Испанска балада

Първа глава

Осемдесет години след смъртта на своя пророк Мохамед мюсюлманите бяха изградили една империя, която се простираше необятна от индийската граница през цяла Азия и Африка край южните брегове на Средиземно море чак до крайбрежието на Атлантическия океан. През осемдесетата година на своя завоевателен поход те се прехвърлиха отвъд тесния западен проток на Средиземно море в „Андалус“, в Испания, разгромиха кралството, създадено там три века преди това от християните вестготи и с неудържим устрем покориха целия полуостров до Пиренеите.

Новите господари донесоха със себе си по-висока култура и превърнаха страната в най-хубавата, най-добре уредената, най-гъсто набелената държава в Европа. По планове, разработени от вещи архитекти и под мъдро строително ръководство, изникнаха големи, великолепни градове, каквито тоя континент не беше виждал от времето на римляните. Кордова, резиденцията на испанския халиф, се смяташе за столица на целия западен свят.

Мюсюлманите обновиха занемареното селско стопанство и чрез умно измислена оросителна система добиха от земята неподозирано плодородие. Тласнаха напред рудодобиването с нова, високоразвита техника. Тъкачите им изработваха ценни килими и несравними платове, дърводелците и скулпторите им — изящна дърворезба, кожухарите им — всякакви видове кожени изделия. Ковачите им правеха най-съвършени пособия както за мирни, така и за военни цели. Произвеждаха се мечове, саби, кинжали — по-остри и по-хубави от ония на немюсюлманските народи, доспехи с необикновена здравина, далекобойни оръдия, тайни оръжия, за които в целия християнски свят се говореше със страх. А се произвеждаше и нещо друго, — нещо злокобно, много опасно — една смъртоносна експлозивна смес, тъй нареченият „течен огън“.

Ръководени от изпитани математици и астрономи, корабите на испанските мюсюлмани плуваха бързо и уверено, така че с тях те можеха да водят широка търговия и бяха в състояние да снабдяват своите пазари с всички произведения на ислямската империя.

Никога дотогава изкуствата и науките не бяха достигали такъв разцвет под небето на Испания. Разкошното се съчетаваше с изящното, за да украси домовете по своеобразен, забележителен начин. Изкусно разклонена образователна система даваше всекиму възможност да се просвети. Градът Кордова имаше три хиляди училища, всеки по-голям град имаше свои университет, съществуваха библиотеки, каквито не бяха създавани от времето на разцвета на елинската Александрия. Философи разширяваха рамките на корана, превеждаха мъдростта на древните гърци, съобразявайки я със собствения си начин на мислене, претворяваха я наново. Ярко цветущо изкуство на разказвача разкри пред въображението непознати дотогава простори. Големи поети изтънчваха богатия, звучен арабски език, докато почна да отразява всеки оттенък на чувствата.

Към покореното население мюсюлманите се отнасяха меко Заради своите християни те преведоха на арабски евангелието. Дадоха пълни граждански права на многобройните евреи, държани под строг, изключителен правен режим при християните вестготи. Да, животът, който евреите в Испания водеха под господството на исляма, бе тъй честит, както никога, откак тяхното собствено царство беше погинало. Те ставаха министри и лични лекари на халифите основаваха манифактури и големи търговски предприятия, изпращаха през седемте морета своите кораби. Без да забравят собствената си еврейска писменост, те разработиха философски системи на арабски език преведоха Аристотел и сляха неговите учения с тези от своята собствена велика книга и с доктрините на арабската житейска мъдрост. Създадоха независима, дръзка критика на Библията. Обновиха еврейската поезия.

Повече от три столетия продължи тоя разцвет. Сетне връхлетя страшна буря и го помете.

Защото по времето, когато мюсюлманите завоюваха Полуострова, разбити части на вестготите християни се укриха в северните планински краища на Испания, основаха в тая труднодостъпна област малки, независими графства и оттам поколение след поколение продължаваха войната против мюсюлманите — разбойническа война, герила. Дълго те воюваха сами. Ала сетне римският папа обяви кръстоносен поход и висши проповедници започнаха да настояват с пламенни речи да бъде прогонен ислямът от страните, които беше откъснал от християните. Присъединиха се тогава и кръстоносци отвсъде към войнствените потомци на някогашните християнски владетели на Испания.

Близо четири века бе трябвало да чакат тия последни вестготи, сега се устремиха на юг. Изнежените и изтънчени мюсюлмани не можаха да удържат техния яростен напор; за няколко десетилетия християните си възвърнаха цялата северна половина на полуострова чак до реката Тахо.

Все по-упорито притискани от християнските армии, мюсюлманите извикаха на помощ своите единоверци от Африка — диви войни, фанатично предани на исляма; много от тях дойдоха от голямата южна пустиня Сахара. Те спряха победоносното настъпление на християните. Ала прогониха и образованите, свободомислещи мюсюлмански владетели, управлявали дотогава в Андалус; не търпяха вече религиозна разпуснатост; африканският халиф Юсуф наложи владичеството си и над Андалус. За да прочисти страната от всяко неверие, той свика представителите на еврейството в главното си седалище в Лусена и им каза:

— В името на всемилосърдния бог. Пророкът милостиво даде на вашите деди търпимост в земите на правоверните, но при едно условие, записано в древните книги. Ако вашият Месия не се появи в течение на половин хилядолетие, то вие — тъй са се съгласили дедите ви — трябва да признаете Мохамед за пророк над пророците, по-велик от вашите божи избраници. Петстотинте години изтекох. И така, изпълнете договора, признайте Пророка, приемете исляма! Или напуснете моята Андалусия!

Твърде много евреи, при все че не им бе разрешено да вземат със себе си никакво имущество, се изселиха. Повечето от тях отидоха в Северна Испания; защото, за да възстановят разорената от войната страна, християните, които сега пак владееха там, се нуждаеха от тяхната по-голяма прозорливост в стопанските дела, от прилежанието им в занаятите и от разнообразните други познания на евреите. Те дадоха на евреите онова гражданско равноправие, което дедите им бяха отказали да дадат, а наред с него им дадоха и множество привилегии.

Но имаше и евреи, които останаха в мюсюлманска Испания и приеха исляма. По този начин те искаха да запазят богатствата си, а по-късно, при по-благоприятни условия, да се преселят в чужбина и да се върнат пак към своята предишна вяра. Ала мила им беше родината, сладък бе животът в благословената земя Андалус и те все отлагаха изселването си.

А когато след смъртта на халифа Юсуф властта бе поета от друг, не толкова суров владетел, те продължиха да отлагат. И накрая изобщо престанаха да мислят за преселване. Наистина на неверниците, както и преди, бе забранено да живеят в Андалусия; но за да докажеш привързаността си към вярата, беше достатъчно от време на време да се мяркаш в джамията и пет пъти дневно да произнасяш молитвата: „Няма друг бог освен Аллах и Мохамед е неговият пророк“. А евреите, които се бяха отрекли от вярата на отците си, можеха да продължават да изпълняват тайно своите обреди и в прочистената от евреи Андалусия имаше тайни еврейски молитвени домове.

Ала знаеха те, тия тайни юдеи, че на мнозина са известни техните тайни и че избухне ли нова война, ереста им неминуемо ще излезе наяве. Знаеха, че избухне ли нова свещена война, те са обречени на гибел. И като се молеха всекидневно за запазване на мира, тъй както повеляваше законът им, правеха го от сърце.

Едва когато се отпусна върху стъпалата на полуразрушения водоскок в най-вътрешния двор, Ибрахим почувствува умората си. Цял час вече обикаляше из тоя порутен дом.

А време за губене наистина нямаше. От десет дни бе вече в Толедо, кралските съветници с право напираха за отговор — приема ли да стане главен откупчик на данъците, или не.

Търговецът Ибрахим от мюсюлманското кралство Севиля неведнъж беше сключвал сделки с християнските владетели в Испания, ала никога досега не се бе заемал с такова огромно начинание. От години насам финансите на кралство Кастилия бяха зле, а откак крал Алфонсо — петнадесет месеца бяха изтекли оттогава — бе предприел лекомисления си поход срещу Севиля и бе претърпял поражение, неговото стопанство беше в пълен упадък. Дон Алфонсо се нуждаеше от пари, от много пари, и то веднага.

Богат беше севилският търговец Ибрахим. Разполагаше с кораби, стоки и кредит в много градове на исляма и в търговските средища на Италия и на Фландрия. Но ако се впуснеше в тая кастилска сделка, тон трябваше да вложи в нея цялото си състояние, а и най-далновидният човек не можеше да предвиди ще преодолее ли Кастилия хаоса, който идните години неминуемо щяха да донесат.

От друга страна, крал Алфонсо беше готов да отстъпи огромни блага в замяна. Като залог предлагаха на Ибрахим да му отдадат данъците и митата, също и приходите от рудниците, а той бе убеден, че успее ли да набави веднъж парите, щеше да изтръгне много по-благоприятни условия, убеден бе, че ще му предоставят надзора над всички приходи на кралството. Истина бе, че сега, откак християните бяха завоювали страната от мюсюлманите, търговията и занаятите бяха западнали; но Кастилия, най-голямата от испанските държави, бе плодородна, неизчерпаеми природни богатства бяха скрити в недрата й, и Ибрахим бе уверен, че ще намери в себе си сили отново да направи тази земя процъфтяваща.

Но не можеше да се ръководи отдалеч едно такова начинание: трябваше да надзирава изпълнението наместо, трябваше да напусне своята мюсюлманска Севиля и да се пресели тук, в християнския Толедо.

Петдесет и пет годишен бе той сега. Всичко, каквото си бе пожелал, беше постигнал. Човек на неговата възраст и с неговите успехи не биваше дори да помисля за едно такова рисковано начинание.

Подпрял глава на ръката си, Ибрахим седеше на порутените стъпала на отдавна пресъхналия водоскок и изведнъж осъзна: дори ако би знаял предварително, че сделката е несигурна, пак щеше да дойде в Толедо, тук, в тоя дом.

Тая жалка, порутена къща го привличаше тук.

Стара и необикновена бе връзката между него и тоя дом. Той, Ибрахим, големият финансист на гордата Севиля, приятелят и съветникът на емира, бе приел наистина още от своята младост вярата в пророка Мохамед, ала не беше роден като мюсюлманин; беше евреин и докато мюсюлманите бяха властвували в Толедо, тази постройка тук, кастильо де Кастро, бе принадлежала на дедите му, на семейството Ибн Езра. Ала когато — сто години имаше вече оттогава — някогашният Алфонсо, шести по реда с това име, беше отнел града от мюсюлманите, къщата бяха заграбили бароните де Кастро.

Много пъти бе идвал Ибрахим в Толедо, винаги бе заставал с копнение пред мрачния външен зид на замъка. Сега, когато кралят беше прогонил от Толедо бароните Кастро и бе отнел от тях тоя дом, той, Ибрахим, най-сетне можеше да види вътрешността и да реши следва ли да си възвърне стария имот на своите деди.

Без да бърза, ала с жадни, изпитателни очи, бе минал той по множеството стълби и през многобройните зали, стаи, коридори, дворове. Пуста и грозна беше постройката, по-скоро крепост, отколкото дворец. Навярно по външен вид и по-рано, когато я бяха обитавали дедите на Ибрахим, семейството Ибн Езра, тя не е изглеждала инак. Ала те положително са подреждали вътрешността удобно, с арабска покъщнина, а дворовете са били тихи градини. Изкусителна бе мисълта да възстановиш дома на дедите си и да превърнеш тоя неугледен, порутен кастильо де Кастро в хубав, изящен кастильо Ибн Езра.

Що за безумни планове! В Севиля той беше княз сред търговците, желан гост в двореца на емира наред с постите, хората на изкуството, учените, които емирът беше събрал около себе си от целия арабски спят. С цялата си душа той се чувствуваше там добре, тъй се чувствуваха и любимите му деца — момичето Рехия и момчето Ахмед. Не беше ли грях, не беше ли истинско безумие дори самата мисъл да смени своята благородна, издигната Севиля с варварския Толедо?

Не беше безумие и положително не бе грях.

Много превратности на съдбата беше изпитал през последните сто години родът Ибн Езра, най-гордият сред еврейските родове на Полуострова. Бедите, които африканците бяха донесли за евреите при нахлуването си в Андалусия, бяха засегнали и самия Ибрахим като момче, тогава той още се казваше Йеуда Ибн Езра. Като останалите евреи от кралство Севиля и семейството на Ибн Езра беше избягало тогава в северна, християнска Испания. Но на него, юношата, семейството бе възложило да остане и да приеме исляма; с него дружеше Абдула, синът на емира, и родителите му се надяваха да спасят така част от имуществото си.

И наистина, когато пое властта, Абдула възвърна богатствата на Ибрахим. Емирът знаеше, че в сърцето си неговият приятел беше привързан към старата вяра; мнозина го знаеха, но гледаха на това през пръсти. Сега обаче назряваше нова война на християните срещу правоверните мохамедани, а при една такава свещена война емирът Абдула нямаше да може да закриля повече еретика Ибрахим. Той ще трябва да бяга, както бяха бягали дедите му, в християнска Испания, да изостави своя имот, да се превърне в просяк. Нима при това положение не бе по-благоразумно да отиде в Толедо сега, доброволно, с богатство и блясък?

Защото, стига да поискаше, и тук, в Толедо, той би се радвал на не по-малка почит, отколкото в Севиля. Още при първия съвсем лек намек му бяха предложили поста на евреина Ибн Шошан, на финансовия министър, умрял преди три години. Нямаше съмнение, че тук, в Толедо, той би могъл да получи всяка служба, която би пожелал, дори ако се върнеше открито към юдейската вяра.

През една цепнатина в зида кастеланът1 надничаше в двора. Близо два часа вече бе тук чуждоземецът; какво толкова имаше да гледа тия порутени стени? Ето го, седи там неверникът, сякаш е у дома си, сякаш завинаги смята да остане тук. Прислугата на чуждоземеца, която го чака във външния двор, разправя, че имал в своя дом в Севиля петнадесет породисти коня и осемдесет слуги, тридесетима от тях чернокожи. Богато и нашироко живееха те, неверниците. Но макар последния път кралят, нашият господар, да претърпя поражение, ще дойде време, когато светата Дева и Сантяго ще бъдат милостиви към нас и тогава ще избием мюсюлманите и ще им вземем богатствата.

А чуждоземецът все още не се канеше да си тръгва.

Да, търговецът Ибрахим от Севиля седеше и продължаваше да мечтае. Никога досега не беше изправян пред такова рисковано, съдбоносно решение. Защото той не бе навършил още тринадесетата си година, когато африканците нахлуха в Андалусия, и прие исляма, не бе отговорен тогава пред бога и пред хората, семейството беше решавало вместо него. Сега трябваше да избира сам.

Прекрасна сияеше Севиля в своята зрелост и великолепие. Ала това бе презрелост, тъй казваше старият му приятел Муса. Слънцето на западния ислям бе преминало вече зенита си, спускаше се към своя залез. Тук, в християнска Испания, в тази Кастилия, подемът, възходът тъкмо започва. Всичко тук е още примитивно, първобитно. Разрушили бяха онова, което бе изградил ислямът и криво-ляво го бяха скърпили. Земеделието беше в жалко, първобитно състояние, занаятите — замрели. Кралството беше обезлюдено, а онези, които бяха останали тук, умееха да воюват, но не разбираха от мирен труд. Той, Ибрахим, ще доведе тук хора, научени да творят, хора, които умеят да изваждат на бял свят онова, което лежи неизползувано в земята.

Много усилия ще трябват, за да се вдъхне животворен лъх на стопански разорената, разсипана Кастилия. Ала тъкмо то е и примамливото.

Щеше да му трябва, разбира се, време — дълги, несмущавани от нищо мирни години.

И изведнъж той почувствува: божествен беше призивът, който бе чул още тогава, преди петнадесет месеца, когато след поражението си дон Алфонсо бе замолил за примирие емира от Севиля. Войнственият Алфонсо бе проявил склонност да направи известни отстъпки — да даде някои области, да заплати високо военно обезщетение, ала не приемаше искането на емира примирието да трае осем години. А той, Ибрахим, бе увещавал своя приятел, емира, настоявал бе пред него да държи на това и да се задоволи дори с по-малки териториални придобивки и по-ниско обезщетение. И накрая беше успял, и едно примирие за осем дълги благодетелни години бе подписано и скрепено с печат. Да, сам бог го беше напътвал и му беше внушавал тогава: „Бори се за мир! Не отстъпвай, бори се за мир!“

И същият този вътрешен глас го беше довел сега тук, в Толедо. Стигнеше ли се до нова свещена война — а щеше да се стигне, — енергичният дон Алфонсо щеше да се изкуши да наруши примирието със Севиля. Ала тогава той, Ибрахим, ще бъде тук и с хитрост, заплаха и разумни доводи ще убеждава краля; и дори ако не успееше да попречи на Алфонсо да се намеси във войната, щеше поне да забави намесата му.

А за евреите, за неговите евреи, щеше да бъде истинска благодат, ако тогава, при избухването на войната, той, Ибрахим, заседава в коронния съвет. Както някога и сега евреите ще бъдат първите, върху които ще се нахвърлят кръстоносците. Той, обаче ще простре закрилнически десница над тях, защото той бе техен брат.

Не лъжеше севилският търговец Ибрахим, като се наричаше привърженик на исляма. Той тачеше Аллах и Пророка, наслаждаваше се на арабската литература и наука. За него мюсюлманските обичаи бяха любими навици; всеки ден той машинално изпълняваше петте предписани измивания, падаше пет пъти на земята в посока към Мека, за да прочете молитвите, а когато беше изправен пред някое голямо решение или важно дело, обръщаше се по вътрешна необходимост към Аллаха и произнасяше първата сура2. Но радостен покой настъпваше в сърцето му, когато в събота се събираше с другите севилски евреи в подземните помещения на своята къща, в своя таен молитвен дом, за да отдаде почит на бога Израил и да чете от великата книга3. Знаеше, че тогава изповядва най-дълбоката си вяра и изповядвайки тая най-истинска истина, той се очистваше от полуистините на цялата седмица.

Не друг, а сам Адонай, древният бог на неговите деди, бе разпалил в сърцето му горчивото, блажено желание да се върне в Толедо.

Случило се бе вече веднъж — тогава, когато голямото бедствие бе сполетяло андалуските евреи — един от потомците на рода Ибн Езра, неговият чичо Йеуда Ибн Езра, да успее да окаже оттук, от Кастилия, голяма помощ на своя народ. Този Йеуда, генерал на тогавашния, Седмия Алфонсо, бе удържал срещу мюсюлманите граничната крепост Калатрава и бе дал възможност на хиляди, десетки хиляди преследвани евреи да избягат и да намерят спасение. Сега нему, на досегашния търговец Ибрахим, е отредена подобна мисия.

Ще се завърне в тоя дом.

В гъвкавото си, буйно въображение той вече виждаше дома такъв, какъвто щеше да бъде. Пак бликаше водоскокът, тайнствено разцъфтяваше дворът, тих, разнообразен живот изпълваше запустелите помещения, нозете стъпваха върху дебели килими вместо по каменния, негостоприемен под, по стените се виеха гирлянди от еврейски и арабски надписи, стихове от великата книга и от мюсюлмански поети и навсякъде струеше вода, която разнасяше прохлада и покой, а заедно с нейния ритъм струяха мечтите и мислите.

Ето какъв ще бъде домът и в него ще влезе той, какъвто е — като Йеуда Ибн Езра.

От само себе си в него почнаха да звучат стихове на благослов, които щяха да украсят дома му, стихове от великата книга на дедите, която отсега нататък щеше да замести за него корана. „Защото ще се сриват планини и ще пропадат хълмове, но ти няма да бъдеш лишен от милостта ми и моят мирен съюз с теб ще остане непоклатим.“

По лицето му блуждаеше щастлива усмивка. С вътрешния си взор виждаше как гордите стихове на божествения завет се нижат по фриза — черни, сини, червени и златни, — украсявайки стените на неговата спалня; вечер, преди да заспи, те ще се запечатват в сърцето му, ще го приветствуват сутрин, когато се събужда.

Той стана, протегна се. Ще живее тук, в Толедо, в стария, възстановен дом на дедите си, ще вдъхне нов живот на бедната, запустяла Кастилия, ще помогне да се запази мирът и да се даде убежище на преследвания Израил.

Първият министър, Манрике де Лара, обясняваше пред дон Алфонсо текстовете на договорите, за който беше постигнато споразумение със севилския търговец Ибрахим и които сега оставаше само да се подпишат. Кралицата присъствуваше на доклада. Открай време съпругите на владетелите в християнска Испания носеха наравно със своите крале властта и тяхна привилегия бе да взимат участие в държавните дела.

На масата се намираха трите документа, върху които споразуменията бяха написани на арабски език. Изчерпателно бяха съставени тия договори и много време трябваше на дон Манрике, за да обясни всички подробности.

Кралят слушаше само с половин ухо. Дълго бе трябвало да го убеждават доня Леонор и първият му министър, докато склони да вземе на служба неверника. Та нали тъкмо той, Ибрахим, бе главният виновник за суровия мирен договор, който кралят се бе принудил да подпише тогава, преди петнадесет месеца.

Тоя мирен договор! Неговите приближени го бяха убедили, че бил изгоден. Вярно, дон Алфонсо не бе принуден да отстъпи — както се опасяваше — крепостта Аларкос, любимия град, който бе завоювал от неприятеля и бе присъединил към кралството си при своя пръв поход; а и военното обезщетение не бе прекомерно голямо. Но осем години примирие! Младият, буен крал, воин до мозъка на костите си, просто не виждаше как ще набере толкова търпение, та да позволи на неверниците да се перчат със своята победа осем безкрайни години. А сега трябваше да сключи второ споразумение, и то с човека, който му бе наложил тоя позорен договор — споразумение, свързано с тежки последици! Трябваше занапред по всяко време да вижда около себе си тоя човек, да се вслушва в съмнителните му предложения!

От друга страна обаче доводите, които излагаха пред него умната му кралица и изпитаният приятел Манрике, му се струваха убедителни: откак бе умрял Ибн Шошан, неговият добър, богат евреин, ставаше все по-трудно и по-трудно да получава пари от едрите търговци и банкери по цял свят и единствен този Ибрахим от Севиля можеше да го спаси от затрудненото финансово положение.

Докато слушаше разсеяно Манрике, той замислено наблюдаваше доня Леонор.

Не можеше да я види често човек в кралския замък в Толедо. Тя бе родена в херцогството Аквитания, в топла Южна Франция, където нравите бяха благородни и изискани, затова животът в Толедо — при все че градът вече от сто години се намираше в ръцете на кастилските крале — все още й се виждаше груб като във военен лагер. И макар да проявяваше разбиране и да не се сърдеше на дон Алфонсо, загдето прекарва повече от времето си в тая своя столица, близо до вечния враг, самата тя все пак бе предпочела да си установи свой дворец в северна Кастилия, в Бургос, близо до родината си.

Без да беше говорил с някого за това, Алфонсо много добре знаеше защо доня Леонор бе дошла тоя път в Толедо. Това положително бе станало по молба на дон Манрике. Този негов министър и скъп приятел сигурно бе предполагал, че не ще успее без нейна помощ да го склони да приеме за свой пазител на печата този неверник. При това той бе схванал много бързо необходимостта и би се съгласил и без увещанията на доня Леонор. Но сега се радваше, че се беше противил толкова дълго; приятно му бе да вижда около себе си доня Леонор.

Колко грижливо се беше облякла тя! А бяха се събрали всъщност само за един доклад на добрия Манрике. Тя винаги държеше да изглежда очарователна и в същото време царствена. Това му се струваше малко смешно, но му се харесваше. Тя бе почти дете, когато преди петнадесет години напусна двора на своя баща, английския крал Хенри, за да я доведат при него като невеста; но през всичките години, прекарани в неговата бедна, сурова Кастилия, гдето поради вечните войни нямаше време за изтънченостите на куртоазията, тя бе останала вярна на усета на своята родина към галантни дворцови маниери.

Все още запазила детинския си вид въпреки своите двадесет и девет години, тя седеше, облечена в тежки, разкошни одежди. Макар да не бе едра, изглеждаше представителна с диадемата, която пристягаше гъстата и руса коса. Високото чело бе благородно очертано, а под него гледаха големите й, умни, зелени очи, може би малко прекалено студено и изпитателно, но една лека, неопределена усмивка придаваше на спокойното лице топлота и приветливост.

Нека му се присмива неговата мила доня Леонор. Бог му бе дал разсъдък и той разбираше не по-зле от жена си и нейния баща, английския крал, че в днешни дни стопанството на неговото кралство е не по-малко важно от военната мощ. Но твърде бавни и прекалено скучни му се струваха хитроумните околни пътеки, макар че може би водеха към целта по-сигурно, отколкото мечът. Той беше войник, а не пресметливец, войник и само войник. А това беше добро, особено в такова време, когато бог бе повелил на християнските владетели да водят непрестанна борба срещу неверниците.

Доня Леонор също даваше простор на мислите си. Тя прочете по лицето на своя Алфонсо какви противоречиви чувства се бореха в него; как разбираше и се подчиняваше и как негодуваше и се бунтуваше вътрешно. Той не беше държавник; никой не знаеше това по-добре от нея, дъщерята на един крал и на една кралица, чиято смела, хитра политика вече от десетки години насам не позволяваше на света да си отдъхне. Той беше извънредно умен, когато поискаше, ала буйният му нрав непрекъснато се блъскаше в зидовете на разума му. И тъкмо заради тая буйна, ведра необузданост тя го обичаше.

— Виждаш, господарю, и ти, доня Леонор — обобщи сега дон Манрике, — че той не отстъпва от нито едно от условията си. Но и дава повече, отколкото може да даде който и да било друг.

Дон Алфонсо сърдито забеляза:

— А си взима още отгоре и кастильото! Като алборок.

„Алборок“ наричаха обичайния подарък, който съгласно правилата на вежливостта бе прието да се прави при сключването на всеки договор.

— Не, господарю — отвърна дон Манрике, — прощавай, забравих да ти кажа това. Той не иска да приеме замъка като подарък. Иска да го купи. За хиляда златни мараведи4.

Това бе невероятна сума, много по-голяма, отколкото струваха старите развалини. Подобна „larqesse“, подобна щедрост, подхождаше на един знатен господар; но нима, когато я проявяваше търговецът Ибрахим от Севиля, тя не беше по-скоро дързост? Алфонсо стана, заснова нагоре-надолу.

Доня Леонор го наблюдаваше. Ще има да се поизмъчи тоя Ибрахим да угоди на нейния Алфонсо. Рицар си беше той, кастилски рицар, и толкова. Колко добре изглеждаше — истински мъж и въпреки тридесетте си години още съвсем момче. Леонор беше прекарала част от детинството си в замъка Домфрон; там имаше голяма дървена статуя на страховития свети Георги, младия могъщ закрилник на замъка, и смелото, решително, малко сухо лице на нейния Алфонсо винаги й напомняше за неговия образ. Всичко обичаше тя в него: златисточервеникавите коси, късата брада, ограждаща цялото му лице и обръсната непосредствено около устните, така че продълговатата му, тясна уста ясно изпъкваше. Но най-много обичаше сивите му, смели очи, от които в минута на възбуда припламваха светли буреносни отблясъци. Такива бяха и сега.

— Той моли само за една милост — продължи Манрике. — Моли за разрешение да се яви пред очите на твое величество и да получи документите и подпис лично от теб. Неговият емир — обясни Манрике — го е въздигнал в рицар и той държи на достойнството си. Припомни си, дон Алфонсо, че в страните на неверниците търговецът е не по-малко уважаван от воина; че нали самият им Пророк е бил търговец.

Алфонсо се разсмя, внезапно изпадна в добро настроение; смееше ли се, лицето му сияеше като на юноша.

— Но не ще бъда длъжен да говоря с него на еврейски, нали? — извика той.

— Той владее добре латински — отвърна деловито Манрике. — Говори задоволително и кастилски.

Пак без всякакъв преход дон Алфонсо стана сериозен.

— Нямам нищо против един еврейски алхаким — каза той, — но да направя свой Escrivano Mayor5 вашия евреин, все пак трябва да разберете, че това ми е противно.

Дон Манрике отново изложи онова, което на няколко пъти бе обяснявал на краля през последните седмици.

— Цяло столетие сме били принудени да водим война и да завладяваме, не сме имали време да се погрижим за стопанството. Мюсюлманите са имали време. Ако искаме да се мерим с тях, нужен ни е гъвкавият ум на евреите, тяхното красноречие, техните търговски връзки. Щастие за християнските владетели беше, че мюсюлманите от Андалусия прогониха своите евреи. Сега твоят чичо от Арагон има своя Йосеф Ибн Езра, а кралят на Навара — своя Бен Серах.

— А и моят баща — допълни доня Леонор — си има своя Аарон от Линкълн. Понякога го затваря, но сетне пак го измъква от затвора; и го награждава със земя и почести.

И дон Манрике заключи:

— Положението на Кастилия щеше да бъде по-добро, ако смъртта не ни бе отнела нашия евреин Ибн Шошан.

Лицето на дон Алфонсо се помрачи. Това напомняне го ядоса. Още преди четири години бе искал той да предприеме онзи поход срещу емира от Севиля, завършил след това тъй злополучно, само старият Ибн Шошан го бе задържал. Неговото място сега, изглежда, трябваше да заеме тоя Ибрахим от Севиля — тъй искат доня Леонор и Манрике — и да му пречи да взима прибързани решения. Може би повече затова, отколкото по стопански причини те го увещаваха толкова настойчиво да вземе на служба евреина. За прекалено буен, за прекалено войнствен смятаха те него, Алфонсо, не вярваха, че ще се намери у него хитрост и онова жалко търпение, тъй необходими за един крал в тия търгашески времена.

— А на всичко отгоре са написани и на арабски! — каза недоволно той и удари по документите. — Не мога дори да прочета добре каквото трябва да подпиша.

Дон Манрике отгатна мислите му. Той искаше да отложи подписването.

— Щом като заповядваш, господарю — отвърна с готовност той, — ще наредя договорите да се изготвят на латински.

— Добре — каза Алфонсо. — И не викай тук евреина преди сряда.

Аудиенцията, на която трябваше да се разменят подписите, се състоя в една малка зала в замъка. Доня Леонор бе пожелала да присъствува на приема; и тя любопитствуваше да види евреина.

Дон Манрике беше в служебното си облекло: на шията му висеше златна верижка с отличителния знак на Familiar, таен кралски съветник — нагръдната плочка с герба на Кастилия, с трите кули на „Страната на замъците“. С официални дрехи бе и доня Леонор. Алфонсо, напротив, бе облечен по домашному, съвсем не тъй, както подобаваше за държавнически акт: носеше нещо като жилетка с широки, свободни ръкави и удобни обувки.

Всички бяха очаквали, че както бе обичайно, Ибрахим ще се преклони пред негово величество, отпускайки се на едно коляно. Ала той още не бе поданик на краля, а, обратното, виден придворен от мюсюлманската империя. Носеше облеклото на мюсюлманска Испания, а върху него — синята, подплатена мантия на сановник, комуто е гарантиран свободен достъп при двора на един християнски крал. Ограничи се да поздрави с дълбок поклон доня Леонор, дон Алфонсо и дон Манрике.

Кралицата заговори първа.

— Мирът да е с теб, Ибрахим от Севиля — каза тя на арабски.

Образованите люде дори и в християнските кралства на Полуострова говореха освен латински и арабски език.

Учтивостта към госта изискваше и Алфонсо да се обърне към него на арабски и именно така беше възнамерявал да стори той. Но наглостта на човека, който не коленичи пред него, го накара да заговори на латински.

— Salve, dominae Ibrahim! — поздрави навъсено той. Дон Манрике изложи с няколко общи фрази за какво идваше търговецът Ибрахим. В това време доня Леонор оглеждаше госта със спокойна, сдържана усмивка на знатна дама. Той беше среден на ръст, ала високите му обувки и изправената му стойка, при все че стоеше отпуснато, го правеха да изглежда едър. От мургавото му лице, оградено с къса брада, гледаха спокойни, бадемовидни очи — умно, малко високомерно. Дълга и добре скроена се спускаше от раменете му синята мантия, която му осигуряваше свободен достъп. Доня Леонор вглеждаше със завист скъпия плат; трудно бе да намериш такива платове в християнските земи. Но ако веднъж постъпи на служба при нея, тоя човек навярно ще може да й достави такъв плат, а и някои от ония тъй чудодейни парфюми, за които толкова беше слушала.

Кралят бе седнал на едно походно легло, нещо като софа; седеше там полуизлегнат, в подчертано небрежна поза.

— Надявам се само — каза той, след като дон Манрике привърши, — че ще доставиш навреме и двадесетте хиляди златни мараведи, които се задължаваш да платиш.

— Двадесет хиляди мараведи са много пари — отвърна Ибрахим, — а пет месеца — малко време. Но в пет месеца парите ще бъдат налице, господарю… при условие че пълномощията, които договорът ми дава, няма да останат само на пергамент.

— Съмненията ти са понятни, Ибрахим от Севиля — каза кралят. — Пълномощията, които ти си условил, са направо нечувани. Моите приближени ми обясниха, че искаш да сложиш ръка на всичко, с което божията милост ме е дарила — на моите данъци, на държавната ми хазна, на моите мита, на рудниците ми за желязо и каменна сол. Ти, изглежда, си ненаситен човек, Ибрахим от Севиля.

Търговецът отговори спокойно:

— Трудно е да бъда заситен, господарю, защото аз трябва да засищам теб. Изгладнелият си ти. Аз ще изплатя най-напред двадесетте хиляди мараведи. А съмнително е още каква част от парите, от които един малък дял се пада на мен, ще могат да се съберат. Твоите грандове и рикосомбрес6 са своеволни, груби деспоти. Прости на търговеца, господарке — обърна се с дълбок поклон той към доня Леонор на арабски, — ако говори за такива трезви, отегчителни неща в твоето лъчезарно присъствие.

Но дон Алфонсо настояваше на своето:

— Би ми се струвало по-уместно, ако ти се беше задоволил със званието мой алхаким, както моят евреин Ибн Шошан. Добър евреин беше той и аз съжалявам за смъртта му.

— Висока чест е за мен, господарю — отвърна Ибрахим, — че поверяваш на мен да продължа делото на този умен и преуспял човек. Не за да ти служа тъй, както пламенният ми копнеж повелява, аз не бих могъл да се задоволя само с пълномощията на благородния Ибн Шошан — Аллах да го дари с всички радости на рая!

Обаче кралят — сякаш гостът не бе казал нищо — продължи своята реч и премина сега на местния език, на простонароден латински, на кастилски.

— Но искането ти да бъдеш пазител на моя печат, намирам, меко казано, за неприлично.

— Не мога да събирам твоите данъци, господарю — отвърна търговецът спокойно, на бавен, тромав кастилски, — ако съм само твой алкахим. Принуден бях да настоявам да ме направиш свой Escrivano. Защото, ако не разполагам с твоя печат, грандовете ти няма да ми се подчиняват.

— Гласът ти и подборът на твоите думи — отвърна дон Алфонсо — е смирен, както подобава. Ала не ще ме измамиш. Това, което казваш, е всъщност твърде гордо, бих казал — и той употреби една силна дума от простонародния латински, — ти си нагъл.

Манрике побърза да обясни:

— Кралят намира, че ти знаеш цената си.

— Да — каза приветливо със своя звънък глас доня Леонор на извънредно изискан латински, — точно това иска да каже кралят.

Търговецът отново се поклони дълбоко, първо пред Леонор, а сетне и пред Алфонсо.

— Зная цената си — каза — и зная стойността на кралските данъци. Не ме разбирайте криво — продължи той, — нито ти, уважаема господарке, нито ти, велики и горди кралю, нито ти, благородни дон Манрике. Бог е благословил тая хубава страна Кастилия с много съкровища и с безгранични възможности. Но войните, които бе принуден да води твое величество и са били принудени да водят твоите предци, не са ви дали време да използувате тая божия благодат. Сега ти си решил, господарю, да дадеш на своята страна осем години мир. Какви ли богатства не могат да се добият през тия осем години от недрата на твоите планини, от плодородната почва и от твоите реки! Аз познавам люде, които могат да научат поданиците ти как да направят своите ниви по-плодородни и да увеличат стадата си. И виждам желязото в недрата на твоите планини — неизчерпаеми залежи от скъпоценно желязо. Виждам мед, лазурен камък7, живак, сребро и ще намеря умели ръце, които ще извадят всичко това и ще го преработят — ще го смесят, ще го сплавят и изковат. Ще доведа тук, господарю, хора от ислямските страни, които ще направят оръжейниците ти равностойни на тия в Севиля и Кордова. А има една материя, за която вие тук, в тия северни кралства, едва ли сте чували, има една материя — наричат я хартия, — върху която се пише по-лесно, отколкото върху пергамент и която, щом веднъж знаеш тайната на приготовлението й, струва петнайсет пъти по-евтино от пергамента; а край твоята река Тахо има всичко необходимо за приготовлението на тая материя. И тогава, господарю и господарке, науката, философията и поезията ще станат по-богати и по-задълбочени във вашите земи.

Той говореше вдъхновено и с убеждение, отправяше блестящите си, смирено-настойчиви очи ту към краля, ту към доня Леонор и те с интерес, почти с увлечение слушаха красноречивия мъж. Приказките на тоя Ибрахим изглеждаха малко смешни, дори невероятни на дон Алфонсо; та благата не се придобиваха с труд и пот, а се завоюваха с меч. Но Алфонсо имаше въображение, виждаше богатствата и разцвета, които му обещаваше тоя човек. Широка, радостна усмивка се разля по лицето му, той отново стана съвсем млад и доня Леонор почувствува колко желан за нея е той.

И той отвори уста и призна:

— Добре говориш, Ибрахим от Севиля, и може би ще успееш да изпълниш част от онова, което обещаваш. Изглеждаш умен човек, деятелен и вещ в тия работи.

Но сякаш съжалил, че тия търгашески брътвежи го бяха подвели да изрече такава похвала, той внезапно промени тон и присмехулно каза:

— Чувам, че си платил висока цена за моя кастильо, за бившия кастильо де Кастро. Многочислено семейство ли имаш, та се нуждаеш от толкова голям дом?

— Имам син и дъщеря — отвърна търговецът. — Но обичам да бъдат около мене приятелите ми, да се съветвам и да беседвам с тях. Има освен това и мнозина, които се обръщат към мен за помощ, а богоугодно е да не отказваш подслон на нуждаещите се.

— Изглежда, не ти се свидят парите — каза кралят, — за да служиш на своя бог. Бих предпочел да ти предоставя тоя кастильо безплатно, за доживотно ползуване, като алборок.

— Тоя дом — отвърна учтиво търговецът — не се е наричал винаги кастильо де Кастро. По-рано той се наричаше Касър Ибн Езра и затова толкова ми се искаше да го притежавам. Твоите съветници, господарю, сигурно са ти съобщили, че въпреки арабското си име аз съм от рода Ибн Езра, а ние, потомците на това семейство, не обичаме да живеем в домове, които не са наши. Не дързост, господарю — продължи той и сега гласът му зазвуча доверчиво, почтително и любезно, — ме накара да си измоля друг алборок.

Учудена, доня Леонор запита:

— Друг алборок?

— Почитаемият ескривано майор — обясни дон Манрике — поиска от нас и ние му дадохме правото да получава за своята кухня всекидневно по едно агне от стадата в кралските стопанства.

— Тая привилегия е важна за мен — обясни Ибрахим, като се обърна отново към краля, — защото подобна милост е оказал на чичо ми твоят дядо, августейшият император Алфонсо. Когато се преселя в Толедо и постъпя на служба при теб, аз ще се върна пред цял свят към вярата на дедите си, ще се откажа от името Ибрахим и пак ще се наричам Йеуда Ибн Езра, както оня мой чичо, който удържал за дядо ти крепостта Калатрава. Нека ми бъде разрешена една безразсъдно пряма дума, господарю и господарке. Ако можех да сторя това в Севиля, нямаше да напусна прекрасната си родина.

— Радва ни, че си оценил нашата търпимост — каза доня Леонор.

