Императори на илюзиите

1

Отвъд небето, отвъд границите на обитаемите сектори на Галактиката, в онази област от Космоса, наричана по традиция Свободните територии, малък изтребител на алкарисианите се опитваше да се измъкне от кораб на Империята. Човешкият кораб трудно можеше да се нарече военен: той не бе зачислен към флота, а жилищните му сектори се отличаваха с прекален разкош. Но защитните му полета бяха способни да отразят залповете на неутринните оръдия на изтребителя, а бойната надстройка изглеждаше достатъчно голяма, за да побере колапсарен генератор.

Всъщност в нея наистина имаше колапсарен генератор. До този момент единствено маневреността спасяваше изтребителя на алкарисианите. Той не се опитваше да се впусне в безнадеждна битка, а бягаше от противника, променяйки посоката на полета с такава лекота, сякаш за него законите на инерцията не съществуваха. Което също бе вярно.

Ала преимуществото, благодарение на което птицеподобната раса бе толкова опасен съперник в околопланетарните битки, само удължаваше агонията тук, на три парсека разстояние от най-близката звезда. На алкарисианите дори не им оставаше време да се ориентират в пространството и да изпратят на Алтаир последен рапорт за подлото нарушаване на пакта за ненападение от страна на Империята. Когато човешкият кораб се приближи на разстояние половин километър, изтребителят прекрати маневрите. Два тънки оръдейни кръга се обърнаха към приближаващия се кораб и изстреляха залп, който бе невидим в междузвездния вакуум, но накара защитното поле на човешкия кораб да избухне за миг в искряща дъга.

Отговор не последва. Корабът, изключително тромав в сравнение с маневрената машина на извънземните, се приближаваше към изтребителя. Предавателите му упорито излъчваха продължаващото вече втори час предаване: късата поредица от импулси, възприета преди много години от всички раси в Галактиката като покана за разговор. Изтребителят не реагираше.

В защитното поле на алкарисианите се впи слаб лазерен лъч. Моделиран от същите тези съобщения, той принуди полето да затрепти и да заблещука, като осветено от прожектор развяващо се знаме. Мощността на лъча плавно се увеличаваше.

Подчинявайки се на неизбежното, изтребителят на алкарисианите изпрати отговор — съгласие за разговор. Лазерният лъч изчезна. Изтребителят се забави още няколко секунди, после изгаси защитното поле. Човешкият кораб намали скоростта и от него се измъкна крехкият конус на свързващия шлюз. Бойната надстройка бе отворена и гледката на активирания излъчвател възпираше алкарисианите да се поддадат на изкушението и да нанесат удар.

Киносалоните на Таури, както и из цялата Империя, започнаха да се появяват преди година. Не се знаеше на кого от служителите на корпорацията „Сетико“ му бе хрумнало да възроди дребното човешко развлечение. Но той със сигурност беше заработил добра премия. Корпорацията увеличи оборота си един и половина пъти. Естествено, увлечението на хората по древните филми нямаше да продължи дълго (според проучванията на психолозите на корпорацията — още шест-седем месеца), но това време щеше да бъде използвано пълноценно. Прехвърлянето на старите видеозаписи обратно на кинолента не струваше скъпо, а киносалоните се проектираха така, че лесно да бъдат превърнати в хамбари, обори и други полезни помещения.

Но засега киното изживяваше своя кратък ренесанс.

„Илюзион“ беше най-разкошният от таурийските киносалони. Предстоеше му да просъществува по-дълго от всички останали, обслужвайки онези пет процента от населението, които поради някои особености в характера се увличаха по-трайно от културата. За подобни личности на всяка планета все още работеха по две-три обществени библиотеки с хартиени книги и по няколко стрелбища за оръжия с барут, а на отделни места се бяха запазили и ски-шанци — отзвук от бума на този спорт отпреди десетина години.

Девойката седеше на последния ред, несъзнателно копирайки онези свои предци, който са гледали на киносалона преди всичко като на място за срещи. Всъщност тя не се вълнуваше особено нито от юношата, прегърнал я през рамо, нито от хартиения пакет с пуканки, получен заедно с билета. Тя наистина харесваше старите филми.

— Рашел… — прошепна младежът.

Момичето тръсна глава, сякаш за да прогони досадна муха. Спътникът й не миряса:

— Чуй ме…

— Нали ти казах — после!

Юношата мрачно се вторачи в огромния пластмасов екран. Прожекционният апарат тракаше зад гърба му, а прашинките се движеха нагоре-надолу в светлия лъч над главата му. Филмът беше цветен, но не и стерео, и това вбесяваше младежа.

— После… — каза по-меко девойката, усетила неговото настроение. Докосна ръката му. Тънкото сребърно пръстенче на нейната ръка проблесна. — Потрай… още малко.

В гласа й звучеше обещание, но младежът вече отдавна се бе убедил, че в нейните обещания се съдържа строго определена граница на отношенията.

Командната зала на изтребителя бе тясна и прекалено висока от човешка гледна точка. Търсещия истината беше кацнал в креслото си, на главата му стърчеше кичур меки кафяви пера. Приличаше на гигантски ястреб, но никога не бе вкусвал месо. Масивният му рогов клюн бе предназначен единствено за разбиването на черупките на растения. Алкарисианите не използваха клюна си като оръжие дори в битките.

До него бяха застанали още двама алкарисиани със значително по-нисък ранг, които нямаха ясно определени имена за Търсещия истината. Хващачите на крилете им стискаха оръжия. Съдбата беше направила на расата на пернатите два подаръка — планета с ниска гравитация, където те бяха успели да достигнат достатъчни за появата на разум размери, без да губят способността си да летят, и непредсказуем климат, накарал ги да се борят за оцеляване и да се усъвършенстват. По-късно еволюцията ги бе дарила с хващачите на крилете. Именно това бе станало решаващият фактор в развитието им.

Полулегналият в креслото си пилот, Поривист вятър, бе покрит със сензорна ципа. Управляваше изтребителя с движенията на цялото си тяло, фактически самият той летеше през ледената пустота на Космоса. Сега си почиваше, наслаждавайки се на минутите покой, откъснал се от случващото се в командната зала.

Вратата на шлюза се разтресе и се раздели на десетина части, които се прибраха в стената. Когато човекът пристъпи в помещението, Търсещия истината издаде недоволен крясък, но не помръдна. Неговите телохранители също останаха неподвижни.

Новодошлият беше от мъжки пол и бе относително млад (макар че как би могла да се определи възрастта при раса, практикуваща неограничен аТан?). Доста мускулест, висок, тъмен, с къса подстрижка. Бе невъоръжен и не носеше броня, но Търсещия истината не страдаше от комплекса за непълноценност, често срещащ се при алкарисианите, общуващи с представители на други раси. Наистина пернатите не притежаваха физическа сила, но имаха недостъпни за останалите разумни раси чувство за пространствена ориентация и скорост на реакцията. Ала сега Търсещия истината бе прободен от внезапно, като проблясък на мълния, усещане за страх. Човекът можеше с един удар на ръката да строши тънките му кости и да захвърли встрани лекото му тяло.

След като огледа бързо командната зала, мъжът плавно разпери ръце. Приклекна с грациозност, неочаквана за телосложението му, и застина в неудобната поза. Описа кръг с ръцете си и ги сложи зад гърба.

Търсещия истината почувства любопитство. Ритуалът, изразяващ уважение към врага, беше изпълнен с похвална прецизност, при това във вариант, който не изглеждаше нелеп за хуманоид. Против волята си, подчинявайки се на инстинкта, алкарисианинът извърши ответните движения. Кръглите кехлибареножълти очи се вторачиха в лицето на човека. Мъчително напрягайки гласните си струни, Търсещия истината произнесе на езика на хората:

— Започ-чвай, приз-земени.

Човекът едва ли бе усвоил по-добре бълбукащия говор на алкарисианите, но това не се отрази върху лицето му. Грубият акцент подразни слуха на Търсещия истината, но фразата бе построена безупречно.

— По волята на небето — ще разговаряме. Пътят ми пресече твоя, усмири гнева си. Познавам шарките върху черупката ти.

— Последното е любопитно — отбеляза алкарисианинът.

— Никой не може да излезе от черупката си, дори онзи, който се е родил без нея — веднага отвърна човекът.

Алкарисианинът леко наведе глава. Той не беше истински ценител на „Петокрилата мъдрост“, но цитатът бе казан на място.

— Кой си и чий си? — на третата фаза на разговора алкарисианинът можеше да си позволи любопитство.

— Аз съм Кей Алтос, човек без родина.

Търсещия истината мълча половин минута, докато в паметта му се разгръщаха платна с образи. Мисленето на алкарисианите беше своеобразно и само зрителната памет им позволяваше да съхраняват надеждно информацията.

— Ти си бил на Хааран — произнесе той накрая.

— Да.

Изглежда красноречието бе напуснало човека.

— Ти беше доброволец в частите на опълчението, които потушиха въстанието срещу Империята на хората. Там се прослави. Военните те нарекоха „Шарката“.

— Възхитен съм от паметта на специалния посланик — тихо каза Кей. — Трийсет и пет години не е малък срок… за бас. Но аз не обичам този прякор.

— Шарката човешка болест ли е?

— Да.

— Оригинално — заключи алкарисианинът. — Добре. Сега вече те виждам, а ти ме познаваш отпреди. Чудесно. Накъде води пътят ти?

— Искам дълъг разговор, Търсещи истината.

— За какво, Кей?

— За Вселената и за Бога.

2

Кей Дач се върна в кораба си след половин час. Още преди да стигне до командната зала, изтребителят на алкарисианите се разкачи — членовете на тази раса не понасяха ограничаването на свободата им. Но след като се отдалечи на десетина километра, изтребителят — крехка космическа играчка, неподвластна на непоклатимите за хората закони на инерцията — застина.

Оказа се, че командната зала на човешкия кораб не е голяма — тя бе почти като онази на хиперкатера, унищожен преди четири години в орбитата около планетата Граал. Тук също имаше само две пилотски кресла, едното от които очакваше Кей.

— А ти се страхуваше — каза седналият пред бойния пулт тъмнокос юноша, без да се обръща. — Нас ли чакат?

— Да. — Кей се отпусна в креслото и затегна колана. Никакви гравитационни компресори не можеха да дадат на човешките кораби плавността, която притежаваха алкарисианите. — Посланикът ни даде час, за да изчислим курса към Те-Ка 84.

Томи Къртис докосна сензорите на пулта. Докато четеше редовете от дисплея, се намръщи.

— Кислороден свят? А защо ничий?

— Ще разбереш. — Дач извади от обслужващия блок чаша с димящо кафе. Погледна Томи с лека ирония. — Не е най-приятното място, но нямаме избор. Алкарисианите никога не биха се съгласили на сериозни преговори в Космоса при такова неравенство на силите. А всеки усвоен свят, независимо на коя раса принадлежи, дава морално преимущество на едната или на другата страна.

— Аха. — Томи дочете справката, пълзяща по екрана в ритъма на движение на очите му, и с леко недоумение прехвърли поглед върху Кей. — Ще ми помогнеш ли да изчисля курса?

