Игрите на Палача

Глава пета

Смятайки, че престоят му в Швейцария ще продължи няколко дни, а не както се оказа, няколко седмици, Фицдуейн бе оставил ландровъра си на паркинга на летището в Дъблин и не очакваше да го намери там. За негова изненада джипът си стоеше, но цветът му почти не личеше под пласта неизгорено авиационно гориво и дъблинска мръсотия.

Неохотно посегна към мръсната дръжка, за да отвори вратата. Внезапен порив на вятъра запрати дъжда в лицето му и целия го намокри. Фицдуейн отвори вратата, хвърли багажа си на седалката и се качи в колата. Десният му крак се вледени и той разбра, че е стъпил в локва. Тръшна вратата и успя да се скрие от лошото време поне за малко.

Беше махмурлия. Дявол да ги вземе швейцарците и техните изпращания.

Защо, по дяволите, живееше в такова мрачно, мокро и брулено от ветровете място като Ирландия? Беше месец май, а той зъзнеше от студ.

— Вече мислех, че си умрял — каза весело Килмара — или поне на смъртно легло, заобиколен от неомъжени медицински сестри в реанимацията на „Тиефенау“ — той поглади брадичката си и добави. — Приготвих вечеря за всеки случай — поведе го към просторната кухня. — Накарах Аделин и децата да се махнат за известно време.

— Съвсем бях сдал багажа — каза сухо Фицдуейн, — макар че сигурно съм бил замаян от пиротехниката. Оправи ме един доктор от бърза помощ, който явно бе решил, че е настъпил звездният му час.

— Пийни нещо и се отпусни — каза Килмара, — в това време аз ще приготвя нещо за хапване. Ще ми разкажеш всичко като се нахраниш — додаде той и му подаде едно шише уиски. — Предполагам, че ще останеш тук тази нощ, изглеждаш ужасно.

— Швейцарско гостоприемство — измърмори кисело Фицдуейн и се отпусна в едно кресло до камината. — Чувствам се странно — каза той, — уж съм си в къщи, а съм потиснат и ми е студено.

— Това е, защото винаги си намираш работа все на топло и слънчево — каза Килмара. — Така или иначе, вече се върна. Би трябвало досега да си свикнал с времето тук. Защо ти се струва странно?

— Не знам — каза Фицдуейн, — а може би знам — той заспа, както винаги щом отидеше у Килмара.

Пет часа по-късно чиниите бяха ометени, съдомиялната машина бе заредена. Всички алармени системи бяха проверени, а кучетата бяха пуснати навън да правят каквото намерят за добре. Килмара бе получил доклад за последните събития от дежурния офицер. Денят бе почти свършил.

Навън плющеше дъжд и духаше доста силен вятър, твърде необичаен за сезона. Двойните прозорци и дебелите завеси почти поглъщаха шума, само от време на време вятърът злобно изсвирваше в комина. Седяха пред камината, пиеха кафе и уиски и пушеха пури.

Фицдуейн все още не можеше да се отърси от преживяното в Берн. Чувстваше се преуморен. Като го видя в какво състояние е, Килмара умишлено бе отложил вечерята за по-късно, за да може да поспи, но дори и няколкочасовият сън не бе успял да го освободи от напрежението.

Чу как един часовник удари полунощ.

— Ама че време за сериозни разговори — каза Фицдуейн.

Килмара се усмихна.

— Съжалявам, но времето ми изтича и е много важно да говоря с теб.

— Давай тогава.

— Палачът — каза Килмара. — Да започнем със смъртта му.

— Палачът — повтори Фицдуейн замислено. — Толкова много различни имена, но най-странното е, че все още продължавам да мисля за него като за художника Саймън Балак.

— Продължават да изскачат още имена и личности — осведоми го Килмара. — Има и някакъв Уитни. Най-вероятно името е заимствано от един русокос и дълго оплакван агент на ЦРУ в Куба, който му е бил приятел. Изглежда Лодж все пак е истинското му име. Всички биографични данни съвпадат или поне такова е мнението на психиатрите. Чете ли материалите, които ни изпратиха от ЦРУ?

Фицдуейн кимна. Помнеше описанието за Лодж от кубинския му период — много умно, наплашено и самотно малко момче, което в последствие се бе превърнало в гений-психопат. Смяташе, че не им бяха предоставили всичко — ЦРУ никак не обичаха да говорят за Куба.

— Ще го наричаме Палачът — каза Фицдуейн. — Така или иначе пресата вече използва това прозвище: „Убит е най-опасният терорист. Огромен успех за обединените усилия на полицията на Берн и Бундескриминалампт. Палачът намира смъртта си.“

— Е, полицията в Берн трябваше да каже нещо на пресата — каза Килмара. — Не може, след като са обърнали част от града в зона на бойни действия и сринали с основи цяло каре, да не дадат поне някакво обяснение. Хайде, разкажи ми подробно всичко. Искам да навляза в положението. Палачът може да е мъртъв, но това не означава, че бойните му групи са унищожени. Един приятел от Мосад ми подшушна някои неща, които никак не ми харесват.

— От Мосад? — изгледа го Фицдуейн.

— Аз попитах пръв — каза Килмара.

Когато Фицдуейн свърши Килмара каза:

— С една дума, не си видял как убиват Палача.

— Не — каза Фицдуейн. — След като Паулус извика „Земпах“ и застреля Лестони, всичко се случи много бързо. Просто приключи за секунди. Последно видях как Балак се насочва към дъното на ателието. Стрелях по него няколко пъти, но не вярвам да съм го улучил. След това нахлу атакуващият отряд и Мечката с идиотския си танк. Когато отново отворих очи, вече бях в „Тиефенау“ и тогава ми казаха как е свършило всичко. Хората от атакуващия отряд са видели Балак да се измъква от ателието през една врата в задния край. Засипали са го с всичко възможно, без ядрено оръжие и тогава е избухнала някаква вградена термична бомба и подпалила цялата сграда. Цялото каре изгоряло до основи, а когато останките се охладили достатъчно, влезли и намерили няколко трупа. Палачът бил разпознат по зъбите. Явно се е опитал да унищожи архивите на зъболекаря, но се оказа, че той предвидливо държал копие от тях в банков сейф.

Както и да е, според официалните власти, с Палача е свършено. Последната седмица отговарях хиляда пъти на хиляда въпроса, а вечер се напивахме с Мечката. И ето ме сега тук.

— Защо Паулус фон Бек е извикал „Земпах“? — попита Килмара озадачено.

Фицдуейн се усмихна:

— Любов, чест, дълг. Всеки от нас мотивира действията си по някакъв начин.

— Не те разбирам.

— Рода фон Бек са част от аристокрацията на Берн. Паулус е смятал, че е осквернил семейната чест и противопоставяйки се на Палача е единственият начин да измие позорното петно. Когато войските на Наполеон нахлули в Швейцария, се разразила битката при Земпах. Защитниците на Берн били победени, но за сметка на това спасили честта си. Един от героите от тази битка се е казвал фон Бек.

Килмара вдигна вежда и поклати опечалено глава. Огледа Фицдуейн замислено и после каза:

— Какво те притеснява? Палачът е мъртъв. Нима не всичко е свършило?

Фицдуейн изгледа подозрително Килмара:

— Защо да не е свършило? Шефът на Крипо казва, че е свършило. Той дори плати сметката за празненството по случай заминаването ми и лично ме закара до летището. Според него нещата в Берн се нормализират. Ако ме види пак ще получи инфаркт.

Килмара се засмя и после пак стана сериозен:

— Хюго, познавам те вече от двайсет години. Научил съм се да вярвам на инстинктите и на преценката ти. Какво те притеснява?

Фицдуейн въздъхна:

— Работата е там, че не съм сигурен, че наистина всичко е свършило, но не мога да ти обясня защо, дори вече не знам какво всъщност знам. Направо съм скапан. Доста нещо видях в Берн. Сега искам просто да се прибера у дома, да си вдигна краката, да си въртя палците и да реша какво да правя оттук нататък. Повече няма да снимам войни — твърде стар съм вече, за да се оставя да ме застрелят и твърде млад, за да умра. Пък и нямам нужда от пари.

— Ами Етен? — попита Килмара. — Тя има ли място в плановете ти? Докато те нямаше, на няколко пъти ми се обажда да ме разпитва за тебе. Имам чувството, че играя ролята на посредник. Ще ми се вие двамата да се разберете. Този твой отвратителен навик да не се обаждаш докато те няма, е съвсем идиотски.

— Имаше си причини — каза Фицдуейн, — идеята беше и двамата да можем да обмислим нещата спокойно.

— Да, де. Хем не можете един без друг, хем не се чувате месеци наред. Дори древните римляни са си пращали послания на каменни плочи, а сега не знам дали знаеш, има едно нещо, което се нарича телефон — поклати недоумяващо глава и си запали лулата. — Какво те кара да мислиш, че не всичко е свършило? Нима подозираш, че Палачът е оцелял от пожара?

Фицдуейн обмисли внимателно отговора си:

— Палачът винаги действа с някаква измама — каза той най-накрая. — Щях да съм много по-спокоен, ако бяха открили тялото му. Данните от зъболекарския архив може да са подменени. От друга страна, самият аз бях там и не виждам как би могъл да избяга. Не е възможно да е излязъл жив от подобен пожар. Значи трябва да е мъртъв и не смятам да прекарам заслужената си почивка в тревоги какво може да се случи. Всичко може да се случи. Притеснявам се от това, което ще се случи.

— Доказателствата сочат, че Палачът е мъртъв — каза Килмара, — но няма гаранция, че многобройните му отряди ще се саморазпуснат или ще се захванат с плетива. Не забравяй, че той е действал чрез много автономни групировки и няма да се учудя, ако за лидерското място не се явят няколко нови кандидата. Друго, което не ми дава мира, е обесването на Руди фон Графенлауб и още няколко странни случки на твоя остров. Там има много богати хлапаци, а Палачът никога не действа самоцелно. Има данни за не едно отвличания, организирани от него. Дали пък Руди и странно облечените му приятели не са били подготвяни, за да подпомогнат отвличането на всички от училището? Мястото е достатъчно уединено, а родителите, които пращат децата си в „Дрейкър“ са много по-богати, отколкото си мислиш.

— Здравец — каза Фицдуейн сънливо. — Какво?

— Непрекъснато изскача оттук-оттам по някое стръкче здравец — на татуировките, в записките на Айво, а в апартамента на Ерика думата беше написана на стената. Обаче, убий ме, не знам какво означава това.

Килмара пресуши чашата си и се зачуди дали има смисъл да продължава разговора, Фицдуейн почти дремеше. Но тъй като времето, с което разполагаше, бе съвсем ограничено, той реши, че трябва да опита.

— Остави сега цветята — каза сухо той. — Има още няколко неща, които трябва да обсъдим — и отново напълни чашата на Фицдуейн.

Усилието да държи чашата си, без да я разлее, накара Фицдуейн да се съсредоточи. Почти се разсъни.

— И които искаш да ми кажеш, нали? — каза той услужливо.

— Моят приятел, министър-председателят — започна Килмара, — се опитва да ни прецака.

— Не си ли мислил за друга работа? Не ми е ясно какво толкова ти харесва да работиш за един политик, който е готов да ближе задника на всеки, щом така му е изгодно. Делани е говедо и такова ще си остане.

Килмара изцяло споделяше мнението на Фицдуейн, но сега това не беше от значение.

— Един добър наш приятел от Мосад — макар че не всички са ни приятели, ми каза за една бойна група от около седемдесет елитни терористи, базирани в Либия, които са обучени да направят нещо много неприятно за нас тук.

— Искаш да кажеш, че ПЛО ще дойдат тук? — попита Фицдуейн. — Но защо? Да не би да са слънчасали и искат да се порадват на малко дъждовно време? Какво общо има организация като ПЛО с Ирландия?

— Не съм казал, че става дума за ПЛО — каза Килмара, — в групата действително има хора от ПЛО, но те са наемници. Целта им е, само си представи, Американското посолство в Дъблин. Насрочено е някъде за през май.

— А как седемдесетте тежковъоръжени терористи ще влязат в страната? — попита Фицдуейн. — И какво общо имам аз с това? Посолството е в Дъблин, а аз ще съм толкова далеч, колкото може да бъде човек, без да падне в океана. Ще спя по дванайсет часа на ден, ще си говоря с гларусите, ще си мисля за възвишени неща, ще си пия домашната ракия и ще стоя далеч от неприятности.

— Изслушай ме и тогава приказвай — каза Килмара. — Занимаваме се с това откак ни посети човекът от Мосад, а след това чухме за смъртта на Палача. Това, което сега ще ти кажа, със сигурност ще ти развали настроението. Смятаме, че нападението на американското посолство е само една от игричките на Палача или неговите наследници. Това е най-вероятно замислено, с цел да отклони вниманието и силите ни, а само един Господ знае коя е истинската мишена. Нищо чудно въобще да не е в Ирландия. Може да е дори някъде в Близкия изток. За съжаление, фактът, че смятаме това за уловка, никак не ни помага. Има заповед рейнджърите да охраняват посолството докато не премине опасността, което пък значи, че аз съм с вързани ръце и по никакъв начин не мога да реагирам, ако се появи заплаха от другаде. Нямам достатъчно хора хем за охрана, хем за бърза намеса на друго място.

— Мислех, че първоначалната идея беше рейнджърите да се използват само за бърза намеса.

— По принцип е така — отговори Килмара с тревога в гласа, — но за този случай никой не искаше да ме слуша. Наредиха ми и толкоз. Знаеш, че Ирландия има по-специални отношения с Чичо Сам и Таойсийч веднага се възползва от възможността да ми натрие носа. Рейнджърите са дисциплинирани, а и понякога просто трябва да се примириш.

— И в крайна сметка какво ще правим?

Килмара вдигна рамене.

— Довери се на инстинкта си. Ако смяташ, че Палачът вече не играе, аз съм готов да ти повярвам. Но когато си толкова скапан, кой може да знае? Тъй или иначе, моя работа е да се подсигуря.

Фицдуейн се прозя. Часовникът удари два през нощта. Храната, умората и алкохолът съвсем му замаяха главата. Нямаше сили да спори.

— Какво искаш да направя?

— Приготвил съм ти някои неща — радиопредавател, амуниции и други. От теб искам само да си отваряш очите на четири. Ако усетиш нещо нередно, веднага ми се обаждаш и ние пристигаме.

— При условие, че имаш задължения на друго място, как ще стане това?

— Все ще измисля нещо — каза Килмара. — Може би нищо няма да стане, но ако все пак нещо стане, никой няма да е в състояние да ме спре.

Фицдуейн вече спеше. Отвън бурята бе затихнала.

Обикаляйки хълмовете и езерата на Конемара с взетия си под наем форд фиеста, посланик Ноубъл се чувстваше като дете, което е избягало от училище. От години не бе ходил на почивка, където да не го открият заради важни дела на Държавния Департамент, но най-вече се наслаждаваше на свободата да пътува без телохранители. Увериха го, че островът е много тихо кътче, независимо от това, че Северна Ирландия беше неспокойна.

Най-голяма заплаха за живота му тук бяха ирландските шофьори, прекомерното ирландско гостоприемство и времето. Предупредиха го да си вземе топли дрехи и чадър. А ако смята да се отдаде на риболов, най-добре е да си наеме помощник.

В последствие изчисли, че инструктажът му е увеличил федералния дефицит с няколко хиляди долара. Не бе забравил да си вземе чадър. Справяше се добре и без специални дрехи. Реши, че ще си наеме помощник за риболова, едва когато пристигне на острова на Фицдуейн. С нетърпение очакваше да се види със сина си и да разбере дали му харесва в „Дрейкър“.

Междувременно си прекарваше чудесно като не правеше нищо. Нямаше дипломати, нямаше спешни съвещания, нямаше съобщения по телекса, нямаше упорити журналисти. Нямаше нито официални вечери, нито приеми, мислеше си той, докато ядеше боб от консерва и чакаше чайника да заври. И най-вече можеше напълно да забрави тероризма. Бе оставил всичките си тревоги в кабинета, точно според напътствията на всички книги, които те учат как да забогатееш.

Вдигна глава към облачното небе, заслуша се в напевното почукване на дъждовните капки по чадъра му и си помисли: „животът е благословен.“

Фицдуейн спа до късно и с удоволствие закуси някъде след обяд. Бурята бе отминала, но дъждът продължаваше да вали, сякаш за да разсее всичките му съмнения относно това къде се намира.

Килмара бе излязъл отдавна, но бе оставил бележка къде може да го търси. Да се влезе или излезе от къщата на Килмара, без да се включи някоя от алармените системи, бе доста трудна задача, а и кодовете се сменяха всекидневно, а дори и два пъти дневно, Фицдуейн се чудеше как ли Аделин понася мисълта, че е омъжена за вероятна мишена. Това от само себе си значеше, че и тя самата става мишена, а и децата. Ама че живот. Дали сега, след срещата си с Палача, самият той не бе мишена? Ако е така, колко време щеше да продължи? И какво щеше да означава това за евентуалната му съпруга и деца? За първи път Фицдуейн осъзна, че щом един път си се забъркал с тероризма, независимо на чия страна, вече никога не можеш да избягаш. Това беше една безкрайна война.

Тъкмо премисляше, когато му се стори, че чува слаб шум откъм предната част на къщата — при условие, че не би трябвало да има никой друг, освен него самия. Сякаш се отвори и затвори някаква врата. Звукът не се повтори.

Изкушаваше се да си остане на мястото и да не обръща внимание на нещо, което дори не бе сигурен, че е чул. Провери пулта на алармената инсталация — във всяка стая имаше монитор, но всичко изглеждаше нормално.

Взе „Ремингтон“-а и сложи един патрон. Тихо като котка излезе от кухнята и тръгна по коридора към предверието. Трябваше да реши от коя страна да влезе. Докато се чудеше, вратата на всекидневната се отвори. Фицдуейн моментално приклекна.

Насреща му стоеше Етен.

— Господи, боже мой! — възкликна той.

Етен се усмихна:

— Беше идея на Шейн — каза тя, — полковникът много го бива за сводник — сведе поглед към пушката. — Доста неща ми каза, но едва сега разбирам какво е имал предвид.

Фицдуейн осъзна, че все още държеше пушката насочена към нея. Свали я, вдигна предпазителя и леко я остави на пода.

— Хюго, добре ли си? — попита тя разтревожено. — За Бога, кажи нещо, бял си като платно.

Фицдуейн вдигна глава към нея, радостта бе изписана на лицето му.

— Ку-ку! — каза той.

Етен бе с дънки, пъхнати в ботушите и мек пуловер. Усещаше парфюма й. Тя отмести пушката с крак и коленичи до него.

— Този път ще останеш ли по за дълго? — тихо каза тя. Свали пуловера и блузата си. Беше без сутиен. Имаше хубави стегнати гърди с добре оформени зърна. Гласът й бе станал дрезгав. Сложи ръце на раменете му и го бутна да легне. Той не се възпротиви.

— Войникът се завръща от война. Къде беше? Как е той? — тя разкопча колана му, разтвори ципа и постави ръката си на слабините му. — Майка ми ми казваше, никога да не слагам нищо в устата си, без да зная откъде идва — докосна го с език. — Къде е било малкото момче? — после вдигна очи и добави: — Всъщност виждам, че вече не е малък — изу ботушите си и свали, дънките, после легна по корем на килима и го подкани. Фицдуейн застана отзаде й и прекара ръка по гърба й, после бавно го обходи с устни, слизайки все по-надолу. Тя започна да стене от удоволствие, но той продължи така, докато вече сам не можеше да издържа, обърна я по гръб и я облада.

Когато свършиха, той я прегърна и нежно я притисна. Целуна я по челото и каза:

— Знаеш ли, тази година срещнах много самоуверени жени.

Етен лежеше, сложила глава на ръката му.

— Разкажи ми за Ерика — усмихна се тя закачливо.

Килмара седеше в кабинета си и за пореден път разглеждаше вътрешния градоустройствен план на американското посолство в Дъблин и разпределението на охранителните постове. Колкото повече го гледаше, толкова по-нещастен се чувстваше.

Посолството бе построено преди години, когато за сериозна протестна акция се смятаха едно-две развалени яйца запратени по колата на посланика. Сякаш бе проектирано, с цел да улеснява терористични атаки.

Триетажната кръгла сграда, плюс партерът, бяха с фасада, която се състоеше главно от стъкла в бетонени рамки. Кабинетите се намираха по външната част, центърът на сградата представляваше една ротонда от пода до тавана, която опасваше коридорите на трите етажа. Посолството се намираше на пресечната точка на едно „У“-образно кръстовище, от двете страни, на което имаше къщи. До партера можеше да се стигне с кола по една къса алея, входът към която бе затворен само от една маркирана бариера.

Терористите имаха богат избор от възможности за нападение. Мястото бе толкова леснодостъпно, че ако човек не е много наясно с нещата — за нещастие това не можеше да се каже за Килмара — би си помислил, че има някаква клопка или в противен случай, просто да се откаже от идеята за нападение от чисто спортсменство с мотива, че мишената просто няма никакъв шанс. Дори и канализацията, макар че Килмара не би могъл да разбере тези терористи, които биха използвали канализацията, за да влязат при условие, че има далеч по-хигиенични начини, дори тя, не бе обезопасена.

Килмара затвори папката с отвращение. Не му достигаха хора, за да блокира главните пътища, но това пък беше абсолютно изключено, защото ако затвореше само единият от тях, щеше да откъсне южната част на Дъблин от северната. Не можеше да използва войската, за да обгради мястото, защото бюджетът не го позволяваше. Не можеше не само да осигури пълна, но дори и частична безопасност на посолството и то срещу малка, добре въоръжена терористична група. А срещу седемдесет добре обучени и въоръжени терористи, усилията му биха изглеждали направо жалки.

Оставаше му само да се надява на късмета си. Въздъхна и отново отвори папката. Явно имаше истина в това, че колкото повече време отделиш на нещо, толкова по-добри са резултатите. Запита се дали същото важи и за другата страна и заключението никак не му хареса.

В крайна сметка положението бе следното: първо, той бе длъжен да се подчини на заповедите, второ, от всичките шейсет рейнджъри приблизително една трета бяха зачислени за денонощна охрана на посолството и като се имаше предвид, че се сменяха два пъти дневно, това означаваше, че почти всичките му бойци бяха заети, трето, действаха противно на целите си — вързани на едно място чакаха да ги нападнат, вместо да стоят настрана и да могат да действат по свое усмотрение, четвърто, тренировъчният им режим бе изцяло нарушен (рейнджърите стреляха по няколко часа дневно, за да поддържат високите си стрелкови умения), пето, самият той бе изцяло ангажиран, за да провежда тая тъпа операция и шесто, само един Бог знаеше какво става другаде през това време.

Идиотска работа.

След като прекара още една нощ в къщата на Килмара, отпочинал и доволен, Фицдуейн си тръгна за в къщи.

Предната вечер Шейн се бе обадил да каже, че няма да се прибира и че къщата е на тяхно разположение.

— Наше? — бе попитал Фицдуейн, галейки гърдите на Етен.

— Просто се досетих — каза Килмара сухо.

Фицдуейн се засмя:

— Ще се женим.

— Време беше — каза Килмара. — Трябва да бягам — след две минути се обади пак. — Не забравяй какво ти казах — добави той. — Влюбените са опасни — имат склонност да забравят околния свят.

— Не се чувствам в опасност — каза Фицдуейн.

— Щях да съм по-спокоен, ако се чувстваше. Когато се прибереш, ми се обади по радиото. Можеш да говориш спокойно.

Като затвори телефона Фицдуейн се замисли. Етен го докосна с език:

— Обърни ми внимание.

Той не чака втора покана.

Херкулесовите Колони, или както напоследък бе по-известен, Гибралтарският пролив, е като кост в гърлото за всеки моряк.

Ако човек за момент остави настрана местното население, което възлизаше на около двадесет и осем хиляди души, живеещи на парче земя колкото паркинг, щеше да открие, че Гибралтар представляваше сбор от апаратура за наблюдение, оръжия, една издълбана скала, военни и горили.

Въпреки че там изобилстваха шпиони, хора, горили и достатъчно апаратура, не бе чудно, че италианският кораб „Сабин“ за превоз на добитък, който пътуваше от Либия за Ирландия, за да натовари животни, предназначени за ритуално клане в Триполи, на минаване през пролива на Гибралтар, бе засечен от бреговата охрана, но това не породи никакви съмнения.

Търговията на добитък между Ирландия и Либия бе добре известна. Бяха виждали кораб „Сабин“ не един път. Единственото необичайно нещо, което би могло да предизвика коментари, но не ги предизвика, бе това, че този път „Сабин“ не спря в Гибралтар да бункерова. Явно екипажът е рискувал да го направи в Триполи, нещо, което капитанът на кораба никога не би повторил, освен ако не е на ръба на отчаянието.

Ако случайно някой бе обърнал внимание на това, биха му отговорили, че всичко е въпрос на договореност и биха допълнили отговора с характерен жест на броене на пари. Това щеше да е напълно достатъчно.

Корабът „Сабин“ излезе от гибралтарския пролив и взе курс към Ирландия.

Глава шеста

Разстоянието от Дъблин до острова взеха за около седем часа, с една почивка в Галуей, за да накупят малко продукти и да хапнат. Валя обилно почти до вечерта, след което времето им предложи такава изненада — небето се проясни като по чудо, Фицдуейн забрави всичките си мрачни мисли и почна да се чуди как е имал сили да напусне това райско кътче. Беше прекрасно.

Настроението му се повиши, но тъкмо когато наближиха замъка, дъждът се върна с удвоени сили, сякаш за да им напомни, че никога не трябва да приемат нищо за даденост.

— Това е една отвратителна и коварна страна — измърмори си той докато разтоварваше колата. Изкушаваше се да остави всичко в багажника и да разтоварва на сутринта, но това, което се намираше в четирите продълговати и доста тежки кутии, които Килмара му бе дал, трябваше да се постави под ключ възможно най-бързо.

По пътя бе разказал почти всичко на Етен. Докато тя и Уна бъбреха, той предаде и на Мъроу случилото се в основни линии. Не бе споделил съмненията си около предполагаемата смърт на Палача. Не искаше да ги плаши.

Мъроу и Уна бяха проветрили замъка, запалили камините и сега бе приятно, топло и уютно. Фицдуейн се зарадва, че отново си е у дома.

Мъроу го изслуша мълчаливо и се замисли, Фицдуейн напълни отново чашите и каза:

— Съвсем скоро ще имаш честта да видиш някои от хората, за които ти говорих. През последната седмица в Берн май главата ми бе твърде замаяна от празненствата по изпращането на Палача. Хайни Рауфман все още се възстановява и го поканих да види как живеят цивилизованите хора, после Хенсен изяви желание и накрая и Андреас фон Графенлауб. Той има нужда от разтоварване. Добре се справя, но доста нещо преживя. Смъртта на баща му бе тежък удар.

— Горкото момче — каза Етен.

— Хайни Рауфман ли е този, когото наричаш Мечката? — попита Мъроу.

— Като го видиш, ще разбереш защо.

— Хубаво ще бъде в замъка да има хора — каза Етен. Откакто бяха пристигнали, тя го оглеждаше с очите на бъдеща стопанка, Фицдуейн осъзна, че в живота му ще настъпят много повече промени, отколкото бе предполагал. Вярно, стените на замъка бяха претрупани с препарирани животински глави, оръжия и картини, но какво друго можеше да очаква човек от един замък? Това, което може би минаваше през главата на Етен, не му се понрави особено.

Етен го погледна:

— Дантелени завеси на прозорците — каза тя — и тапети на цветя.

— Само през трупа ми.

— Май ще трябва да изляза — каза Мъроу, без да помръдне. Целта му бе да върне разговора на първоначалната тема.

Фицдуейн го познаваше достатъчно добре.

— Какво си намислил, старче?

Мъроу внимателно обмисли думите си.

— Онези хлапаци от училището, които се занимават с онова нещо, какво става с тях?

— Нямаше кой знае какъв задоволителен резултат — каза Фицдуейн, — но при удара, който училището понесе, е съвсем разбираемо. Директорът получи информацията събрана от рейнджърите и от полицията, за това, което става. Вероятно е бил шокиран, но след като е размислил, е предпочел да приеме това по-скоро като проява на силно развито въображение у възпитаниците си. Бил е загрижен да не допусне повече неприятностите, да навредят на реномето на училището. Казал е, че ще се справи с положението, както той си знае. На края на срока и ще бъде благодарен на полицията, ако не се намесва повече. В края на краищата, не е престъпление човек да се облича като Човека-вълк и да тича из гората, ако това му харесва. Така или иначе, не можаха да разберат кои са участвали в ритуала, заснет от рейнджърите.

— А тогава как ще обяснят случката с обезглавената ни коза и следите от жертвоприношението, които откри? — попита възмутено Мъроу. — И това ли е проява на силно развито въображение?

Фицдуейн пресуши чашата си.

— Не, разбира се, но съществува и въпросът с доказателствата, а никой не желае да се стига до разследване на училището. То привлича значителни средства за областта, а напоследък реномето му доста се пропука. Мисля, че полицията почувства, че няма смисъл да насилва нещата.

Мъроу премисли чутото. Етен бе заспала в креслото си пред камината. Мъроу стана.

— С една дума, всичко приключи.

Фицдуейн се загледа в гаснещите въглени. Тук разговорът му с Килмара и собствените му инстинкти като че бяха изгубили силата си. Освен това месец май вървеше към края си. Реши, че ще остави мисленето за утре. Утрото бе по-мъдро от вечерта.

— Иска ми се да вярвам, че е така — каза той.

Посланик Харисън Ноубъл си мислеше колко добре се чувства тук. Лежеше в леглото си и се поздравяваше, че бе успял да открие това удобно и приятно място. Беше на острова, намираше се в близост до училището на сина си, стопанката на къщата готвеше чудесно, а човекът на име Мъроу бе предложил услугите си за помощник в риболова.

Харисън Ноубъл заспа веднага щом изгаси лампата. Спа спокойно като човек, който най-сетне е намерил това, което е търсил.

Въпреки че бяха взели хапчетата си против морска болест, голяма част от пасажерите на кораб „Сабин“ прекараха пресичането на Бискайския залив на легло.

Корабът клатеше силно — нямаше го товарът от хиляда и четиристотин глави добитък и съответното количество фураж и вода за животните, който го правеше по-неподатлив на капризите на океана. Екипажът, над седемдесетте въоръжени мъже, амунициите, експлозивите, ракетите земя-въздух и надуваемите бойни лодки не можеха да осигурят необходимия баласт.

Климатичната инсталация се справяше чудесно с миризмите от неразположението на пасажерите. Когато наближиха южната част на Ирландия, всички се почувстваха отново във форма. Почистиха оръжията си и за пореден път повториха отделните фази на плана.

Американският културен аташе оглавяваше екипа за спешни случаи, който координираше действията на охраната на посолството при заплаха от нападение. На пръв поглед изглеждаше неуместно в ролята на оглавяващ борбата с тероризма да е точно дипломат, чиито служебни задължения бяха културния обмен, посрещането на гостуващи бейзболни отбори и незнайните творчески търсения на учени и писатели. Но истината бе, че културният аташе заемаше висш пост в ЦРУ и бе преживял доста неприятни моменти в Латинска Америка.

След последния инцидент, когато небронираната му кола — въпрос на орязан бюджет — бе надупчена от автомат в Сан Салвадор и шофьорът му бе убит, той поиска да го пратят на по-спокойно място. Изпратиха го в Ирландия да поиграе голф и да си поуспокои нервите. Тъкмо бе започнал да усъвършенства удара си и да спи спокойно и се получи предупреждението за нападение.

Сега чакаше, обливаше се в пот и пиеше твърде много, което не бе добре нито за черния му дроб, нито за кариерата му, и се надяваше, че допълнително поставеното оборудване за наблюдение и подслушване, по съвет на Килмара, ще даде някакви резултати.

Мразеше да чака така, чувстваше се като мишена в обсега на оръжията. А мишените имаха незавидна съдба. Шофьорът му в Сан Салвадор бе умрял, притискайки пръсти към шията си в опит да спре бликащата от дупката артериална кръв.

На сутринта времето все още бе мрачно, но не валеше и затова Фицдуейн и Етен решиха да оседлаят конете и да се разходят из острова.

Вече нямаше и следа от изтощението, което Фицдуейн чувстваше веднага след завръщането си от Швейцария, и сега се наслаждаваше на свежия въздух и препускането.

На връщане към замъка, както обсъждаха весело бъдещите си планове, той изведнъж усети някакво познато чувство, но в първия момент не можа да го определи. Отначало не му обърна внимание, но когато замъкът се появи в далечината, Фицдуейн потъна в мълчание и в желанието си да разбере причината за неспокойствието, което го гнетеше, започна да си припомня откъслечни реплики и мисли, които се бе опитал да изхвърли от ума си.

