Играта

7. Fair Game

Бележката я чакаше, когато Ребека твори шкафчето си и за миг тя почти се изненада. Но после реалността я настигна. Малко, бяло залепящо се листче с логото на полицията в горния десен ъгъл, точно като предходните, залепено за ръба на малката лавица, която оформяше горната част на шкафа.

Тя докосна бележката, прокара пръсти по повърхността ѝ и повтори текста, написан с червено мастило. Закръглени, почти детски букви, но въпреки това посланието беше всичко друго, но не и невинно. Трябваше да я откъсне, смачка и разкара. Но знаеше, че в такъв случай скоро ще бъде заменена от нова. И всъщност защо не? Бележката имаше право.

Ти, малка курва и убийца, така сестрата на Даг я бе нарекла на погребението. С мъртвешки бледо лице и ръка около плачещата си майка, Нила я бе посочила и изкрещяла думите толкова високо, че никой да не пропусне и сричка.

Всичко е по твоя вина, ти, малка курва и убийца. Ти го уби, ти и проклетият ти брат!

Как, по дяволите, смееш да се появиш тук?!

В църквата бе станало съвсем тихо. Дори свещеникът, изглежда, се взираше в нея, сама на пътеката между скамейките, насред всички седнали, облечени в черно хора.

И тя знаеше, че Нила има право.

Мястото ѝ не беше там, нямаше какво да прави сред тези, които скърбяха за Даг. Сред тези, които не искаха нищо друго повече от това той да е жив, а не в ковчега пред олтара. Защото тя не беше от тях. Тя беше доволна, да, всъщност беше доволна, че Даг е мъртъв, че вече не може да превръща живота ѝ в ад. За миг за малко да им го изкрещи. Че техният обичан син, брат, внук, роднина или приятел до гроб не бил нищо друго освен проклет, скапан завършен психопат. Насилник на жени, побойник и потисник, да, накратко казано, една голяма, шибана свиня и тя беше облекчена, не, направо не беше на себе си от радост, че неговото размазано тяло, а не нейното, лежи там в дървената кутия.

Но, разбира се, не каза нищо от това. Само кимна на Нила, обърна се кръгом и с погледите на всички, вперени в гърба ѝ, напусна църквата и стария си живот.

Два месеца по-късно кандидатства в полицейското училище. Хвана бика за рогата и се изправи срещу страховете си със сменена фамилия като тънка защита за крехката си личност. И с времето новото ѝ аз израстваше все по-силно. Толкова силно, че си бе въобразила, че повече не ѝ трябва защита.

Поне досега.

Но Нила бе сбъркала в едно.

Вината беше на Ребека, не на малкия ѝ брат. Хенке беше невинен, но въпреки това той бе наказаният.

Аз го направих, беше казал той на полицаите и те му бяха повярвали. Тя искаше да възрази, да му извика да замълчи или просто спокойно и безпристрастно да обясни как е станало всичко. Но сякаш бе замръзнала отвътре. Като че последните застинали секунди от живота на Даг се бяха вкопчили в главата ѝ и ѝ пречеха да мисли, да говори и дори да се движи. И продължиха да я парализират по време на разпита и по-късно в съда, докато онзи безполезен адвокат опропастяваше всичко. И тя, която винаги преди го бе защитавала, просто стоеше и гледаше как малкият ѝ брат поема цялата вина. Как този път той я защитава и тя, без да помръдне пръст, го бе оставила да го направи.

Беше го оставила да захвърли живота си, бъдещето си, всичките си възможности — само заради нея.

Малката бележка имаше право. Такава като нея не трябваше да бъде полицай. Затова я остави да стои там.

Нила бе била цивилен служител в полицията в Сьодертеле много отдавна. Може би още работеше там и сигурно познаваше някого, който познава някого… И мълвата тръгваше. Винаги така ставаше. Полицията беше голяма, но не достатъчно голяма, и полицаите, точно като обикновените хора, обичаха да разправят глупости. Трябваше да звънне на Нила, да ѝ обясни що за човек всъщност е бил фантастичният ѝ батко. Да сложи край на всички приказки и погледи през рамо. Да проветри живота си веднъж завинаги и да разкаже какво всъщност се бе случило онази вечер и защо.

И преди си беше играла с тази мисъл, но винаги бе намирала причина да не го прави. Може би вече беше време?

