Императори на илюзиите

1

— Накъде летим? — попита Томи. Дач откъсна поглед от пулта. От мига, в който корабният компютър бе унищожил имперския изтребител, Томи не беше произнесъл нито дума.

— Зле ли ти е, момче? — попита Кей.

Томи кимна.

— Защо?

— Императорът… той нямаше нищо общо. Защо ти повярвах?

— Защото на света няма хора, които „нямат нищо общо“. — Кей пробяга с пръсти по клавиатурата и стана от креслото. Пристъпи към юношата. — Изслушай ме, става ли?

Томи кимна.

— Знаеш ли защо не те убих? Защо не те изоставих при щурма на базата? Защо те мъкнах из Галактиката и те отървавах от гадостите, в които редовно се забъркваше на Джиенах?

Юношата мълчеше.

— Ти — това съм аз. В значително по-голяма степен, отколкото си Артур или Къртис Ван Къртис. Ти също никога не си бил дете. Ти също си лишен от роднини, семейство, приятели.

— Аз не съм ти.

— Да, ти се опитваше да се върнеш в детството. Да си доиграеш. В лабиринтите на несъществуващи светове, в играта на „заговор“. Сега разбра, че това не е игра. Порасни. Няма връщане назад, защото там няма нищо. Не можеш да се върнеш в нищото, Томи. Не можеш да се скриеш. Казваш: „Императорът няма нищо общо“. Не. Всеки отговаря за всичко. Но отговорност може да се потърси само от хората, поели тази роля съзнателно. Като Грей.

— А не те ли е страх, че ще потърсят отговорност от теб?

— Страх ме е.

— Рашел, Ванда, Лара — всички те са пленени. Изтезават ги! Отговаряш ли за тях?

— Да.

— Кей, ти искаше да отмъстиш на Императора. Убеди се, че именно той е създал света ни. А се оказа, че не е така!

— Да. Той също е марионетка.

— А кой тогава е виновен? Кой е изминал „Линията на бляновете“ към нашия свят?

— Не знам, момче. Не е баща ти, това е ясно. Не знам.

— Може би булратитата или силикоидите…

— Не. Човек е. Но и Грей е виновен. Не съжалявам, че се опитах да го убия.

— Накъде летим, Кей? Вече няма място за нас в Галактиката. Никъде. Дори Джиенах ще ни предаде на Грей. Ще се крием, ще променяме имената и външността си ли? — Томи се засмя. — А може би ще дочакаме „Линията на бляновете“ и ще излезем от тази Вселена?

— Отиваме на Горра.

— Защо?

— Нуждаем се от логик. Трябва ни съвет на стратег.

— Твоята сестра по епруветка?

— Да.

Томи изгледа Кей с някакво болезнено смайване.

— Нали се кълнеше, че никога повече няма да се срещнеш с нея, за да не я изложиш на опасност?

— Поддадох се на емоциите.

— Кей, има ли на света нещо, което не би пожертвал?

— Не.

— Ти си чудовище.

Дач кимна:

— Да. Никога не съм го криел.

2

Островчето беше малко и водата се плискаше при самите стени на павилиона. Грей, облегнал се на обраслия с мъх каменен парапет, гледаше своето люлеещо се отражение. Единственото море на Таури беше почти сладководно и кристално чисто. На дъното кръжеше пасаж от оранжеви рибки.

— Тук се чувствам млад — каза Грей. — Тази беседка е на петстотин години. Донесли са я на Таури от Земята.

— Земята, императоре?

— Да… наистина се добраха до мен, Лемак. Казах „Земята“ вместо „Тера“ — императорът се засмя, извръщайки се. Качи се на парапета и се обърна към адмирала. Лемак стоеше насред парапета, до треперещата повърхност на тунелния преход — до острова не се стигаше чрез обичайните мостове. Беше в параден мундир и с такава осанка, каквато дават само стотиците години живот. — Отпусни се, Карл. Не си на прием. Спомни си как седяхме в твоята каюта и проклинахме земното правителство. Как решихме да поведем корабите към Земята… да променим всичко.

— На какво разчитаха те, Грей? — Лемак се приближи до императора.

— На възрастта. На скуката. На това, че полудяваме и без психопречупване.

Лемак кимна.

— И то — Каховски… старата кучка, на която три пъти съм окачвал орден… Тя беше наша връстница и знаеше какво е безсмъртието. — Грей поклати глава. — Защо? Какво я е прихванало?

Адмиралът премълча.

— Вземи си чашата. Пийни си от виното. Запали от вонящите си цигари. — Грей се разсмя. — Нека да бъде както преди.

— Никога не съм пушил, Грей. Густав ти досаждаше с тютюна.

— Паметта… Знаеш ли, нито един учен още не е дал отговор колко века може да побере човешкият мозък. А може и да са докладвали, но аз да съм забравил? — Императорът се засмя малко изкуствено.

Лемак взе чашата, опита виното.

— А как ги хвана, Грей?

— Случайно. Кой знае защо, бяха заложили две линии на натиск — възрастта и нереалността на Вселената. Момичето се зае да ми внушава мисълта, че мирозданието е само илюзия, създадена от моята воля.

— Идеализъм? Странно. — Лемак се намръщи. — Не съм чувал хора, придържащи се към обективния идеализъм, да полудяват.

— И аз. Необясним гаф, но той ме спаси. Знаеш, когато на финалния етап на психопречупването стане провал… трябва да го знаеш. През целия път дотук си изучавал материали по психологически натиск, сигурен съм.

— Радвам се за теб, Грей. — Лемак вдигна чашата. — За вечността, императоре!

— За вечността… — Грей пресуши чашата си. — Момичето е в шок, неизпълнената програма я притиска. Сестра й не може да бъде разпитана както трябва… по таурийските закони, дявол да ги вземе.

— Ескадрата ми е на орбита.

— Не, Лемак. Това е планетата на Армията, знаеш го не по-зле от мен. Зачитам статуса й. По-добре да почакам.

— Какво мога да направя за теб, Грей?

— Имаше още двама заговорници. Те успяха да се измъкнат — на кораба им имаше колапсарен генератор.

— Ще ги хвана, императоре.

— Единият вероятно се казва Кей Дач…

Лемак потрепна, оставяйки чашата:

— Познавах човек на име Кей, но тогава носеше фамилията Алтос. Професионален телохранител и убиец.

Грей кимна:

— Изумително. Всички познават Кей. Да, това е той. Къде си се виждал с него?

— Преди дарлоксианската операция оказах известна помощ на СИБ-Инцедиос. На жена на име Кал. Тя гонеше Кей и момче, намиращо се под неговата опека. Трябваше й кораб „Гореща следа“.

— Както и сега… Как завърши всичко тогава?

Лемак извърна поглед:

— С провал. Хванахме хлапето, но Дач събра екип от убийци, включително наемник-меклонец и киборг, проникна на орбиталната станция и го отърва. Настигнахме ги отново в орбитата на Граал — малка планета на самата граница на нашата зона от Космоса. Те се самоубиха — тръгнаха на таран срещу миноносеца. Вероятно са оживели на Граал, преминавайки през аТан. Не организирахме наземно преследване — започваше смазването на Дарлок. На Граал слязоха само Кал и помощникът й… също чрез аТан. Вероятно не им е провървяло.

— Имам чувството, че заради този Кей си е заслужавало да плюеш на Дарлок. — Грей се вгледа проницателно в Лемак. — Не ми каза всичко.

— Да, императоре. Момчето, което бе под негова опека, според версията на Кал, беше Артур Къртис, синът на Къртис Ван Къртис.

Грей се закикоти. Преви се, разплисквайки виното от чашата и се смъкна от парапета — тромаво, неловко.

