Испанска балада

Първа глава

Алфонсо отвори очи и тутакси бе напълно буден. Никъде и никога не му беше необходимо време за преход от спането и сънищата към действителността. И сега той веднага осъзна, че се намира в необичайната арабска стая, гдето утринната светлина едва се процеждаше през тъмната завеса на малкия прозорец.

Гол, строен, с бяла кожа и червеникаворуси коси, той лежеше лениво и с дълбоко задоволство на разкошното легло.

Бе спал отделно. Само след няколко часа Рахел го беше отпратила; тъй беше сторила и предишните три нощи. Искаше да се събужда сама. Вечер и сутрин, преди да се покаже пред него, тя дълго се занимаваше със себе си, къпеше се в розова вода и грижливо се обличаше.

Той стана, протегна се и почна да се разхожда гол из малката стая, застлана с килими. Затананика си тихичко нещо и тъй като всичко наоколо бе толкова тихо и приглушено, почна да тананика по-силно, запя, запя по-високо, гръмко, с пълен глас някаква военна песен, изливайки по тоя начин радостта от гърдите си.

Откак се намираше в Ла Галиана, той не бе виждал нито една християнска душа освен градинаря Белардо. Не бе допускал при себе си дори своя приятел Гарсеран, който идваше всяка сутрин, за да пита няма ли да пожелае или да заповяда нещо господарят. По-рано за него всеки час бе изпълнен с хора и с деятелност или най-малкото със суетене и приказки; сега за пръв път не беше зает с нищо и бе сам. Потънали бяха и Толедо, и Бургос, и свещената война, и цяла Испания, сякаш не съществуваше нищо освен него и Рахел. Удивен се наслаждаваше на това неизпитвано дотогава чувство. Едва сега живееше истински живот; всичко прежно е било полусън.

Престана да пее, протегна се, прозина се, засмя се безпричинно.

Сетне той и Рахел бяха отново заедно. Закусиха, той — пилешки бульон и баница с месо, а тя — едно яйце, сладкиши и плодове, той пи билково вино, силно разредено с вода, тя — лимонов сок с много захар. Гордо и радостно я оглеждаше той. Рахел беше облечена в рокля от лека коприна; малък воал, какъвто се полага ще на омъжена жена, закриваше до половина лицето и. Но колкото и да се прибулваше и криеше тя, той я познаваше цялата, от главата до петите.

Бъбреха оживено. Тя трябваше да му обяснява и да разказва; чужди му бяха толкова много неща, свързани с нея, и все пак той я разбираше независимо от това дали му говореше на арабски, латински или кастилски. А и на него самия винаги хрумваше по нещо ново, което сигурно щеше да я интересува и което трябваше незабавно да сподели с нея. Всяка дума, изречена от един от двамата, беше важна дори когато звучеше безсмислено и игриво, а останеха ли сами, всеки от тях си припомняше думите на другия и се замисляше над тях и се усмихваше. Великолепно бе, че се разбираха толкова добре, макар да бяха така различни. В най-съкровеното си чувство те бяха еднакви, и двамата изпитваха едно и също нещо — безгранично щастие.

О, какво блаженство бе, когато се сливаха! Чувствуваха как това сливане приближава, ето го, беше съвсем близо. Оставаше още само една съвсем кратка частица от мига и то ще настъпи, чакаха го с копнение и се стараеха все пак да го отложат, защото самото копнение бе също тъй прекрасно, както и удовлетворението.

Ла Галиана имаше голям парк. Между белите и строги зидове, които заобикаляха замъка, винаги можеше да се открие по нещо ново и с всичко — с малката горичка, с беседката, с езерцето, със самия дом — бяха свързани странни истории и спомени. Там се намираха например двете полуразрушени цистерни, изоставени тъй, както са си били — онази прадревна машина, създадена от раби Ханан за измерване на времето. Рахел разказа на Алфонсо за живота и за смъртта на този раби Алфонсо слушаше, не се заинтересува много, не каза нищо.

И двамата знаеха и обичаха да обсъждат историята на онази принцеса Галиана, чието име носеше имението. Този замък й бе построил нейният баща, крал Галафре от Толедо. Подмамени от мълвата за красотата й, надошли много женихи, между другите и Брадаманте, кралят на съседната Гвадалахара, човек с огромен ръст, и крал Галафре обещал дъщеря си нему. Но за красотата на принцеса Галина чул и кралят на франките Шарл Велики, дошъл в Толедо с измисленото име Мене, постъпил на служба при Галафре и победил най-могъщия неприятел на краля, халифа на Кордова. Галиана се влюбила в героичния Шарл и тогава от благодарност крал Галафре обещал нему ръката й. Но измаменият жених, исполинът Брадаманте, повел война срещу Толедо и призовал Шарл на двубой. Той приел и победил, и убил исполина. Ала бързото издигане на Шарл превърнало мнозина в негови неприятели, те подшушнали на крал Галафре, че той се стреми към неговата корона и Галафре решил да заповяда да го убият. Но принцеса Галиана предупредила любимия си, избягала заедно с него в неговия град Аахен и станала християнка и негова кралица.

Рахел беше готова да повярва, че Галиана се е влюбила във франкския крал и че е избягала с него. Но не допускаше, че Шарл е убил исполина и съвсем не вярваше, че Галиана е станала християнка.

Алфонсо каза:

— Тъй го е намерил в старите книги дон Родриге, а той е много учен човек.

— Ще попитам някога чичо Муса — реши Рахел.

Леко раздразнен, Алфонсо каза:

— Дворецът на Галиана е бил разрушен, когато моят прадядо превзел Толедо. Не са го възстановявали, защото тогава Толедо е бил на самата граница. Сега обаче аз държа здраво в ръцете си Калатрава и Аларкос и Толедо се намира в пълна безопасност. Ето защо можах да възстановя за теб Ла Галиана без всякакъв риск.

Рахел се усмихна едва забележимо. Нямаше защо да й казва той какъв герой, рицар и велик крал беше, всеки го знаеше.

Алфонсо поиска от Рахел да му обясни мъдростите по стените; повечето от тях бяха със старинни, куфически писмени знаци, Рахел ги четеше без затруднение. Разказа му как се е научила да чете и пише. Отначало започнала с обикновени стихове от корана и с деветдесет и деветте имена на Аллаха на обичайното ново писмо „неши“, а едва по-късно изучила старото куфическо писмо и накрая, от чичо Муса, еврейското. Алфонсо и прощаваше многото ненужни знания, защото беше Рахел.

Между пословиците на стената се намираше и онази прадревна арабска мъдрост, която чичо Муса толкова много обичаше: „Прашинка мир струва повече от тежък железен товар победа“. Тя му прочете пословицата; многозначително, неясно и внушително прозвучаха думите от детинските й уста. Тъй като той не разбра, тя преведи мъдростта на по-привичния му латински. „Унция мир струва повече от цял тон победа“.

— Това са глупости — повелително заяви Алфонсо, — подходящи за селяни и за граждани, но не и за рицари.

Но тъй като не искаше да обиди Рахел, примирително додаде:

— Е, в устата на една дама звучи добре.

— И аз съчиних веднъж едно поучение — разказа й той. — То беше по времето, когато превзех Аларкос. Тогава бях стигнал до планинския хребет южно от Нар ел Абиад и оставих да го охранява силна стража, предвождана от някой си Диего, васал на моите барони де Аро. Той допусна да изненадат и пленят часовите му, това едва не ми струва Аларкос. Взел, че заспал тоя Диего. Заповядах да го вържат за кола на една от палатките. И тогава измислих поучението. Чакай да видим дали ще си го припомня още: „Трябва да бди онзи, който иска да вземе главата и щита на врага. Спи ли вълкът, не улавя плячка. Спи ли мъжът, не печели победа.“ Наредих да напишат това с много големи букви. И на първата, на втората и на третата сутрин Диего трябваше да го чете. Едва тогава заповядах да извадят очите, които нищо не бяха видели. Сетне превзех Аларкос.

През тоя ден Рахел остана много мълчалива.

Горещите часове тя обикновено прекарваше сред тихия мрак на своята стая, гдето напоената с вода сукнена обшивка на стените създаваше прохлада. А през това време дон Алфонсо обикновено лягаше в парка под сянката на някое дърво; обичаше да е близо до градинаря Белардо, който дори и през горещите часове работеше усърдно или поне си даваше вид, че работи. Първия път Белардо беше поискал да се отдалечи, но Алфонсо го бе извикал; обичаше да разговаря с хора от простолюдието. Той говореше техния език, говореше го тъй, че умееше да ги предразполага и те му се доверяваха, и въпреки цялото си страхопочитание му казваха истината. Закръгленото, тлъсто, хитро лице на Белардо и простодушно-дяволитото му държане забавляваха краля. Често махаше с ръка на градинаря да се приближи и разговаряше с него.

Белардо имаше приятен глас, Алфонсо го караше да пее, най-вече романси. Имаше например един романс за дамата Флоринда, наричана още „La Cava“. Веднъж — разказваше се в романса, — когато смятали, че никой не ги наблюдава, Флоринда и нейните прислужнички разголили нежните си крака и премерили обиколката им с една жълта копринена панделка. Оказало се, че най-бели и най-красиви крака имала Флоринда. Ала скрит зад пердето на един от прозорците, крал Родриго наблюдавал тая игра и таен огън пламнал в сърцето му. Повикал той Флоринда при себе си и й казал: „Флоринда, цъфтяща, ослепях и се поболях от любов. Изцери моята болка и аз ще ти благодаря със скиптъра и с короната си.“ В романса се казваше, че отначало тя не отговорила нищо, че дори била обидена. Ала накрая станало тъй, както искал кралят, и Флоринда, цъфтящата, изгубила цвета на своята невинност. Скоро кралят, а заедно с него и цяла Испания, трябвало да изкупи нечестивото сластолюбие. И запита ли някой: „Кой от двамата е бил по-виновен?“, тогава мъжете казват: Флоринда, а жените казват: Родриго.

Тъй пееше градинарят Белардо и Алфонсо го слушаше, и за миг у него се породи съмнение, че тоя човек дръзко и умишлено му беше припомнил съдбата на Родриго, последния крал на готите. Защото бащата на съблазнената Флоринда, граф Хулиан — както се разказваше в други романси, — се съюзил с арабите и за да отмъсти на крал Родриго, довел маврите в Испания.

Така християнското кралство на готите загинало заради греховната страст на крал Родриго. Но изражението на лицето на градинаря Белардо бе глуповато невинно и силно развълнувано; той явно не бе мислил нищо лошо.

Следобед Рахел обикновено се къпеше в езерцето. Покани Алфонсо да плува заедно с нея. Той боязливо се разсъблече пред нея и му се видя непристойно, че тя се съблича пред него. Налетяха го стари предразсъдъци. Мохамед беше предписал на своите правоверни да се мият три, дори пет пъти дневно, строгата чистоплътност беше религиозен закон и за евреите, ето защо църквата не гледаше с добро око на ония, които се миеха прекалено често.

С кратък, доволен вик Рахел стъпи във водата, сетне бързо и решително се хвърли и заплува. Той я последва, приятно му бе да плува и да се гмурка.

Седяха голи край езерцето, за да изсъхнат на слънце. Беше горещо, въздухът трептеше от зноя, тежък дъх се носеше откъм лехите с цветя и откъм портокаловите дървета. Щурците цвърчаха и скриптяха. Той неочаквано запита:

— Знаеш ли историята за Родриго и за Флоринда?

Рахел я знаеше.

— Но — заяви тя поучително като стар мъдрец това, че заради тяхната любов било загинало кралството на готите, са празни приказки. Чичо Муса ми го обясни съвсем точно. Християнската държава била остаряла, кралете и войниците на готите били прекалено изнежени. Тъй се стигнало до положението, че нашите успели бързо и с малко войска да ги победят.

Настроението на Алфонсо се помрачи, загдето тя беше казала „нашите“. Но тълкуванието на тоя съмнителен Муса му се хареса.

— Тук твоят стар бухал Муса трябва да е прав — рече той. — Крал Родриго е бил лош войник, затова, се е оставил да го победят. Но междувременно ние изучихме военното изкуство — добави Алфонсо — и изнежените сега са твоите мюсюлмани с меките си килими и със стиховете си, и с деветдесет и деветте Имена на своя бог, на които са те научили. Ние ще разрушим техните крепостни стени и кули и ще стъпчем техните владетели в праха, и ще изравним градовете им със земята, и ще посипем отгоре сол. Ще издавим твоите мюсюлмани в морето, уважаема дамо, ще видиш сама!

Беше се изправил. Стоеше на слънцето гол, упорит, весел.

Тя се сви, завладяна от чувството, че той й е съвършено чужд. Великолепен бе нейният Алфонсо тъй, както беше застанал сега — силен, весел, горд, мъжествен, напълно заслужаваше да го обича. И по-умен бе, отколкото се представяше. Великолепен бе, наистина бе великолепен, той, който беше роден за владетел на Кастилия и може би на цялата Андалусия, чиито брегове миеше морето. Ала най-красивото нещо под небето и на небето бе недостижимо за него. Най-важното не знаеше той, нищо не знаеше за духовното. А тя знаеше, защото имаше баща си и Муса и защото бе една от ония, в чието наследство се намираше великата книга.

Той долавяше какво става в нея. Знаеше, че тя го обича с цялото си сърце, знаеше, че обича всичко у него и добродетелта, и силата му, и цялата му необузданост, която може би бе порок. Но най-хубавото в него, неговата рицарственост, тя можеше да обича, но да разбере, не можеше. Никой не бе в състояние да й обясни какво е това рицар и дори какво е това крал.

„Кучетата ми го разбират по-добре“ — помисли си грубо той и в този миг съжали, че не беше взел със себе ей в Галиана своите големи кучета. Ала същевременно чувствуваше съвсем смътно, че в душата на тая Рахел Имаше кътове, които на свой ред бяха затворени за него. Ето например арабското, еврейското, напълно непонятното у него, което той никога нямаше да може да разбере изцяло и в най-добрия случай можеше да унищожи. И още по-смътно, още по-трудно изразимо почувствува за кратък миг, че всъщност за него бе тъй непонятна и цялата земя Испания. Тая страна му принадлежеше, той я владееше, бог му я беше дал, той беше кралят, обичаше я. Ала от тая Испания имаше един голям, голям дял — арабският, еврейският дял — и този дял също му бе подчинен, и при все това непонятен.

Сега обаче той зърна Рахел, седнала свита на земята — цялата подчинена нему, цялата отдадена нему, видя една истинска дама, изпаднала в беда, и си припомни за рицарския си дълг.

— Няма да издавя твоите мюсюлмани нито утре, нито пък в други ден — утеши я той, — съвсем не исках да те обидя.

Бяха изминали само няколко дни, а на тях се струваше, че са прекарали тук целия си живот. При все това не чувствуваха дори следа от умора или отегченост, дните бяха сякаш прекалено кратки, прекалено кратки бяха и нощите, винаги имаха да си кажат нещо ново, винаги намираха нови развлечения.

Рахел седеше край фонтана на патиото и разказваше приказки, и водата на водоскока се издигаше и падаше, и тя продължаваше да разказва, двадесет приказки, сто приказки, и те се преплитаха една в друга като надписите по стените. Разказа му приказката за заклинателя на змии и жена му и за щедрото куче, и за смъртта на влюбения от племето Узра, и за печалния учител. И разказа приказката за еднозъбия и двузъбия и за благородника, който забременял. И разказа приказката за яйцето на птицата Рок и приказката за портокала, който се разтворил, когато поетът искал да го изяде, и как поетът влязъл в портокала, а той се оказал един голям град, гдето поетът преживял най-удивителни приключения.

Тя седеше на оградата на водоскока, подпряла глава на ръката си, и разказваше, и често затваряше очи, за да вижда по-ясно онова, което разказва. Разказваше с типичната арабска обстоятелственост. Например: „На другата сутрин — добро утро, мили кралю и слушателю — нашата вдовица отишла при търговеца…“ или пък спираше и питаше: „Е, драги слушателю и кралю, какво би сторил ти, ако беше на мястото на лекаря?“

Той я слушаше и слушайки с какви странни неща бе изпълнен светът, внезапно осъзна колко странна е собствената му история, която досега бе приемал като нещо съвсем естествено. Защото онова, което бе преживял той, не отстъпваше по пъстрота на нейните приказки: как на три години бе станал крал и как грандовете се бяха скарали кой да му бъде опекун и го бяха влачили от военен лагер във военен лагер и от град в град, и как той, четиринадесетгодишно момче с още детински писклив глас, бе призовал гражданите на Толедо от камбанарията на църквата „Сан Роман“ да се сплотят зад своя крал и да го спасят от ръцете на неговите барони. И как, все още много млад, бе поискал ръката на английската принцеса, сама още дете, и как се беше наложило тя да мине по заобиколни пътища, защото имаше война с Леон, и как най-сетне бе отпразнувана сватбата. И как през всичките си млади години бе продължил да води войни и да се сражава с неверниците, с бунтовните грандове, с арагонския крал, с леонския, с наварския, с португалския и дори — въпреки цялата си набожност — със светия отец. И как бе строил църкви и манастири, и крепости, и накрая този летен замък Ла Галиана. И как седеше сега тук и беше намерил смисъла на живота си: тази жена и тия приказки, една от които бе собственият му живот.

Тя постоянно измисляше нови игри. Показа му се в момчешките дрехи, които обикновено носеше при пътуване. Беше препасала дори меч; пристъпваше наперено — нежна, привлекателна и непохватна. Подари му богато извезан халат от тежка коприна и пантофи, обшити с бисери. Той облече твърде неохотно халата, а когато тя поиска от него да седне на земята с кръстосани крака, несдържано се възпротиви.

За да заглади обидата, че не бе оценил подаръка й, той й се показа в рицарски доспехи. Но това бяха само леките сребърни доспехи, които той носеше по празненства. Тя бе искрено очарована колко снажен, смел и елегантен изглеждаше той в тях и му разказа как треперела за него, докато той се борил с бика. Но когато го замоли да й се покаже и с истинските си бойни доспехи и го запита за прочутия му меч Fulmen Dei — мълния господня, той й отговори уклончиво.

Тя го хвалеше пред своята дойка Саад. Но тъй като старицата навъсено мълчеше, Рахел й каза право в лицето:

— Ти не го обичаш, не можеш да го търпиш.

— Как да не мога да търпя нещо, което се харесва на моето агънце! — възрази й Саад.

Ала след това си призна:

— Ядосва ме това, дето той не те прави своя султанка. Макар че за негова султанка ти си прекалено добра.

Дойката си остана угрижена и нещастна и един ден извади най-хубавото, което носеше скътано при мощната си гръд — сребърен амулет с пет лъча, прилични на пръстите на ръка. Това бе „Ръката на Фатима“, забранен, но много благотворен амулет, и закле Рахел да го носи, и Рахел се трогна и го прие.

Когато й беше необходимо нещо от града, дойката Саад трябваше да се обръща към Белардо. Много трудно успяваха да се разберат помежду си те и за нея тлъстият неправоверен беше също тъй отвратителен, както и тя за него. Ала и двамата изпитваха нужда да бъбрят. Тогава сядаха заедно — дойката с плътно фередже — на пейката под сянката на някое дърво и ругаеха. Като предполагаше, че Белардо няма да я разбере, тя произнасяше е гърления си бърз арабски твърде неласкави преценки за краля, нашия господар; а той на груб кастилски кореше и оплакваше отвратителното кощунство на християнския крал, който през време на свещената война спеше с една еврейка. Не се разбираха и си кимаха в знак на съгласие.

Междувременно Алфонсо бе наредил да доведат кучетата му, големи кучета, Рахел не ги обичаше. Той обикаляше с животните да ги разхожда, обучаваше ги, хвърляше им при ядене от трапезата големи парчета месо. Това отвращаваше Рахел, която беше свикнала на сдържани, строги обноски на трапезата. Той забеляза недоволството й, престана за известно време да закача и храни кучетата, после започна отново.

Играеха шах. Тя играеше добре, вдълбочаваше се много в играта и дълго обмисляше всеки ход. Това изчерпи търпението му, той властно я помоли най-сетне да играе, Рахел учудено вдигна поглед, в ислямските страни не беше прието такова подканяне. Самият той, прибързан в играта, поиска веднъж да върне един свой ход. Тя беше неприятно изненадана: щом като докоснеше една фигура, играчът трябваше да я мести. Приветливо, обърна вниманието му върху това правило. Той каза: „У нас не е така“ и върна хода си. До края на играта тя остана мълчалива и се постара той да спечели.

Ходеха за риба с въдици. Разхождаха се с лодка по реката Тахо. Тя го помоли да обръща вниманието й върху нейните грешки в латински и кастилски и сама се опитваше да поправя неговия арабски. Алфонсо схващаше бързо, но не отдаваше голямо значение на такива дреболии.

Имаше в Галиана пясъчни часовници, имаше слънчеви и водни часовници; Рахел дори не ги поглеждаше. Дейните единствени часовници бяха цветята. Ето например розите от Ширас, те се разтваряха по обед, ето я лалетата от Кония, които се разтваряха едва късно следобед, а ето и жасмина, който пръскаше най-силното си ухание едва към полунощ.

Ала настъпи едно утро, когато при Алфонсо нахълта Гарсеран и съобщи:

— Баща ми е тук.

Широкото ясно чело на дон Алфонсо заплашително се намръщи.

— Никого не искам да виждам — извика той. — Не искам!

Гарсеран помълча за малко, сетне отговори:

— Моят баща, твоят пръв министър, поръча да ти кажа, че има за теб толкова вести, колкото и побелели косми на главата си.

Обут в домашни пантофи, Алфонсо се разхождаше нагоре-надолу. Гарсеран го следеше с поглед, изпитваше едва ли не съчувствие към приятеля си. Най-сетне Алфонсо каза сърдито:

— Помоли твоя баща да почака съвсем малко. Ще го приема.

В словата на дон Манрике нямаше и следа от укор, той заговори за държавните дела тъй, сякаш вчера се е разделил с краля. Магистърът на ордена Калатрава настоятелно искал аудиенция по някаква спешна работа. Епископът на Куенка бил в Толедо и молел да му се разреши лично да докладва на краля по въпросите за своя град. За същото молела и една делегация от града Логроньо, а и една депутация от Вилянуева. Хората се безпокоели, дето кралят не приемал никого.

Дон Алфонсо рязко отвърна:

— Нима съм длъжен непрекъснато да седя там и да чакам дали няма да дойде някой с нахалната си просба? Няма и два месеца, откак отпуснах на епископа от Куенка хиляда мараведи. Не искам да виждам благочестивата му алчна муцуна.

Дон Манрике продължи, сякаш Алфонсо не беше казал нищо:

— Вилянуева е получила обещания и очаква изпълнението им. Привилегиите на Логроньо трябва да бъдат подписани от теб. Време е да се завърши делото Лопе де Аро — отдавна е обещано да се обяви решението по него. Магистърът на ордена не може да довърши изграждането на Калатрава без твоето одобрение. Граждани на твоя град Куенка чакат в затворите на Кастро.

Мрачно, но не така поривисто както преди Алфонсо каза:

— Самият аз трябваше да чакам много, ти знаеш, дон Манрике.

И внезапно заключи:

— Утре ще бъда в Толедо.

Отиде при Рахел. Рязко — огорчението и досадата го правеха невнимателен — й съобщи:

— Утре трябва да ида в Толедо.

Тя побледня като смъртница.

— Утре ли? — запита безсмислено.

— Но няма да остана дълго — побърза да я увери той, — на третия ден ще се върна.

— На третия ден — повтори след него тя и отново думите й прозвучаха тъжно и безсмислено, сякаш не разбираше какво й говорят.

И го замоли:

— Не отивай още! — И повтори, и потрети: — Не отивай още!

Рано сутринта той възседна коня си и потегли, и Рахел остана сама.

Безкрайна бе сутринта и ще настъпи друга сутрин, и трета, преди да се върне той.

Отиде в градината, разходи се край Тахо, върна се в къщи, отиде отново в градината, дълго се взира към мрачния град Толедо, а розата от Ширас все още не се бе разтворила и все още не беше настъпил обед. А след като розата се разтвори, часовете запъплиха още по-бавно. В ранен следобед Рахел лежеше на сянка в своята стая, много горещо беше, нямаше ли най-сетне да стане вечер? И отново отиде в градината, но лалетата още не се бяха разтворили и сенките почти не се бяха удължили.

Най-сетне се спусна мрак, но от това стана само още по-тягостно.

Тъмносиво утро развиделя след безкрайно дългата нощ, сивината му избледня, прецеди се белезникава през завесите. Рахел стана, разпореди се да я изкъпят, да я намажат с благоуханни масла и да я облекат, но се бавеше и разтакаше. Донесоха й закуска, ала плодовете не й се сториха сочни, най-отбраните сладкиши не й се услаждаха. Мислено виждаше Алфонсо, който не беше там, виждаше го как небрежно и лакомо яде и пие. Говореше му, казваше влюбени слова на въображаемия образ, възхищаваше се от слабото му, мъжествено лице, от червеникаворусите му коси, от не много едрите му остри зъби. Ръцете й галеха хълбоците и бедрата му и тя изговаряше безсрамни думи, които, никога не би могла да каже пред истинския Алфонсо, и се изчерви и се разсмя.

Започна да си разказва приказки сама. В тях ставаше дума за великани, за чудовища, които смазваха всичко около себе си и искаха да изсмучат и мозъка от костите на своите врагове. Те изговаряха изречения, каквито бе изговарял Алфонсо, но чудовищно изопачени. Алфонсо бе един от тия безпощадни палачи, само че тя не можеше да разбере кой. Пък и това всъщност не беше той, а един променен, омагьосан Алфонсо, очакващ любимата да го освободи от образа, който е трябвало да приеме. И тя ще го разомагьоса.

Припомни си как беше говорила за пръв път с него в Бургос и му бе казала, че неговият мрачен замък не й се харесва. И си припомни как неговата султанка доня Леонор я беше измерила и преценила с благосклонно студения си поглед. Обхвана я леко неприятно чувство, но тя бързо го отърси от себе си.

Написа на Алфонсо писмо — не за да го чете той някога, а защото просто чувствуваше нуждата да изповяда колко много го обича и защо го обича. И в това писмо вложи цялата сила на сърцето си:

Прочете, каквото беше написала, и кимна със сериозно, неукротимо изражение.

За да учи езика, тя беше чела една малка книжка с франкски стихове; едно от стихотворенията особено й бе допаднало. Потърси книгата и научи стихотворението наизуст:

Отиде в парка. Градинарят Белардо береше праскови; замоли го да остави — както правят в Севиля няколко праскови по клоните, за да не осиротее дървото. Белардо веднага престана да бере, но в неговата изпълнителност тя почувствува враждебност.

Седеше край брега на Тахо и гледаше към Толедо, и мечтаеше. Мислеше си за Алфонсо със сребърните доспехи. Ще му подари черно-синкави доспехи, каквито ковеше оръжейникът Абдула в Кордова, с много подвижни части, много изящни и при все това даващи по-добра защита от ризниците на християните. Баща й; трябва да й набави доспехите.

И изведнъж си припомни, че бе обещала на баща си от време на време да отива при него в навечерието на сабат, за да прекарват заедно целия празник. Той не беше поискал от нея това, самата тя му го беше предложила и ето че през цялото време бе забравила! Уплашено разбра до каква степен беше изчезнал от живота й нейният баща.

Този петък ще иде при него. Не, тогава се връща Алфонсо. Но следния петък ще иде и нищо няма да я спре.

Никой от съветниците в Толедо не изказа пред Алфонсо нито упрек, нито дори удивление, ала той чувствуваше неодобрението им. Това не го интересуваше. Би му било неприятно да види само един-единствен човек, Йеуда. Ала той не дойде.

Целият ден на Алфонсо бе изпълнен с работа — приеми, съвещания, проучване на документи. Говореше, разискваше, преценяваше доводите „за“ и „против“, решаваше, подписваше. Стараеше се да вижда хората и събитията в необходимата ярка светлина, ала погледът му непрекъснато се замъгляваше от очарованието, от очарованието на Ла Галиана, и докато разговаряше и работеше, и подписваше, той мислеше: „Какво прави сега тя? На мирадора ли е или в патиото? И дали е със зелената рокля?“

Нощем изгаряше от копнеж. Решаваше да мисли за плана на крепостта Калатрава и за разпрата си с епископа на Куенка. Вместо това в ума му изплуваха арабски стихове, рецитирани от Рахел, и той се опитваше да възстанови в ума си цялото стихотворение, ала въпреки добрата си памет не можеше да нагласи всички рими и това го ядосваше. Пред него изпъкваха ясно устните на Рахел. Те изговаряха тия стихове и той не ги разбираше, и тя се стараеше да му помогне, и разтваряше прегръдките си, и го очакваше. И го обливаше нова жар, и кръвта пулсираше в жилите му, и той не можеше повече да лежи.

Най-сетне тия безкрайни дълги три дни изминаха и той беше отново в Галиана, и същото безпределно ликуване, напиращо в гръдта и възвисяващо до небето, окрили отново двамата.

Тя му даваше всичко, което пожелаеше той, ала то не беше достатъчно. Не стигаха ласките, целувките, прегръдките, сливането. Още по-дълбоко я желаеше той, лудееше, че не може да утоли своята жажда.

Чувствуваше по-голямо единение с нея, отколкото със самия себе си. На нея можеше да казва неща, които не бе казвал още никому и не бе признавал дори пред себе си — горди, детински, кралски, глупави неща; и тогава, когато смяташе, че й е разкрил, най-съкровените си тайни, нейната близост го караше — да разкрива още по-големи тайни, скрити зад тях. Приятно му бе, когато Рахел отговаряше; защото тя почти винаги отговаряше нещо неочаквано, което той при все това веднага разбираше. Но му беше приятно и тогава когато тя мълчеше; защото кой друг можеше да мълчи тъй красноречиво, кой можеше с мълчанието си да се съгласява, да възразява, да ликува, да скърби, да укорява така?

И отново за тях двамата времето сякаш не съществуваше, нямаше вчера и нямаше утре, а само едно преизпълнено днес.

Ала ето че Рахел внезапно унищожи това блаженство, спряло хода на времето.

— Днес следобед — заяви тя — ще отида при баща си в Толедо.

Той я погледна смутен. Тя ли бе подлудяла? Или той? Невъзможно бе да е казала такова нещо. Не я е разбрал правилно. Запита я със запъване. Тя повтори същото:

— Днес следобед ще ида при баща си. В неделя сутринта ще се върна.

Ярост се надигна в него.

— Ти не ме обичаш! — възбунтува се той. — Едва сме се опознали и теб вече нещо те тегли да си вървиш. Това е смъртна обида. Ти не ме обичаш!

Докато Алфонсо й казваше тия сурови и все по-сурови думи, тя мислеше: „Как ужасно сам е той, този горд крал. Няма никого освен мене. А аз имам него. И баща си.“

Ала цялото тайно тържество не й помагаше да преодолее осезаемата болка, която чувствуваше още отсега, още при самата мисъл, че няма да бъде с него тая вечер и тая нощ, и още един цял, дълъг ден, и една цяла, дълга нощ.

Втора глава

Дон Йеуда чувствуваше липсата на Рахел още по-болезнено, отколкото беше очаквал. Понякога изпитваше към Алфонсо ревност, която го душеше. Друг път пък си представяше как тоя омразен човек, изпаднал в някое от настроенията, които не можеш никога да предвидиш, ще му изпрати Рахел обратно, изхабена и смазана.

Създаваше му грижи и Аласар. Двусмисленото положение на Рахел, позорната слава на сестра му и на баща му правеше все по-тежък и по-тежък живота на младежа в замъка. Ала той не искаше от баща си съвет, както се опасяваше и както се надяваше Йеуда; напротив, затваряше се в себе си, все по-рядко се явяваше в кастильо Ибн Езра, а при редките си посещения бе мълчалив и угнетен.

Настъпи първата събота след откъсването на Рахел.

Открай време, още в Севиля, съботата бе тържествен ден за Йеуда. Бог бе дарил на народа му този седми ден, деня за почивка, за да може Израил да се чувствува свободен и издигнат над другите народи, дори и през години на бедствия.

Деятелният Йеуда наистина обичаше да празнува в събота, тогава той забравяше за света на сделките и се радваше, че народът му и самият той са божи избраници.

В противоречие със здравия разум той се беше надявал, че Рахел ще дойде още първата събота. Когато тя не дойде, разумът му надделя над разочарованието. На втората събота нито разумът, нито напрежението на волята му успяха да заглушат у него разяждащата мъка. Изтъкваше си сам стотици причини, които са можели да попречат на Рахел. Ала безплодните догадки: „Какво става с детето му? Защо ме изоставя детето ми?“ — продължаваха да му се натрапват.

Сетне Алфонсо дойде в Толедо. Йеуда се изкушаваше да иде при него, имаше и добър предлог — спешните дела. Но се боеше сам от себе си и от сърцето си, не отиде при Алфонсо. Чакаше Алфонсо да го повика, чака първия и втория, и третия ден и бе радостен, че кралят не го вика, и побесня от яд, когато кралят напусна Толедо, без да го повика.

И настъпи третата събота без Рахел. Значи, те са се сговорили — той, християнинът, воинът, тоя мъж без душа и без съвест, и неговата доскоро тъй достойна за обич, тъй любвеобилна дъщеря — съюзили са се да го мъчат с мълчание, да изтръгнат сърцето от гръдта му. Той беше изгубил Рахел.

Ала сетне пристигна вестта от нея. И сетне, в навечерието на съботата, пристигна самата тя.

Не обичаше Йеуда да изразява чувствата си по този начин, но сега хвана Рахел едва ли не грубо, прегърна я, приведе назад главата й, изпивайки я с поглед. Тя се беше отпуснала в обятията му, беше затворила очи, той не можа да разбере какво бе преживяла. Сигурно бе едно: тя не беше смутена, беше си същата, неговата Рахел, и беше станала още по-хубава.

