Интимно

21

Три и половина години по-късно

Джонсънвил, щата Лонг Айлънд

Рос Уилър имаше слабост към сладките неща.

На петдесет и една години теглото му беше над нормата и лекарят го предупреждаваше, че трябва да внимава. Ала Рос от сутрин до вечер се съсипваше от работа и му се струваше направо невъзможно да се лиши от парче сладкиш след вечеря, от шепа сухи сладки от хлебарския щанд в супермаркета или пък — още по-лошо — от две-три топки френски ванилов сладолед, посипан с орехи и лъжица карамел.

Рос притежаваше малка рекламна къща на име „Уилър Адвъртайзинг Инкорпорейтед“, в последствие преминала към националната верига „Модърн Имиджис“. Рос бе продал рекламната си къща преди две години, понеже не можеше да издържи на напрежението, че е единствен собственик и доходите му толкова зависят от колебанията на пазара. Имаше нужда от малко сигурност тъкмо в момента, когато дъщерите му следваха.

Струваше му се обаче, че след продажбата на фирмата работата му се е увеличила и по обем, и по време. Джонсънвил беше малък, четиринайсет хиляден град, който бързо се превръщаше в селище-общежитие поради неспирното разрастване на Лонг Айлънд към предградията. Центърът му оставаше незасегнат от прогреса, със старите църкви, дрогерията, универсалния магазин и банката, които си бяха същите, както и преди трийсет и пет години. Но имаше нови жилищни квартали, които неумолимо растяха навън от града, към магистралата, и скоро щяха да се слеят с кварталите, настъпващи от Ридсбърг, който отстоеше само на десет мили оттук.

Разрастването на предградията означаваше нови предприятия, пръснати из целия околен район. А новите предприятия означаваха нови клиенти в рекламата. На Рой му беше малко странно, че вече не е собственик на еднолична фирма, а директор на заплата, длъжен да изпълнява нареждания отгоре. А нарежданията гласяха да разширява полето си на действие, за да е в крак с времето. Което пък означаваше тежък труд и нови отговорности.

Това бе още една причина, поради която Рос не можеше да се лишава от напълно заслужените си десерти като завършек на самотните вечери след дългите работни.

Откакто прехвърли петдесетте, доктор Кумел все по-строго го предупреждаваше.

— Не искаш ли да живееш, за да видиш дъщерите си оженени, да се порадваш на внучета? — Така му каза при последния годишен преглед. — Не трябва да продължаваш по този начин, Рос. С такъв висок холестерол може всеки момент да го загазиш и тогава много неща ще се объркат. Сигурен съм, че не искаш това.

Рос наистина не го искаше. Но през последните години му беше толкова трудно, че той буквално не можеше да намери сили да започне спартанската диета, препоръчвана му от лекаря.

Бяха изминали десет години от смъртта на жена му. Рут внезапно заболя и си отиде така набързо, а той остана сам с две малки дъщери.

По това време момичетата, Дина и Нанси, бяха на осем и десет години. Оттогава Рос работеше извънредно, за да изкарва достатъчно за издръжката им, докато следват. Беше обещал и на двете, че няма да се наложи да ходят в държавния университет, а ще могат да си изберат колеж по свое желание.

И удържа на обещанието си. Нанси беше студентка втора година в Музикалната школа „Истман“ в Рочестър — слава богу, получи стипендия за следване, а Дина току-що беше започнала в университета в Индиана. И двете бяха доволни и изобщо не си даваха сметка, че баща им едва свързва двата края, за да ги изпрати да следват.

Така както стояха нещата, Рос съвсем не беше добре с парите. Едва успяваше да скърпва месечните вноски по ипотеката на къщата, да плаща сметките на момичетата и да си купува костюми и връзки за работа. Не му оставаше пукнат долар за разни допълнителни луксове. И двете му дъщери работеха през лятото — Дина в градската банка, а Нанси — в един детски лагер за момичета близо до Саутхамптън.

Животът му беше труден, а и имаше толкова работа в агенцията, че едва ли му оставаше време за каквито и да било забавления. Веднъж седмично играеше тенис с един стар приятел от квартала, а в неделя понякога вечеряше с роднини или с някое момиче от службата. В останалото време живееше сам, съсипан от работа, от парични проблеми и самота.

Какво чудно тогава, че си позволяваше да си угажда по малко след целодневния убийствен труд? Какво толкова имаше в едно парче сладкиш, в малко шоколадени бисквити с орехи или шепа сухи сладки? Поне не пиеше. Беше се отказал от мартинито в годината, когато Рут почина, давайки си сметка, че на сам мъж като него битовият алкохолизъм няма да се отрази много добре.

Рос съвсем не беше отблъскващ за възрастта си. Наистина коланът му се закопчаваше с една-две дупки по-нашироко отпреди. Но облечен със сако и с връзка, ставаше доста представителен. Имаше прошарена, малко поизтъняла на темето коса, светлокестеняви, пълни с хумор и нежност очи и румено лице, което му придаваше енергичен и мъжествен вид. Когато сутрин тръгваше за работа, изглеждаше свеж и бодър и ухаеше на любимия одеколон на Рут. Разбира се, в края на деня се прибираше изпомачкан и разрошен поради лошия навик да прокарва ръка през косата си, а одеколонът се примесваше с мирис на тютюн и пот. Но общо взето, Рос Уилър беше приятен на вид, дори привлекателен мъж. Ако и да имаше някои малки слабости, това беше грижа на доктора. Самият Рос си имаше други грижи.

Тъкмо слабостта му към сладките неща го срещна с Лесли.

От известно време всяка събота сутрин в Градската библиотека раздаваха безплатно понички и кафе по почина за поощряване на грамотността сред гражданите на Джонсънвил. Понички имаше от девет до единайсет и библиотекарите считаха, че който си хапне, няма да му е удобно да излезе от библиотеката, без да вземе някоя книга.

Рос от години не беше стъпвал в библиотеката. Както повечето работещи мъже, не му оставаше време за четене. Но отскоро бе придобил малко неловкия навик да влиза енергично и целенасочено в старата библиотечна сграда в центъра, да поглежда учудено и одобрително да възкликва:

— О, понички! Как сте се сетили, мили госпожи!

Госпожа Бабидж, главната библиотекарка, усмихнато се помайваше, докато Рос поглъщаше двете си понички — едната с глазура, другата с шоколад. После Рос се запътваше към стелажите и намираше нещо за четене — обикновено някой шпионски роман или някоя книга за Втората световна война. Рядко му се удаваше да прочете, която и да било книга в рамките на триседмичния срок, понеже след изморителния работен ден лесно му се доспиваше. Но се правеше, че чете и продължаваше да посещава библиотеката всяка събота сутрин, за да върне някои книги, да вземе други и да си изяде поничките.

Един ден забеляза, че има нова библиотекарка — не я беше виждал по-рано. Беше висока и много миловидна — с къдрава червеникава коса и бляскави очи с цвят на лешник. На вид не беше много по-голяма от дъщерите му.

Докато ядеше поничките, той я заговори. Казваше се Лесли. Едно време учила в нюйоркския държавен университет „Стоуни Брук“, но „временно“ прекъснала и работела тук, докато реши какво да прави по-нататък.

Беше весела и дружелюбна и Рос веднага я хареса. Лицето й беше млечнобяло, обсипано с нежни лунички, а изражението — живо и енергично. Но му се стори прекалено слаба. И също, когато веднъж я погледна, без тя да знае, че я наблюдават, красивите й черти сякаш бяха помрачени от умора и тъга, каквито не се забелязваха, когато говореше с клиентите или с другите библиотекари.

Той попита госпожа Бабидж откога Лесли работи в библиотеката.

— Нека помисля — сбърчи чело възрастната библиотекарка, която беше много точна във всичко. — Две години и пет месеца… Не, точно две години и половина. Джанис, предишното момиче, тъкмо беше напуснала. Бях окачила обява на таблото на площада, че търся помощник-библиотекар. Появи се Лесли, поговорих с нея и след пет минути тя започна работа.

Рос кимна.

— Много е сладка. Само е малко слабичка.

Госпожа Бабидж вдигна рамене.

— Точно това й казвах и аз, когато я назначих. Тогава беше дори по-зле. Направо изглеждаше болна. Казах й да отиде на лекар, но тя не искаше и да чуе. Открай време си била така — страда си от обмяната на веществата. Колко пъти съм я канила на вечеря у дома, но тя все намира извинение да не дойде. Да ви кажа право, тия понички започнаха от нея. Всяка седмица носех по една кутия, за да си хапва и да понапълнее, но нищо не излезе. В замяна на това й дойде идеята да привличаме с тях посетители. Иначе Лесли е много умна. Нямаше и седмица, откакто започна при нас, и предложи някои неща по подреждането на книгите и каталозите, които много подобриха работата в библиотеката. Умът й сече като бръснач!

Рос се чудеше как такова интелигентно момиче не е успяло да завърши „Стоуни Брук“ и е стигнало до работа в градската библиотека. Той деликатно повдигна въпроса пред госпожа Бабидж, внимавайки да не засегне честта на заведението й.

— И аз десетки пъти съм си задавала същия въпрос — отвърна библиотекарката. — Да ви кажа право, дори съм я питала. Но не можах да науча нищо от нея. Казва, че тук й харесвало. Че животът й бил пред нея и не бързала за никъде.

Тя се наведе заговорнически напред.

— Ще ви кажа какво мисля аз. Мисля, че тук е замесен някакъв мъж. Затова се е махнала и е дошла в това затънтено място. Аз дори не вярвам, че не й е вървяло следването. Може в нещо да не й е провървяло, но тя е образована и е много умна. Мястото й е другаде. Но е много затворена и не мога нищо да изкопча от нея.

Този разговор заинтригува Рос Уилър и той започна да гледа на Лесли с други очи. Тя вече беше за него не обикновеното слабичко и дружелюбно момиче, а способна и интересна млада жена със своя тайна.

Той се опита да проникне в затворената й черупка. Помоли я да му препоръча някои книги. Тя му предложи няколко романа, за които каза, че била чела по време на неуспялата си студентска кариера. Рос ги взе и ги изчете от кора до кора. Вечер си лягаше все по-късно и по-късно. В събота сутрин или през седмицата, в дните, когато знаеше, че Лесли ще е там, ходеше наново в библиотеката и ги обсъждаше с нея. Интелигентността й силно го впечатляваше, но в нея имаше и нещо топло и женствено, което му припомняше за тайната й мъка.

Разказа й за съветите на лекаря си и я покани да играят тенис. Когато тя отказа, той продължи да настоява, като шеговито изтъкваше здравните си проблеми и я упрекваше, че не иска да му помогне. Накрая тя се съгласи и една събота се срещнаха на кортовете зад старата гимназия. Той донесе ракети и за двамата. На нея даде старата ракета, с която Дина играеше в гимназиалния отбор по тенис.

Лесли беше начинаеща, но играеше с енергия. Беше направо удоволствие да гледаш как слабичкото й телце се разгрява.

Чак след третата им среща на тенис корта успя да я склони да обядват заедно в едно близко кафене. Както можеше да се очаква, тя яде само салата, но не го упрекна за хамбургера със сирене и пържените картофки, които той си поръча, и сякаш апетитът му я радваше.

— Ако ме види докторът, ще ми каже, че тази салата е за мен — обади се Рос виновно. — Все ми се кара за килограмите. Да ти кажа право, Лесли, мога да се обзаложа, че на теб ще препоръча хамбургери и картофки. Винаги ли си била толкова слаба?

— Невинаги — усмихна се тя неопределено. — Но това не ме тревожи чак толкова. Никога не съм имала голям апетит.

Нещо в очите й накара Рос да смени темата. Във веселото, приветливо създание от библиотеката се криеше някаква мъка.

Рос престана да се опитва да се сближи с Лесли. Но продължи да мисли за нея още по-настойчиво.

Игрите им на тенис станаха почти редовни. Срещаха се през седмица, в неделя. Рос започна да кани Лесли на обяд и през седмицата — или си взимаха сандвичи в парка на площада, или сядаха набързо в кафенето — и тя не му отказваше. Той се държеше бащински-покровителствено и това сякаш й харесваше.

Нещо му говореше, че тя няма истински приятели в града, дори няма и връзка с мъж. Чудеше се защо. Тя беше за него цяла загадка. Такава хубава, умна млада жена, а без видими амбиции и толкова затворена в себе си. Рос се питаше дали не го е допуснала до себе си, понеже вече не издържа на самотата, в която се затваря.

Тя говореше с лекота на всякакви теми, но не казваше нищо за миналото си. Само споменаваше, че имала баща, който живеел в Средния запад и го посещавала два пъти в годината. Майка й била починала преди много години. Нямала нито братя, нито сестри.

Това беше всичко, което Рос успя да научи за нея. Ала колкото повече разговаряха, толкова повече го изумяваха умът и уравновесеността й, толерантността и чувството за хумор, с които се отнасяше към околните. Определено нямаше тежък характер, а бе по природа весела. Но беше толкова слабичка и така самотна!

Рос й разказа всичко за живота си с Рут, за смъртта й и й показа снимки на дъщерите си. Тя внимателно го изслуша и му отвърна с такава искрена симпатия, че Рос се привърза още по-силно към нея.

С течение на времето Рос Уилър започна да държи на Лесли като на ценен приятел и довереник. Въпреки че не му разкриваше тайната си, тя знаеше почти всичко за личните му стремежи и разочарования и за начина, по който се справя с неотложните си житейски нужди. И всички тези лични неща срещаха в нея разбиране, което далеч не отговаряше на възрастта й. Освен това нещо подсказваше на Рос, че тя никога няма да каже никому и дума за това, което знае.

Може би част от душата на Лесли оставаше скрита, но в замяна на това тя разкриваше пред Рос друга част, която бе честна и чаровна. Въпреки че не можеше да проникне в сърцето й, стигаше му и това, което тя му даваше, понеже то бе тъй мило, тъй женствено и защо да го отрича — тъй красиво.

Откакто я познаваше, светът бе станал нов и по-вълнуващ за него. Дори не му трябваше да я вижда всеки ден — духовните сили, които получаваше от нея, го подхранваха. Веднъж или два пъти седмично му стигаха. Но той някак чувстваше, че нещата ще се развият към по-добро. За него, а може би и за самата нея.

Рос не знаеше, че шансът му да установи по-близък контакт с Лесли чука на вратата.

В един слънчев ден в началото на октомври имаха среща на площада, за да обядват заедно. Той имаше тревожен вид.

На въпроса й той отговори, че най-добрата му служителка го напускала. Лесли я познаваше бегло. Беше стара мома, пожертвала двайсет години от живота си за Рос и фирмата, вършейки едновременно работата на момче за всичко, доверено лице и шеф на поръчките. Казваше се Юнис. Най-неочаквано срещнала мечтания принц и се оженила. Съпругът й бил лекар от Атланта и бил в Лонг Айлънд на гости при роднини.

— След медения месец ще отиде при него в Атланта — каза Рос. — Ще ми е много трудно да се оправям без нея. Тя знаеше и най-малките подробности от работата, познаваше всички клиенти.

Рос млъкна и погледна към Лесли. След известно време попита:

— Как вървят нещата в библиотеката?

Лесли се разсмя.

— Можеше да го кажеш и по-направо.

Рос се усмихна на собствената си несръчност. После продължи:

— Какво ще кажеш, наистина? Мястото ти и без това не е в тази библиотека. Направо се похабяваш. Толкова съм ти говорил за работата, че доста неща вече са ти ясни. Аз те познавам и ти имам доверие. Ти си точно човекът, който ми трябва. Защо поне не опиташ за няколко дни? Нека само ти покажа всичко и ти ще си решиш.

Лесли го погледна. На лицето й бе изписана познатата му усмивка. През последните месеци се беше сближила с Рос и се чувстваше добре с него — така, както не се бе чувствала много отдавна. Перспективата да работи с него всеки ден й се струваше примамлива.

— Добре, но само за няколко дни — усмихна се тя.

— Само за няколко дни — съгласи се той.

Седмица по-късно Лесли напусна градската библиотека и постъпи на работа в „Уилър Адвъртайзинг“ на длъжност помощник-отговорник по поръчките със скромна, но перспективна заплата и всички полагащи се надбавки.

Не беше минал и час от постъпването й и Рос Уилър си даде сметка, че не се е излъгал в нея. Тя се разбираше с останалите момичета, преливаше от неподозирана енергия и внасяше младост и красота в, за жалост, мрачната по-рано работна обстановка.

Освен това показваше необичайни познания в областта на рекламната дейност, които не можеха да убегнат на Рос, въпреки усилията й да ги прикрива и да се прави на начинаеща. Още щом постъпи, тя започна да предлага решения, които основно подобриха постиженията на агенцията по основните поръчки. В работата й имаше професионализъм, какъвто една неуспяла студентка трудно може да притежава.

Рос Уилър подозираше, че Лесли Чембърлейн е работила в рекламата и това го накара да порови в годишниците на националния справочник на специалистите по реклама. Така той научи за службата й в „Огълви, Торп“ в Чикаго.

Обади се в „Огълви, Торп“ и поговори със самия Бъд Оуънс — бившият шеф на Лесли. Не можеше да повярва на ушите си, когато Бъд му заразказва за новаторските й идеи по „Орора Лайфстайлс“ и за по-нататъшната й блестяща работа по десетина други основни национални поръчки. Бъд не можеше да нахвали необикновените способности на Лесли и все още се чудеше на неочакваното й напускане.

Рос не каза никому за разкритието си. Не искаше Лесли да си мисли, че я шпионира. Ала разговорът с Бъд Оуънс го изпълни с любопитство. Нещо бе прекъснало многообещаващата кариера на Лесли в „Огълви, Торп“ и я бе довело до положението на проста библиотекарка на хиляда мили разстояние от предишния й дом. Трудовата й биография с целия си блясък не издаваше нищо по този въпрос.

Каквато и тайна да забулваше миналото на Лесли, Рос чувстваше, че е направил страхотен удар, като я е взел на работа при него. Откакто бе дошла, „Уилър Адвъртайзинг“ кипеше от нова енергия и оригинални идеи. Загубата на незаменимата Юнис дори не се забелязваше при безупречната работа на Лесли.

Лесли сякаш разцъфваше с всеки изминал ден в топлата атмосфера, създавана от бащинската обич на Рос и вярата му в способностите й. Тя бързо се сприятели с колежките си, а когато дъщерите на Рос си идваха във ваканция, се запозна и с тях. Дори започна по малко да напълнява. А най-вече самият Рос с радост откри, че е отслабнал с някой и друг килограм, и сметна, че навярно Лесли му е дала назаем от нейната „обмяна на веществата“.

Благодарение на Лесли всичко придоби нов смисъл за Рос Уилър. Не само на работното място, където присъствието й сякаш с всяка изминала седмица внасяше нови изненади и разкриваше нови възможности, но и в помръкналия му от преумора и самота монотонен личен живот на вдовец на средна възраст.

Рос не спираше да търси загадката в миналото на Лесли Чембърлейн. Но той реши за себе си, че повече си заслужава да я има като приятел и колега, отколкото да знае тайни, които не го засягат.

Бъдещето му изглеждаше твърде светло, за да се рови в миналото.

22

Ню Йорк

Есента на 1975 г.

Хайтауърови бяха прочута фамилия.

Бащата, Колиър Хайтауър, железопътен и стоманен магнат от началото на века, бе създал семейната компания и я бе я превърнал в едно от страшилищата на Уолстрийт през двайсетте години, а по-късно — в една от най-могъщите финансови институции на страната. Жена му, по рождение Андреа Крокър, от промишлената династия Крокър, му бе донесла в зестра много милиони долари в брой и в сделки.

Колиър и жена му не бяха вече между живите. Синовете им, Форд Хайтауър и брат му Кеган, бяха и двамата сенатори на САЩ. Кеган представляваше републиканците от родния щат на фамилията — Пенсилвания, а Форд — републиканците от Делауеър, където се бе установил, за да се кандидатира за Сената.

И двамата бяха могъщи, популярни и интелигентни. И двамата бяха женени за високопоставени в обществото дами от много богати семейства. И двамата можеха да си позволят да харчат милиони за предизборни кампании. И двамата бяха завършили право в Харвард. И двамата бяха красиви, тъмнокоси, синеоки и с изсечени лица.

И двамата бяха в борда на директорите на „Хайтауър Корпорейшън“, една от двайсетте най-големи индустриални фирми в страната. Бяха толкова богати и финансовите им връзки се простираха толкова далеч, че политическите им опоненти често ги обвиняваха, че интересите им противоречат на тези на основните им политически поддръжници.

Нито едно от тези обвинения обаче не се оправдаваше, понеже финансовите въпроси в политическите кариери на братята се управляваха толкова изкусно, че и двамата бяха безукорни.

Нещо повече, същите тези политически кариери се планираха с тъй безпощадна и добре премерена далновидност, че противниците им нямаха никакъв шанс за успех. Когато Кеган се кандидатира за Конгреса, конкурентът му беше здраво стъпил на краката си титуляр с трийсетгодишен опит и стотици хиляди верни избиратели. По време на кампанията на Кеган обаче, неизвестно как се разкри, че опонентът му имал двайсетгодишна връзка със секретарката си и че веднъж взел пари от заемодателна финансова институция, собственост на брата на жена му. Кеган спечели изборите с малко мнозинство и след шест години продължи нагоре и спечели място в Сената на САЩ.

Брат му Форд имаше зад гърба си подобна кариера. След победите, удържани над силни противници в Камарата и Сената, благодарение на умело организирана и водена в продължение на повече от осем години много скъпа рекламна кампания, бе станал един от най-популярните сред избирателите личности в Сената.

Говореше се, че един ден двамата братя ще се кандидатират за президентските избори. Някои наблюдатели изказваха полушеговити предположения, че ако един от братята си смени партията, двамата могат лесно да се състезават за Белия дом.

Малцина политици в Съединените щати се радваха на популярността на братя Хайтауър. И двамата бяха редовни посетители в Белия дом, и двамата бяха председатели на важни комитети в Сената, и двамата се радваха на политическо влияние, далеч надхвърлящо ранга им. Снимките им почти всеки месец се появяваха по кориците на най-известните списания, документирайки живота им във висшето общество, красивите им къщи, успехите на децата им, красотата на жените им и разбира се, звездните им политически кариери.

Никой обаче не знаеше, че конците в семейство Хайтауър се дърпат задкулисно от друг член на семейството, който бяга от рекламата като от чума.

Това бе Джесика Хайтауър. Тя бе по-малка от Форд с две години, а от Кеган — с четири, й откакто Колиър Хайтауър бе починал, преди петнайсет години, изпълняваше ролята на същински глава на семейство.

Джесика открай време беше най-умна в семейството. На шестгодишна възраст коефициентът й на интелигентност беше Г 70. На петнайсет години беше завършила гимназия, а на осемнайсет — университет — Колумбийският, със специалност математика. Три години по-късно бе защитила едновременно докторска дисертация по политология и магистърска степен по бизнес и бе започнала високоотговорна работа в „Хайтауър“.

Колиър Хайтауър беше старомоден бизнесмен и нямаше високо мнение за жените. И все пак не можеше да отрече, че Джесика стои далеч по-високо и от двамата си братя по всички важни показатели. Братята й бяха обикновени фигуранти, невзрачни мъже, чиито постижения се дължаха по-скоро на името, отколкото на характерите им. Истинското бъдеще на Хайтауърови беше в Джесика.

— Ти си умницата на семейството — обичаше да й казва той, когато бяха насаме. — В теб има повече мозък и сила и от Форд, и от Кеган. От теб зависи дали семейството ще се реализира пълноценно. Всичко е в твоите ръце.

Колиър Хайтауър почина, когато Джесика беше двайсет и пет годишна. Избраха я с пълно единодушие за председател на борда и за главен изпълнителен секретар на „Хайтауър Индъстрис“. Всички членове на борда знаеха, че от този момент нататък цялата власт в „Хайтауър“ се съсредоточава в ръцете на Джесика. Онези, които не й оказваха доверие заради това, че е жена, бяха бързо принудени да се подчинят. Да й противоречиш, означаваше да вървиш към самоунищожение.

През първите две години Джесика проведе безмилостна чистка в корпорацията и се освободи от всички свои подчинени, облечени във власт, които можеха да тръгнат срещу нея било поради лични амбиции, било поради различия във вижданията за бъдещето на корпорацията.

Не друг, а Джесика подготви политическото издигане на братята си. Шефовете на кампаниите им се отчитаха директно на нея. Тя управляваше всички фондове и лично замисляше кампаниите. Тъкмо благодарение на тънкото й стратегическо чувство и на неуморния й стремеж към успех, братята й сразяваха силни противници в борбата за политическа власт и същевременно избягваха последствията от личните си грехове.

С течение на годините Джесика все повече и повече се откъсваше от светския живот. Името й рядко се споменаваше в пресата, освен в най-сухи финансови или делови текстове. Тя имаше много приятели в средствата за масова информация и упражняваше влиянието си не само за да брани името на братята си от клевети, но и за да крие самата себе си във възможно най-дълбока анонимност.

Джесика бе напета, висока и едра жена. Имаше кестенява коса и прозрачносини очи като братята си. Поддържаше се в идеална форма с яздене. Ходеше в личната си конюшня всеки ден, от пет до шест и половина сутринта. Хранеше се много малко, понеже нямаше никакво време за ядене, и тялото й бе стегнато, но някак сухо — липсваше му всякаква женственост. Въпреки голямото й богатство мъжете и не помисляха да я ухажват, понеже изпитваха такова страхопочитание от силата на характера й, че не можеха да си я представят в леглото.

И членовете на семейството, и приятелите й смятаха, че е родена, за да управлява, не за да обича. Никой не мислеше, че тя изобщо ще се ожени, освен ако не сключи стратегически съюз с представител от света на бизнеса. Но дори и това се подлагаше на съмнение, понеже гордостта на Джесика в семейство Хайтауър бе толкова силна, че изглеждаше малко вероятно тя да я дели с външни хора.

Тя живееше усамотено, посещаваше братята си и семействата им, работеше по десет часа дневно и дърпаше конците на огромната международна бизнес империя. Животът й се движеше в определени рамки и вероятно нямаше да се промени. Малцина смятаха, че е щастлива, но всички се страхуваха от желязната й воля. Самата тя нямаше време да разсъждава върху самотата си, понеже бе твърде погълната от устремния си полет към нови успехи и придобиването на все по-голяма власт, за каквато дори баща й не би могъл да мечтае.

През едно свежо октомврийско утро Джесика Хайтауър излезе от събрание и се запъти към служебния асансьор в централната сграда на „Хайтауър“.

Беше сама в кабината. Току-що бе скастрила членовете на борда и никой не смееше да я доближи. Беше се усъмнила в данните на всички основни доклади и бе изкарала авторите им некомпетентни.

Джесика обичаше работата си. Но не можеше да търпи посредствеността и продажността на подлизурковците във фирмата. Изпитваше жестоко удоволствие да им подрязва крилцата точно когато вече мислеха, че са я убедили в изпълнимостта на някой нов план, в необходимостта от нова придобивка или от намаляване на разходите. Обичаше да чака до последната минута, за да нанесе решителния удар и да им покаже, че през цялото време е била с едно рамо пред тях, че е проучила въпроса много по-добре от тях, че е знаела много преди тях кои са слабите точки в проектите им и какво е необходимо, за да се превъзмогнат.

Тя беше най-щастлива, когато побеждаваше мъжете на техен терен, понеже дори и зад страха им от нея можеше да почувства презрението им към жените и женския ум. За тях тя бе някакво странно създание, някакво изключение, някакъв по-умен и по-силен от тях хермафродит.

На Джесика й харесваше да бъде така. Никой не можеше да я разбере, следователно никой не можеше да чете мислите й. Това й даваше още по-голяма сила над останалите.

Вратите на асансьора се затвориха. Кабината ухаеше на орехово дърво и на пури. Тя се зачете в един от докладите от събранието. В това време асансьорът потегли надолу.

После спря и влезе някакво момиче. Джесика дори не го погледна. Беше погълната от мислите си.

— Днес времето е прекрасно! — каза момичето. — Как бих искала в този момент да съм навън, а не тук!

Джесика вдигна глава и видя едно необикновено миловидно лице, озарено от открита усмивка. Не отговори. Не беше свикнала подчинените й да я заговарят. Повечето от тях отдавна се страхуваха от нея и не смееха да си отворят устата. Когато тя се движеше из сградата, всички мълчаха.

Момичето сякаш не обърна внимание на факта, че тя не му отговаря. Кабината спря на етажа му и то излезе. Джесика зърна мимоходом гъвкавото му тяло и меката му кестенява коса.

