Интимно

35

Трентън, щата Ню Джърси

Януари 1978 г.

Животът на Тони Доранс се бе променил. Той вече се чувстваше съвсем друг човек.

Не беше в състояние да посочи в какво се изразяваше тази промяна или да каже кога точно се бе извършила. Може би преди три години или дори още по-рано. Една сутрин се бе събудил и бе установил. Че вече не е същият. Това се бе случило отдавна и оттогава, станал неусетно безучастен, той се бе оставил на течението.

През целия си съзнателен живот Тони винаги бе смятал, че се познава достатъчно добре. Разбираше собствените си потребности и гледаше да ги задоволява. В повечето случаи това не го правеше симпатичен за околните, но те и бездруго не го интересуваха особено.

Ежедневието му остана същото. Ходеше на работа, използваше своя чар и способности да постига известен успех и прекарваше свободното си време в пиене, хазарт и прелъстяване на жени. Но удоволствието, което изпълваше дните му, бе изчезнало. Всичко, което правеше, оставяше у него необяснима празнота. Дори завоеванията му както в службата, така и сред жените го оставяха безучастен. Таеше някакъв неутолим копнеж, който го караше да се чувства самотен и излишен.

От време на време някоя нощ той се отказваше от обичайните си митарства, оставаше си вкъщи, забиваше поглед в стената и започваше да се пита какво не беше наред.

Веднъж от скука отвори плика, в който пазеше купчина снимки от детството, и впери в тях невиждащ поглед. Беше болезнено изживяване. Не ги беше поглеждал от години и на практика беше престанал да си спомня детските години.

Беше отраснал на север във Филаделфия, в една от най-кошмарните части награда. Баща му беше металург, специалист по всичко, и за нещастие на семейството си падаше пияница и женкар.

Тони имаше две по-малки сестри, на крито помагаше, и майка, която обожаваше. Тя се казваше Тереза. Беше от ирландско семейство, което живееше недалеч от собствения им мизерен квартал. Макар че на своите трийсет години вече бе грохнала и съсипана, тя все още притежаваше някак изнурена и повехнала хубост и в юношеските му години нейният образ неизменно обсебваше сънищата и фантазиите му.

Баща му напусна семейството след серия особено жестоки скандали с Тереза заради друга жена. Тони стана опора и закрила за майка си — почистваше къщата, грижеше се за момичетата и носеше вкъщи пари, които изкарваше почти винаги на улицата по различни незаконни начини.

Той се наслаждаваше на своя в известен смисъл разбойнически живот. Беше си бунтар по природа и тъй или иначе, щеше да се забърка в нещо. Но откакто баща му изостави семейството, Тони бе свободен да изразява недоволството си от света, като в същото време покорно изпълняваше своя несправедливо завещан дълг към майка си. Беше добър син и в същото време някак непригоден за действителността. Този живот го устройваше.

Тогава го сполетя голямата трагедия на юношеството му. Майка му избяга с някакъв търговски пътник — красавец, когото срещнала в една таверна недалеч от къщи.

След като местния съвет на детски социални грижи разгледа случая, Тони и момичетата бяха разделени и осиновени от различни семейства. Никога повече не видя сестрите си.

Бе съкрушен от загубата на майка си. Той винаги я бе идеализирал и се бе старал да я защити от жестокостта и предателствата на баща си. След като баща му ги напусна, Тони се чувстваше мъжът на майка си. Когато тя го напусна, без дори да остави някакво писмо или да се сбогува с него, светът му буквално се срути.

Не минаха и няколко месеца от осиновяването му и проблемите му със закона започнаха. Стана многообещаващ член в една улична банда и изкарваше парите си с кражби, незаконна търговия и наркотици.

В него имаше нещо диво, някакво тайно желание да предизвиква съдбата и дори да бъде заловен. По време на кражбите винаги действаше безразсъдно и поемаше ненужни рискове. Когато участваше във въоръжени грабежи, можеше да бъде неоправдано брутален. Притежаваше някаква себеразрушителна сила, която плашеше дори и приятелите му от престъпния свят.

Два пъти го арестуваха. Първия път го пуснаха с предупреждение. Втория го пратиха в едно изправително училище със строг режим, където остана, докато навърши осемнайсет. На тази възраст вече бе закоравял злодей, опасен за себе си и за другите.

В онзи момент съдбата се оказа благосклонна към Тони. След като го пуснаха от изправителния дом, той и няколко негови приятели бяха хванати от едно опитно ченге на име Коуди Шийхан. Полицаят имаше богат опит с деца от улицата и видя у Тони възможности, които други бяха пропуснали да забележат.

Той проведе дълъг разговор с него, преди момчето да бъде призовано в съда. Думите му имаха огромно въздействие върху Тони. Това бе първият човек, който си бе направил труда да поговори истински с него. Баща му не се беше и опитвал, същото се отнасяше и за всички останали мъже с авторитет, които по една или друга причина се бяха появявали в живота му.

— Изкараш ли някакъв колеж, вземеш ли си диплома, за пет години ти ще постигнеш повече, отколкото твоите боклучави приятелчета за цял живот — заяви му Коуди Шийхан.

— И ще бъдеш свободен да се наслаждаваш на парите си. А заради няколкото хиляди долара, изкарани от крадени вещи, приятелчетата ти ще трябва да прекарат най-малко половината си живот зад решетките. Смяташ ли, че си струва?

Тони слушаше замислен.

— Имаш ум в главата си — каза полицай Шийхан. — Имаш и стил. Съчетай ги с малко образование и се опитай да направиш нещо от себе си. Естествено, ти си решаваш. Можеш и да пропилееш остатъка от живота си като жалък комарджия. Не е моя работа. Просто не мога да гледам как се превръщаш в балама като другарчетата си.

Само след час Тони бе прозрял достатъчно, за да оцени възможността да заживее от страната на закона и да проумее неизбежния провал и падение, които му предстояха, ако продължи съществуването си на престъпник.

Полицай Шийхан използва личното си влияние върху съдията по случая, за да смекчи присъдата на Тони. Момчето прекара една година в затвора. Докато беше там, Шийхан го посещаваше редовно. Започна и учебен курс, за да държи приравнителни изпити и да получи документ, че е завършил гимназия.

Тони си беше научил урока. След като излезе от затвора, той се включи в една програма за задочно обучение и завърши курс по бизнес. Учеше в колежа и работеше в малка таверна във Филаделфия едновременно като барман, сервитьор и бодигард. Беше невероятно усърден и целенасочен. Получаваше добри оценки в колежа и постепенно мърлявият гангстер от улицата се превърна във вдъхващ доверие изискан млад човек.

Трябваха му пет години, докато си вземе диплома, и само две, за да се преобрази в мъж, на когото малко жени можеха да устоят. През това време имаше много приятелки — момичета, заслепени от неговия хъс и самоувереност. Забавляваше се със същото усърдие, с което работеше. И се наслаждаваше на живота, който си беше избрал. Гледаше на някогашните си приятели от улицата като на банда безмозъчни нещастници, твърде ограничени, за да проумеят в какво всъщност се състои животът.

Онова, което бе принуден да заплати за задочното си образование в колежа и за липсата на връзки, се компенсираше от неговата самоувереност и чар. В продължение на осем бурни години той постепенно се издигаше в света на бизнеса, най-напред като служител в една производителна фирма във Филаделфия, после малка хотелска верига в Ню Джърси и накрая компанията „Прайс-Дейвис“ в Атланта.

За съжаление кариерата му като бизнесмен не се развиваше така бързо, както се бе надявал. Нещо му липсваше. Не, не амбиция — от нея той притежаваше в излишък — по-скоро център. Изглежда, не можеше да впрегне цялата енергия на личността си и да я насочи в една цел, докато постигне нещо съществено. Като че ли полезрението му бе някак ограничено. Можеше да бъде блестящ, когато се налагаше да използва своя интелект и чар, за да разреши непосредствен проблем, но твърде често не бе способен да види нещата в перспектива и се оказваше неподготвен, когато на вратата похлопаше истинската възможност.

Освен това чувството за малоценност и породения от него гняв, наследство от младостта, не бяха изчезнали напълно. Когато се отнасяше за представители на същия пол, често сприхавият му характер вземаше връх. Все се получаваше така, че засягаше интересите на един или друг началник точно когато се канеше да нанесе „своя голям удар“. Опитите му да се издигне често бяха съпроводени с внезапни подхлъзвания и пропадания в посредствеността, от която после с усилие трябваше да се измъква и да търси обратен път нагоре.

Заради тази своя немощ Тони пиеше повече, отколкото трябваше. Освен това играеше хазарт и губеше. Вечно нямаше пари и беше длъжник поне на десетина приятели, собственици на заведения и момичета. Все нещо договаряше с някого от многото съдружници около себе си, все кроеше планове да вложи средства я в ресторант, я в нов хотел или верига от дрогерии. Вечно чертаеше велики планове, които никога не се осъществяваха.

Многото жени, които ухажваше, в началото не можеха да устоят на чара му, както и на приказките му за многобройните му сделки и перспективи. Но рано или късно разбираха какво представлява. В повечето случаи той ги напускаше преди това, и то без да си е изплатил дълговете.

Градовете, в които бе живял, гъмжаха от разочаровани жени, които си спомняха за лъжите му с негодувание, но гледаха на креватните му достойнства с носталгичен копнеж, а на ненадеждната му личност — със своеобразно ласкаво презрение. Беше чаровник, привлекателен и забавен за компания, но като същност доста безинтересен.

Лесли бе едно от многобройните му завоевания. Беше я ухажвал, прелъстил и изоставил, също както бе постъпил с толкова други жени преди нея. По време на кратката им връзка не беше в състояние да почувства особената й дълбочина, нейната честност и почтеност. Тя бе по-красива от другите жени, които бе притежавал, дори прекалено красива. И любяща по начин, който го караше да й отвръща със същото чувство. Но вместо да го привържат към нея, тези качества го напрягаха и изнервяха, тъй като те бяха символ на един живот на ангажираност и стабилност, дори на определена съкровеност, които за себе си той смяташе за немислими. Лесли бе толкова открита, че когато бяха заедно, той усещаше, че няма къде да се скрие.

Ето защо, когато се отърва от нея, изпита почти искрено облекчение.

Или поне така смяташе.

Сега обаче за Тони положението се беше влошило.

Жените, които прелъстяваше, вече не го стимулираха. Работата му го отегчаваше, Той осъзнаваше безсмислието на собственото си съществуване и то го изпълваше с безнадеждност. Поглеждаше се в огледалото и виждаше, че вече не е толкова млад, колкото преди. Трийсет и четири годишен, той бе на възраст, в която много от неговите колеги бизнесмени вече ставаха вицепрезиденти на големи компании. Животът почваше да го застига.

Тревогата му се дължеше не само на образа в огледалото или на датата в кръщелното му свидетелство. Промените бяха по-дълбоки. Там, където преди се беше борил с живота, стъпил на твърда почва, сега сякаш се сражаваше с някакви плаващи пясъци, които го поглъщаха.

Нещо липсваше в живота му. Абсурдното беше, че тази липса бе съществувала винаги, поне доколкото той можеше да прецени. Но сега бе станала твърде осезателна и той я усещаше като болезнена празнота в корема си.

Това бе втората голяма криза в самоопределението си като личност, която Тони бе принуден да преживее. Първата беше внезапната загуба на майка му. И този път той не беше по-подготвен да я преодолее от предишния.

Тъй че реакцията му се изразяваше в това да прелъстява повече жени, да пие повече, да увеличи хазарта и изобщо да предизвиква опасността по какви ли не начини, които изкусно го водеха към собственото му самоунищожение.

Даде си сметка, че сега по-често се люби с омъжени жени. Често се опитваше да ги завлече в леглото при компрометиращи обстоятелства, броени минути преди съпрузите им да се върнат от работа. Като че ли вече не беше способен да се възбуди, ако не чувстваше дебнещата опасност.

Именно този тип жестока сексуална настървеност го вкара в беда.

Тони работеше в една фирма за недвижими имоти в Ню Джърси. Продаваше бизнес терени и скъпи домове. Неговият чар и безупречна външност го правеха истински талант за търговията. Справяше се по-добре от всякога и печелеше повече от предишните няколко години. Това като че ли бе идеалната професия за него. Надяваше се скоро да стане съдружник в бизнеса.

Настоящият му шеф, пълен и сприхав човек на име Роско Грийв, се бе издигнал от нищетата и ръководеше своя бизнес сурово и властно. За да избегне гнева му, Тони трябваше да се откаже от типичния си начин на действие да спечели с чар приятелското му разположение и вместо това да върши работата си усърдно.

Оказа се, че Роско Грийв има голяма дъщеря на име Уенди. Седемнайсетгодишна, тя не блестеше с особен ум, движеше се с група разхайтени приятелчета и по бански изглеждаше достатъчно добре, за да си похапва без ограничения. Имаше медноруси коси, кадифена кожа, тесен гръден кош и сочни гърди.

Тони я видя за пръв път на една официална вечеря в дома на своя шеф, след което се оказа, че му е трудно да я забрави. Противопостави се на нагласата си за няколко безплодни седмици и организира нещата така, че да я срещне уж случайно в местния вертеп, където тя се забавляваше с приятелите си. Не се опита да скрие кой е, нито какво иска от нея. Знаеше, че чарът му в съчетание с нейната тръпка към забраненото приключение да прелъсти служител на баща си щяха да му бъдат повече от достатъчни, при положение, че тя се окажеше „такова момиче“. Което си беше самата истина, както Тони установи при първата им тайна среща, която започна в едно кино и завърши в невзрачен мотел в покрайнините на града.

В леглото Уенди се оказа доста неопитна, но и ненаситна, а тялото й по никакъв начин не измами надеждите му. Той я люби грубо, с чувството, че е завладян от нещо опасно и неудържимо. Грубостта му обаче явно я възпламени, защото импонираше на вътрешната й необузданост.

Тони трябваше да е наясно с факта, че момичето има сериозни проблеми с баща си и иска да го нарани колкото се може повече. Това бе причината за особеното удоволствие, което тя изпитваше, да спи с един красив мъж, служител на Роско Грийв.

Но Тони не беше достатъчно проницателен, за да прозре истината. Беше твърде ангажиран със себе си и със собствената си потребност да предизвиква опасността. Ако беше обмислил нещата по-внимателно, може би щеше да успее да избегне съдбата, която го очакваше.

Тайните им любовни срещи продължиха няколко седмици. В началото всичко се развиваше по плана. После, твърде изненадващо за Тони, Уенди започна да проявява към него признаци на собственическа ревност. Разбра по някакъв начин за една от по-възрастните жени, с които той се любеше, и настоя повече да не се вижда с нея. Колкото и странна да бе претенцията й, Уенди изискваше вярност.

Това отношение доведе до няколко скандала между любовниците. Разменяха се крясъци, хвърчаха вази и всичко това в един момент доведе до оплаквания от страна на съседите — гости на мотелите, в които отсядаха. Кратките сдобрявания биваха последвани от още по-яростни разправии, тъй като по характер Уенди бе избухлива и невъздържана също като Тони.

Накрая се стигна до жесток скандал и размяна на удари. Уенди започна да замеря Тони с всичко, което успееше да докопа, а той й разцепи устната и й насини окото, след което с трясък напусна стаята, която си бяха наели в мотела, оставяйки я чисто гола и побесняла от ярост в празното двойно легло.

Резултатът от този непредпазлив ход на Тони бе, че обиденото момиче разказа всичко на баща си. Тони бе уволнен незабавно, офисът му бе опразнен, а личните му вещи му бяха изпратени още преди самият той да е уведомен за прекратяването на договора му.

Тони се озова в тежко положение по няколко причини. Без положителна препоръка от страна на Роско Грийв той щеше много трудно да си намери работа, в която и да е стабилна фирма за недвижими имоти, поне в Ню Джърси. Щеше да му се наложи доста да пообикаля.

Тони не можеше да си обясни какво му ставаше. Дъщерята на Грийв не означаваше нищо за него, абсолютно нищо. И въпреки това заради собствената си глупост бе загубил най-добрата работа през последните пет години. Защо бе извършил нещо толкова ненужно и пагубно за самия него?

За нещастие, въпреки че притежаваше хитрост и чар, Тони бе лишен от най-елементарна способност за самоанализ. Така той не осъзна, че онова, което му се беше случило с Уенди Грийв и нейния баща, изобщо не беше случайност. Неговата необмислена връзка бе по-скоро симптом, отколкото причина за проблема му. Той се бе впуснал в нея със стиснати очи, сляп за скритите конфликти, обуславящи поведението му, и бе принуден да понесе последствията.

Тони започна да си търси нова работа. Но го правеше без обичайната си енергия и самоувереност. И въпреки че кандидатстваше за нови постове с намерението да очарова бъдещите си работодатели, правеше го някак без сърце. Те, от своя страна, чувстваха това и не го наемаха.

Той преживяваше своите дни и нощи, изпивайки и пропилявайки на хазарт онова, което бе останало от парите му. Спеше с всякакви жени. Забираше ги по барове и ресторанти, срещаше ги по магазините, дори ги спираше на улицата и успяваше да спечели благоволението им с няколко добре подбрани думи и с марковата си усмивка.

По някаква причина точно жените го потискаха повече от всичко останало. Те бяха сладникави и заменими като картонени фигури, без дълбочина. Успешното им прелъстяване, ревността им, гневните им изблици бяха напълно предвидими. Малката Уенди Грийв бе просто седемнайсетгодишна разновидност на този род същества, които отдаваха телата си като марионетки. Зад красивата си плът те нямаха душа.

През този период Тони понякога така се отчайваше, че през нощта оставаше вкъщи, твърде изчерпан психически дори да пие, да играе хазарт или да преследва нова жена. Точно в една такава нощ отвори плика със снимките от младостта си, няколко тягостни мига застина така, втренчил поглед в пожълтелите изображения и после отново ги прибра. Нямаше сили да погледне в миналото си.

В продължение на три месеца Тони бе в плен на най-тежката депресия през живота си. Струваше му се, че е изгорил всички мостове зад гърба си, а отпред го чака единствено непрогледен мрак. Колкото и да се насилваше да се ангажира с бъдещето, всъщност вече се бе предал на отчаянието.

В редките случаи, когато се взираше в себе си и се питаше какво се беше объркало, той се улавяше, че проклина женския пол с черна омраза и ненавист. Жените, реши той, бяха причината за всичките му проблеми. Те бяха пратени на земята, както се казва в Библията, да изкушат мъжа и да го тласнат към самоунищожение.

36

Ню Йорк

Времето лекува всички рани, гласи поговорката.

Всяка сутрин Джордан Лазаръс ставаше и отиваше на работа, но старата максима не беше валидна за него.

Сърцето му кървеше непрестанно от ужасния миг, в който бе загубил Лесли.

Така и не можа да се оправи от шока. Вероятно защото бе толкова убеден, че Лесли бе единствената жена за него, онази, която бе чакал цял живот.

Ето защо скръбта по Лесли бе сложен въпрос. Тя изискваше затварянето на врата там вътре, в психиката му, както и постоянно изтощително усилие да я държи затворена.

Друг мъж вероятно щеше сърцераздирателно да се втурне след Лесли, да я прокълне, да й пише гневни писма или дори да се опита да я убие.

Ето неговата гордост, както и твърдото му убеждение, че владее напълно емоциите си, не му позволяваше подобна елементарна проява на потребност. До този момент той винаги бе изживявал насаме своите разочарования и бе показвал на света единствено успехите си. Тази стратегия го бе съхранила дълги години в жестокия свят на бизнеса и той не възнамеряваше да я променя.

Затова Джордан стаи болката в себе си. Никога повече не отвори тази мислена врата към сърцето си, защото зад нея лежеше рухналата надежда, която той нямаше повече сили да съзерцава.

И се върна към живота.

Светът вече не беше същият. Тънеше в сивкави цветове. Слънчевата светлина му изглеждаше студена и пронизваща, а сенките му се струваха дълбоки като гробове, което го караше всеки път да изкривява лице в гримаса, когато го поздравяваше.

Но все още вярваше в себе си. Тъй че продължи да се занимава със своя бизнес и работеше повече от всякога. Беше силен човек и понасяше храбро бремето си. Живееше ден за ден и чакаше нещо да се случи и да го освободи от демона вътре в него. В своята дълга практика на делови човек той се бе научил на търпение и гъвкавост. И сега използва тези свои качества, за да си помогне и да се излекува.

Нито веднъж не си помисли за Лесли Чембърлейн, нито веднъж. Не можеше или не искаше да се подлага на подобно изтезание.

Сега работата на Джордан бе качествено различна. Хората от обкръжението му забелязаха нова дързост в идеите му, някаква почти жестока решимост да намери разрешение на отдавнашни проблеми. Те не бяха в състояние да видят празнотата зад тази бляскава дейност на повърхността. Но бяха впечатлени и дори изпълнени със страхопочитание от изумителните му изблици на съзидателност.

Съвсем неочаквано се появи и нов интерес, който определи насоката на кариера му. Случи се един ден, докато пътуваше из Южен Бронкс с кмета, група бизнесмени и местни политици — една козметична популистка обиколка преди изборите без всякакво значение — когато изведнъж забеляза чудовищното градско гето, което се открояваше в покрайнините на бляскавата финансова столица.

Представляваше нещо, което Джордан не бе забелязвал по-рано, тъй като за него то не представляваше възможност за печалба. Внезапно сега го видя такова, каквото беше — отровен пейзаж, сграбчил бляскавия финансов център на големия град като болест.

В този миг Джордан съзря в нова светлина нищетата на гетото, безнадеждността, в която тънеха неговите безполезни жители, семействата, смазани от бедност, престъпления и наркотици. Това ужасно видение не беше просто тъжен вторичен продукт на по-голямо богатство или просперитет. Това бе злокачественост, която можеше да погълне цялата земя. Богатството на нацията нямаше да успее да го издържи още дълго, ако хората и ресурсите на нейните градове бъдеха оставени да се израждат в самата му сърцевина.

Тези съсипани жители на града не бяха просто жертви на прогреса, те бяха бъдещето, което очакваше всички, ако същият този прогрес бъдеше оставен да създава подобна мизерия за собствена сметка.

Джордан не обръщаше внимание на празните приказки на своите спътници и на онези, които ги развеждаха, докато всички вкупом се възмущаваха на нищетата наоколо. Той знаеше, че благочестивите им излияния се криеха в категоричното им намерение да останат напълно безучастни към този проблем.

За разлика от тях се отдаде на размисъл относно онова, което виждаше. И скоро първоначалният шок отстъпи място на аналитичния му ум, с който бе станал пословичен.

Докато наблюдаваше градското гето с интуицията на опитен бизнесмен и финансист, той внезапно реши, че вижда решение на проблема.

Това бе революционна идея, толкова ексцентрична като начало, че в първия момент Джордан дори не бе в състояние да я формулира с думи. Но той прозря важността й и намери време да я обмисли по-обстойно.

Съчетавайки своя трезв реализъм с фантазия, той започна да разработва идеята си вечер у дома. Посвещаваше й все повече време. Започна да изучава по нов начин икономика, данъчно облагане и финанси. Четеше книги за местно управление, социология и икономика на гетото. Търсеше дири от собствената си идея в най-добрите книги по въпроса.

Безрезултатно. Никой не бе разглеждал проблема за урбанистичния упадък по неговия начин. Учените и специалистите го анализираха единствено като вторичен продукт на развитието. А Джордан бе съзрял в него възможност за растеж. Виждаше начин чрез собствения си интерес, както и чрез финансовите си отношения с градовете и щатите, водещите корпорации не само да преустроят и облагородят гетото, но и да го обърнат към собствените му жители, на които да предоставят истинска възможност за самоопределение за първи път в тяхната история.

Идеята бе невероятно проста. Тя се опираше на основни понятия от бизнеса в съчетание с нова идея за данъчни стимули, за да разгледа гетото като реална възможност за ново богатство, основана на присъщата продуктивност на неговите жители, както и на корпоративната и данъчната база на вътрешния град.

Джордан отделяше все повече време за разработване на идеята си. След първите няколко месеца той започна да я споделя поверително с някои от доверените си сътрудници в деловия свят. Всички те бяха впечатлени от нейната оригиналност, но напълно единодушни в убеждението си, че е абсурдна и нереализуема.

Но Джордан бе неустрашим. Знаеше отлично, че всяка нова идея се определя като несъстоятелна от онези, които я чуват за пръв път. Това се дължеше на факта, че тяхното зрение им позволяваше да гледат само назад, не и напред. Но мощният интелект на Джордан му подсказваше, че планът му може да се реализира. Той си даваше сметка, че за това са необходими две неща. Първото бе силен натиск върху правителството на щатско и национално равнище, за да бъдат прокарани няколко фискални закона. Второто беше изкусно лавиране сред основните корпорации, за да ги накара да работят съвместно по този проект и да повярват в неговата реализация. За да заработи този проект, беше нужна огромна коалиция от мощни делови среди.

Това нямаше да е лесно. Водещите корпорации действаха в противоборство, не в единение. Конкуренцията и съперничеството определяха самата им същност. Но в Америка имаше един човек, който притежаваше не само личната сила и финансова мощ, но и достатъчно високия обществен престиж да изгради една корпоративна коалиция, и той се казваше Джордан Лазаръс.

Така че Джордан се нагърби с реализирането на собствената си идея. Все повече гледаше на това като на решителна битка. Тя осмисляше дните му по нов начин. Работеше по-усилено от когато и да било. И когато упражни натиск върху непоклатимата стена на деловия свят, за да я накара да се отмести пред неговата цел, усети, че тя започна да поддава: Тенденцията към промяна, разбира се, беше минимална, почти незабележима. Но беше налице и Джордан реши да продължава с натиска, докато получи онова, което иска. Почти осезателно чувстваше как историята го призовава да подпомогне промяната, която щеше да предотврати икономическата разруха, и да изгради една нова, по-жизнена и здрава Америка.

Работеше толкова усилено, че нито за миг не спря, за да се замисли, че вероятно неговият изтощителен нов проект поглъщаше мъката му и запълваше дните му; че любовта му към неговия събрат, заложена в замисъла му, всъщност скриваше една друга любов, помагаше й да зарасне и въпреки белега, който щеше да остане, тя можеше да го освободи от непоносимата болка и да му помогне занапред да намери някакъв смисъл в живота.

С оглед на необходимостта да затвърди собственото си влияние върху водещите американски корпорации, както и да спечели колкото се може по-голяма финансова мощ за кратък период от време, Джордан сключи ред далновидни и сложни сделки, възползвайки се от някои стари връзки, като в същото време успя да създаде и нови.

Един от първостепенните по важност договори бе с „Хайтауър Индъстрис“.

През последните години, благодарение на агресивното управление от страна на Джесика Хайтауър, нейната корпорация бе открила филиали в Латинска Америка, Канада и Западна Европа — филиали, чиято обща цел бе развитието на компютърните технологии.

Това бе част от грандиозен проект, върху който Джесика работеше заедно със своите съветници вече почти десет години. „Хайтауър“ трябваше постепенно да се превърне от тежко промишлен конгломерат в новатор в сферата на високите технологии. Джесика отдавна споделяше убеждението, че тежката индустрия в Америка е обречена на упадък, но че високите технологии, управлявани както подобава, представляват вълната на бъдещето. Но тя съвсем правилно бе прозряла, че високо заплатеният труд в Америка ще наложи необходимостта основните електронни компоненти да се произвеждат другаде.

В резултат на което тя не само закупи, но и преоборудва своите новопридобити компании в Латинска Америка, Канада и Европа.

На този етап се намеси Джордан Лазаръс. „Лазаръс Интърнешънъл“ притежаваше важни филиали в сферата на електрониката и компютърното производство в Южна Америка и Западна Европа. Джордан предложи съвместна сделка с „Хайтауър“, която да включва придобиването и размяната на някои филиали, както и взаимноизгодна сделка за изкупуване на акции с огромни данъчни облекчения и за двете корпорации.

Когато Джордан изпрати свои представители при Джесика Хайтауър, тя веднага се заинтересува от предложението. Проницателен арбитър на международната бизнес сцена, тя прецени, че тази сделка с „Лазаръс Интърнешънъл“ можеше да се окаже точно онова, което нейната компания търсеше през последното десетилетие. Тя прати своите помощници да уточнят подробностите с юридическите и финансовите съветници и след няколко месеца сделката беше сключена. Документите бяха изготвени и щяха да бъдат подписани тържествено на съвместен учредителен прием, заплануван да се проведе в „Уолдорф-Астория“ на 21 януари 1978 година.

Присъстваха двайсетина души, все висши административни служители, юрисконсулти или членове на управата на двете компании. Обсъжданията продължиха по-малко от час, тъй като сделката отдавна бе оформена в юридически аспект от двата правни отдела на корпорациите. Джордан Лазаръс произнесе блага реч във възхвала на свободомислието и инициативността на Джесика Хайтауър, а тя със своя изтънчен кралски маниер похвали оригиналността, проявена от Джордан, в замисъла на сделката.

Последваха ръкостискания, след което гости и домакини се отправиха към банкетната зала, където бе сервирана вечеря, приготвена от един от най-добрите готвачи в страната. Беше щастлив повод и шампанското се лееше. Почти всички присъстващи си даваха сметка, че ако сделката се реализира успешно, личната им кариера щеше бъде подсигурена и устремна.

Джордан Лазаръс се забавляваше неимоверно, но не остана до късно. Дръпна настрана Джесика Хайтауър, докато другите гости пиеха шампанското си, и отново я поздрави за далновидността й и за интелигентната проницателност по отношение на подробностите при изработване на договорите.

Макар и бегло, Джордан познаваше Джесика от години. Тя бе спечелила уважението му като мозъка на „Хайтауър Индъстрис“ и като силата, довела до успешен край изборните кампании на двамата й братя за Сената. Тя бе идеалният ръководител — блестяща, всеотдайна, отдадена не само на просперитета на собствената си компания, но и на благото на американския бизнес като цяло.

Но Джордж не я харесваше като личност. В нея имаше някаква студенина, особена стоманена твърдост, която го отблъскваше. Сделките с нея винаги го радваха — и особено тази вечер — както и възможността да я познава само доколкото бе абсолютно наложително.

Когато двамата с Джесика се появиха от тихото фоайе, където бяха провели своя разговор на четири очи, той посочи към помощника си Сам Гадис, който веднага стана и се присъедини към тях. В същото време забеляза, че Джесика прави подобен жест към една млада жена, която напусна масата, на която седеше, дойде при тях и застана от нейната страна. Беше забележително красива, двайсет и пет-шест годишна, с пясъчноруси коси, гъвкава фигура и светлосини очи. Джесика я представи на Джордан, който не обърна внимание на името й. Минута по-късно двете жени се отдалечиха.

Сам погледна часовника си. Време беше да тръгват. Сделката беше сключена, а на следващата сутрин Джордан имаше важни съвещания.

Джордан напусна приема в приповдигнато настроение. Сделката, която бе сключил с Джесика, щеше да бъде изгодна за „Лазаръс Интърнешънъл“, дори може би повече, отколкото самият той се беше надявал.

Когато се прибра вкъщи, бе толкова изморен, че веднага потъна в дълбок тежък сън. Изобщо бе забравил за съществуването на младата жена, която бе дошла от масата, за да застане до Джесика.

Десетина дни по-късно Джордан точно влизаше за обяд в „Четирите сезона“ заедно с трима членове на управителния съвет, когато лицето на една дама привлече вниманието му.