Помоли я да запали свещите, по стар обичай тази чест бе предоставена на жените. Пламъчетата заблестяха при спускащата се съботна нощ; хубава вечер бе. Той запя съботната песен на Йеуда Алеви „Ела ти, любими, ела, съботни ден, и срещни невестата“ и с ликуване произнесе псалма на Давид: „Радвайте се, небеса! Тържествувай, земя! Шуми ти, море! Дървеса и гори, славете господа!“

Седнаха около трапезата, с тях и Муса. Рахел изглеждаше замислена, но бе весела. Противно на своите навици Муса погали ръката й и каза:

— Колко си хубава, дъще моя!

Говориха на трапезата за различни неща, ала не за това, за което мислеха всички.

През тая нощ Рахел спа добре и дълбоко. Йеуда все още се терзаеше от съмнения, измъчваше го може би и ревност, ала болката, която беше изпитвал през цялото време, сега бе изчезнала.

А сетне, на другия ден, когато Рахел седеше сама с баща си в патиото, край големия водоскок, двамата се гледаха усмихнати, отначало изкосо, сетне право в очите и накрая Рахел отговори на въпроса, който не й беше зададен:

— Всичко е добре, татко — каза тя, — не съм нещастна.

И призна:

— Щастлива съм. — И добави искрено: — Много съм щастлива!

Йеуда, който инак не срещаше трудност при подбора на думите, не знаеше какво да каже. Огромно бреме се беше смъкнало от плещите му — това чувствуваше ясно, но дали се радваше, сам не знаеше.

В Галиана Рахел неусетно бе затъвала все повече и повече обратно в мюсюлманството. Сега си припомни, те е юдейка. По вратите на кастильо Ибн Езра, като във всеки еврейски дом, бяха закачени знаците на юдейската вяра, малки тръбички, съдържащи пергаментови свитъци с изповеданието на вярата в единия и единствения бог на Израил и с обета за безгранична преданост. Рахел реши да постави такава месуза и в Галиана.

Настъпи нощта, а с нея и авдала, разделението, святата и тъжна церемония, отделяща съботата от другите делнични дни, святото от обикновеното. Ето и запалената свещ, и чашата, пълна с вино, и билката, съхранена в скъпата кутия, и Йеуда благослови виното и пи от него, благослови билката и вдъхна за последен път нейното съботно ухание, благослови пламъка и угаси свещта във виното.

С натежали сърца си казаха лека нощ, защото сега щеше да изтече цяла седмица, докато се видят отново. Ала преди още Рахел да беше заспала, в душата й остана само едно: очакването на утрешния ден, защото тогава щеше да се завърне в Галиана.

Каноникът дон Родриге имаше човеколюбиво сърце, каноникът дон Родриге се стараеше да съблюдава християнския дълг към послушание я понякога човеколюбието му изпадаше в противоречие със своята заповед за послушание.

Светият отец бе обявил кръстоносен поход и дълг на Испания бе да участвува в него: но като си помислеше, че светът е обхванат отново от голяма война и че хората отново се измъчват и разкъсват едни други, каноникът се радваше, че поне досега неговият полуостров е пощаден. Ала това бе греховна радост. И замислеше ли се нощем, че докато толкова много добри християни са изложени на смърт и на хиляди несгоди заради светата земя, той и неговите испанци живеят сред благоденствие, обливаше го понякога толкова непоносимо жарък срам, че той напускаше леглото си и спеше на голата земя.

Скръбта, породена у него от общото бедствие, се увеличаваше от мъката му по неговото духовно чадо дон Алфонсо. Каноникът обичаше дон Алфонсо като по-малък брат. А ето, лъчезарният рицар и крал му бе нанесъл сега това огорчение. Откак бе започнал своята хроника, дон Родриге се радваше как ще я завърши, описвайки владичеството на своя любим ученик и духовен син; да, той беше намерил вече дори думите, с, които щеше да обрисува същността на Алфонсо: vultu vivax, memoria tenax, intellectu capax — с одухотворено лице, със силна памет, със здрав разсъдък. А ето сега този негов Алфонсо се беше погубил сам по един чудовищен и опасен начин, беше се оплел в най-страшен грях, в един от основните и главни грехове, в третия от смъртните грехове!

Родриге бе задължен да подбуди Алфонсо към истинско разкаяние, защото само то можеше да спаси краля от духовна смърт. Ала Родриге познаваше хората добре, виждаше, че грешникът е упоен от обаянието на своя грях, че всяко увещание би било напразно. Родриге трябваше да се задоволи само да се моли за Алфонсо. Понякога, отдавайки се на убиването на своята плът, му се струваше, че изкупва и част от греха на Алфонсо. Вярно, човек не биваше да дръзва да поема като Спасителя върху себе си греховете на други, каноникът съзнаваше това; и все пак в неговото самобичуване благотворно се прокрадваше и малко такава ерес.

Макар че покаянията, които дон Родриге си налагаше сам, не му даваха нищо повече от чувството за изпълнен дълг, благодатните часове все пак му помагаха да изпитва някаква сладостна, неземна лекота. Тялото му сякаш изчезваше, земното се губеше и той потъваше в строго, чисто блаженство, гдето имаше само дух и бог.

Вече бе изгубил надежда, че ще може да спаси краля от душевна гибел, когато през един такъв час на опиянение всичките му съмнения се разсеяха. Почувствува, че молитвите му са чути. От самите недра на душата му в него се породи увереността, че в подходящата минута бог ще вложи в устата му подходящите думи.

Не се разколеба и тогава, когато в тия дни на истинско упование архиепископът поиска от него отговор:

— Докога ще стоиш и ще гледаш бездейно — нахвърли се върху него дон Мартин — как твоето духовно чадо Алфонсо затъва в тинята?

И още преди каноникът да успее да отговори, продължи:

— Припомни си как Финеес, синът на сина на Аарон, се опълчил срещу човека, блудствувал с мидианитянката.

Каноникът отправи към него замисления си поглед и отговори тихо, почти усмихнато:

— Не мога да си представя, че на бога ще бъде угодно, ако забия копие в тялото на краля, нашия господар, и на доня Рахел.

— Ти много добре знаеш, че думите ми бяха преносни — гневно възрази архиепископът. — Но толкова поне трябва да ти кажа: няма да е зле, ако положиш повечко усърдие.

— Аз се уповавам на бога — каза дон Родриге. — В подходящия миг той ще ми помогне да намеря подходящите думи.

Архиепископът разбра, че би било безсмислено да настоява повече пред Родриге. Впрочем той вече от седмици насам преценяваше дали сам не е длъжен да сочи на краля чудовищното му прегрешение. С неохота се беше решил да предостави тая задача на благочестивия, кротък, едва ли не свят Родриге и сега естествено се ядосваше, че в отговор на мекото си напомняне получава само уклончиви, благочестиви приказки. Затърси предлог да покаже незадоволството си на своя секретар.

Между тях отдавна съществуваше един спорен въпрос. Докато целият християнски Запад, следвайки примера на римския абат Дионисий Малки, водеше своето леточисление от годината на Христовото рождение, испанските духовни князе поставяха началото му с осемдесет и три години по-рано, от годината, през която император Август беше превърнал Иберийския полуостров в една единна държава. Тъй като това различие в датирането създаваше объркване при кореспонденцията с чужбина, дон Родриге правеше опити да пригоди писмата, изготвени в канцеларията на епископа, към изискванията на чужбина. Когато биваше в добро настроение, архиепископът се примиряваше с тая ерес на своя склонен към новаторство секретар, но ядосваше ли го нещо, веднага се намесваше. И така, днес, ни в клин, ни в ръкав, той каза строго:

— С прискърбие виждам, драги мой господарю и брате, че ти си започнал отново да датираш писмата пи по подобие на папската канцелария. Често съм давал пред теб израз на волята си да се съхрани своеобразието на испанската църква. Не съм склонен да се отказвам от права, които са по-стари от правата на папата. В края на краищата моят предшественик тук, в Толедо, е бил посветен в сан от апостол Петър.

Дон Родриге разбираше защо неговият началник подновява с толкова жар старите им разправии относно летоброенето. Без да се впуска в спор, той примирително казва:

— Имай доверие, достопочтени мой отче. С божия милост ще ми се удаде да спася душата на краля, нашия господар.

Алфонсо стоеше пред свитъка с изповеданието, месузата, която Рахел бе окачила на рамката на вратата към своята дневна стая в Галиана.

— Какво става? — зашита той с лека, незлобива насмешка. — Възнамеряваш ли да правиш още много промени тук, в тоя дом?

— Но, разбира се — отвърна весело Рахел. — „Когато домът е завършен докрай, в него влиза смъртта“ — цитира му тя арабската поговорка.

— Е, хубаво — рече Алфонсо, — един амулет не пречи чак толкова.

Рахел не отговори. Прости му, че в знака на нейната вяра не вижда нищо повече от амулет. Какво разбираше той, който коленичеше пред изображенията на три бога, от единствения и неделимия, незримия бог на Израил? Тя отдавна знаеше, че той бе само рицар и воин, че не тръпнеше в благоговение пред всевишния. Но странно, в нейните очи това не го унижаваше. Колкото и да бе безбожна и пагубна неговата героичност, тя стопляше сърцето й.

Алфонсо от своя страна сега също си даваше сметка за неща, които доскоро бе предусещал само смътно. Може би животът му тук, в Галиана, не бе рицарски, може би изменяше на кралския си дълг: той бе готов да заплати своето щастие с подобна измяна. Да живее с Рахел, ето кое беше смисълът на живота му.

Страдаше дори когато трябваше да се лиши от нея само за минута. Никога нямаше да може да понесе липсата й, той чувствуваше това, знаеше го и то бе ужасно, и то беше истинско блаженство.

И също като него Рахел бе преизпълнена със своето, щастие. Тя не живееше тук, изпълнявайки някаква висша „мисия“. Живееше тук, защото самата тя искаше тъй, защото това я правеше щастлива. А Алфонсо, християнинът, рицарят, варваринът, й беше мил такъв, какъвто си беше. Той беше крал, трябваше да се подчинява на един-единствен закон, на своя вътрешен, кралски глас, и тоя глас имаше право дори когато му повелеше да ослепи човека, който беше заспал, на поета си, или да изравни със земята неприятелския град и да го поръси със сол.

С него, заради него тя се гордееше от неща, които по-рано бяха предизвиквали у нея насмешлива усмивка. Той и разказа за свирепите крале на готите и норманите, които бяха негови предци, и тя се възхищаваше от тях заедно с него. Той хвалеше грубостта и сочността на своя простонароден латински, на своя кастилски, и тя усърдно се стараеше да го учи.

Той се радваше като момче, когато тя употребяваше думи и изрази от неговия кастилски войнишки език. За благодарност сетне намяташе арабския халат, докато тя му разказваше приказки край водоскока. Ала когато го замоли да си обръсне брадата, за да може да види лицето му изцяло, отказа грубо.

— Това правят само йогларите, фокусниците — възмути се той.

Тя не му се разсърди, засмя се. Нямаше отчуждаване между тях, те бяха едно цяло, както през първите дни.

Ала сетне дойде петък и тя се приготви да иде при баща си. Този път Алфонсо не се опита да я възпре; но седеше със сърдито изражение на лицето като обидено дете.

Рахел го напусна със същата неохота както, и преди. Но още по пътя към кастильо Ибн Езра тя почувствува силен копнеж да види баща си; струваше й се, че трябва да подири при него помощ и нови сили.

Когато бе близо до него, тя наистина се чувствуваше по-силна. В Галиана беше само частица от Алфонсо, там тя не бе тя; там се възхищаваше от целостта на Алфонсо и се чувствуваше по-ниско от него поради своята раздвоеност. Близо до баща си знаеше: нейната раздвоеност бе добродетел, беше щастие, макар и опасно.

Този път Алфонсо не отиде в Толедо; не искаше да вижда около себе си безмълвните, укоряващи лица на своите приближени. Предпочете с болка да изчака Рахел в Галиана.

Но сега, когато тя не бе там, чуждата уредба на дома го гнетеше. Меките разкошни постилки, пъстрите завъртулки и орнаменти, ромонещите водоскоци — всичко всяваше в сърцето му смут.

Застана пред една от еврейските поговорки, изписани на фриза. С добрата си памет успя да възстанови точно думите, които Рахел му беше превела. С тях еврейският бог обещаваше на избрания си народ своята вечна милост и тържеството му над останалите народи. Алфонсо изгаряше от копнеж по Рахел, ала в същото време, застанал пред тоя неприятен, дързък надпис, си каза: свръхестествени са силите, които го караха да страда така по нея. Та нали евреите бяха създания, често избирани с божие съгласие от дявола за неговите цели. „Змия в пазвата, въглен в ръкава“ — мина през ума му. Ето, и Рахел, въпреки волята си, с вещица и той бе омагьосан от нея.

Излезе навън, просна се под едно дърво.

Извика градинаря Белардо, за да побъбри с него. Запита го направо:

— Какво мислиш впрочем за моя живот тук?

Закръгленото, месесто лице на Белардо се превърна в олицетворение на глупаво недоумение.

— Това, което мисля, господарю — отвърна най-сетне той, — не бива нито да казвам, нито да го мисля.

— Както и да е, говори — заповяда нетърпеливо Алфонсо.

— Щом заповядваш да го кажа — отвърна Белардо, — ще го кажа: един такъв безмерно голям грях подобава само на безмерно голям властелин като тебе.

— Продължаван! — подкани го Алфонсо.

— И жалко е — додаде поверително градинарят Белардо, — че всички ние, а може би и ти, господарю, така ще се простим с радостта на сърцата и с най-голямата наслада в живота си.

— Продължавай да говориш спокойно — ободри го кралят.

— През тия няколко месеца — бръщолевеше градинарят Белардо — често си спомням за покойния си дядо. Когато беше в добро настроение, той разказваше за своя велик, свещен поход. Ето как е било то, господарю: когато гръцкият император Алексей замолил по онова време светия отец за помощ за светата земя, описал му в посланието си какъв голям позор трябвало да понася християнството там и как езичниците трошели светите изображения на Спасителя, чупели им носа, ушите, ръцете и краката; описал му още как езичниците мохамедани постоянно злодействували и безчинствували срещу християнските дъщери, като карали при това майките им да пеят, а сетне вършели същото с майките и принуждавали дъщерите да пеят присмехулни романси. Освен това гръцкият император писал, че съвсем независимо от светостта на една такава война, от езичниците можели да се вземат значителни златни съкровища, а пък и жените на Изтока били несравнимо по-красиви от жените на Запада. Това писмо трогнало и разгневило всички християни, а също и покойния ми дядо. Той зашил на гърдите си кръст и си купил един стар кожен колчан и кожен шлем и с милостивото позволение на блаженопочивщия ти дядо поел дългия път. Просто не мога да си представя отде той, старецът, е намерил сили за това; тогава впрочем той е бил много по-млад. Като стигнал най-сетне в светата земя, другите вече били завладели всичко, и богатствата, и земите, и много от тях били вече загинали. Та той дори не могъл да влезе в сражение и нищичко не донесе в къщи. Но все пак това е било най-хубавото в живота му, защото се молил до камъка, на който бил седял самият Спасител, и пил от водата, от която бил пил самият Спасител, и потопил тялото си в светата река Йордан. И когато беше в добро настроение, дядо ми разказваше за това и очите му ставаха като на светец.

Потънал в спомените си, Белардо замлъкна.

— Е? — запита Алфонсо.

— Хубаво би било каза с глуповато замечтан поглед Белардо — и ние да изживеем една такава богоугодна наслада. Какво толкова може да ни се случи във войната с гнусните мохамедани? Ако ни провърви, в ръцете ни ще паднат пари и жени, а пък ако не ни провърви, ще отидем блажено в рая.

— Казано накратко — заключи дон Алфонсо, — ти намираш, че е греховно, дето аз лентяйствувам тук на сянка.

— Опазил ме бог от такива отвратителни мисли за твое величество! — заоправдава се Белардо.

Колкото и да бяха нелепи, приказките на неговия хитроумен градинар все пак накараха Алфонсо да се позамисли. Всички чувствуваха, че той занемарява своите рицарски и кралски задължения, че се „изнежва“ тъй, както древните герои Херкулес и Антоний, а също и европейският рицар Самсон с неговата Далила. Той не издържаше в замъка, прекарваше цялото си време в градината, дори спеше под открито небе и сънят му бе неспокоен.

Ала щом се завърна Рахел, отново го завладя предишното очарование. Арабският дух на дома вече не го отблъскваше. Хубав беше животът в Галиана, никога не бе водил по-добър. Изумен от своето щастие, той се смееше като младеж. Някакво весело упорство се бе зародило в него. Ако се изнежва, значи, така му се харесва, значи, го иска самият той и никой няма право да идва при него и да му дрънка празни приказки за грях и за разкаяние.

Невъзможно е да произлиза от сатаната едно толкова възвишено щастие, каквото му дарява Рахел. По-скоро обратното — господ го дарява с особена милост, понеже е крал и това любовно блаженство е още едно доказателство за неговата благосклонност. Той беше дон Алфонсо, Alfonsus Rex, осмият, който носеше това име. Той отговаряше за постъпките си. Той живееше с Рахел, защото такова бе божието внушение и такава бе неговата кралска воля.

Когато на следния петък тя се приготви да иде при баща си, той каза:

— Не искам да се промъкваш тайно в моята столица. Не искам да се крие дамата, която си е избрал крал Алфонсо.

Тя се разпореди да я отнесат до Толедо с открита носилка. А самият той призова в Ла Галиана свита и яхнал коня си, тържествено се отправи нагоре към града и към своя замък.

Пажът Аласар имаше към краля една молба. Оръженосецът Санчо се беше присмял на любовното му служене към доня Хуана и той искаше да призове Санчо на двубой. Почтително замоли краля за милостта да го повиши Ecuyer, за да бъде в състояние да изпрати поканата.

Молбата на момчето бе основателна; той бе изслужил вече повече от обичайния срок без каквито и да било простъпки и имаше право да очаква, че кралят ще му даде желаното звание. Но един евреин не можеше да бъде направен току-тъй оръженосец.

— Ти си надарен с всички добри качества, необходими за един рицар, мой Аласар — отвърна кралят приветливо след кратко размишление, — но тук, у нас, е така — ние имаме само християнски рицари.

Момъкът се изчерви.

— Известно ми е — каза той. — И преди да помоля твое величество за тая милост, аз основно проверих съвестта си и прецених всички доводи, „за“ и „против“. Готов съм да стана християнски рицар.

Алфонсо бе изненадан, объркан. Хиляди, десетки хиляди евреи се бяха оставили да ги избият само за да не се откажат от своята вяра, а ето, това момче идваше, непринуждавано и неубеждавано от никого, и искаше да се отрече от вярата си.

— Говори ли с баща си? — запита той и му стана неловко.

— Не — отвърна без колебание Аласар и упорито добави: — Никой не ме е убеждавал и никому не ще позволя да ме разубеждава.

Смущението на Алфонсо се разсея. Значи, животът в кастилския двор, в неговия дворец, беше помогнал на този младеж да види светлината. И внезапно в ума на краля възникна мисълта, която той никога досега не бе Дръзнал дори да помисли, представата, че светлината На истината може да озари и неговата скъпа любима. Та нима тя не беше разбрала и оценила рицарския дух у него, войнственото, което преди бе тъй чуждо на нейното сърце? А самата мисъл, че може да му бъде съдено да спечели Рахел за правата вяра, придаваше нов, ярък смисъл на тяхната връзка и лишаваше страстта му от греховност. Толкова необуздана бе радостта му, че той с мъка успя да отговори спокойно на Аласар.

— Това, което ми съобщаваш, моето момче, е голяма радост за мене. Но аз не съм богослов и не знам какво трябва да се стори, преди да те допуснат до тайнството на кръщението. Ще говоря с дон Родриге.

Посъветван тъй благосклонно от самия бог, той реши най-сетне да поговори със свещеника и за своите собствени дела. Доброволно, още преди да отвори дума за молбата на Аласар, той призна пред Родриге колко дълбока е връзката му с Рахел.

— Не ми казвай, достопочтени отче — продължи да говори той поривисто още преди каноникът да успее да го предупреди и да го съветва, — не ми казвай, че тази страст е греховна. Ако е грях, то този грях е добър, блажен, и аз не се разкайвам за него.

И пламенно заключи:

— Обичам тая прекрасна жена повече от всичко в света и всемогъщият, който е допуснал да стане това, ще ми го прости.

Отначало, когато Алфонсо започна да говори с него, дон Родриге бе изпълнен със смирена благодарност, че бог бе трогнал сърцето на грешника. Ала много скоро, осъзнавайки до каква степен беше обезумял кралят, радостта му се превърна в ужас.

— Ти говори много — каза той тъжно, когато дон Алфонсо бе свършил, — искаш да ме изпревариш и да ми попречиш да ти кажа справедливите строги думи. Но в душата си знаеш всичко, което съм длъжен да ти кажа аз, и го знаеш отдавна и по-добре, отколкото бих могъл да ти го кажа.

Алфонсо видя угриженото му лице и тихо запита:

— Изгубил ли съм божията милост, отче? На вечно проклятие ли съм осъден?

Но тъй като каноникът му отвърна само с угнетено мълчание, в чувствата на Алфонсо отново настъпи обрат.

— Добре — каза лекомислено той. — Тогава ще приема пътя към проклятието!

И продължи да пита предизвикателно:

— А къде са отишли дедите на моите деди, кралете, които не са възприели учението на Христа? Аз зная къде са те. Нека бог ме изпрати при тях!

Благ, въпреки цялото си отчаяние, Родриге се опита да го опомни:

— Не затъвай още по-дълбоко в греха чрез такива богохулни шеги, сине мой! В най-съкровените кътчета на сърцето си ти не вярваш и йота от тия езически брътвежи. Нека по-добре да обмислим смирено какво бихме могли да сторим за душата ти.

С младежка усмивка на уста кралят го замоли:

— Не скърби прекалено много, достопочтени татко и приятелю мой. Милостив е бог и няма да накаже толкова страшно мен, клетия грешник. Повярвай ми. Бог ми изпрати знамение.

И той му разказа за Аласар.

Каноникът го изслуша с най-голямо внимание и неговата печал се поразсея. Той знаеше колко закоравели в своята високомерна мъдрост и заблуда са обитателите на кастильо Ибн Езра, самият той никога не би се опитал да смекчи сърцето на един Ибн Езра, а ето, за този дон Алфонсо — той бе наистина благословен от бога — беше достатъчно само да приеме момчето в замъка си, за да обърне сърцето му към благия Спасител! Такава заслуга изкупваше много светотатства.

Алфонсо видя колко развълнуван бе дон Родриге и с приветлива доверчивост разкри пред него и последното кътче на своето гордо сърце.

— И кралят, както свещенослужителят — каза той, е дарен от бога със съкровени знания, недостъпни за другите люде. Аз зная: бог ми изпрати тази великолепна жена, за да я пробудя и да спася душата й.

Колкото и да бе огорчен от високомерието на Алфонсо, каноникът все пак съзна, че в тия думи имаше зрънце истина. Неведоми бяха божите пътища. Може би от страстта, в която се беше оплел кралят, няма да поникнат издънки на гибел, а на благослов.

Така или иначе, засега дон Родриге се намираше пред тежка задача. Честното намерение на Алфонсо да спаси душата на доня Рахел не освобождаваше каноника от задължението да му забрани плътската връзка с нея. Ала той знаеше, че кралят няма да се подчини на такава забрана.

— Добро е намерението ти, господарю и сине мой — каза той, — да спечелиш доня Рахел за църквата, но не мога да ти позволя толкова леко изкупление.

— Какво още трябва да сторя? — запита с едва доловимо нетърпение дон Алфонсо.

Вътрешно разгневен от своята слабост, дон Родриге го, посъветва:

— Откъсни се за известно време, за две седмици или поне за седмица от всичко светско. Оттегли се в някоя духовна обител в твоята страна, вглъби се в себе си и чакай, докато чуеш божия глас.

— Много изискваш от мен — каза Алфонсо.

— Изисквам от теб по-малко, отколкото съм задължен — отвърна дон Родриге. — Трудно ми е да изисквам пълната мяра от своя любим син.

Раби Товия, който живееше в дома на дон Ефраим, прекарваше по-голямата част от времето си сам в своята стая, постеше, молеше се, вдълбочаваше се в светото писание. Всеки миг, учеше той, използуван по друг начин, а не за вглъбяване в господа и неговото откровение, е похабен и изгубен напразно.

Многобройните страдания, които се бяха струпали върху него и неговата община, бяха направили раби Товия строг и фанатичен. На най-тежки изпитания го беше подложила тая, последната година. Когато крал Филип Август прогони евреите от Париж, той заедно със събратя от своята община бе избягал в Бресюр Сен. Ала сетне маркграфинята Бланш възобнови едикта, въз основа на който на разпети петък като възмездие за мъките на Христа трябваше да се ударят публично плесници на някой представител на еврейството, и общината бе настояла раби Товия да се оттегли, докато е време, тъй като имаше вероятност властите да изберат за това унижение него.

През време на отсъствието му кралят бе предприел оня кратък, ужасен наказателен поход срещу евреите от Бре, при който жената на раби Товия бе изгорена, а децата му — тикнати в манастир. Тук, в Толедо, раби Товия бе говорил винаги само за страданията на всички, никога за своите собствени, бе забранил и на ония, които знаеха съдбата му, да говорят за нея и затова евреите в Толедо едва след време и постепенно научила за участта, която го бе сполетяла.

Обаче уединен в самотата на своята стая, раби Товия често размишляваше за събитията в Бре и непрестанно го овладяваха нови и нови съмнения дали бе постъпил правилно, като се беше подчинил на настояването на общината и бе напуснал града. Ако беше останал, готов да поеме всички унижения върху себе си, щеше да му бъде дарена милостта да отдаде заедно с жената и децата си своя живот за славата на божието име.

Открай време покаянието и самобичуването се бяха стрували на раби Товия върховен дар от господа; той не можеше да си представи по-достоен венец на земното съществуване от мъченичеството, от самопожертвованието, от акедата. Според него смъртен грях извършваше онзи, който, узнал за приближаването на кръстоносци, изписва пред дома си или зашива на дрехата си кръст.

— Ако разбойниците — учеше той, — поискат от вас да им предадете един мъж, за да го убият, или една жена, за да се поругаят с нея, по-добре е да се оставите да избият всички ви, отколкото да се съгласите. И проклет е оня, който, за да спаси живота си, стане идолопоклонник. И той ще остане навеки проклет дори ако само след седмица се завърне в съюза на Израил.

— Най-прекрасният венец — учеше той — е смирението, най-достойната жертва — съкрушеното сърце, най-голямата добродетел — предаността. Когато осмиват и публично бичуват смирения, той благодари на всемогъщия за наказанието и дава в сърцето си обет да се поправи. Той не се бунтува против ония, които му правят зло, прощава на своите мъчители. Непрестанно мисли за деня на своята смърт. Ако му се отнеме най-скъпото — жената и детето, — той се прекланя смирено пред справедливостта на провидението. Ако враговете поискат да го принудят да се отрече от своята вяра, той с радостно смирение жертвува живота си. Не роптайте, виждайки благоденствието и надменността на езичниците; божите пътища са изпълнени с милост, при все че целта им остава незрима в продължение на десетилетия и столетия.

Такава всеотдайна преданост не винаги се удаваше леко на раби Товия, неговото сърце беше буйно. Не бяха малко евреите, излели своята омраза против ония, които ги преследваха, в яростни стихове, изпълнени с укор и гняв срещу „разбойниците и степните вълци“, срещу техните „разпнати идоли“ и срещу „помията на кръщението“. И неизмерима беше скръбта, вопли звучаха в молитвата за отмъщението.

„Справедливи господи — ехтяха пронизително тия стихове, — не забравяй проляната кръв! Не допускай тя да остане покрита с пръст! Подложи на съд враговете ми, тъй както са обявили твоите пророци! Нека ръката ти низвергне моите неприятели в долината на Йосафат!“

Тия поети насочваха своите обвинения и срещу самия бог:

„Кой си ти, господи, чийто глас не се чува? Защо позволяваш да богохулствува и да ликува отново Едом? Езичниците нахлуха в твоя храм, а ти мълчиш! Есав се присмива над децата ти, а ти немееш! Яви се, стани и нека проехти гласът ти, най-неми сред немите!“

Когато четеше такива стихове, в сърцето на раби Товия неволно закипяваше гняв. Ала той тутакси се разкайваше:

— Нима глината бива да каже на грънчаря: „Какво вършиш?“ — ругаеше се той сам и озлоблението му срещу самия него ставаше още по-фанатично.

Вярващите го смятаха за пророк. И наистина, когато уединен в самотата на своята стая, се вдълбочеше във великата книга, понякога му се явяваха чудни видения и дарба да претвори видяното в думи. Съзираше тогава благочестивите, изповядващите истинната вяра, да седят в градината на Еден, озарени от божия светлина, и виждаше нечестивците да горят в пещите на геената, ада, и той ги разпитваше, и тия от петия, най-страшния кръг, отговаряха: „Тъй става с нас, защото приживе отрекохме Адонай и се покланяхме пред разпнатия.“ И му казваха, че сега трябвало да горят дванадесет месеца, докато загинат и душите като телата им; тогава адът щял да изригне пепелта им, а вятърът — да я отвее под ходилата на праведниците. И той се виждаше посред нощ в синагогата, и там бяха събрани мъртъвците от последните седем години; ала сред тях като смътни сенки блуждаеха и ония, които трябваше да умрат през следната година. И когато, затворил очи, седеше над свещените книги, той бродеше по улиците на града Париж и на града Толедо и виждаше хора, които познаваше, и виждаше, че те нямат сенки, и знаеше: близък, страшен край беше определен за тях. Не без удовлетворение виждаше той, че сред тия люде, лишени от сянката си, е и Йеуда Ибн Езра, онзи мешумад, който беше отдал дъщеря си на блудство с езическия крал.

По това време от франкските евреи се получи нова, лоша вест. Точно както раби Товия бе предвидил, някои от могъщите графове и сеньори бяха последвали примера на франкския крал; ограбваха своите евреи и ги прогонваха след това от земите си. Раби Товия чу и прочете, а сетне стана и отиде при парнаса Ефраим.

Колкото странен и непонятен да се струваше на Ефраим нашият господар и учител Товия, той неволно се поддаваше на чара, излъчван от невзрачната, безлична и все пак обхваната от вътрешен огън същност на този човек. И сега, когато противно на своите навици отиде при него, парнасът зачака със страх и същевременно с нетърпение какво ще му каже той.

Ала раби Товия само му заяви с обичайния си тих глас, че възнамерявал да напусне Толедо и да се завърне при своите евреи. Заплахата нараствала и той вече не вярвал, че от Толедо ще се помогне на заплашените. Бежанците не бивало да остават дълго на франкска земя и тъй като границите на Сефарада били затворени за тях, смятал да ги отведе в Германия, отгдето дошли дедите им.

Сложни, противоречиви чувства се надигнаха в душата на Ефраим. Все повече ставаха ония, които надаваха вик за помощ, и за алхамата би било истинска благодат, ако се избавеше от тия гости, защото колкото се увеличаваше броят им, толкова по-голяма опасност носеха те. Ала смътно и неясно бе бъдещето, което очакваше тия бежанци в Германия. Императорът Фридрих сигурно щеше да ги допусне да се настанят в земите му; но никъде още евреите не бяха преследвани тъй жестоко, както навремето в немските земи, а императорът бе потеглил в поход на Изток; достатъчно ли бе името му, за да ги закриля?

Раби Товия знаеше всичко това не по-зле от самин него. Но в своя необуздан верски фанатизъм той не само не се страхуваше от мъките и изпитанията, които можеха да сполетят неговите братя, а дори се стремеше към тях. Не следваше ли той, Ефраим, да разубеди раби Товия?

И понеже парнасът мълчаливо размишляваше, раби Товия продължи:

— Казвам ти го открито: радвам се дори, че тоя човек Йеуда Ибн Езра не ни дава помощта, обещана от него. Гнетеше ме мисълта, че помощ за нас ще дойде от един мешумад, принесъл невинността на своята дъщеря в дар на един идолопоклонник. Не искам парите му, нито помощта му. Писано е: „Не внасяй в божия дом платата, получена от блудство!“

Тихият, еднообразен глас, с който раби Товия изговори тия думи, още повече подчерта омразата и презрението, скрити в тях. В себе си Ефраим почувствува задоволство, че собствената му неприязън към Йеуда се подкрепя сега и от порицанието на праведника; но той бе справедлив, защити Ибн Езра:

— Ако някой от нашите братя в Западния свят има сили да ви помогне — отвърна той, — този човек е дон Йеуда, а в най-добрата му воля не може да има съмнение. Почакай още съвсем малко, господарю и учителю мой. Не отказвай поради нетърпение и строгост убежището, което твоите преследвани братя могат да намерят в благодатна Кастилия!

Раби Товия вече сам се разкайваше, че бе позволил на гнева да надделее у него. Съгласи се да потърпи още малко.

Дон Йеуда бе угнетен. Измъчваше го мисълта как ли гледат толедските евреи на него и дъщеря му. Нима не би трябвало да се отвращават?

Измъчваше го и грижата по Аласар. Наистина момчето не бе говорило с него за намерението си да премине към християнството, ала Йеуда съзнаваше, че синът му завинаги е изгубен за истините на еврейското учение и арабската мъдрост. И за това беше виновен той. Вместо да държи настрана сина си от опасния дворец на тоя рицар и воин, сам го бе тикнал там.

Вина, вина! Тежка вина бе стоварил на плещите си той!

