История на парите (от пясъчника до киберпространството)

1Канибали, шоколад и пари

В центъра на град Теночтитлан, столицата на ацтекската империя, жреците извършвали всекидневни жертвоприношения. Те подкарвали жертвата по стръмното стълбище, водещо към върха на пирамидата, където четирима жреци хващали тялото за ръцете и краката и го полагали по гръб върху големия каменен олтар. Един от тези страховити, опръскали с кръв свещенослужители вдигал над главата си обсидианов нож и със замах го забивал в гърдите на примрялата от ужас жертва, разпарял гръдния кош и заравял пръсти в кървавата топла плът. Напипал още туптящото сърце, той с един замах го изтръгвал и го хвърлял върху жертвеника на бога Хуцилопчтли. Целият акт на жертвоприношението траел не повече от двайсетина секунди, но по разкази на очевидци сърцето продължавало да пулсира върху горящия жертвеник още няколко минути.

За ацтекските търговци кулминацията на годината на богослужения и ритуали настъпвала със зимния празник Панкецалицтли, или Вдигането на знамената, когато, за да демонстрират своя обществен статут и богатство, те спонсорирали по едно жертвоприношение. За разлика от воините на империята, които лично пленявали вражески войници за принасяне в жертва, търговците купували своите жертви на цена, достигаща до четирийсет тъкани наметала. Веднъж платил за жертвата си, търговецът трябвало да я храни, облича и отрупва с подаръци в продължение понякога на месеци, през което време обреченият се подготвял за грандиозния спектакъл. Всеки търговец, желаещ да спонсорира жертвоприношение, трябвало да устрои по четири пира и празненства за други търговци и военачалници. За всеки пир се набавяли нови и нови дрехи, накити и украшения за домакина и жертвата. Всички тези луксозни стоки се купували специално за конкретния пир, като при завършването му се раздавали на гостите в знак на благодарност, че са зачели домакина. Чак след като приключели всички церемонии, пирове и празненства, търговецът можел да подкара жертвата си по стръмното стълбище към олтара, където жреците поваляли нещастника и изтръгвали сърцето му. После собственикът на изкорменото тяло можел да си го отнесе вкъщи, а жените го измивали и сготвяли. Следвал още един ритуален пир от солено човешко месо и царевица, но този път без традиционните люти чушки. В подялбата на трупа се включвали всички от семейството и повечето съседи; само търговецът се въздържал да опита от месото на онзи, който с течение на времето се бил превърнал в нещо като негов син.

Под ръководството на великия жрец, наречен тленамакак, или Носител на огъня, аптеките организирали през годината цяла поредица жертвоприношения. Докато се подготвяли за тях, жреците промушвали бодли от агаве през различни части от тялото си, най-често през езика или гениталиите си, предлагайки собствената си кръв в дар на боговете. Истински набожният жрец си личал по това, че на слепоочията му винаги зеели пресни рани, от които кръв шуртяла и се стичала по врата и раменете. Кръвта се смесвала с рунтавата сплъстена коса на свещенослужителя, като му придавала страховит вид и миризма, налагаща по най-безспорен начин и доста отдалеч присъствието му в ацтекското общество.

Всеки от множеството богове и всяка от свещените дати в сложния ацтекски календар изисквали своите жертви. Така например рано напролет хората постели за дъжд и принасяли в жертва блюда от месо и царевични питки, както и малки деца, на боговете Тлалок и Чалчуихтликуй. Преди началото на лятото се организирали нови жертвоприношения за дъжд под формата на гладиаторски битки в чест на Ксипе Тотек, богинята на плодородието. Жертвата, привързвана към голям камък, държала в едната си ръка пръчка с набедени птичи пера, с която трябвало да се отбранява срещу воини, въоръжени с истински мечове от обсидиан. Целта била тялото на нещастника да получи колкото може повече повърхностни наранявания, от които да не умре веднага, а кръвта му да изтича постепенно за забавление на зрителите. Набелязаните жертви, които не проявявали голям ентусиазъм да бъдат умъртвени по този начин, жреците омотавали с въжета и изпичали живи на бавен огън като дар на бога на огъня.

По-нататък през годината жреците одирали живи мъже и набивали на кол малки деца, за да могат сълзите им да омилостивят боговете и да докарат още дъжд. Предпочитана жертва били деца с „лизнато“ кичурче на две места по главичката; такива деца бивали отделяни от майките си още при раждане и отглеждани в специални ясли, докато дойде време да бъдат принесени на олтара. Според празниците в календара се подбирали жертви, които да олицетворяват отделните богове. Така например в чест на бога Тецкатлипока подбирали млад мъж без нито един видим дефект. Избраният за жертва бил оставян да живее една година като самия бог — участвал в ритуали, песни и танци и свирел на флейта из града, а останалите жители го отрупвали с цветя и подаръци. Той имал право и на четири красиви жени, ала след изтичане на определения срок го качвали на пирамидата, където жреците му изтръгвали сърцето, а после му отсичали и главата.

Най-зрелищното жертвоприношение се извършвало по време на танца в чест на Ксипе Тотек, когато жреците сграбчвали нарочената жертва — млад мъж, представляващ бога, и за миг го одирали жив. После един от тях си надявал одраната кожа и продължавал танца от името на жертвата. Церемонията имала и друг вариант, при който одирали млада жена в чест на богинята Тоци.

Докато жертвите, принасяли от търговците, завършвали земния си път поднесени на семейната трапеза, повечето трупове от останалите жертвоприношения имали търговско предназначение. След като извадели сърцето, жреците бутвали тялото обратно по стълбите и го оставяли да се изтърколи до подножието на пирамидата. Там го поемали слугите на храма, които отрязвали главата и я поставяли на специалната лавица с трофеи, при бавно гниещите глави на предишните жертви, а изкорменото тяло разфасовали и най-крехкото месо изпращали на тианкицтли — градския пазар, където то се продавало срещу шоколад.

Ацтеките използвали шоколада — по-точно какаовите зърна — като разменно средство. С тези зърна на пазара се купували плодове и зеленчуци — царевица, домати, люти чушки, кратуни, фъстъци, — украшения от злато и сребро, нефрит и тюркоаз, също дрехи и сандали, грънци и кошове, оръжия от обсидиан и ризници, подплатени с вата, месо, риба и дивеч, луксозни стоки като алкохол или роби.

Пазарният площад в градовете на аптеките обикновено се намирал непосредствено до правителствените сгради, така че държавните чиновници да могат да следят отблизо как протича размяната на стоки и услуги. Пазарният площад в центъра на Теночтитлан например заемал доста голяма площ; затова пък всякакъв вид търговска дейност извън рамките на определената за търговия зона била строго забранена. Държавни чиновници определяли както цените, така и обема на продажбите, като през цялото време се навъртали наблизо, готови да накажат, включително с екзекуция, всеки нарушител на „пазарните“ разпоредби. Държавата създала и наследствената каста на така наречените почтека — търговци, извършващи обмен на стоки на големи разстояния, които имали висок обществен статут и дори собствен бог покровител, Якатеуктли. В допълнение към почтека били назначени и официални бирници, наречени калпикске, които кръстосвали надлъж и шир империята, за да събират налози в натура за държавната администрация, чийто център се намирал в планинската долина на Теночтитлан.

Империята на ацтеките била от трибутарен тип — основавала се главно на събиране на натурални налози, като пазарите представлявали прост придатък на политическата структура, а вместо пари в процеса на търговия се разменяли определени видове стоки. Археолозите разполагат с няколко налогови списъка, оцелели от онази далечна епоха, в които са записани видовете и количествата на натуралните налози, събирани от различните провинции: царевица, амарант, боб, ватени ризници, ножове от обсидиан, медни звънци, нефрит, злато, сандали, щитове, качулки от птичи пера, какао, раковини и всякакви други хранителни стоки, битови и декоративни предмети. Огромната част от движението на стоките на територията на империята се извършвало под форма на събиране на натурални налози от периферията към центъра. В това отношение империята на ацтеките не се различавала от останалите велики империи, съществували преди изобретяването и разпространението на парите. Египет, Перу, Персия и Китай били все трибутарни системи, основани на събирането на натурални налози, а не на пазарното движение на стоки и пари.

В тази система на натурално стопанство местните пазари играели съвсем периферна роля в стокообмена, но в рамките на ограничения пазар първостепенно място било отредено на какаовите зърна. Между всички видове разменни средства, използвани от аптеките, какаото се оказало най-достъпно и лесно за употреба. Какаовото дърво ражда едри жълто-зелени шушулки, донякъде прилични на малки кратуни. Когато узрее, плодът има белезникаво месо, което е много вкусно, макар по нищо да не прилича на шоколад. Семките на този плод, изпечени или изсушени, могат да се съхранят във вид на какаови зърна в течение на дълги месеци, докато стане време да се смелят и направят на шоколад.

Какаото виреело най-вече в Южно Мексико, в днешните щати Оаксака, Киапас, Табаско и Веракрус, както и в някои централноамерикански държави. От тези земи навремето то било изпращано във вид на натурален налог до всички административни центрове на ацтекската империя, най-вече до столицата Теночтитлан, на територията на днешния Мексико Сити. Какаовите зърна се превърнали в такава ценна суровина и разменно средство, че започнали да ги фалшифицират — престъпниците разтваряли черупката и заменяли ядката с кал, след което залепвали черупката и размесвали подправените зърна с истински, за да прикрият измамата.

Стоковите пари като какаовите зърна се използвали в една система на търговия, основана повече на бартер, отколкото на покупко-продажба. Ацтеките разменяли например една игуана срещу наръч дърва или кош царевица срещу връзка люти чушки, а когато дадена размяна им се сторела неравностойна, те доплащали разликата в какаови зърна. Какаото станало средство за пресмятане стойността на стоката и за закръгляване при сделка, но никога не се използвало за цялостна размяна на стока срещу какао. Така например при размяната на един плод от кактус на стойност пет какаови зърна срещу мамул царевица на стойност шест зърна притежателят на кактуса трябвало да добави едно зърно, за да стане сделката.

При по-големи сделки търговците изчислявали стойността на стоката в торби какао, като една торба се равнявала приблизително на 24 000 зърна. Разбира се, такива огромни количества какаови зърна се оказали твърде неудобни за ежедневна търговия. Подобно на всички примитивни системи, при които търговията се ограничава до определени важни стоки, аптеките прибягвали до повече от една мерна единица за стандартизиране на размяната. В допълнение към какаовите зърна те въвели така наречените качтли, или тъкани памучни наметала, които по стойност варирали между 60 и 300 какаови зърна. Тези качтли се използвали за по-крупни финансови трансакции като например при покупка на роби или на човешки материал за жертвоприношенията, където използването на какао би било твърде неудобно. Списъкът на стандартизираните стоки с точно определена стойност включвал мъниста, раковини и медни звънци, които се използвали в стокообмена на север чак до територията на днешна Аризона.

Стоковите пари имали едно безспорно предимство: освен средство за размяна те представлявали и предмет на пряко потребление. Ацтеките винаги можели да смелят какаовите си пари на шоколад. За разлика от книжните пари и евтините монети, които лесно губят номиналната си стойност в зависимост от пазарната конюнктура или просто от физическо изхабяване, натуралните пари имат стойност сами по себе си, доколкото винаги могат да се използват по основното си предназначение, независимо от състоянието на пазара.

Подобно на другите видове пари обаче шоколадът няма собствена стойност извън точно определен културен контекст. За да има такава стойност, хората би трябвало да го оценяват като стока, т.е. да искат и да знаят как да го използват по предназначение. Култът към шоколада в Централна Америка като храна и разменно средство рязко контрастира с отношението на първите европейски пирати, пленили кораби, натоварени с какао — те помислили какаовите зърна за заешки изпражнения и просто изхвърлили целия товар в морето.

Ацтекската империя е една илюстрация за това колко сложни могат да бъдат икономическите и политическите отношения, дори при отсъствието на пари. Системата за разпределение на ацтеките може да се оцени като доста сложна за едно протопазарно стопанство в рамките на централизирана империя, основана на натурални налози и примитивни стокови пари. Чрез използване на определени стоки като разменно средство ацтеките съумели да достигнат ниво на развитие, от което до създаването на истински пари ги деляла една крачка. За съжаление те така и не направили тази крачка.

Навсякъде по света стоки като сол и тютюн, дървесни трупи и сушена риба, ориз и платове са използвани като разменно средство в различни исторически епохи. В някои части на индийския субконтинент местните жители използвали бадеми; местното населението на Гватемала — царевични мамули; древните асиро-вавилонски племена — ечемик. За жителите на островите Никобар разменно средство били кокосовите орехи, за монголците — пресовани калъпи чай, а за народите на Филипините, Япония, Бирма и други части на Югоизточна Азия — стандартната мярка за тегло на ориза.

Норвежците заплащали покупките си в масло, а през средните векове — и в сушена риба, която лесно се съхранявала и превръщала в други стоки или се разменяла срещу пари с търговците на Ханзата в Берген. Последните от своя страна препродавали рибата в Южна Европа, където много се търсела в петък, по време на Велики пости и в различни други случаи, когато католическата църква забранявала консумацията на месо.

В Китай, Северна Африка и Средиземноморието като разменно средство се използвала солта. С риск за живота си древните племена, населяващи Централна Сахара, добивали в солните мини големи количества сол, която оформяли на блокове с дължина близо метър и дебелина една педя. Тъй като в Сахара се намират най-чистите залежи на сол в света, керваните на търговците, пренасящи тези блокове, отдалеч изглеждали така, сякаш камилите били натоварени с мраморни плочи. Тъкмо поради своята изключителна чистота солта лесно можела да се нарязва на парчета с точно определен, стандартизиран размер. Търговците обикновено увивали в папирус по-малките блокчета сол, тези с по-ниска номинална стойност, за да ги предпазят от случайно изронване или от съзнателна „фалшификация“, т.е. изстъргване на част от дебелината от недобросъвестни потребители.

Съвременната английска дума salary — т.е. заплата, както и думата salario, която е обща за италианския, испанския и португалския език, произхождат от латинското sal — сол, и по-точно от неговата производна salarius, или солен. Смята се, че тази деривация идва от практиката на римските войници да се заплаща със сол или пък че с получените пари те си купували главно сол като подправка към безвкусната гарнизонна храна.

Занимаващите се със скотовъдство племена често използвали като разменно средство живи животни, в които пресмятали стойността на всичко останало. За сибирските племена такова животно бил еленът, за жителите на Борнео — биволът, за древните хитити — овцата, а за гърците от епохата на Омир — волът. Всички по-заможни хора, притежаващи някакъв вид добитък, използвали животните като разменни единици. Те пресмятали и заплащали стойността на всяка придобивка — било робини или съпруги, или на всеки вид санкция — било присъди за убийство или глоби за по-дребни престъпления — в глави добитък.

Добитъкът играе не по-малко важна роля в икономиката на много древни европейски племена от Ирландия до Гърция и по-нататък, чак до индийския субконтинент. Крави и други домашни животни се употребяват като разменно средство до ден-днешен от отделни народи, населяващи Източна и Южна Африка: племената масаи, самбуру, динка и нуер.

Традиционното значение на добитъка е отразено в корените на думи, оцелели до ден-днешен в някои модерни европейски езици. Така например английската дума pecuniary — паричен — произлиза от латинското pecuniarius, която означава — ни повече, ни по-малко — богатство, изчислено в глави добитък. Римската монета ас се равнявала по стойност на една стотна от една крава.

Ролята на добитъка в европейския културен идиом може да се илюстрира с още примери. От един и същ латински корен произлизат английските думи cattle, което означава говеда, и capital. От същия корен идва и понятието chatttel, с което се обозначава всякакъв вид движима собственост — както мебели и добитък, така и роби. Етимологията на названията на два от ключовите периоди в европейската история — феодализъм и капитализъм — може да се проследи до корени на думи, имащи отношение към различни практики, свързани с отглеждането на добитък.

Дори човешки същества са били използвани като парични единици. В древна Ирландия традиционна разменна монета при търгуване с предмети от първа необходимост, като крави, лодки, къщи и земя, били младите робини. Викингите — пирати и търговци — продавали млади ирландски момичета на прекупвачите на роби в Средиземноморието, където северната женска хубост, особено русата или червеникавата коса, се ценяла твърде високо. От друга страна, ирландските мъже не били кой знае колко желани като човешка стока.

За разлика от Европа, в някои части на Екваториална Африка мъжете имали много по-висока стойност от жените и децата като разменна монета — един мъж се разменял за няколко жени. Хубаво е да се знае, че от всички форми на стокови пари робите са били смятани за една от най-ненадеждните главно поради високата смъртност и постоянната им склонност към бягство.

Употребата на стокови пари продължава и до ден-днешен, като особено се засилва в периоди на смущения в нормалния търговски стокообмен и икономическия живот. В края на Втората световна война, на фона на острия недостиг на пари в Европа, обичайни разплащателни средства са цигарите, дъвката и шоколадът. С разполагането на американските части на стария континент шоколадът достига покупателна способност, невиждана по света след падането на империята на ацтеките.

По време на тираничния режим на диктатора Чаушеску Румъния е задръстена с книжни пари и алуминиеви монети, които нямат практически никаква стойност. Обезценяването на румънската национална валута се дължи на пълната липса на потребителски стоки, тъй като семейство Чаушеску изнесли на Запад всичко, което можело да се продаде за марки или долари. През последните години на режима дори храната е с купони, като дневната дажба на възрастен индивид не достига и 2000 калории, а в централно отопляваните жилища не се допуска температурата да надвиши 12 градуса. На фона на този ужасяващ недоимък единственото надеждно разменно средство остават цигарите, особено американските „Кент“. Срещу цигари се продават всякакви стоки и услуги: храна, битова електроника, алкохол или секс. Един кашон цигари има безспорното предимство, че се дели на десет пакета, а всеки пакет — на двайсет отделни къса.

Първични потребителски стоки като тютюн или шоколад се използват доста успешно за разменно средство, но не могат напълно да изместят парите. Една от причините е, че те трудно запазват стойността си. Ако някой се опита да натрупа цялото си богатство във вид на огромни количества пшеница или тютюн, той скоро ще открие, че пшеницата лесно загнива или я нападат мравки, гризачи и т.н. докато тютюнът постепенно губи аромата си, изсъхва и започва да се рони. Препатилите могат да се опитат да вложат богатството си в по-трайни неща — платове, кожи, птичи пера, китови балени, глигански бивни или раковини. Всички тези предмети имат много по-дълъг живот от всякакъв вид храна; въпреки това и те един ден остаряват и губят стойността си. Хранителните стоки вършат работа при простата ежедневна размяна, но не представляват дълготраен стойностен еквивалент.

Освен това животинските кожи, сурови или щавени, може да са играли важна роля в търговския обмен на Русия, Сибир или Канада, но те са практически неприложими в условията на тропическите пазари на Африка, Карибския басейн, Южна Америка, Югоизточна Азия. Канадските индианци използвали вместо пари гъстите пухкави боброви кожи, с които била богата страната им и които толкова се харесвали на европейските шапкари и кожухари. Малко по на юг британските колонисти използвали за същата цел кожите на северноамериканския елен, които постепенно придобили голямо търговско значение. Една обработена еленова кожа, предназначена като средство за размяна, се наричала buck, което и до днес е едно от разговорните названия на щатския долар.

През всички исторически периоди различни стоки и ценни предмети са лежали в основата на икономически системи, на пръв поглед наподобяващи паричното стопанство. Примитивните пари са най-ефективни в условията на една племенна общност със стриктно регулиран пазар. В единия край на икономическия и политическия спектър империи като тази на инките в Перу организират цялостния си живот без парично-пазарни отношения. На другия край на същия спектър трябва да се търси империята на ацтеките със столица Теночтитлан, която по същество представлява трибутарна империя, основана на събиране на натурални налози, но позволяваща ограничената употреба на пари в рамките на една протопазарна система, до голяма степен контролирана от управляващата военна класа.

Китовите балени били ценна стока в архипелага Фиджи и на някои съседни острови, където продължават да играят и до днес важна роля в церемониалния живот и скалата на престижа. За съжаление те така и не успели да се наложат като разменно средство с други племена, които просто не проявили интерес към тях. По подобен начин жителите на Адмиралтейските острови ценели кучешките зъби — едно разменно средство с местно значение, от което обаче много приходящи търговци се гнусели и категорично отказвали да продават стоките си срещу него.

Стремежът към притежание на редки и ценни вещи често подтиквал предприемчиви хора да се впуснат в рисковани експедиции из недостъпните планини, в дебрите на джунглата или през морета и океани. Донесените от тези пътешественици куриозни предмети служели за подаръци, особено в ключови моменти от човешкия жизнен цикъл — раждане, пубертет, женитба или смърт. Постепенно те се наложили и като дарове между близки приятели, символизиращи скрепването на съюзи и сключването на договори за побратимяване между села, групи от хора и отделни влиятелни индивиди.

Предмети с голяма трайност като раковини, полускъпоценни камъни и животински зъби запазват стойността си дълго време, но доколкото те се образуват по естествен начин в природата, често техният размер, цвят или форма варира в широки граници, поради което е твърде трудно да бъдат унифицирани като взаимозаменяеми стойностни еквиваленти. Ето защо е практически невъзможно да се създаде система на търговия, основана само на кучешки или китови зъби като универсално разменно средство. Други предмети, като морските раковини например, се срещат в естествено изобилие по крайбрежието, поради което не притежават никаква реална стойност, а, от друга страна, в планинските райони са твърде редки, за да имат практическо приложение.

Дори раковината на морския охлюв каури, която някога придобила огромна популярност като украшение и разменно средство в по-голямата част на Източна Африка и крайбрежните зони на Индийския океан, била недооценена в останалите части на света. Просто хората не разбирали какво толкова й е ценното, поради което зоната й на обръщение останала сравнително ограничена. За много племенни общности обаче именно такива раковини играели роля, възможно най-близка до тази на истинските пари, като поставили основата на полупарични стопанства. Веднъж надхвърлили функцията на чисто културен феномен, раковините бързо се превърнали в стойностен еквивалент, в средство за натрупване и съхраняване на богатство, за размяна и търговия.

Парите не съществуват в условия на културен или социален вакуум. Те не са някакъв безличен, бездушен предмет, а общопризната социална институция. За да играе пълноценно ролята на пари, даден материал трябва да съществува като нещо повече от предмет; той има нужда от точно определена социална и културна система. Едва след като такава система бъде изградена и започне да функционира, най-различни предмети могат да служат като пари. Понякога тяхната употреба зависи повече от политическото устройство и скалата на ценностите и престижа на дадена общност, а не толкова от икономическата сфера и конкретния поминък. С наречените за разменно средство ценни предмети хората купуват титли, отбелязват раждания и смърт, договарят женитби, присвояват магьоснически права или обредно значими ритуални песни. По-рядко с тях се придобиват земи, добитък и други крупни обекти с практическа стойност, но дори тези размени най-често се явяват част от политически или брачни договори, а не същински търговски трансакции.

Наред с храната човекът винаги е ценял метала като една от най-популярните стоки, служещи за обмяна. От всички вещества, използвани за изработка на пари, металът е с най-голяма практическа приложимост, тъй като запазва стойността си по-дълго време и на по-голямо разстояние от мястото, където е пуснат в обръщение. Металът, така да се каже, представлява траен стойностен еквивалент. Тъй като може да се насече на по-големи или по-дребни късове, той е удобно средство за размяна. Не е обемист като дървесните трупи, използвани от древните жители на Хондурас, нито неудобен за носене като торбите с царевица в някогашна Гватемала. За разлика от хранителните стоки, които, веднъж употребени по предназначение, просто изчезват, металът може във всеки момент да се превърне в нещо полезно, при което не губи стойността си. Един ден парче метал може да бъде накит или връх на копие, на следващия ден — разменна монета.

Хора от най-различни географски ширини — от Скандинавия до Екваториална Африка — са използвали като пари определени предмети със стандартна форма и големина, изработени от метал. Племената в Судан например изработвали мотиките си от желязо, докато мотиките на китайците били от бронз — метал, който се използвал в древен Китай и за изработка на миниатюрни ножове. Древните египтяни правели своите сечива от мед, докато бронзът бил предпочитаният материал и на жителите на Южна Европа. В Бирма за същите цели се ползвало олово, а в Малайзия — калай, какъвто се намира в изобилие по онези места.

В Западна Африка съществувал особен вид валута, наречена манила, състояща се от медни халки. В Либерия и други части на африканския континент се използвали дълги железни ленти, сплеснати от двете страни и познати като „пенитата на киси“ по името на племето, което ги изработвало. Племената в днешно Конго използвали месингови пръчки, докато в Източна Африка много племена изработвали метални предмети с различна форма, които се употребявали само в рамките на тяхната общност. Членовете на дадено племе се разпознавали по формата на металните си пари също така сигурно, както и по езика, на който говорели.