В първия момент не се сети за нея. Интересът му бе просто като към хубава млада жена. Тя вървеше към изхода и действително изглеждаше много привлекателна. Носеше копринена рокля, която подчертаваше изключителната женственост и крехкост на тялото й. Косата й, по-светла, отколкото я помнеше, се спускаше върху раменете й, а походката й се отличаваше с изящност, която не убягна на Джордан вещ ценител на женските прелести.

Тя гледаше право пред себе си. Но явно усетила погледа му, извърна към него очи, после ги отмести, след което го позна и отново го загледа. Удивително, в този миг ирисите й сякаш промениха цвета си. Когато му се усмихна, от сините дълбини изплува виолетов оттенък и заискри видимо.

Тласкан от сила, която надделя над обичайното му високомерие, Джордан се отправи към нея с протегната ръка.

— Не се ли познаваме?

Тя се усмихна.

— Добър физиономист сте. Да, познаваме се.

Настъпи мълчание, в което той продължаваше да я гледа, без да пуска ръката й. Беше много мека и гъвкава. Джордан се помъчи да си спомни коя е.

— Съжалявам — каза накрая. — Не мога да се сетя къде сме се виждали.

Тя се засмя нежно и гърлено.

— Няма защо, съвсем нормално. Обратното би ме учудило. На приема по случай подписването на сделката с Джесика Хайтауър. Аз съм от асистентите й.

Джордан пусна ръката й.

— Джордан Лазаръс — каза той.

— Нямате нужда от представяне — усмихна се тя. — Аз се казвам Джил Флеминг. Госпожица Хайтауър ни запозна набързо, но вие бяхте много зает онази нощ.

Отново настъпи пауза. Момичето хвърли поглед към изхода. Джордан разбра, че за нея беше време да тръгва. Но не му се искаше да я пуска. Нещо в мекотата на присъствието й го привличаше.

— Отдавна ли работите за Джесика? — попита той. — Може би съм ви срещал по-рано. Съжалявам, че не можах да си спомня. По принцип имам добра памет за имена.

— Близо три години — отвърна тя. — Не, не сте ме виждали досега, господин Лазаръс. Но дори и да бяхте, аз не правя особено впечатление.

— Наричайте ме Джордан — каза той импулсивно. Едва сега, заслушан в мелодичния й глас, осъзна колко привлекателна бе наистина. Твърдението й, че не правела впечатление, беше абсурдно.

Тя кимна.

— Добре, Джордан.

Докато държеше ръката й, усмивката й се промени. Стана по-ведра и лъчезарна. Деликатността на поведението й, граничещо с крехкост, не бе изчезнала, но сега бе придобила пожизнен, по-енергичен оттенък, който не бе забелязал по-рано. Тя изглеждаше много млада, много жизнерадостна и открита.

— Наричайте ме Джил — каза тя.

В този момент Джордан сякаш загуби равновесие. Промяната в поведението й като че ли отговаряше на някаква вътрешна негова потребност и той усети искрено нежелание да я остави и да се върне при членовете на своя управителен съвет. Видът й събуждаше нещо почти болезнено, отдавна заспало вътре в него.

— Е — каза той. — Опасявам се, че моите хора ме чакат. Приятно ми беше да ви видя отново.

— И мен — отвърна тя. — Искам да кажа, че мен също ме чакат, но и на мен ми беше приятно. Да, и за двете — завърши тя през смях.

Той протегна ръка отново. Този път нейната изчезна в дланта му по съвсем различен начин. Ръкостискането й беше здраво и открито. Съдържаше безспорна женственост, но бе в сърдечен и откровен маниер.

И все пак погледът й бе многозначителен. Той видя съжаление, че се разделяха и още нещо, което не можеше да назове.

— Е, до нови срещи — каза той.

— Да — отвърна тя. — Довиждане.

Обърна се енергично и се отдалечи с плавна непринудена походка. Имаше нещо очарователно в отдалечаващата се фигура, което го накара дълго да се колебае, преди да се върне на масата си.

Когато отново седна сред членовете на своя управителен съвет, той се помъчи да не забрави името й.

Джил Флеминг.

Беше излишно да се притеснява. Въпреки че умът му бе пълен с милион подробности и планове, въведени специално, за да скрият мъката му, лицето и фигурата на Джил Флеминг бяха проникнали отвъд тази ревностно издигната стена. И сега заеха мястото, което вероятно бе приготвено за нея отдавна, от сили вътре в него, които той не познаваше.

Нямаше да забрави името й.

37

Трябваше да мине една седмица, докато Джордан реши да се обади на Джил Флеминг. През по-голямата част от времето той бе прекалено зает и почти нямаше време да мисли за нея. Но когато го правеше, определено се чувстваше заинтригуван.

Тя го привличаше неудържимо. Само като си спомнеше за нея, и сетивата му се напрягаха, въпреки че не можеше да посочи в какво точно се изразява това привличане. Всъщност бе толкова неуловимо, че се оказа трудно да си спомни лицето й.

Когато накрая все пак й се обади, направи го, с цел да опресни паметта си и да усети отново странното очарование на нейното присъствие.

Звучеше странно по телефона. Някак далечна, почти като глас по домофона в жилищна кооперация. Джордан се запита дали не допуска грешка.

Но тя го прие. Мина да я вземе същия петък вечерта — каза на Барбара, че има непредвидена среща и ще закъснее — и я заведе на вечеря в един интимен и много скъп ресторант в северната част на града.

Разговорът им на масата не се отличаваше с нищо особено и бе почти стереотипен. Тя му разказа за работата си с Джесика и набързо за миналия си опит в света на бизнеса. Джордан се улови, че споделя с нея повече, отколкото беше необходимо, за собствения си живот и за дългия път от обеднялото си семейство до грандиозния си успех. Нещо около Джил Флеминг наруши равновесието му и той говореше, за да запълни празнотата.

Още щом я видя, си даде сметка, че първия път в „Четирите сезона“ не беше сбъркал. С крехкото си тяло на девойка, с пясъчнорусите си коси, нежните си черти и тези бездънни кристални очи тя бе изключително красива.

Но не го привличаше единствено с физическата си красота. Нейният чар бе твърде комплексен, за да може да се опише. Сякаш избликваше от особено място вътре в нея, което откликваше на невидимите сигнали, пращани от него, или самото то ги излъчваше някак си.

Сега си обясни защо му беше трудно да си спомни лицето й през тази изминала седмица, преди да й се обади. Когато бе с нея, съзнанието му така натрапчиво се насочваше към този невидим вътрешен център на нейния чар, че той почти не чуваше какво му разказва, нито пък обръщаше особено внимание на тялото или чертите й. По тази причина, когато бе далеч от нея, не можеше да си припомни външността й.

Тя беше като наркотик или като сън. Когато човек е под въздействието му, целият външен свят престава да съществува и той живее само за опиянението от него. Но дойде ли на себе си, после му е трудно да си припомни състоянието на това опиянение.

Два часа от тази обърканост възбудиха почти болезнена буря в сетивата му. Той се взря в очите на Джил Флеминг. Тя го съзерцаваше спокойно.

— Да тръгваме ли? — попита той, непохватно придавайки особена значимост на въпроса си.

Тя се усмихна леко.

— Да, хайде да тръгваме.

Половин час по-късно Джордан се намираше чисто гол заедно с Джил Флеминг в таванския апартамент на един малък и дискретен хотел в Манхатън.

Докато държеше крехкото й тяло в ръцете си, наслаждавайки се с устни на нейния фин и деликатен вкус, той си спомни как тя бе облякла палтото си, когато си тръгнаха от ресторанта. Имаше нещо отривисто и открито в движенията й, което по странен начин хармонираше с мекото отмаляло тяло под роклята й.

Носеше съвсем лек парфюм, явно отдала предпочитание на собствения си естествен мирис. Беше облечена в семпла рокля на тънки райета, която открояваше слабите й рамене и нито скриваше, нито подчертаваше прекалено грубо добре оформените й гърди. Носеше тънка златна верижка с медальон във формата на паун. Косата й, малко по-пухкава тази вечер, изглеждаше пищна и великолепна.

Тя не каза нищо, след като влязоха в хотелската стая. Той й помогна да съблече дрехите си, като в това време я галеше и целуваше. Тялото й се разкри естествено, почти уязвимо, като на дете. Тя не му предлагаше заучените нимфомански пози на повечето красиви жени, а стоеше непринудено и невинно, след като смъкна първо роклята си, след това сутиена и накрая бикините си.

Той я вдигна на ръце, удивен от лекотата й, и дълго време я държа така, обсипвайки я с целувки и вкусвайки от странната й недостатъчност. Сякаш нещо й липсваше, нещо, чието отсъствие я караше да изглежда по-лека, по-ефимерна. Именно тази липса, това отсъствие на нещо я правеше толкова привлекателна.

Положи я на леглото и легна до нея. Усети как езикът й се плъзва в устата му плахо и почти в същия момент той проникна в нея, горещ и пулсиращ. Няколко трескави мига доведоха и двамата почти до болезнен оргазъм, след което той продължи да лежи, държеше я в обятията си и в същото време разсъждаваше над внезапния порив на желание, който го бе връхлетял.

Дълго време не си казваха нищо, а само лежаха голи, докосваха се, като оставяха очите и ръцете да кажат всичко. Той намираше мълчанието на Джил за учудващо успокоително. Сякаш не изискваше нищо от него. Съчетаваше се с бледото сияние на голото й тяло и създаваше впечатление за удивителна естественост и покой. Тя се бе вглъбила в себе си. И тази нейна отдалеченост го отпускаше и успокояваше.

Но тялото й бе възхитително меко в ръцете му. И твърде скоро безмълвието, докосването, ласкавите очи му дойдоха твърде много и той отново се възбуди. Устните й се разтегнаха в свенлива усмивка при вида на набъбналата му мъжественост, която се напрегна и запулсира, когато тя сведе поглед към него, все едно че го обсипваше с ласките си от разстояние.

Протегна леко ръка и го докосна. Обхвана нежно меките заоблености отдолу и те започнаха да помръдват и да набъбват в шепата й.

От гърлото му се изтръгна дълбок стон и той потръпна от ласката й. Докосна раменете й, крехкия й гръден кош. В този миг почти се изплаши от собственото си желание. То сякаш извираше от нещо непризнато в самия него, до което се бе добрала, пренебрегвайки собствената му свободна воля.

Сега той разбра, че първият път е бил само увертюра, че техният безмълвен интервал на интимност е бил подготовката за истинската буря, която забушува в него. Надвеси се над нея, както бе стиснала пениса му с двете си ръце. Той пулсираше и диво набъбваше между дланите й. После леко повдигна кръста й и тя бързо го насочи в себе си.

Той започна със силни ритмични движения. Някаква невероятна студенина се топеше в него, студенина, която го вледеняваше вече две безкрайни години. Гладките красиви слабини на жената в ръцете му го насърчаваха и настървеният му пенис се гмурваше и вилнееше вътре в нея с цялата си мощ.

Чу леко стенание, което се изтръгна от устните й. Краката й сега го обгръщаха и му помагаха да прониква все по-дълбоко в нея. Хлъзгавата плът вътре бе гореща и приканваща, възбудена от тласъците му, тръпнеща, все по-близо до оргазма.

Внезапно ръцете й се откъснаха от бедрата му, където се бяха отпуснали ласкаво, и обхванаха полукълбата му. Нежността на жеста й засегна някаква струна в него. Той я погледна в очите. Те бяха широко отворени и го съзерцаваха с мила готовност, която вече се размиваше в заслепяващия пламък на екстаза.

Силна тръпка разтърси тялото му. Дълбоко стенание опърли гърлото му. Напрегна се, засили тласъците, продължи да нахлува все по-дълбоко в тайните й кътчета, където накрая изживя върховна наслада в дълга серия от спазми. Тя потръпна в ръцете му и после застина неподвижна, с твърдия ствол, потънал в нея. Усещаше как на моменти леко се напряга като остатъчна реакция след изригването.

Нежно обхвана главата му между дланите си и насочи устните му към гърдите си. Той целуна топлата плът, благодарен, сякаш сладостта й за него бе неоценим дар. Тя леко погали врата му.

Докато лежеше в обятията й, Джордан си мислеше за нейната тайнственост. Бе притежавал тази жена физически и не беше научил за нея нищо повече, отколкото знаеше при запознанството им. Не че тя се криеше, напротив, бе съвсем естествена, когато правеше любов. Но по някакъв необясним начин, след като тялото й се бе отдало, собствената й загадъчност бе станала още по-непроницаема.

Сякаш Джил Флеминг бе мозайка, в която едно късче липсваше, или някакво химическо съединение без онзи най-важен катализатор, при наличието на който щяха да се образуват кристали. Но тази липса всъщност не беше действителна, тъй като желанието на Джордан, избликнало от някакъв невидим извор вътре в него, запълваше празнината.

Колкото повече му предоставяше от тялото си, толкова повече Джордан я желаеше. Това, че вече я притежаваше, само засилваше желанието му да я притежава още повече. И парадоксът продължаваше безкрайно, защото мъничката празнина в нея сама по себе си беше безгранична. А мисълта за тази празнина отприщваше за пореден път изгарящия плам, който се стремеше да я запълни. И Джордан отново се възбуждаше.

Правиха любов още два пъти. Телата им вече се сливаха в такава интимност, че по-късно той се питаше дали продължителният горещ душ, който си взе, щеше да бъде достатъчен, за да измие нейното ухание от кожата му. Чувстваше я проникнала в порите си.

Всеки път, когато се любеха, Джордан изучаваше тялото й, докосваше гладката й кожа и изпитваше странно усещане за безпристрастно наблюдение, за придирчива яснота. Но тази безпристрастност незабавно се съчетаваше с нарастващо желание, така неудържимо, че дори оргазмът не беше в състояние да го задоволи.

Видя белега й едва на третия път. Беше разположен на уязвимото място под пъпа, съвсем близо до тъмния мъх, като тайнствен знак, насочващ към скритото наблизо съкровище. И колкото и да бе парадоксално, именно това малко допълнение, тази свежа розова емблема, която сякаш символизираше онази недостигаща, липсващата част, която я правеше толкова неустоима. Той се наведе да го целуне и усети смесения мирис на телата им — неговото и нейното.

Неспособен повече да се контролира, той разтвори бедрата й и отново проникна в нея със съзнанието, че при всеки тласък сладкият малък белег се търка в собствените му слабини. Тя лежеше с полузатворени очи и стискаше ръцете му. Пищната й коса бе разпиляна по възглавницата. Изглеждаше толкова невинна и в същото време така свенливо покварена заради този загадъчен малък белег върху плътта си, че той свърши в нея почти веднага.

Когато дойде време да се разделят, Джордан беше напълно изтощен. Но в същото време вълнението му едва сега започваше да нараства, като не ли тази нощ бе само увертюрата към нещо истински грандиозно. Онзи мраз, който крепеше Джордан толкова отдавна, започваше да се топи и на негово място се разстилаше безмерна жега.

Той заведе Джил вкъщи с едно такси, отиде с нея до вратата на кооперацията й и я целуна по устните, докато тя вадеше ключа си.

— Благодаря ти — каза тя тихо. — Прекарах великолепна вечер.

Имаше нещо толкова спонтанно в думите й, че сърцето му се устреми към нея.

Тя видя погледа му и в усмивката й се появи елемент на весело съжаление.

— Кога ще те видя отново? — попита той.

— Когато пожелаеш — отвърна тя.

Той кимна и пое ръката й в своята. Искаше този последен път отново да почувства необяснимата притегателност на нейната плът. Тя стоеше там и го гледаше с неразгадаем поглед, който се отмести от ръката, хванала нейната, към красивото лице, което я съзерцаваше. Тя, изглежда, знаеше какво става в душата му и изобщо не бе учудена. Чувстваше неговата вманиаченост и я посрещаше така естествено, също както по-рано вечерта бе усетила неговото желание и щедро му бе позволила да я притежава.

После той я пусна и тя си отиде.

Джордан продължи с таксито до вкъщи. Собствената си кола щеше да прибере на следващия ден. Когато се прибра, апартаментът бе тъмен. Барбара спеше. Той си легна до нея, кръстосал ръце под главата си, и впери поглед в тавана. Чуваше тихото й равномерно дишане.

Чувстваше се великолепно, по-жив от когато и да било през тези две години. Старата болка вътре в него, толкова отдавна скривана от дебелата стена около сърцето му, сега отново бе оголена, но някак притъпена от екзалтацията на сетивата му.

Загадката на Джил Флеминг, липсващото късче от мозайката, бе тайната на неговото щастие, както и на неговото желание. Може би, за да намери тази липсваща част или да изследва по-задълбочено особения чар на отсъствието й, Джордан знаеше, че ще я види отново.

Сама в своя апартамент Джил Флеминг лежеше съвсем будна. Беше намерила това жилище и бе убедила Джесика Хайтауър да я остави да живее сама известно време, защото знаеше, че въпросната вечер й предстои. Нищо не беше оставено на случайността. Тя не можеше да позволи близостта й с Джесика да застане между нея и Джордан Лазаръс.

Обмисляше събитията от вечерта, едно по едно, възстановяваше сложния език, който я бе свързал с Джордан Лазаръс. Съзнанието й се съсредоточаваше върху дребни подробности, които биха убягнали и на най-педантичния наблюдател на вечерята или на срещата след това. Анализираше ги по памет и съсредоточаваше целия си интелект върху тънките нишки, които се преплитаха в единствено здраво влакно.

Повечето от онова, което си спомняше, й беше ясно.

Но едно нещо със сигурност не разбираше. Онова, което не й даваше покой и я караше цяла нощ да лежи будна, вперила поглед в сенките върху тавана на спалнята си с такава тъга в сребристите си очи.

38

Джонсънвил, щата Лонг Айлънд

Пролетта на 1978 г.

— Хайде, мравке! Не можеш ли да тичаш по-бързо?

Стиснал ракетата си за тенис, Рос Уилър наблюдаваше как Лесли се опитва да догони топката, която бе изпратил в нейната половина на корта. Движенията на тялото й го изпълваха със сладостен трепет. Дългите красиви крака, слабите, деликатни ръце, които държаха ракетата, бяха истинска поезия. Късата поличка за тенис за миг откри бикините й, което го накара да се усмихне.

Тя не успя да достигне топката. Въпреки че беше двайсет и пет години по-млада от него и във великолепна форма, уменията й все още не можеха да се сравняват с неговите. Като юноша той бе амбициозен, агресивен играч, участник в представителния отбор на гимназията, а после през годините активно бе упражнявал своето хоби. Лесли играеше само за удоволствие и все още не можеше да му бъде равностоен партньор.

Въпреки това благодарение на вродените й умения за спорт, съчетани с инстинкта й да преодолява нови предизвикателства, тя ставаше все по-добър играч. Неведнъж го учудваше, успявайки да догони топка, която според него никога нямаше да достигне, както и с резултатни завършващи удари в моменти, когато той бе убеден, че тя няма сили дори да върне топката.

Не и този път обаче. Тя не успя да я догони, отиде до нея, вдигна я и му я върна.

— Фукльо — подигра му се Лесли. — Не даваш шанс на горкото момиче.

— Четирийсет-петнайсет — обяви той и се приготви да бие мач бол. — Готова ли си, скъпа?

— Както винаги — усмихна се тя. Изглеждаше леко поруменяла и той изчака един миг, за да й даде възможност да си поеме дъх.

После би силен сервиз. Тя трябваше да се хвърли надясно, за да достигне топката, но успя, и я засече високо във въздуха. Той се спусна назад, краката му се движеха ритмично, добре тренирани от дългия опит, и върна с рязък удар. Топката щеше да я удари право в лицето, ако бързите й рефлекси не й бяха помогнали навреме да подложи ракетата си. Успя да върне, след което той насочи топката към средата на задната линия и излезе при мрежата. Завършващият удар не му създаде никакъв проблем. Въпреки всичко тя се опита да догони топката, като залиташе и се смееше.

— Ти победи, безсрамник такъв! — извика през смях, отиде при мрежата, цялата зачервена, и го целуна.

Главоболието, което имаше от сутринта — или от вчера? — за пореден път прониза слепоочието му. Слънцето сякаш го усилваше. Рос не беше свикнал да има главоболие и аспиринът, който глътна сутринта, му беше първият от години. Не му помогна особено, но той реши да не обръща внимание, като си каза, че няма да позволи на някакво си главоболие да му развали скъпоценната събота със съпругата му.

Забрави болката, когато почувства устните на Лесли върху своите. Руменината върху страните й и нежната влага от пот върху ръцете и краката й я правеше почти непоносимо красива.

— Ммм — измърмори той. — Нямам търпение да те прибера вкъщи.

— Там сме с по-изравнени сили — каза тя. — Не мога да се меря с теб на корта.

— Ще се научиш — отвърна той. — Ти все още растеш, а аз съм вече старец. Следващото лято вече няма да мога да ти направя нито една точка.

— Глупости — пресече го тя. — Ако скоро не стана по-добра, ще трябва да си намериш друг партньор. А аз мога да ви събирам топките.

Това беше стар спор, въпреки че бяха женени вече близо две години. Рос често подчертаваше разликата във възрастта им и изразяваше съмненията си, че ще му бъде възможно да върви в крак с Лесли. Тя посрещаше с пренебрежение неговите аргументи и му казваше, че е атлетичен като младеж, мъжествен като козел и че ще живее до сто години.

Вътрешно се притесняваше от прекомерната загриженост на Рос да се поддържа в добра форма. През време на техния продължил един месец годеж, когато Лесли се запозна с цялата многобройна рода на Рос и се сближи с неговите две дъщери, всичко изглеждаше така, сякаш излизаше извън контрол.

Скоро след годежа им Рос започна да посещава един местен салон за културизъм, а вечер излизаше да тича. В началото Лесли не беше наясно, но когато разбра, го попита защо го прави.

— Ти не искаш да си омъжена за старец, нали? — попита я той в отговор. — Освен това моят лекар от години ми разправя, че трябва да съм в по-добра форма.

Не обръщаше никакво внимание на упреците на Лесли, че тя се омъжва заради онова, което представлява самият той, а не за мускулите му.

— Ти не се тревожи за мен. Докато станеш госпожа Рос Уилър, ще бъда нов човек. Тогава ще ми благодариш.

Лесли започна да разбира, че от самото начало на тяхната връзка Рос си е давал сметка, че това е едно неравностойно обвързване на млада жена с възрастен мъж и с болезнена яснота осъзнава факта, че Лесли е почти на възрастта на дъщерите му.

Той очевидно смяташе, че е въпрос на лично достойнство да бъде в добра форма, силен и здрав, когато се ожени за нея. Не искаше тя да става съпруга на някакъв немощен, отпуснат мъж, достатъчно възрастен да й бъде баща.

Може би подозираше, че наскоро Лесли бе имала нещастна и твърде сериозна връзка с много по-млад от него мъж. Вероятно му бе непоносима мисълта, че тя неизбежно ще сравнява неговите застаряващи физически достойнства с мъжествеността на някой много по-близко до собствената й възраст.

Какъвто и да беше случаят и въпреки че изглеждаше твърде нетипичен за човека, когото тя познаваше от три години, Рос упорито продължаваше своите тренировки. Тичаше по пет километра на ден, отказа се от обичайните си бутилки бира в почивните дни, престана да пуши, ако не се смяташе някоя и друга потайна цигара в банята, и отслабна седем килограма.

Лесли приемаше с неохота този спартански режим, но се опитваше да напомни на своя бъдещ съпруг защо възнамерява да се омъжи за него.

— Аз искам теб, Рос — казваше му тя. — Такъв, какъвто си. За бога, няма защо да се превръщаш в супермен, за да ме впечатлиш. Аз вече достатъчно съм впечатлена.

— Толкова ми е приятно да го чуя — отвърна той. — Но не искам да получа херния, когато те пренеса през прага. Тъй че при цялото ми уважение ще стане така, както аз кажа. — И той й отправи най-навъсената си физиономия на началник, за да й припомни кой дава заповедите.

Тя се усмихна и реши повече да не се опитва да го спира. Упоритите му упражнения й изглеждаха забавни и в същото време малко я натъжаваха. Струваше й се абсурдно, че той отрича така ожесточено възрастта си и се опитва да направи всичко, което би вършил един млад мъж. Лично тя смяташе за привлекателни именно възрастта и зрелостта му. Това я караше да се чувства закриляна и щастлива.

И реши, че той ще превъзмогне тази глупост, след като сключат брак.

Нищо подобно. Всеки ден през медения си месец те играеха тенис, голф и плуваха. Според Лесли тенисът беше изтощителен, но плуваше с искрена наслада. А голфът я забавляваше, въпреки че там пък изобщо не я биваше. Просто й беше приятно да ходи по игрището със съпруга си, заедно да нанасят ударите и да го наблюдава как отива да намери своята топка. В самата игра имаше нещо ужасно романтично, когато участниците бяха съпруг и съпруга.

Освен това се любеха.

Любеха се сутрин преди закуска, по обяд след тениса, в късния следобед преди коктейлите и разбира се, всяка вечер, без изключение.

Рос Уилър беше великолепен любовник: нежен, изобретателен и ласкав. Лесли винаги чувстваше особения чар на неговата страст. Тя бе научила много за тялото му — така загоряло, толкова по-стегнато от времето, когато се запознаха — и знаеше как да му доставя удоволствие.

В неговото разбиране и бащинска топлота се криеше нещо особено сексуално. Тя го констатираше с удоволствие и му се наслаждаваше.

И всеки път, когато се любеше с него, тя мислеше за детето му, за тяхното дете. Искаше го повече от всичко на света. И колкото се може по-скоро.

По тази причина Лесли бе особено разочарована, когато през първите шест месеца на своя брак не успя да забременее.

Може би твърде прибързано тя сподели с гинеколога си своите тревоги. Той не сметна, че заслужават внимание.

— Опасявам се, че страдате от някои романтични представи за раждането, скъпа — каза й той. — Зачеването не става по поръчка. Трябва да бъдете търпелива. Не откривам абсолютно нищо у вас, което да буди някакви опасения. Просто оставете събитията да следват своя ход. Тревогата може да ви навреди повече от всичко останало.

Колкото до Рос, той не се отказа от своята мания за поддържане на добра форма, може би защото се опасяваше, че по някакъв символичен начин невъзможността на Лесли да забременее олицетворяваше неговата напреднала възраст и физическа неадекватност. Подложи се на специален преглед и бе обявен за напълно потентен, но глождещото чувство не го напусна.

И продължи да тренира. А Лесли го придружаваше, по-скоро като израз на съчувствие към притесненията му, отколкото по някаква друга причина. Но се опитваше да го накара да не се претоварва при плуването.

— Всичко, което искам от това твое тяло, ми се случва през нощта. Кога най-накрая ще го проумееш? — казваше му тя.

— Е, трябва да се поддържам в добра форма, за да ти доставям удоволствие — шегуваше се той. Но Лесли подозираше, че той изпитва потребност да засили своята мъжественост. Да бъде достатъчно потентен, за да може тя да забременее. Имаше чувството, че по някакъв начин й изменя, че я е подмамил — може би в твърде тежък за нея момент — да сключи един брак, който няма право на съществуване. И единственият начин да докаже законността на своята любов, на тяхната любов, бе да я дари с дете.

В тази благоуханна съботна вечер те възнамеряваха да си направят едно романтично угощение след дългия, посветен на спорт ден. Сутрешният им тенис бе последван от обеден пикник в Енфийлд Парк, любимото място на Рос сред природата. Там похапнаха на чист въздух от кошницата, в която Лесли бе сложила приготвени лично от нея неща, и наблюдаваха как следобедът преваля. Наслаждаваха се на спокоен, непринуден разговор, в който задълбочиха познанието си един за друг. Рос беше великолепен слушател. Любопитството му към Лесли изглеждаше безгранично, също като разбирането, с което я обграждаше. Тя обичаше да му говори за себе си, да се чувства приета и желана. Въпреки че не можеше да му каже цялата истина за себе си, тя се беше научила с благодарност да се наслаждава на нежния ритъм на разговорите им.

В три часа отидоха в кънтри клуба и се присъединиха към една съпружеска двойка, която Рос познаваше от двайсет години. Поиграха заедно голф и когато свършиха, вече минаваше пет часът. Двамата вече чувстваха глад. Очакваха с нетърпение вечерята, която щяха да си сготвят заедно, и часовете, които им предстояха. Рос спортуваше усилено, но и знаеше как да си почива.

Вечерята тази събота нямаше да бъде толкова специална. Подобни романтични вечери те си устройваха и през седмицата. Лесли им се радваше може би повече, отколкото на всичко останало в техния семеен живот. Те работеха един до друг цял ден, съсредоточени върху конкретния делови проблем, но вкъщи сменяха скоростите изцяло. Лесли се чувстваше малко като младата жена в рекламата на „Орора Лайфстайлс“, която се преобразяваше от енергична делова дама в съпруга и любовница и това й доставяше истинска наслада.

Рос й помогна да приготви салата и агнешко печено в марината и дълго време двамата си седяха само на кафе и бренди. Прозорецът на трапезарията гледаше към една особено тучна морава с прекрасна цветна градина и глициния, която се виеше по белите талпи на една беседка. Мястото бе доста запустяло, докато Рос живееше сам, но Лесли успя да възстанови предишното му великолепие. Там беше чудесно. През лятото Лесли обичаше да седи навън, да си чете и да слуша песните на косовете и козодоите.

Измиха съдовете заедно, защото Рос настояваше да помага, и после се срещнаха в спалнята, след като Лесли си взе обичайния душ.

Излезе от банята увита само с една хавлиена кърпа и Рос, вече по пижама, я спря на прага.

— Само ако можеш да се видиш през моите очи — изрече тихо той, после пристъпи напред, целуна я по устните и охлаби кърпата, след което проследи с поглед как се свлича на пода.

Тя остана пред него съвсем гола, а в косите и по голите й рамене все още блестяха капчици вода. Той я хвана нежно за ръцете и целуна една от капчиците. При вида на розовата й кожа, твърдите гърди и дългите, слаби крака, дъхът му секна.

Притисна я до себе си.

— Лесли, толкова те обичам! Като те видя такава, имам чувството, че е твърде хубаво, за да е истина. Наистина ли можеш да обичаш старец като мен?

Тя го погледна с укор.

— Как можа да го кажеш! Ти не си старец! Обичам те такъв, какъвто си, Рос.

— Просто проверявам — усмихна се той.

И я поведе към леглото.

По някаква причина тази вечер той бе по-страстен от обикновено, въпреки че денят им бе дълъг и тенисът и голфът би трябвало да са го изтощили. Голотата на Лесли го възпламеняваше повече от всякога. Любиха се два пъти, обгърнати от безмълвния мрак на къщата. Възбудата на Рос зарази Лесли и тя усети, че му отговаря със страст, която я остави без сили.

Когато най-накрая свършиха, Рос я целуна и рухна изтощен върху възглавницата си. Беше почти полунощ и на следващия ден щеше да се чувства изморен. Отново усети пулсиращото главоболие, което го тормозеше цял ден, и се извини, за да отиде до банята, където взе три аспирина.

Когато се върна, беше по-изтощен, отколкото си даваше сметка. Мушна се между завивките и Лесли се надвеси над него да го целуне за лека нощ. Той измърмори нещо ласкаво в отговор, защото сънят вече го оборваше. Тя лежеше до него, заслушана в равномерното му дишане, и мислеше за своето щастие.

Преди години бе преживяла страдания, които не предполагаше, че ще я сполетят, и искаше да забрави, въпреки че белезите от тях щяха да останат завинаги. Но до нея сега бе мъжът, който я обичаше, който никога нямаше да я напусне или да я измами, мъжът, чиито деца скоро щеше да носи в утробата си. Каза си, че може би е невъзможно да преминеш през живота, без да се опърлиш, и вероятно всяка млада жена имаше своята тъжна история. Лесли се смяташе за по-щастлива от повечето, защото имаше Рос. Можеше да забрави миналото или поне да го остави зад гърба си, където му беше мястото.

