Императори на илюзиите

1

Карл Лемак нервничеше.

От една страна се беше отървал доста леко. Може би в името на старата дружба, може би заради объркването от скорошното покушение, но Грей му бе простил. За отдавнашното произшествие с Къртис-младши, той можеше да бъде наказан не само с разжалване, но и със смърт.

От друга страна, още през второто денонощие на полета на Лемак му просветна, че адмиралският мундир би бил напълно разумна цена за удоволствието никога вече да не види Артур Ван Къртис.

Този сополанко — абсолютен сополанко, независимо от това на колко години бе — намираше безумно удоволствие в случващото се. Положението на личен представител на императора му даваше достатъчно власт, за да стане невъзможно за Лемак да избегне срещите с него. А Къртис-младши, изглежда, смяташе за свой дълг да се среща с Лемак по пет-шест пъти на ден. И винаги придружаван от Маржан Мухаммади — допълнителен фактор, подлудяващ адмирала.

Неговата връзка с механистката беше бурна, но кратка. Военен роман по време на краткия дарлоксиански конфликт, без кой знае колко любов, трагедия и последствия. И в него не би намерил нищо осъдително дори най-строгият блюстител на морала — на всички планети в Империята механистите и киборгите имаха равни права с хората.

Но да гледа тази странна жена, нейното шлифовано сребърно лице… то е топло при допир, това сребро… нейното идеално, нечовешки правилно тяло…

И то до кого — до Артур Ван Къртис, в разпитите на когото някога бе участвала!

Лемак не разбираше случващото се. Какво ли не би дал, за да научи какви обстоятелства бяха събрали Артур и Маржан, както и причината, поради която Артур бе предал верния си телохранител. Само че отговори не се предвиждаха.

Лемак твърдо беше решил — отношенията им с Артур трябва да бъдат изяснени веднъж завинаги. И то преди да изхвърли във вакуума личния представител на императора или сам да скочи в него.

Ескадрата се готвеше да излезе от хиперскок в района на Горра, когато Артур посети Лемак за пореден път.

— Адмирале… — Артур учтиво се поклони.

— Капитане… — Лемак кимна, без да става от креслото. Беше се надявал да си остане на спокойствие в каютата, пийвайки студена бира, и да не се показва в командната зала, до която Артур имаше достъп.

— Какви са плановете ви, адмирале?

— Ще го търсим — отвърна Лемак, упорито запазвайки спокойствие. — В катера му има колапсарен генератор, ще му е трудно да го маскира на товарен кораб.

— Е, веднъж Кей прекрасно успя да маскира кораба си като товарен. Нали? — Артур намигна на Лемак. — Ще позволите ли да седна?

Карл махна вяло с ръка. Той даже побутна към него две бутилки бира.

— Не е на Горра — каза Артур, сядайки. — Избягал е насам, за да поиска помощ, повярвайте ми, адмирале. И е получил тази помощ.

— От кого?

— Не знам. Но групата, която ме измъкна от вашите палачи, е била формирана именно тук.

Както обикновено Лемак преглътна поредната подигравка и попита:

— Така че, какво, съветвате ме да се подготвя за прочистване на планетата ли, капитане?

— Не си струва. Не се съмнявам, че Кей е сменил тук кораба си. И ние няма да намерим никакви следи от него.

— Горра е планета на фамилията…

— Възможно е. Но едва ли мафията ще ни даде някаква информация, след като е рискувала да помогне на Кей.

За миг Лемак изгуби враждебността си. Сега той говореше с Артур просто като с разумен млад човек, при това протеже на императора.

— Ще пресеем файловете на космодрумите и ще определим какъв кораб е използвал Дач. В архива разполагаме с характеристики на хипердвигателите, ще можем да поемем по следата. Корабите не напускат планетите безконтролно.

— Зависи какви кораби, Лемак. Яхти, катери, системни кораби…

— Какво общо имат тук малките флоти?

— Чували ли сте за модела „Скакалец“? За катерите от тип „Блатна птица“?

— Предавам се — навъсено призна Лемак. — Но да се използват подобни машини за хиперскок е самоубийство.

— Какви ги говорите, адмирале? Ние с Кей се опитахме да ви се измъкнем с катер и успяхме, нали? Наистина, аз си спомням малко неща. Бях почти в кома, вероятно знаете.

— По дяволите! — Лемак скочи, събаряйки тежката халба на килима. Бялата пяна се разля върху панталона му — Маржан, излез!

Мухаммади погледна въпросително Артур. Той кимна. Телохранителката тръгна бавно към вратата.

— Артур, трябва да обсъдим един въпрос.

Лемак се бе надвесил над продължаващия да седи Артур. Юношата го гледаше невинно:

— Какъв въпрос, адмирале?

— Относно това, което се случи преди четири години.

— Слушам ви.

— Артур… — Лемак въздъхна. — Политическите игри са мръсна работа. Борбата за власт — още повече. Изключително съжалявам за онова, което се случи с теб на моята база.

— Това извинение ли е?

— Да. Повярвай ми, аз не съм садист и никога не ми е доставяла удоволствие мисълта, че с мое позволение изтезават дете.

— Вярвам ви — съгласи се Артур след кратък размисъл.

— С теб се случи неприятна история. Информацията, която притежаваше, те постави извън твоята възраст… и извън закона. Ако просто ни беше казал…

— …Щяхте да ме убиете безболезнено. Лемак, извиненията са несъвместими с оправданията.

— Така да бъде, Артур, ти имаш всички основания да ме мразиш. И достатъчно високо положение, за да ми причиниш куп неприятности. Нека да решим веднъж завинаги какво искаш — отмъщение или сътрудничество?

— Много труден избор. — Артур отпи от бирата, намръщи се и остави халбата. — А вие какво предпочитате, Лемак?

— Сътрудничеството. Струва ми се, че имаме шанс. Ти си простил на механистката, а нали лично тя те измъчваше?

— В това е цялата работа, Лемак. Добре. Аз избирам приятелството.

Той протегна ръка, но адмиралът не бързаше да я стисне.

— Сътрудничество, Артур. От случая с Кей Дач си правя изводи какво е отношението ти към приятелите.

— Както желаете, адмирале — лицето на Артур дори не трепна. — Ще ми позволите ли да ви дам съвет… като партньор?

— Казвай.

— Кей е тръгнал към Граал.

— Пак ли? Откъде ти хрумна?

— Смятайте го за гениална догадка. Длъжни сме да го хванем по пътя.

— За това ще са необходими стотици ескадри. Не ни е известен нито типът на кораба му, нито времето на излитане и курсът.

— Кей ще използва малки кораби. Следователно ще трябва да спре за дозареждане. Доста време прекарах на компютъра. Той ще спре или на Рух, или на Фиернас. По-скоро на Фиернас — той познава историята и отношението ви към мршанците не е тайна за него.

Лемак се изправи и отпи от бирата направо от бутилката. Погледна Артур с леко учудване:

— Защо го предаваш с такова усърдие, момче?

— Не е ваша работа, адмирале. Ще рискувате ли да посетите мршанците?

Карл Лемак извърна поглед:

— Не знам, Артур.

2

Менютата на първите земни космонавти така и не бяха забравени. Дач с леко отвращение извади няколко тубички и опаковка с дребни „самунчета“ хляб, големи колкото една хапка.

— Не ми се яде — намръщено отбеляза Томи.

— Жалко. Вкусът е съвсем приличен. — Кей изстиска във въздуха тъмновиолетова буца храна, проточи врат и я глътна. — Знаеш ли, в човешкия организъм има някакви странни механизми на адаптация. Не мога да си представя, че когато съм на някоя планета, бих ял пюре от извара и черно френско грозде.

— Калций.

— Вероятно. Но откъде тялото ми знае, че в безтегловност калцият се отделя от костите и че изварата е богата на калций?

— За половин хилядолетие космически полети могат да се изработят всякакви рефлекси.

