Книга четвъртаНай-красивата на света

53

Джонсънвил, щата Лонг Айлънд

16 юни 1979 г.

Както се оказа, състоянието на Рос не беше толкова безнадеждно. През пролетта той се позакрепи. Паметта му за имена и думи леко се подобри, а интелектуалният му капацитет възстанови равнището си отпреди Коледа. Благодарение на изключителната си воля, както и на ревностната рехабилитация, той командваше движенията си значително по-добре и можеше да изпълнява редица задачи, които след първия удар му бяха прекалено трудни.

Лесли си налагаше да гледа нещата от добрата им страна. В това отношение в лицето на лекарите тя намираше всеотдайни помощници.

— Мозъкът е толкова сложен орган, че ние не сме в състояние да предскажем какво ще стане — каза й доктор Гет. — Виждал съм пациенти, които се възстановяват след състояние, много по-тежко от това на съпруга ви. Само не забравяйте — най-важни са настоятелните усилия и любовта. Продължавайте да вярвате в Рос и той няма да загуби вяра в себе си. Всичко е възможно.

В тази слънчева сряда улиците на Джонсънвил излъчваха предчувствие за настъпващото горещо лято. Лесли беше на работа цяла сутрин и се върна у дома, за да отведе Рос в болницата за рехабилитационния цикъл. Сега се връщаше в офиса да довърши някои важни неща, които отлагаше твърде отдавна. Този ден обещаваше да свърши като много други — тя щеше да се прибере у дома и след една кратка вечеря да се строполи в леглото в девет или девет и половина и да потъне в изнурителен сън.

До този момент през деня бе хапнала само купичка овесени ядки в кабинета си. Последния път, когато бе посмяла да се претегли, тежеше петдесет и един килограма. Дори когато се сещаше да яде, нямаше никакъв апетит. Мисълта за храна й беше досадна и дори противна. Слабееше непрекъснато. Сестрата на Рос, една мила жена на име Кони, бе констатирала този факт с неодобрение и я бе посъветвала да се обади на своя лекар. Лесли я бе изслушала любезно и буквално след минути бе забравила за предложението. Енергията и концентрацията й стигаха само колкото да си върши работата в офиса и да посвещава останалата част от времето си на Рос. Не беше в състояние да мисли за себе си или за здравето си.

Тя внимателно изведе колата от мястото, където беше паркирана, като непрестанно гледаше в огледалото за обратно виждане, и се отправи към изхода на паркинга. Мушна билетчето си в малкия процеп и проследи с поглед как бариерата започна несигурно да се вдига.

В този момент вратата вдясно внезапно се отвори и някой се вмъкна в колата й.

От устните на Лесли се откъсна слаб викна уплаха. Помисли си, че искат да я ограбят. После видя кой е и пребледня.

Тони Доранс не се усмихваше. Изражението, изписано на красивото му лице, бе строго и решително.

— Да тръгваме — нареди той.

Лесли бе твърде стъписана, за да помръдне. Седеше, втренчила в него поглед, който излъчваше едновременно тревога и раздразнение.

— Какво… — заекна тя.

— Просто тръгвай — нареди той. — Искам да говоря с теб.

Лесли бързо се съвзе.

— Слизай от колата — изрече. — Слизай или ще…

— Преди да си свършила някоя глупост — прекъсна я Тони, — имай предвид, че вече знам кой е синът ми. Казва се Тери Байър. Живее във Фармингтън, Лонг Айлънд. Видях го. Видях ви двамата заедно.

Лесли го гледаше със зяпнала уста. Думите му изтриха всички мисли от съзнанието й като гъба, която избърсва от черната дъска написаното до момента.

Тони я гледаше студено. Тъмните му очи изглеждаха нечовешки, приличаха на стафиди или на черни обли камъчета.

Тя с усилие възвърна умението си да говори.

— Какво искаш? Защо си тук? — Раздразнението вече не звучеше в гласа й. Тя беше уплашена и не можеше да се овладее.

Разнесе се клаксон от колата зад нея, която чакаше да мине през изхода.

— Да тръгваме — каза Тони.

Тя настъпи педала на газта и мина през портала, след което зави по една от страничните улички, които минаваха покрай болницата. Нямаше представа какво ще се случи оттук нататък. Звукът от името на Тери, произнесено от устните на Тони, заличи познатия свят наоколо.

— На следващия ъгъл завий вдясно — нареди Тони.

Тя изпълни указанията му. Той я прекара през няколко странични улички до едно голямо гробище, покрай което тя често минаваше на път за болницата.

— Влез вътре — каза той. — Тук ще можем да разговаряме на спокойствие.

Тя мина с колата през портала. Идваше в него за първи път. Гледката на гробовете я накара да потръпне. Имената върху надгробните плочи изглеждаха някак зловещи, сякаш изпод камъка ги наблюдаваха живи хора. Беше твърде злокобно място, за да остава тук насаме с Тони, този човек, който й бе причинил толкова злини и сега така абсурдно се бе завърнал в живота й.

Тя продължи напред по една от алеите, докато Тони не й каза да спре.

— Изключи мотора — нареди той.

Лесли се подчини. Обърна се и го погледна. Не можеше да се отърси от усещането, че участва в някаква нелепа ситуация.

— Какво искаш? — попита.

Настъпи пауза. Тони се усмихна бавно и многозначително.

— Теб — отвърна.

Лесли се изсмя. Това бе презрителен смях и той веднага го разбра. Сграбчи я за китката.

— Не ми се присмивай, красавице — каза. — Това е голяма грешка. Когато всичко свърши, вече няма да се смееш.

Тя видя погледа му. Той бе сериозен по начин, който тя не бе виждала у него по-рано. В известен смисъл дори не приличаше на себе си. Беше твърде различен от онзи Тони, който тя познаваше по онова време, и дори от мъжа, който преди шест месеца се появи толкова неочаквано на прага й. Сега у него имаше нещо различно, нещо непреклонно и съсредоточено.

— Не знам какво смяташ, че правиш — каза тя. — Ти си вън от живота ми, Тони. И при това от много години. Дълго преди да срещна Рос Уилър и да се влюбя в него, аз вече те бях забравила. Ако те е обзела някаква безумна идея, че можеш да върнеш времето назад след всичките тези години…

— Аз видях момчето — каза той. — Видях нашия син, Лесли.

За момент в красивите й очи се мярна приглушен блясък на признание и после угасна.

— Ние нямаме син — каза тя. — За какво говориш?

— Без глупави лъжи, Лесли — каза той. — Нямаме време за това. Когато те видях у вас, разбрах, че нещо в този декор не е наред. Почувствах го инстинктивно. И продължих да те наблюдавам. Когато тръгна за Фармингтън да видиш момчето, аз карах след теб. Последвах те дори в парка. Бях само на няколко стъпки от вас, докато лежахте под онзи дъб. — Той се засмя. — Обзалагам се, че сте се чувствали като волни птички. А ти смяташе, че си била толкова внимателна…

Той погледна през предното стъкло и после отново се обърна към Лесли.

— Естествено, разбрах, че е мой, още от самото начало. Знаех, че е наш, на двама ни. Беше толкова очевидно. Има твоите очи, твоята усмивка… но всичко друго е мое. Носът, брадичката… всичко. Той е мой син, Лесли.

Тя не каза нищо. Знаеше, че не може да отрече казаното от него. Но искаше да разбере какво цели.

— Проучих семейство Байър — продължи той. — Разбрах за осиновяването. Не беше трудно… бива ме в тези неща. Родила си детето девет месеца след раздялата ни. Всичко със семейство Байър е било уредено предварително. Прибрали са го от самата болница. Притежават документи за осиновяване, но актът за раждане все още удостоверява, че ти си майката. Имам копие от него.

Той сви рамене.

— Не че тази информация ми е необходима. Познах сина си още щом го видях.

Лесли присви очи.

— Нямаш никакво право да обсъждаш семейство Байър или техния син. Абсолютно никакво. Това не те засяга.

Тони поклати глава с многозначителна усмивка.

— Аз съм бащата на момчето — каза той.

Лесли започна да разсъждава. По изражението на Тони личеше, че според него той има някакво въздействие върху Лесли. Но тя си спомняше, че той бе човек, който не пренебрегва логиката.

— Добре — каза тя. — Да кажем, че ти си биологичният баща на момчето им. Това не променя нищо. Ти си напуснал майката преди раждането на бебето. Аз родих детето и го дадох за осиновяване. Неговите родители бяха така мили да ми позволят от време на време да го посещавам. Това е нещо обичайно. Ти обаче нямаш никакви законни права над него. Абсолютно никакви. Ако се опиташ да предявиш някакви претенции, ще бъдеш изхвърлен от съда.

Тони поклати глава с горчиво задоволство.

— Смяташ се за много умна, нали? — попита той. — И си мислиш, че всичко си пресметнала?

Лесли го погледна с презрение.

— Какво има тук за пресмятане, Тони? Живей си живота. Ти ме изостави преди толкова време. Не си ли спомняш? Беше в деня, когато щяхме да се женим. Чаках те да дойдеш, но ти не го направи. Изостави ме, сякаш не струвах нищо за теб. Дори не се обърна. Помниш ли, Тони? Кажи?

Внезапна сила бе обагрила думите й. Те бяха като силни пръсти, които се протягаха към него, пръсти, от които струеше гняв. Трябваше да направи усилие, за да овладее гласа си.

— Аз продължих да живея. Имам съпруг, омъжена съм. Бебето, което родих преди шест години, си има дом. Той е щастливо, нормално дете… и съвсем не благодарение на теб. Защо не продължиш да си гледаш живота и не ме оставиш на мира?

Тони отново поклати глава.

— Ти май наистина не разбираш. Това, че пътищата ни се пресякоха след всичките тези години, съвсем не е случайност. Това беше съдбата, Лесли. През цялото това време нещо в живота ми не беше наред. Чувствах го, но не можех да го разбера. Смятах, че е просто лош късмет, погрешен избор. Но нещо съществено липсваше. После те видях отново и осъзнах какво е. Беше ти. Смяташ ли, че съдбата щеше да ме отведе до прага ти след всичкото това време, ако не се е опитвала да ми каже нещо?

Лесли го гледаше озадачена.

— Това е съвпадение, Тони, нищо повече.

Той поклати глава. В следващия миг на лицето му се изписа ласкаво изражение.

— Не — каза той. — Когато те видях, си помислих, че ще се строполя мъртъв. Ти беше онова, което през цялото време липсваше в моя живот. Ако ти кажа какво ми струваше да стоя там в твоята къща и да говоря за онази застраховка, когато сърцето ми се късаше… Никога няма да разбереш как се почувствах. Аз те обичам, Лесли. Не съм преставал да те обичам от тогава. Трябваше ми това щастливо стечение на обстоятелствата, за да го разбера.

Очите на Лесли се разшириха. Тя видя, че той беше искрен.

— Ти си луд — каза тя. Думите се изплъзнаха от устните й, жестоки и гневни, преди да успее да ги спре.

Сега изразът на мрачна решителност се върна в очите му. В него имаше нещо диво, сякаш неговата мъжественост избликваше от собствената му натрапчива идея. Тя напрягаше Лесли и дори я караше да изпитва отвращение, че е близо до него.

— Още първия път — продължи той — разбрах, че нещо не е наред с онази твоя малка къща в предградията и с болния ти съпруг. Не ми звучеше правдиво. Това не е твоето място. Не и на моята Лесли. Беше просто фасада.

Той погледна през прозореца. На лицето му бе изписано изражение на особена вглъбеност, която тя не познаваше у него.

— Знаех, че ако те следя, рано или късно ще открия истината — продължи той. — И действително се оказа лесно. Ти ме отведе право при момчето, Лесли. Върна ме обратно при нашата любов — твоето начало. Там, където двамата се разделихме.

Отново чувство за болезнено несъответствие прониза Лесли. В известен смисъл Тони беше прав за нея. Но не както той си мислеше. Ясно, беше я разкрил. Но в сегашния й живот имаше повече, отколкото личеше на пръв поглед. Тя отдавна си го беше признала и го беше приела. Но Тони не можеше да види липсващите връзки между отдавна несъществуващите им отношения и сегашния й живот. Ето защо можеше да смята, че тя продължава да го обича.

Но щеше да бъде трудно да го убеди, че греши. Тя виждаше как логиката му се губеше, погълната от неговата натрапчива идея.

— Да — повтори той. — Проследих те. И открих тайната ти.

Извърна се към нея и я. Погледна. В очите му блестеше триумф, но и още нещо.

— Това бях аз — продължи той. — Аз и моят син.

Лесли се ядоса, Той говореше пълни глупости. Но увиваше тези безсмислици с нещо стегнато и задушаващо, което включваше него, нея и невинния малък Тери Байър.

— Тони, ти си полудял! — възкликна тя.

Той бързо се наклони напред и сграбчи двете й ръце, преди да е успяла да го спре.

— Знаех, че ще кажеш точно това. Знаех го през цялото време. Опитваш се да твърдиш, че не е било нищо, че е отдавна минало. Но ти грешиш, Лесли. Ти винаги си грешала по отношение на мен. Истина е, аз те изоставих. Това беше голямата ми грешка, най-голямата грешка в живота ми. Защото тогава аз те обичах. И сега те обичам. Ти също ме обичаше. Не се опитвай да го отричаш. Тогава беше толкова очевидно, личеше в начина, по който ме гледаше, по който се любеше…

Той въздъхна при спомена. Тя се изчерви, защото не можеше да отрече, че той бе първият й любим, мъжът, който я бе превърнал от девойка в жена.

Той видя руменината й. Кимна леко, а в очите му проблесна разбиране.

— Ти беше единствената жена, която е означавала нещо за мен — продължи той. — И бебето, малкото момченце, е доказателство за това. Дори ти не можеш да го отречеш. Доказателство, че си ме обичала. Доказателство, че сме създадени един за друг. Аз пропилях седем години от живота си в напразни опити да затворя очи пред този факт. Но после съдбата ме накара да те открия отново. Сега знам кой съм. Знам къде ми е мястото. И къде е твоето.

Настъпи мълчание. Тя избягваше погледа му, но чувстваше как очите му настоятелно се взират в лицето й.

— Обичам те — каза той. — Ти си всичко, което съм обичал на този свят. Ти също ме обичаш, Лесли. Вече го знам. Просто искам да го чуя от теб. Моля те. Поне това ми дължиш.

Лесли поклати глава, сякаш да разкъса паяжината в съзнанието си. Неговата фантазия не беше пълна измислица; по някакъв изкривен начин тя отразяваше реалността. За нея бе просто безумие, но за него вероятно съдържаше неопровержима логика.

Тони сигурно бе отгатнал мислите й, защото нежно докосна ръката й.

— Виж, аз не съм луд, Лесли. Просто сбърках. Много. Вършех не онова, което трябваше. Поех по погрешната пътека. Пътека, която ме отведе далеч от теб. Но сега те намерих. Каквото и да се случи, това не може да промени. Ти си моя и аз съм твой.

Лесли почервеня от гняв.

— Достатъчно те слушах! Ако искаш да си строиш въздушни кули, това си е твоя работа. Съжалявам, ако животът ти не се е стекъл така, както си искал. Но не се опитвай да ми приписваш вината за това. Виждаш ли, Тони, ти изобщо не си се променил. Нямаш смелостта да поемеш отговорността за собствения си живот и затова ме въвличаш в него след всичките тези години, като че ли това може да те спаси. След като самият ти ме прелъсти и ме изостави да се оправям както мога…

Очите, й неволно плувнаха в сълзи при спомена за това какво бе представлявал този мъж за нея и за мъката, която бе изстрадала заради него.

Тя не вдигна поглед. Ако го беше сторила, щеше да види искреното изумление в очите му.

— А сега — продължи тя с несигурен глас, — сега смяташ, че можеш да нахлуеш обратно в живота ми, сякаш мястото ти е запазено. Е, не е. В моя живот вече няма място за теб. Не си ми необходим, не те искам!

— Знам колко болка съм ти причинил — каза той тихо. — Никога няма да разбереш как ме измъчва това. Но, виж, Лесли, ние получихме още един шанс. Съдбата ни даде още една възможност! Проумей го!

В очите й отново проблесна гняв.

— Грешиш. Съдбата ти е дала шанс да видиш в какъв боклук си превърнал собствения си живот. Ето какво означаваше появата ти като застрахователен агент на прага ми, Тони. Това беше смисълът!

Той извърна поглед. Резките й думи му причиниха болка. Не беше престанал да мисли за това унижение, откакто видя изражението на лицето й, когато отвори вратата и го видя там на прага. Това бе изразът на досада и зле прикрито презрение. Изразът, който всяка домакиня пази за нежелания търговски посредник.

— Ако си притеснена за пари — започна той, — това не е проблем. Върна ли те при себе си, ще стана мъжът, който бих могъл да бъда през цялото това време. Ще си намеря по-добра работа. Ще живееш в къща не по-лоша от тази, която притежаваш в момента…

Думите му заглъхнаха, когато видя погледа й. Това бе поглед, изпълнен с презрение заради абсурдността на фантазиите му.

Лицето на Тони пламна от срам. Усети, че тя го унижава съвсем преднамерено. Вече почти я мразеше заради това.

Отвори вратата и слезе от колата. Заобиколи, застана от другата страна и се наведе към Лесли.

— Обмисли нещата. Не бързай. — Тонът му бе хладен и делови.

— Не е необходимо — каза тя. — Не ми трябва време и освен това нямам нужда да мисля за теб. Сбогом, Тони.

Тя се пресегна да запали колата, но ръката му сграбчи ключа и го измъкна. После предизвикателно го разклати пред очите й.

— Съпругът ти знае ли, че имаш дете? — попита той.

Ръцете на Лесли, които стискаха волана, трепнаха. Тя гледаше право напред.

— Да, знае — отвърна тя. Гласът й леко трепереше. Молеше се лъжата да е прозвучала убедително.

Тони продължаваше да подрънква ключовете, като настоятелно я изучаваше с поглед.

— Е, добре, ще видим.

Лесли стисна зъби, за да не каже нещо, и продължи да се взира в предното стъкло.

— Ти нямаш деца от него, нали? — попита той. — А се обзалагам, че си опитала. Виждаш ли, скъпа, това само потвърждава моята позиция. Той не е мъжът за теб. Той е инвалид. Неудачник. Аз съм направил моите грешки, а той е твоята грешка. Един ден ще имаш много деца. Но това ще бъдат моите деца.

Лесли се почувства така, сякаш гърдите й бяха стегнати с въже. Събра всичката сила в треперещото си тяло и пое дълбоко въздух, сякаш за да го скъса.

— Ти си тъй жалък, Тони — каза тя. — Иди си и се опитай да живееш живота си. Желая ти щастие.

После взе връзката ключове от ръката му. Той не се опита да я спре. Тя успя да завърти ключа и да запали колата. Той започна да казва нещо, но тя не го чу, защото превключи на скорост, натисна здраво педала на газта и колата се понесе напред с оглушителен рев.

Докато се отдалечаваше по алеята на непознатото гробище, тя продължаваше да го наблюдава в огледалото за обратно виждане. Стоеше там, изправен в своя делови костюм, ограден от дървета и надгробни паметници. Беше зловеща гледка, образ на призрак от миналото, надигнал се сред тези гробове, за да се изправи срещу нея от кръв и плът.

Като се опитваше да потисне вълнението си, Лесли впери поглед в пътя пред себе си и си каза, че повече никога няма да се обръща назад.

54

„Пийпъл“ от 9 септември 1979 г.

Красива двойка очаква дете

„Тези дни милиардерът мечтател Джордан Лазаръс и неговата красива съпруга Джил не мислят единствено за прочутия и спорен проект «Лазаръс» и за облагородяването на градска Америка.

Докато съпругът Лазаръс работи по цял ден с правителствени ръководители и водещи фигури в света на бизнеса върху осъществяването на епохалния проект «Лазаръс», неговата съпруга Джил е заета да подготви уютно гнездо в семейния дом на Сътън Плейс за бебето, което очаква през ноември.

Запитана как вървят нещата, лъчезарната госпожа Лазаръс отговори на репортерите с красноречива лаконичност: «Аз съм в рая. Откакто се запознах с Джордан, мечтая да му родя дете. И сега това ще се случи. Твърде е хубаво, за да е истина».

Колкото до Лазаръс, не можахме да го открием за коментар, тъй като по дванайсет часа на ден той се уединява с избрани лично от него специалисти по градско строителство и финанси, които са се заели да превърнат в реалност негов проект за преструктуриране на вътрешността на големия град. Но по сведения на източници, близки до милиардера, той никога не е бил по-щастлив или в по-голяма вътрешна хармония със самия себе си.

«Джордан винаги е живял за бъдещето — казва неговият приближен сътрудник Сам Гадис. — Той е мечтател. Ето защо проектът „Лазаръс“ за него означава твърде много. Той иска да остави собствена следа в бъдещето. Такива са чувствата му и по отношение на очакваното с нетърпение дете. То също ще бъде част от бъдещето му — неговата връзка с идните поколения. С една дума, Джордан е изключително щастлив човек.»

Семейство Лазаръс непрекъснато са засипвани с поздравителни писма и картички, повечето от които гадаят какво ще бъде бебето — момче или момиче. Самият Лазаръс с усмивка отказва да отговаря на въпроса дали държи на наследник.

Какъвто и да е резултатът, ние прибавяла своите благопожелания към тези на цялата признателна нация.

Джил и Джордан, бъдете щастливи!“

Това бе най-ужасната година в живота на Джил.

С напредването на месеците тя непрекъснато бе принудена да демонстрира лъчезарна физиономия за пресата, докато в същото време в личния й свят цареше пълна разруха. Изпитанието й отнемаше много — може би твърде много, опасяваше се тя, за да й позволи да бъде истинска майка, когато роди своето бебе.

Вестта за нейната бременност резултатно бе осуетила плана на Джордан да се раздели с нея. Той незабавно преустанови процедурата по развода и започна да мисли за новия си живот като баща.

Реакцията му на тази промяна в плановете им бе твърде странна. Той изглеждаше напълно погълнат от подготовката за появата на бебето, дори в известен смисъл това бе неговата натрапчива идея. Противно на изложеното в пресата, Джордан, а не Джил, бе избрал южното помещение в апартамента им на последния етаж да се превърне във великолепна детска стая. Тя беше с най-красивия изглед. Пак Джордан се погрижи за всички подробности около обзавеждането и остави да се добавят само последните украшения, след като се разбере дали детето е момче или момиче.

През това време поведението му към Джил се изразяваше в неизменна хладна грижовност. Следеше я да не се преуморява и да наблюдава състоянието си. Лично я водеше на лекар и науми каквото можа за бременността и раждането.

Но в грижата му нямаше любов. Джил не се чувстваше като човешко същество, а просто като съда на неговата зараждаща се любов към нероденото дете.

В началото на бременността си тя се надяваше, че ще се любят. Смяташе, че бебето може да открие нови хоризонти на нежност между нея и Джордан и да поправи някои от пораженията, нанесени върху брака им.

Но Джордан не я докосваше. Веднъж или два пъти тя посмя да го приближи. Той се отдръпна от нея, а на лицето му бе изписано отвращение. Тя не беше сигурна дали той просто я мрази, или споменът за последния път, в който се бяха любили, когато тя съвсем съзнателно се бе предрешила, за да го предизвика и да го измъчи, му причиняваше твърде голяма болка. Във всеки случай студенината му я отблъскваше съвсем успешно. Тя повече не посмя да потърси близост.

Той продължаваше да спи в едно легло с нея, но то вече не беше брачно ложе. Просто я държеше под око заради нероденото й дете. Искаше да бъде на разположение в случай, че възникнеше някакъв медицински проблем, който можеше да застраши бъдещото бебе. Винаги спеше с гръб към Джил.

Джил никога не се бе чувствала толкова самотна или така неспособна да се владее. Нейният гинеколог й забрани да взема каквито и да било лекарства и тя отчаяно се опитваше да се подчинява на указанията му. Но ежедневното емоционално напрежение, с което трябваше да се справя, бе толкова непоносимо, че тя не можеше да мигне без приспивателно.

Криеше шишенцето с хапчетата в дъното на тоалетката си. Една нощ Джордан го намери и й поиска обяснение. Гневът, който искреше в очите му, я уплаши.

— Ако те хвана още веднъж с нещо подобно — предупреди я той, — ще те пратя в болница, където ще те държат под наблюдение, докато бебето се роди.

Студеният му поглед изразяваше смесица от жестока загриженост за собственото му дете и омраза към съпругата му.

Джил извърна поглед.

— Това е старо шишенце — каза тя. — Стои там от месеци. Нищо не гълтам. Няма да го правя и занапред. Обещавам.

Джордан сложи шишенцето в джоба си.

— Ще се погрижа за това — изрече заплашително той и напусна стаята.

След тази нощ Джил се чувстваше като затворник. Успя да се снабди с нови хапчета с помощта на една приятелка и вече ги криеше умело, като сменяше скривалището си няколко пъти в седмицата. Вземаше ги колкото се може по-рядко, тъй като винаги, когато бяха заедно, тя чувстваше изпитателния поглед на Джордан. Той явно дебнеше за някакви признаци, които биха му подсказали, че е гълтала успокоителни.

Когато бременността й напредна, тя установи, че хапчетата вече не са й така необходими. Въпреки че нервите й все още бяха обтегнати, сънят й идваше доброволно, за да сложи край на тревожните й дни, и я понасяше през пустите нощи като вълшебно килимче. Тя осъзна, че някакъв по-дълбок процес, независим от нейните планове и тревоги, следваше своя естествен ход, нещо основно и неустоимо, което осигуряваше здравето на нероденото й дете, като принуждаваше собственото й тяло да се отдаде на съня.

През тези месеци пропастта между Джордан и неговата съпруга зейна още по-непреодолима. И въпреки това ласкавата му загриженост за бебето, което растеше в утробата на Джил, ставаше все по-силна, докато тя наедряваше, и премина почти в еуфория, когато бебето започна да рита.

Вечер Джордан сядаше до Джил и ръката му нежно поглаждаше изпъкналия й корем. Когато бебето ритнеше, той веднага реагираше: „Ето! Усети ли го?“ и се усмихваше с момчешко въодушевление. В такива моменти се чувстваше ехо от спокойното, блажено щастие, което Джордан излъчваше през техния меден месец преди година и половина. Сякаш най-накрая той бе получил онова, което искаше, и животът му го изпълваше с доволство и дори с радост.

Но това напъпило щастие нямаше нищо общо с чувствата му към самата Джил. Той не криеше отчуждението си от нея. Когато докосваше корема й, той търсеше и искаше да почувства бебето, не своята съпруга.

Колко странно, колко ужасно бе за Джил да чувства гордата му ръка върху корема си, когато той искаше да усети как бебето рита! Да почувства как любовта му расте и разцъфтява, докато ласкавите му пръсти галеха кожата само на сантиметри от тялото на бебето. Той бе разделен от любимото си дете само чрез това було, тази повърхност от плът без значение, без съдържание — самата Джил.

Струваше й се, че ще полудее, чувствайки как любовта му минава покрай нея по този начин, устремена към невидимото същество в утробата й. Искаше тези пръсти да се движат по нейната плът, да галят самата нея. Но Джордан не изпитваше към нея никаква любов. Безликото бебе бе перверзна връзка, която го свързваше с нея против волята му.

Така Джил започна да усеща в състояние на депресия, че носи в утробата си чуждо тяло. И колкото повече ведрата любов на Джордан към това невидимо и непознато създание се засилваше с месеците, Джил се улавяше, че изпитва към него нарастваща омраза. Собственото й чувство я стъписваше и тя се опитваше да му се противопостави. В края на краищата това бе и нейно бебе. Тя трябваше да го обича, да очаква с нетърпение раждането му.

Но откакто се влюби в Джордан Лазаръс, всички нейни емоции бяха някак изкривени и неконтролируеми. Тя се чувстваше като безпомощна пионка в една безумна игра, която използваше любовта, за да унищожи тези, които я играеха, а не да им достави наслада.

Как можеше да изпитва естествена майчина любов към това неродено дете, когато то бе заченато в един болезнен, мъчителен маскарад на любовта, основан на всепоглъщащата ревност на Джил към друга жена?

Сякаш детето наистина принадлежеше на друга майка и Джил бе просто заместителят, използван, за да му даде живот на този свят. Как иначе можеше да си обясни страстната любов на Джордан към нероденото бебе и пълното му безразличие към жената, която износваше това дете за него?

Джил заставаше пред огледалото в банята и наблюдаваше как коремът й расте с всеки изминал ден, с всяка седмица. Нейното очарование от странната красота на бременността беше примесено с ужаса от пародията, в която двамата с Джордан превръщаха този жизнерадостен естествен процес.

Джил не беше щастливата, изпълнена с очакване майка, за която я мислеше светът. Бебето не беше любимият плод, който самата тя искаше то да бъде. Нито пък Джордан бе любящият съпруг, какъвто го описваха по вестниците. Всичко бе една огромна лъжа.

А причината за това бе, че в семейството имаше четвърти член, незрим и опасен, чието присъствие бе обсебило всички останали и ги бе превърнало в нещо, което те не бяха. И тази вдъхваща ужас съперница, притежаваща място в сърцето на Джордан, сега хвърляше сянката си върху самото съществуване на Джил. Тя започваше да чувства присъствието й в утробата си, където бе заченато собственото й дете. Виждаше я върху лицето си, като маска, която, надяната веднъж, вече не можеше да бъде свалена, като неизлечима зараза.

Или това бяха безумни мисли? Нима представляваха психически отклонения, породени от стреса, неизменно съпътстващ Джил през всичките тези месеци, от ревността й и разяждащата я потисната страст? Тя не знаеше. Просто си даваше сметка, че не е способна да се отърси от тях. С всеки изминал ден те я сграбчваха все по-здраво, бавно, безпощадно, докато детето в утробата й непрестанно растеше.

Колкото до Джордан, той не се съмняваше, че детето му е било заченато в нощта на перверзното превъплъщение на Джил. Освен това не беше в състояние да я погледне, без да види маската, която бе надянала през онази съдбоносна нощ. Витаещият образ, на когото Джил вдъхна живот по такъв съвършен начин, вече не можеше да бъде изтрит. Всеки път, когато я видеше, споменът за него изникваше в съзнанието му. И този факт, по-натрапчив от всякакъв укор, сега го държеше далеч от Джил.

Той осъзна със закъснение, че когато за първи път срещна Джил и стана жертва на магическото й сексуално въздействие, по времето, когато все още скърбеше по Лесли, онова, което го бе привлякло неудържимо, бе именно тази странна прилика и особеното подобие на техния чар. По онова време той не я беше осъзнал, беше твърде отдаден на мига, за да я забележи. Но сега си даваше сметка, че е била там от самото начало, някаква странна аура, която Джил притежаваше като амулет, който добавяше към собствената й същност нещо от Лесли.

Затова не беше чудно, че Бен, стюардът на яхтата, бе взел Джил за Лесли. Джордан трябваше да осмисли важността на тази случка още навремето, но не го беше сторил. Желанието го бе заслепило за истината.

Джордан разбра, че от самото начало е открил сърцето си за Джил чрез измама. Днес лицето й бе като огледало, което хвърляше жестока светлина върху собствения му фалш, както и върху нейния, върху бездънната, безкрайна лъжа, която представляваше техният брак.

Въпреки всичко Джордан чувстваше дълбока, изначална връзка с Джил, защото тя бе майка на неговото дете. Но не беше способен да й прости онова, което бе сторила. Нито можеше да се насили да я докосне, тъй като измамата в сърцевината на тяхната близост бе твърде ужасна. Но дори и да го стореше, да й откриеше сърцето си, макар и за миг, това нямаше да бъде неговият копнеж по Джил. Тогава щеше да бъде разобличен в цялата си голота, както стана в нощта на нейния маскарад. А това той не можеше да понесе.

Затова Джордан обърна гръб на самотната си съпруга. Дните му минаваха в работа по проекта „Лазаръс“, а нощите си прекарваше в опити да проникне с поглед в тялото на Джил и да види невинното създание в утробата й. В известен смисъл бебето бе неговото бъдеще. С раждането му Джордан щеше да се спаси от опетненото си минало и да започне живота си отново.

Знаеше, че не е редно едно дете да се появява на бял свят по този начин, но той беше безсилен. Искаше това бебе повече от всичко, което някога бе пожелавал през живота си. Възприемаше го като единствен шанс за щастие.

Щеше да изтърпи още няколко месеца заради него. И тогава щеше да започне, нов живот. Или поне така си мислеше.

Такова бе болезненото отчуждение между Джордан и Джил, отчуждение, невидимо за околния свят, когато внезапен обрат в събитията хвърли нова светлина върху тяхната агония.

Почина Мег Лазаръс.

Джордан научи за последния инфаркт на Мег в средата на една топла септемврийска нощ и веднага излетя с частния си реактивен самолет за Пенсилвания. Когато пристигна, Мег беше в интензивното на болницата „Св. Джоузеф“. Бяха извикали вече свещеник да изпълни последните ритуали.

Когато седна в самолета и по-късно, докато караше към болницата, Джордан бе обзет единствено от деловата мисъл, че трябва да бърза. Емоциите много отдавна му причиняваха такава неимоверна болка, че тази вечер, изглежда, имаше място единствено за чисто движение, за чиста воля.

Когато пристигна, братята и сестрите му се бяха събрали в чакалнята. Джералд, Клей и Райън седяха унило на столовете от метал и пластмаса и изглеждаха изтощени и безполезни. Майка му беше в стаята с Мег.

Луиз се хвърли в обятията му.

— Джордан — възкликна тя, — слава богу, че дойде!

Цялото семейство изглеждаше безпомощно и покъртително търсеше опора в Джордан. Мег беше техният духовен водач и да я загубят бе все едно да загубят почва под краката си.

— Тя… Как е тя? — попита Джордан.

Луиз извърна поглед и очите й се напълниха със сълзи.

— Пита за теб — отвърна тя. — Мисля, че се държи само… — Разрида се и не можа да каже нищо повече.

Сестрата въведе Джордан при Мег. Майката стана от стола до леглото, целуна безмълвно Джордан и излезе от стаята. Джордан сведе поглед към лицето на Мег. Маската на смъртта бе започнала да заличава чертите, които толкова обичаше. Мег изглеждаше като парцалена кукла. Взираше се с празен поглед в тавана.

— Мег — прошепна той и хвана ръката й. — Аз съм, Джордан.

Дълго време тя лежа, без да отговори. Но ръката й трепна в неговата и гърдите й се повдигнаха, докато се бореше да намери поне глътка въздух, за да каже нещо.

Той се надвеси над нея, за да не й се налага да мести поглед към него.

— Мег, аз съм, Джордан.

— Джорди? — Гласът й беше само ехо, така далечен и изкривен от неизбежната смърт, че изглеждаше почти неузнаваем.

— Тук съм, скъпа — каза той. — Всичко е наред.

Очите й бяха приковани в него, но без да го фокусират. Забеляза, че лицето й е мокро от сълзи, и с изненада установи, че са неговите собствени. Въпреки че не чувстваше нищо, освен неистовото напрежение, с което се бе устремил към нея, от очите му се стичаха сълзи.

— Джорди — промълви тя отново. И този път го видя. Ръката й немощно стисна неговата. — Ти дойде.

— Да, разбира се. Мислиш ли, че ще те изоставя в такъв момент? Не и аз, дете.

Тя нямаше сили да отвърне на усмивката му. Смъртта бързо я отдалечаваше от него.

— Джорди — промълви отново тя. После настъпи ужасна пауза. Той почувства как Мег се бори за последен миг ясно съзнание, тъй като гибелното опустошение в тялото й не оставяше никаква сила за мисълта й.

— Да, скъпа. Тук съм — отвърна той. Ако вече не й стигаше въздух да говори, поне щеше да я успокои с присъствието си, докато настъпи краят. — Тук, до теб. Повече няма да те изоставя Мег. Никога.

Той приближи лице до нейното и я целуна по устните. Кожата й беше хладна, вече отстъпваше в сковаността на смъртта.

— Обичам те — каза той. — Обичам те, Мег. Тук съм, с теб.

— Джорди. — С нечовешко усилие тя успя да използва гласа си и да накара очите си да го фокусират. — Слушай.

— Да, скъпа — каза той, като държеше и двете й ръце в своите. — Чувам те.

— Искам да бъдеш щастлив — каза тя.

Настъпи мълчание. Въпреки че тя бе на ръба на отвъдното, Джордан чувстваше силата на нейното въображение, което виждаше през него както винаги сигурно и истинно.

— Аз съм щастлив, Мег — каза той. Плитката лъжа изненада самия него и той извърна поглед.

— Не — каза тя. — Няма време… слушай.

— Да. — Думата се изтръгна като ридание. — Да, чувам те, Мег.

— Работил си толкова напрегнато — каза тя. — Дори прекалено. Отдавна си се загубил. През цялото време изобщо не си мислил за себе си. Сега се преоткрий… заради мен. Повече няма да бягаш.

— Да, Мег — каза той, стискайки вкочанените ръце. — Да, скъпа. Каквото кажеш.

Опитваше се да скрие болката, която тя му причиняваше. Мег разбираше какво бе направил от живота си. И сега, твърде късно, го призоваваше да върне часовника назад и да стане мъжът, който никога не е бил, мъжът, който е трябвало да бъде от самото начало.

— Ти не можеш да живееш без любов — каза тя. — Не се опитвай. Никога повече.

Силен спазъм я разтърси. Тя се взря в очите му.

— Бъди добър с Джил. Тя те обича.

— Да — излъга Джордан. — Да, знам, Мег. И ще бъда. Обещавам.

Думите се отронваха от устните, без да означават нищо. Той говореше твърде много със съзнанието, че го прави, за да прикрие празнотата на думите си.

Сълзите му капеха върху лицето й като студен дъжд, безполезен като лъжите му. Чувстваше по немощното стискане на ръцете й, че тя използва последните си сили, за да го накара да се обвърже с обещание.

Нещо невидимо сякаш се стовари върху нея и я смаза. Ръцете й се отпуснаха в неговите. Устните й се мъчеха да изрекат нещо. Той се приведе, за да се опита да ги чуе.

— Все още има време…

Светлината в очите й угасна. Цветът изчезна от страните й. Тя издъхна.

Джордан се отдръпна, като продължаваше да държи ръцете й. Взря се в безжизненото лице, което вече изглеждаше неузнаваемо.

После стана и отвори вратата. Братята и сестра му вдигнаха очи към него с отчаяна, безумна надежда. Той им показа с поглед, че краят е настъпил.

Майката извика и зарови лице в шепите си. Луиз се втурна в стаята, сякаш бързината й можеше да има някакво значение. Братята стояха безпомощно. Райън протегна ръце към Джордан.

Лекарят дойде заедно със свещеника. Оказа се дълга нощ. Джордан уреди всички формалности въпреки че изглеждаше така, сякаш нещо бе източило всичката му кръв, той бе хладен и делови с непознатите, нежен и грижовен с роднините.

Обади се на Джил призори, за да й съобщи скръбната вест. Уведоми я, че ще се върне след няколко дни. Джил звучеше покрусена, но гласът й беше толкова глух и далечен, че той не долови вълнението й.

Преди да затвори, я попита за състоянието й.

— Добре съм — отвърна тя. — Не се тревожи за мен. Погрижи се за семейството си. И се пази.

В думите й той долови ехо от последните думи на Мег. Бъди щастлив. Не можеш да живееш без любов. И когато започна изнурителната процедура по погребението на своята сестра, сякаш съзнателно той придаде на думите й ново значение. Щеше да бъде добър баща на детето, което носеше Джил. Щеше да намери в бащинството онова, което му липсваше като съпруг, и което не бе намерил в любовта.

Това ли имаше предвид Мег? Той не знаеше. Не я познаваше напълно, себе си също.

Но щеше да осигури на детето си сигурност и щастие. Или щеше да умре за това.

С тази мисъл за личния си живот Джордан обърна гръб на Мег и на една голяма част от себе си, за да се изправи още веднъж с лице към бъдещето.

55

Бебето се роди на десети ноември. Беше момиченце.

Кръстиха я Маргарет, в памет на Мег.

Когато я донесоха на Джил, тя я притисна до гърдите си със смесени чувства. В продължение на девет месеца този момент я бе изпълвал едновременно с ужас и с тръпнещо очакване.

Бебето бе невероятно красиво, свежо и румено, с млечносиви очи като на пеленаче и любвеобилни малки ръчички, които се свиваха в юмручета, докато издаваше гърлени звуци. Плачеше много малко и само се гушеше в гърдите на Джил. Беше толкова невинно и сладко, така жадно за живот, че видът му бе просто омайващ.

— Има очите на баща си — каза една от сестрите.

— И неговите коси — добави друга.

Детето наистина много приличаше на Джордан. Имаше неговите ясни, открити черти, душевното спокойствие и странния замечтан поглед.

Всички сестри бяха възхитени от Джордан заради огромното му богатство и популярност, както и заради всеизвестната му хубост, тъй че бе съвсем естествено те да виждат прилика между новороденото момиченце и нейния баща.

Но Джил не можеше да не забележи, че никой не говори за някаква прилика между детето и самата нея.

През първите няколко дни се опитваше да се убеждава, че това не означава нищо. С течение на времето бебето щеше да покаже типична амалгама от чертите на майка си и баща си.

Но тя не можеше да устои на порива си, взираше се в малкото личице с почти натрапчива придирчивост, сякаш търсеше някаква следа от себе си.

Дори и да я имаше, Джил не успя да я открие.

Джордан обожаваше бебето. И фактът, че е момиче, го изпълваше с нескрит възторг.

Още в първия миг, когато видя Мег, лицето му засия така, както Джил никога досега не го беше виждала.

Носеше я на ръце, притискаше я нежно до гърдите си, говореше й както малко мъже умеят, особено с момиченца. Имаше някаква странна, обезпокоителна близост между тях, сякаш си принадлежаха един на друг, сякаш бяха едно цяло още от самото начало и са имали нужда от Джил единствено в ролята й на посредника, изискван от природата, за да се съберат.

Джордан сияеше. Държеше се така, сякаш бе изтърпял дълъг период на самота с Джил, за да заслужи тази награда. В Мег най-накрая бе намерил сродна душа, човек, когото разбираше и комуто се доверяваше по инстинкт. И сега й се отдаваше възторжено и щедро, сякаш, срещайки я, той бе открил себе си.

Джил наблюдаваше всичко това и се чувстваше изолирана. Седеше в болничното си легло, а по-късно и на дивана вкъщи и гледаше как Джордан се наслаждава на такава близост с бебето, каквато на самата нея й бе чужда. И когато Джордан, след като си поиграеше с Мег, я връщаше на Джил — с очевидна неохота — тя се чувстваше нежелана. Сякаш обичта на детето вече й бе отнета от прелъстителното ухажване на нейния предан, очарователен, прекрасен баща.

Въпреки ежедневната близост с малката Мег, Джил с тревога установяваше, че все повече се отчуждава от нея. Макар че я обожаваше и любовта й към нея бе безспорна, тя не можеше да почувства единението, вътрешната връзка, която всяка майка би трябвало да усеща със собствената си дъщеря. Джордан, изглежда, осъществяваше връзката и на двамата родители. Неговата еуфория, която обгръщаше Мег като топла мантия, изолираше Джил.