Бе твърде уморен през последните няколко дни и просто не бе имал сили да разсъждава логично и да се вслушва в интуицията си. Умишлено бе пренебрегвал съмненията и предчувствията си. Сега премисли отново всички разговори и се опита да намери връзката с това, което самият той бе открил или изпитал.

Като се оставят на страна хипотезите и резултатите от компютърното изследване, Фицдуейн бе един от малкото, които познаваха лично Палача. Може би „познаваха“ бе твърде силна дума. Впечатленията, които имаше от него, но несъмнено времето, което бяха прекарали заедно, му бяха помогнали да прозре донякъде сложният му характер.

Палачът никога не правеше нищо без причина. Той непрекъснато играеше някаква игра, но ако човек се вгледаше в действията му, щеше да усети една внимателно балансирана склонност към самоунищожение. Планираше всичките си операции гениално и притежаваше полезната способност да предвижда ходовете на противника. Доставяше му удоволствие да дразни враговете си като оставяше достатъчно следи, за да ги разпали и в същото време вземаше всички необходими мерки, така че да сглобят картината, когато вече е твърде късно. Владееше изкуството на измамата и преструвката до съвършенство — черта, която притежаваше и Килмара. Имаше значително състояние и мислеше с размах. Според Хенсен и Следотърсача, всичките му операции бяха само подготовка за големия финален удар.

Нима наистина бе възможно касапницата в ателието на Балак да е била само част от сложна игра, замислена от Палача? Ако бе така, защо? Какво мотивираше действията му, освен удоволствието да бие системата? Определено мотивите не бяха политически. Вярно, използваше политическите идеи на многобройните си групи, за да постигне резултата, който целеше, но несъмнено основният му стремеж бяха парите. Това едва ли бе самоцел, по-скоро вид остойностяване на всичките му усилия от една страна и предимствата, които богатството осигуряваше — свобода и власт.

Основна черта в поведението на Палача бе опълчване срещу обществото като цяло, съчетано със зловещото му чувство за хумор. Очевидно изпитваше удоволствие да причинява болка на обществото, сякаш за да си отмъсти за раните, които вероятно са му били нанесени в ранните му години.

Отмъщението бе част от мотивацията.

Но нали Палачът бе мъртъв. Бернската полиция не бе вчерашна — всички изходи на ателието на Балак и околността бяха блокирани. Бе открито и тяло. Аутопсията вероятно е била направена с типичната швейцарска педантичност. Едва ли е била допусната грешка при идентифицирането по зъбите. Но дали данните в зъболекарския архив бяха на Палача? Превъплъщаването му бе специалност, а и вероятно не е било трудно да си осигури подходящо тяло. Възможно ли бе да е предвидил вероятността да е разкрит и отново да бе обърнал нещата в своя полза, натривайки носа на властите?

Лошото бе, че на всички им се искаше да вярват, че Палачът е мъртъв. Беше им писнало да се страхуват от него. Бе твърде непредвидим и опасен. Не искаха да живеят с мисълта, че всеки момент можеше да се появи отново, за да си отмъсти. Жените и децата им щяха да са в опасност. Не желаеха да живеят в страх. Но какви неща му минаваха през главата? Разбира се, че Палачът бе мъртъв. Огромни средства бяха хвърлени за залавянето му. Никой не може сам да спечели битката срещу обединената мощ на силите на реда и законността.

Как ли пък не!

В ума му изникна образът на Балак, толкова ярък и жив, сякаш бе пред него — очите му светеха и той се усмихваше.

Точно в този момент Фицдуейн разбра със сигурност, че далеч не всичко бе свършило и че Палачът бе жив. Прониза го страх и Пука, усетила неспокойствието на господаря си, изцвили и се вдигна на задни крака. Лицето му пребледня и Етен го гледаше недоумяващо. Май му бе прилошало, добре че почти бяха стигнали замъка.

Като влязоха във вътрешния двор, видяха Кристиян дьо Гевен, търговски банкер от Париж, който споделяше интереса на Фицдуейн към средновековните оръжия и по-специално към големия лък, тъкмо да излиза от едно такси, натоварен с въдици и друг багаж.

Като ги забеляза, той ги поздрави весело, но изражението му бързо се смени, щом забеляза лицето на Фицдуейн.

— Но ти ме покани — каза той разтревожено — и аз ти писах, че идвам. Случило ли се е нещо?

Фицдуейн се усмихна. Съвсем бе забравил, че дьо Гевен ще идва.

— Не се притеснявай — каза той, — проблемът не си ти.

Погледна палтото и шапката от туид на дьо Гевен, които бяха покрити с ръчно направени мухи за стръв. Ярко боядисаните им крилца създаваха впечатлението, че французинът е накацан от миниатюрни тропически птички.

* * *

Земята и сградите на едно посолство се считат за територия на страната, която го представлява. Това по отношение на охраната и безопасността означаваше, че рейнджърите на Килмара трябваше да осъществяват охрана извън границите на американското посолство. Вътрешната охрана оставаше грижа на американските пехотинци и службата по Сигурността към Държавния Департамент на САЩ.

Изкуственото разделяне в разполагането на силите им не се нравеше нито на Килмара, нито на културния аташе — но и двамата нямаха никакво намерение да нарушават протоколите на виенския договор, който даваше такива разпоредби.

Първият пробив дойде, когато един от полицейските агенти, зачислен към Килмара по негова молба, ги уведоми, че един от апартаментите в сградата, гледаща към посолството, за кратко е бил даден под наем на четирима японци, чийто престой в Ирландия щял да бъде съвсем кратък, тъй като търсели подходящо място за техен завод по електроника. Желаели да се нанесат веднага. Дори значителната предплата, която агентът поискал, не ги отказала.

Във всички празни апартаменти, както и в някои от обитаваните, предварително бяха поставени микрофони в очакване да се случи нещо подобно. В посолството имаше и наблюдателен център, но действителното наблюдение се извършваше от щабквартирата на рейнджърите на „Шрусбъри роуд“.

Подслушвателната уредба бе последен модел и звукът бе кристален. За жалост, въпреки че сред рейнджърите имаше и лингвисти, говорещи на общо осемнайсет езика включително арабски и иврит, никой не говореше японски.

Тогава Гюнтер се сети, че бе видял един от морските пехотинци да си говори с някакъв американец от японски произход. Това не означаваше, че той говори японски, след като живееше в Щатите, но си струваше да опитат.

Провървя им.

Докато слушаше превода, Килмара започна да се чуди дали пък не бе прибързал със заключението, че цялата работа е посолството е уловка. От това, което чуваше, му се стори, че в крайна сметка можеше наистина да се случи нещо. После изведнъж изскочи връзката с някаква конференция на туристически агенти, която щеше да се състои на следващия ден в близкия „Джурис Хотел“. Всички идваха от Близкия изток и броят им възлизаше на седемдесет и двама души.

Подкрепленията бяха поставени в готовност. Оттеглянето на рейнджърите бе отложено. Сега оставаше въпросът кога да се намесят. Май излишно бе наплашил Фицдуейн. Е, по-добре уплашен, отколкото мъртъв.

Килмара реши, че се поддава на събитията и не обмисля достатъчно съществуващите факти. Наклони стола си назад и се отдаде на сериозен анализ на положението. Извика файла с разписанията и започна да експериментира различни варианти.

Следобед времето изостави всички опити за неутралитет и се зае да премести част от Атлантика на мястото на западното крайбрежие на Ирландия.

Етен и Уна започнаха да правят разпределението на гостите за спане, а Фицдуейн се затвори в кабинета си в опит да поразчисти двумесечната поща, която се бе натрупала на бюрото му.

Имаше няколко писма от Берн, които не представляваха интерес, с изключение на една туристическа брошура за текущите и предстоящи събития в града. Разлисти я разсеяно и за свое учудване усети, че Берн му липсва. Тъкмо бе на път да я метне в кошчето, когато една подробност привлече вниманието му. При нормални обстоятелства, това едва ли щеше да го впечатли повече от дисертация върху особеностите на козината на яковете, но предчувствието, което го гризеше и разсъжденията му по повод Палача, го накараха да прикове поглед.

Казваше се, че сряда, двадесети май, е Денят на здравеца. Тогава всички добри граждани на Берн украсяваха къщите си със здравец. Значи градът щеше да потъне в кървавочервено.

Бе твърде съмнително съвпадение, а и бе напълно в стила на зловещото чувство за хумор на Палача.

Той разопакова радиостанцията, която Килмара му бе дал и му се обади. Връзката бе добра, но полковникът го нямаше. Фицдуейн реши, че ако предаде съобщение за здравец чрез посредник, Килмара като нищо щеше да си помисли, че окончателно се е смахнал.

— Кажете му да ми се обади при първа възможност — каза той, — край.

— Разбрано — каза дежурният в щабквартирата на рейнджърите.

Фицдуейн се присъедини към жените да им помогне за оправянето на леглата. Мечката се бе обадил от летището. Пристигаше и бе взел със себе си и медицинската си сестра, надявайки се, че Фицдуейн не би имал нищо против. Андреас фон Графенлауб, да не остане назад и той водеше приятелката си. Щяха да пренощуват в Дъблин и да изчакат Хенсен. Възнамеряваха да потеглят рано на другата сутрин и да пристигнат в замъка тъкмо за обяд.

Фицдуейн се питаше дали бе обяснил, че замъкът му, макар и замък, не бе голям. Следващият неочакван гост ще трябва да спи в конюшнята.

Вечерята вървеше чудесно, но колкото и да се опитваше, Фицдуейн не успя да се отпусне и да се наслаждава до край.

Вярно, когато трябваше, се усмихваше и смееше, дори вдигна тост за добре дошли на гостите, но Етен усещаше, че нещо го яде. Отговорът му, че вероятно все още преживява последиците от случилото се в Берн, не я задоволи, но тъй като от дясната й страна седеше Хари Ноубъл, който през цялото време се опитваше да я забавлява, а дьо Гевен седнал насреща и използваше всеки удобен момент, за да пофлиртува с нея, тя остави Фицдуейн насаме с мислите му.

Когато вечерята достигна фазата на коняка и кафето, като междувременно риболовните случки ставаха все по-невероятни, Фицдуейн се извини, отиде в кабинета си и отново се опита де се свърже с Килмара. Този път имаше късмет, но разговорът, който последва никак не го успокои.

Етен го завари да седи вперил поглед в огъня на камината. Тя седна пред него на пода и нежно го подкани:

— Кажи ми, какво има.

Той й разказа всичко от начало до край. Когато свърши, на лицето й бе изписана тревога.

Фицдуейн спа спокойно и се събуди призори отпочинал.

Оседла Пука и обиколи острова, опитвайки се да прозре намеренията на Палача. Посрещна го идилична картина на спокойствие и хармония и дори за момент се усъмни във все по-нарастващото си чувство на приближаваща опасност.

Утринната мъгла се стопи на слънчевите лъчи и безоблачното небе обещаваше хубаво време. Силният западен вятър се бе превърнал в лек и галещ бриз. Въздухът бе кристалночист от падналия предния ден проливен дъжд. Жужаха насекоми, пееха птички. Завладян от гледката и спокойствието, което цареше, на Фицдуейн му бе трудно да реши, какво може да е намислил Палачът. Започна да се чуди дали пък въображението му не му играеше лоша шега.

Явно мишената бе училището „Дрейкър“, а като се имаше предвид начинът му на действие, най-вероятната цел бе отвличане. Един Господ знаеше колко богати бяха родителите на учениците в „Дрейкър“, но очевидно Палачът имаше представа, щом смяташе, че си заслужава усилията.

Все пак училището разполагаше с някаква охрана. Килмара бе уредил шест цивилни, но добре въоръжени ченгета да бъдат настанени там. Живееха в главната сграда и следователно би трябвало да успеят да се справят с всякаква заплаха или поне да задържат положението, докато не пристигне помощ. Ахилесовата пета на този план бе времето, за което подкрепленията щяха да пристигнат на острова. Мястото бе уединено и щяха да минат поне няколко часа преди да дойде помощ. Местната полиция сигурно щеше да пристигне по-рано, но пък там стоеше въпросът за това, доколко можеха да се противопоставят на въоръжението на терористите.

Без да се замисли, Фицдуейн бе подметнал на Килмара, че щом родителите са толкова богати, биха могли да отпуснат малко средства за осигуряване на допълнителна охрана на училището. Полковникът си направи труда да му обясни как стоят нещата: ако родителите усетеха и най-лекият намек, че децата им може да са в опасност, всички ученици щяха моментално да бъдат прибрани в къщи, при мама и татко в Саудитска Арабия, Дубай или Токио, по-бързо, отколкото подкупът изчезва в джоба на политика. А ако те си заминеха, нямаше да има училище и тогава доходите на местната община щяха драстично да паднат. Без доказателства в подкрепа, тези неясни хипотези за приближаваща опасност не струваха и пукната пара.

Водите на океана, обикновено сиви и заплашителни, сега бяха гладки като стъкло и сини като Средиземно море — „още една измама, — помисли си Фицдуейн“, защото дори и по това време на годината водата на Атлантика бе едва няколко градуса над нулата.

— Цялото това спокойствие и мир е само илюзия — каза той на Пука, — но кога и как това ще стане ясно е друг въпрос — конят не посмя да отговори и продължи да пасе.

От комина на Мъроу се издигаше дим, Фицдуейн откъсна Пука от закуската й и я подкара към къщата. Като се приближи, видя Мъроу да го чака облегнат на вратата, а отвътре се носеше аромата на бекон с яйца. Внезапно усети вълчи глад.

— Станал си рано-рано, какво има? — попита Мъроу. — Да не би Етен да те е изхвърлила?

Зад рамото на Мъроу се появи Уна.

— Добро утро, Хюго, не му обръщай внимание, той няма чувство за такт, влизай да закусиш.

Фицдуейн слезе от коня и каза:

— Убеди ме, ей сега идвам. Искам само да обясня на Мъроу някои неща насаме.

Уна се усмихна и изчезна по посока на кухнята.

— Късмет! — извика тя през рамо.

Мъроу пристъпи напред и излезе на слънце.

— Сигурно сънувам — каза той, — нито едно облаче в небето, направо не е за вярване.

— Мъроу, вчера, докато ми съобщаваше местните клюки, спомена, че на острова е кацнал самолет. Тогава не обърнах особено внимание на това, но сега искам да знам дали съм те разбрал правилно. Тук на острова ли е кацнал самолетът или от другата страна на моста?

Мъроу пое дълбоко въздух, изпусна го и каза:

— Ами, отвъд моста, направо тука си го приземи момчето, на пътя близо до училището.

— Не знаех, че там има място за приземяване на самолет — каза Фицдуейн, — а и пътят е толкова разнебитен.

— Разнебитен-неразнебитен — каза Мъроу, — момчето си го приземи и то не един път. Отидох да погледна и даже говорих с пилота. Чужденец, но приятен. Возеше двама пътници, каза, че били роднини на някого от учениците в „Дрейкър“.

— Помниш ли името на ученика? — попита Фицдуейн.

Мъроу поклати отрицателно глава.

— Какъв беше самолетът?

— Беше малък, с два двигателя, приличаше на кутия, обикновено с такива летят до Аранските острови.

— Ясно, бил е „Айландър“ — каза Фицдуейн, — кръстоска между летящ камион за доставки и джип. Ако пилотът е добър, наистина може да се приземи тук. На този тип самолети им трябва не повече от четиристотинметрова писта, а понякога и по-малко.

— Защо питаш?

— Ще ти кажа, след като хапнем — отговори Фицдуейн. — Не искам да ти развалям апетита — и последва Мъроу в къщата.

На масата седеше Хари Ноубъл с чаша чай в ръце.

— Добро утро, господин посланик — каза Фицдуейн.

Хари Ноубъл зяпна от изненада:

— Откъде, за Бога, знаете това? — попита смаян той.

Фицдуейн седна на масата и загледа как Уна му налива чай.

— Е, имам приятели на високи постове.

Посланик Ноубъл кимна мрачно. Свърши се с пребиваването му инкогнито. Сигурно скоро щяха да го нападнат отговорни служители по протокола от американското посолство. Отиде и ходенето му за риба.

— Искам да си поговорим — каза Фицдуейн — и отсега се извинявам, че темата на разговора ни никак няма да е приятна.

Уна сервира храната:

— Първо хапнете — каза тя, — неприятностите ще почакат.

Закусиха и после Фицдуейн разказа всичко на посланика.

— Много предположения и малко факти — каза той, — а и доколкото знам, полицията и другите служби по опазване на реда са уведомени за подозренията ви. Но като че ли вероятността да се случи нещо е почти изключена. Пренапрегнат сте от преживяното в Швейцария.

Фицдуейн кимна.

— Очаквах подобна реакция, аз залагам преди всичко на инстинкта си, а той никога не ме е подвеждал.

Мъроу отвори шкафа и извади една пушка с мощен телескоп. Със същия тип оръжие бе стрелял в Конго. Разглоби пушката и отново я сглоби, без да гледа.

— Господин Ноубъл — каза той, — понякога не знаем защо се случват някои неща, но въпреки това те се случват, нали? — той посочи Фицдуейн. — Познавам този човек от дълго време и съм се бил редом с него и искрено се радвам, че не съм се бил срещу него. Научих се да се вслушвам в думите му. В противен случай отдавна нямаше да съм между живите.

Посланикът се вгледа в Мъроу. После се усмихна и каза:

— Само глупак би пренебрегнал съвета на опитен помощник.

Мъроу се засмя.

Посланикът се обърна към Фицдуейн и попита:

— Имате ли някаква идея?

— Намира се — отговори Фицдуейн.

Ако трябваше да бъде честен, Мечката трябваше да си признае, че първите му впечатления от Ирландия, меко казано, не бяха добри. Мрачното време само засили първоначалното му мнение по въпроса. Дори и да оставеше настрана потискащото впечатление от режещия вятър и оловносивото небе, даже и най-благосклонният гост на Дъблин (единственото, което видя от Ирландия през първата вечер) щеше да се съгласи, че страната — той се опита да намери точната дума — е отвратителна.

От друга страна градът кипеше от живот, нещо, което не можеше да се каже за Берн. Улиците гъмжаха от млади хора, изпълнени с енергия и весела небрежност, сградите носеха отпечатъка на традициите и бурната история на страната, а на някои от тях все още личаха следите от въстанието срещу британците от 1916.

Вечеряха навън. Сервитьорите бяха приятелски настроени, но това не им пречеше да се появяват, когато си искат. Ядоха морски специалитети и слушаха музика, която събуждаше неподозирани чувства. Пиха твърде много черна бира и ирландско кафе.

Легнаха си по малките часове и на следващата сутрин закусиха едва в осем. Мечката се събуди объркан и много разтревожен от това, какво щеше да стане с него след няколко седмици прекарани в Ирландия. Останалите казаха, че отдавна не са си прекарвали толкова весело. Това съвсем не беше по швейцарски.

Когато пристигнаха на острова, спряха до моста, за да погледат как под тях Атлантика се нахвърля срещу скалите. Малко по-нататък замъкът на Фицдуейн се очерта на фона на синьото небе и хвърлящият отблясъци океан.

— Невероятно! — каза Мечката, като излязоха от колата, за да поздравят чакащия ги Фицдуейн.

Той се усмихна:

— Чакай, още не си видял всичко.

— Струва ми се, че не е необходимо да правим каквото и да било, дори и наистина да се появи Палачът — каза Хенсен. — Първо, мишената не сме ние и второ, имаме си замък, където да се скрием. Трябва просто да спуснем желязната врата и да пием домашно уиски, докато чакаме добрите да дойдат.

Мечката се възмути:

— Съвсем по немски — най-добре да си седим на топло и да оставим шепата хлапета на звяр като Палача. Не го мислиш сериозно, нали?

— Точно ти ли ще ми говориш, кой седи на топло и кой не? — заяде го Хенсен. — А какво правите вие, швейцарците, вече повече от пет века? Чакате бурята да отмине като ядете „Тоблерони“, а след това събирате труповете.

— Успокойте се — намеси се Фицдуейн. — Може и наистина нищо да не се случи.

Всички се умълчаха. Седяха около голямата стара дъбова маса в банкетната зала. Тя бе потъмняла от годините, но все още можеше да побере поне три пъти повече хора от седящите на нея дванайсет. Всички погледи се насочиха към Фицдуейн.

— Това е само предчувствие — добави той.

Посланикът заговори пръв. Той бе взел сина си Дик от училището и го бе довел за обяд, но вече нямаше никакво намерение да го връща там, докато всичко не се изясни. Вътрешно се питаше дали и той, посланикът, не бе включен в списъка на злодея. Препарираната глава на началника на Отдела за борба с тероризма към Държавния Департамент на САЩ сигурно би изглеждала добре сред трофеите на Палача. Прокашля се и каза:

— Говоря ви като външен човек и смятам, че доказателствата не са напълно убедителни — чу се недоволната реакция на някои от присъстващите.

Посланикът вдигна ръка:

— Но — продължи той, — повечето от хората тук ви познават и явно вярват на инстинкта ви, така че това, което искам да ви кажа, е, нека да действаме като един и да направим, каквото можем. По-добре сега да вземем всички предохранителни мерки, отколкото после да съжаляваме.

Той огледа присъстващите. Всички кимнаха в знак на съгласие.

— Тогава нека да решим кой какво да прави.

— Лесна работа — каза Мечката, — в тази ситуация демокрацията няма място. Замъкът е на Фицдуейн, островът е на Фицдуейн, а и той най-добре познава Палача. Нека той каже кое е най-доброто.

— Съвсем логично — обади се Хенсен.

— Май спечелихте изборите — каза посланикът и другите го подкрепиха.

Фицдуейн стана и се приближи към един от продълговатите прозорци на външната стена на банкетната зала. Беше отворен и през тесния процеп влизаше океанският бриз.

В далечината видя кораб. Беше май товарен кораб или за превоз на добитък — нещо от този род. Наближаваше носа на острова, там, където бе разположено училището „Дрейкър“. Времето бе прекрасно. Искаше му се сега да е навън с Пука под топлите лъчи на слънцето и нежната милувка на бриза, а не тук в тази зала, подготвяйки се за това, което предстоеше. Върна се на масата, Етен му се усмихна и той й се усмихна в отговор.

— Преди да навлезем в подробностите, искам да изясня нещо — обърна се той към групата. — Единственото, което мога да ви кажа, е какво предчувствам, а предчувствието ми казва, че приближава нещо много лошо — той погледна всеки един от тях в очите. — Някои от нас може да бъдат убити. Искам сега всеки от вас да реши дали ще остане или не.

Никой не помръдна, Фицдуейн изчака още малко.

— Добре, тогава. Ето какво ще направим — каза той и си погледна часовника.

Беше три и седемнайсет следобед или петнайсет и седемнайсет военно време.

Глава седма

на борда на кораба „Сабин“ — 15:23 часа

Кадар държеше подложката за писане в лявата си ръка въпреки болката, сякаш за да се убеди, че ръката му е непокътната. Не болеше много, раната заздравяваше добре, но психическата травма бе осезаема. Усещането за уязвимост, породено от факта, че част от тялото му бе откъсната, се притъпяваше донякъде от ежедневната работа, но сутрин, щом се събудеше, то се връщаше с нова сила.

За всичко бе виновен ирландецът. Изстрелът му в последната секунда, преди Кадар да успее да се измъкне от ателието, бе осквернил иначе безупречното му бягство. Куршумът бе отнесъл един пръст от лявата му ръка и на мястото му бяха останали да стърчат само няколко костици. Кадар бе изненадан. Отначало не бе почувствал никаква болка и благодарение на това бе успял да изпълни без усилие всички предварително обмислени стъпки на плана си, дори да закопчее циповете, коланите и всички обезопасителни катарами на подводния си екип и акваланг с предвидената бързина.

Болката го прониза, когато бе излязъл от тайния проход в студените води на Ааре. Бе толкова силна, че той започна да пищи и да се гърчи. Само споменът за това го караше да потръпва.

Фицдуейн — трябваше да го убие от самото начало, а не да се поддава на капризите на Ерика. Но ако искаше да бъде откровен, трябваше да признае, че вината не бе изцяло нейна. Самият той бе харесал Фицдуейн, беше го заинтригувал. Сега плащаше цената за това. Ето какво значи да се поддаваш на благородни чувства. Това му бе коствало един пръст.

Кадар погледна излъскания месингов хронометър на стената. Кутията бе много стара, но машинката вътре бе съвременна — както впрочем и всички неща на кораба.

Този кораб отговаряше идеално на целите му. Не привличаше внимание, беше чисто и уютно. За негова изненада и голямо облекчение, корабът не носеше никаква миризма. Очевидно, в наши дни животните получаваха всички грижи, независимо от това, че ги водеха на клане в Либия. Бе доволен, защото щеше да има място за заложниците. Много от недостатъците на едно самолетно отвличане като горещината, теснотията и блокираните тоалетни, щяха да бъдат избегнати. „Сабин“, който имаше много добра климатична инсталация и просторни клетки за животни, бе идеалният кораб за масово отвличане, а ако се наложи и за масова екзекуция.

Операция „Здравец“ — най-голямата и най-амбициозната от всичките му акции. Щеше да ознаменува края на кариерата си подобаващо. А по-късно, когато неговите методи и средства излезеха на бял свят, щяха да накарат всички експерти по борба с тероризма да направят сериозна преоценка на досегашната си тактика.

Кадар обичаше да планира, но най-много обичаше времето непосредствено преди операция, когато всички приготовления бяха приключили. Наслаждаваше се на усещането за добре свършена работа и приятното очакване на това, което предстоеше.

При повечето отвличания на голям брой хора проблемът се състоеше в това, че терористите недоизпипваха нещата и много бързо изгубваха инициативата. Първо, броят им никога не бе достатъчен — в ограниченото пространство на един самолет пет или шест фанатика трудно можеха да държат под око няколкостотин човека за повече от няколко часа. Дори екстремистите бяха хора и те имаха нужда да хапнат, да поспят или да отидат до тоалета. Освен това, напрежението бързо ги уморяваше, започваха да се разсейват, да гледат хубавите жени, вместо да пазят и изведнъж — бум! Избухват гранатите с паралитичен газ и всякакви други джунджурии, с които властите си служат и какво се получава? Още един мъченик в името на каузата. Абсолютно безсмислено, според Кадар. Аргументи от сорта на това, че дори отвличането да не е успешно, то пак получава заслужена известност чрез пресата, въобще не можеха да го впечатлят.

Друг проблем при отвличането на самолети бе това, че терористите бяха принудени да използват такова оръжие, което можеше лесно да се крие, като гранати и пистолети, в резултат на което никога не разполагаха с достатъчно боеприпаси. За разлика от тях, силите на реда, подпалени от коментарите на средствата за масова информация и търговците на оръжие, обикновено влагат много пари във всякакво антитерористично оръжие и оборудване. Никога досега везните не се бяха накланяли толкова много в полза на официалните власти. Антитероризмът се бе превърнал в индустрия.

Но дори и да се оставят настрана недостатъчният брой хора и въоръжение, оставаше още един и то основен недостатък в тактиката на отвличането на самолети: почти веднага след като се осъществеше отвличането, инициативата за по-нататъшни действия винаги преминаваше изцяло в ръцете на властите. Терористите чакаха и се потяха, а властите шикалкавеха и забавяха умишлено нещата. Единственото, което оставаше на терористите бе да започнат да избиват заложници, за да покажат непоколебимостта си, но дори и това не бе изход, защото всички много добре знаеха поговорката: когато започне избиването на заложници, в играта влизат специалните групи и тогава господ да ви е на помощ. А опитът показваше, че когато се намесят специалните части, позициите на терористите се превземаха за минимално време и най-вече с минимален брой жертви. Египтяните правеха изключение.

Имаше и още нещо — често пъти самите терористи или не знаеха какво точно искат — нещо, което Кадар като професионалист в това отношение, а и възпитаник на „Харвард“, просто не можеше да проумее, но изследването на проблема му показваше, че това се случва доста често, или исканията им бяха явно неприемливи, или невъзможни политически. Нерядко бяха и двете.

Трябваше да се признае, че освен ако стремежът не бе единствено придобиване на известност, а Кадар определено целеше преди всичко печалба, макар и да не се отказваше от лек флирт с медиите и бе харесал некролозите си, разпространени напоследък, резултатът не беше в полза на терористите.

„Значи трябва да се наблегне на това“, както би казал един учител на учениците си.

Кадар смяташе, че терористичните акции се нуждаят от промяна в подхода — Операция „Здравец“ бе илюстрация на това.

в замъка на Фицдуейн — 15:55 часа

Фицдуейн се бе обадил на полицаите от охраната на „Дрейкър“, както и на директора на училището. Загрижеността му бе вежливо приета, но си личеше, че не му вярват. Слънцето продължаваше да грее на безоблачното небе. Предположението за надвиснала опасност в такова идилично място просто не бе за вярване.

Сержант Томи Кийн от полицейския участък на брега се бе появил на едно колело и след разговор на четири очи с Фицдуейн, неохотно се бе съгласил да остане няколко часа. И без това бе твърде горещо за риболов. Щеше да се опита вечерта да се измъкне. А дотогава тъкмо щеше да държи под око ексцентричния си приятел и щеше да се опита да го предпази от неприятности.

Така, малката войска на Фицдуейн наброяваше тринайсет души. Единадесет от тях, заедно с Фицдуейн, се събраха в голямата зала. Мъроу и жена му бяха на бойната площадка на кулата, откъдето, въоръжени с мощен бинокъл, можеха да наблюдават моста и околностите. Видимостта бе чудесна, макар че от горещината имаше омара, която замъгляваше подробностите в далечината.

Фицдуейн заговори:

— Нашата първа грижа е да обезопасим замъка. Затова искам да ви запозная с плана и разположението му. Ще ви обясня как работят защитите.

Той се обърна към един голям план-чертеж на замъка, нарисуван на дърво и поставен на статив. Планът е направен още преди три века и цветовете бяха избледнели. За миг се замисли за това колко пъти рода Фицдуейн се бе събирал в същата тази зала, за да отблъсне някаква заплаха. Често бяха успявали да избягнат опасността с преговори. Сега, обаче, Фицдуейн чувстваше, че преговорите няма да помогнат.

— Както виждате — започна той, — замъкът е разположен на скала и от две страни граничи с океана. Нападение откъм морето не е невъзможно особено за добре обучени хора, но основният пробив ще се търси по суша. Дори и при отлив, скалата е твърде стръмна и покрита с водорасли, така че придвижването на голяма група хора откъм морето е почти невъзможно.

Ще наричам с думата „замък“ цялата площ, която е обградена със защитна стена, макар че самият замък се състои от няколко сгради, строени през различен период. Най-важната част на замъка, която първо е била построена, е двайсетметровата квадратна каменна кула, която наричаме главната кула. Най-отгоре на главната кула се намира бойната площадка — това е откритото пространство, обградено с парапет. Под бойната площадка има пет стаи, до които се стига по витата каменна стълба. Всички, както и стълбището, имат наблюдателници и отвори за стрелба.

До главната кула е продълговата правоъгълна сграда, където в момента се намираме и която се нарича главната къща. Свързана е с главната кула на втория етаж. Била е построена през времето, когато цивилизацията е започнала да навлиза в живота на острова, но все пак с мисълта за евентуална отбрана. Състои се от три етажа и наклонен покрив. На най-горния етаж са тази стая и кухнята, отдолу са спалните, а най-долу са хранилищата и другите сервизни помещения. Външната стена на голямата къща е част от защитната стена, охранява се от морето и отворите за стрелба и се вижда от горните етажи на главната кула. Тук обаче няма бойници, а наклоненият покрив е уязвим за висок обстрел.

Останалото е вътрешният двор, заграден от шестметрова защитна стена, по цялата дължина на която има бойници, а под тях са конюшнята, пекарната, ковачницата и други работилници Най-слабата точка на защитната стена е, разбира се, главният вход, но той е обезопасен от малката квадратна кула, наричана порталът. Самият вход има работеща желязна решетка.

— Какво представлява тя? — попита приятелката на Андреас фон Графенлауб от Израел.

Фицдуейн бе научил, че преди да емигрира в Израел, семейството й е било част от еврейската общност на Дъблин. Казваше се Джудит Нюман и външността й бе изцяло в подкрепа на девиза „Правете любов, а не война“. Явно това, което ставаше, не я тревожеше особено и бе напълно естествено, защото човек като нея, който живее в кибуц близо до Сирийската граница, сигурно е свикнал със заплахи на терористи.

— Това е вид решетеста врата, която се вдига и спуска вертикално. Може да се спусне много бързо, когато се появят неприятелски настроени индивиди. На долната страна има шипове и не завиждам на този, който се окаже под нея, когато не трябва. Навремето е спускана на ръка, но сега вече има електрически мотор.