— И да се наследяват? Едва ли. Сигурен ли си, че не ти се яде?

— Нали ти казах — не. Едно посещение до санитарния възел ми беше напълно достатъчно.

— Както искаш — Кей изстиска остатъка от тубата. — Но след пет часа вече ще сме на Фиернас.

— Ще ям там.

Дач невъзмутимо продължи да обядва. Томи гледаше навъсено екраните. Обзорните бяха изпълнени със сива мътилка, контролните светеха в зелено…

— Можеш ли да си представиш свят, лишен от безтегловност, Кей?

— Вероятно. За „Линията на бляновете“ ли си мислиш?

— Да. Ако твоята идея се провали, бих искал да оцелея.

— Всичко ще бъде наред. Просто ще ме отведеш при… Злата земя.

— Кажи си го направо — при Бога… — Томи изсумтя. — Последният кръстоносен поход. Маниакът-убиец и контузеният водач.

— Тогава нека да бъде контузеният пророк.

— Кей…

Дач се обърна към Томи.

Той плачеше.

— Стига. — Кей докосна ръката му. — Какво ти става…

— Страх ме е…

— Ще се доберем дотам… — Дач почувства, че главата му се замая. От безумното, смазващо усещане за нещо, което вече се е случвало. Той отново водеше Къртис-младши към Граал. И отново ставаше последен отдушник за детските сълзи.

— Страх ме е от това, което ще ни посрещне там.

— Томи…

— Не искам!

— Голямата игра, Томи. Животът. Най-голямата игра.

— Не ми трябва твоята Вселена, Дач! Не ми трябва „Линията на бляновете“! Просто искам да живея!

— Всички искаме само това.

— Пусни ме, Кей — Томи вдигна поглед. — Където искаш. Иди там без мен.

— Ти си моят ключ.

— Аз съм отломка от ключ! Ще се добереш и сам. Знам, нищо няма да те спре. Дори на четири крака, пак ще допълзиш. А аз не искам!

— Томи! Това е необходимо на първо място за теб самия!

Юношата се засмя.

— Във Вселената не може да има два броя от Артур Къртис. И не може да съществува човек, който се смята само за отломка от пълноценна личност. Ти трябва да станеш човек. Това, което си бил, преди да изгубиш паметта си, не ти принадлежи. Ти си Томи Арано. Ти премина през Каилис и Джиенах. Ти участва в покушението срещу император Грей. Ти стана такъв, какъвто Артур Къртис никога няма да бъде. Ти си по-силен от него.

— Лъжеш! — Томи отметна глава назад. — Ти никога не си ме смятал за равен на Артур.

— Естествено. Ти си по-силен от него. И работата дори не е в това… ти си по-добър.

— А би ли тръгнал да ме измъкваш от имперска военна база?

— Преди четири години — не. Сега — да. Томи, никой не обича равните нему. Онзи, който ти е равностоен, може да ти стане единствено приятел. Но за това е нужно време.

— Настъпило ли е това време, Кей?

— Да.

Мъжът, оставял зад гърба си само кръв и предателство, телохранителят, работещ в категория „Смърт“, заслужил прякора „Шарката“ в кошмарната касапница на Хаарон, гледаше юношата в очите.

— Наистина ли съм ти необходим?

— Да. Няма да мога да се добера сам, Томи. Ти си прав, ще пълзя на четири крака, ако няма друг изход. Длъжен съм да се добера до Граал. Но може би за пръв път в живота си се нуждая от партньор. Нуждая се от приятел.

Томи Арано мълчеше.

— Ще ми бъде трудно сам, момче.

— Ще накараме ли звездите да заплачат, Кей?

— Ще опитаме.

3

В регистрационното бюро на космодрума на Фиернас работеха доста мршанци. Не защото за тази работа не биха се намерили хора. Просто човешкото селище на планетата-прародителка на мршанците живееше по закони, различни от тези в анклавите на Урса и Меклон. Настоящата дружба между двете могъщи раси, подчертано поощрявана от правителствата на Империята и Териториите, въпреки всичко се нуждаеше от постоянен взаимен контрол.

Мршанецът Сайела, наемен работник, старши регистратор в секцията за малки кораби, принадлежеше към мъжки-прим пол. Най-потисканата и малобройна част от мршанското общество само допреди сто години на практика не бе имала никакви граждански права. Сега времената се бяха променили и само благодарение на това Сайела бе жив. Безумното му честолюбие и своенравието му не биха намерили никакво приложение в миналото.

Сайела бе облечен в униформени бежови панталони и късо подобие на жилетка, както и се полагаше на наемните работници. За разлика от останалите мршанци той носеше дрехи не само подчинявайки се на заповедите или от уважение към човешкия морал. На него му харесваше да е облечен. Никога не беше заставал на четири крака, освен по време на брачните обреди. Съществуването на границата между двете култури носеше в себе си много преимущества за потенциалния парий с гъвкаво съзнание.

Космодрумът беше препълнен. Сезонът на младото вино винаги привличаше на Фиернас туристи-хора. Туристическите агенции наемаха все нови и нови лайнери, а маршрутите на транзитните кораби започваха да удължават курсовете си, завивайки към Територията на мршанците.

— Документите…

Сайела прелистваше тънките пластмасови книжки на паспортите. Двама граждани на Каилис от мъжки пол, търговски пътници. Той вдигна рунтавото си червеникаво лице, за да свери снимките. Всичко съвпадаше.

— Транзит? — поинтересува се.

Отговори по-възрастният човек:

— Да, отиваме на Юлиана.

— Избрали сте подходящ маршрут — каза Сайела, старателно намигвайки на човека. — Сезонът на младото вино е в разгара си.

— Обичам да съчетавам приятното с полезното — призна си търговският пътник.

— Хубава фраза — отбеляза Сайела. Той никога не пропускаше възможността да попълни запаса си от човешки идиоми. — Дозареждане с нормален срок?

— Естествено, можете да не бързате.

Сайела сложи паспорта в принтера и бавно започна да попълва временната виза.

— Разполагате с денонощие… забранено е да се напуска територията на човешкото селище… всякакви растения, хранителни продукти и наркотични вещества ще се смятат за контрабанда…

Изобщо не можеше да разбере какво го кара да е нащрек. През този ден пред него бяха минали вече петдесет подобни посетители на планетата.

— Коренни жители на Каилис ли сте?

— Пето поколение. Хари — мъжът потупа младежа по рамото — ми е племенник. Аз нямам деца, а някой трябва да наследи бизнеса ми. От него няма да може да спести за аТан, но и гладен няма да остане, пък и ще види широкия свят…

Абсолютно нормална човешка реакция. Повишена бъбривост, стремеж да се хареса на митническия чиновник, дори да няма никакви нарушения. Сайела връчи паспортите на хората:

— Приятна почивка на Фиернас.

— Благодарим ви, господине.

Сайела гледаше след тях с мршанския еквивалент на човешка усмивка. Добри хора. Слава на Безбрежността, че Империята и Територията отново са в приятелски отношения. Този търговец с меко, добродушно лице и движения на убиец-професионалист би бил крайно опасен в евентуална битка…

Мршанецът потрепна, осъзнавайки мисълта.

Лесно е да се промени лицето. Да се маскира фигурата е елементарно. Не е трудно да се сменят пръстовите отпечатъци и ретината. Може да се фалшифицира дори генотипът.

Но няма как да се освободиш от онова, което е основата на личността — навиците, инстинктите, рефлексите. Търговските пътници от Каилис бяха фалшиви. Сайела погледа началника на смяната — спокоен възрастен човек. Той кимна въпросително. Сайела поклати глава.

Да се бърза е добре само когато се ловят бълхи — обидна, но уместна човешка поговорка. Той се почеса. Дребните терански кръвопийци, вероятно съзнателно пренесени на Фиернас в годините на Тукайския конфликт, вече дълги години бяха бич за мршанците.

