Испанска балада

Послеслов на автора

Цели десетилетия ме е занимавала историята на онази Адаса, която великият персийски цар Артаксеркс въздигнал в своя царица и която, под името Естер, спасила от сигурна гибел своя народ, евреите.

Малкият роман, в който се описва съдбата на тая Адаса, книгата Естер, е една от най-вълнуващите и популярни книги на Библията. Авторът владее изкуството на големите еврейски и арабски разказвачи, създава нарастващо външно и вътрешно напрежение и умее да извлича нови и нови изненади от своята фабула. Освен това той пише тъкмо по време, когато народът му се е спасил от най-тежка беда, страда и ликува заедно със своя народ и патриотичното му въодушевление и до днес заразява читателя.

Мене във всеки случай книгата Естер ме е вълнувала дълбоко, вълнувала е мнозина, и през двете хилядолетия, откакто е създадена, мнозина са се опитвали да разкажат романа наново, изхождайки от събитията на своето време. Неведнъж, когато особено болезнено съм изпитвал нещастието на двата народа, с които съм свързан, чувствувах отново нуждата да разкажа историята на царицата Естер, като я разгледам през очите на моя свят.

Особено увлекателен прави малкия роман хитроумният творчески похват на древния еврейски писател, похват, който не е хрумвал на никого преди него. Той изгражда измислиците си правдоподобно, облича ги в най-голяма обстоятелственост, намятайки мантията на човек, натоварен да опише сухо, като историк, събитията при персийския двор. Поставя на своя роман маската на дворцова хроника, скрива националистичните еврейски тенденции в разказа зад обективния тон. Избягва да намекне за божията милост, дарена на неговия народ, и за това, че този народ е богоизбран; тази е единствената от всички библейски книги, в която не се споменава името на господа. Авторът избягва също тъй и да даде оценка за характерите и делата на хората, описвани от него. Не възхвалява своята царица Естер и приемния й баща Мардохай, не хули еврейския враг Аман. Уповава се на фабулата си, разчита, че измислените от него събития са достатъчни да предизвикат негодуванието на читателя срещу врага на евреите и възхищението му от мълчаливо страдащия и възтържествувал Мардохай и неговата Естер. Това наистина се удава на писателя и при все че той прикрива грижливо своето собствено ликуване, читателят се радва от все сърце, когато накрая Аман увисва на бесилката, която сам е издигнал за Мардохай.

Ала замисли ли се читателят след това над събитията, описани в книгата, у него възникват съмнения. Как така младата жена, която владетелят на света поставя на своя трон, успява тъй дълго да премълчи името и произхода си? Какъв е този велик везир, който заради един свой враг желае на бърза ръка да унищожи целия му народ? Какъв е този цар, който, без да попита дори, осъжда днес на гибел цяла една нация, а утре, пак без много умуване, нарежда да избият нейните многобройни врагове? Зададат ли се обаче подобни въпроси, цялата обстоятелственост на автора се оказва декор, а целият роман — измислица.

Примамлива ми се стори задачата да се намеся в това отношение и осмисляйки приказката на древния поет, да я поставя върху правдив исторически фон. Исках да разгъна действието сред обстановка, която да направи правдоподобни хората и събитията, и да открия освен това поглед към миналото и бъдещето, така че историята около Естер да хвърли светлина и върху днешните събития.

Оказа се обаче, че първоначалната древна фабула страда от един сериозен недъг. Там липсва героиня. Естер е марионетка в ръцете на своя настойник, тя се задвижва отвън, напълно пасивна е, не представлява нищо повече от едно колелце в механизма на цялостното действие. Тази празнота тъкмо в центъра на разказа е станала причина да се провалят големи писатели, които са се придържали прекалено точно към действието. Създавайки своята поема, Расин потърси убежище в сигурното пристанище на благочестивостта, Грилпарцер остави произведението си незавършено. Аз бях достатъчно дързък да предположа, че ще успея да изградя у моята Естер онзи вътрешен живот, чиято липса установих у царицата Естер от приказката. Ала в такъв случай трябваше да се отклоня твърде много от основния библейски разказ, запазил повече от две хилядолетия своя ореол; ето защо задоволих се само да нахвърля с любов плана за една бъдеща книга.

Но през десетилетията, когато ме занимаваше историята на Естер, пред мен неусетно изпъкнаха и образите на други еврейки, които са се намесвали съдбоносно в историята на своя народ. Една от тях е именно жената, за която четохте в тази книга, Рахел, La Fermosa, приятелката на крал Алфонсо.

За пръв път узнах историята й чрез драмата на Грилпарцер. Обичах и все още обичам тази пиеса, нежния порив на шините стихове, познаването на човешката душа, проявено от автора й, който съзнателно избягва да даде на действието каквато и да било историческа обосновка, но затова пък толкова по-ярко изгражда образите на своите герои. Странно е това, че неговият приятел и издател Хайнрих Лаубе остро критикува тази творба. (Навярно сам по себе си сюжетът, със своята сензационна смесица от еротика и история, отблъсква някои читатели; та нали и Мартин Лутер с негодувание е отхвърлил книгата Естер най-категорично?) Тъй или иначе, Хайнрих Лаубе приема, че „Еврейката“ на Грилпарцер е излязла несполучлива само защото поетът се е придържал твърде точно към първообраза, към драмата на Лопе де Вега, „La Judia de Toledo“, която според Лаубе е пиеса, изградена върху чисто външни ефекти.