Вероятно по тази причина Джил все повече се потискаше от факта, че бебето не прилича на нея. Мег беше отражение на толкова много черти от Джордан и както изглежда, на нито една от Джил.

По всичко личеше, че бебето в ръцете й спокойно можеше да бъде родено от друга жена, достатъчно бе бащата да е Джордан. Ако Джил не бе видяла със собствените си очи как детето излиза от утробата й, може би щеше да си зададе въпроса дали това дете изобщо е нейно.

Тази мисъл отне на Джил първоначалното удовлетворение от майчинството и я запрати в бездната на депресия, не по-малко натрапчива и мъчителна от онази, която я бе измъчвала през време на бременността.

В това болезнено психическо състояние й се струваше, че липсата на прилика между нея и бебето има своя абсурден смисъл.

В края на краищата, размишляваше тя, семето на това дете бе посято у Джил от мъж, който обичаше друга жена, в момента, когато Джил бе напрегнала цялата си воля в усилие да я имитира и дори да се превъплъти в самата нея.

Детето бе на Джордан, в това нямаше съмнение. Но беше ли всъщност дете и на Джил?

Малката Мег не беше плод на любовта, която свързваше Джордан с Джил, а на пропастта между тях, на непреодолимото им отчуждение. И това отчуждение, приело кръв и плът, се символизираше от друга жена.

Джил си каза, че е луда. Това бе едно беззащитно, невинно и прекрасно бебе. Нейното бебе. Джордан бе посадил това семе в тялото на Джил и то бе покълнало и израснало в човешко същество. Но можеше ли само тялото на Джил да се противопостави на другите ужасни сили, които бяха унищожили брака й с Джордан? Това бе въпросът. Утробата на Джил бе физическа реалност. Но беше ли достоен противник на сърцето на нейния съпруг?

Тези мисли измъчваха Джил, когато бе насаме с Мег. Докато кърмеше бебето, я обземаше обезпокоителното чувство, че самата й същност се изсмуква от нещо чуждо, нещо, което не й принадлежи. С цялата сила, на която бе способна, тя му се съпротивляваше.

И може би щеше да успее да овладее страховете си и да постигне известно душевно равновесие, ако Джордан бе проявявал към нея нежността, която един баща, естествено, изпитва към майката на своето дете.

Но раждането на Мег не бе стопило студенината му към Джил. Той не я отхвърляше открито. Заедно с нея се усмихваше на бебето, от време на време й предлагаше нежна ласка, беше загрижен за здравето й и я целуваше за лека нощ, като всеки добър съпруг. Но оскъдните му жестове на любов към нея така бледнееха в сравнение с всепоглъщащата му любов към Мег, че без никакво съмнение стената между него и Джил далеч не бе изтъняла след раждането на детето, а дори напротив — бе станала още по-непреодолима.

Джордан имаше очи единствено за дъщеря си. А когато в своето обожание намираше време да хвърли поглед към съпругата си, в тъмните му ириси проблясваше старата неприязън. Той не можеше да я изрази открито, тъй като тя щеше да разруши атмосферата на семейно благополучие, което неговата новородена дъщеря бе донесла в къщата. Но и не се опитваше да се преструва, че е изчезнала. Освен това знаеше, че Джил я вижда.

Нищо не се беше променило. Раждането на Мег само затвърди фаталната пукнатина в брака на Джил с Джордан, задълбочи пропастта между двамата. А Джил се чувстваше по-самотна от всякога.

И от дебрите на тази самота в съзнанието й се зароди нова и ужасна идея.

Един ден, около три седмици след раждането на Мег, както обикновено Джордан се прибра вкъщи за обяд да види бебето. Държа я на ръце, говори й, смени й пелените и тъкмо когато беше решил, че може да се откъсне за малко от работата, се обади секретарката му да напомни за някакво спешно съвещание.

Той подаде детето на Джил. Когато се наведе, тя усети неговия свеж мъжки мирис, примесен с аромата на бебе и пудра.

— Обади ми се, ако се случи нещо интересно — пошегува се той. Хвърли последен, изпълнен с любов поглед към Мег и излезе от стаята.

Джил държеше детето на ръце. Беше време за хранене. След миг тя щеше да откопчае блузата си и да предложи на бебето своята гръд. Но тя спря, задържа бебето пред себе си и продължи да се взира в лицето му, докато Джордан изчезна зад него. Ръцете й трепереха. Тя пребледня. Бебето усети безпокойството й и проплака.

Джил се взираше в очите на Мег, в нослето й, в челцето й, в овала на лицето й. Отново не откри никаква прилика между себе си и нея. Но сега, за неин ужас, в тези красиви черти видя прилика с друго лице.

Стисна очи, сякаш за да прогони този кошмар. Когато ги отвори отново, видя единствено малката Мег, красива както винаги, която я гледаше мрачно, защото беше гладна и изплашена от напрегнатостта на своята майка.

Въпреки това лицето на Лесли Чембърлейн, което й се бе мярнало в чертите на собствената й дъщеря като тайнствен образ зад късчето от мозайка, все още витаеше в съзнанието й. А дори когато избледня, той остана да виси между нея и Мег, проектираше се върху детското личице като вълшебен фенер на красотата и желанието.

„Полудявам“, помисли си Джил, мъчейки се да прогони тревожното видение от съзнанието си.

И притисна бебето до гърдите си, сякаш единствено детето можеше да я спаси.

56

Джонсънвил, щата Лонг Айлънд

15 ноември 1979 г.

Този петък бе много натоварен. Лесли напусна офиса в единайсет и бързо подкара обратно към къщи, за да вземе някакви документи, които беше забравила на тръгване за работа същата сутрин.

Остави Рос да ръководи нещата в офиса. От лятото той отново бе започнал да участва активно в работата. Прекарваше там толкова време, колкото му позволяваха ограничените сили и възможности, поддържаше осведомеността си за всички основни сметки и работеше върху идеи и планове, когато не бъбреше с персонала.

Разбира се, всичко бе чиста шарада. Рос нямаше нито силите да поеме отговорностите на един изпълнителен директор, нито ясната мисъл, необходима за бързите и трудни решения, които изискваше от своите служители рекламният бизнес.

Цялата работа на практика се вършеше от Лесли. Тя вземаше ключовите решения, осъществяваше прекия контакт с клиентите и се грижеше фирмата да работи с максимален капацитет. Тя предостави на Рос място за работа, за да му помогне да се чувства полезен и жив. Присъствието му в офиса бе почти символично. Но за него имаше своя терапевтичен ефект и в известен смисъл служеше за морална подкрепа на персонала и лично на Лесли.

Независимо от оптимизма на лекарите през последните няколко месеца Лесли бе започнала да осъзнава, че Рос никога няма да се възстанови напълно. Не че бе загубил своята топлота и интелигентност като личност или че се беше променил като съпруг. Но болестта завинаги го бе лишила от умствената и физическа сила да се справя с някогашната си работа.

Лесли и Рос бяха влезли в нова и може би последна фаза на брака си. Те вече не можеха да се надяват на възстановяване след всичките поражения, нанесени от няколкото инсулта, които бе прекарал. Но с обич, всеотдайност и усилена работа можеха да се сближат във времето, което им оставаше заедно. Тяхната любов бе единственото оръжие, с което все още разполагаха, за да се сражават с болестта на Рос.

Може би защото те двамата знаеха къде стоят и бяха дали своя последен обет като съпруг и съпруга, част от напрежението в техния ежедневен живот заедно бе изчезнало. Беше им някак по-спокойно и не така трескаво.

Днес например Лесли се чувстваше добре. Времето бе приятно свежо и тя бе облякла вълнена пола и пуловера, подарък от Рос за рождения й ден. Тялото й, макар и доста по-тънко от непрекъснатото напрежение и загуба на тегло, изглеждаше стегнато и дори енергично. Докато улиците от предградието минаваха покрай стъклото й, тя долавяше ехото от физическото благоденствие, на което се бе наслаждавала някога, когато младостта и свободата бяха единствените проблеми, с които трябваше да се справя в живота.

Очакваше с нетърпение останалата част от деня. Заедно с персонала току-що бяха завършили нова рекламна кампания за една основна нюйоркска банка, която имаше клонове из целия Лонг Айлънд. Това беше поръчка, която обичайно щеше да отиде към някоя основна манхатънска агенция. Но поредицата от успехи напоследък на „Уилър Адвъртайзинг“ привлече погледа на банковите администрации, а личният чар на Лесли свърши останалото.

Тази вечер в офиса щеше да има малко празненство, последвано от спокойна вечер у дома с Рос. Лесли щеше да лелей в обятията му на дивана, както правеше всяка вечер. После щяха да се качат горе и ако Рос имаше сили, да се любят.

Те отново правеха усилени опити за бебе. Идеята за бъдещо дете бе придобила ново значение и за двамата. Рос вече не виждаше в това обикновено потвърждение на собствената си мъжественост. Нито пък някой от тях го възприемаше като оправдание за неравностойния им брак или като доказателство за любовта на Лесли към Рос. Тази любов отдавна се бе самодоказала чрез хиляди жертви.

Не. Желаното дете сега въплъщаваше последния бунт на тяхната любов срещу неизбежната смърт, смъртта на Рос. Лесли знаеше, че бракът й не може да продължи още дълго. Тя искаше дете, за да вложи в него любовта си към Рос и да го замести в бъдеще.

Правенето на любов бе винаги неловък и рискован момент за мъж в деликатното положение на Рос. Но той приемаше предизвикателството с обичайната за себе си комбинация от смелост и чувство за хумор. И винаги с огромна нежност и любов към Лесли. По някакъв странен начин тя никога не се бе наслаждавала на сексуалния им контакт толкова, колкото сега. Държеше го в обятията си и използваше тялото си находчиво, като му помагаше да постигне удоволствието, което някога настъпваше толкова лесно и естествено. Нейната изобретателност и инициатива като любовница я караше да се чувства по-обвързана с Рос, повече негова съпруга. Техните успешни сливания бяха като малък триумф на любовта над болестта.

С тази мисъл Лесли навлезе в алеята пред къщата. Остави колата отвън, отвори вратата на гаража и влезе през кухнята.

Документите, които й трябваха, бяха в кабинета, но тя застина за миг в кухнята, заслушана в тишината на празната къща. После влезе предпазливо във всекидневната, като се оглеждаше, и отново се ослуша.

Не се долавяше никакъв звук, не се чуваше дори приглушеното скърцане от слягането на къщата или почукването на клон по някой от прозорците. Беше просто една празна къща по обяд — нищо повече.

Докато стоеше, заслушана в тишината, тя не си призна, че бе разтревожена заради Тони. Не беше казала на Рос за срещата си с Тони пред болницата. Нито пък й беше хрумнало да се обади в полицията или да сподели с някого за инцидента.

От една страна, тя смяташе твърдо, че Тони е една далечна и несъществена част от нейното минало. Не можеше да приеме мисълта, че той ще посмее да се натрапи в настоящия й живот. Това беше абсурдно. Тя му го беше казала онзи ден в гробището и беше сигурна, че той е разбрал колко е категорична.

От друга страна, тя бе твърде изтощена от грижите си по Рос в този труден период, за да възприема Тони сериозно. Срещата й с него я бе накарала да осъзнае колко жалък бе моралът му като човек. Въпреки че беше висок, красив и силен, той бе толкова повърхностен, толкова лишен от сериозността, която тя вече очакваше от един истински мъж, че той не беше успял да я впечатли нито с клетвите си в любов, нито със заплахите си.

Хвърляйки поглед назад към миналото, тя просто не можеше да повярва, че някога е била толкова наивна да смята, че е влюбена в този човек. Освен това чувстваше, че разумът издига висока стена между младежките й прегрешения с Тони и сегашния й живот, който във всяко отношение бе твърде сериозен. За Рос щеше да бъде толкова абсурдно да научи за Тони, колкото например за някоя детска любов на жена си, още докато е била дванайсетгодишно момиченце.

Въпреки това, когато се връщаше от работа, особено когато Рос не си беше вкъщи, тя се улавяше, че застива, изострила сетива, и се вслушва в тишината с непроявявана досега бдителност. Спомни си маниакалния поглед на Тони в гробището, налудничавата му убеденост, че е прав. Този поглед я плашеше достатъчно, за да я държи нащрек.

След продължителен миг на самотно бдение, Лесли излезе от кухнята и отиде в кабинета. Намери документите, които бе оставила там същата сутрин, и ги сложи в чантата.

Докато се връщаше към кухнята, тя се погледна в огледалото в коридора и забеляза, че тушът за мигли се е размазал. Избърза нагоре към спалнята, за да напудри лицето си и да оправи грима.

За да отиде в банята, трябваше да мине през спалнята. Видя леглото, на което щеше да лежи същата вечер с Рос след празненството. Тогава щеше да им предстои цял уикенд за отдих. Лека усмивка докосна устните й, докато си пудреше носа и си оправяше грима.

Все още мислеше за Рос и почивката, която ги очакваше, докато бързо прекосяваше спалнята, за да слезе на долния етаж.

Изневиделица една силна ръка я сграбчи и се уви около врата й, преди изобщо да може да извика.

Тони я дръпна грубо на леглото до себе си. Нямаше нужда да вижда лицето му, за да разбере, че е той. Някогашният спомен на тялото й за допира му беше достатъчен, за да й подскаже кой я държеше. За част от секундата се замисли как бе успял да се скрие така умело в собствената й спалня.

Опита се да се съпротивлява, но ръката, която я притискаше, бе толкова здрава, а и както бе отслабнала физически, изобщо не можеше да му бъде достоен противник. Главата й бе притисната към възглавницата. На нощното шкафче видя чашата и шишенцето с лекарство за Рос. Обзе я неистов гняв. Почувства се хваната в отвратителен капан.

— Какво си мислиш, че правиш? — изсъска тя в завивките. — Махай се оттук!

— Обичам те!

Думите бяха шепот в ушите й, почти изповед. Все пак я свариха неподготвена, въпреки че ги беше чула от устата му по време на разговора им в гробището. Тогава тя не ги беше възприела сериозно. Но сега тревожната и почти умолителна нотка в гласа му я изненада.

Тя престана да се мята, но тялото й остана напрегнато и със самата си скованост показваше колко нежелан е допирът му. Започна да мисли трескаво, търсейки най-бързия начин да го прогони от дома си.

— Не, не е вярно — отвърна тя.

Ръката я притисна отново, този път по-силно. Почувства коляното му над бедрата си. Сега си даде сметка, че ласкавите му думи прикриваха едва сдържан гняв.

— И ти ме обичаш — измърмори той, докосвайки с устни ухото й. — Признай си го. Кажи го.

— Никога. — Едва успя да го изрече, тъй като устата й бе притисната във възглавницата. Но от деформирания й глас отговорът й прозвуча още по-гневно.

За момент настъпи мълчание. Тя чувстваше как той се опитва да осмисли думите й, преценявайки степента на съпротивата й. Имаше някакво неизказано чувство, сякаш и двамата бяха на ръба на нещо.

После Тони мушна коляно между бедрата й. Вбесена, тя отново започна да се мята с всички сили. Той притисна още по-силно главата й във възглавницата.

— Викай, ако искаш — каза той. — Всички съседи са на работа. Да, аз проучих квартала, Лесли. Знам всичко за теб. Но в случай, че някой те чуе, за мен това е без значение. Нямам нищо против всички да разберат. И съпругът ти също. Аз не се боя да кажа на света кой съм и какъв съм ти.

Лесли не каза нищо. Тя едва си поемаше дъх и да извика, бе немислимо. Тежестта на тялото му я задушаваше.

— Сега ме чуй — каза той. — Искам от теб нещо съвсем елементарно. Само ми кажи истината. Признай ми, че ме обичаш и че никога не си преставала да ме обичаш. Признай ми, че не понасяш този съсипан старец, който се явява твой съпруг. Че никога не си го обичала… във всеки случай не както мен. Просто престани да лъжеш, Лесли, и всичко ще бъде наред. Обещавам ти.

Тя поклати глава. Нямаше да се огъне пред него, без значение колко я притискаше. Волята й бе по-силна от неговата. Дори мотивиран от любов, Тони не беше човек като нея. Той нямаше силата да властва над нея.

Но тази мисъл излетя от главата й, когато ръката му вдигна полата й и напипа ластичната материя на бикините й.

Миг по-късно тя почувства докосването на пръстите му между краката си.

Нещо в нея избухна. Тя се разтрепери, затресе и почна да се мята на всички страни. Разкрещя се, но протестите й бяха задушени от възглавницата, притиснала устата й. Всички мускули на тялото й се бяха стегнали в отчаяние.

Но пръстът продължаваше да се движи между краката й, търкайки влажната плът.

— Нали ме искаше тук преди? — мърмореше Тони. — Не виждаш ли, Лесли? Ти си създадена за мен.

Смъкна бикините й надолу.

Дълбока въздишка се изплъзна от устните му, когато видя голотата й.

— Толкова си хубава! — възкликна той.

Млечната заобленост на задните й части, дългите, красиви бедра, тънкият кръст, изтънял още повече от страдание, твърде много работа и тревоги, накара сърцето му да трепне.

— Господи, обичам те! — прошепна той. — Нямаш представа колко много. Годините, които пропилях… Съсипах си живота заради теб.

Безумие и логика хаотично се смесваха в гласа му, който сега бе станал дрезгав от страст.

— Кажи, че ме обичаш — настоя той. — Само го кажи, и ще спасиш и двама ни. Толкова е просто, скъпа.

— Мразя те!

Думите се изтръгнаха неволно. Тя се надяваше се, че той не ги е дочул, но не беше права. Усети го как се напряга.

Сграбчи косите й и разтърси главата й.

— Мразиш ме значи? — попита той с яростен присмех в гласа. — Мразиш ли ме?

Бикините й бяха смъкнати почти до коленете. Той ги дръпна силно и ги скъса. Ръката му здраво я притискаше в кръста.

— Значи ме мразиш — продължи той. — Сега ще видиш кой кого мрази.

Тя усети, че тялото му се движи и долови зловещото шумолене от събличане на дрехи. Знаеше какво щеше да се случи в следващия миг. Заля я пристъп на гняв и тя започна яростно да се съпротивлява.

— Да те вземат дяволите! Махай се оттук! Само да си посмял…

Но не можеше да му бъде равностоен противник. Много скоро той си смъкна слиповете и тя усети голите му крака върху своите.

— Аз бях първата ти любов — редеше той, докато я възсядаше. — Люби се за първи път с мен и ми беше благодарна. Молеше ме за още. Помниш ли? Все не ти стигах. Аз те дарих с малкото ти момченце. А сега ти ми казваш, че ме мразиш.

Цялото й тяло трепереше като лист. Усети как той се насочва към слабините й. Притисна се там, топъл и напрегнат, и започна да се движи. Вече беше влажен и готов да проникне в нея.

— Тони, само ако посмееш… — Тя се опита да го сплаши, но думите просто увиснаха във въздуха. Гласът й се превърна във вик на ярост и безпомощност.

Бавно той проникна в нея. Усещането, че е там вътре, за нея бе отвратително. Чувстваше го като чудовище, като ужасно, омразно нещо, което се бе натрапило във влажната неприкосновена и уязвима част от нея.

Той започна да се движи, като я държеше с железните си ръце, а онова нещо в нея стържеше и пронизваше, тласкано от манията му да си я върне и от собствената му ярост.

— А-ах — изпъшка той. — Обзалагам се, че отдавна не си го изпитвала, нали, скъпа?

Той се трудеше плавно и ритмично. Това беше абсурдна пародия на нежност.

— Басирам се, че тоя твой съпруг хич не го бива в това — въздъхна той. — Готов съм да се обзаложа, че изобщо не може да го вдигне така за теб, нали? И преди да се разболее пак е било същото, сигурен съм. Той е старец. Нима смяташ, че може да ти бъде мъж като мен? Мислиш ли, че може да ти направи деца, каквито можеш да имаш от мен?

В гласа му звучеше триумф и предизвикателство.

— Бас държа, че сте опитвали — продължи той. — Нали? Няма начин. Пробвали сте, ама него не го бива.

Внезапно Лесли престана да се съпротивлява. Лежеше неподвижна, изтегляйки се навътре в плътта си, там, където той не можеше да я докосне. Остави му тялото си като мъртва обвивка. Нека го вземе тогава. Но никога нямаше да се домогне до свободата й, до душата й. Те принадлежаха на Рос и лично на нея.

Тони незабавно усети това отдръпване. Студенината й го вбеси.

— Кучка! — изсъска той. — Оставяш ме да изсъхна. Това ти е играта през цялото време. Хвърляш ме на вълците и продължаваш да си живееш живота… Проклета кучка!

Той я удари по главата. При вида на красивата коса, която се разпиля по възглавницата, я удари отново. Тилът й пламтеше от ударите.

— Хайде, котенце — изръмжа той през стиснати зъби. — Не можеш да ми издържиш… Хайде!

Непрекъснато усилваше тласъците. Удари я отново, после зарови пръсти в косите й, дръпна я грубо и започна да си играе с главата й като жестоко дете с играчка.

Но тя вече не усещаше нищо. Беше намерила скривалище дълбоко в сърцето си, а то бе много по-силно, отколкото той смяташе. В това недосегаемо кътче скри любовта си към Рос и вярата си в онова късче живот, което бе спасила за тях двамата. Тони не можеше да проникне там нито с тялото си, нито с яростта си.

— Проклета кучка!

Тя чуваше ругатните и обидите му, но не чувстваше абсолютно нищо. Това бе нейната победа над него. Той нямаше място в сърцето й и тя му го доказваше.

Но някъде зад яростта му тя долавяше и чувстваше отчаянието му. Разбираше, че нещо в него се е отприщило, когато я е видял отново след всичките тези години, които вероятно са били ужасни за него. Осъзнаваше, че той протяга ръце към нея като към спасителен пояс, последна шамандура, която да го предпази, да не го остави да бъде погълнат от плаващите пясъци на собствения му живот. И с това, че го отхвърляше, колкото и оправдана да бе реакцията й, тя всъщност го оставяше да се удави.

Тъй че в неговите наказателни тласъци имаше нещо повече от ярост. Имаше безкрайна безпомощност и отчаяние, които тя можеше да наблюдава почти невъзмутимо от огромното разстояние, на което се бе отдръпнала.

И когато накрая яростта му избухна вътре в нея и тя чу дрезгавите му стенания, изведнъж осъзна, че това са воплите на едно отчаяно дете, не на здрав и силен мъж. У Тони нямаше сила. Вече не. Може би никога не е имало. Нито когато се беше запознала с него, нито много по-рано. Във всеки случай сега той бе свършен, победен от живота и от собствената си некадърност. И той бе направил жалък опит да си го изкара върху тялото й заради провала си. Отвлечено тя размишляваше, че вероятно това бе същността на изнасилването — импотентният гняв на мъжкаря, който си отмъщава на женското тяло за собствената си слабост. Един акт на омраза безспорно, но и на мъчителен, безпомощен копнеж.

Когато се дръпна и излезе от нея, тя не помръдна. Чувстваше как матракът под нея се поклаща, докато той ставаше от леглото. Чу го да се облича.

— Ти ме накара да го направя — каза той, като все още дишаше тежко. — Аз не исках да ти причинявам болка. Исках да те обичам. Но ти ме изостави. Имаш си тук своето кътче, играеш си на семейство с твоя старец. Не те е грижа за мен. Ти си единствената жена, която някога съм обичал и въобще не ти пука за мен. Нали?

Тя чу унижението в тези последни думи. Но не помръдна. Лежеше по корем, слушаше биенето на сърцето си и дишането си във възглавницата. Остави неподвижността и мълчанието си като последен отказ да се трогне от него.

Но в същото време осъзнаваше, че той бе искрен, когато каза, че тя е единствената жена, която е обичал истински. Картината на неговото отчаяние и самота й причиниха болка почти колкото насилието, което бе упражнил над нея. Единствено и само по този начин Тони винаги бе успявал да я трогне въпреки всичко.

Сега той, изглежда, успя да се овладее.

— Помисли за това, което се случи днес — каза. — Ти се връщаш при мен. По-добре се приготви. Нищо не може да застане на пътя ми, Лесли. И нищо няма да ме спре!

Звукът на лудостта му, която отново го караше да бърбори празни приказки след онова, което се бе случило току-що, я вбесяваше. Искаше да му изкрещи колко го презира, да спука детския му балон с най-жестоки думи, които можеше да намери. Но знаеше, че ще допусне грешка. Нещата бяха отишли твърде далеч. Тя трябваше да го накара да си тръгне и по-късно да намери време да планира стратегия как да се отърве от него.

Тя не вдигна поглед. В мълчанието си изглеждаше едновременно победена и недосегаема, безпомощна и тайнствена.

— И не викай полиция — допълни той. — Защото, ако го направиш, ще убия Рос.

Малкото име на Рос, изречено от Тони, й прозвуча непоносимо. Но тя не каза нищо.

— И бездруго той е пречката. Нали така? — попита Тони. — Нямаш никаква полза от него — той е твърде болен и твърде стар за това — но си е пречка. Това е основното, нали?

Лесли усети, че тялото й се смразява. Значи ето каква бе неговата игра. Заплашваше Рос, не нея. Виждаше Рос като основна причина за съпротивата й да го приеме. И в известен смисъл беше прав.

— Ти никога не си го обичала — каза Тони. — Чувствах го през цялото време. И сега пак. Той е просто преграда, която си издигнала между себе си и своето минало. Но няма да се измъкнеш по този начин, Лесли. Ще трябва да го оставиш и да се върнеш при мен, където ти е мястото… или той ще пострада. Слушай какво ти разправям, Лесли, аз не се шегувам. — Той млъкна за момент и после добави: — И без това е наполовина мъртвец.

Манията на Тони го бе направила хитър. Той знаеше какво ще я изплаши най-много. Не заплахата, че ще я отвлече, че ще й причини болка, дори че ще я убие. А една друга заплаха — че ще посегне на Рос, един беззащитен инвалид, последната й връзка с щастието.

Той постоя още миг, преценявайки ефекта от думите си върху нея. После изпъна рамене и се приготви да тръгва.

— Днес не съм бил тук — добави. — Имам добро алиби. Аха, помислил съм и за това. Помислил съм за всичко, Лесли. Не можеш дами попречиш да заема мястото, което ми се полага.

Той я погледна и устните му се изкривиха в злобна усмивка.

— Но ти няма да се обадиш на ченгетата, нали? Не и ако искаш съпругът ти да остане жив.

Сведе поглед към нея. Тя изглеждаше покъртителна и в същото време невероятно красива с тази пола, вдигната на кръста, стройните крака — изпънати върху леглото и спермата му вътре в нея. В този миг той усети, че по някакъв начин е възвърнал властта си над нея. Освен това я обичаше повече от всякога.

— Оправи се и отивай на работа — каза той. — И не забравяй — скоро ще ме видиш отново!

После излезе от стаята.

57

Ню Йорк, 10 януари 1980 г.

Това бе първата пресконференция на Джил.

По настояване на медиите и на личните си съветници Джордан най-накрая бе помолил съпругата си да позволи да бъде интервюирана заедно с бебето. Представителите на пресата по целия свят поглъщаха с любопитство всяка новина за първата рожба на най-богатия американец. Самият брак на Джордан с Джил толкова време не слизаше от заглавията, особено след развода му с Барбара, че плодът на този брак бе голяма новина.

Но имаше и по-важна причина Джордан да помоли своята съпруга да отстъпи пред настоятелните молби на медиите. Джордан се нуждаеше от подкрепата на всички реномирани вестници, които можеше да спечели в този решителен момент от първоначалното осъществяване на проекта „Лазаръс“. Той беше установил, че прокарването на законопроекта през Конгреса е само началото. Съдействието на какъвто и да е брой влиятелни личности, вън и вътре в правителството, се изискваше на всеки етап от този продължителен процес. Много от тези хора вече започваха да отказват подкрепа, докато Джордан или ги принуждаваше, или им предлагаше някакви услуги.

В този момент беше от първостепенна важност Джордан да запази не само задкулисното си въздействие, но и своя положителен обществен имидж. От това можеше да зависи бъдещето на неговия проект. Като най-младият и дръзновен богат бизнесмен на Америка, Джордан вече имаше блясък, който липсваше на равните му от света на финансите.

Красивата му жена и новороденото бебе увеличаваха този блясък и го превръщаха в обожавана от обществото фигура. Той трябваше максимално да се възползва от това преимущество.

Затова имаше нужда да спечели пресата на своя страна. А тя искаше Джил и Мег.

— Ще отнеме не повече от час — каза той на Джил. — Ще кажа на моя секретар по печата да режисира всичко.

Докато говореше с Джил, той държеше Мег на ръце. Усмихваше й се и я вдигаше над главата си.

— Искаш да се срещнеш с журналистите, нали, миличка? — попита той, като я гъделичкаше под брадичката и я целуваше по бузката. Мег, вече на два месеца, гукаше и се смееше гърлено на вниманието на татко си.

Джил седеше тихо до прозореца и ги гледаше. Беше взела успокоително, което след раждането на детето за нея бе нещо обичайно. През тези последни месеци действителността за нея бе приела нови измерения. Имаше нещо нереално по отношение на Мег, на растежа й, на усмивките й и преданата любов, с която я обграждаше Джордан. Сякаш всичко се развиваше зад някакъв екран, потискащо и дори зловещо, въпреки че образът на повърхността бе на радост и доволство.

— Предполагам, че нямам друг избор — каза Джил без всякаква сърдечност в гласа. Напоследък тя си създаде навика да говори на съпруга си доста хладно. Инстинктивен защитен механизъм я караше да го държи на разстояние.

След раждането на бебето Джордан не беше проявявал желание да се люби с Джил. Известно време тя се беше надявала, че възстановената й безупречна фигура ще го привлече. Правеше старателно упражненията си, полагаше специални грижи за грима и гардероба си, за да изглежда по-въздействаща. Напразно. Предишната страст, която тялото на. Джил разпалваше у Джордан, бе угаснала завинаги.

Настоящата му страст беше Мег.

Той държеше бебето, докато предумваше Джил.

— Направи го за мен — каза. — И за проекта. Ако от пресата решат, че харесват теб и бебето, това може да ни спечели преднина от месеци и дори година. Знам, че няма да е Бог знае колко приятно, но те моля да го направиш.

Той беше искрен. В същото време обаче в поведението му към нея имаше някаква безличност, някаква официалност, която беше там още отпреди раждането на бебето и това караше Джил да се чувства мъчително самотна в собственото си семейство.

Долавяйки тази студена нотка и сега, тя дръзна да го предизвика.

— А ако откажа?

Той я погледна както държеше бебето на ръце. В очите му проблесна гняв, който бе заменен от разочарование.

— Ако откажеш, ще трябва да се помъчим да измислим нещо друго — отвърна. Тя почувства как той още повече се отдръпна от нея. Реши да отстъпи с надеждата, че като му даде онова, което той искаше, може би щеше да открие малка пролука в тази все по-плътна завеса, която ги разделяше, да направи стъпка към връщането на съпруга си.

— Добре — каза.

Усмивката на облекчение върху лицето на Джордан бе нейната награда. Той целуна бебето. После, очевидно съобразил по-късно, отиде при Джил и я целуна по бузата.

— Ще те покажат по телевизията — изгука й той с щастлива усмивка. — Не е ли забавно?



Репортерите бяха приети в красивата детска стая, която Джордан бе обзавел за Мег. Бебето беше в леглото си и лежеше тихо между плюшените животни, докато репортерите си задаваха въпросите.

— Кажете, госпожо Лазаръс — попита един интервюиращ от нюйоркската телевизия, чийто репортаж щеше да бъде пуснат по телевизионната мрежа. — Как се чувствате като майка на момиченцето на Джордан Лазаръс?

Полагайки максимални усилия да пренебрегне непреднамерената ирония в думите на репортера, Джил успя да се усмихне. През дългия си живот на измама тя никога не се бе чувствала така безпомощна. Наистина лекарствата, облекчаваха значително болезненото психическо състояние, в което изпадаше, когато беше сама. Но от тях ставаше твърде нервна и притеснена в ситуации, в които от нея се изискваха бързи решения или действия. Тя се помъчи да намери думи, които щяха да прикрият истинските й емоции и в същото време щяха да прозвучат искрено и да се отразят добре на Джордан и Мег.

— Никога не съм била толкова щастлива — отвърна Джил. — От малка си мечтая за подобно щастие, но никога не съм смятала, че детската ми мечта може да се превърне в реалност.

Собственият й фалш я шокира. Усети как успокоителното се устреми нагоре и почти замаза думите й. Тя се запита дали ще бъде в състояние да лъже убедително в това състояние на омаломощеност.

— На кого според вас прилича бебето — на майка си или на баща си?

— Е — усмихна се Джил, — има характера на баща си. Това е сигурно. Но мисля, че е взела моето…

Трудно й беше да намери думата. В продължение на два месеца тя не бе успяла да открие нито една своя черта у дъщеря си.

— … моето чувство за хумор — излъга тя накрая, без дори да знае какво точно казва.

— Как се чувства господин Лазаръс като баща на момиченце? — попита друг репортер. — Мислите ли, че е искал син?

Джил се засмя високо.

— Да се каже, че е доволен, че има момиченце — отвърна тя, — би било най-сдържаното изказване на годината. И то именно това. Луд е по нея.

— Предполагам, че чувството е взаимно? — усмихна се репортерът.

Джил кимна.

— Разбират се чудесно — отвърна. — Много са близки и смятам, че много си приличат.

— Какво имате предвид? — попита репортерът.

Успокоителното сякаш бе изсмукало способността на Джил да мисли ясно. Какво имаше предвид, наистина? По какво си приличаха Джордан и Мег? И за какво говореше тя? Какво правеше тук с тези репортери със студени погледи, които нито я харесваха, нито се интересуваха от нея, а просто бяха жадни за сензации?

— Вижте — започна тя, — те и двамата притежават невероятната способност да се забавляват. Мег може да лежи с часове и просто да се взира в камиончето в леглото си. По същия начин Джордан може да съзерцава някоя картина безкрайно и дори да наблюдава минувачите по улицата. Или просто да гледа Мег. Те и двамата се чувстват така непринудено на този свят, че ме учудват. Докато аз… аз съм някак по-напрегната, струва ми се. Винаги тичам насам-натам, върша разни неща. Не притежавам тази съзерцателност…

Думите й заглъхнаха. Тя не знаеше какво говори. С всяко изречение сякаш потъваше все по-дълбоко в някаква яма без дъно и смисъл.

Въпросите продължиха още час, безмилостни, натрапчиви, понякога нетактични. Повечето от тях бяха баналните въпроси, които представителите на пресата задават на съпругите на популярните мъже. И въпреки това много от тях като че ли дълбаеха раните в психиката на Джил, причинени от отчуждението й от Джордан и неговата близост с бебето. И колкото повече засягаха болката й, толкова по-изобретателна трябваше да става в лъжите си, за да им отговаря. Никога през живота си не бе изживявала нещо толкова изтощително.

Защо според вас господин Лазаръс обича толкова много своята дъщеря?

Сега, след като вече имате дете, чувствате ли се по-близка със съпруга си?

Смятате ли, че бебето прави брака ви още по-проникновен?

Как се чувствате като жена на един от най-обожаваните секс символи на Америка?

И така нататък, все по-безпощадно. Джил продължаваше с лъжите си, потъваше все по-дълбоко в ямата и през цялото време чувстваше как жестоката истина за брака й постепенно изплува на повърхността на лъжите й. Страдаше неимоверно.

След деветдесет мъчителни минути всичко приключи. Секретарят на Джордан за връзки с пресата насочи репортерите към студения бюфет в гостната. Джил едва дочака да си тръгнат. Канеше се да остави Мег на бавачката, да се качи горе, да глътне още едно успокоително и да си вземе гореща вана. Чувстваше как потта се стича под мишниците й, провокирана от прожекторите и от собствения й емоционален хаос.

Точно се канеше да се сбогува с репортерите, когато се случи нещо озадачаващо.

Една фигура се отдели от групата и се отправи към нея. В същия момент няколко репортери се обърнаха да видят какво ще стане. Блестяща, във великолепен костюм на Шанел, който й придаваше небрежно-елегантен вид, с боядисани в по-светъл цвят коси и ярка весела шапка, съчетана с подходяща чантичка, към Джил се приближаваше Барбара Консидайн.

— Джил! — възкликна тя достатъчно високо. — Толкова се радвам да те видя!

Джил се помъчи да си придаде непринудено изражение, защото видя как фотографите вече се извръщаха, за да заснемат двете съпруги на Джордан Лазаръс, които се срещаха в общество. Запита се как, за бога, Барбара се бе озовала там. Пристъпи напред и протегна ръка.

Барбара я пое, притегли Джил към себе си и сърдечно я прегърна.

— Много ми е приятно да те видя след толкова време! — възкликна Барбара.

За ужас на Джил няколко репортери се втурнаха обратно към тях с отворени бележници. Телевизионният оператор отново насочи прожекторите си. Барбара се усмихваше подканващо към журналистите.

— Наистина е трогателно да ви видим двете заедно — заяви един репортер от известно клюкарско списание. — Това е доста необичайно.

Барбара поверително се обърна към него.

— Ни най-малко — каза тя. — Двете с Джил сме отдавнашни приятелки. Между нас никога не е имало лоши чувства. С Джордан имахме добър брак, но после се разделихме. Когато се ожени за Джил, аз бях щастлива заради него. Тя е красиво момиче и великолепен човек.

Барбара се обърна към Мег, която бавачката държеше на ръце.

— Но днес дойдох да видя нея! — поясни Барбара и взе бебето. — Как си, скъпа? — попита тя. — Тези глупави репортери изморяват ли те?

Репортерите я наблюдаваха с усмивка.

— Изглеждате като член на семейството — отбеляза един от тях. — Такава ли се надявате да бъдете и за Мег?

— Разбира се! — отвърна Барбара. — Аз съм нейната стара леля Барбара и такава възнамерявам да остана. Никое дете няма да бъде глезено така, както аз ще глезя това момиченце тук, само някой път да убедя Джордан и Джил да я пуснат да ми гостува едно денонощие. Засега човек не може да я изтръгне от ръцете на баща й.

Барбара бе в удивителна форма, шегуваше се с репортерите, гушкаше бебето, обясняваше колко е привързана към Джил и как с Джордан ги свързва дълго и искрено приятелство. Нямаше и сянка от някогашната й срамежливост, която я правеше толкова притеснителна в общество. Държеше се като истинска знаменитост, която разцъфтява от вниманието на медиите.

В един момент стана сериозна и заговори за любовта си към Джордан, за техния брак и раздяла.

— В известен смисъл — каза тя — аз имам специални чувства към Мег и Джил. Виждате ли, аз не можах да даря Джордан с детето, което исках да има от мен. Опитвахме всичко, но явно не ни е било писано. Не това бе причината за раздялата ни, но винаги съм го чувствала като голяма загуба. Когато Джордан се ожени за Джил, аз самата ги насърчавах за бебе. А сега Мег вече е сред нас и аз се чувствам като кръстница. Никой не я е желал на бял свят повече от мен. И никой не може да я обича повече… с изключение на родителите й, разбира се.

Джил наблюдаваше всичко това с удивление. Барбара сипеше лъжите си виртуозно. Репортерите бяха истински трогнати от привързаността й към детето. Едва ли някой подозираше, че Барбара не бе стъпвала в дома им до този ден, че не бе изпратила поздравителна картичка нито за бременността на Джил, нито за раждането на Мег и нито за миг не бе проявявала и капчица сърдечност към Джил.

Това бе едно възхитително представление, достойно за самата Джил, и то в най-добрата й форма.

Тя обаче изобщо не подозираше каква бе целта на всичко това.

След петнайсетина минути бъбрене с репортерите Барбара каза, че трябва да си тръгва. Джил нямаше търпение да я изпрати и да се оттегли в спалнята си.

Фотографите настояваха за снимка на двете жени с бебето. Мег започваше да се унася, но Джил я вдигна внимателно и я гушна до гърдите си. Барбара застана до Джил. Направиха снимки на Мег с Джил, после на Мег с Барбара и накрая с двете заедно. За облекчение на Джил бебето се примири с всичко това, без да се оплаква.

После бавачката взе Мег и Джил остана насаме с Барбара, а репортерите за втори път започнаха да си прибират нещата. Джил погледна Барбара, която съзерцаваше малката Мег в ръцете на бавачката.

— Как влезе тук? — попита тя тихо, когато беше сигурна, че никой от репортерите няма да я чуе.

— Една от тях ми е приятелка — отвърна Барбара. — Спомена ми за това мило събиране и аз реших да намина. Исках да видя малката.

Както гледаше Мег, присви очи.

— Красива е, нали? — попита тя.

Джил кимна.

— Да.

Последва кратко мълчание, само колкото изпънатите нерви на Джил да усетят оръжието, което се точеше в мисълта на Барбара, за да бъде използвано срещу нея.

— Но не прилича на теб — добави Барбара. Гласът й беше суров, поверителен и недостъпен за останалите.

Джил направи усилия да прикрие реакцията си на тези думи. Трябваше да продължава да се усмихва за един-двама фотографи, които продължаваха да снимат.

— Не разбирам какво имаш предвид — каза Джил.

— Много добре разбираш — каза Барбара и покровителствено хвана ръката на Джил, докато тя се усмихваше към репортерите. — Не прилича на теб. Прилича на нея. Затова Джордан е така луд по Мег.

— На кого? — попита Джил, пребледняла.

Барбара се обърна и погледна Джил в очите.

— Ако още не си го разбрала, жал ми е за теб.

Джил усети, че й се завива свят. Стаята буквално се залюля пред очите й. Думите на Барбара бяха толкова възмутителни и в същото време така близко до раната вътре в нея, че ги почувства палещи като отрова.

Събитията се нижеха като картини на разкривен екран. Върнаха бебето на Барбара за прощална целувка. После Барбара прегърна Джил, преди да се сбогува на фона на аплодисментите и благопожеланията на репортерите.

Джил успя някак си да се сбогува с нея и после да се отърве от журналистите. Пелената, която я отделяше от околния свят през тези последни мигове, бе станала още по-плътна. Чувстваше се така, сякаш се промъкваше през море от плаващи пясъци.

„Тя не прилича на теб. Прилича на нея.“

Думите бяха като зловещ хорал, който отекна мрачно в душата на Джил. Прозвучаха правдоподобно, ужасно реалистично, защото отразяваха ирационалните страхове, които я бяха обсебили още от раждането на детето, страхове, които я откъсваха от Мег и Джордан и я оставяха в миазма от отчаяние и самота.

„Тя прилича на нея.“

Джил остави Мег на бавачката и се довлече до горния етаж. Глътна две успокоителни вместо едно и успя да си вземе горещ душ, след което се строполи на леглото си. Репортерите си бяха отишли и Мег спеше. Джил беше сама. Но не можеше да заспи. Дори сънотворните не успяха да й осигурят някакво отпускане. Думите отекваха в нея, невъзможни и в същото време реалистични, безумни и едновременно с това жестоко логични.