Агенти на СИБ? Малко вероятно. Шпионите са незабележими. Наети от някого убийци? Разчистване на сметки между хора? Безинтересна версия. Не можеш да направиш кариера чрез разобличаване на двама рецидивисти.

Най-разкошният подарък от съдбата би бил залавянето на двамата терористи, опитали се да унищожат императора на хората…

Козината на тила на Сайела настръхна. Може би беше заслужил подарък от съдбата?

4

Настроението на Кей се подобряваше толкова бързо, че дори започна да си личи. Томи го погледна въпросително.

— Обичам Фиернас — отвърна му той.

— Алкохолик.

Селището на хората не беше голямо — петкилометрово петно около космодрума. Типичният хълмист релеф на Фиернас правеше тази скромна площ по-приемлива за обитаващите я двеста хиляди души и все пак градчето изглеждаше по-претъпкано дори от ендорианските мегаполиси.

— Не изоставай — каза Кей, промъквайки се през тълпата. Белият купол на митницата остана зад гърба им, нищожен в сравнение с издигащите се нагоре небостъргачи. Нито една кола, само хора, хора, хора — навсякъде около тях. В градче с такива размери се разрешаваха само полицейски и медицински флаери.

Томи се придържаше зад Кей. Юношата с пълно основание се смяташе за физически силен, но в тази блъсканица беше полезно да стои зад жив танк.

Наоколо бе пълно с лица. Навъсени — на заселниците, възбудено-възторжени — на туристите. Навсякъде пъстри дрехи, шарени татуировки, блясък на странни украшения (или амулети?).

След няколко минути той започна да различава в тълпата отделни групи. Тройките местни, двама мъже и жена, бяха свидетелство за влиянието на мршанските семейни стереотипи. Групите туристи от провинциалните планети бяха плътно събрани, боящи се да не изостанат един от друг. Сякаш можеха да се загубят в малкото градче.

— Къде отиваме? — попита Томи. Тъкмо преминаваха покрай винарна, построена във формата на традиционно мршанско жилище — триъгълна пирамида.

— Е, ти вече не си дете, като на Урса, за да те водя в магазин за сувенири — отговори Кей. — Какво ще кажеш за вино?

— Според мен не само ти мислиш за виното — отбеляза Томи. Пред бинарната се бе наредила прилична опашка.

Дач се намръщи:

— Това са глупаци, които са се събрали да пият помия. Давай нататък.

Вървяха още половин час. Градчето свърши внезапно — сякаш невидима стена отсичаше небостъргачите и бетонните улици. Хълмовете бяха покрити с разноцветните пирамидки на мршанските жилища, отделени от човешкото селище с редица от предупредителни знаци. Символът — зачертана човешка фигура — не се нуждаеше от пояснение.

Кей мина спокойно покрай знаците.

— Дач! — Томи замръзна. — Та това е забранено!

Кей се обърна:

— Границата на имперското селище не означава начало на територията на мршанците. Това е неутрална зона — пет километра извън законите. Да вървим.

Тук нямаше пътища. Само трева — прекалено гъста и подравнена, за да е израснала случайно. Къщичките изглеждаха изоставени. Само до една от тях седяха три фигури — Томи с известно учудване осъзна, че това са двама мршанци и човешка жена. Те ги изгледаха любопитно, но не казаха нищо.

Томи малко се успокои.

Кей вървеше отпред, ориентирайки се по непонятен начин сред еднотипните пирамидки. Не се забелязваха никакви номера или пътепоказатели, може би тяхната роля се изпълняваше от цветовете?

— Кей — Томи почти тичаше, стараейки се да не изостава, — накъде си се понесъл?

— Вече пристигнахме. — Дач зави към яркосиня пирамидка на върха на поредния хълм.

Слънцето на Фиернас — по-малко, но по-горещо от теранското, еталонното за човешката раса — светеше в безоблачното небе. Томи се бе изпотил и започваше да се задъхва, когато се добраха до тясната триъгълна сянка.

— Среши се — подхвърли му Кей. Самият той също извади гребенче и се среса — бързо и прецизно. — Поне тази дребна част от мршанския етикет можем да спазваме.

Вероятно по стените на къщата имаше сензори. Кей не докосна сините пластмасови панели и не каза нищо повече, но стената беззвучно се разтвори.

— Да вървим — той пристъпи първи в тъмнината. — Тук има спускане, внимавай.

Пирамидката се оказа само капак, прикриващ стръмно спускащ се надолу тунел. Този аналог на стълбище бе донякъде осветен от невидими лампи, но да се върви по него не беше лесно. Ръбестият грапав под помагаше, но ъгълът на спускане беше прекалено голям, а ниският таван караше дори Томи да се навежда.

— Ходи на четири крака — посъветва го Кей.

— А това нормално ли е?

— Нещо повече — жест на учтивост.

След кратко колебание Томи последва съвета му. Самият Кей продължаваше да крачи, превит на две.

— Асансьорите са по-удобни — съобщи Томи след минута. Чувстваше се пълен идиот.

— Ние сме на гости — сухо отговори Кей. — Когато си в чужд кораб, ползваш програмите на домакините.

Тунелът свърши след десет метра с малка кръгла зала. Томи се изправи, забелязвайки с учудване, че стените и тавана са от пръст. Но няколкото малки лампи на пода осветяваха добре помещението.

До срещуположната стена лежеше мршанец, свит на кълбо. Козината му имаше златист отблясък, ушите му леко потрепваха, но не щръкваха. Явно беше много стар — мршанците използваха аТан, но крайно ограничено.

— Приветствам те, приятелю от моето детство — каза Кей, сядайки на пода.

Едва успелият да се изправи Томи побърза да последва примера му. Мршанецът продължаваше да лежи, само мътният му поглед се спря на Кей. Дач заговори отново.

Мршанският не се смяташе за труден, фактически той беше вторият по лекота на възприемане след бойния булратски.

Но да се възпроизведат всички оттенъци на интонацията, носещи не смислова, а емоционална натовареност, се смяташе за практически невъзможно.

Сега на Томи му се струваше, че Кей е преминал границите, достъпни за човешко същество. Не разбираше нито дума. Познатите му от краткия курс конструкции бяха променени до неузнаваемост. Дач явно не се опитваше да следва утвърдените схеми, а импровизираше, променяйки словореда и възможните окончания напълно свободно. Това се забраняваше от всички справочници — най-малката грешка можеше да превърне поздрава в обида, а пожеланието за здраве и мир — в проклятие. За да говори като мршанец, човек би трябвало да мисли като мршанец, да стане мршанец. Кей правеше именно това.

— Приветствам те, мой малки приятелю — тихо каза мршанецът на общоимперски. — Не се нуждая от доказателства, че това си ти — лицето ти е изменено, но миризмата си е същата.

Той се надигна, пристъпи няколко пъти на четири крака и с видимо усилие се изправи. С настъпване на старостта за мршанците ставаше все по-трудно да запазват вертикално положение.

Кей също се надигна, застана на колене, така че да е на едно ниво с мршанеца, и наведе глава. Томи също се надигна — от пода се носеше острата и неприятна миризма на мокра козина.

— Радвам се, че си жив и пораснал — каза мршанецът, отпускайки тънката си ръка върху главата на Дач. — Имаш ли достатъчно храна и време, Кей?

— Да, Джассан. А ти — сит ли си и можеш ли да размишляваш?

— Благодаря, мой малки приятелю.

— Разумът ти не е изнемощял от старост като тялото ти, нали? Способен ли си да разсъждаваш и да пазиш козината си чиста?

Томи плувна в пот.

— Благодаря, мой малки приятелю. Все още мога да мисля и да говоря. Все по-трудно ми е да спазвам хигиената, но засега се държа.

— Разреши ми да се погрижа за теб, Джассан.

— Достави си тази радост, Кей.

Дач прекара няколко пъти длан по лицето на Джассан — нещо средно между вчесване на козината и гладене. После пръстите му се събраха, раздаде се леко пукване и той хвърли нещо встрани.

