Игрите на Палача

Девета глава

На предната седалка в салона за първа класа на самолета за Цюрих имаше една голяма арфа, здраво стегната с предпазен колан. На Фицдуейн му стана интересно. Попита стюардесата, но отговорът не го удовлетвори. Казаха му, че арфата е на пилота.

Известно време мисли за това, но после заспа. Надяваше се, че ще доживее да се събуди. На единадесет хиляди метра височина се намираше по-близо до рая, отколкото му се искаше, дори и ако не беше поверил живота си в ръцете на пилот, който сякаш бе по-подготвен за оня свят; отколкото да се държи приветливо с пътниците. На Фицдуейн често му се налагаше да пътува със самолет и това не му харесваше. В Конго го бяха свалили. Във Виетнам също. От войните, в които бе участвал или отразявал, стигна до убеждението, че по самолетите винаги стрелят, без значение чии са те.

Събуди се, когато летяха над Бристол Чанъл и погледна навън. Крилото все още беше там и той се почувства по-добре. Нямаше и нови дупки. Микрофонът изпращя и един механичен глас ги уведоми, че пътуват с пет хиляди мили в час и че температурата в Цюрих е пет градуса по Целзий, Фицдуейн затвори очи и заспа отново.

Мъжът, когото скоро всички щяха да наричат Палача, стоеше гол пред огледалото и се любуваше на отражението си. По лицето и тялото му имаше кръв, която беше започнала да засъхва. Космите на гърдите и слабините му бяха сплъстени от нея. Беше заспал веднага след акта и убийството, което съпътстваше кулминацията. В стаята миришеше на кръв, сперма, пот и на страха на жертвата, което най-много му харесваше. Осакатеното тяло беше все още в стаята, грижливо прибрано в непромокаема торба в единия ъгъл.

Жената, която този път бе извършила убийството, спеше дълбоко на леглото, изтощена от положените усилия. Задоволството й обаче нямаше да трае дълго.

Мъжът се усмихна и влезе под душа. Гледаше как струйките на водата отмиват последните следи от това, което бе останало от момчето, стичат се по плочките на пода, вливат се в канала и оттам — в канализацията на Берн. Хубавият Клаус беше дотук.

Мъжът на име Кадар, едно от многото му имена, се изсуши и облече лек копринен халат. Преживяването и последвалият сън му се бяха отразили добре. Отиде в кабинета си и се отпусна в стола стил Чарлз Иймс, готов за първия си сеанс с доктор Пол.

Беше съвсем просто — тъй като бе много рисковано да отиде на психиатър, щеше сам да свърши тази работа. Сам ще проникне в дълбините на съзнанието си и сам ще направи преценка на това, което е там. Експертът ще бъде самият той. Така ще може да говори за себе си съвсем искрено, което в друг случай нямаше да е възможно, и, както винаги, щеше да владее положението напълно.

Още от малък Кадар имаше навика да си измисля въображаеми приятели. Отначало бе Майкъл — с бяло лице и изрусяла от слънцето коса. Майкъл беше това, което Кадар винаги бе искал да бъде. После се появиха и други.

С течение на времето се усъвършенства и превърна процеса на сътворяване на нов образ в истински ритуал. Винаги лягаше по гръб на леглото, затваряше очи и се отпускаше. Съсредоточаваше се толкова силно, че сам не можеше да си обясни как го прави. Беше нещо като фина настройка на живителната му сила. Когато пред очите му застанеше полупрозрачна трептяща сребриста пелена, това бе знак, че е готов да започне. Тя светеше, като че ли със собствена светлина.

Постепенно се появяваше силует с неясни очертания, но с точно определен ръст. Независимо от възрастта, пола или външния вид на образите, които сътворяваше, Кадар винаги започваше с ръста.

Често си мислеше, че тази първа фаза е най-трудната. За нея отиваше много енергия. Случваше се да лежи с часове, целия окъпан в пот и въпреки това сребристата пелена не показваше нищо. Щом се появеше силуетът, работата ставаше по-лесна и по-приятна. Впускаше се да извайва чертите и да пасва цветовете, като е ли беше в ателие на художник, но вместо четки и бои, използваше силата на мисълта си. Първо избираше ръста, после работеше върху телосложението. Появяваха се чертите на лицето. Отделяше особено внимание на позата. После добавяше дрехите, тъканите, от които бяха изработени и цветовото им съчетание. Накрая създаденият образ бе завършен, но в него нямаше живот. Щом решеше, че е настъпил подходящият момент, му вдъхваше живот и тогава, по негово желание, създанието започваше да се движи и да говори.

Повечето от мъжете, които измисляше, бяха привлекателни, със светла кожа и изрусяла от слънцето коса. При образите на жените, с някои изключения, външният вид не бе от такова значение.

С времето той се научи да видоизменя ритуала си, за да моделира и обработва живи хора. И макар властта му върху тях да бе ограничена, преживяването беше по-вълнуващо. Вярно, имаше повече брак, но това носеше и своите предимства.

Единствено процесът на убиване възвръщаше пълната му власт.

Фицдуейн погали лекичко арфата и слезе от самолета. Полетът бе продължил по-малко от два часа. Пристигнаха навреме. Насочи количката за багаж към изхода с надпис Nichts zu deklarieren10 и се огледа за телефон.

Понякога интуицията и усетът можеха да бъдат и недостатък, дори проклятие.

Разделиха се със смесени чувства. Етен лежеше до него, телата им се докосваха, но бяха далеч един от друг. Различни хора, различен начин на мислене, различни цели, като че ли нямаше нищо, което да ги свързва. Обич и страст — да. Но нямаха допирна точка. Такава точка щеше да бъде обвързването — не само приказките за брак, а действителна промяна на начина им на живот, за да могат да бъдат заедно. Щяха да се появят деца, за които да се грижат. Това означаваше истински дом, който не можеш да оставиш просто така, за да се втурнеш в преследването на нова цел. Щеше да се налага да избира и да взема трудни решения. Усмихна се вътрешно. Вече му липсваше. По дяволите, много трудно е да пораснеш, когато си вече стар.

В крайна сметка само Гуидо можеше да му намери сведенията за семейство фон Графенлауб, които му трябваха. Неведнъж той и Фицдуейн бяха отразявали заедно горещи събития или се надпреварваха за тях. Но откакто го раниха в Ливан, вследствие на което получи остро възпаление на черния дроб, Гуидо не можеше вече да работи като фоторепортер и запълваше времето си като правеше проучвания за архивния отдел на „Ринжие“ — най-голямата издателска къща в Швейцария.

Със слушалка в ръка Фицдуейн се поколеба — все пак Гуидо бе имал продължителна любовна връзка с Етен и познаваше тялото й не по-зле от него самия. В ума му като на лента преминаха редица интимни сцени между жената, която обичаше и мъжа, който му бе приятел. Вярно, оттогава бе минало доста време, но представите бяха така истински.

„Животът е твърде кратък, за да си причиняваме сами болка“, помисли си той и започна да набира номера.

Доктор Пол имаше бледо лице с аристократични черти, косата му бе гладка като коприна.

— Чувстваш ли се удобно? — попита той. Успя да придаде загрижена нотка на гласа си. Вдъхваше сигурност, а в тембъра му прозираше увереността на професионалиста.

Кадар със задоволство помисли, че е успял с доктор Пол. Отпусна се в стола си и кимна.

— Щом е така, защо не ми разкажеш за себе си? — каза доктор Пол. — Нека започнем с името ти.

— Казвам се Феликс Кадар, но това не е истинското ми име.

— Разбирам.

— Имам много имена — непрекъснато ги сменям.

Доктор Пол се усмихна загадъчно. Имаше красиви бели зъби.

— В свидетелството ми за раждане пише, че съм роден през 1944 в Берн. Всъщност съм роден в един малък апартамент на „Брюнерщрасе“ на пет минути път оттук. Името на майка ми е записано като Виолета Консуела Мария Баларт. Баща ми е Хенри Бриджнорт Лодж. Тя е кубинка и е работела като секретарка в дипломатическата мисия, той е гражданин на САЩ. Не били женени. Било военно време, дори и в Швейцария бушували страсти.

Баща ми работел за ОСС. Така й не споменал, че в Щатите го чакат жена му и малкият му син. Когато майка се опитала да обясни, че талията й е понапълняла не от големите военни порциони на швейцарската кухня, на баща ми внезапно му се наложило да замине за Италия и няма съмнение, че добре е изкарал войната.

Нас ни изпратили обратно в Куба, в един затънтен малък град наречен Майари, в провинция Ориенте. Най-забележителното нещо в тази част на страната била една огромна хасиенда, простираща се на километри наоколо — била над четиридесет хиляди декара — но по-важното е, че била собственост на човек на име Анхел Кастро. Той имал седем деца и едно от тях нарекли Фидел.

Много хора казват, че не се интересуват от политика, защото според тях е все едно кой е на власт — животът така или иначе ги мачка. Е, не съм съгласен с това. Управлението на Батиста значеше много за мен. По това време съм бил на около осем години и ето — имах нови дрехи, носех обувки и можех да ям колкото искам. Майка си направи нова прическа и започна да ухае на парфюм. И всичко това благодарение на майор Алтамир Вешпура — шефът на тайните служби на Батиста за нашата провинция. Винаги носеше униформа, имаше лъснати до блясък кафяви ботуши и около него се носеше миризма на пот, уиски, пури и одеколон. Когато си сваляше куртката и оставяше колана с кобура на стола, виждах, че под мишницата носеше и друг, по-малък пистолет.

— Какво чувстваше към майка си по онова време? — попита доктор Пол.

— О, тогава още не я мразех, а сега пък е вече безсмислено. Просто я презирах. Беше глупава и слаба — родена да бъде нечия жертва. Каквото и да направеше, никога не беше както трябва. Определено нямаше късмет в живота. Баща ми я бе изоставил. Семейството й се държеше ужасно с нея. Бе принудена да пести и да се лишава от много неща, за да си осигури прехраната. Накрая стана и играчка в ръцете на Вентура.

— Обичаше ли я?

— Обич, обич, обич — странна дума, да обичаш е обратното на това да властваш. Не зная дали съм я обичал, вероятно когато съм бил съвсем малък съм я обичал — та тя беше всичко, което имах. Но пораснах бързо.

— А тя обичаше ли те?

— Сигурно — отговори Кадар с равен глас, — по някакъв си неин начин. Обикновено ме взимаше да спя при нея в леглото.

— И това продължи докато не се появи Вентура.

— Да.

— Майка ти хубава ли беше?

— Дали е била хубава? О, да, и нещо повече — бе чувствена. Обичаше да гали и да я галят. Винаги спеше гола.

— Липсваха ли ти нощите в леглото на майка ти?

— Да — каза Кадар, — чувствах се самотен.

— И плачеше много, нали? — продължи доктор Пол.

— Но никой не разбра.

— И тогава ти се закле пред себе си, че вече никога на никого няма да се осланяш.

— Да — отговори Кадар.

— Но наруши клетвата си.

— Да — прошепна Кадар, — наруших я.

До срещата му с Гуидо след края на работния ден имаше няколко часа и Фицдуейн реши да ги използва, за да разгледа града. Остави багажа си на централната гара в центъра на Цюрих, преметна фотоапарата си през рамо и се отдаде на изследователската си стихия. Обичаше да се разхожда пеша из улиците на непознати градове.

Както очакваше, Цюрих бе лъскав град и носеше отпечатъка на охолен живот, но наред с банките, небостъргачите и скъпите магазини тук-таме като че ли нещо не беше както трябва. На пръв поглед изглеждаше като следи от вандалщина. После забеляза, че разрушенията, макар и не сериозни, бяха повсеместни. Сградите и улиците носеха отпечатъка на неотдавнашни протестни действия. Много прозорци и витрини бяха напукани и прилежно оградени за предстоящ ремонт. Други, явно изпочупени, бяха заковани с дъски не по-малко прилежно. В канавките на улиците проблясваха парчета стъкло. Стените бяха изпъстрени с надписи от спрей. Една църква недалеч от „Банхофщрасе“ бе омазана с червена боя сякаш обляна с кръв. Изпод изсъхнали струйки личеше надписът „ЕВТАНАЗИЯ = РЕЛИГИЯ“. В една странична уличка откри две празни кутии от сълзотворен газ. Купи си карта на града и се отправи към „Дюфурщрасе“ №23.

„Ринжие“ бе една от най-големите издателски къщи в Швейцария и за успеха й можеше да се съди от бляскавата сграда в модернистичен стил, където се помещаваше седалището й. Имаше обширно фоайе с огромна рецепция. На приземния етаж имаше и магазин за списания. Докато чакаше да открият Гуидо, Фицдуейн прегледа някои от изданията на „Ринжие“. Една малка телевизионна камера на подвижна стойка бръмчеше тихичко, следвайки движението му.

Последният път, когато се видяха, швейцарецът излъчваше увереност и заслужено самочувствие. Беше привлекателен. Оставяше впечатление на стабилен и сериозен мъж и това не бе далеч от истината. С времето Гуидо си бе създал редица връзки с най-различни хора, които му се доверяваха без колебание.

Но когато го видя да излиза от асансьора, Фицдуейн се сепна и сърцето му се сви. Гуидо не изглеждаше никак добре и Фицдуейн знаеше какво означава това. Лицето му някак се бе смалило, бяха се появили нови бръчки, кожата му имаше жълтеникав оттенък. Очите му бяха кървясали и помътнели. Бе отслабнал. Вървеше бавно, предишната пъргавина я нямаше. Дори гласът му не беше същият — увереността бе заменена от болка и умора. Само усмивката не се бе променила.

— Доста време мина от последната ни среща, Самурай — каза той. Пое ръката му и топло я стисна.

Фицдуейн почувства прилив на обич, но не можа да намери думи.

Гуидо го изгледа мълчаливо и после каза:

— Аз самият изпитвам подобно нещо всеки път, когато се видя в огледалото. Но се свиква, пък и няма да е задълго. Не ми се говори за това. Хайде, нека да отидем в къщи и ще ми разкажеш всичко.

Последните години от управлението на Батиста предоставяха възможността както за напредване в йерархията, така и за натрупване на богатство, поне що се отнасяше до майор Вентура.

Международният политически климат по това време подхранваше още повече амбициите на Вентура. Студената война бе в разгара си. Държавният департамент и ЦРУ бяха в ръцете на братята Далъс, а те се дразнеха дори от споменаването на думата комунизъм в някоя от съседните страни. Може би кариеризмът на Батиста не беше начинът, по който се правят нещата, както американците ги виждаха, но поне, копелето, не можеше да бъде обвинен, че е комунист.

За две години майор Вентура стана полковник Вентура и бе изпратен обратно в Хавана като заместник-директор на Б.Р.А.К. — специалната антикомунистическа полиция. Престана да носи униформи и започна да се облича в безупречно ушити кремави костюми, по-широко скроени под лявата подмишница. Обичаше да слага обувки от крокодилска кожа. Отпуските си прекарваше в Швейцария. Работата му бе да проучва, арестува, разпитва, измъчва и убива хиляди хора, набедени, че са комунисти. Работеше в тясно сътрудничество с ЦРУ и това в последствие доведе до срещата между Кадар и Уитни Рестън, единственият човек, когото Кадар обичаше истински и от когото бе прелъстен.

— Живеехме в Хавана вече няколко години — разказваше Кадар. — Вентура все още се виждаше с майка ми, но вече започваше да се отегчава. Той имаше и много други жени.

Уитни работеше за един от ЦРУ на име Къркпатрик. Идваше често в къщи, за да се срещне с Вентура.

ЦРУ бяха инициаторите на създаването на Б.Р.А.К. при Батиста и те осигуряваха средствата. Искаха да знаят къде отиват парите им. Вентура беше техен човек в Б.Р.А.К. и вероятно не беше единственият. Освен заплатата си, която получаваше от тях, той вземаше всеки месец значителна сума и от ЦРУ, а освен това си докарваше и допълнителни доходи. Един от любимите му похвати беше да арестува някой от богато семейство, да поизтупа праха от дрехите му и след това да принуди близките му да платят известна сума срещу освобождаването на задържания.

— Откъде знаеш всичко това?

— Имам си начини — каза Кадар. — Къщата, в която живеехме, беше голяма и стара. И понеже нямах приятели, а и бях решил да не се сприятелявам с никого, разполагах с достатъчно време. Междувременно бях осъзнал, че никак не съм глупав и доста ме бива в главата. Открих, че ако можех да намеря книга за това как се прави нещо, ми бе достатъчно само да я прочета няколко пъти, за да овладея тънкостите. Така научих някои основни строителни похвати, научих се как да поставям микрофони и как да шпионирам. Много от нещата, които ми трябваха, свих от Б.Р.А.К. и ЦРУ. Разбрах как се подслушват телефони. Честно казано, не беше трудно.

Отрано научих, че знанието дава власт. Ето защо основното ми занимание бе да следя всичко, което става в къщата във всеки един момент. Така научавах и с какво друго се занимаваха Б.Р.А.К. и ЦРУ. Разбрах, че думи като „добро“ и „зло“ са безсмислени. Човек или е господар на положението, или е жертва.

Често наблюдавах Вентура и майка ми в леглото. Не беше трудно, защото моята стая бе над тяхната и само трябваше да направя дупка на пода в стаята ми към техния таван. Сложих монокъл, за да мога да виждам ясно всичко и разбира се — микрофони. Караше я да прави отвратителни неща, но тя явно нямаше нищо против. Беше просто жалка.

— Разкажи ми за връзката си с Уитни Рестън — помоли доктор Пол. — Имаше ли хомосексуални наклонности?

— По онова време не съм бил нито хомо, нито хетеросексуален, просто навлизах в пубертета и бях много самотен. Още не умеех да си създавам връзки с хора, така че да взема това, което искам, без да се чувствам обвързан, все още бях уязвим.

Когато бях малък имах един въображаем приятел на име Майкъл. Уитни изглеждаше досущ като него, само дето беше по-голям. Имаше същата руса коса, бяла кожа и красиви черти. Беше мил с мен, много внимателен и ме обичаше. Това продължи близо година. Бях невероятно щастлив.

Прекарвах толкова много време с Уитни, че дори занемарих следенето. Все още държах под око Вентура, но ако знаех в коя стая е майка, не си правех труда да я наблюдавам. Смятах, че тя не е важна. Но грешах. Дори една жалка отрепка като нея можеше да бъде опасна.

Не помня всичко, което се случи, но си спомням достатъчно. Двамата с Уитни бяхме отишли на плажа близо до Санта Мария — Гуанабо. Всички мислеха, че Уитни бе приятел на семейството, който просто води на излет един самотен тийнейджър. Пазехме се много. Уитни знаеше, че здравата ще загази, ако от ЦРУ разберат за отношенията ни. Казваше, че не гледат с добро око на хомосексуалистите.

Плажът се намираше на около двадесетина километра от Хавана и представляваше десеткилометрова ивица от бял пясък, на единия край на която имаше ананасова горичка. Обичахме това място, защото беше наблизо, а през седмицата почти винаги можеше да се намери усамотено местенце. Обикновено хората се струпваха около баровете и ресторантите. Стигаше да повървиш само десет минути и човек придобиваше усещането, че светът е на негово разположение.

Беше много горещ ден, горещ и влажен. Морето бе спокойно и лениво, плискането на вълните действаше приспивно. Бях почти задрямал под навеса, който сами си бяхме направили. Въздухът миришеше на море, а откъм горичката вятърът довяваше аромат на ананас.

Чух гласове. Не беше разговор, а по-скоро размяна на кратки реплики. Повдигнах леко клепачи. Отблясъците на морето и белият пясък ме заслепяваха. Главата ми натежаваше от изпитата половин бутилка cerveza11. Уитни ми разрешаваше само половин бутилка, според него бях твърде малък, за да пия повече.

Той бе влязъл да поплува, но не беше отишъл много навътре. Сложих си слънчевите очила и видях двама мъже да вървят към водата. Бяха с памучни ризи и летни панталони. И двамата носеха шапки с широки периферии, като тези на тръстикоберачите.

Един от мъжете извика Уитни. Не чух какво му каза, но Уитни махна и извика нещо в отговор. Доплува до брега и застана на плиткото. Погледна към мен и се усмихна. После прекара пръсти през косата си, за да изцеди водата. Загорялото му мокро тяло блестеше на слънцето.

Двамата мъже пристъпиха напред и за момент Уитни се скри от погледа ми. Видях как един от мъжете направи някакво движение и почти веднага чух двата изстрела. Гърмежът бе заглушен от прибоя.

Надигнах се, но все още не бях разтревожен. Това, което виждах, не беше истинско. Като че ли нищо от видяното нямаше връзка с мен. Потта ме заслепяваше и трябваше да сваля слънчевите си очила, за да се избърша.

Тогава двамата мъже се разделиха. Единият презареждаше къс, но тежък пистолет. Виждах слънчевите отблясъци по патроните. Другият държеше в дясната си ръка автоматичен пистолет. Той навлезе във водата и го насочи към Уитни, но не стреля веднага. За момент го погледна вторачено с протегната напред ръка, като че ли гледката пред очите му го бе вцепенила.

Тялото на Уитни стоеше все още изправено, но там, където бе лицето и горната част на главата, нямаше нищо. Бликна кръв, обля тялото му и оцвети водата около него.

Тогава мъжът с пистолета стреля. Първият изстрел захвърли тялото назад във водата сред розови пръски. Мъжът продължи да стреля докато патроните не свършиха. После извади нов пълнител от джоба си и презареди. Погледна към мен. Другият каза нещо и двамата се запътиха към гората.

Кадар вдигна глава към доктор Пол:

— Сега имам нужда от почивка.

Взеха такси до улица „Лиматщрасе“, където се намираше апартамента на Гуидо и по пътя прибраха багажа на Фицдуейн от гарата.

Във вечерния здрач река Лимат сивееше. Движението бе натоварено, но нямаше задръствания. Трамваите бяха пълни с уморени хора, които се прибираха в къщи.

Като завиха към апартамента на Гуидо, минаха покрай склад, който изглеждаше така, сякаш е бил арена на бойни действия — окичен със знамена и изпъстрен с надписи. По земята се търкаляха камъни и други подръчни боеприпаси. Мястото бе оградено с бодлива тел. Полицаи, някои от които с бойна униформа, бяха заели всички най-важни позиции. Зад бодливата тел стояха групички хора, които наблюдаваха и коментираха.

— Както виждаш — каза Гуидо, — апартаментът ми е на много удобно място. Имам възможност да съм в центъра на събитията дори и при сегашното ми здравословно състояние, спорната зона е само на триста метра.

— Каква е тази спорна зона? — попита Фицдуейн.

— Става дума за Автономния младежки дом. Ще ти разкажа по-подробно като седнем на масата — изглежда на Гуидо му беше забавно. — Май не очакваше да видиш такова нещо в спокойната Швейцария?

— Вярно е — каза Фицдуейн.

Апартаментът беше на втория етаж. Гуидо тъкмо се канеше да отключи, когато вратата се отвори. Една привлекателна тъмнокоса жена, малко над тридесетте, го прегърна. Той обгърна с ръка раменете й.

— Това е Кристина. Тя се грижи да се държа прилично. Смята, че имам нужда някой да ме наглежда и според нея не мога да си сваря сам дори яйце — целуна я по челото и тя стисна в отговор ръката му.

Апартаментът бе просторен и уютен. Гуидо въведе Фицдуейн в кабинета си и наля по една чаша бяло вино.

— Би трябвало сега да съм зает с приготвянето на салатата, но Кристина знае, че искаме да си поговорим.

— Тя е хубава жена — каза Фицдуейн. — Не мислех, че някога ще се превърнеш в домашар.

— Ако знаех, че е толкова хубаво, щях да опитам доста по-рано.

— Вече опита — каза Фицдуейн, — не помниш ли?

Гуидо го погледна право в очите и не отговори веднага.

— Не, не помня — за известно време настъпи тишина. Гуидо се покашля и каза: — Поработих върху Беат фон Графенлауб, както ме помоли. Намерил си си страхотен обект за разследване. Не заставай на пътя му. Иначе може да се озовеш в самолета за Ирландия по-рано, отколкото искаш.

— Защо?

— Фон Графенлауб е основна фигура в системата. А швейцарската система се грижи за себе си. Ако създаваш твърде много неприятности, те отстраняват. Просто и ясно.

— А какво се разбира под това да създаваш неприятности? — попита Фицдуейн.

— Това вече е относително понятие. Не е задължително да знаеш. Те правят законите, страната си е тяхна.

— А също и твоя.

— По документи да, но за разлика от фон Графенлауб, аз не притежавам голяма част от нея.

— Това означава ли, че си по-малко швейцарец от него?

— Не, разбира се — каза Гуидо, — но това, което имам предвид, е власт, истинската власт — той се усмихна и добави: — Такава власт, която не би желал някой да упражнява над теб — Фицдуейн го погледна и кимна. Гуидо се усмихна: — Но не бързай още да си стягаш багажа.

— Преди да ми разкажеш за фон Графенлауб, бих искал да науча нещо повече за устройството на швейцарското общество — каза Фицдуейн. — Кой е във върхушката, как работи системата, как е станало така, че в страна на мира и благополучието се водят улични боеве? Какъв е този Автономен младежки дом?

Гуидо запали една „Брисаго“ — дълга, тънка и грапава пура с мундщук. Напомняше много на възлест корен на растение. В стаята бе топло и от кухнята долитаха характерните звуци, съпътстващи приготвянето на вечерята.

— Ще започна от най-главното — население шест милиона й триста хиляди. Понастоящем една от най-проспериращите нации в света. Минимална степен на инфлация и почти никаква безработица. Тук всичко се движи по график — самолетите, автобусите, влаковете и дори бягащите за здраве. Трудно може да се нарече нация този сбор от различни общности. Малко са нещата, които ги свързват — говорят на различни езици, имат различна култура, а много често дори не се и понасят. Все пак, в името на взаимната изгода, те са обединени.

Говорят се четири различни езика — немски, френски италиански и реторомански — и само Бог знае още колко диалекта. Швейцарците са допълнително разделени и от религията. Близо петдесет процента са католици и около четиридесет и осем са протестанти в различните им отсенки. Не съм много сигурен в цифрите.

За разлика от много други страни с централизирана власт, в Швейцария управлението, поне на теория, а в много случаи и на практика, се осъществява отдолу нагоре. В основата на всичко е Gemeinde12. Няколко Gemeinde образуват кантон. Двадесет и шестте кантона или полукантона образуват това, което на външния свят му е известно като Швейцария.

Правителството в Берн съзнателно се поддържа безсилно. Конституцията стриктно ограничава неговите правомощия и избирателите са спокойни, че то няма да навреди много на данъчните постъпления. Властта означава контрол върху парите. Малко пари — малко власт.

Гуидо се усмихваше цинично, но изражението не отговаряше на тона му. Той определено се гордееше, че е швейцарец.

— Различни езици, различни диалекти, различни религии, различни съседи и обичаи, какво ги държи заедно? — попита Фицдуейн.

— Различни неща — отговори Гуидо с идиотската си усмивка, — например, добре изпипаната конституция, седемстотингодишен опит в държавното дело, високият стандарт — макар че не за всички е еднакво висок — и не на последно място армията, чиято роля съвсем не е маловажна.

— Разкажи ми повече за нея.

— Хайде на масата — показа се Кристина на вратата. — Гуидо не трябва да вечеря много късно — тя се насочи към него, за да му помогне да стане от стола. Направи го дискретно, но с добре тренирани движения. Поради здравословното си състояние Гуидо имаше нужда от грижи, но самочувствието му не трябваше да бъде накърнявано. Това бе жест на внимание или по-скоро на любов.

Фицдуейн понечи да помогне, но се овладя. Изчака ги и за да не стои с празни ръце, пренесе чашите в трапезарията и отвори нова бутилка вино.

Кадар бе потънал в спомени. Обвинението за смъртта на Уитни Рестън хвърлиха върху Кастро и неговите революционери. Като човек от ЦРУ, стоящ зад гърба на Батиста и антикомунистическата му полиция, Уитни очевидно бе подходяща жертва.

След смъртта му Кадар се върна в своя малък свят на шпиониране, подслушвателни и звукозаписни уредби. Инсталира часовникови превключватели и старателно ги изпробва. Сам си направи насочващ се микрофон и се опита да използва електрическата мрежа за предавателна среда. Успя дори да монтира микрофони в колата на майка си и в тази на Вентура.

Отстрани погледнато можеше да се сметне, че всичко, което вършеше, бе, с цел да открие кой е убил Уитни. По ирония на съдбата това съвсем не беше така. Кадар все още бе в стресово състояние. Прие твърдението на Вентура, че убийците са хванати и наказани. И дори когато от един разговор в колата научи, че хората, които са били екзекутирани, не са истинските убийци, все още смяташе, че Уитни е убит от революционери.

В интерес на истината той не преследваше нищо конкретно. Шпионирането само по себе си бе цел. Помагаше му да не мисли за това, което бе изгубил — своего рода подготовка за бъдещия му самостоятелен живот. Носеше му усещането за власт.

Един ден Вентура го извика. Каза, че някой иска да го види, но не трябва да казва за това на майка си. Накара го да се изкъпе, да сложи костюм и вратовръзка и го откара до една къща на „Кале Олиспо“ в Хабана Виейя. По пътя му съобщи, че човекът имал да му каже нещо много важно и че ако Кадар мисли за бъдещето си, ще слуша внимателно, ще бъде учтив и ще приеме това, което му предложат.

Въведоха го в една оскъдно обзаведена стая на втория етаж и го оставиха сам. Прозорците бяха затворени, помещението имаше вид на място, където дълго никой не е живял. След няколко минути влезе изискан американец. Заключи вратата и го покани да седне.

Кадар веднага разбра кой е той. Майка му все още пазеше снимка на мъжа и не един път му бе говорила за него. Сега, разбира се, изглеждаше по-стар и косата му бе започнала да посивява, но той беше от хората, които възрастта не загрозява.

Извади една тънка пура от сребърна табакера и я запали. Бе облечен в светлосив летен костюм, скъпа вратовръзка от известна модна къща, синя риза с копчета на якичката. На краката си имаше обувки, каквито носят банкерите. Очевидно бе човек от привилегированата класа.

— Мисля, че знаеш кой съм — каза мъжът.

— Ти си моят баща — Хенри Бриджнорт Лодж.

— Говориш добре английски — отбеляза Лодж. — Майка ти те е научила, нали?

Кадар кимна.

— Нямам много време — започна Лодж, — затова слушай внимателно. Знам, че досега не съм се проявявал като твой баща. Нямам намерение да се извинявам. Би било излишно. Случват се и такива неща, а особено във военно време. Толкова по този въпрос.

По времето когато се запознах с майка ти, вече бях женен и имах малък син. След като се върнах в Щатите за известно време дори не исках да чувам за Европа. Беше като лош сън. Просто изтрих последните няколко години от паметта си, което означава и теб и майка ти. Дори за момент не съм помислял за вас.

Тихият и спокоен живот е хубаво нещо, но до време. Започнаха да ми липсват силните усещания. В края на войната Труман, който нямаше време за призраци, разпусна ОСС. След година, когато Сталин го би по всички фронтове и червените започнаха да завземат все нови и нови страни, Труман се обърна на сто и осемдесет градуса и създаде ЦРУ. Като бивш служител на ОСС бях един от първите, които започнаха работа там. Имах опит, говорех няколко езика, включително и испански. Скоро след това ме повишиха.

Преди около седем години ми възложиха да проверя как вървят операциите ни в Куба. Някъде по това време ЦРУ пое Куба и имаше някои съмнения за надеждността на голям брой от агентите, които бяхме наследили от ФБР. Накрая всичко се оправи, но докато се занимавах с това, нещо ме накара да потърся майка ти и теб.

Не искам да правиш грешни заключения. Нямах за цел да възпламенявам стари страсти. Имах щастлив брак. Аз съм един от малкото късметлии, които са успели в брака. По-скоро бе от любопитство.

Открих, че вие двамата не живеете никак добре. Бяхте в някакво затънтено градче в дълбоката провинция и едва свързвахте двата края.

С годините се научих да приемам хладнокръвно нещата — работата ми съвсем не укрепва вярата в доброто у човека — но нещо ме накара да се опитам да ви помогна. Реших, че се нуждаете от малко пари и от някой, който да ви защитава.

— Вентура — промълви Кадар.

Лодж погледна Кадар с одобрение.

— Умно момче. Вентура винаги е казвал, че си те бива. Вероятно се досещаш за останалото. Дълго време той беше един от нашите хора тук. Но не съм му казвал да стане любовник на майка ти. Вентура просто съчетаваше работата с удоволствието и така си спестяваше излишни пътувания. Заръчах му да се грижи за вас и му плащах за това. Парите бяха мои, а не служебни. Естествено той си получаваше и парите от ЦРУ. Вентура знае как да си осигурява допълнителни доходи.

— Защо ме извика тук? — попита Кадар. — Благодарности ли очакваш?

Лодж се усмихна:

— Виждам, че ние с теб добре ще се разбираме. Не, не очаквам да ми благодариш. И не си мисли, че е защото изпитвам някакви чувства. Аз дори не мога да разбера дали ми харесваш. Но не това е важното. Ти си ми нужен заради моята съпруга. Преди две години нашият син почина от менингит. Тя не може да има повече деца, а не искаме да осиновяваме напълно непознато дете. Ти си идеалният вариант. Откак Тими умря, тя е много потисната. Само такъв като теб може да й върне радостта.

— А тя знае ли за мен? — попита Кадар.

— Да, казах й за тебе преди около година. Отначало го прие тежко, но в последствие стигна до идеята, че ще е чудесно. Тя е религиозна и реши, че Бог желае ти да заместиш момчето й. А и в жилите ти тече синята кръв на рода Бриджнорт Лодж.

— А, какво ще стане с това, което имам тук? — попита Кадар. — Ами майка? Тя знае ли за това?

— Слушай сега, момченце, след няколко седмици Кастро и неговите комунисти ще вземат властта и Куба ще затъне още повече. А и в момента тази страна не е кой знае какво. Под управлението на фиделистите положението ще стане много по-лошо. Те говорят за демокрация, но това, което всъщност имат предвид, е еднопартийна власт, която да контролира изцяло живота на всеки един. Хората ще си спомнят за управлението на Батиста като за доброто старо време.

Но ако дойдеш да живееш с мен и съпругата ми в Щатите, ще имаш шанса да постигнеш това, за което само си мечтал. Ще говориш без акцент, ще учиш в най-добрите училища и университети и ще имаш възможност да направиш кариера, стига да искаш. И сега те питам, кое е по-изгодно?

— Ами майка? — повтори Кадар. — Тя знае ли за предложението ти?

— Все още не, но не се прави на загрижен за нейното мнение. Не се опитвай да ме изпързаляш, знам какви са отношенията между теб и майка ти. Не забравяй, че Вентура е мой човек.

— Ти богат ли си? — попита Кадар.

— Май не си от сантименталните. Виждам, че си наследил някои от нашите семейни черти — Лодж се подсмихна. — Достатъчно.

— Колко е това?

— Ако се съгласиш с предложението ми, ще ти дам един милион долара, когато навършиш двадесет и една години. Така по-ясно ли е?

— Да, татко — каза Кадар.

Вече бе разбрал, че ще има нужда от много пари. Милионът, който Лодж му обещаваше, нямаше да е достатъчен, а и сигурно щеше да има и допълнителни условия. Освен това искаше да има пари, за които никой да не знае. Парите са власт, но тайните пари са абсолютна власт.

Същата вечер докато лежеше в леглото си и подслушваше Вентура и майка си, Кадар чу нещо, което го накара да реши какво трябва да направи, за да си дойде всичко на мястото.

— Сладка моя, та ти си била по-глупава и по-опасна отколкото си мислех — каза Вентура. Майка му не отговори нищо. Вентура продължи. — Снощи моите хора прибраха някой си Мигел Ровере, подставено лице на американските ни приятели, които подпомагат икономиката на нашата страна като финансират хазарта, проституцията, наркотиците и други подобни въплъщения на Американската мечта. Явно повече го бива да причинява болка, отколкото да я понася. На сутринта вече пищеше за милост. Каза, че имал някаква много важна, поверителна информация, която обаче щял да предаде само на мен. Отнасяло се за някой си сеньор Рестън, покойният сеньор Рестън.

Ровере каза, че той и наемен убиец от Маями са убили Уитни Рестън и че за това си платила ти. Знаеш ли, свикнал съм да слушам какви ли не лъжи от затворниците — хората са способни да кажат всичко, само и само да спрат мъченията — ето защо правдоподобността на твърденията му ме озадачи. Винаги съм смятал, че истината е нещо необикновено и тъкмо заради това си качество не може да се сбърка. Ровере не лъжеше.

Майката на Кадар се разплака. После започна да обвинява Вентура, че ако той се бил погрижил за Уитни, нямало да се стигне до това. Нима е трябвало да наблюдава безучастно как някакъв перверзен американец превръщал момчето й в хомосексуалист? Всъщност тази тирада бе един израз на безпомощността, омразата и гнева й. Повечето от фактите бяха изопачени и пресилени. Кадар не мислеше, че са убили Уитни единствено заради връзката му с него. По-скоро с неговата смърт майка му е искала да отмъсти на всички, които са я използвали и захвърляли през всичките тези години.

— Значи тя е знаела — намеси се доктор Пол. — Някога споменавала ли ти е нещо за това?

— Нито дума.

— Предполагам е знаела, че това няма да промени нещата.

— Сигурно — каза Кадар. — Когато значението на това, което чувах, достигна до съзнанието ми, в мен започнаха да се борят смесени чувства. От една страна бях толкова потресен, че едва дишах. В същото време една част от съзнанието ми остана напълно спокойна. Сякаш не бях много изненадан. Двамата убийци бяха облечени като campesinos13, но поведението не отговаряше на външния им вид. Държаха се по-скоро като граждани. Бях се научил да обръщам внимание на тези неща.

Майка подсмърча известно време и после пак започна да говори. В гласа й прозираше страх. Попита Вентура какво смята да прави. Той й каза, че за момента няма намерение да предприема каквото и да било срещу нея, докато не му се изяснят нещата. После тя го попита дали ще съобщи за случая на ЦРУ. Той отвърна, че би трябвало да го направи, но, честно казано, се страхувал да не попадне в черния списък.

Вече бях убеден, че майка ми трябва да си плати. Малко по-късно ми стана ясно, че и Вентура трябва да бъде убит. Не че имах нещо лично против него, даже напротив — възхищавах се на безскрупулността, с която действаше и дори се учех от нея — но той притежаваше нещо, от което се нуждаех и което можех да получа, ако той беше мъртъв.

През следващите няколко дни обмислях много и най-различни планове и начини на действие. С оглед на пълната сигурност реших да не използвам помощта на никой друг — ето как Ровере издаде майка ми. Освен това знаех, че ако следвам предначертания си план, за в бъдеще също ще ми се наложи да убивам. Можех да опитам с един успешен старт. И макар че бях гнуслив и не обичах да гледам кръв, бях решен да преодолея слабости от този род в характера си.

Не си мислете, че не знаех що е насилие. Даже напротив. Много е трудно за хората около Вентура да не научат за тази страна на живота. И въпреки това, едно е да гледаш как убиват някого, а друго е сам да го направиш. За мен бе от изключително значение да придобия личен опит.

Започна да ми става ясно, че като за начало съм си избрал доста трудна мишена, тъй като майка ми също бе охранявана толкова добре колкото и Вентура. Самият той беше сложен доста добре и вдъхваше страх, а и винаги носеше оръжие. Къщата имаше денонощна охрана, а когато Вентура тръгнеше на път, използваше само бронирани коли. При всяко от пътуванията му пред и зад неговата кола винаги имаше по един тежковъоръжен полицейски джип. Щаб квартирата на Б.Р.А.К. също имаше засилена охрана. Много хора желаеха смъртта му и той си го знаеше. Не беше никак глупав. Предпазните мерки, които вземаше, бяха добре обмислени и прилагани.

В крайна сметка зарязах всичките си сложни планове и чудесата на техниката и се спрях на един сценарий, който се възползваше от най-големия пропуск в метода им на охраняване — това, че в самата къща нямаше постове. Същевременно щеше да ми позволи да придобия собствен опит и да си отмъстя. Беше съвсем прост план и зависеше изцяло от разчета на времето.

Отначало мислех да направя така убийствата, че съмнението да падне върху ЦРУ или поддръжниците на Фидел, тъй като за всяка от версиите имаше достатъчно основания, но никой нямаше да повярва, освен ако не убиех и някой от постовете отвън. Щях да имам предимството, че действам отвътре — нещо, което те не очакваха, — но дори и в такъв случай за новак в бранша това си беше изпитание.

По метода на елиминирането, макар по едно време да обмислях варианта за мафията, която несъмнено не бе доволна от изчезването на Ровере, стигнах до мотив, коренящ се в природата на кубинците — темпераментни и импулсивни.

Дни наред упражнявах подписа на Вентура и тъй като рисувах добре, резултатите бяха задоволителни. Междувременно Вентура и майка ми работеха за мен, без да го съзнават. Вече се караха пред охраната и прислугата. Помежду им все по-често настъпваха периоди на ледено мълчание и двамата започнаха да пият много. Напрежението се засили още повече, когато стана ясно, че Батиста ще падне. Последователите му започнаха да бягат. Майка ми пред всички обвиняваше Вентура, че крои планове да я остави на отмъщението на фиделистите. Това бе добре за мен. Осигуряваше ми един правдоподобен мотив. Останалото бе въпрос на изчакване и на нерви.

Къщата бе голяма и на три етажа. Постовете бяха разположени до портата, край стените и входовете на самата сграда. Слугите бяха пет, но само двама живееха вътре. Стаите им бяха над гаража, откъдето през една врата се слизаше направо на първия етаж. Вратата бе тапицирана, за да изолира шумовете. Вероятността изстрелите да се чуят през нея беше малка, но аз исках да се подсигуря.

На машината на Вентура написах една бележка, подписах я със собствения му подпис и я адресирах до майка ми. После я прибрах в джоба си. Вече бях взел един малък автоматичен пистолет, който преди няколко години Вентура бе дал на майка ми. Проверих го и го сложих в другия си джоб.

Имаха навика да си лягат късно. С поставени слушалки ги наблюдавах през тайната си шпионка. Като следях движенията им, си мислех — ето, те правят това или онова за последно. Имах усещането, че съм всесилен.

Вентура си легна съвсем гол. Отпи от чашата си коняк и после се отпусна на възглавниците. Пушеше пура. На нощното шкафче отстрани лежеше автоматичният му пистолет. Зареден и със спуснат предпазител. Майка седеше пред тоалетката. Знаех, че ще бъде там още няколко минути. Вече не желаеше да споделя леглото си с Вентура.