Не се сети повече за случката — всъщност напълно забрави за нея.

В края на следващата седмица, когато поведе расовия си жребец по една ездачна пътека в „Харкнес Клъб“, неочаквано попадна на произшествие.

Насред пътеката стоеше оседлан кон, но от ездача нямаше и следа. Джесика дръпна юздите и жребецът спря. Отнякъде се дочу тихо стенание. Тя слезе от коня. В шубраците встрани от пътя лежеше момиче.

— Какво ви има? — попита Джесика.

— Конят ме хвърли — отвърна момичето. — Кракът ми е навехнат.

Очевидно имаше силни болки. Джесика завърза двата коня и се наведе, за да й помогне. Имаше опит в конните злополуки и знаеше как се дава първа помощ. Погледна лицето й — цветът й беше нормален. После внимателно опипа ранения крак и отсъди:

— Няма счупено.

Когато опипваше коляното, момичето тихо изохка.

— Тук ли ви боли? — попита Джесика.

— Да. Изкълчих го, когато падах. Ходилото ми беше захванато в стремето.

Кракът й беше толкова крехък и нежен! Джесика я погледна в лицето. Стори й се познато отнякъде. Тя проговори:

— Изглежда доста е навехнато. Не мърдайте.

Момичето я гледаше.

— Аз ви познавам. Вие сте госпожа Хайтауър. Веднъж бяхме заедно в асансьора.

Джесика по природа беше студена жена и не отговори. Спомняше си случката много бегло. Ала невинността на момичето я забавляваше. В младото лице имаше нещо безпомощно, което я привличаше.

— Вие, разбира се, не си спомняте за мен. Но вас всички ви познават.

Джесика я погледна неопределено и смръщи вежди. Въпреки че известността в корпорацията й се нравеше, фактът, че други споменават за това, я дразнеше.

— Значи работите в „Хайтауър“.

Момичето кимна.

— От четири месеца. В отдел „Развой на продуктите“ като системен инженер.

Джесика я погледна с любопитство. Беше толкова малка и нежна — като момиченце. Съвсем нямаше вид на инженер. Особено сега, в това състояние, изглеждаше безпомощна като ранена кошута.

— Да видим можете ли да ходите — каза тя и й помогна да стане. Момичето трепна от болка, но не каза нищо и се опря на здравите ръце на Джесика.

Можеше да се придвижва куцукайки, но не и да ходи. За яздене не можеше да става и дума. Очите й неволно се насълзиха.

— Много съжалявам, че ви отнемам времето — каза тя с променен от болката глас.

— Стойте тук, ще повикам някого — каза Джесика.

И тя тръгна с двата коня към конюшните. Върна се с един от конярите и той откара момичето до канцеларията с колата си. Джесика ги следваше на коня.

Нещо накара Джесика да откара лично момичето в болницата. Беше събота и нямаше спешна работа. От години не беше изпадала в странната ситуация да помага на някой друг. Поради природата на работата си отдавна дори не беше разговаряла с някого като хората.

Докато чакаха резултатите от рентгена и в отделението за бърза помощ за превръзка на коляното на момичето — оказа се, че навяхването е доста сериозно. Джесика й зададе някои въпроси. Не била женена, имала висше образование и била отскоро в света на бизнеса.

Родителите й починали. Била сама на този свят. Завършила образованието си и постъпила в „Хайтауър Индъстрис“ без особени амбиции — главно да си изкарва прехраната.

Джесика я слушаше с едно ухо. Очите й се рееха из кабинката, чиято завеса ги отделяше от останалите пациенти в отделението за бърза помощ. Дочуваха се неясни стонове, въздишки от умора и от скука.

На стената в кабинката имаше огледало. В него се отразяваше голото тяло на момичето, едва прикрито в широката болнична роба, която сестрите му бяха дали. Коляното му беше вдигнато и откриваше стройния му крак. Ръцете му също бяха много фини. Беше толкова нежно и безпомощно, че напомняше на цвете. Лицето му още носеше белега на болката и неудобството, че създава грижи на другите, и въпреки това си личеше, че е необикновено красиво. Спокойно, замислено лице, още детинско и все пак изпълнено с дълбочина. Хубаво лице.

Джесика бе запленена. В цялата тази сцена имаше нещо много необичайно, много странно, което, неизвестно защо, я привличаше. Това момиче бе абсолютно само на света, както и самата Джесика. Въпреки че нямаше властта и положението на Джесика, уважаваше себе си. Не изпитваше самосъжаление. Самият този факт караше Джесика да се умилява от това, че в момента присъствието й е нужно.

Процедурите в отделението за бърза помощ отнеха повече от час и половина, голяма част от които преминаха в чакане. Лекарят даде на момичето лекарство за болките, от което главата му се позамая.

— Има ли кой да я закара до вкъщи? Тя не може да шофира. Трябва да минат поне дванайсет часа, докато дойде на себе си.

— Аз ще я взема със себе си.

Двете със сестрата я избутаха с количката до входа, където чакаше лимузината на Джесика.

— Бантън, карай у дома! — каза тя на шофьора.

— Моля ви, наистина не правете това! — възпротиви се вяло момичето. — Ще се оправя сама. Кракът ми е само навехнат. Може да ме оставите при конюшните, където е колата ми. Или просто вкъщи.

— Глупости! — отсече властно Джесика. — Ще дойдете с мен у дома, докато ефектът от лекарството премине. Бантън ще се погрижи за колата ви. Утре ще се чувствате по-добре. Тогава можете да си вървите.

Момичето вяло се усмихна.

— Много сте мила! Та вие изобщо не ме познавате! Само си създавате грижи!

— Вие сте една от подчинените ми — усмихна се Джесика. — Значи ви познавам, не е ли така?

Момичето се усмихна. Очите му бяха полузатворени — от болки, а и от лекарството.

Вече излизаха от гората и през прозорците на колата се виждаха натоварените градски улици. В този момент Джесика се сети, че дори не я е питала за името й. Тя понечи да заговори, но видя, че момичето се унася в сън.

Тогава забеляза найлоновата болнична гривна с името на пациента, закопчана около тънката китка на спящото момиче.

Джил Флеминг.

23

Всичко протече без особени сътресения, както повечето истински важни неща в този живот.

Джордан отново оглави новосъздадения си индустриален конгломерат, който му бе върнат непокътнат след женитбата с Барбара Консидайн. Измежду многото филиали на корпорацията фигурираше скромна фирма за химикали и лекарствени средства, преименувана „Л. К. Фармасютикал Инкорпорейтед“. В тази фирма Лио Камински ентусиазирано продължаваше осемгодишния си труд по новото лекарство.

Джордан стана член на борда на „Консидайн Индъстрис“. Барбара Консидайн-Лазаръс, без да се двоуми, постави на негово разположение финансовите ресурси на огромната корпорация.

Джордан вложи в работата цялото си умение и това, което сестра му Мег обичаше да нарича „виждане“. Откри възможности за закупуване от „Консидайн Индъстрис“ на дялове в рудодобива и корабостроенето, които Виктор Консидайн постоянно пренебрегваше, понеже признаваше единствено промишлеността. Барбара Консидайн се вслуша в съвета на съпруга си и пристъпи към перспективни сделки в тази област, сдобивайки се с нови и нови предприятия.

Междувременно Джордан заработи още по-бързо и по-гъвкаво със собствената си съживена корпорация. Реализира важни придобивки в сферата на индустрията за развлечения, като инвестира в хотели и казина, телевизионни мрежи, музикални и филмови компании. Джордан разбираше младежта и виждаше огромния потенциал, разкриващ се в областта на развлеченията.

Той направи вложения и в съобщенията и закупи компании в модерната компютърна и микропроцесорна промишленост. Прозря, че е имало забавяне от повече от цяло десетилетие в прилагането на полупроводниците в компютърната технология и създаде нова компания, която извърши пионерки проучвания по този въпрос.

И така, Джордан помагаше на Барбара да доизгражда „Консидайн Индъстрис“ на базата на консервативната логика, а поемаше по-големи рискове с „Лазаръс Интърнешънъл“. Жънеше успехи и на двата фронта.

И ето че през един ветровит есенен ден Лио Камински се обади на Джордан и му съобщи дългоочакваната новина. Дългогодишните мистификации, извършвани от Лио с неговите химикали, най-после се изплащаха. Усъвършенстваното лекарство можеше да се прилага и при хора, наричаше се Х-Спан и бе одобрено от федералната лекарствена асоциация за незабавно пускане на пазара по цялата територия на САЩ.

Кардиолозите и интернистите не се нуждаеха от убеждаване от страна на фармацевтичната компания на Джордан, за да започнат да предписват лекарството на пациентите си с хронични сърдечни заболявания и неблагоприятни сърдечни прогнози. Благодарение на Х-Спан атеросклерозата като хронично заболяване ставаше много по-малко опасна за живота в сравнение с преди и дори имаше надежди един ден да бъде забравена.

Продажбите на Х-Спан през първите шест месеца след пускането му на пазара реализираха печалби от над петдесет милиона долара. После се увеличиха. Появиха се и очакваните с нетърпение нови, по-мощни формули на лекарството, които реализираха още по-големи печалби. Конкурентни фармацевтични фирми трескаво разработваха свои разновидности на лекарството и също заплащаха на Джордан за ползване на патента.

Джордан си послужи с фантастичните печалби от Х-Спан, за да развие фармацевтичната си дейност и в Европа. Разшири европейските владения на „Лазаръс Интърнешънъл“ и в сферата на финансите, строителството и транспорта. Като странична дейност закупи дялове от минната и тежката промишленост в Южна Америка и Европа.

От този момент нататък империята на Джордан започна да нараства лавинообразно. Набираше скорост без негова помощ. С всеки изминал ден докладите на финансовите му съветници ставаха все по-бляскави. Успехите просто валяха.

Джордан не можеше да си поеме дъх от нови проекти и нямаше време да седне и спокойно да огледа общия прираст на богатството си.

Незабелязано за самия себе си той се превърна в един от най-богатите мъже в Америка. Дори почти не забеляза как името му се е появило в справочника „Кой кой е“. Даваше интервюта за „Форчън“, „Таим“, „Уолстрийт Джърнъл“ и четеше статиите за себе си със снизходителна усмивка.

А когато на 15 април 1975 година на трийсет и три годишна възраст официално го провъзгласиха за най-богатия бизнесмен в Америка, новината му дойде като гръм от ясно небе. Никога не беше и сънувал, че изпълненият му с труд живот може да доведе до такива невероятни резултати.

Неочакваната новина стана повод за шеговити закачки от страна на най-приближените му сътрудници. Поднесоха му торта във формата на огромен доларов знак и всички в службата заедно я изядоха и пиха шампанско в картонени чаши, за да полеят победата.

Той отпразнува събитието и с Барбара — заведе я на вечеря в „Лютес“, а след това танцуваха в „Уолдорф“. Стояха до два сутринта, което бе необичайно късен час за него.

На следната сутрин той отново бе на бюрото си, затънал в работа, както и преди.

Дори нямаше идея, че се е превърнал в жива легенда.

Джордан бе така потънал в работа през изминалите няколко години, че на практика бе забравил всичко извън належащите си служебни задачи. Това се отразяваше идеално на преките му занимания, но го правеше някак нехаен по отношение на някои аспекти от личния му живот. Тук влизаха чувствата на жена му и на останалите жени, с които се пресичаше житейският му път.

Една от тези жени бе хубавката, но посредствена чиновничка на име Фиби Грейс. Сляпото й увлечение по Джордан и личната й съдба щяха да останат негласно вписани в необикновената история на Джордан Лазаръс.

Фиби Грейс беше секретарка в Манхатън — една от двестате служители, които се трудеха в един от отделите на огромна застрахователна компания. Прекарваше дните си в попълване на машина на все едни и същи формуляри и в писане на все едни и същи писма.

Беше двайсет и пет годишна и изглеждаше много добре. Още в училище беше ходила с доста момчета, чийто брой след постъпването й на работа се бе увеличил. Беше спала с трима от шефовете си. Единият от тях все още беше луд за нея, плащаше наема на апартамента й и й купуваше дрехи — най-вече бельо за тайните им любовни срещи.

Но Фиби не беше доволна. Макар и да не беше много умна, в нея се криеха коварство и романтични, стремежи към нещо по-добро. Образът й в огледалото по нищо не отстъпваше на ония бляскави жени от филмите и телевизионния екран. Имаше стройно тяло с развити, стегнати гърди, тънка талия и женствени бедра. Краката й бяха много дълги и изящни. А между тях се криеше едно тайно богатство, едно невероятно оръжие, с което тя можеше много добре да си служи, за да измъква от мъжете това, което иска.

Фиби осъзнаваше достатъчно добре собствената си посредственост, за да си дава ясна сметка, че характерът и способностите й няма да й донесат това, което иска от живота. Тя виждаше, че силата й е в нейното тяло, че то е единственият й реален шанс да постигне нещо. Затова въпросът за един точно определен тип мъж с определен тип власт и определен тип вкусове открай време заемаше основно място в мислите й.

Един ден този мъж се появи — или поне така си помисли Фиби.

Срещнато съвсем случайно, по-точно буквално се сблъска с него на Шесто Авеню, пред една сграда, в която, както тя по-късно научи, се помещавала собствената му корпорация. Той едва не я събори на земята, после вежливо й помогна да се изправи, без да покаже какъвто и да било интерес към нея. Беше строен и млад, и невероятно красив — като принц.

По-късно тя научи, че имал навик всяка сутрин да излиза към единайсет и половина и да върви пеша и нагласи нещата така, че да го срещне отново. Накрая започнаха да си кимат и да си разменят усмивки — като служителите, които по едно и също време излизат за работа и редовно се разминават в метрото или на улицата.

Тя упорито го следеше и разбра, че той понякога си носи обяда със себе си, за да избягва колегите си в служебната трапезария. Забеляза също, че когато времето е хубаво, той сяда на някоя пейка в Сентрал Парк и се храни като останалите хора в обедната почивка.

Един ден и тя си донесе обяда, седна до него и го заговори. Той не й каза името си.

Тя започна да го ухажва — държеше се малко глуповато, като неопитно девойче. Явно му беше интересна, но тя все пак чувстваше, че никога няма да й обърне сериозно внимание.

Срещите им зачестиха. Водеха шеговити разговори за общи неща. Тя си знаеше, че не може да го впечатли с ума си, но прибягваше към евтини трикове, държеше се мило и приятелски с него и й се струваше, че го забавлява, като нещо по-свежо и различно от сериозните жени, с които той обикновено контактуваше.

Веднъж, когато той каза нещо особено смешно, тя закачливо го целуна.

— Я го виж ти! Подиграва се на едно бедно, беззащитно момиче, което с мъка си изкарва хляба!

Намекът й беше повече от явен, но той не клъвна. Дори сякаш се отдръпна от нея. Когато се сбогуваха, очите му бяха някак студени.

Чак тогава тя научи с кого си има работа.

Най-неочаквано видя снимката му в едно бизнес списание в службата. Името му, разбира се, й беше познато. Всички бяха чували за Джордан Лазаръс. Но й се струваше направо невероятно, че тя, Фиби Грейс, се среща и говори с такъв прочут човек. Чувстваше се като Пепеляшка.

Това я накара да се замисли по-сериозно за него.

Тя зачака благоприятния случай, посвещавайки, както и преди, три нощи седмично на влюбения в нея шеф. Ала мислите й все повече и повече бягаха към Джордан Лазаръс. Казваше си, че ако правилно си изиграе картите, има големи шансове да го вкара в леглото си. А ако пък той наистина я харесаше, пред нея се разкриваха неограничени възможности. В края на краищата толкова момичета, които стояха много по-долу от нея, ставаха любовници на прочути мъже!

Един ден тя реши да заложи всичко и да рискува. Облече си най-хубавите дрехи — къса пола и блузка с набори, които подчертаваха прелестите й — дотолкова, доколкото това бе допустимо в делничен ден. Успя да се срещне с Лазаръс на пейката в парка. Приближи се и застана до него с необичайно сериозно изражение.

— Да не се е случило нещо? — попита я той. — Изглеждаш ужасно.

Тя избухна в сълзи, зарови лице на гърдите му и захлипа.

— Приятелят ми… Заряза ме най-неочаквано, просто така! А щяхме да се женим… Още не мога да го осъзная!

Джордан Лазаръс я погали утешително по рамото и тихо заговори:

— Това ли било! Колко още приятели ще си намериш! Та ти си толкова хубава! Ще се надпреварват кой да те спечели!

— Не, край на всичко… на всичко! — изплака тя. — Не искам повече да съм сама! Мразя работата си, мразя хората, с които работя! Той щеше да ме измъкне от всичко това. Не мога да повярвам! В какво съм сбъркала?

Лазаръс я гледаше със съчувствие.

— Хайде довечера да вечеряме заедно. Тогава ще ми разкажеш всичко.

Тя светна.

— Наистина ли?

— Разбира се. Ще се срещнем тук, след работа. В пет и половина. Ще вечеряме рано.

Тя избърса сълзите си.

— Толкова си мил!

— Нали сме приятели? — отвърна той с усмивка.

Тя помоли да я освободят от работа и прекара следобеда в приготовления. Гримира се и се среса с извънредно внимание. Облече си най-сексапилните дрехи, които имаше — къса, дълбоко изрязана рокля от бледосин сатен с тънки презрамки, които откриваха целите й рамене. Огледа се внимателно в огледалото — беше направо пленителна.

Облече шлифера си, за да скрие официалното облекло и зачака на обичайното място. Точно в пет и половина Джордан Лазаръс се зададе по тротоара срещу нея.

— О, виждам, че си преживяла следобеда. Това може би означава, че нещата се оправят.

— Постарах се заради теб — усмихна се тя.

Той й подаде букетче в малка бяла кутийка.

— Желая ти щастливо бъдеще.

— О, благодаря ти! — възкликна тя и го хвана под ръка.

Той повика такси и поръча на шофьора да кара към малък, много скъп ресторант в Гринич Вилидж. Фиби стискаше палци. Беше сигурна, че още същата вечер ще заплени Джордан Лазаръс. А дори и от всичко това да не излезеше нищо, поне до края на живота си щеше да има какво да разказва на приятелките си.

Докато Джордан вечеряше насаме с Фиби Грейс, жена му Барбара се разхождаше из двуетажния им апартамент на Сътън Плейс и го чакаше.

Беше й се обадил от службата, за да й каже, че ще закъснее с около час. Имал събрание, но бил сигурен, че ще мине бързо. Щял да се върне преди седем и половина, навреме за вечеря.

Барбара взе топла вана и дълго остана в нея — цял ден бе работила здравата в „Консидайн“ и имаше нужда да се поосвежи. Лежеше в топлата вода, заслушана в нервното, тихо пукане на сапунените мехури и мислеше за Джордан.

Откакто се бяха оженили, Джордан спазваше условията на сделката. Беше я направил щастлива по нов за нея начин. Беше го направил, без да я обича, но фактът си беше факт.

Сега тя се чувстваше променена. Съвсем не бе същата както след смъртта на баща си. Не само че беше по-самоуверена, но и по-спокойна, по-щастлива. Животът вече не й се струваше като мъчително изтезание, а й беше приятен с многообразните възможности, които й предлагаше. И всичко това благодарение на Джордан. В края на краищата, когато една жена знае, че Джордан Лазаръс ще се върне от работа и ще я целуне по устата, обикновеният ден приема далеч по-приятна окраска.

Преди да влезе във ваната, тя погледна тялото си в огледалото и отсъди, че изглежда по-добре — по-слаба и по-женствена отпреди. Озаряваше я някакъв вътрешен блясък, който се раждаше в тъмните й очи и обливаше голата й плът, гърдите и корема й — все още плосък, като на нераждала жена, но и благодарение на упражненията — после дългите й крака. Не беше красавица, това бе ясно. Но щастието я правеше по-женствена, по-привлекателна.

А на Джордан сякаш наистина му беше приятно да живее с нея. Щом се върнеше от работа, я целуваше. Понякога, когато седяха един до друг, нежно я милваше, а вечер я взимаше в обятията си и тя чувстваше как топлината му се разстила по цялото й тяло.

Често пъти той като дете облягаше глава на гърдите й, а тя го прегръщаше с майчинска нежност и го притегляше до сърцето си, въпреки че знаеше, че двамата никога няма да бъдат едно цяло.

Той не я обичаше. Бе й го казал открито. Но ако в сърцето му нямаше истинска любов, то имаше нещо друго, не по-малко красиво. Може би някаква форма на съпричастие. Сякаш в Барбара той виждаше огледалния образ на собствената си борба, на собствената си самота.

Тъкмо в тези нощни моменти на безмълвно общуване тя се чувстваше най-близка до него. И го притискаше до гърдите си, сякаш наистина взаимно си принадлежаха.

Не искаше повече. Страхуваше се да иска повече. Трябваше да го остави да се чувства свободен, да живее като мъж, комуто е приятно да бъде с нея, чието решение е продиктувано единствено от свободния му избор.

Бяха сключили сделка и тя също спазваше условията й. Предоставяше на Джордан пълен финансов контрол над собствената му империя и му помагаше да я развива с всички нейни ресурси. Тя му беше и помощник, и твърд поддръжник, и — чувстваше го добре — най-близък довереник.

Двамата говореха много. Обсъждаха работата си, общите си познати, семействата си — Барбара беше голяма приятелка с Мег и Луиз и им се обаждаше веднъж седмично. Говореха и за новините, клюките и политиката, които бяха част от живота в Манхатън. Всъщност говореха за всичко, освен за собствените си отношения. Това беше забранена тема.

На Джордан явно това му се нравеше. Получаваше каквото му трябва от Барбара, а й даваше в замяна това, което сметне за добре. Съвсем не си даваше сметка, че за Барбара този брак е смисълът на живота й, единственото нещо, което тя цени, нещо, за което би дала и живота си.

Барбара обаче знаеше, че цялото това щастие се крепи на едно условие: никога да не споделя с него тайната си — фактът, че го обича.

Навремето, когато му предлагаше да се оженят, му каза, че не го обича, че любовта е непознато чувство за нея, че като млада била нещастна и че любовта и сексът били изпепелени в нея. Тогава Джордан й бе повярвал.

И точно понеже й бе повярвал, тя се криеше от него. Искаше да поддържа интереса му към нея.

В този брак с топлота, но без любов имаше нещо странно. Бяха като двама непознати, които се съзерцават взаимно с помощта на огледало. Всеки един от тях поглеждаше в огледалото и виждаше и себе си и другия, а отношенията им се основаваха на някакво изкривяване, което и двамата не можеха много добре да разберат — изкривяване, което служеше на всеки един за собствените му цели. Странно наистина, но връзката им бе станала по-интересна именно поради факта, че е изкривена.

Барбара често се чудеше колко ще продължи всичко това. После си казваше, че докато той не знае за нейните чувства, може да продължи и цял живот. „В момента, когато узнае, ще избяга от мен, за да си върне свободата. Тогава съм изгубена“ — мислеше си тя.

Тя имаше и друга тайна от него — надяваше се, че един ден близостта им ще прерасне в сексуална. А след това, че ще има дете от него.

Струваше й се, че когато моментът настъпи, той ще се съгласи да се любят. Че ще го направи от обич и от съжаление. Колкото до децата, въпросът й се виждаше по-труден. Можеше дори да го излъже, да не вземе предпазни мерки, да го накара да повярва, че е безопасно. Можеше да му каже, че е станала грешка. Щеше го убеди, че детето не го обвързва към нея, че условията на сделката остават същите.

Но същевременно тя смееше да се надява, че когато дойде детето, то ще промени чувствата му към нея. Джордан бе самотен посвоему и вярваше в малко неща на този свят. Едно дете можеше и да го преобрази, да го накара да превъзмогне приятелското си съчувствие и да остане завинаги с нея.

Това бяха двете тайни ни Барбара — мислите й за миналото и мечтите й за бъдещето. Тя живееше между тях като въжеиграч. В реалния живот се опираше на Джордан, но не му откриваше нищо от душата си. Живееше с него, сякаш я очакваше сигурно щастливо бъдеще, което няма никога да се промени. Ала дълбоко в себе си лелееше надежди за по-друг живот до него. И никога не му го показваше.

Барбара живееше в лъжа, но не се срамуваше от това. Първите двайсет и осем години от живота й бяха минали в някакъв ад. После съдбата бе решила да й изпрати Джордан и да я дари с оръжие, с което да го задържи. Тя бе благодарна за това и бе готова да го приеме като обезщетение за погубената си младост. Това може би бе сделка с дявола, но тя бе в състояние да го понесе.

Единственото, което я плашеше, бе, че той може да я остави, преди да е осъществила плановете си. Че изпълненият с фалш договор може да му омръзне, че няма да издържи и ще си намери друга…

И така Барбара чакаше, обичаше и се страхуваше.

И по нейно нареждане всяка стъпка на Джордан се следеше.

След вечерята Джордан отведе Фиби вкъщи с такси. Отначало наистина изглеждаше трогнат от мъката й, но когато поръчаното вино бързо й подейства, започна да я гледа някак подозрително и като че почувства истината, която се криеше зад сълзите и предизвикателното й облекло.

Отведе я до входната врата на блока й. Тя се обърна и го погледна.

— Няма ли да се качиш да пийнем по нещо? Няма да те задържам много.

— Съжалявам, но наистина ме чакат. Вече съм закъснял.

— Просто не искам да бъда сама — настояваше тя. — Наистина не мога!

— Ще те придружа до вратата.

Той се качи с нея до горе и изчака, докато тя си отключи. Вратата се отвори. Апартаментът беше безвкусно мебелиран, със съскащи радиатори, десетина пласта мазилка по стените и тук-таме следи от плахи опити за създаване на женски уют. На ниската масичка бяха пръснати женски списания. Рафтовете на библиотеката бяха празни.

— Влез поне за минутка — примоли се тя.

Той влезе. Веднага щом затвори вратата, тя се озова в обятията му и го зацелува, а пищното й младо тяло започна да се кърши около неговото със сръчност, която далеч надминаваше и най-върховите й постижения в разговора. „Целият й ум е събран в това тяло!“ — каза си той със смесено чувство на симпатия и презрение.

— Извинявай! — проговори изведнъж тя неубедително. — Не знам какво ми стана.

Но въпреки това го зацелува с удвоена страст и още по-пламенно се запритиска в него. Той неволно изпита възбуда и тя го почувства. Тогава тялото й се заизвива сладострастно и тя започна да издава гърлени звуци.

— Хайде, защо се противиш? Знам, че ме харесваш…

Тя зарови пръсти в косата му и отчаяно прилепи гърди в него. Езикът й умело се движеше в устата му. Ръцете й започнаха да слизат надолу по гърба му. Гърлените звуци победоносно се засилваха.

Джордан невъзмутимо я отблъсна. Гледаше я с отвращение.

— Не ти ли е малко рано да разтваряш сергията? Преди половин час още плачеше за любовника си.

Тя срещна погледа му и се опита да влезе в старата си роля.

— Аз просто… просто не знам какво да правя… Извинявай.

— Не се извинявай. Ти си хубаво момиче. Когато утре се събудиш, ще започнеш нов живот. Скоро ще имаш и нов приятел. Просто съм сигурен в това.

Той се обърна и тръгна към вратата.

— Не ме оставяй! — извика тя. — Моля те! Нямам друг, освен теб!

Той поклати състрадателно глава.

— Не си репетирала достатъчно, Фиби. Тази реплика изисква специално внимание!

И излезе, без да каже повече дума.

Фиби се хвърли на дивана и дълго плака. Да държи в ръцете си прочутия Джордан Лазаръс, ей тук в апартамента си, и да го изпусне!

Тя си даваше сметка, че не й е достигнало умение, за да го задържи. Бе направила всичко, което бе по силите й. Той просто беше от друга класа.

— Ах, дявол да го вземе! — проклинаше се тя, докато пламъкът на желанието й постепенно изтляваше и се заместваше с чувство на безсилие. — Ах, дявол да го вземе!

Два часа по-късно Джордан се намираше в обятията на Барбара.

Върна се вкъщи малко по-късно от уговореното време и почти не докосна вечерята си. Но си поговориха приятно с Барбара. А когато минаха във всекидневната, той застана зад нея, прегърна я през раменете и опря лице в нейното.

— Чувствам се много самотен. Този ден излезе по-дълъг, отколкото очаквах. Ти ми липсваше.