— Паразитите не са ни дадени напразно — каза мршанецът. — Как иначе да проявим любов един към друг, ако не убиваме враговете си?

Сякаш насън Томи пристъпи към мршанеца.

— Позволи ми да се погрижа за теб, приятелю на моя приятел — сподавено произнесе той.

Джассан погледна Кей.

— Не, не ми е син, приятел е — каза Дач. — Семмата. Той иска да ти достави радост, но още е млад и неопитен.

— Седни, момче — меко изрече мршанецът.

Томи се отпусна на пода, без да откъсва поглед от Джассан.

— Защо се задоволяваш с доведен син, Кей? — полюбопитства мршанецът. — Проблеми с потентността или животът ти е беден и опасен?

— Животът ми е опасен, приятелю.

— Гордея се с теб. Какво накара Кей Дач да се обърне против императора на хората?

— Съдбата, Джассан.

— Нуждаеш ли се от помощта ми?

— Не, Джассан. Исках да те видя в края на пътя си, това е всичко.

— Ти вече не си момче, Кей — нежно изрече мршанецът. — Пораснал си… радвам се.

— Ще се намери ли при теб глътка вино за нас, Джассан?

— Къщата ми е малка и тъжна, но за теб ще се намери всичко тук, Кей.

Мршанецът издаде свистящ звук — нещо средно между вик и призив. От тъмния ъгъл през невидим отвор се появи мршанец-юноша, значително по-едър от Джассан, но със светла козина.

— Радвай се като мен — изрече Джасан, продължавайки да говори на имперски. — Донеси всичко, което е необходимо на старците, за да разговарят като млади. Прояви възпитанието си.

Мршанецът приседна пред Кей. Ръцете му пробягаха през косите на човека.

— Месмато, благодаря ти — каза Кей. — Донеси хубаво вино, ще те убия, ако е лошо. Радвай се, ще те смажа, ако си тъжен.

Мршанецът се мушна обратно в дупката. На Томи му се стори, че дочува шум от посипваща се пръст — явно този тунел беше крайно тесен.

— Чудесен син имаш — отбеляза Кей.

— Един от най-добрите — кимна Джассан. — От шестата ми дъщеря, тя е прекрасна.

— Приятелят ми продължава да е силен като преди — каза Кей. — Чудесно е, че още можеш да правиш деца. Много се радвам. Когато дойде време за отдих, ще помоля дъщеря ти за любов.

Мршанецът и човекът тихо се засмяха.

Томи ги гледаше безмълвно. Това беше добър урок.

Човекът, мразещ чуждите раси, би могъл да стане свой за тях с лекота, недостъпна за която и да е академия по дипломация в Империята.

5

Сайела седеше, плътно притиснат до Джайрес. За хората — ако някой от тях погледнеше в стаята за почивка на мршанците — това би изглеждало като интимно общуване между брачни партньори. Но възбудата, обхванала в момента двамата индивиди от мъжки и мъжки-прим пол, нямаше нищо общо със секса.

— Неприятно ще е, ако грешиш, Сайела.

— Приемам упрека ти, Джайрес. Но представи си каква ще е ползата при евентуален успех.

Джайрес издаде хриплив звук. Каквото и да направеха с пленените терористи управителите на Териториите, независимо дали щяха да ги предадат на хората или да ги използват в своите политически игри, все едно — двамата храбри мршански мъже ги очакваха сериозни почести.

— А ако е грешка, Сайела?

— Ще направим всичко прецизно, Джайрес.

Мршанецът-мъж изпитваше лека симпатия към Сайела. Възможно бе, ако и двамата се издигнеха, да го избере за постоянен брачен партньор…

— Съгласен съм с теб. — Джайрес лекичко ухапа Сайела по ухото. — Ти си хитър и умен.

Сайела се озъби в усмивка. Отдръпна глава, освобождавайки се от неуместната ласка.

— Но те са опасни, Джайрес. Не го забравяй.

— Постоянно го помня. — Джайрес отново ухапа Сайела, който този път отвърна с тихо одобрително ръмжене.

— Ще сме свободни в избора си на партньори — продължи Джайрес. Лесно беше да се каже от мъж с положение, три ранга по-високо от сайеловото.

— Благодаря ти, Джайрес. — Сайела прекара ръка по стената, доста сполучливо имитираща трамбованата пръст в къщите-дупки. — Ще се радвам на твоето внимание.

Покриха пода с килими — ако можеха да се нарекат така увитите в платно кожи на някакви дребни зверове. Джассан и Дач легнаха върху тях. Томи предпочете да остане в полуседнало положение. Мршанският етикет беше прекалено сложен, за да рискува да направи каквото и да било без указание от страна на Кей.

Донесоха вино в огромни стъклени кани. Искрящата синя течност беше топла и ароматът на алкохол се носеше из стаята. За закуска служеха малки резени пикантно сушено месо.

— Сам съм подквасвал това вино — каза Джассан. — Вярвах, че някой ден приятелят ми ще долети отново.

Кей кимна, докато отпиваше направо от каната.

— Прекрасно вино. Все още ли имаш лози на екватора?

— Да, приятелю мой.

— А контрабандата на животни носи ли печалба?

— Много малка, Кей. Чудя се дали да не се заема с търговия с роби.

— Печеливш бизнес.

— Трудна работа. Възрастта ми е много напреднала.

— Не си ли заслужил аТан?

— Уви, Кей. Мисля, че ако те издам на управителите на Териториите, ще получа това право. Малко отрова във виното — и ще се лишиш от силите си, убиецо.

— Какво пък, винаги се налага да жертваш нещо.

— За съжаление, да. Бъди здрав и силен, Кей.

Дач и Джассан си смениха недопитите кани.

— Вярваш ли в Бога? — полюбопитства Кей.

— Много добре знаеш, че сме атеисти, мой малки приятелю.

— Вие — атеисти? Колко интересно — Дач отпи от виното и рязко го подаде на застаналия отстрани син на Джассан. — Подгрей го… А аз пък узнах, че Бог наистина съществува.

— Това си е вашият Бог — отбеляза Джассан.

— Да, наистина. — Кей се засмя. — Дори не подозираш колко си прав. Обаче е жалко, че не вярвате в Бог.

— По тези въпроси по-добре се консултирай с алкарисианите.

— Вече го направих. Между другото, Джассан, цялата област от Космоса на алкарисианите скоро ще изчезне от нашата реалност. Те си тръгват от Вселената.

— Полезна информация — устните на мршанеца се издуха, а очите му се свиха, проблясвайки в полумрака. — Тя може и да ми донесе правото на аТан.

— Радвам се.

— За твое здраве, Кей.

Томи, който бавно си пийваше от виното, вече бе престанал да се учудва на каквото и да било. Дори страхът го напусна. Джассан вероятно не възнамеряваше да ги предава, но така или иначе първата чаша вино прогони цялата му тревога. Младото синьо мршанско вино беше странна напитка. Носеше лекота и еуфория и същевременно стягаше тялото като стоманена пружина. Посещението на Фиернас сега му се струваше прекрасна идея, а наподобяващият огромна лисица Джассан — мъдро и благородно същество.

— Джассан… — започна Томи.

Кей и мршанецът се обърнаха към него.

— Има ли други хора, близки с мршанците като Кей?

— Не — твърдо отговори Джассан. — Искаш ли да знаеш защо, семмато на моя приятел?

— Да.

— Той не се опитва да ни обича. Той се старае просто да ни разбере. Никой не се нуждае от любовта на чужди раси — нито хората, нито булратитата, нито мршанците. Разбирането — ето кое не достига в света. Разбирането и стремежа да разбереш. Много години живях сред хората, развличах ги, рискувах си живота, защото се опитвах да разбера… Отговорих ли ти?

Томи кимна.

