Игрите на Палача

Глава първа

Първоначалната идея беше Проект „К“ да играе ролята на помощна операция, като чрез нея се избегнат бюрократичните спънки. Убийствата в Ленк, обаче, промениха коренно нещата.

Убеден, че времето им изтича, Чарли фон Бек превърна апартамента на Фицдуейн в денонощна щабквартира. Когато Фицдуейн видя, че в спалнята му се мъдри току-що инсталиран мултитерминален компютър, схвана намека и безропотно се премести в апартамента на Мечката. Вярно, там нямаше черни копринени чаршафи и огледало над леглото, но за сметка на това кулинарните специалитети, които Мечката предлагаше, можеха спокойно да се мерят с менюто на най-изисканите ресторанти. Още повече, че Мечката си бе купил по-голям пистолет, което на фона на това, което ставаше, носеше известна утеха.

Някои възразиха срещу решението на фон Бек да — базира екипа на Проект „К“ в „неофициална сграда“, но той заяви, че след като през втората световна война щабквартирата на швейцарското разузнаване е била разположена на един от етажите на хотел „Швайцерхоф“ в Берн, то изолираният апартамент близо до „Кирхенфелдщрасе“ може спокойно да служи за база на Проект „К“.

Обитателите на останалите три апартамента в блока, притежание на фон Графенлауб, бяха любезно помолени да напуснат в името на патриотизма и пълните джобове. Когато и последният от тях се изнесе, фон Бек подсили още повече охраната.

С всяка дума на Фицдуейн, на Мечката или някой от останалите от екипа на Проект „К“, Беат фон Графенлауб ставаше все по-неспокоен. Както винаги, той бе безукорно облечен, но елегантността на дрехите му вече не допълваше човека, който ги носеше. Беше пребледнял, очите му бяха зачервени, бе видимо отслабнал. Поведението му вече не носеше отпечатъка на богатството.

— И как наричате този изверг? — попита той дрезгаво.

Хенсен даде знак, че той ще отговори:

— Отначало, когато се натъкнахме само на една статистическа аномалия, шегобийците от другите отдели в БКА го кръстиха Страховитият Не-човек. Но сега вече, това никак не е смешно.

— Дадохме му кодовото наименование „Палачът“ — допълни Мечката.

Фон Графенлауб погледна Фицдуейн.

— Смятаме, че Палачът наистина съществува — каза Кершдорф тихо, — но ще е безотговорно да се преструваме, че знаем много. Успоредно с нашето, се води и обичайното разследване. Дори шефът на полицията е скептично настроен.

— От чисто юридическа гледна точка, почти липсват сериозни доказателства в потвърждение на това — каза фон Бек. Служебният му тон контрастираше с одеждите му. Беше с розова щампирана фланелка с къс ръкав.

— Ами ако вашите предположения се окажат грешни? — попита фон Графенлауб. — Тогава се получава натрупване на грешни изводи.

— Точно в това се състои рискът — кимна Хенсен.

— Но от друга страна, до сега никой не е предложил логично обяснение на това, което става напоследък.

Фон Графенлауб отпи глътка от „Перие“-то си. Ръката му леко трепереше, държейки чашата. Остави я и се замисли. Никой не наруши тишината, фон Графенлауб вдигна глава и ги огледа един по един. Погледът му спря на Фицдуейн.

— Този човек — започна той, гледайки Фицдуейн, — който дори не познаваше Руди или някого от семейството, тръгна да търси отговора на въпроса, защо един млад мъж умира по такъв жесток начин. Руди беше мой син и заедно с близначката си Врени са най-малките ми деца. Искам да ви уверя, че сега вече няма да се откажа. Затова е по-добре да ми кажете всичко, което знаете или подозирате. Не желая да щадите чувствата ми. Нека първо чуя как Руди се е замесил с този… този Палач.

— Съпругата ви също е замесена — каза Фицдуейн.

— Ерика? Да, да, разбира се — фон Графенлауб произнесе последните думи почти шепнешком, по страните му се стичаха сълзи.

Фицдуейн се чувстваше ужасно. Гледаше как един човек бавно се съсипва, но вече нямаше връщане назад. Сложи ръка на рамото на фон Графенлауб, но не знаеше какво да каже.

Като по уговорка останалите излязоха и оставиха Фицдуейн и фон Графенлауб сами. Това, което фон Графенлауб щеше да чуе, бе достатъчно неприятно и не беше необходимо да го поставят в неудобно положение пред цялата група.

— Ще бъда възможно най-кратък — каза Фицдуейн — и ще наблегна по-скоро на изводите, а не на причините. Ако желаете, след това можем да проследим логиката на заключенията. Вече ви казахме за Палача, но сега няма да говорим това, какво знаем за него, а по-конкретно, за начина му на действие. Смятаме, че целта му е по-скоро да печели пари, а не толкова да защитава някакви идеали, но в крайна сметка, явно се стреми да прецака системата и да извлича облаги от това, демонстрирайки едно доста зловещо чувство за хумор. Очевидно експлоатира естествените подбуди и каузи на хората, които съществуват в момента. Не му е необходима някаква последователна идеология. Всяка от малките терористични групи, които използва, си има някаква своя кауза, в името на която се бори, а Палачът просто прибира парите.

Явно, подбира хората си. Всеки от последователите му, които обаче едва ли биха се смятали за такива, тъй като са членове на различни обособени групи, са млади идеалисти с повишена сексуална активност. Той се възползва от това и особено от сексуалния заряд, който е превърнал в инструмент за манипулиране. Нищо ново под слънцето — това столетия наред е било основа на тайни ритуали и секти. Вземете например сексуалния оттенък на сатанинските обреди от древните култове преди появата на християнството или обратното — отсъствието на секса при католиците.

Фактът, че използва сексуалния нагон като инструмент за манипулиране, ни навежда на мисълта, че самият той има сексуални проблеми. Смятаме, че е и хетеро- и хомосексуален със силно изразени садомазохистични наклонности от най-жесток вид.

— С една дума чудовище — каза фон Графенлауб.

— Може и така да се каже — съгласи се Фицдуейн, но ако искаме да го заловим, подобни предубеждения само ще ни затруднят. Вероятно той изглежда и се държи като напълно нормален човек, като вас и мен.

— И никой не знае какво се крие под прозаичната му външност — каза фон Графенлауб замислено.

— Точно така — съгласи се Фицдуейн.

Фрау Реми приключи с покупките и сега бе седнала в едно открито кафене на „Беренплац“ на едно кафе и малка паста, е, може и две. Беше доволна, защото успя да купи с намаление три бутилки крушов ликьор, който съпругът й Герхард обичаше много и които кротичко стояха в пазарската чанта в краката й.

Герхард ставаше по-поносим, ако след вечеря си вземеше обичайната доза крушов ликьор, а и после, когато си легнеха, заспиваше веднага и така не се стигаше до това, което фрау Реми наричаше „оная работа“. Вече наближаваха шестдесетте и беше време Герхард да си намери друго развлечение — да колекционира марки или нещо от този род. Погледнато от друга страна обаче, мисълта, че след двайсет и осем години брак мъжът й все още я желаеше, ласкаеше самолюбието й.

Тя се усмихна на себе си. Беше много приятно човек да поседи на слънце на „Беренплац“ и да наблюдава минувачите, всеки вглъбен в собствения си малък свят.

Някакъв тип с кънки, наметало и каска, с преметната през рамо китара, спря пред нея и се огледа. После внезапно се отдалечи и се сля с тълпата.

Фрау Реми така и не разбра какво точно стана. Нещо мина пред нея, някой сякаш се закашля и тя осъзна, че е вперила поглед в надупчената си пазарска чанта. От пръснатите бутилки се носеше аромат на крушов ликьор.

Разсъдъкът й отказа да даде обяснение на случилото се. Фрау Реми не отиде в полицията. Тя взе гнусливо пазарската си чанта и с извърната настрани глава, внимателно я пусна в един кош за отпадъци. После купи още три бутилки ликьор и се прибра в къщи.

Два дни мълча като риба.

— Защо избра точно това място? — попита ливанецът и се огледа. Кафенето бе пълно с екземпляри, които спокойно можеха да минат за герои от филм на Фелини. Почти всички мъже имаха бради, бяха облечени с протрити дънки, носеха обици и големи черни шапки. Момичетата се различаваха главно по това, че повечето от тях нямаха бради. Всички пиеха бира или млечен шейк и пушеха хашиш. Един-двама да бяха на над двайсет и пет, а хлътналите очи и бледата кожа показваха, че малко от тях са загрижени за дълголетието си.

— Какво толкова чудно има? Трябваше бързо да се махнем от улицата. По дяволите, та ти дори не улучи проклетото копеле!

Ливанецът вдигна рамене:

— Той тръгна точно, когато стрелях. Нищо не можех да направя с тия кънки се движи много бързо. Е, поне никой нищо не разбра. Заглушителят върши добра работа.

— Нямаме време — каза Силви, — познаваш Кадар.

— Твърде добре — каза мрачно ливанецът.

— Следващият път ще се приближим повече и вече няма да има пропуски.

Ливанецът пресуши чашата си, но не каза нищо. Махна една прашинка от ревера на палтото и започна да се любува на новите си обувки от крокодилска кожа. Да вървят на майната си и Айво, и Кадар, и Силви. Вдигна поглед към нея и я огледа преценяващо.

— Не ставаш, мой човек — каза тя.

— Руди е бил идеална мишена за манипулация — каза Фицдуейн, — като злополука, която търси място къде да се случи. Както знаете, повечето тийнейджъри влизат в конфликт с родителите си. В тази възраст те са объркани, търсят себе си и приветстват нови каузи. Когато отхвърлят ценностите на родителите си, те имат нужда от нови. Природата не търпи вакуум.

Обикновено при един развод се наблюдават два модела на поведение — първият, когато децата са дълбоко и трайно наранени и вторият — на деца, които сравнително безболезнено се адаптират към положението да имат двама бащи или три майки, както дойде. Не знам кой от двата модела е преобладаващ, но зная, че във вашия случай развода ви с Клер и женитбата с Ерика са създали хаос. Всички деца са засегнати повече или по-малко, но струва ми се това най-силно се е отразило на Руди и донякъде на врени. Сега ще говоря за Руди.

Началото на самотния му бунт е поставено с отхвърлянето на ценностите на обществото, във ваше лице. Убежденията си очевидно е заимствал от майка си, която, доколкото знам, е ратувала за по-свободно общество, което зачита грижата за другите.

— Имаше време, когато възгледите ни съвпадаха — каза фон Графенлауб, — но докато аз трябваше да работя и да се съобразявам с изискванията на реалния свят, Клер се наслаждаваше на лукса да теоретизира и мечтае за една утопия, благодарение на парите, които печелех. Аз бях този, който трябваше да се бори, да върши неприятни неща, да взема трудни решения и да прави компромиси с принципите си, защото така е устроен животът. Аз работех с реално съществуващи неща, а не с фантазии.

— Дори и така да е — продължи Фицдуейн, — имало е и още няколко фактора, които са усложнили допълнително положението. Първо, Руди е бил изключително интелигентно и чувствително момче. Той се е чувствал не само бунтар, желаел е да осъществи нещо реално и точно това е довело до следващия етап — започнал е да ви проучва тайно, да чете архивите ви и какво да види: попада на връзките на татко с „Вейбон“ — компания с мрачна слава.

— Но той просто не е разбрал правилно това, което е открил — каза фон Графенлауб. — „Вейбон“ е огромна организация и голяма част от дейността й е съвсем законна. Попаднал е на документи за извършени закононарушения, които са изключение, а не обичайна практика и които се бях заел да оправя. Но вместо да си даде сметка, че това, което вижда, е само малка част от картината, той реши, че съм корумпиран. Не желаеше дори да ме изслуша.

— Е, когато си на тази възраст, се поддаваш повече на чувствата, отколкото на разума — каза Фицдуейн. — Друг е въпросът, че това, което ми казвате за „Вейбон“, съвсем не е вярно, но засега ще оставим нещата настрана, защото говорим за Руди, а не за многонационална компания, чиито директори съвсем не са с чисти ръце.

Фон Графенлауб трепна, но не каза нищо. Мислеше си за това как в началото с Клер имаха общи идеали, а после той трябваше да прави компромис след компромис — уж все за доброто на семейството — и как това бе довело до принизяване на ценностите, в които вярваше.

Фицдуейн продължи:

— Така стигаме до изгарянето на документите, които Руди е откраднал до смъртта на Клер. Смъртта на майка му променя посоката на неговия бунт. За нещастието и болката си той обвинява вас, системата и света като цяло и стига до идеята, че нещата могат да се променят единствено със сила. Но освен всичко друго, той е търсел и отмъщение, а за това му е трябвала помощ. Присъединил се е към АКО, които не се занимават с неща като усъвършенстване на старата демокрация, стремят се към коренна промяна, а именно — съществуващата обществена система в Швейцария трябва да се унищожи изцяло, а това може да стане само насилствено.

Не зная до каква степен Руди е бил обвързан с АКО, но ми се струва, че дори и Врени не си е давала сметка колко далеч е стигнал. Предполагам, че са го подготвяли като бомба със закъснител. Като син на човек с вашето положение, той е бил твърде ценен и не са искали да бъде разкрит от полицията — ето защо той се е представял само като съмишленик или както казах на Врени, като терористични „групи“. Аз смятам, че му е била отредена далеч по-важна роля.

Полицията, обаче разкрива водачите на АКО и други терористични организации и тук Руди се сблъсква с нов проблем. Нуждае се от мотивация, с която да действа, а някои от първите му учители се озовават зад решетките, други са убити или се крият. Тогава на сцената се появява Ерика. Както вече казах, Руди е един объркан, сексуално активен, бунтуващ се срещу традиционните ценности млад мъж, който иска да отмъсти на баща си и да разруши системата. От друга страна съпругата ви Ерика — съжалявам, но това никак няма да ви хареса — е богата, отегчена, преситена и невероятно привлекателна жена с остър сексуален апетит, която обича да се отдава на капризите си и непрекъснато търси нови приключения, за да задоволи нарастващите си сексуални желания. Подозираме, че поддържа сериозни отношения с друг, не по-малко опасен човек, когото нарекохме Палача.

— Сигурен ли сте?

— Дали съм сигурен, че жена ви е богата, отегчена, аморална и със силен сексуален апетит? Да. Берн е малък град, а аз говорих с много хора. Дали съм сигурен, че има връзка с Палача? Не, нямам доказателства. Просто съществуващите обстоятелства го подсказват.

— Продължавайте — каза тихо фон Графенлауб.

— Следващата решаваща случка е от сексуален характер — каза Фицдуейн. — Доколкото успях да сглобя картината, това се е случило по време на едно от семейните зимувания в Ленк. Участвали са Ерика, Руди, Врени и приятелят им Феликс, а аз смятам, че там е бил и Палачът. Имало е прелъстяване, оргии, но не зная подробности, пък и не това е важното, освен може би факта, че синът ви е бил прелъстен от съпругата ви и вероятно от единия, а може би и от двамата мъже там. Не зная дали Руди е имал склонност към хомосексуализъм или това е било вид протест срещу вашата ценностна система, но очевидно хомосексуалната активност е била част от живота му, както потвърди аутопсията. А що се отнася до Ерика — това е било най-сладкото отмъщение.

— Може би Оскар е подозирал нещо — каза фон Графенлауб. — Той поиска да говори с мен, но понеже изглеждаше много смутен, така и нищо не разбрах от това, което се опитваше да ми каже. Никога не съм допускал, че подобно нещо може да се случи. Направо не мога да повярвам.

— Горкият Оскар — каза Фицдуейн, — представете си положението, в което е бил. Подозирал е, но нищо не е знаел със сигурност. А не е смеел да ви сподели опасенията си, защото се е страхувал да не ви нарани незаслужено. Щяхте ли да му повярвате, ако ви бе казал по-конкретни неща?

— Разбира се, че не — отговори фон Графенлауб, — освен ако имаше доказателства.

— И сега Оскар е мъртъв.

— Както и Феликс Крейн — добави фон Графенлауб. — Какво става? Няма ли край тази лудост? Какво се опитва да направи този Палач?

— За да разберем мотивите на Палача, трябва да гледаме нещата с неговите очи — каза Фицдуейн. — Смятаме, че сега той просто осигурява гърба си, макар че не знаем защо. Действията му нямат логично обяснение. Вероятно това, което прави сега, е да се освободи от хората, които биха могли да го издадат по някакъв начин, но в същото време, той поема излишен риск. Поведението му се отличава със смесица от проницателност и хладнокръвна арогантност, особено по отношение на собствения си контингент. Те са много по-склонни да поемат огромен риск, за да изпълнят задачата си. Явно, че много повече се страхуват да не бъдат заловени от Палача, отколкото от нас. Имайки предвид това, което знаем за Палача, страховете им изглеждат съвсем основателни.

Сигурни сме в едно — достатъчно е веднъж да застанеш на пътя на Палача, за да ти издаде присъда. Точно затова настояхме вие и семейството ви, особено децата, да бъдете под охрана. А какво ще правите с Ерика, това вие ще решите. Просто ще ви помоля да не й давате много обяснения. Не забравяйте, че игрите, които играе, може да не са само за леглото, има вероятност да става дума и за насилие.

— Вижте, разбирането ми също си има граници — каза фон Графенлауб. — Веднага след като се обадихте от Ленк, поставих под охрана всички членове на семейството, включително съпругата ми. Тя може и да е развратница, но не е убийца.

Фицдуейн не каза нищо. Погледна фон Графенлауб:

— Мислете за децата си. Сега сте в много голяма опасност. Не си играйте на благородство за сметка на собствената си плът и кръв.

Фон Графенлауб безпомощно вдигна рамене:

— Но какво друго мога да направя? Ще имам предвид това, което ми казвате, но не мога да зарежа жена си просто така.

— Ще ви бъде осигурена и полицейска защита — каза Фицдуейн, — но полицията не разполага с достатъчно хора, за да охранява всеки един поотделно, ако не им представим повече доказателства.

— Говорихте ли със съпругата ми? — по тона му личеше, че знае отговора.

— Тя не ви ли каза?

— Каза само, че сте вечеряли заедно след вернисажа — каза фон Графенлауб.

— Аха — Фицдуейн се почувства малко неловко при спомена за онази епична вечер. — Всъщност, видяхме се няколко пъти по различни поводи — продължи той, — а съвсем наскоро сержант Рауфман я извика за разпит. Беше очарователна, дори иронизираше. Явно се забавляваше. Отрече всичко и прозвуча доста убедително.

Фон Графенлауб седеше безмълвно, ужасен от мисълта, че може да чуе и още по-противни неща и в същото време отчаяно искаше да разбере истината.

— Островът, на който живея и където е училището на Руди, е бил дом за моя род вече седемстотин години. При заселването се е проляла много кръв. Земята била завладяна със сила, а основната съпротива идвала от друидски култ, известен под името „Жертвоприносителите“. При изпълнението на ритуалите си те носели животински маски. Нападали невинни хора, които ограбвали, а после убивали в името на техния Бог. Открити са десетки масови гробове на жертвите им от векове насам и това донякъде обяснява защо островът е обезлюден. Дори и в нашия просветен век, островът на Фицдуейн се смята за прокълнато място, където никой добър християнин не бива да живее.

— Чел съм нещо за това — каза фон Графенлауб, — беше в брошурата за училището „Дрейкър“. Но какво общо има някакъв си древен култ с всичко това? Жертвоприносителите са били изгонени преди седем века!

— Да, но представете си какво влияние може да има един такъв тайнствен култ върху младите хора като Руди. Тайна организация с независима структура, която използва сила и е само за посветени. Сам разбирате притегателната й сила за млад бунтар като Руди. А за целите на Палача подобна организация е просто идеална.

— Абсурд! — каза фон Графенлауб. — Та това са само догадки!

Фицдуейн кимна:

— Така е. Голяма част от нещата, които ви казах са предположения. Няма доказателства, че Руди е участвал в някакъв култ, нито че Палачът е замесен в нещо подобно. Остава обаче татуировката, която е имал на ръката си и която със сигурност има нещо общо с Палача. В противен случай, целта на всичко, което се случи — дали е игра или нещо по-сериозно — става още по-неясна. Искам да ви покажа нещо.

Фицдуейн постави касетата, записана от рейнджърите и натисна бутона. Когато филмът свърши, постави тънка папка с писма пред безмълвния фон Графенлауб.

— Този филм е правен след смъртта на Руди — каза Фицдуейн. — Тази малка групичка е излязла от училището „Дрейкър“. Маските, за съжаление, пречат на разпознаването.

— Защо смятате, че Руди е бил замесен? — гласът на фон Графенлауб звучеше странно. — Татуировката и по-точно самата рисунка е доста разпространена, ако не се смята кръгът от цветчета. Това е знакът на протеста, нищо повече. Много младежи в наши дни имат подобни татуировки.

Фицдуейн отвори папката с писмата. Извади едно и го показа на фон Графенлауб.

— Познавате ли почерка?

— На Руди е — кимна той. Потърка хартията между пръстите си като че ли това щеше да му върне мъртвия син.

— Руди се е отчуждил от вас — каза Фицдуейн, — а майка му е била мъртва. Били са твърде близки с Врени, а той се е нуждаел от някого, който ще може по-трезво да прецени нещата. Започнал да пише на Марта. От написаното трудно може да се разбере нещо, защото липсват конкретни факти, но на фона на това, което вече знаем, най-разумното обяснение изглежда е, че той е бил обвързан с някакъв култ, бил е замесен в нещо, което явно не е могъл да понесе, опитал се е да зареже всичко и е разбрал, че изход няма.

— И затова се е самоубил.

— Не — каза Фицдуейн, — не мисля, че се е самоубил или поне не по собствено желание. Смятам, че или е бил убит, или е бил заставен да се самоубие, което в крайна сметка е едно и също. Вероятно никога не ще открием истината.

— Мога ли да взема писмата му?

— Разбира се — Фицдуейн вече бе направил копия, тъй като очакваше подобно развитие. Писмата бяха потискащи. Особено последното, писано седмица преди смъртта на Руди:

Фон Графенлауб вдигна глава:

— Защо Марта не ми го е показала? — попита той.

Фицдуейн въздъхна.

— Когато е получила това писмо, Руди вече е бил мъртъв. Предполагам, че не е виждала смисъл да го показва.

Мечката и фон Бек бяха в другата стая. След разговора си с фон Графенлауб Фицдуейн влезе при тях.

Мечката свали слушалките си и изключи касетофона.

— Замина ли си? — попита той.

— Да — отвърна Фицдуейн. — Бързаше да хваща самолет, щял да ходи на някакви преговори в Ню Йорк. Няма да го има една седмица.

— Доста време за мислене — каза фон Бек.

— Горкият, не ми се нрави това, което правим.

— Хайде, хайде, оказваме натиск, където можем и се надяваме, че все някой ще поддаде — каза Мечката. — Не е честно и е жестоко, но пък върши работа.

— Понякога — каза Фицдуейн.

— И това е достатъчно — отговори Мечката.

— Смятам, че фон Графенлауб е чист — каза фон Бек.

— И аз така мисля, но кой може да притисне Ерика по-добре от него? — каза Мечката.

— А не се ли страхуваш от евентуалните последствия? — попита Фицдуейн.

— Искаш да кажеш дали мисля, че фон Графенлауб може да се нахвърли върху нея и дори да я убие? Не, не вярвам. Но и да стане така, нима имаме избор? Палачът не само убива, той е като чума. Трябва да бъде спрян.

— С една дума, ела зло, че без тебе по-зло.

— Нещо такова — каза Мечката. — Но ако от това ще ти олекне, на мен също не ми харесва.

Фицдуейн си наля едно питие и го изпи на един дъх. Устата му бе пресъхнала след изтощителния разговор с фон Графенлауб. Наля си още уиски и сложи повече лед. Мечката разпалваше лулата си и му хвърляше коси погледи.

— „Колко пъти съм ти казвал, че когато отхвърлиш невъзможното, това, което остава, е истината, колкото и невероятна да е тя?“ — изрецитира Фицдуейн.

— Нито веднъж — каза Мечката, — щом питаш.

— Шерлок Холмс. А бе, вие швейцарците, не учите ли и нещо друго, освен езици?

— Учим. Добри обноски, например — отговори Мечката. — Позволи ми да ти припомня и още една от крилатите фрази на Шерлок Холмс: „Да се теоретизира, преди да имаш достатъчно информация, е груба грешка.“

— Това е казано преди ерата на компютрите — каза Фицдуейн. — А да не говорим за експертните системи. Както и да е, лошото в случая не е, че няма информация, даже напротив. Това, което ни липсва са заключенията да не говорим за доказателствата.

— Другото нещо, на което ни учат в Берн, е търпение — каза Мечката.

— Не може да се каже, че това е нещо, с което ирландците се отличават.

— Каква е тая работа за неуловимия Айво? — намеси се фон Бек. — Има ли напредък в тази посока?

— Сър Айво — каза Фицдуейн. — Той се мисли за рицар в блестящи доспехи. Даже не можах да го позная веднага. Тъкмо излизах от една банка на „Беренплац“ и една странна персона изскочи отпреде ми на ролкови кънки и ме заговори. И само докато кажа, „кой пък си ти“, вече беше изчезнал. Пресрещна ме по същия начин още два пъти, докато прекосявах площада и пъхна в ръката ми една бележка. За малко да го застрелям.

Фон Бек сви рамене:

— По-добре не казвай такива неща, стрелянето по хора в Швейцария не е обичайна практика. А, между другото, управата на Ленк пита кой ще плаща разбитата желязна врата. Явно тя не е собственост на производителя на сирена, а на общината.

Фицдуейн се засмя, фон Бек се опитваше да си придаде сериозен вид, което не бе никак лесно, когато си облечен с щампирана розова фланелка.

— Първо погледни сметката, пък тогава ще те видя дали ще се смееш. Общинарите твърдят, че става дума за древна врата с историческа стойност. Искат и да те наградят, задето спаси живота на сержант Франц, но това е друга тема.

— Шегуваш се.

— Съвсем не — каза фон Бек. — В Швейцария разрушаването на собственост се смята за сериозно провинение.

— Думата беше за Айво — обади се Мечката. — А, да, какво пише на бележката?

— Съвсем в негов стил. Нищо не се казва направо — отвърна Мечката. — Използва рисунки, стихове и прочие. Значението е ясно. Иска да се срещне с Фицдуейн утре по обед в кафене „Хай Нуун“, на ъгъла на „Беренплац“. Трябва да бъде сам. Никаква полиция. Става дума за Клаус Миндер. Айво има информация за убиеца.

— Айво е смахнат — каза фон Бек — и вече уби един. Дали рискът си заслужава? Не искаме нашият ирландец да предаде богу дух, преди да е платил за вратата в Ленк — макар това да развесели началника на полицията.

— Рисковано е — каза Мечката, — но не смятам, че е кой знае какъв риск. Очевидно Айво има доверие на Фицдуейн, пък и не мисля, че насилието му е в кръвта. Готов съм да се обзаложа, че случилото се с Маймуната си има разумно обяснение.

— Готов ли си да рискуваш? — обърна се фон Бек към Фицдуейн. — Ще те прикриваме.

— Само ако платите за вратата в Ленк.

Лицето на фон Бек помръкна.

Влезе Хенсен широко усмихнат:

— Имаме напредък — обяви той тържествено. — Проверихме всичко още веднъж, ако предположенията ни са верни, броят на заподозрените се свежда само до осем хиляди души.