— Действай…

Естествено, да се довери изборът на хипермаршрут на юноша, почти дете, не бе най-правилната постъпка. Съществуваха милиони маршрути, способни да ги отведат до Те-Ка 84, и само един или два, водещи към нищото. При това нито най-опитният пилот, нито най-мощният корабен компютър биха могли да определят с помощта на логиката кои са тези пътища. Оставаше да се разчита на Нейно величество Теорията на вероятностите… и на шестото чувство. Обаче останалите пътища, безопасни и правилни, се различаваха по енергията, която изискваше минаването по тях, и по степента на износване на реаджекс-двигателя. Два напълно еднакви кораба биха служили на различни пилоти за несравнимо различни периоди от време и то само защото някои хора бяха способни да проумеят логиката на хиперпространството, а други — не.

Но на хлапака щеше да му е от полза да порасне по-бързо. Дач наблюдаваше как Томи работи с компютъра. Върху екрана, неусетно уголемил се до един метър по диагонала, пробягваха пакетите на курсовете — дълги колонки цифри, съдържащи информацията за траекторията. При желание всяка колонка можеше да бъде разгърната до пълен с числа екран или да се превърне в текст. Но Томи опитваше да работи по първичния файл и се справяше доста успешно.

Добра наследственост, нали, Къртис Ван Къртис?

Кей донякъде се забавляваше от мисълта, че навлизайки в юношеската възраст, Томи абсолютно престана да прилича на собственика на „аТан“. Сякаш всички черти на възрастния Къртис, притежавани от момчето, се размиха по време на бързото порастване и странния живот, който им се наложи да водят. Интересно, как ли изглеждаше в момента Артур? И дали двамата си приличаха?

Дач искрено се надяваше, че на малкия му клиент не му се е налагало да умира пак, но предпочиташе да си го спомня такъв, какъвто беше преди.

На челото на Томи трептеше капка пот. Той се мръщеше, като от време на време спираше преглеждането на курсовете и се взираше в някоя от колоните с числа. Млад герой от епохата на Смутната война, направо може да се снима в детския сериал „Небесният щит“. Красив, обаятелен и от онази неуловима порода, която толкова неудържимо привлича жените и предизвиква необяснимо раздразнение у мъжете. През последната година, докато уреждаше кратките си авантюри в пристанищните градове, Дач улавяше доста откровените погледи на своите приятелки към хлапака. Веднъж даже поговори с Томи по този въпрос. Момчето смутено предложи да се направи пластична операция. А след няколко минути ехидно уточни кой именно трябва да се оперира.

Бързо беше превъзмогнал страха си от Кей. Сигурно, защото го беше убил при първата им среща…

— Курс — кратко каза Томи, облягайки се в креслото. Дач изведе информацията на екрана си.

Да, това наистина беше курс. Не онзи недостижим идеал (време на пристигане — нула, износване на двигателя — нула), за който на всяка планета са измислени десетки еднотипни легенди. Но показателят беше повече от приличен, достоен за най-опитните пилоти. Случайност, естествено, но заслужаваща похвала.

— Става, макар че има и по-добри решения — изкоментира Дач. После се свърза с алкарисианите и съобщи, че са готови за скок. Хипермрежовият генератор, с който бяха издърпали изтребителя им в реалното пространство, отдавна беше изключен, и чуждоземните изчезнаха от пространството почти на мига. Те никога не бяха имали особени проблеми с определянето на курса.

— Да търся ли още? — попита Томи, поглеждайки накриво Кей.

— Стартирай!

Корабът изчезна в хиперпространството сред отблясъците на вторичното излъчване. И случайната точка в междузвездния вакуум, която от момента на Големия взрив до съвсем скоро не бе познавала по-голямо тяло от водородната молекула, пак опустя.

Отново за цяла вечност. За пустотата времето не съществува.

Рашел и Гафур се целуваха в кабината на флаера. Достатъчно дълго, за да доскучае на юношата този неизменен елемент от програмата. Уви, тригодишната дружба му беше дала да разбере, че няма да му се наложи да разчита на повече. Девойката се изплъзна от ръцете му толкова ловко, че той дори не се опита да я задържи.

— Благодаря, че ме докара. — Рашел отвори полупрозрачния аеродинамичен капак на кабината и скочи в тревата. Беше вечер, неизменната, тиха таурийска вечер, само на хоризонта се сгъстяваха тъмносиви облаци — предвестници на обещания нощен дъжд. Прекалено плътни, наистина. Гафур мълчаливо гледаше момичето.

Рашел пристъпи встрани и откъсна нежнорозов и мек като масло плод от едно от дърветата, заобикалящи поляната за флаери. Реколтата тази година беше отлична, толкова обилна, че щеше да доведе до падане на цените и загуби за милиони… Наложи й се да подскочи — дървото вече беше порядъчно обрано — и полата от сребрист брокат я плесна по краката.

— Дръж — хвърли тя плода на Гафур. Стандартният жест на таурийско гостоприемство. Юношата успя да хване плода без да го смачка. — Ще се видим в училище.

— Дотогава — намръщено каза Гафур. Затвори издутия капак и издигна флаера, като същевременно отмести назад второто кресло. Вграденият хладилник под седалката беше почти пълен, някои от плодовете вече бяха започнали да гният. Обеща си на сутринта да ги изхвърли. После пусна телефонния секретар и прегледа списъка със съобщенията.

Поканата за купон „с бира, без родители и със стаи за желаещи“ се стори на юношата напълно подходяща за момента. След като направи кръгче над къщата на Рашел — тя му помаха с ръка, — той включи автопилота.

— Весело прекарване — каза девойката, гледайки след изпарилия се в небето флаер. Гафур беше добър приятел: чудесно момче от известно семейство. Но какво можеше да направи тя, след като изобщо не го обичаше? Не и да го заблуждава — тогава животът би бил скучен…

И в края на краищата, нали тя веднъж отговори честно на въпроса му: какво трябва да направи, за да го хареса?

Да убие булрати с голи ръце, да я потупа по бузата и да изчезне завинаги. Без да забравя за обещания мимоходом подарък.

Тя погледна обикновеното сребърно пръстенче. Ако се разгънеше тънката пластинка сребро, от която бе направено украшението, щеше да се получи форма, наподобяваща човешко ухо.

Лекарят й беше страшно учуден, когато напълно оформилата се невроза — страх от механисти, меклонци и всякаква техника, по-умна от прахосмукачка — изчезна безследно. Той приписа този успех на психоанализата, а момичето само се усмихваше, въртейки на пръста си доста големия пръстен. Едва сега й беше по мярка.

Вероятно тя се бе сторила на Кей по-голяма, отколкото беше в действителност. Нали така?

3

Някога Те-Ка 84 се очертавал като доста перспективен свят. След като бил нанесен в регистъра на колониалното управление на Империята, той чакал само кораба с първата партида заселници, за да избухне върху звездната карта с цветовете на човешката раса.

После на малката планета Хааран избухнал метеж против император Грей. Водачите на въстаниците предприели опит — в известен смисъл дори изящен — да напуснат Империята и да преминат във властта на Клона на алкарисианите. Тройният алианс още не бил създаден, а човешката раса била изтощена от вековете на Смутната война. Към Хааран тръгнал огромен флот на птицеподобната раса. С цел да го укрепи, да построи ракетни бази, ползвайки се от подкрепата на планетарното правителство, и да натрие носа на Имперския флот, когато той се появи…

Изпреварвайки алкарисианите, на Хааран пристигнали корабите на опълченци от съседните планети. На борда им нямало тежко въоръжение, а само разярени доброволци в десантните трюмове. Разполагали с две седмици до пристигането на вражеския флот — в онези времена двигателите не се отличавали с особена скорост.

Когато ескадрата на алкарисианите излязла от хиперпространството, тя открила мъртъв свят и отдалечаващите се кораби на хората. След седмица пристигнал Имперският флот и алкарисианите се опитали да се измъкнат без бой.

Настигнали ги в орбитата на Те-Ка 84. Битката била на живот и смърт и продължила почти седмица. Хиляди кораби в полето на притегляне на планетата — леките и маневрени изтребители на алкарисианите срещу гигантските крайцери на хората. Милиони тонове метал, пластмаса, изотопи и химикали, въртящи се в орбита. Дребните, подобни на шесторъки маймунки, зверчета нощем вдигали глави, вглеждайки се в пламтящото небе. След като прибрал спасителните капсули от разбитите кораби, пооределият, но постигнал победа човешки флот си тръгнал към Тера. Ала небето продължавало да пламти.

— По-евтино е да се намери нова планета, отколкото да се пречисти този свят — каза Кей. Корабът се снижаваше към странно плато — цялата планинска долина беше залята от стъкловидна, искряща маса. Дълбоко под нея детекторите улавяха метал. Страшно много метал.

— Какво е било това? — попита Томи. Дач осъществяваше кацането сам, но изглежда не беше чак толкова зает с пилотирането, че да не може да отговори на въпроса.

— „Харон“. Линеен кораб за потушаване на планетарни въстания. Не си е струвало да го хвърлят в тази месомелачка — не е бил предназначен за сражение с изтребители. Но командването решило да отвлече вниманието на алкарисианите. Корабът издържал дълго — заради доброто ниво на защитното поле и противоракетната отбрана. И дори си показал зъбите — доколкото можел. Накрая го торпилирали и го свалили от орбита — като натрошени отпадъци. Той направил три обиколки около планетата, а мезонните бомби се изливали от пробитите трюмове. После… ето го резултатът.

Томи не разпитва повече. Обиколиха веднъж планетата, преди да открият изтребителя на алкарисианите, застинал върху стъкленото поле. Естествено, птичките ги бяха изпреварили. За този един час Томи доби доста добра представа за Те-Ка 84.

— Аз ще изляза, ти ще стартираш кораба и ще го изведеш на стационарна орбита — продължи Кей. — За разговора ни ще е достатъчно едно стандартно денонощие.

Корабът се спусна на половин километър от изтребителя на алкарисианите. Кей продължаваше да седи, сякаш очакваше нещо. Томи се поинтересува:

— Ти си се бил с алкарисианите на Хааран, нали?

— Не с тях. С хора, опитващи се да минат под властта им. А това е доста по-лошо.

— Кей, лингвесторът преведе част от разговора, когато ти беше в изтребителя. Онази, в която се задоволихте със звуци.

— Е, и?

— Защо са те наричали „Шарката“?

Дач стана от креслото. Погледна почти равнодушно Томи.

— Сети се сам.

Юношата изчака Кей да се отдалечи на стотина метра от кораба. Срещу него откъм изтребителя вече идваше ниската фигура на извънземния — с подскачаща, нечовешка походка.

Докосване на клавиш — дори не управляващ, а въвеждащ стандартната програма за излитане. Корабът започна да се издига. След него, със същата скорост, излетя и изтребителят.

За едно земно денонощие Те-Ка 84 се сдоби с разумен живот.

Кей Дач гледаше как корабите изчезват в небето. Беше дори красиво — два покрити с огнена перушина силуета, стопяващи се в редките облаци. Превърнатата в стъкло почва проблясваше, отразявайки светлината. Оказа се, че на Те-Ка се диша неочаквано леко — въздухът беше чист и наситен с кислород. Впрочем, в това нямаше нищо странно — саждите отдавна се бяха слегнали, а в океана се бяха запазили достатъчно водорасли, за да възстановят атмосферата на планетата.