Тя прилича на нея.

Лежеше на леглото си и наблюдаваше как сенките на следобеда пълзят по тавана тайно и зловещо. Чудеше се дали някога ще може да заспи отново. Думите в съзнанието й нямаше да й позволят, защото бяха отворили вратата към нещо невъобразимо.

В другата стая, някъде отдалече, долови гласа на дъщеричката си, която сладко мълвеше нещо в съня си.

58

Джонсънвил, щата Лонг Айлънд

Лесли Уилър се взираше в очите на съпруга си.

— Обичам те.

Рос се усмихна въпреки болката. Макар че измъченото, почти сурово изражение не слизаше от лицето му, сега то бе озарено от сиянието на любовта, което сгря душата на Лесли.

— И аз те обичам, малката — каза той и чувството му за хумор се издигна като щит да закриля тях и любовта им.

Тя все още беше гола, но вече му беше помогнала да си облече пижамата. Току-що бяха правили любов. Постигнаха го по финия, сложен и труден начин, който болестта ги бе принудила да овладеят. Тази вечер бяха успели. Рос бе свършил вътре в нея и Лесли беше щастлива.

Той лежеше и й се възхищаваше. Въпреки тревогата и преумората, от които бе отслабнала, тя изглеждаше невероятно красива. Излъчваше някакво особено сияние, което я правеше неустоима.

Той докосна гърдите й. Вкуси с наслада от физическото й присъствие, хранейки се с любовта й към него. Очите му искряха с възхищение и признателност.

Постепенно на лицето му се изписа умора.

— Не оставай до много късно — заръча й той.

— Няма — отвърна тя.

Откакто бе получил първия си инсулт, той си лягаше час-два преди нея. Невероятните усилия по време на сеансите в рехабилитационния център така го изтощаваха, че трябваше да се прибира в спалнята още в началото на вечерта. Лесли оставаше, довършваше някоя работа от офиса, понякога чистеше нещо по къщата, просто четеше или размишляваше.

Той гледаше как нощницата й се плъзна по силуета на голото й тяло.

— Каква жена! — възкликна с усмивка той. — Не знам какво съм сторил, че да те заслужа.

Тя го приближи отстрани.

— Лека нощ — прошепна и го целуна по устните. — Обичам те.

— А аз двойно — измърмори той, полузаспал.

Тя угаси осветлението. Докато излизаше от стаята, долови равномерното му дишане.

Отиде в кухнята и се спря да прегледа списъка си за утре. Предстоеше й дълъг ден в офиса, включително и обяд с клиент. На път за вкъщи трябваше да напазарува. Типичен изтощителен ден, подобен на толкова други, с които бе свикнала през последната година.

Излезе от кухнята и отиде в сутерена, като проверяваше вратите и прозорците. После обиколи всекидневната, гаража, задната веранда, външната врата откъм на кухнята. Накрая се качи на пръсти горе и отново провери всички прозорци.

Когато свърши, отново се върна във всекидневната, където светеше само една лампа до пианото. Почете около половин час, като бавно отгръщаше страниците на книгата си от библиотеката. Беше роман. Усмихна се, когато си спомни колко пъти го беше вземала и връщала, докато работеше при госпожа Бабидж в библиотеката.

В десет и половина угаси светлината и се настани в едно от креслата, вслушвайки се в обичайните нощни звуци. В гората навън се обади бухал. Една кола зави зад ъгъла в края на улицата, от което се чу лекото изскърцване на гумите по паважа. Долови познатото топуркане на една катеричка, която често притичваше по покрива.

Стискаше в ръце най-дългия и остър кухненски нож, който притежаваше. Нямаше да го остави през цялото време, докато седи тук. Знаеше, че същата вечер можеше да заспи в това кресло, както беше правила толкова пъти през изминалите няколко седмици. Рос никога нямаше да разбере за това, тъй като тя винаги се връщаше в леглото късно през нощта и сутринта се събуждаше до него.

Лесли охраняваше своя дом.

Реши да постъпи така след дълго и неудовлетворително събеседване с един лейтенант от полицията, някой си Грег Клемънтс.

Описа положението си на лейтенанта ясно и безпристрастно, разказа му за някогашната си връзка с Тони Доранс, за брака си с Рос, за удара на Рос и завръщането на Тони. Не скри абсолютно нищо, включително й онова, което се бе случило последния път, когато Тони бе дошъл в къщата й, въпреки че й костваше много.

Лейтенантът бе любезен, отнесе се към нея с разбиране, но полза нямаше.

— Ако незабавно бяхте повдигнали обвинение за изнасилване срещу него, можехме да направим нещо — каза той. — Обстоятелствата са тежки…

Тъжната усмивка на Лесли му подсказа защо не бе предявила обвинение срещу Тони. Знаеше колко незначителни са шансовете да прати Тони зад решетките за изнасилване. Щяха да бъдат само неговите показания срещу нейните. Освен това Тони беше казал, че има сигурно алиби. И вероятно не я беше излъгал. Манията му го беше направила безмилостно хитър — обстоятелство, което тя не трябваше да подценява.

Имаше и друга причина за нежеланието си да се сражава с Тони публично. Тя искаше да запази двете половини от живота си разделени. Не искаше Рос, вече болен и дълбоко угрижен човек, който буквално се бореше за живота си, да разбере за Тони. Мисълта за това й се струваше противна. Искаше да защити Рос на всяка цена.

— Как да постъпя в такъв случай? — попита тя. — Тони ще се върне. Сигурна съм. Мисля, че ще се опита да нарани Рос. Той го вижда като пречка между себе си и мен.

Детективът кимна замислено.

— Вижте, мога да открия къде живее чрез застрахователната компания, за която работи. Ще го издирим и ще проверим дали срещу него има някакви обвинения и дали е осъждан. Но нищо повече. Само че преди да е направил нов опит, не можем да предприемем никакви мерки. Никой няма право да арестува човек за нещо, което би могъл да извърши. Мога всяка вечер да пращам патрулна кола покрай вас просто за да ви проверява. Но нищо повече. Съчувствам ви за проблема, госпожо, но ние нямаме нито средствата, нито хората, необходими за подобни ситуации.

След като видя страха и тревогата в очите на Лесли, той се приведе напред и добави:

— Знам имената на някои надеждни частни детективи. Можете да наемете човек, който да държи под наблюдение къщата ви. Въпреки че това ще струва пари.

И изобщо няма да спре Тони, помисли си Лесли. След като е бил достатъчно изобретателен да проникне в къщата й веднъж, щеше да намери и нова възможност.

Освен това тя нямаше пари за частен детектив. Болестта бе погълнала всичките им спестявания.

Лесли благодари на лейтенанта и се върна вкъщи, за да обмисли ситуацията.

Изводът й беше елементарен: тя лично трябваше да поеме отговорността за охраната на собствения си дом и собствения си живот, докато Тони престане да бъде заплаха.

От този ден нататък тя седеше в тази всекидневна, стиснала своето оръжие в ръка, и очакваше Тони да направи своя ход.

Лесли се беше отпуснала в креслото, усещайки как сънят почва да я залива на съблазнителни талази. Сладостната отмала след любенето с Рос плюс дванайсетте часа работа в офиса и вкъщи я бяха изчерпали напълно. Вече едва успяваше да си държи очите отворени.

Огледа се безмълвно в мрака. Като дете се страхуваше от тъмното. Все още пазеше смътни спомени за това как баща й влизаше в стаята й, за да държи ръката й и да я успокоява, когато се страхуваше през нощта.

Но сега мракът бе неин съюзник. Тя се чувстваше почти част от него, сякаш бе невидима. Щеше да го ползва като подкрепление, за да закриля себе си и съпруга си.

Лесли почувства прилив на нова сила и хладна решителност. Насилвайки я физически, Тони в известен смисъл бе изразходил оръжията си срещу нея. Той бе нахлул в най-уязвимата й част само заради по-голямата сила на тялото си, но бе открил, че на същото това място тя бе издигнала срещу него непреодолима стена. Той бе напуснал спалнята й разгневен и безпомощен, защото си даваше сметка, че въпреки изнасилването, не бе успял да я сломи.

Може би още я желаеше, може би още я наблюдаваше тайно, но сега тя вече бе достатъчно силна морално, за да се сражава с него. Тя не се страхуваше.

С тези мисли Лесли седеше сама в креслото и се вслушваше в шумовете на къщата. Сега тя й се струваше по-приветлива и стабилна от когато и да било, обгърнала я отвсякъде в мрака, тъй като това бе нейният дом. Нейните стари стени се сливаха с нея в мълчание, за да бдят през нощните часове, докато зората отново я върнеше при Рос.

Главата й клюмна на облегалката. Всичко бе неподвижно и спокойно. Тя затвори очи и към нея се устремиха мощни вълни от видения, за да я отнесат в сладките сънища.

Един приглушен глас внезапно я разбуди.

— Няма смисъл, Лесли.

Тя се стресна и вдигна глава. Ръката й стисна ножа. Усети как тялото й се смразява.

Беше Тони.

Помъчи се да запази самообладание. Беше чакала този момент и сега беше готова.

— Махай се! — прошепна тя в мрака. — Махай се веднага или ще те убия.

Чу тих смях.

— Никого няма да убиеш — отвърна гласът. — Ти си създадена за любов, не забравяй! Не за боец.

Настъпи мълчание. Лесли цялата се тресеше. Ако можеше да го види, да го открие, щеше да го убие с голи ръце. Достатъчно дълго бе обсебвал живота й.

Следващите му думи я накараха да подскочи, тъй като той се беше приближил, без тя да го чуе.

— Слушай — продължи Тони. — Тази нощ идваш с мен. Няма нужда да си вземаш чанта. Аз ще ти дам всичко, от което имаш нужда. Ще тръгнеш тихо и мирно. Когато съпругът ти се събуди утре, ти няма да бъдеш тук.

Той отново млъкна и тайнствено се сля с тъмнината. Тя се огледа, като се опитваше да разбере къде е.

— Но ако се опитваш да се съпротивляваш — добави той, — ако откажеш да тръгнеш доброволно, тогава съпругът ти изобщо няма да се събуди утре. Защото ще бъде мъртъв.

Той спря, за да я остави да прецени думите му.

— Ако те е грижа за него и искаш да спасиш живота му, стани от онова кресло и тръгни с мен — каза Тони. — Знам, че не го обичаш истински. Не както една жена обича мъж. Ти просто си се вкопчила в него, за да забравиш миналото, да забравиш нас. Ти го използва като щит между себе си и действителността. Това не може да продължава повече. Или тръгвай с мен, или аз лично ще го очистя. Не искам да му причинявам зло, Лесли, но ако ми се наложи, няма да се поколебая. — Изсмя се тихо. — Тази вечер ви чух горе — добави с презрение. — И ти наричаш това правене на любов? Ти живееш в лъжа, Лесли. Ти не си съпруга. Ти си болногледачка.

Тя усети как, докато говореше, той все повече се приближава към нея. След миг щеше бъде достатъчно близо и тя щеше да нанесе своя удар. Стискаше ножа с две ръце. Успееше ли да го нарани веднъж, инициативата щеше да бъде нейна. Разстоянието до стълбите, до телефона, беше съвсем кратко, а тя познаваше добре този мрак.

И никой нямаше да я обвинява. В края на краищата тя отбраняваше своята къща.

Преди да довърши мисълта си, нещо я удари по двете китки така силно, че тя извика от болка. Ножът падна на килима. Ръцете й се вдървиха. После вълна от болка прониза пръстите й и плъзна нагоре към лактите.

Тони вероятно я бе ударил с всичка сила. Ето сега бе в краката й и претърсваше килима за ножа. Осланяйки се на инстинкта си, Лесли нанесе удар с крак в тъмнината. Чу го как извика. Явно го беше ритнала в лицето или във врата. Опита се да стане, но една силна ръка се сключи около раменете й.

— Повече не се опитвай! — изръмжа той в ухото й. — Искаш ли да спасиш живота на мъжа си, или не?

Той я дръпна близо до лицето си. Тя усети дъха му. Имаше нещо кисело, диво в миризмата му. Натрапчивата идея бе прогонила човека у него и бе оставила само звяра.

Той отново я бе надхитрил. А на горния етаж, без да подозира за нейната битка и поражение, спокойно спеше съпругът й.

Останала без сили, Лесли се отпусна в ръцете на Тони.

— Добре — каза тя, — ще дойда с теб.

Усети реакцията му в прегръдката. Той си отдъхна и вече я държеше някак по-нежно. Китките и пръстите й все още бяха изтръпнали. Тя изглеждаше безпомощна като коте.

— Е, така е по-добре — започна той. — Знаех, че ще размислиш…

Все още говореше, когато тя изведнъж се изтръгна от обятията му, скочи от креслото и хукна към стълбите.

Изненадата й предостави миг преимущество. Тя беше права — наистина познаваше мрака в къщата си по-добре от него. Точно когато стигна до стълбите, чу как зад нея се преобърна маса. Втурна се нагоре, като вземаше по две стъпала наведнъж.

Чу зад себе си тежко тупване и яростно ръмжене. Точно когато стигаше последното стъпало, една ръка сграбчи крака й.

Тя се обърна и го ритна трескаво със свободния си крак. Чу го как изруга, когато петата се заби болезнено в носа му. Беше се вкопчила на живот и смърт в колоната в края на парапета, а краката й ритаха и блъскаха.

Никой от двамата не казваше нищо. Тяхната битка вече не се нуждаеше от думи.

Лесли се бореше яростно, но ръцете на Тони бяха силни. Той дръпна глезена й, успя да докопа другия й крак и започна методично да се издърпва по тялото й. Тя се съпротивляваше още по-яростно, като със свободната си ръка успя да го одере по лицето. Искаше да го убие.

— Кучка! — чу го да съска. — Малка кучка!

Беше се превърнала в неговата мания, но зад това чувстваше и едва сдържаното насилие. Знаеше, че той съвсем не я преследва от любов. А от омраза. Омраза към собствената му неприспособимост, към пропиляния му живот и към нейната независимост. Вкопчен така в краката й там на стълбите, той беше трагична фигура и се опитваше по някакъв начин да докопа живота, който беше изпуснал.

Но собствените й сили все повече намаляваха. Тя не можеше да му бъде съперник. Беше се борила твърде дълго, чакала твърде много нощи, работила твърде усилено месеци наред без нужната храна, сън или спокойствие. Тази вечер нямаше повече сили да се съпротивлява.

Тони почувства капитулацията й. Покатери върху нея, тялото му покри нейното почти както онзи ден, в който я бе изнасилил на леглото й. Ръката й все още беше вкопчена в парапета, но тя бе изтощена. Обви ръка около талията й с победоносна отмала, наслаждавайки се на своята власт над нея. Вдъхна аромата на косите й, смесен с мириса на страха. След миг щеше да я отведе оттук. После можеше да прави с нея каквото си поиска.

Точно се беше замечтал, когато изведнъж лампите в коридора светнаха.

Заслепен от внезапната светлина, Тони вдигна поглед към края на стълбите. Рос Уилър стоеше на площадката по пижама и халат и го гледаше.

Беше особен момент, красивият млад мъж, който се взираше в очите на по-възрастния, пращящият от здраве младеж лице в лице със своя болен противник.

От гърлото на Тони се изтръгна яростен рев. Почна да избутва Лесли встрани, за да може да нападне Рос.

Едва тогава видя, че другият държеше пистолет. Твърде късно. Прозвуча изстрел.

Рос Уилър бе с тежък недъг. Но навремето владееше различни оръжия и добре познаваше механизма им.

Тони видя пистолета и отскочи назад. После, когато куршумът го уцели, извика и се затъркаля надолу по стълбите. Мракът на всекидневната го погълна. Чуха се звуци на строшени мебели и после трясък от кухненската врата, когато Тони побягна навън.

Лесли лежеше в краката на своя съпруг, все още покъртително вкопчена в парапета. Рос бавно коленичи, за да й помогне. Пистолетът се изплъзна от ръката му и тупна на килима.

Лесли с мъка се изтегли до края на стълбите. Тялото й тръпнеше болезнено от борбата с Тони. Тя обви ръце около врата на Рос и възкликна:

— О, господи! О, Рос…

Той я прегърна нежно и я потупа по рамото. Почувства красивото й тяло през нощницата и се усмихна.

Тя го погледна.

— Ти какво… — заекна тя. — Откъде…

— Знаех, че нещо не е наред — отвърна Рос. — Не ми трябваше да мисля дълго. А и разполагам с предостатъчно време за това, Лесли. Ако ми се наложи, все още мога да събера две и две.

— А откъде… взе пистолета? — попита тя, свела поглед към револвера.

— Имах си го — отвърна той. — Това е Дивият запад. Не знаеше ли? Длъжен съм да защитавам жените си.

Изненадана от жизнерадостния му хумор, Лесли се усмихна и го целуна. После за учудване и на самата себе си, избухна в ридания.

Той дълго я държа така, коленичил в горния край на стълбището, притиснал главата й до гърдите си. Погали косите й и сложи ръка на рамото й.

— Трябваше да ми кажеш — промълви накрая той. — Можех да ти помогна по-рано.

Тя кимна.

— Не исках да те замесвам — обясни тя. — Разбираш ли, всичко това бе толкова отдавна. Истинско безумие, че бе решил да се връща по този начин. Просто смятах, че трябва да се оправя сама, да… Не знам какво съм смятала.

Не без усилие Рос седна до нея на най-горното стъпало. Тя си даде сметка, че той е инвалид, който не може да извършва ред елементарни дейности. И все пак, току-що бе спасил живота й. Бе защитил техния дом. В този момент се разкъсваше между гордостта от него и срама от онова, което бе причинила на двамата.

Следващите му думи я свариха съвсем неподготвена.

— Ти предупреди ли семейство Байър? — попита той.

Тя поклати глава.

— Не съм мислила за това. Той искаше мен. Само спомена Тери, за да се опита да ме убеди…

— Трябва да им се обадиш — настоя той. — И на полицията. Като предпазна мярка.

— Да, прав си.

Внезапно тя пребледня и погледна Рос изумено.

— Искаш да кажеш… че си знаел за…

— Отдавна — отвърна той. — Разбрах още преди да се оженим. Но не исках да ти казвам. Това беше твоя лична работа. Реших, че ще ми кажеш, когато ти намериш за добре.

— И никога не си ме обвинявал? — попита тя.

— За какво да те обвинявам? Защото си човек? И имаш минало? Обичах те повече от всичко. Съжалявам само, че трябваше да го изтърпиш сама. Трябваше аз да те закрилям, а не обратното.

Тя го прегърна силно.

— Ти наистина ме защити.

И беше права. В този миг за първи път от толкова месеци насам Лесли се почувства в безопасност.



Две нощи след нападението, което Тони Доранс извърши в дома на Лесли, един мъж похлопа на вратата на Клиф Байър във Фармингтън, Лонг Айлънд. Когато Джорджия Байър отвори, непознатият я заплаши с пистолет и поиска от нея да му доведе малкото си момченце.

Джорджия бавно отстъпи назад. Мъжът я последва.

Когато вратата се затвори зад него, шестима униформени полицаи го поздравиха със заредени пистолети. За секунди обезоръжиха похитителя, сложиха му белезници и му прочетоха правата.

Тони Доранс — с превързана лява ръка заради огнестрелната рана, която бе получил преди две нощи — бе откаран на задната седалка на патрулната кола в полицейския участък и впоследствие му бе наложена мярка за неотклонение отместен съдия. Месец по-късно бе съден за опит за отвличане, за нахлуване в чужд дом, за насилие, телесна повреда, за незаконно притежаване на нерегистрирано оръжие и ред други обвинения, свързани с тероризирането от негова страна на Лесли Уилър и опита му за отвличане на Тери Байър.

Съдебните заседатели единодушно го признаха за виновен и Тони Доранс бе осъден на четирийсет години затвор. След произнасяне на присъдата бе откаран в „Атика“, където започна своя нов живот като затворник.

59

Ню Йорк, 20 февруари 1980 г.

Очите на целия свят бяха насочени към Джил Лазаръс.

Снимката й с малката Мег бе по кориците на повечето списания. Националните медии я обсипваха с внимание не само заради красотата и популярността й като съпруга на Джордан Лазаръс и майка на първото му дете, но и по ирония на съдбата заради забележителната демонстрация на „класа“ и благородство, с което Барбара Консидайн бе привлякла вниманието към тях двете.

По някакъв начин епизодът с Барбара бе възпламенил интереса на пресата. Обществото се залъгваше с идеята за сърдечни взаимоотношения и дори близко приятелство между двете съпруги на Джордан Лазаръс. Джил бе обсаждана от репортери, които искаха да й зададат въпроси не само за Джордан и Мег, но и за приятелството й с Барбара. Имаше дори желаещи да направят пространно интервю с двете заедно, но Барбара тактично отказа с аргумента, че е твърде заета. Всъщност Джил не беше виждала Барбара от деня на изненадващата й поява на пресконференцията заради Мег.

Потокът от настоятелни молби за интервюта с Джил не секваше. Джордан трябваше да наеме нова секретарка просто за да ги разпределя. А Джил не можеше да отказва на всички, тъй като новият й имидж бе чудесно преимущество за Джордан и неговия проект. Всяка седмица основните радиостанции съобщаваха за нови дръзки промени, които се извършваха във вътрешността на големите градове, благодарение на Джордан и неговата армия от инженери, крупни бизнесмени и финансови експерти. Проектът „Лазаръс“ бе сензация. И Джил Лазаръс бе част от нея.

Когато не даваше интервюта, тя вземаше все повече хапчета, като ги смесваше в ефикасни комбинации в напразни опити да потуши вулкана вътре в себе си. Но с увеличаване на дозата те като че ли отслабваха въздействието си. С всеки изминал ден Джил все повече губеше почва под краката си.

Винаги когато бе възможно, си стоеше вкъщи, търсейки убежище от любопитството на външния свят. Но домът за нея се бе превърнал в мрачния затвор, където толкова неща й напомняха със зловеща натрапчивост за собствената й самота и самоунищожение.

Все по-рядко виждаше Джордан, възпрепятствана от новите си обществени задължения. А когато бяха заедно, той никога не я допускаше до себе си, изправил между двамата своя щит от хладна учтивост. Беше по-мъчително да го вижда, отколкото да мисли за него, докато бяха разделени.

Междувременно, да бъде с Мег, за нея се превръщаше в истинско страдание. Колкото повече изучаваше лицето й, усмивчиците й, докато детето си играеше в леглото или в кошарата, толкова по-странна й се струваше. Далеч без да бъде любимото продължение на плътта й, Мег й изглеждаше като непознато същество, което със собственото си съществуване представляваше част от затвора, който откъсваше Джил от света.

Джил вече бе достигнала етапа, в който бе загубила доверие в себе си по отношение на бебето. Страхуваше се не само от въздействието, което можеше да има постоянната й упоеност, а дори повече от хаоса от чувства, които бушуваха в нея. Колкото повече се опитваше да се отърси от собствените си натрапчиви идеи, толкова по-упорито те се загнездваха в съзнанието й, замъгляваха го и я изпълваха с ужасни и непонятни мисли. Тя вече не се познаваше, тъй че нямаше представа на какво можеше да се окаже способна.

Понякога гледаше как Джордан държи Мег на ръце и й разправя колко му е липсвала през тежкия работен ден, как я отнася до прозореца да погледне към Ийст Ривър, как й показва шлеповете, докато охка и ахка на чудесата на света. В такива моменти Джил се улавяше, че наблюдава дъщеря си с ревност и омраза. Налагаше й се бързо да отмества поглед, преди Джордан да е забелязал изражението на лицето й. А когато й връщаше детето, тя нервно го гушваше, като се напрягаше да излъчва непринудена майчина топлота, докато ужасният, ненавистен порив продължаваше да я изгаря вътрешно.

И трябваше да понася тази агония съвсем сама. Мег беше само едно бебе и не можеше да й помогне. А Джордан вече не си правеше труда да забелязва Джил нито като жена, нито като човешко същество. Той имаше очи единствено за дъщеря си.

След месец от това изпитание Джил беше на края на силите си.

В студения следобед на една сряда тя излезе от апартамента и нареди на шофьора да я закара в центъра. Накара го да я остави на Пето Авеню и му каза, че ще се обади, когато има нужда от него. Щяла да пазарува, поясни тя.

А в действителност просто искаше да излезе на улицата, да се махне от къщи. Навън сред нормалните хора и далеч от собствения си живот.

Докато вървеше, неузнаваема зад прикритието на слънчевите си очила, тя разглеждаше угрижените безстрастни лица на нюйоркчани, които минаваха покрай нея в несекващ поток. Беше им благодарна. Те бяха човешки същества, най-обикновени хора, живеещи своя еднообразен живот, изпълнен с борба и гняв. Каквито и да бяха недостатъците им и дори пороците им, те бяха на светлинни години от разредения, негоден за дишане въздух на нейния дом, в който тя нямаше място.

Разглеждаше витрините с безразличие. Спря се пред някакъв бижутериен магазин, където видя чифт копчета за ръкавели, които изглеждаха подходящи за Джордан. Не ги купи. Беше твърде изморена за подобен помирителен жест. После мина покрай магазин за детски играчки, където видя великолепно коте, в което Мег щеше да се влюби. С последни сили влезе и го купи. Струваше сто долара, но си струваше — котето бе невероятно, просто като живо, с красива козина като на тигър.

Тя пое към Шесто Авеню и се спря на площад Рокфелер да погледа кънкьорите.

После вдигна очи и видя позната гледка.

Вдясно, точно зад сградата на RCA беше седалището на „Лазаръс Интърнешънъл“.

Джил трябваше да отметне глава назад, за да види върха на небостъргача. Почувства, че й се завива свят. Сякаш съпругът й се извисяваше над нея, а волята и страстта му я превръщаха в джудже, смазваха я.

От другата страна на Шесто Авеню се намираше седалището на „Консидайн Индъстрис“ в Манхатън. В този момент в същата тази сграда Барбара Консидайн сигурно седеше в своя кабинет. Жената, която Джордан бе направил своя съпруга, жената, която никога не беше обичал. Жената, която бе изчерпила своите хитрости, опитвайки се да го задържи, и накрая го беше загубила заради противник, който я превъзхождаше по умения и порочност. Самата Джил.

Въпреки това Барбара изглеждаше толкова щастлива, така преливаща от жизненост, когато нахлу по време на пресконференцията в апартамента на Джил. Почти като котката, която бе излапала канарчето. Докато Джил, победителката в тяхната битка за Джордан, сега държеше една безсмислена награда и понасяше страдания, дълбоки колкото лъжите, в които бе живяла през целия си живот. Каква ирония, помисли си Джил, че загубилият е толкова жизнен и доволен, а победителят, обсебен от собствените си привилегии, бавно полудяваше.

За момент Джил задържа погледа си върху небостъргача, замислена за онова, което Барбара й бе казал миналия месец, докато фотографите ги снимаха заедно.

Тя не прилича на теб…

Инстинктивно тръгна да пресича улицата, понесла плюшеното коте в найлоновата си торба.

Внезапно се стресна от пронизителен клаксон и скърцане на спирачки. Не само че беше тръгнала да пресича на червено, там дори нямаше пешеходна пътека.

Разстроена, тя скочи обратно на тротоара, отиде до най-близкия ъгъл и изчака светофара, заслушана в бесните удари на сърцето си. Когато светна зелено, прекоси и влезе в главната сграда на „Консидайн Индъстрис“.

Пред асансьорите имаше портал с охрана.

— Бихте ли съобщили в кабинета на госпожа Консидайн за мен? — попита тя единия от двамата мъже от охраната.

Той я погледна с подозрение. Никой не посещаваше могъщата Барбара Консидайн по този начин.

— За кого да съобщя, госпожице? — попита мъжът от охраната.

— Джил Лазаръс — отвърна тя. — Госпожа Джордан Лазаръс.

Той вдигна вежди.

— Един момент, моля.

Последва пауза. Джил се озърна из пищното мраморно фоайе. Всичко, което видя, изглеждаше тежко, почти гибелно в своята мощ, от блестящите каменни стени до лъскавите врати на асансьорите.

След удивително кратко време телефонът иззвъня и човекът от охраната каза на Джил да се качи на 56-ия етаж. Когато стигна горе, тя веднага забеляза един открояващ се кабинет, на чиито стъклени врати беше написано:

БАРБАРА КОНСИДАЙН

ГЕНЕРАЛЕН ДИРЕКТОР

Джил влезе. Секретарката се усмихна и позвъни във вътрешния кабинет. Барбара се появи почти веднага. Беше облечена в стегнат делови костюм. Пак имаше онзи жизнен и енергичен вид, който бе озадачил Джил преди месец. Изглеждаше слаба и елегантна. Когато пристъпи напред, й се стори много висока, сякаш се извисяваше над нея.

— Каква изненада! — възкликна Барбара и въведе Джил в личния си кабинет. — Разполагай се. Желаеш ли нещо за пиене? Кафе? Може би някакъв алкохол? — В последната реплика Джил имаше чувството, че долови намек за тайното си пиене напоследък, но нямаше как да бъде сигурна. Емоционалният хаос, в който се намираше, караше съзнанието да й играе номера.

— Нищо, благодаря.

— Е, на какво дължа тази чест? — попита Барбара.

Джил погледна Барбара в очите. Пелената, която я отделяше от реалността през тези последни месеци, я караше да изглежда далечна и малко зловеща. Джил изруга собствената си слабост. Едно време тя беше виждала други хора, техните мизерни грижи и слабости с безмилостна яснота, която й позволяваше да ги манипулира така, както тя желаеше. Сега тази яснота бе изчезнала и заедно с нея както властта й над самата нея, така и над другите. Но тя мобилизира онова, което бе останало от силната й воля и заговори.

— Какво искаше да кажеш с онази реплика — попита тя, — която ми отправи, докато фотографите ни снимаха?

Барбара вдигна вежди, привидно озадачена, но бързо се отказа от позата на недоумение и погледна изпитателно Джил.

— Какво искаш да кажеш с това какво съм искала да кажа? — попита Барбара.

Объркана от така построеното изречение, Джил примигна.

— Знаеш за какво те питам — каза тя. — Става въпрос за Мег. Ти каза, че не приличала на мен.

Барбара излезе иззад масивното бюро и седна в креслото до Джил. Джил усети парфюма й.

— Наистина ли искаш да знаеш? — попита Барбара.

Джил кимна.

— Понякога — продължи Барбара замислено — природата може да говори с плътта на едно дете. Виждаш ли, аз знаех всичко за Джордан и Лесли. Наблюдавах ги внимателно. Видях как я гледаше. Усетих любовта им. Прозрях характера й. Дори сърцето й, в известен смисъл. Разбрах какво Джордан обича у нея, какво вижда и цени.

Тя се поколеба за момент, сякаш възпирана от жалост. После заговори хладно.

— В детето той обича не теб, а Лесли.

Когато тези ужасни думи стигнаха до съзнанието й, Джил за момент затвори очи. После ги отвори и видя другата жена, която я гледаше втренчено.

— Това дете не е твое — каза Барбара. — То принадлежи на Лесли и Джордан. Затова Джордан е толкова щастлив, че я има. Затова я обожава.

Настъпи мълчание. Изглежда, Барбара внимателно подбираше думите си.

— Аз не можах да му родя деца — каза тя. — Знаеш причината. Но дори и да беше възможно, той нямаше да иска дете от мен. Желаеше единствено Лесли. А сега чрез теб той има нейното дете. Ти беше просто майката заместител, съдът.

Тя се усмихна.

— Затова не прилича на теб — каза тя. — Съвсем естествено.

Барбара може би парадираше, насърчавана от явната деформация на Джил. Но тя не можеше да знае колко чудовищен бе ефектът от думите й. Никой не знаеше по-добре от Джил как тя се бе маскирала като Лесли, как бе съживила душата на Лесли от дълбините на собственото си пусто сърце, за да плени Джордан. Сега беше хваната в собствения си капан. Бебето, Мег, бе живото доказателство на нейния триумф и провал, на нейното престъпление и наказание.

Майка заместител. Думите прозвучаха убийствени с правдивостта си.

Джил се стегна, за да окаже съпротива на Барбара.

— Грешиш. Мег прилича на мен. Много хора го казват.

Барбара я удостои с продължителен скептичен поглед.

— Мисля, че лъжеш. Но дори и да не е така, или да смяташ, че не е така, аз знам какво вижда той, когато я погледне.

Тези думи зашеметиха Джил. Барбара я наблюдаваше внимателно и усети, че ударът й попадна право в целта.

— Виждаш колко е щастлив, нали? — попита тя. — Ти никога не си успяла да го накараш да се чувства по този начин. А е щастлив, защото ти го дари с детето на Лесли. Той повече няма нужда от теб. Получи онова, което искаше.

Джил се насили да устои на погледа й. Някъде дълбоко в нея просветна последен проблясък от някогашното й ясно видение. Направи усилие да проникне в душата на Барбара. Какво искаше тя? Защо се поставяше в такова неизгодно положение, като говореше тези безумни неща, сякаш бяха истина, защо съобщаваше тези лъжи с такава убеденост и сигурност?

За част от секундата отговорът сякаш проблесна в очите на Барбара. Там имаше мотив, разбираем, чисто човешки мотив, който Джил усети, толкова бе осезаем. Само ако сетивата й бяха по-изострени, поне малко…

Но образът на Барбара отново се замъгли, парфюмът, червилото и безупречният й маникюр се сляха в една картина, която заплува пред погледа на Джил, сякаш беше халюцинация. И самата Барбара някак се надигаше, извисяваше, много по-висока отпреди, докато Джил все повече се смаляваше като Алиса в страната на чудесата, след като бе погълнала съдбоносната бисквита. Все по-малка, по-малка, по-малка…

После Барбара изчезна съвсем. Джил се строполи на пода в безсъзнание.

Когато дойде на себе си, лежеше на мекия кожен диван в дъното на кабинета на Барбара. Една от секретарките с много разтревожен вид й вееше с някакво списание, докато друга разтриваше дланите й.

Барбара стоеше зад тях, без да казва нищо.

— Добре ли сте, госпожо Лазаръс? Да повикам ли лекар? — попита секретарката.

Джил идваше на себе си много бавно. Комбинираното въздействие на успокоителните и емоционалното изтощение, което се натрупваше в тялото й, не можеше да се изтрие за миг.

— Чаша вода — промълви тя. — Моля ви…

Секретарката й донесе чаша ледена вода. Джил отпи немощно.

— Да повикам ли лекар? — отново попита секретарката. — Има тук в самата сграда. И друг път ни е помагал.

— Не, не. Само шофьора ми. Ако се обадите на шофьора ми, всичко ще бъде наред. Ще го изчакам.

— Глупости! — каза Барбара, поемайки нещата в свои ръце.

— Личният ми шофьор ще те закара у вас. Вероника, ти ще отидеш с нея, за да съм сигурна, че ще се прибере без произшествия.

— Да, госпожице Консидайн — отвърна прилежната секретарка.

— Сега ни оставете за момент — нареди Барбара. — Звънни ми, когато колата е готова.

Секретарките излязоха. Барбара и Джил отново бяха сами. Барбара седна в креслото до Джил и хвана ръката й.

— Добре ли си? — попита тя.

Джил не каза нищо. Успя да прецени неискрената загриженост на тази фалшива приятелка, на тази екзекуторка с усмихнато лице.

Настъпи продължително мълчание. Двете жени се гледаха в очите. Очевидно позициите бяха разменени. Сега Барбара беше силната. Въпреки че беше само една жена от плът и кръв, тя бе въоръжена с истината; докато Джил, чиято липса на обикновена човешка уязвимост някога я правеше нечовешки силна, сега лежеше просната в краката на своята тържествуваща съперница.

Барбара въздъхна.

— Съжалявам, че те разстроих — каза тя. — Понякога истината боли. Никой не знае това по-добре от мен.

Имаше предвид начина, по който Джил й бе отнела Джордан. Мислеше за собственото си трагично минало и за начина, по който Джил се бе възползвала от него, за да открадне съпруга й.

Тогава Джил можеше да вижда през Барбара. Тя бе открила слабите й места и бе атакувала безмилостно. Точно както Барбара атакуваше в момента.

При тази мисъл Джил си припомни мимолетното усещане от мига, преди да припадне, когато й се стори, че видя проблясък от онова, което се криеше зад привидната сила и жестокост на Барбара. Сякаш прозря играта, която тя играеше. Игра на изчакване…

Джил се мобилизира и смело заяви на Барбара:

— Ти си луда! Говориш така, защото той те захвърли. Той никога не те е желал. Желаеше мен.

Барбара се разсмя — приглушен, зловещ смях.

— Само жена истински може да проникне в съзнанието на друга жена — каза тя. — Може и да си ме победила, но тогава аз виждах през теб, както и сега. Ти играеше роля от самото начало. Знам всичко за теб. Ти си експерт в това отношение. Въртиш мъжете на малкия си пръст, като се представяш за онова, което смяташ, че искат да бъдеш. Но твоят гамбит обърна огъня срещу теб. Той никога не е искал теб. А жената, която ти имитираше. Но ти го разбра едва когато вече беше твърде късно. Когато твоят мъничък маскарад се материализира в едно дете, в живо човешко същество. Сега за теб е твърде късно. Разбираш ли? Защото, след като има детето, той повече не се нуждае от теб.

Барбара бе впила в Джил победоносен поглед, изпълнен с омраза. Джил го посрещна с мъка и въпреки че направи усилие да му устои, бе принудена да отстъпи. Изруга наум собствената си слабост. Ако можеше да възвърне силата си, щеше да победи тази жена въпреки чувството й за превъзходство.

Но Джил бе твърде немощна, за да отвърне на удара. Някогашните й оръжия я бяха изоставили в критичния момент.

Секретарката почука на вратата.

— Шофьорът е готов, госпожо. Да ви помогна ли?

— Един момент.

Вратата се затвори. Барбара помогна на Джил да стане от дивана. Джил изглеждаше като призрак, бледа и изпита като смъртник, а в същото време Барбара се извисяваше над нея снажна и преливаща от жизнени сили.

Тя изпрати до вратата Джил, която се облягаше на нея като безпомощно дете.

Внезапно на прага Джил се спря.

— Какво да правя сега? — попита тя умолително.

Барбара се усмихна.

— Много просто. Убий я.

Джил я погледна с широко отворени очи.

— Лесли?

Барбара поклати глава.

— Ти все още не разбираш — отбеляза тя. — Мислех те за по-интелигентна.

Джил пребледня, когато разбра какво имаше предвид Барбара.

— Мег! — прошепна тя.

В отговор Барбара я удостои с продължителен пронизващ поглед, изпълнен с непоколебима решителност.

60

Ню Йорк, 1 март 1980 г.

Джил лежеше на леглото си. Мег бе неспокойна и шишето й даде Джордан. Търпението и топлотата му бяха удивителни. Твърде малко мъже и още по-малко отрупани с ангажименти генерални директори бяха способни на подобна нежна загриженост към едно бебе.

Джордан бе безупречен баща. Той сякаш винаги знаеше как да успокои Мег, когато бе раздразнителна, или да я приспи, когато бе неспокойна. Познаваше настроенията й и тя, изглежда, му се доверяваше абсолютно с малкото си телце и грандиозните си емоции. Удивително бе да се наблюдава тази тяхна близост. Мег бе твърде мъничка, за да го лъже, твърде неопитна, за да е овладяла женските хитрини. А той сякаш се опиваше от детската искреност. Нейните крехки изблици на гняв и безпокойство го умиляваха не по-малко от гальовните й усмивки и гукане. Тя не криеше нищо и затова той бе способен да приема с любов всяка нейна проява. Или така поне мислеше Джил.

Междувременно Мег изобщо не бе същата с Джил. Не се гушеше в нея, не си гукаше така, както го правеше с Джордан. Само лежеше отпусната в ръцете на майка си, сякаш се задоволяваше с топлотата на нейното присъствие, но без да се чувства добре в прегръдките й.

Същата вечер, след като бебето изпи съдържанието на шишето си, Джил го изкъпа и преоблече за лягане. Свърши това с ревниво чувство за собственост, като си даваше сметка, че ако му беше позволила, Джордан щеше да го свърши с удоволствие.

Докато сапунисваше и обливаше сладкото телце на Мег, тя бе обезпокоена от безмълвната й пасивност. Вероятно защото от успокоителните ръцете й ставаха непохватни, Джил се опасяваше, че може по някакъв начин да й причини болка, като чукне главата й в страничната стена на ваничката или дори като я изпусне така, че да потъне под водата. Напоследък Джил все повече бе измъчвана от страха, че може случайно да нарани Мег.

След банята я отнесе в детската стая и остана с нея няколко минути, преди да угаси светлината. Стоеше там и хапеше нокти, наблюдавайки невинното детско личице. Мег изглеждаше толкова прекрасна и толкова чужда.

След известно време в детската влезе Джордан. Грабна Мег на ръце и я гушна. Джил чуваше от съседната стая как й говори нещо дълго и неясно, докато й пожелава лека нощ.

През тези последни месеци Джил много пъти беше наблюдавала как двамата си общуваха. Тя лежеше по гръб, а Джордан се надвесваше над нея, хващаше двете й ръчички и започваше да й говори. Тя му отвръщаше с усмивки, с тихи гърлени звуци и красноречиво изражение, което показваше, че му има пълно доверие и великолепно разбира неговата любов. Те бяха едно.

Джил нито веднъж не бе съумяла да общува с Мег по този начин.

Това само потвърждаваше вътрешното й убеждение, че още в нея бебето бе някак отчуждено от нея. Отчуждено заради страстта на Джордан към друга жена. Още по-близко с Джордан заради тази страст… и откъснато от Джил още в собствената й утроба.

Всеки ден Джил се опитваше да отхвърли тази своя теория. Но сега, след като я бе чула и от устата на Барбара бе видяла собствената си изкривена логика, потвърдена от външен наблюдател тя нямаше сили да й се противопоставя повече. Това бе част от поведението й към Мег, към Джордан, част от лицето, което виждаше всеки ден в огледалото.

Когато Джордан излезе от детската стая, Джил отново отиде при Мег. Очичките й вече бяха затворени и тя изобщо не усети, когато майка й се наведе и я целуна.

После Джил се отправи към спалнята.

Спря се в банята, за да си глътне още едно успокоително, набързо среса косите си, добави малко руж върху страните си и легна в леглото да чака Джордан.

Това бе момент, който обмисляше цял ден, и преди това седмици наред.

Беше облечена с нова нощница, която бе купила специално за случая по време на една замаяна, но резултатна обиколка по магазините в началото на седмицата. Не беше открито прелъстителна, а възбуждаща с копринената си материя и модела си. Подчертаваше сочните й гърди и пищните й бедра. Караше я да изглежда по-малко като сирена и повече като привлекателна млада съпруга и майка, чието тяло пази своите прелести за любящия съпруг, бащата на детето й.

Джил се бе подготвила емоционално за тази нощ с цялата сила, която й бе останала. Тя трябваше да изкове нова връзка със съпруга си. Не успееше ли, беше загубена.

