Императорът на света

Глава 9

Накрая въведоха малкия отряд в огромна зала. На кръгла сцена, седнали в удобни левиткресла, чакаха шест необичайно красиви мъже и жени. Концентрични редове от седалки, разположени като в амфитеатър, чезнеха в тъмнината зад сцената. Само първият ред беше зает от останалите пътешественици, пристигнали с последния керван от кораби. Изчакаха Руиз и групата му да заемат местата си. Хермете, днес в женски облик, започна речта си:

— Поздравявам ви, търсещи — погледът й се спря за миг на всеки от кандидатите. — Днес ще научим кои са способни да служат на „Дълбоко сърце“. Вечността е безкрайна във времето, но не и в пространството. Ще подберем най-достойните, останалите ще трябва да се разделят със свободата си, за да възстановят разходите. Всеки от вас ще внесе според възможностите си своя дял в най-грандиозния експеримент в историята на човечеството.

„Слаба утеха за онези, които няма да бъдат избрани“ — помисли Руиз.

— Стига толкова разговори, да започваме.

По неин сигнал от коридора влезе робот, бутащ пред себе си носилка със свит в нея генш. Руиз досега не се беше сблъсквал с толкова жалък и болнав представител на тази раса. Сензорните му кичурчета бяха изсъхнали и се ронеха, очните му петна бяха застинали в странна конфигурация върху черепа. Безформеното сбръчкано тяло напомняше хартиен пакет, пълен с гниещ боклук. Свързано беше с носилката чрез система от тръбички и кабели, на поставката отдолу жужаха мотори и щракаха механизми. Отзад се тътреха два робота, въоръжени с меки манипулатори и ловджийски примки.

— Какво е това същество? — с погнуса попита Низа.

— Нали си спомняш, че ти разказах за геншите? Това е един от тях, макар и не най-здравият.

— Значи те искат да ни откраднат мозъците? — уплаши се Долмаеро.

— Не мисля — отвърна Руиз. — Едва ли това жалко същество е способно да свърши такава тежка работа.

Тримата скитници от съседния шлеп седяха до Фломел. Младокът се вторачи злобно в предводителя:

— Млъкни! — изсъска той. — Недей да бърбориш в този свещен миг!

Агентът го погледна спокойно:

— Несъмнено си абсолютно прав. Приеми извиненията ми.

На физиономията на младежа се изписа гримаса на самодоволство.

Геншът спря пред първия търсещ, облечен в безформена роба, и докосна с пипала челото на кандидата. Той потрепна конвулсивно и застина.

Съдиите на сцената разговаряха шепнешком, вперили погледи в специалното табло и клатеха глави.

След минута Хемерте отново се обади:

— Много съжалявам, тялото ви е безупречно, но интелектът ви е повърхностен и недостатъчно гъвкав. Вие сте самолюбив, но не сте способен да служите предано на никакви идеи.

Подчинявайки се на жеста й, роботът-охранител изведе първия кандидат.

Изпитанието продължи. Само двама от шестимата облечени в бяло хора бяха сметнати за достойни. Останалите не казаха нито дума, докато ги извеждаха от залата, което говореше за тяхното мъжество и самообладание.

Геншът се приближи до облечената в дрипи закръглена девойка. Тя се обърна към чудовището и лицето й изглеждаше толкова невинно, че дори Руиз се слиса.

Този път съдиите се съвещаваха доста дълго. Ето че Хермете отново пристъпи напред.

— Честна дума, страшно съжаляваме. Не ни беше лесно да вземем това решение. Тялото ти не е съвършено, но проблемът не е в това — тялото лесно може да се смени. Ти си умна, природно интелигентна, в теб бушуват силни страсти и желание да се промениш. Но ти никога не си се чувствала прекрасна и поради тази причина не си се научила да приемаш знаците за внимание.

Роботите-охранители тръгнаха към девойката, но Хемерте още не беше свършила.

