Испанска балада

Първа глава

Приближавайки Пиренеите откъм север, старата кралица Елинор пътуваше с голяма свита през споите обширни франкски земи.

Още същия ден, когато в Англия се пръсна новината за смъртта на нейния съпруг крал Хенри, тя бе прекрачила с предишната си несломима властност, на която никой не дръзваше да се възпротиви, портата на своя затвор, кулата в Солсбъри, и бе взела властта в ръцете си от името на своя любим син Ричард, който сега ставаше крал. Самият той, необуздан воин, на драго сърце бе предоставил държавните дела на умната си, енергична майка и наскоро след коронацията бе отплувал на боен поход към Изток. А тя тръгна да обхожда своето голямо кралство, Англия и огромните владения във франкските земи, потискаше упорити барони, събираше големи данъци от непокорни графове, прелати грандове, свикваше окръжни и съдебни заседания, бързо оправяше обърканите дела.

Напуснала северните графства и херцогства, над които бе придобила власт чрез брака си с Хенри, тя потегли към своите наследствени земи — Поату, Гиен, Гаскон. Чу родните звуци на езика на своята младост, провансалскня, звучния Langue d’Oc, пое в гърдите си свежия въздух на отечеството. На север към раболепните приветствия при посрещането й се беше примесвал доста страх; а тук хората, стълпени край пътищата, приветствуваха старата владетелка с неподправена радост, за тях тя беше нещо повече от прославената кралица на Севера и първата дама на християнския свят, за тях тя бе Елинор дьо Гиен, родната господарка на тяхната страна, истинската наследница на короната.

Сега тя бе почти шестдесет и девет годишна и последните петнадесет години бе прекарала затворена; но седеше величествено на коня, грижливо облечена, изкусно гримирана, с добре подредена и боядисана коса. Може би понякога и бе трудно да държи тялото си изправено, цялото това пътуване през още заснежените планини и проходи бе мъчително и рисковано, ала умората и опасностите не я плашеха. Старата жена не се чувствуваше сломена от петнадесетгодишното затворничество и съзнанието, че тя, която доскоро бе седяла безсилна и гневна в Солсбърската кула, сега отново има възможност да управлява със здрави, умели ръце коня си и своите земи, увеличаваше нейните сили. Засияли се взираха сините й, малко сурови очи в тъй добре познатите земи. Тя стремително бързаше напред, даваше разпореждания за дълги дневни преходи и презрително отказваше да замени коня си с носилка или портшез дори вечер, когато умората побеждаваше всички.

Насочила се бе към Кастилия, към Бургос, за да посети дъщеря си доня Леонор, да присъствува на сватбата на внучката си Беренгария и да уреди годежа на друга — своя внучка.

Колкото повече напредваше на юг, толкова по-голяма ставаше нейната свита. Когато навлязоха в Пиренеите, тая свита се състоеше от около петстотин рицари и двеста жени и девойки, preux chevaliers et dames choisies, горди рицари и отбрани дами, прелати и барони от всичките и земи; освен тях лична гвардия от подбрани рутиери, изпитани наемници, Brabancons и Cottereaux, съпровождани от добре обучени, зорки стражеви кучета. Следваха ги над хиляда коли обоз — багаж, най-необходимата покъщнина и провизии, а също и дарове за населението. Коняри и слуги водеха конете и ловните кучета на кралицата и на нейните видни благородници, соколари — любимите й соколи. Тъй пъстрото шествие се извиваше бавно през планините, все още покрити тук-таме със сняг.

Алфонсо и Леонор, дон Педро Арагонски и инфантата Беренгария посрещнаха на кастилската граница старата кралица. Пред портите на Бургос излязоха насреща й най-знатните прелати и придворни на двамата крале. Тържествено влезе тя в Бургос, навсякъде се развяваха знамена, от прозорците и балконите бяха провесени гоблени и покривки, всички камбани на множеството църкви в града биеха, улиците бяха покрити с клонки и цветя, които благоухаеха под копитата на конете и обувките на пешеходците.

В продължение на десетилетия тя, необузданата и бляскава Елинор, бе най-възхваляваната и най-хулената жена в Европа и сега, когато я видяха да пристига пак с предишния си блясък, възкръснаха отново и безбройните разкази за нейните приключения във войната, в държавническото изкуство и в любовта. За това, как тя била вдъхновителка и душа на втория кръстоносен поход и яздила на кон начело на кръстоносците, войнствена и великолепна като Пентесилия, предводителката на амазонките. Как в славния град Антиохия нейният млад чичо, крал Раймонд, пламнал от безгранична любов по Елинор. Как той и съпругът й, кралят на Франкия, Луи Седми, се скарали заради нея и как най-сетне мъжът й насила я откъснал от своя съперник и я изпратил отвъд морето. Как тя, не можейки да се примири с подобно насилие, склонила папата да разтрогне брака й с франкския крал. Как тутакси се явил младият граф на Анжу, впоследствие крал Хенри Английски, и почнал да я ухажва, за да спечели ръката й. Как сетне тя и той изградили могъщото кралство. Как тя привлякла към своя двор учени — доктори и магистри на седемте науки и изкуства, а също безброй трубадури, трувери и контьори. Й как дарявала с благоволението си един или друг от тия поети, като например Бернар от Вентадур, при все че той бил син на прост огняр. Как Хенри от своя страна изневерявал на кралицата с много жени, но особено с една и как Елинор убила тая негова красива любовница Розамунда. И как след това той затворил Елинор и как синовете й се разбунтували заради нея и повели борба против своя баща.

И зазвучаха отново много от песните — франкски, провансалски, каталонски — и в тях се прославяше дворът й, гдето бяха намерили приют най-благородната поезия и най-изтънчените нрави. И поетът Филип от Таюн запя:

Й запя Беноа де Сент-Мор:

И дори един суров германец бе съчинил стиховете:

Преплитането на тия песни, легенди и романси на людете, които се възхищаваха от нея, и яростните, изпълнени с проклятия стихове и разкази на нейните врагове най-вече бе допринесло да се превърне образът на Елинор дьо Гиен в нещо нереално, в образ от най-далечна земя или дори от друго столетие; и даже сега, когато тя влизаше в града Бургос съвършено реална и осезаема, от плът и кръв, заобиколена от своите рицари, дами, наемници, коне, кучета, соколи и богатства, на мнозина от кастилските и арагонски благородници се струваше, че тя язди, окръжена от златист облак. Колко празно и нищожно им се виждаше тяхното настоящо съществуване, щом го сравняха с миналото на тая велика жена. Сияйно се издигаше пред очите им всичко, което бяха чували за втория кръстоносен поход, който всъщност бе поход на кралица Елинор. Тогава рицари и крале не се уповаваха като търгаши на военното надмощие, зад борбата не се криеше алчност за пари и хитра пресметливост, обратното, тя се водеше съгласно строги, благородни правила, от чиста любов към борбата, и битките представляваха всъщност турнири, благородни игри на живот и смърт.

В продължение на четиридесет дни васалът бе задължен да служи на своя сеньор, в продължение на четиридесет дни той се сражаваше и ако до четиридесетия ден не превземеха замъка, рицарят си отиваше дори ако бе сигурно, че на четиридесет и първия ден крепостта ще падне. По онова време нямаше рутиери, нямаше наемници от простолюдието, които не познават изискания живот и се сражават само за победата. По онова време се проявяваше куртоазия и спрямо врага, дори спрямо неверника, привързан към друг бог. Халифът, който обсаждаше, учтиво бе изпратил на обсадената християнска кралица Урака своя придворен лекар, за да облекчи болестта и. И войната се водеше само от понеделник до четвъртък; в петък, събота и неделя имаше примирие, та всеки — бил той мюсюлманин, евреин или християнин — да може спокойно да отпразнува своя ден, отреден за почивка.

Сега — тъй вярваха арагонските и кастилските благородници — пак ще настъпи подобно велико време. Вторият кръстоносен поход бе воден в духа на благородната дама Елинор; пак в неин дух ще се води сега светената война тук, на Полуострова, и те, испанските благородници, ще имат възможност да се проявят като достойни наследници на рицарите на крал Артур и на Карл Велики.

Младият крал дон Педро сякаш не стъпваше на земята. С каква милост го беше дарил бог, давайки му възможност да направи своя кралица една внучка на тая славна владетелка. Той ще потегли на война с блаженството на християнския рицар, освободен от злобата и мисълта за отмъщение към дон Алфонсо.

Чарът на прочутата стара кралица завладя и оръженосеца Аласар. В Толедо той беше чувствувал по-някога ехидни погледи зад гърба си, а когато кралят го взе и в Бургос, се бе опасявал, че доня Леонор ще му отмъсти заради неговото опасно родство. Ала тя сякаш бе изтъкана от благосклонност и ласкавост, кралят се държеше с него като с по-млад брат, а в присъствен то на великата дама Елинор у младия Аласар се разсеяха и последните опасения. Благородните дами го намериха достоен да бъде оръженосец на краля дон Алфонсо, той бе приет в християнския свят на рицарството.

Целият град Бургос празнуваше посещението на старата кралица. Хиляди бяха дошли, за да участвуват в тържеството или пък да извлекат изгода от празничното събиране на толкова хора. Гостилничари отваряха временни павилиони, търговци предлагаха скъпи вина и подправки. По откритите сводове и аркади, фенестрите, под които търговците предлагаха своите стоки, сияеха блестящи украшения от фламандските, левантийските, мюсюлманските земи. Търговци на коне и оръжейници сключваха сделки. Имаше банкери и сарафи, които закупуваха или наемаха имотите на рицарите, потеглящи на война. И море от фокусници, продавачи на амулети, блудници, джебчии. Всички тия люде гълчаха, пазаряха се, флиртуваха и любеха, тичаха по църквите и по кръчмите, бяха смирени, дръзки, учтиви, груби, перчеха се с пъстри, празнични дрехи, воняха, правеха деца, пееха химни и пиянски песни, радваха се на живота, проклинаха халифа и султана и възхваляваха славната кралица Елинор.

А при двора на камерерите се падна тежката задача да подслонят и угостят както подобава гостите, които идваха от цяла Кастилия и Арагон, за да присъствуват на сватбата на дон Педро и инфантата и да засвидетелствуват дължимата почит на старата кралица. Много от тия прелати, барони и висши съветници водеха със себе си прислуга, ловци, коняри. Освен това, като на всеки празник, явиха се и рицари, търсещи приключения, бедни, млади благородници, които се надяваха да спечелят на турнирите пари и слава. Не липсваха и трубадури, трувери, контьори; те знаеха, че винаги са добре дошли при доня Леонор и при благородната дама Елинор.

Старата кралица не почива много дълго след трудното пътешествие, още на втория ден тя устрои прием в голямата зала на замъка. Седеше при светлината на много свещи на естрадата, на високо кресло, стройно, както подобава на високопоставена дама. Бе понапълняла малко, понякога дишането й се затрудняваше, принудена бе с усилие да сподавя кашлицата си, а изпод пудрата и червилото, които в течение на часовете постепенно се поорониха, изпъкна едно старческо лице; но нейните необикновено сини, светли очи гледаха хладно и бистро и тя неуморно участвуваше в общия разговор със силни, добре обмислени, приветливи думи.

Старият арагонски граф Рамон Барбастро, взел участие навремето в свещената война на Елинор, говореше с копнеж за ония великолепни години и се оплакваше от тъжната невзрачност на новото време. Войната била изгубила благородството си, подготвяла се в съветите и се водела по-скоро с перо, отколкото с меч. Не храбростта на рицарите, а броят на наемниците решавал изхода на битката.

Елинор възрази, че и по времето, когато тя и благородният дон Рамон били млади, войната не представлявала само бляскава и великолепна игра.

— Като си поразмисля по-добре — рече тя, — всъщност големите битки и пирове, които стопляха сърцата, бяха изключение, а правилото бяха дребните несгоди: преходите през безкрайни, непознати, опасни местности, гдето няма дори път, изранените нозе, прегрятата кръв, ужасната жажда, безсънните нощи с отровните комари и нетърпимите бълхи и въшки. И най-лошото: аседията, страхотната скука, безкрайното пътуване по море, походите в неизвестността, които продължаваха със седмици, мъчителното чакане на военни подкрепления, които трябваше да дойдат утре или в други ден, а не идваха дори и след седмица.

Тя видя разочарованието, изписано по лицата на нейните слушатели, и усмихнато и вещо разкраси мрачната картина:

— Разбира се — каза тя, — толкова по-богата бе сетне наградата: необузданата наслада от битката, пировете в завоювания град.

И тя започна да разказва за пировете в източните страни, как християнското великолепие при тях се съчетавало с мюсюлманското и как между песните на трубадурите играели своите танци изкусни арабски танцьорки. Думите се лееха от устата й леко, но още по-красноречиво говореха нейните очи. Старият граф усмихнато си спомни за двамата рицари, които се бяха борили навремето в Антиохия за нейното благоволение, за християнския крал Раймонд и за принц Саладин, племенник и посланик на султана.

— И особен чар на тия пирове придаваше обстоятелството — приключи старата кралица с копнеж своите спомени, — че ние ги празнувахме между битките. Вчера някои бяха избягнали блажената смърт, утре може би щяха да загинат от тая блажена смърт.

Архиепископ дон Мартин се наслаждаваше с цялото си сърце от вида и думите на благородната дама Елинор. През дългите месеци, когато беше принуден да чака, той бе станал мрачен, изпълван от безсилна ярост; сега, когато тая Дебора, тая Яел разкъсваше и последните пречки за богоугодната война, той цъфтеше от благочестивост и възторг. Ходеше като окрилен; не му пречеха доспехите, които сега винаги носеше тъй, че да се виждат под свещеническите му одежди. Събрал целия си запас от куртоазия, той каза с тромава, гръмка вежливост:

— Величествени подвизи видя светата земя, когато ти отиде там, за да смажеш езичниците, благородна дамо, и отново й предстоят щастливи времена сега, когато лъчезарният ти син е тръгнал нататък. Преплитайки се с твоята, славата на твоя Ричард вече изпълва със страх мюсюлманите. Получих достоверни сведения от един мой приятел, епископа на Тир. Майките в арабските страни вече плашат децата си, когато не слушат: „Мълчи, немирнико, инак крал Ричард, Мел ек Рик, ще дойде и ще те вземе!“

Елинор не прикри радостта си от тази похвала на нейния любимец Ричард.

— Той наистина е голям воин — съгласи се тя. Истински Miles Christianus. Но няма да му е лесно на Изток — продължи кралицата с оная откровеност, която можеше да си позволи само тя. — Имам предвид не врага, не султана, а съюзника на моя Ричард, нашия мил роднина — най-християнския крал на Франкия. Той, нашият добър Филип Август, не обича блясъка и насладите, стреми се войната да му излезе колкото може по-евтина, казано направо, той е малко стипцав. Искал сега да забрани на рицарите да водят със себе си дами и трубадури. В това отношение няма да му провърви с моя Ричард. Той обича пищността и глъчката, наследил го е от баща си, може би донякъде и от майка си. Пък и може ли кръстоносен поход без дами и трубадури? Поне в едно отношение вие на Полуострова сте по-добре от нас — обърна се тя към Алфонсо и Педро. — Няма нужда да пътувате дълго и отегчително през морето, докато стигнете до врага, не сте принудени да водите стотици заплетени преговори с вероломните гърци и останалата християнска паплач. Врагът и плячката са до вас, достатъчно е да протегнете ръка и ще ги стигнете: Кордова, Севиля, Гранада.

Пред очите на всички присъствуващи изпъкнаха съблазнителните видения на тия великолепни градове, на богатата плячка. А в ума на архиепископ дон Мартин имената на мюсюлманските градове Кордова, Севиля, Гранада ликуващо се сляха с думите от евангелието: „Не мир ви нося, аз, а меч, άλλα μάχαίραν“.

Доня Леонор благодареше от цяло сърце на небето за пристигането на Елинор. Тя се бе възхищавала от държавническата мъдрост на баща си, от неговия военен гений, дори му беше завиждала малко за безогледността, с която се отдаваше на страстите си. От майка си обаче не само се възхищаваше, обичаше я и често бе измъчвана от мисълта, че тая жена, жадуваща непрекъснато за нова деятелност, е затворена зад дебели зидове. Когато разпътното любовно помрачение бе обзело Алфонсо, тя пламенно бе копняла да изплаче болката си пред Елинор — като дъщеря пред своята майка, като кралица на кралица, като оскърбена жена пред оскърбена жена — и да поиска съвет от нея. Вярно бе, че сега Алфонсо се беше върнал при нея, въодушевен от предстоящия поход, и като че беше забравил наистина еврейката. Но при все че Леонор искрено се стремеше да прости на Алфонсо измамата и измяната, горчивият опит, прозрението и разочарованието се бяха врязали прекалено дълбоко в нея, за да може да повярва направо в неговата нова привързаност. И тя бе щастлива, че ще може да поговори с майка си за своите надежди и опасения.

Когато Елинор слезе от коня, когато Леонор целуна ръката й, когато старческите устни на майка й докоснаха нейните млади устни — тя осезаемо почувствува дълбокото сродство. И изведнъж пред нея изпъкна ярко и сурово всичко отдавна минало, хора и събития, които беше виждала и преживяла като дете в Домфрон или в пищния дворец на майка си в Поатие, или пък в манастира „Фонтеврол“, гдето беше живяла твърде весело и получила твърде светско възпитание. Ето я например нейната придворна учителка, благородната дама Агнес дьо Фронзак. Леонор настойчиво я бе молила да й разкаже за любовниците на баща й Хенри и в края на краищата дамата Агнес беше отстъпила; а сетне детето Леонор бе поискало да изгонят тая дама Агнес, защото не проявила достатъчно почтителност към нея, принцеса Леонор.

И сякаш видя пред себе си с необичайна яснота и онази статуя на свети Георг в замъка Домфрон. Огрееха ли го вечерните лъчи на слънцето, той изглеждаше особено страшен и неведнъж Леонор се бе плашила от него. Но още повече го беше обичала; добре бе да знаещ, че се намираш под закрилата на толкова силен светия особено когато баща й толкова рядко бе там. За самата себе си тя бе превърнала свети Георг в плът и кръв, за себе си тя бе успяла да го изведе от света на своето детство и ето, той стоеше до нея и се казваше Алфонсо. Те, евреите, или сатаната, или както и да се наричаха, бяха поискали да й го откраднат. Ала тя не беше допуснала да й го откраднат. Още не бе напълно сигурна, още работеха враговете, но ето, той беше при нея, до нея, а сега беше тук и майка й и с нейна помощ тя ще прогони еврейката завинаги.

И все пак изтече известно време, докато успя да поговори с майка си за това. Суетенето около пристигането и настаняването, тържественият прием и другите дворцови формалности погълнаха изцяло първите два дни. Най-сетне, на третия ден, по време на едно голямо събрание кралица Елинор внезапно заяви, че сега би желала да остане за малко насаме с дъщеря си и бе всякакви заобикалки отпрати всички останали.

Когато останаха сами, тя накара доня Леонор да седне насреща й, под ярката светлина на слънцето, и изпитателно я огледа. Яркосините й очи спокойно се взряха в зелените очи на дъщеря й и прочетоха немия въпрос в тях. Сега, под яркото слънце, на Леонор се стори, че майка й изглежда по-възрастна и с по-загрубели черти, отколкото й се бе видяла отначало, но и по-величествена, точно като родоначалница на нейния кралски род. Мислено тя се прекланяше пред нея с любов и благоговение и реши да послуша сляпо съветите й.

След известно време старата кралица одобрително каза на младата:

— Добре си се запазила.

И веднага след това започнаха да говорят по държавни и семейни въпроси. Тя бе дошла не само за да види дъщеря си, а преди всичко, за да ожени още една от своите кастилски внучки.

— Предполагам, че няма да останеш недоволна от мястото, което съм й избрала — каза тя. — Престолонаследникът на тоя Филип Август е много мило момче и за щастие не прилича на баща си. Никак не беше леко да се спазариш с франкския крал относно брачните договори, трябва да го призная. Той се смята за голям владетел, мечтае да стане втори Шарл Велики, но тъкмо величие му липсва, разбира само от адвокатски увъртания; а с тях не може да се изгради империя. Все пак той ми създаде много работа, хитър е и умее да усуква нещата като евреин. В края на краищата принудих се да му отстъпя графството Еврьо, а също и Вексен, а това е хубаво кътче от моята Нормандия, трябваше освен това да прибавя и тридесет хиляди дуката. Всичко излиза от моя джоб, детето ми, ти няма да плащаш нищо и за тебе са само изгодите. Ще станеш тъща на франкския крал, брат ти владее земите, които се намират между твоята Испания и франкското кралство на дъщеря ти. И ще дойде време, когато ти, стига да поискаш, ще можеш да разполагаш с една значителна част от света.

Затаила дъх, доня Леонор слушаше как майка й, сякаш говореше за нещо съвсем незначително, разгръщаше пред нея планове за бъдещето с широта и с размах. Ясно беше за Леонор, че отстъпвайки нормандските графства, майка и бе целила преди всичко да осигури своето собствено кралство от нападенията на опасния Филип Август, докато любимият й син Ричард воюва на Изток. Но каквито и причини да се криеха зад тоя брачен договор, тя, Леонор — в това Майка и бе безусловно права, — имаше изгода от него: този брак разкриваше пред нея примамливия път към могъществото.

Беше си въобразявала, че е голяма държавница, далеч по-способна от своя Алфонсо, защото упорито работеше за обединението между Кастилия и Арагон. Ала мечтите й никога не се бяха прехвърляли отвъд Пиренеите. Колко жалки и нищожни й изглеждаха сега тия нейни стремежи в сравнение с държавническата игра на майка й. За нея страните, като се почне от западния свят и се стигне до земите далече на изток — Ирландия, Шотландия, Навара, Сицилия и кралството Ерусалим, — не бяха повече от обикновени пионки. Нейната шахматна дъска беше светът.

— Огледах дъщерите ти, скъпа моя — казава сега Елинор. — И двете изглеждат добре, както и по-голямата с грозното име — Урака ли се казваше? — тъй и по-малката. Още не съм решила коя от двете да изберем. През някой от следните дни ще ми ги представиш при тържествена церемония. Ще трябва да поканим за тогава и епископа на Бове като представител на Филип Август и неговия престолонаследник; но това е чиста формалност.

Всички тия думи на майка й вълнуваха живо Леонор, ала дълбоко в сърцето й пламтеше и я изгаряше желанието да чуе какво ще каже тя за Алфонсо и неговата еврейка.

И ето, тя най-сетне каза:

— До мен, в кулата ми в Солсбъри, стигнаха най-различни слухове за това, което е трябвало да изтърпиш с твоя Алфонсо. Всичко беше много неопределено и редица неща си противоречаха, но все пак можах да сглобя горе-долу историята. Знаеш, че на самата мен не ми липсва опит в това отношение.

Тя взе ръката на Леонор между своите длани и сега може би за пръв път думите й изразяваха точно о онова, което чувствуваше.

— На теб мога да го кажа — заговори тя поверително на дъщеря си. — Естествено доволна съм, че моят Хенри намери покой в земята, под хубавия си надгробен надпис:

И със задоволство цитира епитафията:

— Добре си лежи сега той там в своите „две стъпки на седем“ — продължи Елинор. — И все пак не пожелавам му дано му е лека пръстта. Жал ми е за него. Искала съм да го лиша от живот много пъти; — веднъж едва не ми се удаде — щеше да бъде свършено. Прав беше да ме затвори; и аз на негово място щях да по стъпя така. Много го обичах. Той бе единственият мъж, когото съм обичала. С изключение на един. На двама. Той беше най-умният мъж в християнския свят. Имаше достатъчно разум, за да знае, че от време на време трябва да дава воля на страстите си. Че как ли може да се живее иначе? — добави с мъдра търпимост тя. — От друга страна, права е и моята приятелка, абатката Констанца: да се отдадеш на земна любов, е все едно да лижеш мед от бодил.

Неочаквано доня Леонор запита:

— Мамо, какво да правя с еврейката?

Старата кралица вдигна поглед. Усмихнато, почти добродушно, тя я посъветва:

— Почакай, малка моя дъще, докато назрее времето да я махнеш от пътя си. Много трябваше да страдам аз, защото не умеех да чакам. Навярно той и бездруго ще я забрави през време на войната.

Доня Леонор каза:

— Той има от нея дете, син.

Говореше тихо, безпомощно.

Старата кралица разсъждаваше деловито.

— Аз на твоя място не бих сторила нищо на детето. На незаконнородените си деца те държат повече, отколкото на майките им. Дори моят Ричард не държи бог знае колко на своите наложници, но копелетата си обича. Хенри трябва да е имал цял куп незаконни деца. Знам две от тях — един Уйлямс и един Джофри. Тоя Джофри е честолюбив и очите му все към трона гледат. Трябва да държа здраво юздите му, докато Ричард го няма в страната. Но инак е мил човек и много способен. Направих го епископ на Йорк.

Леонор каза:

— Много страдах. Дано да излезеш права и войната да изхвърли еврейката напълно от кръвта му. Беше ми се заклел в душата си, че ще я изостави, а щом напусна Бургос, веднага се върна бързешком пак при нея.

Елинор рече:

— Нито един мой враг не ми е причинил толкова страдания, колкото баща ти Хенри, и при все това той ме обичаше, а и аз него. Баща ти обичаше синовете си, а те го мразеха, защото той бе по-велик от тях, и той ги разглези, и нему те причиниха повече страдания, отколкото той на мен, и положително повече, отколкото твоят Алфонсо на теб. Той непрекъснато им прощаваше, а те му се надсмиваха и отново се бунтуваха срещу него. На времето, когато живеех още с него, той беше наредил да изпишат фрески по три от стените на спалнята ни в Манчестер. Четвъртата беше оставил празна. Сега, като видях отново Манчестер, беше изписана и четвъртата стена. На фреската е изобразен един голям стар орел с четири орлета. Две от тях разкъсват с клюнове неговите криле, третото е забило нокти в гърдите, а четвъртото е кацнало на шията и се опитва да изкълве очите му.

Тя се закашля; пред Леонор не прикриваше кашлицата, която я мъчеше през последните години. Затвори очи, изведнъж се превърна в старица. Със спуснати клепки и със странно равен глас, сякаш четеше молитва, замислено продължи:

— От Луи имах само дъщери и ми се струваше, че това е нещастие. От Хенри имах синове, но дали беше щастие, не знам. Синовете създават грижи — без значение е дали стават добри или лоши. Никоя майка не би искала те да са благи и мекушави, не бих желала да имам син светец. Но случат ли се герои, тогава удрят наоколо си, както завърнат, а и другите удрят срещу тях и майката ги изгубва. Първите двама ми загинаха, а третото ми птиче, брат ти Ричард, постоянно създава тревоги на сърцето ми. Много мил син е той, но необуздан живот води и няма вече нощ, когато да не будувам от тревоги по него.

Тя се опомни.

— Ела по-близо — рече тя, — съвсем близо!

И с жестока откровеност, съвсем тихо, й заповяда:

— В никакъв случай не бива да предприемаш каквото и да било, преди войната да увлече изцяло Алфонсо. Щом той потегли на бойното поле, стори най-важното. Иди в Толедо, поеми управлението в свои ръце. Мюсюлманите са упорити противници. Алфонсо няма да жъне само победи. Във всяко нещастие се крие и щастие, всяко поражение създава възможности. Тогава генералът хвърля вината върху министъра, епископът — върху генерала, християните — върху евреите.

Всеки смята всички останали за предатели, на мнозина ще се струва, че виновник и предател е евреинът, ескриваното. Ти естествено ще го защищаваш. Ще се преструваш пред Алфонсо и пред целия свят на невинна. Ще се стараеш да удържиш гнева на народа. Но кой е в състояние да стори това? В такива дни е неизбежно насилието да вземе тук-там връх над законността и мнозина загиват — както заподозрените, тъй и близките на заподозрените.

Доня Леонор жадно поглъщаше всяка от тия жестоки думи, произнесени шепнешком.

— Да чакам — каза тя сякаш на себе си, — да чакам…

Не можеше да се разбере роптаеше ли, или пък сама си заповядваше да стори това.

— Да, ще чакаш! — повелително и сурово каза майка й. — Иди в Толедо! — й заповяда още тя. — Верен град е Толедо и там знаят как трябва да се постъпва с враговете. От древни времена владетелите на Толедо са умеели да изчакват нощта, през която да наредят кои глави трябва да паднат. Una Noche Toledana — Толедска нощ — ненапразно казват така дори и у нас. Изчакай и се прикривай добре.

Тя се закашля, тихият, напрегнат шепот я уморяваше. Усмихна се, промени тона, студената ярост на необузданата старица се превърна в куртоазия на благородна дама и от провансалски тя премина на латински.

— Може би — подхвърли леко тя — би трябвало да погледнеш любовната история на твоя Алфонсо и от друга страна. В нея има и нещо добро. Твоят Alfonsus Rex Castiliae е голям рицар, истински Miles Christianus, но струва ми се, че в любовта — не се обиждай, че ти го казвам — не е много пламенен. Всъщност и за тебе самата е щастие, че са го пробудили още в разцвета на мъжките му години. Зарадвах се, като забелязах, че и ти си в състояние да пламтиш. И мисля, че онова, което си преживяла, няма да изпепели скоро.

Дон Алфонсо се чувствуваше добре в столицата на своя баща, в стария, строг замък, изпълнен с ъгли и кътове. Чувствуваше се в пълна хармония с доня Леонор, забравил бе, че изобщо някога е имало разпри помежду им. Отново се превърна в предишния Алфонсо — любезен, великодушен, преливащ от младост.

Галиана беше останала зад гърба му, сред мъглявината на миналото. Не разбираше вече как е могъл да издържи гнилото, пищно спокойствие, царило в нея. Сега той мислеше само за благословената война, която щеше да води. Копнееше за тази война по същия начин, както през горещ ден след уморителен лов се копнее за баня. Роден бе за война, войната бе неговото призвание. Още по-силни импулси му даваше славата на неговия шурей, на крал Ричард, на Мелек Рик. Той, Алфонсо, бе успял да се прослави дори и в малките походи, които му беше дадено да води в миналото. Сега, през голямата война, младата, нежна издънка на неговата слава ще се превърне в мощно дърво.

Въодушевено нахвърляше пред архиепископа плановете за своята война. Двамата, той и дон Мартин, отново бяха интимни приятели — нима е имало някога разногласия помежду им?

Повика при себе си бароните Вивар и Гомес, вещи люде във военното дело; въодушевлението му ги направи още по-находчиви. И непрекъснато сновяха бързоходци между него и неговия превъзходен генерал Нуньо Перес, магистъра на Калатрава.

Колко жалко, че не можеше да се посвети цял ден на подготовката на войната, а в продължение на дълги часове бе принуден да слуша всякакви празни приказки за стопанството, за разни работилници, граждани, селяни, мита, налози, градски нрава, кредити. Защото за съжаление двамата Ибн Езра се оказаха прави: множеството делови отношения между Кастилия и Арагон бяха наистина безнадеждно оплетени. Вярно, за зестрата на инфантата Беренгария се бяха споразумели бързо, така че бракосъчетанието можеше да се осъществи; но за споразуменията, които трябваше да предхождат сключването на съюза, непрекъснато възникваха нови и нови затруднения.

Ето защо пристигането на благородната дама Елинор много зарадва Алфонсо. Надяваше се, че тя, опитната, деятелна владетелка, ще съумее със своята държавническа мъдрост да разреши затрудненията във възможно най-кратък срок.

Наистина в някои отношения нейното присъствие му бе неприятно. Ядосваше го свитата, която тя водеше със себе си, това сборище от вятърничави придворни. Ако как да е прощаваше превзетостта на дамите, то съвсем непонятни и крайно отвратителни му бяха тия рицари, който през повечето време от пътя си към кръстоносния поход носеха модни, изтънчени дрехи; при това те бръснеха целите си лица, като че ли бяха йоглари, фокусници.

Но той прощаваше всичко, което го ядосваше около благородната дама Елинор заради разсъдливостта, с която тя премахваше една след друга пречките за съюза. Тя обсъждаше и разрешаваше с властническа мъдрост както големите въпроси, тъй и отделните подробности. Имаше право като изискваше и днес да я признават за глава на семейството.

Ето защо Алфонсо не бе много изненадан, когато един ден тя без много заобикалки го запита:

— А сега, синко мой, разкажи ми що за жена е всъщност твоята еврейка, Хубавицата.

Естествено кралят на Кастилия имаше пълно право да не допусне подобно любопитство дори от страна на благородната дама Елинор. От друга страна обаче и тя имаше право да зададе такъв въпрос. Впрочем Ла Галиана бе вече частица от миналото, той можеше да разказва за Рахел откровено, спокойно и безпристрастно.

Ала когато се приготви да започне, изумен забеляза: всъщност никак не му беше ясно какво представляваше Рахел; онова, което знаеше, беше неопределено, смътно, недостатъчно, за да създаде образ. Той, който толкова се гордееше с добрата си памет, сега едва-едва си припомняше своята любима.

— Действително е много хубава — каза най-сетне той. — И не за да я ласкаят, всички я наричат „Хубавицата“. Очарователна е и доста дълго време бях запленен от чара й — призна си той откровено. — Но с това се свърши — додаде Алфонсо. — Adest, няма я вече. Престана да вълнува кръвта ми — заключи решително и окончателно той.

Елинор приветливо отговори:

— Надявах се, че ще можеш да ми я опишеш поточно. Открай време обичам да слушам любовни истории. Но виждам, че не те бива много за трубадур или за контьор. Може би на едно нещо ще ми отговориш по-ясно: доволен ли си от сина си? Миличко момченце ли е незаконнороденото?

Алфонсо отвърна гордо:

— Да, за това трябва да бъда благодарен на нея и на небето. Хубав син ми роди — красив, здрав, едър, при все че самата тя е по-скоро нежна и дребна. Й разумно изглежда момченцето; още от първия ден очичките му бяха необикновено живи, умни.

— В това няма нищо чудно — рече Елинор, — щом като майка му е еврейка. А как се казва незаконнороденият ти син?

— Санчо — каза дон Алфонсо, — и искам да му дам графството Олмедо.

Забравил бе напълно, че момченцето му все още не е кръстено.

— Как смяташ, благородна дамо и майко — запита той, — правилно ли е да му дам графството?

— Има ли много земи това графство? — запита Елинор. — Или само един хубав замък и неколкостотин селяни?

— Доколкото съм осведомен, то е много богато графство — отвърна Алфонсо.

Елинор поясни:

— В наше време човек е по-силен, ако притежава доходен поземлен имот, отколкото замък с много кули.

— Значи, благородна дамо и кралице, ти нямаш нищо против да направя момченцето граф Олмедо? — поиска да се увери докрай Алфонсо.

— Щом като твоят Санчо е мило момче — отвърна разсъдливо и решително кралица Елинор, — тогава трябва да го обезпечиш, както подобава.

След два дни на старата Елинор бяха представени с тържествена церемония двете принцеси, една от които трябваше да стане кралица на Франкия. На приема се събра голямо и блестящо общество. Присъствуваха грандовете и прелатите на Кастилия и Арагон, освен това бароните на кралица Елинор и нарочният пратеник на Филип Август Франкски — епископът на Бове.

В продължение на седмици сръчни ръце бяха работили, шили и тъкали дрехите на двете инфанти. Ето защо те се явиха изящно нагласени пред благородното, взискателно общество — миловидни девойки с хубавички бели и розови пълни детски личица, добре сложени, безупречно възпитани. Държаха се с изящната непринуденост, която куртоазията изискваше от благородните дами и която бяха усвоили с много усилия. Вътрешно бяха много смутени, съзнавайки напълно важността на своите роли; не само техните собствени съдби, и съдбата на множество християни в доста страни зависеше от резултата на тоя изпит.

Беренгария, инфанта на Кастилия, кралица на Арагон, наблюдаваше снизходително своите сестри от почетното си място на естрадата. Едната от тях, значи, ще стане кралица на Франкия. Голяма работа! Самата тя, Беренгария, един ден ще обедини Кастилия със своя Арагон, а може би, и това бе много вероятно, щеше да й се удаде да присъедини към тях и Леон, може би и Навара, да, навярно, стига да съумее да подтикне дон Педро, той ще прибави към кралството и порядъчна част от мюсюлманския Андалус.

А земите на франкския крал са оградени отвсякъде, по границите им от всички страни се разполага великият й чичо Ричард, който си има своята Англия и притежава много по-голяма част от франкските земи, отколкото тоя беден крал на Франкия. Не, нейната сестра, кралицата на Франкия, не ще може да се издигне по-високо от нея.

Дон Алфонсо се радваше на хубавите си дъщери. Благодарен беше на старата кралица Елинор, загдето бе успяла да уреди това сродяване с франкския кралски дом; добре бе, че през това време на голяма война се заздравяваше сплотеността между християнските крале. Вгледа се в лицето на най-голямата си дъщеря, на своята Беренгария, което не беше красиво, но смело и умно, съзря донейде развеселен, но и донейде ядосан неудържимото високомерие, изписано върху това лице. Сега тя се държеше към него още по-непристъпно от преди. Тя го осъждаше, че се беше изнежил, вече явно се чувствуваше кралица на Арагон и виждаше в лицето на баща си човек, който престъпно зле управлява наследството й.

Доня Леонор носеше червена рокля от тежка дамаска със свилен ръб, върху който бяха изтъкани лъвове; знаеше, тази рокля не й стоеше добре, но днес за нея бе важно да не затъмнява дъщерите си. Гордееше се с тия дъщери, на две от които отсега нататък предстоеше да седят на високи европейски престоли. Малък оставаше светът без ония страни, над които властвуваха тя, майка й, брат й и нейните дъщери.

Старата Елинор оглеждаше двете си внучки със своите студени, светли очи, от които нищо не можеше да се скрие. В себе си тя бе скроила вече един нов план. Да постави на португалския престол онази от тях, която нямаше да отиде във Франкия; поради добрите си пристанища Португалия бе важна за Англия. Затова сега Елинор преценяваше: коя подхожда повече за Париж, коя — за Лисабон? Оглеждаше двете девойки изпитателно, с едва ли не груба придирчивост. Задаваше им съвсем безцеремонни въпроси, заповяда им да се приближат, за да види походката ям, накара ги да изпеят нещо, задаваше им въпросите ту на латински, ту на провансалски.

— Мили момичета — каза най-сетне тя на доня Леонор, но достатъчно високо, за да я чуе всеки. Радват сърцето ти, като ги видиш. Унаследили са нещичко от кастилските предци на Алфонсо, малко повече от моите предци от Поату и забележително малко от Плантагенетите.

Сетне се обърна пак към инфантите и запита по-голямата:

— Как се казваш, принцесо?

— Урака, дълбокоуважаема бабо и кралице — отвърна тя, а втората каза:

— Аз съм доня Бланка, дълбокоуважаема кралице.

По-късно Елинор, Алфонсо и Леонор останаха сами с нарочния пратеник на франкския крал, епископа на Бове.

— Коя ти хареса повече, достопочтени отче? — обърна се Елинор към епископа.

Учтиво и предпазливо прелатът отговори:

— Всяка от тях заслужава да бъде кралица.

— И аз намирам така — каза Елинор, — но ето какво трябва да се вземе предвид: трудно ще бъде във Франкия да се произнася името Урака. Това ще намали популярността на тази инфанта. Мисля да дадем на твоя престолонаследник Луи нашата доня Бланка.

Така и решиха.

Почти не минаваше ден, без бургоският дворец да устрои празненство в чест на благородната дама Елинор или на новобрачните. Старата кралица се обличаше по-добре и умееше да поддържа вида си по-хубаво от много дами, които бяха прекарали последните години не в затвор, а в среда, гдето основно се разглеждаха и обсъждаха платове, дрехи, накити и помади.

Танцуваше ли, тя пристъпваше уверено и гъвкаво като млада девойка. Разбираше от ястия и вина и охотно ги поглъщаше. Умееше да язди добре и се отличи в лова. Проявяваше вещина и разбиране и когато наблюдаваше от трибуната турнир. А станеше ли нужда дамите да оценяват творенията на трубадурите и разказвачите, нейната преценка беше неоспорима.

При все че изразходваше много сили за лов, танци, Празненства и песни, това не намаляваше вниманието и усилията й, влагани за сключването на съюза. Приближаваше се към целта методично. Преди всичко дон Алфонсо и дон Педро трябваше да дадат тържествено обещание, скрепено с подпис и печат, че ще се подчинят безпрекословно на решението, което щеше да даде тя, Елинор дьо Гиен; тя беше поискала такава декларация и от доня Леонор, а от предпазливост дори и от доня Беренгария. Сетне призова при себе си най-знатните съветници на двамата крале, най-напред всекиго поотделно, зададе им кратки, ловки въпроси, устрои срещи между министрите, чиито изказвания и мнения си противоречаха, осведоми се подробно във връзка с тия въпроси.

Свика на коронен съвет всички министри на страните Арагон и Кастилия. Отсъствуваха само дон Йеуда и дон Родриге; важни дела по управлението на кралството ги задържаха в Толедо.

— Сега ще оповестя решението си — заяви Елинор.

Тя взе онзи стар, високо почитан документ, утвърждаващ сюзеренните права на Кастилия над Арагон, и разгъна вече трошливия, пожълтял пергамент, от който висяха двата големи печата; всички веднага ги познаха.

— Най-напред — заяви тя, — обявявам това тук за невалидно. Non valet, deleatur! — И решително скъса пергамента на две. — Deletum est — установи тя.

На времето, след като Йеуда бе предложил за арбитър крал Хенри, Алфонсо се бе обърнал към него за присъда с доста гузна съвест; Елинор, напротив, му се бе сторила като съдница, изпратена от самия бог. Ала сега, когато пред очите му бе унищожен скъпият пергамент, обезпечаващ неговата власт над хлапака от Арагон — този прочут, съдбоносен документ, заради който бяха загинали толкова рицари и коне, стори му се, че ръцете на старицата разкъсваха живата му плът.

След това Елинор премина към деветнадесетте спорни стопански въпроса, за които Йеуда навремето бе заявил, че разрешаването им ще определи коя от двете страни ще играе първенствуващата роля на Полуострова. Разграничи правата и задълженията на Кастилия и Арагон до последно солдо. Кастилия и Арагон слушаха ту със задоволство, ту с досада.

Най-сетне старата кралица обяви и присъдата си във връзка с претенциите на Гутиере де Кастро. Дон Алфонсо трябваше да му заплати обезщетение — тя не избягна тая жестока дума — две хиляди златни мараведи.

Сумата бе необичайно висока, слушателите едва прикриваха вълнението си.

— От друга страна, обаче — продължи сякаш между другото Елинор — онзи кастильо в Толедо, върху който Кастро смята, че има права, остава в собственост на дон Алфонсо или по-точно — на човека, който го е придобил чрез законен договор за покупка. Остава си кастильо Ибн Езра.

Колкото и да се стараеше да прикрие възмущението си, Леонор побледня. А Алфонсо, който не бе посмял дори да се надява на такова решение, си отдъхна облекчено; твърде неприятно задължение щеше да бъде за него тъкмо сега да отнеме кастильото на евреина.

— Мисля, че свършихме — каза благородната дама Елинор. — Заповядах да изготвят отделните документи и моля съответните длъжностни лица да ги представят за подпис на кралете си. Но поставеното в тях е закон още от днес, чрез моя арбитърски подпис.

По-късно — тъй като много добре бе забелязала гневното изумление на доня Леонор — тя й заяви:

— Все още не си поумняла, малка моя дъще. Ревността все още помрачава разума ти. Опитай се поне да разбереш, че би било връх на глупостта, ако ние — ти и аз — обявим война на евреина. И да не би да желаеш Кастро да се задоволи и усмири? По-добре се постарай той и за в бъдеще да се стреми да стисне евреина за дръзко протегнатата му шия.

Тя поизчака, докато думите й проникнаха до съзнанието на Леонор.