— Според нейната версия ли, Лемак? Или наистина?

— Наистина. Осъществихме разпит четвърта степен.

Императорът беше изумен:

— Разбираш ли какво говориш, Карл?

— Да, императоре. Исках да изтръгна за вас тайната на аТан.

— За мен? Надявам се… — Грей остави чашата на масичката. Помълча, гледайки в дъгоцветната димна завеса на хиперпрехода. — Това усложнява нещата… крайно ги усложнява. Сега тук ще дойде младеж с временно звание капитан-съветник. Той ме снабди с информацията за Кей и ще участва в преследването. Ще ти се наложи да общуваш с него. Сещаш ли се?

Лемак кимна.

— Скапана работа. — Грей изведнъж отново се разсмя. — Карл, заслужаваш да те разстрелям за казаното, по-точно — за неказаното навреме. Но компанията за залавяне на Кей ще бъде страшно забавна, така че не искам да те губя.

— Както желаете, императоре.

— Добре. Възможно е и вече да не се сърдя. — Грей се затресе в беззвучен смях. — Какво измъкнахте от него тогава?

— Почти нищо. Той беше максимално защитен — срещу изтезания, както и срещу психологични и фармакологични методи на разпит. Не се справихме. Дач го отърва в последния момент.

— А сега момчето само ни предаде телохранителя си. Бъди предпазлив с него, Карл. Максимално. Къртис-младши ми харесва значително повече от баща си. Но ако води двойна игра…

— Добре, императоре.

— И подготви отчет за онези събития. Пълен. С молба да бъдеш сурово наказан. И два-три празни реда за решението ми. Ще помисля… докато си почивам.

— Слушам.

Грей хвана адмирала за ръката.

— Ти си все същият. Не се безпокой. Тази история ми възвръща интереса към живота. Той не е така еднообразен, както се опитваха да ме убедят Кей и Каховски…

Повърхността на хиперпрехода заблещука. В павилиона влезе Артур Ван Къртис — в чисто нова униформа на капитан. Поклони се:

— Императоре…

— Ела тук, момче. — Грей изведнъж стана много любезен. — Налей си вино, надявам се, че твоят баща ти разрешава да пиеш? Ето го партньорът ти, с когото ще заловите Дач. Адмирал Лемак, командващ Догарската групировка на флота.

Юношата и възрастният човек се погледнаха.

— Ние се познаваме, императоре — изрече тихо Артур.

— Прекрасно. Това ще ви помогне да се сработите. Бяло, червено или синьо, Артур? Ще позволиш ли да се погрижа за сина на стар приятел?

— Пия само жълти сортове вино… — тихо каза Артур. — Ще разрешите ли да наредя на телохранителя ми да донесе?

Грей, вече посегнал към бутилката, застина:

— Естествено, момче. Обичам неочакваните вина… и молби.

Артур пристъпи към хиперпрехода. Върна се след миг. Стараеше се да гледа само към императора.

— Стиснете си ръцете — предложи Грей. — Поговорете си. Не сте се виждали… четири години, нали?

— Как е резиденцията ви, Лемак? Възстановихте ли я? — Артур беше истинско въплъщение на учтивостта.

— Да, благодаря. Как си със здравето? Боледуваш ли?

Грей, настанил се в единственото кресло в павилиона, се наслаждаваше.

Хипертунелът заблестя отново — значително по-ярко, отколкото при преминаването на Артур през него. Обичайната реакция при наличието на метал.

В павилиона влезе жена със сребърно лице и кристални лещи на мястото на очите. Поклони се на Грей и безмълвно остави на масичката бутилка жълто мршанско вино. Пръстите от сиво-синкава пластмаса се разпериха с едва доловим шум — сякаш нещо беше изкарало механистката от равновесие.

— Странно е синът на Къртис да има за телохранител киборг — отбеляза Грей.

— Ние сме стари познати — каза Артур. — Благодаря, Маржан. Свободна си.

Императорът гледаше Лемак. Левият клепач на адмирала забележимо трепереше.

— Надявам се, че докладът ти ще бъде доста подробен, Карл — каза Грей. — Налей и на мен от жълтото, Артур. Ще пия за разнообразието на вкусовете, за които не се спори, и за срещата на двама — не, вероятно трима? — стари приятели.

3

Не холографско копие, което може да се докосне, а просто екран, дори не обемен. Значително по-лесно бе да се осигури секретност, когато се предаваше малък обем информация.

— Не мога да те приема, братко — каза Сейкър. Лицето й беше бледо, уморено. — Фамилията те търси наравно със СИБ. Не мога да запазя посещението ти в тайна.

— А този разговор?

— Ще се опитам.

Дач кимна. Седеше, почти притиснал се към екрана. Томи спеше в съседното кресло. Полетът, продължил повече от денонощие, бе изтощил и двамата в еднаква степен, но Кей се мъчеше да остане буден.

— Тогава ела при мен. Корабът е в геостационарна орбита.

— Онзи същия, с колапсарния генератор?

— Нямам друг. Включил съм маскировъчния блок, но ще ти дам точните координати.

— Какви ги вършиш, Кей? В момента си най-опасният престъпник в Империята. Ти си извън закона, без право на помилване. Сутринта патриархът официално те отлъчи от Единната воля.

Кей се засмя:

— Ела, Лика. Заради любовта между нас, която почти я имаше.

Сейкър мълчеше. За тези четири години тя беше остаряла и вероятно вече не беше толкова сантиментална.

— Не знам дали мога да ти се доверя, Кей.

— Нали аз ти се доверявам?

— Ти нямаш избор… Добре. Координатите?

Докато Кей диктуваше, Томи се събуди. Погледна през рамото му, стараейки се да не попадне в полето на камерата, но да види събеседника. Когато екранът угасна, каза тихо:

— Нали знаеш какво ще те посъветва? Да убиеш баща ми.

— Не баща ти. Човекът, от чиито клетки са те клонирали.

— Аха. Когато говориш така, всичко става абсолютно ясно.

Дач се повъртя в креслото, разгръщайки го така, че да му е по-удобно.

— Томи, ще поспя няколко часа. Събуди ме, когато се появи корабът й.

— Добре.

— Мога ли да съм сигурен, че ще се събудя?

— Да. Навярно.

Без да гледа, Кей прекара ръка по пулта. Светлината в командната зала угасна, само няколко екрана продължиха да блещукат, потапяйки помещението в неясен полумрак.

— Не бих искал да убивам баща ти — промърмори той. — Това е нарушение на Кодекса на Лигата — работа против предишен клиент. Освен това изобщо не си представям как ще го направя. Къртис е по-неуязвим и от императора — на него не му е скучно да живее.

Томи си свари кафе — обслужващите блокове никога не готвеха както трябва. Изпи го, седнал пред контролните екрани. В орбита около Горра имаше оживено движение — тромави танкери и шлепове, маневрени кораби на свободни търговци, частни капсули. Няколко военни кораби, кръжащи почти на границата на атмосферата — с техните двигатели това не беше проблем.

Имаше доста желязо и на стационарна орбита. Станции с докове за десетки кораби, които по една или друга причина не желаеха да се приближат до планетата. Около половин час Томи сканираше ту един, ту друг кораб, опитвайки се да разбере какви са хората, които се правеха на мирни търговци и бяха скрити в маскировъчни полета, подобни на тяхното. После се захвана с изчисляването на курсовете на стартиращите от Горра кораби.

Когато една от прекъснатите линии върху дисплея се пресече с траекторията на кораба им, той свари още кафе. Сложи джезвето на свободния от бутони ъгъл на пулта, където тъмните кръгове се пресичаха с петна от храна, и побутна Кей по рамото. Дач отвори едното си око.