Вече обвиняваше единствено себе си за всичко, което се беше случило. Тя бе решила да си спечели Джордан от амбиция, не от любов. Оказа се хваната в собствения си капан, когато разбра, че той е имал голяма любов, любов, която не може така лесно да бъде изличена от сърцето му. Също като съпругата му, която Джил хирургически бе отстранила от живота му.

Джил бе започнала да изпитва нужда от него, да го желае, когато разбра, че сърцето му принадлежи на друга. И така бе получила наказанието, което заслужаваше. Сама си беше застлала тази постеля и заради раждането на Мег бе принудена да спи в нея.

Но мъчението, което понасяше понастоящем от сутрин до вечер, бе нечовешко, непоносимо. Душата й буквално се раздираше. Трябваше да се помъчи по някакъв начин да стигне до Джордан, преди да е станало твърде късно.

Джордан влезе в стаята. На устните му все още играеше усмивка, останала от минутите, прекарани с Мег.

Той погледна жена си, докато си събличаше ризата.

— Толкова е любвеобилна. И има главица на раменете си. Вече го чувствам. Мисля, че понякога наистина разбира какво й говоря.

Сияеше от щастие. Изобщо не забеляза изражението на Джил. Готвеше се да се върне във всекидневната, където както обикновено вечер щеше да сложи в ред някои документи и да почете.

Налагаше се да го прекъсне.

— Джордан! — каза тя.

Той се обърна към нея. В очите му се четеше познатата любезност, насложена над хладния преценяващ поглед.

— Да? — изрече въпросително той.

— Джордан, аз…

За миг думите й се изплъзнаха. От седмици се подготвяше за този миг. Вече не смееше да загуби кураж.

— Какво има? — попита той. — Добре ли си?

Тя успя да се усмихне.

— Не ти ли харесва новата ми нощница?

Той отмести поглед към дрехата, забелязвайки деликатните очертания на гърдите и бедрата й. Тя бе слаба, но все още много хубава, с дълги руси коси, които се спускаха до раменете й, и безупречни слаби крака, които помръдваха под ефирната материя.

— Много е хубава — отвърна той. Гласът му бе властен, но той бе разбрал посланието й.

— Джордан — каза тя. — Липсваш ми…

Той се поколеба, сякаш не можеше да вземе решение.

После пристъпи напред. Тя му помогна, като бързо угаси нощната лампа.

Стаята потъна в сенки, приглушената светлина откъм банята бе единственото осветление.

Джордан седна на леглото до нея. Бавно прокара ръка по бузата й, после по рамото и надолу към гърдите. Тя притвори очи при докосването му.

После я целуна. Тя го прегърна и го притегли към себе си. Целувката му имаше странен, непознат вкус. Бяха минали толкова месеци… Всъщност близо година.

От гърлото й се изтръгна стон, по-скоро на болка, отколкото на възбуда.

Той пое тялото й в силните си обятия. Беше като кукла, защото се беше смалила, а той бе все така снажен, силен и в добра форма.

Притегли я към себе си. Тя се помъчи да се покаже гъвкава и изпълнена с желание, но в този миг лек спазъм, причинен от месеците й на тревожна самота, я накара да се напрегне в ръцете му. Той незабавно я пусна. Джил разбра, че според него в края на краищата тя го отблъсква. Той вече се готвеше да си тръгне. Тя се вкопчи в ръцете му и успя да се усмихне нежно.

— Дай ми още една възможност — каза, като успя да постигне ехо от нежната непринуденост, с която го бе прелъстила при първата им среща.

Той отново я пое в обятията си. Целунаха се и тя почувства ръцете му, които обгърнаха лицето й и заровиха пръсти в косите й. Това бе жест, който той често правеше в миналото, взирайки се в очите й, докато русите коси окръжаваха лицето й.

Той започваше да се възбужда, чувстваше го с плътта си. Собствените й сетива пулсираха с някаква смесица от изпепеляваща жега и полярен студ. Тя прокара несигурна ръка по бедрото му, все по-близо до члена му, който вече беше готов под панталоните му и я очакваше.

— О, толкова те желая! — прошепна тя.

Той не каза нищо. Помогна му да свали нощницата й, която откри слабините и гърдите й. Сега тя бе гола, ефирна и прекрасна както винаги, може би дори по-красива за него, защото тялото й носеше следите на майчинството. Тя бе майката на обожаваното му дете и отново го искаше в себе си.

Ръцете му се отпуснаха върху гърдите й. Зърната й набъбнаха под палците му. Виждаше го как е свел поглед към тялото й, очарован, може би както някога, когато я срещна за първи път и тя за него бе загадка. Дъхът му ставаше отривист, както всеки път в онези първи дни, докато съзерцаваше голотата й.

В този момент предишната й личност, онази, която го бе прелъстила в началото, й се притече на помощ. Тя се отпусна по гръб с усмивка и притегли главата му към гърдите си. Ръцете й обвиха врата му, докато той я целуваше. Тя беше, или изглеждаше, естествена и преливаща от желание, когато поднесе гръд към устните му.

— Толкова те желая! — каза тя.

С момичешка дързост го обърна на една страна. Разкопча ризата му и после смъкна ципа на панталоните му. Разсъблече го бързо, виждайки как напрегнатия му пенис се устреми напред, освободен от гащетата. Тялото му бе толкова красиво, толкова стегнато и мускулесто… Запита се как бе оцеляла, без той да я докосва почти цяла година.

Обичам те.

Думите бяха на върха на езика й, но не посмя да ги изрече. Страхуваше се, че това са последните думи, които той искаше да чуе, последните, на които, щеше да повярва, изречени от нейните уста. Затова само го притегли върху себе си и обгърна с ръце кръста му.

— Ммм — измърка, — толкова е хубаво да те чувствам.

Казваше му тези думи преди много време, когато телата им бяха готови да се слеят. Молеше се сега да предизвикат същите чувства както някога.

Той остана безмълвен, но нетърпението в голата плът, притисната в нейната, не оставяше съмнения за чувствата му. Ръцете му бяха върху раменете й и поглъщаха жадно мекотата й. Очите му бяха широко отворени и я съзерцаваха в здрача.

Краката й се разтвориха приканващо. Бедрата й се потъркваха настоятелно в неговите. Тя зарови ръце в косите му.

— Мина толкова време — изстена тя. — Толкова ми липсваше.

Сега дългият, втвърден член между краката му се приготви да проникне в нея. Единствено нежно докосване й подсказа, че и двамата са влажни и готови за любов. Тялото му се напрегна, дългите му ръце я прегърнаха по-здраво, слабините й очакваха предстоящите тласъци. Той проникваше все по-дълбоко, сантиметър по сантиметър, като нежно я галеше с връхчето си, преди да потъне в нея с цялата си напрегната дължина, както винаги досега.

Заля я безкрайно облекчение, като че ли най-лошото беше свършило, като че ли пропастта между нея и съпруга й тази нощ най-накрая щеше да бъде преодоляна. Мъките, които бе изстрадала, самотата, подозренията, отчаяните пориви сега щяха да свършат. Нещата щяха да станат както едно време, когато бе момичето, което тя знаеше, че Джордан иска, когато неговото желание и страст бяха несъмнени.

— Моят герой — прошепна задъхано тя, докато той проникваше все по-дълбоко, устремен към самата й сърцевина. — Моят прекрасен принц…

При тези думи той замръзна. Ръцете му, които обгръщаха раменете й, се сковаха. Той я погледна с присвити очи.

— Пак роличка, а? — попита той. В гласа му звучеше гняв и ужасна студенина. — Това ли е най-доброто, на което си способна след всичкото това време?

Тя се взря в него с ужас. Вкопчи се в ръцете му, сякаш за да му попречи да избяга.

— Джордан, не! Бях развълнувана. Не знаех какво говоря. Моля те, Джордан!

Но беше твърде късно. Той рязко се отдръпна от нея, а силният му гръб се напрегна, за да му помогне да се махне по-бързо от нея. Освободи се от прегръдката й и се изправи, съвсем гол.

— Мислех си, че може нещо да си научила през всичкото това време, но виждам, че не съм бил прав. Ти си същата измамница, каквато винаги си била. Е, ще трябва да спиш сама тази нощ, скъпа. Поносимостта ми към фалшификати не се е увеличила през последните тринайсет месеца.

— Джордан, недей! — извика тя. — Ти не разбираш! Толкова те желаех… Просто се изпуснах. Моля те, Джордан. Върни се! Обичам те…

— Любов? — попита той с горчив сарказъм. — Какво знаеш ти за любовта?

Бързо навлече панталоните и ризата си и напусна стаята. Тя остана да лежи сама в леглото, придърпала завивки над гърдите си; сърцевината й изгаряше от желание да го има, а сърцето й бе готово да се пръсне. Разтресе се в безмълвни ридания. Искаше да стане и да го догони, да се вкопчи в него и да го помоли да се върне. Но знаеше, че щеше да бъде излишно. Той беше решил. Омразата в очите му не й беше оставила никакво съмнение. Тя бе получила своя последен шанс и го бе провалила.

Чу как Джордан излезе от апартамента. Мъката, която я разкъсваше, беше истинска, така естествена, като на всяка нормална жена, която бе обичала с цялото си сърце и бе отхвърлена. Някогашната Джил Флеминг щеше да смята, че при нея подобна емоция не е възможна, че тя е характерна само за нисшите същества.

Сега Джил бе запратена обратно в човешкия род. Но не разполагаше със средствата, с които нормалните хора се научават да издържат ужасите на мъката, паниката на обруганата любов, защото никога не бе имала нужда от тях, а сега вече беше твърде късно.

И Джил лежеше в леглото си, така откъсната от човешкия род, както от собствената си душа.

Нямаше представа колко време е спала. По някакъв начин успокоителните се бяха съчетали с емоционалното изтощение и с тяхна помощ съзнанието й бе изключило. Измъчваха я странни сънища, в които витаеше образът на Джордан с други жени, Джордан с Мег, Джордан, проклинащ Джил, след което й обръща гръб и си отива завинаги. Събуди се от звъна на телефона, който седеше върху нощното й шкафче. Дванайсет и половина. Джордан сигурно още беше навън.

Замаяна, тя стана и отиде нататък по коридора до стаята на Мег. Влезе и погледна спящото бебе. Мег лежеше по корем, а дупето й стърчеше нагоре. Дишането й бе спокойно и едва доловимо. Сви ръчички веднъж и после отново ги отпусна.

Джил леко я потупа по гърба и после я погали по бузката. Детето не реагира.

После Джил се върна в спалнята си. Седна на леглото и се запита къде ли е Джордан. Беше твърде изтощена, за да реши дали да вземе още едно хапче.

Телефонът иззвъня отново и тя се сепна, вече съвсем будна. Грабна нетърпеливо слушалката.

— Джордан?

Последва кратко мълчание.

— Джил? — Беше женски глас.

— Да. Кой се обажда?

— Значи го няма, нали? — В гласа се долавяше весела нотка, която почти веднага се смени с жесток триумф. — Ти си съвсем сама. — Джил го позна.

— Барбара — изрече тя немощно.

— Измисли ли вече как? — попита гласът.

Джил изпъна гръб. Ръката, която държеше слушалката, се затресе.

— Аз… какво? — попита тя.

— Сигурно ще искаш да е безболезнено — каза гласът, — защото си добра майка. Но не забравяй — длъжна си да го направиш!

Чу се щракване и линията замлъкна.

Джил седеше сама на ръба на леглото си и стискаше слушалката с две ръце сякаш бе живо същество, което можеше да се окаже опасно, ако го пуснеше.

След известно време телефонът започна да бръмчи силно, за да й напомни, че трябва да бъде затворен.

Но Джил не го чу. Собственият й протяжен вопъл го заглушаваше.

61

Джонсън Вил, щата Лонг Айлънд

30 март 1980 г.

Беше събота.

Денят бе необичайно топъл. Лесли и Рос трябваше да изминат доста голямо разстояние. Рос носеше по-малката чанта с картофения чипс и салфетките, Лесли — кошницата с останалите неща за пикника. Рос си помагаше с бастуна. И двамата крачеха бавно. Никой от тях не се притесняваше. Много отдавна бяха свикнали с немощта на Рос и я приемаха като част от живота.

И двамата бяха в добро настроение. Времето беше приятно. Пасища и овощни градини ограждаха селския път, който водеше към мястото им за пикник — малък хълм с един стар бряст, където преди години Рос често бе водил своите дъщери и съпругата си.

Беше красива местност, пасторална и спокойна. На пасището отвъд шосето се виждаха няколко крави. Две или три се бяха излегнали лениво, напечени от слънцето. В нивата се виждаше един неподвижен трактор. Отнякъде долетя гарван и се устреми към синьото небе с широко разперени криле. После изчезна от погледа им, а след него и огряната от слънце сцена, като картина, безмълвна и вечна.

— Толкова е тихо! — възкликна Лесли.

— Както винаги — каза Рос, докато я наблюдаваше как разстила одеялото под дървото. — Затова обичахме да идваме тук с момичетата. Няма жива душа. Дина често казваше, че това е нашето място.

— Наистина създава такова усещане — усмихна се Лесли. — Сякаш не е било тук, преди да дойдем, и няма да бъде, след като си отидем. Като магия.

— Точно така, момичето ми — каза той.

Тя бе коленичила да отвори кошницата и в този момент вдигна поглед към него. Той се открояваше на фона на синьото небе, с тежките клони над него и гъстата гора в края на пасището. Сега косата му беше бяла, а той — много слаб. Изглеждаше по-немощен от всякога. Но в очите му искреше любов, сияйна като огряната от слънце картина.

Лесли потъна в обятията му.

— Обичам те.

Той нежно я погали, сякаш бе силен и стар като това дърво и тя спокойно можеше да се приюти в сянката му.

— И аз те обичам, мила — отвърна той.

Дълго време останаха така, полюшваха се на пъстрата сянка, без желание да се откъснат един от друг.

Рос първи развали магията.

— Хайде да ядем — каза той. — Умирам от глад.

Обядът им премина в отлично настроение, въпреки че и двамата не ядоха много. Бяха си донесли бутилка вино, която Лесли отвори, докато Рос я наблюдаваше. Разговаряха за бъдещите си планове. Планове за предстоящата неделна вечеря с Нанси, която пристигаше със самолет от Рочестър. Планове за идната седмица, когато в офиса щеше да има доста работа. Планове за лятото, които включваха двуседмична почивка във вилата в Саут уест Харбър, Мейн, където Рос бе водил семейството си, докато момичетата бяха малки, но в която не бе стъпвал вече няколко лета и сега искаше да я покаже на Лесли.

Имаха планове за идната година и за годината след нея, която включваше голямо разширяване на клиентелата на „Уилър Адвъртайзинг“, назначаването поне на още трима души, както и наемането на съседния магазин на Чърч Стрийт. Това бяха смели новаторски планове, които Рос никога не би градил сам, но които одобри безпрекословно, когато Лесли му изтъкна техните финансови преимущества. Мисленето й както винаги бе амбициозно и с размах, но не прибързано. Тя беше с вроден талант за бизнес, както често си разсъждаваше Рос. Стига да искаше, можеше да бъде президент на собствена корпорация.

Тази възможност все още съществуваше, помисли си той.

Приключиха с обяда и прибраха нещата от пикника. Лесли се облегна на дънера на старото дърво, а Рос положи глава в скута й.

— Нямам търпение да видя вилата — каза тя. — Никога не съм ходила в Мейн. В детството си не пътувах никъде, стояхме си само у дома. Дори езерото Мичиган видях едва когато станах тринайсетгодишна. Всъщност не сме карали истинска почивка, ако не се смятат една-две екскурзии до Уисконсин.

Тя се усмихна.

— Лятото за мен означаваше училищна ваканция. Тогава навличах шорти и тениска и по цял ден търчахме из града с Кати Ъруин и Хайди Еверхарт. Купувахме си разни дреболии от дрогерията, гледахме един и същ филм по няколко пъти, разполагахме се на предната веранда на семейство Еверхарт и играехме на карти…

— Мммм, разказвай още — изрече неясно Рос.

— Няма нищо особено за разказване — отвърна Лесли. — Беше толкова спокойно детство. Нищо не се случваше. Така поне ми е останало в съзнанието. Може би защото оттогава станаха толкова много събития. Сякаш нямаше нито миг скука, откакто завърших колежа.

Рос мълчеше. Тя стисна ръката му.

Пред погледа й премина трескавата картина на живота й като голяма. Първо „Огълви, Торп“ с вечно мрачния и подозрителен Бъд Оуънс и нейния отчаян гамбит, свързан с преустройството на „Орора Лайфстайлс“. Никога нямаше да забрави как трескаво бе проучвала живота на Бартън Хатчър и безумния си план да се преобрази като обичната му починала съпруга, за да го спечели на своя страна. Беше изненадана, когато планът й се оказа успешен, и направо шокирана, когато кампанията по преустройството на „Орора Лайфстайлс“ докара на компанията милиони долари и направи Лесли знаменитост.

След тази първоначална победа животът й се превърна в трескава последователност от предизвикателства, всяко следващо още по-амбициозно от предишното. Тя гледаше как талантът й се разгръща с натрупването на опит и бе започнала да се мисли за истинска жена, вече достатъчно зряла да управлява собствената си съдба.

Колко измамен се оказа този неин образ. Емоционално тя бе като момиченце, изгубено в гората, на светлинни години от действителното познание за самата себе си. И точно в онзи момент, когато преливаше от погрешни представи за собствената си същност, на сцената се появи Тони Доранс.

Тони напълно обърка живота й и го отклони в съвсем различна посока, която в крайна сметка я отведе при мъжа, когото сега държеше в обятията си. Какви изненади ни поднася животът, помисли си тя. И най-голямото нещастие, което ни е сполетяло, може да се окаже за добро, което осъзнаваме години по-късно. Дори може би никога…

По някакъв абсурден начин тя трябваше да благодари на Тони за Рос. Никога нямаше да го срещне, ако не бе последвала така отчаяно и безнадеждно своя син до Лонг Айлънд. От Тони през Тери към семейство Байър съдбата я бе отвела при Рос Уилър.

За миг тя се замисли за неочакваното завръщане на Тони в живота й предната година. Все още не й се вярваше, че е истина. Всичко около тази история изглеждаше толкова изкривено, толкова погрешно. Не виждаше какъв бе смисълът животът й да направи пълен кръг и отново да пресече пътя на Тони. В това нямаше никаква поетична справедливост, никаква хармония или правота. И досега гледаше на този внезапен завой в жизнения си път като на безумие, на нещо сбъркано. Това бе някаква грешка на боговете, гънка в плаща на съдбата.

Тя сведе поглед към Рос и погали оредяващите му бели коси. Изглеждаше повече от всякога като старец. Но бе нейният старец. Тя се усмихна на уместността на познатия израз. Да, когато срещна Рос, съдбата я дари с нова опора в живота. Може би не точно живота, който бе виждала в мечтите си, но все пак добър живот. Чувстваше се обичана заради самата себе си от човек, когото уважаваше и на когото имаше пълно доверие. Живот, заради който си заслужаваше да жертва много.

В този момент в съзнанието й изникна едно друго лице и тя трябваше да положи усилие, за да го прогони. Даде си сметка, че ако обстоятелствата се бяха стекли по друг начин, тя нямаше да седи под това дърво с Рос Уилър. Щеше да бъде далеч, омъжена за Джордан Лазаръс и може би щеше да си мисли весело, че криволичещата пътека, по която бе поела след детството, я бе отвела до Джордан, голямата любов в нейния живот; мъжът, спечелил сърцето й от мига, в който го бе видяла за пръв път, и комуто щеше да принадлежи завинаги. Колко успокояваща и удивителна щеше да бъде подобна мисъл! Като Пепеляшка накрая в обятията на своя прекрасен принц, тя нямаше да може да се освободи от чувството, че всичко е твърде хубаво, за да бъде истина.

Но не биваше да мисли за това, не биваше да мисли за Джордан. Не и ако искаше да бъде щастлива и да стъпва на земята. Джордан бе дошъл от друг свят и я бе пренесъл там с любовта си. Буквално я бе накарал да полети. Времето, прекарано с него, й се струваше като мит, преливащо от щастие, което бе твърде красиво, за да е истина.

Джордан завинаги щеше да остане в душата й, скрит в едно тайно кътче, в което тя не желаеше да надзърта. Всеки път, когато, видеше поредните материали в пресата за Джордан, съпругата му и бебето, за неговата всеотдайност към проекта за преустройството на градовете и непрестанно нарастващата му слава, тя неизменно извръщаше поглед като от нещо, което бе твърде болезнено или твърде чуждо, за да я вълнува.

И въпреки това Джордан бе в сънищата й почти всяка нощ. Приемаше най-различни образи — най-често на непознати мъже, на баща й или на Рос, понякога нейният собствен, но винаги си беше той. Когато се събудеше, тя си спомняше съня си и го разпознаваше въпреки преобразяването. После го изтласкваше от съзнанието си и се обръщаше към деня, който й предстоеше.

Такъв е животът, помисли си тя. Жената трябва да освободи мислите си от Прекрасния принц, ако се надява да живее на този свят, а не да бъде съкрушена от него. Нека остане в сънищата, ако е необходимо. Може би там му беше мястото от самото начало.

С тази мисъл тя се усмихна и сведе поглед към съпруга си.

Рос вдигна поглед и видя нежността и любовта в очите й.

Знаеше, че тя си мисли за нещо тайно. Много пъти през време на болестта си, а и преди това, той бе виждал това изражение на лицето й. Сякаш бе някъде далеч и трябваше да се върне при него със смело усилие на волята и сърцето си.

Рос никога не бе изпитвал ревност по тази причина. Знаеше, че тя не му принадлежеше изцяло, но това само правеше любовта му към нея още по-болезнена. Онази част от себе си, която му бе посветила, бе много повече от всичко, на което се бе надявал или за което бе мечтал за себе си. Преливаше от щастие само при вида на това красиво и загадъчно лице.

Той разбра, че техните усилия да направят дете, бяха обречени от самото начало. Не защото той бе по-стар, нито заради болестта му. Причината бе по-дълбока. Лесли му бе дала всичко, на което бе способна, но останалото не й принадлежеше. А само в онова невидимо кътче можеше да бъде заченато тяхното общо дете.

Той го прие. Трябваше да й бъде благодарен, че бе жертвала толкова много заради него и да й се възхищава за упоритостта, с която се мъчеше да се откъсне от призрака, какъвто и да е той, в сърцето й, да се отдаде на Рос — за добро или за зло, докато…

Както си разсъждаваше над тази мисъл, светът под него внезапно се преобърна. Той отвори широко очи, за да намери Лесли, но тя беше изчезнала. Дървото беше изчезнало, пасището също. Той стоеше в майчината кухня и беше малко момче. Нещо къкреше на печката.

Майка му разбърка бързо тенджерата и измърмори: „За бога, сто пъти го помолих да я оправи. — После се обърна към Рос. — Миличък, бързо ми донеси ръкохватките“.

Той се обърна, но сега и кухнята бе изчезнала. Той беше на някакъв влак. Вървяха между вагоните и той погледна към пукнатината в металния под. Виждаше как земята профучава под тях. Беше замаян и ужасен. Помъчи се да извика, но гласът му не излезе. Натрапчив мирис на изгорял мазут изпълни ноздрите му.

После този мирис изчезна, заменен от острия аромат на солена вода. Чу виковете на морските птици. Океанът бе навсякъде около него. Вълната го издигаше все по-високо и по-високо.

Свирепа болка заля черепа му. Знаеше, че вълната го носеше вън от самия него към нищото. Болката бе непоносима.

Земята се въртеше бясно. Той беше готов да се предаде на този шемет, само за да се отърве от болката, ако не беше съзнанието, че остави ли се да бъде отнесен, повече никога няма да види Лесли.

Затова направи страхотно усилие и се опълчи с последните остатъци от силата си срещу самия свят, срещу вълната. Докато се бореше, някъде дълбоко в него се надигна стон и се устреми навън.

Силите му се изчерпваха и вече щеше да се предаде, когато в един безценен миг светът отстъпи, завъртя се обратно около оста си и го върна в началната точка. Лесли беше там и го гледаше.

Обичам те.

Думите прозвучаха в сърцето му, но устните му вече бяха студени.

Последното, което видя, бе лицето й.

62

Вашингтон, 1 април 1980 г.

Розовата градина пред Белия дом бе изпълнена с репортери.

Те бяха тук, за да видят официалния прием, организиран от президента, за целия екип от специалисти и ръководството на проекта „Лазаръс“.

Групата беше голяма. Само административният състав включваше близо двеста човека. Пристигаха от различни големи градове из цялата страна. През последната година бяха организирани в стегнат, дисциплиниран екип, така експедитивен и резултатен в действията си, като най-добрия отряд със специално назначение в правителството или в бизнеса.

Много от тях бяха млади, но далеч не всички. Джордан Лазаръс бе подбрал своя екип както по енергия, така и по опит. Много от хората му през целия си професионален живот бяха работили като урбанистични специалисти и познаваха проблемите на централната част на града като самите себе си. От тях почти всички отдавна се бяха уморили и отчаяли, като виждаха как тези райони все повече западат, независимо от максималните им усилия, и пред очите им техните жители все повече затъваха в бедност и отчаяние.

Джордан Лазаръс им бе дал нова мечта, и с нея — нов оптимизъм.

Този ден те седяха и слушаха с щастливи усмивки президента на Съединените щати, който им говореше:

— Тук сме днес, за да ви приветствам с добре дошли и да ви благодаря. Нито един екип от професионалисти не е бил по-талантлив или всеотдаен от вас и нито един отряд със специално назначение не е бил по-важен за нашата страна.

Погледът на президента обходи голямата група. Той беше доволен и това личеше. Успехът на проекта „Лазаръс“ бе увеличил неговата популярност и сред двете партии най-малко със сто процента и почти бе осигурил преизбирането му.

— Докато ви говоря днес — продължи той, — проектът „Лазаръс“ само осем месеца след началото на осъществяването му, вече е довел до важни промени във вътрешността на нашите градове. Ще приведа само няколко примера: в Чикаго ползващият се с лоша слава Уест Сайд бе отчасти построен наново от своите жители по съвет и със средства, предоставени от правителството и света на бизнеса, съюзени в ново партньорство. В Харлем бе извършена подобна, но още по-съществена реконструкция. В Лос Анджелис районите Уотс и Ингълуд бяха обновени. Из цялата страна резултатите са все така насърчаващи. За безработните от гетото се откриват нови работни места, но това далеч не е всичко. Тези хора стават собственици на същите сгради, които са гледали как западат около тях през последните пет поколения. Активността на бандите намалява с всеки изминал ден. И най-удивителното е, че целият този процес носи печалба не само за корпорациите и финансовите институции, които са инвестирали в тях, но и за местните, щатските и федералните управления, които съдействат на тези институции.

Президентът направи пауза, за да погледне Джордан Лазаръс, който беше седнал с трима от най-доверените си сътрудници близо до подиума.

— Човек може да каже, че проектът „Лазаръс“ е изпреварил с десетилетия нашето време — продължи президентът. — Или пък че като нация бяхме изостанали с десетилетия от времето си и накрая проектът „Лазаръс“ ни изведе на предна линия. И в двата случая не се боя да кажа, че проектът е работа на социално-икономически гений. Благодарение на всички вас безнадеждността и ужаса на вътрешните градове, толкова отдавна смятани за тъжен, но неизбежен вторичен продукт на икономическия прогрес, днес се премахва. А с това не само жителите на градското гето, но и ние като нация получаваме още един шанс да заживеем в хармония, в развитие и при благоприятни възможности.

Президентът се усмихна.

— Целият свят ни гледа тази година, докато проектът „Лазаръс“ върви все по-бързо и по-бързо към целта си. Гордея се с възможността да кажа, че за първи път светът не гледа на нашите градове със съжаление, а с възхищение.

Обходи с поглед тълпата.

— Искам да благодаря на всички ви за неизчерпаемата енергия, за вашата съзидателност и за онова, което може да бъде наречено единствено ваш патриотизъм. Но мисля, че никой тук няма да ми възрази, ако заявя, че всичките ни общи усилия щяха да постигнат твърде малко, ако не беше далновидността и всеотдайността на един човек, човекът, който постави началото на всичко това и който завинаги ще остане като творецът и пионерът на най-важната самостоятелна социална инициатива на нашия век — Джордан Лазаръс.

Публиката от персонал, зрители, официални лица и представители на пресата незабавно станаха на крака. Близо хиляда души поздравиха с възторжени възгласи Джордан Лазаръс, който се изправи, за да приеме аплодисментите, махайки с ръка, и който вдигна палец за насърчение и почест на работниците по проекта „Лазаръс“, събрани пред него.

Журналистите бяха в еуфория. Никога досега не бяха имали по-подходящ сензационен случай или по-добра възможност за снимки, когато Джордан Лазаръс удостои събралите се наоколо репортери с всеизвестната си ослепителна усмивка.

Единственото съжаление на фотографите бе, че Джил Лазаръс не беше там да застане до съпруга си. Според секретарката по печата на Лазаръс, малката Мег страдала от остро възпаление на ухото и Джил останала вкъщи да се грижи за нея. Съобщиха, че майка и дъщеря ще гледат отразяването на това велико събитие по новините същата вечер.



Джил бе сама у дома и четеше сутрешния вестник.

Сведенията за здравето на Мег не отговаряха на истината и бяха съчинени от секретаря по печата на Джордан. Мег бе във великолепно здраве, ако не се смяташе леката й хрема.

Истинската причина, поради която Джил не отиде на приема в Белия дом, бе, че тя бе твърде съсипана емоционално, за да се завлече дотам.

Атмосферата между Джил и Джордан бе станала толкова непоносима след провалената им любовна нощ предния месец, че когато Джордан спомена за приема, Джил съвсем открито отказа да отиде.

Джордан, изглежда, се колебаеше как да реагира на отказа й. През последната година той я бе карал да използва обществения си имидж, за да подпомогне проекта „Лазаръс“. И тя се бе подчинявала на желанията му, очевидно за собствена сметка, като се имаха предвид обстоятелствата, при които бе сключен бракът им.

Но днес проектът вече не се нуждаеше от нея. Освен това беше очевидно, че тя е в твърде лоша форма. Бледността и болезнената слабост вече започваха да личат дори на снимките й.

— Добре — каза той. — Грижи се за себе си. Ще се видим утре вечер.

Това бе предната вечер. Джил се беше събудила сама тази сутрин. Сега беше почти единайсет. Заради хапчетата не бе успяла да стане по-рано, но пък те й бяха добавили шест часа сън.

След като провери Мег, която беше с бавачката си, Джил се върна в леглото и изпи две силни чаши кафе, напрягайки се да събере сили за предстоящия ден. Не беше лесно.

После хвърли безразличен поглед на вестника и прегледа новините. Сред заглавията фигурираше и изригването на вулкана на връх Сейнт Хелънс. Икономиката си беше все така зле. Държавен преврат в Ел Салвадор. Америка бе решила да бойкотира Московските олимпийски игри заради нападението на Русия над Афганистан. Роналд Рейгън бе спечелил първичните избори в Ню Хампшър със съкрушителна победа. Служителите от американското посолство в Иран са задържани като заложници.

Някои от тези новини можеха по един или друг начин да се отразят на Джордан и проекта „Лазаръс“. Джил отдавна се беше научила да следи вътрешните и международните новини, тъй като те влияеха изключително на проекта на Джордан и оттам — на настроението му. Но днес заглавията се замъгляваха пред очите й. Беше само единайсет сутринта, а Джил се чувстваше така, сякаш бе полунощ. Искаше просто да обърне гръб на този ден и да спи.

После видя нещо във вестника, което я накара напрегнато да седне в леглото.



Въпреки че Джордан бе в благо настроение, той изнесе кратката си реч към гостите и представителите на пресата в Розовата градина като в сън, а в това време мислите му бяха на съвсем друго място. Тази сутрин се бе събудил с особено настроение. Чувстваше се така, сякаш нещо в живота му се бе променило, нещо ужасно важно, въпреки че не можеше да разбере точно какво.

Предната вечер го прониза неясна тревога, когато целуна Мег за лека нощ, докато тя спеше в леглото си, и се сбогува с Джил, която лежеше в спалнята и го наблюдаваше с морни очи. Джордан имаше чувството, че неговият малък свят е застрашен по някакъв начин и това го изпълваше с безпокойство. В същото време имаше странното усещане, че съдбата се канеше да се намеси в живота му, може би за добро. Той не можа да стигне до дъното на своите противоречиви емоции и ги изтласка от съзнанието си, за да отстъпи място на собственото си напрегнато очакване на приема в Белия дом.

Когато приключи речта си, той се ръкува с президента и с другите присъстващи официални лица с надеждата, че ще си тръгне колкото се може по-скоро. Осъзнаваше, че това е голям ден за него и за проекта „Лазаръс“, но продължаваше да се чувства притеснен и нямаше търпение да си тръгне.

Все още не можеше да напусне. Трябваше да вземе участие в обеда, даден от президента в чест на екипа на Лазаръс, и следобед, преди да тръгне за летището, да се срещне с някои от съветниците в Белия дом. Джил щеше да го чака у дома.

Помисли да й се обади, но си даде сметка, че няма какво да й каже. Въздъхна и тръгна към президента, протегнал ръка.



Джил се взираше в първата страница на вестника си. В полето забеляза бележка, нанесена с молив с ясен, сигурен почерк. Тя гласеше: „Некролози, 112 стр.“.

Джил дълго съзерцава бележката. Отпи от силното си кафе. Побиха я леки тръпки. После обърна тежкия вестник на страницата с некролозите. Отстрани до един от тях имаше знак с молив.

РОС УИЛЪР

„Рос Уилър от Джонсънвил, Лонг Айлънд, почина в събота от инсулт. Г-н Уилър, основател и дългогодишен президент на «Уилър Адвъртайзинг», процъфтяваща рекламна агенция в Лонг Айлънд, оставя съпруга Лесли и дъщери Нанси и Дина от предишен брак.

Изказване на съболезнования от 11 до 3 часа в дома на г-н Уилър. Погребалната служба ще бъде изнесена в Първа независима църква, Джонсънвил, вторник от 10 часа.“

До малкия некролог имаше допълнителна бележка с молив. Джил я прочете и пребледня.

„Тя е свободна“ — гласеше съобщението.

Джил усети как ръцете й, които стискаха вестника, се вдървиха. Дълго време главата й сякаш беше празна. После постепенно се овладя. Мислите й не бяха разумни, но логиката й произтичаше от всичко, което й се бе случило през последните две години.

Тя затвори очи. Видя Джордан с Лесли. Вече знаеше, че те ще намерят отново пътя един към друг. Нямаше сила на земята, която да ги задържи разделени. Самата Джил, в опит да застане между тях, само се бе превърнала в космически канал, който ги свързва, а собствената й плът бе засилила тяхната близост, създавайки дете, което принадлежи по-скоро на тях, отколкото на нея.

Некрологът и написаното с молив жестоко послание констатираше с болезнена яснота, че обречената на нещастие идилия на Джил с Джордан Лазаръс бе приключила. Скоро той щеше да поиска свободата си. И тя щеше да бъде принудена да му я даде.

А тръгнеше ли си, той щеше да вземе със себе си и Мег. Само това имаше смисъл. Той обожаваше Мег, живееше за нея. А Мег в края на краищата всъщност никога не е била дете на Джил.

Да, звучеше съвсем логично. Джил неизбежно щеше да се превърне в нещо излишно, пето колело по пътя на новия му щастлив семеен живот.

Докато мислеше, Джил бе започнала да трепери като душевноболна. Вестникът в ръцете й се тресеше. Вече не виждаше стаята наоколо. Да, помисли си тя. Всичко свърши. Това е краят. Нямаше смисъл да се опитва да застава между Джордан и Лесли. Дори ако трябваше да убие Лесли, сърцето му щеше да продължава да й принадлежи. Самата Джил винаги щеше да бъде само жалък заместител, вариант на Лесли, нещо като покъртителна маска, чието съществуване правеше мястото на Лесли в сърцето му още по-недосегаемо.

Нищо не можеше да направи. Нищо, освен тихо да изчезне.

Изведнъж нещо проблесна в съзнанието й. Хрумна й, че имаше поне едно нещо, което можеше да направи. Макар че самата тя бе загубена, съществуваше една грешка, която тя беше в състояние да поправи.

Сведе поглед към страницата. Сега вече позна почерка в полето. Усмихна се тъжно, сгъна вестника и го сложи в кошчето за отпадъци.

Изправи се, поколеба се около минута в объркаността си и после се овладя.

Влезе в спалнята на Мег. Бавачката четеше списание, докато Мег си играеше спокойно в креватчето си.

— Госпожо Къркуд — каза Джил, — днес можете да си тръгнете по-рано. С Мег заминаваме за Вашингтон. Отиваме при господин Лазаръс.

Госпожа Къркуд вдигна поглед озадачена.

— Но той ми каза, че тази вечер се прибира — рече тя.

— Има промяна в плановете — излъга Джил. — Днес следобед трябва да ни направят снимки заедно с Мег. Ще се приберем късно вечерта. Няма да имаме нужда от вас до утре. Бихте ли приготвили една малка чанта с нейни неща? Аз ще бъда готова след няколко минути.

— Тревожи ме хремата й, госпожо — каза бавачката.

— Не се притеснявайте — усмихна се Джил. — Ще й взема лекарството.

Джил се върна в спалнята, свали си нощницата и взе много горещ душ. В голямото огледало мярна отслабналото си тяло. Но някакъв начин видът й, белезите на продължителните страдания, които й бе причинил Джордан, доведоха до ново просветление. Вече знаеше какво трябваше да направи. Никога през живота си не се беше чувствала толкова сигурна.

Започна да приготвя багажа си. Ръцете й бяха престанали да треперят.



Следобедът за Джордан Лазаръс бе твърде дълъг. Срещата с президента и неговите сътрудници продължи повече от три часа. Това не трябваше да го изненадва, тъй като проектът „Лазаръс“ бе една изключително сложна тема, но Джордан не го беше очаквал. Когато си тръгна от Белия дом, вече солидно бе изостанал с графика.

След обяд се беше спуснала мъгла и полетите от Вашингтонското национално летище бяха отложени за след пет часа.

Докато Джордан стигна до Ла Гуардия вече бе шест и половина. Влезе в апартамента си на Сътън Плейс едва в седем и половина. Беше звънил на Джил да я предупреди, че ще закъснее, но никой не се обади. Тогава си помисли, че е заспала или е излязла на разходка с Мег и госпожа Къркуд. Докато чакаше асансьора, за да се качи, той нервно барабанеше с пръсти. Когато отключваше вратата, видя, че ключът в ръката му трепери. Нямаше търпение да види семейството си.

Вратата се отвори и откри празен апартамент. Вътре цареше пълна тишина.

— Джил? Госпожо Къркуд? — извика Джордан.

Бързо тръгна по стаите, като пътьом светваше лампите. В детската нямаше никой, в спалнята на Джил също. Госпожа Къркуд не се виждаше никъде, както и готвачката.

Джордан се спря във всекидневната и започна трескаво да разсъждава. Къде може да са всички? Дори и Джил да е извела Мег на разходка, госпожа Къркуд или готвачката трябваше да са тук.

Джордан погледна във фоайето и после в кухнята за бележка от Джил. Такава нямаше.

Започна да се притеснява. Отново претърси стаите. Всичко изглеждаше на мястото си. Самият порядък в жилището беше тревожен. Нито една възглавничка или пепелник не бяха размествани.

В голямата спалня видя сгънат брой на „Ню Йорк Таймс“ в кошчето. Това беше нещо обичайно. Джил често четеше вестника още в леглото. По заглавията за вулкана личеше, че вестникът е днешен.

Накрая се върна в стаята на Мег, стаята, която познаваше най-добре. Застана там, вперил поглед във вещите на Мег, а очите му трескаво се местеха от леглото към кошарата. За секунди осъзна, че нещо не беше наред. Нямаше го мечето на Мег и бебешкото й одеялце. Той отиде при гардеробчето й и рязко го отвори. Малкият й куфар липсваше от рафта.

Няколко мига Джордан стоеше там и разсъждаваше. После се върна в кухнята и вдигна телефона. За миг се запита на кого да се обади. Спомни си странното чувство, обзело го същата сутрин в Белия дом, усещането, че този ден нещо ще се случи в живота му. Огромна промяна, за добро или за зло. Слушалката леко трепереше в ръката му, докато набираше един номер в седалището си в Ню Йорк.

— Сам Гадис там ли е? — попита.

— Не, господин Лазаръс. Все още е във Вашингтон. Някакво съобщение за него?

— Моля ви, звъннете му и му кажете веднага да ми се обади — нареди Джордан. — Аз съм вкъщи. Кажете му, че е спешно.

Той затвори телефона и застана сам насред кухнята. Страхуваше се отново да обиколи апартамента. Знаеше, че там няма да намери никаква следа от семейството си. А смисълът на тази ужасна празнота с всеки изминал момент все по-болезнено проникваше в съзнанието му.

Телефонът милостиво иззвъня буквално след две минути.

— Сам — каза Джордан. — Може да имаме проблем тук с Джил и Мег. Искам да вземеш хеликоптер и веднага да тръгнеш за Ню Йорк. Чакам те в апартамента. — Той огледа празната кухня. — И се обади на твоите приятели в нюйоркската полиция. Мисля, че днес ще ни потрябват.

63

Ню Йорк, 2 април 1980 г.

Часове след изчезването на Джил Лазаръс цяла армия държавни служители на закона и частни детективи бяха мобилизирани за издирването й.

Въпреки че ФБР бяха отказали намеса, тъй като Джил не бе извършила федерално престъпление, местните и щатските агенции проявиха готовност да помогнат на Джордан Лазаръс заради огромната полза, която неговият проект бе допринесъл за полицейските участъци из цялата страна. Обичайните процедури за търсене на изчезнали бяха прескочени и Джил и Мег бяха обявени за всеобщо издирване. Полицията бе подпомогната от стотици частни детективи, които Джордан бе събрал от десетина агенции в различни щати. До второ нареждане Джил щеше да бъде третирана — неофициално, разбира се — като беглец и случай от първостепенна важност.

Но операцията беше трудна, защото издирването на Джил и малката Маргарет трябваше да се извършва в пълна тайна. В този решителен момент от осъществяването на проекта „Лазаръс“, както и предвид високия социален имидж на Джордан, за обществеността би прозвучало скандално, ако се разчуе, че жена му е избягала и е отвлякла детето. Проектът „Лазаръс“ бе трезва, реалистична цел, смятана за престижна от такава висша инстанция като президента на Съединените щати. Една потресаваща новина из личния живот на Джордан можеше да върне проекта назад с месеци, дори с години.

Джордан не можеше да не подозира, че Джил е имала точно това предвид, когато е избягала. Искала е нейният прочут съпруг да се почувства притеснен от нея. Искала е да бъде принуден да скрие, че е изчезнала, дори и ако трескаво се е заел с издирването й. Потънала в своя емоционален хаос, Джил се е чувствала безполезна, ненужна. Сега тя използваше единственото, с което можеше да му причини болка. Бе избрала идеалния момент. След като не беше способна да го направи щастлив като съпруг, след като не можеше да бъде майка на детето им, тогава можеше поне да го нарани с мъката си. Можеше да обърне срещу него собствената му омраза към нея. По този неочакван начин Джил си отмъщаваше за повече от година емоционално наказание в ръцете на съпруга си.