— Имай за свое основно правило, малка моя дъще от Кастилия — напомни й след това тя, — никога да не даваш на искащия всичко, което той иска. Научих тая мъдрост от майката на моя Хенри, блаженопочивщата кралица Матилда. Тя ми я наби в главата: „Който иска соколът да му служи добре, не бива да му дава храната, а да дразни апетита му с храната.“ Раздразвай апетита на барон де Кастро с кастильото, доня Леонор.

След малко тя каза:

— Не се сърди, че понякога се отнасям грубо към теб и те коря. Зная колко добре си се справила с много неща и колко пречки е трябвало да премахнеш от пътя си, за да се осъществят тоя брак и съюзът. Ти имаш дарба за политика. Това сигурно е последният път, когато те виждам, и много ми се иска да поразпаля склонността ти към политиката. Властолюбието, това е най-трайната страст.

Тя затвори очи и започна да изговаря най-съкровените си мисли:

— Няма по-голямо удоволствие от това, да тласкаш хората ту насам, ту нататък, да строиш градове, да създаваш държави и сетне отново да ги разкъсваш. Да съградиш нещо, е радост, да разрушиш нещо също е радост. Голяма радост е истинската победа, но не бих искала да липсват и пораженията ми. Не го казвай никому: но дори и отлъчването ми от църквата беше за мен забавно. Когато настъпи моментът на анатемата, с Библията, камбаните и свещите, когато в олтарите настане мрак и закрият иконите и замлъкне камбанният звън, в теб се надига бясното желание отново да горят свещите и отново да звънят камбаните, неукротимо желание, което изостря разума ти. Обмисляш всички средства и начини: дали да държиш за сегашния папа и хитро да го омилостивиш? Или пък да пуснеш в ход антипапа, който да загаси свещите на първия и да спре камбаните му?

Доня Леонор благоговейно слушаше тия тихи думи. Признателна бе на майка си за доверието, което й оказваше. Тя ще оправдае това доверие.

Елинор отвори очи и погледна дъщеря си право в лицето.

— В едно голямо сърце — каза тя — по необходимост има много празно място. Там лесно се вмъква скуката, меланхолията, голямата неприятелка — аседията. Нужна е наистина много страстност, за да се запълни това празно място. Да се стремиш към власт, към повече власт — това е голям, хубав, траен огън. Повярвай ми, дъще, политиката може да разпали кръвта на човека като най-хубавата любовна нощ.

Втора глава

При двора на Бургос бе пристигнал и клирикът Годфроа дьо Леиньи, за да присъствува като представител на принцеса Мария дьо Труа на тържествата по случай бракосъчетанието на инфантата Беренгария. Годфроа беше близък приятел на неотдавна починалия Кретиен дьо Труа, най-прочутия между разказвачите, и където да се явеше той, рицарите и дамите настойчиво го молеха да им рецитира откъси от поемите на своя починал приятел.

А великият поет Кретиен дьо Труа бе написал редица хубави, странни и дълбокомислени романи в стихове. Беше разказал пъстрата, приказна и при все това назидателната съдба на Гийом д’Англетер, мрачното, блажено любовно опиянение, омагьосало Тристан и Изолда, странните приключения на рицаря Ивен в разни тайнствени замъци, странствуванията и дълбоките размишления на чистосърдечния и надарен с прозрения момък Парсифал. Ала благородните дами и кавалери най-много обичаха да слушат разказа на Кретиен за рицаря Ланселот на талигата. Напразно Годфроа изтъкваше, че Кретиен не е смятал тази своя поема за съвсем сполучлива и че дори не я е довършил; „Ланселот“ си оставаше най-популярната му творба и рицарите и благородните дами все искаха да слушат откъси от нея.

А ето какво се разказваше в поемата „Ланселот на талигата“: Ланселот, най-славният рицар на християнския свят, обича благородната дама Жениевър и тъй като тя изпада в беда, той потегля, за да я освободи. Изгубва коня си и вече се отчайва, че не ще може да преследва по-нататък похитителя на своята дама. Тъкмо в това време по пътя се задава една талига за събиране на мърша и нейният собственик, някакво отвратително джудже, кани Ланселот с много учтиви и смешни поклони да се качи на каручката; а за рицаря няма по-голям позор от този, да го видят на подобна каручка. Ланселот се колебае два мига; сетне се качва на каручката и продължава с нея пътя си, осмиван от гражданите. Той освобождава своята дама, ала тя не го допуска пред очите си, само му заповядва на следния турнир да прикрие силата и умението си и да се остави да го победят. Той й се подчинява и приема върху себе си още много позор, защото тъй иска от него дамата на сърцето му. Ала тя не се смилява над рицаря и накрая нарежда да му съобщят и причината: той не знае какво е истинска любов; преди да се качи в талигата, се е колебал два мига.

Тъй като кралица Елинор и доня Леонор рядко отсъствуваха от представленията на трубадурите и разказвачите, куртоазията изискваше и дон Алфонсо да се явява понякога там. Така един ден той чу клирика Годфроа да чете от „Ланселот“.

Романите в стихове обикновено отегчаваха дон Алфонсо. Приключенията на тия измислени рицари му се струваха глупави, любовните им гукания и въздишки — преувеличени. Ала тази история незабелязано го увлече. Колкото и безразсъдно да беше поведението на Ланселот, то го засегна непосредствено, обезпокои го, принуди го да се замисли, да си изясни постъпките на рицаря.

Късно през нощта, когато си легна, той все още мислеше за това. Лежеше със затворени очи, твърде изморен, за да бъде още буден, твърде буден, за да заспи, и виждаше рицаря Ланселот на неговата талига. Внезапно обаче Ланселот се оказа не на талигата, а на неговото, Алфонсовото легло.

— Какво търсиш тук? — гневно го запита Алфонсо. — Да не искаш да ме уверяваш, че сме събратя по съдба?

Ланселот енергично кимна.

— Дума да не става! — викна му Алфонсо. — Не съм твой брат и приятел.

Ланселот не отвърна нищо, но продължи да се взира в Алфонсо и той знаеше какво му казва с мълчанието си. „Разбира се, че си мой брат и приятел — казваше му той, — eques ad fornacem, рицар, седнал край топлото огнище.“

Алфонсо се готвеше да отвърне буйно, да се позове на всички военни и политически причини, които го бяха принудили толкова дълго време да остане настрана от кръстоносния поход. Ала изведнъж почувствува с болезнена яснота: всичко това бе лъжа и измама. Имаше една-единствена причина, поради която не беше влязъл в борбата: искал бе да остане при Рахел. Той беше брат и приятел на Ланселот, беше приел върху себе си позора, беше се „изнежил“.

Обля го гореща вълна от срам.

Ала скоро с блаженство и страх той забеляза как друг, тъй близък, прокълнат и при все това желан плам замени огъня на срама. Осезаемо почувствува тежкото ухание на градините в Ла Галиана, кръвта заудря лудо в жилите му, през кръвта му сякаш премина някакъв вълнуващ трепет; сладка и приятна, отровата на Рахел действуваше в него.

Направи опит да се освободи. Задиша по-дълбоко, с детинска упоритост ритна с гол крак завивката. Тоя Ланселот няма да му се подиграва още дълго. Войната е вече пред прага, а щом веднъж се озове на бойното поле, Рахел ще остане само част от миналото — завинаги.

„Absit! Absit!“ — реши твърдо той. Трябваше да се откъсне от нея. Първото нещо, което ще стори, щом се върне в Толедо, ще бъде да кръсти своето момче, а сетне ще потегли към южната граница, към Калатрава и към Аларкос, и с Рахел ще бъде свършено.

— Тогава вече няма да имам нищо общо с теб, жалки фустопоклоннико — заяви гневно той на Ланселот, — и изобщо ти си смешен с раболепната си любов.

Но Ланселот вече беше изчезнал.

При все че дон Алфонсо не бе благосклонен към трубадурите и разказвачите, между тях имаше един, който му допадаше, един барон от Лимузен, Бертран дьо Борн.

Този Бертран носеше титлата вицеграф Отфор, ала всъщност не беше голям владетел. В негово подчинение се намираха само неколкостотин човека. Но той се беше прославил със своите необуздани стихове, беше очарователна натура, от най-ранна младост бе привличал магически хората и предизвиквал бури в живота им. Разказваха, че навремето, още почти момче, се радвал на благоволението на кралица Елинор, която тогава била в разцвета на своя живот. По-късно, като господар на своите два замъка, вземал със слово и меч участие във всяка междуособица, без да се чуди много на чия страна е правото, и винаги успявал да спечели множество привърженици за своето дело. Бе войнствен и раздразнителен. Скарал се с брат си за подялбата на наследството и макар че исканията на брат му били умерени, повел борба срещу него със стихове и с меч. Сюзеренът им крал Хенри се намесил и помогнал на брат му да получи правото си. Тогава Бертран насъскал със стиховете си младия крал Хенри срещу баща му и накрая този млад крал намерил смъртта си, улучен от стрела, пред един от Бертрановите замъци. А Бертран не престанал да подбужда бароните от Лимузен да воюват срещу своя крал, стария Хенри, и да водят войни и помежду си; борел се срещу всекиго и всички се борели против него. В края на краищата младият Ричард опожарил замъците му, а него пленил. Но скоро се сдобрили и сега Бертран се готвеше да отпътува за Сицилия и да се присъедини към кръстоносците на Ричард.

Славата на Бертран дьо Борн беше проникнала и отвъд Пиренеите. В Испания знаеха най-вече политическите му песни, неговите сирвенти. Където и да се започнеше вражда или война, пееха буйните му песни. Неговият девиз:

бе широко известен навсякъде, като молитвата „Отче наш“.

Сега Бертран бе вече около шестдесетгодишен, но едва ли имаше друг тъй рицарствен и тъй изтънчен в дворцовите маниери като него. Той веднага допадна на Алфонсо и при все че понякога почти не разбираше провансалския език на Бертран, кралят чувствуваше, че тия яростни бойни песни нямат нищо общо с нескопосните стихове на испанските певци; бяха изковани и опасни като острите кордовски ятагани.

Дон Алфонсо прояви благоволението си към Бертран — изпращаше му богати дарове, глезеше го, прие го в ловната си свита, водеше приятелски разговори с него.

Бертран имаше дарба да разказва толкова пълнокръвно и ярко за хора и събития, че те оживяваха пред очите на слушателите.

Разказваше например за стария крал Хенри. С думите си той направо рисуваше покойния крал — сивите му, налети с кръв очи, изпъкналите му скули, мощната челюст и малката остра брадичка, ненаситно алчната уста. Почти герой бил този крал Хенри, но не герой в пълния смисъл на думата. Липсвала му истинска щедрост, великодушие, бил свидлив. Накрая Бертран бил изправен пред краля като пленник, нямал никакво оръжие, не разполагал с нищо освен със своето слово, със словото обаче победил победителя — той го пуснал на свобода и възстановил изгорения му замък. Но и в това отношение проявил скъперничество. Защото не бил истински крал, колкото и царствено да се носел. И воювал не от любов към завоеванието, а за да придобие или да запази нещо. Постоянно можело да се види от дребни негови постъпки и жестове, че бил алчен, че бил търгаш на дребно. Издавали го например пръстите му, алчни пръсти, които той никога не можел да спре неподвижни — или ги свивал и отпущал, така че издавали лъжливото му величие, или пък драскал и рисувал. Много обещавал и го изпълнявал, но само отчасти. Бертран го беше нарекъл „Да и не“-и това име щеше да му остане. Докато Бертран разказваше така, пред дон Алфонсо изпъкна бащата на неговата жена — изпъкна по-ясно, отколкото когато го беше виждал със собствените си очи.

— Друг беше моят млад крал Хенри — продължи да разказва Бертран. — „Rassa“ го наричах аз и Rassa си беше. Живееше нашироко, пропиляваше всичко, каквото имаше — богатствата на Шинон, своите рицари и наемници, самия себе си. Великолепен беше той, Rassa си беше и затова бе двойно по-подло от страна на стария крал, дето му отпускаше толкова малко средства. Че защо го беше направил крал, щом ще му забранява да живее кралски? Да, аз го насъсках срещу баща му, а когато той се сдобри с него, насъсках го отново. Разправят, че поради това бил загинал. Никога не съм мислил, че човек може да изпитва такава адска болка, каквато изпитах аз, когато умря моят млад крал. Може би наистина е умрял от моите стихове, но въпреки всичко не се разкайвам.

Той продължи да говори, тихо, несдържано, и сега вече по-скоро на себе си:

— Много жени съм обичал и много жени съм изгубил, и дълбоко скърбях, когато загубех тая или оная. Но истински съм тъгувал само за младия крал. Само него обичах.

И полунапевно и тихо той започна да изговаря стиховете на тъжовната песен, съчинена от него при смъртта на младия крал; казваха, че за никой герой не била съчинявана по-хубава песен, откак Давид оплаквал Йонтан.

— Si tuit li dol e’lh plor e’lh marrimen — пееше той.

Дон Алфонсо гледаше към Бертран, който говореше сякаш на себе си, неспирно, унесено; над тънкия му, силно извит нос, истински ястребов клюн, силно блестяха големите му, пламенни сиви очи. Скръбните стихове, сякаш излизаха от самите дълбини на гръдта му; на Алфонсо се стори, че те възникват сега и кралят бе трогнат, че Бертран открива така сърцето си пред него. Нещо го караше да отвърне на доверието с доверие. Бертран, този истински рицар, имаше дар да облича в слово онова, което объркано, неизказано и направо неизразимо напираше стихийно в човешката гръд; ако изобщо някой бе в състояние да разбере мрачното и смутното, което измъчваше Алфонсо, това беше Бертран.

— Казваш — започна той необичайно колебливо, — че никога не си обичал искрено една жена?

Бертран вдигна поглед.

— Не бих могъл да го кажа толкова кратко и определено — отвърна усмихнато той, — но в тия думи има частица от истината.

— Все пак ти си възпявал жени с великолепни стихове — възрази Алфонсо.

— Разбира се, че съм възпявал — отвърна Бертран. — Мъжът трябва да казва на жената хубави неща, това го изисква куртоазията, а понякога и сърцето. Клел съм се на жените, че ще им смъкна звездите от небето. Но клетвите, дадени през една любовна нощ, важат само до сутринта. Простителен е грехът, ако ги нарушиш, това призна дори моят изповедник. Та нали в края на краищата жената ни е изкусила с ябълката.

Алфонсо прихна, но тутакси продължи да пита:

— И, значи, ти си превъзмогвал винаги любовта? Успявал си да превъзмогнеш любовта към всяка жена?

Старият рицар забеляза напрежението на събеседника си, разбра, че Алфонсо имаше предвид своята любовна история с еврейката, почувствува почти бащинска склонност към младия крал, който, тъй наивно прикрит зад детинското си хитруване, искаше всъщност от него утеха.

— Да, успявах — отвърна той. Погледна го весело и приветливо. — Жени! — продължи той, като махна с ръка високомерно и пренебрежително. — Може да вълнуват кръвта ни, но на душата ни остават чужди. Ще ти кажа нещо, Алфонсо: животът на рицаря е стихийна река — тече и тече, и изтрива с вълните си всичко, което не е проникнало в душата. Образите на ония жени от моите стихове отдавна са изтрити, те са празни спомени, потънали в мъгла. Друго нещо е хубавата битка.

Дълго още я чувствуваш, споменът за нея те стопля, дава ти сили. Битките, в които съм взел участие, запазиха млад духа ми…

Той се засмя шеговито, гордо.

— … А и тялото. Ей сега ще видиш какво искам да кажа — добави весело и тайнствено той.

Повика своя оръженосец Папиол, който едва ли бе по-млад от рицаря, но с не по-малко стегната стойка от него. И поглеждайки шеговито краля със страстните си, пламтящи, дълбоко хлътнали очи, заповяда:

— Хайде, Папиол, моето момче! Изпей ни кой е млад и кой — стар!

И акомпанирайки си на малката арфа, Папиол запя дръзката, бойка песен:

Ала необузданият живот все пак бе сложил отпечатъка си върху Бертран и макар че той се държеше наперено и високомерно и почти винаги се движеше с дрънчащите си доспехи, трудно му се удаваше да прикрие, че тялото под тия доспехи вече е хилаво. И може би мнозина биха се усмихнали подигравателно на позастарелия рицар, на позастарелия му оръженосец и на техните стихове. Алфонсо не се усмихваше. Слушаше и чувствуваше мощния порив на стиховете, предизвикателството в тях към времето, към непрестанния ход на живота.

— Благодаря ти, Бертран! — каза очаровано той. — Това е то рицарство, това е изкуство!

Възхищението на младия крал бе приятно за стария Бертран. Ако някой би изразил само с поглед или движение недоверието си в неговата сила и пъргавина, той би го извикал на дуел. Но този Алфонсо беше приятел, брат, нему той призна:

— За съжаление и най-дръзките стихове не предпазват тялото от рухване. На теб, господарю, ще кажа: тая война ми е последната. Не се заблуждавам, зная: след година или две глупавото тяло ще откаже да ми служи, а немощният рицар е посмешище за децата. Говорих вече с далонския абат; ако се върна жив от тая война, ще ида в манастир.

Кралят бе горд, че Бертран разкрива пред него душата си, и това го вдъхнови да реши: „Тоя прекрасен рицар и поет не бива да извърши последните си подвизи като воин на крал Ричард. Няма да позволя на шурея си Ричард да ми отнеме и него. Бертран трябва да бъде рамо до рамо с мен и да възпее моята воина.“

Каноникът дон Родриге пристигна в Бургос.

Мрачни страхове го изпълваха. Дон Алфонсо очевидно бе решил да не кръщава своя син и да го остави извън християнската общност, бе поел с това върху себе си смъртен грях и напускайки Толедо, беше избягнал да даде обяснение. Ала това бе зарадвало самия него, Родриге, самият той бе изпитвал позорен страх пред обяснението, изплъзвал се бе от дълга си. Едва сега, седмица по-късно, той беше събрал сили да се срещне с краля.

Ала и тук, в Бургос, скоро се убеди, че Алфонсо избягва разговорите на четири очи с него. И отново се примири.

За да разсее грижите, разкаянието и срама си, той вземаше участие в дворцовия живот в Бургос. Наблюдаваше с любопитство колко много се бяха изтънчили дворцовите маниери на северняците. Сега дамите и кавалерите ревностно изучаваха правилата на куртоазията, разискваха по заплетените закони на рицарското любовно служене и проявяваха вещо отношение към изкуството на поетите.

Ала той скоро разбра, че цялото изящно дворцово важничене е празна, престорена игра. Онова, което в действителност занимаваше дамите и кавалерите, което ги изпълваше докрай, бе предстоящата война. Очакваха я с нетърпение, опиянени, омаяни.

Скръбно наблюдаваше това дон Родриге. Сам се укоряваше за своята тревога. Войната, за която копнееха те, беше свята, въодушевлението им — благочестиво; дълг бе да участвуват в нея, грях — да я осъждаш.

И все пак той не можеше да споделя благочестивото ликуване. Твърде живи бяха в него великолепните слова на прославата на мира от Исайя и от Евангелието, фанатичните миролюбиви речи на неговия ученик дон Бенямин. С тъга и трепет си представяше войната и нищетата, която щеше да донесе на Полуострова тя. Чувствуваше се жестоко сам сред шумния весел гмеж, кръвожадният възторг на тия охолни, образовани люде го отблъскваше, пробуждаше в паметта му съжденията на неговия приятел Муса за йецер ара, за злото начало.

Най-противен от всички му бе човекът, комуто бе дадено от бога да облече в думи тая дива, необуздана радост, Бертран дьо Борн. На пръв поглед той не бе много внушителен, възстар мъж като мнозина други. Ала дон Родриге добре познаваше неговите стихове, дела и стремежи, а вгледаше ли се по-внимателно, човек можеше да прочете и по лицето на тоя рицар с непокорните очи под гъстите вежди какво представляваше всъщност той: олицетворение на войната. Би могло да се каже, че когато крачеше, яздеше или се перчеше с престорена стегнатост, този рицар бе малко смешен; но ужасът, пораждан от тоя човек, задушаваше у каноника всяка склонност към присмехулство. Не, тук нямаше нищо за осмиване. Това бе зловещият бог Марс с цялата си страхотност. Тъй трябва да са изглеждали конниците, които евангелистът Йоан е видял при откровенията на Страшния съд.

При това сам дон Родриге почти не смогваше да устои на буйните стихове на тоя Бертран, познавачът Родриге се виждаше принуден да признае, че тия военни песни бяха великолепни, пленителни, изящни, въпреки цялата си неукротимост. Печално и ядно Родриге съзнаваше с колко талант е надарил бог тоя безпътен човек. И гневът му нарасна още повече, когато виждаше как неговият обичен Алфонсо страни от него, Родриге, а не се отделя от отвратителния, неукротим рицар. Изпълнен с ревност, Родриге болезнено чувствуваше душевното сродство между тях двамата и все повече губеше надежда, че ще може да върне краля в правия път.

Една радост оставаше на каноника сред неговата печал. Общуването с клирика Годфроа. Дон Родриге обичаше разказите на Кретиен дьо Труа, възхищаваше се от тях и му се струваше, че целият облик на Годфроа отразява странната, задушевна смиреност, която Кретиен умееше да въплътява в своите истории. И често, за да направи удоволствие на каноника, Годфроа избираше да чете от произведенията на Кретиен ония спокойни, отвлечени части, които показваха необичайната, неповторима способност на Кретиен да се отърсва от земната пошлост.

Тъй веднъж пред множество слушатели той чете за приключенията на рицаря Ивен с pauvres pucelles, с бедните девойки.

Рицарят Ивен попада веднъж в дома на pauvres pucelles и вижда тия бедни девойки. Те пришиват и вплитат златни и копринени нишки в дрехи; самите девойки обаче са извънредно окъсани; корсажите и роклите им са раздрани и скъсани, ризите измърсени и просмукани с пот, шиите — със загрубяла кожа, лицата — бледи от глад и нищета. Ивен ги вижда, виждат го и те и засрамено свеждат лица и плачат. И почват тогава своята жалба:

Удовлетворение бе за дон Родриге да чуе, че блясъкът и славата на благородните рицари и дами не бяха накарали поета Кретиен дьо Труа да забрави мрака и нищетата, сред които живееха в низините людете, потънали в труд. Но останалите слушатели, preux chevaliers и dames choises, облечени с дрехите, приготвени от ония pauvres pucelles, бяха изненадани и недоволни. Що за глупаво и странно хрумване е имал покойният поет? Как можеше един човек, пял тъй изящно и благородно за възвишеното „любовно служене“ и за героичните подвизи, да скверни дотолкова устата си? Как бе могъл да хаби стиховете и римите си за тия жалки шивачки? Едни шият дрехи, други ги носят; едни коват мечове, други се бият с тях; едни строят замъци, други ги обитават: тъй е дадено, сам премъдрият бог го е наредил така. И ако тия жалки създания, тия pauvres pucelles, се бунтуват, то господарят им би трябвало чисто и просто да им счупи ръцете и краката.

И отново Бертран дьо Борн даде израз на общите чувства. Северното наречие, Langue d’Oïl, на което твореше Кретиен, и без това му звучеше като някакво недодялано пелтечене, а сладникавите римозвучия, които току-що бе чул, му се сториха чиста глупост. Още през време на четенето той на няколко пъти не бе успял да сдържи силния си смях, а сега, когато Годфроа свърши, му каза:

— Вие, господата от север, обръщате удивително много внимание на тълпата и на вонята й. Искаш ли да знаеш, добри ми и уважаеми Годфроа, какво мислим за тия неща ние, на юг?

Зарадвани от мъжествения отговор, който Бертран положително щеше да даде на хленченията на покойния Кретиен, дамите и кавалерите почнаха да го молят:

— Да чуем, благородни Бертран!

И:

— Не ни карай да чакаме! Казвай! — настояваха те.

И тогава, усмихнато и злобно, Бертран заповяда на своя певец:

— Изпей ни сирвента за крепостника, драги ми Паниол!

И оръженосецът — дръзко, по младежки — пристъпи напред, дръпна струните на своята малка арфа и запя песента за крепостника, за дрипавия гражданин и селянин. Пееше:

Слушателите приветствуваха рицаря с бурни одобрителни възгласи. Тая паплач от низините наистина бе станала прекалено дръзка. Благородниците, които се готвеха да потеглят на свещена война, си спомниха за търговците и банкерите, които след дълги пазарлъци бяха закупили именията им далеч под тяхната действителна стойност; те се бяха принудили да се съгласят, тъй като не им се беше удало да изтръгнат достатъчно от своите селяни. Всеки, който кажеше със силни слова истината в лицето на тая сган, изразяваше техните съкровени чувства.

Дон Родриге видя как престъпно надменните стихове на Бертран още по-силно разпалиха нечестивия огън у тия preux chevaliers. Безбожно надменната песен на тоя човек изпълни с горчива скръб гърдите на кроткия каноник. Ала въпреки своето благочестиво огорчение ученият Родриге неволно си даде сметка как и този път езикът греховно приляга към злото начало на говорещия и как постепенно превръща реалното понятие „крепостник“ от жител на града или селото в негодник и подлец.

Лицето на дон Алфонсо сияеше от щастие и възбуда; тия горди, звънки стихове отговаряха напълно на чувствата му. От тях звучеше ненавистта на истинския рицар към паплачта от търговци и банкери, яростта, която сам той, Алфонсо, често бе изпитвал, бивайки принуден да се пазари със своя Йеуда и да губи драгоценното си кралско време. Този Бертран бе негов брат.

— Чуй, благородни Бертран — каза той. — Не искаш ли да воюваш рамо до рамо с мен? Ще ти дам ръкавицата на рицарското поръчение и ще имаш добър дял от плячката ми.

Бертран се засмя със своя весел, зловещ смях.

— Щедростта, с която възнагради няколкото стихчета, съчинени от мен в твоя чест — отвърна той, ми показа великодушието ти, господарю. Възнамерявах да ти посветя един истински сирвент.

— И тъй, ще дойдеш ли с мен, Бертран? — запита кралят.

— Аз съм васал на крал Ричард и съм длъжен да служа нему — отвърна Бертран, — но ще запитам благородната дама Елинор.

И я запита.

— Отново ли сменяш господаря си? — каза Елинор.

Старата владетелка и старият рицар се погледнаха весело и тя каза:

— Добре, остани при Алфонсо. Аз ще се застъпя пред моя Ричард.

Елинор не искаше да напусне Бургос, докато не бъде разработен подробен военен план, в който да се разграничават точно правата и задълженията на двамата крале.

На няколко пъти Алфонсо и Педро се бяха обръщали към нея с молба да им отстъпи няколко отреда от изпитаните си наемници, брабасоните и котероните. Но Елинор не искаше дори да чуе.

— Вие си имате достатъчно, момчета! — отхвърляше молбите им тя. — Мислите ли, че щях да държа моите скъпи наемници, ако не ми бяха тъй насъщно необходими, за да плаша с тях бунтовните си барони? Понякога не ме хваща сън, като не знам с какво ще им платя.

— Но нали в целия християнски свят казват: „Къде ще намериш пари, ако не в Шинон“? — възрази дон Алфонсо.

— Тая глупава поговорка — отряза го Елинор — пуснаха в ход евреите на покойния ми Хенри, за да повишат кредита му. Така или иначе, аз поне пари Шинон не намерих. Затрудних се дори, докато успях да уредя сметката за погребението на моя Хенри. Няма що, скъпи мои! Ще трябва да оставите на старата жена малко войници, за да си пази кожата.

Военният план се градеше върху предложението, че при известни обстоятелства няма да се воюва с халифа Якуб Алмансур. Силни племенни водачи се бунтуваха по източната му граница, а се носеха и слухове, че не бил добре със здравето. Следваше да се предполага, че той ще използува всеки що-годе основателен предлог, за да изостави своите емири в Андалус на собствените им сили. Но имаше едно: и халифът, също като султан Саладин, в никакъв случай нямаше да се примири, ако бъде нарушен някой договор, а досадното примирие между Алфонсо и Севиля бе налице. Така че на първо време Кастилия трябваше да остане неутрална. Затова пък Арагон, който не бе обвързан с никакъв договор, в най-близко време щеше да намери предлог да нахлуе в мюсюлманска Валенсия и много скоро след това да се обърне за военна помощ към Кастилия. И ако поради това войната се разпростреше и върху Кордова и Севиля, навярно нямаше да бъде трудно да убедят халифа, че в случая не се отнася до злоумишлено нарушение на примирието.

Алфонсо роптаеше, задето славата на първия удар ще се падне на младия дон Педро, но отстъпи пред основателните доводи на старата кралица и се задължи в никакъв случай да не предприема нападение срещу Кордова и Севиля, преди Арагон да е поискал военна помощ. Дон Педро от своя страна обеща да поиска такава помощ най-късно до половин година и да постави тогава внушителните си военни сили под върховното командуване на дон Алфонсо.

Благородната дама Елинор не се задоволи само с това. Опасяваше се, че ревност или пък зле разбран рицарски дълг биха могли да подведат Алфонсо или Педро да нарушат договора; в края на краищата един такъв пакт бе само мастило върху животинска кожа, кръвта, която струеше през човешките сърца, беше по-силна. Ето защо тя повика при себе си двамата крале и жените им и с кратко, пламенно слово обясни въз основа на обстойно разработения военен план какво трябва да прави Алфонсо, какво дон Педро и какво не бива да правят. Сетне тържественият и тон придоби добродушна нотка и като ги заплаши дяволито с пръст, каза:

— Знам, че и двамата все още сте склонни да си създавате неприятности. Но в тая голяма и важна война не можете да си позволявате подобни прищевки. Като свърши тя, дразнете се помежду си, колкото ви душа иска. Засега обаче дразнете само мюсюлманите.

И като премина отново към твърде царствения си тон, заключи:

— Заклевам ви, изтръгнете от сърцата си из корен всяка ненавист, тъй както бикът изтръгва тревата с корена й.

Алфонсо стоеше смутен, лицето му беше свъсено от гняв; смутен изглеждаше и дон Педро. Ала внезапно в тишината се чу резкият, още детински глас на Беренгария:

— Разбираме те, уважаема бабо и кралице. Или двамата владетели — почитаемият ми баща и почитаемият ми съпруг — ще бъдат единодушни напълно и от все сърце, или ще бъдат победени от езичниците, Tertium non datur — друг избор няма.

— Добре си разбрала, моя внучке — каза Елинор. — А сега — обърна се тя към кралете — целунете се братски пред нас, трите жени, и се закълнете в евангелието, че ще изпълните всичко тъй, както сте го подписали и подпечатали.

В деня, преди да бъде разпуснато събранието и всеки да тръгне по своя път, в кастильо де Бургос бе устроено прощално тържество.

През този ден Бертран дьо Борн изпълни една молба, която досега умишлено се беше преструвал, че не чува. Изпя сам своята песен за възхвала на войната, песента за смъртта и битката, прочутата песен: „Be’m platz lo gais temps de Pascor“.

Той пееше:

Старата кралица, между която и Бертран навремето бе съществувала близост, слушаше разведрена и трогната как старият мъж пееше своите силни зловещо-радостни стихове. И в ония далечни години, когато, още почти момче, се беше добрал стремително до нея, той я бе веселил почти толкова, колкото я бе трогвал. Същият си беше останал той, милият Бертран, неповторима смесица от смелост, дързост и поетичен дар. През целия си живот не бе признавал никакво поражение и явно сега също бе решен да се бори и да пее и да не се предава, докато смъртта не го потупа по рамото — точно както и самата тя не мислеше да се предава.

Пееше Бертран:

Червендалестото лице на архиепископа дон Мартин се зачерви още повече, той дишаше тежко, устните му се движеха, изговаряха тихо стиховете заедно с певеца. Младият Аласар гледаше очаровано Бертран, очите му късаха всяка дума от неговите устни. Досега Аласар само беше мечтал за великолепието на войната: сега той го виждаше, чуваше, чувствуваше с всяка своя клетка. Тоя рицар Бертран изговаряше онова, което бушуваше в гръдта на Аласар, откакто той бе в Кастилия. От устата на тоя мъж ехтеше грохотът на битката. Рицарят Бертран възпяваше онова, за което живееше той, Аласар:

Пееше Бертран:

Събраните слушаха възхитени, запленени. „А юг! Aidatz! На помощ! Удряй! Бий! Напред!“ Целият замък отекваше от кръвожадното вдъхновение на рицаря Бертран, от жаждата за убийство.

Каноникът дон Родриге бе в състояние да оцени по-добре и да се наслаждава по-пълно от всички останали на гъвкавостта и силата на тия звучни провансалски стихове. Но те не го въодушевяваха, караха го да изтръпва. С ужас се вглеждаше топ в лицето на краля, когото обичаше като свой роден син. Да, „vultu vivax“ бе дон Алфонсо, дон Родриге беше намерил точните думи: неговото лице отразяваше с ужасяваща яснота душата му. Ала това, което то отразяваше сега, бе неприкритата жажда за убийство, за рушене, онзи йецер ара, онова зло начало, за което Муса постоянно говореше.

Дон Родриге затвори очи; не можеше да гледа повече лицата на тия рицари и дами. Поразен осъзна: би предпочел още месеци и години наред да вижда своя Алфонсо в греховен съюз с еврейката, която упорито държеше за своята вяра, отколкото да знае, че кралят се намира сред благочестивото и въодушевено от кръвожадност божие войнство.

Каноникът бе смятал да потегли обратно към Толедо в кралската свита. Възнамерявал беше по пътя най-сетне да изпълни дълга си и да предупреди краля. Сега се отказа.

Още същата нощ той побърза да яхне коня си и потегли назад към Толедо още по-дълбоко угнетен, отколкото бе дошъл, греховно объркан, infectis rebus, неизпълнил дълга си.

Трета глава

Откакто бе получил новината за смъртта на крал Хенри, дон Йеуда Ибн Езра знаеше: сега вече само след няколко седмици, ако не и след няколко дни, щеше да избухне голямата война с мюсюлманите, заради чието осуетяване той бе изоставил Севиля и предишния си живот. Сега вече чудовищното колело се приближаваше насам неудържимо. Халифът ще доведе войските си Андалус, неизбежни поражения очакваха Алфонсо и гражданите на Толедо няма да винят за тях краля, а него, Йеуда, и евреите. Ще се повтори и тук онова, на което бе станал свидетел през детските си години в Севиля. И целият гняв на Едом ще се стовари върху шестте хиляди франкски бежанци, които той бе довел в Кастилия.

Как бе тържествувал, когато успя да се добере с хитрост до тая привилегия за тях. Беше изглеждал в собствените си очи като окер-арим, като човек, който може да мести цели планини. А сега още по-големи злини ще сполетят неговите заселници тук, отколкото биха ги сполетели дори в Германия. Струваше му се, че вижда вперени с презрение в себе си благочестивите, фанатични очи на раби Товия.

Вести от Англия увеличиха страха му. По случай коронацията на Ричард една еврейска делегация, възглавявана от Аарон от Линкълн и Барух от Йорк, също бе поднесла дарове в Уестминстерската катедрала и бе поискала да замоли новия крал да потвърди стародавните привилегии на евреите. Но евреите не били допуснати в храма, пръснал се слух, че кралят предоставя живота и имота им на своя верен народ от Лондон. Предвождана от кръстоносци, тълпата се втурнала да граби домовете на евреите, да измъчва самите тях, отвлякла мнозина в църквите, за да ги покръсти, и избила ония, който се съпротивявали. Същото се случило в Норич, в Лин и Стамфорд, в Линкълн и Йорк. Аарон от Линкълн успял да избяга жив от Лондон само за да загине при безредиците в Линкълн. Барух от Йорк се съгласил да приеме кръщението. На следния ден крал Ричард го запитал християнин ли е сега вече и в сърцето си. Барух му отвърнал, че искал само да си спаси живота, но че в сърцето си е останал евреин.

— Какво да правим с тоя човек? — запитал Ричард кентърбърийския архиепископ.

— Щом като не желае да служи на бога — отвърнал намръщено прелатът, — да остане тогава в името божие на служба у дявола.

Тъй Барух се върнал в Йорк като евреин; ала там бил убит заедно с цялото си семейство.

„Ако такива неща са могли да се случат в разумната Англия — разсъждаваше Йеуда, — какво ли би могло да се случи тук, в Кастилия, когато народът бъде насъскан след някое поражение?“

Дон Ефраим се яви при Йеуда. Съобщи му, че граф де Алакала се обърнал към него с молба за заем, срещу залог на имота, но той му отказал.

— Задлъжнял е до шия — обясни Ефраим, — разточителствува, войната вероятно ще го разори напълно и имотите му ще паднат евтино в ръцете на неговия кредитор. При все това аз отказах да дам заем на Алкала̀; защото всеки евреин, който извлича изгода от бедственото положение на кръстоносците, създава врагове и на себе си, и на цялото юдейство. Предполагам, че сега графът ще се обърне към тебе.

— Благодаря ти за уведомлението и за съвета — отвърна Йеуда неопределено.

Ефраим имаше и още едно, по-важно съобщение. Алхамата бе решила да постави на разположение на краля спомагателен отред от три хиляди души.

Йеуда се почувствува жестоко уязвен. Значи, смятаха го вече дотолкова изгубен и безпомощен, че в такива тежки минути алхамата взимаше решения, без да се допита до него.

— Смяташ ли, че така ще се спасите? — рече насмешливо той. — Спомни си какво се случи в Англия.

— Ние скърбим за това и го имахме предвид — отвърна дон Ефраим. — Тъкмо по тая причина искаме да сторим всичко, което е по силите ни, за да помогнем на крал Алфонсо — нека бог го закриля — да победи! Освен това ние винаги сме възнамерявали, а и ти сам обеща на краля, да поставим на негово разположение един спомагателен отред.

— Аз на ваше място — отвърна дон Йеуда, — щях да дам пари, за да се наемат рутиери. Може би в знак на добра воля бихте могли да дадете и двеста-триста души от вашите редици. Но мнозинството от здравите мъже на алхамата, обучени да си служат с оръжие, би било по-добре да оставите тук. Боя се, че ще имате нужда от тях — приключи горчиво той.

— Разбирам, че разсъждаваш така — отвърна спокойно Ефраим. — Но твоето положение, дон Йеуда, се различава от нашето, и дори за един толкова умен човек като тебе е трудно да прецени безпристрастно нашето положение от своето високо място.

И като видя колко болезнено засегнаха думите му дон Йеуда, продължи с известна топлота:

— Не съм твой враг, дон Йеуда. Не съм забравил всичко, което стори за нас ти с великодушното си сърце. И ако дойдат сега дни, когато ще се нуждаеш от нашата помощ, ние сме готови.

Сухо, ядно Йеуда отговори:

— Благодаря ви.

След като Ефраим си отиде, той заснова из своя дом. Оглеждаше скъпите произведения на изкуството, книгите, свитъците, вадеше ту едно, ту друго, докосна с ръка оригинала на животоописанието на Авицена. Отиде в залата на своите писари. Взе оттам писма, препрочете ги. С почтителни изрази му предлагаха договори, сделки, питаха за съвет: очевидно все още го смятаха за най-могъщия човек на Полуострова. Изчисли предварително сбора от различните сметки, нахвърлени от неговите репозитарии, за да добие представа на колко възлиза състоянието му. Оръжейните доставки, многобройните продажби и дадените суми взаем срещу залог, печалбите от новите пари, пуснати в обръщение, бяха увеличили неговото богатство. Изчисли, провери, изчисли повторно. Притежаваше близо триста и петдесет хиляди златни мараведи. Произнесе огромната сума тихо, само на себе си, бавно, на арабски, сякаш не вярваше. Измъкна от сандъка със скъпоценностите си своята нагръдна плочка на фамилиар, опипа я. Усмихнато поклати глава. Ето го, седи, затънал в богатства, власт, почести — ала представляваха ли всъщност те нещо повече от една белосана гробница?

С енергично движение се отърси от мрачните кошмари. Не биваше да допуска дон Ефраим да го разколебава.

Отпусна на граф Алакала заем срещу имота му.

Ала думите на парнаса бяха проникнали дълбоко в душата му. Наистина бе така, както трезво беше установил дон Ефраим: той, Йеуда Ибн Езра, бе заплашен повече от когото и да било друг. Ако имаше разум, щеше да се махне оттук, колкото може по-скоро, да потърси спасение за себе си, Рахел и своя внук в земите на източните мюсюлмани, във владенията на султан Саладин, който беше добре разположен към евреите.

Рахел ще се противи, ще иска да остане при Алфонсо. А ако му се удаде да я склони, тогава Алфонсо ще заповяда да го преследват. А как ли ще успеят толкова знатни бежанци като тях да си пробият път до Изтока през целия враждебен християнски свят?

И имаше ли право той дори само да се опита да спаси себе си и своите близки? Имаше ли право да изостави франкските поселници беззащитни пред лицето на опасността? Истина бе, че не можеше да им помогне; напротив, неговото оставане тук само увеличаваше заплахата — и за тях, и за цялото юдейство. Но те не ще бъдат склонни да осъзнаят това. Ако избяга, ще струпат целия позор върху неговото име. Човекът с великата мисия — ще се присмиват те, — благодетелят на народа Израилов, Йеуда Ибн Езра, избяга тъкмо когато трябваше да отговаря за думите и делата си. И навеки ще бъде наричан страхливец и предател.

Спомни си едно изречение от Моше Бен Маймон: у всеки евреин е заложено нещо пророческо и дълг на всекиго е да поощрява в себе си пророческото начало. Запазили се бяха в душата му, ласкаеха го думите на Ефраим, че е сторил много за евреите с великодушното си сърце. Не, той не ще задуши пророческото начало в сърцето си, няма да се стреми да избяга от своята мисия. Ще остане в Толедо.

Помъчи се искрено да си даде сметка какво го задържаше въпреки разума тук, на това място, гдето го грозеше опасност. Дали страхът от опасността при бягството? Или любовта към Рахел, която нямаше да преживее раздялата с Алфонсо? Или пък честолюбие и горделивост, които не му позволяваха да опетни името Ибн Езра? Или вярност към високата му мисия? Всичко това се преплиташе у него, той не можеше да разграничи едно от друго своите основания.

Сред тия колебания и тревоги постепенно назря едно решение. На самия себе си той не можеше да помогне не можеше да помогне и на Рахел. Но на внука си — можеше.

Бе се заклел да не го прави евреин и ще удържи тая безумна, гнусна клетва. Но никаква клетва не го задължава да остави детето тук, в Толедо. Сега, когато потегля на война, Алфонсо ще настои на всяка цена да кръсти момчето; мисълта за Рахел нямаше вече да го спре. Той, Йеуда, трябваше да отстрани детето, преди кралят да се завърне в Толедо.

Рахел прекарваше почти цялото си време в Галиана.

Известно й бе, че голямата, страшна война щеше да избухне през следните седмици, но не се боеше. Откак бог и беше дарил щастие чрез Имануил, изпълваше я някаква дълбока, пълна сигурност, чувствуваше се стоплена и защитена под десницата на Адонай или както казваше чичо Муса, под наметалото на съдбата.

Копнееше за Алфонсо, но не с предишната трескава страст, когато ликуването се превръщаше в отчаяние, за да премине отново в ликуване. Сега в нея се бе зародила по-скоро оная дълбока увереност, която й позволяваше да бъде сигурна, че той неизменно ще се връща при нея от своя рицарски свят. И сега вече го притегляше не само безграничната наслада, която си даряваха един другиму, а и още нещо: той обичаше майката на сина си, неговият Санчо се беше превърнал и за него в Имануил, чрез детето те, Рахел и Алфонсо, се сливаха в едно.

Често, потънала в блажена самозабрава, тя не откъсваше цели минути поглед от нежното, продълговато лице на своето момченце, на своя Имануил, Месията. Твърде смътен й беше образът на Месията, знаеше само, че той е нещо възвишено, сияйно и нямаше и най-малка представа по какъв начин нейният малък син ще донесе на света спасение; но знаеше: той щеше да го донесе. Продължаваше обаче да крие съзнанието за това в гръдта си; струваше й се греховно да говори за него.