— Идват — каза Томи. — Искаш ли кафе?

— Благодаря. Идват?

— Два кораба. На синхронизиран курс. Първият е боен клас, но не имперски.

Кей се усмихна криво:

— Знаеш ли, когато с Лика бяхме още деца, играехме такава игра „вярваш или не вярваш“. Слушал ли си за нея?

Томи сви рамене.

— Играта е простичка. Един се къпе в морето, далеч от брега, без биодетектор, репелент и оръжие, само с приемник. Друг стои на скалите с биодетектор и търси остромурени и рифови акули. Ако забележи нещо, започва да крещи, че е време за плуване към брега или за покатерване на някоя близка плитчина. Предупреждаването за опасност е задължително. Но лъжливите тревоги също са разрешени. Вярваш или не вярваш. Усети кога приятелят ти се шегува и кога се опитва да те спаси.

— И какво?

— Ами… ние и двамата сме живи. Наистина, неведнъж са ни наказвали — тази игра е разрешена за навършили десет години — Кей направи пауза. — Знаеш ли, Лика нито веднъж не подаде лъжлива тревога. Нито веднъж. Дори когато я разкарвах до брега и обратно по половин ден.

— Весели игрички сте си имали на Шедар.

— И още как… — Кей включи предавателя. Помълча секунда, докато каналът се настрои. После каза: — Лика. Не вярвам.

Отговор не последва. Дач започна да си свирка нещо.

— Да активирам ли оръжието? — попита Томи.

— Прекалено близо до планетата сме. На орбиталните станции ще засекат затоплянето на генератора. Отпусни се.

Приемникът оживя. Нямаше изображение, само глас:

— Помниш ли деня на евакуацията, братко?

— Да.

— Денонощие за подготовка, лични вещи — четиристотин грама. Чуй ме сега: вещи — колкото вземете. Подготовка — трийсет минути. Скачайте със скафандрите — ще ви приберем. Шлюза ще го оставиш отворен, махни паролите на пулта. И имай предвид — под прицел сте.

— Добре.

Кей прекъсна връзката. С леко учудване погледна към Томи:

— Вярвам…

4

Единственият охранител, когото Кей позна, бе Андрей. Киборгът се беше трансформирал значително за изминалите години — манипулаторите бяха станали по-големи, губейки всякакво сходство с човешките ръце. Навярно в тях бе вградено оръжие, защото Андрей не носеше нищо със себе си. Тримата останали бяха хора. По нещо напомняха за двамата бойци-близнаци и у Кей се появиха лоши предчувствия за по-нататъшната им съдба. Вероятно Лика наистина възнамеряваше да запази срещата в тайна.

— Здравей, партньоре — каза Дач на Андрей.

— Здрасти. Сваляйте скафандрите. Старайте се да не правите резки движения.

— Надявам се, че ще ги отличиш от агресията.

— Аз ще ги отлича. Те — едва ли.

Киборгът не се опитваше да бъде учтив към колегите си.

Шлюзът беше доста широк и охранителите се държаха на разстояние. Кей помогна на Томи да съблече скафандъра, тъй като момчето нямаше голям опит в тази дейност, после свали и своя. Двамата останаха по леки спортни облекла и Кей съобщи:

— Всичкото ни оръжие е в контейнера. Можете да не сте толкова усърдни с огледа.

Андрей пристъпи напред. Прокара длан покрай тялото на Дач и кимна. Приближи се към Томи:

— Дай го. Много бавно.

Кей със смайване видя как Томи непохватно вади от вътрешния си джоб автоматична писалка.

— Страх те е да не пишем лозунги по стените? — попита язвително.

Андрей погледна равнодушно към Кей. Протегна манипулатора със здраво стиснатата писалка. Нещо изщрака. Струя плазма се плисна върху металната стена и лениво се стече по нея. Върху стената остана да свети яркочервено петно.

— Да.

— Ванда ми я подари… за всеки случай — извръщайки поглед, каза Томи. — Съвсем я бях забравил…

— Подобна разсеяност често струва живота на някого — съобщи киборгът. — Вървете след мен.

В коридора, започващ от шлюза, ги посрещнаха две фигури в скафандри с двигатели на гърба. Огледалните херметични шлемове не позволяваха да се разгледат лицата им.

— Кой е капитанът? — попита единият от тях, след като леко повдигна стъклото.

— Аз.

— Корабният компютър има ли самоличност?

— Не.

— Някакви изненади?

— Всички пароли са махнати — уморено каза Кей.

— Надявам се.

Поведоха ги по-нататък. Андрей вървеше най-отпред, което едва ли му пречеше да контролира пленниците. Бойците топуркаха отзад.

— Лика тук ли е?

— Майката на фамилията ще ви приеме.

— Много мило. Ти нормално ли се прибра тогава? От Урса?

— Благодаря. Нормално.

Два завоя. Асансьор. Още един къс коридор. Асансьор. Корабът беше голям — явно преправен военен миноносец, вероятно със запазена голяма част от оръжията.

Майката на фамилията ги чакаше в помещението, което някога е било офицерски бар. Той почти не беше преправян, само репродукциите на картините по стените бяха заменени с оригинални произведения, които биха накарали всеки истински ценител да се разтрепери, а скромният набор от разрешени във флота напитки се бе разширил до асортимента на най-добрите ресторанти. Лампите върху масичките светеха с половин мощност, но дългата бяла рокля на Лика блещукаше със собствена светлина. По-рано Кей не беше забелязвал Лика да се увлича по кичозни дрехи.

— Здравей, сестричке — каза той.

— Видя ли днешните новини?

Дач поклати глава.

— Главата ти струва дванайсет аТана, заплатени от Империята. И амнистия за всеки престъпник, който те хване.

Кей подсвирна:

— А защо точно дванайсет? От какъв зор?

— Ти по-добре знаеш. Нали сега си най-големият специалист по психиката на императора.

— Не съм аз този, който програмира агента. Може ли да седна?

— Сядайте. Андрей, за охрана си достатъчен и само ти.

Киборгът кимна на бойците и те бързо излязоха.

— Ще разрешиш ли да си сипем нещо? — попита Кей.

— Разрешавам. За мен чаша сухо вино.

Без да бърза, Дач избра бутилка вино, произведено на Тера, придирчиво огледа колекцията от чаши и се спря на най-обикновените. Напълни ги.

— За нашата среща?

— Защо не?

Виното в чашите едва забележимо се поклащаше.

— Накъде пътува корабът?

— Към границите на системата. Нали не си забравил нищо на коритото си?

— Не.

— Това е добре. Ще го пуснат в хиперпространството и ще пътува там до края на времето.

Отпиха. Томи пресуши чашата си на екс, сякаш бе водка. И Кей, и Лика се намръщиха.

— Чудно вино. — Кей наля на Томи още една чаша. — Отпусни се. Но се постарай да усетиш аромата. Андрей, ти няма ли да си сипеш?

Киборгът направи гримаса, наподобяваща усмивка:

— Не пия по време на работа.

Дач отново се обърна към Сейкър:

— Имам да ти разказвам много неща.

— Обещал си ми го много отдавна.

Кей кимна, приемайки упрека:

— Преди четири години ме убиха… Томи ме уби. И аТанът ми не беше платен.

Майката на фамилията повдигна вежди.

— Съживи ме Къртис Ван Къртис в резиденцията си на Тера. Трябваше му професионалист, който да придружи сина му Артур до планетата Граал… Лика, защо не включиш детектор на истината? За да нямаш никакви съмнения. Историята ще бъде доста странна.

— Тя вече е максимално странна. Не ми трябват детектори, Кей. Усещам, когато ме лъжат.