Тя се сгуши по-близо до мъжа си и потъна в дълбок спокоен сън.

Призори я връхлетяха тревожни сънища и така я погълнаха, че звънът на будилника достигна до нея някъде отдалеч. Трябваше да се пресегне през Рос, за да го изключи.

— Хайде, сънливко — каза тя и го мушна закачливо в ребрата. — Ставай! Не можем да ръководим бизнес само с добри намерения. — Последната реплика беше любимата му забележка в офиса, когато нещата не вървяха така гладко, както му се искаше.

Рос не помръдна.

Лесли седна до него в леглото и сведе поглед към лицето му. То изглеждаше някак по-различно. Изразът му бе строг, сякаш той бе твърдо решен да остане в съня си и отказваше да се събуди.

— Рос? — промълви тя. — Рос, събуди се. Добре ли си?

Отговор нямаше.

Лесли го бутна отново, този път по-силно. От гърлото му се изтръгна слабо стенание, но той не се събуди.

— Рос!

Сега вече тревогата я сграбчи. Тя стана, заобиколи леглото към страната на Рос и го хвана за раменете. Той не помръдна. Когато внимателно отвори едното му око, осъзна, че е крайно време да повика линейка.

Обади се от телефона в спалнята, като продължаваше да държи безчувствената ръка на Рос. Половин час по-късно, когато линейката пристигна, тя продължаваше да стои в същото положение, само по пижама. Облече набързо едни дънки и се качи при Рос отзад в линейката.

Чакането в спешното й се стори цяла вечност. Всъщност бяха само десет минути.

Дежурният лекар нямаше проблеми с диагнозата на Рос.

— Вашият съпруг е получил инсулт, госпожо Уилър — каза той на Лесли. — Не мога да кажа колко масивен, преди да сме направили нужните изследвания. Сестрата в приемното ще се нуждае от известна информация, която трябва да й дадете. За няколко дни ще го преместим в интензивното. Засега спокойно. Няма за какво да се безпокоите.

Думите му целяха да я успокоят, но погледът в очите му достатъчно красноречиво говореше за онова, което се бе случило със съпруга й и с новия й живот.

39

Ню Йорк

През седмиците след първата им среща Джордан се виждаше с Джил Флеминг винаги когато имаше възможност.

Интимността на взаимоотношенията им бързо се задълбочи. Правеха любов по всевъзможни начини. Разнообразието на страстта им бе неизчерпаемо. Те сякаш се докосваха единствено чрез телата си. Тази липса на вътрешен контакт само сгорещяваше още повече повърхността на чувствата им.

Джордан Лазаръс не знаеше дали обича Джил Флеминг. Но знаеше със сигурност, че скоро ще му бъде невъзможно да живее без нея. Дните му минаваха в безмълвно очакване на следващата им среща. Често усещаше, че не е способен да се съсредоточи в работата си заради мъчителния спомен за тялото й в една от безкрайните му пози. Свенливата извивка на бедрото й, формата на вдигнатото й коляно, сладостното движение на ханша й, когато прекосяваше някоя стая, срамежливата изненада в очите й, когато забелязваше възбудата му — тези и много други образи извираха от някое кътче на съзнанието му и го възбуждаха, както си беше на бюрото или на телефона.

Сега не я познаваше повече, отколкото в онази първа нощ, когато я отведе в леглото. Но се нуждаеше от нея хиляда пъти повече. И тази потребност по някакъв начин го бе върнала към живота.

Дните му бяха изпълнени с вълнуваща нова работа върху проекта му за преустройство на централните райони в големите градове. Всеки ден той допълваше и лансираше своята идея на една или повече водещи фигури в деловите или правителствените среди. Джордан непрестанно удивляваше себе и околните с оригиналността на идеите си.

По някакъв начин връзката му с Джил Флеминг отразяваше и допълваше това ново усещане за нещата, съзнанието, че той, Джордан, е способен на идеи, действия и емоции, които по-рано са надхвърляли възможностите му.

Колкото до Джил, тя бе повече от доволна от начина, по който се развиваха събитията.

За да се сближи с Джордан Лазаръс, Джил бе използвала своята проверена и доказана във времето техника. Поглеждаше в очите му и се опитваше да се превърне в образа, който виждаше там. Съвършен хамелеон, тя менеше цветовете си съобразно нуждите си, въпреки че тези нужди не му бяха известни.

Изпитаният й талант никога не й изневеряваше в критичен момент. Дори напротив — сега бе по-ярък и плодоносен от всякога.

Преди всичко тя бе изоставила крехката болезнена личност, която бе прелъстила Джесика Хайтауър, и я бе заменила с образа на младежка жизненост и добро здраве — енергична, бодра походка, приказки, усмивки. В същото време бе съхранила частица от крехкостта, като нюанс на изтънченост.

После към тази гъвкава младежка жизненост с бърза импровизация бе добавила лустрото на открита, неподправена женственост. Освен това бе избрала специфичната искреност на девойката — животрептящата честност на едно хубаво момиче, все още некорумпирано от живота.

Реакцията на Джордан бе така незабавна, че явно бе избрала верния път.

Джил цял живот бе усъвършенствала природния си талант да бъде такава, каквато я искаха обектите на нейния интерес. Въпреки че й липсваше интелектуалният подход към психологията — не бе прочела нито ред от Фройд, нито бе чувала за Пиаже — тя бе съвършен психолог по инстинкт, психолог с тялото си.

Преди години тя почти мигновено бе разбрала, че онова, което Рой Инглиш искаше да открие в едно момиче, бе младостта, непорочността, Рой имаше нужда от нимфа, от девица. И Джил се превъплъти в нимфа. Избираше си дрехи, благодарение на които изглеждаше като ученичка, и моделираше маниерите си така, че да бъдат олицетворение на крехка младост, трогателна невинност и свежа прелъстителност.

Бе на косъм от успеха. Харли Шрейдър осуети крайния ефект, но това бе единствената й грешка. Тя бе провалила практическата страна на нещата поради неопитност. Но начинът, по който прелъсти Рой, беше безупречен.

С Джесика Хайтауър постъпи много по-умно. Внимателно бе проучила терена. Знаеше и разбираше презрението на Джесика към противния пол. Предварително бе стигнала до извода, че вероятно се измъчва от отчаяна самота.

Джесика имаше нужда от жена. И по-точно, имаше нужда от жена, за която да се грижи. Затова Джил инсценира онова падане от коня. Целта й бе да се представи като човек, който се нуждае от помощ. По същата причина, след като опозна Джесика по-добре, измисли историята с анемията си, за да може тя винаги да я възприема като слабата, която има нужда от утеха и подкрепа.

Джесика, силна жена, с готовност се бе вживяла в ролята на покровител. Именно крехкостта на Джил й беше потребна и тя се влюби в нея. И благодарение на същата тази потребност Джил се издигна до влиятелното си положение в „Хайтауър“.

Но властта на Джил бе неофициална, упражнявана със съгласието на Джесика Хайтауър. Джил знаеше, че това никога няма да я отведе до онази власт, към която тя действително се стремеше.

И точно тогава се появи Джордан Лазаръс.

Внимателното проучване на Джил, започнало, когато за първи път чу за планираната финансова сделка между „Лазаръс Интърнешънъл“ и „Хайтауър Индъстрис“, насочи вниманието й към факта, че Джордан Лазаръс бе потенциален улов от най-висок ранг Той беше влиятелен, фантастично богат, привлекателен и по странен начин необвързан.

Джил разбираше, че бракът на Джордан за Барбара Консидайн е сделка. Изгубил своята непрестанно разрастваща се империя, отнета му от баща й, Джордан си я беше върнал чрез Барбара. Веднъж сторил това, той бе използвал нейните финансови и корпоративни ресурси, с помощта на които бе станал най-богатият човек в страната.

В замяна той бе приел ролята на неин съпруг. Вероятно в тази сделка от негова страна имаше не по-малко съжаление, отколкото личен интерес.

Джил не знаеше колко интимен бе техният брак. Но много добре разбираше, че каквито и да са чувствата на Джордан към Барбара, те по никакъв начин няма да й попречат да го прелъсти. Последните няколко седмици го бяха доказали.

Много скоро си даде сметка, че играе своята роля пред Джордан с непостигано до този момент съвършенство. Каква беше причината за това, тя не знаеше. Беше почти автоматично, това размекване на личността, което се проявяваше у нея всеки път, когато бе с Джордан, всеки път, когато разговаряше с него по телефона. Имаше десетки малки жестове, средства на езика на тялото, вибрации на смеха или усмивката й, които се проявяваха сякаш по собствена воля. Начинът, по който оправяше якичката си, походката й, вглъбеността, с която отмахваше къдрицата, паднала над очите й или как се протягаше при прозявка и какво ли още не. Нито един от тях не бе замислен съзнателно. Те всички избликваха от нещо невидимо вътре в нея, което познаваше Джордан Лазаръс може би по-добре от самия него.

Доказателството, че прелъстяването вървеше успешно, бе поведението на Джордан в спалнята. Той се държеше като обсебен, което бе точно онова, което тя очакваше от него. Много скоро Джил започна да регистрира нови, едва доловими сигнали от Джордан, указания, които й позволяваха да засилва удоволствието му и все повече да обсебва съзнанието му.

Установи, че Джордан особено я харесва в неофициално облекло. Обичаше я по шорти и сандали или в дънки с маратонки или мокасини. Приятно му беше да я вижда в най-обикновена тениска или спортна фланелка, с коси, прибрани назад с лента, или на конска опашка.

Освен това обичаше да я гледа в прозаични ситуации — да чисти апартамента си, да мие прозорците, да лъска мивката, да си служи с някакъв механичен уред. Това бяха неща, които Джил обикновено не вършеше. Тя мразеше да си цапа ръцете с къщна работа. Смяташе тялото си за машина, създадена за прелъстяване, и мисълта да го използва за слугински дейности далеч не й се струваше привлекателна. Но когато разбра, че това положение очарова Джордан, тя бързо се приспособи към него, за да постигне внушението за жизнено, земно момиче, което подхожда практично към ежедневието.

Наред с това той проявяваше предпочитание към непринуден и непосредствен език. Тя усети, че непретенциозният и елементарен изказ го очарова. Наричаше го „приятелю“, а за нещо, което й харесваше, възкликваше, че е „жестоко“. Никога не се изразяваше грубо, внимаваше да е естествено грациозна и женствена. Именно тази деликатност и изтънченост в съчетание с непретенциозния изказ трогваха Джордан.

И един ден тя научи, за нейна изненада, че ласкавата ирония по отношение на секса му действаше като естествен афродизиак. Току-що бе свършил да я люби, тя лежеше гола, все още чувствайки отзвучаващото пулсиране в слабините си, когато той се надигна, за да я погледне.

— Ммм — измърка тя. — Моят герой.

Друг път, съвсем импулсивно го нарече „моя прекрасен принц“.

Фразата сякаш засегна невидима струна в него. Любовта, която струеше в погледа му, доби някаква маниакална дълбочина.

Джил не пропусна да я повтори по-късно.

Отношенията им продължиха да се развиват по този начин през цялата пролет. Въпреки че Джил и Джордан не се сближиха повече в чисто човешки план, живият въглен на желанието, който обвързваше Джордан с нея, се разгаряше все повече.

Ако в цялата тази история имаше нещо, което притесняваше Джил, то бе, че всичко изглеждаше толкова лесно. Сякаш притежаваше някаква вътрешна дарба или талант, която я правеше идеалната прелъстителка на Джордан Лазаръс, но тя не знаеше на коя своя черта дължи непреодолимото си въздействие върху него. Онова, което излизаше на преден план у Джордан и обуславяше страстното му желание да я притежава, също не беше така разбираемо както при останалите мъже. Това бе друга загадка.

Сякаш през всичките тези години някаква друга, неподозирана от Джил личност бе живяла в нея и сега изведнъж изскачаше като дух, призован с вълшебна дума от бутилката, безупречна до съвършенство, създадена за Джордан Лазаръс и единствено за него. Освен това той сякаш бе предопределен да я обича, много преди тя изобщо да се е появила в живота му. И тази мисъл бе най-озадачаващата.

Джил винаги бе живяла на повърхността на собственото си „аз“ и на взаимоотношенията си с другите, защото това бе позицията, от която можеше да се печели предимство, там се намираше силата. Тя съвсем съзнателно се бе преобразила за въпросната цел, удобно пренебрегвайки собствените си отдавна забравени дълбини.

Но митичното същество, изплувало от нея, за да омае Джордан Лазаръс, бе толкова завършено, толкова съвършено, че по нейни подозрения в случая се намесваше нещо по-дълбоко от когато и да било, въпреки че не можеше да посочи точно какво. Опитваше се да се наблюдава спокойно от разстояние, докато се вреше в този вълшебен танц, под въздействието на който Джордан Лазаръс й ставаше все по-подвластен. Но тя не беше изцяло встрани от този процес, не беше напълно свободна. Сякаш самият факт, че бе обект на такова неутолимо желание, предизвикваше у нея някаква метаморфоза. Чувството бе обезпокоително.

Но пък наградата, казваше си тя, си заслужава известно неудобство. Тази виртуозна импровизация, в която се бе впуснала, несъмнено представляваше нейното върховно постижение като жена. Тя възнамеряваше да я завърши. Възможно беше вече да не е толкова сигурна коя е, но повече от когато и да било знаеше накъде върви.

Един ден Джордан допълнително й подсказа какво иска от нея.

Посочи й една снимка на модел в моден магазин. Момичето имаше червеникава коса с отблясъци на русо.

— Това е любимият ми цвят за коса — сподели той.

— Наистина ли? — попита тя. — Защо не си ми казал? Ще се боядисам в този цвят.

— Няма нужда — сви той рамене. — Така си идеална.

Но тя настоя. Взе го със себе си във фризьорския салон и го накара да уточни с фризьорката цвета и прическата й, след което го остави да се върне в офиса си, докато й направят косата.

Оказа се, че онова, което му харесва, бе леко накъдрената коса, боядисана руса с червеникав оттенък. Прическа с вдигната коса, която откриваше врата й.

Когато беше готова, Джил се изненада от промяната в себе си. Това къдрене я правеше доста по-различна. Изглеждаше някак по-волна и по-малко вглъбена. В нея имаше някаква закачливост и първичност, която изобщо не й бе присъща.

В началото се почувства объркана, сякаш не можеше да се познае. Но в мига, когато Джордан се върна, за да я вземе, си даде сметка, че тази нова прическа бе последното късче в мозайката. Той изгаряше от нетърпение да я отведе вкъщи в леглото. Люби я като жребец, а тялото му се движеше в бурния ритъм на страст, която до този момент не бе усещала у никой мъж. Сякаш бе причинила експлозия, земетресение.

Сега вече бе сигурна, че той й принадлежи. Но и в тази своя убеденост чувстваше неопределен страх от силата на страстта му. Реши да продължи по-предпазливо от всякога.

Няколко дни след тази окончателна промяна Джордан покани Джил на пътешествие с яхта.

— С яхта? — попита тя. — Никога досега не съм ходила. Не знам…

— Хайде — подкани я той. — Ще бъде забавно. Аз съм добър ветроходец. Няма да се удавиш, уверявам те.

Тя посрещна думите му с игрива усмивка.

— Не би се шегувал по този начин с едно бедно момиче, нали? Не съм голям плувец, да знаеш.

Лежеше гола в леглото му. Той бе положил глава в скута й. Съзерцаваше я, все още пропит от мириса и вкуса на страстта им.

— Не — отвърна той, явно очарован от непринудения й език.

— В никакъв случай.

Същата неделя я заведе на пристанището. Тя не можа да сдържи усмивката си, когато видя лодката му. Беше един великолепен малък плавателен съд, без съмнение произведение на изкусни майстори на яхти.

Всъщност Джил бе добър ветроходец. Беше плавала с Рой Инглиш и с други свои любовници в миналото. Но й беше ясно, че мисълта за нейната неопитност очарова Джордан.

Спуснаха се надолу по кея към лодката. Джил беше по шорти и фланелка, с леки обувки, които Джордан й бе помогнал да избере. Когато мина да я вземе същата сутрин, изрази възхищението си от облеклото й.

Джордан точно й помагаше да се качи на борда, когато зад тях се разнесе дрезгав глас.

— Добрутро, госпожице. Отдавна не съм ви виждал!

Джил се обърна и видя един покрит с бръчки възрастен стюард, който вървеше към тях. Лицето му посърна, когато я погледна в лице.

— О, съжалявам, госпожице — каза той. — Припознах се.

Той хвърли поглед към Джордан. И двамата си дадоха сметка, че е твърде късно да поправят грешката му.

— Добрутро, господин Лазаръс — добави лодкарят унило.

— Добро утро, Бен — усмихна се Джордан невъзмутимо, въпреки неудобния момент. — Времето май е добро за плаване.

— Да, сър. — Лодкарят вече се отдалечаваше тромаво, като преди това притеснено докосна кепе към Джил.

Тя се усмихна на Джордан.

— Значи — каза тя — ти имаш минало.

Джордан се усмихна в отговор.

— Нима не е така с всички ни?

Когато се качи на борда, Джил го целуна по бузата.

— Няма значение — каза тя с онзи непринуден игрив тон, който знаеше, че му харесва. — Тази седмица си мой.

В очите на Джордан се появи искрена болка. Тя не можеше да прецени дали това беше огорчение заради неудобството, което бе причинил лодкарят, или по-дълбока тъга, извираща от някаква скрита болка.

Любиха се на лодката веднага щом той пусна котва в пролива. Докато я съзерцаваше в спортното й облекло, в погледа му продължаваше да се долавя следа от предишната меланхолия. После я съблече и в допира му се усещаше нещо странно. Седеше на ръба на леглото, вперил поглед в голотата й. Соленият въздух изпълваше лодката.

Джордан изучаваше Джил с ласкав поглед. Промяната на косите й, сега някак по-волни и къдрави, сякаш го хипнотизираше. Повече от всякога тя усещаше, че е късче от разбъркана мозайка, която се подреждаше като с магическа пръчка.

Той обсипа тялото й с целувки. Сякаш я изпиваше, и то за пръв път. За нейна изненада тези целувки й доставиха наслада. Когато разтвори краката й, за да я докосне, тя усети как дълбоко в нея се разпалва жив въглен. Зарови пръсти в косите му и го притегли по-близо.

И двамата бяха обзети от странна трескавост, родена от благоуханния морски въздух, от хладината в каютата и вероятно от смущаващата забележка на лодкаря с натрапващата се алюзия за миналото, предхождащо тяхната връзка. Джордан я обязди и с продължителна въздишка потъна в нея. От гърлото й се изтръгна стон. Досега никога не бе прониквал така дълбоко.

Полюшването на яхтата добавяше собственото си вълшебство към бавните му тласъци. Сякаш по собствена воля ръцете й се движеха по цялото му тяло. Дива възбуда, която не бе изпитвала до този момент, погълна сетивата й. Той я почувства и ускори движенията си.

Сега краката й бяха сключени около него и го придърпваха все по-дълбоко. Нещо у Джил почна заплашително да се надига, някакъв глад, който до този момент не бе чувствала. Искаше го все повече и повече. Всеки тласък засилваше желанието й. Мисълта, че може да престане да я изпълва по този начин, я караше да се чувства празна и пуста. Този ужас стана неделима част от трескавия екстаз, който я заливаше.

Тя започна да стене и да вие. Той проникваше все по-дълбоко и по-дълбоко, с ръце на раменете й. Пръстите й оставиха дълги драскотини по гърба му и подканващи се впиха в напрегнатите мускули, за да насърчи тласъците му.

После някаква невидима стена се срути у Джил.

От устата й се изтръгна вик и изведнъж цялото й тяло му се отдаде в един-единствен пристъп. Тя осъзна, че току-що бе изпитала първия оргазъм в живота си.

Продължи да тръпне в обятията му доста дълго време, след което бавно дойде на себе си. Собствената й страст я бе трогнала до сълзи.

Но Джордан изглеждаше развеселен. Погледът му излъчваше изтощение и задоволство. Очите му отразяваха особената пълнота, която тя бе изпитала, а не притеснението от страстта, която бе подчинила волята й.

Когато той седна, тя забеляза кървавите резки по гърба му.

— Ооо, издрала съм те. Внимавай жена ти да не ги забележи.

Той само се усмихна и отвърна:

— Не се тревожи за това. — В този момент излъчваше някаква особена увереност. Изглеждаше спокоен, почти блажен, сякаш бе получил всичко на света, което бе искал, и не се боеше от нищо.

Джил се запита какво го правеше толкова уверен, толкова спокоен. И колкото и да бе странно, в този момент почувства, че вече не владее положението, както смяташе, че сега управлението преминава в неговите ръце. Че някакъв съдбоносен елемент от собствената й власт бе изтекъл между пръстите й или й се изплъзваше в момента.

Тя гледаше красивото му тяло, докато той си слагаше дънките. Резките бяха на неговия гръб, не на нейния. И въпреки това сякаш истинските рани, издайническите кървави дири вече бяха белязали душата й и вероятно нямаше да заздравеят така бързо, както й се искаше. Бяха оставени там от Джордан Лазаръс.

40

Пискатауей, Ню Джърси

— Ооо — изстена момичето, — о, скъпи! Великолепен си. Хайде… Само още малко…

Тони Доранс бе обяздил голото момиче, потънал докрай в нея. Тя лежеше по корем сред намачканите чаршафи върху леглото му. Той сведе поглед към сенките, обагрени в розово от неоновия надпис, който светваше и угасваше зад прозореца в ритъм, съпътстващ движенията на таза й, който трескаво ускоряваше движенията си с наближаването на оргазма й.

— Скъпи… О! Още…

Усмихна се, докато се търкаше в нея. Тя бе възбудена истински, той действително я възпламеняваше.

И двамата бяха твърде пияни, но това ни най-малко не ги усмиряваше. Тони отдавна бе разбрал, че пиянството не намалява нагона му, нито го прави импотентен, както става с повечето мъже. Дори напротив, по някакъв начин го отдалечаваше от собствената му възбуда и дори от втвърдения му член. Започваше да го чувства като безстрастен инструмент, който можеше да използва изкусно.

Сега правеше именно това, плъзгаше го навътре-навън, без да бърза, и чувстваше как плътта, която го обгръща, потръпва все по-необуздано.

— Точно така, скъпа — измърмори той, без да си спомня името й. — Хубаво ти е, нали?

С рязко движение успя да проникне още по-навътре и застина за миг там, прав и твърд като оловна тръба. От устните й се изтръгна дрезгаво стенание.

— О, боже! О, скъпи…

Оргазмът я връхлетя внезапно, мускулите вътре в нея го сграбчиха в парещи спазми. Цялото му тяло потръпна и разтърси твърдия му пенис като гръмоотвод насред буря. Усети как гърбът му се изви в дъга, бедрата му се напрегнаха. Ръцете му останаха на полукълбата й, които сияеха в розово на изкуствената светлина. Колко прекрасни изглеждаха момичетата, когато бяха голи, обърнати с гръб към него! Толкова уязвими…

Почти без да го осъзнава, той бе започнал да свършва. Сграбчи раменете й и с мощен тласък проникна още по-дълбоко в нея. Спермата избликна в малък горещ фонтан, който я накара да простене. Дълго време, подпомогнат от това, че бе пиян, той остана в нея, без ни най-малко да омеква, дори напротив — твърдостта му бе насърчавана от признаците на отзвучаващата й наслада.

Накрая се дръпна и се отпусна до нея, галейки раменете й. Миришеше хубаво, въпреки че парфюмът й беше евтин и в косите й се усещаше дъхът на обикновен лак. Уханието на жена винаги му доставяше наслада.

После жената се обърна с лице към него. Очевидно вече бе дошла на себе си.

— Мога ли да получа нещо за пиене? — попита тя.

— Разбира се, скъпа. Скоч става ли?

— Добре звучи.

Той стана и отиде бос до кухнята, чиито шкафове бяха отрупани с мръсни съдове. Намери две чисти чаши, изплакна ги набързо и наля в тях скоч от бутилката, която бе донесъл, когато се прибраха заедно с момичето.

Беше попаднал на нея в една кръчма на около километър от апартамента му. Беше долнопробно местенце, покровителствано от местните редовни посетители след обяд и малко по-груба и случайна клиентела вечер. Тони бе част и от двете групи. Често се отбиваше да пийне една бира, когато не обикаляше да си търси работа. А вечер, след като цял ден е обикалял за работа, или ако не е имал смелост и само е залагал на коне, той се връщаше там, за да се напие и да си намери жена.

Тази вечер подхвана разговор с нея на бара. Тя веднага му прати точните сигнали. Намираше го за привлекателен и с удоволствие би споделила леглото му за цена от няколко питиета, при условие, че не е прекалено груб с нея.

Каза му името си в самото начало на разговора им. Той моментално го забрави и цяла вечер я наричаше „скъпа“. Това беше евтино уиски от бара, същата помия, която пиеха и „покровителите“. И друг път си беше купувал от него за вкъщи, когато се прибираше с някое момиче. От години вече не можеше да си позволява хубав алкохол; а дори и да можеше, в този случай просто не си заслужаваше.

Върна се във всекидневната, където момичето лежеше на сгъваемото легло и пушеше цигара. Подаде й чашата и тя отпи една глътка. Направи се, че не забелязва ниското качество на питието. Нали беше за нейния успех в края в краищата. Тя вдигна поглед към Тони.

— Ти си истински тигър, скъпи — каза му тя.

Тони забеляза увисналите й гърди и отпуснатия й корем. Не беше толкова млада, колкото изглеждаше на бара.

— Ти събуждаш звяра в мен, дете — усмихна се той.

Наблюдаваше я как запалва цигара. Тя дръпна жадно. Двамата седяха в мълчание и отпиваха от скоча си. След малко той видя как погледа й пробяга из стаята. Тя отбелязваше евтината мебелировка, изтъркания килим, масите и шкафовете, отрупани безразборно с лични вещи и празни чаши. Всичко това бе окъпано в неестествено, почти зловещо сияние от неоновото осветление, която светваше и угасваше, светваше и угасваше.

Западналата бърлога на един ерген, който се бе разминал с късмета си.

— Ей — каза тя накрая, а гласът й прозвуча удивително трезвен, — хайде да излезем навън.

— Навън? — повтори Тони прегракнало.

— Притеснено ми е — отвърна тя. — Тук е някак задушно. Нали разбираш? Хайде да излезем.

Тони я изгледа.

— Къде?

Тя отпи голяма глътка от чашата си. Без съмнение това момиче и евтиното питие се погаждаха достатъчно добре.

— Да хапнем нещо — каза тя. — Гладна съм. Ти не си ли?

Тони се замисли за миг. Той също чувстваше глад. Комбинацията от алкохол и секс по това време на нощта винаги изостряше апетита му. Един хамбургер може би или сандвич щеше да му дойде добре.

— Къде имаш предвид да отидем? — попита той.

— При Джими — отвърна тя. — Там можеш чудесно да си похапнеш и през нощта.

Тони се намръщи. „При Джими“ бе известен ресторант на няколко километра от апартамента му. Момичето беше право, това бе идеалното място за едно късно похапване. Но в интерес на истината в този момент Тони бе твърде зле откъм финансите, за да си позволи подобен ресторант.

— Много е далеч — каза той. — Твърде съм уморен, за да се мъкнем чак дотам. Защо да не си поръчаме пица?

Момичето го изгледа и повдигна вежди. За момент лицето й потъна в дима, който бе издишала през носа си.

— Пица? — възкликна тя. — Аз не обичам пица.

Тони усети, че това момиче почва да го дразни. Вече бе забравил разговора си с нея на бара. Сякаш се събуждаше точно в този момент, поздравяваше я като непозната, съзирайки обвитата в дим, обагрена в розово от неоновото осветление гримаса на раздразнение.

— Какво ще кажеш за по един хамбургер? — попита той. — Можем да хапнем съвсем наблизо, малко по-надолу по улицата.

Тя не скри разочарованието си. Огледа мизерния апартамент и после вдигна очи към Тони.

— И хамбургери не обичам. — В тона й прозвуча нотка на предизвикателство.

Тони се усмихна.

— Какво обичаш тогава?

Тя го изгледа и отвърна.

— Едно суфле винаги идва добре. Нито твърде тежко, нито твърде леко.

Сега вече в гласа й се чувстваше нескрито презрение.

— Добре, маце — каза той и дръпна от цигарата си, — ако ти се яде суфле, можеш да мръднеш до „При Пол“, Chez Paul или до заведението на Джерард, но сама. Ще ти викна една лимузина. Или дори по-добре, ще събудя шофьора си и ще му наредя да те откара.

— Не си прави труда — каза тя. — Знам колко прави две и две. Не си бог знае колко заможен, нали, приятелю?

Тони понесе този удар с мълчание, наблюдавайки я през мъглата от дим, която се стелеше между тях. Видя как стрелна очи към дрехите си, захвърлени на стола. Искаше й се вече да е навън! Беше се позабавлявала с него и сега се чувстваше отегчена и неспокойна, а освен това обстановката я дразнеше.

Беше си курва. Ето какво бе пропуснал да отчете по време на разговора им в бара и после, докато вървяха насам, трябва да е бил твърде пиян или твърде надървен. Или тя го е криела съвсем съзнателно като част от собственото си изпълнение в бара.

Във всеки случай той вече почти я ненавиждаше.

— Мисля, че все пак ние двамата с теб се разбираме — каза той.

— Да — отвърна тя, угаси цигарата си и стана. — Така е, струва ми се.

Той огледа тялото й. Коремът й се беше надиплил като малка вътрешна гума. Задникът й беше отпуснат, гърдите — увиснали. Изрусената й коса бе с тъмни корени. Гримът й, размазан след секса, който бяха правили, изглеждаше като гротеска.

Точно тя едва ли имаше право да го гледа с пренебрежение, помисли си Тони.

Той я наблюдаваше как си облече роклята и се наведе, за да си сложи обувките с високи токчета, които носеше в бара. Изглеждаше като евтина проститутка.

— Как ти беше името, скъпа? — попита той с нотка на презрение.

— На теб за какво ти е? — попита го тя в отговор и гласът й прозвуча подигравателно. — Утре няма да си го спомняш, жребецо.

Тя вече си беше взела палтото и чантата. Огледа се из евтино обзаведената стая.

— Иска ми се да можех веднага да забравя това тук — каза тя. — Но вероятно няма да се получи. Такъв е животът, предполагам.

Спря при вратата. Тони продължаваше да седи гол, с питие в ръка.

— Жесток си в леглото — каза тя. — Жалко, че не можеш да ми платиш за чукането колкото си мислех. Пак моя тъп късмет. Вечно се натрисам на неудачници.

Устните й се изкривиха презрително.

— Сбогом, прахоснико.

Тони стана и се приближи към нея.

— Чакай да ти отворя — каза той.

За част от секундата тя се възхити на тялото му, което все още бе стегнато и мъжествено, въпреки очевидната разруха в живота му и евтиния алкохол, който пиеше.

Този миг невнимание се оказа гибелен.

Ръката му се протегна към дръжката на вратата, но изведнъж се изви обратно в зловеща дъга. Цапна я право в устата с опакото на дланта си. Тя политна назад и едва успя да се задържи на крака.

Но другата му ръка вече беше замахнала и ударът попадна в слепоочието й, дори още по-силен от първия. Тя се просна на пода зашеметена.

