Императорската перла

Глава XVIIПетимата мъже се оказват шестима и една жена; пред изумените слушатели се разкрива страшна истина

В един миг на неудържим страх съдията си помисли, че безразсъдно е предизвикал мъртвите. После бялата длан се вдигна нагоре и той с огромно облекчение забеляза черен ръкав, от който тя излизаше. Ръката посочи вратата. Тя беше открехната и лампата от коридора осветяваше тъмния ъгъл. На страничната рамка се бе облегнал огромен мъж. Току до ухото на съдията заговори мек, но категоричен глас:

— От мен не можеш да се скриеш. Ела насам!

Гласът изтръгна Ку и Куан от вцепенението им и те вдигнаха глави. Доктор Пиен пусна Хун и се обърна. И тримата гледаха безмълвно, с широко отворени очи една висока, облечена в черно жена, която пристъпи в осветения кръг и застана до съдията Ди. Докато очите им бяха приковани в бледото й лице със съвършена красота, съдията се наведе бързо, грабна ръката от масата и я мушна в ръкава си. После взе свещника и го вдигна високо над главата си.

Светлината извади от мрака един едър мъж, притиснат до стената в ъгъла до скрина. С приведени напред могъщи плещи, той бе вдигнал юмруци пред лицето си, сякаш за да се защити от някаква невидима сила. Очите му не се откъсваха от лицето на жената. Тя махна към него с бялата си длан. Той се отлепи от стената и пристъпи напред. Сякаш някой го придърпваше, краката му се движеха като от само себе си. Вратата се отвори широко. На прага изникна началникът на стражата, от коридора иззад него надничаха неколцина стражници. Началникът тръгна да влиза, но съдията го спря с властен жест. Едрият мъж се приближаваше стъпка по стъпка към жената, все така вперил като в транс хлътналите си помътнели очи в лицето й.

— Не съм аз! — отново извика Пиен и се отпусна на пода. Сержант Хун го подхвана под мишниците. Ку и Куан също се бяха изправили. С треперещ глас Ку заговори на жената в черно:

— Ти трябва… Как успя?…

Тя не му обърна никакво внимание. Очите й, искрящи със странен блясък, не се откъсваха от огромния мъж, който сега стоеше пред нея вкаменен, притиснал ръце о бедрата си. Жената заговори с равен глас:

— Планът ти за вечерта беше безупречен. Както се бяхме уговорили, ти ме чакаше в съседната пряка с два коня. Излязохме през Южната врата. Беше ми обещал да ме отведеш по пряка пътека до мандрагоровата горичка. Исках сама да набера билката, за да се изцеря от безплодието и да даря съпруга си с този син, който двамата толкова желаехме — тя въздъхна дълбоко и продължи със същия безизразен глас:

— Стигнахме до горичката и ти каза, че билката расте в нея, около храма на Бялата богиня. Страх ме беше сама да вляза в тъмния гъсталак, още повече се уплаших, когато ти закрепи факлата между тухлите на порутения зид и видях онази огромна мраморна статуя. Не от нея е трябвало да се страхувам, а от теб.

Ян Антикварят помръдна устни, но жената продължи неумолимо:

— Започна най-безсрамно да ми се обясняващ в любов. Каза, че съм най-красивата жена в света, предложи ми да избягам с теб, защото единствено любовта ти била важна, останалото нямало значение. Когато извиках какво мисля за теб и за подлия ти замисъл, ти падна на колене и ме молеше, и ме молеше да се съглася. Хвърли се да целуваш краката ми, но аз се дръпнах и ти казах какво си всъщност: измамник и развратник. Тогава ти се превърна в звяр.

Устремената напред фигура на Ян сякаш се сви. Той понечи да извърне рамене, но не можеше да откъсне поглед от пламтящите й очи. Тя се наведе и извиси високо глас:

— Сега пред моя любим съпруг те обвинявам, че там ти ме изнасили. Завърза ме гола на мраморния олтар, каза, че ще ме убиеш бавно, че ще режеш вените ми една по една и с кръвта ми ще опръскаш статуята на богинята. Каза, че щели да ме обявят за изчезнала, че никой нямало да узнае какво се е случило с мен. „Моли се! Моли се на богинята!“, презрително се смееше ти. После излезе да донесеш клонки, защото факлата догаряше. А аз, просната безпомощно по гръб в краката на богинята, видях високо над себе си червения рубин на пръста й. Припламваше в трепкащата светлина и червените му отблясъци сякаш сгряваха голото ми тяло, прилепено за студения мрамор. Започнах да й се моля, нали и тя е жена, да помогне на мен, насилената клетница, да ме отърве от мъчителната смърт. И като че ли въжето около дясната ми китка се поразхлаби. Задърпах се отчаяно и възелът се изхлузи. Успях да освободя ръката си и развързах останалите въжета. Изправих се и в смирена благодарност вдигнах глава към нея. В светлината на гаснещата факла, сред пушека ми се стори, че тя ми се усмихна. Тогава скочих, наметнах се с долната си риза и се измъкнах през една пролука в зида точно зад статуята. Хукнах сред храсталаците. Чух те по едно време, че крещиш, докато си пробивах път напред. Тичах лудешки все напред, без да обръщам внимание на тръните, които деряха ръцете ми. После…

Тя замълча. Извърна се леко, погледна объркано съпруга си и додаде едва чуто:

— Губи ми се, не си спомням какво стана после. Но се прибрах тук, в моя дом. Аз… — Тя се олюля. Господин Ку бързо заобиколи масата и я прихвана за лакътя. Погледна съдията и каза с изкривено лице:

— Нищо не разбирам! Тази вечер не е излизала, как е могла…

— Съпругата ви говори за случилото се преди четири години, господин Ку — бавно каза съдията Ди.