Той помаха с ръка на приближаващия се алкарисианин. Птицеподобният сигурно искаше да излети, ноктите му постоянно драскаха по стъклото. Но това не беше Алтаир с неговата ниска гравитация. На Те-Ка Търсещия истината би могъл само да се спусне плавно, но не и да се издигне.

— Интересно място за среща избра! — извика Дач. Алкарисианинът спря на две крачки от него и тежко пусна върху почвата обемистия контейнер, който бе взел със себе си. Перата му бяха настръхнали, за да предпазят лишеното от потни жлези тяло от излишната топлина.

— Интересно е — съгласи се алкарисианинът. — Под нас лежи много голям човешки кораб. Много голям и много мощен.

— Успял да свали доста на брой малки изтребители.

— За съжаление, да.

Алкарисианинът замълча без да откъсва от Кей напрегнатия си поглед. Седна плавно на края на контейнера си, очевидно предназначен и за такива цели. Етиката на разговора изискваше от него да дочака ответната фраза, преди да прояви любопитство.

Дач реши да не губи време в подигравки над скования от древните ритуали извънземен. Единственият разкош, който не можеше да си позволи, беше прахосването на време.

— Искаш ли да похапнеш или да си починеш? — поинтересува се човекът, докато изваждаше от чантата си стъклен съд. Без да се притеснява от съсредоточения немигащ поглед на събеседника си, той покри участък от стъкловидната почва със слой пяна, която моментално се втвърди. Земята все още излъчваше, разбира се, слабо, но не си заслужаваше да се стои върху нея без защита. Кей не беше привърженик на толкова радикалната стерилизация.

— Благодаря, не — алкарисианинът махна леко с криле, сменяйки позата си. — Какво искаш да узнаеш с такава настойчивост, Кей?

— Вашата представа за Бога.

Изглежда успя да учуди извънземния. Алкарисианинът затрепка бързо с криле, издавайки подобен на кудкудякане звук. Като се изключи смисловия слой, съществото приличаше на кокошка, снасяща яйце, или на кондор.

— Бог? Убиецът говори за Бог? Шарка, нова вяра ли търсиш? Да не би вашите богове да са отказали да те опростят?

— Въпросът е достоен за отговор, но не и питащият — произнесе Кей, преминавайки с усилие на церемониален алкарисиански. Веднага го заболя гърлото. Оставаше му само да се надява, че непостижимото за човека клюново тракане ххач не играе ключова роля в цитата.

Алкарисианинът престана да се смее и каза:

— Дач, предпочитащ да те наричат Алтос, защо са ти отговори? Ние не крием вярванията си. И постулатът за мига на проклятието не е тайна за хората.

Кей почувства досада. Извънземните знаеха дори истинското му име, което навремето Къртис Ван Къртис беше пропуснал да научи, а в СИБ не го бяха открили и досега, както се надяваше.

— Вие сте единствената раса, отказала се от космическа експанзия по религиозни мотиви.

— Отказала се?

— Насочила я извън Галактиката — поправи се Кей.

Алкарисианинът мълчеше. Светлолилавата ципа бе покрила очите му. После те отново погледнаха Кей — две кехлибарени езера, в които плуваха черните ледени късчета на зениците.

— Какво те тревожи — теб, силния човек от могъща раса? Наивните алкарисиани се махат далеч от хората. По-малко съперници, повече власт. Империята на хората смачка Дарлок, ние презряхме Алианса и не се притекохме на помощ на древния народ. От какво се страхуваш, Кей?

— От това, че сте прави.

Алкарисианинът леко поклати глава, надсмивайки се над неопределеността на фразата.

— Предопределеността… — каза Кей.

Търсещия истината щракна с клюн.

— Бог е създал света и светът е неизменен — продължи Кей, сякаш не бе забелязал реакцията. — Нали така? Но защо си тръгвате?

Алкарисианинът скочи от контейнера си.

— Време е да похапнем — каза Кей на битовия език на извънземните, недопускащ сериозни разговори. — Ще общуваме дълго, чужденецо.

— Дълго — повтори като ехо алкарисианинът, подчинявайки се на правилата на разговора.

4

Вячеслав Шегал, клинч-командорът на спецгрупа „Щит“, стоеше в контролната арка. Не се препоръчваше да се движи, докато детекторите сканираха тялото му. Всички охранителни системи в двореца на императора бяха леко параноични.

— Достъпът е разрешен — произнесе почти разочаровано автоматът, когато и последният сензор се прибра в арката. — Режим на придвижване — жълт, свободен. Време за пребиваване — не повече от осем часа.

Показателите бяха доста добри. Времето, за което се разрешаваше престоят в двореца, бе най-сигурната индикация за социалния статус. Не всеки от планетарните владетели можеше да разчита на „жълт, свободен“ и осем часа.

Но Шегал беше свикнал със своето положение.

Формално той едва сега се бе озовал в онази зона на Тера, където преставаше да действа планетарното право и влизаше в сила волята на императора. Грей никога не се бе стремил към абсолютна власт, прекрасно разбирайки, че така само ще си спечели нови врагове. А безбройните привилегии, които беше дал на планетата, бяха направили управлението му безконтролно и непоклатимо. Стотиците планети на Империята притежаваха стотици закони и традиции, почти несвързани от общи морални норми. Свободата на миграцията позволяваше на всеки с пари да си избере начин на живот по свой вкус.

Но единствено Грей, императорът и живият символ на човешката цивилизация, имаше право да избира произволни закони във всеки конкретен случай. Той се подчиняваше на най-удобните за него правила на отделните планети. А ако такива правила нямаше, действаше по законите на анархичните светове.

Вячеслав вървеше из парковата зона на двореца, покрай горичка от ендориански дървета с бели, подобни на платна листа, трептящи от вятъра. Повикването му не беше спешно и императорът не си беше направил труда да посочи място за аудиенцията. Обичайна практика, с която се припомняше на придворните какъв е статусът им.

Клинч-командорът Вячеслав Шегал имаше достатъчно опит с издирването на императора. Той свърна по алея с тисови дървета, павирана с метални плочки — парчета от броните на чужди кораби, участвали в сражения против хората. Погледна към разположената над ревящ планински поток флагова тераса, където се издигаха пилоните със знамената на колониите. Височината, на която бе вдигнато знамето, показваше степента на симпатия на императора към политиката на планетарното правителство. Когато знамето започнеше да мете земята, армията можеше спокойно да се готви за омиротворителна мисия. Императорът обичаше лично да вдига флаговете, но сега терасата беше полупразна. Само покрай трицветното знаме на Инцедиос, развяващо се до самата земя, стоеше възрастен човек в безупречен смокинг. Вячеслав реши да не прекъсва с въпроси тъжните размишления на посланика.

За половин час премина през няколко комуникатора, разхвърляни из парка, изпи чаша сок в бар, посещаван от императора един-два пъти годишно, и провери два павилиона, разположени на открито. Търсенето започна да го вбесява, още повече, че всеки момент можеше да дойде някой учтив лейтенант от вътрешната охрана и да му съобщи, че императорът през цялото време го е чакал в залата за аудиенции.

Едно е, когато Грей праща насам-натам из двореца придворните безделници, съвсем друго — да търсиш самия него под изгарящото юлско слънце.

В края на краищата той откри императора на морския бряг — единствената част от територията на двореца, която беше разположена не във Флорида, а на кубинското крайбрежие. Сякаш полемизирайки с Къртис Ван Къртис, Грей почти не използваше в двореца си локални хиперпреходи.

За морето бе направено изключение.

Вячеслав премина през слабото сияние на тунелното хиперполе и се озова на плажа. Зад гърба му, леко докосвани от минаващия през прохода въздух, се люлееха кестени — цъфтящи през цялата година, както се харесваше на императора. Отпред, върху белия пясък, се виждаха две човешки фигури. В двореца си Грей не признаваше охрана. Което щеше да е доста смело, стига той да не беше безсмъртен.

Затъвайки в пясъка до глезените с високите си ботуши, Шегал тръгна към владетеля на Империята.

Грей беше гол. През последните години не се беше грижил за фигурата си и сега изглеждаше достатъчно отблъскващо. Дебел мъж с неравномерен загар, наближаващ петдесетте, започнал да оплешивява, с къс кичур брада, накъдрен по ендорианската мода. До него се печеше голо момиче на дванайсет години. За подобни забавления по законите на Тера императорът го заплашваше немалка присъда — неговата малолетна любовница би успяла да порасне по време на излежаването й.

Но Грей очевидно използваше морала на Култхос за конкретния случай.

— Пристигнах, господарю мой — обади се Вячеслав, навеждайки глава.

Императорът отвори едното си око и измърмори нещо неразбираемо. Момичето се обърна по корем. Шегал продължаваше да стои мирно.

— Можеш да се съблечеш и да починеш — произнесе Грей по-високо.

— С ваше разрешение ще постоя.

— Не ти ли е горещо, командор?

— Не, господарю мой.

Грей приседна с пъшкане. Почеса косматия си корем. Погледна Вячеслав насмешливо, но добродушно.

— Харесва ли ти моята малка приятелка?

— Важното е да харесва на вас — отвърна Вячеслав, гледайки само в лицето на императора. Очите на Грей бяха меки, грижливи… лъжовни.

— Стига, Слав. Ти си с мен почти сто години, нали? Винаги ми е харесвала твоята независимост.

— Благодаря.

— Престани! Алиса, иди да се изкъпеш.

Момичето послушно се изправи и се затича към морето. Грей я съпроводи с почти бащински поглед.

— Младост… колко е приятно да си млад. Наистина млад. Между другото, страхотно момиче. Увлича се от чуждопланетната зоология, мечтае да стане екзобиолог. Нещо смешно ли казах, Вячеслав?

Шегал поклати глава. Върху лицето му не беше трепнал нито един мускул, но Грей умееше да усеща настроението на събеседниците си.

— Добре, нека да бъде твоята воля… Защо дойде?

— Подчиних се на вашата воля.

— Да, наистина. Доволен съм от операцията на Меклон.

Шегал отново наведе глава. Момичето се плискаше близо до брега. При самия хоризонт, вероятно извън зоната на двореца, потрепваше бялата точка на корабно платно.

— Искам да повиша статуса ти, Вячеслав. Какво ще кажеш за чин адмирал и длъжност началник щаб по силовите акции?

Клинч-командорът обмисля думите си няколко секунди. После предпазливо изрече:

— Всяка ваша заповед ще бъде изпълнена, господарю мой. Но аз съм оперативен работник.

— И?!

— Щабните стени ме потискат.

— Така и предполагах, Вячеслав — Грей отново се просна върху пясъка. Това би могло да бъде и краят на аудиенцията, но той продължи: — Ако не греша, за трети път отказваш повишение.

Момичето излезе от водата и предпазливо тръгна към тях. Вячеслав едва забележимо поклати глава. Тя спря и легна встрани. Шегал реши, че момичето явно не е глупаво. Запита се дали да не отскочи някой път до Култхос.

