Императорската перла

Глава IXСъдията Ди намира противоречиви сведения в една старинна книга; двамата със сержант Хун правят зловещо откритие

Рано на другата сутрин веднага след закуска сержант Хун завари съдията Ди застанал до бюрото в личния си кабинет да храни костенурката с листа от маруля.

— Направо е невероятно колко развити сетива имат тези животинки — възкликна съдията. — За нас листата на марулята са без мирис, а я погледни този приятел.

Той сложи няколко листа на стола. Костенурката, както пълзеше върху една книга на бюрото, надигна глава и се упъти към тях. Съдията Ди сложи листата пред нея. Когато костенурката ги изяде, той отвори прозореца и върна животинчето в каменната градина. После седна зад бюрото си и попита делово:

— Как мина снощи, Хун?

Сержантът му разказа най-подробно за срещата си с Шън Ба. Накрая добави:

— Шън Ба явно бе наясно, че има нещо гнило около така наречения нещастен случай с Тун Май. Подочул е и за някакви машинации със залозите. Дори намекна издалеч, че щом доктор Пиен е закъсал с парите, може и сам да е изкупил залозите и да е спечелил от загубата на собствената си лодка.

Съдията вдигна вежди.

— Сериозно? — подръпна той мустак. — Това представя доктора в доста особена светлина. Доколкото знам, той се ползва с име на заможен и солиден гражданин, почтеността му не е била подлагана на съмнение. А и видът му е достолепен, с това сериозно бледо лице и катраненочерните мустаци. Все пак трябва да призная, че малко ме сепна настойчивостта му смъртта на Тун да се обясни със сърдечен удар. Да си чувал да го одумват, Хун?

— Не, ваше превъзходителство. Общо взето, минава за един от най-добрите лекари в града. Жалко, че Шън Ба толкова го усукваше. Бас държа, че знае повече, отколкото ми каза, и за Тун Май, и за Ся Куан. Само че той по-скоро ще умре, отколкото да заяви нещо черно на бяло.

Съдията Ди кимна.

— Явно ни насочва да разпитаме за Тун и Ся жената, която е споменал. Ще идем да поприказваме с нея предобед. Ся още ли не се е прибрал? Иска ми се първо лично да си поговорим с него, а после да чуя какво има да ни каже госпожицата на Шън Ба за него и за Тун.

— Уви, ваше превъзходителство, Ся не се е прибирал. Както току-що разбрах от началника на стражата, върнал се е един от мъжете, оставени да наблюдават квартирата на Ся, и е докладвал, че Ся не се е мяркал — Хун замълча за миг и продължи с колеблив глас: — Като стана дума за изгората на Шън Ба, ваше превъзходителство, възможно е старият разбойник да е дочул нещо за продажбата на перлата и да се опитва да ни подскаже, че госпожицата може да ни даде някакви сведения. Иначе защо толкова недвусмислено ще настоява пред мен, че е работила в императорския дворец?

Съдията сби рамене.

— Хун, не забравяй, че в двореца работят хиляди жени, като се включат чистачките, миячките на чинии и прочее. Избий си от главата легендата за прословутата Императорска перла. Стигнах до извода, че цялата история е несъстоятелна. Измислица от начало до край!

Стъписаният сержант отвори уста да каже нещо, но съдията побърза да продължи:

— Чиста измислица, за да бъдем подхлъзнати, Хун. Нещо повече, убеден съм, че и Ку е наясно с това. Снощи не можах да заспя и в главата ми все се въртеше историята за перлата. Отново и отново си повтарях как е изчезнала и как е попаднала у Тун Май. И така стигнах до извода, че тази перла не съществува. Слушай внимателно! Както вече ти обясних, повече от вероятно е Тун Май и Кехлибар да са били любовници. Преди месец-два Кехлибар съобщава на Тун, че е бременна и че той е бащата на бебето. Двамата си дават сметка, че вече не могат да пазят връзката си в тайна, и решават да избягат. Само че откъде да вземат пари? Тогава измислят историята за Императорската перла. Кехлибар казва на съпруга си, че Тун е скрил перлата на сигурно място, и предлага тя лично да отиде и да осъществи покупката. Така любовниците ще се срещнат в павилиона и ще избягат с десетте кюлчета злато. Хитър план! Обаче те не си дават сметка, че Ку вече знае за тайната им връзка и просто изчаква сгоден случай да си отмъсти. Само глупак няма да се сети, че безопасното скривалище, което и Тун, и Кехлибар познават, е някъде около запуснатата къща. Ку се преструва, че е повярвал на историята. Отравя Тун и наема главорез да убие Кехлибар в павилиона и да му върне златото. Как ти се струва, Хун?

