Императорът на света

Глава 4

Руиз правеше обичайните упражнения, за да разкърши изтръпналите си мускули, и подканваше останалите да приключат с утринното си суетене.

Сънят изглежда беше освежил Долмаеро, но въпреки това той се обърна към предводителя с леко недоволен тон:

— Защо не ме събуди?

— Не ми се спеше — отвърна Руиз. — Защо да се измъчваме и двамата?

— Е, добре, само че следващия път няма нужда да ме щадиш. Мога да изпълнявам задълженията си.

— Знам — Руиз премина на внушаващ доверие шепот. — Честно казано, имам работа за теб за днес. Наблюдавай Фломел. Низа също ще го наглежда, но тя не е достатъчно силна, за да му попречи, ако той замисли някоя пакост.

Долмаеро кимна:

— Както кажеш. Странно, до съвсем неотдавна трупата беше всичко за мен и смятах Фломел за велик човек, независимо от отвратителния му характер. Той беше забележителен фокусник — въздъхна старейшината. — Но времената се менят и аз разбирам, че съм бил глупак.

— Не, в никакъв случай не си бил глупак. Просто си бил като всички. Правел си най-доброто, което можеш, според информацията, с която си разполагал.

— Възможно е… Благодаря ти за тези думи — Долмаеро се върна към приготовленията си.

Пътеката се разширяваше, отрядът вървеше доста бързо. Известно време Руиз с удоволствие си позволи да върви най-отзад, хванал ръката на Низа. Чувстваше се малко нелепо, като юноша, но Низа вероятно не виждаше нищо недостойно в подобно демонстриране на чувствата. Тя стискаше здраво ръката на любимия си и от време на време му се усмихваше ласкаво.

Скоро се натъкнаха на признаци, свидетелстващи за неотдавнашното пребиваване на хора. Край пътя се виждаха пластмасови обвивки, парцали и купчинки сажди на местата, където е имало лагерни огньове. Руиз се насили да пусне ръката на Низа и обяви почивка.

— Сега трябва да сме много предпазливи — обясни той на останалите. — Възнамерявам да избързам напред и да разузная каква е обстановката. Вие вървете бавно след мен. Ако видите или чуете нещо странно, което може да се окаже опасно, напуснете пътеката и се скрийте в гората.

Руиз внимателно се вторачи в лукавото лице на старшия фокусник:

— И най-вече — гледайте да не изпуснете Фломел.

Предводителят свали от кръста си въжето и го прикрепи към нашийника на илюзиониста. Връчи втория край на Долмаеро.

— Ако се опита да вика, убийте го възможно най-тихо и бързо. Ще се справите ли?

Старейшината кимна и потупа кинжала, който носеше на колана си. Лицето му стана сериозно:

— Можеш да разчиташ на мен.

Лицето на Фломел изразяваше нещо средно между недоверие и възмущение, но той не се опита да спори.

Руиз се наведе към Низа и я целуна, прошепвайки тихичко:

— Наглеждай всички.

После бързо се насочи към подножието на хълма.

След като се озова на стотина метра пред останалите, агентът забави крачка и се опита да се движи възможно най-предпазливо. Гората не се промени, макар че пътеката се превърна в път, постлан с жълти павета. Край пътя се появиха каменни пейки със странно изкривени облегалки и крачета. Явно тук често се устройваха пикници. Обаче Руиз не срещна нито един турист, макар и искрено да се надяваше да види някой от тях. Добре би било да попадне на група, дошла на скоростен въздушен кораб със здрава броня и прилични оръжия. Агентът се изсмя от сърце на тази нелепа мечта. Със същия успех можеше да се надява хипотетичните туристи да се окажат безнадеждни наивници и да му позволят да им вземе кораба и оръжието.

Не, на бегълците щяха да са им достатъчни само петима туристи с пет едноместни въздушни скутера.

Пътеката правеше странни завои, но заради гъстия храсталак не беше възможно да се съкрати пътя и да се премине напряко. Затова пък разузнавачът можеше да бъде видян само от малък участък от пътя. Усещаха се някакви нови миризми, очевидно до магистралата не оставаше много. Руиз премина на сенчестата страна на пътя и удвои бдителността си.

Агентът мина поредния завой и установи, че големият път, на който бе възлагал толкова надежди, всъщност е канал.

