История на парите (от пясъчника до киберпространството)

13Неконтролируемите пари и невидимият данък

Двамата мъже крачат тромаво по улицата, като носят помежду си тежък кашон с пари. Те с мъка прекарват кашона през вратата на туристическата агенция; той не е кой знае колко голям, но е пълен догоре с банкноти и тежи ужасно. След като влизат, те го поставят на бюрото пред чиновничката, която повиква един помощник и поръчва кафе и сладкиши за гостите. После, под погледите на двамата клиенти и на чиновничката, друг помощник започва да изпразва кашона на бюрото. Парите са подредени извънредно старателно; с не по-малко старание служителят ги изважда и разстила върху плота. Повечето са в банкноти по 1000 песос, надиплени на пачки по 100 хиляди, всяка с дебелина и размер колкото цигарена кутия. Пачките са навързани на по-големи вързопи — колкото неголяма тухла, но малко по-тежки, пристегнати с ластик. В кашона има осем-десет такива вързопа, всеки от които съдържа по един милион песос, плюс още известен брой отделни пачки. Преброяването на такова количество пари сигурно ще отнеме цял ден. Вместо това чиновничката просто преглежда вързопите и пачките в тях, за да се убеди, че всеки вързоп съдържа нужния брой пачки. Дори и да не достигат няколкостотин хиляди песос, никой няма да забележи.

Въпреки значително опростения начин на броене на касиерката е нужен половин час, за да се убеди, че кашонът действително съдържа около 85 милиона песос — цената на един самолетен билет. След като парите са преброени, помощникът качва кашона на багажника на скутера си и веднага поема към офиса на „Лойд Аеро Боливиано“ — боливийската авиокомпания, за да плати билета, преди да е станало обяд и цените да са се вдигнали още.

За да пестят време при броене на парите, някои касиери са се изхитрили да мерят вързопите банкноти с линийка. От опит знаят, че купчина с определена височина съдържа определен брой банкноти; стига те да са с един и същ цвят — т.е. с една и съща номинална стойност, лесно може да се определи с достатъчна точност колко пари има в купчината. Продавачките по пазарищата в Андите — необразовани, често неграмотни, но находчиви жени — използват друг метод: те просто претеглят купчините банкноти на кантара и продават стоката си срещу пари на килограм.

В разгара на боливийската инфлация през 1985 г. Кафеената борса в Ню Йорк предприема остроумна рекламна кампания — всичките две хиляди оторизирани брокери на борсата из цялата територия на Съединените щати получават подарък по една щипка за пари, в която е защипана боливийска банкнота от един милион песос. В придружителното писмо се обяснява, че преди по-малко от три години тази банкнота се е равнявала на около 5000 долара, но поради инфлацията нейната стойност в момента е 55 цента — т.е. за изминалия период банкнотата се е обезценила близо десет хиляди пъти. Рекламодателите се надяват с този трик да стимулират по-голям брой американци да инвестират парите си в стоки. Като допълнителна подигравка към нещастната боливийска икономика борсата организира състезание, като първа награда е едноседмична, изцяло предплатена ваканция в Ла Пас, Боливия.

На един пазар, където банкнота от милион песос се равнява едва на няколко цента, а чашка кафе струва 12 милиона, банкноти с номинал няколкостотин или няколко хиляди песос струват нищожни части от един цент, т.е. практически нямат стойност. Веднъж изгубили значението си на платежно средство, такива банкноти не могат да се използват за нищо друго. Върху тях не може да се пише, защото са прекалено зацапани с мастило; не ги бива за опаковъчна хартия, понеже са твърде малки; от банкноти не могат да се свиват цигари; не стават и за лична хигиена, тъй като хартията е прекалено корава. Хората просто изхвърлят такива банкноти от джобовете си и вятърът ги отвява като есенни листа по тротоара, трупа ги на кални купчини в канавките, откъдето изтичат в близката река или замърсяват градските паркове и крайградските ливади. Дори една празна кутийка от бира или пластмасова бутилка от плодов сок може да служи за нещо полезно и човек е по-склонен да я запази след употреба, докато една девалвирана банкнота без стойност си е чист боклук.

В периоди на хиперинфлация, както в Боливия през 1984 и 1985 г., икономиката преминава изключително към разплащане в брой. Никой не приема заплащане с чек или кредитна карта, тъй като при тези методи превеждането на парите отнема прекалено много време. По същите причини никой не си държи парите в банката. Самите банки не предлагат заеми, тъй като е невъзможно да се изчисли размерът на лихвата. Кредитите в местна валута престават да съществуват. Дори за комунални услуги като телефон и електроснабдяване, които се заплащат веднъж месечно, от абонатите се изисква да заплатят поне част от сумата предварително; ако пък съответните компании са държавна собственост, абонатите изчакват колкото е възможно, докато сметката, която в началото се е равнявала на петдесетина долара, спадне до няколко цента.

Навсякъде, където се разразява, хиперинфлацията протича по един и същ начин. Банките преустановяват отпускането на ипотечни заеми. Купувачите на нови имоти — частни лица и дори фирми — заплащат имота на части, според напредването на строежа. По-съзнателните семейства влагат всички свободни суми пари още щом се появят отнякъде, в закупуване на строителни материали — тухли и торби цимент, макар строежът на къщата да се точи с години или дори с десетилетия. Поради тази практика на инвестиране в материали селата и големите градове се превръщат в постоянни строителни площадки, пълни с недовършени сгради — без покрив, без прозорци, без мазилка и т.н., от което населените места придобиват крайно неприветлив и дори зловещ вид.