Известно време сержантът гледаше недоверчиво. Накрая каза провлачено:

— Снощи се въздържах да коментирам версията ви за вината на господин Ку, защото само нахвърляхме различните насоки за разследване. Но след като вече се оформя определено обвинение срещу Ку, трябва да призная, че не мога да си представя един тих и възпитан човек с изискан вкус, като господин Ку, да е извършил толкова отвратително престъпление. А има и много други версии, които трябва да се обмислят. Току-що обсъждахме доктор Пиен и неговите…

— От ревност и най-смиреният човек може да извърши чудовищни неща — прекъсна го съдията Ди. — Но както и да е, да идем да огледаме отново павилиона на запуснатата къща. Убеден съм, че перлата не съществува, но искам да видя местопрестъплението на дневна светлина. Пък и няма да ни се отрази зле малко езда рано сутринта. Ако след това Ся Куан още не се е появил, отиваме право при приятелката на Шън Ба, за да ни упъти къде да търсим този неоткриваем човек. Трябва на всяка цена да поговоря с него преди предобедното заседание на съда.

Докато съдията Ди ставаше от стола, погледът му падна на книгата, по която бе пъплила костенурката.

— Щях да забравя — каза той. — Както вече ти казах, снощи спах зле и се събудих един час преди разсъмване. Почетох малко от една интересна книга, която взех преди няколко дни от библиотеката на трибунала.

Съдията вдигна книгата, отвори я на отбелязаната страница и продължи:

— Това са сведения за нашата област, публикувани поверително преди около петдесет години от тогавашния съдия, който живо се интересувал от история. Той посетил и порутения храм на речната богиня в мандрагоровата горичка. По негово време Дотам все още имало проходим път. Ето описанието му:

Съдията Ди приближи книгата до очите си и продължи:

— А тук някой предишен читател е добавил с червен туш:

— Туан беше съвестен служител — отбеляза съдията Ди. — А сега продължавам с печатния текст:

— Това е. Странна работа!

Съдията Ди остави книгата на бюрото и направи знак на сержант Хун да го последва. В двора нареди на началника на стражниците да изведе два жребеца от конюшните. Излязоха от града през Южната врата. Препуснаха бодро за Мраморен мост покрай канала, обвит в студена утринна мъгла. В селото потърсиха началника на доброволците. Хората му се били прибрали на разсъмване след крайно напрегната нощ. Един разправял, че чул гласовете на духове да си шепнат в мандрагоровата горичка, друг — че нещо бяло пърхало високо сред дърветата. Мъжете не мигнали до зори, скупчени един до друг в градинката пред павилиона. Началникът добави още, че е запечатал вратата на павилиона, след като изнесли трупа на Кехлибар.

Съдията Ди кимна одобрително и двамата с Хун продължиха пътя си. Подминаха пазарището, пълно с улисани търговци, които подреждаха сергиите си, и поеха към гората. Когато стигнаха стария бор, откъдето започваше имотът на стария Тун, съдията слезе от коня и върза юздите за чворестия ствол на дървото. Сержантът направи същото и двамата продължиха пеша. Сега по светло излезе, че запуснатата къща съвсем не е толкова далеч. Скоро зърнаха порутения покрив на портиерската къщурка и обраслите в бръшлян зидове.

Под сводестата порта, водеща към градинката, съдията Ди изведнъж застина на място и хвана Хун за ръката. Висок широкоплещест мъж в дълга черна роба и с черна шапчица на главата стоеше пред павилиона с гръб към тях. Вратата на павилиона бе отворена, разкъсаната хартиена ивица, с която е била запечатана, потрепваше на утринния полъх.

— Хей! — извика съдията Ди. — Кой сте вие и какво правите тук?

Мъжът в черната роба се обърна и безмълвно изгледа с присвити очи новодошлите от главата до петите. Лицето му бе отпуснато и закръглено, с къси мустачки, опасано от грижливо поддържана брадица. След като ги разгледа внимателно, без да бърза, той заговори с изискания тон на образован човек:

— На подобно безцеремонно питане подобава безцеремонен отговор. Но тъй като поведението и осанката ви подсказват, че сте хора на властта, ще се огранича да отбележа, че този въпрос би следвало да задам аз, а не вие. Защото се намирате в частната ми собственост.

Без да губи време в празни приказки, съдията каза рязко:

— Аз съм съдията на този окръг и провеждам официално разследване. А сега отговорете на въпроса ми!

Мъжът се поклони ниско и любезно отвърна:

— Имам честта да ви се представя. Казвам се Куан Мин. Търгувам с лекарства, от столицата съм. Преди четири години закупих този имот от предишния му собственик, господин Тун Икуан.

— Тук се случват разни нередни неща. Докажете ми самоличността си.