С котешка пъргавина, която изглеждаше невероятна след всичкото това пиене, Тони се отпусна на колене, обяздвайки я. Започна да й бие шамари, наблюдавайки как главата й се мята насам-натам. Не знаеше колко пъти я беше зашлевил. Ръцете му се движеха автоматично, сякаш независимо от волята му. От устните й се отрони стенание, но очите й бяха обърнати. Почти беше загубила съзнание.

Точно се канеше да я удари по-здраво, когато успя да се овладее. Дълго време остана така върху нея със затворени очи, заслушан в собственото си дишане, което изгаряше гърлото му. Ръцете му трепереха.

После сведе поглед към момичето. Безчувственото й тяло го напрегна. Повдигна клепачите й и огледа очите й. Долови още няколко дрезгави стенания в гърлото й и реши, че й няма нищо.

Облече се набързо и я замъкна долу на паркинга в алеята, където държеше колата си. Влачеше я под ръка, сякаш беше пияна. Никой не го видя, защото беше два часа след полунощ.

Потегли по безлюдните улици и стигна до един малък парк. Остави я на някаква пейка. Тя все още бе твърде замаяна, за да седи или говори.

Внимателно я отпусна, докато прилепна в ембрионална поза върху пейката. После се взря в лицето й. Беше ужасно подпухнало, но едва ли щеше да й бъде нужна медицинска помощ. Няколко дена щеше да бъде в синини и толкова. За момент Тони остана неподвижен, съзерцавайки с удивление резултатите от собственото си насилие. Преди тази вечер не знаеше, че таи нещо подобно в себе си.

После сви рамене. Кучката си го заслужаваше, реши той.

Потегли с колата и я остави да лежи на пейката. Намери пътя за дома след замаяна одисея из полупознати квартали, качи се горе и се строполи на леглото, където беше правил секс с онова момиче. След пет секунди спеше дълбоко.

На следващата сутрин Тони се събуди и установи, че си спомня всичко съвсем ясно. Обзе го тревога за момичето. Запита се дали щеше да се върне в заведението на Бруно да го търси я с полиция, я с някой приятел. Не беше изключено дори да си спомня пътя до мебелираната му стая. Истинска кучка. Всичко можеше да се очаква от нея.

Но въпреки тревогата, Тони бе шокиран от постъпката си. Досега не се беше държал така с жена. Предишната вечер явно си беше изпуснал нервите.

Огледа се из апартамента и осъзна какво се беше случило. Като я видя да лежи така на леглото, изкривила презрително устни, докато димът от цигарата й се виеше нагоре през розовите неонови отблясъци, той бе видял жилището си през нейните очи. Евтин бардак.

И което бе по-лошо, докато слушаше обидите, беше видял собствения си живот през нейните очи.

Тони беше изпълнен с ненавист към самия себе си и към живота, в който бе затънал. Пропадането беше бавно — той всъщност не си даваше сметка колко ниско бе паднал, докато презрителният присмех на онова момиче не го бе принудил да го осъзнае.

Стана и се погледна в огледалото. Като по милост лицето му все още изглеждаше младо и красиво. Тялото му бе хубаво и стегнато. Алкохолът засега не беше поразил плътта му.

Все още имаше шанс. Ако успееше да се овладее…

Тони внимателно се избръсна, излезе, за да се подстриже, сложи си най-хубавия костюм и тръгна да си търси работа. Този път сериозно.

Това съвсем не беше лека задача. Отне му три седмици непрекъснати телефонни разговори със стари приятели, с някогашни колеги, всъщност връзка с какви ли не познати от деловия свят през дългата му кариера.

Почти всички го отрязаха, естествено. Служебните приятелства означаваха твърде малко в най-добрия случай, а и характеристиката на Тони бе твърде хаотична, пълна с внезапни напускания, без каквито и да било блестящи препоръки. Той беше олицетворение на неудачника. Молбата за работа, отправена към стари познати, всъщност беше искане за твърде голям жест.

Но Тони беше настойчив, без скрупули, че се унижава пред хора, с които някога бе работил или бе имал някакви делови отношения. Когато те възкликваха, че не са в състояние да му намерят пост, достоен за него, той им заявяваше, че би приел каквото и да е, без претенции.

Късметът му накрая излезе от един стар приятел и партньор в пиенето, на име Тип Кимънс, който сега работеше като директор по пласмента за една застрахователна компания на Лонг Айлънд.

— Мога да ти дам нещо на консигнация — каза Тип, а жизнерадостния му тон прикриваше нотка на загриженост, когато разбра колко отчаян е Тони. — Но все пак ще трябва да тръгнеш по клиенти. Ще се справиш ли?

— Разбира се — отвърна Тони. — Кога започвам?

— Ела в понеделник на курса ни за пласьори — каза Тип. — До една седмица след това трябва да те изкараме на твой терен.

— Благодаря, Тип — каза Тони. — Няма да съжаляваш.

— Не ми благодари — отвърна Тип. — Истината е, че току-що ни смениха ръководството. От основната фирма има нови постъпления и аз бръквам там, за да те наема. Ако не беше тази възможност, просто нямаше да има какво да ти предложа.

Едва когато седмица по-късно Тони се яви на работа и започна своята кариера като нисш застрахователен агент, който дава телефонни консултации и ходи по къщите, той осъзна какво беше станало.

Компанията за застраховки, в която работеше Тип Кимънс, носеше името на своя отдавна починал основател Тейлър Стоун. Застрахователна компания „Стоун“ преди четири години бе на ръба на фалита, когато бе погълната от националната корпорация „Бенефит Лайф Инкорпорейтид“.

„Бенефит Лайф“ беше филиал на конгломерата „Грифин-Елис Инкорпорейтед“, който притежаваше още два големи застрахователни клона, както и десетина други компании.

„Грифин-Елис“ бе изпаднала в беда на последния спекулативен пазар и за малко да бъде погълната от един многонационален конгломерат със седалище в Италия. Ако това се бе случило, без съмнение компанията щеше да бъде раздробена и продадена на части, за да подсигури баланса на счетоводството на италианската група.

Но в последната минута по решение на акционерите на „Грифин-Елис“, с помощта на инвестициите на десетина приятелски настроени банкери, враждебното поглъщане бе осуетено и на помощ се притече един американски конгломерат, който изкупи „Грифин-Елис“ за 41,57 долара на акция и пое задължението да запази „Грифин-Елис“ под собственото му име.

Единствено благодарение на това сливане Тони Доранс получи своята нова работа. Негов непосредствен началник щеше да бъде Тип Кимънс. Над Тип щяха да бъдат директорите на „Бенефит Лайф“, а над тях стояха управителите на „Грифин-Елис“, който отговаряха за финансовата политика на компанията.

Още по-нагоре в йерархията следваха членовете на управителния съвет на „Грифин-Елис“, а над тях — генералните директори на новата компания-майка.

А над всички тях, оглавяващ същата тази компания, бе нейният основател, генерален директор и председател на борда на директорите Джордан Лазаръс.

Така че Джордан Лазаръс в известен смисъл възкреси разпадащата се кариера на Тони Доранс като търговски посредник и като човек.

41

Ню Йорк

Калвин Уедърс беше висок мъж, твърде висок за своята професия.

Частните детективи трябваше да бъдат ненатрапващи се като присъствие хора, които се шмугваха незабелязано зад ъглите и не привличаха вниманието на околните.

Калвин Уедърс бе точно обратното. Със своите сто деветдесет и три сантиметра и сто и десет килограма той беше впечатляваща фигура. Носеше костюми и спортни сака, които подчертаваха мощната му атлетична фигура, сега малко поотпусната, тъй като вече бе прехвърлил четирийсетте. Тъмните му коси, почнали леко да посребряват на слепоочията, бяха безупречно подстригани и му придаваха вид на преуспяващ бизнесмен или търговски посредник. Беше си избрал доста натрапчиви маниери, за да подхождат на имиджа му флиртуваше със сервитьорки и барманки и беше развил досадния навик да се обръща към всички на малко име, точно както би постъпил един търговски посредник.

Когато искаше да направи различно впечатление, той често носеше спортна чанта, от която стърчеше ракета за тенис. Това, в комбинация с дънките и пуловера или тениската, му придаваше вид на спортист любител. Беше много убедителен.

Където отидеше, хората го забелязваха веднага.

Но не като детектив.

В действителност Кал беше мил човек, много саможив и много интелигентен. Неговото благоразумие в съчетание с изключителната му усърдност му го бяха направили един от най-добре платените детективи в „Анспач & Кейтс“ — една от престижните детективски агенции в страната, предпочитана от богатите и силните на деня.

Седем години беше работил като детектив в полицията на Ню Йорк, най-напред в Нравствения, после в отдел Убийства и бе видял всякакви разновидности на продажност и подкупност, каквито градът можеше да предложи. Конфликт с началниците по едно твърде противоречиво разследване сложи край на кариерата му, но беше толкова способен, че нямаше никакви проблеми да си намери работа в една местна престижна агенция. Пет години по-късно вече се бе издигнал до високоплатен пост в престижната „Анспач & Кейтс“.

Той беше силен, ловък човек, който можеше да се оправи в опасни ситуации. Но тъй като винаги провеждаше щателно проучване и подготовка, почти никога не му се налагаше да използва физическа сила. Вършеше работата си от разстояние и оставаше там, докато откриеше всички нужни отговори. По тази причина неговите началници го предпочитаха за по-деликатните задачи. Той беше превъзходен професионалист, един от най-добрите в своята област.

През този дъждовен априлски ден Калвин Уедърс се срещна с Джил Флеминг в един малък хотел в центъра, само на няколко пресечки от „Хайтауър Индъстрис“.

Джил бе наела Кал чрез „Анспач & Кейтс“. Специално бе помолила той да се заеме с нейния проблем и бе платила допълнително за тази привилегия, тъй като агенцията не обичаше да й се казва кой детектив да се праща за даден случай.

От самото начало Джил бе впечатлена от Кал Уедърс. Умът му и неговата проницателност й бяха показали, че той е човекът, който й е нужен.

Кал Уедърс също бе впечатлен от Джил.

Тя му отвори вратата, без да каже нито дума. Беше облечена в кожена пола и тесен пуловер. Якето й, което висеше на една кука на стената, също беше от италианска кожа. Детективът забеляза облеклото й с око на ценител и после се настани на масата до прозореца.

— Какво имате за мен? — попита Джил.

— Онова, което очаквате, струва ми се — каза Калвин Уедърс.

Той извади една папка и докато говореше, разгръщаше страниците.

— Барбара Консидайн е единствено дете — започна той. — Когато момичето било на седем години, майка му починала. Отгледана е от баща си. Имала бавачка в продължение на няколко години, но когато станала на единайсет години, жената била освободена. След това тя и баща й заживели сами, ако не се смятат оскъдните роднински посещения. Консидайн позволявал на готвача или на слугите да влизат в къщата едва след като тръгнел за работа и нареждал да си отиват, преди да се е върнал. Мразел прислугата да му се мотае из краката. Изисквал пълна уединеност.

Джил го слушаше мълчаливо.

— От четирийсетгодишна възраст Виктор Консидайн страдал от хронична сърдечна недостатъчност — продължи детективът. — Атеросклероза. Подложил се на всевъзможни терапии по онова време, имал няколко инфаркта и лежал в болница. Няма да навлизам в подробности относно физическото му състояние. Във всеки случай перспективите за него не били добри. Очаквана пределна възраст — може би шейсет, шейсет и пет години, при щастливо стечение на обстоятелствата, разбира се. Тези шансове изобщо не му допадали, особено след като бил свикнал да упражнява твърде голяма власт като оглавяващ конгломерата. Хората, които са толкова богати, не обичат да бъдат надхитрявани от майката природа.

Той хвърли поглед към Джил, която кимна, кръстосвайки крака. До нея на пода бе поставена малка кожена чантичка.

Той отгърна една страница и после още една.

— Джордан Лазаръс притежавал компания, която е разработвала ново лекарство. То можело да помогне на Консидайн, можело да му спаси живота.

Джил кимна. Повечето от това тя вече знаеше.

— Консидайн се опитал да погълне компанията на Лазаръс — каза той, — просто за да се домогне до лекарството и изследванията. Чиста игра на надмощие. Накрая успял. Направил предложение за цената на акциите, на което акционерите не могли да устоят и поел ръководството на целия конгломерат. Но точно тогава умрял. Дъщеря му се омъжила за Лазаръс, предоставила му почти пълен финансов контрол над империята „Консидайн“ и благодарение на това сливане „Лазаръс Интърнешънъл“ станала една от най-големите компании на света.

Сливане, помисли си Джил. Идеалната дума, характеризираща брака на Джордан.

— Очевидно е — продължи Калвин Уедърс, — че смъртта на бащата и бракът са били благотворни както за Барбара, така и за Лазаръс. Лазаръс си възвърнал империята и дори много повече. Колкото до Барбара, тя се сдобила със съпруг и се отървала от баща си.

Джил го погледна.

— Защо ще иска да се освободи от баща си?

Детективът се усмихна.

— Ще стигна и дотам — отвърна той и отгърна поредната страница в папката. — Барбара Консидайн била много затворено момиче. Като се изключи бала по случай появата й в обществото, почти никога не е забелязвана в светски среди. Завършила колеж, получила научна степен „магистър по бизнес администрация“ от Харвард и започнала да работи за Консидайн. До появата на Лазаръс нямала друг брак. През всичките тези години няма нито един симптом за нещо странно в живота й… освен един факт.

Той обърна папката така, че Джил да може да види страницата. Тя погледна, където й сочеше Калвин и присви очи.

— Шестнайсетгодишна — повтори тя.

Детективът кимна.

— Мексико Сити. Излязло е страхотно скъпо. Говорих с лекаря, който е бил замесен. Парите, които му били предложени, го направили подозрителен, затова внимателно водил записки по случая. Оказа се, че става дума за най-обикновен аборт.

Джил кимна, фактът, изглежда, я задоволяваше.

— Но има и още нещо — добави детективът, сочейки към дъното на страницата. — Както виждате.

— Джил погледна по-внимателно и присви очи, когато прочете онази част от доклада, която й сочеше детективът. Очевидно бе заинтригувана.

— Да, виждам — каза тя.

Детективът отгърна нови страници от папката.

— И така — продължи той, — сериозното сърдечно страдание на Консидайн е било добре известно. Последният инфаркт не бил изненада за никого, тъй че той бил погребан, без да му бъде направена аутопсия. И понеже по това време обичайните лекарства му давала Барбара, тя описала на лекаря по съдебна медицина дозировката и всичко останало. Никой не поставил под съмнение думите й. От къде на къде?

Той отгърна нова страница.

— Но аз успях да се свържа с медицинската сестра, която се е грижела за Консидайн след втората му хоспитализация. Нейната специалност са точно пациенти със сърдечно-съдови заболявания. Тя била добре запозната с лекарствата, които са му били давани, както и с конкретното му здравословно състояние. А докато живеела в къщата, начинът му на живот й направил странно впечатление. Не й се говореше за това, но аз успях да я убедя.

— Какво имате предвид под „начина му на живот“? — попита Джил.

Детективът се поколеба за момент.

— Позволете ми да се върна на това по-късно — каза той. — По времето, когато почива, Консидайн е вземал дигитални. Това лекарство оставя съвсем ясни следи в организма. Ако Консидайн е починал така, както смята съдебният лекар, щеше да има безспорни отлагания в органите му.

Той отгърна поредната страница в доклада.

— Аз имах малка теория по този въпрос и се консултирах с някои мои приятели медици. Един патолог, един кардиолог и един фармацевт. И тримата потвърдиха, че в протокола за настъпилата смърт няма логика. Консидайн не може да е починал от спонтанен инфаркт. Нещо го е причинило. Една аутопсия би го доказала.

Джил внимателно наблюдаваше детектива.

— Тогава как е починал? — попита тя.

Детективът се усмихна.

— Връщаме се към живота, който Консидайн е водил със своята дъщеря — каза той. — Тя е била единственото му доверено лице. Лично му е давала лекарствата. Хранила го е. Грижела се е да задоволява всичките му потребности. Никаква прислуга не е допускана в къщата, когато двамата са си били у дома. Винаги са били сами. Доста странна ситуация, не мислите ли?

Джил изглеждаше скептична.

— Предлагате ми някакви хипотетични заключения — каза тя. — Това не ми е достатъчно.

Той кимна.

— Знам. Представете си конкретното положение. Ето ви едно момиче, чиито баща е бил единственият му свят от най-ранна детска възраст. Властта му над нея е абсолютна. Тя не може да му откаже нищо. За нея той се превръща в идол. А дълбоко в себе си сигурно го мрази с не по-малка сила. И внезапно в живота й се появява Джордан Лазаръс. Той се опитва да спечели помощта й, която би предотвратила успеха на баща й да погълне неговия конгломерат. Тя му отказва. Но междувременно той успява да я заинтригува. Тя се влюбва в него. Какъв е резултатът от всичко това? Поглъщането е в ход, но най-неочаквано старецът Консидайн почива, излиза от играта, и неговата дъщеря предлага на тепсия „Консидайн Индъстрис“ на Джордан Лазаръс. Седем години по-късно Лазаръс е един от петимата най-богати на планетата.

Джил кимна замислено.

— И все пак необходими са ми по-категорични заключения — каза тя.

— Открих бавачката, която се е грижела за Барбара до единайсетгодишната й възраст — добави детективът. — Оказа се, че не е била освободена просто така. Станала е твърде подозрителна. Въз основа на онова, което ми каза, разговарях с прислужниците, работили в къщата на Консидайн. Едната от тях се оказа по-хитра, отколкото са я смятали Консидайн и дъщеря му. В суматохата след смъртта му тази прислужница прибрала чаршафа, с който било застлано леглото му в нощта на смъртта. И досега е у нея, или по-точно у мен.

И отново обърна папката към Джил. Тя зачете бавно, като следеше с пръст написаното.

Той я наблюдаваше как поглъща информацията. Така съсредоточено, лицето й бе станало още по-красиво. Устните й се разтегнаха в лека усмивка. Беше се надявала именно на това и дори на повече.

Накрая затвори папката и вдигна поглед към него.

— Добре сте си свършили работата — каза тя. — Бяха ми казали, че сте добър.

Той я гледаше настоятелно.

— Жертва съм на красиво лице — отвърна той.

Тя затвори папката.

— Това за мен ли е?

— Специално за вас — отвърна той с особена нотка в гласа си.

Тя взе папката и я прибра в чантата за документи, която беше донесла със себе си. После се обърна и застана срещу детектива.

— Е — каза Джил, — ти си човек, който работи усърдно. Затова смятам, че заслужаваш награда.

Детективът не каза нищо. Очите му станаха някак по-дълбоки, когато тя се изправи пред него.

Бавно се пресегна към ципа на кожената си пола и го дръпна. Смъкна полата си и леко я пусна в скута му.

Той впери поглед в голите й слабини. Под полата си тя не носеше нищо. Съблече и блузата си и остана по оскъден сутиен.

— Бъди добро момче — каза тя и пристъпи към него — и ми помогни да го сваля.

42

Барбара Лазаръс седеше в офиса си в „Консидайн Индъстрис“ и очакваше важно съобщение.

Имаше среща с Джордан за вечеря в „21“, където към тях щяха да се присъединят няколко важни гости на корпорацията. Щеше да бъде сковано и скучно събиране, но Джордан имаше изискан начин бързо да приключва с подобни истории. Двамата щяха да се приберат в жилището си на Сътън Плейс най-късно до девет и половина.

През последните две седмици Барбара почти не беше виждала Джордан. Той пътуваше от съвещание на съвещание из цялата страна, като правеше известни прекъсвания в Чикаго, Денвър, Кливланд, Финикс и Сан Франциско. Извършваше и основната проучвателна дейност по новия си проект за вътрешността на големите градове, в хода на която трябваше да „убеди“ с парични знаци доста хора, за да си осигури необходимото съдействие.

Джордан наистина бе обсебен от собствения си проект. Обясни основните моменти на Барбара. Замисълът беше фантастичен и можеше да промени лицето на страната. Ако се реализираше — а Джордан изглеждаше убеден, че е невъзможно да се провали — вътрешността на американския голям град щеше да се превърне в жизненоважна икономическа основа, с високи цени на недвижимите имоти и щастливи и продуктивни жители. Щеше да се сложи край на урбанистичната безнадеждност, която задушаваше градовете още преди края на миналия век. Запуснатите квартали щяха да се превърнат в промишлени забележителности с условия за живот като в предградията. Нисшата класа щеше да се развие в процъфтяваща средна класа.

В случай, че проектът се реализираше, Джордан щеше да стане за националната икономика онова, което представляваше Мартин Лутър Кинг младши за расисткия морал, Ейбрахам Линкълн за Обединението и Рузвелт за бедните през време на депресията.

Но Джордан не го правеше за лична слава. Целта му бе да реализира една лична своя мечта, която Барбара не бе подозирала у него и всъщност не разбираше.

Тя щеше да възнегодува, че напоследък до такава степен е пренебрегната от съпруга си, ако всичко това не правеше Джордан толкова щастлив, толкова въодушевен. Дори тя се почувства заразена от ентусиазма му. Освен това той я караше да се гордее с него.

И все пак тя се притесняваше от продължителните му отсъствия. А и в обзелото го напоследък доволство имаше нещо, което Барбара, след като го познаваше толкова добре, не можеше да отдаде единствено на работата.

Тя чувстваше, че нещо не е наред.

Затова днес очакваше важна информация.

Нейната детективска агенция й бе докладвала, че Джордан се среща с една млада жена на име Джил Флеминг, административен помощник на Джесика Хайтауър. Барбара познаваше Джесика, както и всички останали в деловия свят, но изобщо не беше виждала или чувала за тази Флеминг. Нейният детектив я бе информирал, че Джордан се е запознал с момичето на срещата на високо равнище между водещите финансисти на „Лазаръс“ и „Хайтауър“. Вероятно там бяха поставили начало на връзката си.

Барбара бе поръчала детективът й да проучи всичко за Джил Флеминг, за положението й в „Хайтауър“, за отношенията й с Джесика, за миналото й. Освен това искаше да знае колко сериозно е увлечението на Джордан по тази млада жена.

Детективът, един от най-добрите в бранша, й беше изпратил два доклада с обяснението, че проучването на миналото на момичето все още е в ход. Колкото до това дали Джордан е осъществил интимна близост с нея, бе обещал да й представи доклада си същия този следобед.

Барбара изгаряше от нетърпение да го получи. Деликатният баланс, който поддържаше като съпруга на Джордан, беше мъчителен за нея, особено когато беше наясно, че той се среща с друга жена.

Тя успяваше да задържи Джордан, като му създаваше илюзията, че е абсолютно свободен в своя брак. Знаеше колко задължен се чувства той към нея за ролята й във възхода на корпорацията. Тя спази обещанието си като негова съпруга. Предостави му пълна свобода и успя да го убеди, че няма да моли за любовта му.

В същото време унищожаваше всяка своя съперница, която се опитваше да го прелъсти и да й го отнеме.

Досега задачата й се бе оказала относително елементарна. Повечето млади жени, които спираха погледа си на него, го набелязваха като цел заради парите и властта му. Джордан бе твърде чувствителен човек, за да се увлече по тях. В няколко случая тя трябваше да се намесва, за да се освободи от натрапниците. Джордан сякаш не забелязваше.

Веднъж обаче опасността се оказа твърде сериозна. Момичето работеше като дребен рекламен агент в Лонг Айлънд, на пръв поглед съвсем незначителна фигура, която едва ли би могла да предизвика интереса на изтъкната личност като Джордан. Но докладите на детективите, заедно със собствените й наблюдения върху Джордан по онова време, не оставиха никакво съмнение, че той е влюбен.

Барбара трябваше да прибегне до всевъзможни хитрости, за да намери начин да раздели завинаги Джордан от момичето. Цялата процедура й отне два месеца и бе истинско мъчение за нея. През цялото това време почти не мигна. Когато всичко свърши, се почувства толкова изтощена от битката, че й беше необходима близо седмица на легло, за да се възстанови, след като накрая бе извоювала победата си.

Но бе излязла победител, всичко останало нямаше значение.

От този ден нататък Джордан изглеждаше някак по-различен, по-тъжен. Стана по-вглъбен, сякаш бранеше и лекуваше дълбока вътрешна рана. Като влюбен човек.

Но Барбара успя да го успокои. И постепенно той се излекува. Сега отново бе заприличал на себе си — жизнерадостен и пълен с енергия. Но денят, в който той отново щеше да се влюби, я изпълваше с ужас. Затова го следеше неотклонно.

От снимките, които получи, се виждаше, че Флеминг е много привлекателна. За Джордан може би дори красива. В нея имаше нещо странно, беше като хамелеон и затова на всяка фотография изглеждаше различна. Вероятно това бе част от нейния чар, този неопределен, маскиран вид.

Чар ли бе онова, на което Джордан не можеше да устои? Това бе въпросът.

В лицето на Джесика Хайтауър Джил Флеминг имаше силна покровителка. Може би нямаше да бъде лесно да я сплаши и прогони.

Но Барбара щеше да се справи. Дори и ако трябваше да унищожи момичето. Наложеше ли се, би се изправила и срещу самата Джесика Хайтауър.

В края на краищата Барбара Консидайн също бе силна жена.

И целеустремена.

Беше четири часът, когато изпълнителната секретарка на Барбара плахо почука на вратата.

— Да? — извика Барбара.

— Куриер донесе този плик — уведоми я секретарката. — Няма никакви означения. Да го приема ли?

— Аз ще го взема. — Барбара грабна плика и затвори вратата под носа на секретарката си.

Пликът беше солидно запечатан и за да го отвори, тя трябваше да използва нож и машинката за отстраняване на телбод. Реши, че е от нейния детектив. Без съмнение това бе информацията, която чакаше.

Върху бюрото й се изсипаха куп листа.

Дъхът й секна. Документите не съдържаха информацията за Джил Флеминг, която очакваше. Това бе собственото й досие.

Имаше три отделни листа. Първият включваше поверителна информация от лекаря в Мексико Сити, който й бе направил аборта на шестнайсетгодишна възраст. Обзет от подозрения заради огромната сума, която му бе платена, той бе направил кръвна проба на умъртвения зародиш.

Към сведението от лекаря бе приложена изчерпателна информация от болницата за кръвта на Виктор Консидайн, изследвана нееднократно заради сърдечното му страдание.

Барбара бързо прозря смисъла на тези документи. Въз основа на данните, които съдържаха, можеше да се докаже, че бащата на нейното премахнато чрез аборт дете е бил Виктор Консидайн.

С треперещи ръце тя обърна листа.

Този път медицинските сведения бяха още по-ужасни. Анализът на лекарствата, които Виктор Консидайн бе вземал непосредствено преди да почине, беше сравнен с доклада на съдебния лекар във връзка с причината за смъртта. Неточностите и противоречията бяха подчертани и разтълкувани. Участието на талантлив, но анонимен патологоанатом бе очевидно.

Барбара беше пребледняла. Пое дълбоко въздух и обърна на последната страница.

Анализ на чаршафа, с който е било застлано леглото на Виктор Консидайн в нощта на смъртта му. Началото бе достатъчно, за да накара кръвта й да се смрази. За пореден път бележките бяха изчерпателни и абсолютно убедителни.

Към трите доклада бе прикрепено напечатано на машина писмо.

Барбара затвори очи. Вкочанените й ръце бяха отпуснати върху листата. Тя си даваше сметка, че някой трябва да е в огромно затруднение, за да се впусне да търси, и при това успешно, уязвимото място в миналото й. Някой интелигентен и решителен човек, който вече познава и разбира перверзния живот, превърнал Барбара в онова, което представляваше понастоящем.

Барбара се помъчи да разсъждава логично. Разполагаше ли е някакво оръжие срещу хората зад тази пратка? Можеше ли да им се противопостави?

Но в този момент дори инстинктът й на безмилостен боец, наследен от баща й, не бе в състояние да й помогне. Тя си даде сметка, че врагът зад тези ужасни доказателства бе открил нейната ахилесова пета. И този враг притежаваше оръжия, които можеха да бъдат използвани срещу нея публично, в съда.

Положението й беше безнадеждно. Защото дори и да се опиташе да отвърне на удара с армията от адвокати, които имаше на свое разположение, дори и да преживееше скандала, който неминуемо щеше да последва, Джордан щеше да разбере истината за нея. За нейното кръвосмешение с Виктор Консидайн, за кошмарното й минало — и за брака й със самия него.

А разбереше ли всичко това, Джордан вече нямаше да има същото отношение към нея. Уважението, нежността и жалостта, които го бяха привързали към нея през тези няколко безценни години, щяха да изчезнат. Той щеше да поиска свободата си и тя нямаше да е в състояние да му откаже.

Барбара насочи поглед към края на страницата, където бе записано изискването на изнудвачите. В началото то я учуди, тъй като й се стори твърде елементарно, такава незначителна жертва в сравнение с огромната й вина.

После осъзна, че и в този случай изнудвачът бе много преди нея и се усмихна скръбно.

Това беше краят.

Все още седеше на бюрото си със затворени очи, когато секретарката позвъни отново.

— Какво има? — попита Барбара, натискайки копчето на интеркома.

— Нова пратка за вас — уведоми я секретарката.

Барбара си спомни, че очаква доклада на детектива.

— Дай ми я.

Секретарката донесе един дебел кафяв плик и щом видя погледа на работодателката си, го остави на бюрото и побърза да напусне кабинета.

Барбара вяло отвори плика. Вътре имаше само един лист. В горната част бе изписано наименованието на нейната детективска агенция. Следваше кратък текст.

43

Джонсънвил, щата Лонг Айлънд

Лесли сънуваше.

Намираше се на някакво тъмно място. Беше дошла тук с баща си, но после внезапно го беше загубила. Викаше го непрестанно… Татко! Татко!… Но той не отговаряше.

Странно, въпреки това тя го виждаше някъде пред себе си. Тъмнината не го поглъщаше. Беше сигурна, че и той я вижда. Но не й отговаряше. Просто я гледаше втренчено, слушаше мълчаливо отчаяните й викове, сякаш ги чуваше, но не можеше или не искаше да отговори. Протегна ръка към него, но той не я пое.

Усети как потъва в земята като в плаващи пясъци. Сега баща й беше над нея, гледаше я с безразличие и дори не помръдваше, за да я спаси. Тя го викаше по име, но той се отдръпна с тъжен и уморен поглед.

— Татко! — изкрещя тя отново. — Татко! — Той вече почти не се виждаше. Земята я погълна и в този миг той се извърна равнодушно.

Татко! Татко! Татко!…

Лесли се сепна и се събуди. В ушите й още отекваха собствените й стенания. Беше плувнала в студена пот. Сънят продължаваше да я обгръща с непоносимото чувство за изоставеност. Крайниците й сякаш се бяха вледенили.

Един дълъг миг тя лежеше, вперила поглед в тавана, уплашена като дете. После започна да идва на себе си и осъзна къде се намира.

Усмихна се и се опита да се отърси от съня си. Беше си тя в края на краищата. И светът си беше предишният. И съвсем не беше сама.

Едва сега си даде сметка защо се беше събудила. Някой леко я дърпаше за ръката. Тя се обърна на другата страна. Рос беше там и я гледаше с безпомощен и загрижен поглед.

Опитваше се да каже нещо. Виждаше какво усилие му струва.

— Ммм… лош сън? — успя да каже той накрая.

Тя го прегърна и го целуна.

— Да. Сънувах кошмар, но сега съм добре.

За миг се сгуши в него, чувствайки топлината на тялото му, докато той я галеше с несигурна ръка. Тя отговори на ласката му и го целуна по бузата.

— Вече съм добре. Ти спа ли?

Той кимна и успя да се усмихне закачливо.

— Ммм… като пън.