В периоди на хиперинфлация понятие като фиксиран доход не значи нищо. Пенсионерите или лицата, получаващи социални помощи, с ужас виждат как еквивалентната стойност на месечните суми се свива до няколко долара. Макар правителствените учреждения, извършващи тези плащания, периодично да актуализират техния размер, обикновено те изостават с цели седмици от темпа на инфлацията — като се има предвид, че в условия на хиперинфлация националната валута може да се обезцени с 99% за една седмица.

В разгара на боливийската инфлация работодателите плащат на своите работници и служители в купища банкноти, навързани на вече познатите ни пачки и вързопи. Така например един университетски професор получава заплатата си във вид на стълб банкноти с височина около петдесет сантиметра, докато заплатата на неговата секретарка е наполовина висока.

Още щом служителят получи парите, той се втурва да купува стоки от ежедневна необходимост: храна и облекло или пък домакински електроуреди — предмети, които съхраняват стойността си по-продължително време и биха могли да се препродадат в случай на нужда. Дори семейства, които нямат в дома си електричество, купуват престижни стоки като стереоуредби, които могат да се продадат дълго след като парите, похарчени първоначално за тях, вече не струват нищо. Дори използвани уреди — стереоуредби, видеорекордери или телевизори — се продават на цена, многократно по-висока от тази, на която са купени.

Селяните, които идват да продават продукцията си на градските пазари в Боливия през 80-те, нямат интерес да отнасят получените пари със себе си в родните си села, тъй като те ще се обезценят напълно до следващия пазарен ден. Следователно те се принуждават да похарчат всичко в града още същия ден. Така, докато градската икономика функционира само при разплащане в брой, до селата изобщо не достигат пари в никаква форма. Жителите на селските райони се връщат към добре познатата натурална размяна на стоки, за да съществуват.

Най-търсената от всички стоки са доларовите банкноти от всякаква деноминация, които съхраняват стойността си много по-дълго от непрестанно обезценяващата се боливийска валута. Изобилието на такива банкноти, особено на стодоларови, се дължи на основната боливийска експортна стока — паста от листа на кока, която се използва като полуфабрикат при производството на кокаин.

В Боливия по онова време има в обръщение много повече стодоларови, отколкото пет или десетдоларови банкноти. В резултат от тази диспропорция извънредно трудно се намират равностойно количество дребни банкноти, за да бъде развалена една едра. Стига се до абсурдното положение пачка от сто банкноти по един долар да се цени значително повече, отколкото една отделна стодоларова банкнота; в магазините има купувачи, готови на драго сърце да разменят сто долара на цяло срещу деветдесет и седем на дребно.

През онези години Съединените щати се борят със собствената си инфлация; доларът се обезценява с около 3,6% годишно. В същото време за боливийците щатският долар е универсалният стойностен еквивалент, спрямо който се оценява всичко останало. Боливийското песо променя курса си спрямо долара два пъти дневно — сутрин и следобед. Годишната инфлация в Боливия достига 24 000%, а за целия период на хиперинфлацията стойността на националната валута спада с 40 000%. Тези цифри не означават много за ежедневния бит на хората. Много по-важно за обикновените боливийци е обстоятелството, че парите в джоба им се обезценяват с 1 до 2% на час. При тези условия в обществото се развива една особена инфлационна култура, при която хората прибягват до всевъзможни хитрости, за да оцелеят.

Поради нарасналата употреба на пластмаси в световен мащаб Боливия не може повече да разчита на традиционния износ на калай; същевременно правителството е затънало във външни дългове, които не знае как ще изплати. В изкривения свят на боливийската икономика към средата на 80-те години основен експортен продукт за страната става кокаинът, а основен предмет на внос — парите в брой. Понеже Боливия не разполага с държавна печатница за пари, тя внася всичките си купюри — възлизащи на хиляди тонове — от Германия, Бразилия и Аржентина. Цели палети, натоварени с нови банкноти, пристигат със самолет в столицата Ла Пас, административния и финансовия център на страната; за сухопътен транспорт няма време. Същевременно също със самолет от Съединените щати нелегално се внасят и милиони долари, за да финансират „неформалната“ икономика. Наркобанкерите кацат със самолетите си на малки частни летища в района Бени, откъдето американските банкноти бързо се разпространяват в цялата страна. С унищожаването на националната валута от онези, които са натоварени от държавата да я управляват и умножават, се отваря вакуум, който наркодоларите веднага запълват. Трафикантите на наркотици доставят за страната жизненоважните долари, докато боливийското правителство може да осигури само лишени от всякаква стойност песос; при това, понеже доларовите постъпления са изцяло в ръцете на кокаиновата мафия, тя на практика контролира националната икономика.

Изобилието от долари в обръщение на практика довежда до създаване на алтернативна национална валута и постепенна доларизация на икономиката. Доколкото песото изпълнява единствено функцията на вътрешно платежно средство, а доларът представлява международно конвертируема валута, той си остава предпочитан от всички слоеве на населението — обстоятелство, което допълнително отслабва песото.