Мъжът в черно отново направи нисък поклон, извади от ръкава си два листа и ги подаде на съдията. Първият беше документ за самоличност, издаден от столичния губернатор, вторият — официален план на целия имот на Тун, заверен преди четири години от съда в Пуян на името на новия собственик, господин Куан Мин. Съдията върна документите с думите:

— Добре. Сега ми обяснете защо счупихте официалния печат на вратата на онзи павилион. Знаете, че това е наказуемо деяние.

— Не съм го чупил! — възмути се Куан. — Заварих вратата отворена.

— Защо сте дошли в толкова необичаен час?

— Ако негово превъзходителство не възразява да изслуша една доста дълга история, аз…

— Възразявам. Бъдете кратък!

— Основното — невъзмутимо продължи господин Куан — може да се сведе до следното: Преди четири години един мой клиент, доктор Пиен Дзя, ме уведоми с писмо, че този имот се продава изгодно, и ме посъветва да го купя, тъй като в съседство растяла в изобилие мандрагора. Фирмата ми открай време проявява интерес към находища на мандрагора, защото, както несъмнено е известно на негово превъзходителство, корените на мандрагората са много ценено лекарство. Затова именно купих имота. Тогава обаче разполагахме с достатъчни запаси от корени и едва две години по-късно реших да изпратя един мой служител да огледа местността. Тогава доктор Пиен ми писа, че тук годината била сушава, и ме предупреди, че е възможно местните хора да възнегодуват срещу проучванията на служителя в онази там горичка, която, изглежда, била оброчище на речната богиня. Предполага се, че тя…

— Знам, знам — нетърпеливо го прекъсна съдията Ди. — Карайте нататък!

— Както наредите, ваше превъзходителство. През следващите две години бях напълно потънал в други дела и вчера сутринта, когато джонката ми акостира в Мраморен мост, се сетих, че притежавам имот край селото, и…

— Защо дойдохте в Мраморен мост? Просто на разходка?

— Напротив — рязко отвърна Куан, — по спешен въпрос, свързан с делата на кантората ми нагоре по канала. Преди три дни с моя приятел и колега господин Сун наехме джонка с намерението незабавно да поемем на север. Но когато пристигнахме тук, моряците научиха, че на другата вечер предстояло голямо гребно състезание, и тези мързеливци настояха на всяка цена да останем. Реших, че мога да свърша нещо полезно по време на този принудителен престой, и изпратих на доктор Пиен бележка с молба да се срещнем по пладне в Мраморен мост, за да ме разведе из имението. Той обаче ми отговори, че нямал минутка свободно време, толкова бил зает с подготовката на състезанието, но щял да ми се обади привечер. Дойде на джонката ми, пихме чай и се договорихме да се срещнем в изоставената къща днес малко след зазоряване. Избрах толкова ранен час, защото исках и все още искам, с позволението на негово превъзходителство, да отплавам възможно най-бързо. И сега чакам доктор Пиен. Радвам се, че по щастлива случайност и негово превъзходителство е тук, защото снощи от скромност не се представих.

Като забеляза недоумяващия поглед на съдията Ди, господин Куан продължи с все същия приветлив и невъзмутим тон:

— Снощи доктор Пиен любезно ме заведе във винарната на село Мраморен мост, където даваше гощавка на екипажите, а след това по канала отидохме и до мястото на финала. Там доктор Пиен беше зает с организацията. Докато се разхождах по брега, един минувач ми показа гемията на негово превъзходителство, и аз се осмелих да се кача. Търговските ми връзки с Пуян са много оживени и реших, че би било редно да изразя почитанията си пред съдията на окръга. На долната палуба не ме посрещна никой, а когато се качих на горната, негово превъзходителство се бе облегнал на перилата със съпругите си и се наслаждаваше на гледката. Не пожелах да се натрапвам, да нарушавам тази мила семейна идилия и се оттеглих. На долната палуба срещнах домоуправителя и му казах да не си прави труда да ме представя. И все пак намирам за нужно да спомена за това сега, за да се види, че не ми липсва…

— Напълно сте прав, много любезно от ваша страна, господин Куан — съдията изгледа събеседника си с нетрепващ поглед. Значи това е бил тайнственият посетител, за когото му бе докладвал домоуправителят. — А колегата ви господин Сун с вас ли беше? — запита съдията.

— Не, ваше превъзходителство. Чувстваше се неразположен и се оттегли рано в каютата си. А аз изгледах финала, после наех един кон и се върнах в Мраморен мост. Онези разхайтени мързеливци моряците още не се бяха прибрали, затова си направих чаша чай и си легнах.

— Добре, благодаря ви, господин Куан. А сега кажете ми, защо ви трябваше да ремонтирате онзи павилион?

Господин Куан изискано вдигна вежди в почуда.

— Да съм го ремонтирал? Сигурно искате да попитате защо е демонтиран?