Беше се перчил с високото си призвание. Беше се заблуждавал сам, че е пожертвувал дъщеря си за слава на бога. Ала бог бе отхвърлил жертвата му, с всеки изминал ден това ставаше все по-ясно. Очаквал бе, че връзката между Рахел и Алфонсо ще му помогне да засели франкските бежанци в Кастилия; вместо това тая близост забавяше спасителното дело, може би дори щеше да го осуети напълно. Кралят го избягваше, Йеуда не го беше виждал цяла вечност, не можеше дори да му каже молбата, която изгаряше сърцето му.

В такова състояние на духа бе Йеуда, когато парнасът Ефраим отиде при него. Той смяташе за свой дълг да го извести за намерението на раби Товия.

Дон Йеуда бе дълбоко засегнат. Този Ефраим Бар Абба винаги се беше съмнявал в него и сега имаше право да тържествува и грубо да заяви в лицето му, че и раби Товия смяташе за празна приказка обещанието, което бе дал да създаде в Кастилия убежище за преследваните чада на Израил. Вместо да чака напразно него, раби Товия предпочиташе да отведе своите франкски евреи в опасната Германия. И не идваше дори да му го каже сам. Праведникът бягаше от него като от чумав.

— Зная — каза той горчиво и пламнал от срам, — че раби Товия ме презира с цялото си строго, благочестиво, непристорено сърце.

— Ти накара нашия господар и учител Товия да чака твърде дълго — отвърна дон Ефраим. — Понятно е, че сега той се опитва да намери спасение другаде. Зная, че обещанието ти беше искрено, но боя се, че при това начинание божията благословия не е с теб.

Йеуда кипна, загдето Ефраим го укоряваше така открито за неговата самонадеяност. И гневът му помогна да стане находчив.

— Оказа се, че за да издействувам тая привилегия, ми е необходимо повече време, отколкото сам бях очаквал — каза той, — и не се учудвам, че ти си паднал духом. Но не забравяй колко внезапно и зле се промениха нещата. Когато направих предложението си, ставаше дума за хиляда и петстотин или най-много две хиляди преследвани. Сега те са пет или шест хиляди души. Разбирам и двоумението ти: дали бива да се допуснат в страната толкова много просяци.

Той замлъкна за миг, вгледа се в лицето на Ефраим и продължи:

— Но струва ми се, че намерих разрешение на въпроса. Когато прекрачват границата, бежанците чисто и просто не бива да бъдат просяци. Ние трябва да ги снабдим с пари още от самото начало. Струва ми се, че около четири златни мараведи на човек ще бъдат достатъчни.

Ефраим го гледаше втренчено и с недоумение.

— Ти говориш за шест хиляди бежанци! — избухна той с тънкия си глас. — Откъде ще вземеш парите?

Йеуда отговори любезно:

— Имаш право, самичък аз не бих могъл да ги набавя. Но половината от тая сума, около дванайсет хиляди златни мараведи, поставям на разположение аз. За остатъка ми е необходима твоята помощ, господарю и учителю мой Ефраим.

Ефраим седеше пред него дребен, сякаш потънал в многото си топли дрехи. Дръзките мечти и планове на Йеуда го изпълваха с неволно възхищение, удовлетворяваше го и това, че горделивецът се виждаше принуден да прибегне към неговото съдействие. Но как да му помогне? Дванадесет хиляди мараведи! След огромните суми, отпуснати в подкрепа на преследваните, алхамата не можеше да събере още толкова много пари. И така, значи, раби Товия ще поведе благочестиво и безразсъдно своите франкски бежанци към Германия и към тяхната гибел.

Но не можеше така! Дон Ефраим не биваше да допусне това! Тогава не би имал вече нито една щастлива минута. Той трябваше да помогне на Ибн Езра! Трябваше да изстиска тия пари от алхамата.

А може би впрочем — една малка, греховна надежда се зароди в ума на Ефраим, — може би в края на краищата планът на Йеуда все пак ще се провали. Тоя фокусник, престъпник и пророк си въобразяваше, че може да получи всичко от езическия крал, защото му бе отдал за разврат дъщеря си. Ала зле познаваше християните и техните крале той, главозамаяният.

Деловито, с едва доловима насмешка дон Ефраим уточни:

— И така, ако алхамата се задължи да набави необходимия остатък от сумата, ти гарантираш, че ще издействуваш привилегията за заселването на шест хиляди франкски бежанци. Добре ли те разбрах?

Йеуда също така деловито потвърди:

— За шест хиляди бежанци, франкски евреи, трябва да се съберат по четири златни мараведи на човек. Аз от моя страна ще доставя дванадесет хиляди мараведи. Ако алхамата обещае остатъка, тогава аз се задължавам да издействувам кралски едикт, с който ще се разреши на бежанците да се заселят в Кастилия.

Сурово и безпощадно дон Ефраим запита още:

— А в какъв срок, господарю и учителю дон Йеуда, се задължаваш да издействуваш едикта?

Йеуда го погледна яростно. Нагъл бе тоя Ефраим Бар Абба. За пръв път се случваше Йеуда да не сполучи в нещо и ето, всички ставаха нагли. Ала веднага си каза, че алхамата има право да се държи с него като с неизправен длъжник; бе обещал и не бе удържал обещанието си.

Но той не е банкрутирал още. Може би, ако събере всичките си сили за едно последно, огромно напрежение, бог ще приеме жертвата му и ще сломи злата воля на краля.

С внезапна решимост той се изправи, даде знак с ръка на дон Ефраим да остане на мястото си, отиде в библиотеката, извади от шкафа един свитък от светото писание, разгърна го, потърси, сложи ръка върху търсения стих и каза тихо, но страстно:

— Тук, в твое присъствие, господарю и учителю мой Ефраим Бар Абба, аз се кълна: преди да премине празникът на шатрите33, ще издействувам от крал Алфонсо Осми привилегията, която ще дава право на шест хиляди франкски евреи да се заселят тук, в тая страна Сефарад.

Дълбоко смутен, Ефраим беше станал. Йеуда със същата ярост в гласа настоя:

— А сега ти, достопочтени свидетелю, вземи си бележка какво обещах и прочети изреченията от писанието, както трябва да стори свидетелят!

И Ефраим се надвеси над свитъка и зачете, изговаряйки думите с пребледнели устни:

И Йеуда каза:

— Амин, тъй да бъде. И ако не издействувам това, за което сега дадох клетва, тогава ти ще обявиш пред всички голямото отлъчване за мен!

И Ефраим каза:

— Амин, тъй да бъде!

Алфонсо прекара времето, което му бе определено за вглъбяване в себе си, в обителта за каещи се в Калатрава. Направи опит да се убеди сам колко осъдително е било поведението му в Ла Галиана, направи опит да се разкае. Ала не се разкайваше, радваше се за онова, което бе сторил, и знаеше, че ще продължи да го върши. През мирните дни на манастирското уединение у него само укрепна младежката жизнерадостна упоритост, която бе противопоставил на загрижеността на йон Родриге. Не адски огън, а божия благодат бе това, което го изгаряше, докато копнееше за Рахел. И тая божия благодат ще спаси душата му, сигурен беше в това.

С подобни чувства той се завърна в Толедо. Ала с някакъв странен порив за покаяние, сякаш можеше да навакса тъй пропуснатото в манастира, си наложи да остане и тоя ден в Толедо, та да се върне в Галиана едва на следната вечер.

Усърдно се зае с държавни дела, радостен, че те изискваха цялото му внимание.

Дон Педро Арагонски беше събрал внушителна войска, за да нахлуе в най-близко време в мюсюлманските владения, в земите на Валенсия. За топа съобщи на Алфонсо архиепископът. Дон Мартин бе посрещнал със задоволство новината, че на каноника се е удало да склони краля към уединение в манастир, за да се вслуша в гласа на всевишния и сега трябваше да се очаква, че дон Алфонсо ще се вслуша благосклонно и в едно духовническо назидание. Със силни слова архиепископът му даде да разбере какъв ярък позор пред очите на целия християнски свят ще бъде, ако сега, когато Арагон встъпи в свещената война, най-великият крал на Полуострова продължи да бездействува.

Сетне, неочаквано и за изумление на дон Алфонсо, той започна да възхвалява йоглара Хаун Веласкес. Обикновено църквата намираше само думи за укор за недостойното изкуство на тия народни певци. Ала Хаун Веласкес беше спечелил дотолкова сърцето на архиепископа, че той го беше повикал да пее и да свири в неговия архиепископски дворец. Дон Мартин смяташе, че и за дон Алфонсо ще бъде удоволствие да чуе как Хуан. Веласкес възпява на сочния си кастилски език подвизите на Ролан и Сид, да не говорим за акробатските способности на този артист.

Дон Алфонсо нареди да повикат йоглара. Да, дон Мартин беше прав: простите, изразителни романси проникнаха до сърцето му.

Мечът не биваше да ръждясва повече. Алфонсо заговори на своя стар, искрен дон Манрике, че сега най-сетне е решил да нападне.

С не по-малко нетърпение от своя господар, краля, жадувал за тоя момент и той — отвърна му първият министър. Но когато сеньор ескриваното изчислил по негова молба колко ще струва войната, надеждите му за похода се изпарили. Дон Йеуда си служел с арабски цифри и той, Манрике, привикнал с римските, трудно разчитал арабските, които впрочем църквата не признавала. За съжаление обаче сумите, с които трябвало да се борави, били толкова големи, че не можело да се мине без арабски цифри.

— Би трябвало сам да обсъдиш с твоя ескривано какво ще струва войната срещу халифа, господарю — посъветва го дон Манрике.

През цялото време дон Алфонсо беше изпитвал известна боязън, но същевременно и леко щекотливо желание да се срещне с бащата на Рахел. Сега, когато дон Манрике спомена името на Йеуда, той се реши да го повика.

По същото време, когато изпрати херолда в кастильо Ибн Езра, той изпрати вест и на доня Рахел в Ла Галиана, една съвсем кратка вест на арабски, латински и кастилски:

Получавайки призива на краля, Йеуда си отдъхна с облекчение. Каквото и да донесеше тая среща, щеше да бъде по-добро от чакането.

Стояха един срещу друг и всеки съзираше промени в лицето на другия. Йеуда търсеше и намираше в лицето на варварина черти, които биха могли да привлекат неговата Рахел, а кралят смутен съзираше в образа на евреина черти, които му напомняха за неговата любима.

— Струва ми се, мой ескривано — започна дон Алфонсо с малко принудена бодрост, — че благодарение на твоята грижовност ние сега хубавичко благоденствуваме и по-добро от това изобщо не може да се желае. И така, аз най-сетне искам да започна войната. Ти беше преценил, че ще бъдат необходими двеста хиляди мараведи. Може ли да ги получа?

Дон Йеуда бе подготвен, че ще трябва да изслуша и да отхвърли най-различни глупави приказки, преди да си позволи да пристъпи към своето голямо дело. Ето защо той отговори спокойно:

— Можеш да ги получиш, господарю. Но тогава не ставаше дума за поход срещу халифа, а срещу Арагон.

Може би — макар и да не го признаваше пред себе си — това възражение на неговия министър беше добре дошло за краля. Но той продължи да настоява на своето:

— Нима ако Арагон се осмелява да нападне, аз не бих могъл да сторя същото?

Йеуда възрази:

— Твоят августейши братовчед от Арагон не е подписвал примирие с емира на Валенсия.

Алфонсо мрачно отговори:

— За човека, който допринесе толкова за това нечестиво примирие, би било по-добре да не ми напомня за него.

Лицето на Йеуда остана безизразно.

— Фактите — каза той — си остават факти, независимо от това, дали ги изговаряме, или не. Пък и аз не смятам за вероятно дон Педро да се впусне във войната. Моят братовчед дон Йосеф Ибн Езра е достатъчно смел, за да каже на своя крал и някои неприятни истини. Той ще му напомни, че халифът възнамерява всеки момент да се завърне от Изток в своята столица и че ако Арагон нападне, той навярно ще се прехвърли в Андалусия. Докато е сам, Арагон не може да предприеме похода. А също тъй и Кастилия.

Стиснал здраво устни, дон Алфонсо седеше със смръщено чело. Всеки път се сблъскваше със същия, неизменно същия довод. Войната не беше възможна, докато не се постигнеше примирието с арагонския хлапак.

— Зная, господарю — каза с настойчив глас Йеуда, — колко много жадува сърцето ти за този поход. Нека твое величество ми повярва, че ние с братовчед ми дон Йосеф непрестанно обмисляме как може да се постигне истински мир между нашите августейши монарси.

Недоволството на краля нарасна още повече. Никой Ибн Езра не можеше да постигне примирение с Арагон. Евреинът знаеше това не по-зле от него. Дали не му се присмиваше?

Йеуда прочете недоволството по лицето на краля. Сега не бе благоприятен момент да го моли за допускането на бежанците. Ала той бе дал свята клетва и като мрачен призрак пред него се мяркаше отлъчването му, срокът бе кратък. А можеше ли да знае кога ще види пак краля? Трябваше да говори.

И заговори.

Гневно го слушаше Алфонсо. Ето че лисицата показваше истинския си лик.

— Нали уж до преди малко ме уверяваше, че искаш да ми помогнеш да започна най-сетне моята свещена война? А ето, сега настояваш да допусна в страната си твоите евреи. Казвам ти го направо в хитрото лице: ти искаш да ми попречиш да започна войната. Правиш всичко, за да я осуетиш. Искаш да ми попречиш да се разбера с оня арагонски хлапак. Насъскваш ме срещу Арагон, а братовчед ти насъсква Арагон срещу мене. Вие пълзите, лъжете и мамите като истински лихвари, търгаши и евреи, каквито и сте!

Кралят не крещеше, произнасяше думите тихо и тъкмо това ги правеше още по-заплашителни.

„Все пак не биваше да говоря — помисли си Йеуда. — Но не, трябваше да говоря. Дал съм клетва пред небесата, не мога да не я изпълня.“

Отчаяно каза:

— Несправедливо огорчаваш мен, господарю, а също й братовчед ми. Ние правим всичко, което е по силите ни. Но силите ни наистина не са големи.

И още по-смело продължи:

— Зная кой може да постигне повече: твоята съпруга, кралицата. Тя е по-умна от всички ни. Иди при нея. Замоли я да се заеме тя да склони към примирение августейшия дон Педро.

Кралят не спираше да снове из стаята.

— Много си дързък, сеньор ескривано — подхвърли той и пониженият глас вече не прикриваше яростта му.

Йеуда с безумна смелост — нямаше какво повече да изгуби — продължи:

— Но дори ако твоята съпруга, кралицата, успее да осъществи примирението, и на нея ще трябват месеци. Прости на плиткия ми търговски мозък, господарю, ако не разбира защо да не използуваме тия месеци, за да приберем в страната си бежанците. Те имат ръце и глави, които могат да допринесат голяма полза за нас. Земите ти, господарю, все още са опустошени от многото войни. Ти би трябвало да не се лишаваш от тия ценни поселници. Много те моля, господарю, не отхвърляй с бърза ръка разумните ми доводи. Претегли ги. Обмисли ги.

Дон Алфонсо чувствуваше желание да прекрати тоя досаден разговор. Може би евреинът беше прав, много вероятно бе да е прав, и кралят беше готов вече да отстъпи. Ала сетне премисли; дързост на евреина даваше не основателността на аргументите му, а нещо съвсем друго.

— Основанията ти може да са разумни — каза раздразнено той, — но срещу тях има не по-малко основателни възражения, и ти ги знаеш.

Йеуда се готвеше да отговори нещо. Но Алфонсо необуздано го изпревари.

— Не желая да чувам нищо повече! — викна гръмко той.

Ала след това зърна бледото, смутено лице на евреина, спомни си за дъщерята на човека с това лице и бързо добави:

— Не се обиждай, ще обмисля всичко, не само възраженията, а и твоите доводи.

И с предишната принудена веселост приключи:

— А няма да забравя и благоденствието, което дължа на теб.

Разделиха се, кралят цял изпълнен с милост, евреинът — с престорено смирение и престорена увереност, и двамата изпълнени с недоверие.

Трета глава

През цялото време Рахел напразно си блъскаше главата, за да отгатне защо ли Алфонсо я бе оставил сама цяла седмица, та дори и повече. Смътни страхове се промъкваха в нея. Мъчеше я предчувствието, че заплашва да се намеси неговият бог.

Сетне пристигна писмото, с което той радостно я приветствуваше на трите езика на своята страна: „Утре, утре, утре“. И сетне дойде и той.

Щом се видяха, дните на раздялата им сякаш изчезнаха. През тая безкрайна седмица бяха дишали, не бяха живели. Сега живееха. Нямаше за тях живот извън Галиана. Бяха си измислили странен език, смесица от латински и арабски, изпълнена с малки, тайни правила, и не използуваха никакъв друг език освен тоя; но може би още по-добре се разбираха, когато мълчаха.

При все това много нещо у тях се бе променило. Всеки знаеше вече за другия повече, отколкото преди. От време на време Алфонсо улавяше в изражението и Думите на Рахел онова непонятно и двусмислено нещо, което я свързваше с нейния прокълнат от бога народ, и изпълнен с богоугодна, донейде коварна радост, се сещаше за решението си да изкорени тия черти от характера й. Тя от своя страна не скриваше неодобрение то, възбуждано у нея от привързаността му към неговите едри кучета. Веднъж, когато те добродушно и тромаво се спуснаха към нея, тя с отвращение се отдръпна. Тогава той весело и злобно й разказа:

— Ние, испанските владетели, обичаме нашите животни. Моите предци, древните крале на готите, са бали сигурни, че в рая ще намерят отново своите кучета. Инак то не би било рай. Очевидно са вярвали в мъдростта на твоя тъй възлюблен Муса, че душата на скота попада на същото място, където попадат и душите на хората.

Видя, че шегата му я огорчи и буйно изрази разкаянието си:

— Прощавай, мила! Ти не обичаш кучетата ми, плашат те, ще ги махна.

И тъй като тя не признаваше, желанието му да я утеши още повече се засили.

— Не ти допада и моят Белардо, признай си. И него ще отпратя.

Трудно можа да го разубеди от това, което беше намислил.

От време на време го мъчеше мисълта, че трябва най-сетне да се заеме с обръщането й към истинската вяра. Ала в непосредствена близост с нея долавяше, че това начинание е много по-трудно, отколкото си го бе представял. Та тя все още не беше разбрала какво е това рицар, какво е самият той. Ето кое трябваше да я накара да почувствува най-напред, славата на рицарството.

Призова в Ла Галиана онзи йоглар, Хуан Веласкес.

Като чу простата и груба китара на християнин, Рахел си припомни за нежните арабски арфи, лютни и флейти, за техните мисмар, шахруд и барбут. Ала бързият, изтънчен слух и възприемчивият ум й помогнаха да приеме онова, което оживяваше в безпретенциозните стихове и песни. Тя не разбираше винаги напълно смисъла на неговия простонароден латински, но се остави да бъде увлечена от рицарски жизнерадостната героика в неговите песни.

А Хуан Веласкес пееше за подвизите и за смъртта на маркграфа Ролан от Бретания; за това, как в долината Ронсевал той устоявал с една безнадеждно малка дружина срещу цяло море от езичници и как приятелят му Оливие го съветвал да надуе могъщия си рог Олифан и да призове обратно войската на великия император Шарл. Как Ролан не послушал другаря си, как неговите рицари извършили нечувано смели подвизи и как един след друг били убити. И как Ролан, сам ранен, броди из бойното поле и събира труповете на своите мъртви паладини34, за да ги отнесе за последна благословия на архиепископа Тюрпен. И как накрая, твърде късно, Ролан тръби с чудотворния си рог, от който проехтяват планини и долини. И как бива ранен за втори път, сега вече тежко, и дошъл на себе си след продължителна несвяст, вижда, че е единственият жив на бойното поле, осеяно с трупове. Той забелязва как смъртта приближава, как се спуска от главата към сърцето му. Тогава с усилие бърза да се довлече до един смърч, ляга на зелената трева с глава на юг, към Испания, към врага и вдига дясната си ръкавица нагоре, към бога. И светият архангел Гавраил взима ръкавицата от ръката му.

Рахел слушаше прехласната, удивена като дете. Ала след това се позамисли и каза, че не можела да разбере едно: защо героят Ролан не е протръбил навреме със своя рог; нали тогава той и неговите рицари щели да победят врага и да останат живи и невредими. Това твърде трезво възражение развали настроението на краля. Ала след това Рахел замоли певеца да повтори стиховете за смъртта на Ролан, вълнение и въодушевление сияеха в нейните очи и Алфонсо бе сигурен, че най-сетне величието на рицарството е намерило отклик в душата й.

Това се потвърди и от подаръка, който тя му донесе и за който вече му беше загатвала: арабски рицарски доспехи.

Те бяха от великолепна, синкавочерна стомана и въпреки множеството си подвижни части, леки и елегантни, прекрасно творение на човешката ръка. Светлите очи на Алфонсо сияеха. Тя му помогна да облече Доспехите. Това беше мъжка работа, не му допадна, че тя помагаше. Но не можа да намери у себе си сили да я отпрати.

Тъй, с шеговити забележки, но и с явно въодушевление тя подреди снаряжението му. И ето, той застана пред нея тъмносинкав и героичен, подвижните пластинки на желязната му ризница гъвкаво се издигаха над силната му, дишаща гръд, сияйно блестяха очите му през отворите на наличника. Тя плесна с ръце и с детински възторг извика:

— О, любими, ти си едно от истинските големи божи чудеса!

— И почна да снове е танцови стъпки из стаята, да го обикаля и напевно да произнася арабските стихове:

Той я слушаше усмихнат, дълбоко възрадван. Никога досега не му беше пяла бойни стихове. Но ето че бе постигнал това. Тя вече чувствуваше какво значи воин. И сега вече той можеше да й заговори за онова велико и свещено нещо, което ще я свърже с него завинаги.

Запита я направо не би ли желала да чуе заедно е него една литургия.

Тя вдигна очи. Не го бе разбрала. Може би това беше една от неговите странни шеги. Усмихна се колебливо. Усмивката й го огорчи. Ала той бързо се съвзе и с детинска сериозност каза:

— Виждаш ли, моя любима, ако приемеш кръщението, ти ще спасиш не само твоята душа, а ще спасиш от тежък грях и мене. И тогава ще можем да останем заедно завинаги — без грях и без разкаяние.

Но го каза с толкова набожност и непрестореност, че я трогна.

След това обаче до съзнанието й достигна целият мрачен смисъл на неговите думи и тя почувствува жестоката обида. Той не бе доволен от онова, което му даваше тя; с войнствената си недалновидност и ненаситност искаше да я лиши и от безсмъртното наследство на дедите й. Та нима не му бе достатъчно, че тя навличаше върху себе си божия гняв, като говореше, ядеше, къпеше се и спеше с неправоверния? Живото лице на Рахел не скри цялата и болка и обида.

Алфонсо неумело се опита да я убеди. Нейният отпор бе кротък, мълчалив и решителен.

Ала тя знаеше, че той е свикнал да води упорито борба, че няма да се откаже от намерението си и макар да бе сигурна в своята вяра, потърси поддръжка при своите, при баща си и при Муса.

Съобщи на баща си, че Алфонсо настоява тя да Приеме кръщението. Дон Йеуда побледня като платно. Тя каза тихо:

— Моля те, татко, не ме оскърбявай със страх. Нали самият ти ме научи, че съм от рода Ибн Езра и че имам дял във великата книга. Аз го разбрах.

И с Муса поведе напълно откровен разговор. Каза му, че се страхува от упоритата борба, която й предстои.

Хванал ръката й, Муса й разказа за пророка Мохамед и неговите жени еврейки. Отначало Пророкът искал да спечели евреите с добро за своето откровение. Но тъй като те се противели, повел срещу тях борба с меч и избил много евреи. През един от походите му в неговия стан попаднала някаква еврейска девойка на име Зайнаб, чиито баща и братя били избити от мюсюлманските воини. Зайнаб признала, че няма друг бог освен Аллах, започнала да ласкае Пророка и с думи, и с движения, преструвала се на влюбена в него и той я харесал, и спал с нея, и я завел в своя харем, и я предпочитал пред останалите си жени. И Зайнаб го запитала какво обича да яде най-много, и той отговорил: „От плешката на младо агне“. Тогава тя опекла едно агне за него и за приятелите му, и те яли; но плешката на агнето Зайнаб намазала със сок от силна отрова. Един от приятелите на Мохамед ял оттам и умрял. Самият Пророк изплюл още първото късче, което вкусил; но заболял и той. Еврейката Зайнаб обяснила, че искала да даде на Пророка възможност да докаже, че е любимец на Аллаха. На такъв никаква отрова не можела да навреди; ако пък не бил любимец на Аллах, тогава заслужавал да умре. Някои казват, че Пророкът й простил, други, че я осъдил на смърт.

Градът Кайбар, населен почти изключително с евреи, се съпротивлявал особено упорито срещу Мохамед. Повечето мъже от Кайбар загинали в борбата; останалите, шестстотин на брои, Пророкът заповядал да обезглавят, щом градът паднал в ръцете му. Между пленените жени имало и една на име Сафия; мъжът й загинал в боевете, баща й бил обезглавен. Сафия нямала и седемнадесет години и била толкова красива, че Мохамед я приел в харема си, при все че друг мъж преди него вече я бил опознал. Обичал я много, прекланял коляно, за да може тя да се качи по-лесно на камилата, обсипвал я с дарове, не й се наситил до смъртта си; тя обаче го надживяла с четиридесет и пет години.

Тъй разказваше Муса.

— Значи, тези жени са се отрекли от Адонай? — запита Рахел.

— Ако учението на Мохамед беше възхитило девойката Зайнаб — отвърна Муса, — тя едва ли щеше да прави опит да го отрови. А що се отнася до Сафия, тя завещала богатството си на свои роднини, които останали юдеи.

След малко Рахел запита:

— Ти често говориш без дължимата почит за Пророка. Защо си останал тогава привърженик на исляма, чичо Муса?

— Аз вярвам в трите религии — отвърна Муса. — Всяка от тях си има своите добри страни и всяка учи на неща, които разумът се противи да повярва.

Той беше пристъпил към писмения си пулт, рисуваше небрежно кръгове и арабески и подхвърли през рамо:

— Дотогава, докато съм убеден, че вярата на моя народ не е по-лоша от тая на другите, бих се отвращавал сам от себе си, ако напусна общността, сред която съм се родил.

Говореше спокойно, без да повишава глас, и думите му проникваха до самото сърце на Рахел.

Когато остана сам, Муса се приготви да поработи още над своята „История на мюсюлманството“. Ала работата не му спореше, замисли се над онова, което бе казал на Рахел, удивяваше се сам с колко силни думи си бе послужил, не можеше да съсредоточи мислите си върху своето произведение.

Вместо това пишеше стихове:

Дон Родриге не обичаше да говори за божията милост, която се спускаше над него, за минутите на екстаз, за плодовете на аскетичния си живот. Пред външния свят той предпочиташе да се представя като изследовател, като учен. И с това всъщност не заблуждаваше никого. Защото, въпреки цялата си благочестивост, той бе фанатично овладян от силния стремеж към остра критична мисъл. Великолепната игра на разума го забавляваше и върховно удоволствие бе за него да преценява доводите за и против някоя теза, влизайки в спор със самия себе си или с други. Измежду своите съвременници богослови той най-вече почиташе Абелар35. Неговото учение, че ако се тръгне от философията на великите езичници, се стига по-лесно до евангелието, отколкото ако се тръгне от стария завет, не даваше мир на дон Родриге и той непрестанно се задълбочаваше в Смелото произведение на Абелар „Sic et Non“ — „Да и не“, — гдето бяха приведени текстове от светото писание, които си противоречаха; ала разрешаването на тия противоречия бе предоставено на читателя.

Дон Родриге знаеше, че може да се спусне смело до най-крайните граници на тая опасна област. Та нали в душата му имаше кътче, гдето не проникваха съмненията на дръзновения разум; там той намираше закрила от всякакви съблазни.

Тъкмо тая негова безмълвна, несъкрушима твърдост във вярата му позволяваше да продължава да ходи, както и преди в кастильо Ибн Езра и да води приятелски спорове с еретика Муса.

Муса от своя страна знаеше, че може да обсъжда с каноника искрено и най-опасните въпроси и не се боеше да говори пред него дори за такива неща като например любовната история на краля.

— Нашият приятел Йеуда — рече той — се надяваше, че доброто възпитание и благия нрав на Рахел ще обуздаят буйната войнственост на Дон Алфонсо. Вместо това тя явно е обаяна от неговия войнствен характер. Опасявам се, че животът в Ла Галиана по-скоро ще спечели нашата Рахел за рицарството, отколкото краля за мисията на мира.

— Едва ли можеш да очакваш от дон Алфонсо да слуша благосклонно песни за мир тъкмо сега, посред кръстоносния поход — отвърна Родриге.

Седнал удобно в един ъгъл и приведен леко напред, Муса размишляваше гласно:

— Тия ваши кръстоносни походи! Просто не ми се побира в главата как можете да наричате вашия Спасител княз на мира и при все това най-благочестиво, с пълна вяра да призовавате към война пак от негово име.

— А нима първоизточникът на свещената война не сте вае, мюсюлманите, любезни и почитаеми мой Муса? — благо запита каноникът. — Нима не бе сам Мохамед онзи, който обяви учението за джихад? Нашата Bellum Sacrum всъщност е само защита срещу вашия джихад.

— Обаче Пророкът — каза замислен Муса — нарежда да води свещена война само онзи, който е сигурен в победата.

Видя, че това възражение наскърби госта му и учтиво промени темата.

— Странни и криволичещи са пътеките, по които се движи съдбата, за да спести войната на нашия полуостров — рече той. — Всички ние се опасявахме, че внезапната страст на краля, нашия господар, ще донесе нещастие. Вместо това тя донесе благослов. Защото, докато нашата Рахел има влияние над краля, той едва ли ще тръгне в поход срещу халифа. Как своеволна, как детински капризна е все пак оная сила, която аз Наричам кадар, а ти, високопочитаеми мой приятелю — провидение.

Предизвикан така, каноникът строго смъмри богохулствуващия старец:

Ако упрекваш божеството в слепота и в безсмислено своенравие, обясни ми тогава, моля ти се, защо се стремиш към познанието? Каква е тогава ползата от всяка мъдрост?

— Няма много полза, разбира се — призна с готовност Муса, — да прозреш двусмислието на събитията, които стават около теб, и тяхното вътрешно противоречие. Но прозрението чисто и просто стопля сърцето ми. А признай, не радва ли то й твоята душа, високопочитаеми мой приятелю?

След такива разговори дон Родриге обикновено се упрекваше сам за удоволствието, което му доставяше общуването с безбожника, и решаваше да преустанови или поне да разреди посещенията си в кастильо Ибн Езра.

Ала ето че самото небе му даде божие предзнаменование. Разбрал, че на него самия никога не ще се удаде да пробие твърдата обвивка на неверието около сърцето на Рахел, кралят се обърна към каноника с молба за съдействие; той не можеше да отблъсне тоя благочестив копнеж и се видя принуден да продължи посещенията си в кастильото.

И ето че в полукръглата зала отново се събираха както преди Муса, Рахел, каноникът, а също и младият дон Бенямин; Родриге го водеше със себе си, за да не проличава прекалено ясно целта му — да обърне Рахел към християнската вяра.

Никак не беше леко за дон Бенямин да запази предишната си непринуденост пред Рахел. През тия седмици той непрекъснато бе размишлявал за съдбата, която й бе отредена, за това непосилно, опасно щастие. Едва откакто Рахел се беше оттеглила в Галиана, той бе осъзнал какво означаваше тя за него и сега жаждата, примесена с горчиво примирение, придаде странна нова окраска и дълбочина на неговото приятелство.

Беше очаквал да намери една твърде променена Рахел. Но ето, тя седеше там и беше същата. Разочарован и ощастливен, този инак тъй методичен млад учен не можеше да подреди мислите си. Хвърляше поглед след поглед към лицето й, скритом, изпитателно, почти не слушаше какво говореха другите и мълчеше.

Дон Родриге от своя страна чакаше удобен повод да пристъпи към религиозната си мисия. Той не бе ревностен фанатик, бе му омразна всяка грубоватост, търпеливо чакаше подходящата дума, за която би могъл да се залови и да постави началото. И чаканият от него миг настъпи, когато Муса се впусна отново в любимата си тема, че съдбата предопределя разцвета и упадъка на всички народи.

— Сигурно е така — каза каноникът, — но колко малко на брой ще са ония народи, които ще се съгласят да признаят, че времето им е минало.

— Ето например еврейския народ — продължи с наставнически тон той. — Това че столетие или две след появата на Спасителя те са се самозалъгвали, че свещените откровения на тяхната велика книга са още в сила и че царството им отново ще се въздигне, би могло в края на краищата да се разбере. Но ето вече повече от едно хилядолетие те живеят в нищета и все още не искат да разберат, че благословиите на Исайя са се изпълнили именно чрез появата на Спасителя. Те искат да надхитрят времето и въпреки цялата очевидност на нещата упорствуват в заблуждението си.

Той не поглеждаше нито Рахел, нито Бенямин, не проповядваше, а просто разговаряше с Муса, както философ разговаря с философ. Ала Бенямин забеляза добре накъде биеше той, как с невинна благочестивост и жестокост искаше да унижи в очите на Рахел нейното юдейство и Бенямин се отърси от своята унесеност и изведнъж стана словоохотлив:

— Но ние съвсем не искаме да надхитряваме времето, достопочтени отче — защити той вярата на Рахел и своята собствена вяра. — Обратното, ние знаем: времето не е против нас, а за нас. Ние не тълкуваме грубо дословно обещанието за победа, дадено ни в нашата книга. Не победи с меч са ни обещали пророците и не за такива победи копнеем ние. Не ни привличат рицари, оръженосци и обсадни машини. Тия победи не са крайни. Нашето наследство е великата книга. Две хилядолетия сме я изучавали, тя ни е сплотявала както в нищета и в изгнание, тъй и през дните на славата ни, единствени ние умеем да я тълкуваме вярно. Тя ни обещава победите на духа и от тия победи не ще ни лишат никакъв кръстоносен поход и никакъв джихад.