Фон Бек направи отчаяна физиономия:

— Мразя компютрите — каза той на излизане от стаята.

— Какво му стана? — попита Хенсен. — Аз само се пошегувах.

— Проблеми с бюджета — отговори Мечката.

Фицдуейн остави чашата си. Пушката „XR-18“ лежеше скрита в калъфа на статива до бирата му. От Айво нямаше и следа. Погледна часовника си: до уречения час оставаха още три минути. Спомни си думите на Чарли фон Бею „Айво може и да е смахнат, но е швейцарец.“ Значи щеше да дойде навреме.

Мечката, фон Бек и шест детектива, единият от федералната полиция, имаха за задача да го прикриват и когато разучаваха плана, на Фицдуейн му се струваше, че твърде много се притесняват. Сега обаче, като гледаше колко много хора има на площада, вече не мислеше така.

Повтори си плана отново. „Беренплац“ беше голям открит площад, на слънчевата страна на който имаше множество кафенета. Единият край на площада бе затворен и там бяха наредени пазарни щандове. Днес сякаш продавачите бяха повече от всякога. Имаше изобилие от цветя, кожени дрехи, домашни сладкиши и какво ли не още. На около трийсет метра около един гълтач на огън и няколко жонгльора се бяха струпали хора.

На „Беренплац“ можеше да се влезе от много страни — беше невъзможно да се покрият всички подстъпи с хората, с които разполагаха. От едната страна започваше „Шпиталгасе“, търговската улица, която предлагаше няколко безкрайни възможности за бягство, другата страна граничеше с „Бундесплац“ — площада пред сградата на федералния Парламент. На всичкото отгоре Айво сигурно пак щеше да е с кънки, с една дума, щеше да се движи доста по-бързо от полицаите. Фицдуейн бе споменал за това на фон Бек, който се изсмя с думите, че преди време, когато имало предложение полицаите да са на кънки, шефът на Крипо едва не получил инфаркт.

Спряха се на компромисния вариант — двама от детективите да са с мотоциклети, Фицдуейн гледаше жонгльорите, гълтача на огън и гъмжащото множество и го глождеше предчувствието, че от цялата работа нищо няма да излезе. От друга страна трябваше да си признае, че беше предубеден. Каква ли гледка щеше да бъде Мечката на ролкови кънки!

Кафене „Хай Нуун“ бе в единия ъгъл на площада, само на няколко метра от Затворническата кула, която разделяше „Шпиталгасе“ и „Марктгасе“.

Айво изрично бе предупредил да няма полиция и Мечката, който добре го познаваше, беше неумолим. Ако не искаха да подплашат Айво, полицаите трябваше да са добре скрити. „Айво може да е странен бе казал Мечката, но не е глупак. Веднага подушва ченгетата. Можете да бъдете сигурни в това“.

Послушаха го и в крайна сметка цялата работа легна на Фицдуейн и добрата свръзка. Замисълът бе да оставят Айво, да каже каквото знае и едва тогава, при сигнал подаден от Фицдуейн, капанът щеше да щракне. Хюго си поръча още една бира и се опита да си вдъхне увереност. Чувстваше се като Юда. Айво, една самотна душа, нуждаеща се от помощ, му вярваше. Мисълта никак не го успокои.

Жичките от прикрепения предавател го гъделичкаха, но той устоя на изкушението да се почеше. Натисна превключвателя на предавателя, прикрепен на лявата му китка под маншета. Един страничен наблюдател би решил, че Фицдуейн просто си гледа часовника. Чу кодовото щракване на Мечката, който заедно с полицая от федералните седеше на втория етаж на чайната срещу масата на Фицдуейн. Оттам Мечката можеше да наблюдава операцията отгоре, а и Айво трудно можеше да го забележи. В същото време обаче бе твърде далеч от „Хай Нуун“, за да осъществи самия арест. Това бе задача на двамата детективи, които чакаха в кухнята на кафенето. Оперативната група използваше две радиочестоти. Единият канал използваха само Фицдуейн и Мечката, а другият осъществяваше връзката между Мечката и всички останали. Всичко щеше да е наред, освен ако Мечката не объркаше бутоните.

Часовникът на Затворническата кула удари дванайсет.

Когато вратата се отвори, фрау Хунцикер вдигна изненадано глава.

— Хер фон Графенлауб — каза тя сепната, — не ви очаквах по-рано от следващата седмица. Мислех, че сте в Ню Йорк. Някакви проблеми ли има?

Беат фон Графенлауб се усмихна, но имаше недоспал вид, личеше си, че е разтревожен от нещо. Напоследък видимо се бе състарил. „Господи, та той е старец — за първи път си помисли тя.“

— Фрау Хунцикер, двамата с вас имаме малко работа, ще трябва да подготвим някои неща.

— Не би разбирам — каза секретарката, — всичко е наред.

— Вие се справяте чудесно, скъпа ми фрау Хунцикер, дори отлично — той стоеше до вратата на кабинета си. — Нямаме за никого до обяд. Не искам да ме безпокоите. След това ще ми трябвате. Ясно ли е?

— Да, хер фон Графенлауб — тя чу прещракването на ключалката. Разтревожи се. Фон Графенлауб никога не се бе държал по този начин, а и колко ужасно изглеждаше. Погледна стенния часовник. Имаше два часа на разположение. Но дисциплината си каза думата и тя възобнови работата си.

Засилен Айво се появи откъм жонгльорите, ловко избегна една майка с шумните й деца, заобиколи един щанд за цветя и плавно спря пред Фицдуейн. Вдигна визьора си. Зад гърба му гълтачът на огън започна да се престарава. Фицдуейн се надяваше, че майката наблюдаваше децата си, най-малкото сякаш искаше да се опържи.

— Здравей, ирландецо! — каза Айво. — Радвам се, че дойде.

— Дано да мога и да си тръгна — каза Фицдуейн, — последният път като се видяхме, едва не ме застреляха.

— Няма страшно — каза Айво. — Враговете ми не могат да ме открият. Притежавам свръхестествени сили.

— Не се обиждай — продължи Фицдуейн, — но не се тревожа за тебе, а за себе си. Нямам нито вълшебни кънки, нямам дори метла, а наоколо все ще се намери някой с опасни привички.

Айво седна срещу Фицдуейн и с ловкостта на фокусник измъкна от китарата си две боядисани яйца и започна да ги подхвърля. Очевидно свръхестествените му сили не включваха жонгльорство и Фицдуейн всеки момент очакваше да стане непоправимото. Надяваше се, че са твърдо сварени, защото в противен случай щеше да му трябва нова риза. Едно от яйцата се изплъзна от ръката на Айво и падна на масата точно пред Фицдуейн. Не се пръсна, стоеше си там счупено.

Айво сви рамене и започна да го бели.

— Все не мога да реша от кой цвят да почна.

Фицдуейн му подаде солницата.

— Това е една от големите дилеми на живота — каза той. — Искаш ли нещо за пиене?

Един сервитьор се приближи до масата им, гледайки Айво с неприкрито отвращение. Сбърчи нос, когато лекият бриз довя невидимите характеристики на рицарството и се огледа да види дали останалите клиенти са подушили нещо. За щастие вече бе късно за сутрешно кафе и още рано за обяд. Масите бяха почти празни. По свой начин Айво показваше вежливостта си — бе седнал така, че вятърът да духа от Фицдуейн към него, а не обратно.

— Една такава — посочи той бирата на Фицдуейн.

Фицдуейн погледна сервитьора, който сякаш се чудеше да вземе ли поръчката или не. Хюго донякъде го разбираше, но сега не му беше времето да се обсъжда личната хигиена.

— Моят ексцентричен, но много богат и влиятелен приятел, би желал една бира — каза той. Усмихна се и затисна една стофранкова банкнота с празната бутилка от бира.

Скрупулите на сервитьора изчезнаха със скоростта, с която прибра банкнотата, Фицдуейн си помисли, че с показаната ловкост той със сигурност би бил Айво по жонглиране.

— Господинът ще желае ли нещо друго? — попита сервитьорът. — Може би нещо за хапване?

— Господинът е на яйчена диета и както виждате, сам си носи яйцата, но би желал още сол — каза Фицдуейн, посочвайки празната солница.

Айво започна второто яйце.

— Написах книга — каза той с пълна уста, — по-точно — стихосбирка — той бръкна в китарата и извади един мръсен, но обемист пакет и го подаде на Фицдуейн. — Това е за приятеля ми Клаус и човека, който го уби.

— Клаус Миндер?

— Да — каза Айво, — моят приятел Клаус — и се умълча. Сложи малко сол на левия си палец, отпи от бирата и облиза солта. — Обичам текила.

— Явно ти липсва лимоновото резенче.

— Клаус е мъртъв и много ми липсва. Имам нужда от приятел, ти ще ми станеш ли приятел? Така ще можем заедно да открием човека, който уби Клаус.

— Мислех, че знаеш кой е той.

— Знам някои неща, даже доста, но не всичко. Имам нужда от помощ. Ще ми помогнеш ли?

Фицдуейн го погледна. Май сър Айво не беше само игра на въображението. От кльощавото му тяло лъхаше благородство и решимост, друг е въпросът дали някога ще се проявят напълно. Фицдуейн си помисли за заредената пушка, която лежеше на масата, за полицаите, които чакаха и за годините в затвора, които стояха пред Айво и се почувства като истински предател. Подаде му ръка и каза:

— Ще направя, каквото мога, ще ти стана приятел.

Айво свали шлема си, усмихваше се щастливо. Взе ръката на Фицдуейн.

— Знаех си, че ще ми помогнеш, знаех го. Ще бъде точно като Рицарите на Кръглата маса, нали?

Точна тогава главата му се пръсна.

Продължителният откос го бе улучил отзад, надробявайки черепа. Парчета от него, кръв и мозъчно вещество излетяха от устата му. Фицдуейн се просна на земята и в този момент втори откос удари Айво в гърба и го простря на масата. От разкъсана артерия бликна кръв и се смеси с разлятата бира.

Нападателят, с кънки, дълго наметало и забулено лице, се приближи до масата, грабна пакета на Айво, пъхна го под дрехата си и с автомат в ръка се смеси с тълпата.

Избухна пламък и гълтачът на огън изрева от болка, когато убиецът го блъсна, за да си направи път. Запалената течност се посипа върху събралите се наоколо зяпачи. Хората се разпищяха и се втурнаха да бягат, обръщаха се детски колички, щандовете се срутиха от натиска на тълпата и на площада се възцари пълен хаос.

Мечката гледаше сцената обезумял, ревейки заповеди по предавателя и се опитваше да затвори изходите от площада, но това не му се отдаде в настъпилата паника. От мястото си виждаше много добре какво става, но нямаше как да се намеси.

Не само полицията не успяваше да се справи с обезумялата тълпа, нападателят също не можеше да се промъкне сред блъскащите се хора. Кънките не му бяха много от полза, защото на няколко пъти се блъсна и спъна. Отчаян, той реши да се върне и да прекоси площада не напряко, а покрай сградите и щеше да мине точно под мястото, където стояха Мечката и федералният детектив.

— Връща се — каза Мечката по предавателя, — ще мине точно под нас. Мисля, че се насочва към „Бундесплац“. „Мотоциклет едно“, ъгъла на „Беренплац“ и „Шауплацгасе“, тръгвай!

„Мотоциклет едно“, немаркиран полицейски „БМВ“, каран от детектив, чието хоби бе мотоциклетизъм, изрева и потегли бързо към ъгъла, следвайки дадената заповед и попадна сред охраната на делегация, на път за официална визита във федералния парламент.

Като видя немаркирания мотоциклет да се насочва към мерцедеса с официалните гости, охраната се задейства. Една от ескортиращите коли препречи пътя на „БМВ“-то, което се плъзна встрани и спря под носа на швейцарския външен министър, който заедно с други официални лица, чакаше важните си гости. Детективът, в кожен екип, се изправи пред важните персони замаяно и от отворения цип на якето му се показа дръжката на пистолет. Първата му реакция бе да си извади служебната карта, в резултат на което го простреляха в рамото.

Другата страна на площада, където бе Мечката, бе в сянка и нямаше много хора.

— Мисля, че мога да го улуча оттук — каза федералният. Разби един прозорец, подпря се на парапета на балкона и насочи деветмилиметровия си пистолет.

— Остави — каза Мечката, — има много хора.

После съобщи нещо по предавателя. С помощта на „мотоциклет едно“ имаше голям шанс да заловят нападателя. Мечката не бе видял злощастната среща на детектива с официалната делегация. Останалите заемаха позиции, както им беше заповядано, но според Мечката твърде бавно. Бе наредил на „мотоциклет две“ да чака в удобна позиция към „Шпиталгасе“, за да може евентуално да посрещне убиеца, ако той тръгнеше в друга посока. Бе извикал подкрепление от управлението, но подозираше, че докато дойдат, всичко ще свърши.

Облян в кръв и парченца от това, което до преди малко бе Айво и с пушка, готова за стрелба, Фицдуейн представляваше страховита гледка. Обезумял от гняв, той се втурна след убиеца през площада, последван от един от детективите, които чакаха в кухнята на кафенето. Беше безсмислено, колкото и бързо да тичаха, кънкьорът набираше преднина. А когато достигнеше средата на площада, където почти вече нямаше хора, щеше да се втурне с още по-голяма скорост и да изчезне за секунди.

Фицдуейн се блъсна в един щанд за цветя, разпилявайки безупречно подредените букети. Задъхвайки се, той се изправи и отново се впусна в бяг. Детективът, който го следваше, се подхлъзна на разпилените цветя и блъсна една количка с домашен хляб.

— Мога да го улуча — каза федералният на балкона. Изруга, когато едно разплакано дете тръгна след убиеца и не можа да натисне спусъка. Това бе съвсем достатъчно за нападателя. Той виждаше ясно полицаят, който се бе надвесил от балкона.

Завъртя се, точно когато федералният стреля, вдигна автомата си и изстреля дълъг откос, принуждавайки Мечката да се сниши. Детективът се отпусна на парапета, от устата му потече кръв. На земята се посипаха стъкла от разбития прозорец. Светкавично убиецът се плъзна към входа на чайната, смени пълнителя и зареди автомата. Сега се намираше точно под Мечката, който изруга яростно и се втурна към стълбите, осъзнавайки, че е твърде късно.

Убиецът огледа площада за евентуални преследвачи и стреля по посока на тълпата — разбиха се прозорци и почти всички се проснаха на земята. Доволен, че си е осигурил време, за да може безпрепятствено да стигне до ъгъла, където го чакаше Силви с мотоциклет, той се пусна в последен спринт.

Откосът му, който бе принудил всички да се проснат на земята, осигури видимост на Фицдуейн. От сто и двадесет метра, използвайки патроните, които Килмара му бе дал, той стреля два пъти и превърна тялото на убиеца в кървава каша точно пред швейцарската Юнион Банк.

Без да подозира нищо за кървавата драма, която се разиграваше съвсем близо до кантората му, Беат фон Графенлауб спря да пише и остави писалката си. Облегна се и остана така безмълвен няколко минути. Огромно богатство, огромна власт и влияние, огромен провал. Образът на Ерика, млада свежа и красива, каквато беше, когато я срещна за първи път, се изкриви и прие чертите на лицето на мъртвия му син. По челото му изби пот. Стана му зле, чувстваше се много самотен.

Внимателно, въпреки слабостта, която чувстваше, той извади един ключ от малкото джобче на жилетката си и отвори долното чекмедже. Вътре имаше лек раменен кобур и деветмилиметров немски армейски пистолет. Беше убил човек, за да го вземе и още един, за да го запази, но това бе преди четиридесет години, когато още имаше идеали, когато още не бе покварен от властта и парите.

Провери пистолета и остана доволен. Зареди го и го остави на бюрото. Взе писалката и продължи да пише. По страните му се стекоха сълзи, но той ги избърса, преди да са паднали върху хартията.

Глава втора

Зангстер си мислеше за убийството на Алдо Моро, класически пример за някои недостатъци на личната охрана. Убийството на Моро не бе окуражаващ прецедент. Бяха направени няколко груби грешки. Бронираният фиат, с който обикновено се движеше, се бе скапал бързо от тежестта на защитната броня и в очакване на нов такъв, Моро се бе качил на незащитена кола; второ, бе минал по същия маршрут, който използвал вече петнайсет години, така че дори и най-тъпият терорист е можел спокойно да си планира акцията; трето — макар че телохранителите били добре въоръжени, незнайно защо, всичкото им оръжие било заключено в багажника на ескортиращата кола.

Така или иначе, с или без грешки, оставаше фактът, че Алдо Моро, бившият министър-председател и висш държавник на Италия е бил охраняван от петима опитни телохранители и въпреки това целият ескорт е бил унищожен за секунди, ако не се смята това, че все пак един от тях е успял да измъкне пистолета си и да стреля два пъти напразно. Поуката от този случай е, мислеше си Зангстер, че да охраняваш някого в небронирана кола, е все едно да си жива примамка за ловците.

Зангстер погледна знака на „Herz“ на предното стъкло на наетия мерцедес. Осъзнаването на факта, че прави още по-голяма грешка от тази на охраната на Моро, никак не му се нравеше. Техните коли поне се движеха. Бе паркирал в началото на алеята, която водеше към къщата на Врени фон Графенлауб, седеше в кола със замъглени прозорци, през които нищо не се виждаше и беше бесен, че оная малка кучка не пуска него и Пиер в къщата, където охраната щеше да е много по-ефикасна.

От комина излизаше дим. Е, ако беше честен, трябваше да си признае, че Врени бе доста хубаво парче. Опита се да си я представи гола под топлия юрган. Понякога и такива неща ставаха между телохранителя и този, когото пази. Вдигна бинокъла и се опита да я зърне през прозорците. Не се виждаше нищо. Огледа околността. По земята все още имаше сняг, който се топеше. Щеше да замръзне през нощта. Включи радиото и се свърза с Пиер, който обхождаше къщата от задната страна. Пиер бе прогизнал и замръзнал, ругаеше яростно. Разговорът с него малко го поразвесели.

Зангстер не вярваше, че Врени фон Графенлауб е в опасност. По-вероятно таткото искаше да поукроти непослушната дъщеря, не за първи път им възлагаха подобна задача. Не че за тях това имаше някакво значение, е, вярно, невинаги бяха поставени при едни и същи условия, но пък парите си заслужаваха.

Всеки от телохранителите на Моро бе надупчен с по седем куршума. Интересно как човек запомня такива подробности. Зангстер отново вдигна бинокъла — нищо.

Шефът на Крипо научи за касапницата на „Беренплац“, тъкмо когато вадеше една муха от чая си. Моментално забрави за мухата и започна да обмисля възможността да разпъне на кръст ирландеца. Великден бе минал, но все още бе пролет и три кръста на хълма Гуртен нямаше да развалят гледката. Фицдуейн щеше да заеме почетното място, а Мечката и фон Бек щяха да играят ролята на крадците. И този път нямаше да направи грешката да ги свали след три дни. Щяха да си висят там, докато изгният, като предупреждение за всички, които създават неприятности в иначе спокойния Берн.

Постла бюрото си, отвори едно от чекмеджетата и извади всичкото си налично оръжие, за да го почисти. Нареди четирите пистолета от лявата си страна, а комплекта за почистване сложи от дясно, взе един деветмилиметров „SIG“ и го разглоби. Пистолетът лъщеше, но все пак го почисти. Обичаше миризмата на оръжейна смазка. Всъщност той живо се интересуваше от оръжия, но никак не обичаше хората да ги използват срещу хора.

Обикновено мислеше най-добре докато почистваше оръжието си. И днес това се повтори. Май щеше да е по-добре да не си представя повече тройното разпъване на кръст, а да погледне по-сериозно на случилото се. Стана ясно, че обичайните методи на разследване няма да доведат до нищо. Може би беше време да вземе Проект „К“ насериозно.

Четирите пистолета бяха прилежно почистени, но все още стояха на съставните си части. Той ги разбърка, затвори очи и ги сглоби, без да гледа. След това сложи деветмилиметровия „SIG“ в кобура си и позвъни да му изпратят кола.

След четиридесет и пет минутен разговор с хората от Проекта „К“ шефът на Крипо реши, че животът е твърде кратък, а той е твърде стар, за да започва сега да учи компютри и експертни системи. Принципите на работа на компютъра не бяха чак толкова трудни за разбиране, но когато Хенсен се отплесна да обяснява проверката на съвместимостта и предимствата на ПРОЛОГ пред ЛИСП, той вдигна безпомощно очи. Скоро след това, понеже столът му бе много удобен, задряма. Хенсен не можеше да повярва на очите си и предпочете да приеме, че шефът на Крипо се е замислил дълбоко.

Полицаят започна да хърка, мелодично и напевно по начина, по който говореше и берндойч. Фицдуейн се запита дали вида на хъркането зависи от родния ти език. А може би китайците и италианците хъркаха по един и същи начин?

Шефът на Крипо внезапно отвори очи. Втренчи се в Хенсен, който стоеше със зяпнала уста и с показалка в ръка и го гледаше слисано.

— Всичко това може и да е интересно за някои дългокоси, немити и пъпчиви студенти — троснато, каза той, — но аз съм тук, за да говорим за убийство. Труповете никнат като гъби из града и аз искам на това да се сложи край — в противен случай лично аз ще започна да увеличавам броя им!

Хенсен изсумтя и седна на мястото си.

— Виж — започна фон Бек помирително, — може би ще е по-лесно, ако кажеш какво точно те интересува.

Шефът се наведе напред:

— Още колко време ви трябва, за да посочите заподозрян или поне списък от заподозрени.

— Съвсем малко — каза главният инспектор Кершдорф.

— Дни, минути, часове? Искам по-точен отговор.

Кершдорф погледна Хенсен, който се изкашля и докладва:

— Най-много до четиридесет и осем часа ще имаме резултат, а най-рано след дванайсет.

— Какво ви пречи? Мислех, че компютрите ви са супербързи.

— Проблемът не е във времето за обработка на данните — отговори Хенсен. — Три неща спъват работата ни: първо, трябва ни време, за да съберем сведенията от хората, които искаме да разпитаме; второ — за да вкараме данните в компютъра и осмислим получената информация.

— Какво искаш да кажеш с това „осмисляне на информацията“? Мислех, че компютърът прави заключенията.

— Е, все още има хляб за нас в тази област — каза Кершдорф, — компютърът наистина тълкува въведените данни и прави заключения, но само в рамките на параметрите, които ние сме задали. В процеса на работата компютърът научава какво да прави, но едва след като ние сме му посочили кое е важното.

Шефът на Крипо изсумтя. Беше му много трудно да разбере доколко проклетите машинки могат да мислят, но реши, че на този етап това не беше чак толкова важно. Важното беше да реши дали си струва, да приеме официално методите на Проекта „К“ или като Пилат Понтийски, да си измие ръцете от цялата работа и да остави федералната полиция да се заеме с това.

— Нека да говорим за конкретни неща — продължи той. — Взели ли сте под внимание факта, че заподозреният познава семейство фон Графенлауб?

Мечката кимна:

— Помолихме ги да направят списък на всичките си приятели и познати и въведохме информацията в компютъра. Има обаче някои проблеми. Беат фон Графенлауб познава изключително много хора. Ерика със сигурност не ни казва всичко, защото не иска интимния й живот да стане достояние на държавните служби. Поради тези и други причини не всичко по отношение на списъците е ясно. Едва ли има някой, който ще може да изброи всички хора, с които се познава или се е познавал.

— А обмисляли ли сте възможността да посъкратите списъка само до онези лица, които всички от семейството познават?

Мечката се усмихна:

— Компютърът го направи, но го категоризира като елемент с малка важност, тъй като не всички списъци са достатъчно достоверни.

— Колко ми липсват дните, когато говореше като обикновено ченге — каза шефът на Крипо. Отново погледна бележките си. — А докъде сме стигнали с татуировката?

— Има и добра и лоша новина — отвърна Мечката. — Добрата новина е, че успяхме да открием човека, който я е направил — един тип от Цюрих, известен под името Зигфрид. Лошата новина е, че когато местната полиция го е търсила за втори разпит, него вече го е нямало. Появил се отново, но съвсем мъртъв.

— Тялото, открито в гората? Не знаех, че вече е идентифицирано.

— Преди малко повече от час — отговори Мечката. — Вероятно по това време тъкмо си идвал насам.

— А тоя Зигфрид оставил ли е някакви книжа, документи и други подобни?

— Над магазина си е имал апартамент. Малко след като изчезнал и магазинът и жилището му са били опожарени. Съвсем явен палеж, дори не са правени опити да изглежда като злополука — този, който го е направил, се е стремил да ги унищожи напълно. Използван е бензин и някакви запалителни устройства. Анализът на използваните вещества сочи недвусмислена връзка с групата на Палача.

— А какво стана с пакета на Айво?

— Съдебните лекари все още се занимават с него — каза Мечката, — надяват се да приключат по-късно днес или утре. Осемдесет процента от него е унищожен от изстрелите на Фицдуейн, а това, което е останало, е пропито с кръвта и парченца от плътта на неоплакания от никого убиец. Зарядът, който използва, заслужава уважение.

— Не и в този случай — ядосан констатира шефът.

— Не съм свикнал да стрелям по хора на ролкови кънки. Не можах да се прицеля — каза Фицдуейн.

— Трябва ти малко обучение в швейцарската армия, там ще те научим как да стреляш.

— Най̀ ни бива да се справяме с терористи на ролкови кънки — обади се фон Бек.

— Като говорим за това — каза Фицдуейн, — искам си пушката. Вашите хора ми я взеха още на „Беренплац“.

— Тя е веществено доказателство — отговори шефът на Крипо, — правната система на демократичното общество изисква представяне на веществени доказателства. Имаш късмет, че не са те отвели и теб като доказателство.

Мечката хвърли един настоятелен поглед към Фицдуейн, за да го накара да премълчи.

— Бъди като тревата и се наведи с вятъра — предложи му той.

— Ето точно от това имах нужда — промърмори Фицдуейн, — швейцарско-китайски философ.

Зангстер щеше да е поласкан от изпипания план, който включваше и смъртта му. Задачата за премахването на Врени фон Графенлауб бе възложена на Силви.

Групата по почистването включваше още един техник от колумбийски произход на име Сантин и двама наемни убийци от Австрия — високи, синеоки и русокоси, които Силви веднага кръсти Хензел и Гретел.

Все още като се сетеше за престрелката на „Беренплац“, нещо я свиваше под лъжичката. Вярно, мишената бе убита, както и един полицай като десерт, а смъртта на ливанеца не беше никаква загуба — напоследък й бе писнало от обувките му от алигаторска кожа, но защо по дяволите бе дала „Инграм“-а си на нескопосания идиот. Бе свикнала с този пистолет, а и особено за тази задача щеше да е идеален. Сега обаче трябваше да се примири с тъпия чешки „Скорпион“.

Чудеха се дали да не заобиколят телохранителите като пресекат направо през ливадата. Щеше да стане, ако Кадар бе заповядал само бързо премахване, но той искаше нещо по-специално, така че първо щяха да се справят с тях.

Всичко трябваше да стане безшумно. Къщата на Врени бе извън селото, но при чистия планински въздух звукът се разпространява много бързо и независимо от това, че наблизо нямаше полицейски участък, не трябваше да се забравя този проклет швейцарски навик, всеки да си има пушка в къщи.

В крайна сметка, не беше чак толкова трудно да се направи безупречен план на действие. Ключова позиция в него заемаха техническите умения на Сантин и внимателното наблюдение на охраната. Около двайсет минути на всеки час двамата телохранители излизаха и обикаляха наоколо и поне десет минути бяха далече от колата и нямаха видимост към нея.