— Слав, ти си най-добрият оперативен работник на Империята. На теб дължим договора с булратитата, разпадането на оста Клакон-Мршан, разобличаването на Дарлок, а сега и аферата с Меклон, за която те ще се усетят след десет години. Няма да кажа, че спасяваш Империята, но без теб щеше да ми е много по-трудно.

За подобни думи всеки друг от приближените на Грей би отдал на императора живота си и би прибавил собствените си жена и дъщеря. Ала Шегал се задоволи само със стандартните фрази на благодарност. Грей игнорира този факт.

— Досещам се какви са мотивите ти, Слав. Ти не си млад, имаш зад гърба си двайсетина аТана, платени от хазната. Намираш спасение от скуката в схватките, превъплъщенията и интригите. Нали?

— Да, господарю мой.

— Какво пък, весели се. Харесва ми твоят стил. Искаш ли да си починеш след Меклон?

— Не съм уморен. — Вячеслав внезапно осъзна, че Грей се готви да му възложи нова задача. Странно, обикновено той го въвеждаше в галактическите игри през интервал от една-две години. Като любимо и безотказно оръжие, за което не всеки враг е достоен.

— Къртис Ван Къртис — изрече Грей, сякаш прочел мислите му.

Шегал чакаше.

— Нали си в течение, че „аТан“ осъществява строителна дейност на всички планети? Филиалите се разширяват.

— Жителите на Империята забогатяват, потребителите на аТан стават все повече и повече.

— И Къртис очаква, че ще се увеличат двукратно?

Грей му даде почти минута за размисъл.

— Е?

— Рязко понижаване на цените?

— Защо? И какви разтърсващи събития очакват Империята след това?

— Във властта ви е да попитате Къртис директно…

— Отношенията ни с Къртис са по-сложни, отколкото предполагаш, Слав. Не мога просто да хвана и да разпитам господаря на „аТан“, „повелителя на живота и смъртта“, „най-стария човек в Галактиката“ — в гласа на Грей изведнъж се промъкна раздразнение. — А знаеш ли, че съм по-стар от Къртис с половин век? Но жителите наричат него — него! — най-стария човек!

— Вероятно защото вас вече не е прието да ви смятат за човек — спокойно каза Шегал.

Грей изгледа пронизващо клинч-командора за секунда. После поклати глава:

— Благодаря, Вячеслав. Сега вече приличаш на себе си. Нужна ми е информация за Къртис. Защо му е да разширява филиалите на компанията? Заради аТан ли е? До какво може да доведе всичко това?

— Пълномощия?

— Използвай групата „Щит“ и всякакви изследователски структури както намериш за добре. Личните ти пълномощия са неограничени.

— Срок?

— Месец. Не искам да се връщам от Преклонението ничком, без да съм си изяснил плановете на Къртис. Така че по-добре не се бави.

Клинч-командорът Вячеслав Шегал излезе от локалния хиперпреход със странно изражение на лицето. Срещу него, по алеята с кестените, идваше посланикът на Инцедиос — нещастен и решителен едновременно.

— Не ви съветвам — пророни Шегал.

Отчаяният устрем на посланика моментално угасна.

— След двайсет минути — посъветва го Вячеслав. — Ще бъде мек, доколкото е възможно.

5

Търсещия истината гледаше косо как Кей яде и по-точно какво яде. Ала Кей не възнамеряваше да дразни извънземния, хранейки се с пилешка кълка; пържената риба, която ядеше, напълно съответстваше на правилата на добрия тон. Стандартното човешко оскърбление към другите раси се използваше с успех против алкарисианите и булратитата и не успяваше да засегне само мршанците. Може би защото в менюто на хората не влизаха животни, наподобяващи триполови котки.

— Обмислих твоя въпрос — съобщи алкарисианинът, когато Кей приключи с храненето. Самият Търсещ истината се ограничи само с два едри изчистени ореха. — Ще ти отговоря.

— Добре — съгласи се Кей.

— Нашата религиозна концепция се основава на мига на проклятието. В момента на сътворението на Вселената, когато възникнали материята и движението, е бил предопределен целият по-нататъшен ход на събитията. Времето станало само функция, отзвук на първия миг. Каквото и да предприемем, съдбата на всяко живо същество, човек или алкарисианин, траекторията на всеки фотон — всичко това е неизбежно.

— Знам и мога да се съглася — Кей се настани по-удобно на постелката си. Вятърът над долината се усилваше и скупчените облаци се носеха по предопределения си маршрут. Интересно, бил ли е заплануван дъжда преди милиони години… — Алкарисианино, подобни идеи се срещат и сред хората. Но само вашата раса е решила да напусне Галактиката. Чувал съм, че разработвате соларни двигатели — за да преместите звездните си системи. Защо?

Перчемчето на Търсещия истината потрепна и Кей разбра, че е нарушил приетата структура на разговора. Но това беше възприето нормално. Като доказателство за човешкото несъвършенство.

— Кей, ние не приемаме предопределеността на съдбата. Дори в най-тежките години по време на войни Клона е насочвал една трета от научните си разработки в изследване на принципа на причинността.

— Резултатът вероятно са вашите кораби, неподвластни на инерцията — отбеляза Кей.

— Страничен ефект. Основното, което постигнахме, е доказателство за съществуването на Бога, увереността, че Вселената е била сътворена с неразбираемо сложна цел, и откриването на вероятностната зона.

Кей се намръщи. После попита:

— Може ли по-подробно?

Алкарисианинът щракна с клюн. Поинтересува се:

— Разполагаш ли с познания по астрофизика и вероятностна механика в обема, в който ги владеят земните учени?

— Нямам познания дори в обема, в който ги владеят студентите.

— Тогава ще ти дам пример. — Алкарисианинът скочи от своята кутия-кресло. Огледа с острия си поглед стъкленото поле, обагрено в пурпурно от лъчите на залязващото слънце. — Дай ми аерозола, с който създаваш постелката си.

— Това е доста скъпа вещ — предупреди Кей, връчвайки флакона на алкарисианина.

— За знанието се заплаща и повече. — Търсещия истината стисна неумело, но здраво флакона с крайчето на крилото си и го насочи надолу. — Тази стъклена повърхност играе ролята на модел в нашия диалог. Модел на вероятностната зона. Тя е светът. Вселената в истинския смисъл. Тя е безкрайна и непознаваема. Тя е неуловима за нашите прибори, тъй като не съществува във вид на реалност. Разбираш ли?

— Да.

— Океан от възможности… от свобода… океан от Нищо — каза алкарисианинът с почти човешка замечтаност. — Сега виж.

Той натисна разпръскващата дюза и белите пръски докоснаха спечената почва.

— Ето я нашата реалност, нашата Вселена. Всяко петънце е галактика, само че тези петънца трябва да са безкрайно много. Вселената се разширява, нахлувайки във вероятностната зона. Тя заема все по-голям обем, но за нас, нейните обитатели, не съществуват истински размери. Ние сме част от нашата реалност и не е по силите ни да достигнем границите й. А Вселената расте, прониква все по-надалече и по-надалече в безкрайната Вероятност.

Алкарисианинът отново пръсна пяна от флакона. Малко встрани от първото петно.

— Още една реалност, още една Вселена — любезно съобщи той. — Между тях е безкрайността. Световете ще се разширяват вечно и колкото по-надалече отлетят нашите кораби, толкова по-голям ще стане светът. Но различните реалности няма да се срещнат. Разбра ли ме?

— Колкото повече опознаваме света, толкова по-голям става той — кимна Кей. — Не можем да се измъкнем от предварително зададеното, защото всичко научено става предопределено.

— Да, Вселената е сътворена и нейният творец е видял цялата безкрайна верига от събития, които още не са се случили. Може просто да се живее — алкарисианинът отново скочи върху кутията си. — Да се разбере замисъла на Бога е невъзможно, следователно бъдещето не ни е известно.

— И какво искате?

— Да отидем във Вероятността. Ако това е възможно, ако е било предопределено, то напускайки нашата Вселена, ще се озовем в свят, който няма съдба. Ние самите ще я създадем.

Това беше смешно, глупаво, но Кей Дач почувства уважение към чуждата раса. Раса, отхвърляща Бога и създадения от него свят.

— Вашите кораби… те игнорират не просто законите на инерцията — замислено изрече той. — Те игнорират причинността.

— Частично.

— Вие искате да изолирате своята зона от Космоса. Няма никакъв соларен двигател, който ще измъкне вашите звезди от Галактиката. Те просто ще се изсипят от нашия свят в тази дяволска Вероятност…

— И около тях ще възникне нова Вселена. — Кей едва успя да разбере алкарисианина, толкова церемониална стана речта му. — Наша Вселена. С наша съдба.

— Защо? Ще бъде ли тя по-хубава?

— Кей Дач, тази Галактика трябваше да бъде наша. Корабите на Клона достигаха чужди звезди, когато вие още не сте били излезли в Космоса. Най-бързите, най-добрите кораби в света. Булратитата пълзяха от планета на планета, Дарлок бяха предпазливи, Меклон се преустройваше, Псилон се ровеше в тайните на мирозданието, Сакра смесваше сушата с морето, създавайки блата, Основата на силикоидите заселваше астероидите. Ние творяхме бъдеще. Клонът растеше. Това беше нашият свят!

Алкарисианинът се изправи в целия си ръст, разпервайки крила към сивото небе, сякаш възнамеряваше да излети, презрял притеглянето, почти равно на земното. Вятърът разрошваше перушината на слабото тяло, родено за висините. Гъвкавата шия се изопна и жълтите очи се впиха в Кей. Говорът се измени — сега използваше приказен алкарисиански и Дач с усилие отгатваше смисъла на фразите.

— Къде… къде са сега планетите ни? У хората и булратитата, у меклонците и мршанците… Къде е нашият Клон… през Галактиката? Единайсет планети, човеко! Всичко, което… остана! Лист от Клона, който… в тъмнината… е носен от бурята… Единайсет…

Търсещия истината се сви, криейки глава под крилете си. Алкарисианите не бяха страхливци, но той не вдигна поглед към Кей няколко дълги минути. После отново заговори на най-добре познатия на Дач команден алкарисиански:

— Хората ни мразят не заради Смутната война, така е. Булратитата избиха повече, отколкото ние. Меклон ни изтрови с вируси, променящи генотипа. На тях всичко им е простено. Дори вашият флот, чиито отломки падаха десет години на тази планета — и той не е причината. Ние се осмелихме да поддържаме вашите предатели! Хааран реши да премине към Клона и ние се съгласихме. Защото това беше наш свят, открит от нас преди хората, обозначен с орбитални станции — както повеляваше законът. Вие стъпкахте закона. Ние загубихме. Това не е нашата Вселена!

— Да — Кей стана, извисявайки се над седналия алкарисианин. — Този свят е бил създаден за хората.

Пламъкът в очите на алкарисианина бавно гаснеше. Той изтрака с клюн гневно и тъжно:

— Вероятно.

— Аз знам със сигурност, Търсещи истината. Нашият свят е бил създаден за човек — един-единствен човек. Той е повелител на съдбата.

— Говори, Дач. — Алкарисианинът дори не изглеждаше изненадан. Той зае поза, показваща внимание, но Кей не бързаше.

— Не възнамеряваш ли да направиш укритие за нощта? Ако завали дъжд, не бих искал да се окажа под него.