Оставих вратата на стаята си отворена и слязох долу. Почуках внимателно на вратата и казах, че съм аз. Майка ме пусна да вляза.

— Трябва да си поговорим — казах аз.

Вентура изглеждаше раздразнен, но в същото време се забавляваше. Чашата му беше почти празна. Минах от неговата страна на леглото и я напълних. Гърдите му бяха покрити с косми и бе изпотен.

— Благодаря, момче — беше приятелски настроен.

Майка стоеше с гръб към нас. Оставих бутилката с коняк на нощното шкафче, до една кърпа за ръце, която Вентура бе използвал. Беше пропита с пот. Избърсах ръцете си в нея и бръкнах в джоба за пистолета. Стрелях два пъти в гърдите му. Обърнах се едновременно с майка ми и с три бързи крачки застанах пред нея. Коленичих. Над рамото ми тя виждаше Вентура. Гледаше вторачено със зяпнала уста и бе така смаяна, че дори не можеше да извика. Поставих дулото на пистолета в устата й, насочих го нагоре и дръпнах спусъка. Всичко бе станало по-тихо отколкото очаквах.

Чух хриптене и се върнах при Вентура. Беше все още жив, макар че погледът му бе започнал да помътнява. По чаршафите имаше петна от кръв и коняк. Вентура се опитваше да каже нещо. Наведох се по-близо над него, но внимавах да не се изцапам. Той прошепна: „Защо мен, защо точно мен?“

Извадих бележката от джоба си и му показах собствения му подпис. В очите му се появи разбиране. Прочетох му един номер и сума — един милион триста двадесет и седем хиляди долара.

— Мислех да ги направя два — прошепна той, — но онова копеле Кастро ми обърка сметките.

Стрелях два пъти, този път в главата. Скъсах бележката и посипах парчетата по тялото му. На бележката пишеше, че той напуска Куба и че оттук нататък майка ми ще трябва да се грижи сама за себе си. Сложих пистолета в ръката на майка.

Никой нищо не беше разбрал. Нямаше нужда да ме открият как пищя, като че ли съм се втурнал в стаята им, след като съм чул изстрелите. Изчаках десет минути и предпочетох втория вариант. Заключих вратата на спалнята им, качих се в стаята си и си легнах. Спал съм непробудно. На другата сутрин охраната разбила вратата им и аз се събудих от трясъците и виковете. Не беше трудно да оставя ключа на майка ми от спалнята на мястото, където би изхвърчал при разбиването на вратата.

След три дни се запознах с новата си майка. Баща ми ме изгледа странно, когато си стиснахме ръцете, но не каза нищо.

— Какво почувства, след като уби майка си? — попита доктор Пол.

— Искаше ми се да бях използвал ловна пушка.

Вечеряха леко — салата, картофи, сирене и плодове. На масата имаше свещи. Припомниха си стари преживявания, говориха за общи приятели, обсъдиха храната, виното, но никой не спомена за бъдещите си планове. На няколко пъти, когато мислеше, че никой не я гледа, Фицдуейн забеляза, че в погледа на Кристина се четеше тъга. В останалото време тя грееше от нежност и дълбока обич. Хюго осъзна, че въпреки болестта и приближаващата смърт Гуидо бе спокоен и доволен от живота си.

Говориха за скорошните бунтове в Цюрих и младежкото движение.

— Съвсем се обърках — каза Фицдуейн, — освен че нямате безработица, почти не съществува инфлация и имате един от най-високите стандарти на живот, с какво друго нямате проблеми? Кой всъщност се бунтува и защо чупят прозорци наляво-надясно?

— Счупените прозорци не са всичко, имаше и няколкохилядно шествие от съвсем голи младежи през центъра на Цюрих.

Фицдуейн се подсмихна.

— Не мога да ти кажа срещу какво точно протестират — продължи Гуидо. — По-скоро е нещо като не съвсем мотивирана реакция на част от младите хора срещу системата като цяло. Независимо от безспорните предимства на швейцарския начин на живот, не може да се отрече фактът, че съществува и огромен обществен натиск, с който отделният човек трябва да се съобразява. Сами по себе си повечето закони са напълно смислени, но когато всичките образуват система, какво се получава? Една демокрация от западен тип, където почти няма свобода — или поне те така твърдят.

— Прилича ми на студентските вълнения от хиляда деветстотин шейсет и осма във Франция.

— Да, има нещо общо между двете неща, но вълненията от хиляда деветстотин шейсет и осма бяха по-добре организирани. Имаше и лидери като Даниел Кон Бендит, бяха поставени конкретни искания. Това тук като че ли няма обединяваща цел, дори и исканията им не са изработени прецизно. Няма представители, с които може да се преговаря. Властите не знаят какво да правят и с кого да водят разговори и, естествено, понеже са стреснати, вместо да обмислят трезво нещата, пращат полицията да разгони бунтовниците с палки, сълзотворен газ и водни струи.

— Това младежко движение обхваща ли цялата страна? — попита Фицдуейн.

— Обхваща почти цяла Европа, но под различни форми. Що се отнася до Швейцария, мисля, голяма част от младите хора се вълнуват от тези въпроси, но много малко от тях се впускат в активни действия и то основно по градовете.

— Това се отнася и за Берн, нали?

— Донякъде — отговори Гуидо, — но не по същия начин. Хората в Берн си имат своя философия за живота. Не обичат конфронтацията. Лично аз смятам, че управата в Берн успява да се справи по-добре в подобни ситуации.

— Мислех, че смяташ жителите на Берн за повърхностни — каза Фицдуейн, като си спомни забележката на Гуидо от преди малко.

— Почакай малко, аз казах, че жителите на Берн са прочути със своята мудност, но не съм казвал, че са глупави. Искам да ти покажа нещо — той се усмихна, изправи се и отиде до един шкаф, откъдето извади един обемист предмет. Постави пушката на масата сред празните винени чаши и остатъците от сирене. На светлината на свещите оръжието имаше матов отблясък. Двукраката стойка бе спусната и леко извитият пълнител си беше на мястото.

— Това е „SG-57“ — каза Фицдуейн. — Калибър седем милиметра и половина, пълнителят събира двадесет и четири патрона, самозареждащ се и напълно автоматичен. Ефективна стрелба до четиристотин и петдесет метра. Никоя трапеза няма завършен вид без неговото присъствие.

— Както винаги експерт по оръжията — каза Гуидо. Фицдуейн сви рамене. — Близо шестстотин хиляди швейцарски семейства имат по един такъв автомат — каза Гуидо, — както и пломбиран контейнер с двадесет и четири патрона. Почти всеки мъж на възраст от двадесет до петдесет години е в армията. Над шестстотин и петдесет хиляди мъже могат да бъдат напълно мобилизирани за часове. Готови сме за война и в мирно време. Армията е една от главните социални организации, които задържат швейцарците в едно цяло.

— Ами ако не искаш да участваш във всичко това?

— При положение че си в добро здраве — каза Гуидо — и си на двадесет години, влизаш в системата. Ако откажеш, те очакват около шест месеца затвор, след което ще си имаш проблеми в намирането на държавна работа, а и други спънки. Има някои важни неща, които трябва да научиш за армията. Не е само нещо, през което всички швейцарци между двадесет и петдесет години трябва да преминат, на тренировъчните площадки в армията се срещаш с голяма част от управляващия елит.

Започваш като обикновен войник. След четири месеца обучение се връщаш в цивилния живот заедно с униформата и автомата си до следващата година, когато изкарваш двуседмичен опреснителен курс, и така докато станеш на петдесет.

Най-добрите се привличат за ефрейтори, после стават офицери и в крайна сметка стигат до генералния щаб. Има около петдесет хиляди офицери, а само две хиляди от тях съставляват генералния щаб и точно те са хората, които дърпат конците в тази държава. Колкото по-нагоре отиваш във военната йерархия, толкова повече време трябва да отделяш от цивилния си живот. Това ние наричаме „да си плащаш за длъжността“. За обикновения работник или за малките бизнесмени това се оказва доста трудно. В резултат на това генералният щаб, а до известна степен и офицерският корпус се състоят предимно от директори на големи банки, индустриални корпорации или хора от правителството.

— Или както е казал Айзенхауер — „Военно-промишлен комплекс“ — обади се Фицдуейн.

— Той е имал предвид Америка и тайните споразумения между военните и големите пари. А тук не е точно така. Големите в армията и големите в бизнеса са едни и същи хора. Те не просто произвеждат оръжията. Те ги купуват, а после ги използват.

— Но само за обучение — каза Фицдуейн.

— И слава Богу.

По-късно, когато Гуидо се поумори, Кристина заведе Фицдуейн в стаята му. До прозореца имаше огромно растение, което сякаш искаше да се добере и удуши лампиона.

— Добре върви — каза тя, — пристигна от Англия в една бутилка от мляко.

— Двуметрова бутилка от мляко? — учуди се Фицдуейн.

— Е, доста порасна оттогава.

— И как се нарича?

— Това е папирус, има още едно до леглото ви.

— Господи, колко бързо расте тази чудесия?

Кадар отново бе потънал в спомените си.

Не знаеше дали трябва да изпитва някакви угризения. Казано честно, след случилото се не чувстваше нищо, освен крайна умора и някакво неясно чувство на удовлетворение, че все пак е успял да го направи. Беше взел изпита. Разполагаше с вътрешна сила, която не всеки притежаваше. Беше роден да управлява.

Опита се да не си спомня как се бе чувствал на следващия ден. Откакто го бяха събудили не можа да спре треперенето, а спазмите продължиха през целия ден. „Нормална реакция от шока“ — беше казал докторът, а Кадар лежеше и скърцаше със зъби в тиха ярост срещу предателството на тялото си. След години, когато премина курса си на обучение по източни бойни изкуства, Кадар се научи да контролира физическата и психическата си сила и шоковото състояние след акция не се повтори повече. Много рядко, той все пак си задаваше въпроса, дали тези стресови реакции не се проявяват, макар и по някакъв скрит и невидим начин, както тънките като косъм пукнатини по крилото на самолет, причинени от умората на метала.

За няколко минути настъпи тишина. Кадар бе обзет от радостно чувство щом си спомни за времето на новия си живот в Щатите. Тогава най-много бе изненадан не от лукса в новия си дом или от материалните блага, от които той можеше да се ползва в рамките на разумното, или от заобикалящия го свят, в който като че ли всичко бе възможно, а от отношението на баща си.

При тяхната първа среща в Хавана, Хенри Бриджнорт Лодж се беше показал като студен, твърд и циничен, почти лишен от чувства човек. Имаше нужда от син, за да угоди на жена си. Така да бъде. По-късно, макар че държанието му спрямо Кадар бе все още студено и впечатленията за цинизма и твърдостта му се проявиха, Лодж все пак показваше загриженост към развитието на сина си и Кадар почти бе свалил гарда и бе започнал да го обича.

Трябваше да използва всичките си сили, за да се противопостави на това чувство, което заплашваше да го обземе. Постоянно си повтаряше, че ако иска да владее положението изцяло, трябва да остане над чувствата, които изпитват обикновените хора. Всяка вечер в леглото той непрекъснато си напомняше това, през сълзи, а тялото му бе обзето от чувства, които той не можеше и по-скоро не искаше да разбере.

Скоро след като се настани в новия си дом на не повече от двадесет минути път с кола от Лангли, той бе подложен на серия от изпити и тестове, с цел да се разбере как трябва да продължи по-нататъшното му обучение.

Оказа се, че е изключително надарен. Подобен коефициент за интелигентност бяха показали само нула цяло и един процента от населението. Езиците му се отдаваха. Показа и артистични заложби. Имаше отлична координация на тялото и беше ако не забележителен, то поне много добър спортист.

Стана ясно, че за неговите способности обикновеното училище просто бе загуба на време. През първата година го обучаваха частни учители. Лодж бе надникнал из средите на висококвалифицираните специалисти и психоаналитици, които бяха част от общността на ЦРУ. В резултат на това Кадар получи възможността за пряк контакт с високо ерудирани хора, с бърз ум и забележителен интелект, каквито дотогава бе срещал само в книгите. Беше вълнуващо преживяване. Всичко му харесваше и той израсна интелектуално и физически.

През втората учебна година го изпратиха в специализирано училище за надарени деца и едновременно с това продължи подготовката му и с частните учители. Това се превърна в практика и през следващите години докато не завърши „Харвард“. През същата година той откри, че притежава чар и че привлича хората и може да използва тези свои качества, за да ги манипулира за свои собствени цели.

Осъзнаваше, че няма почти никакъв опит в отношенията си с тях, и че това е слабост от негова страна. Впусна се да изучава начина, по който те реагираха спрямо него и хвърли много сили, за да се изгради като личност. Така общественият му облик се отдалечи още повече от истинската му същност. Стана един от най-обичаните момчета в класа.

Лодж инстинктивно усещаше истинската природа на сина си. Знаеше, че съществуват рискове, но в същото време позволяваше на една от слабостите си да потиска инстинкта му — талантливостта го привличаше неудържимо. За него беше много трудно да устои на момче като Кадар, което така бързо и резултатно реагираше на интелектуалните стимули. Беше нещо като това да имаш градина, където всяко посято семенце се прихваща и избуява. Да образова, обучава и окуражава този невероятен млад непознат, който му беше син, се превърна в мания.

Хенри Бриджнорт Лодж произхождаше от много богато семейство от доста поколения. За тях да направиш кариера не означаваше нещо кой знае какво пред способността да се печелят пари. Те притежаваха дарбата да ги печелят и то в огромно количество, повече, отколкото им трябваха. Това явно се предаваше от поколение на поколение, но техните истински стремления бяха насочени към по-висши неща, като това да поставиш себе си в служба на родината. Всичките им усилия бяха насочени към защита интересите на Съединените Щати, както те ги разбираха, ревностно и безмилостно като йезуити. За всички от фамилията, за каквато се смятаха, целта оправдаваше средствата.

Много хора изживяват живота си, без да имат дори веднъж шанса да попаднат на човек, от когото наистина могат много да научат. В това отношение Кадар бе двоен късметлия. Вентура, макар и несъзнателно, го бе научил на това как да се докопа до властта, как да използва насилието, манипулирането и изнудването. Лодж и неговите колеги научиха Кадар да мисли стратегически, създадоха му мрежа от връзки във висшия ешелон на властта, научиха го на светски маниери и благодарение на тях той придоби редица умения като се започне от езиците и високата обща култура, и се стигне до планиране на проекти и стрелба с боен пистолет.

Лодж вероятно подозираше за вътрешната борба на Кадар, но се надяваше с времето страстите да се уталожат, което бе присъщо за всички от семейството. Синът му бе подготвен за забележителна кариера в ЦРУ, последвана от прехвърляне в държавното управление.

Години по-късно Кадар се забавляваше от мисълта, че обучението, което бе преминал и чиято цел бе да го подготви за държавната власт, бе направило от него един от най-опасните престъпници на века, който презираше всичко, за което семейство Бриджнорт Лодж се бореха. Освен, разбира се, парите им.

Когато на сутринта Фицдуейн се събуди, в апартамента нямаше никой. Въпреки двойните прозорци шумът от улицата достигаше до него. На масата го чакаше лека закуска. Автоматът бе прибран.

Отвори шкафа в кухнята, търсейки конфитюр. Имаше два вида и един буркан английски мармалад. Най-отзад имаше един запечатан контейнер с двадесет и четири патрона. Приличаше на кутия от газирана напитка.

Докато закусваше започна да преглежда бележките и записите за фон Графенлауб, които Гуидо му бе оставил. Остави лентите за по-късно и съсредоточи вниманието си върху писмения материал. Гуидо бе представил ясно нещата.

Бележките продължаваха страница след страница. Беат фон Графенлауб бе олицетворение на швейцарския модел на управление. Какво ли е било отношението на Руди спрямо такъв баща? Действие и противодействие. Дали това пък не криеше отговора за начина, по който се е чувствал Руди?

Стига, каза си той, когато мисълта му от Руди се насочи към гаснещия Гуидо. Стига толкова мисли за умрелите и умиращите. Беше му мъчно за Етен.

Прибра си багажа и слезе с трамвай до центъра, откъдето взе влака за Берн.

Десета глава

Макс Бюизар, началникът на Криминалната полиция в Берн (за кратко наричана Крипо), в шест сутринта бе вече на бюрото си в полицейското управление на „Вайзенхаусплац“. Случваше се да идва и по-рано.

Такива работни навици, дори и при липсата на други признаци, недвусмислено сочеха, че във вените на шефа на Крипо не тече нито капка ирландска кръв. В Ирландия, особено на юг от границата, не можеше да има никакво оправдание за това да си буден, а не дай си Боже и да работиш, в такъв нечовешки час, с изключение може би на случаите на късен запой, лудост или секс. Даже кравите в Ирландия спяха почти до осем, а по празниците и до по-късно.

Всъщност Бюизар бе френскоговорещ швейцарец, родом от кантона Во, но трийсет от четиридесетте си години съзнателен живот бе прекарал в Берн и полагаше всички усилия да стане истински берничанин. Използвайки един прагматичен, макар и изискващ доста сили начин — имаше жена и две любовници — бе успял да овладее берндойч, местния диалект.

В крайна сметка усилията му бяха възнаградени. Наскоро бе дочул как един виден член на Burgergemeinde14 го нарича bodenstandig15 — най-голямото признание за един берничанин, което означаваше разумен и здравомислещ човек, стъпил с двата си крака на земята. За миг Бюизар се запита дали е плъзнал слухът за склонността му да се люби прав, което бе наложено от претоварената му програма и му позволяваше да комбинира секса с тренировката, но скоро изостави тази мисъл. Имаше вяра на дискретността на любовниците си и на добрата звукоизолация на швейцарското строителство.

Началникът на Крипо погледна към листа пред себе си. Имаше проблем, голям, по-скоро дебел проблем, с големи увиснали мустаци и неучтиво държание и все по-непредсказуемо настроение.

Той прибави и мустаци към рисунката си, а след това, като помисли малко — и един кобур е пистолет към топчестата фигура. Какво щеше да прави с този заслужил детектив — ветеран, който създаваше все повече проблеми, бе станал сприхав и избухлив, а на всичкото отгоре бе и стар негов приятел?

Бюизар нарисува клетка около фигурата, полюбува се малко и нарисува врата с дръжки отвън и отвътре. Нямаше нужда Мечката да бъде убиван, просто трябваше да се държи под ключ. Дори и в Швейцария и особено в Берн законите можеха да бъдат заобиколени от подходящия човек, когато съществуваха основателни причини за това. Този път обаче трябваше да се направи нещо. След смъртта на съпругата му, Мечката бе станал причина за серия от инциденти, последният от които бе особено смущаващ.

Обикновено Мечката работеше в групата за борба с наркотиците. Сред тях той бе с най-голям опит в тази работа. Както и повечето полицаи от Берн, редовно вземаше дежурства по охраната на дипломати и пристигащи важни особи. Това, разбира се, бе донякъде скучна работа, но малко пари в повече никога не бяха излишни. Наличието на повече от сто дипломатически мисии в града осигуряваха почти постоянна работа. Един Господ знае какво точно правеха всичките тези посланици, втори секретари и културни аташета, спотаени сред оранжериите на Елфенау, след като цялата дипломация се въртеше в Женева, но това си беше проблем на Господа.

Мечката се радваше на много добра репутация. Той беше едновременно и добър полицай, и човек с топло сърце, твърде странна комбинация, която трудно се отстояваше в групата за борба с наркотиците. Той бе винаги усмихнат, усърден, лесно се приспособяваше — човек, на когото можеш да се довериш, или с две думи — идеалният колега, ако не се смятаха някои негови особености, като например навика му да носи голямо оръжие. Напоследък се появяваше със „Смит и Уесън“, система „Магнум“ четиридесет и първи калибър, с петнадесет сантиметрова цев. Бюизар потръпна като си помисли какво можеше да се случи, ако се наложеше Мечката да стреля на обществено място.

Всичко започна от един откраднат мерцедес, шофиран от двадесет годишен наркоман, който отчаяно се опитваше да продаде нещо, за да си получи дозата.

Приключила с работата за деня и напазарувала за вечеря, Тили чакаше трамвая. Мечката трябваше да се появи всеки момент. Той бе на не повече от сто метра, когато се случи всичко. Чу звука от удара на колата. Видя как тялото й изхвръкна във въздуха и се блъсна в една витрина. Стъклото се пропука на няколко места, но не се пръсна. Тили лежеше на земята, ръката й конвулсивно потреперваше, кръвта й течеше по паважа.

След случилото се тя изпадна в кома и в това състояние прекара следващите три месеца. Мозъкът й бе увреден безвъзвратно. Мечката бе неотлъчно до нея. Държеше ръката й, целуваше я, разказваше й случки и й четеше вестници. Носеше й цветя, подредени както тя ги обичаше. Системата за поддържане на жизнените функции тихо бръмчеше, равномерно се стичаха капки и се чуваха електронни пиукания. Разни хора говореха с него, понякога го караха да подписва някакви документи. И един ден изключиха системата. Това го сломи.

Беат фон Графенлауб не можа да заспи почти до сутринта. Шокът, който преживя, когато за пръв път чу за смъртта на Руди постепенно се превърна в болка и вина, и засилващо се чувство за празнота.

Защо Руди е посегнал на живота си? Какво може да е преживял в Ирландия? За какво ли е мислил в мига преди да скочи? Дали смъртта му е настъпила бързо? Дали е изпитвал болка? Защо не се е опитал да говори с някого? Не може да не си е личало, че е замислил нещо, сигурно е имало нещо странно в поведението му.

Имаше ли нещо, което той, Беат фон Графенлауб — богат, влиятелен, признат и уважаван от своята класа, бе могъл и бе трябвало да направи, за да спаси живота на сина си? Каквото и да е то. Знаеше, че е имало, трябваше да е имало — но какво точно?

Часовникът на радиото го разбуди напълно. Известно време остана да лежи със затворени очи като слушаше новините. Ерика не одобряваше тази му привичка, но вече от месеци не спяха в едно легло, а за последен път се бяха любили от още по-отдавна. Сега Ерика спеше в апартамента, който си бе приспособила през няколко врати. По нейните думи тя се нуждаеше от пространство, за да култивира своите творчески способности. Той не се възпротиви, щеше да е безсмислено. Отдалечаването й от него бе започнало от няколко години и бе стигнало фазата на отчуждението.

С болка си спомни за първите години на връзката им, когато бяха много близки и когато им стигаше само да са заедно. Разводът му с Клер бе имал смисъл, скъпата скучна Клер, вече мъртва. Бе платил цената за възможността да има жена с тридесет години по-млада от него. Тогава не мислеше за рисковете. Но времето не го бе пожалило. Бе на шестдесет и една и макар да бе в добра физическа форма, знаеше, че Ерика му се изплъзва, а най-вероятно, вече я бе изгубил.

Усети отново неповторимия й аромат и вкуса на устните й. Чуваше я как стене, когато бе разпалена от страсти. Усети, че се възбужда и понечи да я погали.

В първия момент, след като отвори очи и огледа стаята, съзнанието му все още бе обзето от спомена за нея. После мъката и самотата го обгърнаха отново.

Айво не беше кой знае колко притеснен от миризмата на четиринадесет немити скоро тела, които спяха на груба постелка направо на пода в малката стая. Една двойка се бе събудила половин час по-рано и тихо се бе любила, но през последните десет минути единствените звуци, които се чуваха, сочеха ясно, че всички спят.

Реши да изчака още малко. Холандецът ван дер Грийн бе погълнал такова количество алкохол, което би повалило и кон, но бе успял да остане буден почти до зори. Непрекъснато говореше и пиеше, но в крайна сметка сънят го надви и той заспа като заклан. Дребен и слаб, Айво не изпитваше желание да се забърква с грамадния прекупвач на хероин. Айво бе почти непрекъснато опиянен от въздействието на марихуаната. Понякога смъркаше лепило, друг път пиеше хапчета. Харесваше кокаин, но рядко можеше да си го позволи. Хероин обаче мразеше.

Хероинът бе убил единствения човек, когото той истински бе обичал. Докато бе в затвора заради участието си в демонстрация и замерването на полицаите с камъни в Цюрих, малката Хилда, едва на петнадесет, бе поела свръхдоза хероин в тоалетните на цюрихската гара, където по-късно бе намерена с глава в тоалетната чиния. Нямала документи в себе си, но бяха успели да я разпознаят благодарение на тънкото книжле стихове на Айво, което тя носеше.

— Малко книжле — бе казал полицаят, след като показа на Айво снимката на Хилда. Отиваха към моргата за разпознаването.

— А колко дълга според вас трябва да бъде една книга? — попита Айво. Беше блед, но редовното хранене в затвора бе поналяло слабото му тяло. Интересното беше, че той не изпитваше лоши чувства към тези, които го бяха пратили в затвора. Полицаите и охраната бяха строги, но справедливи.

Подтикнат от отчаяние, той си даде клетва, че ще отмъщава на всички пласьори на хероин. Така, на седемнадесет години Айво се озова в Автономния младежки дом в Берн. Скоро стана негов неофициален пазител. Повечето от обитателите на дома бяха безобидни младежи без собствен дом, които търсеха нещо по-различно от подреденото и дисциплинирано швейцарско общество или, както казваха „скуката и уютното нещастие на капитализма“. Някои от посетителите бяха опасни и се възползваха от търпимостта на властите, за да пласират твърди наркотици и да въртят търговия с още по-смъртоносни стоки.

Айво мамеше пласьорите на хероин с лукавството и отчаянието на човек, който няма какво да губи, като им крадеше наркотиците и ги изхвърляше в тоалетната чиния в почит към паметта на неговата умряла любима. Когато бе в настроение, информираше полицията с кратки и доста чудати съобщения, винаги в писмена форма.

Ципът на мръсния му спален чувал бе смазан с графитен прах. Измъкна се безшумно от чувала и се прокрадна към спящия холандец. За секунди грабна малкия пакет с пликчета и излезе на пръсти от стаята.

В банята той отвори едно по едно всички и изсипа съдържанието им в тоалетната чиния. След това ги напълни с глюкоза на прах и отново ги завърза в пакет. И понеже се притесняваше, че ако пусне водата, може да го чуят, покри белия прах с няколко парчета тоалетна хартия.

Върна се в стаята. Холандецът спеше непробудно. Айво остави обратно пакета в коженото яке. Той не помръдна. Успокоен, Айво отново се измъкна от стаята и този път пусна водата в тоалетната. Хероинът изчезна в канализацията.

Айво отиде в кухнята, направи си чай и запали първата цигара с марихуана за деня. Седна с кръстосани крака на кухненската маса и впери очи в сивата светлина на утрото. Започна да си тананика и да се поклаща в ритъма на песента. Хилда щеше да е доволна.

Какво ли става с Клаус? Хубавецът Клаус, който изкарваше доста пари само като доставяше удоволствие на различни хора и когото желаеха и мъже, и жени. Имаше нещо съмнително около типа, който го бе забърсал. Нещо не беше както трябва. И макар да нямаше видима причина, Айво имаше лошо предчувствие. Не бе видял ясно как изглежда мъжа, защото бе на известно разстояние от тях, пък беше и тъмно. Единственото, което помнеше, бе, че човекът имаше руса коса, руса брада и мустаци. Чу говор, после смях и те се отдалечиха в нощта, мъжът прегърнал Клаус през раменете. Чу се звук от затварянето на багажника на скъпа кола, после тихото мъркане на двигателя и настъпи тишина. Клаус не се върна след два часа, както бе обещал, Айво трябваше да спи сам. Клаус му бе приятел.

О, защо животът не бе като в песента на Джон Ленън „Представи си“, щеше да е прекрасно. Айво пееше и се поклащаше в ритъма на мелодията. Май трябваше да потърси Клаус утре или вдругиден, а може и той сам да се появи отнякъде.

Представи си, че стане така…

Леденият душ бързо отми болката, самосъжалението и похотливите мисли от отминалата нощ.

Беат фон Графенлауб бе човек с установени навици и силна воля. В шест и тридесет той вече закусваше на малката масичка в стил „Бидермайер“ до прозореца с изглед към реката Ааре. Беше със сиво-кафяв костюм, ослепително бяла, ръчно изработена риза и черна копринена вратовръзка. Обувките му бяха доказателство за това, че слугата му владееше до съвършенство техниката на поддържане — педантично лъснати, те не просто блестяха, те сияеха. Носеше светлосиви копринени чорапи.

Една самотна червена роза украсяваше висока кристална ваза стил „Уотърфорд“. Точно в шест и петдесет и пет фон Графенлауб закачаше цветето на ревера си, обличаше тъмносиния си кашмирен балтон, вземаше си куфарчето, казваше задължителното довиждане и когато удареше седем часът вече излизаше от дома си на „Юнкернгасе“ и се отправяше към „Марктгасе“, където се намираше кантората му. Можеше да вземе разстоянието за не повече от десет минути, но въпреки че целия си живот бе прекарал тук, не пропускаше удоволствието да се поразходи из стария търговски център на Берн. Всяка сутрин и всяка вечер, ако времето бе благоприятно и нямаше нещо спешно, той си позволяваше тази малка разходка, удължаваща прехода до половин час, така че пристигаше в кантората точно в седем и половина.

Тази сутрин, след като напусна „Юнкернгасе“, той се насочи към градините, ограждащи петвековната катедрала или както я наричаха „Мюнстера“. Терасата между църквата и крепостните валове беше известна като „Платформата“. Под нея в ниското течеше река — пълноводна и леденостудена от топящия се през зимата сняг.

Фон Графенлауб се подпря с ръце на ниския парапет ограждащ реката откъм терасата и дълбоко пое въздух. Студеният утринен въздух бе кристалночист. В далечината виждаше покритите със сняг върхове на бернския Оберланд.

Погледна нагоре по течението на реката към Кирхенфелдбрюке, красивия железен мост, построен през деветнадесети век, за да свързва старата средновековна част на града със сравнително по-новия жилищен район „Кирхенфелд“. Погледът му се плъзна, следвайки течението на реката, когато нещо там долу привлече вниманието му.

До самия бряг на реката бяха спрели две полицейски коли, линейка и още няколко автомобила без отличителни знаци. Един полицай издърпа от водата нещо, което много приличаше на човешко тяло. Успя да различи бледо побеляло лице, преди да го покрият с едно одеяло. То изпълни съзнанието му. Бе лицето на неговия мъртъв син. Извърна глава. Започна да му се гади и почувства кожата си суха. Повърна наведен през парапета и се разтрепери.

На една кука в ъгъла на кабинета на шефа на Крипо висеше примка. Бюизар я беше донесъл от Щатите от конференция на началници на полицията. Сувенир, бе казал той, точно копие на примката за официалните екзекуции, използвана, преди електрическия стол, газовата камера и смъртоносната инжекция да започнат да се прилагат в по-голямата част от цивилизования свят.

Може би следващия път ще си донесе и електрически стол, помисли си Мечката. Бюизар твърдеше, че възелът на примката се състои от тринадесет навивки, но колкото и да броеше, все излизаха дванадесет. Мечката отново започна да брои. Според Пиърипойнт, известния английски палач, не беше достатъчно просто да обесиш някого. Много често при големия американски възел и възприетото падане от метър и половина смъртта настъпваше бавно и в резултат от задушаване.

Пиърипойнт използваше различни височини на падане и обикновен хлабав възел, поддържан от гумен палец отляво на долната челюст. След падането възелът заставаше точно под брадичката, главата рязко се отмяташе назад, в резултат на което гръбначният стълб се чупеше почти винаги между втория и третия прешлен. Смъртта настъпваше мигновено или поне така казваше палачът.

— Хайни — каза Бюизар, — няма ли най-сетне да се съсредоточиш малко? Навивките са тринайсет, независимо от това какво мислиш.

— Щом казваш, нали ти си шеф — каза Мечката.

— И бих искал да остана шеф.

Мечката повдигна рунтава вежда.

— Слушай, не те уволнявам, само те снемам от групата за борба с наркотиците за един месец. Можеш да си запазиш бюрото в Болверк, но ще се занимаваш с дребни престъпления — далеч от огъня.

— Тоест да търся откраднати велосипеди или изгубени домашни животни — изръмжа Мечката.

— Нещо от този род — каза Бюизар. — Приеми го като период за разтоварване.

— Гадното копеле си заслужаваше боя. Беше здраво къркан и оповръща всичко наоколо.

— Може и да си прав, но все пак той е гост на приема на немския външен министър и освен това е на важно посещение в нашия град. Има дипломатически паспорт.

Мечката сви рамене и се изправи.

— Момент — каза Бюизар — за няколко дни в Берн пристига един ирландец. Мой приятел от Дъблин ме помоли да се погрижа за него в случай, че иска да поогледа, нещо като колегиален жест.

— Аха, сега станах и екскурзовод.

Шефът на Крипо се усмихна подличко:

— Не съвсем. Хайни, ти си една от забележителностите на Берн.

— Но след вас — каза любезно Мечката и излезе.

Шефът на Крипо отиде в ъгъла и отново започна да брои навивките на примката. Изкара ги дванайсет. Изруга и пак започна да брои.

Денят бе студен, но въздухът — свеж, снегът по ниското се топеше. Планинските върхове изглеждаха нереални на фона на ясното синьо небе.

Берн очарова Фицдуейн и настроението му се повиши. Усещаше, че някъде в този красив, непокварен и невероятен средновековен град се крие отговорът, който търсеше — причината за обесването.

Няколко часа вървя напосоки. Рано или късно щеше да стигне до река Ааре. Тя ограждала стария град от три страни като естествен защитен ров, така че била необходима отбранителна стена само от едната страна. С растежа на селището стената била измествана все по-навътре в полуострова. Сега старите стени ги нямаше, бяха останали само две кули, които бележеха входа към града по суша.

Преди развитието на туризма жителите на Берн имали странния обичай да използват една от входните кули като затвор.

Скоро след пристигането си Фицдуейн се регистрира в малък хотел на „Герехтихкайтсгасе“. Пред входа му имаше течащ фонтан, в средата на който, се извисяваше дялана статуя в червено, синьо, златисто и други ярки цветове. Внушителната женска фигура, на която най-забележителното бяха, краката, държеше меч в едната си ръка, везни в другата и имаше превръзка на очите — „Gerechtigkeitsbrunnen“, „фонтанът на Правосъдието“.

В нозете на страховитата амазонка, разположени така, че да й гледат под полата, бяха бюстовете на четири измъчени индивида, в които Фицдуейн със закъснение разпозна Императора, Султана, Папата и Съдията — основните фигури на правораздаването през периода, когато е била издигната статуята — около хиляда петстотин четиридесет и трета година.

Из целия град имаше фонтани — всички боядисани в екзотични цветове, но Фицдуейн не видя два еднакви, фонтанът на „Крамгасе“ се отличаваше със статуя на мечка в естествен размер. На главата й имаше златен шлем и тя стоеше в позата на Landsknecht16. В краката й седеше малко мече, ядящо грозде. Мечки имаше навсякъде — дялани мечки, рисувани мечки, мечки на плакати, значки с мечки, мечки от ковано желязо, големи, малки, дори и истински.

Някъде беше чел, че Граф Бертолд V, основателят на града, организирал лов и обявил, че градът ще носи името на първото убито животно. За щастие ловците улучили мечка. Градът на зайците едва ли щеше да е подходящо име за град от величината на Берн.

До времето, когато започнали да строят къщите с вътрешна водопроводна мрежа, хората се събирали на фонтаните, за да напълнят вода и да обменят клюките. Може би, помисли Фицдуейн, ако и аз поседя край някой фонтан ще получа видение.

Опита, но след известно време задникът му замръзна.

Като се върна от обяд, по навик Мечката прегледа сводката за последните произшествия. Не очакваше да види кой знае какво. Преди години бе разговарял с един американски полицай за растежа на престъпността в Берн. Първоначално, когато на пръв поглед броят на извършените престъпления в двата града се оказа почти еднакъв, настъпи объркване. После те осъзнаха, че съпоставят различни неща — американецът говореше за статистиката на ден, докато Мечката имаше предвид годишни резултати.

Една от константите в статистиката за извършените престъпления в Берн бе броят на убийствата. С малки отклонения след десетичната запетая, годишно той се измерваше с цифрата две.

Казват, че в Берн има достатъчно от всичко, но не прекалено много. За един добре устроен град като него две убийства годишно бяха точно колкото трябва. По-голям брой би навредил на туристическия бизнес и би разстроил общинарите, а по-малък би повдигнал въпроси за необходимостта от наличните щатни полицаи в Криминалния отдел. Малката доза страх осигуряваше работа на полицаите.

Размишлявайки по тези важни въпроси, Мечката едва не пропусна новата сводка за деня, закачена върху красиво написана обява, че сержантът от канцеларията продава добре поддържаното си петгодишно волво, само на деветдесет хиляди километра и то на цена по споразумение (нито едно от нещата не беше вярно, с изключение на марката).

Сводката гласеше, че същата сутрин от река Ааре са извадени осакатените останки на двадесетгодишен младеж. Смъртта очевидно бе настъпила в резултат на многобройни рани от нож. Аутопсията щяла да бъде извършена веднага. Още не било направено официално разпознаване на трупа, но по документите, намерени с тялото, младежът се казвал Клаус Миндер.

Нищо не се споменава за велосипеди, помисли си Мечката. Може би убиецът бе избягал с откраднат велосипед или е дебнел жертвата си из търговския център в случай, че успее да отмъкне нещо. Тогава случаят щеше да е за него или поне доколкото се касаеше за откраднат велосипед.

Прегледа още веднъж сводката за дребни кражби, но нямаше нищо. Уви, никъде не се споменаваше колело-тандем или триколка. Направи се на ударен и прегледа частта за мотопеди — отново нищо.

Е, какво да се прави, примири се Мечката.

Единадесета глава

Кантората на фон Графенлауб на „Марктгасе“ можеше да се открие единствено по малката месингова табелка, на която имаше само неговото име и една дума „нотариус“. Изчистената фасада на сградата от деветнадесети век даваше невярна представа за произхода й. Извитите каменни стъпала, който водеха към кантората на адвоката на втория етаж, бяха силно износени и опасно хлътнали по средата. Осветлението беше слабо, нямаше асансьор. Гуидо се оказа прав като го предупреди, че жителите на Берн не обичат да демонстрират богатството си. Вероятно адвокатската кантора беше луксозно обзаведена, но достъпа до нея не само че не показваше наличието на богатство, но даже навяваше мисълта за скъперничество. Тъй като вероятно на връщане имаше шанс да си счупи врата по стълбите, Фицдуейн реши да използва максимално предоставената му възможност за среща. Как не се сети да си вземе фенерче.

Секретарката на фон Графенлауб имаше вид на лоялен слуга. Явно втората му жена, Ерика, се бе постарала да не повтори грешката на предшественицата си и бе взела мерки той да не се отклони отново от правия път. Да се каже, че госпожа Хунцикер имаше продълговато лице с остри черти си беше направо комплимент. Очилата й висяха на малка верижка около врата като отличителната плочка на гестаповците.

Фицдуейн каза името си. Госпожа Хунцикер си постави очилата, огледа го отгоре до долу и демонстративно се обърна към стенния часовник. Според него ирландецът бе закъснял с пет минути — закъснение, което за Ирландия означаваше, че си пристигнал съвсем навреме и дори по-рано отколкото са те очаквали. В Берн обаче такава мудност явно бе достатъчно основание за престой в Затворническата кула. Поведението на госпожа Хунцикер ясно показваше, че тя дълбоко съжалява, задето Кулата вече не се използва.

Фицдуейн разпери извинително ръце.

— Аз съм ирландец — каза той. — Въпрос на различни култури.

Фрау Хунцикер кимна няколко пъти. „Ja, ja“ — примирено каза тя и стана, за да го въведе в кабинета на фон Графенлауб. Хюго я последва. С удоволствие забеляза, че адвокатът не се бе предал напълно. Секретарката му имаше невероятни крака.

Той стана от бюрото си, стисна ръката на Фицдуейн и го покани да седне. Донесоха кафе. Попита как е минал полетът му. Размениха си учтивости с официалност, твърде чужда на ирландеца.

Фон Графенлауб наля кафе. Хюго забеляза, че ръцете му леко треперят. С това малко изключение адвокатът си оставаше напълно невъзмутим. Фицдуейн потисна гнева си към безупречно облечения мъж, който седеше насреща му. По дяволите, та собственият му син беше мъртъв. Адвокатът се владееше твърде добре.

Хюго изпи кафето си, остави чашата си на ниската масичка и се облегна назад. Фон Графенлауб го последва, но някак по-бавно, като че ли нямаше кой знае какво желание разговорът да премине към следващата си фаза. Вдигна очи към Фицдуейн.

— Мисля, че искате да говорим за Руди.

— Боя се, че се налага.

Няколко секунди фон Графенлауб стоя с наведена глава. Когато най-сетне реши да заговори, гласът му се колебаеше, сякаш не искаше да чуе това, което ирландецът имаше да му каже и въпреки всичко не можеше да се сдържи.

— Първо искам да ви благодаря за това, което сте направили за Руди. От училището ни писаха за загрижеността ви по повод трагичната случка.

— Не можах да направя кой знае какво — каза Фицдуейн и преживя отново мига, в който за първи път видя обесеното момче.

— Сигурно е било голям шок за вас — предположи фон Графенлауб.

— Да, аз самият бях изненадан от собствената си реакция. Свикнал съм да срещам смъртта, но не и когато е пред собствената ми врата. Доста разтърсващо е.

— Мога да си представя — каза фон Графенлауб. — Всички ние сме ужасно потиснати. Какво ли може да е накарало Руди да направи това?

Фицдуейн не отговори, въпросът бе риторичен. Усещаше, че разговорът става все по-откровен. Бяха започнали да се изчерпват откъм учтивости.

— Въпреки всичко — каза фон Графенлауб, — не разбирам защо сте дошли да ме видите. Каквото било, било. Вече нищо не може да върне Руди. Единственото, което ни остава, е да се опитаме да забравим и да продължим да живеем.

Фон Графенлауб бе привидно невъзмутим, но в гласа му липсваше увереност, като че ли го ядеше някакво съмнение. Това бе първата пукнатина в страховитата му маска. Щеше да се наложи да продължи да дълбае. Явно само здравият разум нямаше да предразположи фон Графенлауб към разговор. Може би Фицдуейн трябваше да остави нещата такива, каквито са, но го водеше единствено усещането, че има нещо нередно, решимостта му да доведе нещата докрай. Не на последно място и тръпката на преследването. За първи път ирландецът призна това пред себе си.