— Той не е възпитан както трябва — каза Кей, потупвайки мршанеца по рамото. — Но е добро момче. Има някаква надежда за него.

— Младежта се развали навсякъде, и в Империята, и в Териториите — мршанецът въздъхна съвсем по човешки. — Значи не се нуждаеш от помощ?

— Не. Просто от вино и разговор, докато корабът ми се зареди. После ще полетя към Бога.

— Какво пък, успех в търсенето на несъществуващото. Вино, месмато?

Мълчаливият юноша-мршанец донесе нови кани.

6

На това съвещание присъстваше само елита. До оплитането на императора от Таури оставаха осем часа. Достатъчен срок, за да се възкачат някои на върховете на властта, а други да изпаднат в немилост.

— Надявам се, че всички са успели да обсъдят изявлението на Къртис? — осведоми се Грей. Вместо отговор последваха измъчени усмивки. — Каквито и сияещи бъднини да ни обрисува той, ние си имаме проблеми и на този свят.

Президентът на Таури припряно закима. Личната му служба за безопасност беше успяла да му съобщи за повишения интерес на Грей към него. Обаче президентът не знаеше нито причините, нито какво е взетото от императора решение.

— Първо — за речта на Къртис. — Грей, седнал на централно място на масата, обходи с поглед присъстващите. Министри, ръководители на СИБ, армейски военачалници, няколко висши таурийски чиновници. — Разговарях с него вчера. Той потвърди същността на изявлението си и съобщи, че технологията „Линия на бляновете“ е по-нататъшно развитие на аТан. Разбира се тя напълно се контролира от Къртис. Иска ли някой да се изкаже?

Изправи се Дан Сатхано, командващ на тиловите структури на флота:

— Изявлението на Къртис е крайно любопитно, мой императоре…

Сатхано беше на този пост достатъчно дълго време, за да се е научил да нагажда мнението си според вижданията на Грей. Сега обаче се намираше в сложна ситуация — императорът подчертано не изказваше отношението си към „Линията на бляновете“.

— Нашите аналитици предвиждат редица неприятни последствия. Най-важното от тях може би ще е отливът на офицерския и редовия състав от флота. Службата в армията позволява да се купи аТан, но какво струва еднократното безсмъртие в сравнение с цял свят, свят от мечти?

Императорът кимна одобрително.

Президентът на Таури побърза да вметне:

— Аналогичен проблем може да възникне с всички квалифицирани кадри, императоре. Равнището на живот на Таури…

— Знам, че цялото ви население може да си позволи „Линията на бляновете“ — прекъсна го Грей. — Предложения?

— Да се определи минимална възраст за ползването на „Линията на бляновете“!

— Прекрасна идея. Само че Къртис не е съгласен да се въведе подобно ограничение.

Грей стана от масата и бавно премина покрай седящите, потупвайки с длан облегалките на креслата:

— Сто, сто и четирийсет, сто и седемдесет… нали така, Дан? Кой от вас не е минавал през аТан?

Тишина.

— Кой е доволен от „Линията на бляновете“? Никой. Радвам се. А кой ще се откаже от аТан?

Тишина.

— Къртис разрушава Империята — сухо констатира Грей. — Не разбирам причините за постъпката му, но това е факт.

— Мой императоре…

Грей погледна Сатхано.

— Аз съм готов да се откажа от аТан.

— Благодаря, Дан. Но това няма да помогне. — Императорът отново зае централното място на масата. — Аз предприех други мерки и мисля, че те са оправдани.

Един от ръководителите на СИБ се изправи:

— Службата…

— Представете предложенията си в писмена форма. Операцията ще се проведе от други структури, но вашето мнение може да се окаже полезно.

Никой друг не рискува да се изкаже.

— А сега към основния въпрос. — Грей отново погледна президента на Таури. — Крайно огорчен съм от пребиваването си на планетата.

Червендалестото лице на президента леко пребледня.

— Службата за безопасност на планетата не е оперативна, мой императоре! Не е по силите ми да се намесвам в нейната работа!

— Заговорът срещу мен просто е следствие от общата морална атмосфера — продължи Грей, сякаш не бе чул репликата. — Участието на хора като Ванда Каховски в покушение срещу императора е признак за недоверие към структурите на властта изобщо. И аз разполагам с достатъчно данни за човека, олицетворяващ на Таури моята власт. Неприятни данни.

Вратите се отвориха безшумно, а движенията на влезлите бяха мълниеносни и прецизни. Президентът на планетата бе измъкнат от креслото и увисна в ръцете на бронираните охранители.

— И кой разправя, че СИБ не била оперативна… — Грей съкрушено поклати глава. — Отстранявам президента на колонията Таури от длъжност. Повдигам срещу него обвинение в аморални действия, уронване престижа на Империята, а също така в четиридесет и три убийства, осъществени по негова заповед с цел удовлетворяване на извратените му наклонности. Висшият съд на Империята ще пристъпи към разглеждане на делото още довечера. В таурийския филиал на „аТан“ вече е подадена молба за обявяване на бившия президент за „лице без безсмъртие“.

Охраната вече влачеше изпадналия в паника човек към вратата. Бившият президент безпомощно махаше с крака и токовете на обувките му почукваха паркета в сложна мелодия.

— Така… — Грей със задоволство се облегна назад. — Имате ли още въпроси? Възнамерявам да посетя малката си приятелка… не ми се иска да я карам да чака.

Това беше прекрасен завършек на лекцията за морала. Никой от присъстващите нямаше въпроси, или поне такива, които да произнесе на глас.

7

Те се появяваха в пространството един след друг. Първо изтребителите — рояк стоманени оси, които се пръснаха в различни посоки, за да освободят място за по-големите кораби.

После от хиперпространството започнаха да излизат крайцерите. На интервали от половин минута гигантските кораби, проникваха в пространството на Мршан.

— Връзка с щаба на мршанците — каза Лемак. Помълча секунда и продължи с официален тон: — Догарската групировка на флота на Империята прави визита на добра воля в Мршанските територии. Корабите ще бъдат оставени на границата на системата. Молим за разрешение миноносеца-флагман да премине на планетарна орбита. Тежкото въоръжение ще бъде дезактивирано, силовите щитове ще бъдат свалени. Командващ на групировката… — той се запъна едва забележимо — адмирал Лемак. Край на предаването.

Девойката на пулта пред компютъра за свръзка кимна.

— Остава ни да чакаме отговор — каза Лемак, обръщайки се към Артур. Младежът също кимна.

— Адмирале — адютантът, чиято мускулеста набита фигура издаваше руския му произход, се приближи към Лемак, — да дезактивираме ли тежкото въоръжение?

— Чухте ли обещанието ми?

— Да, адмирале.

— Изпълнявайте.

Артур учтиво кимна на Лемак и излезе от командната зала след адютанта. Маржан Мухаммади се забави за секунда.

— Надявам се, че мршанците не са злопаметен народ, Карл — каза тя с оттенък на съчувствие.

— Ако не са, тогава ни предстои топло посрещане — Лемак се усмихна, чувствайки благодарност дори за тази нотка на симпатия. Погледна в екрана към Фиернас — хълмистата, влажна и наситена с живот планета, която преди шейсет години бе набраздена от пакетните лазери на неговите крайцери.

Слава на Единната воля, че той така и не даде заповед за бомбардировка, че нито една бомба и нито един контейнер с биотерминатор не паднаха на Фиернас. Само чисто оръжие, само прицелни удари по военни обекти. Максималната хуманност, която можеше да си позволи по отношение на бившите съюзници…

Разбираха ли това мршанците?

— Хей, хей, хей! — Джассан подскочи и Кей неволно се намръщи, представяйки си какво е струвало това на слабия гръбначен стълб на мршанеца, чиято раса бе започнала да ходи изправена толкова късно. — Моят малък приятел ме посети! Той не е забравил стария Джассан!

Облените в светлината на изгряващото слънце хълмове не отговориха. Дори в жилищата на мршанците да имаше външни аудиодатчици, никой не се стремеше да сподели възторга на съседа си.