Първата стъпка бе да се постави подслушвател в колата им. Не беше трудно да се отключи един нает мерцедес и за секунди Сантин, облечен целият в бяло, като прикритие на фона на снега, успя да монтира два звукопредавателя и постави под седалката флакон с въглероден окис, с дистанционно задействане. Заключи внимателно колата и крадешком се измъкна към сянката на дърветата, като проклинаше студа и се заричаше, че оттук нататък ще предлага уменията си само в топлите страни.

Подслушването даде резултати. Силви се зарадва, че не се е поддала на първоначалния си подтик да заобиколят телохранителите. Оказа се, че къщата на врени се подслушва. Въпреки че тя не ги беше пуснала да влязат вътре, те все пак можеха да следят всяко нейно движение. Както се разбра, микрофони бяха поставени във всички стаи, без сервизните помещения.

От по-нататъшното подслушване научиха схемата на докладване в базата, паролата и обичайните им действия, както и интересния факт, че от Милано бе тръгнал брониран автомобил, който щеше да смени мерцедеса. Зангстер си бе взел поука от случая с Моро. Беше поставил изискванията си. Колкото по-надълбоко се бръкнеше Беат фон Графенлауб, толкова по-професионална охрана щеше да има семейството му.

Бронираната кола само щеше да усложни положението. „Скорпионът“ не можеше да я пробие. Следователно оставаше само едно — ударът да се извърши преди тя да пристигне. По-неприятното беше, че Зангстер и Пиер докладваха в базата на всеки час, а от там ги проверяваха без предварителна уговорка, поне веднъж на три часа. Единственото хубаво нещо в цялата работа бе лошата радиовръзка. Това позволяваше на Силви и хората й да задържат положението няколко часа, след като вече знаеха паролата и начина на докладване.

Силви и тримата й съучастници провериха плана на действие още веднъж. Сантин внесе някои уместни поправки. През цялото време Хензел и Гретел стояха със скръстени ръце и кимаха одобрително. Искаше им се лично да обезвредят двамата телохранители и затова не бяха кой знае колко въодушевени от идеята убийството да се извърши от разстояние. Силви им припомни, че с Врени ще бъде по-различно, защото Кадар бе дал точни указания за екзекуцията. Това им повдигна настроението. Като ги гледаше така ентусиазирани, тя с тъга си спомни за ливанеца, който поне не беше така досаден. В сравнение с тях, Сантин, който би убил и баба си, в промеждутъците, когато не продаваше кокаин на невръстни хлапета, бе като глътка чист въздух.

В къщата Врени бе сама. Седеше на пода, обхванала с ръце краката си, беше боса. Вече не плачеше. Бе изгубила ума и дума от страх и умора. От време на време потръпваше.

Отчаяно се бе вкопчила в мисълта, че ако не съдейства на властите, в случая охраната, която баща й й бе пратил, няма да й се случи нищо лошо. Да, сигурно щяха да я оставят на мира. Присъствието на двамата телохранители само подхранваше ужаса й, защото това можеше да се приеме като доказателство, че е казала неща, за които се бе заклела да мълчи. Знаеше, че я следят и други, много по-опасни от всичко, което официалните власти можеха да си представят.

Впери поглед в телефона. Единствената й надежда бе ирландецът. Посещението му бе събудило много духове и колкото повече време минаваше, толкова по-неспокойна ставаше тя. Той не бе белязан с клеймото на корупцията като нея. Може би трябваше да поговори с него. Пръстите й докоснаха слушалката и замръзнаха. Ами ако телефонът се подслушва? Сви се на земята и застена.

Вратата на апартамента на Ерика фон Графенлауб изглеждаше като обикновена дървена врата с надеждна секретна брава. Ключарят я отвори без проблем. Това, което видя обаче го стъписа. Зад първата врата имаше още една — стоманена, монтирана на стоманена рамка вградена в стената. Беше с електронна ключалка с код.

Ключарят разгледа фирмения знак на производителя и каза:

— Това вече не е лъжица за моята уста. Само производителят може да ви помогне — „Вейбон Секюрити“, а те не са много отзивчиви, освен ако не ви познават.

Беат фон Графенлауб се подсмихна:

— Направихте, каквото трябва.

Ключарят оглеждаше вратата с удивление.

— Страхотно нещо — каза той, — не се среща често в жилища. Обикновено само банките могат да си позволят подобни врати — протегна ръка да докосне гладката повърхност. Чу се силен пукот, прехвърча искра, за мириса на опърлено и ключарят изхвръкна и се строполи безжизнено на пода.

Беат фон Графенлауб се втренчи във вратата недоумяващо. Господи какви ли ужасни тайни криеше тя? Клекна до ключаря. Ръката му бе изгорена, но беше жив. Фон Графенлауб извади от куфарчето си безжичен телефон и се обади за линейка.

След това се обади на управителния директор на корпорация „Вейбон“. Даде разпореждания с нетърпящ възражение тон. Да, можеха да отворят вратата, да, ще изпратят специален екип. Имаха план на вратата в завода на „Вейбон Секюрити“ край Берн. Да, веднага ще изпратят хора. Хер фон Графенлауб можеше да е спокоен — до два часа щяха да я отворят. Това е доста необичайна услуга, но като се има предвид, че хер фон Графенлауб е в управителния съвет на „Вейбон“…

— Точно така — каза фон Графенлауб сухо. Изключи телефона, настани ключаря удобно, седна и зачака. Имаше вероятност неуловимата Ерика да се върне първа. Провери пулса на пострадалия. Беше силен и равномерен. Е, поне той щеше да доживее лятото.

Шефът на Крипо вече пет часа се опитваше да намери кусурите на Проекта „К“, но не му се отдаваше особено. Подходът, който използваха, нямаше нищо общо с рутинното полицейско разследване и въпреки това, за човек като него, който не бе свикнал да работи в сътрудничество с експертна система, бе съвсем достъпен. След като веднъж получеше команда, компютърът не забравяше нещата. Като че бяха обмислили всички възможности и не бяха пропуснали нищо. Имаше обаче някои явни недостатъци.

— А как обработвате информацията, която не е вкарана в компютъра? — попита той. — Имам предвид данните, които са напечатани или написани на ръка?

Всички погледнаха Хенсен. Той вдигна рамене:

— Това е една от трудностите, които срещаме. Ако ставаше дума само за няколкостотин досиета, можехме да ги вкараме на ръка в компютъра. Във Висбаден имаме устройство, което преобразува напечатаните досиета в компютърен формат. Но тъй като обемът от информация, който не е качен на компютър, е твърде голям, единственото, което ни остава, е да ги обработваме малко по малко.

— И каква част от информацията не е качена на компютъра? — попита шефът.

Хенсен се усмихна:

— Не много.

— А как се справяте с документация, която е на различни езици?

— Ами всъщност, не е чак толкова трудно. Имаме програми за превод с почти деветдесетпроцентна точност. От друга страна оставащите десетина процента идват от объркването, което може да се породи от различните значения на една и съща дума в даден език. Вземете глагола „оправям“ — може да означава „поправям“, например „вчера си оправих колелото“, може да означава „уреждам отношения“, като в: „аз ще се оправя с него, ти не се безпокой“ или пък „оздравявам“, като например „тя вече се оправи“…

— Карай по същество — прекъсна го Кершдорф, — даде достатъчно примери.

— Да — продължи Хенсен, — за щастие голяма част от полицейските сведения са тематично подредени, така че не се налага превод. Например какво има толкова да се превежда в един списък на пасажери от даден полет или разписание на полетите, или пък списък на телефонни обаждания и тъй нататък.

— С една дума — каза шефът, — подобни данни се въвеждат в компютъра като формуляри, както ние старите ченгета ги наричаме, и като преведеш заглавията, всичко друго става ясно.

— Нещо такова — каза Хенсен, — а неподредените сведения са например показания на свидетел в свободна форма.

— И точно тези неподредени сведения ви създават главоболия.

— Именно. Но ако наравно с експертните системи работят и хора, няма да има нищо, което да не можем да разрешим.

— Но ще отнеме време — каза шефът на Крипо — и точно в това се състои моят проблем.

В стаята настъпи тишина. Хенсен вдигна рамене.

— Изненадан съм колко малко се използва въглеродният окис — каза Сантин, — а той е толкова хубаво смъртоносно вещество. Е, действието му не е чак така зрелищно, като на някои от нервно паралитичните газове, които се приемат чрез кожата. Въглеродният окис се вдишва нормално, абсорбира се от кръвта и образува карбоксихемоглобин и изведнъж наситеността на кислород в кръвта пада и вече те няма. Няма мирис, безцветен е и няколко вдишвания са достатъчни да те умъртвят. Повечето от живеещите в града имат въглероден окис в кръвта си от автомобилните газове, между един и три процента, а пушачите дори стигат до пет. При такива количества още не се забелязват симптомите, но когато стигне до ниво трийсет процента, главата ти се замайва, при петдесет губиш координация, а мине ли шестдесет — вече си на раздумка със свети Петър.

— Тоест, ако човекът, на когото е пуснат въглероден окис пуши, той ще умре по-бързо — каза Силви.

— Точно така, още повече, ако се пуши в затворено пространство.

— Интересно — каза Силви, — но това, което ни е нужно, е да спечелим малко време, ако случайно се появи някой, макар че силно се съмнявам, че ще успеем да заблудим базата.

Сантин направи гримаса:

— Хайде, Силви, защо мислиш, че предложих точно въглероден окис? При един бегъл оглед въобще няма да се разбере, че двамата са мъртви. Няма да има кръв, ще изглеждат горе-долу нормално, пък и ще е тъмно. Не трябва да се забравя, че отравянето с въглероден окис е вид вътрешно удушаване, така че симптомите си приличат. Потичат лиги и слюнка, на устата се появява пяна, въобще не е приятна картинка.

— Да разбирам ли, че си си взел гъбичка?

Сантин изпъчи гърди и потупа дипломатическото си куфарче.

— Екипировката ми е пълна.

„Надуто копеле, — помисли си Силви“. Погледна небето, после часовника си. След около час, когато Зангстер докладва, вече ще е пълна тъмнина. Тогава те щяха да са на ход.

Техниците от „Вейбон Секюрити“ бяха с бели престилки и безизразните лица на хора, на които им се заплаща достатъчно добре, за да не се интересуват от причините. Член на управителен съвет, който отваря апартамента на съпругата си без нейно знание, не беше чак толкова необичайно, а и чекът, с който бе заплатено монтирането на вратата, носеше неговия подпис, независимо от това дали той е знаел за какво плаща. Като се замисли човек, никой мъж не може да е сигурен какво точно е замислила съпругата му.

— Можете ли да я отворите, без да си личи?

Главният техник разгледа схемата, която носеха и проведе кратка консултация с колегите си. После се обърна към фон Графенлауб и каза:

— Ще останат няколко почти незабележими следи, но никой, освен експерт, не би могъл да ги види.

Докараха количката с инструментите, фон Графенлауб имаше чувството, че наблюдава хирургическа операция.

— Ще отнеме ли много време?

— Най-много петнайсет минути — отговори главният техник.

— Знаете, че по вратата тече ток, нали? — каза фон Графенлауб.

Главният техник му хвърли съжалителен поглед, но като се усети пред кого стои, изражението му моментално се смени и той каза:

— Благодаря ви, хер директор.

Взе един запечатан плик и го отвори с ножици, фон Графенлауб видя, че всички инструменти бяха прилежно подредени на количката. Главният техник извади отвътре лист хартия, прочете го и набра десетцифров номер на една клавиатура и натисна бутона „ENTER“. Един от другите техници пробва вратата с инструмент с дълга дръжка.

— Първи етап приключен — обяви тържествено главният техник. От поведението му човек би си помислил, че прави тежка сърдечна операция. — Източникът на ток, който е свързан с вратата, може да се деактивира от разстояние, ако се използва верния код. Вашата съпруга ни даде този код, но той стои в запечатан плик, който се отваря само при извънредни обстоятелства. Същото се отнася и за ключалката, но за съжаление, тя не ни е предоставила информация за него. Ще се наложи да активираме командата заложена от производителя, която измества всички последващи, но това изисква да се пробие малка дупчица на едно определено място, за да се свърже с един оптически кабел, чрез който се задейства. При всяка врата мястото на тази връзка е различно и…

— Хващайте се на работа! — прекъсна го нетърпеливо фон Графенлауб.

Единадесет минути по-късно вратата се отвори, фон Графенлауб изчака техниците да си заминат и едва тогава влезе в апартамента и затвори вратата след себе си. Откри ръчката за активиране на електрическата система и следвайки указанията на техниците, я задейства отново. Спокойна, че достъпът до апартамента й е почти невъзможен, с поставената стоманена врата и бронирани прозорци. Ерика не си бе направила труда да прикрие това, което явно правеше вътре.

Двайсет минути му бяха достатъчни да претърси апартамента из основи. Това, което откри, надмина не само най-лошите му очаквания, но и най-зловещите му представи. Стана му зле, бе бял като платно, загуби ума и дума от шока. Седна да чака завръщането на Ерика. Нямаше представа колко е часът, нито колко време вече стои там. Единственото, което осъзнаваше бе, че животът, който досега бе водил, бе безвъзвратно минало.

Когато Фицдуейн влезе в кухнята, Мечката пиеше кафе и ядеше джинджифилови курабийки и ароматът, който се носеше, му напомни за къщата на Врени. Мечката вдигна глава, Фицдуейн седна насреща му унесен в мисли за самотното и силно уязвимо момиче, някъде в планината.

— За момичето ли мислиш? — попита той. Беше останала само една курабийка. Той я предложи на Фицдуейн, но ирландецът поклати глава и каза:

— Тя беше толкова уплашена.

— Сега вече знаем защо — каза Мечката. — Но само можем да й осигурим защита и да открием Палача.

— Хенсен не каза всичко, когато говори с шефа на Крипо. Сега смята, че до няколко часа ще има конкретни резултати.

— Най-сетне ще се появи някакво име — зарадва се Мечката.

— Или поне кратък списък от имена.

— Някакви предположения? — попита Мечката, преглеждайки всички съдове за храна. Няколко курабийки не можеха да заслужат званието „закуска“, а дори не бяха и достатъчни за едно кафе. Не намери нищо и на лицето му се появи тъга. — Тия хора ядат твърде много — измърмори той. — Кершдорф яде като вълк. Може поне от време на време да носи по някой и друг кейк.

— Той точно това и прави — каза Фицдуейн, — но ти изяждаш всичко — написа нещо на къс хартия и добави: — Това е моето предположение — и го подаде на Мечката, който подсвирна.

— Залагам сто франка, че грешиш.

— Готово — каза Фицдуейн и продължи. — Слушай, защо не отидем да поговорим за последно с Врени? Може на връщане да се отбием в някое крайпътно ресторантче и да похапнем като хората.

Лицето на Мечката светна:

— А защо да не хапнем на отиване? Тъкмо ще се подсилим за сериозен разпит.

— Ще го обмислим по пътя — каза Фицдуейн и вече нямаше търпение да тръгнат. — Хайде, скачай!

— Ще взема един пистолет и за теб — каза Мечката.

— Нямаме време — вече не го свърташе на едно място, — нали ти си въоръжен? Мисля, че това е достатъчно.

Мечката направи физиономия, поклати глава и последва Фицдуейн.

Врени събра остатъците от смелостта си.

Взе един юрган и го обви около себе си като пашкул. Седеше на пода със скръстени крака и гледаше телефона пред себе си. В импровизираната си къщичка се чувстваше по-уверена. Представи си, че е в безопасност и че ирландецът ще дойде да я спаси, и че вече той не може да я достигне, той вече не съществуваше. Като лош сън образът му се стопи и на мястото на страха остана само усещането, че се чувства зле.

Постави ръка на слушалката и я задържа. Представи си, че на другия край Фицдуейн я чака да се обади, за да я отведе на безопасно място. Вдигна слушалката и започна да набира номера. Спря още на първата цифра — нямаше сигнал. Започна яростно да натиска прекъсвача. Безрезултатно. Телефонът явно бе прекъснат.

С надигащ се ужас тя скочи, блъсна вратата и се втурна към задната част на къщата към обора с животните. Сграбчи любимото си агънце, сънливо и затоплено, и притискайки го здраво, се върна в къщата, заключи вратата и пусна резето. Пропълзя под юргана и с агнето в ръце затвори очи и притихна.

Силви рязко отвори вратата откъм страната на шофьора. С отворени очи, изкривено лице, покрито със слюнка и пяна, Зангстер залитна навън. Силви отстъпи назад и го остави да падне в снега. Краката му останаха заклещени в педалите.

— Остави вратата отворена — каза Сантин. Измъкна тялото на Пиер от седалката и го повлече към багажника. Набута го вътре и понечи да затвори капака.

— По дяволите — изруга той, — копелето е още живо.

Измъкна от колана си подострен шиш за лед и рязко го заби в гърба на Пиер. Тялото се изви и после притихна. Сантин затвори капака на багажника, заключи го и се обърна към Силви:

— Явно не пуши.

Взеха колата на Фицдуейн, но караше Мечката. Отбиха от магистралата и тръгнаха нагоре към Хайлигеншвенди. Пътят чернееше на светлината на фаровете, но отстрани имаше купчини сняг и лед. Колкото по-нагоре се качваха, толкова по-заснежен ставаше пътят. Откак бяха напуснали базата на Проекта „К“, почти не говориха, освен ако не се смята обаждането на Мечката в управлението на полицията.

— Шефът е сърдит, че сме тръгнали, без да се обадим — каза той, след като приключи разговора.

Фицдуейн само изсумтя. Едва когато навлязоха в селото, отвори уста:

— Кой е поставил охрана на врени?

— Беат фон Графенлауб уреди това — каза Мечката. — Колкото и да си разочарован, не са от „Вейбон Секюрити“, а от някаква служба за лична охрана от Джързи. Работят основно с бивши военни като САС, Чуждестранният легион и други.

— Знам ги, известни са. Кой конкретно се грижи за Врени?

— Някой си Зангстер — каза Мечката. — Нашите разправят, че си го бива, но е вкиснат, защото Врени, не само че не ги пускала да влязат, ами не им давала да припарят на по-малко от сто метра от къщата.

— Горкото момиче — каза Фицдуейн, — опитва се да не събужда подозренията на врага. Я спри за малко тук — посочи той една телефонна будка. — Ще й се обадя, че отиваме, за да не вземе да получи инфаркт.

Фицдуейн стоя пет минути на телефона. После се показа и махна на Мечката да отиде при него.

— Телефонът не отговаря. Обадих се в централата и оттам ми казаха, че няма повреда по линията.

Те се спогледаха.

— Имам номера на службата за охрана — каза Мечката. — Телохранителите докладват редовно, а и службата ги проверява. Би трябвало да знаят, ако нещо не е наред.

— Действай, тогава — каза Фицдуейн.

Докато Мечката говореше, той крачеше нетърпеливо напред-назад на студа. Като затвори телефона, Мечката изглеждаше по-спокоен.

— Зангстер е докладвал преди около петнадесет минути, а преди десет минути са му правили проверка от службата. Всичко е наред.

Фицдуейн не беше убеден.

— Имаш ли някакво оръжие и за мен?

— Разбира се — каза Мечката, отвори багажника на колата и подаде на Фицдуейн един лост.

— Вече се чувствам почти в безопасност — изръмжа Фицдуейн.

В стаята беше съвсем тъмно. Дори светлината от уличните лампи не можеше да пробие плътните пурпурни завеси. Не се чуваше нищо. Бронираните прозорци, тежката врата и дебелите стени изолираха всички звуци. Беат фон Графенлауб изгуби ориентация за време и място. Казваше си, че трябва да светне лампите и да се посъвземе, но мисълта, че отново ще види онези снимки, които бе намерил в апартамента, го парализираше. Не желаеше пак да преживее ужаса от перверзността на позите и образа на смъртта.

Опита се да си представи манталитета на човек, който подлага на мъчения и после убива жертвите си с единствената цел да постигне сексуална наслада. Не можеше да го проумее. Беше толкова зловещо и невероятно, че разсъдъкът му просто отказваше да го възприеме. Бе толкова абсурдно и невероятно под външността на неговата Ерика — красивата, чувствена и страстна Ерика да се крие един перверзен, болен и садистичен убиец. Оригна се и в устата му загорча. Извади кърпа и избърса устните си.

Една лампа светна, явно задействана отвън, вратата щракна и се отвори, фон Графенлауб седеше в ъгъла на стаята и безмълвно наблюдаваше Ерика.

Тя съблече зеленото си копринено вечерно сако и го метна на един стол. Беше с яркочервена подплата, „с цвета на кръвта на жертвите й — помисли си фон Графенлауб“. Бе в рокля с голи рамене, кожата й имаше златист загар. Тя се огледа в голямото огледало поставено на вратата към дневната и със заучено движение се измъкна от роклята и я захвърли до сакото. Огледа тялото си, обхвана гърдите си, после плъзна ръце надолу до черните копринени пликчета, които съставляваха единствената й одежда.

Фон Графенлауб понечи да каже нещо. Гърлото му беше пресъхнало и от устата му излезе само мучене.

Ерика вирна глава, явно бе разбрала, че има някой, но не се обърна. Продължи да разглежда образа си в огледалото.

— Уитни — каза тя, — скъпият, опасен и сладък Уитни. Надявах се, че няма да закъснееш — тя смъкна пликчетата си и ръката и се плъзна между краката й.

— Защо? — дрезгаво попита фон Графенлауб.

Тя подскочи като чу гласа му, но не се обърна веднага. След няколко секунди се окопити, свали пликчетата си и ги захвърли в ъгъла.

— И кой е този Уитни? — каза фон Графенлауб и посочи снимките, разпръснати наоколо му. — Кой е този твой другар по убийствата?

Ерика се обърна към него. Беше успяла да се съвземе, но й личеше, че е напрегната. Изсмя се дрезгаво и каза:

— Уитни обича игрите, скъпи мой лицемерни съпруже, но не всички, които участват, го правят по собствено желание. Разгледай снимките много внимателно. Не познаваш ли това тяло? Тези дълги пръсти не са ли ти познати? Беат, скъпи, лекарствата на „Вейбон“ не са ли чудесни? Моят съучастник в убийствата или поне на някои от снимките, си ти, съкровище. Трябва да признаеш, че това донякъде стеснява избора ти.

От мястото, където седеше фон Графенлауб, се чу ужасяващ вик. Адвокатът вдигна пистолета си и стреля, докато пълнителят не свърши. После пръстите му се разтвориха и пистолетът падна на пода. Ерика лежеше там, където бе паднала и не се различаваше много от кървавите останки на жертвите си от снимките.

Оставиха колата в селото и тръгнаха по алеята към къщата на врени. Мечката носеше фенерче. Като приближиха мерцедеса, той насочи лъча в прозорците на колата и присветна няколко пъти. Предната врата се отвори и оттам излезе човек. Май държеше автомат.

Мечката отново присветна с фенерчето.

— Не искам да им изкарам акъла — каза тихо той на Фицдуейн. Спря и извика: — Полиция. Обичайна проверка. Имате ли нещо против да се приближа?

— Добре сте дошли — отговори човекът до мерцедеса. — Извадете си служебните карти и елате с вдигнати ръце.

— Ясно — отговори Мечката. Той бавно тръгна напред с вдигнати ръце, като все още държеше фенерчето, Фицдуейн, който бе на около десетина метра вдясно зад него, го последва. Когато наближиха, Мечката каза:

— Ето служебната ми карта — и я освети с фенерчето. Фицдуейн пристъпи до него и подаде своята. Телохранителят насочи поглед към картата на Мечката и политна в снега, когато Фицдуейн го халоса с лоста по главата.

— Няма отговор на светлинните знаци, не се вижда партньор, който да го прикрива от безопасна позиция и като капак въоръжен със „Скорпион“ — достатъчно основания, за да го обезвредим — каза Мечката, — но искрено се надявам, че си нямаме работа с някой разсеян телохранител.

— И аз — каза Фицдуейн и опипа тялото, — защото е мъртъв.

— Господи — възкликна Мечката, — и аз си мислех, че като не ти дам огнестрелно оръжие, няма да успееш да забъркаш пак някоя каша.

Фицдуейн изсумтя. Взе фенерчето от Мечката, приближи се до мерцедеса, изключи автоматичното осветление на колата и огледа привидно заспалия човек на задната седалка. Още щом освети лицето му разбра, че човекът е потънал във вечния си сън. Пребърка джобовете му и сравни снимката от служебната карта с посинялото лице.

— Това е Зангстер — каза той мрачно. — Не се виждат следи от нараняване, но едва ли е умрял от скука. Ако съдя по лицето му, е вероятно задушен или отровен.

— Трябваше да са двама — каза Мечката. Отвори багажника и видя трупа. — Били са наистина двама — каза тихо той, после вдигна глава към Фицдуейн. — Да ти се не види и интуицията! Това значи, че Палачът или слугите му са вече в къщата. Май ще ти трябва нещо по-сериозно от лоста.

Фицдуейн претърси колата. Намери два автоматични пистолета „Браунинг“ и една автоматична пушка, но никъде нямаше амуниции. Вероятно нападателите са ги захвърлили някъде наоколо, но сега нямаха време да ги търсят. Взе „Скорпиона“ от убития терорист и един резервен пълнител. Сякаш преживяваше някакъв кошмар, в който вече бе участвал. Осъзнаваше, че е абсурдно, но чувстваше вина, задето не бе успял да спаси Руди. Сега Врени бе в смъртна опасност — и то вероятно, защото с действията си я бе въвлякъл в разследването и като че ли отново идваше твърде късно.

— Давай, тръгваме — каза той, в гласа му личеше отчаяние. Целият трепереше от напрежение. Усети на рамото си една ръка.

— Успокой се, Хюго — каза Мечката. — Спокойно, няма да помогнеш на момичето, ако безразсъдно се оставиш да те убият.

Думите на Мечката му подействаха отрезвяващо. Чувството на вина и сляпата ярост се притъпиха. Погледна го:

— Ето какво ще направим — каза той и му обясни плана си.

— Готово — каза Мечката.

— Разделиха се и тръгнаха към къщата.

Силви бе преминала през най-жестоко обучение, една от целите на което бе да притъпи чувствата й, а и бе изтърпяла ритуалното приемане в организацията на Кадар, което бе хиляди пъти по-брутално. Заслужено се гордееше, че без да й трепне окото, изпълнява всичките си задачи, но при мисълта за екзекуцията на Врени фон Графенлауб, нещо я свиваше под лъжичката.

Кадар бе дал инструкциите си весело и непринудено, като че ли ставаше дума за някаква шега.

— Искам да обесите момичето — бе казал той, — нека и тя да умре като брат си. Съвсем по швейцарски. Май ще създадем нова традиция в семейство фон Графенлауб, но за съжаление, поради самата й същност едва ли ще може да се предава от поколение на поколение. Както и да е. Баща й със сигурност ще оцени симетрията.

Заключалките на външната врата на къщата не ги затрудниха особено и след минута вече бяха вътре. Намериха Врени фон Графенлауб свита под един юрган във всекидневната със затворени очи и държаща в прегръдките си малко агне. Тя отчаяно се опитваше да си внуши, че всичко е само лош сън, че шумовете от отварянето на вратата и стъпките бяха игра на въображението й, че телефонът си работи нормално и че като отвори очи, всичко в къщата ще си е постарому.