— Съжалявам, но не мога да се съглася. Никой не трябва да умира по такъв жесток начин и да няма кой да разбере причината за това. Знаете ли защо се е самоубил синът ви? Въобще, интересува ли ви?

Лицето на адвоката стана пепеляво, на челото му избиха капчици пот. Той захвърли маската на самоконтрола и се наведе напред:

— Как смеете? — яростно изсъска той. — Откога някакъв непознат си позволява да поставя под съмнение чувствата ми в такъв момент. Проклет да сте. Вие нищо не знаете, абсолютно нищо… — целият трепереше от гняв.

Настъпи ледено мълчание, учтивостите бяха забравени, фон Графенлауб си възвърна самообладанието, но двамата мъже продължаваха да се гледат мрачно. Фицдуейн знаеше, че ако разследването не удари на камък от самото начало, щеше да се нуждае от помощта на швейцареца. Това едва ли щеше да е приятно, но просто нямаше избор. Преследването бе започнало, бе набрало собствена скорост и щеше да доведе до нещо, каквото и да било то.

В стаята бе тихо. За съжаление на Хюго му оставаше само една възможност, колкото и да искаше да не я използва. Отвори големия плик, който носеше и извади снимките.

— Съжалявам, не бих искал да ви причинявам болка, но не виждам друг начин. Едно двадесетгодишно момче е посегнало на живота си. Открих го да виси на едно дърво, около него се носеше миризма на изпражнения, езикът му стърчеше подут, а лицето му бе посиняло и изцапано с кръв и лиги. Държах го в ръцете си, когато го свалиха от дървото, беше все още топъл. Чух свистенето на последния дъх излязъл от дробовете му. За мен това прозвуча като вик — „Защо?“.

Фицдуейн вдигна снимката на трупа на момчето пред очите на фон Графенлауб. Лицето на адвоката побеля съвсем. Втренчено гледаше снимката, неспособен да отвърне поглед, Фицдуейн я остави на масата. Фон Графенлауб я проследи с очи, остана така известно време и после погледна ирландеца. Страните му бяха мокри от сълзи. Опита се да каже нещо, но не успя. От джобчето на сакото си извади сгъната носна кърпа, повличайки цветето, което беше в петлицата. Изправи се някак несигурно, отказа с ръка опита на Фицдуейн да му помогне и излезе от стаята.

Хюго вдигна смачканата роза и я помириса — имаше лек и нежен аромат. Не се чувстваше горд от това, което бе направил. Огледа кабинета. През облицованата врата се чуваше пишеща машина.

На един нисък шкаф зад писалището на фон Графенлауб имаше няколко снимки, явно на семейството. Едната беше на чувствена брюнетка малко над трийсетте, със сочни устни и необикновени издължени очи — вероятно Ерика отпреди няколко години. Следващата бе на фон Графенлауб в пълна военна униформа. Косата му не беше толкова посивяла, а лицето му — с високо чело и хлътнали очи — излъчваше сила, увереност и енергия — далечно подобие на унилата фигура, която току-що напусна стаята.

Последната снимка беше направена на верандата на стара дървена хижа. Отзад се виждаха покритите със сняг планини. Ако се съдеше по качеството, снимката явно бе увеличавана. Беше малко размазана, но ясно личеше щастието и радостта, която лицата на хората излъчваха. Облечени в скиорски екипи, четирите деца на фон Графенлауб стояха в редица, прегърнати през раменете и се смееха: най-голямата, Марта беше с вдигната назад коса и ярко жълта скиорска шапка, приличаше много на баща си; Андреас беше висок, с по-тъмна кожа и по-сериозен въпреки усмивката, а до тях близнаците с еднакви светлосини скиорски екипи и приличащи си като две капки вода, въпреки дългата руса коса на Врени и късо подстриганите къдрици на Руди. На снимката пишеше: „Ленк 1979“. По някакъв необясним начин снимката оправда намеренията му.

Фон Графенлауб наплиска лицето си със студена вода и се подсуши. Страните му възвърнаха цвета си. Чувстваше се зле, беше объркан — нищо от обучението му не го бе подготвило за подобни ситуации. Този ирландец с внимателното си отношение и твърда решимост бе говорил с гласа на собствената му съвест. Убедеността му беше за завиждане. Това го разстройваше.

Адвокатът сгъна кърпата и внимателно я положи на поставката. Лицето, което го гледаше от огледалото, бе отново старото, овладяно и сериозно. Опита се да си представи какви щяха да бъдат последиците, ако Фицдуейн предприемеше разследване в Берн. На първо място реакцията в семейството — можеше да си представи жилещите коментари на Ерика. Трябваше да мисли и за положението си в обществото, където си имаше строго определени модели на поведение. Самоубийство в семейството беше трагедия и най-добре бе нещата да се приключат колкото може по-дискретно. Събитие от такъв род навяваше мисли за несигурност в най-близкото обкръжение на жертвата. Можеше да се отрази лошо на работата. Най-добре беше да се забрави или поне да се потули. За щастие смъртта на Руди бе настъпила в друга страна. Поне до този момент вестта не се беше отразила на положението му. С времето споменът щеше да избледнее още повече. Нямаше начин — този Фицдуейн трябваше да бъде отстранен от случая. Едно телефонно обаждане и той вече нямаше да е добре дошъл в Швейцария, фон Графенлауб познаваше хора с достатъчно власт и в Ирландия. Така че не беше трудно да се справи с него. Да, така щеше да е най-добре.

Фон Графенлауб пое дълбоко въздух няколко пъти. Почувства се по-добре, ако въобще можеше да бъде добре при сегашните обстоятелства. Излезе от личната си баня, после затвори и заключи вратата. За съжаление, за да стигне до нея трябваше да мине през общото помещение, но такива бяха старите сгради.

Госпожа Хунцикер вдигна глава към него:

— Господин Доктор — каза тя — ирландецът, господин Фицдуейн, си тръгна. Остави ми адреса и телефонния си номер и помоли да се обадите, когато се почувствате готов за това.

Фон Графенлауб пое бележката — хотел „Хоспиц цур Хаймат“, малък хотел, макар и в центъра на града. Като че ли бе очаквал нещо по-внушително. Нещо от величината на хотелите „Белвю“ или „Швайцерхоф“.

Седна на писалището си. Пред него лежаха снимките на децата от Ленк и обесването на Руди. Руди, живият и мъртвият, гледаше към него. Беат фон Графенлауб зарови лице в ръцете си и заплака.

Гуидо, който като че ли познаваше всички и всеки, бе направил необходимото. „Там ще бъдат някои хора, с които ще трябва да се срещнеш“, бе казал той.

Вернисаж: Буквално денят за лакиране, когато художникът поставя лака върху картината — така тя изглежда по-добре и се продава по-скъпо — и кани покровители и приятели за предварителен оглед.

Галерията се намираше на „Мюнстергасе“, на три минути път от хотела на ирландеца. Старият град започваше да му харесва с това, че всичко в него бе на две крачки. Откак бе дошъл нямаше нужда нито от кола, нито от такси, а ако му омръзнеше да върви, можеше да опита с ролкови кънки. В галерията Фицдуейн се почерпи с една чаша вино, взе си каталог и започна да разглежда. След като огледа три картини за по няколко минути всяка, той започна да се озадачава и да се пита дали в ирландското му кафе, което бе изпил преди да дойде, не бе сложено и нещо друго, освен уиски. Разгледа и другите десет картини, но резултатът остана същият. Всичките тринадесет картини изглеждаха като абсолютно еднакви правоъгълници с черен фон. В малката галерия имаше още тридесетина човека, които обикаляха, разглеждаха изложените картини и разговаряха оживено. Никой не изглеждаше озадачен. Може би черните правоъгълници бяха нещо обикновено за изкуството в Берн.

Каталогът беше на немски и не му служеше кой знае колко. От него ставаше ясно, че той се намира в „Лоен Галъри“, както му бе казал Гуидо и че художникът се казва Куно Гоншиор, четиридесет и шест годишен, който явно имаше търговски нюх, щом искаше по седем хиляди франка за всеки от правоъгълниците.

Фицдуейн бе на път да си тръгва, когато за своя изненада откри, че чудатата колекция прикова вниманието му. Като се вгледа по-внимателно започна да открива разлика в платната на картините и оттенъците. Нещата не бяха това, което изглеждаха. Черното не беше само черно. Това, което първоначално изглеждаше като матова плоска повърхност, се оказа много дребен, сложен триизмерен мотив. Усмихна се вътрешно.

Усети топлина и в ноздрите му нахлу почти позната мускусна миризма. Жената го гледаше закачливо и за момент му се стори, че в погледа й се чете покана. Беше дребна и слаба. Не беше трудно да я познае. Облечена с черна официална рокля с открити рамене, кожата й имаше златист загар. Гърдите й, стегнати и високи, напираха през тънката коприна. През челото й минаваше тънка златна лента.

Изпита желание да протегне ръка и да я докосне, да смъкне черната копринена рокля от златистото й тяло и да я има в този момент, на това място, физическият й магнетизъм бе неустоим. Това бе властта й над мъжете, тя го осъзнаваше и го използваше, Фицдуейн си даде сметка за всичко, но желанието му бе все така силно. Сега разбра защо фон Графенлауб се бе оженил за нея.

Тя леко хвана за ръката един висок, енергичен мъж и игриво го завъртя с лице към Фицдуейн. Не се нуждаеше някой да я учи как да налага волята си.

— Саймън, позволи ми да те представя на известния военен фоторепортер, който е на посещение в нашия град за няколко дни. Саймън Балак, това е Хюго Фицдуейн. Саймън е най-добрият ми приятел, особено когато се държи както трябва, и е преуспяващ художник.

— А ти, сладка моя Ерика, си най-голямото съкровище, но невинаги, и несъмнено най-прелестната жена в Берн.

— Ерика фон Графенлауб — каза Фицдуейн. Тя кимна. — Снимките не ви отдават дължимото — каза той.

— Откъде знаете името ми?

Ерика се усмихна:

— Берн е малък град. Благодаря ви за грижите за Руди. Сигурно не ви е било лесно.

За момент Фицдуейн се слиса. Тя явно говореше за откриването на тялото, а не за тазсутрешния му разговор със съпруга й. Пък и той не се виждаше никъде наоколо.

Ерика взе ръката му в своите и я задържа, после постави дланта му на лицето си. — Още веднъж ви благодаря.

Все още усещаше присъствието й, топлината, която тялото й излъчваше и сочните й устни, когато за момент дланта му ги допря. Саймън Балак вдигна чашата си и му смигна: — Берн е малък град.

— Няма ли начин да е самоубийство? — отчаяно попита шефът на Крипо. Погледна часовника си. Седем и десет. Вече тринайсет часа беше в полицейското управление. Закъсняваше за срещата с Колет, а тя никак не обичаше да я карат да чака, особено в леглото.

Ушите му почервеняха само при мисълта за нея. Тя наистина имаше дарбата да се люби. Преди векове сигурно щяха да издигнат фонтан в нейна чест. Как пък убийствата ставаха все в такова неудобно време.

— Ти не си единственият мъж, който води полов живот — каза съдия-следователят, който разбираше всичко от половин дума. — Зарежи креватните си мечтания и се съсредоточи. В този случай самоубийството е напълно изключено. Слушай внимателно — седем прободни рани от къс предмет с широко острие, извадени очи, отрязани уши и гениталии, последните все още не са открити. Предполагам, че все още плуват в реката. Освен това е установено, че е имал орален и анален контакт малко преди да умре.

Бюизар кимна мрачно:

— Май не прилича на самоубийство. По-скоро на някакъв странен ритуал.

— Е, определено не е случай на убийство на мъжа от съпругата му с тиган в главата — каза съдията. — Никак не ми харесва. Мирише ми на нещо, което може да се повтори.

— Ей, дори не си го и помисляй — каза шефът на Крипо. — Май ще трябва да пусна бюлетин за издирването на топките му. Как ще ги идентифицираме?

— Ами, най-вероятно са единствените, които работят самостоятелно — каза съдията развеселен. — Някой от по-умните ти полицаи лесно ще ги разпознае.

— Това е противно и некоректно — възмути се шефът на Крипо, а с дясната си ръка направи бърза проверка. Всичко си беше на мястото, но в сравнение с времето, когато мисълта му бе заета с Колет, възбудата бе спаднала.

Тъкмо Фицдуейн започна да чувства краката си приятно омекнали след третата чаша вино и почти с удоволствие съзерцаваше тринайсетте черни правоъгълника, приетото за такива случаи време на престой явно изтече. Ако това ставаше в Ирландия, посетителите щяха постепенно да намалеят, докато накрая не останат само здравите пиячи. Вместо това, обаче, като по даден знак, всички в галерията се втурнаха да излизат, но без да създават бъркотия и блъсканица. Само след три минути в залата останаха служителите и Фицдуейн. Виното бе пивко и той със съжаление пресуши чашата си и се запъти към изхода.

Ерика стоеше отвън и разговаряше с приятели. Като го видя, тя ги остави и се насочи към него. Облечена в палто с висока яка от някакъв златист плат, беше очарователна. Хвана ръката му.

— Трябва да поговорим. Ще дойдеш ли с мен?

Фицдуейн нямаше желание да й отказва. Усещаше топлината на тялото й докато вървяха. Ароматът й пълнеше ноздрите му. Възбуди се.

— Имам малък апартамент тук наблизо — каза тя.

— На „Юнкернгасе“? — попита Фицдуейн, спомняйки си информацията за фон Графенлауб, която имаше. Не бе убеден, че точно сега трябва да се види отново с адвоката, особено когато съпругата му се бе сгушила в него.

Ерика се засмя и стисна ръката му.

— Ти говориш за апартамента на Беат.

— Съжалявам, но май нещо не ми е много ясно. Мислех, че живееш със съпруга си.

Тя отново се засмя:

— И да, и не. Имаме уговорка — нуждая се от пространство и място, където да се уединявам. Моят апартамент е наблизо, също на „Юнкернгасе“, но е отделно от неговия.

— Разбирам — каза Фицдуейн, без да разбира нищо.

— Ще приготвя лека вечеря, става ли? Ще сме съвсем сами и ще поговорим.

Сградата бе доста стара, но апартаментът, в който влязоха, пропуснати от охраната, бе луксозно преобзаведен и личеше, че за преустройството му не са жалени средства.

Фицдуейн не можеше да си представи как Ерика се поти над готварската печка. И не остана разочарован. Тя извади от хладилника една стъклена тенджера и я пъхна в микровълновата фурна. Пръстите й с ярко лакирани нокти натиснаха няколко бутона. На Фицдуейн бе предоставено удоволствието да отвори изстудената бутилка шампанско и да запали свещите.

Седнаха на малката кръгла маса за хранене един срещу друг. С влизането си Фицдуейн забеляза, че на нея вече бяха сложени прибори за двама. Хрумна му, че може би е провалил нечия вечер. Ами, ако го очакваха? А може би Ерика беше скаут и винаги бе готова да посреща гости.

— Мога да те наричам Хюго, нали? — попита Ерика, гледайки го право в очите. Готвеното в тенджерата приличаше на заек. Като дете Фицдуейн бе гледал много зайци и му се отяде. За сметка на това пък Ерика ядеше с апетит.

Фицдуейн кимна.

Ерика облиза устни така, че и на слепец би му кипнала кръвта.

— Харесва ми името ти — каза тя. — Искаш да говорим за Руди, нали?

— Затова съм дошъл тук.

Ерика се усмихна многозначително, пресегна се през масата и докосна с пръсти ръката му. Сексуалният й заряд бе осезаем.

— Няма нищо особено за казване. Руди беше един много объркан млад мъж. Самоубийството му не изненада никого.

— Какво го тревожеше? — попита Фицдуейн.

Ерика безучастно сви рамене.

— Уф — каза тя и разпери ръце. — Всичко. Той мразеше баща си, караше се с братята и сестрите си, не одобряваше правителството и сексуалните му наклонности бяха странни — тя се усмихна. — Но от друга страна това не е ли типично за почти всички пубертети.

Фицдуейн се опита да продължи темата за смъртта на доведения син на Ерика, но безрезултатно. Разговорът се насочи към останалите членове на семейството. За тях Ерика бе далеч по-словоохотлива. След кафето и питиетата тя се извини и изчезна в спалнята. Фицдуейн седеше на дивана и си пиеше ликьора. По отношение на Руди срещите му с господин и госпожа фон Графенлауб не доведоха до никъде.

Ерика бе изгасила почти всички лампи. Свещите на масата хвърляха златиста трепкаща светлина. Влезе в стаята. Той чу стъпките и по пода и усети парфюма й. Беше точно зад него. Обърна глава към нея и започна с думите:

— Става късно. Мисля, че е по-добре да… — така и не се доизказа.

Тя обгърна главата му с ръце, притисна го към себе си, после го целуна. Той почувства зърната на гърдите й върху устните и лицето си. След това устата й потърси неговата и тя се озова в скута му съвсем гола.

Обходи с език лицето и врата му, а едната й ръка се спусна към издутите му панталони и отвори ципа. Изпълни го непреодолимо желание. Тя разкопча ризата му и докосна с устни гърдите му, после се спусна малко по-надолу, още по-надолу, докато стигна до пениса му и го пое в устата си.

През тялото му премина тръпка, гледаше я с недоумение. Цветът на косата й беше същия като този на Руди, макар и да нямаха кръвна връзка. Желанието му се изпари. Опита се да се отдръпне, но тя го задържа с ръка, без да прекъсва заниманието си. Той със сила я изправи на крака.

— Хей, какво правиш? — помисли си, че можеше да го каже и по-добре.

— Ти си хубав мъж, Хюго — каза тя. Устните й бяха влажни, а червилото й размазано. — Искам да спя с теб.

Фицдуейн се изправи несигурно, поклати глава. Не знаеше какво да каже. Погледна я. Стоеше права и изглеждаше великолепно. От нея струеше възбуждащ аромат. Тя се засмя и каза:

— Добре дошъл в Берн.

Той набързо се оправи, сбогува се и излезе. Хладният нощен въздух му подейства освежаващо. Нямаше да се учуди, ако и от ушите му излизаше пара. Тръгна към хотела си и попътно наплиска лицето си с вода от „Фонтана на Правосъдието“. Страховитата дама със забележителните крака му напомни за Ерика.

Първокласният детектив Хайнц Рауфман, по-известен като Мечката, взе трамвай номер три, за да се прибере в новия си удобен апартамент в Саали — едно от предградията на Берн, на петнадесет минути от центъра на града.

Ако искаше да е честен пред себе си, трябваше да си признае, че предвид обстоятелствата се бе отървал доста леко. Наистина си заслужаваше понижението. Вместо това го потупаха утешително и го преместиха на сладка длъжност. Ако действаше внимателно, отделът за дребни престъпления можеше да служи за добро прикритие при проучването на подземния свят в Берн.

— Тили, скъпа — каза той докато хранеше Густавус и Адолфус, двете златни рибки, които си гледаше, — случаят с германеца има и своята добра страна — често говореше на Тили, когато бе сам в къщи. Бяха купили апартамента година преди смъртта й. Тя беше най-щастлива, когато чистеше и подреждаше. Обичаше да казва: „Един апартамент трябва да е уютен Хайни, не само удобен.“.

Мечката си приготви лека вечеря, както той я разбираше: Телешко с гъби и сметана, салата, малко френски хляб с обезсолено масло и камембер, всичко това придружено с не повече от литър „Мерло“ от най-добро качество, от Тичино. Поколеба се дали да яде плодове и накрая реши да хапне една круша, а защо не и две или три? За завършек поля всичко с една чаша кафе.

Пусна си телевизора и гледа мач. Отборът на Берн загуби. Мечката много се съмняваше дали комбинацията между берничанин и футбол е много сполучлива. После изгледа новините. В северна Ирландия Боби Сандс беше на гладна стачка и нещата не вървяха на добре.

Като стана дума за Ирландия, Мечката се сети, че на следващата сутрин трябваше да се погрижи за ирландеца. Изключи телевизора и си пусна радиото. Густавус и Адолфус имаха слабост към класическата музика. Имаше чувството, че плуват в ритъм. Мечката почисти оръжието си. Тъй както беше едър и изглеждаше непохватен, пръстите му работеха ловко. Отстрани на леглото му бяха наредени трофеите за точна стрелба. Обичаше да стреля.

Разположен удобно в огромното двойно легло, увит с електрическо одеяло и чаша топло какао на нощното шкафче, Мечката започна да преглежда бележките, които бе събрал за ирландеца.

— Лека нощ, скъпа — прошепна той, след това се обърна и заспа.

Дванадесета глава

Фицдуейн явно бе от хората, които внимателно разглеждаха показаните им служебни карти или документи — нещо, което рядко се случваше. Мечката от опит знаеше, че повечето хора променяха отношението си само като им размахаш картата си и дори не я поглеждаха. В случая, тъй като бе добре запознат с подобен род документи, Фицдуейн прочете: „SICHERHEITS — UND KRIMINAL POLIZEI DER STADT BERN“17 и върна картата на собственика й.

— Криминалната полиция преди закуска ме разстройва — каза той.

Мечката бе озадачен:

— Но часът е девет, мислех, че вече сте закусили. Нямах намерение да ви притеснявам. Тук ставаме рано. Аз самият закусих преди два часа.

Фицдуейн го изгледа съчувствено:

— Всеки си има своите странности. Значи, вече сте огладнял, елате да ми правите компания.

Мечката не чака да го подканят втори път. Истината беше, че се бе запътил към „Беренграбен“, за да се подкрепи с малко кафе и сладки, но изведнъж осъзна, че хотелът на ирландеца му е на път.

— Как ме открихте? — попита Фицдуейн.

— По картата, която сте попълнили при регистрирането си в хотела. Тези карти се събират от всички хотели и пансиони ежедневно и се пращат при нас в Управлението.

— Ами ако бях отседнал при приятели?

— Пак щях да ви открия, но не толкова бързо — каза Мечката разсеяно, тъй като вниманието му бе заето с друго — мажеше кифличка с масло и мед. Фицдуейн му се възхити — Мечката притежаваше завидно чувство за хармония. Той огледа критично резултата и доволен от видяното започна да дъвче.

— На какво дължа тази чест? — попита Фицдуейн и направи знак да донесат още кифли.

— Вашият приятел, полковник Килмара, познава моя началник. Знаеше, че ще идвате в Берн и вероятно ще имате нужда някой да ви помогне да се ориентирате. Не ви ли каза?

— Май ми спомена, но ей така, между другото. Даде ми името и номера на майор Бюисо и каза да му звънна.

— Бюизар, Макс Бюизар — поправи го Мечката. — Той е шеф на Крипо, тоест началник на Криминалната полиция, аз съм му подчинен. Не е лош, но е много зает и затова ме помоли аз да ви поема вместо него. Изпраща ви сърдечните си поздрави и се надява да се срещнете, преди да отпътувате — усмихна се — неофициално, разбира се.

Фицдуейн кимна:

— Разбирам. Благодарете му от мое име, но му предайте, че нямам намерение да стоя много в Берн.

— Жалко — каза Мечката. Обгърна с длани чашата си, сякаш за да си стопли ръцете. Вдигна я до устните си, но не отпи, а започна да духа. Очите му бяха проницателни. Попита почти небрежно.

— Господин Фицдуейн, кажете ми, какво точно търсите в Берн?

Фицдуейн се засмя.

— Сержант Рауфман, защо ми се струва, че сте наясно с отговора не по-зле от мен?

Мечката не каза нищо. Изглеждаше гузен. Сякаш изсумтя нещо, но Фицдуейн не беше съвсем сигурен, защото устата на полицая бе пълна. После каза:

— Знаете ли, веднъж задържах Руди фон Графенлауб.

— Бихте ли ми обяснили по-подробно.

Мечката близна палеца си, който бе изцапан с малко мед. Лицето му, обикновено свъсено, грейна в усмивка.

— Добре, но само, ако първо вие ми разкажете всичко — започна да си тананика една стара бернска песен.

Фицдуейн се замисли. Мечката продължаваше да си тананика самодоволно.

— Защо не? — каза Фицдуейн и следвайки по-скоро интуицията си, му разказа всичко от начало до край. Чак се изненада от себе си, когато завърши.

Мечката бе опитен слушател. Беше се облегнал назад, от време на време кимаше или питаше нещо. Около тях масите се опразниха, започнаха приготовленията за обяда. По едно време Хюго поръча още кафе.

Като свърши разказа си зачака да чуе коментара на Мечката. Вместо това, той извади един тефтер от джоба си и започна да рисува, после показа рисунката на ирландеца. Представляваше буквата „А“, обградена от цветчета. — Нещо такова, нали? — Фицдуейн кимна.

— Да-а — каза Мечката и разказа за намереното тяло в река Ааре.

— Май не ми казвате всичко и като че ли няма да мога да се възползвам от тази информация официално. Какво има?

Сега бе ред на Мечката да разкрие повече отколкото възнамеряваше, но той също реши да се довери на инстинкта си и си призна за случая с германеца и за преместването си в отдела за дребни кражби. Изложи виждането си за възможностите, които тази работа предлагаше, в случай, че се действа обмислено, подхвърли приказката, дето две глави мислели по-добре от една и намекна за обединяването на официални и неофициални методи на действие.

Известно време и двамата не казаха нищо. После, все още изненадани от внезапното си съюзяване, те си стиснаха ръце.

— Значи, разбрахме се — каза Фицдуейн, — а сега, откъде мога да наема кола?

— Като тръгнеш по улицата от театъра нагоре, ще видиш офис на „HERZ“ — каза Мечката. — Ела, ще ти обясня как да стигнеш. Оттам е само на няколкостотин метра.

На излизане от ресторанта едва не се сблъскаха с момче на ролкови кънки. Тръгнаха нагоре по „Крамгасе“, минаха покрай още два фонтана. Беше горещ ден и те гледаха да вървят по сенките. Сградите бяха издадени напред над тротоара и образуваха нещо като тунел, където пешеходецът можеше да се скрие при нужда. Ресторанти и кафенета с изнесени столове и маси имаше почти по всички улици.

— Къде смяташ да ходиш?

— Иска ми се да разгледам околностите на Берн — каза Фицдуейн. — Може би първо ще отида до езерото Тун, а после ще се кача малко в планината.

— Карал ли си някога на сняг или лед? — попита Мечката. — Високо в планината пътищата са опасни. Ще ти трябват гуми за сняг. Аз самият използвам надгробни плочи.

— Какво?!

— Надгробни плочи — каза Мечката. — Държа натрошени надгробни плочи в багажника на колата. Имам един приятел, който се занимава с надписване на паметници. Хем не заемат много място, хем са тежки. С тях колата по-трудно поднася, когато е на лед.

— Добра идея — каза Фицдуейн без ентусиазъм. Малка тълпа от зяпачи чакаше около „Цитглогетурм“ — прочутият бернски градски часовник. Стрелките на украсения с орнаменти часовник показваха, че е почти обяд. Неочаквано статуите по него оживяха. Един петел изкукурига и започна да пляска с криле, шутът започна да дрънчи със звънчетата си. Петелът изкукурига отново и една след друга се появиха няколко мечки в различни одежди: първата носеше флейта и барабан, втората — сабя, следваше я рицар в броня, после три по-малки мечки и накрая една мечка с корона. Кронос обърна пясъчния часовник. Едно човече в златни доспехи и чукче удари камбаната. Лъвът кимна дванадесет пъти и петелът изкукурига за трети път.

Фицдуейн гледаше смаяно:

— Невероятно! — възкликна той.

Мечката му махна за довиждане и тръгна към „Марктгасе“, но след няколко крачки се обърна и извика:

— И не забравяй за надгробните плочи.

Дори и срещу кредитна карта на Американ Експрес, „HERZ“ не предлагаше надгробни плочи в багажниците на автомобилите си, така че Фицдуейн се задоволи и с един фолксваген голф с предно предаване.

Преди да напусне Берн, Фицдуейн провери дали в хотела няма оставени съобщения. Все още нямаше никаква вест от Графенлауб, но Фицдуейн бе решил да му даде още няколко дни преди да започне сам да разпитва тук-там. Обаче търсенето без подкрепата на адвоката можеше не само да не напредне, но и да спре дотук. Близките роднини и приятели можеха да се свържат бързо един с друг, и да разберат, че бащата на Руди е против каквото и да било разследване. Фицдуейн се съмняваше, че ще му бъдат от полза. Не беше никак обнадеждаващо, но тъй като изчакването бе най-добрата тактика, можеше да използва времето, разглеждайки забележителностите. В плана му имаше само едно изключение, близначката на Руди, Врени.

Засега, по неизвестни причини, Врени не си говореше с баща си. Беше напуснала изпълнения с удобства живот в Берн, беше се отчуждила от повечето си приятели и сега се опитваше да живее природосъобразен живот в една стара ферма в близост до малко село на име Хайлигеншвенди, което се намираше на възвишенията около Берн. Природосъобразен живот не означаваше да се обречеш на безбрачие. Както знаеше, тя споделяше живота в планината с двадесет и четири годишен ски инструктор — Петер Хааг. Според Ерика, Петер често кръшкаше, особено през ски сезона. „Това нещо си върви с работата му. Свежият въздух, енергията и натоварването, всичко това създава сексуално напрежение, пък и има толкова много привлекателни възможности то да бъде освободено, разбираш Хюго, нали?“, беше казала тя с ръка върху неговата.

Същата сутрин бе звъннал на Врени от хотела. Да, ще го приеме, ще го чака да пристигне следобед. Когото и да попита, ще му покаже как да стигне до фермата. Щрак. Държанието й по телефона можеше да бъде наречено и грубо, но Фицдуейн реши, че това не е от значение. Гласът й звучеше така, сякаш бе плакала.

Според картата на Фицдуейн село като Хайлигеншвенди не съществуваше. Провери и в другата си карта, но без успех и тъкмо започна да си мисли, че някой си прави лоша шега с него, момичето от офиса на „HERZ“ му се притече на помощ. Тя бе живяла в Тун, само на няколко километра от липсващото на картата село. Разгърна една голяма карта на Швейцария и триумфално огради с червено — Хайлигеншвенди.

Момичето от „HERZ“ не го бе излъгало за красотата на селото. Като напусна Тун и се заизкачва по криволичещия път, променящият се пейзаж бе зашеметяващ. Слънцето грееше в кристално синьото небе. А като се изкачи още по-нагоре, пред него се откри езерото.

Остави колата в селото. Къщата на Врени бе само на десетина минути път, а освен това го бяха предупредили, че ще му е по-лесно да отиде пеша. Щеше да е трудно да обърне колата, още повече при този сняг.

До къщата се намираше навесът за дърва. Между дъските на страничните стени имаше достатъчно разстояние, за да влиза въздух и изсушава дървата, които бяха нарязани на равни по дължина парчета и нацепени с вещина — нещо рядко срещано в Ирландия. Освен това бяха подредени така, че краищата им съвпадаха до сантиметър.

Къщата бе издигната насред склона на хълма и изглеждаше сякаш е на няколко века. Дървото се бе обезцветило от множеството сурови зими и знойни лета, които бе преживяло. От улука капеше вода от топящия се сняг.

Когато Врени отвори вратата, отвътре замириса на сладки с джинджифил. Като я видя, Фицдуейн се развълнува и за момент не можа да реагира. Приличаше много на Руди, но сякаш у нея имаше нещо по-различно. Изведнъж осъзна къде е разликата. Никога не беше виждал Руди жив. Врени излъчваше топлина, беше млада, хубава и жива. Бузата й бе изцапана с брашно.

Поднесе й цветята, които беше взел още от Берн. Тя се усмихна и му показа набрашнените си ръце.

— Хубаво е, че сте се сетили, но ги задръжте за момент, докато си измия ръцете. Пека курабийки-човечета за племенниците си по случай Великден.

До вратата бяха наредени обувки за навън и дървени чехли. По нейна молба Фицдуейн събу обувките си и обу така наречените huttenfinken, които тя му подаде. Дебелите чорапи с кожена подметка бяха избродирани с ярки цветове. Последва я през къщата до кухнята, където на всички стени имаше шкафове и рафтове. Никъде не се виждаше преработена храна. Имаше само връзки от изсушени билки, стъкленици е разноцветни зърна и бутилки със саморъчно направени надписи по тях. В единия ъгъл гореше печка с дърва. На дървената маса имаше няколко подноса с различни по форма курабийки, които бяха оставени да изстиват.

От кухнята тя го въведе в съседната стая. Минавайки през вратата, той забеляза, че печката бе свързана с каменна пейка на две нива, вградена в ъгъла на стаята. На ниския таван точно над нея имаше кръгла дупка, през която спокойно можеше да мине човек. Врени разбра какво бе привлякло вниманието му.

— Това е нещо като централна отоплителна система — каза тя. — Печката в кухнята може да стопли и тази стая чрез каменните скамейки. Освен това, ако искаме можем да отворим кръглия капак над скамейките и по този начин да се отоплява спалнята на горния етаж. Казва се шуст. Когато е студено, за да не минавам по външните стълби, махам капака и се качвам в спалнята.

Фицдуейн бе заинтригуван. В Ирландия по традиция се използваха романтичните, но неефективни камини. Врени го остави за малко сам, за да си довърши работата. Той постави ръка на горната скамейка. Беше приятно топло. Видя, че имаше система от капаци, посредством които можеше да се регулира топлината. Стаята беше уютна. И макар мебелите да не бяха много, тя имаше представителен вид. По средата стоеше дървена маса с четири стола. В ъгъла имаше ниско легло с много възглавници, за да изпълнява ролята на диван. Няколко възглавници за сядане бяха разхвърляни наоколо. Имаше и една чамова библиотечка. Никъде обаче не се виждаше електроника, така типична за съвременния живот като телевизор, радио, касетофон. Изключение правеше единствено телефонът, поставен на пода до дивана. Започна да разглежда книгите. Повечето от заглавията бяха на немски и той почти нищо не разбра, но ако се съдеше по символите и снимките по някои от тях, може би ставаше дума за нещо повече от интерес към ляво политическите течения. Имаше няколко книги за или от някой си Рудолф Щайнер. Името му се стори познато и като се замисли, се сети, че един немски наемник, когото бе срещал няколко пъти се казваше Ролф Щайнер. Не смяташе, че книгите са свързани по някакъв начин със същия човек.

— Антропософия — каза Врени. Държеше две чаши, от които се вдигаше пара. Подаде му едната и седна на една от възглавниците. Беше с широка памучна блуза и избелели дънки. Стъпалата й бяха боси.

— Познавате ли учението на Щайнер? — попита тя. — Рудолф Щайнер.

Фицдуейн поклати глава.

— Той е австриец, но през по-голямата част от живота си е работил главно в Швейцария. Антропософия е философията на живота, която той е разработил. Това означава познание, създадено от по-висшата същност в човека, за разлика от теософията, където познанието произхожда от Бога. Антропософията включва много неща.

— Какви например? — попита Фицдуейн.

— Наука, образование, архитектура, биодинамичния подход към селското стопанство и тъй нататък. Включва дори и художествената гимнастика. Една моя пралеля му е танцувала, боса в сутрешната роса, когато е била млада.

Фицдуейн се усмихна:

— Негова последователка ли си?

— В някои отношения. Особено ми допадат идеите му за фермерството. Методите, които използваме тук са природосъобразни, няма химикали или изкуствени торове. Вярно, работата е повече, но пък си струва, не мислите ли?

Фицдуейн отпиваше от горещата течност, която му бе дала. Беше с обезпокояващ жълто-кафяв цвят и леко нагарчаше.

— Мисля, че зависи от това на какво си свикнал.

— Харесва ли ви? — попита тя сочейки към чашата му. — Това е билков чай по моя рецепта.

Фицдуейн се усмихна:

— Тъкмо бях на път да обвиня Щайнер. Всяко нещо с такъв ужасен вкус сигурно ви се отразява добре.

Врени се засмя:

— Билковият ми чай е полезен за всичко. Лекува настинки, прочиства вътрешностите, увеличава сексуалното желание.

— Доколкото си спомням, това го наричаха змийско масло.

— Не знаете какво изпускате — каза Врени. — Искате ли да ви направя истинско кафе?

Докато тя приготвяше кафето, той продължи да разглежда книгите, но стоеше далече от Щайнер. На най-долната лавица, обърната с гръб и почти скрита от редиците енциклопедии, той разпозна една книга — „Парадокси“ от Хюго Фицдуейн. Като я отвори измежду страниците падна едно изсушено цвете и късче изписана хартия. Когато се опита да вдигне цветето, то се строши в ръката му. Късчето хартия бе карта за ски лифт. Книгата се бе отворила на снимката на полковник Шейн Килмара.

— Виждам, че имате книгата ми — извика той по посока на кухнята.

— Така ли? — учуди се тя. — Съжалявам, но не знаех, повечето от книгите са на Петер.

Върна я на мястото й точно както я беше намерил. В устата му още горчеше от чая.

В стаята имаше два прозореца. През единия се виждаше езерото Тун, което на дневна светлина бе яркосиньо. Вторият прозорец беше на другата стена и гледаше към малък обор на около петдесет метра от къщата.

У Врени имаше нещо необичайно, нещо, което още не можеше да разбере. На пръв поглед тя беше спокойна, уверена в себе си и даже толкова самоуверена, че човек лесно забравяше, че е само на двадесет. От цялото й същество струеше някаква вещина, нещо, което често бе срещал у младите на бойното поле, където, за да оцелееш, първо трябваше да достигнеш зрелост. Беше по-скоро липсата на илюзии и изгубена невинност, отколкото способността да оценява нещата, което идваше с пълната зрялост. Това най-вече личеше по очите й.

В контраст с увереността и независимостта й обаче, у нея се долавяше и нещо друго. Фицдуейн можеше да усети едно стаено чувство на страх, тъга, самотност, една необходимост от някого, с когото да споделя мислите си, който да я разбира и помага. Изглеждаше така, като че ли искаше да каже нещо, но се страхуваше да го направи.

Заедно с кафето тя му даде и една малка чаша, която напълни с почти безцветна течност. В бутилката плаваше някакъв плод, който той не можа да разпознае. Внимателно я опита, но вкусът й бе превъзходен. Беше домашно приготвена алкохолна напитка, направена от плодовете, растящи във фермата.

— Имаме си казан в селото — каза тя. — Можем да правим по пет литра на човек за година, без да плащаме такса, както и по един литър за всяка крава. Използвало се е като лекарство за крави. Сега кравите рядко виждат своя дял.

— А какво мисли господин Щайнер по въпроса? — попита Фицдуейн.

Тя отметна глава назад и отново се засмя. За момент стаената тъга изчезна. Пред него стоеше младо, красиво и безгрижно момиче, на което тепърва животът предстоеше.

Навън притъмня и отново стана студено. Помогна й да донесе дърва от навеса пред къщата и потрепери от вечерния хлад. Тя го разведе из къщата. Изкачиха се през кръглия отвор до голямата спалня. Там нямаше мебели, ако не се брои ниското грубо двойно легло, покрито с овча кожа и един стар гардероб с дърворезба. На две дървени окачалки на стената висеше пушка. Врени проследи погледа му.

— На Петер е — каза тя.

Фицдуейн кимна.

— Тази ферма е негова, но него често го няма. Не зная кога ще се върне — тук му е скучно.

— И вие съвсем случайно нямате негова снимка, нали?

Врени поклати глава и каза:

— Не. Той не обича да го снимат. Има и такива хора — тя се усмихна. — Смятат, че така им крадат душата.

Съседната на спалнята стая бе нещо като работилница. Имаше купища ски екипировка. Няколко дъски от облицовката липсваха.

— Дървесни червеи — каза тя, — дъските трябва да се подменят.

— Защо не използвате спрей?

— Пак химикали — каза тя. — Не е това начинът — така ние убиваме природата.

— Разбрах, че една от многото дейности на баща ви е и участието в управлението на голяма химическа компания — каза Фицдуейн.

Врени го погледна:

— Малко хора го знаят. Информиран сте добре.

Фицдуейн сви рамене. Той се прокле на ум, че прекъсна насоката на разговора тъкмо когато тя бе започнала да разговаря по-свободно.

— Има много неща, които баща ми е правил и продължава да прави и които не ми допадат — каза тя. — Той поддържа система, която не е добре устроена. Преструва се, че води достоен живот, че е виден гражданин в общността, че поддържа справедливи каузи и че е модел за останалите. Всичко това обаче е една огромна лъжа. Той и още няколкостотин други като него на високи постове в деловите кръгове, политиката, армията и банките използват така наречената демокрация за собствените си егоистични цели. Те контролират пресата, действат в съюз с профсъюзите, а хората страдат. Навсякъде по света хората страдат.

Внезапно настроението й се смени, тя сграбчи ръката му и игриво го дръпна към вратата.

— Имам изненада за теб.

Понеже къщата бе построена на склона на хълма, работилницата на втория етаж излизаше на една пътека, която завиваше към задната страна на къщата. Там, отделено от жилищните помещения, се съхраняваше сеното. В един ограден ъгъл се бяха сгушили няколко агънца. Когато вратата се отвори, те скочиха на крака и започнаха да мигат от светлината на електрическата крушка. Едно от агънцата бе по-малко от другите и имаше кафеникава пухкава козина. Врени се затича напред и го вдигна на ръце. То се сгуши в познатата топлина на гърдите й.

— Не е ли миличко? — каза тя. — Толкова е меко и обичливо. А е и само мое. Петер ми го даде. Майка му била умряла и аз го храних с биберон като бебе.

Врени стоеше прегърнала агънцето, на лицето й бе изписана обич за момент грижите й не съществуваха. Фицдуейн усещаше мириса на сено и мляко, чувстваше топлината на тялото й. Тя се приближи и му подаде агънцето. После вдигна глава и леко го целуна.

Като се върнаха в къщата, Врени се зае да приготвя вечерята от ориз, зеленчуци и билки. Ядоха в дневната на светлината на стара газена лампа и пиха червено домашно вино. След това тя направи кафе и поднесе шнапс. Явно тази вечер нямаше да отиде да нагледа кравите.

Врени седна на меката табуретка и започна да разказва за Руди:

— Когато бяхме малки, всичко беше просто. Мама бе още жива и живееха с татко. Бяхме щастливи. Да растеш в Берн беше хубаво. Винаги имаше какво да се прави: посещавахме училище и имахме много приятели, ходехме на танци и на пеене. През лятото плувахме, а през зимата карахме ски, шейни и кънки. През почивните дни, а понякога и за по-дълго време, отивахме до Ленк. Татко имаше една стара разнебитена хижа и двамата с Руди много я обичахме. Там един добър приятел ни научи да караме ски. Всяко лято той се качваше с кравите високо в планината. Понякога ходехме с него. Той като че ли никога не се уморяваше и ни учеше да разпознаваме различните видове диви цветя.

