Императори на илюзиите

1

Дач държеше снимка — още леко влажна, новородена, отпечатана с онази яснота, която дава компютърът, но не и фотокамерата.

— Такова момиче ще привлече Грей като магнит — каза Ванда.

Момичето беше най-обикновено. Тъмнокоса, с къса подстрижка, големи кафяви очи и мургава кожа. На дванайсет години, не повече.

— За вкусове не се спори — каза Кей. — На Джиенах ще купя камара такива за половин ден. Разполагаме ли с време?

— Имаме време, програмирането на агента ще отнеме пет-шест денонощия. — Ванда гледаше снимката по същия начин като Кей, спокойно и замислено. — Но това не е изход. Необходим ни е агент с корени. Местна, накратко казано. Охраната няма да спи, всяка приятелка на императора ще се проверява до седмо коляно.

— Това вече е по-лошо… — Дач хвана Рашел за ръката. — Виждала ли си подобни момичета?

— Не… не знам… — момичето извърна поглед. — Аз не съм Грей, не се заглеждам по дребните пикли…

— Сигурна ли си, Раш?

— Ами… такава не съм виждала.

— Важен е типът на лицето. Цветът на косите и очите могат да се коригират.

— Сестричката ми прилича на тази снимка. Само че тя е червенокоса като мен.

Дач поклати глава. Но Каховски кимна одобрително:

— Великолепен вариант. Съгласна ли си на него?

Рашел изглежда бе близо до истерията:

— Не!

— Момиче, като си казала „а“, кажи и „б“. Разбери, сестра ти нищо не я заплашва.

Кей пристъпи към Ванда, тя се отдръпна от него.

— Рашел, единственият проблем е, че сестра ти ще стане една от любовниците на императора. Неприятно, от гледна точка на роднините, но не и трагично.

— Ще я убият!

— Кой? И защо? В какво ще е виновно от гледна точка на охраната малкото момиче, по което пред очите им е хлътнал императорът? Заплашва я само компенсация от правителството.

— Не бива, полковник — каза Кей.

Ванда не го слушаше:

— Рашел, СИБ ще проверят всички връзки на агента. Посещенията на сестра ти в къщата ми няма да предизвикат подозрение. Виж, ако се спрем на друго момиче, живеещо на стотици километри оттук, това ще е странно. Ще загинем и тя, и аз, и ти, и Кей, и Томи.

— Не! — Рашел се извърна.

Ванда помълча и сви рамене:

— Какво пък, ще търсим. В края на краищата ние сме готови да умрем… Кей, къде отиваш?

Без да се обръща, Дач излезе от гостната. Постоя за миг на верандата, спусна се бързо по стълбите. Вече не валеше. Оръфаните дървета около двора сякаш го подканваха да им съчувства.

Кей мразеше съжалението. Най-безсмисленото от човешките чувства. Най-предателското. Каховски можеше да представя желаното за действителност и да уверява, че имат шанс за спасение колкото си иска. Глупости, СИБ щяха да изтръгнат истината дори от мъртвите. Но какво от това? Какво струват техните животи и животът на едно непознато момиче в сравнение със съдбата на човечеството? Нищо.

Колко лесно се приемат жертвите — и колко трудно е да ги поискаш. Смъртта е милион пъти по-честна от благородството и предаността. Смъртта е последната истина, която можеш да подариш и приемеш. Тя е върховият момент в живота, тя никога не се преструва на красива. И всеки, решил да размени живота си срещу смъртта на някой подлец, можеше да го прави — докато Къртис не даде на света аТан. Кой знае защо безсмъртието е много по-достъпно за подлеците…

Дач се приближи до площадката за флаери. Там имаше две машини — едната на Ванда, другата взета под наем — тази, на която жената се бе върнала от „аТан“. В нея седеше Томи.

Кей изчака капакът на флаера да се отвори напълно и мълчаливо седна в пилотското кресло.

— Нямам почти нищо в сметката — каза Томи. — А гадината не иска да ме вози на кредит.

Дач мушна кредитната си карта в терминала. Попита:

— А накъде си се запътил?

— Насам-натам.

— Мислех, че пак си в твоите лабиринти.

— Писна ми. Вчера победих във финала по двойки на „Повелителите“.

— Поздравления. — Кей издигна флаера право нагоре, игнорирайки плахите опити на машината да мине на автопилот. Сребристата му леща застина между синята плоскост на небето и зелената равнина на градините. — В лошо настроение съм, сложи си колана.

Томи мълчаливо щракна закопчалката на ремъка.

— Да тръгваме. — Кей изведнъж си спомни за двамата братя, подарени му от Майката на фамилията. — Момче, страх ли те е от смъртта?

— Вече съм умирал веднъж.

— Вярно е.

Флаерът се плъзна над върховете на дърветата. Дач преобърна машината с кабината надолу. Кръвта нахлу в главата му.

— Томи, как може да се убие безсмъртен?

— Не знам.

Клоните забарабаниха по капака, разхвърчаха се зелени късчета. Дач мълчеше.

— Не знам, Кей — спокойно отвърна Томи. — Баща ми знае… и Артур, вероятно. Но аз — не. Не откачай.

— Полковник Каховски сега обработва Рашел — каза Кей, издигайки леко флаера.

— За да легне с императора?

— За да ни даде малката си сестра.

— И какво те засяга това? — Флаерът отново се преобърна, набирайки височина. — Възмутен си като активист на джексъновата фондация за защита на децата в публичните домове на Джиенах.

— Никога не съм искал жертви, Томи. Не се смятам за добър или лош. Просто постъпвам така, както искам.

— А сега те е страх, че Рашел ще принесе сестра си в жертва и ще ти се наложи да отговориш на благородството й?

— Глупак. Ще ми се наложи да отговоря на подлостта.

Томи гледаше Кей с лека усмивка. После усмивката му изчезна.

— Кей, знаеш ли, ти си по-добър, отколкото си мислех. Забърка се в такива игри, пред които обикновените убийци изглеждат като светци. И се изплаши.

— Да!

— Кей, та нали ти самият каза, че заради съдбата на човечеството си заслужава да се извършат всякакви престъпления? Просто нямаме друг изход.

— Баща ти не ни остави друг изход. Първо аТана, после — „Линията на бляновете“. Не бива да се дава на хората безсмъртие, ако те са просто зверове. Не бива да ги правят равни на богове, ако те са просто хора.

— Аха. Ти мразиш „Линията на бляновете“ не само защото чуждите раси ще пометат отслабналото човечество. Противна ти е мисълта за световете, които ще станат въплъщение на тайните стремежи на хората.

— Разбира се. Дори нашият свят ще изглежда като рай в сравнение с тях.

— А какъв би бил твоят свят?

— Няма да има такъв.

— Не вярваш в себе си?

— Не.

Мълчаха няколко минути, чуваше се само воят на прегрелия двигател, носещ флаера над безкрайните градини. От време на време се мяркаха петната на именията и куполите на климатизаторите…

— Искаш ли сладолед? — попита Кей. — Тук има доста приятни кафенета.

— Искам.

— Дръж се здраво.

Дач включи техническия терминал на флаера. Забарабани по клавишите, въвеждайки командите с такава скорост, че Томи не успяваше да ги фиксира.

Машината се разтресе и бученето на двигателите изчезна. Скоростта се увеличи до свръхзвукова.

— Яко! — оцени Томи. — Как изключи блокировката на скоростите? Направо?

— Не, това е невъзможно. Чрез статистическия сектор въведох информация, че във флаера се превозва тежко болен правителствен куриер.

Томи се засмя:

— И всичко това, за да си хапнем по-скоро сладолед?

— За мен това е напълно основателна причина.

2

Върнаха се късно. Градовете на Таури предлагаха сносни развлечения за всички, които не се опитваха да нарушават закона.

— Успокои ли се? — каза вместо поздрав Ванда на Кей. Тя играеше с котарака на странна игра с разбъркани върху масата шарени пластмасови плочки. Животинката хвърли поглед към влезлите и продължи да мести плочките с лапа, подреждайки ги в линия.

— Как завърши разговорът? — отговори с въпрос Дач.

— Нормално. Върви, Ахат. Не бива така да се вълнуваш…

Котаракът скочи от масата и гордо тръгна към изхода, отбягвайки протегнатите ръце на Томи.

— По-конкретно, полковник.

— Първият сеанс е доста кратък. Рашел и Лара вече си тръгнаха.

— Лара ли се казва момичето?

— Да. Днес ще си боядиса косите, абсолютно сигурна, че това е нейна идея. И ще смени обикновените си контактни лещи с цветни.

— Достатъчно ли ще бъде?

— Вероятно. Външността не е най-важното. Останалото зависи от поведението й — Ванда беше лаконична. — Вчера императорът излетя от Ендория. След седмица ще бъде на Таури.