С треперещи пръсти поднесе ръцете й към устните си и ги целуна. Разбра по очите му, че иска да й каже нещо, нещо ласкаво. Но думите не му се подчиняваха. Затова просто изпрати любовното си послание с поглед. За тях това бе нова форма на общуване, наложила се след инсулта му.

Лесли му се усмихна в отговор. После усети познат мирис и разбра, че през нощта се е подмокрил.

— Веднага се връщам.

Отиде и взе тоалетните кърпи, за да го избърше. Махна найлона и пелената. Не беше ходил по голяма нужда. Усети облекчението му. Той все някак понасяше унижението да намокри панталоните си, но не и да се изтърве като безпомощно бебе.

— Искаш ли да отидеш сега?

Той изглеждаше смутен. Устата му, все още леко изкривена надясно, се сгърчи в усилие да изрече думите.

— Да, струва ми се — отвърна той накрая.

Тя му помогна да стане от леглото и го отведе до банята. Той се движеше несигурно и трябваше да се подпира на ръката й, но все пак стигна със собствени сили. Това беше моделът, който бе успял да усвои след дълга работа със своя рехабилитатор и благодарение на невероятния си кураж. Вече много неща можеше да прави сам. Движеше се твърде бавно, но се справяше.

Когато Лесли го остави до вратата, той се усмихна отново. Но тя съзря в очите му мъчителната болка и униние, които се бяха появили там още от първия ден след удара и оттогава никога не изчезваха напълно. Тя се питаше дали това изобщо щеше да стане някой ден. После си каза, че в деня, когато наистина се почувства добре, този поглед, изразяващ вътрешна болка, ще изчезне.

Остави го в банята и сложи кафето на котлона. Приготви закуската и се върна в спалнята да му помогне да се облече, когато излезе от банята.

Двамата имаха сложно ежедневие, изградено в резултат на шестмесечна практика. Рос вършеше всичко, с което можеше да се справи сам — вадеше дрехите си от чекмеджетата и гардероба, обличаше си ризата, сядаше и си обуваше чисти слипове, като бавно ги вдигаше над глезените. Лесли се намесваше само когато той не можеше да довърши съответното действие. Той се изправяше и тя вдигаше догоре гащетата му, помагаше му да си обуе панталоните и да си закопчае ризата. Вече можеше сам да си дърпа ципа. Рядко й се налагаше да му помага за вратите. Естествено, шофираше вместо него, но това беше неизбежно. Когато излизаха, Рос носеше чехли или мокасини, тъй че нямаше връзки за връзване.

Лесли вървеше до него, докато Рос бавно напредваше към кухнята, наблюдаваше го от половин метър, докато той си дърпаше стола, за да седне, и го оставяше сам да разгръща вестника, с което той се справяше доста бавно, но успешно.

Наля му кафето и с крайчеца на окото си продължи да го наблюдава как с усилие добави сметана и захар с неуверени пръсти и внимателно го разбърка.

Докато яйцата се варяха, тя се върна на масата и видя как той повдигна вежда по познатия начин. Сочеше някаква дума във вестника.

Тя ласкаво докосна рамото му, когато се надвеси над него, за да погледне какво иска да й покаже, и после изрече:

— Сблъсък.

Видя как челото му се сбърчи. После очите му се проясниха.

— Конфронтация — каза той.

— Ето това е — усмихна се тя.

— Ммм… знаех си.

Лесли бе предпочела да го подсети, а не да му произнесе направо думата, която му се изплъзваше. Това беше игра, която тя бе съгласувала с лекаря на Рос. Така поддържаше мозъка му активен, предизвикваше го да се напряга, доколкото му беше възможно, да мисли, а не просто да го измъква от затруднението.

Тази стратегия доведе до резултат. Интелектът на Рос бе все така жив, въпреки пораженията, които инсултът бе нанесъл на неговите когнигивни умения. Бе съхранил и чувството си за хумор. Почти винаги, когато молеше за помощ или я приемаше, той го правеше с шега, за да покаже превъзходство над собствената си немощ и да помогне на Лесли да се отпусне.

В този тежък и мъчителен период Лесли бе започнала да уважава и обича Рос повече от всякога. Онзи Рос, за когото се беше омъжила, макар и влюбен в нея, си беше обикновен човек. А мъжът, който се появи след това тежко изпитание, каквото представляваше инсултът му, бе несломим, изключителен.

В началото, веднага след удара, в очите му имаше само болка, смущение и гняв. Но той бързо се съвзе и се зае да се възстановява колкото се може по-скоро. Работеше усилено, както изискваше от него взискателният рехабилитатор. Често изненадваше Лесли и дори самия себе си, като вършеше, казваше или разбираше неща, които само дни преди това бяха изглеждали немислими.

Благодарение на изключителната му интелигентност, съчетана с достойнство и изобретателност, Рос бе способен да изрази само с очи много фини нюанси на чувствата, дори когато думата, която искаше да използва, не му идваше наум, или действието, което се опитваше да извърши, не му беше по силите. Неговата потиснатост се уравновесяваше с дързък хумор и нежност, която разтапяше сърцето на Лесли. В това време на крайна нужда той бе развил достойнство, което я караше да го обича още повече и наистина я направи безразлична към дребните неудобства, причинени от неговото състояние.

Естествено, тя така и не можа напълно да убеди Рос в това. Той се срамуваше от немощта си. Мъж от старата школа, той беше изключително чувствителен към собствената си мъжественост. Настоящата му безпомощност го ожесточаваше. Той се беше омъжил за Лесли, за да се грижи за нея, да я закриля. Вместо това се беше превърнал в някакво дете, за което тя трябваше да се грижи. Когато му помагаше да се облича, когато го подсушаваше, обясняваше му някоя непозната дума или го караше някъде с колата, тя по-скоро изглеждаше като майка, отколкото като съпруга. Това изобщо не подхождаше на Рос, тъй като той се виждаше като неин мъж и покровител. Искаше да й осигури щастлив дом и семейство, да я дари с дете.

От всички мъки, разбира се, най-ужасна бе неговата импотентност.

След закуска тя му помогна да си облече палтото и запали колата. Закара го до болницата и го остави пред вратата на центъра за рехабилитация, където неговият терапевт, едно сърдечно момиче на име Бетси, го очакваше.

Доскоро Рос настояваше да върви сам от паркинга на болницата, но откакто времето застудя, реши, че е по-добре Лесли да го оставя пред вратата, отколкото да я кара да прави този дълъг преход заедно с него — преход, мъчително бавен и за двамата.

Лесли го целуна за довиждане.

— Приятно прекарване — пожела му тя с нотка на ирония.

— Ти без съмнение… ммм… знаеш как да засегнеш един мъж — каза той, намеквайки за мъките, които изживяваше всеки ден в рехабилитационния център.

— Ще дойда в три — каза Лесли.

Проследи го с поглед как самичък затваря вратата и влиза, придружен от Бетси. За миг прозря какво бе направил инсултът от нейния съпруг. Той изглеждаше като старец, който се влачи жалък до младата енергична рехабилитаторка, момиче на двайсетина години. Лесли бързо прогони тази картина от съзнанието си и я замени с познатия образ на Рос като силен, привлекателен мъж, който просто в момента не бе разположен.

С този образ в мислите си, тя излезе от паркинга и се насочи към „Уилър Адвъртайзинг“. Агенцията се намираше на около три километра от болницата. Предстоеше й дълъг ден.

След инсулта на Рос тя бе станала фактическият шеф във фирмата. Въпреки че привидно обсъждаше ежедневните проблеми на бизнеса с него, и че уж реализираше неговите желания, когато даваше нареждания на персонала, реалното ръководство бе изцяло нейно.

По ирония на съдбата, въпреки че през тези шест изтощителни месеца нямаше време да мисли за себе си, тя бе намерила умствена енергия да ръководи бизнеса и да го усъвършенства. Създаде нови стратегии за наличните клиенти и намери начини да разшири клиентелата. Обнови офиса, нае двама помощници и пусна няколко обяви за агенцията в местния вестник.

Съзнанието, й бе пренапрегнато, изпълнено с творчески мисли и идеи, необходими да подпомогнат Рос и неговия бизнес, без изобщо да помисли за себе си. Живееше само с неговите проблеми. Но в същото време още отпреди удара на Рос не си беше купила нито една блуза, нито един чифт нови обувки. Имаше неотложна нужда от бельо, грим и дори нови чорапи. Но бе твърде погълната да помага на Рос, за да мисли за собствената си външност.

Благодарение на усилията й бизнесът вървеше по-добре от всякога. Тя се опита да скрие този факт или да го омаловажи пред Рос, защото не искаше той да се чувства изместен. Но той бе твърде интелигентен, за да не види доказателства за промените при посещенията си в офиса. Дори и да бе изпитал ревност, по никакъв начин не я показа. Дори напротив — обсипа Лесли с комплименти и уверения колко се гордее с нея.

Лесли все още се наслаждаваше на предизвикателството, което й поднасяше работата. Въпреки всичко двойната задача да поема такива отговорности в офиса и да се оправя с огромното бреме, което представляваше възстановяването на Рос, до такава степен я изчерпваше умствено и емоционално, че в края на деня тя бе напълно изтощена. През последните шест месеца бе отслабнала с близо осем килограма и повечето й дрехи сега й бяха твърде широки. Едва ли тежеше повече от петдесет и два килограма. Чувстваше хлад дори през меките вечери и носеше пуловер из къщата, докато само преди година една блуза щеше да й бъде напълно достатъчна.

Вероятно поради това състояние на непрестанна тревожност тя понякога забравяше разни дреболии. Точно сега например, когато спря колата пред офиса, се сети, че не си е взела от къщи чантата с документите. Беше твърде заета с мисълта да качи Рос в колата и просто я беше забравила.

Обърна колата, излезе на заден от диагоналното пространство и бързо подкара обратно към дома си. Вече наближаваше десет и половина. Щеше да изостане от графика си.

Остави колата на алеята пред къщата и избърза към кухнята. Чантата беше на шкафа, където я беше забравила по-рано. Грабна я и за миг мерна отражението си в огледалото. Изглеждаше бледа като смъртник и косата й беше в ужасен вид.

Въздъхна, качи се горе в банята и я разреса. Имаше наложителна нужда от подстригване. Косата й, винаги накъдрена, сега бе пораснала вече твърде дълга и изглеждаше съвсем безформена.

Тя разреши проблем, като я опъна назад с лента и взе решение по-късно да се обади във фризьорския салон. Сложи лек руж на страните си, угаси осветлението в банята и тръгна надолу. Беше стигнала фоайето и точно завиваше към кухнята, когато прозвуча звънецът на входната врата.

Лесли почти подскочи при резкия звук. Никога не си беше вкъщи по това време на деня. Къщата й изглеждаше като гробница и не можеше да си представи, че някой може да я посети.

Отправи се някак несигурно към вратата. Вдигна секрета и отвори два-три сантиметра, колкото да погледне.

В следващия миг очите й се разшириха.

Без изобщо да е остарял от времето, когато го познаваше, на прага стоеше Тони Доранс.

44

Тони не изглеждаше по-малко изненадан от Лесли. Всъщност видът му беше на човек, видял призрак.

— Госпожа… госпожа Уилър? — попита той с изкуствен глас.

Настъпи мълчание. Лесли го гледаше с широко отворени очи.

— Лесли? — попита той изумен.

В този момент тя осъзна, че той не беше дошъл тук, за да я намери, а се е озовал на прага й по някаква странна случайност.

— Тони — промълви тя, като се мъчеше да възвърне самообладанието си.

— Аз… Господи, невероятно е — изрече той.

Запази достатъчно присъствие на духа да не го покани вътре. Стоеше там и държеше вратата полуотворена между тях. Но внезапната му поява я разтърси. От една страна, той бе толкова отдавнашна история, реликва от безразсъдната й младост, един мъж, с когото изобщо не трябваше да има нищо общо. Той бе най-голямата й грешка и най-голямото й разочарование.

От друга страна, бе бащата на детето й. Като такъв за нея притежаваше изключителна, почти фрапираща достоверност. Сега стоеше срещу нея, гледаше я с тези красиви тъмни очи, странно непроменен от времето, и тя почувства как цялото й същество се разтърси. Виждаше историята на собствения си живот и на тялото си, както бе застанал пред нея съвсем реален, от кръв и плът.

— Какво те води насам? — успя да попита тя накрая.

— Работя за застрахователна компания „Бенефит Лайф“. Търговски посредник съм. Имате полица при нас. Пратиха ме да разбера дали проявявате интерес към някаква допълнителна сума за риск по застрахователния договор.

Докато обясняваше всичко това, лицето му се обля в червенина. Лесли далеч не беше в състояние да си го обясни. Толкова бе погълната от собствените си вълнения, че изобщо не забеляза смущението на Тони, който явно се притесняваше да признае, че работи като търговски посредник. При вида на удобната й, типична за предградията къща той неволно сравни живота й със собствения си и изпита срам. Толкова бе пропаднал от времето, когато познаваше Лесли.

Тя го наблюдаваше със смесица от раздразнение и изненада.

— „Бенефит Лайф“? — попита тя.

— Да — повтори той някак притеснено.

Лесли поклати глава озадачена. Всичко това й дойде твърде много.

— Ние получихме помощта си от вас — поясни тя. — Предвид настоящото положение мисля, че последното нещо на света, което „Бенефит Лайф“ биха искали да направят, е да ни продадат още застрахователни полици.

— Мога да обясня. Аз… би ли имала нещо против да вляза за момент? — попита той.

Лесли най-накрая разбра неудобството му. Тази размяна на въпроси и отговори, както и положението, в което той в качеството си на застрахователен агент, бе държан на вратата, за него бе унижение.

— Разбира се — отвърна тя. — Но само за момент, защото точно тръгвах на работа.

Пусна го във всекидневната. Той се огледа. Видя снимки на дъщерите на Рос, на самата Лесли и на Лесли заедно с Рос. Там бе и инвалидната количка на Рос и бастуна, който той използваше понякога.

— Как е съпругът ти? — попита Тони.

Лесли го стрелна с поглед.

— Добре — отвърна неловко.

Тони се усмихна. Изглежда, започваше да възвръща самообладанието си. На красивото му лице се появи следа от типичното за търговския посредник благоприличие.

— Нека обясня защо съм тук — каза той. — Имаме специална оферта за собствениците на полици със съществени здравословни проблеми. В известен смисъл това е повишение. Предлагаме високорискова застраховка Живот по специална ниска тарифа само за ограничено време. Пратиха ме тук заради инсулта на съпруга ти. Той е отличен обект за офертата.

Погледна я в очите и изражението му помръкна.

— Съжалявам за мъжа ти — добави той.

Лесли безмълвно се взираше в него. Не можеше да повярва, че при миналото, което я свързваше с този човек, сега двамата стояха тук един срещу друг и си говореха за нещо толкова абсурдно като застраховането. Съдбата бе проявила почти клоунска прищявка да ги събере по този начин. Пълно безумие беше, че на практика именно ударът на Рос бе причината техните пътища да се пресекат отново.

— Благодаря ти — отвърна тя. — Много си любезен.

— Освен това съжалявам, че трябваше да се срещнем отново при подобни обстоятелства — добави той.

Продължи да я наблюдава внимателно. Тя се запита какво ли вижда. Знаеше, че е по-слаба и по-стара. Знаеше също, че трагедията се бе отпечатала върху чертите й точно както и при Рос. Виждаше го в огледалото всяка сутрин.

В следващия миг бе изненадана, че в съзнанието й можеха да изникнат подобни нарцисиански мисли. Последното нещо, което я вълнуваше, бе да изглежда добре за Тони Доранс. Той вече не съществуваше за нея.

— Трябва да тръгвам на работа — каза тя припряно. — Защо не ни пратиш офертата си по пощата? Ще я обсъдя със съпруга си и ще видим. — Имаше неволна следа от снизхождение в тона й, небрежността на нетърпеливия и неохотен клиент.

— Разбира се — каза той. — Съжалявам за безпокойството.

Но очите му не изразяваха съжаление. Той по-скоро я преценяваше. В дъното на ирисите му проблясваше странен пламък.

Лесли го придружи до вратата, избърза пред него и я отвори.

— Е — каза тя, без каквато и да било сърдечност, — довиждане.

Той й протегна ръка. Тя я пое с неохота. При допира е плътта му вече знаеше, че това е старият Тони. Лицето й се обля в червенина.

— Наистина е абсурдно, нали? — усмихна се той почти приятелски. — Да се срещнем по този начин.

Тя се усмихна сдържано. Сметна думите му за самонадеяни.

— Не смятах, че някога ще те срещна отново на този свят — каза той.

Тя не отвърна нищо.

— Добре — каза той, обръщайки се със странна напереност.

— Веднага ще ви изпратя документите. Офертата е добра. Убеден съм, че мъжът ти ще бъде доволен.

Тя реши, че последните му думи бяха провокация и не се усмихна.

Той понечи да си тръгне и спря. Тя знаеше какво му минава през ума.

Обърна се към нея с изражение, на което бе изписана болка.

— Слушай — каза й, — знам, че нито е времето, нито мястото, но какво се случи между нас, Лесли…

Неудобството му бе очевидно. Но Лесли си помисли, че в същото време съзира в него и проблясък на триумф. Той беше наясно какво бе означавал за нея едно време.

— Прав си — каза тя. — А и това е отдавна отминала история, Тони. Няма защо повече да се тормозиш с нея. — Тонът й сега бе твърд и нескрито презрителен.

Все още разкъсван между професионалната си роля на любезен търговски посредник и интимното познание, което го свързваше с нея, той просто сви рамене и тръгна към улицата, където бе паркирана колата му. Тя забеляза следа от старата му самоувереност в начина, по който хвърли куфарчето си на седалката и затръшна вратата.

Проследи с поглед как той потегли и остана в къщата, докато изчезна съвсем. После внимателно заключи къщата и се качи в колата си. Едва когато докосна лоста за скоростите, си даде сметка, че ръцете й треперят неудържимо.

Въздъхна с раздразнение към самата себе си и рязко обърна колата. Но въздишката й прозвуча като ридание. А когато спря, за да погледне лицето си в огледалото за обратно виждане, с изненада установи, че по страните й се стичат сълзи.

Същия следобед Лесли взе Рос от болницата, както беше обещала, и го отведе в офиса за едно от честите му посещения. Той побъбри с персонала, прегледа свършената работа — една дейност проформа, както всички знаеха — и после Лесли го отведе у дома.

Вечеряха почти мълчаливо и тя през цялото време се стараеше да прикрие състоянието си. Но Рос, винаги изключително чувствителен за настроението й, видя, че е разстроена.

— Случило ли се е нещо, скъпа? — попита той.

Тя видя загрижеността в погледа му. Той непрекъснато се притесняваше, че бремето, с което я бе натоварила болестта му, я изтощаваше и изсмукваше силите й.

— Нищо, с което да не можеш да се справиш — каза тя и се пресегна да хване ръката му.

Той стисна нейната и смени темата. Един масивен инсулт не беше направил Рос Уилър по-малко тактичен или грижовен отпреди.

След вечеря той й каза:

— Ела с мен.

Отведе я в спалнята, накара я да му помогне да си легне и протегна ръце към нея. Тя легна до него, той я прегърна и прошепна:

— Моето момиче.

Лесли се сгуши в него и усети, че очите й се пълнят със сълзи. Зарови лице в гърдите му.

— Аз много те измъчих — каза Рос.

Тя поклати глава.

— Не, Рос. Болестта и за двама ни е изпитание.

— Моето момиче — повтори той.

Нежно я погали. И в същия миг, без да знае защо, тя даде воля на сълзите си. Тялото й се разтърси от безмълвни ридания. Рос я беше прегърнал.

— Знам — каза Той.

Тя кимна и също го притисна към себе си. Той нямаше как да знае какво терзае мислите й. Вероятно предполагаше, че това е натрупаното напрежение от шестмесечната борба с ужасната болест. Не можеше да знае, че същия следобед бе имала посещение от предишния си живот, което бе разтърсило съществуването й и я бе накарало да разбере колко далеч бе отишла в младостта си и колко много бе понасяла.

Не, Рос нямаше как да знае какви мисли я вълнуваха, какви битки водеше за себе си и за него в същия този момент.

Но това, изглежда, нямаше значение. Неговата прегръдка не бе по-малко нежна, нито пък любовта му по-незавършена. И по някакъв странен начин разбирането, което проявяваше, все така не му помагаше да опознае сърцето й.

45

В една евтина мотелска стая близо до Грейт Нек, Лонг Айлънд, Тони Доранс крачеше напред-назад като животно в клетка.

Не можеше да повярва, че онова, което му се беше случило, е истина. Лесли! Лесли, след всичкото това време!

Усети странен прилив на енергия в тялото си, която го караше да се движи трескаво из стаята. Изпълваше го с почти болезнена екзалтация, която граничеше със страх.

Никога не е била толкова хубава, помисли си той. Наистина, не е била и наполовина толкова хубава, колкото в деня, когато я видя в къщата й в Джонсънвил.

В първия момент, когато застана на прага, преди да го е познала, както и той нея, тя го очарова. Дори и да не беше Лесли, неговата Лесли, той веднага щеше да си падне по нея и да направи всичко възможно да я накара да се срещнат.

Или поне така му се струваше.

Във всеки случай, сега я беше видял. Беше си чиста намеса на съдбата, че се срещнаха след всичкото това време. Нямаше никакво друго обяснение.

Срещата му с Лесли сякаш го събуди от дълъг сън. Видът й го накара да се опълчи срещу празнотата на целия си живот. И причината за тази празнота. Не беше случайност или лош късмет, че бе паднал толкова ниско през изминалите шест години както в професионалния, така и в личния си живот. Причината се криеше в това, че бе загубил Лесли.

В този първи миг, виждайки красивото й лице така сериозно, когато погледна към него през открехната врата, той осъзна от какво се бе отказал доброволно толкова отдавна, като я беше изоставил. Тя беше толкова специална, толкова изключителна още тогава — но самият Тони бе твърде млад, твърде незрял, за да си даде сметка какво съкровище притежаваше.

Сега магията на Лесли се бе върнала при него, но променена в нещо неописуемо от следите, които годините бяха изваяли върху лицето й. Тя излъчваше достойнство, родено от опита, отговорността и нещастието. Зрелост и женственост, от която дъхът му секваше.

Едва сега Тони разбра, че я обича, че я е обичал през цялото време и че бе чезнал без нея, сякаш лишен от собственото си сърце.

Едва сега Тони си обясни защо се бе похабявал с толкова жени и бе установил, че му е абсолютно невъзможно да ги приема сериозно. Разбра защо го отегчаваха толкова много, че беше принуден да предизвиква опасността във връзките си, често за своя сметка.

Всичко беше заради Лесли. Защото тя беше онази, единствената през цялото време, и той го е знаел със сърцето си, но не и с разума си. Изневерявайки на Лесли — колко ужасно престъпление му изглеждаше това сега! — той бе изневерил на собствената си съдба.

Тони си спомни нещо, което така удобно беше забравил през тези години — фактът, че бе дефлорирал Лесли, преди да я изостави. Споменът бе съпроводен с пристъп на чувство за вина. Но не по-малко силно чувство каза на Тони, че той неслучайно бе нейният първи любовник. Съдбата бе изисквала от него да я обича, да бъде нейният мъж още от самото начало. Защо иначе би му дала съкровището, което е отказвала на толкова други преди него?

Обзе го и друга емоция, не по малко силна от екзалтацията му. Чувството за безсилие. Не само по отношение на собствената му глупост, че така безразсъдно я бе оставил да се изплъзне между пръстите му, но и заради факта, че животът й бе продължил без него, тя беше омъжена и го беше забравила… или поне се беше опитала.

Той си спомни погледа й на безразличие, примесен с неприязън към миналото, което той представляваше. В края на краищата това бе минало, в което тя бе прелъстена и изоставена.

Видя, че съзнанието й бе обсебено от сегашния й живот и едва ли имаше време или психическа енергия да мисли за него. Малкото внимание, което му отдели, бе примесено с презрение.

И защо не? Той бе паднал твърде ниско. Днес той бе в положение, от което нямаше право дори да доближава Лесли, още по-малко да я моли да се видят. Времето бе променило всичко това. Тя бе омъжена жена с болен съпруг, за когото трябваше да се грижи. И гледаше на Тони с презрение и равнодушие.

Или не беше така?

Тони отново се замисли над очевидното безпокойство, което присъствието му й причини, когато го покани в къщата си. Изражението й, докато слушаше разясненията му за застрахователната полица, бе достатъчно красноречиво. То излъчваше стъписване, изумление… и още нещо.

Объркването в очите й издаваше въздействието, което появата му имаше върху сърцето и ума й.

Да, помисли си Тони. Това беше! Дори и след толкова години тя не беше успяла да го превъзмогне. Това бе тайното послание, което пулсираше в погледа й, въпреки престорената студенина и безразличие.

Беше сигурен в това.

Сега Тони закрачи по-бързо из мотелската стая, като си говореше сам от вълнение.

Ако Лесли все още не беше безразлична към него — както му подсказваха фактите или гордостта му — това можеше само да означава, че съдбата го бе изпратила тук съвсем преднамерено. Тя беше така нещастна без него, както и той без нея. За тях бе своеобразен грях, че се бяха разделили. В резултат на което нещастието бе сполетяло и двамата. И сега съдбата отново ги бе събрала, за да поправят този грях.

От друга страна, дори гордостта му не можеше да го заслепи за истината, която той така настойчиво се опитваше да отрече. Той бе изоставил Лесли преди години. И сега тя имаше свой живот без него. Имаше съпруг.

Да, това бяха пречки. Сериозни пречки. Нямаше да е лесно да я накара да разговаря с него, да го опознае отново.

Но нима съдбата вече не бе извършила чудо, като ги бе срещнала отново по този начин? Нима съдбата не бе свързала заплетените нишки на собствения му живот с нейното далечно съществуване, за да направи възможна тази съдбоносна среща? Това не беше ли чудо? И нима не оправдаваше известно усилие от негова страна да догони съдбата си?

В края на краищата днес той бе открил не просто жената. Това бе собственото му сърце. Собственото му спасение.

С тази мисъл Тони пресуши чашата с бърбън, който си бе налял от половинлитровата бутилка. Беше си я взел специално за това пътуване. Реши да излезе и да си потърси жена. Бурята в съзнанието му не можеше да се потуши с нищо друго, освен със сексуален акт с темпераментна жена, която щеше да прелъсти и чиято страст сам щеше да възпламени.

Но когато се погледна в огледалото, промени решението си. Никакви евтини жени от баровете тази вечер. Край. Той бе измамил Лесли, бе мамил и себе си. Стига толкова. Възможността, която съдбата му предостави днес, бе твърде възвишена, за да се петни от съмнителни сексуални контакти в мотелски стаи. Повече нямаше да се занимава с жени, които не означаваха нищо за него.

Това време свърши.

С тази мисъл Тони съблече дрехите си, взе си горещ, пречистващ душ и си легна.

На следващата сутрин, когато Лесли отведе Рос в болницата и продължи с колата за работа, тя правеше всичко възможно да забрави срещата с Тони Доранс. Появата на Тони на прага на собствената й къща в жалката, но не неочаквана роля на застрахователен агент бе добавила нотка на болезнен абсурд към нейното вече трудно съществуване. Това й напомни за ужасни неща от миналото, неща твърде интимни, за да може да ги забрави, за които днес просто не си позволяваше да мисли. Лицето на Тони бе като образ от черна комедия, разиграла се в личния й живот по най-възмутителен начин.

От мига, в който затвори вратата зад него, тя взе твърдо решение да не пилее нито миг в мисъл за него. Той не го заслужаваше. Неговото ново и доста по-ниско положение в живота, в съчетание с първичния и похотлив поглед в очите му, го подсказваше съвсем недвусмислено.

Тони бе вън от живота й. Прав му път, каза си Лесли.

Нито за миг не й хрумна, че докато съзнанието й бе обсебено от тези мисли, Тони я следваше на половин пресечка разстояние.

46

Ню Йорк

Всичко се разви като по план.

Джордан Лазаръс и Барбара получиха развод след серия кратки разговори, в които бе казана твърде малко истина. Тяхното споразумение било изпълнило целта си, настояваше Барбара, и било време да продължат напред. Джордан се съгласи не без чувство на съжаление към съпругата си, както и с чувство на вина заради скритите мисли, които обуславяха поведението му.

Два месеца след развода Джордан се ожени за Джил Флеминг. Техният годеж бе обявен от деловата и жълтата преса не само в Америка, но и по целия свят. В края на краищата Джордан Лазаръс беше най-богатият човек в Америка, копнеж на милиони жени и герой за още толкова мъже. Той беше символът на издигналия се със собствени сили човек и архитектът на най-революционния проект, създаван някога, за облагородяване на вътрешността на големите градове в Америка.

Джордан Лазаръс бе човекът на бъдещето. И сега, след една шеметна любовна история, Джил Флеминг бе станала негова съпруга.

Нещата едва ли биха вървели по-гладко, ако бяха нагласени от орисниците. Всички късчета на мозайката бяха подредени по местата си.

Всъщност всичко щеше да изглежда твърде съвършено, твърде неизбежно, ако не беше едно непредвидено събитие, един инцидент, който се случи насред цялата суматоха и добави нов и зловещ ореол към нещата. Поне в съзнанието на Джил Флеминг.

Стана през време на сватбеното й пътешествие.

Те прекараха тези две седмици на малък остров в Егейско море, където Джордан имаше вила с изглед към пристанището. Правеха любов денонощно. Ходеха на дълги разходки. Наслаждаваха се на залеза. Съществуваха в мълчанието, изградено от удовлетворението на двете страни и пълното чувствено доволство.

Джил се чувстваше като котката, изяла канарчето. Беше изпълнила най-грандиозния таен замисъл в живота си. Успешно беше разделила един от най-богатите и влиятелни мъже на света от неговата властна и обсебваща съпруга.

Тези първи няколко дни в Гърция за Джил бяха великолепни. Беше обзета от въодушевление и в същото време в душата й цареше покой, какъвто не бе изпитвала до този момент.

Това, осъзна тя, се дължеше на Джордан. Имаше нещо отпускащо и успокояващо в грижовното отношение на Джордан като младоженец. Той изглеждаше доволен, дори ведър, че е с нея.

Наистина, дори когато я държеше в обятията си, между тях съществуваше бледа, едва доловима дистанция. Докато съзерцаваха Егейско море или се разхождаха дълго из селото и околните хълмове, интимната тишина ги съпровождаше, но Джил чувстваше, че не го познава добре. Той беше по-скоро като ухажор, отколкото като съпруг. Нежността му бе лишена от задълбоченото познание за нея.

Но тази дистанция беше необходима. Последното нещо на земята, което Джил би искала от него, бе той да я познава такава, каквато е. Маската, която бе надянала, бе единственият начин да го притежава. Друга връзка със сърцето му тя нямаше.

По време на продължителното изкусно прелъстяване на Джордан тя бе съсредоточила вниманието си върху реакциите на тялото си и личността си на едва доловимите импулси, които се излъчваха от някакво съкровено място в него. За Джил нямаше значение, че изворите на неговото желание оставаха невидими за нея или че маската, която тя използваше, за да го прелъсти, беше фалшива. Целта бе не да го опознае, а да го плени. Нейният голям талант се състоеше в способността й да следва с импровизация указания, давани на момента, без предварително предупреждение.

И тази цел бе постигната. Тя бе отнела Джордан от съпругата му като лисица, грабнала пиленце от гнездото на майка му. При всяка стъпка по този път тя беше безпощадна, енергична и вдъхновена.