Полицаите навсякъде щяха да бъдат нащрек за млада, привлекателна жена, която пътува сама с бебе. Снимките на Джил бяха разпратени, но навсякъде полицаите имаха заповед да не ги излагат и да не допускат хората да ги видят.

До този момент в историята на полицейското разследване не фигурираше провеждането на такава крупна секретна акция. Всички летища и гари бяха под наблюдение. Бяха посетени всички хотели и мотели, като във всеки от тях снимката на Джил дискретно бе показвана на собствениците.

Проблемът се състоеше в това, че всеки път, когато фотографията на Джил беше показвана на страничен човек, съществуваше опасността от чисто любопитство той да сподели това с някой друг. Полицаите правеха каквото могат, за да убедят собствениците на мотели и гарови чиновници, че това не е Джил Лазаръс и че разследването няма нищо общо с Джордан Лазаръс или неговата съпруга. Но техните твърдения не предизвикваха нужния резултат. Беше само въпрос на време цялата общественост да узнае за станалото и Джордан да се превърне във фокус за безброй ненаситни репортери.

Средствата за масова информация, винаги жадни за скандал, вече надушваха разследването. Скоро някой по-съобразителен репортер щеше да разбере какво става. Тогава щеше да последва канонада от въпроси. Джордан и неговата секретарка по печата бяха подготвили една версия за тази цел, че Джил и Мег са заминали в провинцията на почивка. Това вероятно щеше да отблъсне атаките на пресата за няколко дни. Но не задълго.

Междувременно Джордан имаше много по-голяма тревога от неудобството, което можеше да му създаде изчезването на съпругата му. През първите няколко часа той дори не можа да се накара да сподели своите опасения с най-близките до него полицейски служители и частни детективи.

Той не вярваше, че Мег се намира в безопасност с Джил.

Джил бе отчаяна жена. Поведението й през последните няколко месеца ставаше все по-нестабилно. И още по-лошо, Джордан знаеше, че нейните чувства към дъщеря им не бяха като на нормална, щастлива майка. Тя виждаше Мег като чуждо същество, което стоеше между нея и съпруга й, като съперница, която бе изиграла съществена роля в разбиването на брака й.

Това бе безумна гледна точка, но Джордан не можеше да я окачестви като израз на обикновено психическо заболяване у потиснатата си съпруга, защото той лично бе направил твърде много, за да я подхранва.

Факт, който не призна пред полицията.

След като агенциите за опазване на закона се включиха с пълна сила в издирването, пред тях се разкри едно още по-зловещо препятствие.

Началникът на контингента от нюйоркската щатска полиция, бе поискал от Джордан рутинна лична информация за Джил, включваща описание на здравословното й състояние, родители, образование и месторабота. Джордан му беше казал онова, което знаеше — че Джил е родена в Мериленд, че родителите й са починали, докато е била съвсем малка, че е отгледана от родителите на майка си, след което е учила в колеж в Мериленд и накрая е взела научна степен магистър по Бизнес администрация в щатския университет в Охайо. Джордан не знаеше къде е работила Джил, преди да стане изпълнителен помощник на Джесика Хайтауър. Не го интересуваше и затова не я беше питал.

Детектив Ланиер, прехвърлил петдесетте мъж, чието лице носеше циничното изражение, отпечатък на дълги години работа в полицията, извика Джордан сутринта, след като хората му бяха изпратени по задачи във връзка с издирването на Джил.

— Вашата съпруга ви е излъгала — заяви той безцеремонно.

— Направихме проверка в Мериленд. Раждането й не е отразено в регистрите на нито една болница там. Няма никакви данни за нея в гимназиите или в който и да е от университетите, които споменахте. Номерът на социалната й осигуровка е фалшив. Родителите на майка й, за които ви е разказвала, никога не са съществували. Лично аз много се съмнявам, че изобщо някога е стъпвала в Мериленд. Поне дотолкова, че да остави някакви следи.

На суровото лице на детектива се четеше скрито съжаление. Джордан Лазаръс, най-богатият човек в Америка и една от най-уважаваните личности в целия свят, не знаеше коя е собствената му съпруга.

Когато чу тези стъписващи новини, Джордан пребледня.

— А името, което е използвала за брачното ни свидетелство? — попита той.

Детективът поклати глава.

— Фалшиво — отвърна той. — Проверихме го в нашите компютри. Не знам коя е вашата съпруга, господин Лазаръс. Но съм сигурен, че не е тази, за която се представя. Защото тази личност не съществува.

Джордан пое дълбоко въздух.

— Е — каза той. — Това малко усложнява задачата ни, нали?

Детектив Ланиер се усмихна студено.

— Определено.

От този момент нататък загадката Джил се превърна във фокус на разследването заедно с настоящото й местонахождение.

И докато часовете се нижеха мъчително, изпълнени с напрегнато очакване и ужас, Джордан бе принуден да отчете факта, че в този момент, когато повече от всякога се нуждаеше от информация за личността на Джил — минало, характер, възможни реакции при стрес — на практика той бе с празни ръце. Даваше си сметка, че изобщо не познава своята съпруга.

И поради този пропуск по негова вина дъщеря му можеше да се окаже в опасност.

Тъй като всичко, което Джил бе разказала на Джордан за своето минало, бе лъжа и тъй като не бе научил почти нищо за нея, откакто бяха сключили брак, Джордан бе принуден да се върне към времето на тяхното запознанство.

Насочи детективите към „Хайтауър Индъстрис“, където Джил бе работила, преди да я срещне. Резултатите от това проучване не бяха от полза. Предишните служби, които Джил бе записала в личното сведение, предназначено за личен състав на „Хайтауър“ се оказаха абсолютно фалшиви. Джил бе заявила, че е работила в две други компании — една фирма за проучване на пазара в Делауеър и още една компютърна фирма в Калифорния. И двете бяха фиктивни. Препоръките в личния й архив, подписани от предполагаеми служители в личен състав на съответното учреждение, също бяха фалшиви.

Завеждащият Личен състав в „Хайтауър“, който бе наел Джил, вече не работеше в компанията. Беше се пенсионирал и сега живееше на плаваща вила във Флорида. Полицията го издири за броени часове. Каза, че си спомнял Джил заради славата й впоследствие най-напред като дясната ръка на Джесика Хайтауър и после заради брака й с Джордан. Но твърдеше, че няма спомен за обстоятелствата, при които е била назначена. Била от нисшите служители, каза той, и то много отдавна. Не съществувала обичайна процедура, поясни той, да се проверяват препоръките на всички бъдещи служители. А и представянето на Джил на стандартните тестове за интелигентност било толкова впечатляващо — нейният коефициент за интелигентност бил 160 — че той я наел без колебание.

От полицията благодариха на този човек и продължиха нататък. Историята му звучеше логично. Само че той не им каза цялата истина. Беше спал с Джил Флеминг в деня на нейното назначаване, в три часа след обяд в някакъв хотел в центъра. Способностите, които бе показала на тестовете за интелигентност, бяха нищо в сравнение с майсторството й на любовница. Нямаше да забрави този следобед до края на живота си и щеше да отнесе спомена в гроба си.

Не виждаше причина да го разкаже на полицията. Това нямаше да им помогне да я открият сега. А на него изобщо нямаше да му се отрази добре, това беше сигурно. Не и ако Джесика Хайтауър разбереше за тази история. Тя бе своенравна жена и ръката й наистина беше дълга.

На формуляра отличен състав на „Хайтауър“ Джил бе записала: „Родители Грант и Марта Флеминг от Шеридан, щата Кънектикът. Родена в болницата «Светото семейство» в Бангор, щата Мейн, на 22 февруари 1950 година. Посещавала училище в Мейн до втори клас, завършила гимназиалното си образование в Кънетикът и продължила да учи в университета в Рочестър, бакалавърска степен по бизнес. Не омъжвана. С две по-големи сестри, Джоселин и Алиса, омъжени“.

Всички тези твърдения бяха неверни. Грант и Марта Флеминг не съществуваха. Нито предполагаемите й сестри. Нямаше архив за средното й образование в Мейн или Кънетикът. В университетите в Рочестър изобщо не бяха чували за нея.

Джил беше нереална личност, крачеща измислица. Въпреки че сега бе известна в целия свят като съпругата на Джордан Лазаръс и беше давала интервюта пред стотици издания — въпреки че беше „домашно име“, известно едва ли не във всяко домакинство в буквалния смисъл на тази дума, — тя не съществуваше. Беше само профил, повърхност без дълбочина, непознаваема въпреки своята популярност.

Джордан се проклинаше, че не е проявил повече любопитство към нея, когато се запознаха и той попадна в плен на нейния чар. Щеше да бъде толкова просто да нареди на своите хората да я подложат на изчерпателна проверка. Как би могъл да използва тази информация сега! Но той осъзна с горчива усмивка, че именно нейното магическо въздействие бе притъпило любопитството му към миналото й и дори към собствения й характер. А това въздействие не беше единствено заслуга на Джил. То произтичаше от неизлечимата отчаяна любов, която изпитваше към друга жена, истинското лице зад маската на Джил, истинската тайна зад нейното очарование. Това бе собствения му неосъществим копнеж по Лесли, отразен чрез Джил, който го бе заслепил за истинската й същност. А самата Джил не само бе приела тази лъжа, тя съвсем преднамерено я беше подклаждала.

Тъй че тайната на фалшивия му брак, която вече бе причинила достатъчно беди, сега по ирония на съдбата отново се връщаше при него, за да го обсеби по този фатален начин. Той не можеше да помогне на полицията да открие съпругата му, защото не знаеше нищо за нея и никога не бе проявявал достатъчно любопитство, за да установи или научи нещо за личността й.

Почти си представяше как Джил се усмихва на себе си при мисълта за безпомощността на своя съпруг, докато бяга все по-далеч, устремена към загадъчната си цел. Знаеше, че Джордан няма следа, по която да тръгне. Неговото безразличие към действителната личност под измамната повърхност го лишаваше от възможността да я преследва.

Единствената диря, която извеждаше от тази привидна безизходица, можеше да дойде от самата Джесика Хайтауър.



Джесика се срещна на четири очи с Джордан и началника на неговия специален екип от детективи. След като й бе казано достатъчно за настоящото положение, за да разбере защо Джордан е толкова разтревожен, тя се съгласи да сподели онова, което знаеше за Джил, и да запази тайната на Джордан.

Показаха й личния формуляр, който Джил бе попълнила в „Хайтауър“ няколко месеца преди двете жени да се срещнат. Тя го виждаше за пръв път. Докато го проучваше, на лицето се изписа смущение, което не беше много по-различно от това на Джордан. Собствената й мания по отношение на Джил, започнала още от онова падане от коня, поставило началото на тяхната връзка, също бе притъпило любопитството й към миналото на младата й приятелка. Не знаеше нищо за онази част от живота й, освен че Джил — по нейни собствени твърдения — била сам-сама на света, без никакви живи роднини.

Но Джесика откри едно съответствие в досието, което предостави на детективите нова следа.

— Джил ми каза, че е работила в „Континентал Продъктс“ в Детройт, фирмата не фигурира тук в служебната й характеристика, но знам, че е истинска, защото наредих да проверят. Заемала е нисша длъжност. Някой си Харли Шрейдър й погодил номер и тя била уволнена. — Джесика се изкашля малко притеснено. — Знам къде може да бъде намерен господин Шрейдър — поясни тя. — Подразних се, когато Джил ми разказа своята история, и не съм го изпускала от очи.

Тя даде на детективите един адрес. Джордан сърдечно й благодари за отзивчивостта. И ако се питаше защо и откъде тя знаеше местонахождението на някакъв съмнителен административен служител на име Харли Шрейдър, той бе достатъчно тактичен да не зададе подобен въпрос. Беше наясно, че преди брака си Джил Флеминг бе означавала много за Джесика. Може би дори твърде много.

Въз основа на информацията от Джесика детективите посетиха „Континентал Продъктс“ още същия следобед.

От архивите в Личен състав наистина се изясни, че Джил Флеминг е била назначена там на работа преди около девет години. Данните бяха изпратени по факса на Джордан и неговите сътрудници в Ню Йорк.

Документацията определено представляваше интерес. Също като онази в „Хайтауър Индъстрис“ тя включваше абсолютно фалшива служебна характеристика. Имаше сведения за образование в два университета, работа по договореност в две несъществуващи компании, както и препоръки от двама предишни началници, също недействителни.

Личните данни, съобщени от Джил при кандидатстването й за работа явно противоречаха на съобщените по-късно при подаването на документите й в „Хайтауър“. И все пак имаше някои странни и красноречиви прилики.

Джил бе назовала различни родители. Според формуляра майка й се казваше Джоселин. Името на баща й беше Чарлс. Този път имаше брат и сестра — Дейвид и Бетани. Записано място на раждане: Хоумстед, Флорида.

Детективите забелязаха повторението на името Джоселин в двата формуляра. Но не можеха да направят никакъв извод от това очевидно съвпадение.

Така следата към Джил Флеминг бе загубена.

Колкото до някогашния административен служител Харли Шрейдър, неговата бизнес кариера, след като бе напуснал „Континентал Продъктс“, представляваше задънена улица.

През 1975 г. бе уволнен по кратката процедура от „Континентал“. Оттогава бе работил в десетина компании, заемайки все по-ниски постове и последователно бе освобождаван от всяка една от тях.

Детективите проследиха падението на един мъж на средна възраст, който се бе провалил напълно в кариерата си. Онова, което не видяха, бе изкусната ръка на Джесика Хайтауър, преследвала Харли Шрейдър от работа на работа, използвайки властта и влиянието си, за да предизвиква уволнението му от всеки следващ пост. Те наистина намериха доказателства за постепенното му алкохолизиране и за сексуални приключения с все по-съмнителни жени.

Харли изрази изненада; когато го попитаха за Джил Лазаръс. Да, навремето познавал Джил, каза той, докато двамата работели в „Континентал Продъктс“. Но познанството им било съвсем бегло.

— Тя бе просто едно момиче от канцеларията на долния етаж — отвърна той. — Аз почти не разговарях с нея.

Погледна детективите и видя тревогата, изписана на лицата им.

— Но мой колега я познаваше много по-добре — добави той не без известен намек в гласа. — Можете да го издирите. Той вече не работи в компанията, но вероятно няма да е трудно да го откриете. Казва се Рой Инглиш. Те двамата с Джил бяха доста близки по едно време. Той сигурно ще бъде в състояние да ви даде някоя и друга подробност около личния й живот.

Харли, естествено, не разкри истината за кратката си връзка с Джил или за номера, който й беше изиграл, представяйки я за своя любовница. Самият факт, че я търсеха от полицията плюс твърде голямата й популярност, стигаха да затвори устата на Харли. Не подхождаше на великия Джордан Лазаръс да разбере, че красивата му жена някога е имала любовник и враг на име Харли Шрейдър. Наказанието за подобна информация можеше да бъде много по-тежко от нещастията, които Харли вече бе преживял след уволнението си от „Континентал Продъктс“.

Тъй че той отклони детективите, като междувременно им подхвърли името на Рой Инглиш.

Същата вечер Джордан Лазаръс излетя за Маями, където Рой Инглиш понастоящем бе президент и генерален директор на голяма и преуспяваща параходна и производствена фирма.

Рой Инглиш държеше просторен кабинет с изглед към океана. Той поздрави сърдечно Джордан и му предложи питие, което той отказа.

Рой бе прехвърлил петдесетте, косата му вече сивееше, а слънцето на Флорида бе обагрило суровото му лице с тъмен загар. Изглеждаше здрав и силен въпреки уморения поглед. На бюрото му от тиково дърво стоеше снимката на съпругата му, красива и много по-млада жена, заедно с две малки деца.

— Имате прекрасно семейство — каза Джордан.

— Благодаря ви — отвърна Рой. — Те ми поддържат интереса, така да се каже. Ожених се относително късно и това ме направи щастлив съпруг.

Джордан имаше чувството, че Рой Инглиш гледаше на работата си с цинична незаинтересованост и твърде малко го беше грижа за компанията, която управляваше така успешно. Приличаше на човек, загубил вкус към корпоративните войни и живееше единствено за семейството си.

— Причината за появата ми тук е тъкмо семейството — каза Джордан, като гледаше по-възрастния мъж право в очите. — Имам нужда от помощта ви. И разчитам на обещанието ви, че ще запазите разговора ни в пълна тайна. Ако ми съдействате, уверен съм, че ще намеря начин да ви върна услугата. Но предпочитам да ми помогнете просто от мъжка солидарност.

— Разбира се — каза Рой. — За какво става въпрос?

— Преди време съпругата ми е работела в „Континентал-Продъктс“, където вие сте заемали ръководен пост — започна Джордан. — Според служебното й досие в „Континентал“ тогава е била известна като Джил Флеминг. Вече разговарях с Харли Шрейдър, когото е познавала. Както разбрах, познавала е и вас. Необходима ми е някаква информация, която може би ви е дала за миналото си. Откъде е, нещо за семейството й и така нататък. Не проявявам любопитство към отношенията ви. Това си е ваша работа. Въпросът е, че аз я издирвам. Трябва да знам къде може да е отишла.

Лицето на Рой Инглиш помрачня. Той запали цигара и погледна внимателно своя посетител.

— Това беше много отдавна — каза.

Джордан не реагира веднага.

— Знам — отвърна накрая. — Затова се надявах да ми помогнете.

Джордан надуши опитния бизнесмен, стария професионалист, който се питаше дали няма да съжалява, че е признал на най-богатия човек в Америка, че някога е бил любовник на съпругата му. Освен това Джордан чувстваше как Рой преценява вероятността по тази причина вече да е стъпил на тънък лед и дали евентуално би могъл да си помогне, като каже истината на Джордан.

— Както вече казах — повтори Джордан, — никакви лоши чувства и в двата случая. Ако ми помогнете, после и аз ще намеря начин да отвърна на жеста ви.

Рой Инглиш пое дълбоко въздух и угаси цигарата си.

— Бях влюбен в нея — каза. — Имахме връзка в продължение на шест, може би седем месеца. Краят настъпи, когато разбрах от Харли… от Харли Шрейдър… че е спала и с него. — Той погледна Джордан в очите. — Винаги съм бил горд със самообладанието си. За да се оцелее на това равнище, няма друг начин. Е, с Джил го загубих. Тя просто ме въртеше на малкия си пръст. Направих й предложение за брак. Щяхме да се женим. Но по това време тя държеше да стана президент на „Континентал“. Не виждах връзката — бях прекалено луд по нея — но президентският пост бе предварителното условие тя да даде съгласието си да стане моя съпруга. После Харли ми каза, че е спал с нея. Дадох си сметка, че е използвала Харли, за да се добере до мен, и че желаеше единствено парите и властта, които можех да й дам.

Той въздъхна и се облегна назад.

— Уволних я — завърши той. — По кратката процедура. Повече не съм я виждал. — При спомена в очите му се появи болка. — Това бе най-трудното нещо, което съм правил през живота си… дотогава и след това — добави той.

После погледна Джордан.

— Предполагам, че няма да го разберете.

Джордан не каза нищо. Мислеше за подобна вътрешна борба, която преди много време бе раздирала собствените му емоции. Беше свързана с една жена на име Ребека Джармън.

— Това си спомням — казваше в този момент Рой Инглиш. — Но всъщност никога не съм я познавал истински. Сега си давам сметка за това. Тя е ваша съпруга. Вие я познавате по-добре от мен.

Той видя изражението в очите на Джордан и съзнателно избегна погледа му. Даваше си сметка, че историята сигурно му е причинила болка. Но бе почувствал инстинктивен респект към Джордан и държеше да му помогне, доколкото беше по силите му.

— Това е всичко — каза Рой. — Иска ми се да знаех повече… но ви казах истината.

— Благодаря. — Джордан погледна своя домакин. По очите му личеше, че не му е било лесно да изтръгне от миналото собствения си спомен за Джил.

— А вие откъде бяхте сигурен — каза внезапно Джордан, — че Шрейдър казва истината, когато ви е уведомил, че е спал с моята… с Джил?

Логичен въпрос. Рой го очакваше. Като бизнесмен, Джордан би си помислил, че Харли блъфира, както и самият Рой… докато не се появи доказателството.

— Имаше… — Рой Инглиш се поколеба. Помисли за прелъстителния белег, който Джил имаше по рождение. Но видя погледа на Джордан и реши да го пощади. — Да речем, че познавах Харли достатъчно добре, за да съм сигурен, че ми е казал истината. — Той погледна Джордан и добави: — Съжалявам.

Джордан си отдъхна.

— Миналото си е минало — каза той. — Аз търся съпругата си, господин Инглиш. Казвала ли ви е някога нещо… какво да е… което би могло да ми подскаже къде да я търся?

— Проверихте ли архива в Личен състав на „Континентал“? — попита той.

— Да — отвърна Джордан. — Никаква следа. Всичко, попълнено в документите, е фалшиво. Личните й данни, служебната характеристика. Няма нито дума истина. Нужен ми е някакъв ориентир… може би случайно изпусната пред вас реплика или нещо, свързано с нея, което вие сте забелязали. Без значение колко незначително.

Рой Инглиш се усмихна, когато чу за майсторството на Джил в измамата. После се облегна назад и притвори очи. Джордан наблюдаваше как той се опитваше да се съсредоточи. Мина цяла минута, после още една.

— Караше добре яхта — каза Рой Инглиш.

Джордан трябваше да потисне болката, която го прониза при тази реплика.

После Рой Инглиш въздъхна.

— Иска ми се да можех да ви помогна повече, но нищо друго не си спомням. Тя не споделяше обичайните неща за себе си. А аз бях твърде луд по нея, за да я проверявам. Миналото й не ме интересуваше. Разбирате ли? Когато до такава степен сте под въздействието на една жена, просто ослепявате. Виждате само онова, което е на повърхността.

Джордан се намръщи.

— Разбирам — каза той.

Двамата мъже станаха и си стиснаха ръцете.

— Ако си спомните нещо… каквото и да е… което може да бъде от полза — каза Джордан, — обадете ми се на този номер. Няма значение по кое време. — Той подаде на Рой визитна картичка с частния си номер.

Рой сведе поглед към нея и после повдигна вежди.

— Толкова ли е спешно? — попита той.

Джордан кимна.

— Мисля, че не разполагаме с много време.

— Желая ви успех — каза Рой.

Между двамата мъже се възцари мълчание, мълчание на разбиране. Те се бяха оказали твърде подвластни на хипнотичното въздействие на тази загадъчна жена, за да задават логичните, нормални въпроси за произхода й, за собствения й живот. Това отсъствие на интерес бе коствало твърде много на Рой Инглиш по време на връзката му с Джил. А сега цената, която трябваше да заплати Джордан Лазаръс, бе още по-висока.

С тъжна усмивка на съчувствие Рой изпрати Джордан от кабинета си.

На излизане Джордан отново погледна фотографията със семейството на Рой Инглиш.

Нямаше как да не забележи, че младата жена на снимката имаше лека, но безспорна прилика с Джил Лазаръс.

64

Нюйоркската щатска магистрала

3 април 1980 г.

Лайънел Круз работеше като пътен патрул на Нюйоркската щатска магистрала от шест години и половина. Беше амбициозен полицай, завършил Нюйоркската полицейска академия със степен по криминология и бе изкарал с отличие курса за патрули.

Баща му беше участъков полицай в Олбъни, а един от тримата му братя, Родни, също работеше като щатски пътен патрул извън Рочестър.

Лайънел бе най-малкият в семейството и най-умният. Баща му вече го притискаше в края на следващата година да кандидатства за чин лейтенант. Лайънел се затрудняваше да обясни на възрастния човек, че той си харесва работата като щатски патрул. Обичаше да кръстосва пътищата и магистралите сам в патрулната кола, обичаше прекия контакт с хората, особено когато можеше да им помогне. Дори любителите на високите скорости, които го гледаха мръсно, докато им вписваше нарушението, го изпълваха с иронична привързаност.

Лайънел Круз се притесняваше от началството и така си беше от самото начало. Може би това имаше нещо общо с властната личност на баща му или с надеждите, които семейството възлагаше на своите синове. Във всеки случай Лайънел изобщо не бързаше да се придвижва нагоре по служебната йерархия. Понастоящем той не бързаше с кариерата си, вършеше си съвестно работата, трупаше своя дял от отличия, но избягваше естествената стъпка да кандидатства за повишение.

Неговите началници не го разбираха особено. За разлика от колегите му по участъците. Те знаеха, че определен тип човек става полицай, за да чувства улицата под краката си, да се сблъсква с престъпника очи в очи, да помага лично на жертвата. Тези млади полицаи знаеха, че почестите не са най-важното. И че онова, което в известен смисъл определя истинското ченге, е липсата на професионална амбиция.

Именно в тяхната компания Лайънел Круз се чувстваше най-добре. Честно казано, искаше му се неговият пенсионирал се вече баща да си човърка градината и да престане да пришпорва синовете си. Но това, изглежда, бе твърде абсурдна надежда. Бащата в края на краищата искаше децата му да имат преимуществата, които на него му бяха липсвали. А заплатата на патрула в това отношение беше под всякаква критика.

Лайънел беше висок, хубав мъж, двайсети седем годишен, с топли сини очи, които не прилягаха на изсечените му черти и мускулестата му фигура. Имаше красива млада жена и две чудесни дечица — четиригодишно момченце и момиченце, още бебе. Вършеше си работата съвестно, беше щастлив у дома и мисълта за бъдещето го изпълваше с оптимизъм.

Само искаше баща му да разбере това.

Въпросната вечер в сряда Лайънел се движеше по магистралата близо до границата с Пенсилвания. Сутрешното кратко съвещание обикновено включваше обичайния списък от имена на търсени от полицията, съдебни постановления и профили на бегълци.

Днес обаче бе по-различно. Сержант Търуилиджър бе раздал на всички копия от някаква снимка. На нея се виждаше красива жена.

— Искам всички да си отваряте очите на четири за това лице — обяви сержантът. — Бъдете нащрек за евентуални бегълци. Наблюдавайте си колите под наем, автобусите и особено крадените коли. Просто се уверете, че не е тя, когато арестувате някого. Внимавайте с жените шофьори. Може да се окаже опасна, но засега не знаем.

Бе пристегнал колана си наперено.

— По всяка вероятност ще бъде с дете — продължи той. — Малко момиченце на около пет месеца. Внимавайте. Не искаме някоя от тях да бъде наранена. Никакви гонитби на високи скорости.

Той огледа събраните патрули.

— Правим услуга на един човек — каза той не без скрита неприязън в гласа. — Важна личност, оказвал съдействие на този участък. В знак на уважение към него всичко трябва да остане в пълна тайна. Само си отваряйте очите на четири. Ако я видите, тръгнете след нея и доложете незабавно. И най-важното, не се опитвайте да любопитствате коя е. Нашето задължение е да я открием, ако мине през района ни. Задачата ви не трябва да става обществено достояние. В никакъв случай.

Лайънел Круз веднага позна Джил Лазаръс. Той бе страстен читател на пресата и добър физиономист. Гордееше се с това свое качество и често удивляваше началниците си, като разпознаваше лицата на малко известни престъпници по снимки от полицейския архив, когато неговите колеги бяха безпомощни.

Лайънел се питаше защо ли полицията издирва прочутата Джил Лазаръс, съпруга на най-богатия човек в Америка, който предизвикваше всеобщо възхищение. Ако е имало отвличане, сержантът щеше да им съобщи и щеше да ги предупреди да бъдат въоръжени. Вместо това заповедта бе просто да я открият и проследят.

Какво беше направила?

По вестниците нямаше нищо за нея. Всъщност тази сутрин Лайънел беше прочел, че е на почивка с дъщеря си в Европа. Тогава защо нюйоркската полиция я издирваше?

Лайънел закрепи снимката на козирката над дясната седалка, за да може да я вижда. През деня на няколко пъти я поглеждаше. Джил Лазаръс бе невероятно красива жена. Лайънел обичаше своята съпруга заради свежестта и естествената чувственост на младостта. Но у госпожа Лазаръс имаше нещо, което се отличаваше с изключителен финес и елегантност, неприсъщи за обикновените жени. Някаква сложна, неподдаваща се на описание изменчивост — сякаш, взирайки се в чертите й, човек по-скоро съзерцаваше калейдоскоп от образи. Беше лице с много светлосенки и вероятно много тайни.

Присъствието му там върху козирката по особен начин придаде цвят на деня му, който иначе си беше порядъчно отегчителен. Прекара го в обход на магистралата, в спиране на шофьори, които караха с превишена скорост — повечето пътуващи за друг щат — или пък местни, които смятаха, че са го надхитрили. Притече се на помощ на пет-шест закъсали коли и заслужи благодарностите на отчаяните водачи, което отчасти компенсира явната неприязън на онези, които трябваше да глоби. Нито един краден автомобил не пресече пътя му цял ден, въпреки че чу по радиостанцията как двама негови колеги спрели близо до Джеймстаун едно откраднато комби вътре с двама майстори на банкови обири. Стигнало се до употреба на оръжие, заподозрените оказали съпротива при ареста и така нататък. Лайънел съжаляваше, че не е там.

В шест и половина вече почваше да се здрачава. Лайънел пътуваше бавно към едно градче близо до границата на щата, където имаше малък крайпътен ресторант за шофьорите на камиони. Там сервираха любимия му ябълков пай. Нямаше да свърши работа преди осем и щеше да се прибере у дома чак към девет. Тъгуваше за жена си.

Стомахът му вече бе започнал болезнено да се свива от глад, когато Лайънел внезапно попадна на произшествие.

Една цистерна беше ударила отзад откритата платформа на камион, натоварена със селскостопански инвентар и чували фураж. Магистралата бе осеяна със зоб. Имаше няколко човека, застанали тук-там и две-три спрели коли, очевидно зяпачи.

Бяха му необходими няколко минути, за да ги отпрати да продължат пътя си и да докладва за инцидента по радиостанцията. Нито едно от превозните средства не бе претърпяло някакви сериозни повреди, но шофьорът на цистерната беше бесен, защото го бяха забавили.

— Тази вечер трябва да стигна в Харисбърг — вайкаше се той пред Лайънел, като че ли патрулът можеше да му помогне с нещо, — иначе ще ми орежат половината надница. Боже…

Лайънел само кимна и си записа името му, докато преглеждаше шофьорската му книжка и регистрационния му номер.

— Как стана? — попита той.

— Оня нямаше габарити — отвърна шофьорът на цистерната, сочейки към един пълен човек, очевидно работник във ферма, който седеше мрачно до платформата. — Вече притъмняваше. Карах си според ограничението и точно щях да го задмина, когато той взе, че наби спирачките. Преди да усетя, го натресох.

Лайънел си записа данните от шофьорската книжка и регистрационния номер и на другия шофьор. Документите си му бяха в ред, само че му липсваше стикер от последния преглед.

— Покажете ми застрахователния си картон — обърна се той към шофьора.

— Ами той ми е вкъщи — каза фермерът. — Обикновено не го държа в камиона, щото…

Лайънел точно слушаше как мъжът го лъже, когато забеляза трима души, които стояха отстрани до платформата. Имаше някакъв млад мъж в моряшка униформа, с късо двуредно палто и една бременна жена, която носеше бебето си в раница. Изглеждаха окаяни и прашни.

— Кои са? — обърна се Лайънел към шофьора.

— Стопаджии — отвърна мъжът. — Взех ги след Елмайра. Отиват в Ири. Матросът трябва да се върне на кораба си. Смятах да ги закарам.

— Знаете, че е противозаконно да се возят стопаджии, нали? — попита Лайънел някак унило.

— Ясно — отвърна фермерът. — Само че жена му е бременна, нали виждаш? И с това бебе. Не съм без сърце, я. Нали разбираш?

Този разговор не попречи на Лайънел да си свърши пряката работа. Той санкционира шофьора за пътуване без документ за застраховка, за това, че превозното му средство не е минало на преглед и че пътува без габарити. Даде му призовка с дата, на която да се яви в съда. После се обърна към шофьора на цистерната, прегледа застрахователния му картон и посочи към стопаджиите.

— Те бяха ли в камиона, когато се блъсна в него? — попита той.

— Май че да — отвърна шофьорът. — Макар че не ги видях. Боже, да не вземе да им хрумне да съдят компанията ми. Това ще ме съсипе отвсякъде.

Лайънел остави шофьорът да чака камиона, който щеше да го изтегли, и се приближи до моряка и жена му.

— Някой от вас да е ранен? — попита той.

Те поклатиха глави. Матросът, русокос младеж с флотска подстрижка, изглежда нямаше нищо против да си побъбри с Лайънел. Жена му, простовато същество със сплъстени тъмни коси, пепеляв тен и поглед, в който се четеше неприкрита омраза към полицаите, стоеше по-назад. Беше в напреднала бременност, поне в седмия или осмия месец. Но мрачния й поглед му пречеше да й съчувства особено.

— Накъде сте тръгнали, матрос? — попита Лайънел.

— Флотска база на остров Преск в Ири — отвърна матросът. — Имам заповед да се явя там до шест часа утре сутрин.

— Защо пътувате на стоп? — попита Лайънел, хвърляйки поглед към младата жена. — Не е ли уморително за съпругата ти?

— Щяхме да вземаме влака — отвърна матросът. — Но парите ни свършиха още в Сиракуза. Аз вече закъснявах, тъй че решихме да тръгнем така.

— Мога ли да видя някакъв документ за самоличност?

Матросът му подаде флотската си лична карта. Снимката не беше добра, а и падащият здрач му пречеше да го разпознае. Но Лайънел видя, че е в ред.

— Защо жената и детето са с теб? — попита той. — Те не са длъжни да присъстват, когато се представяш, нали?

— Марси работи наблизо — отвърна матросът. — Бяхме на гости у чичо ми във Върмонт.

Лайънел изгледа последователно мъжа и после жената. Бебето на гърба й спеше дълбоко. Жената изглеждаше уморена и мръсна. Миришеше силно на пот, на прахоляк и на нещо, което би могло да бъде чесън. Бавно пристъпваше от крак на крак, за да люлее бебето.

— Добре ли се чувствате, госпожо? — попита той. — Да сте наранена?

Тя му отвърна с мълчание, толкова враждебно, че той отново се обърна към съпруга.

Помисли си дали и на нея да й поиска документ за самоличност, но реши, че няма смисъл. Това бяха бедни, неуки хора, ощетени от съдбата, без образование или някакво бъдеще.

— Сигурни ли сте, че никой не е ранен при катастрофата? — попита още веднъж Лайънел.

— Ние почти не я усетихме — отвърна матросът. — Марси и бебето спяха. Дори не се събудиха.

— Ще ви закарам до следващия град — каза Лайънел. — Но ще трябва да се обадите на чичо си и да му кажете да ви прати телеграфически някакви пари. Пътуването на стоп е незаконно.

— Да, сър. Ще го направя, сър.

Лайънел прати фермера да си върви с трите призовки, пожела успех на шофьора на цистерната и откара матроса и жена му до най-близкия град с телеграф. По пътя матросът не спираше да бъбри на диалект за службата и за бъдещето си. От време на време жената казваше нещо на съпруга си с тих хленчещ глас. Бебето беше изключило от света и не издаде нито звук.

От мига, в който се качиха, задната седалка на патрулната кола започна да мирише и колкото се приближаваха към града, ставаше все по-зле. Беше миризма на застояла пот и чесън, толкова силна, че на човек можеше да му призлее. Лайънел беше доволен, че се отърва от тях. Когато влизаха в пощата, матросът му стисна ръката, но жената му хвърли само един последен, изпълнен с подозрение поглед, който бедните хора така често пазят за полицаите. Едва когато я видя на светлината, Лайънел забеляза синината на бузата и подутия й нос.

Значи общителният матрос налагаше жена си. Е, не можеше да се разправя с това толкова късно вечерта. Нека жената се оплаче на полицията в Пенсилвания, ако въобще й хрумне подобно нещо. Лайънел не можеше да опази всички.

Лайънел се прибра у дома няколко минути след девет. Жена му го очакваше с нетърпение. Любиха се — децата винаги спяха по това време — и после полежа до нея, преди да стане и да изпие една бира.

Наслаждаваше се на свежото тяло на съпругата си, на откровената нежност, с която се любеше с него. Веднъж или два пъти в съзнанието му се мярна противният образ на нечистоплътната жена на матроса. Той благодари на бога, че неговата не изглежда така.

В десет и половина хапнаха заедно и той седна да поговори с жена си за един роднина, който създаваше проблеми на семейството. Лайънел даде своя съвет тактично и сериозно и тя му беше признателна.

Час по-късно вече си бяха в леглото. Лайънел най-много обичаше да си легне до жена си, да я прегърне, тя да се сгуши в обятията му и така да заспят. Харесваше топлината на тялото й, усещането, че му се доверява напълно.

Още преди полунощ потъна в дълбок сън.

Едва в три часа призори образът от сънищата му се свърза с винаги будната част от съзнанието му и го накара да седне в леглото.

— Какво има, Лайънел? — попита сънено жена му, търкайки очи.

— Нищо, скъпа — отвърна той. — Трябва да проведа един телефонен разговор.

Краката му го отнесоха в кухнята по-бързо, отколкото очакваше. Пръстите му бяха удивително вдървени, докато набираше номера.

Сержантът на нощно дежурство вдигна след две иззвънявания.

— Обажда се Круз — каза Лайънел. — Намери веднага Търуилиджър. Мисля, че тази вечер видях жената, обявена за всеобщо издирване.

— Към колко часа? — попита сержантът.

— Някъде около шест и половина. Едва сега съобразих. Тя изглеждаше съвсем различно. Беше се направила на бременна. С тъмна коса. По дяволите!

— Четири без десет. Щом го намеря, ще ти се обади.

Лайънел седеше в кухнята и проклинаше мудността, с която бе разпознал госпожа Лазаръс. Сега, като се замисли отново за кратката среща на шосето, той си даде сметка, че през цялото време бе усещал нещо странно у младата жена. Някакъв детайл в поведението й, някаква скрита грация в стойката й, несъответстваща на образа, който така блестящо изграждаше.

Когато телефонът иззвъня, Лайънел разказа на сержант Търуилиджър за двойката стопаджии и за мястото, накъдето се беше отправил младият матрос. Веднага бе пуснат бюлетин за всеобщо издирване. Като предпазна мярка пътни и местни полицаи бяха вдигнати по тревога в околностите на всички военноморски бази в радиус от хиляда мили.

Лайънел Круз остави своята спяща жена и се включи в издирването. Не беше на място, когато матросът бе спрян рано сутринта, но пристигна за час. Беше същият млад човек, нямаше съмнение. Лайънел придружи сержанта, който отведе младежа в едно помещение на полицейското подразделение.

— Матрос, можеш да си докараш сериозни неприятности — каза сержантът. — Съветвам те незабавно да ни кажеш цялата истина, освен ако не искаш да свършиш във флотския арест.

Матросът изглеждаше изплашен.

— Тя ми даде сто долара. Каза, че бягала от съпруга си. Изглеждаше така, сякаш здравата я беше загазила. Викам си, защо пък не? Сто долара са много пари.

— Когато тръгна с теб така ли изглеждаше, както вчера на шосето? — попита Лайънел.

Матросът кимна.

— Имаше бая окаян вид. С тая бременност. Пък и миришеше лошо. Ама вие го знаете.

— Колко време останахте заедно? — попита сержантът.

— Един ден и една нощ — отвърна морякът. — Снощи спахме в някакъв мотел в Уотъртаун.

— За какво си говорехте? — попита Лайънел.

— Не си говорехме — отвърна матросът. — През цялото време не обели и две думи. На няколко пъти се опитвах да подхвана разговор, но тя ме отряза. Имаше лош поглед. Хич не съжалих, когато се отървах от нея. Пък и тази миризма…

— Добре, матрос — каза сержантът. — Няма да ти причиняваме неприятности. Но искам да погледнеш няколко снимки.

Морякът се затрудни да избере фотографията на Джил Лазаръс от купчината, която му бе показана. Дори трийсет и шестте часа, прекарани с нея, не го правеха особено сигурен, толкова успешно се бе преобразила.

Но Лайънел Круз само затвърди мнението си, когато видя снимките. Беше Джил Лазаръс, в това нямаше никакво съмнение. Не можеха да го заблудят нито фалшивите синини по лицето й, нито промененият цвят на косите й.

Едва сега Лайънел си даде сметка защо я бе разпознал с такава лекота, макар и седем часа по-късно, и защо бе толкова убеден, че е тя. Въпреки че нечистоплътната жена на матроса с нейния лош поглед го бе заблудила там край пътя, на мястото на катастрофата, това бе същото лице с неговата изменчива хубост, със скрития си чар. То витаеше в съзнанието му, докато се любеше с жена си — все още маскирано, подвеждащо, но все пак безспорно прелъстително зад своята маска.

Трите часа неспокоен сън Лайънел вероятно беше прекарал в усилие да свърже двата факта, докато най-накрая истината го беше събудила. Навреме, за да се втурне след нея, но не и да я хване.

Лайънел Круз отново можеше да се поздрави с умението си да разпознава лица. И като много цивилни преди него, сега можеше да каже, че е видял на живо прочутата Джил Лазаръс.

Но не беше успял да я хване. Беше се изплъзнала между пръстите му, лишавайки го от най-големия успех, който можеше да постигне в своята все още начинаеща кариера. Оставаше му само да признае превъзходството й и да разсъждава над факта, че въпреки мръсното лице и враждебния поглед, тя бе обсебила въображението му, докато той се любеше с младата си жена.

Бюлетинът за всеобщо издирване на пътуващия матрос и неговата съпруга бе отменен. Остана само жената. Полицията навсякъде търсеше бременна жена с малко бебе.

Но повече никой не я видя.



Когато щатската полиция задържа младия матрос, Джил Лазаръс вече се намираше на триста мили, облечена в тясна пола и пуловер, сложен в чантата на бебето още предната вечер. Косите й бяха подстригани и боядисани в червено. Носеше червени обувки и мрежести чорапи и стискаше червена чантичка. Изглеждаше на не повече от петнайсет години.

Дъвчеше дъвка и вървеше бавно из един търговски център в Кентъки. Бебето беше в количка. Всеки минувач би я оприличил на детегледачка или по-голяма сестра.

Никой не я позна. Но тя бе нащрек, дебнеше погледите на хората, които подминаваше в търговския център, и много внимателно огледа продавачите, от които купи някакви дрехи и шише боя за коса.

Беше пак така внимателна и преди двайсет и четири часа, когато се появи предрешена пред Лайънел Круз и усети по очите му, че е способен да надзърне зад маската й. Беше я разпознал, както се опасяваше. Но за нейно щастие Джил му водеше с цяла крачка.

65

Ню Йорк

На 4 април, близо три денонощия след изчезването на Джил Лазаръс, Калвин Уедърс откри какво се беше случило.