С развитието на техниката се усложнявала формата на предметите, използвани като разменно средство; появили се и нови метали и сплави. Най-голяма стойност от всички познати метали придобило златото. Дори днес, когато златото има сравнително тясно поле на практическо приложение, освен за украса или като специален материал в някои високи технологии, то запазва притегателната си сила за хората по цял свят. Макар да му липсва практическа приложимост, през цялата история на цивилизацията златото представлява желан обект за докосване, носене като накит, игра, талисман — най-общо казано, за притежание. За разлика от медта, която позеленява с времето, от желязото, което ръждясва, или от среброто, което се патинира, чистото злато запазва цвета и блясъка си за вечни времена.

Много общества по света придават на среброто и златото магическа или божествена сила. За някои народи списъкът на веществата с божествен произход включва и други скъпоценности — копринени платове за индусите, вълна от лама за жителите на Перу, зехтин за племената на Юдея, масло за народите на Тибет. Едно е безспорно: за почти всички народи през почти цялата история на цивилизацията златото и среброто са притежавали магически свойства, били са свещени. В почти всички езически култури боговете се радват повече на жертвоприношения в злато и сребро, отколкото на цветя, храна, животни, дори хора.

Маите на полуостров Юкатан принасяли в жертва на боговете си предмети от злато, сребро и нефрит, каквито са открити в големи количества в басейните със светена вода на храмовете, издълбани в мекия варовик, от който е изграден полуостровът. В една от планинските общности в Колумбия, още преди пристигането на европейците, индианци от племето чибча извършвали ежегоден ритуал, при който покривали вожда си със златен прах. След като той се потопял в свещеното езеро, прашецът се отлепвал от тялото му и се разпръсвал във водата като дар към боговете. На испански въпросният вожд станал известен като Ел Дорадо — Позлатения, а приказното му богатство се превърнало в едно от най-големите предизвикателства за търсачите на съкровища в историята.

В сравнение с останалите скъпоценни вещества на златото най-често се придават божествени свойства. Много древни племена отбелязвали приликата между неговия блясък и този на слънцето — едно съвпадение, на което бил приписван много по-дълбок смисъл. Древните египтяни вярвали, че златото е свещеният метал на бога на слънцето Ра, поради което погребвали огромни количества злато в саркофазите на своите божествени фараони. За инките в Южна Америка златото и среброто представлявали потта на слънцето и луната; с тези благородни метали били покрити стените на техните храмове. След испанското нашествие, когато конквистадорите отнесли всичкото злато и сребро в Европа, местните хора продължили да облицоват храмовете си с бял и жълт варак, като вместо златен и сребърен прах хвърляли във въздуха цветни конфети. Древните индуси виждали в златото свещената сперма на бога на огъня Агни; за всякакви богослужения те носели дарове в злато на жреците на бога.

Още в края на третото хилядолетие преди новата ера народите на Месопотамия използвали слитъци от благородни метали като разменно средство при покупката на стоки. В клинописни глинени плочки от 2500 г. пр.н.е. се споменава и за използването на сребро като платежно средство. Тези стандартизирани слитъци от злато и сребро с точно определена стойност се наричали мини, шекели или таланти. Стойността на цял склад зехтин, бира или пшеница се свеждала до парче злато или сребро, което всеки можел да си сложи в джоба и да пренася от място на място. Тази система се оказала особено удобна за търговците, свикнали да боравят с големи количества стока — цели кораби, складове или кервани, докато за обикновения човек, опитващ се да продаде кош пшеница или да си купи мях вино, златото било прекалено скъпо. Като платежно средство златните и сребърните слитъци останали недостъпни за простолюдието.

След като веднъж става технически възможно да се произвеждат стандартизирани слитъци от благородни метали, е въпрос на време тези слитъци да се смалят до размер, който да позволява по-голяма степен на гъвкавост в ежедневния стокообмен. Появяват се монетите. Технологичният и културният скок от използването на безформени късове — метал до отсичането на първите монети представлява първата парична революция в човешката история и доколкото е известно на археолозите, този скок се извършва само веднъж. Това става в Западна Азия, на територията на днешна Турция, откъдето монетите се разпространяват по целия свят, превръщайки се в световна парична система, предшественик на днешните пари.

Парите не се срещат в природата. Те нямат аналог сред представителите на животинското царство. Парите, както и езиковата комуникация, са чисто човешко изобретение. Те отразяват един качествено нов начин на мислене и действие, довел до невиждани промени в целия свят. Едва сега, след близо три хиляди години, си даваме сметка за пълната сила на парите, за тяхното влияние в човешките дела. Парите заместват или изменят до неузнаваемост традиционните връзки в обществото, основани на отношенията в семейството, племето, общността и националната държава.

2Петият елемент

Най-старата известна дума в европейската литература е тази, с която започва Омировата „Илиада“. В оригиналната гръцка версия това е думата „гняв“. Общоприетият превод на първия стих на „Илиада“ гласи: „Музо, възпей оня гибелен гняв на Ахила Пелеев…“, но оригиналният текст започва с гръцката дума за „гняв“ или „ярост“. С това именно чувство е просмукан епичният Омиров разказ за Троянската война — онзи десетгодишен въоръжен конфликт, при който гърците се принасяли в жертва, убивали, изтезавали, изнасилвали и осакатявали помежду си. Всички тези разгневени мъже населявали една историческа епоха, която днешните учени наричат века на Омир, или епохата на героите — един отрязък от време на границата на две велики древни империи. Този свят и до ден-днешен щеше да тъне в мрака на историята, ако не бяха двата велики Омирови епоса — „Илиада“ и „Одисея“, които представляват първият опит на една цивилизация да остави за поколенията летописа на своите дела. Омировите гърци са преди всичко воини, а не търговци. Омир описва в най-малки подробности мечовете и копията на своите герои, техните доспехи, шарките върху щитовете им, всяко оръдие на битката. Той възпява вдъхновено красотата и достолепието на военните кораби, поели в бой, но не ни спестява и картината на копието, пронизало черепа на воина, кръвта, бликнала от раната, погребалния плач на неговата майка и съпругата му. В епичните поеми на Омир не се говори за пари; те нямат място в живота на неговите герои. По думите на Волтер:

Търговията не присъства в Омировата поезия, в която мъжете търсят слава, а не пари; победителят налагал волята си над победения, без да мисли за цената. Омировите герои не преговарят, не правят компромиси, не спорят за стойността на светските неща. Силният просто взема от слабия това, което му е нужно за поредния поход; той няма време да се пазари с някакъв си търговец.

Средище на обществения живот в Омирова Гърция е укрепеният дворец на владетеля — на Агамемнон в Микена или на Приам в Троя; докато пазарният площад изобщо не се споменава като обществен фактор. Целта на всеки град е да произведе колкото е възможно повече от това, което е нужно на жителите му, за да не се налага да търгуват със съседния град. В свободното си време Омировите герои се развличат с лов, пирове и ритуални военизирани игри.

Омир не прави и най-малкия намек за някаква склонност на неговите герои към размисъл и самопреценка. Техните идеали и импулси произтичат или от дълбоко вкоренен стремеж към увеличаване на личното им достойнство, или от някакво свръхестествено вдъхновение, подшушнато им от съответното божество. Героите на Омир са все мъже, мотивирани от бурни страсти и емоции — толкова различни от разума и умереността, издигнати на почит в антична Елада. Фразата „Познай себе си“, станала мото на елините доста по-късно, през Златния век на Атина, не би означавала нещо за Ахил, Одисей, Парис, Хектор, Агамемнон, Приам и останалите Омирови герои, които до един са все мъже на действието, а не на мисълта.

Можем ли да си представим един Одисей, завърнал се у дома след десетгодишно странстване, да отвори грънчарска работилничка, да оре земята, да гледа животни или да продава вино на пазара? Само това не! Подобно на останалите Омирови персонажи Одисей лудува из гората с разни нимфи, побеждава змейове и чудовища, пие юнашки, прелъстява жени (и смъртни, и богини) — изобщо живее като всички гръцки герои в един непрестанен цикъл на уголемяване и защитаване на личното си достойнство. Търговията не значи нищо за Одисей и неговите другари, населявали един свят, непознаващ парите.

Древните троянци може да не са познавали парите, ала самите пари се появяват недалеч от стените на Троя. Това става в почти неизвестното царство Лидия, където за пръв път са изсечени монети и откъдето започва световната парична революция. Тази революция ще изиграе много по-голяма роля в световната история от всичките битки на героите на Троя.

По йонийското крайбрежие на днешна Гърция и прилежащите към него острови през хилядолетията възникват, достигат своя разцвет и изчезват поредица малки царства. Всяко от тях оставя в наследство на съседите си по нещичко, което те възприемат и прилагат в собствената си култура. Измежду множеството велики цивилизации, развили се и отмрели на територията на Мала Азия, лидийската далеч не е най-славната. Лидийците са племе, говорило на европейски език и обитавало земите на днешен Анадол около двайсет века преди Христа. През седми век пр.н.е. те основали малко царство, което в своя апогей представлявало град-държава, състояща се от столицата Сардес и непосредствено заобикалящите я земи. Лидийците така и не влезли в аналите на историята с някакви особени умения като воини, завоеватели, строители или дори любовници.

Имената на лидийските династии и царе са достигнали до нас чрез глинените плочки на хититите и трудовете на гръцкия историк Херодот. От тях широка известност е придобило едно-единствено име — това на цар Крез. „Богат като Крез“ е популярен израз в съвременния английски, турски и други езици по света.

Самият Крез се възкачил на лидийския престол през 560 г. пр.н.е. като цар на една вече доста богата държава; предшествениците му съумели да положат върху здрави основи икономиката на царството. Лидийците произвеждали едни от най-добрите парфюми и козметични продукти в древния свят, но това само по себе си едва ли би било достатъчно основание за митовете, заобикалящи неговата личност. Цар Крез се превърнал в нарицателно име благодарение на едно наистина епохално постижение на своите предшественици на трона — изобретяването на парите.

Нещо подобно на пари и нещо, наподобяващо пазари, се наблюдава в Месопотамия, в древен Китай, Египет и много други части на света. За разлика от Лидия обаче, където първите известни на човечеството монети били отсечени някъде между 640 и 630 г. пр.н.е. в нито една от тези страни не се боравело с истински пари. За гениалността на лидийските царе може да се съди по това, че първи видели нуждата от изработване на малки, лесно преносими слитъци метал, равняващи се по стойност на няколкодневния труд или на малка част от реколтата на един земеделец. Изработвайки тези слитъци в стандартна, предварително зададена форма и големина и щамповайки върху тях условен образ, който да доказва стойността им и пред неграмотните, лидийските царе увеличили в безпрецедентна степен ефективността на всички търговски операции.

Първите лидийски монети били изработени от електрон — естествена сплав на злато и сребро, която се среща в природата. Металът се оформял във вид на продълговати плочки, няколко пъти по-дебели от модерна монета, на големина колкото крайната фаланга на мъжки палец. За да се гарантира тяхната автентичност, върху всяка отливка по заповед на царя се щамповала лъвска глава. Поради натиска при щамповането се изменяла и формата на отливките — от овална плочка в кръгла и плоска монета.

Целта била парите да се секат с точно определена форма и приблизително еднаква дебелина, за да се отмени една от най-досадните и отнемащи време операции в търговията — претеглянето на златото или съответния благороден метал при всяка сделка. С въвеждането на новото разменно средство било достатъчно търговецът да отброи съответния брой монети, за да се сключи сделката. По този начин рязко се намалили и измамите в количествата злато и сребро, предмет на всяка отделна трансакция. Продавачите и купувачите вече не били длъжни да боравят с везни или да внимават, образно казано, да не бъдат „ударени в кантара“. От търговците не се изисквало да познават на око чистотата на метала, който получавали при всяка продажба на чифт сандали, кош пшеница или амфора зехтин. Използването на пари с предварително определено тегло и съдържание на метал, отсечени и щамповани в царската монетна работилница, позволило всяка сделка да протича много по-бързо и честно и за двете страни, като вече не било нужно хората да си носят везни за злато, ако ще ходят на пазар. Търговията станала достъпно занимание за много по-широки слоеве от населението.

Приказното богатство на Крез и неговите предшественици на лидийския престол било натрупано не от завоевания, а от търговия. През време на царуването си (560—546 г. пр.н.е.) Крез пуснал в обръщение нови монети от чисто злато или сребро вместо от електрон. Използвайки тези нови монети със стандартно съдържание на метал като универсално разменно средство, лидийските търговци развили оживена търговия със стоки от ежедневна необходимост — зърно, зехтин, бира, вино, кожени изделия, грънци и дървен материал, както и с предмети на лукса — парфюми и козметика, накити, музикални инструменти, декоративна керамика, бронзови статуетки, мохерна вълна, скъпи платове, мрамор и слонова кост.

Това изобилие и разнообразие на стоки бързо довело до още едно революционно изобретение — пазара на дребно. Наместо купувачът да издирва къде живее онзи, който продава зехтин или накити, за да ги купи от дома му, царете на Сардес създали една качествено нова система на търговия, при която всеки, който имал нещо за Продан, излагал стоката си на централния пазарен площад. Около сергиите за плодове и зеленчуци се появили цели редици малки магазинчета, като всеки търговец продавал определен вид стока. Имало продавач на месо и продавач на зърно; търговец на накити и търговец на платове; магазинче за музикални инструменти и друго за грънци. Този първообраз на пазара възникнал през седми век пр.н.е., а негови проявления през вековете са гръцката агора, средновековните пазарни площади на Северна Европа, както и модерните търговски комплекси в американските предградия.

Пазарът и търговията придобили такова значение в живота и общественото устройство на лидийците, че в трудовете си Херодот ги нарича събирателно с думата kapeloi, която означава търговци, продавачи, но също и търгаши или мошеници. Според Херодот лидийците се превърнали в народ от търговци — първият в историята, заменил натуралната и разменна търговия с истинска парично-пазарна система.

Търговската революция в лидийската столица Сардес предизвикала всеобхватни промени във всички сфери на обществения живот. Херодот пише с нескрито удивление за нововъзникналия обичай лидийските жени сами да си избират съпрузи. Събрала достатъчно количество монети, младата девойка можела сама да си приготви зестра и по този начин имала по-голямо право на глас при избора на жених.

Бързо се появили нови видове търговски услуги. Едва изникнали първите магазинчета на площада, когато някакъв предприемчив човек се сетил да открие в съседство дом за сексуално обслужване на множеството търговци и техните клиенти. Най-ранните известни в историята публични домове функционирали около пазарния площад на Сардес. Смята се, че много неомъжени лидийски жени спечелили именно в тези заведения нужните им пари за зестра.

Не след дълго последвал хазартът, като на лидийската цивилизация се приписва изобретяването не само на парите, но и на заровете. При археологически разкопки са открити веществени доказателства, че зарове и други хазартни игри, като например ашици, са се играели непрестанно около пазарния площад.

Търговията била основният фактор, на който цар Крез дължал несметното си богатство. Само че и той, както и останалите знатни фамилии прахосали всичко. Те бързо развили вкус към луксозните стоки и охолния живот, към ескалиращата спирала на показното потребление. Така например лидийските фамилии се надпреварвали коя ще изгради по-голяма семейна гробница от останалите. Тези гробници били богато украсени с мрамор и слонова кост, а мъртвите се погребвали с пищни церемонии, натруфени със златни диадеми, гривни и пръстени. По този начин, вместо да генерират все по-голямо богатство, знатните лидийци пръснали натрупаното от техните предци. Нововъзникналият елит на Сардес бързо изхарчил за потребление парите на предишните поколения, вместо да ги вложи в градивни начинания.

В крайна сметка Крез изсипал цялата хазна в двете бездънни ями на прахосничеството, погубили толкова много царе преди и след него — строителството и войската. С огромното си богатство той покорил почти всички гръцки градове в Мала Азия, включително и великия Ефес, който разрушил и построил наново, в още по-грандиозен вид. Макар сам да не бил грък, Крез изпитвал голямо уважение към гръцката цивилизация, език и религия. Тъкмо поради тази своя слабост той управлявал покорените гръцки градове по един доста либерален начин.

Според известната гръцка легенда Крез се допитал до Делфийския оракул дали би могъл да се надява на победа в евентуална война срещу Персия. Оракулът отвърнал, че ако нападне Персия, това ще доведе до падането на една велика империя. Крез взел това за благоприятен знак, вдигнал войските си и нападнал персите. В последвалата кървава война (547—546 г. пр.н.е.) обаче паднала не персийската, а лидийската империя, която се основавала не на военна мощ, а на търговско умение. Персийският цар Кир разгромил без усилие наемната войска на Крез, след което тръгнал по петите на оцелелите и превзел лидийската столица Сардес.

Докато персийските войски, замаяни от победата, подложили приказно богатия Сардес на грабежи, огън и меч, Кир се присмял на Крез:

На което Крез отвърнал:

Персийската победа сложила край на царуването на Крез, с което лидийското царство изчезнало от аналите на историята. Но макар славната Лидия вече да не съществувала на нито една карта, нейният отпечатък върху развитието на цивилизацията си остава епохален. Много от заобикалящите я царства бързо възприели практиката на сечене на монети, поставяйки началото на една революция в търговията, която се разпространила в целия средиземноморски свят и на първо място в най-близкия съсед на лидийското царство — древна Гърция.

Макар могъщата персийска армия да превзела с лекота Лидия и много от гръцките градове-държави, централизираната персийска държавна система не можела да се мери с ефективността на пазара, с новата система на търговия на основата на парите. След време пазарните стопанства се разпрострели из цялото Средиземноморие, като навсякъде по пътя си влизали в сблъсък с традиционните трибутарни държави, основаващи се на натурална налогова система.

Голямата битка между пазарните градове на Гърция и Персийската империя се свеждала до конфликта между старата и новата система на генериране на богатство. Това бил сблъсък между системата на пазара, основана на демократични принципи, и системата на натуралното стопанство, основана на автократична власт — един сблъсък, който в различни форми се повтаря до ден-днешен по целия свят.

С богатството от новосъздадените пазари гърците бързо изместили по-консервативните финикийци като водеща търговска сила по Източното Средиземноморие. Паричната революция, предизвикана от лидийските царе, прекъснала героическия период в гръцката история и поставила начало на развитието на гърците като народ от търговци. С разпространението на монетите и на йонийската азбука на гръцките острови и прилежащите части от материка възникнала една нова цивилизация.

Производството на монети дало силен тласък на търговията, като й осигурило онази стабилност, която й липсва през предишните епохи. Металните пари се превърнали в аршин за измерване и определяне стойността на всички останали стоки и услуги. Парите предоставили на древните земеделци, търговци и потребители едно неизменно универсално средство за размяна, едновременно преносимо и лесно за съхранение. Тази лекота на употребата, унификацията на номиналната стойност и дълготрайността като стойностен еталон привличали все повече хора към новото разменно средство.

Древните елини имали едно естествено предимство: в областта Лауриум, на около петдесет километра южно от Атина, се намирали значителни сребърни залежи. От тях се добивало сребро в течение на четири века — от шести до втори век пр.н.е. Сребърните находища били на дълбочина от 25 до 60 метра под земята, като отделни жили достигали до 120 метра.

Уникалността на елинската култура — за разлика от тази на Персия и Египет — е в това, че тя не се основава на брутално налагане на държавната власт, подкрепена от огромна и лоялна армия. Древните елини така и не успяват да се обединят дори в държава, а остават разделени на множество градове-държавици, всяка от които споделя отчасти и в различна степен икономическия и културния разцвет на цялото. Силата и могъществото на Елада никога не са зависили от военна мощ. До самия апогей на античната елинска цивилизация, преди цар Филип от съседна Македония да покори гръцките градове-държави, а синът му Александър да се впусне в поредица от бляскави завоевания през Леванта чак до индийския субконтинент, територията, населена с гърци, така и не се обединява под единно управление. Величието на Елада е продукт на паричната и търговската революция, започнала в малкото лидийско царство, пряк резултат от въвеждането на парите, създаването на пазара, развитието на търговията на едро и дребно.

Парите правят възможна една организация на обществото, далеч надхвърляща всичко, което би могло да се постигне с родова лоялност или груба сила. Родовите общности са твърде малки — групи от шейсетина, максимум стотина души, всичките роднини помежду си, свързани чрез женитба и сватовство със своите съседи от други, подобни на тях групи. Много по-ефективна е системата на централизираната трибутарна държава, принуждаваща с груба сила поданиците си да плащат налози в натура на върховната власт. Една трибутарна империя е в състояние да обхване милиони човешки същества, разделени на провинции и класи и управлявани от многобройна бюрокрация с добре развита система за водене на административни и счетоводни книжа.

Паричното стопанство не предполага преки човешки контакти и изграждане на дългогодишни връзки на доверие и лоялност както при родовата система, нито пък поддържане на голяма по обем държавна администрация и военна машина както при трибутарната империя. Парите се превръщат в онази социална спойка, обединяваща отделните човешки същества в сложна система на обществени взаимоотношения, често пъти далечни и преходни, но абсолютно невъзможни преди тяхното създаване. Парите свързват хората много по-ефективно от всякакъв друг посредник. Те създават нови видове обществени отношения, но доколкото тези нови отношения се изграждат и разграждат много по-бързо и са преходни по своя характер, парите подкопават традиционните видове лоялност, основани на родствена общност или политическа власт.

Парите представляват също така изразно средство за много различни стойности; с тяхното въвеждане се извършва качествен скок, при който ролята на остойностител се разпростира от сферата на предметите и стоките до абстрактни понятия като работа и труд. Парите позволяват на даден индивид — мъж или жена — да се заплати за изчистване на обора, за един работен ден на стана или чекръка, за оказана помощ при нацепване на дърва или нахранване на добитъка, или за сексуална услуга. Самият човешки труд се превръща в стока, която се продава и купува и която се остойностява в зависимост от своята важност, обществена потребност, нужните за извършването й сили и умения, както и времето, което поглъща. Доколкото парите стават универсален стойностен еквивалент за труда, те се превръщат в мерило и за самото време.

Древните хора бързо открили, че парите се явяват удобен заместител на различни услуги и налози, дължими на политическата или религиозната власт. Вместо да дава на господаря част от реколтата си, селянинът просто плащал съответния данък. Вместо да носят чували с храна в храма, богомолците започнали да правят парични дарения. Дори богослужението започнало да се пресмята в парично изражение. Боговете вече не искали първите класове от нивата или първото грозде от лозата, или първото агне, родено напролет. Боговете — или по-точно жреците — се задоволявали с пари.

Стойността на едно произведение на изкуството или музикално изпълнение можела да се пресметне също толкова лесно в пари, колкото и стойността на една коза или ябълка. Дори правосъдието се превърнало в парична дейност. Вместо да се разплащат око за око и зъб за зъб, хората започнали да понасят парични наказания — глоби — за престъпленията си. Парите проникнали в семейния живот и в наследствените отношения посредством зестри, откупуване на девойки за женене, парични компенсации при развод и парични завещания при смърт на родител или брачен партньор.

Чрез бързата монетаризация на стойността почти всичко можело да се изчисли в паричен еквивалент. Парите се превърнали в универсално мерило за стойност. По този начин възникнала една система споделени стойности, по която се изчислявала продажната цена на всичко — от самун хляб до поема, от едночасова сексуална услуга до едногодишни данъци, от агнешки бут до едномесечен наем. С въвеждането на една опростена система на остойностяване всяко нещо си отишло на мястото.

Въвеждането на металните пари имало незабавен и огромен по мащабите си ефект върху политическата система и разделението на властта. Някои дълго стаявали напрежения в древногръцкото общество ясно проличали при промените в законодателството, направени през 594—593 г. пр.н.е. от великия законотворец Солон. По негово време в различни слоеве на обществото били натрупани такива огромни дългове, че Солон премахнал продаването в робство на неизправни длъжници, като при това отменил всички текущи задължения, за да може икономическата и финансовата система да започне начисто. През изминалите оттогава хилядолетия множество политици се опитват да приложат същата стратегия, но отмяната на дълговете носи само краткосрочно облекчение на политическата ситуация, а проблемът със задлъжнялостта много скоро се възвръща с пълна сила.

Най-радикалната от Солоновите реформи обаче се изразява в премахване на традиционното изискване само мъже от благороден произход да могат да се кандидатират за изборни длъжности. По този начин парите довели до политическата либерализация на Атина, при която на мястото на благородния произход като задължително условие за участие в управлението на държавата бил въведен имотен ценз. За времето си това била извънредно демократична реформа, при която парите спомогнали за демократизирането на самия политически процес чрез премахване на старата аристокрация, основаваща се на наследствени права, кланови връзки и унаследяеми постове.