В периоди на неконтролируема инфлация спекулативната валутна търговия се превръща в основен поминък практически за цялото икономически активно население. Навсякъде по улиците на Боливия се обменят пари; хората непрестанно разменят долари срещу песос и обратното. Понеже магазините приемат само националната валута, на тротоара почти пред всеки магазин клечи сарафин, който обменя на място доларите на купувачите в песос; а понеже собственикът на магазина също не желае да натрупва излишни количества песос, които на следващия ден няма да струват нищо, след всяка продажба той излиза навън и ги превръща обратно в долари. Често едни и същи банкноти преминават през ръцете на продавача и на сарафина по няколко пъти на ден; разбира се, всеки път сарафинът си удържа по малка комисиона за услугата. Заради комисионите и високия оборот сарафският занаят е много по-доходен от всякаква друга търговия.

Всяко търговско предприятие — от националната авиокомпания до жената, която продава белени лешници на ъгъла — е длъжно да знае курса на песото спрямо долара по всяко време на денонощието; търговската дейност представлява една непрекъсната въртележка на песос, долари и стоки. Като при играта на „музикални столове“, когато всеки играч трябва да следи за края на мелодията, за да не остане без стол, в боливийската икономика всеки участник трябва непрестанно да следи за внезапни изменения в курсовете, за да не се окаже затрупан с един вид валута в момент, когато е по-изгодно да има от другия.

Хиперинфлацията обикновено не продължава дълго, понеже тя напълно разрушава капиталовите пазари и прави парите, дори в брой, все по-неудобни за ползване. За да спрат обезценяването на валутата и да се отърват от големите пачки банкноти, хората в един момент се виждат принудени да премахнат нулите. Изведнъж милион песос се превръщат в едно песо, десет милиона стават десет песос и т.н. Тези суми може да са достатъчни за пред зарзаватчията или бакалина, но при по-крупни покупки — да речем, на автомобил или хладилник — цената се договаря направо в долари, независимо дали в крайна сметка самото плащане ще е в долари или в еквивалентна сума песос. Хората изразходват все по-голяма част от времето и силите си в търсене на начини за противодействие на инфлацията и нейните последици.

С по-нататъшното отслабване на националната икономика се засилва общественият натиск над правителството за овладяване на инфлацията; накрая обикновено правителството се вижда принудено да въведе нова валута с ново име и обменен курс между едно и десет за долар. Не всички слоеве от населението обаче страдат еднакво от инфлацията; някои — например тези, които дължат пари — извличат значителна полза. В условия на хиперинфлация заеми, направени в национална валута, от хиляди долари се стапят на няколко цента.

Макар че не всички съседни на Боливия страни развиват подобна уродлива кокаинова икономика, почти всички преминават през периоди на значителна инфлация. С развитието на хиперинфлация в Перу, Бразилия и Аржентина икономиките на тези три държави също се доларизират; те привидно запазват песото като национална валута, но на практика стават изцяло зависими от щатския долар. Всички заеми, ипотеки, договори за покупко-продажба и всякакви други финансови операции — официални или не — се извършват в долари вместо в песос.

Когато през 1990 г. Алберто Фухимори встъпва в длъжност като президент на Перу, инфлацията в страната възлиза на 7000% годишно. Националната перуанска валута — солът — съставлява едва 15% от паричната маса в обръщение; останалите 85% са щатски долари. С ограничаването на инфлацията се забелязва обратната тенденция — употребата на долари намалява, а доверието в сола се увеличава.

Макар периоди на инфлация да са наблюдавани и преди в историята, например в течение на един цял век след откриването от конкистадорите на златните и сребърните залежи в Централна и Южна Америка, явлението хиперинфлация се заражда и достига своя зенит през двайсети век. Дотогава, докато парите запазват златното си покритие или някаква, макар и частична, връзка със златния или сребърния стандарт, хиперинфлация не възниква, понеже паричната маса в обръщение зависи от броя на монетите, които могат да се отсекат, или от запасите на благородни метали в хазната. Инфлация се появява за пръв път, когато засиленият приток на злато и сребро довежда до рязко увеличение на броя на монетите в обръщение; дори и тогава обаче крайният брой на тези монети не може да превишава количеството наличен метал, който би могъл да се използва за тяхната направа.

За разлика от една банкнота, която има само номинална, но не и абсолютна стойност, дори в най-дребната медна монета се съдържа известно количество метал, който сам по себе си струва нещо. Ако не става повече за размяна, монетата винаги може да се претопи и металът да се използва за някаква друга цел. С настъпването на ерата на книжните пари правителствата изведнъж се озовават в един свят на непознати преди икономически възможности. Докато изобщо разполагат с нужната хартия, мастила и печатарски машини, те могат да печатат колкото си поискат банкноти. Както всъщност и правят.

Всяко правителство разполага по принцип с три източника на пари за покриване на държавните разходи: от данъци, от заеми и от печатане на банкноти. Ако правителството няма кого или какво да облага с данъци, а и не се ползва с особено доверие сред потенциалните кредитори, остава третият начин — чрез печатане на все повече пари. Увеличаването на паричната маса води до обезценяване на парите в обръщение; това обезценяване на свой ред подтиква правителството да печата още повече пари, за да посрещне нарастващите си разходи. При изключителни обстоятелства — във време на война или в периоди на сериозен упадък, както в Боливия по време на кокаиновата икономика — това на пръв поглед невинно увлечение на правителството може лесно да прерасне в паричен потоп, който да хвърли страната в неконтролируема инфлационна спирала.