Къс поглед към небето — и полупрезрителен отговор:

— Аз също не обичам радиацията. Но тези облаци не са дъждовни. Говори.

— Моите коси и твоите пера биха искали да вярват… — Кей не се опита да спори. Птицеподобната раса не обичаше затворените помещения, въпреки че осигуряваха защита от лошото време. — Добре. Слушай и научи. Преди четири години служих на човек на име Къртис Ван Къртис…

6

Тази сутрин, едва събудила се, Рашел разбра, че няма да отиде в учебния център. Лимитът й от разрешени отсъствия още не беше изразходван и тя не възнамеряваше да седи в класната стая в такъв прекрасен ден. Постоя малко на прозореца, наблюдавайки превиващите се от вятъра и цопващите в локвите клончета, а после, както си бе по пижама, се спусна в столовата.

Родителите й, естествено, не си бяха вкъщи. Всички възрастни, които имаха някакво отношение към техниката за управление на климатичните условия, сега се суетяха в климатичната станция. Докато си наливаше чай, Рашел прочете кратката записка на таблото за подсещане. Неизправности на станцията… ще се върнем късно… в полунощ да си се прибрала, ще позвъним… Аха. Станцията се е скапала в най-подходящия момент, сега ще оцелее само половината от реколтата. Цените на плодовете няма да паднат.

Таури имаше много начини да поддържа икономиката си. При това без да причинява никакви неудобства на своите жители. Предишната вечер, преди неочакваната авария, целият постоянен персонал на станцията подготвяше масите за пикника и докарваше най-добрите сортове вино. Доброволците за помощници ще си изкарат добре.

Рашел също не възнамеряваше да скучае.

Когато преминаваше през това място, тя все още чувстваше леко гадене. Поляна за флаери, стара дървена къща, а между тях — съвсем обикновено дърво.

Огромните лапи на булрати; нокти, впиващи се в тялото; болка, осезаема въпреки състоянието на замаяност; резки подмятания насам-натам — въртят я като котенце, като кукла, като жив щит… И застиналото, неподвижно лице на Кей Овалд, само пистолетът в ръцете му потрепва, опитвайки се да се прицели в извънземния. После — удар, тъмнина… и той я носи на ръце, а в очите му има спокойна, почти равнодушна нежност.

Но той все пак не я беше забравил…

Рашел ускори крачка и влезе в къщата. Диадемата на чадъра на главата й престана да бучи, изключвайки силовото поле.

— Не се ли измокри? — попита Хенриета, без да се обръща. Тя гледаше през прозореца навън, където поривите на вятъра продължаваха да брулят градината. Беше се скрила почти цялата зад високата облегалка на креслото.

— Имам чадър.

— А чувала ли си, че при честото му използване се увеличава рискът от тумор на мозъка?

Рашел сви рамене:

— Нали имам аТан…

— Имала аТан! На шестнайсет години е рано да се мисли за безсмъртие — извръщайки се, Хенриета промърмори още нещо, но значително по-тихо. — Ще пиеш ли чай?

— Грог — рискува да предложи момичето.

— Да, сега сме смели, можем да пием каквото ни падне, да не обръщаме внимание на радиацията, да безобразничим във флаера… добрата леля е обяснила как се изключват контролните вериги…

Рашел се изчерви. Тя беше сигурна, че никой не знае за опитите й във висшия пилотаж.

— Искаме грог! — извика старицата хрипливо към празното пространство и се закашля. През последните години беше грохнала много, страшно много. Кей навярно не би я познал. Посивели коси, които Хенриета бе спряла да боядисва, затлъстяло тяло, леко треперещи ръце. Рашел безмълвно приседна до нея.

— Отиди да донесеш грог. Вече съм го стоплила.

Момичето отиде в кухнята. В микровълновата печка изстиваше прозрачната кана. Печката беше стара, явно без блок за гласово управление, но Рашел не се изненада. Тя намигна на огромния черен котарак, който си чистеше козината на креслото.

— Здравей, Ахат.

Котаракът я погледна косо, но не прекъсна заниманието си. Рашел взе каната с грога и се върна в хола.

— И отвори прозореца, момиче! — капризно заповяда Хенриета.

В стаята нахлу студен вятър. Страшно студен — изглежда дъждът бе преминал в сняг. Рашел настръхна и каза:

— Така цялата реколта ще измръзне…

— Естествено — съгласи се Хенриета. — Ще получим пълна компенсация от правителството. Цените ще скочат. Десетки планети ще минат на синтетични витамини. Нищо, затова пък на нас ни е весело.

Фискалочи можеше да развали и най-доброто настроение. Рашел въздъхна и наля по чаша горещ грог.

— Вземи двата шала от канапето и ми дай по-дебелия — продължи старицата със същия заядлив тон. — Ще седим и ще си говорим, гледайки прекрасното дъждовно време.

След тази реплика на Рашел й се отщя да разговаря. Тя седеше, увита с шала, и отпиваше малки глътки от грога. Не прекалено силен, очевидно приготвен за нея, но горещ и ароматен. Термичните чаши бяха съвсем нови и грогът на практика не изстиваше.

— Добре, не обръщай внимание на глупавата баба — неочаквано каза Хенриета. — За какво искаше да ме разпиташ, Раш?

— Ей така… за каквото и да е. За войната.

— Нима това е подходяща тема за младо момиче?

— Вие нали сте воювали…

— Времената бяха други, Раш. Въпросът беше ще оцелеят ли хората като вид или извънземните ще ги пометат. А сега цари мир.

— Засега е мир. А аз не искам цял живот да търгувам с ябълки.

— Ябълки… Ти дори не би опитала нормална ябълка, повярвай ми. Семейството ти отглежда плод с вкус на градинска ягода. Аз продавам това, което би трябвало да е праскова. Имитации, навсякъде имитации… Да се играе с гените на растенията не е забранено, но да се добави капчица разум на нашите по-малки братя — дума да не става!

Хенриета се закашля и отпи от грога.

— Лельо Фискалочи… — Рашел се запъна, но все пак продължи: — Защо не се подмладите?

Старицата я погледна косо:

— Момиче, за всичко си има място и време. Дори за старостта. Не бива да отписваме някого от живота само защото ръцете му са започнали да треперят, а краката не го държат.

Рашел кимна, не особено убедена.

— Е, можеш да ме смяташ за скръндза, на която й се свиди да плати за аТан. Нека и аз да ти задам едно неудобно въпросче.

— Питайте.

— Ти наистина ли си се влюбила толкова силно в Кей, че си готова да го намериш и омаеш?

Момичето се задави с грога и се обърна към Фискалочи:

— Откъде ви хрумна?

— Оттам, че съм петнайсет пъти по-стара от теб. Налей ми още, момиче. Прекрасно е, че в твоето детство се е появил герой. Много е мило, че по заобиколен път ме водиш към разговори за него. Неизразимо трогателно е, че изучаваш стрелящата железария и бойните изкуства, за да си достойна за Кей. Единственото, което искам да разбера, е: колко сериозно е всичко това?

— А ако е сериозно?

Фискалочи помълча известно време. Когато заговори отново, в гласа й имаше необичайна нежност:

— Много те обичам, мъничката ми. Ти си твърдоглава и упорита, не те плаши дори перспективата да търсиш из цялата Галактика човек, който живее под чужди имена. Но не превръщай детската си любов в проклятие.

— Това пък защо?

— Ти не знаеш кой е всъщност Кей Овалд.

— А вие знаете ли?

Рашел дори не забеляза как е започнала да отговаря само с въпроси. Чувстваше се обидена. Отвъд отворения прозорец камшиците на дъжда шибаха косо, а прекрасното студено утро мълниеносно се превръщаше в ден на неприятни обяснения.

— Знам. Виж какво, аз имам съвсем малко развлечения. Едно от тях е да следя събитията в света. Да се ровя във файловете на чуждопланетните библиотеки, да съпоставям случки, които на пръв поглед не са свързани по никакъв начин… Знам истинското име на Кей, както и той знае моето.

Хенриета протегна ръка и докосна рамото на Рашел с жилавите си студени пръсти.

— Преди четири години му помогнах. И отново бих го сторила, ако можех да върна времето назад, въпреки че това струваше живота на много съвсем невинни хора. Бог ми е свидетел, не съм аз тази, която ще го съди. Но Кей… Кей Алтос… макар че е възможно и това име да не е истинско… Кей Алтос е обречен на самота.

— Алтос — произнесе Рашел, пробвайки как звучи името.

— Има хора, на които са им необходими премеждия. За да ги преодоляват и да продължават напред. Кей е от тези хора. Той е добър телохранител — това е основното му занимание. От време на време е работил и като наемен убиец.

— Е, и?

— Той не е способен да дава нищо на никого. Той винаги ще разрушава това, което смята за неправилно. Много рядко, в преломните моменти от историята, такива хора са необходими — те отстраняват опасностите и разчистват пътя. Но и тогава съзидателите са други. Не ми се иска да видя как ще го срещнеш и ще разбереш, че Кей Алтос не умее да обича. Повярвай ми, момиче.

Рашел мълчаливо се изправи, свали шала и го пусна в креслото, постави недопитата чаша на перваза на прозореца и излезе.

— Ето че само влоших нещата — промърмори Хенриета.

Рашел вървеше през градината и мъждукащият купол на чадъра над главата й брулеше последните ябълки от клоните. Момичето се чувстваше толкова зле, че дори не забелязваше какво прави.

— Глупава, самодоволна бабичка — поклати глава Фискалочи. — Наистина ти е време да се подмладяваш… крайно време.

7

— Всичко това не си струваше думите — каза алкарисианинът. — Какво значение има за нас, отиващите си, дали човечеството ще стане по-силно или ще загине?

Кей си даваше сметка, че разбира само основната нишка на речта — приказният алкарисиански не беше много приспособен за възприемане от хора.

— Това, което е създало света, неизбежно е изгубило своята активност — алкарисианинът изглежда не беше учуден. — Концепцията за равнодушния Бог, или както някои го наричат — Отчуждения, не е нова. Но ти ме смая с друго, Дач. Значи във Вселената съществува точка, където Бог благоволява да изслуша чуждите желания? И е готов да стане инструмент на нечии жалки фантазии?

Кей само сви рамене:

— Не лъжа. И Къртис вероятно не лъжеше. Видях как плазменият заряд не успя да запали ризата му, гледах го как вървеше по водата и се разтвори във въздуха. Вечерта на същия ден Къртис… и синът му… вече са били на Тера. Струваше ми доста усилия да го науча, но се справих. Нито един кораб не може да преодолее такова разстояние за по-малко от седмица, а тунелният хиперпреход…

— Изисква енергия колкото стотици свръхнови — потвърди алкарисианинът. — Звучи убедително. Но Бог не може да живее на една планета. Ако го има, той е навсякъде.

— Разбирам.

— Защо тогава планетата Граал?

Дач не отговори.

— Създателят на Вселената може да благоволи да изслуша човек, както и алкарисианин, булрати, силикоид… Но не по този начин. Не по този начин, Кей Дач. Тук има някаква грешка.

— Разказах ти истината. Всичко, което знам за Граал и „Линията на бляновете“. Нали ти е ясно защо Къртис не я е изминал веднага?