— Добре. Напуснахме Тера чрез аТан, под чужда самоличност. Артур беше на шестнайсет реални и на дванайсет биологични години. Беше минавал през аТан. Според версията на Къртис — веднъж. В действителност — седемдесет и три пъти.

— Господи… — тихо каза Лика.

— Томи е страничен ефект от един от опитите на Артур да се добере до Граал. Изтрили са му цялата памет… е, добре, продължавам наред. Първо попаднахме на планетата Инцедиос…

5

Почти всичко тук се изработваше ръчно. Хората бяха по-надеждни от машините — и за работата, и когато ставаше въпрос за секретност, колкото и да бе странно. Радж Газанов, монтажник на електроника, специалист втора степен, тества схемата за последен път, затвори панела и го пломбира. Обърна се към Уенди Томайо, най-добрата програмистка в ендорианския филиал на компанията „аТан“. Усмихна се в отговор на нейната усмивка. Спяха заедно вече от три дни и Томайо беше влюбена в Радж. Макар че и самата тя все още не го знаеше…

— Работи — каза Радж. — Скапаното нещо работи… Не мога да разбера защо…

— Както обикновено. — Уенди огледа просторната зала. Наблизо нямаше никой, а блоковете за следене още не функционираха, знаеше го със сигурност. — Свиквай, при аТан-системите винаги е така.

— Но нали това не е аТан! Монтирал съм репликатори и аТан-емитери на три планети, нямат нищо общо с това. Освен безумието на конструкцията…

Раменете на Уенди потрепериха. Разговорът поемаше в опасна посока, но тя толкова обичаше да си бъбри с Радж.

— Само Къртис знае какво е това. Старецът пак е навил псилонците да му предоставят някоя технология.

— Аха, псилонците. Виждал съм аз техниката им. Колоидни микросхеми, ултравиолетова оптоелектроника, молекулярни блокове памет. Но за всички тях може да се намери човешки аналог.

— Не си струва да говорим за това — отбеляза Уенди.

— Да, права си. Но кажи поне за какво би могло да служи? Изгарям от любопитство.

Томайо се колебаеше.

— Радж… е, добре. — Тя го прегърна през рамото. — Когато всичко бъде монтирано, в центъра на залата ще има невронна мрежа. Такава като в главите ни, но стационарна.

— Бррр… — Радж потрепери. — Представям си. Паяжина от желе под тавана… Впечатляващо. Но защо?

— За сканиране на личността, само че не непрекъснато, като в аТана, а еднократно, но затова пък дистанционно.

— И какво, старецът е решил да усъвършенства аТана? Време беше… двеста години без изменение…

— Това не е аТан. — Уенди вече беше отишла прекалено далече, за да спира. — Натъкнах се на няколко документа… случайно… кодовото име на системата е „Линията на бляновете“.

— Какво?

Уенди не забеляза как се промени гласът на Радж.

— „Линията на бляновете“. Клиентът е длъжен да влезе в помещението през сектор „А“, вратите се затварят херметично, следва екраниране, между другото, страшно мощно, после той преминава по коридора до невронната мрежа, тя се активира за три стотни от секундата, сканира личността, и това е всичко.

— Как така „всичко“?

— Системата е готова за следващия клиент.

— А предишният?

— Не знам. След невронната мрежа се включват блоковете, които ти току-що монтира. Изглежда клиентът се прехвърля някъде през хиперпространството.

— В крематориума.

— Радж! Не говори така!

— Защо пък не?

— Радж, до няколко дни старецът ще направи изявление относно „Линията на бляновете“. Мисля, че ще обясни всичко.

Газанов събра прецизно инструментите в чантата. Отбеляза:

— Не, тук обясненията няма да помогнат. Само пълноценна вечер в бара… Ще ми разрешиш ли да се напия?

— За една вечер — да. — Уенди се засмя. — Може би и аз ще ти направя компания?

Някогашната лишена от права емигрантка от Култхос, понастоящем преуспяваща жена с ендорианско гражданство, така и не се бе научила да оценява адекватно партньорите си. Радж, който беше прекалено внимателен и нежен с нея, би накарал всеки човек, възпитан в условията на лична свобода, да застане нащрек.

Уенди го приемаше като олицетворение на мечтите си, приемаше го открито и лекомислено.

Тя все още се занимаваше с проверката на софтуерното осигуряване на оборудването, когато Радж Газанов излезе от подземните помещения на „аТан“. Гнусливо мръщейки се заради наситения с мирис на желязо въздух, той седна във взетата под наем кола, цяла минута изучава лицето си в огледалото, после запали двигателя.

Но така и не достигна до бар „Олимп“, където по традиция се събираха аТановците. По средата на моста над река Понтей монтажникът Радж Газанов извърши една доста странна постъпка: той извъртя волана толкова рязко, че блоковете за безопасност не успяха да реагират и, разбивайки бетонния парапет, колата се стовари в масленочерната вода. В този момент очите на Радж бяха изцъклени и лишени от мисъл, като на човек, който се самоубива чрез техниката „джен“. Но как би могъл обикновен монтажник да владее имперските военни разработки?

В същия миг в ендорианския филиал на „аТан“ започна съживяването на клинч-командор Вячеслав Шегал. В неговата аТанска карта присъстваше символът за свръхспешност и още след половин час Шегал отвори очи. Той отхвърли консултацията на танатолога с толкова презрителна усмивка, че персоналът реши да не му досажда с прекалени грижи. След като плати продължаването на безсмъртието си за сметка на една от имперските фондации, Вячеслав Шегал побърза да си избере дрехи в магазина. Не го вълнуваха особено нито цените, нито качеството.

На излизане от корпусите на „Линията на бляновете“ Уенди Томайо видя непознат човек през стъклената стена на магазина. Мъжът, който тъкмо си завързваше вратовръзката, й се усмихна тъжно, почти виновно… и странно познато. Уенди се забърза към „Олимп“, за да се присъедини към приятеля си и не се замисли над случката.

Само дето сърцето й се сви — преждевременен, лек предвестник на болката, която изпита след половин час, научавайки за смъртта на Радж.

Шегал съвсем забрави за нея след четирийсет минути, когато се приближаваше към сградата на ендорианското отделение на СИБ. Предстоеше му да възстанови документите си, да получи пряк канал за свръзка с императора и да вземе един от резервните кораби, без да дава на самодоволните чиновници никакви обяснения.

Достатъчно досадни процедури…

6

— Готова съм да приема мисълта, че нашият свят е създаден от нечия воля — каза Лика.

— Ти винаги си била вярваща — отбеляза Кей. — Тази особеност на суперлогиката често ме е изумявала…

Лика поклати глава, принуждавайки го да млъкне:

— Чакай, доизслушай ме. Вярвам в истиността на разказа ти. Добросъвестно се опита да ми разкажеш истината. Но и ти самият не я знаеш.

— Защо?

— Защото свръхсилата, Кей — позволи ми да използвам този термин, вместо „Бог“, — свръхсилата не може да бъде локализирана на една-единствена планета, независимо дали е Граал или Тера. Свръхсилата, дори и да е инертна, не може да стане оръдие на един човек — Къртис или Грей.

— На Граал има изход към друго пространство…

— Глупости. Така твърди Къртис. Той самият може и да вярва на думите си, но това са глупости. Или на Граал е разположен техническият център на Предтечите, чиито възможности изглеждат божествени в сравнение с нашите, или…

— Или? Не вярвам в Предтечите.

Лика се колебаеше.

— Или точката на контакт няма никакво значение. Случило се е нещо — не знам точно какво, — което е предизвикало контакт между Къртис и свръхсилата. Това нещо е станало на Граал и от този момент за Къртис мястото и събитието са се слели в едно. Той може да се свърже със свръхсилата от всяка друга точка във Вселената, но е в капана на собствената си вяра.