Алфонсо обаче без всякакви заобикалки запита:

— А няма ли да срещнеш пречки, когато напускаш Севиля?

— Като ликвидирам делата си там — отвърна Йеуда, — ще имам загуби. От други трудности не се страхувам. Бог ме е дарил с голяма милост и е разтворил за мен сърцето на емира. Той е човек издигнат, с широки разбирания и ако зависеше само от него, щях да мога и в Севиля да се върна открито към вярата на дедите си. Той ще разбере подбудите ми и няма да ми пречи.

Алфонсо оглеждаше човека, който, застанал тъй почтително и предано пред него, му говореше с толкова дръзка откровеност. Дяволски умен му се струваше тоя човек, но и не по-малко опасен. Ако изменяше сега на своя приятел емира, нима щеше да остане верен нему, на чужденеца, на християнина?

Сякаш отгатнал мислите му, Йеуда почти развеселено каза:

— Напусна ли веднъж Севиля, естествено не ще мога да се завърна вече там. Виждаш сам, господарю, че ако не ти служа добре, аз съм в ръцете ти.

Накъсо, почти грубо, дон Алфонсо каза:

— Ще подпиша сега.

По-рано той обикновено пишеше името си на латински: „Alfonsus Rex Castiliae“ или „Ego Rex“; напоследък все по-често се подписваше на езика на народа, на простонароден латински, романски, кастилски.

— Надявам се, че за теб ще бъде достатъчно — рече подигравателно той, — ако поставя само: „Yo el Rey“?

Йеуда отвърна шеговито:

— Бих бил доволен и само от твоята рубрика, от твоята завъртулка, господарю.

Дон Манрике подаде на Алфонсо перото. Кралят подписа и трите документа бързо, решително, с непроницаемо изражение, тъй както човек се решава на неприятна, но неизбежна крачка.

Йеуда го гледаше. Със задоволство го изпълваше постигнатото, с радостно напрежение очакваше предстоящото. Признателен бе на съдбата, на своя бог Аллах, на своя бог Адонай. Чувствуваше осезаемо как мюсюлманинът в него умира и изведнъж в паметта му изплува благодарствената молитва, която още като дете го бяха учили да изговаря всеки път, когато постигнеше нещо ново: „Слава на теб, Адонай, боже наш, ти, който ми помогна да доживея до тоя ден, да го дочакам и да го преживея.“

Сетне той също подписа документите и ги подаде на краля — почтително и все пак с едва забележимо, лукаво нетърпение. И наистина Алфонсо се изненада, когато видя подписа, веждите му се свиха и челото му се сбърчи; буквите бяха странни.

— Какво значи това? — извика той. — Това не е арабски!

— Позволих си, господарю — обясни учтиво Йеуда, — да сложа своя подпис на еврейски.

И почтително обясни:

— Чичо ми, когото благоволението на твоя августейши дядо въздигна в княз, винаги се е подписвал на еврейски: „Йеуда Ибн Езра, А-Наси, князът“.

Алфонсо сви рамене и се извърна към доня Леонор; явно смяташе аудиенцията за приключена.

Ала тогава Йеуда каза:

— Моля за още една милост, за ръкавицата.

А ръкавицата символизираше важно поръчение, което рицарят даваше на рицар; след успешно изпълненото поръчение ръкавицата трябваше да се върне на собственика.

Алфонсо сметна, че през тоя час е преглътнал вече достатъчно дързости и се готвеше да отговори рязко; но предупредителният поглед на доня Леонор го възпря. Той каза:

— Е, хубаво, да бъде, както искаш.

И сега Йеуда коленичи. И Алфонсо му подаде ръкавицата.

Но сетне, сякаш се срамуваше от станалото и искаше да сведе връзката си с тоя евреин отново към онова, което бе в действителност, към сделка, той каза:

— Тъй, а сега набави ми колкото може по-скоро двадесетте хиляди мараведи.

Доня Леонор обаче, отправила изпитателно и с едва забележима закачливост към Йеуда големите си, зелени очи, каза със звънък глас:

— Радваме се, че се запознахме с теб, дон ескривано!

Преди да напусне града Толедо, за да замине за Севиля и да приключи там делата си, Йеуда посети дон Ефраим Бар Абба, старейшината на еврейската община, алхамата.

Дон Ефраим беше дребен, сух, около шестдесетгодишен човек, невзрачен както по вид, тъй и по облекло; никой не би предположил по външността му с колко власт разполагаше той. Защото старейшината на еврейската община в Толедо беше равен на княз. Еврейската община, алхамата, се ползуваше с правата на собствено съдопроизводство, никаква власт не можеше да се меси в нейните работи, бе подвластна само на своя „парнас“ дон Ефраим и на краля.

Дребен и зъзнещ седеше дон Ефраим в своята стая, претъпкана с покъщнина и книги. Въпреки че времето вече се бе позатоплило, бе загърнат в шуба, а пред него имаше мангал. Той бе добре осведомен за всичко станало в кралския замък и макар че назначаването на търговеца Ибрахим щеше да бъде оповестено едва след окончателното му преселване в Толедо, дон Ефраим знаеше, че човекът от Севиля бе взел на откуп всички данъци и бе станал приемник на алхакима Ибн Шошан.

На самия него също бяха предлагали данъците и длъжността, но сделката му се бе сторила прекалено рискована, а службата алхаким бе твърде опасна тъкмо поради блясъка си. Старейшината бе запознат с житието на търговеца Ибрахим, знаеше, че той тайно изповядва юдейството и разбираше вътрешните и външните подбуди, които навярно го бяха накарали да се пресели Кастилия. Ефраим неведнъж беше правил големи сделки заедно с него, но и неведнъж големи сделки против него и му бе неприятно, че тоя двулик син на рода Ибн Езра местеше сега главното седалище на своите начинания в неговия Толедо.

Дон Ефраим седеше, потриваше дланта на едната си ръка с ноктите на другата и чакаше какво ще му съобщи неговият гост. Дон Йеуда водеше разговора на еврейски, на много изискан еврейски език, ала личеше, че думите бяха заучени и неприсъщи за него. Той веднага съобщи на Ефраим, че е взел на откуп приходите на царската хазна от Толедо и от Кастилия.

— Както чух, ти не си приел предложението да откупиш данъците — каза дружелюбно той.

— Да — отвърна дон Ефраим, — премерих, прецених и отказах. Отказах да стана приемник и на покойния наш алхаким Ибн Шошан — благословена да бъде паметта на праведника! Тоя пост ми се стори прекалено блестящ за един скромен човек.

— Аз го приех — каза непресторено дон Йеуда.

Дон Ефраим стана и се поклони.

— Твоят слуга ти желае щастие, дон алхаким — рече той. — Или бива ли да кажа дори алхаким майор8?

— Негово величество кралят — каза дон Йеуда, като с мъка обуздаваше тържеството си — благоволи да ме въздигне в един от своите Familiares. Да, дон Ефраим, аз ще бъда един от четиримата тайни съветници, ще заседавам в курията. Ще управлявам делата на нашия господар, краля, в качеството си на негов ескривано майор.

Дон Ефраим слушаше думите му с чувство, в което се примесваха възхищение и антипатия, радост и недоволство. Мислеше си: „Какво ли е заплатил срещу това тоя отчаян смелчага и авантюрист!“ И: „Накъде ще отвлече високомерието на тоя безумец!“ И: „Дано всемогъщият не позволи на тоя човек да навлече беда върху народа на Израил!“

Дон Ефраим бе необикновено състоятелен. За огромното богатство на търговеца Ибрахим от Севиля се носеха много слухове, ала в себе си дон Ефраим смяташе, че по имот едва ли стои по-долу от тоя вероотстъпник и горделивец. Той, Ефраим, криеше богатството си и оставаше незабелязан. А Ибрахим от Севиля, истински Ибн Езра, напротив, винаги се стремеше да кара хората да говорят за него и за разкоша, в който живееше; и какви ли не неприятни истории ще обърка тепърва тоя надарен, подозрителен и опасен човек сега, когато, предизвиквайки бога, се издига на такава недосегаема висота в Толедо?

Предпазливо каза Ефраим:

— Алхамата винаги се разбираше много добре, о Ибн Шошан.

— Нима се страхуваш, дон Ефраим? — отвърна любезно дон Йеуда. — Не се страхувай! Далеч съм от мисълта да се меся в работите на толедската община, а още по-малко да я потискам. Аз сам ще бъда един от нейните синове. Дойдох, за да ти кажа това. Ти знаеш, че дълбоко в сърцето си винаги съм смятал вярата на синовете на Агар9 само за наполовина истинна издънка от нашата стара вяра. Щом заема поста си тук, ще се завърна в съюза на Авраам и ще нося пред цял свят името, което са ми дали моите отци: Йеуда Ибн Езра.

Дон Ефраим се помъчи да си придаде изражение на радостна изненада, ала загрижеността му се усили. Точно както самият той, така и алхамата му не биваше да привлича вниманието върху себе си. В тия времена, когато отново беше надвиснала опасност от кръстоносен поход, който положително щеше да доведе до нови гонения на евреите, мъдрата сдържаност бе двойно по-необходима. А с преминаването си към юдейството тоя Ибрахим от Севиля ще привлече погледите на цял свят върху толедските евреи. Открай време всички от рода Ибн Езра обичаха да се хвалят. Перчеха се като фокусниците по панаирите. Досега поне бяха живели само в Сарагоса, в Логроньо, в Тулуза; нямаше ги в Ефраимовия град, в Толедо. А ето, сега на врата му увисва тоя, най-горделивият и най-опасният от всичките.

Набожният и много умен Ефраим не искаше да бъде несправедлив. Чужд на душата му бе родът Ибн Езра с великолепието и големството си, но — той го признаваше без всякакви уговорки — това беше най-силният род в Сефарада10, в испанския Израил, и този род бе дал учени, поети, воини, търговци, дипломати — имена, с които юдеите се гордееха и които бяха добре известни в целия мюсюлмански и християнски свят. А най-важно, през настоящето столетие те великодушно бяха подпомагали бедствуващите евреи, бяха откупили хиляди от робството на езичниците, на хиляди бяха дали убежище в Сефарада и в Прованс. И тоя Ибн Езра, който седеше сега тук, пред него, е надарен богато от бога, при трудни условия се беше издигнал той до положението на пръв търговец в Севиля. Ала не носеше ли все пак един човек със славолюбие като неговото и с неговата престъпно-капризна надменност по-скоро опасност, отколкото благодат за народа на Израил?

Всички тия мисли минаха през ума на дон Ефраим през първите три секунди, последвали думите на дон Йеуда. В четвъртата той почтително рече:

— Висока чест ни оказваш, дон Йеуда, като идваш при нас. Бог изпрати на толедската алхама подходящия човек тъкмо когато той й е нужен, за да я ръководи. Защото ще ми позволиш да стоваря още едно бреме на плещите ти, като поставя в твои ръце и моята длъжност.

А в себе си мислеше:

„О, всемогъщи боже, не наказвай така сурово народа на Израил! Ти обърна отново към себе си сърцето на тоя мешумад, на тоя вероотстъпник, за да се върне при нас. Но не допускай да се гордее тук, в Толедо, с прекалено голям разкош, не му позволявай да увеличава завистта и омразата на другите народи, на друговерците, срещу народа на Израил!“

В това време дон Йеуда каза:

— Но не, дон Ефраим. Та кой по-добре от теб би могъл да ръководи работите на алхамата? Ще бъда обаче горд, ако някоя събота призовете и мен като всеки друг добър евреин за четенето на неделната глава от писанието. А още днес, дон Ефраим, трябва да ми позволиш да пооблекча съдбата на вашите бедни. Разреши ми да ти предам един малък принос, да кажем, петстотин златни мараведи.

Никога толедската община не бе получавала такъв щедър дар и тая дръзка, нелепа, показна, греховна надменност на Йеуда уплаши и възмути дон Ефраим. Не, тръгне ли тоя човек с предизвикателния си блясък, из Толедо, тогава той, Ефраим, не ще може да остане повече парнас на алхамата.

— Премисли още веднъж, дон Йеуда — подхвана умолително той, — алхамата не бива и няма да се задоволи с някакъв си Ефраим, щом в Толедо живее Йеуда Ибн Езра.

— Не ми се присмивай! — отвърна спокойно Йеуда. — Никой не знае по-добре от теб, че алхамата не ще иска да я ръководи човек, който цели четиридесет години е изповядвал вярата на синовете на Агар и по пет пъти на ден се е молил на Мохамед. Самият ти няма да искаш един мешумад11 да стане старейшина на толедската община. Признай, че е така!

И отново Ефраим бе изпълнен с неприязън и възхищение. Самият той не беше намекнал нито с дума за петното, което тежеше на Йеуда. Тоя човек обаче говореше за него с безсрамна прямота, дори с гордост, с прословутата гордост на рода Ибн Езра.

— Не съм аз онзи, който ще те съди — каза той.

— И друго нещо не забравяй, господарю и учителю мой Ефраим — каза дон Йеуда и го погледна открито в лицето, — след онова първо, ужасно унижение синовете на Агар никога не са постъпвали несправедливо към мен. Обратното, благи като топла розова вода бяха към мене те, хранеха ме с най-хубавото на своята страна. Аз обикнах техните обичаи и макар сърцето ми да се противи, някои от нравите им са сраснали върху мен като втора кожа. Без да искам дори, когато трябва да взема важно решение, може да призова по навик на сърцето си бога Мохамед и да изрека молитвено първите стихове от корана. Признай, дон Ефраим, нима ако до ушите ти стигне такова нещо, не ще се изкушиш да обявиш за мене голямото отлъчване — херема?

Озлобен беше дон Ефраим, че неговият събеседник отново отгатна мислите му. Въпреки прекрасното си решение този Йеуда положително бе богохулник и свободомислещ и във въображението си Ефраим действително беше видял за миг как, застанал на алмемора, мястото в синагогата, отдето се правят всички съобщения, ще обяви под звуците на овчия рог, на шофара, отлъчването на Йеуда. Ала празни бяха тия мечти. Със същия успех той би могъл да обяви за отлъчен великия халиф или краля, господаря на Кастилия.

— Никой друг род не е сторил за народа на Израил толкова, колкото семейството Ибн Езра — учтиво избягна да даде отговор той. — Известно е също така, че баща ти те е определил да станеш вероотстъпник още преди да си бил навършил и тринадесет години.

— Чел ли си посланието — запита Йеуда, — в което нашият господар и учител Моше Бен Маймон защищава хората, признали по принуда пророка Мохамед?

— Прост човек съм аз — отвърна пак уклончиво дон Ефраим — и не се меся в диспутите на равините.

— Не бива да смяташ, дон Ефраим — топло каза Йеуда — че е минал макар и един-единствен ден, без да си спомня за писанието. В подземието на дома си в Севиля аз устроих синагога и на големите празници ние, десетина души, се събирахме там и се молехме тъй, както е предписано. Макар и да се преселвам тук, ще се погрижа моята синагога в Севиля да се запази. Емирът Абдула е великодушен и е мой приятел; той ще затвори очи за това.

— Кога възнамеряваш да се преселиш в Толедо? — осведоми се дон Ефраим.

— Мисля, най-късно до три месеца — отвърна Йеуда.

— Би ли приел поканата ми да бъдеш тогава мой гост? — предложи му дон Ефраим. — Вярно, домът ми е скромен.

— Благодаря ти! — отвърна Йеуда. — Осигурих си вече подслон. Откупих от нашия господар, краля, кастильо де Кастро. Ще наредя да го преустроят — за мен и децата ми, за моите приятели и слуги.

Дон Ефраим не можа да прикрие дълбоката си уплаха.

— Бароните де Кастро — предупреди той — са още по-отмъстителни и по-своеволни от останалите рикосомбрес. Те изрекоха яростни заплахи, когато кралят им отне тоя дом. Ако в него отиде да живее евреин, те ще обявят това за осквернение, което няма равно на себе си. Помисли добре за тия неща, дон Йеуда. Бароните де Кастро са твърде могъщи и имат много привърженици. Ще разбунтуват половината кралство против теб — и срещу целия народ на Израил.

— Благодаря ти за предупреждението, дон Ефраим — каза Йеуда, — всемогъщият ми е дал сърце, което не познава страх.

Втора глава

Снабден с кралски грамоти, в Толедо пристигна Ибн Омар, домоуправител и секретар на дон Йеуда. Заедно с него дойдоха мюсюлмански строители, художници и занаятчии. Усилена дейност започна в кастильо де Кастро и енергията и разточителството, с което се извършваше преустройството, възбудиха духовете в града.

Сетне от Севиля пристигнаха всякакви слуги, а по-късно много коли с най-разнообразна покъщнина и освен нея тридесет мулета и дванадесет коня; все по-нови, все по-разнообразни слухове се носеха за чуждоземеца, който щеше да дойде.

Сетне той дойде. С него и дъщеря му Рахел, синът му Аласар и близкият му приятел — лекарят Муса Ибн Дауд.

Йеуда обичаше децата си и се тревожеше дали те, израсли в изтънчената Севиля, щяха да привикнат към суровия живот в Кастилия.

На предприемчивия четиринадесетгодишен Аласар положително щеше да допадне грубият, рицарски свят; но как ли ще се чувствува Рехия, неговата обична Рахел?

Нежно, с лека загриженост я поглеждаше той, докато тя яздеше до него. Тя пътуваше с мъжки дрехи, както бе обичайно. Седеше върху седлото с младежка стойка, малко недодялано, сковано, смело и по детински. Гъстата й, черна коса едва се събираше под шапчицата. Внимателно оглеждаше с големите си синкавосиви очи хората и къщите на града, който занапред трябваше да стане за нея място, където ще се чувствува у дома си.

Йеуда знаеше, че тя не ще пожали усилия, за да превърне в скъпо и родно място за себе си тоя Толедо. Още със завръщането си в Севиля той й бе обяснил какво го беше прогонило оттам. С нея, седемнадесетгодишната, беше говорил той откровено, сякаш му бе равна и по възраст, и по опитност. Чувствуваше: неговата Рахел, колкото и детински да се държеше все още понякога, го разбираше от сърце. Като него бе тя, истинска потомка на рода Ибн Езра, и това бе проличало ясно тъкмо от оня разговор; беше смела, умна, живо заинтересувана от всичко ново, цялата изтъкана от чувство и от въображение.

Но ще и хареса ли тук, сред тия християни и воини? Няма ли в суровия, студен Толедо да й липсва нейната Севиля? Всички я бяха обичали там. Бе имала не само приятелки на своята възраст, а и приближените на емира, тия вещи учени, дипломати, поети, художници се бяха радвали на наивните, странни въпроси и забележки на Рахел, която още бе почти дете.

Както и да е, сега те бяха в Толедо, а ето и кастильо де Кастро и отсега нататък той преминава в техни ръце, и отсега нататък става кастильо Ибн Езра.

Йеуда бе приятно изненадан, когато видя какво бяха направили от неприветливия дом за тъй кратко време неговите изпитани помощници. Каменният под, по който преди отекваше всяка стъпка, сега беше застлан с меки, дебели килими. Удобно тапицирани и покрити с възглавници дивани се редяха покрай стените. Червени, сини и златни фризове опасваха помещенията; еврейски и арабски мъдрости, сплетени в изящни орнаменти, предразполагаха към съзерцание. Малки водоскоци, подхранвани с вода чрез изкусно устроена тръбна система, пръскаха прохлада. Едно просторно помещение беше определено за книгите на Йеуда; някои от тях бяха оставени разтворени върху пултове и излагаха на показ страниците си с изящни, пъстроцветни инициали и с гравюри по полетата.

А ето и патиото, онзи двор, гдето преди време той беше взел своето важно решение, ето водоскока, край който, беше седял. Неговата струя сега се издигаше и падаше точно както си беше представял — равномерно и тихо. Гъстата, тъмнозелена шума на дърветата правеше тишината сякаш още по-дълбока; но сред тая шума надзъртаха сочни жълти портокали и бледожълти лимони. Дърветата бяха изкусно подрязани, пъстрите лехи — подредени с вкус и навсякъде тихо ромонеше вода.

Заедно с останалите разглеждаше новия дом и доня Рахел — разтворила широко очи, внимателно, без да говори много, но с дълбоко вътрешно задоволство. Сетне тя се настани в двете помещения, отредени за нея. Свали тесните, неудобни мъжки дрехи. Зае се да очисти от себе си праха и потта от пътуването.

До нейната спалня имаше баня. В средата на покрития с плочи под бе вграден дълбок басейн, снабден с тръбопровод за топла и студена вода. Обслужвана от своята дойка Саад и от помощничката Фатима, доня Рахел се къпеше. Блажено лежеше в топлата вода и с половин ухо слушаше бърборенето на дойката и на прислужничката.

Скоро вече не чуваше нищо, а се отдаде изцяло на потока на своите мисли:

Всичко бе както в Севиля, дори и басейнът, в който лежеше сега. Ала самата тя не беше вече Рехия, а доня Рахел.

По време на пътуването, непрекъснато развличана от нови и нови впечатления, не бе осъзнала напълно какво означава това. Сега, пристигнала вече и освободена от всякакво напрежение тук, сред покоя на банята, чувството за настъпилата промяна я овладя за пръв път с цялата си сила. Да се намираше още в Севиля, би изтичала при своята приятелка Лейла, за да се разприкаже с нея.

Лейла беше невежо момиче, нищо не разбираше и не можеше да й помогне, ала бе нейна приятелка. Тук нямаше приятелка, всички тук бяха чужди за нея, всичко й беше чуждо. Нямаше я джамията „Асхар“; призивът на муедзина от джамията „Асхар“, който приканваше към измиване и молитва, бе пронизителен като всеки друг вик, ала тя умееше да го разпознава. Нямаше хатиб12, който да й обясни някое трудно място от корана. Малцина бяха ония, с които можеше да си побъбри тук на своя скъп, привичен арабски език; ще бъде принудена да говори на един суров, смешен език, а около нея ще има хора с груби гласове и маниери и с груби мисли — кастилци, християни, варвари.

Щастлива се беше чувствувала в светлата, прекрасна Севиля. Баща й бе един от първенците там и макар и само защото бе негова дъщеря, всички я бяха обичали. Какво ли я чака тук? Ще разберат ли тия християни какъв голям човек е баща и? И ще разберат ли нея, Рахел, характера й, обноските й? Няма ли и тя да им се стори точно така чужда и смешна, както се струваха християните на нея?

А настъпила бе и друга, още по-голяма промяна; сега тя пред цял свят беше еврейка.

Рахел бе израсла като мюсюлманка. Но още съвсем невръстна — непосредствено след смъртта на майка й, петгодишна трябва да е била тогава — баща й я беше отвел настрана и шепнешком, внушително й бе казал, че тя е от рода Ибн Езра и че това е нещо неповторимо и много голямо, но че е тайна, за която не бива да се говори.

По-късно, когато поотрасна малко, той й беше разкрил, че е мюсюлманин, но и евреин, и й беше разказал за юдейските писания и обреди. Но не й бе заповядал да изпълнява тия обреди. И когато веднъж го беше запитала направо в какво трябва да вярва и какви обреди да изпълнява, той ласкаво й беше отвърнал, че в тия неща няма принуда; нека, когато порасне, реши сама дали да поеме върху себе си голямото, но не безопасно задължение да изповядва тайното юдейство.

Това, че баща й предоставяше на самата нея да реши, я беше изпълнило с гордост.

Веднъж не беше могла да се удържи и въпреки волята си бе поверила на своята приятелка Лейла, че всъщност е от рода Ибн Езра. Ала странно, Лейла бе отговорила:

— Знаех… — И след кратко мълчание беше добавила: — Бедничката, ти!

Оттогава Рахел никога вече не беше говорила с Лейла за своята тайна. Ала когато за последен път бяха заедно, Лейла неудържимо бе плакала и бе казала:

— Предчувствувах си, че ще стане така!

Тъкмо това дръзко, глупаво съчувствие на Лейла бе накарало тогава Рахел да се заинтересува по-подробно какви бяха тия евреи, от чиято среда произлизаха тя и баща й. Мюсюлманите ги наричаха „народ на книгата“; следователно тя трябваше да прочете най-напред тая книга.

Замоли Муса Ибн Дауд, чичо Муса, който живееше в дома на баща й и бе твърде учен и знаеше много езици, да почне да я учи на еврейски. Езикът й се удаваше леко и много скоро тя можеше вече да чете от великата книга.

От най-ранно детство нещо влечеше Рехия към чичо Муса, но едва през часовете на тия занимания тя го опозна както трябва. Тоя най-близък приятел на баща й беше висок, слаб мъж, по-възрастен от баща й; понякога изглеждаше неимоверно стар, сетне отново изненадващо млад. На костеливото му лице стърчеше месест, силно прегърбен нос, над него грееха големи, красиви очи, които проникваха до самата душа на човека. Много бе преживял; баща й казваше, че чичо Муса трябвало да заплати с многобройни страдания огромните си познания и свободата на своя дух. Ала той не говореше за тия неща. Затова пък понякога разказваше на малката Рахел за далечни земи и за странни хора, а тия истории бяха много по-вълнуващи от всички приказки и разкази, които Рахел обичаше да слуша и да чете. Защото ето тук пред нея седеше нейният приятел, нейният чичо Муса, и самият той бе видял и преживял онова, което разказваше.

Муса бе мюсюлманин и съблюдаваше всички обреди. Но изглеждаше колеблив във вярата и не прикриваше лекото си съмнение към всичко, което не бе наука. Веднъж, като четеше с нея пророк Исайя, каза:

— Голям поет е бил той, може би по-голям от пророка Мохамед и от пророка на християните.

Това я объркваше. Биваше ли изобщо тя, която вярваше в Пророка, да чете великата книга на юдеите? Като всички мюсюлмани, всекидневно произнасяше встъпителната сура на корана, а там, в последния, седмия стих, се отправяше молба към Аллаха да държи своите правоверни далеч от пътя на ония, на които той се гневи. Тези изпаднали в немилост люде — тъй й бе обяснил нейният приятел, хатибът на джамията „Асхар“ — били евреите; та нали тъкмо чрез бедствията, Струпвани върху тях, Аллах показваше, че им се гневи! Не бе ли поела тя неверния път, като четеше великата книга?

Събра смелост и запита Муса. Дълго и ласкаво я гледа той и каза, че на тях, на людете от рода Ибн Езра, Аллах очевидно не се гневи.

На Рахел тия думи се сториха убедителни. Та всеки, ще не ще, трябваше да се съгласи, че Аллах е милостив към баща й. Надарил го беше не само с всяка мъдрост и с най-нежно сърце, дарил го беше също и с всички най-големи блага и с високи почести.

Рахел обичаше баща си. В него тя виждаше въплъщение на всички герои от ония ярки, пищни приказки и разкази, които тъй много обичаше да слуша — виждаше в него и достойните владетели, и умните везири, и мъдрите лекари, придворни и вълшебници, а също така и всички пламнали от любов младежи, които привличаха неудържимо жените. А свръх това около баща й витаеше и голяма, опасна тайна: той бе от рода Ибн Езра.

От всичко, изживяно от нея, най-дълбоко в сърцето й се бе запечатал непонятният разговор, при който нейният баща й беше открил шепнешком, че принадлежи към рода Ибн Езра. След това обаче друг, още по-важен разговор бе засенчил предишния.

След завръщането си, в християнска Испания, баща й я извика настрана и шепнешком, също както навремето, й заговори за опасностите, които ще заплашват тайните юдеи тук, в Севиля, ако избухне свещената война; а сетне, с тон, сякаш разказваше приказка, почти шеговито продължи.

— И оттук, правоверни, започва историята на третия брат, който напуснал светлия, сигурен ден, за да отиде в тъмнозлатистия полумрак на пещерата.

Рахел тутакси разбра и възприела същия тон, запита, както питат слушателите на приказките:

— А какво се случило сетне с този човек?

— За да науча това — бе отвърнал баща й, — ще отида сам в мрачната пещера.

Не бе откъснал от нея кроткия си настойчив поглед. Даде й малко време да проумее тайната, която й бе разкрил; сетне продължи:

— Когато беше дете, дъще моя, казах ти, че един ден ще трябва да избираш. Този ден настъпи. Не те съветвам да не ме следван, нито пък те убеждавам да дойдеш с мен. Много мъже има тук — млади, умни, образовани, великолепни хора, — които ще се радват да те имат за своя съпруга. Ако искаш, ще те дам за жена на някой от тях и няма да се посрамиш със зестрата, която ще занесеш. Обмисли добре и след една седмица ще те запитам какво си решила.

Тя обаче без колебание бе отговорила:

— Няма ли моят баща да ме удостои с милостта и да ме запита още днес?

— Добре, питам те днес — беше отвърнал баща й, а тя беше казала:

— Каквото върши баща ми, не може да бъде лошо и както постъпва той, тъй искам да постъпя и аз.

Топлота бе обляла сърцето й, когато почувствува колко дълбоко е привързана към него; а и на неговото лице се бе разляла голяма радост.

Сетне той й разказа за изпълнения със заплахи живот на евреите. Открай време те били принудени да живеят сред опасности, а сега били заплашени както от мюсюлмани, така и от християни, голямо било изпитанието, на което подлагал бог тях, единствените негови избраници. А сред тоя избран и отдавна подлаган на изпитания народ бил избран един род: родът Ибн Езра. И сега бог призовал него, потомъка на тоя род. Той чул божия глас и отвърнал: „Тук съм!“ И ако досега бил живял в самата окрайнина на еврейския свят, трябвало вече се да приготви и да навлезе сред него.

Това, че нейният баща й бе позволил да надникне в сърцето му, че й се доверяваше тъй, както тя нему, я бе накарало да се почувствува частица от него.

Сега, пристигнала на мястото, което им беше определено, отпочинала в банята, тя отново чуваше в мислите си всички негови думи. Вярно, сред тия думи звучеше тихо и неудържимият плач на нейната приятелка Лейла. Но Лейла бе малко момиче, нищо не знаеше и нищо не разбираше, а Рахел бе благодарна на съдбата, загдето я беше направила издънка от рода Ибн Езра — беше щастлива и изпълнена с очакване.

Пробуди се от мечтанията си и отново чу бъбренето на своята мила, глупава стара дойка Саад и на работливата Фатима. Жените сновяха насам-нататък, от банята в спалнята и обратно, и не можеха да свикнат още с новите помещения. На Рахел стана смешно, обзе я желание да върши глупости като палаво дете.

Тя се изправи. Изгледа тялото си от горе до долу. И така, тая гола, леко мургава девойка, която стоеше сега тук и по която се стичаха струйки вода, не беше вече Рехия, а доня Рахел Ибн Езра. И смеейки се, тя поривисто запита старицата:

— Е, друга ли съм сега? Виждаш ли, че съм друга? Казвай бързо!

И понеже старата жена не разбра думите й веднага, тя — все още засмяно и заповеднически — продължи да настоява:

— Че нали сега съм кастилка, толедчанка, еврейка!

Смутена, дойката Саад запелтечи, забърбори с високия си глас:

— Не греши, Рехия, зеница на окото ми, дъще моя правоверна. Та нали ти вярваш в Пророка?

Усмихната и замислена, Рахел отвърна:

— Кълна се в брадата на Пророка, дойке: не зная съвсем точно доколко още вярвам в Пророка сега, когато съм тук, в Толедо.

Ужасена, старицата отскочи назад.

— Аллах да пази езика ти, Рехия, дъще моя! — рече тя. — Не бива да се шегуваш така!

Ала Рахел каза:

— Ще ме наречеш ли още сега Рахел? Ще ме наречеш ли най-сетне Рахел?

И викна:

— Рахел! Рахел! Повтори!

Сетне се отпусна с цялата си тежест във водата и изпръска старицата.

Дон Алфонсо прие Йеуда веднага щом той се яви в кралския замък.

— Е, какво — запита го със суха вежливост, — докъде си стигнал, мой ескривано?

Йеуда започна доклада си. Неговите репозитарии, законоведи, тъкмо проверявали и допълвали списъците за данъците и таксите; след няколко седмици той щял да докладва точни цифри. Сто и тридесет специалисти — повечето от мюсюлманските земи, но също и от Прованс, от Италия, та дори и от Англия, били повикани в страната Кастилия, за да подобрят селското стопанство, рудодобива, занаятите, пътната мрежа. Йеуда се спря на отделни подробности, на цифри: говореше свободно, по памет.

На пръв поглед изглеждаше, че кралят слуша разсеяно. Ала когато Йеуда свърши, той каза:

— А не ставаше ли веднъж дума и за големите конезаводи, които щеше да ми уредиш ти? Нищо не чух за тия неща в доклада ти. Освен това беше обещал да организираш златарски работилници, та и в моята монетарница да можем да сечем злато. Предприел ли си нещо в тая насока?

В многобройните си докладни записки Йеуда един-единствен път бе споменал за подобряването на коневъдството, един-единствен път — за създаване на златарски работилници. Удиви го добрата памет на дон Алфонсо.

— С божия и с твоя помощ, господарю — отвърна той, — може би ще бъде възможно да се навакса в сто месеца онова, което е било занемарявано цели сто години. Стореното за три месеца не ми се вижда лошо начало.

— Направено е нещичко — призна кралят. — Но аз не владея изкуството да чакам. Казвам ти го открито, дон Йеуда, вредите, които ми нанасяш ти, ми изглеждат по-големи от ползата. По-рано моите барони, макар неохотно и с уговорки, все пак изплащаха своя принос за военните нужди; това са били, както ми докладват, главните доходи на хазната ми. Сега, откакто ти си мой ескривано, те се позовават на дългогодишния мир, зинал пред нас, и вече не плащат нищо.

Йеуда се раздразни, че кралят тъй неблагодарно приемаше постигнатото и че му правеше упреци, които направо изсмуква от пръстите си. Съжаляваше, че доня Леонор се беше завърнала в Бургос; нейното сияйно, ведро присъствие би направило по-дружелюбен тоя разговор. Но той преглътна недоволството си и с почтителна ирония отвърна:

— В това отношение твоите грандове приличат на непривилегированите ти поданици. Щом става въпрос за плащане, всички се мъчат да се измъкнат. Но съображенията на твоите барони не са основателни и моите опитни репозитарии могат да ги оборят с убедителни доводи. Скоро аз най-смирено ще те замоля да подпишеш до твоите рикосомбрес едно предупредително послание, основано на тия доводи.

Колкото и да бе огорчен от наглостта и от гордостта на грандовете, кралят все пак се ядоса, дето евреинът говореше за тях с такова неуважение. Ядосваше го и това, че се нуждаеше от евреина. Той продължи да настоява на своето:

— Ти ми нахлузи на врата това адско осемгодишно примирие. И ето, сега трябва да прибягвам към разни търговски и писарски хитрини, за да се оправя.

Йеуда се овладя.

— Твоите съветници — отвърна той — признаха тогава, че един продължителен мир ще бъде от полза колкото за емира в Севиля, толкова и за тебе. Земеделието и занаятите са занемарени. Твоите барони потискат и граждани, и селяни. Нужен ти е за известно време мир, за да можеш да промениш тия неща.

— Да — каза с горчивина Алфонсо. — Аз трябва да оставя други да водят войната срещу неверниците, а пък ти — да действуваш и да правиш сделките си.

— Въпросът не е за сделки, господарю — постара се Йеуда да обясни все така търпеливо на своя повелител. — Твоите грандове са станали надменни, защото през време на войната ти си имал нужда от тях; въпросът е да им се покаже, че ти си кралят.

Алфонсо пристъпи съвсем близо до Йеуда, впи в лицето му сивите си очи, в които внезапно бе лумнал огън.

— Какви потайни пътища си измислил, хитри мой ескривано — запита той, — за да измъкнеш от моите барони парите си заедно с лихвите?

Йеуда не отстъпи.

— Аз разполагам с големи кредити, господарю — каза той, — и следователно е много време. Ето защо мога да заема на твое величество големи суми и няма от какво да се страхувам дори ако се наложи дълго да чакам изплащането им. Това са съображенията, върху които почива моят план. Ще поискаме от твоите грандове да признаят по принцип правото ти да събираш данъци, но няма да искаме от тях бързо плащане. Ще отсрочим вноските им веднъж, и втори път. А срещу това ще искаме от тях отстъпки, които няма да им струват толкова много. Ще поискаме да дадат на своите градове и села фуерос, привилегии, които ще създадат известна независимост на тия поселища. Така ще издействуваме все повече градове и села да бъдат подчинени не на твоите барони, а да бъдат подвластни само на тебе и отговорни само пред тебе. Твоите граждани ще плащат данъците си по-охотно и по-редовно на твоите грандове и тия данъци ще бъдат по-високи. Твоята сила е в труда на твоите селяни и в усърдието на твоите градове в занаятите и търговията, господарю. Увеличи техните права и мощта на твоите упорити грандове ще намалее.

Твърде умен беше Алфонсо, за да не разбере, че това беше единственият начин да се сломи съпротивата на безсъвестните барони. Та нали и в другите християнски кралства в Испания — Арагон, Навара, Леон — се опитваха да подкрепят гражданите и селяните против грандовете. Това обаче се правеше крайно предпазливо. Самите крале се чувствуваха свързани с грандовете, а не с простолюдието, те бяха рицари, не искаха да признаят дори и пред себе си, че се съюзяват с тълпата против грандовете и никой досега не бе дръзвал да предложи на Алфонсо нещо подобно с толкова откровени думи. Тоя чужденец, който нямаше и понятие какво е рицарство и благородни маниери, се бе осмелил да го стори. С недостойни слова изговаряше той недостойното, което кралят беше принуден да извърши. Алфонсо му бе благодарен и същевременно го мразеше.

— Сериозно ли смяташ — рече с насмешка той, — че можеш с предписания и брътвежи да заставиш един Нунйес или пък един Аренас да се откажат от своите градове и от селяните си? Моите барони са рицари, премъдри ми хитрецо, а не търговци и адвокати.

Йеуда отново преглътна обидата.

— Тия твои рицари — отговори той, — ще се научат, че правото, законът и договорът са нещо също тъй силно и действително, както техните замъци и мечове. Положителен съм, че ще успея да ги науча на това, стига да мога да разчитам на любезната помощ на твое величество.

Вътрешно кралят се бунтуваше срещу силното впечатление, което му правеха спокойствието и увереността на Йеуда. Той продължи упорито да настоява на своето:

— Дори и да дадат в края на краищата свобода на търговията на някое и друго мизерно градче, данъци няма да ми плащат, казвам ти го още отсега. И прави са. В мирно време те не са длъжни да плащат данъци. Тъй съм се заклел и така съм подписал и подпечатил аз, когато те ме направиха крал. Yo el Rey. А сега, благодарение на твоята мъдрост, дълги години няма да има война. Ето на какво се позовават те и на какво разчитат.

— Нека твое величество ми прости — обясни с несъкрушимо спокойствие дон Йеуда, — че защищавам краля от краля. Твоите барони не са прави, доводите им не са основателни. Война — надявам се с цялата си душа — няма да има в продължение на осем години, ала след това, ако ти си останеш такъв, какъвто те знаят всички, война ще има отново. А твоите барони са длъжни да ти оказват военна помощ. Мой дълг като твой ескривано е да положа отрано грижи, за да ти осигуря своевременно средствата за тая война, а това ще рече да започна финансирането й още отсега. Би било неразумно да почна да събирам набързо и както ми попадне парите, необходими за войната, едва когато войната започне. Ще поискаме само една малка ежегодна вноска и ще я искаме на първо време само от градовете ти. На тях ще дадем някои свободи и те на драго сърце ще ти изплащат помощта за въоръжаването. А невъзможно е твоите барони да са лишени дотолкова от рицарски дух, че да ти откажат онова, което твоите граждани ти дават.

Дон Йеуда остави време на Алфонсо да обмисли думите му. Сетне, уверен в победата, той продължи:

— А освен това, господарю, проявявайки истинско рицарско великодушие и с друга една постъпка, ти ще принудиш грандовете да ти плащат тоя малък принос.

— Какви хитрини си измъдрил още? — запита с недоверие дон Алфонсо.

— И до днес — поясни дон Йеуда — в ръцете на емира на Севиля има много пленници от оня злощастен поход. Твоите барони твърде неохотно изпълняват задължението си да откупят тия пленници.