— Как се казва? — Фицдуейн се почувства като предател. Тя му се доверяваше и го приемаше за приятел, но все пак той бе дошъл тук, за да задава въпроси.

Но Врени бе потънала в спомени и отговори на въпроса му, без да се замисля:

— Оскар Шупбах, беше хубав мъж. Лицето му сякаш бе издялано от полиран махагон. Винаги имаше, загар. Непрекъснато беше навън, без значение дали беше зима или лято.

— Ходиш ли още до Ленк? — запита Фицдуейн.

— Не, не, никога повече няма да стъпя там — в гласа й имаше ожесточение. Тя се разплака, после избърса сълзите с опакото на ръката си. Седеше на една възглавница на пода, гърбът й беше опрян на друга. Краката й — протегнати напред, боса, с наведена глава. Изглеждаше на петнадесет. — Защо всичко се обърка? Защо? Бяхме толкова щастливи.

Фицдуейн погледна часовника си. Ставаше късно и тъй като не беше свикнал да кара на лед, обратният път към Берн щеше да му отнеме доста време.

Врени вдигна глава и прочете мислите му.

— Можеш да пренощуваш тук — каза тя, сочейки дивана. — Пътищата са вече заледени и се съмнявам, че ще можеш да се оправиш. Ще ми е приятно да останеш.

Фицдуейн погледна през прозореца, навън бе тъмно. Нямаше луна, наоколо не се виждаха светещи прозорци на други къщи, по пътя нямаше коли. Пусна пердето и се усмихна.

— Добре — каза той.

Врени отвори една от възглавниците за сядане и започна да ровичка. Накрая извади една здраво завързана малка кожена торбичка. Отвори я, извади една щипка от съдържанието и започна да си свива цигара. Погледна Фицдуейн.

— Трева — каза тя. — Искаш ли?

Фицдуейн поклати глава.

Тя се усмихна.

— Различни поколения.

Той не се опита да я оборва. Тя запали саморъчно направената си цигара, дръпна силно и задържа дима. Повтори процедурата още няколко пъти. В стаята се разнесе сладникав дим.

— Мм, така е добре.

Облегна се назад със затворени очи. От ноздрите й излизаше дим на тънки струйки. Известно време не каза нищо. Фицдуейн тихо отпиваше от шнапса си и чакаше.

— Толкова е лесно да се говори с теб — каза тя, — приятно даже. Ти си добър слушател — Фицдуейн се усмихна. — Сега ми се струва невероятно, но като малки гледахме татко със страхопочитание. С нас се държеше строго и малко безцеремонно, но го обичахме. Често пътуваше по работа или работеше до късно. Помня как мама все говореше колко много работи той. Знаехме, че през войната е бил герой, знаехме, че е адвокат. Знаехме, че се занимава с нещо, наречено „бизнес“, но нямахме представа какво означава това.

Мама беше идеалистка. Татко често й казваше, че е наивна. Тя също произхождаше от известно в Берн семейство, но не си заравяше главата в пясъка като повечето от тях. Тя искаше не само да запази привилегиите си и да живее в миналото. Искаше общественият живот в Швейцария да е по-добре устроен. Искаше справедливост за третия свят, а не съсипването му с високи лихви и продажби на оръжия и химикали, от които хората нямат нужда.

Странно, но в началото смятах, че татко споделя идеите й. Поне мама така казваше. Но придобивайки все повече известност, власт и влияние, той ставаше все по-консервативен и ограничен в светогледа си. Предполагам, че вече е имал какво да губи.

Аз и Руди да сме били на дванадесет или на тринадесет, когато забелязахме, че нещо между тях не върви както трябва. Не че нещо се беше случило. Просто отношенията им се промениха. Появи се някаква хладина между тях. Татко отсъстваше все по-често и все по-задълго. От работа се връщаше късно вечер, започнаха да се карат, нещо нормално при тези обстоятелства. Но дори и след всичко това откритието за съществуването на Ерика беше истински шок за мама. Тя се появи година преди да се разведат. Баща ми се ожени за нея веднага след развода.

Реакциите ни бяха различни. Марта — най-голямата, беше много близка с татко. Тя беше типичният затворен в себе си пубертет и от няколко години не се разбираха много добре с мама. При развода тя взе страната на татко и отиде да живее заедно с него и Ерика. Андреас се колебаеше. Беше много привързан към мама, но Ерика го очарова. Той наистина си падна по нея. Възбуждаше се само при мисълта, че е някъде наблизо.

Фицдуейн си спомни за собствената си реакция към сексапила на Ерика. Напълно влизаше в положението на Андреас.

— Аз и Руди бяхме най-привързани към мама. И двамата тежко преживяхме развода. Щастливите дни бяха свършили. Руди го понесе най-тежко. Той почти намрази татко и известно време не му говореше. Най-интересното бе, че не обвиняваше Ерика. По това време Руди беше на петнадесет и беше будно момче, но същевременно много нещастен, отчаян и изпълнен с гняв. Искаше да направи нещо, да си отмъсти по някакъв начин, да даде на татко урок. Вероятно и аз съм изпитвала подобни чувства, но не с такава сила. Руди започна да проучва живота на татко и същевременно да издирва хора, които бяха против системата и отричаха ценностите, които той защитаваше.

Това се превърна в мания. Започна да чете документите му, после стана по-дързък и направи фотокопия на някои от тях. Отначало не исках да се занимавам с това, но когато Руди ми даде да прочета някои работи, започнах да си задавам въпроси.

Фирмите, с които татко работеше или като директор на управителния съвет, или като юрисконсулт, са много големи. Искам да кажа, че взети заедно, вероятно дават работа на стотици хиляди хора по света. Общият им оборот се изчислява в милиарди. Открихме ужасни неща.

— По-точно? — попита Фицдуейн.

— Най-лошото се отнасяше за една фирма, наречена „Вейбон Холдингс“. Руди откри някакъв поверителен протокол, написан с почерка на татко. Вече не помня всичко, но представляваше преглед на всичките им кални номера години наред. Ставаше дума най-вече за подкупи и незаконна продажба на оръжие на държави от Африка и Близкия изток. Имаше и един транквилант, който произвеждаха, „VB-19“, за който се установило, че притежава сериозно странично действие в генетично отношение. Бе спрян от продажба в Щатите и в Европа, но с ново име и опаковка продължаваха да го продават в третия свят.

— Какво направи Руди с документите, които копира?

— Смяташе да ги задържи и да ги предостави на пресата, но не в Швейцария. Това вече ми дойде твърде много. Така щеше да бъде замесено цялото семейство, а ако го откриеха, Руди щеше да отиде в затвора. Нарушаването на търговската тайна се наказва със закон, предполагам, че знаете.

Фицдуейн кимна.

— Но не само аз се опитвах да убедя Руди да ги унищожи. По някакъв начин мама бе разбрала, че той се е сдобил с тях. Не искаше да излизат наяве. Тя много говори на Руди и накрая, макар и неохотно, той се съгласи да не ги публикува. Скоро след това мама се уби.

Руди бе много разстроен и отчаян. Започна да говори, че била убита от „Вейбон“, защото е видяла документите, аз обаче мисля, че самият той не си вярваше. Беше нещастен случай. Но той искаше да си го изкара на някого или на нещо. Не знам защо, но си мисля, че обвиняваше и себе си.

Фицдуейн си спомни какво бе чел за смъртта на майката на Руди. Клер фон Графенлауб се бе блъснала с поршето си в камион със спагети. Не приличаше много на убийство.

— Нещата, в които татко бе замесен, унищожаването на документите, смъртта на мама и новите му приятели тласнаха Руди по пътя на екстремизма. Започна да взима наркотици — не само марихуана, а и далеч по-силни. Върнахме се да живеем при татко, но през повечето време него все го нямаше. Те спряха да се карат и като че ли започнаха да се разбират, но всъщност Руди замисляше някакво отмъщение. Вече не беше сам. Явно действаше под нечие влияние.

Сприятели се с няколко човека, близки на АКО18. Те искаха да разрушат с революция както швейцарската, така и цялата капиталистическа система. В голямата си част всичко беше само приказки, но ръководителите им се занимаваха с кражби на оръжие, с което снабдяваха терористите. Правеха го по поръчка. Автомати, револвери, гранати, противотанкови мини. Имаха връзки с терористите на Бадер — Майнхоф, с Карлос, баските и с други екстремистки групи. Групата, която крадеше оръжие, бе заловена и лидерите вкарани в затвора преди Руди да се присъедини към тях. Все още имаше много симпатизанти, които се бяха изплъзнали. За някои от тях полицията знаеше и ги следеше.

— Искаш да кажеш, че Руди не беше пряко замесен с тях?

— Бил е по-скоро нещо като последовател, който е премахнат.

Врени се усмихна.

— Не е съвсем точно, но в общи линии е вярно.

— А каква е твоята роля? — попита Фицдуейн.

Тя го погледна, после наведе глава и се загледа в пода с ръце, обвити около коленете.

— Предпочитам да съм Aussteiger, не искам на никого да причинявам болка — отговори тихо тя.

— А какво е Aussteiger? — попита Фицдуейн.

— Това, което на английски наричате отпаднал от класация.

Тя се прозя. Гласът й стана дрезгав от цигарите и от това, че й се доспа. Имаше още много неща, за които искаше да я пита, но те можеха да почакат. Съмняваше се, че на сутринта ще бъде така разговорлива, повечето хора сутрин бяха сдържани.

Чувстваше, че това, което чу, е вярно, но сякаш не беше цялата истина. Имаше и нещо друго, нещо, за което Врени вероятно не знаеше или знаеше твърде малко, Фицдуейн се прозя. Беше все още на етапа на предчувствията и догадките.

— Спи ми се — каза тя, — можем да продължим утре.

Тя стана от мястото си и коленичи пред него. Блузата й беше разкопчана и гърдите й се виждаха. Приближи лицето си до неговото. Усещаше дъха й и топлината на тялото й. Тя обви ръка около врата му и го погали. Целуна го, но той се дръпна. Ръката й се спусна до издутината на панталоните му и после се отдалечи.

— Ирландецо — прошепна тя като че ли по-скоро на себе си, — знаеш, че ще те убият, нали? — и изчезна през отвора на тавана. Фицдуейн се чувстваше толкова уморен, че не бе сигурен дали е чул добре последните й думи.

Събуди го лек шум. Стаята беше празна, газта свършваше и лампата хвърляше последни искри. Отначало видя само краката й, после и тъмния триъгълник, когато тя се спусна от нейната стая върху топлата каменна скамейка. Златната гривна на лявата й ръка проблесна от гаснещия пламък. После голото й тяло потъна в тъмнина. Чуваше приближаващите го стъпки. Тя тихо хлипаше. Почувства с ръката си мокрото й от плач лице. Мълчаливо я придърпа до себе си в леглото и я целуна нежно, както се целува дете. Държа я дълго в прегръдките си докато тя най-после заспа. Сълзите й мокреха страните му.

Първите, утринни лъчи, които се промъкваха през спуснатите завеси го завариха все още буден и замислен. Врени спеше до него, дишаше спокойно и дълбоко. Внимателно разкопча гривната й и я повдигна съвсем малко, колкото да види какво има под нея. На слабата светлина не можеше да различи много, но и това, което видя, му бе достатъчно. Нямаше татуировка. Врени се размърда, но не се събуди.

На закуска тя бе мълчалива и унила. Докато му правеше и поднасяше кафето дори не вдигна очи към него. За да наруши мълчанието, Фицдуейн я попита кой доставя млякото във фермата. Млякото наистина бе съвсем прясно и вдигаше пара.

Тя го погледна и леко се засмя.

— Петер се погрижи за това. Имаме си един съсед. Живее в селото, но краварникът му е близо до нашия. Редуваме се в доенето.

— Значи не си съвсем сама?

— Уили е много добър фермер, но е над шестдесетте. С твърди навици и не обича да говори много.

— Значи все пак си самотна тук.

— Да — каза тя, — съвсем самотна.

Врени поседя малко замислена и след това отиде да върши нещо в кухнята. Изведнъж, както бе застанала до мивката, започна да плаче. Един внезапен и силен изблик на насъбрани чувства.

Фицдуейн стана и отиде до нея. Обгърна раменете й, за да я успокои. Гърбът й бе стегнат като струна. Опита се да я прегърне, но тя нервно го отблъсна. Беше стиснала края на мивката и пръстите й бяха побелели от напрежението.

— Нямаш понятие в какво си се забъркал — каза тя. — Глупаво беше, че ти наприказвах толкова неща. Това изобщо не е твоя работа, а и всичко е много по-сложно. Няма нищо общо с теб.

Той понечи да каже нещо, но в този момент тя рязко се обърна към него с изкривено от страх и яд лице и му изкрещя:

— Идиот такъв, не разбираш ли, че вече е много късно. Нещата са отишли твърде далеч. Аз не мога да се върна назад и никой вече не може да ми помогне. Никой!

Врени изхвръкна от кухнята, затръшвайки вратата след себе си. Един пакет с ориз, поставен на лавицата, тупна тежко на пода. Чу се как телефонът звъни и как, Врени вдигна слушалката. Не говори много. Веднъж, когато повиши глас, той долови една дума, която се повтори няколко пъти. Звучеше като „ней“ — на швейцарско-германски диалект това означаваше — не. Фицдуейн се върна на масата, за да довърши закуската си.

След няколко минути Врени отново влезе в кухнята. Лицето и бе посивяло. Думите едва излизаха от устата й.

— По-добре е да си вървиш — каза тя. — Още сега.

В ръката си стискаше малко пакетче. Беше увито в хартия и имаше размер колкото чаша за чай. Приближи устни до бузата му и го целуна.

— Благодаря, че опита — каза тя, — но вече е твърде късно — тя се обърна и излезе от стаята. Докато му говореше почти не го гледаше. Лицето й бе покрито със сълзи, Фицдуейн знаеше, че е безсмислено да я разпитва повече.

Върна се пеш до Хайлигеншвенди. Снегът и калта бяха замръзнали през нощта и сега се трошаха под краката му. Сняг имаше и по планинския път, така че караше бавно и много внимателно. Често гледаше в огледалцето и се наслаждаваше на гледките наоколо. Веднъж извади фотоапарата си с монтиран телеобектив и направи няколко снимки на виещия се път и на самотния мотоциклетист, демонстриращ великолепната си езда по пътя. Той щом видя фотоапарата, ускори и не отговори на приятелското помахване на ирландеца.

Фицдуейн обядва в „Интерлакен“ и, държейки се като обикновен турист, спокойно се върна в Берн. Когато в покрайнините на града мотоциклетистът изчезна от пътя, Фицдуейн почти съжали за това. Нямаше да е зле да бе разбрал кой го следи. Започна да съжалява, че остави кевларената си защитна жилетка в Ирландия. Оказа се, че Швейцария е доста по различна от това, което бе очаквал.

Помисли си, че поне можеше да си купи пистолет.

Тринадесета глава

Фицдуейн имаше слабост към оръжията — това бе част от възпитанието му, — а и когато беше в замъка си на своя земя, далеч от обществото, бе склонен да тълкува законите както му е изгодно. В Ирландия бе необходимо разрешително за притежание дори на въздушна пушка, а за пистолет не можеше и да се мисли. Освен това в Ирландия магазините за продажба на огнестрелно оръжие се брояха на пръсти, а и не предлагаха кой знае какъв избор.

Харесваше му отношението на швейцарците към оръжията, дори смяташе, че изпитват особена привързаност към тях — като се почне от мускети и се стигне до снайпери. Не само ги произвеждаха с умение, но обичаха да ги използват непрекъснато.

Намери магазина просто като тръгна след един мъж на средна възраст в делови костюм, който носеше една бойна пушка с непринудеността на лондончанин, носещ чадъра си. На никой от минувачите това не правеше впечатление. Хрумна му, че добре изглеждащият господин, като нищо можеше да е на път за офиса си, възнамерявайки да гръмне шефа си или да е излязъл в обедна почивка, за да надупчи любовника на жена си. Мисълта го развесели.

След няколко минути деловият господин го заведе до магазин на „Аарбергасе“. Отпред имаше голяма табела с надпис „Schwarz, Buchsenmacher, Armurier“19, а на витрината бяха изложени оръжия, които биха конкурирали и личния арсенал на южноафрикански диктатор.

— Бих искал да си купя пушка — каза Фицдуейн.

Мъжът зад щанда кимна. Беше близко до ума щом си в оръжеен магазин, Фицдуейн започна да оглежда наоколо. Разнообразието от изложени огнестрелни оръжия бе впечатляващо: револвери, автомати, мускети, бойни пушки, ловни пушки, карабини, окачени на стената, поставени на рафтове или под стъклени похлупаци. Всяко свободно местенце бе запълнено с амуниции, книги за оръжия, дори катапулти. Беше страхотно — да можеше да види това, когато бе на четиринайсет. И все пак не бе сигурен за законните положения и затова попита:

— Какви са законите за притежание на оръжие в Швейцария?

Мъжът зад щанда не трепна. Очевидно нямаше закон, който би му попречил да продаде стоката си изгодно.

— За чужденци ли?

Фицдуейн си помисли, че като говори на английски се издава.

— Зависи къде съм. Тук се чувствам като у дома си.

Собственикът на магазина не се впечатли от отговора. Работата му бе да продава оръжия, а не да се впечатлява. Свали една бойна пушка от рафта зад себе си и покоси пет-шест минувачи през бронираното стъкло, възпроизвеждайки откоса с уста и демонстрирайки умело владеене на оръжието.

После взе един „Колт“, протегна ръка напред и зае позата за стрелба с една ръка, която дълго време била смятана за най-добрата, докато през петдесетте един шериф от Калифорния не спечелил конкурса за най-добър стрелец, като стрелял, държейки пистолета с две ръце, като жена.

— Различните кантони имат различни закони. В Берн например можете да носите пистолет без разрешително, в Цюрих обаче не може.

Фицдуейн се сети, че Швейцария имаше двадесет и шест кантона и полукантона и макар да не знаеше разликата между кантон и полукантон, реши, че е по-добре да не пресилва нещата и да си вземе нещо по-безобидно.

— Но ако толкова желаете да си купите оръжие — продължи собственикът, — ще уредим нещо, зависи какво искате. Има някои ограничения за автоматичното оръжие и пистолетите. За другото няма проблеми.

— Дори и без разрешително?

— Разрешително се иска само когато става дума за пистолети и автомати — отговори мъжът. Завъртя „Колта“ около пръста си и го сложи обратно на витрината. Избра един малък „Смит и Уесън“ тридесет и втори калибър, погледна към Фицдуейн и го остави обратно. Май ирландецът не беше за тридесет и втори калибър. Фицдуейн неохотно се отказа от идеята да си купи автомат и да се разхожда с него из Берн на ролкови кънки. Погледна към статива на фотоапарата си, който бе оставил на щанда докато говореше с продавача и изведнъж му хрумна идея.

Посочи една сгъваема ловна пушка „Ремингтон“ с къса цев, на която с големи букви ясно пишеше: „САМО ЗА СЛУЖИТЕЛИ НА ЗАКОНА“.

— Няма проблеми — каза собственикът, подавайки му пушката.

Беше сгъваема пушка с ръкохватка на пистолет. На времето в Конго бе използвал такава при специалните операции. С необходимите амуниции на разстояние до четиридесет метра, но за предпочитане на половина от разстоянието, тя се превръщаше в безотказна машина за убиване с жесток потенциал. Със свален метален приклад пушката се побираше в калъфа за статива на фотоапарата, като оставяше и място да се сложат и резервни амуниции в кожения джоб, където Фицдуейн обикновена държеше жилото за дистанционно управление на апарата.

Мъжът постави и кутия с ловни патрони. Във всеки един от тях имаше по дванадесет оловни сачми, всяка от които можеше да бъде смъртоносна при близка стрелба. Явно си мислеше, че Фицдуейн нямаше да стреля по патици. Като размисли, мъжът прибави и пълнител.

— Може и с кредитна карта.

Фицдуейн се усмихна и плати в брой. Сметката беше деветстотин и осемнадесет швейцарски франка.

Излезе от магазина и тръгна да търси фотоателие, защото трябваше бързо да се промие един филм и да се увеличат няколко снимки. Имаше късмет, на следващата сутрин щяха да са готови.

Малко встрани от „Беренплац“ имаше едно кафене на име „Хай Нуун“, съвсем близо до Затворническата кула. Като че ли това място най̀ подхождаше за човек, който току-що си е купил оръжие. След това Фицдуейн се върна пеша до хотела. Макар че не можеше да бъде съвсем сигурен, смяташе, че вече не го следят. По улиците имаше много хора, излезли за покупки, сред които човек лесно можеше да се изплъзне от преследвача си. Като наближи „Хоспиц“ хората понамаляха и той забеляза някакъв тип с ролкови кънки, който се отдели от една колона и тръгна след него. Смени посоката и влезе в малък бар на име „Рлекин“. Зачуди се какво ли е станало с „А“-то.

Отвън типът с кънките се повъртя и накрая отегчен се опря на една стена, без да отделя поглед от вратата на кафенето. Когато Фицдуейн си тръгна, навън нямаше никой. „Ама че странна работа“, помисли си Фицдуейн.

В стаята си в хотела Фицдуейн зареди пушката. С монтиран удължител магазинът побираше седем патрона. Провери предпазителя и върна пушката в калъфа й.

Почти бе забравил за малкото пакетче, което Врени бе тикнала в ръцете му. Взе ножици от рецепцията и внимателно го отвори. Вътре имаше стъклен буркан с джинджифилови сладки. Отвори капака — миризмата, която се разнесе, го върна към старата къща на хълма и момичето с набрашнени бузи. Отхапа една курабийка — беше хрупкава и миришеше на масло и подправки. Бурканът бе увит с плик, писмото бе кратко, с решителен закръглен почерк. Беше написано на лист от тефтер.

Остави писмото на масата. Чувстваше се зле. Седя така, без да помръдне и мислеше за обърканото младо момиче. Посегна към телефона да й се обади, но ръката му увисна във въздуха. Ако наистина се нуждаеше от време, добре, щеше да й го даде.

Телефонът иззвъня. Беше секретарката на Беат фон Графенлауб. Би ли могъл господин Фицдуейн утре да обядва с господин Графенлауб в ресторанта на театъра точно в дванадесет и трийсет? Тя повтори „точно“.

— Да, ще бъда там — каза Фицдуейн, — кой плаща?

Госпожа Хюнцикер издаде такива звуци сякаш се задушаваше. Фицдуейн се надяваше, че нищо й няма. Нещата и без това достатъчно се бяха объркали.

Когато двамата детективи се появиха, Айво още спеше. Държаха се любезно. Не нахълтаха и не го измъкнаха от спалния чувал. Почукаха леко на задната врата и го изчакаха отвън в колата си.

По обективни причини Айво не бе закусил. Донесоха му кафе и две кифли и докато той хапваше, те си говореха тихо. Когато той приключи, вкараха го в колата и потеглиха по „Лаупенщрасе“. След по-малко от километър завиха надясно по „Бюлщрасе“. Пред тях се простираше част от територията на Бернския университет и като осъзна къде отиват, сърцето му се сви. Влязоха през входа за спешни случаи на университетската болница и вратата зад тях се затвори.

Ако разполага с достатъчно време, всеки собственик на погребално бюро би докарал и най-ужасния труп да изглежда приемливо. В този случай времето не бе достигнало. Патолозите от Gerichtmedizinisches Institut Bern20 — част от университета — бяха наблегнали на главната задача — да открият причината за смъртта. След щателната аутопсия трупът бе зашит надве-натри, а и нищо не можеше да оправи извадените очи и отрязаните уши. За късмет на Айво му показаха само главата. Тялото бе покрито с бял чаршаф.

— Познавате ли го? — попита един от детективите.

Отговор не последва. Айво плачеше. Зададоха му въпроса отново.

Единият детектив покри главата на трупа, прегърна Айво през раменете и го изведе в коридора. Заведе го в една стая и го сложи да седне. Вторият детектив дойде и затвори вратата след себе си. Айво седеше на стола, но не бе в състояние да говори. Бе изпаднал в шок. Наближаваше обяд, когато той най-сетне успя да потвърди самоличността на трупа, подписа някакви документи и го върнаха в Младежкия дом. Наблюдаваха го докато той бавно вървеше покрусен надолу към Дома.

— Ако това момче се преструва, аз ще стана пак униформен — каза единият. С радост си спомняше времето, когато беше униформен полицай, поне си знаеше смените.

— Не е замесен, но е бил близък с Миндер — каза Мечката. — Сега е разтърсен от видяното, но когато се оправи, ще започне да търси. Може пък да попадне на нещо интересно.

— Е, Хайни, благодаря ти за помощта. Можеш отново да се върнеш към спокойния живот. Знаех, че познаваш Айво, пък и доколкото те познавам, никога не би се отказал от малка екскурзия до моргата.

— Раздаваш го шегобиец, а?

Обядваха заедно в „Мьовенпик“. Не беше от заведенията, които Мечката обичаше, но обслужването беше бързо, а и следобед възнамеряваше да си поговори с един приятел от Интерпол.

По време на обяда разбра, че разследването на смъртта на Клаус Миндер е в задънена улица. Това не го учуди, но и не беше недоволен. Помисли си, че по-късно няма да е зле да види докъде е стигнал ирландецът. Ама и той беше една потайна птица. Щял да гледа езера, как ли пък не! — Мечката все още не беше толкова престарял, че да не може да омае с приказки някоя служителка на „HERZ“, а и не се искаше много ум, за да се досети защо ирландецът бе тръгнал точно за Хайлигеншвенди.

Ресторантът на театъра бе едно от най-скъпите заведения на Берн. Фицдуейн пристигна пет минути преди уреченото време, фон Графенлауб бе вече на масата.

Имаше нещо контешко у адвоката. Не толкова заради ярките допълнения, а по-скоро заради малката роза в петлицата и комбинацията от розова риза, бледосив костюм и черна плетена вратовръзка (пасване на цветовете или траур?). Не, това не беше същият човек от предишната им среща, този тук, който с вещина топеше аспержите в специалитета на заведението, сос „Холандез“, бе изпълнен с енергия. Беше уверен в себе си и знаеше защо е тук. Направо излъчваше — Фицдуейн се затрудни да намери точната дума — авторитет. Сега приличаше повече на човека, когото Хюго бе очаквал да види — патриот, преуспяващ професионалист, човек с власт, влияние, и пари.

— Превъзходно — каза фон Графенлауб. И последният стрък от аспержи изчезна. Изплакна пръстите си в купа с вода и ги подсуши в розова кърпа. Нюансът й не пасваше съвсем на ризата му, но се доближаваше. Фицдуейн се зачуди дали пък адвокатът не се бе облякъл според обстановката. Някъде беше чел, че в Берн има над двеста ресторанта и кафенета. Беше истинско предизвикателство към шивашкото изкуство.

— В Ирландия първите аспержи смятат ли се за деликатес? — попита фон Графенлауб.

Фицдуейн се замисли. Не можа да се сети някой от познатите му да изпада във възторг от първите аспержи. От първото питие за деня — със сигурност, от началото на ловния сезон — може би, но от първата си среща за годината с някакъв зеленчук, колкото и да е тъжно, не.

— Един мой познат французин веднъж ми каза, че едва когато опитал ирландската кухня, разбрал колко много мъка са ни причинили англичаните през седемстотингодишното владичество.

Фон Графенлауб се усмихна:

— Не сте прав. Ял съм много хубави неща в Ирландия от време на време.

На вратовръзката му имаше едно мъничко петънце сос. „Като компенсация за розата“, помисли си Фицдуейн.

Отклони поканата за коняк след обяда, но прие чудесната хаванска пура, която му предложиха.

— Господин Фицдуейн, признавам, че вашето предложение и особено снимките доста ме разстроиха. Трябваше ми малко време, за да реша какво да правя.

— Съжалявам — каза Фицдуейн. — Целта ми бе да ви убедя да ми съдействате, а не да ви причиня болка. Просто не можах да намеря друг по-убедителен начин.

Фон Графенлауб го изгледа.

— Поехте твърде голям риск, но сега смятам, че подбудите ви са чисти. Разбрах много неща за вас през последните няколко дни.

— И какво е окончателното ви решение?

— Господин Фицдуейн, ако бях решил да не приемам предложението ви, уверявам ви, че днес нямаше да обядваме тук заедно. Всъщност възнамерявам да ви съдействам по всички възможни начини, за да се установят обстоятелствата и причините, довели до смъртта на Руди. Но при едно решаващо условие.

— И то е?

— Да бъдете напълно откровен с мен — каза фон Графенлауб. — Може някои от нещата, на които ще се натъкнете, да бъдат непоносими за мен, но аз искам да знам всичко. Трябва да узная всичко. Съгласен ли сте?

Фицдуейн кимна, но стомахът му се сви.

— Откровеността е нож с две остриета. Може да се наложи да задавам въпроси, на които няма да искате да отговорите. Разследването може да засегне въпроси, които смятате, че нямат отношение към главната ни цел, затова нека сме наясно от сега — ако сте напълно откровен с мен, ще узнаете всичко, което открия.

— Разбирам — каза фон Графенлауб, — колкото и неприятни да са разкритията от това, с което се захващаме, по-добре така, отколкото да не предприема нищо. Това ме убива. Чувствах се отговорен, но не знаех защо и доколко, не знаех какво да правя. Тогава се появихте вие и въпросът поне се постави на дневен ред.

Като свърши, фон Графенлауб сякаш си отдъхна, като че ли току-що окончателно бе взел решение. Напрежението, което преобладаваше до този момент в разговора им, като че ли се стопи. Той подаде ръка на Фицдуейн:

— Направете всичко, което е по силите ви.

Ирландецът я пое и добави:

— Мисля, че бих пил един коняк сега.

Фон Графенлауб направи знак на сервитьора, каза нещо и на масата се появиха два коняка. Мълчаливо вдигнаха тост. Фицдуейн пресуши чашата си, но не можа да се освободи от лошото предчувствие, което го бе обзело.

Фон Графенлауб плати и се обърна към Фицдуейн:

— Имате ли нещо против да се поразходим? Имам нещо предвид, което може да е от полза.

Навън пак беше топло. Май трябваше да си купи малко дрехи. Беше се приготвил за студ, сняг и вятър. Не очакваше, че може да бъде толкова топло по това време на годината.

Излязоха от ресторанта, минаха покрай Казиното и пресякоха красивите арки на моста „Кирхенфелд“, покрай „Кунстхале“ и „Пост Музеум“. Вървяха бързо, адвокатът се чувстваше добре.

Малко преди кръстовището на „Хелветиащрасе“ и „Кирхенфелдщрасе“ фон Графенлауб сви в един cul-de-sac21. Отпред имаше дървета и ако човек не знаеше какво търси, нямаше да го забележи лесно. На всяка врата, покрай която минаваха, имаше табелка и домофон. На четвъртата врата фон Графенлауб спря и постави картата си в процепа на електронната ключалка. Вратата щракна и се отвори.

Минаха покрай асансьора и се изкачиха по стълбите до втория етаж. Коридорът беше застлан с пътеки, фон Графенлауб отключи още една врата, този път с ключ. Влязоха в тесен, но функционален коридор. Адвокатът хлопна вратата след себе си и звукът, който се чу при затварянето, подсказа, че тя не е само от дърво.

Фицдуейн се озова в клопка. Не без усилия започна да се освобождава от голямо растение в саксия, чиито клони напомняха много на пипалата на октопод, украсени в добавка с тръни. От тая швейцарска мания да се отглеждат горски храсти в къщи започна да му писва.

Фон Графенлауб го разведе из апартамента с професионалния маниер на агент по недвижими имоти. По всичко обаче си личеше, че тук се чувства като у дома си.

Беше луксозно обзаведен, но голяма част от мебелите и украсата бяха така подбрани, че да не се набиват на очи. Изключение правеше голямата спалня, застлана с дебел бял килим, двойно легло с черни сатенени чаршафи и огледало, вградено в тавана, точно над спалнята.

— Уютно — каза Фицдуейн.

Трапезарията на апартамента бе преустроена в богато обзаведен кабинет. Едната стена беше в рафтове с книги. На другата имаше монтиран сгъваем екран за прожекции, монитор, поставен в една вдлъбнатина на стената и табло, където с магнитчета можеха да се закачат карти и други книжа. Една карта на Берн и една на Швейцария вече бяха сложени там. Мебелите бяха в модернистичен стил, с изчистени форми, но им личеше, че са скъпи. Напречно на писалището имаше дълга маса със столове от двете страни. Самите столове бяха от неръждаема стомана, и естествена кожа, които можеха да се въртят и да се настройват според желаната височина и наклон.

Зад подвижна сгъваема врата се намираше цялото оборудване, необходимо за един съвременен офис — няколко монитора, единият специално за финансови услуги „Ройтер“, телекс, високоскоростен факсимилен апарат, мощен радио-приемо-предавател, диктофон и фотокопирна машина. На подвижна поставка кротко се мъдреше компютърен терминал.

— А телефон? — попита Фицдуейн, почти доволен, че нещо може да е пропуснато.

Фон Графенлауб натисна един бутон от долната страна на писалището. Чу се бръмчене и на писалището се появи телефонна конзола с множество допълнителни устройства. Той посочи един от телефонните апарати.

— Има и записващо устройство.

— Естествено — каза вежливо Фицдуейн.

Отидоха в кухнята. Шкафовете, хладилникът с двойна врата и фризерът бяха натъпкани с храна. В килера се виждаха рафтове с бутилки и понеже беше в Швейцария, бутилките бяха грижливо избърсани от праха.

— Бялото вино е в избата — каза фон Графенлауб. — Почти всички къщи в Швейцария имат и противоядрени скривалища или поне са в близост до такова. Дълги години се строяха задължително заедно с жилищата.

Обиколката им продължи. Банята беше толкова лъсната, че спокойно можеше да служи и за операционна. За да използва бидето, явно човек трябваше да е добре изкъпан и да е облечен в защитни дрехи и маска. Тоалетната чиния бе с електронен механизъм за пускане на водата. Фицдуейн провери тоалетната хартия — беше мека и пухкава. Нищо не липсваше.

Дневната бе светла и просторна. Плъзгаща врата с двойни прозорци водеше към верандата. Основната мебел се състоеше от елегантен Г-образен кожен диван, Фицдуейн седна на дългата страна и вдигна краката си отсреща. Кожата беше толкова мека и фина, че пораждаше неподозирани чувства.

Фон Графенлауб седна насреща му в някаква конструкция от ленти, макари, кожа и стомана, която трудно можеше да се нарече стол, но явно адвокатът се чувстваше удобно в него. Взе едно куфарче от земята, което дотогава Фицдуейн не беше забелязал и го постави на коленете си. Набра шифъра на ключалките, чу се едно меко „щрак“ и куфарчето се отвори.

— Това куфарче е специално — каза фон Графенлауб, — трябва да се изчака трийсет секунди след отключването и тогава да се отвори, защото стават всякакви неща — сълзотворен газ, боя, сирена, юмрук на пружина може да изскочи — въобще неприятни неща.

— Чий е апартаментът? — попита Фицдуейн.

— Ваш — отговори адвокатът.

Фицдуейн вдигна вежди:

— Не думай!

Фон Графенлауб се засмя. Имаше дълбок, приятен и заразителен смях. Независимо от факта, че за Врени той бе безчувствен капиталист, Фицдуейн започваше да го харесва. Това обаче не означаваше, че му вярва.

Ерика фон Графенлауб сви колене и разтвори крака. Пръстите й се впиха в чаршафа. Затвори очи и почувства как езикът му идваше все по-близо и по-близо до мястото, което бе извор на несравнимо удоволствие. Първо почувства топлината на дъха му, после лекото докосване на езика му. Чакаше, без да помръдне. Дишането й се учести, но тя продължаваше да лежи почти неподвижно. Само от време на време през цялото й преминаваше тръпка на удоволствие, което бе единствената проява на надигащата се у нея страст.

Той я бе научил на това. Обичаше да провокира, забавяше умишлено докато изкристализиралото физическо желание не вземеше връх над всичко останало.

Натискът на езика му започна да се увеличава — бе навлязъл в ритъма, който само двамата познаваха. Обгърна с длани гърдите й и пръстите му започнаха да галят зърната й. Внезапно тя усети надигащата се вълна от екстаз и вече не бе в състояние да я спре. Тялото й се изви, разтърсиха я сладостни тръпки и тя стисна главата му с бедра. Ръцете й мачкаха раменете и гърба му, после притеглиха главата му още по-близо.

— Давай — извика тя — причини ми болка сега! — ръцете му стихнаха гърдите й, остра болка прониза тръпнещото й от сладостно удоволствие тяло. Оргазмът я заля и тя изпищя в пълен екстаз. Последва втори вик, когато той се изправи и грубо я облада.

По-късно, след като всичко бе свършило, тя седеше на леглото с кръстосани крака и се любуваше на образа си в огледалото. Хвана гърдите си и ги огледа. Бяха натъртени и я боляха, но след върховното преживяване усещането бе почти приятно.

— Мислех си за ирландеца — каза тя.

— Не се притеснявай — каза русокосият мъж. — Владея положението.

— Не, не можеш да го спреш. Не става така.

— Да не би да те е грижа за него? — стоеше пред нея. Беше красив, но опасен. Тя протегна ръка към слабините му. Той отново получи ерекция. Тя се наведе напред и лекичко го докосна с език.

— Не, не ме е грижа, но той е привлекателен мъж. Ще ми се да го имам, преди да умре.

Русокосият мъж се усмихна:

— Малката сладка Ерика, създадена само за любов.

Тя го притегли към себе си.

— Апартаментът е мой — каза фон Графенлауб — и тъй като смятам, че това, с което сте се захванали, ще отнеме доста време, реших, че ще имате нужда от място, където да предразположите хората да ви се доверят, и където на спокойствие да обмисляте по-нататъшните си действия. Предлагам ви да го ползвате колкото е необходимо. Мисля, че тук ще ви е по-удобно, отколкото в хотела, пък и ще разполагате с повече възможности за работа. И да не забравя, в гаража има кола, която също е на ваше разположение, едно малко БМВ. Приемате ли?

Фицдуейн кимна. Не искаше да прекъсва адвоката точно в този момент. Усещаше, че има още нещо.

— Добре — каза фон Графенлауб, — когато се заемам с нещо, обичам всичко да е наред — той се усмихна. — Ние, швейцарците сме възпитани да правим всичко както трябва — потупа куфарчето си. — Събрал съм всички документи, които открих и смятам, че може да са ви от полза — снимки, характеристики от училище, медицински свидетелства, имената и адресите на приятели, имената на хората от полицията, към които можете да се обърнете за съдействие, препоръчителни писма и пари.

— Пари не са ми необходими — каза Фицдуейн.

— Зная, от полицейските доклади разбрах, че печелите доста добре в професията си, а имате доходи и от друго място. Но моите агенти не можаха да открият нито източника, нито размера на тези допълнителни доходи. Бяха не по-малко учудени от мен самия — обикновено нямат проблеми с подобни неща — погледна към Фицдуейн въпросително.

Фицдуейн се усмихна загадъчно:

— Швейцарците не са единствените, които не одобряват правителството си и държат на поверителността. Вижте, нека да сме наясно — нямам нужда от пари, но ви благодаря за предложението.

Фон Графенлауб се изчерви. Не ставаше дума само за пари, ставаше дума за това кой ще дърпа конците. Осъзна, че ирландецът няма никакво намерение да се остави да му въздействат по какъвто и да било начин. Щеше да се държи добре, да съдействува дори, но когато и както той реши. Адвокатът не бе свикнал да му се противопоставят така. Фицдуейн го гледаше. В очите му проблесна решителност. По дяволите! Неохотно фон Графенлауб кимна.

— Приемам предложението ви да ползвам апартамента — каза Фицдуейн. — Честно казано, не мога да устоя на добрата винена изба — тонът му бе смекчен и предразполагащ. Почти небрежно, като че ли сега му беше хрумнало, той попита: — А, бихте ли ми казали дали телефонът и апартаментът се подслушват?

Тонът и поведението му почти бяха приспали бдителността на адвоката, фон Графенлауб се обърка, смущението личеше по лицето му. Помълча и накрая каза:

— Да.

— Заради мен ли е направено или микрофоните са просто част от строителния план? — попита Фицдуейн.

— Поставих ги, за да ви запишат. Разпоредих се да го направят, преди да ви проуча напълно. Не знаех с какъв човек си имам работа.

— Кой обикновено ползва апартамента?

— О, имам го доста отдавна. Когато от време на време ми се прииска да остана сам или имам поверителен разговор, идвам тук.

— Разбирам. Нещо като къщичка на дървото, но за възрастни.

— Подслушвателните устройства ще бъдат свалени незабавно — каза фон Графенлауб. Отиде до шкафа, извади две стъклени чаши и наля уиски. Подаде едната на Фицдуейн. Беше ирландско дванайсетгодишно, марка „Джеймсън“.

„Тъкмо ще застрелям гадното растение“, помисли си Фицдуейн.

Четиринадесета глава

Фицдуейн реши, че малко ще си почине от жените фон Графенлауб. Врени се обаждаше по телефона, но единствено повтаряше: „Пази се, ирландецо“, което нито му помагаше, нито го правеше по-неуязвим. Марта беше отишла на ски в Ленк за две седмици, а ако видеше Ерика, само щеше да се възбуди, както е правел горкият Андреас. Не че имаше нещо против възбудата, проблемът беше докъде ще го докара това. И отново се сети за Андреас.

И той нещо криеше. Лейтенант Андреас фон Графенлауб бе редовен офицер и в момента беше на военен лагер в Санд, където обучаваше новите войници. Не можел да се освободи, но ако Фицдуейн нямал нищо против да отиде при него, щели да поговорят между две маневри. След няколко минути и едно обаждане от Беат фон Графенлауб всичко се уреди. Ако Фицдуейн бил на Главната казарма Гисан в нечовешкото време 7:00 сутринта, транспортът му до Санд щял да бъде осигурен. До мястото можел да стигне с трамвай номер девет.

За да открият Андреас им трябваше повече от час. След като провериха множество групи, увлечени в учебни схватки, най-накрая го откриха, застанал на един обрасъл с трева бункер да чака нападението на взвода си. Беше с маскировъчни дрехи и тежък автоматичен пистолет в кобур. С ръце на кръста и излъчващ самоувереност, той погледна предизвикателно към Фицдуейн.