Съдията Ди мина край него и се изкачи по стъпалата, следван от сержант Хун и господин Куан. Застана на прага и заоглежда помещението педя по педя с невярващи очи. От стените бяха откъртени огромни парчета мазилка и се виждаше голият тухлен зид. На места таванът висеше изтърбушен, липсваха плочи от настилката на пода, дори бамбуковите крака на нара бяха разцепени.

— Но какво става тук? — чу се изумен глас зад тях. Съдията Ди се обърна и каза мрачно:

— Някакви своеволници са безчинствали, доктор Пиен. Тъкмо оглеждаме щетите.

— Докторе — с леден глас заговори Куан, — бях останал с впечатление, че писмено поехте задължението да наглеждате имота ми.

— Но, господин Куан, само преди месец изпратих тук човек да огледа — раздразнено отвърна доктор Пиен. — Докладва ми, че всичко е наред. А той познава това място като дланта си. Това беше Тун Май, синът на предишния собственик. Нищо не разбирам, аз…

— След малко се връщам — прекъсна го съдията Ди и направи знак на сержанта да го последва.

Докато прекосяваха градината, съдията каза тихо:

— Убиецът е пристигнал тук рано сутринта веднага след като доброволците от селото са си тръгнали. Очевидно е взел на сериозно историята за Императорската перла и е дошъл да я търси. Да видим дали е ходил и в къщата — съдията ядосано плесна с длани да прогони няколко големи мухи, които жужаха около главата му.

Двамата забързано обиколиха пустите помещения, за да установят, че в къщата нищо не бе пипано. По прашния под личаха единствено следите от обувките на съдията. На връщане към павилиона сержантът отбеляза:

— Целият павилион е изтърбушен. Изглежда, убиецът не е намерил онова, за което е идвал.

Съдията Ди кимна. Пак се натъкна на рояк големи мухи.

— Проклета напаст! Ето тук, Хун, върху зида видях костенурката — съдията сложи ръка върху ниския зид и продължи: — Пълзеше под…

Гласът му секна. Той се надвеси над зида и се вгледа от другата страна. Хун направи същото. От устата му излезе приглушена ругатня.

В основата на зида сред бурените в плиткия ров лежеше труп на мъж в синя куртка и панталони. Безчет мухи лазеха по горната част на черепа му, целия покрит с големи съсиреци кръв. Съдията се обърна и стремително изтича в павилиона. Доктор Пиен и господин Куан стояха в един ъгъл и разговаряха оживено. Съдията Ди пристъпи към тях и все едно че нищо не се бе случило, попита Куан:

— Колко време преди мен пристигнахте тук, господин Куан?

— Минута-две, ваше превъзходителство — отговори Куан. — Дори не успях да разгледам самата къща. Дойдох първо тук, в градината, да хвърля един поглед на мандрагоровата горичка зад зида, защото…

— Елате и двамата! — извика съдията.

Куан надникна през зида и веднага извърна глава, хвана се за устата и повърна обилно.

— Това е Ся Куан, ваше превъзходителство — възкликна доктор Пиен. — Вижте белега на лявата му буза.

Съдията Ди запретна робата си, качи се на зида и скочи от другата страна. Доктор Пиен и сержант Хун се покатериха след него. Клекнал до трупа, съдията внимателно се взираше в окървавените коси. После се огледа сред бурените в рова. Вдигна една тухла и я подаде на Хун с думите:

— Ударили са го отзад, ето с тази тухла. Вижте, цялата е изцапана с кръв от едната страна — той се изправи и добави: — Помогнете ми да претърсим храстите, може да открием още улики.

— Вижте това, ваше превъзходителство, прилича на сандъче за дърводелски инструменти — възкликна сержантът и вдигна правоъгълна кутия на ивици, която бе намерил под един храст.

Съдията Ди направи знак на Хун и той развърза кожените ремъци. В кутията имаше два триона, чук и няколко длета.

— Вземи и това — каза съдията и се обърна към доктор Пиен: — Помогнете ми да съблечем куртката.

Когато разсъблякоха мускулестото тяло на мъртвеца, видяха, че лявата му ръка високо под рамото е овързана с парче плат. Доктор Пиен го развърза и прегледа дълбокия прорез, който се показа отдолу.

— Раната е съвсем прясна, ваше превъзходителство — заключи той. — Според мен разрезът е от тънка остра кама. Тялото още не е изстинало напълно, убили са го преди около половин час.

Съдията Ди не каза нищо. Претърси ръкавите на куртката, но в тях нямаше нищо. Нищо не се намери и в гънките на широкия пояс, препасан през кръста на мъжа — дори и носна кърпичка.

— Е, нямаме повече работа тук — рязко отсече той. — Останалото ще свърши съдебният лекар.