Интимно

Епилог

Дванайсет години по-късно

Ню Йорк

Часът беше три следобед.

Мери се беше прибрала от училище преди двайсетина минути и сега се закачаше миролюбиво с Джо, който, макар и две години по-малък от нея и не толкова силен, достойно й съперничеше по упорство.

Двамата лежаха по корем на пода във всекидневната и разглеждаха картинките в книжката, която Джо бе получил от леля Луиз за петия си рожден ден миналия ноември. В книжката се разказваше за едно малко пате, което се бои, че няма да му позволят да отиде на пикник. Историята беше твърде елементарна за една разумна второкласничка като Мери, но картинките бяха интересни, а и тя бе пропуснала да прочете тази книжка по времето, когато ходеше на забавачка.

— Обърни страницата — нареди му тя. — Искам да видя локомотива.

Без да реагира, момченцето продължаваше невъзмутимо да си разглежда картинката с патенцето на ливадата. Мечтател по темперамент, също като баща си, той обикновено правеше нещата мудно. И вечно вбесяваше Мери, която беше припряна като майка си, и понякога ставаше невъздържана и избухлива, когато не успяваше да постигне своето.

— Хайде, давай — подкани го тя. — Трябва ти цяла нощ да прочетеш една страница.

След още десет секунди търпението й се изчерпа и тя беше готова за разправия. Пресегна се да отгърне страницата, но в това време момченцето затисна с длани отворената книжка, за да й попречи.

— Не!

Последва кратка безмълвна схватка, в която момичето се нахвърли върху по-малкото момче, като ядосано посягаше към книжката.

В следващия миг вече щеше да дойде ред на крясъците, ако не беше предупреждението на баща им, който седеше в креслото си до прозореца.

— Деца — каза той с тих, но авторитетен глас. — Мирувайте!

Мери, която никога не отстъпваше лесно, се извърна към него с гримаса.

— Тате, ама той се бави цяла вечност! До утре ли да го чакам?

— Чия е книжката, миличка? — Безобидният въпрос на бащата прозвуча едновременно като предупреждение и като заповед.

Мери се отдръпна, приемайки упрека, като ядно подритваше с крака зад гърба си.

— Само че той наистина се бави цяла вечност!

В този момент мама, предупредена за схватката от собствения си радар, се появи от кухнята.

— Пак ли се биете, деца?

Мери, след поглед към баща си, пробва дипломатически завой.

— Не, мамо — отвърна тя. — Просто си четем тук книжката на Джо.

Устните на майката се разтегнаха в скептична усмивка.

— Браво — каза тя. — Продължавайте по същия начин. Мег скоро ще се прибере.

В този момент телефонът иззвъня. Татко вдигна слушалката, а децата го проследиха с любопитство.

— Лазаръс — каза той.

Последва дълга пауза. Децата се върнаха към книжката си. Бащата слушаше мълчаливо и в същото време ги наблюдаваше. Очевидно не проявяваше особен интерес към онова, което му се говореше.

— Ще дойда утре сутринта — каза той. — Не може ли да почака дотогава? — И след още една пауза. — Добре, в такъв случай се оправяй сам. Прецени как да действаш.

После затвори телефона и с лека усмивка сведе поглед към децата. Сега те мълчаливо разгръщаха страниците на книжката, въпреки че по негови подозрения привидната им дружелюбност целеше да го заблуди.

Преди да успее да се върне към собствената си книга, входната врата се отвори, после се затвори с трясък и в стаята се втурна Мег. Страните й бяха румени от студа навън, а по вълненото й палто и шала имаше няколко снежинки от снега, който се стелеше над парка.

— Много хубаво! — отбеляза тя, като огледа апатичната обстановка в стаята. — Така ли ме посрещате?

Като навити пружинки двете по-малки деца скочиха на крака и се втурнаха да я прегърнат. Още преди две години Мег си беше присвоила тази укорителна реплика при влизане у дома от баща си и оттогава тя бе станала нейна шега и семеен ритуал. Вече ученичка в прогимназията, Мег често ходеше по репетиции или концерти — пееше сопран в Детския хор на Манхатън, който се събираше три пъти седмично — и се връщаше в късните часове. Тя възприемаше ангажиментите си изключително сериозно и очакваше семейството да се отнася с нужната почит към нейния твърде напрегнат начин на живот.

Тревогите й бяха напразни. По-малките я смятаха за богиня. Нейната духовитост и интелигентност, съчетани с някаква дръзка, свойствена за жените жизненост й любов към приключенията, я правеха тяхна героиня. Всеки път те незабавно изоставяха заниманията си заради игрите, в които тя беше водеща, и винаги имаха чувството, че въздухът се наелектризира, когато тя се прибираше у дома.