— Е, господин Фицдуейн, какво ще кажете за живота в швейцарската армия? — усмихна се вежливо и подаде ръка на Фицдуейн, за да му помогне да се изкачи до бункера. Сержантът, който го доведе, отдаде чест и изчезна сред дърветата.

— Това се само новобранци — каза Андреас като посочи гората наоколо. Не се виждаше никой. Чуваше се само шумоленето, когато новобранците, въоръжени с автомати и празни гранатомети, припълзяваха на удобна за стрелба позиция. — Само до преди няколко седмици те са били студенти или сервитьори, монтьори или производители на вино. Сега започват да се превръщат във войници, но има да учат още много. Не съдете за швейцарската армия по това, което виждате сега — Андреас отново се усмихна. Имаше чара на Врени, но не беше напрегнат и несигурен като нея.

Това, което видя в Санд, силно го впечатли. От собствен опит знаеше колко е, трудно да направиш добри войници от цивилни. Тук личеше професионалното отношение на повечето офицери към работата, а и самите програми за обучение позволяваха и участието на обучаваните. И все пак новобранци при едно от първите си учения не са кой знае каква гледка. Когато един сух клон се счупи и прашенето бе последвано от несдържана ругатня. Андреас му намигна.

— Моите съболезнования за брат ви — каза Фицдуейн. Седна на един дънер. Андреас остана прав, очите му непрекъснато оглеждаха наоколо и бе готов да запише представянето на своите войници в бележника си.

— Питайте каквото имате да питате и ако мога, ще ви отговоря.

За разлика от Врени, която знаеше повече, но мълчеше, Андреас, чул за това с какво се бе заел Фицдуейн от баща си, имаше желание да помогне. Жалкото бе, че явно не знаеше почти нищо или пък, ако знаеше, то Фицдуейн не задаваше въпросите както трябва. Беше на път да се откаже от по-нататъшен разговор, но постепенно Андреас се поотпусна и започнаха да изскачат някои факти.

Андреас хвърли един поглед на рисунката от буквата „А“, заобиколена от цветчета.

— Това ми е познато, но обикновено буквата „А“ е вписана в окръжност. Този знак можете да срещнете почти във всеки голям град в Швейцария — това е символ на протестното движение на младите, на малкото младежи в тази страна, които не си знаят интереса — погледна фотокопието, което Фицдуейн държеше. — Какви цветя са това? От татуировка е нали?

Фицдуейн кимна:

— Това е увеличено фотокопие.

— Не е лошо, като се има предвид, че оригиналът е малък — каза Андреас. — Явно, който го е рисувал, си е разбирал от работата. Цветята ми приличат на здравец, но не съм сигурен — вдигна глава към Фицдуейн. — Les Fleurs de Mai, „Цветята на злото“. Познавате ли Бодлер?

— Предимно в превод — каза Фицдуейн. — Защо „Цветята на злото“? Да не би да има такава организация, чийто символ е този знак?

— О, не, едва ли, беше просто плод на асоциации и понеже обичам Бодлер, това ми се стори подходящо, особено след това, което чух.

— Наистина си го бива. А всъщност къде и как се запознахте с творчеството на Бодлер? Като имам предвид какво е писал, едва ли сте го учили в основното училище.

Андреас се засмя, но изглеждаше смутен. На Фицдуейн му се стори, че дори се изчерви:

— От мащехата ми, Ерика — каза той.

След това стана невъзможно да се говори. Гората ечеше от оглушителната автоматична стрелба, из въздуха летяха разни неща и множество фигури в маскировъчно облекло атакуваха бункера. На Фицдуейн му се стори, че почти със сигурност е убит, както вероятно и Андреас.

Отдельонните се наредиха в кръг около Андреас, за да чуят разбора му на проведената акция. Имаше два въпроса, на които той отговори подробно. Размениха си козирувания и взводът се строи в колона по двама. После с пълна бойна екипировка войниците потеглиха към лагера, за да обядват. Андреас и Фицдуейн тръгнаха след тях и продължиха разговора си.

— Помните ли инцидента в Ленк — попита Фицдуейн. — Нещо, което се е случило на Руди и Врени.

— Врени ли ви каза?

— Да. Спомена, че нещо се е случило, но не пожела да ми обясни какво точно. Изглежда случката навява лоши спомени. Спомена само някой си Оскар Шупбах, но така и не разбрах каква е била ролята му в цялата работа. Знам само, че е бил добър приятел на семейството. Смятам, че този инцидент има значение.

Известно време вървяха мълчаливо. Пътят им минаваше през борова гора с хубави големи дървета. Въздухът бе изпълнен с аромат на бор. Новобранците се бяха освободили от напрежението и току се чуваше гръмогласен смях. Между двете колони по пътя профуча джип.

— Аз самият не зная точно какво се е случило в Ленк — каза Андреас. — Предполагам, че е някакво сексуално преживяване, но не знам подробности. Просто Руди, Врени и Ерика бяха отишли на хижата за седмица, за да карат ски. Татко трябваше се присъедини през уикенда, аз учех и затова не бях с тях. Баща ми обаче замина в някаква командировка и така и не отиде при тях.

— Значи са били сами.

— Предполагам. Наистина не знам. За това, което се е случило, почти никой не говореше. Всичко, което си спомням, е, че като се върнаха и двамата, имам предвид Руди и Врени, бяха някак напрегнати и променени. Станаха още по-потайни и съвсем се оттеглиха в малкия си свят. Попитах Ерика какво се е случило, а тя се засмя. Каза, че валяло твърде много, че й било писнало да чете романчета, да играе на карти и да стои затворена в хижата.

— И с това приключи всичко?

— Не — каза Андреас, — след няколко дни Руди дойде в стаята ми и каза, че иска нещо да ме пита. Започна да го увърта, а после ме подпиша какво мисля за хомосексуалните връзки. Искаше да знае дали самият аз съм имал подобно преживяване и дали такова нещо би му попречило да спи с момичета. Но май не можах да му помогна кой знае колко. Не искаше да ми каже защо го интересуват тези неща, личеше му, че се смущава, пък и беше малко дрогиран.

— С какво? — попита Фицдуейн.

— Ами, трева или нещо такова. Човек никога не можеше да бъде сигурен, когато ставаше въпрос за Руди. Често ги смесваше.

— А каква е ролята на Врени в цялата работа? Останах с впечатлението, че тя също е замесена по някакъв начин.

— Може би сте прав — каза Андреас. — Тя най-добре знае какво всъщност е станало. Двамата с Руди бяха много близки и не си издаваха тайните. Тя така и нищо не каза. Това, което знам, е, че в Ленк има няколко човека, към които можете да се обърнете за повече информация. Единият е Оскар.

— Да, знам.

— Добре. Освен него там живее и един много близък приятел на близнаците. На възраст е горе-долу колкото тях. Работи в мандрата като чирак, казва се Феликс Крейн и е добро момче. Аз винаги съм го харесвал.

— Обратен ли е?

— Май е обратен, но не съм съвсем сигурен — каза Андреас. — Нещата някак не се връзват много. Ако е бил Феликс, не виждам смисъла от цялата работа.

— Е, първото сексуално преживяване може да причини доста объркване, а и със сигурност отношенията се променят.

— Вярно е — съгласи се Андреас. Изчерви се отново. Може би от прехода. Стигнаха до лагера. За обяд ядоха юфка, месо със сос и цвекло в офицерската столова. За тях не беше задължително да ядат от тенекиени чинии, но така или иначе храната имаше тенекиен вкус.

Мечката остави чашата си с израз на задоволство. Триста грама вино бяха изчезнали без никакво усилие. Фицдуейн се възхити от това, че той знаеше какво количество е изпил. Всички чаши в Швейцария имаха означение за вместимостта си. В Ирландия обаче, където всичко беше въпрос на късмет, човек никога не можеше да е сигурен колко съдържа една чаша. Две-три чаши вино можеха или да ти замаят главата приятно, или — по-лошият вариант — да те накарат да се нахвърлиш срещу бармана от жажда и отчаяние.

— Май вече не ме следят — каза Фицдуейн — или поне така си мисля.

— Може би така ти се е сторило, възможно е и въобще да не са те проследявали.

— Кой знае? — Фицдуейн бръкна в джоба на якето си, извади една снимка и я подаде на Мечката.

Полицаят сви устни, мустакът му щръкна — май мислеше.

— Говори ли ти нещо? — попита Фицдуейн.

Мечката все още я изучаваше.

— Хубава контрастна снимка на мотоциклет, който взема завоя някъде в планината — вдигна глава и погледна Фицдуейн. — Искаш да проверя регистрационния номер, нали?

Хюго кимна:

— Може да изскочи нещо.

Сервитьорка с издута пазва, облечена в носия, им донесе още вино. Бяха седнали на една маса в ъгъла с лице към входа, така че хем си осигуряваха относително спокойствие, хем можеха да виждат всичко, което става в механата. Не че бяха избрали масата умишлено. Интересно как човек придобива определени навици, особено ако работата му е да наблюдава какво правят другите, помисли си развеселен Фицдуейн.

— Допреди няколкостотин години тук, в Берн, е имало около стотина подобни механи, където са предлагали вино — каза Мечката. — Много от аристократите имали лозя в именията си и си произвеждали собствено вино. Това, наред с военната кариера и правителствената служба, било считано за едно от престижните занимания на висшия ешелон. Но модите се сменят, благородническото съсловие изгубило властта и хората започнали да пият по кръчми и кафенета. Все още има запазени много от старите изби, но тези, които се използват, са вече превърнати в ресторанти и заведения като това. Жалко, една изба има специфична атмосфера — извити тавани, дървени маси, износена с годините вътрешна облицовка, бъчви за вино, някоя и друга пиянска песен и зад бара стои една вдовица.

— Защо пък точно вдовица? — попита Фицдуейн.

— И аз не знам, по традиция съдържателките на заведения от този род са винаги вдовици — Мечката погледна Фицдуейн. — Шефът ме привика.

— Ja und22? — попита Фицдуейн. — Това е всичко, което знам на немски.

— Е, не е зле, докарваш го откъм произношение. Беат фон Графенлауб е говорил с него. Май са стари приятели или поне се познават отдавна. Били са по едно и също време на служба в армията, а сега играят голф заедно и участват в един и същ общински комитет.

— Как ли щяха да вървят държавните дела без голфа? — подхвърли Фицдуейн. — Сър Франсис Дрейк е играел на кегли, египтяните са строили пирамиди, а съм чувала, че в Афганистан се играе вид поло с кози глави. Предполагам, че всички тези занимания служат на една и съща цел.

— Предполагам, че това, което ще чуеш, ще ти хареса — каза Мечката. — Имам заповед да ти оказвам съдействие по всички линии и да ти осигурявам достъп до всякаква информация.

— Много мило, мислиш ли, че е заради Беат фон Графенлауб?

— И заради него, но цялата работа идва от моя началник и твоя приятел Килмара. Решили са заедно да си заложат главите в разкриването на тайната на малката татуировка, на която току се натъкват — как я нарече ти?

— Цветята на злото.

— Да, символът на цветята на злото краси няколко трупа, открити и в двете страни — продължи Мечката — освен другите разкрития.

— И по-точно?

— Пуснахме искане за следене в Интерпол, властите на Ирландия са направили същото. Уведомени били всички европейски страни и Щатите. Първоначално не станало нищо. Винаги е по-трудно да се открие нещо, когато не се очаква. В повечето полицейски досиета фигурират предимно имена, адреси, отпечатъци от пръсти и други такива. Един безименен знак трудно може да се опише и класифицира по начин, който всички ще разберат.

— Но?

— Изкарахме късмет. В един стар архив открили нещо интересно.

— Започва като историята за грозното патенце — вметна Фицдуейн.

— Преди около година и половина в околностите на Сан Франциско бил намерен обгорен труп в една почти напълно изгоряла кола — продължи Мечката след моментно колебание, тъй като не можеше да разбере какво общо има тук грозното патенце. — Вероятно намерението на извършителите е било да унищожат напълно и колата и тялото.

— И какво им е попречило?

— Престарали са се в убийството. Освен бензина в резервоара, в колата е бил поставен пластичен експлозив. Част от ръката на трупа била изхвърлена от експлозията. Била силно обгорена, но успели да различат буквата „А“ с нещо като кръг от цветчета около нея. Рисунката била много малка и не били сигурни, какви са цветята. Опитали с различни имена, но ударили на камък. Тогава им провървяло със…

— Здравец — каза Фицдуейн.

Мечката го изгледа учудено:

— Откъде знаеш?

— Аз съм седмият син на седми син — каза Фицдуейн. — В Ирландия има поверие, че такъв човек има особени дарования. Е, видях се и с един човек, който явно разбираше от цветя.

— С кого?

— Андреас.

Те се спогледаха.

— Това още нищо не значи — каза Мечката.

— Знае ли някой? — отвърна Фицдуейн. — Довърши си приказката. Беше стигнал до откъснатата ръка.

Мечката хвърли един унищожителен поглед на някаква двойка, която искаше да седне на тяхната маса. Мъжът и жената бързо се отдалечиха.

— Не знаят чия е ръката. Не е възможно да се идентифицира. Била вече силно обгорена, когато е станала експлозията, а тялото и колата били почти напълно унищожени. Не могат да се вземат отпечатъци, не могат да се сравняват зъбите, никакъв отличителен белег, освен малката татуировка.

— Мъж или жена? — попита Фицдуейн.

— Жена.

— Възраст?

— Трудно е да се определи. Предположението е между двайсет и трийсет.

— А колата?

— Когато я намерили, почти не приличала на кола. Експлозията я свела до съставните й части. Собственикът бил открит по номера на двигателя.

— И това не е била убитата жена.

— Не — каза Мечката. — Собственикът на колата бил изпълнителен директор на една фирма и от ФБР твърдят, че е чист като утринна роса.

— Какво общо има тук ФБР — мислех, че са с ограничени пълномощия.

— Да, но банковият обир е изцяло в тяхната компетентност. Смятат, че с тази кола е извършен обир в Сан Клементе. Убити били шест човека и откраднати над два милиона долара. Един от убитите е от охраната. Преди да го свалят, е успял да рани един от нападателите. ФБР твърдят, че в намереното тяло, освен куршум от пистолета на охраната има и куршум, с какъвто е бил застрелян самият пазач.

— С една дума, като открили, че един от тях е ранен, се породили съмнения и я довършили, така ли?

— Поне така изглежда.

— Колко човека са участвали в банковия обир?

— Трима заедно с убитата жена. Но са имали автомати и явно с удоволствие са ги използвали. Освен човека от охраната, както вече споменах, са били убити още пет човека без очевидна причина. Двама от тях са служители от банката, а останалите били просто клиенти. Не са били въоръжени и са изпълнявали точно указанията на нападателите.

— Мирише ми на терористична акция, а не на банков обир — каза Фицдуейн. — Някой поел ли е отговорността за това?

— Не.

— Какво оръжие са използвали?

— Ловна пушка с отрязана цев и два „Скорпиона“.

— Позната история. Сега разбирам защо шефа ти и Килмара са влезли във връзка. А някой от терористите заловен ли е?

— Разследването стигнало до задънена улица — продължи Мечката, — после на следващата година в Ню Йорк бил задържан и разпитван някакъв мъж, който използвал крадените пари — бил изпълнителен директор от нефтената промишленост. Получил парите при осребряването на чек в една банка в Либия. Банката потвърдила това, но отказала да даде отговор на въпроса откъде са дошли парите. Предполагали само, че може да са от друг американец, посетил страната им.

— И какво мисли за това ФБР?

— Все още нямат окончателен отговор, но официалната версия е, че става въпрос за терористична група, която се финансира от Либия и която явно иска да направи впечатление.

— Винаги съм смятал, че терористите, подкрепяни от Либия, имат достатъчно пари.

— Когато някой преследва пари по този начин, те никога не му стигат — каза Мечката. — Може би не смятат, че Кадафи ще им плати всичко, пък и знаеш ли ги, може да кътат бели пари за черни дни.

— Или има нещо, за което искат да обезпечат достатъчно средства — каза Фицдуейн.

Петнадесета глава

Когато си тръгнаха от механата, навън се беше стъмнило. Средновековният Берн нощем имаше неповторима атмосфера. Слабо осветени улици и странични проходи, потънали в мрак арки, приглушени стъпки, островчета на топлина и светлина от кафенетата — всичко това създаваше илюзия за тайнственост, сякаш времето бе спряло, а понякога, късно нощем, когато по улиците вече не се срещаха хора, в мрака се таеше заплаха.

Поеха по познатия вече маршрут покрай часовниковата кула. Ресторантът на Лорендзини се намираше малко встрани от пресечната точка на „Марктгасе“ и „Амптхаусгасе“. Беше на първия етаж. Вътре ги посрещна глъч и мирис на вкусна италианска храна и вино.

Очите на Мечката светнаха. Приветстваха го като отдавна изгубен син или по-скоро като отдавна изгубен изгладнял син. Прегръдки, поздрави, бърза размяна на реплики на италиански и те се озоваха настанени на една маса, с меню в ръка и с пълни с вино чаши. На Фицдуейн му се стори, че всичко стана буквално за секунди.

— Ох — изпъшка Мечката като разгледа менюто. — Толкова много неща за ядене, а времето ни е ограничено — помисли малко, челото му се набръчка от напрежение какво точно да избере. Накрая се пребори със себе си и поръча доста скромна, дори оскъдна вечеря — antipasto misto allitaliana като ордьовър, pailladre di vitello con broccoli al limone за поддържане на формата и само по половинка литър Chianti за всеки като десерт, а за завършек — кафе.

Фицдуейн бе озадачен:

— Очевидно не си на диета.

— Разбира се, че не съм — през лицето му премина тъга. — Работата е там, че храната в големи количества замъглява разсъдъка, а ние с теб имаме още неща за обмисляне. За какво говорех последно?

— За тероризма и Швейцария — каза Фицдуейн. — Ако не се броят разсъжденията ти по въпроса.

— А, да. Това, което искам да кажа, е, че тук, в Швейцария, пред нас не стои така остро проблемът за тероризма или най-малкото, че няма такива загуби от терористични акции, както например в Щатите. Има един-два инцидента, но те са по-скоро изключение, отколкото правило.

— Ако съм те разбрал правилно — поде Фицдуейн, — това, което искаш да ми кажеш, е, че тук не само няма терористична дейност, а и когато я има, тя винаги е насочена към някой или нещо извън страната.

Мечката кимна:

— В никакъв случай не искам да прозвучи, като че ли малкото инциденти от такъв характер са всичко, което терористите си позволяват. Не, мисълта ми е друга, според мен Швейцария играе почти същата роля в тероризма като световно явление, каквато има по отношение на банковото дело и световните процеси, с тази разлика, че в случая тя е неумишлена и в голямата си част е дело на чужденци. Говоря за ролята ни на банкер, на главно управление, център за свръзка, посредник и убежище. Поне по отношение на това смятам, че тук се развива обширна терористична дейност. Може би трябва да отделим повече време на детективската работа, а не само на обучението по стрелба, защото в противен случай рано или късно на някой терорист ще му писне да ходи насам-натам и страната ще потъне в кръв.

— А какво ще кажеш за младежкото движение?

— Всеки разочарован младеж става лесна плячка — каза Мечката. — Виждал съм много такива в отдела за наркотици. Но да се твърди, че младежкото движение е терористична групировка в зачатък е вече пресилено. Повечето от децата, които излизат на демонстрации, когато всичко свърши, се връщат в къщи при мама и татко и преди да си легнат, вечерят кротко със семействата си.

Фицдуейн се засмя и Мечката смекчи тона. Поръча piattino di formaggio italiano, пренебрегвайки сирена като „Торгондзола“, „Таледжо“, „фонтина“ и „Бел паезе“.

— Ще ти кажа и друго — продължи той, — лично аз мисля, че малко хора са наясно с това, какво всъщност представлява тероризмът. Повечето си мислят, че това са група фанатици, борещи се заради някакви идеали. Или, другояче казано, каквито и да са методите им, те служат на някаква благородна и чиста кауза, или поне е такава за самите терористи. Това може и да важи за някои от тях, но за мен целта на всички е съвсем ясна и прозаична — пари.

— Тоест, според теб, голяма част от така наречените терористични акции са всъщност чиста проба престъпления единствено за собствена изгода.

— „Единствено“ май е доста силно казано — уточни Мечката. — Аз смятам, че става дума за преплитане на емоциите. Ти, например, имаш ли някаква представа за това колко пари може да си докара един терорист? Това е най-бързият и освободен от данъци начин, по който можеш да спечелиш милиони долари.

— И един от най-опасните.

— Не съм убеден — каза Мечката. — Ако разгледаш списъка на инцидентите, където са замесени пари — пари за каузата — добави саркастично той, — ще се изненадаш колко често терористите минават между капките. След отвличането на Ямани и другите министри от ОПЕК, Карлос е получил премия от два милиона долара от Кадафи, без да се смяташ другите приходи от акцията. Една по-малка терористична група получава по пет милиона годишно от Кадафи, но това е нищо в сравнение с парите, които терористите получават като откупи за отвличания.

И понеже жертвите са смъртно уплашени, почти няма изтичане на информация. Да вземем все пак дейността на НРА — Народната революционна армия на Аржентина. От отвличането на един от директорите на „Фиат“ прибраха един милион долара; два милиона взеха, за да освободят Чарлс Локуд, англичанин, който работел за Акроу Стийл; още три милиона за Джон Р. Томпсън, президент на местния филиал на „Файърстоун Тайърс“; платиха им над четиринадесет милиона за Виктор Самюелсън, директор на „Ексон“. Чуй и това — през 1975 една друга аржентинска терористична група — „Монтонеро“ получила шестдесет милиона в брой, плюс храна и дрехи за още един милион в замяна на двамата сина на Джордж Борн, председател на финансовата групировка „Джордж и Борн“.

— Шейсет милиона долара! — възкликна Фицдуейн.

— Ни повече, ни по-малко — каза Мечката. — Трудно е за вярване. И при това говоря само за случаите, за които знаем. Бог знае колко стотици милиони годишно плащат тайно фирми и богаташи — като откуп или за да се спасят от отвличане, тоест като вид защита.

Тероризмът си е чиста проба бизнес. Отвличанията, бомбените атентати и убийствата, за които се съобщава в пресата, поддържат страха и напрежението. Това, ако щеш, формира и бюджета на терористите и отваря път за по-сериозната работа — извличането на суми зад кулисите. Нещо като върха на айсберга — това, което не се вижда, е десетократно повече. Тероризмът е една десета широко разпространявани съобщения и девет десети изнудване и насилие, с печалба, от която „Уол Стрийт“ би се засрамил.

— Знаеш ли — каза Фицдуейн, — от статистиката за терористичните акции в Ирландия става ясно, че тук, в Швейцария, проблемът с тероризма не стои поне по отношение на насилието. През последното десетилетие е имало само няколко инцидента и то без особено значение. За същото време в Северна Ирландия са убити над две хиляди човека, десетки хиляди са били ранени, а материалните щети възлизат на стотици милиони.

— Това не е тероризъм както го разбираме тук — каза Мечката, — това е война.

Градът спеше. Кафенетата и ресторантите бяха затворени. Прозорците тъмнееха. По улиците нямаше хора, само от време на време някоя кола нарушаваше спокойната нощ.

Фицдуейн се облегна на перилата на моста „Кирхенфелд“ и запали последната си пура. Трябваше да запише някои нови неща, които бе научил тази вечер, но от няколкочасовото пиене с Мечката се чувстваше приятно уморен и миниатюрното касетофонче така си и остана в джоба му.

Нощният въздух носеше приятна прохлада. Отдолу реката проблясваше само на фаровете на минаващите коли.

Вдясно се виждаше внушителната грамада на хотел „Белвю“, който се славеше с това, че през деня предлагаше красив изглед към планината. Мечката му бе казал, че през Втората световна война в хотел „Белвю“ се е помещавало немското разузнаване в неутрална Швейцария, а Съюзниците са били настанени в по-малко пищния „Швайцерхоф“, на няколко преки оттук.

В някои от стаите все още светеше. Докато стоеше на моста, прозорците един по един потъмняха. Мостът „Кирхенфелд“ го привличаше, макар и сам да не можеше да си обясни защо. Не беше нито най-високият, нито най-старият мост в Берн. Нямаше историческата, слава на „Толдън Гешп“ в Сан Франциско или лондонския „Тауър Бридж“ и все пак имаше нещо в него, а и беше място, където човек спокойно можеше да помисли.

Мечката му бе предложил да го закара, но Фицдуейн отказа, защото му се щеше да повърви на въздух. Наслаждаваше се на спокойствието на спящия град, на усещането за простор от пустите улици, усещането за свобода на духа. Пурата скоро щеше да свърши. Предаде останките й на водата. Отдели се от перилата и се запъти към апартамента. Зад себе си чу смях и познат съскащ звук. Обърна се — една двойка на ролкови кънки караше в пълен синхрон в неговата посока. Движеха се бързо, шаловете им се вееха отзад, а свободните дрехи скриваха движенията на телата им. Минавайки под една улична лампа, те се спогледаха и пак се чу смях. Фицдуейн отстъпи, за да им направи път. За миг се сети за Етен и се почувства самотен.

Силата на удара в гръдния кош на Фицдуейн, увеличена и от скоростта на кънкьора, накара ножа да изхвръкне. Той се търколи на няколко метра встрани и острието му проблесна на светлината на уличната лампа. Нападателят направи елегантен завой с кънките и се насочи към ножа. Взе го и започна да го прехвърля от ръка в ръка. Жената стоеше на известно разстояние и гледаше, това бе негова задача, тя не трябваше да се меси, а и смъртоносният удар бе нанесен.

Фицдуейн се вцепени от шока и болката. Усещаше перилата в гърба си, отдолу безмълвно течеше реката. Калъфът на статива с новата му пушка се бе изхлузил от рамото му и бе паднал на една страна, току в краката му. Знаеше, че нямаше да има време да я достигне, преди отново нападателят да се нахвърли отгоре му. Очите му не изпускаха острието. С дясната си ръка заопипва гърдите си, за да разбере доколко е ранен. Нямаше кръв. Бе изненадан, че още може да се държи на краката си.

Острието в ръката на нападателя за миг замря и връхлетя отгоре му като стоманена дъга, насочвана ловко право в целта. Адреналинът му рязко скочи и със светкавична бързина той отскочи встрани, парирайки ножа с лявата си ръка. Усети парене и топлината на кръвта. Дясната му ръка се впи в гърлото на нападателя. Чу се хъркащ звук и нападателят се свлече на земята. Опита се да се освободи от хватката като държеше ножа насочен към Фицдуейн, за да се предпази.

Фицдуейн забеляза, че момичето тръгна към тях и разбра, че му остават няколко секунди. Отпусна се назад върху перилата, сякаш последното усилие го беше изтощило. Мъжът се нахвърли отгоре му, освирепял от ярост. Фицдуейн се завъртя на пети и използвайки инерцията му, го преметна през перилата. Чу се ужасен писък и тъп удар.

Момичето бе с нож в ръка. Фицдуейн се хвърли към калъфа, претърколи се и се изправи с пушката. Рязко сложи пълнителя. От ръката му капеше кръв, чувстваше се зле. Момичето го гледаше с насочен към него нож. Започна бавно да се изтегля назад, после се обърна и се втурна да бяга. Изчезна в тъмнината, но звукът от кънките й още се чуваше. После настъпи тишина.

Фицдуейн се надвеси през перилата. Не се виждаше нищо. Ребрата го боляха. Изправи се и започна да оглежда гърдите си. Острието не беше проникнало — миниатюрното касетофонче бе поело удара и бе раздробено. От ръката му още капеше кръв.

Мечката сънуваше и беше щастлив. Двамата с Тили бяха отишли до малкия замък в Шпиц да вземат вино. Там бяха и тези, които казваха, че виното от Шпиц е твърде сухо, защото го правят от стърготини, но Мечката не им вярваше. Винаги с удоволствие предприемаха тази малка екскурзия, харесваше им пейзажът на Тунерзее, обичаха да хапват в крайезерния ресторант и после слизаха в избата, чинно се нареждаха на опашка и гледаха как се пълнят собствените им бутилки. Мечката се чудеше защо в избата се чува толкова силно телефонът. Никой не обръщаше внимание. Той погледна Тили, тя му се усмихна и изчезна. Мечката се почувства като изгубено дете.

Вдигна слушалката.

— Сержант Рауфман — каза един възбуден глас.

— Да — изръмжа Мечката, — часът е два след полунощ, ако не сте забелязали.

— Съжалявам за безпокойството, сержант Рауфман, но е важно — каза гласът. — Аз съм нощният управител на хотел „Белвю“.

— Радвам се за вас — каза Мечката, — но лично аз обичам да спя нощно време, някои от нас го правят.

— Нека да ви обясня, при мен дойде един мъж, едната му ръка кърви и носи пушка. Какво трябва да направим?

— Нямам понятие. Сложете една кофа под ръката му. Извикайте полицията. Откъде по дяволите да знам!

— Мъжът казва, че ви познава…

— Чакайте малко — каза Мечката, — кой е той?

— Твърди, че се казва нещо като Фицдъра-бъра, не можах да разбера добре, но не ми се ще да го питам пак. Изглежда някак — гласът направи пауза — опасен.

— Как се казвате?

— Ролф — отговори гласът. — Ролфи Мюлер.

— Слушай, Ролфи. След десет минути съм при вас. Превържете ръката му, дайте му всичко, каквото поиска и не се опитвайте да говорите с него, capisce23?

— Тъй вярно, сержант — каза Ролфи, — не е ли вълнуващо?

Мечката не отговори. Вече намъкваше панталоните си върху пижамата. Новината сякаш не го изненада.

Час по-късно, тъкмо когато Мечката изпращаше лекаря, телефонът в апартамента на Фицдуейн иззвъня. Затвори, заключи вратата, постави тежкото резе, отиде в кабинета и вдигна слушалката, Фицдуейн лежеше на леглото в спалнята и преживяваше станалото…

Мечката влезе в стаята. Застана с ръце в джобовете и впери очи във Фицдуейн. Изпод якето му се виждаше яката на пижамата. Наболата му четина му придаваше още по-мърляв вид.

— Лекарят смята, че ще оживееш — каза Мечката. — Раната на ръката ти не е дълбока, макар че имаше доста кръв. Гърдите ти са добре натъртени и май ще имаш нужда от нов касетофон.

— Започвам да се унасям — каза Фицдуейн. — Лекарството явно действа.

— Открили са го — каза Мечката — или поне смятаме, че е той. Много малко му е трябвало, за да падне в реката. Тялото е на млад мъж и отговаря на описанието ти — намерили са го на ръба на спортната площадка под моста.

— Мъртъв?

— Сто процента. И точно това ще породи усложнения.

— Но това стана при самозащита — запротестира Фицдуейн. — Той толкова искаше един от нас да скочи от моста и за малко това щях да съм аз.

Мечката въздъхна.

— Не е там работата. Убит е човек. Няма свидетели. И ще има разследване. Пак писане, показания, разпити и тъй нататък.

Гласът на Фицдуейн бе сънен:

— По-добре да съм следствен, отколкото мъртъв.

— Да, но не ти трябва да правиш всичко това — беше сърдитият отговор. — Между другото, отвън има униформен полицай, така че на практика си арестуван.

Отговор не последва. Очите на Фицдуейн бяха затворени, дишането му равномерно — спеше. Горната част на тялото му бе отвита, превързаната му ръка — опъната. По тялото му личаха следите от удара. Мечката се пресегна и го зави. Загаси лампата и излезе от стаята.

В кухнята униформеният полицай правеше кафе. Подаде на Мечката една чаша, щедро полята с коняк от запасите на фон Графенлауб. Трябваше малко да поспи, защото иначе нямаше да издържи дълго, мислеше си той.

Униформеният полицай се люлееше на стола си. Работеше отдавна в полицията и преди Мечката да стане детектив, дежуреха с една и съща патрулна кола.

— За какво е цялата работа, Хайни?

Мечката се прозя. Навън се зазоряваше. В апартамента беше топло, но той потръпна. Беше смъртно уморен.

— Май трябва да сложим опашка на нашия ирландец.

Полицаят учудено вдигна вежда:

— Това не ми говори нищо.

— Самият аз не знам кой знае колко.

— А бе защо вие детективите сте винаги толкова потайни?

Мечката се усмихна:

— Нали това ни е работата — да се занимаваме с хорските тайни. Иначе няма да има нужда от нас.

Телефонът иззвъня отново. В кухнята имаше дериват. Полицаят вдигна слушалката и я подаде на Мечката.

— За теб е. Дежурният от управлението иска да говори с теб.

Мечката взе слушалката, изслуша това, което му казаха, после зададе няколко въпроса, усмихна се и затвори.

— Късметлия.

— Ще обясниш ли за какво става дума?

— Имало е свидетел на случката — започна Мечката. — Явно един от гостите на хотела — дипломат на посещение в страната — е видял как е станало всичко от прозореца на стаята си. Казва, че е забелязал как са нападнали Фицдуейн и се опитал да съобщи за това, но не могъл да се разбере с дежурния и затова извикал преводач от посолството и дал показания. Потвърдил е това, което каза ирландецът.

— Мислех, че дипломатите знаят чужди езици.

Мечката се засмя.

— Ако питаш мен, той се е забавил не заради преводача, а защото в стаята му е имало жена. Поне се носи такъв слух в хотела.

— Нечия съпруга? — попита полицаят.

— Не — каза Мечката, — проблемът не е в жената, била е една от местните проститутки.

— Тогава?

— Дипломатът е от Ватикана — каза Мечката, — полски свещеник.

Полицаят се ухили. Столът му беше силно наклонен назад.

— Ей, понякога си харесвам работата.

— Ще паднеш — предупреди го Мечката, но вече беше твърде късно.

Килмара още веднъж прочете телекса от Берн. Погледна навън — сиво небе, проливен дъжд, влажно и студено.

— Мразя месец март — каза той, — а сега започвам да намразвам и април. Къде са слънчевите дни, синьото небе и цветята, които имаше, когато бях млад. Какво съм му направил на април, че се държи така противно?

— Не го приемай като лична обида — каза Гюнтер, — от възрастта е. Колкото повече остаряваш, толкова по-лошо ти се вижда времето. Старите кокали искат слънце и топлина.

— Намерили къде да го искат.

Видеото щракна, лентата бе пренавита.

— Ще го видим ли пак? — попита Гюнтер.

Килмара кимна и погледна към големия висококонтрастен екран. Филмът бе заснет от четирима рейнджъри, на които казаха да гледат на задачата като на упражнение.

Бяха се спуснали с парашути през нощта. Екипирани с кислородни маски и миниатюрни цилиндърчета, прикрепени към костюмите им, бяха скочили от един военен транспортьор на височина седем хиляди метра. Имаха черни управляеми, четириъгълни парашути, но по-голямата част от разстоянието падаха свободно, достигайки скорост от двеста и петдесет километра в час. Носеха черни гумени очила и се ориентираха като сравняваха терена с картите, които бяха изучавали, и видеофилма, направен от самолет предната нощ. Електронни високомери, прикрепени към резервните им парашути, отчитаха спадането на височината. Когато дисплеят отчете триста метра височина, рейнджърите дръпнаха пръстените и парашутите им се отвориха от скоростта.

Така че можеха да се управляват като самолетни крила — можеха да завиват, да спират, да намаляват скоростта с помощта на опашката чрез водещите въжета. Но дори и при тази висока маневреност приземяването на точно определено място бе трудно. Прогнозите за времето предвиждаха слаб вятър по това време на годината, но духаше доста силно и с много усилия и не малко късмет групата успя да се приземи в близост до целта, на едно пусто място. С помощта на екипировката си за нощно виждане рейнджърите стигнаха до училището „Дрейкър“. Направиха две укрития и до сутринта поставиха под наблюдение двата входа на училището.

В продължение на пет денонощия не се случи нищо необикновено, но на шестата вечер почти изчерпаното им търпение бе възнаградено, филмът бе заснет с увеличителен обектив и усилвател на изображението. Валеше силен дъжд и картината не беше много ясна, но при стеклите се обстоятелства нямаше друг начин. Независимо от това, заснетият материал бе шокиращ.

Малко след полунощ, когато всички си мислеха, че отново им предстои дълга и безплодна нощ, от страничния вход на училището излезе някаква фигура. Отначало се виждаше само един замъглен силует, защото камерата бе фокусирана точно на входа на училището. Силуетът стигна до прикритието на храстите и клекна, сливайки се с околността. Един от недостатъците на усилвателя на изображението бе неспособността му да предава цветове — картината излизаше в сиво-зелени образи.

Операторът започна да приближава образа, но се върна към входа на училището, защото в този момент от там излязоха още двама души, които притичаха ниско наведени и се скриха в храстите. След около половин минута на вратата се появиха още две фигури. Минаха още няколко минути. Камерата се опита да хване фигурите в близък план, но храстите пречеха и само тук-таме през пролуките на листака се виждаха сенки.

Килмара си представяше как са се чувствали рейнджърите в укритието. В земята са били издълбани дупки, но така, че да се сливат с естествения релеф. Използвали са всички възможности, които теренът им е предоставял — гънка на релефа да замаскира входа или надвиснала скала да осигури защита отгоре. Горните слоеве на пръстта са били внимателно вдигнати, а изкопаните дупки, покрити с подсилена тел, върху която са били върнати най-горните парчета пръст. Човек можеше да мине върху подобно укритие без дори да се усъмни, че нещо не е наред.

Наблюдението се осъществяваше посредством малък обектив, свързан към кабел с оптически влакна, а образът се приемаше от джобен телемонитор — технология, заимствана от микрохирургията.

Първият силует се показа иззад храстите и пое в посока към гората. Останалите го последваха един по един на интервал от трийсетина секунди. Образът отново се замъгли за няколко секунди и после на екрана се появи ясна картина в близък план. Въздействието й беше същото, независимо от това, че го гледаха втори път. Лицето на екрана не беше човешко. Виждаше се тялото на човек и глава на чудовищно, невиждано животно: козина и сплъстена коса, къси и извита рога, издадена озъбена зурла — като видение от кошмар.

Камерата показа всяка от фигурите — всички носеха различни маски. Потънаха в гората.

— Две самоубийства чрез обесване и загинал при нещастен случай директор, а сега и това — каза Гюнтер.

— Е, поне можем да се досетим какво се е случило с козата на Фицдуейн — каза Килмара, — но обличането на маскировъчни костюми не е престъпление.

— Значи според теб всичко е наред?

— Ако има летящи крави…

Лагерът беше на повече от двеста километра на юг от Триполи и бе разположен около малък оазис, чийто палми почти се губеха сред гората от едноетажни бараки, бетонни блокове, стрелбища, полигони и учебни площадки. Той бе обграден от четириметрова ограда от бодлива тел. По най-външния ред течеше ток, а на всеки двеста метра имаше наблюдателници с четиринадесет и половина милиметрови картечници „KPV-Владимиров“. Подстъпите се охраняваха от ракетни батареи, подсилени с четирицевови противовъздушни оръдия „ZSU-4“, насочващи се с радар.

Учебният лагер побираше до хиляда борци за свобода, а откакто бе построен, през неговите врати бяха минали много пъти по толкова — като се почне от членовете на Полизарио, или ПЛО и се стигне до хилядите други терористични групи, финансирани от полковник Муамар Кадафи.

С понамален състав, вследствие разхода на хора при ученията с бойни амуниции, оцелелите излизаха от лагера владеещи до съвършенство тактиката на партизанската война и терористичните похвати, включително и умението как да правят бомби за коли и за пощенски пликове, как да вкарват тайно огнестрелно оръжие на самолет, как да се възползват максимално от шума в пресата от поредната терористична акция, как да измъчват и екзекутират заложници. Инструкторите бяха професионалисти с немалък личен опит и нямаха сърца. Живееха отделно от обучаваните в жилища с климатична инсталация извън лагера. Разговорите, които се водеха около олимпийския им басейн сред звън на чаши, смях и плясък на вода, бяха предимно на немски, руски и испански.

Имаше и много други подобни лагери не само в Либия, но и в Южен Йемен, Куба, Сирия, Ливан, Източна Германия и Русия. Изборът бе паднал върху лагер „Карлос Маригела“, наречен на автора на най-известния наръчник по градски тероризъм, предимно заради отдалечеността и изолацията му, а разработваният проект имаше личната подкрепа на Муамар Кадафи.

Откакто през 1969 Кадафи свали слабоумния Идрис — крал на Либия, той оказваше подкрепа на всяка терористична организация било с пари, оръжие, убежище или тренировъчни лагери. Бе застанал изцяло зад гърба на терористичната организация, която пое отговорността за кръвопролитията по време на Олимпийските игри в Мюнхен. Осигури годишна издръжка от четиридесет милиона долара за ПЛО. Предложи един милион долара за убийството на египетския държавен глава Ануар Садат. Нахлу в Тунис, воюва с Египет, бе отговорен за двете нападения над Чад, беше инициатор на вълненията в Судан, и осигури финансова подкрепа за никарагуанските сандинисти, аржентинските монтонеро, уругвайските тупарамо, ИРА, ЕТА на испанските баски, сепаратистките движения във Франция и Корсика, мюсюлманските вълнения в Тайланд, Индонезия, Малайзия и Филипините. Стоеше зад взривяването на самолета на Пан Американ на летището в Рим, където изгоряха тридесет и един пътници. Достави ракети с топлинно насочване „SAM-7“ за палестинска група, която възнамеряваше да вдигне във въздуха излитащ самолет на летище „Фюимичино“. Бе дал подкрепата си за коледната акция срещу ОПЕК през 1975 във Виена.

Човекът, който бе избрал Либия за обучението на собствената си ударна група, бе доволен, защото всичките му изисквания се изпълняваха. Кадафи бе обещал премия от десет милиона долара за успешното приключване на проекта. В края на аудиенцията либиецът му бе подарил копие с автограф на собствената си „Зелена книга“, посветена на ислямската революция, заедно с чек за половин милион долара като начало.

В Либия бе известен под името Феликс Кадар. Но то не беше от значение — в други страни го знаеха под друго име. В архивите на ЦРУ и в Службата за борба с тероризма към Държавния Департамент на САЩ той бе известен под кодовото наименование Симитар. Нямаше определени политически влечения, нито робуваше на определена идеология. Имаше католическо вероизповедание, но се случваше да слага и зеления тюрбан, като поклонниците в Мека. А и наистина бе ходил на поклонение в Мека. Бе един от инициаторите за нападението на Голямата Джамия и бе доста изненадан от неспособността на Саудитска Арабия да се справи сама с нападателите. Накрая се наложи да се иска подкрепата на френското правителство в лицето на Жижен — Специалната група за намеса, в резултат на което атентаторите бяха убити, а мъжът прибави още един милион долара към банковата си сметка.