— Естествено. Той е научил как се създават светове и че нашият свят също е нечия мечта.

— А ти досещаш ли се чия е тя? Кой е получил в другата реалност същия подарък като Къртис?

Алкарисианинът протегна крило, сякаш искаше да потупа Кей по рамото с човешки жест, абсолютно неуместен за птицеподобното.

— Вашето мислене е моята специалност. Мога да опитам да отгатна.

— Е?

— Расата с най-голям късмет в Галактиката. По-глупави от много други, с несъвършено тяло, но най-големите късметлии. Този свят е създаден за вас.

— А кой конкретно е създал нашия свят?

— Вие сте обсебени от силата и властта дори повече, отколкото булратитата. Това е човек, който получава от живота повече, отколкото иска.

— Императорът — тихо каза Кей.

Алкарисианинът спусна клепачи. Дач продължи:

— Владетелят на Ендория и Тера, покровителят на Горра, опекунът на Таури, повелителят на колониите — Грей. Просто Грей — без пищните прозвища на Къртис. В нашия свят вече никой не може да стане първи. Единствено той — Грей. Ние сме само декорация за него — единствения актьор. Театър на сенките… под сиянието на неговата власт. Къртис не е понесъл мисълта, че е само марионетка. Решил е да отмъсти…

— Вероятно си прав и Къртис е мислил по същия начин — изрече Търсещия истината.

— Знаеш ли, Грей имаше още една титла… още три свята се открояваха над останалите наравно с Тера, Ендория, Таури, Горра. Бащата на Трите сестри. Той изтърбуши непослушните си дъщери.

— И ти си изпълнен с желание за отмъщение.

— Не. Как можеш да отмъстиш на повелителя на света… Мразя Грей. Но не искам такава разплата, каквато е замислил Къртис — водеща до гибел на цялата раса.

— Ние не сме способни да мразим дълго, човеко. Алкарисианите вече не желаят вашата гибел — на нас ни е все едно.

— Надявах се да е така.

— И какво искаш от мен?

— Вие сте опознали реалността по-добре от всеки друг. Обясни ми — ако Грей е създал нашия свят, означава ли това, че живее вечно? Живее милиони години без никакъв аТан?

— Не е задължително. Този, който е създал нашия свят, би могъл да дойде в него във всеки момент. Появил се е с готово минало — и това е всичко.

— Благодаря. Иска ми се да вярвам, че наистина е така.

— И как възнамеряваш да спасиш расата си, Дач?

— Това засяга само мен.

— Повтарям — на алкарисианите им е все едно. Ние си отиваме. Аз изпълнявам мисията си — да отдам почит на расите, които са ни предавали по-рядко от останалите. Клонът натрупа много знания за тази Вселена, сега те са не по-ценни от капка вода в облаците. В мен говори любопитството.

Дач се поколеба за миг.

— Имам само един изход — убийството.

— Кого?

— Къртис Ван Къртис или император Грей, или… Бог.

Крясък — доста добра имитация на смях. Потрепване на криле.

— Кей Дач се оказа по-глупав, отколкото изглежда. Ти вече си убивал Бог — хиляди пъти. Помогнало ли ти е?

— Тогава разполагам само с двама кандидати. Но Грей е неуязвим, този свят е създаден от неговата мечта.

— Не е задължително, Дач. Нито едно разумно същество, включително и човекът, не се стреми към пълна неуязвимост. Създателят на Вселената не може да иска игра, в която не е възможно да загуби. Той е бил длъжен да допусне шанс за поражение, дори и без да го съзнава. Само че с какво ще ти помогне гибелта на създателя на света?

— Къртис ще се откаже от плановете си, сигурен съм. Сега го потиска превъзходството на императора. Сигурен ли си, че Грей е смъртен?

— Повтарям — този, който е създал света, е бил длъжен да допусне шанс за поражението си. Иначе всичко би изгубило смисъл за него — както е изчезнал смисълът за Бога.

— Търсещи истината… — Дач премина на церемониален алкарисиански прим, езикът на пределната откровеност, и алкарисианинът за пореден път беше поразен от диапазона на гласа му. — Кажи ми, беше ли докрай искрен с мен?

— Не, човеко. Все пак ние сме врагове.

— Какво скри?

— Нищо, което не би могъл да узнаеш сам.

Дач прекара ръка по гушата си, сякаш за да масажира гръкляна. Каза си няколко думи на галактически, но алкарисианинът ги разбра:

— Да убия Къртис или Грей — какъв страшен избор… Най-могъщите същества във Вселената…

— Властта — ето кой е вашият бог, Кей. Тя размътва и твоя разсъдък.

— Аз не се стремя към власт!

— Стремиш се. Но я разбираш по друг начин. На теб не ти е нужен фалшивият блясък на титлите и хиляди млади самки. Не ти е необходимо правото да даряваш вечен живот. Ти си убиец по своята същност. И за теб властта е свободата да даряваш смърт.

Дач поклати глава:

— Но и вие се стремите към власт!

— Не. Само към свобода. Затова и си отиваме.

— Успешен път — каза Кей.

— Благодаря ти, странни човеко, мразещ живота. Пожеланието за успех от врага е проклятие. Но ти си враг на самия себе си.

За миг алкарисианинът почти затвори очи. Беше уморен, не можеше да не се умори. Тялото му беше значително по-малко издръжливо от човешкото. Това винаги подвеждаше птицеподобната раса.

— Аз също исках да убия… да убия теб, Дач. Защото се осмели да заловиш кораба на Клона, защото ме принуди да разговаряме. В този контейнер — кратко и леко потупване на крилото по метала — има смърт. Измислена от хората. Биотерминатор.

Кей потрепна, потискайки желанието си да отскочи.

— Искам да знаеш, че размислих. Няма да донесеш късмет нито на расата си, нито на своите приятели. Продължавай да живееш… — алкарисианинът наведе глава и добави: — Корабът ти започна спускането си към планетата. Времето изтича ли?

— Да, Търсещи истината.

Вероятно в перата на алкарисианина се криеше предавател.

В небето се разнесе тътен — двата кораба се плъзгаха през атмосферата. Ако в скалите на наранената планета все още имаше живи твари, те сигурно се притискаха към отровените от радиацията камъни, изпаднали в паника пред непоколебимо надвисващата смърт.

Изтребителят на алкарисианите се понесе плавно към земята. Преобърна се във въздуха като сребриста монета, хвърлена от невидима ръка. Застина във вертикално положение и увисна над стъклената равнина.

— Защо се умълча? — прошепна Дач.

— Помисли. Сбогом завинаги, Шарка.

Алкарисианинът скочи от контейнера, хвана го за тънката дръжка и, приведен от тежестта, тръгна към изтребителя. Свободното крило махаше, биеше въздуха в опит да запази равновесие.

Кей се извърна, вдигна торбата си и започна да наблюдава как Томи приземява кораба на стотина метра от тях.

Те се забавиха с излитането, но и алкарисианите изобщо не бързаха. Издигането на изтребителя им беше бавно и плавно — сякаш искаха да се полюбуват на мястото на най-страшната им битка и на най-съкрушителното им поражение.

Кей се качи до командната каюта почти на бегом. Томи управляваше кораба прецизно, като курсант-отличник на изпит по пилотиране. След като се вмъкна в помещението, Дач улови бързия поглед на юношата.

Хлапето се бе развълнувало.

— Продължавай полета! — Кей се настани в креслото си и плъзна пръсти по бойния пулт, изваждайки оръдейния кръг. Имаше резерв от мощност. Изтребителят беше под прицел — смешна цел за колапсарното оръжие. То не биваше да се използва близо до планети, но на кого му беше притрябвала тази планета?

— Какво искаш да направиш? — попита бързо Томи.

— Не знам.

Дач държеше дланта си върху бутона за стрелба, който вече се затопляше и след като разпозна капитана на кораба, смени цвета си от червен на жълт. Лек натиск — и автоматиката щеше да свърши останалото. Генераторите щяха да изкривят пространството и някъде във вътрешността на изтребителя гравитацията щеше да надхвърли допустимата граница. Пространството щеше да се затвори, всмуквайки в себе си корабчето на алкарисианите. Щяха да изминат секунди… най-много половин минута, докато пространството се изправи и изкуственият колапсар се разсее. Той дори нямаше да успее да достигне планетата и да всмуче достатъчно материя, за да стане пълноценна черна дупка.

— Има съобщение от тях — каза Томи.

— Прочети го.

— Ти си странен, Дач.

Кей гледаше изтребителя, която продължаваше да се бави.

— Пускат хипердвигателя. Да ги задържа ли? — попита Томи.

— Не е необходимо.

Избухване — изтребителят направи скок.

— Е, вървете по дяволите… или при Бога — прошепна Кей, отдръпвайки дланта си от пулта. — Махайте се.

8

Кей никога не беше давал имена на корабите си. Първата му яхта — преправен бомбардировач от времето на Смутната война, не заслужаваше нищо повече от сериен номер. Полетите с нея вероятно бяха значително по-опасни от обичайната работа на Дач, но на него му вървеше. Хиперкатерът, който можеше да си позволи по-късно, имаше достатъчно мощен компютър, за да възникне в него онова, което Кей предпочиташе да нарича псевдоинтелект. Той трябваше да си даде име самостоятелно, обаче гибелта му в орбитата на Граал попречи на интелекта да разбере какво представлява всъщност.

Новият кораб оставаше безименен и лишен от каквото и да било подобие на разум — Дач прекалено добре беше разбрал, че металът понякога е по-слаб от плътта, но заради това болката от загубата не намалява.

От всички видове тежко космическо въоръжение колапсарният генератор беше най-безпощаден и безотказен. Той действаше на малки разстояния, но защитните полета и размерите на вражеските кораби не бяха пречка за него. Категорично забранен за частни лица, генераторът беше причината Кей да успее да купи кораба с жалките пари, които му останаха след Граал. Такива кораби се строяха за една-единствена акция, след което безпощадно ги унищожаваха. Но този път някой беше решил да припечели малко и да препродаде изгорелия кораб.

Само три планети от човешката Империя рискуваха да гледат през пръсти на закона. Само три планети разрешаваха кацането на подобни кораби — Джиенах, Рух и Тааран, анархични светове. Грей не им обръщаше внимание — засега. По-късно, когато тези планети придобиеха някакво значение, флотът щеше да помете отбраната им, да филтрира жителите им и да избере по-приемливо правителство. Анархичните светове щяха да изчезнат — и да се възродят по новите граници на Империята. Всеки порядъчен дом трябва да си има кофа за смет, за да не се хвърлят боклуците където дойде.

Нормалните хора рядко се завираха в кофи за смет.

Кей изведе кораба си от скока на половин час полет от Джиенах.

— Да отговоря ли? — попита Томи, кимайки към примигващите светлинки на командния пулт.

— Давай.

— Шейсет и седем-тринайсет — произнесе Томи, навеждайки се над пулта. — Собственик — Кей Алтос.

— Орбитален страж на Христа Крим. Вашият пропуск? — неизвестният оператор безуспешно се опитваше да копира тона на евтин автомат.