Дон Алфонсо се изчерви. Закон и обичай бе васалът да откупи своя войник, баронът — своя васал, ако той попаднеше в плен през време на службата си при него. Бароните не отричаха това свое задължение, ала тоя път го изпълняваха особено неохотно. Упрекваха краля, че е виновен с привързаността си за похода и за поражението. Дон Алфонсо на драго сърце би заявил гордо: „Поемам на свои плещи откупа на всички пленници, пинтии такива!“ Касаеше се обаче за една огромна сума, той не можеше да си позволи тоя красив жест.

Но ето, тук бе Йеуда Ибн Езра и той каза:

— И така, осмелявам се най-покорно да ти предложа да откупиш пленниците със средства от твоята хана. А единственото, което ще поискаме в замяна от грандовете, в чиято полза става това, ще бъде да признаят по принцип още отсега задължението да плащат налози за твоята война.

— А ще издържи ли това хазната ми? — запита сякаш между другото дон Алфонсо.

— Ще се погрижа да издържи, господарю — каза също така между другото Йеуда.

Лицето на Алфонсо просия.

— Великолепен план — призна той.

Пристъпи съвсем близо до своя фамилиар и започна да си играе с неговата нагръдна плочка.

— Разбираш от работата си, дон Йеуда — призна той.

Ала към това чувство на радост и благодарност веднага се примеси горчивото съзнание, че той все повече задлъжняваше на тоя умен, противен търговец.

— Жалко е само — злобно каза той, — че не можем да засрамим по съшия начин и бароните де Кастро и техните приятели!

И додаде:

— Нали виждаш сам, лошо ми постла с бароните де Кастро!

Това извращаване на фактите възмути Йеуда. Враждата между краля и бароните де Кастро съществуваше още от детските години на дон Алфонсо и се беше изострила, когато той им бе отнел техния кастильо в Толедо. А сега кралят искаше да прехвърли цялата вина за тая вражда върху него, Йеуда.

— Зная — отвърна той, — бароните де Кастро те обвиняват, загдето си допуснал едно обрязано псе да скверни техния замък. Но на теб положително не ти е неизвестно, господарю, че те от години вече сипят хули по твое величество.

Дон Алфонсо преглътна и не отговори нищо.

— Е, хубаво — каза той, като сви рамене. — Опитай се да сториш нещо с твоите жалки уловки и способи. Но моите грандове са костеливи орехи, сам ще се убедиш, а и Кастровците ще ни създадат още доста работа.

— Голяма милост от твоя страна, господарю, е това, че одобряваш плана ми — отвърна Йеуда.

Той се отпусна на едно коляно и целуна ръката на краля. Мъжествена, силна ръка беше тя, обсипана с малки червени косъмчета, ала пръстите й лежаха вяло и неблагодарно отпуснати в тия на дон Йеуда.

На следния ден първият министър на краля, дон Манрике де Лара, дойде в кастильо Ибн Езра, за да засвидетелствува своята почит към новия ескривано; придружаваше го неговият син Гарсеран, близък приятел на дон Алфонсо.

Дон Манрике, който, изглежда, бе осведомен най-подробно за хода на вчерашната аудиенция, каза:

— Изненадах се, като узнах, че искаш да дадеш взаем на нашия господар, краля, огромната сума за откупване на пленниците.

И шеговито го предупреди:

— Не е ли малко опасно един могъщ крал да дължи някому толкова много пари?

Йеуда пестеше думите си. Все още не бе преодолял своя яд от високомерието и недоверието на краля. Наистина той отнапред знаеше, че тук, във варварския север, се уважава само воинът и че се говори с глупаво пренебрежение за хората, които се грижат за благосъстоянието на страната; но не бе смятал, че ще му създават толкова трудности и че мъчно ще свикне.

Дон Манрике отгатна мислите му и сякаш за да извини недодялаността на краля каза, че човек не бивало да се сърди на младия войнствен монарх, загдето предпочитал да разсича мъчнотиите с меч, вместо да ги разрешава с договори. Още от най-ранно детство дон Алфонсо бил мъкнат от един военен лагер в друг и затова се чувствувал по-добре на бойното поле, отколкото на масата за преговори. Но, прекъсна се сам дон Манрике, той не бил дошъл да говори за работа, а да приветствува колегата си по случай пристигането му тук, в Толедо.

И замоли дон Йеуда да покаже на него и на сина му дома, за чудесата на който говорел целият град.

Йеуда на драго сърце изпълни желанието му. Тръгнаха покрай безмълвните слуги, които дълбоко им се покланяха, през помещенията, застлани с дебели килими, по коридори и по стълби. Дон Манрике хвалеше като познавач, дон Гарсеран — с наивния възторг на юноша.

В градината срещнаха децата на дон Йеуда.

— Това е дон Манрике де Лара — представи го дон Йеуда, — първият съветник на нашия господар краля, и неговият достоен син, рицарят дон Гарсеран.

Рахел оглеждаше гостите с детинско любопитство. Без да се смущава, тя взе участие в разговора. Но макар и да бе учила усърдно, нейният латински се оказа все още твърде недостатъчен и като се смееше на грешките си, тя замоли господата да говорят арабски.

Поведе се оживен разговор. Баща и син хвалеха остроумието и прелестта на доня Рахел, когато употребяваше модните фрази, които на арабски звучаха двойно по-церемонно. Доня Рахел се смееше, смееха се заедно с нея и гостите.

Четиринадесетгодишният Аласар, който съвсем не бе глупав, заговори с дон Гарсеран за коне, заразпитва го за упражненията в рицарското изкуство. Младият гранд не можа да устои на обаянието на будното, подвижно момче и му даваше изчерпателни отговори. Дон Манрике приятелски посъветва Йеуда да повери момчето като паж в някой голям дом. Дон Йеуда отвърна, че сам е мислил вече за това; но премълча тайната си надежда, че кралят ще вземе момчето на служба при себе си.

И други грандове, преди всичко приятелите на семейството де Лара, последваха примера на дон Манрике и посетиха новия ескривано майор, за да го приветствуват.

Особено охотно идваха по-младите господа. Търсеха обществото на доня Рахел. Защото дъщерите на благородниците се появяваха само на големи дворцови или църковни празници, човек никога не пи виждаше сами, с тях можеха да се водят само общи, празни разговори. Приятно разнообразие бе да беседваш с дъщерята на министъра евреин, която макар и да не бе пазена тъй церемониално, но все пак беше в известен смисъл дама.

Съгласно изискванията на куртоазията младите мъже и казваха дълги, гръмки комплименти. Рахел благосклонно слушаше и намираше галантните брътвежи по-скоро смешни. Ала понякога долавяше, че зад тях се крият грубост и похотливост; тогава тя ставаше плаха и затворена.

Общуването с християнските рицари беше добре дошло за нея и дори само за това, че в разговор с тях тя се упражняваше в тамошния език — официалния латински, който се говореше в двореца и във висшето общество, и простонародния латински на всекидневието, кастилския.

Освен това господата с готовност предлагаха да я придружават, когато излизаше да разглежда града.

Тогава тя седеше в носилката, от едната й страна яздеше дон Гарсеран де Лара или пък дон Естебан Илян, от другата страна брат й, дон Аласар. Във втора носилка ги следваше дойката Саад. Бързоходци проправяха път за процесията, чернокожи слуги я завършваха. Тъй се движеха те из града Толедо.

През стоте години, докато се беше намирал в ръцете на християните, градът беше изгубил част от величието и от разкоша си от времето на исляма; не бе толкова голям, колкото Севиля, ала все още в него и около него живееха много повече от сто хиляди души, може би дори към двеста хиляди, така че Толедо бе най-големият град в християнска Испания, по-голям и от Париж и далеч по-голям от Лондон.

През тая войнствена епоха всички големи градове, та дори и жизнерадостната Севиля, бяха крепости. Всеки отделен квартал в Толедо бе допълнително заобиколен със свои стени и кули, а много от домовете на благородниците представляваха самостоятелни крепости. Укрепени бяха всички порти, укрепени бяха църквите и мостовете, които водеха от подножието на мрачния, огромен хълм, гдето бе разположен градът, към неговата околност отвъд реката Тахо.

А вътре в града домовете се притискаха един до друг върху тясно пространство, пъплеха нагоре, спускаха се надолу по склона; стъпаловидните улици бяха тъмни и тесни, често пъти много стръмни; на доня Рахел те се струваха като тайнствени пропасти, навсякъде имаше ъгли, ръбове, стени и все тежки, огромни порти, обковани с желязо.

Почти всички големи, солидни сгради бяха останали още от мюсюлманско време — поддържаха ги едва-едва и твърде малко ги бяха променили. В себе си доня Рахел бе убедена, че по времето, когато са били под грижите на мюсюлманите, всичко е било много по-красиво. Но затова пък от сърце се радваше на пъстрата човешка навалица, която от ранно утро, та чак до мрак изпълваше града и преди всичко главния площад Сокодовер, който в древността очевидно е бил пазарище. Там гълчаха хора, цвилеха коне, ревяха магарета, всички се тълпяха в гъста навалица, блъскаха се и си пречеха, движението постоянно се задръстваше, а улиците бяха пълни със смет. Но Рахел почти не усещаше липсата на хубавия ред в Севиля — толкова й се нравеше буйният живот в Толедо.

Правеше й впечатление колко плахи и сдържани бяха тук жените, изповядващи исляма. Всички ходеха плътно забулени. В Севиля, когато работеха или пазаруваха, жените от народа сваляха досадните фереджета, а в домовете на просветените големци само омъжените дами носеха фереджета — от много тънък, скъп плат, по-скоро като украса, отколкото като покривало. Тук обаче, очевидно за да се крият от погледите на неверниците, всички мюсюлманки носеха дълги, плътни фереджета, носеха ги постоянно.

Горди със своя град, младите грандове разказаха на Рахел историята на Толедо.

На четвъртия ден от сътворението на света, създавайки слънцето, бог го поставил точно над Толедо; ето защо градът бил по-стар от цялата останала земя… От далечна древност съществуваше градът, за това имаше много доказателства. Владели го бяха картагенци, сетне — в продължение на шест века — римляни, триста години християнските готи, четиристотин години арабите. Сега, от сто години насам, от времето на славния крал Алфонсо, тук отново господствуваха християните и ще останат тук чак до Страшния съд.

Разцвета и най-голямото си величие — тъй разказваха младите грандове — градът преживял при своите християнски владетели, при вестготите, чиито потомци били те, рицарите. Най-богатият, най-великолепният град в света бил тогава Толедо. Крал Атанагилд дал като зестра на дъщеря си Брунхилда съкровища на стойност три хиляди пъти по хиляда златни мараведи. Крал Рекаред притежавал масата на юдейския цар Соломон, състояща се от един-единствен огромен смарагд, обрамчен по края със злато. Освен това крал Рекаред притежавал вълшебно огледало, в което можел да види целия свят. Всичко това разграбили, унищожили и разпилели мюсюлманите, неверниците, кучетата, варварите.

Особено се гордееха младите рицари със своите църкви.

Любопитно и плахо оглеждаше Рахел огромните, тежки постройки; те приличаха на крепости. Рахел си представяше колко трябва да са били изящни, когато са били още джамии, заобиколени с дървета, водоскоци, колонади, медресета. Сега всичко бе голо и мрачно.

В двора на църквата „Света Леокадия“ тя намери басейн с особено красив бордюр, върху който имаше арабски надпис. Горда, че можеше да чете старинните куфически13 писмени знаци, проследявайки с пръст издълбаните и вече полуизтрити букви, тя разчете:

Значи, оттогава бяха изминали вече двеста и петдесет години.

— Много отдавна е било — каза дон Естебан Илян, който я придружаваше, и се ухили.

Неведнъж младите грандове предлагаха да й покажат вътрешността на някоя църква. В Севиля тя беше чувала много за тия „църкви“, за тия мерзки идолопоклоннически оброчища, в които северните варвари бяха превърнали хубавите стари джамии. Рахел изгаряше от любопитство да види един от тия домове, ала същевременно изпитваше някаква боязън и все намираше благовиден предлог да откаже.

Най-сетне тя надви смущението си и водена от дон Гарсеран и дон Естебан, прекрачи входа на църквата „Сан Мартин.“

Свещи горяха в полуздрачната вътрешност. Носеше се миризма на тамян. А ето и това, което беше желала и което се беше страхувала да види: изображенията, изображенията на идолите, най-забраненото. Защото ако западният ислям тълкуваше свободно едно или друго от запрещенията на Пророка, ако допускаше да се пие вино и жените да показват лицата си без фереджета, той непоколебимо и здраво се придържаше към предписанието на Пророка: да не се правят никакви изображения на Аллаха, пито на каквото и да било живо същество — човек или животно; разрешаваше се само да се загатват формите на растения или плодове.

А тук околовръст имаше хора, издялани от камък или от дърво, а други хора бяха нарисувани плоски и пъстри — върху дъски. Това бяха, значи, идолите, тъй ненавиждани от Аллаха и от неговия Пророк.

Всеки, надарен по божия милост с разум, с чувства и с нравственост — пък бил той евреин или мюсюлманин, — не можеше да не се гнуси от такива изображения. Те наистина бяха отвратителни, някак особено сковани и при все това живи, странно нереални, полумъртви, прилични на трупове, като рибите на пазарището.

Тия варвари се одързостяваха да се уподобяват в делата си на Аллаха, създаваха хора по негов образ и подобие и коленичеха, глупците, пред тия каменни и дървени вещи, които бяха създали сами, и им даваха да миришат тамян. Но в деня на Страшния съд Аллах ще призове всички, вършили такива неща, ще им повели да вдъхнат на изображенията живот и ако не могат, ще ги прокълне навеки.

И все пак Рахел чувствуваше как тия неща някак странно я привличат. Опияняваше я мисълта, че е възможно изобщо това: да се задържи тъй един човек, преходната плът, мимолетното изражение, движението, което едва сторено, вече изчезва. Съзнанието, че на това са способни смъртни люде, я изпълваше с гордост и същевременно с ужас.

Грандовете, които я съпровождаха, усърдно и благоговейно й обясняваха идолите. Ето там някакъв мъж от дърво, с плащ и с гъска. Това бе свети Мартин, на когото е посветена църквата. Той бил офицер и отишъл на бойното поле, въоръжен само с един кръст, за да възпре цялата вража войска. Веднъж, понеже било много студено, дал собствения си плащ на един бедняк и тогава нов плащ паднал от небето на плещите му. Друг път пък, когато императорът не станал на крака пред него, престолът се запалил и огънят принудил императора да почете светеца.

Всичко това можеше да се види — изрисувано бе върху дървените табла. Доня Рахел се слиса — тоя човек трябва да е бил дервиш.

На друга картина се виждаше някаква мюсюлманска девойка с кошница, пълна с рози, а пред нея стоеше изумен арабин с царствен вид и царски одежди. С лека язвителност дон Гарсеран разказа, че това били принцеса Касилда и баща й, толедският крал Ал-Менон.

Възпитана тайно от своята дойка в християнска вяра, Касилда носела сред големи опасности храна на пленниците християни, които умирали от глад, затворени в подземията на кралския замък. Някакъв доносчик съобщил за това на краля и той я изненадал. Строго я запитал какво носи в кошницата. Тя носела хляб, но отговорила: „Рози.“ Тогава той гневно отхлупил капака. И гледай чудо — хлябът се бил превърнал в рози. Това беше по-понятно за Рахел. За подобни неща се разказваше и в арабските приказки.

— Аха! — рече тя. — Значи, Касилда е била магьосница?

Гарсеран строго я поправи:

— Била е светица.

Дон Естебан Илян й довери, че в ефеса на неговия меч била вкована мъничка кост от свети Илдефонсо и че на два пъти тая реликва спасявала живота му в битките.

„Колко вълшебници имат тия християни!“ — помисли си доня Рахел и непринудено разказа за едно много добро средство да се предпазиш: трябвало в деня на битката да накараш някой поклонник от Мека, най-добре някой дервиш, да плюе в утринното ти питие.

— Много от нашите бойци постъпват така — заяви тя.

Всички тия нови неща, които Рахел виждаше, чуваше и преживяваше в Толедо, с поразителна бързина поглъщаха нейното ислямско минало. Трудно й беше вече да си припомни точно чертите на своята приятелка Лейла или пък пронизителния, разтърсващ глас, с който муедзинът от джамията „Асхар“ призоваваше за молитва. Но тя се стараеше да не забравя, продължаваше да чете арабски и се упражняваше в изящната, трудна арабска калиграфия. Продължаваше да съблюдава и мюсюлманските обреди, макар да се чувствуваше еврейка: извършваше предписаните измивания и четеше молитвите. Баща й не й пречеше.

Постоянното общуване с дойката Саад й помагаше да не скъсва с миналото. Вечер, когато дойката й прислужваше при събличането, те бъбреха за нещата, които бяха видели, и ги сравняваха с живота в Севиля.

— Недей да се сближаваш прекалено много с неверниците, Рехия, агънце мое — увещаваше я тогава дойката. — Те всички ще горят в ада, защото са безсрамни; и понеже знаят, че е така, са още по-високомерни на тая земя. Особено високомерна е султанката им. Повечето време тая неверница живее далеч от харема на съпруга си, султана Алфонсо, в някакъв северен град, който, разправят, бил толкова студен и горд, колкото и самата тя.

Да, високомерни бяха неверниците, имаше право дойката. Досега доня Рахел нито веднъж не беше зърнала краля. И дори баща й, който все пак бе един от неговите съветници, изглежда, го виждаше рядко.

От своя домоуправител и секретар Ибн Омар, който беше създал добра осведомителна служба, дон Йеуда узна колко голяма бе враждебността на благородниците в кралството към него. Откак бе починал мъдрият Ибн Шошан, те бяха увеличили своите привилегии, а след поражението на краля си бяха присвоили и други, особени права. Възмутени бяха, че един нов евреин, още по-хитър и по-алчен от предишния, идваше сега, за да им отнеме пак всичко. Ругаеха, злословеха, ковяха интриги.

Дон Йеуда изслуша с невъзмутимо лице доклада. Нареди на своя Ибн Омар да разпространи мълвата, че новият ескривано защищава угнетения народ от грабителите барони и се старае да повиши благосъстоянието на гражданите и селяните.

Водач на отпора срещу дон Йеуда бе архиепископът на Толедо, войнственият дон Мартин де Кардона, близък приятел на краля. Откак християните бяха завладели отново страната, църквата водеше ожесточена борба срещу еврейските общини. Евреите не внасяха като цялото население своя десятък на църквата, а изплащаха данъците си направо на краля. Нито папските едикти, нито постановленията на кардиналската колегия бяха успели да променят положението. Архиепископът дон Мартин бе озлобен от това, че след назначаването на хитрия Ибн Езра евреите ще станат още по-упорити в безбожния си стремеж да не се подчиняват на нарежданията на църквата. Той действуваше с всички средства срещу новия ескривано.

Толкова по-странно бе, че много наскоро след пристигането на дон Йеуда в кастильо Ибн Езра се яви, и то с очевидно дружелюбни намерения, секретарят на архиепископа, каноникът дон Родриге, духовникът, пред когото се изповядваше кралят.

Тихият, вежлив дон Родриге, беше голям любител на книгите. Той говореше, четеше и пишеше латински и арабски, четеше и еврейски. Разбираше се добре с Йеуда, а още по-добре с мъдрия приятел на Йеуда, Муса Ибн Дауд.

Стаите на Муса бяха уютно подредени. На стария човек се беше налагало да живее на два пъти сред оскъдица и в изгнание и той беше доказал, че може да понася безропотно нищетата. Тъкмо затова обичаше удобството. С едва забележима, добродушна гордост той показа на каноника множеството тръби на безупречната отоплителна инсталация и плъстената облицовка на стените, която с помощта на остроумно измислено устройство можеше да се овлажнява и осигуряваше през горещите дни приятна прохлада.

Многобройните книги на Муса бяха подредени тъй, че всяка му беше подръка, големият му писмен пулт бе добре осветлен. А една хубава полукръгла зала, подходяща за спокойно съзерцание, се разтваряше към градината.

Жаден за знания, каноникът не можеше да се насити на библиотеката на Йеуда и Муса. Удивяваше се от разнообразието на книгите, които обхващаха всички области на науката; възхищаваше се от изящната им калиграфия, от инициалите и пъстрите орнаменти в полетата, от красиво изработените и украсени калъфи за свитъците, от изящните, но същевременно здрави корици на подвързаните книги. Но най-много се възхищаваше от материята, върху която бяха написани повечето от тия книги — онази материя, която християнският свят още едва-едва познаваше: хартията.

Ах, те, учените от християнските държави, бяха принудени да пишат на пергамент, на животинска кожа, и не само много по-трудно се пишеше, а и материалът бе скъп и оскъден. Често пъти пишещите се виждаха принудени да прибягват към вече изписан пергамент, бяха принудени с много усилия да изтриват и изстъргват онова, което с много усилия бяха написали техните предшественици, и едва след това да въплътят своите собствени мисли върху старата материя — а кой можеше да знае дали пишещият днес с най-добри намерения не унищожава най-възвишената мъдрост на своя предшественик, за да съхрани за бъдните поколения своите собствени, може би твърде наивни мисли?

Дон Йеуда обясни на каноника как се произвежда тая хартия. Мелници превръщали в каша белезникава растителна материя, наречена катун, която сетне се вадела и сушала — всичко това съвсем не било скъпо. Най-хубавата хартия се изработвала в Хатива, била много едрозърнеста. Наричали я хатви. Дон Родриге нежно взе в ръце една книга, написана на такава хатви, за да измери тежестта й — удивяваше се като дете в колко малък обем и тегло се беше побрала толкова мъдрост.

Йеуда му каза, че бил започнал приготовления, за да устрои и тук, в Толедо, манифактури за производство на хартия; вода имало достатъчно, а и почвата била подходяща за необходимите растения. Дон Родриге бе във възторг. Йеуда обеща да му набави хартия още отсега.

Сетне дон Родриге и старият Муса останаха сами в малката, открита кръгла зала и поведоха спокоен разговор. Дон Родриге му разказа, че и в християнските земи били чували за научните постижения на Муса, най-вече за големия исторически труд, над който работел, както и за гоненията, на които бил подложен. Муса му благодари, като вежливо склони глава. Тоя висок мъж седеше удобно на своите възглавници, леко приведен напред — със спокойствие и мъдрост гледаха големите му благи очи. Не говореше много, но в повечето неща, които казваше, се чувствуваха обширни познания, богат опит, дълбок размисъл. Някак ново звучаха думите му, бяха увлекателни, а понякога наистина будеха тревога.

Много неща будеха тревога в тоя кастильо Ибн Езра. Имаше например между надписите, които блестяха сред фризовете по стените, и няколко еврейски. Не беше лесно да се разчетат те сред гъсталака на множеството завъртулки и орнаменти, които ги заобикаляха. Но каноникът, горд със своите познания по еврейски, откри, че те бяха взети от светото писание, от книгата Коелет14 на проповедника Соломон.

Да, потвърди Муса, точно така било; и той взе една пръчка и посочи с нея на каноника как се нижеха изреченията сред сложно преплетените арабески, как ту се губеха, ту се появяваха отново, показваше ги, четеше и ги превеждаше на латински. А словата гласяха:

Дон Родриге проследи с поглед еврейските писмени знаци на стената и видя и чу, че Муса превеждаше правилно. Но не звучаха ли малко по-иначе тия думи, които той помнеше наизуст от превода на свети Йероним? Не добиваха ли лека миризма на сяра дори и божите слова в устата на тоя мъдър и кротък Муса?

Каквото и да е, но човекът, който се грижеше за библиотеката на кастильо Ибн Езра, привличаше каноника може би дори повече, отколкото самата великолепна библиотека. Като гледаше Муса, седнал удобно сред меките си възглавници, дон Родриге изпитваше чувството, че и тоя човек е вечен като мъдростта. Ту му се струваше, че той едва ли е по-стар от него, петдесетгодишния, ту му изглеждаше, че е древен като света. Блясъкът на спокойните, малко насмешливи очи го обайваше и смущаваше и при все това каноникът чувствуваше, че с тоя мъж може да разговаря по-непринудено, отколкото с повечето простосърдечни християни.

Разказа му за академията, която ръководеше той. Естествено неговата скромна школа не можела да се сравнява с тия на мюсюлманите, но все пак чрез нея Западът узнавал арабската, а също и езическата мъдрост на древността.

— Не мисли, че съм тесногръд, о мъдри Муса — заяви разгорещено той. — Аз наредих да се преведе на латински дори коранът. А освен това в моята академия работят и някои неверници — както евреи, така и мюсюлмани. Ако разрешиш, ще ти доведа някога един или друг от моите ученици, за да се порадва и той на честта да разговаря с теб.

— Стори го, високопочитаеми дон Родриге — отвърна приветливо Муса, — доведи ми някои от учениците си. Но предупреди ги да бъдат предпазливи. Й сам ти бъди предпазлив!

И той му показа един от надписите на стената — смущение обхвана каноника, защото и това изречение бе от светото писание, но тоя път от петата книга на Мойсея:

Когато дон Родриге най-сетне се сбогува с домакина, много по-късно, отколкото бе възнамерявал — беше останал наистина неприлично дълго, — той шеговито каза:

— Би трябвало да ти се сърдя, дон Йеуда. На косъм оставаше да ме подведеш да наруша десетата божа заповед. Вярно е, че не пожелах нито дома ти, нито ослите ти, нито слугите и слугините ти. Но страхувам се, че пожелах твоите книги.

Старейшината на общината, дон Ефраим, посети Йеуда, за да поговори с него по някои работи на алхамата.

— Както и трябваше да се очаква — подхвана той, — твоята слава и твоят блясък донесоха, на общината много благослов, но и нови беди. Завистта към величието ти разпали омразата на архиепископа, на тоя нечестивец и Есав15. И сега дон Мартин е извадил отново на бял свят вече покрития с прах пергамент — онова постановление на кардиналския колегиум от преди шест години, съгласно което не само синовете на Едом16, а и потомците на Авраама трябвало да плащат на църквата десятък. На времето благородният алхаким Ибн Шошан — благословена да бъде паметта му! — отблъсна напора на остриганите17. Но сега тоя нечестивец смята, че е дошло благоприятно време да действува. Посланието му до алхамата е пълно със заплахи.

Дон Йеуда знаеше, че при искането на десятъка не става въпрос само за пари, а се цели нещо много повече. Ако победеше църквата, с това се заплашваше основната привилегия на евреите; тогава те вече нямаше да бъдат пряко подчинени на краля, тогава между тях и краля щеше да се промъкне архиепископът. Освен това дон Йеуда трябваше да признае в душата си: опасенията на дон Ефраим, че този път архиепископът би могъл да постигне целта си, не бяха неоснователни.

Дон Мартин беше близък приятел на краля. Той положително му внушаваше най-настойчиво, че трябва да изкупи греха си, загдето бе издигнал на такава висока длъжност евреина Ибн Езра, като принуди най-сетне евреите да плащат десятък на църквата.

Но външно Йеуда прояви увереност.

— И този път нечестивецът ще успее толкова, колкото и по-рано — каза той. И продължи: — А освен това не е ли под мое ръководство всичко, що се отнася до данъците? Позволи ми аз да отговоря на посланието на архиепископа.

Това съвсем не се хареса на дон Ефраим; той не искаше да предостави на тоя Йеуда нито едно от делата си.

— Далеч съм от мисълта — вежливо отклони той — да стоварвам на плещите ти допълнителни тежести, господарю и учителю мой Йеуда. За друго бих искал да поговоря смирено с теб от името на алхамата. Великолепието на твоя дом, изобилието на благата, с които те е благословил бог, славата, с която те е дарил чрез милостта на краля към теб, са трън в очите на всички завистници на израилевия народ и се впиват постоянно в злото сърце на архиепископа. Ето защо аз отново и най-настоятелно предупредих алхамата всички да се държат така, че да не привличат вниманието върху себе си и да не дразнят злодейците с блясък. Бъди милостив и не ги дразни и ти, дон Йеуда.

— Разбирам опасенията ти, господарю и учителю мой, дон Ефраим — отвърна Йеуда, — но не ги споделям. Моят опит ми е показал, че видът на силата внушава страх. Ако бих проявил слабост или пък скромност, това би направило архиепископа още по-дързък спрямо мен и спрямо вас.

Следната събота дон Йеуда отиде в синагогата.

Бе поразен колко гола и празна изглеждаше вътрешността дори на тая най-голяма светиня на испанското еврейство; и тук дон Ефраим не допускаше разкош. Наистина, когато разтвориха светото книгохранилище за скрижалите, гдето се съхраняваше тора, арон акодеш, тогава оттам засияха и заблестяха свещените емблеми, с които бяха украсени свитъците на писанието, скъпите везани покрови, искрящите златни подноси и венци.

Призоваха дон Йеуда да прочете седмичния откъс от писанието. В него се разказваше как някакъв езически пророк, Валаам, се готвел да прокълне народа на Израил, ала бог го принудил да благослови неговия народ и езическият пророк прогласил:

Йеуда прочете стиховете с предписаната стародавна монотонна напевност, четеше с усилие, може би на едното или другиго произношението му се стори странно, дори смешно. Но никой не му се присмя за това. Обратното, тия евреи — мъже и жени от Толедо — го слушаха, изпълнени с почит, и вълнението на дон Йеуда завладя и тях. Тоя човек, когото съдбата в ранна младост беше направила мешумад18, се беше завърнал доброволно, смирено в съюза на Авраама, и той, който имаше толкова власт в ръцете си, ще спомогне да се изпълнят и за тях благословиите божи, за които четеше.

Тъкмо сега, когато можеше открито да изповядва юдейската вяра, за Рахел стана още по-трудно от преди да се чувствува еврейка. Често четеше тя от великата книга, с часове седеше отдадена на копнения и потънала в размисъл пред историите, разказани там за делата на дедите, царете и пророците. Мощното, възвишеното, дълбоко благочестивото, което се описваше там, а също и слабото, дребното, дълбоко порочното, което не бе прикривано — всичко оживяваше в нейното въображение и тя беше горда и щастлива, че произхожда от такива праотци.

Но въпреки че твърдо, честно беше решила да се влее сред живите евреи, които я заобикаляха тук, в Толедо, към тях тя изпитваше малко привързаност.

За да опознае по-добре своя народ, тя често отиваше в еврейския квартал, в Худерия.

При тия разходки взимаше обикновено със себе си дон Бенямин Бар Абба, млад роднина на старейшината на еврейската община.

В кастильо Ибн Езра Бенямин беше въведен от каноника Родриге. Той бе един от неговите ученици, един от преводачите в неговата академия.

Дон Бенямин бе едва двадесет и три годишен, ала умът му вече се отличаваше със завидна острота, а и познанията му бяха задълбочени; в него имаше нещо момчешко, закачливо, дяволито, което привличаше Рахел. Скоро между тях се завърза добро приятелство. Доставяше им удоволствие да се смеят над неща, чиято комичност друг едва ли би схванал, и имаше някои въпроси, за които доня Рахел не се обръщаше нито към баща си, нито към чичо Муса, а към своя приятел Бенямин.

Той пък от своя страна споделяше с нея най-съкровените си мисли. Разказваше й например, че никак не му се нравел неговият сродник, парнасът дон Ефраим; виждал му се прекалено хитър и ако сам той, Бенямин, не бил толкова беден, нямало да издържи в дома на дон Ефраим. Никога дотогава Рахел не бе имала беден приятел. Тя го изгледа смаяно и любопитно.

Бенямин съблюдаваше еврейските обреди, но само за да не буди недоволството на дон Ефраим — самият той не държеше много за тях. Затова пък се възхищаваше от арабските мъдрости и обичаше да говори за великите древни народи, потънали вече в забрава, особено за гърците, йонийците, както ги наричаше той; един от тия йонийци, някой си Аристотел, направо поставяше наравно с учителя Мойсей.

При все това се гордееше, че е евреин; защото евреите бяха библейски народ и вярно бяха пазили Библията през вековете.

Този Бенямин развеждаше Рахел из Худерия. Над двадесет хиляди евреи живееха в Толедо и още пет хиляди извън стените на града и макар никакъв закон да не ги задължаваше, повечето от тях живееха в своя собствен квартал, който също бе укрепен с допълнителни зидове и със здрави порти.

Евреите от незапомнени времена населявали Толедо — разказваше й Бенямин; да, дори името на града произлизало от еврейската дума „Толедот“ — низ от поколения. Първите евреи пристигнали там като пратеници на цар — Соломон, за да събират данък от варварите. Почти през всички времена евреите живеели добре в Толедо. Ала християните вестготи ги подложили на яростни гонения. Най-ожесточено ги преследвал един техен съплеменник, някой си Юлиян, който преминал към християните и те го направили архиепископ. Все по-строги наредби издавал той срещу своите довчерашни братя и накрая прокарал закон: всеки, който не приемел християнството, щял да бъде продаван в робство. Тогава именно евреите извикали арабите отвъд морето и им помогнали да завладеят страната. Арабите поставили еврейски гарнизони в градовете и им назначили еврейски градоначалници.

— Представи си, доня Рахел — разпалваше въображението й Бенямин, — какво ли ще е било, когато угнетените изведнъж са станали господари, а дотогавашните потисници — роби.

Вдъхновено разказваше Бенямин за поетичните и мъдри книги, създадени през следните столетия под мюсюлманско господство от сефарадските евреи. Рецитираше й наизуст пламенни стихове от Соломон Ибн Габриол19 и от Йеуда Алеви20. Разказваше й за трудовете на Авраам Бар Хия21 в областта на математиката, астрономията и философията.

— Всичко велико, създадено в тая страна Сефарад — от човешка мисъл или от камък — каза убедено той, — е създадено с помощта на евреите.

Веднъж Рахел му заговори за смущението, в което я бяха хвърлили идолите в църквата „Сан Мартин“. Той я слушаше. Нерешително стоеше на мястото си. Сетне, с дяволита усмивка, извади една малка книжка и тайнствено й я показа. А в тая книжка — той я нарече свой бележник — имаше рисунки, изображения на хора. Някои от тях бяха злобно насмешливи, в други пък човешките лица се превръщаха направо в животински. Доня Рахел бе поразена, обхвана я страх; и все пак това я забавляваше. Какво нечувано богохулство!

Дон Бенямин рисуваше не само всевъзможни изображения като ония идоли в църквите, а изобразяваше и определени хора, които човек ясно можеше да познае. Нещо повече, той искаше да се мери с бога, променяше образите според собствената си дръзка воля, извращаваше душите им. Нямаше ли да се разтвори земята, за да погълне нечестивеца? И нима тя, Рахел, не ставаше съучастница в това богохулство, като гледаше тия рисунки? Но не можеше да се сдържи, продължаваше да ги гледа.

Ето тук изображението на някакво животно, лисица, както изглежда, но всъщност то съвсем не беше лисица, от хитрото лице гледаха набожно смирените очи на дон Ефраим. И, ще не ще, сред ужаса и съмнението, които я измъчваха, Рахел прихна да се смее.

Най-тясна привързаност към Бенямин изпитваше тогава, когато й разказваше разни истории, забележителни случки, станали с велики люде — юдеи от Толедо.

Такава бе например историята на раби22 Ханан Бен Рабуа, който изградил невиждан воден часовник. Часовникът се състоял от два водоема, две цистерни, устроени и разчетени толкова изкусно, че при нарастването на луната едната се пълнела с вода, а другата се изпразвала, а при намаляването на луната ставало обратното, така че по тях можел да се определи денят на месеца и дори часът на деня. Завистливите му съперници го обвинили в магьосничество.

— Знанието винаги предизвиква подозрение — обясняваше като някой стар мъдрец дон Бенямин.

И алкалдът23 хвърлил раби Ханан в тъмница. Ала тогава цистерните почнали да се пълнят и изпразват неправилно. Предположили, че преди да го тикнат в затвора, раби Ханан е повредил изкусния воден часовник, над който бил работил три пъти по седем години, и решили да заставят учения да го поправи, Той обаче го развалил окончателно. Тогава изгорили раби Ханан на клада.

— Кулата, гдето е бил затворен — завърши разказа си дон Бенямин, — съществува и до днес. А и цистерните можеш да видиш още, в Уерта дел Рей, в запустелия летен замък Ла Галиана.

Вечерта Рахел разказа на дойката си Саад за клетия, изкусен учен раби Ханан, когото злите хора подложили на страшни мъчения заради сръчността и учеността му. Образно й разказа за водния часовник и за затвора, и за изгарянето на учения раби. Ала, дойката Саад каза:

— Зли хора има тук, в Толедо. Как ми се иска, Рехия, агънцето ми, да можехме да се върнем в града Севиля, дано го закриля Аллах!

Трета глава

Братята Фернан и Гутиере де Кастро не се ограничиха само с празни заплахи срещу оня, който беше допуснал в техния кастильо един обрязан. Те почнаха да навлизат е въоръжена сила във владенията на дон Алфонсо, стигнаха веднъж дори до града Куенка. Нападаха пътуващите граждани и ги отвличаха като пленници в своите замъци. Грабеха стада добитък от кастилските селяни. И с плячката се оттегляха в труднодостъпното си планинско владение Албарасин.

Дон Алфонсо беснееше. Мразил бе рода Кастро, откакто се помнеше. Когато на три години бе станал крал, един де Кастро бе управлявал от негово име беше се държал с момчето строго и зле и Алфонсо тържествуваше, когато най-сетне Манрике де Лара свали от власт бароните де Кастро. Ала де Кастро си останаха, както и преди, могъщи владетели в своето графство и имаха много привърженици сред кастилските грандове.

Последните им дръзки насилия вбесиха до полуда Алфонсо. Не можеше да продължава така. Ще изгори и разруши замъците им, ще заповяда да обръснат косите на двамата братя и ще ги тикне в манастир; не, направо ще им отреже главите.

Ала в себе си той знаеше, че един такъв боен поход ще доведе до опасно спречкване с неговия чичо, арагонския крал.

Защото открай време Арагон, както и Кастилия, претендираше за върховната власт над графството де Кастро, над планинската област Албарасин, разположен, между Кастилия и Арагон. Обаче след смъртта на последния граф, владял над нея, синовете му, братята Фернан и Гутиере де Кастро, бяха отказали да призная каквато и да било власт над себе си. Ако сега той, Алфонсо, нахлуеше в земите им, те щяха да се обърнат за закрила към Арагон и тогава неговият чичо Раймундес кралят на Арагон, нямаше да изпусне удобния случай да ги приеме за свои васали и да ги защити от нападението на Алфонсо. А това означаваше война с Арагон.

Ала Алфонсо прогони тия опасения още преди да се бяха превърнали напълно в мисли. Ще воюва срещу бароните де Кастро! Ще повика Йеуда. Той трябва да му набави пари.

На път към кралския замък Йеуда бе във великолепно настроение. Не знаеше какво иска от него дон Алфонсо, отдавна не го беше виждал и се радваше, че ще докладва; да, сега вече можеше да съобщи за успехи, като очевидно доказателство за един от успехите носеше със себе си нещо съвсем малко по размери, което щеше да развесели и зарадва дон Алфонсо.

Застана пред краля и започна доклада си. Неколцина рикосомбрес — девет, за да бъде съвсем точен, — закъснели с плащането на своите данъци, бяха потвърди с подпис и печат, че при следното просрочване ще се откажат от претенциите за власт над определени градове в полза на краля. Освен това Йеуда можеше вече да докладва за единадесет нови образцови стопанства, можеше да съобщи, че недалеч от Талавера се пристъпва към пробно развъждане на копринената буба, да изброи нови, големи манифактурни работилници тук, в Толедо, и в Бургос, а също и в Авила, Сеговия, Валядолид.

А след това дойде ред на голямата му изненада.

— Ти изрази недоволството си от мен, господарю — каза той, — че не съм довел в страната ти златари и майстори по сеченето на монети. Позволи ми днес почтително да ти поднеса едно от първите изделия на твоите златари.

И усмихнат и горд, той предаде на дон Алфонсо онова, което беше донесъл със себе си.