— Какво променя това?

— За нас — нищо.

— Така че какво ще ме посъветваш?

Сейкър се засмя:

— Кей, пак ли си сигурен, че ще те подкрепя?

Дач мълчаливо разпери ръце.

— Да вървим. — Лика стана и погледна замислено Томи, който още се бавеше с втората чаша вино. — Почакай тук, момче.

Киборгът погледна Лика, успявайки по някакъв начин да й зададе въпрос с безизразното си лице.

— Остани с Томи, Андрей. Предстои ми страшно сериозен разговор.

Кей не можеше да разбере накъде го води Лика. Ако корабът беше военен, щяха да излязат в главния боен отсек, но тук плазмените торпеда със сигурност бяха свалени. Преминаха през няколко полутъмни коридори — очевидно по корабното време бе нощ — и стигнаха до асансьор. Сейкър пропусна Кей пред себе си, влезе в малката кабинка и даде команда „Нагоре“.

— Има ли в какво да се постреля? — попита Кей.

— Има какво да се види. — Лика изчака асансьорът да спре и кимна: — Излизай.

Озоваха се на място, пълно със звезди.

Тъмнина, изумителните дантели на съзвездията, обикалящи бавно около тях. Бледите вихри на мъглявините. Част от планета, изрязана от контурите на пода. Бяха в малък купол, разположен на мястото на оръдейния кръг.

— Впечатляващо — призна Кей. — Прекрасен екран.

— Това е стъкло, Дач. Подсигурено с поле, но все пак обикновено стъкло. Направихме от миноносеца туристическа яхта.

— Хубаво корабче.

— Искаш ли да имаш такъв?

— Да.

Лика се засмя:

— Не се надявай…

Тя направи няколко крачки и седна направо на пода. Кей се настани до нея. Блещукащата рокля на Сейкър изглеждаше напълно уместно тук — още една мъглявина във фойерверка на Космоса.

— Погледни звездите, Кей.

Той послушно вдигна глава. Тъмнина. Искри. Магическа светлина.

— Разпознаваш ли някоя?

— Да. Сол, Ендория… Раан, струва ми се…

— Друга?

— Магелановите облаци. Морски рак…

— Милиони години пътуване с най-добрите кораби, Кей. Във всяка посока. Милиарди светове, милиарди раси. Все още ли вярваш?

— Да.

— Всичко това е създадено — и то дори не от Бог. А от човек. Вярваш ли?

— Да.

— Защо?

— Защото — Кей преглътна — този свят е нашият. Той е такъв, какъвто ни се иска на нас. Той е толкова жесток, колкото сме жестоки и ние. И е не по-добър от нас.

— Вярвам ти, Дач.

Той се обърна към нея.

— Дач, никога и никъде нито един теолог не е успял да отговори на основния въпрос: защо Бог е жесток? Ако Вселената е създадена от свръхсила, по определение добра и съзидателна, защо в нея има толкова зло? Това, което ти разказа, дава отговор на въпроса.

— Бог не е жесток. Бог е пасивен.

— Да. Уморен бог и човек от друг свят, мечтал за такава Вселена. Не ме питай кой е той. Не мога да отговоря. Може да е мирен терански обитател… а може и вече да е умрял.

Дач поклати глава:

— Не, Лика. Не вярвам. Той е жив.

— На теб ти е нужен враг.

— Да! Трябва ми този, който е отговорен за всичко това.

— Ние не знаем какъв е бил неговият свят, Кей. В сравнение с него нашата вселена може да се окаже рай. И ние, изминавайки „Линията на бляновете“, може да се приближим с още една крачка до съвършенството.

— Вярваш ли в това, Лика? Ти управляваш утайката… утайката на нашия свят. Наркотици, проституция, поръчкови убийства, шпионаж и шантаж. Смяташ ли, че хората са способни да мечтаят за свят, изпълнен с благодат?

— Не, те не вярват в съвършенството.

— Ти ще ме пуснеш — каза Кей. Не въпросително, а като твърдение. — Но дай ми съвет. Помогни ми.

— Граал, Кей.

— Защо?

— Томи е твоят ключ към Бога. Ще можете да изминете пътя на Къртис. Свръхсилата не е избирателно щедра, тя не е кредитна карта.

— Мислиш ли, че всеки следващ пророк отменя волята на предишния?

— Не. Но свръхсилата е способна да намери компромис. Това е последният шанс. Прекрати акцията срещу Грей — неговата смърт едва ли ще промени плановете на Къртис. Не си и помисляй да търсиш онзи, който е създал нашия свят — безнадеждно е. Стани самият ти сила. Стани третата сила.

— Ако се върна, ще ти разкажа за Бога — каза Кей.

— Не си струва. Ще ми разкажеш само за себе си. Ние не сме способни да разберем цялостно свръхсилата. Всеки ще види само част от нея — своята част. Къртис сигурно е видял машина, метал и пластмаса, обкован в желязо хоризонт. Не е разбрал, че вижда само себе си.

— Ако е така… — Кей се опита да се усмихне, — ако е така, няма да ми бъде лесно.

— Ще бъде страшно, Дач.

7

Александър Зимин, личният лекар на императора, поклати уморено глава:

— Все пак настоявам, мой императоре. На практика сте били подложени на пълен цикъл психопречупване. Последствията са неизбежни.

— Чувствам се прекрасно. — Грей изглеждаше равнодушен, дотолкова, доколкото това изобщо беше възможно. — Алекс, ценя загрижеността ти, но негодниците имаха сбъркан план.

— Императоре, помните ли речта си в театъра?

Грей се намръщи.

— Планът им поне частично е сработил. Не си струва да се рискува.

— Алекс, доколкото си спомням, вие сте специалист в областта на вирусологията? — Тонът на императора се промени.

— Да.

— Нека да оставим на вас грижата за телесното здраве и профилактиката на рака, а с психиката да се заемат психолозите. — Грей стана от леглото и се пресегна за халата. — Немислимо е да прекъсна Преклонението Ничком.

— Вашите психолози са страхливи подлизурковци — изрече със спокоен глас Зимин. — Предпочитат да не забелязват дребните нередности, докато не стане прекалено късно. Необходими са цялостно изследване, почивка…

Грей погледна замислено лекаря:

— Вече петдесет години оглавявате медицинската ми служба, Алекс. Оглавявате я по прекрасен начин.

Зимин кимна рязко.

— Идеята ви за почивка е интересна. Мисля, че половин година на най-хубавия курорт в Империята… няма да ви навреди, докторе.

Лекарят гледаше мълчаливо императора.

— Аз съм господар на Империята, Алекс — безгрижно каза Грей. — Но на първо място — господар на самия себе си.

— Страхувах се, че ще се случи нещо подобно — каза Зимин. Потри брадичката си. — Поне не забравяйте за всекидневния контрол, мой императоре.

— Благодаря, Алекс. — Грей добродушно потупа лекаря по рамото. — След половин година ще си признаеш, че не си бил прав. А сега отдъхни. Ще се погрижа за организацията на почивката ти.

Зимин мълчаливо остави медицинския си скенер. Погледна Грей с лека тъга:

— Всичко хубаво, императоре.

— Довиждане, Алекс. И… остави този тон. Нямам намерение да се отказвам от услугите ти, но засега си почини.

Когато лекарят излезе, Грей тихо се разсмя. Изглежда, да си лекар на безсмъртен е нелеко изпитание за психиката. Кара човек да измисля проблеми там, където ги няма.

Комуникаторът на масата тихо пропя.

— Слушам — подхвърли Грей.

