Императорът на света

Глава 15

Батискафът се бе спуснал почти на максималната дълбочина. Корпусът му поскърцваше от огромното налягане на водата. Най-накрая се озоваха при изоставения проход. Руиз следеше внимателно изображението на екрана на холовизора и прецизно, сантиметър по сантиметър, приближаваше апарата към вертикалната стена. Проходът изглеждаше като кръгла вдлъбнатина с диаметър два метра, преградена с грубо заварени решетки, почти безформени заради покрилата ги ръжда.

Придвижваха се с цялата предпазливост, на която бе способен Руиз, но въпреки това апаратът иззвъня като камбана след удар. Екипът загрижено наблюдаваше как манипулаторите на ремонтния шлюз го прилепиха към неравностите на стената и как се задейства молекулярното закрепване.

Запъхтя помпата и този звук им се стори неестествено силен.

— Ще минат няколко минути, преди да можем да проникнем в камерата и да започнем прорязването на пътя.

Всички сведоха погледи. Това синхронно движение накара капитана да съобрази, че неговите подчинени със сигурност са слушали същите разкази като него — за огромните лакоми чудовища, които спят, свили се на кълбо, в дълбините на Морекупчина и никога не излизат на повърхността. Тази мисъл го разсмя, което накара останалите да го погледнат сърдито и подозрително.

Когато шлюзът се изчисти, предводителят даде знак на Олбани:

— Ти се оправяш добре с горелката, така че попадаш сред избраните. Втората горелка ще я взема аз.

Сложиха си маски и респиратори, провряха се в шлюзовата камера и се заеха да режат покритите с водни капки решетки, които преграждаха прохода. Камерата се изпълни с плътен бял дим и светът на Руиз се сви до огнения лъч в ръцете му и ярката светлина на разтопения метал, който се стичаше по решетките и капеше на пода, откъдето го всмукваха аспираторите на горелките. Бившият агент се стараеше да не мисли за предстоящата операция и за това, че всички шансове са против него. Успя да прогони тези мисли, но не и спомена за Низа, която го чака в казармите за роби и никога няма да научи за гибелта му, ако той не се върне.

След няколко минути съскането на съседната горелка промени тона си. Чу се жужене, означаващо, че върхът на пламъка е достигнал празно пространство.

— Стоп! — извика Руиз, но Олбани и без това вече бе изключил агрегата.

Руиз внимателно вкара в тесния процеп акустична сонда и включи усилвателя на пълна мощност.

— Не дишай! — прошепна той на Евфрат.

Руиз слуша напрегнато около трийсет секунди. Нищо. Глухо безмълвие. Тишина. Отсъстваха дори фонови шумове: бученето на вентилатори и генератори. Тънките и неуловими звуци, показващи присъствие на живот, които проникват дори през най-дебелите стени, не достигаха дотук.

— Може би работодателят ни не е излъгал — каза той, докато оставяше сондата. — Изглежда, отдавна са забравили за тази дупка.

Олбани се пооживи:

— Искаш да кажеш, че имаме шансове да се измъкнем оттук живи?

— Не съм твърдял подобно нещо — отвърна Руиз, обаче се усмихна и потупа стария си приятел по рамото. — Хайде да поработим още малко.

След час бяха разтопили в паяжината на решетката вдлъбнатина с ширина един метър. Наляха във фугите тропична течност, после мушнаха под външните краища на вдлъбнатината шест автоматични разбивача и ги пуснаха.

Бавно, със скърцане и стържене вдлъбнатината поддаде. Руиз събра арсенала си.

— Виж готови ли са останалите — нареди той на Олбани. — Нека вземат оръжието и проверят дали не са забравили нещо от снаряжението.

Наемникът кимна и се върна в батискафа.

Руиз се опита да обмисли как би могъл да увеличи шансовете си за оцеляване, но нищо не му хрумваше. Изглежда, сега всичко зависеше от достоверността на данните, получени от разузнавачите на Публий. И от това колко късмет е останал на Руиз. Той си припомни мрачните сентенции на Долмаеро относно късмета и се усмихна. Агентът установи, че старейшината на гилдия му липсва.

Отчупената част от решетката излезе от отвора, а разбивачите я избутаха на още половин метър — достатъчно, за да може да премине човек. В шлюза със съскане влезе въздух. Олбани взе проба, наведе се над монитора и съобщи:

— Може да се диша.