— Значи през нея се вижда — каза Джудит. — Не е плътна.

— Да, така е, но такава е била първоначалната идея. През нея може и да се стреля. Предполагам, че не са я направили плътна най-вече заради тежестта — една солидна врата с такава големина не може да се спуска и вдига на ръка.

— В такъв случай вътрешният двор е открит за огън отвън.

— Желязната врата ще спира донякъде огъня, защото прътите на решетката са по пет сантиметра широки, с разстояние между тях от десет сантиметра. Но ако дървените врати бъдат унищожени, тогава вътрешният двор действително ще е открит за стрелба отвън. Изходът от това положение е да се движим по бойниците и да използваме тунелите.

— Тунелите? — каза Мечката.

— Тунелите — отговори Фицдуейн, — благодарение на тях родът Фицдуейн е оцелял през вековете. Под замъка има мрежа от тунели.

— Май трябва да се заемеш с проектиране на посолства — каза посланик Ноубъл сухо.

на борда на кораба „САБИН“ — 16:30 часа

Тримата командири на бойните части с кодови имена съответно Малабар, Икар и Фантом (в чест на Бодлер) пристигнаха с маршова стъпка в стаята и отдадоха чест. Кадар изискваше подчинение и не гледаше с добро око на фамилиарниченето. Военната дисциплина създаваше и поддържаше строгата професионална атмосфера, на която той държеше.

Командирите на бойни части Малабар и Икар бяха араби, облечени с маскировъчни дрехи, третият — Фантом, бе от Сардиния, а истинското му име бе Джорджо Масана, вече бе сложил водолазния си костюм.

— Свободно — каза Кадар, — седнете.

Капитанската кабина имаше уютна приемна. Тримата командири, в пълно бойно снаряжение, с усилие се провряха между мекия ъглов диван и масата, за да седнат. Зачакаха. Вече бяха подробно инструктирани, но знаеха, че Кадар дава информация, както питон се отделя от кожата си — винаги има по нещо ново.

Кадар се направи, че сверява нещо в листите, които държеше, за да прикрие едно внезапно пробождане на мястото на липсващия му пръст. Лявата му ръка бе в бяла ръкавица и на мястото на откъснатият пръст имаше протеза. Детайлите на операция „Здравец“ бяха изработени с компютър и изпълваха множество карти и планове, от които спокойно можеше да се направи доста обемиста книга, но сега възнамеряваше да обърне внимание само на няколко ключови момента. Чувстваше се като футболен треньор пред решаващ мач. Не обичаше да държи речи преди битка, но не можеше да не признае, че имаха ефект.

Погледна хронометъра и каза:

— В седемнайсет и трийсет часа свършва работният ден на преподавателите. Те си тръгват за в къщи с един микробус. Никой от тях не живее на острова, така че в седемнайсет и петдесет най-късно те вече са го напуснали. В училището остават петдесет и осем ученика и трима или четирима дежурни преподаватели. Вечерята се сервира от самите ученици — той се усмихна, — има и шест човека въоръжена охрана.

Най-важният промеждутък от време за нашите цели е от седемнайсет и петдесет до двайсет и два часа, за да можем да използваме дневната светлина. Целта ни ще бъде да завършим първата фаза на операцията най-късно до двайсет и два часа.

В осемнайсет часа обикновено всички ученици и дежурни преподаватели се събират в актовата зала, за да направят преглед на отминалия ден. Следователно, осемнайсет часа е времето, когато трябва да направим удара. Малко преди това ще се случат няколко неща.

Всички комуникации от и към острова ще бъдат прекъснати. Телефонни и телефаксните линии ще бъдат отрязани. Мостът ще бъде вдигнат във въздуха така, че да изглежда злополука. Всякакви радиопредаватели ще бъдат унищожени.

Малка група ученици, подпомогнати от един преподавател — всичките членове на култа на Жертвоприносителите — тук той отново се усмихна, — ще премахнат полицейската охрана и ще задържат учениците и преподавателите, докато са още в актовата зала.

Части на Фантома ще кацнат на пътя близо до училището с „Айландър“ — малък двумоторен самолет, който излита и каца на къса писта. Други от отделението на Фантома ще нападнат замъка на Фицдуейн и ще унищожат обитателите му.

След като бойците на Фантома, подпомогнати от младите си приятели от училището, завземат носа на острова, хората на Малабар и Икар ще спуснат надуваемите лодки, ще се присъединят и ще заемат позиции по плана. До осемнайсет и трийсет часа всичките ни хора ще са на брега, заели позиции и така островът ще падне изцяло в наши ръце, а никой отвъд моста няма нищо да подозира.

Не по-късно от деветнайсет часа „Айландър“-ът ще излети с двама много специални заложници на борда.

След това ще имаме на разположение цялата нощ, за да заемем позиции в училището като особено внимание ще се отдели на поставянето на експлозиви по такъв начин, че властите да не могат дори да си помислят за атака на сградата, тъй като това ще убие всички заложници. Това, което искаме са пари — доста приемлива от политическа гледна точка стока, с която човек най-безболезнено може да се раздели и от която лесно се доставят огромни количества, особено, когато става въпрос за собствените ти деца.

Той спря и отпи малко минерална вода.

— Разбира се, местонахождението на двамата главни заложници дори няма да е известно. Още една изненада за нашите приятели. Баща им е ключова фигура в настоящите проговори за мир в Близкия изток. Приятел е на президента на САЩ. Ето защо Ирландските власти в никакъв случай няма да допуснат смъртта им от страх, какво може да се случи след това. Правителството ще се предаде и родителите ще платят — цялото това упражнение ще стане извън досега на световните средства за масова информация, така че няма опасност някой от нас да бъде разпознат. Нашите приятели от Либия се съгласиха да ни бъдат посредници.

Когато има взети заложници, има тенденция властите да протакат преговорите, надявайки се, че престъпниците — в случая това сме ние, няма да посмеят да убият някоя от жертвите. В повечето отвличания на самолети се случва точно това — нападателите предимно блъфират и рядко прибягват до избиване на заложници, така че подходът на властите е донякъде оправдан. В този случай е изключително важно да уверим ирландското правителство и родителите на децата още от самото начало, че никак не се шегуваме. За тази цел всички преподаватели и десет от учениците, чиито родители не са много богати и нямат никакво политическо влияние, ще бъдат убити веднага. Екзекуциите ще се заснемат и с фотоапарат и с видеокамера. Взети са всички необходими мерки снимките да бъдат изпратени от нашите агенти до родителите на оцелелите ученици, за да разсеем каквото и да било съмнение относно нашите намерения. Видеокасетата ще отпътува с „Айландър“-а и ако се наложи, от нея ще бъдат направени копия.

Забележете, че ние се свързваме, както с родителите, така и с официалните власти. Така от една страна, няма да позволим на властите да се опитат да решат въпроса самостоятелно и от друга, ще можем да упражним възможно най-голям натиск за най-кратко време. Взели сме всички мерки да бъдат уведомени и двамата родители.

Протоколите по отношение на плащането вече са готови и са у нашите приятели от Либия, които ще ни бъдат посредници. Те ще имат грижата да ни осигурят безопасното изтегляне от острова като водят преговори на правителствено равнище. Няма да им е за първи път. Харесва им да играят ролята на честни посредници при подобни ситуации.

Когато властите възстановят моста, което е въпрос на няколко часа при използването на военни конструкции, ще напуснем острова по суша и ще отидем на летище „Шанън“, където ще ни вземе един либийски самолет. Заложниците ще пътуват с нас и ще бъдат освободени едва при пристигането ни в Либия — той отново спря и се усмихна загадъчно, — освен ако дотогава не ми хрумне нещо друго.

Кадар погледна тримата отдельонни:

— Някакви въпроси?

Отначало никой не каза нищо. Командирите бяха мъже със силна воля, но Кадар им вдъхваше страхопочитание. Беше умен, силен и непредвидим — но пък за сметка на това, винаги плащаше за добре свършената работа. От опит знаеха, че най-добрият начин да оцелеят и да спечелят пари е пълното подчинение. Обикновено Кадар не очакваше въпроси, но сега сякаш му се приказваше. Ентусиазмът му стигаше почти до еуфория — и имаше защо — планът бе съвършен, нищо не бе пропуснато, всичко бе внимателно обмислено и бяха взети необходимите мерки, за да не се получи никакво отклонение от предначертания план. И тримата отдельонни бяха уверени, че успехът им е сигурен.

Командирът на отделение „Фантом“ се обади пръв:

— Всичко зависи от развоя на събитията през следващите няколко часа. Има ли някаква вероятност да се намеси военната флота или така наречените рейнджъри?

Кадар се развесели. Осъзнаваше, че в момента се фука, но това му харесваше. Беше си го заслужил. Нямаше спор — планът му бе предвидил абсолютно всичко.

— Ирландците имат брегова линия от над три хиляди километра, която трябва да охраняват и само четири кораба. Вероятността, ненадейно да се появи кораб на военноморските сили в неподходящ момент, е почти изключена. Все пак — тук той направи пауза, за да засили ефекта от думите си — са взети мерки единият от корабите да бъде отклонен от задълженията си по охрана на бреговата линия. Основната задача на ирландските военноморски сили е да охраняват риболовните зони. Анонимен източник е съобщил, че испански рибарски лодки ловят незаконно риба близо до Кери, в резултат на което военният кораб „Аймър“ се е насочил натам.

— А рейнджърите? — попита командирът на „Фантом“.

Този път Кадар не се въздържа и се засмя.

— Те наистина можеха да ни причинят неприятности, но чудесно реагираха на една фалшива тревога, която им организирахме в Дъблин. Смятат, че замисляме нападение срещу Американското посолство и са се окопали здраво там.

— Значи нищо не може да ни спре — каза командирът на „Икар“.

— Абсолютно нищо — каза Кадар. Внезапно го прободе болка в лявата ръка. Липсващият му пръст сякаш туптеше.

в замъка на Фицдуейн — 16:45 часа

Фицдуейн не обичаше да говори за тунелите под замъка, това бе скритата карта в историята на рода му. В този случай, обаче, чувстваше, че няма избор и все пак се ограничи само с тунелите на горното ниво. Достъп до тях имаше от приземния етаж на кулата.

Като минаха през маскираната врата, Фицдуейн натисна едно копче. Отпред се виждаше наклонена рампа, която слизаше до проход със сводест таван. Махна на останалите да го последват. Тунелът излизаше точно до портала от другата страна на вътрешния двор. Една вита стълба водеше към втория етаж. Озоваха се в стаята, откъдето се спускаше желязната решетка на главния вход. В стените имаше отвори, през които пазачите можеха да наблюдават, както входа отдолу, така и подстъпа до портала.

Поведе групата обратно в тунела.

— Сега знаете как да стигнете от главната кула до портала, без да ви надупчат задниците — каза той.

Това беше добрата новина. Лошата новина е, че този тунел може да бъде открит от врага. Той може да бъде затворен откъм главната кула с тежка желязна врата, но доколко тя ще издържи на експлозиви, е друг въпрос. Когато е била направена, най-тежките оръжия са били мечове и пики.

Дьо Гевен се оглеждаше изпълнен с любопитство.

— Как е бил направен тунелът? Отвън изглежда, че замъкът е строен направо на скалата, а и морето е съвсем наблизо. Предполагам, че сме под морското ниво.

Фицдуейн се усмихна:

— Само когато има прилив, но няма за какво да се тревожите. Особеностите на релефа са накарали моите предци да се заселят тук. Отвън изглежда, че скалата е изцяло от гранит, но всъщност не е така. Възможностите, които дава, това са очевидни. Откак семейството ми се е заселило тук, непрекъснато са се копали тунели.

— Това включва ли и теб? — попита Мечката.

— Аз не обичам тунелите — Фицдуейн продължи напред към тежка желязна врата. Завъртя безшумно ключа и каза: — Това е оръжейната — махна на групата да влезе и когато всички бяха вътре, включи осветлението.

Ахнаха от изненада. Мечове, ножове, бойни секири, боздугани, пики, лъкове и стрели, доспехи и мускети — ръчно оръжие от всякакъв вид висеше по стените или рафтовете.

— Невероятно — възкликна дьо Гевен, — та това е безценна колекция.

— Беше още по-богата — каза Фицдуейн, — но дядо ми продаде някои неща, за да обезпечи старческите си години.

— Откъде са тези оръжия? — попита Хенсен. — И защо са толкова много?

— Един замък, преди всичко, е бойна крепост — каза Фицдуейн — и повечето от нещата, които виждате тук, са от оръжейната на замъка. С течение на времето оръжията се променяли и по традиция всяко следващо поколение обновявало колекцията, но без да изхвърля унаследеното. Били са доста стиснати.

— Но най-новото оръжие, което виждам тук са мускетите — каза посланик Ноубъл. — Вярно, че в битката при Ватерло са свършили добра работа, но не виждам как биха могли да се мерят с днешната огнева мощ на терористите.

Фицдуейн кимна в съгласие. Прекоси стаята и задвижи един механизъм. Част от рафтовете се преместиха и откриха една врата. Той я отвори и ги покани да го последват. Стаята, в която влязоха, бе по-малка, беше боядисана в бяло и силно осветена. На едната стена имаше работен тезгях и инструменти. На другата стена имаше дървени рафтове с оръжия от края на деветнайсети и двайсети век, а на земята имаше четири отворени сандъка. В центъра на стаята стоеше маса, на която бяха изложени огнестрелни оръжия.

— Това вече е друго — дьо Гевен вдигна една „М-16“ и попита: — Откъде си взел тази?

— Виетнам.

— А това? — попита Ноубъл, сочейки един автомат „Калашников“.

— Ливан.

— Ами това? — Мечката вдигна един „Маузер“ с дълга цев.

Фицдуейн се засмя.

— Това не е моя заслуга, сувенир е от войната за независимост на Ирландия. Сравнително рядко срещана версия.

— А тези? — попита Андреас фон Графенлауб. Сочеше един от отворените сандъци. Фицдуейн се приближи и извади един къс автомат, чийто пълнител се поставяше зад спусъка, а не, както бе нормално, пред него. Имаше и монтиран компактен телескоп за далечно виждане.

— Май ще трябва да обясня нещо — каза Фицдуейн. Съвсем накратко им разказа за Килмара и рейнджърите, и след това добави: — Така че ми заеха малко оръжие, но за съжаление, не е достатъчно за всички ни. Това е новият автомат „Енфийлд SA-80“, с който е въоръжена британската армия. С това поставяне на магазина зад спусъка, автоматът се скъсява с около една трета, без това да се отразява на дължината на цевта, а и го прави по-лесен за употреба в ограничено пространство — той посочи устройството за виждане — увеличението, което това устройство дава, е четирикратно и по този начин превръща автомата в най-точното бойно оръжие правено досега. Обърнете внимание, че когато е зареден, тежи почти пет кила, но за сметка на това, при автоматична стрелба се владее без усилие.

Като говорим за съвременно оръжие, тук имаме четири „SA-80“, четири деветмилиметрови пистолета „Браунинг“, гранатомет, гранати и някои други неща, като насочващи се мини „Клеймор“. Всичко това звучи чудесно на пръв поглед, но когато си представим срещу какво можем да се изправим, се оказва, че съвсем не е достатъчно. Вероятно от другата страна ще има не по-малко мощно оръжие и със сигурност в доста по-голямо количество — той не посмя да допълни, че като цяло терористите бяха по-млади и по-добре подготвени.

В стаята настъпи тишина. Видът на оръжия последен модел, които определено не бяха за показване на приятели след вечеря, не будеше ентусиазъм.

щабквартира на рейнджърите, Дъблин — 17:08 часа

Килмара затвори телефона. Червената лампичка, която показваше дали линията се подслушва, не светеше. Той вдигна рамене.

— Току-що говорих с началника на охраната на „Дрейкър“. Денят е прекрасен. Учениците се занимават с това, с което обикновено се занимават ученици на усамотено място, а двама от хората му стояли твърде дълго на слънце и почервенели като раци.

— Май доста тежичко им идва службата — подхвърли Гюнтер. — А какво става с Фицдуейн?

— Говорих и с него. Продължава да твърди, че ще се случи нещо, но не може да обясни защо. Започнал е отбранителни приготовления в замъка и сега възнамерява да прескочи до „Дрейкър“ да помогне. Както ни е тръгнало напоследък, момчетата в „Дрейкър“ ще помислят Фицдуейн и хората му за терористи и ще се изпотрепят.

— С колко хора разполага?

— Десет-дванайсет — каза Килмара, — от които девет са преминали някакво военно обучение. Започвам да се чудя дали постъпих правилно като му дадох това оръжие.

— Мислиш, че всичко е фалшива тревога, така ли? — каза Понтер.

Килмара се намуси:

— Там е цялата работа. Не смятам, че е фалшива тревога, просто вярвам на инстинкта си и на предчувствията на Фицдуейн. Всички доказателства сочат, че ако има нещо да става, то ще става тук в Дъблин, а вътрешният ми глас ми казва, че сме заложили на бита карта.

— Въпреки японците? Въпреки седемдесет и двамата туристически агенти от Близкия изток, за които Ирландското Бюро по Туризма въобще не беше чувало и които пристигат тази вечер?

— Въпреки всичко — каза Килмара, — доста мислих. Смятам, че Палачът не дава и пет пари за политика. Тогава, защо ще иска да напада Американското посолство? Какво ще спечели с това? Него го интересуват само парите.

— Палачът е мъртъв — каза Гюнтер.

— Не ми говори като бюрократ.

Гюнтер се ухили:

— Новото разписание е готово.

— И с какво разполагаме сега, освен пресрочена и надхвърляща бюджета ни сметка?

— Като за начало твърде много от хората ни са вързани с посолството. Направо е смешно.

— Политика. Но моля те, не ми казвай неща, които вече са ми добре известни. Кажи ми с колко хора като резерв разполагаме, след като си поиграхме с компютъра.

— Дванайсет — каза Гюнтер — без да броим себе си.

— Значи все пак има надежда. Вече ми писна да седя зад бюрото.

— Положението с хеликоптерите е трагично — докладва Гюнтер. — Всички машини на въздушния корпус са зачислени като охрана на посолството, резиденцията на посланика във „Финикс Парк“ и летището, но така или иначе, всички ще са на земята при смрачаване. Нямаше да е зле да можехме да летим и нощем.

— С кола разстоянието се изминава най-малко за пет-шест часа — каза замислено Килмара.

— Поне шест — каза Гюнтер, — ако говорим за острова на Фицдуейн. Пътят след Галуей е ужасен, а и по това време вече ще се е стъмнило. Освен това, колите ще са натоварени.

— Мостът към острова много лесно може да бъде отрязан — продължи да размишлява Килмара гласно, — ако въобще ще правим нещо, трябва да е по въздуха.

Килмара потъна в мълчание. „На пръв поглед — мислеше си той, — настоящото разгръщане на силите бе правилно.“ Имаше доказателства за надвиснала заплаха над Американското посолство в Дъблин. Появата на японците, за двама от които бе установено, че са във връзка с войнствени терористични групи, потвърди това. Подслушването на разговорите им показа, че японците играеха ролята на преден пост и ще се свържат с главната група, която пристигаше късно тази вечер от Близкия изток. Ирландското туристическо бюро, което в подобни ситуации би трябвало да е наясно с положението, бе информирано в последната минута и това още веднъж наклоняваше везните в полза на вероятна терористична акция. Можеше още сега да задържи японците, но не разполагаше с данни за евентуалното им оръжие и реши, че е по-добре да изчака, докато получи по-подробна информация.

Дотук добре, но беше някак твърде лесно за досещане. Вътрешният му глас непрекъснато повтаряше „уловка“, но дори и да беше така, знаеше добре, че Палачът, ако това наистина бе негово дело, бе достатъчно безжалостен, за да превърне една уловка в действителност.

Даже и да оставеше Палача настрана, все още имаше други възможни източници на заплахи. При това положение рейнджърите трябваше да разполагат с резервна част, която да се намеси при необходимост. Главният проблем се състоеше в начина, по който използваха рейнджърите. Вместо да действат като антитерористични сили, за каквито бяха тренирани, те бяха на предните позиции, вместо полицията или войската, което бе нормалната практика.

Неохотно той взе решение.

— Гюнтер, за сега не можем да направим нищо повече от това за Фицдуейн, освен да следим обстановката и да разположим резервния отряд в Болдонел. Изключено е да ги пращаме там по суша. Това, че Палачът има мания за разни цветя, а Фицдуейн се чувства странно, все още не е достатъчно основание да остана без никакви хора като резерв.

Гюнтер се изправи:

— Разбирам.

— Чакай малко — каза Килмара, — не съм свършил. Ако се наложи да действаме, ще трябва да го направим много бързо. Може да се окаже, че насреща ни има мощни оръжия. Искам „Оптиката“ да е въоръжен, а отделението да е в бойно снаряжение и в готовност за бърза намеса.

— А „Милан“-ът?

— Всичко. Ще командвам от „Оптиката“.

— Ами аз?

— Ти и без това обичаш да скачаш от самолети. Защо трябва да изпускаш шанса?

— Много забавна работа сме си избрали — каза Гюнтер на излизане от стаята.

— Колкото по̀ остаряваш, толкова по̀ различно ти се струва всичко — каза Килмара по-скоро на себе си. — Приятелите ти ги убиват.

в замъка на Фицдуейн — 17:15 часа

Стана още по-топло и въздухът трептеше от горещината. Мъроу подаде бинокъла на Фицдуейн, който го насочи към точката в далечината, която Мъроу му бе посочил. Взира се известно време, после свали бинокъла.

— Не мога да разбера — каза той, — видимостта не е много добра. Виждам само едно трептящо петно точно зад носа на острова. Май е някакъв товарен кораб. Какво те накара да обърнеш внимание точно на този кораб, при условие, че ежечасно минават рибарски кораби и лодки.

Мъроу взе бинокъла и отново го насочи към подозрителното петно.

— Омарата се е засилила. Трябваше по-рано да те извикам. Не съм съвсем сигурен, но ми се струва, че онова приятелче там май беше спряло за известно време.

— За колко?

— За около двайсетина минути. Не съм сигурен.

— От каква посока дойде?

— От юг — каза Мъроу. — Отначало беше много навътре и се движеше бавно. Това е кораб за превоз на добитък, от новите, дето имат високи надстройки и много вентилатори отгоре, като гъби.

— Колко са големи?

— Не знам точно, но достатъчно, за да поберат над хиляда глави добитък, заедно с фуража им. Може да са спрели, за да нахранят животните.

Фицдуейн вдигна бинокъла и огледа наоколо. Да, беше същият кораб, който бе видял сутринта. Продължи да се взира и спря погледа си на моста. Един закрит камион мина по него в посока към острова и отби отстрани на пътя. Отвътре изскочиха двама мъже и се огледаха. Фицдуейн подаде бинокъла на Мъроу.

— Сигурно са рибари — каза той, — виждам калъфите за въдиците. Носят и риболовни принадлежности.

— А за какво им са въжетата? — попита Фицдуейн. Взе отново бинокъла и видя как единият от мъжете спуска другия към основите на моста. После спусна и обемист пакет. Отвори калъфа за въдицата си и извади нещо отвътре. А когато сглоби двете неща, които държеше, вече нямаше никакво съмнение какво е това.

— Господи — извика Фицдуейн, — тоя има „Калашников“. Обзалагам се, че тия възнамеряват да взривят моста.

Мъроу вдигна снайпера си и се прицели. Мъжът под моста прибра въжето и двамата залегнаха. Чу се приглушен тътен, вдигна се прах и въздухът се изпълни с дим. Мостът не помръдна.

— Издъниха се — каза Мъроу, но едва бе изрекъл това и мостът внезапно се срути от страна на острова и бавно се плъзна в морето отдолу. Двамата саботьори се изправиха и отидоха да огледат работата си. Застанаха на ръба на скалата и погледнаха надолу. После единият се обърна и започна да оглежда замъка с бинокъл.

След няколко секунди той размаха ръце и се прицели с автомата. Дулото сочеше главната кула. Появи се пламък и по древната зидария на кулата се посипаха куршуми.

— Фицдуейн и Мъроу стреляха едновременно. „SA-80“ бе наистина точен. И двамата терористи издъхнаха още преди да паднат върху плуващите останки на моста. Водата около мястото, където потънаха, порозовя.

— Започва се — каза Фицдуейн. — Стой тук. След малко ще изпратя някой да те смени. Слизаш направо долу в двора. Отиваме да приберем камиона.

Уоки-токито му изпращя.

— Слез веднага в кабинета — каза един глас напрегнато.

Фицдуейн преметна автомата и слезе по витата стълба. Вратата на кабинета зееше отворена. Етен седеше на един стол и притискаше едната страна на главата си с кърваво парче плат. УКВ-то, което Килмара му бе дал, бе на парчета. Посланик Ноубъл стоеше до вратата с пистолет в едната ръка и уоки-токи в другата. Лицето му бе пепеляво сиво. Бе вперил очи в тялото на човек, който лежеше безжизнено на пода, с лицето надолу. До ръката на трупа лежеше нож със странна форма.

Фицдуейн обърна тялото по гръб. На лицето имаше грозна вълча маска. Ризата бе потънала в кръв.

Посланик Ноубъл каза:

— Чух, че Етен изпищя и видях как този тук се нахвърля отгоре й и после се обърна към мен. Имаше нож и стрелях моментално — Фицдуейн свали вълчата маска и Ноубъл се свлече на колене:

— О, Господи — простена той, — какво направих? — той прегърна тялото на сина си и по страните му потекоха сълзи.

В стаята беше тихо. Фицдуейн изчака малко и каза внимателно:

— Ти не си виновен. Просто не си имал друг избор.

Хари Ноубъл го погледна безизразно:

— Значи Дик е бил член на култа, за който ни разказа.

— Така изглежда. Това е начинът, по който действа Палачът. Той обича да покварява и манипулира, а най-лесно се поддават на манипулация младите. Съжалявам.

Нямаше какво друго да каже.

Ноубъл се наведе и целуна сина си, после вдигна „Броунинг“-а и каза:

— Тогава нека направим това, което трябва.

Етен ридаеше безгласно и Фицдуейн я прегърна.

Скоро тя се успокои.

— Значи наистина Палачът се върна.

— Да — каза Фицдуейн.

На вратата се появи Мечката.

— Телефонът не работи и токът е прекъснат — уведоми ги той, — сега се опитваме да пуснем генератора.

— Трябва да му знаеш цаката — каза Фицдуейн и в този момент по-скоро усети, отколкото чу, слабото бръмчене на генератора. Лампата на писалището му светна.

— Останахме дванайсет — каза Етен.

— Напълно достатъчно — допълни Мечката.

в училището „Дрейкър“ — 17:45 часа

Сержант Пат Броугън, началникът на охраната в училището, винаги очакваше с нетърпение потеглянето на микробуса с преподавателите. Тогава бе смяната и на обслужващия персонал и имаше опасност да се вмъкне някой опасен тип, затова сержантът предпочиташе да държи всички под око. Когато микробусът тръгнеше, в училището оставаха само учениците и няколко познати преподаватели и вече можеше да се поотпусне.

Всъщност работата си я биваше, мислеше си той, макар и да бе донякъде отегчителна. Имаше специални стаи за охраната, а не бараки вмирисани на пот и мръсни чорапи като на границата. Бяха им отстъпили и един кабинет, където можеха да погледат телевизия, да си направят чай и да си починат. Управата съобразително бе сложила един хладилник за мляко, където те държаха бирата си и докато предаваше смяната на вечерния дежурен, предчувстваше удоволствието от извадена от хладилника бира.

Беше дълъг и горещ ден и всичко щеше да е наред, ако лицето му не бе така изгоряло. Някъде беше чел, че ирландците са много податливи на слънчеви изгаряния, тъй като кожата им е много бяла, липсвал някакъв пигмент или нещо такова. Очевидно червенокосите си патеха най-много. Ако съдеше по състоянието на О’Мали, твърдението бе вярно.

На влизане в стаята за отдих той извади пълнителя от „Узи“-то си и заключи автомата в шкафа. Остана само с 38-калибровия „Смит и Уесън“, който бе в раменния му кобур. Имаха заповед да са винаги въоръжени, дори и ако не бяха на смяна и той бе свикнал с пистолета си, както човек свиква с носенето на риза.

Телевизорът работеше и столовете бяха наредени отсреща, както винаги. Знаеше, че ще завари останалите трима, които не бяха дежурни. Надяваше се да са му оставили някоя и друга бира. Горещият ден предразполагаше към рязко намаляване на запасите. Извади една кутия от хладилника и видя, че някоя добра душа се бе погрижила да попълни запасите — хладилникът направо пращеше.

Обикновено веднага отваряше кутията, отпиваше дълга глътка и едва тогава се запътваше към стола си, който, както му беше реда, заемаше централното място. Този път, обаче, вниманието му бе привлечено от нещо, което даваха в този момент по телевизията и той отиде до стола си все още с неотворена бира в ръка.

Внезапно усети силната миризма на бира и още нещо. Някой глупак пак е повръщал, помисли си той ядно. Тия хора не можеха ли да преценят, кога да спрат? Обърна се, за да види кой беше виновникът и се вцепени.

Тримата полицаи седяха на столовете си в неестествени пози, лицата им бяха изкривени от предсмъртната агония. Дрехите им бяха изцапани. Кутията бира в ръката на О’Мали бе така изкривена до неузнаваемост.

Обзет от страх, Броугън залитна назад, събори телевизора на земята, чу се трясък и се разлетяха искри и парченца стъкло. На врата се появи някакво същество с животинска глава. Броугън си спомни за слуховете, които бе чул в началото: „Ученически забавления, бяха му казали от управата, дръж ги под око, но не им се меси“.

„Света Богородице! — помисли си той, и това ми било забавления.“

— Искаш ли да разбереш какво стана? — прошепна човекът с маската. — Не те ли интересува как умряха?

Маскираният влезе в стаята с нож в ръка. Броугън посегна към пистолета си, но на вратата се появи още един с насочен към него „Инграм“. От стената зад гърба му се посипа мазилка. Изстрелът бе приглушен. Броугън видя, че пистолетът е с поставен заглушител. Бе успял само да измъкне оръжието си от кобура. Хвърли го на земята и бавно вдигна ръце. Осъзна, че всъщност така и не бе повярвал, че училището го грози някаква опасност, но ако се съдеше от заповедите, които бе получил, очевидно и началниците му не вярваха. Нападения от терористи имаше само по телевизията. Подобни неща не се случваха в действителност. Маскираният с ножа бе застанал отдясно на Броугън. Бе доста наблизо.

— Използвахме цианид — каза той, — не е много оригинално, но пък върши работа и то бързо. За съжаление, не мога да кажа, че е безболезнено. Трябваше ни известно време, за да се научим да инжектираме цианид в кутиите с бира, но трябва да признаеш, че добре се справихме.

Броугън се опита да каже нещо, но устата му бе пресъхнала. Маскираният се засмя:

— Страх те е, нали? От шепа хлапета. За такива ни смятахте, нали? Много непредвидливо. Средната възраст на групата ни е деветнайсет. Достатъчно големи сме, за да гласуваме, да отбиваме военна служба или да убиваме за родината. Достатъчно големи, за да убиваме и заради самите нас. Трябваше да ни вземеш несериозно. Сега вече разбра какви сме, нали? Четохме всичките ти доклади. Мислехте си единствено за нападение отвън, но дори и тогава не го смятахте за вероятно.

— Защо не ме застреля?

— Нямаш никакво въображение — каза маскираният и рязко заби ножа в слънчевия сплит на Броугън.

На вратата се появи още един човек.

— И двамата са готови.

— Имаше ли много шум? — попита маскираният с ножа. Беше доволен, че всичко протече така гладко. Бяха убили шестима въоръжени мъже без нито един изстрел. Преподавателите и учениците се бяха събрали в актовата зала за прегледа на деня. След няколко минути цялото училище щеше да е под контрола им. Когато се появеше Кадар, всичко щеше да е готово. Щеше да е доволен, а той възнаграждаваше всяка успешно изпълнена задача така стриктно, както наказваше провалилите се. А ако Дик бе успял да изпълни задачата си в замъка…

— Никакъв — каза новодошлият. — И двамата изпиха чая, който им приготвихме.

— Пет от шестимата с цианид — каза този с ножа. — Чий беше залогът? — бяха се обзаложили помежду си за резултата от акцията и спечелилият щеше да прибере десет ирландски лири.

— Мой — обади се маскираният с „Инграм“-а.

Докато говореха, Броугън се гърчеше в предсмъртна агония. Тялото му се изви, от устата му избликна кръв и той умря. Трупът му замръзна неподвижно.