— На всички нас ни е много мъчно да пращаме на пазара за роби толкова многообещаващ материал. Затова решихме да поработим над твоята външност. Ще се върнеш у дома красавица. Когато решиш, че си научила всичко необходимо, ела пак. Естествено, ако искаш.

Момичето за секунда стисна ръката на стареца с лисичата физиономия, а после тръгна към изхода, усмихвайки се през сълзи.

Когато дойде ред на стареца, съдиите не изгубиха много време за обсъждане.

— Ти си един от нас — усмихна се Хемерте.

Със същата бързина се справиха и с младежа.

— Ти си животно, на което са недостъпни висшите радости. Направо съм смаяна от наглостта, с която си се осмелил да се явиш тук.

Челюстта на младока увисна, за миг той изпадна в шоково състояние. После се опита да се изтръгне от подобните на менгеме железни пръсти на механичните прислужници.

— Но нали приехте стареца! — пищеше той. — Това изсъхнало насекомо, което не помни за какво живее! Та той сигурно от сто години не става за нищо!

Прекрасното лице на Хемерте се изкриви в презрителна гримаса.

— Нима си въобразяваш, че способността да обичаш зависи от възрастта? Тялото винаги може да се обнови. Докато с твоята тъпота нищо не може да се направи.

Роботите извлякоха протестиращия неудачник.

Съдиите се справиха доста бързо и с младата двойка.

— Вие сте прекалено млади и още не сте се сблъсквали с истинските мъчения, неизбежни в любовта — меко каза Хемерте. — Но ако някога ви се удаде да се измъкнете от оковите на робството, върнете се. Възможно е именно този горчив опит да ви помогне да намерите своето място в нашите редици.

„Държат се мъжествено — помисли Руиз. — И изглежда се отнесоха доста сериозно към получения съвет. Те наистина са още деца.“

Геншът докосна Фломел. Фокусникът отскочи, после безволево се строполи на пода, когато зловещото същество докосна нервната му система.

Върху лицата на съдиите се четеше явна погнуса, която те грижливо се опитваха да потиснат.

Хемерте поклати глава, нежелаейки да се впуска в обяснения.

— Не — късо каза тя. — Обаче няма да те изпратим на пазара за роби веднага. Обстоятелствата, които доведоха вашата група при нас, са прекалено необичайни. Ти не се стремиш към вечността доброволно.

Геншът премина към Молнех.

Домакинята отново поклати глава, но този път се усмихваше достатъчно добродушно.

— Страстите ти са силни, но се отличават от нашите. Ако братството ни се наричаше не „Дълбоко сърце“, а „Дълбок стомах“, ти можеше да станеш наш предводител.

За изненада на Руиз съдиите обсъждаха дълго кандидатурата на Долмаеро. Но и в този случай жената тъжно поклати глава:

— Някога си бил прекрасен юноша и би могъл да станеш такъв отново. Духът ти е силен, а умът — гъвкав. Но верността ти принадлежи на други и ти няма да можеш да се откажеш от поетите задължения.

Низа уплашено се притисна към любимия си, когато отвратителните пипалца се протегнаха към нея.

— Не бой се, става бързо и не боли — ободряващо се усмихна Руиз.

Съдиите се скупчиха около екрана, като се усмихваха и разговаряха шепнешком.

— Тук не може да има съмнение — решително изрече Хемерте. — Тя просто е създадена за вечността. Културната й матрица е смайващо чужда. При това момичето притежава дълбочина на чувствата, която е достъпна само на хората, преживели смъртта. Превъзходно. Тя е наша.

В душата на Руиз се появи безумна смесица от облекчение и отчаяние. Това беше далеч не най-лошата участ за девойката от малката дива планета. Доста по-добре е да усъвършенства изкуството на любовта в „Дълбоко сърце“, отколкото да умира многократно, изпълнявайки ролята на феникс, или да гние в тъмниците на Морекупчина. По-добре, отколкото да стои изложена на подиум на пазара за роби, а после да се озове в треторазреден бордей.