Първата страна през двайсети век, видяла как националната икономика се срива пред очите й, е Русия; това се случва непосредствено след революцията, довела комунистите на власт. Тогава комунистическият режим съзнателно довежда собствената си валута до пълен крах, като отпечатва и пуска в обръщение огромни количества банкноти; за кратко време всеки получава толкова, от колкото му се струва, че има нужда. Твърде скоро обаче 10 000 нови рубли имат покупателната сила на една царска рубла. Опиянени от властта, някои комунистически функционери сякаш са решили, че като предизвикат пълния срив на финансовата система, те само ще ускорят възцаряването на новото общество без пари и пазари. Идеята е, след като гражданите окончателно откажат да приемат напълно обезценените рубли, да се въведе система от купони, с които всеки индивид да получава полагащите му се храна, дрехи, дом и така нататък. Само след няколко години обаче на съветското ръководство става болезнено ясно, че новата държава се нуждае от пари, за да функционира; така през 1921 г. правителството предприема серия мерки за създаване на една нова финансова система.

След поражението си в Първата световна война Германия и разчленената на части Австро-унгарска империя са следващите две държави, чиято валута бива погълната от вихъра на хиперинфлацията. Отслабената австрийска крона първа започва да губи рязко стойността си. От довоенното си ниво от 4,9 за долар кроната се срива на 70 000 за долар до 1922 г., когато австрийското правителство най-после успява да я овладее. Инфлацията в Австрия обаче се оказва само прелюдия към сгромолясването на германската и унгарската валута.

След края на войната правителствата на държавите победителки Англия и Франция си поставят за цел да изстискат колкото е възможно повече пари във вид на репарации от Германия, която трябва да понесе цялата отговорност за разпалването на конфликта. По силата на Версайския договор, който Сенатът на САЩ отказва да ратифицира, но който е приет въодушевено от всички европейски държави, Германия се съгласява да заплати на практика всички разходи по водене на войната; сметката й е представена официално чак през април 1921 г. Въпреки възраженията на Съединените щати Съюзниците изискват от Германия репарации в размер на 132 милиарда златни марки — сума, равна на 33 милиарда тогавашни долара и два пъти по-голяма от годишния национален доход на Германия. За да събере толкова пари, германското правителство трябва, след като покрие основните нужди на своя народ, да събере излишък в размер на 33 милиарда долара. По силата на допълнителни рестриктивни клаузи в договора германската държава не може да продава продукцията си на справедливи пазарни цени, за да генерира нужните средства за репарациите. Правителството се вижда принудено да печата банкноти без златно покритие, за да посрещне вътрешните си нужди, в резултат на което през 1922 г. книжните пари започват стремително да се обезценяват. Когато се оказва, че Германия не е в състояние да изплаща задълженията си по мирния договор, френските войски окупират индустриалната област Рур, в която се намират основните мини и главните железопътни линии на страната.

Още през първите три месеца, след като Германия получава сметката за дължимите суми, цените в страната започват стремително да нарастват, като до края на 1921 г. са вече трийсет и пет пъти по-високи от довоенните. До края на следващата година някогашните цени са надхвърлени 1475-кратно, а много скоро обезценяването на националната валута започва да се изчислява в милиони, милиарди и трилиони пъти. Лихварите вече искат лихва от 35% на ден. В самия край на войната един долар се разменя приблизително за четири марки; през юни 1922 г. обменният курс достига 393 марки за долар; на 1 януари 1923 г. марката върви по 17 892 за долар, а към 15 ноември същата година, когато инфлацията достига своя връх, вече са необходими 4,2 трилиона (4 200 000 000 000) марки, за да се купи един долар. Един цент се равнява на 42 милиарда марки! Стока, която в края на войната е струвала една марка, през 1923 г. има цена 726 милиарда. Правителството на Ваймарската република издава книжни пари с такава скорост, че не остава време да се отпечатат купюрите и от двете страни. Понякога забавяния по пътя от печатницата до банката водят до пълното обезценяване на банкнотите още преди да са влезли в обръщение; в такива случаи от Министерството на финансите просто им допечатват още нули и ги пускат като банкноти с по-висока номинална стойност. Работниците получават заплати всеки ден, но ако поради закъснение не успеят да си напазаруват вечерта преди затваряне на магазините, на следващия ден с банкнотите могат само да си запалят печката. Инфлацията напълно се е изплъзнала от контрола на правителството, банките и индустрията, а що се отнася до обикновените хора — нейните основни жертви, те са напълно безпомощни и изобщо не разбират какво става. В опит да спаси икономиката от банкрут германското правителство раздава кредити на предприятията в размер на 497 милиарда марки. Медицинските списания съобщават за появата на нов вид болест, наречена „нулев удар“ — резултат от шока и напрежението при разчитане на нулите върху банкнотите и пресмятане на сумите при пазаруване с тях. Тези нули се превръщат в символ на финансовия колапс на Германия, на срутването на капиталовите пазари и всичките останали опустошителни последици от инфлацията. Със своята чудовищно отслабена валута Германия се превръща в рай за търсачите на изгодни сделки, за всеки с долари, лири или някаква друга твърда валута в джоба. Германското правителство се вижда принудено да приеме закон, забраняващ на чужденците да купуват и изнасят от страната съкровищата на националните музеи и колекции от картини.