Кал имаше солидни връзки сред полицаите и детективите. Преди двайсет и четири часа бе разбрал, че става нещо важно, което съзнателно се пази в пълна тайна. Кал успя да разбере от свой приятел в една детективска агенция, която работеше по случая, че Джил Лазаръс и нейното бебе са изчезнали. Операция по всеобщо издирване бе в пълен ход, макар и строго секретна. Откакто чу за това, Кал Уедърс непрестанно мислеше за Джил.

От една страна, Кал бе много изостанал от армията следователи, които търсеха Джил Лазаръс. А от друга, бе много пред тях — макар че все още не си даваше сметка за това.

Беше назад, защото не беше виждал Джил още отпреди раждането на детето й и не му беше ясно какво ставаше с нея след последното разследване, което бе провел по нейна поръчка. Двамата не бяха разговаряли повече от година.

А имаше преднина, защото по някакъв странен начин той познаваше Джил Лазаръс дори повече от собствения й съпруг. И през последната година, когато Джордан Лазаръс упорито пренебрегваше жена си, Кал мислеше за нея почти непрекъснато.

След последната му среща с Джил пред обществото тя играеше ролята на най-щастливата жена на света. Беше съпруга на най-богатия и уважаван мъж в Америка, човек, който използваше богатството и властта си да промени облика на градска Америка. Джил беше по кориците на всички луксозни списания, смяташе се за модел на елегантност и маниер на поведение. Имаше прекрасна малка дъщеря. Но зад маската на щастлива съпруга всъщност Джил Лазаръс беше нещастна, дори отчаяна жена. Кал беше разбрал това още преди година.

А сега беше изчезнала.

Кал се върна мислено към последното разследване, което беше извършил по заявка на Джил. То бе разкрило, че преди време нейният съпруг е имал връзка с друга жена, връзка, продължила само няколко месеца. След това и двамата бяха сключили брак с различни партньори. Привидно отношенията им бяха приключили завинаги.

Човек би си помислил, че тази новина ще бъде посрещната с голямо облекчеше от Джил, която по време на разследването вече беше госпожа Джордан Лазаръс. Но Кал никога нямаше да забрави изражението на лицето й, когато й показа снимките на Лесли Чембърлейн. Всъщност Джил бе потисната жена, която страдаше неимоверно.

Също като нишката на Ариадна тази следа поведе Кал Уедърс през лабиринта от лъжи, върху който Джил бе построила брака си и живота си, към истината, която тя криеше от целия свят. Кал познаваше Джил Лазаръс лично, тъй да се каже. Тя не само му бе поднесла тялото си като начин да го обвърже със себе си и да си подсигури неговата лоялност. Беше му разкрила на практика и уменията си като прелъстителка. Тайната на нейния успех…

Прелъстявайки Кал, Джил интуитивно бе проникнала в онези негови потребности и фантазии, които той не бе споделял с никого. Нейната привлекателност се основаваше на способността й да открива скришните образи в сетивата на мъжа, дори в сърцето му, и да се превръща в тяхно отражение, на което бе невъзможно да се устои.

Кал все още я виждаше, сякаш беше вчера — погледът й, когато онази кожена пола се смъкна към коленете й първия път, когато спа с него. Беше поглед на спокойна празнота, търсещ собственото му желание, което откри много бързо. Поглед, който регистрираше неговата изненада, възбуда и накрая неговата капитулация. Беше като повърхност без дълбочина, образ, гравиран върху огледалото на собствената му потребност. Самата й нереалност го бе привлякла неудържимо.

Кал подозираше, че тя превзема всички мъже по този начин. И заключи, че вероятно със същите средства бе хванала в капан и Джордан Лазаръс.

Привлекателността на Джил нямаше нищо общо с любовта. Тя вероятно бе избрала Лазаръс за своя жертва, бе го привлякла с необходимата стръв и го бе хванала на въдицата си с безстрастните умения на своето сърце на ловец. И го бе спечелила, отнемайки го от съпругата му. С помощта на Кал Уедърс.

Задачата не беше особено трудна, въпреки своенравния характер на Барбара Консидайн, защото Джордан изобщо не я обичаше. Бракът му с нея беше брак по сметка. Ами ако, вече омъжена за Лазаръс, Джил е открила, че сърцето му не е пусто като нейното? Че в миналото той е имал любов, голяма любов, която никога няма да може да превъзмогне? Ами ако неговият брак с Джил, макар и посвоему, също е бил брак по сметка? В края на краищата дори и жена с таланта на Джил за възбуждане на желание не би могла да провокира любовта у мъж като Джордан. Не и при положение, че сърцето му вече принадлежи на друга.

В случай че Джил е проумяла тези факти или е била принудена да види брака си по този начин, човек лесно би могъл да си представи отчаянието й. Тя бе превзела Джордан Лазаръс безспорно, но само тялом. Сърцето му продължаваше да принадлежи другиму.

А от тази безнадеждност би могла да покълне любов. Дори и у жена, празна като Джил. Вътрешната й пустота можеше да направи любовта й твърде неконтролируема. В известен смисъл животът й, безкраен низ от лишени от любов приключения, вероятно бе оставил сърцето й недокоснато като на девица. И също като девица, влюбеше ли се, щеше да се влюби с цялото си сърце. Щеше да бъде обсебена от своя любим. Както и от безумна ревност към всяка жена, която би могла да й го отнеме.

На пръв поглед това бе абсурдна теория, помисли си Кал, почти готическа в своята зловеща логика. Жени като Джил Флеминг не се влюбват. Те не познават смисъла на тази дума.

Кал щеше незабавно да отхвърли въпросната теория, ако не бяха две неща. Първото беше болезнената, почти маниакална реакция на Джил по отношение на снимките на Джордан с Лесли Чембърлейн, които й бе занесъл. Преди този ден Джил никога не бе давала израз на някакви човешки емоции. В ретроспекция душевният й смут бе на влюбена, но отхвърлена жена. А източникът на нейните терзания бе Лесли Чембърлейн.

Второто доказателство сега беше в ръцете му.

Кал държеше един брой на „Ню Йорк Таймс“, отворен на страницата с некролозите, където се съобщаваше за смъртта на Рос Уилър. Джил Лазаръс бе изчезнала шест часа след излизането на вестника.

Кал Уедърс отдавна бе разбрал, че случайността играе много по-незначителна роля в човешкия живот от необходимостта. Поне в сферите, свързани с детективската работа. Не беше съвпадение, че Джил Лазаръс бе изчезнала с бебето си само часове след вестта за смъртта на Рос Уилър. Кал би заложил много на това предположение.

Но накъде бе тръгнала?

Благодарение на приятел от ФБР, който му беше длъжник за голяма услуга, същата вечер Кал Уедърс се бе сдобил с копие на двата формуляра за работа, които бяха предоставили на полицията единствените нишки към миналото на Джил Лазаръс. Сега те бяха отворени на малката масичка пред него. Той пушеше тънка пура и ги проучваше внимателно, а чашата с бира до него стоеше непокътната.

И двата формуляра бяха пълни с лъжи. Когато му ги даваше, приятелят му изрично бе подчертал този факт. Кал неволно се усмихна на паяжината от измислици, която Джил бе изплела, за да прикрие миналото си, да скрие истинския си характер. Това бе произведението на живота й — този лабиринт, тази повърхност без съдържание. Това бе тайната на властта й над други хора… но може би и източникът на нейната гибел.

Тъй като Джордан Лазаръс бе проникнал в тази празнота и бе оставил своя красив образ в сърцето й. Джил сигурно го бе почувствала като неизлечима рана, грандиозно срутване на най-устойчивите си укрепления. И това, заедно с разкритието за другата жена в живота на Джордан, я бе превърнало в бомба със закъснител.

Минаваше полунощ. Кал се чувстваше уморен. Беше време да си ляга, но той не преставаше да оглежда ту единия формуляр, ту другия. Нещо в паралелните последователности от лъжи отпреди четири години и половина не му даваше мира — фалшивите препоръки за работа, въображаемите братя и сестри, родителите с измислени имена — там се криеше нещо, нещо, което той чувстваше, без да може да определи точно какво.

Вече се канеше да се откаже и да си легне, когато един дребен детайл привлече погледа му.

Взря се в сведенията, записани във формуляра за „Хайтауър Индъстрис“ — сестри — Джоселин, Алиса. Това бяха измислици, разбира се, както и имената на родителите и родното място Шеридан, Кънетикът.

В следващия миг Кал отмести поглед към формуляра за „Континентал Продъктс“ отпреди девет години: име на майката — Джоселин.

Той присви очи. Повторението на името Джоселин му напрали впечатление. Огледа внимателно двата формуляра. Други имена не се повтаряха. Името Джоселин вероятно означаваше нещо за Джил.

Кал стана с въздишка, отиде в малката кухня и набра един номер на стенния телефон. Наложи се да изчака дълго, докато му вдигнат.

— Джими, обажда се Кал. Да, знам. Късно е, няма спор. Слушай. Хората ти проверили ли са всички имена от двата формуляра?

Слуша известно време, докато агентът от ФБР унило му обясняваше, че всяко име е било пуснато на компютрите на агенцията.

— Забелязал ли си, че тя повтаря името Джоселин? — попита Кал.

Не без сарказъм агентът подчерта, че повторението е било регистрирано още от самото начало. Но компютърното проучване не е разкрило някаква връзка между Джил и близо петте хиляди престъпници, жертви на престъпления и заподозрени с име Джоселин.

— Това е задънена улица — каза агентът. — Повярвай ми, проверили сме всичко. Може би е някаква нейна позната. Може би се е сетила за него, защото започва със същата буква като малкото й име. Във всеки случай не води до никъде. Забрави го, Кал.

— Добре — отвърна Кал. — Благодаря ти за информацията.

Кал затвори. Вече се канеше да тръгне към всекидневната, когато изведнъж затвори очи и видя лицето на Джил. В същия миг гласът й прозвуча в паметта му. Неповторимата му напевност го накара да застине на място. Стоеше в тишината на апартамента, наострил слух, като че ли се вслушваше в нищото.

Беше глас, който му бе близък, сложният му акцент бе белязан с удължения, характерни за най-отдалечените части на страната. В него се долавяше Югът, или поне дълбокият юг към Мериленд. Както и тихоокеанският северозапад, може би Южен Орегон. И около година в Калифорния. Имаше силен при звук от източното крайбрежие, може би Кънетикът. А отдолу, под тези носещи се течения, сякаш покрит от всички останали, се долавяше Средният запад. Мисури или Илинойс. Кал не можеше да го сбърка, защото самият той бе израснал в Чикаго.

Джоселин.

Джоселин…

Внезапно Кал Уедърс получи прозрение.

Той извади атласа от рафта с книги и започна да прелиства индекса щат по щат. Погледът му се плъзгаше бързо по подредените по азбучен ред големи и малки градове. След две минути намери онова, което търсеше.

Развълнуван, той стана, излезе от апартамента, качи се на колата си и отиде в офиса. Когато стигна там, беше един часът след полунощ. Използва собствения си ключ, за да влезе, поздрави нощната охрана в коридора и взе асансьора до справочния отдел на четвъртия етаж.

Седна пред компютъра и отвори главния информационен файл. Не беше светнал лампите и зеленият екран изглеждаше странно призрачен в тъмната стая.

„Детски социални грижи“, записа Кал. Сиропиталища.

„Подредени по?“ — попита компютърът.

„Щати“, записа Кал.

Щатите се изписаха по азбучен ред. Той започна да се придвижва от щат на щат, като насочваше вниманието си върху областите, където подозираше, че бе живяла Джил. Във всеки щат просто изчиташе списъка от сиропиталища или домове за безпризорни деца.

Намери отговора, който му трябваше, в Илинойс.

Джоселин. Беше име на малък град на юг от Спрингфийлд, където допреди десет години се е намирал най-големият щатски приют за бездомни и изоставени момичета, впоследствие разрушен и заменен от нов, близо до южната граница на щата.

Кал нервно потропваше с молива си по бюрото.

— Страхотно! И къде са архивите?

Нямаше да може да се обади на властите в Илинойс преди сутринта.

Погледна часовника си. Един и половина. Какво можеше да свърши един детектив в един и половина след полунощ? Цялата нация спеше.

Но Чикаго бе само на два часа и половина със самолет. Защо да чака утрото? Трябваше да установи нещо. А времето можеше да се окаже твърде съществено.

Кал затвори файла, изключи компютъра и се обади на летището. За негов късмет след четирийсет и пет минути имаше нощен полет до Чикаго с връзка за Спрингфийлд призори.

Можеше да бъде на линия преди началото на работното време.

Кал не се върна вкъщи да си вземе някои неща. Бързо слезе при колата си и се насочи направо към летището.

Едва когато стигна там, му хрумна, че трябва да се обади на своя приятел детектив и да предложи Лесли Чембърлейн да бъде поставена под охрана колкото се може по-скоро. Джил така бе обсебила съзнанието му, че заради нея просто бе забравил за тази страна на проблема.

Обади се където трябваше, но предупреждението му се оказа излишно.

66

Ню Йорк, 4 април 1980 г.

Джордан седеше сам в библиотеката на апартамента си в Сътън Плейс и се взираше в нищото.

В тишината на малката стая, чиито стени бяха покрити с рафтове с книги, се долавяха далечните шумове от телефонните разговори, които водеха детективите. Очите му бяха затворени. Не беше спал близо три денонощия. Но ужасът вътре в него бе по-силен от умората. Чувстваше се така, сякаш се движеше от невидим източник на енергия, направен от най-чист мраз, по-студен, от който и да е лед. Нямаше намерение да заспи, преди всичко това да е приключило.

Джордан уморено отвори очи. Погледът му пробяга по рафтовете с книги. Почти всички му бяха любими автори от едно време — Шекспир, Софокъл, Марк Твен, О’Нийл — които се бе научил да обича много отдавна, а после, вече като хоби, бе издирил редките им първи издания. Чувстваше особена възбуда да чете книга, издадена, докато нейният създател е бил още жив. Това му внушаваше усещането, че пътува през времето към изгубения свят, в който авторът действително е разговарял и дишал.

От тези негови находки най-ценно бе едно антикварно издание на Шекспир, чиято височина надминаваше трийсет сантиметра. За него преди пет години Джордан бе платил почти милион. Печатът беше лош, редовете разкривени, на места имаше грешки в правописа, но книгата бе отпечатана и продавана по времето на Шекспир. Да чете за Отело, лейди Макбет и Хамлет от този том, бе тайнствено, почти метафизично усещане.

Джордан отмести поглед от рафтовете с книги към голямото махагоново бюро до прозореца. На него имаше лампа още от Гражданската война, стара мастилница и снимки на семейството му. Нищо друго. Беше му правило никога да не работи на това бюро. Използваше го само за размисъл. Обичаше да седи на големия въртящ се стол, да се взира в Ийст Рив, да наблюдава шлеповете, които преминаваха, и да оставя мислите си да се реят на воля.

Но тази вечер нямаше време за отвлечени разсъждения. Тази вечер всяка частица от света, който Джордан бе изградил за себе си, бе застрашен от гибел.

Джордан погледна снимките на бюрото. Имаше студиен портрет на Джил и Мег заедно с него, още една само на майка и дъщеря и трета снимка, на Джордан с бебето, правена от репортер.

Снимките бяха красноречиви в тяхното несъответствие и по тази причина Джордан ги държеше там заедно. Портретът от фотоателието изглеждаше изкуствен и театрален. Джордан нямаше да го изложи, ако не бяха някои стари негови спомени за хора, живели в най-обикновени домове със снимки на семействата си върху полицата на камината — снимки, които изглеждаха така сковани, но излъчваха домашен уют. За Джордан тази снимка беше жест към собственото му минало и към младежките му копнежи.

Снимката, на която бяха двамата с Мег, му беше най-скъпа. На нея той държеше Мег на ръце. Бебе на три месеца и половина, тя се беше отдръпнала назад и игриво посягаше към лицето му. Беше толкова мъничка, че до нея той изглеждаше по-стар; телцето й, което не знаеше покой, му придаваше солидно и почти строго изражение. Тя цялата бе движение, с почти неясни очертания, а неутолимият й възторг от живота, сигурността й в обятията му просто му късаха сърцето. Много нощи той сядаше тук, гледаше снимката и се усмихваше дори когато се чувстваше потиснат. Щастието на Мег, сътворено от собствените му вени, сякаш осмисляше целия му живот.

Третата снимка беше най-хубавата, но също и най-разстройващата. Беше я правил лично с току-що купения си „Никон“ в един слънчев ден, когато двамата с Джил бяха завели Мег на разходка в Батъри Парк. На нея майка и дъщеря бяха заедно на фона на мразовития Атлантик. Статуята на свободата бе дребно, но многозначително украшение в горния край на снимката.

Джил тогава караше Джордан да побърза, защото бризът бе станал мразовит. Страните й бяха поруменели от вятъра, както и бузките на Мег. Само миг по-рано двете се смееха, но сега, докато чакаха Джордан да нагласи фокуса, лицата им за миг бяха застинали, в съзерцателна поза. По тази причина изключителната им красота бе още по-изразителна.

Приликата между двете бе очевидна, поне за Джордан. Въпреки че когато пораснеше, Мег щеше да има тъмната коса на Джордан, у нея се чувстваше нещо ефирно и сияйно. Чертите й дължаха много на Джордан, както посочваха доста хора, но нейното изящество и деликатност недвусмислено показваха, че е дъщеря на Джил.

От друга страна, Мег излъчваше неизчерпаема енергия, ненаситен, почти яростен възторг от живота, което оставяше неин личен отпечатък върху чертите на родителите й и налагаше независимото й женско присъствие. Тя беше безспорна индивидуалност и беше такава от първия миг, в който се бе появила на този свят.

Именно това нейно стръвно лъчезарие бе запленило Джордан още от времето, когато Мег беше съвсем малко бебе. Тя, изглежда, знаеше как да живее от самото начало. И тъй като бракът на Джордан бе твърде мъчителен, Мег сякаш бе родена, за да надхвърли всичко това, да бъде нормално, жизнерадостно момиче и жена. Още с появата й на белия свят, Джордан бе решил да й осигури този живот, независимо от цената, която може би щеше да заплати.

Но сега тази жизненост, тази ненакърнена невинност и радост от живота се намираше в смъртна опасност.

Съзнанието за това върна Джордан към жестоката реалност. Той затвори очи. Изпитваше такъв ужас, че нямаше повече сили да гледа тези снимки. Мисълта, че Мег беше застрашена в ръцете на Джил, му беше непоносима. Последните седемдесет и два часа бяха прекарани в усилие да прогони този страх. Но той растеше в него с всеки изминал момент, с всеки отрицателен рапорт от страна на полицията или детективите. Въпреки че външно запазваше спокойствие, ужасът вътре в него буквално го изяждаше.

Само ако се беше държал малко по-мило с Джил! Ако беше направил повече, за да я подкрепи в тази трудна отминала година. Вероятно бе имал възможност да избегне тази криза. Но той не беше способен да й прости онова, което му беше причинила. Нейният фалш бе проникнал до самата сърцевина на брака им, дори бе послужила за начало на взаимоотношенията им. Джордан не можеше да понесе мисълта, че се бяха подиграли с чувствата му.

И по някакъв начин раждането на Мег, отваряйки вратата към нещо отвъд неговия фалшив брак с Джил, бе увеличило стената между двамата. Не можеше да протегне ръка към нея. Беше се затворил с Мег, имаше очи само за Мег и беше оставил съпругата си сама на себе си.

Сега си мислеше, че ако можеше да започне всичко отначало, би дал всичко, за да промени нещата. Беше се държал като чудовище. Беше длъжен, ако не заради Джил, то поне заради Мег, да спаси по някакъв начин брака си. Как е могъл да се надява, че ще направи дъщерята щастлива, ако майката е нещастна, и то по негова вина?

Джил се бе опитвала да го достигне, спомни си той. И сигурно й е струвало много. Но всеки път той я бе отхвърлял.

Сега бе още по-болезнено да се връща в мислите си към това, защото дълбоко в сърцето си Джордан изпитваше към Джил нещо същностно.

Това не бе предишното обсебване, повърхностната натрапчива идея, която го изпълваше с почти хипнотичен глад, когато се запозна с нея. Не беше и фалшивото чувство на доволство, което го бе обзело веднага след брака им, когато тя бе като скъп наркотик, който облекчаваше болката му и го успокояваше. Не, чувството му към нея бе надхвърлило всичко това.

С течение на времето собствената й мъка и самота играеха все по-важна роля в брака им, и като резултат неговата безумна страст към тялото и лицето й се задълбочи и прерасна в нещо повече. Тъй като в нейното отчаяние и самота той виждаше нещо от самия себе си. Може би отражение на собствената си самота. Щастливата Джил от периода на ухажването всъщност изобщо не бе докоснала сърцето му. Но нещастната Джил от техния мъчителен брак по ирония на съдбата го вълнуваше по начин, който той никога нямаше да забрави.

Тъй че в онази ужасна нощ, когато тя използва своя жесток маскарад, за да разголи собствената му вманиаченост, когато му се присмя чрез странното си превъплъщение в Лесли, той не беше прелъстен само от нейния фалшив образ. И докато я любеше, той прегръщаше самата Джил, нейната мъчителна самота и пустота.

И от сливането на тези две измъчени души се бе появила Мег — слънчева, жизнена, блажено нормална Мег, посадена от боговете в болна почва, но дарена от тях със сила да избуи и да я превъзмогне.

Да, Джордан бе по-близко до Джил, отколкото някога бе признавал дори и пред себе си. И Мег бе доказателството за това. Но той никога не го бе споделял с Джил. Ненавистта му към нейния фалш, унижението, че е бил разкрит от нея, бе твърде силно. Той не можеше да й прости.

Бе получил своя шанс да поправи грешката си, да започне отначало заради Мег. И не се беше възползвал от него. А сега си плащаше.

С тази мисъл той затвори очи, за да не гледа повече фотографията на Джил с Мег, когато някой тихо почука на вратата на библиотеката.

— Влезте — извика той.

Завъртя се на стола и видя на прага Крег Сейлък, началника на детективския отряд със специално назначение.

— Имам новини — каза Крег.

Джордан се приведе напред нетърпеливо.

— Какви?

— Видели са я — обясни Крег. — Един патрул на Нюйоркската щатска магистрала я разпознал след пътен инцидент с два камиона. Била предрешена като жената на някакъв матрос. Дори се представяла за бременна. Носела бебето си на гръб.

— Къде са сега? — попита Джордан, докато ставаше.

Крег Сейлък поклати глава.

— Измъкнали са се. Маскарадът бил блестящ. Този млад полицай бил страхотен физиономист, но му трябвали четири часа, докато се усети чие е това лице. Докато открием моряка, който й помагал, от нея вече нямаше и следа. Била много изобретателна. Бих се обзаложил на каквото и да е, че отдавна вече по нищо не прилича на онази бременна жена.

Джордан се отпусна обратно на стола си.

— Имате ли някаква следа в каква посока може да се е отправила?

Детективът поклати глава.

— Абсолютно никаква. Съжалявам. Заповедта за всеобщо издирване е в сила. Наблюдаваме всички шосета в този район. Но не мога да обещая нищо.

Джордан въздъхна. Даваше си сметка, че Джил е мобилизирала всичките си сили като актриса, за да заблуди полицията. И вероятно щеше да успее. В края на краищата нима тя не се беше омъжила за него чрез измама? Нима не беше изиграла Джесика Хайтауър и Рой Инглиш и Бог знае още колко други, преди да го прелъсти? Нейните възможности за измама не познаваха граници. А сега тя ги използваше с невероятна целенасоченост.

Но каква бе целта й? Къде отиваше? Какъв бе планът й? Джордан мислено се наруга, задето я познаваше толкова малко, че сега дори не можеше да изкаже някакво предположение.

Така бе погълнат от тези безнадеждни мисли, че напълно забрави за присъствието на детектива в стаята. Стресна се, когато чу гласа му.

— Има още нещо — каза Крег Сейлък и вдигна някакъв сгънат вестник. — Един от хората ми намери това в кошчето за отпадъци в спалнята ви. Питах се дали сте го видели.

Джордан вяло протегна ръка. Беше „Ню Йорк Таймс“ отпреди три дена, датата, на която изчезна Джил. Заглавията бяха за вулкана на Сейнт Хелънс, за икономиката, първичните избори и, разбира се, за проекта „Лазаръс“. Сега му се струваха остарели и несъществени.

Но детективът сочеше към някаква бележка с молив на първата страница.

„Некролозите, 112 стр.“

Джордан сбърчи чело озадачен.

— Какво е това? — попита той.

— И аз се канех да ви попитам същото — отвърна детективът. — Виждали ли сте го по-рано?

Джордан поклати глава.

— Този ден не прегледах „Таймс“. Четох „Уошингтън Поуст“ в самолета. Не съм виждал този вестник.

— Това не е почеркът на съпругата ви, нали? — попита Крег Сейлък.

Джордан поклати глава, вперил поглед в написаната с молив бележка. В същия момент леко пребледня.

— Сега вижте некролозите — каза детективът.

Джордан обърна на 112 страница. Видя некролога за Рос Уилър. До него имаше отметка с молив. „Тя е свободна.“

Крег Сейлък наблюдаваше Джордан внимателно.

— Значи никога не сте го виждали? — попита той.

— Не, до този момент — отвърна Джордан.

— Но вероятно тя го е чела — предположи детективът.

Настъпи мълчание. Джордан позна почерка от бележката. Знаеше чудесно на кого принадлежи.

Освен това си даде сметка, че подвежда собствените си детективи и вероятно им връзваше ръцете през последните седемдесет и два часа, като не им казваше цялата истина за своя брачен живот и за действителния конфликт между тях двамата с Джил.

Пое дълбоко въздух.

— Смятате ли, че може да си е тръгнала заради това тук? — попита Крег Сейлък.

Джордан кимна.

— По-добре седнете, Крег — каза той. — Трябва да ви разкажа една история.

Когато детективът пристъпи напред, Джордан хвърли последен поглед към бележката до некролога.

Тя е свободна.

67

Чикаго

Къщата беше празна и през изминалите шест години си беше все такава.

Последните й обитатели преди близо два месеца бяха натрапници — две двойки тийнейджъри, които пиеха бира и се опипваха на стар дюшек в по-малката спалня. От тази вечер останаха пет бутилки бира, няколко петна, по-скоро доказателство за притеснение, отколкото за удоволствие, и шепа фасове.

През последните няколко години подобни групички търсеха подслон в къщата, в началото доста по-рядко. Доказателствата за техните кратки срещи в празните стаи бяха разхвърляни върху по-раншните, оставени от последните истински обитатели на това място — едно социално слабо семейство, което се бе нанесло преди седем години и бе останало година и половина. Това семейство включваше баща, който прекарваше повечето дни в търсене на работа, майка, която понякога вземаше пране, и две малки момиченца.

Двамата родители пиеха много, както личеше от разхвърляните из къщата бутилки от водка и джин, от няколкото бирени бутилки, които не принадлежаха на по-късните посетители на юношеска възраст и още повече — по счупеното огледало в малката баня на горния етаж, двете врати долу, отваряни с ритник — кракът на бащата лесно проникваше в евтиното дърво, и, разбира се, пружините на двете легла.

Ако кухненските шкафове все още пазеха ехото от неудобни разговори и завалени приказки, винаги на ръба на насилието, старите столове и досега чувстваха напрегнатата топлина на телата, които живееха на ръба на отчаянието. Стените, заети сега от паяжини и мазни петна, все още чуваха гласове, които се извисяваха с омраза, и скандали, които никога не секваха.

Леглата пазеха отпечатъците на прелюбодеянието, не само невинното притискане на юношески тела напоследък, а на възрастен мъж върху собственото му дете, пръхтящ в мрака, предпазлив да не събуди спящата майка; ръмжене, тихо и заплашително: „Ще си изпатиш, ако някой разбере“. А години преди това в същата тази стая гласът на друг баща, налегнал друго дете.

През своя четирийсет и пет годишен живот малката къща бе чувала многократно тези звуци. Звуци на потайно удоволствие и на вина. Тя беше чувала и звуци от побой, топуркането на малки крачета, които се опитват да избягат, ужасените викове на немощни гласове, докопани от ръката на бияча.

И неизменно тези безмълвни стени го знаеха отлично, алкохолът бе неделима част от реквизита. Алкохолът бе дозата, която превръщаше любовта в насилие, самотата в кръвосмешение, безсилието в злина и жестокост. Стаите бяха видели безброй бутилки, пресушени от нетърпеливи устни и после захвърлени. Бутилки от долнопробни джин и водка, бутилки от евтино ръжено и бърбън, и по-рядко скоч. Стотици бутилки бира от долнопробен малцов алкохол или евтино калифорнийско вино… Всички те бяха неми свидетели на тайната, в която човешките същества давят гнева си и от която черпят своя кураж.

Другите следи, оставени от възрастни в къщата, говореха за монотонно ежедневие и за тихо отчаяние: списанията, разлиствани с разсеян поглед, които винаги разказваха едни и същи истории; вестникът, прегледан набързо за някакви покупки или за работа в обявите „търси се“ и после използван за пренасяне на утайка от кафе до кофата за боклук или поставян под купата с вода за кучето.

Но следите от децата, някога заклеймявани като белези за неразбория, сега притежаваха церемониалното изящество на икони, тъй като бяха останали по стените и ъглите да разказват едва започнали сънища, фантазии и надежди за хубаво бъдеще и за един приветлив свят. Рисунки с боички по вътрешните стени на гардероби, малки драскотини по парапета, страници, изпаднали от отдавна забравени училищни тетрадки, късче хартия от статив, върху който някога акварелни рисунки бяха синтезирали детската представа за сигурност и блаженство.

Къщата се ползваше с привилегията да подслушва най-интимните човешки преживявания. Ако беше мислещо същество, много отдавна щеше да заключи, че човешкият свят е разделен на два типа коренно противоположни същества: децата, силни и приспособими в своята дарба да фантазират, и подвластни на страха, там, където е оправдан; и възрастни, докарани до мъчително отчаяние от загубата на собствената си невинност и изпълнени със страх от всичко, и най-вече от самите себе си.

Къщата беше стара и скоро щеше да бъде съборена. Единствените й обитатели понастоящем бяха паяци, мравки, молци, мухълът в мазето и баните и плесента, поникнала в забравени консерви с храна. Единственият декор се състоеше от стари издънени кресла със стърчащи пружини, две-три плесенясали книги на рафта, стара изтърбушена възглавница с копринена бродерия, изобразяваща Ниагарския водопад, и избеляла рисунка на усмихнат скитник на стената.

Но къщата, макар и лишена от интелект, бе надарена със собствен вид памет. Всичко в нея бе запазено срещу високата цена на разрухата. Възрастните бяха оставили зад себе си миризмата на манджите си, пиенето си, любенето си; звукът на разговорите си и жестоките си свади. Децата бяха оставили следи от своите надежди, от игрите си, от болката си. И къщата съхраняваше всичко това, археология от прах и боички, също като пръстените в дънера на много старо дърво, незрими за окото, което вижда само кората.

Освен това къщата бе надарена с търпение. Безпомощна да се намеси в страданията, чиито стенания слушаше в продължение на толкова години, тя търпеше. Наблюдаваше безмълвно и запомняше всичко, без да пропуска и най-малката подробност.

Сега къщата бе в заника на живота си. Собствената й разруха бе част от самата й конструкция. От време на време дървените плочки от покрива падаха като есенни листа. Вятърът, който проникваше между цепнатините, сега свиреше по-силно, също както някога смехът на децата бе част от младостта й.

Тази вечер къщата спеше в благоуханието на топлата априлска нощ, особено благодатна за мухъла по ъглите и също толкова неприязнена за прогнилите греди под стрехите.

После нещо се случи.

Някакъв звук отекна из стаите, като счупен клон, паднал в безлюдна гора. Беше глух стон на старо дърво, последван от рязко тупване и след това изскърцване на дъска от пода. Старата мрежеста врата на страничния вход, увиснала на една упорита панта, беше откачена и вътрешната врата отворена със сила.

Разнесоха се звуци от влизане, леко шумолене на плат, който се търка в дърво, на обувки по мръсния под. После звук от оставяне на дете.

И след това женски глас.

— Постой там за минутка, скъпа.

Тихо шумолене от събличане на палто, хвърлено на плота, който преди два месеца бе крепил тялото на момиче, целуващо своя приятел в мрака на съботната вечер.

Последва въздишка. И отново женски глас.

— Успяхме, Мег. Вече сме у дома.

68

Спрингфийлд, щата Илинойс

Кал Уедърс седеше в сутерена, където се помещаваше архива на щатския отдел за социални грижи. Беше десет часът сутринта.

Озова се тук след дълго лутане по чиновници и инспектори. Архивите на щатските приюти и сиропиталища се съхраняваха в това помещение в безкрайни редици от прибрани в кашони папки и регистри. Преди две години била започната компютризация на огромния материал, но краят на процедурата предстоял в неясно бъдеще. Това било единственото място, където се съхранявали архивите на закрити учреждения.

Чиновничката, възрастна дама с увиснал десен клепач и изявен паркинсон на двете ръце, дълго и настоятелно се взира в картата, която й беше показал, като я държеше под ъгъл, сякаш за да засили слабото си зрение. После старателно записа инвентарния номер на тома, който Кал търсеше.

— Вдясно от вас и после двайсетина реда надолу — каза тя с рязък глас.

Той тръгна покрай редовете огромни рафтове, като точеше врат настрани, за да чете надписите на томовете.

Накрая намери онова, което търсеше. „Джоселин, Илинойс“, пишеше на една поредица. Щатски приют за безпризорни момичета. Всеки том имаше дата. За момент Кал се замисли за възрастта на Джил и после извади онзи, на който пишеше 1955–65.

Седна на най-близката маса и започна да разгръща жълтите страници.

Тутакси се намръщи. Томът съдържаше само имена и лични данни. Без снимки. Унило потърси името Флеминг. В приюта в Джоселин нямаше момичета с фамилно име Флеминг. Усмихна се на оскъдната си надежда, която беше разбита от архивите.

Кал остави тома отворен върху масата, мина отново покрай реда книги и отиде при бюрото, където седеше старата дама.

— Извинете — каза той с школувана усмивка. — Съществува ли практика да се правят снимки на възпитаниците на щатските приюти за сираци?

Възрастната жена вдигна поглед и се намръщи.

— Разбира се — отвърна тя, а енергичният й отговор опроверга болнавия й вид.

Кал се замисли за момент.

— Бих ли могъл да намеря тези снимки тук? — попита той.

— Просто погледнете в последния том на всяка поредица — каза тя. — Опитахте ли?

— Сега ще го направя — отвърна Кал с усмивка. — Благодаря ви много.

Върна се при своя ред с томове, като се опитваше да овладее забързаните си крачки. Започна да отваря томовете един по един, докато накрая стигна до този със снимките.

Сви устни. Имаше снимки, наистина, но не индивидуални. Това бяха групови фотографии на възпитаниците по класове и сгради.

— По дяволите! — възкликна той, като се придвижваше бавно към масата с отворения том в ръце.

Седна и започна да отгръща страниците. На снимките се виждаха групи от по четирийсет-петдесет момичета, понякога и повече. Неясни безстрастни лица отпреди двайсет и пет години. Беше трудно да бъдат различени едно от друго. Институцията сякаш бе изтрила човешкия им облик, оставяйки празни погледи, озадачаващи и потискащи.

Кал разгледа внимателно снимките една по една, като напрягаше зрение да различи лицата в отделните редове, без да пропуска нищо. Оглеждаше формата на носа, брадичката, веждите — всичко, което би могло да му се стори познато.

Минаха трийсет минути, после четирийсет и пет. Умората от безсънната нощ започна да го оборва. Очите му пареха. Подозираше, че напразно си губи времето. Беше изминал целия път дотук заради една дума, която приличаше на следа, но можеше и да не означава нищо. Може би Джоселин бе име на момиче, приятелка на Джил от едно време, както предположи приятелят му от ФБР. Или героиня от някакъв разказ, който бе чела. Или просто име, което й харесваше без някаква специална причина…

После изведнъж дъхът му секна. Той притегли тома по-близо до себе си. Това бе архива на новите момичета от 1955 година. Третия ред, петото момиче отдясно…

Беше Джил.

Шест-седем годишна, не повече. Но Кал я позна незабавно. Как можеше човек да сбърка тези очи с техния изразителен поглед, излъчващ недоверчивост и самота? Това бяха същите очи, които се взираха в неговите с тържествуваща чувственост, след като двайсет години живот бяха превърнали Джил в опасен хищник. Но на снимката те блестяха с детска уязвимост. Тя беше ново момиче; беше плаха и неуверена в непознатата обстановка.

За малко да изкрещи от възбуда. Овладя се, взе химикалката, записа си годината, класа, номера на тома и страницата.

Погледна списъка най-долу.

„Трети ред: Фанинг К., Айдън Б., Клайн К., Холцман Дж. Фелоус К., Айзъксон С.“

Кал разтърка очи. Тъй като фамилия Флеминг нямаше, той трябваше внимателно да преброи имената от началото на реда:

„Гейбъл Дж., Хойзър С, Хемфил М., Рог Д., Орландо К., Съндбърг Дж.“

„Съндбърг Дж.“

Ръката на Кал затрепери от вълнение. Безличното име изглеждаше необичайно, когато се приложеше към обсебващото лице пред него, лице, познато по целия свят.

С пръст на страницата, където беше разположена фотографията, Кал започна да преглежда тома за други снимки на същото момиче, в същата група или в някоя друга. Снимките бяха подредени по години. Успя да намери втора фотография на Джил, една година по-голяма, в различна група. Продължи със следващата година и там я намери в една по-голяма група, този път вече на осемгодишна възраст.

С всяка снимка лицето й ставаше все по-непроницаемо, по-безизразно. Празнотата на приютския живот изтриваше първоначалния й характерен израз. Изглеждаше логично. Сираците не бяха сред щастливите млади хора. Не се очакваше да си изразяват чувствата на снимки.

Но и на трите снимки тя беше красива. Кал почувства как Джил запленява сърцето му в детското си превъплъщение. Крехка руса нимфа, разцъфтяваща своенравно в безплодната сива почва на приюта.

След третата година не откри други снимки. Записа си номерата на страниците за справка и после прегледа списъка по азбучен ред на възпитаниците.

На името Съндбърг имаше съвсем кратко сведение.

„Съндбърг Джил. Приета 15/10/55. Възраст — 6 години. И — секция. Брискоу Хаус, Джоселин. Майка С. Съндбърг, местонахождение неизвестно. Баща неизвестен.“

Архивът даваше някои основни подробности за физическите й характеристики, включително и кръвна група. Бяха изброени няколко детски заболявания. Бяха приложени резултатите й от тестове за интелигентност. Кал отвори широко очи, когато видя коефициент на интелигентност 160.

Имаше и някаква неясна бележка, нещо като стенография, което привлече погледа му: „TRV 145,146“.

Той си помисли за старата дама на бюрото, която, изглежда, беше добре запозната с тези архиви. Взе тома и се приближи към нея.

— Тук е записано нещо за една възпитаничка от щатски приют — каза той. — Не го разбирам.

— Какво пише точно? — попита дамата.

— TRV 145,146.

Старата жена кимна.

— Това означава физическо и сексуално насилие — поясни тя. — 145 е физическо, 146 — сексуално. — Тя се усмихна. — По онова време не обичаха да назовават нещата буквално. Сега просто го записват и толкова.

Кал й благодари и се върна на масата си.

След още няколко незначителни бележки, сведенията за Джил Съндбърг внезапно свършваха.

„Възпитаничката избягала от попечителство 4/60 гласеше текстът. Местонахождение неизвестно.“

Кал Уедърс се облегна назад и въздъхна. Значи Джил бе избягала. Нищо чудно. Дори и като момиче тя не е била тип, който може да си пропилее живота в приют.

За момент Кал се почувства раздвоен между въодушевлението и обезсърчението. Предчувствието му се бе оказало вярно Той беше намерил Джил, дори бе видял образа й в сърцето на собствената й праистория. Но отново я беше загубил. Годините след пребиваването й в щатския приют бяха като Средновековието. Местонахождението й от бягството до постъпването й на работа в „Континентал Продъктс“ единайсет години по-късно бе загадка. Нямаше време да се опитва да тръгне по следите й през това мрачно десетилетие.

И все пак, може би тези липсващи междинни години изобщо не съдържаха ключа за личността на Джил. Може би този ключ трябваше да бъде открит в детството й. В приюта или по-точно в причината, която я бе довела тук.

Това бе последната диря, която му оставаше. Без нея се озоваваше там, откъдето беше започнал.

Върна се към началото на личния й архив.

„Социален работник: Н. Флеминг.“

Кал се усмихна. Значи ето откъде си беше взела името.

Стана, върна се при слабата възрастна жена на бюрото и попита:

— Имате ли справочник по години на социалните работници? Имена, адреси?

Възрастната жена се усмихна.

— Имате предвид справочник на служителите? — попита тя. — Той не е тук.

Кал се намръщи.

— Къде да го потърся? — попита той.

— В компютъра на горния етаж — отвърна жената. — Ще ви покажа. Сама съм програмирала този файл.

Кал се усмихна, докато й помагаше да бутне назад стола си. Този ден бе пълен с изненади.

69

Ню Йорк

Джордан Лазаръс зашлеви Барбара Консидайн през лицето.

Ударът бе така добре премерен, че Барбара политна назад и се строполи на дивана в собствената си всекидневна на апартамента си на Парк Авеню. В ъгълчето на устата й се появи кръв. На приглушената светлина бузата й изглеждаше алена.

Тя впери поглед в него с широко отворени очи.

— Къде е тя? — попита той и пристъпи напред. — Къде е?

Барбара не каза нищо. В очите й се четеше смесица от страх и упорство.

— Каква е ролята ти във всичко това? — попита той и протегна към нея вестника с нейния почерк в полето. — Издевателстваше ли над нея? Стараеше ли се да я подтикнеш към нещо подобно? Не се опитвай да отричаш. Виждам го изписано на лицето ти.

Той сведе поглед към нея, а в очите му презрението и тревогата се бореха за надмощие. До този момент никога не бе изпитвал омраза към Барбара, но тази вечер я виждаше като отявлен враг. А изражението на лицето й, маниакално, предизвикателно, засилваше омразата му.

— Затова се появи на пресконференцията, нали? — попита той. — Затова почна да си тикаш носа в нашия живот. Искаше да я изкараш от нерви, нали? Да й внушиш определени мисли. Вече си ми ясна. Не се опитвай да отричаш.

Барбара поклати глава. Големите тъмни очи не се откъсваха от Джордан, изпълнени със страх, но втренчени.

Той посочи към вестника.

— Не съм казал на полицията чий е почеркът — поясни той. — Аз единствен знам. Но важното е, че знам, Барбара. Ти не можа да ме заблудиш. Ако нещо се случи с жена ми или с детето ми, ще знам кого да държа отговорен.

Той пристъпи напред и я сграбчи за раменете.

— Ако не я намеря навреме — заплаши я той, — ще те убия.

Лицата им бяха съвсем близко едно до друго. Усещаше познатия мирис, чувстваше плътта й. Това бе жената, която бе държал в обятията си безброй пъти, жената, на която се бе доверявал, към която бе изпитвал съчувствие и на която смяташе, че дължи щастието си. Но тази вечер физическата й реалност изглеждаше забулена от фалша й.