Пътеката го изведе на слънчева поляна, право пред пристан от розов гранит. Над главата му се извисяваше декоративен портал — две колони във формата на изправени на задните си лапи животни. Каменните зверове придържаха покрива във вид на две влечуги, чиито муцуни се срещаха във въздуха. Наблизо се забелязваха пилони, на върха на които се развяваха парцали, очевидно остатъци от шарено платнище. Създаваше се впечатление, че пристанът отдавна не е използван от никого. Сърцето на Руиз се сви.

Той бавно пресече полянката, съзнавайки безсмислеността на действията си. Боклукът върху пътечката му беше внушил известна надежда, но видът на изоставения пристан не беше оставил и трошица от нея.

Агентът изкачи стъпалата и тръгна към канала. Състоянието на водния път беше безупречно. Двете тесни ивици бяха разделени чрез бариера от монолитен бетон. Неподвижната повърхност на водата беше покрита с отвратителен мазен слой, но боклуци не се забелязваха. Възможно бе каналът все пак да се използва от време на време. Клоните на дърветата вляво от пристана бяха надвиснали доста ниско над водата, но не биха попречили на преминаването на плавателни съдове. Изглежда, редовно ги подрязваха.

В стените на канала бяха вградени защитни излъчватели, ето защо върху бетонните плочи нямаше растителност, което потвърждаваше високото равнище на инженерната мисъл на създателите на изкуственото речно корито.

Руиз замислено седна на земята. Какво да предприемат? Ще имат ли достатъчно време да построят сал? Могат да използват отломомета, за да повалят няколко дървета, но това вероятно доста ще намали заряда. Търсачите на Кореана ще я доведат до канала и тя с лекота ще открие бегълците. А салът с шестима на борда едва ли ще се движи много по-бързо от пешеходец.

Дали да не се опитат да заличат следите си? Да преминат няколко километра по течението, после да оставят в сала Фломел, за да объркат преследвачите, а самите те да се скрият в гората? Не, едва ли бегълците щяха да имат такъв късмет. Миризмите им вероятно се пазеха в картотеката на Кореана. Тя или ще игнорира следите на главния фокусник, или ще раздели силите на две, за да улови всички. Руиз разсеяно хвърли в канала малко клонче. Облицовката на стените едва забележимо завибрира. Агентът бързо се отдръпна, но успя да забележи как парчето дърво се разтвори във вихъра на пяната. Вибрирането незабавно престана.

Идеята за сала отпадна от само себе си. Нямаше да им се удаде и да се скрият в канала.

Руиз повървя още малко на юг по брега и намери няколко отлични укрития, особено покрай самия пристан. Реши, че е много лесно да се скочи от тях върху преминаващ по канала шлеп, стига да не се движи прекалено бързо и охраната да не е многобройна.

Още не беше обмислил докрай тази идея, когато дочу бученето на двигател. По близката страна на канала бавно плуваше шлеп. Разузнавачът отстъпи в храсталака и зачака.

Вероятно това беше автоматичен товарен съд, добре защитен срещу любителите на придобиването на чуждо имущество. На борда му не се забелязваха оръжия, или поне не и от пръв поглед.

Плавателният съд бавно преминаваше покрай него. Руиз се реши и скочи на борда. Независимо от привидната тромавост, шлепът се движеше доста бързо, затова агентът залитна и с мъка се удържа на крака.

За негово смайване никой не се опита да попречи на нахлуването му.

Пристанът бързо се отдалечаваше, дърветата се сключиха като тунел над канала. Сега агентът можеше да смята, че е в безопасност. На търсачите на Кореана щеше да им се наложи да изследват двата бряга, а шлепът плуваше бързо. Ако в края на пътя не го очакваха неприятни изненади, той беше спасен.

Но усещането за щастие и свобода продължи само миг.

Низа! И всички останали, естествено, но на първо място — Низа! „Не бъди идиот — каза си, — те и преди нямаха шансове, какво се е променило?“

Ако сега скочеше от шлепа, не се знаеше кога ще се появи следващият. Утре? След седмица? Дълго преди това кожата му ще украсява апартамента на Кореана.

Но съществуваше и Низа. Не беше ясно как ще постъпи господарката с избягалите роби, но явно не можеше да се очаква да прояви милост. Руиз си представи как малкият отряд излиза на пристана, надявайки се да се срещне с предводителя си. Какво ли ще си помислят? Фломел сигурно веднага ще се досети какво е станало. Старшият фокусник би постъпил по същия начин, ако попаднеше в подобна ситуация.