Щеше да обмисли въпроса, наистина да го обмисли, обеща си тя, докато обличаше бронежилетката и закопчаваше ризата си.

Когато след малко затвори шкафчето, бележката още стоеше там.

Окей, трябваше да признае. Беше разочарован. Дяволски разочарован при това! След големия си миг и изкачването до first Runner-up, той беше очаквал нови предизвикателства, подобни на това, с което току-що се бе справил. Още възможности да се окаже в светлината на прожекторите, да събере точки, любов и респект по пътя към върха.

Но вместо това получи две лайняни мисии. Дреболии, с каквито всеки срещнат Никой с две мозъчни клетки и миниатюрни топки можеше да се справи.

Първо трябваше да създаде анонимен интернет профил и да излее няколко кофи жлъч на страницата на една популярна блогърка, нещо, което впоследствие се бе оказало съвсем ненужно, защото вече имаше сигурно към петдесет други трола64, които правеха същото. Въпросната дама вероятно бе жегнала някого, правеше го ежедневно, но защо да пилеят таланта му за такива дреболии?

Втората мисия беше от същия род, телефонно обаждане до телевизионен канал, за да заплаши един известен водещ. Бебешки игрички, които не бяха донесли повече от четиристотин точки общо и същевременно бяха довели до смъкването му с две места в класирането. Потопът любов, който се бе излял върху него след Кунгсан, бързо бе спаднал до Манекен fucking Пис65. Жалка, мъничка скапана струйка, която повече го пареше, отколкото му помагаше. Освен това някой друг го бе заменил като clip of the week — един палячо, който хвърля торта по някакъв, изглежда, световноизвестен бизнесмен, за когото HP никога преди не бе чувал. Нелепо, адски лесно и въобще не се и доближаваше до неговото собствено постижение.

За капак на всичко и кинтите бяха на привършване.

Скоро щеше да се принуди да приеме предложението на Манге да заработва допълнително в компютърния магазин, за да може да си плаща наема.

Нуждаеше се от нова мисия.

Задача, която да е предизвикателство за способностите му, нещо, което да отговаря на неговия капацитет. И се нуждаеше от нея скоро, защото сегашното положение смучеше здраво!

— Окей, внимание, Алфа едно!

Вахтола влезе в стаята и шепотът между шестимата охранители секна моментално.

— Добре дошли на днешния брифинг — поздрави тя лаконично. — Разпределението е следното: Един плюс трима ще подсилят групата на министър-председателя, той каца в 20:45 на Брома66 и след „Кунгстредгорден“, както знаете, караме с двойна охрана.

Одобрителни кимвания от цялата група, никой не възразяваше срещу тази логика след предупредителната атака, в която кралската свита бе забъркана преди около седмица.

— Бенгтсон, ти вземаш Крюсе, Савич и Нормѐн. Две обикновени коли, министър-председателят ще е с бронирана кола плюс още една, така че общо стават четири превозни средства. Канал двайсет и осем, както обикновено. Въпроси?

Бенгтсон, жилав, оплешивяващ мъж, малко над четиридесетте, който беше заместникът на Вахтола, само кимна леко с глава.

— Добре, може да тръгвате веднага — завърши Вахтола и няколко минути по-късно стояха в колите.

Бенгтсон се беше улеснил, оставяйки ги сами да се разпределят преди тръгване и Ребека умишлено бе гледала да стои близо до Крюсе, здрав гьотеборгчанин, който беше в Алфа още от създаването ѝ. Не беше говорила с Деян от инцидента по време на упражнението по самозащита, макар да знаеше, че трябва да го помоли за извинение. Все пак той се беше наранил, а не тя. Но по някаква причина това така и не бе станало, а вече бе минало твърде много време.

Превръзката на носа му все още напомняше за нараняването и той хвърляше кисели погледи към Ребека всеки път, когато му се отдадеше случай.

Мачо дръвник!

Крюсе, от друга страна, беше повече като мил чичо, не ѝ хвърляше никакви погледи, обикновено говореше за съпругата и почти порасналите си деца у дома в Гьотеборг, които виждаше само през почивните дни. Тя го бе попитала защо не си потърси работа там, но той само се бе засмял:

— Веднъж охрана, завинаги охрана, Нормѐн. Сигурно ще го забележиш. Пък и Ирене сигурно не би искала да търча вкъщи през седмицата.