Гретел изтръгна агнето от ръцете й и започна да налага свитата на кълбо Врени, докато накрая не я накара да го погледне. Тогава с един замах отряза главата на блеещото животно, кръвта му опръска вцепененото от ужас момиче. Беше толкова уплашена, че дори можеха да подушат страха й. Писъците й замряха в гърлото.

Таванът на всекидневната бе твърде нисък за целта им и затова те завързаха въжето за една греда от тавана на спалнята и вдигнаха Врени през отвора за отопление. Подът на спалнята с отвора за отопление си бяха естествен ешафод.

Хензел имаше задача да стои на пост, докато Гретел и Силви подготвят обесването. От прозореца на кухнята той виждаше алеята, която водеше към селото и мястото, където се бе скрил Сантин като външен пост. Слабата лунна светлина позволяваше да се наблюдава околността, но често-често луната се скриваше зад облаците и тогава всичко потъваше в мрак. В такива моменти все му се струваше, че сенките се движат. Знаеше, че ако има нещо, Сантин от мерцедеса ще го предупреди навреме, затова предпочете да следи подготовката за обесването.

Късметът на Мечката му изневери, когато се опита да прекоси двайсетината метра от навеса за дърва до къщата. Движенията му, затруднени от натрупания сняг, събудиха подозренията на Хензел, той сграбчи радиото и започна да ругае Сантин. Почти едновременно с това осъзна, че действията му са безсмислени, пусна радиото, извика, за да предупреди Силви и Гретел и стреля по движещата се сянка.

Мечката се търколи назад до прикритието на навеса и потъна в снега. Когато след секунда се показа отново целия овалян в сняг, го посрещна нова серия от куршуми. Чуваше как се забиват в дървата за горене. Не виждаше от къде се стреля, но очертанията на прозорците му подсказаха отговора. Вероятно стрелецът трябваше да е в един от долните ъгли на прозореца, освен ако не е идиот или е на кокили. Но сега вече не би се учудил от нищо такова. Проблясванията на цевта издадоха местоположението му — долния ляв ъгъл на прозореца. Като огромен снежен човек Мечката зае позиция и стреля с „Магнума“ си четири пъти. Тежките куршуми пробиха дървените стени на къщата. Два от тях разбиха един буркан с грах и един с туршия. Другите два се забиха във врата и долната челюст на Хензел. Първият прекъсна гръбначния му стълб и смъртта настъпи моментално, а вторият почти му отнесе главата.

Като чу предупредителния вик на Хензел и последвалата го стрелба, Гретел, който в този момент държеше вцепенената врени на ръба на отвора, докато Силви нагласяше въжето, рязко пусна жертвата си, скочи през дупката на печката и се спусна във всекидневната. Хукна към кухнята, където бе Хензел, точно, за да види как последният куршум му отнася главата. Обезумял от гняв, той се плъзна по окървавения под, блъсна вратата на кухнята, откъдето се излизаше навън и изстреля дълъг откос в тъмнината.

Врени със завързани крака и ръце и с превръзка на очите, изгуби равновесие и се олюля на ръба на отвора. Като омагьосана Силви гледаше как жертвата й залита и неспособна да се спре увисна в дупката.

Въжето изпука от рязкото опъване.

Старата къща бе разположена на естествения наклон на терена. Според плана, Фицдуейн като по-млад и по-здрав от Мечката, трябваше да мине от задната страна и да влезе направо от втория етаж на къщата. Доколкото си спомняше, от задния вход се влизаше в склад и оттам в спалнята. Единият начин да се стигне до спалнята бе от всекидневната, през отвора за отоплението, а другият — да се излезе от кухнята и да се изкачи стръмнината до задния вход на втория етаж.

Когато чу стрелбата, Фицдуейн бе все още далеч от къщата, защото изкачването по хълма му бе отнело повече време, отколкото очакваше. За миг се поколеба дали да не стреля от мястото, където беше, но издаденият покрив скриваше терористите, а и нямаше смисъл да се издава. Трясъкът от „Магнума“ на Мечката го накара да вземе решение и той се съсредоточи в задачата си, да стигне до задния вход на къщата, за да излезе в гръб на терористите. За секунди стрелбата откъм къщата затихна, но после се възобнови с нова сила. Не можеше да определи със сигурност, но му се струваше, че чува гърмежите на два автоматични пистолета, които стреляха към навеса за дърва.

Фицдуейн не бе преценил правилно ъгъла на подхода си и се озова по-нагоре по хълма, отколкото искаше. Спусна се тромаво към задната врата. За щастие, там къщата нямаше прозорци и това донякъде го успокои. Натисна дръжката, но вратата бе заключена. Изчака малко и стреля в ключалката едновременно с терористите. Заглушителят на „Скорпиона“ вършеше добра работа, но вратата не се отвори. Започна да ругае тридесет и два калибровите заряди.

Стреля отново, този път по-продължително и ключалката се предаде. Стрелна се в стаята и се претърколи, за да се прикрие, а като спря, смени пълнителя и зареди пистолета. Превключи на единична стрелба. Имаше само двайсет патрона и трябваше да ги пести. Опита се да не мисли какво може да се е случило с Врени. Терористите бяха все още в къщата и все още имаше вероятност да не са извършили пъкленото си дело. Имаше шанс Врени да е все още жива. Трябваше да е жива.

От първия етаж се чуха още изстрели и след това един куршум проби стената отвън, разхвърчаха се трески и Фицдуейн се просна на пода.

— Страхотно — измърмори той. Още един подобен трясък показа, че стреля Мечката. В това се състоеше рискът, когато се използваха мощни оръжия едновременно с тактика на обграждане — на края започвате да стреляте един срещу друг.

Избърса кръвта от лицето си. Драскотините от треските не бяха сериозни, но кървяха. Бавно припълзя към вратата на спалнята. С дългата дръжка на метлата, която бе намерил в склада, той леко натисна бравата и бавно започна да отваря вратата.

Не се виждаше нищо друго, освен тъмното небе през очертанията на прозореца. Ослуша се за звуци от дишане или движение в стаята, но не чу нищо. Хвърли на ум ези-тура и присветна с фенерчето, за да огледа. Всичко си беше, както го помнеше от последния път, но единственото, което осъзна, бе, че за миг е зърнал висящото през отвора тяло на Врени. Няколко секунди той се бореше с ужаса и виденията за едно изкривено лице, което се сменя с друго, които минаваха пред очите му, в ушите му звъняха думите на патолога: „Имало е вероятност все още да е бил жив…“

Тръгна ниско приведен напред и пак присветна с фенерчето. Видя, че долната част на тялото на Врени висеше през отвора за отоплението. Главата и раменете й бяха в спалнята, Фицдуейн почувства как се изпарява и последната капка надежда.

Подхвана Врени под мишниците, издърпа тялото й нагоре и подпря краката й на пода. Махна примката от врата й. Тялото й бе напълно отпуснато, но сега той не можеше нищо да направи. Може би трябваше да опита с изкуствено дишане, но долу се водеше престрелка и Мечката имаше нужда от помощ. Той легна на пода и надзърна през отвора. Видя само един силует, който се снишаваше до прозореца. Мечката все още стреляше отвън, но сигурно патроните му свършваха.

Първата му мисъл бе да се спусне долу, но после реши, че има и по-лесни начини за самоубийство. Щеше да попадне под обстрела на двамата терористи и на Мечката, пък и това означаваше да остави Врени сама. Имаше само едно решение — да стреля през отвора за отопление. Не беше много удобно, но нямаше друг начин.

Силуетът до прозореца подскочи, когато един от куршумите го улучи и се свлече на земята. Всичките му илюзии, че го е наранил тежко, се разпръснаха само след секунда, когато към него изтрещя дълъг откос и ако бе закъснял с частица от секундата да си дръпне главата, сигурно вече нищо нямаше да го тревожи.

Чу се трясък от счупено стъкло и едно тяло тупна отвън, после още едно. Фицдуейн погледна през прозореца и видя как някой тича към обора зад къщата. Стори му се, че когато чу счупването на стъклото преди малко, навън изскочиха двама терористи, в такъв случай, къде беше вторият?

Разлетяха се трески, предната врата изхвърча от пантите си и се стовари с трясък на пода. Някой извика, Фицдуейн надникна през отвора и видя Мечката, ухилен и доволен от себе си. Вдигна „Магнума“.

— Добра работа върши — каза той, — но ако продължавам да се мотая с теб, за в бъдеще ще трябва да си нося повече боеприпаси. Свърших патроните.

— Твърде рано — каза Фицдуейн, — единият все още е тук някъде, другият се скри в обора. Май стрелбата не е свършила.

Нещо кръгло и черно влетя през счупения прозорец на всекидневната и се търкулна на пода. Фицдуейн отскочи от отвора за отоплението.

Избухна ярка светлина и топлинната вълна блъсна Фицдуейн назад. Летящ шрапнел преряза въжето с примката и то полетя надолу към Фицдуейн и се стовари отгоре му. Обзе го ужас, като че ли самото то беше заразено със смърт. Измъкна се изпод него и пропълзя до прозореца. Надигна внимателно глава и видя как някаква фигура притичва на зигзаг към обора. Стреля няколко пъти, но не улучи, защото бе все още замаян от взрива. Патроните му свършиха.

Моментално се сниши, стрелбата му го бе издала и от обора откриха огън. Патрони нямаше. Адски нездравословна ситуация, която можеше да има фатален изход, ако не измислеше нещо. Мисли?

Изведнъж си спомни това, което му се стори необичайно: последния път, когато бе идвал тук — на стената в спалнята бе видял окачена пушката на Петер Хааг. Свали я — сериозно оръжие в сравнение със „Скорпиона“, но съвсем безполезно, ако не намереше патроните. Някъде в къщата трябваше да има патрони за пушката, но къде? Според законите, патроните трябваше да се съхраняват отделно от оръжието, в специална кутия. За всеки случай погледна в шкафа на спалнята — нищо. Петер Хааг може и да е бил терорист, но е бил преди всичко швейцарец, който спазва законите.

С пушка в ръка Фицдуейн се спусна през отвора долу във всекидневната. Мечката лежеше зашеметен на пода и мърмореше нещо на бернски диалект. Голямата желязна печка го бе предпазила от експлозията, но не достатъчно.

— Господи, Хайни — занарежда Фицдуейн, тършувайки из всекидневната за амуниции, — не е сега момента да ми преподаваш уроци на родния си език.

Патрони нямаше никъде.

Откъм обора отново откриха огън, но този път с нещо от голям калибър, което явно е било скрито там предварително. Стори му се, че единият от терористите използва ловна пушка. Явно не бе свикнал да си служи с такава, но това, че се бавеше при зареждането, не беше никаква утеха, при условие, че дървените стени на къщата не бяха преграда за този вид оръжие. Беше само въпрос на време да улучат някого от тях. Снайперистът методично покриваше къщата метър по метър, а тя не бе кой знае колко голяма. Придърпа Мечката зад печката и се опита да не мисли за крехкото тяло на Врени, изложено на огъня. Но какво значение имаше вече?

Отчаяно прерови всички рафтове и шкафове. Дали пък патроните не бяха скрити зад буркана с мармалад като у Гуидо? Дали последователите на Щайнер въобще ядат мармалад? Ако скоро не му се отвореше парашута, щеше да има шанса да зададе въпроса си лично на Щайнер.

Един куршум пръсна още един буркан с консервирани зеленчуци. По пода се посипа екологично чиста храна и не толкова приятелски настроени парчета стъкло. Фицдуейн протегна ръка да отмести бутилката с убийственото питие, което тук сами си варяха. Зад него видя кутията с патроните. Изкърти капака и започна да зарежда пушката, надявайки се да не е пълна с ориз, леща или други подобни. Ниско приведен, той излезе от кухненската врата и залегна в позиция за стрелба до стената от страната на обора. Спусна стойката на пушката и задейства устройството за нощно виждане. За прикритие използваше един чувал с нещо като естествена тор. Каквото и да бе то, определено миришеше.

Стрелбата от обора престана. Появи се силует и предпазливо тръгна към къщата, но от поведението му си личеше, че не очаква повече съпротива и в това нямаше нищо чудно след гранатата и обстрела на къщата, както и от факта, че никой не отвърна на огъня.

Фицдуейн чакаше. Човекът се приближаваше и вървеше по-уверено. Хюго се опита да си представи къде би могъл да бъде прикриващият терорист и тъкмо бе стигнал до най-правдоподобната възможност, когато вратите на обора се отвориха и оттам излезе мощен мотоциклет. Щяха да проверят какво е станало и да избягат. Сега въпросът бе дали бяха останали само тези двамата или имаше и още.

Фицдуейн си помисли, че би трябвало да извика „Полиция“ или „Горе ръцете“, или нещо от тоя сорт, но в момента хич не му беше до спазване на обичайните процедури. Стреля четири пъти в приближаващия се терорист. От удара той се завъртя, строполи се на земята и се хлъзна надолу по склона.

Мотоциклетът изрева и по посока на къщата бе изстрелян дълъг картечен откос, фаровете го заслепиха. Машината скочи към него, но се подхлъзна и прелетя покрай него.

Стреля по мотоциклетиста, който се насочи към колата на телохранителите. Раненият терорист изгуби контрол, блъсна се в мерцедеса и изхвърча от мотора, Фицдуейн се прицели и стреля отново, докато не се убеди, че мотоциклетистът е мъртъв.

Когато след минути хората от селото пристигнаха в къщата с готови за стрелба пушки, видяха Фицдуейн да държи Врени в ръцете си. Тя бе отпусната и безжизнена, но Фицдуейн се усмихваше.

Усети, че някой го разтърсва, но не желаеше да напуска топлия уют на съня. Отново го разтърсиха, вече не така леко.

— Шефе — каза един познат глас. — Шефе, появи се име.

Шефът на Крипо неохотно се върна в реалния свят. Не помнеше съня си, но със сигурност знаеше, че е било нещо по-приятно от това, за което се събуждаше напоследък.

Е, може би бе твърде черноглед на моменти. Напредъкът на Проект „К“ толкова го изненада, че бе решил да се мотае наоколо докато не получат някакъв резултат. Пък и това бе съвсем основателна причина да не се завръща в кабинета си, където го чакаше тежък артилерийски обстрел от всички възможни инстанции.

— Готови сте с име? — той отвори очи, премигна и се ококори. — Господи, Хенсен, изглеждаш ужасно.

— Всичките ми схеми изгърмяха — каза Хенсен, — когато свърши всичко това ще спя поне един месец.

Шефът седна на кушетката и взе чашата димящо кафе, което Хенсен му бе донесъл. Чуваха се пиуканията на компютъра. Погледна часовника си.

— Вече е утре — каза Хенсен, — спа само няколко часа, но през това време се случиха доста неща. Има и добри и лоши новини.

Полицаят се сети, че малко преди да заспи, нещо го мъчеше.

— Ирландецът и Мечката — каза той, — върнаха ли се?

— Не съвсем — каза Хенсен и му предаде това, което бяха научили от местната полиция.

Шефът на Крипо поклати недоумяващо глава.

— Невероятно, навярно все още сънувам. Това коя новина беше — добрата или лошата?

— Зависи откъде ще погледнеш случилото се.

— Имам лошо око — отговори шефът, който всъщност още не знаеше как да приеме новините. Остави кафето си и се изправи. — Спомена за някакво име — обърна се той към Хенсен. — Нима искаш да ми кажеш, че машинката ти най-сетне е спряла да се тутка? Открили сте кой е Палачът?

Хенсен придоби смутено изражение.

— Всъщност имаме две имена с почти еднаква вероятност. Ела и сам ще видиш.

Шефът на Крипо последва Хенсен в главната компютърна стая. Работеше само един терминал, този, който Хенсен използваше, когато вече очите му се изморяха. На екрана имаше списък. Полицаят го прочете и реши, че откача.

На екрана пишеше: БЕАТ ФОН ГРАФЕНЛАУБ.

— Вие сте се побъркали — каза невярващо той — и смахнатата ви машинка се е побъркала.

Хенсен, Кершдорф и останалите каталясали мъже в стаята бяха толкова изтощени, че нямаха сили да спорят. Хенсен започна да натиска някакви клавиши и след малка пауза принтерът започна да печата. Компютърът не бе изморен. Това, което се появи на листа не беше за вярване.

Беше забравил напълно за радиотелефона. Вдигна го по навик щом чу звъненето. Ерика лежеше безжизнено на пода, където я бяха запратили куршумите и кръвта й бе започнала да се съсирва. Нямаше представа нито колко е часът, нито какво трябва да направи. Просто реагираше по навик.

— Хер фон Графенлауб — каза един глас. — Хер фон Графенлауб, вие ли сте?

— Да? — отговори той. Гласът от другия край звучеше разтревожено и напрегнато. Беше му познат, май съвсем наскоро бе говорил с този човек.

— Вижте, обажда се Майк Файндлейтър от службата за лична охрана. Налага се със съжаление да ви съобщя много неприятна новина. Наистина неприятна.

Беат фон Графенлауб го изслуша. Първоначалният страх се превърна в облекчение и накрая в искрена радост, когато осъзна най-важното — че Врени, малката Врени е все още жива. По страните му потекоха сълзи на благодарност.

Не чу кога се е отворила другата входна врата.

Рутинната полицейска дейност отстъпи мястото си на антитерористичната група, която веднага бе свикана и пусната в действие. Трийсет минути след като името на фон Графенлауб се появи на екрана, жилището му бе обградено, но бяха необходими шест часа и намесата на специално обучен екип, за да влязат вътре. Работеха много предпазливо и вземаха всички възможни мерки, за да не допуснат някоя от шегичките на Палача да ги изненада неприятно. Специално оборудване изследваше всеки милиметър за евентуални скрити капани и претърсиха целия блок, за да не допуснат терористът да се измъкне от някой резервен изход.

Пренебрегвайки протеста на някои от висшите си служители, шефът на Крипо настоя той лично да води групата, която щеше да осъществи претърсването на жилището. Много предпазливо и с непрекъсната връзка със Следотърсача хората от групата влязоха в апартамента на Ерика, но не през главния вход, а през една дупка в стената, която бяха избили след педантично обследване на стените с детектори за метал и експлозиви. Датчиците отчетоха само слаби следи от боен заряд. Откриха и втори таен вход. От него се влизаше направо в един апартамент, намиращ се в съседната къща.

В светилището на Ерика те намериха това, което търсеха, но не по начина, който бяха очаквали. Беат фон Графенлауб беше наистина там, но в положение, което веднага го превръщаше от заподозрян в жертва. Бе проснат напреки върху тялото на съпругата си, от гърдите му стърчеше върха на една алебарда от петнайсети век, чиято ръкохватка бе забита в гърба му така нехайно, сякаш ставаше дума за забиване на нож в пръстта.

Шефът на Крипо се изпоти.

— Смахната работа — измърмори той.

Единственото хубаво нещо от кървавата въртележка през последните няколко часа бе това, че сега поне от списъка на заподозрените остана само едно име. Шефът докладва по радиото за разкритията. Опита се да не мисли за ужасната трагедия на Беат фон Графенлауб. Траурът трябваше да почака.

Сега търсеха някой си на име Бриджнорт Лодж. Според компютъра той бе американец, живеещ в Берн, чието минало бе по някакъв начин свързано с града. Всъщност, бил е роден тук, но това, разбира се, не го правеше швейцарец. Една от евристичните догадки поддържаше становището, че Палачът не е швейцарец. Шефът на Крипо бе запитал Хенсен на какви основания бе изградена тази догадка, но той само бе вдигнал рамене и бе посочил Мечката.

Мечката бе казал:

— Просто той не е швейцарец — и с това бе, приключил обсъждането. Шефът така и не получи разумно обяснение, но бе решил да не се занимава повече с това. И без друго цялата тази работа бе достатъчно смахната сама по себе си, а доколкото познаваше Мечката, предчувствията му никога не го бяха подвеждали.

Глава трета

Минути след като името на Лодж се появи на екрана, къщата му в скъпото предградие на Берн бе обградена от тежковъоръжени полицаи. Само на няколко минути път от полицейското управление в квартал „Мюри“ живееха предимно дипломати, висши държавни служители и бившите съпруги на преуспяващи бизнесмени. Къщите там бяха стабилни и скъпи постройки дори и за швейцарския стандарт, много от тях бяха разположени по-далеч от пътя, скрити от погледа на случайни минувачи.

Къщата на Лодж бе не само далеч от пътя — тя бе разположена на площ от около осемстотин квадратни метра в далечния край на една улица без изход. Гъсти храсталаци и дървета я обграждаха от три страни и я скриваха от погледа на съседите и на минаващите по пътя, а от задната страна започваше горичка, която стигаше до река Ааре. Освен това цялото място бе обградено от четириметрова висока ограда, завършваща с бодлива тел — боядисана в зелено, за да пасва на пейзажа. По нея протичаше ток. Главната порта бе висока, колкото оградата и бе направена от стоманена плоча, обкована с дъбов материал от външната страна. Нямаше звънец.

Шефът на Крипо би предпочел да постави мястото под наблюдение поне за няколко дни, преди да се осъществи влизането, но обстоятелствата не му позволяваха. Първо, Палачът бе твърде опасен тип, който не трябваше повече да се разхожда на свобода и второ, така щяха да разберат веднага дали са на прав път. В крайна сметка, компютрите не бяха безпогрешни. Може би Лодж не беше техният човек можеше да се окаже, че е просто обичащ самотата милиардер.

Шефът искрено се надяваше да открият друг начин да проверят Лодж, но за съжаление, самият той нищо не можеше да измисли. Щеше отново да води атакуващата група и вече бе започнал да се поти под противокуршумната си жилетка. Кожата му лепнеше, в устата му горчеше. Имаше лошо предчувствие. Преглътна с усилие и даде заповедта. Групата атакува.

Хенсен бавно затвори телефона и се загледа замислено.

— Господи, какъв кошмар! — каза той.

Кершдорф го ритна в кокалчето.

— Какво е станало? Лодж ли е нашият човек? — попита нетърпеливо той.

Хенсен безпомощно вдигна рамене.

— Двама от атакуващата група са убити, има много ранени. Шефът е одраскан, но се чувства добре.

Кершдорф го слушаше слисано, после каза:

— Значи е Лодж. Хванали ли са го?

— Дори не знаят дали е бил там, когато е започнала акцията — Хенсен разпери отчаяно ръце, — но със сигурност го е нямало, когато в крайна сметка са извършили обиска. Най-вероятно въобще да не е бил там. Залагат главите си, че през кордона не се е промъкнал никой и че къщата е била празна.

— Ами жертвите, ранените, как е станало?

— Познатата картинка — скрити в пода и тавана експлозиви, които се задействат от независими, но едновременно действащи автоматични сензори за топлина, звук, промяна в налягането. Експлозивите са били увити в някакъв материал, който неутрализира детекторите.

— А имало ли е мини? Предупредихме ги да внимават за мини.

— Явно или нашите хора не са чак толкова добри, или Палачът е много по-хитър, отколкото си мислим. Вярно, има достатъчно опит в тази работа, Господ да го убие! — Хенсен млъкна и заразтрива слепоочията си. Бе потиснат и замаян от безсъние. После продължи. — Да, имало е мини, както се очакваше, тях са ги обезвредили. И точно когато са решили, че са вече в безопасност и бум! — взрив от друго място.

— Да, явно е подвластен на навиците си — каза Кершдорф, — скритите изненади следват една след друга — като китайските кукли.

— Не китайските, а руските кукли — поправи го Хенсен, — куклите, които влизат една в друга са руски. Викат им матрьошки — могат да бъдат три, четири, пет и дори повече.

Кершдорф въздъхна и двамата се умълчаха.

— Хайде да поспим — обади се след малко Кершдорф и махна с ръка към компютъра. — Сега поне знаем как действа. Много скоро ще го хванем.

— Да — каза Хенсен, — но на каква цена?

Мечката бе настанен в единична стая в болницата „Тиефенау“. След десетдневни първокласни медицински грижи и по-специалното отношение на една сестра, той отново бе на крака и ако не съвсем като нов, то поне в идеално състояние, като след основен ремонт. Бутна подноса настрана, въздъхна доволно и довърши бургундското си.

Фицдуейн вдигна празната бутилка:

— По предписание на лекаря ли е това?

— Е, не съвсем — каза Мечката, — но е внимателно подбрано.

— Аха — кимна Фицдуейн многозначително и погледна етикета, — реколта 1961. Какво ти говори това за дамата, която го донесе? Това е първокласно вино. Със сигурност не се използва за смъкване на боята от предната врата.

— Ами — Мечката леко се изчерви, — хайде да не говорим за фрау Маурер.

Фицдуейн се усмихна и допи виното си.

— Кажи какво става? — попита Мечката, — тая почивка направо ще ме умори. Не ми дават да припаря до телефон и почти нищо не ми казват — подхвърлят ми само разни останки като на куче.

— Хайде, хайде, май се поувлече.

— Нещо ново при Врени?

— Нищо. Жива е, физически почти напълно се е възстановила, но психически е много зле. Говори съвсем малко, спи почти през цялото време и всеки път, когато се опитаме да й зададем някои въпроси, тя получава пристъп. Лекарите настояват да я оставим на мира.

— Горкото момиче. Ами Лодж? Докъде стигнахте с него?

— Изчезнал е, макар че сега като се замисля, той едва ли някога се е появявал. Къщата бе основно прочистена от армията и това ни струваше доста. Навсякъде е имало капани. Няма съмнение, че Лодж е Палачът, но въпросът сега е дали Лодж е този, за който се представя.

— Защо? Какво имаш предвид?

— Разпита на съседите не ни помогна особено — каза Фицдуейн. — Оказва се, че той не е поддържал отношения с никого от тях, водел е съвсем затворен живот. Пътувал много, отсъствал дълго. Съвпада с това, което очаквахме. Успяхме да съберем данни как изглежда, макар че никой не го е виждал отблизо. Виждали са го предимно в колата му.

— Аз пък мислех, че всичките му коли са с тъмни стъкла — обади се Мечката.

— Понякога, когато времето е било горещо, са забелязвали да се отваря прозорец — продължи Фицдуейн, — а освен това са го видели на два пъти да се разхожда — и двата пъти е валяло и естествено, той е бил скрит от чадъра.

— Русокос, с брада, среден на ръст и така нататък — каза Мечката.

— Да, нещо такова — каза Фицдуейн. — Това отговаря на снимката и личните му данни от досието му в бернската полиция.

— Тогава какъв е проблемът?

— Успяхме да открием нещо за семейството му в Щатите. Не ни се удаде да се доберем до снимка — баща му е бил висш служител на ЦРУ и вероятно заради собствената си безопасност и тази на семейството си не е позволил да им се направят снимки, но описанието на външността му не съвпада. Косата и очите му са други. На младини Лодж е имал тъмнокестенява коса и кафяви очи.

— Трябват ти само перука и цветни контактни лещи.

Фицдуейн поклати глава:

— Не е толкова просто. Както знаеш, обичайната процедура за чужденец, който желае да живее в Швейцария, включва и проучване от Fremdenpolizei28. Лодж е бил на няколко пъти разпитван от опитен сержант, който се кълне, че човекът, с когото е говорил, е бил естествено рус, не е бил с контактни лещи и е същият от снимката в досието, което пък напълно съвпада с описанието дадено от съседите.

— Отпечатъци?

— Никакви — каза Фицдуейн, — или поне в досието му в Щатите няма. Очевидно, ако се държиш добре и си достатъчно богат, дори и в Швейцария, не ти вземат отпечатъци. Съдебните лекари още са в „Мюри“. Открили са няколко неидентифицирани отпечатъка, но ако няма с какво да ги сравнят, няма да са много от полза. Лично аз не смятам, че Палачът е оставил своите. Привидно поема много рискове, но когато става дума за сериозни неща, наистина си го бива.