— Да — каза насмешливо и тъжно дон Родриге, — eritis sicut dii, scientes bonum et malum36; вие все още вярвате в думите на змията изкусителка от рая. И понеже вие, признавам това, сте надарени по-щедро от другите с ум, смятате се за всезнаещи. Ала тъкмо това високо самомнение ви заслепява и ви пречи да разберете очевидното. Месията отдавна е дошъл, времето е изтекло, благословът е настъпил. Всички го виждат, не искате да го видите само вие.

— Нима е настъпило времето на Месията? — отвърна с горчивина дон Бенямин. — Нищо такова не виждам. Не виждам да сте претопили мечовете си в плугове и копията — в лозарски сърпове. Не виждам Алфонсо да ходи на лов с халифа. Нашият Месия ще донесе на света истински мир. Какво знаете за мира вие? Мир, шалом: та вие не разбирате дори думата! Не можете да преведете дори думата на вашите неизразителни езици!

— Твърде войнствено се застъпваш ти за мира, драги ми дон Бенямин — опита се да го усмири Муса.

Ала Бенямин не го чу. Разпален от близостта на доня Рахел, той не знаеше спиране:

— Какво представлява вашият жалък Pax, вашата Treuga dei, вашата, клета Eirene37! Шалом, ето ви съвършенството, ето блаженството. И всичко, което не е шалом, е зло. На нашия цар Давид не бе дадено да построи храма, защото той не бе нищо повече от завоевател и велик цар. Дарен бе с тая милост едва Соломон, царят миротворец, защото при него всеки живееше спокойно под лозницата и смоковницата си. Осквернен, недостоен за господа е олтарът, над който е размахвано оръжие — ето нашето учение. А вие отдавате почит на вашия Месия, като превземате и разрушавате неговия град Ерусалим, града на мира. Ние сме бедни и голи, но глупците сте вие въпреки целия си блясък и въпреки великолепието на вашите оръжия. Нам е обещана тая страна, наша е тя. И понеже е писано така, вие воювате за нея, вие и мюсюлманите. Да не бе тъй сърцераздирателно, това би било направо смешно.

Разпалеността на младия човек направи каноника още по-кротък.

— Ти говориш за блаженство, сине мой — каза дон Родриге, — и го наричаш шалом, и твърдиш, че това било ваше наследство. Но и ние познаваме блаженството. Ние го наричаме иначе, но нима не е все едно какво име му даваме? Вие го наричате шалом, ние го назоваваме вяра, назоваваме го благодат. — И сега той, срамежливият, трябваше да признае, трябваше да изкаже гласно онова, което пазеше скрито в гърдите си. — Благодатта, сине мой, не е обещание за далечно бъдеще, тя е нещо съществуващо. Аз не съм красноречив като тебе, не мога да обясня благодатта. Тя не може да бъде достигната, нито дори доловена с напрежение на разума. Тя е най-големият божи дар. Нищо не можем да сторим за нея — освен да се молим.

И убедено, и от все сърце той заключи:

— Зная, че има благодат. Аз съм щастлив с вярата си. И се моля богу да разпростре милостта и над други.

Във всички западни страни се водеха подобни разговори — чия вяра е най-добра. Заради този спорен въпрос, заради първенствуващото място на християнството, се водеше войната. И през време на тия диспути страстите се разгаряха.

Много пъти още спориха за верите каноникът и дон Бенямин в тихата полукръгла зала на Муса. Но Бенямин вече обуздаваше остротата си; не искаше да обиди повторно с яростни нападки своя почитаем учител Родриге. А и доня Рахел явно не се нуждаеше от подкрепа във вярата си; при онова първо избухване Бенямин с радост бе забелязал с какво съчувствие го слушаше тя. Ето защо при по-късните разисквания той се задоволяваше да се позовава на вътрешната смисленост на юдейската вяра, чийто бог не иска от своите вярващи да правят компромиси с разума си. С безпристрастието на учен той цитираше текстове от хубавата книга на Йеуда Алеви „В защита на унизената вяра“ или пък се позоваваше на доводи от произведенията на великия Моше Бен Маймон, който процъфтяваше сега в Кайро.

Каноникът обаче също тъй безпристрастно му противопоставяше аргументи от Августин или от Абелар. Рахел рядко говореше и рядко задаваше въпроси. Но слушаше внимателно и добре запаметяваше казаното от Бенямин. Тя и Бенямин отново се сближиха много.

Бенямин не скриваше от себе си, че я обича. Но не даваше външен израз на чувствата си, държеше се като приятел. Сред тия възрастни мъже Рахел и той се чувствуваха млади, бяха добри приятели.

Веднъж, когато останаха насаме с Родриге, Муса запита каноника защо всъщност иска да разколебае Рахел във вярата й; нали и почитаният от Родриге Абелар учи че към чуждата вяра трябва да се проявява търпимост, стига тя да не противоречи на повелите на естествения разум и на нравствеността.

— Нима не проявявам достатъчно веротърпимост към теб почитаеми мой Муса? — запита каноникът. — Не мога да ти опиша колко дълбока би била за мен радостта, ако един mens regalis, един царствен ум като, твоя би бил осенен от благодатта. Но не съм дотам самонадеян да предполагам, че на мен ще бъде дадено да те насоча в пътя на истината. Не е в природата ми да горя с фанатичен жар и не ми приляга да нападам другите; ти го знаеш. Но като погледна само нежното, отзивчиво, невинно лице на нашата Рахел, чувствувам, че някакъв вътрешен глас ми заповядва да се боря за душата й. И тъй като зная благата вест, то бич бил грешник, ако я премълча.

Това че както неговите усилия, тъй и старанията на дон Родриге за спасение душата на Рахел оставаха напразни, започна да дразни краля.

Беше застанал заедно с Рахел пред една от нейните еврейски мъдрости. Седмици бяха минали, откак тя му беше прочела и превела изреченията, ала те се бяха запазили в неговата добра памет така, че можеше да й ги повтори почти дума по дума:

Подигравателно недоумение се долавяше в гласа му извил беше тънките си устни в злобна усмивка.

— Не разбирам — каза той — защо си поставила тъкмо този надпис тук. Нима искаш изкуствено да се заслепяваш? Къде са те, вашите пътища от скъпоценни камъни? Повече от хиляда години вече вие сте бедни и безсилни и живеете от нашето състрадание. Докога смятате още да прикривате голотата си с такива ярки и вече безсъдържателни обещания? Жал ми е, че и ти си така упорита в това.

За пръв път я укоряваше толкова грубо. Ах, колко добре би могла да му отговори на тия несправедливи, злобни приказки; но тя не искаше спор. Каза спокойно:

— Вашият голям доктор Абелардус учи, че на християните подхожда да проявяват търпимост към всяка разумна религия.

— Вашата обаче не е разумна! — викна раздразнено и враждебно кралят. — Точно там е работата.

Болно бе на Рахел, че този толкова скъп за нея човек хули най-хубавото, което имаше тя. Вътрешно тя сякаш чуваше как Бенямин защищаваше еврейската вяра, именно доказвайки нейната разумност. Но щом като умният, красноречив Бенямин не беше успял да убеди благия Родриге, как да разясни тя на несдържания Алфонсо правилното тълкуване на великата книга? И на това отгоре на неговия жалък латински. Тя замислено впери в лицето му своите големи, сиво-синкави очи. Да, наистина той вярваше в онова, което всъщност повтаряше след другите. Тия християни бяха изпратили хиляди и хиляди рицари и войници в светата земя и не бяха успели да я завоюват. И все още не разбираха, че земята не е предопределена за тях. Ала ето, и той, нейният Алфонсо, стоеше тук и се присмиваше на светите обещания на ония, на които страната принадлежеше. Тя го гледаше и внезапно — ще не ще — прихна да се смее над слепотата на хората и особено на своя Алфонсо.

Ако още безмълвният й поглед го бе ядосал, то смехът й възбуди целия му гняв. С опасна светлина блеснаха очите под смръщеното му чело.

— Не се смей! — викна й строго той. — Мълчи! Не осквернявай свещената ни война, невернице!

Тя напусна безмълвно стаята.

Два часа по-късно той я търси навсякъде — в сградата и в градината, — а и тя го търсеше. Когато се намериха, той се усмихна смутено като момче, усмихна се и тя, целунаха се.

И едва отделили устните си, тя каза:

— Ако се гневите на някого, не избягвайте близостта му. Потърсете го, поздравете го и му заговорете примирително и без бодлите на резките слова за всичко, което ви гневи у него. Това ще бъде извор на нова любов. „По-добрият от вас ще бъде онзи, който дойде и поздрави пръв.“ Тъй е казано в корана. Ние дойдохме и двамата. Никой от нас не е по-добрият.

Месеци наред Йеуда бе изживявал в душата си мъка, като гледаше как се подхлъзва неговият син в общността на християните. Ала когато Аласар прие кръщението наистина, баща му се вцепени от ужас, сякаш бе станало нещо неочаквано.

Едва сега той можа да съзре пълната мяра на вината си. Той не беше обичал Аласар достатъчно, не го беше обичал така, както Рахел. Аласар бе преживял цялото си детство като мюсюлманин сред мюсюлманите, а сам той — преди още момчето да беше осъзнало какво е всъщност юдейството — го беше изпратил в изпълнения със съблазни двор на християнския крал. Сега неговият син бе станал изменник, продал бе своята принадлежност към избрания народ заради паницата леща на рицарството бе изгубен, пропаднал и с това завинаги изтрит от книгата на ония, които щяха да възкръснат при страшния съд.

Йеуда скърбеше за сина си като за покойник. Седем дни лежа проснат на земята с раздрани одежди.

Дон Ефраим Бар Абба дойде да го утеши. Тръпки побиваха парнаса само като помислеше за дон Йеуда и за жестоката му съдба. Не би могло да го постигне по-страшно наказание за греховете от отстъпничеството на единствения му син. Открай време вероотстъпниците се превръщаха в най-жестоки врагове на евреите и сега младият син на Йеуда бе станал такъв вероотстъпник. Ала дългът повеляваше да се утеши скърбящият, дон Ефраим преодоля отвращението и ужаса си, дойде, приведе се над дон Йеуда и произнесе формулата:

— Слава на теб, Адонай, господи боже наш и справедливи съднико!

И изпрати десетимата най-достойни мъже от алхамата, за да прочетат предписаните молитви.

Не само скръбта по сина, и оня дързък обет да затвори границите на Кастилия за френските бежанци угнетяваше Йеуда. Срокът, който си бе определил под заплахата на голямото отлъчване, изтичаше скоро. А до краля вече не можеше да се доближи. Сега, след като бе откраднал и двете му деца — най-напред девойката, а след нея и сина, — той щеше да избягва още по-усърдно присъствието му.

Настъпиха новогодишните дни, мрачните тържествени дни на Рош Ашана, определени за проверка на съвестта.

Рахел прекара празника при баща си. Той не спомена нито дума за отстъпничеството на Аласар; но тя виждаше колко дълбоко страдание му бе причинило то. У самата нея силният удар от покръстването на брат й само бе укрепил още повече святото и решение да запази своята вяра в бога.

Йеуда призова в дома си един от хората, упълномощени от алхамата, за да протръби с овчия рог, шофара, чийто предупредителен звук бе длъжен да чуе всеки евреин на тоя празник на покаянието. Защото това е денят, когато господ си спомня за всичко, създадено от него, когато съди и определя съдбите на хората. Пронизителният, рязък звук на рога изпълни Рахел с благоговеен трепет и със своята склонност към приказното тя сякаш видя как незрима ръка вписва имената на праведниците в книгата на живота и благоденствията и изтрива имената на злите. Решаването на съдбата на ония, които не бяха нито добри, нито зли, значи, на най-многобройните, се отлагаше до празника на очищението, за да могат да използуват десетте дни за разкаяние.

Следобед, както изискваше обичаят, Йеуда и Рахел отидоха край течаща вода. Отидоха извън града, край реката Тахо. Хвърляха в реката трохи от хляб, хвърляха в реката греховете си, за да ги отнесе тя в морето, и изговаряха думите на Пророка: „Къде има друг бог като тебе, който прощава греха и прощава измяната, който не упорствува вечно в гнева си, защото за него е радост да бъде милостив. Той се смилява над нас, той изтрива вината ни, потапя греха ни в морските дълбини.“

Вече се мръкваше, когато се прибраха отново в дома си. Слугата донесе светилник. Дон Йеуда му направи знак да го отнесе обратно, така че Рахел едва различаваше лицето на своя баща, когато той почна да говори:

— Надгробните камъни на нашите предци — каза Йеуда — свидетелствуват, че семейството Ибн Езра произхожда от рода на цар Давид. И сега моят син, твоят брат Аласар, предаде и пропиля своето царствено наследство. Не е без вина баща ти за страшното, което се случи. Тежка е вината ми и аз се разкайвам за, нея и при вее че божието милосърдие е дълбоко като морето, не се чувствувам очистен от този грях.

За пръв път нейният баща й говореше за вина, разкаяние и грях; състрадание задушаваше Рахел.

Като покаяние за всички грехове, продължи Йеуда, той си наложи наказание, и то съвсем не леко. И й разказа за намерението си да засели франкските евреи Кастилия.

Рахел внимателно го изслуша, но не отговори нищо и не запита нищо. Ето защо, макар и с известно усилие, той продължи:

— Изложих плановете си пред краля, нашия господар — рече Йеуда, — той не каза нито „не“, нито „да“. А съм дал обет и времето напира.

За пръв път, откакто Рахел живееше в Галиана той говореше за Алфонсо и Рахел почувствува като удар думите му, когато той го нарече „кралят, нашият господар“. Всичко, което каза баща й, я обля като леденостудена струя — толкова страшно и вълнуващо беше то. Чувствуваше намека в неговите думи, бранеше се несъзнателно от него. Не бе справедливо да натоварва нея с бремето, което сам бе поел да носи.

Той не каза нищо повече, не настоя. Нареди да довнесат свещи и при светлината им странното, зловещото се разнесе. Видя нейния образ сред мекото сияние ма свещите и на маслените светилници. Каза и за пръв път през тоя ден се усмихна:

— Ти наистина си принцеса от рода на Давида, мое дете.

На сутринта, преди да потегли обратно за Галиана, тя каза на баща си:

— Ще поговоря за франкските евреи с краля, нашия господар.

Кралят не даде израз на дълбокото си незадоволство, когато Рахел му заяви, че ще прекара новогодишния празник в кастильо Ибн Езра. През тия дни той остана в Галиана. Струваше му се непоносимо да бъде в Толедо — толкова близо и тъй безкрайно далеч от Рахел. Ядосваше се на Рахел, на Йеуда, на бога на Йеуда и на неговите празници.

Прекрасни, светли бяха тия есенни дни, ала те не го радваха. Ловуваше, но не изпитваше наслада от лова и от кучетата си. Мрачни и великолепни се извисяваха пред него очертанията на неговия град Толедо, но тая гледка не радваше очите му. Не изпитваше радост от разходките си край Тахо, нито от разговорите си със своя поданик Белардо. Мислеше за онова, което Рахел му беше разказала за своя новогодишен празник, представяше си как се моли и хленчи сега тя пред своя бог да и прости прегрешението, че е споделила любовта и страстта си със своя крал.

Тя се върна и целият страшен гнет се свлече от раменете му. Ала скоро, при все че и тя изглеждаше искрено зарадвана от срещата им, той, без да ще, забеляза, че друга Рахел се беше завърнала; сега върху замисленото й лице бе изписано някакво странно удовлетворение. Той не можа да се сдържи да запита приветливо и злорадо дали си е разчистила сметките със своя бог, както възнамерявала. Тя, изглежда, не му се разсърди за насмешката, може би изобщо не я бе доловяла, погледна го само безмълвно, потънала в мислите си. Нейното мълчание го разгневи повече от каквото и да било възражение. Той не смееше дори да помисли за изповед, никой свещеник не можеше да ми даде опрощение; а ето, тя се бе примирила със своя бог. Замисли се какви по-злобни и по-язвителни думи би могъл да й каже.

В тоя миг неочаквано тя заговори. Да, каза тя със странно сериозна лекота, сега били почнали благословените дни, през които искрено разкаялият се грешник би могъл да получи спасение. Защото в деня на възпоминанието, на Нова година, бог написвал присъдата, ала поставял печата едва десет дни по-късно и молитвите, добрите дела и искреното разкаяние можели да променят тая присъда. И с внезапна решителност продължи:

— Да би поискал само, мой Алфонсо, ти би могъл да ми помогнеш да измоля от господа пълно опрощение. Ти знаеш за бедите на моя народ във Франкия. Не би ли отворил границите за тия мои братя?

Вълна от ярост обля Алфонсо. Ето какво покаяние й бяха наложили нейните свещенослужители. Да го застави в разгара на свещената война да наводни своята страна с неверници, да го раздели с неговия народ и с неговия бог: и срещу това нейният Адонай щеше да й даде опрощение. Заговор бе това, заговор между нея, баща й и свещенослужителите им. То бе най-гадната, най-мръсната сделка, която се бяха осмелявали да му предложат някога. Искаха да го изнудят като най-жалък глупец, трябваше да заплати с душата си заради нейната любов и нейната плът. Но той няма да попадне в клопката на тия измамници, няма да се остави да го подведат, няма да допусне да го изнудят, не, за нищо на света.

С голямо, непосилно напрежение успя да сподави яростните, просташки думи, които напираха на езика му. Вместо това със сурово, разкривено лице и с ясен, повелителен глас, сякаш говореше на група враждебно настроени грандове, кресна в лицето й сдържаните латински думи:

— Не желая да обсъждам държавни дела в Галиана. Не желая да обсъждам държавни дела с теб.

Обърна й рязко гръб и се отдалечи.

Когато през нощта се опита да иде при нея, тя му обясни, че според обичая жените еврейки спят през тия нощи на покаяние сами. Сега вече гневът му срина всички прегради. Какво, нима той е длъжен да се съобразява с нейните глупави суеверия? Или пък това е нова, коварна уловка, за да го изнуди да подпише указа за нейните евреи? Само заради това ли не иска да го допусне при себе си?

Вперил в нея обезумелия си поглед, той каза заплашително тихо:

— Ти ми поставяш условия, така ли? Аз да пусна в страната си твоите еврейски просяци и тогава ти ще ме пуснеш при себе си тази нощ, така ли? Не ще понеса това. Аз съм господарят тук, в тоя дом и в тая страна!

Тя го гледаше с разширените си сиви очи, изпълнени с тъга и с укор, ужасена и все пак безстрашна. Това го накара да излезе от кожата си. Нахвърли се върху нея, повали я на леглото, сграбчи я грубо, като враг. Тя задъхана се съпротивяваше. Притисна я веднъж, и втори път, задържа я под себе си, сам тежко задъхан, разкъса дрехите й на парцали и я облада тъпо, злобно, насилствено, без удоволствие.

Още през същата нощ тя напусна Галиана. Отиде в кастильо Ибн Езра.

Алфонсо чу как тя напусна замъка заедно с дойката си Саад. Пътят нагоре към скалистия Толедски хълм не бе дългът, но и не беше безопасен през нощта. Той се поколеба, сетне изпрати след нея въоръжен придружител. Човекът не можа да я настигне.

„Тъй й се пада! — мислеше отмъстително Алфонсо. — Тя докара нещата дотам. И добре е, че стана така. Значи, тъй е угодно на небесата. Сега вече нищо не може да ме спре. Сега ще потегля на война срещу мюсюлманите. Тя единствена е виновна, че толкова дълго носих безчестието на плещите си. Хлапакът от Арагон се е излъгал в сметките си. Няма да лентяйствувам, докато той води война с мюсюлманите.“

Когато настъпи утрото, реши да бъде великодушен и да прекара в Галиана още един ден. Може би тя щеше да се върне. Въпреки че смяташе гнева си за справедлив, той искаше да се раздели с нея като приятел. Не биваше да завършва тъй нелепо и грозно едно време, донесло със себе си толкова красота.

Бродеше безцелно из дома и из парка, изпълнен с нервна, неестествена радост. Далила бе пожелала да го предаде на филистимляните, ала той не беше глупак като Самсон, не беше допуснал да отнемат силата му. Хубавият живот тук се беше оказал еспехисмо, мираж, отражение в пустинята, но сега свежият вятър го беше отвял, окръжаваше го здрава действителност.

Застана пред месузата, която тя беше наредила да закрепят на вратата, това бе тръбичка от скъпоценен метал, под застъкления й отвор заплашително се чернееше думата Шадай. Изпита силно желание да откъсне тази езическа висулка, но се боеше, че ще си навлече гнева на нейния бог и се задоволи да разбие с пестник стъклото й. Стъклените парченца разраниха дланта му, тя почна да кърви силно, избърса я, тя продължи да кърви, огледа я, избухна в мрачен смях. Ще има да се опулят ония, които смятаха, че той ще се изнежи. Сега той ще влезе в борбата. Ще размаха славния си меч Fulmen Dei. В благочестива, богоугодна мъжествена борба ще пречисти душата си от всички тия глупави мисли, ще пречисти кръвта си от греховете, от съмненията, от всички тия тежки, замайващи езически блянове.

С престорена непринуденост каза на Белардо:

— Може би няма да мине много, любезни мой, и твоите най-хубави надежди ще се изпълнят. Измъквай кожения колчан и кожения шлем на дядо си. Ще ти дам възможност да ги попроветриш.

Градинарят Белардо изглеждаше по-скоро смутен, отколкото зарадван.

— Готов съм да служа на твое величество с всичко, което имам — каза той, — и то се знае и с кожения колчан на моя дядо. Но нали все пак някои трябва да останат тук и да продължат да работят с лопатата. Или ти искаш градината ти да запустее, господарю?

Колебанието на градинаря накара Алфонсо да се позамисли.

— Че аз няма да тръгна утре я — отвърна той озлобено. И сякаш между другото — бяха близо до занемарените цистерни от разрушената машина на раби Ханан — нареди: — Засега ще засипем това тук. Инак нощем някой може да падне вътре.

Тъй като Рахел не се завърна и на следния ден, той възседна коня си и се отправи към Толедо. В замъка, изглежда, знаеха вече, че се е разделил с Рахел, лицата бяха радостни и разведрени.

Залови се здраво за работа.

Беше така, както евреинът бе предсказал: голям разцвет бе настъпил в страната, хазната на Кастилия беше пълна. Може би наистина той имаше право и в това, че парите все още не стигаха, за да се води война с халифа. Но лъжеше се евреинът, ако смяташе, че ще може и занапред да му пречи с такива доводи да изпълни своите свети задължения. Достатъчно се бяха гоили евреите с най-хубавото в тая страна; необходимо бе само да им отнеме парите, както бе сторил братовчед му Филип Август от Франкия, и щеше да разполага с достатъчно средства за война срещу халифа.

Каза на Манрике:

— Не издържам повече да бъда тук eques ad fornacem, „рицар край топлото огнище“, докато целият християнски свят воюва. Пресметнах и размислих, и по моя преценка мога да рискувам.

Дон Манрике отвърна:

— Твоят ескривано, който умее да смята добре, не е на това мнение.

— Нашият евреин — отвърна сприхаво Алфонсо — не поставя в сметките си една важна графа: честта. От чест той разбира толкова, колкото аз от неговия Талмуд.

Дон Манрике се угрижи.

— В края на краищата ти си го назначил, за да бди над твоето стопанство — отвърна той, — и следователно негов дълг е да отговаря за стопанството ти. Не се подвеждай по фанатизма на дон Мартин, дон Алфонсо — замоли го той. — Голямо е изкушението да се започне тоя поход и това изкушение е богоугодно. Но ако не разполагаме с достатъчно пари, за да издържим две години, в един такъв поход нашето кралство може да загине.

Дълбоко в себе си Алфонсо се съмняваше в изчисленията на Ибн Езра. Евреинът търсеше причини да осуети свещената война, защото само в мир можеше да промъкне в тая страна своите франкски евреи. Ала да помисли дори за едно толкова дръзко начинание, евреинът бе почерпил смелост единствено от нечестивата страст на краля и затова Алфонсо се срамуваше да говори пред стария си приятел Манрике за своите подозрения. Вместо това той недоволно изръмжа:

— Вие квакате ли, квакате, а пък пред целия християнски свят се срамя аз!

— Преговаряй с Арагон, дон Алфонсо — посъветва го сухо и обидено дон Манрике. — Споразумей се с дон Педро. Сключи с него искрен съюз.

Кралят отпрати с досада своя приятел и съветник. Непрекъснато се натъкваше все на едно и също препятствие. Разбира се, Манрике беше прав, разбира се, войната бе възможна само след едно искрено разбирателство с Арагон. Трябваше да се постигне ясно споразумение, да се сключи съюз. Но само един човек можеше да постигне това, Леонор.

Ще отиде в Бургос.

Колко време не се е виждал с Леонор? Цяла вечност. Тя му бе писала кратки, учтиви писма, той, все през големи промеждутъци, й бе отговарял кратко и учтиво. Можеше да си представи много добре как щеше да протече срещата им. Той ще играе ролята на веселяк, тя ще му отвръща с приветлива, малко принудена усмивка. Няма да бъде радостна тази среща.

Той ще се постарае да й обясни какво се е случило. Но къде са тия думи, с които можеш да обясниш някому колко прекрасно и страшно е, когато върху теб връхлети такава огромна вълна и те тласне в бездната, и те издигне, за да те смъкне отново?

На времето, пред Родриге, той гордо и упорито бе изповядал обичта и страстта си и въпреки цялата си благочестивост свещенослужителят го беше разбрал. Ала Леонор — спокойната, приветливата, знатната дама Леонор — не може да го разбере. Пред нея той ще заеква и каквото и да й каже, ще звучи жалко, като опит на някое глупаво хлапе да се оправдае. Това ще бъде най-страшното унижение в неговия живот.

Няма в света човек, пред когото един крал бива да се унижава дотолкова. Няма в света нещо, което да заслужава такова унижение.

И все пак. Има. Има нещо прекрасно, което си струва всяко унижение и дори вечно проклятие.

И изведнъж в неговите мисли изплува отново Галиана с цялото си нехристиянско сияние. Той чувствува как Рахел се притиска към него, чувствува плътта й, мека, носеща със себе си безкрайно блаженство, чувствува кръвта й, туптенето на сърцето й. Неговите пръсти се заравят в косите й, дърпат косите й, докато тя не каже със смях: „Недей, Алфонсо, боли ме, Алфонсо.“ Кой може да произнася тъй странно смешно и тъй настойчиво „Алфонсо“, както тя, че едновременно да те напушва смях и кръвта ти да тръпне? Вижда нейните гълъбовосини очи, вижда ги как помръкват, вижда клепките да се спускат над тях, бавно, тежко, и сетне да се вдигат отново.

В паметта му изплуват арабските стихове, които тя веднъж му бе дала да чете:

Тия стихове го бяха ядосали; един рицар не биваше да изпада до това жалко положение на роб. Ала имаше истина в тях, в тия сладки, робски стихове, истинни бяха като евангелието. Жар го обливаше, само като си представеше Рахел. Как бе могъл дори да си помисли да напусне нея, тая Рахел, своята Рахел, прекрасния, греховен смисъл на неговия живот?

Трябваше да си върне Рахел, трябваше да се помири с нея.

Само един път имаше за това. Алфонсо дишаше тежко. Но пътят бе само този.

Изпрати да извикат Йеуда.

Смел човек беше Йеуда, ала истински страх го скова, когато посред нощ при него пристигна една смутена, объркана Рахел.

Тя каза:

— Той ме оскърби тъй, както никога не е била оскърбявана жена.

В Йеуда напираше силното желание да разпитва за подробности. Ала той го сподави. Събуди Муса, замоли го да й приготви силно успокоително питие, каза:

— Отпочини си, дъще моя, поспи и ще оздравееш.

Останал сам, трескаво започна да мисли какво ли се е случило. Сигурно тя го е замолила да приеме франкските евреи. От свой личен опит Йеуда знаеше как коварно и грубо умееше да унижава тоя човек хората, когато бе гневен. И ето, Рахел не бе смогнала да понесе това, беше избягала от него и сега той бе жаден за мъст, и ще излее злобата си върху него и върху цялото еврейство. Напразно бяха принесли жертва — и Рахел, и самият той.

Опита се да си наложи спокойствие, но не го ловеше сън. Не, невъзможно бе да е изгубено всичко, трябваше да има нещо, на което да може да се залови някаква надежда. Търсеше и ровеше в мислите си. Тоя християнски крал, колкото и да говореше все за чест, не знаеше що е достойнство. На два пъти вече, след като беше охулил и оплюл него, Йеуда, той бе разбирал, че не може без него и отново бе хвърлял мост. Той обича Рахел, не може да живее без нея, ще хвърли и към нея мост, ще я моли като просяк да се завърне.

Бе утрото на петия тишри. След по-малко от три седмици изтичаше срокът на дадения обет. През тая първа безсънна нощ Йеуда знаеше, че му предстоят още много безсънни нощи, че ще потъва често в отчаяние и ще се издига отново, окрилен от надежди и от разумни доводи.

Тъй се чувствуваше Йеуда Ибн Езра. Но какво е положението с тебе, Рахел? Бледа и мълчалива бродиш ти, напразно чакаш вест. Ти чувствуваш угрижените, нежни погледи на баща си, ала те не те стоплят и не ти носят утеха. Чуваш плахото бръщолевене на твоята дойка — ах, нейният дар, „ръката на Фатима“, се оказа безсилен да ти помогне — и това бърборене сякаш само се плъзга край теб. Ти отново зовеш образа, очертанията и изражението на оня мъж — такива, каквито са били те в ония хубави, пламенни минути, когато душите и телата ви са се сливали. Ала тоя образ се губи, изтласква го друг, яростен, алчен, насилнически. Тъй ли изглежда рицарството, което го въодушевява? И при все това ти копнееш за него и знаеш: достатъчно е само да те повика и ти ще отидеш, ще тичаш, за да се върнеш при него.

Дните се нижеха. Дон Алфонсо бе в Толедо, но не изпращаше да извикат нито Рахел, нито Йеуда. Дойде само дон Манрике, за да вземе някакви сведения по Държавни дела.

Настъпи най-свещеният ден за евреите, денят на опрощението, Йом Кипур38. Друг човек бе през тия дни удивителният, многоликият Йеуда. Отърсил от себе си всяко, и най-малкото честолюбие дори, в душата си той призна, че неговата „мисия“ е всъщност само було на жаждата му за власт; превърна се действително в едно съкрушено, жалко, грешно нищо пред лицето на бога и ако по-рано бе по-надменен от другите, сега стана по-смирен. Удряше с пестници гръдта си и пламнал от срам, произнасяше молитвата:

— Греших с главата си, която издигах дръзко и гордо. Греших с очите си, които гледаха нагло и високомерно. Греших със сърцето си, което изпълвах с надменност. Съзнавам го, признавам го, разкайвам се. Прости ми, господи, и помогни ми да изкупя своя грях!

Сега вече не само с разума, а и с цялото си същество той бе готов да приеме всичко, каквото и да бъде.

Когато два дни по-късно кралят го повика, той не се надяваше на нищо и не се страхуваше от нищо.

— Добре дошло, добро и зло! — повтаряше си той на път към замъка и наистина го мислеше.

Държането на Алфонсо бе надменно и смутено. Надълго и нашироко говори за незначителни дела, като например за трудностите, които му създавали бароните де Аренас, и че не е склонен да търпи още дълго това. Обратното, Йеуда трябвало да определи на Аренас много по-кратък срок, отколкото бил предложил, и ако благородниците не платели, той, Алфонсо, щял със сила да им отнеме спорното село. Йеуда се поклони и каза:

— Ще сторя така, както заповядва твое величество.

Алфонсо се изтегна на своето походно легло, сложи ръце зад тила си и каза:

— А как стои въпросът с военните ми планове? Все още ли не си събрал достатъчно пари?

Йеуда деловито отвърна:

— Споразумей се с Арагон, господарю, и тогава можеш да потеглиш.

— Все същото ми разправяте! — изръмжа недоволно Алфонсо.

Той се изправи и без всякакъв преход запита:

— А какво е положението с евреите, които искаш да домъкнеш в страната ми? Опитай се да говориш честно, не като техен брат, а като мой съветник. Няма ли всичките ми поданици да кажат с укор: в разгара на свещената война тоя крал пуска в страната ни хиляди еврейски просяци?

Мрачното, примирено покорство на Йеуда мигом се замени от необуздана радост:

— Никой няма да каже такова нещо, господарю — отвърна той, сега вече изцяло пак предишният Йеуда, почтителен, самоуверен в постъпките си, изпълнен с вътрешно превъзходство. — Аз не бих се осмелил дори да те моля да допуснеш просяци. Обратното, бих ти предложил най-почтително да поискаш при преминаването на границата всеки от тях да даде доказателства за известна състоятелност, да представи, да речем, не по-малко от четири златни мараведи. Новозаселниците няма да бъдат просяци, а вече установени люде, опитни в занаятите и в търговията, и тлъсти данъци ще заплащат те.

Твърдо решил да склони, Алфонсо запита още:

— А смяташ ли, че това може да се разясни на моите грандове и на моя народ?

Йеуда отговори:

— На грандовете ти може би не, на народа ти — положително. Твоите кастилци ще почувствуват притока на пари по това, че ще заживеят по-добре.

Кралят прихна.

— Свикнал съм вече с твоите преувеличения — каза той.

Сетне, все още като че между другото, заповяда:

— И така, нареди да се изработи указът!

Йеуда стори дълбок поклон, докосвайки с едната си ръка пода.

Още преди да се беше изправил, кралят додаде:

— Изпрати ми документите в Галиана. Днес аз се завръщам там. И кажи, моля те, на дъщеря си: бих се радвал, ако пожелае да присъствува и тя при подписването им.