Дач прегърна Джассан през рамото. Закрещя нещо на мршански. Джассан избухна в ликуващ смях.

Томи ги наблюдаваше и с усилие криеше прозевките си. Беше поспал съвсем малко по време на този сякаш безкраен запой. Но Дач и Джассан като че ли не се нуждаеха от почивка. Изглежда мршанското вино дори и в най-чудовищни дози не водеше до затруднения на двигателните функции.

— Искаш ли да те изпратя? — попита мршанецът, поглеждайки Кей в лицето. — Ще ти подаря своя кораб… хубав кораб е…

— Благодаря ти, приятелю. Имаме си „Скакалец“, а не летим за много далече.

— Ха! Кей подскача из Галактиката от планета на планета! — Джассан се закани на ясното небе и веднага стана сериозен. — Имам хубав кораб.

— Благодаря, не.

— Позволи ми да те изпратя до корабната стълбичка и да ти помахам с ръка, Кей.

— Благодаря. Не. Ти си стар и грохнал, Джассан. Почивай си и ми пожелай успех.

— Както искаш, приятелю, както искаш — мршанецът се прегърби, без да откъсва поглед от небето. — Имаш ли врагове, които да те следват по петите?

— Както винаги.

— Какво пък, убий ги и се изплюй в лицата на семействата им.

Мршанецът се извърна и направи няколко крачки към разтворената пирамида. Затананика си някаква мелодия, дисхармонична за човешкия слух.

Така го запомни Томи — отиващ си без да се обърне и без да се сбогува.

— Нали не ти тежи? — попита Кей.

Томи поклати глава. Торбата с виното беше тежка, но той се чувстваше прекрасно. Организмът му изглежда не вярваше, че си е починал достатъчно, прозевките продължаваха да напират, но тялото му беше пълно с енергия.

— Джассан знае какво му е необходимо на човек на ръба между живота и смъртта — каза Дач, нарамвайки собствената си торба.

— Може би си струваше да вземем кораба?

— „Скакалецът“ ни е достатъчен, Томи. Неговият кораб със сигурност е летяща крепост. А ние бягаме, не се сражаваме.

Закрачиха надолу по хълма към съвсем обикновената пътечка, водеща към кулите на човешкото селище.

— Ако корабът още не е обслужен, ще обядваме на космодрума — каза Кей. — В момента апетитът ми е като на булрати в оплодителния сезон.

Не им се удаде да обядват.

8

Сайела ги видя отдалеч. По-възрастният човек, предполагаемият Кей Дач, се приближи до информационния терминал и зададе въпрос. Дочака отговора, прокара длан през бузата си. Погледна замислено към гишетата за информация. Погледите им се срещнаха.

За първи път в живота си мршанецът се почувства толкова зле. Неговата психика беше повече от устойчива, както при всички представители на расата му. Но този мимолетен поглед носеше в себе си смърт.

Сайела откри с поглед Джайрес сред персонала. Но увереното кимване на партньора му не му донесе спокойствие.

Изведнъж осъзна, че бавното изкачване по кастовата стълбица има своите неоспорими предимства.

— Добър ден — „търговският пътник“ от Каилис вече беше пред гишето. — Долетях вчера, нали помните? Какво става с нашия кораб?

Сайела старателно набра запитването си на терминала. Разпери ръце — подобни човешки жестове винаги действаха успокояващо на хората.

— Зареждането още не е започнало, нали не бързахте?

— А сега бързам. Ускорете процеса.

— Невъзможно е.

— Ще ви се отблагодаря — „търговският пътник“ все още не излизаше от ролята си.

— Технически е невъзможно. Всички кораби на стартовата площадка…

— Аз ще ви кажа как. Наберете на екрана символа на която и да е зареждаща кола, осъществете смяна на директивите, въведете категория спешно зареждане… — „търговският пътник“ се усмихна угоднически — и ще останете цял.

Дулото на „Стършела“ сочеше към корема на Сайела през крехката преграда на регистрационното гише. Мршанецът усети, че козината на гърба му настръхва.

— По-бързо — студено нареди човекът. Той вече не смяташе за нужно да се придържа към ролята. Сайела побърза да докосне сензорния екран, изпълнявайки заповедта. За миг се изкуши да насочи към кораба празна зареждаща кола, но този човек явно беше доста наясно с процедурата.

Изпрати най-близкия зареждач към „Скакалеца“.

— Браво — одобри постъпката му човекът. — Кое те накара да застанеш нащрек?

Джайрес, изглежда, още не разбираше какво се случва.

— Походката — с усилие успя да изрече Сайела. — Движенията ти са на убиец.

— И аз съм точно такъв — съгласи се човекът.

Зад него се приближи младият му спътник.

— Малки проблеми — каза човекът, без да се обръща. — Всичко е под контрол, нещата вече се оправят.

Юношата се обърна, озъртайки се.

— Не се озъртай — сухо каза мъжът. Но беше прекалено късно — Джайрес усети, че има нещо нередно. Сайела видя с периферното си зрение как приятелят му започна да си проправя път през тълпата.

— Кой ни бройка? — Мъжът продължаваше разговора.

— Само аз. Исках да си изясня кой си — единствената надежда на Сайела бе в убедителния му тон. Колко беше хубаво, че човешкият език позволяваше да се лъже без особени усилия!

— Или си глупак, или лъжеш — съобщи мъжът. — Ала не ми приличаш на глупак.

— Не мърдайте! — викът на Джайрес накара тълпата да се разпръсне далече от гишето. — На мушката ми сте!

Сайела видя кратката борба в очите на човека и загуби остатъците от самоувереност. После човекът отпусна оръжието. Джайрес, стиснал два интелектуални пистолета в ръце, бе застанал на пет метра разстояние от него. Интелектуалниците, включени в параноялен режим, неотклонно следваха целите.

Сайела се отпусна и каза:

— В името на Мршанските Територии вие сте арестувани. Съдбата ви ще бъде решена от междурасов терминал.

— Набъркваш се в игра, която не е твоя, момче.

— Без приказки!

Сайела побърза да отстъпи по-далече от човека. Съобрази, че би трябвало да прекъсне процеса на зареждане на „Скакалеца“, но не му се искаше да се приближи обратно до терминала.

Към тях вече започваха да си проправят път хора от персонала. Няколко оказали се наблизо мршанци разсеяно наблюдаваха случващото се. Група туристи, сякаш напълно лишени от инстинкт за самосъхранение, извадиха видеокамерите си и наобиколиха Джайрес и задържаните.

— Какво става? — началникът на смяната хвана Сайела за дрехата. — Инспектор Сайела?

— Арест — озъби се мршанецът. Това беше миг на триумф. — В рамките на споразумението между Империята и Териториите имаме право да арестуваме човешки престъпници на нашите планети…

— Длъжностно лице ли сте? — убиецът пристъпи напред. Той отново започна да играе — Сайела познаваше хората достатъчно добре, за да се изненада от лекотата, с която бе сторено това. Маниерите, тонът, лексиката — сега човекът не бе търговски пътник от малка фирма, а по-скоро далеч не незначителен служител в корпорация от ранга на „Сетико“.

— Оперативен началник смяна Алекс Лайков. Какво става?

— Господин Лайков, има някакво недоразумение. Реших, че няма нищо лошо в провеждането на светски разговор в очакване на регистрирането. Кой знае защо в отговор на най-обикновена фраза…

— Каква фраза? — Лайков се намръщи. Между туристите и мршанците от персонала рядко избухваха конфликти. Мршанците умееха да не забелязват дребните грешки на хората.

— Заговорихме за семействата, децата и аз го поздравих с първия му син… и аз самият имам син — човекът се обърна и кимна към юношата, като същевременно преценяваше позицията на мршанеца с пистолетите.

