Интимно

Пролог

Островът се нарича Ксалос. Намира се в Егейско море, на около седемдесет и пет мили източно от Атина и на още толкова западно от турския бряг — в групата на Цикладските острови. Има вулканичен произход и почти не става за земеделие. Неколкостотинте му жители си изкарват прехраната с риболов и с обработване на малобройните маслинени градини.

Преди две хиляди години островът изиграл важна, макар и донякъде съмнителна роля във Втората пелопонеска война, когато малка, но ожесточена група спартански моряци го използвала като база за нападението си срещу близкия атински гарнизон в Сифнос. Спартанците замаскирали военните си кораби като рибарски гемии и чакали в ксалоското пристанище близо два месеца, преди да атакуват изненадващо нищо неподозиращите атиняни и да ги унищожат. Това обаче била пирова победа, понеже около шест седмици след решителната битка по-голямата част от островното население, включително и спартанските нашественици, било пометено от холерна епидемия.

През следващите векове селото играло ролята на пионка във всички възможни войни — и граждански, и общи — които гърците и враговете им започвали. Непрестанно преминавало от едни ръце в други. Ала обитателите му, чиито родословни дървета достигат до епохата на Есхил и Тукидид, не се интересували много от метежните политически борби около тях и предпочитали да насочват вниманието си към приливите, отливите, бурите и непредсказуемия подводен живот на егейския петнист костур — основното им средство за препитание.

В днешно време посетителят на Ксалос, който се е нагледал до втръсване на красиви места из цялото земно кълбо, е поразен от факта, че островът не се слави с курортни хотели. Макар пристанището му да е живописно, гледката към другите егейски острови да е великолепна и залезите му да не отстъпват по нищо на останалите по света, в него не съществува никаква туристическа индустрия. Единственото място за отсядане е малкото хотелче в центъра на града, обитавано от търговски пътници и от време на време от някой установил се за по-дълго клиент — самотна вдовица или неженен мъж.

Туристите отминават това красиво кътче като безинтересно място, без развлечения, и насочват вниманието си другаде, като не си дават сметка, че за да се запази малкият Ксалос такъв, какъвто е, си има причина.

Всички недвижими имоти с потенциални възможности за хотели, ресторанти и жилищни блокове са откупени през последните години от един-единствен човек и се дават под наем на ниски цени на притежатели на магазини, рибари и селяни, живеещ и работещи тук. Същият този човек умишлено не допуска туристическата промишленост, която тъй бързо поглъща всеки втори остров с красива природа в този район, да завладее и Ксалос. И така, в новата версия на древните териториални войни малкото островче отново е защитено срещу нашественическите пълчища от доброжелателен, но своенравен владетел.

Местните жители рядко го срещат и много от тях дори не съзнават, че му дължат спокойния си живот. Той притежава неголяма, но луксозна къща на един склон с изглед към пристанището. Този много зает и невероятно богат мъж идва тук не повече от четири-пет пъти годишно, винаги сам, за да се скрие от многочислените си задължения и отговорности. В къщата няма телефон, а писмата му се събират в селската поща.

Понякога местните жители го виждат как ходи замислен из тесните улички или стои мълчаливо до някой парапет, отпуснал ръце и вторачил поглед в Егейско море. На пристана специален човек поддържа за него малка яхта, която рядко се ползва. Иначе сякаш собственикът не съществува.

В този юнски ден на 1981 година в къщата имаше хора. В голямата спалня, чиято великолепна гледка към Егейско море бе закрита от плътно дръпнати завеси, под меките завивки на обширното уютно легло лежаха съблечени мъж и жена, със сключени в прегръдката на любовта тела. Мъжът бе към четирийсетгодишен, но изглеждаше по-млад. Тялото му бе гъвкаво и красиво, със здрави и атлетични крайници. В този момент бедрата му обгръщаха жената — беше сведен над нея. Ръцете му я милваха, прихващаха я любовно през кръста и я притегляха.

Жената бе стройна и красива, с млечнобяла кожа и червеникаворуса коса, чиито къдрици се пилееха край възглавницата под главата й. Очите й бяха притворени от възбуда.

— О! — промълви тя, когато с плавен тласък той проникна още по-дълбоко в нея. — Колко те обичам!