Пет дни преди изтичането на срока, който си бе поставил, дон Йеуда съобщи на парнаса Ефраим, че кралят, нашият господар, е разрешил заселването на шест Хиляди евреи. И шеговито, и с горда смиреност добави:

— Сега мога да ти спестя оповестяването на моето отлъчване. Обаче дванадесетте хиляди мараведи за нашите франкски евреи не мога да ти спестя.

Сетне щедро додаде:

— Твоя остава заслугата, че те идват в страната. Без обещанието ти, че ще ми помогнеш, нямаше да мога да прокарам указа.

С пребледнели устни дон Ефраим произнесе благословията, която следваше да се изговори при получаването на радостна вест:

— Слава на теб, Адонай, господи боже наш, ти, който си добър и ни даряваш с добро!

Ала сега вече Йеуда не можа да сдържи тържеството си:

— Naphtule elohim niphtalti! — С божията победа победих аз! — възкликна ликуващ той.

Сновеше със засияло лице, окрилен, сякаш не чувствуваше земята под себе си. Нима това беше същият човек, който само преди две седмици бе напълно съкрушен от съзнанието за своето нищожество. Сега високомерието му се издигаше до небето. В гръдта му напираше неудържим смях над ония, глупците, решили да водят своята свещена воина заради земята, която никога нямаше да им принадлежи. Истинската свещена война, войната, угодна на бога, водеше той, Йеуда. Докато другите сеят смърт и опустошение, той мирно заселва шест хиляди спасени. Виждаше ги вече във въображението си как работят с умелите си глави и със сръчните си ръце, как създават манифактури, как засаждат лозя, как произвеждат и разменят полезни вещи.

Отпразнува своето тържество с приятеля си Муса. С него, човека, който тъй добре умееше да цени лакомствата и добрите вина, той отпразнува един „дунуновски пир“, като братята Дунун, най-прочутите чревоугодници на мюсюлманския свят. Разкри пред Муса цялата радост от сполуката си. Нима не беше любимец на бога? Ако понякога бог му изпращаше нещастие, правеше го само за да може да изпита той още по-силно сладостта на щастието.

— Зная, приятелю — отвърна му с ласкава насмешка Муса, — че ти си потомък на цар Давид и че господ те носи на своята длан над всички житейски бури.

И затова за теб не винаги е необходимо да търсиш съвета на здравия си разсъдък, а можеш да „действуваш“ и да рушиш според желанието на необузданото си сърце точно както ония рицари, които презираш от дъното на душата си. С разума си ти ги виждаш такива, каквито са, ала в делата си се ръководиш от тяхното основно правило: „Никога не се спирай, действувай винаги, по-добре стори грешка, отколкото нищо!“

Пиеха от великолепните вина и Йеуда на свой ред дружески закачи Муса:

Да, мъдрецът трябва да запазва самообладание при всички изненади, които му поднесе животът, и по-скоро да се остави да го убият, отколкото да удари сам. Ти си постъпвал тъй, мога да го засвидетелствувам. И ако не се бях тревожил аз, щеше да бъдеш убит вече поне два-три пъти и нямаше да можеш сега да пиеш тия вина от бреговете на Рона.

И пиха.

— Щастлив съм — каза Муса, — че поне тая вечер си забранил на твоя Ибн Омар да иска от тебе да нахвърлиш на бърза ръка проекта за някой държавен договор или заповедта за отплуването на някой търговски флот. Жалко, че часовете, през които мога да се наслаждавам спокойно на твоето приятелство; са толкова редки. Ти непрекъснато славиш мира, ала сам вкусваш твърде малко от него.

— Ако вкусвах повече — отвърна Йеуда, — тогава за другите той изобщо не би съществувал.

Муса наблюдаваше приятеля си кротко, усмихнато, изпитателно.

— Бързо тичаш ти, приятелю мой Йеуда, и непрестанно тичаш. Страх ме е, че ще избягаш от душата си и тя не ще успее да те настигне. Често те е отвеждало това тичане до целта, но не забравяй, че понякога и дъх не ти е оставал.

А по-късно каза:

— Малцина го проумяват: не ние водим живота, животът води нас. Отдавна вече съм се научил, че съм не ръката, която хвърля зара, а зарът. Ти, страхувам се, никога не ще разбереш това. Но тъкмо за това те обичам и съм твой приятел.

Дълго седяха заедно, ядоха, бъбриха, пиха. Сетне с наслаждение гледаха танцьорките, които Йеуда бе наредил да повикат.

Спомнеше ли си през следните седмици за думите на своя Муса, Йеуда се усмихваше с дружелюбно превъзходство. Всичко се нареждаше тъй, както искаше той. Два огромни транспорта със стоки, които беше поръчал „на късмет“ от Далечния изток, бяха преодолели всички опасности на моретата и войната и се намираха вече в сигурно пристанище. Един труден договор с наместниците на султан Саладин, изгоден за Йеуда и Кастилия, бе подписан в разгара на свещената война. Искрено удивен, Йеуда виждаше как действителността в Толедо оправдава мечтите му, бленувани навремето край полуразрушения водоскок. Гордостта го окръжаваше като светъл, сияещ ореол.

Поръча да му нарисуват герб и замоли краля да го одобри. На този герб беше изобразен менорът, седмосвещеникът от храма на Йехова, а в кръг около него бе написано с еврейски писмени знаци името на Йеуда и неговата длъжност. Нареди да му изготвят печат с тоя негов герб и носеше печата на гърдите си, според обичая на своите предни, мъжете, за които се говори във великата книга.

Саладиновият десятък, плащан от алхамата, бе извънредно висок, висок бе и делът, който се падаше от него на Йеуда. Той не искаше да задържа за себе си тия пари. А евреите от Париж бяха успехи да спасят при прогонването си един свитък от тора, считан за най-древния от съществуващите преписи на Мойсеевото петокнижие, тъй наричаният сефер хиллали. Йеуда откупи свитъка срещу три хиляди златни мараведи; нямаше друг, който бе в състояние да помогне на бежанците с такава огромна сума по толкова благороден начин.

Седеше заедно с Муса пред скъпия, крехък пергаментен свитък, който беше предавал от поколение на поколение словото божие. Жадно и благоговейно оглеждаха чудесната книга, опипваха я предпазливо.

Йеуда бе възнамерявал да предаде пергаментния свитък на алхамата. Ала открай време го беше дразнила невзрачността на толедските синагоги. Той ще изгради подходяща рамка за тая великолепна книга, ще издигне храм, достоен за ценния ръкопис, достоен за народа на Израил и за прадревната Толедска алхама, а и за самия него, за Йеуда Ибн Езра.

Муса го предупреди:

— Няма ли да предизвикаш тъй още повече гнева на архиепископа и на бароните?

В отговор Йеуда само пренебрежително се усмихна.

— Ще изградя достоен храм за бога на Израил — каза той.

Дружелюбно, но може би малко по-сериозно от обикновено, Муса му напомни:

— Не окачвай по коня си твърде богато снаряжение, приятелю мой Йеуда. Инак накрая ще ти останат юздата и чапрака, а конят ти ще изчезне.

Йеуда приятелски го потупа по рамото и не се отклони от своя предизвикателен път.

Четвърта глава

Доня Леонор не погледна сериозно на първите слухове за любовната история на Алфонсо, които стигнаха до нейния Бургос. Дори когато се знаеше вече с положителност, че Алфонсо живее седмици наред сам с еврейката в Ла Галиана, тя още се стараеше да си втълпи, че това е само една преходна авантюра. През петнадесетте години на техния брак Алфонсо бе имал наистина от време на време по някое увлечение, ала винаги се беше завръщал при нея много скоро, смутен като юноша. Тя не можеше да си представи дори, че той ще се влюби сериозно — и още по-малко в тая еврейка! Когато я беше срещнал за пръв път, той почти не й беше обърнал внимание, самата тя, Леонор, се беше видяла принудена да му напомни, че трябва да и каже няколко любезности. Пък и тая еврейка беше дръзка и се обличаше странно и претрупано — все неща, които само щяха да отблъснат Алфонсо.

Не, доня Леонор не ревнуваше. Заплашително я предупреждаваше съдбата на майка й, Елинор дьо Гиен, която бе измъчвала с необузданата си ревност баща й, английския Хенри, и сега, от години насам, бе в затвор. Леонор не ще постъпи като нея. Любовната история на Алфонсо с еврейката ще премине, както бяха преминали и предишните му похождения.

Изтекоха седмици, изтекоха месеци, Алфонсо продължаваше твърдо да държи на тая своя доня Рахел. И изведнъж вече никакви разумни доводи и самоуспокоения не помагаха на доня Леонор. Тя винаги беше смятала за чисти измислици романите в стихове, които й бе изпращала сестра й от Труа и които й пееха франкските рицари и певци. Понякога самата тя се беше вживявала в ролята на ония красиви, одухотворени жени, като Жениевр или Изолда, заради които най-прекрасните рицари като Ланселот или Тристан жертвуваха честта и живота си. И сега изведнъж тия нелепи, безумни разкази се превръщаха от измислици на стихоплетците в действителен живот около нея. Оказаха се страхотна действителност, сред която живееше нейният съпруг, нейният рицар, нейният възлюблен, нейният Алфонсо?

Обзе я гняв срещу тоя Алфонсо, който й се отплащаше тъй за нейната любов, за нейния ведър и спокоен нрав, подобаващ на знатна дама, за това, че му роди инфант, и безгранична ненавист срещу онова момиче, еврейката, блудницата, която подло прелъстяваше и откъсваше от нея мъжа, с когото от петнадесет години бе свързана с християнски брак.

Ала тя не биваше да се поддава на чувствата си като своята майка. Трябваше да бъде разумна, предстоеше й борба с най-хитрия мъж в кралството, с евреина Ибн Езра, когото самата тя, глупачката, нещастницата, беше довела тук.

Тя беше умна. Овладя гнева си. Правеше се, че не знае какво става в Толедо, отричаше го дори и пред най-доверените си приближени. Архиепископът на Бургос, близък и искрен неин приятел, дойде угрижен и започна да й говори за бедата. Лицето й прие своята царствена маска, тя го погледна студено, с недоумение благочестивият свещенослужител се принуди да млъкне.

Не, доня Леонор не знаеше нищо за Галиана, не предприемаше нищо срещу Алфонсо, нито срещу възлюблената му, не се оплакваше пред никого.

Но затова пък промени своята политика. Изуми благородниците от двора си, като внезапно обяви неутралитета на Кастилия за нещо нечестиво и неразумно. Всеки виждал, че сега вече кралството разполагало със средства, за да вземе участие в свещената война. Походът най-сетне трябвало да започне.

Знаеше: намери ли се на бойното поле, Алфонсо ще се пробуди от безумната страст, която го бе овладяла; то бе тъй положително, както че в църквите се четат молитви.

А тя ще съумее да уреди това, той ще потегли в поход. Ще съумее да уреди съюза с Арагон. Дълбока и злобна усмивка заигра на устните й. Тая полза поне бе донесла нелепата страст на Алфонсо: че ще може да се повлияе на дон Педро. Сега вече той щеше да разбере че от време на време Алфонсо страда от внезапни пристъпи на умопомрачение; че дон Педро трябва да смята онази злополучна обида за постъпка на един временно невменяем, да я забрави и опрости.

Изпрати приятелско писмо на дон Педро и с подходящи за една знатна дама и при все това нежни изрази му даде да разбере, че копнее да го види като свой гост. Изпрати писмото чрез дон Луис, секретаря на своя приятел, архиепископа на Бургос.

Любовното приключение на Алфонсо бе поразило младия крал. Въпреки цялата си ненавист той все още виждаше в своя кастилски роднина олицетворение на рицарството и необузданата страст на Алфонсо му се струваше още едно доказателство в тази насока. Тъй както Ланселот и Тристан бяха пожертвували всичко заради дамите на своето сърце, Алфонсо рискуваше рицарското и кралското си име заради жената, която бе разпалила в гръдта му любовния пламък. И тъкмо обстоятелството, че тая жена беше еврейка, придаваше на приключението някакъв особен, тайнствен блясък. Много фантастични истории се разказваха за рицари, които се бяха влюбвали в мюсюлманки в източните страни. Помислеше ли за царствения си братовчед, който бе изменил на християнството и погубил душата си, дон Педро изпитваше ужас, но същевременно и възторг от неговото дръзновение.

Тласкан от подобни противоречиви чувства ту към едната, ту към другата крайност, той прочете писмото на доня Леонор. Гласът й сякаш звучеше край него, миловидният образ на тая дама сякаш изплува пред очите му, изпита дълбоко състрадание към благородната жена, окована във веригите на брака с тоя Алфонсо, който бе овладян от безумието и сатаната. Тя беше дама, изпаднала в беда, негов дълг беше да й помогне.

А и сам той, откак кръстоносният подход бе започнал, се измъчваше жестоко от своето бездействие. Въоръжил се бе, за да нападне мюсюлманската Валенсия; да, изпратил бе дори посланици до емира на Валенсия и те, позовавайки се на стари договори, дръзко бях поискали от него да плаща на Арагон данък; големи усилия бе струвало после на дон Йосеф Ибн Езра да оправи отношенията с емира. Оттогава министърът се беше видял принуден непрекъснато да измисля нови и нови хитрости, та необузданият му повелител да не наруши тоя „срамен“ мир.

Така че посланието на доня Леонор попадна в ръцете на един благосклонно настроен дон Педро. Ала все пак той не можеше да надвие своята гордост и да отиде в Бургос, за да моли пръв за примирение. В Бургос бяха предвидили това и пратеникът на доня Леонор, благочестивият и хитроумен секретар дон Луис, предложи изход. Нима през тия тежки времена не бе редно един християнски крал да се отправи на поклонение в Сантяго де Компостела? Ако, отивайки на такова поклонение, дон Педро мине през Бургос, доня Леонор ще бъде щастлива.

Дон Педро мина през Бургос.

Доня Леонор със задоволство забеляза, че младият владетел се възхищава от нея със същия рицарски жар както преди. Той спомена неловко няколко думи за нейната беда. Кралицата се престори, че не го разбира, но не прикри болката си. И вперила в него многозначителен поглед, каза му, че ако даде чрез един съюз с Кастилия възможност на испанските кралства да вземат участие в кръстоносния поход, ще окаже услуга не само на целия християнски свят, а и лично на нея, Леонор; защото по тоя начин ще освободи от ноктите на злите демони един велик владетел и пълководец, с когото тя е свързана тясно, и ще му помогне да се възвърне към предишната си благородна същност.

Той седеше смутено, играеше с ръкавицата си, не знаеше какво да каже.

Понятно било за нея, продължи доня Леонор, че дон Педро се колебае да сключи съюз с един човек, от когото се чувствува обиден. Но може би Алфонсо ще се съгласи да разсее съмненията на дон Педро с дела.

Точно както беше очаквала, дон Педро запита какви биха могли да бъдат тия дела. А тя си беше предначертала вече плаж Алфонсо отвърна тя, би могъл да признае сюзеренната власт на Арагон над барон де Кастро и за да докаже добрата си воля да плати на барон Гутиере де Кастро голяма сума като обезщетение за убития му брат; може би дори Алфонсо ще се окаже склонен да върне на барон Гутиере неговия кастильо в Толедо.

Тя разчиташе, че Алфонсо в никакъв случай не ще провали участието си в кръстоносния поход, като се възпротиви срещу едно такова обезщетение; а отнемеше ли на Йеуда кастильото, тогава неимоверната наглост на евреина неминуемо щеше да доведе до разрив между краля и семейството Ибн Езра.

Дон Педро бе смутен. Подобна отстъпка действително би поправила много нещо. Почувствува върху себе си умолителния поглед на благородната дама. Дълбоко в душата му бе проникнал намекът, че ако изтръгне Алфонсо от ноктите на сатаната, за доня Леонор това ще бъде равностойно на рицарско служене пред дамата на сърцето. Силно го трогнаха сериозността и благостта на тая нежна и печална кралица. Той й целуна ръка и каза, че ще обмисли с приятелска благосклонност предложението й и че не би могъл да си пожелае по-красива участ от тая да потегли на война заради Христа и заради нея, доня Леонор.

Дон Алфонсо чувствуваше, че откак Рахел се беше завърнала в Ла Галиана, той я обича повече от когато и да било. Погледнеше ли благородното й лице, той се срамуваше понякога от низостта, с която се бе нахвърлил върху нея; тя беше дама, дамата на сърцето му, а той бе упражнил върху нея насилие, бе постъпил безчестно. Ала имаше и мигове, когато му доставяше злобна радост именно споменът за това как я бе обладал въпреки нейната отчаяна съпротива. Обхващаше го необуздан копнеж да я унизи отново. И когато тя се забравяше в прегръдките му с повече всеотдайност от него, той го изживяваше като мрачна победа.

Все пак благодарен й бе, че не припомняше нито с дума, нито с най-дребно движение за оня злощастен час. Веднага след завръщането си тя уплашено го беше запитала каква е тая рана на ръката му; защото одраскванията от счупените парченца стъкло на месузата зарастваха бавно. Той й бе отговорил уклончиво и облекчено си бе отдъхнал, когато тя не запита нищо повече; не запита и защо са засипани цистерните на раби Ханан.

Тя съвсем не беше забравила ония минути. Ала бе станало нещо, за което беше копняла и от което се бе страхувала: доближеше ли се до нея той, обидата преставаше да бъде обида, недостойното не бе недостойно. Понякога дори, когато лежеше в обятията му, тя копнееше за онова диво изражение, което имаше лицето на Алфонсо през ония безумни минути.

Напразен се бе оказал стремежът й да го промени, да превърне рицаря в човек — напразен като удар на вълна в скалата. Това не й причиняваше мъка: тя обичаше рицаря. Безсмисленият му героизъм, сухото, костеливо, сякаш изрязано с грубо длето мъжествено лице, смесицата от изтънченост и животинска грубост непрестанно я вълнуваха.

От всички книги на Библията сега тя обикна най-много „Песен на песните“. Нареди да окачат по стените на спалнята й стихове от нея.

Тя преведе на Алфонсо стиховете, той слушаше със сериозно изражение. Накара я да му ги повтори, да му ги каже с еврейски думи.

— Не звучи лошо — каза той. — Хубаво е.

Откакто му бе подарила арабските доспехи, той знаеше, че тя обича война Алфонсо. Но ревността, която изпитваше към нейния баща и към стария Муса, го караше да долавя, че и сега, както преди, нейният разум не искаше да признае у него онова, което беше добро и героично. Опитваше се да й се разкрие стремително, почти страстно. Войната — това е божия повеля, а бойната слава — най-възвишеното, което може да постигне един мъж. Едва през войната излиза наяве доброто в един мъж, в един народ.

Та нима и евреите не са имали своя Самсон и Гедеон, своя Давид и Юда Макавей? И как може да владее един крал, без да воюва? Кралят се нуждае от верни последователи, те очакват от него награда, и с право. Следователно той постоянно трябва да има нови земи, за да възнаграждава ония, които са му служили вярно, а откъде ще вземе тия земи, ако не от врага? Кралят е поставен от бога, за да печели от войната плячка и да уголемява страната си. Той, Алфонсо, имал чувство за мярка, не бил алчен като тъста си Хенри Английски или като владетеля на Свещената римска империя Фридрих, не искал да завладее целия свят. Отказал се от всичко отвъд Пиренеите. Искал само Испания, но я искал цяла — и християнската, и мюсюлманската.

Отчаяно дръзновен и злокобен се струваше той на Рахел. Привлекателност и неизмерима заплаха се излъчваше от тоя потомък на франкските и готските варвари, който бе убеден, че нему и единствено нему бог е предопределил господството над целия полуостров.

Той й разказа за голямото, благородно военно изкуство. Изучил го бил из основи и до най-малките тънкости и макар досега да не станал нито Александър, нито Цезар, все пак бил роден за пълководец. Чувствувал инстинктивно кога трябва да пусне в бой леката конница и кога тежката, можел да прецени от пръв поглед изгодите на бойното поле, никой не умеел по-добре от него да избере място за засада, за да издебне противника. И ако не винаги е побеждавал, то било само защото му липсвала една-единствена скучна добродетел за пълководеца: търпението.

Когато й разказваше колко кървави битки е водил и колко врагове е погубил, тя рядко отвръщаше тъй, както той бе очаквал. Обратното, питаше например:

— Колко казваш? Три хиляди противникови и две хиляди твои войници?

Във въпроса й не проличаваше укор, а по-скоро удивление, болезнено смайване. Сетне тя отново се затваряше в себе си, потъваше в своята самота, от която той не бе в състояние да я изтръгне. Най-лошото бе, когато само го гледаше и мълчеше. Красноречиво беше това мълчание, уязвяваше го по-болезнено, отколкото ако гневно му противоречеше.

Веднъж, когато тя пак мълчеше така, той внезапно запита враждебно:

— Знаеш ли кой разби стъклото на твоя амулет, на твоята месуза? Аз. Ето, с тая ръка. И цистерните на твоя раби Ханан пак аз заповядах да ги засипят. Тъй да знаеш!

Тя не отвърна нищо. Той дишаше тежко, стана, отдалечи се на няколко крачки, върна се, седна отново до нея, заговори за друго. Прекъсна се сам. Поиска да се извини. Тя нежно сложи ръка на устата му.

Колкото и да мразеше чуждото в Рахел, Алфонсо знаеше, че е запленен от нея, и то завинаги.

— Et nunc et semper, et in saecula saeculorum, amen39 — промърмори богохулно на себе си той.

Проиграл бе спасението на своята душа; защото сега вече беше наясно, че никога не ще може да спечели Рахел за християнската вяра. И се бе примирил с това. Престана да излиза от омагьосания кръг, в който сам се беше заточил, упорито се затвори в своя грях.

Каноникът дон Родриге не говореше вече с него за Галиана. Не би имало и смисъл; бяха си казали всичко, което човек може да каже другиму по такива въпроси. Но при все че смяташе своя грях за кралска привилегия, която никой свещенослужител няма право да му оспори, угнетяваше го безмълвната скръб на тоя мъж, на неговия приятел; често мислеше как би могъл да му засвидетелствува своята обич и признателност.

Без да взима мнението на архиепископа, той издаде указ, с който премахваше в своите земи испанското леточисление и го заместваше с римското, възприето от целия останал Западен свят.

Признателен и доволен в своята укорна печал, дон Родриге одобрително каза:

— Правилно постъпи, дон Алфонсо.

Тъй като архиепископът не се осмеляваше да кори краля за разпътното му поведение, толкова по-буйни бяха словата, с който порица указа за датирането на писмата. Той укори Алфонсо, че без да е необходимо, а просто за да спести малко замисляне на неколцина чужденци, е пожертвувал една от най-важните привилегии на испанската църква. Никой от неговите предци нямало с толкова лека ръка да захвърли едно тъй ценно богатство. Алфонсо знаеше, че не указът, а Галиана разпалваше тъй яростта на архиепископа и затова строго постави намясто укорителя. След като той, Алфонсо, бил принуден да отхвърли някои несправедливи искания на папата, радвал се, че може да угоди на светия отец в едно такова маловажно нещо. Освен това Рим имал право. Истинска надменност, и то чужда на християнския дух, било испанците да водят леточислението си според най-великото събитие от своята собствена история; колкото и важна да била датата, когато император Август им дал граждански права, трябвало да се признае, че Рождество Христово било далеч по-значително събитие за целия свят, следователно и за Полуострова.

Ала радостта от удовлетворението, което бе доставил на загрижения дон Родриге, не продължи много. Грехът, който беше заключил в гръдта си, не преставаше да гнети Алфонсо. Един ден, след утринната литургия, той запита изненадания капелан на кралския замък:

— Кажи ми, достопочтени братко, какво е всъщност грях?

Свещенослужителят, още сравнително млад човек, бе поласкан от необикновения въпрос на дон Алфонсо.

— Позволи ми, господарю — отвърна той, — да ти цитирам мнението на свети Августин. Грях — според неговите думи — е извършването на постъпки, за които човек знае, че са забранени и нему е предоставена свободата да ги извърши или да се въздържи.

— Благодаря ти, достопочтени братко! — отвърна кралят.

Размишлява дълго над определението на великия църковен отец, сетне сви рамене и си каза, че и без това чрез кръстоносния поход грехът му, ако изобщо е грях, ще бъде опростен.

— Макар че никой не смееше да хули краля открито, все пак носеха се множество злобни слухове. Градинарят Белардо разказа на Алфонсо, че зли хора наричали — нашата господарка доня Рахел — дяволско изчадие и твърдели, че била омагьосала краля.

Тия слухове само още повече затвърдиха решението на Алфонсо да отстоява любовта си към доня Рахел. Сега вече той направо държеше тя да минава в открита носилка краткия път от Галиана до кастильо Ибн Езра. Случваше се тогава някои да й се хилят право в лицето, а един или друг да подвикне: „Дяволско изчадие, вещица такава!“ Но Рахел никак не приличаше на пратеничка на ада; сега вече момчешкото у нея почти се беше загубило, придобила бе нова, одухотворена, съдбовна красота и всички виждаха това. Единици бяха ония, които я хулеха; повечето люде не намираха чудно, че кралят бе избрал за своя приятелка тая изключителна хубавица, намираха го за правилно.

— Хей, Хубавице! — викаха й те, радваха й се и я зовяха La Fermosa, Красавицата, и пееха дружелюбни, прочувствени, възторжени романси за взаимната любов между нея и краля.

Алфонсо не се отказваше от удоволствието да придружава понякога Рахел в града. Яздеше край нейната носилка, а възгласите „Да живее благородният Алфонсо!“ и „Да живее Красавицата!“ се сливаха.

Тъкмо тия възгласи на народа накараха Рахел да осъзнае, че тя бе барагана на краля, негова наложница. Тя не се срамуваше от това.

Алфансо все повече привикваше с живота в Ла Галиана. Убеден бе, че бог го е взел под своя особена закрила и че въпреки всички криволичения, по които го тласка, в края на краищата провидението ще го отведе до целта.

Не избягваше вече да урежда държавни дела в летния си замък. Повечето от неговите грандове считаха, че им е оказана кралска милост и благоволение, ако ги призовеше в Галиана. Случваше се наистина някои от тях да застане леко недоумяващ пред месузата. Тогава Алфонсо усмихнато обясняваше:

— Това е полезен амулет. Предпазва от зли погледи и не позволява да ме подвеждат.

Но имаше и грандове, които намираха неубедителни предлози и страняха от Галиана. Алфонсо си отбелязваше имената им.

С деловито любезно послание доня Леонор съобщи на краля за посещението на дон Педро и за своето впечатление, че въпреки всички пречки един съюз с Арагон, и следователно походът срещу неверниците, е възможен. Тя на драго сърце щяла сама да отиде в Толедо и да се съветва с краля; но заболяването на инфанта Енрике не и позволявало да се отдели от Бургос. Ето защо молела Алфонсо незабавно да иде при нея.

Кралят веднага разбра, че сега не ще може да отлага повече срещата с доня Леонор. Но се утеши с мисълта, че при уреждането на такива важни държавни дела личните разногласия ще изгубят остротата си, така че срещата му с Леонор не ще бъде толкова мъчителна.

Съобщи на дон Йеуда, че след два дни ще замине за Бургос.

Напоследък той често се виждаше със своя ескривано, някаква странна връзка се беше създала помежду им. Кралят се нуждаеше от хитрата находчивост на своя евреин. Той копнееше да започне свещената си война, ала не искаше да направи грешка с някоя нова привързаност и охотно се вслушваше във възраженията на евреина. А Йеуда познаваше краля по-добре, отколкото самият той себе си. Знаеше, че Алфонсо не може да се откъсне от Галиана и че дълбоко в душата си, съзнателно, прикривайки го дори от самия себе си, е доволен, загдето Йеуда осуетява съюза с Арагон и военния поход. Откак бе постигнал допускането на франкските бежанци, Йеуда бе положителен, че държи Алфонсо здраво в ръцете си и се радваше на своята мощ да вдъхва живот и разум в тоя варварски владетел тъй, както бог бе ги вдъхнал в Адам.

Не се изненада, когато чу за предстоящото заминаване на Алфонсо. Неговият братовчед, дон Йосеф, го беше уведомил за преговорите на кралицата с Арагон. Тази жена беше умна, ала той чувствуваше у себе си сили да се бори с нея и бе подготвил вече насрещните си ходове.

Опасявал се, отвърна той на Алфонсо, че подведена от желанията си, нейно величество кралицата подценява мъчнотиите, които ще донесе един съюз с Арагон. Ето защо нека господарят благоволи да вземе със себе си в Бургос благородния дон Манрике и него самия, така че и те според своите скромни сили да могат да подкрепят старанията на доня Леонор.

Алфонсо бе объркан. За него беше добре дошло отпътува, съпроводен от своите приближени. Ако се явеше в Бургос със съветници и с голяма свита, то срещата му с доня Леонор щеше напълно да изгуби характера си на едно семейно обяснение; а и добре беше да може да съпостави нейните възгледи с мненията на съветниците си. Но как ли ще го приеме Леонор, ако отиде при нея заедно с бащата на своята възлюблена?

— Нима можем да оставим доня Рахел съвсем сама? — запита недодялано той.

Тази загриженост зарадва Йеуда и го накара, да почувствува краля още по-близък.

Доня Рахел, му довери той почтително, би могла да прекара това време в кастильо Ибн Езра. Там щяла да се намира в обществото на мъдрия Муса Ибн Дауд; пък и достопочтеният дон Родриге нямало да откаже да я навестява често.

Доня Леонор посрещна краля с такава приветлива непринуденост, сякаш се бяха разделили едва предишния ден. Той я прегърна и целуна, както изискваше куртоазията. Поздрави и децата си. Погали бледня, малък инфант, съмнявайки се, че детето е болно. Весело и нежно заговори на сдържаната принцеса Беренгария, която очевидно знаеше за живота му в Галиана и не го одобряваше. Тя се държеше гордо и церемонно. Посещението на дон Педро бе разпалило нови надежда у нея, макар да знаеше, че без правата на кастилската корона тя нямаше да бъде желана кралица на Арагон.

Доня Леонор бе поканила в Бургос и дон Педро Ала младият крал не беше успял да превъзмогне своето озлобление към Алфонсо; вместо да дойде сам, той бе изпратил своя министър дон Йосеф Ибн Езра.

Двамата Ибн Езра се срещнаха още преди коронния съвет, който трябваше да се състои при доня Леонор. Неприязнеността на дон Йосеф към надменния му роднина беше нараснала. Той бе изпитал гняв и същевременно огорчение, загдето дон Йеуда бе пожертвувал дъщеря си само за да се свърже още по-тясно с краля. Самият той богобоязливо и милосърдно беше издействувал допускането на малък брой франкски евреи в Арагон; но масовото им заселване в Сефарада, тъй както го искаше Йеуда, му се струваше опасно по същите причини, от които се ръководеше и дон Ефраим. А това, че Йеуда бе използувал склонността на Алфонсо към неговата собствена дъщеря, за да ръководи съдбините на страната и на еврейството, в неговите очи изглеждаше дръзка, кощунствена игра. Но и сега, както преди, с Йеуда го свързваше общият им стремеж да запазят от войната Полуострова и своите евреи. Ето защо беше предупредил братовчеда си за коварните заговори на доня Леонор и ето защо се срещна сега с него.

— Позволи ми да ти благодаря и устно за твоите писма, дон Йосеф — започна Йеуда. — Разбрах от тях, че вие сте намерили път, който ще помогне за осъществяването на съюза и на върховното единоначалие над войските.

— Да — отвърна сухо дон Йосеф, — войната срещу мюсюлманите е надвиснала заплашително над нас. Твоята доня Леонор вложи удивително много хитрина и енергия, за да направи привлекателни за моя млад господар своите предложения за примирение.

Той го изгледа строго право в лицето и многозначително продължи:

— Положително не само стремежът към войната, дон Йеуда, подтиква твоята кралица да прави толкова великодушни предложения.

И сега вече, не без известно задоволство, той му откри онова, което не му бе съобщил писмено:

— Като обезщетение за убийството на барон де Кастро доня Леонор иска да върне на неговия брат твоя кастильо.

Въпреки цялото си самообладание Йеуда побледня. Мисълта, че отново ще трябва да напусне дома на дедите си, смазваше сърцето му. Ала тутакси гордо се утеши; другият замък, който си бе изградил в Толедо, макар и невидим, бе много по-хубав, много по-здрав от която и да било, пък дори и най-великолепната сграда, издигната от камък. Отговори спокойно:

— Не бих се отказал с леко сърце от тоя дом и причините са ти известни, ден Йосеф. Но ако моята кралица е дала обещание за това на Арагон, не ще проваля съюза, като се противопоставя.

Дон Йосеф бе изненадан; Йеуда очевидно бе сигурен, че не ще стане нужда да се прости със своя кастильо, инак не би говорил толкова спокойно.

А и Йеуда си беше възвърнал вече цялата самоувереност, онова чувство на дръзка сигурност, което го бе изпълвало през последните дни. И тъкмо сега, докато говореше, му хрумна как ще може да противопостави на хитростта на доня Леонор още по-голяма хитрост. Наистина очертанията на неговия план бяха още неясни, ала той бе убеден, че когато настъпи моментът, ще намери подходящата форма.

Побърза да постави основния камък. Деловито, с предпазливостта, присъща на търговец, каза:

— Надявам се само, че изработените от вас условия за съюза ще издържат строгата проверка, на която ние, ти и аз, ще трябва да ги подложим. Откровено казано, виждам някои затруднения.

И сетне изброи множеството стопански въпроси, по които Арагон и Кастилия от десетилетия насам не бяха успели да се споразумеят. Между тях имаше спорни права във връзка с данъчното облагане на някои градове, спорни вносни и износни мита, спорове за права над пазарите.

— Ако трябва да ти отстъпя по всички тия въпроси, дон Йосеф — каза той лукаво и добродушно, — то твоят Арагон в най-скоро време ще изпревари стопански моята Кастилия.