Те взеха обикновено черно Волво S60 и тръгнаха след Събърбана на Бенгтсон и Деян. След петнайсетина минути бяха на Брома.

Най-накрая дойде!

Почти се беше отказал, вече му минаваше през ума да зареже всичко и да шитне телефона на Гърка, когато лампичката най-накрая замига.

Три дни в магазина на Манге бяха съвсем окей. Да мете пода, да опъва кабели и да трае „World of Warcraft“ през свободното време. А освен това и петстотинтачка на черно в джоба, ако оборотът позволяваше, всъщност не беше зле.

Пък и клиентите бяха свестни. Основно купчина нърдове67, които искаха да се сдобият с различни джаджи и изглежда гледаха на Манге като на някакъв свещен гуру.

Навсякъде другаде Мангелито беше объркан дребосък, но в тъмния малък магазин той очевидно беше Босът, Кръстникът на тиковете и, изглежда, се наслаждаваше изключително на ролята си.

Доста яко всъщност и трябваше да признае, че промени малко оценката си за Мангстъра. Човекът си беше спретнал nice setup и с бачкането, и със семейството.

Но самият той не беше от „девет до пет“ типаж. Не беше обикновен лузър68, който да се задоволи с някакъв лайнян МакДжоб. Имаше нужда от нещо друго, нещо, което нито едно място, на което беше бачкал, не бе успяло да му даде.

Предизвикателство, вълнение и малко fucking action!

„Трябваше да стана ченге“, засмя се той на себе си, докато пърпореше на запад с мотопеда на Козела и познатото чувство започваше да го гъделичка отвътре. Тази мисия можеше да се окаже наистина яка.

Правителственият самолет кацна в предвидения час и всичко вървеше по план. Имаха време за по едно бързо кафе с двама от постоянните охранители на министъра, които ги посрещнаха на летището. Разбраха се за маршрута и разпределението, преди да стане време да минат през портала и да тръгнат към хангара.

Министър-председателят, асистентката му и двама охранители бяха при самолета. Бързо качване в черното, бронирано БМВ и после потегляне към Сагершката къща69. Ребека и Крюсе първи във Волвото, после двама от постоянната охрана в подобна кола, след това автомобилът на министър-председателя и най-накрая Бенгтсон и Деян в техния Събърбан.

Включени светлини и пълна газ към ситито.

На запад по „Хорнсгатан“, малко маневри при светофара на кръстовището „Хорнстул“ и после нататък по моста „Вестербрун“. За разлика от предния му голям подвиг, тази мисия засега беше бедна откъм подробности. Но не се притесняваше за това. НК и „Биркагатан“ също бяха на need to know-basis, чак до големия финал. Всичко, което трябваше да знае, бе къде да отиде и че каквото и да се очакваше от него, то струваше три хиляди проклети точки!

Като се добавеха към пет хиляди и двестате, които вече беше събрал, точките щяха да му стигнат да изпревари петдесет и осми и да се изкачи на върха, при това още тази вечер!

Мисълта за това го развълнува толкова, че за момент за малко да залитне към мантинелата на моста.

„Ladies and gentleman, we have a new leader, number onetwentyeight!“

Стената му с лекота щеше да надмине десет страници.

HP, the Master of the Game.

Всичко, което трябваше да направи, беше се добере до „Линдхагенсплан“ и да чака нови инструкции.

Курът му вече беше полунадървен.

Едва се сдържаше!

Изминаха „Улвсундавеген“, последва сръчно шофиране на зигзаг от страна на Крюсе, докато подминаваха светофара при кръстовището с „Дротнингхолмсвеген“ където Свенсон70 послушно отбиваше встрани, за да направи път на примигващите сини светлини. Следваше мостът „Транебергсбрун“ и после навътре към „Линдхагенсплан“.

Тя погледна часовника, 21:12. Ако всичко вървеше така, щяха да са разтоварили обекта при Сагершка и да са готови преди девет и половина. Щеше да ѝ остане предостатъчно време за една тренировка, след като приключеха с прегледа на мисията. Момчетата сигурно щяха да искат да играят флорбол, както обикновено. Най-добре да се включи, макар и да не обичаше спортове с топка. Важно бе да си част от бандата.