Началникът на смяната се намръщи като от зъбобол. Все още се намираха хора, които нищичко не разбираха от половите стереотипи на мршанците…

— Сайела, Джайрес, успокойте се!

— Лъже! Той… — Сайела се сдържа с усилие да не извика.

Несъществуващата обида прозвуча и се превърна в реалност.

— Но аз наистина се радвам, че ви се е родил син!

— Мълчете, идиот! — Лайков хвърли към мъжа поглед, изпълнен с омраза, и направи крачка към Джайрес: — Изключете оръжието! Това е грешка!

— Махни се, хомо! — изкрещя Джайрес. Пистолетите му, изгубили мишените си, се мятаха в ръцете му.

Човекът дари Сайела с една-единствена кратка усмивка. Мршанецът отстъпи, потискайки желанието си да се скрие под масата.

— Казвам се Кей — съобщи убиецът, докато се обръщаше. Озовалият се в ръцете му „Стършел“ избоботи глухо, изхвърляйки заряд нагорещена плазма.

Взривът се сля с писъците на туристите, най-накрая оценили опасността от случващото се.

Кей отново погледна Сайела. Без никаква омраза, просто оценявайки доколко е опасен. Резултатът се оказа гибелен само за самолюбието на мршанеца.

— Живей — каза човекът. Вдигна „Стършела“ и завъртя регулатора на мощността на максимум. Над главата на мршанеца изсвистя пълен заряд от оръжието и далечният край на залата, където се намираше апаратурата за наземен контрол, избухна в пламъци.

Паниката се разпространи из космодрума доста по-бързо от огъня.

Сайела продължаваше да стои и да гледа Кей, изпаднал в някакво вцепенение. Без да забелязва панически бягащите туристи, човекът тръгна към проснатия на земята началник-смяна, който бе стиснал с дясната си ръка чукана на откъснатата при лакътя лява. Кей се наведе, откъсвайки от колана му картата на служебния пропуск. Началник-смяната дори не забеляза това.

Дач дори не удостои с поглед димящото кърваво парче месо, в което се бе превърнал Джайрес.

После младият спътник на Кей, който до тази секунда наблюдаваше безучастно случващото се, измъкна от кобура под мишницата си „Пчела“. Сайела забеляза охраната на космодрума малко по-рано, но това не промени нищо. Първото ниво на космодрума, на което се намираха, бе изпълнено с обезумяла тълпа. Охранителите, опитващи се да се спуснат от горното ниво, бяха лесни мишени в прозрачните кабини на асансьорите.

Изстрелите на „Пчелата“ се сляха в цяла поредица. След секунда към тях се присъединиха приглушените избухвания на „Стършела“. Разтопеното стъкло на асансьорите заваля на пода като огнен дъжд.

Без да поглеждат към Сайела, Кей и юношата побягнаха към служебния вход, водещ към площадката за излитане.

9

Маржан беше гола. Тялото й, сътворено в еднаква степен както от природата, така и от инженерите, изглеждаше съвършено неподвижно. Измамно усещане…

— Донеси ми вода — обади се тя.

Застаналият пред огледалото Артур бързо изпълни нареждането.

— Любуваш се на себе си? — сребърното лице изобрази усмивка.

Артур кимна.

— За какво ти е Кей, момче?

Застиналият пред телохранителката Артур леко присви очи.

— Вече съм ти казвал.

— Не ме лъжи — гласът на Маржан стана нежен, мъркащ. — Каквото и да възнамеряваш да правиш с него — забрави. Той е мой.

— Императорът нареди да го доставим жив.

— Императорът е далече.

Мухаммади взе чашата от ръцете му и отпи. Върна я на Артур, подхвърляйки:

— Допий я. И запомни: аз винаги съм първа. Във всичко.

Къртис-младши послушно допи водата.

— Ти не умееш да отмъщаваш — тихо продължи Маржан. — Да познаваш границата между живота и смъртта, между страданието и насладата още не е всичко. Отмъщението расте като цвете, което разцъфва само веднъж, но човек може да му се любува с години, нищо че не е напъпило.

— Маржан…

— Млъкни! — с рязко движение Маржан го придърпа към себе си. — И не спори. Нали знаеш колко те обичам… и колко страдам, когато се налага да наказвам моето момче.

— Лемак иска да съм в командната зала преди да достигнем орбитата на Фиернас.

— Карл е стар глупак — Мухаммади с въздишка се пресегна за дрехите си. Подхвърли на Артур чорапогащника си. — Обуй ме…

Застанал на колене при краката на механистката, Артур надяна коприната върху мозайката от стомана и плът.

След изпълнения с писъци космодрум площадката за излитане изглеждаше като друг свят. Пропускът на началник-смяната работеше, въпреки обявената тревога. Кей и Томи тичешком излязоха от сградата през къс коридор и се озоваха на размекнатите от слънцето бетонни плочи.

Дори и „поясът“ за безопасност около космодрума беше запълнен — главно с малки кораби, пристигнали за по-дълъг срок. Кей безучастно си помисли, че ако и „Скакалецът“ им е пренесен тук, са обречени.

— Дач! — Томи го хвана за ръката, показвайки служебния открит автомобил до стената. Скочиха вътре и Кей с плаха надежда мушна пропуска в процепа на детектора.

Двигателят забуча равномерно.

Това беше късмет, обикновен късмет, който вече изобщо не зависеше от техните усилия. Кей завъртя волана, насочвайки колата към центъра на площадката за излитане. Индикаторът на блока за безопасност започна да мига. Дач изтръгна блока от пулта и го запрати върху бетона.

Дори да им беше съдено да загинат под дюзите на кацащ кораб, такава смърт можеше да се смята за спасение пред изтезанията на професионалистите, наети от СИБ.

— Корабът на мястото си ли е? — попита Томи, надвиквайки шума от двигателя.

— Моли се да е така! — Кей напъха в ръцете му бластер и се съсредоточи върху управлението. Юношата се надигна и се прехвърли на задните седалки.

— Стреляй във всички! — изкрещя Дач. Кратка пауза — и зад гърба им затрещяха плазмени разряди.

Бластерите, дори тежките модели, не бяха в състояние да повредят обвивката на кораб. Но зданието на космодрума бе построено, без да се предвиди възможността да попадне под обстрел — мршанците явно не са били във възторг от възможността да имат на своя територия човешка цитадела.

Огромните прозорци не се разлетяха от изстрелите — вградената в стъклото метална решетка удържаше отломките. Те закипяха и като огнени шрапнели засипаха застаналите отдолу хора. Ако някой от охранителите бе възнамерявал да заеме сигурна позиция, от която да обстрелва колата, сега това стана невъзможно. Обезумялата тълпа помиташе всеки, опитващ се да се добере до прозорците.

Кей шофираше, борейки се с желанието си да се обърне. Ралито сред наредените в шахматен ред кораби не беше особено трудно, но Дач имаше проблеми с ориентацията. Нямаше време да стартира справочната програма от компютъра на колата. Надяваше се само, че поне един от корабите, които бе запомнил като ориентири, все още не е напуснал Фиернас.

Бученето в небето се усилваше. Кей видя как на половин километър отпред се спусна пътническа совалка — съвсем навреме. Преминаха покрай нея и Дач забеляза обърканите лица на пилотите зад нелепия капак за визуален обзор.

Без да спира да стреля с „Пчелата“, Томи бръкна с едната си ръка в джоба на сакото на Кей.

— В левия! — извика Дач, извади пълнителя и му го подаде.

Томи прекъсна за малко стрелбата, за да презареди. После отново и двата бластера затрещяха. На Кей вече му се струваше, че космодрумът е извън обхвата на „Пчелата“, но си замълча. Сега не бе моментът да се икономисват заряди. Ако не друго, момчето поне щеше да се успокои — нищо не дава по-голяма увереност от пистолет в ръцете.

Кей едва забеляза тумбестия танкер, издигащ се върху шест подсилени подпори. Все пак се бе отклонил прекалено вляво и се наложи да направи две обиколки в разширяваща се спирала около танкера, преди колата да попадне на „Скакалеца“.