Ръцете на Джордан трепереха. Сякаш неискреността, която бе разрушила брака му с Джил, сега се разпростираше до всички кътчета на живота му. Той виждаше една нова Барбара, жена, която не подозираше, че съществува, фразата, която често си повтаряше навремето: „Никога не вярвай на жена“, сега отново изникна в съзнанието му. Трябваше да се съобрази с нея много по-рано, каза си той. Сега бе твърде късно.

— Какво си правила? — попита той. — Наблюдавала си Лесли и съпруга й през цялото време? Чакала си го да умре, за да можеш да подхвърлиш новината на Джил? Така ли? Отговори ми!

Барбара не каза нищо.

— Къде е тя? — попита той. — Казвай какво знаеш, в противен случай ще покажа този вестник на полицията.

Барбара се дръпна и се притисна по-силно във възглавниците на дивана. Макар и разтревожена от заплахите му, тя продължаваше да бъде предизвикателна.

— Кажи ми какво знаеш! — извика той и вдигна ръка, за да я удари отново.

— Нищо — отвърна тя едва чуто.

Той посочи вестника.

— Но това тук е твоят почерк.

Барбара кимна едва доловимо — неволно признание за вина.

— Казвай тогава! — настоя Джордан.

— Ако не е отишла при Лесли… тогава просто не знам. Никога не съм знаела нищо за нея. За миналото й…

Джордан я наблюдаваше внимателно. Тя вече не беше тъжната млада жена, която бе направил своя съпруга, не и силната, дори коварна жена, с която бе живял в продължение на шест години.

Тя беше дете, уплашено дете, което бе хванато на местопрестъплението и сега засрамено признаваше вината си. Повярва на думите й.

— Добре.

Не се тревожеше за безопасността на Лесли Уилър. От момента, в който бе разбрал за тайнствената бележка в полето на „Ню Йорк Таймс“, той бе пратил екип детективи и полицаи да я охраняват. Нищо лошо не можеше да й се случи. Пазеха я като държавен глава, въпреки че тя не го знаеше и, както той се надяваше, никога нямаше да го узнае.

Погледна към Барбара.

— Може би казваш истината. В крайна сметка аз ще разбера. Но поне ми кажи защо. Защо го направи?

Тя отново се отдръпна от него.

— Обичам те — промълви със същия глас на малко момиченце.

Предизвикателството се върна в очите й. Тя вдигна поглед към него, трепереща.

— Ти ме обичаш! — повтори той.

Думите звучаха странно от нейните уста. И той разбра защо. За шест години брак тя никога не му ги беше казвала. Двамата деликатно бяха загърбили темата за любовта, сякаш това бе фатална болест, мрачна тайна в семейната история. Но през всичкото това време го е обичала.

— Е, поне ми го каза.

Но сега Джордан видя нещо друго в изражението й, нещо, което би могло да го заблуди преди пет минута, но сега му се разкриваше съвсем ясно, след като бе разбрал грешката си да й повярва. Пелената се вдигна от очите му и сега светът блестеше ясен и студен. Имаше чувството, че повече никоя жена не може да скрие някаква тайна от него.

— Разбирам — каза той. — Значи ти си изчаквала през цялото време. Нали?

Тя не каза нищо.

— Със сигурност — продължи той, а устните му се извиха презрително, когато я погледна. — Виждала си, че нашият брак не е щастлив. Смятала си, че ако влошиш положението, ако накараш Джил да ревнува, да загуби самообладание, везните могат да се наклонят в твоя полза и да успееш да ни разделиш. И си чакала. Да обереш всички стъклени топчета.

Барбара не каза нищо.

— Ти си истинска дъщеря на баща си, нали? — каза Джордан. — Трябваше да го разбера от самото начало.

Барбара беше пребледняла. Сега гледаше встрани. За първи път отбягваше погледа му.

В този момент Джордан си помисли, че машинациите на Барбара може да са започнали много по-рано, отколкото той си даваше сметка. Изкусната ръка на Барбара може би стоеше и зад раздялата му с Лесли, две години преди да срещне Джил.

И дори зад смъртта на Виктор Консидайн…

Тези мисли бяха твърде ужасни, за да реши да провери истинността им. Сега имаше по-важна работа.

— Виж, ще ти разкрия нещо. Каквото и да се случи с Джил, ти си свършена. Няма да ме видиш повече.

Той плесна вестника в ръката си и я погледна с жестока усмивка. После го хвърли на дивана до нея.

— Сбогом, Барбара.

Обърна се рязко и напусна апартамента й.

Барбара остана да седи сама на дивана до вестника, нейният последен гамбит и нейната гибел. Знаеше, че Джордан й казва истината. Погледът в очите му не й оставяше никакво съмнение. Тя го бе загубила завинаги.

След миг сълзите щяха да бликнат. Много сълзи, много повече, отколкото бе проливала досега.

Но преди това си помисли, че тази вечер не беше казала на Джордан цялата истина. Дори противният му вестник и заплахите му не можаха да я изтръгнат от нея.

Не беше казала на Джордан за детето.

Без съмнение той бързаше да защити Лесли с цялата си власт.

Но беше твърде късно да спаси дъщеря си.

70

Чикаго

Джил стоеше, вперила поглед в Мег.

Детето седеше на мръсния под в спалнята на горния етаж. Въпреки че на прозорците нямаше завеси, вътрешността на стаята не се виждаше от съседните къщи, дори и при положение, че някоя от тях бе обитаема.

— Мисля, че успяхме да ги заблудим до един, нали? — попита Джил.

Мег беше облечена в анцуг с голяма емблема на Чикаго Беърс, нарисувана на горницата. Носеше мънички маратонки и бели чорапки. Косите й бяха подстригвани наскоро и сега бяха останали само къси къдрици. Приличаше на момче.

Самата Джил също беше в спортен екип. Изглеждаше твърде голям за нея. Имаше подплънки под фланелката си, за да изглежда поне десетина килограма по-тежка.

Косите й бяха боядисани черни. Носеше евтини обици, гривни, които подрънкваха на дясната й китка, и крещяща изкуствена бенка на бузата си. Изглеждаше като привлекателна, но доста недодялана домакиня. В последния етап на пътуването си бе придобила безцеремонно поведение с малкото хора, с които разговаряше. Представяше Мег като малкото си момченце Майк.

Мег стана красиво момченце.

А Джил — идеалната майка.

След като пристигнаха, тя даде на Мег малко плодов сок от спортната чанта, която беше взела със себе си. Джил беше добавила в чашата и една четвъртинка от собствените й успокоителни. Оттогава детето спеше почти непрекъснато. Джил беше взела надуваем дюшек за нея и й го наду в тъмнината.

Сега Мег седеше тихо. Но въпреки въздействието на успокоителното, тя изглеждаше изплашена. Мръсната порутена къща беше безкрайно далече от нормалното й обкръжение. Тя се озърташе наоколо слисана и през няколко секунди поглеждаше майка си.

— Знам какво ти трябва — каза внезапно Джил. — Изчакай минутка тук, скъпа, докато си донеса чантата.

Джил слезе долу да вземе спортната чанта и веднага се върна. Но когато стигна площадката, тя застина за момент, местейки втренчен поглед от едната спалня към другата. Сякаш внезапно бе обладана от абсолютна нерешителност. Дишаше тежко. Ръцете й леко трепереха.

След известно време дойде на себе си. Отнесе чантата в стаята и я остави на пода. Бръкна вътре и извади мъничък плюшен жираф, все още с етикета от truckstop-а, откъдето го беше купила.

— Я виж — каза тя, подавайки жирафа на Мег. — Ето ти един много специален приятел, който е решил да пътува с нас. Как мислиш да го наречем?

Мег пое жирафа мълчаливо, без да откъсва очи от майка си.

Джил успя да се усмихна щастливо.

— Искаш ли да се казва Боби?

Мег отмести поглед от майка си към жирафа, когото стискаше с две ръце.

— Е, двете заедно ще му измислим име, нали? — усмихна се Джил. — Ще опитаме всякакви имена, докато намерим най-подходящото.

Както говореше, тя започна да изважда нещата от спортната чанта. Имаше блокче за рисуване, торбичка бисквити, книжка със стихчета и малък комплект боички. Имаше и малко козметика, която Джил беше купила от една дрогерия, както и шише боя за коса.

Тя даде на Мег бебешкото й одеялце и мечето.

— Гладна ли си, скъпа? — попита Джил.

С гръб към Мег Джил извади пистолета и го остави на пода зад чантата. После се пресегна към пакета с бисквити. Не беше слагала хапка в устата си от трийсет часа.

Известно време яде в мълчание, като гледаше навън през прозореца. Самата тя приличаше на дете, дъвчейки безмълвно, с очи, изпразнени от загрижеността на възрастните. Минаха няколко минути, без изобщо да усети. После се извърна. Мег лежеше, затиснала под бузката си своя мъничък жираф. Спеше дълбоко.

Джил извади друга бисквита и продължи да дъвче замислено, докато наблюдаваше спящата си дъщеря.

71

Балтимор, щата Мериленд

5 април 1980 г.

Госпожа Кристенсен беше в градината отстрани до къщата и садеше луковици на лалета.

Миналата година беше ужасна за цветята. Половината от растенията й изобщо не покараха, а онези, които все пак успяха, бяха немощни и излинели, нуждаеха се от определено количество слънчева светлина и вода, и ако не го получеха, загиваха. Надяваше се, че тази година няма да стане така. Градината й беше единствената истинска отмора и тя бе склонна да възлага прекомерни надежди на своите цветя.

Спря за момент, с лопата в ръка, и се замисли за починалия си съпруг. Чарли Кристенсен й беше донесъл щастие, на което тя никога не се бе надявала в живота си. Чарли бе нейната живителна светлина. Нищо чудно, че без него светът нямаше достатъчно слънце, за да отгледа едно бедно цвете.

Дори сега й беше странно да си помисли, че такъв безгрижен човек може да бъде толкова съвестен в работата си.

Чарли беше философ по професия. Оглавяваше катедра в „Джон Хопкинс“, бе публикувал няколко фундаментални труда, включително и задълбочено изследване на младите години на Хегел.

Въпреки това Чарли, макар и известен, и като такъв търсен за лекции и като гост професор в различни университети, гледаше на своята работа не по-различно от един водопроводчик или дърводелец. За него това бе просто начин за изкарване на прехраната. Чарли затваряше своите книги в петък следобед в четири и прекарваше уикенда в гледане на бейзбол ни мачове, печене на откритата скара пикантни свински наденички или в следобедни неделни разходки с кола из околността на Мериленд. Рядко изпускаше мач на „Скорците“. Изминаваше пеша почти километър до Мемориъл Стейдиъм и сядаше на горния сектор зад трета база.

Обноските му бяха непретенциозни, речта му — разговорна, хуморът му — земен и понякога грубоват. Беше възпълен дребосък, червендалест и плешив, с малки мустачки — първото нещо, с което привлече вниманието й. Запознаха се в асансьор в Сейнт Луис, където посещаваха различни конференции в един и същ хотел. Взаимно погледнаха картончетата с имената си и Чарли събра смелост да я заговори, като се пошегува за суровия студ в Сейнт Луис и за любимото си балтиморско време.

Две седмици по-късно сключиха брак.

По онова време и двамата бяха прехвърлили четирийсетте. Чарли беше загубил първата си жена, починала преди години вследствие на мултиплена склероза, и се бе примирил със скучния живот на самотен професор. Цъфна като роза там направо в онзи асансьор и след първата вечер на конференцията усмивката не напусна лицето му.

Живяха заедно четиринайсет години. Чарли работеше в „Джонс Хопкинс“ и използваше всяка възможност да пътува с новата си жена до Големия каньон или друга природна забележителност. Бракът им бе един безкраен празник. Близостта им зад усмивките беше неизмерима и съвместното им щастие им се струваше незаслужено.

После внезапно Чарли почина от инфаркт и госпожа Кристенсен остана вдовица в старата къща в Роланд Парк, обичана от многото си приятели и най-вече от съседските деца. Те често прекъсваха работата й в градината, с която си убиваше времето, и получаваха сладки и лимонада, а от време на време за награда и по някой и друг безплатен съвет.

На този ден две от тези деца — Дела Сноу и нейният по-малък брат Рей, децата на агронома, който живееше по-надолу на същата улица, прекосиха бавно моравата, за да погостуват на госпожа Кристенсен. От необичайната за сезона горещина движенията им изглеждаха някак нереални. На лицата им бе изписано типично за всички деца очакване и любопитство. За госпожа Кристенсен децата бяха като отворена книга.

— Добър ден, Дела — каза тя. — Изглеждаш невероятно свежа и хубава за тази горещина. Реймънд, ти грижиш ли се добре за сестра си?

Момченцето беше срамежливо и не отвърна нищо.

— Какво мислите за градината ми? — попита госпожа Кристенсен с въздишка и смъкна широкополата си шапка, за да избърше челото си с кърпичка. — Такова прекрасно слънце и нито едно цветче да му се наслаждава. Защо не може майката природа да ни прати слънце точно когато ни трябва? Миналата година тази градина беше едно гробище на цветя и нищо повече.

— Моята учителка щеше да каже, че е време да се покаем за греховете си — каза малкото момиче със сериозно изражение.

Госпожа Кристенсен погледна детето. Дела беше интелигентно и мило момиче, въпреки че обикновено се държеше доста строго с по-слабото си братче.

— И ти ли така смяташ, скъпа? — попита вдовицата.

— О, не — отвърна детето. — Аз снощи си се покаях. И Рей също. Ние винаги се покайваме, когато си казваме молитвите. Сигурна съм, че се покайвахме и цялата минала година. А както знаете, това не помогна с нищо на вашите цветя.

Госпожа Кристенсен се усмихна. Тя не искаше да поощрява агностицизма на Дела, тъй като нейната учителка от неделното училище живееше само на една пресечка от тях и същата тази събота щеше да присъства на един пикник, където беше поканена и госпожа Кристенсен. Нямаше смисъл да ги отчуждава от онази жена, която и бездруго имаше лоша слава и много приятели често я обсъждаха заради лошия й характер.

— Ако вие двамата не получите по глътка лимонада, ще повехнете като моите цинии — каза тя. — Рей, помогни на старицата да се изправи и ще влезем вътре. Там е хладно.

Момчето, едва седемгодишно, протегна ръка и госпожа Кристенсен се престори, че силата му й помага да се изправи. Усети бодване в горната част на бедрото, което доскоро се появяваше само в лошо време. Годините не прощаваха. Тя си помисли за Чарли и се усмихна. Където и да бе, нямаше да минат много години и тя щеше да отиде при него.

Децата тръгнаха след нея към къщата, когато недалече от тях спря една голяма кола, от която излезе някакъв непознат. Госпожа Кристенсен го проследи с поглед как се качва по пътеката към предната порта. Беше висок мъж по панталони и спортна риза. Носеше куфарче и някаква голяма книга, която приличаше на регистър или том от архив.

Мъжът им се усмихваше. Тя го изчака с децата до себе си.

— Госпожа Кристенсен? — попита той, засенчвайки очи заради яркото слънце.

Тя кимна неопределено, като се питаше какво ли търси тук този човек. Ако не беше спортната риза, щеше да го помисли за някой застраховател.

— Госпожа Холи Кристенсен? — добави той, докато й протягаше ръка.

Тя се здрависа с него и го погледна в очите.

— Преди време госпожица Холи Флеминг — добави той.

Тя повдигна вежди.

— Това беше много отдавна.

— Не ми беше лесно да ви открия — каза той. — Казвам се Калвин Уедърс. Имам няколко въпроса към вас. Отнасят се за една личност от миналото. Някой от Джоселин, Илинойс. — Той погледна Дела и добави: — Едно малко момиченце.

Холи го изгледа продължително над главите на децата, след което го покани в къщата.



След десет минути децата вече си бяха отишли, Кал Уедърс седеше на дивана във всекидневната, където четиринайсет години Холи Флеминг бе седяла с Чарли Кристенсен. На масата пред него беше оставена чаша недокосната лимонада. Погледът в очите му беше сериозен.

В скута на Холи беше томът със снимките от отдела за детска социална помощ в Илинойс, отворен на страницата със снимката на Джил Съндбърг. Холи си беше сложила очилата за четене, за да я разгледа добре, но вече ги беше махнала. Никак не й беше трудно да разпознае Джил.

— Мислех, че повече никога няма да видя това лице — каза тя.

— Вероятно сте го виждали стотици пъти, макар и без да го разпознаете — каза Кал Уедърс. — Като голяма тя е знаменитост.

Холи вдигна поглед от тома.

— Затова ли сега искате нещо от нея? — попита тя.

— По-добре е да не знаете — отвърна той. — Да речем, че се намира в опасност. Може да се окаже, че съм в състояние да й помогна. Но животът й като голяма не ми дава необходимите ориентири. Надявам се, че вие ще си спомните нещо за детството й, което ще ми бъде от полза.

— Аз бях служителката от „Детски социални грижи“, която я прие — каза тя. — Този ден работех с някакъв човек… не мога да си спомня името му. Бяхме изпратени в една къща в Саут Сайд, защото момиченцето не беше ходило на училище. Намерихме я вкъщи съвсем сама. Майката и любовникът й изчезнали от града преди известно време. Всъщност няколко седмици по-рано. Момиченцето останало само в къщата. Онова, което ме учуди, бе, че дълго време тя бе успяла да заблуди всички. Хранела се, обличала се и ходела на училище, все едно че всичко било наред, въпреки че майка й я напуснала и тя останала сам-сама на света. Друго дете веднага би изтичало при съседите да каже, че майка му е заминала. А тя си е давала вид, че нищо особено не се е случило.

Възрастната жена въздъхна.

— После, разбира се, се отчаяла. Престанала да ходи на училище. По свой детски начин вероятно частично бе загубила разсъдъка си. Никога няма да забравя погледа в онези очи. Беше като уловено в капан животно. Толкова невинна, така измъчена.

При спомена за това Холи се просълзи. Ръцете й нервно поглаждаха снимката в регистъра.

— Била е подложена на жестоко насилие — каза тя. — Физическо и сексуално. Дори докторът се разстрои. Не можахме да намерим майката, така че не узнахме никакви подробности. След като я настанихме в приюта, тя остана безмълвна в продължение на осем месеца. Аз я посещавах всяка седмица. Не можах да я накарам да каже нито дума. Представляваше ужасна гледка. Криеше се някъде дълбоко в себе си, а на повърхността имаше само една маска. Красива мъничка руса маска без душа.

Кал не каза нищо. Виждаше, че Джил Съндбърг бе направила огромно впечатление на Холи Флеминг. Помисли си, че обратното по всяка вероятност също е истина, защото Джил бе взела фамилното й име за свое.

— После — въздъхна Холи — тя излезе от черупката си. Или поне привидно. Започна да говори. Вземаше участие във всички обичайни дейности. Оцеляваше в обстановката на приюта. Работата й в училище беше нормална. Тестовете й за интелигентност показаха някакви астрономически резултати — това си го спомням. Но психологическите тестове разкриха последствията от насилието, както и някои органически, а може би и вродени проблеми. Тя изобщо не беше нормална психически. — Холи поклати глава, докато се взираше в снимката. — Преместиха ме година след като се запознах с Джил — продължи тя. — Не можех вече да ходя толкова често в Джоселин. По веднъж на месец или на месец и половина. Наблюдавах я как расте. Колкото по-голяма ставаше, все повече се разхубавяваше. Но всеки път, когато я виждах, се криеше все по-дълбоко в черупката си. Страхът беше изчезнал, ужасът… но онова, което се беше появило на негово място, беше още по-лошо. Виждала съм много деца, засегнати по този начин от продължително насилие. Но при нея беше още по-непоносимо, защото беше толкова красива. Разбирате ли, тя просто не беше на себе си. Сигурна съм, че иначе щеше да бъде много добър човек…

В очите на Холи се появиха сълзи.

— Виждахте ли се все още по времето, когато е избягала? — попита Кал.

Тя кимна.

— Разбрах за бягството й при едно от моите посещения. Бях донесла няколко книги. Романи за деца. Бях ги чела като малка. Когато пристигнах, тя беше изчезнала. Смятах, че ще я открием, но не успяхме. Оттогава не бях чула нищо за нея до днес, когато се появихте тук.

Настъпи продължително мълчание. Холи Флеминг избърса сълзите си. Кал Уедърс я гледаше, очевидно потънал в мисли. После прочисти гърлото си.

— Няма да ви товаря с историята на по-нататъшния й живот — каза той. — По-голямата част от него е загадка, както и детството й. Но ще ви кажа следното. Нещо се е случило напоследък, което я е довело до състояние на изключително напрежение. Изчезнала е от дома си. Сега се крие от всички. Аз трябва да я намеря. Заради собствената й безопасност и по… други причини също.

Холи не каза нищо.

— Намира се в положение — продължи Кал, — когато хората прибягват до последно убежище. Мъчи се да избяга. Но доколкото виждам, просто няма къде да отиде. Разбирате ли какво искам да кажа?

Холи кимна. Гледаше го с присвити очи.

— Тя се чувства изоставена — каза Кал. — Чисто психически е извън контрол, но това не означава, че не е умна. Тя е твърде изобретателна, за да ни позволи да я хванем по обичайния начин. Поне не навреме.

Той се взря в лицето на Холи, чиято природна топлота грееше зад сълзите по страните й.

— Имам основание да смятам, че вие сте означавали твърде много за нея — каза той. — От едно време нататък тя е приела вашата фамилия за своя собствена, Флеминг. Мисля, че отношенията ви са оставили трайна следа в съзнанието й. Всъщност напълно съм сигурен, че е така.

Холи изглеждаше замислена.

— Можете ли да ми помогнете? — попита Кал.

Отново последва мълчание. Холи отмести поглед от своя посетител към книгата на малката масичка.

— Извинете ме за момент — каза тя.

Стана и напусна всекидневната. Кал я чу да се качва на горния етаж. Настъпи продължителна пауза. Той долавяше далечни шумове в къщата — отваряне на врата, шумолене в гардероб.

След няколко минути Холи Флеминг се върна. Носеше някакъв навит картон или рисувателна хартия. Подаде рулото на Кал и отиде да седне на дивана.

— Когато я намерихме — каза тя, — имаше цял статив, пълен с такива акварели. Повечето от тях бяха на тази жена. Нещо като орисница, реших аз. Разбирате ли, вероятно майка й е била такова чудовище, че когато момиченцето е било изоставено… сигурно е рисувало тази фея, за да й прави компания. Да се грижи за нея. Запазих си една от картините за спомен. Мисълта, че едно момиченце може да се чувства толкова изоставено, толкова самотно… Усещах, че трябва да я запазя, за да ми напомня за нейната смелост и съобразителност. Но картината беше толкова потискаща, че до днес изобщо не бях я поглеждала. Тя е живяла в ад, разбирате ли, и това е бил единственият й изход.

Кал разгледа картината много внимателно. Беше детска рисунка, изпъстрена с ярки цветове и ъгловати форми. Но той почувства ужасната тревога зад линиите на четката.

Жената на картината се усмихваше топло. Беше висока, с червеникави коси и зелени очи.

Той нави картината на руло.

— В щатския архив не е споменат адреса на къщата, в която сте я намерили. Дали случайно не сте го записали в личната си документация?

Холи разшири очи от изненада.

— Господи, не. Това беше толкова отдавна… аз изнесох по-голямата част от архива си, когато се омъжих за Чарли и се преместих тук. Ако е имало нещо останало, вероятно съм го изхвърлила по някое време през тези двайсет години. Когато Чарли почина, направих цялостно почистване на къщата.

Кал сви устни в пълна безпомощност.

— Има някаква възможност да се е върнала там — поясни той. — Съвсем незначителен… но аз на всяка цена искам да проверя. Може да се окаже истина.

Холи Флеминг се взираше в празното пространство. Очите й бяха полузатворени, а емоциите й — непроницаеми.

После внезапно изпъна рамене.

— Мога да ви заведа — заяви тя.

Кал Уедърс повдигна вежди.

— Разбира се, че мога — повтори тя с въодушевление. — Работих в този район петнайсет години. Познавах тази част на града като петте си пръста. Сигурна съм, че ще позная къщата, ако все още е там. — Тя се усмихна. — През всичките тези години мястото беше обсебило съзнанието ми заради Джил. Може би споменът ще свърши и нещо добро в края на краищата.

Настъпи продължително мълчание. Лицето и животът на Джил Лазаръс изпълваха тишината и говореха различни неща на тези двама души, също като отчаяните й послания към всички останали, чиито пътеки беше пресякла.

— Какво чакаме? — попита Кал Уедърс.

Холи Флеминг стана.

— Само да си приготвя чантата за пренощуване — каза тя. — От тук до Чикаго е доста път.

72

Чикаго

Беше късен следобед. Сенките току-що бяха почнали да се спускат и придаваха на потъналата в прах и мръсотия стая особено зловещ вид.

Мег бе спала почти през целия ден, упоена от хапчето, което Джил й беше дала по обяд. Известно време Джил я съзерцаваше. Не й се спеше, въпреки че не беше мигнала от четири дни.

От време на време ставаше да обиколи къщата и тогава стъпваше на пръсти, за да не безпокои спящото дете. Беше останала дълго в другата спалня, изпънала врат, сякаш се ослушваше за нещо. Слезе и до кухнята, където бавно прокара длан по повърхността на шкафовете. Отвъртя крана. Вода нямаше.

Известно време постоя във всекидневната като сомнамбул, абсолютно неподвижна, заслушана как къщата скърца и се сляга около нея. Чувстваше разрухата й. На устните й заигра усмивка.

Когато следобедът взе да напредва, слезе до мазето, като внимателно стъпваше по прогнилите стъпала. Не забеляза старите бирени бутилки или дюшека, завлечен там преди години. Неприятната миризма нахлу в ноздрите й, но не проникна в съзнанието й.

Тя седна на пода, кръстоса крака и вдъхна стария застоял въздух на мазето. Покрай стената, без да бърза, спокойно се движеше хлебарка. Навсякъде се спускаха паяжини. Гредите на тавана изглеждаха прогнили и застрашителни.

Стара клечка от сладолед привлече погледа й. Пресегна се, взе я и известно време си поигра с нея. После мина зад пещта и се сви на пода. Остана там дълго време с палец в устата. Чувството бе толкова приятно, че почти се унесе. Но после си спомни за Мег и се върна горе.

Лекичко бутна Мег по рамото. Когато детето не помръдна, го бутна отново, вече по-силно.

— Събуди се, сънливке. Имаме работа. Трябва да приготвим нашата изненада за татко.

Мег изглеждаше замаяна, но изписаните й устнички се разтеглиха в сънена усмивка. Тя, изглежда, очакваше целувка, но Джил вече се обръщаше да събере нещата, които бе донесла в спортната чанта.

Разгърна блокчето за рисуване и го сложи на пода. После отвори пластмасовия капак на комплекта бои и едно по едно извади шишенцата.

— Сега ще нарисуваме една картина — каза тя. — Подарък за татко.

Когато всички шишенца бяха отворени, тя осъзна, че няма чаша или буркан, където да си плакне четката. Стана и излезе от спалнята, без да каже нищо на Мег.

Претърси кухнята, като отваряше подред всички чекмеджета и шкафове. Бяха празни, ако не се смяташе една консерва с котешка храна, издута от времето и бактериите, която беше оставена на горния рафт.

Джил застана на едно място, прехапала устни. После си спомни нещо, което беше забелязала в мазето. Избърза надолу по стълбите, развълнувана като дете, и намери една стара пластмасова купа под стълбите. Вероятно е била използвана от котка, ако се съдеше по силната миризма на котешка урина в мазето.

Джил взе пластмасовия съд и се върна горе. Когато стигна до спалнята, намери Мег надвесена над малките шишенца. По пода имаше разлята боя. Шишенцата със зелено и синьо бяха наполовина празни, съборени от детето. Някои от останалите бяха само леко отхлупени и подът около тях бе осеян с капчици боя.

Джил се хвърли напред и силно зашлеви Мег през лицето. Момиченцето се прекатури по гръб и остана да лежи така, вперило в майка си широко отворени очи. После се разплака.

Джил не обърна внимание на плача на своята дъщеря. Изправи шишенцата едно по едно и ги подреди в права линия. Извади две четки и ги сложи на пода, като през цялото време, докато работеше, тихо си тананикаше.

После забеляза празния съд и си спомни, че крановете в банята и в кухнята не работеха. Водата към къщата вероятно е била отбита още преди години.

Джил се замисли за момент. После бръкна в спортната чанта и намери кутия с ябълков сок, който бе купила край пътя преди два дни. Отвори го и започна да го излива в пластмасовия съд.

После се сети за Мег и престана, преди кутията да се е преполовила.

— Искаш ли да пийнеш, скъпа? — попита тя.

Едва сега си даде сметка, че Мег не беше спирала да плаче, откакто я беше плеснала през лицето. Бузата й бе станала аленочервена. По лицето й се стичаха сълзи, а виковете й отекваха из празната къща.

Джил остави съда и допълзя до дъщеря си.

— Престани — каза тя.

Мег седеше, свила мънички крачета пред себе си, и търкаше изцапаното си лице с две ръчички. Тя изхълца, погледна майка си в очите и отново заплака.

— Казах ти да престанеш — повтори Джил, сграбчи детските ръчички и силно ги разтърси. Това само накара Мег да заплаче още по-силно.

Джил погледна през прозореца. Страхуваше се, че някой ще чуе детския плач. Погледна трескавото личице. Нещо в него я вбесяваше.

Сега ще те подредя така, че да знаеш защо плачеш.

Ще ти дам да разбереш.

Думите изплуваха някъде от подсъзнанието й. И щом проникнаха в мислите й, в следващия миг вече бяха на устата й.

— Сега ще те подредя така, че да знаеш защо плачеш — каза тя.

Вдигна юмрук да удари Мег. Детето се разплака още по-силно, когато видя ръката, която вече я беше ударила веднъж. Някаква странна пантомима се разигра във въображението на Джил. Видя се как удря Мег по главата втори път, после трети, четвърти — всеки удар по-силен от предишния.

Сега ще те подредя така, че да знаеш защо плачеш.

Видя как ударите се посипват по страните на детето, как сълзите се смесват с кръв. Кръвта изобщо не заглуши писъците, които звучаха като възгласи на неподчинение. Момиченцето се мяташе, гърчеше, съпротивляваше, но вече беше вързано. Някакви неща я разкъсваха, други проникваха в нея. Джил си помисли за четките и за пръчицата от сладолед в мазето. Оръжия, готови да бъдат използвани.

Ще ти дам да се разбереш.

Наказанието си имаше собствена хореография. Съществуваше в подсъзнанието на Джил, забравено през тези двайсет и пет години, но в очакване на този ден, като дух, готов да излезе от бутилката. Ръцете на Джил се приготвиха за онова, което трябваше да свършат. Писъците и сълзите бяха като музикално послание, което казваше на инструменталиста къде да наблегне, къде да задържи, какъв нов звук на болка да изтръгне, преди да настъпи пълната тишина.

Но видът на Мег, просната безпомощно по гръб, спря експлозията в съзнанието на Джил. Заедно с ужаса в очите на момиченцето се четеше доверие.

Джил спря и се втренчи в празното пространство. С усилие успя да заглуши писъците в себе си. Образът на мъничкото вързано телце, изтерзано от забитите в него уреди за наказание, отстъпиха крачка назад в съзнанието й. Пое си въздух. Усети вкус на кръв. В първия момент си помисли, че това е част от спомена. После си даде сметка, че си е прехапала силно вътрешната страна на бузата.

Пусна детето и допълзя обратно до шишенцата с бои.

— Да се залавяме за работа, скъпа — каза тя. — Нямаме много време.

Превалящият следобед бързо гаснеше. Джил взе една от четките, потопи я в шишенцето с черна боя и започна да очертава контурите на някаква фигура.

Работеше бързо. Възхищаваше се на собственото си майсторство, фигурата бързо придобиваше форма. Джил намери червената боя, после зелената и запълни грижливо всички детайли. Нервите й започнаха да вибрират по особен начин. Тялото й бе като жица, пронизана от ток с високо напрежение. Осъзнаваше, че времето й изтича. Краят наближаваше.

Но запази спокойствие. Скоро рисунката беше готова.

— Ето — каза тя. — Как ти се струва, скъпа?

Мег остана безмълвна. Продължаваше да трие сълзите от лицето си, но погледна рисунката с интерес.

— Сега — каза Джил — аз трябва за малко да отида до банята. Веднага се връщам. Не се плаши, миличка. Ще ти говоря от там. Става ли?

Джил си взе чантата и влезе в банята. Започна трескаво да смъква грима си, включително и фалшивата бенка, с която бе пътувала дотук. Лицето в огледалото изглеждаше безформено и празно като хартията, върху която бе нарисувала своята фигура преди няколко мига. Това й вдъхна известно успокоение. В края на краищата разполагаше с чисто платно, върху което да започне работа.

Докато се трудеше, долови някакво тананикане. Най-напред си помисли, че идва от спалнята на Мег. После осъзна, че идва от миналото и използва собствените й устни, за да зазвучи. Беше една позната песен, въпреки че не си спомняше името й. Тоновете следваха един след друг съвсем свободно, без колебание или несигурност.

Изобщо не забелязваше колко зацапана бе маската, която нанасяше върху лицето си. Линиите бяха трескави и размазани. Но на Джил й се струваха съвършени и съответстваха до най-малките подробности на образа в съзнанието й.

Когато свърши, единственият фалш бе късата черна коса, последното й маскиране. Тя бръкна в чантата си и извади перуката. Бързо си я сложи. Нямаше време за губене. Единствено тази последна маска можеше да я спаси, и то само ако побърза.

Погледна се в огледалото. Беше съвършена, ако не се смятаха сълзите, които бликаха от очите й. Избърса част от тях.

Втурна се в другата стая. Мег, седнала на пода, я погледна изненадано.

— Нали изглеждам великолепно, скъпа? — попита Джил.

Мег отмести поглед към рисунката и после обратно към майка си.

— Точно така, миличка — каза Джил. — Приличам досущ на нея, нали?

Джил коленичи до спортната чанта и взе пистолета. За последен път погледна през прозореца.

С нервен, почти смутен кикот Джил се обърна към дъщеря си.

73

Ню Йорк, 18,45 часа

В личния си кабинет в седалището на своята компания в Манхатън Джордан Лазаръс припадна.

Помещението беше пълно с полицаи, служители на ФБР и частни детективи, които бяха обсадили телефоните. Самият Джордан водеше телефонен разговор с областния шеф на ФБР в Пенсилвания, когато внезапно му причерня и той се строполи на пода.

След секунди Сам Гадис застана до него.

— Някой да донесе вода, бързо! — извика той.

За момент сред детективите се надигна глъч. Личната секретарка на Джордан, Арлин Касерес избухна в сълзи, когато се появи на вратата. Разблъска най-близките полицаи и донесе влажна хавлиена кърпа и кана с ледена вода.

— Какво му сторихте? — попита тя, като местеше поглед от един детектив на друг. Техните безстрастни лица я разгневиха. — За бога, та той е човек. Отстъпете назад, моля ви! Оставете го да си поеме дъх!

Тя коленичи до Джордан и започна енергично да разтрива дланите му. Сам наложи студен компрес върху челото му.

— Как можахте, господин Гадис? — попита Арлин с укор. — Вие трябва да се грижите за него.

Сам Гадис се засегна от думите й. Всъщност той не беше мислил за физическото състояние на Джордан през последните четири дни. От началото на това тежко изпитание Джордан не беше мигнал и практически не беше ял абсолютно нищо. Поддържаше се единствено с безброй чаши силно кафе. Нищо чудно, че напрежението накрая го беше повалило. Сам се чувстваше лично отговорен. Трябваше да настоява Джордан да хапне нещо и да спи поне два-три часа на денонощие.

Сам нямаше откъде да знае, че физическото изтощение нямаше нищо общо с припадъка на Джордан.

Докато Арлин и Сам кръжаха около него, Джордан бе потънал в сън. Мислеше за сестра си Мег и за нейните предсмъртни слова.

Все още има време…

Думите отекваха в дебрите на съзнанието му в продължение на четири дни, под повърхността на трескавите му мисли за Джил и бебето. Беше се вкопчил в тях, без да си дава сметка за това, като че ли те бяха някаква молитва, която можеше да запази живота на неговата съпруга и на дъщеря му, където и да се намираха те.

Но едва сега ги чуваше истински. Защото вече знаеше, че е твърде късно.

Говореше по телефона с човека от ФБР доста хладно, уведомен, както обикновено, че няма добри новини, че се прави всичко възможно… когато лицето на издъхващата Мег внезапно изникна пред него и думите й експлодираха в мозъка му. В този момент той усети Джил и бебето някъде на този свят. И разбра, че бедствието, което се мъчеше да предотврати, вече не можеше да бъде спряно.

В същия миг загуби съзнание.

Докато Сам и Арлин се мъчеха да го свестят, а един детектив се обади да повика лекар, Джордан престана да чува врявата около себе си. Черна пелена се беше спуснала над съзнанието му, а болката като от забит в сърцето му нож, която го мъчеше от четири дни, най-накрая изчезна, оставяйки кръвта свободно да изтече от надеждите му.

Твърде късно.

Твърде късно…

Устните му мълвяха същите думи, когато след десет минути той най-накрая започна да идва на себе си.

74

Чикаго

Полунощ

Градът се беше променил.

Плетеница от скоростни шосета сега прекосяваха бедния квартал, където Холи бе работила преди двайсет и пет години. Обновяването на бедните централни градски части бе унищожило стария ландшафт. Цели карета от къщи и блокове бяха срутени. Наоколо се извисяваха евтини жилищни недоразумения на по двайсет етажа. Малки групи младежи, негри и латиноамериканци, наблюдаваха със зли очи как колата се промъкваше по мръсните улици, които бяха техен терен.

Тъмнината далеч не помагаше да се ориентират по-лесно. Холи Флеминг се взираше несигурно през предното стъкло.

— Всичко толкова се е променило — каза тя. — Изобщо не изглеждаше така, когато работех тук.

Кал Уедърс не каза нищо. Продължаваше да кара бавно, като се надяваше, че ще се появи някакъв знак, който ще провокира паметта й. Надеждите му постепенно угаснаха заради променения градски релеф пред него. Вероятно къщата отдавна бе съборена.

За кой ли път се усъмни в основанието си изобщо да дойде тук. В най-добрия случай беше съвсем бледа надежда. Защо в такъв момент жена с миналото на Джил ще се връща на мястото, където е изживяла своята най-мъчителна болка? Изглеждаше безумие.

Но беше длъжен да провери. А и с друга следа просто не разполагаше.

— Чакайте — каза Холи, като се взираше през предното стъкло на мястото на пътниците.

Гледаше към голям възел железопътни линии, поне седем коловоза, които минаваха между две стари сгради на фабрики с прозорци с напречни деления.

— Тези сгради си бяха тук — каза тя. — И линиите. Спомням си как ги прекосявах всеки път, когато минавах оттук. Само ако…

Кал толкова бе забавил ход, че колата сега почти пълзеше. Срещу засипаното с боклуци свободно пространство на следващия ъгъл имаше малка кръчма с игрален дом. Това каре по някакъв начин бе избегнало пораженията от градското обновление. Може би там някой щеше да знае нещо.

Но гласът на Холи го спря.

— Завийте вляво на следващия ъгъл — каза тя. — Това е пътят. Сигурна съм!

Той зави по старата улица, оградена с типични за централните бедни райони къщи, принадлежали преди петдесет години на фабрични работници. Изглеждаха буквално съсипани от времето. Покривите им се рушаха. Между плочките на тротоара растеше буйна трева. Отстрани покрай улицата се виждаха изоставени коли със спукани гуми. Прозорците на половината къщи бяха заковани с дъски.

— Да — каза Холи. — Точно така. Беше някъде наоколо. Продължавайте напред.

Кал караше бавно покрай блоковете. После, по указание на Холи, зави. Тук къщите бяха още по-окаяни, фасадите на повечето бяха облицовани с имитация на тухли или дървени дъсчици. Изоставените автомобили бяха по-малко. Навсякъде имаше посипани стъкла. Не беше за вярване, че не бяха срутили и този район. Представляваше потискаща гледка.

— Само ако можех да се сетя… — казваше Холи. — Беше нещо от женски род.

— От женски род? — попита Кал озадачен.

— Нищо повече не мога да кажа — отвърна Холи, клатейки глава. — Беше много отдавна. Само ако не бях толкова възрастна. Паметта вече ми изневерява.

Кал се промъкна с колата през тесния проход от счупени стъкла и изоставени коли като през минно поле. Вече не се виждаха никакви хора. Къщите и тротоарите бяха надраскани с цветен спрей. Последното предназначение на района беше да служи за гангстерски терен. Тук вероятно стрелбата бе нещо обичайно. Пласмент на наркотици и може би изнасилвания бяха единствените вероятни движения в тези къщи.

— Ето там! — извика внезапно Холи. — Вижте! Знаех си, че е нещо от женски род.

Кал погледна табелата на ъгъла пред тях. На нея пишеше: улица „Роза“.

— Свийте наляво — каза Холи, а в гласа й вече се чувстваше вълнение.

Кал завъртя волана. Улицата не беше чак толкова порутена, колкото онази, от която бяха излезли току-що. Имаше няколко здрави прозореца. Но беше ясно, че там не живее никой, освен скитници. Целият район вероятно щеше да се отърве от общинските булдозери най-много още година.

Кал вече наистина почваше да се отчайва. Как би могла Джил да намери пътя дотук, дори и да е искала? Улиците сякаш водеха към края на света.

— Спрете! — внезапно нареди Холи.

Кал закова в средата на улицата. Нямаше нужда да се тревожи за движението; наоколо не се виждаха други коли.

— Ето там — каза Холи. — Бялата фасада с високите прозорци на втория етаж.

Кал проследи погледа й. Видя порутена малка къща с бяла дървена фасада и алея, обрасла с трева. Прозорците бяха заковани с дъски. Не даваше никакви признаци на живот.

Кал паркира колата предпазливо, като избягваше, доколкото беше възможно, счупените стъкла. Огледа се мрачно в двете посоки на улицата, нащрек за крадци или гангстери. Мястото съвсем не беше безопасно.

Извади фенерчето си от жабката и излезе от колата. Пред него Холи бързо се движеше към къщата. Сега в отпуснатото й тяло той усети някакво ехо от дръзката, енергична стъпка на социалния работник, твърдо решил да свърши своята работа, независимо от това в какъв район се намира.

Сега къщата вече бе по-близо. Кал усети как го побиват тръпки. Помисли си за Джил Лазаръс, жената, известна из целия свят със своето богатство, красота, с легендарния си съпруг и прелестната си дъщеря. Възможно ли беше в този момент да е вътре в тази ужасна стара къща? Идеята му се стори мрачна и дори злокобна.

Холи стигна първа до входната врата, но Кал беше този, който почука. Направи го няколко пъти, при това доста силно. Отговор не последва.

— Съмнявам се, че е заключена — каза той, докато натискаше дръжката.