— Е, и сега какво? — попита Мег, метна палтото и шала си на едно кресло и коленичи, за да погледне книжката през рамото на Джо. — Дъки ще ходили на пикник? Искам да знам.

Тя нежно дръпна едната опашка на Мери. Имаше трогателно майчинско отношение към по-малките деца. Баща й, който я наблюдаваше в този момент, почувства как гърлото му се стяга от покровителственото й поведение към тях. Много често Мег самичка приготвяше меденките с джинджифил, пуканките или ореховките. Мег, която ги водеше на кънки в парка през зимата или на зоологическа градина през лятото. Тя, изглежда, изпитваше особено удоволствие да бъде съпричастна на техните детски тревоги, сякаш, ако останеше вглъбена в себе си и не се постараеше да ги опознае, можеха да изтекат между пръстите й.

Родителите й често си мислеха, че това е така, защото Мег им беше сестра само наполовина. Ако положението беше нормално, вероятно изобщо нямаше да им обръща внимание. По някакъв начин това, че Мег бе различна, въпреки че в очите на цялото семейство изглеждаше доста странна, действаше като спойка, която крепете всички заедно. Но сега мама стоеше на вратата към кухнята, вперила поглед в трите деца и в баща им.

— Скъпа — обърна се тя към Мег. — Имаш две възможности.

— Уф! — изпъшка Мег, вдигайки поглед от пода. — Знаех си, че няма да ми се размине.

— Или помагаш на тези двамата да си приготвят меденки с джинджифил, или отиваш да си почистиш стаята.

— Избирам меденките — изрече бързо Мег.

— Така си и мислех.

Сега усмивката на мама бе на границата на действителното раздразнение. Немарливостта на Мег често бе повод за пререкания между двете. Още от малка тя бе твърде ангажирана с мисли за бъдещите си планове, за да обръща внимание на купищата играчки, книги и кукли, които оставяше разхвърляни зад себе си. Неотложни отговорности, свързани с особената възраст и с училището, бяха влошили проблема и сега към боклука се бяха прибавили шишенца с грим, тетрадки за училище, дрехи и юношески списания. Стаята й изглеждаше като гнездо на странна птица, отрупана с безразборно разпилени всевъзможни предмети, характерни за женския подрастващ представител на вида.

— Добре — отвърна майка й. — Но се отърваваш само до пет часа. Преди да слезеш за вечеря, искам да видя всичките ти дрехи прибрани така, че на пода да няма нищо.

— Но, мамо, аз имам домашни! — запротестира Мег.

— Ние всички имаме някаква работа — отвърна спокойно майката. — Но това не означава, че не можем да живеем като хора.

Мег стана и отиде при баща си.

— Татко, тя пак ме почна — оплака се тя.

Но преди да е успяла да каже и една дума, другите две деца се втурнаха напред и буквално се тръшнаха в скута на баща си. Това беше друг семеен ритуал, „накамарването“ на децата, когато някой решеше самостоятелно да се възползва от прегръдката на баща им.

— Ох! — оплака се той с престорена гримаса. — Вие тримата нямате ли уважение към раната на бедния човек? Аз съм ветеран от войната, ако сте забравили.

Той много отдавна бе свикнал да се шегува по адрес на раната си в корема, защото не можеше съвсем да не й обръща внимание. Куршумът беше засегнал някои вътрешни органи и за малко да го убие. Лекарите в началото го бяха отписали и дори стигнаха дотам да телефонират на близките му, за да ги повикат край смъртното му ложе. Лежа в болницата близо два месеца и през това време претърпя няколко операции.

Сега вече се беше възстановил, разбира се, и се поддържаше в добра спортна форма. Но често използваше старата рана като извинение да не ходи в офиса, когато му се искаше да си остане вкъщи с децата, като днес например. В неизбежния конфликт между семейството и работата той беше направил своя избор още преди да се родят по-малките деца. Всеки път, когато беше възможно, оставяше другите да се оправят без него. Това в известен смисъл накърни популярността му, но на него така му харесваше.

Прибягваше до старата рана само когато искаше да я използва като свое преимущество в обичайните семейни шеги. На децата бе казано, че тя е последствие от един инцидент по време на лов горе-долу по времето, когато се бе омъжил за майка им. А понякога, когато му се искаше да подразни Мама, твърдеше, че тя го била гръмнала в корема след една любовна разпра и оттогава той не й давал да припари до оръжие.

По-малките деца, доволни от ласките, които бяха получили, се върнаха към своята книжка. Мег остана седнала на коляното на баща си, наслаждавайки се на това рядко удоволствие. Беше твърде увлечена в собствените си ангажименти и дори не беше обърнала внимание, че от две-три години вече не сядаше в скута му.