Кралят го взе и видя, и засия. Дотогава в християнските държави на Полуострова бе имало в обръщение само арабски златни монети. А сега той държеше в ръцете си първата златна монета на християнска Испания, и тая монета беше кастилска. Сияещ сред ослепителния червеникавожълт метал се открояваше неговият, кралският профил, съвсем ясно личеше, че е неговият, а околовръст бе изписано на латински: „Алфонсус, по божия милост крал на Кастилия“. От другата страна бе изобразен покровителят на Испания, апостол Яков, Сантяго, възседнал коня и вдигнал меча — точно така, както често бе помагал от небесата на християнската армия да разгроми неверниците.

Жадно, с детинска радост оглеждаше и опипваше дон Алфонсо прекрасното златарско произведение. Ето как ще шествува отсега нататък върху добро, пълноценно злато неговият образ из християнските страни, а също и из страните на исляма, за да напомня на всички, че Кастилия е под добра закрила, под неговата закрила и на Сантяго.

— Великолепно си свършил тая работа, дон Йеуда — похвали го той и от светналото му лице и грейналите очи сияеше толкова радост, че дон Йеуда забрави всички несправедливости, които тоя човек бе проявил спрямо него.

Ала след това изображението на войнствения Сантяго припомни на краля за намерението му и за причината, която го бе накарала да извика своя ескривано. И бодро, без всякакъв преход, той каза:

— Щом като имаме пари, значи, бих могъл всъщност да предприема поход срещу бароните де Кастро. Смяташ ли, че за тая експедиция ще стигнат шест хиляди златни мараведи?

Изтръгнат неочаквано от своята радост, дон Йеуда обясни, че бароните де Кастро несъмнено ще потърсят закрилата на арагонския крал и че крал Раймундес ще ги приеме за свои васали.

— Твоят августейши чичо Раймундес ще се намеси — заяви убедително Йеуда. — А той разполага със значителна военна мощ на бойна нога, която бе събрал за похода си в Прованс, и военната му хазна е пълна. Ти ще се окажеш въвлечен в една война с Арагон, дон Алфонсо, и то при най-неблагоприятните обстоятелства, които можеш да си представиш.

Дон Алфонсо изобщо не искаше да чуе.

— Махай ми се от главата с твоите празни опасения! — прекъсна той Йеуда. — Няколкостотин добри копия са достатъчни, за да се бори човек против Кастровците, а аз владея изкуството да нападам бързо; това ще бъде чисто и просто един стремителен набег, нищо повече. А завладея ли веднъж Албарасин, или макар и само Санта Мария, тогава моят чичо от Арагон, който не е сърцат, ще се задоволи само да ругае, но няма да нападне. Събери ми шест хиляди златни мараведи, дон Йеуда! — настоя той.

Йеуда знаеше: празна надежда бе това, с което кралят искаше да заблуди него, а и самия себе си. Макар дон Раймундес да беше миролюбив владетел, ако сега му се дадеше удобен повод, той щеше да води война срещу Алфонсо.

Защото крал Раймундес изпитваше дълбока неприязън към своя племенник Алфонсо, и то не без основание. Позовавайки се на старинни грамоти, Кастилия претендираше за сюзеренна власт над страната Арагон: Тая „върховна власт“ беше чисто и просто въпрос на престиж. Твърде могъщият крал на Англия например, който владееше много франкски земи, признаваше за свой сюзерен по отношение на тях краля на Франкия, при все той владееше много по-малка част от Франкия, отколкото английският крал.

Всъщност на стария крал Раймундес Арагонски беше безразлично дали разполага с повече или по-малко престиж. Ала в своя необуздан племенник той виждаше олицетворение на безсмисления, вече остарял рицарски идеал и се гневеше, че мнозина, та дори и собственият му син, сляпо държаха на това рицарство, станало тъй чуждо на действителността, и благоговееха пред Алфонсо като пред герой. Ето защо той бе заявил, че искането на дон Алфонсо да бъде признат за сюзерен е глупост, отживяла своето време. А Алфонсо използуваше всеки удобен случай, за да възобнови претенциите си и се перчеше, че щял да дойде ден, когато дръзкият Арагон ще коленичи пред него като пред законен сюзерен.

Така че предприемеше ли Алфонсо своя поход, намесата на Арагон бе неизбежна и дон Йеуда обмисляше как с предпазливи думи да обясни това на краля. Ала предвидил възраженията на Йеуда, Алфонсо не поиска дори да ги чуе и го изпревари.

— В края на краищата за всичко си виновен ти — гневно викна той, — защото се настани в дома на бароните Кастро.

През тия мъчителни месеци Йеуда бе придобил второ лице, маска на вежлива смиреност. Но не можеше още да овладява гласа си, който заекваше и фъфлеше, когато бе развълнуван. Така бе и сега, докато отговаряше:

— Един поход срещу бароните де Кастро няма да струва шест хиляди, а двеста хиляди златни мараведи, господарю. Нека твое величество благоволи да ми повярва: Арагон в никакъв случай няма да остане спокойно настрана, ако ти нападнеш владенията на де Кастро.

Той се реши да съобщи на краля и последния си необорим довод:

— Знаеш, господарю, че моят братовчед Йосеф Ибн Езра е придворен алхаким на Арагон и е посветен в плановете на краля. Твоят августейши чичо вече на няколко пъти е възнамерявал да помогне с оръжие в ръка на бароните Кастро. Ние с братовчед ми разменихме писма и се съветвахме и на дон Йосеф се удаде да възпре своя крал в това отношение. Но той ме предупреди: Арагон е обвързан с обещанието да помогне на бароните де Кастро, ако ти ги нападнеш.

Дълбоки бръчки се врязаха в младото чело на Алфонсо.

— Изглежда, че ти и братовчедът ти усърдно заговорничите зад моя гръб — каза той.

— Щях да ти съобщя още преди няколко дни за предупрежденията на дон Йосеф — отвърна Йеуда, — ако беше благоволил да ме допуснеш пред лицето си.

Кралят заснова с широки крачки нагоре-надолу. Дон Йеуда продължи да му обяснява:

— Разбирам, че твое величество гори от желание да даде заслужен урок на дръзките барони. И аз — позволи ми тая смирена забележка — горя от същото желание. Но бъди милостив, почакай още малко. Ако се прецени трезво, щетите, нанесени от бароните де Кастро, не са големи.

— Те държат в тъмниците си мои поданици — викна Алфонсо.

— Разпореди се — предложи Йеуда, — и аз ще откупя тия пленници. Те са незначителни люде. Касае се за няколкостотин мараведи.

— Мълчи! — гръмко викна Алфонсо. — Един крал не откупува поданиците си от своите васали. Но ти не разбираш от тия работи, търгаш такъв!

Йеуда бе побледнял. Та нали тъкмо в това се състоеше спорът — дали бароните де Кастро са васали на дон Алфонсо, или не. Но тия горделивци смятаха грабежите и убийствата за единственото почтено средство, с което се разрешават спорове. С неописуемо удоволствие би му казал той: „Предприеми похода си, рицарю и глупецо! Ще ти подхвърля шестте хиляди мараведи!“ Но стигнеше ли се до война с Арагон, всичките му планове се проваляха. Трябваше да предотврати тоя поход.

— Може би — подложи на обсъждане той — пленниците ще могат да се освободят, без да се накърнява твоето кралско достойнство. Навярно би могло да се издействува бароните де Кастро да предадат пленниците в Арагон. Позволи ми да започна преговори за това, Може би, ако ми разрешиш, ще ида лично в Сарагоса и ще се посъветвам с дон Йосеф. Моля те, господарю, обещай ми едно: че няма да издадеш заповед за поход срещу бароните де Кастро, преди да проявиш милостта да говориш още веднъж с мене. — Какво си въобразяваш! — негодуваше Алфонсо.

Ала той бе осъзнал вече безразсъдността на своето намерение. За съжаление евреинът беше прав.

Взе отново в ръка златната монета, претегли я, огледа я. Лицето му се разведри.

— Нищо не обещавам — каза той, — но ще помисля върху това, което предлагаш.

Йеуда разбра, че не ще постигне нищо повече. Сбогува се церемониално и замина за Арагон.

При все че дон Йеуда отсъствуваше, каноникът дон Родриге често наминаваше към кастильо Ибн Езра. Търсеше обществото на стария Муса.

Тогава двамата седяха в малкото преддверие, гледаха навън към тихата градина, вслушваха се в едва доловимия, винаги еднообразен, винаги разнообразен ромон на бликащите струи и водеха спокойни разговори. Блеснали с червените, сините и златните си цветове, по стените се нижеха фризовете с мъдри поговорки. Къдравите букви на по-новото арабско писмо, вплетени една в друга и заобиколени с орнаменти, прилични на цветя и преливащи се в арабески, наподобяваха пъстра тъкан, която покриваше стените като килим. Сред причудливите заврънкулки се открояваха ясно староарабските, „куфически“, ъгловати и отсечените еврейски писмени знаци, сливаха се в мъдрости, губеха се, смесваха се с други, изпъкваха отново, някак странно неспокойни, смущаващи.

Сред тоя гъсталак от орнаменти и арабески Родриге отново разчете оная еврейска мъдрост, която навремето, при неговото първо посещение, му беше превел Муса:

Още тогава каноникът бе обезпокоен, защото тия стихове — както му ги беше прочел Муса — звучаха по-иначе, отколкото в познатия му латински превод. Сега той събра смелост и реши да поразисква този въпрос, с Муса. Но старецът приветливо го предупреди:

— Не бива да се впускаш в такива опасни съждения, високопочитаеми мой приятелю. Ти знаеш, че самият свети дух е вдъхновявал Йероним, когато е превеждал Библията, така че думите, които бог разменя с Мойсей на латински, са не по-малко божествени от еврейските. Не се старай да бъдеш прекалено мъдър, високопочитаеми дон Родриге. Твърде леко спи кучето на съмнението. То би могло да се пробуди и да се разлае срещу твоите убеждения и тогава те чака гибел. И без това много твои събратя, духовници в другите християнски страни, наричат нашия Толедо „градът на черната магия“, а нашите арабски и еврейски писмени знаци им се струват като драсканици на сатаната. Ще обявят за еретик и тебе, ако си толкова любопитен.

При все това кротките очи на дон Родриге не се отделяха от надписа, който го смущаваше. Ала повече от надписа смущаваше каноника човекът, по чието желание тия надписи бяха избрани. Старият Муса — дон Родриге бе разбрал това много скоро — беше безбожник до мозъка на костите си, не вярваше дори в своя Аллах и Мохамед; и все пак той, тоя езичник, беше благ, кротък, заслужаващ обич. А освен това, и преди всичко, бе истински учен. Той, Родриге, беше изучил всичко, което можеше да даде на човека християнската наука — тривиум и квадривиум24, граматика, диалектика и реторика, аритметика, музика, геометрия и астрономия, а наред с тях всички позволени арабски знания и всяка християнска премъдрост; но Муса знаеше много повече, знаеше всичко и беше размишлявал над всичко и един от най-прекрасните божи дарове бе да разговаряш с тоя безбожник.

— Еретик — аз? — отвърна дружелюбно и меланхолично той на предупреждението на събеседника си. — Страхувам се, че еретикът си ги, драги мой мъдри Муса. И се боя, че си не само еретик, а езичник в пълния смисъл на думата, че не вярваш дори в истините на своята собствена вяра.

— Ти се боиш? — запита старият грозен учен и устреми проницателните си очи в кроткото лице на Родриге.

— Боя се — отвърна му той, — защото имам приятелски чувства към теб и защото ми е жал, че ще гориш в ада.

— А нима — осведоми се Муса — не ще горя там дори и само защото съм мюсюлманин?

— Не безусловно, драги Муса — поучи го Родриге, — и положително не в такъв силен огън.

След известно мълчание Муса унесено и двусмислено каза:

— Може би си прав, аз почти не правя разлика между тримата пророци. За мен Мойсей струва колкото Христос, а пък той — колкото Мохамед.

— Такова нещо аз не бива дори и да чувам — каза каноникът и се поотдръпна. — Защото тогава би следвало да взема мерки срещу теб.

Муса вежливо отстъпи:

— В такъв случай считай, че не съм казал нищо. Докато спореше тъй, Муса отиваше от време на време до писалището си и разговаряйки, рисуваше небрежно кръгове и арабески. Със завист и укор гледаше дон Родриге как приятелят му направо разхищава скъпата хартия.

Каноникът на драго сърце четеше на Муса от своята хроника, за да чуе неговите допълнения и уточнявания. В тая хроника се говореше много за мъртвите светии. Сражавайки се от небесата на страна на християните, те често бяха побеждавали неверниците, а и реликвите им, носени в битките, бяха извоювали за християните не една победа. Муса вметна, че тия останки от светиите сигурно са били свидетели и на някои поражения на християните, но го каза благо и деловито и намираше за съвсем понятно, че Родриге не пишеше в хрониката си за тия неща. Изобщо той вникваше дълбоко в четеното от каноника и засилваше у него увереността, че произведението му е значително.

Ала почнеше ли да му чете Муса от своята „История на мюсюлманството в Испания“, клетият щастлив Родриге изпитваше чувството, че онова, което пише самият той, е отчайващо примитивно. Огън и мраз го обливаше, когато слушаше това своеобразно, смело историческо произведение.

„Държавите — се казваше там — не са божествени институции; пораждат ги естествените сили на живота. Хората чувствуват необходимост да се обединяват в общества, за да запазят човешкия род и култура, държавната власт е нужна, за да не се унищожат людете взаимно докрай, защото те по природа са зли. Силата, свързваща държавата в едно единно цяло, е азабиджата — вътрешната волева, историческа и кръвна връзка. Държавите, народите, културите като всички други сътворени неща имат продължителност на живот, определена от природата, и те като всяко отделно същество преминават през петте фази на възрастта: възникване, възход, разцвет, упадък, загиване. Цивилизацията непрестанно преминава в изнежване, свободата в скептицизъм и държавите, народите, културите се сменят едни други по силата на строги, вечно важими закони и затова са постоянно непостоянни като подвижните пясъчни дюни.“

— Ако те разбирам правилно, приятелю Муса — замислено разсъждаваше след едно такова четене дон Родриге, — ти не вярваш в никакъв бог, а единствено в кадар, в съдбата.

— Бог е съдбата — отвърна Муса. — Той е крайният сбор от прозрението както на великата книга на юдеите, тъй и на корана.

Погледът му, следван от тоя на Родриге, се плъзна към един фриз, в който проповедникът Соломон възвестява мъдростта:

И когато долови, че каноникът беше прочел и разбрал изречението, Муса продължи:

— А в осемдесет и първата сура на корана, посветена на края на света, Пророкът казва: „Онова, което аз възвестявам, е предупреждение за вас, които желаете да вървите по правия път. Но вие няма да можете да го желаете, ако не го желае бог, всемогъщият.“ Виждаш, високопочитаеми мой приятелю, че както Соломон, тъй и Мохамед стигат до прозрението: бог и съдбата са едно и също нещо. Или казано на езика на философията: бог е съвкупността от всички случайности.

Като чуваше такива думи, дон Родриге се притесняваше силно и решаваше да не прекрачи вече прага на кастильо Ибн Езра. Ала два дни по-късно той отново седеше в откритата зала, под надписите, смущаващи духа му. От време на време довеждаше дори и някой от своите ученици, най-често младия Бенямин.

Понякога в кръглата зала идваше и доня Рахел и слушаше как двамата учени водеха своя спокоен разговор, докато водоскоците тихо струяха.

Веднъж присъствието на Бенямин я подсети за раби Ханан Бен Рабуа и Рахел запита каноника какво знае за тоя учен и за машината му за измерване на времето; защото от ума й не излизаше разказа на дон Бенямин как е бил преследван и принуден да унищожи собственото си дело оня раби и как сетне го подложили на мъчения и го изгорили.

Дон Родриге не искаше да признае, че учени са били подлагани на мъчения заради своята ученост и не бе включил в хрониката си историята за раби Ханан.

— Видях водоемите в Ла Галиана — заяви той, — те са най-обикновени цистерни; не вярвам някога да са служили за измерване на времето; впрочем смятам за недостоверно и това, че раби Ханан е бил измъчван и убит. В документите не откривам нищо такова.

Обиден, че каноникът се съмнява в историята, разказана от него за раби Ханан, младият дон Бенямин каза скромно, но разпалено:

— Той обаче е бил изключителен учен, това сигурно ще признаеш и ти, високопочитаеми дон Родриге. Създал е не само великолепен астролаб25, но е превел също така на арабски и латински съчиненията на Гален и така е съхранил за нашето време медицинската наука на древността.

Дон Родриге не се съгласи, но затова пък почна да разказва за големите лекари от времето на ранното християнство. Така светиите Козма и Дамян, които впрочем били от арабски произход, извършили по времето на Гален не по-малко чудотворни изцеления. Техните съперници ги наклеветили, че са християни. Съдиите ги осъдили и ги хвърлили в морето: ангели слезли и ги спасили. Тогава ги хвърлили в огън: огънят не могъл да им стори нищо. Почнали да ги замерят с камъни, за да ги пребият: камъните се връщали обратно и пребивали враговете им. Впрочем те продължили да извършват удивителни изцеления и след смъртта си. Имало например един човек, който страдал от гангрена в бедрото. Той се молил пред изображението на двамата светци. Тогава заспал дълбоко и сънувал, че светците отрязали болния му крак и го заменили с крака на един мъртъв арабин. И наистина, като се събудил, имал нов, здрав крак; а хората намерили и мъртвия арабин, от когото светиите били взели крака.

— Те трябва да са били големи вълшебници — призна възхитена доня Рахел.

Ала Муса каза:

Големите мюсюлмански лекари са лекували най-сполучливо, докато са били живи. Познавам и някои християни, които при сериозно заболяване на драго сърце се съветват с еврейски или мюсюлмански лекар.

Настроен този път не дотам примирително, колкото обикновено, дон Родриге отговори:

— Ние, християните, учим, че скромността е добродетел.

Муса дружелюбно се съгласи:

— О, да, колкото за учене, учите, високоуважаеми приятелю.

Дон Родриге прихна.

— Не се обиждай! — рече той. — Ако се разболея, ще бъда щастлив да ме лекуваш ти, мъдри Муса!

През това време дон Бенямин беше рисувал скритом в своя бележник. Той показа на Рахел скицата, която беше нахвърлил. На едно дърво бе кацнал гарван и гарванът имаше лицето на Муса. Това несъмнено бе портрет и следователно грехът беше двоен. Ала портретът бе жизнерадостен, приветлив и на Рахел се харесваше и скицата, и онзи, който я беше направил.

Тъй като кралят не предприемаше нищо срещу бароните де Кастро, дързостта на привържениците им започна да става все по-голяма. Точно както навремето жителите на Бургос бяха защищавали от Алфонсо Шести националния герой Сид Компеадор, тъй и бунтовно настроените барони защищаваха сега Кастровците срещу Алфонсо Осми: „Какви добри васали щяха да бъдат те, да имаха само по-добър крал!“ Когато кралят поиска настойчиво да бъдат изплатени закъснелите налози, грандовете де Нунйес и де Аренас му се присмяха:

— Че хайде, дон Алфонсо, ела и си прибери парите от нас, тъй както си прибра гражданите от замъците на бароните Кастро!

Дон Алфонсо беснееше. Ако не искаше срещу него да се надигнат всичките му барони, не биваше повече да позволява на Кастровците да му се качват на главата.

Свика на коронен съвет своите най-доверени люде. Присъствуваха дон Манрике де Лара и синът му Гарсеран, архиепископът дон Мартин де Кардона и каноникът дон Родриге; главният ескривано, дон Йеуда, все още беше в Арагон.

Пред приятелите си дон Алфонсо даде воля на своята безсилна ярост. Бароните Кастро му нанасяли оскърбление след оскърбление, а пък неговият ескривано преговарял с двуличния крал Раймундес и искал да разреши с търгашески средства един рицарски спор. А тъкмо той, евреинът, бил главният виновник за тая дяволска разправия, защото той се бил настанил в дома на бароните де Кастро.

— Много ми се иска да го изхвърля! — заключи яростно той.

Дон Манрике се опита да усмири гнева му.

— Бъди справедлив, господарю. Нашият евреин си е заслужил кастильото. Той изпълни повече, отколкото обеща. Грандовете ти плащат данъци и през мирно време. Седемнадесет града, които принадлежаха на грандовете, сега са пряко подчинени на теб. И ако бароните де Кастро държат в плен неколцина твои поданици, то много стотици твои рицари и войници, държани доскоро в плен в Севиля, сега са свободни.

Архиепископът дон Мартин — с червендалесто, закръглено, грубовато и жизнерадостно лице под вече прошарена коса — възрази. Войнствено седеше той на своето място — едновременно и рицар, и духовник. Одеждите, които свидетелствуваха за неговия сан, не прикриваха бойните доспехи: защото той смяташе, че тук, в Толедо, толкова близо до мюсюлманите, християните се намират в непрестанна свещена война.

— Много думи намери, за да възхвалиш твоя евреин, благородни дон Манрике — подхвана архиепископът с гръмкия си глас. — Тоя нов Ибн Езра, признавам, успя да измъкне като вълшебник стотици хиляди златни мараведи от страната и отдели нещичко от тях и за краля, нашия господар. Но затова пък толкова по-големи щети нанесе той на светата църква. Не затваряйте очи пред това обстоятелство, благородници! Толедските евреи винаги са били нагли, още но времето на нашите предци — готите. А това, че ти, господарю, благоволи да назначиш на служба тоя Йеуда, направи вече непоносима наглостта на алхамата. Техният старейшина, Ефраим Бар Абба, не само отказа да ми плати десятъка — за което за съжаление може да се позове на теб, господарю, — но той дръзна също така с предизвикателна наглост да оповести в една от синагогите благословията на Яков. „Не ще остане Юда без скиптър, нито без жезъла на властта в краката си!“ При това въз основа на писанията на църковните патриарси аз доказах на тоя човек, че пророчеството на Яков е било в сила само до идването на Месията и че след появяването на Спасителя е изгубило стойността си. Но само на нас, християните, е дадено да разбираме съкровения, вътрешен смисъл на писанието. Тия евреи приличат на неразумен добитък и не са в състояние да се задълбочат.

— Може би не следва да се съди толкова строго толедската алхама — каза меко каноникът. — На времето, когато слепите, грешни и високомерни ерусалимски евреи са завлекли пред своето съдилище нашия господ, Исуса Христа, толедската еврейска алхама е изпратила послание до първосвещеника Кайафа и го е предупредила да не разпъва Спасителя. Тъй пише недвусмислено в древните книги.

Архиепископът измери с недоволен поглед дон Родриге, ала сподави своите възражения. Странна връзка съществуваше между него и секретаря му. Архиепископът беше благочестив, крайно честен и съзнаваше, че войнственият му нрав го кара понякога да изрича думи или да върши дела, които не подхождаха на него, примаса на Испания, приемника на свети Евгений и свети Илдефонсо. И за да изкупи греховете, към които би го подвел неговият войнствен характер, той сам си бе наложил да търпи постоянното присъствие на кроткия като агне дон Родриге; на това смяташе да се позове, ако при страшния съд го обвиняха, че понякога воинът у него е взимал връх над духовника.

И така, вместо към дон Родриге, той се обърна към краля:

— По времето, когато ти, подчинявайки се на необходимостта и на своите съветници, призова тук евреина, аз те предупредих, дон Алфонсо, и ти предсказах: ще дойдат дни, когато ще се разкайваш, че си го призовал. Светият събор не без основания е забранил на християнските крале да назначават на високи служби неверници.

Дон Манрике възрази:

— Кралете на Англия и на Навара, както и кралете на Леон, Португалия и Арагон също оставиха на служба своите еврейски министри въпреки решенията на Латеранския събор. Те се задоволиха да изкажат на светия отец своите съжаления. Тъй постъпи и кралят, нашият господар. При това той можеше да се позове и на примера на своите августейши предци. Алфонсо Шести, императорът на Испания, имаше двама еврейски министри, Алфонсо Седми — пет. Не виждам как Кастилия щеше да бъде в състояние да построи толкова църкви за светците и толкова крепости против мюсюлманите без помощта на евреите.

— Позволи ми освен това, достопочтени мой отче — допълни каноникът, — най-смирено да ти напомня за нашия приятел, достопочтения епископ на Валядолид. И той не можа да събере своите данъци и се видя принуден да натовари със събирането им нашия приятел Йеуда.

Този път дон Мартин не можа да сподави гнева в гърдите си.

— Много добродетели имаш ти, дон Родриге — изръмжа заплашително той. — Ти си почти светец и затова те понасям. Но позволи ми най-смирено да ти кажа: понякога твоята благост и веротърпимост граничат с наглост.

Кралят не слушаше тия препирни. Той седеше дълбоко замислен и сега най-сетне изрече онова, което го занимаваше:

— Питал съм се понякога защо ли бог е дал на неверниците толкова сили, които нам е отказал. Мисля си, че е така: понеже ги е проклел вовеки веков, то за краткото време на техния земен живот им е дал със своята милост много ум, красноречие и способност да трупат богатства.

Останалите замълчаха малко смутено. Удивяваше ги, че кралят тъй открито изказваше най-съкровените си мисли, всъщност това не подобаваше. Но кралят имаше право да казва с кралска безгрижност всичко, което тежеше на душата му.

Младият дон Гарсеран върна коронния съвет отново към предмета на обсъждането.

— Едно нещо би могъл да направиш, господарю — предложи той. — Щом като няма да нападнеш бароните де Кастро, постави тогава гарнизон на тяхната граница. Изпрати войници в града Куенка.

— Това е добър съвет — гръмогласно се присъедини архиепископът. — Да, постави гарнизон в Куенка, и то не малък, та да се изпари желанието на братята Кастро да нападат вече твоите поданици.

За това беше мислил и самият дон Алфонсо, Но драго му бе, че го предложиха другите.

— Да, тъй и ще сторя — заяви той. И гневно и радостно добави: — Срещу това не може да възрази нищо дори и нашият евреин.

Дон Манрике смяташе, че за защитата на Куенка са достатъчни три отреда. Дон Алфонсо възрази, че разбойническите набези на бароните де Кастро могат да възбудят апетита и на емира на Валенсия; затова предпочитал да изпрати в Куенка повече войници, щял да изпрати двеста копия. Архиепископът, когото всички смятаха за вещ във военното изкуство, напомни, че известен брой от войниците винаги щели да се намират извън крепостта, за да охраняват заплашените селски стопанства или да придружават пътуващи граждани.

— Изпрати триста копия, дон Алфонсо! — настоя той.

Алфонсо изпрати петстотин копия.

Водителството на тая войска той възложи на своя приятел дон Естебан Илян, млад, енергичен и смел гранд. Преди дон Естебан да потегли с конните си отреди към Куенка, кралят настойчиво го замоли:

— Не допускай да ми се нанасят повече оскърбления, дон Естебан! Не допускай и най-малката обида! И ако хората на де Кастро откраднат от наши земи макар и само една кокошка, не им прощавай! Преследвай ги чак до тяхната Санта Мария и вземи обратно кокошката! Дори ако това ти струва десетима войници!

И му подаде ръкавицата — символа на рицарското поръчение.

Дон Естебан целуна ръката му и каза:

— Не ще имаш повод да се оплакваш от мен, дон Алфонсо!

Войници пристигнаха в малкия градец Куенка и в околните села. Патрулираха по границата на планинската страна Албарасин, която трудно можеше да се обозре. Ала нито един от войниците на Кастро не се показваше. Тъй измина седмица, след нея втора. Войниците на дон Естебан почнаха да негодуват срещу отегчителната служба, жителите на Куенка — да ругаят срещу присъствието на войниците, което ги притесняваше.

А в това време Йеуда беше в Сарагоса и преговаряше със своя братовчед, дон Йосеф Ибн Езра. Този образован сановник, възпълен, приятен, дружелюбен, скептичен, даде на Йеуда да разбере, че е отгатнал подбудите му. Но самият той също държеше на запазването на мира и затова посрещна приятелски своя роднина, Йеуда искаше следното: Арагон да откупи кастилските пленници на бароните де Кастро и да ги върне на дон Алфонсо; той лък в замяна щял да се откаже от претенциите си върху града Дарока.

Предложението на Йеуда се стори приемливо на дон Йосеф и той се надяваше, че ще съумее да го представи в доста благоприятна светлина и на своя господар. Но не биваше да се прибързва. Крал Раймундес се намираше сега във военен лагер, изцяло бе погълнат от благополучното приключване на войната срещу тулузкия граф и дон Йосеф трябваше да изчака подходящ момент, за да го занимава с такива незначителни въпроси. След две седмици той щял да замине за военния лагер при дон Раймундес. Нека дон Йеуда проявял търпение дотогава. Сетне самият той можел да се яви пред дон Раймундес.

Йеуда използува добре тия две седмици. Отпътува до Перпинян и доведе до благополучен край едно объркано дело. Отпътува до Тулуза, за да навести един свой роднина, Меир Ибн Езра, еврейски баи26 на този град. Сетне отпътува до лагера при крал Раймундес. Дон Йосеф честно го подпомогна и дон Раймундес милостиво го изслуша. Но кралят бе муден, педантичен човек, ето защо изтече още една цяла седмица, докато той се реши да даде съгласието си.

Йеуда си отдъхна. Отстранена бе най-страшната от глупавите пречки, които заплашваха неговото мирно дело. Той изпрати до дон Алфонсо куриер с радостната вест, че договорът е подписан и подпечатан и че самият той, Йеуда, се завръща след няколко дни.

Ала тая вест още не беше стигнала в Толедо, когато дон Алфонсо получи от Куенка едно дълго, объркано писмо от своя приятел Естебан Илян.

Беше се случило нещо непредвидено. Въоръжени слуги на бароните де Кастро се опитали да откраднат от кастилска земя стадо овци. Хора на дон Естебан ги преследвали във владенията на де Кастро. Там се натъкнали на група рицари и оръженосци. Почнало се с ругатни, стигнало се до престрелка. В нея загинал един рицар, за нещастие един от братята Кастро, граф Фернан. Не можело да се отрече — пишеше дон Естебан, — че когато кастилската стрела го улучила, дон Фернан де Кастро не бил в бойни доспехи, а в ловно облекло и на ръкавицата му бил кацнал неговият любим сокол едва ли можело вече да се установи защо кастилският войник пуснал така лекомислено стрелата си; във всеки случай той, Естебан, веднага заповядал да обесят виновника.

Дои Алфонсо четеше и сърцето му се сви. Не можеше да се очаква по-лош край на това начинание. Прост войник бе убил подло един невъоръжен дворянин от най-благородно потекло, и то по негова, Алфонсова, заповед. Цяла Испания щеше да припише тоя позор нему, на краля на Кастилия.

Сега вече другият Кастро, Гутиере, имаше убедително рицарско основание да отмъсти за брат си. Той ще се обърне към Арагон и крал Раймундес, победителят в Прованс, щеше да има желания повод да започне война срещу омразния си племенник. Глупавата война с Арагон, която той не желаеше, а и всички го предупреждаваха да не я започва, сега вече беше пред прага.

Алфонсо се срамуваше от Йеуда. Срамуваше се от всичките си съветници. От целия християнски свят. При тава той бе сторил само каквото би сторил всеки рицар на негово място. Неговият кралски дълг беше изисквал да брани своя верен град Куенка и да изпрати там войски. И никой не можеше да го укори, че бе възложил командата на смелия дон Естебан Илян. Дон Естебан бе негов приятел и добър рицар, а в ефеса на неговия меч беше вкована костичка от свети Илдефоноо. Ах, тая изпитана реликва не беше успяла да спре сатаната. Защото станалото бе истинско адско нещастие, сатанинска подлост и никой не беше виновен — нито той, нито дон Естебан, нито Фернан де Кастро, нито дори евреинът. Целият християнски свят обаче ще обвинява него, Алфонсо.

Да, не му беше донесъл щастие тоя Йеуда. А сега, когато тъй се нуждаеше от съвета му, него го нямаше.

И добре бе, че го нямаше. Той, Алфонсо, не би могъл да го погледне сега. Не би могъл да понесе неговите укорни, умни думи. Нужен му бе човек, който го разбираше напълно, който разбираше невинността му, нечуваното му нещастие, нужен му бе близък човек, Свой.

Без да дочака Йеуда, със съвсем малка свита, той потегли на кон към Бургос, при своята кралица, при деня Леонор.

Четвърта глава

Доня Леонор посрещна краля с радост. Нямаше нужда дори да и разказва как се е случило всичко, тя го разбра. Чувствуваше като него. За всичко бе виновна злата съдба, нейният Алфонсо не носеше никаква вина.

При това много повече от него я потискаше мисълта, че предстоеше война с Арагон. Тя беше мечтала за обединението на двете страни, а тая война разрушаваше всичките й надежди. Ала доня Леонор прикри сломеността си, държеше се спокойно както винаги. Нейното присъствие и разговорите с нея дадоха на Алфонсо утехата и бодростта, на които се беше надявал.

Общо взето, той предпочиташе Толедо пред Бургос. В Толедо, още юноша, той бе извършил първия си голям подвиг, оттам бе завоювал своето кралство; освен това Толедо бе близо до истинския, до вечния враг, мюсюлманите, и тъкмо там, близо до врага, бе неговото място — на краля, на воина. Ала тоя път охотно остана в стария, прахристиянски град Бургос и спомените, с които беше изпълнен градът, вливаха в него сили и увереност. Та нали тъкмо от кастильото на тоя град Бургос неговата страна беше получила името си Кастилия, нали оттук неговият предтеча Фернан Гонсалес бе превърнал графството Кастилия в независима, велика и могъща страна. И пак тук, в Бургос, неговият прадед, Алфонсо Шести, беше показал как един крал не отстъпва дори пред най-могъщия човек в Испания. Онзи Алфонсо беше изгонил от града най-смелия герой на страната, Сид Компеадор, тъй като не бе доволен от начина, по който той водеше войната; един кастилски крал не прощаваше никому непокорството, не бе го простил дори на един Сид, а какво оставаше за някакъв си Кастро.

Ала сега Сид Компеадор беше мъртъв, кралете отдавна бяха простили на тоя най-благороден испански рицар и воин и градът Бургос се гордееше с множеството паметници, свързани с героя. С мрачно удовлетворение дон Алфонсо дълго стоя пред един сандък, окачен в църквата на манастира Уелга. Тоя сандък Сид беше дал в залог на двама еврейски банкери; бил пълен уж догоре с несметни съкровища. След това обаче се оказало, че вътре имало само пясък; героят смятал, че трябва да се вярва на думата му. Тъй Сид бе дал стоя сандък нагледен пример как трябва да постъпва рицарят с еврейските търгаши.

Дон Раймундес Арагонски не бързаше да започне похода, открай време минаваше за колеблив човек. Ала чакането измъчваше крал Алфонсо и той сподели с доня Леонор мисълта си да удари пръв.

Сега обаче доня Леонор не остана безмълвна. Тя недвусмислено му даде да разбере, че страната още не е забравила поражението му при Севиля. Че народът би недоволствувал от войната дори ако той бъде нападнатият. Не би било безумие да напада пръв при такива обстоятелства и сам да потъпче справедливостта.

Дон Алфонсо изслуша смирено тия горчиви слова.

А после, най-сетне, в Бургос пристигна Йеуда. Той тутакси бе схванал пълната сериозност на новината за смъртта на Фернан де Кастро. Разстроен и отчаян, приписа на себе си цялата вина. Пресмятанията му бяха излезли погрешни. Трябвало бе да остане в Толедо и да възпира краля. Тоя път неговата интуиция му бе изменила.

Ала въпреки всичко деятелният човек не губеше надеждата да предотврати войната. Веднага замина за Толедо. Научи, че Алфонсо е в Бургос. Свърна назад, отправи се на кон към Бургос.

Поиска аудиенция при дон Алфонсо. Той, под най-различни предлози, отказваше да го приеме. Затова пък го повика при себе си доня Леонор.

При вида на тази умна жена Йеуда отново почувствува прилив на смелост.

— Ако твое величество ми разреши — предложи той, — ще замина за Сарагоса и ще се опитам да успокоя крал Раймундес. Когато бях в неговия военен лагер, той дружелюбно и охотно се вслушваше в думите ми.

— Оттогава насам нещата се промениха — каза доня Леонор.

Дон Йеуда предпазливо отговори:

— То се знае, не бива да отивам с празни ръце.

— А какво би могъл да занесеш? — запита Леонор.

— Би могло да се помисли за това — каза Йеуда още по-предпазливо, — дон Алфонсо да се откаже от спорните сюзеренни права на Кастилия.

— Сюзеренните права на Кастилия не са спорни — каза студено доня Леонор. — По-добре война! — заяви тя и измери Йеуда с толкова чужд, презрителен поглед, че той разбра: и тя бе от същото тесто като краля. И тя за нищо на света не искаше да се откаже от тия празни, смешни рицарски титли и претенции. И тя смяташе за търгашество всяко разумно обсъждане и преценяване на обстоятелствата.

Когато най-сетне допусна пред себе си Йеуда, дон Алфонсо подигравателно каза:

— Е, мой ескривано, сигурно с много усърдие и много ум си изработил разни хитри договори в Сарагоса и в лагера пред Тулуза. Сега виждаш сам колко, струват. Ти не ми донесе щастие, дон Йеуда. Постарай се поне тук да бъдеш полезен и ми набави пари. Боя се, че ви трябват твърде много пари.

Дон Алфонсо свика на съвет своите военачалници. Той бе усвоил добре военното дело и бе решил да изправи Арагон пред доста затруднения. Ясно съзнаваше, че всички предимства са на страната на противника, но твърдо вярваше в своята звезда. Като християнски рицар, той поставяше съдбата си в ръцете на всемогъщия, който не можеше да допусне да загине неговия кастилски крал Алфонсо.

И бог го възнагради за вярата му. Дон Раймундес Арагонски почина внезапно, едва петдесет и седем годишен. В разцвета на неговия живот, сред тържеството на победата му над Прованс, господ го порази в сърцето и го прибра при себе си, преди кралят на Арагон да бе успял да навреди на своя племенник в Кастилия.

В положението на Алфонсо настъпи внезапна и щастлива промяна. Престолонаследникът на Арагон, седемнадесетгодишният инфант дон Педро, не беше като баща си. Дон Раймундес бе разширил пределите на своето кралство чрез мъдра политика и бе завоювал правата и земите в Прованс с хитрост — към военна сила беше прибягвал само когато бе сигурен в победата; освен това той без стеснение се бе унижавал прел своите грандове, стига да можеше да получи по тоя начин от тях пари или да ги накара да изпълнят задълженията си. На младия дон Педро подобни изкуства се струваха „увъртания“, недостойни за един рицар. И той като мнозина други виждаше в своя братовчед от Кастилия олицетворение на християнския рицар. Почти не съществуваше опасност да започне война срещу дон Алфонсо.

— Бог е с мен! — ликуваше Алфонсо пред своята кралица.

А пред Йеуда със самохвалство заяви:

— Е, видя ли?

Спокойно усмихната, доня Леонор споделяше неговата необуздана радост. Тя открай време желаеше от все сърце да се установи здрав съюз между Кастилия и Арагон и при все че в никакъв случай не мислеше да се откаже от сюзеренните претенции на Кастилия, бе готова да попречи с всички средства тия претенции да причинят нови раздори.

Наследила бе достатъчно от политическата мъдрост на баща си и на майка си, за да знае, че сама Кастилия никога не можеше да стане голяма империя, каквито бяха Свещената Римска, Английската или Френската. По-рано Кастилия и Арагон били обединени и тогава носителят на двете корони с пълно право се бе наричал император на Испания. Дълги години враждата между кралете Раймундес и Алфонсо беше измъчвала доня Леонор. И тя твърдо бе решила да приключи сега тая вражда и отново да свърже двете страни със здрави връзки.

За това имаше едно добро средство. Доня Леонор не беше родила престолонаследник, но затова пък три инфантки, така че онзи, който се оженеше за най-голямата от тях, за тринадесетгодишната Беренгария, имаше всички изгледи да наследи Кастилия. Винаги я бе блазнило да сгоди инфантата за престолонаследника на Арагон, та след време един владетел да носи короните на двете страни и ако до този миг годежът не се беше осъществил, причина за това бе само дълбоката взаимна ненавист между кралете. Сега тая пречка вече не съществуваше, инфантата можеше да се сгоди за младия дон Педро, а него, и без това изпълнен с искрена почит и възхищение към Алфонсо, лесно щяха да убедят да признае сюзеренството на своя гъст, когото бездруго един ден щеше да наследи.