Седнаха един до друг на дивана. Той прокарваше бавно ръце по гърба й, разтриваше я и напрежението от деня постепенно отминаваше в нея. Тя замърка от задоволство. В пръстите му сякаш се породи някакъв интерес към тялото й, после внезапно изчезна, пропъден от волята му и от нейното явно неудобство. Ала нещата вече не бяха толкова ясни, както преди. И Джордан, и Барбара го чувстваха, но не го споделяха открито.

Джордан прегръщаше жена си по-здраво и се питаше защо му беше толкова лесно да отблъсне Фиби Грейс. В крайна сметка тя изглеждаше много по-добре от Барбара. Определено бе и по-сексапилна.

А наистина ли беше така? Дълбочината на Барбара, умът й, дори нещастието й я правеха много по-интересна от Фиби.

Джордан бе узрял и знаеше повече за жените, Фиби беше проста като фасул. Барбара беше фина, сложна жена.

Тъкмо затова Джордан бе останал верен на Барбара през всичкото това време. Не я обичаше. Но не можеше и да й изневери с жена, която не обича. По някакъв неясен за него начин част от него принадлежете на Барбара. И той чувстваше, че точно понеже не може да си го обясни, тази част й принадлежи много здраво.

Барбара притегли лицето му към гърдите си.

— Ти си доброто ми момче.

Той с благодарност отпусна глава. Обхващаше го сладостна премала. Към устните му сякаш напираха думи. Но той не вярваше, че това са думите, които иска да й каже, затова ги потисна и те останаха неизказани. Затвори очи и почувства как бие сърцето му. Като хвалебствена песен, която му носеше почивка след тежкия ден.

Беше щастлив.

По-късно, когато вече бяха в спалнята и тя лежеше в обятията му, иззвъня телефонът. Беше личната й линия, от нейната страна на леглото.

— Ало?

Известно време тя слуша мълчаливо. Ръката й остана в ръката на Джордан. Накрая каза:

— Добре. Действайте. И благодаря.

Джордан гледаше към нея.

— Нещо важно ли беше?

— Нищо важно — отвърна Барбара и го прегърна. — Абсолютно нищо важно.

На другия край на линията един мъж в тъмен костюм със сурово лице остави слушалката. Намираше се в спалнята на Фиби Грейс. Двама други мъже притискаха към леглото съпротивляващата се Фиби. Носът й беше счупен. Челюстта също.

Мъжът бръкна в джоба си и извади малка стъклена бутилка. Покри предпазливо ръката си с носната си кърпичка и внимателно я отвори.

— Окей, пазете се! — обърна се той към съучастниците си.

— Сигурен ли си, че трябва да правим това? — обади се единият от мъжете. — Та носът й вече е счупен, за бога! Обезобразена е за цял живот. Защо не я оставиш?

— Заповедта си е заповед — отвърна мъжът в черно, припомняйки си инструкциите на Барбара. — Ако ти е мил животът, затваряй си устата!

Очите на Фиби Грейс бяха пълни с ужас.

Той наклони бутилката към окървавеното й лице и се усмихна жестоко.

— Не се плаши, гълъбче! Изобщо няма да боли!

После с бързо движение изсипа киселината.

Писъците й разцепиха тишината като пожарна сирена.

Наложи се да затискат лицето й с възглавница, докато издъхне, за да я накарат да мълчи.

24

От есента Джесика Хайтауър си имаше нова приятелка.

Джил Флеминг излекува навехнатия си крак в къщата на Джесика Хайтауър, на Парк Авеню. Донесоха всичките й лични вещи от малкия апартамент в града. Приготвиха й стая в имението — на втория етаж, до спалнята на самата Джесика.

Преместиха я от отдел Развой на продуктите на нова длъжност: изпълнителен помощник на президента на корпорацията. Тя стана очи и уши на Джесика — най-довереният й съветник.

Когато настъпи зимата, отговорните служители в „Хайтауър Индъстрис“ вече бяха свикнали да изпитват страхопочитание към Джил и да я уважават. Джил проявяваше изключителна проницателност и находчивост в подхода си към най-наболелите въпроси на всяка дирекция. Където и да се намираше, сякаш умът и безскрупулната амбиция на Джесика Хайтауър неизменно бяха с нея. Началник-отделите се чувстваха безпомощни пред Джил. Никой от тях не бе в състояние да скрие от острия й поглед загуби, нехайство или ниска производителност. Тя тихо докладваше на Джесика и там, където бе необходимо, незабавно се взимаха бързи и жестоки мерки. Въз основа на докладите на Джил до Джесика и на разговорите между двете жени висши служители по всички нива се подлагаха на дисциплинарни мероприятия, прехвърляха се на друго място или просто се уволняваха.

Всички в „Хайтауър“ вече познаваха Джил. Обграждаше я ореолът на властта. В това имаше някаква ирония, понеже тя се движеше из коридорите на централната сграда на огромната корпорация някак неуверено и свенливо, облечена в скромни, с нищо не издаващи силата й дрехи. Беше странна личност — нежна и женствена, със спокойно поведение и приятелски настроена към всички. Но колкото по-непосредствено и естествено се държеше, толкова повече хората се страхуваха от нея, понеже знаеха, че Джесика Хайтауър я слуша и й вярва — винаги и по всички въпроси — дори най-деликатните.

Такива бяха професионалните отношения между Джил Флеминг и новата й работодателка. Частните им отношения бяха много по-сложни.

Бяха много близки. Закусваха заедно вкъщи, понякога още по нощници или по пижами. Когато бяха на работа, при първа възможност се срещаха, за да обядват набързо. Непременно вечеряха заедно, като често предпочитаха да си готвят сами и освобождаваха готвача на Джесика.

Понякога късно следобед ходеха заедно да плуват в басейна в приземието на „Хайтауър“. Всяка събота и неделя яздеха — пак заедно.

След вечеря Джесика говореше по телефона и четеше. От известно време вече поверяваше част от работата си на Джил, чийто ум и изпълнителност, съчетани с надеждния й характер, я правеха незаменим заместник. Джесика бе разбрала, че може да действа на базата на препоръките на Джил, понеже Джил никога не бъркаше. С течение на времето Джил дори започна да копира някои от умствените качества на Джесика — например инстинктивното й недоверие към по-нискостоящите и острото й око за развитието на определени пазари. Сякаш част от същността на Джесика се пропиваше в Джил и тя се превръщаше в нещо като нейно второ интелектуално „аз“.

Около десет часа вечерта двете излизаха от стаите си, сравняваха някои бележки по това, което бяха свършили, после сядаха заедно в кабинета на Джесика. Джил пускаше тихо музика или телевизора с намален звук и разтриваше гърба на Джесика. Нежните ръце по гърба и раменете й даряваха на Джесика прелестно физическо разтоварване и тя се чувстваше така, както не се бе чувствала от години.

Коляното на Джил се бе оправило напълно, но когато Джесика я опозна по-добре, се разбра, че Джил страда от хронична анемия, че понякога се чувства много слаба и има нужда от лечение, а дори, при редки случаи, и от преливане на кръв.

Въпреки всичко обаче Джил беше много енергична винаги когато се налагаше и не беше симулантка. Просто беше много нежна, много крехка и Джесика никога не забравяше за това.

Понякога Джил страдаше от ужасно, парализиращо главоболие. Не помагаха никакви лекарства. Джил много храбро понасяше болките и понякога, когато следобед или вечер й се налагаше да легне, се шегуваше, че отивала „да ги приспи“. Тогава Джесика разтриваше слепоочията й — по три четвърти час, дори понякога по цял час. Много добре виждаше, че Джил страда повече, отколкото показва. Това я караше да изпитва прекрасното чувство, че е нужна и че помага на приятелката си.

В Джил се криеше някаква тиха гордост, която не й позволяваше да говори за сиротното си детство, за емоционалните си страдания и за физическите си болки. Джесика много добре разбираше самотата на Джил, понеже самата тя бе живяла самотно в прочутото си семейство. Майка й бе затворена, а по-големите й братя никога не й обръщаха много внимание. Дори баща й, който толкова й се възхищаваше, не я обичаше истински. По-скоро му бяха скъпи способностите й, отколкото самата Джесика.

Джесика изпитваше огромна нужда да се грижи за Джил, да й бъде като майка и да я възпитава. Всичко бе започнало, когато й оказа помощ на ездачната пътека в „Харкнес Клъб“. Сега, когато Джил се намираше под нейно покровителство, продължаваше.

С течение на времето Джил, която иначе бе искрена и открита с Джесика, започна да говори все по-малко за себе си и основната част от разговорите се водеше от Джесика. В тези разговори Джесика разкриваше все повече и повече мислите и чувствата си. Някакво ново, по-дълбоко измерение от същността й търсеше съпричастие в Джил. А Джил умееше прекрасно да изслушва, бе тактична и изпълнена с разбиране.

Скоро ролите им се размениха. Джесика от майка-пазителка се превърна в благодарствен приемник на съчувствието на Джил. А Джил, по-слабата, стана довереница на Джесика и неин основен крепител — физическата близост на двете жени прие почти духовни измерения. Интимността им ставаше все по-дълбока и по-дълбока. Те сякаш взаимно се разбираха й идеално си допадаха като приятелки и другарки. Във всяко едно отношение мекотата на Джил, отстъпчивата й, податлива същност се допълваха от практичния и независим характер на Джесика. И постепенно под влиянието на Джил самата Джесика започна да омеква и се научи как да бъде по-женствена и по-уязвима. Джесика започна да пуска косата си. За първи път в самотния си живот се чувстваше като жена.

Близостта им бе толкова голяма, че когато вечер настъпваше време за лягане и за укрепителен сън пред тежкия работен ден, Джесика се чувстваше изпълнена с копнеж и блаженство, каквито никога преди не бе изпитвала. Целият й предишен живот, изминал в постигането на безлични цели, й се струваше несъстоятелен в сравнение с прелестната близост на тази сродна душа, на това сърце, с което я свързваха невидими нишки.

Тя съзерцаваше Джил във вечерния мрак и цяла преливаше от смесени чувства на самота и облекчение. Някъде долу пулсираше далечният шум на града. Тогава Джил се приближаваше към нея, хващаха се за ръце, лампите угасваха и те се разотиваха по стаите си.

В една от тези тихи вечери Джил разказа на Джесика един тъжен епизод от живота си.

Работела в една корпорация в Детройт, на име „Континентал Продъктс“.

Джесика вече знаеше затова.

— Как реши да напуснеш? — попита тя небрежно.

Джил сякаш се смути.

— Сигурна ли си, че искаш да знаеш? Темата не е много приятна.

— Разбира се, че искам да знам — усмихна се Джесика. — Ние с теб нямаме тайни една от друга, не е ли така?

Джил с неудоволствие й разказа историята си.

Един от началниците в „Континентал Продъктс“, Харли Шрейдър, я поканил да излязат. Казал й, че щели да говорят нещо важно във връзка с работата. Тя излязла с него, въпреки че имала едно наум, понеже той й обещавал повишение, ако се съгласяла да се запознае с някои важни служебни въпроси. Понеже била амбициозна и текущата работа й била омръзнала, Джил решила да се възползва.

Шрейдър я налял с алкохол и най-грубо и недодялано започнал да я сваля. За свое нещастие поради крехката си физика Джил припаднала на дивана в гостната му.

На следната сутрин се събудила с ужасното чувство, че са я изнасилили. Напуснала апартамента на Шрейдър, без да се сбогува, и бързо се прибрала. Направо не била на себе си. Веднага взела горещ душ и започнала усърдно да се мие. Опитала се да забрави всичко. Шрейдър отново я канил с похотливи намерения, но тя му отказвала.

В продължение на една седмица се занимавала с работата си в компанията, сякаш нищо не се било случвало. Тогава за най-голям свой ужас установила, че Шрейдър се е хвалил с победата си пред други в компанията и твърдял, че всичко било станало със съгласието на Джил. По това време тя вече излизала с един друг симпатичен младеж от същата компания, който я оставил, когато чул за хвалбите на Шрейдър.

Джил веднага напуснала работа — била неспособна да понесе това унижение. Но преди да напусне, направила оплакване за случилото се пред началника на Личен състав. Той бил приятел на Шрейдър и презрително й заявил, че ако не можела да се справя с личния си живот, това си било неин проблем. Направо се подиграл с чувствата й.

Унила и обезверена, Джил почти цяла година се движила без посока, работила като секретарка, като детегледачка, като наставничка в детски лагер. Правела всичко възможно, за да забрави за случилото се.

— Тогава реших да се взема в ръце, да не допускам всичко това да провали живота ми. Върнах се към учението, получих магистърска степен по Бизнес и администрация и подадох молба за мястото в „Хайтауър“. Знаеш останалото — заключи тя и се усмихна на приятелката си.

Джесика я гледаше със смесица от съжаление и справедлив гняв.

— Как каза, че е името на този тип?

— Шрейдър — отвърна Джил разсеяно. — Харли Шрейдър. Докато съм жива, няма да забравя това име.

„Нито пък аз — каза си Джесика. — Нито пък аз, Джил.“

Една седмица след нощния разговор на Джесика Хайтауър с Джил Флеминг Харли Шрейдър бе внезапно уволнен от отговорната длъжност, която заемаше в „Континенти Продъктс“.

Приятелите му недоумяваха каква е причината за уволнението. Единствено председателят на борда и изпълнителният секретар знаеха, но никому не казваха.

Отсъствието на Харли не се почувства особено, понеже той така и така никога не бе играл голяма роля в компанията. През първите две седмици задълженията му се поделяха между няколко други началници, а след това един от по-младшите началник-отдели бе повишен в длъжност и зае поста му.

На петдесет и три годишна възраст на Харли никак не му беше лесно. И без това беше трудно за прехвърлил четирийсет и петте висш чиновник да си намери нова работа. Както всеки останал в неговото положение, Харли изписа стотици молби за назначение. Обади се на всички възможни познати, с каквито разполагаше в света на бизнеса, и зачака.

Когато всичко се оказа безрезултатно, той помоли адвоката си да поиска копие от характеристиката, написана от шефовете му при уволнението. За негово най-голямо изумление, характеристиката бе напълно положителна и определяше работата му в корпорацията като безупречна. Бил освободен единствено поради организационни проблеми и съкращения на разходите в компанията.

Харли продължи да подава молби за работа. Никой не му отговаряше. Борбата продължи две дълги години. През този период той увеличи пиенето. Започна да изневерява на жена си с най-различни евтини момичета — открай време си падаше по тънката част. Започна да залага каквото бе останало от спестяванията му. Жена му поиска развод и се ожени за някакъв финансов съветник от съседен град.

В края на втората година Харли си намери работа като продавач в мебелен магазин. Износваше протърканите си стари костюми, ходеше с продупчени обувки и се разливаше от учтивост пред клиентите си — прости работници, след които се влачеха бременните им жени и хленчещите им дечурлига. Не можеше да разбере какво е станало с живота му и къде е сбъркал.

Харли така и не разбра, че цялото му бъдеще е било предрешено още в деня, когато подцени младата Джил Флеминг с хубавото тяло, предизвикателния белег и изтънчените креватни маниери. Отделяйки я завинаги от Рой Инглиш, той си мислеше, че с един удар убива два заека — прави услуга на Рой и съсипва Джил. Вместо това той бе подписал собствената си присъда, влязла в сила при запознанството на Джил с Джесика Хайтауър.

Така необозримото бъдеще по неписани закони се свързва с отдавна забравеното минало и разваля дори най-сигурните планове на хората.

25

Джонсънвил, щата Лонг Айлънд

Месеците неумолимо следваха естествения си ход. Лонг Айлънд бе скован в необичайно снежна и дълбока зима, но служителите в „Уилър Адвъртайзинг“, чието работно ежедневие протичаше бодро и щастливо, почти не забелязваха това.

Благодарение на Лесли агенцията жънеше все нови и нови успехи и се открояваше сред съперниците си на пазара на Лонг Айлънд, както и сред другите подобни агенции в рамките на голямото семейство на „Модърн Имиджис“. Блестящите идеи, революционизирали старите поръчки на „Уилър Адвъртайзинг“, се дължаха на Лесли. Чарът и интелектът й пък привличаха нови клиенти. Но темпото се поддържаше най-вече от младежката й енергия и явно безграничните й способности да работи неуморно.

Нещата в „Уилър Адвъртайзинг“ вървяха все по-добре и по-добре, както никога досега. Не бяха необходими никакви особени усилия — всичко вече се движеше от само себе си. Успехите просто валяха.

И все пак Рос Уилър не беше напълно щастлив. Понеже на фона на общото развитие на „Уилър Адвъртайзинг“ душевното му състояние търпеше дълбоки и тревожни промени.

Рос боготвореше Лесли както никоя жена до този момент. И се гордееше с това, което бе направил за нея. Видът й вече нямаше нищо общо със слабичката, отрудена библиотекарка, която бе срещнал преди осем месеца. Тя бе разцъфтяла в самоуверена и щастлива млада жена.

Рос знаеше, че това превъплъщение до голяма степен се дължеше на безграничното му доверие към Лесли. Той се бе отнесъл към нея с бащинско търпение, бе й помогнал да излезе от черупката си и да възвърне равновесието си. Каквато и да бе мъката, причинила тригодишното й бягство от живота, Рос, приятелското му отношение и малката му агенция я бяха спасили.

Рос от месеци живееше така, изпълнен с бащинска загриженост. Откакто дъщерите му го бяха напуснали, той се чувстваше самотен и бе доволен, че е поне донякъде необходим на това мило момиче, което изглеждаше така объркано при първата им среща.

Но за него Лесли бе повече от дъщеря. Споменът за мъката в очите й при първата им среща не оставаше никакво съмнение, че е преживяла много — не само професионално, но и в личния си живот. Въпреки че бе само няколко години по-голяма от дъщерите му, тя не бе дете, а истинска жена.

Тази зряла женственост, примесена с младежки чар, я правеше още по-привлекателна за Рос. Не само че го караше да я уважава, но и го изпълваше със странен копнеж и объркващи мисли.

Рос с всички сили се бореше с тези чувства. По възраст Лесли спокойно можеше да му бъде дъщеря. Нямаше да мине много и тя щеше да започне да се среща с млади мъже, може би дори щеше да се сгоди. Животът й беше пред нея.

И все пак Рос не можеше да скрие от себе си чувствата си. Колкото повече си казваше, че Лесли не е за него, че това, което изпитва към нея, е греховно и невъзможно, толкова по-неудържими ставаха те. Сякаш, навлизайки в живота му, Лесли бе спряла времето за него и му даваше нова възможност да срещне жената на мечтите си и да бъде щастлив в любовта.

След дългите работни дни той лежеше нощем в леглото и се опитваше да я забрави. Ала спасителният сън, неизбежният другар, който го спохождаше всяка вечер в единайсет часа, не идваше.

Не беше в състояние да пропъди образа й от съзнанието си. Представяше си я, спретнато облечена с рокля или костюмче, натоварена с чертежи или фактури. Спомняше си я как съсредоточено поправя разваления сифон за вода, стиснала кламерче в устните си, как настоява да прегледа делкото на колата му и не му дава да я закара на монтьора, как сутрин пристига забързано на работа, поруменяла от снежната утрин, и сипе шеги по адрес на лошото време.

Цялата тази смесица от младост, красота и съзидателност, съставляваща Лесли — момичето, навлязло в живота му случайно и донесло такова объркване в него, му се струваше непоносима. Рос бе изгубен и много добре го разбираше.

„О, Боже, та аз я обичам“ — мислеше той. Бе сам в леглото. Бе сам в цялата къща.

Оставаше да реши какво ще прави.

Той реши да не предприема нищо. Макар и да не можеше да контролира чувствата си, прекрасно си даваше сметка, че не трябва да допуска Лесли да разбере.

Когато я виждаше на работа, забелязваше колко е весела и си казваше, че всичко това се дължи на доверието й към него, на нежното му, бащинско отношение, измъкнало я от състоянието й на потиснатост — нищо повече.

Самото й доверие, безгрижният й хумор и покровителственото й отношение към него — всичко това сочеше, че тя се чувства в безопасност като негова приятелка, но съвсем не гледа на него като на мъж и не изпитва нищо към него. Това бе естествено. Така и трябваше да бъде.

Но имаше някои дребни неща, които разклащаха сигурността на Рос в отношението му към Лесли и намаляваха твърдото му решение да следва предишното си поведение.

Веднъж бяха заедно в обедна почивка и ядяха сандвичите си в задната стая. За момент настъпи мълчание. И двамата бяха потънали в мисли. Тогава изведнъж очите им се срещнаха и тя му се усмихна, някак неловко, като момиченце. Тази усмивка направо го извади от релси.

Друг път се готвеха да затварят и той й държеше палтото. Мигът, в който ръцете му докоснаха раменете й, внезапно го изпълни с напрежение. Тя не гледаше към него, но той зърна общото им отражение в голямото огледало отсреща. Така, сложил ръце на раменете й, приличаше по-скоро на любовник, отколкото на баща. А в нейната поза му са стори, че съзира нещо, което не можеше да назове, нещо, което му даваше надежда.

Трети път й помагаше да излезе от колата и тя пое ръката му и го погледна някак особено. Очите й блестяха. Той се помъчи да си каже, че това не означава нищо, но споменът за този поглед го държа буден през по-голямата част от нощта.

Накрая вълната, с която Рос се бореше, неудържимо го повлече.

Беше петък по обед. Тя седеше на бюрото си. Той тръгна за нещо при нея. Тя му се усмихна. Той тъкмо щеше да я заговори, когато телефонът иззвъня. Беше един от важните й клиенти и тя трябваше да отговори. Рос й направи знак, че ще дойде отново, и се върна в стаята си. Седна зад бюрото, загледан безпомощно в обрамчените снимки на Нанси и Дина и се заслуша в приятния, мелодичен глас, който долиташе от съседната стая. Разговорът сякаш нямаше край. Когато Лесли най-сетне затвори, той бързо отиде при нея.

— Пак се обадиха от „Дънлоп“ — каза тя. — Много са доволни и искат ние да… Както и да е. Какво искаше да ми кажеш?

— Искаш ли да вечеряме заедно довечера? — попита той.

Тя го погледна учудено — не толкова затова, че я кани, но поради нервния му вид. Често вечеряха заедно.

После лицето й се озари от безгрижна усмивка.

— Не мога да откажа на такъв красавец като теб.

— В седем и половина?

— Добре. Между другото има ли някакъв повод? — попита тя с любопитство.

Той се усмихна.

— Обяснение в любов. Предложение за женитба.

— Щом е така, ще се облека подобаващо — пошегува се тя.

Рос излезе. Не можеше да си прости, че изтърси такава глупост. Сега тя никога нямаше да го вземе на сериозно. Дори и да й предложи наистина.

Вечеряха в най-добрия ресторант в града. Без да го прави нарочно, Рос насочи разговора към сериозни, лични теми. Заговори за смъртта на жена си, за дъщерите си, за самотата си. Опита се да накара Лесли да му разкаже за живота си. Тя му каза за починалата си майка, за привързаността си към баща си. Но както винаги признанията й едва-едва разбулваха тайната на личния й живот.

— Ти си цяла загадка за мен — каза Рос, въртейки нервно чашата с вино в ръка. — Толкова си фина, Лесли! Толкова си женствена и същевременно тъй млада! Възхищавам ти се, но не мога да кажа, че те разбирам.

— А защо трябва да ме разбираш, след като и аз самата не се разбирам? — усмихна се тя. — Може би още не съм пораснала достатъчно, за да знам коя съм. Понякога ми се струва, че е безсмислено да се опитвам да разбера каквото и да било. Когато му дойде времето, всичко ще си дойде на мястото.

Рос не искаше да чуе точно това, но все пак се усмихна.

Пиха кафе, после коняк и все не ставаха. На Рос му се струваше, че и на нея не й се тръгва. Но разговорът им премина към незначителни теми, което още повече го извади от релси.

Най-после той се принуди да плати и си тръгнаха.

В колата неловко мълча. Някакъв вътрешен глас му говореше, че между тях има нещо неизречено, че тя отгатва мислите му и очаква той да започне. Ала същият този глас жестоко му нашепваше, че за нея това е само една приятна вечер и нищо повече, че ако сподели чувствата си, ще предизвика у нея гняв и недоумение.

Бяха на половината път, когато той най-после изрече:

— Искаш ли да пийнем по нещо у нас?

— А съседите? — усмихна се тя.

Той отново изпита ужасното чувство, че тя разбира чувствата му, примесено с увереността, че жестоко се лъже.

Но все пак се възползва от съгласието й и я поведе към къщи. Беше тъмно. Той отвори вратата и я пусна пред себе си. Тя бе идвала и преди. Веднъж бе поканил всички от службата и заедно си готвиха спагети. Друг път покани само Лесли, за да я запознае с Нанси и Дина, когато си бяха във ваканция. И двете, разбира се, веднага я харесаха.

Сега тя разглеждаше снимките им на перваза на камината.

— Голям късметлия си, Рос. Имаш много хубави дъщери.

Той не отвърна. Само си каза, че Лесли е несравнимо по-хубава от дъщерите му. Как ли ще се почувстват, ако Лесли им стане втора майка? Самата мисъл за това го изпълваше с ужас. Той сбърчи чело. Каква лудост!

Пое палтото на Лесли и го закачи в шкафа. В дневната бе прашно. От това му стана неприятно. Жената за чистене, госпожа Мерит, явно вече недовиждаше. А може би просто не го взимаше на сериозно.

— Тук е доста запуснато — обади се той.

— Явно има нужда от женска ръка! — усмихна се Лесли, все още загледана в снимките, с гръб към него.

Той й наля чаша и я остави на камината пред нея. Тя стоеше с гръб към него. Огънят, който го изгаряше, се разрастваше неудържимо. Не можеше да издържи, още малко и щеше да се пръсне.

— Лесли! — започна той.

Тя се обърна. Той бе все още с костюм и връзка.

— Колко си красив! Като те гледам така, започвам да се плаша от себе си!

— Лесли, аз…

Преди да е изрекъл нещо друго, той хвана ръцете й и я притегли към себе си. Отдавна мечтаните устни бяха толкова близо! Ухаеше на нещо естествено, здраво, неустоимо, което го обливаше цял.

Но тя се опря в гърдите му и леко го отблъсна — достатъчно, за да го накара да отстъпи.

— О, боже! — заговори той и се отдръпна от нея. — Не знам какво ми стана. Сигурно си мислиш, че съм полудял.

Отиде до дивана и седна.

Тя дойде при него.

— Ще ми кажеш ли какво си намислил? — гледаше го изпитателно.

Той извърна очи. Търсеше думите, които толкова отдавна бе намислил. Вместо това отчаяно изрече:

— Бих могъл да ти бъда баща.

Тя не отвърна. Но стисна ръката му.

Той се осмели да си въобрази, че тя му дава кураж.

— Лесли, ще се ожениш ли за мен?

Не смееше да я погледне. Когато най-после го направи, с отчаяние забеляза в очите й израза на учудване, от който толкова се опасяваше. Бе изненадана. Явно бе съвсем неочаквано за нея.

Но ръката й все още стискаше нежно неговата.

— Знам колко невероятно звучи, но аз те обичам — продължи Рос. — Луд съм за теб. Още откакто те видях, аз… аз…

Запъваше се като някакъв нещастник. Цялата му смелост се бе изпарила от този неин поглед. Чувстваше се като жалък старец, който най-нелепо се обяснява в любов на жена, която няма начин да го харесва.

— Толкова съжалявам… Опитвах се да го прикривам, доколкото мога. Просто кажи „не“ и аз ще разбера. До уши съм влюбен в теб, Лесли! Никога не съм се чувствал така. Никога!

Тя сложи ръка на рамото му и леко го потупа. После го целуна по бузата.

— Рос, ти си прекрасен човек. Ти просто ме спаси. Дари ме с нов живот.

Рос тъжно се усмихна.

— Отказваш ми, нали? Кажи ми го направо. Не трябваше да те питам.

Тя мълчеше. Най-после каза:

— Ще трябва да помисля.

Той се оживи.

— Наистина ли?

— Би ли имал малко търпение? — каза тя вместо отговор. — През последните няколко години животът ми неочаквано се промени. Все още се опитвам да се съвзема.

Той взе ръцете й.

— Ще чакам колкото поискаш. Достатъчно ми е да знам, че си съгласна да помислиш.

Тя наистина приемаше предложението му сериозно. И все пак в нея се бореха много сили — сили, които оставаха невидими за него. Той знаеше, че тя го обича, но подозираше, че това не е същата обич, която той изпитва към нея.

Но и това му бе достатъчно като залог за щастие, за каквото преди дори не бе мечтал.

