Императорската перла

Глава XIIСъдията Ди научава интересни подробности за търговията с антики и за някои свои съграждани. Антикварят Ян му предлага интересен план за бъдещето на окръга.

Съдията насочи коня си на запад. Наученото от госпожица Лян внасяше в случая с убийствата съвършено нов елемент, затова реши да се отбие на още едно място, преди да се върне в съдилището. Той стигна до конфуцианския храм и спря срещу него пред грижливо измазана двукатна къща от другата страна на улицата. По прозорците на приземния етаж имаше железни решетки, а по первазите на втория плътно едно до друго бяха набучени дълги остриета, за да препречват пътя на крадците. Върху дискретна табелка над вратата се четеше името на магазина „Съкровищница на древността“. Съдията слезе от коня и върза юздите му за каменен стълб под сянката на един навес. Младият продавач излезе да го посрещне с широка усмивка.

— Господин Ян току-що се върна, Ваше превъзходителство. Ходи до една нива в околността, за да разгледа някакъв камък с надписи, изкопан от селяните. Сега е горе в кабинета си.

И поведе съдията към стълбището в дъното покрай шкафове, препълнени с дребни и по-едри антики. Два медни легена с блокчета лед охлаждаха просторното помещение на горния кат. През двата високи прозореца, закрити с хартиени щори, се процеждаше разсеяна светлина. На отсрещната стена висяха избледнели рисунки от древни ръкописни свитъци, една стойка отстрани бе отрупана със старинни томове. Едрият антиквар седеше зад полирана абаносова маса. Отпуснат назад в креслото, той съсредоточено разглеждаше една елегантна ваза от червен порцелан, която се губеше в едрите му длани. Когато служителят въведе магистрата, Ян постави внимателно вазата на масата и се изправи бързо. Направи нисък поклон, придърпа второ кресло до масата и избоботи с гръмкия си глас:

— Явно негово превъзходителство желае да види изящната рисунка, за която споменах снощи. Ще се уверите, че си струва разкарването. Но по-напред да ви предложа чаша чай.

Съдията Ди седна и пое кръглото копринено ветрило, което му подаде продавачът.

— Ще ви бъда много признателен за чая, господин Ян — поде съдията, веейки си с ветрилото, — но рисунката ще почака за друг път. Отбих се за някои сведения. Поверителни.

Антикварят направи знак на продавача да ги остави сами. Наля си чаша чай и седна в креслото, вперил острия си поглед в своя гост.

— Господин Ян, изправен съм не пред едно или две, а пред цели три убийства — поде съдията. — Знаете за Тун и за Кехлибар, може вече да сте чули, че тази сутрин намерихме убит и Ся Куан.

— Ся Куан ли? Не, не съм чул. Всъщност аз току-що влизам. Да, сега си спомням… Някой ми говореше за някакъв любител продавач на антики с това име, който имал вземане-даване с каква ли не паплач. Предупредиха ме да го държа по-настрани от себе си. Значи някой от съмнителните му приятели го е намушкал?

— Неговото убийство очевидно е свързано с другите две. Не крия, изправен съм пред непроницаема стена. От голяма полза ще са ми всякакви сведения за хората, с които жертвите са поддържали връзка, за да получа поне известна представа, какво може да е довело до тези гнусни престъпления — съдията отпи от чая си и продължи с усмивка: — Високо ценя познанията ви не само за античните ценности, господин Ян, но и за съгражданите ни. Затова дойдох при вас.

Ян се поклони.

— Много съм поласкан, Ваше Превъзходителство. Но трябва да отбележа, че, с изключение на клиентите си, рядко говоря с други хора и градските клюки почти не стигат до мен. Съпругата ми почина преди шест години, двамата ми синове се установиха на юг и дните ми са запълнени единствено с търговия и изследване на антиките. Мога да кажа, че водя до някъде монашески живот. Сам се грижа за елементарните си потребности, не ми трябват разни сакати прислужнички, които да чупят най-красивите ми вази. Нощем никой не ме безпокои, помощникът ми идва само денем. Право да си кажа, за такъв живот съм си мечтал открай време. Само че, както разбирате, вече не съм в течение на онова, което става из града.

— Хората, които ме интересуват, са ваши клиенти, господин Ян. Например доктор Пиен.

Ян допи чая си, скръсти ръце и каза:

— Доктор Пиен колекционира нефрит. Логично, защото се предполага, че старинният нефрит притежава лечебни свойства, и повечето лекари и аптекари се интересуват от него. Докторът притежава малка, но доста представителна колекция. За него антиките са обект за изучаване, търговската им стойност не го интересува. В това отношение той е почти пълен антипод на своя колега търговеца на лекарства Куан Мин. Господин Куан често попада на много ценни образци, но ги купува само като парични вложения и при първа възможност ги препродава. Той е преди всичко енергичен търговец. Господин Ку Юанлян от време на време купува от него. Аз не, цените му са твърде високи.