— В града вече се издигат знамената на Империята — съобщи Томи. — Всички чакат Грей.

— И ние го чакаме. Тук има много хубав обичай за посрещане на императора — деца му поднасят цветя направо на стълбичката на кораба.

Дач приседна на края на жално изскърцалата масичка:

— Полковник, къде усвоихте вербалното психопречупване?

— В армията — с лека изненада отговори Каховски.

— Налагало ли се е да използвате деца като агенти на влияние?

— Не, но не мисля, че има разлика. Най-важното е да се определи слабото място на обекта. Слабостта на Грей е прекалено дългият живот и това, че смята нашия свят за създаден за неговите желания.

Кой знае защо, Кей не каза нищо.

Радж умееше да пие. Шегал гледаше замислено монтажника, бавно довършващ втората чаша коняк. Силовият похлупак над масичката им беше абсолютно прозрачен, но заглушаваше звуците превъзходно — двамата разполагаха с пълно уединение в самия център на ресторанта. Гривната на ръката на Шегал — обикновено ендорианско украшение — гарантираше още по-надеждно конфиденциалността на разговора.

— Не разбирам — каза Радж, отмествайки изпразнената чаша. — Искате протекция? Аз все още дори не съм на щат, но може да опитам…

Вячеслав поклати глава:

— Не. Три години проверки са прекалено много.

— Допускам…

— Искам твоето място. Твоето име и документи.

Дори Радж Газанов, монтажникът на електроника, да се бе понапил, сега отново беше трезвен.

— А моят скалп в добавка?

— Запази си го. Заедно с това.

С почукване на пръста Шегал запрати през масата една кредитна карта. Радж я повъртя в ръце и бавно я мушна в касовия терминал на масата. Погледна цифрите и вдигна очи:

— Нито една длъжност не струва толкова пари…

Вячеслав кимна.

— Ти си шпионин — съобщи Газанов.

Шегал сви рамене.

— „Сетико“? — полюбопитства Радж. Кредитната карта беше издадена от планетарната банка на Култхос, а всички знаеха кой контролира този свят.

— Пази си здравето — посъветва го Вячеслав.

Радж измъкна от джоба си своята кредитна карта. Сложи я до тази на Вячеслав. Допря сензорите на двете карти.

— Сигурно аТанците ще ме убият — каза той.

— Аз ще изчезна безследно. Ще си купиш документи, ще емигрираш, ще започнеш дребен бизнес.

Газанов въздъхна, пръстите му пробягаха през клавиатурата. Внимателно прибра своята карта, подаде изпразнената на Вячеслав. Приглади с длан дългата къдрица коса, от която се състоеше цялата му прическа. Погледна към събеседника си:

— Възнамеряваш ли да станеш като мен на външен вид?

— Плати сметката — каза Вячеслав, игнорирайки въпроса му. Изправи се и силовият похлупак моментално изчезна. — И до сутринта да си се изнесъл от Ендория.

След като излезе от ресторанта, взе такси. Не защото бързаше — хирурзите от отдел „Щит“ го очакваха след три часа. Вячеслав се дразнеше от миризмата на ендорианския въздух — неуловимата, остра миризма на метал. Добре, че Грей беше избрал за столица Тера.

Докато колата пълзеше по улиците, той продължаваше да си мисли за Газанов: чудеше дали е постъпил правилно. Впрочем, понякога е приятно да бъдеш добър.

Особено когато това е целесъобразно.

Разходите за чистото отстраняване нямаше да са много по-малко от платената на Радж сума. Затова пък в напълно реалистичната възможност „аТан“ да започне разследване и да намери истинския Газанов, неговото мнение, че „Сетико“ има нещо общо с операцията, би се окачало доста полезно.

Понякога е изгодно да си хуманен.

3

Времето беше хубаво вече трети ден. Кей стоеше до прозореца и наблюдаваше светлолилавия отблясък на компенсатора.

Всичко бе както преди. Планетите не се променят за четири години, променят се хората. Колко просто беше всичко тогава — да отведе Артур до Граал и да го убие, ако се окаже, че „Линията на бляновете“ е троянският кон на Къртис.

Той отведе момчето до целта, но не можа да го убие. Променят се хората. Империите са вечни — дори да се разпаднат на прах, те продължават да живеят. Неизменни, победоносни — в кадрите на хрониките, в редовете на летописите. Променят се хората — на тях им е по-трудно. Дори да са безсмъртни, те умират. Какво общо има между момчето Кей в приюта на Алтос, лейтенанта, „който беше Шарка“, телохранителя от категория „С“, наемника на Къртис и сегашния Кей Дач?

Името?

Неспособността да обича?

Дач започна да се разсъблича. Прецизно сложи сакото си на облегалката на стола, сякаш тъканта можеше да се смачка.

Видеофонът на нощното шкафче издаде тих звук. Кей се наведе над малкия екран:

— Да?

На другия край на връзката беше тъмно. Лицето на Рашел едва се различаваше.

— Не спиш ли?

— Тъкмо се готвех да си лягам.

— Кей, беше ли на днешното… програмиране?

— Не. Нещо не е наред с Лара ли?

Рашел се поколеба:

— Ами… общо взето — да. Тя се държа странно с татко… дори не искам да го разказвам.

— Недей. Рашел, програмирането приключва. Сега сестра ти е насочена към жертвата — известен само на нас човек. Докато той не е наоколо, поведението й ще е неустойчиво. Тя търси цел. Предполагам, че е така.

Раменете на момичето потрепериха:

— Страх ме е, Кей.

— И мен.

— Кей, помниш ли прозореца ми?

— Да.

— Ела при мен. Нуждая се от теб.

Екранът угасна. Дач свали вратовръзката си и я хвърли върху сакото. Сви рамене. И тръгна към вратата.

При отсъствието на дъжд пътят му се стори наполовина по-къс. На сто метра от къщата той забави крачка, превръщайки се в безшумна сянка. Приближи се до стената, лакътушейки между нарядко разположените фенери, изпънати като верига между площадката и къщата. Прозорецът на втория етаж, в който се виждаше слаба светлина, бе открехнат.

Дач прекара длан по стената. Хубаво бе, че таурийците толкова обичаха дървото. Пластмасата би му създала проблеми… Той се долепи до нея. Пресегна се и се хвана за една доловима цепнатина. После още веднъж. И пак.

Рашел, подала се от прозореца, му протегна ръка. Кей хвана дланта й и след като се набра със свободната си ръка, седна на перваза.

— Ето че си ми на гости — каза Рашел.

Кей кимна, оглеждайки се. Странна стая. Много странна. Сякаш слязла от картинка на стара книга. Масивни дървени мебели — тесни високи шкафове, огромна полирана маса, тежки столове, ниско и широко легло. Дори видеофонът беше стилизиран, със старинен вид, разположен в светла дървена кутия. Лампата на масата бе или газова, с пламтящо под матовото стъкло на абажура огънче, или доста правдоподобна имитация. И в контраст с бледото, почти необработено дърво — тъмен килим, тъмночервени завеси, черни завивки.

— Харесва ли ти? — попита Рашел.

— Не знам. Иска ми се нещо да е в друг цвят. Но не знам точно какво.

Момичето се засмя:

— Да, мнозина казват същото.

Кей я погледна. Рашел стоеше пред него почти разсъблечена. Само тънка пижама, която не скриваше нищо.

— Сигурна ли си, че това е правилно? — попита Кей.

— Нали ще умрем?

— Да. Най-вероятно.

— Тогава съм сигурна.

Тя не направи нито едно движение — само едва-едва отстъпи под погледа на Кей.

— Ти си добро момиче — каза Дач. — Страшно се надявам, че ще се спасиш.

Привлече я нежно към себе си — и почувства страх в докосването на устните й.

— Не се бой — каза Дач.

— Не се боя. Чакам.

— Все едно, нищо не мога да ти дам.

— Не е вярно.

Кей я отнесе на ръце до леглото и започна да разкопчава ризата си — миг на неизбежно, ненужно забавяне.

— Дай на мен…

Рашел му помогна да се съблече, той също й помогна, което беше значително по-лесно, и отново попита:

— Защо се страхуваш, малка моя…

Тя не отговори и той я прегърна — внимателно, опитвайки се да бъде крайно нежен и все още не разбирайки нейния страх, а момичето го целуваше, сякаш не искаше никакви думи, и когато той разбра, вече беше глупаво да се казва каквото и да било. Той само продължаваше, стараейки се да й достави удоволствие и давайки си сметка, че това никога не се получава при първия път. Загорялото й тяло, с прекрасния си тен, изглеждаше бяло върху черните чаршафи, а тя се усмихваше, сякаш наистина й беше хубаво…

Да лежат с лице един към друг беше скъпа награда в краткия миг, когато нито Галактиката, нито Грей, нито „Линията на бляновете“ имаха някакво значение.