— Совалката с клинч-командор Шегал кацна на правителствения космодрум. Той моли за незабавна аудиенция. Какво ще наредите?

— Изпратете го при мен.

Императорът се усмихна още веднъж, спомняйки си думите на лекаря. Прекалено много паника за дреболии. Ето че и Шегал е намерил поредната причина за вълнение… Грей се приближи до прозореца, докосна тежките завеси и те бавно се дръпнаха.

На Таури градините не можеха да служат за признак на разкош. Комплексът на правителствените сгради беше заобиколен от жълто пясъчно поле, обсипано с разноцветни каменни блокове. Късче от пустиня, каквато на тази планета никога не бе имало. Мъртво и красиво… естетиката на президента на Таури беше толкова своеобразна, колкото и сексуалните му вкусове.

— Този свят е мой — каза Грей.

Глупаво е да ограничаваш свободата си на действие чрез политически игри, когато си владетел на Вселената.

— Командирът на оперативна група — при мен — нареди Грей, без да се обръща към комуникатора. — И министъра на пропагандата. Политическия съветник… не, нямам нужда от него.

Отдавна не беше уволнявал управляващи от такъв ранг като президента на Таури. Но бе твърдо решен да го стори веднага след разговора с Шегал.

8

Далеч от Горра, извън зоната на контрол на орбиталните бази, бившият имперски миноносец, превърнат в туристическа яхта на Майката на фамилията, дрейфуваше.

Лика Сейкър и Кей Дач стояха пред навигационния екран. Дач пресмяташе курса сам и Лика реши да не му предлага услугите на навигатора си.

— Само с дозареждане — съобщи Дач. — Или на Рух, или на Фиернас.

— Не мисля, че анклавът на Империята е по-безопасен от Рух — отбеляза Сейкър. — По-скоро, с вероятност шейсет и пет процента…

— Остави изчисленията си, Лика. Лемак оглавява преследвачите, нали?

— Ако се съди по изявлението на императора — да.

— Той има стари сметки за уреждане с мршанците. Няма да се навре на Фиернас.

— Възможно е. Но СИБ в анклавите винаги е нащрек с транзитните кораби…

— Ще реша по пътя, Лика.

Сейкър се примири:

— Помисли ли за документи?

— Да. Име — без значение, възраст — около четирийсет, професия — търговски пътник, продаващ селскостопанска техника. Пластични операции не са необходими, гел-маската ще е достатъчна. Томи ще бъде мой ученик — в дребните фирми това е прието. Гражданство — Каилис. И двамата познаваме тази планета.

— Имай предвид, че няма да мога да осигуря основа на документите. При първата сериозна проверка истината ще лъсне.

— Разбирам. Но дозареждането ще отнеме не повече от денонощие.

— Бих казала — шест часа… Освен ако не решиш да дегустираш младо вино в баровете.

— Търговски пътник, желаещ да напусне Фиернас в периода на бутилиране на виното, ще предизвика подозрение. Уверявам те, че космодрумите им сега са препълнени. СИБ е затрупана с работа. Няма да успеят да проверят нищо за денонощие, дори и да искат.

— Ти знаеш най-добре — Сейкър направи пауза. — Бих искала да ти дам хубав кораб, например този, но единственият, който никога няма да успеят да идентифицират, е „Скакалец“.

Дач кимна. Серията малки катери „Скакалец“ се произвеждаха на десетки планети и бяха стотици хиляди. Предназначени за полети в пределите на една-единствена планетна система, те все пак имаха и хипердвигател… със запас от гориво за един скок. Някога Империята бе насърчавала производството им по всякакъв начин — смяташе се, че в случай на война населението можеше да се евакуира самостоятелно на най-близките светове. Сега, в годините на мир и военно превъзходство на човечеството нямаше необходимост от тях. Но корабите продължаваха да се произвеждат. Те бяха доста евтини, но изумително надеждни, и много фирми ги използваха като служебен транспорт за редовите си сътрудници.

— Посочи като цел на пътуването Юлиана — помоли Кей. — Фиернас ще е напълно логична точка за презареждане, а летящите към Граал вече могат и да са под наблюдение.

— Значи все пак Фиернас. — Лика поклати глава. — Не ми харесва тази идея, Кей.

— Смятай, че в последно време ми се е припило хубаво вино.

— Това е си е твоят път, Кей. Добре.

Тя изключи захранването на пулта, като не си направи труда да записва избрания курс. В компютъра не биваше да се пазят следи от изчисленията.

— Защо ти помагам, Дач?

— Заради човечеството.

— Не. Също както и ти не отиваш на Граал заради него.

— Интересна мисъл. — Кей вдигна поглед. — И защо?

Сейкър само се усмихна и поклати глава.

Оказа се, че затворническата килия е уютна. Това не радваше Рашел — почти домашната обстановка само подчертаваше значението, което се придаваше на пленяването й.

Вече за втори път през този ден следователят разговаряше с нея. Рашел осъзна, че почти се е зарадвала на идването му, което я ядоса.

Учтивият тон и фините маниери бяха уловка. Всичко беше уловка. Полуотвореният прозорец на килията, отвъд който започваше градината (само дето вятърът не беше в състояние да проникне през силовото поле), скъпите мебели, хубавият видеоекран, по който във всяко издание на новините се нищеше една-единствена тема — всичко беше уловка.

— Ясно ни е какво се е случило — каза следователят. Беше в цивилни дрехи, млад (поне външно) и страшно обаятелен. — Двама негодници се те изиграли. Използвали са те, по-точно — използвали са сестра ти, и са офейкали от планетата.

Рашел мълчеше.

— Госпожа Фискалочи загина — продължи замислено следователят. — Как мислиш, тя била ли е подложена на натиск от Кей?

— Не.

Следователят се оживи:

— Ти можеш да ни помогнеш да разберем случилото се, момиче. Ти също си жертва и съдът ще го има предвид. Разбираш ли?

— Не. Вие няма да разберете.

— Защо мислиш така? Аз искам да ти помогна, Рашел. Всички ние искаме да ти помогнем. Таури е в шок от случилото се…

Рашел само се усмихна, обръщайки се към екрана. Там неподражаемият коментатор на общопланетарния канал Олег Синицин не успяваше да си поеме дъх от потока думи:

— В момента думата „Таури“ се чува из цялата Галактика. Злодейското покушение над императора, успешно предотвратено от СИБ, стана най-модната новина за сезона. Всекидневно към нас тръгват до три туристически лайнера. Притежателите на хотели сериозно се замислят за повишаване на цените и построяване на допълнителни сгради…

Следователят се намръщи. Красивото му лице моментално загуби своята доброжелателност.

— Момиче, аз мога само да те моля за помощ, разбираш ли това?

Рашел кимна.

— Но всичко се променя, знаеш. Срокът на разследването не е ограничен. Скоро ще станеш на шестнайсет и ще получиш всички граждански права… и отговорности. Може да имаш много тъжен рожден ден.

— Вие няма да разберете… тоест няма да повярвате.

— Но защо?

— Обичате ли ме? — отговори с въпрос Рашел.

Следователят се изкашля:

— Ами, знаеш ли… Дотолкова, доколкото човек трябва да обича ближния си.

— Това съвсем не е достатъчно — сериозно каза Рашел. — Разбирате ли? Изобщо не е достатъчно. Вярваш само тогава, когато обичаш.

— Е, ще се постарая да те обикна — следователят леко се усмихна.

— Не бива. — Рашел поклати глава. — Вие сте на работа.

Следователят помълча малко и каза:

— Ще имаш много тъжен рожден ден.

9

Вячеслав Шегал беше в униформа — нещо, което се случваше рядко. Охраната го съпроводи до обраслия с цъфтящи вишни вътрешен двор на президентския дворец. Тук беше тихо, из въздуха се носеше приятен аромат. На обрасъл с мъх гранитен блок над малко изкуствено езеро седеше императорът.