Инфлацията причинява неописуеми жертви сред населението на страната. Раждаемостта спада, докато смъртността нараства тревожно — особено детската смъртност, която се покачва с 21%; нараства също така и относителният брой на самоубийствата сред пълнолетното население. Хърбърт Уелс определя инфлацията в Германия като „икономически погром“, особено над средните класи, хората с професии и всички, издържащи се от фиксирани доходи. Някои по-цинично настроени наблюдатели отбелязват, че не е изключено хиперинфлацията да е била предизвикана от германските власти в желанието им да провокират обществено недоволство и да предизвикат намаляване на репарациите, наложени на страната.

Инфлацията продължава до 20 ноември 1923 г., когато марката достига курс 4,2 трилиона за долар; тогава правителството премахва всички нули и създава така наречената „рентна марка“, равняваща се на един трилион стари марки. Новата валутна единица е обезпечена със стойността на земята и се разменя спрямо долара по курс 4,2:1 — приблизително същия, както в началото на войната. Министърът на финансите Рудолф Хавенщайн умира още същия ден, изтощен от напрежение; неговият приемник поема новата национална валута заедно с длъжността. През 1924 г. по предложение на международна комисия за преоценка на наложените на Германия репарации Съединените щати отпускат на страната заем от 200 милиона долара, за да се върне към златния стандарт.

Икономическият срив на Германия представлява огромно финансово и психическо бреме за работническата класа и средните класи в страната; тъкмо това бреме повече от всеки друг фактор проправя пътя към политическия екстремизъм, който в крайна сметка довежда Адолф Хитлер на власт след още едно десетилетие.

С разпадането на Австро-унгарската империя в резултат от Първата световна война всяка от съществуващите или новопоявили се държави в нейната област на влияние създава своя собствена валута; във всяка от тези държави обаче се появяват проблеми, сходни с тези на Германия. Всички победени държави — Австрия, Унгария, Чехословакия, Полша, България, и Гърция — са засегнати от хиперинфлация и националните им валути рухват една след друга. Този всеобщ финансов колапс, последван от световната криза през 30-те години, на свой ред също предизвиква възникване на екстремистки движения вляво или вдясно, в резултат от които в засегнатите страни се установяват различни форми на диктаторски режими.

При наличие на регионални икономически проблеми и обстоятелства се появява хиперинфлация, която като чума опустошава засегнатата страна, преди да се прехвърли на съседните. Националните валути на Франция, Белгия, Италия и Испания губят около 80% от довоенната си покупателна сила. Инфлационният натиск върху британската лира стерлинга довежда до трикратно увеличение на цените, което Великобритания успява да овладее само чрез временно възстановяване на златния стандарт през 1919—1925 г. Това довежда до икономическа депресия, в резултат на което златният стандарт за британската валута е отменен отново, този път завинаги.

През 80-те години се разразява поредният пристъп на опустошителна хиперинфлация, като този път са засегнати държави в Африка и Латинска Америка, а не в Европа. Конкретните обстоятелства на кризата варират между отделните страни, но в типичния случай инфлационният цикъл се отключва след продължителни периоди на финансова неустойчивост и корупция, политическа нестабилност и прекомерна задлъжнялост към западните банки. Тази смес от социални и икономически проблеми се превръща за всяка засегната държава в смъртоносен коктейл, който ще разруши националната й валута.

Докато правителствата на Боливия, Перу, Бразилия, Аржентина и Заир печатат все по-големи количества пари, тези страни една след друга поемат по добре познатия път към хиперинфлацията. Когато националните им валути спаднат до курс между един и десет милиона за долар, правителствата издават нова валута; цикълът се повтаря, докато бюрократите вече не могат да намират подходящи думи за названия на парите; тогава те заемат имена от чужди езици или просто си ги измислят. Така например след името сол — слънце на испански, Перу въвежда названието инти, което също означава слънце, но на езика на местното индианско племе кечуа. Боливия преминава от песо към боливиано и после отново се връща на песо. Бразилия въвежда паричните единици крузейро, крузадо и накрая реал. Аржентина създава паричната единица австрал, което означава приблизително нещо като „южни пари“, но след като и тя се обезценява напълно, страната отново възстановява названието песо.

До края на 80-те години латиноамериканските държави успяват да стабилизират националните си валути, а омаломощените им граждани отново могат да си поемат дъх в относителната сигурност на годишна инфлация, изразяваща се само с две цифри. Подобно на епидемия хиперинфлацията се премества в други части на света — този път мори републиките от бившия Съветски съюз, чиито граждани през целия си дотогавашен живот, всъщност в течение на цели седемдесет години, са свикнали с една изключително стабилна — макар и не особено ценена у дома и практически безстойностна по света — национална валута. Веднага след разпадането на Съветския съюз и паралелната отмяна на системата на държавно разпределение на ресурсите и ценоопределяне рублата изпада в състояние на свободно падане. Съюзните републики, които междувременно са започнали да издават свои национални валути, но са имали неблагоразумието да ги фиксират към рублата, виждат как тези валути се обезценяват дори по-бързо от самата рубла. Най-тежко пострада Украйна — страна, която няма практически никакъв исторически опит като независима държава със своя национална валута. През първата половина на 90-те украинските политици и бюрократи още не са успели да измислят дори име на валутата си. Така наречените купони, пуснати в обръщение, приличат на зле напечатани банкноти за някоя детска игра от рода на „Монопол“.