— Ако кажеш, че съм романтична глупачка, ще те убия, Кей Дач — каза Рашел.

Дач поклати глава:

— Беше ми страшно хубаво. Благодаря ти.

— Дач, ако се спасим…

— Добре.

Той погали Рашел по бузата и тя се притисна към него още по-силно, макар да изглеждаше, че това е невъзможно.

— Вземи ме отново, Кей.

— Не бива.

Рашел само се усмихна и той отново се наведе над нея, но тя се измъкна, озовавайки се отгоре. Тя знаеше всичко, без да умее нищо и Кей можеше само да гадае как е останала девствена до шестнайсетгодишна възраст в таурийския рай със страстната си натура. Но това бързо изгуби значение, абсолютно всякакво значение, потъна в забравата като Империята и „Линията на бляновете“…

— Цялата съм мокра заради тебе — каза тя по-късно. — Ти също. Иди да вземеш душ.

Той взе душ и се върна доста бързо, но Рашел вече седеше на леглото, загърната с черния чаршаф, и огънчето в лампата едва блещукаше.

— Сега аз съм наред — каза тя простичко. — А когато се върна, ти вече ще си изминал половината път към къщи. Става ли? Имам контролно първия час.

Дач кимна и погледа след нея — омотаният в чаршафа силует се мярна в отвора на вратата, а после се чу шум от течаща вода. Той се облече — бързо и тихо, както обикновено.

Не искаше да се спуска по стената, просто скочи — земята се удари в краката му неочаквано силно и се наложи да падне настрани, смекчавайки силата на сблъсъка.

— Ударихте ли се?

Кей се обърна към верандата — там тлееше огънчето на цигара и смътно се различаваше седящ силует.

— Не. Добър вечер.

— Добро утро. Ако излитате, не форсирайте двигателя — жена ми спи много леко.

— Вероятно и вие. Но не съм с флаер.

Дач се извърна и тръгна през градината. Наблизо пееше цикада — безкрайно и неуловимо, сякаш отникъде.

4

Кей така и не видя сестричката на Рашел. С програмирането на момичето се занимаваше Ванда, а Дач се бе отдал на принудително безделие. Понякога сутрин той чуваше как долу се хлопва вратата, но нито веднъж у него не възникна желание поне да погледне през прозореца.

Веднъж преди обед той отиде в библиотеката и чу зад открехнатата врата гласа на Каховски:

— Императорът е доста уморен. Трудил се е за благото на цялата Империя. Той е най-старият човек на света. Разбираш ли?

— Да — тихо, като на сън, изрече детското гласче.

— Когато му кажеш фразите от третия цикъл, той непременно ще се оплаче от умората. Щом това се случи, ще започне четвъртият цикъл. Ще го хванеш за лявата ръка, запомни: за лявата ръка. Ще му кажеш: „Вие не можете да се уморите, Грей, толкова много сте преживели. На света няма нищо, което да ви умори. Вие вече сте виждали всичко на света.“ Повтори.

— Лельо Фискалочи, имам въпрос.

— Питай.

— Длъжна ли съм да наричам императора по име?

— Умно момиче. Длъжна си да го наричаш така, както ти се представи. Грей е променлива, която ще заместиш с приетото между вас име. Запомни го.

— Запомних.

— Повтори началото на четвъртия цикъл.

— Вие не можете да се уморите, Грей…

— Стоп. Смени тона. На теб ти е жал за него. Много ти е жал. Той иска да умре, но ти не си длъжна да споменаваш това. Ти го съжаляваш. Повтори началото на четвърти цикъл.

— Вие не можете да се уморите, Грей! Толкова…

Дач бавно се отдалечи от вратата. Зад нея сега не бяха полковник Каховски и момиченцето Лара. Само два автомата — обучаващ и обучаем.

— Точен сте, Радж.

Монтажникът Радж Газанов се усмихна раболепно на инспектора. Постоянното работно място в „аТан“ беше мечта на всеки наемен специалист.

— Както разбирам, вече сте работили в нашите филиали… на временен договор.

— Да, господине. Монтирах…

— Не продължавайте. Искате ли да получите постоянна работа?

— Разбира се.

— В течение сте, че основните привилегии за примерна служба са свързани не с пари, а с привилегировано предоставяне на аТан?

— За какво са му на мъртвеца пари?

— Логично — инспекторът се засмя, потупвайки приятелски Радж по рамото. Но очите на кокалестото скулесто лице оставаха втренчени, изучаващи. — Харесвате ми и квалификацията ви устройва компанията…

— Благодаря.

— Да вървим — инспекторът стана от масата, най-накрая взел решение.

Излязоха от кабинета заедно. Намираха се във външния сектор на компанията, отворен за посетители, и в малката приемна седяха над десет напрегнати, измъчено усмихващи се хора — потенциални служители на „аТан“.

— Оттук, Радж.

Инспекторът прекара пропуска си през контролния панел, но вратата на асансьора, над който блестеше надпис „Служебен“, не бързаше да се отвори.

— А, да… — инспекторът измъкна от джоба си още един пропуск. — Ето ги вашите документи. Сега вие сте част от задружното семейство на „аТан“, Радж.

Лицето на Газанов отрази всичко, което би могъл да си помисли човек, получил шанс да живее вечно. Той грижливо пое от ръката на инспектора пластмасовата картичка и докосна с нея детектора. Асансьорът се отвори.

— Системите за аТан са разположени на минус шести етаж — небрежно подхвърли инспекторът. — Но ние сме за по-надолу, Радж. Персоналът на реаниматорите е напълно комплектован.

Асансьорът спря на минус десети. Инспекторът се забави, преди да излезе.

— Запомнете, Радж, вие сте привлечен към новия проект на компанията. Удивителен проект, детайлите на който ще бъдат обявени в най-близко бъдеще.

Преминаха през върволица от коридори, направени прекалено хубаво, за да служат само за служебни помещения.

— Ето тук ще работите, Радж.

Залата беше огромна и почти празна. Временно поставените осветителни тела не бяха в състояние да разсеят тъмнината. Тук-там покрай облицованите с пластмаса стени бяха оставени отворени кутии с апаратни блокове, направо на пода лежаха оплетени кабели, но общо взето все още нищо не напомняше за изисканата аТановска обстановка.

— Отначало — тестов контрол, необходимо е да осигурите временното включване на блоковете и да изпробвате как работи системата под напрежение. Впрочем, ще ви обяснят всичко.

— Но какво е това, господин инспектор?

— А на този въпрос никой няма да ви отговори — гласът на инспектора стана суров. Впрочем, след миг той се отпусна: — Не защото сте нов работник. Просто никой не знае това, освен Стареца.

— Новият монтажник? — от тъмнината се появи женска фигура. — Здрасти. Аз съм Уенди.

Газанов огледа оценяващо жената. Слаба и симпатична, но нищо повече. Затънала до уши в комплекси, прикрити под крехката броня на престорена самоувереност и предварителна готовност да се защитава. Потиснати сексуални проблеми от детството и непрекъснато самоутвърждаване. Категория „плешив таралеж“ на циничния жаргон на имперските психолози. Впрочем откъде един обикновен монтажник би могъл да знае военните психоквалификации?

— Здравей, Уенди — каза Радж. — Колеги ли сме?

— Не, аз работя по софта. — Уенди потупа един терминал, закрепен на кръста й. — Налагаше се да се занимавам и с хардуера, докато чиновниците секретничеха…

— Инструкциите ни…

Уенди погледна косо инспектора:

— Благодаря, Хари. Започваме работа.

— Успех — отвърна сухо инспекторът, насочвайки се към асансьора. Отношенията му с Уенди явно познаваха и по-добри времена.

— Има ли много проблеми? — попита Радж.

— Предостатъчно. Започвай направо с преобразователите на енергия. Надявам се, че разбираш от тези неща повече от мен.

— Рядко имам проблеми с работния материал — каза Радж с усмивка. — Ще се учудиш колко бързо ще се оправи всичко, Уенди.

5

През този ден площадката на правителствения космодрум беше празна. Корабите или бяха откарани на буксир в хангарите, или изведени в Космоса. Затова пък зад линията за безопасност стояха хора — мълчалива, изпълнена с очакване тълпа. Всеки, който имаше право да бъде тук, се възползваше от шанса си да види императора.

Отначало в небето се появиха изтребителите. Шест кораба, всеки от които способен да унищожи крайцер. Най-доброто, създавано някога в ендорианските корабостроителници. Подредени в безупречно права линия, те се спускаха към земята — символични стражи, пазещи живота на онзи, който така или иначе не можеше да умре.

После между тях се плъзна аеродинамичната пура на совалката. Тя се спускаше значително по-бързо и докосна площадката, когато изтребителите увиснаха на височина един километър. Тълпата чакаше. Парадният люк се отвори, офицерът, излязъл пръв, с ритуален жест свали шлема на бронята си, вдиша въздуха на Таури и се дръпна встрани — под още горещия от спускането корпус.