Затова държеше ръцете й в очакване да започне да се учи как да се задоволява с това, което получава от нея, и се надяваше на небесата да свършат останалото.

И някак си в този момент, когато се чувстваше тъй далеч от нея и същевременно свързан с нея с крехка надежда, той я обичаше повече от всякога.

26

През пролетта на 1976 година се случи нещо, което щеше да предизвика неочаквана промяна в подредения живот на Джордан Лазаръс.

Европейският конгломерат „АМЗ“, който през последното десетилетие бе придобил огромни авоари в капитали и фирми в Съединените щати, изведнъж се оказа в положението на жертва на стремежите на друга, още по-голяма многонационална корпорация, базирана в Южна Африка, да го погълне.

Опитвайки се да се измъкне от ситуацията, „АМЗ“ започна да търси „спасител“ — приятелски настроена корпорация, готова да го купи при по-добри финансови условия от предлаганите от южноафриканския хищник.

Оказа се, че „спасителят“ е не друг, а „Лазаръс Интърнешънъл“. Специалистите на Джордан Лазаръс по тези въпроси го съветваха да приеме предложението, тъй като с печелившите си предприятия в САЩ „АМЗ“ бе много изгодна сделка за „Лазаръс Интърнешънъл“, който в момента и без това разполагаше с предостатъчно налични капитали и можеше спокойно да си позволи такава голяма покупка.

На 1 март „АМЗ“ стана част от корпорационното семейство „Лазаръс“. Акционерите на „АМЗ“ бяха доволни, понеже знаеха, че ще имат разбрани и напредничави ръководители. Акционерите на самия Джордан Лазаръс бяха доволни, понеже сливането покачваше цените на акциите им. Всъщност всички бяха доволни, с изключение на южноафриканския хищник, който бе изгубил шансовете си и трябваше да си търси жертва другаде.

Джордан и банкерите му бяха прекалено заети с голямата игра, за да си дават сметка, че някъде в плетеницата от американски компании, придобити от „АМЗ“ през последните десет години, бе и националната верига от малки рекламни агенции, обединени под името „Модърн Имиджис“.

А една от тези агенции, превърнала се в миниатюрно винтче в многонационалната машина на „Лазаръс Интърнешънъл“, бе „Уилър Адвъртайзинг“ от Джонсънвил, Лонг Айлънд.

На 25 март в хотел „Хилтън“ в Бостън се откри работно съвещание за „добре дошли“ на представителите на множеството филиали на „Модърн Имиджис“ в голямото семейство от компании на „Лазаръс“. По време на същото съвещание щяха да им бъдат представени мениджърската политика и процедурите, развити от специалистите на Лазаръс относно новопридобитата корпорация.

Джордан Лазаръс лично се появи в деня на откриването на съвещанието. Негово правило бе да се среща лично със служителите на всяка новопридобита корпорация, за да разсейва безпокойството им и да ги уверява в намеренията на новото ръководство относно сигурността на работата им. Никой не знаеше по-добре от Джордан колко деморализиращо се отразяват сливанията по финансови причини на служителите на новопридобити компании. Той чувстваше, че това съсипва производителността, затова правеше всичко по силите си, за да ги накара да почувстват, че „Лазаръс“ е техен дом, че трудът им ще бъде оценен и добре възнаграден.

Следобедната реч на Джордан пред представителите на „Модърн Имиджис“, събрани в банкетната зала на хотела, се прие възторжено от присъстващите. Той вече се готвеше да тръгне към летището, за да се качи на частния си самолет и да отлети обратно към Ню Йорк. Имаше някои важни срещи, насрочени за рано сутринта в главната квартира на фирмата, а същата вечер се налагаше да направи някои отдавна отлагани телефонни обаждания.

Караше алфа-ромеото, което стоеше в Бостън. Колата бе нискосериен модел с високи обороти и специално проектирано окачване. Беше я взел сутринта и след час щеше да я остави на един от помощниците си на летището. Не обичаше да разчита на лични шофьори при всяко излизане — когато караше сам, се отпускаше дори и в натоварено движение като бостънското. Не му се искаше огромната му власт и богатство да го изолират от реалния живот. Караше колата си сам, пазаруваше си сам, помагаше на Барбара в готвенето, когато и двамата имаха време за това, и дори правеше мебели в едно ателие, което си бе подредил в покривния им апартамент в Манхатън.

Той тъкмо си проправяше път през редиците паркирали коли пред хотела, когато стана произшествие. Някаква кола излизаше на заден ход и се заби в лявата му предна врата.

— По дяволите! — измърмори под носа си Джордан и удари спирачката. Всичко това щеше сигурно да го забави най-малко с час, ако не и повече. Той отиде малко по-напред, излезе от колата и затръшна вратата. Другият шофьор също излизаше от колата си. Беше жена. Той тъкмо щеше да я попита закъде толкова се е забързала или нещо от този род, когато занемя от учудване. Беше толкова красива, че гневните думи застинаха на устните му. Най-красивата жена, която беше виждал.

— Защо не внимавате повече? — попита с известна нотка на съчувствие.

Тя гледаше колата му. Лявата предна врата беше доста хлътнала.

— Мислех, че гледам — отвърна. — Явно колата ви ми е била доста ниско и не съм я видяла в огледалото. Или пък — въздъхна тя — може би прекалено съм бързала.

Джордан я разгледа по-добре. Бе доста висока, тънка и добре сложена. Краката й бяха стройни и фини. Гърдите — малки и закръглени. Беше облечена с права пола и копринена блуза. Явно бе свалила сакото си, понеже беше доста топло. Имаше хубава коса. Ситно къдрава, червеникаворуса и изглеждаше като жива — трептяща и невероятно женствена. Създаваше прекрасна хармония с млечнобелите й бузи, посипани с лунички, и загадъчните зелени очи, обрамчени с дълги мигли. В нея имаше нещо сдържано и може би малко свенливо, с което бляскавата й коса и искрящите й очи очарователно контрастираха. Въпреки че хубостта й го вълнуваше силно, Джордан успя да изрече с нападателен и укорен тон.

— Знаете ли колко време трябва, за да пристигне една такава врата от Италия?

Тя го погледна учудено.

— Каква марка е колата ви?

— Алфа-ромео — отвърна той. После добави мрачно: — И то доста хубав модел.

— Няма ли дилъри, на които може да се закара? — запита тя разтревожено.

Той поклати глава.

— Правена е по поръчка. Внесена е от Рим. Няма да е лесно да се оправи.

Жената въздъхна. Изглеждаше много уморена и разтревожена, но от това му се стори още по-красива.

— Най-добре да си разменим данните от застраховките — започна тя. — Разбира се, грешката е моя. Много съжалявам. Наистина не ви видях.

Ядосваше се на себе си. Разстроеното й лице го накара да я съжали. Колата й бе стар модел. Може би не беше добре финансово. Изглеждаше толкова млада въпреки деловата си външност. Много му харесваше. Беше невъзможно да не му хареса.

Тя затършува в чантата си, намери портфейла си и му подаде застрахователната си карта. Джордан я погледна и прочете името й. Дори и не понечи да извади своята карта. Мислеше трескаво.

— Не бихте ли ми направили една услуга? — започна той и отиде да погледне задната броня на нейната кола. — Вашата броня е леко засегната. Тъкмо си спомних, че застраховката ми изтече преди три седмици и просто нямах време да я подновя. Все забравям. Ще бъде малко… неприятно, ако се разбере за произшествието. Може да получа голяма глоба за това, че карам без осигуровка. — После я погледна и продължи.

— Нека забравим за това. Аз ще се погрижа сам за колата си. Не бих искал да намесваме застрахователните компании или законите. Какво мислите за това? Ще ми направите услуга.

Жената сякаш бе разтревожена от предложението му.

— Щом вие смятате така… Но на мен ми се струва малко странно да не съобщим за произшествието.

— Никой няма да разбере — каза той. — Ще си остане между нас.

Гледаше я и се наслаждаваше на честността й. Вината всъщност бе колкото нейна, толкова и негова, но тя бе готова да я поеме върху себе си, в резултат на което застраховката й щеше да се увеличи. Дори и сега й беше трудно да вземе решение, което заобикаля закона.

— Добре — каза най-после и погледна отново колата му. — Много съжалявам за вратата ви.

— Не се притеснявайте, аз и без това не я харесвах.

Опитът му да се пошегува му прозвуча жалко. Жената се усмихна сякаш насила. Настъпи мълчание. Джордан не можеше да й се нагледа. Когато говореше, ставаше още по-красива. Честността и откритостта й бяха като отворена врата към нещо по-дълбоко в нея — някакъв скрит чар, срещу който Джордан нямаше никаква съпротива. Интересно му беше дали знае кой е. До този момент не го беше показала.

— Слушайте — започна той. — Ще вечеряте ли с мен? Просто за да си докажем, че всичко е забравено. Много ми станахте симпатична. А аз като някой престъпник карам без застраховка.

По лицето му се разля момчешка усмивка, примесена с очакване и надежда.

Тя се изчерви, но запази самообладание.

— Не, благодаря. За съжаление съм заета. Но държа да ви благодаря, че бяхте толкова мил.

— Напротив, аз ви благодаря.

Тя постоя още миг, загледана в него. Сякаш чакаше нещо. После каза:

— Ще ми върнете ли картата?

Джордан се засмя. Беше забравил, че застрахователната карта е още у него. Подаде й я. Пръстите им не се докоснаха.

Тя се качи в колата си. На Джордан му се искаше да повтори поканата за вечеря, но неочаквано го завладя някаква младежка стеснителност и не му достигна смелост.

Той отмести колата си от пътя й и я изчака да излезе от мястото си и от паркинга. Остана загледан в отдалечаващата се кола. Видя малката вдлъбнатина в бронята и запомни номера.

И името от застрахователната карта.

Лесли Чембърлейн.

Тази вечер Джордан не отлетя за Ню Йорк.

Остана в строшеното алфа-ромео на паркинга и мисли в продължение на четирийсет и пет минути. После паркира колата, върна се в хотела и се обади на пилота на летището, за да му каже, че полетът за Ню Йорк се отменя.

Влезе в бара на хотела и си поръча пиене. Отпи разсеяно, после отиде до най-близкия телефон и се обади в главната квартира на „Лазаръс“ в Ню Йорк. Каза на главния си секретар, че ще се забави в Бостън поне до края на вечерта и че срещите му в Ню Йорк трябва да се отменят.

След разговора довърши питието си, отиде отново до телефона и се обади на Барбара, за да й каже, че вечерта няма да се прибере. Каза й, че имал проблеми с управлението на „Модърн Имиджис“ и не искал да обижда ръководството на компанията, като отлети след кратката си реч и ги остави да вършат черната работа на съвещанието.

Барбара се държа мило и с разбиране.

— Ще ми липсваш. Връщай се бързо.

— И ти ще ми липсваш — каза Джордан. — Ще ти се обадя утре сутринта.

Когато остави слушалката, въздъхна с облекчение и си поръча второ питие. Но нито алкохолът, нито успешната промяна в плановете успокоиха лудия пламтеж на чувствата му. Повика един от помощниците си и му нареди да донесе списъка на присъстващите на съвещанието. С треперещи пръсти прехвърли страниците.

„Чембърлейн, Лесли. Помощник-ръководител по поръчките. «Уилър Адвъртайзинг», Джонсънвил, Лонг Айлънд.“

Списъкът не даваше повече информация за младата жена. Налагаше се да се обади на регистрацията, за да открие номера на стаята й. Джордан затвори очи. Питието стоеше почти недокоснато пред него. Някакво прелестно опиянение го правеше почти неспособен да реши какво да прави по-нататък.

Тогава се сети за номера на колата й.

Отиде до телефона за трети път и се обади още веднъж.

Когато се върна, за да довърши питието си, се чувстваше освежен и изпълнен с решителност.

Беше задвижил нещата.

На следната сутрин Лесли стана рано.

Беше настанена в скромен мотел на две мили от хотела, в който се провеждаше съвещанието. Тъкмо се гримираше в миниатюрната баня, когато телефонът иззвъня. Тя изтича по гащи и го вдигна.

— Ало?

— Госпожица Чембърлейн? На рецепцията има нещо за вас.

Лесли се облече и тръгна по не особено чистия коридор към рецепцията.

— Добро утро, госпожице — поздрави я управителят. — Донесоха ги за вас.

И той посочи две дузини рози, опаковани с вкус. Докато Лесли се мъчеше да осъзнае неочаквания подарък, един мъж в черна ливрея стана и се приближи до нея.

— Извинете, госпожице. Изпратен съм да ви отведа на съвещанието. Бронята на колата ви ще бъде оправена тази сутрин, докато сте в хотела. Довечера ще ви върна тук.

Лесли го погледна учудено. После се сети да прочете бележката, пристигнала с розите. Тя гласеше:

Имаше и подпис: „Джордан Лазаръс“.

Лесли за момент разгледа картичката, после погледна към шофьора.

— Кой ви изпраща? — попита тя.

— Господин Лазаръс, госпожице.

Лесли за момент прецени положението. После занесе розите в стаята си. Няколко минути по-късно се върна с куфарчето си. Шофьорът я откара до хотела, остави я във фоайето и обеща да я чака на същото място в края на деня.

Лесли му благодари учтиво и отиде на съвещанието.

Сутринта беше доста натоварена. Лесли посети едно финансово съвещание и два семинара за отговорни работници в рекламата. В обедната почивка тръгна към една от банкетните зали, където имаше среща с някои нови познати от света на рекламата. Неочаквано я спря едно вече познато лице. Беше Джордан Лазаръс.

— Здравейте! Как върви съвещанието?

— Добре — отвърна Лесли. — Научих много нови неща.

— Получихте ли цветята?

Тя кимна.

— Да, благодаря. Наистина не трябваше.

— Шофьорът дойде ли, за да ви докара? — попита той с известно безпокойство.

Тя кимна отново.

— Да, беше много мил.

— Радвам се — каза той. — Понякога опитваш да уредиш нещо, а все нещо се обърква.

Тя не отвърна. Гледаше го приятелски, но определено предпазливо.

— Искате ли да обядваме заедно? — попита той.

Очите й се изпълниха с напрежение.

— Няма да мога. Съжалявам, но съм заета.

Той не скри разочарованието си.

— Още не мога да си простя това, което стана с колата. Сигурно ви е дошло наистина много след тежкия ден, след толкова съвещания. Довечера свободна ли сте за вечеря?

Тя отново се усмихна, но поклати отрицателно глава.

— Съжалявам, но имам уговорена среща.

С всяка друга жена Джордан би се държал по-настойчиво. Тя явно вече знаеше кой е. Никоя друга среща не можеше да бъде по-важна от среща със самия Джордан Лазаръс. Но да си служи пред нея с факта, че е толкова високопоставен, за да я склони, бе най-недодяланото нещо, което можеше да направи. Не можеше да се принуди да го направи.

— Е, тогава друг път. Впрочем аз още не съм ви се представил. Джордан Лазаръс.

Тя стисна ръката му.

— Известно ми е кой сте.

Той почувства, че е изтълкувала представянето му като опит да я впечатли с името си. Това го накара бързо да даде заден ход.

— Радвам се, че сте доволна от съвещанието. Съобщете ми, ако имате други проблеми с колата си.

Тя просто се усмихна.

— Довиждане. И още веднъж благодаря за цветята. Много беше мило от ваша страна.

За Джордан започна едно от най-мъчителните денонощия в живота му.

Беше събота по обяд. Конференцията щеше да приключи по същото време на следния ден. Джордан имаше цяла дузина важни срещи в Ню Йорк за събота. Много добре знаеше, че жена му с нетърпение го очаква да се върне още същата вечер.

Върна се в стаята си, обади се на главния си сътрудник в Ню Йорк и му каза, че още не може да се прибере. В Бостън имал проблеми, които трябвало да разреши. Имало шанс да се върне късно следобед. Щял да го държи в течение. Помоли го да се обади веднага на Барбара и да й съобщи за новото забавяне. Джордан също щял да й се обади по-късно.

Когато остави слушалката, Джордан нервно хапеше устни. Нямаше да му е лесно да се обясни с Барбара.

После тръгна из коридорите и залите на хотела, ръкувайки се с гости и организатори на конференцията. Всички го гледаха със страхопочитание. В техните очи той бе нещо повече от обикновен човек — истински принц в света на бизнеса. Но Джордан се чувстваше като покосен от любов младеж, тръгнал по дирите на хубаво момиче, в което е безнадеждно влюбен — момиче, което нехае за съществуването му.

Пътят му неумолимо го отведе до конферентната зала, където се намираше Лесли Чембърлейн. Беше научил личната й програма от секретарката и не можеше да стои настрана от местата, където знаеше, че ще бъде тя.

Междувременно размишляваше над незабравимите спомени от двете му срещи с Лесли. Сякаш всяка нейна чертица се бе врязала в паметта му. Памучното костюмче, с което бе облечена на паркинга вчера следобед и пастелните пола и блуза, които носеше сутринта, буйните къдрици на паркинга и по-пригладената, прибрана прическа от следната сутрин. Изразът на изненада и тревога в очите й веднага след произшествието и благодарния поглед, съчетан с нарочна предпазливост, когато я срещна отново.

И той си спомняше всичките й усмивки и нежната, особена стойка на красивото й тяло, когато разговаряше с него. Дори в сдържаността й имаше някакъв необикновен финес, някаква женственост, които още повече го очароваха.

Следобед я срещна на три пъти. Първите два пъти успя да се сдържи и я поздрави от разстояние, след което продължи пътя си. Третия път си даде сметка, че времето неумолимо изтича, и се доближи до нея.

— Всичко наред ли е? Все още ли сте доволни от съвещанието?

— Всичко е наред — отвърна тя с усмивка и отхвърли едно кичурче коса от очите си.

— Дали няма да ви остане време за чашка с мен по-късно вечерта? След края на заседанията.

— Благодаря, но трябва да си легна рано. Утре тръгвам веднага след сутрешните заседания и ме чака дълъг път.

— Закъде пътувате? — попита той.

— Лонг Айлънд. Джонсънвил — едно малко градче до Саутхамптън.

— Наистина пътят е дълъг — каза Джордан. — Разбирам ви.

Той отчаяно се мъчеше да каже още нещо, но му липсваха думи. Тя промърмори нещо тактично за довиждане и изчезна в тълпата от хора в коридора. Джордан се чувстваше като смазан.

През остатъка от следобеда се движи без посока, мислейки за усилията, които помощниците му полагат, за да пренасрочат срещите, които в момента пропуска. Но не можеше да се откъсне оттук. Въпреки че Лесли Чембърлейн не се съгласяваше да вечеря или да пие нещо с него, той просто трябваше да я види отново. Не можеше да понесе мисълта, че толкова скоро ще я изгуби.

В четири часа чувството му за служебна отговорност най-после надделя над разтърсващата го буря от чувства. Беше време да се откаже и да се върне вкъщи.

Той се обади от стаята си в Ню Йорк и съобщи, че след двайсет минути тръгва за летището. Щял да уреди някои сделки по телефона от самолета и от къщи по-късно вечерта.

Тръгна към фоайето на хотела с ръчния си багаж. Чувстваше се отчаян и победен. Постоя нерешително за миг в коридора, събирайки кураж. После реши да се обади на Барбара от някоя от телефонните кабини. Трябваше да я чуе и да й каже, че след няколко часа ще бъде при нея.

Слушалката беше в ръката му и той вече набираше номера, когато по коридора се зададе Лесли Чембърлейн. Беше сама.

Джордан остави слушалката и забърза към нея.

— Съвещанието приключи, нали?

— Да — отвърна тя. — Беше дълъг ден.

Той погледна часовника си.

— Сигурно трябва да се приготвяте за вечеря.

Тя сви неопределено рамене. Въпросът бе прекалено глупав, за да му отговаря. Вече и без това му бе отказала.

— Имате ли време да пием по нещо набързо? — настоя той. Умолителната нотка в гласа му го отвращаваше.

Тя поклати глава.

— Вече имам уговорена среща. Все пак благодаря ви за поканата.

Джордан бе сразен. Нямаше повече сили да го увърта.

— Няма ли да ви видя повече? — попита той окаяно.

Тя замълча. После каза:

— Не виждам някаква причина за това.

— Госпожице Чембърлейн… Мога ли да ви наричам Лесли?

— Разбира се, щом искате.

— Лесли, моля ви, бъдете мила и ми кажете, че ще прекарате няколко минути с мен, преди да си тръгнете. — Гласът му звучеше, сякаш я молеше на колене. Чувството бе непоносимо и все пак прекрасно. Не помнеше да се е чувствал така, откакто бе момче.

Тя отново замълча. Присви очи, погледна го и въздъхна.

— Трябва да тръгна утре сутринта към десет. Ако искате да пием по едно кафе преди това, можем да се срещнем в кафенето.

— Не искате ли да закусим заедно в бизнес залата на ресторанта?

— Аз не закусвам — отвърна тя. — Освен това ще съм притеснена с времето. Както вече ви казах, чака ме дълъг път.

— Добре тогава — предаде се Джордан. — На кафе в девет часа?

— Ще може ли в девет и половина? — попита тя. — Наистина имам много работа.

Джордан отсече с въздишка:

— Добре, в девет и половина.

Джордан телефонира в Ню Йорк, за да съобщи на сътрудниците си, че ще се върне на следния ден следобед. Обади се и на Барбара и й каза същото. Барбара прие извиненията му благосклонно. Дори и да го подозираше в нещо лошо, изобщо не го показа.

Джордан бе съсипан от умора и си легна рано. Час по-късно все още се въртеше отчаяно в леглото. Запали лампата и се опита да чете, докато заспи. Никакъв резултат. Накрая угаси и остана да лежи в тъмното, мислейки за Лесли Чембърлейн. Минаваше полунощ. Часовете се точеха неимоверно бавно.

Пред очите му бе лицето й. Образът бе изчистен и ясен, благодарение на честите им срещи, и все пак замъглен от обърканите му чувства. Не можеше да дочака да я види отново. Трябваше веднъж завинаги да запечата бягащия образ в съзнанието си така, че каквото и да се случи в бъдеще, никога да не го изгубва.

Когато Лесли пристигна в кафенето точно на уречения час, в девет и половина, Джордан вече я чакаше. Тя носеше ръчно куфарче и шлифер.

— Добро утро! — каза Джордан, като стана и й протегна ръка. — Днес изглеждате много добре.

Беше си намислил този комплимент предварително — да не бъде много фамилиарен, но да звучи колкото може по-мило — и все пак, когато го изрече, му се стори ужасно недодялан и нахален.

А тя изглеждаше наистина прекрасно. Бе облечена удобно за шофирането, в тъмносини панталони и памучна блузка, която красиво оформяше нежните й гърди. Бе сменила токчетата с ниски обувки, а косата й бе прибрана назад в опашка. Не носеше обеци. В това просто облекло изглеждаше още по-красива.

Седнаха в едно сепаре до прозореца. Залата бе почти празна, понеже повечето клиенти си тръгваха, а тези, които оставаха, бяха по съвещания.

— Значи си отивате вкъщи — започна Джордан.

— Да — отвърна тя.

— Доволна ли сте, че този маратон свърши? — усмихна се той.

— О, аз не бих го нарекла така — възпротиви се тя. — Беше много напрегнато, но научих много неща. Нали затова ме изпратиха тук.

— Какво мислите за „Лазаръс Интърнешънъл“? — попита той.

Лесли сви рамене и се усмихна.

— Огромно е.

— Да, наистина — потвърди Джордан.

Очите на Лесли незабележимо се разшириха, когато забеляза тъгата в гласа му.

Настъпи мълчание, тягостно и за двамата.

— Сигурно това е голяма отговорност за вас — каза тя.

Джордан кимна, без да сваля очи от нея. Разкъсваше се между обожанието си към нея и чувството за силната й съпротива. Зад нежната й външност се чувстваше непоклатима воля. Ако й предложеше да се видят отново и тя му откажеше, щеше да бъде категорично.

— Започва да взима връх над теб. Започваш да създаваш нещо, понеже си мислиш, че по този начин защитаваш нещо. Но работата се увеличава толкова много, става толкова всепоглъщаща, че започваш да забравяш за какво става дума. Нещо като лавина.

— Какво защитавахте? — попита Лесли.

— Отначало семейството си — отвърна той. — Бяхме много бедни и отвсякъде ни удряха. Исках да спечеля пари, за да не може това да се случва никога вече.

— Смятам, че сте успели доста добре — каза Лесли.

Той кимна неопределено. Сякаш искаше да смени темата.

— А вие?

— Аз просто работя — отвърна тя.

— Но сте отдадена на работата си — добави той.

— Предприятието не е голямо — каза Лесли. — Аз върша по малко от всичко. Срещам се с клиенти, измислям текстове, правя проекти, развеждам по обяди. Още не ми се е случвало да чистя клозетите, но може и това да стане.

— Звучи интересно — каза той.

Настъпи мълчание. Джордан се чувстваше ужасно неловко, а му се струваше, че и с нея е така. Но не можеше да каже дали причината е в това, че сега, когато се почувстваха по-близки, тя го харесва повече или по-малко.

Накрая не можа да издържи.

— Какво знаете за мен?

— Не много. Много сте богат и известен. Женен сте. Управлявате огромна корпорация. — Тя се усмихна. — И колата ви е с ударена врата.

— Виждате ли, вече сте част от живота ми — пошегува се той. Ала отново му се стори, че чувството му за хумор издиша.

Значи тя знаеше, че е женен. Важността на тази забележка не му убягна.

— А вие? — попита той.

— Дали съм богата ли?

— Не. Омъжена ли сте?

Тя поклати отрицателно глава.

— Не, не съм омъжена.

При тези думи тя се протегна и отстрани от очите си един непокорен кичур коса. В жеста й имаше нещо отсечено и нервно, но същевременно и много женствено. На Джордан му се струваше, че го е забелязвал и по-рано. Естествената й грация го опиваше.

„Не съм омъжена“. Джордан се опитваше да скрие вълнението в очите си при отговора й, но не успя и знаеше за това.

Думите лудо танцуваха в главата му и замъгляваха незначителния разговор, който се опитваше да води с нея. Не можеше да свали очи от нея. Гледаше я как отпива от кафето си, как върти разсеяно чашката в ръце и срамежливо го поглежда. Последните десет минути съставляваха може би най-прелестния вид мъчение, което Джордан Лазаръс бе изживявал. Едва чуваше думите й — така го омайваха извивките на гласа й. Не знаеше какво говори. Чувстваше се като актьор, когото се принудили да излезе на сцената, без да е научил репликите си. Всичко, което казваше, беше фалшиво — опитваше се да звучи естествено, но непрекъснато се проваляше.

Накрая тя погледна часовника си.

— Трябва да тръгвам. Благодаря ви, че се грижихте за мен. Искам да кажа за колата ми. И съвещанията ми бяха много полезни. Наистина.

— Радвам се! — каза той.

Изпрати я до колата.

— Бронята изглежда добре — усмихна се той.

Тя хвърли куфарчето на задната седалка, сгъна шлифера, сложи го отгоре и седна зад кормилото.

Той се наведе, за да се сбогува. Тя ухаеше на нещо прекрасно — свежо и естествено като току-що окосена ливада.

— Е, сега сме, така да се каже, в едно семейство — каза той. — Надявам се, че пак ще се видим.

— Приятно ми беше да се запознаем — отвърна тя уклончиво.

— Надявам се, че ще получите новата врата без затруднения.

— О, това няма значение — сви рамене той.

Ужасно му се искаше да каже още нещо, но тя се усмихна и обърна глава към предното стъкло. Колата потегли. Той отстъпи назад и загледа как тя се отдалечава от него. Не можеше да си спомни откога не се е чувствал толкова самотен.

Чакаше го дълъг път. Обратният път до Ню Йорк и до Барбара, а дотогава — поне десет важни телефонни консултации. За момент си помисли с надежда, че всичко това ще го накара да забрави за Лесли Чембърлейн. После се отказа. Знаеше много добре, че нищо не е в състояние да я извади от мислите му.

„Не съм омъжена“. Не беше омъжена. Но той бе. И знаеше, че всичко, което тя му каза, се дължи на този факт.

Той стоеше и гледаше отдалечаващата се кола. Сърцето му се късаше от мъка. Тя даде мигач — готвеше се да завие. Джордан въздъхна. В този момент му се струваше, че нещо в него умира.

Той не знаеше, че отдалечаващата се Лесли също гледа към него в огледалцето за обратно виждане. Ръцете й трепереха на кормилото и тя с мъка се опитваше да се съсредоточи в пътя пред себе си.