— Значи Лодж е Палачът — каза Мечката, — но може би Лодж не е Лодж, този Лодж, който всъщност не е Лодж, е неоткриваем.

— Печелиш — каза Фицдуейн.

Мечката погледна през прозореца. Въпреки мерките за сигурност той бе настоял да е на първия етаж и да има свободен достъп до градината. Прозорецът бе открехнат и до него достигаше ароматът на току-що окосена трева. Чуваше се и косачката.

— Мразя болниците, но тази специално започна да ми харесва. А има ли някакъв зъболекарски архив? — попита той.

— Оставих най-хубавото за най-накрая.

— Казвай — подкани го нетърпеливо Мечката.

— Следотърсачът бе програмиран да провери всички инциденти в Берн, които по някакъв начин може да са свързани с дейността на Палача. Оказа се, че преди няколко дни е бил напълно опожарен един зъболекарски кабинет, заедно със самия зъболекар, който е бил здраво завързан с тел за работния си стол.

— Съвсем в стила на Палача — каза Мечката, — макар че сигурно е имало и други мераклии измежду пациентите му.

— Мисля, че не е необходимо да казвам, че целият архив на зъболекаря е бил унищожен и всичко щеше да приключи дотук, ако не се бе оказало, че той е пазел копие от архива си в банков сейф.

— Вдовицата му сигурно ще иска да го прегледа. Предполагам, че описанието на зъбите на господин Лодж също е вътре.

— Право в целта.

— Матрьошка — каза Мечката, — ако ми позволиш да се изразя с думите на Хенсен.

— Gesundheit29 — каза Фицдуейн.

Шефът на Крипо съзерцаваше екрана на компютъра. По лицето му имаше белези от атаката в „Мюри“. Преди няколко дни му бяха махнали шевовете и му казаха, че раните заздравяват добре. Съобщиха му още, че белезите ще му останат, освен ако не си направи пластична операция. Идеята за това не го въодушеви особено. Мисълта, че ще остържат кожа от задника му, за да я лепнат на лицето му, хич не му се понрави — предпочиташе да си остане с белезите, колкото и страховит вид да му придаваха. Никак не обичаше някой да му се меси и това върна мислите му отново към Палача, който за малко не го бе разчленил на съставните му части.

Удари два-три бутона по клавиатурата на компютъра.

— Наистина работи — каза той, — доказахте го. Но защо сега, когато сме толкова близо, вече не ни помага?

Хенсен сви безпомощно рамене:

— Просто не му задаваме въпросите правилно.

Шефът се загледа замислено в компютъра. Сърбяха го ръцете да отвори капака на машината и с отвертка и гаечен ключ да я накара да изплюе отговора. Бе убеден, че отговорът се крие някъде във вътрешностите на това електронно чудовище. Нещо трябваше да се направи, но какво? Нямаше ни най-малка представа. Знаеше, че пропуска нещо — нещо съвсем очевидно. Закрачи напред-назад из стаята, хвърляйки свирепи погледи към компютъра. След десетина минути, когато Хенсен бе започнал да се изнервя, Шефът спря и седна на стола.

— Искам да ми кажеш как мисли тая машина — каза той.

Разходката из „Марцили“ бе приятна, но никак не допринасяше за съсредоточаването му, мислеше си Фицдуейн. „Марцили“ бе дълъг парк, заграден от река Ааре от една страна и богаташкия квартал на Берн от друга, близо до сградата на Парламента и другите управленчески сгради, включително Интерпол и управлението на Федералната полиция.

Тъй като парка „Марцили“ бе съвсем близко до центъра на Берн, в този все още пролетен, но слънчев и топъл ден, зелените площи бяха покрити от почти голи женски тела. Очевидно в „Марцили“ бе задължително да се сваля горната част на банските. Стотици секретарки, служителки в отдели и правителствени помощнички жадно събираха слънчева топлина за дългата студена зима. Великолепно разнообразие от гърди поглъщаше ярките лъчи като колектори на слънчева енергия.

Гледайки ги, на Фицдуейн, който носеше противокуршумната си жилетка и леко памучно яке отгоре, му се струваше, че е навлечен. Хвърли един поглед на Мечката, който си тананикаше. След двете седмици в болницата и спокойствието, бузите му се бяха зачервили. Но като се замисли, Фицдуейн реши, че виновници за промяната в поведението му не ще да са само добрата храна и виното. Мечката и любов? Е, защо пък не, браво на фрау Маурер. Малкото й име бе Катя.

— Не те ли разсейва тази гледка? — попита той и проследи с поглед една пищна червенокоса, която прекоси тревата пред тях и се изтегна на една кърпа със затворени очи. Имаше прекрасно тяло.

— Напротив — каза Мечката. — Не мога да откъсна погледа си.

Фицдуейн се усмихна. Насочиха се към алеята, която следваше течението на реката. Малко по-надолу, само на няколко минути път бе мостът „Кирхенфелд“, където от водата бяха извадили тялото на Клаус Миндер.

Мечката седна на една пейка. Изглеждаше уморен. Метна едно клонче във водата и го проследи докато не изчезна от погледа му. Извади от джоба си омачкан плик и се опита да го пооглади.

— Това е предположението ти за самоличността на Палача — каза Мечката, — намерих го в джоба си тази сутрин, докато се обличах.

— Май не съм познал — каза Фицдуейн сухо. — Вече почти няма съмнения, че Лодж е нашият човек, а само един Господ знае къде е. През последните две седмици вашите хора провериха всяко кътче в Берн.

— Какво те накара да заподозреш Балак?

Фицдуейн напълни шепата си с камъчета и едно по едно започна да ги хвърля. Харесваше му плясъка им във водата. Питаше се защо години наред хиляди хора са сядали на брега на реката и са правели същото. Дали пък от това коритото не се е повдигнало? Дали в крайна сметка реката нямаше да бъде задушена от мислители като него?

— Много неща. Но първото бе просто вътрешното ми чувство, че Балак не е човекът, за когото се представя. После много дребни неща ме наведоха на тази мисъл. Бил е любовник на Ерика. Достатъчно властна личност е фактът, че е художник означава, че познава отлично човешката анатомия. Работните му навици му позволяват да пътува много и да отсъства дълго, без никой да го заподозре. Направо е вманиачен на тема сигурност и безопасност. Ателието му е близо до мястото, където бе открито тялото на Клаус Миндер. Има и други неща, но те са по-скоро изводи и заключения, които на сегашния етап вече са излишни. Палачът е идентифициран и това не е Балак.

— Мм — замисли се Мечката, вече не чувстваше умора.

— Както и да е, не мисля, че би могъл да извърши нещо толкова драстично като момичето от шахматната дъска.

— Не забравяй, че си имаме работа с човек, който обича да играе разни игри — каза Мечката. — Палачът не следва общоприетата логика на нещата. Създал е своя собствена система от правила. Харесва му да си играе с официалните власти. Всъщност, това не е нещо необичайно. Преди години залових един крадец на коли, който в продължение на четири години бе действал необезпокояван, докато накрая не задигнал една полицейска кола и при това с надписи, с лампа и всички отличителни знаци. Като го попитах защо точно полицейска кола си е харесал, знаеш ли какво ми каза? Каза, че не могъл да устои на изкушението.

Фицдуейн се засмя и попита:

— Как се чувстваш?

— Добре, като се има предвид, че току-що съм излязъл от болница, е, от време на време ми се замайва главата. Когато всичко свърши, ще си взема дълга отпуска.

— Не съм убеден, че трябва да идваш на това съвещание.

— И да искаш, не можеш да ме спреш — каза Мечката. — Не забравяй, че вече имам лични причини, искам да видя Палача мъртъв.

— А къде останаха правата на гражданите и съдебния процес по закон? — усмихна се Фицдуейн.

Мечката поклати глава:

— Това не е обикновен случай. За него не важат обикновените закони. Това е по-скоро като унищожаването на чума — за да спреш заразата, трябва да унищожиш източника й.

Продължиха покрай реката. Ако минеха по моста и после свиеха по „Швеленматщрасе“, щяха да стигнат до Проекта „К“ за десет минути, но след като погледна Мечката, Фицдуейн извика по радиото една полицейска кола да дойде, да ги прибере. Мечката не се възпротиви. Беше се замислил.

Шефът на Крипо огледа хората на Проекта „К“ и очите му спряха на Мечката.

— Не трябваше да идваш, Хайни, много добре знаеш това. Искам от сега да ти кажа, че ако вземеш да припадаш, не очаквай аз да държа носилката. Много тежиш.

Мечката кимна:

— Ясно, шефе. Вече не си в първа младост.

— Пази си силите за други работи — обади се фон Бек.

— Тишина! — нареди Шефът. — Искам да ме слушате много внимателно. Съвсем скоро направихме първия си голям пробив. Платихме висока цена за това, но открихме базата на Палача в Берн и имаме представа кой може да е той, макар че, признавам, в това отношение сме доста затруднени. Лошото е, че няколко седмици след атаката в „Мюри“ разследването буксува на празен ход. Имаме данни за самоличността на Палача, но той сякаш се изпари независимо, че имаме негова снимка и архива от зъболекаря му. На всичкото отгоре зъболекарят, при когото Палача очевидно е ходил, умира няколко дни след атаката в „Мюри“, което означава, че той е все още в Берн. Знаем как изглежда и въпреки това, този психопат се разхожда нагоре-надолу безнаказано и то не само, за да разглежда забележителностите — той продължава да убива.

Извиках ви всички, за да ви предложа да променим подхода, който използваме за разследването. След „Мюри“ съсредоточихме всичките си усилия да открием Лодж, пренебрегвайки почти всичко друго. Провалихме се. Смятам, че е време да проявим малко повече творчество, като включвам и ефективното използване на компютъра.

Той кимна на Хенсен.

Хенсен се изправи и се подпря на едно бюро. Имаше доста окаян вид. Прокашля се и заговори, гласът му бе пресипнал:

— Шефът смята, че решението на загадката е някъде в компютъра, но ние просто не задаваме въпросите правилно. Вероятно има право, затова ще ви обясня какво сме направили досега и какво още можем да направим.

Идентифицирането на Лодж дойде в резултат от работата на компютъра с решаващото значение на преценките, които направихте. Използвахме огромен обем информация и съставихме теоретичен портрет на Палача, след което с помощта на една техника, наречена прогресивно свързване, прегледахме отново всички данни. Имахме късмет — единият от двамата заподозрени, които компютърът посочи, се оказа нашият човек.

— Мога ли да те прекъсна за малко? — попита Мечката. — Смятах, че сме се разбрали, че първоначалният портрет включва и факта, че този, когото търсим, не е швейцарец. Ако е така, защо машината посочи Беат фон Графенлауб? Освен това и възрастта му не отговаряше на изискванията.

Хенсен се смути.

— Ами, виж, Хайни, дължа ти едно извинение. Просто поставих твоето искане на втори план. Програмата позволява параметрите да се градират по важност в зависимост от това, доколко си убеден в тях. Реших, че предположението ти за това, че не е швейцарец, не е от първостепенна важност. Тъй като нямаше никакво доказателство в подкрепа на думите ти, сметнах, че има други, по-съществени параметри. Същото се отнася и за възрастта му. И в двата случая работим само с догадки, а не с факти.

— Да, така е, но все пак трябваше да ми кажеш — отбеляза Мечката.

— Системата може да се провери по всяко време, от всеки, който я ползва — каза Хенсен, — винаги можеш да провериш кой да е от параметрите. След съвещанието ще ти покажа как става.

— Би ли се върнал на темата? — попита Шефът изпитателно.

— Разбира се, докъде бях стигнал? — попита Хенсен.

— До прогресивното свързване — подсказа Кершдорф.

— А, да, та, прогресивното свързване, всъщност, представлява един начин да се вадят заключения като за даден факт последователно се прилагат определени правила. Например, ако в една банка един от клиентите извади пистолет и поиска пари, а няма информация, че това е просто проверка на охраната, то тогава се налага изводът, че той е крадец.

— А кой казваше, че компютрите не можели да мислят? — подхвърли многозначително фон Бек.

Хенсен не му обърна внимание.

— Това, което искам да кажа, е, че прогресивното свързване е само един от начините за обработване на данните. Може също да се използва и регресивно свързване. В този случай, ако се приеме, че някой е крадец, може да се разгледат данните, за да се провери дали съществуват факти в подкрепа на това предположение. Така най-добре може да се разбере дали заподозреният е виновен или не и дали има нещо общо с някои необясними неща от човешката природа, като например интуицията.

Мечката и Фицдуейн се спогледаха.

— В крайна сметка — каза Шефът, — оказа се, че разполагаме с много по-гъвкави техники, отколкото сме предполагали, а не ги използваме изцяло. Може да се работи и с абстрактни въпроси, като например, вместо да попитаме: „Кой от хората, за които имаме данни може да си служи с пластичен взрив?“, можем да зададем въпроса така: „Какъв човек може да си служи с пластичен взрив и къде можем да го открием?“. Тогава компютърът ще състави портрет въз основа на данните си и зададената програма — той се изправи. — Е, това е. Компютърът е пред вас. Свалете си наочниците и си развихрете въображението. Разгледайте проблема принципно. Намерете проклетия Палач! — и като ги изгледа ядосано един по един, той излезе от стаята.

— „Развихрете въображението си“ — повтори фон Бек. — Божичко, той всъщност дали е швейцарец? Все си мисля, че не това е накарало Вилхелм Тел да улучи, нито пък може да накара кукувицата от часовника да изскача навреме.

Вдъхновен от Катя, която вярваше, че определени храни са полезни за определени части от тялото, през следващите три дни Мечката се отдаде на риба — считана за лукс в страна като Швейцария, която няма излаз на море — и не беше разговорлив.

Не че се държеше неучтиво, но избягваше директните отговори. Ходеше някъде, правеше разни неща, но не даваше обяснения. Непрекъснато въртеше телефона, търсеха го, но той не казваше нищо. Получи един куп колети по куриер, но ги отваряше, само когато беше сам. Иначе бе разговорлив, но не и когато ставаше дума за Палача. На всичкото отгоре бе в много добро настроение.

На четвъртия ден сутринта Фицдуейн стана рано-рано, което според швейцарците вече бе време за закуска, прозя се и едва не получи инфаркт от изненада, като видя насред дневната Мечката, който стоеше на главата си, със скръстени ръце. Очите му бяха затворени.

— Добро утро — каза Мечката, без да помръдне.

Фицдуейн не успя да каже нищо. Обърна се и влезе в банята, където стоя пет минути под студения душ. Тъкмо преди да излезе, си помисли, че няма да е зле да си свали пижамата и халата. Когато се върна в дневната, привидението бе изчезнало.

Докато закусваха Мечката се разпростря надълго и на широко за това колко полезна била рибата за мозъка.

— Знаеш ли, че една от най-важните съставки на мозъка — мастната киселина, я има в рибата? — попита той.

— Ъхъ — каза Фицдуейн и си намаза филия с масло и мармалад.

Мечката весело хрупаше един морков и при вида на това, което Фицдуейн ядеше, сбърчи нос.

— Не трябва да започваш деня си с тези тежки храни. Трябва да накарам Катя да ти изготви хранителен режим.

Фицдуейн си наля малко джин в портокаловия сок.

— Ъхъ — каза той и го изпи.

Малко по-късно, след като бяха минали през редакцията на „Дер Бунд“, откъдето взеха една обемиста папка, пълна с изрезки, бележки и снимки, Фицдуейн осъзна, че едвам се влачи след пращящия от енергия детектив, който тананикайки си весело, минаваше врата след врата и коридор след коридор в Бернския Музей на изкуствата. Коридорът, където бяха в момента, бе потънал в здрач, Фицдуейн се питаше каква ли е целта на това — може би така посетителите се принуждават да си вземат под наем фенерчета. Изведнъж си спомни за черните картини от изложбата на Куно Гоншиор, където за първи път бе видял Ерика. Струваше му се, че това се е случило преди векове.

Мечката спря и се почеса по главата:

— Май се изгубихме.

Това даде възможност на Фицдуейн да го настигне. Облегна се на стената, а Мечката запали една клечка кибрит и започна да рови из бележките си. Фицдуейн си мислеше, че ако Мечката продължава да кипи от енергия и добро настроение, може би е по-добре да му сипе в портокаловия сок нещо, което ще го направи по-ленив, защото в противен случай и двамата ги грозеше инфаркт.

Изведнъж се чу тракане като при автоматична стрелба и Фицдуейн се хвърли на земята. Стената, където се бе облегнал се срути и в коридора нахлу заслепяваща светлина. Хюго вече очакваше да се появи и Свети Гавраил. Вместо него обаче, през дупката мина един човек със син гащеризон, покрит целия с прах, който носеше ударна пробивна машина, чийто кабел се влачеше отзаде му. Не се виждаха крила. Човекът огледа критично дупката, след което кимна доволно, без да обръща никакво внимание на деветмилиметровия автоматичен „SIG“, който Фицдуейн държеше насочен към него.

— Ха! — възкликна Мечката радостно, — значи все пак не съм се заблудил. Погледна към Фицдуейн:

— Не го застрелвай! Това е братовчедът на Чарли фон Бек, Паулус, Паулус фон Бек. Той е разностранна личност — експерт по живописна техника към музея, известен скулптор и така нататък. Освен това сме тук, за да се срещнем с него.

Фицдуейн вдигна предпазителя и прибра пистолета. Все още не му бяха върнали пушката и това го дразнеше. Изправи се, поотърси праха от дрехите си и подаде ръка на Паулус фон Бек.

— Унищожавахте нещо или създавахте скулптура? — попита той, — или просто се поувлякохте, докато пробивахте дупка за картина?

Паулус ги настани в кабинета си, поръча им кафе и ги остави, за да се преоблече, след което щяха да отидат в реставраторското ателие, където да разгледа папката, донесена от Мечката. Когато се върна, той вече не приличаше на скулптор. Гащеризонът бе заменен от пепелявосив костюм в италиански стил, а вратовръзката му бе от ръчно рисувана коприна.

Паулус бе по-стар от братовчед си. Беше с високо чело, фини черти и сива вълниста грива. Очите му притежаваха някакъв странен виолетов оттенък. Изглеждаше неспокоен. Фицдуейн имаше чувството, че Мечката е открил нещо, което досега не е споменал. Поведението на Паулус навеждаше на мисълта, че той не е само безстрастен експерт, явно играеше някаква роля.

— Сержант Рауфман, ще ви бъда благодарен, ако преди да отговоря на въпросите, които ми зададохте, вие ми отговорите на няколко въпроса. Наистина са важни за мен, уверявам ви.

— Както желаете. Обикновено ние полицаите сме свикнали да задаваме въпросите, но нека опитаме.

Съвсем леко Мечката бе натъртил на думата „полицаите“. „Достатъчно ясно предупреждение към Паулус да премисля какво казва — помисли си Фицдуейн“.

— Благодаря — каза Паулус фон Бек. Очевидно бе схванал предупреждението. Настъпи тишина. За да събере мислите си, Паулус фон Бек премести една малка бронзова статуетка на бюрото си. Подреди купчината листа пред себе си и се изкашля. „Май щеше да е по-добре да се поразходя наоколо докато фон Бек се колебае как да започне помисли си Фицдуейн“.

— Първият ми въпрос е: Това, че сте тук има ли нещо общо с вълната от убийства в града?

Мечката кимна:

— Да.

Фон Бек бавно издиша.

— Вторият ми въпрос: Помолихте ме да ви кажа мнението си за творбите на един художник. Това означава ли, че го подозирате, че той е в дъното на това, което се случва?

Беше ред на Мечката да се поколебае.

— Да — каза той.

— Не смятате ли, че може да е замесен, но като жертва, тоест да не подозира какво става?

— Всичко е възможно — каза Мечката.

— Но вие не смятате, че е така.

Мечката въздъхна.

— Не. Мисля, че нашият приятел е затънал до връхчето на четката си. Мисля, че е безжалостен убиец, с изкривено чувство за хумор, който трябва да бъде премахнат, колкото се може по-скоро, преди да е навредил на още хора. Предлагам ви да спрем да си играем на въпроси и отговори и да ни кажете всичко, което знаете или подозирате. Търпението ми започва да се изчерпва. Разследваме убийства, не сме дошли да се наддумваме.

Фон Бек побеля и сякаш всеки момент щеше да припадне.

— Третият ми последен въпрос, преди да ви разкажа всичко, което ви интересува, е: Ако ви кажа всичко, мога ли да разчитам на пълна дискретност? Да няма изтичане на информация, която да стигне до пресата, да не ме призовават в съда с една дума, да не ме замесвате по никакъв начин, освен това, че ще дам показания.

— Вижте, тук става дума за градиране на нещата по значение — каза Мечката, — на свобода се разхожда масов убиец. Ако ми се наложи да ви разхождам из Берн на каишка, за да мога да го заловя, ще го направя. От друга страна, вие сте братовчед на мой колега. Ако мога да ви помогна по някакъв начин, ще го направя. Търсим акула, а не цаца.

Фицдуейн се намеси.

— Честно казано, хер фон Бек, струва ми се, че вече сте решили да ни кажете всичко, което знаете и ние оценяваме това. Трябва смелост, за да се реши човек на такава стъпка. Но не забравяйте, че преди да се тревожи за положението си в обществото, човек най-напред трябва да оцелее. Нашият приятел има навика да разчиства след себе си. Решен е да не остави нито един вероятен свидетел. Практиката показва, че всички, които по някакъв начин са били свързани с него, не доживяват до дълбока старост. Помислете си дали не е по-добре да ни помогнете, да го спрем, преди да се разправи и с вас.

На лицето на фон Бек бе изписан ужас.

— Знам това — каза той, — не е необходимо да казвате нищо повече — Мечката и Фицдуейн го изчакаха да се съвземе.

— Преди да ви дам професионалното си мнение — започна фон Бек, — по-добре да ви обясня изцяло взаимоотношенията си със Саймън Балак. Аз съм хомосексуалист.

Берн е малък град и хората с еднакви наклонности и интереси обикновено се познават. От друга страна хората на изкуството не са чак толкова много тук. Познавам Балак — така го наричат всички, много добре. Станахме интимни преди почти пет години.

— Това, че сте хомосексуалист и сте имали интимна връзка със Саймън Балак, не е работа на полицията — каза Мечката. — Интимният ви живот си е изцяло ваша работа.

— Страхувам се, че това не е всичко — продължи Паулус фон Бек. — Вижте, Балак е властна личност с донякъде необичайни вкусове. Той е много активен сексуално и обича разнообразието. Когато е с него, човек бива увлечен, изпитва нужда да му доставя удоволствие, има желание да опитва нови неща, да прави такива неща, които дори и не си е помислял. Той е надарен художник и обикновено на странностите на такива хора се гледа по-снизходително или поне аз така смятам. За да бъда откровен до края, ще ви кажа, че никога не съм изпитвал по-голямо удоволствие и наслада от секса, то е нещо като да опиташ от забранения плод.

Балак харесва и жени и мъже. Обича груповия секс във всичките му разновидности. Обича децата, тези, които вече са съзрели полово, но все още не са достигнали сами до сексуалното общуване. Обича да е първият, да развращава. Прави го по много възбуждащ начин. Обикновено използва стимуланти като алкохол или опиати, но най-вече залага на собственото си обаяние и енергия.

— Близнаците фон Графенлауб, Руди и Врени, нали? — прекъсна го Фицдуейн.

— А Ерика? — добави Мечката.

— Да, да — каза Паулус.

— Хм, май е по-добре да ни разкажете абсолютно всичко — каза Мечката. — Чарли знае ли?

Паулус поклати глава:

— Знае, че съм хомосексуалист, но нищо повече. Той е добър приятел и приятен човек. Исках да му кажа, но така и не се реших.

— Боя се, че сега ще научи — каза Мечката. — Осъзнавате това, нали?

Паулус кимна.

Когато си тръгнаха от музея, бе късен следобед. Докато Мечката се чудеше къде точно да задоволи протестиращия си стомах — бе решил, че му е дошло до гуша от риба — Фицдуейн му зададе въпроса, който не му даваше мира откакто фон Бек им бе показал как минава през стени.

— В Швейцария прието ли е да се пробиват стените на музеите само и само творецът на изкуството да изрази виждането си?

Мечката се засмя:

— Това е живо изкуство. Всъщност обяснение има. Тъй като ще правят разширение на музея, тази стена, така или иначе, ще бъде съборена и решили, че сигурно ще е забавно, ако в това вземат участие и хората на изкуството, всеки по свой начин.

— Аха.

— Колкото и странно да изглеждат нещата, те винаги имат просто и ясно обяснение. Прав ли съм?

— Не — каза Фицдуейн.

Шефът на Крипо смяташе главната квартира на Проекта „К“ за убежище. Само там можеше да се отдаде на мисли, само там можеше да избяга от началниците си, които непрекъснато искаха да докладва за развоя на разследването, само там можеше да се скрие от всякакви антитерористични организации, които искаха парченце от Палача, вероятно, за да го одерат и да го окачат на стената като доказателство за свършена работа, само там наистина имаше резултати, за разлика от предприетото на международно ниво преследване на Палача, което се бе превърнало в самоцел, само там можеше да избяга от жена си и от двете си любовници, всяка от които го обвиняваше за дългите му отсъствия като смяташе, че е пренебрегната за сметка на друга. Напоследък не беше здравословно да си шеф на Криминалната полиция в Берн.

Той случайно бе в стаята, когато Хенсен приключи със задачата, която Мечката му бе поставил. Като видя какво има на екрана, не можа да повярва на очите си. Нима това бе възможно? Нима наистина бяха разгадали загадката? Ще могат ли най-сетне да изпратят ирландеца да си върви по живо по здраво при блатата си? Можеше ли вече да забравят, че някога е съществувал Палачът и да се върнат към обичайните две убийства годишно в Берн? По дяволите, ако всичко това бе вярно, щяха да имат нужда от повече шампанско.

Шефът се опита да потисне ентусиазма си.

— Сигурен ли си? — попита той. — Напълно ли си сигурен?

— Няма нищо сигурно на този свят, шефе — каза Мечката, — освен смъртта, швейцарският франк и това, че богатите стават още по-богати.

— Искам да ме убедиш в това, да ни убедиш всички тук — добави Шефът на Крипо, махвайки с ръка към останалите.

Кадар не бе очаквал, че Лодж ще бъде разкрит и не можеше да си представи как е станало. Толкова внимателно бе изпипал всичко около тази си самоличност. Дори не си бе позволил да поеме минимален риск, което не можеше да се каже за другите му прикрития. И как тогава го бяха разкрили?

Загубата на Лодж бе по-лоша от смъртта на приятел. И това бе съвсем естествено. Та той беше Лодж, в крайна сметка. Понякога не бе съвсем сигурен в това. Единствено самоличността му като Лодж бе връзката му с миналото, а сега вече никога нямаше да може да я използва. Чувстваше се някак осиротял.

Може би нещата не бяха чак в такива черни краски. Може би имаше изход — актьорът, когото бе използвал да отиде вместо него на проучването, когато идваше да живее в Швейцария, лежеше под половин метър бетон в къщата му в „Мюри“. Така че описанието и външността, с които полицията разполагаше, не бяха неговите. Можеше да се появи в истинския си вид като Лодж и възмутено да протестира за това, че някой е използвал неправомерно името му. Но това трябваше да стане извън Швейцария, защото иначе можеше да събуди подозрения. Е, можеше и да мине.