Не го сподели дори и с дон Бенямин, при все че дружбата им се беше задълбочила. Това бе приятелство без много думи. Той й четеше от някоя книга или пък мълчаливо се разхождаха по алеите из градината.

Съботата Рахел прекарваше, както и преди, в кастильото при своя баща.

Веднъж, в края на един такъв съботен ден — дъхът на билките и на угасената във вино свещ още се носеше във въздуха — Йеуда запита дъщеря си:

— Как е твоят син, моят внук?

Никога не бе виждал внука си, не беше прекрачвал портата на Галиана. Рахел знаеше колко силно копнее той да види момченцето, но се боеше да изнесе Имануил оттам. При все че детето бе нейно, тя би засегнала твърде много Алфонсо, ако го изнесеше макар и за един час без негово съгласие.

Тихо, предпазливо, но изпълнена и с гордо щастие — защото се страхуваше и надяваше, че баща й ще я запита за най-съкровената й тайна — тя отговори:

— Имануил е здрав и по милост божия расте чудесно.

Йеуда с мъка, тъй като трябваше да събере за тоя разговор всичките си сили, произнесе:

— В близко време твоят син и мой внук ще се нуждае много от божията милост.

И тъй като Рахел учудено вдигна поглед, й обясни:

— Ако бе само Алфонсов син, той не би бил застрашен, и не би бил застрашен, ако бе само твой син. Заплахата е надвиснала над него, защото е твой и Алфонсов син. Като син на Алфонсо, той е определен да стане нещо голямо; всички знаят това и се примиряват. Но на мнозина не се харесва, че един твой син е определен да стане нещо голямо. Много са събраните сега в Бургоския замък, на които това не се нрави. На тия могъщи люде ние можем да противопоставим само упованието си в бога.

Рахел не разбра думите на баща си. Той навярно говореше за намерението на Алфонсо да кръсти момчето и предполагаше, че Алфонсо не ще се съобразява с нейните желания главно за да запази детето си от посегателството на неприятелите. Да, за един миг дори тя пожела това да стане. Ала тутакси осъзна цялата греховност на желанието си. Недопустимо бе дори да се помисли, че Имануил ще бъде осквернен с водите на идолопоклонническото кръщение. Пък и баща й не познаваше нейния Алфонсо. Алфонсо я обичаше, душевно Алфонсо се беше слял с нея в едно, никога нямаше да й нанесе такава силна обида. Каза почти умолително:

— Алфонсо само един-единствен път спомена, че иска да кръсти нашия Имануил. И оттогава — никога. Сигурна съм, че се е отказал.

Йеуда не искаше да я лиши от тая увереност, не отговори нищо на думите й. Каза:

— Дон Алфонсо подготви документи, според които твоят син става граф Олмедо. Не мога да си представя, че дамата, която е родила на Алфонсо само дъщери, ще се примири с това. Дон Алфонсо е смел човек — чужд на недоверието и предпазливостта. Той не е склонен да очаква, че една толкова високопоставена и блика нему дама е способна да извърши престъпление. Опасявам се, че се мами.

Рахел бе побледняла. Спомни си най-различните разкази за зли, ревниви жени, които бяха измъчвали и убивали любимите робини на своите мъже. Та нима и самата прародителка Сара — тая високо почитана жена — не бе прогонила от завист и ревност наложницата Агар и малкия Измаил в пустинята, за да загинат от жажда? Дълго мълча Рахел, цяла минута. Сетне запита:

— Какво ще ме посъветваш ти, татко?

Той отговори:

— Бихме могли да опитаме да избягаме — ти, аз и детето. Но това ще бъде опасно. Познават ни, трудно ще бъде да се прикрием, а народът е възбуден, всичките му мисли са насочени към войната, във всеки чужденец вижда враг.

С побледнели устни Рахел запита:

— Да избягам от Алфонсо… аз?

— Но не — успокои я Йеуда. — Нали казах, че това е опасно. По-добре е да се укрие на сигурно място само детето.

В цялото тяло на Рахел имаше съпротива, когато тя произнесе:

— Да скрия детето от Алфонсо?

Предпазливо, мъчейки се да я успокои, Йеуда отговори:

— Твоят Алфонсо не знае, но той не е в състояние да закриля детето. Опасност не грози момчето само докато Алфонсо е тук, но Алфонсо потегля на война и не може да вземе детето със себе си. Никой не може да закриля детето тук, в Кастилия. Ти ще спасиш живота на нашия Имануил, ако се разделиш с него, докато трае войната.

И понеже тя мълчеше, продължи:

— Бих могъл да наредя укриването на детето, беда те питам, и след това да ти обясня защо е трябвало да стане така, и знам, че ти щеше да ме разбереш и да ми простиш. Но ти си от рода Ибн Езра. Не искам да скривам нищо от теб, не искам да те лишавам от отговорност. Моля те да обмислиш всичко добре, а след това ми кажи: „Тъй да стане“ или „Няма да стане тъй“.

С неописуема болка Рахел запита:

— Ти искаш да отстраниш детето от Кастилия? — И повтори: — Ти искаш да отстраниш Имануил от Кастилия?

Йеуда видя болката й, съжаление задави гръдта му, каза нежно, ала не можа да сподави лекото фъфлене.

— Не се страхувай, дъще моя Рахел. Имай доверие в мене. Ще наредя детето да бъде отнесено от опитен и надежден човек, най-надеждния, когото познавам, и най-верния. Никой освен тоя верен човек не ще знае къде е детето. Никой тук, в Толедо, не ще може да каже на краля къде е то. Ако те заплаши, ако поиска да изтръгне от тебе отговор, ще кажеш: „Не зная“ и това ще бъде истината.

И тъй като Рахел седеше безпомощна и посърнала, той каза още:

— Тъй детето не ще бъде заплашвано от нищо, а също и ти, моя Рахел. Единственият, когото ще грози опасност, съм аз. Искам да спася това момче, твоя син, моя внук. Когато войната отмине, когато в страната настъпи отново спокойствие, когато се успокои и Алфонсо, ще доведем Имануил обратно.

Дълго чака. Сетне рече:

— От теб, дъще моя, не искам да сториш каквото и да било. Ти дори не ще знаеш как е станало. Моля те само за едно: не казвай „не“. Нека всичко друго падне на моята глава.

За един кратък миг Рахел си представи какво означаваше готовността на баща и да приеме върху себе си гнева на Алфонсо. Знаеше колко страшен е той в своя гняв; твърде възможно бе да убие баща й в яростта си. И баща й бе готов да приеме всичко това, за да спаси Имануил. Спомни си още, че по някакви тайнствени причини той не си бе позволил радостта дори да види детето. Храбър човек бе той. Винаги подчиняваше чувствата си на големия разум, с който го бе дарил бог. Тя не можеше тъй. Не можеше да се довери дори на своите чувства. Та нима само до преди половин час не беше сигурна в своето щастие, запазена от всичко под наметалото на съдбата? А ето, сега я разтърсва страх за детето и за мъжа. Нямаше ли да изложи на опасност живота на Имануил, ако откажеше сега да го даде? А ако го дадеше, нямаше ли да изгуби любовта на мъжа? И внезапно тя чу така ясно, сякаш бяха изговорени тук и в същия тоя миг, думите на своята приятелка Лейла: „Бедничката, ти!“

Отчаяно се опитваше да събере в нещо цяло остатъците от блаженото спокойствие, което я бе окръжавало до преди малко. Раздялата с Имануил не ще продължи дълго. И Алфонсо трябваше да я разбере, Алфонсо и тя бяха едно.

След една безкрайно дълга минута тя каза:

— Нека стане тъй, както ти смяташ за правилно, татко мой.

Ала след това изгуби съзнание. Докато се суетеше около нея, за да я съвземе, Йеуда мислеше: „Тъй припадна тя и тогава, когато я увещавах да иде при тоя крал.“

Изпитваше безгранично съчувствие към припадналата и й завиждаше. Самият той бе лишен от милостта да намира убежище в такова безчувствие, трябваше да изпитва нещастието си докрай, в пълно съзнание.

Алфонсо пътуваше от Бургос към Толедо. Между тия, които го съпровождаха, бяха архиепископ дон Мартин, рицарят Бертран дьо Борн, оръженосецът Аласар.

Яздеха през една страна, която се стягаше за поход. Млади мъже бързаха по всички пътища към замъците на своите сеньори, навсякъде можеха да се видят малки групи въоръжени люде, потеглили вече на юг. Алфонсо и спътниците му ги оглеждаха вещо, между пълководците и техните бъдещи войници се разменяха бодри възгласи и шеги.

Кралят бе весел като млад жребец. Радваше се на войната, радваше се, че ще види отново момченцето си, милия си незаконен син Санчо, малкия граф на Олмедо. Изпитваше към детето радостна, силна, бащинска любов и малкият Санчо трябваше да почувствува тая любов. Самият той бе израсъл без баща; тригодишен бе станал крал и никой не се бе осмелявал сериозно да мъмри момчето, което бе крал. Нямаше да допусне синът му да се превърне в мамино детенце, той трябваше да чувствува десницата на баща си. Щом се завърне, ще вземе сина си в свои ръце. Веднага, още първия ден, ще нареди Санчо да бъде кръстен. Рахел ще го разбере. Ще приобщи към тая благодат и нея, ако се наложи дори със строгост, и тя ще му бъде признателна.

Пристигнал в Толедо, той се изми, преоблече се, яхна отново коня си и отиде при Рахел.

„Алафия — мир на влизащия в този дом!“ — приветствува го надписът над портата на имението. Пред входа на дома го очакваше Рахел. Притисна я към себе си необуздано, гордо и нежно. Тя не чувствуваше нищо друго, овладя я буйната вълна на щастието, че той бе отново при нея. Влязоха в дома, Алфонсо бе обвил здраво с ръка раменете й. Пусна я, притегли я пред себе си, огледа я от главата до нозете усмихнат, щастлив.

Сетне каза:

— А сега — при малкия Санчо.

Рахел отговори:

— Той не е тук.

Алфонсо отстъпи една съвсем малка крачка назад, не разбираше нищо, взираше се в нея, почти оглупял от изненада. Запита:

— Че къде е?

Отвратително подозрение се зароди в ума му. Да не би детето да беше в кастильото?

Тя събра цялата си смелост и храбро каза истината:

— Не зная.

Очите му заблестяха от тъй добре познатия й гняв.

— Не знаеш къде е детето ми? — запита той тихо, яростно.

Рахел каза:

— В безопасност е. Нашият син е на сигурно място — това е всичко, което зная. Баща ми го е приютил на сигурно място.

Алфонсо хвана ръката й толкова грубо, че тя не можа да сподави един лек вик от болка; Сграбчи я за раменете, разтърси я. Приближи лице съвсем близо до нейното, изсипа върху нея гневните думи:

— Ти си предоставила моя син Санчо на баща си? Той, това старо псе, е нарушил своята свята клетва й ти си позволила това? И дори си му помогнала, а?

Рахел произнесе с усилие:

— Не съм помагала и не съм дала на баща си детето. Но зная и ти го казвам: баща ми е прав.

Порой отвратителни и обидни думи от посланието на папата против евреите, от изпълнените с ненавист духовнически проповеди заля мозъка на Алфонсо: адски изчадия, пратеници на сатаната. Ръката му несъзнателно се сви в пестник, за да я удари.

Тогава я погледна.

Бе отдръпнала назад гръдта и главата си, бе вдигнала една ръка за защита, не от уплаха. От побледнялото и мургаво лице го гледаха, по-разширени от когато и да било, нейните синкавосиви очи. В тях имаше удивление, ужас, разочарование, потресеност, гняв, скръб, любов; всичко, което устните й не казваха, което може би не бяха в състояние да произнесат, бе изразено с такава сила в очите и позата й, че той, който възприемаше света и хората само с погледа си, го разбра и почувствува против собствената си воля.

Отпусна ръка. Изпръхтя и това леко пръхтене прозвуча презрително, злобно.

— Значи тъй, вие, евреите, откраднахте детето ми — рече той. — Трябваше всъщност да го очаквам.

Изсмя се. Звънък, рязък, грозен смях, който се вряза като нож в мозъка на Рахел. Извърна се внезапно, напусна летния замък, отправи се назад към Толедо.

Заповяда да извикат Йеуда в замъка.

— И така, ти наруши клетвата си — заключи деловито той.

Йеуда отговори:

— Не съм, господарю. Тежко ми беше да удържа тая жестока клетва, но я удържах. Не направих евреин внука си, нека господ прости греха ми.

Алфонсо избухна:

— Ти си отвлякъл моя син, псе такова! Държиш го като заложник. Искаш да ме принудиш да отложа похода си, да пощадя твоите мюсюлмани. Куче! Предател! Ще заповядам да те обесят!

Йеуда тихо отвърна:

— Никой не държи сина ти като заложник, господарю. Детето е надеждно укрито от войната, от християните и от мюсюлманите, това е всичко. Опасност ще грози детето в Толедо, когато твое величество няма да бъде тук. Обмисли спокойно, господарю, и сам ще видиш, че е така. Сега детето се намира в сигурни ръце. Рахел не знае къде е. Това е жестоко за нея. И аз не зная точно къде е, и това е жестоко за мен.

С предишното си чувство за превъзходство и смирена дързост той додаде:

— Разбирам, че ти се иска да заповядаш да ме обесят. Но така ти ще затвориш завинаги устата, която един ден ще може да ти каже къде е синът ти.

И с почтителна фамилиарност завърши:

— Когато отмине войната и не съществува никаква опасност, ще върна детето. Можеш да бъдеш уверен в това, господарю. Още не съм виждал моя внук; бих искал да го видя преди смъртта си. А и Рахел едва ли би понесла загубата на детето.

Съзнанието за собствената безпомощност притисна гърлото на дон Алфонсо, задуши го. Неразривно свързан бе с евреина. Евреинът го държеше здраво в ръцете си.

Без да произнесе нито дума, с гневен, повелителен жест той му заповяда да си отиде.

Когато се успокои, каза си, че Йеуда не бе откраднал сина му само от злоба. Рахел не беше излъгала; явно бе, че наистина не знаеше къде е скрито детето и положително не го бе предала с леко сърце на Йеуда.

От ума му не излизаше нямо красноречивият образ на Рахел, нейното движение, изразяващо гняв, скръб, вопъл, любов. Обзет от детински гняв, той се опита да го прогони. Припомняше си движения и думи на Рахел, които някога бяха възбудили недоволството му — едно след друго, със злобна изчерпателност. Как неприятно й бе станало, когато я бе взел пред себе си на коня и бе галопирал заедно с нея. А и никога не бе проявила благосклонност към неговите кучета, неговите соколи. Право казват: „Проклет е оня, който не обича животните и когото животните не обичат.“ Не харесваше и не обичаше тя неговите рицарски добродетели, кралските му дарби, струваха й се по-скоро съмнителни. Мразеше войната. Тя бе от слабодушните, от страхливите, които само пречат на смелите да следват предначертания им от бога път. Тя бе по природа „Vilaine“, еврейка до мозъка на костите си. Лишила бе сина си от кръщение, от божия благодат, от спасение на душата.

Намери убежище в работата. Устрои преглед на войниците си, поведе преговори с барони, с военачалници. Яде и пи с архиепископа, с Бертран.

Настъпи вечер, нощ. Закопня за Рахел. Не за прегръдките й, не: закопня да се обясни с нея докрай. Да й каже право в чистото, невинно, прикрито лице какво мисли за нея, каква беше тя. Ала издържа с детинска упоритост и остана в замъка си, при все че това го измъчваше и разкъсваше.

Тъй премина и следният ден.

Но когато настъпи втората нощ, възседна коня си и се отправи към Галиана. Предаде коня на слугата, не изпрати никого да съобщи за пристигането му, тръгна пеш през градината. Изпита вътрешно задоволство, загдето бе наредил да се засипят цистерните на Раби Ханан. Злорадо забеляза, че стъклото на месузата липсваше.

Застана пред Рахел. Тя засия. Беше обмислил предварително всички злобни обидни неща, които искаше да й каже — на латински, а някои на арабски, за да бъде сигурен, че тя ще ги разбере. Не каза нищо, стоеше навъсен, мълчалив.

По-късно, в леглото, се нахвърли с яростна похот върху нея. Омразата, любовта, сладострастието се примесваха в него. Искаше тя да го почувствува. И тя наистина почувствува и това го зарадва.

В Толедо пристигна мюсюлманска делегация, за да връчи на кастилския крал послание от халифа. Според слуховете пратениците идваха да припомнят на краля за неговия договор със Севиля. Значи, предположенията, направени в Бургос, се бяха оказали правилни: халифът не бе склонен да се намесва във войната, стига Алфонсо да не нарушеше открито примирието със Севиля.

Дон Манрике де Лара и почти всички кралски съветници се радваха от сърце, че нямаше да стане нужда Кастилия и Арагон да мерят силите си с цялата мощ на халифа. Дори за каноника Родриге пристигането на тази делегация бе ярък лъч сред мрака на неговата печал. Достатъчно бе само дон Алфонсо да обуздае нрава си и да посрещне пратениците с известен такт. Тогава войната щеше да се ограничи само с битки и схватки с емирите от Кордова и Севиля, нямаше целият Полуостров да потъне в кръв и в нищета.

Но за самия крал пристигането на пратениците съвсем не беше желано. Той бе нетърпелив и раздразнен. Искаше да остави зад гърба си Толедо, мира. Искаше да остави зад гърба си и Галиана. Искаше най-сетне — най-сетне! — да почне своята война. А ето че обрязаните отново идваха да бръщолевят и преговарят. Ала достатъчно отстъпки беше направил той в Бургос, нямаше намерение да дава и сега унизителни уверения и на тоя Якуб Алмансур. Възнамеряваше да изпъди грубо пратениците или пък изобщо да не ги приема.

Архиепископът и Бертран подкрепяха неговото упорство. Ала дон Манрике беше обсъдил заедно с каноника всички благоприятни възможности, които разкриваше пристигането на тая делегация, и настойчиво обясни на краля, че благото на кралството и на целия християнски свят изисква той да вземе участие в играта на халифа и да отговори на предупреждението му с най-сериозни уверения. Ако упорствува, ако вместо да успокои предизвика и обиди Якуб Алмансур, ще Привлече войските на целия западен Ислям в Андалус, а с това предварително ще обрече военния план на неуспех и ще наруши договора от Бургос, който с клетва се бе задължил да спазва. Алфонсо отговаряше опърничаво, дълго се противи, едва след продължително уговаряне от страна на дон Манрике навъсено определи часа, когато щеше да приеме делегацията.

Мюсюлманските сановници, водени от принц Абул-Асбаг, родственик на халифа, се явиха извънредно пищно. Заобиколен от своите съветници и грандове, Алфонсо ги прие в голямата зала за аудиенции, окичена със стенни килими и знамена.

Размениха обичайните дълги встъпителни слова с известна церемониалност. Седнал царствено-небрежно на своя висок престол, Алфонсо слушаше тържествените формални брътвежи. Гледаше мрачното лице на архиепископа, присмехулното лице на Бертран, угриженото лице на дон Родриге. И очите му постоянно търсеха евреина, който скромно бе заел място в една от задните редици. Тоя Йеуда беше виновен, загдето той, Алфонсо, по-рано пръв между рицарите на християнския свят, бе изостанал днес плачевно зад Ричард Английски. С него, с Мелек Рик, мюсюлманките плашеха децата си; а нему, Алфонсо, навярно в резултат на някакви хитри попълзновения на Йеуда, мюсюлманите изпращаха посланик, за да го предупреждава. Съветниците му с техните жалки умувания го бяха склонили да изтърпи дрънканиците на тоя обрязан. Но нека не бъдат толкова сигурни в него — нито евреинът, нито старите му предпазливи сановници. Няма да заглушат те вътрешния му глас. Само в него ще се вслушва Алфонсо.

Водачът на делегацията, принц Абул-Абсаг, пристъпи напред, поклони се дълбоко, започна да излага посланието. Принцът бе възстар мъж, приятен на вид, синята мантия на пратеничеството му стоеше добре, спокойно и звучно се лееха от устата му арабските думи.

Повелителят на правоверните на Запада — заяви той — със загриженост чул за големите военни приготовления на негово величество краля на Кастилия. Халифът предполагал, че тия приготовления не могат да бъдат насочени срещу неговия васал, емира от Севиля, който се намирал под закрилата на сключеното примирие. Но за съжаление през последните години в християнските земи се разпространило порочното и безразсъдно учение, че ако накърнява интересите на християнските свещенослужители, договорът не обвързва християните. Християнски владетели от източните земи дръзко се възползували от това учение, това принудило султан Саладин да провъзгласи свещената война, Аллах увенчал със славни победи правоверния владетел от Изтока и отново отдал в ръцете му града Ерусалим, а християнските господари трябвало да платят за потъпкването на клетвата със загубата на своите земи и с живота си.

Все още седнал небрежно, но въпреки това много царствено, дон Алфонсо слушаше сериозната, сурова реч. Слабото му лице, сякаш изрязано от дърво, остана тъй невъзмутимо, че човек би се усъмнил дали кралят разбира арабските думи. Поприсви се малко само обръснатата му тънка, продълговата уста сред червеникаворусата, къса брада, а дълбоките бръчки на челото му се врязаха още по-дълбоко. Ала светлите му очи не преставаха да се местят от говорещия посланик към събранието и постоянно да търсят дон Родриге, и постоянно — дон Йеуда.

„Дрънкай си ти, обрязани — мислеше той, — издрънкай всичко, каквото имаш да дрънкаш. Лай, куче, лай, зная, че ти и господарят ти не хапете, ще си останете във вашата безопасна Африка отвъд морето. Аз съм търпелив, сам на себе си обещах, че не ще допусна да ме раздразните, няма да ти залепя плесницата, която заслужаваш заради гордото си перчене. Но когато ти се завърнеш, отдето си дошъл, ще нападна Кордова и Севиля и тогава вие ще сте лаяли, а за мен ще остане кокалът.“

Посланикът продължаваше да говори. Повелителят на правоверните от Запада — заяви той — смятал, че е достатъчно само да напомни на негово величество краля на Кастилия, известен със своето благоразумие, че той, халифът, може да прости много нещо, но в никакъв случай нарушение на договора. Кралят на Кастилия е добил достатъчно горчив опит, когато е имал срещу себе си само войските на Севиля; ако нападне Севиля за втори път, срещу него ще се изправи цялата мощ на халифа. Ако подпали огъня, Кастилия ще трябва да изплаче много сълзи, за да загаси неговите пламъци.

Продължавайки да слуша все тъй внимателно, както и преди, Алфонсо ясно забелязваше всичко, което ставаше в залата; много добре видя как ония двамата — и Родриге, и Йеуда — го гледаха все по-угрижено, почти умолително. Да, той виждаше дори и нагръдния знак на Йеуда, плочката с трите кули, и докато сам се удивяваше, че разбира всяка отделна дума от изискания арабски език на тоя обрязан, спомни си за златните монети, които евреинът бе наредил да се секат, за да зарадва него, Алфонсо, и които бяха отнесли образа му в самите далечни владения на халифа. Още от първата среща помежду им той бе свързан с евреина и понякога това му бе носило радост, понякога — болка. Ала сега вече тая връзка му беше дошла до гуша, бе му дотегнала, трябваше да свърши. Вгледа се в очите на Йеуда, в тия настойчиви и предупредителни очи, и те му напомниха за очите на Рахел. Но си помисли: „Няма да ти помогне това, няма да те оставя повече да ме водиш за носа. Няма да позволя на твоя принц Абул-Асбаг да се гаври с мен. Ще разкъсам нишките, които ме обвързват с тебе.“

Дълбока тишина настъпи, когато принцът завърши. Сред тая тишина проехтя, звучният глас на Бертран дьо Бори.

— Дръзка ли бе речта на тоя там? — запита той на латински.

Преводачът кастилец почтително се приближи към престола, за да започне превода на посланието. Но Алфонсо му махна с ръка.

— Не е необходимо да превеждаш — каза той. — Разбрах всяка дума и ще отвърна на уважаемия посланик тъй, че и той да разбере всяка дума.

Заговори, произнасяйки бавно арабските слова — със злобна насмешка мислеше как ли ще се удиви дон Родриге, като чуе колко е усъвършенствувал арабския си език в Галиана.

— Кажи на твоя повелител, халифа, следното: според мнението на моите учени съветници договорът ми със Севиля е невалиден от момента, когато султанът поруга гроба на нашия Спасител и принуди светия отец да провъзгласи свещената война. Въпреки това аз съблюдавах примирието. Но сега дръзките думи на твоя повелител строшиха печата на тоя договор.

Той се изправи. Стоеше — млад, излъчващ смелост и царственост — и произнесе със звънкия си, безгрижен глас:

— Съобщи на халифа да дойде в Андалус с корабите и с войниците си. На тоя полуостров не ще трябва да се сражава с диви пълчища като тия на бунтовниците по източната му граница. Мъжете, които ще излязат тук срещу него, са опитни воини на всемогъщия бог. Deus vult! — извика той и архиепископът и останалите мощно подхванаха неговия възглас.

Сега ясните сиви очи на дон Алфонсо започнаха да мятат ония буреносни мълнии, от които мнозина се страхуваха и които доня Леонор толкова обичаше.

— А сега, махай се! — извика гръмогласно той на Абул-Асбаг. — Правата ти на посланик те закрилят още два дни. Ако дотогава не си отвъд границата, пази се. И радвай се, че не наредих да откъснат езика, който изговори толкова дръзки думи!

Посланикът бе побледнял, но бързо се опомни. Със слова, в които имаше много достойнство, той замоли негово величество краля да благоволи да му връчи писмено отговора си. Инак повелителят на правоверните щял да помисли, че Аллах е лишил от разсъдък него, посланика.

Избухнал в младежки смях, дон Алфонсо отвърна:

— Добре, ще ти направя това удоволствие.

А когато събранието се разпръсна, задържа при себе си дон Йеуда и му заповяда:

— Ще напишеш писмото ти, и то на най-хубавия арабски език, който знаеш. И да не си посмял да смекчиш нещо от казаното. Ще те пипна. Може би си забелязал, че сега познанията ми по арабски език са доста по-добри. И до моя печат ще поставиш и твоя.

Дон Родриге лежеше на твърдото си легло, обзет от отпадналост и скръб, които изсмукваха всички сили от костите му. Той бе виновен, загдето Алфонсо като непослушно дете беше разбил на пух и прах всичко, изградено с толкова труд и усилия в Бургос. Той, Родриге, щеше да бъде виновен, ако халифът нахлуеше сега с огромните си войски в Испания. Не биваше да предоставя само на Манрике да внушава благоразумие на краля, самият той трябваше да събере своевременно всичките си сили и да говори.

Единствено слабостта и страхът му бяха попречили. Откак бе започнала любовната история между Алфонсо и Рахел, архиепископът непрестанно го бе укорявал, че у него липсва онова яростно негодувание, онази saeva indignatio, която тъй често бе звучала в словата на пророците и на църковните отци. С право го бе корил дон Мартин. Сърцето на Родриге се бе поддало на рицарския, младежки, царствен чар на Алфонсо; проявил бе снизхождение там, където не биваше да има снизхождение и прошка. А през последната седмица беше стоварил още по-голяма вина върху своите плещи. В най-тайните кътчета на душата си беше изпитал радост, че царят бе започнал отново греховния живот в Галиана; надявал се бе, че тъй въпреки всичко началото на войната ще се отложи.

С пламенно вдъхновение се бе опитал да потърси спасение в онзи екстаз, който преди му бе давал убежище. Постил бе и се беше самобичувал. Беше си забранил да ходи в кастильо Ибн Езра, отказал се бе от разговорите си със своя мъдър приятел Муса. Ала това не му бе донесло опрощение. Божията милост не го бе осенила. Вратата към последното му убежище бе затворена.

И ето, сега от слабост той бе допуснал Алфонсо да тласне кралството в една безсмислена война. Защото само колебливостта му беше попречила да склони краля към благоразумен отговор на халифа. При тоя разговор неминуемо щеше да му се наложи да спомене и за нечестивата любов към Рахел, а не бе имал достатъчно смелост да се заеме с това.

Никога през живота на каноника чувството за вина не бе разяждало тъй болезнено неговата душа. В ума му звучаха думите на Абелар: „Това бяха дни, когато познах какво значи да страдаш, какво значи да се срамуваш, какво значи да се отчаеш.“

Изправи се — цял разломен. Направи опит да отклони мислите си. Извади хрониката, за да продължи да работи по нея: голям куп изписани пергаменти. Зачете един от листовете, сетне друг. Ах, написаното с толкова любов и усърдие бе станало пусто и бездушно; в събитията, събрани от него с толкова труд и усилия, не можеше да се намери никакъв смисъл. Как коренно погрешно бе описал Алфонсо! И каква нечувана дързост от страна на един човек, който не може да познае ясно дори най-близките около себе си, да иска да посочи божия пръст в големите събития!

Извади една книга, която току-що беше получил и която бе предизвикала голям шум във Франция. Озаглавена бе „L’arbre des batailles“ („Дървото на сраженията“), авторът й бе Оноре Боне, настоятел на манастира в Селоне, и разглеждаше смисъла на войната, нейните закони и обичаи.

Родриге зачете. Честен човек беше тоя настоятел от Селоне, с блага мисъл и твърда вяра. Позовавайки се на Светото писание, той обсъждаше и окончателно определяше бива ли да се водят сражения в празници, при какви случаи да се убива противникът и кога човек може да се задоволи с пленяването му, а също така и на колко да възлиза откупът, който християнинът биваше да взема от друг добър християнин.

Не оставяше нито един въпрос нерешен тоя приор Боне. Храбро се справяше и с най-трудните проблеми и ги разрешаваше просто, повърхностно и трезво.

Ето например отговора му на въпроса на ония, които се съмняваха дали божите закони по начало не забраняват войната. „Много прости люде — обясняваше приорът от Селоне — смятат, че войната трябва да се отрече, защото през нея по необходимост се върши много зло, а бог е забранил да се върши зло. Казвам ви, това е глупост. Войната не е зло, а добро и право дело; защото войната цели само да превърне неправдата в правда, неспокойствието в покой, точно както предписва светото писание. И ако през войната стават много злини, това не произлиза от същността на войната, а от неправилното и водене от отделни люде; например един воин взима някоя жена и упражнява насилие над нея или пък опожарява църква. Подобни неща не са присъщи по необходимост на войната, а само на неправилното й водене от отделни люде. По същия начин е поставен и въпросът с правосъдието, съгласно чиято същност съдията трябва да съди разумно, доколкото е осведомен за фактите. Но ако някой съдия съди несправедливо, нима имаме право да кажем поради това: справедливостта сама по себе си е зло? Разбира се, не. Злото не произлиза от същността на справедливостта, а от неправилното и приложение, от лошото тълкуване и от неспособния съдия.“

Каноникът въздъхна. Намерил му бе леснината тоя приор Боне. Ученият Родриге знаеше, че не всички бяха се примирили тъй бързо с тоя проблем. През време на ранното християнство например, сектата на монтанистите бе обявила военната служба за несъвместима с изповядването на християнската вяра. Каноникът разтвори съчиненията на монтаниста Тертулиян: „Християнинът не бива да става войник — казваше се там, — а ако някой войник стане християнин, най-добре ще стори да напусне службата си.“ Много такива примери имаше.

Когато трябвало да се запише в наборните списъци, младият Максимилиян заявил на проконсула: „Не мога да служа, не мога да върша зло, аз съм християнин.“ Храбрият, изпитан в много битки войник Типазий отказал да служи във войската, след като приел християнството. Казал на своя центурион: „Аз съм християнин, не мога да се сражавам повече под твоя заповед.“ А тук, в Испания, центурионът Марцел хвърлил меча си на земята пред бойните знаци на своя легион и заявил: „Няма да служа повече на императора. От днес нататък ще служа на Исуса Христа, на вечния цар.“ И църквата бе причислила Максимилиян и Марцел към своите светци.

По-късно наистина, по времето на император Константин, Арлският събор бе отлъчил от църквата ония, които отказваха да служат войници.

Остроумният, изкусителен, опасен Абелар бе събрал в „Да и не“ всичко, което Светото писание казваше „за“ и „против“ войната, и предоставяше на читателя да си прави изводите. Но кой беше достатъчно мъдър, за да се оправи? Как можеше човек да следва заветите от проповедта на планината, как можеше да не се противопоставя на злото — и въпреки това да води война? Как да обича врага си — и да го убие? Как можеше да се съгласува призивът към кръстоносен поход с учението на Спасителя: „Който вади нож, от нож умира“?

Мислите на Родриге се объркаха, страниците на книгите, които четеше, му се струваха все по-големи и по-големи, буквите се разляха. Превърнаха се в лицето на дон Алфонсо. „Vultu vivax“ — да, в това отношение беше прав. Беше видял как, щом бе започнал да говори мюсюлманският принц, зад властническата маска на Алфонсо бе пламнал буен огън, как искрите му бяха пробили маската, как я беше пробил целият пламък, как най-сетне лицето напълно се обезобрази от израза на насилието, от жаждата да оскърбява, да удря, да разрушава. Ужас обхващаше каноника само като си спомнеше за това лице.

Ала от ужаса за него се породи самооправданието. Във всички решителни минути у тоя човек взимаше връх Насилническото начало. Никой не можеше да му се противопостави. Неразрешима задача бе възложил бог на Родриге, натоварвайки го да напътствува към истината тоя крал.

Но той нямаше право да прикрива собствената си вина и слабост с подобни софизми. И сега дори нямаше право да каже, че всичко е изгубено. Така или иначе, нему бе възложено да вразумява Алфонсо — трябваше да предостави на бога дали ще му дари успех в това начинание, или не. Трябваше да иде при Алфонсо, още днес, още сега. Защото, след като бе предизвикал тъй халифа, кралят без съмнение щеше да замине веднага на юг.

Отиде в замъка.

Намери там един весел, благоразположен Алфонсо. Откак бе пропъдил толкова царствено мюсюлманския принц, кралят се чувствуваше облекчен и свободен. Беше послушал вътрешния си глас, свършило се бе с досадното чакане, тъй желаната от него война бе настъпила. Изпълваше го царствено ведра увереност.

Наистина смущаваха го донейде угрижените лица на съветниците; напомняха му за лицата на неговите възпитатели, когато не бяха одобрявали поведението на кралския младенец Алфонсо, а не смееха да го смъмрят. А ето, и приятелят му Родриге, който идваше сега, очевидно също не бе съгласен с отговора, даден от него на халифа.

Но може би бе добре, че Родриге идваше тъкмо сега. Невъзможно беше да се избегне това обяснение; всъщност Алфонсо отдавна трябваше да говори със своя бащински настроен приятел и за станалото в Галиана и едва ли би се намерило по-благоприятно време да му обясни всичко и да се оправдае, отколкото сега, когато се чувствуваше тъй щастлив и облекчен.

И така, взел бързо решението си, той му разказа без много уводи и разкрасяване какво беше станало между него, Рахел и баща й; каза му, че евреинът взел детето, преди той да успее да го кръсти.

Навлякох върху себе си грях, приятелю и татко мой — каза Алфонсо, — но, признавам ти го открито, той не ме гнети много. Утре потеглям на кръстоносен поход и не след дълго ще се завърна невинен и очистен от всеки грях. И тогава не само ще кръстя детето си, а ще поведа по пътя на божията благодат и Рахел. След победата ще бъда силен, зная го.

Родриге се бе опасявал, че детето е още в Галиана, в непрекъсната близост с баща си, и че той все още го лишава от благодатта на кръщението. Отдъхна си облекчено, когато разбра, че не е така. Пък и кралят явно не съзнаваше размера на своята вина и Родриге си спомни дълбокомислените, опасни думи на Абелар: Non est peccatum nisi contra conscientiam — не е виновен оня, който не съзнава вината си. И отново, неволно; той влезе в положението на краля и го разбра.

Ала ако разказът на Алфонсо облекчи тревогата на каноника относно Галиана, толкова повече разпали гнева му лекомислието, с което Алфонсо говореше за предстоящата война. Тоя крал, когото господ беше надарил с бистър ум, се преструваше на сляп, говореше тъй, сякаш бе положителен в своята бърза, сигурна победа, не искаше да признае в каква огромна опасност беше тласнал страната. Каноникът се нахвърли срещу него с необичайна суровост и строгост:

— Самозалъгваш се, крал Алфонсо. Тая война не ще те очисти от никакъв грях. Тя не е свещена война. С престъпната си раздразнителност и високомерие ти я опорочи още от самото начало.

Алфонсо погледна хилавото тяло на свещенослужителя, белите му, нежни ръце, които никога не бяха изтегляли меч, никога не бяха опъвали лък. Ала скрит зад бронята на своята властническа самоувереност, той беше по-скоро удивен, отколкото разгневен на възбудения Родриге.

— Ти си далеч от военните и рицарските дела, отче — отвърна приветливо той и съзнавайки собственото си превъзходство, любезно го поучи: — Виждаш ли, не можех да оставя обрязаният да се подиграва с мен в собствения ми замък. Вътрешният глас ми заповяда да го поставя намясто.

— Вътрешният ти глас! — отвърна тихо, но ядно каноникът. Дръзката самоувереност на краля най-сетне беше пробудила у него онова яростно негодувание, заради чиято липса дон Мартин толкова често го бе укорявал. — Вътрешен глас! Всеки път, когато отпуснеш юздите на престъпното си високомерие, позоваваш се на вътрешния си глас. Разтвори очи и виж какво стори. Халифът ти даде да разбереш, че не иска да се намесва във войната. Подаде ти ръка, а ти плю в нея. Сам призова в страната си войските от Африка, безбройни като песъчинките на морето — и го стори от чиста суетност и дързост. Призова в страната четиримата конници на апокалипсиса. Постъпи тъй, сякаш кръстоносният поход не е нищо повече от рицарско състезание или турнир. Едва сключи договора си с Арагон, и го наруши. Докара цяла Испания до самия ръб на бездната!

Сухият мъж стоеше заплашително изправен с целия си ръст, инак спокойните му очи гледаха Алфонсо яростно и в тях се четеше обвинение.

Благочестивият гняв на свещенослужителя смути краля. Ала достатъчно му бе само да си поеме дъх и той отново намери закрила зад бронята на своята самоувереност. Ведрите му очи издържаха гневния поглед на свещенослужителя. Усмихна се, засмя се със силен, грозен смях. Насмешливо каза:

— Къде остана твоето упование в бога, божи служителю? Стотици години вече неверниците имат надмощие и въпреки това бог ни е връщал все повече и повече от нашите земи. Говориш тъй, сякаш сме стадо овце. На юг аз разполагам с верните си крепости, разполагам с калатравските си рицари. Близо четиридесет хиляди рицари имам аз, без да слагам в сметката Арагон. Или искаш да ми забраниш да проявя смелостта, която са проявявали дедите ми? Искаш да се прикривам зад лъжи и хитрости, вместо да се уповавам на верния си меч?

Застанал бе дръзко, безразсъдно, рицарствено и зад лицето му каноникът видя образа на Бертран, който пееше яростните си песни.

— Не богохулствувай! — извика му каноникът. — Ти не си рицар, тръгнал да търси приключения, ти си крал на Кастилия. Крепостите ти! Сигурен ли си, че ще устоят на стенобитните машини на халифа? Четиридесет хиляди рицари! Казвам ти, по-голямата част от тях ще бъдат избити от мюсюлманските орди. Опустошения, пожари и кланета очакват цялата ти страна. Разгром я очаква. И виновен за това си ти. Бъди благодарен на бога, ако ти остави твоя Толедо.

Пророческата ярост на свещенослужителя уплаши Алфонсо. Той замълча. Родриге обаче не спираше:

— Верният ти меч! Не забравяй, че бог е онзи, който Вдава меча на кралете. Държиш се, като че си господар над мира и войната. Не забравяй, че тая война може да бъде провъзгласена и позволена само като божия война. В тая война ти не си нищо повече от последния слуга в обоза ти: раб божи.

Алфонсо бе успял да се отърси от неприятното чувство. С предишната си студена, лекомислена надменност той отговори:

— И не забравяй, божи служителю, че господ е отдал на мен като ленно владение кралството Кастилия и Толедо. Бог е моят сюзерен. Аз не съм негов роб, а васал.

Кралят не издържаше вече в Толедо. Угрижените лица на неговите сановници и гневно благочестивите приказки на дон Родриге развалиха цялата му радост от неговото рицарско поведение спрямо халифа. Реши още на следния ден да потегли на юг. Рицарите от неговите ордени в крепостите Калатрава и Аларкос щяха да разберат и да оценят по-добре постъпката му.

Последната нощ преди заминаването си прекара в Галиана. Беше извънредно весел, много милостив, не упрекваше в нищо Рахел. Крачеше гордо насам-нататък пред нея и й се хвалеше с отговора си до халифа.

Протегна се, изпъна ръце.

— Дълго безделничих — каза той, — но не съм ръждясал. Сега най-сетне ще видиш кой е твоят Алфонсо. Кратък и славен ще бъде походът, чувствувам го още отсега. Само не отивай в Толедо, моя Рахел. Остани тук, в Ла Галиана, обещай ми това. Не ще стане нужда дълго да ме чакаш тук.

Рахел седеше полулегнала на дивана, подпряла глава на ръката си, гледаше го и слушаше как, докато сновеше нагоре-надолу пред нея, изброяваше делата, които възнамеряваше да извърши.

— Впрочем много е вероятно — казваше сега той, — още преди да се върна тук, да те замоля да дойдеш при мен в Севиля. Ще трябва да ме поразведеш из родния си град. И да си избереш, от плячката ми, каквото най-много ти хареса.

Тя отпусна ръката, на която беше подпряла глава, надигна се малко, изтръпнала от неговите слова. Без дори да помисли, той жестоко рисуваше пред нея картината на родния й град, който възнамеряваше да смаже и унищожи, за да я заведе след това над развалините му.

— Освен това победата ми ще ти докаже — продължи весело той — чий бог е истинският. Моля те, не отговаряй, не спори днес. Това е празничен ден, трябва да го прекараме заедно, ти трябва да споделиш моята радост.

Сега тя беше извърнала изцяло към него големите си синкавосиви очи; изразителното лице, цялата й поза говореха за изумление, съпротива, отчужденост.

Той замлъкна, почувствува невидимата стена, която се беше издигнала, за да ги раздели. Зад мълчанието на Рахел сякаш отдалеч прозвуча обвинението на Родриге. От яростно връхлитащ пълководец той се превърна в човек, готов великодушно да прости.

— Но не мисли — заговори й той весело, — че твоят Алфонсо ще бъде жесток към победените. Моите нова поданици ще имат благ господар. Няма да им преча да почитат своя Аллах и своя Мохамед.

Хрумна му нещо още по-великодушно:

— А хиляда от мюсюлманските рицари, които пленя, ще освободя без откуп… Ще предоставя на Аласар да ми ги избере, това ще му достави радост. И ще ги допусна с почести да участвуват в големия турнир, който ще устроя след победата.

Рахел неволно се поддаде на неговите вихрени, прани мечти. Такъв си бе той — безумно смел човек, мислеше само за победата и никога за опасността, много млад, истински рицар, воин, крал. Тя го обичаше. Благодарна му бе, че споделяше с нея последната нощ преди своя поход.

Всичко бе както по-рано. Вечеряха извънредно весело. Обикновено умерен, този път той пи малко повече.

Пя — нещо, което инак правеше само когато бе сам. Пя бойни песни. Изпя песента на Бертран.

— Жалко, че не поиска да видиш приятеля ми Бертран — каза сетне Алфонсо. — Славен рицар е той, най-добрият, когото познавам.

След вечеря тя се оттегли, както бе правила винаги Все още не искаше да се разсъблича пред очите му. Сетне той отиде при нея и всичко беше пак както в началото — преливане един в друг, удовлетворяване, блаженство.