Демокрацията като практика възниква в онези градове-държави като древна Атина, където има силно пазарно стопанство, основано на стабилна местна валута. От всички елински градове Спарта била тази, която най-силно се съпротивлявала на въвеждането на парите и пазара, респективно на демокрацията. Според легендата управниците на Спарта позволявали употребата единствено на железни пръчки и върхове на стрели като разменно средство; това давало възможност за известна форма на вътрешна търговия, която по никакъв начин не надхвърляла рамките на града-държава. Спарта започнала да произвежда свои монети едва през трети век пр.н.е.

С разцвета и бурното разпространение на търговията елините изградили множество нови храмове, обществени сгради, академии, стадиони и театри, като успоредно с това създали великолепно изкуство, философия, драма, поезия и наука. Центърът на античния гръцки град бил не дворецът на царя, нито крепостта на армейския гарнизон, нито дори храмът на бога покровител. Общественият живот в Елада бил съсредоточен в агората — пазарния площад. Елинската цивилизация била по същество търговска.

След хиляди години на централизирани трибутарни империи възникването на пазарния площад по време на елинската цивилизация променя завинаги историята на света. Всяка велика цивилизация преди елинската се основава на политически съюз и власт, подкрепена от военна мощ. За разлика от тези цивилизации обединена Елада се ражда от пазара и търговията. Елинската цивилизация е цивилизация от качествено нов вид.

Богатството, генерирано от търговия, води до увеличаване на свободното време на атинския елит, създавайки предпоставки за разнообразен градски живот, за стремеж към смислени и обогатяващи личността занимания като политика, философия и спорт, за развитие на изкуствата и организиране на празници и пирове. Никога преди в историята такова огромно богатство не било притежание на толкова много хора; при това атиняните не обръщали голямо внимание на луксозните стоки, а предпочитали да насочват парите и вниманието си към осмисляне на свободното си време. Модерните учени и днес проучват и черпят от богатото интелектуално наследство на думи, мисли и идеи, завещано ни от елинската цивилизация, от чиято епоха датират основни академични дисциплини като история, природни науки, философия и математика.

Появата на паричната система и на нейния брат — публичния пазар, налага нов вид умствена дисциплина на човешките същества. Много преди човек да изпита потребност от азбука и грамотност, пазарът го принуждава да се научи да брои и смята. Хората се видели принудени да сравняват величини, които никога преди не били сравнявани. Днес ни е трудно да си представим как е разсъждавал човекът в допаричната епоха, тъй като ние сме привикнали поначало да мислим за нещата около нас в групи, количества и категории.

Броенето се появило много преди парите, но извън чертите на града то имало твърде ограничено приложение. Наистина, един добър пастир трябвало да може не само да преброи кравите или овцете си, но и да ги отличава една от друга по вида, характерното мучене и по отпечатъците от копитата им. Не било достатъчно да знае, че една крава липсва; нужно било да се досети коя точно. Познавайки конкретно липсващата крава, нейното развитие и навици, пастирът можел да предположи с доста голяма точност дали тя е изостанала назад, избързала напред, скрила се е в храстите да ражда или се е отбила до ручея за една последна глътка вода. Така знаел къде да я търси и можел да си я познае, ако случайно я види в чуждо стадо.

Използването на числа и броене, на прости аритметични действия и абстрактно пресмятане поставя началото на една тенденция към рационално мислене, каквато не съществува в нито една човешка общност, непознаваща парите. Това не значи, че парите са направили хората по-умни; те просто ги накарали да мислят по нов начин, в числа и количествени еквиваленти. Мисленето става много по-малко образно и много по-абстрактно.

През голяма част от човешката история религията прибягва до легенди и ритуали, за да въздейства на човешките емоции: страх от неизвестното, желание да се контролира невидимото, стремеж към вечен живот или към някакво друго благо, недостижимо на този свят. Политическите институции също търсят начин да въздействат на човешките емоции чрез насаждане на подозрителност към непознатите, към чужденците или към собствените управници. За разлика от всичко това парите и институциите, изградени върху тях, въздействат главно върху интелекта, а не толкова върху емоциите. Парите и паричната култура възпитават у хората един определено логичен и рационален мисловен процес, какъвто не се наблюдава в резултат на други човешки творения. Както заявява германският философ Георг Зимел в своя труд „Философията на парите“:

С развитието на една икономика, основана на парите, древните елини променят самия начин на мислене на хората, тяхното отношение към света. Този нов мироглед поражда качествено нови видове интелектуални занимания. Зимел пише:

Според древните гърци въздухът, водата, огънят и земята са четирите природни елемента, от които са изградени всички вещества в мирозданието. За мнозина от тях обаче парите представляват един пети елемент — макар и културен, а не природен. Това схващане се отразява в гръцката пословица „Парите — това е самият човек“.

Запазените до днес древногръцки текстове отразяват безброй гледни точки; много свободни граждани, а също и роби са писали пиеси, поеми и философски диалози. Елините стръвно записвали и най-делничните случки и аспекти от всекидневието си — вкъщи, на площада или на лозето, както и разсъжденията си по всякакви въпроси на битието — от зараждането на живота до флуктуациите в цената на житото.

Философската триада Сократ, Платон и Аристотел олицетворява за нас ерата на класическата елинска цивилизация, но доколко тези трима мислители дават реална представа за заобикалящия ги дух и култура? В края на краищата не осъдиха ли самите атиняни Сократ на смърт? По принцип древногръцките философи представляват една донякъде деформирана, нетипична част от гръцката душевност, която по същество е много по-практична, отколкото може би изглежда, ако се съди по великите философски трактати. Тази природа на античната елинска култура може би най-добре се олицетворява от Ксенофонт. През дългата си кариера на политик, учител, генерал и писател Ксенофонт изпробвал интелекта си в много различни области, но най-добре може да бъде определен като практически философ. По време на поредната военна експедиция в Персия той и неговите другари по оръжие от наемната гръцка войска победили враговете си, но техният предводител Кир Млади загинал в битката. Така гръцките наемници изведнъж се озовали без командир на вражеска територия, на стотици километри от дома. Тогава гръцките сили — известни в историята като Армията на десетте хиляди — доверили живота си на Ксенофонт, който ги повел в успешен тримесечен преход през неприятелските земи, докато се върнат обратно в родината. Подобно на много други прославени генерали, и той по-късно описал приключенията си в книга, която се радвала на голям успех.

В своята книга „Анабазис“1 Ксенофонт описва в най-големи подробности продължителната военна кампания, но за разлика от Омир той не се опитва да представи себе си или своите събратя офицери като някакви изключителни герои, подобни на описаните във великите епоси. Като практичен човек Ксенофонт си дава сметка, че в центъра на повествованието трябва да бъдат поставени самите войници. Съзнателно лишена от помпозни фрази и героическа реторика, „Анабазис“ представлява може би най-блестящият пример за класическа елинска проза от областта Атика. В някои отношения практичният Ксенофонт, който се чувства еднакво добре сред прости работници, земеделци или учени, се проявява като очевиден предшественик на много по-модерните мислители Мишел дьо Монтен, Йохан Волфганг Гьоте и Бенджамин Франклин.

Наред с гражданските си функции и търговска дейност Ксенофонт написва още една книга — „Икономика“, в която пресъздава до най-малки подробности управлението на едно домакинство. В тази книга за пръв път се въвежда самото понятие oikonomikos — икономика, под което първоначално се разбира „човек, умеещ да управлява домакинство или имот“. Управлението на домакинството, което в елинската епоха е било чисто женско задължение, едва ли би представлявало и най-бегъл интерес за някой като Омир. Та за Омир и подобните нему жената не представлявала нещо повече от военен трофей, служещ за умножаване на славата и достойнството на героя победител, понякога за жертвоприношение, или в типичния случай — за домакински реквизит, способен най-много да тъче платно в очакване на завръщането от бойното поле на съпруга, бащата или брата.

Макар Ксенофонт да не е феминист в съвременния смисъл на думата, той показва много сериозно отношение към практическата страна на управлението на едно домакинство. Според неговото описание жената домакиня е нещо като пчелата майка в кошера. Цялата книга е изпълнена с най-проста практическа информация за това как трябва да се подреди един дом, как да се обучават слугите, да се съхранява вино и храна, да се внася ред в домашната икономика.

Докато жената в древна Елада отговаряла за домакинството, мъжът се занимавал със селскостопанска работа, с частен бизнес или с държавните дела на пописа — грададържава. Подобно на много други книги от онази епоха „Икономика“ протича във вид на диалог, в случая между Сократ и Исхомах, един от най-заможните атински търговци от онова време. В книгата на Ксенофонт обаче философът Сократ далеч не изглежда толкова мъдър и всезнаещ, както в много по-известните диалози на Платон. Тъкмо обратното — Исхомах, простият бизнесмен, има много повече какво да каже на читателя и се оформя като истинския „герой“ на произведението. Исхомах не се е ползвал приживе с особено висок престиж в един свят на философи, мислители и артисти; както признава самият той, въпреки значителното си богатство не е бил много популярен сред сънародниците си. По чисто литературни достойнства книгите на Ксенофонт не могат да се сравняват с епосите на Омир; във всеки случай като образ Исхомах е доста далеч от Ахил или Агамемнон. Ала именно обикновените практични люде като Исхомах извеждат античната елинска цивилизация на върха на търговския и културния Олимп.

Повечето елински мислители и писатели не притежават големия опит на Ксенофонт в светските и военните дела, нито интереса му към финансовите дейности. Отношението на голяма част от елинските учени, включително на Платон и неговия ученик Аристотел, към парите и пазара издава явно неразбиране на тази материя и поради това известен страх и враждебност към нея.

Платон — този неуморен блюстител на морала — си поставял за цел пълното премахване на златото и среброто, както и на чуждестранните пари. Според неговия труд „Законите“ истинските пари, изработени от благороден метал, трябвало да се заменят с някакви монети без собствена стойност, нещо като жетони или държавни знаци, с които търговците просто да си водят сметка за сключените сделки. Всеки завърнал се от задгранично пътешествие трябвало да предава още при слизането си от кораба всякакви чуждестранни пари на граничните власти. Според Платон честният човек никога не може да бъде богат, доколкото с безчестие винаги се забогатява по-лесно, отколкото с добродетелност. Оттук следва, че колкото по-богат е един индивид, толкова по-малко честен и добродетелен може да се очаква да е. Освен това Платон призовавал към наказание за всеки, дръзнал да продаде за печалба земята или дома, който притежава.

Предложенията на Платон за регулиране на пазара може да ни изглеждат доста крайни дори в един век на строго икономическо планиране. В Книга VIII на „Законите“ например той пише, че пазарът трябва да се наблюдава от стражи, готови да накажат всеки, нарушил правилата на търговията — а правила според него имало предостатъчно. В допълнение към определен брой квартални търговци на дребно Платон бил склонен да разреши да се провеждат три пазара месечно — по веднъж за всеки основен вид стоки, така че на всеки десет дни хората да се запасяват с нужните им количества от дадена стока до следващия пазар. Първият пазар щял да бъде за зърно, вторият, след десет дни — за напитки, третият за роби, добитък и промишлени стоки като щавени кожи, тъкани и облекло.

Макар да не споделял тоталитарните наклонности на Платон, Аристотел също имал някои неконвенционални идеи по отношение на пазарните механизми. Той например не приемал, че всички купувачи на пазара трябва да плащат еднаква цена за едни и същи стоки. Струвало му се напълно в реда на нещата от богатите да се вземат повече пари, отколкото от бедните. Според Аристотел пазарът не почивал на безлични обективни принципи, а на лични взаимоотношения между продавач и купувач. Изходът от сделката трябвало да се определя от относителния статут на участниците в нея, а не от стойността на стоката. Аристотел смятал, че целта на пазара не е само в обмена на стоки, а в задоволяване на човешката алчност. Ето защо пазарът, който удовлетворявал първични и по същество погрешни човешки инстинкти, трябвало да се наблюдава от властите. Действието на икономическите механизми трябвало да протича по начин, направляван от волята на личността, а не от стихийните пазарни сили. Макар Аристотел да бил напълно способен на абстрактно мислене, трудовете му издават вътрешната борба на човек, опитващ се да вникне в новите и тайнствени за него явления на пазара и парите.

Преди изобретяването на парите във вид на монети историята изобилства с примери на цивилизации в различни краища на земята, говорещи на различни езици и почитащи различни богове, при които се проявява практически един и същ механизъм. Независимо дали става въпрос за древните египтяни или ацтеки, за хититите или вавилонците, за жителите на Крит или за тайнствените племена на Мохенджо-Даро, може да се каже, че всички те достигат приблизително едно и също равнище на цивилизованост. Сякаш всеки един от тези народи по пътя на развитието си се сблъсква с някаква невидима стена, в която се спира, без да може да я пробие. Всички те развиват своя самобитна архитектура и религия, наука и търговия, поезия и музика до определена степен — до момента, в който развитието им спира и оттам нататък настъпва упадък.

Първи елините успяват да пробият тази невидима бариера. В резултат от това тяхната архитектура, философия, наука, литература, всички останали изкуства, познания и занаяти претърпяват невиждан дотогава възход. Някои учени се опитват да ни убедят, че този безпрецедентен успех се дължи на някакво превъзходство на гръцкия ум, душевност, раса или култура, на някаква по-изтънчена чувствителност относно връзката на човека с природата. Само че историята не предлага никакви доказателства, че гърците наистина заемат някакво специално място сред останалите народи на древния свят. Единственото им предимство произтича от факта, че техни съседи са лидийците — народът, изобретил парите. За разлика от другите си съседи — финикийците и персите, които до този момент вече притежават сложни обществени системи, непознаващи парите — гърците по времето на лидийското царство са все още недооформена цивилизация, а възприемането на парите им дава мощен тласък напред, с което далеч изпреварват останалите народи в региона. Гърция е първата цивилизация, преобразена от парите, но не след дълго е последвана и от други, които претърпяват подобни исторически трансформации.

Човекът е изнамерил много различни начини да внесе ред във феноменологичния поток на битието, но парите са един от най-важните. Парите са чисто човешко изобретение, доколкото представляват една метафора — нещо, което се използва вместо нещо друго. Това метафорично свойство позволява на човешките индивиди да устроят живота си по невероятно сложни начини, недостъпни преди изобретяването на парите. То придава на парите ролята на фокус в организацията на смисъла на живота. Парите представляват един безкрайно разширяем начин на структуриране на стойности и обществени отношения — лични, политически, религиозни, а също така търговски и икономически.

Навсякъде, където са достигнали парите, са се създали пазарни отношения. Парите носят със себе си една нова градска среда, при която център на града, на населеното място се явява пазарният площад, а не дворецът на владетеля. Обменът на стоки предполага нови търговски пътища по суша и море от един център до друг; постепенно Гърция била оплетена в цяла мрежа търговски артерии, свързващи нейните градове-държави с населените места на съседните земи.

Тази нова обществена тъкан, основана на търговията и парите, породила нова политическа система. Филип Македонски видял в нея възможност да обедини всички тези взаимно свързани точки в една единна държава под своя власт. Неговият син Александър разширил границите на тази държава, завладявайки части от света, все още невключени в зоната на новата търговска култура. По пътя на своите завоевания Александър основал нови търговски градове, често носещи неговото име, чрез които покорените земи трябвало да се присъединят към все по-разширяващия се свят на неговата империя. В Египет той основал град Александрия на средиземноморското крайбрежие, който трябвало да служи като предмостие на гръцките търговци към ревниво пазените богатства по поречието на Нил.

Благодарение на Александър гръцкият станал световен език на търговията. В делтата на Нил, на остров Сицилия, по крайбрежието на Тунис, в древните градове на територията на днешен Израел — навсякъде търговците проговорили на гръцки.

Гръцкият, говорен по пазарищата на Иберийския полуостров и Палестина, не приличал твърде на класическия гръцки на Платон и Аристотел, а още по-малко на езика на Омир. Търговците използвали силно опростена, разговорна форма на „пазарен гръцки“, но дори този осакатен език се оказал способен да изрази идеи, далеч надхвърлящи потребностите на търговския обмен. Пазарните градове по Средиземноморието се превърнали в средища на нови идеи, във форум на религиозни проповеди и дискусии. Последователите на Исус използвали опростения пазарен гръцки, за да разпространяват учението му от едно пазарище на друго. Негови ученици проповядвали на пазарните площади в световни градове като Ефес, Йерусалим, Дамаск, Александрия и Рим. Записани на същия простонароден пазарен гръцки език — наричан от някои „Божия гръцки“, техните притчи се превърнали в Новия завет.

Гръцкият, говорен по пазарищата на Иберийския полуостров и Палестина, не приличал твърде на класическия гръцки на Платон и Аристотел, а още по-малко на езика на Омир. Търговците използвали силно опростена, разговорна форма на „пазарен гръцки“, но дори този осакатен език се оказал способен да изрази идеи, далеч надхвърлящи потребностите на търговския обмен. Пазарните градове по Средиземноморието се превърнали в средища на нови идеи, във форум на религиозни проповеди и дискусии. Последователите на Исус използвали опростения пазарен гръцки, за да разпространяват учението му от едно пазарище на друго. Негови ученици проповядвали на пазарните площади в световни градове като Ефес, Йерусалим, Дамаск, Александрия и Рим. Записани на същия простонароден пазарен гръцки език — наричан от някои „Божия гръцки“, техните притчи се превърнали в Новия завет.

Преди развитието на гръцката система на търговия всяка отделна страна почитала своите собствени богове. Боговете на египтяните се различавали от тези на гърците, на персите и на евреите. Общата търговска култура обаче създала възможност за появата на една нова религия, отворена за всички хора. Светлината на християнството озарила градовете на Средиземноморието като една напълно нова, революционна концепция за вяра. Това била по същество една напълно градска религия, нямаща нищо общо с най-разнообразните богове на плодородието, бурите, слънцето и дъжда, почитани от земеделците. Християнството е първата религия, поставила си за цел да заличи социалните и културните различия между хората и да ги обедини в единна световна вяра. Нейните последователи съзнателно се стремели да я превърнат в универсална религия за всички вярващи; нейното разпространение се извършвало успоредно с разпространението на парите, създали универсалната световна икономика.

Отсичането на първите монети в Лидия полага началото на една световна революция, започнала в търговията, но обхванала почти едновременно градоустройството, политиката, религията и сферите на интелекта. Парите стават основа на качествено нова организация на човешкия живот. След близо петстотин години на бурни обществени промени всички тези сили се проявяват като във фокус във възникването на един нов тип империя със столица Рим. Тази единствена по рода си империя представлява най-висшата степен на проявление на античната цивилизация, създадена от парите, но тя бележи и началото на края на паричната система, основана единствено на металните монети. Рим се превръща едновременно във венец на класическия свят и в негов гробокопач.

3Преждевременната смърт на парите

Древните руини на Римската империя са пръснати из центъра на днешния град Рим като кости на кит, изхвърлени от прибоя и оглозгали от птиците и гризачите, които живеят на скалистия бряг. Най-голямата от тези славни руини е Колизеят — символичен фокус на римската цивилизация, блестящ образец на нейната архитектура и отвратителен пример за пълния й морален упадък. Според нуждите на поредния кървав спектакъл римските инженери са можели да превърнат арената в изкуствено езеро, където са се водели истински морски битки, леела се е кръв, загивали са хора. Сложна система от клетки и подземни коридори пускала срещу гладиаторите диви животни, за да ги разкъсат, а специални трамплини изхвърляли изпод земята нови и нови човешки същества на ритуално заколение под радостните възгласи на прехласнатата публика.

Римските императори внасяли от чужбина лъвове, тигри, слонове, носорози, щрауси, крокодили, мечки и всякакви други екзотични зверове, за да се бият един с друг или с човешки противник. Джуджета се сражавали с мечки; африкански пигмеи с норвежки великани. На арената били изпращани и невъоръжени християни, за да бъдат посечени от гладиаторите или разкъсани от изгладнелите зверове.

Строителството на Колизея, официално наречен Римски амфитеатър, започнало през 69 г. при управлението на Веспасиан и завършило десет години по-късно, когато император бил вече Тит. Съоръжението било открито със стодневен цикъл от религиозни процесии, гладиаторски битки и зрелища. Името Колизей — на латински Colosseum, с което амфитеатърът е известен по света още от времето на империята, произлиза вероятно от латинската дума colossus, по гигантската статуя на Нерон, издигала се някога в близост до арената.

Колизеят бил построен да побира 45 до 50 хиляди седящи зрители, а отгоре било спъвано огромно платнище, за да ги пази от палещото лятно слънце. По време на първите петстотин години от съществуването си Колизеят бил обновяван и преустройвай седем пъти, но след падането на Рим се превърнал в каменна кариера, от която поколения жители на града вадели висококачествен камък за строеж на жилища и павиране на улици. Днес е останала не повече от една трета от първоначалната маса на съоръжението.

Въпреки кървавата слава на Колизея и символичното му присъствие в християнския свят като лобно място на неизброими светци и мъченици, съществуването му е много повече симптом, отколкото причина за загниването на Римската империя. Зад реките кръв се крие една съвсем различна история — историята на налудничавата икономическа политика на Рим, направила подобни варварски зрелища и самото преследване на християните не просто възможни, а дори нормални и приемливи. За да бъдат разбрани историята на парите и начинът на функциониране на римската икономика, както и същинските причини за рухване на империята, ние трябва да насочим поглед отвъд Колизея, към Капитолийския хълм, където се намира храмът на Юпитер Капитолинус — бога покровител на гладиаторските игри.

Макар и най-малък от седемте хълма, върху които е построен Рим, Капитолийският хълм е с най-голямо значение за историята на града. Върху него са се издигали Римската цитадела и Капитолият — главният храм на империята. Капитолият е служил за дом на царя на боговете, Юпитер Оптимус Максимус, който заемал центъра на храмовия комплекс; в страничните крила се намирали храмовете на Минерва — богинята на мъдростта, и на Юнона — сестра и съпруга на Юпитер и майка на бога Марс. Юпитер, Минерва и Юнона съставлявали така наречената Капитолийска триада, като всяко от тези три божества се явявало в няколко отделни качества и под различни прозвища.

В много римски храмове се отделяло специално внимание на парите, но това особено важало за храма на Юнона Регина — най-висшата римска богиня, царица на небето по подобие на богинята Хера, жената на Зевс в гръцката митология. В това си качество Юнона представлявала гения на женствеността и била покровителка на жените, женитбата и майчинството. В друго свое качество — като Юнона Пронуба — тя бдяла над брачния договор; като Юнона Луцина била закрилница на бременните; а като Юнона Соспита подпомагала жените в родилните мъки и акта на майчинство.

Като продължение на нейната роля на закрилница на жените и пазителка на семейното огнище Юнона била богинята покровителка на Римската империя. Според древните историци уплашеното крякане на стадо свещени гъски, живели на Капитолийския хълм, предупредило римските стражи през четвърти век пр.н.е. за подготвяното нападение на галите, които под прикритието на нощта се опитвали да изкачат стените на цитаделата. След това знаменателно събитие богинята придобила още едно прозвище — Юнона Монета (предупреждавам).

Като покровителка на империята Юнона участвала в ръководенето на държавните дела, включително в основната държавна дейност на издаване на пари. През 269 г. пр.н.е. римляните пуснали в обръщение нови сребърни пари, наречени римски денарии, които се изработвали в монетната работилница при храма на Юнона Монета. Парите били щамповани с лика на богинята покровителка на Рим и с нейното прозвище — Монета. Името на богинята е достигнало до наши дни в две широко използвани думи в европейските езици. От първото й име Юнона произлиза названието на месец юни, смятан за особено подходящ за сключване на брак и зачеване на деца. А от Монета идва самото понятие за метална пара — монета; думите money и argent, означаващи пари съответно на английски и френски; както и английската дума tint, или монетен двор.

Любопитно е да се проследи тясната връзка между парите, от една страна, и божественото и женственото начало, от друга. Тази връзка, възникнала по времето на великите антични империи, се проявява в няколко модерни европейски езика, използващи думи от женски род за понятия, обозначаващи пари или тясно свързани с парите. Така например испанската дума за монета е la moneda, а германската е die Minze; нещо повече, германската национална валута също е от женски род — die Mark.

Честото претопяване и преиздаване на различни деноминации пари е създавало доста работа на монетната работилница в храма на Юнона Монета. Новоотсечените монети сякаш изтичали от храма като метален поток; оттам коренът на латинската дума currere — тичам или тека, може лесно да се разпознае в модерните английски думи currency — валута, и courier — куриер, пратеник.

Днес на мястото на храма на Юнона Монета, извор на буйния някога поток на римската имперска валута, се издига неугледна тухлена черква. Руините на древния храм са използвани за основи на черквата; за съжаление при толкова много други римски забележителности, пръснати из целия град, туристите не се интересуват много от останките на древния монетен двор.