И ако съществуваше известна липса на духовна близост в новия й брак, неспособност на съпруга и съпругата да се опознаят, Джил не виждаше какво й пречи въпреки това да направи Джордан щастлив. В края на краищата, разсъждаваше тя, нима всички жени нямат своите малки тайни, своите дребни човешки слабости или скрити прегрешения пред мъжете, с които сключват брак. Нима бе по-различна от която и да е друга жена с това, че показваше най-красивото си лице и криеше грешките си, за да спечели Джордан?

Освен това по време на техния меден месец Джордан изглеждаше толкова доволен и щастлив, че основното усещане, което й се натрапваше, бе, че той сякаш не иска от нея нищо повече от тази повърхност, която тя му бе предложила.

А сексът, който правеха заедно, така пламенен и буен, бе доказателство, че между тях нещо ставаше.

В поведението на Джордан нямаше копнеж. Само този покой, сякаш някаква дълга и мъчителна борба бе приключила и сега той бе постигнал мир със самия себе си.

В началото това положение не разтревожи Джил. Просто я заинтригува.

Но после нещо се случи.

Една нощ двамата правиха любов в малките часове след късна вечеря и плуване в топлия басейн зад къщата. Моментът беше доста романтичен. Имаше пълна луна и отражението й огряваше водната шир почти като нощно слънце.

След като доплуваха, двамата се почувстваха възбудени от лунната светлина и собствената си голота и се любиха върху копринените чаршафи на леглото си. Джордан никога досега не бе проявявал такава страст. Облада я с продължителни, вещи ласки и тя бе разтърсена от спазмите на екстаз, който я остави без сили. От онзи съдбоносен ден на тяхната първа разходка с яхта там у дома, когато се любиха с Джордан, Джил всеки път изпитваше оргазъм. Това бе удоволствие, което тя не бе изживявала по-рано и дори не си бе представяла. А сега вече започваше да чувства потребност от него и бе благодарна на Джордан, че й го доставя.

Докато лежеше в обятията му, тя разсъждаваше спокойно над своето завоевание. Сега Джордан бе неин. Държеше го здраво. Нима той не бе доказвал многократно, че тялото й за него представляваше някаква натрапчива идея?

С тази мисъл Джил потъна в сън.

Час по-късно се събуди. Лежеше, вперила поглед в лунната светлина, която заливаше стаята. После стана и погледна през прозореца. Сега луната бе по-ниско, невероятно ярка и сияйна, и обсипваше с искрящи водопади морската шир.

Джил изпита непознато досега доволство. Луната сякаш я галеше от топлата морска шир и благославяше брака й с Джордан.

Джил се върна в леглото.

Той лежеше гол сред завивките и на лицето му бе изписан онзи момчешки израз на невинност, който винаги я очароваше. Изглеждаше открит и уязвим като дете.

В този миг той промълви:

— Обичам те.

Думите бяха неясни, избликнаха от съня му и потънаха във възглавницата. Но погледът на Джил бе привлечен от изражението на лицето му.

Това не бе израз на щастие или доволство. Лицето му излъчваше безкраен копнеж и болка, сякаш нещо му се изплъзваше и той се опитваше да си го върне.

— Обичам те — повтори Джордан. Думите изразяваха печал, бяха мъчително стенание, заседнало в гърлото му. После той се обърна на другата страна и замлъкна.

Тя лежеше там, вперила поглед в гърба му, заслушана в тихото му равномерно дишане. И когато се опита да заспи, установи, че сънят бе избягал от затворените й клепачи.

Продължи да мисли за болката, прозвучала в гласа му, за мъката, набраздила челото му в съня. Знаеше, че тази болка няма нищо общо с нея, абсолютно нищо.

И тя сравни този дълбок съкровен копнеж с израза на тихото доволство, щастливото, но малко безлично спокойствие, което той излъчваше, докато бяха заедно през деня.

Джордан бе добър, внимателен съпруг. Но в поведението му към Джил нямаше копнеж или неутолена страст. Дори когато говореха и тя му разказваше нови неща за себе си — повечето от които, разбира се, лъжи — Джил виждаше, че той изпитва към нея просто вяло любопитство. Знаеше, че е доволен от нея сега, когато вече бяха женени, и това доволство нямаше да се наруши, ако тя не му беше разказала всички тези неща за себе си. Единственото, което го интересуваше, бе, че я притежава, че тя му принадлежи и е с него. Обвивката вече бе негова собственост; съдържанието не го интересуваше.

Огромната природна интелигентност на Джил, досега приспивана от фалшивото чувство за триумф, започна да й праща предупредителни сигнали, че се намира в по-дълбоки води, отколкото предполага. Нейният съпруг току-що бе промълвил: „Обичам те“ на някаква безплътна фантазия в мислите му.

Джордан Лазаръс никога не беше казвал „Обичам те“ на Джил Флеминг.

От онази нощ нататък чувствата й към Джордан се промениха съществено.

Тя вече не бе така самодоволна от завоеванието си. Струваше й се, че Джордан крие нещо основно от себе си, което тя изобщо не бе доловила.

Тя го притежаваше като прелъстителка, която бе открила слабото му място и го бе запленила с прелестите си. Но не го познаваше като човек. Отгатнала желанието му, тя не бе успяла да разгадае същностното у него.

Тази миниатюрна липса се превърна в песъчинката, около която у Джил започна да расте перлата на ревността.

Тя усещаше присъствието на друга жена в сърцето на Джордан не само от неговото изпълнено с копнеж „обичам те“, изречено в невинността на съня, но и в неговото твърде отвлечено доволство, когато беше със самата Джил. Сякаш тя бе някакъв опиат, който му бе необходим, за да уталожи болката по незримата жена, която бе загубил.

Тази мисъл караше Джил да се чувства по-скоро като пионка, отколкото като господарка на съдбата си.

Чувството определено не й харесваше.

Върна се от Гърция с добре замаскирани противоречиви емоции и побърза да окачи приятната, женствена усмивка за репортерите, които обсадиха нея и Джордан за интервюта.

Тя стана любимката на пресата, която отдавна се чувстваше потисната от безцветния брак на Джордан с Барбара Консидайн и сега искаше да отпразнува неговия романтичен съюз с една красива млада жена.

Джил даде много интервюта за това какво е да си съпругата на великия Джордан Лазаръс. Видя собственото си лице в най-нашумелите женски списания, а снимката на Джордан — във всички водещи бизнес издания. Господин и госпожа Джордан Лазаръс се превърнаха в любимците на Америка. Никоя двойка след Джак и Джаки Кенеди не беше печелила така категорично симпатиите на обществото.

Известно време Джил се наслаждаваше на цялото това внимание, криеше се зад маската на своя имидж и почти забрави за глождещата тревога, изтласкана в тайните кътчета на съзнанието й.

И тогава се случи друго неочаквано събитие, което строши огледалото на нейното щастие.

Напоследък Джил заспиваше все по-трудно.

Непрекъснатите й срещи с представители на пресата я изнервяха. Не й беше лесно понякога с часове да играе ролята, която изискваха от нея репортерите. Освен това се измъчваше от принудителната раздяла с Джордан, чиито дни бяха прекалено заети, тъй като той ръководеше „Лазаръс Интърнешънъл“ и освен това работеше върху своя проект за вътрешността на големите градове.

Въпреки това младоженците никога не пропускаха своята интимна вечеря, макар че доста често Джордан се прибираше късно. После се любеха. Нищо не се бе променило в личните им отношения след връщането им от Гърция. Бяха съпроводени от същата изпепеляваща страст на плътта, но Джил се чувстваше разделена от Джордан с този неизменен незрим параван, който й позволяваше да види лицето му, но не и сърцето му.

Установи, че започва да проявява към него някакво собственическо чувство, молеше го да прекарва повече време у дома, нежно го укоряваше за дългите часове, прекарани в офиса или на телефона. Очарован от нейната привързаност, той се опитваше да й отделя повече време. Но и тогава тя усещаше, че той се изплъзва между пръстите й. По този начин тяхната интимност служеше по-скоро да засили нейния копнеж, отколкото да го утоли.

Все по-често започна да страда от безсъние — оплакване, което до този момент тя не познаваше. Лежеше в огромното легло на Джордан, наблюдаваше го как спи, без да може да се унесе. Ставаше, вземаше приспивателно и отиваше в друга стая, за да изчака, докато лекарството почне да действа. Понякога сядаше в просторната всекидневна с мекия диван и абстрактните експресионистични картини. Друг път отиваше в солариума с неговия възхитителен изглед към Ийст Ривър и Рузвелт Айлънд.

От време на време сядаше в библиотеката и четеше, докато й се приспи. Чак когато усещаше, че заспива и буквите от книгата започват да танцуват пред очите й, тя се връщаше и лягаше до съпруга си.

В този период опозна колекцията му от книги. Той беше ревностен читател на класиците, както и на съвременните автори, и бе събрал безценна колекция от редки книги и първи издания. Джил обичаше да се свие в голямото кожено кресло в библиотеката, заобиколена от старите томове, които миришеха на кожени подвързии и стара хартия. Тези томове познаваха стотици вече забравени читатели и до един бяха почувствали ръцете на Джордан Лазаръс и ласката на очите му.

Безсънието на Джил, комбинирано с очарованието й от библиотеката, щеше да доведе до нейната гибел.

Една нощ Джордан бе извън града на неотложна командировка и Джил бе вкъщи сама. Опита се да си легне рано, изпълнена с нетърпеливо очакване на утрешния ден, когато Джордан щеше да се върне. Но не можа да заспи, затова стана и отиде в библиотеката да си потърси някаква книга.

Забеляза трите красиви тома на Шекспир, които Джордан бе купил на един търг преди няколко години и често препрочиташе през свободното си време. Джордан обожаваше Шекспир и понякога цитираше реплики от пиесите му или стихове от сонетите му в речи, които изнасяше пред бизнесмени и политически лидери.

Тя измъкна един том, усещайки приятна тръпка, когато пръстите й докоснаха книгата, така скъпа за Джордан. Прелисти разсеяно няколко страници и видя, че те сами се разтвориха някъде в средата на „Макбет“.

Внезапно долови шумолене на хартия и сведе поглед към скута си. Нещо беше изпаднало от последните страници на тома, където се намираха любовните сонети.

Джил го взе и го обърна.

Беше снимка.

Снимка на млада жена, приблизително на възрастта на Джил. Беше облечена в мека лятна рокля на цветя с леко смъкнати от раменете ръкави. Дълбоко деколте откриваше заоблена гръд и гладка, осеяна с лунички кожа. Беше права, така че ясно се виждаха бухналите поли на роклята й и дългите й аристократични крака. Носеше обувки с високи токчета, но явно не се чувстваше особено удобно с тях.

Беше с колие от смарагди. Вратът й беше дълъг и нежен. Това се виждаше, защото косите й бяха прибрани назад и откриваха раменете й. Държеше лятна шапка с широка периферия и розова панделка. Имаше блестящи зелени очи с цвета на огърлицата. Очевидно бе облечена за някакъв специален случай. Усмихваше се, а в очите й искреше смях, че я снимат. Джил отново изпита усещането, че младата жена не е свикнала да се облича по този начин и намира нещо смешно в ситуацията.

Косите й бяха червеникаворуси и доста буйни, с естествени живи къдри, които приличаха на фризирани. Неслучайно бяха опънати назад за този официален вид. Те сякаш не съответстваха на спокойната овладяност, която се чувстваше в тялото й, но пък бяха в хармония с дяволитите пламъчета в зелените й очи. Това бе най-впечатляващата и привлекателна нейна черта.

При по-внимателен поглед се виждаше, че смехът в искрящите й очи е премесен с тиха нежност, струяща към фотографа. Без съмнение това бе мъжът, когото тя обичаше. Очите й го галеха ласкаво и изглеждаха пълни с тайни, която я свързваха с него по начин, който снимката не можеше да отрази.

Беше красива млада жена. А от любовта красотата й просто сияеше.

Ръцете, стиснали фотографията, се вледениха. Джил стана и отиде до огледалото в библиотеката. Отмести поглед от снимката към собственото си отражение. Косите на непознатата бяха досущ като нейните.

Джил усети как се разтреперва. Спомни си деня, в който Джордан така небрежно й бе показал червеникаворусите коси на онзи модел в списанието. Самата Джил тогава настоя да си направи косата в този цвят. Но Джордан беше този, който даде по-точни указания на фризьорката, така че косите й да станат точно каквито ги искаше.

Съвсем като на снимката.

След като направи новата си прическа, Джил като че ли го привличаше много повече. Именно след тази промяна, след това преобразяване, той най-неочаквано й предложи да отидат на разходка с яхта.

И там на пристанището старият лодкар бе поздравил Джил толкова ласкаво, защото се бе припознал и я бе взел за друга жена. Тя все още си спомняше смущението му, когато разбра, че е сбъркал.

Друга жена…

Джил се върна при креслото и поднесе снимката към лампата. Внимателно я огледа, като се опитваше да запомни чертите на момичето.

Но бе поразена не толкова от чертите, колкото от общото излъчване. Внушаваше младежка прямота и откритост, добро здраве и свеж хумор в съчетание с нещо фино и деликатно. Това бе момиче, в което нямаше нищо притворно, което щеше да бъде открит и страстен партньор в секса и в любовта — което със самата си уязвимост щеше да предизвика мъжкия респект.

Джил се опита да си представи по-ясно странното момиче, но образът непрекъснато се местеше и замъгляваше чертите й. Сведе поглед и осъзна, че собствените й ръце трепереха и не можеха да задържат снимката неподвижно.

Едва сега Джил си даде сметка защо. Тя се взираше в образа на жената, в която се беше превърнала с помощта на Джордан. Невероятно достоверен модел!

Не можеше да има никакво съмнение, абсолютно никакво. Онова, което Джил видя на снимката, не толкова върху лицето на момичето, колкото под него — деликатността, откровеността, силата на характера, гордостта, младежката уязвимост — цяла гама от качества, които се съчетаваха така безупречно, като нишките на огромен гоблен — това бе лицето, което самата тя създаваше инстинктивно, за да привлича Джордан непрестанно.

Обичам те.

Думите внезапно отекнаха в съзнанието й със звънка поетичност, която бързо стана злокобна. Тъй като едва сега Джил почувства със сърцето си, че Джордан я бе открил, ухажвал и накрая направил своя съпруга, защото тя му напомняше за това момиче.

По някакъв начин тази проста идея, която изобщо не бе притеснявала Джил във всичките й досегашни прелъстявания, която всъщност не й бе хрумвала, сега внезапно придоби огромна разрушителна мощ, енергия да попари, да изгори самата сърцевина на съзнанието й.

С треперещи пръсти тя вдигна томчето на Шекспир. Отгърна на любовните сонети, които се намираха в края. Проклинайки се, че е загубила къде точно е била скрита фотографията, тя я мушна между страниците.

Стиховете на един от сонетите се мярнаха пред погледа й, така странни в своята нежност.

Джил мушна снимката между страниците, затвори томчето и го върна на рафта. Отиде в банята си, намери шишенцето с приспивателни, взе едно хапче, после още едно.

Легна си и затвори очи. След секунди разбра, че тази нощ нямаше да спи. Присъствието на проклетата фотография в дома й беше като отрова в сърцето й.

Десет минути по-късно тя се върна в библиотеката, започна трескаво да разлиства страниците на томчето със сонетите, докато усмихнатият образ се появи отново.

Отмествайки поглед, така че да не гледа право в момичето на снимката, Джил си помисли, че Джордан ще се върне едва на следващия ден следобед. Това щеше да й позволи сутринта да направи копие на снимката в някое фотоателие и да остави оригинала на мястото му преди връщането на съпруга си.

В известен смисъл този план помогна на Джил да се овладее. Въпреки че идеята да размножи снимката й се струваше като опасно увеличаване на нейната сила, тя не можеше да устои на потребността да притежава собствено копие, за да може да я разгледа внимателно, да научи тайните й и може би да намери някакъв начин да се защити от нея.

Върна се в спалнята си. Повдигна две възглавници, за да се облегне на тях, светна лампата и се настани между завивките, все още със снимката в ръка. Погледна я спокойно. Планът за действие, който бе измислила, изглежда й помогна да овладее треперенето на пръстите си.

Остана така през цялата нощ. Двете приспивателни имаха въздействието на две глътки слаб чай. Когато зората се превърна в кехлибарено сияние зад прозорците и звуците на пробуждащия се град забръмчаха долу на улицата, Джил стана от леглото, взе си душ, облече се бързо и излезе от апартамента.

Снимката беше в чантата й.

47

Ню Йорк

През следващите две седмици Джил почти възстанови нормалното си състояние.

Имаше своята престъпна тайна, разбира се. Копието от снимката, която бе намерила в томчето със сонетите на Шекспир, бе грижливо скътано между личните й вещи. То сякаш упражняваше върху нея непреодолимо въздействие от скривалището си и непрестанно я привличаше като магнит. Но този ефект със сигурност остана незабелязан от Джордан, който изглеждаше в обичайното си благоразположение.

Животът продължи както по-рано. Прочутите младоженци бяха канени на безброй приеми и празненства, бяха посещавани от водещи фигури в правителствените кръгове и в света на бизнеса, знаменитости от всякакъв род и дори няколко чуждестранни държавни глави, които или имаха отношения с международната бизнес империя на Джордан или искаха да научат повече за проекта „Лазаръс“ с оглед на бъдещи подобрения в собствените им градове.

Това бе напрегнат, трескав живот, който даваше идеална възможност да заровиш собствените си проблеми под един милион дейности и задължения. И ако Джил имаше една тайна в повече, за нея това не бе нищо ново. През целия си живот тя пазеше в тайна дори собствената си душа. В тези свои умения тя бе ненадминат майстор.

Но после нещо се обърка.

Една нощ, след особено натоварен с работа ден, последван от делова вечеря в „Плаза“, Джордан си легна рано. Джил се мушна до него в единайсет и половина, но скоро си даде сметка, че няма да успее да заспи без лекарство.

Стана и отиде гола до банята. Взе шишенцето със силни приспивателни и оптимистично взе едно.

После съобрази, че ще мине поне половин час, докато усети въздействието му; сложи си бикините и обиколи тъмните стаи на апартамента. След като остана дълго пред панорамния прозорец, вперила поглед в Ийст Ривър и Рузвелт Айлънд, тя влезе без определена цел в библиотеката на Джордан и светна настолната лампа.

Огледа рафтовете с книги, търсейки нещо за четене. Повечето книги на Джордан й бяха малко отегчителни, тъй като тя не харесваше класиците. Но той имаше и съвременна проза, и дори някои криминални разкази, които тя бе чела с удоволствие в един дъждовен следобед.

Трите тома на Шекспир привлякоха погледа й. Тя видя този с любовните сонети и не можа да устои на изкушението да го вземе. Знаеше, че моментната снимка на красивото момиче е между задните страници, оставена там лично от Джил само преди две седмици.

Седна на коженото кресло, намери сонетите и прелисти страниците — първо лениво, след това по-припряно.

Дъхът й секна, когато осъзна, че фотографията бе изчезнала.

Озадачена, Джил затвори книгата и застина така, полагайки усилие да събере мислите си. Какво означаваше това?

Отново отвори тома и започна много внимателно да отгръща страниците една по една. Вече нямаше никакво съмнение. Снимката беше преместена.

По някакъв начин този факт бе така обезпокоителен за Джил, както и намирането на фотографията преди две седмици. Представи си как Джордан идва и благоразумно я прибира, за да я скрие някъде другаде.

Дали не бе пожелал да я погледне, докато Джил я бе отнесла да й направят копие, и бе забелязал, че е взета? Или може би бе сбъркала страницата, когато я бе върнала? Нищо чудно нарочно да е била сложена при точно определен любим сонет…

От друга страна, може би Джордан просто бе махнал снимката като предпазна мярка, без да е разбрал, че Джил знае за съществуването й?

Или някакво интуитивно чувство му бе подсказало, че съпругата му почва да става подозрителна — може би го е усетил в напрегнатото й поведение напоследък — и затова е преместил снимката, за да избегне неприятностите?

Каквато и да бе истината, Джил имаше особеното усещане, че изчезването на фотографията означава, че тя е разкрита.

Тази мисъл предизвика у нея тягостно чувство, нещо средно между отчаяние и отвращение, от което бракът започна да й изглежда по-фалшив и пародиен от когато и да било. С треперещи ръце тя затвори книгата и я върна на рафта.

После се върна в спалнята и спря за момент в банята да си вземе още едно хапче. Забеляза, че шишенцето е почти празно — явно трябваше да се обади на своя лекар да й поднови рецептата или да й предпише нещо по-силно.

Легна до Джордан и впери поглед в него. Красивото му лице за нея бе по-мощен опиат от приспивателното. Усети, че той сънува нещо, но знаеше със сигурност, че никога няма да разбере какво.

Обичам те.

Обърна се с гръб към него. Мисълта за тайния му живот, за скритите му емоции я влудяваха. Имаше чувството, че губи разсъдъка си. Само преди няколко седмици тази невидима негова сърцевина бе извор на безразличие и нищо повече, също като механиката на радиоапарат или вътрешността на тази сграда. Какво я интересуваха скритите същности на вещи и хора, след като получаваше от тях онова, което й беше необходимо?

Но сега вътрешният свят на Джордан й стана идея-фикс, отрова, която бе плъзнала по вените й. Въпреки че не можеше да я види или да я усети, тя вече бе част от нея. И той сигурно го знаеше. Не беше ли преместил благоразумно снимката, скрита между любовните сонети?

Треперенето, което тормозеше Джил преди две седмици, отново започна да се надига в нея. Тя стана от леглото, седна в креслото до прозореца и впери поглед в спящия си съпруг. Почувства се толкова далеч от него, толкова самотна. Неговото тайно, недостъпно за нея съществуване бе като проклятие. Непоносимо й беше да седи по този начин в другия край на стаята, така изоставена и ненужна в голотата си. Но каква полза да се приближи до него, когато той не желаеше да й открие сърцето си?

Внезапно й хрумна една идея, която облекчи мъчителната болка в душата й. Не беше безпомощна, помисли си тя. Все още можеше да предприеме някакви действия.

Върна се в леглото и с помощта на тази мисъл и на приспивателното потъна в четиричасов неспокоен сън.

На следващото утро, веднага щом Джордан тръгна за работа, Джил се обади на детективска агенция „Анспач & Кейтс“ и попита за Калвин Уедърс.

48

За нейно щастие Джил трябваше да изчака само четири дни — четири от най-тежките дни в живота й — докато получи доклада на Кал Уедърс за тайнственото момиче от снимката.

Кал се срещна с Джил в същия мотел в центъра на града, в който се бяха виждали вече няколко пъти, когато работата, която той бе вършил за нея, изглеждаше далеч не така опасна като задачата, която имаше в момента.

Беше облечен в кадифени джинси и пуловер и огромното му тяло бе скрито от безформените дрехи. Поредното му находчиво преобразяване, помисли си Джил. Той винаги приличаше на всичко друго, но не и на детектив.

Сега застана до двойното легло и извади голям плик. Отвори го и почна да подрежда съдържанието му на леглото.

— Ти беше права — каза той. — Мъжът ти е имал любовна връзка с момичето от снимката.

Джил с мъка потисна възклицанието си.

— Казва се Лесли Уилър — продължи той. — Моминско име Лесли Чембърлейн. Работи в малка рекламна фирма в един град на име Джонсънвил, на Лонг Айлънд. Омъжена е за президента на фирмата, фамилията му е Уилър.

Като чу, че е омъжена, Джил наостри уши. По необясними причини подобно нещо и през ум не й беше минало. Лъч на отчаяна надежда проблесна в съзнанието й, докато наблюдаваше как Кал нарежда и други снимки върху мотелското легло. Той беше енергичен и тържествен, почти като търговец, който излага пред нея стоката си.

— Имала е връзка с мъжа ти преди три години — заяви Кал направо. — През 1976 година. Доколкото мога да преценя, продължила е около три месеца.

Тя впери поглед във фотографиите. Те изобразяваха младата жена от моментната снимка в томчето на Шекспир, хваната в най-различни пози, по различно време и на различни места. На всяка снимка изглеждаше различна. Но отделните образи се обединяваха от впечатлението за непринуденост, ведра жизненост и достойнство. И за разочарование на Джил, всеки от тях се озаряваше от онази непреодолима привлекателност… Лесли Уилър бе красива жена.

Сред останалите Джил забеляза снимка на малко момче.

— Кое е момчето? — попита тя озадачено.

— Синът й — отвърна Кал. — Роден още преди да се познават с мъжа ти. Сега е на шест години и половина. Не можах да установя кой е биологичният му баща във всеки случай не е съпругът ти, анализът на кръвта изключва подобна възможност.

Джил полагаше усилие да осмисли тази нова информация. Тя не знаеше дали трябва да й се радва, или не. Нямаше време да прецени.

— Може би не бива да ти го казвам — продължи Кал, — но всичко, което ти дадох, е от едно старо разследване, което направихме за Барбара Консидайн по време на връзката му с това момиче. Нашата агенция ровеше за компрометиращи факти срещу момичето… доколкото ги имаше. След това следихме съпруга ти — тогава бъдещия ти съпруг — и установихме със сигурност, че повече не са се виждали.

Погледна Джил.

— Когато ми даде тази снимка миналата седмица, ми се стори някак позната, затова започнах с проверка на архива от разследването, което извършихме за Барбара. Нужни ми бяха само пет минути, за да разбера, че става дума за госпожица Чембърлейн.

Настъпи мълчание. Джил впери поглед в Кал, Той все още беше с онова енергично, делово изражение, зад което тя не можеше да усети истинските му мисли. Запита се дали той осъзнава иронията на положението й. Тя бе заела мястото на Барбара като ревнивата съпруга на Джордан. Същата информация, която Барбара бе купила от агенцията, сега се предлагаше на Джил, отново актуална след почти три години в архива на „Анспач & Кейтс“.

Тя се изкашля напрегнато.

— Джордан разбрал ли е за детето й? — попита Джил бавно.

— Нямам представа — отвърна детективът. — Събирахме информацията за съпругата му. Дали му е съобщила нещо от наученото, или дори всичко, ние не знаем. Във всеки случай той престана да се вижда с момичето.

Кал посочи към снимките на леглото.

— Освен това дете — каза той, — друга уличаваща информация за нея липсва. Водила е безупречен живот. Чисто момиче, както се казва.

Естествено, тази забележка жегна Джил, чиито живот беше всичко друго, но не и чист. Запита се дали Кал го бе казал преднамерено, или просто съобщаваше факта за Лесли. Той седна на креслото до прозореца и погледна папката, която бе донесъл със себе си. Джил остана права, а очите й не се откъсваха от снимките, разпилени върху леглото.

— Нека започна от самото начало — каза той. — Тя е от Илинойс. Майка й почива, докато е още съвсем малка. Отглежда я баща й, най-обикновен работник във фабрика; Дъщерята е следвала в „Корнел“ на пълна стипендия и е завършила с отличен успех. Постъпила на работа в „Огълви, Торп“ през юни 1971 година. По отчетите на „Орора Лайфстайлс“ личи, че е била безупречна в работата си — лично нейни са заслугите за новия имидж на фирмата, а бих могъл да добавя — и за още някои успешни удари. Предстояла й е голяма кариера. После внезапно напуска работа. Ражда детето осем месеца по-късно тук, в Ню Йорк. — Той се наклони напред, за да отгърне един лист от папката. — Дава детето за осиновяване и се установява на Лонг Айлънд. Получава работа като библиотекарка и се отказва от кариерата си в рекламата. Тук има нещо неясно — смятам, че се е преместила в Лонг Айлънд, за да бъде по-близо до родителите, осиновили детето. Те са млада семейна двойка — бащата е агент по недвижими имоти. Очевидно е успяла да ги убеди да й позволят да посещава момчето редовно, като се представя за негова леля. До ден-днешен го вижда поне веднъж месечно.

Джил се приближи до леглото, за да разгледа снимките на малкото момче. Не беше трудно да се види, че е син на Лесли. Имаше нейните черти, нейната костна структура и дори нещо от личността й. Изглеждаше интелигентен и уязвим като майка си.

— След две години и половина в библиотеката — продължи Кал — отива да работи при този Уилър в неговата малка рекламна агенция. Не знам какво е променило намеренията й относно работата в библиотеката. Става важна част от агенцията на Уилър, което звучи логично, като се има предвид талантът й. — Той погледна Джил и добави: — Дали по това време е имала любовна връзка с Уилър, нямам представа.

Отгърна нова страница от папката.

— Среща твоя съпруг, след като започва работа при Уилър. „Лазаръс Интърнешънъл“ поглъща фирмата, към която принадлежи и „Уилър Адвъртайзинг“. Организирана е конференция за новите компании, причислени към „Лазаръс“, и тя е изпратена като представител на своя шеф. Вероятно там се е запознала със съпруга ти. Имали са връзка, която е продължила три месеца. Барбара Консидайн ни нае да съберем, доколкото е възможно, информация за нея. Сдобихме се единствено със снимките на малкото момче и сведенията за Уилър. Барбара вероятно ги е използвала, за да противодейства на съпруга си — на твоя съпруг — и с това историята приключва. Много скоро след това Лесли се омъжва за Уилър.

Джил се вкопчи в последното сведение.

— И оттогава не е виждала Джордан? — попита тя.

Той поклати глава.

— Ако се бяха свързали по някакъв начин, ние щяхме да научим.

Той извади втори куп снимки от папката си и ги подадена Джил. Това бяха снимки на Лесли с Рос Уилър.

— Двамата водят тих и спокоен живот — каза Кал. — През първата година и половина работят заедно в агенцията и си играят на семейство. После той получава инсулт. Много тежък. Оттогава тя дели времето си между грижите, които полага за него, и купищата работа, които трябва да отхвърля в агенцията.

Джил прегледа снимките. Предишните показваха една несъмнено щастлива млада жена. Имаше нейни фотографии, на които тя вървеше с твърда, енергична крачка; други, които я показваха как работи нещо. Имаше дълги елегантни пръсти. На някои бе в непретенциозно облекло, на други — в официални делови тоалети. И двата вида носеше с еднаква лекота и непринуденост.

По-новите снимки показваха една съвсем различна Лесли, както и един съвсем друг Рос Уилър. Тя изглеждаше бледа и угрижена. Беше отслабнала. Съпругът й, повехнал от болестта, приличаше на старец. Беше приведен и очевидно твърде крехък.

Лесли Уилър явно бе изтощена от бремето да се грижи за съпруга си и в същото време да движи неговия бизнес. Джил си помисли, че вижда белези на преждевременна скръб върху красивото младо лице. Лесли подозираше, че мъжът й ще умре и без съмнение се бореше отчаяно да отхвърли собствената си убеденост.

Една от снимките изобразяваше Лесли, която помагаше на Рос да слезе от колата. Изражението й бе красноречиво. Изглеждаше енергична и ангажирана, сякаш онова, което вършеше, за нея бе обичайно ежедневие. И в същото време излъчваше нежна загрижености своеобразна дръзка примиреност. Но имаше нещо, което липсваше в изражението на Лесли на всички снимки, правени след брака й с Рос Уилър. Това бе страстта. Джил, проникновен познавач на човешката природа, лесно прозря отвъд преданото и всеотдайно поведение на Лесли към съпруга й. Вероятно Лесли искрено се тревожеше за него, обграждаше го с грижите си. Беше му се посветила с цялата сила на волята си, но не го обичаше. Не по начина, по който една жена обича единствения мъж, обсебил сърцето й.

Този факт само засили ужасното предчувствие, което я терзаеше. Нищо, което бе чула за малкия син на Лесли или за Рос Уилър, не уталожи тревогата в мислите й. Тя усещаше, че най-лошото предстои.