Ръцете й го притискаха, дланите й се плъзгаха нагоре и надолу по гърба му. Краката й обвиха кръста му. Отвътре цялата пламтеше и тръпнеше при допира с коравината, сгушена в нея.

— Обичам те — повтори тя. — Обичам те…

Думите й сякаш го обезсилиха и той вече не бе в състояние да се сдържа. Всяко негово движение я възпламеняваше до мозъка на костите й. Тя занемя. Двамата потънаха в екстаз.

На нощната масичка, отдавна забравен от двамата, бе оставен вестник — „Интърнешънъл Хералд Трибюн“. На една от вътрешните страници над всички останали дописки изпъкваше заглавие: „Най-богатият мъж в Америка се жени“.

В материала под заглавието се говореше за дълга любов, за неотдавнашна трагедия, за някакво дете и за сложна поредица от събития, увенчаващи се с щастлив завършек. Историята бе привличала вниманието на жадния за сензации свят в продължение на месеци и все още будеше интерес.

Ала мъжът и жената в леглото бяха дошли тук, за да избягат от любопитството на публиката, чийто обект бяха станали. В момента за тях не съществуваше нищо друго, освен факта, че са заедно.

Жената почувства как движенията му се учестяват и в отговор на това дълбоко в слабините й се зароди сладка тръпка. В гърлото й нежно прозвуча тих мелодичен стон. Тя изви гръб, бяла и красива като лебед, и ръцете й пламенното привлякоха. Тя губеше дъх, почти неспособна да понесе собствената си наслада. После огромната вълна на удоволствието ги заля, тя усети как той я изпълва цялата и извика в екстаз, а той й отговори със сподавен стон.

После дълго лежа в обятията му. Дишането й ставаше все по-равномерно, огънят в тялото й постепенно отмираше и се превръщаше в сладка топлина и чувство за сигурност. Принадлежеше му изцяло.

Тя се усмихна и прошепна:

— Толкова те обичам! Имам чувството, че всичко това е нереално. Прекалено хубаво е, за да е вярно.

— Но е истина — отвърна той и я притисна към себе си. — Откакто се помня, съм се учил как да правя разлика между истинското и измамното. Сега си моя. Нищо вече не може да ни раздели.

Беше убеден в думите си. В тях се криеше силата на волята и разума му. Цял живот бе чакал тази жена. Никога нямаше да я изпусне.

Животът му бе изпълнен с бурни преживявания, дори с героизъм. Но преди да я срещне, никога не бе имал значение за него. Беше се влюбил в нея почти начаса. После я бе изгубил. Тази загуба бе разбила цялото му съществувание. Заради нея бе живял като привидение, като чужд на самия себе си.

После я намери отново. Невероятно, като по чудо. Тя дойде при него, в развалините на живота му, и събуди сърцето му от дълъг сън. Никога нямаше да позволи да му бъде отнета отново. Тя сякаш четеше мислите му, понеже каза:

— Прав си. Аз ти принадлежа.

И се изправи в голотата си. Той остана да лежи по гръб, за да й се любува. Бе толкова стройна и красива — като изваяна, неосъзнаваща колко е чувствена. Той си даваше сметка, че стига да поиска, тя може да омагьоса всеки мъж, да оплете сърцето му в тънки нишки и завинаги да го плени.

Ала сега беше негова и той знаеше всичко за нея. Тя го погледна и му се усмихна. Любовният пламък в очите й му се предаде. Той стана и отиде до нея.

Целуваха се дълго. После облякоха копринени халати — малък подарък от него за случая — и излязоха на терасата с изглед към пристанището.

Цял живот се бе учил да тълкува повърхността на нещата, силите и сцепленията, които властваха над нея. За мнозина той самият изглеждаше като властелин над този свят. Но в крайна сметка бе разбрал, че човек не може никога да намери себе си, когато се движи по повърхността. Човек може да натрупва несметни богатства, да притежава стотици жени, без да успее да проникне и на сантиметър под тази повърхност, без дори да отиде и на сантиметър по-близо до собственото си сърце.