Дон Йосеф веднага разбра накъде биеше Йеуда. Спорните стопански въпроси нямаха край; чрез тях с известна ловкост съюзът можеше да се провали. Възхитен в себе си от хитростта на Йеуда, той се съгласи с неговите планове и със същия тон на закачлива деловита игривост заяви:

— След като моят крал е съгласен да забрави оскърблението, което някога му нанесохте, всъщност вие бихте могли да се съгласите с нас по някои стопански въпроси.

— Значи, ти ще настояваш на всички ваши искания? — заключи Йеуда.

— Така и би трябвало — отвърна дон Йосеф и с Е престорена твърдост добави: — Да, ще настоявам.

Сериозно и тъжно дон Йеуда отговори:

— Моят крал положително жадува не по-малко искрено от твоя да започне войната срещу мюсюлманите, но ако вие проявявате такава неотстъпчивост, то боя се, че нищо не ще излезе от съюза.

— Бих съжалявал много, дон Йеуда — каза Йосеф, — ако наистина не ни се удаде да се споразумеем.

И двамата сановници се вгледаха един в друг, без да се усмихват.

Курията, на която трябваше да се обсъжда въпросът за съюза с Арагон, се състоя в голямата приемна зала на замъка. Залата беше обкичена със знамената на Кастилия и Толедо, стражи стояха при входа, приготвени бяха високи кресла за дон Алфонсо и доня Леонор. Архиепископът не се беше отказал от правото си да пристигне от Толедо. От членовете на курията отсъствуваше само дон Родриге.

Доня Леонор седеше на високото си кресло — царствена в своите тежки, блестящи парадни одежди и при все това привлекателна. Благосклонно и със спокойствие на високопоставена дама тя гледаше над кръга От придворни. В душата си тържествуваше. Всички, които седяха тук, бяха твърдо решени да спасят дон Алфонсо от чумавата атмосфера на Галиана и да го изведат сред свежия въздух на свещената война. Искаше го и самият Алфонсо. Единственият враг беше евреинът. Истинска наглост бе, че той се беше наложил на дон Алфонсо да го придружи; ала тя бе взела мерки, нямаше да успее да възтържествува евреинът.

Дон Манрике докладваше. Преговорите били напреднали и клонели към благоприятен завършък, дори и светият отец бил осведомен за тях и един негов легат, кардинал Грегорио от Сант Анджело, бил вече на път към Кастилия, за да помогне да се сложи край На разпрата между двамата крале.

— Кой е уведомил папата за преговорите? — запита мрачно дон Алфонсо. — Дон Педро ли?

— Аз го уведомих — приветливо отвърна доня Леонор.

Дон Манрике изложи условията на проектодоговора. Войските на двете страни щели да бъдат подчинени на единно ръководство. Кастилски рицари щели да бъдат включени в щаба на арагонските войски, арагонски — в щаба на кастилските. Дон Педро се задължавал да се вслушва в съветите на дон Алфонсо с уважението, дължимо от по-младия на по-възрастния рицар.

— Да се вслушва ли? — запита дон Алфонсо.

— Да се вслушва — потвърди дон Манрике.

— Не успяхте ли да прокарате по-ясно определение? — запита Алфонсо.

— Не — отвърна доня Леонор.

Всички мълчаха.

— Какви други условия предвижда договорът? — запита кралят.

Арагон поставял, обясни дон Манрике, три главни условия. Първо, Кастилия трябвало да се откаже от сюзеренните права над Арагон.

При все че знаеше вече за това условие, дон Алфонсо не можа да сподави един недоволен възглас.

— Второ — продължи дон Манрике, — Арагон настоява да бъдат удовлетворени претенциите на неговия васал Гутиере де Кастро във връзка с овъзмездяването му.

Никой не бе споменал пред краля за това искане. Той почти се изправи и премести погледа си от Манрике към доня Леонор.

— Да платя обезщетение на Кастро ли? — запита тихо, заплашително той.

— Не става въпрос за обезщетение — побърза да го успокои дон Манрике, — думата обезщетение е избягната40.

— Умее да използува затрудненото ми положение тоя хлапак Педро — каза с горчивина кралят. — Скрива се зад гърба на Кастро, за да ме унизи. А Рим изпраща своя кардинал да присъствува на позора ми.

— Не е позорно — каза приветливо със звънкия си глас доня Леонор — да се принесе жертва в името на свещената война. Позор би било, ако изпратим кардинала обратно, без да сме свършили нищо. Тогава целият християнски свят с право би обсипал с позорни хули дон Алфонсо за неговото бездействие.

Сановниците седяха изплашени. Вяло отпуснати висяха на прътите си знамената на Кастилия и Толедо. Побледнял, изпълнен с безграничен гняв, дон Алфонсо се взираше в доня Леонор. Докато двамата бяха насаме, тя не го беше упрекнала нито с дума за Галиана; студено и пресметливо бе изчакала тоя коронен съвет, за да хвърли право в лицето му, тук, пред неговите съветници, пред най-близките му приятели, пред неговите знамена, всичко оскърбително, което мислеше за него — тук, сега, с коварна отмъстителност, истинска дъщеря на своята необуздана майка.

Ала доня Леонор не сведе големите си зелени очи пред буреносните мълнии, които мятаха неговите, от спокойното й лице не изчезна дори леката, неопределена усмивка. Той овладя с усилие своята ярост. Не можеше да се кара с нея пред своите приближени, никой от тях не би го оправдал — дори и евреинът.

— Какво обезщетение желае Кастро от мен? — запита пресипнало той.

Вместо дон Манрике отвърна доня Леонор:

— Исканията са неприятни — каза тя, — но в основата си не са несправедливи. Трябва да му платим откуп за пленниците от Куенка и да му върнем неговия кастильо в Толедо.

Отново настъпи дълбока тишина, чуваше се само тежкото дишане на дон Алфонсо. Може би не беше учтиво, но погледите на всички се впериха едва ли не жадно в Йеуда.

Сега архиепископът — седнал колкото можеше по-Далеч от евреина, без дори да го поздрави — взе думата и гласът му отекна в просторната зала:

— Барон де Кастро доста чувствително засяга честта ти, господарю — каза той, — но свещената война ще очисти много унижения.

Доня Леонор приветливо се обърна към Йеуда.

— Какъв е твоят съвет, сеньор ескривано? — запита тя.

— Струва ми се — отвърна Йеуда, — че бунтовният барон си позволява прекалено дръзки искания спрямо негово величество краля. Но аз не съм сведущ по въпросите на честта, а достопочтеният сеньор архиепископ уверява, че високата цел на свещената война си струпа униженията. Що се отнася до самия мен, то аз с болка ще се разделя с дома на моите деди, който си възвърнах по милостта на бога и на нашия господар, краля, срещу доста голяма цена и който радва сърцето ми. Но моите собствени желания и моето честолюбие, както и моето достойнство, разбира се, трябва да отстъпят, когато се отнася до високата цел на нашия господар, краля. Ако това ще спомогне за осъществяването на съюза и за кръстоносния поход, то аз с готовност отдавам в твои ръце, господарю, кастильо Ибн Езра заедно с всичко, което съм пристроил и вградил в него, и то срещу половината от цената, внесена от мен в хазната ти.

Той бе подготвил добре своята реч, ала все пак леко фъфлеше от вълнение.

Никой не бе очаквал, че тоя човек ще се откаже толкова лесно от най-скъпия си имот. Алфонсо смаяно гледаше своя ескривано, дори и доня Леонор с усилие успя да запази върху лицето си изражението на високопоставена дама. Какво ли коварство прикриваше тоя мъж зад своето тъй голямо примирение?

Младият Гарсеран де Лара пръв се съвзе от смайването.

— Е — извика весело той, — тогава в други ден бихме могли да потеглим в поход.

Но Йеуда скромно запита:

— Не спомена ли ти и за още някакво трето условие на Арагон, благородни дон Манрике?

— Да — отвърна Манрике, — но това е вече по-маловажна точка. Арагон иска още отстъпки по ония стари спорни въпроси относно някои мита, пазарни права, градове, дадени в залог, и други подобни дреболии.

Вътрешно ликуващ, Йеуда бе забелязал какво дълбоко въздействие бе упражнило незабавното му отказване от кастильото. Ето ги насядали около него враговете, които искат своята война, за да превърнат в пух и прах всичко, изградено от него с толкова много мъдрост и с божията благословия. Ала те не ще се доберат до войната си, тия рицари, тия глупаци, а той ще запази своя кастильо. Междувременно той бе изградил вече добре своя план с всички подробности, чувствуваше се сигурен; щастието бе качество и бог го бе надарил с това качество. Чувствуваше се издигнат над останалите, като ловец, който дразни своите кучета.

— Имаш ли списък на исканите отстъпки, ден Манрике? — запита тон.

Манрике му подаде листа, Йеуда го прегледа набързо.

— Не са чак дотам безобидни, както изглеждат на пръв поглед тия деветнайсет точки — рече той. — Съгласно тях например ние трябва да се откажем от приходите на града Логроньо. Логроньо сега е станал център на нашата търговия с вина, ние освободихме града Логроньо и местността Риоха за три години от данъци, за да поощрим тая търговия с вината.

— Ако разбирам добре евреина — каза презрително архиепископът, — той се оплаква, че през време на свещената война приходите на кралската хазна може би ще понамалеят. Не е изключено да има право. Но който иска да завоюва светата земя, не бива да се плаши от дългия и труден път през пустинята, нито да плаче за котлите с месо в Египет.

Йеуда не отвърна нищо. Той се обърна към краля:

— Твоето стопанство, господарю, настигна през последните години стопанството на Арагон. Много от предприятията, основани през това време, обещават небивал разцвет. Но съгласно тоя хитър договор, скалъпен от съветниците на августейшия дон Педро, тъкмо използуването на доходите от тези предприятия ще трябва да се отстъпи на кралство Арагон. Опасна е сделката, която ти предлагат, господарю. Ако отстъпиш по тия деветнайсет точки, само след няколко години Арагон ще спечели значителна преднина пред Кастилия. Крал Педро има твърде пресметлив пазител на държавното съкровище. Дълго още ще кретаме ние след Арагон, господарю, ако приемеш тия условия.

Никой не можеше да намери смислено възражение.

Дон Мартин изръмжа недоволно:

— Нима трябва да изменим на Христа заради — търговията с вина на Логроньо?

— Дон Педро не е алчен за пари — каза доня Леонор. — Щом като ние се съгласяваме с ония пунктове, на които държи най-много, той няма да седне да се пазари за разни дребни печалби.

— Прости ми, господарке — отвърна почтително дон Йеуда, — тук не става въпрос за дребни печалби, а за първенствуващата роля на тоя полуостров. Не от любов към несговорчивостта двете страни са си оспорвали десетилетия наред тия права. Боя се, че няма да ни се удаде да се разберем толкова бързо с Арагон.

Сановниците седяха безпомощни. Спорните въпроси, за който ставаше дума, бяха доста неясни; може би наистина се целеше по тоя начин Кастилия да се лиши от значителни привилегии; ала по-вероятно бе, че двамата еврейски министри създаваха интриги, за да протакат благословената война.

И Алфонсо, като останалите, бе изненадан и смутен. Приятно му бе, че имаше основание да избегне униженията, които искаха да му наложат доня Леонор и оня хлапак Педро; щастлив го правеха и изгледите още дълго време да остане заедно с Рахел. Навярно евреинът имаше право и може би, ако отстъпеше на хлапака Педро тия мита и всички останали глупости, той наистина щеше да пожертвува първенствуващата роля на Кастилия в Испания, наследството на своя син. Ала в дъното на душата си и той като другите подозираше, че Йеуда чисто и просто иска с лукавост да му попречи да започне войната.

И тъй като радостта и чувството за вина се примесваха толкова странно у него, той грубо викна на евреина:

— Какво, да не би да трябва да преговаряме още месеци, или може би години, само защото не можете да се споразумеете вие, ти и твоят братовчед?

И сурово запита:

— Какво предлагаш ти?

Йеуда, обмислил вече отговора на подобен въпрос, отвърна:

— Това е трудно дело и мъчно е да се намери правилно решение. Какво бихте казали, ако поканим да го разреши един безпристрастен арбитър, който се ползува с безспорен авторитет?

Никой не разбираше накъде бие евреинът. Но внезапно въодушевен, архиепископът извика:

— Добре! Да се обърнем към светия отец! И без това кардиналът легат е вече на път за насам.

— По-добре е тия чисто светски въпроси да се разрешат от сведущ мирянин — възрази скромно евреинът. — Владетелите биха могли да се обърнат към августейшия баща на нашата господарка и да го замолят за посредничество. Това е деликатна задача, но тъй като от нея зависят свещената война и мирът господен, кралят на Англия едва ли ще откаже.

Предложението на Йеуда изглеждаше напълно разумно. Крал Хенри се намираше в родство както с арагонската, тъй и с кастилската династия, основно познаваше обстоятелствата, беше прочут със своята държавническа мъдрост, от него можеше да се очаква справедлива присъда. При все това, тъй като предложението идваше от Йеуда, всички се усъмниха.

Доня Леонор беше сигурна: между думите на евреина и действителните му, лукави и коварни замисли имаше толкова малко общо, колкото между вълнистата повърхност на морето и вечния покой, царящ на неговото дъно. Изпълнена с подозрения, тя се мъчеше да прозре по-бързо истинските му цели. Нейният баща Хенри, който все още продължаваше да отлага собственото си участие в кръстоносния поход, положително разбира какви изгоди извлича Испания от своя неутралитет. Освен това той несъмнено ще прецени, че започнат ли богоугодната си война срещу мюсюлманите на своя полуостров, испанските крале ще се обърнат за военна помощ и към него, а той не бе от ония, които охотно даваха. Следователно крал Хенри нямаше никакви причини да ускори примиряването между Кастилия и Арагон; обратното, той ще мисли и обмисля безкрайно и накрая ще присъди решение, което няма да задоволи никого. Мръсна хитрост бе изнамерил евреинът. С главоломна бързина тя се зае да обмисля как да осуети плановете му. Ще замине за Сарагоса и ще убеди дон Педро да не се поддава на брътвежите на своя евреин. Ще изпрати искрено писмо на баща си, ще сподели с него цялата си болка и ще го замоли настойчиво да ускори решението си. Но ах, нали и сам английският монарх неведнъж бе изпитвал и вкусвал от тая нечестива страст; ако някой изобщо можеше да разбере разпътните радости и грижи на Алфонсо, това беше именно нейният баща, Хенри. С горчивина доня Леонор осъзнаваше, че не може да се бори с хитростта на Ибн Езра.

И Алфонсо прозря с пъргавия си ум мислите на своя дон Йеуда. Беше излязло тъй, както подозираше той от самото начало: евреинът искаше да попречи на свещената война, пък дори и само заради бежанците, които бе приютил в страната.

„Но криво си е направил сметките — мислеше Алфонсо. — Няма да седна да се пазаря с Педро за дреболии. Няма да се обръщам към татко Хенри, та да ми намигне снизходително: «Е, хайде да оставим момчето да се позабавлява и понаслаждава на страстите си.» Няма да допусна тоя евреин да ме води за носа. Няма да заплатя любовта на Рахел с безсмислени преговори и разтакания.“

Тъй чувствуваше и тъй мислеше Алфонсо през краткото мълчание, последвало думите на евреина.

Сетне, ужасен сам от себе си, той се чу да казва:

— Какво смятате, доня Леонор, и вие, благородници? Нашият ескривано според мен намери добър изход. В целия християнски свят едва ли има друг по-добър съдия за едно толкова оплетено дело от мъдрия августейши баща на нашата кралица. Мисля, дон Йеуда, че ще сторим тъй, както предлагаш ти.

Пета глава

За да осигури успешния изход на начинанието, Йеуда уведоми с поверително писмо своя търговски приятел Аарон от Линкълн, финансовия съветник на крал Хенри Английски, за какво се отнасят всъщност споровете на двамата испански крале и го замоли за съдействие.

Сетне, преди да потегли обратно за Толедо, изпрати, както изискваше учтивостта, подаръци на кралицата. Дръзко скъпи подаръци — най-фини парфюми, голяма кутия от слонова кост за тоалетни принадлежности, пълна с гребени, фибули за коса и помади, а освен нея едно великолепно изработено ковчеже с брошки, пръстени, клипсове, скъпоценни камъни; също така обувки с прикрепени отгоре огледалца, така че тази, която ги носеше, винаги можеше да се огледа в тях.

Доня Леонор бе възмутена от дързостта на човека, който, сякаш за да я утеши за поражението, което й бе подготвил, й изпращаше толкова скъпи дреболии; изпита силно желание да върне подаръците. Но досега тя се беше държала като истинска дама, ще остане дама и занапред. Освен това подаръците й се харесаха. Задържа ги и написа благодарствено писмо.

През това време в Кастилия пристигнаха първите еврейски бежанци от Франкия и както бе предсказал дон Ефраим, тяхното идване даде на архиепископа и на враждебно настроените грандове желания повод да започнат отново насъскванията си. Евреинът, твърдяха те, не използува приходите от Саладиновия десятък за въоръжаване за свещената война, а пилее парите да заселва в страната нови тълпи от неверници и измамници.

Тия подстрекателства не уловиха място. Та нали успехите на новото управление бяха напълно осезаеми. Благоденствието на страната нарастваше и това бе добре дошло за всекиго. Хората разполагаха с повече пари, отколкото преди, в страната се стичаха непознати досега стоки, появиха се нови насаждения, нови работилници, нови магазини. Всичко, до което се докосваше Йеуда, процъфтяваше.

По това време при него пристигна един учен от наварския град Тудела на име раби Бенямин, високо почитан и уважаван човек. Този Бенямин от Тудела бе посветил живота си на науката — на изучаването и описанието на земята; току-що бе завършил второто си голямо пътешествие с научна цел, което го бе отвело от тая западна част на света чак до източната му граница, до Китай и Тибет. Беше изследвал преди всичко условията, при които живеят евреите след разпръсването им по цял свят, но наред с това бе събрал и всевъзможни други научни познания и навсякъде се беше срещал с могъщите люде — включително султан Саладин и папата. Сега се готвеше да опише в една книга резултатите от пътешествието си. „Масеот Бенямин“ — „Пътешествията на Бенямин“ щеше да бъде озаглавена тая книга и много млади учени от Академията на дон Родриге му бяха обещали да я преведат и на латински, и на арабски.

И така, сега този Бенямин от Тудела дойде да засвидетелствува почитта си към нашия господар и учител Йеуда Ибн Езра; искаше на всяка цена да се запознае с човека, променил тъй благотворно облика на Полуострова през годините на неговото отсъствие. Йеуда засвидетелствува голяма почит на прочутия учен. Показа му библиотеката със скъпите книги и свитъци, показа му строежа на синагогата, разведе го из манифактурите, които бе основал. Раби Бенямин гледаше и слушаше с внимание и разбиране на познавач.

На трапезата раби Бенямин заразказва в присъствието на Муса за своите пътешествия. Запитан от дон Йеуда, той описа живота на евреите от Изтока. Във Византийската империя и в светата земя евреите били подложени на големи тегла поради кръстоносните походи, но в Кайро и в Багдад живеели в мир и сред голямо благополучие. Разказа за реш-галута, за ексиларха, върховния предводител на източното юдейство. Неговата резиденция се намирала в Багдад и сам халифът го признавал за вожд на евреите. Имал пълномощие да управлява своите единоверци „с тояга и бич“ и разполагал с правото да събира данъци, да раздава правосъдие и да упражнява всякаква власт над евреите от Вавилония, Персия, Йемен, Армения, а също тъй и над евреите от Междуречието и Кавказ; властта му се простирала чак до границите на Тибет и Индия. Когато халифът въздигнал в тоя сан сегашния реш-галута, нашия господар и учител Даниел Бен Хасдаи, гръмогласно възвестил пред целия си народ:

— Аз съм приемник на пророка Мохамед, този мой голям приятел е приемник на цар Давид.

Реш-галута се ползувал с най-голямо уважение и сред мюсюлманите. Когато тръгвал нанякъде, бързоходци тичали пред него и викали:

— Сторете път за нашия господар, сина Давидов!

И целият народ падал ничком пред него като пред самия халиф.

Този живописен разказ направи силно впечатление на Йеуда. Но Бенямин продължи:

— Впрочем реш-галута говори и за тебе, дон Йеуда. И на Изток знаят, че ти си се отказал от високия си пост в Севиля, за да помагаш от Толедо на своите събратя.

И заключи:

— Ето на, тринадесет години пътешествувах по цял свят, а онова, което най-много заслужавало да се види, намерих, когато се завърнах тук, в непосредствена близост.

Тия думи на раби Бенямин, който бе независим човек и нямаше причини да го ласкае, стоплиха сърцето на Йеуда, а това, че бяха казани в присъствието на неговия приятел Муса, още повече увеличи радостта му.

Сега той се почувствува като истински окер-арим, като човек, който може да вдига цели планини, и вече не се боеше да използува безогледно властта си. Тъй като кралят остана в Бургос по-дълго, отколкото се очакваше, той издаде на своя глава опасни разпореждания. Напук на враждебните прелати и барони назначи на доходни длъжности много от франкските бежанци; един човек на име Натан от Немур, по-рано пътувал из Кастилия, той въздигна в баи, управител на Сурита.

Настъпи празникът Пурим, денят, в който евреите празнуваха спасението на своя народ от най-страшна беда, благодарение на царица Естер. Злодеят Аман, любимецът на цар Артаксеркс, възнамерявал да изтреби всички евреи от града Суза и от цялото персийско царство, защото евреинът Мардохай уязвил неговото честолюбие. Ала племенничката и питомката на Мардохай, девойката Адаса, наречена Естер, срещнала благоволение в очите на царя; той я направил своя царица и тогава по указанията на чичо си Мардохай тя се заела да осуети плановете на Аман. При все че под страх на смъртно наказание никой не бивало да се явява непризован пред очите на владетеля, тя пристъпила пред Артаксеркс и го замолила да пощади народа в. И царят, трогнат от хубостта и от разума и, свел скиптъра си над нея, помилвал и нея, и народа й, а злодея Аман предал в ръцете на евреите. Тогава те го обесили на бесилото, приготвено от него за Мардохай, обесили и десетимата му сина и избили всичките си врагове в сто и двадесетте и седем страни, подвластни на цар Артаксеркс.

В еврейския календар на празниците има дни, припомнящи за по-големи събития, ала нито един от тях правоверните евреи не чествуват с толкова буйни веселия, както този паметен ден. На него те уреждат пищни пирове, изпращат си един другиму подаръци, отпускат щедри помощи за бедните, устройват представления, танци и хазартни игри. И главно, четат с тържествуващи жестове и с весели възгласи книгата, в която е рая казано за това удивително спасение — книгата Естер.

През тия дни и дон Йеуда, който обичаше празненствата, събра в своя кастильо много гости, за да чуе заедно с тях пищния разказ в книгата Естер, да яде и да пие заедно с тях, да гледа игри и да се наслаждава на умни и глупави разговори.

Тия приказни събития, за които се разказваше в книгата Естер, трябва да се бяха случили през три хиляди и четиристотната година от сътворението на света; сега бе четири хиляди деветстотин и петдесетата, и година след година у десетки, стотици хиляди евреи тая история будеше възвишени чувства. Ала сигурно през всичките тия времена малцина бяха изпитвали от нея толкова ведра радост, каквато вълнуваше сега дон Йеуда. Изпитанията и победите на Мардохай и Естер бяха и техни — негови и на неговата Рахел. Кой можеше да почувствува по-дълбоко от него смелостта и смъртния страх на Естер, когато пристъпва пред царя? Кой можеше да изпита по-силно от него насладата от ликуването на Мардохай, когато врагът му Аман е принуден да върви пред него из целия град, да води царския жребец, на който е яхнал той, и да вика: „Тъй става с човека, когото царят желае да почете!“ А когато стигнаха до края на книгата, гдето царят въздига Мардохай в пазител на своя печат, Йеуда тържествуващ почувствува гербовия печат върху собствената си гръд и със задоволство погледна тримата франкски бежанци, които беше поканил в дома си за отпразнуването на тоя ден.

Сетне учениците от йешивата, школата за изучаване на Библията и талмуда, а заедно с тях и Бенямин Бар Абба, започнаха, както бе обичайно за тоя ден, да подражават на своите учители и да си задават всевъзможни остроумни въпроси.

Младият дон Бенямин смяташе, че въпреки всичките си заслуги Мардохай и Естер са извършили два гряха. Първо, те не проявили никаква милост.

— На празника Пасха — каза той — ние отливаме от чашата на радостта десет капки вино, за да почетем страданията на нашите врагове. А Мардохай и Естер с необуздано ликува не са избесили Аман и неговите синове и с непомрачено тържество са избили всичките си неприятели.

Останалите бурно възразяваха. Аман бил толкова покварен злодей, че и за най-смирения щяло да бъде истинска радост да изтрие от лицето на земята него и всичките му роднини. Според преданието преди това Мардохай го спасил от смърт, но Аман му отвърнал с черна неблагодарност. Толкова адски зъл бил той, че дори и невинните дървета на земята си оспорвали пред божия престол честта кое от тях да послужи за бесилката му. Но избрано било дървото, от което построили Ноевия ковчег; още при сътворението на света то било определено за тази цел.

Дон Йеуда се запита дали самият той е жесток. Да, жесток бе, и се гордееше с това. Готов бе да пожертвува двадесетте и два кораба от своя флот заради удоволствието да види архиепископа увиснал на клона на някое високо дърво. Готов бе да се откаже от предприятията си в Прованс и във Фландрия, само да можеше да види как бичуват и разкъсват на четири части Кастро, който го беше нарекъл мръсно псе. Такива трябваше да бъдат чувствата на един истински мъж, стига да не бе мъдрец като Муса или пък пророк. Той, Йеуда, не беше и не искаше да бъде нито мъдрец, нито пророк.

Думите на дон Бенямин го изтръгнаха от мислите и от разсъжденията му. Сега той говореше за втория грях на Мардохай, за неговата гордост.

— Вижте го само как се надува, яздейки из града Суза, когато го води Аман! И защо, след като това е било царска заповед, не е прекланял коляно пред Аман? „Законите на страната са ваши закони“ — тъй учат мъдреците. Тъкмо това нежелание на Мардохай да се покори, тъкмо тая негова гордост са навлекли нещастията на евреите. Тъй е писано изрично в книгата. Мардохай е познавал хората, познавал е Аман, знаел е До какви последици ще доведе неговото упорство. Защо не е надвил своята гордост, та да избави народа си от опасности?

Трудно беше за Йеуда да запази невъзмутимия израз на лицето си. Знаеше, самия него считаха за високомерен и едва ли имаше сред гостите му някой, комуто да не е направила впечатление знаменателната прилика между съдбите на Мардохай и Естер и неговата собствена съдба и тая на Рахел. Те без съмнение го сравняваха с Мардохай.

И докато дон Бенямин продължаваше да хули гордостта на Мардохай, горчиво подозрение се зароди в гърдите на Йеуда. Бе му дарена милостта да облагодетелствува евреите в Толедо. Но дали, въпреки всичко, те не гледаха на него все още с очите на раби Товия — с погнуса? Никой не осъждаше Мардохай за това, че беше изпратил приемната си дъщеря в двореца и в ложето на езическия цар. Но Мардохай бе живял преди много стотици години в далечния град Суза. Той, Йеуда, живееше днес и до Галиана нямаше и две мили. Подозрително се вглеждаше той в лицата на своите гости и най-подозрително в това на младия дон Бенямин. Не можеше да го понася; в неговия хладен и разсъдъчен поглед не личеше страхопочитанието, което е право можеше да очаква един Йеуда Ибн Езра.

Но не, у гостите му нямаше недоброжелателни и скрити мисли. Как разпалено опровергаваха те младия Бенямин. И защищавайки Мардохай, защищаваха него, Йеуда. Той със задоволство видя: не го коряха, загдето им беше донесъл благоденствие.

С истински жар взимаха те под своя закрила обичния си Мардохай. Нима ако е бил горд, Мардохай щял да скрие, че е чичо и приемен баща на царицата? И щял ли един горд човек да се върти унизен като просяк пред царския дворец? Та нали сам той бил възпитал и Естер към пълно смирение. Не с лъжлива самоувереност, а с най-дълбоко смирение поела тя своя тежък път към царя, който можел да се окаже и път към смъртта. Нали в преданието се давала буквално молитвата й: „Знаеш, о боже, че не блясъкът на тоя дворец ме привлече. Не, наистина не! Тъй както жената се гнуси от дрехата, носена от нея през дните, когато е нечиста, тъй се гнуся аз от моите великолепни одежди и от короната, която трябва да нося. Откакто съм тук, нямам друга радост освен тебе, господи. И сега ти, господи, боже мой, утешително на всички обременени, помогни ми в моята горест и направи тъй, че да омилостивя тоя езически цар, пред когото изтръпвам като агнец пред вълк.“

Подозрението на Йеуда се разсея. Не, евреите от Толедо не му желаеха злото. В него те виждаха човек като Мардохай, един велик човек сред евреите, обичан от мнозинството свои братя, човек, който мислеше доброто на своя народ и се стремеше към благополучието на цялото си племе.

Муса му каза:

— Изпълва ли се сърцето ти с гордост, драги Йеуда? Чувствуваш ли се като Мардохай?

Полушеговито полусериозно Йеуда отговори:

— Ти го изрази.

Когато си легна, бе щастлив и уморен.

Ала през време на съня умът му продължи да работи и когато на другата сутрин този удивителен, многостранен човек се събуди, от впечатленията и от изпитаното през миналия ден се бе породила една идея за неговите собствени дела.

Аман бе хвърлил жребий, за да определи с него точния ден за унищожението на юдеите, ала с този жребий той беше определил деня на тяхното спасение и възвисяване, ето защо празника на Естер евреите наричаха „празник на жребия“, Пурим. Удоволствие правеше на хората да хвърлят жребий, да предизвикват щастието, да откриват към кого бог е благосклонен и към кого — не. Какво би станало, ако той, Йеуда, използува тая тяхна склонност? Ще обяви от името на краля голяма игра, ще изложи огромна урна на щастието, от която всеки срещу нищожна сума ще може да изтегли жребии. И макар че отделният жребий ще носи на краля малка печалба, изгодата от разпродажбата им в цялост ще бъде огромна.

Още същия ден Йеуда се зае с пресмятания за голямата кастилска урна на щастието.

След като на коронния съвет бе станало ясно, че преговорите с Арагон ще се проточат още дълги месеци, Алфонсо изпита силно желание да се върне в Толедо. Ала той знаеше, доня Леонор беше прозряла неговата нечестна игра. Наистина тя както винаги се държеше спокойно и приветливо, но той не можеше и никога нямаше да може да забрави как му бе казала право в лицето: целият християнски свят ще те хули и презира. Съзираше презрението в нейното ясно лице, не искаше да избяга. Прекара в Бургос мъчителни седмици, изгаряше от копнеж по Рахел и Галиана. Но остана.

В началото на третия месец си каза, че сега вече е принесъл достатъчно жертви на дълга и започна да се готви за заминаване.

Задържа го печално събитие.

Онова, което преди време му бе съобщила Леонор, се оказа вярно: малкият инфант Енрике боледуваше. Сега, съвсем неочаквано, болестта му се влоши. Лекарите бяха безпомощни.

Отчаяният Алфонсо виждаше в това нещастие божие наказание. Припомни си как веднъж злобно беше ранил Родриге, като му бе казал, че от него, Алфонсо, бог е явно доволен; че той му помага да завърши благополучно всичко, за което се залови. Ала Родриге му беше отвърнал, че в такива случаи наказанието на грешника на оня свят е толкова по-страшно; милост било, когато господ наказвал още през земния живот. Жестока милост беше това, ако изобщо бе милост. Но Алфонсо беше заслужил наказанието си. Бе се държал на коронния съвет лицемерно, беше признал за правилни хитри те, лъжливи доводи на евреина и подло се беше измъкнал, за да не изпълни своя най-свещен дълг, войната. Това, че сега бог обричаше на гибел неговия наследник, показваше само колко страшно бе съгрешил той.

И доня Леонор си правеше суеверни упреци. За да откъсне Алфонсо от еврейката и да го примами в Бургос, тя бе преувеличила неразположението на инфанта и го беше нарекла болест. Сега отмъстителното небе бе превърнало егоистичната й лъжа в истина. Безпомощна и отчаяна тя седеше край горящото в треска, задъхващо се дете.

Тогава от Толедо пристигна старият Муса Ибн Дауд, за да предложи помощта си на лекарите от Бургос.

Научил за заболяването на детето, дон Йеуда се беше изплашил силно. Ако с инфанта се случеше нещо, доня Леонор щеше да осъществи сгодяването на Беренгария с дон Педро; тогава и най-изкусните и хитри планове нямаше вече да могат да попречат на съюза и на войната. Дон Йеуда веднага бе поискал от алхамата да уреди молебствия за оздравяването на инфанта; толедските евреи се молеха от все сърце, разбираха от какво огромно значение за тях бе това. И също тъй незабавно Йеуда бе замолил и приятеля си Муса да замине за Бургос. Отначало старият лекар се бе възпротивил. Бе заявил, че предпочита да изчака, докато го повика кралят. Но Йеуда бе настоял незабавно да замине.

И ето, той пристигна. Въпреки неприязнеността си към тоя стар бухал кралят облекчено си отдъхна и радостен съобщи на Леонор, че е дошъл най-добрият лекар на Полуострова, Муса Ибн Дауд, и че той положително ще може да спаси детето.

Ала сега вече ясното, спокойно лице на доня Леонор се изкриви, в цялото й същество настъпи някаква ужасяваща промяна и омразата й избухна без остатък.

— Не ви ли стигат бедите, които докарахте с твоята еврейка? — нахвърли се върху него тя и инак приятният и глас прозвуча сега грозно и пронизително. — И сина ми ли искате да премахнете?

Без да съзнава, тя заговори на френски, езика на нейното детство.