Той свали респиратора и направи кисела физиономия. Руиз смъкна своя. Слабата миризма на генши отравяше цялата атмосфера. Предводителят на нападателите се намръщи, после сложи шлема си и спусна преградата. Наемниците застинаха в очакване на заповеди и той кимна на звероподобния Дурбан:

— Тръгвай!

Дурбан рязко потегли напред. Персоналният чип, имплантиран в основата на черепа, му осигуряваше бързината на рефлексите, твърдостта и решителността, характерни за тотема му. Той хвърли сияещ поглед към командира и се усмихна. От очите на звероподобния към Руиз гледаше не човек, а същество, щастливо, че ще попадне на място, където ще може да задоволи животинските си инстинкти.

Дурбан влезе в процепа с едно-единствено ловко и грациозно движение и Руиз затаи дъх. Той очакваше звуци, свидетелстващи за засада или за задействане на автоматичната охранителна система. Но тишината се запази и след минута Дурбан прошепна от другата страна:

— Тръгвайте!

— Хъксли — обърна се Руиз към киборга, който мъкнеше генератора на радиосмущения, — вмъкни се там и монтирай оборудването си.

Командирът изпрати след него в процепа — за да го прикриват — покрития с белези гладиатор и една от жените, въоръжена с лазер. После посочи прохода на марионетката и фалшивият Юбере, с все същата изпразнена от съдържание усмивка върху лицето си, тръгна напред.

Руиз се върна в батискафа, провери дали пултът за управление е добре защитен и настрои охранителните системи на апарата на самоунищожение, в случай че някой се осмели да влезе в тяхно отсъствие. После нагласи осветлението на най-мекото равнище. Геншът се сви в тъмния ъгъл.

— Ще се върнем колкото можем по-бързо — обеща Руиз на съществото и то издаде съскащ звук, очевидно означаващ съгласие.

— Ако Публий се опита да се свърже с теб, ще е по-безопасно, ако не отговаряш — посъветва го човекът.

— Ще запомня — отговори геншът. — В настоящия момент ти ми се струваш по-достоен за доверие от него. Засега не си ме излъгал. Усещам миризмата на много представители на Истинската раса.

Руиз бе пронизан от предчувствие.

— Колко са те?

— Прекалено много, за да мога да различа отделните следи. Повече, отколкото предполагах. Изобщо не съм мислил, че може да има толкова много генши на едно място… Аз съм доста млад и неопитен… Е все пак те са страшно много. Ще ме пуснеш ли при тях, когато се върнеш?

— Ако обстоятелствата го позволят — въздъхна Руиз.

— Разбирам.

Диаметърът на огромния канал беше около три метра. В светлината на фенерите на шлемовете се виждаше, че тунелът завива вляво. Руиз се посъветва с Олбани, който носеше на рамото си портативен радар.

— Какво има пред нас?

— В моя спектър — никаква активност — съсредоточено отговори Евфрат. — На всеки трийсет и три метра се срещат вдлъбнатини — вероятно някакви ниши без врати.

Руиз изпрати хората си напред. Начело вървеше звероподобният, по фланговете го прикриваха жените, които се движеха по такъв начин, че през цялото време да държат околното пространство под прицел. На прилично разстояние от тях безименният гладиатор водеше на повод фалшивия Юбере. Непосредствено пред Руиз се движеше киборгът с приборите за създаване на радиосмущения. Най-отзад вървеше накиченият с датчици Олбани.

— Разговори само по шлемофона, и то на малки разстояния — нареди Руиз. — Придвижвайте се незабелязано, ясно?

В тъмнината лумнаха седем чифта очи, всеки със своето особено изражение — очакване, интерес, страх. Двойникът беше невъзмутим.

Руиз погледна към Евфрат.

— Ти ни водиш. Командвай! — каза той.

— Давайте в по-бързо темпо — отвърна Олбани. — Ако се заблудим, ще ви кажа.

Отрядът измина няколко километра по празния тунел. Високият и слаб техник потвърди наблюденията на Руиз и отбеляза, че групата леко се изкачва нагоре.

— Нали това е правилният път, шефе? — уточни той.

— Като че ли — отвърна Руиз.

Следваха навигационната сонда, с която ги бе снабдил Публий. На дисплея на Олбани проблясваха върволици данни. През равни интервали попадаха на отвори с големината на врата, чиито краища бяха покрити с някаква сребриста сплав. При първия такъв отвор Дурбан застина, после падна по корем и надникна вътре.

— Празен склад — констатира той и продължи напред. Останалите помещения се оказаха също толкова безобидни.

След като бяха изминали три и половина километра, Олбани замръзна, както бе вдигнал крак да пристъпи.