След малко Джордан се обърна и влезе в хотела.

Но ръцете на Лесли не спряха да треперят на кормилото из целия път, докато напускаше града. И силният трепет още разтърсваше душата й, когато четири часа по-късно се прибра у дома.

27

Фармингтън, щата Лонг Айлънд

Той си играеше с кубчета на пода в стаята си. Подът бе покрит с плетен килим и беше много трудно кубчетата да се наредят едно върху друго, без да паднат, освен ако не подложиш някоя от книжките с картинки. Беше построил замък. В замъка беше водачът на добрите — напет принц със сабя. Беше на кон — малка фигурка от онези, които слагат в кутиите със зърнени закуски — бяха цяла серия.

Но сега на коня си се носеше предводителят на лошите — беше избягал от затвора, където бе затворен, и сега нападаше замъка. Стрелата му прелетя над най-високото укрепление — пшшт! — и принцът излезе, за да се бие с него.

Лошият изстреля още една стрела и този път успя да рани принца. Но принцът се изправи гордо на седлото си и извади сабята. Щеше да се бие до смърт, за да спаси царството си.

Фигурките се приближиха една до друга в ръцете на момченцето.

Изведнъж кубчетата се срутиха и покриха ръцете му и двамата борци.

Не трябваше да става така. Момченцето реши да подреди отново кубчетата и да започне отначало. Принцът все още бе в ръката му с извадена сабя. Лошият се държеше на коня си, неподвижен на килима.

През прозореца подухна лек ветрец и раздвижи пердето. Някъде навън изчурулика птиче. Детето се унесе в пролетна притома. Гледаше към принца, потънало в мечти. Бе невероятно как този принц, толкова силен и жизнен, има нужда от ръката му, за да се движи. Но ако си пожелаеш достатъчно силно, дали щеше да се движи самичък?

Един глас прекъсна играта.

— Тери, познай кой е дошъл!

На вратата се показа лицето на мама. Големите й тъмни очи му се усмихваха.

Той остави играта и без да бърза, тръгна към дневната.

Там имаше една леличка, седнала в големия стол до дивана. Когато го видя, тя се наведе напред, погледна го игриво и каза:

— Помниш ли ме?

Помнеше я, но я беше и позабравил. Отдавна не бе идвала. Тригодишната му главичка трудно съчетаваше такива редки посещения с определено лице.

Той отиде до майка си и се хвана за полата й. Хубавата леличка още му се усмихваше.

— След няколко минути ще свикне с теб — чу се гласът на мама някъде над него.

— Разбира се, че ще свикне — каза леличката. — Кога си идва Клиф, Джорджия?

— Сигурно в шест. Ако го пуснат. Ще останеш ли за вечеря?

— Няма да мога, съжалявам. Трябва да бързам — каза лелята. — Просто реших да се отбия, понеже бях наблизо.

Двете жени се разбъбриха. През това време момченцето се загледа в лицето на лелята. Имаше къдрава коса — руса, малко червеникава. Лицето й беше бяло-розово, с лунички и странни зеленикави очи, които сякаш си променяха цвета, докато тя говореше. Тези очи я правеха много красива — бяха по-интересни и от най-хубавото му топче с котешко око. Но най-красива беше усмивката й.

Сега той започна да си я спомня. Тръгна бавно по килима. Тя продължаваше да говори на майка му. Но когато той стигна до нея, тя протегна ръка и нежно го придърпа.

Сега той усещаше мириса й — миришеше му на нещо много свежо и приятно — и чувстваше бедрото й до крака си. Не беше като мама — тази леля беше много по-слаба. Ръката на рамото му беше нежна като мамината, но в пръстите й имаше някаква странна сила — той сега си ги спомняше. Тази леличка приличаше повече на момиче.

Сега тя се наведе и пошепна в ухото му:

— Мога да се обзаложа, че помниш как се казвам.

Той се сви смутено, но въпреки това изрече:

— Леля Лесли.

— Точно така — каза тя.

Сега, когато ледът беше счупен, той се чувстваше прекрасно в прегръдката й. Времето, изтекло от последното й идване, се стопи и тя сякаш никога не си бе отивала. Пак си беше тя — неговата леля Лесли, жената, която той обичаше почти колкото мама.

Малко по-късно, когато двете жени изпиха чая си, Лесли изведе момченцето на разходка. Първо обиколиха карето от къщи, после тръгнаха надолу по улицата към детската площадка в кварталния парк. Там имаше катерушки, въртележка и три люлки с тежки гумени седалки. Имаше и пързалка, пясъчник и пейки за майките.

Леля Лесли стоя и го гледа, докато той се спускаше по пързалката. Беше много весело да гледа как лицето й изведнъж изскача срещу неговото, когато той бързо слиза надолу. Тя стоеше клекнала, с ръце на коленете, и когато той изхвърчаше от пързалката, тя го хващаше и го гушкаше.

После му каза:

— Хайде да опитаме въртележката!

Той изтича пред нея и се покатери на седалката. Тя дойде след него и провери и двете му ръце, за да се увери, че се е хванал здраво за дръжките, после забута седалката — отначало бавно, после все по-бързо и по-бързо.

Това бе любимото му возене. Виждаше лицето й — отново и отново — всеки път като лумване от цветове. Някак ставаше още по-красива от факта, че се изплъзва от погледа му — като картинка, която проблясва отново и отново, вместо нещо постоянно, което можеш да хванеш и да задържиш.

Беше различна от мама по много причини. Най-напред мама беше тъмна и топла, а Лесли беше висока и слаба, и светла. Когато беше по-малък, той я наричаше „светлата леля“.

Освен това двете жени бяха посвоему нежни и се различаваха по това. Мама беше по-разкошна, по-дълбока. Беше много приятно да легнеш в скута й и да потъваш. Леля Лесли беше стегната и лека. Когато те държи, чувстваш най-вече ръката й и усмивката й.

Но най-важното — мама беше винаги до него. Леля Лесли идваше много рядко. И всеки път, когато дойдеше, беше различно. Имаше по нещо различно в косата й, в дрехите й, и нещо различно в светлината на лицето й и на очите й.

Но, разбира се, момченцето също беше различно. При всяко нейно идване то ставаше все по-голямо, главичката му се пълнеше с цели потоци от нови мисли и чувства, които го отнасяха като порой. То постепенно я забравяше.

Но когато тя дойдеше, всичко това се променяше. Точно като калейдоскопа, с който той си играеше в стаята си, тя силно завърташе целия свят и щом спреше, всичките му цветове бяха на нови места, а по средата беше тя. Светът й правеше място — неочаквано, с радост, а цветовете грееха с нова сила, понеже тя бе там.

Лесли беше различна. Вместо успокоителната еднаквост на отминаващите дни тя носеше със себе си бляскавото различие на отделни дни — дни, отделени от отрязъци от време, които, когато я нямаше, сякаш изличаваха образа й като моливна гума, но появеше ли се, всичко си идваше на мястото и усмивката й го галеше както сега.

Те тръгнаха бавно из парка. Тя вече не му беше чужда. Той я хвана за ръка. Накрая спряха на тревистото хълмче под високия дъб.

— Искаш ли да легнем и да гледаме клоните на Господин Дъб? — каза тя.

Легнаха един до друг и погледнаха нагоре. Клоните бяха огромни и тихо пъшкаха над тях от свежия вятър.

— Мисля, че това дърво е много старо — каза Лесли. — Затова клоните му са толкова дебели.

Момчето не отвърна.

— Мога да се обзаложа, че е по-старо от нас двамата, взети заедно — каза тя и се обърна настрани, за да гледа момченцето. — Трябва да е видяло много неща. Съгласен ли си с мен?

— Да.

— Как смяташ, дали е тъжно или щастливо от всичко това, което е видяло?

— Не знам.

— Струва ми се, че не му е много весело — каза тя. — Много е старо. Но мисля, че все пак се усмихва. Когато не спи. Мога да се обзаложа, че спи по много. Как смяташ, дали сега спи или ни гледа?

— Не знам.

— Не знаеш ли?

Момченцето се усмихна. После каза:

— Гледа ни.

Майка му и Лесли се различаваха и в мисленето — точно както се различаваха по мириса, по усмивките и ръцете. Мама беше мила и винаги наричаше нещата със собствените им имена. Мама обясняваше нещата. Лесли също му ги обясняваше, но и му разказваше за тях, както сега за дървото. Правеше така, че да оживеят, караше ги да чувстват. Правеше ги странни, но интересни.

Почти сякаш имаше две майки. Мама беше майката у дома, майката на познатите неща и на приятно отминаващите дни. Леля Лесли беше майката на далечните неща, на промените, на живите неща, които можеха да чувстват.

— Днес виждаш ли маймунки? — попита тя.

Той погледна към клоните. Веднъж тя му говори за маймунки, които бърборели по дървото и скачали от клон на клон, и му го казваше така изразително, че му се стори, че ги вижда наистина. Оттогава маймунките бяха станали тяхна шега и когато и да погледнеха дървото, се сещаха за тях.

— Не знам — отвърна той.

— О, аз виждам много маймунки — каза леля Лесли. — Я виж онази, смешната, как си бели банана. Сега ще хвърли обелката върху нас, понеже ни смята за глупави. — Тя се усмихна и запя: — „На сборището на животните втората, когато всички птици и зверчета бяха на тревата…“

— „Голямата маймуна, на светлината лунна…“ — бавно припя Тери и млъкна, мъчейки се да си припомни края.

— „Тържествено си решеше косата“ — довърши тя, смеейки се, вместо него. После го прегърна. — Значи помниш!

Той се обърна настрани и я погледна в очите. Сега, когато го гледаше, блестяха много красиво.

— Лельо Лесли!

— Да?

— Когато порасна, ще се ожениш ли за мен?

Тя се засмя.

— Не е ли малко далечко? Може би когато пораснеш, няма да искаш да се ожениш за мен.

— Ще искам!

Тя се усмихна и протегна ръка да го погали по бузата.

— Тогава ще бъда най-гордата жена на цялата улица. Понеже ще съм женена за най-хубавия мъж.

Той отново легна по гръб. И двамата замълчаха. Ала разговорът им продължаваше.

Това беше още една нейна тайна. Можеше да говори, докато мълчи. Той бе открил това още отдавна. Тя можеше да седи до него на дивана или да ходи до него по тротоара. Докато той прескача плочите или пази равновесие по бордюра, и през цялото време да му говори, без да продумва и дума на глас.

Нещата, които идваха от нея, не бяха думи, а нещо като целувки — целувки, които означават разни неща. Целувки за времето, за бордюра, по който той се опитваше да пази равновесие, целувки за улицата, целувки за самия него.

Когато мълчаха така, му се струваше, че я познава най-добре. Беше прекрасно, но когато тя си тръгнеше, мълчанието изчезваше най-напред. А когато тя дойдеше отново, след седмици или месеци, то се появяваше последно — то беше нещо, което той винаги усещаше по щастието, което го изпълваше отвътре. Тя беше леличката на времето — различната леличка, леличката с безшумните думи.

„Да! — каза си той. — Когато порасна, ще се оженя за нея“.

Лесли прибра Тери вкъщи след един час, както беше обещала. Ставаше късно и той трябваше да си почине. Лесли по никакъв начин не искаше да обърква режима му. Искаше да бъде част от него, макар че идваше за малко и толкова нарядко.

Когато той се прибра в стаята си, тя остана да поприказва с Джорджия, която й показа последните му рисунки и любезно й даде някои от тях. Джорджия беше изключително чувствителна и разбрана жена. Лесли винаги си казваше, че дължи на Джорджия щастието да опознае Тери, понеже Клиф винаги се съгласяваше с жена си. Джорджия охотно споделяше сина си с Лесли и й имаше доверие, че няма да злоупотреби с този голям подарък.

Когато стана време за тръгване, Лесли прегърна Джорджия.

— Ще дойда пак след около месец.

После седна в колата и потегли по тихата уличка на предградието. Очите й се замъгляваха от сълзи и тя не виждаше нищо. Трябваше да спре веднага след завоя, за да ги изтрие.

Но когато спря, не можа да издържи и се разхлипа. Дълго плака, свита в колата до бордюра. Страхуваше се, че минувачите ще я видят и ще се чудят на тази разтърсвана от плач непозната в паркиралата кола. Но не можеше да спре.

Когато най-после се овладя, бавно потегли и се отправи към магистралата.

Мислеше за Джорджия Байер и милия й съпруг Клиф — младото семейство, осиновило Тери, когато Лесли се отказа от него шест часа след раждането му в една нюйоркска болница.

След внезапното си напускане на „Огълви, Торп“ в Чикаго Лесли тръгна към Ню Йорк. Тръгна напосоки, както караше натоварената с дрехите си кола по магистралата и две указателни табели над главата й й предложиха избор между ИНДИАНА — ИЗТОК и МИЛУОКИ — ЗАПАД.

Заживя в една мебелирана стая в Бруклин, докато изтече термина й. През тези забравени месеци се запозна с голяма част от Манхатън, бродейки безцелно от Сентрал Парк до Гринич Вилидж и обратно. Времето минаваше, но градът не й ставаше по-близък. По времето, когато влезе в болницата, знаеше, че ще напусне този район веднага след раждането на бебето.

Но когато почти случайно научи, че бебето й е осиновено от младо семейство в Лонг Айлънд, промени плановете си. Освободи стаята, наслуки се запъти към Джонсънвил и спря да обядва. Час по-късно си намери работа в градската библиотека и госпожа Бабидж я упъти към една почтена къща с апартаменти под наем.

Вече имаше нов дом.

В този момент нищо в живота й нямаше смисъл. Отчаянието и загубата я бяха откъснали от професията и надеждите й. Бе проследила сина си, понеже единствено той я свързваше с предишния й живот, който някога й се струваше толкова лесен. Единствено в него намираше лъч на надежда за себе си.

Първия път, когато посети семейство Байер, умираше от страх. Джорджия бе тиха млада жена с дълга черна коса, изразителни очи и мило лице. Когато Лесли й обясни положението, Джорджия каза, че трябва да поговори с мъжа си.

Клиф, приятен наглед млад мъж, който работеше в района като счетоводител, премисли нещата много сериозно и проведе дълъг разговор с Лесли.

Байърови се отнасяха с разбиране към Лесли, но бяха загрижени най-вече за доброто на осиновения си син. Решиха да направят опит — Лесли да им отиде на гости и да я представят на детето като „леля Лесли“ — далечна братовчедка на Джорджия. Разрешаваше й се да посещава момченцето през два месеца и да се сближи с него дотолкова, доколкото е допустимо за една далечна роднина.

Лесли виждаше, че Джорджия и Клиф много обичат Тери. Увери ги, че не иска нищо повече от възможността да се вижда с момчето, да знае нещо за живота му. Те бяха убедени в искреността й.

Първите няколко посещения бяха мъчителни за Лесли. Момченцето определено не я познаваше, не се нуждаеше от нея и не желаеше да я познава. Тя бе просто приятелка на родителите му.

Но после постепенно започна да проявява интерес към нея. Може би понеже чувстваше дълбочината на нейната любов, започна да я чувства и все по-близка. Тя играеше с него в стаята му, извеждаше го на разходка, разказваше му приказки. С невероятен такт и деликатност тя успя да изкове връзка между себе си и нежния му характер, без да се натрапва на самостоятелността му или по някакъв начин да застава между него и родителите му.

Към тригодишната си възраст момченцето вече й казваше „лельо“. Тя му изпращаше подаръци за рождения му ден и за Коледа, а майка му й изпращаше рисунките му, които Лесли окачваше по стените на кухнята и по хладилника.

Когато Рос Уилър веднъж видя рисунките при едно посещение в апартамента на Лесли, тя му обясни, че били от неин далечен племенник — синът на единствената братовчедка, с която била близка.

Посещенията все още й причиняваха мъка, въпреки че Лесли не искаше да се откаже от тях за нищо на света. Писмата на Джорджия, в които имаше снимки и новини за развитието на момченцето, рисуваха постоянна, успокоителна картина на едно малко човече, което винаги изглеждаше по един и същи начин в ума на Лесли. Но когато отиваше да го види, тя се смайваше от промяната, настъпила в него. Изглеждаше пораснало и променено и тя изпускаше толкова много от развитието му! И се срамуваше от нея — чувстваше я чужда и понякога едва я разпознаваше.

Но само час по-късно тънката нишка на връзката им така се заздравяваше, че те сякаш идеално се разбираха, сякаш никога не се бяха разделяли.

После тя трябваше да си тръгва и скъпата нишка отново се прерязваше. Когато се разделяше с него, сякаш цялото й сърце се късаше. Тя бързаше към къщи както този ден, за да се съвземе отново, за да преживее първите няколко часа далеч от сина си и да започне да очаква следващото писмо на Джорджия.

Ако не бяха Тери и родителите му, Лесли никога нямаше да дойде в Лонг Айлънд. Съдбата й отдавна щеше да я е отнесла далеч оттук. И тя никога нямаше да е познала сина си.

Сега обаче, когато имаше тази връзка с момченцето, колкото и тънка и неравномерна да беше тя, Лесли не можеше да понесе мисълта да се откаже от него. По странна ирония на съдбата тъкмо Тери й даваше сили да продължава да живее, да среща, макар и далеч от него, собственото си бъдеще, и да търси в миналото си не само болка и отчаяние, но и някаква опора.

Тя цял живот щеше да бъде благодарна на Джорджия и Клиф Байер за ценния подарък, който й бяха направили — подаръка да познае сина си. И никога никой нямаше да узнае нейната тайна.

С тази мисъл наум тя зави към магистралата и ускори колата. Въпреки че разстоянието от Джонсънвил и Рос Уилър до Фармингтън и семейство Байер бе не повече от час, на Лесли й се струваше, че е изминала дълъг път.

А пътят на връщане й се стори дори още по-дълъг.

28

Джордан издържа, доколкото можа.

Успя да устои в продължение на месец. Дори не беше и месец. Още на следния ден след закуската с Лесли той поръча на един от сътрудниците си да научи всичко за „Уилър Адвъртайзинг“ и за ролята й там. Поиска и копие от трудовата й биография.

Учуди го, че е отишла в „Уилър“ от „Огълви, Торп“, където бе работила като бързо изгряваща млада надежда. Дори се смая, когато разбра, че тя е автор на рекламната кампания за „Орора Лайфстайлс“, както и някои други подобни кампании, възлизащи на по няколко милиона долара. Не му беше ясно защо е изоставила бляскавата си кариера, за да се скрие в това забутано градче в Лонг Айлънд, да работи две и половин години като библиотекарка и после да се върне към рекламата в малката и неизвестна агенция.

Но миналото й не го интересуваше толкова. За него имаше значение само бъдещето и кога ще може отново да я види.

„Не, не съм омъжена“. Думите лудо и изкусително отекваха в съзнанието му и го държаха буден по цяла нощ. Тя беше сама. Това бе най-важната информация за нея, най-основната частица от загадката. Останалото почти не го засягаше.

Той започна да мисли как да се свърже с нея. Мислеше да й се обади, да й пише. Но всичко това му се струваше невъзможно. Тя му бе показала ясно, че няма желание да се среща с него. Знаеше, че е женен и явно не беше от типа момичета, които са готови да се забавляват с женени мъже. Уважаваше себе си. В нея имаше нещо здраво и силно, примесено по особен начин с меката й красота. Нещо почтено и непоклатимо.

Това й качество напомняше на Джордан за юношеските му влюбвания. Това бе времето, когато той отдалече гледаше с желание чистичките буржоазни момичета в училище и тайно плетеше сложни фантазии. През този ранен идеал истинен период го заслепяваха не толкова тайните на другия пол, колкото мислите за хубостта и почтеността на момичетата, които той издигаше в нещо като романтичен идеал.

Този идеал отдавна бе помътнял и изхабен от връзките му с жени, когато порасна. Но Лесли Чембърлейн отново го съживяваше. Дори сега, докато се мъчеше да си припомни подробностите от образа й през онази последна утрин след съвещанието в Бостън, той си спомняше не толкова лицето й, колкото самоуважението и почтеността й.

За нещастие тъкмо тази старомодна почит към благоприличието привличаше най-вече Джордан, въпреки че му даваше слаби надежди.

Тя му се струваше все по-недостижима и в същото време все по-близко до сърцето му. Ставаше му все по-трудно да устоява на изкушението да се види с нея, понеже тя живееше толкова наблизо. Малкото градче Джонсънвил отстоеше едва на час от жилището му в Манхатън. Самото словосъчетание „Лонг Айлънд“ звучеше в мислите му като нечувана екзотична музика и неимоверно го вълнуваше.

Когато измина месец, последните защитни сили на Джордан го напускаха.

Трябваше да се види с нея.

През една прохладна априлска съботна утрин той отиде с колата до Лонг Айлънд. Пристигна към обяд. Не се обади предварително по телефона, понеже се страхуваше, че тя може да откаже да го приеме. Искаше да я изненада, въпреки че се опасяваше, че това може и да я раздразни, дори да я настрои срещу него.

Беше му трудно да намери адреса, който имаше от картотеката. Тя живееше в най-обикновен блок с апартаменти, доста приятен на вид, отпред с малка полянка с дива ябълка и боядисана в бяло пейка от ковано желязо. Намираше се на около миля от живописния център на старото лонгайлъндско градче с площада, сградата на общинския съвет и малките дюкянчета.

Джордан стоеше във фоайето като ученик и пристъпяше от крак на крак. Даваше си сметка, че тя може дори да не си е у дома. Но това не го интересуваше. Не можеше да отлага нито ден повече. Ако я нямаше, щеше да се върне в Ню Йорк и да започне отново да събира кураж.

Най-после той натисна звънеца.

Известно време никой не отговори. После един почти неузнаваем глас изписка през малкия високоговорител на домофона:

— Да?

— Тук е Джордан Лазаръс.

Мислеше да каже още нещо, но думите не идваха. Последвалите пет секунди му се сториха цяла вечност.

После вратата се отключи с бръмчене. Джордан почти подскочи. Все пак успя да си отвори, преди бръмченето да спре.

Стоеше в непознатото преддверие и се чудеше къде е нейният апартамент.

Неочаквано една врата точно пред него се отвори и се показа Лесли.

Беше облечена в бояджийски дрехи — стари джинси и риза. Косата й бе прибрана назад и завързана с кърпа. Гуменките й бяха окапани с бяла боя. Дори по бузите й имаше две-три капки.

Очите й бяха широко отворени. Въпреки че той не можа да го забележи в мрачното преддверие, тя леко пребледня, но бързо се съвзе и усмихнато проговори:

— Радвам се, че ви виждам тук!

— Май съм избрал неподходящо време — засмя се неуверено Джордан.

— Какво ви води насам? По работа ли?

— Не точно — отвърна той. — Бях в района и реших да се отбия. Май че трябваше първо да се обадя.

Настъпи мълчание. Джордан не можеше да си намери място от притеснение. Виждаше, че е избрал лош момент. Навярно това неочаквано посещение й досаждаше.

Тя се усмихна.

— Е, след като сте тук, влезте. Страхувам се, че тук не е много за гости в момента, но все пак сте добре дошъл.

Тя се дръпна назад, за да го пусне да мине. По мебелите и по пода бяха проснати стари чаршафи. Въпреки неразборията от боядисването, апартаментчето имаше вид на доста уютно.

Тя затвори вратата след него. Гледаше го с любопитство. Въпреки че той не си даваше сметка за това, тя отбеляза в себе си, че панталоните, обувките, ризата и сакото му са от най-известни световни марки. Тия спортни дрехи, с които се беше облякъл, сигурно струваха колкото една нейна заплата.

Но насмешливата й усмивка се стопи, когато очите им се срещнаха. Тя погледна смутено настрани.

— Може би трябва да си тръгвам — каза той.

Тогава тя възвърна самообладанието си.

— Напротив! Бих ви предложила да се разположите удобно, но както виждате, за съжаление няма как!

Джордан потисна въздишката си. Чувстваше се неудобно. Тя явно имаше много работа и не бе настроена за срещи с него. Но от друга страна, видът й в изпоцапаните стари дрехи, бояджийското мече в тънките й пръсти го караха да немее от възхищение.

Той отчаяно се мъчеше да намери някакъв изход. Накрая реши.

— Не искате ли да ви помогна? Ще стане два пъти по-бързо.

Огледа току-що започнатата дневна и столовата, в която също бяха нахвърляни стари чаршафи.

— Какво ще кажете?

— Наистина няма нужда — отвърна тя. — Не мога да приема това от вас.

— Говоря сериозно! — настоя той. — Ще бъде весело.

Търсеше думи, с които да я убеди, но думите не идваха.

Предложението му изглеждаше абсурдно и беше сигурен, че тя няма да приеме.

Но за негово учудване тя прие.

— Добре, но не знам имате ли представа какво ви очаква — засмя се тя. После отново огледа дрехите му. — Освен това как мога да ви оставя да изцапате с боя тези хубави дрехи?

Той напълно бе забравил как е облечен. В мислите му беше само тя.

— Нямате ли някоя стара риза или нещо подобно?

— Трябва да видя… — замисли се тя.

Остави мечето в легенчето и бързо отиде в съседната стая. Той я чу как отваря гардероба и тършува вътре.

След малко тя се върна с чифт стари работни дрехи.

— На баща ми са — каза, подавайки ги на Джордан. — Едно време ги използвах, когато оправях колата. Ще ви бъдат доста къси, но смятам, че ще свършат работа.

Джордан веднага съблече сакото си и започна да ги облича.

— Значи вие оправяхте колата?

— Татко не е много добър по техническата част — отвърна тя, докато го гледаше как се облича. — Освен това бяхме доста бедни и не можехме да си позволим да ходим на монтьор за дребни неща. Затова аз сменях маслото и филтрите и се грижех за регулирането на двигателя и останалите неща от този род. Навремето разбирах доста добре от карбуратори… Много ми се искаше да отворя и скоростната кутия, но май стана по-добре, че така и не го направих.

Той стоеше облечен в работническите дрехи. Наистина му бяха твърде малки и маншетите на скъпите му панталони се подаваха изпод крачолите.

— Какво има? — попита той, когато срещна усмивката й. — Не изглеждам ли както трябва?

— Не точно — отвърна тя.

— Не искам да си мислите, че не съм вършил такава работа — започна шеговито той. — Мога да се обзаложа, че сме били по-бедни от вас. Вие не сте имали трима братя и две сестри и някой братовчед или чичо в задната стая. Навремето доста съм боядисвал с постна боя. — Той се наведе и взе мечето. — Ето, гледайте, млада госпожо!

И започна да боядисва дневната с широки, точни откоси. Мечето се заразхожда по стената. Чуваше се отсечено, ритмично припляскване. Крайниците му се движеха напред и назад, ръцете му се протягаха към тавана, краката му смешно се подаваха от работническия панталон. Тя наблюдаваше тялото му в захлас.

— Ето! — повтори той, без да спира. — Виждате ли?

Джордан нямаше как да срещне погледа й. Ако можеше, този поглед сигурно почти щеше да сложи край на мъките му.

Тя извади още едно мече и се присъедини към него. Не след дълго стената на дневната бе готова и те вече отваряха нова кутия боя. Работата вървеше много бързо, понеже бяха двама.

Когато привършиха с дневната, Лесли остави мечето.

— Жадна съм. Искате ли чаша изстуден чай?

Той се обърна към нея. Бузата му беше окапана с боя. По обувките му също имаше няколко капки.

— Вижте хубавите си обувки! — извика тя. — Ей сега ще донеса разтворител. Трябваше да ви дам някои стари обувки!

— Не се тревожете! — каза той. — После ще ги изчистя.

Двамата изпиха по чаша освежителен изстуден чай, седнали на покрития с чаршаф диван. Моментът бе подходящ да поговорят за незначителни неща, но разговорът вървеше измъчено.

И двамата не намираха подходящи думи. Джордан непрекъснато поглеждаше крадешком към Лесли. По лицето й имаше още капчици боя, които странно и сладко контрастираха с луничките по бузите й. Той мислеше за прекрасната й, непокорна коса, скрита под кърпата. Както бе седнала с кръстосани крака, красивите й, дълги крака се очертаваха под джинсите.

Той погледна встрани. Сърцето му се късаше.

— Е — започна той, — смятам, че напредваме много добре. Ако работим здравата, след час можем да свършим трапезарията. Останалата част от апартамента ще се боядисва ли?

— Аз свърших всичко миналата седмица — каза тя. — Остана ми само това.

— Започваме ли? — изправи се той с усмивка.