— Хайде, имаме още работа — каза маскираният с ножа. Взе ключа от Броугън и отвори шкафа с оръжието. Зареди едно „Узи“ и пъхна в джоба си резервен пълнител.

в замъка на Фицдуейн — 17:46 часа

Фицдуейн смяташе, че на предната линия не трябва да се поставят жени. Бе виждал достатъчно убити жени и осиротели деца. Понякога дори кърмачета. Бе категоричен. Сега обаче една трета от хората му бяха жени, които съвсем не смятаха да се крият на тавана, докато всичко свърши. Освен това, трябваше да си признае, че има нужда от тях.

В крайна сметка, реши да ги използва според опита и уменията им. Резултатът не беше обнадеждаващ. С Катя Маурер положението беше ясно — тя бе медицинска сестра. В едно от складовите помещения на подземния тунел обособиха медицински център. Мечката очевидно бе доволен от решението. Логично бе Уна да се занимава с храната — тя познаваше замъка и знаеше кое къде е. Дадоха й кухненските помещения до голямата зала.

Джудит Нюман показа точна стрелба в тренировките, които Мечката бе организирал в главния тунел, а и тя ясно даде да се разбере, че желае да се бие наравно с мъжете, още повече, че не й липсваше опит. Затова Фицдуейн реши да присъедини и нея към групата под негово ръководство — Мъроу, дьо Гевен, Андреас и Хенсен, която щеше да отиде в „Дрейкър“.

Оставаше Етен. Нямаше никакъв опит, но бе решена да се бие, щом се налага. Единствената утеха беше, че под зоркото око на Мечката бе започнала да стреля добре. Въпреки това, Фицдуейн се опита да я убеди, да не взема пряко участие в бойните действия. Издърпа я в кабинета си, затвори вратата след себе си и изтъкна всички аргументи против участието й. Тя го изслуша мълчаливо, после го прегърна, целуна го и каза:

— Сега не сме в Конго и аз не съм Ан-Мари. Всичко ще е наред.

Като чу името на бившата си съпруга, Фицдуейн трепна, но после я взе в прегръдките си и двамата стояха прегърнати, докато не ги извикаха.

Всички, с изключение на Томи Кийн, който бе сменил Мъроу от поста на бойната площадка, се събраха във вътрешния двор. От упражненията по стрелба в тунела, тъй като Фицдуейн искаше въоръжението им да остане в тайна, дрехите им се просмукаха с миризмата на изгорели газове и оръжейна смазка. Всички бяха въоръжени, дори Катя и Уна. Принуди ги да видят тялото на Дик Ноубъл, само така можеше да ги накара да осъзнаят какво им предстои.

— Не ми се иска да се разделяме — започна Фицдуейн, — но телефоните не работят, УКВ-то е разбито, а сме длъжни да се опитаме да помогнем на хлапетата. Някои от нас вече са си имали работа с тези хора и знаят, че с такива като тях не могат да се водят преговори. Освен това те никога не блъфират, направо убиват. Ако не успеем да стигнем до учениците преди тях, не ми се мисли какъв ще е края на всичко това.

Институтът „Дрейкър“ е твърде голям, разпръснат и не може да се осигури ефективна защита. Намеренията ми са да отидем там и да доведем учениците и няколкото преподаватели в замъка, да се укрепим и да чакаме помощ. В замъка ще можем да издържим достатъчно дълго, нали за това са строени замъците, а и такава е уговорката ни с полковник Килмара.

Не знам какъв е планът на Палача, но предполагам, че е замислил масово отвличане с цел пари. Разузнаването има данни, че е обучил над седемдесет човека и няма да се учудя, ако повечето от тях в момента са на онзи кораб за превоз на добитък и вероятно ще акостират близо до носа на острова. А може една част да дойдат и по суша, не знам. Струва ми се също, че ще използват и самолет. Това, на което искам да наблегна, е, че ще бъдем изправени срещу много добре въоръжени и отлично обучени хора. С една дума, това не е игра. Не желая геройски прояви и притеснения за Женевската конвенция. Това не е война. Тоба е битка за оцеляване. Или убиваш, или те убиват — и никакви пленници, освен ако не наредя. Няма да има кой да ги пази.

Ако мога, няма да въвличам учениците в преките бойни действия. Убеден съм, че някои от тях могат да си служат с оръжие, но за съжаление, няма да знаем на кого да вярваме — мисля, че имахме съвсем пресен пример за това. Независимо дали са достатъчно големи, за да гласуват или не, на мен ми е писнало да гледам как убиват млади хора, които дори не са имали щастието да се насладят на живота си. Запомнете нещо много важно: не допускайте никакви непознати. Ако човекът насреща ви не е един от нас, стреляйте. Дори и да имате въпроси, ще трябва да почакат по-удобен момент. Заемете позиции. Всички за „Дрейкър“ в колата. Да се измитаме.

Фицдуейн и дьо Гевен седнаха отпред на закрития камион на двамата саботьори, а останалите се качиха отзад. Етен изпрати въздушна целувка на Фицдуейн, и макар че разстоянието бе голямо, стори й се, че той се усмихва. Е, да, помисли си тя, нали е свикнал да живее в опасност, заставайки на пътя на злото. Войната е неговата стихия.

„Как ли ще реагирам аз на опасностите — запита се тя.“ Щеше да разбере през следващите няколко часа. Картината на смъртта на червенокосата Ан-Мари Фицдуейн се появи пред очите й така ясно, сякаш самата тя бе присъствала там. Смърт чрез обезглавяване. Представи си как в плътта й се врязва острието на меча, представи си шока, ужаса, агонията и кръвта и й прилоша от страх. „Нима и тя щеше да свърши така?“ Тя погали дървения приклад на „Маузера“, който й бяха дали и реши, че няма да го позволи. Настроението й се приповдигна и тя набра кураж за действие.

Глава осма

близо до замъка на Фицдуейн — 17:55 часа

Водолазите от Фантом бяха провеждали тренировките си в приятно топлите води на Средиземно море. И въпреки че бяха предупредени за това, което ги очаква, ясното небе и палещото слънце, през този съвсем нетипичен за Ирландия ден, ги бяха подмамили и те сметнаха, че ще действат в познати за тях условия. Леденостудените води на Атлантика ги изненадаха неприятно, независимо, че и четиримата бяха с водолазни костюми. Разстоянието, което трябваше да преплуват, не бе малко, студът черпеше бързо силите им и реакциите им се забавиха. „Щяха да се доберат до брега — помисли си Джорджо Масана, командирът на «Фантом» — но щяха да платят висока цена.“

Резервните бутилки, със сгъстен въздух и специалната екипировка бяха натоварени на подводен скутер с акумулаторно захранване, наречен „Морско муле“. Освен товара си „Морското муле“ можеше да дърпа и двама водолази, но първо, акумулаторът щеше да се изтощи бързо и второ, неподвижната поза, в която е дърпаният водолаз, подпомагаше по-бързото изстиване на тялото. Масана разрешаваше на мулето да се качват само по един и то за кратко. Беше му се случвало да се изтощи акумулаторът и знаеше какво е, а екипировката щеше да му трябва, за да проникнат в замъка. Беше изключено да изтеглят мулето на ръка.

Плуваха от „Сабин“, който беше хвърлил котва близо до носа на острова. Колкото повече наближаваха брега, толкова повече водорасли им се изпречваха на пътя. Беше опасно, защото водораслите скриваха подводните скали. Трябваше да действат много внимателно и това ги забави. Маневрирането е морското муле бе трудно и изморително.

Това им струва един човешки живот. Алонсо, също от Сардиния, при това най-добрият плувец в групата, се блъсна с глава в една покрита с водорасли скала, когато подводното течение увлече скутера. Нямаше звук, кръвта беше малко, но черепът на единствения човек, който Масана наистина обичаше, се пръсна. Оставиха го да се носи сред водата. Течението продължи да го хвърля срещу скалите и превърна главата му в безформена маса.

Излязоха на брега, на покритите с водорасли скали. Почти незабележими в черните си водолазни костюми, те си отдъхнаха за няколко минути. Докато събираше сили, Масана се чудеше, защо бе необходима атака откъм морето, при това осъществена от специално подготвен екип, когато мишената бяха трима-четирима невъоръжени души, които дори не очакваха, че ще ги нападнат. Бяха го предупредили, че вероятно в замъка ще са някой си Хюго Фицдуейн и двама души, които работеха за него. От „Дрейкър“ им бяха съобщили, че може да има и гости. Масана смяташе, че за унищожаването на обитателите на замъка не бе необходимо да пращат такъв специализиран екип като него и хората му. Не си струваше заради тях да изгуби Алонсо. Внезапно изпита силна омраза към Кадар, но после обучението си каза думата. Даде сигнал на двамата си придружители да започват. Те разопаковаха специалната екипировка.

Трите гумирани въжета с абордажни куки изсвистяха, изстреляни от задвижваните с въглероден двуокис пистолети и се опънаха, застопорени здраво. Масана и другият водолаз започнаха да се изкачват. Третият оглеждаше бойниците и главната кула готов да стреля моментално, ако се появи някой.

Видя как Масана стигна до горния край на стената и изчезна между два зъбера, последван от втория водолаз. Една ръка му махна. Сега първите двама трябваше да го прикриват и той прибра „Инграм“-а и започна да се изкачва.

Докато се катереше, си припомни всички убийства, които бе извършвал и предчувстваше тръпката от предстоящото клане. Нямаше нищо по-вълнуващо от отнемането на човешки живот. Стигна до зъберите и се качи между два от тях. Посегна да извади „Инграм“-а и се огледа.

От лявата страна, в локва от кръв, лежаха Масана и другият водолаз, а над тях се бе надвесил човек с рибарски дрехи и окървавен меч в ръце. Третият водолаз осъзна твърде късно, че ръката, която му бе махнала да се качва бе в тъмно кафяво, а не в черно. Тъкмо се готвеше да стреля, когато една алебарда прониза гърдите му.

Мечката погледна мъртвия водолаз:

— Има ли още? — попита той Ноубъл.

Ноубъл все още стискаше кървавата катана — меч на японски самурай, взет от колекцията на Фицдуейн, впечатлен от лекотата, с която меча убиваше.

— За сега не — каза той.

Мечката застъпи с крак мъртвия водолаз и измъкна алебардата. Доста се потруди — беше я забил с всичка сила. Пое си дъх и каза:

— Долу има нещо интересно. Ще ми се да го проверим, но е по-добре да изчакаме да се върнат другите.

Ноубъл кимна в знак на съгласие. Той гледаше като омагьосан изцапаните си с кръв ръце.

— Години наред съм бил в отдела за борба с тероризма — каза той, — но всичко бе само на теория. Доклади, документи, съвещания, семинари — но нищо не може да те подготви за това — махна към трите трупа.

— Щяха да те убият, ако се бе поколебал дори за секунда — каза Мечката. — Повярвай ми.

— Вярвам ти.

Мечката погледна в посока към „Дрейкър“.

— Как ли се справят Фицдуейн и другите?

на борда на кораба „САБИН“ — 18:06 часа

Кадар стоеше на летния мостик, откъдето най-добре се виждаше всичко и наблюдаваше самолета с мощния военен бинокъл. Самолетът се виждаше, но още не се чуваше. Едва като наближи, го разпозна — беше „Айландър“-а с Фантом-въздух на борда.

Зийгъл, радистът, който беше с преносимата руска военна радиостанция, потвърди:

— Фантом-въздух докладваха, сър. Казват, че мостът е взривен. Очевидно екипът, отговорен за моста, е потеглил към „Дрейкър“, според указанията. Питат дали да се приземяват.

— Има ли новини от Фантом-море?

— Обадиха се, че са в подножието на замъка, но оттогава не са се обаждали. Не се чуваха добре. Може би стените на замъка са затруднили още повече трансмисията.

Отговорът на радиста не обезпокои Кадар. Превземането на замъка на Фицдуейн бе от второстепенно значение. Главното бе да сложат ръка на „Дрейкър“ и заложниците. Щом поемеше контрол над тях, всичко останало бе въпрос на време.

— Има ли новини от „Дрейкър“?

Зийгъл сложи слушалките и наведе глава, за да се съсредоточи. Жестът му напомни на Кадар, че колкото и съвършен да беше планът му, очевидно бе грешка да приеме съветско радиооборудване за свръзка между отделните бойни части. Преносимата радиостанция на Зийгъл бе достатъчно мощна, но УКВ-тата, които използваха бойните части, бяха слаби. За щастие, когато се разположеха в „Дрейкър“, това вече нямаше да има значение. За осъществяване на връзката с властите щеше да използва японската радиостанция на кораба. Този пропуск го дразнеше, но не беше сериозен.

Зийгъл вдигна глава:

— В „Дрейкър“ всичко е под контрол. Водачът на Жертвоприносителите съобщи, че няма жертви от тяхна страна. Всички от охраната са мъртви. Наложило се да убият двама от преподавателите. Останалите, заедно с учениците, са под наблюдение в актовата зала. Преминават към следващия етап.

Кадар си отдъхна вътрешно, но лицето му остана безизразно. Решението му да използва съзаклятническата група на учениците, бе дало отлични резултати. Охраната въобще не е очаквала нападение отвътре.

Кадар смяташе, че една силна група като неговата би могла да превземе „Дрейкър“ и без помощ отвътре, но рисковете щяха да са много по-големи. При това положение, училището можеше да извика помощ и тогава слабостите на атака от морето щяха да се окажат фатални за операцията. При слизането си от кораба терористите щяха да бъдат безсилни дори пред една малка група, разположена на скалите, а още по-трудно щеше да бъде и изкачването им по тунела от кея до училището. При положение, че ги посрещнеше въоръжена съпротива, докато се изкачват към училището, в най-добрия случай, щяха да дадат много жертви.

От друга страна обаче подходът откъм морето имаше предимството, че така на острова можеше да бъде закарана голяма бойна група, а с използването на Жертвоприносителите, подпомогнати от Фантом-въздух, рисковете бяха избягнати.

Зийгъл го гледаше.

— Предай поздравленията ми на водача на Жертвоприносителите — каза Кадар. — Накарай го да потвърди сигурността на горния край на тунела. Кажи на Фантом-въздух да огледат внимателно наоколо и след десет минути да кацнат.

Зийгъл предаде нарежданията. Кадар видя как „Айландър“-а направи завой и от височина около триста метра започна бавно да обхожда острова.

— Разузнаването никога не е излишно — каза си Кадар.

— Тунелът от кея до училището е обезопасен — съобщи Зийгъл, но на пост има само един човек. Един има и пред главния вход, а останалите четирима, начело с водача на Жертвоприносителите, охраняват заложниците. Молбата му е да му изпратите помощ, колкото може по-бързо.

В този момент, опиянен от постигнатото, Кадар даде заповед за приземяване. При подадения сигнал терористите от кораба, които бяха на бойна нога вече няколко часа, спуснаха надуваемите лодки и се насочиха към брега.

Кадар ги последва заедно със Зийгъл и личния си телохранител. Като пристанаха, на кея пристигна съобщение, че облечена в черните бойни дрехи на Фантом-море фигура е махнала с ръка от главната кула на замъка на Фицдуейн. Забелязани били и няколко тела.

Е, поне Фицдуейн си бе получил заслуженото. Новината го изпълни с облекчение. Фицдуейн имаше неприятния навик да се появява в най-неподходящия момент. Смъртта му беше добро предзнаменование за изхода на операцията.

пътят към училището „Дрейкър“ — 18:06 часа

Фицдуейн устоя на изкушението да натисне газта до дупка. Високата скорост щеше да породи подозрения, а и пътят бе доста разбит.

Сега вече някои елементи от плана на Палача започваха да му стават ясни. Като размисли, осъзна, че ударът най-вероятно е планиран за времето след като автобусът с отиващия си персонал напуснеше острова. Значи, би трябвало в този момент да се приближават до училището. Тревожеше го въпросът, дали Палачът е използвал Жертвоприносителите, както подозираше.

Хенсен лежеше по гръб притиснат между Мъроу и вратата на волвото. Държеше големия лък на дьо Гевен, а между коленете му беше „АК-47“, който откриха във фургона.

Погледна през задното стъкло:

— Имаме си компания. Някакъв малък двумоторен самолет. Може би са добрите — каза той с надежда в гласа.

— Не бих се обзаложил — каза Фицдуейн. — Като се има предвид времето, по-скоро ми се струва, че ако не си отваряме очите на четири, ще попаднем между чука и наковалнята. Мислиш ли, че се кани да каца?

— По дяволите — извика Хенсен. Волвото бе влязло в една дупка и автоматът го удари в слабините.

Фицдуейн обърна глава и видя какво се е случило.

— Там и се държи оръжие?

— Много смешно! — каза Хенсен кисело, търкайки удареното място. — Май се накланя за завой. Струва ми се, че ще продължи да кръжи, докато не се махнем оттук. Ако ще каца, сигурно му заемаме пистата.

Фицдуейн бе вперил очи в пътя пред себе си. Най-сетне училището се виждаше. До главния вход имаше някой.

— Познавам всички от охраната — каза той, — ако видим поне един от тях, може би все още ще можем да успеем, преди да е станало късно. А ако не — той хвърли поглед към дьо Гевен, — тогава ти си на ход. Можеш ли да го направиш от осемдесет метра?

— Съвсем скоро ще разберем — дьо Гевен беше сложил наметалото за глава, каквито носеха арабите. Фицдуейн също — бяха ги намерили в колата на саботьорите. Французинът бе спокоен и съсредоточен, а в ръцете му имаше тежка ловна стрела.

Човекът с животинската маска до входа им махна с лявата си ръка. В дясната държеше „Узи“. Фицдуейн направи завой и спря. Задницата на колата бе на седемдесет и пет метра от маскирания.

училището „Дрейкър“ — 18:09 часа

Успяха, наистина успяха, мислеше си маскираният на пост пред главния вход. Баща му бе испански промишлен магнат, който бе натрупал богатството си при режима на Франко, но сега гледаше да не се показва много-много. Напоследък прекарваше все повече време в Южна Америка, преследвайки различните си бизнес цели, а и жени. По-малкият му син, Карлос, го бе разочаровал. На момчето му липсваше реализмът, с който да оцелее в този свят. Честно казано, той се срамуваше от него. Спасителният вариант се оказа училището „Дрейкър“. Можеше да го прати там, докато не измисли нещо. Но бащата не се задълбочи да мисли от сега какво може да се направи. Решаваше повечето проблеми на принципа: „Далеч от очи, далеч от сърце“.

Омразата, която Карлос хранеше към баща си, отвори рана в сърцето му. Едва когато се присъедини към Жертвоприносителите, раната спря да кърви и той се почувства силен, придоби самочувствие, което до тогава очевидно му бе липсвало. Учуди се на дързостта си. Само преди минута бе убил две човешки същества с цианид. Сега чакаше саботьорите от Фантом, които трябваше да взривят моста. Не ги познаваше, но знаеше марката и номера на колата, както и приблизителното време на пристигането им.

Волвото спря на разстояние удобно за стрелба, сякаш се бе блъснало в камък или нещо се бе повредило. Може би бяха спукали гума. Вдигна палец, за да покаже, че са превзели успешно училището и тръгна напред да помогне.

Двамата пътници слязоха от колата и шофьорът ядно ритна задната лява гума. Другият отвори задните врати и надникна вътре. На Карлос му се стори, че вижда върха на лост за гуми. Разкъсваше се между желанието да отиде да помогне и заповедта да стои на поста си. Сложи ръце на устата си и извика, че има заповед да не се отдалечава.

Мъжът, който тършуваше отзад, направи крачка встрани и Карлос видя, че той държеше в ръцете си нещо, което сякаш бе насочено към него. Тъй като очакваше да види лост или резервно колело, в първия момент не повярва на очите си. Когато стрелата се заби в гръдния му кош, той все още не можеше да разбере какво означава всичко това. Излетя и втора стрела и се заби в корема му. Той се свлече, без да гъкне. Последната му мисъл преди да умре бе, че внезапно се бе застудило.

училището „Дрейкър“ — 18:10 часа

Като видя резултата от действията си, дьо Гевен изгуби ума и дума. Беше побелял като платно и стоеше като вкаменен. Фицдуейн измъкна лъка от ръцете му и го хвърли отзад във волвото, после натика дьо Гевен в колата и тръшна вратата. Скочи на мястото си, натисна рязко газта и профуча през главния вход на училището.

В двора нямаше никой. Видя няколко коли с вдигнати капаци и повредени двигатели.

— Действайте мълниеносно — каза той.

Мъроу, който най-добре познаваше разположението вътре в сградата, махна на Андреас да го последва. Двамата притичаха до задната страна на училището там, където излизаше тунелът откъм пристана. Мъроу държеше „SA-80“, превключена на автоматична стрелба, а на гръб бе преметнал снайпера си. Андреас носеше „Ремингтона“ на Фицдуейн и гранатомета, който тежеше доста и на човек му трябваше да се поупражнява, за да може да го насочва правилно, но за близък бой беше направо опустошително оръжие.

Единствената им надежда бе, че нападателите още не са излезли от тунела. Само тук можеха да удържат на по-силния противник. Беше им наредено да не стрелят, докато Фицдуейн не обезопаси залата, където трябваше да са учениците. „Засега изненадата е на наша страна, но ако не успеем да го направим от първия път, въобще няма да успеем — бе казал той“.

Като видя, че тунелът е празен, Мъроу почувства как стомахът му се сви. Беше на петнадесет метра от изхода му, когато забеляза, че оттам излизат двама души с черни маски на главите. Просна се на земята и въздухът се разцепи от автоматичния огън на „Калашников“. Чуха се и два последователни изстрела от „Ремингтон“-а на Андреас. Откъм тунела, който сякаш за секунда се бе изпълнил с хора, им отговори дъжд от куршуми.

Мъроу все още лежеше на земята, противниковият огън бе твърде масиран, за да се опита да се премести. Една граната разби големия варел с вода за градината до него и върху му се изсипа цял водопад. Разбра, че бяха закъснели, вече не можеха да удържат тунела.

Усети, че някой го дърпа за краката и той се плъзна заднешком по посипаната с чакъл пътека. Един глас с чуждестранен акцент му каза да спре, да се прави на идиот, а да се бие. Удариха го дребни камъчета и пръстта, където беше преди секунда, се разхвърча от картечния откос. Като стигнаха до задната страна на оранжерията, Андреас пусна краката му и спря да си поеме дъх:

— Стори ми се, че направо се беше залепил там.

— Така си беше — каза Мъроу.

Огънят откъм тунела намаля и оттам изскочиха четирима терористи. Мъроу, който вече се бе овладял, свали двама, а Андреас застреля трети с „Ремингтон“-а. Четвъртият терорист се просна на земята. Откъм тунела стрелбата отново се усили и всеки момент оттам щяха да изскочат още терористи. Бяха твърде много, за да бъдат спрени. Сега вече всичко бе въпрос на време.

— Мисля, че вече свършихме с изненадите — каза Андреас.

— Може би — каза Мъроу и се опита да си спомни разположението на градината и тунела. Трябваше да има начин, да спечелят малко време.

училището „Дрейкър“ — 18:13 часа

Фицдуейн, дьо Гевен, Хенсен и Джудит влязоха в училището и се насочиха към актовата зала.

Джудит бе изтичала до убития пазач и бе прибрала „Узи“-то и резервните пълнители. Очите й светнаха като видя израелския автомат. Беше се научила да стреля, преди да се научи да готви или шие и още като момиче бе много добра. Настигна другите по коридора към залата.

Фицдуейн им бе казал това, което си спомняше за вътрешното разположение от последното си идване в „Дрейкър“. Не че познаваше цялото училище, но още помнеше главните помещения. В единия край на актовата зала беше сцената, а в другия имаше Г-образен балкон като в театър. Главният вход бе отдясно на сцената. В залата имаше места за около двеста и петдесет човека. На страната на балкона, през прозорците се виждаше част от задния двор. Молеше се Мъроу и Андреас да не попаднат на прицела на някой скрил се до прозорците. Беше забравил да им каже за тази опасност. От другата страна на сцената имаше втора врата точно срещу главния вход. Доколкото си спомняше, в дъното на залата нямаше изход, а само стълби към балкона, откъдето вече можеше да се стигне направо на втория етаж.

Предполагаше, че ще си имат работа с не повече от шест Жертвоприносители, които вероятно щяха да са заели позиции от двете страни на сцената и на балкона.

Посочи една врата малко по-надолу по коридора и се обърна към Хенсен и Джудит:

— Онази врата там. Има вита стълба за балкона. Качете се и щом ме видите в залата, действайте. Помнете, трябва светкавично да обезвредите постовете, защото в противен случай ще настане паника и може много да пострадат — двамата кимнаха и изчезнаха зад вратата.

Фицдуейн и дьо Гевен застанаха отстрани на главния вход. Дьо Гевен се беше посъвзел, даже цвета на лицето му се беше върнал. Откъм задния двор на училището екна стрелба, Фицдуейн с „Броунинг“ в ръка кимна на дьо Гевен. Едновременно те блъснаха вратите, събаряйки поста, който се бе облегнал на тях, на земята. На средата на сцената един от Жертвоприносителите тъкмо отправяше заплахи към учениците. При отварянето на вратата той обърна пистолета си към натрапниците и в този момент един куршум от пушката на Фицдуейн прекрати земния му път. Фицдуейн стреля още веднъж, този път срещу поста до отсрещната врата, а дьо Гевен се завъртя и простреля падналия на земята пазач.

Джудит първа изкачи стълбите. Стрелбата от задния двор се чу, тъкмо когато тя открехваше вратата на балкона, за да види какво е положението. Един от Жертвоприносителите, който стоеше по средата, се втурна към прозорците, за да види какво става. Когато долу Фицдуейн стреля, той се обърна разтревожен и за части от секундата се поколеба накъде да тръгне. Докато все още се чудеше, Джудит стреля три пъти в тялото му. Като видя, че продължава да стои изправен, Хенсен пусна един откос от автомата си, превръщайки главата на Жертвоприносителя в кървав фонтан. Тялото се свлече върху парапета и кръвта на убития потече по стоящите долу ученици.

Отвън стрелбата се усили.

Учениците в залата гледаха уплашено своите избавители. Много от тях все още стояха с вдигнати на главата ръце. Просто не успяха веднага да възприемат новото положение. Бяха все още в шок от това, което им се бе случило. Телата на мъртвите преподаватели лежаха под сцената, където бяха паднали след екзекуцията. Подът се хлъзгаше, а в залата се носеше миризмата на кръв, пот и страх.

Фицдуейн погледна телата и сякаш нещо му прищрака. Едното беше тяло на висока и слаба жена, простреляна в гърдите. На лицето й все още бе изписан ужасът, който е изпитвала в последните си мигове. Едната ръка стискаше кръгли бабешки очила. Лежеше в локва от собствената си кръв.

училището „Дрейкър“ — 18:17 часа

Кадар стоеше на кея вбесен. По-голямата част от бойците му се бяха изтеглили от тунела, оставяйки само една група, която да направи пробива. Не знаеха кой им оказваше съпротива, но от стрелбата, която се чуваше, ставаше ясно, че не са много. Но дори и малко на брой, бяха заели ключовата позиция.

Нямаше намерение да остави хората си в тунела, където можеха да бъдат най-лесно избити. Щеше да отложи атаката и да мине в гръб на противника. Вече нямаше връзка с Жертвоприносителите, значи по някакъв начин му бяха отнели този коз. Опита се да се свърже с Фантом-море, които бяха в замъка на Фицдуейн, но не се получи връзка. В мозъка му се загнезди съмнение, но той го потисна. Специално обучените катерачи започнаха да превземат скалите. Скоро, съвсем скоро, щеше да се справи с това неприятно положение.

Беше доволен, че нареди да взривят моста. Жертвите просто нямаше къде да отидат. Всичко бе въпрос на време. Нареди на Фантом-въздух да отложи кацането, докато не направят пробива.

С кого ли пък си има работа сега? Кадар мрачно крачеше напред-назад. Над него се чу уплашен вик, той вдигна глава и видя как един от катерачите се подхлъзна и увисна само на пръсти. Кадар почти изпита съжаление, че той все пак успя да стъпи на сигурно. Атаката на скалите продължи.

училището „Дрейкър“ — 18:17 часа

Много от учениците познаваха Фицдуейн по физиономия, тъй като често го бяха виждали да обикаля из острова. Това промени положението. Поуспокоени от присъствието на познат човек, който знаеше какво прави, освободените заложници излязоха на бегом от училището и поеха към замъка на Фицдуейн. Придружени от дьо Гевен, те трябваше да извървят два километра на открито, което никак не се нравеше на Фицдуейн. Но бяха млади, в добра форма от ежедневните тренировки и просто нямаше друг избор. Терористите вероятно познаваха плана на училището, освен това беше твърде голямо и разпръснато, за да може да бъде организирана ефективна защита. Дънклийв, замъкът на Фицдуейн, беше единствената им надежда. Само там имаха шансове срещу терористите.

Летейки на височина триста метра, двамата пилоти на „Айландър“-а забелязаха раздвижването и потърсиха Кадар за по-нататъшни инструкции. Няколко секунди по-късно те направиха завой и започнаха да оглеждат пътя, който делеше бягащите ученици от замъка на Фицдуейн. Мястото, където бяха кацнали предния път, остана зад гърба на учениците и на пилота не му оставаше нищо друго, освен да се опита да се приземи на терен, който не познаваше. „Айландър“-а беше здрав самолет, пригоден специално за експлоатация при тежки условия и пилотът вярваше, че ще го приземи успешно. Никак обаче не беше сигурен дали ще успее да излети след това, но знаеше, че е по-добре да не спори с началника. Затегна още повече колана си и започна спускане.

Фицдуейн и Джудит вече бяха заели позиция на втория етаж, откъдето имаше добра видимост към задния двор и изхода на тунела откъм кея. Разбра къде се крият Мъроу и Андреас, проследявайки стрелбата им. Оранжерията, където бяха намерили подслон, представляваше водопад от чупещо се стъкло. „Дано да се опазят от натрошените стъкла — мислеше си той. Защо точно там бяха решили да търсят прикритие, когато имаше по-удобни за тази цел места“.

Трийсетина метра встрани една фигура с маскировъчни дрехи пълзеше към задната страна на оранжерията. Явно Андреас и Мъроу не виждаха това. Човекът в маскировъчните дрехи спря и извади два цилиндрични предмета от торбата, която бе на колана му. На Фицдуейн му се стори, че чува как иглата на първата граната бе изтеглена и хвърлена настрана. Той грабна УКВ-то и се опита да се свърже с Мъроу. Терористът се изправи и замахна, за да метне гранатата, Фицдуейн пусна УКВ-то и вдигна пушката. Спусъкът изщрака на празно.

Три последователни куршума от „Узи“-то на Джудит уцелиха терориста в главата. Той се претърколи напред, гранатата се изплъзна от ръката му и се спря под една строителна количка. Веднага след експлозията Фицдуейн вдигна глава и видя как количката полетя във въздуха и с плясък се приземи в едно декоративно езерце със златни рибки, които изхвърчаха от водата и паднаха на камъните около езерото.

Джудит пускаше единични изстрели в изхода на тунела. Фицдуейн се свърза с Мъроу.

— Добре ли сте?

— Не сме ударени — каза Мъроу, — макар че сме изпонарязани от стъклата. Не можем да се измъкнем. Ония в тунела са твърде много.

— Използвахте ли гранатомета?

— Не още. Не можем да се прицелим от засипващия ни огън.

— Отдясно на изхода на тунела има резервоар с бензин — каза Фицдуейн. — За безопасност е покрит с пясък и бетон от всички страни. Една тръба тръгва от него и минава през тунела чак до кея.

— Сещам се — каза Мъроу, — оня безформен купол отдясно на тунела.

— Точно така — каза Фицдуейн, — кажи на Андреас да потърси заряди „М433 HEDP“.

Настъпи тишина. Джудит се обърна към Фицдуейн:

— Засега не им позволявам да действат, но скоро ще ми свършат патроните — тя вдигна два пълнителя — останаха само тези — стреля отново и сложи предпоследния пълнител.

— Намерихме четири такива заряда — обади се Мъроу, — има и някакви „М397“ и „М576“.

— Заредете с два от „397“ — каза Фицдуейн — и после сложете четирите „HEDP“.

След кратка пауза Мъроу докладва:

— Готово.

В този момент от тунела изскочи един човек с граната в ръка. Фицдуейн и Джудит стреляха едновременно. Човекът се препъна, но с последни сили хвърли гранатата. Безпомощно видяха как тя падна в оранжерията. Избликна силна кафява струя и заля всичко наоколо.

— По дяволите — каза Мъроу, — гранатата падна в някакъв течен тор. Сега целите сме окъпани с него.

— Това ще ви е обица на ухото — каза Фицдуейн, — само глупак би се скрил в оранжерия.