— Джордан знае ли нещо за този Уилър? — попита тя.

— Може би — отвърна Кал. — По онова време Уилър й е бил шеф. Нямам представа дали са възникнали някакви конфликти. Може би тя вече е имала уговорка с Уилър. Може би това е било част от проблема с твоя съпруг. Това не можахме да установим.

Джил чувстваше, че тези разсъждения са излишни. Тя погледна снимките с Рос Уилър.

— Каква е прогнозата за него?

— Нищо не се знае — отвърна Кал. — След прекарания инсулт той полага всички усилия да се възстанови. Но при неговото състояние няма никакви гаранции — може да получи нов буквално всеки ден.

Джил се замисли. Лесли Уилър бе грижовна и всеотдайна съпруга. Но ако се случеше така, че нейният много по-възрастен съпруг починеше тогава тя щеше да бъде свободна отново. Свободна и достъпна.

— Има ли още нещо? — попита тя.

Кал сви рамене.

— Може би остава едно последно късче от мозайката, за което не знаем. Но то може да се окаже нещо, което детективът не е в състояние да открие. Ако е в мислите й или в съзнанието на съпруга ти, няма как да го видим. Винаги съществува граница за онова, което можем да научим.

Джил пристъпи напред малко несигурно и се наведе да вземе снимките на Лесли и Джордан, направени преди три години.

Бяха много. На някои от тях двамата влизаха в хотели, качваха се в коли, вървяха заедно по улицата, хванати за ръце.

И естествено, имаше компрометиращи фотографии, на които Джордан докосваше Лесли, целуваше я. За радост на Джил нямаше снимки на интимни сцени.

— Бяха твърде дискретни — обясни Кал, сякаш прочел мислите й. — Не можахме да ги заснемем в леглото. Но без всякакво съмнение, връзката им беше интимна. Заринахме ги с обичайната мръсотия. — Ако думите му бяха предназначени да наранят, те не биха могли да изпълнят предназначението си по-добре.

Но онова, което все повече смразяваше кръвта във вените й, докато държеше снимките, произтичаше от две неща — съзнанието, че Лесли обичаше Джордан така, както никога не бе обичала онзи Уилър, и, което бе по-страшно, очевидният, безспорният факт, че Джордан бе влюбен в Лесли.

На снимките Джордан гледаше с поглед, от който сърцето на Джил се късаше. От очите му струеше страстна екзалтация и възторг, сякаш двамата изживяваха нещо, което караше душата му буквално да се устреми към Лесли.

Джил не можеше да отрече, че никога не бе виждала това изражение на лицето му. В същото време си даде сметка, че познава само някакво негово бледо подобие, заместител, който по-скоро изразяваше печал, отколкото страст, повече вглъбеност, отколкото щастие. Вяла, безцветна пародия на истинската любов…

Това бе изражението, което Джордан имаше за Джил и докато я ухажваше, и след брака им.

С тази мисъл Джил се обърна към една снимка, изобразяваща Джордан и Лесли на палубата на яхтата, която Джордан държеше в пристанището „Ойстър Бей“ за плаване из пролива на Лонг Айлънд.

Кал я наблюдаваше.

— Използвахме телеобектив — каза той. — Не можехме да се приближим повече от четирийсет-петдесет метра, а дори и там моят детектив се опасяваше, че ще бъде забелязан.

На снимката се виждаше яхтата с прибрани платна. Лесли седеше на палубата и държеше ръцете на Джордан фотоувеличението беше зърнесто, но разкриваше красноречиво изражението й. Очите й говореха, че иска да се любят.

За Джил лицето на Джордан бе като откровение. Страстта бе променила чертите му така драстично, че той изглеждаше като друг човек. Обичайното му изражение на зряла компетентност бе изчезнало. Сега приличаше на малко момче. Желанието му беше абсолютно, всепоглъщащо и поради това някак свято. Не беше необходимо да си видял какво е ставало в каютата на тази яхта, за да разбереш, че това е любов, истинска и неповторима.

Старото треперене на ръцете й се появи отново и снимките се залюшкаха на бавни вълни, почти като онези, които поклащаха лодката на снимката. Тя си спомни усмивката на стюарда, който се беше припознал в нея, когато отидоха с Джордан на разходка с яхтата.

Това бе закачливият поглед на посветения в тайната, на човек, който покровителства красивата любов между двама души.

През онзи ден Джил бе отминала със смях неловкия епизод, останал толкова назад във времето. Дали беше така всъщност? Може би още тогава я бе извадил от равновесие. Нали само няколко минути след репликата на лодкаря, там долу в лодката с Джордан, след като потеглиха из пролива, Джил бе изпитала своя първи оргазъм в живота си. Една експлозия на страст, камбанен звън, оповестяващ края за нейния безгрижен полет по повърхността на собственото й „аз“ и отваряне на своеобразна врата-капан към мрачни дълбини, в които оттогава се луташе отчаяно.

Кал Уедърс седеше на креслото, без да промълви нито дума. Джил се запита дали изражението й не му издаваше тайните й. Но тя вече не се стараеше да скрива чувствата си. Истината се бе увила около кея като хищна змия, която искаше да й изтръгне живота.

Много по-късно, когато вече щеше да е загубила Джордан и да е видяла как собственият й живот приближава своя сетен миг, Джил щеше да погледне назад и да си спомни този момент, началото или може би краят на всичко: Кал, който безмълвно я наблюдаваше от мястото си, докато истината пронизваше всичките й маски и като от детски балон изпускаше въздуха на внимателно съградения й живот.

А това бе двойствена истина, започнала във външния свят и свършила в самата Джил. От една страна, снимките показваха, че страховете й относно непознатото момиче бяха основателни. Лесли Чембърлейн наистина бе притежавала сърцето на Джордан.

От друга страна, дори по-ужасен бе фактът, че неизвестният модел, на когото Джил бе подражавала от мига, в който бе срещнала Джордан — моделът, на когото бе почнала да прилича все по-обезпокоително, дори променяйки косата си като нейната, преобразена така, че да подведе бедния лодкар на юг, както бе подвела и самия Джордан — този модел бе Лесли Чембърлейн.

Иронията на съдбата не беше подминала Джил. Тя самата бе живото доказателство, че Джордан не е превъзмогнал Лесли и никога няма да го стори.

Кал казваше нещо, но Джил не го чуваше. Стоеше със снимките в ръце, но вече не ги гледаше. Беше вперила невиждащ поглед в стената над леглото. Беше загубила връзка със себе си и с онова, което я заобикаляше.

Накрая Кал се сбогува, явно с обещанието да й се обади отново. Тя не чу думите му. Гласът му потъна в нечовешкия тътен в нея — земетръсен грохот, който я разтърси до основи.

Няколко минути след като остана сама, тя усети, че се намира в банята и се взира в собственото си отражение отсреща в огледалото. Продължаваше да стиска снимките на Джордан с Лесли Чембърлейн.

Вече не разпознаваше лицето в огледалото. Беше й непознато — като образ в кошмар. Смътно си даде сметка, че врагът, от когото бягаше цял живот, още откакто бе малко момиче, сега се бе изправил срещу нея, след като я бе изчакал търпеливо да премине през всичките си приключения и победи, за да достигне до последната и решителна схватка. Този враг бе самата тя.

Нямаше накъде да бяга. Джил стоя дълго като хипнотизирана, вперила широко отворени очи в огледалото. Силната й воля започна да се разпада.

Чудовището отсреща в огледалото отново й кимна и пристъпи напред. Джил извика и се сви ужасена, изпускайки снимките в краката си. Твърде късно. Преобразяването беше извършено.

Когато напусна хотела няколко минути по-късно, никой не забеляза промяната.

49

Джонсънвил, щата Лонг Айлънд

Лесли беше в болницата и чакаше Рос да излезе от поредната серия неврологични тестове. Тези тестове, които изглеждаха доста безобидни, когато болничните специалисти за първи път запознаха с тях Лесли, сега придобиваха все по-зловещ смисъл. Заедно с рентгеновите снимки на черепа му, с електроенцефалограмите и данните от компютъризираната диагностика те бяха като становище на върховен съд. Лекарите ги изучаваха продължително и старателно, за да определят притока на кръв в мозъка на Рос и състоянието на когнитивната му функция. Един лош резултат от неврологичните тестове би могъл да означава, че Рос е прекарал допълнителни инсулти и че общата тенденция на мозъчната му функция може да се определи като затихваща.

В случай че се стигнеше до подобен извод, това щеше да означава невъзможност за по-нататъшно лечение. Медицинската наука нямаше оръжия срещу смъртта на мозъчните клетки поради липса на достатъчно кръвоснабдяване. Лесли бе разпитала подробно специалистите, които се грижеха за Рос, и въпреки че техният език бе труден за разбиране и отношението им към болния преднамерено успокоително, тя си даваше сметка, че те наблюдават за симптоми, според които състоянието на Рос става неизлечимо. Междувременно усилената работа по рехабилитацията продължаваше, но без всякакви гаранции за трайно подобрение.

Тъй че както обикновено днес Лесли беше на тръни. Вече бе направила неуспешен опит да се съсредоточи върху списанието, което четеше. Думите се размазваха пред очите й. Телевизорът в чакалнята гърмеше и играта, която даваха в момента, още повече й пречеше да мисли.

Внезапно нечий глас попита:

— Имате ли нещо против да го намаля?

Лесли вдигна поглед и видя млада жена, която й се усмихваше неловко. Беше облечена в джинси и плетена блуза. Сочеше гърмящия телевизор и я гледаше въпросително.

— Но моля ви, разбира се — отвърна Лесли. — Да ви кажа честно, направо ме влудява.

— И мен — каза момичето, стана и намали звука дотолкова, че той премина в неясно мърморене.

Зае отново мястото си и погледна към Лесли.

— Нова ли сте тук? — попита тя.

Лесли поклати глава.

— Съпругът ми идва вече шест месеца — отвърна тя.

Момичето кимна.

— А ние от две години. Баща ми е с инфаркт. Странно, че не съм ви виждала.

Лесли остави списанието си.

— Съпругът ми получи удар.

Момичето кимна.

— Повечето хора тук са с инсулт. Баща ми е изключение.

Лесли интуитивно хареса младата жена. Изглеждаше малко посредствена, необразована. Очевидно носеше перука, прекалено тъмна и не от най-високо качество. Освен това използваше твърде много грим. Възможно беше да е сервитьорка или касиерка. Но беше много хубава. А тревогата й бе така осезаема, както и тази на Лесли.

— Никога не съм мислела, че чакането може да бъде толкова ужасно.

— Знам какво имате предвид — усмихна се Лесли.

Момичето се премести с един стол по-близо и протегна ръка.

— Шийла — каза тя. — Шийла Фей. Приятно ми е.

— Лесли Уилър. Радвам се да се запознаем, Шийла.

— Мразя това място повече от всичко — каза момичето. — Винаги съм мразела болници. Мама почина в болница преди пет години. А сега и татко… Ужасно.

Момичето изглеждаше някак умозрително и това направи впечатление на Лесли. Явно беше интелигентна, въпреки липсата на образование.

— Съпругът ти в рехабилитацията ли е? — попита Шийла.

Лесли кимна.

— Иначе има физическа терапия всеки следобед — отвърна тя. — Но днес е тук за някои неврологични тестове.

— Ти пак си с късмет — каза момичето. — Поне се борите да се оправи. А при татко можем само да чакаме, нищо повече. Когато излезе оттук, ще го върна в социалния дом. Сега състоянието му е твърде тежко, за да прави каквото и да било.

Двете млади жени се впуснаха да обсъждат тревогите, свързани с болничния живот. Шийла Фей знаеше някои неща за инсултите, защото имала баба и дядо, които навремето ги прекарали. Дори дядо й бил още жив, макар че живеел в старчески дом.

— Нямах представа, че е толкова скъпо — оплака се тя. — Средствата от социалната и здравната осигуровка са капка в морето. Дядо получаваше пенсия от фирмата си, но тя не стигаше за нищо. С татко е същото. Другата есен ще ни се наложи да си го приберем вкъщи дори и да няма подобрение. — После погледна Лесли и попита: — А при теб как е?

— Е, Рос… това е моят съпруг… може да се грижи за себе си у дома. Но не може да шофира, тъй че аз го водя и го прибирам оттук. Имаме малка рекламна агенция в града и аз работя там. Той се опитва да помага, но не е лесно. — Тя въздъхна. — Просто трябва да правим каквото можем, това е.

— Рекламна агенция „Уилър“? — възкликна момичето. — На Чърч Стрийт? Знам я, разбира се. Татко е работил с нея. Значи твоят съпруг е господин Уилър?

Лесли кимна.

— Предполагам, че ти самата си доста притеснена финансово — каза Шийла.

Лесли направи гримаса.

— Доста.

Момичето отвори списанието, което държеше в скута си.

— Е, ако имахме парите на тоя приятел — каза тя, сочейки към една снимка на корицата, — грижите ни щяха да отпаднат.

Лесли се наклони към нея, за да погледне. Беше брой на списание „Таим“, а снимката на корицата бе на Джордан Лазаръс. Заглавието гласеше „Спасителят на гетата?“. Подзаглавието, явно за усилията на Джордан Лазаръс да повлияе на определени среди в Конгреса, които да гарантират подкрепа на проекта му за облагородяване на централните райони в големите градове, беше с твърде дребен шрифт и Лесли не успя да го прочете от мястото си.

Тя пребледня леко, но успя да се овладее. Джордан Лазаръс изглеждаше на милиони километри от тази мрачна чакалня с нейните пластмасови столове, с оръфаните й списания и очукания телевизор.

— Да — въздъхна тя. — Не се съмнявам, че си права.

Момичето нервно поклати крак — носеше маратонки — докато гледаше списанието.

— Винаги съм се питала какво ли е да си богат — каза тя. — Цял живот съм се напъвана само за да свържа двата края и не ми е оставало време да мисля за нещо друго. Как ти се струва, какво ли е да си тъпкан с пари, ама наистина?

Сега Лесли гледаше право пред себе си. Изглеждаше някъде много далеч. Полагаше усилие да не гледа към снимката на Джордан.

— Не знам — отвърна тя. — И аз не мога да си го представя.

— Е, сигурно и те си имат проблеми — продължи Шийла Фей. — Татко обичаше да казва, че парите просто смъкват цената на големите проблеми, но не ги премахват.

Лесли се усмихна унило.

— Така си е — отвърна тя. — Все едно, никога няма да разбера. — С болезнена яснота си даваше сметка колко им струваше лечението на Рос. Нужните за него разходи бързо приближаваха удобния им начин на живот в предградията към ръба на бедността.

На фона на студения безразличен свят извън прага на това помещение Лесли се почувства странно спокойна тук в компанията на тази изпълнена със съчувствие непозната. Сближаваше ги дори общото им нещастие.

Побъбриха още малко и после се умълчаха. Момичето седеше с кръстосани крака и нервно въртеше стъпало, докато четеше списанието. От нея лъхаше на цигари, но откакто Лесли бе в чакалнята, не беше палила.

Лесли интуитивно хареса Шийла и вече се канеше да я покани на кафе следващия път, когато се видеха тук в болницата. Но преди да каже каквото и да било, Шийла се надигна.

— Извинявай, знаеш ли къде има тоалетна? — попита тя.

— В дъното на коридора, вдясно — отвърна Лесли.

Шийла излезе, като преди това хвърли броя на „Таим“ на масичката.

Лесли седеше и се взираше в телевизионния екран. Играта още продължаваше, но тя не я виждаше. Чувстваше как списанието привлича погледа й като магнит. След миг тя се приведе напред и го взе. Пръстите й трепереха, когато образът на Джордан й се усмихна от корицата. Изглеждаше поостарял и малко по-слаб. Сякаш грандиозният успех му бе отнел нещо.

Но предишният Джордан не беше изчезнал. Лесли видя нежността в очите му, чувството за хумор и онази младежка миловидност, спечелила сърцето й толкова отдавна.

Тя затвори очи и притисна списанието до гърдите си за един мъчителен миг. После си помисли за Рос, който се подлагаше на тези ужасни тестове нататък по коридора, и го пусна в скута си.

После се облегна назад и впери поглед в бръмчащия телевизор, като полагаше отчаяни усилия да се овладее. Напрегнатите гласове на лекари и сестри нататък по коридора й помогнаха да си припомни къде се намира. Нито за миг не й хрумна, че през последните шейсет секунди — времетраенето на нейната миниатюрна пантомима със списанието, тя бе наблюдавана.

Лесли не видя повече Шийла Фей. Няколко минути по-късно Рос излезе и тя го отведе вкъщи. По пътя му спомена, че в чакалнята се е запознала с едно симпатично момиче, чийто баща бил с инфаркт. Рос не можа да си спомни човек е фамилия Фей. От друга страна, толкова много пациенти влизаха и излизаха от помещението, където се правеха тестовете, че никак не беше трудно някой да бъде пропуснат.

През този ден Лесли повече не се сети за симпатичната Шийла Фей. Беше твърде заета с грижите си по Рос.

В резултат на което изобщо не й хрумна да се запита как така една млада жена, която редовно идва в болницата в продължение на две години, няма да знае къде е дамската тоалетна.

Лесли бе твърде затормозена, за да мисли за подобни неща.

Колкото до Джил Лазаръс, тя седеше зад волана на собствената си кола и наблюдаваше как комбито на Лесли бавно излиза от паркинга.

Последният въпрос в мислите на Джил тази сутрин получи своя отговор. Не само че получи потвърждение на онова, което подозираше, идвайки тук, но събра и страшно много впечатления от няколкото минути с Лесли Уилър, които бяха безценни за нея с оглед на онова, което възнамеряваше да направи.

Тя запали двигателя и хвърли поглед в огледалото за обратно виждане. Знаеше, че ако го обърне към себе си, щеше да види онова, което видя в огледалото на банята онзи ден, когато Кал Уедърс й донесе истината за Джордан и Лесли. При тази мисъл потръпна. Знаеше, че ако види отново онова лице, ще трябва да се самоубие.

Нейният най-голям враг сега бе огледалото. Ако му позволеше да я види такава, каквато бе в действителност, с нея беше свършено.

Последната й надежда, единственият й шанс се криеше в едно преобразяване.

50

Ню Йорк, 10 февруари 1979 г.

Изминалият ден бе тежък за Джордан Лазаръс.

Сутринта и след обяд имаше съвещания със сенатори и представители от Илинойс, Ню Йорк, Калифорния, Охайо, Джорджия и Мичиган — щатите с най-големи градове в страната — както и продължителен обяд с най-приближения съветник на президента по вътрешна политика.

Джордан бе изразходвал почти нечовешка енергия и убедителност, за да спечели подкрепата на тези влиятелни мъже за законопроекта „Лазаръс“ в Конгреса. Беше им предложил услуги, които при други обстоятелства те щяха да бъдат щастливи да приемат. Но не успя да предизвика реакцията, която се надяваше да му предложат. Всички те бяха приятелски настроени, отзивчиви и впечатлени както от логиката на Джордан, така и от неговата енергия. И като представители на щати, чиято икономика зависи от добруването и жизнеността на големите градове, те искрено подкрепяха законопроекта „Лазаръс“. Бъдещето на техните щати зависеше от него.

Но знаеха също, че оглавяващият мнозинството в Сената изтъкнат член на сенатските комитети по финанси и разпределяне на средства и близък приятел на президента още от студентските им години в Йейл е яростен противник на проекта „Лазаръс“ и използва цялото си влияние в двете камари на Конгреса, за да осуети прокарването му.

Оглавяващият мнозинството беше родом от Уайоминг, щат без големи градове. Той се опасяваше, че прокарването на проекта „Лазаръс“ ще отклони ценни федерални средства от собствения му щат и по този начин ще го злепостави пред неговите избиратели. През последните години политическият му рейтинг у дома падаше заради собствената му доста семпла избирателна кампания, както и заради появата на някои агресивни млади опоненти в рамките на партията му. Това едва ли беше времето да подкрепи прокарването на един законопроект, който сериозно би могъл да разгневи неговите обикновени поддръжници.

Само че неговото влияние вътре в Конгреса бе значително. И дори най-големите ентусиасти по отношение на проекта „Лазаръс“ не посмяха да гласуват в негова подкрепа, след като лидерът на мнозинството не беше спечелен.

До този момент Джордан, въпреки личния си чар, финансова мощ и популярност в обществото, не бе успял да го постигне. Лидерът на мнозинството бе вироглав човек.

Друга година, ако Конгресът не беше същият, проектът на Джордан щеше да мине без проблем. Но в този конкретен исторически момент с обструкциите, които създаваше лидерът на мнозинството, законопроектът „Лазаръс“ нямаше никакви реални шансове да бъде одобрен.

Джордан се прибра у дома изтощен. Никога до сега работата не му беше изглеждала толкова тежка или безнадеждна. Въпреки че именно този проект го беше спасил от мъката след загубата на Лесли, сега му се струваше, че бе отхапал прекалено голям залък. Започваше да се отчайва. Представата му за реконструкцията на градовете бе по-ясна от всякога, но борбата да пласира идеята си на себични политици и водещи фигури от света на бизнеса я караше да изглежда по-невероятна и нереална от когато и да било.

Тази вечер Джордан искаше горещ душ и силно питие. Освен това искаше да се види със съпругата си, да я вземе в обятията си и да се опита да забрави черната работа през изминалия ден.

Той превъртя ключа си и отвори входната врата, фоайето тънеше в мрак.

— Дойдох си, скъпа — извика той по своя закачлив начин, остави дипломатическото си куфарче и си съблече палтото.

Окачи го във вградения гардероб и се огледа из тъмната всекидневна. Джил не се виждаше никъде. Тръгна по коридора към кухнята. В апартамента не се долавяше нито звук. Запита се дали не беше заспала. Това не беше обичайно за нея. Тя никога не заспиваше толкова рано. Може би беше излязла.

Надзърна в спалнята. Вътре беше тъмно. Застина в тишината и се замисли. Къде можеше да бъде Джил? Възможно ли бе да е излязла някъде?

Джордан усети, че го обзема тревога. Напоследък Джил беше станала някак особена. Беше напрегната, сприхава и потайна. Той се беше опитал да я предразположи да сподели с него чувствата си, но тя се беше затворила в себе си. Собствената му тежка работа и изтощение му бяха попречили да намери време да си поговори с нея и сега се почувства твърде нехаен като съпруг.

Тръгна нататък по коридора, като проверяваше спалните за гости. Всички тънеха в мрак. Тишината в апартамента бе потискаща. Приглушените шумове на града отвън само засилваха мрачната и някак зловеща атмосфера вътре.

Най-накрая Джордан стигна до солариума. Вътре беше тъмно. Най-малко тук очакваше да намери Джил в този час. Тя рядко влизаше в това помещение след здрачаване.

Джордан отвори вратата. Огромният прозорец към Ийст Ривър изникна пред него, осветен от сиянието на града отвън. В мига, преди да светне лампите, му се стори, че отстрани долови някакви очертания. Но докато се запита какво може да е това, вече беше твърде късно.

Той щракна електрическия ключ на стената. В същия миг цялата стая се обля в ярка светлина.

И дъхът му секна.

Пред него, облечена в лятната рокля на цветя, която той толкова обичаше, стоеше Лесли Чембърлейн.

В първия момент той само се взираше в нея, без да отрони нито дума. Сякаш бе видял призрак.

— Лесли!

Не знаеше дали всъщност е изрекъл тази дума. Изплъзна се от устните му като чуждо тяло, което дълго време се е таило в него.

Коленете му омекнаха. Ако до него имаше стена или някаква мебел, щеше да се вкопчи в нея за опора. Стоеше там, втренчил поглед във фигурата пред себе си. Не можеше да види собственото си изражение, което бе по-красноречиво от всички думи.

Джордан се разкъсваше между ужаса и неутолимия си копнеж. Появата на Лесли след толкова време срути всичките му защитни стени, с които така внимателно се бе обграждал срещу нея, и го остави безпомощен като дете.

Но фигурата срещу него излъчваше нещо зловещо. Изглеждаше изчислена да провокира тази реакция у него, тази объркана безпомощност. Приличаше повече на символ, отколкото на реален човек. Символ на неговата любов и загуба. Привидението бе с такова магическо въздействие, че Джордан почувства как ще го залее и ще го погълне, ако не положи съзнателно усилие да се овладее.

И в тази борба да възвърне собствената си самоличност той разпозна Джил.

Приликата с Лесли бе поразителна. Джил бе успяла да намери същата рокля, същата шапка, същите обувки и да се преобрази в жива маска на Лесли, такава, каквато я бе обичал най-много. Но илюзията не беше само физическа. Тя включваше стойката на Лесли, поведението й, погледа й, усмивката на устните й. Това бе духовна прилика. Самата същност на Лесли изглеждаше отпечатана на лицето на Джил по някаква ужасна причина.

Изразът на любов, залял чертите на Джордан в първия миг на появата изчезна, заменен от изумление.

— Аз… какво мислиш, че правиш? — попита той с треперещ глас.

Тя остана безмълвна. Дори не трепна. Просто позираше пред него, парадирайки със способността си да имитира обекта на неговото желание до съвършенство. И вероятно този загатнат триумф издаде фалша в образа, който Джордан виждаше пред себе си. Това изобщо не беше Лесли. Това бе Джил, цялото й същество бе съсредоточено с безумна сила в усилието да се превъплъти в образа на друга жена.

Той пристъпи крачка напред. Намаляването на разстоянието между тях не разруши илюзията, която Джил бе успяла да създаде. Колкото повече я доближаваше, тя ставаше по-реална и в същото време още повече изглеждаше като видение.

— Попитах те нещо — изсъска Джордан. Кръвта му почваше да кипи. — Какво си мислиш, че правиш?

Веждите й леко се повдигнаха. Когато го погледна, очите й искряха.

— Правя каквото искаш — отвърна тя. — Знаеш го.

Той пристъпи бавно към нея. Това, че я виждаше пред себе си, го вбесяваше и в същото време отприщваше у него емоции, които не бе способен да овладее.

— Джил — каза той, — полудяла ли си? Откъде ти хрумна тази идея?

Джордан изглеждаше така, сякаш всеки миг щеше да експлодира. Джил, скрита зад маската си, бе спокойна, обзета от странна невъзмутимост след месеци отчаяние.

— Добре дошъл у дома — каза тя с глас, който поразително наподобяваше този на Лесли. — Липсваше ми, Джордан.

Вцепенен, той се втренчи в нея.

— Ти си полудяла. Престани!

Тя вдигна ръка и отмахна една къдрица, която бе паднала на челото й. Това бе жестът на Лесли, изпълнен така просто и естествено, както би го направила самата тя. Погледът в очите й изразяваше доверчива любов. Беше го виждал хиляди пъти в очите на Лесли.

— Обичам те, Джордан — прошепна тя така, че по гърба му полазиха тръпки. — Искам да имаш онова, което желаеш.

Джордан прокара пръсти през косата си. Челюстта му бе здраво стисната. За малко да разтърка очи, за да прогони странното видение.

— Ти си обезумяла! — възкликна той. — Полудяла си, Джил.

Тя се усмихна.

— Можеш да ме наричаш Лесли, ако искаш — каза тя. — Нямам нищо против. И двамата го искаме, нали?

Той отстъпи крачка назад, сякаш за да се защити от нея. Но разстоянието не му помогна повече от близостта. Силата на внушението, постигнато от нея, бе твърде огромна.

— Знам какво искаш — каза тя. — Няма защо да лъжеш повече, Джордан. Просто ела при мен и ще бъде както някога.

Тя протегна ръце и добави:

— Моят прекрасен принц!

Джордан усети как светът му необуздано се устремява към нея. Лудостта й беше заразителна, пронизваше го целия. Не можеше да откъсне очи от нея.

— Хайде, ела — каза тя. — Обичам те. Не ме карай да чакам.

Джордан отстъпи още една крачка назад.

— Джил — каза той, — тревожиш ме. Нека ти помогна. Ти не си…

Ти не си на себе си. Като някаква абсурдна шега, думите бяха на върха на езика му.

Тя тръгна към него. Това бе походката на Лесли, с леко свити отстрани ръце. В очите й искряха дяволитите пламъчета на Лесли, нейната нежност.

— Помниш ли деня, в който носих тази рокля? — попита. — Бяхме толкова влюбени тогава, така изпълнени с надежда. Помниш ли, Джордан?

Вече беше съвсем близо до него. Уханието беше на Лесли. Джордан усети как последните му съпротивителни сили рухват. Съблазняваше го не просто съвършенството на илюзията, но и нейната абсурдност.

— Хайде — каза тя. — Както едно време. Както онзи път на яхтата в пролива. Помогни ми да се съблека.

Тя насочи ръцете му към роклята си. Той затвори очи, когато устните й докоснаха неговите. После ръцете му се озоваха зад гърба й, освободиха роклята и напипаха закопчалката на сутиена й. Леката материя се свлече на пода с безмълвна въздишка и той усети кожата й под пръстите си.

— О, толкова ми липсваше — въздъхна тя и отново го целуна.

Той знаеше, че тя играе. В цялото представление нямаше нито капка правдивост. И въпреки това изречените думи отекнаха право в сърцето му. Беше копнял да го чуе три ужасни години, без да има смелостта да го признае дори пред себе си. А гласът, който ги произнесе, бе гласът на Лесли, изпълнен с нежност и разбиране.

Джордан бе невъобразимо възбуден. Всеки миг щеше да престане да се владее. Тя го всмукваше в същата бездна, в която самата тя бе пропаднала.

Той се опита да запази самообладание, да не се поддава на внушението, но тя бе почти гола, само по бикини. Движеше се бавно, прилепила тяло до неговото. Той усещаше допира на малките й твърди гърди, а собствените му ръце, направлявани от нейните, вече смъкваха бикините надолу по бедрата й.

— О, Джорди — прошепна тя. — Толкова ми липсваше. — Езикът й нежно докосваше неговия. Дори вкусът на устните й бе изпълнен със свежестта на Лесли.

Тя се взря в очите му с победоносно изражение, в което се долавяше и тревога.

Идеше му да я удуши. Ръцете му се сключиха около шията й. Но тя само се усмихна. Дори насилието, изглежда, потвърждаваше властта й над него.

— Значи това е обсебвало мислите ти през цялото време — каза той.

— Твоите — поправи го тя.

Имаше нещо вещерско в нея, когато се сгуши в обятията му. Вече беше гола. Той я целуна. Почувства как нозете й се притискаха в неговите. Тя знаеше, че не може да й устои в това нейно превъплъщение.

— Да — прошепна тя. — Да, Джордан…

Той я грабна на ръце. Почувства я лека като перце, по-лека от въздуха. Изглеждаше почти като видение и въпреки това по-привлекателна, по-въздействаща от реално същество.

Той я положи на леглото и съблече дрехите си. Тя го наблюдаваше мълчаливо, а на красивото й лице бе изписано задоволство.

Когато остана гол, а желанието набъбна между краката му, тя се отпусна по гръб и му се усмихна.

— Ела — прошепна тя. — От какво се страхуваш? Толкова те желая, Джордан. Чакам те.

Джордан я покри с тялото си. Плътта й ласкаво го обгърна целия. Чувстваше ръцете, които го притискаха, краката й, които се сключиха около кръста му със свенлива интимност.

Вратата се откри и го пропусна, сладка и влажна, и след миг той бе в нея. Телата им започнаха да се движат в ритъма на почти нечовешки транс. Тя припламваше и потръпваше в обятията му, изкусителна и нереална като измамен огън.