— Кълна се в очите на бога! — изкрещя тя любимата клетва на своя баща. — По-скоро ще убия със собствените си ръце тоя човек, отколкото да го допусна до детето си.

Алфонсо се отдръпна. Друга бе тая Леонор, коренно различна от жената, която бе познавал в продължение на петнадесет години. Дори и на оня коронен съвет, когато го бе унизила, тя бе овладявала гласа и движенията си; сега за пръв път от нея се беше изляла с пълна сила страстта, тласнала баща и и майка й към такива чудовищни постъпки. И той, Алфонсо, беше виновен, той беше превърнал своята дама и кралица в такова бясно същество.

Инфантът Енрике завърши мъчително.

Занемяла и безчувствена седеше Леонор. Ала сред безграничната й печал вече се зараждаше яростното и злорадо прозрение, че тъкмо тая загуба я води към целта. Сега, след смъртта на инфанта, Беренгария отново ставаше наследница на Кастилия, сега сгодяването й с дон Педро се превръщаше в задължение пред целия християнски свят. Сега вече нито евреинът, нито дяволът можеше да осуети войната. Сега дон Алфонсо трябваше да потегли в поход, раздялата му с еврейката бе неминуема. И още докато, овладяна от горчива ирония към самата себе си, обмисляше тая изгода, заради която бе заплатила такава чудовищна цена, тя виждаше мислено пред себе си Алфонсо в бойни доспехи, готов да потегли на война; ето той се навежда към нея от коня си с жизнерадостна, рицарска увереност. И докато през всички изминали месеци бе изпитвала единствено неудържимото желание да го накаже, сега изведнъж у нея мощно нахлу отново предишната й любов.

Самият Алфонсо беше потресен. Седеше посърнал, с разрошени коси, с вторачен, помръкнал поглед. Жестоко разкаяние го измъчваше. Ето, той се беше самоизлъгвал, че ще може да спечели Рахел за християнството, а още от самото начало бе знаел, че не ще успее. Тая жена го бе поразила като болест, знаел го бе и при все това не беше искал да знае. Затварял бе очи, преструвал се бе на сляп. С безпощадно ярка светлина беше разтворил господ сега очите му.

През тая нощ, докато мъртвият инфант лежеше проснат в ковчега си сред тамянов дим, светлина от свещи и приглушените, монотонни молитви на свещенослужителите, застанали на всенощно бдение в параклиса на замъка, Алфонсо и Леонор уясниха отношенията си докрай. Без каквито и да било заобикалки той я запита колко време й е необходимо, за да осъществи годежа между Беренгария и дон Педро. Тя отвърна, че договорите сигурно щели да бъдат готови за подпис до изтичането на няколко седмици.

— В такъв случай след два месеца ще мога да потегля в поход — заяви дон Алфонсо. — И така е добре! — откъсна се от устата му.

Тя седеше сдържана, кротка, печална и изпълнена с достойнство. Мислеше си колко беди беше трябвало да се струпат върху двамата, за да може най-сетне той да се изтръгне от тинята. И в ушите й сякаш звучаха думите, които майка й бе писала от своя затвор на светия отец: „По проклятие божие кралица на Англия“; и разменяше с Алфонсо разумни, безстрастни думи, а вътре в нея звучеше: in ira dei regina Castiliae.

Спокойно му каза със звънкия си глас, че ще стори добре, ако преди да потегли на война, се очисти от всичките си грехове. Той веднага я разбра. В ума му пламна отново споменът за това, как жестоко го бе унизила право в очите, пред всички присъствуващи, как само преди два дни омразата й се бе изляла в порой от проклятия и клетви. Ала сега и гласът, и лицето й бяха спокойни, имаше вид, сякаш почти го съжалява; не гневна и жадна за мъст, а любеща жена му говореше сега.

— Ще я изпъдя! — пламенно се зарече той.

Когато прекрачи портата на Галиана, когато насреща му изпъкна приветствието „Алафия“, мир на влизащия, и дори тогава, когато зърна месузата, чието стъкло бе разбил със собствената си ръка, Алфонсо все още предвкусваше злорадо как ще каже на Рахел: „Потеглям на война, разделяме се, бог иска тъй.“ И след като и го каже, без да се бави нито миг, ще се върне в Толедо.

Ала сетне застана пред нея, синкавосивите й очи сияеха, сияеше цялото й лице и неговата решителност се изпари. Наистина още се мъчеше да не забравя обета си. И ще го удържи, ще й каже за раздялата. Но не сега, не днес.

Прегърна я, седна на трапезата с нея, побъбриха, отидоха заедно в градината. Съвсем различна бе тая жена от образа, който беше запазил в своите спомени, много по-хубава, и как бе могъл да си втълпи той, че в нея има нещо нечестиво?

Спусна се мрак, забравена бе смъртта на инфанта, потъна в забрава и свещената война. Падна нощ и тая нощ беше изпълнена с блаженство.

Закусваха заедно, също както преди. Но сега той говореше неохотно. Трябваше да и каже, не биваше да отлага повече, всяка отложена минута беше безумна, греховна.

Тя непринудено бъбреше за дребните случки, които бяха станали междувременно. Чичо Муса надълго и нашироко й говорил за сградите в Бургос. Бил казал, че самият той се чувствувал добре в мюсюлманските градове и къщи; но че имало стил и в строгата, възвишена простота на християнските градове и замъци. В тях имало величие.

Това, което Рахел казваше, и начинът, по който го казваше, раздразни Алфонсо. В него се пробуди споменът за Бургос, за болестта на детето и за яростното избухване на доня Леонор; неволно си припомни и първия си разговор с Рахел, когато тя се бе произнесла обидно за неговия замък в Бургос. Отново го обзе злорадата упоритост, с която беше пристигнал; каза грубо и сърдито:

— Твоят чичо Муса явно е проумял една истина. Човек бързо се насища на мюсюлманския разкош. И на мен вече ми омръзна Галиана. След няколко седмици ще бъда на бойното поле. Няма да стъпя вече в Галиана.

Тя го погледна тъй, сякаш не го разбираше. Сетне се строполи по гръб и изгуби свяст. Той седеше на мястото си изумен, неподвижен. Беше се подготвил да отхвърли нейните жалби с груби, сурови думи, да й обясни, че тъй трябва да бъде. Сега изглеждаше в собствените си очи като грубиянин, не като рицар. Бе му се случвало да вижда приятелите си да умират на бойното поле, да прочита над тях „Отче наш“ и да продължи да се сражава; пред тая припаднала жена стоеше безпомощен. Взе я на ръце, започна да я гали, нежно я прегърна, накваси челото й с вода.

Сякаш измина цяла вечност, докато тя разтвори очи. Не можеше да се опомни. Опомни се.

— Извинявай, че съм толкова слаба — каза тя. — Знаех, това не може да продължава вечно, а ми казаха и какво се е случило в Бургос, каза ми го дойката Саад, и трябваше да го зная и да не ти напомням за Бургос. Прости, че това ме подкоси. Но сега съм толкова чувствителна, защото съм бременна.

Той впери поглед в нея, разтворил глуповато уста от слисване. Сетне избухна в гръмогласен, оглушителен, щастлив смях.

— Та това е великолепно! — ликуваше той. — Аз наистина съм син на щастието.

Тичаше наоколо, тропаше с крака, правеше танцови стъпки, взе я в обятията си, необуздано я прегърна.

— Добре, че не съм с доспехи — каза той, — инак съвсем щях да премачкам клетата ти гръд.

И си мислеше: „Отнесох се с тая прекрасна жена грубо и сурово като селяк. И при това още докато говорех, знаех, че лъжа. Та нима мога да напусна нея!“

И каза това и гласно. Държеше я в ръцете си и я успокояваше, говореше задъхано ту на кастилски, ту на арабски, буйно се обвиняваше, бърбореше объркани, безсмислени любовни слова.

Мислеше: „Наистина съм любимец на бога. Той си играе с мен тъй, както баща си играе със своя невръстен син. Дразни ме с престорена злоба само за да ме обсипе след това с толкова по-голяма радост. На времето ми беше нахлузил на врата най-глупавата война — а пък сетне порази стария чичо Раймундес право в сърцето. Отне ми моя малък Енрике — а ето, сега ми дава син от тая жена, която толкова обичам, която единствено обичам. Бях го смятал за наказание, а то излезе милост!“

С мъка се сдържа да не каже на Рахел и това. Такива радостни и горди мисли биваше да се пораждат в главата на краля, но да ги изказва гласно, не биваше дори и един крал.

Спомни СИ обещанието, което бе дал на доня Леонор. То не беше вече в сила. При тия обстоятелства не беше в сила. Това, че сега Рахел щеше да му роди син, означаваше, че господ му е простил и че няма нищо против него.

Мислеше: „Кралят има свой вътрешен глас и трябва да се вслушва само в него. Не е угодно на бога да потеглям още сега на поход, ясно чувствувам, че е тъй. Ще воювам, но трябва да почакам, докато господ сам ми посочи времето.“

Мислеше си: „Да я изоставя! Не, по-добре хилядократно да умра.“

Беше неизмеримо щастлив. Неизмеримо щастлива бе и тя.

И животът в Галиана продължи тъй, както беше вървял в миналото.

Кардинал Грегорио ди Сант Анджело, нарочният папски пратеник, предаде на краля едно собственоръчно писмо от светия отец. Папата напомняше на своя възлюблен син, краля на Кастилия, за решението на Латеранския събор, с което се забраняваше на владетелите от християнския свят да дават власт на евреи над християни, и с бащинска строгост му внушаваше да свали най-сетне от длъжност прословутия Ибн Езра. Ако сатаната, пишеше папата, не сеел постоянно раздори между августейшите владетели на Испания чрез хитрите интриги на техните министри евреи, те отдавна щели да се споразумеят.

Алфонсо подозираше, че зад това писмо се крие доня Леонор или архиепископът. Ала не се ядоса, чувствуваше своята независимост и превъзходство. Той притежаваше своя вътрешен глас и този глас му заповядваше: „Не изпъждай още евреина. Може би някога по-късно.“

Почтително отговори на кардинала, че сам той се чувствува угнетен, загдето толкова дълго време прибягва до помощта на един съветник, който не е угоден на светия отец. Но че единствено помощта на тоя Ибн Езра му е дала възможност да започне подготовката си за кръстоносния поход срещу мюсюлманите. Щом като извоюва победите и следователно не се нуждае повече от способностите на евреина, той щял да се вслуша във волята на светия отец, тъй както подобава на предан син.

Големият оратор кардинал Грегорио произнесе проповед в катедралата. Още преди столетия, много преди останалия християнски свят, жителите на този полуостров били започнали войната против мюсюлманите. Ала сатаната посял раздори между кралете и те вдигнали мечовете си едни срещу други вместо против общия християнски враг. Сега обаче всемогъщият разтърсил сърцата им и Испания щяла да възобнови с нов жар старата борба срещу неверниците. Такава била волята божия!

Смъртта на малкия инфант бе подготвила кастилците, че сега най-сетне войната ще почне, ето защо проповедта на кардинала проникна дълбоко в сърцата им. Вездесъщата възвишеност на църквата бе внушила още от ранно детство в съзнанието им, че земният живот е нещо преходно; сега, при тъй очевидната действителна близост на вечното блаженство, всичко земно изгуби за тях всякаква стойност. Защото, който вземеше участие в похода, получаваше опрощение за всичките си грехове; или щеше да се завърне чист като дете, или пък, дори ако му бе съдено да попадне в плен или да умре, щеше да получи сигурна награда на небето.

Дори ония, които бяха вкусили и ценили изобилието и спокойния, удобен живот на последните благодатни години, не съжаляваха за предстоящата загуба на тия блага, а се стараеха да украсят неизбежното, като си представяха още по-големите радости на рая.

Мъжете, годни да носят оръжие, се стараеха да се освободят от имуществата си; сега човек можеше да закупи на безценица малки имения, работилници и други такива. Затова пък се повиши цената на всичко, необходимо за кръстоносния поход; настъпи време на разцвет за майсторите оръжейници, за търговците на кожи и на реликви. Градинарят Белардо извади колчана и шлема на своя дядо и смаза кожата с масло и мазнина.

Осезаемата близост на войната оживи архиепископа дон Мартин. Сега той винаги носеше под свещеническите си одежди бойните доспехи така, че да се виждат. Забрави гнева си срещу Алфонсо и Галиана и славеше бога, който с таткова твърда ръка бе възвърнал грешника по пътя на рицарската добродетел.

Тъй като му се струваше, че дон Родриго не споделя общото въодушевление, той се зае ласкаво да го увещава. Каноникът призна, че с радостта му от благочестивото начинание постоянно — като капка кръв в чаша вино — се смесвала мисълта за многобройните човешки жертви, които войната сега ще поиска и от Полуострова. На това дон Мартин възрази, че бог бил създал човека именно за схватки и битки.

— Наистина — обясни архиепископът, — той му е дал власт над всички животни, но според волята божия човекът е трябвало най-напред да извоюва тази власт. Или ти смяташ, че дивият бик се е оставил без борба да го впрегнат пред ралото? Бог положително гледа и до днес с благоволение на рицаря, който влиза в борба с бика. Аз, признавам го на драго сърце, най-много от всички слова на Спасителя обичам изречението, което ни предава Матей: „Не мислете, че дойдох, за да донеса мир на земята. Не дойдох, за да донеса мир, а меч.“ — Той повтори тоя стих с оригиналния му текст. — Aλαλ μάχαίαρν — извика весело той и гръцките слова от евангелието прозвучаха много по-звънко и по-бойко от привичните латински: sed gladium.

Това гръмко призоваване към меча се впи болезнено в душата на дон Родриге; опечали го обстоятелството, че не дотам ученият архиепископ си спомняше от първообразния текст тъкмо тия слова. Нямаше да бъде трудно за каноника да противопостави на това едничко евангелско изречение, което славеше войната, множество други, с които благо и величествено се възхваляваше мирът. Ала бог бе поставил сърцето на архиепископа в желязна броня, така че той можеше да чува само онова, което искаше да чува. Дон Родриге печално мълчеше.

Дон Мартин продължаваше да го убеждава:

— „Когато настъпи пролетта, царете тръгват на война.“ Тъй е казано във втората книга на пророк Самуила. Тъй е предопределено. Прочети го пак, скъпи мой братко! Прочети за войните господни и в книгата на съдиите, и в книгите на царете! Не гледан със скръбно лице като Йеремия, а прочети как сам бог участвува във войната и как войната сплотява благочестивите, сплотява държавата и изтребва неверниците. Те, богобоязливите евреи от древността, тръгнали на война, надали бойния си вик и смазали своите врагове. Те имали боен вик: Хедад, сам ти си ми го казвал, Хедад! — колко ясно и хубаво звучи! Но и нашето Deus vult, тъй иска бог, не звучи лошо и ти помага да удряш мъжки в боя. Подхвани го и ти, драги братко! Отърси се от тая печал и възвисявай сърцето си?

И тъй като каноникът упорито продължаваше да мълчи унило, той поверително добави:

— А не забравяй и другите благословии, които ще донесе походът — не забравяй, че той най-сетне ще изтръгне нашият скъп Алфонсо от гнилотата на мира и от смрадното блато.

Ала дон Родриге съвсем не бе уверен в това, както архиепископът. У него все още бе останало леко съмнение дали смъртта на момчето действително бе пробудила краля от неговия греховен сън, мъчеше го смътният страх, че Алфонсо и занапред ще търси някакъв среден път между греха си и своя дълг.

Събра смелост и сурово се зае със своя духовен син.

— Сега, когато потегляш на война, сине и кралю мой — припомни му дон Родриге, — знай едно: не е достатъчно само да удряш мъжествено с меча си; дори и през войната ти ще получиш опрощение за греховете си само ако се разкаеш за тях от все сърце и на дело. Чуй ме, сине мой Алфонсо, и престани да лъжеш, както досега лъжеше себе си и мен, и всички останали. Не ни е съдено да спасим душата на тая жена, сам ти го знаеш. Твоите усилия, изпълнени с толкова обич, не успяха да проникнат до нейното сърце, а и моите слова бог лиши от сила. Не ти е позволено да живееш с нея.

Изтръгни греха от гърдите си. Не тръгвай на война с грях. Бог погуби сина ти, тъй както погуби сина на фараона, който не пожела да изостави греха си. Вслушай се в предупреждението. Раздели се с тая жена. Сега. Веднага.

Алфонсо не прекъсна каноника. Чувствуваше в себе си лекота, чувствуваше се окрилен, злите думи не го разгневиха. Отговори почти весело:

— Трябва да ти кажа нещо, татко и приятелю мой, може би трябваше да ти го кажа по-рано: Рахел е бременна.

Почака думите му да проникнат в съзнанието на каноника, а сетне радостно, доверчиво продължи:

— Да, бог отново ме дари със своята милост. И ако досега не ми даде да спася душата на Рахел, това е бил един от неговите околни пътища — малка, милостива хитрина.

И ликуващо извика:

— Сега вече ще спечеля за христовата вяра не само една душа! Ще имам дете от Рахел, а смяташ ли, че майката няма да последва детето си, когато го кръстим? Много съм щастлив, татко и приятелю мой, дон Родриге.

Каноникът беше дълбоко трогнат. Ето, с толкова усилие бе преодолял себе си и бе заговорил сурово на своя обичен син, а той вече беше съзрял светлината: „Моите мисли не са ваши мисли и моите пътища не са ваши пътища“ — бе казал всевишният. Алфонсо бе разбрал това по-добре от самия него.

А кралят продължаваше да говори:

— Сега вече не ще настояваш да се разделя с нея, нали?

Усмихваше се, сияеше цялото му лице. Говореше умолително и ласкателно:

— Нека оставим нещата тъй, както са, докато потегля на война. Или искаш да изгоня майката на детето си? Бог ми е опростил не един грях. И сега, когато ще вляза в бой в негово име, той ще прояви снизхождение към мен, че не съм постъпил жестоко с тая жена, която толкова много обичам.

По-късно дон Родриге се укоряваше, загдето бе дал съгласието си. Но уви, той толкова добре беше разбрал дон Алфонсо. Алфонсо обичаше Рахел, а нима Вергилий, най-благочестивият сред езичниците, този, който бе най-близо до християнството, не възпяваше очарованието на любовта? Как то омагьосва и чувствата, и душата, как отнема свободата на решенията и обвързва човека със свръхестествена сила!

А доня Рахел бе достойна за обич, хубава бе, имаше право народът, тя бе La Fermosa, красотата й вълнуваше дори него, Родриге, и будеше благочестиви, чувства в душата му. Той не искаше да защищава краля дори и пред себе си, но нима, ако бог изпречваше тая жена на пътя на тоя мъж, не правеше това може би само за да го подложи на още по-тежки изпитания от другите си чада и за да му даде още по-лъчезарно очищение.

Спомнеше ли си за тоя разговор със своя изповедник, Алфонсо изпитваше срам и разкаяние. В същия час, когато бащински и приятелски настроеният към него свещеник бе извадил наяве лъжите му, той го беше излъгал отново, и то още по-жестоко. Беше говорил тъй, като че ли походът ей сега ще започне и о това се беше добрал до правото да продължи своя грях и през останалото кратко време. А знаеше, че походът не предстои толкова скоро. Сам той спомагаше за отлагането му.

Същите спорни стопански въпроси, които бяха осуетили съюза, сега пречеха и на договора за зестрата на Беренгария, а с това и на сключването на съюза. Дон Йосеф от Сарагоса постоянно повдигаше нови въпроси и възражения, същото правеше и крал Хенри Английски; все не бе изяснено ту едно, ту друго.

Алфонсо знаеше много добре, че всички тия затруднения създава не друг, а Йеуда, даваше си вид на гневен и нетърпелив владетел, но същевременно сам искаше Йеуда да повдига тия нови възражения, предизвикваше ги. Всеки от тях отлично разбираше ходовете на другия, всеки от двамата знаеше тайните въжделения на другия, ала не го признаваше; те играеха сложна, съучастническа игра, помежду им съществуваше мълчаливо съзаклятие, кралят и неговият ескривано бяха станали съратници.

При това дон Алфонсо ревнуваше евреина, защото Рахел бе привързана към него, а Йеуда ревнуваше Алфонсо, защото Рахел го обичаше. И Йеуда се взираше изпитателно в лицето на Рахел и се радваше, че намира прилика със своето, и Алфонсо се взираше изпитателно в лицето на Рахел и ядно откриваше в него чертите на баща и. Ала и двамата старателно продължаваха странната си игра и даже намираха известно злобно задоволство в нея. И двамата, дори когато бяха на четири очи, се преструваха, че най-усърдно се стараят да осъществят сгодяването и съюза, и двамата непрекъснато проваляха всичко, което толкова делово изграждаха.

Когато разбра, че кралят продължава да прекарва по-голямата част от времето си в Галиана и че с помощта на недостойни уловки отново отлага свещената война, възмущението на дон Мартин вече избухна открито. Той започна да говори в проповедите си против краля, който се вслушвал в съветите на еврейски измамници, който подхвърлял християните на произвола и благоволението на обрязаните и с това угнетявал църквата божия и поощрявал сатанинската синагога. Един голям, добродетелен писател на древността бил казал: „Sicut titulis primi fuere, sic et vitiis“ — първите по сан са първи и в порока. Тъй ставало сега и в злочестата Кастилия. И той разказваше в своите проповеди как цар Соломон бил подведен от развратните си наложници да стане езичник.

Свещенослужителите от цялата страна последваха примера на архиепископа. Заявяваха открито, че евреинът, истински пратеник на ада, бил построил вълшебния замък Ла Галиана с пари от Саладиновия десятък и оставил там дъщеря си, за да омагьоса краля. Наричаха Рахел пратеничка на самия дявол.

Кастилците се чувствуваха излъгани. Техният крал измамно ги бе лишил от божията благодат на свещената война. Студентите се присмиваха над дон Алфонсо с подигравателни песнички, наричаха го equitem ad fornacem, рицаря край топлото огнище, питаха кога ли ще се обреже и той. Смут и възмущение царяха в страната.

Ала въпреки негодуванието на благочестивите имаше и такива, които се радваха, че войната ще се поотложи за известно време още. „По добре варено яйце през мирно време, отколкото печен вол през време на война“ — позоваваха се те на старата поговорка.

Ала Кастилия беше благочестива страна и продължаването на мира не беше богоугодно, затова дори и ония, които в душата си бяха доволни, проявяваха своето задоволство само когато се намираха между сигурните стени на домовете си. По улиците и в кръчмите те продължаваха както преди да жадуват за свещената война и изказваха пожелание бог да разтвори очите на заслепения дон Алфонсо. Цялата страна участвуваше в лицемерната игра на краля и на неговия евреин.

Свещеникът на едно малко селище дойде за съвет при дон Родриге. Някакъв въжар от неговата енория, работлив и набожен човек, го запитал:

— През изтеклата година господ благослови труда ми и го дари с богати придобивки, така че можах да сложа настрана близо две златни мараведи; защо ме изпраща тъкмо сега на война срещу неверниците и отново разорява добрата ми работилница?

Каноникът бе прозрял цялата лъжлива игра на дон Алфонсо, но въпреки дълбокото си възмущение се бе радвал, че мирът се запазва; значи, бе съгрешил не по-малко от въжаря. Осъзнал това, той изгуби равновесието си и отвърна на свещеника по-остроумно и лекомислено, отколкото би го сторил дори приятелят му Муса. Разказа му една случка от живота на свети Августин. Веднъж някой запитал светеца: „Какво е правил господ, преди да създаде небето и земята?“ На което Августин отговорил: „Създал е ада, за да изпраща там хората, които задават такива въпроси.“

Вестта, че Рахел е бременна, още повече разпали негодуванието на враждебно настроените грандове и прелати. Ала народът посрещна тая вест добродушно. Хората се бяха примирили, че мирът засега се запазваше, нямаха нищо против, че тоя мир щеше да продължи дотогава, докато бараганата, наложницата, се освободеше от бременност, и че докато не стане това, няма да има нужда да променят своя начин на живот. Говореха за бременната Рахел умилено и нежно и с добродушна усмивка изразяваха съчувствието си към човешките слабости на дон Алфонсо. Нямаха нищо против това техният рицарствен крал да има син от Хубавицата, виждаха в бременността на Рахел благосклонно знамение от страна на бога, който искаше да дари богопомазания владетел преди неговата намеса във войната с ново дете на мястото на онова, което беше починало.

Добре бе направила Хубавицата. Амулетът, който бе окачила на портата на Галиана, несъмнено бе силна магия. И мнозина се стараеха да се сдобият с такъв амулет, с месуза.

Тая тъй голяма греховна безразсъдност вбеси още повече прелатите и бароните. Почнаха да се чуват слухове за лоши знамения. Разправяха, че като ловила риба заедно с краля в Тахо, Рахел измъкнала с въдицата си мъртвешки череп; тъй бил казал уж сам градинарят Белардо.

Ала и тия приказки не хванаха място и не повлияха на нежното съчувствие на кастилците към благословената от бога любов на благородния Алфонсо с Хубавицата. И напук на старанията на архиепископа никой не започна да нарича доня Рахел Пратеничка на сатаната. Тя си остана Хубавицата.

Шеста глава

Трудната задача на Алфонсо да работи за осъществяване на съюза и същевременно да проваля постигнатото го принуждаваше да прекарва много време в Толедо и доня Рахел често беше сама. Ала тя долавяше, че тъкмо заради нея Алфонсо кове в своя замък сложни и хитроумни планове заедно с баща и; сега самотата й не беше изпълнена както преди с оня изгарящ копнеж, който толкова я беше измъчвал.

Често отиваше в кастильо Ибн Езра. Правеше й удоволствие да седне в някой ъгъл на работната стая на Муса, замолваше го да не и обръща внимание и гледаше как, потънал в своите мисли, той снове из стаята или пише на пулта, или пък четеше от книгите си.

Ако през тия последни седмици каноникът избягваше присъствието на Рахел, толкова по-често се появяваше младият дон Бенямин. Обстоятелството, че тая толкова скъпа за него жена от рода Ибн Езра, тая принцеса и потомка на Давида, носеше дете от краля на Кастилия, го вълнуваше и караше да се замисля дълбоко. Той се страхуваше за нея, предвиждаше борбите, които щяха да се водят заради нея и детето и, и му се искаше да й даде сили за тая борба.

Но говорейки сега за величието на юдейската вяра, той вече не се стараеше — както навремето в присъствието на каноника — да запази безстрастието на учения. Тъкмо напротив, със своето собствено чувство той придаваше топлота на словата, с които еврейските учени и поети се бяха стремили да докажат, че юдейският светоглед превъзхожда езическата философия и учението, проповядвано от Исус Назарянина. Докато прозрението на великия езичник Аристотел подхранвало само разума, учението на Израил задоволявало не само потребностите на разсъдъка, а и тия на чувствата, насочвало по истинен път не само мисълта, а и постъпките на човека. И ако основателят на християнството възвестявал, че страданията са най-висша добродетел и най-свято назначение за човека, то нямало друг народ, претворил това учение в действителност повече от народа на Израил. Като пример за цялото човечество народът на Израил от много столетия насам носел благородния венец на страданието.

Дон Бенямин вдъхновено разказа на Рахел за човека, който преди по-малко от петдесет години бе претворил това учение в изящни стихове — за най-новия велик пророк на Израил, Йеуда Алеви. Разказа й подробно за неговата „Апология на юдейството“ и й прочете една от песните му за Цион:

А когато към края на своя живот същият този Йеуда Алеви, вече немощен старец, стигнал най-сетне след мъчително пътуване в обетованата земя, един мюсюлмански рицар го убил пред самия свещен град.

Ала поддадеше ли се повече на своите душевни пориви, Бенямин обикновено се смущаваше и правеше опит полушеговито да се върне към всекидневието. Или пък изваждаше бележника си и молеше Рахел да му разреши да я рисува.

Тя усмихнато казваше:

— Колко благочестив… и какъв еретик си ти.

Бенямин и нахвърли три портрета. Тя го замоли да й ги подари; страхуваше се, че човек, който притежава изображението й, може да придобие власт над самата нея.

Веднъж, почувствувал силна духовна близост между нея и себе си, той й разкри последното си тайно прозрение:

— Ние копнеем за светата земя — каза той, — молим се за пришествието на Месията: но — и сега вече той заговори толкова тихо, че тя едва разбираше думите му — в действителност ние съвсем не искаме Месията да дойде. Той би разрушил нашата непосредствена връзка с бога, би ни отнел една част от бога. Другите имат държава, земя и бог и почитат всичко това и за тях то се смесва и бог е само частица от всичко, което почитат. Ние, евреите, имаме само бог и поради това го имаме в пълната му цялост и чистота. Ние не сме низши духом, не се нуждаем от посредник между нас и бога, не се нуждаем нито от Христос, нито от Мохамед, осмеляваме се да съзерцаваме и да почитаме бога без посредници. По-добре е да се уповаваш в Цион; то прави живота по-богат, отколкото да имаш Цион. Това, че Месията ще дойде някога, ни подтиква да подготвим земята за него, това е блян, а не действителност и добре е, че е така. Ние не искаме, притежавайки доброто, да затънем в мудност и ленивост, ние желаем стремежа, желаем борбата за доброто.

При все че дълбоко уважаваше знанията и ума на дон Бенямин, на Рахел не се нравеха неговите думи за Месията. Ереста не биваше да стига дотам. Всичко в нея се противеше да вярва, тя не вярваше, че няма Месия, че той не ще дойде скоро или че изобщо няма да дойде.

Знаеше тия неща по-добре от него.

Много предсказания бяха правени относно времето, когато щял да дойде Месията. Хиляда години — бяха твърдели — щели да траят страданията, изгнаничеството и разпръсването из цял свят на народа на Израил. Тия хиляда години отдавна бяха изтекли. Враговете отново бяха потеглили срещу Ерусалим и ето, настъпило беше времето, когато, според предсказанието на пророк Исайя, млада жена щеше да роди младенец, и той ще бъде Имануил, Месията. Затова през тия десетилетия всички се отнасяха с особена почит към еврейските жени по време на тяхната бременност; защото според думите на мъдреците някоя от тях можеше да се окаже избраницата, която ще роди Имануил.

Странната съдба на Рахел я караше да вярва, че именно тя носи в утробата си Месията. Той трябваше да бъде потомък на Давид, а нима тя, дъщеря на семейството Ибн Езра, не беше принцеса от рода на Давида? И нима голямото, опасно щастие, че християнският краля беше избрал за своя спътничка в живота, не свидетелствуваше за необикновеното й предназначение? Тя опипваше своето тяло, вслушваше се в себе си, усмихваше се, вглъбена все повече в своята увереност, че носи княза на мира, Месията. Ала за това не говореше никому.

Дойката Саад се грижеше за нея и й казваше какво бива и какво не бива да яде, кога трябва да почива и кога — да се движи. Рахел се отнасяше към нея приветливо, но почти не я слушаше. Забеляза, че крайно раболепният Белардо хвърля злобни погледи зад гърбя й, ала не се страхуваше от злия му поглед. Щастието я закриляше от всичко и й даваше покой. Мислеше си за своята приятелка Лейла от Севиля, която бе казала: „Бедничката, ти!“, и звънко се смееше.

Четеше Псалмите. Една от тия песни й допадаше повече от всички останали; не разбираше смисъла на величавите, отдавна отзвучали слова, но по своему тълкува ще смисъла им:

И Рахел се гордееше не по-малко от своя баща.

Често почти болезнена нежност обхващаше Алфонсо, когато гледаше Рахел. Лицето й отново бе отслабнало, струваше му се по-детинско и при все това по-мъдро, движенията й бяха станали странно плавни; широките дрехи прикриваха закръглянето на тялото й. Тя явно не се боеше от нищо; понякога му се струваше, че от нея се излъчва неудържимо щастие.

Мъчно му бе, че заетостта с държавните дела постоянно го откъсва от нея. Веднъж й го каза: че не защото не я обича, я оставя толкова често сама. „Тъкмо обратното е“ — увери я той.

По пътя към кралския замък се замисли какво беше искал да каже всъщност с това „тъкмо обратното“. И изведнъж му стана съвършено ясно, че за да се предаде за по-дълго на своя грях, непрекъснато рушеше тайно святото дело, за което усърдно работеше пред лицето на цял свят. Видя съвършено ясно в какъв нечист заговор беше влязъл с Йеуда. Прав беше папата; той бе сключил съюз със сатаната, за да осуети свещената война. Чувствуваше как загнива душата му.

Знаеше средство за спасение. Ще обърне Рахел към истинската вяра. Ако трябва, дори и насила. Сега, веднага, още преди освобождаването й от бременност. Когато роди детето му, тя трябва да бъде християнка. Той иска тъй.

Ала когато се завърна в Галиана, видя колко крехка бе станала бременната жена и че само сигурността в нейното щастие й дава сили; и не можа да надвие себе си и да води с нея разговор, който би могъл да й навреди.

Без да предприеме каквото и да било, той отново се отдаде изцяло на своето щастие.

Както преди по цял ден не вършеха нищо и при все това цял ден бяха заети. Рахел пак му разказваше приказки и той се удивляваше с каква лекота се лееха думите от устата й и как приказките се преплитаха една в друга, и как самата тя измисляше някои от тях и вярваше в измисленото и неусетно караше и него да вярва. Да, красноречива беше Рахел. Умееше да намира думи за всичко, което я вълнуваше.

Не за всичко. Тя не можеше да каже на Алфонсо колко много го обича, пък и кой ли би могъл да стори това? Никой, освен старите песни от великата книга.

И тя му заговори за звучните, ликуващи, страстни стихове от „Песен на песните“. Опита се да му ги преведе на своя арабски и на неговия простонароден латински и на тайния език, който си бяха създали двамата. Само така можеше да му каже колко много го обича. Прочете му и тайнствените стихове от оня псалм, в който с пищни слова се превъзнася красотата на царската невеста и блясъкът и славата на царя. И той беше крайно учуден, че тия древни юдейски царе са били още по-горди от рицарствените владетели на християнския свят.