Останалото време работиха мълчаливо. Докато минаваха стената на трапезарията, Джордан се измъчваше от смесени чувства — задоволство и страх. Бяха свършили добра работа и тя бе приела присъствието му и помощта му. Но по-нататък? Какво щеше да стане сега? Какво щеше да й каже?

Колкото повече напредваха с работата, толкова по-напрегнат ставаше той. Когато свършиха и с трапезарията, той остави мечето и се върна заедно с нея в дневната. Чашите им с изстуден чай още стояха на покритата ниска масичка. Течността на дъното бе станала светлооранжева.

Той се опитваше да каже нещо.

— Май наистина свършихме.

Това бе единственото, което успя да измисли.

Тя също изглеждаше тъжна. В израза й имаше нещо трогателно замислено.

Болката в сърцето му се увеличаваше. Той отвърна поглед и започна да съблича работническите дрехи.

Тя отново забеляза обувките му. Капките боя се бяха умножили.

— Ще донеса разтворителя.

Отиде в кухнята и се върна с кутия разтворител и парцал. Коленичи пред него и започна да търка петната.

При вида на стройното й, красиво тяло, свито пред краката му като телцето на ваксаджийче, и на ръцете й, които чистеха петната от обувките му, той не издържа.

Ръката му сякаш по нечия чужда воля се протегна и развърза кърпата от главата й. Изпръсканото с боя парче плат меко се свлече и къдриците й грейнаха като дъга в следобедната светлина.

Тя погледна нагоре към него. Изразът на лицето й показваше ясно, че всички претексти, с които и двамата си служеха отдавна, бяха безсмислени. Не можеха повече да бягат от истината.

През последния месец Джордан бе премислял този момент хиляди пъти, но сега намислените думи му бягаха. Тя го гледаше укорно и умолително.

— Издържах, колкото можах — каза той. — Денем не ми беше толкова трудно, но нощем…

Тя не отвърна. Очите й станаха по-дълбоки, сякаш искаха да го погълнат.

Той прокрадна пръсти от косата към лицето й. Болката му бе станала непоносима. Нещо дълбоко в него се скъса.

— Обичам те.

После смутено погледна встрани — като момче. Когато отново погледна към нея, в очите й имаше сълзи. Изглеждаше изплашена, точно като него, но и примирена.

Тя кимна мълчаливо и той притегли лицето й.

29

Шест седмици по-късно

Океанът им бе съучастник.

Вълните леко полюшваха яхтата. Привдигаха я бавно и полека, после я задържаха на облия си гребен, докато Джордан обладаваше Лесли — все по-дълбоко и все по-цялостно. Тя го притискаше в обятията си и при всяко нежно поклащане цяла се разтваряше под него.

Не след дълго стоновете му се сляха с припева на необятния океан под тях. Нейните сладостни възгласи се смесиха с радостния грак на чайките в далечината.

Той бе изпънал над нея стройното си, красиво и силно, сякаш създадено за любов тяло. Тя държеше лицето му в ръце и го гледаше очаровано и влюбено в очите. Бедрата й бяха обвити около него и го притегляха все по-навътре, към сърцевината на тялото й.

— О, Джордан…

Прегръдката им ставаше все по-завладяваща и всеобхватна, полюшвана от океана и необозримото небе, докато най-после, сред неописуем спазъм, който я разтърси цяла, тя стана негова. Тя усети как той сякаш излива победоносно в нея цялата си мъжка сила, но и цялата си нежност, цялата си нежна и течна същност, прилична на необятния океан, над който се носеха.

Когато всичко свърши, тя го притисна до гърдите си. Бедрата й се търкаха в хълбоците му. Тялото й все още леко потръпваше, а ръцете й приспивно го поклащаха.

Не казваха нищо. И двамата установяваха за кой ли път през тези няколко седмици, изпълнени със страст, че вече няма какво да си кажат.

Джордан мислеше за тялото й и за прелестния начин, по който тя се любеше. Плътта й бе наистина красива и неустоима — тъй нежна и съблазнителна! Но тя се любеше със сърцето си и се отдаваше така цялостно, че чак го дострашаваше — струваше му се, че във всеотдайната им взаимност има нещо твърде съвършено, нещо опасно.

Но това смутно чувство се заличаваше от възхищението му към нея. Прямотата й го очароваше не по-малко от прелестното й тяло. Тя бе невероятна — тъй изчистена и непретенциозна, когато се движеше, говореше или се смееше, и тъй неудържимо съблазнителна, когато лежеше гола в прегръдките му.

Някога бе чел в книга по философия, че тайната на сирените, които с песента си увличат моряците към смъртта, се криела в тяхната невинност. За Лесли със сигурност можеше да се каже същото. Същността й бе толкова непокварена, че всяка тяхна среща сякаш бе първа за нея.

Сега той гледаше очите й. Търсеше думи, с които да оправдае това, което бяха изживели. Но както обикновено думите не идваха.

— Обичам те! — каза той.

Тя се усмихна, притегли го към себе си и загали тила му с двете си ръце. Това бе нейният странен израз на нежност, който винаги му даряваше в тези моменти на отмала. После каза:

— Аз също те обичам.

Очите й бяха замаяни от любов, тялото й — безчувствено от удоволствие. Но тя започваше да идва на себе си. Той чувстваше как младежката енергия постепенно се събужда в нея. Скоро слънчевата й, жизнерадостна същност щеше да замести маската на страстта. В тези кратки моменти на преход от пламъка на желанието към спокойната наслада от дружбата им той я обичаше до полуда.

Джордан отмести поглед от нея. Яхтата, на която се намираха, се наричаше „Мег“ — на името на сестра му. Беше красива и малка — точно колкото за екипаж от двама, и отвътре бе обзаведена с вкус. Както бе легнала сред разбърканите чаршафи, Лесли наистина приличаше на сирена, на морско създание, доведено му тук и поверено му от някаква тъмна сила.

Любеха се от шест седмици. Срещаха се във всеки възможен момент — най-напред в града, после на яхтата. Джордан бе запален по лодките, а Барбара ги ненавиждаше, така че това бе идеално място за срещи. Струваше им се, че когато са далеч от земята, когато са духовно свързани от водата и небето, са наистина сами и са още по-близки.

Когато отначало предложи на Лесли да излязат заедно с яхтата, Джордан просто търсеше усамотението и удобството на малкия плавателен съд и изобщо не предполагаше, че океанът ще се превърне в нещо тъй символично, тъй дълбоко лично във връзката му с нея.

Тя никога преди не беше плавала. Когато дойде на яхтата за първи път, бе малко нервна, но изглеждаше невероятно с джинсите, гуменките и бялата си блузка без ръкави. Докато й обясняваше някои основни правила, той с мъка се сдържаше да не я прегърне.

Възприемаше бързо. Не след дълго вече можеше сама да върши по-простите операции, тъй като бе много интелигентна и изобщо не се страхуваше да си изцапа ръцете. Научи се да определя вятъра, да вдига платната, да застава правилно и да направлява яхтата, когато променя курса и кара срещу вятъра. Той вече разбираше защо е помагала на баща си с колата, защо боядисва апартамента си и защо може да оправя толкова неща. Това бе част от характера й, от непосредствеността й, от способността й да се нагажда към реалността.

По-късно, когато й купи специални обувки и яке, за да я пази от острия вятър в пролива, беше толкова сладка и изпълнена с младежка енергия, че дори Бен, намусеният пазач на марината, я хареса и винаги я поздравяваше с усмивка и дружелюбно разговаряше с нея.

— Днес денят е чудесен за плаване, госпожице! — така се обръщаше към нея Бен, когато й помагаше да се качи на яхтата или просто стоеше отстрани и ги наблюдаваше. После наставляваше Джордан: — Сега внимавайте! Днес навътре е бурничко!

Бен се държеше покровителствено с Лесли като вуйчо и се считаше за нещо като пазител на любовта им. Понеже начинът, по който те се гледаха, нямаше как да убегне от зоркото му око.

Бен никога не беше виждал Барбара, понеже тя никога не бе идвала на марината. Но дори и да я познаваше, нямаше никога да издаде тайната, която свързваше Джордан и Лесли. Беше научил много неща в живота си и познаваше любовта, която заслужава да цъфти независимо какви закони й се противопоставят, независимо какви пречки се изправят пред нея. Гледайки Лесли, той сякаш гледаше нещо, което никога не беше притежавал, но за което бе мечтал. Ставайки, макар и напълно страничен съучастник на такава любов, Бен имаше усещането, че вижда осъществяването на своя отдавнашна мечта.

Всеки път, когато излизаха, ставаше едно и също. Управляваха заедно яхтата в мълчание и понякога, когато бързо и леко се носеха през залива, весело се смееха. После, когато излезеха в открито море, спираха и Джордан сваляше платната и пускаше котвата. А когато слизаше долу, тя го чакаше, сваляше блузката си, оставаше по сутиен, после джинсите се свличаха по дългите й крака и тя оставаше само по копринени гащета, които като нежно цвете покриваха тайнственото място.

Очите й блясваха при срещата на потъмнелия му от желание поглед, на напрежението в ръцете му, на страстта, която видимо се очертаваше между краката му.

— Ела, принце! — казваше му, а когато той тръгнеше към нея, тя сваляше сутиена си.

Отначало започна да го нарича така на шега, но името си остана. Той дори започна да го харесва, понеже знаеше, че тя влага в него и уважение към него, и чувство за хумор. Постепенно то придоби част от дълбоката еротика, която той виждаше в гъвкавото й, нежно тяло и най-вече в очите й.

Той имаше една нейна снимка, която му бе станала любима. Държеше я заключена в бюрото си в службата и я съзерцаваше при всеки свободен момент от натоварения си работен ден. Беше й я направил на рождения й ден, преди да я отведе на вечеря в един пасторален ресторант в Лонг Айлънд. Тя бе облечена с лятна рокля на цветя, а на главата си имаше шапка с широка периферия, която прекрасно подчертаваше естествената й красота.

Тогава той й подари изумрудена огърлица, която тя веднага си сложи и свали другата, с която първоначално бе излязла. Усмихваше се лъчезарно от снимката и бе застанала така, че огърлицата да се вижда. Но в очите й се четеше онзи любовен блясък, с който му казваше, че иска да му благодари за подаръка по по-интимен начин.

Снимката така красноречиво бе запечатила и невинността, и чувствеността й, че понякога, докато я гледаше, очите му се навлажняваха. Считаше я за най-ценното си притежание — не само заради спомена, който извикваше у него, но и заради истината, която разкриваше — истината на любовта му.

Такива мисли изпълваха Джордан сега, когато гледаше Лесли. Красивите й очи, дълбоки и зелени като океана, го фиксираха, а голото й тяло го приканваше. Той я целуна и зарови лице в гърдите й.

— Ти си магьосница. Не мога да ти се наситя.

— Ммм — измърка тя и прокара пръсти през косата му. Гърлените звуци, които издаваше, го очароваха, а уханието на тялото й, примесено с неговия собствен мирис, бе толкова съкровено, че му се искаше да потъне до забрава в него.

Но той се изправи и придърпа чаршафа върху красивите й гърди, понеже искаше да й говори сериозно. Погледът му го потвърждаваше.

— Казах на Барбара за нас.

Тя го погледна с хубавите си очи, в които не се четеше нищо. Той знаеше какви чувства я терзаят. Бе се поддала на любовта им, както и той, но не можеше да я приеме като начин на съществуване. Ако той не беше сериозен, тя нямаше да продължи.

— Прие го добре — продължи той. — Тя е жена с чест. Трябва да я познаваш, както аз я познавам, за да ме разбереш. Детството й е било един ад. Животът с баща й просто я е осакатил. Но не е накърнил честността й. Това я е държало. Винаги съм я уважавал за това и винаги ще я уважавам. — Той погледна към Лесли, сравнявайки бляскавата й, слънчева красота с тъжния, мрачен образ на Барбара, който живееше в съзнанието му. — Тя винаги е знаела, че този момент ще настъпи. Снощи ми го каза. Сделката, която сключихме, се оказа добра и за двама ни. Но в нея нямаше любов. Не можеше да продължи дълго. Тя го разбира. И се радва за мен.

Лесли изглеждаше замислена.

— Джордан, кажи ми едно нещо.

Той се засмя.

— Всичко, което поискаш.

— Обичал ли си я някога? Дори мъничко? Искам да ми кажеш честно.

За миг той потъна в размисъл. После каза:

— Любов… Думата е много силна. Прекалено силна. Но наистина изпитвах нещо към нея. И все още го изпитвам. Разбирам тъгата й, самотата й. Чувствам го в сърцето си. И то ме кара да не искам да я наранявам. — Той погледна към Лесли. — Този отговор задоволява ли те?

Тя кимна.

— Точно това исках да чуя от теб. Ти си човечен, ти си истински мъж. Не исках да повярвам, че си могъл да се ожениш за жена, към която не изпитваш абсолютно нищо.

Джордан изпита тръпка на облекчение. Сякаш Току-що бе преминал през трудно изпитание.

После погледна отново замисленото й лице. Тревогата я правеше още по-красива. Той бавно отгърна чаршафа и разкри издълженото й тяло, загоряло от лятното слънце и още топло от неговите ласки.

В този момент той разбра, че няма да могат да станат и да се върнат на палубата. Трябваше да я има отново. Очите й говореха, че тя също е разбрала. Наведе се да я целуне. Телата им чувствено се докоснаха и страстта и жаждата за нея отново го завладяха.

Този път, когато покриваше тялото й със своето, в съзнанието му изплува сянката на тъгуващата Барбара и обагри любовта му със смесица от меланхолия и състрадание.

По странна ирония на съдбата, докато насладата побеждаваше Лесли и я отнасяше далеч от твърдата земя, към водната стихия, където тя и Джордан се сливаха в едно, сами на този свят, изведнъж й се стори, че и последната сянка, помрачаваща любовта й към него, вече се е стопила.

30

На 10 юни, докато беше на гости у една съседка в Уебстър, щат Пенсилвания, Мег Лазаръс припадна.

Веднага я откараха в местната болница. Когато пристигна, дишаше с усилие, бе пребледняла, почти нямаше сили да ходи и бе вдигнала висока температура.

Незабавно съобщиха на Джордан. Състоянието на Мег не позволяваше да я транспортират до университетската клиника във Филаделфия, където той й бе уредил лечение преди година, когато бе получила подобна, макар и по-лека криза. Затова Джордан извика в Уебстър най-добрия кардиолог от Филаделфия, доктор Джаф.

Джордан съобщи на Барбара, която знаеше за заболяването на Мег и си даваше сметка, че той може да отсъства няколко дни, дори седмица. Обади се и на Лесли, за да й съобщи за случилото се. После отлетя директно за Уебстър и пристигна само четири и половин часа след кризата на Мег.

Доктор Джаф бе вече там и го чакаше в сестринската стая, в същия коридор, където бе стаята на Мег.

Двамата си подадоха ръце.

— Как е тя? — попита Джордан не без тревога.

Лекарят се намръщи.

— Изглежда, е имала нов пристъп на бактериален ендокардит. Страхувам се, че този път е по-тежко от миналия. Увредената клапа отново се е инфектирала и сърцето не изтласква достатъчно кръв. Ще се увериш сам, че симптомите са подобни на миналогодишните.

— Какво реши да й дадеш? Антибиотици?

Лекарят тъжно се усмихна на познанията на Джордан и кимна.

— Този път доста високи дози. Освен това на определени интервали взимаме кръвни проби. Добавих кортизон, за да се опитам да овладея нещата. Повярвай ми, Джордан, правим каквото, можем.

Когато Джордан влезе в стаята на Мег, бе поразен. Трябваше да крие вълнението си. Никога не беше изглеждала толкова лошо. Беше смъртнобледа и й бяха сложили кислородна маска. Очите й изглеждаха огромни. Имаше леки подкожни кръвоизливи по ръцете и врата — лекарят му бе казал, че това са симптоми за сърдечна недостатъчност.

— Как си, сестричке? — поздрави я Джордан, като застана до нея и взе ръката й.

Тя едва му се усмихна и прошепна:

— Средна работа, както казваше чичо Сид.

Джордан седна на края на леглото й. В него се надигаше цяла вълна от чувства, в която яростта от собствената му безпомощност се бореше с почти детински страх, че най-любимото му същество може да го напусне.

„Каква ирония на съдбата! — мислеше си той. — Джордан Лазаръс, човекът, чието лице не слизаше от кориците на медицинските списания като спасител на сърдечноболни, не бе в състояние да спаси собствената си сестра, при положение, че Мег бе единствената причина за интереса му към сърдечната терапия.“

„Х-Спан“, който бе толкова ефикасен срещу атеросклерозата, бе напълно безпомощен при възпаления на сърдечната клапа, както в случая на Мег. Джордан отдавна бе осъзнал това, още когато започна да се интересува от проблема, във връзка с научната работа на Лио Камински. Още тогава му беше ясно, че няма да може да спаси Мег. Но се самозаблуждаваше, казвайки си, че работата му донякъде е свързана с болестта й и може с нещо да помогне.

Сега той виждаше, че Мег бавно умира. Беше толкова по-слаба и по-бледа от миналата година! От хубава и крехка млада жена постепенно се превръщаше в някаква сянка. След година може би нямаше да я има.

Той се наведе, целуна я по бузата и хвана ръката й. Когато тя обърна към него изпитото си лице, очите й светеха.

С голямо усилие на волята той потисна мъката си и бодро й заговори:

— Добре ли се грижат за теб?

— Прекрасно, както винаги — отвърна тя, без да изтегля ръката си от неговата. — Дори по-добре, отколкото у дома.

Той знаеше, че не му казва истината, понеже мрази болниците повече от всичко на света. Стисна ръката й.

— Е, доктор Джаф казва, че скоро ще те изпишат. Говорих с Луиз. Тя казва, че у дома вече не могат да се оправят без теб. Чакат те.

Тя се усмихна на шегата му.

После очите й станаха по-сериозни. Той чувстваше как го изучават и се опитват да надникнат някъде дълбоко в него, как търсят нещо друго иззад видимата му болка и тревога.

— А ти? Струваш ми се различен.

Джордан изправи гръб, сякаш да се защити.

— В какъв смисъл различен?

Мег вдъхна дълбоко през кислородната маска. За миг очите й станаха безжизнени. После отново ги съсредоточи върху него. През болката й се четеше някогашната й обич към него. Погледът й го галеше.

— Изглеждаш, сякаш някой току-що ти е казал какво ще получиш за Коледа.

Джордан се усмихна. Спомни си как като малки двамата с Мег заедно очакваха Коледа. Дори тогава тя го разбираше толкова добре, че винаги знаеше какво най-много му се иска.

Сега старата й интуиция й помагаше да види промяната, настъпила у него през последните седмици. Беше невъзможно да се укрие от нея.

— Е, днес спечелих половин милион долара — каза той. — Може би това ми е повдигнало настроението.

Това напомняне на старите дрязги между тях имаше за цел да я отвлече. Но не помогна.

— Не ме занасяй. Познавам брат си много добре.

Джордан въздъхна. Точно това и очакваше. Не бяха минали и две минути, откакто беше в стаята, а тя вече бе прочела всичко в душата му. Възхищаваше й се, че го познава толкова добре. И беше благодарен, че на света има някой, който го познава толкова добре. Погледна я за миг в лицето и сякаш откри в него прилика със себе си. Чувстваше как в нейните вени тече неговата кръв и й позволява да чете в сърцето му като в отворена книга.

Но той не можеше да й каже истината за Лесли. Не още и не тук. Нямаше да е честно, след като Барбара го очаква само на сто и петдесет мили оттук.

Когато името на Лесли премина през съзнанието му като любовна песен, по устните му пробяга усмивка. Той стисна ръката на Мег. Чувстваше се като ученик.

Мег го гледаше внимателно с призрачните си очи.

— Нещо съвсем отскоро, нали?

Той погледна встрани. Държеше ръката на умиращата си сестра и мислеше за Лесли — първата жена, която наистина бе обичал, и сърцето му се изпълваше с мъка и радост. Духовната връзка между тези две жени бе толкова силна, че той сякаш виждаше Лесли, отразена в очите на Мег.

Мег почувства вълнението му и му се усмихна.

— Радвам се за теб. Ти заслужаваш нещо друго. Нещо наистина хубаво.

Джордан въздъхна. Беше му тежко, че не е в състояние да й каже истината. Мег познаваше Барбара и я харесваше. Винаги се държеше, сякаш вярва, че бракът му с Барбара е щастлив. Някак не можеше сега да й съобщи гордо тук, в болницата, че е срещнал друга жена и че се готви да напусне Барбара. Просто не можеше.

Нито пък можеше да скрие от нея ликуването в сърцето си, което невероятно и болезнено се смесваше с мъката му от нейното състояние.

Говориха в продължение на половин час, заобикаляйки темата като някаква преграда, която им пречеше, за да се разберат. Бе изморително и за двамата, но най-вече за Мег. Скоро тя съвсем се измори и й се доспа.

— Трябва да тръгвам, Мег! — каза той. — Доста поговорихме и ти си изморена. Утре сутринта ще дойда пак.

Той понечи да стане, но тя се вкопчи в ръката му и го задържа.

— Джордан!

Името му в устата й го стресна. Обръщаше се към него така само когато се касаеше за нещо много сериозно.

— Кажи, Мег.

— Щастието не идва често — започна тя, гледайки го изпитателно. — Понякога каца на рамото ти само веднъж. Заслужава си да се бориш за него. Заслужава си да правиш жертви.

— Знам! — каза той.

Тя стисна ръката му по-силно, сякаш не я бе разбрал, а може би се опитваше да не я разбере.

— Вече си жертвал достатъчно за щастието на другите — продължи тя. — Време е да помислиш за собственото си щастие. Ще го направиш ли? Ще го направиш ли заради мен?

Джордан почувства, че очите му се насълзяват. Сестра му знаеше, че краят й наближава. Цял живот се бе опитвала напразно да го отклони от упоритата гонитба на успеха, а той й се бе съпротивлявал. Сега чувстваше, че той е намерил изход от клопката, в която сам бе поискал да влезе. Искаше да му даде смелост, за да направи решителната стъпка. Но собствените й сили бързо се стопяваха. Тя го погледна умолително. Ръката й отслабваше в неговата, главата й падна назад върху възглавницата.

— Да — прошепна той до самото й ухо. — Ще направя както ми казваш. Вярваш ли ми?

Ала Мег бе вече в безсъзнание. Не можеше да го чуе.

Когато Джордан излезе от стаята, очите му бяха пълни със сълзи. За щастие в коридора нямаше нито сестри, нито пациенти и никой не го видя.

Той остана още половин час с доктор Джаф, после се качи в колата и отиде в къщата на родителите си. Целуна майка си и Луиз, които напразно се опитваха да го накарат да хапне нещо. Легна си рано.

Главата му бучеше. Мозъкът му бе като притъпен от мисли за Мег и за Лесли. Лицата им бяха пред очите му. От три часа се мъчеше да заспи. Лицето на Мег ставаше все по-неясно, но го викаше с още по-голяма изразителност и красота. Лицето на Лесли се приближаваше все повече и повече и зашеметяващо го привикваше към живота. Той се измъчваше, че обичайки Лесли така всеотдайно, захвърляйки всичко останало заради нея, изменя на миналото и на болката си. Но Мег, хубавата и нежна Мег го караше да живее точно този нов живот, въпреки че самата тя бавно се отдалечаваше от него. Никога не се бе чувствал така разкъсван, така щастлив, така отчаян.

Най-после, изпълнен с очакване да види сестра си отново на следната сутрин и любимата жена след няколко дни, Джордан заспа.

Когато Лесли разбра, че Джордан ще отсъства няколко дни, тя се възползва от случая, за да посети набързо баща си.

Том Чембърлейн не беше виждал дъщеря си от почти шест месеца и много се зарадва. Посрещна я на летището със старата си кола — същата, по която тя толкова бе работила, и я откара до вкъщи по правите, безкрайни, порозовели от ранния залез полски пътища.

— Колата вози добре! — усмихна се тя. — Но все пак една настройка няма да й навреди.

— Както и на мен — пошегува се баща й. — Ние двамата много си приличаме. Не сме вече млади, но не се даваме.

Лесли се усмихна. Татко й си беше все същият, въпреки че беше още посивял и оплешивял. Очите му блестяха от радост, че вижда отново дъщеря си. Изглеждаше изпълнен с енергия. В негово присъствие Лесли се чувстваше по-сигурна. Неотдавнашните събития така бяха преобърнали всичко в живота й, че познатото лице на баща й и непоклатимата му любов й действаха като успокоително и същевременно ободрително лекарство.

Но това посещение не се оказа толкова лесно, колкото Лесли очакваше. Първата вечер тя говори на баща си за „Уилър Адвъртайзинг“, повтаряйки това, което вече му бе писала в десетина писма: че в малката агенция й харесвало много повече, отколкото в голямата, конкурентоспособна „Огълви, Торп“, че Рос Уилър бил прекрасен началник, че другите момичета в службата й били много приятни, че било много по-приятно да познава всички дребни подробности по работата в една малка организация, отколкото да се губи в безличното множество на някоя огромна агенция.

Том Чембърлейн слушаше всичко това с усмивка. Виждаше, че Лесли е щастлива. Очите й възбудено искряха и това го озадачаваше. Той знаеше, че в миналото тя му е спестила някои мъчителни факти от живота си. Тази вечер подозираше, че крие от него нещо много положително, нещо, което ще го направи щастлив. Чудеше се кога ли ще му го разкрие.

На следната вечер излязоха да вечерят в „Хилтоп“ — популярен ресторант на около двайсет мили от Еликот, където сервираха бифтеци и рибни специалитети. Том Чембърлейн си облече най-хубавите панталони и риза и си сложи тънка вратовръзка. Лесли бе с дълга памучна пола, копринена блуза и изумрудената огърлица, подарена й от Джордан. Настроението беше празнично, но тя не можеше да събере смелост да каже на баща си причината за щастието си. Вместо това повтаряше старата история за смяната на работата си и за удоволствието от новия си, по-спокоен живот.

Дълбочината на измамата й създаваше нещо като преграда между тях, която й пречеше да се отнася с него както някога. Малкото момиченце в душата й искаше да избяга от бурния, изнервящ живот и да се сгуши в таткото от миналото, таткото, който така нежно я бе закрилял през детските й години. Но сега това беше невъзможно. Тя бе жена, имаше свои проблеми и свои тайни. И тези тайни я караха да скъса завинаги с миналото.

Най-лошото бе, че ставаше още по-трудно да избяга от кашата от лъжи, която бе забъркала, понеже животът й се бе променил, бе поел в невероятна посока, която поставяше под въпрос всичките й предишни схващания. Любовта й към Джордан Лазаръс поставяше на втори план кариерата й в рекламата, както и всичко останало в сърцето й. Тази последна тайна, която пазеше от баща си, просто пареше на устните й.

По пътя на връщане от ресторанта тя най-после се престраши.

Пътуваха с колата към къщи по тъмния полски път фаровете изпращаха ярките си снопове напред по шосето и царевичните поля от двете му страни. От време на време очите на някой заек или друго животинче проблясваха пред тях, после се скриваха в храстите наоколо.

Том погледна към дъщеря си. Тя се усмихваше нещо в себе си.

— За какво мислиш?

— Гледах фаровете — отвърна тя. — Когато бях малка и отивахме на гости у леля Алис или у Чет и Каръл, и после се връщахме вкъщи по тъмно, си мислех, че тези фарове са вълшебни. Начинът, по който пробиваха тъмнината… Мислех си, че ако поискат, са в състояние да осветят целия свят. Сякаш нищо не можеше да им убегне.

Баща й кимна. Не беше навикнал на абстрактно мислене, но се възхищаваше на способността на Лесли да се изразява с поетичен копнеж. Беше си такава още от малка и това й качество, заедно с невероятния й ум, бе неразделна част от нейния характер.

— Всичко, което заобикаля възрастните, често изглежда вълшебно на малките деца — каза той. — Ти имаше богато въображение и не бих се учудил, ако целият свят ти се е струвал вълшебен.

Тя се облегна назад, умилена от разбирането му. В този момент всички изкуствени прегради между тях изчезнаха. Той все още бе нейният баща, все още я познаваше донякъде най-добре от всички. Докато Том Чембърлейн бе на този свят, тя никога нямаше да се чувства самотна.

С тези мисли в главата тя заговори:

— Татко!

Той се обърна към нея.

— Да, мила? Какво има?

Гледаше я с очакване.

— Татко, аз имам приятел.