Сетне уморени, щастливи, побъбриха още малко. Той, но сега вече не заповеднически, а по-скоро умолително, каза още веднъж:

— Остани през отсъствието ми тук, в Галиана. Ходи при баща си, колкото искаш, но не се мести при него, в кастильото. Живей тук. Тук е твоят дом, нашият дом. Hodie et eras et in saecula saeculorum — прибави богохулно той.

Усмихната, почти заспивайки вече, тя повтори:

— Тук е моят дом, нашият дом, in saecula saecu lorum.

Помисли си още:

„Като заспя, той ще си иде. Жалко, че винаги исках от него това! Но сутринта ще закусвам с него. И после той ще възседне коня си и ще потегли на своята война. И ще се наведе още веднъж към мен от коня си, и там гдето пътят свива, ще се извърне към мен да ме види.“

Лежеше със затворени очи, не мислеше вече нищо, заспа.

След като тя заспа, Алфонсо остана при нея още малко. Сетне се изправи, протегна се, прозина се. Наметна се с халат. Погледна към жената, която лежеше със затворени очи и с лека усмивка около устните. Оглеждаше я като нещо чуждо — като дърво или животно. Учудено поклати глава. Нима току-що, само до преди няколко минути, от нея не се беше излъчвало щастие, каквото никоя друга жена не бе в състояние да му даде? А сега изпитваше неловкост, нещо като смущение, че бе в една стая с нея и че оглежда голата, спяща жена. Духом той беше вече в Калатрава, при своите рицари.

Преди да спи с нея, беше възнамерявал още в ранни зори да иде на кон до Толедо, да облече доспехите си, истинските, които носеше на бойното поле, да се върне в Галиана и да се сбогува с Рахел, стъкмен с тия дрехи и препасал верния си меч Fulmen Dei. Отказа се.

На следната сутрин тя го чакаше да се сбогуват. Беше щастлива, изпълнена с неговата увереност, че всичко ще завърши благополучно.

Представяше си как ще протече сутринта. Той ще закуси с нея в домашно облекло. Сетне ще сложи доспехите си. И ще потегли, и тя ще изживее голямата, блажена минута, която разкъсва сърцето и за която се говори в песните: потегляйки, любимият се навежда от коня си, целува я, махва й с ръка.

Чакаше — отначало щастливо, сетне с лека уплаха, сетне все по-тревожно.

Накрая запита за дон Алфонсо.

— Нашият господар, кралят, замина още преди няколко часа — отвърна градинарят Белардо.

Четвърта глава

Халифът Якуб Алмансур не бе вече млад, боледуваше, на драго сърце би прекарал последните си години в мир и беше сметнал за свой дълг да припомни на кастилския крал за договорите. Все пак, осведомен добре за нрава на краля, той от самото начало не беше хранил големи надежди посланието му да даде резултат. Толкова глупав и дързък отговор обаче не бе очаквал. Наглостта на необрязания се стори на тоя дълбоко вярващ човек както повеля на Аллаха да извади още веднъж преди края си своя меч, да накаже неправоверните и да разпространи исляма.

Най-напред той заповяда да направят от писмото на Алфонсо десет хиляди преписа и да го разгласят из цялото му просторно кралство. Моадите, арабите, кабилите — всички негови подвластни народи, трябваше да узнаят как унизително оскърбяваше християнският крал властелина на правоверните. Глашатаи четяха писмото по пазарищата и завършваха с думите от корана: „Тъп казва Аллах, всемогъщият: ще се обърна срещу тях и ще ги превърна в прах и пепел с войски, каквито те никога още не са виждали. Ще ги хвърля в най-дълбоката бездна и ще ги унищожа.“

В страните на целия западен ислям пламна религиозен фанатизъм. Дори и непокорните племена в Триполитания прекратиха враждата си с халифа, за да му помогнат в тая свещена война.

Силно ликуване обхвана мюсюлманския Андалус сега, когато бяха сигурни вече в помощта на халифа. При това той назначи за върховен военачалник над цялата войска един андалусец — изпитания пълководец Абдула Бен Сенанид.

През деветнадесетата седмица на 591-та година след бягството на Пророка, Якуб Алмансур напусна своя дворцов стан във Фес, за да се присъедини към войските, които бе струпал на южния бряг на пролива. Съпровождаха го неговият престолонаследник Сид Мохамед и още двама от синовете му, великият везир и четирима от тайните му съветници, а освен тях двама лични лекари, както и летописецът Ибн Яхя.

На двадесетия ден от месеца редшед халифът заповяда да се започне прехвърлянето на войските. Първи преминаха пролива арабите, последваха ги себетите, масамудите, гомарите, кабилите, следваха ги стрелците с лъкове — моадите; края образуваха полковете от личната охрана на халифа. С милостта на Аллаха прехвърлянето през пролива се извърши за три дни и огромната войска се разположи на стан в областта Алхадра, от Кадис до Тарифа.

И сега, когато халифът стъпи на андалуска земя, се състоя небивало зрелище. От незапомнени времена пред Кадис, в западната част на пролива, от водата се издигаше исполински стълб. Увенчаваше го огромна златна статуя, от много мили можеше да се види как Тя блести над морето; статуята представляваше мъж, протегнал дясната си ръка към пролива, ръката държеше ключ. Римляни и готи бяха нарекли тоя паметник „Херкулесовите стълбове“, мюсюлманите го наричаха „на Кадис“; хилядолетия наред людете се бяха бояли от тая страшна, блестяща статуя, бяха я щадили; сега халифът издаде заповед да я разрушат. Плахо, затаили дъх, десетките хиляди воини гледаха как бяха нанесени първите удари. Златният, страшният не оказа съпротива. Той се срина и всички с неописуемо ликуване закрещяха: „Аллах е велик и Мохамед е неговият пророк!“

Халифът потегли към Севиля. За да почете тоя град, Който неправоверният крал въпреки примирието заплашваше тъй безсрамно, Якуб Алмансур бе отпуснал средства да се построи минаре на неговата главна Джамия. Проекта бе изготвил прославеният строител Джабир. Това минаре трябваше да изобразява алегорично победата на исляма над неправоверните. Халифът бе заповядал в кулата да се вградят всички статуи и барелефи от времето на римляните и готите, които още можеха да се намерят в страната. Освен това за минарето щеше да се използува както златото от върха на поваления „кадиски идол“, тъй и златото и среброто на всички църковни вещи, които халифът щеше да вземе в плячка през тая война.

Сам той, Якуб Алмансур, положи основния камък на минарето. И както безброй хиляди бяха ликували при падането на златната статуя, тъй ликуваха сега безброй хиляди, когато се поставяха основите на кулата, която щеше да се издига към небето на невиждана досега височина и с невиждана досега красота, за слава на Аллаха.

Дон Алфонсо се чувствуваше щастлив в Калатрава. Тук цареше суетно Ликува не, задето той бе дал заслужен отговор на безсрамния халиф, и всички необуздано се радваха на войната. Духовническата същност на рицарския орден бе отстъпила мястото си на войнствената. Рицарите славеха Бертран дьо Борн като свой велик събрат и приятел. „A lor, a lor — удряй, бий!“ — звучеше гръмко в мечтите им.

Между Алфонсо и архиепископа се възстанови предишната весела дружба. Силно огорчение бе изпитвал смелият свещенослужител, загдето не можеше да каже на Алфонсо своето справедливо, християнско, рицарско мнение за любовната му история с еврейката. Сега му откри с някогашната си прямота:

— Твоят тъст от Англия умря тъкмо навреме. Защото — нека ти го кажа, скъпи мой синко и приятелю — нямаше да понасям повече кощунството в Галиана.

Щях да бъда принуден да искам от светия отец отлъчването ти от църквата, пък макар след това да бях умрял от мъка. Вече се готвех да пиша писмото. Сега всичко това е останало тъй далече зад нас, както езическото минало на дедите ни. Просто с очи се вижда как войната изтръгва от гърдите ти и последните остатъци от любовното ти опиянение.

И гръмогласно се засмя; Алфонсо му пригласяше със звънък, младежки, добродушен смях.

Разузнавачи докладваха за размерите на Мюсюлманската войска. Възлизала — твърдяха те — на петстотин пъти по хиляда воини. Носеха се много слухове и за страшни нови оръжия, които халифът докарал със себе си, за огромни обсадни кули, за оръдия, които могли да мятат надалеч грамадни скали, за гибелния гръцки огън. Рицарите оставаха непоколебими в своята самоувереност. Вярваха в непревземаемите си крепости, в своя Сантяго, в своя крал.

Алфонсо имаше смело хрумване. За всички бе ясно, че численото превъзходство на мюсюлманите налага да се ограничат с отбрана. Но нима това действително бе неизбежно? Защо да не се даде на врага битка в открито поле? Начинанието изглеждаше безразсъдно смело, ала точно затова би могло да има успех. А нима южно от Аларкос не се намираше тъкмо оная местност, равнината Аройос, чиито изгоди и недостатъци той познаваше по-добре от всеки друг? Защо да не спечели и втора битка при Аларкос?

Сподели намерението си с Бертран и архиепископа. Дон Мартин, който обикновено не бавеше много отговора си, втренчи поглед в него, разтворил уста. Сетне въодушевено извика:

— Древният народ на Израил е представлявал шепа хора в сравнение с безбройната сган ханаанци, мидианитяни, филистимляни и въпреки това ги е победил и изтрил от лицето на земята. Сигурно сам бог му е посочил бойни полета, тъй благоприятни както твоята равнина Аройос.

Бертран от своя страна рече весело и вещо:

— Тая битка ще ти струва много мъртъвци, господарю, но още повече на неверниците.

Когато Алфонсо заговори за своя план на по-младите благородници, те отначало се удивиха, дори смутиха, но след това планът ги въодушеви. Кралят не пожела да посвети по-старите военачалници в намеренията си.

Доня Леонор бе останала в Бургос по-дълго, отколкото беше възнамерявала. Оттам бе по-лесно да въздействува на грандовете от Северна Кастилия и на арагонските съветници да изпратят колкото може по-бързо необходимата помощ на Алфонсо. Изгаряше от нетърпение той да започне по-скоро своя поход. Откак бе осъзнала колко дълбоко бе впила зъби в него похотливата треска към еврейката, подозренията й никога не се бяха разнесли напълно. Само войната можеше да излекува Алфонсо докрай от тая адска болест.

Сетне дойде вестта — сам той радостно й я беше изпратил — за това как смело бе пропъдил дръзкия мюсюлмански принц при неговия халиф. Първото нещо, което изпита, бе необуздана радост. Сега вече войната най-сетне беше настъпила. Тутакси след това тя бе осъзнала огромната опасност, която неминуемо щеше да произлезе от Алфонсовата смелост.

„Поражение — си беше помислила тя, — сега ще има поражение. Може би то не ще бъде окончателното поражение, но все пак поражение.“ Наред с гнева и грижите това породи у нея и мрачно задоволство. Дълбоко бяха заседнали думите на майка й за благоприятните последици от едно поражение. Поражението увеличаваше силите, разпалваше енергията, разкриваше десетки нови възможности; странен приятен трепет я обхващаше, помислеше ли за поражението.

Беше потеглила веднага за Толедо. „Иди в Толедо!“ — й бе заповядала майка и. Престъпното лекомислие, с което Алфонсо бе предизвикал мюсюлманските посланици, я беше накарало само да го обикне още повече. И непрекъснато пламенният й копнеж към Алфонсо се примесваше с онова мълчаливо, мрачно ликуване: „Сега идва поражението. Сега вече с другата се свършва. Actum est de еа — сега вече идва нейният край!“

Тъй като не завари краля в Толедо, тя си намери предлог да го последва на юг. Дон Педро, който съгласно установения план бе навлязъл в земите на Валенсия и не искаше да се откаже от похода си към столицата Валенсия, не бързаше да изпрати на дон Алфонсо подкрепление преди договорно установения срок. Ала тя беше успяла да обвърже дон Педро с обещание; преди да изтекат шест седмици, той щеше да изпрати десет хиляди души, а осемстотин още сега, за да покаже добрата си воля. Замина лично за Калатрава, за да съобщи на Алфонсо тази радостна вест.

Той я пресрещна, поздрави я. Леонор не прикри буйната си радост, че го вижда. Тук, сред своите рицари, в суровата атмосфера на крепостта Калатрава, той бе напълно онзи Алфонсо, когото тя желаеше.

Сияеща му разказа как бе склонила упорствуващия дон Педро да изпрати подкрепления още през следните седмици. Алфонсо сърдечно й благодари. Премълча пред нея, че вестта й съвсем не му бе приятна. Намерението му да даде на халифа открита битка се бе затвърдило. Ако се разчуеше, че арагонските подкрепления се очакват в толкова близко бъдеще, неговите съветници и военачалници щяха да се възпротивят още по-енергично на плана му.

Възрастният магистър на ордена Нуньо Перес и дон Манрике де Лара посетиха доня Леонор. При все че кралят не бе говорил много, за плана му вече се беше разчуло и по-предпазливите измежду неговите приятели бяха твърде угрижени. Старите сановници изложиха пред доня Леонор колко опасно е това начинание и колко е важно да се изчакат арагонските войски. Замолиха кралицата да внуши на дон Алфонсо да се откаже от намерението си.

Доня Леонор се изплаши. Нищо не разбираше от стратегия, нищо не искаше и да знае, между нея и Алфонсо съществуваше мълчаливо споразумение, че тя ще участвува в държавническите дела, но не и във воденето на войната. Тоя път обаче — тя разбираше — съществуванието на Кастилия бе поставено на карта. Спомни си как навремето Алфонсо бе нападнал Севиля въпреки предупрежденията на своите съветници, предчувствуваше, знаеше, че сегашното му безумно смело намерение е сериозно. Разумът й подсказваше, че трябва да говори с Алфонсо. Ала тъкмо сега тя не искаше да му става неприятна, не искаше да му досажда с омразни съвети. И освен това дълбоко в гръдта й отново прозвуча онзи шепот, който я караше да изтръпва приятно: „Поражение.“

Отвърна на угрижените благородници любезно и при все това с цялото си царствено достойнство: че не разбира нищо от стратегия, че през всичките тия години никога не е говорила с Алфонсо по подобни въпроси, че се възхищава от неговия военен гений и че зле би подхождало на кастилската кралица да смущава със страхливи съмнения царствената смелост и благочестивата увереност на своя съпруг.

Остана в крепостта два дни и две нощи. Бяха й приготвили набързо едно разкошно жилище; защото не беше благоприлично да спи под един покрив с Алфонсо. Кръстоносците — тъй предписваше обичаят — се въздържаха от общение с жени. Но малцина рицари гледаха сериозно на тоя обичай и Леонор се беше надявала, че след като вечерят, Алфонсо ще остане при нея. Той обаче най-сърдечно й пожела „лека нощ“, целуна я по челото и си отиде. Тъй постъпи и втората вечер.

Когато тя потегли назад на кон, Алфонсо я изпрати на около час път.

След като се разделиха, тя едва-едва отговаряше на брътвежите на своите спътници. И скоро, макар да умееше да язди добре, заповяда да докарат носилката й.

Седеше в носилката, затворила очи. Алфонсо бе овладян изцяло от войната, а и не бе в природата му да се впуска в бързи, случайни любовни истории. Тя не биваше да се чувствува пренебрегната. И положително не споменът за еврейката го бе накарал да страни от нея.

В Толедо мисълта за еврейката я бе занимавала много. Там съперницата й бе в непосредствена близост, трябваше да мисли за нея. Стоеше си, смело и глупаво, там долу, в своето имение, намираше се изцяло във властта на Леонор, както градът и всичко около него. Леонор трябваше само да посегне. По-рано тя не го беше мислила, чувствувала го бе; сега, в носилката, на път към Толедо, го мислеше. И сега, в носилката, неволно се опитваше да си припомни ясно своята съперница — лицето, снагата, движенията й. Представи си как ли би изглеждала Рахел разсъблечена. Сравни се с нея. Тя, Леонор, се беше запазила добре. Дори и благородната дама Елинор го беше признала — а нейните преценки бяха точни и злъчни. Едва ли това, че другата бе излязла десет или дванадесет години по-късно от утробата на майка си, бе откъснало Алфонсо от Леонор, за да го привърже към нея. Не, то се дължеше на магия, то беше треска, лоша болест. И щом дойде изцяло на себе си след своята голяма битка, независимо от това дали тя ще му донесе победа или поражение, Алфонсо ще е забравил другата. Леонор щеше да излезе последна глупачка, ако бе позволила на старите сановници да я склонят да разубеди Алфонсо от неговата битка.

Тя не беше глупачка. Умна бе, млада бе, хубава бе; уверена беше в успеха си.

Пристигна вест, че мюсюлманските войски напредват към североизток в три колони. Алфонсо не можеше да чака повече, трябваше да разкрие пред своите съветници и военачалници плана си.

Свика военен съвет. Въодушевено изложи своя план. Ще напредне срещу мюсюлманите и ще ги пресрещне в равнината Аройос. Там, между дълбоките процепи, издълбани от пресъхналите сега планински потоци, той бе водил битката, която му бе донесла първия голям успех и крепостта Аларкос. Никой в Испания не познаваше по-добре от него тая местност. С дръзки, убедителни думи описа как ще принуди халифа да заеме по-ниската част на постепенно спускащата се равнина, как ще притисне голяма част от вражата войска, тъкмо защото е тъй многобройна, сред храсталаците и в гората. Той не се съмнявал в победата. А сетне цял южен Андалус бил открит пред тях — Кордова, Севиля, Гранада; и едва започнала, войната щяла да свърши.

По-младите сеньори одобриха плана с въодушевление.

Но старият дон Манрике почтително и настойчиво предупреди. Да се влезе в открит бой с противник, който разполага с тъй голямо числено превъзходство, било повече от рисковано. Не се ли извоюва решителна победа, Толедо ще бъде изгубен. Вещият във военните дела барон Вивар подкрепи дон Манрике.

— Твое величество — каза той — с много усилия и изкуство превърна Калатрава и Аларкос в най-силните крепости на Полуострова. Под закрилата на техните стени ние спокойно можем да изчакаме пристигането на нашите съюзници. Тъкмо поради огромния си брой мюсюлманската войска ще се продоволствувл трудно. През време на обсадата тя ще пооредее доста. А пристигнат ли след това арагонците, няма да бъдем вече тъй отчайващо малобройни в сравнение с войските на халифа. Тогава, господарю, ако ти заповяда бог, води своята открита битка.

Бръчките по челото на дон Алфонсо се вдълбаха още повече. С разсъдъка си той признаваше: доводите на Манрике и Вивар бяха основателни. Ала непоносимо бе да мързелуваш зад стените на крепостта и да чакаш по-младият, хлапакът, да ти изпрати помощ. Той не искаше да позволи да му отнемат дори и частица от победата.

— Не ми е неизвестно — отвърна той, — че хитрият пълководец предпочита да избегне битката срещу тройно или петорно по-многоброен противник. Но не мога да гледам бездейно как врагът се шири в страната. Кръвта ми кипи. Истинската война не е игра на шах, а турнир и битката решава не благоразумният разсъдък, а смелото, благочестиво сърце. Истинският пълководец подушва къде да даде сражението. Аз ще дам сражението в равнината Аройос.

Рицарите бурно го подкрепиха.

Ала сега се опита да предупреди краля самият стар магистър Нуньо Перес.

— Ако войската на неверниците е тъй огромна, както настоятелно твърдят разузнавачите, то кастилската войска в никакъв случай не може да устои срещу нея без подкрепления. Почакай Арагон, господарю!

На Алфонсо бяха дошли вече до гуша поучителните слова на старите пълководци; та те бяха по-страхливи и от неговия Родриге.

— Няма да чакам, дон Нуньо — заяви той. — Разберете ме в края на краищата! Няма да позволя моят Аларкос, тоя Аларкос, който аз присъединих към кралство, да бъде обкръжен от обрязаните. Ще се справя с тях и без Арагон.

Ала дон Манрике не се предаде.

— Изпрати поне най-напред един куриер до дон Педро! — замоли настойчиво той. — Ако се спазва буквата на твоя договор с Арагон, ти си длъжен да чакаш.

— Аз обаче не съм буквояд — кипна дон Алфонсо, — а и кралят на Арагон не е. Той е християнски крал. Не е необходимо да седна да го моля за разрешение!

Продължи по-спокойно:

— Зачитам опасенията ви, но не съм длъжен да се съобразявам с тях. Халифът може да има и три пъти или пет пъти повече хора, на наша страна е правото и всемогъщият бог. Ще се сражаваме в равнината Аройос.

Сега, след като кралят бе взел окончателно своето решение, подпомогнаха начинанието му вярно и усърдно дори онези, които бяха проявили колебание. Станът бе разположен в равнината, избрана от дон Алфонсо. Палатките се редяха по лекия склон на една планина, защитени откъм гърба от все по-стръмно издигащата се височина, а отстрани от „аройосите“, които бяха дали името на местността: дълбоки пукнатини в земята, пороища, сега пресъхнали и обилно покрити с бял и червен олеандър.

Междувременно мюсюлманската армия се приближаваше в пълен ред, с равномерни, кратки дневни преходи. Когато й останаха още само два дни път, всеки можеше да пресметне, че решителната битка ще се състои на 19 юли, на 9 шаван според мюсюлманския календар.

Ала 9 шаван се падаше в събота.

Това създаде голямо униние сред еврейските бойци на дон Алфонсо. Тия три хиляди души и без това се бяха поставили на негово разположение с известно угризение на съвестта. Знаеха, че военната служба ще ги принуди да ядат забранени ястия и да извършват забранена работа в съботни дни; а във времената на героичната древност еврейските войници бяха предпочитали гърци и римляни да ги избиват, но да не водят бой в събота. Наистина сега, съгласно едно разпореждане на синедриона от преди няколко века, учените мъже от алхамата освобождаваха тържествено еврейските доброволци чрез формулата „мутар лах“ — да ти бъде разрешено — от задължението да спазват съботните закони и да се въздържат от забранените ястия; ала това освобождаване се даваше само в случай на крайна нужда. А беше ли даденият случай действително такъв? Принуден ли беше кралят да се сражава тъкмо в събота?

Изпратиха при дон Алфонсо делегация, възглавявана от дон Симеон Бар Абба, роднина на Ефраим. Ако неговите войници юдеи — обясни той на краля — нарушат светото запрещение, без да са изпаднали в крайна нужда, ще предизвикат божия гняв и поражение ще грози не само тях, а и християнските им бойни другари. Запитаха краля с надлежното страхопочитание не би ли могло да се избере друг ден за битката.

Алфонсо потупа дон Симеон по рамото и добродушно и весело каза:

— Познавам ви като храбри воини и на драго сърце, бих ви направил тая услуга. Но, виждате ли, не бих могъл да отложа битката с повече от един ден. Би трябвало следователно да я водя в неделя. Това обаче ще предизвика недоволство сред вашите християнски съратници, а те са още по-многобройни. Нека го оставим в събота, а всички ние ще се молим вашият бог да опрости греха ви.

Благочестивостта на евреите накара краля да се замисли и да се посъветва с дон Мартин какво би могъл да стори самият той, за да осигури за себе си и за своята войска милостта на всевишния. Архиепископът също бе чел „Дървото на сраженията“ от приор Боне. Там се препоръчваше в деня на битката да се пости и се посочваше, че преди да встъпи в битка с врага, славният рицар и цар Саул бил заплашил със смъртно наказание всеки, който преди падането на нощта яде или пие нещо. И така, архиепископът предложи в деня на битката християнските воини да постят; нека, за да не изгубят сили, кралят, нашият господар, им устрои предишната вечер богато пиршество. Дон Алфонсо така и разпореди.

Дон Мартин от своя страна разпрати куриери из цялата страна чак до Толедо с нареждане сутринта в деня на битката в Толедо и във всички селища между Дларкос и Толедо да бият църковните камбани.

Вечерта на 18 юли кралят огледа от възвишението, отгдето на следния ден щеше да ръководи битката, собствения си стан и стана на враговете си. Там, гдето равнината започваше да се спуща, стануваше войската на халифа. Шатрите се редяха в безкрайни низи плътно една до друга и Алфонсо и пълководците му знаеха: там, гдето гората им пречеше да виждат по-далеч, вражеският стан свиваше на запад и се губеше в далечината. Дълго и мълчаливо се взира кралят, засенчил очи с ръка, към неприятелския стан, над който се спускаше вечерта.

Яхнали конете си, благородниците се отправиха назад, приветствувани навсякъде от веселите, почтителни възгласи на бойците. Войниците се радваха на обилната вечеря.

Сетне самите военачалници седнаха да се нахранят в походната шатра на краля. Тя сияеше празнично от пурпурните и златни знамена; и вътрешността й бе украсена със скъпи килими и ковьори, в чест на войната, най-благородното занятие на рицаря и на краля. Всички бяха с повишено настроение, ядоха и пиха с наслада. Бертран пя най-необузданите си песни.

Ала скоро се разделиха — искаха да си легнат рано и да наберат сили за деня, който им предстоеше.

Приятни образи и мисли съпровождаха съня на краля. Яви му се Рахел и той почна да й обяснява бойния си план в подробности. Доказваше й, че и една по-малочислена войска може да се разположи така, щото победата да бъде сигурна. Обясни й как бе замислил да продължи по-нататък похода. След като разбие войската на халифа, ще се вреже чак до морето. Сетне ще сключи мир. Крайбрежието и Гранада ще остави на халифа; но обрязаният ще трябва да му отстъпи Кордова и Сивиля. Ще направи Севиля графство, най-голямото графство в кралството си, а в граф на Севиля ще въздигне своя мил малък незаконен син Санчо.

Чуваше в съня си тихите подвиквания на стражите, които обикаляха нощния стан. Вътрешният му глас му нашепваше: „Велик ще бъде утрешният ден, тоя 19 юли“ Опита се да си спомни годината, ала испанското летоброене и летоброенето на останалия християнски свят се объркаха в главата му, не можа да определи годината и се ядоса, че бе взел страната на Родриге, а не на скъпия си приятел дон Мартин. Ала посред гнева му прозвуча камбанен звън и тържествено, ликуващо песнопение, пееха Tedeum за неговата победа и сред тоя победен звън той заспа.

Събуди се сред камбанен звън. Защото, както бе заповядал архиепископът, още преди изгрев слънце всички камбани в страната, от Аларкос до Толедо, бяха започнали да бият.

Щом изгря слънцето, пред войниците бе отслужена литургия. Голяма част от тях се приобщиха към светите тайни. Сетне тържествено бяха показани реликвите, които щяха да съпровождат в битката различните бойни единици. Най-ценната и най-надеждната реликва притежаваха калатравските рицари — Cruz de los Angeles, един кръст, който тайнствено бе доставен на Алфонсо Трети от двама свети пилигрими. Във всеки полк рицари и войници коленичеха и целуваха своята реликва.

Откъм стана на мюсюлманите също долитаха молитви. Там свещенослужители и военачалници призоваваха бойците със стихове от корана:

И мюсюлманските войници, стотиците хиляди, се хвърлиха на земята с лице към Мека и пронизително повториха молитвата от първата сура на корана, седмата молитва:

Битката започна.

На калатравските рицари бе заповядано да нападнат първи и да направят пробив в центъра на противника. Те се строиха в добър боен ред, осем хиляди конници на великолепни коне, блестящи със своите доспехи. Гръмко запяха бойната си молитва, шестдесетия псалм на Давид:

„Кой ще ме отведе в укрепения град? Кой ще ме отведе до Едом? Бог ще ни даде сили за дела. Той ще смаже враговете ни.“

Понесоха се към центъра на неприятеля.

„Прокълнатите налетяха с такава ярост — разказва летописецът Ибн Яхя, — че конете им се набодоха сами на върховете на мюсюлманските копия. Отблъснати, те отстъпиха съвсем малко, сетне налетяха отново. Бяха отблъснати повторно. «Дръжте се, приятели! — викаше Абу Хафас, пълководецът, който командуваше центъра. — Укрепете сърцата си, правоверни! Аллах ви помага от високия си престол!» Ала прокълнатите налетяха сега толкова бясно, че пробиха редиците на смелите мюсюлмани. Самият Абу Хафас, пълководецът, се сражаваше смело като лъв, загина в боя и за служи венеца на мъченик. Прокълнатите започнаха страшно клане сред войските в центъра; всички мюсюлмански войници, които се бореха там, бяха избрани от Аллах за венеца на мъченичеството и преминаха на тоя девети шаван сред десетте хиляди радости на рая.“

Алфонсо наблюдаваше бойното поле от своето възвишение. Видя как калатравските рицари атакуваха, как бяха отблъснати, атакуваха повторно, отстъпиха повторно, ала след това се врязаха в редиците на неприятеля. И сега вече неговите калатравски рицари продължиха своя устрем напред, сега вече бяха неудържими, и те скоро ще стигнат червената бойна шатра на халифа и ще изпратят вестоносец да съобщи за победата. Тогава и самият той ще полети напред и ще смаже окончателно врага.

И така, кралят и неговите приближени гледаха, чакаха, наслаждаваха се на гледката. Там, долу, в равнината Аройос се осъществяваше мечтата на певеца Бертран дьо Борн; ето нападащите, сражаващите се и сразените, ето и бойния рев: „A lor, a lor“, с който се примесваха виковете „Аллах!“ и „Мохамед!“, ето и цвиленето на конете, изгубили своите ездачи, смъртно ранените коне. Сърцето на Аласар преливаше от радост. Той направо поглъщаше тая величава смесица от смърт, слава, победа, мъченичество и съжаляваше само за едно: че големият облак прах скриваше от очите му самото бойно поле. Ала виждаше около себе си безумните, пламнали, радостни лица на краля и рицарите му, неговото лице ликуваше като техните; и той триеше насълзените си очи, чистеше праха от носа си и се смееше.

Но ето че се случи нещо неочаквано. Облакът прах сега беше толкова гъст, че едва ли можеше да се различи какво става всъщност. Сигурно бе обаче едно: внезапно битката се пренесе твърде близо до тяхното възвишение, следователно далеч зад гърба на калатравските рицари. Конници с чалми се появиха в непосредствена близост със стана. Нападнаха еврейските отреди, определени за охрана на лагера. Да, евреите водеха вече борба, биеха се храбро, ясно се чуваше пронизителният им, прадревен еврейски боен вик: „Хедад, хедад!“, не отстъпваха, държаха се здраво. Ала те бяха само три хиляди души, врагът явно ги превъзхождаше и смътно, само за миг, дон Алфонсо си спомни предсказанието на дон Симеон, че сражението в събота ще донесе нещастие.

Но как, за бога, бе станало възможно мюсюлманските конници да напреднат толкова много? И в такъв брой? И къде бяха останали калатравските рицари?

Кралят предусещаше какво беше станало, ала си забрани да го вярва. Войската на халифа брои петстотин по хиляда души — бяха докладвали разузнавачите, и Алфонсо се бе изсмял. Но ето, сега тяхната стихийна вълна налиташе, краят й не се виждаше, нови и нови воини с чалми излизаха из облака прах, пешаци, конници. Сега вече Алфонсо не се смееше.

Ето какво се беше случило: опиянени от своята победа, калатравските рицари бяха продължили своя стремителен набег напред, сред гъстата вража тълпа. Не обръщаха внимание нито на жегата, нито на праха, които затрудняваха дишането им. Сред глухия грохот, от който ехтеше цялото бойно поле, чуваха само собствените си крясъци и писъците на ония, които убиваха. Зашеметени, полуобезумели от жаждата за борба, те нанасяха яростни удари с мечовете около себе си, врязваха се все по-дълбоко сред прахоляка, който закриваше слънцето.

Главният военачалник на мюсюлманите, вещият във военните дела и разумен андалуски пълководец Абдула Бен Сенанид, беше предвидил, че ще стане така. Позволи на рицарите да нахлуят навътре, оказа им сравнително слаба съпротива. Но заповяда на моадските полкове от двете им страни да напреднат и да приведат в готовност страшните далекобойни оръдия за изхвърляне на камъни. Моадските войници, прочути стрелци с арбалети, се съединиха незабелязано зад гърба на налитащите калатравски рицари и ги откъснаха от главните сили и от стана на християните.

И сега тук, в Аларкос, стана същото, което се беше случило навремето в битката при Ал Хатин. Мюсюлманските стрелци почнаха да обстрелват конете на християнските рицари и паднеше ли конят, рицарят с тежките си доспехи ставаше безпомощен. А ето че и оръдията на халифа започнаха да мятат огромните си каменни блокове сред гъстите редици на християните.

А същевременно, за да унищожи вражата войска докрай, мюсюлманският пълководец, използувайки огромното си числено превъзходство, изпрати зад гърба на сражаващите се рицари своята отбрана андалуска конница, за да нападне стана на християните.

Тъкмо тази атака на лагера видя от своето възвишение дон Алфонсо.

— Сега вече дойде и нашият ред — заяви с мрачна радост той.

Понесоха се надолу, към стана. Бяха многобройни и при все това прекалено малобройни. Нахлуващите тълпи мюсюлмани ги погълнаха, трябваше да отстъпят още преди да стигнат до стана, да се отдръпнат обратно към височината. Но отстъпваха в стегнати редици, не допускаха мюсюлманите да ги заобиколят. И винаги им се удаваше чрез малки противоудари да разчистват пространството около себе си и да си отдъхват.

Дон Алфонсо бе там, където се водеше най-яростният бой. Не мислеше вече за битката изцяло, а само за онова, което ставаше непосредствено около него. Задъхваше се сред праха и горещината, а бледо проблясващият облак караше всичко пред очите му да трепти. Чуваше пронизителния вой на роговете, думкането на барабаните, дивия рев на мюсюлманите и възгласите на другарите си: „Удрян! На помощ! Насам!“ И над всичко това глухият грохот на битката — непрестанен, налитащ от всички страни. Изпълваше го смътна и при все това блажена ярост. Изпитваше удоволствие, когато нанасяше удари с верния си меч Fulmen Dei; изпитваше удоволствие, когато падаше враг, и някаква странна радост, паднеше ли приятел.

Постепенно бяха изтласкани докъм средата на възвишението. Кралят заповяда отново да атакуват. Рицарите — трябва да бяха останали само около осемстотин души — се врязаха отново в неприятелската пехота. Един от мюсюлманите се прицели с копието си от непосредствена близост в Алфонсо. Преди да успее да запрати оръжието, Аласар го повали Момъкът звънко се засмя.

— Не му се удаде, господарю! — извика той сред грохота на битката.

Ала в следния миг, сам улучен, се свлече от седлото, кракът му се закачи за стремето, конят го помъкна на известно разстояние след себе си.

Останалите бяха продължили нататък, изтласкваха пред себе си неприятелската пехота надолу по склона. Около краля и тия, които се биеха рамо до рамо с него, се образува малко пространство.

Той слезе от коня си, все още овладян от затъпяващата ярост на боя, почти без да иска и да съзнава какво върши. Засуети се около Аласар. Вдигна наличника му, без сам да знае защо, свали шлема му, без да знае защо, и не знаеше дали момъкът го познава още. С огорчение си помисли, че Аласар трябваше да му избере хилядата рицари, които щеше да освободи без откуп. Момъкът дишаше тежко, инак бледомургавото му лице бе зачервено и подпухнало и независимо от цялата прах, кръв, жега и явна болка, изглеждаше съвсем младо. Алфонсо се приведе още по-ниско над него, гледаше го, не го виждаше, видя го, произнесе с глас, прегракнал от много викане:

— Аласар, момчето ми, верни приятелю.

Аласар с усилие вдигна ръка, Алфонсо не разбираше защо; по-късно се сети, че Аласар е искал да му върне ръкавицата на рицарското поръчение и му домъчня, че не го бе разбрал. Аласар раздвижи устни. Алфонсо не бе уверен дали той говори. Стори му се, че долови: „Кажи на баща ми“, но едва по-късно си припомни, че всъщност само му се е сторило да чува тия слова; а и не би могъл да каже на какъв език бе изговорил момъкът думите.

И докато седеше приведен над Аласар, за пръв път през тоя ден, но и сега съвсем смътно сред виковете и грохота на битката, у него се надигна мисълта за Рахел и тутакси и мисълта за Манрике и Нуньо Перес, който го бяха съветвали да остане зад стените на своите крепости, и мисълта за гневния дон Родриге. Но тия мисли не се задържаха в ума му, нямаше време. Нямаше време и да се занимава повече с момъка: успя само набързо да го прекръсти.

Защото сред облака от прах и пари огромните тълпи отново пълзяха нагоре. Тъпо, с мрачна ярост дон Алфонсо гледаше напиращите пълчища. Нямаха ли край? Петстотин по хиляда души, бяха казали разузнавачите, не бяха излъгали.

— Досега имахме работа само с предния отред — мрачно се пошегува архиепископът, — сега обаче идват главните им сили.

— Какво пък — каза Бертран. — Толкова повече жени и майки ще има да ги оплакват.

— Назад, бавно назад! — настойчиво викаха всички.

А Бертран запя една от своите песни:

Тъй, бавно с лица към врага, задържайки подскачащите коне, те заотстъпваха нагоре по склона.

Битката продължаваше, докъдето погледът стигаше. Но когато се озоваха до последната, най-стръмна част на възвишението, отново бяха създали малко празно пространство около себе си; тук никой не можеше да се появи в гърба им. Поеха си дъх, огледаха се, потърсиха другарите си, преброиха се. Сега бяха останали само около двеста души.

— Къде е дон Мартин? — запита Алфонсо.

— Ранен е — рече Гарсеран. — И изглежда, че тежко. Опитват се да го изтеглят по склона, към дъбовата горичка. Искат да го измъкнат по пресъхналото пороище.

И настойчиво го замоли:

— Трябва да се връщаш, господарю, преди да са открили пътя през пороището.

Отвъд височината, през дъбовата горичка минаваше скрита пътека, която отвеждаше към северната част на пресъхналите пороища.

— След тази атака! — реши дон Алфонсо, тъй като врагът отново, този път вече много отблизо, се готвеше да нападне.

И като се обърна към Бертран, запита:

— Какво става с теб, благородни Бертран? Ранен ли си?

— Е, останах с няколко пръста по-малко — отвърна Бертран, като се стараеше гласът му да звучи непринудено. И се пошегува: — Навярно ще мога да ти върна само част от ръкавицата.

Сетне отново започна схватка с врага.

Тук, в подножието на последната височина, боят се разпадна на ожесточени единични борби. Всеки се биеше сам за себе си, яростно, безсмислено, никой не мислеше за другите.

За частица от секундата Алфонсо погледна от височината назад, към равнината Аройос, към своето бойно поле. Облак прах го закриваше, в прах бе Потънал и самият той, и хората около него, прах имаше по шлемовете и по доспехите им. Толкова гъст бе прахът над цялото поле, че яростният шум от схватката звучеше приглушено — глухо звучеше дрънченето на оръжията, тропотът и цвиленето на конете, ревът на роговете. Сред тая сива мараня от жега, пари и прах дори и силните очи на краля на Кастилия едва успяваха да различат какво става всъщност. Ала той знаеше: тук, сред тоя прах и рев, погиваше неговата слава, погиваше Кастилия! Още преди да успее да оформи мисълта си в думи или дори да я почувствува добре, приближените му го повлякоха по-нататък.

В това време мюсюлманите разграбваха кастилския стан. Плячкосаха оръжия, съкровища, доспехи, всякакви припаси, няколкостотин благородни ловджийски сокола и много църковни вещи, а освен тях парадните одежди, които калатравските рицари бяха смятали да носят на победния празник.

От сто и двадесет години насам, от битката при Салака, мюсюлманите не бяха извоювали такава битка на Полуострова. Тъй неописуем беше страхът на християните, че накара да изтръпнат сърцата и на защитниците на Аларкос. Само след няколко дни те предадоха най-силната крепост на Кастилия. А победителите, за да разпространят още повече ужас около себе си, разбиха с огромните си стенобитни машини стените и къщите на града и крепостта Аларкос, докато ги изравниха със земята, и наръсиха земята със сол.

Пета глава

Няколко дни преди битката при Аларкос в Толедо бяха пристигнали ония първи осемстотин души от подкрепленията, които дон Педро бе обещал. Предводителят им се представи на кралицата. Той бе Гутиере де Кастро.

Да, Кастро беше поискал да изпратят него пръв в Толедо. Бароните де Кастро — обосновал бе той своето искане — се отличили особено много при завоюването на Толедо, за което и до днес свидетелствувал техният кастильо в тоя град, ето защо той искал да вземе участие и в завоюването на Кордова и Севиля. Колебливият дон Педро не можа да откаже на настойчивата молба на своя могъщ васал. И ето, той бе в Толедо със своите внушителни осемстотин души и дойде да засвидетелствува почитта си към доня Леонор.

Тя бе дълбоко и радостно удивена. С почти суеверно възхищение си спомни за своята мъдра майка, която не бе върнала кастильото на Кастро, за да има с какво да го дразни и примамва. Поздрави го засияла от любезност:

— Радвам се, дон Гутиере, че ти си първият от нашите арагонски приятели, който идва в Толедо.

Дон Гутиере стоеше пред нея с доспехи, в позата, предписана от древния обичай — разкрачил нозе и опрял двете ръце на дръжката на меча си. Този як благородник се гордееше, че е потомък на ония готски владетели, които, след като мюсюлманите бяха залели целия Полуостров, бяха запазили своята независимост в Астурийските и Кантабрийски планини. И наистина — както повечето от жителите на ония планини, и той беше извънредно широкоплещест, със заоблена глава, гърбав нос и дълбоко хлътнали очи. Стоеше така и гледаше надолу, към седналата кралица, гледаше я невъзмутимо право в лицето и размишляваше какво ли означаваха нейните думи.

— Надявам се — продължи доня Леонор, — че си доволен от решението, което кралете взеха относно спора ти с Кастилия.

Тя вдигна очи към него, двамата впиха изпитателно погледи един в друг, почти неподобаващо дълго. Най-сетне, претегляйки всяка дума, дон Гутиере каза с малко пискливия си глас:

— Моят брат Фернан де Кастро бе голям рицар и герой, обичах го с цялата си душа. Никакво обезщетение не може да ме утеши за загубата му, и още по-малко парите, които получих. Но когато взех кръста, аз се заклех да изтръгна от сърцето си всяка ненавист и ще удържа клетвата си, и ще се подчинявам на краля на Кастилия, тъй както ми заповяда кралят на Арагон. Но казвам ти го открито, господарке, за мен това никак не е леко. Обидно ми е да знам, че сред най-приближените слуги на дон Алфонсо се намира човек, когото бих искал да заплюя в лицето и който не заслужава дори тая плюнка, и че той се перчи в замъка на моите деди.

Без да откъсва от него зелените си очи, доня Леонор отвърна меко и в гласа й прозвуча извинение:

— Едва след зряло обсъждане кралете решиха да оставят кастильото на тоя човек. — И поясни: — Войните, благородни дон Гутиере, не могат да се водят вече както по времето на предците ни. За една война са необходими много пари, за да се съберат тия пари — много хитрост, понякога дори недостойна хитрост, а човекът, за когото говориш ти, притежава такава хитрост в излишък. Повярвай ми, скъпи, благородни дон Гутиере, аз споделям чувствата ти и разбирам колко обидно е за теб, че тоя човек седи в твоя кастильо.

Тя видя как внимателно се взираше в нея той, прочете очакването в погледа му. „Сега ще раздразня сокола с храна“ — помисли си тя и бавно приключи:

— Когато войната бъде в разгара си, едва ли вече ще бъде необходим този човек и неговата хитрост.

Той я запита какви разпореждания ще му даде.

— На първо време ще бъде добре — каза кралицата — да останеш с хората си тук, в Толедо. Ще съобщя на краля, че си пристигнал, и ще поискам указания от него. Ако зависеше от мен, бих ви оставила тук. В града няма войска и бих се чувствувала по-спокойна, ако зная, че тук, в Толедо, има верни хора, на които мога да разчитам.

Дон Гутиере се поклони по-дълбоко, отколкото бе привикнал.

— Благодаря ти за милостивите думи, благородна дамо — отвърна той.