Агентът въздъхна тежко и се приготви за скок. Между дърветата се показа пролука и той полетя във въздуха. В този момент императивът в мозъка му изскимтя в знак на протест.

От изненада и болка Руиз едва не падна в канала, но все пак достигна брега и се изтърколи по земята. Императивът не можеше да го убие като леталната мрежа, но причиняваше страхотна болка. Тя показваше, че агентът на Лигата се отклонява от възложената му мисия.

Стиснал здраво зъби, за да не изстене, Руиз се тресеше от болка докато императивът най-накрая се успокои. Когато екзекуцията приключи, той със страхотно усилие успя да седне. „Никога повече“ — обеща си. Никога нямаше да позволи да се ровят в мозъка му и да имплантират вътре чужди данни.

Най-накрая Руиз дойде на себе си, изправи се и закрачи в обратна посока.

Четиримата се бяха събрали нагъсто при пристана и плахо се озъртаха. Агентът спря зад най-близките храсти и няколко минути наблюдава бегълците. Върху широкото лице на Долмаеро бяха изписани объркване и безпокойство. Молнех напрегнато оглеждаше околността. Фломел се усмихваше злорадо. Низа стоеше малко встрани, отчаяно опитвайки се да демонстрира, че е уверена и спокойна, каквато всъщност изобщо не беше.

„Момичето се е застъпило за мен“ — топло помисли Руиз и излезе от укритието.

— Здрасти — изрече той небрежно.

Приятно му беше да види как лицето на Фломел разочаровано се изопна, но истинската му награда бе усмивката, засияла в очите на младата жена.

— Бяхме започнали да се безпокоим за теб — каза Долмаеро, усмихвайки се неуверено.

Молнех се ухили, но върху слабото му лице усмивката изглеждаше странна и налудничава.

— Естествено, естествено. Но това, което ни безпокоеше още повече, беше какво ще стане със собствените ни кожи.

Руиз се разсмя:

— Глупости. На смелчаци като вас не им приляга да се вълнуват за подобни дреболии.

Низа го прегърна.

— А аз не се вълнувах — каза тя на висок глас и с предизвикателен тон.

— Нима е възможно да сте толкова доверчива, благородна лейди? — отвърна предводителят с толкова странен тон, че девойката смаяно го погледна в очите.

— Е, добре, благодаря за топлото посрещане. А сега — на работа. Това нещо може да се окаже много полезно — продължи той, сочейки към изкуственото речно корито.

— Това пък какво е? — учудено попита Молнех. На Фараон водата беше прекалено голяма ценност, за да я оставя някой ей така — под открито небе и без никой да я пази.

— Канал — поясни Руиз, използвайки пангалактическата дума. — Воден път. По него плават едни неща, наречени шлепове. Те се придвижват с помощта на мотори или на други плавателни съдове.

Долмаеро беше объркан:

— Защо е необходимо толкова сложно нещо, нали тук всички умеят да летят по въздуха?

— Така е. Но да се пътешества по вода е по-весело и по-приятно. А и по-безопасно. Например, ако пътувахме с шлеп, нямаше да се ударим в скалата — отбеляза Руиз.

— И това е вярно — съгласи се старейшината.

— А как да извикаме това плаващо нещо? — попита Фломел.

— Тук е и недостатъкът на плана ми. Никак. Просто ще се надяваме, че някой от тях ще се появи преди Кореана да ни догони — усмихна се мрачно агентът.

Главният фокусник презрително изфуча, а всички останали, освен Низа, добиха доста отчаян вид. Момичето очевидно беше свикнало прекалено да се надява на късмета на предводителя.

— Е, не всичко е толкова лошо — опита се да ободри Руиз спътниците си. — Един шлеп премина оттук съвсем скоро. Аз малко се повозих на него — исках да проверя възможен ли е такъв вариант.

— Значи ето къде си бил! — старейшината погледна предводителя с ирония и Руиз осъзна, че този фараонец го познава значително по-добре от Низа.

— Да. Шлеповете се движат бързо, но ще успеем да скочим на тях. Разбира се, ако палубите им не се охраняват.

— А какво ще правим сега? Може би ще похапнем? Вече е време — весело предложи Молнех.