Том Чембърлейн се колебаеше. В този миг Лесли чувстваше, че той се досеща за всичко, което се е случило през изминалите години, може би дори за истинската причина за напускането й на „Огълви, Торп“. Чувстваше как той внимателно наднича в тайните й, точно както фаровете, които тогава й се струваха вълшебни, хвърляха победната си светлина сред тъмното поле и оголваха всичко пред себе си. Той дори може би виждаше повече, дори може би виждаше всичко.

Вече пристигаха. Той сви по покритата с чакъл алея, спря колата и прегърна Лесли.

— Толкова съм щастлив! Толкова съм щастлив, миличка!

В гласа му се чувстваше облекчение, сякаш знаеше, че в миналото е страдала от любов и сега пред нея се открива нова възможност.

Тя промълви, с лице до гърдите му:

— Аз също.

Той с обич я погали по рамото.

— С теб ли… работи?

Тя поклати отрицателно глава.

— Запознахме се по работа. Той е… той работи другаде.

Баща и се усмихна.

— Откога го познаваш?

— О!… Не много отдавна. От няколко месеца.

Тя започна да чувства, че лъжите, които я отделяха от баща й, постепенно се стопяват. Той й задаваше естествените въпроси, които всеки баща задава на дъщеря си, когато му съобщи, че е влюбена: „Кой е мъжът?“, „Какво работи?“, „Как се казва?“.

Тя не можеше да му каже повече подробности. Беше влюбена в известен мъж. Женен мъж.

— Кога ще се запозная с него? — попита той.

— О, още е рано — отвърна тя, облягайки се назад. — Още не сме… стигнали дотам. Но се надявам, че ще бъде скоро. Наистина. Сигурна съм, че ще го харесаш, татко. Той е прекрасен човек. И…

„И ме обича“. Думите дойдоха бързо до устните на Лесли и застинаха там. Тя просто още не можеше да ги произнесе.

— Вярвам ти! — каза баща й. — С нетърпение очаквам да се запозная с него. Но няма защо да бързаме. Аз мога да чакам. Щом ти си щастлива, миличка.

— О, щастлива съм! — извика тя. — Наистина съм щастлива! Никога не съм била толкова щастлива!

Той отново я прегърна.

— Мога да видя това дори и без очила. Отдавна не си изглеждала така, Лесли!

Тя кимна замислено. После каза:

— Да, знам.

Той дълго я гледа, мислейки за разстоянието между тях и може би за тайните, които се криеха в думите й. После хвана ръката й и я стисна. Тя му бе благодарна. Оставаха още неизречени неща, но любовта му все още можеше да я открие и да я стопли въпреки всичко.

Той излезе от колата. Тя го последва в къщата. Звуците от тъмното нощно поле я викаха отвсякъде, сякаш й казваха „Добре дошла“.

Докато Лесли и баща й влизаха в тихата къща в Илинойс, а Джордан седеше на стола и гледаше спящата си сестра в болничната стая в Пенсилвания, Барбара Лазаръс седеше на обширния диван в манхатънското си жилище.

На ниската масичка пред нея имаше пръснати снимки. Пликът, в който бяха пристигнали, се валяше на пода.

Барбара не гледаше снимките. Седеше, облегната назад, и мислеше. Изведнъж затвори очи. За миг се заслуша в шума от града отдолу — бръмченето на минаващ по алеята камион, внезапното просвирване на клаксон, приглушеното подвикване на минувач. И, разбира се, концерта на сирените, които в дисонанс си пригласяха от тъмнината на многолюдния, опасен остров.

Барбара се чувстваше необичайно спокойна. Радваше се на самотата си. Въпреки че през последните години самотата все по-малко й понасяше, тя все още й бе необходима, за да мисли трезво и да се съсредоточи както някога, когато се криеше в стаята си от баща си и се опитваше да се изолира от живота си с него.

Тя си пое дълбоко дъх, после още веднъж. Отвори очи и изправи гръб. Шумът от града се стопи. Цялото й внимание се насочи към снимките на масичката пред нея.

На някои от тях бе мъжът й.

На някои от тях — малко момче.

Но всички сякаш се обединяваха от една-едничка тема — образът на Лесли Чембърлейн.

31

Седмица и половина след завръщането си от Пенсилвания Джордан седеше с жена си у дома, в солариума на покрива, и отпиваше от чашата си.

Беше десет часът вечерта. От няколко години Джордан и Барбара бяха свикнали да идват тук след вечеря. Джордан пиеше арманяк, а Барбара — отлежало полусухо шери. Осветлението бе приглушено и през прозореца се виждаха Ист Ривър и тъмният силует на Рузвелт Айлънд.

По това време на вечерта двамата спокойно разговаряха и чакаха напрежението от изминалия ден да отстъпи място на умората, сънливостта да ги обори и да отидат да си легнат. Избягваха да говорят за сериозни неща. Предпочитаха да бъбрят за общи приятели, за роднини или за учудващо провинциалните ежедневни клюки в Манхатън.

Този път бе различно. Джордан бе казал на Барбара за Лесли и нямаше място за незначителни разговори. Трябваше да погледнат очи в очи истината за брака си.

Между тях не съществуваше нито насилие, нито конфликт. Вместо това цареше странно примирение. Джордан и Барбара правеха всичко възможно, за да се държат естествено. А това означаваше безброй малки жестове на подкрепа и обич, които всъщност бяха направили брака им възможен. Ала сега цялата тази нежност, всички малки навици на домашния живот, които ги свързваха, се обагряха с нещо ново. Понеже сега цялото им съвместно приключение бе обречено. Обречено от любовта на Джордан към Лесли Чембърлейн.

Джордан не преувеличаваше, когато казваше на Лесли, че Барбара приема нещата много добре и с голямо разбиране.

„Радвам се, че те имах — бе му казала тя. — Но аз нямам никакви претенции към теб. Винаги съм го знаела. Винаги си бил свободен да си отидеш — когато си поискаш.“

Колко смело бе сдържала сълзите си, докато говореше! Джордан й се възхищаваше и й съчувстваше.

Тази вечер те бяха седнали в полутъмния солариум, загледани мълчаливо в огромния град, свързвани от странно чувство на отмираща близост.

Джордан прочисти гърлото си.

— Днес видях братовчедка ти.

Барбара го погледна учудено. Той говореше за втората й братовчедка Рене Арчър, порядъчно глупава дама от хайлайфа, чиито задължителни визити при Барбара през отпуските и по различни семейни случаи бяха неизчерпаем източник на досада.

— Къде? — попита тя.

— В „Плаца“ — отвърна той. — Къде другаде? Тя ме представи на някакъв граф и на сума ти други хора. Имаха вид на много гъсти с графа. Май че ще има съпруг номер пет.

Барбара кимна.

— Тя няма да се спре. Сдъвква ги като бонбони и ги изплюва. Аз познавам графа. Много приятно момче. Лошо му се пише. Мислех, че има малко повече мозък в главата си.

Двамата замълчаха. Барбара поднесе шерито към устните си, но не отпи от него. Ръката й се върна в скута. Тя погледна към мъжа си.

— Джордан, тя ще те направи ли щастлив?

Джордан въздъхна. Образът на Лесли незабавно се появи в съзнанието му — усмихнат, неустоим. Беше му някак неловко да седи в тъмното и Барбара да го пита за жената, която обича. Сърцето му се късаше от съжаление към Барбара. И все пак любовта му към Лесли бе по-силна от всичко друго.

— Да, ще ме направи — отвърна той: — Тя ме обича. И е прекрасен човек. Ти би я харесала.

„Би се гордяла с нея“. Джордан не произнесе тези думи, но те прекрасно изразяваха чувствата му. Ако Барбара познаваше Лесли, ако наистина я познаваше като него, тя щеше да се гордее с нея, както и той се гордееше. Любовта му към Лесли далеч надвишаваше физическото увлечение. Той я обичаше за качествата, на които всеки би се възхищавал — смелостта, честността и човечността й. В начина, по който Лесли живееше живота си и се раздаваше на другите, имаше нещо толкова смело! Джордан никога преди не бе виждал по-добро качество, затова, когато бе с нея, я уважаваше безкрайно за това.

Как му се искаше да говори за тази й добродетели пред Барбара! Искаше му се да възхвалява Лесли пред нея, да споделя с нея възхищението си към Лесли, като момче, което описва новото си гадже пред най-добрия си приятел. Но това щеше да й причини болка. Той можеше единствено да я уверява, че е избрал жена, която ще го направи щастлив. Понеже знаеше, че Барбара желае той да е щастлив. Бе готова да се откаже от него, за да е щастлив.

Отново настъпи мълчание. Тъмнината сближаваше Джордан и жена му, но напредващото време и неизбежната раздяла ги правеха чужди един на друг. С всеки изминал ден им ставаше все по-трудно да живеят заедно. И все пак не му се искаше още да изгубва Барбара. От четири години тя бе негов другар и довереник. Щеше да му липсва.

— Отивам да си лягам — каза тя. — Изморена съм.

Целуна го по бузата и излезе. Той остана за миг, потънал в мисли, все още разкъсван между съблазнителния образ на Лесли и спомена за тъжното, изпълнено с разбиране лице на Барбара.

Довърши брендито и влезе в спалнята с намерението да вземе душ. Барбара седеше на леглото по нощница и държеше книгата, която напоследък четеше — избраните разкази на Съмърсет Моъм. Той й ги беше подарил за рождения ден миналото лято.

Сякаш не знаеше какво да прави — не си лягаше и държеше книгата някак нервно. Погледна към Джордан. Той стоеше в рамката на вратата и разкопчаваше ризата си.

Очите й се изпълниха със сълзи.

— О, Джордан! — изплака тя.

Той отиде до нея, прегърна я и обсипа лицето й с целувки. Вкусът на сълзите й го изпълваше с ужасна тъга.

— Толкова ще ми липсваш!

Мъката й бе толкова силна, че Джордан почувства как собствените му очи се навлажняват.

Забелязвайки вълнението му, тя зарови лице в гърдите му, както бе правила толкова пъти в миналото. Загали го мило, сякаш за да го успокои. Той почувства стария майчински пламък на нежността й. Тя сякаш се опитваше да зареди детето си с майчина любов, преди да го пусне само по широкия свят.

И някак топлината на гърдите й, сладостта на милувките й се превърнаха в целувка. Джордан я прегръщаше, целуваше устните й и я притегляше по-плътно до себе си. Тялото й сякаш се разтапяше в неговото. Гърдите й, голи под нощницата, се притискаха в неговите гърди. Езикът й свенливо се плъзна в устата му. Обзе го непозната страст, родена от обичта му към нея, от любовта му към Лесли и промяната, настъпваща в живота му.

За миг той се запита дали тя ще може да го понесе, дали той самият ще го понесе. Но тя го бе хванала така здраво, а тялото й бе толкова топло и меко!

— Само веднъж! — простена тя, прегръщайки го силно. — Само веднъж, Джордан! Моля те, за да си спомням за теб…

В слабините му се надигаше гореща вълна. „Каква ирония — казваше си той. — Да притежавам жена си, когато ще се разделям с нея!“

Страхуваше се да не я уязви, прониквайки в последната й тайна. Още повече сега, когато Лесли го притежаваше завинаги.

Но целувката на Барбара ставаше все по-страстна, а ръцете й се спускаха под кръста му и нежно го притегляха.

— Само веднъж, скъпи! — шепнеше тя.

Той се пресегна и изгаси лампата.

В момента, в който нощната лампа в спалнята на Джордан угасна, Рос Уилър остави Лесли Чембърлейн пред къщи.

Бяха прекарали голяма част от вечерта в службата — преглеждаха сметките със счетоводителя на Рос. Това ставаше веднъж в годината и Рос изпитваше ужас от цялата работа, понеже не можеше да работи с цифри.

Скоро след постъпването на Лесли той я попита дали има нещо против да помага при прегледа на счетоводните книги. По това време той вече започваше да зависи от нея в почти всяко отношение. Тя се бе съгласила с радост и скоро познаваше много по-добре от него счетоводните сметки и режийните на агенцията. Присъствието й тази вечер бе изключително необходимо.

— Безкрайно ти благодаря, миличка! — обърна се той към нея. — Ти ме спаси. Не знам как съм се оправял, преди да дойдеш ти.

— О, не си чак толкова зле! — каза тя. — Просто нямаш достатъчно доверие в себе си. Няколко колонки цифри са нищо работа за такъв голям и силен мъж като теб. Просто се нуждаеш да ти го напомням по-често.

Рос я съзерцаваше в тъмната кола.

— Нуждая се от теб за много повече неща.

Никой не проговаряше. Той имаше предвид и сърцето, и работата си и тя го знаеше. Той чакаше отговор на предложението си. Рос бе търпелив, но си даваше сметка на какво може да се надява, правейки предложение за женитба на момиче като Лесли.

Беше направил зависещото от него и му оставаше само да чака дали тя ще склони да се омъжи за един стар мъж. Непрекъснато се страхуваше, че тя ще срещне някой по-млад и по-подходящ от него.

Лесли се чудеше дали той подозира, че е влюбена в друг. Не можеше да скрие новата светлина, която напоследък грееше в очите й. Всички в службата я бяха забелязали и коментираха. Лесли се стараеше да приема закачките шеговито.

От една страна, й се искаше Рос да си мисли, че е доволна от работата и затова вече не е тъжна и се е превърнала в нов човек. От друга страна обаче, се страхуваше, че той може да го изтълкува като отговор на предложението си, понеже това можеше само да утежни мъката му, когато се наложи да му откаже.

С тези мисли в главата си Лесли се държеше на разстояние от Рос, правейки се на лекомислена, и отбягваше въпросителните му погледи и окончателния си отговор, който щеше да го нарани. Не можеше да се насили да мисли за това. Сърцето й бе прекалено заето с вълнения около любовта й към Джордан Лазаръс, за да мисли за живота, който щеше да жертва заради него.

— Не знам ти как си, но аз едва се държа на краката си. Трябва да си легна, за да забравя за всички тия цифри — каза най-после тя.

— Аз също — каза Рос с лека нотка на неудобство в гласа. — Наспи се хубаво и не идвай на работа, преди да си си отпочинала. Ще се оправим и без теб за няколко часа.

— Разбира се.

Той прекрасно знаеше, че го лъже. Щеше да дойде рано — усмихната и весела. Сигурно щеше да бъде първа. Отдавна познаваше издръжливостта и чувството й за отговорност. Никой не работеше повече от Лесли, никой не се грижеше повече за работата от нея.

Тя излезе от колата и с бодра стъпка тръгна към блока си. Той знаеше, че тя не може да го види, и си позволи да се порадва на дългите й, красиво оформени крака, на стройния й гръб под лекото сако, на прекрасната къдрава коса, окръжаваща бялото й лице. При мисълта колко я желае, каква част от него живее с мисълта, че я обича, че трябва да я притежава, го изпълни болка.

Изпита мъка, когато тя влезе в сградата и се скри от погледа му. После запали колата и тръгна.

Лесли стоеше в преддверието и отваряше пощенската си кутия. Както обикновено нямаше много поща за нея. Рекламна листовка от застрахователна компания, формуляр за подновяване на абонамент за списание по реклама, което тя получаваше, телефонна сметка. Нямаше писмо от баща й, с когото наскоро се беше виждала. Нямаше да й пише поне още седмица-две.

Тя тръгна нагоре по стълбите към апартамента си. В коридора й се стори необичайно студено. Това бе странно след доста горещия ден.

В апартамента й бе тихо. Трябваше да търси пипнешком ключа на стената, за да запали лампата. Пред очите й се разкри дневната — бедна, но уютна с поизтърканите диван и кресла, олющените стари маси и евтините пейзажи в рамка. Лесли бе купила всичко втора употреба — на разпродажби, когато се бе преместила тук. Докато работеше в библиотеката, бе твърде потисната, за да мисли да заменя каквото и да било, а сега, когато Рос и агенцията й отнемаха толкова време, бе твърде заета, за да се занимава с това.

Скоро щеше да се наложи да се освободи от всичко и да си намери нещо по-представително. Но за момента тя изпитваше странно задоволство да се връща всяка вечер към всичко това у дома си. Очуканите мебели й напомняха за собствения й разбит живот. Точно като нея те бяха преживели доста неща и все пак бяха оцелели.

Сега, когато бе срещнала Джордан и в сърцето й бяха настъпили толкова промени, съвсем нямаше време да мисли за старите мебели. Точно като Мол от „Вятърът във върбите“, една от любимите й книги, това старо малко жилище я привличаше. Тя вече го беше изоставила в мислите си и все пак то бе единственият й дом.

Тя бързо влезе в спалнята си и се съблече. След часовете, прекарани над счетоводните книги, се чувстваше потна и изпоцапана с мастило. Захвърли дрехите в коша за мръсно бельо и гола изтича до банята.

Тъкмо затваряше вратата, когато й се стори, че чува някакъв шум. Тя неволно потрепери и цялата й кожа настръхна. За миг наостри слух, но не се чуваше нищо. Тя реши, че шумът е долетял от съседен апартамент или просто самата сграда уляга.

Нещо я накара да заключи вратата на банята. Набързо взе душ, изпита наслада от топлата вода по тялото си, и си изми косата. Когато излезе изпод душа, огледалото бе замъглено от парата. Тя се избърса с кърпата, облече хавлията си и отвори вратата. Потискайки неволното напрежение в себе си, огледа дневната — беше тихо и празно както винаги.

Изсуши бързо косата си, отиде в стаята, за да запали нощната лампа, и се върна в дневната, за да изгаси осветлението. Неизвестно защо й се струваше, че усеща нечие присъствие. Провери секрета на входната врата. Всичко беше наред. Беше заключила още при влизането си.

Усмихвайки се снизходително на самата себе си, тя си легна и отвори книгата, която четеше. Беше я взела от библиотеката. Миналата събота й я завери госпожа Бабидж, бившата й работодателка. Лесли започна да чете, но скоро осъзна, че очите й са твърде изморени от часовете над счетоводните книги, за да чете. Тя въздъхна и затвори книгата.

Дълго лежа в леглото, загледана в стаята с малкото бюро и тоалетната масичка със снимките на майка й и баща й. Казваше си, че скоро тази стая, този апартамент, дори този град ще бъдат за нея само спомен. Това бе нейната стартова площадка към новия живот.

Тя се протегна, за да изгаси лампата. В този момент отново я обзе неясна тревога. Тя дръпна ръката си и остави лампата запалена. Ослуша се внимателно и огледа стаята. Нещо я караше да стане и да погледне отново и в дневната, но не го направи, разкъсвана от презрение към самата себе си и от панически страх да отиде в съседната стая.

Накрая изгуби търпение, изгаси и си каза: „Успокой се! Много работиш напоследък!“.

Чудеше се дали причината за този пристъп на безпокойство и ужас не се крие в дълбокото изпитание на чувствата й в последно време. Може би тази вечер й беше така страшно в собствения й дом, понеже обичайният й живот бе застрашен от новата й любов.

Тя се замисли над този въпрос. Топлите стени на стаята й кръжаха около нея. Скоро сънят забули мозъка й и пред очите й изникна образът на Джордан Лазаръс, който сладостно я поведе към света на мечтите.

Миг по-късно тя спеше дълбоко.

Тя не намери в съня мечтаната отмора. Присъни й се, че се намира на „Мег“ заедно с Джордан. Бореха се с вятъра и се опитваха да плават, но непрекъснатите вълни, идващи откъм ръкава, ги заливаха с пръски и им пречеха да си вършат работата. Джордан й даваше някои наставления, но пръските продължаваха да заливат лицето й и удавяха думите му.

Тя се опита да премине по палубата и да стигне до него, но той отчаяно й махаше да остане на мястото си. Крещеше и повтаряше едни и същи думи, ала вълните влудяващо и неизменно потушаваха предупредителните му думи.

Изведнъж се събуди. Плясъкът на вълните се превърна в пронизителен звън. Тя се пресегна да натисне будилника с мисълта, че вече е сутрин. Но звъненето продължаваше.

Стана и все още полусънена тръгна, залитайки, към дневната, където телефонът непрестанно звънеше. Не забеляза часовника на етажерката. Беше два часът през нощта.

— Ало? — проговори сънено тя.

— Лесли, ти ли си?

— Да, аз съм.

Отначало тя не позна гласа отсреща. Тревогата го бе променила.

— Лесли, тук е Джорджия Байер. Случи се беда.

Лесли изведнъж се събуди напълно. Явно ставаше дума за Тери.

— Какво има? Нещо с Тери ли? Как е той?

Настъпи мълчание, изпълнено и от двете страни с тревога. Лесли някак вече знаеше, че се е случило нещо ужасно.

— О, Лесли! — изхлипа Джорджия. — Няма го. Някой го е отвлякъл. Тери го няма!

32

От момента, в който Джорджия каза на Лесли какво се е случило, сякаш всичко се обърка.

Лесли едва разбираше полуистеричния говор на Джорджия. Трябваше Клиф да вземе слушалката, за да й обясни как сложили Тери да си легне както обикновено в осем и половина, как той си спял спокойно, когато Джорджия го погледнала към десет. Но когато Клиф се събудил в един през нощта и надникнал в стаята му, леглото му било празно.

Байърови незабавно повикали полицията и пет минути след обаждането на Клиф пристигнала шерифската кола.

Лесли все още стоеше в дневната, с телефонната слушалка в ръка и слушаше разказа на Клиф, когато се позвъни на вратата. Тя остави телефона, за да се обади по домофона. Беше полицията.

Лесли отвори на полицаите и ги покани — бяха двама следователи и двама неуниформени. Докато слушаше Клиф, следователите я гледаха с непроницаеми лица и чакаха да свърши. Тя бе толкова безумно разтревожена за Тери, че изобщо и не помисли да се смути от факта, че четиримата я гледат по пижама.

— Клиф, полицията е тук — каза най-после тя.

— Знам. Казаха, че ще дойдат при теб, за да ти съобщят.

Лесли кимна, без още да може да направи логическата връзка с присъствието на полицаите в дома й. Поиска отново да говори с Джорджия и се опита да я успокои, че всичко ще се оправи. Но слушалката в ръката й неконтролируемо трепереше. А когато най-после остави телефона, си даде сметка, че почти от самото начало на разговора е плакала.

Единият от двамата следователи се приближи до нея. Явно той бе началникът.

— Госпожица Чембърлейн? Аз съм следовател Хърт. Това е следовател Стоукс, а това са полицаите Валънтайн и Маккан. Доколкото разбирам, господин и госпожа Байер са ви съобщили какво се е случило.

— Да — каза Лесли. Лицето й все още бе облято в сълзи. Тя погледна следователя. Имаше изхабен вид, бе на около четирийсет, възпълен, с много късо подстригана коса. Но най-силно се набиваше в очи зоркият му поглед.

— Вие знаете ли нещо за това? — попита той.

— Нещо за… — заекна Лесли, бършейки сълзите си. — Само това, което Джорджия ми каза. Разбрахте ли… искам да кажа знаете ли… искам да кажа… — Тя отчаяно търсеше думите си.

— Може би най-добре е да дойдете с нас — каза следователят. — Сигурно сте много разтревожена.

Лесли кимна. Втурна се бързо в стаята си, за да облече нещо. На вратата се сблъска с един от неуниформените полицаи, който излизаше от стаята й. С периферното си зрение забеляза как другите делово се движат из апартамента.

Тя все още не можеше да осъзнае какво става. Чак когато излезе и се озова пред недоверчивите и изпитателни погледи на четиримата полицаи, й стана ясно, че са дошли, за да разберат дали самата тя не е отвлякла Тери.

— О! — изстена тя и доближи ръка към устата си. — Аз не мислех, че… Джорджия каза ли ви за мен?

— Да, госпожице Чембърлейн — отвърна следовател Хърт.

— Защо най-добре не дойдете с нас?

Бършейки смутено сълзите си, Лесли излезе с полицаите.

Час и половина по-късно Лесли бе в къщата на Джорджия във Фармингтън.

Бе прекарала само половин час в полицейското управление, отговаряйки на въпросите на следователи Хърт и Стоукс. Очевидно неописуемата й тревога ги бе убедила, че няма нищо общо с отвличането на Тери Байер. Тя бе в толкова тежко положение, че отнякъде доведоха една полицайка, която се зае да я утешава.

След като набързо я разпитаха за раждането на Тери, осиновяването му от семейство Байер и връзката й с тях, следователите я откараха до къщата на Джорджия. Там имаше още няколко полицаи — и цивилни, и униформени. В къщата цареше мрачно безредие — полицаите влизаха и излизаха, говореха по телефона и си даваха един другиму заповеди.

Джорджия си бе възвърнала самообладанието в достатъчна степен, за да запознае Лесли с подробностите и да разговаря смислено с полицаите. Но както бе седнала до Клиф на дивана в дневната, тя изглеждаше като огледален образ на вълненията на Лесли. Говореше логично, но ръцете й трепереха и от очите й се лееше непрестанен поток от сълзи.

Лесли седеше на дивана до тях и тримата отговаряха на въпросите на полицаите и повтаряха отново и отново едни и същи неща. Обясняваха живота си с Тери, продължилата връзка на Лесли с момчето, и постоянно твърдяха, че нямат никаква представа кой и защо би могъл да отвлече Тери.

Разпитът продължи през останалата част от нощта. Никой не изглеждаше изморен. Самата Лесли сякаш се успокояваше от въпросите на полицаите, понеже те я отвличаха от ужаса, който отвътре я разяждаше.

Когато зората обля прозорците с тягостна сива светлина, Джорджия стана, за да направи кафе. Бяха надошли още полицаи и полицайки. Един от тях бе донесъл няколко кутии с понички за цялата група, разположена в къщата.

Лесли се сети да се обади на Рос чак към девет сутринта. Той не се учуди, че му звъни по телефона, понеже й бе предложил да остане да се наспи добре. Но когато тя му каза, че ще се наложи да отсъства целия ден по семейни причини, той се обезпокои.

— Какво има, миличка?

— О, просто братовчедка ми — отвърна тя. — Момченцето й е болно. Трябва да помогна за някои неща. Надявам се, че утре ще бъда на работа. Ако не успея, ще се обадя. Съжалявам, че те оставям в такъв критичен момент!

— Няма проблеми. Ще се оправим. Но ти се обади, за да ми кажеш какво става.

Докато То слушаше, Лесли започна да се чуди дали от полицията са се свързали с него за сведения. Вероятно бяха решили да говорят с работодателя й, предвид неотложния случай на Джорджия и подозренията към самата Лесли. Не й достигна смелост да попита Рос за това, а и гласът му звучеше напълно нормално, което я успокои и тя реши, че никой не му се е обаждал.

Тя се постара да говори колкото може по-кратко и прекара остатъка от сутринта на дивана до Джорджия, наблюдавайки движенията на полицаите из къщата. Чак когато Клиф пошепна нещо на ухото й, тя си даде сметка, че полицаите очакват телефонно обаждане с искане на откуп. Тази мисъл отново я изпълни с паника и тя трябваше да търси подкрепа у Клиф. Но по очите му личеше, че надеждата бавно го напуска.

Сега бе неин ред да се покаже силна.

— Всичко ще се оправи, Клиф! Сигурна съм! — опитваше се да звучи убедително тя. Но собствените й думи й се струваха безсъдържателни.

Денят се точеше. Лесли, Джорджия и Клиф ту губеха надежда, ту взаимно се окуражаваха, а полицаите стояха наоколо във все по-небрежни пози. Телефонът често звънеше, но не се случваше нищо ново. Ужас изпълваше къщата, подобно на отровен газ.

Лесли бе спала много малко и към края на следобеда остана без сили. Почти не бе докоснала супата, направена от Джорджия за обед, и с мъка отхапа от сандвича, приготвен за вечеря от един от полицаите.

По настояване на Джорджия Лесли склони да се прибере вкъщи и там да чака известия. Чувстваше, че въпреки обичта си Джорджия се изнервя от присъствието й и ще се чувства по-добре сама. Двамата с Клиф трябваше да останат насаме с мъката си. Тя само им пречеше.

Двама от полицаите я откараха до вкъщи по градската магистрала. Чувстваше се като престъпник, седнала отзад в полицейската кола, преградена с желязна решетка. Безсънието я изнервяше. Мислите й ставаха нелогични.

Полицаят я отведе до входната врата и каза:

— Опитайте се да поспите. Щом получим някакви новини, веднага ще ви се обадим.

Лесли им даде служебния си телефон, макар дълбоко да се съмняваше, че ще бъде в състояние да отиде на работа на другия ден. Стоеше в преддверието и наблюдаваше как полицейската кола бавно се отдалечава по улицата. Чувстваше се ужасно сама. Чак сега си даваше сметка, че настоявайки да я изпратят вкъщи, Джорджия и Клиф, въпреки личната си трагедия, я обричат на влудяваща самота.