Не, не, беше твърде рисковано. Добре де, ще го обмисли.

Оставаха само два дни преди да напусне Берн и да започне това, което той наричаше „активната“ фаза на операцията. Може би щеше да е по-добре да тръгне веднага. Да, но планът бе внимателно изготвен и бе направил всичко необходимо, за да не бъде разкрит. Това донякъде можеше и да е за добро.

Провери показанията на термометъра, който бе поставил на тялото на Пол Шрауб. Тялото се размразяваше, но твърде бавно. Ако използваше гореща вода, щеше по-бързо да размрази хер Щрауб, но не беше сигурен до какви последици щеше да доведе това. Някой от съдебните лекари можеше да разбере какво е станало. Пък и тяло на човек, загинал при пожар едва ли щеше да е просмукано с вода. Не можеше и да се остави на огъня, както е замръзнал, защото нямаше да изгори равномерно. Един обгорял от вън труп, в чиито вътрешности човек спокойно можеше да си охлади питието, би повдигнал много въпроси.

Засили отоплението. Смяташе, че идеята да използва собствената си сауна, за да размрази тялото, е блестяща. Докато наглеждаше, можеше да свали малко килограми. Ако можеше да се вярва на резултатите от експеримента със замразеното прасе, на хер Щрауб щяха да му трябват поне още шест — седем часа. Тъкмо навреме. После щеше да го сложи в огромния си хладилник марка „Бош“, където щеше да е добре охладен, но на разположение, когато му дойдеше времето. Ако не се наложеше да го използва, щеше да го замрази отново и да го пази за черни дни.

— Наистина не е за вярване — каза Мечката, — но това, което ме насочи в правилната посока не бе нито Следотърсача, нито традиционните методи на полицейското разследване, а интуицията на нашия ирландец — при тези думи той погледна Фицдуейн. — Трябва да вярваш повече на вътрешното си чувство, приятелю.

Хюго подозираше, че нашият човек е художникът Саймън Балак. Донякъде имаше основания за това, но те бяха по-скоро умозаключения, а не конкретни факти. След това компютърът посочи Лодж и съвсем естествено всичките ни усилия се насочиха в тази посока. Докато бях в болницата, разполагах с достатъчно време за мислене, а и не можех да следя развоя на нещата в пълни подробности, — той ги огледа и каза троснато — не ми казвахте нищичко.

— За твое добро, Хейни — каза Чарли фон Бек, — а и такива бяха нарежданията на лекарите.

— Какво ли разбират докторите! — озъби се Мечката. — Както и да е, тъй като Хюго вече ми бе пуснал мухата, започнах да умувам над това какво представлява Палачът, какъв е начинът му на мислене, какви са методите му на действие и това ме наведе на една доста интригуваща хипотеза — а именно, че Лодж и Саймън Балак са един и същ човек.

— А доказателствата? — попита Шефът, а после добави: — Но защо да се лакомим за повече. За сега ми стига единствено да разбера причините и един час с него в полицейския арест.

— Имай търпение, шефе. Използването на гумена палка не е типично за швейцарците. Смятат ни за хора на логиката и разума. Изслушай ме и сам ще видиш как всичко пасва. Първо, нека да ви напомня за навика на Палача винаги да си осигурява резервен изход. Ако случайно властите открият някоя от базите му — там ще има две неща със сигурност — сложен за преследвачите път за бягство и неприятни изненади на всяка крачка. Палачът не е човек, който, щом полицията нахлуе през вратата, ще скочи от прозореца на четвъртия етаж и ще се надява да измисли нещо докато пада. Не, този човек предварително е подготвен за всякакви ситуации. Той обмисля всичко до най-малките подробности и се гордее, че може да предвиди вариантите.

— И досега не се е провалил — промърмори Шефът.

— Сега, ако имаме предвид този модел на поведение и прибавим навика му да действа чрез десетки, очевидно самостоятелни банди, стигаме до човек, който почти сигурно работи под две или три различни, но много добре изградени самоличности. Палачът е перфекционист. Не си служи само с документи с различни имена — това много бързо ще се разкрие при разследване. Това, което той ще направи, е да създаде реални, истински личности. Ако разкрият единия, веднага се превръща в човек номер две и продължава дейността си. Освен това, вече знаем, че обича да поема рискове, дори понякога неоправдани и затова имам чувството, че ако подобно нещо се случи, той няма да се скрие. Новата му самоличност си е налице, нищо чудно да е виден член на обществото, с една дума, някой, когото никога няма да заподозреш.

Това, което направих, е с помощта на компютъра да прегледам отново всички данни, но от друг ъгъл. До сега ние бяхме съсредоточили усилията си върху двамата ни главни заподозрени — фон Графенлауб и Лодж, а когато установихме, че сме уцелили с Лодж, оставихме настрана всичко останало. Но на списъка на заподозрените фигурират и още няколкостотин имена.

Можехме да проверяваме един по един всеки от тях, но докато стигнем до нещо конкретно, щеше да мине много време. Тогава ми хрумна, че трябва да разсъждаваме по друг начин. Като приемем, че Лодж е част от скритата картина, нека да разгледаме списъка отново. Действията му да се сравнят с тези на имената от списъка, за да видим кой му пасва най-много. Спомнете си, че въпреки факта, че много малко хора са виждали Лодж, все пак успяхме да съберем доста внушителен обем сведения. Имаме данни за пътуванията му, данни за това къде и кога е използвал кредитна карта, данни за финансовото му състояние, за какво се е абонирал и така нататък. Всичко това ни накара първо да се опитаме да намерим него. Нямахме сигурни доказателства, че той е Палачът, просто името му пасна най-добре на човека, когото търсим.

Резултатите от променената вече програма са крайно интригуващи. За най-вероятен заподозрян се кандидатира не друг, а Саймън Балак, оставяйки далеч зад себе си други, за които в началото имахме силни подозрения. И така от едно и едно получихме три.

— Предполагам, че не Хайни е програмирал компютъра наново — обърна се Шефът към Хенсен.

— Следващата стъпка бе, че успяхме да добавим още няколко парченца от…

— Мозайката? — услужливо подхвърли фон Бек.

Мечката поклати глава.

— Основанието за вина — той вдигна вежди. — Едно от най-интересните неща при компютърната проверка, която направихме за Балак, се оказа не това, което излезе, а това, което не се появи. Ще ви обясня нагледно какво имам предвид. Първо, Балак пътува много. Неговите изложби и посещения тук-там се отразяват широко от пресата и въпреки всичко, това не се потвърждава от използването на кредитната му карта, нито от пътните му разноски.

— Може би предпочита да плаща в брой, за да си спести данъците — обади се Кершдорф. — Това не е кой знае колко необичайна практика. Може би просто не обича кредитните карти.

Мечката отново поклати глава.

— Той притежава всички най-престижни кредитни карти като се почне от Американ Експрес и Дайнърс Клъб и се мине през Аксес и виза. Непрекъснато ги използва за разходите си в Берн, а понякога и когато пътува. На пръв поглед всичко е наред, но един статистически анализ на разходите му показа, че нещо не се връзва. Това само по себе си не е важно, освен факта, че нещо крие.

Третият фактор са пътуванията му. Дори и да плаща в брой, името му задължително трябва да се появи в списъка на резервациите за полета. Работата е там, че името му липсва. Балак просто изчезва от Берн и после се появява някъде, но от нищо не става ясно как е стигнал до там. Това не е нормално. Може би е възприел тактиката да пътува под измислено име, но дори и това не е много вероятно, защото ако е така, то тогава той би трябвало да използва фалшив паспорт. Не забравяйте, че по летищата проверката на документите е много стриктна и редовно се проверяват, както всички резервации, така и притежателя на паспорта. Никъде нямаше име или личност Балак.

— Това са вече подробности — каза Шефът, — той може просто да е бил задържан за подправка на паспорт. Не е задължително той да е Палачът.

— Позволи ми да довърша. До тук имаме човек, който съпоставен с компютърния портрет на Лодж, пасва идеално. По-нататъшният анализ показва, че разходите и пътуванията му са подозрителни. Като сравним местата, където се знае, че е ходил, с инцидентите, за които се знае или поне се подозира, че е замесен Палачът, се получава една доста смущаваща със съвпаденията си статистика. Това не означава, че е бил в същия град, може дори не и в същата страна, но винаги на такова разстояние, откъдето е можел по всяко време да осъществява връзка — със самолет, влак, кораб или кола. Следващото, имаме показания от два източника, че той е бил в Ленк по време на инцидента с Ерика и младият Руди фон Графенлауб. Установихме първо, че е бил там, опитахме се да измъкнем описание на външността му, но късметът ни проработи, едва когато се появихме със снимки на Балак.

— Снимки? — попита Хенсен. — А нашите хора добре ли са били скрити? Очевидно чувството му за самосъхранение е доста силно.

— „Der Bund“ — каза Мечката. — Слава Богу, че имаме поне един уважаващ се и стриктен по отношение на архивите си вестник. Притежават специална картотека за видните личности на града, а Балак живее достатъчно дълго тук и има достатъчно изложби, за да напълни една доста обемиста папка. Разполагаме с много снимки и на него самия и на картините му. По-късно ще се върна на това.

Има нещо още по-интересно. Хрумна ни, че ако използваме навика на Палача да прави значителни вътрешни промени на сградите, които използва, това може да ни доведе до нещо. Част от нещата може да се виждат, като в случая с двойно подсилената му врата, но останалото говори за тайни дейности и разнообразни умения и то на доста високо ниво. Това ни наведе на мисълта, че вероятно той вика експерти, за да му свършат някаква работа, държи ги затворени, докато трае това, а накрая, като имаме предвид манията му за почистване, вероятно се освобождава от тях.

Накарахме Следотърсача да прерови всички смъртни случаи и попаднахме на четири, които пасват на теорията ни. Във всеки от тях става дума за малка група от висококвалифицирани работници, на пръв поглед загинали при злополука. В единия от случаите, преди около година и половина, един микробус с италиански работници от Милано пада от една скала в резултат на спукана гума. Италианските карабинери заподозрели мафията, защото тя контролира строителството и свързаните с него дейности, а причината за спуканата гума се оказал един малък експлозив, което е точно в нейния стил. По-важното е, че от осемте работника един е оцелял. Бил е силно обгорен, но е казал нещо за някаква специална работа, затова, че се е чувала река, че през цялото време били на затворено и че от мириса на терпентин му се повдигало.

— Къщата на Лодж в „Мюри“? — предположи Шефът. — Реката минава близо до нея.

— Не, едва ли — каза Мечката, — между къщата и реката има горичка, която поглъща всички шумове от реката. Проверих това.

— Значи мислиш, че става дума за ателието на Балак до реката? — попита фон Бек.

— Близо до мястото, където намерихме Миндер — обади се Шефът.

— Така смятам — каза Мечката.

— Можем ли да говорим с този работник? — попита Шефът.

— Може, но с помощта на медиум — отговори Мечката. — Оправил се, върнал се в къщи и някой изпразнил два пълнителя в тялото му. За по-сигурно.

— Продължавай — въздъхна Шефът, — сигурен съм, че криеш още изненади.

— Имай търпение. Шефе — каза Мечката, — вече стигнах до най-главното.

— Момент — намеси се Кершдорф, — имаш ли някаква представа какво са правили тези работници? Този, оцелелият от катастрофата казал ли е нещо? Кой ги е наел?

— Наети са чрез посредник, който е използвал версията, че става дума за някакъв ирански генерал, избягал в Швейцария, след като Хомейни дошъл на власт и който се страхувал, че пратеници на Пазителите на революцията може да го убият.

— Доста сполучливо — каза фон Бек, — пък и доколкото си спомням, имаше подобен случай.

— И какво точно е трябвало да правят? — попита Шефът.

— Нещо във връзка със сложна система за лична безопасност. Не знаем нищо друго, освен факта, че оцелелият от катастрофата е бил хидравличен механик.

— Това никак, ама никак не ми харесва — каза Шефът.

— Слушай по-нататък. Стигаме до въпроса за кръвната група. Знаем кръвната група на Палача от изследванията на спермата, открита по тялото на момичето от шахматната дъска. Ако кръвната група на Палача не съвпадне с тази на Балак, тогава цялата ми хипотеза отива по дяволите. Работата е там, че съвпада.

— А как за бога си успял да разбереш каква кръвна група е Балак, без да те заподозре? — попита Шефът. — Обикновено хората забелязват кога ги дупчат с разни игли.

Мечката се усмихна.

— Обмислях най-различни варианти. В крайна сметка реших да проверя в кръвната банка. Той е донор.

— Какво?! — извика Шефът.

— Той е донор на кръв — каза Мечката. — Всъщност, Саймън Балак е радетел за благото на обществото. Членува в не малък брой известни организации, проявява значителен интерес за опазването на Берн и поддържа различни екологични общества. Грижата му за опазване на околната среда е пословична. Освен това е почитател на ходенето пеша и е член на бернското вандервеге.

— Какво е това? — попита Фицдуейн.

— Вандервеге е асоциация на планинарите — обясни фон Бек, — бродене из горите с раница на гръб, като се ориентираш по малки жълти знаци. Много здравословно.

— Да, през повечето време — вметна Мечката, — но я си спомни Зигфрид, човекът по татуировките.

— При това намерен на място, където не може да се стигне с кола — каза Шефът. — Хайде, Хайни, продължавай, става интересно.

— Има и още косвени улики, но това можете да видите и сами от разпечатката. Взети поотделно не значат много, но ще видите, че в светлината на това, което вече знаете, доста неща стават ясни. Сега обаче ще се върна на това, което Айво ни остави, после ще засегна въпроса с алибито и накрая ще ви представя доказателствата, които според мен са вече сериозни. Да започнем с Айво. Бе убит, преди да е казал нещо съществено, а от това, което бе донесъл, не остана много, но все пак успяхме да спасим нещичко. Споменават се някакви стаи в пурпурно червено. Обърнете внимание на множественото число. И в жилището на Ерика и в къщата на Лодж в „Мюри“ има стаи в пурпурно, с черни свещници, секс принадлежности и други неща, които говорят за извършване на ритуали и черна магия. И на двете места бяха открити следи от кръв и сперма от различни хора. Дотук нещата като че ли съвпадат, ако не беше последната строфа:

— Винаги ли пише така? — попита Хенсен.

— През цялото време докато се занимавах с него — каза Мечката. — Обичаше да пише стихове и гатанки. Според мен, това му даваше самочувствие. По този начин се успокояваше, че не е кука, когато ни подсказваше нещо под формата на стих.

— И какво според теб означава това? — попита фон Бек.

— Склонен съм да мисля, че става дума за ателието на Балак до реката, което потвърждава думите на загиналия италианец.

— Да, но това е просто мнение, не доказателство — каза фон Бек.

Мечката вдигна рамене.

— Няма да споря за това. Може би щеше да е по-ясно, ако имахме цялото книжле на Айво, но го нямаме. По-интересно е това, в което е било увито.

— Май нещо не разбирам — каза Кершдорф.

— Айво отиде да се срещне с Хюго, за да го помоли за помощ за откриването на човека, който е убил Клаус Миндер. Със себе си е носел и един пакет, който е съдържал цялата информация, до която се е бил добрал. Този пакет е бил увит в парче плат. До тук ясно ли е?

Кершдорф кимна. Останалите гледаха Мечката очаквателно.

— Оказа се, че това е платно, платно за рисуване. Парчето, което Айво бе използвал вече, е било отрязано по размер и по него личат следи от боя. Според мен, то е работено, но нещо не е станало, както трябва и е било накъсано и захвърлено.

— Винаги съм си мислел, че художниците купуват платната си готови — каза Шефът.

— Мнозина го правят — каза Мечката, — но излиза по-скъпо. От друга страна обаче, ако си професионалист, ще предпочетеш сам да си правиш платната, защото можеш сам да си определяш големината им или да използваш за основа нещо по-различно.

„Платно“ се нарича всичко, върху което художниците рисуват. Най-разпространените се правят от памучни тъкани, по-скъпите — от лен. Платната за рисуване обикновено са предварително оразмерени и имат покритие. В нашия случай говорим за скъпоструващо ленено платно, което е закупено необработено и е оразмерено от самия художник. В Берн има само един художник, който прави това. Съдебните лекари вече направиха сравнителен анализ на материалите за покритие и размера, който използва. Съвпадат. За това няма никакво съмнение. Платното, в което Айво бе увил пакета си, е направено от Балак.

Мечката млъкна и в стаята настъпи тишина.

След малко Шефът каза:

— Почти ме убеди, Хайни. Но все още нямаме доказателства, които можем да представим в съда. Ти сам предположи, че платното е било най-вероятно захвърлено. Тогава всеки адвокат би казал, че може да е взето от накъде другаде. Това даже не свързва Айво и Балак по никакъв начин.

— Шефе — каза Мечката, — според мен, няма да имаме никакви доказателства, преди да хванем Балак. Няма да е зле, но е твърде умен. Единственото, което можем да направим, е да действаме с това, което имаме, а после да се направи обиск на къщата му и много подробно разследване от упорит съдия-следовател.

— Който, за съжаление, няма да съм аз — каза фон Бек. — Получава се сблъсък на интересите — в стаята настъпи тишина. Всички знаеха за Паулус фон Бек, но почти никой не знаеше подробности.

Шефът наруши тишината.

— Вината не е твоя, Чарли и това съвсем не означава, че не можеш да продължиш да работиш по разследването. Но нека първо изслушаме Хайни до край, след това ще помислим. Имам само бегла представа за това, което той и Хюго са изровили.

Мечката погледна Чарли фон Бек:

— Ще останеш ли за подробностите? — попита той. — Не е много приятно.

Фон Бек кимна.

— Предпочитам да го чуя още сега.

Мечката сложи ръка на рамото на Чарли:

— Не го приемай като лична обида — след кратка пауза продължи: — Ще ми се да кажа, че разкриването на Паулус фон Бек като един от хората, които познават много добре Балак и са имали взаимоотношения с него, бе в резултат на изморителна детективска работа и продължително проучване. Е, да, но не е така. Беше си чист късмет. Ако Паулус не се бе решил да говори, все още щяхме да сме доникъде.

Всъщност, отидох при Паулус, защото ми трябваше професионалното му мнение за татуировката — буквата „А“, вписана в кръг от цветчета, която открихме на много хора, имали вземане-даване с Палача. Дизайнът на татуировката е по-сложен и по-различен от тези, които обикновено се използват за татуиране, ето защо сметнах, че не е зле да проверим до край тази линия. Първото, което направих, бе да взема някои от нещата, които Зигфрид е работил, за да разбера, дали той пръв е направил такава татуировка.

— Мислех, че ателието му в Цюрих е напълно разрушено — каза Шефът.

— Да, така е, според официалния доклад, но достатъчно дълго време се занимавам с тази работа и зная, че в света не съществуват абсолютни неща. Почти винаги има нещичко, което остава. В нашия случай, колегите от Цюрих са имали предвид документи и ценности при написването на доклада. Според тях, един куп полуизгорели скици на татуировки не са най-важното нещо. Успях да събера всички модели и направих увеличения на различните им части. Занесох ги, заедно с няколко снимки от картините на Балак на Паулус и го помолих да ми каже, кой от двамата според него е създал татуировката.

— А откъде взе снимките от картините на Балак — попита Шефът.

— Голяма част от „Der Bund“ — каза Мечката, — както вече споменах, те са писали доста неща за него, а в папката имаше много повече. Намерих и няколко цветни снимки, които вероятно са смятали да продадат на някое списание. Както знаете, „Der Bund“ не печатат цветни изображения. В последствие се разбра, че напразно съм се притеснявал. Паулус познава работата на Балак до най-малките подробности. Това, което откри, го шокира и може би така се стигна до неговото — тук Мечката спря за момент, тъй като не искаше да използва думата „признание“, заради неприятните нюанси на значение, — решение да ни каже всичко, което знае.

— Господи — въздъхна Шефът на Крипо, — кажи ми дали правилно съм те разбрал — нима Паулус потвърди, че татуировката, която терористите имат, е създадена и нарисувана от Балак?

Мечката се усмихна.

— Да, точно така — погледна Хенсен: — Има някои неща, които и компютрите, последно поколение, не могат да уловят.

Хенсен се усмихна:

— Разпознаване на модела. Изчакай още пет-десет години и ще съжаляваш за думите си.

— Пипнахме негодника — потри доволно ръце Шефът. — Хайни, ти си гений.

— Не съм свършил — Мечката извади едно малко картонче от една папка и го подаде на Шефа. — Това е визитката на Балак — каза той. — Вгледай се в знака. Същият знак има и на бележниците му и на каталога му.

Шефът погледна знака, после сравни увеличението му с това на татуировката. Бяха почти еднакви. Единствената разлика бе буквата в средата. На татуировката беше „А“, а на знака на Балак „Б“.

— Гадното, нагло копеле — каза Шефът, — направо ни натрива носа.

— Той е много умно, гадно копеле. Този знак се е появявал хиляди пъти на брошури, каталози, бележници и какво ли още не. Дори и на плакати. Толкова е разпространен, че нищо не може да се докаже. Всеки би могъл просто да го копира. Освен това, според Паулус, двете букви не са направени от един и същ човек. Балак не е правил буквата „А“.

Шефът на Крипо помръкна.

— Тоя тип нищо не пропуска.

— Той е като Икарус — каза Мечката, — обича да лети близо до слънцето. Но независимо от това колко е хитър, рано или късно ще направи фатална грешка. И благодарение на Паулус, смятам, че ще е скоро.

Глава четвърта

Фицдуейн пусна касетата, на която бе записал първата част на разговора им с Паулус фон Бек. Свърза касетофона към мощни тонколони, звукът бе силен и отчетлив и всички се пренесоха в малкия кабинет в музея. Гласът на Паулус бе напрегнат. Фицдуейн спря касетофона, както предварително се бяха разбрали с Мечката. В стаята беше тихо.

— За първи път — започна Мечката, — имаме жив свидетел, който може да докаже, че Балак е свързан с ключовите елементи на случая. Вече знаем, че той е имал сериозна любовна връзка с Ерика фон Графенлауб. Знаем, че е прелъстил Врени и Руди. Знаем, че той, също като Палача, използва опиати. Кръгът се стеснява.

— Да, но да правиш оргии, дори и да са замесени малолетни, не е като да убиваш хора — каза Чарли фон Бек. — Господ ми е свидетел, че ми се иска да можем да заведем дело. Наистина като се съпоставят всички известни вече неща, действително се очертава сериозна картина, но все още нямаме нищо сигурно, няма доказателства. Почти за всичко, до което сме се добрали, може да се намери съвсем невинно обяснение. Признавам, че хипотезата, която ни изложи, е доста смислена, но все още липсва свързващото звено.

Мечката ги огледа един по един. Очевидно всички бяха съгласни със съдията. Шефът явно се колебаеше. Мечката се зарадва, че си е направил труда да изложи хипотезата си точка по точка. След като обсъждането приключеше, щяха отново да застанат на пътя на злото. Не трябваше да допускат втори случай, като „Мюри“. Ако искаха да успеят, трябваше всички да са убедени в правилността на това, което вършат.

— И двамата с Хюго — продължи Мечката — усетихме, че поведението на Паулус е не само на човек, който е хомосексуалист и който е участвал в оргии, пък дори и в тях да са били замесени и малолетни. Берничани са толерантни, ако нещата се правят дискретно. Вярно, че историята с Руди и Врени не е точно детска приказка, но те все пак не са били съвсем деца — тогава положението щеше да е съвсем сериозно. Паулус се държеше като човек, който се страхува за живота си. Защо? Какво е това, което знае или предполага, че изпитва такава паника?

Повечето от събралите се тук знаят какво представлява един разпит. Един опитен следовател научава повече от поведението на разпитвания, отколкото от това, което казва. След известно време той до такава степен се потапя в атмосферата на станалото, че започва да долавя скритото значение на всеки жест, мимика или дума.

Всяко разследване изисква време, хора, които да се занимават с него, както и известна доза късмет. До сега съдбата многократно е показвала благосклонността си към Палача. Той винаги ни е изпреварвал с една крачка. Успя да убие Айво, преди да можем да говорим с него. Със Зигфрид стана същото. Спасихме Врени, но тя не може или не желае да говори за преживяното. Ерика фон Графенлауб, която може би щеше да поддаде при натиск, е мъртва. Лодж или го е нямало, или е избягал, преди да отидем там. И все така се случва. Човекът, с когото сме се захванали, е много проницателен и голям късметлия. Рано или късно, обаче, късметът ще му изневери. Още в самото начало на разпита на Паулус и двамата с Хюго разбрахме, че сме попаднали на свързващото звено, което търсим. А сега можете да решите сами дали това е така.

Фицдуейн натисна клавиша на касетофона за възпроизвеждане.

— Това е редактирана версия — започна Мечката.

— Да я чуем — каза Шефът.

Чу се леко съскане и след това гласът на Мечката:

— Паулус, казахте, че връзката ви с Балак е започнала преди около пет години.

— Да.

— А поддържате ли все още взаимоотношенията си?

— Не… не съвсем — каза Паулус колебливо.

— Не ви разбирам — каза Мечката внимателно.

— Не мога точно да ви обясня. Взаимоотношенията ни се промениха, вече не са като преди. От време на време ми се обажда и се виждаме.

— Защо? Нали връзката ви е приключила.

— Ами… така трябва. Той ме държи в ръцете си.

— Как?

— Има разни снимки и други неща и ме заплаши, че ако не му се подчинявам, ще ги изпрати в полицията.

— Не ни интересува вашият интимен живот — каза Мечката, — кажете ни за снимките.

Настъпи тишина, после се чу ридаене, което бе отрязано. Разговорът продължи от средата на изречението:

— … неудобно да говоря за това — каза Паулус с измъчен глас.

— Значи близнаците фон Графенлауб не са били единствените замесени малолетни — каза Мечката.

— Не.

— Колко годишни бяха?

— Различно. Обикновено бяха петнайсет-шестнайсетгодишни и нагоре.

— Но невинаги.

— Не.

— На колко години бяха най-малките?

Отново настъпи тишина и Мечката каза нещо окуражително.

Паулус отговори неохотно:

— Мисля, че бяха на около дванайсет или нещо такова. Не съм сигурен.

Чарли фон Бек строши чашата си за кафе в пода. Беше побелял от гняв. Фицдуейн спря касетофона.

— Идиот, тъп, безотговорен идиот — изкрещя съдията. — Как е могъл?!

— Успокой се, Чарли — каза Шефът, — изкара ми акъла. Надявам се, че поне си беше изпил кафето.

Чарли фон Бек се усмихна против волята си. Шефът изчака малко, за да се увери, че съдията се е овладял и след това даде знак на Фицдуейн да продължи.

— Къде се осъществяваха тези срещи? — попита гласът на Мечката.

— Ами, на различни места.

— Например? Във вашата къща?

— О, не, никога при мен. Балак обичаше нещата да стават така, както той иска. Предпочиташе определена обстановка, искаше всичко, от което се нуждае, да му е под ръка, опиати и разни други работи.

— Тогава къде ходехте?

— Невинаги знаех къде отиваме. Случваше се да дойде да ме вземе и да ме заведе някъде с превръзка на очите. Той обича да играе на разни игри. Понякога се правеше, че не ме познава и че се срещаме за първи път.

— Ходили ли сте в апартамента на Ерика?

— Да, но сравнително рядко. В повечето случаи отивахме в ателието на Балак до реката.