— Активност — прошепна той. Останалите рязко се спряха. — Засичам нищожни електромагнитни вълни… нещо като слаба пулсация.

Хъксли потупа с нокът по своя индикатор.

— Обектът е прекалено малък, за да бъде разпознат — изскърца със зъби киборгът. — Трябва да се приближим.

Руиз се замисли и извика едната от жените:

— Чоу, вие с Дурбан тръгнете напред след Олбани и Хъксли, за да разберат те какво е това. Моля, не използвайте комуникаторите на по-голямо разстояние от петдесет метра.

Яхианката кимна и четиримата изчезнаха в мрака. В продължение на десет удара на сърцето Руиз все още различаваше отблясъците от фенерите им, после и те изчезнаха.

Командирът чакаше. В едната си ръка беше стиснал плазмен огнемет, а с другата подръпваше повода на марионетката. Яхианката, която беше останала при тях седна до стената на петнайсетина метра пред тях. Гладиаторът зае позиция зад гърба му, при вратата на един от празните складове.

— Имаме малко време, за да си поговорим очи в очи — отбеляза фалшивият Юбере. — Може би все пак ще ми кажеш какво направи геншът с мен? Публий не спомена, че се нуждая от допълнителни модификации.

— Очевидно Публий ти казва далеч не всичко.

— Разбира се. Но въпреки това е странно. Сигурен ли си, че това не е твоя идея?

— Дори и да е така — да не мислиш, че ще ти кажа истината?

За миг лицето на двойника се изкриви.

— Дори и на шега е опасно да ме дразнят с подобни неща — произнесе фалшивият пират с такъв див и мрачен глас, че сякаш внезапно някой друг заговори през устата му.

Руиз изгледа внимателно събеседника си. Това пък какво е? Да не би дубликатът — а следователно и самият Юбере — да не е чак толкова спокоен човек, колкото излизаше според думите на Публий?

— Извинявай — каза Руиз. — Разбира се, че действах според указанията на Публий. Мога ли да се меря с такова могъщо чудовище като него? Интересно, би ли могъл изобщо да се осмели някой? Абсурдно.

Лицето на двойника отново придоби добродушно-отчуждено изражение.

— Е, щом казваш… Добре, тогава да те попитам нещо друго. Защо през цялото време ме държиш на повод? Нали знаеш, че няма да посмея да наруша инструкциите на Публий?

— Така се чувствам по-спокойно — отвърна Руиз. — Освен това вече е ясно, че двамата с теб имаме различни инструкции.

След половин час Руиз чу в комуникатора шепота на Олбани:

— Елате тук.

Незабавно се озоваха при него. Той беше сам.

— Оставих другите да наблюдават развитието на събитията — гласът на техника звучеше някак треперещо. — Непременно ли трябва да направим това, шефе?

Руиз кимна.

— Какво открихте?

— Нещо загадъчно. Какво общо имаш с геншите? Готов си да направиш всичко, за да се запознаеш по-отблизо с тях.

Руиз забеляза, че докато двамата с Евфрат вървяха напред, вонята наистина се усилваше.

— Това не е твой проблем, Олбани — озъби се той. — Какво намери там?

Техникът въздъхна:

— Добре, не ми обръщай внимание, всъщност не ми пука. А ние попаднахме на огромна дупка в тялото на небостъргача. Тунелът стига до нея. Не знам в резултат на какъв катаклизъм се е появила тази дупка, но тя сякаш пронизва сградата от горе до долу. Напречното сечение на проклетата дупка е около сто и петдесет метра, формата — горе-долу цилиндрична. Над нашия тунел и под него има стотици абсолютно сходни коридори. По стените на шахтите има релси, които минават през проходите и се вият като спирала. Предполагам, че това е по-късно архитектурно допълнение. Ако се вярва на радара, горният край на дупката е на около половин километър, но надолу тя се простира на доста по-голямо разстояние — три километра. И ето какво ще ти кажа — оттам се носи такава смрад, сякаш на дъното са се събрали всички генши във вселената.

— А какво засече радарът ти?

Олбани поклати глава:

— Нямам никакво понятие. Щом се приближихме, всичко престана. Мисля, че това беше влак или нещо подобно. Издигаше се или се спускаше.

— А приборите за следене?

— Хъксли каза, че всичко е чисто. Той разбира ли от тези неща?

Руиз не обърна внимание на въпроса му. В данните на Публий не фигурираше никаква дупка. Очевидно и неговата информация не беше пълна. На командира на малкия отряд му оставаше да разчита единствено, че навигационната сонда няма да се окаже съвсем безполезна. Руиз се обърна към двойника:

— Какво е това?