Учтиво, макар и с леко нетърпение, дон Алфонсо слушаше, докато кралицата му обясняваше всичко това.

— Хубаво и разумно си го намислила, умна моя Леонор — рече той. — Но имаме време. Момчето не е посветено още в рицарство. Чичо Раймундес не можа да надвие себе си и да ме помоли за тая услуга. Мисля най-напред да поканим дон Педро, за да получи от собствената ми ръка меча и рицарското достойнство. Останалото ще се нареди от само себе си.

След като уговори това, кралската двойка отпътува с доста голям разкош за Сарагоса на тържественото погребение на дон Раймундес.

Младият крал дон Педро засвидетелствува на Алфонсо онази отрадна почит, която се очакваше. И цял пламтеше от възхищение към доня Леонор. Тя бе прекрасната дама, възпявана от поетите, почитаната от всички красавица, по която рицарят изгаря от чиста любов и която милостиво приема тая любов.

Доня Леонор се съобразяваше със съвета на дон Алфонсо, че не бива да се прибързва. Само с общи, смътни слова загатна, че тя и дон Алфонсо имат предвид едно още по-тясно сближение с братовчеда от Арагон. Но се държеше интимно, приятелски и същевременно донякъде майчински, та стройният млад принц веднага разбра и се изчерви цял. Примамваше го не само мисълта да бъде свързан толкова тясно с по-възрастния, изпитан рицар; в бъдещето пред него магически блестеше и императорската корона на обединените испански държави. Той целуна ръката на доня Леонор и отговори:

— Няма поет, който би намерил думи, за да възпее моето щастие.

Инак не говориха нищо — нито за правителствени дела, нито за отношенията между страните Кастилия и Арагон. Но затова пък говориха за посвещаването на дон Педро в рицарство. Той бе седемнадесетгодишен, възрастта му бе подходяща и разумно бе тая церемония да стане преди коронацията. Алфонсо покани принца да дойде да получи меча си в неговия град Бургос. Самият той щял да го посвети там в рицарство сред пищност, каквато подобава на двамата най-велики владетели на Испания.

Дон Педро щастлив прие поканата.

Големи приготовления се започнаха в Бургос. Дон Алфонсо изпрати там всичките си придворни. Доня Леонор сметна, че би трябвало да се поканят и децата на главния ескривано; след кратко колебание кралят се съгласи.

Йеуда изпита ликуващо чувство, когато херолдът донесе в кастильото поканата за тримата Ибн Езра. Съпроводени от внушителна свита, те отпътуваха за Бургос.

Дон Гарсеран и друг един млад благородник от свитата на доня Леонор с удоволствие се заеха да покажат древния град на доня Рахел и на брат й. Момчето Аласар, живо заинтересувано от всичко, свързано с рицарството, жадно оглеждаше най-разнообразните реликви, останали от Сид Компеадор — неговата гробница, оръжията му, бойното снаряжение на коня му.

Още по-въодушевено бе момчето от подготовките за състезанията. Щитовете с гербовете на рицарите, които се готвеха да вземат участие в големия турнир, бяха вече изложени. Щеше да се състои и състезание в стрелба с арбалет. Горд със своя великолепен арабски арбалет, Аласар веднага реши да вземе участие в това състезание. Застояваше се с детски възторг и край оградата, зад която пазеха биковете, предназначени за голямата борба.

Тържественият пир в чест на дон Педро се състоя в кралския замък, в онзи кастильо, от който беше получила името си страната Кастилия. Това беше стара, сурова постройка. Подът навсякъде бе застлан с дебели килими, а стълбите — обсипани с рози. По стените бяха окачени гоблени, изобразяващи ловни и батални сцени; доня Леонор ги беше поръчала от своята родина, Франция. Но въпреки всички тия старания суровата постройка едва бе добила лек оттенък на непринуденост.

В главните зали на замъка, а също и в двора бяха подредени големи трапези и множество малки маси. Арагонският принц бе довел със себе си своя алхаким, дон Йосеф Ибн Езра, и за него и дон Йеуда бе отредена една от масите в двора. Това не бе най-почетното място, ала подреждането на масите при такива празненства бе много трудно нещо.

Градът Бургос бе прословут с негостоприемния си климат; тъй беше и сега — дори през юни в двора на замъка бе неприятно студено. Мангалите не даваха достатъчно топлина и през време на целия обяд липсата на удобство напомняше на двамата видни евреи, че да седиш във вътрешността на замъка, е по-приятно. Те обаче не проявяваха с нищо незадоволството си от обидното отношение към тях, не го показваха дори и един пред друг, а възбудено разговаряха за отрадните последици, до които щеше да доведе разбирателството между Кастилия и Арагон — облекчението на стокообмена, общото оживление на стопанския живот.

През време на тоя разговор Йеуда неколкократно погледна към своята дъщеря. Неговото умно момиче сигурно бе забелязало, че незначителният арагонски благородник, когото бяха поставили за неин съсед по маса, не беше от най-избраните, които биха могли да се намерят; но тя, изглежда, не се забавляваше зле с него. Аласар от своя страна водеше оживен разговор с други момчета на веселата младежка маса.

След като трапезата бе вдигната, всички се събраха във вътрешността на замъка. Покрай стените бяха издигнати естради. На тия естради зад ниски парапети седяха дамите, кавалерите разговаряха с тях, застанали долу. Доня Рахел се намираше на втората редица, често закривана от седналите пред нея. Дон Гарсеран привлече вниманието на краля върху девойката.

И други от неговите млади приближени му бяха говорили за забележителната будна дъщеря на неговия евреин, кралят бе любопитен да я види. Когато дон Гарсеран му я показа, той стоеше доста далече от нея, но макар и да погледна съвсем бегло нататък, силните му очи можаха да различат ясно чертите й. Слабото бледомургаво лице с големи очи изглеждаше сред строгата рамка на широкополата шапка детинско, над дълбоко деколтирания, обшит с кожи корсаж се издигаха моминската гръд и нежната шия.

— Е, да — рече дон Алфонсо, — хубавичка е.

Като добра домакиня, доня Леонор бе забелязала, че към дон Йеуда не се отнасят с почтителността, която се полагаше на един ескривано. Тя го помоли чрез един паж да отиде при нея, запита го с обичайните учтиви фрази как се е забавлявал и дали не му е липсвало нещо и го покани да й представи децата си.

Доня Рахел я погледна с нескрито любопитство право в лицето и обстоятелството, че еврейката никак не се смути пред своята кралица, поразсърди малко доня Леонор. А и дантелите на нейния корсаж, и зелената дамаска на роклята й бяха прекалено скъпи за едно младо момиче. Но доня Леонор бе домакиня, тя спазваше правилата на куртоазията, остана любезна, даде дори и на дон Алфонсо да разбере, че трябва да каже няколко учтиви думи на децата на своя сановник.

Момчето Аласар силно се изчерви, когато кралят го заговори. В негово лице той виждаше образец на героичната добродетел. Страхопочтително и наивно запита то дали самият дон Алфонсо ще вземе участие в рицарските игри и му разказа, че той, Аласар, се записал за състезанията в стрелба с арбалет.

— Моят арбалет е направен собственоръчно от Ибн Ихад, прочутия севилски майстор на арбалети — каза гордо то. — Ще видиш, господарю, за твоите рицари състезанието не ще бъде леко.

Вътрешно развеселен, дон Алфонсо си каза, че момчето е достоен син на неговия горделив ескривано.

Но разговорът му с доня Рахел не протече толкова гладко. Размениха на латински няколко незначителни, встъпителни фрази. При това тя го оглеждаше с големите си сиво-синкави очи, измерваше го спокойно и изпитателно и нему също не допадна това, че тя никак не се смущаваше. Търсейки тема за разговор, той запита:

— Разбираш ли какво пеят моите йоглари27?

А йогларите, неговите музиканти, пееха на кастилски. Доня Рахел отвърна честно и искрено:

— Много от думите разбирам. Но все още не мога да следя съвсем свободно техния простонароден латински.

„Простонароден латински“ наричаха обикновено езика на простолюдието и сигурно чужденката не искаше да вложи в това нищо обидно. Ала Алфонсо не позволяваше да говорят лошо за езика на неговата страна и сурово поправи Рахел:

— Ние наричаме този език кастилски. Говорят го много стотици хиляди добри хора, почти всичките мои поданици.

Но едва изрекъл тия думи, те му се сториха ненужно строги и наставнически и той смени темата:

— Впрочем името на страната Кастилия идва от този кастильо. От тази крепост я е завоювал граф Фернан Гонсалес. Харесва ли ти замъкът?

И като видя, че доня Рахел се затруднява да намери думи за отговора, добави, сега вече на арабски:

— Той е много стар и пълен с възпоминания.

Свикнала да казва направо, каквото мисли, доня Рахел отвърна:

— Сега вече разбирам защо ти харесва замъкът, господарю.

Тия думи развалиха настроението на дон Алфонсо. Нима тя смяташе, че този стар и прославен замък може да се хареса някому само ако е свързан за него с лични възпоминания? Прииска му се да отговори нещо злобно. Но в края на краищата доня Рахел бе гостенка тук и не бе негова работа да учи дъщерята на евреина на куртоазия. Той заговори за друго.

Макар да бе син на главния ескривано, еврейският юноша дон Аласар едва ли щеше да бъде допуснат до състезанието с арбалет, ако не се беше намесил дон Манрике. Така обаче му разрешиха да вземе участие и той спечели втората награда. Непринудеността и подкупващата несдържаност на момчето, радостта му от спечелената награда, притеснението му, че е спечелило само втората награда, гордостта му от неговия арбалет, равен на който действително нямаше в Бургос — всичко това неусетно караше околните да гледат на него със симпатия.

Кралят го поздрави. Аласар стоеше пред него радостен, ала явно измъчван от някакво тежко колебание. Сетне, с внезапна решителност, той подаде арбалета си на Алфонсо и каза:

— Вземи го, господарю. Ако ти се харесва, аз ти го подарявам.

Алфонсо бе изненадан. Момчето се различаваше от баща си; не държеше на пари и имущество, безусловно притежаваше една от най-големите рицарски добродетели — щедростта.

— Юнак си ти, дон Асалар — похвали го той.

Момчето доверчиво разправяше:

— Трябва да знаеш, господарю, че не беше много трудно за мен да спечеля. От петгодишен се упражнявам в стрелба с арбалет. Мюсюлманите не приемат лошите стрелци в никой рицарски орден.

— Действително ли държат на това? — запита дон Алфонсо.

— Но разбира се, господарю — отвърна Аласар и изброи на плавен арабски десетте добродетели на мюсюлманския рицар, тъй както бе трябвало да ги заучи: доброта, смелост, учтивост и вежливост в обноските, поетичен дар, красноречие, физическа сила и здраве, умелост в ездата, сръчност в хвърлянето на копие, във фехтовката и в стрелбата с арбалет.

През ума на дон Алфонсо бързо премина мисълта, че щом е така, той със своите твърде посредствени дарби в областта на поезията и на красноречието едва ли можеше да очаква да бъде приет в някой мюсюлмански рицарски орден.

На третия ден се състояха борбите с бикове. Само на най-благородните грандове се разрешаваше да участвуват в тля игри. Откак архиепископът на Тарагона, Евсевий, бе тежко ранен в борба с бикове, на прелатите бе забранено да участвуват в тях; архиепископ дон Мартин дълбоко съжаляваше, тъй като той с охота би се занимавал с подобно рицарско изкуство.

Заобиколени от най-знатните царедворци в кралството, дон Алфонсо и неговата кралица наблюдаваха от една трибуна игрите. Кралят бе в добро настроение, сгряваше се сърцето му, като гледаше борбата между мъжете и биковете.

На друга трибуна и по балконите на околните сгради сега седяха нагиздените дами, между тях и доня Рахел. Тя пак бе полузакрита зад другите, но зоркият поглед на дон Алфонсо я откри и той забеляза, че нейните очи също не следят постоянно борбата, а от време на време се отправят към него. Припомни си как тя, това младо същество, дръзко почти колкото баща си, му беше казала право в лицето, че кралският му замък не й допада. И внезапно почувствува силно желание да вземе участие в игрите. Не биваше да разочарова милото момче, което беше поискало да му подари арбалета си, трябваше да оправдае възхищението и на младия си братовчед. Ясно бе, сам той трябваше да раздразни бика и да докаже мощта си над него.

Дон Манрике го заклинаше да не излага безпричинно на опасност свещената си особа. Доня Леонор го молеше да се откаже. Дон Родриге припомняше, че от времето на Алфонсо Шести насетне нито един испански крал не е взимал участие в борба с бикове. Архиепископ дон Мартин се позоваваше на това, как самият той обуздавал желанието си. Ала дон Алфонсо се шегуваше и обхванат от младежко увлечение, не признаваше никакви доводи.

Той бе захвърлил кралската си мантия, обличаха го вече в плетена металическа броня. И тромпетите затръбиха и херолдът възвести:

— Със следващия бик борбата ще води дон Алфонсо, по божия милост крал на Толедо и на Кастилия!

Той изглеждаше много красив, когато, възседнал коня, се появи на арената не с тежки доспехи, а само с гъвкава ризница, с открита шия и лице, събрал червеникаворусата си коса под малка металическа шапчица. Беше отличен ездач, конят се подчиняваше и на най-малкото му движение. Ала въпреки цялото му изкуство първите три удара не излязоха сполучливи и третия път опасността изглеждаше тъй голяма, че всички уплашено се развикаха. Той обаче бързо овладя и себе си, и коня. Гръмогласно извика: „За теб, доня Леонор!“ и четвъртият удар беше благополучен.

Вечерта, в банята, Рахел разказваше на своята дойка Саад:

— Много е смел тоя Алфонсо и всичко беше точно както в приказката за търговеца, големия пътешественик Ахмед, когато отишъл в бърлогата на чудовището. Не обичам тия борби с бикове и добре е според мен, дето у нас, в Севиля, са ги премахнали. Но за тия християни те са може би подходящи и наистина великолепно беше да видиш как неудържимо налетя техният крал с коня си върху разярения бик. Преди да нанесе последния удар, той размърда устни, съвсем ясно забелязах това. Преди да влезе е леговището, търговецът Ахмед произнесъл молитвено първата сура от корана, този крал навярно също е казал някакво свято заклинание. И то му помогна. Приличаше на утринна заря и беше много щастлив, когато животното се строполи на земята. Той е герой Но истински рицар не е. Важни добродетели му липсват, за да бъде. Неопитен е в красноречието и няма чувство за поезия. Инак не би било възможно да му се харесва толкова неговият стар, мрачен замък.

Дон Алфонсо и доня Леонор сметнаха за неуместно да помрачават тия тържествени дни с разговори, в които трябваше да се зачекват и уреждат спорни проблеми; така че въпросът за годежа и за васалната клетва останаха неразрешени.

Седмицата, предназначена за празненствата, изтече. Настъпи великият ден, денят на adoubement, на връчването на меча, денят, в който дон Педро тържествено щеше да бъде посветен в рицарство.

Сутринта младият принц изпълни тържествената церемония на очистителното умиване. Двама свещенослужители го облякоха. Одеянието беше червено като кръвта, която рицарят щеше да пролее в защита на църквата и на установения от бога ред; обувките — кафяви като земята, в която щеше да си отиде един ден; коланът — бял като чистата съвест, която щеше да се закълне да запази завинаги в себе си.

Всички камбани биеха, когато поведоха младия владетел по обсипаните с рози улици към църквата „Сантяго“. Там, заобиколен от грандовете и дамите на Кастилия и Арагон, го очакваше дон Алфонсо. Пажове сложиха шлем на главата на развълнувания от тържеството дон Педро, облякоха му ризница, подадоха му триъгълния щит; сега той разполагаше с оръжия, за да се брани. Препасаха го с меч; сега разполагаше с оръжие, за да напада. Две благородни девици поставиха златните му шпори; сега вече можеше да яхне коня и да полети в бой за правда и добродетели.

Приготвен така, дон Педро коленичи и архиепископът дон Мартин гръмогласно започна да чете молитвата:

— Отче наш, който си на небето и който си заповядал да се използува на земята мечът, за да се наказва злото, и който, за да закриляш правдата, си създал християнското рицарство, направи така, щото този твой раб никога да не използува този свой меч срещу невинни, а винаги, за да защищава твоето право и създадения от тебе ред.

Дон Алфонсо си припомни как навремето сам той, още съвсем млад, бе посветен в рицарство, след като беше водил кървава битка с бунтовниците по улиците на Толедо. Това беше станало в Толедската катедрала, пред статуята на Сантяго — самият апостол го бе посветил в рицарство. Може би наистина, както твърдяха по-мнителните, статуята бе извършила „удара с меч“ само посредством изкусен автоматичен механизъм. Но може би и наистина — както го уверяваше архиепископът — в онзи върховен момент статуята се беше превърнала отново в апостол. Пък и защо ли да не дойде сам Сантяго, за да посвети в рицарство царствения юноша на Кастилия?

Съчувствено и презрително гледаше той надолу към младия братовчед, който бе коленичил смирено пред него. Какви подвизи беше извършил вече той още когато беше на годините на тоя момък! Бунтовно настроени рикосомбрес бяха поискали от него клетвени уверения, на които уж имали право; ала той — по божия милост крал на Толедо и на Кастилия — гневно им беше викнал с все още тънкия си, детински глас: „Не, не!“ и „На колене, негодници грандове!“ И тогава те го бяха заплашили с изваден меч и бяха изпратили срещу него войски, и още войски, и истински удари бе разменил той с истински врагове.

А този млад братовчед, коленичил сега пред него, не представляваше нищо повече от един жалък арагонски крал и това глупаво момче, без много да му мисли, ще се съгласи да положи пред своите дръзки грандове унизителната клетва, която тия арагонски барони изискваха от тъй наречените си крале: „Ние, които сме повече от теб, те избираме за наш крал при условие, че ще зачиташ нашите права и свободи и между теб и нас избираме посредник, който трябва да бъде облечен с повече власт от тебе. Ако не, не! Si no, no!“ Голяма милост от негова страна бе да приеме за съпруг на своята инфанта и за свой наследник един такъв „крал“ и твърде малко, искаше да получи в замяна той, Алфонсо: да упражнява до края на живота си върховната власт в Испания.

Сега дон Педро с дълбоко, рицарско смирение произнесе клетвата:

— Кълна се, че никога не ще използувам този меч, за да раня с него някой невинен, а винаги, за да защищавам правото и свещения божи ред!

И той сведе глава и зачака удара с меча, предназначен както да смири, така и да възвиси посветения и навеки да утвърди неговия рицарски обет.

И ударът последва. Дон Алфонсо удари раменете му с тъпата страна на острието не много силно, но все пак достатъчно тежко, за да го почувствува болезнено през пластинките на металическата ризница.

Раменете на дон Педро неволно потръпнаха. Той вдигна глава, поиска да се изправи. Ала дон Алфонсо го спря.

— Още не, братовчеде, още не! — каза той. — Ще свържем посвещаването в рицарство с ленната клетва.

— Подайте ми знамето! — заповяда след това той.

И докато чакаше знамето, свали ръкавицата от дясната си ръка.

Сетне, поел с лявата знамето на Кастилия, каза:

— Тъй като ти желаеш така, братовчеде мой дон Педро от Арагон, приемам те за верен васал и клетвено ти обещавам да те защищавам, ако стане нужда. Бог да ми помага!

Той не говореше високо, ала властният му глас изпълваше цялата църква.

Още овладян от вълненията, от смирението и възвисяването при връчването на меча и посвещаването си в рицарство, младият дон Педро сам не разбираше какво става с него. Доня Леонор му беше загатнала за възможността да се сгоди за инфантата и да наследи Кастилия. Или може би бе направила нещо по-вече — може би му го бе обещала? Каква беше тая втора клетва, клетвата за васалство? Нима с неопитните си слова той вече се беше обвързал? Но имаше ли право изобщо да се съмнява и да не се доверява? Та нали току-що бе положил клетва за рицарско послушание — нима ще се покаже негоден да я изпълнява още при първото изпитание?

И така, той, младият рицар, остана коленичил пред по-възрастния, който сега вече с мъжествен и гръмък глас отправи към него искането:

— А ти, дон Педро, в знак, че ще ми служиш вярно и със страх пред бога винаги, когато имам нужда от теб и когато те призова, целуни ръката ми!

И протегна ръка към коленичилия.

Тишината, настъпила в препълнената църква, беше почти осезаема. Като попарени стояха арагонските грандове. Преди повече от три десетилетия се бе отървал Арагон от досадната васална зависимост. Защо техният млад крал се съгласяваше да положи тая оскърбителна клетва пред кастилеца? Или грамотите за годежа бяха вече разменени?

А Дон Педро все стоеше на колене и пред лицето му бе властно протегнатата ръка. Присъствуващите, които бяха по-назад, се надигнаха на пръсти, за да видят какво ще стане сега.

И ето, то стана. Младият арагонски крал целуна десницата на човека, който държеше в лявата си ръка знамето на Кастилия. И той му подаде ръкавицата, и арагонецът я взе.

Малко след това, излязъл на дневна светлина от църковния полумрак, заобиколен от своите сурово смълчани грандове, дон Педро се пробуди от съновиденията и от мечтанията си и осъзна какво беше станало, какво бе извършил.

Но нима го извърши той? Не, беше го изиграл другият, в подла клопка го беше подмамил той. Тоя високопочитан мъж, тоя образец на всичко рицарско бе злоупотребил със светия обред на посвещаването и на „удара с меч“, бе си послужил с него за един мошенически трик!

Църковната церемония трябваше да премине в народно празненство. Почетната свита от кастилски барони вече чакаше. Ала дон Педро заповяда на своите:

— Ние потегляме, благородници, и то веднага! В нашата столица ще решим какво трябва да се прави по-нататък.

И сред тропот и звън, без да удостои кастилците нито с поглед, нито с поздрав, младият крал напусна града Бургос заедно със своята свита.

Този път дори и кралицата изгуби присъщото й самообладание. Свършено бе вече с тъй силно желания от нея съюз. Не геройство, детински безумна смелост бе да се опиташ да наложиш с насилие онова, което положително можеш да получиш чрез благи думи и убеждение.

Но гневът й не продължи дълго. Такъв си беше Алфонсо, не му допадаха дългите преговори. Искаше да лети, а не да пълзи бавно и мъчително нагоре. Та нали дори баща й, английският крал, най-великият владетел и най-умният държавник, ставаше понякога жертва на такива безразсъдни гневни изблици; той не беше успял да сдържи ония яростни слова, които бяха подбудили рицарите му да убият кентърбърийския епископ, макар да бе знаял, че от това неизбежно ще произлязат най-големи злини.

Дон Манрике и дон Йеуда замолиха да бъдат изслушани. Тя ги прие.

Гняв изпълваше Йеуда, разяждаше го вътрешно. Отново всичко, изградено от него с толкова усилия и търпение, беше разбито на пух и прах от безсмислената войнственост на краля. Дон Манрике също бе възмутен. Ала доня Леонор отхвърли с кралска студенина и достойнство всички укори, отправени срещу Алфонсо. Цялата вина била само у младия Педро, който тъй невъздържано и в пълен разрез с всички правила на куртоазията избягал, преди явното недоразумение да може да се изясни.

Дон Манрике каза, че от страна на младия владетел действително щяло да бъде по-учтиво да остане в Бургос Но, така или иначе, тоя неучтив момък бил крал на Арагон. Сега той несъмнено щял да приеме Гутиере де Кастро за свой васал и войната, която милостивото небе предотвратило, неизбежно щяла да избухне.

Йеуда предпазливо прибави:

— Може би все пак би трябвало да се направи още сега опит за изясняване на недоразумението.

И понеже доня Леонор мълчеше, продължи:

— Ако изобщо някой е в състояние да разубеди момчето, като му докаже, че се заблуждава и че гневът му е неоснователен, това си ти, господарке.

Доня Леонор се позамисли.

— Ще ми помогнете ли — запита тя — да изготвя едно послание до него?

Още по-предпазливо Йеуда каза:

— Боя се, че само послание не ще бъде достатъчно.

Веждите на доня Леонор се издигнаха нагоре.

— Нима искате да замина за Сарагоса самата аз? — запита тя.

Дон Манрике се притече на помощ на Йеуда.

— Едва ли има друго средство — рече той.

Доня Леонор мълчеше надменно и сдържано. Дон Йеуда вече се опасяваше, че гордостта ще надвие над разума й. Ала след кратко мълчание тя обеща:

— Ще обмисля какво мога да сторя, без да накърня с нещо достойнството на Кастилия.

Нищо не каза на дон Алфонсо, не отправи никакъв упрек към него, изчака го сам да заговори. И наистина кралят скоро дойде и започна да се оплаква:

— Просто не знам какво им е на всички! Отнасят се с мен като с болен. В края на краищата какво съм виновен аз, че оня хлапак направо избяга! Баща му е трябвало да го възпита по-добре.

— Тъй като той е още толкова млад — примирително забеляза доня Леонор, — на неучтивостта му не би следвало да се обръща тъй голямо внимание.

— Ти винаги си мека, доня Леонор — отговори Алфонсо.

— Може би имам малко вина и аз — продължи тя. — Трябваше всъщност да поговоря с него предварително за ленната клетва. Какво би казал, ако се опитам да наваксам пропуснатото? Ако замина за Сарагоса и изясня недоразумението?

Веждите на дон Алфонсо се вдигнаха от удивление.

— Не е ли прекалено голяма чест за тоя невъзпитан хлапак? — запита той.

— Тъй или инак, той е крал на Арагон — отвърна Леонор — и ние мислехме да го годяваме за нашата инфанта.

Алфонсо почувствува лека досада и голямо облекчение. Колко хубаво бе, че имаше доня Леонор. Скромно, без големи приказки, тя се опитваше да поправи грешката.

Каза й:

— Ти си тъкмо кралица за нашето време, което изисква всевъзможни заобикалки и хитрини. Аз съм и си оставам рицар и нямам търпение. Не винаги ти е леко с мен, доня Леонор.

Ала светлото, младежко сияние, озарило лицето на краля, свидетелствуваше много по-силно от тия думи за неговата радост и признателност.

Преди да замине за Арагон, доня Леонор се посъветва е Йеуда и с дон Манрике де Лара.

Решиха в Сарагоса да се направи следното предложение: Кастилия ще изтегли гарнизона си от Куенка и ще се задължи в продължение на две години да не изпраща никакви войски по границите на графството де Кастро; от своя страна обаче добре е Арагон да поеме задължението да не допуска нови враждебни действия на барон де Кастро. Ако Гутиере де Кастро се обяви за васал на Арагон, Кастилия не ще възрази срещу това, но и не ще се откаже от своите претенции. Що се отнася до суверенните права на Кастилия над Арагон, то въпросът остава открит и церемонията в Бургос не го е променила с нищо; защото, погледнато юридически, задължението на Кастилия да защищава васалната си държава Арагон влиза в сила едва след като Арагон изплати обичайните сто златни мараведи; а Кастилия не ще настоява за тяхното изплащане.

В Сарагоса младият крал посрещна доня Леонор с най-изтънчена куртоазия, но не прикри гнева и разочарованието си от станалото в Бургос. Тя не започна да извинява направо своя Алфонсо; но затова пък изтъкна колко го измъчвало продължителното примирие със Севиля, за което го склонили твърде предпазливите му министри. Сърцето му копнеело час по-скоро да изкупи поражението при Севиля и да извоюва нови победи за християните над неверниците. Щастливото обединение с Арагон, което изглеждало толкова близко, щяло да му даде тая възможност и затова в рицарското си нетърпение той постъпил прибързано. Тя разбирала и двамата владетели — и дон Алфонсо, и дон Педро.

Гледаше го открито, сърдечно, майчински, женствено.

Дон Педро трябваше да положи усилия, за да запази пред тая великодушна, очарователна дама хладното достойнство, подобаващо на един обиден рицар. Той каза:

— Оскърблението, което ми нанесе кралят на Кастилия, се смекчава от твоите думи, прекрасна дамо. Благодаря ти. Нека твоите съветници започнат преговори с моите.

При сбогуването си с дон Педро доня Леонор заговори пак, както навремето, с ласкавите слова на изискана дама, за една по-тясна връзка между кралските родове на Кастилия и на Арагон. Дон Педро се изчерви.

— Разбирам те, прекрасна дамо — каза той, — и когато ти за пръв път ми се усмихна благосклонно, моето сърце разцъфна. Сега обаче е настъпила люта зима и тя е смразила всичко.

Струваше му усилие да добави:

— Ще наредя на съветниците си, прекрасна дамо, да приемат заради тебе предложенията на Кастилия. Ще живея в мир с дон Алфонсо. Но той разби съюза. Не искам да се сродявам с него и не искам да потеглям в поход рамо до рамо с него.

Доня Леонор се завърна в Бургос. Дон Алфонсо разбра, че тя е постигнала наистина много. Войната беше избягната.

— Умна дама си ти, Леонор — каза с възхищение той. — Ти си моя кралица и моя жена.

И през тази нощ любовта на дон Алфонсо към жената, която му беше родила три дъщери, бе всеотдайна, както през първата нощ, когато я бе опознал.

Пета глава

След като мюсюлманите бяха господствували близо половин хилядолетие в Ерусалим, Готфрид Булонски завоюва града отново за християните и създаде там „Кралство Ерусалим“. Ала господството на християните продължи само осемдесет и осем години; сетне мюсюлманите си възвърнаха отново града.

Човекът, повел този път мюсюлманите към Ерусалим, бе Юсуф, наречен още Саладин, „Слава на вярата“, султан на Сирия и Египет, а битката, в която той извоюва решителната победа, се води в околностите на планината Хатин, западно от Тиберия. Очевидец на тая битка бе мюсюлманският историк на име Имад-ад-Дин. Той бе приятел на Муса Ибн Дауд и му описа тия събития в едно подробно писмо.

Още много такива изречения бе написал, въодушевен от преживяното, историкът Имад-ад-Дин. И заключаваше:

Муса пречете писмото и се угрижи. Древната поговорка, написана с куфически букви, сякаш предупреждаваше от стената: „Една унция мир струва повече от цял тон победи!“ Заради тая поговорка през времето на свещената война някои мюсюлмани бяха заплатили с живота си като еретици. И все пак много мъдри мъже бяха повтаряли това изречение, цитирал го бе охотно и неговият приятел Имад, който беше написал писмото; веднъж един фанатичен дервиш едва не го беше убил заради това. А ето, сега пишеше такова писмо!

Да, все пак бе тъй, както се казваше във великата книга на евреите: „Йецер Ара, злото начало, е могъщо още от своето зараждане.“ Хората жадуваха да преследват дивеч, да удрят, да бият и да убиват и дори един толкова мъдър човек като неговия приятел Имад „се опиваше от виното на победата“.

Ах, в твърде близко време мнозина ще се опият от виното на войната. Защото сега, когато Ерусалим е отново в ръцете на мюсюлманите, върховният християнски свещенослужител не ще закъснее да призове към свещена война и много бойни полета ще има като онова, което Имад бе описал с такава ужасяваща нагледност.

Тъй и стана.

Вестта за падането на Ерусалим, завладян от кръстоносците с толкова огромни жертви преди по-малко от деветдесет години, изпълни с непоносима скръб целия християнски свят. Навсякъде се отдадоха на пост и молитви. Висши духовници се отказваха от външния разкош, за да служат за пример на останалите със своето строго въздържание. Дори кардинали даваха обет да не се качват на кон дотогава, докато нозете на езичниците сквернят земята, гдето бе стъпвал Спасителят; предпочитали, живеейки от милостиня, да пребродят земите на християните, за да проповядват покаяние и мъст.

Светият отец призова към нов кръстоносен поход за освобождаване на Ерусалим, пъпа на земята, втория рай. На всеки, който вземаше кръста, той обещаваше отплата и на оня, и на тоя свят и обяви всесветски мир за седем години — Treuga Dei.

Сам той пръв даде благороден пример и прекрати дългогодишната си разпра с владетеля на Германия, с римския император Фридрих. Изпрати като легат до кралете на Франция и на Англия архиепископа на Тирус и ги закле да сложат край на раздорите си. Предупреди с настойчиви послания кралете на Португалия, Леон, Кастилия, Навара и Арагон да погребат враждите си и братски да се обединят, за да вземат според своите възможности участие в кръстоносния поход: да настъпят срещу мюсюлманите на своя полуостров и срещу антихриста на Запада, халифа Якуб Алмансур в Африка.

Щом научи от архиепископа за посланието на папата, дон Алфонсо свика своя коронен съвет, своята курия. Дон Йеуда се престори на болен и благоразумно остана настрана.

Архиепископът изтъкна с пламенно слово, че тук в Испания, кръстоносните походи били започнали много по-рано, отколкото във всички други страни, преди повече от половин хилядолетие. Веднага след като мюсюлманската чума заляла страната, християнските готи, дедите на благородниците, заседаващи сега тук, били започнали съпротивата.

— Наш ред е днес — извика въодушевен той — да продължим тая велика, свята традиция!

И завърши с бойния вик на кръстоносците:

— Deus vult — така иска бог!

С каква охота биха последвали кралските приближени тоя призив. Всички, та дори и миролюбивият дон Родриге, горяха от желание да го сторят. Ала те знаеха: тъкмо пред тях се намираха непреодолими препятствия. Седяха и мрачно мълчаха.

— Самият аз — каза най-сетне старият дон Манрике — участвувах в похода, когато напреднахме в Андалусия чак до морето, и бях с войските, когато кралят, нашият господар, отне от мюсюлманите верния град Куенка, а също и крепостта Аларкос. Нищо по-хубаво не бих могъл да си пожелая, освен, преди да легна в гроба, още веднъж да мога да потегля срещу неверниците. Но ние имаме този договор, договора за примирие със Севиля, и той е подписан с името на нашия господар краля и скрепен с неговия печат.

— Този жалък къс хартия — гневно каза архиепископът — сега е съвсем невалиден и никой не може да укори нашия господар краля, ако той го даде на палача, за да го изгори. Ти не си обвързан с този договор, господарю — обърна се той към дон Алфонсо. — Juramentum contra utilitatem ecclesiasticam prestitum non tenet — не важи обетът, който уврежда благото на църквата. Тъй пише в сборника от декреталии на Грациан.

— Така е — съгласи се каноникът и почтително сведе глава. — Но тия неверници не искат и да знаят за това. Те държат договорите да се изпълняват. Султан Саладин пощади живота на повечето от своите пленници: но когато маркграф де Шатильон се позова на законното си право да наруши примирието, тъй като неговият обет бил невалиден пред бога и църквата, тогава — припомнете си, благородници! — султанът заповяда да го екзекутират. А халифът на западните неверници мисли и действува точно като Саладин. Ако не спазим примирието със Севиля, той ще дойде от своята Африка през морето, а неговите войници са многобройни като песъчинките в пустинята — и тогава няма да помогне никаква добродетел и никаква смелост. Така че, ако кралят, нашият господар, позовавайки се на божественото право на църквата, обяви за недействителен договора, това не ще бъде в полза, а във вреда на църквата.

Дон Мартин ядно изгледа своя секретар. Все с такива усуквания си служеше той. Ала дон Родриге невъзмутимо продължи:

— Бог, чийто взор прониква в сърцата, знае колко горещо желаем всички ние да отмъстим за оскверняването на светия град. Но бог ни е дал и разум, та да не увеличаваме нещастията на християнския свят с прибързаното си усърдие.

Дон Алфонсо ядосано се беше замислил.

— Африканците ще се притекат на помощ на Севиля — каза сетне той. — Това е вярно. Но и аз няма да бъда сам. Ако започна борбата с мюсюлманите, всички кръстоносци, които слизат на тия брегове, ще ми помагат. Те и по-рано ни помогнаха.

— Кръстоносците — възрази дон Манрике — ще идват на единични отреди, те не могат да устоят срещу дисциплинираната, добре организирана армия на халифа.

И тъй като тия думи не убедиха краля, дон Манрике се видя принуден да назове истинската причина за принудителното бездействие на Кастилия. Той впи поглед в лицето му и бавно и недвусмислено каза:

— Изгледи за успех, господарю, имаш само ако си осигуриш подкрепата на твоя братовчед от Аргон. И тя трябва да бъде пълна подкрепа, дадена с цяло сърце. Дон Педро ще трябва доброволно да предостави главното командуване на теб. Без единоначалие християнските войски на нашия полуостров не могат да излязат срещу халифа.

Дълбоко в сърцето си дон Алфонсо знаеше, че е така. Той не отговори. Разпусна коронния съвет.

Когато остана сам, обзе го необуздана ярост. Беше вече близо тридесет и три годишен, изживял бе цели три десетилетия, а не му беше дадено да извърши истински велики дела. На негова възраст Александър бе завоювал света. И ето, сега се явяваше голямата, неповторима възможност — кръстоносният поход, — а неговите министри с неопровержимо хитри доводи му пречеха да си спечели славата на един нов Сид Компеадор.

Но той не ще допусне да му пречат. И ако онзи хлапак от Аргон не го признае за главен пълководец, и без него ще тръгне в поход. Сам бог го бе определил за вожд в неговата, западната част на света и той не ще позволи да измъкнат от ръцете му това свещено право. Може да намери достатъчно помощни войски и без Арагон. Кръстоносците, които минават през неговата страна, му трябват само за няколко месеца, пък сетне нека да продължат пътя си към светата земя. Ако разполага още само с двадесет хиляди души, освен собствената си армия, той ще прегази цялата Южна Андалусия и ще нахлуе в Африка, преди халифът да успее дори да приготви войската си. А тогава вече тоя Якуб Алмансур ще трябва хубавичко да се позамисли, преди да оголи източната си граница.

Трябват му само пари, пари за поход, който ще трае най-малко половин година, пари, за да възнагради хората, които ще му помагат.

Заповяда да извикат при него Йеуда.

Когато кръстоносният поход бе обявен, Йеуда изпита тягостна загриженост, но наред с нея и възвишено чувство. Ето, голямата война, от която се бяха страхували всички, беше настъпила, границите между исляма и християнския свят пак ставаха несигурни, мисията на Йеуда се разрастваше неимоверно. Защото главният ескривано на кастилския крал можеше да стори повече от когото и да било, за да запази мира на Полуострова.

Още веднъж осъзна той колко мъдър бе неговият приятел Муса. Цял живот Муса го беше съветвал: „Не бързай, не върши прекалено много, не пресмятай прекалено много, подчинявай се на съдбата, пред която всички предвиждания и сметки са суета.“ Ала той, Йеуда, не можеше да не предвижда, да не кове планове за бъдещето, да не действува. Когато кралят едва не бе предизвикал войната с Аргон, той бе измислил какви ли не хитрини и без да жали труд и усилия, бе пропътувал цялата страна — на север и обратно на юг, и пак на север, и бе преговарял, и бе пущал в ход интриги, веднъж, и втори път, и когато всичките му планове се бяха провалили, отчаяно бе възроптал против бога. А съдбата, мъдра и шеговита като неговия приятел Муса, беше превърнала в кълн на благоденствие тъкмо онова, което нему се беше струвало най-голямо нещастие. Тъкмо тия ежби с Аргон, които той най-усърдно се беше старал да изглади, принуждаваха сега дон Алфонсо да избягва войната. Не хитрите пресмятания и умувания на Йеуда, а дръзките, безумни постъпки на Алфонсо бяха породили щастието и мира на Полуострова.

От Севиля пристигна книжарят и издателят Хакам. Той беше най-големият книжар на западния свят, даваше работа на четиридесет писари, в неговия добре уреден дом имаше специален отдел за книгите от всеки клон на науката. Той донесе на Йеуда подарък от емира Абдула, един оригинален ръкопис от „Животоописанието“ на персиеца Ибн Сина. Умрял преди около сто и петдесет години, Ибн Сина бе смятан за най-големия мислител на ислямския свят; християнските учени, които го познаваха под името Авицена, също го ценяха високо. Ожесточени борби се бяха водили за ръкописа, който донесе сега издателят Хакам. Един халиф от Кордова бе унищожил собственика на тоя ръкопис и целия му род, за да се сдобие с ценното произведение. Йеуда не можеше да дойде на себе си, толкова го беше зарадвал скъпият дар на емира; втурна се веднага при Муса, трогнати и с умиление двамата разглеждаха писмените знаци, с които най-мъдрият от всички смъртни бе съхранил за поколенията своя живот.