Сбогува се, възрадван и изпълнен с благоговение, Тая доня Леонор действително бе велика кралица.

Яздеше тържествуващ по тесните, стръмни улички на Толедо, сега бе почитан гост и герой в града, от който навремето бе изгонен; през горещите летни дни на тая седмица често минаваше на кон край кастильо де Кастро и в очите му се четеше омраза и надежда.

Настъпи денят, когато още от ранни зори всички камбани в Толедо забиха — денят на голямата битка. И настъпи нощта, и още през нощта се чуха мрачни, объркани слухове, че битката е загубена. И настъпи следното утро, а заедно с него запристигаха уплашени бежанци от юг, все повече и повече; към препълнения град напираха на тълпи и людете, които живееха извън стените му, а страшните вести все повече се увеличаваха. Магистърът на ордена на Калатрава бил загинал, архиепископът — тежко ранен, избити били осем хиляди калатравски рицари, над десет хиляди други рицари, безчет пешаци.

Доня Леонор запази спокойствие. Това бяха глупави слухове. Не можеше да бъде така. Не биваше да бъде така. Тя не си бе представяла тъй поражението.

Дон Родриге, единственият от кралските съветници, който беше останал в Толедо, дойде при нея, слабото му лице бе разкривено от мъка и ярост. Тя се постара да го посрещне спокойно.

— Съобщават ми — каза тя, — че при излизането си от обсадената крепост Аларкос кралят, нашият господар, е претърпял тежки загуби. Имаш ли по-точни вести, достопочтени отче?

— Пробуди се, господарке! — гневно й извика дон Родриге. — Дон Алфонсо е изгубил една голяма битка. Войната е проиграна още преди да започне. Цветът на кастилското рицарство е загинал. Великият магистър на Калатрава е мъртъв, архиепископът на Толедо е тежко ранен, огромна част от бароните и рицарите лежат мъртви в равнината Аройос. Всичко, завоювано с море от пот и кръв от християнските крале на тоя полуостров в продължение на цяло столетие, е било пропиляно в един-единствен ден заради някакъв си рицарски каприз.

Кралицата бе побледняла. Изведнъж тя съзна: тъй беше. Ала не искаше да го признае пред тоя тук, превърна се отново във владетелка до мозъка на костите си.

— Забравяш се, дон Родриге! — постави го намястото му тя. — Но разбирам твоята болка и няма да споря с теб. По-добре ми кажи: какво трябва, какво мога да сторя?

Родриге отговори:

— Людете, вещи във военното дело, смятат, че дон Алфонсо ще може да задържи поне за малко Калатрава. Поеми ти грижата, господарке, да подготвиш в това време Толедо за обсадата. Ти си умна, доказала си, че умееш да управляваш. Запази спокойствието в града. Той вече прелива от бежанци и отчаяни люде. Обзела ги е жаждата да рушат, да убиват. Заплашват покръстените араби. Заплашват евреите.

Дълбоко в душата си доня Леонор се беше надявала, може би дори бе копняла да чуе това. Отговори:

— Ще сторя всичко, което е по силите ми, за да запазя спокойствието в Толедо.

Тежки грижи измъчваха парнаса на алхамата, дон Ефраим. Победата при Аларкос откриваше пред халифа всички пътища на Полуострова. Толедо бе изложен на произвола на мюсюлманите, които бяха прогонили евреите от Кордова и Севиля. От времето на готските крале такова нещастие не бе сполетявало евреите на Сефарада.

А какво ли ще донесе най-близкото бъдеще? Страхотни слухове се носеха в Толедо. Никога — казваха — бляскавата християнска войска нямало да може да бъде победена, ако не били пуснати в ход коварство и предателство. Евреинът, приятелят на емира от Севиля, съзаклятничил с мюсюлманите, издал им военните планове на християните, числеността на отделните войскови части, позициите. Кралят не се освободил от мрежите на еврейката, на дяволската пратеничка, и ето, сега божието наказание го сполетяло — него и страната му.

Хората в Худерия се наблъскаха още по-нагъсто, отколкото обикновено. Евреите, които живееха извън нея, търсеха закрилата на здравите й стени. Над алхамата надвисна тягостен страх.

Дон Ефраим замоли кралицата да бъде така милостива и да го изслуша. Всички мъже, годни да носят оръжие, бяха призовани да защищават стените на града. Дон Ефраим замоли да се разреши на алхамата да задържи своите останали хиляда и петстотин души за защитата на Худерия. Изтъкна, че големият брой еврейски войници, загинали в битката при Аларкос, доказва готовността на толедските евреи да жертвуват живота си за краля. Но сега алхамата била заплашена от люде, които се поддавали на безсмислените слухове и се нуждаели на всяка цена от своите мъже и оръжията им.

Мислите зад високото чело на доня Леонор се гонеха светкавично. Единственият, желаният ден бе настъпил; сега трябваше да бъде предпазлива, да намекне, но да не се издаде.

Народът в Толедо, отвърна тя, виждал в печалния изход от битката божие наказание и търсел виновниците. Никой не подозирал мъжете от алхамата, които били известни като верни приятели на краля. Но нищо не се знаело за чужденците, за ония франкски бежанци, които кралят, нашият господар, допуснал с безкрайната си добрина в страната, и не се гледало с добро око на човека, който му дал тоя лош съвет — на ескриваното, дон Йеуда Ибн Езра. Освен това, въпреки всичките си заслуги, дон Йеуда бил горд, за да не кажем нагъл човек и разкошът, сред който живеел посред свещената война, разпалвал негодуванието на мнозина обикновени граждани. Един толкова умен мъж като старейшината на алхамата трябвало да разбере това.

Парнасът се възмути, че кралицата се отказваше от човека, който, призован от самата нея, беше донесъл благоденствие на страната.

— Значи, ти ни съветваш, господарке — запита предпазливо той, — да се отречем от дон Йеуда Ибн Езра?

— Но не, дон Ефраим — побърза да отвърне доня Леонор. — Опитвам се само да установя срещу кого от евреите е насочено негодуванието на народа.

— Прости ми за досадния въпрос, господарке — настоя дон Ефраим, — но не бих искал да разбера неправилно твое величество в това важно дело. Смята ли твое величество, че ние трябва да се отделим от дон Йеуда?

Ледено, неприветливо кралицата отговори:

— Опасността, която заплашва вас, ми се струва незначителна и ако не бе дон Йеуда, нямаше да има дори и сянка от опасност.

И след кратко, мъчително мълчание с лека досада заключи:

— Както и да е, дон Ефраим, използувай твоите мъже, годни да носят оръжие, за защитата на Худерия или за защитата на Толедо; предоставям на теб да решиш това.

Ефраим стори дълбок поклон и си отиде.

Отиде при Йеуда.

— Съжалявам, дон Йеуда — започна той, — че все още те намирам в кастильо Ибн Езра. Едва ли има друго място, което да ти обезпечава по-малко закрила.

„Искат да ме прогонят извън стените на града — помисли си Йеуда горчиво, — искат да се отърват от мен.“

И с насмешлива учтивост отвърна:

— Откак ти за пръв път милостиво ме предупреди, неведнъж съм обмислял дали не трябва да напусна страната заедно с дъщеря си и с приятеля си Муса. Но кралят, вашият господар, би заповядал да ме преследват. Не мислиш ли и ти тъй, дон Ефраим? Ето защо не виждам как бих могъл да се измъкна жив и здрав преогромните владения на християнския свят до земите на султана. Трябва да извините присъствието ми тук в Толедо — ти и алхамата.

Ефраим каза:

— Худерия има здрави стени и хиляда и петстотин млади мъже, годни да носят оръжие. Струва ми се, дон Йеуда, че днес тя е най-подходящото място за теб.

Йеуда не прикри изненадата си; тутакси осъзна цялото великодушие на това предложение.

— Прости ми за глупавата насмешка — каза той непривично топло. — Не срещах в живота си много приятели, не очаквах толкова голяма човечност.

И той, който инак тъй добре умееше да се владее, заснова възбудено нагоре-надолу. Спря пред Ефраим, заговори му, този път по еврейски.

— Но обмислил ли си ти и това, господарю и учителю мой Ефраим, колко голяма част от своята сигурност губи Худерия, ако ме приюти?

Ефраим отговори:

— Нека е далеч от нас мисълта да затворим вратите си в дни на бедствия пред човека, който ни е сторил толкова добрини.

Разкъсван от противоречиви чувства, Йеуда запита:

— Отнася ли се тази покана и за доня Рахел?

След съвсем кратко колебание Ефраим отговори:

— Тя се отнася и за дъщеря ти.

И настоя:

— Става въпрос за живота ти, дон Йеуда; ти си умен човек и го знаеш не по-зле от самия мен. Може би ще трябва да заплатим с кръв за спасението ти; ти сам го каза и аз не ти възразявам. Но ние сме убедени, че тая жертва ще бъде богоугодна. Ти се върна към нашата вяра доброволно и когато това ти струваше скъпо. Моля те, не бъди горд в тая минута. Дай ни възможност да ти се отплатим.

Йеуда каза:

— Вие сте жертвоготовни люде и се изкушавам да приема поканата ви. Защото сърцето ми е изпълнено със страх, не го отричам. Но нещо в самия мен ме възпира. Бих могъл да се престоря пред себе си и пред теб, че не искам да ви подложа на опасност; но не е тая причината. И гордостта ми не е причината; моля те, повярвай ми. Нещо по-дълбоко е. Виждаш ли, съвсем неотдавна кралят ме принуди да поставя печата си до неговия под онова дръзко писмо до халифа. Тогава разбрах отново: съдбата ми веднъж завинаги е свързана със съдбата на тоя крал от Едом. Играх голяма игра, но не искам да избягам сега, в деня на разплатата.

— Обмисли още веднъж — заклинателно го замоли Ефраим. — Не значи, че бягаш от Адонай, ако се скриеш сред народа му, към чиято вяра си се върнал, при все че това ти струваше жертви: късно е, дон Йеуда. Утре може би няма да имаш вече време да напуснеш тоя дом. Ела с мен. Вземи дъщеря си и ела.

Йеуда каза:

— Смел и добър човек си ти, дон Ефраим, и аз ти благодаря. Дано бог укрепи още повече твоите сили. Но не мога да реша сега. Зная, времето не чака. Но мога да следвам само собственото си сърце, не мога да дойда с тебе.

Дълбоко опечален, Ефраим каза:

— По-късно пак ще изпратя човек при тебе и се надявам, че ще премислиш и ще дойдеш при нас, ти и дъщеря ти. Дано всемогъщият склони сърцето ти към правилно решение.

Йеуда произнесе с усилие:

— Позволи ми, господарю и учителю мой Ефраим, преди да си идеш, да те замоля за още едно нещо. Моето внуче е в безопасност, но не зная докога ще продължи тази безопасност. Не зная дори точно къде се намира сега детето. Единственият, който знае това, е моят Ибн Омар, познаваш го. Когато времената се поуталожат, ще го намериш. Ибн Омар е разбран човек, знае намеренията и желанието ми, ще ти обясни всичко. Кралят иска да направи детето си, моето внуче, граф Олмедо. Погрижи се детето да остане скрито от него. Не допускай да стане мешумад. Нека момчето не знае на какъв баща е син. Запази го от Едом и от Едомовата вяра.

— Ще изпълня това, дон Йеуда — обеща му Ефраим. — А когато му дойде времето, ще кажа на момчето, че е от рода Ибн Езра.

Той се извърна, за да си тръгне.

— Господ да бъде с теб, Йеуда — каза той. — Аз съм ти верен приятел. А ако някога пак възникне спор помежду ни, спомни си тогава за тоя час, ще си го спомня и аз. А ако ни е писано да не се видим вече, тогава знай, че хиляди от твоя народ ще благославят паметта ти. Мирът да бъде с тебе, Йеуда.

— Мирът да бъде с тебе, Ефраим — каза Йеуда.

Дълго след като Ефраим си отиде, Йеуда седя неподвижно, сякаш душата му бе опустошена. Не съжаляваше, загдето бе отхвърлил предложението; той бе храбър човек. Но бе виждал много хора да умират и твърде добре знаеше каква опасност го заплашва. Знаеше: арабската дума, която наричаше смъртта унищожителка на всички неща, не беше безсъдържателен звук: и не се срамуваше, че трепери при мисълта за мрачната бездна, в която щеше да пропадне.

Облекчение бе за него, че Ефраим не бе сметнал отговора му за окончателен. Нови и нови съмнения го овладяваха. Нима той не тласкаше така към гибел и дъщеря си? Трябваше да я запита, преди да направи крайния избор. Ще се подчини на нейното решение.

Със сухи думи и заговори, че сега тук, в Толедо, на всяка крачка ги дебне смъртта и че Ефраим им е предложил убежище в Худерия.

Рахел беше узнала за поражението на Алфонсо, ала едва сега, докато говореше баща й, разбра целия му страхотен размер. Изпита безумна уплаха за себе си и за баща си, ала още повече състрадание към Алфонсо. Можеше ли да издържи разгрома тоя човек, тоя крал, който бе изтъкан изцяло само от блясък и от победи? И докато насмешливо и нежно мислеше: „Сега вече клетият, нещастният, не ще може да ми покаже моята Севиля“, тя видя пред себе си упоритото му, яростно лице, съсипано от мъка. И същевременно нещо в нея ликуваше: „Сега вече той скоро, много скоро ще се завърне в Галиана. Той ми го обеща. И вече няма да бъде с желязна броня и думите ми ще проникнат в гръдта му.“

Щом Йеуда свърши, тя без колебание каза:

— Не ми е разрешено да ида в Худерия, татко мой. Дон Алфонсо ми нареди да го чакам в Галиана.

Силна болка сви сърцето на Йеуда, когато разбра, че тя мисли единствено за желанието на дон Алфонсо. Той каза:

— Щом като е такава волята ти, дъще, и аз няма да ида в Худерия.

Ала не говореше с обичайната си решителност, а изпитателно се взираше в кроткото й лице. В гърдите му все още се таеше мъничката надежда, че тя ще възрази: „Не, татко, не искам ти да загинеш! Искам да живееш. Ще те последвам, каквото и да решиш.“ Ала тя не каза нищо и той помисли с горчивина: „Сам аз я дадох на тоя мъж. Аз я тласнах към тоя мъж. Нямам право да се оплаквам, ако сега тя предпочита аз да умра, отколкото да наруши неговата воля.“

Внезапно, цялата засияла, тя го замоли:

— Но ела ти при мен, татко мой. Ела ти при мен, в Галиана.

Той се досещаше какво става в нея, всичко се отразяваше на нейното живо лице. Тя бе разбрала каква опасност заплашва и двамата, ала при все това смяташе, че в Галиана ще бъдат в безопасност. Инак Алфонсо нямаше да й нареди да остане там. Той, Йеуда, знаеше: заблуда беше това, безсмислена мечта. Знаеше: тя навличаше върху него опасност, той — върху нея, никой от двамата не можеше да помогне на другия. Ала утешителна бе самата мисъл да бъдат заедно в последния час, и той не разруши мечтата й.

Съгласи се още тая нощ да отиде при нея в Галиана.

Покани Муса да отиде с него. Старият учен сметна за напълно понятно, че Рахел искаше да остане в Галиана, а също и това, че Йеуда искаше да бъде заедно с дъщеря си. Ала каза, че за самия него няма смисъл при съществуващото положение да сменя жилището си.

— Нека остана тук, при нашите книги — замоли го той. — Не би било правилно да ги изоставя без пазач. Може би ще е хубаво — позамисли се и лицето му се оживи — да изпратим два-три от най-ценните ръкописи в Худерия. Колко хубаво, че сефер хилали е вече там.

След ранната вечеря Йеуда и Муса поостанаха още заедно, разговаряха, пиха. Около тях се носеше уханието на многото години, които бяха прекарали заедно. Говореха за бедственото си положение с деловитостта на хора, натрупали голям житейски опит. Говореха с леко насмешливо страхопочитание за смъртта.

Муса стоеше до писмения си пулт, драскаше кръгове и арабески и каза:

— Не звездите, под които се е родил Алфонсо, докараха него и нас до това тежко положение, а неговата природа, неговата рицарственост. Рицарството и чумата са най-страшните бичове, с които господ наказва своите създания.

Йеуда не можа да се сдържи, изпитваше вътрешна необходимост да разкаже на приятеля си с каква топлота дон Ефраим се бе отзовал за неговите заслуги.

— Все пак евреите, значи, са разбрали — каза със сдържана гордост той, — че не жаждата за слава, богатство и почести ме е карала да им помагам.

Муса доброжелателно се съгласи.

— Самият аз бях свидетел на всичко и зная, че ти често си действувал не само от жажда за слава, а и от великодушие.

Й с присъщата си приветлива назидателност поясни:

— „Точно както болестите — е казал Хипократ, — и действията на хората рядко се обуславят само от една причина; обратното, всяка човешка постъпка има множество най-различни корени.“

Йеуда усмихнато отговори:

— Не си много разточителен с похвалите, драги приятелю Муса.

Разговорът им почна да секва. Те, чиито слова инак толкова леко се лееха от устата им, сега почнаха да чувствуват липса на думи колкото повече се приближаваше минутата, в която Йеуда трябваше да тръгне. Когато той стана, за да върви, замлъкнаха окончателно и само стиснаха ръцете си.

Ала сетне, неочаквано и непохватно, Муса прегърна Йеуда; никога не беше правил такова нещо. А когато Йеуда си отиде, той дълго още стоя неподвижен на своето място, отпуснал ръце, впил поглед в земята пред себе си.

Когато се пробуди на следната сутрин в Галиана, в първия миг Йеуда не можа да разбере къде се намира. Сетне осъзна къде е и каква опасност бе надвиснала над тоя дом. Ала сега вече не се страхуваше; у него беше настъпил безмерен покой, чувствуваше онова примирение със съдбата, което Муса толкова бе възхвалявал пред него.

Затвори очи и полежа неподвижно още известно време. Откъм патиото долиташе чуруликане на птички, два тънки слънчеви лъча се промушиха през цепнатините на дървените капаци на прозорците и заиграха върху лицето му. Лежеше, наслаждаваше се на тишината. Винаги досега беше мислил, че трябва да пресмята и да Предвижда за себе си и заради другите; сега най-сетне за пръв път си отдъхваше и почувствува какво значи покой, чувствуваше го с цялото си тяло, наслаждаваше му се.

Стана, изкъпа се, облече се бавно, грижливо. Пристъпвайки тихо, обиколи дома и градината. Видя еврейските и арабските надписи по стените. Видя, че някой беше разбил стъклото на месузата и засипал с пръст цистерните на раби Ханан. За миг в него пламна яростна, гневна ревност. Ала веднага, осъждайки сам себе си, поклати глава и недоволството му се превърна в радост, тъй като знаеше, че през дните, които оставаха, Рахел принадлежи нему, а не на другия.

Седеше на брега на малкото езерце, полуизтегнат, както навремето бе седял на стъпалата край водоскока. Наслаждаваше се на това, че вече не трябва да мисли за бъдещето, не трябва да взима решения. Измерваше преживяното и в спомените му всичко изглеждаше добро — и радостите, и скърбите. Припомни си: благочестивите, фанатични, презрителни очи на раби Товия и мисълта за тях не го разгневи и не го накара да се засрами.

Замисли се и за сина си Аласар. Досега, със силна воля, той не беше допускал споменът за него да се добере до съзнанието му. Лицето му не бе трепнало, когато научи, че кралският паж е загинал в битката при Аларкос; не бе запитал повече, за него момчето отдавна бе мъртво. Сега, седнал край езерцето в Галиана, той си спомняше за сина си със скръб, не със злоба.

Дойде един слуга да го повика при Рахел. Закусиха, водейки приятен, спокоен разговор. Нито с дума не споменаха опасността, която ги заплашваше. Тук, до Галиана, не стигаше смутът, обхванал Толедо. Окръжаваше ги спокойствие. Домът и градината бяха поддържани добре, имаше богат избор от ястия, безмълвни слуги чакаха техните заповеди.

Само след няколко часа вече им се струваше, че седмици наред са живели тук заедно. Разхождаха се в градината или се наслаждаваха на прохладата в дома, търсеха се един друг и отново се разделяха.

Оставаха им да живеят още три дни, ала те не подозираха това. Виждаха как слънчевият часовник отброява часовете, как пълзяха сенките на стрелките и дълбоко в душата си Йеуда знаеше: те бяха техните последни, броени часове; но не допускаше знанието за това да смущава цялостното им спокойствие.

Рахел от своя страна бе обмислила добре и неколкократно онзи разговор с баща си и знаеше, че над тях е надвиснала заплаха. Но при все това не вярваше. Алфонсо бе казал: „Чакай ме.“ Алфонсо ще дойде. Невъзможно бе смъртта, рушителката на всичко, да я докосне, преди Алфонсо да дойде. Изкачи се на куличката, отгдето се виждаше пътят надолу към Толедо. Чакаше пламенно и с вяра.

На втория ден в Галиана дойде с опасност за живота си Дон Бенямин, изпратен от дон Ефраим. С горещи слова умоляваше и заклинаше Йеуда и Рахел да потърсят убежище зад здравите стени на Худерия. Йеуда почувствува като мъчение и радост това последно изкушение. Но Рахел каза кротко и решително:

— Дон Алфонсо ми заповяда да остана тук. Аз оставам. Ти, приятелю мой дон Бенямин, ще ме разбереш.

Колкото и жестоки и мъчителни да бяха за него тия думи, дон Бенямин я разбра. Нейната душа оставаше свързана с тоя рицар, с краля на Едом, с тоя човек, роден за войната. Нищетата, която бе донесло на Полуострова нечестивото му, мнимо геройство, не помрачаваше в нейните очи блясъка му. Тя продължаваше да го обича, продължаваше да вярва в него, отказваше се от убежището в Худерия само защото той й беше подхвърлил няколко любезни думи. Нещо повече — Бенямин не можеше да си представи сред обитателите на Худерия доня Рахел, тая Рахел, която той виждаше сега пред себе си нежна и горда. Завист, злоба, неприязнено възхищение, желание да я обидят, любопитство щяха да бликат около нея и да я измърсят. Не, той не можеше да си я представи сред цялата тая дребнава смрад.

Каза:

— Няма да настоявам и да те убеждавам повече, доня Рахел, нито теб, дон Йеуда. Но позволете ми да остана тук до спускането на нощта. Тогава ще се върна без вас.

Остана, държа се ненатрапчиво, деликатно. Долавяше кога Йеуда иска да бъде насаме с Рахел и съумяваше да се върне тогава, когато трябва. Ту бяха тримата заедно, ту Йеуда седеше заедно с Рахел в стаята й, ту Бенямин се разхождаше заедно с нея по градинските пътеки, посипани с чакъл.

Рахел почти не говореше, ала нейното мълчание се струваше на Бенямин по-красноречиво от думи. Той се опита да я рисува. Отказа се. Дързост бе да се състезава с бога, който беше създал тази жена. Кой, пък бил дори майстор на майсторите, можеше да помисли да пресъздаде вътрешната хармония на Рахел, дълбоката съгласуваност между тялото, лицето, движенията? Чрез нея се потвърждаваше учението на Платон: „Красотата не стои по-високо от другите идеи, но тя сияе чрез окото, най-светлия орган на нашите сетива, по-светъл от всички останали органи на нашата телесна обвивка.“ Символ бе тя, Рахел, символ за онова, което ощастливява и възвисява хората. Всеки, който я видеше дори само да минава покрай него, трябваше да стане по-добър. Тоя груб рицар и крал бе единственият, когото тя не бе направила по-добър — и затова единственият, когото Бенямин мразеше в тоя ден. С болка чувствуваше как Рахел още се надява да превърне в човек тоя безчовечен крал и още повече я обичаше заради тази нейна детинска, нерушима вяра.

Късно следобед Йеуда и Бенямин седяха край брега на езерцето. Бе много горещо, ала тук жегата не бе толкова тягостна; разхлаждаха нозете си във водата и се наслаждаваха на тая прохлада. А това беше предпоследният ден преди смъртта на Йеуда.

И Йеуда го замоли:

— Кажи ми, мой млади дон Бенямин, който си тъй начетен в писанието и в много други науки: какво мислят твоите учители и какво мислиш самият ти за задгробния живот?

Дон Бенямин се загледа в комарите, които танцуваха над езерото, видя как един лист се отрони във водата, как заплува и се завъртя. Обмисли отговора си. Каза:

— Нашият господар и учител Моше Бен Маймон учи: „Безсмъртието е дадено само на «съзнаващата част» от човека. Само «придобитият разум» надживява тялото, само онази мъничка, най-благородна частица от човешката душа, която често и успешно се е стремила да познае истината.“ Тъй учи Моше Бен Маймон.

Той помълча малко, сетне додаде:

— Но в Талмуда е казано: „Заради мира може да се пожертвува дори истината.“

Вечерта настъпи. Бенямин все отлагаше тръгването си. Но бледият тънък лунен сърп стана по-ярък, време бе вече да си отива.

Йеуда и Рахел го придружиха до портата.

— Мирът да бъде с вас — каза той.

При завоя на леко издигащия се път той се извърна. Сред смътната светлина блещукаше надписът: „Алафия — мир на влизащия в този дом“.

Йеуда и Рахел вече не бяха там.

Все повече се разгаряше жаждата на народа в Толедо да накаже виновниците за поражението при Аларкос. Малцина не се бяха поддали на тоя свят и яростен фанатизъм, с който беше наситен въздухът. Появеше ли се някой евреин извън здравите стени на Худерия, малтретираха го; голям брой бяха избити. Пострадаха и някои от покръстените араби. Налагаше се да се вземат мерки за защита на населението.

Кралицата нареди да извикат Гутиере де Кастро.

Не смеела, обясни му меко и коварно тя, и занапред да поверява на кастилски военачалници охраната на множеството заплашени жители. Кастилците били озлобени от загубата на свои братя и синове и никак не били склонни да защищават люде, които народът несправедливо смятал виновни за нещастието. Ето защо един арагонец по-добре щял да съумее да въдвори ред в града.

— Направи ми тази услуга, дон Гутиере! — замоли го тя.

Гледаше го право в лицето със своите зелени очи и разкопчаваше ръкавицата си.

— Зная — продължи тя, — че тая задача съвсем не е лека и може би не ще бъде възможно да се запази всеки от тия хиляди люде. Мога да си представя, че ще има случаи, когато ще бъде по-добре да се пожертвува един отделен човек, за да се защитят многото хиляди.

Кастро се замисли. Сетне, с присъщата си бавност, отвърна:

— Струва ми се, че те разбираем, благородна дамо. Ще сторя всичко, което е по силите ми, за да оправдая твоето доверие.

Поклони се дълбоко и почтително, пое ръкавицата почти нежно.

Кастро едва си беше отишъл, когато съобщиха на кралицата, че е дошъл каноникът. Яростното негодувание, което го беше довело вече веднъж при нея, все още не бе напуснало дон Родриге. С гняв и болка съзнаваше той колко безсилен бе пред мрачното безумие, пламнало в града. Трябваше отново да предупреди кралицата, да я накара да стори нещо.

Настойчиво поиска от нея да защити невинните. Тя му отговори е царствено ласкав укор:

— Наистина ли смяташ, мой достопочтени отче и приятелю, че бог е поставил на кастилския престол толкова бездарна кралица, която да се нуждае от такова напомняне? Всичко, което можеше да се стори, е сторено. Не съм поискала от алхамата нито един човек за защитата на градските стени, така че евреите могат да използуват цялата си въоръжена сила за своя самозащита. Освен това от предпазливост поверих на арагонците да охраняват заплашените люде, защото се опасявам, че един или друг от касти леките рицари може да прояви мекота и да не вземе бързи мерки срещу нарушителите на реда. Удовлетворява ли те това, дон Родриге?

Каноникът знаеше, че гневът на толедските граждани е насочен главно срещу дон Йеуда и много му се искаше да запита и за него. На драго сърце би отишъл в кастильото, и то не само от приятелски чувства към Йеуда; все по-горещо ставаше желанието му да поговори с мъдрия Муса за страшните неща, които ставаха наоколо. Но нима не си бе наложил сам епитемия заради оная човечност, която в сегашните времена му бе запретена, нима не си бе забранил сам да ходи в кастильото? И ако сега се тревожеше за Йеуда, не беше ли това сама предлог, за да иде при своя приятел Муса? Ако някой можеше да се защити сам, това бе именно дон Йеуда с богатия си житейски опит. Пък и немислимо бе някой кастилец да посегне на живота или имота на един член на кралския коронен съвет. Стори му се двойно по-смешно да прояви опасенията си за ескриваното пред надменните, почти насмешливи очи на доня Леонор. Благодари на кралицата за нейната предвидливост и си отиде.

Дон Гутиере де Кастро се зае да изпълни усърдно и точно възложената му задача. Най-напред той провери какво е положението с покръстените араби. Те живееха в свой отделен квартал, около трите си черкви, повечето от тях бяха дребни люде. На тълпата не бе доставило удоволствие да се занимава с тях, бяха ги оставили намира. Все пак техните стени и порти бяха слаби, Кастро разстави около квартала им два малки отреда. Сетне провери здравината на стените и портите на Худерия. Бяха здрави, безредните тълпи едва ли можеха да нахлуят през тях. При все това Кастро запита парнаса да му постави ли на разположение от своите въоръжени люде; дон Ефраим благодари вежливо и отказа.

Еврейските квартали извън градските порти бяха опразнени, останали бяха само неколцина старци и деца. В много от напуснатите домове се бяха настанили християнски бежанци. Къщите, от които можеше да се вземе нещо, бяха разграбени. Всичко в синагогата беше направено на пух и прах. Върху алмемора, естрадата, от която е съботен ден четяха светото писание, някакъв шегобиец бе поставил кукла — чучело на стар евреин; Кастро се разсмя от сърце.

Ако тук имаше малко работа за него, толкова по-трудно му се стори да изпълни поетото задължение, когато застана пред кастильото.

Често беше стоял там. Мнозина стояха там често. Тъй като не можеха да проникнат в Худерия, а не си заслужаваше трудът да се нахвърлят върху неколцината жалки заподозрени извън нейните стени, хората в Толедо все по-силно се изкушаваха да излеят свещения си кастилски гняв върху тоя великолепен дом и приказните съкровища, струпани в него. Трябваше да разрушат до основи предизвикателно бляскавия кастильо. Трябваше да хванат лъжеца и предателя, скрит там като някой черен паяк, и да смачкат него и дъщеря му, вещицата, която бе омагьосала краля. Това бе богоугодно дело и истинска наслада за сърцето и душата в тия печални времена. Така че когато и да минеше край дома, Кастро сварваше там тълпи от хора, вперили жадно и изкусено погледите си в стените.

Бавно, недодялано се влачеха мислите през мозъка на Кастро. Дали евреинът беше толкова дързък, та да живее още в тоя дом? Не, страхливец беше евреинът, но крайно самомнителен и обичаше да се надува, много възможно бе да е още там. А тоя дом бе негов, на Кастро, това бе Кастильо де Кастро, предците му го бяха завоювали преди сто години от мюсюлманите. И все още бе негов тоя дом, самата доня Леонор беше казала тъй. Когато войната се разгори напълно, бе казала тя, ще изхвърлим евреина. Войната едва ли можеше да се разгори повече отсега и ако битката е била изгубена, причина за това бяха именно предателствата на тоя евреин, нетърпимо бе той да продължава да се перчи нагло тук, в кастильото. Над много други, над хиляди други евреи бе надвиснала опасност заради тоя единствен негодник и най-голям предател. Не че ще бъде жалко за тях, но той бе поел вече задължението да ги спаси и доня Леонор изрично му бе заповядала, че е по-добре да пожертвува единици, отколкото да изложи на опасност хиляди.

Минавайки покрай къщата, Кастро спираше като останалите и чакаше. Всички чакаха, чакаха заплашително. Никой не искаше да бъде първият, който ще посегне върху дома на могъщия ескривано.

Все по-често минаваше Кастро край дома. Домът го привличаше. Винаги виждаше същото; тълпите стояха край оградата, глухо ръмжаха, чакаха.

Веднъж обаче чу още отдалеч пронизителни, разюздани викове. Забърза. И гледай — мнозина, доста голяма група, удряха по огромната порта. Удряха и с тежкото чукче на портата по желязото, така че неговият звън ехтеше буйно и повелително сред крясъците на тълпата. Ала вратар не се показваше.

Най-сетне един от мъжете се покатери на раменете на друг и оттам — върху стената. Озова се горе бързо сред ликуващите викове на множеството. Изчезна зад зида. И ето, малката вратичка в портата се отвори и от нея се подаде ухиленото, тържествуващо лице на нежелания гост; с шеговито, учтиво движение той покани и останалите да влязат.

Кастро стоеше и размисляше. Водеше със себе си неколцина от своите хора, нямаше да му струва много усилия да защити портата и да я удържи, докато повикат подкрепление. Но не гласеше ли дадената му заповед да пожертвува отделни лица и да спаси хилядите? Той стоеше и не предприемаше нищо и все повече хора проникваха през малката вратичка на портата във вътрешността на кастильото.

Най-сетне самият той последва тълпата. Сега, когато се намираха във външния двор, виковете бяха утихнали. Не се Показваше никой от обитателите, никой от многобройните слуги, писари, домашни прислужници. Нахлулите унило се въртяха покрай стените, колебливо разтвориха втората порта, която водеше към вътрешността. Удивени, смутени, глуповато ухилени, стояха сред нямото великолепие. Пристъпиха по-навътре. Беда искат, събориха една ваза, втора. Тя се строши. Някой взе от близката ниша бокал от скъпоценно стъкло, запрати го към пода; бокалът падна върху дебелия килим и не се счупи. Сега вече ядосан, човекът дръпна килима. Откри каменния под, удари с всички сили стъклото в камъка. То се строши с остър звън.

Появи се уплашен слуга, мюсюлманин. Понечи да каже нещо, да успокои, да вразуми тълпата, може би искаше да съобщи, че господарят на дома не е в къщи. Сред общия крясък никой не го чу, пък и не искаха да го чуят, удариха го през устата, изблъскаха го назад, най-напред колебливо, сетне все по-злобно. И ето, той лежеше на пода окървавен, задъхваше се. Тълпата ликуваше. Побесня. Почна да къса, да чупи, да тъпче всичко, което можеше да се скъса или разбие.

Кастро гледаше като вцепенен. Това е неговият дом. Войната е в разгара си, а доня Леонор каза, че този дом е негов. Изглежда, че евреина, който се е загнездил тук, го няма; а може и да се е сврял в някой ъгъл — е, това ще се види. Този дом е негов, на Кастро, най-сетне. И е много богат дом. Нечестив, езически дом.

Как е посмял само този дързък евреин! В какво е превърнал хубавия му, рицарски, християнски кастильо!

Бавно, с тежки крачки Кастро прекоси залата, изкачи се на малката естрада застана пред отворената портичка на оградката, заобикаляща естрадата. Стоеше там, едър, набит, широкоплещест, в позата, предписана от древния обичай — разкрачил нозе, сложил двете си ръце върху дръжката на меча; хлътналите му очи гледаха с наслада хората, които освобождаваха дома му от сметта, с която евреинът го бе измърсил.

През това време в къщата бяха нахлули още повече люде; бяха разтворили изцяло главната порта. Сега просторният, тих дом, залите и малките му стаи, дворовете и спалните му изведнъж се изпълниха с крещящи, побеснели хора. Някои тъпчеха джобовете си с всичко, което им се стореше ценно. Ала на повечето не бе до това; единственото им желание бе да громят, да разбиват. Търсеха евреина, но той, страхливецът, не бе там, беше избягал. Намериха само няколко жалки слуги, върху които можеха да излеят злобата си. Но поне имуществото на евреина бе там, тия скъпи, нечестиви вещи, заради които той беше ограбил и предал страната. Яростта на всички се насочи срещу тия вещи. Късаха, трошаха, разбиваха, унищожаваха — гневно, настървено, ликуващо.

Тяхното безумие овладя и Кастро. И в него всичко бушуваше: „Нека с това тук се свърши! Нека загине! Нека се превърне в развалини целият този изнежен, пищен, еврейски, женствен, езически разкош!“ И той заудря с ножницата на меча си крехките, очарователни предмети и завика: „A lor! A lor!“, нахвърли се върху надписите по стените и почна да ломи нежните, пъстри камъни.

Мълчалив, слаб човек в свещенически одежди се приближи до него, побутна го за ръката: дон Родриге.

Обикновено каноникът предпочиташе да заобикаля и да не минава покрай кастильото; страхуваше се от изкушението. Но днес беше чул силните, яростни крясъци, страхът го беше довел. Видял бе широко разтворената порта, видял бе как хората се блъскаха с гневни викове, за да влязат през нея. И ги беше последвал. Те бяха сторили път на свещенослужителя. И ето сега той хвана за ръката тоя човек с благороднически доспехи, който, при все че явно бе рицар, вземаше участие в злодеянието.

Тъй като човекът се извърна към него с яростно, озлобено лице, каноникът каза:

— Аз съм дон Родриге, член на коронния съвет.

Кастро се усмихна широко, предизвикателно:

— А аз, достопочтени отче, съм дон Гутиере де Кастро, глава на рода, чието име носи тоя дом.

Родриге си спомни за предохранителните мерки, взети от кралицата. Смътно подозрение се надигна в душата му.

— Ти допускаш тия тук да грабят и да рушат? — запита той.

— Нима добрите кастилци трябва да се церемонят, когато търсят един предател? — отвърна му Кастро с въпрос. — След като загина цветът на християнското рицарство, какво значение имат няколко еврейски килими и пергаментови свитъци?

Родриге запита:

— Не си ли ти човекът, комуто е възложено да защищава заплашените?

Гутиере спокойно изгледа свещенослужителя в лицето.

— Да — отвърна той, — и ще мога с чиста съвест да върна ръкавицата на нашата достойна господарка. Изпълних поръчението й. Оставих народа да излее гнева си срещу отделни, виновни люде и тъй помогнах на огромното множество от ония, които са подозирани несправедливо.

Потресен, не вярвайки на ушите си, Родриге запита:

— Ти казваш, че поръчението ти е било такова?

— Тъй гласи заповедта на кралицата — каза Гутиере.

Обхванат от внезапен страх, Родриге запита:

— Какво стана с дон Йеуда? Да не се е случило нещо с ескриваното?

Кастро сви рамене изразително, презрително.

— Тук във всеки случай го няма — отвърна той. — Изглежда, че псето се е измъкнало.

Родриге облекчено си отдъхна. Беше станало тъй, както бе предположил. Дон Йеуда беше в безопасност.

Опомни се.

— Ти си кръстоносец — рече той. — В името на църквата ти напомням: сложи край на тия позорни безчинства тук.

Кастро се огледа, видя, че не беше останало вече много нещо за разрушаване.

— На свещенослужителя приляга да бъде благ — каза с добродушна насмешка той и даде на хората си заповед да изтласкат неканените гости от дома.

Тъй и стана.

Дон Гутиере се сбогува учтиво с каноника, огледа още веднъж извършеното и си тръгна, преизпълнен с радостната надежда, че отново ще превърне този езически разкош в кастильо де Кастро.

Родриге остана в опустошения дом. Чу как се оттеглиха и последните, как голямата порта се затвори с глух трясък. Внезапно настъпилата тишина нахлу в него почти болезнено. Отпусна се на пода сред отломките и парчетата счупени стъкла, овладян от тежка, мъчителна умора. Дълго седя така. Стана, с усилие провлачи нозе, тръгна из помещенията, които познаваше тъй добре. Дупки, цепнатини, развалини зееха насреща му, отвсякъде. Продължи да обикаля из запустелия дом; стараеше се да пристъпва тихо, сам не знаеше защо. Вдигаше от пода отломки, парчета от мебели, от платове, оглеждаше ги, клатеше глава. На земята се валяше някаква книга, измърсена, разкъсана. Взе я, опита се да оправи листата й, да подреди скъсаните й страници, машинално зачете. Беше „Етиката“ на Аристотел.

Озова се в полукръглата галерия на Муса. Тук се бяха намирали диваните, на които приятелят му толкова често бе седял, удобно облегнат, на безгрижен разговор с него; какво ли беше станало сега с Муса? Ето, там бе стоял неговият писмен пулт, отгдето той бе обичал да подхвърля през рамо остроумните си, кротки, насмешливи забележки. Пултът бе разбит на парчета; някой не беше пожалил труд да насече здравото скъпо дърво с брадва. Много от пъстрите букви по надписите, по стените бяха разбити и изпопадали на пода. Машинално впери поглед в надписа: „Не е по-добър човекът от скота“. Забеляза, че от думата хабахемах — „скот“ — са избити буквите „бег“ и „мем“. Трите „хе“-та като по чудо бяха оцелели.

Родриге се сви отново на пода, затвори очи. Откъм двора долиташе еднообразният ромон на водоскоците.

Струваше ли му се, или действително откъм градината се чуха тихи, предпазливи стъпки? Не се беше излъгал. Изведнъж пред очите му изпъкна милото, грозно, умно, добре познато лице, леко насмешливо въпреки цялата мъка, изписана по него. И спокойният, безстрастен глас на Муса каза:

— Чудесно е, че след толкова шумни гости си останал само ти, мой тихи и уважаеми приятелю.

Щастливият Родриге бе твърде развълнуван, за да може да проговори; взе ръката на приятеля си и я погали.

— Много късно дойдох — каза най-сетне той. — Пък и едва ли щях да съумея да усмиря тия побеснели люде. Но ти си жив! — каза той.

Муса никога не бе предполагал, че в гласа на каноника може да звучи толкова топлота. Родриге все още държеше ръката на своя приятел, гледаха се, усмихваха се, засмяха се.

Сетне каноникът запита за Йеуда. Когато Муса му съобщи, че той е при дъщеря си в Галиана, Родриге си отдъхна.

— В кралския дом сигурно ще бъде в безопасност — рече той. — При все това, от предпазливост, още днес ще отида при доня Леонор и ще поискам около Галиана да бъде поставена силна стража. А сега, драги мой Муса — каза необичайно властно той, — ти идваш с мен и докато градът се усмири, ще живееш в моя дом.

— Би трябвало по-рано да дойда при теб — отвърна Муса. — Но си казвах: в тия времена един стар еретик мюсюлманин никъде не е желан гост.

— Прости ми, мъдри мой приятелю — възрази Родриге. — Това са първите неразумни думи, Които чувам от теб. Да вървим — настоя той.

Но Муса го замоли да почака още малко и обясни:

— Трябва да взема хрониката си и няколко книги.

И е тържествуваща хитра усмивка му съобщи, че е наредил да се изпратят в Худерия Двата най-ценни ръкописа от Авицена и атинският ръкопис на „Републиката“ от Платон. Сетне се вмъкна в подземието и когато се върна, цялото му лице сияеше от радостна усмивка. Носеше под мишница ръкописа на своята хроника.

Хората, безчинствували в кастильото, не се разпръснаха. Разочаровани бяха, че не им се беше удало да унищожат заедно с всичко останало и предателя, и вещицата. Отправиха се към Худерия и поискаха да им предадат Йеуда и Рахел, ала надеждни люде им обясниха, че те не са в Худерия.

Негодуванието, че двамата се бяха изплъзнали, растеше. Докато още дишаха, техният дъх отравяше и мърсеше въздуха; дълг на всеки добър християнин и кастилец бе да ги премахне от тоя свят. Та нали сам бог бе предизвестил тях двамата за наказанието, което ги чакаше? Нима синът, който еврейката бе родила на краля, нашия господар — знаеха това от градинаря на Галиана, някой си Белардо, — нима тоя син не беше изчезнал тайнствено оттам? Сигурно сам бог го беше прибрал, за да накаже по тоя начин смъртния грях. И нима еврейката още преди месеци не бе извадила от Тахо с въдицата си мъртвешки череп?

— Същият тоя Белардо бил съобщил — каза някой, — че вещицата продължавала да си живее както преди в Галиана, сякаш нищо не се е случило; да, тя дори прибрала там и баща си.