— О, ти си готов да дадеш отчет в пълна униформа — Грей изгледа добродушно Шегал. — Отпусни се…

— Императоре, щастлив съм да ви видя в добро здраве.

— Дреболия, Слав. Един опит в повече да ме убият не е повод за разговор.

Шегал кимна.

— Откъде долетя?

— От Ендория, императоре. Нямаше принципна разлика къде ще се внедря, избрах вашата родина.

— Благодаря. — Грей бръкна в сложената на земята кутия. Извади шепа ярки разноцветни зрънца и ги хвърли във водата. — И така, за две седмици ти успя да се внедриш в „аТан“ и да изясниш какви са плановете на Къртис?

— Да, мой императоре.

— Изумително. И какво ще ми разкажеш за „Линията на бляновете“? — Грей се обърна, гледайки с усмивка Вячеслав.

Може би за пръв път от цял век императорът виждаше най-добрия си оперативен работник объркан.

— Мой императоре…

— Докладвай.

Шегал помълча секунда, сякаш внасяше корекции във вече готовия си план съобразно факта, че Грей знае за „Линията на бляновете“.

— Къртис Ван Къртис разполага с нова технология, наречена „Линията на бляновете“. Тя представлява… — Шегал се запъна — представлява вариатор на реалности.

Грей се намръщи.

— Съществува безкрайно количество реалности — продължаваше Шегал. — Като се започне от тези, в които разликите с нашия свят са минимални и се стигне до вселените, където човечеството не е срещнало чуждите раси или е било покорено по време на Смутната война. „Линията на бляновете“ сканира съзнанието на човека-клиент и определя реалността, която отговаря на неговите мечти — дори тайните, неосъзнатите. После пренася човека в този свят.

— Това е безумие — изрече рязко Грей.

— Реалност е.

— За какво му е на Къртис подобна технология? Не го ли устройва нашият свят? Иска да си отиде от него ли?

— Той ще изведе хората от него. Всички, които успее.

Грей стана и изрита кутията с храната за риби. Разноцветните зрънца с плясък се изсипаха в езерцето.

— Говедо — тихо каза Грей.

— Трябва да го спрем, императоре.

— Как, Слав? — императорът се приближи до клинч-командора. — Способен ли си да убиеш безсмъртен?

— Необходимо е да се разрушат всичките станции на „аТан“. И безсмъртието да се обяви извън закона. Императоре, вие можете да го сторите.

— Аз… — Грей се намръщи. Гласът му потрепна, когато произнесе: — Този свят е мой…

— Императоре?

— Ще наредя — Грей потри слепоочията си. — Слав, никой няма да ми се подчини! Разбираш ли? Прекалено много си играх, за да разделя пълномощията, да създам баланс на силите. Империята се държи не заради единството си, а заради своята многополюсност. Властта ми се крепи не на страха, а на взаимната изгода между управляващи от различен тип. Представи си, че наредя на стогодишни офицери, преминали вече през два аТана, да унищожат компанията на Къртис. Какво ще се случи?

Шегал сведе поглед.

— Метеж — спокойно изрече Грей. — Къртис не притежава власт, но има нещо повече — той е неуязвим. Тълпите, които не са способни да заработят пари за безсмъртието, го мразят; потребителите на аТан го проклинат заради цените. Но всеки войник, влязъл във флота с надеждата да заработи пари за вечен живот, по-скоро ще ми пререже гръкляна, отколкото да позволи от главата на Къртис да падне и косъмче.

— Империята ще загине — прошепна Шегал.

— Ако Къртис не размисли — да.

Мълчаха доста дълго. После Грей погледна часовника си:

— Тази вечер Къртис има пресконференция. Предполагам, че възнамерява да съобщи за плановете си.

— Мой императоре, групата „Щит“ е на ваше разположение.

— Пресконференцията вече е започнала. Едва ли вече си струва да се бърза. Ще се постарая да ви намеря друга задача… — Грей замълча. — Командор Шегал, запознат ли сте с подробностите по неотдавнашното покушение?

— Само с информацията от каналите със свободен достъп.

— Агент на влияние се опита да въздейства върху психиката ми, уверявайки ме, че целият свят е рожба на моето въображение. Реализирала се мечта. Напомня „Линията на бляновете“, нали?

Погледите им се срещнаха.

— Къртис? — Шегал изрече нещо средно между въпрос и твърдение.

— Не знам. Но искам да науча. Не вярвам в съвпаденията.

— Ако зад покушението е стоял Къртис, има шанс да бъде дискредитиран.

— Изясни дали е така. Преследването се оглавява от адмирал Лемак. Корабите му вече са направили скок, но можеш да ги догониш.

— Добре, императоре.

— Ще имаш пълномощия, надхвърлящи дадените на Лемак. Изглежда не става въпрос за обикновен терорист.

— Изяснена ли е неговата самоличност?

— Някой си Кей Дач, в детството си евакуиран от Шедар. Обикновено използва фамилиите Алтос или Овалд, но малкото име си остава същото.

— Познавам Кей Овалд. Той беше пленник на дарлоксианите заедно с мен.

Грей се засмя — задъхан смях, примесен с кашлица.

— Всички, абсолютно всички познават Кей… Той е бил телохранител на сина на Къртис. И е натрил носа на Лемак, отвличайки пленения Артур Къртис от базовата му станция. Интересна личност.

— Момчето, което беше с него при дарлоксианите Артур Къртис ли е?

— По всичко личи, че да. Как се измъкнаха те?

— Не знам. Аз се оттеглих чрез аТан, а той остана да ме прикрива. След половин час силикоидите атакуваха планетата.

— Намери го, Шегал.

Клинч-командорът кимна.

— Почакай. Още нещо: с Лемак лети Артур Къртис. С ранг на мой посланик. Докарай ми и двамата. Артур почти със сигурност може да контролира аТан системите. Ако е достатъчно честолюбив, не е ли все едно кой от Къртисови ще ни дарява безсмъртие?

— Непредпазливо от страна на Ван Къртис е да има деца — кимна Шегал. — Но ще се съгласи ли Артур да заеме мястото на баща си?

— Няма да има избор — усмихна се Грей. — Няма да има, ако домъкнеш тук и него, и Кей.

10

По устав миноносеца би трябвало да разполага с три десантни бота на борда. Туристическата яхта, в която го бяха превърнали, носеше един бот и шест „Скакалци“. Дач прекара в хангара половин час, оглеждайки всичките в опит да избере най-добрия. После махна с ръка. Малките корабчета бяха надеждни дотолкова, доколкото това изобщо бе възможно. Идентификаторите вече бяха отделени от всички маркирани възли.

— Оръжие? — поинтересува се Сейкър.

Кей поклати глава:

— „Стършелът“ е напълно достатъчен. Ако Лемак ме догони, няма да ми остане нищо друго, освен да се застрелям.

— Пожелавам ти късмет.

Дълго се гледаха в очите. После Кей се усмихна:

— Жалко, че преди половин век имперските крайцери не успяха да прикрият Шедар.

— Ние сами си избрахме пътя, Кей. Не вярвам, че ти би станал обикновен лингвист, а аз — министър на икономиката на планетата.

— Лика, ако вече не се видим…

— Недей, Кей.

Дач замълча. Жената, някогашната му връстница, която сега изглеждаше доста по-голяма от него, го наблюдаваше тъжно и строго. Той така и не можа да се почувства с нея като равен с равен… така и не можа. Нито в детството, когато лудуваха в лагуните на Шедар и й позволяваше да го наглежда, да му бъде по-голяма сестра; нито в младостта, когато не пожела да влезе във фамилията, където Сейкър вече се издигаше; нито в зрялата си възраст, когато харчеше аТан след аТан, оставайки млад… с всички последствия от пребиваването във вечно младо тяло.