— Татко, накарай я да разбере — каза тя. — Имам домашни. Не мога да се справям с всичко. Освен това, стаята си е моя.

— Охо — отвърна той с усмивка и хвана ръката й. — Доколкото схващам, на хоризонта се очертава характерната за възрастта претенция за територия. Май ще трябва да въведем нови правила, специално за теб.

— В такъв случай защо да не започнем веднага? — попита тя.

Той въздъхна.

— Бедата при вас двете е, че твърде много си приличате. Нищо не може да ви се каже.

— Татко… — Тонът на Мег изразяваше недоволство.

Той отмести поглед от нея към лицето на майка й, която седеше на прага на кухнята и ги наблюдаваше. Никога не му омръзваше да сравнява лицата им, толкова различни на повърхността, и все пак озарени от един и същ вътрешен огън. Искрите, които понякога прехвърчаха между двете, бяха просто външен израз на тази незрима връзка, която ги сближаваше една с друга повече, отколкото с някой друг.

Погледът му срещна очите на Лесли. Макар че Мег беше на прага на женствеността, както стоеше там до вратата и му се усмихваше, Лесли приличаше на момиче. Слабата й фигура и красивата й коса — все още буйна, макар че сега, докато шеташе из кухнята, Лесли я беше прибрала с ластиче на опашка — я караха да изглежда така, сякаш щеше да си остане вечно млада. Това му се струваше още по-вълнуващо, като си помислеше, че тя отново е бременна. Щеше да му роди четвъртото дете следващата година през юли. Децата още не знаеха. Те двамата с Лесли бяха решили да ги изненадат с новината след няколко дни.

Татко.

Той отмести поглед към Мег. Не за първи път се възхищаваше на начина, по който тя се преобразяваше според настроението си. Сега пясъчнорусите й коси изглеждаха по-тъмни, а синьо-зеленикавите й очи бяха придобили лилав оттенък. Луничките й искряха върху млечната кожа в сумрака на късния следобед и я караха да изглежда едновременно крехка и преливаща от жизненост.

Тя леко се премести. Раната за момент го заболя, но той почти не я усети. Възхищаваше се на сложната същност на Мег. Лицето й бе като вълшебно огледало, отразяващо с всяка от страните си онези жени, които бяха заемали съществено място в сърцето му. Едната сега стоеше до кухненската врата и се усмихваше, горда с най-голямата си дъщеря дори когато се питаше коя ли ще бъде ябълката на раздора, която ще причини следващата им разпра?

Другата беше под земята в едно гробище в този град, преминала дръзко през един живот, дълъг и бурен — истински кръстоносен поход — за да го жертва накрая в името на собствената си дъщеря.

Третата бе погребана там у дома в Пенсилвания, отдавна вече забравена от света, който гръмко разнася славата на брат й, но тя продължава да му говори с тих глас истини, върху които той никога не престава да размишлява в най-уединената част на съзнанието си.

Ти отдавна си се загубил, Джорди. Сега се преоткрий. Заради мен…

Така и не нарисува картината, която Мег искаше. Наистина, градът около него, както и много други градове носеха дръзките щрихи на неговата мечта. Мег се бе опитала да го поздрави за това, сякаш за да компенсира другото, което бе загубил. На платното на историята негово име щеше да има свое място, поне за известно време. Но той много отдавна бе престанал да се вълнува от историята.

Джордан Лазаръс огледа семейството си. Този ленив следобед в средата на седмицата, нарушаван от някое и друго телефонно обаждане от службата му или от случайно сдърпване между децата, за него бе блаженството, най-близко до рая. Беше жертвал много, за да го изпита, и нито за миг не съжаляваше за загубеното.

Хрумна му, че ако сестра му Мег можеше да види тази сцена от мястото, където се намираше в момента, тя щеше да погледне семейството, което бе създал, и да реши, че едва сега Джордан е отвърнал на нейното предизвикателство и я е накарал да се почувства горда.

Бъди щастлив…

С тази мисъл Джордан отмести поглед от момичето в скута си към майката, която продължаваше да стои при вратата на кухнята… Струваше му се, че целият му живот, от най-ранните му мечти до последните битки, виси на невидимата нишка, свързваща тези две лица.

Времето, помисли си Джордан Лазаръс, е жестока блудница, която може да се възползва от съкровените желания на мъжа, за да го съблазни далеч от най-доброто в него и дори да го остави да умре в изгнание, разделен от собствената си душа. В случая с Джордан тази капризна богиня накрая се бе съжалила и го бе довела у дома.

Децата отново се сдърпаха.

— Тате! — извика Мери от пода.

— Тате! — изрече тихо Мег, като го гледаше в очите.

А той отправи поглед към Лесли, чиито неподвижни устни безмълвно произнасяха вълшебната дума.