Заедно с подаръка издателят Хакам предаде на Йеуда и една поверителна, устна вест от емира. Владетелят предизвестяваше своя приятел, че халифът Якуб Алмансур е започнал отсега приготовленията си, за да се прехвърли начело на своята войска на Полуострова още при първата вест, че Севиля е нападната; за тази цел той се завърнал от Изтока в Маракеш. Емирът Абдула бил убеден, че неговият приятел Ибрахим държи за запазването на мира не по-малко от самия него; и затова навярно няма да е зле да предупреди кралете на неправоверните.

За всичко това мислеше Йеуда сега, когато застана пред дон Алфонсо.

— А, ето те най-сетне и тебе, мой ескривано! — посрещна го с язвителна приветливост кралят. — Пооправи ли ти се здравето, клети болнико? Колко жалко, че не можа да вземеш участие в коронния ми съвет!

— Моето мнение — отвърна Йеуда — нямаше да се различава от това на останалите ти familiares. Като твой ескривано аз трябва да държа за неутралитета ти още по-усърдно от тях. Защото, помисли добре, господарю. Ако вдигнеш сега кръста, ще те последват мнозина, които ти не би искал да видиш сред войниците си. Твърде много от твоите полукрепостни селяни ще се зачислят във войската ти и ще се възползуват от привилегиите на кръстоносците. Те ще се отърват от тежкия си всекидневен труд и ще трябва да ги храниш ти, вместо те да изхранват теб и твоите барони. А това би било пагубно за стопанството ти.

— Стопанството ми! — присмехулно викна Алфонсо. — Но разбери, жалки пресметливецо, че сега не става въпрос за „стопанство“ — трябва да се защищава честта на бога и на кастилския крал!

При все че долови опасната ярост, обхванала дон Алфонсо, Йеуда продължи да упорствува.

— Най-почтително те моля, господарю — каза той, — да не ме разбираш криво. Аз съвсем не те съветвам изобщо да не водиш война. Напротив, съветвам те да се подготвиш за войната. Моля те дори още отсега да започнеш да събираш военните данъци, тъкмо ония допълнителни военни данъци, които е предписал папата. Аз работя над един меморандум, който доказва, че ти имаш право да събираш тия данъци и още преди да си започнал войната.

Той даде време на краля да обмисли предложението му и след това продължи:

— А за хазната ти, господарю, ще има още един допълнителен приток от средства дотогава, докато не взимаш участие във войната. Търговията с източните ислямски страни е преустановена. Големите корабопритежатели и търговци на християнския свят — венецианците, пизанците, фландърските търговци — не могат вече да внасят от Изтока. Сега стоките на по-богатата част от света могат да бъдат доставяни само чрез търговците в твоите земи, господарю. Всеки, който иска да получи от ислямския свят някакви зърнени храни или пък добитък, чистокръвни коне, трябва да се обърне към теб. Всеки, който желае да получи нещо от изящните изделия, произвеждани от мюсюлманските ковачи — техните великолепни оръжия, прекрасните им метални произведения, — всеки в християнския свят, който иска да има коприни от ислямските страни, кожени, изделия, слонова кост и златен прах, корали и перли, най-разнообразни подправки, бои и стъкло, трябва да се обърне за посредничество към твоите поданици. Представи си това, господарю: докато трае тая война, хазните на останалите владетели се изпразват, твоята се пълни. И когато те са вече изтощени, тогава удари ти, владетелю на Кастилия, и нанеси решителния удар.

Евреинът говореше убедително. Думите му звучаха примамливо за краля. Ала още повече го възбудиха те.

— Достави ми пари! — викна заповеднически той на Йеуда. — Двеста хиляди на първо време! Искам да ударя сега, сега! Заложи, каквото щеш! Достави ми пари!

Побледнял, Йеуда отговори:

— Не мога, господарю. И никой друг не може.

Цялата ярост на Алфонсо срещу самия себе си и срещу злата съдба, която го лишаваше от най-благородната слава, се изля върху Йеуда.

— Ти ми донесе тоя позор! — беснееше той. — Ти, със срамното си примирие и с другите си еврейски хитрини! Предател си ти! Интригантствуваш в полза на Севиля и на обрязаните си приятели, за да не ги нападна и да не възвърна отново честта си. Предател такъв!

Пребледнял още повече, Йеуда мълчеше.

— Махай се! — кресна му кралят. — Махай се най-сетне от очите ми!

Допълнителният данък, за който Йеуда бе говорил на краля, бе тъй нареченият Саладинов десятък. Папата бе предписал всяка от християнските страни, която не взима участие в големия кръстоносен поход срещу султан Саладин, да внесе поне своя принос и той трябваше да възлиза на една десета от приходите и от движимите имущества.

За главния ескривано на кастилския крал този указ на светия отец беше добре дошъл. Заедно със своите юристи, репозитариите, той реши, че Саладиновият десятък трябва да се въведе и в кралството на дон Алфонсо. Защото, макар да беше богоугодно и необходимо кралят на Кастилия сега за сега да остане неутрален, тоя неутралитет все пак бе временен и следователно кралят бе длъжен да се подготви за свещената война.

Тъкмо това изложи Йеуда в своя подробен меморандум.

Дон Манрике поднесе документа на краля. Алфонсо го прочете.

— Хитър е — каза той тихо и гневно, — хитро куче е той, хитър търговец и куче. Можеше да ми достави парите, кучето, стига да искаше. Защо впрочем не дойде той сам? — запита кралят.

Дон Манрике отговори:

— Струва ми се, че не иска да се подлага отново на твоя гняв.

— Толкова ли е чувствителен? — запита подигравателно Алфонсо.

— Ти си се държал твърде рязко с него, господарю — отвърна дон Манрике.

Кралят бе достатъчно умен, за да разбере, че евреинът с право се бе обидил, и сега се ядоса на себе си. Но християнският свят потегляше на свещена война, а той, Алфонсо, имаше неописуемото нещастие да бъде обречен на бездействие. Нима нямаше право да бъде раздразнителен и да излее гнева си върху някого, пък бил той и невинен? Един тъй умен човек като евреина трябваше да разбере това.

Затърси благовиден предлог, за да види пак Йеуда. Отдавна беше замислил да изгради крепостта Аларкос, която сам той бе присъединил към кралството си. След всичко, което тоя Ибн Езра беше казал, сега би трябвало да има пари за това. Заповяда Йеуда да му се яви на доклад.

Йеуда още не беше забравил от обидата, почувствува злобно удовлетворение, че Алфонсо го викаше. Значи, кралят твърде скоро бе забелязал, че не може да се оправи без него. Но Йеуда не искаше да се даде прекалено евтино, не искаше да преглъща нови обиди. Почтително се извини, че не е добре със здравето.

След минутен изблик на ярост дон Алфонсо се овладя и нареди на дон Манрике да поиска парите за Аларкос, много пари, четири хиляди златни мараведи. Главният ескривано веднага и без каквито и да било възражения отпусна исканата сума и с верноподаническо писмо приветствува краля за решението му чрез изграждането на крепостта да покаже на цял свят, че се готви за война. Кралят просто не знаеше какво да прави със своя евреин.

Дон Алфонсо се изкушаваше да отпътува за Бургос, за да поиска съвет от кралицата си. Отдавна трябваше впрочем да отиде нататък. Доня Леонор беше бременна навярно от оная нощ, когато той беше спал с нея след щастливото й завръщане от Сарагоса. Ала сега Бургос бе пълен с нежелателни гости. Градът се намираше на големия военен път, който водеше към Сантяго де Компостела, най-святото светилище на Европа. И ако по тоя път и бездруго постоянно се движеха поклонници, то сега, заминавайки на война на Изток, още повече големи рицари, отколкото по-рано, искаха да получат благословията на Сантяго; всички те минаваха през Бургос, всички правеха учтиво посещение на доня Леонор и самата представа, че той, който си стоеше край топлото домашно огнище, ще срещне тия бойци, бе мъчителна за дон Алфонсо.

Но не му се стоеше да мързелува и да скучае в своя кралски замък. Намираше си работа, пътуваше насам-нататък. Отиде с кон до Калатрава, при рицарите на своя орден, за да направи преглед на това основно ядро от войските си. Яхна коня и до Аларкос, за да види докъде е стигнала работата по строежа на крепостта. Обсъждаше със своите приятели разни неосъществими бойни планове.

Когато не можеше да си намери никаква друга работа, отиваше на лов.

Веднъж, на връщане от един такъв ловен излет заедно с Гарсеран де Лара и Естебан Илян, горещината ги накара да спрат на почивка в имението му La Huerta del Rey.

Уерта дел Рей, обширно сенчесто имение, разположено покрай лъкатушещата река Тахо, бе заобиколено с порутени зидове. Самотна се издигаше една порта; от нея, издълбан с пъстри, старинни букви, ги поздрави арабският привет: алафия — мир на влизащия.

В имението имаше храсти, гъсталаци, една малка горичка, а също така и най-различни лехи; но там, гдето по-рано сигурно бяха отглеждали с много изкуство редки цветя, сега градинарят бе засадил зеленчуци, зеле и ряпа. И сред всичко това се издигаше занемареният летен замък, също и един изящен павилион, а край брега на реката се разсъхваха заслон за лодки и баня.

Кралят и неговите приближени седяха под едно дърво с лице към замъка. Някак странен се издигаше той, целият пропит с мюсюлмански дух. От древни времена на това място, отгдето сред прохладата на реката човек можеше да се наслаждава на красива гледка към града, бе имало дом. Римляни бяха изградили тук вила. Готи — извънградско имение. А знаеше се с положителност че тоя замък, който се издигаше сега тъй занемарен пред тях, бе построен по нареждане на арабския владетел Галафре за неговата дъщеря, инфантата Галиана; и досега наричаха замъка Паласио де Галиана.

През тоя ден горещината беше проникнала дори тук, угнетителна тишина бе легнала над реката и над градината, грандовете едва проронваха по някоя дума.

— Всъщност Уерта е по-голяма, отколкото мислех каза дон Алфонсо.

И внезапно му хрумна нещо. Животът бе принуждавал неговите предни, а и него, много да рушат, а с твърде малко време бяха разполагали, за да построят нещо ново; но желанието за градеж им беше вродено. Неговата Леонор беше строила църкви, манастири, болници, самият той — църкви, замъци, крепости. Защо да не построи веднъж нещо за себе си и за своето семейство? Положително нямаше да е трудно да се възстанови Галиана и да се превърне в приятно и удобно място за живеене; хубаво ще бъде да прекарва лятото тук, а понякога, през горещините, може би ще идва и доня Леонор.

— Как мислите, сеньори? — рече той. — Да възстановим ли Галиана? — И бодро добави: — Хайде да поогледаме тия развалини.

Тръгнаха към замъка.

Кастелянът Белардо излезе да ги посрещне — развълнуван, усърден, крайно почтителен. Показа им своите лехи със зеленчук и с готовност заразказва какво бил направил от тоя никому ненужен къс земя. Сетне им посочи множеството щети в самата сграда и многословно обясни колко хубаво трябва да е било навремето всичко — мозайките, подовете, украсата на стените, таваните. Ала при пълноводие Тахо винаги се разливал и водата прониквала в дома и заливала всичко. Сърцето го боляло, като гледал колко занемарен бил дворецът, но сам човек нищо не можел да стори. Той често се обръщал към уважаемите кралски съветници, напомнял, че трябва замъкът да се възстанови и да се издигне бент край реката, но те грубо го отпращали — нямало пари за това.

— Бъбривецът е прав — обърна се Естебан на латински към дон Алфонсо. — Този Паласио трябва действително да е бил необикновено красив. Някогашният обрязан владетел, изглежда, доста се е постарал заради своята дъщеря.

Тежките ботуши и шпори на благородниците силно трополяха върху изящната, попукана мозайка на пода, гласовете им отекваха между празните стени.

Дон Алфонсо се оглеждаше и ставаше все по-мълчалив.

„Наистина не бива да оставям Галиана да се руши повече“ — мислеше той.

Дон Гарсеран каза:

— Ще струва и труд, и пари, но мисля, че би могъл да направиш от Галиана нещо много красиво, дон Алфонсо. Помисли само в какво превърна твоят евреин стария, грозен кастильо де Кастро.

През ума на Алфонсо току-що бе минала мисълта колко дръзко бе проявила своето удивление дъщерята на евреина пред старомодната суровост на неговия замък в Бургос. А дон Естебан, взел повод от думите на Гарсеран, го посъветва:

— Ако сериозно възнамеряваш да възстановиш Галиана, трябва преди това непременно да разгледаш дома на твоя евреин.

„Наистина се отнесох твърде грубо с евреина — помисли Алфонсо, — и дон Манрике намира, че е така. Ще поправя това и ще ида да огледам дома му.“

— Може би имате право — отговори той колебливо.

Както беше предсказал Йеуда, Кастилия процъфтяваше, докато останалият християнски свят водеше свещената война. Кервани и кораби докарваха стоки от Изтока в мюсюлманските страни на Испания, оттам стоките отиваха в Кастилия, оттам продължаваха своя път към всички християнски земи.

Когато бе обявен кръстоносният поход, бароните бяха роптали и ругали, че евреинът им пречи да потеглят на свята борба, че евреинът трябва да бъде прогонен. Но скоро за всички стана ясно каква необикновена полза носеше на страната неутралитетът; недоволството поутихна, страхът, тайното уважение към евреина се увеличиха. Все повече благородници се стараеха да спечелят благоволението му. Вече един де Гусман и един де Лара — наистина някакъв беден братовчед на могъщия дон Манрике — молеха евреина ескривано да приеме синовете им за пажове в своя кастильо.

Когато Йеуда разказа между другото с гордост на Муса колко добре вървят работите на страната и неговите собствени сделки, мъдрият старец погледна своя приятел с насмешливо възхищение — съчувствено и донейде развеселено.

„Не го свърта на едно място — помисли си той. — Все трябва да движи едновременно стотици дела, просто не се чувствува добре, ако не тласка и хора, и предмети, и не принуждава все повече пера да скърцат в кралските канцеларии, и не изпраща все повече кораби по седемте морета и все повече кервани през вее повече страни. Самозалъгва се, че върши това заради мира и заради своя народ, но той го върши най-вече защото могъществото и творческата деятелност му доставят удоволствие.“

— Толкова ли е важно — запита го той — дали ще натрупаш още повече власт, дали ще разполагаш с двеста хиляди златни мараведи, или пък с двеста и петдесет хиляди? При това ти дори не знаеш дали, докато си седиш тук и си пиеш спокойно твоето питие с подправки, на четири седмици път оттук някой самум не унищожава кервана ти или пък морето — кораба ти.

— Не ме плашат самумите и не ме плаши морето — отвърна Йеуда. — От друго се страхувам аз.

И той се отпусна пред своя приятел, довери му грижата, която таеше в сърцето си.

— Боя се — каза той — от необузданите настроения на тоя рицар и крал дон Алфонсо. Той пак ме обиди безпричинно и сега, когато ме вика при себе си, аз заявявам, че не съм добре със здравето и отказвам да се явя пред него. Но знам, разбира се, че играя опасна игра, като си придавам толкова важност.

Муса беше пристъпил до писалището си и драскаше кръгове и арабески.

— А защо си придаваш толкова важност, драги ми Йеуда — запита през рамо той, — заради мира или пък защото си много горд?

— Аз наистина съм горд — отвърна Йеуда, — но струва ми се, че този път гордостта ми е по-скоро добродетел и съобразителност. У този крал тъй удивително са примесени необуздаността и разсъдъкът, че никой не може да предвиди как ще реагира в края на краищата той.

Йеуда продължи да се държи все така надалеч от краля, който пък от своя страна се ограничаваше да му изпраща кратки, властни разпореждания. Загрижеността на главния ескривано нарастваше. Очакваше всеки миг тоя необуздан мъж да го прогони от кастильото и от страната, а дори и да посегне на него и да заповяда да го хвърлят в подземията на кралския замък. Друг път пък се надяваше, че Алфонсо ще се опита да се сдобри с него и че ще го награди пред цял свят със знака на своето благоволение. Горчиво беше това очакване. А ето че един ден с наивно огорчение неговият син Аласар го запита:

— Никога ли не е отворил дума за мен дон Алфонсо? Защо не ти дойде на гости?

И болезнено се сви сърцето на Йеуда, когато се видя принуден да отговори:

— В тая страна това не е обичай, сине.

Каква планина се смъкна от плещите му, когато пратеник от кралския замък извести за посещението на дон Алфонсо!

Кралят дойде, придружен от Гарсеран, Естебан и малка свита. Опитваше се да прикрие лекото си смущение зад пренебрежително-приветлива веселост.

Домът му се стори чужд, почти враждебен, като собственика си. При това той много добре забелязваше, че всичко там е образец на съвършенство. Някакво странно чувство за мярка бе подчинило на пълна хармония твърде различни неща. Навсякъде безогледно бе пръснато богатство, не беше забравено никое ъгълче, никое кътче. Имаше много слуги, които бяха като невидими и при все това винаги на мястото си. Дебели килими заглушаваха навсякъде шума; тишината, която владееше в този дом, ставаше още по-осезаема от ромона на водоскоците. И това бе посред неговия шумен Толедо! Ето в какво се бе превърнал неговият кастильо де Кастро! Кралят се чувствуваше тук като чужденец, като неканен, досаден гост.

Видя книгите и свитъците — арабски, еврейски, латински.

— Имаш ли време да ги четеш всичките? — запита той.

— Много от тях чета — отвърна Йеуда.

В павилиона за гости той обясни на краля, че Муса Ибн Дауд е най-мъдрият лекар сред вярващите от трите религии. Муса се поклони пред краля, гледайки го право в лицето без всякаква почтителност.

Дон Алфонсо поиска да му преведат някоя от мъдростите, които се нижеха със своите пъстри и златни букви по протежението на стените. И Муса преведе, както беше превел на дон Родриге:

Дон Алфонсо се позамисли.

— Това е мъдрост на някой еретик — строго каза той.

— Тя е взета от Библията — любезно го поправи Муса. — Това са мисли на проповедника Соломон, на цар Соломон.

— Никак не намирам царствена тая мъдрост — каза неприязнено дон Алфонсо. — Душата на един цар не отива под земята, както тая на скота.

Той прекъсна разговора, обърна се властно към Йеуда.

— Покажи ми оръжейната зала.

— Ако разрешиш, господарю — отвърна Йеуда, — оръжейната зала ще ти покаже синът ми Аласар и това ще бъде най-хубавият ден в живота му.

Дон Алфонсо със задоволство си спомни за приятното момче.

— Ти имаш буден син, дон Йеуда, рицарски дух има в него! — рече той. — А бих искал да видя и дъщеря ти, ако нямаш нищо против.

Като добър познавач на оръжията, конете и мулетата, той поведе с момчето Аласар дружелюбен разговор.

Сетне всички преминаха в градината и ето че там беше доня Рахел.

Това бе същата Рахел, която му бе отговорила тъй неучтиво в Бургос, и все пак — друга; носеше рокля с малко чуждоземска кройка и сега тя беше стопанката, която приема чужд, знатен гост. Ако в Бургос бе изглеждала като нещо съвсем неподходящо и нарушаващо общия тон, то тук всичко — и изкусно подредената градина, и водоскоците, и чуждестранните растения — сякаш представляваше рамка за нея, а той, Алфонсо, бе оня, който не подхождаше, чието място не беше тук.

Той се поклони, свали своята ръкавица според изискванията на куртоазията, взе ръката й и я целуна.

— Радвам се, че те виждам пак, благородна дамо — каза той високо, за да го чуят всички. — Тогава, в Бургос, не можах да довърша разговора си с тебе.

Сега групата се беше увеличила; към краля и неговите грандове се бяха присъединили Аласар и пажовете на Йеуда. Когато започнаха бавна и спокойна разходка из градината, кралят поизостана малко назад с доня Рахел.

— Като виждам тоя дом, благородна дамо — каза той на кастилски, — разбирам защо не ти допада моят кастильо в Бургос.

Тя се изчерви, смути я обстоятелството, че го беше засегнала, чувствуваше се поласкана, че думите й все още не бяха изличени от паметта му, мълчеше с едва забележима, трудноразгадаема усмивка около извитите устни.

— Разбираш ли простонародния ми латински? — продължи той.

Тя се изчерви още повече; всяка думичка беше запомнил.

— Оттогава насам научих много по-добре кастилски език, господарю — отвърна тя.

Той каза:

— На драго сърце бих разговарял с теб на арабски, благородна дамо, но от моята уста той ще звучи грубо и недодялано и ще дразни слуха ти.

— Говори спокойно на кастилски, господарю — отвърна непринудено доня Рахел, — нали той е езикът на твоята страна.

Тия думи развалиха настроението на дон Алфонсо. Тя би трябвало да каже: „Този език ми звучи приятно“ или нещо подобно, тъй изискваше куртоазията. Вместо това тя надменно подхвърляше първото, което бе минало през ума й, и подценяваше неговия хубав кастилски език.

— Моята Кастилия — каза предизвикателно той — за вас сигурно е все още твърде чужда страна и само тук, във вашата къща, ти се чувствуваш у дома си.

— Но не — възрази Рахел, — рицарите от твоята страна са много любезни към нас и се стараят Кастилия да стане наша родина.

Сега беше ред на Алфонсо да каже някоя от обичайните галантни фрази, например: „Никак не е трудно човек да бъде любезен с дама като теб.“ Но изведнъж му опротивя тоя измъчен, изкълчен моден брътвеж. При това Рахел сигурно намираше смешни галантните празни приказки. Как ли трябваше да разговаря изобщо с нея? Тя не бе от ония дами, които очакваха високопарни, нищо незначещи, сладникаво-любовни разговори, а още по-малко от ония жени, пред които човек можеше да се държи грубо и по войнишки.

Кралят бе свикнал всеки да заема своето строго определено място и той, Алфонсо, да знае точно с кого има работа. Но къде бе мястото на доня Рахел и как да се държи с нея, не знаеше. Всичко, свързано с неговия евреин, веднага изгубваше точните си очертания и ставаше неясно. Какво искаше той от тая доня Рахел? Какво искаше да прави с нея? Може би искаше — и в мислите си той употреби една твърде груба дума от своя простонароден латински — да спи с нея? Не знаеше.

Ако отидеше на изповед, той с чиста съвест можеше да твърди пред изповедника, че никога не е обичал друга жена освен своята доня Леонор. Нямаше вкус към рицарската любов, към тъй наречената „minne“28. Тъй като неомъжените дъщери на благородниците човек можеше да види рядко, и то само сред много хора, куртоазията предписваше да се влюбваш в омъжени дами и да им изпращаш високопарни, сковани любовни стихове. Нищо не излизаше от такова ухажване. Ето защо той беше спал с жени от обоза на своите войски или с пленени мюсюлмански жени; с тях можеше да разговаряш и да се държиш, както щеш. Веднъж се бе породило нещо между него и жената на един рицар от Навара, но цялата история бе всъщност твърде неприятна и той облекчено си бе отдъхнал, когато тя се завърна в родината си. Мъчителна бе и кратковременната му връзка с доня Бланка, една от придворните дами на Леонор, и в края на краищата доня Бланка волю-неволю беше отишла в манастир. Не, той беше щастлив само със своята Леонор.

Всички тия мисли не добиха словесен израз в ума на дон Алфонсо, но той ясно ги чувствуваше и се ядоса, загдето се беше впуснал в тоя разговор с дъщерята на евреина. При това тя дори не му се нравеше, в нея нямаше оная мекота, характерна за високопоставените дами, тя беше дръзка и си позволяваше да съди за всичко, макар всъщност да бе още дете. Нищичко нямаше в нея от сдържаността на величествените златокъдри християнски дами, нито един рицар не бе съчинявал заради нея стихове, пък и тя изобщо не би ги разбрала.

Не желаеше да говори повече с нея, искаше да се махне от тоя дом. Дразнеше го тихата градина с еднообразното шуртене на водоскоците и тежкият, сладникав мирис на портокаловите цветове. Няма да се прави повече на глупак, да върви редом с еврейката и да й се докарва с любезности, ще я остави ей сега, и то завинаги.

Вместо това той се чу да казва:

— Имам тук, извън града, едно имение, наречено Ла Галиана. Къщата е строена по нареждане на някакъв мюсюлмански владетел, много е стара и за нея разправят най-различни истории.

Доня Рахел наостри уши. И тя беше чувала за Ла Галиана. Не беше ли това мястото, гдето се бе намирал онзи воден часовник на раби Ханан?

— Искам да възстановя двореца — продължи дон Алфонсо, — и то така, че новото да не се отличава много от старото. Твоят съвет би бил много полезен за мене, уважаема дамо.

Доня Рахел вдигна поглед — засегната, почти разгневена. Никога едни мюсюлмански рицар не би си позволил да покани толкова недодялано и с толкова двусмислен намек една дама.

Но тя веднага си каза, че у християнските рицари сигурно е иначе и че куртоазията ги кара да изговарят високопарни слова, които не означават нищо. Погледна отстрани лицето на дон Алфонсо и се изплаши. В това лице се четеше напрежение, желание. Думите, изречени от него, бяха нещо повече от куртоазия:

Плаха и уязвена, тя мигновено се затвори. Превърна се изцяло в стопанката на дома. Отвърна учтиво, но сега вече на арабски:

— Баща ми сигурно ще се радва, о кралю, да ти бъде полезен със своя съвет.

В челото на дон Алфонсо внезапно се врязаха дълбоки бръчки. Какво беше сторил той! Беше заслужил да го отблъснат, трябваше дори да очаква, че ще стане така. Още от самото начало трябваше да бъде предпазлив; това момиче произлизаше от народ, върху който тежеше проклятието на бога. Тая омагьосана градина, целият този омагьосан, прокълнат дом му беше внушил такива мисли.

Той се съвзе, ускори крачка, скоро застигнаха другите.

Момчето Аласар веднага се обърна към него. То току-що беше отворило дума за шлемове, чиито наличннци бяха подвижни с всичките си части, така че металическите пластинки можеха според желанието да се местят пред очите, носа или устата; пажовете на краля не му бяха повярвали.

— Но аз съм виждал такива доспехи — горещеше се Аласар. — Прави ги оръжейникът Абдула в Кордова и татко ми е обещал да ми подари, щом като бъда посветен в рицарство. Самият ти положително имаш такива доспехи, господарю!

Дон Алфонсо отговори, че е чувал за подобни доспехи.

— Самият аз нямам — приключи той сухо.

— Но тогава татко трябва да ти набави! — поривисто извика Аласар. — Много ще ти се харесат — увери го той. — Позволи на баща ми да ти изпише!

Лицето на дон Алфонсо засия. Не биваше момчето да изкупва това, че сестра му бе дръзка и обидчива.

— Виждаш, дон Йеуда — каза той, — че ние със сина ти се разбираме добре. Не би ли го изпратил като паж в моя замък?

Доня Рахел изглеждаше объркана. И останалите с мъка Прикриваха удивлението си. Аласар, почти заеквайки от радост, възбудено извика:

— Сериозно ли говориш, дон Алфонсо? Значи, ти искаш да бъдеш мой уважаем господар?

А дон Йеуда, чието желание се беше осъществило толкова неочаквано, стори дълбок поклон и каза:

— Това е голяма милост, твое величество!

— Кралят, нашият господар — каза същата вечер Йеуда на Рахел, — разговаря, както ми се стори, много любезно с теб, дъще моя.

Доня Рахел откровено отвърна:

— Струва ми се, кралят бе твърде любезен. Той ме плаши.

И поясни:

— Той иска да възстанови летния си замък Ла Галиана и ме покани да му помогна със съвета си. Не е ли това… необичайно, татко?

— Необичайно е — отвърна Йеуда.

И наистина само след няколко дни Йеуда и доня Рахел бяха поканени да вземат участие в една разходка на краля до Ла Галиана. Този път дон Алфонсо бе поканил много хора и през време на разходката из градината не размени почти нито дума с доня Рахел. Но затова пък зададе много въпроси на недодялания словоохотлив градинар Белардо, който развеселяваше гостите със своите отговори.

След разходката на брега на Тахо беше поднесен обед. Към края на обеда кралят, седнал на един пън, обяви с тържественост и надменност, в които се криеше ирония към самия него:

— Вече близо цяло столетие властвуваме ние тук, в Толедо, направихме го наша столица — хубава, голяма и здрава, укрепена срещу нападенията на неверниците. Ала увлечени в делата на честта, на вярата и на войната, ние нямахме време за други неща, които може да изглеждат излишни, но подобават на един крал — нямахме време за красота и великолепие. Нашите приятели от юг, например нашият ескривано и неговата дъщеря, които гледат на нашите градове и домове с чужди, безпристрастни очи, намериха нашия замък в Бургос суров и неуютен. И през един от нашите свободни часове ни хрумна да възстановим този наш занемарен Паласио де Галиана и да го направим по-красив, отколкото е бил в миналото, за да види светът: не сме вече просяци, и ние можем да строим пищно, стига да пожелаем.

Дълга и горда бе тази реч, обикновено дон Алфонсо произнасяше такива речи само при големи държавнически актове и благородниците, насядали край неприбраната трапеза, бяха удивени.

Кралят промени тържествения си тон и се обърна към Йеуда:

— Какво ще кажеш ти, мой ескривано? — запита той. — Ти си вещ в тия дела.

— Твоят летен замък Ла Галиана — отвърна дълбокомислено дон Йеуда — е разположен на прекрасно място сред прохладата на реката и от него се открива великолепна гледка към прославената ти столица. Струва си трудът да се възстанови един такъв замък.

— Значи, ще го възстановим — реши, без да се замисля, повече, кралят.

— За това има една пречка — каза със страхопочитание Йеуда. — Ти разполагаш с добри войници, господарю, и със сръчни занаятчии. Но твоите майстори и занаятчии не са още дотам изкусни, та да могат да построят тоя замък така, че да отговаря на твоето величие и желание.

Лицето на краля се помрачи.

— А не възстанови ли бляскаво самият ти — запита той — и в твърде кратко време един голям дом?

— Аз повиках мюсюлмански строители и занаятчии, господарю — каза с деловито спокойствие дон Йеуда.

Настъпи неловко мълчание. Християнският свят бе потеглил на свещена война срещу неверниците. Подобаваше ли на един християнски крал да вика мюсюлмански майстори? И щяха ли да се съгласят мюсюлманите да строят замък на един християнски крал?

Дон Алфонсо огледа лицата около себе си. По тях бе изписано очакване, не насмешка. Нямаше насмешка и в лицето на еврейката. Но дали в душата си тя не мислеше дръзко и нагло, че той, Алфонсо, умее да строи само своите стари, мрачни крепости. Та нима Кралят на Толедо и на Кастилия не можеше да осъществи нещо толкова незначително като възстановяването на един летен замък?

— Тогава повикай мюсюлмански строители — разпореди се той все така, сякаш между другото. И нетърпеливо приключи: — Желая да изградя отново Ла Галиана.

— Щом като заповядваш така, господарю — отвърна дон Йеуда, — ще натоваря моя Ибн Омар да повика хора, каквито ти трябват. Той е опитен в тия неща.

— Хубаво! — каза кралят. — Гледай всичко да стане бързо.

И заповяда:

— Потегляме, сеньори!

С Рахел той дори не бе проговорил — нито през време на разходката, нито през време на обеда.

Шеста глава

Все повече се засилваше копнежът на дон Алфонсо за присъствието на доня Леонор, което му носеше успокоение. Освен това нейната бременност се беше оказала тежка, раждането се очакваше след шест-седем недели; не биваше да я оставя повече сама. Изпрати й вест, че ще пристигне в Бургос.

Доня Леонор не му се сърдеше, загдето се бе отделил от нея толкова дълго време. Тя съчувствуваше на мъката му от принудителното бездействие, много добре разбираше, че той се стреми да избегне срещите с мъжете, които, потеглили към светата земя, се отбиваха в двореца й; високо оцени постъпката му, че все пак идваше.

Показа му колко дълбоко го разбираше. Макар това да огорчаваше и нея самата, тя съзнаваше, че Кастилия трябва да остане неутрална. Та нали с очите си бе видяла колко дълбоко бе засегнала обидата сърцето на дон Педро. Знаеше: дори ако противно на всички очаквания се стигнеше до някакъв скърпен съюз с Арагон, силното желание за възмездие у младия крал щеше да поражда постоянни, пагубни търкания за върховното командуване, поражението можеше да се очаква с положителност още отсега.

С красиви слова тя увери Алфонсо, че победата над самия себе си доказва повече мъжество, отколкото най-големият военен подвиг. Пък и навсякъде разбират нещастното стечение на обстоятелствата, което го принуждава към бездействие.

— Както в миналото, и сега ти си първият рицар и герой на Испания, мой Алфонсо — каза му тя, — и целият християнски свят знае, че е така.

Тия нейни думи стоплиха сърцето му. Тя бе неговата кралица и дама. Как бе могъл да издържи толкова дълго в Толедо без нейната утеха, без нейния съвет, без нейните грижи?

И той от своя страна се стараеше да я разбере по-добре. Досега предпочитанията й към нейния Бургос пред неговия Толедо му се бяха стрували само мил каприз на една високопоставена дама: сега разбра, че причината се корени дълбоко в характера й. Израсла в дворците на своя баща Хенри Английски и Елинор дьо Гиен, гдето образоваността и учтивите нрави бяха в разцвет, тя сигурно се чувствуваше изгубена в неговия далечен Толедо. От нейния Бургос, разположен на големия поклоннически път към Сантяго де Компостела, можеше лесно да се поддържа връзка с най-изтънчените дворове на християнския свят; пък и непрекъснато я посещаваха рицари и поети от двора на нейния баща и на доведената й сестра, най-благородната дама в целия християнски свят, принцеса Мария дьо Труа.

Сега вече Алфонсо гледаше с по-други очи и на самия Бургос. Виждаше строгата, горда красота на древния град, който не се бе поддал на арабския дух и се издигаше величествен, високомерен, недостъпен, християнски. Какъв глупак беше той, че макар и само за миг бе допуснал брътвежите на едно глупаво момиче да го накарат да почувствува неприятен своя благороден, рицарски Бургос.

Ядоса се, че бе заповядал да се възстанови Ла Галиана с нейното мюсюлманско великолепие и не спомена нито дума за това пред Леонор. Отначало си беше мислил, че след като възстанови тоя красив замък, разположен сред прохладна околност, ще може да я придума да прекара някога летните седмици в Толедо. Сега знаеше, Ла Галиана нямаше да й допадне; тя обичаше сдържаното, здравото, сериозното, а не изнежено-пищното, игривото и неясното.

През тия седмици той се стараеше да угоди във всичко на доня Леонор. Тъй като състоянието й не допускаше да ходи на езда и на лов, и той се отказваше от тия удоволствия и повечето време оставаше в замъка. Занимаваше се и повече от преди с децата си, най-вече с инфантата Беренгария. Девойката бе израсла висока, лицето й не беше красиво, но смело. Наследила бе от майка си интереса към света и към хората, а също и амбициозността — много четеше и учеше. Явно й правеше удоволствие, че сега баща й се занимава повече с нея, но при все това си оставаше мълчалива и затворена. Алфонсо не можа да се сближи с дъщеря си.

Доня Леонор се бе примирила с мисълта, че няма да роди престолонаследник. Но има си и добри страни, казваше усмихнато тя, ако и четвъртото й дете излезе дъщеря. Защото тогава бъдещият съпруг на Беренгария ще може, тъй да се каже, със сигурност да разчита на Кастилската корона и следователно да бъде верен съюзник на страната. Тя все още хранеше надежди, че въпреки всичко дон Педро можеше да бъде спечелен за един искрен съюз и се канеше веднага след раждането да замине за Сарагоса, за да се заеме отново със сватовството.

И през тоя трети кръстоносен поход християнските войски напредваха много бавно, тяхното „велико придвижване“ на Изток засега беше стигнало само до Сицилия. Така че ако примиряването с Арагон веднъж се осъществеше, имаше изгледи Алфонсо все пак да успее да вземе участие в свещената война.

Засега доня Леонор му измисляше всякакви занимания, за да съкрати мудното време на чакането.

Ето например рицарския орден Калатрава. Това основно ядро на кастилската войска бе подчинено на краля само през време на война; в мирно време великият магистър се ползуваше едва ли не с пълна независимост. Свещената война даваше на дон Алфонсо благовиден предлог да настоява за промяна в това отношение. Доня Леонор предложи на Алфонсо да отиде до Калатрава, да направи на ордена паричен дар за изграждане на крепостните стени и за въоръжаване на рицарите и да уговори с великия магистър дон Нуньо Перес — човек, който живееше като монах, но твърде много разбираше от военни дела, как ще бъдат преустроени правилата и дисциплината в ордена.

Освен това съществуваше и въпросът за пленниците, попаднали в ръцете на султан Саладин при борбата за свещения град. Папата настойчиво увещаваше целия християнски свят тия пленници да бъдат откупени. Но свещената война поглъщаше огромни суми, християнските владетели все обещаваха и все отлагаха, срокът изтичаше. Султанът бе определил откуп десет златни крони за мъж, пет — за жена и една — за дете. Цената бе висока, но все пак не извънмерно. Доня Леонор посъветва Алфонсо да откупи много голям брой пленници. По този начин той щеше да покаже на света, че не отстъпва никому в горещия стремеж да помогне на светото дело.

Тези планове допадаха много на дон Алфонсо. Но за да ги осъществи, му трябваха пари, Той повика Йеуда в Бургос.

А в това време същият тоя дон Йеуда си бе останал в Толедо, в своя хубав кастильо Ибн Езра. И докато цял свят воюваше, неговият Сефарад се наслаждаваше на мира и както търговията на страната, тъй и неговите собствени сделки процъфтяваха.

Ала нова, тежка грижа се беше промъкнала в сърцето му, грижата за еврейството в Толедо и в цяла Кастилия.

Съгласно недвусмисления указ на папата Саладиновият десятък трябваше да се плаща от всички, които не взимаха участие в кръстоносния поход, следователно и от евреите. Архиепископ дон Мартин се възползува от указа и поиска от алхамата да му изплаща тоя данък.

Дон Ефраим донесе на Йеуда писмото на архиепископа. Тонът бе остър, заплашителен, Йеуда го прочете. Отдавна беше очаквал това искане от страна на дон Мартин.

— Алхамата — каза с писклив глас дон Ефраим — ще се разори, ако освен останалите данъци трябва да плаща и Саладиновия десятък.

— Ако искате да се измъкнете и да не плащате — отвърна направо Йеуда, — тогава не разчитайте на моята помощ.

Лицето на старейшината стана зло, върху него се изписа ужас.

„Тоя Йеуда — помисли си горчиво той — пет пари не дава какво плащаме ние, останалите. Прибира дела си, тоя лихварин, а нас оставя на произвола!“

Дон Йеуда отгатна съвсем точно мислите на своя гост.

— Не ми хленчи за парите, господарю и учителю мой Ефраим — постави го намясто той. — Вие достатъчно печелите от неутралитета на Кастилия. Отдавна трябваше самият аз да ви поискам Саладиновия десятък. Не става въпрос за парите. Има нещо по-важно.

Огромната сума, която трябваше да заплати неговата алхама, бе накарала старейшината Ефраим да забрави всички други грижи; сега, след като Йеуда тъй грубо го беше разтърсил, той не можеше повече да затваря очи пред далеч по-страшната опасност. Саладиновият десятък бе данък, който следваше да се плаща на църквата, не на краля. Още когато се бе поставил въпросът да се повишат данъците на християните, архиепископът бе предявил като свое право събирането на Саладиновия десятък и короната се беше видяла принудена да се съгласи на известни отстъпки. По отношение на евреите дон Мартин щеше да отстоява още по-решително привилегията си; но успееше ли да се наложи, тогава с независимостта на алхамата бе свършено.