— Давай нататък — обади се Джудит. Фицдуейн се усмихна. Джудит имаше типично швейцарско чувство за хумор и умение за стрелба.

— Мъроу, при подадена команда изстреляйте двата „397“ в тунела, а останалите четири в резервоара. И ако улучите, тичайте през глава към главния вход, ще ви чакаме там.

— А ако нищо не стане? — измърмори Мъроу под носа си.

— Готова ли си? — попита Фицдуейн.

— Да — отговори Джудит.

— Огън!

Стреляха едновременно, Фицдуейн забеляза, че в оранжерията има някакво раздвижване — Мъроу стреляше с автомата.

При масирания противников огън терористите потърсиха прикритие и стрелбата откъм тунела намаля. Андреас се показа с гранатомет в ръце. Прикриващият го огън намаля, защото Джудит бе свършила патроните, а Фицдуейн презареждаше. Терористите от тунела надигнаха глави.

Андреас изстреля първите две гранати в тунела, те се удариха на пода и възпламененият взрив ги изхвърли нагоре във въздуха на височината на човешки бой. Из тунела се разлетяха шрапнели и проехтяха писъци. Обърна гранатомета към бензиновия резервоар и изстреля четирите „М433“ за две секунди, след което се втурна с всички сили в обратната посока, следван от Мъроу.

Първите две гранати бяха отчасти погълнати от предпазната стена от бетон и пясък, която се разлетя на парчета. Другите две гранати избухнаха в самия резервоар, но бензинът не пламна веднага.

Изля се в тунела и се подпали от нажежена до червено част от граната. От гърлото на тунела изскочи огнена топка, която погълна оранжерията, където само преди секунди бяха Андреас и Мъроу.

От тунела се чуваше само пукота на пламъците. Изви се черен дим. От другата страна на тунела, залепнал до стената Кадар почувства дъха на дракона. Хората в тунела бяха мъртви, но повечето се бяха изтеглили преди експлозията.

Катерачите наближаваха върха на скалата.

по пътя към замъка на Фицдуейн — 18:25 часа

Пилотът на „Айландър“-а отмести поглед от тичащите насреща му ученици. Вече не бягаха в пакет, а се бяха разпрострели на около стотина метра ширина. Изчисли, че ще успее да кацне и спре на около двеста метра пред челната редица, като по този начин щеше да осигури време за бойците от Фантом-въздух да заемат позиции.

Усети, че колелата докосват земята. Видя как отпред бягащите се разцепиха на две и по средата изскочи едно волво, което се насочи право към самолета. Той яростно натисна спирачките — волвото бе съкратило рязко спирачния му пробег. Опита се да си представи последствията от челен сблъсък при обща скорост над сто и петдесет километра в час. Знаеше, че каквито и да бяха те, участниците вече нямаше да се интересуват от нищо.

Погледна зелената мочурлива земя вляво от пътя, после волвото. Сблъсъкът отстоеше само на няколко секунди във времето. Решителността му се стопи. По-добре страхлив, отколкото мъртъв, помисли си той и изви самолета към зеленината встрани от пътя.

Виждайки, че куража на шофьора се изпарява секунда след неговия, той се почувства удовлетворен. Радостта му обаче не трая дълго. Оказа се, че яркозелената трева е просто тресавище и самолетът, с целия Фантом-въздух потъна в четири метра дълбока кафеникава вода.

— Дотук добре — каза Фицдуейн, гледайки мехурчетата по зеленикавата повърхност, — винаги е по-лесно да играеш на собствен терен.

Бегачите профучаха край него и той махна по посока на замъка. Дьо Гевен и Хенсен спряха до волвото, задъхани.

— Ти си абсолютно смахнат — изпъхтя дьо Гевен, облян в пот.

— Смахнат, но постига резултати — поправи го Хенсен.

Фицдуейн се ухили, отвори задните врати на фургона и каза:

— Искате ли да ви закарам?

островът на Фицдуейн — 18:45 часа

Когато първият от катерачите се изкачи на скалата, металната решетка затвори с трясък главния вход на замъка. Надолу по пътя, кални следи сочеха мястото, където двама от оцелелите от Фантом-въздух се бяха измъкнали от тинята и се бяха отправили към училището. Никой от тях не искаше да се явява пред очите на Кадар, но просто нямаше къде другаде да отидат.

Глава девета

щабквартира на рейнджърите, Дъблин — 19:45 часа

Генералният директор на Ирландското бюро по туризма бе посивял петдесетгодишен занимаващ се е политика господин, който явно никога не бе живял на село. Основните му оръжия бяха усмивката, връзките и способността му да говори безспирно, без да казва нищо съществено, докато противникът не капитулираше напълно, независимо за какво ставаше дума.

Този път ставаше дума за евентуалното задържане на група туристически агенти от Близкия изток, от рейнджърите. Помощниците му го бяха уверили, че арестуването на подобни гости със сигурност няма да помогне за развитието на ирландския туризъм, а и ще изглежда идиотско по телевизията.

Като чу, че това ще изглежда идиотско на екрана, генералният директор реагира като куче на звънеца на Павлов. Започна да отделя обилно слюнка, изпадна в паника и поиска незабавно да се срещне с командващия рейнджърите.

На Килмара му бяха необходими деветдесет минути, за да се отърве от смахнатия генерален директор и свитата му. Едва тогава успя да се върне на бюрото си и забеляза, че не е имало обаждане от замъка на Фицдуейн вече доста време, а уговорката им беше контролно чуване на всеки два часа. Опита се да се обади по телефона, но май беше повреден. Опита да се свърже и с охраната в „Дрейкър“, но — същия резултат. Това не бе чудно, тъй като всички телефони на острова бяха свързани на един кабел. Позвъни в полицейския участък в Боливонен, най-близкото до острова на Фицдуейн село. Знаеше, че по това време там няма да има никого, но обикновено всички разговори се прехвърляха в дома на дежурния полицай.

На десетото позвъняване, телефонът най-сетне бе вдигнат и един запъхтян глас каза: „Ало“. О’Съливан, местният полицай, съобщи на Килмара, че току-що се е върнал с колелото от моста към острова на Фицдуейн, след като се е опитал да открие сержант Томи Кийн, когото пък търсеха, за да даде обяснение за някакво нападение. Килмара имаше чувството, че О’Съливан ще издъхне още преди да е свършил разговора. Изчака полицая да се посъвземе и попита:

— Доколкото разбирам, не си успял да го откриеш, така ли?

— Не, полковник.

— Какво искаш да ми кажеш за моста? Защо не отиде на острова?

— Не ви ли казах? — попита объркано полицаят. — Мостът се е срутил. От него не е останало нищо. Островът е напълно отрязан.

Килмара затвори телефона изпълнен с тревога. Беше почти двайсет часа. Какво, по дяволите, става на този остров? Явно нещо не беше наред. Денят на Здравеца в Берн и прекъснати комуникации все още не значеха, че трябва да използва военна сила. Ами ако се прибавеха и предчувствията на Фицдуейн и метода на действие на Палача?

Той погледна към документацията за пристигащата същата вечер с последния полет от Лондон група туристически агенти. Самолетът идваше от Либия, но пък нямаше директна връзка с Ирландия. Възможно ли бе да пренощуват в Лондон, за да могат да се адаптират към новата обстановка?

Внезапно разбра, че подходът му към проблема е грешен. Въпросът не беше дали агентите бяха наистина туристически агенти или не. Въпросът беше как да се справи с два проблема наведнъж и сега, погледнато от този ъгъл, отговорът бе еднозначен. Донякъде трябваше да бъде благодарен на оня идиот от Бюрото по Туризма за това, че го бе посочил. За да направи необходимото, му бяха нужни двадесет и пет минути на телефона.

Откри Гюнтер в оперативната стая. При влизането му немецът вдигна глава. Тъкмо се опитваше да се свърже с Фицдуейн по УКВ-то. Поклати глава:

— Нищо. Абсолютно нищо.

Последва Килмара до кабинета му. Полковникът му махна да затвори вратата.

— Британците ни дължат една услуга — каза той. Гюнтер вдигна въпросително вежда:

— Е, и?

— Напомних им го — каза Килмара. — Не са много очаровани, но ще го направят.

— Какво? Накарал си британците да задържат самолета с туристическите агенти при междинното кацане в Лондон?

Килмара кимна:

— Това не ни позволява да изтеглим нашите хора от посолството, но поне сега можем да оставим бумагите настрана и да се поразходим без угризения на съвестта.

— Значи, ще се отбием при Фицдуейн.

— Точно така — каза Килмара, — нямаме време за губене.

военновъздушна база „Болдонел“ край Дъблин — 20:45 часа

В слушалките се чу глас. Даваха им разрешение за излитане. „В един идеален свят…“, замисли се Килмара, но после отхвърли тази мисъл. Почти през цялата му кариера се бе налагало да работи с ограничени средства по отношение на оборудването и точно в този момент мечтанията за хеликоптери за нощно летене доникъде нямаше да го доведат.

Честно казано ако се оставеше настрана недостига на хеликоптери, които бяха скъпи и като покупка и като поддръжка, като цяло рейнджърите имаха всичко необходимо и бяха много добре обучени. Съвсем скоро щеше да стане ясно дали нещата ще се развият по план. За първи път изпълняваха подобна задача и за първи път щяха да се намесят като бойна част.

Можеше да се окаже, че всичко е фалшива тревога, но нещо подсказваше на Килмара, че не е. Някакъв вътрешен глас му нашепваше, че на другия край на Ирландия кръвопролитието е започнало. Инстинктивно дясната му ръка потърси стоманения допир на „SA-80“ закрепена под седалката.

Погледна навън пистата пред тях, после се обърна назад към двата лекотоварни „Айландър“-а, в които бяха рейнджърите и смъртоносното им оръжие. Гласът на пилота прозвуча в слушалките му.

— Имаме разрешение — каза той.

— Последна проверка — нареди Килмара.

Чу се гласът на Гюнтер, последван от този на командира на втория самолет. Килмара погледна пилота:

— Излитаме.

Излетяха и се насочиха на запад право към залязващото слънце.

училището „Дрейкър“ — 20:45 часа

При неочаквания развой на събитията, макар и външно да запазваше спокойствие, Кадар премина през пълния спектър чувства: от сковаващ ума и тялото страх до такава силна ярост, че имаше чувството, че може да убива само с поглед. Новината, че Фицдуейн е все още жив, само влоши допълнително настроението му. Имаше нужда да се освободи от огромното напрежение, което го разкъсваше. Екзекуцията на злополучния пилот от „Айландър“-а му донесе търсеното облекчение. От некадърника останаха само кални следи по пода и кървави пръски по стената.

Сега умът му вече възприемаше промяната в развоя на събитията. Даже откри и предимствата на новото положение. Беше изправен пред най-голямото предизвикателство в професионалния си живот и пред почти равностоен противник. Операция „Здравец“ щеше да успее, но трябваше да вложи всичките си сили. Щеше да е подходящ финал на този етап от кариерата му. Погледнато от друга страна, колкото повече жертви дадеше, толкова повече щеше да е неговият дял — парите щяха да се разпределят между по-малък брой хора, така че всяко зло за добро.

Кадар разгледа внимателно картата и въздушните снимки на местността. Сега вече знаеше срещу кого и какво е изправен. Островът беше изолиран. Замъкът на Фицдуейн бе обграден, а Кадар имаше и хора и оръжие, за да направи, каквото трябваше. Проклетият ирландец щеше да получи няколко урока за водене на бойни действия.

Първи урок: Средновековният му замък няма да издържи на огневата мощ от края на двайсети век.

в замъка на Фицдуейн — 21:18 часа

След като се върнаха в замъка, Фицдуейн ги остави да си починат малко и веднага ги впрегна в трескава работа. Терористите се бяха появили малко след като бяха спуснали желязната решетка, но отначало не направиха опит да се приближат на по-малко от хиляда метра. После, със сгъстяването на вечерните сенки, от замъка забелязаха раздвижване във вражеските позиции. Примката се затягаше.

Когато първите терористи наближиха на около шестстотин метра, Фицдуейн нареди на Мъроу и Андреас да открият огън, но на единична стрелба. Размениха си изстрели, но от нито една страна не прозвуча автоматичен откос. След около петнайсет минути стрелбата затихна. Терористите бяха заели позиции за атака. Постовете от замъка следяха страната откъм морето. Мъроу и Андреас се кълняха, че бяха улучили няколко от тях, но не знаеха колко.

Сержант Томи Кийн бе първата жертва от страна на замъка. Случаен куршум го бе улучил в челото, докато надничаше през един отвор за стрелба с лък на главната кула. Смъртта му настъпи моментално.

Силите на Кадар се бяха окопали около замъка, извън обсега на ефективната стрелба. Нощта настъпваше. Защитниците на замъка бяха приключили с почти всички приготовления, но Фицдуейн забеляза, че хората му започваха да се изморяват и следователно ставаха по-невнимателни. Обяви почивка за храна и проведе военен съвет с тези, които не бяха на пост. Всички бяха единодушно решени да се борят докрай. Смъртта на сержант Кийн ги отрезви от почти еуфоричното настроение, в което изпаднаха след успешното бягство от „Дрейкър“. Жестоката реалност на битката ставаше все по-ясна — или убиваш, или те убиват, победителят печели всичко.

— В училището действахме с изненада, те не ни очакваха — каза Фицдуейн, — сега вече знаят къде сме, приблизително кои сме и топката е в тяхното поле. За да оцелеем, трябва да сме непрекъснато нащрек.

— Колко време ще се наложи да задържим положението? — попита Хенсен.

Фицдуейн вдигна рамене.

— С рейнджърите имахме уговорка да се чуваме на всеки два часа. Вече сме пропуснали няколко обаждания, така че би трябвало да са на път и след известно време да пристигнат. От друга страна островът е напълно отрязан, а и не се знае колко помощ ще дойде. Според мен, ще трябва време, докато осъзнаят колко сериозна е ситуацията. Може да се наложи да задържим положението до сутринта или дори до по-късно.

— Не може да се каже, че е много за обсада — обади се Хенсен.

— Съвсем достатъчно при съвременните оръжия — каза Фицдуейн. — Но сега не е време за подобен род обсъждания. Искам да направим преглед на подготовката — той се обърна към Мечката. — Заради уменията и интереса към оръжията на швейцарския детектив, съвсем естествено е той да бъде избран за оръжейник.

— Положението с лекото въоръжение малко се подобри — започна Мечката, — благодарение на оръжието взето от водолазите и от училището „Дрейкър“. Всъщност, ако не въоръжим някои от студентите, имаме повече оръжие, отколкото хора да го използват. Започвам с автоматичното — имаме четири пушки „SA-80“, една „М-16“, един „АК-47“, пет „Инграм“-а, и три „Узи“-та — всичко четиринадесет. Освен това разполагаме с пушката на Мъроу и две други пушки, които открих в оръжейната.

Ловни пушки — имаме една „Ремингтон“, пушката, която Хюго си донесе от Швейцария, една „Браунинг“ и шест пушки с двойна цев — обърна се към Фицдуейн и добави:

— Включително и две спортни пушки — Мечката говореше за английските спортни пушки, всяка една от които струваше повече от къща в предградията. — Което прави всичко осем ловни пушки — продължи той, — макар че само „Ремингтон“-а и „Браунинг“-а са използват като бойни. Минаваме към пистолетите, те са седем: четири деветмилиметрови „Браунинг“, деветмилиметров „Маузер“, четиридесет и петкалибров автоматичен „Колт“, и доста стар четиридесет и пет милиметров „Уебли“. Амуниции: сравнително достатъчно, ако се стреля или на единична стрелба, или на кратки откоси. Ако се наложи да действаме с автоматична стрелба, тогава няма да ни стигнат за дълго. Ако трябва да говоря с цифри, имаме около три хиляди пет и петдесет и шест милиметрови патрона, около хиляда и петстотин девет милиметрови, над хиляда патрона за ловни пушки, и по-малко от два пълнителя за „АК-47“. Що се отнася до други видове оръжия, имаме арсенал от антики, плюс шест мускета, два арбалета и големият лък на дьо Гевен.

— Лъкът ми не е антика — протестира дьо Гевен.

— Както и да е — каза Мечката. — Мисълта ми беше, че разполагаме с голяма колекция от оръжия, които са почти непригодни за съвременната война, но някои от тях може да се окажат полезни. Разпределил съм ги из замъка, за да могат да се използват при спешен случай. Мускетите са заредени, така че внимавайте.

— Да разбирам ли, че ти ще използваш арбалет — попита дьо Гевен.

— Националното оръжие на Швейцария не е бил арбалетът, а пиката.

— Продължавай нататък — намеси се Фицдуейн.

— Добре, имаме гранатомета с около трийсет различни гранати. Имаме и кутия с обикновени ръчни гранати. Имаме няколко „С-4“ и мините „Клеймор“, които взехме от водолазите. Направихме и една гърмяща смес от препарат за плевели, захар, нафта и други неща, но за съжаление нямаме достатъчно бензин, защото колите на замъка са с дизелово гориво. Е, източихме десетина литра от волвото, за да направим коктейлите „Молотов“ — тук той погледна към Фицдуейн: — Използвах и домашното ти уиски. Опасявам се, че почти нищо не ти остана.

— Моето уиски? — Фицдуейн пребледня. — Ти си взел уискито ми, за да го смесиш с бензин?

— Понякога е трудно да се направи разликата — обади се Хенсен.

— Ами оръдията? — попита дьо Гевен. — Тях ще ги пробваме ли? — имаше предвид двете оръдия от осемнайсети век, които бяха във вътрешния двор.

— Ще видим — каза Мечката, — има съвсем малко барут и ми се ще да го запазим за мускетите. С една дума, ще трябва да опитаме с експлозива, който приготвихме, докато не улучим точния заряд. Хич не ми се иска да съм наблизо.

— Ще свършат много добра работа за защита на портала — каза дьо Гевен, — можем да ги напълним с начупени стъкла и други подобни, за да постигнем ефекта на шрапнелите.

— Хайде, стига сме приказвали — подкани ги Фицдуейн. — Ще направим няколко пробни изстрела, за да налучкаме необходимия заряд.

— Внимавай за отката — обади се Хенсен, — защото пръстите на краката ти може да се сплескат или още по-лошо.

— Ама той май разбира и от тия работи — каза Мечката, — а аз си мислех, че разбира само от компютри — обърна се към Хенсен: — Добре, добре, щом толкова искаш и тебе ще те вземем.

Хенсен вдигна очи към тавана:

— Защо ли не си държах устата затворена?

— Уместен въпрос — каза дьо Гевен.

Продължиха с прегледа на оръжието, използването на мините, разпределението на ръчните УКВ-та, храната, лекарствените препарати, покриването на лицата с маски, графика на дежурствата и всички необходими мерки за добрата защита на замъка.

— Дали няма начин все пак да повикаме помощ? — попита Хари Ноубъл. Беше пребледнял и пренапрегнат. Смъртта на сина му го бе извадила от равновесие. Засега работата, която трябваше да се върши, все още го поддържаше. Фицдуейн не искаше да си представи какво предстоеше на посланика, когато останеше насаме с мислите си. Да убиеш собствения си син — това наистина е кошмарно. Палачът трябваше да си получи заслуженото.

— Добре, но как? — каза Фицдуейн. — Обградени сме, а корабът им…

— „Сабин“ — намеси се Мечката.

— Корабът им „Сабин“ ни е отрязал пътя по море — сега, когато вниманието се бе насочило към замъка на Фицдуейн, корабът на Палача се бе приближил и стоеше само на половин миля от брега.

Настъпи тишина. Рано или късно рейнджърите щяха да разберат, че нещо не е наред и щяха да изпратят помощ. На всички им беше ясно, че преминаването през кордона на Палача бе немислимо.

— Има и още нещо — каза Фицдуейн, — в никакъв случай не бива да позволяваме на Палача да вземе някого за заложник.

Хари Ноубъл кимна:

— Вярно, не бях помислил за това.

Фицдуейн огледа присъстващите. Явно всички смятаха, че е най-добре да чакат, затова преминаха на въпроса какво ще правят с учениците. Някои все още не можеха да се отърсят от шока, но имаше и такива, които, след като хапнаха, се поуспокоиха и с интерес наблюдаваха трескавите приготовления, които кипяха в замъка, бяха изявили желание да помогнат. Заключиха ги в един от складовете на тунела. Доста трудно ги бяха завели там и то едва когато Фицдуейн им обясни проблема, че след това, което Жертвоприносителите бяха сторили, защитниците на замъка не знаеха на кого да вярват.

— Не съм сигурен, че трябва да ги заключваме — каза Андреас. — Напълно разбирам опасенията ти, но сигурно ще се наложи да въоръжим някои от тях. Имаме нужда от хора, не можем да издържим дълго при площта, която трябва да покриваме.

Останалите бяха съгласни с него. Постовете бяха на голямо разстояние един от друг и след като се стъмнеше напълно, щеше да стане още по-трудно.

— Те не са деца — каза Джудит, — много от тях са на моята възраст.

Мечката се усмихна.

— Вижте — продължи тя, — те знаят какъв е проблемът. Защо да не ги оставим самите те да изберат хората, на които могат да разчитат? Сигурно ще има такива — едва ли всички са съзаклятници.

Фицдуейн поклати глава:

— Вероятно си права, но не ми се иска да ги поставям на предни позиции. Добре, ще направим така: ще ги накараме да изберат няколко човека, но ще ги използваме само, ако нямаме друг избор.

— Звучи разумно — каза Мечката.

Фицдуейн погледна Андреас и Джудит.

— Става — каза Андреас.

— Соломоново решение — каза Джудит.

— Тогава да видим срещу какво сме изправени — каза Фицдуейн — и какво би могъл да предприеме Палачът.

Той погледна Ноубъл, на когото бе възложено да координира цялата налична информация, както и докладите от наблюдателните постове. Посланикът, дьо Гевен и Хенсен се бяха поставили на мястото на Палача, за да преценят вероятните му ходове. Ноубъл и французинът заради практическия опит, който имаха, дьо Гевен като млад бил парашутист, а Хенсен заради това, че най-добре познаваше методите на Палача.

— Смятаме — започна Ноубъл, — че вероятно сме изправени пред сила от седемдесет до осемдесет закоравели терористи, плюс екипажа на кораба. Предполагаме, че основният им мотив са парите, но като се има предвид начина на действие на Палача, нищо чудно сред тях да има по-малки групи, със собствена мотивация.

Вероятно терористите са преминали сурово и безмилостно обучение. Научени са да нанасят колкото може повече вреди за възможно най-кратко време. Може би не са били специално подготвени как да атакуват замък като този, но това не значи, че са по-малко решителни и отдадени на каузата си, каквато и да е тя. Не бива да се забравя, че са много добре обучени да си служат с всички видове оръжие и бойни техники.

Въоръжението им е предимно от типа на източния блок, с изключение на „Инграм“-те и експлозивите. Имат „АК-47“, автомати „Макаров“, пластични експлозиви, вероятно и ръчни гранати, както и няколко противотанкови гранатомети. Засега не сме забелязали по-тежко оръжие, но нищо чудно на кораба да крият някаква изненада. Ако е така, опасявам се, че ще го научим по най-неприятния начин — може би това ще са тежки картечници, минохвъргачки, ракети, дори артилерия. Все пак смятам, че едва ли имат подобни оръжия, защото първоначалната цел на Палача просто не бе ги изисквала. Но като знаем що за човек имаме насреща, това няма да ме учуди. Много обича изненадите.

Можем да издържим на лекото оръжие, но ако действително имат противотанкови гранатомети, наистина ще ни притиснат. Вярно е, че не могат да пробият защитната стена, но ако такова нещо падне през прозореца в някоя стая и Бог не може да помогне на обитатели те й.

Мечката го прекъсна:

— Всяка стая от замъка е барикадирана с чували с пясък и на всеки прозорец или наблюдателница сме закрепили подобни. Ако се наложи чувалите могат да се дръпнат настрана с въже. Покрили сме и подовете с чували с пясък срещу евентуални експлозиви.

— Какъв е обхватът на противотанковите гранатомети? — попита Етен.

— Теоретично до петстотин метра — каза Фицдуейн, — но обикновено се използват на половината от това разстояние. А за да се уцели процепа на наблюдателница, вероятно ще трябва да се стреля и от още по-близо. Не мисля, че това ще е най-големият ни проблем. По-скоро трябва да се притесняваме от експлозивите, които вероятно сапьорите са поставили съвсем близо до замъка. Само няколко килограма „С-4“ са необходими, за да се промени пейзажа. Внимавайте много. Още нещо, когато свалите някого, правете го така, че вече да не може да се надигне. Все пак пет и петдесет и шест милиметровото оръжие няма унищожителната сила на седем и шейсет и две.

— Нито пък триста и трикалибровото — каза Мъроу.

— Така че, целете се добре — продължи Фицдуейн. — Откоси от по три куршума са достатъчни — той се обърна към Ноубъл: — Извинявай, Хари, малко се отклонихме.

Ноубъл кимна:

— Вече стана ясно кой и какво е насреща ни. Сега остава въпросът какво ще правим.

Доколкото знаем, а то не е малко, благодарение на нашия приятел тук — и той посочи Хенсен, — досега Палачът не се е сблъсквал с подобен проблем. До този момент инициативата винаги е била негова и той е поставял условията. Действал е предимно с бързи и неочаквани удари и бързо оттегляне. Разчита на изненадата, измамата, бързината и оръжията, за него човешкият живот няма стойност, а от време на време обича да демонстрира и зловещото си чувство за хумор.

В този случай, за да може да играе, както е свикнал той, сигурно ще иска да вземе няколко заложника. Наблюдава се нещо необичайно: този път той се е отдал изцяло на постигането на целите си, като дори не си е осигурил безопасно бягство. Така че, той и хората му няма какво да губят. Ще ги води отчаянието.

— А какво му пречи да се качи на кораба си и да вдигне котва? — попита Андреас.

— Това, че той много добре знае, че никой няма да го пусне да си отиде. Всички антитерористични сили в Европа искат кожата му, а той едва ли би се престрашил да мине покрай Израел без нещо, което ще му запази живота. Единствената му възможност да оцелее, е да вземе това, за което е дошъл.

— И тогава какво ще правим? — попита Андреас.

— Има няколко вероятни сценария, по които може да действа — намеси се Фицдуейн. — Първо, вероятно, ще изчака да се стъмни напълно, може би затова не е атакувал досега. Второ, може би ще използва масиран огън, за да ни накара да се скрием. Трето, със сигурност ще атакува най-малко на две места, като едната атака ще е за отвличане на вниманието.

Най-високата част на замъка е главната кула. Ако успее да я превземе, всичко попада под негов контрол. Но една пряка атака срещу главната кула би означавало да изкачат стената откъм морето, което е самоубийство. Така че, най-вероятно ще се опита да пробие през портала, защото там ще може да се прикрие и да ни обсипе с експлозиви. Всичко това предполага масиран огън, за да не ни позволи да надигнем глави, една отвличаща атака през защитната стена и атака на портала с експлозиви. Металната решетка за съжаление няма да устои на такова нещо и тогава те безпрепятствено ще нахлуят в замъка.

Фицдуейн замълча. Всички осъзнаваха сериозността на положението. Ставаше все по-ясно, че хората не достигат.

— Друга възможност е да съсредоточат огъня в жилищното крило на замъка и да използват лодки за нападение откъм водата. Задната му част гледа към морето и там няма бойници. Освен това е по-ниско и може да се влезе през покрива.

— Има и още една вероятност — да използват любимото оръжие на Близкия изток — бомба в кола. Ако успеят да подкарат някои от колите в „Дрейкър“ и я засилят към металната решетка, както е натоварена с експлозиви, могат да ни причинят много неприятности.

Той се усмихна.

— Стига толкова с пророкуванията. Ето разпределението: Хари и Андреас отиват на портала с личното си оръжие и гранатомета. Хайни и Мъроу отиват на бойната площадка на главната кула и държат под наблюдение защитната стена откъм езерото, а Етен и Хенсен наблюдават защитната стена откъм сушата. Джудит, Кристиан и аз оставаме като подвижна група, Катя и Уна ще се грижат за храната, първа помощ и за учениците. Ще държим връзка с УКВ-тата.

Има нещо, което не знаем — дали разполагат с оборудване за нощно виждане. Предполагам, че не, но нека се подсигурим за всеки случай. Така или иначе имаха достатъчно време, за да огледат разположението на наблюдателниците и бойниците, така че можем да очакваме доста точна стрелба.

Добрата новина е, че разполагаме с оборудване за нощно виждане „SA-80“. Ефикасно е до шестстотин метра. Предлагам ви да го монтирате незабавно. Те едва ли ще очакват, че ще имаме такова нещо, затова ще го използваме, когато му дойде времето.

Имаме прожектори за вътрешния двор, бойниците и външния периметър на замъка. Направихме ги така, че да са независими един от друг по отношение на захранването, но въпреки това едва ли ще издържат дълго.

Никога не стреляйте от едно и също място и винаги използвайте укритията — той млъкна и след няколко секунди плесна с ръце и каза:

— Всички да заемат позиции.

Навън беше вече тъмно, откъм морето духаше вятър, луната току се скриваше зад облаците. Откъм вражеските позиции не се виждаше и чуваше нищо, но защитниците на замъка знаеха, че това няма да е задълго.

Под ръководството на Мечката, въоръжените с „SA-80“ поставиха приборите за нощно виждане. Това, което видяха, разпръсна всичките им надежди, че терористите може някак да са се изпарили. Примката се бе затегнала още повече.

Мечката и дьо Гевен започнаха експедитивно да изпробват оръдията. С помощта на една дръжка от метла дьо Гевен натъпка гърмящата смес в дулото на оръдието и сложи тапата, след което размисли и вкара и един декоративен снаряд. После бързо се скри зад барикадата от чували с пясък, а Мечката подпали един парцал, напоен с парафин, закачи го на една въдица, мина зад укритието и метна горящия парцал към мястото, където бе поставил барута. Чу се едно скромно „Бум“ и снарядът тупна на десетина метра по-нататък.

— Ще им вземе акъла — каза дьо Гевен.

— Този път ще удвоя заряда — каза Мечката, — а на теб оставям да обереш лаврите.

Четвъртият изстрел проби стената на склада. На Мечката му хрумна, че на Фицдуейн ще му се наложи да прави големи промени в замъка, когато всичко това приключи.

За петия пробен изстрел увеличиха още малко заряда и добавиха шрапнелната смес. Резултатите бяха зашеметяващи. Мечката и дьо Гевен прекратиха опитите и се заеха да приготвят още снаряди. Когато свършиха, навън беше съвсем тъмно.

Нощта бе настъпила.

военновъздушните сили на път за западното крайбрежие на Ирландия — 22:23 часа

Килмара непрекъснато поддържаше връзка с щабквартирата в Дъблин, но от Фицдуейн нямаше и следа и полковникът бе започнал сериозно да се безпокои. Да бяха само едно или две пропуснати контролни обаждания, не би се разтревожил особено, защото замъкът на Фицдуейн все пак не беше военна квартира, но пълното мълчание продължаващо вече толкова време, не беше без причина. А като се прибави и невъзможността да се свърже с някой от „Дрейкър“, и въобще с целия остров, разрушеният мост — май намесата на рейнджърите съвсем нямаше да е само тренировка.

Полетът с „Оптиката“ бе истинско преживяване. Прозрачният балон, в който се намираха, ги караше да се чувстват сякаш летят сами в нощта, без помощта на самолета. Тъй като цялата кабина бе напълно прозрачна, човек започваше да губи ориентация, но пък можеше безпрепятствено да наблюдава всичко наоколо си и за разлика от хеликоптерите, които сякаш се стремяха да се разпаднат на части, този самолет нямаше проблем с вибрациите.

Включи уреда за топлинно наблюдение и огледа терена под тях. Работният принцип се основаваше на факта, че всичко с температура над абсолютната нула има излъчване в електромагнитния спектър и че част от това излъчване е инфрачервено. Картината, която се получаваше, беше нещо средно между обикновения черно-бял образ и фотографски негатив. Мъглата и дъжда не бяха пречка. Добре, че човешкото тяло е източник на топлина, мислеше си той, и лесно се откроява на фона на околността. Може би така щяха да разберат какво точно става на острова.

Килмара започна да се упражнява, като се опитваше да открива кравите по полето. В Покрайнините на едно село той попадна на една гореща точка, първоначално не можа да разбере какво представлява — беше по-малко от крава, но пък излъчваше интензивно. Като настрои обектива, откри, че това бе една двойка, а интензивната топлина, която се отделяше, не оставяше съмнение за естеството на дейността им.

Полковникът знаеше, че рейнджърите можеха да скочат едва след като станеше ясно какво е положението. Главният въпрос бе къде точно. В края на двайсети век, когато всеки носеше автоматично оръжие, не беше много разумно да скочиш насред противниковия лагер.