Мъжът отдавна бе обмислил ходовете си. Беше му хрумнала идеята, че вълненията в различни точки на света предоставяха уникална възможност за лично облагодетелствуване. През последната година в Харвард, като студент по управление на икономиката, бе разработил бизнес план, посветен на това как да натрупа състояние от сто милиона долара за петнадесет годишни.

Бяха минали повече от дванадесет години, а той все още бе далеч от крайната си цел. Правеше грубо по четири милиона долара и нещо годишно и ако продължаваше така, на тридесет и първи май хиляда деветстотин осемдесет и трета — срокът, който си бе поставил — нямаше да му достигат около четиридесет милиона долара. Явно трябваше да се действа бързо — налагаше се да осъществи големия си удар. Като се вземат предвид инфлацията и непредвидените разходи, това трябваше да му донесе петдесет милиона долара чисто и тогава вече можеше да си позволи да се оттегли. Така щеше да изпълни плана си две години предсрочно.

А имаше и още нещо. Беше се специализирал да извършва операциите си с различни формирования и винаги с различна самоличност — в това отношение бе истински експерт, но имаше усещането, че бе въпрос само на време някой от отделите за борба с тероризма да сглоби мозайката. Освен това трябваше да си го признае, напоследък бе позволил самоувереността му да вземе връх над разума.

Бе започнал да си играе с властите. И понеже никога не го бяха разкривали, дори и заподозирали, той си бе позволил умишлено да увеличи риска. Трябваше да се сложи край на това. Грешките трябваше да се заличат.

Познаваше лично всеки от седемдесет и петимата човека от ударната група. Години наред бе набелязвал подходящите хора използвайки досиетата на терористите от архивите на КГБ. Поддържаше близки приятелски отношения с Ахмед Джибрил, бивш палестински офицер от сирийската армия, който дълги години бе един от най-активните агенти на КГБ в повечето от палестинските бунтове.

Проучи всеки от кандидатите щателно, използвайки сведения, събрани от КГБ, както и собствените си архиви. Това, което смяташе за най-важно, бе проникване сред неприятеля — специалитет на израелците, много от които говореха свободно арабски и по външен вид не се различаваха особено от йеменските араби и тези от Северна Африка. Класическият трик на израелците бе да заменят със свой човек някой от убитите или пленени при сражение арабски федейци. Не беше трудно, а и измамата не можеше лесно да бъде разкрита, при условие, че палестинци имаше в много държави. Кадар сметна, че е открил подходящия човек. Не можеше да му се има пълно доверие, но и не беше нужно. В лагера волята на Кадар бе закон — той бе съдник на съдбите, а ако пожелаеше — и екзекутор.

Терористите бяха строени в две редици в полукръг около Кадар. Беше тъмно и полигонът се осветяваше от мощни прожектори, но въпреки това Кадар оставаше в сянка. От едната страна се виждаше забита в земята метална рамка, където за ръцете и краката бе завързана безформена фигура.

Кадар беше с арабско фередже от маскировъчен плат, носът и устата му не се виждаха, бе сложил и слънчеви очила. Някои от хората бяха работили и преди за него, но никой не бе виждал лицето му, и не знаеше истинското му име. Знаеха само, че човекът с качулката е мислителят, този, в чиято глава се раждаха безукорните проекти, почти винаги изпълнението на които бе предоставяно на други.

— Братя и сестри, борци за свобода — започна той, — години наред вие се борехте за унищожението на евреите и за освобождението на родната земя. Преминали сте през множество славни битки и сте повалили не един враг, но окончателната победа винаги ви се е изплъзвала. Но сте били мамени не само от проклетите израелци, но и сте лишавани от това, което по право ви се полага, не без активната помощ на безбожните американци и мощта на Западния империализъм. Бяхте събрани тук, в този лагер, за да бъдете обучени и подготвени за акция, насочена право под пояса на упадъчния Запад. Делото ви ще има отзвук по цял свят, а управниците на Запада ще треперят от ужас.

Чуха се одобрителни викове и ръкопляскания. Няколко ентусиасти дори стреляха във въздуха. Кадар реши, че е отделил достатъчно време за заклеймяването на Израел и Западния свят. Трябваше да се заемат с по-практични дела, защото терористите, поне по мнението на Кадар, далеч не се биеха само от идеализъм. Това, което най-много им харесваше, бе заплащането в твърда валута.

— Борци за свобода — продължи той, — сега не мога да ви разкрия подробностите на операцията. По съображения за сигурност, които предполагам разбирате много добре, те ще ви бъдат съобщени в деня преди акцията. А дотогава, макар да сте опитни и закалени в битки, ще продължите обучението си, за да усъвършенствате бойните си умения. Мислете не само за славата, с която ще се окичите, когато изпълните мисията си, но и за стоте хиляди щатски долара, които всеки от вас ще получи при успешното й изпълнение.

Този път ръкоплясканията бяха по-шумни, отново се чу картечен огън. Кадар си помисли, че колкото и опитни и обучени да бяха хората му, много от тях все още се поддаваха на емоции твърде лесно. За да успее замисленият план, хората трябваше да се подложат на сурова и безмилостна дисциплина — подчинението трябваше да е безпрекословно. И тъй като не разполагаше с много време, единственият начин да постигне това бе да им внуши непреодолим страх от неизпълнението на заповеди. Даде им захарчето, сега беше време за камшика. Бе подготвил сценични ефекти, за да постигне въздействието, което желаеше.

Вдигна ръка и възгласите секнаха.

— Братя и сестри — започна отново той, — изправени сме пред неумолим враг. Нашата война никога не свършва. Враговете непрекъснато се опитват да ни унищожат — изпращат самолетите си да ни бомбардират, нападат ни по море, изпълват ефира с фалшивата си пропаганда, изопачат истината за нашата кауза, изпращат шпиони и подставени лица да всяват раздор между нас.

Реакцията на слушателите бе бурна — размахваха се юмруци, вдигаха се заплашително автомати.

— Тишина — извика той и врявата секна.

Стояха и чакаха неподвижно. Бяха приучени на сурова дисциплина, но бяха свикнали и с лекия и разпуснат живот на партизанските части, които рядко влизаха в действителни схватки, независимо от това какво говореха на жените си. Усещаха, че този път става дума за нещо по-различно.

Кадар вдигна дясната си ръка. Прожекторите, осветяващи полигона угаснаха. Групата бе скована от страх и любопитство. Щеше да се случи нещо ужасно. Мнозина се досещаха, че касаеше човека, завързан за металната рамка, но никой не знаеше точно какво. Чакаха.

Гласът на Кадар прониза тъмнината:

— Ще наблюдавате екзекуцията на ционистки шпионин, който се опита да стане един от нас. Гледайте и не забравяйте това, което ще видите! — гласът му премина във вик и отекна в тишината.

Появи се светлинен кръг и освети фигурата, провряна в рамката. Мъжът бе гол, със завързана уста, очите му бяха широко отворени от страх. Към него се приближи висок мъж с бяла лекарска престилка и спринцовка в ръка. Вдигна спринцовката и леко натисна буталото, за да изкара въздуха от иглата. После внимателно инжектира съдържанието й и отстъпи назад гледайки часовника си.

Минаха няколко минути. Пристъпи напред и преслуша мъжа със стетоскоп, после внимателно прегледа очите му с офталмоскоп. Прибра го в джоба си и кимна към Кадар.

Гласът на Кадар процепи нощта:

— Действайте.

Високият извади от джоба на престилката си някакъв предмет, чу се ясно щракване и на светлината на прожектора проблесна острие на нож. Започна лекичко да люлее ножа пред погледа на завързания, очите следяха движенията му като в транс. Наблюдаващите чакаха.

Гласът на Кадар звучеше равно, сякаш описваше хирургическа операция:

— Вероятно сте любопитни да разберете как действа инжектираното в кръвта на затворника вещество. Това е опиат със специално въздействие, разработен от нашите приятели в КГБ. Нарича се „Витазаин“ и повишава значително чувствителността на нервната система. И най-лекото докосване предизвиква несравнимо удоволствие, а когато се причинява болка, ефектът толкова се засилва, че достига до неописуем и непонятен ужас и страдание.

Във въздуха се чувстваше напрежението на хората. Един от задната редица се олюля, но съседите му го подхванаха. И най-закоравелите терористи, преминали през ада на не една битка, се смразиха от зловещия глас.

Мъжът с престилката пристъпи напред. Ножът отново заигра пред очите на обезумелия от ужас затворник. Острието спря току до носа му, после се отдръпна и рязко се стрелна напред прерязвайки превръзката, която досега не бе позволявала на мъжа да вика. Високият с престилката я махна и хвърли на земята. Извади от джоба си едно шише и даде на затворника да пие. В очите на завързания проблесна надежда. Шишето бе прибрано и затворникът остана сам в кръга светлина.

Светна втори прожектор и освети едно петно на около трийсет метра от завързания човек. Всички погледи се насочиха натам. Чу се тежко дишане, сякаш някой носеше непосилен товар. В светлината се появи човек и спря. Обърна се с лице към затворника. Вдигна огнехвъргачката и я насочи към завързания. Наблюдателите гледаха ту затворника, ту човека с огнехвъргачката. Писъци на ужас пронизаха нощта, тялото на завързания се гърчеше в напразни усилия да се освободи.

Човекът във втория кръг подготви оръдието. Използваше сгъстено гориво, което можеше да изхвърли горящия напалм до седемдесет метра. Носеше си три пълнителя — достатъчно за девет секунди непрекъснат пламък — много повече, отколкото бе необходимо. Чакаше знак от Кадар.

— Убий го! — каза гласът.

Човекът с огнехвъргачката откри огън.

Шестнадесета глава

Посланик Харисън Нобъл, заместник-директор на Отдела за борба с тероризма (ОБТ) към Държавния Департамент на САЩ захвърли доклада, който четеше с отвращение.

Беше дипломат от кариерата, висок и слаб, много приличаше на бившия посланик, писател и икономист — Джон Кенет Галбрейт. Макар да наближаваше шестдесетте, с изтъняла и посивяла коса, Нобъл бе забележителен мъж. Жените все още го смятаха за привлекателен.

Преди да дойде в Държавния Департамент през петдесетте, Нобъл бе известен пилот от Корея, повалил сам единадесет противника, което бе достатъчно убедително доказателство по онова време, че има поне един човек, който не симпатизира на комунизма и следователно на всичко, което не е от американски произход, тъй като за мнозина споменът от лова на вещици, разразил се по времето на Макарти, бе все още болезнен.

При мисълта за вероятните последици от доклада, който лежеше на бюрото му, посланикът въздъхна. Облегна се на мекия си, тапициран с естествена кожа въртящ се стол и погледна към помощничката си. От това положение виждаше сама коленете й, но и те бяха хубави. Е, поне мястото, откъдето щеше да се бори с тероризма бе удобно.

— Екзекуция с огнехвъргачка — каза той. — Доста гадно. Кой е източникът?

— Израелците плащат на един от инструкторите в лагера — отговори помощничката. — Щом ни го казват израелците, които нямат вяра на нашите сили за сигурност, вероятно не е вярно, но те май го вземат несериозно.

— А има ли някой в този бранш, който да говори истината?

— А в дипломацията как е? — попита сухо помощничката. Беше амбициозна жена над трийсетте. Достатъчно ясно бе показала, че се интересува от заместник-директора, който от своя страна все още се колебаеше. Една дискретна връзка бе като подмолна дипломация. От друга страна, той бе съвсем наясно, че във Вашингтон нищо не остава скрито.

Вдигна облегалката на стола си и сега можеше да вижда целите й крака. Разговорът определено имаше чувствен оттенък.

— И какво мислиш за това? За какво се готвят? — посочи той с ръка папката на бюрото, на която пишеше „СТРОГО СЕКРЕТНО“. Като се замисли човек, ако нещо беше наистина тайно, нямаше да му слагат такъв надпис.

— Отвличане?

— Не ми се вярва. В този лагер се обучават поне седемдесет човека.

— Може би поредица от отвличания?

— Възможно е, но струва ми се, че е нещо друго. Обучават ги като цяло. Повече прилича на нападение на командоси.

— Някое посолство? — надяваше се да не е това. Над сто милиона долара бяха хвърлени за подобряване сигурността на дипломатическите мисии на САЩ в чужбина, но той знаеше много добре, че това не решава проблема. При строежа на сградите не се е мислело за обезопасяването им, а подобрения се правеха трудно докато хората в тях си вършеха работата. Освен това при съвременната огнева мощ далеч не беше достатъчно да се поставят куршумоустойчиви стъкла на прозорците, и на приемните салони или да се ползват бронирани коли, когато шепа експлозиви, поставени където трябва, можеха да срутят сградата, или да превърнат колата заедно с хората в нея в кървави отпадъци.

— Не, групата е твърде голяма — продължи тя. — Обикновено се прашат малки подбрани групи. Не е толкова лесно да развърнеш седемдесет въоръжени терористи. Това всъщност е най-странното нещо — по какъв начин ще отидат на мястото толкова много хора, без да бъдат забелязани на границата или при проверката на летището? Не че тези седемдесет човека са непознати лица, даже напротив, те са специално подбирани. Имаме сведения за много от тях.

— Ако не бях дипломат, щях да предложа да ги унищожим докато са ще в лагера, с атака от въздуха, израелски стил.

— Да бомбардираме Либия? Изключено. Президентът никога няма да даде съгласието си.

— А да не говорим за политическия отзвук, който би последвал от такава акция. Нашите европейски съюзници търгуват усилено с Либия и останалия арабски свят и смятат, че известна търпимост спрямо терористичните движения е приемлива цена в името на деловите връзки. Донякъде са прави — терористичните акции действително намират широк отзвук в пресата, но жертвите не са много, материалните щети не са кой знае колко. С една дума, общо погледнато, тероризмът е поносим.

— Освен ако жертвата не си ти — каза помощничката.

Нобъл погледна към доклада:

— Доколкото виждам, нашият източник смята, че акцията ще се проведе през май — той се усмихна. — Всяко зло за добро. Ако източникът ни не греши, аз няма да съм тук. Ти ще имаш честта да поемеш отговорността и неприятностите. Отивам да видя сина си и кротко да си ловя риба — замахна с въображаемата въдица и хвърли куката с примамката точно в целта. Представи си как поривите на вятъра галят лицето му и до слуха му достигна тихият плясък на веслото във водата.

— Къде отиваш?

— В Ирландия — каза той. — Западната част.

— Не се ли безпокоиш за безопасността си там?

— Ни най-малко. Вярно е, че в Ирландия терористите се чувстват като у дома си, но обикновено атентатите стават в Северна Ирландия и са насочени срещу англичаните. Но дори и там чужденците не се закачат, а останалата част от страната е спокойна. Същото е и с Ню Йорк, високото ниво на престъпност там не означава, че не трябва да идваш в страната, просто ще стоиш по-далеч от Ню Йорк.

„Жалко, че ще тръгва толкова скоро, помисли си помощничката, почти е налапал въдицата“. Тактиката „со кротце, со благо“ даваше резултати, но раздяла от един месец можеше да провали постигнатото. Е, все още разполагаше с три седмици да извади рибата на сухо. Тя бавно кръстоса крака. Той вдигна поглед към нея.

Е, поне беше привлякла вниманието му.

Айво разсеяно потта дясната си китка, търсейки сребърната гривна, която Клаус му бе дал. Започна да върти гривната напред-назад докато китката му се зачерви. Не усещаше болката, мислеше за мъжа, когото бе видял приятеля си да тръгва и който вероятно бе причинил смъртта му.

Последните няколко дни говори с всички познати на Клаус, надявайки се, че някой може да се сети за човека, който го бе отвел, но безуспешно. Сега седеше на гарата и чакаше Маймуната да се върне от Цюрих. Маймуната и Клаус предлагаха почти една и съща услуга, а понякога, ако клиентът пожелаеше това, го правеха заедно. Освен дарбите, които щедро предоставяше за продан, Маймуната притежаваше и още една обещаваща дарба — можеше безупречно да запомня числа, без значение какви са. Клаус казваше, че Маймуната е способен да запомни цял телефонен указател. Това за в бъдеще можеше да се превърне в златна мина, особено когато ставаше въпрос за регистрационните номера на колите на клиентите му. След време, когато остареят и прелестите им увехнат, можеха да се заемат с тихо изнудване. Айво не можеше да си представи, че някога ще остарее.

Когато човек имаше вземане-даване с Маймуната, трябваше непрекъснато да е нащрек, защото той бе не само глупав, беше тъп, опърничав и лъжец по рождение. Ако не се отнасяш с него подобаващо, беше в състояние да си затвори устата, дори и да знаеше нещо, но по-лошото беше, че ако нищо не знаеше, щеше да се преструва, че знае — от чист инат. „Май ще се наложи да го убедя да говори“, помисли си Айво. Никак не обичаше насилието, пък и не можеше да причинява болка другиму, но сега ставаше дума за човека, убил Клаус. Спря да върти гривната около китката си и си бръкна в джоба. Пръстите му напипаха сгънатата половинметрова верига от мотоциклет. Щеше да го заплаши, че ще го обезобрази за цял живот. Това трябваше да подейства — лицето му бе онова нещо, което привличаше клиентите.

Минувачите заобикаляха отдалеч парцаливия младеж, седнал на земята с кръстосани крака. Мръсен, с опърпани дрехи, от него се носеше воня. Айво нямаше нищо против това. Дори не забелязваше. Въобразяваше си, че е рицар в блестящи доспехи, тръгнал да дири справедливост. Щеше да победи и да се върне триумфално в Камелот24.

Сър Айво. Не звучеше зле.

Не бързаше да отвори очи, главата й туптеше, чувстваше се зле. На челото и страните си усещаше нещо мокро и хладно. Макар и малко, това й носеше облекчение. Беше объркана, не разбираше какво точно става с нея, но усети, че седи в неудобно положение. Отначало помисли, че е в леглото или поне трябваше да бъде там, но когато се опита да стане това не й се удаде, а и сякаш леглото не й беше познато.

Прониза я страх. Искаше да си внуши, че всичко е сън, но знаеше, че не е. Бавно се опита да внесе ред в усещанията си. Започна да осъзнава това, което разсъдъкът й първоначално бе отхвърлил като невъзможно — беше завързана здраво на стол с висока облегалка и нямаше нищо върху себе си — беше съвсем гола.

Мократа кърпа бе свалена от челото й. Надяваше се да усети приятната й хладина на врата си, но наместо това на гърлото й бе поставено нещо студено и твърдо. Чу се слаб звук и нещо я стегна. Все още, макар и по-трудно, можеше да диша, но на врата си сякаш имаше желязна яка.

Обзе я паника. Задави се и започна да се бори за всяко вдишване. Като се поуспокои осъзна, че още може да диша. Опита се да каже нещо, но не успя. Устата й бе запушена с няколко пласта широки лепенки, които ако се съдеше по миризмата, обикновено използваха в операционните. Това като че ли я поуспокои, защото винаги бе свързвала тази миризма с болница, за миг реши, че е в безопасност. В следващия момент я заля вълна от ужас. Започна да се извива и гърчи в опит да се освободи. Нямаше смисъл, не можа дори да разхлаби въжетата. Неохотно тя отвори очи.

Кадар, когото тя познаваше под друго име, се бе изтегнал в любимото си кресло стил „Чарлс Иймс“ точно отпреде й, с крака вдигнати на табуретка в същия стил. В ръцете си държеше полупълна чаша за коняк. Вдигна чашата, разклати съдържанието й и вдъхна аромата. Отпи глътка и отново я положи в скута си. Беше с разкопчана на гърдите черна копринена риза и бял панталон от фина материя. Беше бос. Явно се чувстваше удобно, в очите му проблеснаха закачливи пламъчета.

— Предполагам, че се чудиш какво става. Вероятно се опитваш да си спомниш как си се озовала в това положение. Кимни с глава, ако съм прав — каза той. Тя го гледаше втренчено, очите й бяха големи и красиви. След няколко секунди кимна. — Любехме се — продължи той — или по-точно току-що бяхме приключили едно доста бурно изпълнение на soixante-neuf25 с някои импровизации. Беше доста добра, дори бих казал забележителна, но ти имаш дарбата за чувственост, а и ако мога скромно да отбележа, съм те научил на немалко. Така ли е?

Този път тя кимна бързо в желанието си да му угоди. Явно беше пак някоя от странните му игрички, значи нямаше да й се случи нищо лошо. Дано да е така. Усещаше как сърцето й се блъска в гърдите.

— Прощавай за превръзката на устата — каза той, — но швейцарците са маниаци на тема вдигане на шум. Ще ти кажа как разбрах това. Когато това се случи, наистина бях шокиран, както можеш да си представиш.

Скоро след като бях дошъл в Берн за първи път — вече минаха много години от тогава, сладка моя, по онова време ти си била малко розовобузесто момиче — една вечер, нищо неподозиращ, реших да се изкъпя. Доколкото си спомням, причината бе доста хубавка и млада туркиня, която тогава бе сервитьорка в „Мьовенпик“, но може и да греша. Паметта ми понякога изневерява.

Както и да е, тъкмо се сапунисвах, тананикайки си „Песента на волжките рибари“ и на вратата се звънна. Реших да не отварям, защото много мразя да ме изкарват от банята и то точно когато съм се отпуснал, но пръстът на звънеца не помръдна. Изругах на няколко езика и, оставяйки мокри следи след себе си, отворих вратата. И какво да видя! Вместо хубавката сервитьорка на прага като Крачун и Малчо стояха двама полицаи.

Един от съседите, който вероятно приемаше твърде навътре гражданските си задължения и явно не обичаше руски песни, се обадил в полицията. Съобщиха ми, че имало някакъв закон, който забранявал къпането, пускането на пералня, чистенето с прахосмукачка и въобще всякаква шумна дейност след десет часа вечерта или по-рано от осем сутринта. Бях шокиран и раздразнен, но в същото време това ме забавляваше и не можех да повярвам на ушите си. Така че това е положението — вече е почти два след полунощ и се наложи да ти запуша устата. Не бих искал да започнеш да викаш и да нарушиш законите.

Кадар пресуши чашата си, пресегна се към кристалното шише на ниската масичка и отново я напълни. До шишето имаше и метална купа с вода и кърпа.

— Но да се върна на думата си. Тъкмо ти обяснявах какво се случи след интимното ни преживяване. Всъщност няма много за разказване. Ти заспа. Аз дремнах малко и после лекичко те чукнах по главата, на едно определено място, за да изпаднеш в безсъзнание. В случай че те интересува, това е индийски похват, нарича се „каларипейит“. А после те подредих по начина, който и сама можеш да видиш. Пийнах малко коняк, прочетох един-два сонета от Шекспир и чаках да се свестиш. Отне повече време, отколкото очаквах и затова прибягнах до мокрите кърпи. Както виждаш, свършиха работа.

Може би се питаш защо съм вложил чак такова старание, да, по лицето ти виждам, че наистина си си задала този въпрос. Скъпа, става въпрос за дисциплина. Ти извърши нещо, което не биваше да правиш. Не се и съмнявам, че си го мислела за добро, но, честно казано, това не ме интересува. Сега ще трябва да си получиш заслуженото.

Опитай се да погледнеш на нещата от моята гледна точка. Може би си мислиш, че основната ми грижа е нашата малка група тук, в Швейцария. Не разбираш, че аз имам много подобни групи, пръснати по цяла Европа, Близкия изток, Северна и Южна Америка и къде ли не и единственият начин да им държа юздите, като се има предвид колко много пътувам, е да държа на абсолютната дисциплина. Само така мога да ръководя една многонационална операция — ето защо дисциплината е задължителна.

Знаеш ли, разработих стила си на ръководство, целите и начините си на действие още докато бях в Харвард. Идеята ми хрумна, когато проучвах дейността на големите фирми като „Проктър енд Гембъл“ и „Кинилевър“. Имаха различни марки сапуни и почистващи препарати, които се бореха за място на пазара. Сметнах, че бързо набиращото скорост явление — тероризъм, предоставя неразработени търговски възможности. Цялата тази омраза, отчаяние, идеализъм и необработена сила само чакат някой да ги насочи към някаква цел. И така реших да последвам примера на фирмите за перилни препарати, но вместо прах за пране да продавам терористични групи. Всяка група фанатици е предназначена за определен пазар. Имат свои собствени правила, ритуали и отличителен знак, които поддържат бойният им дух и им придават собствен облик, но всяка от тях има строго определена една-единствена цел — да ми донесе печалби.

Това, което ме интересува, е печалбата. Въобще не ми пука за правата на палестинците, нито за амбициите на баските или пък премахването на швейцарския обществен строй. Интересуват ме парите, възвръщаемостта от направените вложения и постигането на целите ми. Всичко се свежда до това какво ще остане като дръпнеш чертата.

Той спря и вдигна пълната си чаша срещу светлината. Разклати кехлибарената течност и се полюбува на златистите отблясъци, след това отново насочи поглед към момичето.

— Инструкциите ти бяха да следиш ирландеца и да ми съобщаваш къде ходи и какво прави, като същевременно се стараеш да останеш незабелязана. Когато по-късно се появи опасност той да разбере, че го следят ти беше заповядано само да го наблюдаваш и то отдалеч, за да не се усъмни. Беше ти заповядано да не предприемаш нищо, абсолютно нищо! — гласът му се извиси и той почти изкрещя последните думи. Овладя се и продължи спокойно: — О, скъпа, забравих кое време е. Наистина не бих желал да смутя съня на берничани. Прости ми за това, че си позволих да повиша тон в присъствието на дама.

Истината е, че не понасям недисциплинираността. Може би и затова избрах Швейцария за база. Като се абстрахираме от някои странности, това е едно истински дисциплинирано общество. Неподчинението, неспазването на точните инструкции ме шокира. А особено в твоя случай. Смятах, че вече си разбрала какво очаквам от хората, с които работя. И какво се оказва? Връщам се от много важна командировка и разбирам, че ти и оня глупак Пиер по собствена инициатива сте решили да престъпите инструкциите и да убиете ирландеца, само защото изглеждал така самотен и беззащитен на моста „Кирхенфелд“. На всичкото отгоре сте били двама срещу един, действали сте с изненада и пак сте се провалили — той поклати тъжно глава: — Моите хора не се държат по този начин. Пиер просто е имал късмет, че е умрял, преди да го докопам. Още ли не си разбрала какво се случва с тези, които нарушават заповедите ми? Нима толкова скоро забрави урока, който дадох на Клаус Миндер? Приказваше повече отколкото трябва. Все си мислех, че начинът, по който бе убит, трябва ясно да ти е показал, че очаквам моите заповеди да се изпълняват безпрекословно — внезапно му хрумна нещо. — Вероятно си смятала, че отстраняването на ирландеца ще ми достави удоволствие.

За миг тя срещна погледа му, после извърна очи. Чувстваше се напълно безпомощна. Наистина мислеха, че това ще му хареса. Всъщност точно ужасното ритуално умъртвяване на Клаус ги бе подтикнало да действат. Сега всичко се обръщаше наопаки — надежда нямаше. Опита се да не мисли за значението на това, което й казваше. Заби поглед в пода пред себе си, желаейки да се отърси от потоците думи, с които я заливаше. Започна да се извива и дърпа в безплодни опити да се освободи. В този момент видя, че под стола й беше застлан найлон. Обзе я ужас. Отчаянието я заля като вълна и тя се отпусна. Знаеше, че след минути щеше да е мъртва, въпросът, който оставаше, е по какъв начин.

— Лошото, скъпа, е, че не можеш да видиш цялостната картина на нещата. Фицдуейн дори не знае какво търси. Просто следва някакво предчувствие, породено от това, че случайно откри трупа на младия фон Графенлауб. Няма да открие нищо, преди да се подготвим за големия удар, а тогава вече ще е твърде късно. Няма за кога да влиза в играта. Няма сведенията, които биха му помогнали да свърже нещата. Той е просто зрител, а не играч. Освен, ако не го включим поради глупава грешка от наша страна.

Исках да съм наясно със заниманията му, целта ми не беше да привличам вниманието му. А сега с този опит за убийство вие просто потвърдихте усещането му, че е на прав път. Ако пък опитът ви бе успешен, това щеше още повече да влоши положението. Щяхте да насочите вниманието на властите към нещо, което тепърва ще става, но моментът за него още не е узрял.

Кадар запали една тънка пура и направи шест идеални кръгчета. Обичаше да изпипва нещата, владееше тялото си до съвършенство.

— Скъпа Естер, хубаво е, че мога да поговоря свободно с теб. Да управляваш е доста самотно занятие, толкова рядко ми се случва да изложа мислите си пред човек, който ме разбира. Разбираш ме, нали?

Този път не я дочака да кимне в знак на съгласие, а хвърли поглед на часовника си. После вдигна глава и каза:

— Е, дойде време за представлението. По-добре ще е да ти обясня за какво точно става дума. Все пак в името на интимните ни преживявания, няма да е честно, ако не ти разкрия подробностите. Не бих искал да пропуснеш нещо, само защото не си го разбрала. Това е твърде интересен и многократно прилаган в миналото начин на екзекуция.

Скъпа моя Естер, ти ще бъдеш удушена с гарота. Доколкото знам, това е била доста разпространена практика в Испания. Мисля, че добре съм направил необходимите елементи, макар че без предварително изпробване, човек не може да бъде сигурен. А за съжаление това не е лесно. Така че ти ще имаш честта да опиташ първа. Надявам се, че всичко ще стане както трябва.

Нека ти обясня принципа на действие. Отзад на металната яка, поставена на шията ти, има един прост механизъм от гайка и метална лента. Ако завъртя гайката, на която е поставено лостче за по лесно въртене, по посока на часовниковата стрелка, вътрешният полукръг се затяга, предната част на яката се впива в гърлото и смазва врата. Това може да стане почти мигновено, но и доста бавно в зависимост от предпочитанията.

Доколкото знам, усещанията и резултатите са почти като при удушаване — очите ти ще изхвръкнат, лицето ти ще посинее, езикът ти ще стърчи от устата и ще се задушиш. В крайна сметка вратът ти ще се счупи, но се надявам, че дотогава ще си вече в безсъзнание, ако не и вече мъртва. Жалко, че ще изпуснеш финала, но какво да се прави — Кадар стана от креслото, протегна се и се прозя. Погали я по главата и мина отзаде й. — Всичко се свежда до дисциплината, скъпа, и до последната черта.

Започна да затяга гайката.

Седемнадесета глава

Полковник Урих Ходен — вече пенсионер бе станал рано-рано. Беше разтревожен. Майор Транино, също пенсионер, старият му боен другар и шах-партнъор през последните десетилетия, с когото обикновено играеше по пощата, а само два пъти годишно се срещаха на живо, напоследък го биеше. Беше спечелил две последователни игри. Нещо трябваше да се направи, за да се отбие евентуален хеттрик.

Бе изложил проблема пред приятелите си докато играеха джас, швейцарска игра на карти. След дълго обсъждане и няколко литра бира единодушно стигнаха до извода, че полковникът има нужда да погледне на играта от друг ъгъл. Един от вариантите бе да разиграе партията на една от големите открити шахматни дъски, каквито в Берн не липсваха. Препоръчаха му тази в близост до Розовата градина. Беше само на двайсетина минути път от Обстберг, където полковникът живееше с внуците си, а освен удоволствието да си в градината, малкият хълм, на който се намираше тя, предлагаше чудесна гледка към града.

Полковникът реши да мине по стръмната пътека, за да пристигне по-бързо. Горе имаше кафене със стъклени стени и маси на открито, където спря да си почине, независимо, че в този ранен час още не бе отворено. От мястото, където стоеше, виждаше река Ааре, червените покриви на старите сгради, острия връх на катедралата на фона на заснежените планински върхове, а около него дървета и цветя, напъпили или тук-таме вече разцъфнали, сякаш стремейки се да наваксат пропуснатото по време на дългия зимен сън. Една червеношийка кацна наблизо, подскочи няколко пъти наоколо и излетя по задачи.

Полковникът реши да последва примера й, майор Транино бе костелив орех. Колкото по-рано възстановеше партията на голямата дъска, толкова по-скоро можеше да го озари вдъхновението.

Като наближи дъската, с изненада забеляза, че фигурите са вече подредени за игра. Обикновено нощем ги трупаха на едно място, но явно някой бе дошъл по-рано дори и от него. Така или иначе разходката на чист въздух му бе добре дошла, а с малко късмет можеше и да поиграе. Може би две глави щяха по-лесно да решат задачата. Е, да, ама нямаше да е честно. Имаха уговорка да не се допитват до никого докато траеше партията.

Имаше нещо странно в шахматната дъска, а и наоколо не се виждаха играчите. Полковникът се приближи. Синьо-белите фигури с височината на малко дете му стигаха до бедрото. Сложи очилата си и ги разгледа — от тази страна всичко си беше наред. Погледна към червено-черните фигури на другия край и се запъти към тях.

Пионките бяха наскоро пребоядисвани и блестяха на слънцето. Заприличаха му на швейцарския караул във Ватикана. Имаше нещо не наред, но какво още не можеше да разбере? Явно и с очилата очите му не бяха като едно време. Май наистина ще трябва да ги смени с по-силни, суетата да върви по дяволите.

Пристъпи и започна да оглежда задната редица. Топът си беше на мястото, офицерът и конят изглеждаха нормални, беше ред на царицата — и точно тя го уби.

Царицата я нямаше. На мястото й, подпряна изправена, стоеше горната половина на женско тяло. Тя като че ли се усмихваше, но в следващия миг полковникът осъзна, че устните й бяха изрязани.

Прониза го остра болка. Той се олюля и падна на каменната настилка на дъската. Последната му мисъл преди инфарктът да го довърши бе, че майор Транино, пенсионерът, очевидно щеше да спечели за трети последователен път, макар и служебно, което бе жалко, защото полковникът почти бе стигнал до правилното решение.

Явно, че представите му за това как трябва да изглежда един Автономен младежки дом бяха силно повлияни от впечатленията му от Цюрих. Сградата там бе порутена и мръсна, стените бяха покрити с надписи и следи от скорошните вълнения, наоколо се търкаляха изпочупени стъкла и празни пълнители от сълзотворен газ, разхождаха се намръщени полицаи. Затова когато видя младежкия дом в Берн, Фицдуейн се разочарова.

На „Таубенщрасе“ дванайсет имаше една стабилна триетажна сграда, която напомняше за миналия век. Носеше белега на почтеност, на буржоазни идеали и достойнствата на бернското общество. Достолепието на сградата обаче се разваляше от десетината саморъчно написани плакати, призоваващи към свобода, анархия и хляб за всички. По ирония на съдбата около стотина метра по-нататък се намираше сивата многоетажна и модернистична сграда, в която се помещаваше федералната полиция.

Фицдуейн почти бе стигнал до сградата, когато оттам тичешком изскочиха момче и момиче. Лицето на момчето бе почервеняло и подпухнало, от носа му течеше кръв. Минаха покрай Фицдуейн и изтичаха в посока на парка от другата страна на улицата.

Предната врата зееше отворена, Фицдуейн извика, после почука. Никакъв отговор. Застана нащрек, но, воден от любопитството, се реши да влезе. В коридора беше мрачно и хладно. За момент спря докато очите му свикнат със слабата светлина.

Една ръка го сграбчи за рамото.

— Polizei? — попита напрегнато един глас.

Фицдуейн свали ръката от рамото си. Беше мръсна, точно толкова, колкото и собственика си. От него се носеше неприятна миризма.

— Не — отговори Фицдуейн.

— Англичанин ли си? — момчето бе дребно, със сплъстена коса, изглеждаше на около двайсет. Беше притеснено.

— Ирландец — отговори Фицдуейн, — търся някой си Клаус Миндер. Един приятел ми каза, че от време на време се навърта тук.

Младежът трепна. Отстъпи назад и го огледа внимателно. Очите му бяха зачервени, трепереше. Извади от джоба си една саморъчно направена цигара и се опита да я запали, но ръката му трепереше толкова силно, че не успя. Фицдуейн бавно пристъпи към него и задържа ръката докато момчето запали. То дръпна силно два-три пъти и сякаш малко се поотпусна. Погледна Фицдуейн.

— Първо трябва да ни помогнеш — каза то.

Фицдуейн се усмихна:

— Само ако е нещо законно и става бързо. Добре де, какъв е проблемът?

Момчето се наведе напред. Вонеше и видът му бе отблъскващ, но у него имаше нещо, което караше хората да го харесват.

— Горе има един тип, холандец — казва се Ван дер Грийн, — който създава неприятности. Понеже ти си външен, ако се качиш горе, той ще престане.

— Какво иска?

Момчето сви рамене и сведе глава.

— Преди време беше тук, после замина, но тогава разбрал, че му липсват някои неща. Върна се да ги търси. Казва, че някой от нас го е ограбил и заплашва всички, които са били тук през нощта, когато това е станало.

— Защо не отидеш в полицията?

Момчето поклати глава:

— Не искаме полицията да стъпва тук. Имаме си достатъчно неприятности с тях.

Димът от цигарата с марихуана се стелеше по коридора.

— Интересно, защо ли? — каза сухо Фицдуейн. Май щеше да е най-добре да си тръгне.

Момчето го дръпна за ръката.

— Хайде — каза то настоятелно, — после ще ти кажа всичко за Клаус.

Неохотно Фицдуейн го последва.

— Хей, как се казваш? — извика подире му той.

— Айво — отговори то.

Качиха се на втория етаж, момчето отвори една врата и застана отстрани. Отвътре се чуваха приглушени писъци, но все пак Фицдуейн влезе. Много неудачно решение. Зад него вратата се затръшна.

По миризмата разбираше, че Айво е близо до него.

— Холандецът се върна с двама негови приятели. Ония с кожените якета.

— Полезна информация — каза Фицдуейн — само дето е малко позакъсняла.

Още преди да осъзнае какво става, усети, че някой го хвана отзад през врата и почувства нещо остро да опира в гърба му. Някакъв тип с лош дъх просъска нещо в ухото му, но Фицдуейн не разбра и дума от казаното.

Здравеняк с кожено яке престана да удря едно момче, което друг тип държеше и се запъти към Фицдуейн.

Удари го силно в корема, Фицдуейн се свлече на колене. Прилоша му, но и започваше да се ядосва.

Детектив Курт Зиман от Бернската полиция, който определено не беше от любимците на шефа на Крипо, видно от чина му или по-скоро от липсата на такъв при условие, че бе вече на четиридесет и седем, се двоумеше дали да последва Фицдуейн в Младежкия дом, или не.

Инструкциите му бяха категорични: „Дръж го под око, следи къде ходи, предпазвай го от неприятности, но не го притеснявай.“, което според Зиман съдържаше взаимоизключващи се неща. Ако влезеше след него в Младежкия дом, можеше като нищо да се окаже, че го притеснява. От друга страна обаче, тъй като бернските полицаи още нямаха специално оборудване за виждане през стени, инструкцията „дръж го под око“ можеше единствено да се спази фигуративно. Ситуацията допълнително се усложняваше от факта, че полицаите от Берн имаха негласното споразумение да не се навъртат много-много около Младежкия дом. Детектив Зиман обаче не бе съгласен с това, даже напротив — той с удоволствие би строшил една-две непокорни глави.

Детектив Зиман реши, че най-добре ще е да изчака отвън, любувайки се на лалетата и броейки мухите. Помисли си, че няма да стори нищо лошо, ако седне на тревата, за да си почине. Легна и сложи ръце под главата си. Не беше лошо да си полицай през пролетта. Може и да не е съвсем честно да се каже, че заспа моментално, но дори и детектив Зиман щеше да си признае, че е задрямал.

Мечката се опитваше да държи портфейла си в ред, всяко нещо да си е на мястото, но незнайно защо никога не се получаваше. Банкноти, кредитни карти, бележки, квитанции, полицейски бюлетини, сметки, писма и разни други хартийки със съмнителен произход като че ли от само себе си се озоваваха в най-различни джобове, които от своя страна изсипваха съдържанието си в най-неподходящите моменти. Това го дразнеше. Притесняваше се, че в някой важен момент не ще успее да намери полицейската си карта, но поне до този момент тя се бе оказала по-послушна.

Мечката така и не бе намерил решение на този проблем, но с течение на годините бе разбрал, че може донякъде да удържа анархията посредством следния всекидневен или по-скоро седмичен ритуал — да си изпразва джобовете на бюрото и да сортира съдържанието.

Когато сред купчината намери снимката на мотоциклетиста, която Фицдуейн му бе дал да провери, той изруга на берндойч, а после и на реторомански за по-добър ефект. Посегна към телефона.

Отговорът дойде почти веднага. Мотоциклетът бе регистриран на името на някой си Феликс Крейн с адрес на местоживеене в Ленк. Обади се в оперативната и оттам му казаха, че опашката на Фицдуейн е съобщил преди осем минути, че ирландецът е в Младежкия дом.

Мечката реши, че няма да е зле да му съобщи лично новината като компенсация за разсеяността си. Погледна хаоса на бюрото си, изруга, изрови най-необходимото, за да преживее следващите няколко часа и напъха останалото в едно чекмедже.

Запъти се към Младежкия дом, който бе само на няколко минути път пеша, както и повечето неща в Берн.

Фицдуейн усети една ръка да го хваща за брадичката и в следващия миг главата му бе извита назад.

Ван дер Грийн го изгледа отгоре, после го пусна и каза:

— Не, не е този.

Даде някакви заповеди на холандски и Фицдуейн бе изправен на крака и умело претърсен. Калъфът за статива и сакът, в който носеше фотоапарата си, лежаха на пода, но никой не им обърна внимание.

С крайчеца на окото си виждаше Айво, застанал до него. Нещо му подсказваше, че Айво знае повече, отколкото казва. Но като сравни мършавото тяло на момчето с тримата яки типа, почти се възхити на куража му. Айво е знаел срещу какво се изправя и ако искаше, щеше да е офейкал отдавна. Вместо това сам се бе напъхал между шамарите, опитвайки се да оправи нещата.

Ван дер Грийн отстъпи няколко крачки назад и застана така, че да вижда Фицдуейн, докато другият холандец мина пред него и започна да претърсва джобовете му. В дясната си ръка холандецът държеше немски войскови нож, чието острие блестеше от многобройните си срещи с точилото, опрян в гърлото му или в стомаха.

Фицдуейн се стараеше да не мърда. От вътрешния джоб на якето холандецът извади портфейла му и го подаде на Ван дер Грийн, после отстъпи назад и зае позицията си до вратата, Фицдуейн го кръсти Ножа. Според него Ножът беше на около два метра зад него. Вече имаше възможност да направи нещо.