— Споменахте, че Балак обичал определена обстановка — каза Мечката. — Бихте ли я описали? Защо това е толкова важно?

— Той обича ритуалите — каза Паулус с несигурен глас.

— Какви например?

— Ами например черна магия, но само наужким. По-скоро пародия на черно магьосничество, но с черните свещници и жертвоприношенията на хора, но не истински, а наужким. Беше зловещо.

Фицдуейн се намеси:

— Можете ли да опишете стаите, където сте били?

— Имаше няколко такива стаи. Всички бяха обзаведени еднакво с пурпурночервени стени, черни копринени завеси и мирис на тамян. Понякога ние носехме маски, а друг път тези, които водеше.

— Разкажете ни по-подробно за жертвоприношенията — каза Мечката. — Споменахте, че имало мними жертвоприношения на хора.

— Идеята бе, жертвата да умре, когато се достигне оргазъм. Ерика много го харесваше. Тя имаше един масивен нож с широко острие и много обичаше да го размахва. Вземаше котка и точно във върховия момент я убиваше и целият ме обливаше в кръв — чу се звук на погнуса, рязко прекъснат от пауза при редактирането.

Шефът направи знак на Фицдуейн да спре касетофона. Личеше си, че чутото го е разтърсило.

— И после са започнали с хора — каза той. — Направо ми се гади. Има ли още много?

— Не — каза Мечката, — ще ви го предам накратко, ако искате.

Шефът се замисли. След около почти минута той вдигна поглед към Мечката:

— Всичко съвпада. Толкова е гадно… перверзно и демонично.

— После го попитахме за ножа — каза Мечката. — Балак казал на Паулус, че са му го правили по поръчка. Бил е копие на ритуален нож за жертвоприношения, използван от езически култ в Ирландия. Видял го е в някаква книга и много му е харесал. Очевидно притежава цяла библиотека с порнографски материали, брошури за черна магия и тъмната страна на човешкото поведение. Използва ги, за да си организира игрите. Най-важните правила са записани в една книга, която нарича Магическата.

— Това е книга с напътствия по черна магия, нали? — намеси се Кершдорф. — Преди години имаше подобен случай, където се оказа, че черномагьосничеството е пак сексуално мотивирано.

— Кой друг, освен Балак, Ерика и децата е бил замесен? — попита Шефът. — Имало ли е друг човек или само той е бил резервата от отбора на възрастните?

— Имало е и други — каза Мечката, — но винаги са били с маски. Паулус смята, че е разпознал някои от тях по гласовете — Мечката подаде един списък с имена, на Шефа, който поклати глава. Не беше много изненадан, че вижда името на един посланик, но останалите бяха все хора от управляващите среди.

— Понякога е имало и млади проституиращи мъже — каза Мечката. — Спомена няколко, но само с малките им имена. Единият от тях се е казвал Клаус — описанието съвпада, бил е Клаус Миндер. На един друг му викали Маймуната. Тъй като е знаел, че Клаус и Маймуната вършат едно, и също, Айво е притиснал Маймуната и явно се е поувлякъл при опитите си да го накара да си развърже езика. Айво се е опитвал да намери убиеца на Клаус Миндер — горкото момче. Всъщност Сър Айво. Разбрал е твърде много неща и това го уби.

— Хайни — каза Шефът, — наистина смятам, че чухме достатъчно. Въпросът е как да заловим този психопат, без да рискуваме живота на хората си?

— И за това сме помислили — каза Фицдуейн, — решихме да се възползваме от тактиката на древните гърци.

Бяха на един отдалечен пробен полигон, част от военната база в Санд. Мъжът с маскировъчните дрехи имаше вид на човек, който прекарва много време в планината. По-светлата кожа около очите му очевидно показваше, че доста време е носил ски очила. По чин бе майор, елитен гренадир от швейцарската армия и експерт по борбата с тероризма. Обикновено сътрудничеше на отдела за борба с тероризма към федералната полиция, но нерядко предоставяше услугите си на кантонните и градски служби за опазване на реда. Специалността му бяха експлозивите.

— Не сте ли мислили да взривите входа? — попита нерешително той. — Тогава ще можете да използвате почти всякакъв вид експлозив, пък и доколкото съм чувал, доста често се прилага. Войниците го правят от години, когато не им се влиза през някоя врата — каза той весело.

— Много смешно — каза Мечката, — нали ако взривим входа ще навредим на всички, които стоят наоколо.

— И тъй като един от тях вероятно ще съм аз — каза Фицдуейн, — предложението ви никак не ми харесва, макар и да знам, че в него няма зъл умисъл.

Майорът се втрещи.

— Скъпи ми друже, та ние няма да позволим дори и косъм да падне от главата ти. Можем съвсем точно да изчислим колко и какъв експлозив ще е необходим. Ще се чуе само „бум“ и виж ти, врата!

— Навремето познавах един смахнат от Специалните служби на САЩ, който все си играеше с експлозиви — каза Фицдуейн. — Викаха му Дучински безпроблемния, защото всеки път щом му поставеха някаква задача, свързана с експлозиви, независимо колко трудна бе тя, той все казваше: „Няма проблеми, приятел“ и започваше да действа. Наистина си разбираше от работата.

— Ето, видяхте ли — каза майорът.

— Докато един ден не взриви себе си — продължи Фицдуейн — и половината момчета от един елитен отряд. Оттогава не вярвам много-много на експлозивите. Предполагам, че едва ли ще искате да чуете последните му думи.

— Не — отговори майорът.

— Освен това нашата мишена много си пада по мини и разни други клопки, които да слага в стените и които лесно могат да се задействат от външен взрив. Трябва ни насочен взрив, който ще избие преградата и ще неутрализира всички заложени клопки.

Един камион бавно се приближи до тях. Отзад имаше нещо, което приличаше на правоъгълен сандък, голям колкото врата, но с дебелина петнайсет сантиметра. Камионът се изравни с тях и спря. От него изскочиха трима войника, развързаха сандъка, свалиха го и го облегнаха на тухлената стена на старо тренировъчно укрепление, на което имаше монтирана една бронирана метална плоча.

— Ако застанете пред сандъка, няма да ви се случи нищо — каза майорът, — но практиката изисква да се спазват правилата за безопасност.

Фицдуейн и Мечката не чакаха втора покана. Застанаха зад прикритието на наблюдателен бункер, който гледаше към сандъка под прав ъгъл. Към тях се присъединиха и войниците. Накрая дойде и майорът, без да бърза, сякаш, за да докаже вярата си в собствените си способности. Сложиха си стоманени шлемове. Фицдуейн се почувства като глупак.

Майорът държеше един малък радиопредавател с формата на химикалка.

— Запознати ли сте с принципа на действие на насочения или както някои го наричат, фокусирания взрив? — попита той.

Фицдуейн и Мечката кимнаха. Идеята за създаването на насочен взрив се породила от откритието, че силата на взрива може да бъде направлявана, като експлозивът се постави в контейнер с определена форма и отвор, откъдето да се освободи енергията. Пробивната сила ще търси освобождаване по пътя на най-малкото съпротивление, след което освобождаването ще продължи по инерция. В последствие този принцип бил доразвит и започнало използването на експлозиви във вид на лента, от която можели да се изрязват необходимите форми.

— Щях да съм по-спокоен, ако трябваше да се пробие само един вид материал — каза майорът. — Да беше само бронираната плоча, няма проблем, но когато се добави и друг материал, понякога се случват странни неща. В този случай зарядите са в задната част на сандъка. В центъра е поставен слой от кевлар, подсилен с керамични плочи. Не можем да използваме бронирани плочи, защото ще стане много тежко. Отпред сме оставили място за картина, както искате. Не е необходимо да се отваря целият сандък, за да се види картината, в противен случай ще стане доста неудобно. Затова отпред сме поставили вратички на панти.

— Много ми е любопитно дали взривът ще увреди картината — попита Фицдуейн, — защото отпред ще сложим нещо наистина ценно, за да можем да заинтригуваме нашата мишена, а като ви знам какви сте вие швейцарците, ако с картината се случи нещо, накрая ще ми връчат сметката.

Майорът въздъхна.

— Хер Фицдуейн, допускам, че това е опит за остроумие от ваша страна, но дори и да не е, искам да ви уверя, че картината ще остане непокътната. Цялата мощ на експлозива ще е насочена към стената. Картината няма дори да помръдне. Гледайте!

Натисна един бутон на предавателя. Чу се приглушен трясък. Част от бронираната плоча падна заедно със стената сякаш бе отрязана с бръснач. Нямаше дим. Вдигна се прах от отломките и вятърът го отвя.

Фицдуейн се приближи до предната част на сандъка и отвори вратите. На мястото на картината бе поставен голям плакат възхваляващ „Суисеър“. Плакатът бе непокътнат, Фицдуейн се обърна към майора, който самодоволно бе скръстил ръце:

— В Троя щяха да ви боготворят — хвърли поглед към сандъка. — Мисля, че можем да внесем някои подобрения — добави той, — доколко сте запознат с гранатите с паралитичен газ?

— Саймън — каза Фицдуейн в слушалката, — утре ще правиш ли обичайния си обеден салон?

Балак се засмя:

— Да, както винаги. За мен ще е удоволствие да те видя.

— Искам просто да се сбогувам. Вече си тръгвам. Направих всичко, което бе по силите ми и е време да се прибирам у дома.

Балак отново се засмя:

— Ти видя Берн от доста по-различен ъгъл, отколкото обикновените туристи. Ще ни липсваш. Чакам те утре.

— Чао — каза Фицдуейн, затвори телефона и погледна Мечката. — Сега всичко е в ръцете на Паулус фон Бек. Как ще действаме, по план „А“ или план „Б“?

Излязоха от „Кирхенфелдщрасе“ и се насочиха към полицейското управление, където прекараха два часа в тренировка по стрелба. Мечката бе добър инструктор и Фицдуейн почувства как старите му умения се възвръщат. Последните двайсет минути стреляха с патрони „Глейзер“.

— Зарядите на ловната ти пушка са направени по подобие на тези — каза Мечката, — ако ти се струва, че деветмилиметровите патрони не са достатъчно ефективни, както всъщност си е, помисли върху факта, че попаденията с Тлейзер са деветдесет процента смъртоносни.

Фицдуейн вдигна един патрон „Глейзер“.

— А да не би само добрите момчета да имат право да ги ползват?

— Продажбата им е ограничена — каза Мечката.

Фицдуейн вдигна въпросително вежда: — Нима?

— Не — каза Мечката.

Шефът на Крипо и Килмара говореха по специалната линия.

Килмара беше разтревожен:

— Няма ли някакъв друг начин? Хюго вече не е на двайсет. С възрастта рефлексите стават по-бавни.

— Това е негова идея — каза Шефът. — Знаеш какво се случи, когато влязохме по обичайния начин, имам предвид „Мюри“. Дадохме жертви. Хюго смята, че при успешно влизане, ще сме спечелили битката наполовина. Ако Балак е там, то заради собствената си безопасност няма да може да пусне в действие хитрите си трикове и тогава задържането му ще е въпрос на рутина.

— Ами ако Балак не е сам?

— Фицдуейн няма да направи нищо, преди да е задействал насочения взрив. Освен това има заложени и гранати с паралитичен газ. Това би трябвало да му осигури достатъчно време и да ни помогне да стигнем до него бързо. Предвидили сме най-добрите си хора за тази операция.

— Бих искал да можехте да изкарате Балак от леговището му — каза Килмара. — Един Бог знае какво има в склада си.

— Ще се опитаме. Примамката ще е картината, която Паулус ще занесе. Ако Балак се хване, тогава дори няма да се наложи Фицдуейн да взема участие в арестуването му. Но ако не се съгласи, то ще трябва да действаме по план „Б“. Смяташ ли, че Фицдуейн ще се справи?

Килмара въздъхна:

— Той е достатъчно добър, но въпреки това, тая работа не ми харесва. Чувствам се отговорен за него.

— Съгласен съм, но погледни нещата от този ъгъл — та ние нямаме избор. Балак ще подуши ченге от един километър, независимо кого ще пратим. Фицдуейн ще може да влезе, без да събужда подозрение. А оттам нататък ще трябва само да стискаме палци.

— Я ми кажи нещо повече за въпросния Паулус — попита Килмара. — Нали той е имал връзка с Балак. Откъде да сме сигурни, че няма да ни издаде? Ако това стане, Хюго е мъртъв.

— Чарли фон Бек залага главата си, че можем да разчитаме на него. И Фицдуейн и Мечката смятат, че не лъже. Освен това, мои хора го следят, а телефонът му се подслушва и може да бъде, прекъснат веднага, щом се установи, че сме сгрешили в преценката си.

— Има много други начини да се предаде съобщение, освен по телефона — каза Килмара.

— По това време утре всичко ще е свършило.

— И не забравяй гражданските права на Балак.

— Гражданските му права могат да вървят на майната си — каза Шефът.

Като затвори телефона, Килмара се завъртя със стола си и се обърна с лице към човка в креслото насреща му.

— Мисля, че схвана идеята.

Мъжът от Мосад се усмихна и кимна.

— Как се чувстваш сега, когато отново си в Ирландия? — попита Килмара.

— Не се е променило кой знае колко — каза мъжът от Мосад.

— Кажи ми за Американското посолство и другите неща — каза Килмара. — Ще пийнеш ли нещо? — той извади бутилка ирландско уиски и две чаши от чекмеджето на бюрото си. Когато разговорът им приключи, навън се бе стъмнило, а бутилката бе празна.

Момчето беше с гръб към него. Беше се отвило по време на съня си и от кръста нагоре бе голо. Паулус не можеше да си спомни кога и как бе дошло. Погали го по гърба, опитвайки се да си спомни как изглежда. Косата му бе златисто руса. Бузите му — покрити с все още мек мъх. Вероятно бе на не повече от петнайсет. Паулус усети, че се възбужда. Приближи се към момчето и плъзна ръка към пениса му. Под опитната му ръка той се втвърди и уголеми. Притисна се плътно, триейки слабините си в меките му задни части.

Момчето поддаде. Внезапно на Паулус му се прииска да види как изглежда. Държейки с една ръка слабините му, той обърна главата му към себе си. Момчето се изви към него и изведнъж сякаш стана по-едро и по-възрастно и някак си се надвеси отгоре му, стискайки в ръка масивен нож с широко острие. Ножът се спусна към гърлото му. Паулус отвори уста, за да извика, но вече бе твърде късно. Болката беше непоносима. Пред очите му бликна кръв — неговата собствена.

Усети, че някой го дърпа за ръката. Не искаше да отвори очи. Бе плувнал в пот. Дишаше тежко.

— Викахте насън — каза един глас.

Паулус погледна. Пред него стоеше дежурният детектив. Носеше автоматичен пистолет в раменния си кобур, а в дясната си ръка държеше автомат „Хеклер“ и „Кох МП-5“. Вратата на спалнята зад него бе отворена и Паулус видя отвън още един полицай.

— Съжалявам — промълви той, — сънувах лош сън.

По-скоро кошмар, помисли си детективът. Лицето му бе безизразно.

— Желаете ли нещо?

Не мога да го направя, помисли си Паулус. Вдигна поглед към него:

— Не, благодаря.

Детективът понечи да излезе.

— Колко е часът? — попита Паулус.

Полицаят погледна часовника си. Трябваше да съобщи за случилото се.

— Четири без петнайсет — каза той и затвори вратата след себе си.

Паулус лежеше и мислеше за цената на предателството.

Балак пиеше портокалов сок и слушаше записа на разговора си с Фицдуейн. Гласовият анализатор не показа нищо подозрително. Явно се нуждаеше от повече материал за работа. В миналото доста му бе помагал. Вероятно сега се произвеждат по-съвършени модели, мислеше си Балак, но не смяташе, че и те биха заменили интуицията му.

Дали го подозираха? По-скоро не. Фицдуейн се бе обаждал не един път и се бяха разбирали добре. Щеше да е по-подозрително, ако не се бе обадил да си вземе довиждане. Беше последният му ден в Берн, а и както изглеждаше, бе последният ден и на ирландеца. Какво съвпадение. Заложи твърде много и май щеше да е по-разумно да тръгне без отлагане.

И все пак, щеше да е много вълнуващо да проследи всичко до край. В края на краищата, когато човек е тръгнал да покорява върхове, лошото време не може да го уплаши. Постижението си струваше заради опасностите, които човек е преодолял. Рискувам живота си, помисли си Балак и през тялото му премина тръпка на удоволствие.

По-късно той отново премисли положението и реши, че допълнителна осигуровка няма да му навреди. В хазарта няма нищо лошо, но само добрият играч знае кога да спре. Вдигна телефона и набра един номер. Казаха му, че тръгват незабавно и че ще бъдат на линия далеч преди обед.

Фицдуейн стана рано и Мечката го закара във „Вайзенплац“. Час и половина се упражнява в ръкопашен бой с един полицейски инструктор, който нямаше никакво чувство за хумор. Към края на тренировката, насинен и натъртен, Фицдуейн приложи някоя и друга хватка, която бе научил от престоя си във военновъздушните сили. Изнесоха инструктора на носилка.

Мечката го гледаше невярващо:

— Никога не съм и подозирал, че притежаваш подобни умения.

Фицдуейн се бе поуспокоил:

— Не се гордея особено с това. Помага само в редки случаи — усмихна се крачно. — Човек трябва да се бори с разума си.

Следващия един час прекараха в стрелба с патрони „Глейзер“, тренирайки реакция на стрелба в затворено помещение, Фицдуейн се справи блестящо. Дрехите му се пропиха с миризма на барут. Изкъпа се, преоблече се и от миризмата не остана и помен.

Съдия-следователят погледна братовчед си. Паулус бе пребледнял от страх и безсъние. Беше облечен безукорно, но от него се носеше миризма на лосион за след бръснене с лек привкус на повръщано. Несъмнено той бе най-слабото звено в плана. За щастие, нервността и притеснението му спокойно можеха да бъдат причинени и от друго: опита му да измами и притежателя на картината и музея. Легендата беше добра, но дали бе достатъчно достоверна — е, това щеше да покаже времето.

Гледайки Паулус с други очи, откак бе чул признанията му, Чарли фон Бек се питаше дали скалъпената от тях измама не бе всъщност повторение на нещо, което се е случвало и преди. Паулус винаги бе живял нашироко, което, като се има предвид заплатата му и личните му средства, бе донякъде учудващо. Може би вече се поувличаше, помисли си фон Бек. Допреди да чуе записа, той би поверил живота си в ръцете на Паулус. Не трябваше да променя мнението си, само защото интимният живот на братовчед му бе попреминал границата? В края на краищата бяха роднини.

Радиото непрекъснато пукаше и пращеше — бойните групи докладваха. Чарли фон Бек погледна часовника си. Беше рано за телефонното обаждане.

Паулус захлупи лице и се разрида, после вдигна глава и каза:

— Не мога… не мога да го направя. Страх ме е от него. Ти не знаеш колко силен е той. Винаги усеща, когато има нещо нередно. Ще разбере, че му кроим нещо — гласът на Паулус премина в ужасен писък: — Ти не разбираш — той ще ме убие!

Шефът на Крипо му подаде две таблетки и чаша вода.

— Това е валиум — каза той, — вземи.

Паулус послушно глътна таблетките. Шефът изчака няколко минути и после започна да му говори утешително:

— Успокой се. Дишай дълбоко. Затвори очи и не мисли за нищо. Няма за какво да се притесняваш. След няколко часа всичко ще е свършило.

Паулус се отпусна на стола, затвори очи и се заслуша в равномерния глас на Шефа. Звукът го успокояваше и му вдъхваше увереност. Не разбираше думите, но това нямаше значение. Унесе се. След двайсет минути се събуди освежен. Като отвори очи видя Шефа, който му се усмихваше. Пиеше чай. На масата имаше няколко празни чаши, а Чарли държеше чайник.

— С мляко или с лимон?

Паулус изпи чая си на малки глътки, държейки чашата с две ръце. Беше спокоен. Вече знаеше какво трябва да направи.

— Хайде да повторим всичко за последно — усмихна се Шефът. — Повторението е майка на знанието.

Паулус го погледна:

— Не се притеснявайте. Вече съм добре.

— Все пак нека да повторим плана.

Паулус кимна:

— Ще се обадя на Балак и ще му кажа, че имам една картина за оценка, но се нуждая от още едно мнение и че ще му бъда признателен, ако веднага дойде и я погледне. Ще му кажа, че е много важно и ще намекна, че имам възможност да я взема за много по-малко, отколкото струва. Ще му дам да разбере, че правя това за собствена изгода зад гърба на музея. Ще му обясня, че не смея да предприемам нищо преди втори човек да потвърди моята оценка, защото рискът е голям. Ще му кажа, че може да делим, ако потвърди стойността на картината.

— Балак не би трябвало да се усъмни в нищо до тук — каза Шефът. — Ти и преди си искал мнението му, нали?

— Не един път. Той има набито око. За първи път обаче, ще му предлагам да делим, макар че той на няколко пъти го е подхвърлял уж на шега.

— Мисля, че ще се хване — каза Чарли фон Бек. — Сега ни трябва някакво правдоподобно обяснение за времето, когато това ще стане. Мисля, че ще го заинтригува. Той обича да корумпира хората.

— Ще подчертая, че наистина е спешно и ще му предложа да мине към музея още днес, защото не смея да я държа по-дълго тук, да не би някой да я види.

— А кой е предполагаемият притежател на картината?

— Един дипломат, който се е забъркал с едно момиче и му трябват пари в брой веднага, за да потули работата. Смята, че картината си струва парите, но не знае, че е много по-скъпа.

— А каква е картината? — попита Чарли фон Бек.

— Няма да му кажа това по телефона. Искам да му изостря апетита. Той обича игрите.

— Да, знаем — каза Чарли фон Бек и погледна отново часовника си.

— Това е колаж на Пикасо — каза Паулус. — Въпросът е дали това е истински Пикасо или творба на художник от школата на Пикасо.

— Е и какъв е отговорът? Истински Пикасо ли е?

— Да.

— Колко струва? — попита Шефът.

— Около половин милион долара. Не е съвсем характерна за Пикасо творба, а и не всеки обича колажите.

— Половин милион долара? — възкликна Шефът. — Надявам се да не се стигне до стрелба или поне швейцарският франк да качи курса си спрямо долара. Откъде я взе?

— Предпочитам да не казвам.

— Сигурен ли си, че Балак никога не я е виждал? — попита Чарли.

— През последните двайсет години е била на един таван. Опит да се избегне британският данък наследство.

— Нормално, това са толкова пари — каза Шефът, който обичаше ясните мотиви. — Самият аз като малък правех колажи. Все още пазя някои от тях.

— Жалко, че не се казваш Пикасо — каза Чарли фон Бек. Часовникът му започна да пиука.

— Твой ред е — каза Шефът на Паулус.

Паулус вдигна телефона.

Мъжът, който беше на третия етаж в склада срещу ателието на Балак, каза нещо по радиото си. Тъкмо приключи и от асансьора се показа партньорът му, който все още напъхваше крачолите си в ботушите.

— Има ли нещо?

Мъжът със силно увеличителния бинокъл кимна:

— Един мерцедес с цюрихски номер остави трима типа и замина. Единият каза нещо по домофона и Балак ги пусна да влязат. И тримата носят сакове. Записах всичко на касета — той посочи поставената на статив видеокамера.

— Странно — каза новодошлият. — Не ни ли казаха, че Балак спазвал строг режим и когато рисувал, не пускал никого.

— Да, прав си — каза този с бинокъла.

Другият превъртя лентата и натисна клавиша за възпроизвеждане. Лицата не се виждаха ясно. Последният от тримата се обърна и се огледа, преди стоманената врата да се затвори след него.

Новодошлият попита:

— Какво мислиш за това?

— Същото, каквото и ти — отговори мъжът с бинокъла. — Последният от тримата е Анжело Лестони, което означава, че другите двама са брат му Пиетро и братовчед му…

— Юлиус — каза другият. — Докладва ли за това?

— Да.

Другият сложи противокуршумната си жилетка и започна да проверява снайпера, монтиран на стойка. Беше модел „Хеклер и Кох“ с много прецизен мерник и бърза последователна стрелба. Хрумна му, че сигурно струва колкото едно порше втора ръка. Погали ръчно изработения приклад и си помисли, че сигурно щеше да предпочете пушката.

Мечката и Фицдуейн бяха в залата за съвещания на полицейското управление. Новината току-що бе дошла. Балак имал много работа и не можел да излезе от ателието, но с удоволствие щял да хвърли един поглед на картината, ако Паулус я донесе по обяд. Щели да поговорят, когато си тръгнат останалите гости.

Палачът не желаеше да напусне бърлогата си. Значи оставаше план „Б“. Фицдуейн не се изненада.

Мечката правеше последен преглед на подробностите на операцията с десетимата мъже от атакуващия отряд. На една голяма дъска бе окачен плана на разположението на ателието на Балак, който бяха взели от градския планов отдел. С показалка в ръка Мечката повтаряше ключовите етапи.

— Повечето от вас участваха в операцията в „Мюри“. Знаете какво може да се случи, ако се опитаме да влезем с взлом. Има голяма вероятност да дадем жертви и няма никаква гаранция, че ще заловим Палача. Всъщност е много по-вероятно да не го заловим.

Ето защо нашата идея е да вкараме човек вътре, който да не му позволи да се измъкне и да задейства скритите си капани. Този човек е Хюго Фицдуейн, виждаме до мен. Огледайте го добре — не искам да го застреляте по грешка.

Той се обърна към Фицдуейн, който каза:

— Нито пък аз.

Чу се смях.

— Имаме плана на ателието на Балак, но ако вземем предвид това, което знаем за него, вероятно във вътрешността на сградата са направени промени. Един Бог знае какви изненади е сложил в стените. Ето защо е изключително важно да го неутрализираме, преди да е напуснал главното си ателие — това е голямата стая на приземния етаж, където се влиза направо от главния вход и където той си е устроил ателие и приемна. За късмет, понеже той посреща гости по обяд от дванайсет до два, ние знаем какво представлява то — той посочи чертежа зад себе си. — Балак има навика да не се свързва с никого до обяд, ако не се смята телефона, но дори и тогава обикновено отговаря телефонният му секретар. След това той приема приятели, които идват по различно време, но най-късно до два, когато отново се заключва сам. Това е съвсем приемлив навик за един художник и много удобен за един терорист.

Хер Фицдуейн, който на няколко пъти се е отбивал при него за обяд твърди, че обикновено гостите се появяват не по-рано от дванайсет и двайсет. Ето защо смятаме да приключим с всичко до тогава. Не желаем невинни граждани да попаднат в престрелката.

Сега нека да повторим последователността на действията ни. Първо — веднага след дванадесет Паулус фон Бек пристига с камиона за доставки, носейки картината, която е поставена в сандък. С него ще има двама носачи. Ако имаме късмет, може да ги пуснат да влязат в ателието и те ще задържат Балак веднага. По-вероятно е обаче, учтиво да ги помолят да оставят картината след първата входна врата. Не забравяйте, че той има много добра предохранителна система включваща три врати, които могат да се отварят само, ако другите две са затворени. Това е някакъв вид въздушна ключалка и обикновено се използва в сгради, които се нуждаят от силна охрана. Подобна преграда трудно може да се премине, защото и трите врати са от стомана. Всъщност, точно това ни подтикна към идеята за Троянския кон.