Прочетох драмата на Лопе. Тя наистина е театрална, явно нахвърляна за няколко дни, и то твърде безсъвестно. Тъй като материалът в първоизточника, някаква стара хроника, не се е сторил на автора достатъчен за трите действия на една пиеса, той запълнил с него само двете последни действия, а за първото използувал няколко глави от същата хроника, които непосредствено предхождат историята за еврейката, без да имат нещо общо с нея. Но понеже Лопе е вдъхновен и твърде умел драматург, то собственото му удоволствие от ефектността на театралното му творчество се предава на читателя и на зрителя и небрежността му почти не се отразява върху въздействието, което оказва пиесата. Неговата „La Judia de Toledo“ се е превърнала в извънредно силна, ярка драма, изпълнена с фанатичен патриотизъм, и за мен е съвършено ясно с какво е привлякла тя Грилпарцер.

Да, тая тема плени и мен точно така, както е пленила Лопе и Грилпарцер.

Прочетох първоизточника на Лопе. Това е същата хроника, от която взех по няколко реда като мото за всяка част от моя роман. Тази хроника е написана от друг един Алфонсо Кастилски, десетия по реда на това име, правнук на нашия Алфонсо, роден седем години след смъртта му. Той разказва с явно съчувствие за любовта между прадядо му и еврейката. Впрочем тази история още от самото начало е занимавала в течение на векове въображението на испанците. Чак до средата на миналото столетие за нея са били писани нови и нови балади, романси, епически поеми, романи, повести и пиеси. Тази история играе роля дори и в арабската литература, разказвали са я романтиците от много епохи, всеки по свой начин.

Доколкото можах да проследя, нито една от тия многобройни версии не взима под внимание историята на страната, в която се разиграват събитията, А при това участта на влюбените е тясно свързана с тая на страната им и колкото по-обстойно се занимава човек с условията в тогавашна Испания, толкова по-дълбок смисъл придобива за него историята на Естер-Рахел и краля.

Старите испански хроники и балади, които първи съобщават за Алфонсо и еврейката, вярват наивно и безусловно в светостта на войната. Те ми помогнаха да разбера онзи рицарски свят, който въпреки цялата си крайно изтънчена куртоазия все още е дълбоко нагънал във варварството, да разбера вътрешния мир на ония кастилски барони, тяхната фанатична вяра и кръвожадна смелост, безграничната им гордост, която безсъвестно руши прекрасните градове и страни, изграждани от другите. Струва ми се, че само онзи, който долови стихийно увличащата притегателна сила на техния авантюристичен дух, е в състояние да разбере напълно историята на Рахел и краля.

Не исках само да изясня този безсмислен героизъм, исках да възкреся неговия блясък и чар, без обаче да прикривам гибелното у него. Исках да покажа как магията на тая войнственост увлича дори онези, които прозират нейната пагубност. Рахел чувствува колко злини ще донесе безразсъдната смелост на Алфонсо — и го обича. Онова, което въпреки цялата й мъдрост я елече към тоя злокобен мъж, трябваше да се превърне в символ на всички съблазни, излъчвани от войнствените люде, от авантюристите, и заслепяващи понякога дори хора, прозрели истината.

На рицаря исках да противопоставя човека на мира. Разбира се, хрониките и баладите от онази епоха не го прославят, ала той не липсва. Призрачно витае той по полетата на хрониките, по-ясно в документите, привилегиите и законите, най-ясно — в книгите на учените и философите. Ето гражданите и селяните, жителите на пробуждащите се градове, които на необуздаността на рицарите и бароните се мъчат да противопоставят ред и законност. Ето и евреите, които дават мило и драго за мира, пък макар и само защото знаят, че първи те ще загинат между воюващите. Ето преди всичко и просветените, духовници и миряни — Родриге, Муса, Бенямин, — които с думи и дела се борят против войната. Мъже, които на въоръжената до зъби смелост на рицарите не могат да противопоставят нищо освен кротката мъжественост на своя дух. Но нима това не е много?

Твърди се обикновено, че нашата цивилизация е изградена върху два стълба: идеала за хуманистичното образование на елини и римляни и еврейско-християнския нравствен кодекс на Библията. Струва ми се, че в нашия бит продължава да живее и още едно, трето наследство: страхопочитанието пред героизма, пред рицарството. Далеч още не е избледнял дълбокопочитаният образ на християнския рицар, обрисуван с толкова обич през Средновековието. Все още славата на героя, на воина, се смята за най-висока чест. Великият писател Сервантес с нежна грижливост показа смешното в рицаря. Цял свят се смя: ала не бе убеден. Несъмнено във всеки рицар поначало има нещо донкихотовско, ала светът не поиска и не иска да разбере това, все още не иска да види безумеца, скрит зад маската на рицаря, иска да вижда само неговия блясък; светът все още отправя взор само към рицаря и го обсипва с почести.

И тъкмо защото обаятелното средновековно рицарство витае зловещо и до днес, смятам, че историята на Алфонсо и Рахел в интересна и за нас. Теоретиците от онова столетие се занимаваха с изясняването на въпроса, допустимо ли е да нападнеш предварително един враг, който навярно би те нападнал; уточняваха дали в позорно да изкупиш мира с цената на големи жертви. Исках да се опитам да възкреся хора, които са се сблъсквали с подобни мисли. Казвах си: който разкаже отново съдбата на тия хора, не пише само история, а осветлява и осмисля проблеми на нашите дни.