Онзи поклати глава. Впрочем, напълно дружелюбно.

— Навярно просто съм забравил. Странно е, че дори самият аз съм смаян от такава съществена подробност в собствената ми къща.

Той изглеждаше наистина объркан, но това продължи само миг.

— Можем ли да се доберем до железопътната линия? — попита Руиз.

— Тя минава на двайсет метра под нашия тунел, после се издига по спирала и преминава вече на шестдесет метра над нас — отвърна Олбани. — Ай самият ти ще видиш. Ние вече почти стигнахме. От дупката излиза слаба разсеяна светлина, така че можеш да изключиш фенера си.

Веднага щом Руиз загаси лампата, той забеляза в края на тунела меко червеникаво сияние. Сякаш почувства буца в гърлото си, а челото му се покри с пот.

— Даа — провлачи Олбани.

Геншите предпочитаха именно такова осветление. Същите тези същества, които бяха монтирали в мозъка на Руиз леталната мрежа и императива на Лигата. Той усети неуловимо напрежение в главата си, сякаш в съзнанието му бяха останали някакви призраци на тази конструкция. Някаква странна слабост обхвана бившия агент, но той безмилостно я потисна.

Добраха се до края на тунела, където останалите лежаха по корем. Киборгът беше насочил към ямата всякакви сонди и анализатори. Отстрани изглеждаше, че лови риба с невидима въдица. Чоу бе изпълзяла по-надалеч от ръба и беше притиснала лице в пода. Дурбан представляваше свита пружина на разрушение, убийства и насилие, която само чакаше заповед, за да се разгъне стремително. Когато Руиз допълзя и легна до него, звероподобният го изгледа хищно.

— Настрой чипа си на по-ниска степен — нареди командирът.

Дурбан отговори с беззвучен рев, лицето му се изкриви от нечовешка гримаса, но все пак протегна ръка към тила си и намали силата на внушението.

„Звероподобният може да се превърне в тежест“ — помисли си Руиз, докато поглеждаше в дупката.

Изглежда, самите стени излъчваха тази тревожна червена светлина. Неканеният гост се почуди на прищявката на Алонсо Юбере, който беше осветил жилището си по подобен начин. Ако се съди по двойника, беше трудно да се заподозре собственика на крепостта в пристрастие към драматичните ефекти.

Релсовият път беше еднолинеен. Релсата бе закрепена за стената чрез скоба-крампон. Металът блестеше, както се случва само при често използване. Линията изглеждаше безкрайна, леките й отблясъци се губеха в тъмнината нагоре и надолу.

Руиз припълзя до ръба, за да погледне надолу. Дъното бе скрито под кълба гъст дим или мъгла. Те пречупваха червената светлина по такъв начин, че се създаваше впечатление като че от бездната се е ококорило огромно пурпурно око.

— Нещо лети — каза киборгът и побърза да прибере уредите си.

Руиз вдигна поглед. Дребната точка се приближаваше. Ето че се увеличи до размерите на малка фигурка. Падаше абсолютно безжизнено, премятайки се като парцалена кукла. Секунда по-късно Руиз осъзна, че това е жена. Лицето й беше скрито от дълги черни коси, развявани от насрещния вятър. Тя прелетя край далечната част на пропастта и агентът не успя да я разгледа както трябва. Жената изчезна беззвучно в червената бездна.

Руиз беше потресен до дъното на душата си. Противно на всякаква логика той беше убеден, че политналата към смъртта си жена беше Низа. „Не! Не! Тя е в казармите, в безопасност.“ Той се наруга за идиотизма си. Във вселената е пълно със стройни чернокоси жени. Глупаво бе да се предполага, че точно тази, която току-що беше паднала в бездната, беше свързана по някакъв начин с него. Няма що, солипсистът се изказа.

— Хранят геншите — отбеляза Олбани.

— Ясно — отвърна Руиз със спаднал глас.

Геншите бяха лешояди, способни да усвоят разложените продукти на почти всеки вид живот с основа въглерод. На човекът дори и не му се искаше да си помисли на какво прилича дъното на тази страшна фуния. „Ето ти и приказка с таласъми, Низа“ — помисли си той и именно тази мисъл му помогна да се справи с ужаса и отвращението Героят винаги спасява принцесата.

Киборгът отново разстели мрежата на датчиците и спусна сензора върху релсите. Изучава дълго постъпващите данни, после предаде монитора на Олбани, който свърза уреда със своята система от детектори.