На Джиенах нямаше правителство, нито пък единни планетарни войски. Шестте орбитални бази принадлежаха на различни собственици. Всяка от тях имаше свои пароли, за които се налагаше да се плаща ежемесечно. Някои, опитвайки се да икономисват, купуваха пропуски само от две-три станции и се промъкваха на планетата през тяхната зона на контрол.

Но Кей никога не беше обичал руската рулетка.

Томи натисна бутона, над който беше залепена хартиена лентичка с надпис „Пропуск — Крим“. Кодираният пакет на паролата отпътува в пространството.

— Пропускът е приет — гласът на оператора придоби някакви оттенъци на емоция. — Ей, Дач, вдругиден паролата се сменя. Да приготвя ли плазма за теб?

— Подгрей си на нея бутилката с мляко. — Томи намигна на Кей, който кимна.

Кратък смях и връзката прекъсна. Христа Крим винаги подбираше за станцията си оператори с пещерно чувство за хумор.

— Шейсет и седем-тринайсет — следващата база прие щафетата. — Патрул на Звездната стража. Очакваме паролата ви.

Натискане на бутона. Пауза.

— Прието. Хлапе, Кей далече от пулта ли е?

Томи и Дач се спогледаха.

— Далече е.

— Добре, предай му много поздрави от Синтия. Тя и сама би го поздравила, но устата й в момента е заета.

Томи изглежда чуваше тази шега за пръв път. За секунда се засмя. Дач се включи към канала:

— Ти ли си това, Пол?

— Аха. — В гласа се долавяше явно учудване.

— Тъкмо си застъпил на месечното си дежурство?

— Да… По дяволите, страхотно запомняш гласове!

— А също и адреси. Ще намина при жена ти да я поздравя от теб. Край на връзката.

— Майтапеше ли се с него? — полюбопитства Томи.

— Не знам. Запомням много лошо лица.

Преди корабът да се спусне на площадката за приземяване, успяха да ги проверят още две бази.

— Защо винаги дежурят такива откачалки? — попита Томи, измъквайки се от креслото.

Дач, който оставяше кораба на съхранение, се забави с отговора:

— Вахтите продължават месец или два. Собствениците правят дребни икономии — например чрез по-малко курсове със совалки.

— И какво?

— Месец на пултовете, а жилищните отсеци не са по-големи, отколкото в нашето корито. Те не обичат да четат, телевизията им омръзва през първата седмица, игрите са забранени. Нямат други развлечения освен да се бъзикат с пилотите и да напсуват някой неудачник.

— А защо игрите са забранени? — попита Томи, явно засегнат.

— Защото в тях винаги съществува възможността да победиш.

— Е, и какво?

— Някой ден ще ти обясня. Тръгваме.

На пръв поглед Джиенах не се отличаваше от която и да е друга слаборазвита колония. Улици, растящи на ширина, а не на височина, къщи от бетон и камък, пътища, покрити с омекнал от слънцето асфалт.

Само дето над къщите прекалено често проблясваха климатизиращите полета, покриващи решетките на личните хиперантени. По тесните пътища се носеха последни модели „саборо“ и „тувайси“. Във витрините вместо евтини дрехи серийно производство и пластмасови тенджери за микровълнови печки, разтапящи се още през първата седмица, блестяха полихромни флакони с козметични средства от Диора и кухненски автомати с „вечна“ гаранция.

Пари, пари, неуловимият мирис на милиардите плуваше над скучния пейзаж. Никой не строеше тук разкошни семейни къщи — планетата живееше само за настоящето. Забогатей, позабавлявай се… и се измъкни преди Имперският флот да получи заповед да въведе ред. О, да, планетата плащаше данъци на хазната и прилежно поддържаше Грей, за да отложи това събитие.

Но боклукът вече беше напълнил кошчето — скоро щяха да решат да го изнесат, формално в Империята не съществуваше робство, а тук имаше прекалено много хора с пожизнени договори. В местната полиция по смайващ начин оцеляваха само коренните жители на планетата, но не и изпращаните от Службата професионалисти. А пък рекламата на „курортите“ на Джиенах красеше стените на всички туристически агенции в Империята. „Традиционна школа за детски масаж“, „Танцьори-булрати в ритуала за посрещане на пролетта“, „Секция медитация и себепознание“.

Джиенах предлагаше всякакви видове секс, наркотици и невронна стимулация. Това, от което се отказваше Фамилията, беше норма за тази планета. Дори порнофилмите и еротичните списания тук се снимаха на живо, вместо да се предлагат на купувачите разрешените от министерството на културата компютърни инсценировки. Това привличаше мнозина, макар машините да произвеждаха за хората много по-красиво режисирани и „заснети“ зрелища. Организираните туристи бяха в пълна безопасност на Джиенах. Те бяха под патронажа на най-влиятелните кланове. Самотните пътници имаха повече проблеми.

Дач не взе такси — тъкмо се свечеряваше, жегата намаляваше, а до настъпването на мрака оставаше още доста време. Изминаха пътя от космическото пристанище до града с монорелсово вагонче, а след като слязоха на спирката, продължиха по тясната лента на тротоара. Не прекалено добре облечена, но явно не безобидна двойка — на колана на Кей съвсем неприкрито висеше пистолет „Стършел“, а на гърдите му проблясваше жетонът на телохранител от категория „лична“. Томи внушаваше на минувачите опасения по-скоро със спокойния си поглед, отколкото със също така явно демонстрираната „Пчела“.

Компанията от размъкнати хора, идващи насреща им, попритихна и ускори крачка. Момиче с лента на ръката за пожизнен договор сведе поглед. Кланът на нейния собственик не беше толкова силен, че да защитава всичките си роби, още повече онези, които вече не бяха толкова млади и красиви.

— Плесен — тихо каза Дач, преминавайки покрай поредната реклама. Холограмното пано канеше в клуб за „садомазохизъм за всички възрасти“. Подобни клубове имаше из цялата Империя, но там мазохистите отиваха по собствено желание. А тук кой знае защо се озоваваха хора, сключили пожизнен договор, много често — непълнолетни.

— Аха — равнодушно се съгласи Томи. Неговите шестнайсет години и без това не бяха кой знае колко дълъг срок, но той помнеше само последните пет. Четири от тях беше прекарал с Кей на Джиенах.

Дач погледна юношата, но не каза нито дума. Когато реши да вземе Томи със себе си на анархичната планета, Кей много добре знаеше какво очаква момчето: или психиката му ще се закали, или ще се превърне в циничен подлец. Все още не можеше да разбере какво се е случило и дали не се е появил трети вариант — студено безразличие.

— Ще отскоча да взема бира. — Томи кимна към отворената врата на някакво магазинче. Дач хвърли поглед към табелата — магазинът се охраняваше от клана Крим. Напълно надеждно заведение. В такова би рискувал да пусне Томи дори в самото начало, когато беше на дванайсет.

— За мен две „тъмни“ — каза Кей, като спря. Не желаеше изтънчена прохлада, след която задухът да го връхлети с нова сила.

Томи притича до вратата — строен тъмнокос юноша, с все още по детски меко лице, в сини джинси и тениска с надпис „Голямата игра е Смъртта!“, помагаща му да изглежда свой сред джиенахската младеж. В погледа, с който го изпрати Кей, нямаше привързаност — само обичайната загриженост.

В края на краищата, нали трябва да поемеш отговорност за тези, които си опитомил, макар че Бог му беше свидетел — същият този Бог, — че той не възнамеряваше да опитомява малкия си убиец.

Дач стоеше на тротоара, загледан в потъмняващото небе. Канеше се да вали дъжд — кратък, но все едно, щеше да стане по-приятно. С крайчето на съзнанието си фиксираше всеки минувач, оказал се прекалено близо, неподвижните отблясъци на прозорците и въртенето на детектора за оръжие, разположено на кръстовището.

Професионалистите с неговия профил и от неговата класа никога не се отпускаха.

9

Сънят беше кошмар, но Кей забрави за него, когато вратата изскърца и се наложи да се събуди. Преди влезлият Томи да включи осветлението, лъчът на прицела вече беше докоснал гърдите му с нежното си оранжево петънце.

Цяла секунда се гледаха един друг: Дач — от леглото, Томи — от прага. После Кей скри бластера под възглавницата. Не „Стършел“-а, върху който не би заспал и дебелокож булрати, а обикновена „Пчела“ — любимият модел на професионалистите.

— Решил си да станеш лунатик или сънува някой псилонец? — избухна Дач. — Не пропускам да уцеля един и същи човек два пъти…

— Ти викаше.

— Какво?

— Викаше. Нещо ти се е присънило — сви рамене Томи, излизайки.

— Почакай… — Кей седна. Адреналинът още бушуваше в кръвта му, но вече започваше да си спомня. — Какво именно виках?

Томи се поколеба. После, сякаш имитирайки гласа на Кей, произнесе:

— Не ме гледай… Не гледай!

Кей си спомни.

— Тръгвам си — каза Томи.

Дач погледна часовника. Четири по стандартния цикъл. На Джиенах дните и нощите бяха кратки, зад плътните пердета вече беше съвсем светло.

— Седни, Томи.

Юношата приседна на леглото. Спалнята беше малка — както всичко в този евтин апартамент. Дач порови в нощното шкафче, извади бутилка бренди и отпи. Попита:

— Искаш ли?

— Нали съм още мъничък? — с очарователна усмивка отвърна Томи.

— Не се превземай.

— Не, не искам.

Кей постави бутилката на пода, но не сложи капачката.

— Още ли ти се спи?

— Защо?

— Искам да ти разкажа нещо. След това няма да можеш да заспиш.

— Говори. — Томи се прозина. — След твоите викове съм бодър и отпочинал.

Дач отпи още глътка. Изглеждаше по-скоро възбуден, отколкото потиснат.

— Всъщност не извиках това нещо.

— Нима?

— Тогава не го извиках. На Хааран.

— Където са те нарекли Шарката?

— Точно така. Разбра ли защо?

— Погледнах в медицинския справочник — в гласа на Томи се появи любопитство. — Нищо особено, но преди трийсет и шест години е имало пандемия. Загинали са главно деца.

Очите им се срещнаха и Дач кимна.

— Браво. Тогава разполагахме със седмица… най-много две. И негласна заповед — да не оставяме живи. Трябваше да загине цялата колония, за да не посмее никой друг свят на Империята да преминава под властта на чужди раси. Цялата, разбираш ли? Едноседмичен срок и никакво тежко въоръжение.

Той се пресегна към бутилката, но се отказа.

— Десетина бомбардировачи щяха да се справят за ден. А така… двайсет хиляди доброволци на планета с половин милионно население. Наистина, имахме тежки танкове, именно те прегазиха цялата им армия. Която бе също така набързо събрана като нашата. Всички пълнолетни мъже на Хааран… със скапани оръжия в ръце. Останаха четиристотин хиляди. Жени и деца.

Голите рамене на Томи потрепнаха.

— Онази гадина… прославеният помощник на самия Лемак… полковник Щаф… — гласът на Дач неочаквано се разтрепери. — Той събра гражданите в концлагери… импровизирани. Стадион, пълен с жени и дечица… район в пустошта, ограден с бодлива тел с течащ ток и пълен с деца… Те вървяха като овце. Очакваха да бъдат сортирани и заточени. Той ги събра всичките заедно, Томи! Разбираш ли? Щеше да е по-лесно по домовете… поред. Но част от тях би избягала, щяха да се досетят. Само единият от континентите беше заселен, гола степ — няма къде да се скриеш, но част от тях биха се измъкнали.