— Защо пък не?

Бегълците се настаниха на стъпалата на пристана и с наслада се заеха с остатъците от припасите от кораба на Кореана. Руиз отново се опита поне за известно време да изхвърли от главата си мисълта за предстоящите неприятности, но не му се отдаде. Едва ли по канала щеше да мине още един товарен плавателен съд преди Кореана да ги догони. На него страшно му се искаше да се наслади на последните спокойни мигове. Слънцето ласкаво огряваше гърба му, а притиснала бедрото си към неговото, до него седеше Низа. Възможно бе преследвачите да се появят чак утре, и в такъв случай имаше шанс да прекара още една нощ в прегръдките на възлюбената си. Е, това не бе най-лошият вариант за последната нощ в живота.

Не! Не бива да се предава и предварително да се примирява с поражението! И прехваленото му спокойствие няма да му помогне тук. Някое спокойно, разумно същество вече отдавна щеше да е загинало в подобна ситуация.

Ако все пак организира засада на пристана и се възползва от отломомета? Останалите можеха да се скрият в храстите, като преди това завържат Фломел на един от пилоните, като жертвено животно. Тогава Кореана би си помислила, че илюзионистът се е оказал в тежест и пленниците са избягали, оставяйки го тук. Тя със сигурност ще пожелае да разпита фокусника… Кой знае, може би жената ще се реши да излезе от кораба и ще се появи шанс да бъде простреляна. Руиз хвърли поглед към гравираните порти. За да използва търсачи, въздушният съд трябва да се движи близо до земята. Добре би било да се скрие на горната летва на портата, в гънките на крилото на някое от гранитните влечуги.

Може това и да не бе най-блестящият план, но при всички случаи беше за предпочитане пред тъпото смирение, с което Руиз беше започнал да приема случващото се.

Предводителят приключи с храненето и облегна гръб на топлия камък. Да допуснем, че се появи още един шлеп. Как да прехвърли всички на борда? Плавателните съдове се придвижваха с прилична скорост. Самият той се намираше в добра физическа форма и можеше да тича известно време по брега, а после да скочи. Но за останалите агентът не беше сигурен. А щеше да им се наложи да скачат. Този, който не успее да го направи, ще си остане тук. Фломел със сигурност щеше да се стреми към това. Което можеше да създаде сериозни проблеми.

Фараонците най-накрая се нахраниха и сега мълчаливо седяха от другата страна на пристана, безцелно разглеждайки околността.

Руиз се изправи.

— Да тръгваме — решително каза той. — Трябва да обсъдим плановете ми.

Останалите послушно скочиха. Долмаеро с рязко движение вдигна на крака Фломел. Сега фокусникът хвърляше към старейшината на гилдия не по-малко яростни погледи, отколкото към Руиз.

— Да отидем при канала — нареди агентът.

На брега Руиз се зае с обясненията:

— Имаме значително по-сложна задача, отколкото изглежда на пръв поглед. Шлеповете плуват доста бързо, така че всеки ще има само една възможност. Да се надяваме, че на борда няма да има автоматично оръжие или охрана. Освен това не знаем от коя посока ще се появи шлепът. Добре ще е, ако е от север. Но в такъв случай той ще се движи по далечната част на канала.

— Тогава как ще се доберем до него? — попита Долмаеро.

— Добър въпрос. Имам план, може и да сработи.

Руиз огледа дърветата от северната страна на поляната, избра надвиснал над водата дебел клон и стреля в него. Въртящите се парчета желязо го пречупиха и клонът падна в канала, където моментално се разпадна на прах.

Молнех боязливо отстъпи от ръба.

— А аз се надявах да се изкъпя — криво се усмихна той.

Руиз се усмихна и сви рамене:

— Не те съветвам.

Предводителят се обърна към главния фокусник:

— Длъжен съм да те предупредя, маестро Фломел. Ако се опиташ да попречиш, ще стрелям в теб с това оръжие. Естествено, ако Кореана те хване, ще е справедливо възмездие. Но аз не мога да допусна да й разкажеш за нашите планове.

Фломел с труд преглътна, а очите му се разшириха.

— Разбирам — тихо отвърна той.

В този момент илюзионистът приличаше на напълно разумен човек.