— Хей — подвикна високият техник. — Според мен някой се спуска бавно към нас.

Хъксли отново прибра сондите си, останалите от групата се разпръснаха в дълбината на тунела, за да не оставят прекалено ярки инфрачервени следи от пребиваването си около пропастта. Руиз подаде повода на двойника на една от яхианките. Сега на края на дупката бяха останали само той, Хъксли и Олбани.

До слуха на Руиз достигна тънко жужене. Той погледна нагоре и видя далеч във висините влак, който се приближаваше доста бързо, плъзгайки се в спирала по стените на ямата. Специфичният звук беше предизвикан от триенето на механизмите в релсата.

Когато влакът се озова точно срещу тях, Руиз прилепи око към малкия свръхчувствителен телескоп, който му бе дал Олбани. Разгледа голия скелет, под който бяха закрепени колелата, осигуряващи сцепление с релсата. Вътре бяха постлани килими, на които седяха около седем души. Имаше общо шест такива стаички. При всеки тласък на влака главите на пътниците безволево се мятаха — очевидно те бяха упоени. В двата края на влака бяха застанали гигантски дирми. Те гледаха в противоположни посоки, приготвили парализаторите. Пред единият от тях стоеше пулта за управление, от който стърчаха най-различни ръчки и превключватели. Странните чуждопланетни черепи бяха покрити с безброй белези — Руиз разпозна ритуални шарки. Олбани извика:

— Безстрашните дирми! Нашият клиент, изглежда, е паралия.

Руиз сви рамене:

— Кой би тръгнал да наема скъпоструващи главорези като нас, за да притисне в ъгъла някой просяк.

— Вярно е. Добре, тях просто можем да ги бутнем от седалките. Самата работа ще започне, когато ги отстраним. Трябва да се качим на влака, преди той да се отдалечи от нас. А скоростта му не е малка.

— Ще изчакаме когато тръгнат обратно.

— Ама разбира се — Олбани изкриви лицето си в сърдито изражение. — Да ти приличам на турист, който няма търпение да посети геншийския Дисниленд?

Руиз се усмихна:

— Май не. Как е най-добре да действаме според теб?

Олбани замислено се почеса по бузата:

— Имаме малък проблем. Сестричките-яхианки имат агорафобия — според мен не си придал особено значение на това, когато си ги ментоскопирал. Не знам дали ще има някаква полза от тях.

Руиз се замисли.

— Ако човекът, чиято поръчка изпълняваме, ни е дал верни сведения — без да броим наличието на тази дупка, за която самият той не знаеше — ще можем да проникнем в дома на клиента през черния вход, образно казано. В този случай няма да се нуждаем от всички. Ще оставим сестричките на стража тук, в тунела.

— Прекалено много „ако“, Руиз — неуверено поклати глава Олбани.

Влакът се понесе по стената. Руиз се обърна към Хъксли:

— Вземи целия си арсенал и провери дали в това нещо има бутони-капани, взривни вещества, устройства против пътниците — ти сам знаеш какво да търсиш. Не знам за колко време ще се спуснат, но когато тръгнат отново нагоре, сме длъжни да бъдем готови и с цялото си въоръжение.

Те чакаха мълчаливо докато киборгът правеше някакви магии със своите сонди и детектори. Влакът премина точно под тях и на Руиз му се стори, че дирмите всеки момент ще вдигнат глави и ще ги видят. Но не, охранителите продължаваха невъзмутимо да гледат напред.

Когато те, заедно с упоените си пленници, изчезнаха от полезрението на отряда, Руиз се обърна към Хъксли:

— Е, какво, получи ли се?

— Не гарантирам, че съм уловил всичко, Но… има бутон „на мъртвеца“, настроен към първия дирм. Тук няма проблем, ако Мо и Чоу вече не са се отучили да стрелят. Подобни механизми изобщо са зле защитени. Обезвреждат се лесно — чрез попадение на иглен лазер в централните селеноиди. Ей богу, глупаво устройство. Сърдечната бомба поне е разположена в монолинова броня, но периферията е доста уязвима.

— Какво друго?

— Според мен — прибор за селективна идентификация. Ако правилно съм разбрал принципа му на действие, то някой от време на време вика охраната отгоре и те му отговарят. Слагат някаква част от тялото си в идентификатора. Какво могат да използват?

— Шиповете на лакътя — отвърна Руиз.