През тълпата премина леко движение. Три малки фигурки се отделиха от нея и се затичаха към совалката. В този миг император Грей се появи на стълбичката.

Полетът не беше дълъг — пилотите на крайцера бяха намерили доста удачен курс. И все пак Грей се чувстваше съсипан. Възрастта… тя не беше в тялото му, а някъде на дъното на душата му…

Куполите на космодрума синееха на слънчевата светлина. Тълпата изглеждаше обсипана с танцуващи отблясъци — почти всички имаха видеокамери. Грей се намръщи. Сладкият въздух действаше толкова отпускащо след ендорианския смог, с който беше свикнал от рождение.

Той тръгна надолу по стълбичката. Спря за секунда на последното стъпало. Въздъхна и легна по очи върху горещите бетонни плочки. Разпери ръце. Плочките ухаеха на зелен лимон. Колко ли шампоан е бил изразходван сутринта преди подготовката за Преклонението?

В далечината тълпата шумеше — неразбираемо и безсмислено. Грей лежеше върху дебелите половин метър бетонни плочки, символизиращи таурийската земя. Безумие. Едно от ритуалните безумия, които крепяха Империята. Възникнало случайно, като всеки ритуал — какво му струваше в онзи момент преди два века, при посещението на Горра, просто да се изправи, вместо да превръща падането в красив жест? „Прегръщам вашия свят и се покланям пред него Ничком…“ Какъв идиот е бил. Но кой е можел да знае, че идиотщината ще стане непоклатима, безсмъртна традиция?

Грей се изправи бавно, опирайки се на коленете си. Децата дотичаха до него. Още един обичай, появил се неизвестно откъде.

— Бъдещето приветства императора! — извика мургавото слабичко момче, дошло първо. Дишайки тежко, то подаде букета с цветя — някакви прекалено маниерно подбрани орхидеи.

Императорът се усмихна ласкаво и потупа момчето по бузата. То се изчерви.

— Какъв искаш да станеш, когато пораснеш?

— Пилот на миноносец, императоре мой!

Със сигурност заучен отговор. Ако само знаеше какво означава това — да си пилот на миноносец в битка, а не на парад! Когато те хвърлят да прикриваш крайцерите, а неуловимите изтребители на алкарисианите валят от всички посоки. Грей кимна:

— Мястото ти в имперското училище те очаква. Само порасни.

Момчето се усмихна. Може би наистина мечтаеше за Космоса и пилотския пулт? Леко оживен, Грей потупа детето по рамото. Обърна се към приближаващите се момиченца.

Още подаръци — обсипана с бели цветчета ябълкова клонка и малко букетче от странни тъмнооранжеви камбанки. Местни ендемични цветя? Твърде възможно…

— Вие сте толкова уморен, императоре.

Грей се намръщи, премествайки поглед върху момичето. Тя го гледаше право в очите — спокойно и със съчувствие. Тъмнокоса, кафявоока, с обикновени дрехи. Приятелката й я побутна отстрани — незабележимо, или поне така си мислеше. Изглежда мургавото момиче се отклоняваше от зазубрения сценарии. Императорът се усмихна.

— Помиришете цветята — продължи момичето. — Това е арматан, не се е запазил почти никъде. Всички казват, че е плевел, макар и рядък. Но премахва умората и ухае страшно приятно.

Грей поднесе букетчето към лицето си. Вдъхна от сладкия аромат, наподобяващ джоджен и орлови нокти.

— Как се казваш, малка моя?

— Лара, императоре. Знам едно място, където има цяла поляна с такива цветя.

— Може би ще ми я покажеш?

— Тя е далече, императоре.

— Наричай ме Грей — императорът с усилие откъсна поглед от лицето на момичето. Погледна обърканото момче, намигна му и му подаде целия букет. — Няма значение, че е далеч, Лара. Ще помоля да ни дадат хубав флаер.

Забавянето продължаваше прекалено дълго, за да е случайно. Президентът на Таури, когото близките му приятели продължаваха да наричат „полковник Щаф“, обърна леко глава към директора на СИБ на планетата. Около тях нямаше никой и президентът попита директно:

— Кого допуснаха да приветства нашия Високоморален?

— Не помня кои точно са момичетата, господин президент. Списъкът се променя двайсет пъти… има непрестанни интриги и молби — той помълча и добави: — Момчето е внук на брат ми.

— Забавна идея, но, по всичко личи, си сгрешил.

Император Грей вървеше по площадката за кацане, разговаряйки за нещо с едно от момичетата.

— Това е протежето на Фискалочи — понижавайки глас, каза директорът на СИБ.

— Някои печелят, други — не — равнодушно каза президентът. — Добре, че поне тя му е харесала.

Широко усмихнат, той тръгна да посрещне императора.

6

Ванда бе получила местата вероятно не само с помощта на парите, но и на връзките си. Балкончето с три кресла се намираше само на петдесет метра от трибуната. В огромната сграда на театъра имаше множество добри места, но това се отличаваше не само с прекрасния изглед към сцената, а и с илюзията за уединеност.

— Виждаш ли Рашел? — тихо попита Каховски.

Дач пробяга с поглед из залата:

— Не.

— На последния ред. В центъра.

Дач кимна, поднасяйки бинокъла към очите си. Девойката изглеждаше много спокойна и дистанцирана от всичко случващо се. Седеше до набит мъж, на чиито гърди проблясваха пластинките на медали и дребен орден „Мечът на възмездието“. Кей побърза да свали бинокъла и каза:

— Майка й не е дошла.

— Да, разговарях с нея. Доста е разстроена. Възгледите й са много строги.

Кей отново погледна трибуната. Там се суетеше младеж в униформа на таурийската полиция — махаше невидими прашинки, преместваше кристални чаши, опитвайки се да постигне видима само от него симетрия.

— Грей се бави.

— Прекрасно. — Ванда леко се усмихна. — Императорът винаги е бил точен на церемониите.

Едва чуто засвири музика. Химнът на Империята се понесе над залата, за миг заглушен от шумоленето на хиляди изправящи се хора. Младежът бързо отскочи встрани. От тъмнината на сцената пристъпи мъж в преднамерено старомоден костюм. Дългите, блестящи от лака, коси падаха върху протрито сако. Мъжът махна с ръка, поднасяйки микрофона към устните си.

— Самият Микеле-Микеле — с явно удоволствие каза Ванда. Най-добрият тенор на Империята и по-рано бе съпровождал Грей в Преклонението Ничком.

Мъжът запя тихо, сякаш изпитвайки гласа си:

Залата отговори с многогласно ехо:

Плътно стиснал устни, Дач гледаше певеца. После поде, копирайки почти точно гласа на Микеле-Микеле:

— Империя…

Облак от синя светлина обгърна сцената. Певецът застана на коляно и запя с по-висок глас:

Дач мърдаше устни, повтаряйки думите. Империята не е виновна за нищо. Виновни са само хората.

Микеле-Микеле се обърна в тъмнината на сцената, без да се изправя. Облакът светлина вече бе приел формата на знаме.

— Внимание — прошепна Ванда. Сред безплътния мираж крачеше императорът.

За миг Дач усети разочарование. Грей не приличаше на човек, подлаган от две денонощия на психопречупване. Беше същият като на картините и в телевизионните предавания. Пълен и възрастен, само дето сега не бе наметнат с ендорианска туника, а носеше шорти и къса риза по модата на Таури.

Той можеше да е всякакъв, но не и безумец.

Грей коленичи пред Микеле-Микеле. Червено-синьото знаме плющеше зад гърба му.

— Не пред човека се прекланям, а пред Империята — неочаквано дрезгаво изрече Микеле-Микеле. Той сякаш имаше два гласа — за пеене и за разговори.

— Не Империята се прекланя, а императорът — отговори Грей.

Изправиха се. Грей стисна ръката на певеца, който бавно се скри в тъмнината.

Дач почувства възбуда. Гласът! Гласът на императора се беше променил. В него ясно личеше ендорианският гърлен акцент, от който Грей се бе отървал преди столетия. Възрастова регресия?

Кей хвана Каховски за ръката и стисна пръсти. Ванда отговори с неочаквано силно ръкостискане. Тя също бе забелязала или доловила радостта му.

Грей излезе на полупрозрачната трибуна, изработена от сиво стъкло. Обиколи залата с поглед и каза тихо:

— Най-добрите сред най-добрите бойци на Империята колонизираха Таури. Знам, че сте тук, мои бойни другари…

Говорът му бе забавен. Едва забележимо, сякаш докато приказваше, си мислеше за нещо друго.