Руиз продължи обясненията си:

— Ако видим шлеп, идващ от север, ще се опитам да поваля дървото по такъв начин, че да надвисне над отсамната ивица от канала. После всичките трябва да успеем да прескочим оттатък, преди корабът да се приближи. След това трябва да се наредим равномерно по брега. Аз ще скоча първи и ще помагам на останалите — ще ги хващам от другата страна. Втора — Низа, след нея — Долмаеро и Фломел. Молнех ще е последен. Ще трябва да тичате с всички сили в посока на движението на шлепа, докато се изравните с него. После правите още няколко крачки и скачате. Ако имаме късмет, никой няма да си строши врата при скока.

— Отново тази дума „късмет“ — усмихна се Долмаеро.

— Страхувам се, че е така — сериозно отвърна Руиз.

Бегълците се разположиха в сянката на портала. Долмаеро и Молнех се постараха да избръснат неприлично обраслите си — според разбиранията на фараонците — глави, използвайки кинжала на старейшината. Единият старателно изпълняваше задълженията на бръснар, а другият болезнено се мръщеше заради недостатъчно наточеното острие.

Малко по-късно те неохотно се съгласиха да обръснат Фломел. На Руиз му се стори, че върху простодушното лице на старейшината се мярна злорадо изражение, когато фокусникът направи болезнена гримаса.

В края на краищата татуировките заблестяха върху гладко избръснатите черепи, както се полагаше.

Предводителят вече отдавна беше престанал да се представя за кореняк-фараонец, търгуващ със змийско масло, така че нямаше намерение да се подлага на служещия за бръснач тъп кинжал.

Сега тишината на поляната се нарушаваше само от тихи плясъци и потропвания. Молнех и Фломел тренираха с пръчки и камъчета, за да не изгубят ловкостта на пръстите си. Руиз си помисли, че едва ли щеше да им се наложи отново да практикуват изящното си изкуство, дори и да им се отдадеше да се измъкнат от Суук, но подобна преданост към любимата професия внушаваше уважение.

След известно време и тези звуци престанаха. Внезапно Руиз дочу пляскане на падаща вода. Той обърна глава. Изглежда шумът долиташе от северния край на полянката, където тясна пътечка водеше към гората.

— Чакай тук — нареди той на Низа. — Повикай ме, ако видиш или чуеш нещо необичайно, и най-вече гледай да не изпуснем шлепа.

Руиз тръгна бавно по пътечката. На по-малко от петдесет метра от полянката попадна на фонтан. Той хвърляше малка струя прохладна вода върху бронзова скулптура, изобразяваща някакво пасящо животно. Изящната глава на съществото напомняше главата на елен от Старата Земя, но това животно имаше шест дълги стройни крака. Фонтанът пълнеше малко чисто езерце, обкръжено от ниска бариера от розов гранит. Излишъците от водата преливаха през бариерата и се отичаха в канал.

Руиз поседя няколко минути на края на басейна, потопил ръка във водата и отпуснат в приятна забрава. После се върна при спътниците си и им разказа за откритието си.

— Искаш ли да се изкъпеш? — предложи той на момичето. — Обаче ако се появи шлеп, ще трябва незабавно да изскочиш от водата, дори и да се наложи да се метнеш гола на борда.

Низа радостно се засмя:

— О, да, ще изскоча веднага. Толкова ще е приятно отново да стана чиста!

— Добре. Благородната дама ще се изкъпе първа, после — всички останали.

Тя започна да се разсъблича още в движение, предавайки дрехите си на Руиз, а после се затича към басейна, гола и прекрасна. Девойката с наслада се потопи в чистата вода на езерцето.

— Колко е хубаво! Бях се вмирисала на казармите, Аям и екстрактите, с които ме наливаха знахарите!

Тя загреба шепа сребрист пясък от дъното на басейна и започна яростно да се търка.

Руиз се наслаждаваше няколко минути на прекрасното зрелище, а Низа изобщо не възразяваше. Напротив, движенията й отново придобиха онази кокетна отпадналост, накарала Руиз да изгуби ума си по време на къпането в робските казарми в деня, в който те станаха любовници. Обаче сега, въпреки че тялото й продължаваше да възхищава мъжа, той не можеше да се отърси от грижите и да отговори с необходимия жар.

След малко Руиз застана на колене до мястото, където водата преливаше през ръба, и се постара да изпере дрехите й.

Низа се усмихна, сякаш той е направил нещо забавно и оригинално:

— Благодаря, Руиз.