Ръката й се плъзна между краката му, за да го намери и насърчи. Езикът, проникващ в устата му, бе като на котка, стрелкаше се във влажна ласка, за да засили възбудата му. Мускулите на магическия пръстен, чувствени като пръсти, се плъзгаха по члена му, дразнещи, подтикващи, възбуждащи. Сладостното полюшване на бедрата й го тласкаше все по-навътре и по-навътре.

Нещо започна да се надига в него и той още повече се напрегна и втвърди в нея. Но желанието му бе така неделимо от ужаса, който изпитваше, че той продължи да нараства все повече и по-болезнено, без да може да се освободи. Почувства, че скоро ще се взриви.

Люлееше се на ръба на тази бездна, когато отново погледна в очите й. Техният фалш бе бездънен като огледало, в което се отразява хилядократно образът на собствената му потребност. Видя триумфа й. Знаеше, че е разкрит. Чрез това свое преобразяване тя докосваше нещо много по-дълбоко в него, отколкото всичко, което й бе показвал досега. Той се чувстваше гол и уязвим. А тялото му пулсираше със злокобно перверзно желание, родено от нейната неискреност и от неговата.

— Обичам те — промълви тя.

Вълната в него се надигаше все по-високо и той вече едва си поемаше дъх. Шепотът на Лесли продължаваше да звучи в ушите му, ръцете на Лесли продължаваха да го обсипват с ласките си, за да го покорят.

— Обичам те! — изстена той.

— Да — прошепна тя. — Да…

Отвратен от собственото си падение и нейния триумф, Джордан се предаде.

На следващата сутрин Джил се събуди сама.

Замаяна, тя погледна към будилника на нощното си шкафче. Беше почти десет. Джордан вероятно отдавна бе отишъл на работа.

Джил се чувстваше смутена, но отпочинала. Помисли си, че за първи път от месеци насам бе спала толкова добре.

В известен смисъл нямаше нищо чудно. Страстта, която я бе съединила с Джордан предната вечер, бе като земетресение. След това се чувстваха толкова изтощени, че заспаха като деца един до друг в голямото легло.

Джил щеше да си спомня тази интимна близост до края на дните си. Беше като измислица, зловещо сливане, възпламенено от желание и срам, погълнало и двамата. Докато я обладаваше, Джордан бе като животно, обезумял.

А после вече лежеше, отмаляла от удоволствие, и знаеше, че нейният гамбит бе успял. Внушението, което му бе натрапила, наистина бе неустоимо. Той се оказа неспособен да му се противопостави. Беше се предал. Тя бе открила истината за него, а с тялото си и с любовните си стенания той я бе потвърдил пред нея. Двамата бяха голи заедно, голи както никога по-рано, а маските им смъкнати веднъж завинаги.

Джил се уплаши от онова, което бе успяла да постигне. И все пак с душата и тялото си тази сутрин изпитваше удовлетворение. Предишната вечер животът й във фалш бе достигнал апогея си. И по ирония на съдбата този фалш й бе разкрил истината. Истината за Джордан.

Следващият въпрос беше какво щеше да прави оттук нататък. Какво щяха да правят двамата. Лежа в леглото още половин час, разсъждавайки над това. После стана и тръгна с омекнали нозе към гардероба.

Когато отвори вратата, тя видя, че няколко костюма на Джордан липсваха. Както и няколко ризи, панталони и бельо.

Джил усети, че я побиват тръпки. Беше го притиснала твърде много. Изплашен от онова, което го бе принудила да направи, той бе побягнал. Но щеше да се върне. Джил не се съмняваше в това. Вече не можеше да й се противопоставя. Предишната вечер тя бе открила оръжие, срещу което той нямаше защита.

Върна се в леглото. Остана там дълго, премисляйки възможностите си за избор. После се обади на Джордан в офиса. Казаха й, че е на заседание и ще й позвъни по-късно.

Тя сложи кафе на котлона и си взе душ. Облече се и си изпи кафето, докато чакаше телефона. Чака цяла сутрин, после и следобеда. Не се обади никой.

В четири часа получи бележка, донесена от един служител на Лазаръс, който дойде да вземе още някакви негови дрехи и тоалетни принадлежности.

Бележката бе с почерка на Джордан.

„Сега разполагаш със себе си — гласеше то. — Нямаме какво повече да си кажем. Моите адвокати ще те потърсят.“

И никакъв подпис.

Джил наблюдаваше как пратеникът си тръгва с още един куфар, пълен с вещи на Джордан. Надрасканите думи „Сега разполагаш със себе си“ отекваха в гърдите й като съдбоносен камбанен звън. Джордан сигурно знаеше, че самотата бе най-страшното наказание, което можеше да й наложи. Думите му бяха преднамерено красноречиви, жестоки.

Когато остана сама, тя отиде в спалнята, където съпругът й я беше любил предишната вечер. Застана пред голямото огледало и се погледна.

Образът й все още носеше следите на безумието от отминалата нощ. Косата бе на Лесли. По лицето й все още стояха следи от грима, който бе използвала, за да завърши илюзията: Дори стойката на тялото, погледът й напомняше за съвършенството на нейното изпълнение.

Но това не беше Лесли. Това бе Джил. Огледалото й намигна в отговор, като отхвърли всички нейни илюзии и й напомни за единствената реалност, която за нея бе просто непоносима.

Тя беше сама.

51

Месец и половина по-късно Джордан не беше виждал Джил, нито си позволяваше да мисли за нея.

Не за първи път Джордан Лазаръс се хвърляше да търси спасение в работа.

Работеше по осемнайсет часа в кабинета си, повечето време на телефона, търсеше съдействие, осъществяваше връзки или уреждаше заседания. Останалото време прекарваше в безмълвен размисъл, след като изключваше телефона си и забраняваше на секретарката си да го безпокои по какъвто и да било повод.

Мислеше само за законопроекта „Лазаръс“ и за оръжията, които можеше да използва, за да уреди прокарването му. Това бе последната битка на Джордан Лазаръс срещу света. И Джордан бе твърдо решен да я спечели.

В същото време мисълта за Джил нито за миг не проблясваше в ангажираното му съзнание. Казваше си, че един проект, способен да промени лицето на цяла нация, е много по-важен от незначителните емоции на една семейна двойка, чиито брак и бездруго скоро щеше да бъде разтрогнат.

Но тази поза на обективност бе просто параван, който скриваше истината. Всъщност Джил не бе напускала мислите на Джордан нито за миг. Нейната сянка витаеше над всичките му грижи и действия. И по тази причина онова, което Джордан вършеше през този период, носеше белега на отчаянието.

Сега в него се настани огромна, гневна студенина, която му осигуряваше ледено самообладание във всичките му начинания с други хора. Може би защото бе погребал собствените си чувства така дълбоко в себе си, той виждаше шахматната дъска на своя професионален живот е почти нечовешка яснота.

Предизвикателството, което се бе изправило срещу него, бе най-важното в живота му, а залозите бяха по-високи от всичко, което бе видял досега в своята бизнес кариера. Този път на везните беше самата история. Личните интереси на Джордан не играеха никаква роля в плановете му. Единствената му грижа бе добруването на страната му.

Накрая Джордан Лазаръс бе станал мечтател, точно както бе предсказала Мег. Посредством обиколния път на действие и практическа амбиция той най-накрая бе успял да нарисува своята картина, да напише стихотворението си. Тази картина бе проектът „Лазаръс“.

Въпреки това последният щрих никога нямаше да бъде нанесен, докато ключовата пречка на пътя му не бъде премахната. А тази пречка бе оглавяващият мнозинството в Сената на Съединените щати.

Вероятно поради историческата значимост на отправеното към него предизвикателство или поради дълбоката лична криза, която се опитваше да преодолее, Джордан този път успя да намери разрешението на загадката.

Той измисли находчив заместител, който щеше да отслаби съпротивата на оглавяващия мнозинството по отношение на проекта „Лазаръс“. Включваше план за преместването на една от най-големите международни корпорации „Лазаръс“ в щата Уайоминг. Само този ход щеше да осигури на щата двайсет хиляди работни места и милиони долари приходи.

Планът, освен това изискваше в Уайоминг да се открият нови основни клонове на една от най-богатите банки на Джордан. Друга сделка включваше комуникационен филиал на Лазаръс да закупи една от най-големите телевизионни станции в Уайоминг и да започне излъчването на част от програмата й по новата кабелна мрежа, която Джордан бе открил предната година.

Това бе само началото. Джордан предложи феноменален пакет от финансови планове, които щяха да направят чудеса за икономиката на Уайоминг и щяха да допринесат съществено за модернизирането на невъобразимо остарялата индустриална и финансова база на щата. Това щеше да бъде най-същественият успешен ход, предприеман от щата от времето преди Депресията.

Но сделката, която Джордан предлагаше, бе по-сложна, отколкото изглеждаше. Скритите преимущества лично за лидера на мнозинството бяха огромни. Почти всеки елемент от многостранната оферта беше свързан с банки, в които той бе в делови отношения, или с компании, в които беше акционер или член на управителния съвет. Предложението на Джордан включваше многообразни и привидно невинни делови инициативи, полезни за Уайоминг, но и косвено носещи милиони долари в джоба на оглавяващия мнозинството, което щеше да увеличи значително личното му състояние.

Колкото и да беше съблазнителен, този пакет от инициативи можеше и да не спечели лидера на мнозинството, ако бъдеше предложен от самия Джордан. Но точно в този пункт Джордан бе избрал да нанесе своя решаващ удар.

Пакетът бе представен най-общо не от Джордан, а от самия президент в овалния кабинет след цял час сърдечни разговори между него и лидера на мнозинството и общи спомени за студентските им години в Йейл.

Онова, което Джордан започна сам, бе довършено от президента. А той го направи с абсолютна убеденост и без особени скрупули, защото прокарването на проектозакона „Лазаръс“ бе от решаващо значение за бъдещето на ръководената от него нация, както и за собствените му шансове за победа в изборите през следващата година.

В рамките на двайсет и четири часа след личната си среща с президента лидерът на мнозинството заяви пред своите колеги от Сената, че подкрепя категорично и с целия си авторитет законопроекта за реконструкция на вътрешността на големите градове, предложен от Джордан Лазаръс. Обеща, където е възможно, да използва силови методи и ако трябва, да изиска съдействие за три десетилетия с цел проектът да мине през Конгреса и да получи одобрението на Белия дом.

Всевъзможните възражения на конгресмените, насочени срещу спорния законопроект, рухнаха за една нощ. В Сената съпротивата отслабна значително. В негова защита бяха произнесени цветисти речи и резултатите от гласуването на комитета бяха 27 на 2 в подкрепа на прокарването на законопроекта „Лазаръс“.

За броени дни стана пределно ясно, че законопроектът ще бъде прокаран в двете камари на Конгреса. Президентът даде да се разбере, че той няма да упражни правото си на вето над законопроекта, в случай че последният бъде одобрен. Вътрешни хора, приближени до Върховния съд, увериха поддръжниците на законопроекта, че не съществува опасност от евентуални конституционни ограничения за приложението му.

Експертите по градско планиране, както и специалистите по данъчно облагане и икономическа теория дискутираха оживено възможните резултати от реализирането на революционния законопроект. Статии за Джордан Лазаръс и за неговия фантастичен проект за вътрешните градове се появиха в политическите и икономическите списания, както и в някои популярни издания. Цялата нация постепенно заживя със съзнанието, че Конгресът е на път да приеме проект с епохално значение.

Мечтата на Джордан Лазаръс обещаваше да се превърне в реалност.

В един леко ветровит четвъртък в края на март Джордан приключваше поредния ден, прекаран в приемане на поздравления по телефона от цялата страна, и вече се готвеше да напусне кабинета си.

Когато стана от бюрото си, Джордан внезапно си даде сметка колко бе изтощен. Виеше му се свят. През деня бе твърде зает, за да отдели време за обяд. Явно трябваше да започне повече да се грижи за себе си. Сега вече имаше основателна причина да се върне към живота. Свръхнатоварването от последните няколко седмици трябваше да отстъпи място на спокоен и ритмичен ход, без прекомерно напрежение. Досега се бе опитвал да надбяга собствените си демони. В бъдеще щеше да гони една мечта, която придаваше нов смисъл на целия му живот.

С тази мисъл в съзнанието си той напусна вътрешния си кабинет.

И застина намясто, тъй като видя, че има неочакван посетител.

Беше Джил.

Джордан отвори широко очи. Не беше виждал съпругата си от месец и половина. Смяташе, че повече няма да се срещнат. Неговите адвокати й бяха писали, но досега не бяха получили отговор.

Джил изглеждаше бледа и изпита. Виждаше я за пръв път от онази нощ, в която му се беше представила в безумното си превъплъщение, нощ, която през остатъка от живота си настоятелно щеше да се опитва да забрави.

— Не съм очаквал да те видя тук — каза той.

— Здравей, Джордан.

— На какво дължа това удоволствие? — Почувства огромната студенина, която му даваше сила да я отхвърли.

Тя стана и направи крачка към него. Погледът в очите й беше особен, нещо средно между предизвикателство и молба.

— Имам новини — каза тя. — Бих искала да поговоря с теб за момент.

Той повдигна вежди с подчертано високомерие.

— Странно. Смятах, че вече сме изчерпали новините си, Джил. Нима има още изненади?

Тя изглеждаше искрено наранена от сарказма му.

— Тогава може би ще е по-добре да тръгвам.

Никога не я беше виждал толкова покъртителна. Беше плаха и беззащитна, като сянка на предишната Джил. В този момент я съжали.

Но нямаше да си позволи да се размеква спрямо нея. Никой в живота му не го беше наранявал така, както го бе сторила тази жена. Беше се омъжила за него чрез измама. Беше проникнала отвъд защитната стена, с която бе оградил чувствата си, точно когато имаше най-голяма нужда да бъде силен и после бе разголила собствената му вманиаченост по начин, който бе разбил сърцето му. Той не я мразеше, но не можеше да понася отново да вижда лицето й или да чува гласа й. Просто искаше да изчезне от живота му.

— Добре — отвърна той студено. — Щом така смяташ.

Приближи се към нея. Самият акт на намаляване на физическото разстояние между тях го изпълваше с погнуса. Винаги щеше да гледа на нея като на някаква зла магьосница, която бе нахлула в живота му по силата на невъобразимо лош късмет и почти го беше съсипала.

Взе шлифера и й го подаде. Тя го пое с трепереща ръка и се опита да го облече. Забравяйки, че е домакин, той я наблюдаваше, без да й предложи помощ. Тя се затрудни с ръкава; той възвърна самообладанието си и се пресегна да й помогне.

Долови, че както беше застанала с гръб към него, тя каза нещо. Думите, изречени съвсем тихо, бяха заглушени от шумоленето на дрехата й.

— Какво? — попита Джордан.

Тя се обърна и вдигна поглед към него.

— Казах, че съм бременна.

Гледаше го с ясни, немигащи очи. Джордан отстъпи крачка назад, сякаш думите й му бяха подействали като плесница.

После си наложи да се овладее.

Бременна. Никога не беше свързал значението на тази дума с Джил. Тя беше сирена, да. Прелъстителка. Но майка? Идеята му се струваше абсурдна.

С надежда да се защити срещу подобна възможност, той потърси най-жестоките думи, които можеше да й каже.

— Откъде знаеш, че е мое?

Тя се усмихна тъжно.

— Твое е, Джордан.

Той отстъпи още крачка назад, като я гледаше втренчено.

— Защо трябва да ти вярвам? — попита той. — Никога не си ми казвала истината. Защо сега да е по-различно?

Той говореше бързо, сякаш за да възпре думите, които неминуемо щяха да бъдат изречени от устата й. Джил търпеливо го изчака да свърши.

После, без да го гледа, промълви:

— Онази нощ. Беше през онази нощ.

Гняв, нажежен като разтопена стомана, избликна в съзнанието на Джордан. Искаше да убие тази жена заради онова, което му беше причинила. Но сега по някакъв начин усети, че му казва истината. Това го накара да я намрази още повече, но разруши защитната стена, която така внимателно бе издигнал срещу нея.

— Ти си лъжкиня — изрече той неубедително.

Джил само поклати глава. Изглеждаше много малка и крехка, но притежаваше оръжие, на което той не можеше да противостои.

— А дори и да ми казваш истината — продължи той, — това няма да промени отношенията ни.

Лъжата, изречена от устните му, прозвуча кухо. Той си даваше сметка, че онова, което му бе съобщила току-що, променяше всичко. С изключение на омразата му към нея, която никога нямаше да се уталожи.

Настъпи продължително мълчание. Стояха само на две стъпки един от друг. Ако можеше, би издигнал цял свят между себе си и нея. Призляваше му, че я вижда пред себе си.

— Какво смяташ да правиш? — попита тя накрая.

Звукът на думите й го изпълни с желание да я удуши. Но тя носеше собственото му дете. Беше безсмислено да я убива.

— Освободи се от него — каза той с треперещ глас.

Тя го погледна.

— Наистина ли го мислиш?

За нея той беше прозрачен, разбира се. Беше сигурен, че бебето е негово. Знаеше дори кога е заченато. Щеше да помни тази нощ цял живот.

Погледна я мрачно. Тя вече му бе причинила неизразима мъка със своите лъжи, с изкусните си маски и с всепроникващия лъч на интуицията си, която й позволяваше да вижда в душата му. Тя бе въплъщение на съвършения фалш. Заради нея той също бе станал фалшив. И нищо, което занапред можеше да се присъедини към двамата, нямаше да бъде в състояние да ги промени.

Но тя носеше неговото дете.

— Не — каза той, победен. — Не, не го мисля.

Погледна я ужасен. Кристалните дълбини на очите й се разшириха, сякаш за да го погълнат. В този миг изглеждаше по-красива и по-ужасна от всякога.

Противоречиви сили тласкаха Джордан към съпругата му и в същото време с непреодолима сила го отдалечаваха от нея. А той бе изтощил всичките си сили само за да се владее.

Колкото до Джил, тя остана неподвижна, вперила поглед в него. Шлиферът скриваше крехкото й тяло, което го бе хипнотизирало със своя чар, омърсило е измамността си и сега съхраняваше ембриона на собственото му дете.

— Добре — каза Джордан, — добре.

Никой не се помръдна. Съпруг и съпруга се взираха в очите си, разделени от бездна, вечна като живата плът, която ги свърза заедно, този път завинаги.

52

Джонсънвил, щата Лонг Айлънд

На 30 март 1979 година Рос Уилър получи нов инсулт.

Загуби част от двигателните функции, които бе възстановил в лявата страна на тялото си след месеци рехабилитация, и „пропадна“ на някои въпроси от когнитивните тестове, които преди това не му създаваха затруднения.

Лекарите окуражаваха Лесли с думите, че подобни епизоди са нещо обичайно за пациентите с инсулт и представляват известно „влошаване“, с което болните и семействата им просто трябва да се примирят. Лесли не беше убедена във версията, която й се поднасяше, но нямаше нито средствата да потърси друго мнение, нито смелостта да го изслуша. Тя се вкопчи с детска доверчивост в оптимизма на лекарите, въпреки че вътрешно чувстваше зловещата истина, която те се опитваха да й спестят.

Рос трябваше да остане две седмици в болница за наблюдение и поредните тестове. Цената на тази хоспитализация щеше да принуди Лесли да вземе втора ипотека върху къщата, може би да потърси заеми от някои далечни роднини на Рос или свои. Неудобството да иска пари не я потискаше толкова, колкото развитието на болестта на съпруга й. Ужасяваше се при мисълта, че краят на живота й с него наближава. Половината от времето й бе изпълнено с отчаяни опити да го отрече, а другата половина — с усилия да се подготви за онова, което я очакваше.

През този ден тя излезе от стаята на Рос към обяд и му каза, че няма да се върне преди вечерните часове за посещение. Обясни му, че имала много работа в офиса. Заради последните събития била изостанала от графика за редица поръчки.

Рос прояви съчувствие и сам я подкани спокойно да си свърши работата, дори това да означава, че този ден повече няма да се видят.

— И накарай тези момичета поне малко да те облекчат — добави той. — Кажи им, че шефът им така е наредил.

Той стисна ръката й. И двамата се страхуваха, но Рос бе по-смелият от двамата. Въпреки че изглеждаше по-слаб и лицето му бе изкривено от това изражение на вътрешна болка, което толкова безпокоеше Лесли, той беше издигнал щита на своето чувство за хумор около тях двамата и помагаше да държат отчаянието й на разстояние.

Лесли го прегърна силно.

— Толкова те обичам — прошепна тя тревожно.

— И аз те обичам, момичето ми — отвърна той.

В очите й имаше сълзи, когато му махна от прага. Той беше забелязал това у нея още след първия удар, тази вълнуваща неспособност да сдържа сълзите си всеки път, когато се налагаше да се разделят.

Лесли не отиде в офиса. От болницата веднага потегли с колата към експресната магистрала на Лонг Айлънд и успя да стигне до Фармингтън за по-малко от час, като през цялото време се движеше с твърде голяма скорост.

Когато пристигна — Клиф Байър беше на работа, но Джорджия беше у дома с Тери.

Лесли не можа да скрие изненадата си при вида на малкото момченце. Краката му се бяха удължили, лицето му бе станало по-тясно, а в очите му се бе появила някаква особена зрелост, която тя не бе забелязвала до този момент. Не го беше виждала почти половин година. Болестта на Рос поглъщаше до такава степен времето и вниманието й, че тя не се беше обаждала на семейство Байър от месеци.

Джорджия знаеше за проблемите на Лесли и я посрещна с топла и съчувствена прегръдка.

— Как е Рос? — попита тя, снишавайки глас.

— Добре, доколкото позволява състоянието му, струва ми се — отвърна Лесли шепнешком, за да скрие от малкото момче тревогата в гласа си.

Тери, вече на шест години и половина, както обикновено в началото се срамуваше от Лесли. Но този път показа неудобството си, като й говореше хладно и учтиво, вместо да се вкопчи в полите на майка си, както правеше преди. Лесли усети как сърцето й се свива при мисълта за месеците, които бе пропуснала в растежа му. Чувстваше се така, сякаш бе предала него и себе си.

В началото беше развълнувана и притеснена, докато се опитваше да подхване разговор с него. Дълго време не успя да преодолее разстоянието между тях. Тревогата й за Рос сякаш бе изсмукала таланта й да общува с малкото момче.

Но после някогашната им близост постепенно се възстанови. Тери й показа някои играчки, които беше получил за рождения си ден, между тях и книжката с приказки, които тя му беше изпратила. Умението му да се оправя с играчките и разясненията му как точно се използват, я изпълни с гордост.

— Пораснал си — каза Лесли и почувства как сърцето й започва да бие учестено, докато съзерцаваше личицето му. — Сега си още по-красив, Тери. Скоро момичетата ще почнат да те преследват.

Той се усмихна. Лесли се опита да скрие тревогата в очите си. Вече беше толкова голям и така бързо се променяше! Половин година за възрастните не беше дълъг период, но беше страшно много време за децата, които се променяха до неузнаваемост.

— А ти си отслабнала — каза Тери, демонстрирайки качествата на собствената си памет. Успя да изненада Лесли с наблюдателността си.

Тя си помисли, че за нея последната година също бе революция. За това време нейният брачен живот се бе променил напълно, както и очакванията й за самата нея. Тя бе принудена да се приспособи към един нов живот и той бе оставил върху нея своя отпечатък.

— Защо да не помогнем на Лесли да приготви закуска? — каза Джорджия.

Направиха си нещо като следобеден чай с кафе за големите и мляко с прясно изпечени сладки за Тери. Предишният дух на съзаклятническо веселие отново ги обхвана и докато похапнат, двамата вече изобщо не се притесняваха един от друг.

После Тери показа на Лесли тетрадките и рисунките си от първи клас. При вида на големите и малките букви, изписани с детската ръчица, очите на Лесли плувнаха в сълзи, които тя се опита да скрие. Той седеше в скута й, докато разглеждаха нещата, и малкото му телце както винаги се бе сгушило в нея. Усещането я накара да потръпне от щастие и копнеж.

На няколко пъти улавяше погледа на Джорджия, в който струеше предишното съчувствие и отзивчивост. Джорджия изобщо не се безпокоеше, че може да бъде изместена от Лесли в очите на Тери. Лесли бе мъглява фигура в неговия живот, леля, която той чувстваше близка и очакваше с нетърпение, но чиято роля в неговата памет и сърце щеше завинаги да си остане случайна и фрагментарна, като серия моментни снимки. А Джорджия беше завинаги, земята и въздухът на неговото съществуване, и нищо не можеше да я измести от мястото й в сърцето му.

И тъй като Джорджия го знаеше, тя си позволяваше да насърчава взаимоотношенията между сина си и Лесли. Те не можеха да причинят болка на Тери, а означаваха толкова много за Лесли.

В три часа Лесли изведе Тери на тяхната ритуална разходка. Тръгнаха по тротоара покрай малките къщи с велосипедите, оставени по алеите, и тук-таме с по някой обръч за баскетбол.

— Помниш ли пътя към нашето тайно място? — попита тя.

— Нека ти покажа — отвърна той.

Хвана я за ръка и я отведе две пресечки по-нататък в парка. Тя със задоволство установи, че той си спомня съвсем точно къде беше тяхното специално място сред избуялата трева под дъбовете.

— Виждам, че не си забравил — каза тя.

Той кимна с усмивка.

— Искаш ли да поиграем? — попита тя. — Или да те повъртя на въртележката? Или ако искаш да се пуснеш по пързалката?

— Не още.

Той легна на тревата и се взря в клоните на дървото. След миг тя се настани до него.

— Значи помниш и това — каза тя.

— Да. — У него имаше нещо сериозно и почти мъжко, което я караше да се чувства по съвсем друг начин на старото им място.

— Днес виждаш ли някакви маймуни? — попита Лесли.

— Маймуни? — повтори той озадачен.

Сърцето на Лесли се обърна, когато си даде сметка, че той бе надраснал тяхната стара игра и я беше забравил.

— Забрави ли как се преструвахме, че виждаме маймуни сред клоните на дърветата? — попита тя. — Помниш ли как си бъбреха? А песничката, която си пеехме?

За момент той остана безмълвен.

— „Наскоро на панаира за животни бяхме“ — запя тя. Той леко се усмихна. — „Там зверове и птици какви ли не видяхме“ — добави тя.

— „Грамадният бабун, от лунна светлина огрян…“ — Той по-скоро го изрече, притеснен да пее като малко дете.

— „… косата рижа си решеше засмян…“ — Тя го притисна в обятията си. — Значи все пак си я спомняш.

— В началото не, но сега се сетих — отвърна той.

Вътрешно Лесли бе обзета от отчаяние. Знаеше, че Рос е в болницата под грижите на лекари, които се опасяват, че всеки момент може да получи нов масивен инсулт. Той щеше да го убие, в това нямаше никакво съмнение.

А това малко момченце, което я харесваше, и може би я обичаше по свой начин, растеше с всеки изминал ден и се променяше толкова бързо, че бе невъзможно да очаква от него да помни всичко, което бяха правили заедно при срещите си или пък техните малки ритуали. Той се гмурваше в своя свят и тя, Лесли, постепенно избледняваше от съзнанието му.

Почувства се така, сякаш като прегръщаше малкото мъжко телце, се вкопчва в нещо, което времето неизбежно щеше да й отнеме. Времето бе нейният голям враг, не само с Рос, който беше тласкан от болестта към края на своя живот, но и с това момченце, което с всеки изминал ден се променяше и се превръщаше в човек, който щеше постепенно да я забрави, докато сърцето му се откриваше за нови изживявания и нови хора.

Но тя щеше да се държи за онова, което й оставаше. Тази година я бе научила да не оплаква онова, което светът й бе отнел, а да бъде благодарна за всичко, което все още й даваше. Нещастието бе превърнало Лесли във воин. Тя ставаше специалист в умението да извлича максималното от неблагоприятни ситуации.

— Разкажи ми за учителката си — каза тя.

— Ами — започна той разсеяно, докато си играеше с пръстите на лявата й ръка. Забеляза венчалната халка. — Казва се госпожица Купърсмит.

— Добра ли е? — попита Лесли, притворила очи от удоволствие, докато малките пръстчета докосваха нейните.

— О, да — отвърна той. — Добра е. Миналото лято си купи нова кола. Каза ми, че ще ме повози някой ден.

— Ще бъде забавно.

Лесли слушаше какво й разказва и от време на време му задаваше въпроси, за да го насочи. Той й разправи за приятелите си в училище, за нещата, които правеха заедно, къде щели да ходят през ваканцията следващото лято и къде щели да го заведат неговите родители. Всяка негова дума бе истинско щастие за Лесли, безценен еликсир, който я приближаваше до него в този кратък миг.

— Сега, след като си вече достатъчно голям, за да пишеш, сигурно някой ден ще ми изпратиш писмо — каза тя.

— Да — отвърна той. — А ти ще ми отговориш.

— Можем ли да станем приятели по писма? — попита тя.

— Какво значи това?

Тя му обясни. Докато говореше, държеше ръчичката му в своята, вкопчила се сякаш против волята си в този несигурен знак, сочещ към бъдещето, този контакт, който щеше да продължи да го свързва с нея.

— Само че няма да има защо да си пишем — каза той внезапно.

— Защо? — попита тя.

— Защото — обясни той, — когато порасна, аз ще се оженя за теб. Значи няма нужда.

— Така си е — кимна тя, изпълнена с благодарност заради фантазията му.

По някакъв начин този горчиво-сладък момент, в който тя се бе вкопчила в него и в същото време го пускаше да си отиде, беше още по-красив заради своята мимолетност. Тя държеше в обятията си един беглец, създание, което се променя, амалгама от времето и нейната любов.

В този момент Лесли имаше чувството, че само мимолетните неща са истински. Важните неща в живота, уви, бяха онези, които винаги се изплъзваха. Онези, които оставаха твое притежание, бяха несъществени. Поне това бе собствената й истина, тъй като всички хора, които обичаше, сякаш изтичаха между пръстите й, също като това красиво момченце, което се изплъзваше в този нежен миг, дори когато й обещаваше да бъде неин завинаги, да порасне и да се ожени за нея.

И така, Лесли седеше с момчето си, което бе положило глава в скута й, вперило поглед в короната на стария дъб, който покровителствено полюшваше клони над тях. Тя вече бе зряла жена и бе научила своя урок за преходността в живота. Обучаваше се по твърде болезнен начин, че човек трябва да бъде много енергичен и умен с хората, които обича, да сграбчва своите мигове с тях като безценни падащи звезди, преди да са изчезнали. Изкуството на любовта се състоеше в умението завинаги да съхраниш в сърцето си тези златисти отблясъци, въпреки че те отдавна може да са престанали да бъдат реалност, да са изчезнали, забравени от всички останали.

За едно дете като Тери бъдещето бе необятно, открито за неговата находчивост и любопитство, място, където би могъл да направи всичко, което пожелае. За Лесли бъдещето бе враг, който хищно се стремеше да погълне нещата и хората, които тя обичаше. Миналото придобиваше все по-голяма важност за нея, защото него поне можеше да задържи и да изследва на спокойствие.

Беше твърде погълната от този труден урок и от овладяването на специалното умение да обича, отдалечена във времето и пространството, за да забележи каквото и да било извън момченцето в скута й.

По тази причина изобщо не й хрумна да хвърли поглед зад гърба си към храстите в дъното на парка, откъдето тайно я наблюдаваше Тони Доранс.

В резултат на което изобщо не видя изражението, изписано на лицето му, докато ги следеше с поглед.

Но този път Тони изобщо не гледаше Лесли.

Единственото, което виждаше, бе това малко момче.

И както Лесли разпознаваше собственото си сърце у Тери Байър, така Тони Доранс откри в това малко личице своя син от Лесли.