За учудване вратата се оказа заключена. Кал тръгна пръв към страничната врата, а Холи го последва. Циментената алея беше разбита на стотина места и вървенето по нея не беше лесно. Бетонената площадка пред кухненската врата се беше отделила от къщата, отваряйки петнайсетсантиметрова пукнатина в горния край на стълбите.

Мрежеста врата без мрежа закриваше страничния вход, чиято боя отдавна бе станала неузнаваема. Кал пробва дръжката. Тя поддаде с ръждиво изскърцване и вратата се отвори, увиснала на единствената си панта.

Лъчът на фенерчето проряза мрака в кухнята. Тя изглеждаше като всяка друга кухня, използвана от натрапници десетина години и дори повече. Кутии от бира, стари презервативи, фасове марихуана, бутилки евтино вино и острият мирис на урина се смесваха с дъха на гниещо дърво.

Кал стоеше неподвижен в тишината. Погледна към Холи. Тя изглеждаше изплашена.

— Добре ли сте? — попита я той.

— Сякаш беше вчера — каза тя. — Къщата не беше толкова порутена, разбира се. Но внушаваше същото усещане. Изглеждаше злокобна, като обитавана от призраци.

Той я наблюдаваше как си поема дълбоко въздух.

— Искате ли да ме изчакате тук, докато огледам наоколо? — попита той.

Тя не каза нищо. Изглеждаше истински уплашена.

— Къде я намерихте първия път? — попита той.

— В спалнята… Не, чакайте. В мазето — отвърна тя.

— Ще погледна там. Изчакайте ме.

Кал извади пистолета си и се отдалечи. Тя чуваше хрущенето на боклука под стъпките му във всекидневната. Остана в кухнята и усети как миналото я обгръща. Беше стигнала толкова далеч, бе изминала такъв дълъг път в живота, само за да се намери обратно тук… Личицето на малката Съндбърг изплува в паметта й — красиво, безмълвно, празно.

Помисли си за спалнята на горния етаж, където беше намерила статива и водните бои на момиченцето, и чистите завивки, които то бе използвало през време на едномесечното си самотно съществуване.

Привлечена от безименна сила, тя забрави за Кал и тръгна към стълбището. От уличните лампите навън проникваше достатъчно светлина, за да се ориентира в мрака.

— Джил? — извика тя тихо. Отговор нямаше.

Стигна до стълбите и почна предпазливо да ги изкачва. Дървото скърцаше силно под стъпките й.

Когато стигна площадката, тя се изкашля леко.

— Джил?

Тишината я обгърна като пелена. Тя потръпна. Огледа се в двете посоки. Детската спалня беше там вдясно. Онзи ден от миналото се завръщаше. Почти чуваше своя колега… как му беше името… който търсеше заедно с нея.

Вратата на спалнята беше отворена. Тя тръгна към нея.

В следващия миг замръзна на място.

В стаята, до стената, се виждаше рисунка.

Холи се втурна напред, грабна я и я отнесе до прозореца. Когато оскъдната светлина падна върху нея, дъхът й секна.

Беше същата рисунка, която беше намерила тук преди двайсет и пет години, рисунката, която беше показала на Кал Уедърс днес следобед в Балтимор. Онази рисунка, която не беше посмяла да погледне в продължение на четвърт век.

Холи усети, че й прималява. Сега вече знаеше, че Кал е бил прав. Джил беше тук или поне беше идвала.

Рисунката изобразяваше жена, висока, красива, с червени коси и зелени очи. Орисница. Тя се усмихваше и протягаше ръка.

Картината се тресеше в ръцете на Холи, сякаш нейният страх й вдъхваше живот. Тя се извърна от прозореца и огледа стаята.

Върху надуваем дюшек, завито с одеялце, спеше малко момиченце.

— О, господи! — прошепна тя.

Пристъпи напред, коленичи до детето и докосна ръчичката му. Реакция не последва.

— О, боже мой! Боже мой!

Холи се обърна към вратата.

— Кал! — извика тя. — Тук горе, бързо! Момиченцето! Момиченцето!

Но Кал Уедърс не я чу. Той беше в мазето зад пещта и държеше на ръце мъртвото тяло на Джил Лазаръс. Кръвта от раната от куршум в главата й беше почти изсъхнала. Дрехите й бяха покрити с мръсотия, а перуката, изместена от изстрела, се беше смъкнала встрани.

Но за първи път, доколкото Кал си спомняше, на лицето й бе изписан покой.

75

Година по-късно

Фармингтън, щата Лонг Айлънд

Лесли беше сама в парка, под стария дъб, където само преди половин час беше седяла с Тери Байър.

Тери си беше тръгнал и след няколко минути Лесли щеше да се качи в колата си и да потегли обратно за Джонсънвил. Както обикновено във фирмата имаше много работа. А след смъртта на Рос Лесли бе поела всичко в собствените си ръце. Сега тя беше президентът на „Уилър Адвъртайзинг“. Малката компания беше личната й връзка с миналото и бъдещето, и тя беше признателна за нея.

Но за момента все още не можеше да се откъсне от парка. Остана, вперила поглед в мекото мъничко легло от трева между два големи корена на дъба. Доскоро там бе седял Тери. Това беше неговото място.

Но Тери вече го нямаше, а потребностите на възрастта му много скоро щяха да сложат край на настоящия период на близост с него. Тялото му вече бе твърде наедряло, за да се побере в това мъничко, застлано с трева пространство. А и той самият вече бе твърде голям за приказките за говорещи дървета. Скоро щеше да стане прекалено голям и да го водят на разходка в парка. Сега беше на осем години и половина; много скоро щеше да бъде вече юноша. Тогава къде щеше да намери място за Лесли в своя живот?

Лесли прогони тази мисъл от съзнанието си. Облегна се на дървото и се загледа в децата, които играеха в парка. Всички бяха малки. И си имаха майка, по-голяма сестра или бавачка, която ги наблюдаваше от пейката.

Никое от тях не беше на Лесли. И вероятно никое дете нямаше да бъде нейно.

За момент облаците се разкъсаха и цялата сцена беше окъпана от роена слънчева светлина. В нея имаше нещо нереално, нещо светено и загадъчно. Лесли си помисли, че всички тези деца бяха уловени в един кратък миг, който не можеше да продължи. Всички растяха толкова бързо, че този спокоен миг на безгрижна игра в кварталния парк скоро щеше да остане далече назад в шеметния устрем на техния живот. Игрите, които играеха днес, приятелите, чиито имена викаха, молбите им да останат още малко, когато ставаше време да се прибират — всичко това щеше да бъде забравено като този мимолетен порой от слънчева светлина, залял парка. Нямаше да се превърне дори в спомен…

Две момиченца въртяха едно по-малко момченце на въртележката. Тичаха около нея с всички сили, бутаха и викаха, и когато вече не можеха да я засилят повече, скачаха отгоре й. Момченцето, обзето от въодушевление, че се възползва от техните усилия, се накланяше назад, вперило поглед в небето, наслаждавайки се на люлеенето. Изражението му бе доволно, почти блажено. Беше се отдало на чистото движение с такава безразсъдна невинност, че Лесли се усмихна.

Хрумна й, че въртележката беше като самата земя, чието безкрайно движение не позволяваше на човек да остане винаги здраво стъпил на крака. Неговата въртяща се орбита в пространството караше слънцето да пада и да се издига. Но движението във времето подлагаше всички негови същества на по-дълбока промяна, която раздираше всичко, което те представляваха, всичко, което те приемаха за даденост и ги запращаше, независимо от волята им в едно бъдеще, което те самите не можеха да предвидят.

Децата имаха тази красива мимолетна способност да се отпуснат назад на въртележката, да вперят очи в наклоненото небе и да оставят водовъртежа на времето да мине през тях. Те не се страхуваха от нищо. Ежедневните промени в мъничките им тела бяха толкова драстични, че те живееха в неизменна възхита, убедени, че това не може да ги нарани и никога няма да разбие надеждите им.

Възрастните завинаги загубваха този огрян от слънцето миг вяра. Възрастните живееха в сковаващ страх пред поредното нещастие, което щеше да им донесе утрешният ден, и се вкопчваха отчаяно в онова, което притежаваха. Но те също трябваше да се променят. Доброволно или не, трябваше да направят място за новото в своя живот и в самите себе си. Това бе цената на оцеляването.

Лесли не правеше изключение. Тя вече бе изминала голяма част от живота и бе видяла как мечтите й бяха разтърсени от събитията. Но беше станала свидетел и на това как нови мечти заемат местата на предишните и нови предизвикателства и нови таланти избликват в нея, за да отговорят на тези предизвикателства. Като способността да се влюби в Рос, да го обича и да се поучи от него.

Да, сега тя беше сама. Тери си беше у дома, на три пресечки от тук и сигурно си пишеше домашното. Вече беше в трети клас. Много скоро щеше да бъде на две години далеч от този ден, после на пет, на десет. Времето щеше да го отнесе в собственото му бъдеще.

Лесли се отпусна по гръб на тревата и зарея поглед в клоните на огромния полюшващ се дъб. Собственото й детство сякаш започна да се материализира около нея, отекващо в далечните викове на децата. Тя се върна много назад във времето, когато беше още съвсем малко момиченце и майка й беше жива. Играеше си на люлките до къщата, точно като тези деца сега.

В техните викове долови собствената си крехка младост, своята уязвимост, слънчевите дни, изпълнени с грешки, пропуски и сътресения — но най-вече със силата, с умението и с волята да се вдигне отново, когато е паднала. Ето какво правеха тези деца сега в парка — допускаха грешки, учеха се от тях, падаха отново и отново, после ставаха с неизтощима енергия, която щеше да ги преведе през собственото им бъдеще.

Заслушана в тези викове, Лесли беше убедена, че всичко с нея ще бъде наред, че ще продължи напред. Светът в известен смисъл я плашеше, защото тя вече познаваше неговата сила да й отнема най-скъпите хора. Но някаква изконна увереност й подсказа, че светът няма да я изостави. Въпреки че равновесието на тази вечно въртяща се повърхност никога не можеше да бъде сигурно, с малко смелост и желание да рискува, човек можеше да бъде отнесен от този свят на прелестни и невероятни места — в собственото си бъдеще. Беше дръзко предизвикателство, но си заслужаваше усилията.

След миг Лесли щеше да стане, за да си тръгне. Но сега остави преливането на минало и бъдеще в това тихо място да я успокои, да й вдъхне смелост за предстоящото пътуване.

Спомените й бяха прекъснати от малка сянка, която падна върху лицето й.

До нея стоеше непознато момиченце. Беше облечено в красиво карирано палтенце и кадифени панталонки. Имаше светлокестеняви коси, които на места преливаха в русо и сияеха като ореол на яркото слънце. Личицето й беше в сянка, тъй че Лесли не можеше да види очите й.

— Здравей — каза Лесли, все още по гръб на тревата. — Как се казваш?

— Мег — отвърна детето.

— Е, Мег, аз се казвам Лесли. Радвам се да се запознаем.

Лесли заслони с ръка лицето си. Сега вече можеше да види очите на момиченцето. Бяха синьо-зелени и дяволити. Млечната й кожа беше осеяна с лунички.

— Искаш ли да седнеш до мен, Мег? Малко ми беше самотно и затова си говорех с голямото дърво — каза Лесли.

Момиченцето се засмя.

— Говориш си с дърво? — попита.

— Не е трудно — обясни Лесли. — Просто лягаш по гръб, затваряш очи и чакаш, докато дървото ти каже нещо. После му отвръщаш… тихо, разбира се, за да не те чуе някой друг. Дърветата не обичат да ги подслушват.

Детето изглеждаше заинтригувано. Въпреки че беше съвсем мъничко, то сякаш разбра почти всичко, което му каза Лесли. В очичките му проблясваше интелигентност.

— Искаш ли да опиташ? — попита Лесли.

— Не знам — отвърна детето срамежливо.

Лесли се надигна и се облегна на лакът.

— Самичка ли си тук, Мег? Къде е мама?

Момиченцето поклати глава и извърна очи.

Лесли не каза нищо. Усети у детето скрита печал. Прииска й се да протегне ръце и да я гушне, но знаеше, че няма право. Това бе чуждо дете.

— Татко е тук — обади се детето. — Ей там.

Момиченцето посочи към една пейка в дъното на парка.

Лесли се обърна и видя на нея мъж, който се усмихна.

Лесли пребледня. Отмести поглед към лицето на малкото момиче и после отново към мъжа в далечината.

Джордан вече беше станал. Лесли неволно хвана ръката на детето и я задържа, докато той се приближаваше.

Спря се пред тях с усмивка.

— Значи вие двете вече се запознахте, така ли?

Мег се усмихна.

— Това е Лесли — заяви момиченцето гордо. — Тя може да си говори с дърветата.

— Сериозно? — Джордан повдигна вежди. — Много хубаво, че съм те пратил тук, Мег. Аз не мога да говоря с дърветата. Мислиш ли, че Лесли ще се съгласи да ни научи?

Момиченцето се засмя и закима щастливо.

Джордан сведе поглед към тях. Лицата им бяха на светли и тъмни петна от слънцето, което проникваше през клоните на дъба.

— Двете представлявате невероятна картина — каза той.

После забеляза, че връзката на Мег е развързана.

— Имаш ли нещо против? — попита той, вперил поглед в Лесли.

Тя се наведе, за да я завърже.

— Нуждае се от женска ръка — каза той. — Правя всичко, което е по силите ми, но аз не съм майка.

Сега детето местеше поглед от Лесли към Джордан, а клоните високо над главите им застенаха. Лесли се пресегна и отмахна кичур коса от малкото личице.

После погледна Джордан. Сега очите му бяха сериозни и в тях се четеше настоятелен въпрос.

— Можем ли поне да поговорим за това? — попита той.

Очите на Лесли бяха пълни със сълзи. Те грееха със страст, която не беше усещала, откакто за последен път се бе взирала в това лице.

— Не още — отвърна тя. — Сега говорим с дърветата.

— Тогава по-късно — каза той много нежно.

— Да, по-късно — съгласи се Лесли и прегърна момиченцето.

76

„Ню Йорк Таймс“ от 12 май 1981 г.

„Предстояща сватба на Джордан Лазаръс, най-богатият предприемач и архитект на известния по цял свят проект «Лазаръс» за обновяването на централните жилищни райони на големите градове, обяви официално своя годеж с Лесли Чембърлейн от Джонсънвил, Ню Йорк.

Двойката планира светска церемония с официален прием, който ще се проведе на 5 юни в «Уолдорф-Астория».

Това ще бъде третият брак за Лазаръс и вторият за Лесли Чембърлейн. Тя остана вдовица преди една година, когато съпругът й, специалист по рекламата, Рос Уилър от Лонг Айлънд, почина от инсулт. Господин Лазаръс загуби втората си съпруга, госпожа Джил Лазаръс, преди една година, когато тя извърши самоубийство.

Господин Лазаръс отказа коментар за предстоящия си брак и само сподели, че той и госпожица Чембърлейн са «стари приятели», познати от времето, когато госпожица Чембърлейн е работела като рекламен агент под корпоративния чадър на Лазаръс през 1976 година. Спомена също, че двамата възнамеряват да прекарат дълъг меден месец на гръцките острови в една вила, собственост на господин Лазаръс.“

Калвин Уедърс стоеше при гроба на Джил Лазаръс.

Намираше се в центъра на гробищата „Удлон“. Тук знаменитите мъртви от историята на Ню Йорк — фамилиите Вандърбилт, Белмонт, Ралф Бънч и дори Фиорело Ла Гуардия — бяха погребани в изискани гробници с екстравагантни паметници, които да ознаменуват славата им.

Сред цялото това великолепие Джил Лазаръс, самотна жена, която бе дошла неизвестно откъде и бе приключила своя път пак там, лежеше под малка надгробна плоча, съвсем съзнателно поставена встрани от отъпканата пътека, където никой от минаващите нямаше да я забележи.

Сгънатият „Ню Йорк Таймс“ с обявата за годежа на Джордан Лазаръс беше в джоба на Кал. Той се усмихна при мисълта, че най-накрая Лазаръс щеше да се ожени за Лесли Чембърлейн. Значи Джил е била права: през цялото време единствено Лесли е била жената, спечелила трайно място в сърцето на Джордан, за което Джил се сражава толкова дълго и накрая загуби всичко.

Да, Джил беше права. Ако не в действията си или в своя трагично изкривен живот, то поне в интуицията си. Джил беше спечелила много малки битки, но бе загубила най-важната, единствената, която бе от значение.

Поне знаеше името на своята съперница. За жена като Джил това сигурно е било от значение. Боец по природа, тя не би приела да посрещне поражението, без да знае кой и какво я унищожава.

Сега Джордан Лазаръс щеше да продължи своя живот и вероятно щеше да се наслаждава на любов, която бе заслужил много отдавна и от която бе несправедливо лишен. Безспорно Лазаръс бе добър човек. Той бе помогнал на милиони хора, които до момента на неговата намеса живееха без лъч надежда. Сега заслужаваше своя дял щастие.

Колкото до Джил, това бе краят й. Тя остана само спомен и дори по-малко — тъй като онези, които бяха най-близко до нея, всъщност изобщо не я познаваха. Болестта, проникнала в душата й още докато е била съвсем малко дете, бе издигнала стена между нея и реалния свят. Джил бе прекосила живота като нещастен призрак, първоначално горда със способността си да обсебва другите и накрая изстрадала болката от съзнанието, че не е способна да ги докосне като живо човешко същество, да ги дари с любовта си и да получи тяхната по най-естествения за хората начин.

Накрая, загубила разсъдъка си до степен да бъде унищожена от собствената си самота, тя бе избягала от мъжа, за когото така отчаяно се бе сражавала, и след като го бе завоювала, се върна на мястото на своя най-ранен и най-ужасен кошмар. И там, най-сетне застанала с лице към демоните, тя бе отнела собствения си живот, за да спаси дъщеря си.

Това бе последният й подарък за Джордан Лазаръс. Кал беше сигурен в това. Може би съзнанието, че му го поднася, най-накрая й бе донесло покой, въпреки че се бе самоубила на същото място, където Холи Флеминг я бе открила преди двайсет и пет години, едно ужасено безпризорно дете, свило се зад пещта в къщата, където светът я беше изоставил, докато в това време нейната невинна дъщеря, упоена от хапчетата й, сънуваше розови сънища.

Джил вече не беше между живите. Може би изобщо не е била истински сред тях. Никога съвсем като човек, никога съвсем реална, тя бе изиграла своята отчаяна игра в света на хората и бе загубила.

Почивай в мир, помисли си Кал.

Обърна се и напусна гробищата. Повече нямаше да се върне там.



Когато детективът се качи в колата си и потегли, Джесика Хайтауър безмълвно го наблюдаваше как се отдалечава нататък по алеята.

Тя седеше в лимузината си. Беше излязла от работа за около час, за да дойде тук. Само по една случайност забеляза навреме посетителя. Той бе първият, когото виждаше.

Джесика идваше поне два пъти седмично, понякога и по-често. Сякаш не можеше да се откъсне от гроба. Слагаше цветя и дебнеше за цветя, поставени от други.

Една неделя сутрин видя да пристига някакъв човек в черна лимузина, да оставя голям венец и да заминава. През следващите няколко недели се случи същото. Накрая тя съобрази, че това е един от служителите на Лазаръс, който има специално поръчение да идва тук и да оставя цветя.

Нито веднъж не видя самия Джордан Лазаръс. Вероятно бе твърде обсебен от своя нов живот, за да си прави труда. Или по някаква причина просто нямаше сили да понесе гледката.

Във всеки случай Джесика я понасяше. Всъщност тя не можеше дълго да остане далеч от гроба. И така този ден тя бе дошла както обикновено, отделяйки време в своята напрегната работна програма, за да види Джил.

Излезе от колата. Носеше й цветя. Приближи гроба. Зад гърба си долавяше тихото бръмчене на лимузината. А по-нататък — приглушеното жужене на града.

Застана пред плочата. На тревата лежеше мъничък букет, оставен от мъжа, който току-що си бе тръгнал.

„Джил Флеминг Лазаръс починала на 5 април 1980 г., съпруга на Джордан, майка на Мег“

Нямаше рождена дата. Точната дата нараждането на Джил не беше известна. Тя нямаше други близки, освен Джордан и малкото момиченце. По ирония на съдбата епитафията казваше всичко, което можеше да се каже почтено. А останалото бе твърде тайно, за да се запише на надгробен камък. Включително и Джесика.

Горката Джил! Паметта й щеше да бъде ограничена също като живота й. Никой не можеше да я оплаче както подобава, защото никой не я познаваше истински.

Но за Джесика Хайтауър Джил бе истинска жена, доказателство от плът и кръв, че животът си заслужава да се изживее, че за любовта никоя жертва не е прекалено голяма. Джесика я беше загубила, но никога нямаше да я забрави. И нищо друго в нейния именит живот не бе така истинско като Джил.

— Спокойни сънища — прошепна тя. — Обичам те.



Докато Джесика Хайтауър стоеше пред гроба на Джил Лазаръс, Барбара Консидайн седеше в своя кабинет в „Консидайн Индъстрис“, а на бюрото пред нея бе разтворен новият брой на „Ню Йорк Таймс“.

Съобщението за годежа на Джордан бе поместено скромно на страницата на светската хроника наред с други подобни съобщения, но една от секретарките педантично бе сложила знак с молив на първа страница, за да насочи вниманието на Барбара към съответната колона. Точно както самата тя бе постъпила преди време, за да насочи едни други очи към кратко съобщение от изключителна важност.

Сега този знак с молив като че ли представляваше нейната гибел. Защото, ако бе имала достатъчно самообладание да изчака своето време, вместо да се опитва да насилва ръката на съдбата, може би един ден отново щеше да стане госпожа Джордан Лазаръс.

Но любовта й я беше тласнала към отчаянието и тя се беше изложила на опасност, вместо да прояви търпение.

И като резултат бе загубила всичко. А Джордан щеше да получи онова, което бе желал през цялото време. Най-накрая щеше да получи своето щастие.

Съобщението не беше придружено със снимка на Лесли и Барбара беше благодарна на това. Видът на красивото лице, толкова честно и открито, щеше да бъде повече, отколкото тя можеше да понесе.

Въпреки всичко тя се чувстваше щастлива за Джордан. Съдбата дълго време го бе подлагала на изпитания, преди да му даде онова, което той сам си бе спечелил и заслужаваше. Съдбата бе използвала и Барбара, и Джил, разбира се, за да държи Лесли далеч от него. А тази продължителна раздяла бе донесла само беди на жените, които се изпречваха на пътя му — Барбара, която така отчаяно се мъчеше да го обича, без да му разкрива любовта си, да го задържи, без да му позволява да види решетките на своя затвор, и Джил, която се събуди за любовта едва когато разбра, че не може да притежава Джордан и която му роди дете от отчаяния си копнеж да стане за него онова, което никога не можеше да бъде.

Колкото до Лесли, тя вероятно бе показала безпримерна смелост в своя живот, скривайки от болния си съпруг голямата любов, която таеше в сърцето си. И за Джордан, разбира се, всеки ден далеч от жената, която обича, трябва да е било непоносимо наказание, изгнание от самия себе си.

Е, сега всичко свърши.

Барбара затвори вестника. Сгъна го и го хвърли в кошчето до бюрото си. Но все още виждаше първа страница и на нея бележката с молив, насочваща към обявите за женитба. Тъжна усмивка, не без ирония, изкриви устните й. Тя натисна копчето на интеркома.

— Да, госпожо? — прозвуча гласът на секретарката.

— Шерил, ела и изпразни кошчето, ако обичаш.

Миг по-късно секретарката влезе и взе кошчето. Когато видя вътре само вестника, за момент се поколеба. После, без да каже нито дума, излезе от стаята със сгънатия вестник в ръка.

Барбара се приготви отново да се захване за работа. Предстоеше й да сключва сделки, да води битки, да надхитрява съперници. Животът й беше твърде напрегнат.

Но когато за последен път хвърли поглед към празното кошче за боклук, тя неволно си помисли, че щеше да продължи да чува за Джордан Лазаръс. Сега проектът „Лазаръс“ извършваше революция в облика на урбанистична Америка и беше приветстван по цял свят като най-дръзкото решение на проблема за упадъка на централните райони в големите градове още от епохата на Индустриалната революция.

Оттук нататък част от живота на Барбара щяха да бъдат различни новини за Джордан, за неговата слава и мечта, за неговия щастлив брак и бъдещите му деца. Вероятно до края на дните й.

Това беше наказанието й.

Дори и в този самотен момент тя бе достатъчно трезва, за да си даде сметка, че беше заслужено.



„Господин Лазаръс отказа коментар за предстоящия си брак и само заяви, че той и Лесли Чембърлейн са «стари приятели», познати още от времето, когато госпожица Чембърлейн е работела като рекламен агент под корпоративния чадър на Лазаръс през 1976 година. Спомена също, че двамата възнамеряват да прекарат дълъг меден месец на гръцките острови в една вила, собственост на господин Лазаръс.“

Тони Доранс седеше в библиотеката на сектора за временно пребиваване с облекчен режим в Ченинго, щата Ню Йорк, и за пореден път препрочиташе статията в „Ню Йорк Таймс“.

Беше сбърчил чело и разсъждаваше напрегнато. Мислеше по-усилено и по-бързо от когато ида било.

Лазаръс, каза си той.

Стари приятели…

Срещнали се за първи път през 1976…

Тони стискаше вестника в ръце. Безбройните подробности се пренареждаха в съзнанието му като цветни стъкълца от калейдоскоп, за да се слеят в картина на истината, която той не беше осъзнал през всичките тези години.

Значи Лесли е била влюбена в Лазаръс. Той е бил голямата й любов. Запознала се е с него преди години, преди да се омъжи за Уилър. Години по-рано. Сигурно го е обичала тайно и го е чакала.

Сега, когато и двамата бяха свободни след смъртта на Уилър и съпругата на Лазаръс, те незабавно се бяха събрали.

Вече всичко му беше ясно. И с предимството на погледа към миналото, той можеше да обрисува Лесли с точните цветове. Бракът й е Рос Уилър, който бе по-стар за нея, винаги му бе изглеждал твърде абсурден. Лесли не беше момиче, което би се омъжило за много по-възрастен от нея. Не й беше в характера.

Но би могла да сключи подобен брак, за да превъзмогне нещастната си любов към Лазаръс. Това вече звучеше смислено. Сигурно е срещнала Лазаръс, влюбила се е в него и по някаква причина го е загубила. Била е самотна, отчаяна. И е позволила на Уилър да я направи своя съпруга.

1976…

Тони си спомни с каква враждебност го посрещна, когато се появи отново в живота й и й каза, че я обича. Тогава беше озадачен от пламенната й вярност към Уилър. Изглеждаше му гузна, сякаш криеше нещо.

Но това не е било вината заради физическата страст към самия него, както правилно бе предположил навремето. Беше вината заради факта, че все още желае Лазаръс и се е примирила с Уилър единствено от съжаление, като компенсация за нещастната си любов.

Това обясняваше защо тя се държеше така презрително с Тони, когато той се върна при нея. И защо неговите тържествени изявления за бебето не й повлияха. Тя не обичаше Тони. Беше го забравила напълно. И сега се целеше много по-високо.

Тя искаше Лазаръс.

Джордан Лазаръс. Мъжът на върха на корпоративната пирамида, между чиито гигантски колела Тони се трудеше като малко колелце, като жалък търговски посредник. Човекът, който имаше всичко. Най-богатият в Америка. Това бе голямата любов на Лесли.

Тони изгаряше от омраза, като си помислеше за собственото си унижение и за неблагодарността на Лесли, за нейното коварство. Той я бе дарил с дете. И нещо по-важно, беше я дарил със сърцето си. А тя изобщо не го е обичала. Проправяла си е път нагоре, катерела се е по стълбата на живота, докато той, Тони, е падал все по-ниско и по-ниско.

Прикрита зад позата на вярност и честност, тя е мислела единствено за себе си. И веднага след смъртта на Уилър, щом Лазаръс се е освободил, тя е хукнала при него. Защото е искала само него, защото само той е обсебвал мислите й през цялото време.

Тони мислеше за всички тези неща и за много други. Но разсъжденията му неизменно водеха до един и същи извод: той самият никога не е бил за Лесли нищо друго, освен грешка на младостта, една погрешна стъпка в живота на амбициозната, привилегирована млада жена, която го е забравила напълно, докато безмилостно си е проправяла път към успеха и осъществяването си.

Една грешка, от която се бе родило дете.

Тя обичаше детето, в това нямаше съмнение. Беше прекосила половината страна, за да бъде близо до него. Но изобщо не я беше грижа за бащата, който го бе създал. С лекота бе изхвърлила Тони от съзнанието си. В края на краищата колко струваше той? На какво беше президент? Кой изобщо бе чувал за него?

И сега, след няколко отклонения, тя най-накрая бе постигнала целта си. След месец щеше да бъде госпожа Джордан Лазаръс. И децата й щяха да бъдат заченати от него и да носят неговото име.

Докато Тони, чиято любов към нея бе много по-голяма от онази, която можеше да изпита един болен старец като Уилър или един разглезен филантроп като Лазаръс, Тони гниеше в затвора. Затвор, чиито бетонни стени бяха само символ на стената, която тя бе издигнала срещу него в сърцето си.

Тони затвори вестника и остана дълбоко замислен.

Беше сигурен в твърде малко неща в своя живот. Но днес той разбра какво означава всичко. Прозря сторената несправедливост. Това бе престъпление срещу любовта, престъпление срещу природата.

И то само заради коварството, егоизма и злината на една жена.

Тони внимателно върна вестника на мястото му. Поиска разрешение, преди да напусне библиотеката. Откакто бе влязъл в затвора, се държеше безупречно. И затова, когато преди три месеца поради пренаселеност триста затворници трябваше да бъдат преместени от „Атика“ в този затвор с облекчен режим, Тони беше между тях. Той можеше свободно да се движи в рамките на затвора и да отиде почти навсякъде, където си поиска. В сравнение с „Атика“ охраната тук бе направо смешна. Човек можеше да излезе през портала посред бял ден и дори да не бъде забелязан.

Тони вече разбираше всичко. Съдбата отново се беше намесила в живота му, като го премести в това твърде спокойно заведение.

И сега му даваше своите последни заповеди.

77

Юни 1981 г.

Лесли беше с Джордан във вилата му на един от островите в Егейско море.

Най-накрая отново заедно, Лесли и Джордан не можеха да повярват на щастието си. Те отдавна се бяха отказали от своята тайна мечта да живеят заедно. Затова сега се чувстваха възторжени и едновременно с това малко напрегнати в компанията си.

Те не бяха същите мъж и жена, които се бяха влюбили един в друг преди пет години, когато животът изглеждаше толкова различен. Оттогава Лесли се бе омъжила за човек, към когото бе силно привързана и се бореше с всички сили да запази този брак от безмилостната смъртоносна болест. Тя се бе опълчила срещу любовта си към Джордан, тъй като тази любов можеше само да попречи на ангажиментите й към Рос. Сега Джордан бе като изкушение, на което можеше да се отдаде с наслада, след като години наред се бе въздържала.

Колкото до Джордан, той бе преживят два тежки и твърде сложни брака, откакто бе отдал сърцето си на Лесли. Бе жертва на измама, обречен на нещастие. Дързък мечтател в света на бизнеса, в личния си живот той беше най-обикновен човек. Беше се лутал в своите два брака, без да има представа накъде върви. Заради собствените си слабости и тези на своите съпруги за малко да стане свидетел на гибелта на невръстната си дъщеричка и да стигне до пълно самоунищожение.

И във всичко това, без да подозира, Лесли бе играла съществена роля. Тъй като и двете му съпруги бяха принудени да се примирят с нейното присъствие в сърцето му и в усилието си да постигнат това, бяха причинили собствената си гибел. През тези болезнени години на изгнание, далеч от Лесли, Джордан изобщо не бе подозирал колко наблизо всъщност е тя.

Джордан и Лесли бяха изминали дълъг път в своите независими едно от друго пътувания. Сега най-накрая бяха заедно, а щастието им изглеждаше съвсем непознато. И тази екзотична чужда земя, далеч от сцената на техния предишен живот, беше подходящ декор за възраждането на тяхната любов.

Голяма част от това възраждане се осъществяваше сред морската шир. Почти всеки ден Джордан извеждаше Лесли на разходка с яхтата си. Обикаляха крайбрежието, отиваха до съседните острови, единият от които бе домът на някои стари приятели на Джордан, които посрещнаха Лесли с отворени обятия.

Любеха се в уединението на яхтата както едно време. Но сега тя беше друга. Уханието на егейския въздух също беше друго и се усещаше по различен начин от морския въздух над пролива на Лонг Айлънд, който някога бе техен съучастник.

Това различие само ги караше да се обичат още повече. Тъй като те разбираха колко невероятно бе, че се бяха пооткрили, какъв каприз на съдбата бе, че им беше позволено да се съберат, след като толкова много неща ги разделяха.

През тези дълги, изпълнени с покой дни сред морето и нощи в къщата с изглед към залива, те разговаряха. Разговаряха дълго, настоятелно, сякаш твърдо решени да преминат през лепкавата мъгла на недоразуменията и пречките, които ги бяха разделили в миналото. Тяхната любов бе загубена толкова дълго, че сега, след като им беше върната, те изпитваха почти неистов стремеж да я съхранят, да я заключат на сигурно място.

Тези разговори бяха трудни, често мъчителни. Но постепенно, тъй като любовните им нощи се редуваха с дългите дни на откровения, въздухът между тях започна да се избистря и любовта им засия над миналото им като яркото слънце над Егейско море. Те се бяха преоткрили като нови хора, вече по-възрастни и помъдрели, които дори и в раздялата си бяха воювали за щастие. А това само още повече засилваше любовта им.

В началото на третата седмица от техния меден месец над тях се възцари нов покой. Те се чувстваха като брачна двойка с дълъг съвместен живот, с много общи спомени, към които да се връщат, с жарава от страст между тях, обуздана от времето, за да заискри ярка и вечна.

Най-накрая се бяха открили един друг. Този път завинаги.



Беше петък. В понеделник щяха да се приберат у дома и да се върнат към своя напрегнат живот. Джордан възнамеряваше да продължи работата си по проекта „Лазаръс“, а Лесли трябваше да се върне в Джонсънвил да продаде къщата на Рос и да потърси нов президент на „Уилър Адвъртайзинг“. Тя чувстваше, че времето й с Рос трябваше да приключи. Щеше да пренесе всичките си лични вещи в апартамента на Джордан — включително и, както при всеки втори брак, своите спомени за живота си с Рос — и оттук нататък това щеше да бъде нейният дом.

Малката Мег беше в Пенсилвания при семейството на Джордан и щеше да се върне във вторник. Джордан изгаряше от нетърпение да я види. Раздялата от цели три седмици за него бе твърде болезнена. Но Лесли не ревнуваше, че той обожава дъщеря си. Тя бързаше да стане майка на Мег и колкото се може по-скоро да я зарадва с братче или сестриче.

Мег бе обикнала Лесли така естествено и спонтанно, че човек неволно си задаваше въпроса дали тя не подозираше за тайнствената духовна връзка между Лесли и Джил, нейната истинска майка. Това изпълваше Лесли едновременно с радост и тъга. Тя разбираше, че Джил с голямата си любов и с трагичната си съдба винаги щеше да присъства в отношенията между Лесли и Мег.

След смъртта на Джил Мег незабавно бе откарана в чикагското управление на ФБР, където я очакваше баща й. Беше установено, че Джил е дала на Мег достатъчно от едно свое успокоително, за да я приспи задълго, и после се е оттеглила в мазето, за да се самоубие. Накрая Джил се бе принесла в жертва, за да спаси Мег.

Лесли си даваше сметка, че един ден Мег ще иска да узнае цялата истина за смъртта на майка си. Когато този момент настъпеше, Лесли и Джордан щяха да се опитат да й я поднесат така, че да не я разстроят. Бракът на Джил с Джордан бе трагична история. Мег не трябваше да се сблъсква с нея, преди да е пораснала достатъчно.

Предстоеше много работа. Орисниците не бяха особено склонни да оставят Лесли и Джордан да се насладят на своята любов. Пътят им бе осеян с много пречки, но Мег бе недосегаема за тях. Сега трябваше да изграждат своя съвместен живот. А любовта им един към друг ги правеше нетърпеливи по-скоро да се приберат у дома и да се заловят за работа. Това щеше да бъде сладко бреме.

В тази петъчна вечер те се чувстваха уморени, но щастливи. Бяха прекарали целия ден в морето. Канеха се след малко да си направят специална вечеря. На път за вкъщи бяха купили великолепен костур от рибарите в селото. Щяха да го приготвят заедно.

Но преди това се любиха. Беше пет следобед. Необичайният час само усили страстта им. Загубвайки се един в друг, те сякаш се възнесоха от този свят.

Тялото на Джордан вече не се струваше на Лесли непознато, защото бяха заедно от няколко седмици. Но една по-съществена разлика, онази, която се дължеше на годините раздяла, на факта, че той бе живял с мисълта, че е загубил Лесли завинаги — тази разлика си остана, тя го караше да се чувства по нов начин и добавяше тайнствен и загадъчен блясък на тяхната любов. И в най-вихрените си мечти Лесли не бе предполагала, че сексът може да бъде толкова съкровен.

Слънцето залязваше. Те станаха, за да го наблюдават заедно. Носеха копринените халати, които Джордан беше поръчал за пристигането им тук преди три седмици.

Те седяха на терасата прегърнати и наблюдаваха как слънцето бавно се потапя в обятията на морето. Селото изглеждаше близко и родно на фона на безбрежната водна шир. Рибарските лодки проблясваха на залеза като изящен напев към тази симфония от пурпурно и синьо. Гледката беше възхитителна.

— Страшно ми е да си го помисля — каза Джордан.

— Какво? — попита тя нежно.

— Колко лесно беше да те загубя — отвърна той. — И колко трудно ми беше да те открия отново. Бих дал всичко, за да си върна тези години.

— Скъпи — каза тя и хвана ръката му. — Може би те изобщо не са загубени. Може би в известен смисъл са били необходими.

Лесли мислеше за собствената си одисея през живота и за това колко по-естествена й изглеждаше сега, когато вече знаеше, че всъщност тя е била пътят, който през цялото време я е водел обратно към Джордан.

— Може би — добави тя, — всъщност никога не сме били истински разделени.

Той се обърна да я погледне. Тя видя гаснещата слънчева светлина, отразена в очите му. Имаше чувството, че нито самотата, нито битките й някога са били така истински, както Джордан за нея сега. Мъчителните й лутания са представлявали просто още един начин да му принадлежи.

— Обичам те — каза тя и му поднесе устните си.

Той внезапно трепна в ръцете й. Силен спазъм разтърси тялото му и в същия миг тя чу изстрел, който отекна зад гърба й.

Джордан рухна върху нея.

— Джордан, не!

От устните й се изтръгна приглушен вик. Едва успяваше да го задържи. Двамата бавно се свлякоха на каменния под на терасата.

— Не, Джордан, недей…

Нещо проблесна в съзнанието й. Тя нежно отпусна главата му на цимента и се втурна в спалнята. Проклинаше се, че си бе позволила да не бъде нащрек всяка секунда, че бе дръзнала да повярва в бъдещето.

Върна се с възглавница и одеялото, с което бе застлано леглото. Коленичи до него и пъхна възглавницата под главата му. Очите му бяха отворени, но незрящи.

— О, господи! Джордан, Джордан… — Тресеше се от паника. Бореше се с одеялото. Имаше страшно много кръв. Не знаеше къде е уцелен, но можеше да прецени, че е твърде сериозно. Може би тези невиждащи очи означаваха, че вече е мъртъв. — Скъпи! — проплака тя. — Погледни ме. Кажи ми нещо. Моля те!

Зад гърба й се разнесе плътен глас.

— Е, край.

Тя вдигна очи и видя Тони, който я наблюдаваше втренчено. В ръката си стискаше пистолет. Погледът му бе развълнуван, трескав. Той бе застрелял великия Джордан Лазаръс и го знаеше.

— Ти! — възкликна Лесли.

Той кимна.

— Не можеш да избягаш от миналото. Мислех, че вече си го разбрала.

Той погледна Лесли и махна към тялото на Джордан.

— Ти си виновна. Мислеше си, че можеш да получиш всичко. Сега виждаш докъде стигна.

Лесли беше завила Джордан с одеялото, беше коленичила до него и държеше главата му в скута си.

— Дръпни се — нареди Тони. — Дръпни се или ще убия и теб.

Тя вдигна поглед към него. Страхът в очите й беше истински, но в тях имаше и нещо друго, нещо, което му казваше, че победата му не е така пълна, както му се искаше да бъде.

Той я погледна с неприкрита омраза.

— Добре тогава. Стой си там. Сама си го изпроси. Сега ще видиш как ще го надупча. И ще ти стане ясно.

Той насочи пистолета към Джордан.

— Не! — извика тя.

Той сведе поглед към нея и се усмихна.

— Какво има? — прозвуча гласът. — Ти си виновна за това. Ти ми го причини. А сега аз ще си отмъстя на него. За всичко трябва да се заплаща. Нима се страхуваш от малко справедливост?

И внимателно се прицели в главата на Джордан.

— Справедливост.

Изстрелът го свари неподготвен. Очите му се извърнаха към Лесли, широко отворени и пълни с недоумение.

Тя беше стреляла в него изпод одеялото. Пистолетът беше на Рос Уилър, същият, който бе ранил Тони в къщата й в Лонг Айлънд преди година и половина.

Тони успя да се задържи на крака, въпреки че тя го беше уцелила в корема. Удивлението в очите му премина в горчив хумор и после в омраза.

— Мислиш ли, че можеш да ме спреш? Съдбата е на моя страна. С твоя човек е свършено, миличка.

Той стисна зъби и отново се прицели в Джордан.

Лесли измъкна пистолета изпод одеялото и отново стреля в Тони. Той не беше мислил да се защитава от нея, толкова бе обсебен от мисълта да убие Джордан. Едва сега понечи да се извие към нея.

— Справедливост — прошепна той.

Тя стана и отново стреля в него, пристъпвайки напред за атака. Този път куршумът го уцели в гърдите и го оттласна назад. Тя отново дръпна спусъка. Той се строполи на земята.

Лесли стоеше безмълвна, неподвижна и го наблюдаваше. Продължаваше да стиска пистолета. Тони с мъка се надигна на колене. От устата му бликаше кръв. Насочи цевта към Джордан, но погледът му бе устремен към Лесли. Изражението му бе виновно, почти детинско. Докато се опитваше да овладее оръжието, Лесли разбра, че единствено любовта му към нея все още го крепи. Последното му оръжие…

Той успя да насочи пистолета към Джордан и понечи да дръпне спусъка. Тя направи още една крачка към него и отново стреля. Глухо стенание, съпровождащо неохотното поражение, се изтръгна от устните му и той се строполи по гръб.

Лежеше с отворени очи, вперени в това чуждо небе, най-накрая безчувствен към Лесли, постигнал забрава и покой.

Загрузка...