— Пийни си — тихо каза юношата.

— Протакахме три дни. Чакахме военни кораби… терор-групи с техните газове и вируси или просто бомбардировачи. После Щаф събра офицерите… аз временно имах чин лейтенант. И каза, че ще се наложи да работим сами.

— Пийни си, Дач.

Кей отпи.

— Много от нас отказаха. Страшно много. Категорично. Качиха ги в транспортьори и ги изпратиха обратно. Всички долетяха до целта. После им дадоха ордени — онова скапано „Огнено острие“, втора степен. Честна дума. Останаха половината, дори по-малко. Тези, които разбираха, че така трябва. Девет хиляди. Пресметнахме — по четирийсет и четири за всеки. Плюс по още четири десети — той се засмя с нелеп, едва ли не пиянски смях. — Всички бяха готови да убиват пуберите на твоята възраст. И жените, колкото и да е странно. Най-трудно се оказа с децата. Аз първи казах, че ще мога. И добавих, че предишната година шарката е избила повече деца, отколкото ние ще успеем, дори и да искаме. И така си заслужих… прякора. Във вестниците не се появиха имена — цензурата бдеше. Но думите на лейтенанта, „превърнал се в шарка“, дълго време се мяркаха по страниците. Не знам как алкарисианинът е научил името ми и защо го е запомнил.

— Необходимо ли беше това, Кей? Да се убиват всички?

— От стратегическа гледна точка — не. Разбихме инфраструктурата на планетата и смазахме трудоспособните мъже. Тези обезумели жени и плачещи дечица нямаше да са подкрепа за алкарисианите. Виж, от политическа… не знам. Искаш ли да слушаш по-нататък?

Томи едва доловимо се поколеба:

— Да… добре.

— В моята група имаше девет войници. Падна ни се гимназия, в която държаха около петстотин ученици. От шест– до шестнайсетгодишни. Те прекараха три дни в спортната зала, спяха натъркаляни по пода, ядяха някакви гадости, пред единствената тоалетна постоянно имаше опашка и смрадта от нея се носеше из цялата зала. В първия ден, както ни казаха охранителите, те все още са пеели песни, училищни химнове… после престанали. Ние влязохме и аз съобщих, че ги пускат по домовете. Да излизат един по един, да се разписват в специалната книга и да помнят гнева на императора за цял живот. Те веднага живнаха и зашумяха. Аз стоях на двора с лазерник „Стария Боб“ — оттогава мразя този модел. Вечер, полумрак. Децата излизаха, а аз стрелях в гърба им. Нито шум, нито кръв… само косите на тила им димяха. Двама от нашите отмъкваха труповете зад ъгъла, на площадката. След половин минута — следващия. Сетне — третия… После помолих за смяна и момчетата, тези доскорошни фермери, които вярваха в дълга, но се държаха, сякаш бяха на собствената си екзекуция, се съгласиха неочаквано лесно. Повръщах пет минути в учителската стая, после се измих и отидох да мъкна телата. Знаеш ли какво видях? Тези двама малоумници, които носеха първото дете като спящия си син, изписваха върху бетона с телата думата „ГРЕЙ“. Цапардосах ги по веднъж, реших че от страх са се надрусали с наркотици. Това като че ли ми помогна. После отидох в залата, където имаше още шест от нашите. Не, те не биеха децата, не ги плашеха, не изнасилваха по-големите момичета. Просто те, мъчениците-доброволци, изведнъж се бяха изпълнили с весел ентусиазъм. „Момче, пусни момичето първо! Бъди кавалер!“ „Дребосъче, ти ще успееш ли да стигнеш сам до вкъщи? Сериозно? Е, върви…“ Всички бяха като упоени, всички. И червенокосият дебелак, който плачеше по пътя към училището и разправяше, че самият той, горкичкият студент, има две деца и съжалява, че се е съгласил; че от сутринта не е излизал от клозета — от нерви го било хванало разстройство. Всичките бяха пияни. От кръв, смърт, власт. А това, че властта им е над деца, ги подлудяваше още повече. Тогава разбрах — колкото по-беззащитна е жертвата, толкова по-сладко е това чувство. От техния пример го научих. Аз самият започнах да убивам още когато бях дребен сополанко…

— Кей, не бива — Томи изведнъж докосна рамото му. — Спри, не разказвай повече. От това ти става по-зле.

Дач гледа ръката му дълго и със смайване. После поклати глава:

— Ще довърша. Отново излязох навън, взех винтовката и зачаках. Излезе момче на осем години — и се обърна. Сякаш усети нещо. Погледна ме и каза: „Не бива!“

— И ти му извика „Не ме гледай“?

— Исках да извикам… Младежът, студентът, който водеше момчето по коридора, го хвана за рамото и изкрещя: „Застреляй пикльото!“

— И ти…

— Стрелях — сухо каза Кей.

— Все пак ти си боклук.

— Нещо подобно ми казаха в щаба. Наистина, по друг повод — когато доложих, че след изпълнението на задачата всички от групата са загинали при засада. Нямаше време за разследване. Не ми повярваха, но не опитаха да си изясняват какво точно е станало.

— А имаше ли засада?

— От един човек. А сега си върви и ме остави да си довърша бутилката на спокойствие.

Томи сви рамене и излезе.

10

— Честно казано, все ми е едно кого ще се наложи да убия — каза Кей.

Без да спира да маже филията си със сладко, Томи го погледна косо:

— А не мен — не.

— Разбирам. Но да се добереш до Къртис Ван Къртис е значително по-трудно, отколкото до императора. Така че можеш да се отпуснеш.

Юношата изхъмка, сви рамене. Попита:

— А друг изход няма ли?

— Очевидно не. Алкарисианинът сметна плановете на баща ти за напълно реални. Къртис наистина е способен да отведе част от хората в други вселени. Това ще е краят за Грей, но и за цялата Империя. А алкарисианинът мисли също, че Грей може да бъде унищожен.

— Вярвам му. — Томи си наля кафе. Погледна в широкия прозорец, заемащ цялата стена на малката трапезария. На улицата беше мрачно и тихо — Джиенах се събуждаше по-късно сутрин.

— Ако ти беше Къртис-старши, щеше ли да се откажеш от приумицата си с „Линията на бляновете“ след смъртта на Грей?

— Изобщо нямаше да се захващам с нея. Веднага щях да я зарежа. — Томи се усмихна, превръщайки се за миг в младеж от корицата на модно списание. — За какво ми е?

Дач помълча. Изглежда Томи дори не си спомняше за нощния им разговор. И сега нищо не го учудваше.

— Знаеш ли, понякога ми напомняш за силикоидите. Със спокойствието си.

— Тогава нека да са клаконците.

— Напразно мислиш така. Те са доста емоционални… просто техните емоции са трудни за проумяване от хората.

— Ти знаеш най-добре. Твоите реакции също са нестандартни.

Дач потисна желанието си да зашлеви хлапака. Този стил на общуване между тях се бе наложил прекалено отдавна, за да го променят тепърва. В началото Кей дори се радваше — когато стаеният у юношата страх отстъпи място на равнодушната ирония.

После стана късно.

— Разбираш ли какво точно казах?

— Че искаш да пречукаш императора. Но ти май винаги си искал това.

— Сега ще пристъпя към действие.

— Ще превземеш двореца с щурм?

— Не. След месец е Преклонението Ничком.

Томи се пресегна за салфетка. Отбеляза:

— Императора, струва ми се, са го убивали пет пъти. Искаш да бъдеш шестият, забравил за аТана, така ли?

— Винаги го помня, момче. Това е мой проблем, както ти някога ми каза. Нали?

— Аха — Томи се изправи. — Кафето ти изстина. Да тръгвам?

— Утре излитаме… към Таури или Ендория — още не знам. С мен ли си?

— Разбира се. Може ли да се включа към игровата мрежа? Днес във виртуала е четвъртфиналът на „Повелителите“.

— По дяволите! — Кей се изправи и сграбчи Томи за ръката. — Какво, лутането из електронните лабиринти е по-важно за теб от живота ли?

— Едното не пречи на другото.

— Томи, досега говорихме за неща, дори мисленето за които се наказва със смърт. Това е всичко, сега сме смъртници! Разбираш ли? Нямаме шансове, абсолютно никакви! Просто не виждам за себе си друг изход, освен да опитам. Винаги съм воювал за благото на човечеството, макар че то не ме е обичало особено много. Не е задължително да се забъркваш, дори можеш да се върнеш при Къртис, той ще ти прости. Обаче ти се съгласяваш да тръгнеш на смърт и веднага отиваш да размахваш мечове в несъществуващ свят. Томи, какво ти става?

Юношата сви рамене. Дач изведнъж се почувства стар, страшно стар, за пръв път от половин век. Древен идиот, умеещ да убива и да разговаря на езиците на чужди раси. И неразбиращ единствения човек, хлапето, заедно с което възнамеряваше да умре.

— Дач, аз просто обичам да играя. И това е всичко. Какво сега, да седя и да се вайкам, че охраната на Грей ще ни попилее?

Томи гледаше Кей и за миг му заприлича на Артур. За кратко двамата започнаха да си приличат не само външно — момчето, което той водеше към Граал и момчето, убило Кей на Каилис.

— Иди — Дач пусна ръката му, — воювай. Трябва да направя няколко посещения и да възобновя пропуска. Между другото, искаш ли да ти обясня защо на орбиталните бази игрите са забранени?

— Да.

— Както ти казах — защото във всяка игра може да се победи.

— Е, и? — в гласа на Томи изведнъж потрепна жална детска нотка.

— Какво правиш, когато в играта те повалят или те поставят на колене?

— Презареждам и тръгвам отначало.

— Именно. С това се свиква бързо. Започваш да вярваш, че смъртта е обратима…

— Тя и без това е обратима.

— …И винаги може да се започне наново. Вместо яростта остава хазарта. Вместо омразата — честолюбието. Вместо страха — обидата. Може да си ас в най-добрия симулатор за пилоти, но ще разбиеш кораба си при първото кацане. Може да си по-добър снайперист от мршанците, но да не уцелиш врага дори с интелектуалник. Нито един професионалист не играе игри.

— Значи аз съм любител…

— На тениската ти е написано „Голямата игра е Смъртта!“, Томи. Това не е вярно. Животът е голямата игра. Кажи, какво ще стане, ако аз вляза с теб във виртуала, в този ваш шибан лабиринт с чудовища?

— За професионалистите е забранено — бързо отвърна Томи.

— Правилно. И не защото ще заема първо място — там има прекалено много неизвестни за мен неща. Но ще ви разваля играта. Аз ще започна да живея там. А животът е такава мръсна работа, че всички хлъзгави огнедишащи чудовища, за които всяка сутрин разказваш в захлас, ще ти се сторят мили и добродушни. Иди да играеш. Но помни — не във всички игри се побеждава… По дяволите, това сигурно ти е останало от Арти. Безкраен аТан. Но той разбра, в края на краищата…

Кей излезе бързо, без да даде на Томи възможност да отговори.