Повечето люде не бяха склонни да вярват, че изобщо е възможно толкова сатанинска наглост. Би могло да се провери, предложи някой. Тълпата стоеше смаяна, съблазнена. Но се колебаеха; кастильото бе домът на евреина, Галиана бе дом на краля.

— Е, до Галиана все пак можем да идем — обадиха се неколцина. — А пък там вече ще видим какво ще правим.

Предложението се хареса на всички.

И първите вече се отправиха надолу към моста. Не бързаха, мнозина се присъединиха към тях, станаха стотици, може би дори хиляди.

Бавно, сред летния зной, прекосиха площада Сокодовер. Питаха ги какво смятат да правят, те обясняваха, толедчаните се смееха съучастнически, развеселени.

При голямата, главна градска порта стражите полюбопитствуваха:

— Накъде сте тръгнали?

Те отговориха:

— Да видим къде са ония двамата.

И стражите при портата също се засмяха.

Войниците, застанали на пост на кулите край големия мост, ги запитаха накъде отиват и когато им обясниха, също прихнаха да се смеят.

И така хилядната тълпа се отправи надолу под палещия зной. Все повече и повече хора се присъединяваха към нея, трябва да бяха станали около две хиляди.

Кастро научи какво са предприели толедчани. Заедно с няколко души от свитата си той се отправи на кон след тълпата. Задмина я, остави я да продължи напред, задмина я отново, спря пак. Мислите пъплеха през ума му бавно, все още неизяснени докрай.

„Трябва да пазя кралския имот“ — мислеше той, И си казваше: „Обаче бива ли един християнски рицар да се противопоставя на божието наказание?“ И още: „Ще постъпя тъй, както ми е заповядано. Няма да защищавам предателя и вещицата и да излагам на опасност стотиците хиляди толедски евреи. Но имота на краля ще пазя — реши той, — това е мой дълг.“

След като дон Бенямин си беше отишъл, Йеуда и Рахел продължиха своя тържествено безгрижен живот в Галиана. Обличаха се грижливо, дълго седяха на трапезата, разхождаха се в градината след залез слънце, водеха спокойни, тихи разговори.

Дойката Саад, със страх, изписан по цялото й пълно лице, първа донесе вестта, че неправоверните — Аллах да ги накаже с вечно проклятие — идват насам, и какво да правят сега?

Йеуда каза:

— Да мълчим и да се подчиним на съдбата.

Влязоха във вътрешните помещения на дома, в покоите на Рахел. Стаята не бе много голяма, в единия й край имаше естрада, както се следваше за покоите на високопоставена дама. Йеуда бе сложил нагръдната си плочка — знака за заеманата от него длъжност. В помещението владееше полумрак и от навлажнената сукнена облицовка на стените струеше прохлада. Седнаха там и зачакаха ония, които приближаваха към техния дом.

А те бяха стигнали вече до белия зид, заобикалящ имението. На малката вратичка на портата се показа вратар, върху ризата му бе извезан кралският герб, трите кули. Тълпата се колебаеше, не знаеше какво да стори. Погледите на всички се впериха в Кастро.

Той пристъпи напред с привичните си широки, тежки крачки и каза:

— Искаме да погледнем вътре. Само това искаме. Няма да повреждаме имота на краля. С мен е моята стража и тя ще бди никой да не поврежда кралското имущество и да не тъпче градинските лехи.

Пазачът се колебаеше. Ала в това време неколцина се бяха прехвърлили през не много високия зид, отдръпнаха вратаря настрана, без каквото и да било насилие. Кастро прекрачи портата, след него — въоръжените му стражи, след тях — тълпата.

Хората се придвижваха бавно към летния замък по алеите, посипани с чакъл, удивляваха се на градината. Внезапно се появи Белардо. Беше препасал кожения колан, носеше кожения шлем и алебардата на дядо си.

— Благородният рицар желае да види доня Рахел? — угоднически запита той. — Нашата господарка е в покоите си, на естрадата — не спираше да бъбри градинарят. — Доложено ли е за благородния рицар? Да доложа ли?

— Заведи ни при нея — каза Кастро.

Последваха Белардо в дома — Кастро, войниците му и само неколцина от тълпата. Изведнъж зноят от градината, ослепителната белота на зида, прахът от пътя, по който бяха вървели потни и шумни, сякаш остана далече зад тях, заобиколи ги тишината на прохладното, полумрачно, странно подредено помещение. Останаха близо до входа, отрезвели, малко смутени.

Естрадата, на която седяха Йеуда и Рахел, бе отделена от останалата част на помещението с ниска оградка, по средата на която имаше широк отвор. Когато пришълците влязоха, Йеуда се изправи бавно; ето го, стоеше там, леко опрял едната си ръка на оградката, и гледаше нахлулите люде спокойно, почти насмешливо, както се стори на Кастро.

Рахел не бе станала. Седеше на дивана полузакрила челото си с малък воал и гледаше също така спокойно Кастро и неговите хора. Откъм патиото се долавяше тихият ромон на водоскока и много отдалеч, приглушено, откъм пътя, глъчката на тълпата. Все едно и също нещо повтаряха те, тия отвън, но не можеше да се разбере какво. Кастро го разбираше. Знаеше. Те викаха: „Тъй иска бог“ и „Matad, matad! Убийте ги!“

Йеуда видя грубите лица на войниците и на техния началник, видя хитрия, страхливия, учтивия, глупавия градинар Белардо и жаждата за убийство, изписана дори по неговото лице, досещаше се какво означават виковете вън, знаеше, че не му остават да живее още много минути. Задави го страх. Опита се да го прогони чрез мисли. При всекиго идва някога рушителката на всички неща и той сам бе пожелал тя да дойде при него тук и сега. Още преди няколко дни беше приключил сметките си. Много суетни неща беше вършил, а и някои добри, само защото бе искал да се издигне над другите. Погледна надписите околовръст, те възхваляваха мира. Години наред бе запазил той мира и процъфтяването на Полуострова. А и смъртта му ще донесе благослов за мнозина. Тия жалки убийци много скоро ще се разкайват за онова, което вършат; няма да посмеят да посегнат на други и той ще е умрял за благото на своите франкски бежанци.

Сетне отново леден страх задуши мислите му. Ала неговото лице запази същата спокойна, леко насмешлива маска.

Спокойно остана и лицето на Рахел. Алфонсо й бе наредил да го чака в Галиана. Господар тук беше Алфонсо, какво можеше да й стори тоя непознат човек? Заповядваше си да не се бои, да бъде достойна за Алфонсо; той искаше жената, която обича, да бъде безстрашна. И й бе обещал, че ще дойде. Тя не помръдваше. Ала тялото й чувствуваше, че смъртта приближава и страх свиваше сърцето й.

Неканените гости все още стояха покрай стените и не знаеха какво да правят. В продължение на половин минута, на цяла вечност, никой не отвори уста.

Сетне, внезапно, Белардо избърбори:

— Благородният рицар не пожела да докладвам за него, благородна дамо.

И сега заговори и Кастро.

— Няма ли да станеш, еврейко, когато при теб идва рицар? — каза той с грубия си, писклив глас.

Рахел не му отговори. Изведнъж го обзе съмнение.

— Или си християнка? — запита той. Защото в такъв случай нямаше право да нахлува тук.

Но Белардо го успокои:

— Нашата господарка доня Рахел не е християнка — каза той.

Кастро се изчерви. Ядоса се, че се беше подвел от престорената й игра на знатна дама. Рахел забеляза яростта, която се надигаше в него, и внезапно й се стори, че пред нея е вбесеният Алфонсо — да, това бе Алфонсовото лице, разкривено от безмерен гняв. Ала тутакси то се изгуби и тя видя онзи Алфонсо, който се беше борил с бика — лъчезарен, прекрасен. Не, в тоя решителен час тя не бива да посрами Алфонсо. Когато му разказват как онзи остървен мъж се е нахвърлил върху нея, трябва да му кажат: но Рахел не се изплаши.

Стана бавно, с детско и при все това величествено движение.

Но не пред остървения рицар ставаше тя, а пред смъртта.

Ти стоеше там, доня Рахела Ибн Езра, Хубавице, пратеничка на сатаната, наложница на Алфонсо Кастилски, издънка от рода на Давид, майка на Имануил. Сърцевидното ти лице е по-мъдро от преди и дори ако на него е избил цветът на страха, той е скрит под бледомургавата ти кожа. Синкавосивите ти очи, още по-големи, гледат нейде в далечината, може би в страшна пустота, може би към нещо много светло, възвишено, желано.

Кастро се опита да дойде на себе си. Всичко бе много различно от онова, което си бе представял; това бе кралски дом, и жената, макар и еврейка, беше наложница на краля и му беше родила незаконен син.

Но ето че най-сетне дон Йеуда заговори. Запита спокойно и говореше на латински:

— Кой си ти? И какво желаеш?

Кастро впери поглед в човека, в евреина, който бе откраднал дома му и се беше загнездил в него и който беше виновен за смъртта на брат му, и който носеше на гръдта си плочата с герба на Кастилия, и който дръзваше да му говори учтиво, високомерно и на латински, като рицар на рицар. Удари се по гърдите и му отговори на смесица от арагонски и кастилски:

— Аз съм Кастро, евреино, и с това знаеш всичко, Йеуда го изгледа със съвсем лека насмешка, както бе гледал по времето на най-голямото си величие, и любезно каза:

— Тъй и си представях, че изглеждаш.

Сетне извърна лице от Кастро и веднага го забрави. Погледна дъщеря си, опивайки се от съзерцанието, и се замисли за внука си, за мъничкия Имануил. Беше загубил Аласар, след няколко минути ще изгуби и тая своя мила дъщеря, след няколко мига ще умре; ала момчето Имануил Ибн Езра живее, недостижимо за враговете.

И Рахел мислеше за сина си. Не беше могла да преобрази Алфонсо, ала хубавото в него продължаваше да живее. И отново в нея се надигна смътна, неизразима с думи, представата за Месията, който побеждава звяра, бика и донася мир на земята. И видя погледа на баща си и му отвърна с поглед, и каза:

— Имаше право, татко мой, като спаси Имануил. Нашият Имануил ще живее. Цялата ми душа е преизпълнена с благодарност към тебе.

Вълна от нежност, доволство, гордост се надигна у Йеуда. Ала тутакси спадна отново. И отново го сграбчи леден страх. Намери в себе си още сили да се извърне към изток. Сетне сведе глава и без да се противи повече, зачака удара, закопня за него.

Кастро не беше разбрал думите, произнесени от Рахел по еврейски, ала почувствува: те, тия там, не се бояха от него, присмиваха му се. И гневът, който го обзе, разби у него и последните колебания.

— Никой ли не иска да свърши с тая паплач? — извика той. — Да не би да сме дошли на приказки с тях?

Изтегли меча си, ала веднага го прибра обратно.

— Няма да цапам меча си с кръвта на това псе — каза той с безкрайно презрение.

Премери се спокойно и удари с ножницата черепа на извърналия се Йеуда.

През цялото време Рахел беше знаяла, че тя и баща й ще загинат; знаял го беше разумът и, знаяло го бе тялото й, пъргавото й въображение бе събрало и свързало стотици картини на смърт от стотици приказки. Ала дълбоко в душата си тя не бе вярвала, че ще умре. Не бе повярвала дори и тогава, когато пред тях беше застанал Кастро. Едва сега с цялото си същество осъзна, че никакъв Алфонсо няма да дойде да я спаси, че през следните минути ще умре, и я обхвана ужас, по-ужасен от всичко, на което хората са дали име. Тя посърна, превърна се в празна обвивка, нищо друго не остана в нея освен страха. Той разтвори устата й, ала от задавената й гръд не излезе вик.

Всичко, което се беше случило в стаята с естрадата, бе станало без шум, странно приглушено сред полумрака. Навъсените спътници на Кастро неволно се бяха отдръпнали още повече, когато той пристъпи към евреина, бяха се притиснали още повече към стената. И при безшумната смърт на Йеуда се чуваше тяхното задъхано дишане, и все още се чуваше ромонът на водоскока, и все още далечният глъч на тълпата отвъд белите стени.

Изведнъж дойката Саад закрещя пронизително, безумно. И сега неочаквано градинарят Белардо вдигна оръжието си и обхванат от бяс, самозабравил се, удари Рахел със свещената алебарда на своя дядо. И тогава се нахвърлиха и останалите, заудряха Рахел, дойката, Йеуда, сипеха върху тях удари още дълго след като бяха престанали да се движат, тъпчеха ги с крака задъхани.

— Достатъчно! — заповяда внезапно Кастро.

Излязоха от стаята, без да погледнат вече назад.

Залитаха като пияни, смееха се глуповато, напуснаха дома. Един от войниците на Кастро с усилие откърти месузата от вратата и я скри в джоба си. Още не знаеше кое е по-добре — да я стъпче или да я вземе със себе си, за да го закриля. Инак никой не посмя да се докосне до нещо в дома на краля.

Другите бяха чакали вън, сред горещината и под ослепителната слънчева светлина. Сега Кастро им съобщи:

— Свършено е. Убити са. Вещицата и предателят са убити.

Чуха го навярно със задоволство. Ала външно не проявиха това задоволство, не крещяха, не ликуваха. По-скоро бяха смутени.

— Да — промърмориха те, — сега, значи, Хубавицата е убита.

Докато изкачваха нагорещения, прашен път обратно Към Толедо, радостта и гневът им се изпариха напълно. Стражите при градските порти ги запитаха:

— Е какво, погледнахте ли? Намерихте ли ги?

И те отговориха:

— Да, намерихме ги. Убити са.

— Добре сте сторили — казаха стражите.

Ала задоволството им не продължи дълго и техният гняв вече се бе изпарил и през останалата част от деня бяха замислени и мрачни.

Сега вече никой не помисляше да стори нещо на евреите. Добродушно се присмиваха на людете в Худерия:

— Какво сте се заключили? Нима ви е страх от нас? Та всеки знае колко смело са се държали вашите войници при Аларкос. Ние сме свързани с вас в тая обща беда.

Шеста глава

Дон Алфонсо удържа неочаквано дълго крепостта Калатрава. Беше ранен в рамото; макар и не много опасна, раната бе болезнена, често причиняваше треска. Ала въпреки това той сновеше и яздеше из крепостта, изкачваше се и слизаше с пълно въоръжение по стръмните стълби на крепостните стени, надзираваше и най-незначителните подробности от отбраната. Рицарите заклинателно умоляваха краля да си пробие най-сетне път до своята столица; защото мюсюлманите бяха проникнали вече далеч на север и пътищата за Толедо бяха прекъснати. Но Алфонсо изостави крепостта едва когато всякаква защита бе немислима и потегли с по-голямата част от гарнизона, за да си проправи с бой път към Толедо.

Подобно начинание изискваше предпазливост и смелост. Сега от близките му приятели при него бе само Естебан Илян; архиепископът дон Мартин и Бертран дьо Борн бяха пренесени в Толедо, тъй като и двамата бяха ранени. Алфонсо не показваше с нищо колко отчаян бе и колко голямо страдание му причиняваше поражението; ориентираше се бързо, проявяваше находчивост, решителност. Ала останеше ли сам с Естебан нощем, беснееше и даваше воля на своята ярост:

— Видя ли как са опустошили всичко? Сега чувствувам: изгореното и разореното — това съм самият аз; то е жива част от мене, като ръката или крака ми.

Представяше си как ще изглежда завръщането му в Толедо. Представяше си спокойното, надменно лице на доня Леонор и колко негодувание и презрение ще се крие зад това ясно чело, когато след своето тъй гордо потегляне на война застане пред нея жалък, покрит с позор. С безпомощна ярост мислеше за спокойното, подигравателно, почтително изражение на Йеуда. Мислеше за изразителното лице на Рахел. Нима не бе обещал да й подари Севиля? Къде беше Севиля? Тя не ще го запита; ще застане пред него нежна, смирена, без нито думица укор, но наоколо й бледо и насмешливо ще блестят нейните мъдри надписи за мира.

Неочаквано го обзе безсмислена ярост. Дон Мартин имаше право, Рахел беше магьосница, тя, именно тя бе осуетила кръщението на неговия син, тя бе превърнала в лъжа неговия вътрешен глас. Но не ще го магьосва повече. Нека се вие и гърчи мълчаливо, нека лицето й се свива от болка: той ще принуди Йеуда да доведе сина му, ще кръсти детето, а ако след това Рахел не желае да остане повече в Галиана, вратата е отворена — Алафия!

Докато Алфонсо разчистваше по тоя начин своите сметки е Рахел, дон Родриге бе тръгнал вече, за да му съобщи мрачната вест.

Странно безсилие беше сковало Родриге след загиването на Йеуда и Рахел. Сега за него се бе сгромолясало всичко, към което беше привързан на тоя свят. Събаряше се кралството, зверски убити бяха скъпите му приятели и сам той, Родриге, носеше на своите плещи част от вината, защото бе позволил на краля да върви толкова дълго по тоя крив път. Смазваше го съзнанието за неговата безполезност, за неговото нищожество.

Дълбоко в душата си горчиво укоряваше дон Алфонсо, чието лекомислие бе донесло нещастие за цялата страна и нещастие за всеки, който се беше сближил с него. Не искаше да го вижда вече, не искаше да има нищо общо с него. Ала той все още обичаше тоя клетник и дългът и съжалението го караха сам да му занесе зловещата вест. Може би тъкмо безмерното нещастие щеше да научи тоя човек що е разкаяние, Родриге не искаше да го оставя сам в часовете на отчаянието.

Насреща му пристъпи един изнурен, трескав Алфонсо. Нетърпеливо го сряза, когато той го запита за раната му. Стоеше пред него раздразнен, мрачен, язвителен и предизвикателно му рече:

— Прав беше, мъдри мой отче и приятелю. Войската ми е разбита, кралството ми е разгромено. А доведох в страната четиримата конници на апокалипсиса, точно както ти ми предсказа. Дошъл си да чуеш това, нали? Е добре, признавам ти го, прав беше. Доволен ли си сега?

Неволно Родриге изпита топло съчувствие към човека, застанал пред него болен, дрипав и изнурен — душевно и телесно. Ала той не биваше да проявява слабост, трябваше да разтърси душата на тоя Алфонсо, на тоя роптаещ, бунтовен божи васал, който още не знаеше що е грях и що е разкаяние. Родриге каза:

— Страшни неща станаха в Толедо. Твоят народ хвърли вината за поражението ти върху невинни люде и нямаше кой да защити невинните.

И тъй като кралят продължаваше да се взира недоумяващ в него, каза му го право в лицето:

— Убиха доня Рахел и дон Йеуда.

Онова, което не бе успяло да стори нещастието, нито измяната, нито голямото поражение, стори го тази вест: дон Алфонсо изкрещя. Нададе кратък, ужасен вик. Сетне изгуби съзнание.

Огромната вълна на любовта към приятеля помете всички други съображения на Родриге, сега той отново го обичаше тъй, както го бе обичал винаги. Уплашен се засуети около него, за да му помогне, изпрати да повикат лекаря.

Дълго време измина, докато Алфонсо дойде на себе си; огледа се, опомни се, каза:

— Няма нищо, това е тая глупава рана.

Не беше хапнал още през тоя ден. С бързи глътки изпи донесения бульон, нетърпеливо подкани лекаря, който сменяше превръзката му, да побърза. Сетне отпрати всички и задържа само Родриге.

— Прости, отче и приятелю мой — му каза. — Би трябвало да се срамувам, че се поддадох тъй на слабостта.

И злобно додаде:

— След като съсипах цялото кралство, за мен не би трябвало да има значение, че са загинали един мъж и една жена в повече. И без това трябваше да изгоня и двамата — мрачно процеди той. Ала тутакси се отрече от думите си: — Никога, никога не бих прогонил Рахел! И не се срамувам!

Стенеше, беснееше, скърцаше със зъби.

— Каква безбожна болка! Казвам ти, Родриге, приятелю, обичах я. Ти не можеш да разбереш, не знаеш какво е това, никой не знае. И самият аз не го знаех, преди да се изпречи на пътя ми тя. Обичах я повече от Леонор, повече от децата си, повече от кралството си, повече от Христа, повече от всичко. Забрави го, отче, забрави го веднага, но веднъж за винаги то трябва да излезе от мен, трябва да го кажа, и трябва да го кажа на теб: обичах я повече от безсмъртната си душа.

Той стисна зъби, за да възпре яростните слова, изпълнили гръдта му. Седна изтощен. Поразен гледаше Родриге как се бе променило лицето му. То се усмихваше насреща му изпито, плахо, разкривено, силно изпъкваха скулите, устните се бяха превърнали в две тънки ивици, очите изглеждаха малки и блестяха блуждаещо.

Доста време измина, докато Алфонсо се помъчи да изопне лицето си. Замоли Родриге да му разкаже каквото знае.

То не бе много. След като напразно търсили Йеуда в кастильо Ибн Езра тълпата толедчани се запътила към Галиана. Кой убил доня Рахел — било неизвестно, Дон Йеуда загинал от ръката на Кастро.

— Кастро? — произнесе със запъване кралят.

— Кастро — отвърна дон Родриге. — Нему бе заповядано да защищава заплашените; защото народът беше обезумял и мнозина бяха заплашени. Нему бе наредено по-добре да пожертвува единици, отколкото да изложи на опасност мнозина.

Кралят потъна в дълго и мъчително размишление.

— Кой даде тая заповед на Кастро? — запита пресипнало той.

Бавно и отчетливо дон Родриге отвърна:

— Доня Леонор.

Алфонсо изръмжа като ранен звяр.

— Псетата и лешоядите се нахвърлят отгоре ми, сякаш вече съм мърша — каза той.

Деловито, честно, с едва доловима ирония дон Родриге обясни:

— Трябваше да се вземат мерки. Бяха избили вече доста покръстени араби, а и евреи от поселището извън градските стени — казват, около стотина души.

— Не я защищавай! — избухна яростно, обезумяло Алфонсо. — Не защищавай Леонор! Не защищавай никого, и себе си не защищавай! И ти си виновен, всички сте виновни. Може би не колкото мен, но виновни сте! А аз ще наказвам. Ще ви покажа как се налагат наказания. Мислите, че щом съм изгубил сражението, съм вече безсилен? Още съм крал. Ще разследвам, ще съдя, страшно ще наказвам!

Внезапно той млъкна, застена, сви се цял, гневно махна с ръка на Родриге да го остави сам.

Преди да бе изминал и час, той заповяда да потеглят отново. И през тоя последен остатък от пътя даваше разпорежданията си внимателно и съобразително. Подкара коня си към портите на Толедо, едва след като и последният отред се намираше зад стените.

Отправи се нагоре към своя замък. Слуги, камериери се втурнаха насреща му, изплашиха се от вида му, питаха не иска ли да се преоблече, не иска ли да се изкъпе, разрешава ли им да извикат лекаря. Отпрати ги грубо, издаде строга заповед да не допускат при него никого, дори и кралицата.

Седна на походното си легло, още с доспехи, потен и мръсен, страдащ, в неудобна поза, сам. Потъна в мрачни мисли. Не разбираше как беше станало всичко. Как се бе озовал Йеуда в Галиана — тоя хитрец, тая лисица, която подушваше отдалеч всяка опасност? И защо не бяха потърсили убежище зад здравите стени на Худерия те двамата, които тъй фанатично бяха държали на своето юдейство?

Бяха мъртви, убити, толкова поне се знаеше със сигурност. И ги бяха погубили Леонор и Кастро — Леонор със своя език и Кастро с пестника си. А той дори не се беше сбогувал с Рахел; избягал беше от нея отчужден, заслепен, озлобен. А сега Леонор я беше убила и на това отгоре му беше откраднала и сина, неговия Санчо, защото никога вече той нямаше да научи какво е станало с детето.

Обзе го заслепяваща ярост. Леонор го бе мразила от оня миг, когато бог му беше изпратил Рахел. Насъскала го бе да потегли на война, за да развърже ръцете си и да погуби Рахел. Всички го бяха предупредили да не започва битката, единствена тя, инак тъй щедра с предупрежденията си, беше мълчала, умишлено го бе тласнала към поражение само за да може да убие другата, съперницата си. Леонор е вещицата, не Рахел. Тя е истинска дъщеря на своята майка, внучка на оная прабаба, която сатаната беше отмъкнал от черквата направо в ада.

Радваше се на своя гняв, радваше се, че раната го болеше. И както бе още с прашните си доспехи, неизмит, без да сменя превръзката си се спусна през коридорите към покоите на доня Леонор. Отстрани уплашените придворни дами. Втурна се необуздано в стаята на Леонор.

Тя седеше на своята естрада, чиста, изрядно облечена, както винаги с осанка на благородна дама. Стана, пристъпи няколко крачки насреща му, нито много бързо, нито много бавно, усмихната. Той вдигна ръка, за да я спре, и още преди да беше успяла да го поздрави, каза тихо и яростно:

— Ето ме. Не съм много приятен на вид. И не мириша много приятно. Воня на война, на труд, на поражение. Нищо по мен не е според правилата на куртоазията. Но и ти, струва ми се, не си се ръководила много от правилата на куртоазията, скъпа моя кралице доня Леонор.

И внезапно закрещя яростно, безумно:

— Ти разби живота ми, проклетнице! Не ми роди син, а когато ми роди, той беше болен и белязан още в утробата ти. И когато жената, която обичах, ми роди син, ти я уби. Баща й, най-мъдрият, най-верният ми съветник, с ангелски език ме убеждаваше да изчакам подходящия час за войната. А ти ме насъска. Изкрещя презрението си право в лицето ми, за да ме прогониш на война с подигравките си. А сетне мълча, ти, красноречивата, нищо не каза за глупавия ми план и ме остави да налетя в тая моя предварително изгубена битка, за да можеш да убиеш най-милото, което бог ми бе пратил. Ти ме разсипа, и мен, и моята Кастилия. Ето те, стоиш тук, бяла, миловидна и царствена, ала отвътре всичко у теб е разпътно и фалшиво. И теб като майка ти те разяжда адската злоба, убийца такава!

Доня Леонор бе очаквала изблик на гняв; но не беше подготвена, че Алфонсо ще беснее тъй неукротимо, че толкова безумна ярост ще се надигне от дълбините на душата му. Сега той бе в състояние да я сграбчи с мръсните си голи ръце, да я стисне за гърлото да я удуши. Ала именно това, че той заплашваше и ругаеше тъй свирепо, тъй неописуемо гадно, като истински „Vilain“, разпали кръвта й. Той бе опасен и такъв го искаше тя.

Отстъпи с леки крачки, изкачи се на своята естрада, седна, изгледа го с големите си зелени, изпитателни очи.

— Ще ми позволиш ли да ти напомня — каза спокойно тя, — че ние, майка ми и аз, ти предложихме в Бургос договор с твоя зет дон Педро? С тоя договор ти се задължи да не встъпваш във войната, преди арагонските войски да бъдат тук. Сторихме всичко, за да осуетим прибързаното ти геройство. Майка ми те увещаваше, сякаш бе някое опърничаво хлапе. Никой не те е насъсквал, ти сам се насъскваше. Да ти кажа ли кое стана причина за поражението ти? Искаше ти се да блеснеш — пред мен, пред приятелите си и най-вече пред твоята еврейка. Ето защо предизвика халифа, в пълен разрез с нашия договор и в разрез с всякакъв здрав ум и разсъдък. Ето защо тласна в бездната страната ни и цяла християнска Испания.

Дон Алфонсо стоеше пред нея, под самата естрада. Вперил бе поглед в нейното бяло лице с високото ясно чело и гъстата руса коса и я мразеше неудържимо заради злите, логични мисли зад това чело.

— Сега вече разбирам — проговори той тихо, горчиво, скърцайки със зъби — защо Хенри държеше майка ти затворена и не я освобождаваше въпреки всички заповеди на папата. Не мисли, че съм по-слаб от него. Не мога да те убия, защото си жена. Но не ще те оставя ненаказана, загдето погуби моята най-скъпа любима. Ще съдя, ще питам и ще разпитвам, ще извадя наяве хитрите ти, лукави нареждания и злодейските мисли, скрити зад тях — и нека тогава целият християнски свят те сочи с пръст като убийца. Няма да пощадя и кървавите ти слуги, Кастро и другите. Ще видиш, скъпа моя, как ще ги пипна. Ще минат те пред мен по Сокодовер в позорната каручка към бесилката. И ти, кралице моя, ще гледаш тогава, седнала до мен на трибуната, как ще увиснат твоите галантни рицари, твоите ланселотовци.

Леонор не отместваше поглед от него. Той се потеше и лицето му бе разкривено. Сплъстена бе русата му къса брада, нищо младо, нищо сияйно не беше останало в него, никой не би могъл да го сравни със свети Георг от Домфрон. Ала добре бе, че най-сетне излизаше наяве необузданата буйност, скрита в него; никой, дори и майка й, не ще може да го укори вече в мудност.

Тя каза:

— Говориш безсмислици, дон Алфонсо, защото наложницата ти е мъртва. Аз не съм докосвала жената в Галиана. Никой съдия няма да ме признае за виновна дори ако прецени и последната дреболия, която съм сторила или не съм сторила.

Ала изведнъж достойнството и величествеността й дойдоха до гуша. Слезе от своята естрада, пристъпи към него, съвсем близо, вдъхна зверската му миризма, каза му право в лицето:

— Но на теб сега, за пръв и последен път, ще ти кажа: да, аз го сторих. Позволих си това удоволствие, тая „Noche Toledana“. Прозрях злодейските мисли в главата на Кастро, не му попречих, подмамих го с кастильото. И бог ми помогна. Угодно е било на бога да загинат. Защо не се бяха скрили при другите, зад стените на Худерия, тая твоя наложница и баща й? Бог ги порази със слепота. Казвам ти го право в яростните, жадни за кръв очи: сърцето ми ликуваше, когато тя беше мъртва.

Алфонсо изстена, отвърна поглед от нея, отстъпи крачка назад, сега в лицето му имаше повече болка, отколкото ярост.

Леонор се бе насладила докрай на своето тържество. Почувствува съжаление към Алфонсо. Пристъпи, застана отново съвсем близо до него.

— Да не се караме повече, дон Алфонсо — каза умолително тя и гласът й прозвуча необичайно нежно. — Ти си ранен, изнурен си. Позволи ми да се погрижа за теб; ще ти изпратя моя магистър Рейнеро, той е по-добър от твоите лекари. И позволи ми да ти кажа още: сторих го заради себе си, но положително и заради тебе. Обичам те, Алфонсо, ти знаеш. През всичките години ти бях по-предана и от стените на твоя замък, вярна, ти бях и тогава, когато очистих от пътя ти тази тук. Не можех да гледам равнодушно повече как кралят на Кастилия, бащата на моите деца, затъва в тинята. Можеш да ме изложиш пред цял свят. Можеш да ме убиеш. Но тъй беше.

Алфонсо знаеше: тъй беше, но си заповядваше да не го вярва. Можеше да разбере Леонор, ала само с разума си. Всичко в него бе настръхнало срещу нея. Не искаше любовта й; гнусеше го любовта на убийцата.

Извърна се рязко, избяга от стаята.

След тоя разговор той изпита смъртна отпадналост, раната го болеше повече от обикновено. Позволи на слугите си да го изкъпят, да го превържат, да го сложат в постелята му. Спа дълго, дълбоко, без сънища.

Сетне се отправи на кон към Галиана.

Яздеше без свита по тесните, стръмни улици, които се спускаха към Тахо. Хората го познаваха, правеха му път, вглеждаха се уплашени в отслабналото, окаменяло лице, сваляха шапки и се кланяха дълбоко. Мнозина коленичеха. Той не виждаше, не чуваше, продължаваше да язди, бавно, вперил поглед пред себе си; отвръщаше на поздравите машинално, без да съзира никого.

Приближи белите стени. Много горещо бе, над Галиана се носеше тежка, мъглява мараня, всичко бе тихо като омагьосано.

Градинарят Белардо се приближи нерешително. Колебливо целуна ръката на Алфонсо.

— Много нещастен съм, господарю — каза той. — Не можах да запазя нашата господарка. Много бяха, може би две хиляди, и ги доведе знатен рицар, а аз имах само свещената алебарда на дядо си — твърде малко можех да сторя е нея срещу тълпата. Те крещяха: „Тъй иска бог!“ И тогава то се случи. Но инак не причиниха никакви щети. Всичко е в пълен ред, господарю, и в дома, и в градината.

Алфонсо каза:

— Вие сте я погребали тук, в Галиана, нали? Заведи ме!

Нищо не показваше, че могилата е надгробна. Намираше се близо до цистерните на Раби Ханан, голо, разкопано, тревисто място.

— Не знаехме какво да сторим — извиняваше се Белардо. — Тъй като нашата господарка Рахел не бе християнка, не посмях да поставя кръст.

Кралят му направи знак да го остави сам.

Отпусна се тромаво на земята, оплетен в сивата мрежа от горещина, изпарения, мътен блясък. Чимовете бяха струпани как да е, гробът изглеждаше занемарен, той не би погребал така и куче.

Мъчеше се да си припомни как беше бродил тук заедно с Рахел, как тя беше седяла гола край брега на езерцето, стараеше се да извика отново в паметта си нейното сърцевидно лице, походката й, гласа й, тялото й. Ала успяваше да възстанови само отделни черти; Самата тя, Рахел, трептеше нейде далеч пред него, като маранята, като някакво неясно сияние. Ако изобщо бродеше някъде, духът й би трябвало да броди тук, ала Алфонсо не можеше да го призове; пък и духовете се появяват само непризовани. Може би и Бертран имаше право, жените вълнуваха само кръвта на мъжа, не и душата му.

Тук, под него, лежеше оная, която му беше донесла безбрежно щастие и беше разтърсила душата му из основи, и сега тя гниеше и служеше за храна на червеите. Ала представата за това го изпълваше с някакво странно равнодушие. Какво диреше той тук, край тоя жалък, неугледен гроб? Не, той не дължеше нищо на двамата, които лежаха тук под земята. Длъжници му бяха те. Дължаха му неговия син. Сега той не ще узнае никога какво е станало с неговия Санчо. Струваше му се, че тук, долу, в земята, наред с другите, лежи и детето, сякаш тук бе погребано, зарито и гниещо, неговото, Алфонсовото бъдеще. Не биваше да идва тук. В устата му загорча, устните му се изкривиха.

Завлече се до сянката на най-близкото дърво. Просна се. Лежеше там със затворени очи, слънчевите петна играеха върху лицето му. Опита се отново да възкреси пред себе си образа на Рахел. Ала пак виждаше само дрехите й, самата тя оставаше смътна. Виждаше я с нещо като нощница, тъй, както го бе очаквала в спалнята си. Виждаше я с оная зелена рокля, с която я беше срещнал за пръв път в Бургос, когато се беше надсмяла над стария замък на дедите му. И действително бе магьосничество, с черна магия го бе накарала тя, без дори да бъде до него, да й построи тази Галиана. И сега, докато го чакат военни и държавни дела, още го тегли насам.

Наистина той беше поел едно задължение, което можеше да изпълни само тук; да предаде на Йеуда думите на сина му. Смръщи лице, усилено се помъчи да си припомни какво беше казал умиращият Аласар. В ушите му съвсем ясно звучеше: „Кажи на баща ми…“ Ала онова, което бе трябвало да предаде, му хрумваше и все пак не му хрумваше.

Заспа. Около него се разстилаше мъгла, всичко стана неясно, неуловимо. И изведнъж Рахел се появи. Излезе из мъглявината, неописуемо жива, с бледо мургаво лице и гълъбовосиви очи, и застана пред него. Тъй го бе гледала тя, красноречива въпреки пълното си мълчание, когато бе отказала да му се отдаде и той се беше нахвърлил върху нея; тъй го бе гледала, когато той й крещеше, че е откраднала детето му — и това нейно мълчание бе по-силно от каквото и да било обвинение.

Лежеше със затворени очи. Знаеше, че това е еспехисмо, мираж, трескаво бълнуване, знаеше, че Рахел беше мъртва. Ала мъртвата Рахел бе по-ярко жива, отколкото когато и да било живата. И докато тя го гледаше, без да откъсва очи от него, той осъзна: дълбоко в душата си винаги беше разбирал нейното нямо красноречие, ала нарочно се бе противил, затварял се бе и не бе искал да разбере нейното предупреждение и нейната истина.

Сега разтваряше душата си за нейната истина. Сега съзнаваше какво се беше опитвала непрестанно и напразно да му обясни Рахел: какво значеше отговорност, какво значеше вина. Бе разполагал с огромна мощ в ръцете си и бе злоупотребил с нея; играл си бе с нея кощунствено, необмислено, като хлапак. Беше превърнал сам виното си в оцет.

Образът на Рахел почна да става неясен. „Не си отивай, не си отивай още!“ — молеше той, ала пред него нямаше нищо, което би могъл да удържи. Видението се разнесе.

Бе изтощен и внезапно почувствува силен глад. С усилие се надигна, отиде в дома. Заповяда да му донесат нещо за ядене. Седеше край масата, на която толкова често беше закусвал заедно с Рахел, и ядеше. Машинално, стръвно, като вълк. Не мислеше за нищо, освен да засити глада си.

Силите му се възвърнаха. Стана. Запита за дойката Саад; искаше тя да му покаже вещите, останали от Рахел. Слугите увъртаха, казаха му най-сетне, че Саад е мъртва. Той преглътна. Поиска да узнае повече подробности.

— Тя крещеше ужасно — разказа Белардо. — Но нашата господарка доня Рахел не прояви никакъв страх — стоеше като истинска благородна дама.

Алфонсо тръгна из дома. Спря пред надписа, чиито староарабски букви не можеше да чете и който тя му беше превела. „Унция мир струва повече от цял тон победи“. Продължи по-нататък. Разтваряше ракли, сандъци. Опипваше дрехите на Рахел. Ето, тая светла рокля бе носила, когато бе играла с него шах, а с тая съвсем нежна тъкан, която сякаш щеше да се разпадне при докосването на пръстите му, бе облечена, когато кучетата наскачаха около нея. От сандъка го лъхна уханието на дрехите, уханието на Рахел. Затръшна капака. Той не бе Ланселот.

Намери писмата, написани и никога неизпратени до него: „Ти излагаш живота си на безсмислици, защото тъй трябва да прави рицарят, и то е нелепо и великолепно, и заради това аз те обичам.“ Намери скиците, които й беше рисувал Бенямин. Разгледа ги внимателно, видя черти, които никога не беше откривал у живата Рахел. И все пак: тоя Бенямин беше видял само една част от Рахел, истинската Рахел бе видял само той, Алфонсо, и то едва сега, когато тя не бе вече на земята.

Но тя не беше изчезнала от тоя свят. В него, в Алфонсо, продължаваше да живее онова пълно знание, което преди малко му бе разкрил нейният ням образ. Предупрежденията на дон Родриге му бяха казвали какво е вина и какво — разкаяние, ала не го бяха накарали да го почувствува дълбоко. Не го бе накарал да почувствува това и вътрешният му глас. Едва сега немият образ бе врязал в сърцето му значението на тия думи отговорност, вина, разкаяние.

Опомни се. Устните му замълвиха молитва. Кощунствена молитва. Молеше покойницата да му се явява в решителни часове, за да му казва с мълчанието си какво трябва и какво не трябва да прави.

Гутиере де Кастро Стоеше пред краля, разкрачил широко нозе, сложил ръка на дръжката на меча си, в традиционна поза.

— Какво желаеш, господарю? — запита той с малко пискливия си глас.

Алфонсо се взираше в широкото, грубовато лице на човека. Кастро спокойно отвърна на погледа му; не изпитваше страх, това поне беше сигурно. Целият гняв на краля се бе изпарил, не знаеше вече защо бе копнял с толкова буйна ярост да види обесен тоя мъж. Каза:

— Възложено ти е било да закриляш народа на моя град Толедо. Защо не си го сторил?

Дръзко и студено де Кастро отговори:

— Хората бяха раздразнени от поражението ти, дон Алфонсо, бяха настървени да рушат, да убиват. Искаха да избият виновните и твърде много люде смятаха за виновни. Но малцина загинаха, няма дори и стотина. С чиста съвест можах да върна на нашата господарка ръкавицата на рицарското поръчение и бях уверен, че съм заслужил одобрението и благодарността й.

Дон Алфонсо каза:

— Ти си се отправил към Галиана начело на тълпа от простолюдието и си убил моя ескривано и майката на моя син.

Говореше твърдо и ясно, но много спокойно. Кастро отвърна:

— Твоят народ искаше предателят да бъде наказан. Искаше наказанието му и църквата. Моето задължение бе да закрилям невинни. Този беше виновен.

Кралят очакваше, че Кастро ще се позове на лекия, кръвожаден намек на кралицата и ще отърси вината от себе си. Кастро не го стори. Обратното, той продължи:

— Казвам ти го открито: щях да го унищожа дори ако не беше предател. Аз съм Гутиере де Кастро и още преди година съм обещал пред себе си и пред испанското рицарство да накажа това обрязано псе, което оскверни моя кастильо.

Кралят каза:

— Разпрата между теб и кастилската корона бе уредена, обезщетението за твоя брат — заплатено. Договорът бе подписан и подпечатан, пратениците ти — удовлетворени.

Кастро отвърна:

— Няма да споря с теб, кралю на Кастилия. Ако смяташ, че можеш да повдигнеш основателно обвинение срещу мене, обвини ме пред сюзерена ми, краля на Арагон, за да свика той, който не стои по-високо от мен, съда на моите равни. Но позволи ми да ти кажа едно, като рицар на рицар. Чрез тебе загина моят брат, и той беше герой — прославен както с подвизите си във време на война, тъй и на турнирите. Ти самият го знаеш. И ти ми заплати обезщетение в пари, а аз се съгласих, защото се водеше свещена война. Сега се случи тъй, че аз убих един човек, който ми бе нанесъл оскърбление и не бе нищо повече от твой банкер и стар евреин. Струва ми се, че не ще сториш зле, ако приключиш сметката.

Кралят не беше склонен да се съгласи. Заповяда му:

— Разкажи как стана това.

Кастро отвърна:

— Не исках да цапам меча си с мръсна кръв. Убих го с ножницата.

С усилие — принуден да спира между отделните думи — Алфонсо запита:

— А как загина тя?

— Не мога да ти кажа — отвърна Кастро. — Когато я убиха, погледът ми бе насочен към евреина.

Говореше равнодушно, гласът му звучеше правдиво. И грубо, искрено, почти добродушно продължи:

— Сега се води свещена война и аз сподавих ненавистта в сърцето си и дойдох тук, за да се сражавам за теб. Остави тия неща, кралю на Кастилия. Тежка работа ни предстои. Рицарят не би трябвало да хаби дори дума за вече изметената смет. Погрижи се за твоя град и за стените му.

Алфонсо изумен забеляза, че дързостта на барона не предизвика гнева му. Тоя човек наистина не бе споменал нищо за двусмисленото поръчение на доня Леонор, не бе прехвърлил вината върху благородната дама, сам отговаряше за всичко, което се беше случило. „Виж ти, тоя Кастро бил рицар!“ — помисли Алфонсо.

Неуморният, винаги деен каноник дон Родриге сега изпълняваше служебните си задължения с неохота, рядко се заемаше да чете или пише, седеше огорчен и самотен.

Муса рядко можеше да общува с него. Много болни и ранени имаше в Толедо, спокойната сигурност на Муса вдъхваше доверие, въпреки подозрението към мюсюлманина мнозина прибягваха до прочутото му лекарско изкуство.

Родриге завиждаше на приятеля си за тая непрестанна деятелност, която го отвличаше от мъчителните мисли; самият той все повече затъваше в дълбоки и мрачни размишления за безполезността на всяка човешка дейност, скован беше в душата си.

От Италия му бяха изпратили ръкопис, който даваше словесен израз на неговото собствено отчаяние; бе го написал един млад прелат, Лотарио Конти, озаглавен бе: „De conditione humana“ — „За човешките качества“. Един пасаж бе направил особено силно впечатление на каноника:

Тия слова не даваха мира на дон Родриге, преследваха го дори и в сънищата му.