Не е нужно инфлацията да прерасне в хиперинфлация, за да представлява сериозна заплаха за икономиката и да води до тежки последици. Тя може да протича като някоя лека форма на пневмония, която заболелият прекарва на крак, тъй като си дава вид, че нищо му няма, а всъщност болестта изсмуква жизнените му сокове и отслабва организма, докато някой друг вирус не го повали окончателно.

При ниска, но постоянна инфлация от 5% годишно националната валута губи половината от стойността си и цените се удвояват за период от четиринайсет години. Така например една къща, която през 1985 г. е струвала 100 хиляди долара, през 1999 г. струва вече 200 хиляди. При 10% годишна инфлация цената на въпросната къща ще се удвои само след седем години. Така, ако през 1985 г. тя е струвала 100 хиляди долара, до 1999 г. нейната цена ще нарасне четирикратно, на 400 хиляди долара.

В Съединените щати инфлацията почти никога — освен в периоди на война — не е надхвърляла 10% годишно, при това подобно ниво на инфлация не се задържа цяло десетилетие. Макар националната валута на САЩ да е доказано по-стабилна от валутите на много други страни, изпитали периоди на хиперинфлация, през целия двайсети век доларът непрекъснато, макар и бавно, губи своята относителна стойност спрямо златото, някои други валути, както и спрямо неща като къщи, автомобили или различни видове потребителски кошници.

Когато Конгресът на САЩ създава златния долар с приемане на Закона за металните пари в обръщение от 1792 г., стойността на монетата е определена на $ 19,75 за унция злато. През първите 180 години от съществуването си щатският долар се обезценява почти наполовина — до $ 35 за унция през 1971 г., когато Ричард Никсън затваря така наречения „златен прозорец“. Оттогава до средата на 90-те години доларът спада на $ 400 за унция злато. С други думи, ако за близо два века американската валута е загубила по-малко от половината от първоначалната си стойност, за следващия четвърт век тя се обезценява над десет пъти!

В Съединените щати никога не е имало хиперинфлация както в Германия или Боливия, но и там се е наложила определен вид инфлационна култура. Така например в периода на ускорена инфлация през 70-те години недвижимата собственост е предпочитано убежище за много американци от средната класа, които желаят да се отърват от бързо обезценяващите се пари. Това бягство от парите стига дотам, че хората са готови да вземат големи заеми при висока лихва, за да превърнат всичките си налични средства в жилище, а после да гледат как това жилище увеличава стойността си на фона на бързото обезценяване на долара.

Инфлацията до такава степен се е превърнала в постоянен елемент от икономическия пейзаж на двайсети век, че за повечето хора тя е нещо като природно образувание, а не творение на правителствата. Днес е трудно да се повярва, че през по-голямата част на деветнайсети век и началото на двайсети цените на повечето стоки всъщност са спадали непрекъснато. Извън периодите на война и някои други, нетипични за деветнайсети век кризи потребителските стоки са се произвеждали все по-евтино с помощта на машини, а с подобряването на транспортната инфраструктура цените са спадали още повече, тъй като валутите са останали фиксирани към златния или сребърния стандарт. В течение на четвърт век след Гражданската война в САЩ цените на промишлените стоки са спаднали средно с 60%, а в някои области като текстилната индустрия — с още по-голям процент. Повечето стоки в света през 1900 г. са били по-евтини, отколкото през 1800. През 1897 г. с един долар е можело да се купи 43% повече ориз, 35% повече фасул, 49% повече чай, 51% повече печено кафе на зърна, 114% повече захар, 62% повече овнешко, 25% повече свинско, 60% повече свинска мас и масло и 42% повече мляко, отколкото преди 25 години, през 1872 г.

Докато непрекъснато спадащите цени са определящото икономическо явление през ерата на индустриализацията, при което все повече стоки са ставали достъпни за все повече хора, през двайсети век основният икономически проблем е непрестанното обезценяване на валутите. Съотнесени една с друга, някои национални валути, като например германската марка или японската йена, успяват през втората половина на двайсети век да задържат или дори да увеличат стойността си, докато други — руската рубла, италианската лира и мексиканското песо — се провалят катастрофално. Въпреки тези различия общата тенденция и при най-силните валути е тяхното обезценяване. Дори марката и йената — двете най-силни световни валути — в края на периода са загубили голяма част от стойността си спрямо неговото начало. Едно след друго правителствата се изреждат да манипулират системата, допускайки постепенен, но необратим спад в стойността на националните си валути. Това действие, което по същество представлява скрито облагане с данъци, донася временна изгода на управляващите, но на цената на огромни щети за гражданите, на тяхната непрестанно повишаваща се зависимост от парите за икономическото им оцеляване.

В началото на двайсети век обменните курсове между основните валути на Европа и Америка са толкова стабилни, че кредитната банка „Америкън Експрес“ отпечатва върху пътническите си чекове номинал в долари и еквивалентна стойност в дванайсет европейски валути. По същото време пътуващите не можели да си представят, че при запланувано посещение в дадена страна те няма да знаят предварително обменния курс на своята валута спрямо местната. През 1919 г. обаче, когато световните валути още не са се съвзели от военновременната финансова нестабилност, „Америкън Експрес“ се отказва да печата валутните курсове върху пътническите чекове, като вместо това започва да обозначава текущите обменни курсове на специални табла в клоновете си.