— Запознах се с господин Куан. Мислех, че живее в столицата — вметна съдията Ди.

— Да, така е. Но често пътува и идва в Пуян поне веднъж на два месеца. Моля ви, нека това да си остане между нас.

— Защо?

— Защото — отговори Ян с лукава усмивка — господин Куан снабдява с лекарства и конкурентите на доктор Пиен в града. Освен това господин Куан ме помоли да не разгласявам посещенията му в Пуян и по друга причина. Обясни ми, че преди няколко години купил много изгодно парцел в съседство с мандрагоровата горичка чрез посредничеството на доктор Пиен. Господин Куан внушил на доктор Пиен, че купува земята само като капиталовложение. Всъщност Куан праща от време на време тук свои сътрудници да събират мандрагора в покрайнините на горичката. Ако доктор Пиен узнае, естествено, ще поиска Куан да му плаща комисиона. А както вече казах, господин Куан е изключително хитър търговец.

— Да — каза съдията Ди. Излизаше, че без да излъже пряко, Куан бе успял да остави в него крайно погрешно впечатление за делата и дейността си. Щом този свръхлюбезен господин купува антики заради печалбата, нищо чудно да е прибягвал до услугите на Тун и Ся в едни или други сделки. — Да знаете къде отсяда обикновено господин Куан в Пуян?

— Ако не нощува на джонката си, наема стая в „Осмината безсмъртни“, ваше превъзходителство. Малка и евтина странноприемница — додаде Ян с леко сконфузена усмивка.

— Знам я. Господин Куан явно е пестелив човек.

— За него парите са всичко, ваше превъзходителство. Самите антики ни най-малко не го вълнуват, той гледа на тях единствено като на допълнителен източник за печалба. Виж, господин Ку Юанлян е истински колекционер. Готов е да плати всякаква цена, стига да получи най-доброто. Пък и може да си го позволи, щастливецът. — Ян замислено потърка брадичката си, после продължи някак неуверено: — А ако питате за мен, аз съм донякъде смесица от двата типа. Естествено, занятието ми е да купувам и да продавам, но от време на време сърцето ми остава в някоя красива вещ и я задържам. И за нищо на света не бих се разделил с нея. Колкото повече остарявам, толкова повече се разраства тази моя слабост. Преди с удоволствие разглеждах изисканата колекция на господин Ку Юанлян, ходех поне веднъж седмично. Но през последните четири-пет години отивам само когато господин Ку ме покани, а и тогава не влизам по-навътре от приемната, защото не искам да виждам колекцията му. Чиста и неподправена завист — Ян поклати глава с вяла усмивка. Внезапно попита: — Между другото открихте ли някакви улики за убийството на барабанчика на доктор Пиен, онзи Тун Май?

— Още не. Както ви казах, случаят е доста заплетен. Но да се върнем на господин Ку. Открай време чувам, че колекцията му била невероятна. Този човек явно има набито око, което личи дори и от избора му на съпруги. Макар първата от доста време да е болна, и сега е изключително красива жена. Снощи случайно я видях. А трябва да кажа, че и втората, Кехлибар, беше голяма красавица.

Ян се размърда неловко в креслото. След малко заговори сякаш на себе си:

— Окото на Ку никога не го е подвеждало. Помня госпожица Кехлибар като малко неугледно момиченце, когато беше робиня в дома на стария Тун. Ку я купи, научи я да се облича, да се гримира, да си прави прическата, да се парфюмира, сам избираше обеците, огърлиците и всичките й бижута. За година тя се превърна в ослепителна красавица. Само че небесата отредили той да не притежава тези две изключителни жени. Ето, госпожа Ку е неизлечимо болна, а Кехлибар вече не е сред живите. — Той впери поглед право пред себе си, подръпвайки умислено късата си брада.

— Ненапразно древните са казвали — обади се съдията Ди, — че който се стреми към съвършената красота, си докарва гнева на боговете.

Ян като че ли не чу забележката му. В миг погледна съдията право в очите и отсече рязко:

— Не, ваше превъзходителство, Ку не ги заслужаваше. Тъй като разговорът ни е поверителен, ще споделя с вас една чудата черта от характера му. Ако ми позволите, ще ви дам пример. Веднъж ми показваше един от най-редките си образци на чуждоземско стъкло, безценна персийска купа. Докато я разглеждах, възхитен му показах малко тъмно петънце при дъното и шеговито казах: „Един малък недостатък придава на красотата завършена пълнота.“ Ку грабна купата от ръцете ми, погледна петънцето и я разби на парченца. Истинско кощунство!