Рим успял да развие най-сложната и усъвършенствана икономика от всички антични империи. Само няколко века след отсичането на първите метални монети в Лидия гърците разпространили паричната икономика из цялото Средиземноморие. От своя страна римляните я пренесли до най-отдалечените краища на Южна и Западна Европа. Както никой друг преди тях, римляните завладели необятни територии, които организирали в една качествено нова икономическа система, основаваща се на богатите традиции на древни империи, но усъвършенствана с революционните елементи на паричното и пазарното стопанство.

Рим представлявал първата световна империя, основаваща се изцяло на парите. Докато традиционните империи като Египет и Персия отхвърляли парите в полза на държавната власт като основен организиращ принцип, Рим не само насърчавал използването на пари, но и организирал всичките си дела около този нов вид стока.

Римската империя достигнала икономическия си апогей някъде около управлението на Марк Аврелий. За пръв път в историята цялото Средиземноморие и големи части от прилежащите три континента се намирали под единното управление на римския император. Обединението означавало политическа закрила и безопасност, а оттам и оживление в търговията. Обединението означавало също така и стандартизация на стоките, мерките и теглилките, както и увеличаване на видовете и качеството на парите в обръщение на пазара.

До голяма степен икономическият възход на Рим се осъществил през републиканската ера, преди възкачването на Юлий Цезар на престола начело на дългата династия римски императори. Както Цезар, така и ранните му приемници си давали ясна сметка за решаващата важност на търговията и пазарите за укрепване на тяхната власт; въоръжени с това знание, те съумели да запазят и дори да доразвият някои от постиженията на републиката. Въпреки търговските успехи през ранния период на Империята по-късните императори не проявявали почти никакъв интерес към развитие на търговията, сякаш не разбирали напълно нейното значение. За тях източници на слава били военните завоевания; богатството си дължали повече на бруталността на своите военачалници, отколкото на умението на римските търговци. Доколкото империята продължавала да се разширява, императорът присвоявал цялото богатство на новозавладените земи, с които издържал армията, изплащал заплатите на държавните служители и финансирал всякакви начинания, каквито му идвали наум. След всеки успешен военен поход в столицата пристигали нови товари злато и сребро, плячкосани от покореното население, както и върволици роби за Продан по пазарищата. От завоеванията империята се снабдявала и с нови войници, които бивали набързо обучавани и хвърляни в бой срещу поредния враг.

За разлика от Атина и Сардес, Рим не произвеждал почти нищо, нито пък играел роля на важно търговско средище. Рим просто внасял богатство; веднъж влязла в столицата, една стока повече не я напускала. Както пише Хърбърт Уелс в „Контурите на историята“, Рим представлявал „политическа и финансова столица… един град от нов тип. Рим получавал печалби и налози, а не давал нищо в замяна“.

Рим открил едно ново приложение на парите — не само във вид на данъци и богатство, към каквото се стремели и предишните цивилизации, а като средство за спекулативна търговия, за купуване и препредаване на земи, с което се издържала новата военна класа, основен съперник и дразнител на традиционните патриции. Както пише Уелс: „Парите бяха нещо ново в човешкия опит, нещо диво и необуздано. Стойността им се движеше в непредвидимо широки граници. Периоди на изобилие се редуваха с периоди на недостиг на пари. Хората предприемаха лукави и недодялани мерки за обуздаване на парите чрез презапасяване, за повишаване на цените чрез внезапно пускане в обръщение на големи количества метал…“

Римските императори не съставяли държавен бюджет; някои от тях били спестовни, но повечето похарчвали моментално всичко, което им попаднело в ръцете. Със завладяването на всяка поредна провинция или царство настъпвал временен скок в приходите на империята, а оттам и в разходите. С покоряването на Пергамското царство през 130 г. пр.н.е. държавните разходи се удвоили — от 100 милиона на 200 милиона сестерции (една сестерция се равнявала на четвърт денарий). Към 63 г. пр.н.е. след разграбването на Сирия, бюджетните разходи нараснали до 340 милиона сестерции; същата тенденция се проявявала и след завладяването последователно на Египет, Юдея, Галия, Испания, Асирия, Месопотамия и на много други земи по Средиземноморието. Интересно е да се знае, че самата издръжка на държавния апарат за пръв път надхвърлила един милион сестерции по време на управлението на Август, когато Рим достигнал своя зенит. След смъртта на Август е практически невъзможно да бъдат изчислени сумите, прахосани от неговите приемници Калигула, Клавдий и Нерон за безсмислени военни походи, показно строителство или просто за задоволяване на личните им прищевки.

Завоевателните войни и разграбването на покорените територии не можели да служат вечно като средство за попълване на хазната. Дошло време, когато римските легиони вече били оплячкосали всичко в известния тогава античен свят. По времето на император Траян (98—117) цената на една бъдеща завоевателна война вече надхвърляла стойността на евентуалната плячка. За нови завоевания императорите били принудени да обръщат поглед към не особено примамливи цели като Британските острови и Месопотамия, където природните ресурси и произвежданите стоки не оправдавали присъствието и издръжката на римски гарнизони.

Самият Рим не произвеждал почти нищо ценно, а след като оплячкосал всички земи наоколо, в империята се зародил огромен търговски дисбаланс при продължаващия внос на стоки от Азия. Тъй като нямал какво да предложи в замяна, Рим заплащал целия внос в злато и сребро — практика, която предизвикала такова изтичане на скъпоценни метали от империята, че Траян се видял принуден да възкликне:

През 77 г. Плиний Стари се оплакал, че само за внос на луксозни стоки от Индия се прахосват около 550 милиона сестерции годишно.

Най-голямото разходно перо за Римската империя обаче било издръжката на нейната многобройна войска, разпръсната върху огромна територия. С разрастването на империята ставало все по-трудно да се поддържат в изправност и без това прекалено дългите и усукани транспортни и съобщителни артерии. Все по-трудно ставало за императора да разчита на лоялността на своите бойци, набирани от най-различни нации и говорещи десетки езици, повечето от които служели в отдалечени гарнизони и никога не били стъпвали в столицата Рим. Дори преустановяването на териториалната експанзия не отменяло необходимостта от отбрана на вече завзетите земи чрез поддържане на огромна по численост армия. При това до тази армия често се прибягвало за потушаване на въстания и за отблъскване на набезите на съседни племена, решени да пробват готовността на Рим да охранява границите си.

Въпреки намаляващата й способност да носи приходи на държавата армията не спирала да нараства. Само през трети и четвърти век, когато територията на Рим вече за почвала да се свива, броят на войниците нараснал повече от двойно — от 300 на 650 хиляди души. Същевременно самите оръжия и бойна техника ставали все по-сложни и скъпи. С развитието на по-модерно военно оборудване и обсадни машини и със засилената роля, която военната наука отреждала на конницата за сметка на традиционната римска пехота, се увеличавала нуждата от коне за войската. Новото оборудване и конете, необходими за пренасянето му на големи разстояния, довели до по-нататъшно увеличаване на военните разходи и натежали до краен предел върху изпразнената хазна.

Макар значително по-малобройна от имперската войска, римската бюрокрация продължавала да се увеличава със същата скорост, докато самата империя вече се смалявала. Още при управлението на Август хазната започнала да изплаща заплати на чиновниците, които по времето на републикански Рим служели на държавата безплатно. От този момент нататък, чак до падането на империята броят на платените държавни служители непрекъснато се увеличавал.

Неспособни да спрат упадъка на империята с помощта на войската, императорите се захванали с непрестанни реорганизации на държавната администрация в отчаяно търсене на решение на заплашващите да ги затрупат проблеми. Империята била разделена на все по-голям брой все по-малки административни единици — области и провинции. Прерогативите на владетеля били поделени между императора и двама или повече цезари, които служели като негови помощници, или нещо като областни императори, отговарящи за определени територии. Всяка промяна за съжаление прибавяла нови и нови слоеве към и без това сложната йерархия на държавната администрация, като успоредно с това създавала местни и регионални центрове на властта с всичките му там дворци, придворни, храмове, жреци, стражи и всякакви атрибути на държавата, към каквито по право се стремяла дори най-малката административна единица. Въпреки несекващите реформи броят на платените държавни служители никога не намалявал; напротив, той показвал трайна склонност към увеличение. Съществуват исторически доказателства, че само при управлението на Диоклециан държавната бюрокрация нараснала над два пъти.

Изправени пред това главоломно нарастване на държавните разходи, императорите трескаво търсели нови източници на приходи в хазната, като същевременно прибягвали до всевъзможни хитрости, за да постигнат повече с наличните средства. Логичен завършек на този процес поставил Нерон, като започнал да фалшифицира самите пари. През 64 г. в наивен опит да измами населението той иззел от обръщение всички златни и сребърни монети и издал нови, със своя образ и с по-малко тегло, като при това сребърниците имали намалено съдържание на сребро. По този начин Нерон постигнал временен излишък на злато и сребро в монетния двор: докато преди от един фунт (454 грама) сребро се изработвали 84 денария, сега от същото количество се отсичали 96, или близо 15% „печалба“. По същия начин от един фунт злато вместо 40 се произвеждали вече 45 жълтици, които обаче имали с 11% по-малко златно съдържание.

Притиснати по същия начин от нуждата от повече средства, приемниците на Перон продължили неговата стратегия на „обезценяване“ на парите. Използвайки наличните количества злато и сребро за пускане в обръщение на все повече монети, императорът увеличавал броя им, без да прибягва до увеличаване на данъците. Увеличеният брой монети обаче не означавал наличие на повече пари.

През своето управление Нерон намалил сребърното съдържание на римския денарий на 90%; при Марк Аврелий денарият съдържал вече 75% сребро; до края на втори век Комод намалил още повече среброто в монетите — на 67%. По-късно, когато император Луций Септимий Север увеличил заплатите на военнослужещите, той се видял принуден да издаде нови денарий с под 50% съдържание на сребро. После император Каракала пуснал в обръщение нова монета, наречена антониан, с още по-малко сребърно съдържа ние, но затова пък с номинал два денария. При управлението на император Гален (260—268), самият антониан не съдържал и 5% сребро. Така в течение на двеста години сребърното покритие на римската валута било сведено от 100% до малко повече от нищо. С количеството сребро, влагано някога в изработването на един денарий, вече се отсичали 150 денария; разбира се, цените се вдигали в обратна пропорция на обезценяването на парите. Това, което някога струвало половин денарий, след сто години вече струвало 100 денария — едно увеличение от двеста пъти.

Доколкото императорите все пак можели да разчитат на подкрепата на войската, в Рим нямало сила, която да им се опълчи. С огромната си политическа власт императорът се оставял алчността му да го тегли към все по-голямо лично обогатяване. Римските владетели вече не се задоволявали да грабят съседните народи със силата на оръжието; вместо това те все по-често обръщали поглед към богатствата, натрупани от селско стопанство и търговия в собствената им империя, и търсели начини да сложат ръка и на тях.

Още при управлението на Август, ако не и преди това данъчните приходи на империята се генерирали от два основни източника. Така нареченият tributum capitis представлявал годишен поголовен данък, с който се облагали всички граждани на възраст между дванайсет и шейсет и пет години, докато tributum soli бил имуществен данък върху всички видове земи — от гори до селскостопански имоти, както и върху цялото движимо имущество — кораби, роби, животни и всякакъв друг инвентар. Имущественият данък се равнявал приблизително на 1% от стойността на имота. Доколкото тежестта му се поемала най-вече от земеделците, той имал за цел да насърчава търговската дейност.

По-голямата част от постъпленията в резултат от тези данъци отивали направо в държавната хазна в Рим, така че областните центрове и провинциите били принудени да събират свои собствени данъци, за да финансират общественото строителство и да изплащат заплати на чиновниците. В допълнение към това те въвели градски и областни мита за всички стоки, преминаващи през тяхна територия.

Тези два основни вида данъци стигали за попълване на хазната дотогава, докато армията продължавала да завладява нови територии и да се връща натоварена с плячка. С увеличаване на държавната издръжка и на военните разходи обаче те се оказали недостатъчни. Императорите се видели принудени да наложат нови данъци. За начало те вдигнали поземления данък, но в отговор земеделците изоставили по-малко плодородните земи и селскостопанската продукция като цяло намаляла. Тогава императорите насочили вниманието си към търговците и наследниците на имоти, а в един момент въвели дори и данък върху продажбите на дребно. В търсене на нови източници на приходи за хазната император Тиберий задължил всички мъже в империята да отведат жените и децата си на мястото, където са се родили, за да бъдат преброени за целите на пресмятане на поголовния данък.

Според Евангелието тъкмо поради това императорско разпореждане Йосиф Назаретянинът се върнал в родния си град Витлеем с бременната си съпруга Мария, която родила Исус в една ясла. Римската данъчна система не само изиграла косвена роля в раждането на Христос, но в Новия завет се споменават многократно различните римски данъци и отношението на поданиците към тях, неприязънта на местното население към бирниците на империята, дори се обсъжда дали последователите на Христос следва да плащат данъци, или не. Самият Христос отговаря положително на този въпрос, като показва на учениците си една монета с образа на императора и ги призовава:

Християнството се създава в самото начало на икономическия упадък на Римската империя и макар малцина по онова време да можели да предположат това, като религия му било писано след няколко века да играе значителна роля в борбата й за оцеляване.

През трети век императорът постановил извънреден и както се твърдяло, временен налог в натура — в зехтин, вино, пшеница, месо, щавени кожи и платове — за издръжка на войската. Този налог скоро се превърнал в постоянен придатък към данъчната система, силно напомнящ натуралните налози в традиционните трибутарни империи.

Дребните занаятчии и търговци поемали на плещите си все по-тежко данъчно бреме в резултат на един особено несправедлив данък върху манифактурното производство и търговията на дребно, който, макар да не носел почти никакви приходи в хазната, причинил големи щети на занаятите и търговията в рамките на империята. Данъкът бил прогресивен — т.е. колкото повече произвеждали занаятчиите, толкова повече нараствали дължимите суми. По времето на Диоклециан голяма част от поданиците на империята не съумявали да изкарат достатъчно, за да си плащат данъците. За да покрият задълженията си, те се виждали принудени да продадат селскостопанските си животни и сечива, а понякога и земята си. Все по-често дребните занаятчии и търговци, непритежаващи собствена земя, продавали децата си или дори себе си в робство, за да се издължат на бирника. Така все повече семейства били докарани до разорение и мизерия. С намаляване на външните източници на плячка и грабеж държавната администрация измисляла все по-уродливи начини, за да граби собствените си поданици. Най-простият начин бил чрез възобновяване на древната практика да се конфискува имуществото на хора, обвинени в държавна измяна — или по-точно в измяна на императора. Скоро императорите започнали да обвиняват в лична измяна всеки по-знатен гражданин, достатъчно заможен, за да хвърлят око на богатството му, а същевременно не толкова приближен до двореца, че да прибягват често до неговите услуги. Така например, за да си осигури подкрепата на генералите, Каракала повишил заплатите във войската с 50%, като набавил нужните средства чрез конфискация на имуществото на голям брой заможни граждани, които обвинил в нелоялност и измяна.

Към края на четвърти век римският военачалник и учен Амиан Марцелин написва една от първите истории на Римската империя. Осъзнал, че империята вече отдавна е преминала зенита си, той отдава упадъка й на големите данъци и раздутата бюрокрация. Дори самият император Валентиниан признава проблема, като пише, че „ако поискаме земевладелецът да покрие тези разноски в допълнение на онова, което вече плаща във вид на данъци, така ще пречупим и без това намаляващата му сила; ако изискаме тези средства от търговците, те без съмнение ще затънат под тежестта на такова бреме“. Веднъж направил това разумно и съчувствено наблюдение обаче, самият Валентиниан не се поколебал да наложи нов данък върху продажбите на дребно.

При цялото това главоломно увеличаване на данъчната тежест императорът и свитата му от фаворити били освободени от данъци и се радвали на все по-охолен живот, докато в същото време земеделците, търговците и занаятчиите, които създавали изобилието от блага, тънели в мизерия. Цялата икономика била подчинена на издръжката на държавната машина. В Римската империя човек не можел да се изтръгне от бедността и да натрупа състояние с упорит труд, чрез търговия или земеделие, дори не и с благороден произход. Това се постигало само чрез получаване на важен държавен пост поради лична лоялност и сляпо подчинение на прищевките на императора; постът позволявал на индивида да си осигури спокоен живот и да си краде на воля.

Вкусът на елита към лукс и охолство нараствал с всяка изминала година. Висшите сановници не се задоволявали с прости ленени или вълнени дрехи — те искали коприна, която тогава се внасяла от хиляди километри, чак от Китай, и струвала неимоверно скъпо. Тези хора се обливали щедро с парфюми от Арабия, кичели се със злато, сребро и скъпоценни камъни от всички краища на империята; много обичали кехлибар и редки кожи от далечна Прибалтика; използвали козметични продукти от Анадола. Да се доставят всички тези луксозни стоки с кервани от далечни краища на империята струвало много пари — и това били пари, които напускали завинаги римската хазна, за да пълнят джобовете на китайски, индийски, африкански и балтийски търговци. Неутолимият апетит за охолство и луксозен живот на римския елит се предал и на по-късни поколения европейци, като предизвикал изтичане на злато и сребро от Европа за Азия, продължило почти до деветнайсети век.

Този апетит на римляните за луксозни азиатски стоки предизвикал първия в историята глобален търговски дефицит. Понеже Рим не произвеждал почти никакви занаятчийски стоки, той нямал какво да предложи в замяна на световния пазар освен запасите си от злато и сребро. Това довело до обогатяването на управляващите династии Андхра в Южна Индия и Хан в Китай. За размера на търговския обмен между Римската империя и Азия може да се съди по откритите в последните десетилетия огромни количества златни римски монети от древността, заровени на различни места в Ориента чак до Южна Индия.

Приближените на императора измежду римския елит далеч не били единствените облагодетелствани от успехите на Рим. Още в дните на републиката, далеч преди възникването на империята, римските политици открили, че най-лесно могат да увеличат влиянието си, като залъгват масите с хляб и зрелища. В допълнение към безплатните народни увеселения, устройвани в Колизея, те освободили от данъци всички свободни граждани на Рим и раздавали субсидирана, дори напълно безплатна пшеница, разходите за която се покривали от данъци и налози, събирани от по-отдалечените части на империята. Тази практика бързо се институционализирала като един вид социална помощ за народа.

При възкачването на престола на Юлий Цезар близо една трета от жителите на Рим, или около 320 хиляди души, получавали безплатна пшеница като социална помощ; с поредица ловки маневри той успял да намали броя на „правоимащите“ повече от два пъти — на 150 хиляди, което също никак не било малко. След убийството на Цезар обаче броят на получателите на социална помощ отново започнал да се увеличава, а заедно с него нараснал и размерът на самата помощ. Освен пшеница Луций Септимий Север раздавал на гражданите зехтин; от време на време към натуралните помощи се добавяли и малки суми пари. Император Аврелиан, който получил титлата Възстановител на империята, заменил дажбата пшеница с готов хляб, за да спести на народните маси разноските по печенето му. Освен това той субсидирал цените на виното, солта и свинското за гражданите на Рим.

Като всички хора по света, след като решили, че данъчното бреме е прекалено голямо в сравнение с ползата от държавата, поданиците на Римската империя намерили начин да избегнат плащането на данъци. Търговията замряла. Хората произвеждали само най-необходимото за собственото си изхранване и се въздържали от излизане на пазара. Докато бедните изнемогвали от тежките имуществени данъци, заможните земевладелци, собствениците на латифундии — особено онези, които поради своя привилегирован статут не плащали налози — увеличавали богатството си. Високите данъци прогонили повечето селяни от земите им към освободените от данъци латифундии, където поне можели да си осигурят насъщната храна и най-необходимите вещи, произвеждани на място.

Докато малките стопанства и населени места се обезлюдявали, едрите имения и латифундиите нараствали; накрая, поради спада в търговията, настъпил всеобщ упадък и в големите градове, които станали лесна плячка на скитащи банди мародери. Макар по онова време никой да не мислел в подобни икономически категории, днес може да се каже, че Рим станал жертва на продължително натрупване на дълбоко погрешни практики от страна на управниците, довели до задушаване на икономиката. Заедно с него от тази гибелна политика пострадали големи части от Европа и Средиземноморието. Забелязали ранните признаци на икономически колапс, императорите предприели стъпки, които смятали за оздравителни. За съжаление тези стъпки само влошили още повече ситуацията.

В известен смисъл император Диоклециан (284—305) е първият модерен държавник, опитал се да регулира и дискретно да направлява икономиката; с това той приел факта, че именно тя е двигателят на империята. В опит да запази системата през 301 г. Диоклециан издал Декрет за цените, с който наредил едновременното замразяване на всички цени и заплати. На практика обаче, вместо да замрази цените, декретът подтикнал търговците и земеделците да изтеглят стоката си от пазара. Настъпил рязък спад в производството.

Тогава Диоклециан заповядал на всички граждани от мъжки пол да продължат занятията на своите бащи. Така синът на търговеца трябвало да стане търговец; синът на земеделеца — земеделец; синът на държавния служител — държавен служител. По тази логика синовете на военнослужещите също трябвало да станат военнослужещи, с което се създала наследствената военна класа. Дори синовете на работещите в монетния двор трябвало да унаследят професията на бащите си — да секат монети.

Декретът на Диоклециан забранявал на обременените от тежки данъци земеделци да продават земята си, с което ги привързал за вечни времена към един и същ участък — практика, която за много историци се явява предвестник на феодализма. Империята все повече придобивала чертите на едно статично кастово общество — тенденция, която продължала да се засилва в средновековна Европа.

През последните векове на Римската империя владетелите вече не разполагали с никаква използваема валута; подобно на древните империи преди него Рим се видял принуден да въведе трудова повинност, за да набира нужната му работна ръка.

Държавата дори не позволявала на поданиците си да плащат данъци в обезценените пари, които продължавала да пуска в обръщение; наместо това тя изисквала натурални налози в храна, стоки или човешки труд.

Данъчната политика на държавата продължавала да потиска частната инициатива в производството и търговията. Поради това императорите все по-трудно съумявали да набавят за войската и държавната бюрократична машина количествата материали и оборудване, необходими за ефективното управление на една разпръсната на голяма територия, но все по-отслабваща империя. Пазарите пресъхнали; дори самият император не можел повече да разчита на свободния пазар за снабдяване на собствената си гвардия със сандали, доспехи, оръжие, седла, палатки и всичко необходимо. В отчаянието си Диоклециан създал система от държавни работилници, които да изработват нужните количества оръжия и снаряжение. Докато частното корабоплаване и други форми на транспорт все повече западали, Диоклециан основал и държавни транспортни компании, с които да се извозва продукцията на тези работилници.

Доста преди края на трети век, в резултат от реорганизациите в икономиката, освен най-едър собственик на земи, рудници и кариери в империята императорският двор изведнъж се оказал и най-крупният производител на стоки. Малко по малко императорът и неговите сановници иззели всички управленски функции в икономиката, като изтласкали дребните независими търговци, земевладелци, производители и предприемачи.

Държавните работилници и транспортни мрежи изобщо не успели да достигнат степента на ефективност на предишните частни стопански субекти, които се основавали на система от тесни връзки, доверие и сътрудничество между множество отделни търговци и производители. Създаването на държавен сектор в икономиката напълно задушило търговията, като довело частниците или до разорение, или до пълна зависимост от държавните поръчки. Стопанският живот преминавал все повече под прекия контрол на държавната бюрокрация, която от своя страна потребявала все по-голяма част от селскостопанското и занаятчийското производство. В последните десетилетия от съществуването си Рим функционирал като една чиста командна икономика; той се превърнал в трибутарна империя без парични и пазарни отношения, в нещо много по-близко до древния Египет или до имперски Китай, отколкото до рационалното стопанство на републиката, от която произлизал.

Докато икономиката на Римската империя продължавала да загнива, в отчаянието си императорите измисляли все по-радикални решения за запазване на държавата с извъникономически средства. За да си осигури подкрепата на поданиците на империята, Диоклециан създал божествен култ към самия себе си и разпоредил всички граждани да го почитат като бог. По-късно, през 303 г. той предприел ужасяващи по жестокостта си гонения на християните, които продължили цяло десетилетие. Тези гонения преследвали двояка цел — да се набавят пари за изпразнената хазна и нов човешки материал за кланетата в Колизея.

За кратко време мерките на Диоклециан и тези на неговия приемник Константин влели пари в хазната, но на цената на още по-пълно задушаване на стопанската инициатива. Усилията на Константин (306—337) за запазване на империята били още по-драстични; изпаднал в икономическа безизходица, той се обърнал към религията като средство за решаване на имперските проблеми.

Според легендата в навечерието на една важна битка на Константин се явило видение — кръст с надпис In hoc signo vinces (С този знак ще победиш). От този момент нататък императорът прекратил унаследената от своя предшественик политика на гонения на християните, като през 313 г. издал декрет, с който на новата религия се давали пълни права, а на изповядващите я се възвръщали всички иззети имоти. Този акт променил хода на историята. Макар самият Константин да останал непокръстен езичник почти до края на живота си, през 325 г. той оглавил Никейския събор, който приел обща теология за всички християни, формулирана в Символа на вярата — набор от схващания и догми, споделяни от всички християни до ден-днешен.