В демократичните общества политиците избягват открито да повишават данъците, понеже се страхуват от гнева на избирателите. Те се възползват от инфлацията и произтичащата от нея девалвация на националната валута, които по същество представляват скрит данък. Правителството пуска в обръщение повече пари, които политици и бюрократи да изразходват за покровителствани от тях проекти. Тези допълнителни парични маси обаче полека-лека подкопават националната валута и намаляват жизнеността на икономиката. Според Уилям Грайдър, специалист по история на Федералния резерв на САЩ:

На пръв поглед може би изглежда, сякаш инфлационният данък важи еднакво за всички, доколкото всеки човек използва пари; по тази логика дори може да се предположи, че този данък се отразява най-много на тези, които имат най-много пари. Истината е много различна. Инфлационният процент е чисто и просто един цифров индекс, но той представлява усреднена стойност, обхващаща много различни съдби и житейски обстоятелства. При изчисляване на този индекс се взимат данни от милиардери и просяци и именно тук се крие голямата му несправедливост.

Ако един милиардер изгуби 10% от своето състояние, загубата му възлиза на 100 милиона долара, докато за средния гражданин, който печели 50 000 долара годишно, тази загуба е само 5000 долара. От друга страна обаче, милиардерът няма да усети загубата толкова болезнено, и то не само защото е толкова богат, а защото човек като него не държи парите си в чекмеджето на бюфета, нито дори в чековата си сметка. Милиардерът най-вероятно е вложил цялото си състояние в активи, които ще му донесат още по-големи печалби в условия на инфлация. За служителите на заплата и пенсионерите нещата далеч не стоят така; загубата на 5000 долара представлява за тях сериозен удар върху покупателната им способност и стандарт на живот; тази загуба не може да се компенсира от увеличения инвестиционен дивидент.

Инфлационният данък представлява социално най-несправедливата форма на данъчно облагане, тъй като той засяга най-много бедните слоеве от населението. Инфлацията може справедливо да бъде наречена данък върху бедността. Бедните използват относително повече пари в брой; освен това те най-често живеят от някакъв вид фиксиран доход, например пенсия или социална помощ, а както е известно, тези доходи се актуализират бавно от държавата и никога не догонват ръста на инфлацията. Данъкът върху продажбите — така нареченият ДДС — е друга форма на социално несправедливо данъчно облагане, но поне с него се облагат само парите, които се харчат в действителност. За разлика от него инфлацията засяга абсолютно всички пари, с които представителите на средните класи, и най-вече бедните слоеве от населението, разполагат понастоящем или очакват да получат в бъдеще.

Инфлацията засяга също така и големи сегменти от така наречената сива, или неформална, икономика, както и черния пазар. Наистина държавата няма никакъв ефективен механизъм да обложи с данъци един наркопласьор; единственият начин да сложи ръка на парите му е чрез инфлацията, чрез обезценяване на парите, доколкото целият му бизнес се основава на разплащане в брой. За разлика от легитимната търговска дейност, където голяма част от постъпленията могат да се реинвестират в различна форма, наркопласьорът трудно може да вложи парите си дори в лихвоносещи банкови сметки. Стените на финансовите институции, предназначени да бранят интересите на средната класа, изключват дребния мошеник от кръга на своите клиенти и го оставят на милостта на инфлационните стихии.

Наред с наркотрафика, разширяването на черния пазар и общия упадък на световните валути инфлацията е една от икономическите емблеми на двайсети век. В светлината на казаното по-горе изглежда едва ли не като ирония на съдбата, че увеличаването на инфлацията върви ръка за ръка с разширяването на световния пазар на наркотици.

През втората половина на двайсети век инфлацията предизвиква масово бягство от ликвидните активи — особено от парите в брой. Доколкото тази форма на парите става все по-малко важна за легитимния бизнес, тя запазва ролята си в трафика и търговията с наркотици, както и в други подобни нелегални дейности. В последните десетилетия на двайсети век щатският долар се превръща в предпочитано платежно средство за международните наркотрафиканти от търговците на опиум в Бирма до дилърите на кокаин в Колумбия. Поради незаконността на техните стоки и невъзможността за използване на чекове, кредитни карти и други банкови операции в разплащането пазарът на дрога се основава изцяло на разплащане в брой, главно в щатски долари. Така пазарът на наркотици спомага за източването на милиарди долари в брой от легитимната икономика.

14Гетото на книжните пари

Юнивърсити Авеню е дълго единайсет километра и свързва в посока изток-запад Университета на Минесота в Минеаполис със сградата на щатския Капитолий в съседния град Сейнт Пол. През десетилетията непосредствено след Втората световна война авенюто преминава през зона на богати предградия; самото то е оживена търговска артерия с две безкрайни редици от банки, представителни салони на автомобилни компании, ресторанти и универсални магазини. През 70-те години само на няколко преки встрани е изградено скоростно шосе, което предлага по-удобна връзка на ежедневно пътуващите между двата града; оттогава цялата застроена ивица около Юнивърсити Авеню потъва в упадък и разруха. Населението на района — главно чернокожи американци от средната класа — се пръсва във всички посоки. Тези, които могат да си го позволят, се преместват в други заможни предградия, а останалите биват настанени в общински жилищни блокове, построени наместо къщите, които трябвало да бъдат съборени заради прокарването на автострадата.