Окей, беше на място, 21:12, точно в определеното време.

Западната част на „Линдхагенсплан“, мостът над „Дротнингхолмсвеген“, точно според инструкциите.

Имаше приложена дори карта, което беше късмет, защото можеше да избира, измежду няколко виадукта и бе принуден да се полута малко, преди да нацели правилния.

Скутерът беше идеален за такива случаи, ако сбъркаш, просто обръщаш и караш по банкета срещу движението. Да, Свенсон, в своя сосеконтейнер71 бибиткаше и святкаше с фаровете, но какво ти пука.

Той седеше, яхнал мотопеда, и чакаше инструкции. Няколко метра под него профучаваха колите на път към града. Пред него, високо над главата му, се виеше двойният мост на магистрала „Есингеледен“. Заради шума от движението едва се чуваше как двигателят трака на празен ход.

И сега какво’?

Светодиодът започна да мига.

Наближаваха подпорите на моста. Крюсе караше, защото беше старши и имаше думата при разпределението на задачите.

Ребека стоеше отстрани на седалката до шофьора. Тя погледна в допълнителното огледало от своята страна. Целият ескорт бе тясно събран в лявото платно, скоростта беше около сто, точно според уговореното. Никакви проблеми.

— Подминаваме „Транеберг“, следва „Линдхагенс“ — докладва тя на централата по радиото.

Ако погледнеше надясно и си представеше, че няколко дървета ги няма, скоро щеше да види собствената си къща ей там.

Приближаваха виадуктите на „Есингеледен“. Тя се взря в тъмните силуети. Изглеждаше почти като че на един от мостовете има някого.

Потърси чантата, гласеше съобщението.

Така и направи.

Мешка на сини райета, както се оказа. Закрепена от външната страна на мантинелата и всъщност почти същата като една, която бе направил по трудово преди много години. Даже цветът на презрамката беше същият.

Доста готино съвпадение. Имаше спомен, че неговата собствена още виси в гардероба вкъщи. В нея трябваше да са футболните му обувки. Сигурно стояха там вече две години, не можеше точно да си спомни последния път, когато ги бе ползвал. Трябва да беше по-миналото лято или нещо такова.

Повдигна мешката. Беше тежка. Нетърпеливо я развърза.

Ами да, на един от по-долните виадукти стоеше някой, а това определено не трябваше да се случва!

Това горе беше магистрала и беше забранено за пешеходци. Крюсе, изглежда, не бе забелязал нищо, но той беше съсредоточен главно върху движението в дясното платно. Тя вдигна микрофона към устата си, но се спря по средата. Мостът приближаваше бързо и тя видя, че човекът горе се движи. Инстинктът ѝ крещеше да вдигне тревога, да нареди да спрат и да обърнат.

Но ако грешеше?

Камък, какъвто си трябва, поне три-четири килограма. И ръбовете му бяха остри. Черна, неравна повърхност, усещаше я топла в дланта си. Пръстите му почти се хлъзнаха на някакво лепкаво петно. Прехвърли камъка в лявата си ръка и се избърса в дънките.

Сърцето му биеше силно в гърдите. Какво трябваше да стане сега?

Щом видя сините светлини да се задават към него по „Дротнингхолмсвеген“, започна да се досеща за какво става дума. Със скалния къс обратно в дясната ръка, той внимателно се наведе над мантинелата.

Лампичката светна отново. Беше познал напълно.

Lights, camera, action, помисли си развълнувано, преди да хвърли камъка през парапета.

Независимо дали Крюсе я чу, или не, предупреждението дойде твърде късно и той чисто и просто не можа да реагира. Защото изведнъж се чу пукот, сякаш гръм удари предното стъкло и светът пред тях стана бял като мляко.

Стъклото се пръсна из купето и тя усети опарване по лицето.

— Мамка му! — изрева Крюсе. — Майка му стара!

Той инстинктивно настъпи спирачката с грамадния си крак и завъртя волана надясно, за да не го блъсне колата плътно зад него.

Автомобилът мина на косъм от тях, но се измъкна. Завоят на Крюсе обаче бе толкова рязък, че се блъснаха в бетонната бариера отдясно. Волвото отскочи обратно към лявото платно, където БМВ-то на министър-председателя тъкмо се опитваше да ги заобиколи. Шофьорът зави бясно наляво, за да избегне на пръв поглед неизбежния сблъсък.