И сега дон Йеуда обясни това на дон Ефраим без всякакви заобикалки.

— Ти сам знаеш толкова добре, колкото и аз за какво се отнася — каза той. — Между нас и краля не бива да се вмъква никакво междинно звено. Трябва да останем независими, както е писано в древните книги. Трябва да запазим самоуправлението си и нашето собствено съдопроизводство, както грандовете. Кралят трябва да получи правото, аз трябва да получа правото да събирам тоя данък, а не дон Мартин. Към това ще насоча усилията си, само към това. И ако успея, ако то не ви струва друго освен пари, тогава пейте и славете господа бога!

Атакуван така сурово, дон Ефраим се съгласяваше в себе си с Йеуда. Възхищаваше се дори, че той толкова бързо и ясно бе схванал къде се крие главната опасност. Ала не искаше да даде израз на своето неволно възхищение. А и твърде много го болеше за парите. Той седеше, чувствуваше се неудобно, зъзнеше, потриваше дланта на едната си ръка с ноктите на другата и продължаваше да негодува:

— Твоят братовчед дон Йосеф е издействувал евреите от Сарагоса да плащат само половината от десятъка.

— Може би моят братовчед е по-способен от мен — отвърна сухо Йеуда. — Във всеки случай сигурно е едно: срещу него няма противиш като архиепископа дон Мартин.

Той се разгорещи:

— Нима все още не искащ да проумееш? Аз бих бил доволен, ако тоя път архиепископът не ни надене хомота. Затова на драго сърце бих плащал изцяло десятъка на краля, и тлъст десятък ще бъде той, дон Ефраим, можеш да бъдеш сигурен. Според мен си струва да се плаща заради самоуправлението на алхамата.

Той говореше с неочаквано вълнение, дори се объркваше и фъфлеше.

— Знам, че си наш приятел — побърза да отговори дон Ефраим. — Но суров приятел си ти.

След като получи почтителния отказ на дон Ефраим, архиепископът не отправи повторно напомняне към алхамата. Но замина за Бургос очевидно за да настоява пред краля да го упълномощи за действия против евреите.

Йеуда се опасяваше, че той може да успее. Алфонсо и Леонор бяха благочестиви, неутралитетът на Кастилия тежеше на съвестта им като камък, дон Мартин можеше да се позове на недвусмисления едикт на папата и да им внуши да не трупат грях върху тях. Йеуда се питаше дали няма да е добре сам да замине за Бургос. Възпря го само съображението на стария Муса, че тъкмо чрез „действие“ би могъл да провали всичко.

За него бе истинско небесно знамение, когато получи заповедта на краля да се яви в Бургос.

Архиепископът действително беше притиснал здраво краля. Позоваваше се на цяла редица укази на светия престол и на послания от най-високи църковни авторитети. Нали евреите отговорили на Пилат: „Нека кръвта на Христос падне върху нас и върху нашите деца!“ Нима с това те не са се осъдили сами? Тогава бог ги обрекъл на вечно робство и дългът повелявал на християнските владетели да държат превити вратовете на прокълнатите.

— А ти, дон Алфонсо — извика той, — през цялото си властвуване си галил и глезил евреите. И сега, в тия тежки времена, когато гробът на Спасителя отново падна в ръцете на обрязаните антихристи и папският едикт недвусмислено задължава всички, следователно и евреите, да плащат Саладиновия десятък, ти отказваш да изпълниш тая повеля и създаваш привилегии за неверниците пред твоите вярващи поданици.

Увещанията на архиепископа разколебаха краля. Той обеща:

— Добре, дон Мартин. И моите евреи ще плащат Саладиновия десятък.

Дон Мартин ликуваше:

— Веднага ще обявя данъка.

Но Алфонсо не беше вложил в думите си тоя смисъл. Папата имаше право да иска от краля да събира десятъка, прав бе също да иска този данък да се употребява за военни цели; но самото събиране и подробностите около използуването на сумите оставаше негово, кралско право. Стар беше тоя спор, възобновиха го още при първото обявяване на Саладиновия десятък; и макар да ценеше архиепископа като свой верен приятел и рицар, кралят не беше склонен да му отстъпи.

— Прости, дон Мартин — каза той, — това не влиза в твоите задължения.

И тъй като архиепископът възмутено подскочи, той го успокои:

— Ти не си алчен за пари, не съм алчен и аз. Ние сме християнски рицари. Ние взимаме плячка от врага, но не се караме с приятелите си за парични дела. Нека и този път предоставим на юристите и на репозитариите да решават.

— Значи ли това — запита подозрително и предизвикателно дон Мартин, — че ти смяташ да предоставиш не другиму, а на твоя евреин да решава как да приложи едикта на светия отец?

— Добро съвпадение е — отвърна Алфонсо, — че — дон Йеуда вече е тръгнал насам. Ще взема, разбира се, и неговото мнение.

Сега вече архиепископът избухна:

— Ти искаш да се допитваш до двукратния вероотстъпник? До пратеника на дявола? Да не мислиш, че той ще ти даде съвет във вреда на своя приятел, емира от Севиля? Кой ти гарантира, че той и днес не съзаклятничи с него? Още фараонът е казал: „Ако избухне война, евреите ще държат страната на нашите врагове.“

Дон Алфонсо се стараеше да остане спокоен:

— Този ескривано ми служи добре — каза той, — по-добре, отколкото който и да било друг преди него. В стопанството на моето кралство сега цари повече ред и по-малко потисничество. Ти си несправедлив към тоя човек, дон Мартин.

Топлотата, с която кралят се застъпваше за евреина, уплаши архиепископа.

— Ето, сега вече се вижда — каза той по-скоро угрижен, отколкото разгневен, — че светият отец е имал пълно право, когато предупреждаваше християнските владетели да не взимат за съветници евреи.

И той цитира посланието на папата:

— „Пазете се, владетели християнски! Ако приемете милостиво евреите твърде близо до себе си, те ще ви се отблагодарят според пословицата: mus in pera, serpens in gremoio et ig nisin sinu — като мишка в чувала, като змия в пазвата и въглен в ръкава.“

И печално заключи:

— Тоя човек заплашително се е доближил до теб, дон Алфонсо, вгризал се е като червей в сърцето та!

Болката на приятеля трогна краля.

— Не мисли — каза той, — че искам да лиша църквата от онова, което й се пада по право. Ще преценя и твоите, и неговите основания и ако доводите му не се окажат много важни, много убедителни и безкористни, ще послушам теб.

Архиепископът остана мрачен и угрижен.

— Нима не беше достатъчно — припомни му той, — че заради твоите грехове бог те обрече на бездействие сега, когато целият християнски свят се сражава? Не трупай нови грехове върху старите! Не позволявай, заклинам те, в твоето кралство неверниците да се гаврят с едикта на светия отец!

Дон Алфонсо стисна ръката му.

— Благодаря ти за предупреждението! — каза му той. — Ще си спомня за него, когато оня се опита да ме убеди с хитрите си брътвежи.

През цялото време, докато чакаше Йеуда, думите на дон Мартин не излизаха от ума му. Архиепископът имаше право: твърде близо до себе си беше допуснал евреина. Отнасял се беше с него не като към човек, с когото е принуден от немай-къде да прави сделки, а като към приятел. Беше гостувал в дома му, бе взел сина му за свой паж, беше любезничил с дъщеря му и бе допуснал присмехът и високомерието на това момиче да го накарат да възстанови ислямския летен дворец. Но когато човек прибере змия в пазвата си, тя го ухапва. Може би дори вече го беше ухапала.

Няма да позволи на тоя евреин да го впримчва повече в мрежите си. Йеуда ще трябва да отговаря защо не е изискал още от алхамата Саладиновия десятък. И ако няма никакви основателни и убедителни доводи, тогава дон Алфонсо ще предостави евреите на дон Мартин. Нека да не вирят прекалено дръзко глава тия неверници!

Но бива ли да предава на църквата своето право на владение над евреите, своето Patrimonio real? Никой от неговите предци не бе позволил някому да посегне на това право.

Зае се да прегледа докладите за финансовото положение на кралството. Бяха благоприятни, повече от благоприятни. Добре му служеше тоя човек, това не можеше да се отрече. Но той, Алфонсо, ще запази в сърцето си предупреждението на архиепископа; няма да позволи никому да го надхитря.

Най-напред ще поиска от евреина огромна сума за Калатрава и за откупването на пленниците. Отговорът на евреина още на тоя въпрос ще му покаже дали той поставя на първо място интересите на короната и на кралството, или своите собствени интереси и тия на своето еврейство.

Изпълнен с нетърпеливо очакване, той прие Йеуда.

Самият Йеуда бе неспокоен и напрегнат. Безкрайно много неща зависеха от тоя разговор с краля; трябваше да бъде предпазлив.

Най-напред той подробно докладва за стопанското положение. Разказа за забележителните успехи, а не забрави и по-дребните постижения, които според него Щяха да зарадват краля. Разказа му за големия конезавод; шестдесет породисти коня от мюсюлманска Андалусия и от Африка се намираха на път за Кастилия наети бяха трима извънредно опитни конегледачи. Докладва и за кастилската монетарница; сечаха се все по-големи количества златни мараведи и макар че изображението на дон Алфонсо като всяко човешко изображение дразнело последователите на Пророка, вече и в ислямските страни се разпространявали златните монети, носещи образа на дон Алфонсо и герба на неговата мощ. А кралицата може би ще се зарадва като научи, че не е твърде далечно времето, когато ще може да носи дрехи, изтъкани от кастилска коприна.

Кралят слушаше внимателно и изглеждаше доволен. Но той си спомни за своето намерение да не позволява на евреина да става много дързък.

— Това звучи отрадно — рече той, за да продължи веднага след това с язвителна любезност: — Значи, сега най-сетне разполагаме и с пари да тръгнем на поход срещу нашите мюсюлмани.

Тази тъй малка благодарност разочарова дон Йеуда, но той отвърна спокойно:

— Наистина се приближаваме към целта по-бързо, отколкото се надявах. И колкото по-дълго запазиш мира, господарю, толкова по-добри ще бъдат за теб възможностите да създадеш войска, достатъчно многобройна и силна, за да осигури победата ти.

Дон Алфонсо продължи да задава своите въпроси със същата лукава любезност:

— Щом смяташ, че все още трябва да забраняваш участието ми в свещената война, то ще ми поставиш ли на разположение поне пари, за да покажа пред християнския свят добрата си воля?

— Благоволи, господарю — отвърна дон Йеуда, — да изкажеш по-ясно мисълта си пред твоя недосетлив служител.

— Аз и доня Леонор решихме — обясни му Алфонсо — да откупим от Саладин пленници, много пленници.

И той назова по-голямо число от онова, което беше възнамерява да иска:

— Хиляда мъже, хиляда жени, хиляда деца.

Йеуда изглеждаше смутен и Алфонсо мислеше вече:

„Пипнах го? Сега ще покаже истинското си лице тая лисица.“

Ала Йеуда отговори:

— Шестнадесет хиляди златни мараведи са твърде много пари. Никой друг владетел на тоя полуостров не би могъл да отпусне за една благочестива, безкористна цел такава сума. Ти можеш, господарю.

Недоумявайки дали да се радва, или да се сърди, Алфонсо продължи:

— Освен това желая да направя дарение на калатравския орден и тоя дар не бива да бъде скъпернически.

Сега вече Йеуда наистина се смути. Но веднага си каза, че кралят навярно желае да получи от небето опрощение за своя неутралитет в свещената война и че е по-добре да го стори по тоя начин, отколкото като предостави Саладиновия десятък на архиепископа.

— Каква сума си предвидил, господарю? — запита той.

— Бих желал да, чуя твоето мнение — настоя Алфонсо.

Йеуда предложи:

— Би ли било достатъчно, ако на Калатрава отпуснеш същата сума, както и на Аларкос: четири хиляди златни мараведи?

— Ти се шегуваш, драги мой! — каза любезно кралят. — Та аз няма да подхвърлям на моите най-добри рицари подаяния като на просяци. Отбележи си, че дарението ще възлиза на осем хиляди мараведи.

Този път лицето на дон Йеуда неволно се смръщи. Ала той се поклони без каквото и да било възражение и каза:

— В този миг, господарю, ти подари за благочестиви цели двайсет и четири хиляди златни мараведи. Бог положително ще те възнагради за това.

И успял вече да се опомни, бодро продължи:

— Аз и бездруго очаквах, че божията милост ще бъде с теб и предварително подготвих всичко.

Кралят удивен го погледна.

— Тъй като разчитам, че бог ще възнагради заслугите ти и ще те дари с престолонаследник, то наредих — поясни Йеуда — на моите репозитарии да ревизира списъка на даровете за кръщението.

Защото в древните книги беше предвидено, че по случай рождението на първия си син кралят има право да поиска от всеки свой васал добавъчна вноска за достойното възпитаване на престолонаследника, и тия суми обикновено бяха значителни.

Точно както доня Леонор и дон Алфонсо вече беше изгубил надеждата да има престолонаследник; обстоятелството, че неговият ескривано разчиташе на щастието му, го зарадва. Оживен, с едва забележима, смутена усмивка той каза:

— Ти наистина си предвидлив човек.

И тъй като евреинът без колебание бе поставил на негово разположение исканата сума, той вече се готвеше — както и бе намислил — да повери събирането на десятъка нему, а не на дон Мартин.

Но не се ли беше измъкнал евреинът, без да спомене нито думичка за Саладиновия десятък на алхамата?

— Какво става впрочем с вашия Саладинов десятък? — викна му той сърдито, без всякакъв преход. — Казват ми, че сте искали да измамите църквата. Няма да допусна такова нещо, тук сте си направили криво сметката.

Това внезапно, раздразнително нападение наруши равновесието на Йеуда. Но той си даде сметка, че сега съдбата на сефарадските евреи зависи от неговия език, овладя се, наложи си да действува с хладнокръвен разум и със спокойствие.

— Наклеветили са ни, господарю — отвърна той. — Аз отдавна съм включил в сметките си Саладиновия десятък на алхамата; иначе нямаше да бъдат налице парите, които пожела ти днес. Но естествено твоите еврейски поданици искат да плащат тоя данък, само на теб, господарю, а не на някой си друг, който би могъл да го поиска или вече го е поискал.

Макар да беше доволен, че евреинът тъй леко успя да обори обвинението на дон Мартин, дон Алфонсо го смъмри:

— Не ставай прекалено дързък, дон Йеуда! Този „някой си“, за когото говориш, е архиепископът на Толедо.

— Статутът — отвърна Йеуда, — който твоите деди са дали на алхамата и който твое величество е потвърдил, предвижда еврейската община да плаща данъците си само на теб и никому другиму. Ако ти заповядаш, тогава десятъкът ще бъде изплащан на архиепископа. Но това ще бъде само десятъкът и нито солдо29 повече — един твърде мършав десятък; защото трудно е да острижеш козел, който упорито се дърпа. Ако обаче принадлежи на твое величество, десятъкът ще бъде тлъст и богат; защото теб, господарю, толедската алхама обича и почита.

И тихо, настойчиво продължи:

— Може би щеше да бъде по-добре да запазя в сърцето си това, което ще ти кажа сега. Но аз съм твой честен служител и не мога да го премълча. Зле би било за нас и би тежало на съвестта ни, ако трябва да даваме пари за завладяването на един град, свещен от прадревни времена за народа ни и отреден от господа нам в наследство. Ти, господарю, ще употребиш нашите пари не за войната на Изток, а за да увеличиш славата и мощта на твоята Кастилия, която ни закриля и ни осигурява разцвет и спокойствие. Ние знаем, че ти се нуждаеш от тия пари заради нашето благо. Защо се нуждае от тях архиепископът на Толедо, не знаем.

Кралят повярва на думите на евреина. Кой знае по какви потайни съображения този евреин следваше същия път по който вървеше и той. Йеуда беше негов приятел. Алфонсо чувствуваше това. Ала тъкмо то не биваше да става. „Мишката в чувала, змията в пазвата, въгленът в ръкава“ — прозвучаха отново в ушите му думите на светия отец. Не биваше да допуска евреина прекалено близо до себе си; това беше грях и двоен грях бе то сега, когато се водеше свещена война:

— Не ни отнемай правата, които имаме от сто години насам — заклинаше го умолително Йеуда. — Не предавай най-верните си поданици в ръцете на техния враг. Твоя собственост сме ние, а не на архиепископа. Позволи на мен да събирам Саладиновия десятък, господарю!

Думите на Йеуда трогнаха Алфонсо. Ала човекът, който ги изговаряше, беше неверник, а зад оня, който го бе предупредил, стоеше църквата.

— Ще преценя доводите ти, дон Йеуда — каза вяло той.

Лицето на Йеуда се помрачи. Ако сега не бе убедил краля, значи, никога нямаше да успее. Бог бе лишил думите му от своята милост. Той, Йеуда, не беше сполучил.

Алфонсо разбра голямото разочарование на евреина. Този Йеуда му бе служил като никой друг. Дожаля му, че го беше обидил.

— Не мисли — каза той, — че подценявам заслугите ти. Ти добре изпълни моето поръчение, дон Йеуда.

И прибави с топлота:

— Ще поканя моите грандове, за да видят със собствените си очи как ще ми върнеш ръкавицата в знак на добре изпълнено поръчение.

Доня Леонор също не беше уверена дали следваше да се предостави на архиепископа събирането на Саладиновия десятък от евреите. Като кралица, тя не искаше да се отказва от тая важна привилегия на короната. Като християнка, се чувствуваше затънала в греховност, загдето ползуваше изгодите на съмнителния неутралитет на кралството, и поради това не искаше да пренебрегва внушенията на архиепископа. Мъчителната й бременност увеличаваше нейните колебания. Тя не можа да даде на своя Алфонсо никакъв съвет.

Той почна да търси божие знамение. Реши да изчака, докато доня Леонор се освободи от бременност. Ако му се родеше момче, това щеше да бъде божие указание. Тогава щеше да нареди Саладиновият десятък да се събира за кралската, хазна; защото той нямаше право да намалява наследството на сина си.

На първо време отличи своя ескривано с почитта, която бе обещал. На едно голямо събрание бе дадена възможност на Йеуда да върне на краля ръкавицата на рицарското поръчение и Алфонсо стисна с гола ръка голата ръка на своя васал, благодари му с милостиви думи, прегърна го и го целуна по страните.

Архиепископът кипеше от негодувание. Пастирското му предупреждение бе разтърсило само въздуха, беда даде никакъв резултат; пратеникът на антихристите все по-силно и по-силно оплиташе краля в своите мрежи. Но тоя път дон Мартин бе твърдо решен да не позволи на синагогата да възтържествува над църквата. Реши да пусне в ход дори и най-отвратителните средства и да се бори срещу хитростта с хитрост.

Нищо не му било по-чуждо от мисълта — обясни той на краля — да спори с него за пари. И за да му докажел това, правел му предложение, което извънредно трудно можел да защити пред светия престол. Като изхождал от твърдата увереност, че дон Алфонсо ще употреби Саладиновия десятък само за въоръжаване, той предоставял парите на негово разположение. За самия себе си и за църквата запазвал само правото да събира десятъка; всички събрани суми незабавно щял да предава в царската хазна.

По чистосърдечно-хитрия израз, изписан върху лицето на неговия приятел, дон Алфонсо разбра колко тежко бе за архиепископа да направи такава отстъпка. Но сам той бе наясно, че тук ставаше въпрос за принципа и затова отговори:

— Зная, че ми желаеш доброто. Но, струва ми се, и моят ескривано е почтен, като ми напомня да не от стъпвам една от важните привилегии на моята корона.

Дон Мартин възнегодува:

— Пак тоя неверник! Пак предателят!

— Не е предател — защити дон Алфонсо своя министър. — Той ще измъкне от своите евреи десятъка до последното солдо. От тоя десятък той вече ми обеща една огромна сума за нашия кръстоносен поход: двайсет и четири хиляди златни мараведи.

Цифрата направи силно впечатление на архиепископа. Ала той не искаше да го признае и присмехулно каза:

— Да, обещанията му са все на едро.

— Досега е изпълнил всяко свое обещание — отвърна дон Алфонсо.

В ума на дон Мартин прозвучаха слова от папските послания и постановления: „Евреите са обречени на вечно робство, тъй като върху тях лежи вината за разпъването на Спасителя; завинаги са жигосани с белега на Кани — и като него никога да не видят мир и да бъдат осъдени на вечно скитане.“

А ето, тук, пред очите му, стоеше дон Алфонсо, един християнски владетел, голям рицар и герой, и вместо да застави със сила евреите най-сетне да склонят глава, той намираше само най-почтителни и приятелски думи за този дявол, който се беше впил в сърцето му. Всъщност дон Мартин беше възнамерявал да действува хитро и да съблюдава християнската благост и смирение. Но сега вече не можа да се овладее:

— Нима си дотолкова заслепен от дявола, та не виждаш накъде те подвежда той? — викна разпалено духовникът. — Седнал си да разправяш, че на него страната дължала разцвета си: не виждаш ли, че тоя разцвет е отровен? Той е поникнал върху греховна почва. Угояваш се за сметка на светотатствения си неутралитет. Докато християнските владетели доброволно поемат лишения, опасности и смърт, за да освободят божия гроб, ти строиш пищен, езически летен замък! А на църквата отказваш десятъка, отреден за нея от светия отец!

Тъкмо защото и сам се разкайваше за възстановяването на Галиана, Алфонсо не можа да понесе дръзкия укор на духовника.

— Забранявам ти да държиш такъв език! — викна гръмко в отговор.

С усилие успя да си наложи спокойствие.

— Ти си голям църковен сановник, дон Мартин — каза той, — добър войник и верен приятел. Ако не помнех това, щях да бъда принуден да ти заповядам цял месец да не се мяркаш пред очите ми.

Още същия ден извика при себе си Йеуда.

— Няма да предоставя евреите на църквата — съобщи му решението си той. — Ще ги запазя като своя собственост. Ще плащат десятъка си на мен и ще го събираш ти. Погрижи се обаче този десятък да бъде тлъст, тъй както обеща.

Няколко дни по-късно доня Леонор роди момче.

Безпределна бе радостта на дон Алфонсо. Божията благословия най-тържествено потвърди, че е прав. Правилно беше сторил, като, вслушвайки се във вътрешния си глас, не бе отстъпил на църквата нито едно от кралските си права. Правилно бе постъпил и когато беше принудил младия Педро да целуне ръката му в знак на васалната си зависимост. Ако беше изчакал, ако преди това бе сгодил момчето от Арагон за младата инфанта, то сега, когато очакваното наследство пропадаше, щяха да настъпят още по-лоши разногласия.

Алфонсо коленичи в параклиса на своя замък, изпълнен с благочестива благодарност към бога за това, че Кастилия най-сетне има престолонаследник от негова кръв. Той, Алфонсо, въпреки всичко ще води своята велика война, ще победи за слава на бога и Севиля, и Кордова, и Гранада. Ще увеличи кралството си, ще премести със сила границите му на юг и ако сам не извоюва обратно целия полуостров, то, по милост божия, неговото дело ще завърши синът му.

Дълбоко щастие изпълваше и Йеуда. Въпреки привидното си спокойствие той през цялото време се бе измъчвал от опасението, че кралицата пак ще роди дъщеря; че в края на краищата тя ще склони дон Педро, като го сгоди за инфантата Беренгария; а тогава съюзът и великата война бяха неизбежни. Сега тази опасност вече не съществуваше.

Дон Йеуда очакваше, че всеки ще сподели радостта му, и най-вече доброжелателният, мъдър държавник дон Манрике. Ала той сурово го смъмри:

— Не забравяй, че говориш с християнски рицар! Аз се радвам, че нашият господар, кралят, сега има наследник, но по-голямата част от радостта ми е помрачена, защото вече може би завинаги се отлага нашата славна война. Мислиш ли, че спокойно ще легна в гроба, без да потегля още веднъж на борба с неверниците? Мислиш ли, че на един кастилски рицар е приятно да гледа как кралят му си седи на топло край печката, докато целият християнски свят води свещена война? Твоите думи ме оскърбиха, евреино!

Йеуда се оттегли посрамен. Ала с толкова по-голяма благодарност осъзна от каква страшна опасност всемогъщият бе спасил полуострова Сефарад и народа на Израил чрез раждането на тоя инфант.

Алфонсо уреди великолепно кръщение на сина си и покани в Бургос всички свои придворни. Не покани само доня Рахел.

Затова пък проявяваше особено внимание към пажа дон Аласар. Често го викаше при себе си и явно го предпочиташе пред останалите пажове. Веднъж му направи впечатление колко малка прилика има всъщност между свежото, красиво лице на Аласар и това на сестра му. Учуди се, че изобщо му хрумваше такова нещо, отхвърли от себе си тая мисъл.

По случай кръщението Йеуда изпрати отбрани дарове на краля и на доня Леонор, не забрави и инфантата Беренгария. Бе забелязал, че тя е разочарована и печална. Сигурно все още се беше надявала, че ще се ожени за дон Педро, виждала бе в мечтите пред себе си короната на Кастилия и Арагон, на обединена Испания. Сега тая надежда бе рухнала.

С много тържественост и блясък инфантът бе кръстен с името Фернан Енрике.

След това Йеуда се завърна в Толедо.

Седма глава

Още при първия кръстоносен поход християнските войни се нахвърлиха най-напред върху неверниците в собствените си страни — върху евреите.

Вождовете на движението не бяха желали това; тяхната цел бе само да се освободи светата земя от игото на неверниците, и нищо повече. Ала към кръстоносците се бяха присъединили множество люде, ръководени не само от религиозни подбуди; към пламенната вяра в бога се бяха примесили и жажда за приключения, и корист. Рицари, чийто стремеж към подвизи биваше обуздаван чрез законите в родината им, очакваха, че в мюсюлманските земи ще намерят плячка и бойна слава. Крепостни селяни взимаха кръста, за да се отърват от гнета на крепостничеството и от даждията. „Безчислена паплач — съобщава богобоязливият летописец Албертус Аквентис — се присъедини към кръстоносните войски по-скоро за да върши нови прегрешения, отколкото да изкупва стари.“

Някой си Гийом ле Карпантйе от околностите на Труа, необуздан оратор и побойник, събрал голяма тълпа от войнствено настроени поклонници и потеглил с тях към Рейн. Все повече и повече люде се присъединявали към него, скоро станали близо сто хиляди. В крайрейнските страни наричали тия съмнителни последователи на кръстоносците „братята поклонници“.

Подобни неща се случиха и в Трир, а също и в Майнц.

За събитията в Майнц летописецът съобщава:

За тия страдания, сполетели някога дедите им и записани в книгата «Долината на плача», си припомниха евреите сега, когато започна нов кръстоносен поход, и това ги преизпълни със страх.

И наистина скоро с тях стана тъй, както се беше случило в миналото. Само че тоя път ги угнетяваха най-вече светските владетели.

Бохемският херцог Братислав принуди своите евреи да се покръстят, а сетне, когато те поискаха да напуснат пределите на Бохемия, навярно за да се върнат пак към юдейството, обяви за иззети всичките им имущества. Неговият камерарий, образован човек, държа на изселниците — по заповед на херцога — следната реч в латински хекзаметри:

Но най-големи страдания сполетяха евреите от франкското кралство. При предишния кръстоносен поход за тях се бяха застъпили Луи VII и Елинор дьо Гиен. Сега обаче кралят на Франкия, Филип Август, сам възглави ония, които тръгнаха да избиват и да ограбват «прокълнатото племе».

«Евреите — заяви той — обсебиха с вероломство и хитрост по-голямата част от домовете в моята столица Париж. Те ни ограбиха тъй, както техните деди са ограбили египтяните.» И за да отмъсти за този грабеж, една събота той заповяда на войниците си да обградят синагогите в Париж и в Орлеан и не пусна евреите дотогава, докато домовете им не бяха разграбени. Принуди ги да съблекат и съботните си одежди и да се завърнат полуголи в своите ограбени жилища. А сетне издаде заповед в срок от три месеца да напуснат пределите на кралството му, като оставят цялото си имущество.

Мнозинството от изгнаниците намериха приют в съседните графства, считани формално за подвластни на франкския крал, но в действителност самостоятелни.

Ала ръката на крал Филип Август ги застигна и там.

Така например Шампанската маркграфиня Блаиш — възрастна, свободомислеща и милостива дама — прие много от тия изгнаници. Обаче във франкските земи отдавна съществува обичаят през страстната седмица да се извежда на градския площад някой от представителите на евреите — старейшината на тяхната община или равинът — и да се бие по лицето в памет на мъките Христови. Маркграфинята била разрешила на своите еврейски поданици да заменят този натурален данък с парично заплащане в полза на църквата. Раздразнен, че прогонените от него изгнаници намерили убежище при маркграфиня Бланш, крал Филип Август поискал от своята васалка да отмени въпросното разрешение.

Той се позовал на свещената война и тя трябвало да отстъпи.

Но съдбата спестила на евреите поруганието, макар това да станало по печален, дори трагичен начин. Страстната седмица още не била настъпила, когато някакъв кръстоносец, поданик на крал Филип Август, убил един евреин във владенията на маркграфинята, в града Бресюр-Сен. Графинята осъдила убиеца на смърт и наредила присъдата да се изпълни на празника Пурим, в деня, когато евреите ликуват за гибелта на своя враг Аман, победен от царица Естер и приемния й баща Мардохай. Трябва да се предполага, че евреите от града Бре са присъствували със задоволство на екзекуцията на убиеца. Но на крал Филип Август било донесено, че те вързали ръцете на неговия поданик, убиеца, и че били поставили на главата му трънен венец, за да се подиграят по този начин с мъките на Спасителя.

Царственият злодей — както летописецът нарича Филип Август — веднага поискал от маркграфинята да затвори в тъмница всички евреи от града Бре. Тя се възпротивила. Тогава кралят изпратил в Бре войници, евреите били взети в плен и трябвало да избират между покръстване и смърт. Четирима от тях се покръстили, деветнадесет деца под тринадесетгодишна възраст били изпратени в манастир, всички останали евреи били изгорени на двадесет и седем клади. На маркграфиня Бланш Филип Август казал:

— Сега, уважаема дамо, твоите евреи се отърваха от плесницата на разпети петък!

И след това потеглил на кръстоносен поход.

Ала евреите от цяла Северна Франкия вече не се чувствуваха сигурни. Те проводиха пратеници до своите братя в по-щастливите страни, в Прованс и в Испания, за да ги замолят за помощ.

Най-големи надежди възлагаха на могъщата община в Толедо. Там изпратиха човека, който бе смятан за най-велик и най-благочестив сред евреите във Франкия, раби Товия Бен Шимон.

Йеуда току-що се беше завърнал в Толедо, когато раби Товия го посети.

Нашият господар и учител Товия Бен Шимон, наречен още А-Хасид, благочестивият, episcopus Judaerum Francorum, върховен водач на франкските евреи, беше богослов, прочут и оспорван от народа на Израил. По външност бе невзрачен и със скромно държане. Произхождаше от стар, известен със своята начетеност еврейски род, който само преди един век бе забягнал заради братята поклонници от Германия в Северна Франкия.

Говореше на мудния и нечист еврейски диалект на немските евреи, на ашкенази: думите му звучаха съвсем различно от благородния, класически еврейски език, с който беше привикнал дон Йеуда. Но слушайки разказа на раби Товия, Йеуда скоро забрави произношението му. А той изброяваше безчет хитри и жестоки гадости, измислени от крал Филип Август, и описваше страшните кървави събития в Париж, в Орлеан, в Бресюр-Сен, в Немур и в града Сан. Тромаво разказваше раби Товия и описваше и най-незначителните мъчения, на които гонителите подлагали евреите, описваше ги също тъй подробно, както и страхотните кланета, и по този начин незначителното изглеждаше голямо, а голямото се превръщаше в брънка от една безкрайна верига. И постоянно, безконечно се повтаряше припевът: «И те викаха: „Чуй, Израил, един е нашият бог и няма друг освен него!“ — и ги убиваха.»

Странно бе да се слуша как невзрачният раби разказваше в тоя тих, разкошен и спокоен дом за страшните бедствия, сполетели евреите. Дълго и убедително говори раби Товия. Но дон Йеуда го слушаше съсредоточено. В живото си въображение той виждаше осезаемо случките, описвани от раби. Пробудиха се у него и собствените му, мрачни спомени. На времето, преди около четири десетилетия, мюсюлманите в неговата Севиля бяха вършили същото, каквото правеха днес християните във Франкия. И те се бяха нахвърлили най-напред върху най-близките «неверници», върху евреите, и ги бяха заставили да избират или да преминат към тяхната вяра, или да умрат. Много добре знаеше Йеуда как се чувствуваха ония, които бяха нападнати днес.

— Засега — каза раби Товия — все още ни подпомагат графовете и бароните от независимите земи. Но миропомазаният злодей ги притиска и те не ще могат да му се съпротивяват дълго. Техните сърца не са зли, но не са и добри и те не ще поведат война срещу франкския крал заради справедливост, нито заради евреите. Не е далеч времето, когато ще бъдем принудени да продължим преселението си, а то няма да бъде леко; защото ние спасихме само собствената си кожа и няколко свитъка от древната тора.

Мир владееше тук, разкош и спокойствие имаше в красивия дом. Ласкаво ромоляха водоскоците; златни, сини и червени сияеха от стените буквите на възвишените стихове. От тънките, бледи устни на странно неподвижното лице на раби се отронваха монотонно думите. Ала Йеуда виждаше пред себе си множеството, безбройните евреи, виждаше ги как странствуваха с морните си нозе, как спираха да почиват край пътя, оглеждайки се страхливо да не ги заплашва някаква нова опасност, виждаше ги как посягат към дългите тояги, откършени от някое дърво, и как тръгват отново на път.

Грижата за франкските евреи бе разтревожила Йеуда още в Бургос и неговият бърз ум вече бе обмислил някои възможности да им се помогне. Ала сега, докато слушаше разказа на раби Товия, у него се оформи нов план; смелост ще трябва за изпълнението му, трудно ще бъде. Но само така можеше да се помогне истински. Видът на невзрачния раби, който не молеше й дори не увещаваше, нито искаше, подтикна към действие Йеуда.

Когато на следния ден Ефраим Бар Абба дойде в кастильо Ибн Езра, дон Йеуда беше взел вече решението си.

Трогнат от разказа на раби Товия, дон Ефраим искаше да събере един фонд от десет хиляди златни мараведи за преследваните франкски евреи; самият той възнамеряваше да даде хиляда златни мараведи и замоли дон Йеуда да направи вноска и той.

Ала Йеуда му отвърна:

— Няма да бъде голяма помощ за изгнаниците, ако дадем за насъщните им нужди пари, които ще им стигнат за няколко месеца или дори година. Графовете и бароните, в чиито градове са се приютили те сега, ще отстъпят пред краля и отново ще ги прогонят, и те безцелно ще се скитат по цялата земя, попадайки на нови и нови врагове и обречени в края на краищата на гибел. Само една помощ има: да бъдат заселени някъде на сигурно място, където ще могат да останат.

Старейшината на алхамата бе неприятно изненадан. Лоши последствия трябваше да се очакват, ако се привлечаха в страната тълпи от бедни евреи сега, когато се водеше свещена война. Архиепископът, отново щеше да почне да насъсква срещу тях с проповедите си и цялата страна щеше да му даде право. Толедските евреи бяха образовани, богати, цивилизовани, бяха спечелили уважението на християните; да допуснеш сега тук стотици, може би хиляди франкски евреи, докарани до просяшка тояга, люде, непознаващи езика и обичаите на страната, които щяха да привличат вниманието чрез облеклото си и чрез своите странни, лоши маниери, това не значеше да им помогнеш, а да подложиш на опасност себе си.

Ала дон Ефраим се опасяваше, че подобни възражения само още повече ще засилят намерението на безумно смелия Ибн Езра. Ето защо той ги замени с други:

— А дали тия франкски евреи ще се почувствуват някога тук у дома си? — запита той. — Те са незначителни хорица. Търгували са с вино и плахо са се впускали в дребни парични сделки, познават само жалката амбулантна търговия на своята Франкия, мисълта им е ограничена, нищо не разбират от големи търговски начинания. Не ги укорявам за това; те са били принудени да водят беден, суров живот, мнозина от тях са синове на хора, които е трябвало да бягат от немските земи или дори сами са преживели гоненията в Германия. Не виждам как тия мрачни, наплашени хора ще намерят мястото си в нашия свят.

Йеуда мълчеше; на старейшината се стори, че той едва доловимо се усмихва. Още по-настойчиво продължи дон Ефраим:

— Нашият висок гост е благочестив човек, учен, който с право е спечелил славата си. Но макар книгите му да са написани дълбокомислено и великолепно, много неща в тях ме поразиха неприятно. Аз имам по-строги схващания от теб за нравствеността и за съблюдаването на заповедите, дон Йеуда, обаче този наш господар и учител Товия превръща живота от край до край в покаяние. Той и неговите привърженици не мерят с нашите мерки. Мисля, че братята ни от Франкия няма да могат да се разберат добре с нас, нито пък ние — с тях.

Това, което дон Ефраим премълча, но което целеше да припомни на дон Йеуда, на тоя мешумад, вероотстъпник, бе, че раби Товия с най-жестоки слова осъждаше именно нему подобните, тия, които се бяха отрекли от своята вяра. Той не знаеше милост дори и за анусим, за людете, принудени да приемат кръщение под заплахата на смъртта, макар и да се бяха върнали по-късно в лоното на юдейството. Дон Йеуда, който съвсем доброволно и без да бъде заплашен, бе служил толкова дълго на чуждия бог, трябваше да знае, че в очите на раби Товия и неговите привърженици подлежи за този свой грях на наказанието «изтребване», така че и душата да загине заедно с тялото му. Нима той желаеше да нахлузи на шията на алхамата и на собствената си шия хора, които мислеха за него така?

— Естествено — каза удивителният дон Йеуда — този велик човек се различава от нас. Хора като нас може би са чужди на душата му. Хора като мен може би дори го отвращават. И едва ли са малцина неговите последователи, които се ръководят от същите мрачни мисли. Но и ония преследвани братя, приютени в страната ни навремето си от моя чичо, дон Йеуда Ибн Езра А-Наси, княза, твърде са се отличавали от тукашните и съвсем неизвестно е било дали ще се нагодят към живота в Кастилия. Но те са се нагодили. Благоденствуват и процъфтяват. Аз мисля, че ако сериозно се постараем, ние ще свикнем с характера на нашите франкски братя.

Дон Ефраим седеше дребничък в широките си дрехи, пресмяташе, потънал в дълбока загриженост.

— Аз бях горд — каза той, — че можем да отпуснем десет хиляди златни мараведи за франкските бежанци. Ако ги доведем тук, в една обстановка, гдето не могат да изкарват прехраната си, тогава грижата за тях ще трябва да поемем ние, за години наред, а може би и завинаги. Тогава десет хиляди златни мараведи не ще стигнат задълго. Освен това ние трябва да плащаме и Саладиновия десятък. Не забравяй и фонда за откупване на пленници. Той вече доста отъня, а напоследък по-често от когато и да било става нужда да се прибягва към него. Свещената война дава навсякъде по света удобен предлог за синовете на Едом и за синовете на Агар да хвърлят евреите в тъмници и да ни изнудват с високи откупи. Писанието заповядва да се освобождават пленниците. Струва ми се, че е по-наложително да се изпълнява тая свята заповед. Не ми се вижда толкова важно да се докарват тук твоите хиляди франкски бедняци. Това би било проява на милосърдие, но — прости ми откровените думи — би било неразумно и безотговорно.

Дон Йеуда не изглеждаше засегнат.

— Не съм начетен в писанието — рече той, — но в ушите и в сърцето ми звучи заповедта на нашия учител, Мойсей: «Ако някой от братята ти обеднее и отпадне край теб, ти трябва да го привдигнеш и да му помогнеш, за да живее като теб!» Впрочем смятам, че можем да си позволим да изпълним едното си задължение, без да занемаряваме другото. Докато ми се удава — и сега гласът му звучеше колкото приветливо, толкова и надменно — да държа нашата Кастилия настрана от войната, дотогава и приходите на алхамата ще бъдат толкова богати, че не ще става нужда тя да прибягва до фонда за освобождаване на пленниците, за да дава хляб и подслон на няколко хиляди франкски евреи.