Така богатството му го правеше още по-беден, а могъществото му го караше да се чувства още по-безпомощен, докато не я срещна отново. Сега вече можеше да диша спокойно, можеше да започне да живее.

— Ужасно е дори да го помисля — каза.

— Какво? — запита нежно тя.

— Колко лесно те изгубих — отвърна той — и колко трудно те намерих отново. Какво не бих дал да върна тези години.

— Може би тези години не са били изгубени. Може би е трябвало да стане така. А може би всъщност никога не сме били разделени — добави замислено тя.

Той се обърна и я погледна. Колко беше права! Дори далеч от нея, дори когато се мъчеше да я забрави, той постоянно живееше под нейното очарование. Всички други жени, дори и най-съвършената, му се струваха като нейно жалко подобие. Както нишката на Ариадна, водила Тезей през Лабиринта, всички жени около него съставляваха просто частица от невидимата материя, която го свързваше с нея, винаги с нея.

— Мисля, че си права — каза. — Където и да съм бил, каквото и да съм правил, винаги съм те търсил. Сега го знам.

— Да — усмихна се тя. — Добре е, че го знаеш.

Прокара ръка през косата му и го притегли. Въпреки хладната свежест на вечерния въздух, близостта му събуждаше желанието й. След малко щеше пак да го целува и страстта отново щеше да ги отведе в леглото.

— Обичам те — прошепна тя и доближи устни до неговите.

Той неочаквано трепна в прегръдката й. В този миг някъде иззад нея нещо рязко и пронизително изсвистя. За част от секундата тя си каза, че трябва да е откъм пристанището долу. Ала вече знаеше, че е пистолетен изстрел и че е страшно наблизо.

— Джордан!

Той се притисна до нея. Очите му излъчваха недоумение. Тя се опита да го задържи, но той се свлече на земята. Тя изпищя ужасено, невярваща на очите си.

— Джордан, моля те, Джордан!

Обзе я паника. Огледа терасата. Нищо не се виждаше, но тя чувстваше нечие застрашително присъствие. Някаква сила и помогна да надвие ужаса и да изтича в спалнята. След няколко секунди се върна с възглавница и одеяло. Забравила за дебнещата я опасност, тя коленичи до любимия си мъж. Не можеше да разбере къде е ранен. Всичко беше в кръв — много кръв. Тя подложи възглавница под главата му.

— О, господи! Джордан, Джордан…

Одеялото все още бе в ръцете й. Докосна бузата му. Очите му бяха безжизнени.

— Миличък, погледни ме! Кажи ми нещо! Моля те!

Знаеше, че е сама. Вътре нямаше телефон. Най-близките съседи бяха на триста метра. Дори и да чуеха виковете й, времето нямаше да стигне.

Откъм терасата зад нея се разнесе глас.

— Това е краят.

Тя погледна нагоре с побеляло лице. До парапета стоеше човешка фигура, с насочен към нея пистолет. Лицето й беше познато. Възбудено и тържествуващо.

— Ти! — извика тя.

Устните се свиха в изкривена усмивка.

— Не можеш да избягаш от миналото си. Мислех, че си го разбрала.

Дулото се насочи към безжизненото тяло в ръцете й.

— Ти си виновна! — прозвуча отново гласът. — Мислеше, че можеш да имаш всичко. Сега виждаш докъде те доведе това.

Тя покри Джордан с одеялото. Държеше нежно главата му в скута си.

— Прибирай се! — Гласът стана по-рязък. — Прибирай се, или ще убия и теб.

Тя го погледна. Страхът правеше очите й още по-красиви. Поклати глава.

— Добре тогава — каза неканеният гост. — Стой там. Ти си го търсеше. Сега ще видиш как куршумът го пронизва.

Дулото се приближаваше към Джордан.

— Не! — извика тя.

Мъжът я погледна с усмивка.

— Защо викаш? Ти си виновна за всичко. Мислеше си, че можеш да бягаш от истината. Но за всичко трябва да се плаща. Страх те е от възмездието ли?

Пистолетът бавно се насочи към главата на Джордан. Ръката не трепна. Пръстът бавно натисна спусъка.

— Възмездие! — повтори гласът.

Изстрелът отекна по скалистия склон и побягна от къщата надолу към морето. Никой не го чу.