Ван дер Грийн отвори портфейла на Фицдуейн. Прибра банкнотите и кредитните карти, и разгледа внимателно служебната карта и другите му документи.

Кратката пауза позволи на Хюго да се ориентира в ситуацията. Правоъгълната стая, в която се намираха, бе просторна, но в нея имаше само една голяма дървена маса, две изтърбушени кресла идва обикновени стола. Стената бе гъсто изписана с лозунги, призиви, рисунки и други надписи. Стаята се осветяваше от един голям и два по-малки прозореца в единия край.

В двата ъгъла на стаята, разделени на две, стояха около десетина момчета и момичета, на възраст между шестнадесет и двадесет години, но между тях имаше и двама-трима по-големи. Всички от по-малката група, общо четирима, бяха жестоко бити. Единият от тях лежеше на пода, от главата му течеше кръв.

— Значи така — каза Ван дер Грийн и вдигна служебната карта на Фицдуейн, — ти си бил фотограф.

Като повечето холандци той говореше добре английски, но акцентът си личеше. Всяка сричка произнасяше ясно, но гласът му бе суров. Вторият от биячите на Ван дер Грийн беше на около пет метра, застанал до прозорците в другия край, откъдето държеше под око цялата стая. Когато мъжът се придвижи една-две крачки встрани, от кобур под мишницата му Фицдуейн видя да се подава дръжката на пистолет голям калибър. Явно се забавляваше от ситуацията. Беше по-нисък от ван дер Грийн и Ножа, но имаше физика на културист.

Шансовете да се действа не бяха никак благоприятни. Ножът и ван дер Грийн бяха от едната страна и докато се занимаваше с тях третият щеше да стреля. Нарече третия холандец Патлака. Останалите в стаята имаха вид на хора, на които геройският дух отдавна бе сломен. Значи оставаше Айво. Само малко не достигаше за равновесие на силите.

Ван дер Грийн напъха документите на Фицдуейн в джоба си.

— Такива като теб трябва само да си размахат служебната карта и всички врати ви се отварят — каза той. — Много полезно.

Фицдуейн съзнаваше, че каквото и да каже, ще е безсмислено, но реши, че трябва да действа по някакъв начин.

— Върни ми документите — тихо каза той.

Ван дер Грийн не отговори. Лицето му бавно почервеня от гняв. Явно бе дрогиран и от него едва ли можеше да се очаква да действа последователно. Залюля се леко напред-назад и Фицдуейн се стегна в очакване на удара. Холандецът до прозореца се ухили.

Ван дер Грийн бръкна под якето си и извади деветмилиметров автоматичен „Браунинг“ с дълга цев. Провери барабана, вкара патрон в цевта и освободи предпазителя. После рязко го пъхна в лицето на Фицдуейн, хванал пистолета с две ръце.

Фицдуейн почувства миризмата на оръжейната смазка. Черното дуло бе точно срещу него, но ръцете на Ван дер Грийн трепереха. Фицдуейн не смяташе, че той е толкова побъркан, че да го застреля пред свидетели и то на две крачки от полицейското, освен може би от чисто фуклявене. После го погледна в очите и разбра, че не може да очаква разумни действия и че ако не предприеме нещо в този момент, скоро ще е мъртъв. Облиза устните си с език и понечи да каже нещо, но пистолетът почти допря носа му.

Всички в стаята бяха вперили поглед във Ван дер Грийн, Фицдуейн и трепкащото дуло. Един брадат мъж от групичката, която още не бе „разпитвана“, се наведе почти незабелязано сякаш искаше да разтрие схванатия си глезен и с два пръста измъкна от ботуша си една „Берета“. Никой не забеляза.

Фицдуейн се поколеба дали да не скочи веднага, но се отказа. Само едно трепване на Ван дер Грийн и черепът му щеше да се взриви. По дяволите, нещо трябваше да се направи. Ван дер Грийн и биячите му нямаше да се откажат от намеренията си. Бяха дрогирани и опиянени от властта си, но не бяха видели как брадатият вади беретата. Фицдуейн чувстваше как потта се стича по лицето му и замъглява очите му, но не смееше да мръдне.

Погледът на Ван дер Грийн стана празен и той стреля.

Развеселен, Мечката гледаше блажено спящия детектив Зиман и тогава чу изстрела. Благоразположението му моментално се изпари. Той го срита в ребрата и изкрещя:

— Ставай, идиот такъв!

Големият прозорец на втория етаж на Младежкия дом се разби на парчета. От него излетя един стол и за малко не улучи Мечката, който тичаше към входа с пистолет в ръка. Зиман се спъна в останките от стола, простря се в стъклата, изправи се целият изпонарязан и в кръв и се втурна след Мечката, който бе изчезнал във входа.

Фицдуейн усети остра пареща болка, когато пламъкът от дулото опърли лицето му. Куршумът одраска дясното му ухо, проби вратата и се заби някъде отвън.

— Тъпо копеле — изкрещя Фицдуейн от ужас и гняв и кръвта му кипна. Той сграбчи ръцете на Ван дер Грийн и отклони дулото към тавана. Ван дер Грийн продължи да стреля докато се бореха и по главите им се посипаха горещи гилзи и парчета мазилка от тавана.

Ножът скочи напред и замахна. Фицдуейн завъртя Ван дер Грийн така че да е между него и Ножа. Усети как Ван дер Грийн потръпна и в погледа му се изписа изненада, когато острието потъна в гърба му. Изстена от болка.

Вторият холандец вече бе насочил пистолета си.

— Полиция! — изрева мъжът с брадата. Явно бе американец. — Хвърли патлака, копеле! — мъжът зае бойна позиция и взе на мушка втория холандец.

С неочаквана пъргавина вторият холандец се завъртя към американеца, падна на коляно и стреля два пъти.

Първият изстрел на американеца мина над главата на холандеца, но когато го улучиха в стомаха, той се сви и ръката му слезе по-ниско. Следващите пет изстрела на беретата улучиха холандеца в главата и шията. Той застина за момент в позата на коленичил рицар, после главата му клюмна, от раните потече кръв и той се свлече на пода, все още стискайки пистолета в ръка.

Потресен от грешката си, холандецът остави Ван дер Грийн с ножа в гърба и скочи към Фицдуейн. Инерцията му откъсна Хюго от Ван дер Грийн, който все още държеше пистолета си. Макар и полузаслепен от пушилката и болката в гърба, той все още можеше да стреля. Прицели се във Фицдуейн, който се бореше с втория холандец.

Айво, който бе хвърлил стола през прозореца, за да привлече внимание, грабна другия стол и го метна по Ван дер Грийн. Не улучи. Напъха се под масата, където останалите вече бяха потърсили укритие. Ван дер Грийн стреля два пъти. Единият куршум се заби в стената, а другият проби масата и улучи едно седемнайсетгодишно момиче от Женева в бедрото. Вратата се отвори с трясък:

— Полиция! — изкрещя Мечката.

Ван дер Грийн стреля отново. Мечката изстреля четири куршума в тялото му като по учебник. От удара Ван дер Грийн залитна назад, олюля се, но все още се държеше на крака. Мечката стреля отново, този път подкрепен и от детектив Зиман.

Ван дер Грийн се блъсна в прозореца, преметна се и се приземи на острите шипове на оградата долу. Тялото се загърчи в предсмъртна агония и после замря.

С още горещ пистолет Мечката удари странично последния жив холандец. Той се строполи на земята със счупена челюст и застена. Мечката го претърколи и заби дулото на пистолета си във врата му.

— Не мърдай, копеле гадно!

Холандецът застина, само от време на време през тялото му преминаваше спазъм и той простенваше. Със свободната си ръка Мечката му сложи белезници.

Зиман издърпа масата настрани. Заплетената маса от тела и крайници, започна да се разплита. На лицата, обърнати към него, бе изписан ужас. Протегна ръка, за да помогне и осъзна, че все още държи пистолета си. Прибра го в кобура и започна да ги успокоява. Те не снемаха поглед от него и той се заоглежда. Целият бе в кръв. Поклати глава и се опита се да се усмихне, те като че ли малко се поотпуснаха. Изправиха се един по един, с изключение на раненото в бедрото момиче. Зиман се приближи до нея, измъкна колана си и започна да й пристяга крака. Щом кървенето спря, той включи радиото си и извика помощ. Надигна се и видя Мечката да го гледа. Мечката кимна с глава и се усмихна широко. Наведе се и го стисна за рамото.

— Добре, Курт, много добре.

Зиман не знаеше какво да каже. Извърна глава и погали раненото момиче по главата. След двадесет и пет години служба, той вече не чувстваше само задълженията на работата, почувства се удовлетворен, като истински полицай.

Мечката подаде ръка на Фицдуейн да се изправи и попита:

— За какво беше цялата дандания?

— Проклет да съм, ако знам — Фицдуейн се приближи до брадатия мъж, около когото се бяха насъбрали обитателите на дома. Под главата му някой бе сложил нагънато яке. Лицето му бе мъртвешки бледо.

Фицдуейн клекна до него:

— Ще се оправиш — каза той, — просто имаше малко стрелба.

Мъжът се усмихна едва-едва.

— За това ми плащат — каза той. Очите му се замъглиха. — Агенцията очаква от мен точно това.

— ЦРУ?

— Не, не големите клечки. ДЕА-7 — мъжът се присви от болка.

— Всеки момент ще дойде помощ — каза Фицдуейн. Погледна към раната на мъжа. Куршумът явно бе улучил костта и бе рикоширал. Целият му корем бе разпран. Мъжът инстинктивно бе притиснал ръце на раната в опит да задържи червата си. Фицдуейн искаше да му подържи ръката и да го утеши някак, но знаеше, че само ще усили болката.

Мъжът затвори очи и пак ги отвори. Погледът му блуждаеше.

— От сега чувам данданията — прошепна той.

Чу се слаб хъркащ звук и Фицдуейн се върна назад в спомените си от Виетнам, когато отново безпомощно бе гледал как умира човек, чувайки бръмченето на медицинския хеликоптер, който идваше твърде късно. Осъзна, че звукът идваше от истински хеликоптер, кръжащ около сградата.

Мечката погледна американеца.

— Мъртъв е — каза той. Сложи ръка на рамото на Фицдуейн, но не каза нищо. Фицдуейн гледаше мъртвеца — ръцете му бяха скръстени отпред сякаш очакваше зелената медицинска торба. Затвори очите му и се изправи.

Отвън се чу бумтящ глас:

— Хей, вие вътре, тук е полицията. Хвърлете оръжието и излезте с вдигнати ръце!

— Тъпаци — каза Мечката. — Тия са от федералната полиция от съседната сграда. Явно вече са си изпили кафето.

Съдия-следовател Чарли фон Бек, с широка кафява кадифена вратовръзка, която допълваше кремавата му риза и костюма му от рипсено кадифе, говореше. Шефът на Крипо го гледаше и си мислеше, че фон Бек прилича на артист от пътуваща група от деветнайсети век. Косата му бе дълга и закриваше едното му око. Баща му бе влиятелен професор по право в университета в Берн, беше богат, имаше връзки навсякъде и езикът му бе остър като бръснач. С една дума, Чарли фон Бек притежаваше всичко, за което човек можеше да го мрази. Полицаят се дразнеше, че го харесва.

— Вярно е, че това не се отразява добре на статистиката, но пък е толкова вълнуващо — каза фон Бек.

— Не говори така, моля те — отвърна шефът на Крипо, — в Берн не е имало толкова случаи на насилствена смърт от френското нахлуване преди два века, а ти ми казваш „не е ли вълнуващо“. Вече виждам утрешните заглавия в „Блик“ или някой друг скандален вестник: „Вълнуваща серия от убийства разбунва духовете в бернската управа“

— Спокойно, „Дер Бунд“ с типичната му сдържаност ще излезе с нещо по-трезво от сорта на „Съдия-следовател коментира нарастването на нивото на престъпленията“.

— Ами, заглавията им не са чак толкова сензационни — каза шефът на Крипо. Досега има седем мъртви, с Ходен включително, двама тежко ранени и около осем леко ранени.

— Поне за фойерверките в Младежкия дом има обяснение — отбеляза фон Бек. Все още душа наоколо, но почти всички замесени са разпитани, а и получихме сведения от ченгетата в Амстердам и ДЕА.

— Предпочитам да си държат хората далеч от моя район.

— Не бъди толкова докачлив. Както и да е, случаят изглежда ясен. Някой задига хероина на Ван дер Грийн, той решава, че това трябва да е станало в Младежкия дом и се връща с двама биячи, за да намери крадеца. Американец от ДЕА е бил по петите му. Когато Фицдуейн се появява, Ван дер Грийн си изпуска нервите и става пукотевицата.

— В Берн никога не са се случвали такива неща. Не ме интересуват причините. Искам това да престане.

— Чакай, аз още не съм ти казал другото. Значи така, случаят в Младежкия дом е ясен, а предполагам, че при стеклите се обстоятелства и причината за смъртта на Ходен не е тайна.

— Горкият Ходен, ама че смърт. Знаеш ли, известно време служих при него.

— И баща ми също — каза фон Бек.

— И все пак около случая в Младежкия дом остават някои неизяснени неща. Първо, кой всъщност е откраднал хероина на Ван дер Грийн? Второ, защо го е откраднал — за да го продава, или за да си отмъсти за нещо? Трето, какво всъщност е търсел ирландецът там? Явно не се задоволява само да хвърля хора през мостовете — изглежда неприятностите се лепят по него като… — той се замисли.

— Да ти помогна ли? — предложи услужливо фон Бек.

Шефът на Крипо го стрелна с поглед.

— И накрая — продължи той. — Мечката ще има ли неприятности задето застреля Ван дер Грийн?

— Едва ли, просто не виждам какво друго е можел да направи. Трябвало е за секунди да вземе решение, поел е риска и е стрелял. Освен това убитият не е местен и това няма да разбуни духовете. В крайна сметка всичко е шоубизнес.

Шефът на Криминалната огледа критично шедьовъра на шивашкото изкуство, който фон Бек носеше. Съдията бе спец по шоубизнеса, особено когато трябваше да прави изявления — вратовръзката му винаги излизаше контрастно на снимките.

Опита се да се съсредоточи. Погледна към фон Бек и попита:

— Ами това, че е използвал „Магнум“ 41-ви калибър?

— Пресата няма да отмине с лека ръка факта, че един полицай е стрелял шест пъти по заподозрения с чудовище като „Магнум“. От друга страна обаче, има доказателства, че якият Ван дер Грийн е бил дрогиран и не би представлявал заплаха, само ако в тялото му има поне четири куршума — той сви рамене. — И аз да бях на мястото на Хайни, и аз щях да направя същото.

— Хайни смята да си вземе още по-голям пистолет — каза шефът на Крипо мрачно, — твърди, че е смешно да стреляш по някого шест пъти докато падне.

— Сигурно бих се чувствал по същия начин, ако бяха стреляли и по мен. Какъв беше първият ти въпрос?

— Кой е откраднал хероина от Ван дер Грийн?

— Отпечатъците сочат Айво.

— Той продава ли?

— Точно обратното — каза фон Бек, — изпитва ненавист към хероина, по-точно казано, го унищожава.

Шефът на Крипо вдигна учудено вежди:

— Виж ти, странна работа. А какво казва самият той?

— Ето, точно тук е проблемът. По всичко личи, че по време на престрелката е бил на страната на добрите, но след това просто изчезнал.

— Аха, значи остава ирландецът.

— Да, може и да е невинен — каза фон Бек, — но имам чувството, не ме питай защо, че той е свързан по някакъв начин с всички убийства.

— Дори Клаус Миндер и убийството на шахматната дъска?

— Донякъде да. Според БКА, момичето от шахматната дъска е било съучастничката на мъжа, който Фицдуейн хвърли през моста. Фицдуейн я позна по една снимка изпратена от немските власти във Висбаден. Когато са го нападнали, тя също е била там, но щом Фицдуейн я заплашил с пушката, тя офейкала.

— А къде се вписва Миндер?

— Това е по-сложно — каза фон Бек, — но, както биха казали приятелите ми от английската полиция, това е „надеждна следа“. Първо — каза той, почуквайки с писалката си за по-голяма яснота — съдебните лекари смятат, че Клаус Миндер и момичето от шахматната дъска са разфасовани от един и същ човек. Второ, Миндер и Айво са били приятели, макар че не знам дали това има някакво значение. Трето — шефът на Крипо примигна, очаквайки третото почукване с писалката, но този път фон Бек отвори кожена чанта и започна да оглежда наредените в нея лули.

— Хайде, давай — подкани го нетърпеливо полицаят. — Трето?

— Клаус Миндер е бил интимен приятел на младия и наскоро починал Руди фон Графенлауб — фон Бек рязко затвори чантата.

— А нашият приятел проучва смъртта на младия Руди, с пълната подкрепа на Беат фон Графенлауб — отбеляза шефът на Крипо.

— Останалото са подробности — каза фон Бек. — Всичко е в папката — великодушно махна той с ръка.

— Но ти имаш своя теория за нещата, нали?

— Уви, не. Всичко е толкова объркано, че може да продължи с години.

— А аз си мислех, че като си съдия-следовател, си по-проницателен.

— Да, така е. Но защо и лошите да не са умни?

Телефонът иззвъня и шефът на Крипо въздъхна. Натисна копчето, изслуша това, което му казаха и се обърна към фон Бек.

— Намерили са другата половина от тялото на момичето от шахматната дъска в найлонов чувал в двора на руското посолство — каза той. — Руснаците са бесни и твърдят, че това е работа на ЦРУ, за да ги злепоставят.

— Обясни им, че не можем да вземем отношение и че ще имаме едно наум и за тях, и за американците — фон Бек стана да си тръгва. — Сега единствено ни остава да намерим топките на Клаус Миндер.

— И Айво — додаде полицаят.

Кадар се ровеше из куп учебници по медицина и имаше страхотно главоболие. Телексът отново изтрака, изостряйки болката. Той стана, изпи два тиленола с коняк и разшифрова съобщението.

Болката започна да понамалява. Накрая остана само поносимото туптене. Беше затънал в учебници и справочници по медицина, защото смяташе, че може да е изпаднал в някакво психическо състояние. Или с други думи, тъй като още не бе усвоил медицинската терминология, може би бавно полудяваше. Не, не, това извикваше образи на изкривени лица, лигави идиоти, прозорци с решетки, усмирителни ризи и меко облицовани килии, не, отиваше твърде далеч. Не можеше да полудява. Преповтори си анализа, който си бе направил. Вследствие на потискано напрежение, той просто бе започнал да се държи нелогично. Бе направил неща, които не бяха в стила му, неща, които не бе обмислял предварително и най-лошото — за които почти нямаше спомен.

Това го тревожеше. Радваше се, скоро всичко ще свърши и двойственият живот — ако така просто можеше да се опише житейският му път — щеше да остане зад гърба му. Това не бе само двойствен живот, той живееше като много различни личности години наред. И при това напрежение винаги можеше да се получи някакво отклонение, което от своя страна бе вид изпускане на парата, естествен отдушник на стреса, своего рода пречистване. Но не в това се състоеше проблемът.

Това, което най-много го тревожеше, бе последният период на амнезия. Той бе човек, който притежаваше рядката способност да манипулира и властва над останалите дотам, че да управлява живота и смъртта им, но дълбоко в себе си усещаше надигащия се страх, че започва да губи контрол над самия себе си.

Всичко започна от момичето на шахматната дъска. Предишните инциденти като убийството на Клаус Миндер също не бяха предварително замислени и вероятно не бяха необходими, но обяснение за това можеше да се намери в ненаситните му сексуални потребности. Убийството на Естер бе въпрос на дисциплина. Проблемът не беше в убийството или в начина, по който бе извършено. Но защо внезапно бе решил да привлече вниманието към себе си, оставяйки горната част на трупа на обществено място като шахматната дъска в Розовата градина, дори и без да се споменава подхвърлянето на долната половина в руското посолство?

Дали подсъзнателно желаеше да го хванат? Дали това не беше своего рода вик за помощ? Надяваше се, че не е така. Бе положил твърде много усилия за последните няколко десетилетия и не можеше да позволи на подсъзнанието си да го предаде. Това му беше лошото на детството. Когато си малък, всеки се опитва да те моделира, като се почне от собствените ти родители и побърканите от църквите, и се стигне до лъжите, с които те засипват по телевизията и училището, което те учи да уважаваш неговите ценности и прави всичко възможно да задуши в зародиш природните ти дарби.

В това отношение Кадар бе късметлия. Още от крехка възраст бе осъзнал какво всъщност представлява животът — лъжи, корупция и компромиси. Бе разбрал, че трябва да има само един приятел, да бъде верен само на един човек и това бе самият той. Бе научил кое е ключът за успеха — властта. Бе усвоил един жизненоважен начин на поведение — да изживява всичко сам и да не разкрива нищо. Външно той се подчиняваше на някои условности, но знаеше правилата на играта.

Отпусна се в любимото си кресло и се опита да сътвори доктор Пол. Отчаяно се нуждаеше да поговори с някого. След няколко часа обаче, потънал в пот, той си призна неуспеха — образът на благия лекар не се появяваше. Главоболието бе преминало в остра, разкъсваща мигрена.

Сам в звукоизолираното си убежище Кадар започна да пищи.

Осемнадесета глава

Мечката седеше в една единична стая в най-модерната бернска болница и чакаше Маймуната да умре. Хубавото му преди лице бе цялото в превръзки! Мечката видя какво бе останало под превръзките и дори не искаше да си спомня. Най-вероятно е била използвана мотоциклетна верига. Носът и зъбите му бяха строшени, кожата раздрана до кокал.

Маймуната промълви нещо неразбираемо. Всеки звук, който издаваше, се записваше на касетофон, чийто микрофон се преплиташе с тръбичките и жиците, които поддържаха живота му. От леглото се чу хъркащ звук и бе моментално отчетен от електронния монитор. Един униформен полицай, който седеше от другата страна на леглото с бележник в ръка се наведе към дупката, където преди беше устата на Маймуната и се опита да разбере нещо. Краищата на превръзката около устата бяха кървави. Лицето на младия полицай пребледня. Поклати глава и не записа нищо.

Хъркането се превърна в мъчителна кашлица. В стаята влетяха лекар и медицинска сестра. Докато те проследяваха показанията на апаратурата, Мечката гледаше през прозореца.

— Свърши се — каза лекарят и отиде на мивката в ъгъла да си измие ръцете. Сестрата покри главата на Маймуната с чаршафа. Мечката изключи касетофона и извади касетата. За да е сигурен, че няма да стане фал, той счупи крачетата, надписа я, сложи я в плик, написа адреса, запечата го и го подаде на полицая.

— Каза ли нещо? — попита лекарят докато си бършеше ръцете.

— Малко — отговори Мечката. — Не му беше останало много, с което да говори.

— Знаете ли кой го е направил?

— Подозирам.

— Винаги ли е така? — попита полицаят. — Имам предвид звука, който издаде, преди да умре. — Личеше му, че е разстроен.

Неприятно като за начало, помисли си Мечката, но нали все някога трябва да се почне.

— Невинаги — каза той, — но доста често. Неслучайно го наричат предсмъртно хъркане — посочи плика с касетата. — Занеси го на съдия-следователя фон Бек. Свежият въздух ще ти подейства добре.

Като си тръгна от болницата Мечката отиде в Беренграбен, за да хапне и да премисли нещата. След един час щеше да има съдебна заповед за издирването на Айво. Този път нямаше да е само за разпит. Щяха като нищо да му лепнат обвинение в убийство, поне докато не се разнищеше цялата история. Дори и ако му се разминеше с по-лека присъда, пак щеше да стои зад решетките достатъчно дълго.

Всъщност причината за смъртта на Маймуната не бяха раните по лицето му, а това, че го бе блъснал камион докато панически бягаше по улицата. Дали ще се реши, че Айво носеше вината за това, като човека, размахвал веригата и причинил паническото бягство, бе работа на съдиите. Но какво го бе накарало да прояви такава жестокост? Досега не бе имал прояви на насилие и Мечката бе готов да се обзаложи, че Айво не би направил подобно нещо. От друга страна, Маймуната явно не лъжеше. Айво го бе подредил така. Дали е осъзнавал какво точно прави? Най-вероятно не, но подобно извинение едва ли би му помогнало кой знае колко в съда. Мечката се съмняваше, че Айво ще излезе жив от затвора при една по-голяма присъда.

През повечето време Маймуната бе говорил несвързано, но на няколко пъти бе казал смислени неща. Мечката непрекъснато си повтаряше думите му: „… и аз му ги казах. Наистина, казах му ги. Но той не спираше. Той е смахнат. Аз му ги казах“. Какво означаваше всичко това? Какво бе това, което „му бе казал“?

Мечката си похапна добре. На салфетката си бе нахвърлил списък на най-вероятните предположения за това, което Маймуната би могъл да има предвид, но пък се наложи да си избърше мустаците от сметановия сос с нея. Смъртта на Маймуната бе от малкото хубави неща, които се случиха в Берн този ден. На Мечката му беше мъчно за Айво. Представи си физиономията на шефа на Крипо, когато научи за смъртта на Маймуната. Май щеше да има буря.

Е, всеки да си бере гайлето.

Откак Ерика фон Графенлауб ги бе запознала, Фицдуейн за трети или за четвърти път отиваше да види Саймън Балак в ателието му. При Саймън го нямаше кипящия гняв към всичко и всички, присъщ на повечето творци на изкуството, нито чувството за несигурност, натрупано от неразбирането години наред. Беше спокоен и приветлив, с тънко чувство за хумор. Знаеше много и бе видял не малко, с една дума приятен компаньон.

Саймън често отсъстваше от града, посещаваше изложби или търсеше творческо вдъхновение. Когато бе в Берн, ателието му се превръщаше в място за светски срещи. Всеки ден от дванайсет до два по време на обедната му почивка вратите на ателието му бяха отворени за приятели. През останалото време обаче Саймън непоколебимо отстояваше уединението си. Вратите се заключваха и той работеше.

В единия край на помещението, което по-рано е било склад, бяха накачени рекламните плакати от изложбите му в Европа и Щатите. Говореше се, че една негова картина струва над двайсет хиляди долара. Рисуваше по около десетина картини на година и много от тях още след първата изложба поемаха към банковите сейфове. Всичките му клиенти го уважаваха, както за таланта му, така и за способността му да извлича максимална печалба от труда си.

Той бе един от най-търсените хора сред светското общество. Балак умееше да изслушва, можеше добре да преценява хората и не занимаваше другите със себе си. Все пак Фицдуейн разбра, че той е американец, дошъл да учи изкуство в Европа, бил в Париж, Мюнхен и Флоренция, и накрая дошъл в Берн заради една жена.

— Връзката ми със Сабин Приключи бързо, но с Берн все още се обичаме — бе казал един път той. — Берн се оказа по-верен. Не ми се сърди за малките ми изневери, когато се наслаждавам на прелестите на някой друг град, защото винаги се връщам. За мен Берн има привлекателността на жена с опит. Невинността притежава свежест, но опитът допринася за по-пълното изживяване.

Беше се засмял, като че ли думите му не трябваше да се вземат несериозно. Човек никога не можеше да разбере какво точно мисли Балак. Приветливото му държание и остроумните му забележки прикриваха истинската му същност, но Фицдуейн не желаеше да го разгадава. Художникът и така му харесваше.

Понякога отиваше при него, само за да си поотпочине. Вече три седмици откакто бе дошъл в Швейцария, а през главата му бяха минали доста неща. Освен със семейство фон Графенлауб той се бе срещнал и говорил за Руди с над около шейсет души. Можеше да е много интересно и да го насочи накъде да продължава, но определено беше изморително.

Другият проблем бе езикът. Повечето швейцарци, с които бе говорил, знаеха добре английски, но в разговорите се усещаше някакво напрежение. С напредването на времето и количеството питиета хората се изморяваха и ставаше по-лошо. Започваха да говорят на родния си език. Дори и Мечката му бе подхвърлил да научи берндойч. Тогава Фицдуейн му бе казал, че ирландците не знаят дори и собствения си език, камо ли да учат чужд.

Броят на посетителите при Балак варираше от около десетина до нито един, в зависимост от това кой знаеше, че художникът се е върнал, от бремето, от личните ангажименти на всеки един и от апетита им. Балак не обичаше хората, които идваха при него, само за да хапват и ги държеше настрана както с поведението си, така и с относително оскъдното меню, което предлагаше. Посрещаше гости, за да си поприказва и да си почине, а не за да демонстрира кулинарни специалитети. Обикновено имаше блюда със студено месо и различни сирена. Пиеше се само бира. Таксата бе винаги една и съща.

Бе един от спокойните дни и понеже Фицдуейн бе позакъснял, а другите си бяха тръгнали рано, за първи път откакто се познаваха той и художникът останаха насаме.

— Харесва ти нашият град, нали? — каза Балак. Отвори една бира и пи направо от бутилката. Фицдуейн смяташе, че художникът поддържа репутацията си на бохем, само докато работи. Вечер, когато приключеше работата, той се превръщаше в изискан и светски човек.

— Вярно, все още съм тук — каза Фицдуейн и хапна, малко телешко филе, което дълго бе съхнало на планински въздух.

— Откри ли нещо за Руди? — попита Балак.

— Донякъде — каза Фицдуейн. Напълни чашата си. Бе прекарал достатъчно дълго време на различни места и страни, където или бирата, или чашите свършваха бързо и се бе научил да се възползва от това, което му предлагаха.

— Мислиш ли, че ще разкриеш историята? Възможно ли е да се разбере какъв е бил мотивът на човек, посегнал на живота си, без да остави бележка? Единственото, което ти остава, е да предполагаш, но не знам дали си струва усилията.

— Вероятно никога няма да разбера истината. Съмнявам се дори дали ще стигна до някакъв задоволителен отговор. А дали си струва да продължавам — и аз самият не съм вече много сигурен. В началото може би исках да разсея неяснотите, да намеря някакво правдоподобно обяснение на случката — той се усмихна, — но ако не мога да открия мотива, явно няма да стигна доникъде. От друга страна, трябва да си призная, че идването ми тук ме накара да се чувствам по-добре. Вероятно заради смяната на обстановката.

— Интересно, четох книгата ти, ти си опитен военен фоторепортер и би трябвало да си свикнал с неща като насилствена смърт.

— А не е ли по-добре, че не съм? — каза Фицдуейн.

Разговорът премина на друга тема. Отначало за работата на художника, а после заговориха за любимата тема на всеки чужденец — особеностите на живота в чужда страна, в този случай Швейцария и най-вече за чудатостите на хората в Берн. Балак имаше неизчерпаем запас от анекдоти и вицове за берничани.

Наближаваше два и Фицдуейн стана да си ходи. Погледна часовника.

— Ти си нещо като Пепеляшка. Тя си е тръгнала точно в полунощ, защото магията щяла да се развали и отново да стане бедното парцаливо момиче. Какво става с теб, когато заключиш вратите?

Балак се засмя.

— Ти май обърка приказките. Като изпия лекарството, в случая бира, от доктор Джекил — словоохотливия домакин, аз се превръщам в мистър Хайд — художника-маниак.

Фицдуейн погледна към голямото платно точно пред себе си. Без да е експерт, би казал, че стилът на Балак, който никак не обичаше определенията, е смесица от сюрреализъм и абстракция. Образността на картините му имаше непосредствено въздействие. Пресъздаваше връзката между страданието, насилието и красотата в смайващи образи. Не можеше да му се отрече, че притежаваше талант.

Вече навън Фицдуейн се подсмихна. Зад себе си чу прищракването на множеството ключалки, които Балак бе поставил на вратите на ателието си. Входът се наблюдаваше от камери. Двайсет хиляди долара за картина. Докато е бил жив, Ван Гог е нямал нужда от такива предпазни мерки.

После докато разглеждаше витрините, обсипани с боядисани яйца и великденски зайчета, образът на Етен изплува в съзнанието му. Липсваше му.

Фицдуейн гледаше как самолетът с отличителните знаци на ирландското правителство каца и бавно спира.

Това бе единственият правителствен самолет и обикновено с него летяха министрите или хора от подобен ранг. Килмара обаче обичаше да използва системата.

— Искаха да изпратят комитет по посрещането — каза Килмара, — проява на добри обноски, типично за швейцарците, но им казах, че предпочитам да се срещна с теб — вдигна глава към небето. — Боже, какво прекрасно време, в Ирландия пак валеше като из ведро като тръгвах. Мисля да емигрирам и да стана банкер.

— Доколкото разбирам, не си дошъл, само за да ме поздравиш за Великден — каза Фицдуейн.

Килмара се засмя.

— Очертава се доста необичаен Великден. Добре, ще започнем с това.

Отидоха направо в апартамента на Фицдуейн. След тях се движеха две полицейски коли без отличителни знаци, а докато говореха сградата се охраняваше. На летището правителственият самолет бе под въоръжена охрана и бе претърсен за експлозиви. Преди отлитането процедурата щеше да се повтори.

Шефът на Крипо си имаше достатъчно главоболия със серията от смъртни случаи, които се увеличаваха и не искаше към тях да прибави и евентуално покушение срещу Главнокомандващия на „Рейнджърите“ на Ирландия.

— Не бива да забравяш, че „Рейнджърите“ не са упълномощени да извършват разследвания — каза Килмара, — нашата задача е да се намесваме в опасни ситуации, когато това се налага. Смята се, че сме твърде закоравели, за да се показваме в обществото. Детективската работа е грижа на полицията. Естествено на практика нещата не стоят точно така, имаме си начини, но за директна намеса правомощията ни са ограничени — настроението му се смени. — Понякога е направо отчайващо.

— Каква беше реакцията от видеофилма? — попита Фицдуейн.

Килмара му беше казал за него още след като го бе гледал първия път, но самият филм имаше още по-силно въздействие. Никак не му хареса фактът, че из неговия остров се мотаят някакви хора с животински маски. Като ги гледаше, Фицдуейн си спомни за кървавите истории, които се разправяха за мястото още когато се пренесе там. Как се казваше култа? А, да, Жертвоприносителите. Били са изгонени със сила. Разказите за нашествието на Жертвоприносителите през дванайсети век бяха част от семейната история на рода Фицдуейн.

Килмара въздъхна.

— Знаеш, че нашият министър-председател не ме обича особено, което значи, че лакеите, с които се е обградил, включително и смахнатият министър на правосъдието, нали са фурнаджийски лопати, използват всеки сгоден случай да ме прецакат.

— Тоест?

— Тоест край на разследването на „Дрейкър“ — каза Килмара. — Малко преди това бях понатиснал тук-там и двама мои приятели от Специалния отдел поразпитаха из училището — уви, безрезултатно, но на следващия ден новият директор се обадил на министъра и всичко свърши. А и трябва да си призная, че акъла ми не стига какво всъщност търсим там. Вярно е, че вече има три смъртни случая, но не можем да открием и следа от нещо нередно. Аз може и да вярвам на интуицията ти, но трябва да ти кажа, че тя не струва и пукната пара, когато насреща ти е някой от ирландските политици. Родителите на децата, които са в „Дрейкър“, не са обикновени хора, а и училището е заложило много средства в този район. Никой не желае да си навлече гнева на тези, които плащат и в суматохата да си изгуби работата. Неприятно ми е да го кажа, но мисля, че са си прави за себе си.

Фицдуейн сви рамене.

— Ако си спомняш, Руди и единият от терористите, които обезвредихте в Кинегад, имаха една и съща татуировка. Струва ми се, че приятелят на Врени, Петер Хааг, е всъщност покойният и неоплакан от никого Дитер Крец. Говорим за сериозна връзка между случаите. А и най-неочаквано се появяват група симпатяги, облечени като последователи на жертвоприносителния култ на друидите.

— Премислял съм това до втръсване — каза Килмара. — Трябва да правим разлика между фактите и тълкуванието им. В момента заповедта е да се разследва инцидента в Кинегад, но да не се намесва „Дрейкър“. Татуировката на Руди не е доказателство, защото никъде не е отбелязано наличието й, а що се отнася до симпатягите с животински маски — е, и? Какво нередно има в това човек да си слага маска — маскирането е част от културното наследство и не е престъпление, дори не е подозрително. Вземи например Деня на Вси Светии. Това е положението — „Дрейкър“ отпада, всичко друго може. И ние точно това правим.

— Хрумна ми нещо — каза Фицдуейн, — защо си мисля, че твоята неспирна вражда с Таойсийч се превръща в проблем? Чудя се защо ли чак толкова те мрази? Това започна още от Конго. Не те ли кара да се позамислиш?

— Поех работата, защото се надявах, че ще мога да открия кой ни предаде в Конго. Моят приятел, Таойсийч, Джоузеф Патрик Делани е имал възможностите, мотива и средствата да го направи, но нямам никакви доказателства. На всичкото отгоре трябва да го защитавам и да работя с него.

— Можеш да бъдеш малко по-тактичен в отношенията си с него — каза Фицдуейн.

— Това и правя — отговори Килмара, — никога не го наричам тъпанар в очите.

Фицдуейн се засмя:

— Какво да ги правиш, политици.

Килмара се усмихна:

— Доброто старо Конго, което сега се нарича Заир — събужда много спомени. Колко наивни сме били тогава. Не можеш така лесно да зачеркнеш политиците. По дяволите, всичко е политика. Та дори ти самият си политик — Фицдуейн изсумтя. Килмара подхвана нова тема: — Като говорим за политика, сещаш ли се за Висбаден?

— БКА и огромният компютър Комисарят, нали?

— Големи организации като БКА са всъщност коалиции — каза Килмара, — съставени от много малки фракции, всяка от които се бори за собствената си интереси, но имат обща цел.

— И?

— Една от фракциите, по-известна под името Пещерняците — викат им така, защото работят в подземните етажи — от известно време експериментира една система, която работи с Комисаря. Викат й Следотърсачът на Комисаря — Килмара се усмихна многозначително. — Имаме по-специални връзки с тях.

На Фицдуейн започна да му просветва.

— Аха, нещо като неофициален канал. Освен официалните доклади, които получавате от Комисаря, Пещерняците ви снабдяват с подробностите.

— Помагаме си — каза Килмара, — те искаха достъп до нашите файлове относно един проект, който разработват. После пък успях да им помогна чрез мои хора в другите страни. Така започна. Сега имаме статут на най-облагодетелствана нация при Пещерняците.

Погледна към Фицдуейн и не побърза да продължи.

— Смятат, че можем да се подпомагаме взаимно.

— Кои са „те“?

— Компютърният гуру на групата е Йоахим Хенсен. Той е от хората, които работят двадесет и четири часа на компютъра, ядат каквото им попадне и се бръснат един път месечно. Направо е гений. Управлението е в ръцете на повишен полицай от старата школа, главен инспектор Ото Кершдорф. Най-чудното е, че се спогаждат добре.

— Експертна система — замисли се Фицдуейн, — ако не ме лъже паметта, това е нещо като стъпка по пътя на изкуствения интелект — компютър, мислещ като човек.

Килмара кимна:

— Изкуственият интелект е въпрос на бъдеще. Това, което имаме сега, са експертните системи. Най-общо казано, съставят се моделите на поведение на хората и това се вкарва в компютъра. За да достигнат до някакво заключение, хората използват поредица от творчески догадки. Експертната система се основава на евристични догадки — той се усмихна: — И с това приключва урокът, защото знанията ми се простират дотук. Аз съм от по-старото поколение.

Фицдуейн премисли чутото.

— С една дума, Пещерняците са разработили програмен продукт, който може да анализира обем от данни, събрани от Комисаря, така както това биха направили една група от проницателни и опитни полицаи — нещо, което трудно би могло да се осъществи от хора, като се има предвид огромният обем информация, който трябва да се прегледа.

— Само с едно уточнение — каза Килмара, — системата още не е официално проверена. Тоест началството на БКА няма да излезе с официална версия, за да не се наложи да опира пешкира. Защото това, което надушва Следотърсачът, може и да не отговаря на истината. Пещерняците са бесни.

— Но все пак ти казаха.

— Неофициално. Ако са прави, много от нещата намират обяснението си, но все още има доста неизяснени моменти.

— И сега ти искаш да опиташ — Килмара кимна. — Започнали са да преслушват банките данни на Комисаря и са се натъкнали на определени сходства. Това ги накарало да погледнат на нещата от по-общ план — Щатите, Близкия изток и други. От намереното са изградили хипотезата, че зад всички терористични акции през последните десет години, които на пръв поглед нямат нищо общо, стои един и същ човек. Забелязани са едни и същи особености — излишно насилие, болно чувство за хумор и значително преклонение пред това, какво остава, като теглиш чертата. Забелязва се и склонност към използването на едни и същи оръжия — като чешки „Скорпиони“ и насочващи се мини „Клеймор“.

Пещерняците го наричат международен терорист. Казват още, и вероятно не само на шега, че той мисли и действа като човек, завършил управленческа специалност в Харвард, че може би притежава златна кредитна карта на Американ Експрес и че счетоводството му води някой от Осморката. Твърдят, че дейността му покрива целия свят, но се извършва от малки, независими една от друга организации — усмихна се: — Шегаджиите от БКА наричат този хипотетичен терорист Страховития Нечовек. Според тях това е шантава теория и смятат, че Хенсен е превъртял съвсем. Единственият начин за Пещерняците да си отмъстят, е да успеят да открият тази митична личност, но за да стане това, трябва по някакъв начин да заобиколят бюрократичната система и да действат свободно. Мислят, че съществува не малък шанс главната му квартира да е в Берн. Нали все отнякъде трябва да се почне, а и има някои насочващи признаци, включително и господинът, когото хвърли от моста „Кирхенфелд“ и приятелката му — момичето от шахматната дъска.

Пещерняците предлагат тук да се установи малък работен екип. Имат нужда от няколко стаи, добри съобщителни линии и един-два компютърни терминала. Ще си донесат модеми, за да се свържат с Комисаря и останалите.

Огледа наетия апартамент на Фицдуейн и се усмихна.

— Ах, ти, хитрецо, и каква е ролята на бернските ченгета?

— Това е неофициална операция с неофициално разрешение — каза Килмара. — Шефът Макс Бюизар е скептично настроен, съдия-следователят фон Бек е ентусиазиран. Уговорката е операцията да се ръководи от фон Бек и твоя приятел Мечката. Единственото условие е от наша страна да има официален представител. По този начин, ако нещо не стане както трябва, блюстителите на закона и от трите страни — Швейцария, Германия и Ирландия, ще се насадят заедно на пачи яйца и няма само един да опира пешкира. Стар бюрократичен номер.