Константин си давал сметка, че гоненията на християни не носят полза никому. Наистина държавата била иззела имотите на християните, както постъпвала с всички изменници, но тази все още малобройна секта не притежавала кой знае какво за изземване. Тогава императорът решил да се възползва от религиозните гонения — едно само по себе си доста извратено нововъведение на държавната репресивна машина — за нови цели.

След като се убедил, че няма какво да изцеди от бедните християни, той обърнал това оръжие към езическите храмове на територията на империята. Изправен пред невъзможност да финансира държавната администрация от данъци или от грабежи на нови територии, Константин сложил ръка върху несметните богатства на тези храмове. Със златото и среброто, обрано от тях, той финансирал изграждането на своята нова столица — Константинопол. Това отклоняване на средства в гигантски мащаб още повече допринесло за икономическия колапс на Рим.

Макар да не е леко от дистанцията на изминалите векове да се отгатнат действителните мотиви на Константин, може да се предполага, че със своето посегателство върху богатството на храмовете на великите римски богове — продиктувано от чисто икономически съображения — той си спечелил благоразположението на християнската общност, което вероятно допринесло за решението му да се покръсти малко преди смъртта си през 337 г. Каквато и да е истината, Константин без съмнение извлякъл голяма полза за себе си от конфискацията на храмовите имоти. Спечелило и християнството, което се превърнало в официална религия на Римската империя, с което още повече се заздравила императорската власт.

С официалното преместване на империята на изток Западното Средиземноморие и цяла Западна Европа изпаднали в състояние на хаос, макар тези земи да продължили повече от век също да се наричат с името Римска империя. Изнемогващите под бремето на непосилните данъци селяни с радост посрещнали като освободители варварските племена, постепенно завладели западните земи на империята. Те преминали на страната на завоевателите, като с настървение се впуснали да колят довчерашните си господари и да рушат малкото оцелели градове на империята, включително и гордата някога столица Рим.

През четвърти век, с всеобщия упадък в западните провинции на империята, римският монетен двор преустановил веднъж завинаги емисията на и без това лишените от стойност пари. Завзели почти цяла Италия, остготите преместили столицата в Равена, като използвали тамошната монетна работилница за сечене на своите пари. Когато византийският владетел Юстиниан I превзел Италия, той използвал римската монетна работилница за сечене на пари за Византийската империя, но само като филиал на официалния монетен двор в Константинопол. Настъпил краят на сеченето на пари в Рим, а заедно с него — и на античната римска икономика.

До 476 г. — годината на втората обсада на Рим и официално приетата дата на окончателното падане на империята — се сринало също и класическото парично стопанство, оцеляло в продължение на 1000 години. Римската икономика била толкова прогнила отвътре, че за възстановяване на това парично стопанство щели да бъдат нужни още близо 1000 години. През целия този дълъг период, известен като средните векове, парите запазили само някакво бледо подобие на някогашната си роля от времето на антична Гърция и Рим в периода на неговия апогей. След близо хиляда години на парично стопанство и градска култура хората се върнали назад в една примитивна, аграрна и на практика лишена от пари икономическа среда.

Навсякъде из някогашните европейски земи на Римската империя, от Англия до Италия, и до днес са запазени множество великолепни провинциални имения — благороднически замъци, дворци и манастири. В продължение на почти цяло хилядолетие, от падането на Рим през 476 г. до началото на Ренесанса около средата на четиринайсети век, тези имения представлявали средища на производство и центрове на икономическа власт, послужили за основа на една от най-великите аграрни цивилизации в историята.

Епохата на средновековието — която със същия успех може да се нарече и епоха на провинциалното имение поради ключовата роля на тази икономическа и политическа единица — е исторически антипод на класическата средиземноморска култура. Докато античната култура има за свой център големия град, средновековната култура се фокусира в провинциалното имение. Докато античната култура поставя ударението върху търговския обмен, средновековната култура се основава върху икономическата самодостатъчност; докато античната икономика се движи от парите, средновековната икономика се основава на наследствени функции и заплащане в натура. Може да се каже, че със средновековието настъпва поврат в историческото развитие спрямо античната епоха, като този поврат се изразява най-вече в почти пълния отказ от парите. Вместо да налагат данъци в пари, земевладелците събирали от селяните налози в натура — в селскостопанска продукция или трудова повинност. Вместо да произвежда реализуеми на пазара стоки, всяко имение се стремяло към пълна самодостатъчност и самозадоволяване с храни, облекло, дори със селскостопански сечива. След като вече не били в състояние да продават труда си, селяните се оказали закрепостени към земята. Доколкото робите също представлявали обект на покупко-продажба, дори робството било практически отменено; като роби останали да функционират само някои осъдени престъпници, езичници и пленници от мюсюлманските страни.

Поради всеобщия упадък в образованието все по-малко хора можели да четат и да смятат, в резултат от което още повече нараствало недоверието към парите като платежно средство. През целия период на средновековието продължили да се секат монети, но те много се различавали по качество в зависимост от монетната работилница и годината на издаване.

Често монетите се изработвали по образци от античността, но изобилствали с неточности и дори правописни грешки, а освен това лесно се фалшифицирали. Като цяло качеството на металните пари в обръщение било толкова ниско, че търговците и селяните трябвало да проявяват голямо внимание, за да не бъдат измамени.

Борбата между трибутарната империя и пазарното стопанство изглеждала спечелена от империята, сякаш хегемонията на Рим успяла да разруши самата идея за пазара. Без да искат, римляните постигнали това, което древните перси се опитвали безуспешно да сторят по отношение на Елада — да разрушат великите търговски градове.

Независимо от практическата смърт на паричното стопанство в Западна Европа в Източното Средиземноморие се запазила една забележително динамична система на издаване и обръщение на пари под егидата на византийския императорски двор в Константинопол. Парите не се развили в някакви по-сложни финансови институции, но поне се запазили. След векове на летаргия системата започнала да се възражда през време на кръстоносните походи, когато западноевропейски рицари били изпратени да завладеят населените с мюсюлмани земи на Изтока. Парите придобили нова важност във финансирането на възродените търговски пътища и обмен между Изтока и Запада, както и на военните походи, организирани на големи разстояния за продължителни периоди от време.

4Рицарите на търговията

На 12 май 1310 г., вторник, френски войници натоварили на каруци петдесет и четирима завързани мъже и ги откарали в полето край Париж, където свалили дрехите им и ги привързали към стълбове, в подножието на които имало натрупани купчини дърва. Без да обръщат внимание на виковете на мъжете, които отчаяно се кълнели в своята невинност, стражите запалили кладите под краката им. Пламъците запълзели нагоре, като опърлили космите по телата им и заблизали плътта. Скоро мехурите по кожата на жертвите започнали да се пукат, а пламтящата човешка мазнина се стичала на огнени струйки по краката. Писъците на горящите мъже скоро заглъхнали, удавени в тътена на кладите.

С тази масова екзекуция на Рицарите на Храма сред пасторалния пейзаж в близост до манастира „Сент Антоан“ било поставено началото на разпада на първата банкова система в Европа. Макар повечето от жертвите, изгорени на кладата на този ден, да не били от висшето ръководство на финансовата институция, системата така и не могла да се възстанови от удара на екзекуцията и публичното унижение. След още четири години някога могъщите предводители на тези мъже също намерили смъртта си сред пламъците на един остров на Сена, с което цялата банкова система последвала гибелта на техния рицарски орден.

Първата значима банкова институция се зародила не между някаква общност на търговци, а сред членовете на малко известния и на пръв поглед странен орден на религиозните рицари, наречени тамплиери (temple = храм). Основан в Йерусалим от кръстоносците през 1118 г., Военният орден на Рицарите на Храма на Соломон бил посветен в служба на църквата и по-конкретно на опазването на Светите земи от неверниците. По-късно тамплиерите се превърнали в бизнесмени, управлявали в продължение на двеста години най-голямата банкова корпорация в тогавашната история. През това време те положили основите на съвременното банково дело, за което заплатили ужасна цена. Успехът им довел не само до заличаване на техния орден, но и до изтезания и публично изгаряне на клада на предводителите им.

Рицарите на Ордена на тамплиерите, набирани най-вече измежду по-младите синове на аристокрацията, които поради своята непървородност били лишени от титли и наследство, посветили живота си на предана служба на църквата. В Йерусалим те живеели в съседство с руините на Храма на Соломон, откъдето получили името си. Техен специален дълг била охраната на пътищата, по които прииждали богомолци на поклонение по Светите места.

Рицарите тамплиери, поне в ранния период на съществуването на ордена, не се стремели към лек живот. Макар често да участвали в битки, те се хранели само по два пъти на ден — при това мълчаливо, докато слушали как един от тях чете Светото писание. Месо консумирали само три пъти в седмицата. В знак на целомъдрие се обличали с бели роби, върху които бил избродиран голям червен кръст; косата си носели късо подстригана, а темето — обръснато като на истински монаси.

В ордена се допускали и женени мъже, които първо трябвало да се откажат от семействата си; въпреки това те не можели да носят бели роби, на каквито имали право само техните братя, дали обет за вечно целомъдрие. Рицарите нямали право да се докосват до жени, дори да целуват собствените си майки и сестри. Като гаранция срещу евентуални неприлични контакти орденът бил само за мъже и нямал женски клон; освен това, за разлика от други рицарски или монашески ордени, в него не се приемали млади момчета. Като последна предохранителна мярка тамплиерите спели по риза и панталони, като около кръста постоянно били препасани с въже, за да ги подсеща за дадения обет за целомъдрие. В спалните им помещения през цялата нощ горяла свещ, за да се пресичат всякакви мисли за неморални действия по време на почивка, сами или по двойки.

През дванайсети век, по свидетелства на очевидци, братята встъпвали в бой мълчаливо, но по време на атаката започвали гръмогласно да пеят псалми. Моралният им кодекс и правилата за водене на бой не допускали предаване в плен или отстъпление на бойното поле. Поради готовността си може да се каже, дори желанието си — да умрат в бой тамплиерите вдъхвали ужас у своите противници. Техните подвизи послужили за модел при написването през деветнайсети дек на романтичната опера „Парсифал“ от Рихард Вагнер. Дори и най-стриктният морален кодекс обаче съдържа в себе си пукнатини, които с вековете се разширяват, докато Първоначалният замисъл се измени до неузнаваемост. Макар Орденът на тамплиерите да бил основан при крайна бедност, с течение на времето по силата на няколко папски вули те получили правото да задържат за себе си цялата плячка, пленена от победените при кръстоносните походи мюсюлмански противници. Както всички религиозни ордени, те също получавали дарения и завещания от вярващи в Европа.

Печална известност придобило едно крупно дарение, направено лично от английския крал Хенри II след убийството през 1170 г. на Томас Бекет, архиепископа на Кентърбъри, от четирима рицари, приближени на краля. За изкупление на греховете си кралят дарил на Ордена на тамплиерите достатъчно средства, за да се издържат всяка година по двеста рицари в Светите земи, като в допълнение към това оставил завещание от 15 000 марки, което трябвало да бъде поделено между тях и хоспиталиерите — друг подобен рицарски орден.

През годините тамплиерите придобивали все повече земи и скъпоценности, като всичко отивало за подпомагане дейността на ордена в Палестина. Рицарите най-редовно прехвърляли приходите от европейските си имоти в седалището си в Йерусалим.

Понеже тамплиерите притежавали някои от най-непристъпните крепости в света, а също и поради факта, че самите те били изключително храбри воини, техните замъци били превъзходно място за съхранение на пари и ценни предмети. Свирепите и безстрашни тамплиери разполагали и с идеални условия за пренасяне на скъпоценности на големи разстояния, дори през Средиземно море, тъй като именно те контролирали и охранявали сухоземните и морските пътища.

Така един френски рицар можел да вложи пари или да получи одобрение за ипотечен заем чрез представителството на тамплиерите в Париж, но при нужда да изтегли парите си в златни монети в Йерусалим. Разбира се, тамплиерите получавали определена такса за извършване на услугата и доколкото сумите се превеждали в различна валута, реализирали малка печалба и чрез разликите в обменните курсове.

В допълнение към функциите си на спестовна каса и служба за парични преводи тамплиерите управлявали сумите, набирани от религиозни и светски дарители за финансиране на кръстоносните походи. Те също така отпускали заеми на кралете, включително на френския Луи VII, както и на онези рицари, които се нуждаели от пари за издръжка на свитите си при поредния поход към Йерусалим. Много рицари, които сами не били членове на ордена, често прибягвали до услугите на някоя от крепостите на тамплиерите за съхранение на парите и скъпоценностите си; нещо повече, те депозирали при тях и завещанията си, като в случай на смърт на рицаря на бойното поле или при други обстоятелства по време на поход тамплиерите се явявали изпълнители на неговото завещание. Орденът често одобрявал и наблюдавал отпускането на ипотечни заеми и управлявал останалите финансови дела на кралете в тяхно отсъствие; така например през 1190 г. френският крал Филип II им възложил да прибират приходите от земите му, докато самият той отишъл на кръстоносен поход.

Скоро замъците на тамплиерите заработили като пълноправни банки, които предлагали пълен набор финансови услуги на благородниците. Центърът им в Париж се превърнал в една от съкровищниците на Европа. За да гарантира абсолютната честност на своите служители, орденът забранявал използването на пари от самите тях. Тази забрана се съблюдавала толкова строго, че всеки рицар, загинал с неотчетени пари в джобовете си, се смятал за посмъртно отлъчен от ордена, като му се отказвало християнско погребение — наказание, което според тогавашните вярвания го обричало на вечно проклятие. Тези строги правила и схващания възпирали членовете на ордена от грабителство на бойното поле и предотвратявало дори съвсем дребни измами.

В течение на целия тринайсети век тези високообразовани и добродетелни рицари били придворните финансисти на папската институция и на много от френските крале, като водели на практика и домакинските сметки на последните. В качеството си на банкер на крале и папи Орденът на тамплиерите се разраснал в институция, много подобна на едно модерно министерство на финансите, с тази разлика, че не се занимавал със събиране на данъци. В зенита си орденът наброявал близо 7000 членове и притежавал 870 замъка и имения, разпръснати из цяла Европа и Средиземноморието, от Англия чак до Йерусалим.

Въпреки фанатичната вярност на тамплиерите към техния орден и религиозна мисия те постепенно били победени в Палестина от египетските мамелюци — армия от кръвожадни еничари, повечето набирани от християнски фамилии и помохамеданчени още като деца. През 1291 г. тамплиерите били изтласкани от крепостния град Акр, тяхната последна твърдина на палестинския бряг, и потърсили убежище на остров Кипър. Въпреки това военно поражение обаче финансовите им начинания продължили да процъфтяват.

Въпреки че отделните членове си оставали бедни както преди. Орденът на тамплиерите натрупал огромни богатства, формално неподвластни на който и да било монарх. Тези богатства се превърнали в лесна плячка за апетитите на всеки крал, достатъчно силен, за да сложи ръка на тях. Накрая се явил и кандидат в лицето на самонадеяния Филип IV — крал на Франция, който бил известен с прозвището Филип Хубави, тъй като се смятал за най-красивия мъж на света. През 1295 г. Филип иззел управлението на финансите на кралството от ръцете на тамплиерите, като преместил кралската хазна в двореца Лувър в Париж. Следващият му ход бил да поведе кампания за завладяване на всички несметни богатства на ордена и на многобройните му имоти.

Филип отчаяно се нуждаел от пари в резултат на една грешка, която самият Перон бил направил хиляда години преди него — той обезценил сребърната валута в кралството, като претопил съществуващите монети и отсякъл нови, с по-ниско съдържание на сребро. Този трик помогнал за кратко време, но проблемите възникнали, когато селяните започнали да плащат данъците си в същите обезценени монети. Подобно на Перон, Филип IV се видял затрупан с повече монети, но с по-малко пари, тъй като всяка монета имала много по-малка покупателна способност. Решен да възстанови френската национална валута до първоначалната й стойност, през 1306 г. кралят иззел обратно всички монети и ги претопил наново, със старото сребърно съдържание, определено от Луи IX през 1266 г. През следващите години той още няколко пъти изменял стойността на монетите в кралството, като с всяка промяна затъвал все повече; за да се закрепи разклатената валута, били нужни все по-големи количества злато и сребро.

В търсене на нови източници на пари Филип най-напред сложил ръка на стоките на ломбардските търговци, опитал се да обложи с данъци духовенството, след което се нахвърлил върху евреите, конфискувал цялото им имущество и през 1306 г. ги прогонил от кралството. Дори след всички тези мерки събраните средства се оказали недостатъчни, за да посрещнат нуждите на раздутия държавен апарат на властолюбивия Филип. Необходими били огромни количества пари.

Най-голямата концентрация на капитали в Европа по онова време се намирала току пред вратите на Париж, в укрепения замък, служил като главна съкровищница на тамплиерите. За да сложи ръка на това богатство обаче, Филип IV най-напред трябвало да разтури ордена — нещо, което бил напълно в състояние и готов да стори. През 1307 г. кралят издал таен декрет, с който се поставило началото на масирана кампания за оклеветяване на Ордена на тамплиерите.

Това били думите, с които Филип IV дал знак за началото на една ловка пропагандна операция, която му била нужна, за да подкопае основите и оплячкоса богатството на най-великата финансова институция в тогавашния свят.

Вместо да обявят направо война на тамплиерите, агентите на Филип предприели една координирана акция, при която арестували нищо неподозиращите ръководители на ордена в цяла Франция. Времето за акцията било подбрано така, че между първите арестувани да бъде великият магистър на ордена — Жак дьо Моле, който бил пристигнал във Франция от главната си квартира в Кипър, за да урежда някакви сделки между тамплиерите и папа Клемент V. Съюзниците на Филип развихрили клеветническа кампания срещу тамплиерите, като ги обвинявали в най-долни престъпления, за да всеят сред обществото ужас и отвращение към представителите на ордена. Обвиненията довели до продължителни съдебни дирения, имащи за кулминация поредица от шумни публични процеси, при които водачите на тамплиерите били обвинени в ерес, отричане от Бога, поклонничество на дявола, сексуални перверзни и цял списък други простъпки срещу средновековния нравствен кодекс. След чудовищни изтезания висшите сановници на ордена били принудени да подпишат самопризнания, с които в най-големи подробности се инкриминирали като идолопоклонници, осквернители на свещени символи, участници в дяволски съзаклятия и извършители на сексуални извращения.

Сред обвиненията, представени срещу тамплиерите, били сексуални деяния с трупове на аристократки, идолопоклонничество на котки, канибализъм и кръвно побратимяване с мюсюлмани. Намерили се и свидетели, които да се закълнат, че тамплиерите се сношавали с девици, като родените от тази връзка младенци били убивани заради подкожната им тлъстина, от която се правели свещени масла за помазване на техните идоли. Обвинителите на Филип твърдели, че рицарите на ордена практикували и насърчавали содомия в своите редици, като тъкмо по тази причина се стигнало до поражението при Йерусалим и загубването на Светите земи. Тук се правел ловък паралел с Божия гняв и падането на библейските Содом и Гомор заради нравствената разпуснатост на техните жители. За времето си такова обвинение в содомия било достатъчно обяснение за пред неуките маси на едно чисто историческо събитие като превземането на Йерусалим от мюсюлманите. Същевременно така се успокоявали вярващите, които цял живот се молели за освобождението на Светите места от неверниците, че не по тяхна вина молитвите им са отишли нахалост.

Кралските обвинители използвали дори самото богатство на тамплиерите като доказателство за тяхната вина. Християнската религия приема, че Сатаната се явил пред Христос в пустинята и му предложил цялото богатство на света, за да се отрече от своя Бог и последва Сатаната. Христос отказал и прекарал живота си в бедност. За разлика от него тамплиерите били натрупали несметни богатства и живеели ако не охолно, то поне сносно. За обвинителите това само по себе си било доказателство, че тези хора са продали душите си на дявола.

След първоначалния шок от арестуването и изтезанията по-голямата част от тамплиерите се отрекли от налудничавите си самопризнания и защитили доброто име на ордена и собственото си достойнство със същата храброст, с която се отличавали и на бойното поле. Само че този път вместо мюсюлмански воини имали насреща си съдии, прокурори и мъчители, които говорели на техния език и твърдели, че почитат един и същ Бог. Нещо повече — в този час на изпитание тамплиерите не получили никакво съчувствие и съдействие от майката-църква, която били защитавали с цената на живота си през цялото си съществуване като орден. Изтезанията, на които били подложени ръководителите на ордена с цел изтръгване на самопризнания, продължили цяло десетилетие. Всеки път, когато били излагани на публично порицание обаче, тамплиерите шумно и категорично се отказвали от самопризнанията си, с което предизвиквали нови, още по-жестоки изтезания.

Под масирания натиск на френската монархия папа Клемент V разтурил ордена с папска вула от 22 март 1312 г. Папата сметнал за по-безопасно да пожертва рицарите на църквата, отколкото да се опълчи срещу френския крал. Премахвайки ордена, той се надявал да запази под свой контрол поне част от тамплиерските имоти, които предал за управление на други религиозни организации, главно на хоспиталиерите — рицарско-монашески орден, подобен на този на тамплиерите.

Четири години след масовата екзекуция на тамплиерите край Париж, на 18 март 1314 г. техните ръководители — великият магистър Жак дьо Моле и Жофроа дьо Шарне — били изведени от затворническата килия и изгорени на клада на един малък остров в река Сена. С този акт крал Филип IV ликвидирал веднъж завинаги най-великата и могъща финансова институция на своето време. След като не успяло да сложи ръка на цялото съкровище на тамплиерите в Париж, френското правителство изискало от техните приемници хоспиталиерите големи суми като компенсация за разноските по следствието и съдебните дела. Тъй като станали свидетели на съдбата, сполетяла техните братя, хоспиталиерите бързо се огънали пред заплахите на Филип.

Разприте между краля и папа Клемент V за наследството на тамплиерите не продължили дълго. И двамата починали още до края на същата година — 1314. За много наблюдатели в тяхната почти едновременна смърт следва да се търси Божието възмездие за съучастието на папата в разправата с доблестните рицари банкери.

Както и да стоели нещата на небето, на земята вече нямало значение кой е виновен, тъй като случилото се нямало как да бъде поправено. Пълната победа на крал Филип IV над ордена показала, че централизираната държавна власт нямала намерение да търпи повече съперничеството на една могъща международна финансова институция, каквато били тамплиерите. Въпреки смъртта на Филип IV и Клемент V категоричен победител в борбата помежду им се оказала държавата. За пръв път след падането на Рим едно правителство в Западна Европа взело в свои ръце контрола над финансовите институции, прекъсвайки монопола на църквата в търговските дела. Църквата така и не се съвзела от този удар, а нейните институции до голяма степен загубили финансовото си влияние в Западна Европа.

Разформироването на Ордена на тамплиерите обаче имало за резултат един финансов и търговски вакуум, който нито църквата — която не смеела или нямала сили, — нито държавата — която не била достатъчно укрепнала — били в състояние да запълнят.

В този съдбовен момент в европейската икономическа история, след като финансовата мощ на църквата била значително отслабена, а тази на държавата още не била достатъчно силна, на сцената се появила една нова група личности и институции, за да запълни вакуума. Същите услуги, в които бил специализиран разбитият Орден на тамплиерите, започнали да се предлагат, макар и първоначално в по-малък мащаб, от група фамилии от северноиталианските градове-държави Пиза, Флоренция, Венеция, Верона и Генуа. Тези фамилии създали нов набор от финансови институции — встрани от непосредствения контрол на църквата и държавата, но достатъчно тясно свързани и с двете.

През първата половина на тринайсети век в Северна Италия се появила нова система от частни семейни банки. Тези банкерски фамилии не били подчинени на някаква религиозна мисия; те не били длъжни да се съобразяват със строгите ограничения при боравенето с пари, наложени някога на тамплиерския орден от църковната доктрина и християнския морал. Италианските банкерски фамилии работели с еднаква лекота с мюсюлмани, татари, евреи и езичници, както и с православни християни и католици. От Северна Италия мрежата от банки постепенно обхванала европейските земи от Англия до Каспийско море; банкерите финансирали търговски мисии из целия тогавашен свят — от Китай до Судан и от Индия до Скандинавия. Те на драго сърце отпускали кредитни линии при по-ниска лихва от всички останали финансови институции; постепенно в ръцете им се съсредоточили огромни количества пари и те ги давали в заем на нуждаещи се при лихви, които, макар и невинаги толкова ниски, се запазили стабилни. Без да се самоограничават с моралните и религиозните принципи на тамплиерите, в своята дейност новите банкери си поставяли една-единствена цел — печалбата.