Но Низа никога вече нямаше да му принадлежи. А пък и тя е прекалено умна и талантлива, за да прекара целия си останал живот в леглото. Освен това, нима животът в „Дълбоко сърце“ не е разновидност на робството? Удоволствието не може да продължава вечно, рано или късно идва пустотата.

Геншът се насочи към предводителя на малкия отряд. Руиз почувства лека студенина, когато пипалцата проникнаха в мозъка му, а после всичко изчезна.

Пробуждането беше мъчително. Той сякаш се измъкваше от някаква тъмна лепкава субстанция.

Агентът установи, че се намира в стаята си, а Хемерте го наблюдава с изражение на дълбока загриженост върху прекрасното си лице.

— Не ми каза, че имаш нещо общо с Лигата.

Руиз се закашля, опитвайки се да спечели време.

— Наемник съм. Работя по договор.

Той се изплаши от немощния си глас.

— Във всеки случай едва не те погубихме. Старият генш засегна императива, той активира леталната мрежа. Провървя ти, че тя се стабилизира, без да успее да те взриви отвътре. Нима не знаеше, че може да се случи такова нещо?

Агентът отново се закашля.

— Мрежата отслабва и се заличава.

Тя явно не разбра какво има предвид той, но реши да се съсредоточи върху основната тема на разговора.

— Е, както и да е, нуждаем се от теб. А също и от жената.

— Интересно за какво съм ви аз?

— Нима не знаеш? — Хемерте го изгледа доста странно. — Изобщо способен ли си да си направиш трезва самооценка? Ти си загадъчен човек, Руиз Ау. Тук, в „Дълбоко сърце“ нямаме такива като теб. Ти си развратник и спартанец едновременно. С еднаква лекота любиш и убиваш. Някои от нас просто се изплашиха. Предложиха да те убием докато си в безсъзнание. Но други искат да научат много неща от теб. Присъедини се към нас и никога няма да останеш сам.

— Не — късо отвърна Руиз.

— Не? Но алтернативата е робството.

— Вече съм бил роб. Това е временно положение.

— Не можем да те принудим — каза развълнувано жената. — Ако опитаме, ще се превърнеш в раков тумор, който разяжда братството ни отвътре. Но какво ще кажеш да сключим сделка?

— Имам работа, която съм длъжен да завърша.

— Императивът? Ще се справим с него. Геншът е прекалено слаб, за да се пребори с леталната мрежа, но е по силите му да изтрие императива от паметта ти. А мрежата скоро ще се разруши сама.

— Работата не е само в това.

Внезапно го връхлетя вълна от тъмен ужас. Да остане завинаги тук, без да има нищо в замяна, освен безкрайно повтарящо се удоволствие, безлично сексуално сливане, навеки да остане в гробницата на живата плът… Невъзможно!

— Имам и други задължения.

— Какви? Жената така или иначе ще остане тук. Отначало вероятно ще се опита да протестира, но скоро ще се примири и ще стане една от нас. Преживените години и изпитанията си вземат своето. Няма да ти е лесно. Но с момичето нещата стоят по друг начин. Изучихме внимателно характера й, лесно ще се поддаде на обработка.

— Не съм сигурен.

— Няма значение. Тя остава. Но и ти си ни необходим. Кажи защо се съпротивяваш толкова отчаяно? Мнозина рискуват свободата си, но все пак идват с надеждата да издържат изпитанието, а ти се отказваш без колебание. Защо?

Руиз седна в леглото, усещайки, че силите му постепенно се възвръщат.

— Да се занимаваш постоянно с едно и също нещо е прекалено досадна перспектива.

— Ооо, не си разбрал! Нима мислиш, че прекарваме цялото си време в леглото? За огромно съжаление нито едно човешко същество просто не е способно да издържи на такъв живот. Разполагаме с всички стандартни средства за развлечение: видео, емотека, психеделика. Всеки си има свое хоби. Аз например развъждам риби-огнеперки и се увличам от изработването на порцеланови изделия. Наистина, отделните ми тела притежават различни способности, затова качеството на произведенията ми е различно.