От последния им разговор Килмара разбра, че Фицдуейн имаше намерение да се затвори в замъка, докато не пристигне помощ, но беше наясно също така, че намеренията и реалността са различни неща. Най-добрият начин да разбере какво става, преди да пусне хората си, бе да установи радиовръзка. Явно УКВ-то, което бе дал на Фицдуейн, по някаква причина не работеше, но когато наближаха острова можеше да опита да се свърже със замъка по ръчните радиостанции. Ако, разбира се, имаше кой да слуша.

Обадиха му се от щабквартирата на рейнджърите. Било свикано спешно съвещание на Комитета по безопасността на Кабинета. Главната задача на рейнджърите била да охраняват американското посолство в Дъблин. Нищо друго не можело да бъде по-важно. Полковник Килмара и въздушната група трябвало да се върнат веднага в Болдонел. Молбата на Килмара за подкрепления от войската била отхвърлена.

Враждебността на Таойсийч започваше да му създава все повече неприятности. Да върви по дяволите. Пилотът погледна Килмара. Полковникът му посочи радиостанцията и прекара пръст по гърлото си. Той се ухили.

Килмара отново се зае да гледа кравите. При всичките им операции досега рейнджърите имаха подкрепления от войската. Сега трябваше да се справят сами.

Черните очертания на хълмовете на Конемара се появиха на хоризонта, отдолу проблесна езеро.

Пилотът провери изправността на електронно управляемите картечници и ракети на самолета. По принцип го използваха за наблюдение, но с олекотено оръжие можеше добре да служи и за допълнителни цели.

Контролният индикатор светна в зелено. Всичко бе наред.

в замъка на Фицдуейн — 22:20 часа

Вече двайсет минути откак всички приготовления бяха приключили, но тъй като Кадар искаше да извлече максимално предимство от прикритието на тъмнината, се наложи да поизчакат малко. Нощта не бе съвсем тъмна, но облаците се бяха сгъстили и това щеше да им осигури необходимото прикритие.

Замъкът на Фицдуейн бе с разположение, което наистина го правеше недостъпен за оръжията от средновековието, но когато в играта се намесеха далекобойните съвременни оръжия, това даже се превръщаше в недостатък. На около хиляда метра около замъка Кадар бе разположил двете си тежки картечници и ракетното оръдие. Беше извън обсега на обикновените пушки, но достатъчно близо, за да използва тежкото си оръжие.

Съжаляваше, че не е взел оборудване за нощно виждане, но не смяташе, че липсата му ще ги затрудни. Още по светло бяха разположили и насочили оръжията, а и силуетът на замъка се очертаваше достатъчно ясно. Огънят можеше и да не е прецизен, но пък щеше да е масиран.

Откъм вътрешния двор — Кадар бе намерил план на замъка в „Дрейкър“ — прозвуча още един гърмеж, но Кадар не успя да разпознае източника му. Беше твърде шумно за пушка или автомат, но пък не звучеше като оръдие. Може би не беше оръжие, а опит за сигнализация. Точно така — опитваха се да привлекат внимание. Кадар се усмихна. „Смело — помисли си той, — но просто няма кой да ги чуе“.

На борда на „Сабин“ имаше и два мотопарашута. Беше ги взел за всеки случай, ако се наложеше да избяга бързо. Единият щеше да го отведе до мястото, където предварително бе приготвил кола, пари и други необходими неща. Вторият бе за резерва.

С пускането на мотопарашутите в бойните действия щеше да си отреже последния изход за бягство, но това вече нямаше значение. Той щеше да спечели тази битка. Беше от хората, които не се задоволяват с половинчати победи и предпочитат да поемат целия риск. Щеше да спечели или да умре.

Даде сигнал. Мотопарашутите забръмчаха и потеглиха. Всеки от тях се състоеше от триколесна рамка с перка отзад. Движението напред издуваше парашута и след няколко метра те излитаха във въздуха. Хубавото им беше, че могат, както да се издигат, така и да се спускат, бяха удобни за маневриране.

След излитането на мотопарашутите Кадар се обърна и огледа последната си изненада. Заварчиците от Малабар бяха свършили много добра работа. Огромният трактор с ремарке, който бяха открили в „Дрейкър“, беше брониран със стоманени листи, достатъчно устойчиви, за да издържат на куршум от пушка. Отпред бяха изрязани малки отвори за стрелба.

Кадар си бе направил танк. Той каза нещо в радиопредавателя и двигателите на танкотрактора изреваха.

— Бойци на операция „Здравец“, атака! — заповяда той.

Тъмнината около замъка се разцепи от огнени ленти.

Глава десета

в замъка на Фицдуейн — 22:28 часа

Чувалите, покриващи наблюдателниците, се разтърсиха от тежкия картечен огън. Фицдуейн бе настоял пясъкът, с който ги пълнеха да е мокър. Изморените ученици бяха изстенали, защото той тежеше много повече, но предимствата му се чувстваха осезателно. Чувалите спираха дори и картечните заряди и макар да се накъсваха, съдържанието им горе-долу се запазваше.

Ноубъл тъкмо си мислеше, че благодарение на дебелите стени на замъка, гърмежът от ръчните оръжия бе поносим и точно в този момент един двоен взрив разтърси земята и временно го лиши от способността да чува. Той премести един чувал и надникна през една наблюдателница, която гледаше към портала. Две гранати бяха пробили две огромни дупки в дървените врати. Докато гледаше, паднаха още две. Той се простря на пода. Само на няколко метра от мястото, където беше, земята се разкъса от взрива. През наблюдателницата влетяха горещ въздух и нажежени до червено парчета от граната. Когато малко поутихна, той отново надникна към портала. Втората двойка гранати бяха доразрушили дървените врати. Първоначалният му шок като видя, че защитата им беше толкова лесно разкъсана, се смени с облекчение като забеляза, че желязната решетка стоеше почти непокътната.

От тъмнината изскочи някакъв силует и се просна на земята. На няколко крачки от Ноубъл, Андреас следеше външния периметър през уреда за нощно виждане на автоматичната си пушка. Мъжът държеше нещо като чанта. Беше легнал в една вдлъбнатина и мислеше, че тъмнината го прикрива. Беше на около сто метра от тях.

Андреас се изкуши да стреля, но Фицдуейн бе дал строги нареждания нощното виждане да се използва само за наблюдение, докато не подаде знак. Искаше да накара нападателите да се почувстват уверени, че тъмнината ги скрива и да се приближат още повече — да влязат в смъртоносния обсег на стрелбата.

— Сапьор на два и десет — на около сто и двадесет метра — каза той към Ноубъл. — Твой е.

Ноубъл го погледна неуверено, защото бе чул, че му казват нещо, но не бе разбрал думите. Андреас осъзна, че вероятно още не е отшумяло заглушаването от експлозията. Повтори думите си, крещейки в ухото на Ноубъл, който кимна и приготви „Узи“-то си.

Сапьорът пропълзя още двайсетина метра, после скочи на крака и се втурна напред. Тежката картечница засили огъня по портала.

Когато сапьорът бе на около петдесет метра от тях, Ноубъл стреля и не улучи. Сапьорът се хвърли на земята. Беше в опасна близост. След малко пак се показа и Андреас тъкмо се двоумеше дали да не стреля, когато картечен огън по наблюдателницата го накара да залегне. Чу дълъг откос от „Узи“-то на Ноубъл. Секунда след това порталът избухна в пламъци, тъй като сапьорът успя да хвърли товара си и силата на взрива го изхвърли от позицията му.

— Улучих го — каза Ноубъл.

Андреас изръмжа. Ушите му звъняха. Стори му се, че Ноубъл каза нещо, но единствената мисъл, която го занимаваше сега, бе как да не стане неволна мишена. Картечницата методично обсипваше портала с огън. Ако продължаваше така, скоро щеше да се разтопи.

В този момент стрелбата секна, сякаш картечарят бе прочел мислите му и Андреас веднага се възползва от затишието, за да хвърли един поглед. Тъмни сенки се придвижваха напред към замъка.

Фицдуейн се оказа прав. Врагът ставаше самоуверен. Докато беше светло, а дори и в началото на схватката, всички се бяха изпокрили. Сега мислейки, че са под прикритието на нощта, те вървяха напред, за да атакуват.

Смъртта на сапьора явно не ги стресна, значи готвеше се нещо друго. Огледа ги още веднъж. Не се виждаха сгъваеми стълби или други принадлежности за опит за достъп до замъка. Вдигна мерника малко по-нататък и започна да оглежда пътя, който водеше към замъка. Отначало не видя нищо, само му се стори, че нещо се движи бавно и после, когато усилвателят на образа се адаптира към разстоянието, внезапно видя нещо голямо и черно, с нещо стърчащо отпред. Изчака го да се приближи малко и после подаде пушката на Ноубъл.

Посланикът погледна натам, накъдето сочеше Андреас и веднага след това залегна, защото от пълзящото чудовище започна стрелба.

— Май ни готвят изненада — каза посланикът.

— Не обичам изненадите — отвърна Андреас.

Ноубъл се свърза с Фицдуейн по УКВ-то. Остави радиото и стреля няколко пъти в тъмнината към наближаващите терористи. Андреас видя как всички залегнаха, но когато установиха, че никой не е ударен, скочиха отново.

Зад тях откъм главната кула се чу страховит трясък. Двамата се спогледаха и погледнаха към УКВ-то. Не се чуваше нищо. Ноубъл го вдигна и тъкмо щеше да натисне бутона за повикване, когато се чу гласът на Фицдуейн:

— Спокойно — каза той, — това е част от замисъла на Мечката и засега всичко върви добре. Действайте с портала.

Андреас погледна към Ноубъл:

— Наистина ли иска да каже това, което смятам, че иска да каже?

— Такъв е планът — отговори Ноубъл. — Иска да вдигнем металната решетка — включи шалтера, чудейки се дали все още имат ток. Старият мотор изръмжа и металната решетка започна бавно да се вдига нагоре.

— Това е лудост — каза Андреас, — те ще влязат.

— Точно това е идеята — каза Ноубъл.

Андреас се втрещи. Чу, че Ноубъл слага нов пълнител и зарежда „Узи“-то си.

Ноубъл посочи гранатомета:

— Сложи първо заряди „Флешет“, после бронебоен експлозив.

Бойната площадка на главната кула бе най-добрата позиция за наблюдение. И тъй като това беше очевидно, вниманието на врага щеше да се насочи именно към нея.

Фицдуейн се тревожеше не толкова от силата на противниковия огън, колкото от естеството му. Най-горната част на главната кула беше открита площадка с висок назъбен парапет, който само би увеличил силата на евентуален взрив попаднал там. Стигаха му само няколко гранати или една мина.

Решението, което Фицдуейн бе предложил, бе накарало един от учениците да отбележи, че семейното мото на рода Фицдуейн навярно е: „Копай и живей“, а гербът им би трябвало да представлява кръстосани лопата и търнокоп на фона на чувал с мокър пясък. Бойната площадка приличаше повече на окоп от Първата световна война, с тази разлика, че не беше в земята, а високо над нея. Покривът бе така направен, че да удържи на мини или поне на първите няколко, като през това време, ако имаха ум в главите си, обитателите на окопа трябваше да слязат на долния етаж. В последствие се оказа, че именно конструкцията на покрива на окопа се оказа решаваща за по-нататъшния развой на нещата.

Пилотите на моторните парашути бяха двама братя иранци, Хюсейн и Мохсен, последователи на видоизменената версия на учението на Хасан Сабах, който бе основал Сектата на Убийците през единайсети век. Първоначалната вяра на двамата братя в чистотата на убийството се бе поразклатила от откритието, че играта може да се играе в две посоки. След като една израелска групировка бе свела бандата им от двайсет само на двама души — самите те — към учението на Хасан Сабах братята бяха добавили и финансовия мотив. Въпреки това, Кадар смяташе, че бяха достатъчно фанатизирани, за да може да ги използва за целите си.

Според плана, Хюсейн с първия мотопарашут трябваше да мине над главната кула на замъка и да хвърли експлозивен заряд на бойната площадка, а в същото време Мохсен с втория мотопарашут — да пусне специален експлозивен заряд на покрива на жилищното крило. След което двамата трябваше да се спуснат през дупката, която взривът щеше да отвори на покрива и така да осигурят достъп до най-горния етаж на крилото, и да ликвидират всички обитатели, които оцелеят след взрива. После трябваше да изключат моторите, да се приземят на бойната площадка и да се задържат, докато подкрепленията стигнат до там.

Според изчисленията на Кадар атаката с мотопарашутите щеше да отнеме не повече от минута и половина. Бяха направили тренировка на кулата в „Дрейкър“.

В действителност обаче, атаката не се разви точно според плана, ако не се смята фактът, че тя ускори пътуването на двамата братя към заветната цел на всички последователи на Хасан Сабах, убити при изпълнение на дълга си, а именно вечният рай. Но за малко мотопарашутите предизвикаха пълна изненада. Бръмченето на двигателите им бе заглушено от канонадата на терористите и това позволи на Хюсейн да се приближи незабелязано и да хвърли заряда си, направен от пластичен експлозив, шрапнели и трисекунден механизъм, точно над целта. За нещастие луната се бе скрила зад облаците и той не успя да види окопа, изграден върху бойната площадка.

Бомбата се изтърколи от окопа и се плъзна по покрива на жилищното крило. Шрапнел от последвалия взрив улучи втория мотопарашут, който, поради своенравието на ирландския вятър, летеше по-ниско от очакваното.

Мохсен нямаше дори време да прати по дяволите непостоянния ирландски климат, да помисли, че все пак нямаше да е зле, да бяха направили тренировката с истински експлозиви, нито дори да изругае брат си на седем различни езика. Смъртта му настъпи моментално, а мотопарашутът го отнесе отвъд стените на замъка и го превърна в огнена топка, разбивайки се в скалите. Вътре в окопа, под три реда чували с пясък Мъроу и Мечката си бяха съвсем цели и непокътнати от взрива, но и двамата ги прониза една и съща неприятна мисъл — че все пак враговете им разполагаха с това, от което се страхуваха — минохвъргачка. Убедени, че сега ще последват още удари, те скочиха и се втурнаха надолу по стълбите и моментално заеха нови позиции в спалнята на Фицдуейн на долния етаж.

Защитниците на бойниците дори нямаха време да осмислят случилото се. Първо, нещо черно и огромно прелетя над тях, пръскайки кръв наоколо си като вампир, който чества унищожаването на чесъна, а после от небето прозвучаха изстрели, показвайки, че първият вампир не е тръгнал сам на разходка.

Етен реагира веднага. Бързата стрелба от полуавтоматичния й „Маузер“ накара Хюсейн да се замисли за рая и да се завърти силно, отхвърляйки всички мисли за пускане на втората бомба. Той овладя мотопарашута и се подготви за още един опит. Етен виждаше само един черен силует, който много трудно се различаваше на фона на тъмното небе.

— Това пък какво е? — каза Хенсен, който изтри от лицето си нещо мокро, надявайки се, че не е това, което му се струва, че е, или ако е, то не е неговата. Не чувстваше никаква болка, но сърцето му сякаш искаше да изскочи от гърдите.

— Не знам — каза Етен, — нещо летящо. Май е нещо като балон, но доста бърз.

Появи се Фицдуейн и се приближи км тях на прибежки с такава лекота, сякаш го бе правил неведнъж, което си беше самата истина. Законите на битката те учеха много бързо как да се прикриваш. Фицдуейн бе специалист в това отношение.

Етен посочи обекта. Фицдуейн вдигна пушката с прибора за нощно виждане и започна да оглежда небето. Отначало не видя нищо, но след това различи лека метална рамка, където седеше един човек с разперени крака. На главата си имаше арабско наметало. Малко по-нататък видя и самия парашут. Металната рамка се завъртя и се насочи право към него и той видя пламъчета. Неохотно превключи на автоматична стрелба, против собствените си препоръки и откри огън.

Мотопарашутът се движеше доста бързо и мина ниско над замъка преди Фицдуейн да успее да стреля втори път. От металната рамка се отдели малък черен предмет, падна на бойниците от другата страна. Чу се взрив, избухнаха пламъци и в небето се вдигна черен дим, а към вътрешния двор се изля огнена течност.

Мотопарашутът се обърна и се подготви за следващата си атака, но точно тогава попадна на мушката на Фицдуейн, който стреля. Тялото на човека на металната рамка се изви и главата му клюмна. Рамката се наклони, но продължи да се носи и се стопи в тъмнината.

— Господи, Боже мой! — въздъхна облекчено Хенсен. — На тия май много им се играе — той се обърна към Етен, която бе изчезнала зад чувалите. — Браво, Етен, ако не беше ти и твоят „Маузер“, щяхме да сме добре опечени.

Откъм чувалите се чу стон. Те бяха подредени на зигзаг, за да намаляват до минимум ефекта от ръчни гранати или бомби. Хенсен надникна зад ъгъла.

Етен лежеше по гръб, а ръцете й стискаха десния й крак. Между пръстите й течеше кръв.

извън стените на замъка на Фицдуейн — 22:42 часа

Абу Рафа, командирът на бойната част Малабар, която трябваше да осъществи атаката срещу портала, едва сдържаше разочарованието си. По негово мнение Кадар, който планираше до съвършенство терористичните акции и отвличания, правеше грешка след грешка.

Според него, трябваше да осъществят атаката срещу замъка, веднага щом слязоха на острова, докато още инициативата беше в техни ръце и дневната светлина щеше да им позволи да използват максимално огневата си мощ, независимо от това, че щяха да дадат жертви, които едва ли щяха да са много при една внезапна и масирана атака.

Докарването на тежките картечници, изчакването на нощта, използването на глезотии като мотопарашутите и най-вече танкотрактора не беше нищо друго, освен демонстрация на сила. Според един от най-големите му врагове, генерал Моше Даян от Израел, дано да изгние в ада, важното беше не как осъществяваш атаката, а с какъв боен дух и с каква сила я правиш. По-важно беше след като веднъж си започнал да продължаваш със същата сила, докато победиш. Генерал Даян май беше прав.

Развоят на събитията само задълбочи тези му настроения — танкотракторът, който трябваше да атакува едновременно с мотопарашутите, бе спрял на около петстотин метра пред портала на замъка. Повредата не беше сериозна и само след петнайсет минути, атаката можеше да продължи, но междувременно мотопарашутистите вече бяха излетели, така че от едновременната атака не стана нищо.

Добрата новина бе, че защитниците на замъка явно не разполагаха с достатъчно оръжие, защото стрелбата им беше неравномерна и неточна, ако се изключи улучването на сапьора. Това бе единствената им жертва. Командосите от Малабар вече нямаха търпение да тръгнат в атака, защото смятаха, че противниците им са по-слаби и защото зъзнеха от студ в хладната ирландска вечер.

Отначало Абу Рафа си помисли, че е някаква игра на светлината, но после стана ясно, че това, което виждат очите му, е самата действителност — металната решетка, заради която бяха направили танка, се вдигаше. Защитниците се предават? Абсурд. Номер? Не биха посмели, като се има предвид недостатъчното им оръжие. Не, или наистина се предаваха, или пороят от куршуми бе засегнал по някакъв начин механизма на решетката. Може би пък Жертвоприносителите все пак бяха оцелели и това бе тяхно дело.

Каквато и да беше причината, това бе още едно доказателство, че Аллах е на тяхна страна. Абу Раба погледна УКВ-то, за секунда се поколеба дали да иска разрешение от Кадар за атаката и после се отказа.

— Малабар първи отряд — извика той, — след мен! — и побягна напред, стреляйки, следван от внезапно въодушевилите се мъже от първи отряд. Те влетяха през главния вход на замъка и се разделиха на две, за да заемат позиции отляво и отдясно и точно тогава Абу Раба се усъмни, че Аллах го подкрепя.

Внезапно вътрешният двор бе залят от светлина. Точно срещу него на бойниците имаше барикади от чували с пясък. Един откос го улучи в гърдите и разкъса гръдния му кош. Видя как трима от хората му се разпадат, когато един огромен огнен език, последван от оглушителен тътен изскочи откъм барикадата.

Последното нещо, което долови, преди изстрелът от второто замаскирано оръдие да разкъса тялото му, бе трясъкът от затварянето на металната решетка.

в замъка на Фицдуейн — 22:50 часа

Преди металната решетка да се затвори бяха влезли единадесет терористи — повече отколкото очакваха. Вътрешният двор бе идеална площадка за екзекуция, още повече, че през първите няколко секунди изненадата бе пълна. Точно срещу терористите бяха разположени двете оръдия, подготвени за стрелба, Фицдуейн, Джудит и Хенсен стреляха от бойниците, а Ноубъл и Андреас отрязваха пътя назад.

При първия взрив от огън паднаха седем терористи, още двама бяха покосени от Андреас, докато драпаха по металната решетка и викаха за помощ.

Останалите двама живи терористи се бяха втурнали в същата посока, но единият бе успял да се добере до бойниците, само на двадесетина метра от мястото, където лежеше Етен, Хенсен бе спрял кръвта с турникет, другият се бе скрил в една от постройките във вътрешния двор, тази, върху която Мечката и дьо Гевен бяха изпробвали оръдията и се намираше точно под другаря си. Стреляше през прозорците и наблюдателниците и то много точно. Мечката и дьо Гевен не можеха да вдигнат глава. За да заредят трябваше да минат отпред на оръдието, а това означаваше да попаднат в обсега му.

Андреас проверяваше амунициите си. Имаше само още два бронебойни заряда, освен тези в гранатомета. Бяха останали предимно стандартните силни експлозиви и още няколко други.

Фицдуейн бе точно срещу хората на Малабар. Чувалите с пясък сега прикриваха терориста на бойниците и той имаше възможност да се придвижва и да покрива почти целия вътрешен двор. Това му позволяваше да удържи положението, докато другарите му се изкачват по стената. Фицдуейн започна да осъзнава, че планът му май се обръщаше срещу самите тях.

Взе УКВ-то и се свърза с посланика:

— Хари, какво смята да прави бронираният трактор?

— Спрял е на около петстотин метра — каза Ноубъл. — Двама човека нещо правят, май се е повредил. Сигурно заради допълнителната тежест. Вероятно няма да издържи дълго. Между другото, имаме само четири бронебойни заряда.

— Стреляхте ли по гостите?

— Не, искаш ли да опитаме?

— Не — каза Фицдуейн, — стойте там. Използвайте „SA-80“ само на ръчна стрелба и се опитайте да свалите двамата, които работят по танка. Трябва да спечелим малко време — Фицдуейн мина на друг канал. Обади се, Хенсен.

— Етен се нуждае от помощ — каза Хенсен, — аз съм добре.

— На двайсет метра от теб по посока на портала има терорист.

— Знам, ще го застрелям.

— Недей — каза Фицдуейн, — не мърдай от мястото си. По-добре използвай коктейла на „Молотов“. Пращам Джудит.

Откъм бойниците срещу Фицдуейн се чу взрив от граната, после откос от „АК-47“. След малко комбинацията се повтори.

— Май приятелчето идва към мен — каза Хенсен, — по пътя си взривява всички завои.

— Отстъпвай — каза Фицдуейн.

— А защо мислиш, че все още сме живи — извика Хенсен. — Много ми е трудно да дърпам Етен, тя е в безсъзнание. Ако ни пришпори, ще загазим яко.

— Хюго — обади се Мъроу, — взел съм го на прицел. Когато покаже глава, е мой.

— Господи, ти пък къде си — изненада се Фицдуейн.

— На главната кула — каза Мъроу — и по-точно отгоре върху окопа.

Джудит се промъкна към Хенсен, около нея се усещаше миризма на бензин и уиски от коктейлите на „Молотов“, които носеше. — Изнеси я оттук — каза тя на Хенсен, който се колебаеше. — Веднага! — прошепна тя настоятелно. Хенсен я послуша.

Джудит запали два от коктейлите и ги хвърли зад ъгъла на прохода от чували с пясък, после запали още два и хвърли и тях. Лумна пламък и освети двама терориста, които тъкмо се изкачваха по зъберите на стената, точно зад скрития им другар.

Фицдуейн и Мъроу стреляха едновременно, улучвайки един и същ човек. Вече мъртъв, той се строполи върху горящия бензин. Вторият катерач умря секунда по-късно, когато Джудит отнесе главата му с „Узи“-то си. Криещият се до този момент терорист се втурна като горяща факла и с нож в ръка към Джудит, защото покривалото му за глава се бе подпалило и той пищеше от болка.

Чу се двоен изстрел от пушка и горящият терорист политна назад. Катя Маурер презареди пушката и се върна при Етен. Джудит смени празния пълнител на „Узи“-то си и се опита да овладее треперенето.

Хенсен взе запалката от треперещата й ръка и запали няколко коктейла последователно, хвърляйки ги в основите на бойниците. Отдолу се чуха писъци и от една наблюдателница Хенсен видя как няколко човека се изтеглят в тъмното. Единият от тях падна, улучен от Мъроу. Джудит пропълзя напред и хвърли два коктейла свързани с жица през прозореца на постройката, където се криеше единственият жив терорист, превръщайки убежището му в огнена пещ.

Минаха няколко секунди без да стане нищо и после от постройката с писък изскочи горящ силует и се натъкна на едновременната стрелба на Фицдуейн и Джудит.

Внезапно, като по уговорка, стрелбата и от двете страни секна и над замъка се спусна тишина. Фицдуейн долови шума от прибоя, свиренето на вятъра в зъберите и пукота на пламъците, ближещи човешка плът. Чуваха се виковете на ранените извън стените на замъка. На светлината на коктейлите „Молотов“, които все още горяха, виждаше как Мечката и дьо Гевен зареждат оръдието.

Внезапно осъзна, че някакъв глас повтаря нещо непрекъснато. Беше странно, та там нямаше никой друг, освен него. Седна й разтърси глава. Гласът продължи да се чува. Чувстваше се така сякаш се е отделил от тялото си и се носи в тъмнината. Погледна надолу и видя замъка под себе си.

После усети как отново се спуска в замъка и как някой го разтърсва за рамото. Мечката стоеше до него и говореше нещо по УКВ-то. Чуваше се приглушеният звук на самолетни двигатели.

над замъка на Фицдуейн — 23:05 часа

— Не вярвам на очите си — каза пилотът, — не мога да повярвам, че в края на двайсети век е предприета обсада на замък точно като през средновековието.

— Не съвсем — каза Килмара, когато линиите на два преследвача на тежкокалибрено оръжие се събраха в замъка.

— Грийн трейсър, 12.7 милиметра — каза пилотът, който бе ходил във Виетнам. — Извън обсега им сме. Чудя се какво ли още имат.

— Предполагам, че няма да ни се наложи да чакаме дълго. Скоро ще разберем — каза Килмара. — Свържи ме с щабквартирата.

Двата „Айландър“-а с рейнджърите имаха заповед да кръжат над острова на достатъчно голяма височина, за да останат незабелязани, докато „Оптиката“ огледа положението. Бяха на хиляда и петстотин метра височина, за да разузнаят какво става. Килмара се опитваше да се свърже с Фицдуейн.

Даде си сметка, че отново бе подценил противника си. Едва когато видя закотвения близо до брега кораб, Килмара разбра как Палачът бе придвижил хората си и осъзна, че операцията с посолството в Дъблин е блъф.

Рейнджърите почти бяха обезвредени. По-голямата част от хората му се намираха на повече от два часа път оттук, дори и ако веднага потеглеха насам, което едва ли щеше да стане.

в замъка на Фицдуейн — 23:07 часа

От мястото си, един склад встрани от главния тунел, учениците по-скоро усетиха началото на битката над и около тях. Последвалият грохот от оръдейния изстрел бе по-осезаем и страховит. Осъзнаваха, че още съвсем не са в безопасност и че защитниците на замъка, може й да изгубят битката. Само мисълта, че можеха отново да попаднат в ръцете на терористите, усили желанието им да се присъединят към защитниците.

Отначало посрещнаха с неодобрение решението на Фицдуейн да не им дава оръжие и да ги държи настрана, но в последствие разбраха мотивите му. Наложи се да признаят, че първоначалната заплаха бе дошла от техни съученици и нямаше гаранции, че сред тях няма още Жертвоприносители. Започнаха да търсят начин как да разберат това, но не стигнаха далеч. Едва когато се намеси шведът Зиг Бенгткуист, математик и далечен роднина на Ноубъл, положението се промени. До момента не бе взел участие в обсъждането, но тефтерът, който винаги носеше със себе си, дори и в часовете по физическо, бе изпълнен със ситния му почерк.

— Няма начин да избегнем евентуалното избиране на някой Жертвоприносител — обади се той, — но можем да изработим няколко основни критерия, по които да преценяваме кандидатите.

— Измислил си формула — каза един глас.

— Да — каза друг, — ще хвърляме чоп.

Чу се нервен смях. Настроенията сред учениците бяха различни. Някои бяха сковани от страх, други искаха да си отмъстят, искаха да участват активно в играта, а не да ги използват като пионки. Клането в училището им бе разбило илюзиите за славата на войната.

— Продължавай, Зиг — обади се Осман Ба, суданец от северните части на страната и най-добрият приятел на Зиг. Разликата в цвета на кожата им бе причина да им измислят прякора „Денят и нощта“. Мнозина кимнаха в съгласие. В помещението имаше около петдесет ученика и понеже нямаше достатъчно столове, бяха насядали по сандъци с провизии или направо на пода. До вратата бяха натрупани празни чаши и чинии. Няколко, изтощени от преживяването спяха. Останалите също бяха уморени, но обсъждането ги бе въодушевило.

— Направих нещо като шаблон от критерии — каза Зиг, — според който трябва да изберем кандидатите. На критериите отговарят шестнайсет човека, така че трябва да намерим начин да ги съкратим до десет, както ни казаха. Предлагам, просто всички да обсъдим кандидатите и ако след това одобрените са повече от десет, да теглим чоп.

— Съгласен съм — каза Осман Ба.

— Какви са критериите? — попита един мексиканец. — Мисля, че имаме право да разберем как са били подбрани тези имена.

— Естествено — отговори Зиг, — още повече, че приемам нови предложения.

В стаята настъпи тишина. Отгоре се чуваха изстрели и взривове.

— Първо, да не са членове на ски клуба — започна Зиг, — всички Жертвоприносители бяха от ски клуба.

— Значи аз отпадам — обади се един ученик от Полша, — но това не означава, че съм от тях.

— Възраст осемнайсет и нагоре — продължи Зиг, — да са запознати с оръжията, в добро здраве, с добро зрение, без физически недъзи, добри рефлекси и добър английски, защото защитниците си говорят на английски, и да не са единствени деца — изреждането продължи. Накрая добави — и да са хора, на които можем да имаме доверие инстинктивно, по вътрешно убеждение.

Той прочете шестнадесетте имена. Три отпаднаха веднага, без да се посочват причините, по предложение на Зиг. За останалите тринайсет имена хвърлиха чоп. Десетимата избраници се спогледаха, осъзнавайки, че утре някой от тях можеше да е тежко ранен или дори мъртъв.

Зиг бе избран за водач.

— Защо ли искат само десет — попита замислено Осман Ба, — защо не например дванайсет като светите апостоли?

— Защото един от тях се е оказал предател — каза Зиг. — Предполагам, че Фицдуейн се опитва да намали риска. Десетимата избрани бяха от най-различни националности. Зиг се питаше дали това ще има някакво значение сега, когато всички те бяха поставени в една и съща ситуация с общ враг? Имаше ли значение какъв си, когато вече си мъртъв?

Устата му пресъхна и той с мъка преглътна. Забеляза, че и Осман направи същото. Поне не беше сам.

над замъка на Фицдуейн — 23:07 часа

— Голяма веселба — каза Килмара в шлемофона си.

— Най-сетне — каза Фицдуейн. Чуваха се добре. Личеше си, че Фицдуейн си отдъхна. — Надявам се, че си взел и някои приятели. Палачът си е довел доста.

— Докладвай за положението — каза Килмара.

Фицдуейн му описа накратко развоя на събитията.

— Ще можете ли да удържите още малко? — попита Килмара. — Ще трябва да изтегля самолетите на север от вас, защото 12.7 милиметровите няма да ни бавят дълго. Може да мине час преди да се присъединим към вас.

— Ще удържим — каза Фицдуейн, — но става все по-страшно. Нямаме достатъчно хора, за да пазим целия периметър. Може да се наложи да се укрепим само в главната кула.

— Добре — каза Килмара. В този момент на екрана разцъфна топлинно петно. Почти едновременно с това пилотът натисна бутона за залпов пуск на сигнални ракети и започна бясно да маневрира, за да извади „Оптиката“ от пътя на приближаващата ракета, завършвайки със стръмно спускане.