Не копнееше вече за тихия екстаз, който по-рано бе представлявал последното му убежище. Онази пламтяща, непоколебима вяра сега вече не му се струваше божия благодат, а евтино опиване, страхливо бягство от действителността.

Облекчение за него бе, че от време на време му се обаждаше дон Бенямин. Въпреки собствената си мъка и страданието на околните младият човек упорито и търпеливо продължаваше своята работа в Академията. Каноникът се удивляваше от силната воля на Бенямин, неговите посещения прогонваха меланхолията, която го разяждаше.

Веднъж той замоли ученика си:

— Ако това не ти причинява непоносима болка, разкажи ми какво стана и какво говорихте, когато ходи за последен път в Галиана.

Бенямин мълчеше. Дълго мълча, дон Родриге мислеше вече, че не ще отговори. Ала след това той започна с пламенни слова да се възхищава от доня Рахел, колко била красива през този последен ден, когато я видял. И не се поколеба да разкаже, че пренебрегнала закрилата на Худерия само защото кралят й повелил да го чака в Галиана. В думите му прозвуча неговата ненавист към пламенната преданост, с която тя беше вярвала в своя рицар и любим.

Разказът му потресе каноника. „Ти не знаеш що е любов“ — му бе казал кралят, ала самият той всъщност не знаеше. Алфонсо беше „обичал“ Рахел — бурно, необуздано, стихийно, — ала при все това бе останал затворен в себе си, не беше проникнал в чувствата й. И ето, тоя злочест човек, тоя рицар до мозъка на костите си бе подхвърлил една дума и навярно я бе забравил още щом я беше изрекъл и тая случайно изречена дума бе тласнала Рахел към гибел. Лекомислената му смелост винаги се превръщаше в зло.

Няколко дни по-късно, малко смутен, Бенямин донесе на каноника една рисунка. Бе видял краля отблизо, бе осъзнал колко много се е променил Алфонсо. В желанието си да вникне още по-дълбоко в тая промяна бе нарисувал краля и сега, смутено и с напрежение, донесе портрета на каноника, за да види какво ще каже той.

Дълго го разглежда дон Родриге. Виждаше пред себе си лицето на един човек, който бе изпитал много и изстрадал много, и при все това то бе лицето на рицар, лицето на един необуздан, нещо повече, на един суров и жесток човек. Замисли се за образа на краля, описан с думи от самия него в хрониката му, спомни си образа на краля върху златните монети на Йеуда. Остави рисунката настрана. Заснова нагоре-надолу из помещението. Взе я отново и впи поглед в нея. Странно развълнуван каза:

— Значи, това е кралят на Кастилия.

Поразен от въздействието, което беше оказала неговата рисунка, Бенямин рече:

— Не зная дали Алфонсо наистина е такъв. Тъй го виждай аз.

И след малко додаде:

— Е, просто съм убеден, че за света би било по-добре, ако бе управляван от мъдреци вместо от воини.

Каноникът го замоли да му остави портрета и потънал в дълбок размисъл, не отделяше поглед от листа дълго след като Бенямин си беше отишъл.

Все повече укрепваше дружбата му с Бенямин. Толкова близък го чувствуваше, че разкри пред него собственото си малодушие.

— При все че си млад — каза му той, — ти си могъл вече достатъчно да видиш как глупостта и необузданият гняв непрекъснато унищожават онова, което прозрението и трудът изграждат с векове. И въпреки всичко не преставаш да се вдълбочаваш, да търсиш, да се измъчваш. Нима смяташ, че си струва да вършиш това? И кому допринасят полза усилията ти?

По лицето на Бенямин засия отново същата весела дяволитост, която по-рано го бе правила тъй младолико и обаятелно.

— Ти искаш да ме изпиташ, достопочтени отче — отвърна той, — но предварително знаеш отговора ми. Вярно е, че мракът е правило, а светлината — изключение. Но тъкмо сред най-гъстия мрак искрицата светлина създава двойно по-голяма радост. Не съм много аз, но нищо не бих представлявал, ако не можех да изпитвам тая радост. Дълбоко съм уверен, че тая искрица ще се запази и ще заблести още по-силно. И мой дълг е да дам мъничкия си принос за това.

Твърдата увереност на Бенямин засрами каноника. Той извади своята хроника, наложи си да се съсредоточи, опита се да работи. Ала тутакси осъзна колко безполезни са усилията му. Беше възнамерявал да покаже нагледно могъществото на провидението, смело и наивно бе описвал безсмисленото, като че ли в него имаше някакъв смисъл. Ала всъщност само бе разнищвал събитията, докато бяха изгубили значението си: не беше успял да ги обясни.

Как завиждаше на Муса. Лесно беше на мюсюлманина да работи над своята хроника. Бе намерил едно основно правило, под което подвеждаше всички събития, правилото за развитието и погиването на народите, за младостта и за остаряването им, и неговият Аллах и Пророкът потвърждаваха това правило. В корана можеше да се прочете: „И всеки народ има своето време, и никой не може нито да забави, нито да ускори, пък макар и само с един час, настъпването на това време.“

Нему, на Родриге, не се бе удало да намери смисъл и ред в събитията. Струваше му се, че истинната вяра дори забранява те да се търтят. Нима апостол Павел не беше писал в посланието си към коринтяните: „Божието безразсъдство е по-мъдро, отколкото людете — Quod stultum est Dei, sapentius est hominibus“? И нима Тертулиян не учеше, че в най-великото събитие в историята, смъртта на божия син, трябва да се вярва именно защото противоречи на разума? Но нима ако божите пътища са неведоми, ако, погледнати през човешки очи и преценени с човешки разум, изглеждат безсмислени, не беше греховен и самият стремеж да опишеш с човешки думи мощта на провидението?

От сто години воюваше християнският свят за светата земя, хиляди пъти по хиляди рицари бяха загинали в тия кръстоносни походи, а не бе завоювано почти нищо. Постигнатото с толкова кръвопролития и смърт биха могли да постигнат в една-единствена седмица трима разумни посланици, стига да поведяха деловити преговори. Всяка човешка мъдрост беше безсилна да прозре подобни неща и изречението на апостол Павел, че божието безразсъдство че чό όωρδν чοй θεο било по-мъдро, отколкото людете, почваше да звучи наистина иронично.

Приведен над своята хроника, дон Родриге произнесе тихо и злобно.

— Всичко е суета. Няма смисъл в това, което става. Няма божие провидение.

Уплаши се от собствените си думи.

— Absit, absit! Махни се! По-далеч от мен тия мисли! — заповяда си той.

Но ако неверието му в божието провидение беше ерес, не бе ерес прозрението му, че неговите собствени старания са напразни. Ето, той бе стоял зад своя пулт и по цял ден, а и през много нощи, бе дращил и цапал и се беше стремил да посочи божия пръст в събитията, чийто смисъл въпреки всичко оставаше неясен. Бе дръзнал да съживи отново великите мъртъвци на полуострова: свети Илдефонсо и свети Юлиан, кралете на готите и мюсюлманските халифи, астурийките и кастилските графове, императора Алфонсо и Сид Компеадор. Въобразявал си бе, че е втори пророк Йезекиил, избран, за да призове мъртвите да станат от гроба. „И ще туря връз вас жили, и ще докарам плът връз вас, и ще ви покрия с кожа, и ще ви вдъхна дух, и ще оживеете.“ Ала костите, които бе призовал той, не се бяха съединили пак в човешки тела. Не живееха те, людете от неговата хроника; онова, което вършеха, бе всъщност зловещо потракващият танц на скелети, облечени в пъстри дрипи.

„Не отбивай слепеца от правия път“ — предупреждаваше писанието. Тъкмо това бе сторил той. Неговата хроника отвеждаше слепците сред още по-тъмен мрак.

Изправи се с вопъл. Донесе съчки, струпа ги в огнището, запали ги. Събра безбройните листа на своята хроника и бележките си. Хвърли ги в огъня, мълчаливо, здраво стиснал устни. Гледаше как изгаряха те, лист по лист. Разбърка овъглените пергаменти и хартии, докато се превърнаха в пепел, така че никой вече да не може да ги прочете.

Тъй като раната не му позволяваше да участвува повече във войната, Бертран дьо Борн копнееше да напусне Толедо и да се завърне в своята родина. Искаше да прекара последните години от живота си като монах в Далонския манастир.

Ала вече разсечената му длан отече, отокът се пренесе и нагоре. В такова състояние той не можеше дори да помисли да си пробива път през земите, гдето мюсюлманите държаха всички пътища далече на север.

Раната гореше, измъчваше го адски. Кралят го замоли да поиска съвет от Муса. Лекарят заяви, че е останало само едно средство: да се отреже ръката.

Бертран се възпротиви. Почна да се шегува:

— Вие, мюсюлманите, не можахте да ме лишите от ръката ми в боя, искате сега да го сторите с помощта на хитростта и науката.

— Запази ръката си, рицарю Бертран — отговори спокойно Муса. — Но след седмица от теб не ще остане нищо освен стиховете ти.

Със смях и ругатни Бертран се подчини.

Завързаха го здраво за походното му легло. На малка масичка, поставена наблизо, за да я вижда, се намираше ръкавицата на поръчението от Алфонсо, а до масата стоеше старият му оръженосец и певец Папиол. Муса и магистърът Рейнеро дадоха на Бертран да изпие силно, притъпяващо болките питие и след това с помощта на желязо и огън пристъпиха към своята работа. Докато те извършваха операцията над него, Бертран диктуваше на своя Папиол едно стихотворение, посветено на дон Алфонсо — „Сирвентът за ръкавицата“.

Много бе преживял Муса, но едва ли някога бе виждал такова страшно и величествено зрелище. Ето, старият рицар лежеше тук, вързан за походното легло в стаята, гдето вонеше на прегорено месо, и докато падаше в несвяст и идваше отново на себе си, стенеше от болка и сподавяше стенанията си, губеше съзнание и се опомняше отново, той диктуваше стихове — весели, мрачни. Някои му се удаваха, други не.

— Повтаряй, Папиол, глупако! — заповядваше Бертран. — Разбра ли? Запомни ли? Измисли ли вече мелодията? — питаше той.

Старият Папиол схвана как жадно очакваше неговият господар да види въздействието на своите стихове, стараеше се да прояви колкото се може по-весело, по-бурно възторга си. Повтаряше с възхищение стиховете, смееше се нервно, не можа да спре смеха си и внезапно тоя смях премина в плач и ридание.

На следния ден кралят посети Бертран. Запита го как се чувствува. Бертран искаше да махне с ръка, ала ръката липсваше.

— Е, да — рече само той, сетне додаде: — Лекарят смята, че до две седмици ще бъда в състояние да потегля на път. И тогава ще те оставя, господарю, и ще отида в моя манастир „Далон“. Моят верен Папиол вече не издържа тежестите на войната. Настоява да се оттеглим при бога.

Алфонсо хвалеше и превъзнасяше „Сирвентът за ръкавицата“ и обеща да изпрати голямо дарение за Далонския манастир.

— За едно нещо ще те замоля — рече той. — Изпей ми сам ти „Сирвентът“.

И Бертран запя:

Алфонсо слушаше внимателно; чувствуваше порива в стиховете, те проникнаха до кръвта му и я развълнуваха. Ала не можаха да заглушат гласа на разума, който му нашепваше, че старият рицар вече е отживял своето време и е малко смешен.

Мюсюлмански войски се стичаха от всички страни към Толедо и прекъсваха всички пътища. Ала предпазливият халиф не бързаше, искаше да обсади града сериозно и с цялата си мощ. Ето защо той се придвижи далеч на север и покори голяма част от Кастилия. Завладя Талавера, завладя Македа, Ескалона, Санта Крус, Трухильо, завладя Мадрид. Кастилците се съпротивляваха смело. Особено мъжествено се бранеха духовните князе; в боевете загинаха епископите на Авила, Сеговия, Сигуенса. Ала огромното числено превъзходство на мюсюлманите смазваше всяка съпротива, упоритостта на отпора само раздразваше тяхната ярост. Те опустошиха страната, стъпкаха посевите, изсякоха лозята, отмъкнаха добитъка.

Покориха и по-голямата част от кралството Леон. Напреднаха до река Дуеро. Разрушиха старата славна столица Саламанка. Заеха и големи територии от Португалия. Превзеха свещения, прочут манастир „Алкобаса“. Разграбиха го, избиха повечето монаси. И цяла християнска Испания настъпи глад, мор, нищета. Откак бе започнало освобождението на страната от мюсюлманите, Испания не беше изпадала в толкова бедствено положение, както след безумната битка при Аларкос.

Християнските крале хвърляха цялата вина на Алфонсо. Леон и Навара преговаряха с мюсюлманите. Кралят на Навара стигна дотам, че предложи на халифа съюз срещу останалите християнски владетели. Неговият престолонаследник щял да се ожени за една от дъщерите на Якуб Алмансур, самият той щял да признае халифа за свой сюзерен и да управлява като негов васал всички земи, които мюсюлманите били отнели от другите християнски страни.

И сега, когато вече бе обезпечен откъм север, халифът пристъпи към обсадата на Толедо. От зъбчатите стени на кралския си замък Алфонсо видя как стенобитните машини и обсадните кули са приближаваха бавно, все по-застрашително.

Кастро поиска да му разрешат да иде да защищава собствената си земя, маркграфството Албарасин. Алфонсо не възрази.

— А какво става с наградата, господарю? — запита Кастро.

— Награда за какво? — отвърна Алфонсо.

Доня Леонор беше останала през цялото време в Толедо. Смяташе, че с онова страхотно избухване гневът на Алфонсо се е изчерпил и че сега, когато умът му е напълно зает с войната, споменът за еврейката по-бързо ще избледнее. Наистина той избягваше всякакви лични разговори и се ограничаваше с хладна учтивост, но Леонор беше сигурна, че ще го спечели пак, стига само да изчака достатъчно. Чакаше. Ала сега, когато врагът обсади Толедо, търпението й се изчерпи. Тук присъствието й само пречеше, в Бургос имаха нужда от нея.

Надяваше се тайно, че Алфонсо ще я замоли да остане.

Отиде при него. Вложи силната си воля докрай, за да изглежда млада, хубава. Знаеше, че целият й живот занапред зависи от тая среща.

Съгласно изискванията на куртоазията Алфонсо я заведе до едно кресло, седна срещу нея, погледна учтиво и внимателно бялото й красиво лице. Нейните спокойни, зелени очи се взираха изпитателно в него. Нищо от необузданото и момчешко държане, което тъй силно я бе обайвало, не беше останало в тоя човек; насреща и гледаше сурово мъжествено лице със заострени черти, прорязано от дълбоки бръчки, лице на човек, изпитал много страдания и който едва ли би се поколебал да причини страдание другиму. Ала и тоя Алфонсо тя желаеше с цялото си същество.

Тук, в Толедо, започна Леонор, тя не може да му бъде вече от полза. Най-добре би било да се върне в Бургос, докато това е още възможно, да се грижи там за дъщерите си и да изчака по-нататъшния развой на войната. Оттам щяла да бъде в състояние да преговаря и с разколебаните крале на Леон и Навара.

Много нещо бе научил Алфонсо. Прозираше цялата й душа, целият й вътрешен мир се разстилаше пред него като поле, на което му предстои да води битка. Бе в състояние да й каже с нейните собствени думи какво мислеше и на какво разчиташе. Тя положително смяташе, че с пълно право е отстранила съперницата си от своя път, че това е от полза както за него, тъй и за кралството и че той трябва да го разбере и да й благодари. Тя е млада, красива, той ще я прибере отново в ложето си, а бог ще бъде милостив и тя ще му роди още един престолонаследник. Тя положително мислеше тъй и чакаше той да й предложи да остане. Но криво си беше направила сметката. Дори ако беше напълно сигурен, че тя ще му роди син, той не ще се докосне вече до убийцата на Рахел.

Леонор седеше в креслото стегнато и при все това някак примамливо и спокойно. Чакаше.

— Решението ти ме радва, доня Леонор — отвърна той и се усмихна учтиво с тънките си устни. — Ти ще окажеш голяма услуга на мен и на целия християнски свят, ако отидеш в Бургос и използуваш изпитания си ум за преговори със страхливите крале отстъпници. А и аз ще бъда доволен, като зная, че дъщерите ни са под твоите грижи. На драго сърце ще ти поставя на разположение силна охрана.

Леонор слушаше, преценяваше думите му. Изглеждаше, че страстта му към еврейката е преминала. И ако все пак говореше с нея сега студено и до известна степен подигравателно, сигурно го правеше, защото смяташе за свой рицарски дълг да защити мъртвата. Леонор се чувствуваше достатъчно силна да се бори с покойницата.

Каза:

— Чух, че не си направил никакъв опит да задържиш Кастро.

В очите на Алфонсо проблесна опасен пламък. Как нечувано дръзка бе тая жена пред него, осмелявайки се да подхване отново онзи отвратителен разговор. Но се овладя.

— Правилно си чула — отвърна той. — Не помислих дори да седна да увещавам много един човек, който побягна, щом попаднах в затруднено положение.

Леонор отвърна също тъй хладнокръвно:

— Мисля, че съдиш твърде строго рицаря, дон Алфонсо. Неговото маркграфство действително е заплашено от емира на Валенсия. Аз му бях обещала награда, а ти го накара твърде дълго да чака. Той беше прав да се чувствува лишен от възнаграждението си.

Алфонсо силно побледня, скулите изпъкнаха още по-рязко на изнуреното му лице. Но му се удаде да запази маската на учтивостта.

— С божия помощ — каза той — ще удържа Толедо и без Кастро.

— Не става въпрос за това — отвърна Леонор. — Ти знаеш. Трябва да предотвратиш да не стори и той същото като нашите братовчеди от Леон и Навара и да почне да съзаклятничи с мюсюлманите или пък открито да премине на тяхна страна, както е сторил Сид Компеадор, когато твоят прадед Алфонсо го възнаградил недостатъчно. Не за пръв път го засягаме ние, а той е чувствителен. Няма да бъде в наша полза, ако го прогоним при мюсюлманите. Не смяташ ли да му прехвърлиш кастильото, дон Алфонсо?

Отново и сега вече със злорадо тържествуване Алфонсо почувствува какво става у нея. Рахел беше мъртва, тя, Леонор, живееше и стоеше пред него сдържана, царствена и все пак прелъстителна и искаше от него да се отрече от мъртвата, и тогава всичко ще бъде пак както преди. Но мамеше се тя, дъщерята на благородната дама Елинор. Рахел живееше.

— Ти в никой случай не можеш сериозно да очакваш от мен, доня Леонор — каза той, — още и да възнаградя предателя, който ме напуска веднага щом подуши опасност. Аз купувам наемници, но не рицари. Пък и не ми се струва разумно да раздразвам моите евреи в Толедо в сегашното тежко време; а точно това бих сторил, ако наградя с почести убиеца на най-добрия мъж измежду тях. Моята мъдра държавничка Леонор без съмнение може да разбере това.

Сега насмешката едва се долавяше в звънкия му глас. Ала тъкмо тая едва забележима насмешка лиши напълно доня Леонор от благоразумие.

— Аз обещах на тоя човек кастильото — каза пискливо тя. — Нима искаш да ме изкараш лъжкиня? Да изложиш кралицата си, за да се подмажеш пред своите евреи?

В душата си Алфонсо ликуваше: „Чуваш ли я как беснее, Рахел? Но аз не ще поставя печата си под стореното от нея. Няма да оправдая убийството, което тя е извършила. Няма да дам кастильото на твоя убиец.“

Каза:

— Аз на твое място щях да предпочета да не споменавам за онова обещание, Леонор.

Едва сега Леонор призна в себе си, че не беше постигнала нищо с отстраняването на Рахел. Точно както майка й бе опропастила своя собствен живот с убийството на оная жена, на любовницата на Хенри, сега и тя завинаги бе победена от мъртвата еврейка. Облъхна я леден ужас, че занапред ще трябва да прекара целия си живот безплодно и в самота. Пред нея се простираше сивата пустош, за която беше говорила майка й, аседията, която рушеше сърцето, безкрайното, прано време.

Всичко в нея се бунтуваше да приеме тая жестока действителност. Виждаше човека пред себе си, обичаше го, нямаше нищо освен него. Трябваше да го запази за себе си. Умолително, с отчаяна смиреност каза:

— Унижавам се тъй, както не се е унижавала още никоя жена от нашия род. Позволи ми да остана в Толедо, Алфонсо. Няма да говорим вече за Кастро, позволи ми да остана при теб! Нека останем заедно в тая беда.

Алфонсо отговори и всяка от неговите думи се отронваше студена и ясна от устните му.

— Няма смисъл, Леонор. Казвам ти го тъй, както е; с убийството й ти изсуши сърцето ми.

Старинен, тъжен стих прозвуча в душата на Леонор, съчинила го бе една древногръцка поетеса:

Опомни се. Стана, твърдо изправена, заговори:

— Ти ми казваш това, и то ме превръща в камък. И все пак: правилно постъпих, и го сторих заради тебе, и бих го сторила пак.

На следния ден тя замина за Бургос.

Седма глава

Муса кротко укори каноника, когато научи, че е изгорил своята хроника. Припомни му, че световната история, запазена чрез произведенията на летописците, представлява паметта на човечеството. Великите древни люде почитали богиня на историята и евреи, християни и мюсюлмани с право смятали трудовете на летописците за богоугодни.

— Моят труд не беше богоугоден — мрачно отвърна каноникът. — Не ми е дадено да съзра божия пръст в събитията. Не разбирах станалото; всичко, което записвах, беше невярно. Не биваше да продължавам труда си, не биваше да го запазвам. Сам аз слепец, нямах право да заблуждавам слепците. Лесно е за теб, Муса — продължи горчиво и скръбно той. — Ти имаш ръководни начала, още не си осъзнал, че са неправилни, спокойно можещ да продължаваш да пишеш.

Муса се опита да го утеши:

— И ти ще намериш нови принципи, високопочитаеми и достойни приятелю, и в продължение на няколко години те ще ти се струват правилни.

Сега старият учен по цял ден бе извън дома. Глад и мор владееха в обсадения град, все повече болни търсеха умението и помощта му.

Ала сам Муса съзнаваше колко ограничено бе неговото лекарско умение. Към мюсюлманската лечебна наука, обясни на каноника той, от дълго време насам не е прибавяно нищо ново. Откак фанатикът Алгацали обявил за ерес всичко, което не произлиза от корана, и лекарското изкуство на мюсюлманите било в упадък; първото място в медицината сега окончателно заели евреите.

— Султанът постъпи правилно — заяви той, — като взе за свой личен лекар евреина Моше Бен Маймон. Ние, мюсюлманите, нямаме равен на него. Разцветът на нашата култура чисто и просто вече е преминал. Впрочем — приключи — на всяко лекарско изкуство природата е поставила граници, и най-добрият майстор не е в състояние да стори много. Правилно е учил Хипократ: „Медицината често утешава, понякога облекчава, рядко изцерява.“

На архиепископа дон Мартин във всеки случай не можеше да помогне никакъв лекар; раната му бе смъртоносна. Всички знаеха това, знаеше го и самият той. Ала докато смъртта вилнееше наоколо, той здраво се държеше за живота. Опитваше се да продължава работата си. Настояваше дон Родриге да го посещава всекидневно и да го осведомява как вървят нещата.

Ала друга, по-дълбока бе всъщност причината, накарала архиепископа да търси тъй настойчиво обществото на дон Родриге. За изкупление на своите грехове той си бе наложил да търпи през цялото време, което още му оставаше на тоя свят, присъствието на своя секретар, който тъй силно го дразнеше с прекалената си благост. И ето, дон Мартин лежеше, миришеше един лимон, охкаше и предизвикваше събеседника си. Изразяваше например задоволството си, че евреинът Ибн Езра и дъщеря му заслужено са загинали от такава страшна смърт. Както очакваше, каноникът му напомни, че подобна радост е в противоречие с християнския дух. А това даде на архиепископа повод да упрекне дон Родриге в прекалено голямо милосърдие, неуместно през време на свещената война.

Друг път произнесе полугласно яростните думи от войнственото песнопение на Мойсей: „Dominus vir pugnator — бог е истински воин“ и с дружелюбна лукавост замоли:

— Кажи ми еврейския текст, скъпи мой учени братко.

И тъй като каноникът не знаеше тоя текст наизуст, благо го укори:

— Такива стихове, мой мекосърдечни приятелю, ти, разбира се, не можеш да си припомниш. Но нима не са прекрасни и на латински?

— Dominus vir pugnator — повтори няколко пъти полугласно в очакване каноникът да възрази нещо.

Ала сърцето не даваше на дон Родриге да противопоставя на своя умиращ, войнствен приятел миролюбивите стихове от писанието. Той мълчеше.

Най-голямата грижа на дон Мартин беше кого ли ще назначи кралят за негов приемник. Защото толедският архиепископ, примасът на Испания, бе най-могъщият човек на Кастилия след краля. Приходите му бяха по-големи от тия на краля, неизмеримо бе влиянието му. Ето защо дон Мартин непрекъснато молеше краля да му избере достоен заместник.

— Вслушай се в думите на един умиращ, сине мой — заклеваше го архиепископът. — Нашият скъп дон Родриге е мъдър и благочестив, почти светец и по божите дела ти не можеш да намериш по-добър съветник от него. Но за делата на тоя свят, за военните дела, той не е подходящ и ако стане архиепископ на Толедо, или няма да дава пари за войската ти, или пък ще ти дава твърде малко. Затова, скъпи мой синко и господарю, моля те, не поставяй на престола на свети Илдефонсо отрепка, а истински християнски рицар, какъвто скромно и с всичките си недостатъци бях самият аз.

Още през същия ден дон Мартин се разкая, загдето беше нанесъл такъв удар в гърба на каноника. Изпрати да го повикат. Призна. Възропта:

— О, защо ме е направил бог свещенослужител, а не военачалник!

Много усилия трябваше да положи дон Родриге, за да го успокои.

Все пак на умиращия бе дадено да преживее още една, неочаквана радост. По околни пътища, успял с много усилия да преодолее пречките, създавани от мюсюлманите, които сновяха навсякъде, в Толедо пристигна след няколкоседмично закъснение пратеник с писмо от папата. Светият отец заповядваше извънредно сурово на краля да свали от поста най-сетне своя ескривано, пагубния евреин Ибн Езра. Как можел дон Алфонсо да доведе до благополучен край свещената война, щом като първият му съветник е неверник?

— Виждаш сам, драги и достопочтений мой братко — ликуваше дон Мартин пред каноника. — Наказвайки евреина, нашите благочестиви и смели кастилци са действували в духа на Христовия наместник. Смяташ ли и сега, че сърцето ми е наистина жестоко, като се наслаждава на това?

Радостната възбуда изчерпи и последните сили на архиепископа. Агонията му започна — бе продължителна и тежка. Духом дон Мартин беше на бойното поле, опитваше се да извика: „A lor, a lor!“ Хриптеше, бореше се, страдаше.

Според Муса най-човечно щеше да бъде да се даде на умиращия силно упоително питие.

— Не е човечно да се съкращава животът — отхвърли предложението му каноникът и архиепископът трябваше да страда още два часа, докато умря.

В околностите на Триполи бяха избухнали нови бунтове и за да възстанови реда по своята източна граница в Африка, халифът се принуди да изтегли от войските си в Испания. Той се отказа от завоеванията в северната част на Полуострова. Оттегли се, незавършил победоносния си поход.

Дон Алфонсо си отдъхна дълбоко. От ден на ден възобновяваше предишния си рицарски и кралски облик. Ликуваше несдържано пред каноника. Сега вече ще заличи позора от Аларкос. Ще събере колкото войски са му останали още. Ще отблъсне врага. Ще се вреже дълбоко на юг, ще превземе Кордова — и въпреки всичко — Севиля!

Каноникът се ужаси. Тия думи му се сториха престъпно безумие. Откак бе видял как кралят рухна при вестта за убийството на Рахел, дон Родриге бе таил въпреки отчаянието си слаба надежда, че след толкова жестоки удари Алфонсо ще изтръгне необузданото рицарство от своята гръд. Да, каноникът гледаше на това обновление на краля като на свой личен дълг. Ако Алфонсо се променеше в резултат на своето наказание, тогава в края на краищата цялото зло и цялото нещастие придобиваше някакъв смисъл. Но ето, настъпило беше първото изпитание и Алфонсо не издържа.

Родриге не беше склонен да приеме този провал бе борба. Та нали — възрази той на краля — целият мюсюлмански юг е непокътнат и процъфтява? Нали и сега войските на халифа превъзхождат многократно по брой християните? Ако Кастилия е претърпяла толкова тежко поражение при пълната си мощ, как би могла да нападне успешно сега, когато е тъй жестоко омаломощена?

— Не се хвърляй във втора битка като онази при Аларкос! — предупреди го той. — Благодари смирено на бога за спасението си. Халифът очевидно е склонен към преговори. Сключи мир, ако получиш що-годе приемливи условия!

Дълбоко в себе си Алфонсо още от самото начало бе знаел, че това е единственият правилен път. Но щом Родриге произнесе думата Аларкос, в гръдта му отново се надигна неговата предишна кралска гордост. Да отпусне криле сега, когато бог тъй неочаквано му беше изпратил благоприятен вятър! Да сподави вътрешния си глас, който му викаше: „Нападни, нападни!“

Отвърна лекомислено, с предишната си надменност, приветливо, но с чувство за превъзходство:

— Сега, отче и приятелю мой, чрез устата ти говори духовникът и светецът, чиито съвети дон Мартин ме предупреди да не приемам. Ти ми напомняш за Аларкос. Но този път нещата стоят съвсем иначе. Халифът е в отстъпление, а старо и изпитано бойно правило е да нападаш, когато противникът отстъпва. Вярно е, че мюсюлманите все още имат числено превъзходство и че се иска смелост да ги нападнеш, но нима ти искаш да ми попречиш да бъда смел?

Vultu vivax. Огорчен и възмутен, Родриге сякаш виждаше в лицето на краля образа на неукротимия Бертран.

— Сляп ли си? — извика той на Алфонсо. — Не бяха ли достатъчно ясни за теб божите знамения? За втори път ли искаш да поставиш на изпитание неговата безкрайна търпеливост?

Все още усмихнат самоуверено, Алфонсо каза:

— Ще трябва да се примириш с това, че кралят на Кастилия тълкува знаменията по-инак от теб. Прекалено самонадеян бях, когато започнах битката при Аларкос, признавам ти го, заслужих наказанието си и бог ме наказа. Той ме осъди на жестоко поражение, изпрати ми конниците на апокалипсиса и наказанието бе справедливо, приемам го. Ала след това той ми уби Рахел — нима ще твърдиш, че и нейната смърт е част от наказанието ми за Аларкос и за моята безразсъдна смелост? Не, бог ме наказа тъй безмерно жестоко, защото ме е възлюбил повече от другите. Бог искаше, наказвайки ме, сетне да прояви над мен своята милост. И ето, сега неговата милост се спусна над мен и затова халифът бе принуден да се оттегли, и затова аз ще победя.

Страшен гняв обзе дон Родриге. Тоя непоправим рицар направо затваряше очи, за да остане в своята слепота. Но той, Родриге, ще разтвори очите му. Трябваше сега да прояви твърдост; в твърдостта се криеше милосърдието му. И спомняйки си въздействието, което бе оказал върху самия него разказът на Бенямин, строго и тържествено произнесе:

— Смъртта на Рахел също бе част от твоето наказание. Това, което отричаше толкова гордо, е чиста истина. Твоето рицарско лекомислие погуби Рахел.

И му разказа каквото бе научил от Бенямин — че Рахел и баща й не бяха приели защитата на Худерия само защото Алфонсо й заповядал да го чака в Галиана.

Споменът и прозрението връхлетяха Алфонсо внезапно, като огромна вълна. Разгневеният свещеник бе прав: негова бе вината. „Защо не са отишли в Худерия?“ — бе го запитала присмехулно Леонор, а и самият той се бе питал. Не помнеше, че е дал такова нареждане на Рахел, бе го забравил напълно. И сега споменът изпъкна ясен и ярък. На два пъти беше дал това разпореждане — небрежно, между другото. Много и твърде надменни приказки бе изприказвал той през оная последна нощ, ала тя бе погледнала сериозно на всичките му брътвежи и самохвалства, скътала бе дълбоко в сърцето си желанието, подхвърлено между другото от него. И това беше станало причина за нейната гибел. А той дори не се беше сбогувал с нея, потеглил бе в своя поход, изпълнен с лекомисления си героизъм, бе я забравил и се бе хвърлил в тая безумна битка. И тогава паднаха неговите калатравски рицари, и бе убит нейният брат Аласар, и рухна половината му кралство, и загинаха тя и нейният баща.

А ето, сега се готвеше да се хвърли в нова, безсмислена битка!

Впери празен поглед пред себе си. Но виждаше. Виждаше оня образ, който му се беше явил край занемарения гроб в Галиана, немия, красноречив образ на Рахел.

Гласът на Родриге го откъсна от съзерцанието му.

— Престани да се надценяваш сам, дон Алфонсо — каза той. — Не се самозалъгвай, че бог те е възлюбил повече от другите люде. Не заради теб бог е накарал халифа да се оттегли. Ти си само оръдие в ръцете на бога. Не смятай себе си за център на вселената, дон Алфонсо. Ти не си Кастилия. Ти си един от хилядата по хиляда жители на Кастилия. Приучи се към смирение.

Алфонсо, все още не съвсем на себе си, се взираше в пространството, ала чуваше. Той каза:

— Ще обмисля добре думите ти, приятелю мой Родриге. Ще постъпя според твоите думи.

Нареди да съобщят на халифа, че е склонен да поведат мирни преговори. Но халифът бе победител, още преди да се стигне до преговори, постави много условия. Между другото поиска от Алфонсо да изпрати посланици в Севиля; целият свят трябваше да види как Алфонсо, който бе нарушил примирието със Севиля и бе предизвикал войната, сега отиваше като победен при нападнатите, за да ги моли за мир. Алфонсо се противи дълго и упорито. Халифът държеше на своето. Алфонсо се подчини.

Но кого да изпрати за преговорите в Севиля? Кой се отличаваше със съобразителност, с пъргав ум, гъвкавост и хитрост, кой разполагаше с външното и вътрешно достойнство за една толкова деликатна и унизителна задача? Манрике бе твърде стар; да изпрати духовника Родриге при неверниците, не можеше.

Родриге предложи да се натовари с тая мисия старейшината на алхамата, дон Ефраим Бар Абба.

Сам Алфонсо бе прехвърлил през ума си вече това. Ефраим бе проявил разума си в трудни и оплетени дела; а и като евреин, той положително щеше да може да понесе по-лесно, отколкото някой гранд или рицар униженията, на които посланикът на Кастилия щеше да бъде подложен в Севиля. Ала неприятни чувства извикваше у Алфонсо мисълта за Ефраим. През цялото време той бе избягвал да се срещне с него, при все че някои от делата бяха налагали изясняване помежду им. Повечето от трите хиляди души, които алхамата бе поставила на негово разположение, бяха загинали. Дали евреите не бяха изпълнени с омраза към него за това? И дали не му се сърдеха за загиването на техния Ибн Езра?

Тъй като сега Родриге бе предложил Ефраим, кралят не скри от него своите чувства. Постепенно в думите му пламна гняв и той изказа и най-тайните си съмнения.

— Всички тия евреи — гневно рече той — са свързани помежду си. Йеуда положително е заговорничил с Ефраим. Без съмнение те знаят къде е синът ми, моят мил Санчо. И ако не ми го дадат с добро, ще ги принудя. В края на краищата аз съм кралят и евреите са моя собственост. Мога да правя с тях каквото искам, сам Йеуда ми обясни това. Няма да позволя да прехвърлят отмъщението си върху моето дете.

Смутен от това избухване, Родриге не настоя повече за изпращането на дон Ефраим.

Ала в същото време Алфонсо все по-силно се изкушаваше да види Ефраим и да говори с него. При това сам не знаеше точно защо — дали за да поиска от него сина си, или пък за да го замоли да стане негов посланик. Повика го.

— Известно ти е, дон Ефраим — подхвана той, — че халифът желае да преговаря за мир.

И тъй като Ефраим само се поклони мълчаливо, той веднага го предизвика:

— Навярно ти знаеш повече от мен и си научил вече и неговите условия.

Дон Ефраим стоеше пред краля — слаб, стар, крехък. Обезпокоително бе, че след поражението си при Аларкос и убийството на Йеуда кралят не го беше викал при себе си; и беше много възможно гузната съвест да предизвика краля към нови насилия срещу евреите.

— Когато врагът се оттегли от Толедо — отвърна той, — ние отслужихме благодарствени молебени и молихме бог да спуска и занапред благоволението си върху теб.

Алфонсо продължи да го дразни:

— Не намираш ли, че е несправедливо небето да ми изпраща отново толкова голяма милост? Вие, разбира се, приписвате на мен вината за загиването на вашите войници и за убийството на вашия Ибн Езра.

— Ние страдахме и се молихме — отвърна дон Ефраим.

Алфонсо запита направо:

— И така, какво знаеш за условията за мира?

Ефраим отговори:

— И ние едва ли знаем нещо повече от тебе. Предполагаме, че халифът ще иска да задържи цялата област южно от Гвадиана. Сигурно ще иска висок годишен данък за хазната си и високо военно обезщетение за емира от Севиля. Освен това трябва да се очаква, че ще поиска новият мирен договор да бъде сключен за твърде продължителен срок.

Извънредно мрачен, Алфонсо каза:

— А не е ли по-добре, вместо да приемам подобни условия, да продължа войната? Или вие намирате, че тия условия са умерени? — запита ехидно той.

Ефраим колебливо мълчеше. Ако заговореше сега за договора и за мира, би могъл да предизвика краля да стовари върху алхамата и върху самия него гнева от своето безсилие. Изкушаваше се да се изплъзне с някоя страхопочитателна, нищо незначеща фраза. Алфонсо обаче ще схване това като съгласие, той чака само най-леката поддръжка, за да продължи безумната война. Но господ няма да стори второ чудо, ще погине Толедо, а заедно с Толедо и алхамата. Когато бе изправян пред подобни съмнения и трудности, покойният Йеуда неведнъж беше дръзвал да припомни на тоя християнски крал, че е по-добре да запази мира и да действува разумно. В продължение на цял век съветниците евреи бяха убеждавали кастилските крале да бъдат разумни.

— Ако искаш да чуеш искрения съвет на един стар човек, господарю — каза най-сетне той с пресипналия си глас, — то съветвам те: сключи мир. Ти загуби тая война. Ако я продължиш, по-вероятно е мюсюлманите да стигнат до Пиренеите, отколкото ти до Южното море. Каквито и да бъдат условията на халифа, щом се задоволява с граница южно от Толедо, сключи мир.

Алфонсо почна да снове из стаята, в очите му отново пламтеше опасният блясък, челото му дълбоко се сбърчи. Дръзки бяха думите на евреина. Ще заповяда да го задържат, ще го тикне в най-дълбокото подземие на замъка си и ще го остави там, докато се изпари дързостта му и докато върне неговия Санчо. И ще събере останалите си воини и ще нападне неочаквано мюсюлманите, ще пробие техните линии. Знаеше, безумци бяха тия мечти, трябваше да преговаря за мир, и то с помощта на тоя Ефраим. Но не, не, тъкмо сега не! Ще Покаже той на Родриге и на тоя евреин, че дон Алфонсо е още жив. Ала това бе един победен Алфонсо и евреинът е прав, и той, Алфонсо, не е безумец и престъпник, ще изпрати посланици в Севиля и ще моли за мир. Заснова неспокойно, с нетърпеливи крачки из стаята, в продължение на една минута, на една безкрайно дълга минута, промени три пъти решението си.

Дон Ефраим стоеше мълчалив, в почтителна поза; нямаше страх по лицето му, ала вътрешно бе изпълнен с боязън и очакване. Погледът му не изпускаше краля, виждаше как изразът на лицето му се променя.

Внезапно Алфонсо спря до самия него и злобно, предизвикателно каза:

— Чуй! Щом като се застъпваш така горещо за мира, би ли заминал за Севиля като мой пълномощник?

Много неща бе очаквал Ефраим от този неуравновесен човек, и добри, и лоши, но не и това предложение. Не прикри изненадата си, в разрез с всички дворцови правила отстъпи назад и вдигна старческата си ръка, сякаш за да се защити. Ала още преди да бе проговорил, Алфонсо го пресече умолително, дори неочаквано меко:

— Моля те, не отказвай веднага! Седни и размисли!

Седяха един срещу друг. Ефраим разтриваше дланта на едната си ръка с пръстите на другата. През целия си живот той бе избягвал да изпъква. Колко усилия бе полагал, само и само да внуши на Йеуда да се откаже от блясъка на поста си, а ето че сега сам трябва да се нагърби с това пратеничество, към което бяха насочени погледите на всички. И каквото и да успееше да постигне, глупавият, неблагодарен Толедо ще го обвини в предателство, а подкрепеше ли го кралят, той, Ефраим, щеше да си навлече завистта на хиляди. От друга страна, завърнеше ли се с един по-продължителен мир, щеше да помогне на страната и на еврейството, както рядко е помагал друг преди него. Той, който инак разсъждаваше толкова трезво, сега бе развълнуван, объркан. Цялото му същество се противеше да приеме това пратеничество. Твърде силно се изкушаваше да каже не, ала си спомни за Йеуда и сметна, че е негов дълг да приеме.

— Халифът не обича евреите — подхвърли най-сетне Ефраим предпазливо.

— Той не обича особено много и християните — отговори Алфонсо.

Ефраим каза:

— Преговорите ще бъдат продължителни, а аз съм стар и болнав.

Кралят се овладя и отвърна:

— Ти ми отказваш не защото си стар и не защото си болен. Страхуваш се, че съм твърде неотстъпчив и твърде горделив. Не съм. Прозрях: човек, ударен от живота като мен, не може да хитрува и да се пазари. Няма да ти преча, ще ти дам широки пълномощия. Готов съм да заплатя голямо военно обезщетение на емира от Севиля и да внасям годишен влог на халифа. Да му плащам данък — мрачно завърши той.

Дон Ефраим отговори предпазливо, опипвайки почвата.

— Уверен съм, че твоят посредник би могъл да постигне спогодба по тези въпроси. Ала позволи ми да те запитам, господарю, какво мислиш по един друг, още по-важен пункт: продължителността на примирието? Не смятам, че халифът би се задоволил с мир за по-малко от дванайсет години. Би ли подписал подобен договор? И склонен ли си да го спазваш?

Алфонсо отново едва не пламна. Евреинът се държеше тъй, сякаш бе негов изповедник. Ала и този път разумът на краля обузда гнева му. На времето, когато бе допуснал да включат в договора със Севиля думите in octo annos, за осем години, те още от самото начало не бяха представлявали за него нищо повече от мастило върху пергамент. Ала тия три думи бяха призовали халифа в страната, те бяха разбили рицарите от калатравския му орден. Дон Ефраим бе напълно прав да му припомни, че сега, когато сключва мир за дванадесет години, действително ще трябва да мирува дванадесет дълги години.

— Виждам — каза той тихо и с горчивина, — че ти дълго си размишлявал за интересите на халифа.

Ефраим се бе опасявал от много по-страшно избухване; облекчено отвърна:

— Тъй би постъпил всеки, който взима присърце обществените дела.

Алфонсо мълчеше, размишляваше мрачно.

Ефраим го увещаваше:

— За теб един продължителен мир ще бъде от по-голяма полза, отколкото за мюсюлманите. Колкото и горещо да желаеш, ти не можеш тъй скоро да, водиш една голяма война. Нуждаеш се от време, цялата тъй жестоко опустошена християнска Испания се нуждае от време, за да дойде на себе си.

Алфонсо каза:

— Дванайсет години. Много искаш, старче.