— Ааа… Тогава няма проблем: ще вземем два-три и ще се надяваме, че ще успеем да разпознаем сигнала на повикването. По-нататък: противоабордажно поле. То се включва, ако някой се опита да проникне във влака между спирките. За щастие нашият работодател не се е поскъпил за оръжия: предполагам, че ще мога да настроя бронята ни така, че тя да влезе в резонанс с това поле — ако, разбира се, фазовото изместване не е особено сложно.

Олбани се изхили.

— Яко, Хъксли, какво облекчение! Че щеше да ни се наложи да зарежем всичко и кротко да изприпкаме обратно в нашия топличък батискаф. Ама че лош късмет щеше да е, а?

Хъксли измери техника с леден поглед, но нищо не каза.

— Освен това — продължи киборгът, — има и куп механична стока: огнемети за къси разстояния, телена примка за душене, перила-бръсначи. Това е по-скоро по твоята част, Олбани. Наистина, всичко е свързано с централния монитор, но това е работа за лазерни специалисти. На корпуса на влака е монтирано някакво инерционно устройство. Очевидно то е длъжно да реагира на внезапни промени в скоростта.

— А относно самата дупка?

— Евтин номер — отвърна Хъксли, свивайки металните си рамене. — Ако разполагахме със седмица време и нужната екипировка, бихме могли да се качим по стената и никой нямаше да ни забележи, ако не дойде специално да види какво става в шахтата. Обаче релсите са снабдени с детекторна жичка, която при най-малкото докосване се нажежава до бяло, така че да се качи човек по скобите е просто нереално.

— Значи така — поде Олбани. — Нека да направим равносметка. Нашите сестрички, дето ги е хванало шубето, трябва да се вземат в ръце и да пробият селеноидите. Трябва да сме прецизни при убиването на дирмите, за да не повредим лактите им. А после предстои да влезем във влака така, че да не забави скоростта си, дори и да се движи толкова бързо, че при неуспешно приземяване да си строшим краката. Освен това трябва да избегнем огнеметите и капаните и да не хващаме перилата-бръсначи. И най-накрая — да излезем горе, където ще ни бъде устроено тържествено посрещане — дори само защото сме мушнали в скенера погрешен шип. Нека някой да ме поправи, ако не съм прав.

— Трябва да поговорим с Мо и Чоу — каза Руиз. — А ти си поблъскай главата над въпроса как да се качим на влака.

Той тръгна по коридора, към ъгъла, в който се бяха свили двете сестри-яхианки. Те бяха притиснали конвулсивно към гърдите си лазерите, сякаш намираха някаква подкрепа в докосването до студените стъкло и метал.

— Много ви съчувствам — обърна се командирът към тях, — но ще сте ми необходими, когато влакът тръгне в обратната посока.

— Прекалено дълбоко е — отвърна Мо. Гласът й трепереше от страх. — Невъзможно дълбоко. Не ни каза, че ни предстои да пълзим из пещерите.

Тонът й само бегло приличаше на обвинителен. Ужасът беше обхванал жената в такава степен, че бе потиснал всички останали чувства.

— Аз самият не знаех, че ще е така — продължи да ги уговаря Руиз. — Всичко се оказа различно. Много неприятно. Възнамерявам да ви оставя на входа на тунела. Трябва да изпепелите някакви уреди. Ще можете ли?

Чоу седна и махна от рамото си конвулсивно сграбчилата я ръка на сестра й.

— Ще опитаме. Но ако се надяваш да се напъхаме в тази дупка, много се лъжеш.

— Не, нищо подобно няма да е необходимо. А и каква ще е ползата от вас там? Когато се качим на влака, вие ще останете тук да охранявате тила и да ни изчакате.

Широкото плоско лице на Чоу се проясни.

— Ще направим лагера си по-надалеч в тунела, докъдето не достига тази зловеща светлина и където не се усеща дълбината.

Руиз кимна и се насочи обратно към ръба на пропастта.

— Организирай огневата линия и обясни на сестрите кога и по какво да стрелят — нареди той на киборга.

Измина повече от час преди Руиз да чуе отново звънтенето на релсите. Той използва това време, за да обмисли и изпипа както трябва плана на действие. Изходът на операцията зависеше прекалено много от съвършеното изпълнение, но на него не му хрумваше нищо интересно. Честно казано, Руиз не вярваше, че положението ще се промени, дори и влакът да направи десет курса. Освен това, кой знае: може пък машината да ходи при геншите веднъж седмично. А на бившият агент винаги му се отдаваха най-добре стремителните импровизации.