— Идиотска ракета — каза той след няколко секунди, когато тя се отклони заблудена от залпа. — Кой мислеше, че ще има подобно нещо? Ракета с топлинно насочване. Добре, че се отървахме, иначе сега щяхме да светим като факла.

— Приготви се за още изненади — каза Килмара. — Ще се наложи да ги притиснем и да не им даваме да си поемат дъх, докато хората ни скачат — той започна да дава нареждания на рейнджърите, предупреждавайки ги, какво може да очакват.

Свърза се още веднъж с Фицдуейн, за да го разпита подробно за разположението на силите на Палача и да обсъдят тактиката. Първата им цел щеше да бъде да открият местонахождението на ракетната установка и тежките картечници. Другото трябваше да почака.

Но не стана точно така. Докато „Оптиката“ разузнаваше, а „Айландър“ още се насочваха към мястото на скока, Палачът предприе още една атака на замъка.

в замъка на Фицдуейн — 23:18 часа

Танкът напредваше много бавно. Това едва ли се дължеше на допълнителната тежест на бронята, а вероятността, бавното настъпване да е тактически ход, бе минимална. Явно Палачът отново бе подготвил изненади.

Когато танкът наближи на разстояние от сто и петдесет метра, Андреас откри огън с гранатомета. Знаеше, че има само четири бронебойни гранати. При първия му изстрел куршум от „Калашников“ рикошира пред отвора, откъдето стреляше Андреас и целта му избяга. Разтреперан той отново се прицели. Изчака танка да наближи на сто и двайсет метра и стреля. Този път гранатата проби бронята и експлодира. Танкът продължи да настъпва.

От осемдесет метра Андреас стреля още два пъти. Едната граната улучи шева на предната и страничната броня и предната част се отвори като капак на консервна кутия. Танкът продължи напред. Едва тогава стана ясно, защо устояваше на бронебойните гранати. Под горната предна броня се откри втори пласт от бетонни плочи и чували с пясък — напълно неуязвими за лекото оръжие, с което разполагаха защитниците.

Все пак имаше още шанс. Андреас свали целта. Дали да не стреля по някое от колелата или да блокира управлението. Трите последователно изстреляни в предното дясно колело силно експлозивни гранати изкривиха кормилния лост и отклониха движението на танка встрани от главния вход на замъка.

Той продължи да се движи. Стрелбата бе интензивна и от двете страни. Терористите усещаха, че вземат надмощие, а защитниците на замъка изоставиха всичките си опити за пестене на амуниции и стреляха яростно.

Това не бе достатъчно. Луната се показа за малко иззад облаците и освети бойното поле. На фона на сивеещия замък наблюдателниците и процепите за стрелба ясно се очертаха и точните автоматични откоси на противника накараха защитниците на замъка да се изпокрият. Танкът почти бе стигнал до главния вход и се готвеше да взриви всички експлозиви, които носеше.

„Оптиката“ се движеше така, че замъкът да остава между нея и ракетната установка. Самолетът изви над морето, спускайки се почти до водата, след което започна бързо да се издига и накара Мъроу да залегне, виждайки насреща си някакъв призрачен самолет, който сякаш се опитваше да му отнесе скалпа. Една ракета бе изстреляна секунда преди самата установка.

Ракетата бе насочена към единия от „Айландър“-ите, който бе заел позиция за скок на рейнджърите. Шестима бяха вече скочили, когато ракетата го взриви. Ярка светлина освети небето, останките от „Айландър“-а се разбиха в хълмовете, милостиво прекратявайки предсмъртната агония на двамата пилоти и двамата рейнджъри, които още не бяха скочили. Още един бе убит от нажежено парче от двигателя, което проби парашута му.

Петима рейнджъри се приземиха успешно и се свързаха с Килмара. Той каза:

— Хайде, момчета, време е приятелчетата да си платят сметката.

Тежко натоварени с оръжия, с черни маски на главите, петимата рейнджъри поеха към мястото на битката. Стрелбата и взривовете ясно им посочиха къде се развива действието.

в замъка на Фицдуейн — 23:38 часа

Андреас зареди последните две силно експлозивни гранати. Зад него Ноубъл, Мечката и дьо Гевен, които се бяха присъединили към тях, стреляха непрекъснато. Терористите отвън използваха вече всяко нещо удобно за прикритие. Огънят им бе станал по-точен, подкрепян от тежките картечници.

Танкът бе на около двайсет метра от стените на замъка — вече бе ясно, че експлозивите, които носеше, са в някаква бронирана кутия. Андреас изстреля последните си гранати. Танкът потръпна като човешко същество. Дясното колело се откъсна и той излезе от пътя си и се катурна на една страна. Андреас и Ноубъл извикаха от радост.

— Долу — изкрещя Мечката и блъсна Андреас на пода. Всичко около тях се разтърси от мощната експлозия. Взривната вълна, нахлула през наблюдателниците, помете Ноубъл, който не успя да залегне навреме, хвърли го върху механизма за вдигане и сваляне на металната решетка и го уби моментално. Мечката надникна през една наблюдателница. Основната сила на взрива бе поета от защитната стена и макар и да бе изкривена и огъната, металната решетка все още бе цяла. Танкът, от който бе останала само купчина разтопен метал, лежеше на една страна. Изви се гъст дим, явно от димни гранати и скри входа на замъка. Стрелбата на терористите продължи.

Един ревящ силует на кола ландровър изскочи от пушилката и се блъсна в металната решетка. Мечката видя, че малко преди сблъсъка, от колата изскочи един силует и отново натисна Андреас към пода.

Този път експлозията беше страховита. Подът се разцепи и през отвора те видяха, че от металната решетка не бе останало почти нищо. Замаян и останал без дъх от взрива, Мечката безпомощно гледаше как терористите нахлуват през вратата.

По стълбите отвън се чуха бягащи стъпки и в стаята влетя граната. Малката черна топка се търколи по пода и спря на два метра от Мечката и малко преди да се взриви се катурна през една цепнатина на пода.

В стаята, стреляйки, нахълта човек в маскировъчни дрехи и покривало на главата. Дьо Гевен, който лежете на пода встрани и зад него сграбчи една кавалерийска сабя и преряза свивките на коленете му. Терористът залитна, автоматът падна от ръцете му. Андреас, който също беше на пода, протегна пушката си и допря дулото до шията му. Тройният откос пръсна главата на терориста и изпълни стаята с червеникава мъгла.

В стаята влетя втора граната, но терористът, който я бе хвърлил, в бързината бе забравил да изтегли иглата. Воден от желанието да оцелее, Мечката скочи, сграбчи я, изтегли иглата и я хвърли към стълбите.

Терористът, който се криеше до вратата, не можеше да побегне надолу по стълбите, заради прииждащите след него мъже. Нямаше време да хвърли обратно гранатата, затова той направи единственото нещо, което му оставаше — хвърли се напред в стаята изправи се и започна да стреля. Куршумите уцелиха тялото на мъртвия Ноубъл. Гранатата избухна на стълбището и временно блокира пътя към стаята. Андреас застреля терориста, преди той да има време да отмести автомата си.

Дьо Гевен се втурна към скритата врата, която водеше към тунела и я отвори. Андреас и Мечката сграбчиха, каквото можаха и хвърляйки последен поглед към трупа на Хари Ноубъл се втурнаха към тунела. Дьо Гевен ги последва, издърпа масивната врата след себе си и трескаво спусна всички резета. Бяха спечелили малко време за сметка на още една жертва, но хората на Палача бяха вече в замъка.

над замъка на Фицдуейн — 23:51 часа

Корабът се бе преместил на около петстотин метра от брега и оттам бяха открили картечен огън по главната кула. Мъроу бе пометен от съсредоточената стрелба и тялото му лежеше извън стените на замъка.

Килмара кръжеше високо горе. Бе изстрелял последните си артилерийски заряди по новото огнище на заплаха. С две ниски атаки той неутрализира двете тежки картечници и направи пробойни в обшивката на кораба под водолинията. Тъй като „Сабин“ бе за превоз на добитък и се състоеше предимно от открити палуби свързани с рампи и нямаше прегради, водата не срещаше никакво съпротивление. „Сабин“ потъваше.

Няколкото оцелели от екипажа бяха спуснали надуваема лодка и се запътиха към брега. И понеже външните оръдия на „Оптиката“ вече бяха неизползваеми, Килмара бе заповядал на пилота да се спусне ниско и бе убил с автомата си тримата оцелели, стреляйки през отвор на вратата на кабината.

Ракетната установка бе обезвредена и очевидно терористите нямаха друга, затова „Оптиката“ се върна към първоначалното си предназначение — наблюдателен и команден пост. Кръжеше над замъка и околностите високо над обсега на картечниците от земята и непрекъснато държеше в течение рейнджърите за промяната в позициите на терористите и развоя на събитията. Килмара поддържаше непрекъсната връзка с Фицдуейн, Дъблин и другият „Айландър“, който чакаше обезвреждането на последните тежки картечници, за да спусне товара си.

Като командир, полковникът бе открил, че най-трудното от дадена бойна ситуация за него е да остане настрана от главното действие, докато хората му се биеха и нерядко умираха. Едва се сдържа да не скочи долу с парашут, но успя да се овладее и се съсредоточи върху това, което на военен жаргон наричаха „З, К и Р“ — командване, контрол, комуникации и разузнаване или както самият той го бе нарекъл веднъж: „Настройване на цигулка, докато Рим, гори“.

Ако рейнджърите на земята успееха да обезвредят останалите тежки картечници, тогава щеше да пусне в действие и останалите си хора. Ако…

Килмара натисна бутона за свръзка с приземилите се рейнджъри, после го отпусна. Хората му знаеха много добре какво трябва да направят.

По ирония на съдбата, въпреки пристигането на рейнджърите и вестта, че е на път и войсково подкрепление, положението в замъка се влоши неимоверно. Терористите бяха вече вътре. Превзеха портала, окупираха външните постройки и заеха позиции по бойниците на вътрешния двор. Фицдуейн взе решение да изостави жилищното крило и да се укрепи в главната кула и тунела под нея. Не че имаше избор.

От първоначалните дванайсет бяха останали само седем — две не съвсем млади жени и двама, които почти не познаваха методите на войната. Няколко бяха ранени, сравнително леко, но всички вече бяха почти накрая на силите си. Хенсен не можеше да си служи с едната ръка. Амунициите им намаляха катастрофално.

Неохотно Фицдуейн извика десетимата ученици. Както вървяха нещата, май скоро щеше да остане само с една шепа деца и оръжие от средновековието.

Глава единадесета

в замъка на Фицдуейн — 00:04 часа

През последните няколко часа настроението на Кадар бе преминало през двете крайности. Сега, въпреки първоначалните неуспехи, той бе изпаднал почти в еуфория. Победата бе неизбежна, а колкото по-трудно се спечелеше, толкова по-сладка беше тя.

Огледа голямата зала. Колко ли поколения Фицдуейн са яли, говорили и планирали действията си тук? Дали се е проливала кръв? Какви ли компромиси и измени са били принудени да направят, за да оцелеят през вековете?

Седна в тапицирания дъбов стол начело на масивната дъбова маса. „Господи — помисли си той, — тази маса трябва да е била направена още преди Колумб да е потеглил за Америка, преди Леонардо да е нарисувал своята «Мона Лиза», дори преди Луи XIV да е построил Версай.“

— Сър? — каза Сабри Сартауи, командирът на „Икар“, единственият жив офицер на Кадар.

Кадар седеше начело на масата със затворени очи и пръстите му галеха полираното с пчелен восък дърво. Усмихваше се. Откъм главната кула се чуваше неравномерна стрелба, а от време на време и избухването на коктейл „Молотов“. Не беше най-подходящото време за мечтания, но вече нищо, което Кадар правеше, не можеше да учуди Сартауи. Явно наистина беше луд.

— Сър? — повтори Сартауи по-настоятелно и Кадар отвори очи. За момент Сартауи си помисли, че май бе преминал границата. Кадар го гледаше ядно.

След секунда изражението му се смени и той спокойно попита:

— Какво има?

— Доклад за положението, сър.

— Започвай.

— Разбихме скритата врата на портала, тя води към подземен тунел. Смятаме, че тунелът излиза към основата на главната кула, но не сме сигурни, защото пътят ни е блокиран от тежка стоманена врата.

— Взривете я.

— Не можем — каза Сартауи. — Последните експлозиви използвахме, за да заредим ландровъра. Гранатите и ракетите също свършиха. Не сме очаквали подобен развой. Амунициите също са на привършване, има най-много по един-два пълнителя на човек.

— Мотопарашутът и „LPO-50“ готови ли са? — попита Кадар. Имаше предвид мотопарашута на Хюсейн, който след срещата си с пушката на Фицдуейн бе предал богу дух, но тялото му бе послужило като баласт и той се бе приземил сам.

— Да, готови са — каза Сартауи, — момчетата при тежките картечници получиха инструкциите.

Кадар се бе замислил. Той бутна стола назад, стана и закрачи из стаята. След малко се обърна към Сартауи и каза:

— Имаме инструменти за рязане на метал — използвахме ги за бронирането на трактора. Отворете с тях вратата. Обзалагам се, че нашите заложници са от другата страна. Искам вратата да е отворена, когато започне атаката с мотопарашута. Освен това, искам всичко това — и той посочи голямата зала, — да се подпали. Това ще ги накара да се покажат.

— Ами рейнджърите? Няколко успяха да скочат, преди да ударим самолета им.

— Една шепа хора на разстояние няколко километра оттук едва ли ще променят положението — каза Кадар. — А докато дойдат, ние вече ще сме превзели замъка и ще сме си върнали заложниците.

„Дано да си прав — помисли си Сартауи, но не каза нищо.“ Беше чувал доста неща за рейнджърите, но наистина бяха само няколко човека.

Кадар огледа за последно голямата зала.

— Красива е нали?

Сартауи даде нареждания. Бойците от Икар, изтощени от битката, заляха пода на залата с бензин, после стълбището и стаите отдолу.

в замъка на Фицдуейн — 00:13 часа

Бе настъпило кратко затишие, което Фицдуейн използва, за да даде напътствия и оръжие на учениците и да им покаже разположението на вече силно стеснените си позиции. Всички бяха изтощени и гладни. Храна се носеше, когато можеше. Знаеха, че разполагат с много малко време.

Седнал на един чувал с пясък в собствената си спалня, която сега бе главният пост на защитниците в главната кула, тъй като бойната площадка привличаше твърде много внимание, Фицдуейн пое чашата кафе, която Уна му донесе. Не знаеше какво да й каже. Само допреди дванайсет часа тя бе една щастлива жена, която обичаше съпруга си, а сега Мъроу бе мъртъв. Толкова много умряха и то заради него. Дали нямаше да е по-добре да бе оставил Палача да направи, каквото искаше? Едва ли, но когато около теб умираха близки хора, беше много трудно да кажеш кое е правилно и кое не.

Истината беше, че насилието не подбираше жертвите си. Жертвите в една война не бяха нито по-добри, нито по-лоши, от който и да е друг. Северновиетнамците, южновиетнамците, израелците, арабите, полицията, терористите — всички си приличаха по едно нещо — бяха все обикновени хора със семейства като Уна, които бяха въвлечени в нещо, излязло от контрол.

Уна раздаде кафе и сандвичи на всички и се обърна към Фицдуейн. Хапката приседна на гърлото му. Преглътна с усилие и се опита да каже нещо подходящо, но не успя.

Уна го целуна по челото:

— Виж, Хюго, всички рано или късно ще умрем, а Мъроу умря в името на справедлива кауза, за да спаси други хора. Той умря в битка и дано Бог му прости, но наистина обичаше да се бие.

Фицдуейн я прегърна. Чувстваше риданията й, сякаш виждаше пред очите си Мъроу, който му казваше нещо и разбра, че независимо какво бе намислил този път Палачът, той щеше да бъде спрян.

Уна леко се отдръпна, избърса сълзите си и каза:

— Хайде, яж и не се тревожи за Етен, тя е добре — млъкна и след няколко секунди добави: — А след това трябва да спреш Палача, веднъж завинаги.

Фицдуейн леко се усмихна:

— Няма проблеми.

Уна го прегърна още веднъж и после отиде да помогне на другите.

Точно тогава влезе Мечката и седна срещу Фицдуейн. Беше задъхан. Накрая каза:

— Замъците явно не са били построени за хора от моя калибър.

— Ако винаги носиш доспехи бързо влизаш във форма — каза Фицдуейн, — тогава припкането по стълбите не е проблем. Е, вярно, че в онези дни хората са били по-дребни.

— Ъхъ — промуча Мечката, дояждайки сандвича на Фицдуейн.

— Направи ли проверка на амунициите? — попита Фицдуейн.

— Ъхъ — кимна Мечката. — Сигурно няма да се изненадаш като ти кажа, че са намалели още повече. Направо е чудно колко много сме изхабили. Всъщност какво му е чудното, като си дадеш сметка, че един пълнител с трийсет патрона се изстрелва за по-малко от три секунди.

— И колко секунди на човек имаме?

— По-малко от пет за автоматичните оръжия. Откъм патрони за пушки и пистолети сме по-добре. Вече нямаме нито гранати, нито коктейли „Молотов“. Останали са само две мини „Клеймор“ и разнообразие от средновековно оръжие, както и храна.

— Храна ли?

— Предостатъчно. А когато една войска е добре нахранена — Наполеон много добре е знаел това, тя побеждава.

— Радвам се да го чуя — каза Фицдуейн.

на острова на Фицдуейн — 00:13 часа

Ако имаше нещо друго, освен пиенето и жените, което сержант Джеронимо Грейди да обича повече от бързото каране на кола за сметка на някой друг, то това несъмнено беше стрелянето с ракетното оръжие „Милан“ за сметка на правителството.

Май той беше единственият данъкоплатец, който знаеше къде отиват парите му, тъй като всяко от ракетните оръжия струваше колкото двегодишната му заплата, а помощното оборудване, като компютъризираният тренажор, на който бе прекарал дни наред сигурно струваше повече, отколкото можеше да спечели през целия си живот.

Досега обаче той никога не се беше замислял, че всъщност ракетите могат да се използват срещу хора. Бе възприемал упражненията по-скоро като голяма видеоигра. Питаше се как ли ще се почувства, ако натискайки бутона за изстрелването знаеше, че действията му щяха да причинят смъртта на други хора. Обучението му като рейнджър, информацията, която имаше за Палача, както и факта, че ако не унищожи пръв враговете, то те с удоволствие ще го направят на свой ред, би трябвало да му помогнат, да не се чувства зле, но все пак не можеше да е сигурен, преди да го е преживял. Ръцете му бяха изпотени, но му оставаха само няколко секунди до началото.

На двайсет метра пред него лейтенант Харти се канеше да убие двамата терористи, изпратени от Палача, да ликвидират оцелелите рейнджъри. Грейди също можеше да го направи, но всичко трябваше да стане много тихо, а Харти бе специалист в тази област и имаше необходимото оборудване.

Грейди по-скоро видя резултата, отколкото чу изстрела от оръжието. През телескопичния мерник изглеждаше сякаш лицето на единия терорист изчезна и на мястото му се появи размазано петно. Вторият терорист обърна инстинктивно глава към другаря си и в този момент специалният куршум-глейзер отнесе горната част на главата му.

Грейди и товарача му се втурнаха напред и заеха завзетата позиция. Мястото беше естествена падина в терена, идеално за „Милан“-а, ако не се брои това, че нямаше защита отгоре, което беше важно, щом насреща си имаш танк.

Наоколо километър пред него и леко вдясно според полковника в „Оптиката“, се намираха позициите на тежките картечници. На това разстояние Грейди можеше да постигне почти стопроцентова точност на изстрела, така че поне първата картечница нямаше да ги затрудни.

Втората можеше да се окаже проблем, защото докато презаредят, рейнджърите можеха да бъдат открити. На теория ракетите завършваха полета си за дванайсет секунди, така че междувременно картечарите щяха да имат време да отвърнат на огъня, ако реагираха моментално. От друга страна, ако се бяха съсредоточили в обстрелването на замъка, може би щеше да успее да изстреля втората ракета, преди да успеят да открият огън.

Хрумна му, че предстои да направи почти същото като това, което лейтенант Харти бе извършил току-що. Опита се да изтрие от мислите си образите на две човешки същества, убити като мухи. Обзе го страх, но се овладя. Харти го потупа по рамото и каза:

— Открий огън!

на острова на Фицдуейн — 00:13 часа

От първия самолет оцелелите рейнджъри бяха петима. Докато лейтенант Харти, Грейди и Рош, товарачът, се заеха с разполагането на ракетната установка, останалите двама от групата — сержантите Куинлън и Ханигън, се промъкнаха през защитата на терористите и заеха позиция на около стотина метра от двете тежки картечници, но така че да останат далеч от линията на стрелба на „Милан“-а.

На няколко пъти бяха ставали свидетели на това, което оставаше след попадението на оръжието и нямаха никакво желание да се срещат с ракетите. Успокояваше ги единствено мисълта, че „Милан“-ът беше в ръцете на Грейди, но дори той да изгубеше по някаква причина контрол над него, то тогава оръдието щеше да се саморазруши. Или поне така беше на теория.

Задачата на Куинлън и Ханигън бе да прочистят терена след ракетата, тоест да ликвидират оцелелите, ако имаше такива и да завземат или унищожат картечниците непоразени от първата атака. Всеки един от рейнджърите носеше оръжие, което нормално би стигнало за въоръжаването на поне трима души — лека картечница, прикрепена за крака, специално олекотени колани за амуниции, които при нужда можеха да се закрепят направо за оръжието, резервни цеви, пълнители, гранатомети, гранати, ръчни гранати, мини „Клеймор“, пистолети и бойни ножове.

Когато видиш за първи път целия комплект въоръжение, което един рейнджър носи, ти се струва невероятно, а когато всичко това бъде отгоре ти, имаш чувство, че те смазва. „Но с тренировки, тренировки и още тренировки нещата се променят — мислеше си Куинлан.“ Сега не само че носеше всичко това отгоре си, но бе способен да се промъква тихо и бързо и дори да се бие, независимо че бе окичен като коледна елха.

В същото време Ханигън си мислеше, че най-неприятното нещо при едно проникване във вражеските позиции бе фактът, че заради главната си цел човек пропускаше толкова много привлекателни мишени. В конкретния случай, признаваше, че най-важното бе първо да се обезвредят картечниците, но ръцете го сърбяха да прекрати разговора, който се водеше на един хвърлей от него. В този момент единият от разговарящите се качи на нещо странно, запали мотора и най-неочаквано се издигна в небето, висейки на един парашут — нещо, което до момента Ханигън смяташе, че се използва единствено за слизане.

В шлемофона му се чу двойно прищракване. Той откъсна мислите си от летящия парашут и обезпокоителния факт, че пилотът носеше нещо като огнехвъргачка, и се съсредоточи върху двете картечници.

Грейди се канеше да стреля.

в замъка на Фицдуейн — 00:13 часа

Знаеше, че няма да се наложи да лети с мотопарашута, а ако се наложеше, щеше да го използва за това, за което го бе взел — да се измъкне.

Въпреки това, мислеше си той, докато си закопчаваше колана, мисълта да свърши сам работата, го караше да се чувства добре. Щеше да им покаже на всички — и на приятели и на врагове, че той бе един истински ренесансов човек — не само мислител, но и учен, художник и човек на действието.

— Иска ми се да премислите, командир — каза Сартауи, докато проверяваше оръжието на Кадар, след като вече бе решил да го застреля, ако проявеше и най-малкото намерение да избяга, — не бива точно вие да поемате такъв риск.

Кадар се усмихна. Не усещаше никакъв страх. Рискуването на собствения ти живот бе най-чувственото преживяване.

— Сър, взехте ли под внимание самолета на рейнджърите, който кръжи над нас? — настоя Сартауи.

— Сартауи — каза Кадар, — аз ще летя и няма да споря по този въпрос. А що се отнася до самолета на рейнджърите — той вече не може да ни навреди. Очевидно изразходва всичките си амуниции. Сега, ясно ли е какво предприемаме?

— Да, сър — кимна Сартауи. — Картечниците ще обстрелват главната кула и наблюдателниците, докато вие заемете позиция. По ваша заповед — по УКВ-то или след първия изстрел на огнехвъргачката, картечниците прекратяват огъня и вие обстрелвате върха на кулата. После се приземявате там и към вас се присъединява бойната група, която в момента е заела позиции в основите на кулата. След това с помощта на огнехвъргачката ще разчистите етажите един по един. Междувременно ние нахлуваме в тунела — той спря.

— Картечниците — подсказа Кадар.

— След превземането на главната кула картечниците и всички останали извън замъка ще влязат вътре и там като си вземем заложниците, започваме преговорите, какъвто бе първоначалният план. Рейнджърите ще дойдат твърде късно.

— Ето — каза Кадар, — един стегнат, добър план с добре балансирано съотношение между опасност и награда. Защитниците на замъка малко ще се поразсеят от пожара в жилищното крило.

— Сигурен съм, че това е добър план, сър — каза Сартауи, — но не разбрах какво искате да кажете със „съотношението между опасност и награда“.

— Нищо чудно — каза Кадар. — Не се притеснявай, ще разбереш много добре резултатите.

Кадар форсира мотора и струята от витлото изду парашута. Мотопарашутът се залюля и след няколко секунди се отлепи от земята.

Сартауи устоя на изкушението да изпразни калашника си в арогантното копеле. Не знаеше, че в същия момент сержант Мартин Ханигън устоя на подобен импулс, чиято мишена бе самият той.

главната кула на замъка на Фицдуейн — 00:23 часа

Фицдуейн бе дал на Андреас всичките си боеприпаси за „SA-80“ и бе останал със самозареждащата се пушка „Браунинг“, деветмилиметров автоматичен пистолет и катаната си.

Премина набързо през позициите, опитвайки се да прецени с какви сили разполага и какво може да предприеме Палачът. Останаха му само главната кула и тунелите отдолу. Останалата част от замъка бе в ръцете на врага. Вероятните точки за нападение бяха стоманената врата на входа за тунела, вратата между главната кула и голямата зала и самата главна кула. Съществуваше и опасност от проникване през тесните прозорци на кулата, макар че този, който можеше да го направи, трябваше наистина да е много слаб. През тях можеше да се стреля и отвън навътре, затова трябваше или да ги затворят по някакъв начин, или да ги пазят.

Ако нападателите влязат в тунела, защитниците можеха в краен случай да отстъпят до главната кула. Да, но те вече държаха портала и ако превземеха и главната кула, то тогава Палачът все едно можеше да смята, че е върнал заложниците си, независимо от това, че терористите може въобще да не проникнат в тунела и да реализира пъкления си план, защото никой отвън нямаше да разбере това.

Въпросът за защитата на тунела породи доста спорове. Накрая Фицдуейн бе решил, че тъй като най-вероятно терористите ще взривят вратата, срещу което защитниците не можеха да направят нищо друго, освен да се опитат да ограничат последствията от взрива, единственото решение бе да построят редица от защитни барикади по дължината на тунела и помещенията от двете му страни. Ето защо, използвайки чували с пясък, мебели, щайги, и каквото им попаднеше под ръка, защитниците издигнаха последователно разположени барикади с формата на фуния, които можеха да се изоставят една по една, ако нападателите използваха гранати или ги разрушаха по някакъв начин. Останалите две мини „Клеймор“ бяха заложени така, че да пометат барикадите, ако се наложи.

Сега всичко зависеше от това, с какво оръжие разполагаха нападателите. Отбиването на атака с ръчно оръжие, нямаше да е трудно, но гранати или мини щяха силно да наклонят везните в полза на терористите. За щастие, май те също бяха изчерпали запасите си от подобно оръжие, защото през последните минути въобще не ги използваха.

Амунициите на защитниците бяха на привършване. Фицдуейн не виждаше друг изход, освен да прибегнат до средновековните оръжия, които замъкът имаше в изобилие. Мускети, арбалети, големият лък на дьо Гевен, всичко бе готово за използване. Пики, мечове и други оръжия, включително и френските му кухненски ножове бяха поставени на леснодостъпни места.

Учениците, които се присъединиха към тях, бяха приятна изненада. Успяха да овладеят страха си и бяха решени да си отмъстят за ужаса, на който бяха станали свидетели и който преживяваха. Пред очите им убиха хора, с които бяха живели заедно или работили и сега горяха от нетърпение да си го върнат на виновниците.

Първоначалният им ентусиазъм обаче бе задушен бързо и по най-неприятния начин. Младият Осман някой си — Фицдуейн така и не им научи имената, бе убит няколко минути след разполагането им на позиция, тъкмо когато се канеше да спусне отново предпазния чувал на наблюдателницата. А две минути след това един поляк намери смъртта си по същия начин. Останалите осем бързо си взеха поука и вече реагираха така, като че ли всяко действие по време на битката е въпрос на живот или смърт, което всъщност си беше истина.

УКВ-то до не го се съживи:

— Чувам те — каза Фицдуейн.

— Всеки момент ще неутрализираме картечниците и веднага след това скача групата на Гюнтер. Вижда му се краят. Как е при теб?

— Вече сме почти на етапа на лъкове и стрели — каза Фицдуейн, — но стрелите не ни достигат.

— Опитай с чара си — каза Килмара. — Още нещо: покривът ти гори. Нищо не се вижда, но топлинното излъчване е като от пещ.

— По дяволите — каза Фицдуейн. — Сега наистина ми дойде до гуша. Това е моят дом.

— Топлината ще ви създаде ли проблеми? — попита Килмара. — Можете ли да защитавате главната кула, когато сякаш до вас се е преместил адът?

— Да — каза Фицдуейн, — топлината се издига нагоре, а стените на замъка са достатъчно дебели и дори да се позагреем, няма да е нетърпимо.

— Дано да си прав — каза Килмара. — Хайде, представлението започва.

тунела под замъка — 00:23 часа

Андреас гледаше как тежката желязна врата, която беше единствената преграда между терористите и защитниците, стана огнено червена от оксиацетиленовия пламък, който се врязваше в нея. Беше стара врата — правена отдавна, преди откритието на съвременните подсилени метали и пламъкът я режеше безпрепятствено. Посипаха се искри и съвсем скоро от последната им преграда нямаше да остане нищо.

Под земята УКВ-тата не работеха и затова Андреас изпрати един от учениците да предаде на Фицдуейн, че нещата отново живват. Най-хубавото от цялата ситуация бе фактът, че щом използваха горелка, за да пробият вратата, значи гранатите и мините им бяха на привършване.

Андреас най-много се страхуваше от гранатите. Дали бяха взели всички възможни предпазни мерки? Естествено, бяха издигнали барикади, но освен това бяха опънали телове и рибарски мрежи, през които можеха да стрелят и които, поне докато бяха цели, щяха да задържат летящи предмети.

В момента защитниците на тунела наброяваха шест човека — самият Андреас, Джудит, дьо Гевен и трима ученици. Хенсен бе поверен на грижите на Катя, а Уна наглеждаше учениците.

Шестима аматьори срещу специално обучени терористи май не бяха съвсем достатъчно, но все пак лейтенант Андреас фон Графенлауб си разбираше от работата, а и копелетата отвъд вратата бяха отговорни за смъртта на трима от семейството му.

Изгаси осветлението в тунела и се прицели снощния мерник на „SA-80“. Вратата всеки момент щеше да падне. Само след няколко секунди защитниците на тунела щяха да разберат дали към проблемите им нямаше да се прибавят и гранати.

Прорязаната врата падна с трясък в тунела и след това настъпи мъртва тишина.

Залегнал до Андреас, Зиг Бенгткуист облиза пресъхналите си устни. Той нямаше приспособление за нощно виждане и тъмнината за него беше потискаща. Помисли си за Осман — приятелят, когото бе загубил и го обзе гняв. Това зло трябваше да бъде спряно.

рейнджърите с „Милан“-а край замъка на Фицдуейн — 00:23 часа

Кръстчето на мерника кацна върху цевта на първата картечница. Картечарите се криеха зад бали с пясък и в скалите. Грейди си представяше сцената — топлината от изпразването на лента след лента, трескавото обслужване на картечницата. Вероятно терористите разчитаха на другарите си да ги прикриват. Сигурно бяха изморени, но въодушевени. Може би бяха млади хора със семейства и дори деца, но защо бяха тук на острова, Грейди не искаше и не можеше да разбере, пък и това щеше ли да промени нещо?

Натисна бутона за стрелба.

Ракетата попадна точно в целта. Масивната вълна освободена енергия разтърси укреплението сред скалите и във въздуха се разлетяха отломки и парчета, които унищожиха оръжия и мъже за по-малко от секунда.

— Целта е поразена — извика Грейди и Рош, товарачът, скочи и светкавично постави нова ракета.

Грейди завъртя оръжието към втората цел. Цялото му съзнание бе обзето само от мисълта да изпълни задачата.