Засегнат, Ефраим отвърна почти грубо:

— Моля те, господарю, не ме изпращай в Севиля.

Алфонсо каза:

— Добре, нека бъдат дванадесет години.

Изправи се, заснова с бързи крачки.

— Желая — каза той — да тръгнеш колкото е възможно по-скоро за Севиля. Съобщи ми от какви пълномощия се нуждаеш и избери лицата, които ще те придружават.

— Понеже ти повеляваш — каза Ефраим, — ще участвувам в делегацията, но само като неин финансов съветник или секретар. Благоволи да поставиш начело на посланиците някой от твоите грандове. В противен случай мюсюлманите ще бъдат зле настроени още от самото начало.

Алфонсо отвърна:

— Сред посланиците ще има двама или дори трима от моите барони. Но пълномощия ще имаш само ти.

Ефраим се поклони дълбоко:

— С божия помощ — каза той — ще се опитам да ти донеса един не съвсем тежък мир.

И се приготви да поиска позволение да се оттегли.

Ала дон Алфонсо не го освободи. Колебливо каза:

— Има още един въпрос, дон Ефраим, по който ще те моля да ми дадеш съвет. Навярно наследството на моя мъртъв приятел и ескривано дон Йеуда е доста значително. Не вярвам да има роднини, които с право да предявят претенции за него. Или ти познаваш такива?

Станал отново твърде предпазлив, дон Ефраим отвърна:

— Има всъщност в Сарагоса един дон Йосеф Ибн Езра, братовчед на дон Йеуда, благословена да бъде паметта на праведника. Според нашите закони и обичаи той може да предяви искане за една десета От наследството. Бих посъветвал твое величество да предостави на дон Йосеф дела, който му се полага. Той ще ни окаже добри услуги при трудната работа по събирането на вземанията на дон Йеуда, пръснати из цял свят.

Алфонсо рече:

— Да бъде тъй, както предлагаш. Мислех освен това да предоставя част от наследството на толедската алхама.

— Много си щедър, господарю — каза дон Ефраим. — Известно ли ти е, че това са твърде големи суми? Дон Йеуда бе най-богатият човек в страната ти след архиепископа на Толедо.

С известно смущение кралят каза:

— Ще наредя останалата част от състоянието да се намира под надзора на моите кралски ковчежници, докато се намери главният наследник, синът на доня Рахел. Освен това — добави той без особена връзка — изготвени са документи, които дават на тоя син на доня Рахел всички права и титли на графството Олмедо. Сам дон Йеуда нареди навремето да ги изготвят.

Ефраим отговори сухо:

— Имаш пълно право, господарю, да вземеш за държавното съкровище каквото ти е угодно от наследството на дон Йеуда и никой не ще може да те укори за това.

С усилие, малко дрезгаво, Алфонсо рече:

— Моят мъртъв приятел Йеуда често биваше заедно с теб и навярно ти знаеш доста неща. Няма да настоявам, старче, и да те питам колко знаеш. Ала потиска ме мисълта, че моят син е сред вас, а аз не го познавам. Трябва да разбереш това. Не искаш ли да ми помогнеш?

Говореше умолително, говореше сърдечно, а това поласка дон Ефраим и същевременно го уплаши. Опасна задача му бе възложил неговият мъртъв съперник и приятел. Каза:

— Никой не знае и никой не може вече да открие, господарю, дали дон Йеуда Ибн Езра е замесен в изчезването на внука си. И ако е било така, тогава сигурно той е привлякъл в това рисковано начинание не повече от един, и то доверен, мълчалив помощник.

Алфонсо се почувствува унизен, смазан. Ала въпреки собствената си воля не прекъсна разговора. Каза?

— Вярвам ти, и не ти вярвам. Страхувам се, че дори и да знаете нещо, няма да ми го съобщите. Мисълта, че моят син ще израсне сред вас и вашите обичаи, впива зъби в сърцето ми, признавам ти го. Би трябвало да ви мразя заради това и дори понякога съм пи мразил.

Ефраим рече:

— Още веднъж те питам, господарю, действително ли желаеш един човек, за когото мислиш така, да се занимава в Севиля с твоите дела и с делата на страната ти?

Кралят каза:

— Хранех понякога съмнения и към дон Йеуда и все пак знаех, че е мой приятел. Ти си възрастен и опитен, познаваш хората и разбираш тия неща. Искам да отидеш заради мен в Севиля. Зная, нямам по-добър, когото да пратя.

Ефраим почувствува съжаление, а към него се примеси удовлетворение. Каза:

— Може би ще настъпи някога време, когато ще се яви един или друг и ще твърди, че той бил изчезналият. Съветвам те, господарю, да не обръщаш внимание. Навярно зад това ще се крие измама. Предостави на нас да проучим дали е вярно и не прибавяй към многото си грижи и тази. Примири се, дон Алфонсо. Хубави дъщери имаш, благородни инфантки, които един ден ще станат велики кралици. Твоите внуци ще седят на испанските тронове и с божия помощ ще обединят земите на Полуострова.

И при все че завърши словото си неясно, кралят го разбра:

— Дон Йеуда Ибн Езра е мъртъв, синът му и дъщеря му са мъртви. И ако е останал жив някой от рода му, то това е само този внук. А дон Йеуда се отрече от исляма и се върна към еврейската вяра на своите деди, и това е неговият завет.

Дон Алфонсо чувствуваше ясно цялото значение на това, че бе предоставил на евреина, на търговеца Ефраим, да урежда последиците от войната, която сам той бе проиграл. Беше скъсал със своето безогледно рицарство, бе се простил с Бертран, бе казал сбогом на миналото си, на младостта си. Не съжаляваше, но чувствуваше почти осезаемо липсата, пустотата.

Пътят, който поемаше сега, не примамваше с тайнствени странични пътечки, не водеше към лазурни, бляскави далечини; водеше трезво и неотклонно към една почтена, здрава цел. Но щом бе тръгнал веднъж по него, той съзнателно щеше да го следва докрай. Сам щеше да си постави вериги, нямаше заради съблазнителни и героични приключения да заплаши онзи тежък мир, който поемаше сега върху плещите се.

Цяла нощ не мигна. Преценяваше, отхвърляше, преценяваше отново, решаваше, отхвърляше.

Реши.

С едва доловима усмивка съобщи на Родриге, че сега най-сетне искал да възстанови епископствата в Авиля, Сеговия и Сигуенса и че възнамерявал да повери епископството Сигуенса нему, на Родриге.

Недоволен, изненадан, Родриге запита:

— Значи, желаеш да се отървеш от предупрежденията на досадния си съветник?

Усмивката на Алфонсо се разшири, по лицето му отново се изписа някогашната младежка очарователност и лукавост.

— Този път — каза той — ти несправедливо проявяваш недоверие към мен, достопочтени мой отче. Не желая да те отдалеча, а искам още по-тясно да те привържа към себе си. Но ако са ме осведомили правилно, църковните закони не позволяват един каноник да бъде назначен направо, без междинна степен, на поста архиепископ на Толедо.

Бурни и противоречиви мисли вълнуваха Родриге. Алфонсо искаше да го направи примас на Испания! Да, той не бе лош съветник, но в скромността си не бе дори мечтал за такова издигане; твърде изненадан бе навремето, когато дон Мартин се бе опасявал, че той може да заеме мястото му. Значи, отсега нататък нямаше само да дава съвети и мнения; щеше да се разпорежда с най-богатите парични приходи в страната, щеше да има влияние при взимането на съдбоносни решения за мир или война. Самата представа за това го замая. Благослов и милост божия, и най-тежък товар се спускаше над него.

Алфонсо гледаше развълнуваното лице на Родриге и полушеговито, полусериозно каза:

— Естествено ще трябва да отидеш за няколко месеца в Сигуенса и тогава аз няма да мога да те виждам. Не е лесно да се преговаря със светия отец; няма да го склоня тъй бързо да ти даде палиума41. Но съм решил да постигна това на всяка цена и в края на краищата ще успея. Искам да те направя втори след мен в кралството — продължи с младежко своенравие той. — Ти ми премахна испанското летоброене и все пак искам да бъдеш примас на Испания.

Научил за тоя нов обрат, Муса бе съкрушен. Родриге ще замине за Сигуенса. А как ще живее занапред в Толедо той, Муса, мюсюлманинът, когото мнозина мразеха, ако бъде лишен от закрилата на каноника? Не за пръв път ще бъде бездомен скитник без нито един приятел. Суров и негостоприемен ще бъде краят на неговия житейски път.

Ала въпреки собствената си беда този мъдър мъж, познал добре човешката душа, не забрави колко благодат щеше да донесе на каноника тази промяна и изрази това с най-топли думи:

— Различните задължения, свързани с новата ти служба — рече той, — скоро ще те изтръгнат от аседията, от печалния мрачен размисъл, който те бе завладял през последните няколко месеца. Ще трябва да взимаш решения и да вършиш дела, от които ще зависи съдбата на мнозина. И тази твоя дейност — развълнувано продължи той — ще те подтикне, надявам се, отново да се заемеш с хрониката си. Да, високопочитаеми мой приятелю — замислено и бодро завърши той, — онзи, който твори историята, положително ще бъде изкушен и да я опише.

И действително кралят едва му беше предложил архиепископството и в ума на Родриге се бе породило подобно изкушение. Дон Алфонсо се бе обвързал най-напред с разсъдливия и предупредителен Ефраим, а сега по свой собствен почин се поставяше в зависимост и от него, от Родриге, от нерицарствения, миролюбив човек. Само един Алфонсо, наистина променен до дъното на душата си, можеше да си оплете такъв двоен бич. И съзнанието за това вля в Родриге нова, малка надежда и блажено предчувствие, че въпреки неговите мрачни умувания трагичните събития през последната година имат някакъв смисъл. Но той си забраняваше да се увлича от такива чувства, пречеше им да се оформят в ясна мисъл, не желаеше да преживее повторно разочарование.

Отговори на Муса почти сприхаво:

— Не съм помислял дори да се заемам отново с хрониката си. Сам знаеш, че унищожих целия материал.

— Твоята Академия е в състояние да те снабди отново с материал, и то в доста кратък срок — спокойно отговори Муса. — А пък ще ти послужат и много от материалите, с които разполагам аз. На драго сърце ще ти ги приготвя. Разбира се — продължи той и лицето му посърна, — няма да бъде лесно да се поддържа връзка с теб. Кой знае в какъв затънтен край ще трябва да се крия, след като загубя твоята закрила.

Отначало Родриге не го разбра. Сетне бурно подхвана:

— Какво си мислиш? Разбира се, че и ти ще дойдеш с мен в Сигуенса.

Лицето на Муса засия. Ала неговата мюсюлманска учтивост му повеляваше да възрази:

— Няма ли — каза той — присъствието ми в епископския дворец в Сигуенса да изглежда много странно? Онези, които ще живеят под твоя жезъл, ще се чудят какъв е тоя обрязан съжител.

— Да се чудят! — отвърна кратко и мрачно Родриге.

Със същата щастлива усмивка, заляла грозното му лице, Муса продължи:

— Трябва да обърна вниманието ти и върху това, че тепърва ще има да патиш от мен. Защото отсега нататък в никакъв случай няма да те оставя намира, докато не се заловиш отново с хрониката си.

Той започна да дразни апетита на приятеля си дори сега, още в Толедо, и непрекъснато го увличаше в обширни историко-философски спорове. Стоеше например зад пулта си, драскаше нещо и току казваше през рамо:

— Не е случайност, че ние, мюсюлманите, бяхме принудени пак да се откажем от Толедо, след като почти го имахме в ръцете си. Нашето време, славното, време на нашето могъщество, за съжаление вече отми на и вътрешните раздори, които накараха халифа да се завърне в Африка, ще се повторят. Това е тъй положително, както математическите правила на Алхаресми. — Колкото и силна да изглежда, империята на мюсюлманите е прекалено стара. Грохнала е.

И както се бе надявал Муса, Родриге се хвана на въдицата.

— Осмеляваш се да твърдиш, че времето ви било отминало! — отвърна той. — Че нали победихте! Нашата армия е унищожена, вашата граница минава, кажи-речи, край Толедо, нашият горд дон Алфонсо ви плаща данък. — Той се разпали. — Господството на мюсюлманите било в упадък! Великото време на мюсюлманите било отминало! На три пъти в това столетие потегляме срещу вас с огромни войски, каквито светът още не е виждал. Петстотин пъти по хиляда християнски рицари загинаха в тези кръстоносни походи, да не говорим за хилядата пъти по хиляда люде от други християнски народи, поразени от смърт, мор и нищета в родината си. А и днес светият град е пак във ваши ръце точно както преди сто години! И ти се оплакваш, че държавата ви била пропаднала!

Муса отвърна учтиво:

— Преструваш се на по-малко мъдър, отколкото си, достопочтени мой приятелю. Поставяш в рамка историята на няколко десетилетия или един век, сякаш е нещо завършено. Ние, ти и аз, не искаме да опишем само днешния ден и част от вчерашния, а се стремим да доловим смисъла на цялото, искаме да разгадаем насоката на събитията и да прозрем в бъдещето като истински божи промислители. Установи се, за съжаление, че вашите кръстоносни походи в никой случай не са безуспешни. Разбира се, завладяната от вас територия през този последен век не си струваше жертвите. Затова пък вие придобихте богат стопански опит, знаеш това не по-зле от мен, придобихте безценни по-знания в областта на политиката и науката. Развеждахме ви добродушно и суетно из нашите фабрики, показахме ви как възпитаваме нашата младеж, как управляваме градовете си, как правораздаваме. Вие се Изказахте способни ученици и добре възпроизведохте всичко добро, което видяхте у нас. Разбрахте, че през това столетие не са важни рицарите, а знаещите и вещите люде, строителите, оръжейниците, инженерите, най-различните сръчни хора и образованите земеделци. Вие сте млади, намирате се във възход, скоро ще ни настигнете и задминете. Вие загубихте петстотин пъти по хиляда рицари, ала не вие сте победените.

Бе повишил инак безизразния си глас. Гледаше приятеля си със своите спокойни очи — мъдри, изпълнени с лека насмешка. Той мълчеше. Призна се за победен, ала бе изпълнен с вътрешно удовлетворение.

И много подобни разговори водиха те, спорове, в който Родриге за голямо свое учудване твърдеше, че неверниците ще възтържествуват, докато Муса се съмняваше в крайната победа на мюсюлманите.

Ала колкото по-дълго размишляваше върху доводите на своя приятел, толкова по-ясни ставаха те на Родриге, толкова повече засилваха упованието му. Чувствуваше се млад и обновен. Не го измъчваше вече онова изречение от посланието до коринтяните, с което апостол Павел противопоставяше божието безсмислие на мъдростта на мъдреците. Вместо него други слова на апостола отекваха с ликуване в душата му: „Старото отмина, виж, всичко се обнови.“ Сега вместо сляпата вяра, която стигаше до блажен екстаз, в душата му имаше знание, от ден на ден укрепваше чувството: въпреки всичко в хода на световните събития имаше някакъв смисъл и той можеше да бъде прозрян. Все още не можеше да изрази това свое чувство с логични и обосновани слова. Пък и не се стремеше към яснота. Достатъчно му бе да знае за смисъла в хода на световните събития толкова, колкото бе знаял свети Августин за същината на времето: „Не ме ли питаш — зная го; запиташ ли ме — не го знам.“

И така, думите на Муса проникваха все по-дълбоко в душата на Родриге и все по-силно ставаше желанието му да бъде промислител на бога и да издирва съдбовните пътеки на събитията.

Въпреки всичко той не се решаваше да се залови наново с хрониката си. Възпираха го други съмнения.

— Страхувам се — заяви на приятеля си той, — че към тази творба ме привлича не толкова старанието да служа на бога, колкото писателското ми славолюбие.

Лицето на Муса придоби обичайното си лукаво изражение. Измъкна една книга, „Животът на блажения Августин“, и прочете на Родриге какво бе записал за последните дни на светията един негов ученик, Посидий. По онова време Августин бил архиепископ на града Хипон, обсаден от вандалите; виждал от палата си как надлъж и шир гори картагенската земя. Бил седемдесет и шест годишен, много изнемощял, знаел, че ще умре. Грижел се за обсадения град и за цялата провинция, заляна от врагове. Ала същевременно препрочитал още веднъж многобройните си книги, поправял и променял, така че в библиотеката на Хипон да остане по един напълно поправен екземпляр от всяко негово произведение. Полагал също така усилия да завърши и още една книга, предназначена да обори писанията на еретика Юлиан.

Муса вдигна поглед от книгата и лукаво запита:

— Нима искаш да бъдеш по-свят и от блажения Августин, достопочтени мой приятелю? Вслушай се в гласа на собственото си сърце и провери дали твоите колебания не са само благочестива надменност.

Още същата вечер Родриге приготви дебел сноп бяла, скъпоценна хартия и бавно, с наслада започна да пише:

А Муса усмихнато си каза:

„Никой порок не пуска по-дълбоки корени от писателствуването.“

Мирът, с който се завърна дон Ефраим, бе по-добър, отколкото можеше да се очаква. Не бе успял, а може би не бе искал, да постигне само едно: времетраенето на примирието да бъде по-малко от дванадесет години.

След като Ефраим му докладва най-изчерпателно, дон Алфонсо каза:

— Зная, че трябва да ти бъда признателен. И съм. Ще свикам моите грандове, за да видят всички как ми връщаш ръкавицата на поръчението.

Дон Ефраим възрази почти изплашено:

— Толкова блясък не би ми прилягал. Пък и много завистници, а малко приятели ще създаде това на толедската алхама.

Намигвайки шеговито, Алфонсо запита Ефраим дали според него наистина ще са необходими пълни дванадесет години за възстановяване на стопанството.

Негодувание обзе Ефраим. Своевременно и настойчиво бе предупреждавал този човек, че трябва да се подготви в себе си за един дълъг мир. Само при това условие той, Ефраим, бе приел злокобното поръчение, а ето, едва сключил договора, дон Алфонсо копнееше да го наруши отново. Отвърна сухо:

— Състоянието на кралството ти, господарю, е такова, че навярно ще трябва да поживееш в мир повече от дванадесет години. Аз няма да бъда жив свидетел на следния ти поход, а и ти не ще бъдеш млад, когато го започнеш.

Тъй като Алфонсо недоволно мълчеше, той предупредително продължи:

— Съгласи се, че е така, господарю. Много стори за теб дон Йеуда. Той създаде връзки, които продължават да съществуват дори и след това сгромолясване; извади на показ пред цял свят многостранните възможности на твоята Кастилия, създаде ти кредит. Ала ако от всичко това желаеш да извлечеш полза, ще трябва да се придържаш към неговия основен план. И Йеуда бе градил за мир. Забрави през следните няколко години своите рицари и барони, които само разориха страната ти, мисли за своите граждани и селяни, мисли за своите градове. Дай им привилегии, дай им „фуерос“, подкрепи ги против грандовете си.

Дон Алфонсо слушаше, без да се съгласява, но все пак внимателно. Та нали неговият свят бе светът на рицарите. Правдата на един крал се различаваше от правдата на стария евреин и банкер. Неговата, Алфонсовата, философия се съдържаше в песните на Бертран. При все това изглеждаше, че този Ефраим наистина има право и ако той, Алфонсо, желае след дванадесет години да води своята война победоносно, ще трябва сега да угажда на простолюдието. Ще трябва да отдели място в съвета за гражданина и селянина, за „Vilan“ и ще трябва да наказва рицаря, ако нанесе побой на своя селянин или с помощта на честното си оръжие отнеме от гражданина торбата с пипер. Пуст и скучен ще бъде светът, тъжна ще бъде Кастилия, в която ще управлява той.

Сега дон Ефраим описваше пълната разруха, в която се намираше стопанството. Рудничарството бе крайно западнало, манифактурите за производство на платно, доведени от дон Йеуда до небивал разцвет, бяха разрушени или разстроени, стадата добитък отвлечени, напълно занемарено бе и отглеждането на овце, един от главните източници на доходи в страната преди войната. Кастилският мараведи бе обезценен; трябваше да се дават шест кастилски срещу един арагонски мараведи. За да не рухнат напълно, стопанството и промишлеността трябваше да бъдат облекчени от данъци, да им се осигурят множество нови привилегии. Навлезе в подробности. Предложи кои мита и даждия да се намалят, кои да се отменят напълно. Споменаваше цифри, нови и нови цифри.

Когато дон Йеуда бе говорил за подобни дела, думите му бяха увличали Алфонсо за известно време; но сетне го бе обхващало отвращение от това сухо и недостойно за един крал занимание и той бе прекъсвал грубо подобни беседи. Ала сега, въпреки че Ефраим говореше без замаха и блясъка на Йеуда, интересът на Алфонсо към цифрите се засилваше, те почнаха да се вплитат и за него в една цялостна тъкан, понрави му се последователността, с която излагаше своите пресмятания евреинът. Алфонсо просто не искаше да повярва, че е доволен, но беше. Не, нямаше смисъл човек да затваря очи пред това ново, противно време, трябваше да се примири с действителността. И други преди него, много велики и много могъщи, се бяха принуждавали да сторят същото, крал Хенри например, а той, Алфонсо, бе заплатил прескъпо за своята слепота.

— Щастие е, господарю — обясняваше сега Ефраим, — че ти навремето разреши на Йеуда да засели в твоето кралство шестте хиляди франкски бежанци. Сред тях има способни мъже, с които ще можеш да замениш доста от сведущите люде, загинали в битките или изчезнали по някакъв друг начин. Трябва да признаеш на дон Йеуда — блажена да бъде паметта на праведника, — че той…

Кралят внезапно го прекъсна.

— На времето те поканих — рече той — да поемеш управлението на моята кралска хазна. Ти отказа. Може би си постъпил правилно; нямаше тогава много нещо за управляване, а и аз създавах много неприятности на съветниците си. Сега има още по-малко, ала аз междувременно станах по-умен, може би си го забелязал. За втори път те моля да станеш мой алхаким или по-добре мой алхаким майор.

Ефраим бе очаквал това предложение и самата мисъл го бе изпълвала със страх. Бунтуваше се срещу него с цялата си душа. Винаги се беше страхувал от обществени постове, стар бе, искаше да прекара останалите си дни у дома, край огнището, гдето малцина щяха да го виждат и да се грижат за него, искаше да угасне в мир. Цялата му неприязън и ненавист към дон Алфонсо се надигна отново. С безумна, рицарска жажда за приключения тоя човек бе тласнал право в ръцете на смъртта по-голямата част от трите хиляди воини, които бе поставила на негово разположение алхамата. Отнел бе дъщерята на верния си служител дон Йеуда, а също и сина му, и не ги бе спасил, когато изпаднаха в беда. А сега, за предстоящия стръмен, мъчителен път, искаше да запретне в колесницата си него, Ефраим.

Старецът отговори:

— Висока чест ми оказваш. Ала преговорите в Севиля бяха изтощителни. Чакат ме делата на нашата алхама, пък и много съм стар. Не го искай от мен, господарю.

Намусен като дете, Алфонсо каза:

— Много ми се иска да имам за алхаким евреин.

Произнесе думите непохватно, дори тромаво, ала в тях прозвуча предишната приветливост на Алфонсо.

Изведнъж на Ефраим се стори, че съзира целия вътрешен мир на тоя човек. Схвана, че той бе твърдо решил да изкупи вината си спрямо своя мъртъв ескривано и надвивайки себе си, да продължи да следва неговия път. Сега този Алфонсо търсеше, и то не без страх, нов водач. Да поемеш този пост, да продължиш оттам, гдето бе спрял Йеуда, бе задача, която щеше да скъси живота ти. Ала Ефраим си припомни блестящите, настойчиви, присмехулни очи на Йеуда, чу гъвкавия му, благозвучен глас, припомни си последната им среща. Някой трябваше да остане, за да поеме протегнатата груба, нечиста десница на този християнски крал и да го поведе с усилие по-нататък, по тясната, строга пътека на мира.

Зъзнещ в многото си дрехи, Ефраим наистина изглеждаше твърде стар и болнав. Измъквайки насила всяка дума от устата си, той каза:

— Тъй като ти заповядваш, господарю, ще се опитам да поставя в ред делата на твоята страна.

— Благодаря ти! — рече дон Алфонсо.

Колебливо продължи:

— Има и друго, което бих искал да обсъдя с теб, дон Ефраим Бар Абба. Не винаги съм засвидетелствувал към моя мъртъв ескривано голямата си признателност, тъй както трябваше да сторя и както я е проявявал дядо ми към своя Ибн Езра. Гнети ме мисълта, че мъртвите дори не са погребани както подобава, а мизерно, оскъдно. Много пъти ми се искаше да ги погреба по своему и тъй както изисква санът им. Ала размислих и ми се струва, че е по-правилно да погребете моя мъртъв ескривано вие, по ваш обичай и с вашите обреди, него и дъщеря му, доня Рахел, която ми бе много блика. Към вашата общност принадлежаха те двамата, останаха й верни докрай и аз ще ти бъда благодарен, ако уредиш погребението им тъй, както биха желали самите те.

Дон Ефраим отвърна:

— Ти изпревари молбата ми, господарю. Ще поема грижа за всичко. Ала дари ми милостта да отложим погребението още известно време, та да могат да узнаят мнозината, които биха желали да почетат дон Йеуда Ибн Езра.

Наскоро след сключването на мира доня Беренгария роди момче. Този бъдещ крал на Арагон и Кастилия бе кръстен с името Фернан. Кръщението бе отпразнувано извънредно пищно: петимата християнски владетели на Полуострова се събраха в Сарагоса, за да участвуват в тържествата.

Алфонсо и Леонор седяха един до друг на своите високи столове край празничната трапеза. Доня Леонор бе красива, истинска благородна дама, любезна и високомерна както винаги и съгласно изискванията на куртоазията размени с мъжа си много учтиви слова.

През този ден Алфонсо имаше право да се чувствува крал на кралете и той наистина съзнаваше достойнството и честта си. Само до преди година страната му бе под угрозата на вражия меч, самият той — обкръжен в столицата си. Какъв жесток срам го бе измъчвал тогава, помислеше ли за Ричард Английски. Той наистина бе доказал, че е Mils Christianus, страшилище за мюсюлманите, Мелек Рик. Бе завоювал с пристъп непревзимаемата крепост Акко, бе победил славно в открит бой войската на султан Саладин. А как се бе променило сега всичко! Огромните загуби на кръстоносците бяха отишли почти напразно, жалко примирие бе сключено, светият град бе останал в ръцете на неверниците, самият Ричард, скаран със съюзниците си, безпомощен, се намираше в австрийска тъмница. А той, Алфонсо, все още властвува тук като най-могъщия крал на Полуострова. И беше почти сигурно, че внукът му, силният, малък Фернан, изваден днес от купела на кръщението, ще обедини Арагон и Кастилия, а може би ще се нарече и император както своя прадядо Алфонсо Седми.

Ала този блясък и разцвет само увеличаваше пустотата в душата му. Погледна доня Леонор и видя нейното вътрешно опустошение. Погледна дъщеря си Беренгария и видя в очите й, в големите зелени очи, наследени от майка й, необузданата надменност, жаждата за все повече и повече власт и почести. Уверен бе, че тя укорява мъжа си в слабост, защото не бе присвоил ръководната роля на Полуострова след неговото, Алфонсово поражение. Уверен бе, че всяко нейно действие, всяка нейна мисъл бяха отдадени на малкия й син, на този бъдещ Emperador Фернан, докато към него, към своя баща, изпитваше само неприязън и презрително равнодушие. Той препречваше пътя на нейните честолюбиви стремежи, на честолюбивите стремежи на сина и, бе забравил заради сладострастието своя кралски дълг, едва не бе загубил страната, която принадлежеше на нея и на сина й, може би окончателно ще я проиграе, преди нейният малък Фернан да успее да постави на главата си императорската корона.

Пажовете, които поднасяха на краля ястия, вино, кърпа, стояха пред него и безпомощно чакаха. Той не ги виждаше. Изведнъж бе осъзнал твърде ясно колко самотен бе сред своите пет хиляди по хиляда кастилци и сред тяхната почит към него. Вперил бе поглед пред себе си, съвсем сам сред един пуст свят.

Дон Родриге забеляза опечален как, скрит зад своята безразлична, любезна кралска маска, Алфонсо бе застинал, унесен в горди размишления. Гореща вълна на съчувствие заля каноника, но същевременно го изпълни и любопитството, неудържимото увлечение на летописеца: наблюдаваше краля с трезвото усърдие на учен. Дон Алфонсо действително бе memoria tenax, intellectu сарах, vultu vivax. Добре бе съхранил той, Алфонсо, събитията в паметта си, опипваше ги сякаш с острия си ум, държеше ги здраво, отразяваше ги върху лицето си. Да, на лицето на Дон Алфонсо бе изписано преживяното, необузданите му страсти, тежките му, бурни победи, горчивите му поражения, вътрешните му борби, неговото прозрение. Дълбоки бръчки браздяха челото му, по страните му имаше белези от зараснали рани. Лицето му се беше превърнало в летопис на собствения му живот. Още отсега, от днес, в чертите на тоя четиридесетгодишен мъж можеше да се види лицето на стареца, какъвто един ден щеше да стане.

В северната част на кралството, недалеч от границата с Навара, в земите на бароните де Аро, живееше един отшелник, който се бе подложил на най-тежки духовни изпитания. Живееше в една пещера, високо сред стръмните склонове на Сиера де Неила. Истинско чудо бе как прекарваше там своя жалък живот. Защото бе сляп. Явно бе, че се намираше под особеното покровителство на провидението. То спираше нозете му пред пропастите, то го закриляше от дивите зверове; казваха, че вълците се сгушвали смирено пред него и ближели ръката му.

Каещи се изкачвали при него в планината и му носели дарове, с които да задоволи скромните си насъщни нужди. Молели го да постави ръце върху тях; ръце, те му били извор на благодат. Освен това, докосвайки лицето, той можел чрез опипване да установи дали и доколко е получил един грешник божието опрощение.

И славата на отшелника и на неговите богоугодни способности се носеше из цялата страна.

А отшелникът бе онзи Диего, когото Алфонсо навремето, в навечерието на първата победоносна битка при Аларкос, бе наредил да ослепят, защото заспал на поста си.

Бароните де Аро, в чиито земи живееше Диего, бяха непокорни васали, зле настроени към краля. Заявяваха, че поради разпътността и безчестието през последните години градът Толедо бил изпълнен с грехове и подканиха Диего да отиде там; посещението на светеца щяло да пробуди съвестите. Всъщност бароните де Аро се надяваха чрез присъствието на Диего в столицата да създадат неприятности на краля.

И наистина жителите на Толедо се стичаха, за да видят и почетат благословения мъж, и все по-силно и по-силно ставаше желанието им техният крал също да извлече полза от присъствието на чудотвореца. На времето, когато дон Алфонсо бе яздел сияещ из улиците на града край носилката на своята Фермоса, те самите бяха изживели тази непозволена страст, която стопляше сърцето, бяха го посрещали с радостни викове и денят, в който го видеха, се беше превръщал в празник за тях.

Срещнеха ли сега Алфонсо, изпитваха най-почтително съчувствие, боязън, лек страх от човека, когото провидението бе наказало и белязало. От все сърце му желаеха пълно очищение от греховете и смятаха, че светецът може да му помогне.

В шума, вдиган около Диего, Родриге не виждаше нищо повече от суеверие и суета, подуши дори лошите намерения на бароните де Аро и посъветва краля да не обръща внимание на Диего.

Присъствието на отшелника потискаше и самия Алфонсо. Сега вече той изгаряше от срам само като помислеше колко самодоволно бе разправял на Рахел за ослепяването и че измислил поговорка за онзи, който занемарява своя дълг. Спомни си как се беше затворило одухотвореното лице на Рахел и сега вече знаеше защо.

Ала той бе доловил боязливите погледи на хората към него, разбираше ги, разбираше и тяхното желание да се срещне със светеца. Подтикваше го и все по-силно любопитство да види какво ли е станало от Диего. И действително ли той, Алфонсо, без да знае и без да иска, бе превърнал този човек в светец?

Когато слепецът застана пред краля, Алфонсо си припомни съвсем точно как бе изглеждал някога Диего. На времето той бе широкоплещест момък, упорит, самонадеян, имаше известна прилика между него и Кастро, нима този тук беше наистина същият Диего, когото той бе заповядал да ослепят? Алфонсо се смути, започна да съжалява, че бе повикал човека, не знаеше какво да каже, другият също мълчеше.

Най-сетне, почти против волята си, той недодялано се пошегува:

— Е, вижда се поне, че поговорката, на която аз те научих с толкова суровост, е допринесла полза.

Диего отвърна:

— Кой аз?

Досадата и изумлението на Алфонсо нарастваха. Нима не бяха казали на този човек при кого го водят? И не бе ли поискал той да узнае?

— Аз, кралят — каза той.

Без да прояви изненада или вълнение, слепецът заговори:

— Не познах гласа ти. Не чувам от тебе нищо, което бих познал.

Алфонсо запита:

— Несправедливо ли постъпих тогава с тебе, Диего?

Слепият отвърна спокойно:

— Бог ти е внушил да извършиш онова, което ти стори. Ала и сънят, в който изпаднах тогава, бе изпратен от бога. Аларкос бе място на тежки изпитания, не по-леки за теб, отколкото за мен. Оная победа при Аларкос те подмами да водиш втората, дръзка битка. За мен страданието в края на краищата донесе благодат. Намерих мир. — И привидно без всякаква връзка продължи: — Чувам, че Аларкос не съществувал вече.

В първия миг Алфонсо помисли, че този човек използува закрилата на своята святост, за да се подиграе с него. Ала тия думи се нижеха от устните на слепеца удивително безстрастно, сякаш ги произнасяше някакъв трети човек, който разглеждаше двамата от недостижима височина; нямаха за цел да обидят Алфонсо.

— Молих се — каза Диего — и за теб, господарю, нещастието да се превърне в лек.

И протягайки ръце, замоли:

— Позволи ми да те огледам.

Алфонсо разбра какво искаше той, приближи се към него и слепецът опипа лицето му. Неприятно бе за краля да чувствува как костеливите ръце натискат и опипват челото, страните му. Всичко в този човек го отблъскваше: видът, говорът, миризмата му. Истинско изпитание бе това, което Алфонсо си налагаше. Не беше ли всъщност този човек йоглар, панаирджийски фокусник?

Диего проговори:

— Утеши се. Всевишният те е дарил със сили да чакаш смирено. Quien no cae, se no llevanta — който не пада, не се изправя. Може би ще трябва дълго да чакаш, ала ти имаш сили.

Алфонсо съпроводи слепеца до вратата и го предаде в ръцете на онези, които го водеха.

Настъпи денят, когато изровиха телата на Йеуда Ибн Езра и на дъщеря му, за да ги пренесат в гробището на Худерия. Бе топъл, облачен ден в ранна есен; скалите, върху които бе разположен Толедо, се издигаха мрачно, заобиколени от тежка черно-зеленикава сивота.

Обвиха Йеуда и Рахел в бели, ленени савани. Поставиха ги в скромни ковчези, както изискваше обичаят; ала в тях бяха насипали тлъста, черна пръст, земя от Цион. На ционска земя лежеше сега главата на Йеуда, който се бе стремил и домогвал да създаде на своя народ по-голяма слава, и главата на Рахел, която бе мечтала за Месията.

Всички еврейски общини в испанските земи бяха изпратили представители, бяха дошли мнозина и от Прованс, и от франкските земи, имаше дори неколцина от Германия.

Осмината най-почитани мъже на толедската алхама вдигнаха на рамене ковчезите и ги понесоха към главната порта, по настланите с чакъл пътеки, извиващи сред дърветата и лехите на Галиана. Там, където надписът „Алафия“ приветствуваше влизащия, стояха други, готови да поемат ковчезите. Те ги носиха едно късо разстояние, там чакаха нови носачи; защото безброй люде си бяха оспорвали честта да пренесат мъртъвците до гроба им.

Тъй, от рамо на рамо, ковчезите шествуваха сред зноя по шосето към Алкантара, към моста, който минаваше през Тахо.

И младият дон Бенямин носи известно време единия от двата ковчега, втория, ковчега на доня Рахел. Товарът бе лек, ала младият мъж едва влачеше нозе: болката го притискаше плътно и душно, осезаемо.

Опита се да облекчи товара си с мисли.

Мислеше за това как шестте хиляди франкски бежанци, които Йеуда, въпреки силната съпротива, бе повикал в страната, се бяха превърнали сега от досадни натрапници в желани съграждани. Всичко бе излязло по-иначе, по-добре, отколкото той, Бенямин, бе очаквал. Почти не бе вярвал на очите си, виждайки как неговият чичо Ефраим бе изпратен в Севиля, как се бе добрал до мира и как взимаше сега мерки, за да го запази. Делото на Йеуда не бе загинало, развиваше се. И кралят не само го търпеше, кралят го поощряваше. Но колко много смърт и бедствия бяха необходими, за да вразумят този рицар. И ще остане ли разумен и занапред?

Не биваше да позволява на личната си неприязън към краля да го подвежда към несправедливи съждения. Кралят наистина се беше променил. Рахел бе успяла да постигне това. Станало бе както в онази приказка, която тя тъй много обичаше. Вълшебникът бе вдъхнал живот на буцата глина, ала това бе причинило смъртта на вълшебника.

Бавно пристъпваше дон Бенямин с лекия си товар, с тялото на Рахел на рамо, и потънал в размишления, объркваше крачките си, затрудняваше останалите носачи.

Сега вече животът на шестте хиляди добива смисъл. Колко нищожно бе това, ако се сравнеше с безсмислената смърт, покосила във войните на това десетилетие хиляда пъти по хиляда. Не бе много постигнатото, трошичката мир на Ефраим и трошичката разум на краля. То бе мъничка искрица нова светлина сред мрака на голямата нощ. Ала ето, тая искрица нова светлина блещука и обземеше ли го страх, искрицата щеше да прогони страха с блещукането си.

Настъпи мигът, когато той и останалите трима души трябваше да предадат ковчега на други, които чакаха. Но сега, когато бе освободен от товара и не беше принуден вече да равнява крачките си с другите, влачеше краката си още по-унило. Съвзе се, изправи снага, помисли; помисли горчиво, твърдо, настойчиво: „Дадено ни е да работим за делото, да го завършим — не ни е дадено.“

Погребалното шествие достигна границата на града, моста над Тахо. Широко се разтвориха градските порти, за да пуснат мъртвите. Дон Алфонсо бе наредил да бъдат оказани най-високи почести на неговия покоен ескривано, комуто тъй лошо се бе отблагодарил Толедо. Жителите на Толедо охотно изпълниха тая заповед. По всички къщи висяха черни платнища. Народът се трупаше в гъсти, тъмни редици по инак толкова пъстрите улици; шумът сега бе приглушен, превърнал се беше в тежко бръмчене. По целия път кралски войници отдаваха чест, а там, където минеха ковчезите, знамената с герба на Кастилия се свеждаха. Хората сваляха шапки, мнозина коленичеха, жени и момичета оплакваха гласно участта на Фермоса.

Носеха ковчезите нагоре по стръмните улици към вътрешната част на града. Не избираха най-късия път, шествието сви през пазарището Сокодовер, та да могат колкото може повече люде да засвидетелствуват почитта си към мъртвите.

Високо в замъка си, на един прозорец, от който дълго можеше да наблюдава погребалното шествие, стоеше Алфонсо, сам.

Мислеше:

„Дори не съм тъжен. Успокоих се. Освободих се от необузданите си страсти. Станах по-добър крал. Би трябвало да съм доволен. А не съм.“

Сигурно ще доживея моя велик поход и ще мога да го ръководя, застанал начело на една обединена Испания. Ала и в онзи миг, когато ще имам победата в ръка, няма да ме вълнуват по-бурни чувства, отколкото: „Най-сетне свърших, изпълних дълга си“; най-много ще изпитам облекчение, но не щастие. Цялото щастие, което ми е било предопределено, е зад мен. То беше тук, държах го в обятията си, то се бе притиснало до мен, нежно, упоително, сладостно. Но аз бях лекомислен и сам избягах от него. А сега, долу, отнасят онова, което ми е било предопределено като щастие.

Дванадесет години трябва да чакам за моя поход. Никога не умеех да чакам; животът ми препускаше като жребец. Сега пълзи като охлюв. По-дълга става годината, по-дълъг става денят. И ще издържа, няма дори да се гневя, Най-лошото е това, че мога така да чакам.

И похода ще водя разсъдливо. И помен няма да има от предишната необуздана, блажена смелост. Ще викат: „A lor, a lor!“, а аз няма да викам заедно с тях.

Постара се да мисли за онзи, заради когото щеше да води похода, за малкия Фернан; ала не видя ясен образ и от образа на внука му Фернан не струеше топлота. Всичко, което заобикаляше сега Алфонсо, бе странно неясно, мъгляво, недействително.

Мислеше:

„Четиридесетгодишен съм, а животът ми вече отмина. Сега само миналото ми е живо за мен. А настоящето ми е обвито в дим и прах, като бойно поле по време на битка. И дори ако победя някога, от победата не ще остане нищо освен дим и мъка. Ех, ако можех да победя заради сина си, заради моя Санчо, моето скъпо незаконно дете! Ала кой знае къде ще бъде тогава моят Санчо. Навярно сред ония, за които мирът струва повече дори и от победата.“

Междувременно погребалното шествие бе стигнало до целта си.

Три гробища имаха толедските евреи — две извън градските стени, едно в самата Худерия. В него, тясно и много старо, имаха гробници само членовете на най-знатните родове, между които и родът Ибн Езра. Някои мъртъвци от рода Ибн Езра водеха началото си от един потомък на цар Давид, който бе дошъл на Полуострова заедно с Адонирам, събирача на данъците на цар Соломон, и тъй бе отбелязано на надгробните плочи. Имаше сред тези мъртви потомци на рода Ибн Езра и други, търговци по времето на римляните. Имаше банкери, данъкосъбирачи, имаше люде, които, гонени и преследвани, бяха живели в Толедо при кралете на готите, имаше такива, които при мюсюлманите били везири, големи лекари и поети. Тук почиваше и онзи Ибн Езра, който навремето бе съградил кастильото, назовано с неговото име, както и чичото на Йеуда, удържал по времето на императора Алфонсо крепостта Калатрава.

В това гробище донесоха мъртъвците. Притиснати плътно един до друг стояха опечалените; тъй гъсто стояли, разказва един летописец, че можело да се тича по раменете им.

Изкопани бяха два нови гроба. В тях поставиха Йеуда Ибн Езра и дъщеря му Рахел, за да намерят покой при своите предци.

Сетне измиха ръцете си и промълвиха благословията.

И дон Йосеф Ибн Езра, като най-близък роднина, изрече молитвата на скърбящите, която започва с думите: „Да бъде прославено и свято името на всевишния“ и завършва: „Мир твори във висините си, мир дарява на нас и на целия Израил. Кажете: Амин!“

В продължение на тридесет дни във всички еврейски алхами из Полуострова, а също и в провансалските и във франкските общини произнасяха тази молитва в памет на нашия господар и учител дон Йеуда Ибн Езра и на доня Рахел.

Ала из кастилските пазарища и кръчми, гдето се събираха много хора, йогларите, странствуващите певци, възпяваха в баладите си краля дон Алфонсо и неговата пламенна, съдбоносна любов към еврейката Фермоса. Дълбоко в народната душа проникнаха песните, и в делник и празник, при работа, при ядене и дори в сън из цяла Кастилия пееха и тананикаха:

Самият дон Алфонсо не стъпи вече в пределите на Уерта дел Рей.

Бавно запустяваха градините и се рушеше Галиана, Разпадна се и белият зид, който беше опасвал обширното имение. Най-дълго се запази голямата главна порта, през която Кастро и привържениците му бяха влели, за да погубят Рахел и баща й.

Самият аз стоях пред тая порта и видях полуизтрития от времето арабски надпис, с който Галиана приветствуваше своите гости: „Алафия“ — мир на влизащия в този дом.