— И кого ще упълномощиш? Гюнтер? Той обича компютрите.

— Ще отнеме време да вкарваме нов човек — каза Килмара, — така или иначе фон Бек и Мечката искат да продължат с теб. Шефът на Крипо казва, че с пристигането си си донесъл и вълна от престъпления и се сърди, че си му развалил статистиката, но ще те подкрепи, ако имаш официален статут. Федералната полиция умира от любопитство на какво друго ще се натъкнеш. Малка доза тероризъм прави чудеса със средствата, които им се отпускат, а знаеш, че федералните се смятат за ощетени, ако не се возят в поршета или най-новия модел хеликоптер.

Искам да влезеш в играта, този път официално, защото лично аз смятам, че всяка от страните е хванала по нещо от дракона, без да знае какво точно е открила.

Нужен ми е човек, който вече познава обстановката и на когото да имам доверие. Освен това не разполагам с никого, на когото още да не съм възложил задача. И така, какво ще кажеш? Ще имаш официален статут, който може и да ти свърши работа, като гледам как труповете се множат.

Фицдуейн въздъхна и разпери ръце с примирение. В очите му светна пламъче.

— Всичко започна с една обичайна сутрешна разходка — каза той. — Заприличва все повече на Виетнам.

— Стига си се оплаквал — каза Килмара. — Виетнам бе война — рай за фотографите. Сега кажи, съгласен ли си?

— А защо не? Досега не ми се е случвало да работя с мечка и интелигентен компютър.

— Операцията ще носи името „Проект К“ — каза Килмара и подхвърли на Фицдуейн обемист пакет — подарък за Великден.

Вътре имаше една бутилка ирландско уиски, петдесет патрона за ловна пушка и олекотена защитна жилетка от кевлар.

— Това е нашият стандартен комплект „Как да преуспееш в Швейцария“.

Фицдуейн вдигна глава:

— Как разбра за ловната пушка?

— Фон Бек ми каза, че си размъквал една такава в калъфа за статива си — каза Килмара. — А и още помня какво оръжие предпочиташ.

— Доколкото разбирам, ти смяташ, че ще имам нужда от всичко това.

— И понятие нямам дали ще ти потрябва, но мисля, че като почне пукотевицата, кредитната ти карта няма да ти помогне особено.

Фицдуейн взе един от патроните. На него имаше маркировка „XR-18“.

— Какво е това?

— Експериментален патрон. Ние сами си го направихме. Както знаеш, ловната пушка не върши работа над петдесет метра, а и ако имаш ум в главата, ще я използваш поне от два пъти по-малко разстояние. Излятият куршум има по-голяма далекобойност, но пък е с намалена точност на попадение. Е, попаднахме на нов тип лят куршум, с който ще можеш да улучиш мишена с човешки бой до двеста метра. Подобрихме го като го напълнихме с течен тефлон и други материали — той направи пауза. — Доста добра работа върши.

— А за дракони става ли? — попита Фицдуейн.

Кадар държеше цвете, късаше листенцата му едно по едно и ги наблюдаваше как падат на земята. Вече започват да се разлагат, мислеше си той. Не след дълго те отново ще станат част от пръстта и ще подхранват други цветя. Освен ако някой предприемач не купи земята и не излее отгоре няколко тона бетон. Макар Берн да бе много запазен град, околностите му малко по малко се култивираха. Добре, че поне старият град все още си бе същият и животът там течеше постарому.

Реши да направи дарение на стария град. Това, че бе терорист, не означаваше непременно, че не го е грижа за околната среда. Боже Господи, та Европа бе изправена пред опасността да стане пустиня — като се почне от съдържанието на живак във водите и се стигне до киселинните дъждове, които умъртвяваха дърветата. Говори се, че половината от мъжете в Рур са стерилни. Работата беше там, че твърде много хора искаха твърде много от едно твърде ограничено пространство. Като се замисли човек, убиването на няколко човека в крайна сметка се оказваше полезно. Майката земя имаше нужда от малко подкрепящ огън. Нямаше да е зле да изпрати малко пари и на Грийнпийс. Нямаше никакво желание да прекара остатъка от живота си, трупайки радиоактивност до степен, че да може да чете нощем без лампа. Освен това обичаше китовете.

— Време е за почистване — каза той. — Знаете, че обичам всичко да е изпипано. Особено що се отнася до проекта „Здравец“.

— С колко време разполагаме? — попита едни от петимата младежи, седящи пред него, ливанец, който бе работил като наемник за ПЛО, докато Мосад не хвърли във въздуха своя агент, заедно с двамата му телохранители и бронираният му неразбиваем мерцедес в Испания. Той познаваше добре Берн, както впрочем и останалите, и беше с фалшив турски паспорт. Имаше развита силна непоносимост към мерцедеси и всеки път, когато покрай него преминаваше такава кола, нещо го свиваше под лъжичката. Харесваше Берн, защото на много места можеше да се отиде пеша, а ако нямаше време — с трамвай. Имаше възможност да се убива по разписание. Когато работи за Кадар, човек бързо се научава да спазва сроковете.

— Всеки от вас има разписание — започна Кадар, — но цялата операция трябва да приключи за две седмици. След това ще се срещнем в Либия и ще направим последните приготовления за проекта „Здравец“. И ако всичко върви по план, в края на май вече ще сте богати.

Кадар отвори сака си, измъкна пет обемисти пакета и ги раздаде на терористите.

— Във всеки от пакетите е оръжието, което ще ползвате, в плика ще намерите сведения за мишените, билети и други. Предлагам всеки да прочете инструкциите си, за да мога да дам разяснения, ако се наложи.

Беше тихо, чуваше се само шумоленето на хартия, когато терористите отваряха пакетите си. Една от двете жени в групата извади сгъваем нож, който носеше от вътрешната страна на лявата си ръка. Казваше се Силви и бе от френската „Аксион Директ“. Силви прочете инструкциите си и вдигна глава към Кадар. Той не реагира.

— Вероятно ще искате да прегледате и оръжията си — подхвърли той.

Терористите започнаха да разопаковат. Под най-горната обвивка имаше найлон, а под него восъчна хартия. Пистолетите не бяха покрити със смазка и, макар незаредени, бяха готови за стрелба. Имаше три чешки „Скорпиона“, а Силви извади деветмилиметров „Инграм“ със заглушител. Постави пълнител и зареди.

Последният от петимата терористи, швейцарец, под кодовото име Зигфрид, гледаше невярващо петдесет сантиметровия отломък от полирана каменна плоча, който бе разопаковал. На него имаше издълбани букви. Лицето му побеля. Вдигна поглед към Кадар и попита:

— Това шега ли е?

— И да, и не — каза Кадар. — Това не е какъв да е камък, макар че не е в истинския си размер. Просто не можах да донеса цялата плоча. Но смятам, че и така можеш да разбереш замисъла ми.

Зигфрид се скова от страх, нещо, което никога не му се бе случвало преди. Осъзнаваше, че трепери, но просто не бе в състояние да се овладее. Погледът му се замъгли, устата му пресъхна. Спомни си за хората, които бе убил. Винаги се бе питал как ли се чувства жертвата, когато гледа дулото на пистолета му и знае, че е обречена, че каквото и да направи или каже, изходът ще бъде един. После се сети колко поръчки на Кадар бе изпълнявал и гневът му го накара да се посъвземе.

— К-какво значи това? — думите му излязоха като шепот, толкова тихо, че дори и жуженето на насекомите можеше да ги заглуши. — Защо? — попита той. — Защо?

— Както знаеш, плащам добре — каза Кадар, — но изисквам подчинение, пъл-но под-чи-не-ние — той натърти всяка сричка.

— Винаги съм ти се подчинявал.

— Боя се, че не е точно така — каза Кадар. — Преди два дни си бил викан на разпит от Крипо. Задържали са те двадесет и четири часа и едва тогава са те освободили. При това положение ти не трябваше да се явяваш на срещата. Може да са те проследили.

— Но това беше просто обикновен разпит. Нищо не им казах. Те нищо не знаят.

— Може, но ти беше длъжен да съобщиш за задържането си, а не го направи.

— Исках да работя за теб. Проектът „Здравец“ е толкова близо.

— Е, не можем да имаме всичко, което ни се иска. Не го ли научи това още в училище? — Кадар погледна Силви: — След около трийсет секунди — обърна се отново към Зигфрид: — Мислех, че си разбрал какво е — каза той, посочвайки плочата. — Това е отломка от надгробен паметник. Нямах време да направя необходимия надпис.

„Инграм“ има скорострелност от хиляда и двеста куршума в минута — приблизително два пъти повече от обикновеното ръчно автоматично оръжие. Силви отнесе главата на жертвата си за по-малко от секунда.

Кадар стана. Посочи към пликовете и опаковъчната хартия нахвърляни наоколо:

— Както знаете, аз съм загрижен за опазването на околната среда. Ще ви бъда признателен, ако съберете това на тръгване.

— Ами това? — попита ливанецът и кимна с глава към трупа на Зигфрид.

— Не се притеснявай — отговори Кадар, — той ще се разложи — след което изчезна в гората.

Всъщност Айво беше все още в Берн и то в близост до управлението на полицията, но бе станал неузнаваем — предишният Айво вече не съществуваше. На негово място се бе появил съвсем нов човек, който щеше да се справи със задачата, която си бе поставил — една личност с легендарна смелост и мъжество, която щеше да преследва целта си до край. В началото това бе само галеща въображението мисъл, породила се докато чакаше Маймуната на гарата, и която поразеният от дрогата разсъдък на Айво бе превърнал в реалност. Той беше Сър Айво, благородният рицар.

За да се придържа към новия си образ, той бе възприел нов стил на облекло. И тъй като доспехи и други рицарски принадлежности не можеха да се открият лесно в центъра на Берн, се наложи да импровизира. Вместо с ризница бе облечен с яркочервен кожен костюм, каквито обикновено носеха мотоциклетистите, окичен с многобройни ципове и вериги. Върху това носеше палто от платно за рисуване и наметало на малки знаменца от плат за пердета. Вместо кон бе яхнал ролкови кънки, а за шлем му служеше мотоциклетистка каска с тъмен визьор.

Сър Айво знаеше, че врагът го дебне и затова бе решил да се предреши като безобиден трубадур. Носеше една китара, чиито струни почти липсваха, но това нямаше голямо значение, тъй като таргата бе изрязана, за да служи като ножница, оръжейно хранилище и хранителен склад. Вътре имаше пет-шест яйца и изцапаната с кръв мотоциклетна верига, която изпълняваше ролята на рицарския боздуган.

В новите си одежди Айво изглеждаше по-пълен, по-висок и с каската — неузнаваем. Смелият рицар вдигна визьора си и запали цигара. Обмисляше следващия си ход. Знаеше повече за мъжа, убил Клаус, но въпросът беше какво да прави с тези сведения. Нямаше да е лошо да потърси помощ. Тежко е, когато няма с кого да поговориш и да поискаш съвет. Защо не бяха няколко рицари — като Рицарите на кръглата маса.

Благодарение на Маймуната знаеше доста неща за убиеца. Сигурно щеше да научи още, ако глупакът не му бе извадил нож. Явно си е мислел, че Айво не може да се бие. Що се отнася до него, вероятно не се е лъгал, но Сър Айво — виж, това беше нещо друго. Бе парирал ножа с щита си (многострадалната китара, която изгуби и последните си струни в този инцидент) без никакво усилие и повали негодника с няколко удара на боздугана. Отначало се ужаси от това, което бе направил, но си каза, че един рицар би трябвало да е свикнал с подобни гледки.

И все пак това не трябваше да се случва — сега разполагаше с куп сведения и описание на убиеца, по които вероятно би могъл да го разпознае, но лошото бе, че не знаеше кое е истина и кое е измислица на Маймуната. В страха си той бе казал всичко, което му бе дошло наум и никак не беше лесно да се пресеят фактите от лъжите му.

Айво си записа всичко, което научи от Маймуната и бе опитал да направи вероятен портрет на мъжа по описанието, което получи. Имаше представа как е изглеждала стаята, където са били отведени Клаус и Маймуната. Знаеше какви са били сексуалните предпочитания на русокосия мъж и какво точно са правили. Знаеше също, че русата коса е всъщност перука и че е не само вид прикритие, но и нещо като спомен за някой си Рестън. Знаеше, че мъжът говори перфектно берндойч, но вероятно не е швейцарец. Знаеше и много други неща.

Имаше списък на регистрационни номера на коли, но Маймуната бе направил фаталното движение, преди да му ги обясни.

Сър Айво бръкна в китарата и извади едно твърдо сварено яйце. Беше червено — с цвета на кръвта. Това му напомни за гледката, която представляваше лицето на Маймуната след удара с веригата. Прилоша му, но той потисна това усещане и си каза, че това е съдбовен знак. Щеше да намери този мъж, но му трябваше помощ.

Може би Мечката, помисли си Айво, единственият полицай, който се отнасяше с него като с човешко същество. Не, не става, нямаше да прояви разбиране за Маймуната, все пак бе полицай. Щеше да го разпитва, но нямаше време за губене докато не свърши всичко.

После се замисли за последния човек, който му бе помогнал — ирландецът. Това май бе добра идея. Ще намери ирландеца и ще го провери. Ако реакцията му се окаже задоволителна, ще му покаже бележките си и заедно ще намерят убиеца. Двама рицари още не стигаха за кръглата маса, но поне щяха да сложат началото. Лесно ще намери ирландеца, беше го виждал из града и преди, а и Берн бе малък град. Като всеки възпитан швейцарец сър Айво внимателно изхвърли черупките в едно кошче наблизо и пое по пътя си.

Полицията бе викала на разпит възрастния човек, но той не им каза нищо. Познаваше Айво и често бе помагал на него и други като него било с храна, било с малко пари. Бе преуспял в този град и тъй като жена му бе починала, а децата му излезли от дома, бе решил, че е дошло времето да се отблагодари по някакъв начин на Берн — градът, където бе живял добре. Сега единствената му цел бе да помага на тези, на които щастието не се бе усмихнало.

Полицаите знаеха с какво се занимава старецът и го уважаваха. Знаеха също, че лъже като казва, че не е виждал Айво, но нищо не можеха да направят, освен да му благодарят, че е отделил от времето си и да си тръгнат. В доклада отбелязаха особеното си мнение за показанията му и си казаха, че след седмица-две пак ще опитат, ако дотогава не изскочи нещо друго.

Двамата яки пратеници на Кадар не страдаха от подобни скрупули. Смъртта на Зигфрид още бе пред очите им и затова когато видяха, че старецът лъже, те не си затвориха бележниците и не си тръгнаха. Завързаха го, запушиха му устата и през последните й десет минути от живота си, той премина през такива болки, каквито не бе изпитвал през всичките си седемдесет и три години.

Когато искаше да говори, те не му разрешиха. Накараха го да напише всичко, което знае, все още със запушена уста. Апартаментът му бе малък и те искаха да са сигурни, че няма да се опита да вика за помощ. После отново го измъчваха, за да проверят дали не ги е излъгал. Не беше ги излъгал. Макар и вече възрастен, той бе доста издържлив. Изтърпя и втората серия мъчения, но още повече го болеше от това, че предаде Айво.

Накрая, когато посетителите разбраха, че старецът им е казал всичко, което знае, и че имат описанието на Айво, те го обесиха. Нямаше да им отнеме много време да намерят Айво. Берн бе малък град.

Шефът на Крипо бе потънал в мечтания. Това бе допустимо, като се има предвид колко много работеше в последно време, а и особено след удовлетворението, което се бе разляло по жилите му от двадесетте минути в апартамента на Матилд, където бяха отскочили за едно бързо. Когато вдигна телефона, бе все още в добро настроение. Позна гласа на патолога, който никога не носеше добри новини. Рязането на трупове не беше много весела работа.

— Ернст Кунилер — каза патологът.

Шефът на Крипо се замисли. Изведнъж се сети. В Берн ставаха обикновено по две самоубийства на седмица. Ставаше дума за последното.

— Да, сетих се, старецът, който се обеси. Какво има?

— Не се е обесил — каза патологът, — някой му е помогнал и то доста старателно.

На полицая му прилоша. От хубавото му настроение не бе останала и следа.

В Ленк Фицдуейн трябваше да се види с трима човека, а и никога досега не бе ходил на истински ски курорт. Ленк не бе световноизвестен курорт, където се разминаваш с бивши монарси, филмови звезди, арабски шейхове и тълпи телохранители, напротив — бе по-скоро семеен курорт, където ходиш с познати. Активният сезон бе приключил и това личеше по всичко. Още като стигна до долината, където бе разположен Ленк, Фицдуейн се изненада от това, което видя. Нещо липсваше. Имаше крави, имаше кафеникава трева, която сякаш не бе много убедена, че зимата е свършила, по склоновете на долината се гушеха хижи, навсякъде имаше алпийски цветя, но сняг нямаше.

Слънцето блестеше. Той засенчи очите си, огледа наоколо, после вдигна глава и веднага се успокои. Картичките не лъжеха. Животът в селището може би замираше, но горе по склона ски лифтовете работеха. А още по-нагоре се виждаха пистите, където черни точици се движеха на зигзаг.

Май трябваше да си вземе слънчеви очила. Докато плащаше, се сети, че инфлацията зависи от снега. Или, както Ерика фон Графенлауб бе казала: „Защо трябва да плащаме двайсет процента повече за няколко хиляди метра височина?“ Денят бе топъл, а въздухът — кристален. След малко Фицдуейн реши, че подобни изказвания са тъпи.

Личеше си, че Марта фон Графенлауб е най-голямото дете. Докато Андреас, Врени и Руди все още бяха на пътя към зрелостта, тя вече го бе извървяла. Вече не бе момиче, а истинска жена — уверена, уравновесена, приятелски настроена, но предпазлива.

Срещнаха се на верандата на хижата, както предварително се бяха уговорили, гледаха скиорите и слушаха свистенето на ските по снега.

Надолу Марта беше обута със скиорски панталон и яркочервени скиорски обувки. Нагоре бе само с една фланелка с къс ръкав, която се състоеше предимно от дупки. Фицдуейн се чудеше дали не й е студено или пък надолу горещо. Имаше хубава кожа и златист загар. Излъчваше здраве и кипеше от енергия. Зърната на гърдите й личаха през фланелката. Интересно, Фицдуейн никога преди не бе смятал швейцарките за секси.

Насили се да откъсне поглед от привлекателната гледка и се загледа в пистата, където групичка от невръстни скиорчета го караха да се чувства безнадеждно изостанал. Бяха толкова малки, че сигурно още бяха с пелени. Всички имаха очила и караха ски с такова умение, сякаш са се упражнявали още в утробата на майка си. Нараненото му самочувствие обаче бе възстановено, когато едно от суперхлапетата седна в снега и се разплака като нормално дете. Малкият звяр сигурно бе нередовен майор от швейцарската армия.

— Много сте мълчалив — каза Марта с усмивка. Притежаваше способността да запазва дистанцията и в същото време да се държи приветливо. — Идвате в планината чак от Берн, за да се срещнете с мен, а не казвате нищо.

— Впечатлен съм от гледката — каза Фицдуейн. Пиеше греяно вино, което на пръв поглед изглеждаше най-подходящото нещо, когато си заобиколен от сняг, но когато очилата му се замъглиха, вече не бе съвсем сигурен в правилния си избор. — Тия неща ми напомнят за хеликоптер — каза той, посочвайки лифтовете, — а аз не обичам хеликоптерите.

— Лифтовете са обезопасени — отвърна Марта, — имаме опит в тези неща — забеляза, че очилата на Фицдуейн гледаха към гърдите й и се изчерви.

Вярно беше, че алкохолът удря по-силно, когато си на по-високо. Отиде на бара за още вино и скоч за Марта. Всички вървяха с люлеещата се походка на професионален убиец от второкласен филм. Май само той не беше със скиорски обувки. Едно петгодишно момче пред него си взе нещо, което приличаше на бира. Фицдуейн поклати глава. В такива моменти родината му липсваше. Запромъква се обратно между хората и даде питието на Марта.

— Пееш ли тиролски песни? — попита той.

— Оскар често пееше — каза тя тихо.

— Винаги съм си мислел, че това е нещо като да караш колело, като се научиш, не се забравя — загледа се към един скиор с незнаен пол, който демонстрираше майсторско владеене на ските и в първия момент не усети промяната у Марта. Скиорът не бе преценил правилно разстоянието и се бухна в дървения парапет на хижата.

— Оле! — каза доволно Фицдуейн. Започна да ръкопляска и другите го последваха. От снега се показа почервеняло от яд лице, събра останките от нараненото си самочувствие, свали ските и гордо се запъти към лифта.

— Извинявай — обърна се Фицдуейн към Марта, — става дума за Оскар Шупбах, нали?

— Да — в очите й имаше сълзи. — По дяволите — каза тя и ги избърса. Покрай тях мина малка, но шумна група от ентусиазирани скиори.

— „Човекът, с издяланото като от махагон лице“ — цитира той. — Врени ми разказа за него, Андреас също го спомена. Смятам да се видя и с него, докато съм тук.

— Няма да можеш — каза Марта. — Оскар е мъртъв.

— Мъртъв? Не може да бъде, та аз вчера говорих с него! — невярващо каза Фицдуейн. — Уговорихме се да се срещнем тази вечер в Зименфеле, хижата до водопада.

— Той обичаше това място — каза Марта, — често ходеше там да пие вино и да поиграе на карти. Обикновено там посрещаше клиентите си. Беше екскурзовод.

— Да, знам.

Марта потъна в спомени. Погледна скиорите на склона.

— Научи ме да карам ски. Всички ни научи. Той бе част от нашия живот. Винаги когато сме идвали в Ленк, Оскар бе тук. Карахме ски заедно, ходехме на походи в планината, а лятно време разговаряхме. Не мога да повярвам, че вече го няма.

Марта млъкна, Фицдуейн чакаше. Спомни си как Врени говореше за Оскар със същата обич. Какво ли е знаел той? Бил е толкова близък на семейството, видял е много, и вероятно се е досещал за останалото. Явно някой е знаел за подозренията му. А може би просто прибързваше. Нищо чудно в смъртта на Оскар да няма нищо подозрително.

— Как е станало?

Марта трепна, беше се отдала на спомени.

— Не знам подробностите. Зная само, че е отишъл в Зименфеле да чака клиент, никой не дошъл и Оскар тръгнал да се прибира. Блъснала го е кола и шофьорът е избягал.

— Има ли свидетели?

— Мисля, че не — каза Марта, — но по-добре е да питате в полицията.

Фицдуейн гледаше как виното му изстива. Стана, влезе вътре и се обади на Мечката. Той го изслуша мълчаливо и после каза:

— Ще се обадя в местната полиция. Кога ще се видиш с Феликс Крейн?

— Вероятно утре, още не съм го открил.

— Ще уредя да ти пратят един от местните ченгета — каза Мечката. — Може да не е в твой стил, но не ми харесва това, което става. Къде си отседнал, искам да ти се обадя по-късно.

— В Зименфеле.

От другата страна на линията последва мълчание. Мечката въздъхна.

— Не предприемай нощни разходки и винаги си осигурявай гърба.

— И не говори с непознати.

— Не е смешно.

— Прав си.

Местният полицай бе добродушен сержант на име Франц, със загоряло лице и голям месест нос. Имаше загрубелите ръце на фермер, което си беше така, когато не беше на работа. Пристигна с един фолксваген-калинка, тъкмо когато Фицдуейн привършваше със закуската си. Той поръча още една чаша кафе, а след кратък размисъл и един шнапс. Жестът му бе оценен по достойнство. С Франц се говореше непринудено. След посещението на Килмара Фицдуейн вече имаше официален статут и сержантът се отнасяше с него като с колега. На Хюго му се струваше необичайно да го смятат за полицай.

Оказа се, че Оскар Шупбах е някакъв далечен роднина на сержанта. Разговорът за смъртта му явно разстрои добрия сержант и Фицдуейн му поръча още един шнапс от чисто медицински съображения. Мина му мисълта, че закуската с швейцарски полицаи започваше да му става навик.

— Оскар бе добър човек — каза Франц, чието настроение се бе оправило от втория шнапс. — Жалко, че не успя да се запознаеш с него.

— Аз също съжалявам — каза Фицдуейн и се ядоса на себе си, че толкова дълго бе отлагал идването си в Ленк.

— Но какво да се прави, такива произшествия не са рядкост.

— Не е било произшествие — каза Франц мрачно, — освен ако е възможно да те прегази два пъти една и съща кола.

На път за Ленк и мандрата, в която работеше Феликс Крейн, минаха покрай мястото на произшествието. На пътя, където бе текла кръвта, все още имаше посипан пясък. Франц посочи къде точно е умрял Оскар и се прекръсти, Фицдуейн изтръпна и го загложди предчувствие, че лошото тепърва предстоеше. После се замисли за Крейн, за Врени, за това, че същия ден го следяха и за това как се прави сирене.

Фицдуейн обичаше сирене и бе любопитен как точно става всичко. Отпред имаше малък, но добре оборудван магазин, където бяха изложени предимно швейцарски сирена, а отзад — малък цех. Обграден от вани от неръждаема стомана и електронно устройство за следене на процесите, млад чирак биеше масло на ръка. Всяка пита сирене носеше клеймото на производителя.

Майсторът бе як мъж с буйни мустаци, които криеха усмивката му. Нямаше вратовръзка, беше навил ръкавите си и бе препасал дълга, бяла колосана престилка. Приличаше на бръснар. Сержант Франц му каза нещо и после се обърна към Фицдуейн:

— Казва се Ханс Мюлер — след което представи и Фицдуейн.

Като чу името си, Мюлер светна и сърдечно раздруса ръката на Фицдуейн. Ако се съдеше по мускулите на ръцете му, очевидно бе чиракувал дълго време, биейки маслото на ръка.

— Казах му, че си приятел на Оскар — поясни Франц, а лицето на Мюлер придоби сериозно изражение — и че искаш да се срещнеш с Феликс Крейн по личен въпрос.

— Крейн тук ли е? — попита Фицдуейн оглеждайки наоколо.

— Не, няма го — каза Франц, — вече не работи тук, само от време на време изпълнява някои поръчки. Сега е в хранилището за зреене извън града. Всъщност то е една пещера, издълбана в скалите. Поддържа необходимата температура и влага без никакви климатични инсталации. Крейн основно се занимава с обръщането на питите сирене, но върши и други работи — Мюлер каза нещо и махна с ръка към чираците, всеки от които бе зает с нещо. После се усмихна на Фицдуейн. Франц се обърна към него и поясни: — Забелязал е интереса ти и пита дали желаеш да те разведе из цеха. С удоволствие щял да ти покаже всичко.

Фицдуейн кимна:

— Наистина ще ми е интересно.

По-късно Фицдуейн често си припомняше едночасовата им обиколка из цеха и непрекъснато се питаше какво ли щеше да се случи, ако бяха тръгнали да търсят Феликс Крейн веднага. Може би пък това спаси живота му.

За нещастие обаче, след всичко, което се случи тогава, Фицдуейн така и не можа да преодолее неприязънта си към сиренето.

Движеха се бавно нагоре по склона откъм сенчестата страна на долината. На сянка въздухът бе студен. Планинските върхове, които обграждаха долината, създаваха усещане за клаустрофобия. Какво ли е било преди, когато е нямало жп-линии, планински тунели и пътища. Нищо чудно, че местните хора така държаха един на друг. Просто релефът бе такъв, че за да оцелееш, нямаш друг избор, освен да работиш със съседите си.

Сержант Франц караше бавно.

— Какво търсим? — попита Фицдуейн.

— Лесно можем да го подминем, от пътя се вижда само една сива желязна врата в скалата — отговори Франц.

Напред в далечината видяха един паркиран тъмносин камион.

— Ето там е входът, на около трийсетина метра преди камиона — каза Франц.

Отначало Фицдуейн не видя нищо. Входът бе малко по-навътре и с времето бе придобил цвета на скалата, в която беше направен. Едва когато спряха пред него, успя да види желязната врата. Изглеждаше много древна, а на височината на очите имаше отвор с решетка.

Франц отиде до камиона, надникна в кабината и се върна при Фицдуейн, който стоеше до вратата.

— Няма никой — каза той, — сигурно някой от доставчиците е отишъл да пусне една вода.

На вратата висеше отворен катинар, Фицдуейн бутна вратата и тя се отвори. Беше тежка, но се отваряше лесно. Очевидно беше балансирана, защото след него бавно се затвори. Озоваха се в началото на тунел, който се осветяваше единствено от светлината, която влизаше през решетката. Краят му бе потънал в мрак.

Франц потърси ключ за осветлението. Превключи го, но нищо не стана.

— По дяволите, не си нося фенерче. Всъщност не е много далеч.

В тунела бе хладно, но сухо — Фицдуейн усети, че нещо изпод краката му изскърца. Беше като хрущене на стъкло от електрическа крушка.

— Какво представлява това място? — попита той.

Коридорът правеше завой и там цареше пълна тъмнина.

— Този тунел продължава около четиридесет метра и се разделя на три — каза Франц. — Складът за сирене е вдясно, тъй че ако следваш дясната стена, няма как да го пропуснеш.

— А другите два?

— Средната зала май е празна — каза Франц, — а тази отляво се използва от армията. Навсякъде из страната има изградени скривалища за боеприпаси.

Фицдуейн се замисли дали в Ирландия подобно нещо — съхраняване на сирене и боеприпаси на едно място, е възможно и реши, че е абсурд.

— Защо да не извикаме на Крейн? — предложи той. — Трябва ни светлина. Навсякъде има натрошени стъкла.

— Стори му се, че чува гласове, но не беше сигурен. Спря и се ослуша.

Внезапно мракът се разцепи от писъци, ужасяващи приглушени писъци, от които кръвта му се смрази. Внезапно престанаха и се чу шум, който Фицдуейн никога не би могъл да забрави. Звукът от забиването на тежък нож в плътта не можеше да се сбърка.

— Mein Gott!26 — прошепна Франц. Чуваше се само дишането им. — Хер Фицдуейн, въоръжен ли сте?

— Да — извади ловната пушка от калъфа и я зареди с патроните, които Килмара му бе доставил. Все пак предпочиташе да я бе изпитал предварително. На десетина крачки напред Франц зареди автомата си.

Беше пълна тъмнина. Опита се да си представи разположението на хранилището. Би трябвало разширението да е наблизо. Това щеше да им предостави повече пространство за действие. В тесния коридор се чувстваше като мишена. Усети полъх и чу как някъде напред се затръшва врата.

— Крейн! — извика Франц, който се бе придвижил още напред. Извика още веднъж и викът му отекна. — Може би му се е случило нещо — каза той към Фицдуейн. — Някой от рафтовете може да е паднал отгоре му. Стой на мястото си, отивам да проверя.

Фицдуейн не отговори. Не споделяше оптимизма на Франц. Всяка фибра на тялото му го предупреждаваше за настъпващата опасност и той застана нащрек с единствената мисъл да оцелее. Ако нещо се случеше, щеше да се случи бързо. Чу се шум. Фицдуейн предположи, че Франц търси запалка. Просна се на земята и започна да пълзи на лакти, държейки пушката готова за стрелба. На всеки две-три крачки спираше и опипваше земята около себе си. Коридорът се разширяваше. Придвижи се към средата, за да има възможност да маневрира и в двете посоки.

Запалката на Франц светна за миг и после изгасна. Фицдуейн успя да види, че Франц я държи в опънатата си напред лява ръка. В дясната държеше пистолета си готов за стрелба. Позата му определено не беше на човек, който проверява обикновено трудово произшествие. Фицдуейн се надяваше, че Франц ще се придвижи на друго място, преди да опита отново със запалката. Още докато си го мислеше, се претърколи и зае нова позиция.

Осъзнаваше каква лесна мишена представляваха. Единственото им прикритие бе тъмнината.

Усещаше, че в тунела, освен тях има и още някой. Не чуваше нищо, но кожата му настръхна. Искаше да предупреди Франи, но не се обади, за да не се издаде и горещо се молеше и сержантът да е почувствал враждебното присъствие. Дочу едва доловим звук от докосването на метал и камък. Дойде от ляво, почти успоредно на Франц. Явно въображението му му изневеряваше. Тогава чу същия звук и леко дишане. По дяволите, трябваше да предупреди сержанта.

Чу щракването на запалката му. Франц беше все още на същото място.

— Скачай вдясно, Франц! — извика той и се претърколи надясно. За момент запалката му даде пламък и секунда преди да падне на земята, все още стисната в ръката на сержанта, освети окървавено острие. Франц изрева и Фицдуейн в първия момент блокира. После шумът от отдалечаващи се по посока на външната врата стъпки го накара да се осъзнае.

Той просна Франц по гръб на студената земя точно когато срещу тях бе открит огън. Опита се да се слее с каменния под. Последваха още две серии куршуми и той разпозна тракането на „Инграм“ със заглушител. Външната врата се затръшна. Лявата му ръка лепнеше от нещо мокро, а Франц дишаше на пресекулки.

Опипа пак земята с лявата си ръка. Усети безжизнени пръсти и топлата горна част на запалката. Остави пушката и с две ръце извади запалката от отрязаната ръка. Искаше да изчака. Тъмнината осигуряваше прикритие. Но Франц се нуждаеше от спешна помощ. Явно нападателят, който и да беше той, бе изчезнал. Беше му се сторило, че в тъмнината се спотайват двама, но не беше сигурен. Господи, все едно пак беше във Виетнам, още един идиотски тунел. На челото му изби пот и почувства вибрациите от експлозия в далечината. Опита се да се овладее и осъзна, че вибрациите бяха от тежък камион, който пъплеше нагоре по пътя. Навън беше светло и животът си течеше нормално.

Щракна запалката и пламъкът се задържа. Франц лежеше отпуснат на земята, където го беше блъснал — беше в съзнание, но бе изпаднал в шок. От остатъка от лявата му ръка течеше кръв. Бе отрязана малко над лакътя.

Фицдуейн свали колана си и го стегна над раната докато кръвта почти спря. За да направи турникета, трябваше да остави запалката и да работи в пълна тъмнина. Ръцете и дрехите му потънаха в кръв. Започна да успокоява сержанта, но не получи отговор, а и допира до тялото му бе хладен. Необходима бе незабавна медицинска намеса. Самата рана не беше смъртоносна, но Фицдуейн бе виждал хора и с по-малки рани да умират от загуба на кръв, пък и сержантът не беше в първа младост.

Започна да го влачи към изхода. Когато видя първите снопове светлина настроението му се повиши, наближаваха желязната врата и пътя. Но Франц тежеше, не можеше да върви и затова Фицдуейн го носеше в пожарникарска хватка. Стигна до вратата и се опита да я отвори. Стомахът му се сви. Беше заключена от външната страна.

Върна се десетина крачки обратно, остави полицая и отиде да си вземе пушката. Ръката на Франц лежеше наблизо. Остави я така, но после, несигурен дали микрохирургията може да върши чудеса, свали якето си, уви я в него и се върна при Франц.

— Не вдигай глава — каза Фицдуейн, но полицаят не реагира.

Фицдуейн не вярваше, че с ловна пушка може да се пребори със стоманена врата, но си струваше да опита.

Отстъпи на около два метра и насочи пушката към бравата. Стреля два пъти последователно.

Килмара не го беше излъгал за куршумите. Стоманената врата се пръсна като яйчена черупка. Парчета от вратата се посипаха по пътя, и в тъмния коридор нахлу ивица светлина. Фицдуейн бутна това, което бе останало от нея и изнесе Франц навън.

Няколко метра нагоре по пътя Мюлер тъкмо излизаше от колата си. В ръцете си държеше представителна кутия. Погледна към Фицдуейн, който носеше полицая, пушката му още димеше и целият бе в кръв. В първия момент разсъдъкът му отказа да проумее това, което очите му виждаха, на лицето му бе изписано пълно смайване. След това изпусна кутията и се втурна към тях. Сложиха Франц в колата и го покриха с одеяло.

— Фенерче? — каза Фицдуейн. — Имаш ли? — опита се да се сети за немската дума и се ядоса, че не бе учил чужди езици. Обясни с жестове какво иска. Мюлер кимна, отбори багажника на колата и извади един мощен прожектор. Фицдуейн го взе и бутна Мюлер на шофьорското място.

— Болницата и полицията! Hospital and Polizei, тръгвай! — извика той. Удари покрива на колата и Мюлер потегли със свирещи гуми.

Фицдуейн постави нови два патрона и се върна в коридора. Придвижваше се внимателно, както го бяха учили, пушката бе готова за стрелба. Вероятно вътре вече нямаше никой, но не виждаше причини да се държи като глупак. Осъзнаваше, че ако наистина мислеше за живота си, щеше да изчака полицията, но просто нямаше търпение.

Забеляза, че всички лампи в тунела бяха методично изпочупени. От една страна това осигуряваше прикритие в тъмнината за бягството, а от друга бе като алармена система — който и да влезеше, щеше да стъпи върху стъклата. Вратата към хранилището на сирене зееше отворена. Помещението беше дълго и в него се редяха рафт след рафт с пити сирене, всяка от която имаше клеймо за производство, тегло и вид.

В ъгъла имаше две порцеланови мивки. Фицдуейн насочи лъча на прожектора към тях. Бяха облети с кръв. Проследи кървавите следи и лъчът освети едно тяло, с престилка, която някога е била бяла, а сега бе пропита с кръв. Трупът бе обезглавен. Наведе се, за да разгледа тялото по-отблизо. Покритият с плочки под лепнеше от кръв. Очевидно бяха сложили главата на жертвата в мивката, като при ритуално убийство. Можеше да си представи ужаса на момчето, когато шията му е допряла студения ръб на мивката.

Погледна в мивките, но главата не се виждаше никъде. Огледа пода и като не намери нищо, започна да се чуди защо ли им е притрябвала главата. Като доказателство за изпълнено поръчение или да попречат на бързото идентифициране? Спомни си за убийството на шахматната дъска и за странното чувство за хумор на извършителя и се досети какво може да са направили. Освети с прожектора рафтовете с безупречно подредените пити със сирене и започна да ги преглежда един по един. Скоро откри това, което търсеше и макар да бе подготвен, когато я видя стомахът му се преобърна. Главата на Феликс Крейн го гледаше между две пити от най-доброто сирене на Мюлер.

Фицдуейн излезе на пътя и зачака полицията. Паркираният камион го нямаше. Не си спомняше дали когато изнесе Франц, камионът бе там. Представителната кутия лежеше на земята, там, където Мюлер я бе захвърлил.

„Бъди готов“, каза Кадар и даде скаутски поздрав, но думите му не бяха предназначени за никого, тъй като беше сам.

Големият фризер бе поставен в таен склад в съседното жилище, което също принадлежеше на Кадар, но бе регистрирано на нечие друго име. Всъщност, обладан от манията винаги да има на разположение резервен изход, Кадар притежаваше цялото каре и чрез тайни врати можеше да преминава от единия до другия край, без да се налага да излиза на улицата. Не му се нравеше много това, че трябваше да държи фризера с издайническото му съдържание толкова наблизо, но бе взел всички предпазни мерки. По-важното беше, че така можеше веднага да си вземе това, което му трябваше.

Влезе в малката ярко осветена стая, заключи вратата след себе си и едва тогава набра кода, за да отвори капака на фризера. Беше тъпкан с храна. Най-отгоре имаше телени каси, в които храната беше разпределена по вид. Обичаше всичко да си знае мястото. Извади една каса със замразени зеленчуци, после една с риба. Следващата беше с птици, предимно фазани и няколко яребици. Съвсем наскоро бе ял фазани, приготвени по най-различни начини, но взе, че си счупи зъб на една сачма — явно смахнатият ловец си е въобразявал, че стреля по лешояди, а не по фазани, защото сачмата бе от големите — и се наложи да отиде на зъболекар. И макар след случилото се вече да не му се ядеше фазан, посещението при зъболекаря, колкото и досадно да беше, го бе вдъхновило за нови акции. Докато лежеше на зъболекарския стол започна да планира собствената си смърт. Беше доста приятна игра за въображението, още повече, че се предвиждаше и смъртта на зъболекаря.

Вярно, че идеята му не се отличаваше с оригиналност, но това не означаваше, че не я бива. Така или иначе първоначалният замисъл бе изменен в резултат на случайно разкритие, благодарение на обичайния монолог на зъболекарите докато жертвите им седят безпомощно с отворена уста. Той беше в духа на това, че преуспелият и много скъпо вземащ доктор Ернст Венгер е много съвестен човек. Берничанин до мозъка на костите си, той не само водеше пълна картотека на всичките си пациенти в кабинета си, но и държеше копие от нея в банката, като всяка седмица внасяше новите данни. Доктор Венгер притежаваше акции и ценни книжа, но като имаше предвид колко доходна е работата му, заставен да избира между ценните книжа и картотеката си, нямаше да се колебае дълго. Картотеката на пациентите му беше неговата „златна мина“. Доктор Венгер харесваше шегите си, за разлика от пациентите си.

Кадар остави и последната каса на пода и погледна във фризера. Нищо не се бе променило от последната проверка. Това го успокои, макар и да не го изненада. Не очакваше да завари обитателя на фризера да дъвче замразен грах или да си пуска мустак, за да убива времето. Обикновено замразените трупове не се отличаваха с активна дейност. Кадар се наведе през ръба на фризера и каза:

— И твоето време ще дойде, не се бой — после се усмихна окуражително.

Вътре, добре замразен, лежеше Пол Щрауб. На лицето му се бе запечатал израз на страх, паника, отчаяние и пълно неверие. Бяха го упоили, завързали здраво и го бяха поставили във фризера жив. Последното, което видя, преди да затворят капака, бе каса със замразени пилета. Ако беше вегетарианец сигурно не му е било приятно. Беше замразен до смърт и единственото му прегрешение беше, че по ръст, тегло и общ вид напомняше на Кадар. Освен това бе и пациент на доктор Венгер.

Кадар се наведе още по-надолу и почука по трупа. Беше твърд. Замразяването бе станало добре. Беше се колебал дали да не използва течен азот, който би предотвратил разлагането на тъканите, но като се имаше предвид какво ще се случи на трупа, обикновеният метод беше по-приемлив.

Започна да връща касите във фризера. Точно преди да сложи и последната, погледна замразеното лице на покойния Пол Щрауб. Очите бяха отворени и покрити с коричка лед.

— Не се сърди на мен — каза Кадар, — виновен е фазанът.

Остави и последната каса. Когато излезе от стаята и заключи вратата, той потри ръце от задоволство. В края на краищата нещата се нареждаха много добре, независимо от несъвършения материал, който използваше.