Второ — няколко минути след Паулус ще се появи и Фицдуейн. Ако Балак не позволи на носачите да влязат, както предполагаме, че ще стане, тогава Фицдуейн ще предложи на Паулус да му помогне да внесат сандъка. Двамата ще го вкарат в студиото и ще го подпрат на стената. Според Паулус, в ателието имало едно място, където Балак закачал картините, които ще оценява — нещо във връзка със светлината — което е отбелязано на диаграмата ето тук.

Трето — сега вече навлизаме в решаващата фаза, но на Фицдуейн се пада задачата да неутрализира Балак и взриви насочения експлозив. След което нахлуваме ние и моментално поставяме Балак под арест. Някакви въпроси?

Заместник-командирът на атакуващия отряд попита:

— Паулус ще бъде ли въоръжен?

— Не — каза Мечката. — На времето е бил в близки взаимоотношения с Балак. Едва ли е замесен в нещо сериозно, но предпочитаме да не рискуваме.

— Ами ако дойдат гостите преди хер Фицдуейн да е задействал взрива? — попита лейтенантът.

Мечката направи гримаса:

— Хер Фицдуейн ще трябва да не допуска такова нещо. Ще трябва да действа при първа възможност. Планът ни не е съвършен, но засега е най-добрият.

Имаше още въпроси и още доизясняване на различните точки на плана. Това, че момчетата от атакуващия отряд явно си разбираха от работата, поуспокои малко Фицдуейн, но така или иначе те щяха да са отвън, когато той започнеше да действа и за няколко жизненоважни секунди — според изчисленията между двайсет и трийсет — той щеше да е насаме с невъоръжения и несигурен Паулус и многократния убиец. Обядът не обещаваше да е забавен.

Въпросите и обясненията бяха приключили. Хората от атакуващия отряд се изнизаха покрай Фицдуейн, най-отзад вървеше командирът. Той подаде ръка на Фицдуейн.

— Хер Фицдуейн, моите хора и аз ви желаем късмет.

— Когато всичко свърши, ще пийнем заедно — каза Мечката, — аз черпя.

Фицдуейн се усмихна:

— Доста ще се изръсиш.

Командирът на отряда отдаде чест и излезе.

Паулус фон Бек надзираваше товаренето на сандъка с колажа на Пикасо. Притесняваше се не толкова за самата картина, макар и това да имаше значение, колкото за това дали Балак няма да забележи нещо необичайно в поведението на носачите. Полицаите с гащеризони не бяха свикнали да пренасят картина, която струваше два пъти повече от това, което можеха да припечелят от работата си за цял живот. Повториха всичко няколко пъти докато не започнаха да се движат и да действат като обучени носачи — или поне на пръв поглед.

Мислеше си, че всяка работа има свой собствен стил. Може би хората смятат, че щом някой е облечен с гащеризон, значи е носач. Нещата не са толкова прости. Човек, чиято работа е да разнася разни неща, скоро си изработва определени похвати за вдигане и носене, които карат и най-тежката работа да изглежда лека.

Според него, полицаите не се справяха много добре. Използваха твърде много сила и твърде малко акъл, за да повдигнат тежкия сандък. „Е, какво друго можеше да се очаква от полицаи — помисли си той“. Върна се припряно до кабинета си. Нямаше време, за да се приготви. Господи, само след няколко минути, може би щеше да е мъртъв или поне тежко ранен.

Сърцето му биеше силно, на челото му изби пот. Хвърли един поглед към валиума, който Шефът на Крипо бе оставил в една чинийка. Изкушаваше го. Взе хапчето с два пръста. Ето как започва пристрастяването, помисли си той. Физиологична зависимост. Дали това не беше същото като сексуалните му желания? В това ли се коренеше връзката му с Балак?

Захвърли ядно валиума. Каквото е било, било. Сега трябваше да се съсредоточи и да направи това, което е нужно. Отключи куфарчето си и извади един четиридесет и петкалибров автоматичен пистолет „Детоникс“. Прототипът му бе американският четиридесет и петкалибров „Колт“, но пистолетът „Детоникс“ беше по-лек и по-малък, предназначен да се крие по тялото.

Зареди и го пъхна отзад на колана си. От опит знаеше, че нищо не личи. Не един път го бе носил, когато пренасяше ценни произведения на изкуството и знаеше как да го използва. Това бе Швейцария. Паулус фон Бек, експерт и скулптор бе също и капитан от швейцарската армия.

Чарли фон Бек влезе в стаята, затвори вратата и се облегна на нея. Спомни си времето, когато той и Паулус бяха като братя.

— Знаеш ли, Паулус — каза той, — напоследък през главата ми минаха доста неласкателни мисли по твой адрес.

Паулус се усмихна.

— Самият аз се чувствах по същия начин.

— Обичаш някого, вярваш му и изведнъж разбираш, че той има някакъв недостатък, който те наранява — каза Чарли фон Бек. — Чувстваш се предаден и започваш да се питаш много неща. Намразваш човека, когото си обичал, искаш да му причиниш болка, за да си отмъстиш за болката, която той ти е причинил.

— Това е съвсем естествено — каза Паулус. Понечи да излезе от стаята. Чарли все още бе облегнат на вратата, сякаш не знаеше какво да направи.

— Трябва да тръгвам — каза Паулус. — Успокой се, нямам нужда от напомняне. Зная какво се иска от мен.

— Идиот такъв — каза фон Бек, прегърна неумело Паулус и после отстъпи назад смутено. — Явно кръвта вода не става…

— Не се притеснявай, няма да предам името фон Бек.

— Зная — каза Чарли и отстъпи от вратата. През прозореца видя как Паулус се качи в колата си и потегли. Камионът за доставки с двамата полицаи и сандъка с Пикасо го последва.

Чудеше се дали не трябваше да накара Паулус да остави пистолета. Шефът смяташе, че не трябва да е въоръжен, а и Фицдуейн знаеше, че Паулус няма да носи оръжие. Ами ако все пак Паулус ги предадеше?

Надяваше се, че Балак няма навика да прегръща гостите си за добре дошли. Погледна часовника си. Какъвто и да беше изходът от операцията, след един час всичко щеше да свърши. Излезе от музея и се запъти към полицейското управление.

— С колко време разполагаме? — попита ядно Шефът на Крипо, цялото му същество излъчваше гняв, но гласът му бе овладян или почти овладян. В ръката си държеше бележка.

— Пет-шест минути — каза Мечката. — Чарли току-що се обади, Паулус е тръгнал. Всъщност може би вече е там.

Шефът пъхна бележката под носа на Мечката — братята Лестони са там, заедно с братовчед си. Мечката го погледна изненадано.

— Но това съобщение е пристигнало почти преди час! Виж времето на получаване.

— Пак са оплели конците — каза Шефът, — имало някакъв нов в оперативна, който още не можел да се ориентира, но това вече няма значение.

Колата на Фицдуейн бе отворена. Зад нея имаше редица от полицейски коли и джипове, готови да предотвратят всякакъв достъп до студиото от страна на случайни минувачи, щом Фицдуейн влезеше. Войскови части бяха в бойна готовност. Групата за наблюдение от въздуха щеше да пристигне всеки момент.

— Кои са тия Лестони? — попита Фицдуейн.

Шефът поклати глава:

— Не можеш да влезеш. Трябва да го направим по стария начин, с атакуващ отряд.

— Фамилия Лестони — каза Мечката, — са професионални телохранители, които обикновено се наемат от много неприятни хора от сорта на Либийската народна служба и сирийските тайни служби. Най-доброто, което може да се каже за Лестони е, че работата им е да предпазват. Макар и да няма доказателства, мнозинството от полицейските служби и разузнавателни агенции, обаче, смятат, че Лестони са отговорни за единадесет удара или поне за толкова знаем.

— Защо не ги приберете за неприлично поведение? — попита Фицдуейн. — Има ли заповед за залавянето им?

— Интерпол е издал заповед за следене и докладване — каза Шефът, — но не и за задържането им. Подобни типове обикновено изхвърляме от Швейцария за неправилно паркиране, а евреите ги довършват в някоя тъмна уличка. Не е там работата, лошото е, че вече е твърде късно. Пристигнали са в ателието на Балак преди около час.

— Може би колекционират творби на изкуството — сухо каза Фицдуейн. Той слушаше разсеяно, защото проверяваше оръжията си и другите неща. Дистанционният детонатор за насочения експлозив бе прикрепен за лявата му китка, точно над часовника му. Един миниатюрен радиопредавател щеше да държи в течение полицаите отвън. Носеше деветмилиметров „SIG“ с патрони „Глейзер“ и два резервни пълнителя. В кобур на глезена имаше един тридесет и осемкалибров „Смит и Уесън“, а отзад на колана си имаше нож. В левия джоб на сакото си носеше миниатюрна газова граната, а в десния — еднократни пластмасови белезници. Под ризата си бе облякъл противокуршумна кевларена жилетка, направена като тенис фланелка. Всичко си беше на мястото. Доста необичайно облекло за приятелски обяд в град, който не е виждал война от Наполеоново време.

— Влизам — каза той — очевидно някой тъпак му бе задигнал гласа. Сам не повярва на ушите си.

Шефът вдигна ръка и каза отчетливо:

— Няма начин да влезеш сам срещу трима професионални телохранители и Балак. Забрави какво си обещал. Изключено е. Тяхната работа е да убиват хора и имат доста голям опит в това, а най-важното е, че си обичат работата. Имат добра мотивация, а и така или иначе са по-млади от теб. Рефлексите им са по-бързи. Нещата вече опират до биология и физиология.

Шефът грабна тефтера на един минаващ полицай, подпря го на колата и започна да рисува.

— Гледай сега — посочи той трите хикса, които бе написал, — ако се приближиш до Балак, поне един Лестони ще е готов да се намеси във всеки момент. Другите двама ще са на такива позиции, че единият ще е винаги малко зад теб, за да не можеш да го виждаш с периферното си зрение, а другият ще е на такова място, което попада точно в зоната на сляпата точка. Независимо от уменията ти, а дори и с подкрепата на насочения експлозив, аз не виждам как би могъл да се измъкнеш жив от там. Не забравяй, че колкото и да си подготвен и на теб ще ти подействат паралитичните гранати. Най-доброто, на което можеш да се надяваш, е да обезвредиш двама или най-много трима. Дотук си мъртъв. Питам, струва ли си да рискуваме? Не, не ми отговаряй, ти вече загуби играта. Ако все пак влезеш, единственото, което ще докажеш, е, че си смахнат или по-лошо — глупав.

— Не сме четирима срещу един — забравяш за Паулус.

Паулус не играе никаква роля. Първо не е въоръжен и второ, не сме сигурни дали няма да те предаде. Но дори и да се опита да се намеси на твоя страна, Лестони ще го претрепят като муха. Разбери, че тези хора убиват така, сякаш се бръснат. Всичко е въпрос на нагласа — те са хора без скрупули. Ето това ги прави опасни.

Като се качваше в колата, Фицдуейн се питаше дали Балак знае, че е разкрит. Може би не. Шефът слушаше нещо, което му съобщаваха по радиото. Бе го долепил до ухото си, защото колите палеха и нищо не се чуваше. Когато свърши, се обърна към Фицдуейн и каза:

— Сандъкът с картината е пристигнал. Както очаквахме, нашите хора не са били допуснати да влязат. Отвътре са излезли двама типа и са прибрали сандъка, Паулус е влязъл с тях.

— Това са Лестони — каза Мечката.

— Така изглежда — каза Шефът.

— Трябва да отида — каза Фицдуейн през отворената врата на колата. — Не мога да оставя Паулус сам. Ще измисля нещо — той затръшна вратата.

— Не! — извика Шефът, хвана дръжката и отвори врата. — Няма да го позволя. Твърде опасно е. Паулус ще трябва да се справи сам със ситуацията — посегна да вземе ключовете.

Мечката скочи напред и хвана Шефа за ръката.

— Господи Макс, глупаво е. Нямаме време за спорове.

— Той никъде няма да ходи — повтори Шефът упорито.

— Добре, компромисен вариант — каза Мечката. — Фицдуейн влиза, проверява как стоят нещата, извинява се, че не може да остане за обяд и си тръгва. Едва, когато излезе, взривяваме стената. Така ще сме сигурни, че Балак е вътре и ще имаме идея какво е вътрешното разположение, но Фицдуейн ще остане отвън, когато започне пукотевицата.

Шефът и Фицдуейн се гледаха напрегнато.

— Съгласен ли си? — попита Шефът. — И без излишно геройство. Пристигаш, оглеждаш и се измиташ, колкото можеш по-бързо.

Фицдуейн се усмихна:

— Добре звучи.

Шефът затвори вратата на колата:

— Ти си идиот. Но все пак ти желая късмет.

— Стойте наоколо — каза Фицдуейн, излезе от полицейския паркинг и подкара към ателието на Балак.

Балак обичаше обедния си прием. Така можеше да си почине — хем беше на собствена територия, където той водеше играта, а и времето бе ограничено. От дванайсет до два той си беше в къщи за няколко внимателно подбрани хора. Макар и на пръв поглед да изглеждаха случайни, всеки от тях бе внимателно проучен и можеше да си позволи илюзията, че води нормален живот. Знаеше, че се самозаблуждава, но това бе част от удоволствието.

Беше много удобно да си художник. Можеш да си позволиш някои ексцентричности, без хората да го приемат за ненормално. Много хора мислеха, че манията му за безопасност — тройната стоманена врата, камерата на входа, е всъщност един трик за увеличаване на пазарната стойност на картините му. Забулваше го тайнственост и хората ставаха по-любопитни. Балак смяташе, че ако човек иска да вземе истинската цена на работите си, трябва да разбира повече от драматично изкуство и не толкова от изобразително. Да вземем Пикасо и Салвадор Дали. Без съмнение, изкуството бе част от шоу бизнеса. А като се замисли човек, стигаше до извода, че същото се отнася и за тероризма.

— Аз съм човек на различните роли — каза си той. Мисълта му достави удоволствие. Отвори една бутилка бира и я изпи на един дъх на едри глътки. Тримата Лестони пуфтяха със сандъка и го нагласяха, следвайки указанията на Паулус, а той подскачаше около тях.

Балак съжали, че е извикал Лестони. Щяха да му развалят обедния прием. За нещастие, изглеждаха точно такива, каквито бяха — професионални убийци. Даже си бяха дошли с мрежестите маски за лице и искаха да ги носят и вътре, но той бе категоричен. Маските бяха свалени и сега висяха на една кука за картина като гротескна скулптура. В стаята се носеше ароматът на брилянтин за коса. „По дяволите“, каза си Балак. Беше в чудесно настроение.

Картината, макар и все още неразопакована, бе пристигнала по местоназначение. Паулус изглеждаше вече по-спокоен и започна да наглася осветлението, за да създаде желания ефект. Тримата Лестони заеха позициите си така, че можеха да наблюдават цялата стая.

Балак реши, че е излишно да ги представя на гостите като бизнесмени, които се интересуват от картините му, защото номерът нямаше да мине. Единствената търговска дейност, освен насилието, което предлагаха, бе продажбата на наркотици. А може би и продажба на оръжие — това нямаше да е чудно за Швейцария. Не, не става, щеше да каже, че са телохранители, които е наел, за да придадат малко респект на следващото му шоу и че сега репетират. Добрите граждани на Берн щяха да лапнат въдицата.

Индикаторът на вратата изпиука. Той погледна мониторите, вградени в стената — беше Фицдуейн, който идваше да се сбогува, преди да се върне на мрачния си и влажен остров. Имаше дистанционно управление на вратите. Натисна последователно бутоните и видя как Фицдуейн влиза. Последната врата се затвори зад него и той се появи в стаята. Ама че ирония — да посреща мъжа, който претърсваше града заради него. Животът бе пълен с малки удоволствия. Подадоха си ръце.

— Няма да стоя дълго — каза Фицдуейн. — Просто се отбих да си вземем довиждане. Тази вечер тръгвам от Цюрих, а имам още много работа.

Балак се засмя:

— Това не би казал никой швейцарец. Един швейцарец досега щеше да е приключил с приготовленията и да преглежда билетите си за трети път, преди да тръгне за летището няколко часа по-рано, в случай, че нещо го забави по пътя.

Фицдуейн се усмихна на свой ред. Магнетизмът на Балак отново го впечатли. Макар и да знаеше докъде стига Балак в садистичните си наклонности, макар и да помнеше как гледат някои от жертвите му, този човек определено имаше обаяние. Сега, в присъствието му, Хюго си даваше сметка колко лесно е било за Паулус да се поддаде. Палачът притежаваше страховита мощ. В негово присъствие, човек изпитваше желание да направи всичко, само и само да му се хареса, само и само да привлече вниманието му. Наистина притежаваше невероятен чар. Но не беше само това — той подчиняваше другите на волята си.

Един от тримата Лестони, май беше братовчедът Юлиус, поне доколкото си спомняше от беглото преглеждане на папката, която Мечката бе хвърлил в колата в последната минута, стоеше отляво на Балак и леко напред. Ако Фицдуейн бе левичар, тогава щеше да стои от дясната страна на Балак — винаги от страната на ръката с оръжието. Това бе станало рефлекс за него. Фицдуейн започна да си дава сметка, защо Шефът бе толкова категоричен. Дори и да използваше изненада, щеше да е късметлия, ако можеше да обезвреди един от тях, камо ли и тримата. А да не говорим за Балак.

Почувства се като глупак, задето бе предложил този идиотски план. Положението бе не само опасно. „Безнадеждно“ бе само опит да се опише. Вече знаеше как са се чувствали двайсетината гърци в търбуха на коня, докато троянците са спорили дали да го внесат или не. Противниците на тази идея, чиято роля в момента се изпълняваше от тримата Лестони, предложили коня да бъде изгорен. Несъмнено тези думи не са предизвикали възторга на скритите гърци.

— Позволи ми да ти представя Юлиус — каза Балак, посочвайки към мъжа от дясната му страна. Мъжът кимна. Дори и не понечи да подаде ръка. Балак махна към другите двама: — това са Анжело и брат му, Пиетро — те гледаха Фицдуейн, без да помръднат.

Фицдуейн си помисли, че само ще изпие една бира, защото устата му бе пресъхнала и бързо-бързо ще се изпарява. Наля си една чаша и отпи. Беше като амброзия:

Юлиус прошепна нещо на Балак. В ръката си държеше джобен детектор на подслушвателни микрофони и една червена лампичка на него светеше. Балак погледна Фицдуейн и после Паулус.

Фицдуейн така и не разбра как Палачът е усетил, че той и Паулус действаха заедно, но от този момент нататък вече нямаше съмнение. Балак знаеше.

Едно от най-големите притеснения на Мечката бе доколко сигурен бе насоченият експлозив. На полигона в Санд всичко бе наред, но това бе изпитание при оптимални условия. От опит Мечката бе научил, че животът никога не предлага оптималните условия, дори сякаш се стремеше да създаде екстремни ситуации. По отношение на насочения експлозив това означаваше или да не пробие дупка, или да пробие недостатъчно голяма дупка, а и в двата случая атакуващият отряд нямаше да може да влезе навреме, което със сигурност бе много лоша новина за Фицдуейн и Паулус. Вярно, предполагаше се, че Фицдуейн ще е излязъл преди взривяването, така че поне той щеше да е далеч от пукотевицата. Но независимо от последната уговорка с Шефа, Мечката предчувстваше, че нещата няма да се развият по план.

Тоест, ако Фицдуейн не може да излезе, както се бяха разбрали, тогава атакуващият отряд трябваше да влезе, а за това им бе необходима огромна отварачка на консерви. Постави проблема на Хенсен и Кершдорф, те впрегнаха Следотърсача и заедно стигнаха до решение, което разчиташе на трите най-големи ценности на Швейцария — снегът, войската и парите.

Заел стратегическа позиция отвън, със слушалка на главата, Мечката чуваше как Фицдуейн пие бира. Заедно с половината от атакуващия отряд, той седеше в най-модерния танк на швейцарската армия. Отпред бе монтиран военен модел снегорин. Двигателите тихо загряваха. И двете картечници на танка бяха заредени.

Мечката реши, че е време да спрат да си играят на криеница с този психопат. Изправи се в купола и дръпна ръчката за зареждане. Един от големите картечни заряди се плъзна в затвора. Е, поне този път имаше наистина голямо оръжие.

От това, което чу стомахът му се сви.

— Напред! — извика той към шофьора.

Огромната машина потегли.

Балак гледаше Фицдуейн с присвити очи, сякаш четеше мислите му. Доброжелателността му се бе изпарила. Лицето му придоби злокобно изражение. Чертите му не се промениха, но рязката промяна на изражението бе неописуема. Фицдуейн изтръпна.

Без маската лицето на Палача бе дяволско. От него струяха силите на тъмнината. Излъчването му бе така осезаемо, че Фицдуейн се стъписа. Можеше дори да подуши вонята на развалата и покварата, миризмата от кръвта на многобройните му жертви, от разлагащата им се плът.

И тримата Лестони бяха извадили оръжие. Юлиус беше с ловна пушка с отрязана цев. Другите двама държаха „Скорпион“ и „Инграм“. Дулата им бяха насочени към Фицдуейн. Той бавно вдигна ръце и ги скръсти на главата си. С пръста на дясната си ръка напипваше бутона, който контролираше насочения взрив зад картината на Пикасо. Независимо дали имаше гранати с паралитичен газ, при най-малкото движение те щяха да го застрелят. Не искаше да проверява теорията си. Отпусна пръста си, но не го премести.

— Къде е жицата, Хюго? — попита Балак.

— Отпред на ризата ми.

Балак пристъпи напред откъсна микрофона и го стъпка. Извади пистолета изпод мишницата на Фицдуейн и го подаде на Юлиус. Отстъпи назад, седна на канапето и погледна замислено към Фицдуейн. Отвори една бира, отпи и избърса устата си с ръка. Изправи се и се протегна като котарак. Беше в отлична форма. Хвърли поглед на Паулус, после на Фицдуейн и след това на сандъка с картината.

— Внимавай много, когато гърци ти правят подарък — каза той.

Паулус трепна почти незабележимо, но Балак го видя.

— Значи така, приятелю, накрая ме продаде. За трийсет сребърника или за трийсет малки момченца — как ти платиха?

Паулус пребледня и се разтрепери. Балак се приближи до него и спря отпреде му. Погледна го в очите и каза:

— Пиетро, провери онзи сандък.

Пиетро преметна картечницата си и се приближи до сандъка. Отвори предните врати. Картината на Пикасо грейна с цялата си прелест.

— Има една картина — каза Пиетро, — малко е странна. Прилича ми на боклук.

Балак продължаваше да гледа Паулус.

— Значи, все пак наистина си ми донесъл един Пикасо. Тогава изненадата трябва да е другаде. Продължавай да търсиш — обърна си той към Пиетро. — Провери задната част.

Лицето на Паулус побеля. Без да сваля очи от него Балак поклати глава.

Пиетро извади нож и започна да кърти летвите около картината.

— Няма нищо — каза той след няколко минути. Подът се покри с трески.

— Виж отзад — каза Балак.

Сандъкът бе подпрян на стената, както бе казал Паулус. Беше доста тежък и Пиетро се поизпоти докато го отмести. Дръпна го само от едната страна, за да може да провери задната част. След няколко секунди той успя да разхлаби гвоздеите и извади една дъска. Видя се шперплат. Пиетро го разряза с ножа и откъсна едно парче.

Като видя насочения взрив очите му за малко да изхвръкнат.

— Хей, тук има нещо, нещо като експлозив, предполагам.

Опита се да се измъкне иззад сандъка, но якето му се закачи на един стърчащ гвоздей.

Балак се наведе и целуна Паулус по устните. Дръпна глава и го прегърна с лявата си ръка:

— Съжалявам, вече няма да има малки момченца — дясната му ръка замахна. Паулус се изви от болка, изстена и отстъпи назад. От слабините му стърчеше дръжката на нож. Балак протегна ръка и издърпа ножа. Избликна кръв и Паулус се свлече на пода.

Балак се обърна към Фицдуейн с нож в ръка. Макар и острието му да бе окървавено, Хюго го позна — това бе скуа — келтски нож за жертвоприношение.

— Потърси детонатора — нареди Балак на Пиетро, който все още се бореше с гвоздея. — Помогни му — обърна се той към Анжело.

Въпреки събитията ръката на Юлиус не бе трепнала и дулото на пистолета му все още сочеше Фицдуейн. Стана му мъчно за Паулус. Сега същият нож бе насочен към него и имаше само една-две секунди, за да натисне бутона. Ако обаче го направеше, Юлиус щеше да го застреля. Противокуршумната жилетка можеше и да опази тялото му, но Юлиус като нищо щеше да отнесе главата му.

Балак спря на няколко крачки от него.

— За теб съм запазил нещо по-специално, Хюго — каза той. — Ще изпиташ болка, каквато никога не си изпитвал и единственото ти спасение ще е смъртта. Как се чувстваш сега, когато знаеш, че всичко свърши? — очите му светеха. От върха на ножа падна капка кръв и се пръсна на пода.

Анжело извика нещо на италиански. В гласа му личеше отчаяние. Очите на Юлиус все още следяха Фицдуейн. Цевта на пушката бе насочена към него.

— Юлиус! — извика Балак.

Паулус фон Бек бе успял някак си да се изправи на колене. От слабините му течеше кръв. „Земпах! Земпа-а-ах!“ — извика той и с пистолета в ръце проби една хубава дупка в главата на Юлиус Лестони. Мозъкът полепна по стената.

Фицдуейн видя как цевта на пушката се отмести от него и не чака повече. Затвори очи и натисна бутона за взривяването. Макар и да го очакваше, трясъкът го заглуши. Гранатите избухнаха и потопиха стаята в ярката светлина на горящ магнезий. Клепачите на Фицдуейн побеляха. В ушите му гърмеше и той вложи всичките си усилия, за да не изгуби ориентация. Поклати глава и отвори очи.

Когато взривът избухна Пиетро бе наполовина скрит зад сандъка. Взривът го бе разполовил с хирургическа точност. Лявата половина на тялото му бе изчезнала сред отломките. Дясната стоеше все още подпряна на стената. Пистолетът на Хюго лежеше на земята, там, където бе паднал от колана на Юлиус. Той се наведе и го вдигна. Балак сякаш се бе изпарил.

Тъй като сандъкът бе изместен, насоченият взрив не бе успял да пробие достатъчно голям отвор в стената. Имаше една дупка с формата на горна част на врата на около метър от земята, но надолу стената все още стоеше, а и отломките затрудняваха достъпа.

Сред дима и праха Фицдуейн зърна Анжело Лестони и веднага стреля. Отговори му автоматичен огън. Започна да пълзи напред. Над главата му изсвистяха още куршуми. Вече виждаше краката на Анжело. Натисна спусъка.

В този момент външната стена на ателието сякаш експлодира. Шумът бе оглушителен — рев на двигатели, трясък на падаща мазилка и стрелба. В стаята се появи дулото на огромна картечница. Куршумите подеха Анжело Лестони и го превърнаха в кървава каша.

Фицдуейн зърна за миг Балак в дъното на ателието и стреля два пъти.

Танкът се изпречи отпреде му. Заложените мини се взривиха, но дори и не одраскаха бронираната машина.

Дъното на ателието избухна в пламъци. Хората от атакуващия отряд сграбчиха Фицдуейн и го изкараха навън до една чакаща линейка. На другата кушетка лежеше Паулус, когото лекарите обработваха.

Чу звуци, после още експлозии и картечна стрелба. Усети, че в ръката му забиват игла, видя, че до него стои един мъж с бяла престилка, а Мечката, с нещо като шлем на главата, наднича през рамото му.

После всичко потъна в тъмнина.