Италианските фамилии се различавали и по някои други признаци от рицарите на религиозния орден. Те не се нуждаели от укрепени замъци, нито от тежко въоръжени конвои за пренасяне на парите си. Вместо това те смело излизали на пазара, смесвали се с хората, със същата готовност обслужвали дребни земевладелци, търговци и улични продавачи, както и аристократи и висши сановници на църквата и държавата. Докато тамплиерите служели само на аристокрацията и висшите класи, италианските банкерски фамилии обслужвали всички.

В търсене на сделки италианските банкери обикаляли пазарните градове и панаирите на цяла Европа. Като същински амбулантни търговци те разпъвали сергии и шатри, от които не само продавали стоката си, но обменяли пари, давали заеми, приемали суми срещу дълга на някой клиент от съседния град — изобщо предлагали богат набор финансови услуги. Съвременната дума „банка“, навлязла в почти всички европейски езици, произлиза от италианската дума за маса или пейка — буквално описание на начина, по който тези първи частни банкери осъществявали дейността си по пазарищата и панаирите на късното средновековие.

В една или друга форма лихварството е занятие, съпътствало цялата история на парите. Нововъзникналите банки обаче представлявали нещо повече от лихварски дюкян; банкерите боравели не пряко със злато и сребро, а с парчета хартия, обозначаващи съответните количества злато и сребро. В своята дейност тамплиерите били ограничени от официалната църковна забрана върху лихварството, което се основава на начисляване на лихва върху всеки заем; така един от основните проблеми за функционирането на италианските банки бил преодоляването на това препятствие.

Християнската забрана върху лихварството се основава на два цитата от Библията:

и

Макар официалното библейско предписание да не успяло напълно да изкорени лихварството, то поне в голяма степен го ограничавало. Лихварите често били евреи, доколкото от гледна точка на църквата този народ вече бил осъден на вечно проклятие, но когато християни давали пари с лихва, католическата църква начаса ги отлъчвала. Законът гласял съвършено ясно, че quidquid sorti accedit, usura est — всичко, що надвишава главницата, съставлява лихва. Италианските банкери обаче намерили вратичка в предписанията на закона, като съумели да работят за своето обогатяване, без да излагат на опасност душите си.

Понятието лихва се отнася само до заеми, следователно чрез една техническа разлика между банков заем и финансов договор италианските банкери изградили цяла система на вземане и даване на пари, при която формално нямало начисляване на лихва. Стриктно избягвайки понятието заем, те търгували с менителници. Менителницата е писмен документ, с който се разпорежда изплащането на определена сума пари на определено място и време.

Латинското название на този документ е catbium per lettras, което означава „обмен на банкноти чрез писмен документ“. Явно става дума за трансакция, при която един вид пари се разменя срещу друг, срещу сума, която да бъде изплатена в друг вид валута в уречен ден и на уречено място.

Така един търговец, който имал нужда от пари, отивал при банкера в Италия. Банкерът му давал необходимата сума в брой във флорентински флорини или венециански дукати, като търговецът се съгласявал да заплати малко по-голяма сума в друга валута на следващия годишен панаир в Лион или Шампан, Франция. При това длъжникът не бил задължен да се яви лично на панаира, за да заплати сумата. И двете страни знаели, че ако търговецът или негов представител не върнат парите, флорентинският клон на банката ще си ги вземе принудително.

Менителницата не била изобретение на италианците, но те я използвали за нови, много по-доходни цели. За всяка обмяна на валута банкерите получавали комисиона, с което официално се причислявали към гилдията на сарафите, т.нар. Arte del cambio, т.е. стоели на много по-високо обществено стъпало от презрените лихвари и съдържатели на заложни къщи. На практика италианските банкери отпускали заеми на богатите, докато лихварите и собствениците на заложни къщи продължили да обслужват простолюдието.

Менителниците вършели добра работа в християнските страни, но били неприложими в мюсюлманския свят. Лихварството се забранява от Корана още по-строго, отколкото от Библията. Самият Мохамед е казал:

Освен това Коранът изрично забранява използването на менителници, осъждайки размяната на „нещо, което го има, срещу нещо, което го няма“.

Използването на менителници имало още един важен принос за развитието на търговията — с тях бил преодолян факторът време, както и неудобството при боравене с монети, особено в големи количества. Монетите са тежки и обемисти, трудно се пренасят, лесно се крадат, подлежат на фалшифициране, а притежаването им представлява значителен риск по неохраняваните пътища, в земите на корумпирани благородници или в хаоса на средновековните пазарни градове и панаири — новите търговски средища на Европа.

Новите „банкови пари“, изобретени от италианските банки, стимулирали търговията, като спомагали за много по-бързото й извършване. През 1338 г. един керван, натоварен с монети, пътувал цели три седмици от Руан в Северна Франция до Авиньон в Южна — едно разстояние от около 650 километра; при това товарът можел лесно да бъде изгубен по пътя, ограбен от разбойници или отмъкнат от самите водачи на кервана. От друга страна, една менителница изминавала същия маршрут само за осем дни, като в случай на изгубване, кражба и т.н. новият собственик не можел да я осребри. С други думи, менителниците представлявали много по-бързо и надеждно средство за всички страни по една търговска операция. Въпреки комисионата в размер на 8 до 12% работата с новите банкови нареждания излизала по-евтино, особено в сравнение с таксата за въоръжена стража при пренасяне на златни или сребърни монети или на благородни метали в насипно състояние.

Менителницата, първообраз на съвременните банкноти, освободила парите от ограниченията на пространството и времето. Тя освободила парите и от нещо друго — от ограниченията на точно определена национална валута, както и от често възникващия дефицит на злато и сребро в отделни държави, където се сечели съответните монети. Всяко писмено нареждане можело да бъде деноминирано във венециански дукати, саксонски талери, флорентински флорини, милански тестени, френски екю и в още дузина различни валути. Броят на менителниците, които можели да се издадат в дадена валута, вече не зависел от наличните количества злато и сребро в съответната държава; той зависел единствено от доверието на търговците в конкретната валута. Ако загубели доверие в някоя валута, те веднага започвали да издават своите менителници в друга.

Менителницата положила основата на новите пари, като премахнала физическите ограничения при употребата на метални монети. Самите писмени нареждания циркулирали между търговците като един вид книжни пари. Макар от дейността на банките и банковите услуги да се възползвали ограничен брой хора — те изобщо не достигали до средния селянин или градски жител, — банките намерили практически начин да пуснат повече пари в обръщение.

При новата система една торба със сто флорина, която в миналото можела да престои с години в касата на някой благородник, се предавала на съхранение в италианска банка с клонове по целия континент. Банката давала парите в заем на клиент, като пускала менителница във вид на книжни пари. Стоте флорина на благородника си стояли непокътнати в трезора на банката, а банката разполагала със сто флорина, заведени в сметководните й книжа. Търговецът, взел парите в заем, също имал сто флорина, както и приносителят на менителницата. Макар в банката да били постъпили само сто флорина в злато, те били трансформирани от магията на банковите депозити и заеми в много пъти по сто флорина, които можели да се използват от различни индивиди в различни градове по едно и също време. Тези нови банкови пари разкрили невиждани възможности за търговци, производители и инвеститори. Изведнъж се оказало, че всички имат пари — истинска магия!

Банковото дело в Италия било изцяло частно начинание, чиито корени водели началото си от фамилиите Перуци, Барди и Ачияуоли във Флоренция. В клоновете на банките им от Кипър до Англия работели само техни роднини. Банкерските фамилии на Италия съвместно финансирали английската монархия под управлението на Едуард I и Едуард II при походите за завладяване на Уелс и Шотландия. С подкрепата си за английския кралски двор италианските банки реализирали много по-големи печалби, отколкото биха получили само от лихвите на тези рисковани заеми. Като кредитори на английските крале те се ползвали с неограничен достъп до пазарите на острова, а специалните взаимоотношения с монархията им осигурили практически монопол при износа на английска вълна за континента.

По силата на два договора, сключени на 9 юни 1317 г. между папата и банките „Перуци“ и „Барда“, папските данъци, събирани от английската католическа църква, се депозирали в клоновете на тези две банки в Лондон. Така самите пари си оставали в Лондон, но клоновете на банките изпращали менителниците в Рим, където централите им превеждали сумите на папата. После представителите на „Перуци“ и „Барда“ в Лондон купували с депозираните при тях пари английска вълна и платове, които изнасяли за континента. Постъпленията от продажбите се насочвали към банките в Италия. По този начин парите се движели напред-назад между Англия и Италия, както и по пазарите на континента. Те преминавали от държавната хазна в касите на църквата, връщали се при банкерите и оттам отивали при търговците, откъдето се изплащали във вид на данъци, преда цикълът да започне отново. Целият този процес протичал, без който и да било от участниците да докосне с ръка дори и една монета; единственото движение се извършвало между колонките с числа в сметководните книжа на банката. Банките представлявали нововъведение, което стимулирало търговията във всичките й фази и от което имали полза всички — от краля до последния селянин и от енорийския свещеник до папата — навсякъде, където банкерските фамилии откриели клон.

Менителниците предизвикали истински бум на европейските пазари, като спомогнали за преодоляване на огромния дефицит на златни и сребърни монети. Спомагайки за много по-бързото и ефективно действие на системата, те увеличили количеството пари в обръщение. Самите писмени нареждания се превърнали в книжни пари, като преминавали от първоначалните си приносители у трети, четвърти и т.н. лица, по подобие на модерните банкноти. Те обикаляли цяла Европа като особен вид книжна валута, приемана като платежно средство от търговците в основните центрове на търговия.

С разпространението на италианската банкова система из цяла Европа парите на Флоренция и Венеция станали двете основни валути на континента. Флорентинският флорин бил пуснат в обръщение през 1252 г.; на едната му страна бил щампован релеф на Йоан Кръстител, а на другата — лилия. Монетата се правела от злато и сребро, като златната била с десетократно по-висока номинална стойност от сребърната. По онова време, когато всеки град с претенции за важност имал своя монетна работилница и сякъл монети, носещи неговото име, флорентинският флорин и венецианският дукат били двете парични единици, които внасяли стабилност на средновековните пазари.

Въведен през 1284 г. от венецианския дож Джовани Дандоло, златният дукат останал в обръщение цели шест века. Популярното му название било „зекино“, от двореца Ла Зека, където се намирал монетният двор. Самото име дукат идва от латинския надпис върху монетата; титлата дож — която в някои западноевропейски езици е лук — произлиза от латинския корен ducere, който означава „водя“. Венецианският дукат запазил неизменни формата и размера си чак до падането на Венецианската република през 1797 г.

Новата форма на банкови пари, които се намирали в обръщение из цяла Европа, изисквала нови счетоводни методи, с които да се следи тяхното движение между отделни държави и в различни валути. Изобретателността на флорентинските банкери родила някои революционни идеи: двойното счетоводство; една ранна, опростена форма на застраховка за морското корабоплаване; и — най-важното от всички нововъведения — чековете. При най-ранните форми на банкова организация депозитите и тегленията се извършвали само лично. Писмените нареждания за теглене се смятали за твърде рисковани, тъй като подлежали на фалшифициране; налагало се клиентът да се яви лично пред касиера, за да може последният да свидетелства в случай на нужда. Най-ранните тегления на суми с писмено платежно нареждане са регистрирани в книжата на банка „Медичи“ едва в края на четиринайсети век. Тези първи чекове допълнително улеснили и повишили ефективността на банковите услуги.

Италианските банкери процъфтявали наистина, но подобно на тамплиерите преди тях, и те станали жертва на собствения си успех, особено при взаимоотношенията си с държавата. Няколко измежду водещите италиански банкерски фамилии взели страната на Едуард III при избухването на Стогодишната война между Англия и Франция, но когато през 1343 г. Едуард спрял изплащането на дълговете си, неговата несъстоятелност предизвикала банкрута на основните банки на Флоренция и масови разорения сред вносителите им. Цялата банкова система, основана на менителници, в крайна сметка почивала на честността и добрата воля на участниците; когато държавата затъвала в дългове, тя имала властта да спре плащанията, с което системата рухвала изведнъж. Състоянията на италианските банкери се стопили като пясъчни замъци, пометени от прибоя. Банковата система на Флоренция била окончателно погребана с идването на Черната смърт — чумната епидемия, опустошила до 1348 г. цяла Северна Италия.

Независимо че първите банкерски фамилии в Италия донесли финансова катастрофа на Флоренция, банковото дело оцеляло. Изобретените от тези фамилии нововъведения се разпространили и в други градове, като благотворният им ефект бил твърде значителен, за да допуснат самите търговци тяхното отмиране. Градовете Генуа и Венеция бързо поели факела от флорентинските банки, а към края на четиринайсети век самата Флоренция се съвзела достатъчно, за да възкръсне като международна банкова сила. Въпреки големите загуби в течение на този съдбовен век банковото дело се възродило с нова сила през следващото столетие под ръководството на могъщата флорентинска банкерска фамилия Медичи, навлязла на банковия пазар сравнително късно — през последните десетилетия на четиринайсети век.

Макар появяването на банките да съвпада с Италианския ренесанс, първоначално те не се ползвали с обществено уважение. Дейността им като обменни бюра и едва прикрити лихварски дюкяни отреждала на банкерите място в обществената стълбица съвсем малко над обикновените сводници, комарджии и други дребни мошеници. В европейската аристократична система, основаваща се на наследствени земи и титли, притежанието на богатство носело практическа полза, но не и престиж. В края на шестнайсети век, през 1581 г., холандски църковен декрет отнел правото на свето причастие на банкери и представители на други срамни професии; декретът останал в сила до 1658 г. Много духовни лица продължили да заклеймяват начисляването на лихва като противоречащо на библейските предписания.

За да си спечелят обществено уважение наред с богатството, мнозина банкери се оставили да бъдат подмамени от изкушенията на късното средновековие. Те се впуснали в придобиване на земи и имения, на аристократични титли и дворци в градовете, на високи църковни санове. Именно тези техни усилия да подражават на традиционната аристокрация сложили началото на Ренесанса, като нито една от европейските банкерски фамилии не успяла толкова много в това начинание, колкото включилата се последна в познанието — фамилията Медичи.

5Ренесансът — нови пари за старо изкуство

Някои градове непрестанно променят образа си през вековете, пресъздават се в нови архитектурни стилове, заменят една религия или форма на управление с друга, понякога дори променят името си; други остават неизменни, впили корени дълбоко в историята, културата и духа на една определена епоха. Нито един град не е така упорито отъждествяван с конкретен исторически период, както Флоренция, разположена сред живописните хълмове на областта Тоскана в Северна Италия. В колективното съзнание на света Флоренция ще остане завинаги градът на Ренесанса, на Бернини и Микеланджело, на фамилиите Медичи и Савонарола. Макар да е основана векове преди Ренесанса и да е продължила съществуването си векове след него като голям и важен град на съвременна Италия, сърцето и лицето на Флоренция си остават чисто ренесансови. Основните й сгради и културни паметници датират от онази епоха, време на небивал разцвет на живописта, скулптурата, архитектурата, поезията и литературата.

За жителите на Флоренция техният град е културната столица на Италия, независимо че главните политически, търговски и религиозни средища отдавна са преминали в други големи градове. Макар градът да е възникнал сравнително късно в средиземноморската история като военизирано селище за охрана на пътищата към Рим, населението му толкова се гордее със своето минало, че за тях Флоренция не отстъпва по историческа важност на никой друг град в света, а още по-малко в тесните граници на страната. Флорентинците могат да се похвалят с несравними постижения в изкуството, с изумителна архитектура, с най-чистия литературен език в Италия, с най-славната история. При тях дори безвкусната местна кухня е много по-изискана от прочутите ястия на юга, където пикантният вкус се постига с шепи остри подправки, зехтин и доматен сос.

За кратко време — от 1865 до 1871 г. — Флоренция е била столица на обединена Италия, след което правителството решило да премести седалището си в древния имперски и религиозен център Рим. Като цяло градът е произвел много повече история, изкуство и мечти, отколкото е препоръчително за едно населено място.

Днес хора от целия свят се стичат във Флоренция, за да окажат почит на историята на Ренесанса. Студенти идват за по един семестър или цяла учебна година; туристи — за по ден-два или седмица. Всички тези хора обхождат едни и същи места: катедралата, галерията „Уфици“, Академията на изкуствата, Микеланджеловия Давид. Спират за дълъг обяд в някой от многобройните ресторанти, или посядат на чаша еспресо в улично кафене; после се отправят към магазините за сувенири, предлагащи всякаква стока — от стойка за термометър във вид на светещ пластмасов Давид до кожени чанти със златен обков и старинни мебели, инкрустирани със скъпоценни камъни.

Между музеите и кафенетата, църквите и ресторантите се гушат стотици сарафски магазинчета. Това не са истински банки, което не им пречи да рекламират услугите си на много езици: Geldwechsel, Cambio, Money Exchange. Всички тези заведения обменят валута в брой или пътнически чекове — долари, марки, йени, лири стерлинги, франкове — срещу привидно огромни суми в италиански лирети. Понеже работното време на официалните банки е прекалено кратко, след затварянето им обменните бюра начисляват тлъста комисиона за своите услуги. Освен с обмен на валута те се занимават с продажба на различни видове златни монети: южноафрикански крюгерранд, китайски панда, канадски долари с кленов лист, мексикански песос, както и възпоменателни сребърни монети в чест на всевъзможни събития — олимпийски игри, коронации, мероприятия за опазване на дивите животни и природната среда.

Обменните бюра най-често представляват малки магазинчета или дори улични будки, построени от стоманобетон и армирано стъкло. Те не се помещават в импозантни ренесансови сгради като големите банки; нямат пищни фоайета с парадни стълбища, мраморен под и позлатени балюстради. Повечето служители не носят костюми и вратовръзки или дори ливреи като охраната в най-престижните банкови институции. Хората, които се занимават с обмяна на валута, се държат подчертано като плебеи.

Обмяната на валута е занаят, стар като самите пари. Сарафски дюкяни са изниквали около всеки пазар, на който са се събирали търговци от различни земи; през последните десетилетия те присъстват неизменно край всички по-важни туристически забележителности по света. Колкото и скучни, неромантични, дори презрени да са техните услуги, истината е, че най-могъщите банкерски фамилии на Флоренция са започнали дейността си именно като сарафи; по-късно тези фамилии и основаните от тях институции са довели до безпрецедентно развитие не само на световните финанси, но и на изкуството, науката и архитектурата.

Към 1422 г., когато Флоренция вече била достигнала своя апогей като банково средище, в нея се намирали седалищата на седемдесет и две „международни банки“. От всички тези банкерски фамилии обаче нито една не останала в аналите на историята с такава слава, както фамилията Медичи. Семейно име Медичи се среща в градските регистри на Флоренция още от дванайсети век, но Медичите се изявили като банкери сравнително по-късно от останалите фамилии. Основоположник на банковото дело във фамилията бил търговецът Джовани ди Бичи де Медичи (1360—1429). От двамата му синове, известни като Козимо Стари и Лоренцо Стари, тръгнали два клона на рода, които практически поставили началото на Ренесанса, като дали на историята най-важните търговци и банкери на тази епоха; някои от тях станали градоначалници на Флоренция, а други се издигнали до кардинали и папи. Дъщерите на Медичите се омъжили за крале и благородници, а две от тях — Мария и Катерина — станали кралици на Франция и майки на френски крале.

След като консолидирали влиянието си, Медичите пуснали в обръщение легендата, че родът им произхождал от рицаря Аверадо, който според тях бил тръгнал на поклонение в Рим, но по пътя спрял в Тоскана, за да победи в бой злия великан, тероризирал от незапомнени времена селяните по онези места. В знак на признание за подвига му Карл Велики, император на Свещената римска империя, го възнаградил с благороднически герб, върху който били нарисувани три златни кръга — символ на трите удара, които великанът нанесъл с меча си по щита на героя. Източници извън фамилията оспорват това тълкование; твърди се, че трите кръга символизират кълбата, с които някога се обозначавали заложните къщи; според друго обяснение това са просто три златни монети.

Фамилното име Медичи означава, че някой от предците на рода се е занимавал с медицина или фармация — през, средновековието все професии, които на стълбицата на обществения престиж почти не се отличавали от заложната търговия или бръснарството. Може да се предположи следователно, че трите кръга на фамилния герб представляват хапове или вендузи, с каквито средновековните лекари изтегляли „лошата кръв“ на повърхността на кожата.

Какъвто и да е произходът на фамилното име и герб, Медичите натрупали богатството си именно като банкери, с което увеличили политическото си влияние и придобили слава като покровители на изкуствата. Печалбите им били резултат на банкови операции и процедури, разработени през предходното столетие, но за разлика от своите предшественици в банковото дело фамилията се отличавала с голяма предпазливост. Въпреки това Медичите не се въздържали от намеса в кървавите политически интриги и нестабилните финанси на английския кралски двор. По време на Войната на розите те предоставили необичайно големи заеми на Едуард IV, а когато дворът обявил несъстоятелност по изплащането на заемите, това довело до фалита на лондонския клон на банката. Клоновете в Брюж и Милано банкрутирали по подобни причини, но Медичите съумели да си извлекат поука от опита на предишни поколения флорентински банкери с английските крале и централата на банката във Флоренция не повторила техните грешки.

При своя апогей под управлението на Козимо де Медичи банката била най-могъщото частно търговско предприятие в цяла Европа. Извън Флоренция фамилията поддържала клонове в Авиньон, Анкона, Антверпен, Базел, Болоня, Брюж, Венеция, Женева, Лион, Лондон, Любек, Милано, Неапол, Пиза и Рим. Макар персоналът на всеки от тези клонове да не наброявал повече от дузина служители, банката предлагала набор от разнообразни услуги, някои от които не съвсем типични за една финансова институция. Освен банкери Медичите били и търговци; те доставяли на европейските си клиенти подправки от Изтока, зехтин от Средиземноморието, кожи от Прибалтика, вълна от Англия, платове от Италия. Каталогът им включвал и доста необичайни стоки — свещени реликви и роби за домашна прислуга, както й някои съвсем екзотични артикули, като живи жирафи и кастрати за църковните хорове.

Въпреки обхвата на притежаваните от тях предприятия и асортимента на предлаганите услуги Медичите не завоювали монополни позиции както някога тамплиерите, нито пък съумели да поставят под контрол достатъчно голям дял от банковия пазар като своите предшественици, флорентинските банкери от предходното столетие. По времето на техния възход в Генуа, Венеция и други италиански градове, както и извън Италия вече действали голям брой банки, които не оставяли достатъчно поле за силно пазарно присъствие. Може да се каже обаче, че тъкмо липсата на монополни позиции помогнала на Медичите да оцелеят в една конкурентна среда. Те се намирали в центъра на мрежа от взаимно свързани търговски и аристократични фамилии; благодарение на тези свои позиции банкерската фамилия Медичи се наложила като първа между равни.

Банката на Медичите достигнала зенита си в периода между 1429 и 1464 г. при управлението на Козимо де Медичи — изключително ловък бизнесмен, успял едновременно да ръководи централата във Флоренция и клоновете в Рим, Милано и Пиза, както и по-далечните представителства в Женева, Брюж, Лондон и Авиньон. В допълнение към банки и земи фамилията притежавала дялово участие и в няколко текстилни предприятия, между които две работилници за обработка на вълна и една на коприна.

Банката „Медичи“ просъществувала до 17 ноември 1494 г., когато френският крал Шарл VIII превзел Флоренция. Няколко дни преди френското нашествие Медичите били изгонени от града, а с пристигането си французите конфискували цялото им имущество и оставили банката в състояние на пълно разорение. Фамилията се върнала в родния си град през 1530 г., след падането на Флорентинската република, но славното време на банка „Медичи“ вече било отминало.

Състоянието си Медичите дължали на това, което днес е прието да се нарича частен сектор — нещо, което в по-ранни времена не е представлявало сериозен икономически фактор. Фамилията Медичи, натрупала богатство, власт и слава в света на финансите, отделно от църква и държава, започнала да губи позициите си на клан от банкери и търговци, но вместо това успяла да трансформира влиянието си чрез придобиване на църковни и светски санове.

Геният на Медичите — нещо, по което те нямали равни сред останалите банкерски фамилии на Флоренция — се проявил в способността им да инвестират богатството и търговския си успех за придобиване на политическа власт и благороднически титли. Чрез серия от изгодни женитби, ловки политически назначения и добре премерени подкупи в течение на няколко поколения Медичите се превърнали в една от най-могъщите фамилии в структурите на светската и религиозната власт.