— Колко години… колко години… Победихме във войната, покорихме Галактиката. Помните ли? Тогава животът бе опияняващ…

Залата беше безмълвна, залата слушаше. А на първия ред, където заедно с планетарното ръководство седяха придворните, се появи леко раздвижване. Императорът се отклоняваше от набелязаната реч.

Дач и Каховски размениха тържествуващи погледи.

— А сега животът просто тече. Очаквах нещо от това Преклонение… не знам. Да видя лицата ви, да разбера, че все още не съм се превърнал в живо знаме…

Императорът се обърна към холограмния флаг, развяващ се на сцената:

— Не ви ли омръзнаха илюзиите? Разкарайте този… фойерверк. Знамето не бива да се превръща в символ, през който може да се премине. Вашите флагове… стотици пъти прибирани сред отломките на звездолетите, почернели от излъчването, къде са те? Границите на градините ли отмерихте с тях?

Залата зашумя. Едва доловимо, объркано.

— Таури… Градината… Раят… Изживяхте живота си и заслужихте рая.

Сцената потъна в тъмнина, флагът угасна. Отзад някой се суетеше, после двама мъже бързо изнесоха на трибуната истинско знаме, подпряха го на стената и го оставиха. То висеше на дървената си дръжка, в него имаше не повече тържественост, отколкото в някакъв парцал.

— Така — с променен тон произнесе императорът. — Поданици мои… Верни синове и дъщери на Империята! Горд съм, че стъпвам на вашата земя. Не като император, а като човек. Перлата на нашите планети, Таури…

Той замълча. Шумът в залата нарастваше. После внезапно изчезна — включиха се шумозаглушителите.

— Мъчно ми е за него… — прошепна Кей. — Ванда, мъчно ми е за него!

Императорът стоеше, облегнат на трибуната, и гледаше в краката си. Изрече нещо, вероятно дори по-тихо от Дач, но автоматиката услужливо разнесе гласа му из цялата зала:

— Трудното е през първите сто години, господа. По-нататък просто е скучно. Заиграваш с меклонците и булратитата, заканваш се с пръст на останалите. И от време на време размазваш някой планетарен ръководител…

На първия ред бавно се изправи страховитата фигура на посланика на булратитата. Постоя секунда, после някой се изправи до него, бързо шепнейки нещо в ухото му. Булратито седна.

— О, богове… — прошепна Ванда. — Резултатът надхвърля всички очаквания…

Кей бързо погледна Томи. Хлапакът се усмихваше. Случващото се явно го забавляваше.

— Прекланям се пред вас. — Грей излезе иззад трибуната. Почти приседна, разпервайки ръце. Движението приличаше на кокетен реверанс, но ни най-малко не на полагащото се при Преклонението Ничком. — Вие успяхте да се слеете с вашите дървета.

Грей се обърна и бавно тръгна към тъмнината. Публиката мълчеше. Шумозаглушителите нямаха заслуга за това, залата наистина сякаш беше онемяла.

— Тръгваме ли? — Томи докосна Кей по рамото.

— Тръгваме. — Дач подаде ръка на Каховски. — Полковник, да се измъкваме…

Ванда с усилие стана от креслото. В очите й имаше тъга.

— Кей, нима след стотина години и аз… Да вървим, момчета. Сега мъдрият ни президент ще започне да се извинява заради императора и да призовава всички към покаяние.

Още не бяха успели да извикат асансьора, когато от залата се разнесе:

— Господа! Император Грей е потънал в размисли за съдбата на Империята. И упреците му са справедливи. Спомнете си…

Вратите на асансьора ги откъснаха от звука. Кей попита:

— Кога трябва да е кулминацията?

— Утре, по време на шествието. По дяволите, дори аз самата съм изплашена от резултата.

— Прекрасно свършена работа, полковник.

Каховски поклати глава:

— Не, нещо не е наред. Прекалено бърза реакция. Прекалено бърза.

Във фоайето, където огромните портрети на таурийските актьори временно бяха украсени с имперски флагове, вече се тълпяха хора. Тези, които, подобно на Каховски, не смятаха за необходимо да слушат президента, тези, които бяха усетили. Някой се насочи към Ванда, но тя в движение поклати глава:

— По-бързо, Кей.

Преминаха през трепкащата температурна бариера, съпроводени от пеенето на климатизатора, и излязоха на бегом от театъра. Озоваха се на уютно площадче, в момента прекалено малко за събралите се таурийци — тези, които не бяха успели да попаднат в театъра, но се стремяха да са близо до императора. Хората гледаха нагоре, към изображението на президента. Той нареждаше:

— …Да, не сме свикани да ни упрекват. Както каза императорът за знамената ни…

— Смрадлив некрофил… — прошепна Каховски, проправяйки си път в тълпата. Кей, хванал Томи за ръката, едва успяваше да я следва. — Ти ли ще говориш за чест…

Накрая се добраха до най-близката пресечка. Без да се уговарят, се обърнаха назад.

Три сребристи точки, увиснали над града, се снижаваха към театъра. Срещу тях вече се издигаше имперската совалка — четирийсет тона комфорт, обвити с броня и силово поле.

— Само да посмееш… — прошепна Ванда.

Совалката се понесе като стрела към небето. Изтребителите се спряха и за секунда увиснаха над театъра. После се втурнаха след нея.

— „Синя птица“, многоцелеви космическо-атмосферни кораби — в гласа на Каховски имаше и завист, и гордост. — Бяха на въоръжение преди двеста години…

— От какво се страхувахте, полковник? — попита Кей.

— Точков удар — разсеяно отговори Ванда. — Императорът можеше да реши да отстрани свидетелите. Но той, изглежда, не разбира какви ги е наговорил.

— Но Рашел е там, в театъра!

— Нямаше време да я измъкнем… Всичко се размина, Кей.

— Тя можеше да загине!

— Дач, ти си жесток само когато става въпрос за хора, които са ти непознати. Това е смешно.

— Полковник, не бива така!

— Само така бива, Кей. Къде остави флаера?

7

Дач пиянстваше. Бутилката хейгарско бренди след шест години трезвеност се оказа прекалено много дори за неговото телосложение. Затвори се в стаята си и се напи бързо и целенасочено, разреждайки всяка чаша с ябълков сок.

Видеофонът звъня два пъти — настойчиво и безнадеждно. Кей дори не погледна кода на абоната. Бутилката се изпразваше, а етикетчето-индикатор, долавяйки присъствието на само един човек, бе почервеняло предупредително.

На вратата се тропаше, но Кей го домързя да стане. Той заспа направо в креслото, като преди това се събу бос и разкопча яката на ризата си.

Присъни му се Граал. Камениста пустиня и ослепителен блясък на слънцето, какъвто никога не се среща в сънищата.

Той вървеше до Артур. Отново беше водач, телохранител, и нямаше нужда да мисли за нищо. Да пази и да убива — само това умееше. Осъзнаваше, че сънува и помнеше изминалите години. Но Артур продължаваше да бъде момче. Малкият крал все още вървеше към Бога.

— Убих Грей — каза Кей и се поправи: — Ще го убия. Пречупихме го. Няма нужда да ходим никъде. Не ни трябва Бог.

Артур не отговори, само поклати глава. Глупаво хлапе… Кей искаше да каже още нещо, но отпред, върху червеникавите камъни, тъмнееше шоколадовокафяво петно и се наложи да извади пистолета и да ускори крачка… Това беше само алкарисианин, но дори крехката плът на птицеподобното бе способна да убива…

— Напразно прекъсна пътя, Дач — каза Търсещия истината. — Бог ти е необходим. Бог е необходим на Империята на хората.

— Бог не може да бъде убит — каза Дач. — Не ни трябва Бог.

Артур хвана Кей за ръката. Изрече спокойно и твърдо:

— Убий алкарисианина.

Дач вдигна пистолета.

— Днес ще разбереш. Вече си разбрал — каза алкарисианинът. — Ти воюваш с марионетка. Добери се до целта, Шарка.

Изстрел — безсмислен като онзи по Къртис Ван Къртис. Търсещия истината разпери криле и излетя бързо и плавно в горещото небе.

— Убий ги всичките! — изкрещя Артур. Дач се обърна и видя Рашел и сестра й, която никога не бе виждал на живо, и Ванда Каховски с малка лопата в ръка…

— Вече ги убих, Артур — каза Кей.

…Стана от креслото, довлече се до банята и повърна направо върху пода, но това вече нямаше значение. Пусна ледената вода, отпи глътка и следващият спазъм го повали.

— Идиоти — прошепна, изправяйки се.

Вече беше утро. Дач слезе тичешком по стълбите до гостната, където пред разгънатия екран на телевизора седеше Ванда и плетеше нещо.

— Изтрезня навреме — сухо каза тя. — Започва шествието, предават го пряко.

Извади кутия бира от кошницата с плетката и я подхвърли на Кей.