Сетне, една сутрин, обладан от внезапен порив, той събра смелост и я замоли най-сетне да премахне последната преграда между себе си и него и да приеме истинската вяра, та вече християнка, да му роди син християнин. Рахел го погледна с разширени очи, по-скоро удивено, отколкото укорно или възмутено. Тихо, ала решително отговори:

— Няма да го сторя, Алфонсо, и не ми говори повече за това.

На следния ден тя показа на Алфонсо трите портрета, които й бе направил дон Бенямин. Той ги разглежда продължително, с внимание. Рахел му обясни, че от страна на дон Бенямин е било истинска смелост да я рисува; да се рисуват изображения, било забранено както от законите на Мойсея, така и от Мохамед.

На дон Алфонсо не се нравеше дружбата между Рахел и тоя дон Бенямин; предполагаше, че Бенямин я подкрепя в нейната упоритост.

— Щом като рисуването му е забранено, тогава да не рисува — каза сърдито и недодялано той. — Не обичам еретиците. Моите поданици трябва да изпълняват законите на религиите си.

Рахел беше смаяна. Та нима той не искаше от нея най-страшната ерес? Да се отрече от своята вяра?

Алфонсо забеляза нейното удивление.

— Трябва да има хора — обясни й той, — които да създават закони: това са кралете и свещениците. А нишите няма какво да умуват и да гадаят законите, те трябва само да ги изпълняват.

Но когато тя поиска да прибере рисунките, замоли я:

— Остави ми ги още за малко.

И останал сам, дълго клати глава и разглежда скиците. Своята Рахел виждаше той в тях и при все това друга; откриваше в нея черти, които никога не бе забелязвал; при това я познаваше по-добре, отколкото който и да било друг. Ала нейната красота бе неизчерпаема и характерът й — разнообразен като облаците в небето и вълните на Тахо.

Мюсюлмански музиканти бяха пристигнали в Толедо. Имало бе колебание дали да ги допуснат в страната сега, през време на кръстоносния поход, но Алфонсо лекомислено бе заявил, че това, така или инак, ще бъде последният път преди голямата война, когато хората ще имат случай да се насладят на изкуството на мюсюлмански певци. И ето, сега те бяха вече в града и ония, които претендираха за образованост и за изтънчен вкус, ги канеха в домовете си да им попеят и посвирят.

Алфонсо нареди да повикат музикантите в Галиана. Бяха двама мъже и Две млади момичета; мъжете, както повечето музиканти, бяха слепи, защото сред скуката в харема жените не искаха да се лишават от музика, а не биваше да се показват пред мъже в харема. Музикантите носеха китара, флейта, лютня и нещо като пиано, наречено канун. Свиреха и пееха бавни, еднообразни и при все това вълнуващи напеви. Отначало изпълниха епически песни, между тях странната песен за Сид Компеадор; беше я съчинил за слава на вражия рицар евреинът Абен-Алфанке, който живееше в мюсюлманския Андалус. Сетне изпълниха новите мелодии, излезли на мода сега в Гранада, Кордова и Севиля. Пяха за красотата на тия градове, за техните градини, водоскоци, девойки и рицари. Дойката Саад не можа да се овладее, разплака се. И у Рахел се пробуди копнеж по Севиля; ала тоя копнеж не беше мъчителен, не помрачаваше щастието й в Галиана, напротив, увеличаваше го.

Накрая слепите певци пяха още романси и балади, в които се разказваха събития от недалечното минало и от настоящето; ала те бяха приели окраската на приказки, бяха лишени от точните очертания на времето, еднакво възможно бе да са се случили преди петстотин години или сега. Изпяха и един романс, гдето се разказваше за някакъв неправоверен крал, християнин, който се влюбил в друга неправоверна, обаче еврейка, и който прекарал заедно с нея дни, месеци и години в своя замък — той в неверието си и тя в нейното, и дали Аллах ще допусне всичко това да завърши щастливо?

Слепците пееха прочувствено, едната девойка докосваше нежно струните на лютнята, другата удряше по клавишите на своя канун. Рахел слушаше, усмихваше се, сигурна бе, че Аллах ще доведе всичко до благоприятен край. Алфонсо изпита леко смущение, ала прогони неприятното чувство със смях.

Сега вече почти всичките шест хиляди франкски бежанци бяха заселени в страната и почнаха да привикват към живота и обичаите и. Изпълнените с омраза речи на прелатите и бароните не се чуваха сред веселия шум на всеобщото благоденствие.

Това всеобщо благополучие осигури баснословен успех и на „урната на щастието“, на лотарията на Йеуда, идеята за която му беше хрумнала от книгата Естер. Купил билетче за няколко солди, човек можеше да спечели десет златни мараведи. Играеха всички — и грандове, и граждани, и крепостни селяни. Всички се радваха, а спечелеха ли, смятаха го за своя собствена заслуга; ако пък губеха, то ставаше, след като седмици наред бяха живели в щастливо напрежение и тогава отлагаха и надеждите си за следния път.

И сделките на Йеуда с чужбина вървяха толкова добре, че повече не можеше и да желае; името му се прочу от Лондон до Багдад.

Но макар пред света, а и в собствените си очи Йеуда да приличаше на окер-арим, на човек, който бе в състояние да мести планини, понякога нощем го обземаше страх. „Докога ли ще продължи щастието ми?“ Още не бе забравил какво безпределно отчаяние го бе сграбчило при новината за смъртта на инфанта. Тогава бе напълно убеден, че Алфонсо веднага ще потегли на война и ще разбие както неговото щастие, така и щастието на Рахел. Но сетне бе имал възможността да види как бременността на Рахел привърза още по-силно краля и се беше срамувал, загдето бе загубил вяра в щастието си. Ала никога вече не бе успял да се отърси напълно от спомена за тия часове на отчаяние и най-вече нощем неговото силно въображение рисуваше пред очите му ужасни картини. Все някога, въпреки всички хитрости, войната щеше да дойде; продължителна и тежка ще бъде тая война, в нея ще има и сполуки, но още за първото поражение ще припишат вината на него и на Толедската алхама. Голямо бедствие ще постигне кастилските евреи и целият гняв на Едом ще се излее върху него и дъщеря му.

Несигурно бе и близкото бъдеще. Какво ли ще стане, когато Рахел роди детето си? Понякога дръзки, безумни мечти овладяваха Йеуда за блясъка, който ще окръжава неговия внук. И в християнското общество бараганата, кралската наложница, uxor inferioris conditionis, се ползуваше с големи права, а детето, което родеше тя, едва ли стоеше в правно отношение много по-ниско от законното дете. Испански крале бяха въздигали своите извънбрачни синове в големи благородници. Около Йеуда витаеше мечтата, че неговият внук би могъл да стане принц на Кастилия.

Ала здравият му разсъдък бързо разсея мечтите и му показа опасността, която неминуемо щеше да възникне за него и за Рахел с раждането на това внуче. Дон Алфонсо ще смята за естествено, че детето му трябва да бъде кръстено; истинско безумие бе да искаш от краля на Кастилия детето му да израсне „в неверие“. И все пак Йеуда трябваше да изиска от него това безумие.

Бог му се присмиваше, Адонай се присмиваше над него. Бог не беше забравил, че толкова дълго време той бе останал мешумад. Бог го беше подложил на изпитание и тон не бе издържал, и беше изгубил своя син Аласар. Сега наближаваше второто изпитание.

Не само тесногръдият, строг раби Товия, а и най-свободомислещият, още жив еврейски мъдрец, нашият господар и учител Моше Бен Маймон, изискваше от евреите твърдост дори и при най-страшните изпитания, изискваше да не допускат децата си до такова падение като християнството. За десети път препрочете Йеуда „Посланието за вероотстъпничеството“. Който при смъртна заплаха стане последовател на пророка Мохамед, учеше Бен Маймон, все още не е изгубен. Ала загубен е онзи, който подложи глава под водата на кръщението; защото признаването на триединството означава преминаване към езичество, нарушение на втората заповед. И Бен Маймон цитираше стиховете от писанието:

Йеуда разкри сърцето си пред своя приятел Муса. Понятно бе за Муса, че Йеуда в никакъв случай не би желал да допусне внукът му да бъде кръстен.

— Но как ще попречиш на краля на Толедо и на Кастилия да направи своето дете християнин? — запита той.

Йеуда унило каза, че би могъл да забегне заедно с Рахел, преди детето да се яви на бял свят. Муса отхвърли този план.

Йеуда го умоляваше с жар:

— Трябва да ме разбереш! Сам ти, въпреки цялата си уравновесеност, не се отказваш от твоя ислям. Знаеш, че проявих слабост и не спрях моя син Аласар и че върху мене тежи вината за неговата духовна гибел. Не бих издържал и това, тоя крал да опръска внука ми с вода на на своите богове.

Почти усмихнат, Муса отговори:

— Ти все казваш „внук“ и с това се издаваш, че мислиш само за момче. Но детето може да бъде и момиче. А нима ти се струва грях и се наскърбява душата ти, като гледаш как Алфонсо възпитава собствената ти дъщеря по християнски?

Йеуда заплашително каза:

— Няма да му оставя детето. Няма да му го оставя при никакви обстоятелства.

Ала наистина му се струваше, че грехът да не се пожертвуваш заради духовното спасение на едно момиче, е по-малък.

На първо време, за да заглуши тревогата си, той започна да става все по-дързък в своята игра с краля. Със злорадо удоволствие проверяваше докъде се простира властта му над Алфонсо.

Завърши строежа на синагогата, която издигаше в дар на алхамата. Йеуда реши нейното освещаване да стане пищно. Дон Ефраим се противеше, според него едно подобно тържество в тия времена можеше да изиграе ролята на предизвикателство, Йеуда настояваше на своето.

— Не се страхувай, господарю и учителю мой Ефраим — рече му той и обеща; — Ще уредя нещата така, че нашите врагове, богохулниците, за си глътнат езиците!

Още на следния ден се зае да изпълни даденото обещание. Замоли краля да почете с посещението си новия молитвен дом. Тая наглост направо изуми дон Алфонсо. И без това по целия полуостров го осъждаха, загдето протака започването на свещената война; ако посетеше сега и светилището на еврейския бог, прелатите положително щяха да сметнат това за дръзко предизвикателство. Размисляше дали да отхвърли молбата на своя ескривано гневно или пък с надменна насмешка. Държането на застаналия пред него Йеуда бе смирено и дръзко фамилиарно.

— Предците ти неведнъж са удостоявали с посещение храмовете на своите евреи — подхвърли той.

— Но не по време, когато християнският свят е водил свещена война — отвърна дон Алфонсо и тъй като Йеуда замълча, додаде: — Това положително ще предизвика силни недоволства.

— Някои от твоите поданици — отвърна Йеуда — са такива, че недоволствуват от всичко, което твое величество благоволява да стори.

Кралят дойде.

Майсторът Мейр Абдели, ученик на големите мюсюлмански и гръцки архитекти, бе издържал сградата в благородни пропорции; аркади и балкони разчленяваха изкусно и вещо пространството, органически бе съчетан опитът на византийските и арабските майстори. И всичко някак неусетно се насочваше към кивота, заради чието ограждане и опознаване всъщност бе построен целият храм, към своето книгохранилище, гдето се пазеха свитъците на тората. Изковано от сребро, то сияеше с матов блясък.

Разтвореха ли го, най-напред се виждаше тежка брокатена завеса; отдръпнеха ли и нея, блясваше украсата на свещените папируси, на свитъците тора. Нямаше много свитъци в светото книгохранилище, но между тя бе онзи древен ръкопис на петокнижието, най-старият от все още запазените на тоя свят, сефер илали. Крехкият пергамент бе обвит във везан покров от великолепна тъкан, украсен бе със златна плочка, обсипана със скъпоценни камъни; а на дървените летвички, на които бе прикрепен пергаментът, имаше по един златен венец.

Стените на синагогата бяха покрити с фризове. Надписи се преплитаха там, арабески и орнаменти. Непрекъснато се повтаряше пиниевата реса, символът на вечното плодородие, на безсмъртието, и щита с трите кули — дали това беше гербът на Кастилия, или пък печатът на дон Йеуда? Удивително изобилие от еврейски мъдрости покриваше стените. Това бяха изречения, които славеха бога, Израил, Кастилия, краля и Йеуда Ибн Езра; млади учени и поети ги бяха подбрали и свързали с вещо умение. Римувана проза бе примесена с библейски стихове, и то така, че понякога не можеше да се разбере кого възхвалява изречението — краля ли или неговия министър. Разказваше се например за фараона, който въздигнал Йосиф, и думите от писанието гласяха: „Без твоята воля никой в царството ми не ще помръдне нито крак, нито ръка и ти ще бъдещ мои таен съветник.“

И така дон Алфонсо, крал на Кастилия и Толедо, дойде да види тоя дом, който Йеуда бе издигнал, за да възвеличи бога и себе си.

При входа почтително го приветствуваха парнасът Ефраим и най-знатните мъже от алхамата. Сетне го въведоха във вътрешността. Юдеите се изправиха на крака с шапки на главите и произнесоха благословията, която законът предписваше да произнесат пред лицето на земния владетел:

— Слава на теб, Адонай, господи наш, който даряваш на плътта и кръвта частица от твоята слава!

Трогнат и горд слушаше тия думи дон Йеуда. С вълнение и трепет ги слушаше дон Алфонсо. Не разбираше техния смисъл, ала звуците бяха близки за ухото му, защото бе чувал много такива звуци от устата на своята скъпа възлюблена.

Според учението на мюсюлманите на сто и тридесетия Ден след зачатието създанието, което расте в майчината утроба, започва свое собствено съществование. Когато настъпи това време, Рахел запита Муса дали създанието в нейната утроба действително е вече човек.

Муса отговори:

— „Това е така, или поне не е далеч от истината“ — тъй е отговарял обикновено на подобни въпроси моят велик учител Хипократ.

Колкото повече наближаваше раждането, толкова повече се умножаваха и съветите и приготовленията на ония, които се грижеха за Рахел. Дойката Саад настояваше през целия последен месец спалнята на Рахел да се кади с благоухания, за да се очисти по тоя начин от джини, от зли духове; обиди се, когато Муса забрани да се прави това. Йеуда нареди в стаята й да се отнесе един свитък от тора, а по стените да се окачат амулети, родилни послания, които трябваше да препречат достъпа на вещицата и изкусителката, първата жена на Адам, Лилит, и на нейната зловеща свита.

Дон Алфонсо гледаше на тия неща с незадоволство от своя страна, по съвет на Белардо, нареди да се занесат в Галиана най-различни икони и реликви. И като преодоля известно леко смущение, замоли капелана на кралския замък да спомене в молитвите си и доня Рахел. Йеуда пък на свой ред се разпореди десет души всекидневно да молят господа за щастливото освобождение от бременност на дъщеря му.

Откак Рахел живееше в Галиана, той не беше прекрачвал прага на летния замък, и при все че сега, в тия решителни часове, изпитваше силно желание да бъде близо до Рахел, въздържа се. Ала изпрати Муса и Алфонсо беше доволен, като знаеше, че Рахел е под непосредствените грижи на стария лекар.

Болките продължиха много и между Муса и дойката Саад възникнаха разногласия относно мерките, които следваше да се вземат. Ала след това детето благополучно се яви на бял свят. Дойката тутакси го грабна и извика в дясното му ухо призива за молитва, а в лявото — молитвената формула: „Няма друг бог освен Аллах и Мохамед е неговият пророк“ — и сега вече тържествуваща се успокои, че детето е станало последовател на исляма.

А през тия часове Йеуда чакаше в своя кастильо и сам не знаеше на какво да се надява и от какво да се бои: дали от това, че детето ще се окаже момче или пък момиче. Нови съмнения се надигнаха в него, мъчеше го опасението дали дългото изповядване на неистинската вяра не беше отровило душата му, дали ще намери сили да постъпи правилно, дали е истински юдей, или пък в най-съкровените кътчета на душата си все още беше останал мешумад.

Моше Бен Маймон бе изложил основните символи на юдейската вяра в тринадесет догми. С болка в душата Йеуда се стараеше да установи дали действително и с вътрешно убеждение вярва в тия догми. В текста, който имаше пред себе си, всяка от догмите започваше с думите: „Вярвам с ненакърнена вяра.“ Бавно и полугласно Йеуда повтаряше изреченията:

— „Вярвам с ненакърнена вяра, че е правилно да се молиш на твореца, благословено да бъде името му, да се молиш само на него и че е неправилно да се молиш комуто и да било другиму. Вярвам с ненакърнена вяра, че откровението на нашия учител Мойсей, нека мирът бъде с него, е чистата истина и че той е баща на всички пророци — на тия преди него и на тия след него.“

Да, той вярваше, знаеше, че е така и никое друго учение, нито на Христос, нито на Мохамед, не можеше да затъмни откровението на нашия учител Мойсей. С молитвен жар произнесе Йеуда заключителните слова на символите на вярата:

— „На твоята помощ се уповавам, Адонай. Уповавам се, Адонай, на твоята помощ. Адонай, уповавам се на твоята помощ.“

Молеше се, вярваше, беше готов да приеме смъртта заради тази своя вяра и заради това свое знание.

Но цялата му всеотдайност и съсредоточеност в молитвата не можеха да попречат на мислите му да се насочват към Галиана. Чакаше, преценяваше, боеше се, надяваше се.

Най-сетне вестителят пристигна и още преди поздрава извика на Йеуда ощастливяващите думи: „Момче се яви на света, благодат се спусна над света.“

Безмерно ликуване обзе Йеуда. Бог го беше дарил с милостта, бог му беше изпратил заместник на Аласар.

На света се бе появило момче, един нов Ибн Езра, потомък на цар Давид, негов внук, внук на Йеуда Ибн Езра.

Ала още в същия миг страх помрачи ликуването му. Потомък на цар Давид — но и потомък на бургундските херцози и на кастилските графове. Дон Алфонсо имаше същите права, каквито имаше и той, за своите права дон Алфонсо можеше да пусне в действие цялата мощ на християнския свят, той, Йеуда, беше сам. Но „Вярвам с ненакърнена вяра“ вярваше той, и „Искам с ненакърнена воля“ искаше той, и „Неправоверният крал не ще успее“ — реши той. „Ще постигна своето с божия помощ и с помощта на добрия си разсъдък.“

През това време в Ла Галиана Рахел нежно оглеждаше и милваше своя син. Тихо и ласкаво му шепнеше, говорещ му галено и непрестанно го наричаше Имануил, с името на Месията.

А Алфонсо — тъй изискваха куртоазията и сърцето му — се отпусна на едно коляно пред Рахел и целуна ръката на безкрайно изнемощялата жена.

Ужасена наблюдаваше това дойката Саад. Та нали Рахел бе нечиста, родилката дълго време се смяташе за нечиста, а ето, тоя мъж, тоя глупец, тоя владетел на неправоверните я докосваше и призоваваше всички зли духове срещу нея и срещу самия себе си, и срещу детето. Бързо положи Саад детето обратно в люлката, отряза от главата му няколко косъмчета, за да ги принесе в жертва, и сложи около люлката захар — за да бъде детето сладко и добро, злато — за да бъде богато, и хляб — за да доживее дълголетие.

Алфонсо беше щастлив. Бог го беше възнаградил предварително заради неговия поход, бе му дарил друг син на мястото на изгубения. Той реши, че детето трябва да бъде кръстено на третия ден и че трябва да се казва Санчо; Санчо, дългоочакваният — тъй се беше наричал неговият баща. Искаше му се да каже това на Рахел, ала тя беше много слаба, по-добре бе да го отложи за следния или за по-следния ден.

Трябваше да сподели с някого радостта си. Метна се на коня си и отиде в Толедо. Нареди да повикат съветниците му и ония барони, които считаше за свои приятели. Сияеше. Раздаваше милости.

Бе наредил да повикат в замъка и дон Йеуда и го задържа, когато другите учтиво замолиха за разрешение да си идат.

Каза му сякаш между другото.

— Ще кръстя момчето Санчо, на името на баща ми. Кръщението ще стане в четвъртък. Зная, ти не обичаш моята Галиана; но може би ще преодолееш себе си и ще ми доставиш удоволствието да бъдеш през тоя ден мой гост там.

Сега, когато бе настъпила решителната минута, Йеуда отново беше напълно спокоен. По-приятно щеше да му бъде, ако бе имал възможност да види Рахел преди това обяснение с дон Алфонсо. Тя обичаше тоя човек, трудно щеше да й бъде упорито и непрестанно да отговаря с „не“ на неговата насилническа настойчивост. Ала той знаеше: нейната вяра бе непоколебима, тя беше негова дъщеря, щеше да намери сили, за да го стори.

Той каза, и в гласа му не липсваше страхопочитание:

— Струва ми се, господарю, че по-добре би направил, ако отложиш решаването на този въпрос. Струва ми се, че моята дъщеря Рахел ще желае синът й да израсне според законите на Израил и да бъде възпитан според нравите и обичаите на рода Ибн Езра.

На краля изобщо не беше хрумнало, че Рахел или пък старецът ще помислят нещо подобно. Той и сега не искаше да повярва, че евреинът говори сериозно Глупава шега бе това, съвсем непристойна шега. Приближи се до Йеуда, започна да си играе с неговата на гръдна плочка.

— И това ще е нещо, а? — рече той. — Аз да се бия с мюсюлманите, а синът ми тук да расте като обрязан!

Той прихна. Йеуда тихо каза:

— Най-покорно те моля, господарю, да не се смееш. Или вече си говорил с доня Рахел?

Алфонсо намусено сви рамене. Шегата отиваше твърде далеч. Но той не искаше да си разваля тоя ден Продължи да се смее гръмко. Йеуда каза:

— Най-смирено и за втори път те моля да не се смееш. С присмеха си можеш да ни прогониш от кралството си.

Алфонсо почна да проявява нетърпение.

— Ти си луд! — отсече накъсо той.

С мек, настойчив глас Йеуда продължи:

— Аз не съм бил в Галиана, знаеше го, не съм говорил с Рахел и едва ли и през следните дни ще говоря с нея. Но казвам ти: както е сигурно, че слънцето ще залезе довечера, също тъй сигурно е, че Рахел ще предпочете по-скоро да напусне Галиана и земите ти, отколкото да отдаде своя син на кръщението на твоята вяра.

И все още тихо, но яростно заключи:

— Мнозина от нас са убивали децата си, за да не позволят водата на неверието да се излее на техните глави.

Той фъфлеше.

На Алфонсо се искаше да отговори нещо гордо, презрително. Ала тихите, яростни думи на дон Йеуда все още витаеха, все още звучаха в стаята, в стаята бе волята на Йеуда и тя беше силна колкото и неговата собствена воля. Алфонсо съзнаваше: Йеуда имаше право. Ако кръсти сина си, той ще загуби Рахел. Беше изправен пред избора: да изгуби сина си или да изгуби Рахел.

С безсилен гняв, присмехулно той подхвърли на Йеуда:

— Ами твоят Аласар?

Извънредно блед, Йеуда каза:

— Детето не бива да върви по пътя на твоя оръженосец Аласар.

Кралят мълчеше. Нещо в него му напомни: „Змия в пазвата, въглен в ръкава!“ Изпита страх, че в следния миг ще убие евреина. Извърна се грубо и излезе от залата.

Йеуда дълго чака. Алфонсо не се върна. Най-сетне Йеуда напусна замъка.

Тъй като вече никакви вътрешни подбуди не го караха да отлага кръстоносния поход, кралят реши да замине за Бургос и да сключи съюза — а преди това, разбира се, да кръсти детето. Колебаеше се само още кога да потегли, след седмица ли, след две или най-много след три.

Тъкмо тогава до него стигна вест, която изведнъж сложи край на колебанията му: крал Хенри Английски бе починал в своя укрепен замък Шинон още съвсем не стар, петдесет и шест годишен човек.

Алфонсо сякаш виждаше пред себе си бащата на своята доня Леонор — среден на ръст, набит, възпълен мъж, с къс бичи врат, с широки плещи, с изкривени от езда крака. Пращящ от сила бе стоял той пред него със сокол върху голата си ръка, тъй че ноктите на птицата се впиваха направо в кожата му. Всичко, което бе пожелавал, тоя Хенри бе сграбчвал с голите си, червени, могъщи ръце — и земи, и жени. През смях беше казал на Алфонсо: „Кълна се в очите на бога, сине, за един владетел, който има глава и пестник, и целият свят е твърде малък!“ Имал беше глава и пестник тоя крал на Англия, херцог на Нормандия, херцог на Аквптания, граф на Анжу, граф на Поату, владетел на Тур, владетел на Бери, най-могъщият властелин в цяла Западна Европа. Когато свали ръкавицата си и се прекръсти, Алфонсо искрено скърбеше за него.

Ала още докато поставяше ръкавицата, той обмисляше вече с пъргавия си ум последиците, които носеше за него, Алфонсо, и за страната му смъртта на тоя човек. Само благодарение на мъдрото съдействие на покойника съюзът и походът досега бяха осуетявани. Ричард, синът и наследникът на Хенри, не беше държавник, а рицар и воин, жадуващ да поведе борба с всеки враг. Той не ще търси като Хенри разни предлози, за да остане настрана от кръстоносния поход, веднага ще потегли с войската си към светата земя, ще настоява и неговите роднини, испанските владетели, да започнат най-сетне и колкото може по-скоро борбата със своите мюсюлмани. Войната бе настъпила.

Това бе добре дошло за Алфонсо. Той се протегна, усмихна се, засмя се.

— Ave, bellum, привет на теб, война! — промълви той в празната зала — най-напред тихо, сетне високо, весело.

Продиктува едно писмо до доня Леонор. Изказа й скръбта си по повод смъртта на нейния баща. Съобщи й, че веднага ще пристигне в Бургос и дръзко и невинно добави, че тъй като сега вече запрещенията от страна на крал Хенри не са пречка, би могло, без каквото и да било протакане, да се подпише и подпечати брачният договор за Беренгария и съюзът с дон Педро.

Но преди да замине, той трябваше да уреди още един въпрос. Макар да бе сигурен, че се намира под божия закрила, той все пак искаше да даде разпорежданията си за в случай, че през време на похода напусне тоя свят. Щедро ще обезпечи доня Рахел с имоти, а на младенеца Санчо, на своя мил, малък незаконнороден син, ще даде подобаващи титли и звания.

Призова Йеуда в замъка.

— Това е то, приятелю! — приветствува го с весела насмешливост той. — Свърши се вече с твоите увъртания и интриги. Ето я, дойде моята война.

Йеуда каза:

— Толедската алхама ще умолява небето да дари твое величество с цялата си милост. И ще постави на твое разположение такава войска, че да не трябва да се срамуваш от християнския свят.

— Най-късно след три дни — съобщи му Алфонсо — ще замина на кон за Бургос. Там не ще имам много време, а още по-малко — когато се завърна тук. Бих желал още отсега да дам разпорежданията си за в случай че въпреки вашите молитви и въпреки вашите войници господ ми изпрати християнска смърт през време на битките. Приготви документите ти, така че за мен да остане само да ги подпиша.

— Слушам те, господарю — каза Йеуда.

— Искам — заяви кралят — да запиша на името на доня Рахел имоти, които да й осигуряват доход от най-малко три хиляди златни мараведи годишно. А титлите и правата на освободеното сега графство и град Олмедо искам да прехвърля на нашия малък Санчо.

Йеуда стисна устни, помъчи се да диша спокойно. Смел и царствен бе жестът на дон Алфонсо. Йеуда си представи как неговият внук израства като граф Олмедо, представи си как кралят му дава и други звания и владения, може би дори титлата инфант на Кастилия. Пред мисления взор на Йеуда изплува безсмислената, прекрасна мечта как неговият внук, принц от рода на Ибн Езра, става крал на Кастилия.

Видението се разнесе. От онзи миг, когато беше научил за смъртта на крал Хенри, той знаеше, че едва сега за него удря часът на най-тежката борба. Каза:

— Твоето великодушие е наистина кралско великодушие. Но законът забранява да се въздигат нехристияните в ленни владетели на графства.

Алфонсо, сякаш между другото, отвърна:

— А нима смяташ, че ще кръстя сина си чак когато се върна от война? Ще наредя Санчо да бъде кръстен утре.

Йеуда си припомни предписанието на раби Товия: „По-добре да приемете смъртта всички, отколкото да отдадете един-единствен измежду вас на друга вяра.“ И си припомни стиха от писанието: „Който отдаде макар и само едно от децата си на идолопоклонците, трябва да умре.“ Каза:

— Говорил ли си с Рахел, господарю?

— Ще й го съобщя днес — отвърна Алфонсо. — Но ако предпочиташ, можеш да й го кажеш ти.

Дълбоко в сърцето си Йеуда се молеше: „На твоята помощ се уповавам, Адонай. Уповавам се, Адонай, на твоята помощ.“ Той каза:

— Ти си потомък на бургунските херцози и на Тотските крале, дон Алфонсо, но доня Рахел е от рода на Ибн Езра, а той води началото си от дома на цар Давид.

Алфонсо тропна с крак.

— Престани с тия глупави брътвежи! — кресна му той. — Знаеш не по-зле от мен, че не мога да имам син евреин.

— И Христос е бил евреин, господарю — отвърна Йеуда тихо, сподавяйки своята ненавист.

Алфонсо преглътна. Безсмислено бе да спори с Йеуда за вярата. Сам той ще каже на Рахел, че детето утре ще бъде кръстено. Но тя беше още много слаба и при все че Йеуда преувеличаваше вътрешната й съпротива, кръщението на детето щеше да я разтревожи много, може би дори да заплаши здравето й.

— Заповядай да изготвят грамотите тъй, както ти наредих — обърна се той повелително към Йеуда. — И знай: синът ми ще бъде кръстен, преди да потегля на война. Добре ще сториш, ако използуваш целия си разум, за да подготвиш доня Рахел.

Йеуда си отдъхна. Засега кралят щеше да замине за Бургос. Беше спечелено време. Бяха спечелени седмици. Мъчително време ще бъде то. Сега вече той знаеше, че за краля е страшно важно да не потегли на война, без да е кръстил детето. Но беше спечелено време и неговият бог, който го бе дарил с толкова милости ще му укаже изход и сега.

Сякаш отгатнал мислите му, Алфонсо каза:

— И дори да не ти хрумва да ми изиграеш пак някоя от лошите си шеги, докато съм в Бургос. Не искам да тревожа Рахел, докато е толкова слаба. Но и самият ти не се опитвай да я уговаряш със заплахи или с обещания. До завръщането ми моят син ще остане така, както е: още нехристиянин, но в никакъв случай евреин.

— Да бъде тъй, както искаш ти, господарю — рече Йеуда.

Стояха един срещу друг и се измерваха враждебно и подозрително.

— Нямам ти вяра, мой Йеуда — каза му право в лицето Алфонсо. — Трябва да ми се закълнеш.

— Готов съм, господарю — каза Йеуда.

— Но клетвата трябва да бъде страшна — продължи Алфонсо, — инак не ще те обвърже.

Хрумна му нещо жестоко. Имаше една стара клетва, която евреите трябваше да полагат по времето, когато той бе още момче — една нелепа и страшна формула, Е която те призоваваха — върху себе си всички злини, в случай че нарушеха думата си. По-късно, по молба на евреите и по настояване на дон Манрике, той бе отменил тая формула. Не си спомняше текста буквално, но знаеше, че клетвата беше гнусна, заплашителна и същевременно нелепа.

— Има една такава тежка клетва, зная — заяви сега той на Йеуда. — По-рано вие често трябваше да я произнасяте и може би се показах твърде мек, като ви избавих от нея. Тебе не ще избавя!

Йеуда побледня. Чувал беше за жестоката борба, която бе трябвало да води навремето алхамата, за да бъде освободена от тази унизителна церемония; много пари беше платила тя за това. Изпита непоносима горчивина, че тъкмо него подлагаха сега на такова унижение.

— Не ме карай да полагам тази клетва, господарю — замоли той.

Упорството на евреина убеди краля, че е намерил подходящо средство, за да обвърже тоя хитрец.

— Пак ли искаш да се пазариш и да се изплъзваш? — викна му властно той. — Или ще ми се закълнеш с тая клетва, или ще кръстя детето още днес.

Намериха отнякъде старата формула. Не беше съвсем лесно да се избере подходящ човек, пред когото Йеуда да положи клетвата. Той трябваше да знае еврейски и да бъде надежден, да умее да мълчи. Алфонсо се обърна към капелана на своя замък, към същия свещеник, когото навремето беше запитал: „Що е грях?“

И тъй, ощастливен от доверието на краля, смутен от комичната и жестока церемония, все още младия; свещенослужител прие в присъствието на краля клетвата на неговия министър.

Дон Йеуда Ибн Езра трябваше да се закълне, че ще остави до завръщането на краля детето на доня Рахел в сегашното положение — нито верующе, нито неверующе, нито християнин, нито евреин. Йеуда трябваше да се закълне за това в бога, който със собствените си пръсти бе написал своите закони на каменните скрижали, който някога бе разрушил Содом и Гомор, който бе заповядал на земята да погълне Кора и неговата шайка, който бе удавил фараона с всичките му воини, коне и колесници. И съгласно формулата свещеникът му заповяда:

— А сега отправи към бога молба да струпа върху теб, ако нарушиш клетвата си, всички злини, които са сполетели египтяните, и всички проклятия, с които господ наказва людете, незачитащи името и заповедите му.

И Йеуда трябваше да сложи ръка върху светото писание, върху двадесет и осмата глава от петата книга на Мойсей, и християнският свещеник изговори пред него проклятията, изговаряше ги изречение по изречение на еврейски и Йеуда трябваше да ги повтаря изречение по изречение, и кралят доволно и жадно следеше изречение по изречение латинския текст.

И Йеуда призова всички проклятия върху своята глава. А кралят и свещеникът казаха: „Амин.“