Медичите, както и останалите богати фамилии във Флоренция, финансирали великия подем в науката, а по-късно и в живописта, скулптурата и архитектурата, който лежал в основата на Ренесанса. Днес тази епоха е останала в историческата памет главно с гениални произведения на изкуството като множеството скулптури на Давид, които могат да се видят в музеите и по площадите на града. Разцветът на изкуствата във Флоренция обаче води началото си от традиционната привързаност на нейните жители към знанието и образованието, под което се разбирало не само наизустяване на класиците, но също така и усвояване на онези полезни знания и умения, необходими на всеки търговец и банкер — математиката и боравенето с числа. Ренесансът е възникнал не като течение в изкуството и литературата, а именно като практическо възраждане на математиката, от която се нуждаели банкери и търговци за своите всекидневни дейности: обмяна на пари, начисляване на лихва, пресмятане на загуба или печалба.

През 1202 г. Леонардо Фибоначи, наричан още Леонардо Пизано по името на родния си град Пиза, публикувал своя труд Liber Abaci — приблизително: „Освободен от сметалото“, с който за пръв път в Европа се представяла системата от цифри, познати до днес като арабски (макар самите араби да ги били заели от Индия). Тази опростена система представлявала значителен напредък в сравнение с извънредно сложните и неудобни римски цифри, които трудно се поддавали на събиране и изваждане и били практически непригодни за умножение и деление.

С въвеждането на арабските цифри се премахнала нуждата от сметало, тъй като търговците вече можели да пресмятат наум или на парче хартия. Първоначално новите цифри били посрещнати с нескрито подозрение от университетите, от държавата и църквата, тъй като били дело на „неверници“, като при това позволявали да се заобиколи сметалото, смятано дотогава за единствено надеждно средство за математически изчисления. В упоритостта си да отричат така наречените „бакалски“ числа много европейски университети продължили да преподават математика с римски цифри чак до седемнайсети век. Повечето правителства също отказали да въведат арабските цифри за официални документи с мотивировката, че те подлежат на лесно фалшифициране дори от лица с ниско образование. И днес, осем века след появата на арабските цифри в Европа, римските се смятат за по-престижни при изписване например на дати и други важни числа по фасадите на университети и правителствени сгради.

Разбира се, търговците нямали никакво намерение да чакат официална благословия от професорите и духовенството. Понеже се нуждаели от проста и надеждна система за водене на сметки, те с готовност усвоили арабските цифри, макар да не били толкова престижни, колкото римските. Когато им попаднела стока с тегло, малко по-високо или малко по-ниско от стандартното, те я отбелязвали с плюс или минус. Тези знаци скоро се превърнали в общоприети символи за събиране и изваждане, а впоследствие — и за положителни и отрицателни числа.

Новите цифри се оказали лесни и практични за ползване, с тях се смятало бързо и употребата им се разпространила навсякъде в търговския сектор. По думите на историка Дж. Бернал въвеждането на арабските цифри „имало почти същия ефект върху аритметиката, както изобретяването на азбуката върху писането“. С тези цифри математиката изведнъж се оказала „по силите и на последния складажия; превърнала се в демократична наука“.

През тринайсети и четиринайсети век се извършила истинска революция в математиката; от мистика и магия пресмятанията с числа се превърнали в ежедневна дейност, навлезли в магазините и пазарищата на Европа. Поради развитата си банкова система Италия станала естествено средище на новата математическа наука. Революцията в математиката се изразявала не толкова в създаване на нови идеи, колкото в разпространението на принципи, съществували столетия, сред широките маси; не на последно място това разпространение било подпомогнато и от изобретяването на печатарската преса.

През 1478 г. се появил анонимният учебник Treviso Arithmetic, съдържащ практически знания по математика за търговци и бакали. Авторът бил включил уроци не само по събиране и изваждане — действия, които се владеели от все повече хора, но и по умножение и деление, дроби, аритметични и геометрични прогресии; всички те били необходими при изчисляването на сложна лихва. По онова време само малцина измежду най-образованите учени имали някаква представа от подобни абстрактни математически действия.

За много хора — както студенти по математика, така и чираци в магазините — нулата се оказала напълно неразбираемо понятие, а когато зад дадено число се слагали по няколко нули, резултатът бил пълно объркване. Повечето хора по онова време много по-лесно различавали римската буква М, отколкото цифрата 1000, като обозначение на числото хиляда; освен това те по никой начин не можели да разберат с какво 1000 е различно от 10 000 или 100 000. През 1484 г. парижкият лекар Никола Шуке открил начин за по-лесно разбиране на нулите при големите числа — като се групират по три, със специален знак между всяка тройка. Шуке дори предложил имена за отделните тройки нули. В европейските езици вече се съдържали названия за числата от втори ред — стотици, и от трети — хиляди, но при наименуваното на по-големи числа възниквали проблеми. Така например след разреда на „стотиците хиляди“ идвали „хиляда хиляди“, „хиляда хиляди хиляди“ и пр. Шуке въвел понятията „милион“, „билион“ (т.е. милиард), „трилион“, „квадрилион“ и т.н., до „нонилион“. С използване на системата на групиране на нулите по тройки числото нонилион може да се изпише — и най-важното, да се прочете — по следния начин: 1 000 000 000 000 000 000 000 000 000 000; само дето на местата, където в повечето страни днес се поставят запетайки или просто интервал, Шуке поставял точки.

През 1487 г. францисканският монах Лука Пачоли публикувал своя шедьовър от 600 страници Summa de aritmetica geometria proportioni et proportionalita, в който наред с познатите вече математически действия се разяснявали правилата на двойното счетоводство. С такова помагало бакалинът вече нямал нужда от университетска диплома, за да управлява успешен и печеливш бизнес.

Науката алгебра като средство за боравене с неизвестни величини била изобретена от арабски математици. Самото понятие алгебра произлиза от думата „ал-джабр“, част от названието на книгата „Хисаб ал-джабр уал-мукабала“ — наука на възстановяване и редукция — от арабския математик Мухамад ибн-Муса ал-Хуаризми. Ученият заел думата „ал-джабр“ от арабската медицина, където тя означавала зарастване (възстановяване) на счупени кости — процес, който той оприличил на събиране на частите в цялото. Ал-Хуаризми, който живял и творил в Багдад през девети век, използвал в книгата си много понятия от индийския епос „Брамагупта“; неговият собствен труд се разпространил в Европа в латинския превод на Жерар от Кремена.

Ал-Хуаризми спомогнал за облекчаване на някои затруднения при работа с дроби, които за средния търговец трудно се поддавали на събиране и изваждане и още по-малко на умножение и деление. На мястото на простите дроби арабските математици изобретили изтънчената система на десетичните дроби. Самите десетични дроби се наричани „алгоризми“, което не е нищо друго освен адаптация на името Ал-Хуаризми — корен, залегнал в съвременното понятие алгоритъм, с което се обозначава всеки механичен или повтарящ се процес на пресмятане.

Арабските открития в математиката били въведени в Европа към средата на четиринайсети век от еврейски учени като Имануел бен Якоб Бонфилс от Тараскон; с течение на времето те били използвани и доразвити от други еврейски математици — Реджомонтан (1463) и Елиас Мизра хи (1532). Изчисления с десетични дроби се въвеждат в Европа за пръв път от Симон Стевин (1548—1620) — холандски учен от Брюж, започнал кариерата си като касиер в търговска къща в Антверпен, който си поставил за цел да разпространи италианската система на счетоводство в Северна Европа. Стевин съставил първите стандартни таблици за начисляване на лихва, с които онагледил една математическа операция, позната дотогава само на лихвари, банкери и кредитори. Най-ранният немски учебник по алгебра бил публикуван през 1525 г. от Кристоф Рудолф; в него се среща за пръв път знакът за квадратен корен.

Огромният напредък в математиката по време на Ренесанса не останал незабелязан от университетите, които някак постфактум започнали да търсят теоретични обяснения на новата система от числа и операциите с тях. С това те поставили началото на една нова наука — обективна дисциплина, основаваща се на привидната магия на математиката. Философската основа на математическия метод в науката била положена от Рене Декарт, който през 1637 г. издал своя труд „Дискурс върху метода“. Декарт бил яростен противник на изучаването на математиката като самоцел; според него тя имала смисъл единствено като средство за разбиране на света и практическо овладяване на природата. Тази идея получила нов тласък с излизането през 1686 г. на Principia Mathematica на Исак Нютон.

Развитието на паричната икономика довело до утвърждаване на нов начин на мислене. По думите на философа от двайсети век Георг Зимел „по своята природа парите се превръщат в идеален пример за когнитивната тенденция в модерната наука като цяло — свеждането на качествени определения до количествени“. Парите променили системите на познание, мислене, изкуство и ценности.

Развитието на банковото дело, започнало през тринайсети век, довело между другите си последици и до значително увеличаване на обществения интерес към нови науки като математиката, както и към други класическите форми на познание, до възраждане на класическия интелектуален климат и в крайна сметка на класическия стил в изкуството. Колкото повече богатства натрупвали могъщите банкерски фамилии като Медичите, толкова повече били склонни да постъпват като всички новобогаташи, обръщайки поглед към миналото, към славата на античния свят, с която се опитвали да се отъждествяват, пълнейки резиденциите си с богати колекции от произведения на античното изкуство и библиотеки от произведения на класиците — главно преводи от гръцки, латински или арабски. Когато се свършили старите дворци на пазара за имоти, те започнали да си поръчват нови, които външно да приличат на стари.

Тези заможни фамилии на търговци и банкери можели да си позволят да финансират нова наука и ново изкуство, освободени от задушаващата прегръдка на църквата и манастирите. Появил се хуманизмът — качествено ново течение в изкуството, при което ударението се поставяло върху човешкото тяло — така както е достигнало до нас в произведенията на Микеланджело и Леонардо да Винчи. Последният пише в един от трактатите си:

Човешкото тяло станало фокус на хуманизма в изкуството.

Медичите и останалите богати банкерски фамилии използвали класическото образование и като средство за разграничаване от религиозните теми, доминирали почти изцяло европейската култура през средните векове. Тези фамилии натрупали цялото си богатство и влияние с печалбите от своите търговски начинания; на църквата те не дължали нищо. Техните домове, мебелировката им, колекциите им от произведения на изкуството били замислени изцяло по антични, класически образци от предхристиянската епоха, от епохата на Елада и Рим. Макар да не бил по същество антихристиянски или антиклерикален, този нов интелектуален климат бил наречен хуманизъм, тъй като той поставял ударението върху човека, а не върху богове, светци и ангели.

Също като банковата система, от която се финансирал, Ренесансът възникнал във Флоренция. Когато Медичите (придобили достатъчно влияние в Рим, а неколцина представители на фамилията дори се изредили на папския престол, те пренесли своите идеи за новите изисквания към мисълта и изкуството във Ватикана, откъдето ги разпространили в цялата католическа църква. По тяхна поръчка Микеланджело нарисувал на тавана на Сикстинската капела сцената на сътворението на Адам така, че първият човек да прилича изцяло на своя създател — една революционна промяна спрямо религиозното изкуство на по-ранни епохи.

В литературата хуманизмът пренесъл ударението от използването и разработването на библейски сюжети към ежедневните проблеми на човека. Примери за това ново течение в литературата са „Декамерон“ на Бокачо (1353), светски исторически книги като „История на Флоренция“ на Леонардо Бруни (1429), както и произведения в прослава на човека като „Възхвала на човешкото достойнство“ на Джовани Пико дела Мирандола (1486). Интересите на всички тези автори били насочени изцяло към обкръжаващия ги свят, който вдъхновявал техния гений в много по-голяма степен от разни абстрактни понятия за рая и задгробния живот в някакво паралелно измерение на действителността. Есето на Пико дела Мирандола разработва темата, че „няма по-прекрасно творение от човека“. Сравнявайки човека с животните и ангелите, авторът посочва, че „от момента, в който се роди, звярът донася със себе си… всичко, от което се нуждае“, докато „каквито семена посее човек, това ще изникне и даде плод в него. Ако семената са от растение, той ще прилича на растение; ако са от чувства и емоции, ще израсне като животно; ако са рационални, ще се развие като небесно създание; ако са интелектуални, ще бъде ангел и син Божи“.

Художниците, писателите, търговците и аристократите на четиринайсети и петнайсети век едва ли са съзнавали, че тяхната епоха би трябвало да се нарича Ренесанс. Самото понятие дошло на мода едва през деветнайсети век; то било въведено в употреба за обозначаване на възраждането на интелектуалния интерес към миналото за пръв път през 1855 г., с излизането на книгата „Ренесансът“ на Жюл Мишле. Може да се каже, че понятието Ренесанс е един модерен опит за назоваване на времето, през което са живели въпросните художници, писатели, търговци и т.н.

С настъпването на Ренесанса историята навлязла в един нов златен век, през който погледите били обърнати в много по-голяма степен напред, отколкото назад. Макар Флоренция и областта Тоскана да станали известни с възраждането на античната мисъл и познание от времето на Елада и Рим, на това място се родил и модерният италиански език, ясно отграничен от класическия латински. „Божествена комедия“ на Данте се смята за първото литературно произведение, написано на модерен италиански. В съчиненията на Данте, Бокачо и Петрарка тосканският диалект се издига до статута на установена литературна норма на италианския език.

Със своя разцвет Ренесансът станал източник на нови идеи не само в изкуството, но и в търговията — идеи, които достигнали до Франция, Германия, Холандия, Англия и чак до Скандинавия. В трудовете на френския мислител и есеист от шестнайсети век Мишел дьо Монтен се виждат ясни белези на един нов начин на мислене. В своите „Есета“, започнати през 1571 г. и смятани за първообраз на съвременния есеистичен жанр, Монтен разсъждава надълго и нашироко върху ролята на пазара в живота на човека. Думата „есе“ произлиза от френския корен на глагола за претегляне и оценяване на монети и благородни метали на пазара. Сам Монтен описва творбите си като издържани в свободния разговорен стил на „пазарния площад“.

В краткото му есе „Печалбата за един е загуба за друг“ се долавя зараждането на икономическо съзнание. Монтен представя печалбата като нещо естествено, поставяйки я в контекста на живота, смъртта и разпада. Авторът заключава, че печалбата често е продиктувана от мотиви, които сами по себе си не са благородни — също както новият живот възниква от продуктите на гниенето и разпада. Макар рядко да споменава в трудовете си самите пари, от тях се долавя зараждането на модерната система на стойност, цена и печалба.

Подобни тенденции се наблюдават в развитието на литературата и изкуствата. Парите присъстват като основна тема в произведенията на Шекспир — много негови герои се борят не само за чест и достойнство, власт и любов, но също така и за пари и богатство. За един средновековен бард или трубадур би било немислимо да пее за пари, докато парите са централна тема на една цяла пиеса като „Венецианският търговец“. Повечето Шекспирови драми разработват традиционните теми за властта и морала, но същевременно той разпознава парите като основен фактор в зараждащия се модерен свят, като също такова изпитание за силата на човешкия характер, каквито са любовта или войната.

Парите проникват и в изобразителното изкуство, особено в произведенията на холандските и други северноевропейски художници. На платната им виждаме как банкер брои парите си или кутийка с монети се появява сред останалите елементи на някой натюрморт, вдъхващ усещането за домашен уют и спокойствие. Хората по принцип са склонни да описват в своите художествени произведения сюжети, заемащи особено място в живота им; с развитието на търговията ударението в изкуството постепенно се премества от познатите религиозни и митологически сцени на герои, яздещи коне и заобиколени от кучета, към портрети на хора, любуващи се на своите вещи — пари и скъпи предмети, купени с тях.

Наред с банките и Ренесанса богатото културно наследство на Флоренция се свързва и с името на Америка. По странен обрат на съдбата собственото име на един флорентински пътешественик и самохвалко — Америго Веспучи (1451—1512) е обезсмъртено в названията на двата континента, съставляващи Новия свят.

Въпросният Веспучи бил един от многото флорентински търговци, пътували по света. Наскоро след като Христофор Колумб пресякъл Атлантика към новите земи, Веспучи се присъединил към една експедиция, за която се смята, че достигнала до бреговете на днешна Бразилия. В пътеписите му се съдържат налудничави описания на всевъзможни земи и чудеса, които по всяка вероятност са плод на богатата му фантазия. Тези писания и съставените от него карти обаче получили такова широко разпространение, че един немски картограф нарекъл на негово име новооткрития южен континент, за който тогава се смятало, че не е свързан по суша със земите, на които бил стъпил Колумб. Не след дълго името започнало да се използва и за двата континента, които били наречени съответно Южна и Северна Америка. Така единственият човек в света, който може да се похвали, че на негово име са кръстени не един, а цели два континента, е флорентинският търговец Америго Веспучи.

С развитието на италианските банки и настъпването на Ренесанса възникнала една цивилизация от нов вид, характеризираща се с нови начини на мислене и с нова система на организация на търговската дейност. Сами по себе си банкерите и тяхната парична система едва ли биха били в състояние да създадат цяла нова цивилизация, но въведените от тях промени били последвани от едно уникално събитие в световната история. С разширяването на европейската хегемония върху двете Америки европейците натрупали по-големи богатства от всяка друга предходна цивилизация. Тези нови богатства, съчетани с новите финансови институции, създали уникалната банкова система, доминирала в целия свят в продължение на петстотин години, чак до Първата световна война.

6Златното проклятие

Индианците кечуа, които копаят в мините и извличат подземните богатства на боливийските Анди, се трудят под земята в един мъждукащ полумрак, където пълновластни господари са Дяволът и неговата съпруга. Сам Дяволът решава дали да им даде или откаже търсения успех, пари и богатство. Горе, на светло, миньорите се молят на Дева Мария и вси светии да им помогнат да решат своите проблеми, свързани с живота, смъртта и любовта, но в подземния мрак единственият олтар е олтарът на Дявола. Дева Мария и светиите властват над водата, земята, реколтата, домашните животни и раждането на деца, но понеже парите се добиват от злато и сребро, а златото и среброто лежат в земните недра, които са под властта на Дявола, само Дяволът и неговата съпруга могат да дарят хората с тях. В някои отношения Дяволът в боливийските рудници напомня гръцкия бог Плутон, властелин на подземния свят, който единствено имал силата да раздава на смъртните драгоценния метал, скрит в него, поради което се смятал за покровител на богатите.

Дълбоко в подземните галерии миньорите издигнали олтари на Дявола, когото наричали El Tio — „чичото“, и на неговата съпруга Чина Супаи. Статуите изобразяват Дявола с големи извити рога и с изпъкнали кървясали очи, които сякаш заплашват да изхвръкнат от орбитите. Ушите му са като на муле, а от долната му челюст стърчат дълги черни бивни. Останалите му зъби са остри като ножове и обикновено се изобразяват с парчета огледало, които отразяват оскъдната светлина в галерията, придавайки на усмивката му смразяваща жестокост. На главата си Дяволът има корона, увенчана с надигаща се змия или с гущер, изправен на задните си крака, с отворена уста, която сякаш яростно крещи. До статуята на Дявола обикновено е тази на съпругата му — невзрачна особа с широко, лунообразно червендалесто лице, наподобяваща боливийска селянка.

Всяка сутрин миньорите принасят дарове пред олтара на Чичото и Чина Супай. Освен традиционните свещи всеки миньор носи по една цигара, глътка алкохол и стиска листа кока за Дявола и бучка захар за съпругата. При земетресения и пропадания на галериите в мината се провеждат специални ритуали за умилостивяване на злите сили и тогава се принасят по-крупни жертви — лами или овце. По време на жертвоприношението кръвта на животното се разлива по олтара, а шаманът изтръгва още пулсиращото сърце и от него разпръсква кръв по четирите свещени посоки според традиционната космология на инките. С този акт се сключва договор между поклонника и божествата; срещу направената жертва миньорът получава обещание за закрила на живота си. Подобни жертвоприношения се извършват и през август — месеца на Дявола, когато миньорите обикновено купуват нови инструменти и се запасяват с инвентар за следващата година, а също и през сезона преди Велики пости, когато има много народни увеселения и хората могат да се поотпуснат и да харчат пари.

Според местните схващания някои поклонници са по-алчни от другите; те се стремят не просто към насъщния хляб, с който да преживеят от ден за ден, а към истинско богатство — към пари. За да постигне такова богатство, поклонникът трябва да принесе особено голяма жертва — човешко същество, което се убива на олтара по същия начин като овца или лама. Всеки път, когато местните хора открият в околността на мините труп на млад мъж, особено ако по тялото има необичайни белези и следи от насилие, се знае, че той е бил принесен в жертва на Дявола и Чина Супай. Такъв договор с Дявола се сключва само за пари. В продължение на близо пет века индианците от Боливия добиват сребро от най-големите залежи в света; през цялото това време те си остават един от най-бедните народи на земята. Това никак не е чудно, след като за тези хора добиването на сребро, сеченето на монети и издаването на пари са все дейности, върху които тегне проклятие. Накъдето и да се обърнат, индианците виждат нови и нови доказателства за пагубното действие на това проклятие и на сделките с Дявола. Те припомнят трагични исторически събития като убийството на последния император на инките Атахуалпа от Франсиско Писаро и последвалото падане на тяхната империя под испанско господство. Разказват за свои сънародници, натрупали стотици милиони долари от търговия с кокаин — постижение, което би било невъзможно без договор с Дявола и неговата съпруга. Как иначе тези неуки мъже биха могли непрестанно да се изплъзват от боливийската армия, съоръжена с най-съвременни американски технологии? Бедните миньори знаят и друго: че докато те всеки ден рискуват живота си в мините, без всякаква надежда да се изтръгнат от блатото на бедността, много хора, които никога не са цапали ръцете си с физически труд, живеят в охолство и трупат милиони. Според боливийските индианци подобна несправедливост в разпределението на благата може да е резултат само на магия, на договор с Дявола.

След откриването на Америка от Колумб през 1492 г. на испанците били необходими около петдесет години, за да издирят и заграбят основните богатства на местните индианци. През 1521 г. те оплячкосали великата столица на ацтеките Теночтитлан; почти веднага след това прегазили Централна Америка и завладели земите на племето чибча в днешна Колумбия — автентичното Ел Дорадо; след 1530 г. нахлули в империята на инките. Почти цялата плячка в злато и сребро испанците претопявали още на място и изпращали във вид на кюлчета в метрополията; известна част от по-необичайните предмети — като огромния слънчев диск от масивно злато и някои от златните и сребърните цветя от градината на императора на инките — били представени на испанския крал в оригиналния им вид като нагледна илюстрация за културното равнище на покорената цивилизация.

До наши дни е оцеляло едно любопитно описание на индианското злато и сребро. Негов автор е немският художник Албрехт Дюрер, който, след като посетил изложба на пленени американски съкровища в Брюксел, написал следното:

Скоро след закриването на изложбата властите нареждали всички златни и сребърни произведения да се претопят на монети.

След половин век на неспирно плячкосване на испанците вече не им останали обекти за грабеж. Нужни им били нови богатства, ето защо се насочили към естествените източници на злато и сребро — мините. В Мексико и Перу били открити залежи на сребро, несравнимо по-големи от известните до момента в Бохемия и на други места в Европа. Испанците незабавно се заели да ги разработват, като само благодарение на сребърните мини в Мексико и Андите не след дълго Испания се превърнала в най-богатата държава в света. За това внезапно богатство обаче испанското общество и култура заплатили твърде висока цена.

Главните центрове с най-големи сребърни залежи в Америка се намирали в Закатекас, Нова Испания (Мексико), и в Потоси, Горно Перу (днешна Боливия). В течение на няколко века двете испански колонии се състезавали по добив на сребро, който зависел от разкриването на нови и нови находища и все по-усъвършенствани технологии за извличане на метала. Независимо от променливия добив Америка си оставала най-големият източник на сребро в света през цялата епоха на испанското владичество.

Още през 1536 г., само петнайсет години след нашествието на Кортес, испанската държава основала в Мексико монетен двор, който да сече пари на място от неизчерпаемите залежи на сребро. Колониалните власти поискали от метрополията разрешителни за издаване на пари и на други места в Америка; с кралски декрети били създадени още две монетни работилници — в Лима (1568) и в Потоси (1574).

По това време двете Америки били изцяло собственост на Испания, с изключение на най-източните земи на Южна Америка, които станали португалска територия под името Бразилия. Разпределението на земите между испанския и португалския монарх се основавало на папска вула и било скрепено с Договора от Тордесиляс, подписан на 7 юни 1494 г. Като представител на Бога папата можел да разпределя земя както намери за уместно, но освен по Божията воля двете европейски сили си поделили новите земи и по правото на първооткривателя. В териториалните си претенции към Новия свят Испания и Португалия се основавали на волята на Бога и подкрепата на папата; по този начин те изобщо не сметнали за нужно да подписват договори със заварените племена, както щели да сторят по-късно англичаните и други европейски сили, за да легитимират присъствието и властта си в своите колонии.

По законите на Кастилия, наложени от Алфонсо Х и Ал-фонсо XI, монархът можел да подарява земи на отделни индивиди, които след това имали право да търгуват с тях. Независимо кой притежавал земята на повърхността обаче, земните недра и всички богатства в тях оставали за вечни времена собственост на короната. В допълнение към това короната имала право на 50% комисиона върху всички богатства, открити в индианските гробници, пирамиди и храмове.