Прицели се. Този път укреплението се виждаше и той видя как някой от там маха. Внезапно картечницата замлъкна.

Грейди натисна бутона. Пушекът от запалването му замъгли целта за секунда и половина. Обикновено в такива моменти новаците се опитваха рязко да пренасочат ракетата, когато отново се появеше във визьора, но от това нищо не се получаваше. Трябваше да се действа хладнокръвно и внимателно.

Картечницата се обръщаше към него. През телескопичния мерник той видя дулото право срещу себе си и дори пламъците, когато картечницата откри огън. Куршумите бяха по-бързи от ракетата и той чу свистенето им над главата си, но не им обърна внимание. Единствената му мисъл бе, че насоченото право срещу него дуло беше идеална мишена.

Внезапно на мястото на дулото се появи размазано петно и се чу взрив като от граната. Той реши, че това са вероятно Ханигън и Куинлън, които го прикриват, раздразни се, че целта му бе избягала и в този момент осъзна, че едва не е бил убит.

Втората ракета повтори триумфа на първата.

— Целта е поразена — извика Грейди и Рош отново скочи и постави нова ракета.

Куинлън и Ханигън засипаха останките от тежките картечници с гранати и картечна стрелба, довършвайки за няколко секунди малкото оцелели.

Изведнъж около тях се разрази буря от изстрели. Терористите бяха разбрали, че сред позициите им са проникнали вражески елементи и се опитваха да ги унищожат. Автоматични откоси, взривове на гранати, смъртоносното свистене на мини изпълни въздуха около тях. Рейнджърите, макар и много по-малко на брой, имаха предимствата на изненадата, нощните телескопични мерници, по-съвършено оръжие и достатъчно амуниции.

Над тях кръжеше Килмара с „Оптиката“. Сега, след като картечниците бяха унищожени, той можеше да се спусне по-ниско. Приборите за топлинно наблюдение без усилие откриваха източниците на топлинно излъчване като човешки тела или оръжия. Рейнджърите носеха специални инфрачервени предаватели и по този начин Килмара лесно разпознаваше хората си.

Щом унищожаването на картечниците бе потвърдено, Килмара даде заповед на втората група рейнджъри да се спуснат на около петстотин метра от бойното поле. След няколко минути рейнджърите вече бяха на път. Командването долу на земята пое Гюнтер.

Не след дълго на Гюнтер му се стори, че вражеският огън отслабва. Трябваха му няколко минути, за да си даде сметка за това, но когато с три тройни откоса покоси малка група мъже, които бяха сложили щиковете на автоматите си, той реши, че трябва да проучи положението. Претърси чантите за амуниции — всички бяха празни. Провери пълнителите на автоматите — те също бяха празни.

Обади се на Килмара и му докладва какво е открил. Секунди след това рейнджърите получиха заповед да не стрелят, освен ако не са заплашени и от небето към замъка прозвуча призив за доброволно предаване. „Предайте се“ прозвуча на френски, немски и на доста елементарния арабски на Килмара.

Отговор не последва. Явно терористите извън замъка бяха или мъртви, или вече нищо не можеха да направят, защото всички паднали бяха допълнително застрелвани за всеки случай. При тези обстоятелства бе немислимо да се вземат пленници, но опасността, да бъдеш застрелян от ранен фанатик, си беше напълно реална.

Битката извън стените на замъка бе приключила.

Глава дванадесета

в тунела под замъка на Фицдуейн — 01:00 часа

Зиг Венгткуист лежеше проснат на земята зад няколко разхвърляни чували с пясък и се опитваше да проумее случилото се.

Беше му трудно, защото болката беше силна, макар че лекарството, което един от рейнджърите, в мрачна синьо-черна бойна униформа, покрито с маска лице, шлемофон и окичен с оръжия последни разработки, му бе дал, бе започнало да действа. Започна да му се доспива. Преживяното и настоящето започнаха да се преплитат.

Опита се да се съпротивлява на успокоителното. Знаеше, че това, което предстоеше, никога вече нямаше да преживее. Битката бе по-жестока и по-сурова, отколкото си бе представял. Хубавото й беше, че ще продължи кратко. Всичко се случи само в продължение на няколко минути и сега стените, тавана и пода на тунела бяха надупчени от куршуми и облети с кръв. Навсякъде се търкаляха трупове или части от трупове.

Миришеше като в кланица.

Помнеше как терористите прорязаха металната врата. Беше тъмно като в рог. Чуваше как се приближават и осъзнаваше, че до сблъсъка остават само няколко секунди, а остриетата на щиковете им бяха готови да го нарежат на парчета.

Зиг изпитваше ужас от ножове. Обля го студена пот и той безпомощно се сви.

— Войникът има трима врагове — беше им казал Фицдуейн по време на инструктажа: скуката, собственото му въображение и врага. Вие сте късметлии — няма да имате време да скучаете. Значи остават две неща — въображението ви и самите терористи. От двете много по-опасен враг е собственият ви разсъдък, така че внимавайте много. Страх в малки дози покачва адреналина и ви кара да действате — това е добре. Но свръхдозата страх ви парализира като заек на светлината на фаровете. А това, приятели, означава, че вие и тези, които разчитат на вас, ще бъдете убити.

Беше се усмихнал успокоително.

— Един от начините да не позволите на страха да ви завладее, е да се съсредоточите върху непосредствените си задачи и да не мислите какво би могло да се случи. Мислете като професионалисти, които трябва да решат някакъв проблем, а не като деца с глави под юргана от страх. Помнете — под леглото може да няма никой, но ако има — гръмнете копелето — тук беше млъкнал, сякаш за да си спомни нещо и бе продължил: — Това не е урок от учебник. Бил съм във вашето положение, знам какво е, повярвайте ми.

Мисли като професионалист! Мисли като професионалист! Думите на Фицдуейн звучаха непрекъснато в мозъка на Зиг и паниката, която почти го беше завладяла, отстъпи.

Чуваше приближаващи се стъпки и успя да различи затъмнената светлина на джобно фенерче. Това не беше игра на въображението му. Те идваха и сякаш мислеха, че са открили незащитен проход към главната кула, иначе защо няма да стрелят или да хвърлят гранати, ами ще се разхождат с фенерче? „Сигурно смятат, че щом досега никой не е стрелял по тях, значи тук няма никой — помисли си Зиг.“ Чу шептене, в което личеше облекчение. Господи, помисли си той, те наистина мислят, че са успели.

Андреас ги наблюдаваше как влизат през вратата. Първо се появиха двама, но граната не бе хвърлена. Бяха сложили щиковете си. Какво ли означаваше това? Че амунициите им са свършили или това беше обичаят им за близък бой. Като нападнаха портала, имаха ли щикове? Май не.

Първият от влезлите провери фалшивата барикада и не намери никого. Чувалите там бяха така разхвърляни, все едно е била изоставена преди да бъде довършена, все едно защитниците се бяха отказали да защитават тунела. Номерът май минаваше. Първият даде сигнал на другаря си, който на свой ред даде сигнал на другите от външната страна на вратата. Терористите започнаха да влизат в тунела. Стрелкаха се бързо през вратата и заемаха ниски позиции покрай стените отляво и отдясно. Все още нямаше гранати. Дали пък най-сетне защитниците нямаше да имат малко късмет. Определено се нуждаеха от това. В тунела бяха влезли осемнайсет терориста и първите, явно разузнавачи, се готвеха да продължат напред.

Андреас потупа Джудит по ръката. Тя бавно отброи до пет, за да му даде време отново да се прицели. Първият от разузнавачите бе само на няколко крачки. Вече беше извън обсега на мината.

Джудит натисна спусъка на дистанционното взривяване на мината и върху терористите се изсипаха седемстотин стоманени сачми. Осветлението бе включено и се разкри картина на кървава баня.

Андреас стреля два пъти в първия разузнавач и го улучи в стомаха и главата. Петимата оцелели терористи се втурнаха напред, стреляйки. Знаеха, че единствената им защита сега са бързината и нападението. Нито можеха някъде да се скрият, нито можеха да избягат.

Зиг видя как един щик се стрелва към него и успя да го парира с „Узи“-то си, но в този момент друг автомат стреля и той почувства раздираща болка в рамото си. Вдигна „Узи“-то с една ръка и изпразни половината пълнител в лицето пред него.

Андреас лежеше на земята и се бореше с един терорист. Джудит сграбчи нападателя за косата, дръпна главата му рязко назад и му преряза гърлото.

Един нож се вряза в бедрото на Зиг, но в този момент ръката на убиеца бе сграбчена от един от учениците — Кагочев, руснакът, и двамата се претърколиха на земята. Кагочев изхвърча към стената и терористът тъкмо се канеше да го довърши, когато на гърдите му цъфна върха на една стрела и той бавно се свлече назад. Докато падаше, в тялото му се заби още една.

Дьо Гевен слагаше трета стрела, но един терорист скочи отгоре му и французинът стреля от упор, заковавайки нападателя като бръмбар на дървената врата на склада.

Андреас бе взел отново пушката си и стреляше методично на ръчна стрелба. Като на забавен кадър Зиг виждаше как всяка гилза излита във въздуха, удря се в стената или земята и отскача, за да се търколи. Андреас беше обезумял и стреляше във всеки терорист, който му се изпречваше на погледа, без значение дали е жив или мъртъв.

Пълнителят му свърши. Той го измъкна, сложи нов и натисна спусъка. Чу се празно изщракване. Андреас застина, сякаш го бяха плеснали през лицето. После разтърси глава и се огледа.

Зиг и той се спогледаха и разбраха, че всичко бе свършило. В тунела беше тихо, чуваше се само тежкото им дишане.

Малко след това, някой извика предупредително, размениха се бързи реплики за разпознаване и през вратата, която досега бяха защитавали, влезе първият от рейнджърите.

— Май нямате нужда от нас — каза той, оглеждайки наоколо си.

— Може би — усмихна се уморено Андреас, — но е добре, че дойдохте. Силите ни почти се изчерпаха.

Рейнджърът отново се огледа и каза замислено:

— Имало е защо.

над Дънклийв — главната кула на замъка — 00:30

Инфрачервеното топлинно излъчване от мотопарашута на Кадар можеше лесно да бъде засечено от Килмара, ако той не се беше съсредоточил върху унищожаването на картечниците и проникването на рейнджърите в противниковите позиции. Вторият шанс на Кадар бе, че рейнджърите, които го бяха видели да излита, запазиха мълчание до изстрелването на втората ракета, а след това вече имаха други неща на главата си.

Кадар нямаше представа, доколко съвършени са уредите на „Оптиката“, но за всеки случай направи един кръг около стените на замъка, летейки само на няколко метра от земята, като по този начин защитниците на кулата не го виждаха. Едва когато излетя над морето, започна да набира височина.

Замъкът беше напред под него. Отвъд него се виждаха пламъчетата от стрелбата и избухването на гранатите. Значи рейнджърите бяха пристигнали по-рано от очакваното. Добре, че поне бяха малко. Беше уверен, че хората му ще успеят да ги задържат, поне докато той обезвреди останалата част на замъка, а след това вече нищо нямаше да има значение. Когато сложеше ръка на заложниците, нещата щяха да си дойдат по местата.

Забеляза, че картечниците вече не стреляха. Погледна часовника си. Всичко вървеше по план. Хората му бяха прекратили огъня, точно в уговорения час. Нищо не бе забелязал, защото явно тогава се е издигал над морето. Това му напомни, че вече изостава с една минута от разписанието. Опита се да се свърже със Сартауи, но никой не му отговори. Значи Сартауи се занимаваше с нещо друго. Опита се да се свърже с бойната група в подножието на кулата и в отговор получи двойно прищракване. Не беше точно според уговорката, но предвид обстоятелствата, предпазливостта им беше разбираема. Така, нещата се нареждаха добре.

Много добре осъзнаваше опасността, на която се излагаше, но дори и да имаше възможност да избяга, вече не мислеше за това. Първоначалната му цел — залавянето на заложниците не се бе променила, но сега основната му мотивация бе да победи. Знаеше, че ще го направи. Това не зависеше от факта колко добре обучени и въоръжени бяха хората му. Всичко бе плод на неговия ум, на силната му воля, на способността му на водач. Независимо от трудностите, той винаги бе побеждавал.

Опитваше се да си представи как биха се почувствали защитниците в кулата, ако знаеха, че се кани да ги нападне с практически неустоимо оръжие. Дали щяха да се молят? Да бягат? Да, но накъде? Как ли щяха да се справят с ужаса да изгорят живи?

Пред него небето почервеня, покривът на жилищното крило пропадна и оттам излетяха пламъци и искри. Беше внушителна гледка — като признание за мощта на Кадар и обида за Фицдуейн. Замъкът все пак беше негов дом и бе оцелял през вековете, а сега той, Кадар, го унищожаваше, както се унищожава пясъчна кула. Дали щеше да има шанса да изгори лично Фицдуейн до смърт? Дано да не бъде мъртъв. Щеше да е удоволствие да го погледне в очите, преди да запрати огнената струя към него.

Реши да направи още един кръг, докато огънят откъм голямата зала позатихне. Щеше да закъснее с няколко минути от плана, но това вече нямаше значение. Топлината от голямата зала и картечният огън сигурно бяха опразнили горните два етажа. На бойната площадка не се виждаше никой.

Докато изчакваше затихването на огъня, той си припомни плана на действие. Огнехвъргачката, която бе взел със себе си беше руски модел „LPO-50“ и беше същата, която бе свършила такава добра работа в тренировъчния лагер в Либия. Когато я взе, нямаше никакво намерение да я използва като бойно оръжие, а по-скоро като заплаха за някои по-самоуверени заложници. Ето защо имаше само три бутилки, които не бяха достатъчни за една битка, но вършеха идеална работа за няколко зрелищни екзекуции. Трите бутилки щяха да му стигнат да внесе решителния обрат в развоя на битката.

Отначало мислеше да обиколи кулата и да залее всяка от наблюдателниците с напалм, но така рискуваше да попадне в обсега на стрелбата на защитниците. Освен това огнехвъргачката бе доста обемиста и не можеше да се използва от мотопарашута, защото бе предназначена да се носи на гръб. Никак не му харесваше идеята да е близо до пламъка, особено когато единственото нещо, което го държеше във въздуха, бе уязвим на огъня найлонов парашут. Почти си представи как се стопяват крилата му и как повтаря преживяното от митичния Икар.

Ето защо бе решил първо да се приземи на покрива, да изчака подкреплението отдолу, след което да прочиства стая по стая, етаж по етаж, докато стигне до заложниците. Беше простичък, но много ефективен план, защото никой не се бори срещу огнехвъргачка.

Мисълта му се върна към ранните, щастливи години в Куба, когато той и Уитни бяха любовници. Тогава беше все още наивен и не знаеше основната максима в живота — владей или ще те владеят. Спомняше си ужасната смърт на Уитни. Тя не бе напразна — точно това бе превърнало Кадар в силен и неуязвим човек. Спомни си как бе убил майка си и Вентура. Това бе първото му убийство. Оттогава бе изгубил краят им. С времето беше ставало все по-лесно и по-лесно да убиваш, докато накрая насилието не се превърна в цел, а по-късно и в необходимост. Сега то бе чувствено удоволствие.

Палачът се приготви за атака. Шейсет секунди преди приземяването на площадката моторът на парашута изкашля и изгасна. Горивото беше свършило. При една от предишните атаки на мотопарашута Етен бе уцелила резервоара му.

Обзе го ужас, после гняв. Еуфорията се смени с паника. Няколко секунди стоя без да помръдне, не знаейки какво да прави. Когато видя, че парашутът продължава да се движи напред, увереността му се възвърна. За разлика от хеликоптер, който падаше веднага след спирането на двигателите, мотопарашутът бе в състояние плавно да свали пилота и товара му на земята.

За нещастие на Кадар, в резултат на вятъра, парашутът започна да се спуска точно към горящия покрив на жилищното крило.

Приближаваше все повече и започваше да чувства топлината, скоро рамката на парашута се нагорещи, огнехвъргачката можеше да избухне всеки момент. Обзе го ужас и той се разтрепери от страх.

Като обезумял се опита да се освободи от огнехвъргачката и в същото време да се отдалечи от топлината. Тя беше прикрепена към рамката със скоби, които при нормални обстоятелства лесно се освобождаваха, но сега Кадар обзет, от паника, яростно ги дърпаше, докато не разкървави ноктите си. Призляваше му от страх.

Успя да откопчее три от скобите, но четвъртата не поддаваше и не поддаваше, сякаш огнехвъргачката бе решила да остане със собственика си и да го изгори жив.

Кадар разбра, че да остане на мотопарашута означаваше да умре, затова трескаво откопча предпазния си колан и увиснал на рамката се прицели, колкото можа и скочи върху бойната площадка.

Единият му крак попадна на нещо много твърдо и го прониза остра болка. Усети, че се хлъзга и отчаяно се опита да се вкопчи в нещо, за да се задържи. Хвана се за един чувал с пясък, но разкъсан от куршуми, той се изплъзна от ръцете му.

Кадар пищеше и не виждаше нищо, защото очите му бяха пълни с пясък. Тогава почувства как го облива силна и гореща вълна от възпламеняването на огнехвъргачката.

Усети, че някой го хваща за лявата ръка, издърпва го от ръба и го блъска в оградения с чували център на покрива. Той плъзна дясната си ръка по тялото и измъкна пистолета си. Свали предпазителя.

— Обърни се — каза Фицдуейн, който бе решил да си върне бойната площадка, след ликвидирането на картечниците. Рейнджърите бяха докладвали за излитането на някакъв самолет с неприятел на борда и това също го бе накарало да се качи на кулата.

Човекът, който лежеше долу изглеждаше познат, но Фицдуейн все още не можеше да повярва, че това е Палачът или Саймън Балак, Уитни, Лодж, Кадар или както там се наричаше.

Кадар избърса очите си и примигна. Той виждаше. Значи все още имаше шанс.

Вдигна се на ръце, премести тежестта на тялото си на едната и стисна пистолета с другата. Обърна се леко, за да види кой го е спасил и да разбере къде се намира мишената. Очите му срещнаха погледа на този, който го беше спасил и той трепна от изненада. Боже Господи! Пак този проклет ирландец. Той бе неговото проклятие. Заля го желание да го заличи от лицето на земята.

Саймън Балак — Палачът?! Фицдуейн бе не по-малко шокиран. Не беше очаквал, че той ще вземе лично участие в бойните действия и ще рискува живота си. Усети хладнокръвното желание да убива, същото като в Конго, когато безпомощно бе гледал как убиват съпругата му. Той пристъпи към Кадар.

Мечката се бе забавил, защото търсеше някакво оръжие и едва сега се качваше по стълбата към покрива. Извика към Фицдуейн. Само се интересуваше дали е там, но точно това спаси живота на Хюго. Той тъкмо се бе обърнал леко, за да отговори на Мечката и Кадар се претърколи и стреля.

Куршумът одраска бузата му, той залитна назад и се подхлъзна на едно въже. Последвалите изстрели на Палача го накараха да се просне върху чувалите с пясък.

С усилие Кадар се изправи.

С треперещи от болката ръце, той се завъртя леко и стреля към новодошлия. Не улучи, но Мечката, който бе отскочил, за да се предпази, не успя да се прицели отново и стрелата се заби в счупения му крак, малко над коляното. Палачът изпищя от ужасната болка и изпразни отчаяно пълнителя по посока на мъчителя си, но безрезултатно.

Мечката приклекна на стълбата и сложи нова стрела в арбалета.

Ридаещ от болка и отчаяние, Кадар потърси нов пълнител за пистолета си. Такъв нямаше. Тогава си спомни, че при приземяването дрехите му се бяха разпрали и вероятно резервните пълнители бяха паднали от джоба му. Огледа се и видя единия на ръба на покрива. Насочи се към него, но в този момент в гърба му се заби втора стрела. Тя не успя да пробие кевларената му жилетка, но от силата на удара той залитна напред и падна на колене.

Болката, която го прониза, бе толкова свирепа, че той почти обезумя. На челото му изби пот и само благодарение на силната си воля успя да не загуби съзнание. Положи всички усилия да се овладее. Никога през живота си не бе изпитвал толкова много страдание. Писъците му отекнаха в тъмнината, по страните му се стичаха сълзи. Опита се да пропълзи към пълнителя. Виеше от болка.

Мина известно време преди зашеметеният от изстрела Фицдуейн да се окопити. Той се изправи все още замаян и без да осъзнае, че на гърба си има пушка, грабна тежкото въже.

Кадар усети приближаването му, докато зареждаше пистолета. Спусна ударника и се обърна, за да застреля ирландеца.

Въжето изсвистя и перна Палача през лицето, удряйки ръката с пистолета, Фицдуейн се хвърли и сграбчи ръката на Кадар, която отново се бе насочила към него. Изтощен от раните си и почти непоносимата болка Палачът се опита да стреля, но не успя. Фицдуейн го бе хванал така, че ударникът не можеше да изпълни предназначението си. Бавно Хюго отмести дулото встрани от себе си, но бе принуден да махне пръста си от ударника и Кадар стреля отчаяно в нощта.

Фицдуейн изчака докато пистолетът не щракна празен и го удари с глава смазвайки носа му. Докато Палачът се виеше и пищеше от болка, Фицдуейн измъкна ножа си и го заби в стомаха му, порейки вътрешностите му. Ужасяващо стенание изпълни въздуха.

Мечката се приближи с готов за стрелба арбалет и пусна стрелата от упор в изкривеното лице на Палача, което в този момент бе извито настрана. Стрелата проби бузите и изби зъбите му. През тялото му премина конвулсия, но той трескаво продължи да се бори. От устата и раните му потече кръв и слюнка и от гърлото му се чуха ужасни, животински звуци. На Мечката му призля, но той отново зареди оръжието си.

Фицдуейн измъкна ножа си, заби го с всички сили в гърба на Палача и го остави там. После взе въжето завърза го около врата му и ритна гърчещото се тяло през страничния край на площадката. Въжето изсвистя и после се опъна.

Хюго легна на покрива и погледна надолу. На края на въжето, само на около метър от земята висеше и продължаваше да се гърчи смазаното тяло на Палача.

Изправи се внимателно и тръгна надолу по стълбите. Мечката го последва.

Като стигнаха долу, Фицдуейн се обърна и погледна към висящото тяло. Един от рейнджърите освети изкривеното лице. Раните от арбалета кървяха и въпреки нанесените поражения беше съвсем ясно, че това е Палачът. Тялото продължаваше да потреперва.

Фицдуейн погледна Мечката и после отново обърна глава към Палача. Убийствената му ярост бе прекипяла. От отвратителната гледка му призля.

— Трябва да го довършим — каза Мечката.

Ирландецът се поколеба за момент, после си спомни за Руди, Врени и Беат фон Графенлауб, Паулус фон Бек, за цялата болка, за всичките кръвопролития и ужаса, които този човек бе причинил, човекът, който той преди време дори бе харесвал. Спомни си как бе отишъл до „Дрейкър“, за да им каже за случилото се, спомни си попрецъфтялата, но все още привлекателна брюнетка с бабешките очила. Спомни си за картината, която бяха заварили в „Дрейкър“, за окървавеното тяло, чиято ръка все още държеше бабешките очила. Спомни си за Айво и Мъроу, за Томи Кийн и Дик Ноубъл, за жената, която обичаше и която беше ранена. После помисли, че е уморен и че Мечката е прав и че на това трябваше да се сложи край. Вече не го интересуваше защо.

Свали пушката от рамото си и заби четири куршума в Кадар, разкъсвайки тялото му, но оставяйки главата не засегната.

— Мъртъв ли е? — попита той.

— Мисля, че има голяма вероятност да е така — отговори Мечката, внезапно върнал си предпазливостта и швейцарските маниери. — Да — кимна той накрая, — да, съвсем мъртъв е.

Значи най-после всичко свърши. Гледаше Фицдуейн и мислено му се възхищаваше. Поклати глава, разсъждавайки за това какви ли следи оставяше отнемането на човешки живот у този, който го извършваше, независимо от причините за това. После се взе в ръце и погледна отново към останките на Палача. Да върви на майната си. Той наистина заслужаваше да умре. Трябваше да го направят.

Фицдуейн огледа наоколо — нямаше експлозии, нямаше писъци, нямаше изстрели. Между бойниците се движеха рейнджъри. Килмара все още кръжеше в небето. Фицдуейн взе УКВ-то си.

— Още ли си горе?

— Поне така смятам — каза Килмара. — Наистина гледката оттук е чудесна, но човек няма къде да пусне една вода.

— Палачът е мъртъв — каза Фицдуейн.

— Като последния път ли? — попита Килмара и добави: — Или този път лично се погрижи за това.

— Застрелях го, наръгах го с нож, Мечката и той го застреля, обесихме го и сега е все още тук — е или част от него.

— Колко пъти го застреляхте? — попита Килмара просто ей така. Почувства се уморен.

— Защо не слезеш да видиш сам? — каза Фицдуейн.

— Значи му видяхме края.

— Надявам се.

Дънклийв — 03:00

Фицдуейн и Килмара завършваха обиколката си из останките на замъка, когато полковникът бе извикан от щабквартирата.

Малко куцаше, но иначе се чувстваше добре. Беше изпратил „Оптиката“ да зареди и скочи с парашут. Направи го съвършено, освен факта, че се бе приземил на едно от оръдията и си изкълчи крака.

Непосредствената заплаха бе премахната, но докато не претърсеха острова на светло, нищо не беше сигурно. Изтощените защитници и рейнджърите продължиха да охраняват замъка, но бяха оставили околностите му на мъртвите.

Пристигнаха редовни войскови части и започнаха да издигат временен мост към острова. За всеки случай бяха докарани миномети и артилерия. Към пет сутринта първата войскова част пристигна на острова.

Килмара се забави повече, отколкото очакваха. Като се върна, той седна на един чувал с пясък и в кафето, което един войник му донесе, си наля малко уиски.

— Има една добра и една смешна новина — каза той, — от коя да започна.

— Ти реши — каза Фицдуейн. Седеше на пода облегнат на стената, а за ранената му буза се грижеше един от рейнджърите. Май щеше да му остане белег. Етен дремеше в прегръдките му. — Толкова съм скапан. Никога не съм бил така изморен. Ако това е истинска обсада, тогава хич не съжалявам, че съм пропуснал времето на кръстоносните походи. Представяш ли си този ужас да продължи месеци наред, при температури като в пещ, а ти да носиш толкова метал по себе си, колкото стига да се направи половината купе на една кола, и на всичкото отгоре с нарисуван кръст, че да могат по-лесно да се прицелват. Трябва да са имали ташаци от желязо.

— Или са умирали млади — каза Мечката.

— Започни от добрата — обади се Етен.

— Имаме пленник — някой си Сартауи, един от командирите на бойните части на Палача — каза Килмара, — и е почти цял. Освен това си е развързал езика. Ще можем по-лесно да обясним наличието на всичките тези трупове. Това, което мога да кажа засега е, че ако не беше ти, Хюго, щяхме яката да загазим. Палачът въобще не е възнамерявал да остави някого жив. Всички ученици е трябвало да бъдат убити след плащането на откупа. Една от малките шеги на Палача.

— И каква е смешната новина? — попита Мечката.

— Имаме си гост — каза Килмара. — Пристига с хеликоптер, който кара сам и до един час ще е тук. Ще има и представители на средствата за масова информация.

— Копелето не пропуска шанса да се окичи със слава — каза Фицдуейн, — предполагам, че си се опитал да го отклониш от намерението му.

— Естествено, казах му, че сега не е моментът за такива неща и че островът още не е претърсен изцяло.

— Но той не ти повярва — каза Фицдуейн.

— Не.

— Защо да не го убием? — каза Фицдуейн. — Напоследък все това правя.

— На живо, по телевизията? — възкликна Етен. — Пред всички средства за масова информация? И то, когато съм без грим!?

— Аз ще помогна — каза Мечката, — но за кого всъщност говорим?

— За нашия Таойсийч — каза Фицдуейн, — някой си Джоузеф Патрик Делани, премиер-министъра на тази хубава страна. Първо ни предаде в Конго и оттогава не е спрял да предава страната. Идва, за да раздава целувки и медали на ранените, и най-вече, за да произнесе кратка реч, че самият той го е направил. Той е корумпиран, боклук първа класа и определено не ни е любимец.

— Аха — каза Мечката, — аз пък си мислех, че рейнджърите осигуряват безопасността му.

— Виж, ние сме много объркана страна — каза Килмара. — Май ще се натряскам.

в замъка на Фицдуейн — 06:23 часа

Малко след зазоряване беше започнало да вали и раненият, който се бе скрил под останките на саморъчно направения танк, посрещна с облекчение тази промяна във времето. Студеният дъжд успокояваше опърленото му тяло и го скриваше от войниците, които претърсваха острова.

Мъжът не бе ранен в танка, а близо до стените. Един коктейл „Молотов“ бе паднал отгоре му и докато другарите му го угасят, се бе превърнал в жива факла. Когато се върна в съзнание, тези, които го бяха спасили, вече бяха мъртви. Видя телата им, докато пълзеше към танка.

Беше почти стигнал до изстиващите му останки, когато автоматичен откос надупчи краката му и строши костите, изпарявайки всякаква надежда, че може би ще оцелее. Можеше да се предаде, но най-доброто, което щеше да му се случи, бе живот на обезобразен инвалид. Нито имаше къде да се върне, нито при кого. Идеята за бъдеще в лагер за бежанци и то, ако не го застреляха или затвореха, не го привличаше. Щеше да е без пукнат грош. По ирония на съдбата тази мисия трябваше да им донесе достатъчно пари, за да започнат нов живот. И по едно време наистина мислеха, че ще успеят.

Е, такава е била волята на Аллах. Сега единственото, което му оставаше, бе да умре по най-подходящия начин — като отмъсти за другарите си и ги срещне отново в Градините на Рая.

Беше изгубил автомата си, но докато пълзеше към танка, попадна на нещо много по-страховито — гранатомет „RPG-7“. Беше зареден, имаше само един заряд, но той беше сигурен, че повече не са му необходими. Едва ли щеше да има възможност да стреля втори път. Ще бъде по волята на Аллах.

Раненият нагласи оръжието за стрелба и тогава чу звук от приближаващ се хеликоптер. Болките му бяха ужасни, но трябваше да издържи само още няколко секунди.

Обектът влезе в обсега му на действие. Беше много важно да се прицели добре.

Хеликоптерът се канеше да се приземи пред замъка. През телескопичния мерник се виждаше, че вътре има само един човек, но явно беше важна клечка, защото войниците се строиха, а командирът им раздаваше заповеди.

Всички гледаха хеликоптера. Никой не видя дулото на гранатомета, което се подаваше от разбития танк. Хеликоптерът приближи на около седемдесет метра и раненият стреля.

Таойсийч в това време си мислеше за Килмара, как отново, без да иска, щеше да подобри политическата му репутация. И тогава видя как ракетата лети към него. За части от секундата дори си помисли, че това е някакъв салют в негова чест.

Ракетата проби кабината на две места, сякаш за да я проветри. Нямаше експлозия. Фицдуейн, Килмара, Мечката, Етен и другите живи защитници на замъка гледаха невярващо как ракетата мина през кабината на хеликоптера.

Последваха изстрели и раненият се присъедини към другарите си в рая.

Килмара свали бинокъла. Беше видял как ракетата безпрепятствено влезе и излезе от хеликоптера.

— Е, невинаги нещата стават така, както си ги мислим — каза той, докато хеликоптерът доста неуверено се приземяваше. — Май на производствената линия за ракети водката е била повече от колкото трябва — очите му светнаха. — Нека, това ще му е обица на ухото и друг път ще ме слуша, като му говоря. Ама че сутрин, ако денят наистина се познава от сутринта…

— Хе, как го направи — попита Мечката Фицдуейн.

— И то без да си мърдаш устните — добави дьо Гевен.

— Нищо не съм направил — каза Фицдуейн, — макар че много ми се искаше.

— Сигурно е магия — каза дьо Гевен.

— Копелето пак ще влезе, във всички новини — каза Етен.

— Независимо какъв политик е — каза Килмара, — при всички случаи ще има нужда от нови панталони. Е, и неговият ден ще дойде.

Хеликоптерът на телевизията бе пристигнал и очевидно операторите се разкъсваха между желанието да снимат надупчения хеликоптер от близък план и страха, че могат да споделят съдбата на Таойсийч. От всякъде стърчаха обективи. Пилотът на хеликоптера се спусна за малко надолу и после излетя. Фицдуейн нямаше да се учуди, ако от цялото това тресене от него не изпаднеше някой и друг оператор.

— Колко е часът — попита Мечката.

— Около шест и половина — каза Фицдуейн. — Време, когато всички добри ирландци са си в леглата.

— Време за закуска — каза Мечката.

— Типично кърваво по швейцарски — каза Фицдуейн.