— И откъсни Томи от компютъра. Аз не мога.

Дач остави бирата на масата. Погледна бегло екрана — президентския дворец, откъдето започваше шествието, тълпите народ по улиците, кръжащите в небето флаери, сребристите точки на изтребителите сред редките облаци.

— Какво ти е, Дач?

— Къде е Рашел?

— В двореца. Пратиха им пропуск за ложата за гости. Какво се е случило, Дач?

— Защо решихме, че Грей е създал нашия свят?

Каховски се намръщи:

— Алкарисианинът…

— Нито веднъж не е назовавал имена.

— Но императорът…

— Полудява от скука. С две единствени развлечения — секс и интриги отпреди сто години. И той да е властелин на Вселената?

Ванда вече не седеше. Тя беше до Кей, вкопчила се в раменете му:

— Мръсник!

— Не, просто глупак. Напразно го пречупихме.

— Не сме го пречупили! Заключителната фаза на психопречупването се гради на твоите думи — че той е създател на нашия свят. Това е провал, Дач! Катастрофа!

Томи, спрял се на стълбите, смаяно ги наблюдаваше.

— Какво е станало?

— Сега ще видиш — Ванда се обърна към екрана.

Гримьорът нервничеше. Дермотонерът в ръцете му потрепваше.

— Това не е необходимо — повтори Грей.

— Но правилата…

— Тях ги установявам аз. Аз! Разбираш ли?

Гримьорът отстъпи крачка назад. За петдесетгодишната си служба при императора не беше успял да го разгневи нито веднъж. Погледна безпомощно към момичето — новата фаворитка.

— Нека аз да те изрисувам! — малката досадница скочи от кревата и безцеремонно се пльосна в скута на императора. — Грей, нека аз те оцветя!

— Защо? — меко попита Грей. — Това е изкуство.

— Ще се науча! Какво значение има как ще изглеждаш?

Грей кимна на гримьора. Той послушно подаде тонера, превключвайки го бързо на телесен цвят и минимална мощност.

— Когато бях малка — важно каза момичето, — устройвах куклени балове. Сякаш съм императрица, а те са моите поданици.

— Можеш да станеш такава. Стига да искаш.

Гримьорът започна тихичко да отстъпва към вратата. Искаше му се да се изпари. Да се телепортира някъде… най-добре направо на Тера.

— Понякога се нагласявам да съм красива — произнесе момичето, замислено прекарвайки тонера през подпухналото лице на императора. — А понякога се мацам както ми падне или дори се събличам гола и си играя на оргии. Това са само кукли, с тях може да се прави всичко. Аз сама съм ги купила.

— Трябва да приветствам хората, а не да си играя — каза Грей, без да помръдва. Гримьорът хвана момичето за ръката, срещна погледа на императора и застина.

— Те всичките са твои кукли — тонерът докосна челото на Грей. Над веждите му се появи криволичеща тъмна ивица. — Ти си играеш с тях.

— Не си права, Лара — императорът се намръщи.

Девойката сякаш не чуваше думите му. Тя хвана Грей за ръката, временно забравяйки за тонера:

— Ти си ги измислил, а те си играят с теб. И аз си играя с теб. Хайде да нарисуваме…

Грей нежно свали момичето от коленете си. Стана и се загърна плътно с халата. Попита:

— Какво ти е? Малка моя…

Момичето остана вкопчено в него:

— Това е толкова хубаво! — Тя се опита да се притисне към Грей, той внимателно я отстрани. — Грей, измисли още нещо…

— Кой е на мониторите? — рязко попита императорът. Гримьорът се притисна към стената, почти затворил очи. Все пак беше успял да се забърка в скандал.

Вратата се отвори, бързо влезе слаб мъж в цивилни дрехи, но с очевидно военна осанка.

— Лейтенант… — Грей се намръщи, но след като така и не си спомни името на човека, продължи: — Лейтенант, докарайте психолозите. С Лара се случва нещо.

— Не ни пречете да говорим! — обърна се момичето към влезлия. Лицето й се изкриви, стана гневно-разплакано, грозно, детско. — Да не сте посмели да пречите на Грей! Да не сте посмели! Всички вие сте кукли!

— Тя е неадекватна… — с лек ужас произнесе Грей. — Лейтенант, чухте ли заповедта? Веднага да дойдат психолози и специалисти по психотропни средства!

— Това не е отравяне, императоре — въздъхна лейтенантът и си пое дъх. — Изглежда, момичето е програмирано.

Грей застана на колене, гледайки нежно детето:

— Ларка…

Тя отново се усмихна, гледайки само в лицето на императора.

— Кой се е осмелил? — с тиха ярост прошепна Грей. — Кога? Чий път е пресякла? Всички са сиви и са решили да я пребоядисат…

Лейтенантът отчаяно, сякаш скачаше от скала, дръпна рязко императора за рамото. Сега той си заработваше дворянска титла… или лишаване от аТан и разстрел.

— Императоре мой, тя е програмирана и програмата й е насочена срещу вас. Тя е агент за психопречупване, лишава ви от воля за живот! Води ви към лудост!

Грей прехвърли поглед върху лейтенанта. Попита с нотка на интерес:

— Какво?

— Тя ви води към лудост, императоре! От вчера всички около вас говорят само за това, че не сте на себе си!

— Грей, нека да поиграем, ще бъда послушна! — възкликна момичето с висок глас, сякаш се опитваше да заглуши лейтенанта.

Императорът бавно се изправи:

— Да дойдат психолози. Най-добрите. И специалисти по разкодиране.

— Извиках ги още сутринта — каза лейтенантът. — Чакат в стаите на охраната.

Дач отпиваше от бирата, без да откъсва поглед от екрана. Императорът отново се бавеше. Камерите се местеха от входната арка към дългата открита лимузина, плъзгаха се по тълпата — уеднаквени лица, подчинени на едно-единствено желание — да видят Грей.

— Капсулата ти в състояние ли е да излети? — попита Каховски.

Кей сви рамене.

— Той излиза! — възкликна Томи. Гласът му трепереше.

Императорът вървеше бавно към лимузината. Тълпата се размърда, сдържана от веригата на охраната. Грей се спря до колата и вдигна ръка. Камерата го показа в едър план. Императорът гледаше свирепо — право в лицето на Дач.

— Да, обръщам се само към теб! — гласът му беше студен и спокоен. — Да, още не знам кой си, но това е работа за пет минути. Не знам защо…

— Той вече е научил най-малко моето име — каза Ванда.

— Бягай. Крий се. Полудявай ти, вместо мен — императорът се усмихваше, гледайки в камерата, в милионите неразбиращи лица. — Бягай. Ловът започна. Няма да се измъкнеш… кучи син…

Каховски безгрижно продължаваше да плете.

— Много съжалявам — каза Дач.

Императорът вече сядаше в колата, тълпата бучеше, а отстрани, около имперския офицер-говорител напираха журналистите, изпаднали в екстаз, надушили небивала сензация.

— Как пък не! — отбеляза Каховски.

Томи гледаше ту нея, ту Дач. Внезапно устните му затрепериха. Кей леко го разтърси за рамото, каза:

— Рашел трябва да разбере…

— Вече са я хванали, повярвай ми. — Ванда сложи настрана недоплетения шал. — Нищо, момичето разполага с половин година. По нашите закони непълнолетните не бива да се изтезават и при разпитите им не могат да се използват наркотици и детектори.

Дач се изправи.

— Ще избера оръжие — изрече той със скован глас.

— Не ти трябва оръжие. Може ли капсулата ти да излети?

— Под прицела на изтребителите?

— Ти си необходим на Грей жив. Освен това няма да забележат излитането ти веднага заради йонизирания поток над компенсатора. А и ще им се наложи да се занимават с мен.

— Полковник…

— Изчезвайте.

Тя стоеше пред тях — дребна, изглеждаща нелепо в маскировъчната си униформа, отново спокойна.

— Дач, ние сме идиоти. Това не е светът на Грей, но нали все някой го е създал? Него го има, само дето не знаем кой е. Намери го, Дач.

— Полковник…

— Разполагаме с броени минути, Кей. Да вървим. Вземете флаера. Томи, стегни се! Не съм очаквала от теб да цивриш!

— Полковник, аз ви унищожих — прошепна Кей.

— Да. Но това вече не е от значение.

8

Ванда не се върна веднага в къщата. Първо постоя на алеята, където с всяко изминало десетилетие ябълките ставаха все по-хубави. Дори бурята не бе успяла да обрули всички плодове тук. Тя си взимаше сбогом, спирайки на места, скъпи единствено на нея.

Инфаркт. Старост. Рак. Старост. Старост. Рак. Самоубийство. „Тайфун“, взривил се в ръцете й. Отново старост…

Двайсет гроба, двайсет заплювания в костеливото лице на смъртта. Неизмеримо далеч от Тера — която за Каховски завинаги си оставаше Земята — и от прастария град Краков, където се бе родила.