Той сви рамене:

— Няма за какво. Може би ти ще направиш за мен същото, докато аз се къпя.

За секунда тя го погледна така, сякаш е приела думите му за обида. Ноздрите й се издуха, момичето явно възнамеряваше да възрази остро. Но после забеляза усмивката му и се усмихна в отговор.

— А защо не? Нали трябва да имам някаква работа в новия свят, щом като вече не съм принцеса. Може пък да стана перачка.

— Ще бъдеш най-красивата перачка на Суук.

— Мислиш ли? Но ти, кой знае защо, не се присъедини към мен.

— Бих искал, но шлепът може да се появи в най-неподходящия момент. Страхувам се, че ако се наложи да избирам между шанса за спасение и удоволствието, няма да знам какво да предпочета.

Девойката изохка провлечено в знак на разочарование, но очите й сияеха:

— Поне в сравнение с предишната нощ определено изглеждам по-добре.

— Ти и тогава беше достатъчно красива за мен — ласкаво отговори мъжът.

Когато Низа най-накрая се измъкна от басейна, Руиз скочи във водата и бързо се зае да отмива мръсотията. Забеляза с периферното си зрение, че момичето непохватно се опитва да изплакне дрехите му. При приключването на прането те не изглеждаха много по-чисти, отколкото в началото, но агентът все пак благодари тържествено на начинаещата перачка.

Любовниците се разделиха неохотно с чудесното място и фараонците се втурнаха към фонтана. Руиз ги предупреди да не се бавят и ги остави да се плискат, грейнали от удоволствие.

Предводителят прекара остатъка от деня на брега, надявайки се да се появи шлеп. Низа, както и по-рано, когато в разкошните апартаменти на Кореана двамата заедно очакваха каква ще бъде съдбата им, го развличаше с разкази за живота на Фараон. Обаче, ако по-рано девойката възторжено описваше богатствата на бащиния си дворец, то сега, под влияние на преживяното, възгледите й за миналото се бяха променили. Колко мизерни изглеждаха разкошните палати на владетеля на Фараон! Появило се бе усещането, че момичето гледа в обърнат телескоп, намаляващ и принизяващ онова, което по-рано й се бе струвало върха на съвършенството. И все пак… сега, когато Низа бе разбрала, че отминалите времена никога няма да се върнат, тя тъгуваше за тях значително повече, отколкото по-рано, когато бе възприемала удобствата на бита като нещо нормално.

Свечеряваше се, надеждите да се появи шлеп намаляваха, а безпокойството на Руиз растеше. Налагаше се да се подготвя за най-лошото. Ако Кореана не си бе губила времето, можеше да се очаква, че ще се появи в близкия час.

Агентът извика останалите членове на малкия отряд.

— Чуйте ме, има вероятност бившата ни господарка да се появи още преди залез слънце. Ако това не се случи, до сутринта ще сме в безопасност. Както си спомняте, шардите не разрешават през нощта да се движат превозни средства, развиващи висока скорост — поясни предводителят. — Но ако тя се появи, трябва да сме подготвени. Аз ще се скрия върху портала. Оттам ще ми е по-лесно да стрелям. Вие трябва сами да се погрижите за собствената си безопасност. Съветвам ви да се скриете в гората.

Той изпрати Долмаеро и Фломел на южния край на полянката.

— Гледайте и слушайте. Ако чуете нещо необичайно, дайте знак. Долмаеро, ако Фломел се опита да пречи, бутни го в канала.

Агентът прегърна Низа и за секунда я притисна към себе си:

— Вие с Молнех ще отидете в северния край.

Девойката го погледна така, сякаш искаше завинаги да запечати в паметта си скъпия образ, после мълчаливо се обърна и се запъти към посоченото място.

Оставаше само предводителят да заеме поста си. Гранитът се оказа доста хлъзгав, но линиите на барелефа бяха толкова дълбоки, че на места успяваше дори да сложи крака си вътре. Руиз внимателно се изкачи и легна между тялото на каменното влечуго и крилото му. Имаше доста добра видимост, така че се надяваше да забележи навреме въздушния кораб. След като се настани възможно най-удобно, Руиз се постара да се отърси от страничните мисли и да се съсредоточи само върху удоволствието, с което ще довърши жестоката жена, причинила на пленниците толкова много зло.