— Разбира се, всичко това е много привлекателно — с ирония рече Руиз. — И все пак ми се струва, че ще изгубя доста неща.

— Съвсем не. Изобщо не можеш да си представиш колко разнообразна може да бъде насладата.

Тя се вторачи в пространството, а в очите й се появи фанатичен блясък.

— Смяташ, че достигаме само примитивна и груба наслада, съвкупявайки се с почти непознати хора? Но вярата ни е нещо повече. Знам как ни наричат непосветените — „шибалници“, нали? Моля те, повярвай ми — колкото повече тела сменяме, толкова по-силни стават чувствата ни. Всяко тяло прибавя нещо ново към жизнения ни опит. Ти, бидейки мъж, проникваш в тялото на любимата си, а после ставаш жена и вече проникват в твоята плът. Отново и отново се извършва единение с други същества, докато не изпиташ чувствата, към които се стремим: всепоглъщащо единство със света, велика неповторима вселенска любов!

Руиз неволно се трогна от силата и искреността на чувствата й.

Обаче внезапно настроението на Хемерте се смени. Тя агресивно показа прекрасните си зъби и рязко заговори:

— Ще те накараме да съжаляваш за отказа си. На долното ниво има арена за гладиаторски битки. Там също ще живееш вечно, но ще ти се налага ежедневно да убиваш и самият ти да умираш. Нима не е по-добре да обичаш и да бъдеш обичан?

Руиз премълча.

— А какво ще стане, ако се опитаме да се възползваме от привързаността ти към твоите спътници? Приятелите ти ще водят жалкото съществуване на роби. Но ако промениш решението си, ще ги пуснем.

Агентът сви рамене:

— Ще ги пуснете? Тук, в Морекупчина? Интересно колко дълго преселниците от една дива планета ще успеят да запазят свободата си, пък и живота си?

Жената с усилие запази самообладание.

— Извинявай. Гневът е лош съветник. Ние сме цивилизовани хора и никога не сме се поддавали на дребнава отмъстителност. И все пак пазарът за роби е отворен за всеки, а най-голяма сума за теб безспорно ще предложат собствениците на гладиаторската арена.

Руиз не знаеше какво да прави. Дори да допуснеше, че ще успее да избяга, шансовете му да оцелее и да се добере до дома бяха нищожно малки. И все пак перспективата да остане завинаги в сексуалния ад не му се струваше особено привлекателна. Освен това в „Дълбоко сърце“ той би се лишил завинаги от изумителната близост, която бе възникнала между него и Низа. Може би веднъж на хиляда години сляпата случайност би ги събрала в едно легло. Но едва ли дотогава биха запазили настоящата си плът.

Той отново се опита да убеди неумолимата си домакиня:

— На някои хора им се е налагало да посетят много светове и да крачат по паважа на хиляди градове. Други са се родили в къщите, в които е протекъл животът на бащите и дядовците им. Нима не си забелязала разликата? Да, първите притежават по-гъвкаво съзнание, жизненият им опит е значително по-обширен. Но и животът на хората от втория тип си има своите предимства. Заобикалящите ги същества и предмети придобиват значение, което пътешественикът не е способен да проумее. В спокойна ситуация можеш да опознаеш себе си много по-дълбоко. Разбираш ли за какво говоря?

Тя се усмихна:

— Интересна аналогия. Струва ми се, че се досещам откъде са ти хрумнали подобни мисли. Но нали не винаги е възможно човек да се задържи на едно място, например във ферма или чифлик? И едва ли точно ти си човекът, който може да се нарече домошар. Колко непознати и странни светове си посетил? Макар че донякъде мога да се съглася с теб — не са много онези, които са привързани толкова силно към тялото си. И това е една от причините, заради които толкова искаме да те задържим при нас. Наистина искаме да разширим познанията си за живота. Но във всеки случай ми е приятно да чуя, че възраженията ти не са основани на сляп страх.

Хрумна му неочаквана идея. Той усети студена погнуса, но я потисна с усилие на волята си и бързо прехвърли в ума си всичките възможни последствия.