Той прошепна на шедарски диалект:

Сейкър едва забележимо се усмихна и продължи:

Томи, появил се отзад, спря. Кей гледаше само към Лика:

Сейкър го докосна по рамото:

— Ти умееш да обичаш само по този начин, Кей.

— Вълните са прекалено много, Лика.

— За тези, които не обичат бреговете — да. Тръгвай, братко. Плувай, Кей.

Дач докосна с устни бузата й. Погледна Андрей — неподвижна фигура от стомана, пластмаса и остатъци от плът.

— Ще я пазиш, нали? Ти вече не можеш да обичаш, но споменът е по-надежден от любовта.

— Не се безпокой, Дач.

Кей се обърна. Погледна най-близкия „Скакалец“ — триметровото кълбо на кабината и решетъчните конструкции над диска на хипердвигателя. Двата плазмени двигатели — ръбести двуметрови цилиндри — бяха закрепени направо на диска.

— Да вървим, Томи — каза той. — Да накараме това нещо да полети.

Повече не погледна към Лика — нито докато се катереше по скобите, водещи към кабината, нито докато затваряше плътно малкия кръгъл люк. „Скакалецът“ потрепна, когато кранът го понесе съм люка, но Кей изчака да се отделят от пода и едва тогава включи обзорните екрани. Бронираният корпус на миноносеца покриваше половината небе.

— Включи гравитатора! — извика Томи, реещ се в центъра на кабината. — Мразя безтегловността.

— Тук няма гравитатор. — Кей протегна ръка и го свали в съседното кресло.

— А какво има?

— Прието е да се смята, че има двигател. — Дач включи малкия и невероятно древен навигационен пулт. — Отиде ли до тоалетната, както те посъветвах?

Томи премълча.

— Е, тогава те очакват множество интересни приключения.

Конферентната зала на Имперската информационна мрежа беше пълна. Къртис Ван Къртис обходи с поглед журналистите.

Бяха много. Страшно много. Всяко вестниче на Таури беше изпратило свой кореспондент, без да се броят вече озовалите се в свитата на императора наблюдатели и репортери от други планети. Едва ли някой подозираше, че редицата дребни и досадни недоразумения, попречили на няколко журналисти да дойдат, не бяха случайни.

— Радвам се да ви видя, приятели… — Къртис се усмихна и публиката учтиво заръкопляска. — Отдавна не сме се виждали… от четирийсет години, нали?

— Четирийсет и три — отбеляза някой от залата. — Не сте кой знае колко общителен, Ван Къртис!

— Страшно много работа… — Къртис разпери ръце. — О, виждам познати лица! Люк от „Военен имперски преглед“, нали? Запазили сте прекрасната си външност, може би и аз имам заслуга за това? Долорес… Хохейра… „Жените от Тера и Фиернас“, нали не бъркам?

Седящите на първи ред жена и мршанка кимнаха в синхрон.

— Е, на жените не им е нужен аТан, те и без това владеят тайната на вечната младост — Къртис се поклони.

Дори журналистите да разбираха, че случващото се не се дължи на феноменалната памет на Къртис, а на работата на аналитиците му, не се стремяха да го показват. Само ушите на мршанката леко потрепнаха, което можеше да или признак на вълнение, или на обида.

— Вие, естествено, се чудите какво възнамерявам да ви съобщя. Пряка транслация… куп пари… но няма да ви разочаровам. Само не си мислете, че „аТан“ намалява цените за безсмъртието, уви, засега това е невъзможно.

Няколко човека в залата се засмяха.

— Но и не се опасявайте от прекратяване на работата или повишаване на цените…

Отново смях — но видимо нервен.

— Истината ще е по-неочаквана. Компанията „аТан“ предлага нова услуга на гражданите на Империята! „Линията на бляновете“!

Тишина. Очакване.

— На екрана — Къртис махна с ръка и екранът зад гърба му оживя — ще демонстрираме външния вид на системата. Не се боим от промишлен шпионаж и не смятаме, че е необходимо да патентоваме устройството. Копирайте на воля… „Линията на бляновете“ е моят подарък за човечеството и аз съм сигурен, че ще е значително по-полезен от аТана. В последно време ние задълбочено изследвахме природата на реалността. И стигнахме до интересен извод — всеки свят, който можем да си представим, всяка Вселена, дори най-фантастичната от наша гледна точка, потенциално съществува. Има светове, където реките текат нагоре, а хората умеят да летят. Има светове, външно адекватни на нашия, но моите скромни музикални способности, например, биха се ценили там така, както при нас таланта на Микеле-Микеле.

Никой не се усмихна. Никой не помоли Господаря на Живота и Смъртта да изпее няколко куплета.

— Всеки от нас си има мечти — замислено продължи Къртис, — които не могат да се сбъднат. Естествено, в Империята не може да има милиард императори и милион велики певци. Но някъде наоколо, отвъд границите на нашата реалност, съществуват — потенциално — светове, където всичките тези мечти са осъществими. Аз ще ви ги подаря. Ще ви подаря „Линията на бляновете“ — устройството, което е способно да пренесе всеки от нас в идеалния свят. В неговия собствен свят.

Тишина. Всички чакаха продължение, но Къртис мълчеше. В задните редици се появи движение, някакъв нисък и набит мъж неуверено се изправи.

— Ааа, неподражаемият Олег Синицин от таурийската телевизия! — Къртис кимна. Дребната пластинка, закачена за ухото му, която му суфлираше, работеше безотказно. — Питайте.

— Таурийската телевизия — измърмори Синицин. — Таури, точно така…

— Питайте, моля ви.

— Ако съществува свят, в който аз ще бъда… ъъъ… еталон за хармония и красота — Синицин се усмихна измъчено, — „Линията на бляновете“ ще ме пренесе ли в този свят?

— Да.

— А свят, в който Таури, а не Тера, е планетата-прародителка?

— Да.

— А свят…

— Да. Отговорът на всички въпроси е да. Всякакви светове. Всякакви мечти. Без ограничения.

През залата премина шепот. Вдигнаха се множество ръце. Няколко души наскачаха. Но Синицин още не беше завършил.

— Но паметта ми ще се запази ли?

— Естествено. Иначе „Линията на бляновете“ би била безсмислена.

— Тогава аз ще съм наясно, че моята външност е съвсем посредствена, Таури е просто богата колония, а вие сте музикален инвалид?

Къртис се засмя насилено:

— Това можем да ви предложим, вие решавате…

Някой от аналитиците беше допуснал грешка. Не бе филтрирал човек, умеещ да задава неочаквани въпроси. Заблудил се беше от имиджа му на забавен шут.

Някой щеше да понесе отговорността за тази грешка.

Но следващият журналист вече се изправяше. Той, изглежда, наистина можеше да претендира, че е еталон за хармония и красота. Такива журналисти можеха да си позволят само много преуспяващите издания, най-малкото защото техните статии се нуждаеха от пълна преработка.

— „Истински мъж“, Тера… Каква ще бъде цената за ползване на „Линията на бляновете“?

— Символична. — Къртис мимоходом бе смаян, че въпроса за цената бе зададен от „истинския мъж“, но язвителността нямаше да е на място тук. — Една десета от планетарната цена на аТан.

— Но… — журналистът се намръщи, опитвайки се да направи наум простите изчисления. — Излиза, че „Линията на бляновете“ на практика ще бъде достъпна за всеки?

— Да.

Едва в този момент залата се изпълни със страхотен шум.