Механизмът за техническо обслужване не се виждаше край кораба. Или бе успял да си тръгне — смяната на контейнера с горивото отнемаше не повече от петнайсет минути — или на бегълците все пак не им бе провървяло.

Спирачките изсвистяха и колата спря до самите дюзи. Изгорелият автомобил щеше да бъде последната щета, нанесена от тях на космодрума — стига, разбира се, „Скакалецът“ да бе зареден.

Докато Томи се катереше по стълбичката към люка, Кей отвори капака на контролния пулт на двигателната конзола. Нямаше време да се активизира пулта, ако корабът не бе зареден. Индикаторът на горивото беше на максимум. Късметът продължаваше да бъде с тях. Кей затвори капачето и се закатери след Томи. Имаха шанс — орбиталните станции контролираха само пристигащите кораби. А бюрократичният апарат на мршанската армия по нищо не отстъпваше на човешкия — преследването щеше да започне прекалено късно.

10

— Пряка връзка с щаба на мршанците! — момичето-оператор въпросително погледна Лемак.

— Включвайте — адмиралът пристъпи във фокуса на камерата. Познанията му по мршански не бяха кой знае колко големи и той трескаво съставяше подходящо приветствие. Сега щяха да започнат проблемите — непредвидените „визити на добра воля“ не са най-приятната новина за която и да е раса.

— Л-лемак? — мршанецът, изпълнил целия екран, нямаше намерение да губи време в спазване на етикета. Не възнамеряваше и да кара адмирала да се мъчи с лингвистични експерименти, още повече, че общоимперският му не беше никак лош. Само периодично удвояваните съгласни дразнеха слуха. Може би признак на вълнение? — Съвсем нав-време.

— Така ли? — бе единственото, което успя да каже адмиралът. Ако пред него бе клаконец, би сметнал репликата за тънка ирония. Но мршанците се шегуваха далеч по-грубо.

— Преди седем минути Кей Д-дач стартира от-т вашия космодрум. Изглежда, там е имало г-големи проблеми — мршанецът се озъби. — Да ви съобщя ли к-курса?

— Той още ли е в атмосферата?

— Да. Та трябва ли ви к-курсът му или възнамерявате да се мотаете под п-прицела на нашите бази?

— Благодаря ви. Готови сме да приемем данните — Лемак кимна на оператора. Разговорът и без това се записваше, но презастраховката нямаше да попречи.

Човекът, нанесъл преди четири години най-болезнения удар по неговото самолюбие, му бе паднал в ръцете.

— Нуждаете ли се от нашата п-помощ?

— Не, благодаря ви.

— Ние ц-ценим дружбата с Империята на х-хората — тържествено обяви мршанецът. — Моля за извинение за л-лошия имперски, но с-страдам от з-заекване.

Лемак, който се опитваше да разгледа помещението зад гърба на мршанеца (без значение, че аналитиците щяха да извъртят стотици пъти записа) дори не се учуди от тривиалното обяснение за странния говор на мршанеца. Съществото кимна още веднъж и изображението се смени. Сега по екрана преминаваха цветните ивици на кодирания пакет.

Предаването свърши след две секунди. Лемак се приближи до офицера за околопланетарна навигация, на чийто дисплей вече се появяваха разкодираните цифри.

— Използваха своя военен шифър „Ал-седем“ — с леко смайване съобщи навигаторът. — Предполага се, че ние не го знаем, адмирале!

— Няма време за ново запитване. — Лемак с усилие потисна раздразнението си. Проклетите лисици се изхитряха да извличат полза от всичко, почти като хората. — Насочете кораба.

— Седем минути до точката на прехващане — съобщи навигаторът.

Лемак зае мястото си. Погледна косо Артур, седнал неподвижно в съседното кресло. Мухаммади стоеше — нейните реакция и сила позволяваха да се задържа на крака, дори и компенсаторите да не успяваха да смекчат някоя маневра на кораба.

— Е, ти се оказа прав.

Артур кимна, без да откъсва поглед от екрана. Не беше настроен за разговори, но на Лемак явно му се искаше да се наприказва.

— Изглежда ще пипнем Кей. Нашият супер не се оказа достатъчно голям късметлия.

Къртис-младши погледна адмирала и върху лицето му грейна странна усмивка.

— Аз му носех късмет, Лемак.

Двигателят на „Скакалеца“ не можеше да работи дълго във форсиран режим. Преминаха на разгъната траектория и Томи, почти затворил очи, започна да следи обзорния екран. Планетата вече се виждаше в целия си обем — малка прашинка в океана на Космоса, още едно от местата, което насмалко не стана техен гроб.

— Ще се измъкнем — полугласно изрече Кей. — Длъжни сме да се измъкнем. Томи, изчисли скока!

Без особено желание Томи превключи дисплея в навигационен режим. Примитивният хипердвигател имаше също толкова примитивни програми за изчисление на курса и далеч не ставаше въпрос за идеалната траектория. Но всяка, подходяща за мощността на двигателя и продължаваща не повече от пет дни, ги устройваше.

— Много народ ли избихме? — попита юношата, преглеждайки екран след екран.

— Доста.

— А няма ли да има последствия за твоя приятел?

— Доколкото познавам мршанците — не. Винаги може да се позове на незнанието и нормите на гостоприемството.

— Тогава той е изключение от правилото — обикновено твоите приятели свършват зле.

— Действай.

— Действам. Вече имам курс. Пътят е три денонощия.

— Въвеждай го.

Кей помълча, после попита:

— А кога е моментът на скока?

— Поне след час. Гравитационното поле е силно.

— Това е крайно неприятно.

Томи прехвърли поглед на неговия дисплей. Там имаше две линии, които неотклонно се приближаваха една към друга.

— Не разполагаме и с пет минути, момче.

Компютърът радостно изписука, приключил с разпознаването на приближаващия се кораб. Щабен миноносец. Трите прехващача, предназначени за унищожение или прехващане на малки кораби, още не се бяха отделили от него, но това беше работа за секунди.

— Не можем да се измъкнем, нали? — кой знае защо попита Томи. Кей остави глупавия въпрос без отговор. Махна ръце от пулта за управление, дори без да опитва да смени курса.

Приемникът оживя.

— Дач, сигурен съм, че ще ме послушаш.

Кей се настани по-удобно и впери поглед в сивото покритие на стената.

— Не се опитвай да се скриеш. И не оказвай съпротива, безсмислено е.

Без да гледа, Дач протегна ръка и гласът му спадна до едва разбираем шепот.

— Знаеш ли, разбрах защо винаги се стараят да направят илюминатори на корабите — каза той. Томи го погледна неразбиращо. — Понякога — произнесе Кей много тихо, сякаш споделяше тайна — ти се иска да видиш звездите.

Изведнъж корабът им се разтресе. Достатъчно меко, но с ясното усещане за нарастваща сила.

— Хубави полета имат.

— Кей, какво ще се случи с нас?

Дач сви рамене:

— Арест. Разпити трета и четвърта степен. Съд. Многократна екзекуция.

В кораба вече нямаше безтегловност. Насочваха движението му през пространството, той се преобръщаше като цепеница във водовъртеж — подът, таванът и смените сменяха местата си постоянно. Тягата отдавна се бе изключила автоматично. Само пултът на хипердвигателя мигаше със светлинките за готовност — безсмислени на такова разстояние от планетата.

— Кей, жалко че не успях да порасна — каза Томи, когато туловището на миноносеца изпълни целия екран. Подобно нещо вече се бе случвало, но тогава имаха воля и надежда.

Дач го разбра.

— Не се измъчвай. Ти и така беше добър приятел.

По-нататък чакаха безмълвно. Кей повъртя бластера в ръце и го върна в кобура. Професионалистите не убиват безцелно. А шансове да се справи с десантната група така или иначе нямаше.