— Господин Куан никога не би направил подобно нещо — сухо изрече съдията Ди. — А и доктор Пиен. Между другото дочух, че докторът при цялото му достолепие всъщност бил голям гуляйджия. То се знае, много дискретен.

— Не, не съм чувал да ходи по заведения. Макар че никой не би го упрекнал, дори да го правеше, защото всички знаят каква вещица е жена му. Нито му роди син, нито му позволи да си вземе втора съпруга или наложница. — Ян поклати глава, после вдигна поглед и побърза да добави:

— Но докторът е сдържан и почтен човек, ваше превъзходителство. Никога не дава израз на семейните си проблеми.

— Чух, че имал и финансови затруднения.

Антикварят го стрелна с очи.

— Финансови затруднения ли? Дано не е вярно, защото ми дължи доста пари. Не, не вярвам, той е трезв търговец, а и има добра клиентела, всички знатни хора в града ходят при него на преглед. Грижи се редовно и за първата съпруга на господин Ку.

Съдията кимна. Допи чая си и внимателно остави крехката прозирна чашка на масата. Известно време помълча, поглаждайки дългата си черна брада. Най-сетне рече:

— След като така и така съм дошъл, да ви попитам какво мислите по един друг въпрос. Не може да не сте чували прочутата история за Императорската перла, изчезнала преди стотина години. Имате ли някакво обяснение за тази отколешна загадка?

— Ваше превъзходителство, навремето са претърсили двореца педя по педя. Аз съм убеден, че перлата е скрита от самата императрица. Това е било предлог тя да се отърве от някои съпернички, които са се домогвали до любовта на императора, и да ги изпрати на смъртни изтезания. След като постигнала целта си, императрицата е хвърлила перлата в някой дълбок кладенец или другаде. Зад златните порти на двореца се разиграват стотици трагедии, ваше превъзходителство. Пък и кой ще открадне нещо, което не може да се продаде?

— И все пак да предположим, че перлата наистина е била открадната, господин Ян. Съвсем ли е невъзможно да бъде продадена?

— Не и в границите на империята, ваше превъзходителство. Но ако крадецът е имал близки връзки с арабските или персийските търговци, които отсядат в Кантон, може и да я е продал на някой от тях. То се знае, за нищожна част от реалната й стойност. Тогава търговецът я е препродал в някоя далечна варварска страна. Това би било единственият начин крадецът да се отърве от нея, без да си навлече сериозни неприятности.

— Разбирам. Е, време е да вървя. Тепърва трябва да се подготвя за обедното заседание. Между другото да сте ходили някога в разрушения храм в мандрагоровата горичка?

Лицето на Ян посърна.

— За нещастие не съм, ваше превъзходителство. През гъстата гора няма път, а и местните хора ще възнегодуват срещу всеки опит някой да проникне в нея. Но разполагам с доста подробно описание на храма.

Ян стана, отиде до стойката с книгите и взе един том. Подаде го на съдията с думите:

— Един от предшествениците ви, ваше превъзходителство, е публикувал тази книга поверително.

Съдията Ди я прелисти и му я върна.

— В трибунала разполагаме с екземпляр от книгата — поясни той.

— Доста интересно четиво. Има чудесно описание на мраморната статуя на богинята. Какво не бих дал поне веднъж да зърна тази статуя — замечтано изрече антикварят. — Казват, че била от времето на династията Хан, издялана от монолитен мраморен блок заедно с пиедестала. Квадратният олтар пред нея също е мраморен и именно на него убивали младежите, принасяни в жертва на богинята. Това е безценна реликва. Ваше превъзходителство, не може ли да предложите на министерството по обредите и ритуалите да изсече гората и да възстанови храма? Ако се разгласи, че с разни злокобни знамения богинята негодува, задето храмът й е запуснат, местните хора, струва ми се, няма да протестират срещу такъв план. А храмът може да се превърне в една от историческите забележителности на областта ни.

— Предложението ви е чудесно. Непременно ще го имам предвид. Не ми е приятно в окръга ни да съществува забранена територия, обгърната в тайнственост. Кой знае какво може да се върши там — съдията се изправи и добави: — Е, много съм ви задължен, господин Ян.

Изпращайки съдията, търговецът на антики каза:

— След малко и аз тръгвам за трибунала. На практика всички, свързани с жертвите, са мои клиенти и намирам за свой дълг да присъствам на заседанието.