— Мамка му — Ребека повтори думите на колегата си, преди Крюсе да направи това, което би направил всеки охранител на неговото място. Отпусна спирачката, натисна газта до ламарината и завъртя волана надясно. Предните гуми намериха сцепление и те се изстреляха като стрела далеч от колата на министър-председателя, разминаха се на косъм с метален стълб, който маркираше отбивката към „Линдхагенсплан“ и се забиха право в мантинелата откъм парка.

Силен трясък, после чувството, че се носиш. Безтегловна секунда, през която всичко, което се чуваше, бе рева на двигателя.

После всичко стана черно.

Ебаси цирка!

Камъкът се удари право в средата на предното стъкло и когато погледна към другата страна на моста, той видя как волвото се завъртя бясно между платната. Почти се сблъска с друга кола, пуснала буркана, но зави остро надясно, след което се изстреля през мантинелата и продължи да се търкаля бясно по терена покрай пътя, където най-накрая остана да лежи преобърната наопаки.

Включи мотопеда на скорост, прекоси шосето и веднага, щом застана от срещуположната страна, извади телефона и приближи картината към димящата развалина между дърветата. Волвото беше напълно неподвижно и отвътре не се виждаше и най-малкото помръдване. Покривът изглеждаше смачкан. Сигурно не беше много забавно да си вътре.

Но кого го интересуваше!

Сега той беше the new number one, the Master of the Game!

Mission completed, помисли си той развълнувано. Три хиляди fucking points и близо двайсет и пет хилки в сметката, освен всичко друго. Чудеше се, между другото, кой беше в колата? Предполагаемо някоя важна клечка, но коя? Е, сигурно щеше да разбере веднага, щом пусне компютъра. Сега трябваше да побърза да се прибере и да приеме приветствията на феновете!

Запали мотопеда, хвърли бърз поглед през рамо и изхвърча на шосето.

Ударът беше толкова силен, че го подхвърли обратно към мантинелата. Предното колело, което внезапно се изкриви и заприлича на буца, блокира почти веднага и той успя да вдигне ръце пред себе си точно преди да забие нос в асфалта.

Усети как дланите му жулят по повърхността и изгаряща болка пронизва предмишницата му, преди останалата част от тялото му да се удари в земята. От шлема му се чу изпращяване, сякаш се пукна, а после остана без дъх.

Но не припадна, или във всеки случай не напълно. Чу гласове, викове, вероятно от проклетия глупак, който го блъсна. Откъде, по дяволите, се беше появил всъщност?

„Трябва да стана“, помисли си той. „Да се махна оттук.“

Но тялото му не му се подчини. Не можеше да вдигне дори главата си от земята. Внезапно се почувства така, сякаш цялата му глава е от цимент, беше невъзможно да я премести или дори да я завърти. Парализиран ли беше? Сакат?

Fuck, fuck, fuck!!!

Бавно опита да отвори челюсти, за да си поеме дъх. Но главата му беше пълна с памук и всичко беше забавено. Гласовете се приближиха, станаха по-ясни.

— … този мръсник… хвърли нещо… Волвото долу… звънни на ченгетата.

Внезапно вцепенението го отпусна и той успя да поеме дълбоко дъх.

Болката не идваше от конкретно място. Главата, краката, ръцете, всичко го болеше, но чувството всъщност го радваше. Ако чувстваш, значи не си парализиран, поне така беше логично.

Зрението му се проясни малко и с крайчеца на окото видя тъмни силуети, надвесени над него.

Някъде далеч се чуха сирени.

Опита да се надигне и този път мина малко по-добре. Вдигна едната си ръка към хората за помощ, но никой от тях не се помръдна. После видя мигащи сини светлини съвсем близо.

— Той беше — извика една от сенчестите фигури, но на HP все още му беше трудно да фокусира погледа си достатъчно, за да види коя точно. С усилие, пълзейки, застана на колене. После някой внезапно го хвана за ръцете и в следващия момент лежеше прегънат върху капака на кола.

— Успокой се, момче — каза властен глас в ухото му. — Задържан си по подозрение в опит за убийство.

За няколко секунди му се стори, че пак е на осемнайсет.