Докато пъхаше ключа си във входната врата, тя започна да мисли да се обади на Рос още същата вечер и да му разкаже цялата истина за Тери и миналото си, просто за да получи съчувствие от друго човешко същество и да не се чувства сама.

И тя наистина щеше да се обади, ако още преди да си влезе вкъщи, не се бе случило нещо, което й попречи.

Когато влезе във входа, тя отключи пощенската си кутия. Намери едно списание, две рекламни листовки и малък бял плик с името й, надраскано с печатни букви. Лесли го отвори почти без да мисли.

Съдържанието му силно я озадачи. Бележката гласеше:

Лесли не можете да си поеме въздух. Бележката направо подскачаше в треперещите й пръсти, досущ като листата, движени от вятъра отвън.

Тя дълго се колеба, вторачила поглед в написаното. Помисли да си влезе и да повика полицията. Трябваше незабавно да им каже. Но нещо й подсказваше, че дори в този момент я наблюдават. Не можеше да поема рискове, когато се касае за безопасността на Тери.

Тя отново излезе и забързано измина разстоянието между трите пресечки, които я деляха от телефонната кабина. Когато пресичаше тихите провинциални улички, незабелязано се оглеждаше. Явно никой не я следеше.

Когато пристигна, духаше хаплив нощен вятър. Тя влезе на завет в кабината. Очите й запримигаха, докато навикнат със светлината. Тя тъкмо отвори чантата си и намери писалката и тефтерчето си, когато телефонът иззвъня и я стресна. Тя зачака, невярваща, докато не я разтърси второ позвъняване. Тогава вдигна слушалката.

— Ало?

— Лесли Чембърлейн?

Беше мъжки глас. Звучеше рязко и може би бе преправен.

— Да, да, аз съм. Кой е насреща?

— Искаш ли да видиш отново момчето? Искаш ли да се върне вкъщи живо?

— Да! Да! Кой е насреща? — тя почти крещеше в слушалката. — Какво искате?

— Имаш ли нещо за писане?

— Да, имам. Кажете какво искате!

— Вземи писалката и пиши каквото ти кажа. Всяка дума точно както я кажа. Когато свърша, ще ми прочетеш всичко. Ясно ли е?

— Да, да, готова съм.

Лесли дишаше забързано, на пресекулки. Гласът беше зъл и решителен.

Тя написа първите думи, както й ги продиктуваха. Ръката й трепереше. Отначало думите нямаха никакъв смисъл. Звучаха й непознато, сякаш бяха на друг език.

После, когато осъзна какво е написала, безпокойството й премина в отчаяние.

Гласът продължаваше да диктува. Тя продължаваше да пише, а очите й се пълнеха със сълзи. Диктовката продължи не повече от три минути, но й се стори като вечност от страдание. Имаше чувството, че всичко около нея се сгромолясва, разрушавано от собствената й ръка, под командата на безплътния глас в ухото й.

Когато свърши, тя прочете всичко на глас, дума по дума. Гласът на няколко пъти я прекъсна, като я караше да повтори написаното. Чак когато повтори всичко три пъти, събеседникът й се задоволи.

— Сега си иди вкъщи и го напиши на хартия за писма. Изпрати го препоръчано. Когато писмото се получи, момчето се връща вкъщи. Ако стане нещо, момчето умира. Ако покажеш писмото на ченгетата или им кажеш за нашия разговор, момчето умира. Разбра ли?

Лесли отново погледна написаното. Цялата беше като парализирана. Всичко й се струваше нереално. Всичко, освен написаното.

— Да, разбрах — каза глухо тя.

— Изпрати писмото веднага.

Разговорът прекъсна.

Писмото, изпратено от Лесли, бе доставено на указания адрес само няколко часа след пускането му в джонсънвилската поща. Разстоянието бе кратко.

По-малко от шест часа след това Тери Байер бе открит от Фармингтънската полиция на една пейка на автобусна спирка само надве пресечки от полицията. Беше цял и невредим.

Върнаха го на обезумялата му майка, която го обсипа със стотици целувки, даде му празнична вечеря и да яде до насита от любимия си сладолед, изкъпа го и го сложи да си легне, след което самата тя изпадна в истерия и се наложи семейният лекар да я изпрати да си легне с голяма доза успокоително.

Минути след обаждането от полицията Клиф Байер телефонира на Лесли Чембърлейн и през сълзи й съобщи:

— Тери е в безопасност. След малко ще го доведат. Искаш ли някой да дойде да те вземе?

Нямаше никакъв отговор. Клиф се чудеше да не би да е припаднала.

— Лесли, чуваш ли ме?

— Да, Клиф — отвърна Лесли с учудващо спокоен глас. — Не изпращай никого. Вие с Джорджия имате нужда да бъдете с него насаме. Аз ще дойда утре вечер, ако е удобно.

Клиф й разказа в общи линии подробностите по завръщането на момченцето, после я посъветва да се опита да поспи и затвори телефона.

Лесли го послуша. През последните две денонощия й се бяха събрали не повече от три часа сън. Бе съсипана от умора и отчаяние, затова си лежа и се унесе в дълбок, но неспокоен сън.

Беше свършила това, което чакаха от нея. Тери бе в безопасност.

Но осигурявайки бъдещето на сина си, тя бе пожертвала безвъзвратно своето собствено бъдеще.

Същата вечер Джордан Лазаръс се върна от работа много късно.

Дълго стоя пред бюрото си, във висините над Манхатън, препрочитайки писмото, което следобед бе получил с препоръчана поща. Известно време гледа към телефона, дори в един момент се пресегна към слушалката. Но не я вдигна.

Преди да се прибере вкъщи при Барбара, прочете писмото за последен път, после го изгори над пепелника си.

То гласеше:

Докато гледаше как смачканият лист гори, поглъщан от малки огнени езичета, които го разяждаха и го превръщаха в пепел, тъй както болката разяждаше и изпепеляваше собственото му сърце, Джордан не почувства сълзите в очите си.

Никога не бе мислил, че това може да се случи. За първи път в живота си на възрастен мъж той бе забравил за предпазливостта, която му бе помогнала да се справи с толкова трудности, и нехайно се бе изложил на опасност, мислейки само за любовта си, вярвайки единствено в бъдещето.

А сега, когато това бъдеще подигравателно му се изплъзваше, в ушите му като горчив и убийствено тъжен припев ехтеше познат глас от миналото: „Никога не вярвай на жена“.

33

Минаха седмици, после месеци. Денем Рос Уилър работеше заедно с Лесли, но след работа я виждаше все по-рядко.

Чувстваше, че й се е случило нещо ужасно. Тя имаше вид на човек, който наскоро е понесъл загубата на близък. По лицето й се четеше скръб. Външно бе същата, както и преди — съсредоточена, старателна, дори духовита. Ала се държеше някак отчуждено и сдържано. И от всичко това лъхаше мъка, която помрачаваше красивото й лице като сянката на неописуемо дълбока рана.

Напомняше му за лицето на майка му, когато бе все още млада, веднага след смъртта на баща му. Напомняше му също за неговото собствено лице и за лицата на дъщерите му след смъртта на жена му преди единайсет години. Това бе изразът на дълбоката скръб.

Той не я попита за причините. Инстинктивно чувстваше, че се касае за лична болка, в която не бива да се меси. Работеше до нея и я чакаше да се съвземе. Знаеше колко е горда и жилава. Когато тя решеше, че трябва да му каже — ако изобщо решеше такова нещо — тя щеше да го направи.

Междувременно той се опитваше да се държи приятелски и да й осигурява достатъчно свобода. Даваше й по много работа и със задоволство наблюдаваше как натоварването съживява положителния й, светъл характер.

През този период чувствата на Рос към Лесли станаха по-сложни и по-мъчителни. От една страна, той трябваше да се отдръпне и да стои на разстояние от нея, понеже тя очевидно не можеше да сподели мъката си с него. Определено подозираше, че тя страда от любов — сигурно не й бе провървяло с някой мъж. От друга страна, не можеше да не си спомня предложението си за женитба, направено малко преди да се случи нещастието, каквото и да бе то. Това го караше да се чувства смутен и несигурен в себе си.

Затова Рос отново влезе в бащинската роля, която бе поел при запознанството им. Болеше го, че трябва да се връща назад в момент, когато Лесли значеше толкова много за него, но нямаше друг избор.

Наблюдавайки с каква смелост и решимост тя се бори с дългите работни дни, Рос й съчувстваше с цялото си сърце. Никога не бе познавал толкова силен и цялостен характер. Колкото повече трябваше да потиска любовта си, толкова повече растеше възхищението му към нея.

Но мъката по лицето й не избледняваше. Месеците минаваха, а тя ставаше все по-затворена, все по-загадъчна. Рос си даваше сметка, че каквато и да бе нанесената й рана, тя нямаше да може да зарасне за месеци. Можеха да отидат години, можеше и никога да не я забрави.

Тогава, през един ветровит есенен ден, се случи нещо неочаквано, което сложи край на това мъчително състояние.

Бащата на Лесли почина.

Известието дойде по телефона в службата. Лесли взе слушалката, изслуша мълчаливо невидимия си събеседник, отговори утвърдително, отиде при Рос и му каза:

— Баща ми е починал. Трябва да си ида вкъщи и да уредя погребението. Ще ми трябват няколко дни.

Рос я прегърна.

— Разбира се, миличка. Можеш да отсъстваш колкото искаш. Да дойда ли с теб? Може да ти бъда полезен.

Той знаеше, че Лесли няма никой друг на света, освен баща си. Можеше да си представи колко самотна щеше да се чувства през следващите няколко дни.

Тя поклати глава.

— Ще се оправя и сама. Освен това тук имат нужда от теб.

Той знаеше, че е права. Рос и Лесли понасяха тежестта на цялата работа. Достатъчно трудно щеше да бъде да се справят няколко дни без нея. Щеше да се наложи самият той да работи извънредно.

— Сигурна ли си? — попита той, мислейки за мъката, с която бе живяла през последните месеци.

— Разбира се.

Сдържаното изражение на лицето й стана още по-непроницаемо, сякаш за да скрие всичките й чувства. Нямаше и следа от открита скръб по смъртта на баща й. Мъчеше се да изглежда безизразна и експедитивна.

— Е, добре тогава — каза той, като все още я държеше за раменете. — Но ще ми се обаждаш всяка вечер. Обещаваш ли?

Тя се усмихна и го погали по бузата. После се пошегува:

— Окей.

Но в усмивката й нямаше веселие.

Том Чембърлейн бе умрял от скъсване на аневризъм, което учуди всички, включително и интерниста. Бе починал мигновено и почти безболезнено.

Отначало загубата на баща й донесе на Лесли известно избавление от агонията, която я мъчеше от месеци насам. Образът на Джордан Лазаръс остана на заден план, замъглен от новата й мъка. Тя се чувстваше някак пречистена и дори успокоена, сякаш всепоглъщащата скръб й действаше като чудотворен наркотик.

Когато пристигна на летището в Еликот, тя бе спокойна и уравновесена. Посрещна я нейна далечна леля. Старите улици на градчето отминаваха покрай прозорците на колата и й се струваха чужди и безрадостни, погребани под тежестта на годините, изминали от времето, когато бяха реалност за нея.

Някои роднини от семейство Чембърлейн се бяха събрали в къщата на Том Чембърлейн, за да й изкажат съболезнования. Всички й се сториха много остарели и също се вписваха в овехтелия, някак нереален вид на старите улици и околните къщи.

Всички се гордееха с куража на Лесли и с милото й държане. Тя ги прегръщаше един по един и ги разпитваше за децата им и за провинциалните им грижи. Незабавно пое в свои ръце всичко по погребението и още първата вечер отиде при собственика на погребалното бюро, господин Норвел.

Преди двайсет години същият господин Норвел бе затворил ковчега на майка й. Присъствието му в този момент придаваше нещо особено зловещо на процедурата. Лесли бе пътувала къде ли не, бе видяла много неща, бе преживяла сътресения, които завинаги я бяха променили. И все пак господин Норвел, старото му погребално бюро, съчувственото му поведение бяха останали непроменени. Косата му бе пооредяла, брадичката му бе увиснала от възрастта, но всичко останало си бе същото.

Тази посърнала еднаквост, отразена в лицата на тези, които познаваше, и във вида на града, бе именно наркотикът, който притъпяваше чувствата на Лесли. Тя се държеше като образцова домакиня с приятелите и роднините, които бяха там, за да изкажат съболезнования. Повечето от тях й казваха хубави думи за Том, за трудния му живот, за починалата му жена, след което започваха да й досаждат с дребните си проблеми. Лесли се усмихваше в себе си на вечния егоизъм на живите пред лицето на смъртта. Всичко това й се струваше повърхностно и жалко и някак минаваше покрай нея, без да я засегне.

Тя се страхуваше, че самото погребение ще разчупи най-после защитната й броня, но дори и това не стана. Пастор Рейнолдс никога не се бе изразявал много добре и опитите му да припомни характера и стойността на Том Чембърлейн й се сториха напълно безуспешни. Всичко, което каза, бе в рамките на изтърканите клишета. Той говори за Том като за добър християнин, добър приятел, пример за семейството си и за останалите. В проповедта му нямаше и следа от истинския Том Чембърлейн — тих човечец, чието чувство за хумор и интуитивен, щедър характер компенсираха еднообразния му живот и необразоваността му. Това също донякъде успокои Лесли. Поне баща й живееше в нейната памет, където тя можеше да го пази такъв, какъвто наистина бе.

Лесли почти преживя всичко докрай невредима.

Но последната нощ, прекарана вкъщи, когато събираше малкото притежания на семейство Чембърлейн, които искаше да запази, за да не се продадат заедно с всичко останало, й попадна семейният фотоалбум. В него бяха всички стари черно-бели нейни снимки като дете, фотографиите на майка й отпреди да я помни, и снимките на самия Том, правени от Лесли със собствените й фотоапарати — браунито и по-късно пентакса.

Лесли загледа снимките на майка си. На тях се виждаше приятна, слабичка жена с измъчени, но живи и умни очи. Том винаги казваше, че Лесли е наследила ума на майка си.

Лесли сравняваше снимките на майка си и баща си и се опитваше да открие наследствените черти, оформили нейното собствено лице, нейния собствен характер. Откриваше ги в очите на майка си, в носа и брадичката на баща си, в нещо неясно в израженията им. За миг й стана интересно как наследствеността, моделирайки търпеливо човешкото лице, всъщност побеждава годините.

Спомни си как баща й гледаше същия този албум, когато тя самата бе студентка, как й повтаряше, че откакто пораснала, заприличвала на майка си. Същото го бе казала и леля Мей на погребението вчера.

Лесли се питаше какво значи всичко това. След като заприличваше все повече и повече на някого, когото никога не бе познавала наистина, някой, който си бе отишъл толкова отдавна, че дори нямаше и спомен за него, означаваше ли това, че съдбата по някакъв странен начин й позволява да се доближи до майка си? Или пък, че празнотата и загубата в сърцето й стават все по-дълбоки с всяка изминала година? Беше ли тази прилика белег за незарастваща рана, за неизличима болка?

Тя обърна последната страница на албума и намери едно писмо, което бе писала на баща си едва преди десет дни. Почеркът й на плика й изглеждаше чужд. Нямаше нужда да отваря писмото, за да се убеди, че е пълно с лъжа, като всички писма, които му бе изпращала след срещата с Тони и напускането на „Огълви, Торп“, след раждането на бебето и преместването й в Лонг Айлънд, след срещата й, любовта й и раздялата й с Джордан Лазаръс. Всичко бе лъжа, която баща й спокойно и тактично приемаше. Никога не й бе споменавал за нея, но сигурно тази лъжа бе станала част от представата за нея, която живееше в сърцето му.

Някак си лабиринтът от собствените й лъжи, преодолял времето и разстоянието, я накара да почувства в тази минута, че Том Чембърлейн е изгубен завинаги за нея, че няма никога повече да бъде до нея, да я прегръща или да я стопля с усмивката си.

Лесли стоеше безмълвно и чувстваше как лицето й се облива в сълзи. Бе легнала на старата продънена кушетка с плетената покривка и меките възглавници и безутешно плачеше. Сълзите, сдържани от толкова дни, най-после течаха на воля. Мъката й бе непоносима. Колко се надяваше баща й, че ще бъде силна, че ще бъде щастлива. Винаги се тревожеше, че смъртта на майка й и ограниченията, налагани от бедността му, са я белязали за цял живот. Хващаше се за всяка дума, за всяко писмо, с които тя го уверяваше, че е щастлива и има успехи.

Напразно я бе чакал да му доведе вкъщи някой млад мъж и да му каже, че е влюбена, че ще се жени.

Лесли дълго плака. Но сълзите не й донесоха желаното успокоение, понеже всяка от тях сякаш символизираше пропилените възможности, лъжите, измисляни, за да заместят пропуснатите шансове да донесе на баща си това, което той очакваше от нея.

Най-после тя затвори албума. Беше й непоносимо да гледа повече към миналото. То само й напомняше, че е останала сама на този свят.

Никой никога не узна за тези сълзи. На следния ден Лесли привърши опаковането на малкия пакет семейни спомени и повери продажбата на къщата и мебелите на адвоката на баща си — приветлив човек, когото си спомняше още от детските години, и който също страдаше от заболяване, което може би щеше да се окаже последно за него.

До летището я отведе същата леля Мей, която я бе посрещнала преди четири дни. На сбогуване й каза:

— Бъди щастлива, мила. Знаеш, че Том искаше само това. Твоето щастие бе единственото нещо, което имаше значение за него.

Тя не знаеше какво впечатление произведоха думите й върху Лесли, която никога не бе намерила щастието, което баща й толкова жадуваше за нея. Лесли скри вълнението си зад мила усмивка — „още една лъжа“ — каза си измъчено тя и прегърна леля си.

— Ела пак, за да се видим. Ще ни липсваш, Лесли!

Лесли кимна със съзнанието, че никога няма да се върне в малкия град.

Лъжата я обграждаше като с невидима мрежа. Тя се качи на самолета и той я понесе в студеното сиво небе към къщи. Но докато мощната машина я носеше напред, към бъдещето, й се струваше, че „къщи“ се връща завинаги към миналото и никога вече няма да бъде за нея спокоен пристан.

Рос Уилър я чакаше на летище Ла Гуардия. Тя се учуди, защото не се беше обаждала, за да му съобщи, че се връща. Искаше известно време да бъде насаме с чувствата си и чак тогава да се върне на работа.

— Откъде разбра? — попита тя, докато той я прегръщаше.

— Обадих се на леля ти — отвърна той. — Тя ми даде номера на полета. Сбърках ли, че дойдох? Не исках да ти се натрапвам, миличка!

Лесли не каза нищо, но поклати отрицателно глава на гърдите му. Ръцете, които я обгръщаха, й действаха така успокоително, че изобщо не й се искаше да я пуска.

— Да те откарам ли вкъщи?

Тя се усмихна.

— С теб отивам навсякъде.

През целия дълъг път до Лонг Айлънд той бе много мил с нея. Зададе й няколко въпроса за погребението. Не искаше да я притеснява. Кратките й отговори показваха, че още не е готова да говори за случилото се.

Когато стигнаха до апартамента й, вече се здрачаваше. Рос спря до тротоара, но не изгаси двигателя.

— Не ти се иска да се прибираш, нали?

Тя поклати глава, загледана право пред себе си, като малко момиченце.

Рос я откара в своята къща. Лампите вътре светеха и къщата изглеждаше уютна и приветлива. Той я покани вътре и взе палтото й. Тя стоеше в коридора и гледаше без посока.

— Не си яла нищо — каза той. — Веднага се вижда. Ще ти направя нещо за вечеря. Искаш ли нещо за пиене?

Заведе я в дневната като дете и я настани на дивана. После отиде да донесе нещо за пиене, а тя загледа снимките на дъщерите му на перваза на камината. И двете се усмихваха от рамките с младите си лица, от които лъхаше свежест и сила — силата, която Лесли вече не притежаваше.

Рос се върна с чаша уиски. Лесли отпи и златистата течност разля приятна топлина по замръзналото й тяло.

— Имам малко готов сос за спагети — каза той и седна до нея. — Може да сложим да се свари малко юфка и да направим салата. Ще се почувстваш по-добре…

Беше ясно, че тя не го чува. Но когато той спря, тя го погледна толкова отчаяно, че той се приближи до нея и я прегърна.

— Сигурно ти е много тежко.

Тя не отвърна. Струваше му се напрегната и студена, изпъната като струна.

— Знам — прошепна той. — Знам какво чувстваш, Лесли.

Той нежно я погали — почти като баща й, когото тъкмо бе изгубила. Тя се почувства в ръцете му като дете — беше толкова слабичка, а той бе натежал от годините и топлата му прегръдка сякаш я пазеше. Нещо в нея се счупи.

— Не трябва да се криеш от мен — каза той. — Отпусни се, сладка моя.

Сълзите й бликаха толкова неочаквано, че сякаш се стичаха като порой от безизразните й очи и обливаха цялото й лице. Чашата с уиски трепереше в ръката й. Рос я взе и я остави на масата. После я прегърна и я залюля като момиченце. Сълзите й неспирно се лееха. Той не знаеше какво става в главата й, но обичта му го насочваше към болката и го учеше как да я облекчи.

Лесли дълго плака така, тихо и отчаяно. Той не я оставяше. След известно време сълзите й престанаха и тя само хлипаше като дете.

Накрая Рос й донесе кърпички и й даде да изпие остатъка от уискито. Докато тя триеше зачервените си очи и почистваше носа си, той си казваше, че никога не я е виждал по-красива.

Тя се усмихна насила. Вече се чувстваше по-добре. Имаше до себе си някой, който никога нямаше да я остави, на чиято топла прегръдка и любящо сърце можеше изцяло да разчита. Тя благодареше на небето, че има Рос Уилър.

Сега той я гледаше със сериозно, почти непреклонно изражение.

— Мила моя Лесли — започна той с едва забележима нотка на хумор в гласа си. — Ти си много хубаво и много силно момиче. Но си обикновен човек, разбираш ли? Не виждам как бих могъл да те оставя да се оправяш повече сама. Животът ти нанася прекалено тежки удари.

Тя го гледаше с неопределена усмивка.

Той извади малък пръстен и го сложи на пръста й.

— Нека сложим край на тази самота.

Лесли погледна пръстена с изненада. В бъркотията на изминалите месеци тя всъщност бе забравила за предложението на Рос. Тъкмо щеше да се изчерви от непростимата си небрежност, когато изведнъж си даде сметка колко много се нуждае от него в този момент. А той не бе забравил за обещанието си. И сега й даваше нова възможност.

— Никой никога няма да те обича както аз те обичам, Лесли! — каза той. — Не знам какво е ставало в сърцето ти през последните години, а и не искам да знам. Но знам, че такава любов като любовта, която изпитвам към теб, не се среща всеки ден. Ще я приемеш ли? Ако я приемеш, ще ме направиш най-щастливият човек на земята. И съм готов да обърна света, за да те направя най-щастливата жена.

Лесли го погледна в очите. Знаеше, че мрежата от лъжи, с която се бе обвила през последните години, я отделя от Рос по същия начин, както и от всички останали, включително и от баща й. Тя живееше в пашкул от лъжи, в който бе напълно сама.

И все пак нежните, умни очи на Рос Уилър нямаше защо да прозират през лъжите й, понеже любовта му му позволяваше да стигне до сърцето й и да го излекува.

Светлината в тези очи не бе същата като тази, която преди месеци, когато гледаше лицето на Джордан Лазаръс, бе осветила душата й за толкова кратко и й бе позволила да прозре съдбата си като жена. Но това бе светлина, която никога нямаше да изгасне.

И в този момент това бе единственото, което имаше значение. Дори лъжите й не можеха да го разрушат.

Той държеше ръката й. Пръстенът й беше точен.

— Познавам тези пръстчета много добре. Те ми позволиха да започна отново живота си. Нека и аз направя същото за теб.

Лесли напразно търсеше причина, за да му откаже. Тази вечер бе достигнала до дъното на отчаянието. Не бе й останала смелост, за да отказва любовта му. Защо да продължава да стои далеч от света, обградена от лъжа, когато най-после любовта й се предлагаше без никаква уговорка, без никаква болка и лъжа?

Думите сами бликнаха от дълбочината на душата й, почти като поройните й сълзи. В този момент тя изведнъж почувства, че допуска най-голямата грешка в живота си, че върши най-големия грях, и същевременно — че прави единственото добро за самата себе си в целия си живот.

— Да, Рос — изрече тя е чувство за неимоверно облекчение. — Ще се омъжа за теб.

34

Ню Йорк, 21 декември 1976 г.

Този ден наистина беше изморителен.

Джил Флеминг седеше по пижама в кабинета в къщата на Парк Авеню и разтриваше скованите рамене на Джесика Хайтауър. От телевизора приглушено се лееха вечерните новини.

И двете бяха съсипани от умора. Същия ден се бе състояло събрание на борда на „Хайтауър“, за което Джесика се бе подготвяла в продължение на седмици, а Джил бе работила извънредно, за да й помага в събирането на материалите.

Както Джесика очакваше, на събранието се бяха вихрили страсти, тъй като голяма част от членовете на борда подкрепяха многомилионен производствен проект, а Джесика бе против от самото начало. Дори братята й настояваха за сделката и Форд не разговаряше с нея, понеже двама от най-влиятелните му избиратели — индустриалци от Делауеър, очакваха да реализират чрез нея хиляди работни места.

Но Джесика бе непоклатима. И с помощта на Джил успя недвусмислено да докаже, че кратковременните печалби, които сделката се очакваше да донесе на „Хайтауър Индъстрис“, щяха с течение на времето да се стопят от огромни загуби. Тя успя да покаже, че след десет години сделката ще коства на корпорацията загуби от сто милиона долара.

След близо двучасова безмилостна борба от двете страни при гласуването проектът бе отхвърлен със слабо мнозинство. Джесика победи.

В края на деня и двете жени бяха останали без сили. Прибраха се вкъщи, вечеряха скромно със студена салата от раци и черен хайвер и изпиха по чаша шампанско, за да отпразнуват победата. Бяха твърде изморени, за да разговарят.

Главата на Джесика се цепеше от болки след напрегнатите разправии през деня и след като взеха по един душ, двете се събраха в малкия работен кабинет и седнаха в дълбокото кожено канапе пред газовата камина. Пламъците тихо протягаха огнени езици зад решетката.

Джил разтриваше леко раменете на Джесика. Ритмичните движения на пръстите й сякаш я приспиваха, но тя продължаваше.

Неочаквано Джесика се обади:

— Виждала ли си го друг път?

Джил отвори полупритворените си очи.

— Кого?

— Лазаръс.

Джил погледна към екрана със замъглени очи. По новините говореха за строежа на някаква нова сграда в центъра на града от „Лазаръс Интърнешънъл“. Джордан Лазаръс и жена му присъстваха на първата копка. Репортерите ги интервюираха заедно след церемонията.

— Не — отвърна Джил. — Не съм.

Настъпи мълчание. Джордан Лазаръс държеше жена си за ръка и разговаряше с репортерите. Беше невероятно красив мъж. Джил не помнеше да го е виждала преди. Това й се струваше странно, понеже той бе известен в целия свят като най-богатият мъж в САЩ и Джил многократно бе чувала името му.

Жена му, Барбара Лазаръс, бе тъмна и хубава жена, висока почти колкото мъжа си. Бяха необичайна двойка. В тях имаше някакъв странен контраст, подобно на дразнещата комбинация от два биещи се цвята в картината на експресионист. Той изглеждаше твърде млад за нея. Колкото до Барбара, видът й издаваше какви диети е спазвала и колко се е мъчила да се облече така, че да му подхожда.

Обичта им бе явна, но някак създаваха чувството, че всеки от тях е бил създаден за различен партньор.

— Аз го познавам — говореше Джесика. — Няколко пъти сме се срещали по работа в „Хайтауър“. Много е симпатичен. Прилича ми на мечтател. Много е сладък. Когато разговаряш с него, не си даваш сметка колко е амбициозен.

Тя въздъхна, унесена от нежните пръсти на Джил.

— Но жена му е нещо друго — добави тя. — Досущ като баща си. Корава е като камък. Нямам й капка доверие.

Тя замълча. Джил продължаваше да я разтрива.

— Никога не ми е било ясно какво го е привлякло в нея — продължи Джесика. — Освен парите, разбира се.

Джил мълчеше. Бе изморена. Гледаше с половин око и слушаше с половин ухо.