— Може пък и да успеем да се договорим?

Жената го прегърна нежно и ласкаво се усмихна.

— Надявам се. Какво предлагаш?

Руиз леко се отдръпна от притисналото се към него тяло, но Хемерте изглежда не обърна внимание на това.

— Преди да формулирам предложението си, трябва да поговоря с Низа. Може ли да се уреди?

В очите на жената се появи напрегнато изражение.

— Така или иначе няма да успееш да избягаш. Знаем на какво си способен, така че сме взели всички необходими предпазни мерки.

Той поклати глава:

— Не съм си и помислял за това.

— И няма да можете да останете насаме. Постоянно ще ви наблюдаваме.

— Разбирам.

Вратата на стаята му се отвори, един от роботите пусна Низа вътре и веднага излезе. Момичето се хвърли в прегръдките на Руиз.

— Помислих, че си умрял — прошепна тя, притискайки се с цялото тяло към любимия си. — Когато онова чудовище те докосна, ти отскочи, а лицето ти стана чуждо и странно. Звярът падна от носилката и запищя. Когато онези хора те отнасяха, ми се стори, че не дишаш.

Руиз нежно галеше тъмните коси на любимата си, забравил, че двамата са под наблюдение.

— С мен всичко е наред. А ти как си?

— Също добре. Те се държаха прекрасно с мен. Естествено, стаята не е толкова разкошна като при Кореана, но не се оплаквам — усмихна се Низа. Мъжът я поведе към кревата.

— Сядай. Имам план, но искам да чуя твоето мнение.

Момичето явно не можеше да проумее, че е възможно Руиз да се нуждае от неин съвет.

— Героите не бива да питат принцесите как да постъпят.

— Това не е приказка за таласъми, Низа. За съжаление реалността е много по-сурова. Кажи ми, домакините ни обясниха ли ти какъв живот ще ти се наложи да водиш тук?

— Да — девойката смутено сведе поглед.

— Искаш ли да останеш? — Руиз с всички сили се стараеше да говори спокойно, но гласът му потрепери предателски. Какво щеше да прави, ако тя беше съгласна?

Низа наведе глава и погледна любимия си изпод вежди:

— Чуй ме, Руиз. На Фараон ми бяха достъпни всякакви плътски наслади. Специално си подбирах красиви и силни роби, за да ме развличат в нощите, когато не се предвиждаше нещо още по-пикантно.

Мъжът извърна поглед, усетил в сърцето си непозната досега тежест.

— Но — продължи Низа — всичко се промени. В онези времена с радост бих последвала Разделящите се. Но сега имам теб. Нали?

— Да — отвърна твърдо той с чувство на огромно облекчение.

— Обясниха ми всичко. Никой от нас няма да остане в предишния си облик. Душите ни ще отидат в други тела, в телата ни ще дойдат други души. Ще те загубя.

— Да, в известен смисъл. Но тук ще бъдеш в безопасност — Кореана никога няма да се добере до теб.

— Искаш да се замисля сериозно над предложението им?

Руиз кимна.

Низа се приближи до автоготвача и набра ловко на клавиатурата необходимия код. Пред нея се появиха две чаши бледожълто вино.

— Вземи — подаде тя едната от тях на Руиз.

Няколко минути тя мълчаливо отпиваше от виното, гледайки право пред себе си. После се обърна към любимия си и заговори предпазливо:

— Позволи ми да попитам, ако се измъкнем от Суук, ще ме вземеш ли на мястото, което смяташ за свой дом? Ще ми позволиш ли да бъда твоята приятелка?

Тя се владееше напълно, прекрасното й лице изглеждаше само леко напрегнато.

— Да — отвърна Руиз, усещайки порив на чиста, непомрачена радост.

— Тогава не искам да оставам тук.

На устните на момичето разцъфна необикновена, нежна усмивка.

— Нали разбираш, че Кореана все още може да ни настигне? Напълно вероятно е да срещнем и други опасности.