Все по-угнетителен страх сграбчваше сърцето на дон Ефраим. Тоя надменен човек просто не искаше да разбере колко рисковано бе това негово начинание, а може би и наистина не го съзнаваше. Ефраим не смогваше да се владее повече, трябваше да изкаже дълбокия страх, който се таеше в сърцето му.

— А помислил ли си, брате и господарю мой, дон Йеуда — рече той, — колко силно оръжие ще даде в ръцете на архиепископа онова, което възнамеряваш да сториш? Той ще надигне всички адски сили само за да не допусне да дойдат в страната твоите франкски евреи. Ще се обърне към потъналия в грехове крал на Франкия. Ще се обърне към папата. Ще проповядва в църквата и ще насъсква народа срещу нас, загдето довеждаме в Кастилия цели тълпи от просяци и неверници тъкмо когато се води свещената война. Ти се ползуваш с високото благоволение на краля, нашия господар. Но дон Алфонсо се вслушва и в архиепископа, а времето, свещената война помагат нему и са против нас. Ти си спечели вечна признателност, дон Йеуда, като защити от враговете нашите привилегии и свободи. Но ще успееш ли да сториш това повторно?

Думите на Ефраим засегнаха силно дон Йеуда и пред него отново изникнаха всички трудности на начинанието, което беше замислил, Може би той бе надценил силите си. Ала външно дон Йеуда не показа тия съмнения, постави, както и бе очаквал дон Ефраим, своята надменна маска и сухо каза:

— Виждам, че не одобряваш предложението ми. Да сключим тогава едно споразумение. Събери твоите десет хиляди златни мараведи. А пък аз ще издействувам от краля да допусне изгнаниците и да им даде правата и свободите, от които те се нуждаят. Ще го сторя тихомълком, без подкрепата на алхамата, без просителни молебствия в синагогите, без вопли и без тържествени делегации при краля. Остави всичко да бъде моя грижа, само моя.

Той видя колко угнетен седеше гостът му; не беше искал да става така. Затова продължи с топлота:

— Но ако сполуча, ако кралят даде съгласие, тогава обещай ми, че и ти ще се откажеш от твоята упоритост, че няма да се противиш и в душата си, а ще ми помогнеш с цялата сила на разума, с който те е дарил бог, да изпълня замисленото.

И му протегна ръка.

Увлечен против собствената си воля, но все още колеблив, дон Ефраим пое ръката му и отвърна:

— Тъй да бъде!

А в това време кралят, заживял в Бургос сред атмосферата, окръжаваща доня Леонор, бе забравил Толедо и всичко, свързано с него. Наслаждаваше се на покоя и на непоколебимата увереност, които царяха в неговия замък в Бургос. Имаше син и наследник. Чувствуваше се дълбоко удовлетворен. Но накрая, след като бе прекарал няколко седмици, та дори и няколко месеца далеч от своята столица, съветниците му почнаха да настояват да се завърне.

И щом напусна стените на Бургос, в гърдите му отново закипя предишното безпокойство, започна да го мъчи проклятието, което тежеше върху него: че трябваше да чака и да чака и че не му беше дадено да разшири пределите на своето кралство. Алфонсо Шести и Алфонсо Седми бяха носили императорски корони, певците възпяваха великите им дела; за онова, което беше постигнал той, тананикаха само няколко жалки романса.

Когато пред очите му се извисиха скалите, върху които бе разположен Толедо, нетърпението го овладя с цялата си мощ и още първия ден той заповяда да се яви на доклад неговият ескривано, човекът, с когото трябваше да се пазари като търгаш, за да може да изпълни рицарския си дълг и да потегли на война.

Йеуда от своя страна също беше очаквал с нетърпение завръщането на краля. Решил бе при първа възможност да му докладва за големия си проект и да издействува указа, разрешаващ на франкските евреи достъп в Кастилия. Беше намислил основателни доводи. Навсякъде в страната кипеше оживление и творчески труд, нарастваше стопанството, чувствуваше се нужда от нови работни ръце, трябваше да се заселят нови хора, както през времето на Алфонсо Шести и Алфонсо Седми.

И ето най-сетне той стоеше пред краля и докладваше. Отново бе в състояние да разкаже за големи успехи, за отрадно високи доходи, за това, че нови три града са били изтръгнати от зависимостта На упоритите грандове и са подчинени сега на дон Алфонсо. Нови, многообещаващи предприятия бяха създадени из цялата страна, а също и в самия Толедо, и в най-близките му околности. И стъкларската пещ, и голямата кожухарска работилница, и грънчарницата, манифактурата за хартия, да не говорим за разширението на монетния двор и на кралския конезавод.

Докато докладваше тъй, с кратки и бързи слова Йеуда обмисляше дали още сега, още през този пръв час да се обърне към краля със своята голяма молба. Ала дон Алфонсо мълчеше и нищо не можеше да се отгатне по лицето му.

Йеуда продължи да говори. Страхопочтително запита дали при завръщането си господарят е забелязал огромните стада в околността на Авила. Сега скотовъдството се ръководи съгласувано, тъй че и пашата може да се използува разумно. И дали при пътуването ти насам дон Алфонсо е намерил време да огледа новите насаждения на черничеви дървета за копринената манифактура.

Най-сетне кралят отвори уста. Да, каза той, видял бил и черничевите насаждения, и стадата, който свидетелствували за усърдието на неговия ескривано.

— Така че не ми досаждай повече с това — каза грубо той, рязко променяйки тона. — Твоите заслуги са известни и признати. Сега ме интересува само едно: кога най-сетне ще мога да смъкна от себе си позора и да встъпя в свещената война?

Йеуда не бе предполагал, че милостта на краля ще премине толкова бързо отново във враждебност. Огорчен и угрижен, той разбра, че ще трябва да отложи разговора за заселването на прокудените евреи. Ала не можа да се въздържи и отхвърли неразумния упрек на Алфонсо.

— Времето, когато ще можеш да встъпиш във войната, господарю — каза той, — не зависи само от финансите на страната ти. Те са в ред.

И бойко заяви:

— В момента, когато останалите испански владетели и на първо място тоя на Арагон изявят готовност да образуват заедно с тебе войска за борба против халифа, обединена под общо командуване, ти, господарю, ще можеш да дадеш повече, отколкото ще бъде твоят дял. Дори ако тоя час настъпи още утре. Не се съмнявай в това!

Челото на Алфонсо се смръщи. Все с това дръзко, насмешливо «когато» го хранеше евреинът. Той не отговори нищо, заснова нагоре-надолу.

Сетне неочаквано запита през рамо:

— Я кажи, какво всъщност е положението с Галиана? Пали преустройството трябваше да бъде завършено вече?

— То е завършено — отвърна гордо Йеуда — и Удивително е какво е успял да направи моят Ибн Омар от тази стара постройка. Ако желаеш, господарю, след десет дни, или най-късно след три седмици, ти ще можеш вече да живееш там.

— Може би и ще пожелая — подхвърли Алфонсо леко. — Във всеки случай бих искал да видя какво сте направили. В четвъртък, а може би по-рано, ще ида да го огледам. Ще те уведомя. Ти ще ме придружиш и ще ми обясниш всичко. И доведи пак и доня Рахел — приключи с престорено равнодушие той.

Йеуда се изплаши до дъното на душата си. И отново както тогава, след необичайната покана на дон Алфонсо, го потиснаха опасения.

— Както заповядаш, господарю! — каза той.

В уречения час Йеуда и Рахел чакаха краля пред портата на Уерта дел Рей. Дон Алфонсо бе точен. Той се поклони дълбоко и церемониално пред Рахел и дружелюбно поздрави своя ескривано.

— Хайде сега, покажи ми какво сте направили — рече той с малко неестествена бодрост.

Тръгнаха бавно през парка. Там нямаше вече лехи със зеленчук, а пъстри декоративни растения, дървета и изкуствено засадени горички, подредени с вкус. Само една от горичките бяха оставили в предишния й вид. От тихото езерце; бяха извели канал, така че сега към Тахо се оттичаше малък ручей, над който на много места бяха прехвърлени мостчета. Имаше портокалови дървета, а също и дървета с изкусно отгледани огромни лимони, непознати досега в християнските земи. Йеуда с гордост посочи на краля тия плодове; мюсюлманите ги наричаха «плодовете на Адам», защото Адам престъпил божията заповед, за да ги опита.

По широка алея, посипана с дребен чакъл, се отправиха към замъка. И тук още от външната врата ги поздрави арабският надпис: «Алафия» — мир на влизащия в този дом!“ Заразглеждаха вътрешността. Дивани се редяха покрай стените, от малка галерия се спущаха гоблени, красиви килими покриваха пода, навсякъде струеше вода и разнасяше прохлада. Мозайките на фризовете и таваните още не бяха завършени.

— Не се осмелихме — обясни дон Йеуда — да подберем без твои указания стихове и пословици. Очакваме разпорежданията ти, господарю.

При все че замъкът явно му направи силно впечатление, дон Алфонсо отговаряше съвсем кратко и неохотно. Общо взето, той не се грижеше много за вида на някой замък или дом. Ала този път гледаше с повече разбиране. Еврейката имаше право: суров и мрачен бе неговият замък в Бургос, красива и удобна — новата Галиана. И все пак замъкът в Бургос му се нравеше повече; не се чувствуваше добре тук, сред тоя изнежен разкош. Той изговаряше учтиви, хвалебствени слова, но ги казваше някак принудено, а мислите му блуждаеха нейде далеко и той неусетно ставаше все по-неразговорлив. Говореше малко и доня Рахел. Постепенно се умълча и дон Йеуда.

Пациото приличаше по-скоро на градина, отколкото на двор. И тук имаше голям басейн с водоскок. Заобикаляха го аркади, матови огледала под тях създаваха илюзията, че градината се простира в безкрая.

С неволно възхищение кралят се удивяваше колко много бяха създали тия хора в тъй кратък срок.

— Нито веднъж ли не си идвала тук през време На строежа, благородна дамо? — обърна се Алфонсо изведнъж към Рахел.

— Не, господарю — отвърна девойката.

— Това не е било любезно от твоя страна — рече Алфонсо, — нали те бях замолил за съвет?

— Моят баща и Ибн Омар — отвърна Рахел — разбират много повече от изкуствата на строителството и обзавеждането, отколкото аз.

— А харесва ли ти се Галиана така, както я виждаш сега? — запита дон Алфонсо.

— Те са ти построили великолепен замък — отвърна с искрено възхищение Рахел. — Също като вълшебен дворец от нашите приказки.

„Тя казва нашите приказки — помисли си кралят. — Винаги си остава чужденка и винаги ми дава да разбера, че там, където е тя, аз съм чужденец“.

— А всичко ли е тъй, както си го представляваше ти? — продължи да пита Алфонсо. — Сигурно ще имаш да възразиш тук-таме срещу нещо. Няма ли да ми дадеш никакъв, пък макар и най-дребния съвет?

С леко удивление, но съвсем не смутена, Рахел погледна нетърпеливия мъж.

— Щом като заповядваш, господарю — каза тя, — ще говоря. Не ми се харесват огледалата в тия галерии. Не ми е приятно непрекъснато да виждам отразен в тях образа си и малко страшно ми е да виждам теб и баща ми, и дърветата, и водоскоците в действителност и същевременно в отражение.

— Тогава ще свалим огледалата — реши кралят.

Настъпи малко неловко мълчание. Седяха на една каменна пейка. Дон Алфонсо не поглеждаше към Рахел но я виждаше в огледалата под аркадите. Гледаше я и я преценяваше. За пръв път я видя истински. Тя беше бойка и същевременно съзерцателна, умна и наивна, много по-млада от него и при все това много по-възрастна.

Да го бяха запитали преди две седмици дали през цялото време в Бургос се е замислил поне веднъж за нея, с чиста съвест би отговорил отрицателно. Ала това би било лъжа — в душата си той не се беше освободил от нея.

Продължаваше да я гледа изпитателно в огледалата. Нейното слабо лице с големи сиво-синкави очи под черната коса изглеждаше простодушно, детинско, ала зад не твърде високото чело без съмнение витаеха неясни, опасни мисли. Не беше добре това, че дори и в Бургос душата му не се беше освободила от нея. „Алафия — мир на влизащия в този дом!“ — приветствуваше още от вратата този негов нов замък; но не беше добре, дето бе наредил да се изгради замъкът. С право го бе укорил дон Мартин. Мюсюлманският разкош не подхождаше на един християнски рицар, особено пък в тия времена, когато Западът отново беше потеглил на кръстоносен поход.

Веднъж дон Мартин му бе обяснил, че грехът да спи през време на война с някое момиче от обоза, е простим, по-малко простим, ако спи с някоя мюсюлманска пленничка, и още по-непростим, ако спи с благородна дама. Да спи с една еврейка, това положително беше най-тежкият грях.

За да наруши тягостното мълчание, доня Рахел каза, стараейки се гласът й да звучи непринудено:

— Любопитна съм, господарю, какви стихове ще подбереш за фризовете. Едва те ще придадат истинска облик на дома. С латински букви ли ще заповядаш да ги изпишат или с арабски?

Дон Алфонсо помисли:

„Колко дръзка е тя, и съвсем не се смущава; високомерна, горда с ума и с вкуса си. Но аз ще я укротя. Да разправя архиепископът каквото си ще! В края на краищата нали ще тръгна на кръстоносен поход, греховете ми ще бъдат опростени.“

Той каза:

— Струва ми се, че не аз ще избирам стиховете, уважаема дамо, и не аз ще определям дали буквите да бъдат латински или арабски, или еврейски.

И се обърна към Йеуда:

— Позволи ми, мой ескривано, да бъда така искрен, както бе доня Рахел към мене в Бургос. Това, което сте направили тук, е много хубаво и хората на изкуството и познавачите ще го хвалят. Но на мен то не допада. Това не е укор, в никакъв случай! Напротив, удивявам се колко добре и колко бързо сте свършили всичко. И ако ми кажеш: „Ти сам ме натовари да го направя така, аз само изпълних заповедта ти“ — ще бъдеш напълно прав. Казвам ти точно както си е: тогава, когато ти дадох разпорежданията си, аз имах предвид тъкмо такова нещо. Но междувременно бях в Бургос, в моя стар, строг замък, гдето нашата доня Рахел се чувствува тъй неуютно. Е добре, сега аз се чувствувам тук неуютно и ми се струва, че дори ако се махнат огледалата, дори ако от стените сияят най-хубавите надписи, пак не ще се чувствувам тук добре.

— Съжалявам, господарю — каза с престорено равнодушие дон Йеуда. — Много труд и много пари са вложени в тази сграда и аз съм огорчен, че една необмислена дума на дъщеря ми те е подвела да построиш дом, който не ти се прави.

„Дързост от страна на дон Мартин бе — помисли си кралят, — дето искаше да ми забранява да построя този мюсюлмански замък. Няма да го оставя да ми забрани да спя с еврейката!“

Гласно каза:

— Бързо се обиждаш ти, дон Йеуда Ибн Езра. Горд човек си ти, не отричай! На времето, когато исках да ти дам като алборок замъка де Кастро, ти ми отказа. А сделката ни тогава беше голяма и голям дар изискваше тя. Имаш да поправяш тогавашната си грешка, мой ескривано. Тоя замък — вината е само моя, казах го вече — не подхожда за мен. Прекалено удобен е той за един воин. Но на вас се харесва. Позволи ми да ви го подаря!

Йеуда бе побледнял, още по-бледа бе доня Рахел.

— Знам вече — продължи кралят, — ти имаш дом и по-добър не би могъл да си пожелаеш. Но може би този тук ще подхожда за дъщеря ти. Нима навремето Ла Галиана не е бил дворец на една мюсюлманска принцеса? Тук дъщеря ти ще се чувствува добре, това е дом тъкмо за нея.

Думите звучаха учтиво, ала кралят ги произнесе с мрачно лице; дълбоки бръчки браздяха челото, сияещите очи гледаха доня Рахел с открита враждебност. Той откъсна поглед от нея, пристъпи съвсем близо до дон Йеуда и тихо, но сурово, подчертавайки всяка дума така, че Рахел да я чуе, му каза в лицето:

— Разбери ме, аз искам дъщеря ти да живее тук!

Дон Йеуда стоеше пред него учтиво, смирено, но не сведе пред краля очи и тия очи бяха изпълнени с гняв, гордост и ненавист. Нямаше дарба дон Алфонсо да надниква дълбоко в душите на другите. Ала този път, изправен очи с очи срещу своя ескривано, той отгатна каква буря бушува в сърцето му и за частичка от секундата съжали, че бе предизвикал така тоя човек.

Дълбоко мълчание окръжи почти осезаемо и тримата. Сетне, с усилие, Йеуда каза:

— Много милости си ми оказвал ти, господарю! Не ме засипвай с прекалено много милост!

— На времето ти простих — отвърна дон Алфонсо, — че отхвърли моя дар. Не ме гневи повторно. Искам да подаря тоя замък на теб и на дъщеря ти. Sic volo! — добави сурово той, отделяйки думите една от друга и ги повтори на кастилски: — Тъй искам!

Сетне внезапно, с предизвикателна вежливост, се обърна към момичето:

— Няма ли да ми благодариш, доня Рахел?

Рахел отговори:

— Тук е дон Йеуда Ибн Езра. Той е твой верен слуга и мой баща. Позволи ми да помоля него да ти отговори.

Побеснял, безпомощен, изгарящ от нетърпение, кралят гледаше от Йеуда към доня Рахел и от доня Рахел към Йеуда. Какво си позволяваха тия двамата? Нима го оставяха да стои тук, пред тях, като някакъв досаден просител?

Но ето, дон Йеуда вече казваше:

— Бъди милостив, господарю, дай ни време, за да намерим думи за подходящ отговор и за почтителна благодарност…

По пътя към дома Рахел седеше в носилката, Йеуда яздеше край нея. Тя чакаше баща си да й разтълкува онова, което бяха преживели. Каквото каже и каквото реши той, ще бъде правилно.

На времето, когато в кастильо Ибн Езра кралят я бе поканил тъй „необичайно“, това я бе разтревожило. По-късно, като не бе станало нищо повече, тя се почувствува успокоена; впрочем и малко разочарована. Новата покана на дон Алфонсо я беше изпълнила с ново очакване, с известно притеснение, което не й бе неприятно. Ала случката сега — неговата дръзка, необуздана, властна повеля — тя бе почувствувала като удар. Тук нямаше вече и следа от куртоазия. Този мъж искаше да я прегръща, да я целува с дръзката си, обръсната уста, да спи с нея. И той не молеше, а й заповядваше: Sic volo!

Често пъти в Севиля мюсюлмански рицари и поети бяха водили галантни разговори с Рахел; ала щом думите им дръзваха да добият двусмислен оттенък, Рахел ставаше плаха и затворена. Смутено и с неудоволствие бе слушала тя и когато дамите бъбреха помежду си за изкуствата на любовта и насладата; дори с приятелката си Лейла бе говорила за тия неща само с намеци. Друго бе, когато в стиховете на поетите се описваше как мъже и жени са изгубвали разсъдъка си от любовен копнеж или когато разказвачи на приказки със затворени очи и с възторжено изражение на лицата си разказваха за тия неща; тогава Рахел беше виждала мислено пламенни образи и те я бяха смущавали.

Християнските рицари също говореха много за любовта, за „любовното служене“. Ала това бяха безсъдържателни, надути слова, куртоазия, а в стиховете им имаше нещо сковано, замръзнало, неистинско. Вярно бе, че понякога тя се опитваше да си представи какво ли би станало, ако някой от тия благородници, облечени в железни доспехи или тежък брокат, захвърли одеждите си и прегърне една жена. Тия образи на въображението спираха дъха и, но почти веднага след това всичко й изглеждаше смешно и смешното поглъщаше щекотливото и двусмисленото.

И ето сега тоя крал. Тя виждаше неговата гола, обръсната уста, заобиколена от червеникаворуса брада, виждаше светлите му очи, в които пламтеше необуздано желание. Чуваше как той каза тихо и при все това тъй, че да проехти като гръмотевица в ушите и в сърцето и: „Аз искам!“ Не беше страхлива, ала гласът му й беше вдъхнал страх. И не само страх. Тоя глас я пронизваше цяла. Той заповядваше и това бе неговата куртоазия, и макар да не бе нито нежна, нито благородна, тая куртоазия все пак бе твърде мъжествена и съвсем не смешна.

И ето, сега той й бе заповядал: „Обичай ме!“ и тя бе разтърсена до самата сърцевина на сърцето си. Тя бе като третия брат от приказката, който стоеше пред пещерата и не знаеше дали да напусне сигурния, светъл ден и да влезе в тъмнозлатистия полумрак; в пещерата е повелителят на всички добри духове, но там е и смъртта, унищожителката на всичко, и кого ли ще срещне третият брат там?

Баща й, със спокойно изражение на лицето, яздеше до нея. Колко е хубаво, че имаше баща си. Думите на краля изискваха тя да промени за втори път из основи своя живот. Този, който трябваше да реши, беше баща й. Неговата осезаема близост, ласкавият му, внимателен поглед й вдъхваха сигурност.

Ала самият дон Йеуда въпреки спокойствието, изписано на лицето му, се намираше сред водовъртеж от противоречиви мисли и чувства.

Рахел, своята Рахел, своята дъщеря, нежната, умната Рахел, която приличаше на цвете, трябваше да принесе той в жертва на тоя човек!

Дон Йеуда бе израсъл в мюсюлманска земя, гдето обичаят и законът позволяваха на мъжа да има повече от една жена. Наложницата се ползуваше с много права, наложницата на един знатен човек се ползуваше и с уважение. Но никому не би хрумнало дори, че човек с положението на търговеца Ибрахим би могъл да даде като наложница някому дъщеря си, пък дори и на емира.

Самият дон Йеуда никога не бе обичал друга жена освен майката на Рахел, която беше загинала при едно нещастие, една глупава случайност, наскоро след като беше родила сина им Аласар. Ала дон Йеуда бе ненаситен мъж, още докато тя беше жива, той бе имал и други жени, а след смъртта й — много; но той беше държал тия жени настрана от Рахел и Аласар. Беше се наслаждавал на танцьорки от Кайро и от Багдад, на паднали жени от Кадис, които бяха прочути с изкуството си в любовта; ала често след това бе изпитвал пресищане и винаги се беше измивал с текуща вода, преди да се яви пред чистото лице на дъщеря си. Не можеше да отдаде дъщеря си на тоя груб, червенокос варварин, за да я обладава.

Родът Ибн Езра се славеше, че бе сторил за благото на своя народ повече, отколкото който и да било друг род сред сефарадските евреи, и когато се отнасяше за благото на Израил, тия горди люде бяха преглъщали дори унижения. Но друго бе да унизиш себе си, друго — да унизиш дъщеря си.

Йеуда знаеше, че Алфонсо не търпи никакви възражения. Имаше само един-едничък избор: да му даде дъщеря си или да бяга. Да избяга много далеч, далеч от всички християнски земи; защото страстта на дон Алфонсо щеше да настигне него и детето му навсякъде из тия земи.

Трябваше да иде в някоя далечна източна мюсюлманска страна, гдето евреите все още живееха спокойно под закрилата на Саладин. Трябваше да вземе децата си и да побегне гол и бос, покрит само с дълговете си; защото всичко, което имаше, бе вложено в земите на Алфонсо. И тогава, окаян беглец, тъй както дойде при него раби Товия, той ще отиде в Касъреш-Шама при богатите и могъщи евреи от Кайро.

Но дори ако изтръгнеше гордостта от сърцето си и подготвеше цялата си душа да приеме разорението, нищетата и изгнанието, имаше ли право на това? Ако спаси детето си от позорното смешение, тогава гневът на Алфонсо ще се излее върху всички евреи. Евреите от Толедо не само не ще могат да помогнат на своите братя във Франкия, те не ще могат да помогнат и на себе си. Алфонсо ще прехвърли Саладиновия десятък на архиепископа и ще отнеме на алхамата нейните права. И ще казват: „Тоя мешумад, Йеуда, ни погуби.“ И ще казват: „Един Ибн Езра ни спаси, този Ибн Езра ни погуби.“

Какво да стори?

А Рахел чакаше. Той чувствуваше ясно, че девойката в носилката до него чакаше. В сърцето си той четеше молитвата на голямата беда: „О, Аллах, твоята помощ търся аз в нужда и отчаяние. Спаси ме от моята слабост и нерешителност! Помогни ми да преодолея собствената си страхливост и подлост! Спаси ме от човешкия гнет!“

Сетне каза:

— Трудно решение ни предстои да вземем, дъще. Трябва да се посъветвам сам със себе си, преди да говоря с тебе.

Рахел отвърна:

— Както заповядаш, татко.

А в себе си помисли:

„Добре ще бъде, ако решиш да отида, и ще бъде добре, ако решиш да остана.“

През ранните часове на нощта дон Йеуда седеше сам в своята библиотека и при меката светлина на лампата четеше светото писание.

Четеше историята за жертвоприношението на Исака. Бог бе извикал: „Авраам!“ и той бе отвърнал: „Ето ме!“ — и се беше приготвил да принесе в жертва едничкия си, възлюблен син.

Йеуда мислеше за това как все повече и повече се отчуждаваше от него синът му Аласар. С непреодолима сила го увличаше рицарският живот в кралския замък и той бе обърнал гръб на еврейските и арабски мъдрости и обичаи. Наистина останалите пажове караха него, младия евреин, да чувствува, че е натрапник; ала техният отпор, изглежда, само увеличаваше силното му желание да се изравни с тях, а в явното благоволение на краля той чувствуваше поддръжка.

Достатъчно бе, че тоя човек, Алфонсо, му отнемаше сина. Не биваше да отнема и дъщеря му. Йеуда не можеше да си представи своя дом без присъствието на умната весела Рахел.

И той разгърна друга книга от писанието и прочете за Хефтая, който бе син на блудница и разбойник и когото синовете на Израил бяха направили в бедата си свой върховен началник и съдник. И как, преди да тръгне срещу враговете, синовете Амонови, той дал обет на господа и казал: „Ако наистина предадеш Амоновите синове в ръката ми, Адонай, то, който излезе от вратата на дома ми да ме посрещне, когато се върна с мир, ще бъде твой и ще ти го принеса в жертва.“ И как, след като победил синовете на Амона, се завърнал в дома си и ето, насреща излязла дъщеря му с тъпани и с ликуване, а освен нея той нямал нито син, нито пък друга дъщеря. И станало тъй, че когато я видял, той раздрал дрехите си и казал: „Горко ми, дъще моя, ти ме тласкаш към нещастие и ми носиш гибел.“ И сторил тъй, както бил обещал в обета си.

И Йеуда видя пред себе си слабото, бледо, мрачно, посърнало лице на раби Товия и чу монотонния му и все пак проникващ до самото сърце глас да разказва как във франкските алхами бащата принасял в жертва сина си и женихът — невястата си в името на всевишния.

Друго бе, което искаха от него. По-лесно и по-трудно бе да отдадеш дъщеря си на сладострастието на гоя християнски крал.

На следната сутрин дон Йеуда отиде при своя приятел Муса и без заобикалки му каза:

— Този християнски крал желае да има дъщеря ми, за да спи с нея. Иска да й подари летния замък Ла Галиана, който ме бе накарал да изградя. Трябва или да бягам, или да му я предам. Ако избягам, той ще започне да притеснява всички евреи, намиращи се под негова власт, и свършено е с убежището на многобройните бегълци, преследвани в земите на франкския крал.

Муса се взря в лицето му и прочете в него смут; защото пред своя приятел Йеуда бе свалил маската си. И Муса си каза: „Той е прав. Ако не склони, опасност ще заплаши не само него и детето му, а и мен, и евреите в Толедо, и тоя смирен и мъдър, и някак странно чудноват раби Товия, и всички ония, от чието име говори Товия, а те са твърде много. А и голямата война ще избухне скоро, ако Йеуда не бъде вече сред кралските съветници.“

И Муса си каза: „Той обича своята дъщеря и не иска да й даде съвет, който е в нейна вреда, а и съвсем не иска да я принуждава. Но той желае тя да остане и да се покори на мъжа. Самозалъгва се, че е изправен пред тежък избор, всъщност той отдавна вече е избрал — иска да остане, не иска да напусне страната и да иде сред нищета и мизерия. Ако не искаше да остане, щеше да каже веднага: «Трябва да бягаме!» А и аз бих искал да остана, и аз твърде неохотно бих се решил да тръгна повторно в изгнание и нищета.“

Муса споделяше възгледите на мюсюлманите за любовта и насладата. Изтънченото, одухотворено „любовно служене“ на християнските рицари и певци му се струваше внушение, заблуда; любовта на арабските поети бе осезаема, реална. И у тях млади мъже умираха от любов, и у тях девойки чезнеха от копнеж по любимия; но не беше кой знае какво нещастие, ако мъжът спеше и с друга жена. Любовта бе в обсега на сетивата, не на духа. Големи бяха радостите на любовта, ала неясни радости бяха те, не можеха и да се сравняват със светлото блаженство, изпитвано от изследователя и от човека, достигнал прозрението.

Сигурно в най-съкровеното кътче на душата си и неговият приятел Йеуда знаеше, че жертвата, искана от Рахел, не беше тъй безкрайно голяма. Но ако Муса не го убеди с умни слова, тогава той, Йеуда, за да се перчи сам пред себе си и пред другите със своята душа и своята мисия, в края на краищата пак ще постъпи неправилно и ще избяга от Толедо за „благото“ на дъщеря си.

Навярно обаче не ще бъде за нейно благо. Защото какво я очакваше, ако не стане наложница на тоя крал? Ако всичко би се развивало благополучно, Йеуда щеше да я ожени за сина на някой данъчен откупчик или богат човек. Нима не бе по-добре тя да познае големи радости и големи скърби, да има голяма, а не посредствена и безцветна съдба? Арабската мъдрост от стената напомняше: „Не търси приключението, но и не бягай от нето!“ Рахел беше дете на баща си; ако трябваше да избира между една порядъчна, невзрачна съдба и една несигурна, опасна, ала блестяща, тя щеше да избере опасната.

Той каза:

— Питай нея, Йеуда. Питай детето си.

Не вярвайки на ушите си, Йеуда каза:

— Да предоставя решението на момичето? Тя е умна, но какво знае за света? Нима тя ще решава съдбата на хиляди и хиляди люде?

Муса отговори ясно и деловито:

— Запитай я дали чувствува отвращение към този човек. Ако не, тогава остани. Ти самият каза, че ако избягаш с нея, върху твърде много хора ще се струпа зло.

Гневен и мрачен, Йеуда отвърна:

— И аз трябва да заплатя благополучието на тия много люде с блудството на собствената си дъщеря?

Муса си каза:

„Ето го, застанал е пред мен искрено негодуващ и иска да го разубедя от негодуванието му и да опровергая нравствените му доводи. В душата си е решил да остане. Той трябва да действува, влече, го да действува, не се чувствува добре, когато не действува. А размах, какъвто му е необходим, може да има само когато държи в ръцете си власт. А власт ще има само ако остане. Може би дори — но той не би го признал и пред себе си — смята за щастие това, че кралят желае момичето, и може би вече мечтае какво голямо благополучие и разцвет за Кастилия и за своите евреи и колко власт за себе си ще извлече от сладострастието на тоя човек.“

— Как си се разбушувал! — отвърна му той. — За блудство приказваш. Ако тоя крал искаше да направи от нашата Рахел блудница, щеше да се среща тайно с нея. Вместо това той, християнският крал, изпраща нея, еврейката, в Ла Галиана сега, посред свещената война.

Думите на приятеля му развълнуваха Йеуда. Когато бе стоял очи с очи срещу краля, той бе изпитал ненавист и гняв от неговата грубост и необузданост, но и някакво неприязнено уважение пред неговата гордост и пред исполинската сила на волята му. Муса имаше право: такава страхотно силна воля бе нещо повече от похотлива страст.

— В тая страна не съществува обичай мъжете да имат наложници — каза без особена разпаленост Йеуда.

— Е, тогава кралят ще въведе тоя обичай — отвърна Муса.

— Моята дъщеря няма да стане наложница никому, Дори и на един крал — каза Йеуда.

Муса възрази:

— Наложници на праотците поставиха началото на вашите племена. А какво ще кажеш за Агар, наложницата на Авраам? Тя роди син, който стана родоначалник на най-могъщия народ на земята, и неговото име бе Измаил.

Тъй като Йеуда мълчеше, той го посъветва още веднъж и още по-настоятелно:

— Запитай детето си чувствува ли отвращение към този човек.

Йеуда благодари на своя приятел и си тръгна.

И отиде, и извика дъщеря си, и заговори:

— Провери сърцето си, мое дете, и говори откровено с мене. Ще чувствуваш ли отвращение към този крал, ако той дойде при теб в Ла Галиана? Ако кажеш: „Този човек ми е отвратителен“, тогава ще те взема за ръка и ще повикам брат ти Аласар, и ще побегнем, и ще се отправим през северните планини в земите на тулузкия граф, и още по-далече оттам, през много страни, във владенията на султан Саладин. Нека тогава тоя тук да беснее и нека нещастието сполети хиляди люде.

Рахел почувствува в душата си горда смиреност и неудържимо любопитство. Беше щастлива, че е избрана като баща си да бъде оръдие на волята на Аллаха, изпълваше я почти непоносимо очакване.

Тя каза:

— Не чувствувам отвращение към този крал, татко.

Йеуда я предупреди:

— Обмисли добре, дъще. Може би много зло ще се струпа на главата ти заради тия твои думи.

Ала доня Рахел повтори:

— Не, татко, не чувствувам отвращение към този крал.

Но изговорила тия думи, тя изгуби свяст и падна.

Йеуда се изплаши много. Почна да шепне на ухото й стихове от корана, извика дойката Саад и прислужничката Фатима да я положат в леглото, извика лекаря Муса.

Но когато Муса дойде, за да й окаже помощ, тя лежеше, потънала в тих, дълбок, явно здрав сън.

След като решението веднъж беше взето, колебанията на Йеуда изчезнаха и той почувствува увереност, че сега ще може да осъществи всичките си планове. Такава ведра смелост сияеше на лицето му, че раби Товия го погледна с укор и огорчение. Как можеше един син на Израил да бъде толкова весел по време на такива големи бедствия! Но Йеуда му каза:

— Събери сили в сърцето си, учителю и господарю мой, няма да мине много и ще ти съобщя радостна вест за нашите братя.

А доня Рахел ту ходеше със засияло лице, ту дълбоко замислена и затворена, мъчена от непрестанно очакване. Дойката Саад настояваше и искаше да разбере какво става с нея, ала тя не й казваше нищо и старицата се почувствува обидена. През тия дни Рахел спеше добре, но дълго време минаваше, докато заспи, и когато чакаше съня, струваше и се, че чува приятелката си Лейла да казва: „Ах, бедничката ти!“ и че чува дон Алфонсо да заповядва: „Тъй искам!“ Ала Лейла бе глупаво малко момиче, а дон Алфонсо бе владетел и господар, прочут по целия свят.

На третия ден дон Йеуда рече:

— Сега ще съобщя на краля нашия отговор, дъще.

— Мога ли да изкажа пред баща си едно желание? — запита Рахел.

— Кажи желанието си — отвърна дон Йеуда.

— Бих искала — каза Рахел, — преди да отида в Ла Галиана, по стените да бъдат поставени надписи, които винаги, когато е необходимо, да ми напомнят за правилния път. И моля те, татко мой, ти да подбереш надписите.

Желанието на Рахел трогна Йеуда.

— Но — възрази той — ще мине цял месец, докато фризовете с надписите бъдат готови.

С тъжна и същевременно радостна усмивка доня Рахел отговори:

— Тъкмо това имах предвид, татко. Позволи ми, моля те, да остана дотогава още при теб.

Дон Йеуда я прегърна, притисна лицето й до гърдите си, така че да може да я гледа отгоре — и ето, то бе, изпълнено със същото отчаяно и щастливо очакване, което изпълваше самия него.

Тържествена процесия, водена от секретаря на дон Йеуда, Ибн Омар, напусна кастильо Ибн Езра. Мъже и мулета носеха всевъзможни съкровища, великолепни килими, скъпи вази, прекрасно изработени мечове и кинжали, най-отбрани подправки; имаше в кервана и два чистокръвни коня, возеха и три делви, пълни догоре със златни мараведи. Процесията прекоси пазарището Сокодовер и се отправи нагоре, към кралския замък. Хората зяпаха любопитно и разбраха: това беше керван с дарове.

В замъка дежурният камерарий докладва на краля:

— Пратката пристигна.

Смаян, Алфонсо запита:

— Каква пратка?

Изумен от удивление, той гледаше как внасят съкровищата в двореца му. Подаръците на Ибн Езра очевидно бяха отговор на изказаното от него желание; евреинът му даваше тоя отговор тъй, както обичаха неверниците — иносказателно. Но както много често, и сега евреинът оставаше загадъчен — твърде смътно беше иносказанието му, дон Алфонсо не го разбра.

Заповяда да извикат Ибн Езра.

— Защо ми изпращаш тия златни вехтории? — викна му той. — Да не искаш да ме подкупиш за твоите обрязани събратя? Или искаш да откупиш от мен свещената война? Или пък очакваш, че съм способен на някакво друго подло предателство? Каква сатанинска наглост!

— Прости на твоя слуга, дон Алфонсо — отвърна невъзмутимо Йеуда, — ако той не разбира гнева ти. На мен, недостойния, и на моята дъщеря ти предложи пребогат дар. Обичай е у нас да отвръщаме на подаръка с подарък. Постарах се да избера най-хубавото от всичко, което притежавам, та дано намери благоволението на твоите очи.

Алфонсо отвърна нетърпеливо:

— Защо говориш със заобикалки? Кажи го така, че да те разбере един християнин и рицар: ще дойде ли дъщеря ти в Ла Галиана?

Беше застанал съвсем близо до евреина и говореше право в лицето му. Срам заливаше Йеуда и го задушаваше.

„Трябва още и да го изговоря — мислеше той, трябва да потвърдя с груби думи, че детето ми ще легне в едно легло с тоя човек, докато кралицата му живее далеч и недостижимо високо в своя студен Бургос. Със собствените си уста трябва да изрека тия думи на позор и на унижение, аз, Йеуда Ибн Езра. Но той, необузданият, ще ми заплати за това. Ще ми го заплати с добри дела, пък макар и против волята си!“

А от главата на дон Алфонсо не излизаха мислите:

„Изгарям. Топя се. Кога най-сетне ще заговори това куче? Как ме гледа само! Тръпки те побиват от неговия поглед!“

Но ето че Йеуда вече се прекланяше. Поклони се дълбоко, докосна с една ръка пода и каза:

— Моята дъщеря ще живее в Ла Галиана, господарю, щом като ти желаеш така.

Дон Алфонсо забрави целия си гняв. По широкото му лице се разля безкрайно, младежко очарование и го озари изцяло.

— Това е великолепно, дон Йеуда! — извика той. — Великолепен е този ден!

Толкова детински искрена бе радостта му, че почти накара Йеуда да му прости.

Той каза:

— Само една молба има дъщеря ми: по фризовете на дома Ла Галиана да има подходящи надписи, когато тя ще прекрачи отново прага му.

Тутакси изпълнен с нови подозрения, дон Алфонсо запита:

— Какво е пък това? С хитри увъртания ли смятате да ме мамите?

Дон Йеуда с горчивина си припомни за праотеца Яков, който бе трябвало да служи седем години заради Рахел и още седем години след това, а тоя човек не искаше да изчака и седем седмици. Искрено и с болка на сърцето си той каза:

— Далеч са от дъщеря ми хитростта и коварството, Дон Алфонсо. Благоволи, моля те, да разбереш, че на доня Рахел се иска да поживее още съвсем малко под закрилата на баща си, преди да поеме новия път. Благоволи, моля те, да разбереш, че тя копнее да намери мъдрите слова, с които е привикнала, и в новото, може би не безопасно място.

Дон Алфонсо запита пресипнало:

— Колко време ще отиде за надписите?

Йеуда отвърна:

— След по-малко от два месеца моята дъщеря ще бъде в Ла Галиана.