Командирът изпрати звероподобния и гладиатора, заедно с марионетката, в хоризонтална пукнатина, достатъчно широка, за да могат да се скрият там. От тази точка, която се намираше на петдесет метра по-нависоко по стената и с няколко крачки по-близо до релсите, беше малко по-лесно да се скочи във влака. Руиз завърза повода на двойника за китката на гладиатора и обясни на безименния наемник, че неговата основна и най-важна задача е да качи марионетката на влака. При това без да допуска контузии.

Руиз, Олбани, Хъксли и сестрите се разположиха при ръба на ямата и се заеха да проверяват полугласно колко добре е усвоил всеки ролята си в предстоящата атака. Сестрите трябваше да изпепелят превключвателя, настроен към дирмите, така че системата да се затвори в позиция „нормално“. Олбани щеше да се постарае да унищожи колкото се може повече от механичните препятствия. Хъксли не бе силен в използването на далекобойни оръжия, затова неговата задача бе с минимални загуби да пренесе на борда всички уреди — своите и на Евфрат.

За себе си Руиз остави най-сложната задача: убиването на дирмите. Церебралните възли на тези същества бяха разположени по цялото им тяло — рудиментарна система, останала им в наследство от предците-динозаври. Чрез сложни и рисковани операции тези възли можеха да бъдат подсилени за сметка на тъканите на главния мозък. По такъв начин влечугоидите се сдобиваха с интелект, разпределен из цялото им тяло, така че беше абсолютно нереално да бъдат обезвредени с един изстрел. Руиз трябваше да порази няколко стратегически важни центрове на съзнанията на чудовищата, преди те да успеят да съобщят за атаката — почти неизпълнима задача.

При положение, че всичко минеше успешно и Хъксли не откриеше на влака никакви допълнителни сигнални устройства, щеше да им се наложи да скочат в празното пространство, завързани с програмируеми монопластмасови спускатели — специални въжета, които се разтягаха и по този начин смекчаваха силата на удара при падане, но не бяха способни да се свиват и да ги вдигнат обратно горе. Ако изчисленията на Олбани бяха правилни, щяха да увиснат на два метра над преминаващия влак. Трябваше да попаднат на платформата, да преодолеят редица препятствия, които киборгът можеше да не забележи, и при това да избегнат счупвания на крайници и падане от влака. После трябваше да прихванат двойника и останалите двама члена на екипа.

След това им оставаше само да гадаят какво ги очаква горе, на края на пътуването.

— И в това е цялата работа — ухили се Олбани.

На Руиз обаче не му беше смешно. През целия си живот се беше борил с неизвестността и насилието, убеден, че непременно ще оцелее — както и ставаше винаги. Но сега безличният маниакален порив към битката, който винаги го бе предпазвал от неуспехи, бе изчезнал някъде и Руиз изобщо не разбираше какво се е променило. Може би цялата работа бе там, че той вече не беше в състояние да разглежда равнодушно възможността за собствената си смърт? Сега отчаяно му се искаше да живее и яростното желание се усилваше с всеки изминал ден. Той със смайване установи, че е изживял толкова много години, без да забележи равнодушието си по въпроса дали ще живее или умре.

— Руиз, събуди се — прошепна Олбани, побутвайки го с лакът. — Влакът приближава.

Композицията се движеше малко по-бавно, отколкото когато се бе спускала — това беше добре. На платформата се намираха шестима пътници, които този път не бяха упоени. Те лежаха върху килимите, гледайки пред себе си с абсолютно празни погледи. Руиз го побиха тръпки: това със сигурност бяха роби или пленници, минали през обработката на геншите.

Предводителят погледна през окуляра на газомета с издължено дуло, който бе подходящ именно за такива случаи. На мерника се озова люспестата физиономия на единия от дирмите, над ноздрите на който явно си личаха белезите от операцията по подсилването на мозъка. В очите с цвят на лунен камък бе застинало тъпо изражение, сякаш преразпределението на интелекта бе отнело нещо много съществено от съществото.

Руиз премести мерника върху лявото рамо на охранителя, който държеше превключвателя на скоростите именно с лявата ръка.

— Е… — въздъхна бившият агент и натисна спусъка.

Със свръхзвукова скорост оръжието изплю струя замразен газ, която със съскане се заби в тялото на дирма и се разтопи.

Без да е успял да оцени резултата, Руиз вече отново стреляше: десния раменен възел, корема, лявото бедро, левия прасец. После се прехвърли на другия охранител, който най-накрая реагира на смъртта на другаря си и вдигна ръка към бутона на алармата. Руиз проби десния му раменен възел, а после — преди дирмът да успее да вдигне другата си ръка — уцели левия и всички останали церебрални възли. Видя смътно белите искри от уцелените от лазерите селеноиди и по-тъмните избухвания на огнемета на Олбани, който поразяваше механичните капани от близката страна на влака.