— Разбира се — с лек укор произнесе Низа. — Нима си мислиш, че чак дотолкова не съм наблюдателна? Ти просто привличаш трудностите и неприятностите. И все пак… щом все още си жив, значи притежаваш таланта да се измъкваш. Което също не е никак малко.

— Може би. Чуй какво измислих…

Низа мълчеше озадачено, докато Руиз се опитваше да й обясни хрумналата му идея. После леко потрепери.

— Това е толкова странно. Как мислиш, Руиз, можем ли да им се доверим? Ще изпълнят ли своята част от договора?

— Надявам се. Честно казано, вече им се доверих. Имай предвид, че нашите домакини ни наблюдават и сега.

— Ооо…

Следващите няколко минути преминаха в абсолютно мълчание. Мъжът и жената седяха, плътно притиснати един към друг.

— Забелязах нещо — обади се внезапно Низа. — Ти вече не ги наричаш шибалници.

Пред тях стоеше Хемерте.

— Вие, естествено, разбирате, че сме разглеждали подобен вариант. В известен смисъл това е предложение да купим нещо, което можем да получим безплатно.

— Не е точно така. Геншът би трябвало да ви е предупредил, че много области от паметта ми са блокирани. Ако просто копирате мозъка и клонирате тялото, ще се сблъскате със същия проблем, който съществува и сега. Трябва доброволно да се съглася да се присъединя към братството.

Хемерте въздъхна дълбоко:

— И така, вие разрешавате да снемем пълните ви личностни матрици и предоставяте необходимото количество клетки за клониране. Ти, Руиз, обещаваш да свалиш блокировката от най-потайните кътчета на мозъка си. Правилно ли съм разбрала предложението ви?

— Имай предвид — не мога да гарантирам, че дубликатът ми ще се отнесе по-положително към идеята за пребиваването тук, отколкото аз самият.

— Естествено. Но ако получим пълен достъп до твоето съзнание, предполагам, че ще успеем да се справим с този проблем. Кажи цената.

— Когато процедурата завърши, ще пуснете Низа, Долмаеро, Молнех и мен. Ще ни предоставите лодка и лично оръжие. Геншът ви ще махне от съзнанието ми императива. Ще получа справедлива цена за роба Фломел. Той е фокусник от Фараон. Сама знаеш, че това не е най-евтината стока. И накрая — приятелите ми трябва да научат пангалактическия търговски диалект по метода на информационното потапяне. Те говорят само фараонски. Ако с мен се случи нещо, те няма да имат никакъв шанс да оцелеят в Морекупчина.

Хемерте се засмя:

— Не се ли оценяваш прекалено високо, Руиз Ау? Всъщност благодаря и за това, че ни се доверяваш поне малко.

Агентът сви рамене; чувстваше се отвратително безпомощен.

— А какво друго ми остава? Страхувам се, че с възрастта възможностите ми значително са намалели.

Жената го потупа успокояващо по рамото.

— Не се разстройвай. Все още притежаваш здрави инстинкти. Съгласни сме с условията ти, няма да е проблем за нас да ги изпълним.

— Колко време ще мине до заселването на новите Руиз Ау и Низа в „Дълбоко сърце“? — попита агентът, постепенно отпускайки се.

Хемерте каза с голяма гордост:

— Разполагаме с най-добрата техника извън Дилвърмуун. Отглеждаме клетките в дисперсионен разтвор, а после използваме наноманипулатори, за да реконструираме тялото. Никакви примитивни ембрионални акселерации. Колко време ще ни е необходимо? Седмица, най-много десет дни. И още малко за присаждане на личността.

Сърцето на Руиз се сви от леденото предчувствие за опасност.

— Трябва да си тръгна възможно най-скоро!

Осветени от двойното слънце на Суук, четиримата пътешественици стояха на пристана. До него се поклащаше захранвана от електромагнитно поле ниска лодка с аеродинамична форма. Капакът от армирано стъкло, обикновено покриващ командния пулт, сега беше вдигнат.