Голяма част от мините били и без това собственост на монарха, но срещу определена такса можели да се наемат, взимат под аренда или дори купуват от еднолични или групови собственици, които да разработват залежите. Дори и след продажбата им обаче короната продължавала да изисква определена комисиона от тяхната дейност, наречена quinto real — кралската една пета, или 20% от добитото сребро и други полезни изкопаеми; през следващите десетилетия изискуемият процент намалял. Макар по силата на въпросния quinto real 180% от среброто все пак да оставало във владение на собствениците на мината, държавата въвела различни рестриктивни разпоредби, с които сложила ръка на голяма част от остатъка.

Така например миньорите били задължени да купуват от държавата всичкия живак и други химически вещества, нужни при извличане на метала. Държавата упражнявала също така монополни позиции в търговията със сол, тютюн, барут и други материали.

Короната извличала допълнителни печалби от добива на сребро и посредством доставките на техника и инвентар от Испания. Тези доставки били държавен монопол, като колонистите били принудени да заплащат за тях безбожни цени; разбира се, те се доставяли с държавни кораби и под държавна охрана, което добавяло още към цената. При всяка продажба или дарение в Испания се налагала държавна такса, наречена alcabala, която постепенно се увеличила от 2% на 6% от стойността. Тази такса се събирала при всяка смяна на собствеността върху дадена стока — независимо дали чрез продажба, замяна (бартер) или просто като подарък; от нея било освободено единствено духовенството. След 1572 г. alcabala-та била въведена и във всички испански територии в цяла Америка. В допълнение към останалите испански данъци населението на колониите било задължено да плаща и импортен данък от 7,5% върху всички стоки, внасяни от Европа.

Испанската държава събирала още един налог — така наречения diezmo, или десятък в полза на църквата, като властите си приспадали част от него като бирническа такса. Въпросният десятък не се отнасял пряко към добива от мините, но засягал селскостопанската продукция, включително тази, която отивала за изхранване на миньорите. От своя страна индианците, независимо дали работели в мините, или не, плащали допълнителен данък в сребърни монети.

Така поне 20% — а според някои изчисления 40% — от среброто, извозвано от Америка в Испания, отивало директно в хазната. Останалата част пълнела джобовете на всевъзможни правителствени чиновници и аристократични фамилии, които притежавали дялове в мините.

За да не спира този приток на сребро, испанските власти напълно реорганизирали обществения живот на местните племена и народи. При пристигането си в Мексико и Перу испанците заварили голямо разнообразие от аграрни общности, които отглеждали различни селскостопански култури и плащали натурални налози на местните вождове и на централния владетел. Скоро всички тези самостоятелни народи били реорганизирани около една-единствена дейност — добиването на злато и сребро. Земеделието имало значение за колониалните власти само доколкото произвеждало храна за работещите в мините, които не можели да спрат работа, за да обработват свои собствени ниви. Животновъдството пък осигурявало нужния брой коне, мулета и волове за пренасяне на инвентар и суровина до и от мините, както и крави за мляко и месо. Пътищата били важни единствено за превоза на работници и оборудване до мините и извозване на готовата продукция до пристанищата, където се натоварвала на кораби за Европа.

До пристигането на европейците цялата производствена дейност на американските индианци била съсредоточена в рамките на семейството; под испанското владичество обаче основна икономическа единица станала хасиендата, която осигурявала работна ръка, храна и впрегатни животни за мините. Самото име хасиенда произлиза от испанското hacer, или произвеждам. Наистина хасиендата произвеждала всичко необходимо. Селяните, придадени към нея, отглеждали зърно, зеленчуци и животни за храна на миньорите; те произвеждали коне, мулета, волове и каруци за нуждите на транспорта. От кожите на животните се правели седла, хамути, камшици, въжета, работни престилки и всякакъв друг минен инвентар. От стъблата на дърветата в земите на хасиендата се правели подпорни колони за галериите, а останалите им части се преработвали в дървени въглища и катран за отопление и осветление. В хасиендите се изработвали и чувалите за извозване на среброто до пристанищата; оттам се снабдявали с храна и дървен материал корабите за обратния път през океана, натоварени със сребърни кюлчета.

Всички войни и междуособици между европейските сили от шестнайсети до осемнайсети век имали една-единствена цел — контрол върху богатството на Америка и търговските пътища, свързващи Европа с Азия. Първоначално Испания воювала с Португалия; а после двете заедно — с Англия, Франция и Холандия.

От 1500 до 1800 г. мините в Америка осигурявали 70% от световното производство на злато и 85% на сребро. Количествата злато и сребро, добивани от американските находища, се увеличавали с всеки следващ век поради откриването на нови залежи от Канада на север до Чили на юг. Чак до началото на деветнайсети век, когато испанските колонии вече били готови да извоюват своята независимост, само Мексико давало половината от световния годишен добив на сребро.

Индианците, които работели в сребърните мини, нямали начин да знаят колко точно сребро минава през ръцете им; говорело се обаче, че през годините било добито достатъчно, за да се изгради сребърен мост от Америка до Испания. От мините към пристанищата и оттам към Европа течала истинска река от сребро, незапомнена в световната история. Испанските галеони превозвали среброто от Карибско море до Испания, откъдето търговци от много различни националности го разнасяли като платежно средство из цяла Европа и Средиземноморието. Всяка година галеонът за Манила вдигал котва от Акапулко, натоварен със сребро за Филипините, а от тамошната столица други търговци разпространявали това сребро по азиатското крайбрежие от Сиам до Сибир.

Много странични наблюдатели са се опитвали да пресметнат количеството сребро, които испанците и португалците изнесли от Северна и Южна Америка. Разбира се, тези колониални държави се стремели с всички средства да запазят точните цифри в тайна от света, поради което днес биха били нужни големи изследователски усилия, за да се стигне до истината. По размера на находищата обаче учените са изчислили приблизителните количества на добитата сребърна руда и оттам — на извлечения метал. Тези стойности са съпоставени с количествата храни, доставени в районите на находищата, както и с количествата живак, използвани за обработка на суровината. Проучвани са корабоплавателните регистри в Европа, и най-важното — регистрите на Каса де ла Контратацион, испанската Дирекция на корабоплаването. По всички тези писмени свидетелства, някои от които може би са умишлено фалшифицирани, учените и до днес се опитват да установят, поне приблизително, колко злато и сребро е било откраднато и незаконно изнесено от континента.

С използването на всички тези методи се достига до различни оценки и резултати. Историците смятат, че от откриването на Америка до 1800 г. от континента са били изнесени между 145 000 и 165 000 тона сребро и между 2739 и 2846 тона злато. При цена 400 долара на унция само ограбеното злато днес би възлизало на стойност 36 милиарда долара. Тези сухи цифри обаче едва ли са в състояние да дадат представа за истинското значение на подобни количества благородни метали. При отсъствие на книжни пари пускането в обръщение на такива количества златни и сребърни монети е имало върху световната икономика ефект, какъвто днес е трудно дори да си представим.

За разлика от Мексико и Перу в португалската колония Бразилия няма залежи на сребро. По тази причина Португалия не била в състояние да си осигури същия приток на богатство от своите земи в Новия свят като своята съседка Испания, а португалските крале и аристокрация отначало не обръщали достатъчно внимание на Бразилия, като вместо това съсредоточили усилията си в доста примамливата търговия с подправки с Индия и Островите на подправките.

От тяхна гледна точка Бразилия си оставала второстепенна колония, която произвеждала евтина захар и купувала големи количества роби, но не предлагала нищо, което да се сравнява с екзотичните стоки на африканските колонии и Индия.

Тази португалска незаинтересованост от новата колония била рязко прекъсната през 1695 г. от първата вълна на златната треска в Бразилия. Тогава се разчуло, че под алувиалните равнини на страната се крият богати залежи злато на пясък и на буци, за чието добиване бил нужен тежък труд, но се изисквала сравнително проста технология. Изведнъж областта Минъш Гераиш северно от Рио де Жанейро се превърнала в световен център за добиване на злато. За разлика от испанците, които разчитали главно на труда на местните индиански племена за работа в мините в Мексико и Перу, португалците докарали като работна ръка роби от Африка. Португалските власти придавали на новата златодобивна промишленост такова голямо значение, че в Минъш Гераиш бил забранен всякакъв род стопанска дейност, който нямал пряко отношение към добива на злато.

Производството на злато в колониална Бразилия достигнало апогея си през двете десетилетия между 1741 и 1760 г., когато то възлизало средно на около 14,6 тона годишно. За неговото добиване и превозване били необходими приблизително 150 хиляди роби — почти половината от населението на Минъш Гераиш.

Златотърсачите открили още находища на злато и дори на скъпоценни камъни на запад, в провинциите Гойаш и Мату Гросу. Към реката от злато, вливаща се в португалската хазна, се прибавили близо три милиона карата диаманти. В търсене на злато и скъпоценни камъни бразилците навлизали все по-навътре в континента, като преминали далеч отвъд линията, установена с Договора от Тордесиляс, която отделяла испанските от португалските колонии.

Докато испанските крале прахосвали богатствата си в задгранични авантюри и войни, португалските пръскали своите за дворци, церемонии и показност. Те харчели огромни суми за всевъзможни излишества и щедро пълнели джобовете на всичките си роднини, държанки и придворни фаворити.

За държавите и народите на Испания и Португалия несметните богатства, изсипали се изневиделица върху главите им, се оказали от съмнителна полза. На първо място, тези богатства предизвикали чудовищна инфлация — колкото повече сребро дрънкало в джобовете им, толкова повече хората се хвърляли да купуват стоки, а колкото повече те искали въпросните стоки, толкова повече търговците надували цените. Производството на стоки не смогвало да догонва корабите със сребро, които пристигали от Америка; така инфлацията довела до бързо обезценяване на златото и среброто. През 1776 г. световноизвестният икономист Адам Смит писал, че „откритието на богатите залежи в Америка довело през шестнайсети век до обезценяване на златото и среброто в Европа до една трета от предишната им стойност“. Смята се, че между 1500 и 1600 г. — през първия век на испанската колонизация на Америка, цените в Испания нараснали с 400%, довеждайки до така наречената ценова революция.

Макар инфлацията като явление да удивлявала и гневяла тогавашните хора, те бързо схванали нейните механизми. Още през 1556 г. професорът в Университета на Саламанка Мартин де Аспикета съставил списък на причините за промяна в стойността на парите. Най-важната причина според него била, че „във времената, когато в обръщение имало по-малко пари, продаваемите стоки и труд вървели много по-евтино, отколкото след откритието на [Западните] Индии2, при което страната била зарината в злато и сребро“. Впоследствие това явление било обяснено научно и в подробности от френския политически икономист Жан Боден. През 1628 г. излязъл доклад на специалната държавна комисия, с която за обедняването на Испания били обвинени богатствата на Америка. В доклада ясно се посочвало, че:

С други думи, понеже испанските фермери, земевладелци, занаятчии и манифактурното произвеждали твърде малко стоки, тези стоки трябвало следователно да бъдат внасяни от други страни, с което допълнително се оскъпявали и предизвиквали ускорено изтичане на сребро от страната, докато в един момент богатството, прииждащо от Америка, почти не се задържало в Испания. Испанците купували от Италия стъкло, от Унгария мед, от Англия вълна, а от Холандия — оръжия. От Испания изтичали такива количества сребро, че било трудно да се организира извозването му; трябвало да се намесят чужди корабоплавателни компании, защото испанските били заети с превозване на сребро от Америка.

Испанската монархия допълнително усложнила финансовата ситуация в кралството, изгонвайки евреите и мюсюлманите през 1492 г., в която Исабела и Фердинанд обединили държавата, а Колумб предприел първото си плаване до Новия свят. По това време огромната част от християнското население на страната се състояло от селяни, които сеели жито, берели маслини и отглеждали крави и кози, или пък служели във войската. И като селяни, и като войници тези хора били еднакво необразовани, не можели да четат и да пишат, а още по-малко да смятат и боравят с пари. Образованите класи на търговците и държавната администрация били съставени почти изцяло от евреи и араби; останали сами, испанците се оказали напълно неспособни да управляват собствените си финансови и търговски дела. Забелязали вакуума, образувал се след напускането на евреите и арабите, на помощ на Испания се притекли хора от различни нации — италиански търговци, германски лихвари, холандски манифактуристи. Бедата била там, че те отнасяли всичките си печалби в родината. Останали без своя търговска класа, испанците гледали безпомощно как среброто изтича между пръстите им в джобовете на другите християнски народи на Европа.

Описвайки ефекта на американското сребро върху Европа, Волтер посочва, че цялото това богатство „пълни джобовете на французи, англичани и холандци, които търгуват с Кадис под испански имена и които продават в Америка произведенията на собствените си манифактури“. Авторът добавя, че „голяма част от тези пари отиват в Индия, където с тях се купуват подправки, селитра, захар, дъвка, чай, тъкани, диаманти и маймуни“.

Корабите, натоварени със сребро, пристигали в Испания веднъж годишно, но кралете вече били похарчили своя дял на зелено. Те просто взимали заеми срещу следващата доставка, без дори да правят сметка каква част от нея може да се загуби при корабокрушения или да попадне в ръцете на пирати. Първоначално те заемали пари от собствените си поданици, но понеже рядко ги връщали, поданиците се научили да крият парите си и отказвали по-нататъшни заеми.

Тогава испанските крале се обърнали към чуждестранни кредитори. Макар да управлявали една от най-големите и богати империи в света, те постоянно се оставяли на милостта на банкери и лихвари в Италия, Германия и Холандия при годишна лихва на заемите до 18%. През 1575 г. Филип II отказал да върне дълговете си, при което кредиторите спрели издръжката на армията му в испанските гарнизони в Холандия. На следващата година армията въстанала и обсадила Антверпен, за да си отмъсти за неполучените заплати. С това били прекъснати важни търговски връзки и събирането на данъци, от което Филип претърпял много по-големи щети, отколкото ако мирно и тихо си бил изплатил дълговете на генуезките банкери.

Филип II имал непрестанна нужда от нови заеми, за да финансира многобройните си авантюри. През 1588 г. той изпратил испанската Армада в една необмислена, скъпоструваща и катастрофално завършила експедиция срещу Англия; успоредно с това Испания воювала срещу протестантите в Холандия през 1568 и 1618 г., потушавала бунтове в Германия през 40-те и 50-те години и обявявала войни на отоманска Турция през 30-те и 70-те години на шестнайсети век.

До 40-те години на следващия, седемнайсети век много испански провинции на свой ред се разбунтували срещу все по-тежките данъци и потисническото управление на хабсбургската монархия. През този период разходите на короната вече надвишавали три пъти приходите. Заеми взимали не само кралете, но и аристокрацията и дори обикновените граждани — обстоятелство, което превърнало Испания в един от най-големите длъжници на Европа и постепенно я довело до пълна финансова разруха. По време на управлението на Филип II държавата на два пъти обявявала банкрут — веднъж през 1557 г. и по-късно през 1597 г., една година преди смъртта на краля.

Испанските благороднически фамилии били прекалено много заети със своя аристократизъм, за да се принизяват до земни грижи като бизнес и търговия. Те продължавали да смятат себе си и своята класа за господари на света; за тях достойни занимания били само оръжията, ездата, събирането на данъци и плячкосването на чужди земи. Те не можели да си представят как възвишени хора като тях могат да превозват жито с магарета и баржи, да се пазарят с търговци на едро по пристанищните складове, да се смесват с простолюдието по калните смърдящи пазарища. Вместо това аристократите предпочитали да вземат пари на заем колкото да поддържат разточителния си стил на показно потребление. Тази всеобща задлъжнялост, лична и държавна, задушавала икономиката и подклаждала инфлацията.

За Португалия златото изиграло почти същата роля, както среброто за Испания. То предизвикало у аристокрацията и населението апетит към луксозни стоки, докато страната не произвеждала почти нищо друго освен вино, корк и добитък. За да задоволят материалните си потребности, португалците започнали да внасят манифактурни стоки от Англия. През 1703 г. търговските отношения между двете страни били скрепени с договор, по силата на който все по-големи количества португалски вина и злато потекли към острова.

Най-голяма полза от притока на злато и сребро от Америка извлекли търговските партньори на Испания и Португалия, но и в техните икономики се отключила инфлация както при двете иберийски държави. Както посочва Джон Кенет Гълбрайт, към края на седемнайсети век цените в Англия били нараснали трикратно в сравнение с времето преди първите търговски експедиции до Америка, докато за същия период надниците се увеличили само два пъти.

Добивът и износът на злато и сребро от Америка продължавали както преди под контрола на правителствата на Испания и Португалия и на техни упълномощени представители. Според икономическото мислене от онова време златото и среброто били ключ към богатството; за много хора те представлявали богатство сами по себе си. Този, който притежавал най-много злато и сребро, бил най-богат — независимо дали ставало въпрос за отделен индивид или за цяла държава. Богатите държавни служители и придворни фаворити в Испания и Португалия използвали златото и среброто си, за да угаждат на всичките си капризи — те купували ту войници и снаряжение за авантюристичните си войни, ту коприна, порцелан и подправки за резиденциите си. С част от благородните метали те украсявали дворците и катедралите си, обкичвали себе си, своите мебели, коне и карета.

Както повечето хора, при възможност и испанците много обичали да излагат златото си на показ. Испанският барок и рококо остават ненадминати в историята по количествата злато, използвани за украса. Испанските благородници декорирали стените на къщите си с позлатени фигурки на херувимчета, плодове, вази и гирлянди. Със златен варак били покрити вратите и парапетите на стълбищата в домовете им, рамките на огледалата, прозорците и картините по стените. Каретите на аристокрацията били инкрустирани с чисто злато; златна украса имало по дървените рамки на креватите, столовете, диваните, раклите и бюфетите. Със златни мъниста, гвоздеи и капси били украсени ловните пушки и ножове, токите на коланите и ботушите им. Чиниите и кутийките им за енфие били от масивно злато; книгите им били украсени със златен филигран, а подвързиите им подсилени със златен обков. Дори в тъканите на дрехите, в дамаските на мебелите и в завесите на прозорците им имало вплетени златни нишки. Злато и сребро блестели и по пищните ливреи на техните слуги и кочияши и по престилките на камериерките.

Говори се, че някои олтарни предмети в катедралата на Толедо били изработени от злато, донесено лично от Колумб при завръщането му от Америка, и подарени на кралица Исабела. В Рим поверието гласи, че таванът на базиликата „Санта Мария Маджоре“ е покрит с варак от първото американско злато, подарено на папа Александър VI. Златото от Новия свят вляло свежи сили в изнемощялата католическа църква, като послужило за финансиране на атаките й срещу надигащия се от север протестантизъм.

Докато протестантите осъждали разкоша и се обявявали за един по-прост и смирен начин на живот, отразен между другото и в спартанската архитектура и пълната липса на украса на техните църкви, с новопридобитите си богатства католицизмът насърчавал една съзнателно претруфена декорация на християнските храмове, разчитайки по този начин да задържи и вдъхнови последователите си.

По подражание на кралете и папата заможните аристократи отрупвали църквите и катедралите с още повече злато и още по-пищна украса, отколкото собствените си дворци; Таваните и стените на съществуващи от векове църкви били покрити с допълнителни скулптури на ангели, гирлянди и пищни драперии от чисто злато. От всеки ъгъл, зад всяка колона надничали закачливи личица на златни херувимчета, стрелящи със златни лъкове и стрели от златните си колчани.

Благочестивите енориаши покривали със златен варак статуите на своите светци покровители, след което ги обличали с копринени одежди, избродирани със злато и сребро. За да изпъква още повече блясъкът на златото в църквите, архитектите пробили допълнителни прозорци в стените, отворили оберлихти в покрива и поставили златни огледала в нишите. Отразената светлина обливала всичко в златисто сияние, сякаш в катедралите греели златни слънца. Ако след всичко това някъде било останало още злато, занаятчиите бързо го превръщали в прибори за хранене, дрънкулки и бижута или в още култови предмети за поклонение и украса на дома.

Тази епоха, наречена века на златото, отбелязала върха на испанската цивилизация. Нейното върховно постижение обаче била не толкова позлатената архитектура, колкото превъзходната литература. В този смисъл златният век на испанската култура започнал с появяването през 1522 г. на Гарсиласо де ла Вега и продължил до 1681 г. със смъртта на Педро Калдерон де ла Барка.

Макар Испания и Португалия да си навлекли значителни беди в опитите си да овладеят притока на злато и сребро от Новия свят след 1500 година, други страни и общества само спечелили от това. С разпространението на американското злато и сребро в земите отвъд Атлантика и после отвъд Тихия океан се поставило началото на съвременната търговска епоха. През шестнайсети и седемнайсети век сребърните и златните монети станали по-достъпни от когато и да било преди. Използването на злато и сребро като платежно средство вече не било привилегия на малцина богаташи. Дори простият пекар заплащал в сребърни монети брашното на мелничаря, който с част от тях плащал житото на орача, който пък на свой ред купувал хляб от пекаря. Всички — касапинът, тъкачката, коларят, шивачката, бояджията, кочияшът, бъчварят — все по-често купували нужните им материали и продавали стоката си за пари, вместо да я разменят срещу други стоки и услуги. По същия начин различните градски данъци и десятъкът върху селскостопанската продукция вече се плащали в пари, а не в натура.

Революцията в банковото дело довела до увеличаване на паричната маса в обръщение и до установяване на единна система на финанси и търговия в цяла Западна Европа. Успоредно с това нарасналото количество сребърни монети допускало до участие в икономическия процес вече и представители на по-нисшите социални слоеве. Така огромното богатство на Америка имало пряко отражение върху живота на обикновените хора; при това неговото влияние било далеч по-силно, отколкото върху развитието на банките. Лицата с наемни професии — войници, артисти, музиканти или учители — все повече настоявали да им се заплаща в пари вместо в подслон, храна, алкохол и пр. Дори проститутките и ханджиите започнали да се противят на традиционните стоки и хранителни продукти в замяна на услугите си; те също се ориентирали към златни или поне сребърни монети.

Това преразпределение на богатството, особено през седемнайсети век, поставило основите на новата средна класа на търговците. Покрай тях се зародили напълно нови професии, те станали възможни единствено благодарение на парите. С разширяването на банковата система се появили брокери, търгуващи с всичко — от недвижими имоти до дялово участие в търговски експедиции до Китай. Появили се и застрахователни агенти, които спомагали за намаляване на индивидуалния риск при подобни експедиции, трансформирайки го в колективен.

Всички тези нови професии създали нови източници на богатство, които във феодалното общество били твърде незначителни или напълно непознати. При феодализма богатството било функция на титли и привилегии; продукт на земи, подарени от монарха и подлежащи на принудително отнемане в случай на война или криза. Изведнъж се появили хора без всякакви титли, земи и рента, но с повече пари от наследствената аристокрация. В една епоха, когато воденето на войни все повече ставало запазена територия на професионални военни, отколкото на аристокрацията, замогналите се търговци били в състояние да купуват големи участъци земя, каквито в предишни епохи трябвало да се завоюват само със силата на оръжието. При новата система дори титли и привилегии се придобивали по-сигурно с натрупване на богатство или изгодни женитби, отколкото по наследство.

Освен това голямото количество монети в обръщение стимулирало международната търговия и създаването на финансови връзки между регионалните икономики. Търговците извън Европа нямали доверие на менителниците на банките, но с радост приемали новите сребърни монети, сечени в Мексико или Перу. Най-големи промени настъпили в Африка, където парите довели до небивало разрастване на традиционната търговия с роби. Много скоро след разработването на американските богатства Африка се превърнала в част от търговския триъгълник с Америка и Европа. От Африка за плантациите в Карибско море тръгвали кораби, натоварени с роби. После Америка изнасяла сребро, а Карибите — захар за Европа. Накрая с част от това сребро Европа купувала от Африка нови и нови роби за износ за Америка.

През осемнайсети век търговските връзки, които вече обхващали плътно двете страни на Атлантика, започнали да прекосяват Тихия и Индийския, а впоследствие и Северния ледовит океан. Към търговията с африкански роби се прибавил вносът на подправки от Южна Азия, на коприна и порцелан от Китай, на опиум от Индия, както и търговията с кожи от Канада, Сибир и Аляска.

С колонизирането на Америка от Испания в световната икономика се влял един поток от сребро. За съжаление испанският крал вече не бил в състояние да контролира силата на този поток; нито пък някой друг владетел — било то китайският император или турският султан, персийският шах или руският цар — можел да стори това. Испания спомогнала за отприщването на една стихия, която заляла целия свят и се подчинявала единствено на себе си, в никакъв случай не и на църквата или на някоя отделна държава. Богатството на Америка покорило света, който вече никога нямало да бъде същият.