Стрелбата приключи за две секунди.

— Засега всичко е чисто — изрече дрезгаво Хъксли.

Тримата прехвърлиха оръжията и приборите зад гърба си и скочиха през ръба в пустотата. Падането продължи един безкраен миг, после омекотителят на падането им обърна Руиз във вертикално положение. Той изчака влакът да се озове точно под тях и перна токата на закопчалката. Въжето се откопча и след като прелетя два метра, Руиз се приземи върху един от пътниците. Това смекчи удара, като падане върху купчина пясък. Той се задържа на крака и скочи към първия дирм, който все още беше жив, шаваше и се опитваше да отиде някъде. Газометът беше превърнал на каша ставите му и разположените в тях мозъчни центрове и поведението на горкото същество показваше, че интелектът му е унищожен. Руиз замахна с малкия вибронож и му отсече лапата — точно под разбитото ляво рамо, после преряза предпазните ремъци и с ритник изхвърли дирма от платформата.

После командирът се обърна и видя как Олбани се е вкопчил във втория охранител, който очевидно беше извадил повече късмет. В едната му лапа все още бе останала достатъчно сила и той се съпротивяваше на опитите на техника да го събори от седалката, съскайки и целейки се с лапата си като с тояга в главата на нападателя.

Руиз преодоля със скок разделящото ги разстояние и с удар на виброножа отсече оцелелия крайник на дирма. Съществото все още бе запазило остатъци от съзнанието си и със смайване впери поглед в кървящия чукан. Тогава Руиз и Олбани го вдигнаха от седалката и го изхвърлиха в ямата.

Постепенно пътниците започнаха да реагират на случващото се. Те се надигаха от килимите и върху отчуждените им лица започнаха да се появяват враждебни изражения. Очевидно бяха съобразили, че нападателите изобщо не влизат в приятелския кръг на господарите им. Но Руиз прекрати съпротивата им още в зародиш, пращайки им залп от отломомета. Бликнаха фонтани кръв, мъртвите и умиращите мълчаливо падаха назад.

— Все още е тихо — доложи Хъксли, поглеждайки миниатюрния монитор на китката си.

Секунда по-късно Дурбан се строполи върху труповете и се търкулна по тях, цапайки бронята си с кръв. След него върху платформата се стовариха гладиаторът и марионетката… И тогава се започна…

Гладиаторът, човек с тежко телосложение, вече не беше толкова гъвкав, както в най-добрите си години на арената. Той се спъна и полетя към парапетите-бръсначи на по-далечния ръб на платформата. Той изохка и се стовари върху парапета, който моментално оживя и изписка с висок тон. За секунда вибриращото острие разпори бронята на нещастника и се заби дълбоко в корема му. Той се опита да отскочи, краката му безпомощно заритаха по пода на платформата. Тялото му навярно вече беше прерязано до гръбначния стълб, когато той отчаяно се дръпна за последен път и падна зад борда.

Руиз със свръхестествен скок се опита да достигне двойника, който все още беше прикован към китката на гладиатора. Поводът моментално се опъна под тежестта на трупа. Но Олбани забеляза какво ще се случи и успя да се вкопчи в безценния товар в момента преди забиването му в парапета. При това самият техник се преви доста тромаво, почти лягайки върху труповете, а краката му доста несигурно се опряха в ръба на платформата.

— Направи нещо — изхриптя той. — Няма да мога да ги удържа дълго.

Руиз се закова на сантиметри от въртящите се остриета, от които течеше червена каша. Гладиаторът висеше на повода, опитвайки се със свободната си ръка да събере вътрешностите си, които изтичаха през разпорения му корем като кървави въжета. Внезапно нещастникът вдигна глава. Очите му бяха изцъклени от шока, но той изхриптя:

— Прекалено хлъзгави са, Руиз.

Шокът от болката беше прекалено силен, а реакциите му — забавени, но когато Руиз се зае да пили повода с виброножа, нещастникът зашепна:

— Не, не, не, не, не искам да ме ядат геншите, не бива. Не, не, не, не…

Твърдите влакна се режеха трудно. Гладиаторът го умоляваше да спре, Руиз не откъсваше очи от ножа. Той не погледна надолу дори когато поводът най-накрая се скъса и нещастникът с писък полетя надолу.