Долмаеро се взираше смаяно в корабчето.

— Ей богу, Руиз, мислех си, че превземането на въздушния кораб на Кореана е пределът на възможностите ти, но сега… Как успя да отвоюваш свободата ни?

Предводителят смутено сви рамене.

— Просто продадох късче от самия себе си. И от Низа. Както и целия Фломел.

В таен джоб на новите му дрехи се спотайваше значителна сума в дилвърмуунска валута — хиляда и четиристотин иридиеви пластинки. На ръката му, отпред под рамото, беше прикрепен енергомет, задействащ се чрез имплантирани под кожата сензори. На колана му висеше отломомет, а във всеки от ботушите му бяха скрити миниатюрни, не по-големи от солница парализатори. Останалото оръжие — ножове, невронен приспивател, монолинова гарота — също бяха готови за използване.

— И каква част от вас двамата си продал? — озадачено попита старейшината на гилдия.

— Прекалено малка, за да може да се види — отвърна кратко Руиз.

Низа стисна успокояващо ръката му.

— Ааа… — Долмаеро леко потрепери. — Е, новият език, който ни купи, е забележително нещо. В главата ми сега идват напълно нови мисли.

— И в моята — обади се Молнех. — Според мен това не е особено приятно. Но вероятно си имал сериозни причини да постъпиш по този начин?

— А ако с мен се случи нещо? Какво ще правите, като дори не знаете езика? — с раздразнение се озъби предводителят.

Молнех се почеса по брадичката:

— Ние, тъпите селяни, в такъв сложен свят — без защитата на Руиз Ау? Страх ме е да си го представя!

— И още как! — съгласи се старейшината.

Руиз се усмихна:

— Време е да тръгваме.

Той решително стъпи върху палубата. Бързоходната лодка се разклати, по спокойната повърхност на лагуната пробягаха вълнички. Руиз подаде ръка на момичето:

— Ела тук. По-добре да тръгваме, докато Разделящите се не са размислили.

Долмаеро и Молнех се настаниха на задните седалки. Низа зае креслото до мястото на щурмана. Предводителят хвана една от ръчките и армираният капак покри лодката. Светнаха лампичките на командния пулт. Разнесе се равномерното бучене на моторите и лодката набра скорост, отдалечавайки се от пристаните. Подире й върху тъмната гладка повърхност на лагуната остана само пенлива сребриста следа.

Корабчето се насочи към криволичещия канал, водещ към централната част на града. Низа хвърли последен поглед към украсената с резба порта.

— Изпитвам странно чувство, Руиз. Помисли си само, нашите втори „аз“ ще останат завинаги в „Дълбоко сърце“. Съдено име да вършат неща, които дори аз не мога да си представя. Тревожно ми е някак. И все пак… ние в известен смисъл ще живеем вечно.

Агентът кимна разсеяно. Опитваше се напълно да се съсредоточи върху обмислянето на плановете за бягство от Суук, и да отхвърли проблемите, от които в момента се вълнуваше момичето. Той все още се чувстваше като разсъблечен, по-зле приспособен към живота, след като му се наложи да смъкне блокировката от определени участъци на паметта си. Изглежда някои неща в него бяха излезли от контрол. Отделни мисли не желаеха да остават в границите, веднъж завинаги отредени за тях преди много години. Собственият му разум за пръв път му се струваше непознат свят. Освен това беше изчезнала смазващата тежест на императива и тази празнина засега оставаше незапълнена.

Стараеше се да не мисли за клонингите, бавно развиващи се в резервоарите-инкубатори.

Низа се обади отново:

— Сега, струва ми се, разбирам какво чувстват селяните, принудени да продават децата си в робство или да ги обричат на гладна смърт.

В гласа на девойката звучеше такава тъга, че Руиз побърза да я притисне към себе си.

— Решението, което взехме, не беше лесно, но сега всичко е зад гърба ни. Кой знае, може би на двойниците ни им е съдено да живеят по-щастливо, отколкото ние самите.