— Днес ще се върна у дома — каза Ванда. Прииска й се Дач да е до нея — той би разбрал. Но Дач и Томи в момента бягаха към компенсатора, към древната капсула, която орбиталните патрули можеха и да не забележат.

Накуцвайки — стара травма на коляното, която се налагаше да лекува продължително след всеки аТан, — Ванда Каховски се върна вкъщи. Беше тихо — засега.

Тя постоя в гостната — меки кресла, дръпнати пердета, полумрак… Обади се:

— Ахат! Ахат!

Черният котарак скочи достолепно от перваза и се приближи към нея. Каховски се наведе и прекара длан по меката козина:

— Ахат, време е. Разбираш ли?

Черният котарак измяука пронизващо — звук, който би накарал Дач или всеки друг лингвист-супер да застане нащрек.

— Не. Всичко е страшно сериозно. И нямаме време. Бягай при Мария. Незабавно!

Отново жален вик, този път почти не животински.

— Ахат!

Котаракът отстъпи крачка назад.

— Да, това е твоят дом. Но скоро вече няма да бъде. Иди при Мария. Там са Снежко и Рижка. Тръгвай!

Когато Ахат скочи на прозореца и погледна още веднъж Ванда, тъжно и с недоумение, тя изкрещя:

— Тръгвай вече, глупчо! Тръгвай!

Пердето се разклати. Ванда, куцайки по-силно от обикновено, отиде в трапезарията. Включи печката — меню номер десет, „Щурмови-прим“. Изпи на екс „бойния коктейл“ — както винаги непоносимо противен и леко опиващ. Поколеба се, изпи половин чаша горещ шоколад и, без да докосва останалите неща върху подноса, се качи в спалнята.

Там пердетата бяха дръпнати и тя почти веднага забеляза сребристата точка, увиснала в небето. Ванда постоя секунда, любувайки се на имперския изтребител. После премина покрай стената, докосвайки нежно ту „Шанса“, ту „Ултиматума“, ту „Кондора-СТ“. Много оръжия, страшно много. Биха стигнали за всички, които в момента се готвеха да щурмуват малката къщичка в безкрайната градина.

Каховски избра скорострелен фазер — любимото оръжие на самотните килъри, ръчна изработка с ограничена логика. Желанието й да не допуска грешка бе прекалено силно, така че не можеше да пренебрегне псевдоинтелектуалното оръжие. Изгуби няколко минути за въвеждането на ограниченията, поглеждайки от време на време към застиналата в небето „Синя птица“. После седна до прозореца и сложи фазера върху коленете си.

Три минути тишина преди вечността — не беше ли прекалено много?

Писмото, донесено вчера от куриер, продължаваше да лежи на масичката за списания. Каховски повъртя в ръце аТановската бланка с блещукаща златиста емблема и равни ръкописни редове — жест на особено уважение.

Каховски се изправи, обиколи с поглед оръжията върху стените и без да бърза се качи на тавана. Прах, вехтории, полумрак. Затова пък тук имаше доста прозорчета, през които прекрасно се виждаха тичащите към къщата десантчици. Когато забеляза след хората огромна, стремително придвижваща се фигура на булрати, Ванда вдигна фазера и натисна спусъка. Стъклото се пръсна на дребни огнени капки, а булратито бе разкъсано на две.

— Първият — каза Ванда, докато ситнеше към следващото прозорче. Все още не стреляха в нея. Някъде откъм небето загърмя хилядократно усилен глас:

— В името на Империята! Прекратете стрелбата и излезте…

— Вторият — каза Ванда, уцелвайки синкаво-черните люспи на меклонец. Той се сви в ембрионална поза и застина сред дърветата.

Таванът се озари от синкаво избухване. Каховски почувства как краката й се подсичат, а подът стремително полетя срещу нея. Стационарен станер… крайно време беше.

Все пак беше успяла да свърши нещо. Не кой знае колко много…

Пришпорваните от „бойния коктейл“ нерви все още и служеха. Ванда вдигна цевта на фазера към главата си, въздъхна и натисна спусъка. Нищо. Само светлинката на ограничителните вериги заблещука. А, да, та нали тя също беше човек, поне от гледна точка на оръжието. Непослушните пръсти на Ванда се заеха с изключването на блока на псевдоинтелекта.

Успя да се справи в момента, в който стълбите се разтресоха от тежестта на окованите в броня хора, а керемиденият покрив бе пробит от членестата лапа на меклонец. Ванда я изгледа замислено за секунда, после със съжаление премести поглед върху фазера.

— Намери го, Кей — прошепна тя. — Който и да е той…

Този път фазерът се съгласи да стреля.

9

Снегът ги биеше в лицето, капсулата бе покрита с дебела ледена кора. Небето, затулено от непрекъснато движещите се облаци, едва пропускаше мъждивата слънчева светлина. Под виолетовото сияние на климатизиращото поле Дач къртеше леда с дръжката на пистолета, опитвайки се да освободи люка.

— Няма да излетим — каза Томи. — Никога няма да излетим.

С рязко движение Кей отвори люка. Промъкна се в пилотското кресло. Томи продължаваше да стои отвън, затънал до колене в снега и зиморничаво обгърнал раменете си с ръце.

— По-бързо! — изрече Кей, активирайки пулта. Снежинките падаха върху оживяващите екрани и се топяха. Томи непохватно седна до него и започна да се занимава със заключалката на люка.

В задната част на капсулата неохотно забуча двигателят. Към виолетовата светлина се добави оранжевият пламък на плазмата.

— Херметизация? — попита Кей.

— В нормата.

— Стегни си колана.

— Пак ли си в лошо настроение?

— Не само аз.

Капсулата се разлюля и с хрущене се изтръгна от ледената кора. На пулта заблещука червена светлинка.

— Изгубихме дясната опора — вяло отбеляза Томи.

Двигателят набра мощност и капсулата се издигна. Забиха се в оловносивия водовъртеж на облаците. Височина три километра. Ако Ванда не грешеше, още не ги виждаха.

— Пусни радиото — нареди Кей. Томи послушно посегна към пулта.

Рев на тълпа. Гласът на Грей:

— …Не за първи път съучастници на чуждите раси и врагове на живота се опитват да обезглавят Империята…

— Давай по-нататък — каза Дач. Облаците се разпръснаха, откривайки виолетовия купол.

— …Нашият кореспондент, неподражаемият Олег Синицин, с пряко включване…

Избухнаха смущения.

— Говорителят на императора току-що направи изявление за гражданите на Империята. Да, момчета, отдавна не сме слушали нещо подобно. Сега странното поведение на императора по време на приема става обяснимо…

— Превърти нататък. Знаем всичко, което ще каже.

Отново токов удар. Преливащите се трели на кодиран канал за свръзка — полицейски или военен. Смущения…

— Остави тук — неочаквано каза Кей. — Това е Микеле-Микеле, остави го… Не искам да слушам призиви да се предадем.

Отскубнаха се към небето. Под тях виолетовият купол на компенсатора светеше с преливащи се цветове.

— Изтребителите са на радара — каза Томи. — Виждаш ли?

— Важното е, че те още не ни виждат.

Небето потъмняваше, появиха се искриците на звездите. Една от точките на радара започна да се движи. Бяха ги забелязали.

— Сега вече ще разберем трябваме ли му на императора живи — обади се Кей. — Приготви се, включвам гравитационния двигател.

— Така или иначе няма да се доберем до кораба!

— Корабът вече се приближава, изпратих команда. Но не е задължително да изпреварваме изтребителя.

— Освен това корабът… отива към планетата… — отбеляза Томи, гледайки екрана.

— Важното е, че не идва към нас. — Дач потупа Томи по рамото. — По-спокойно. Ситуацията не е толкова безнадеждна, колкото ти се струва. Повярвай ми.

Вече не им трябваше радар, за да видят „Синята птица“. Двайсетметровата призма на космическия изтребител се беше приближила достатъчно, за да я забележат с невъоръжено око. Летеше съвсем близо, на петдесетина метра — една от най-добрите бойни машини на Империята. Томи усети как го пробожда чувство за беззащитност. Сега разбираше какво са изпитвали изтръгнатите от хиперпространството алкарисиани при неотдавнашната им среща. Обърна се към Кей, но той изглеждаше абсолютно спокоен.

— Сега ще ни ударят…

Дач поклати глава:

— Нашата барака не може просто да бъде повредена. Тя ще се разпадне дори от най-слабия удар. А пилотът явно има заповед да ни хване живи. Ще дочака да се скачим с кораба и ще разруши агрегатните му отсеци. После ще дойде бот с абордажна група.

Кей помълча малко и добави:

— Или поне те така си го представят.

Кей започна да припява, съвсем тихичко, отново имитирайки гласа на певеца с прецизност, каквато можеха да му дадат само способностите му на супер:

Корабът наистина се приближаваше. Но изтребителят продължаваше да е до тях, неуязвим, защитен от силовите щитове.

— Изгревът на черната луна — тихо каза Кей. — Време е.

И Томи разбра — миг преди отварянето на бойната надстройка на кораба и задействането на колапсарния генератор.

Дач очевидно очакваше този момент. Капсулата зави с такава скорост, сякаш простичката й електроника разбираше колко опасно е случващото се. За част от секундата „Синята птица“ запази формата си, после се сви като продупчен балон. Последва краткото избухване на вторичното излъчване и това бе всичко.

— Наредих на кораба да не допуска до себе си никого освен нас — каза Кей. Капсулата зави, готвейки се за скачване. — Електрониката му е удобна, без никакви ограничения.

— Ще ни осъдят на многократна смърт — каза Томи. Подсмръкна — завоят на капсулата беше прекалено рязък и от носа му бе потекла кръв.

— Да не ни е за пръв път?

10

— Твърдяхте, че „Синята птица“ е способен да унищожи крайцер — гласът на Грей беше спокоен, но тонът не предвещаваше нищо добро.

Командирът на ескорта, нисък тъмнокож мъж, наведе глава:

— Да, мой императоре. Но целта ни беше да хванем негодниците. Никой не очакваше, че на толкова малък кораб е монтиран колапсарен генератор.

— Длъжни бяхте да очаквате всичко! В орбита имаше два миноносеца и десетки изтребители, а вие изпратихте само един преследвач…

Грей замълча. Командирът на ескорта чакаше.

— Кое формирование на флота е най-близо до нас?

— Групировката на Лемак.

— Добре. Свободен сте. Ще взема решение за съдбата ви по-късно — императорът се обърна към адютанта си: — Извикайте тук ескадрата на Лемак. И да не забравят корабите „Гореща следа“. Нека адмиралът лично оглави преследването.

— Слушам, мой императоре. Прокурорката на Таури чака за аудиенция.

— Смята ли, че случаят е в нейната компетенция?

— Съгласно тукашните закони — да. Заговорниците, които са ни известни, са граждани на Таури.

— Нека влезе — императорът се отпусна в креслото, вкопчил ръце в облегалките и вперил поглед в пустотата. — Има ли още нещо?

— Къртис Ван Къртис и Артур Ван Къртис чакат за аудиенция.

— Какво?

— Корабът им кацна преди дванайсет минути.

Грей скочи. За част от секундата гледаше объркано.

— Обичайната процедура? — предложи адютантът. — Да съобщя ли, че сте зает с маникюра си?

— Идиот. Нека всички да влязат.

Императорът обиколи стаята с поглед. Пищна драперия, изобилие от картини — вкусът му отпреди десетилетия. Сега това предизвикваше у него само раздразнение.

Къртис Ван Къртис е напуснал Тера и е дошъл на Таури… в момента на покушението. Небивала случайност?

Вратите се отвориха. Кратко забавяне — усмихнатият Къртис пускаше пред себе си прокурорката. Тя се поколеба за секунда — въпреки общественото й положение и пола й, жената не можеше да се справи с объркването, предизвикано от присъствието на „господаря на живота и смъртта“. Тя все пак влезе и бързо започна:

— Мой императоре…

Без да й обръща внимание, Грей се приближи към Къртис. Той се поклони:

— Мой императоре…

Грей го прегърна:

— Радвам се да те видя, Къртис. Остави тези формалности и почакай минутка.

Зад Къртис пристъпваше синът му. Но императорът засега не му обърна внимание. Сега той отново гледаше прокурорката. В гласа му не беше останало нито уважение, нито дори елементарна учтивост:

— Докладвайте по-бързо!

— Момичето е напълно дезориентирано. Сривът на програмата у агентите на влияние винаги води до подобен резултат. С нея работят психолози, но засега не могат да гарантират нищо. Очевидно главатарят е гражданката на Таури Хенриета Фискалочи… — прокурорката се запъна, но продължи: — След като бе установено, че смъртта й е необратима, отворихме в градската банка кутията със завещанието и истинското й име. Ванда Каховски.

Грей се намръщи:

— Полковникът от терор-групите? Кървавата Ванда?

— Да, императоре.

Грей гледаше през прокурорката, все едно не беше там. Изглеждаше сякаш внезапно е остарял.

— На Меклон днес ще празнуват… Кървавата Ванда… Защо?

— Води се разследване.

— Кои са другите участници в заговора?

— Двама неизвестни, напуснали планетата.

— Това вече не е във вашата компетенция. Кой друг?

— Сестрата на момичето. Рашел Хейни.

С крайчето на окото си Грей видя как лицето на Артур Къртис потрепна. Той знаеше това име, знаеше го…

— Задържана ли е?

— Да.

— Разпитахте ли я?

— Отказва да отговаря.

— Не ви разбирам, госпожо прокурор!

— Мой императоре, тя е непълнолетна. Според законите на Таури не можем да използваме изтезания и наркотици.

— Прокуроре!

Жената не отмести поглед.

— Императоре, подписаният от вас Кодекс за свободата на планетата Таури не допуска изключения. Възмутени сме от опита за покушение, но разследването е само в нашата компетенция.

— Ще предам това дело на Имперската прокуратура.

— Нямате право да го сторите, без да отмените кодекса си, императоре мой. Полицията на Таури няма да се подчини на заповедта ви.

— Отказвате ли ми?

— Подчинявам се на Кодекса, императоре. Ако премахнете особения статут на планетата, Рашел Хейни ще ви бъде предадена.

Опекунът на Таури Грей гледа дълго, страшно дълго прокурорката. Тази планета беше символ. Тази планета беше знамето на Армията.

Нищо не можеше да направи.

— Какво можете да предложите, прокуроре? Няма да отменя Кодекса ви.

— Да почакате. След половин година Рашел ще стане пълнолетна. Ще имаме право да приложим разпит трета степен.

Артур Къртис отново потрепери. Върху лицето му се появи неприкрит ужас.

— Добре, госпожо прокурор. Ще почакам. Пред мен е вечността… нали, Къртис?

Ван Къртис наведе глава.

— Свободна сте, госпожо прокурор.

Грей изчака жената да излезе, след което грозно изруга. Кимна на Къртис, посочвайки му креслото до малкото барче. Артур остана прав — императорът продължаваше да го игнорира.

— Ще пийнеш ли, старче? — Грей определено беше дружелюбен.

— Благодаря, императоре. Малко джин. Не мога да свикна с тази жега.

Грей сам напълни чашите.

— Странен ден е днес, Къртис. Покушението, твоето посещение.

Къртис отпи от джина, остави чашата и добави тоник.

— Грей, остави намеците си за планетарните управители. Става ли?

— Заплашваш ли ме? — в гласа на Грей сега имаше метални нотки.

— Ако искаш да го наречеш по този начин — да. Ние зависим един от друг, императоре. Можеш да ме унищожиш, но това ще ти струва безсмъртието. Какво ще кажеш?

— Подозирам те в организирането на покушение.

— Не, Грей. И още веднъж — не. Случайно съвпадение.

— И ти се измъкна от дупката си, за да участваш в Преклонението Ничком?

— Да, в известен смисъл.

— Тогава падни пред господаря си, робе.

Къртис отново отпи от джина. Усмихна се на Грей и без да бърза, легна на пода. Императорът протегна крак, тикайки обувката си в лицето му:

— Целувай!

Къртис Ван Къртис се изправи и изрече със спокоен глас:

— Ще минеш и без това.

Императорът кимна:

— Добре, ще мина. Заклеваш ли се, че нямаш нищо общо с покушението?

— Да, императоре.

— Заклеваш ли се във вечна вярност към мен?

— Вечността не приема клетви. Но засега съм ти верен, Грей.

— Добре, Къртис. — Грей изведнъж се обърна към Артур: — Ела тук, момче.

Артур Къртис направи няколко крачки.

— Кой стои зад покушението срещу мен, Артур?

Юношата погледна баща си. Сви рамене:

— Мога само да предполагам, императоре.

— Предположи.

— Човек на име Кей Дач. Мой бивш телохранител.

— И какви са мотивите му?

— Той ви мрази, императоре. От Шедар е.

— Знаеш много повече, отколкото казваш.

— Да, императоре.

Грей се изправи. Приближи се до Артур и сложи ръка на рамото му:

— Харесваш ми, момче. Искаш ли да играеш на моя страна?

— Вече не съм във възрастта на игрите, императоре.

— Жалко. А какво друго ще кажеш за Дач?

— Той ще ви убие, императоре.

Грей се засмя:

— Човек не може да убие безсмъртен.

— Той не е човек. Той е Смъртта.