Под влияние на промените в социалния състав на населението и на новата икономическа ситуация Юнивърсити Авеню процъфтява и днес като търговско средище, но от много различен тип. На мястото на някогашните квартални ресторантчета ивицата е обхваната от вериги за бързо хранене от типа „драйв-ин“, където клиентите дори не слизат от колите си, за да се нахранят. По-големите ресторанти са превърнати в бирарии, в които се играе билярд или дартс, а висящите от тавана телевизионни екрани предават само спорт. Представителните автомобилни салони са изместени от гаражи за употребявани коли, автосервизи и работилници за изчукване на каросерии. Банките са последвали някогашните си клиенти към новите предградия, а в сградите им сега се помещават заложни къщи и бюра за осребряване на чекове срещу комисиона. Изникнали са и заведения от непознати допреди видове, предлагащи татуировки на място, стари комикси, гледане на карти и на ръка и най-разнообразни азиатски специалитети. Кино „Фауст“ заменя филмите за цялото семейство с чиста порнография, докато през 1995 г. сградата бива съборена от общината. В някои заведения по масите и подиума млади нимфи кършат снага в екзотични танци. Едновремешните бакалии, магазини за алкохол и кинкалерии продължават да привличат клиенти, но наред с тях са се появили и други, където се предлагат дрехи на килограм, употребявани домакински уреди и всякакви боклуци.

Извънредно популярни сред новото население на района са евтините минимаркети, денонощни магазини и заведения за бърза закуска. По-престижните търговски вериги отдавна са избягали от квартала, но тяхното присъствие още се усеща в безумните комбинации от бракувани декоративни плоскости, които разкрасяват фасадите на редиците магазинчета с наплескани на ръка табели на много езици. Надписите рекламират курсове по карате и таекуондо, пластмасови надгробни камъни и погребални венци, авточасти, телевизори втора ръка, надомни гледачки за деца и възрастни, дори внасяне на парични гаранции при арест. В ивицата край Юнивърсити Авеню сякаш вече не живеят хора, изповядващи познатите световни религии; вместо това като изпод земята са изникнали всевъзможни секти и дори импровизирани култове, създадени около отделни по-харизматични личности сред населението на квартала.

В опразнените сгради на някои от универсалните магазини са се заселили школи по изкуствата, но участниците в тях живеят далеч извън периметъра на ивицата и с нищо не допринасят за местната икономика. Неведнъж щатските и общинските власти са се опитвали да повдигнат нивото на квартала чрез финансиране на изграждането на различни държавни учреждения — полицейски участък, библиотека, служба за регистрация на моторни превозни средства, но построяването им само допринася за всеобщия упадък. Всяка новопоявила се сграда без прозорци добавя към бетонната грозота на квартала поредната отблъскваща фасада, върху която дори графитите със спрей изглеждат като естетическо подобрение. Заради строежа на нови сгради се събарят цели карета от някогашните къщи и магазини, от което ивицата все по-малко прилича на човешко обиталище и все повече на някакъв неуспял социален експеримент.

В началото на двайсети век френският писател Анатол Франс отбелязва:

През 50-те години са проведени антропологически изследвания на множество общности от бедни хора по целия свят; установено е, че всички те разчитат основно на парични трансакции в малки суми, почти изцяло в брой. Оттогава разплащането в брой се смята за практически универсална отличителна черта на бедните. В своето изследване върху безимотните индианци от вътрешността на страната, които в последно време се заселват в Мексико Сити, Оскар Луис констатира, че те почти винаги купуват миниатюрни количества от онова, което им е нужно, и никога не се запасяват с продукти. Нещо повече: вместо да пазаруват в супермаркета, тези хора предпочитат закуските за еднократна консумация — сандвич в царевична питка, сладолед, един ананас, чинийка фасул с ориз — на местния уличен търговец. Дори цигарите си купуват поединично от същия търговец, когато им се допуши, макар така да заплащат двойно повече, отколкото ако си купят пакет цигари от супермаркета.

По същия начин жителите на най-бедните квартали в съвременните американски градове се хранят главно с хамбургери, порции пържено пиле и други единични блюда, които си купуват от заведенията за бързо хранене, като винаги заплащат в брой. Дори в супермаркета или бакалията тези хора предпочитат еднократните, предварително опаковани порции готова храна, които са много по-скъпи, отколкото равностойните количества продукти, купени в суров вид или на едро.

В гетото на книжните пари хората използват главно улични телефони; те взимат мебели, телевизори и коли под наем или направо поръчват таксита. Ако някой от тях иска да прегледа обявите за работа във вестника, той ще си го купи от павилиона или от бакалина срещу пари в брой, вместо да се абонира с кредитна карта, което е много по-евтино. Същите хора вземат видеокасетофон и филми под наем, като за всяка касета заплащат в брой, вместо да се абонират за кабелна телевизия с кредитна карта.

В бедните квартали хората много по-често си купуват алкохол в малки бутилки — по половин или дори по четвърт литър, докато в заможните квартали жителите се запасяват с твърд алкохол на галони или на цели каси, както излиза най-изгодно, като при това заплащат с кредитна карта. Тези различия се проявяват дори при покупката на наркотици. Жителите на гетата купуват почти винаги еднократни дози — едно прахче кокаин, една цигара марихуана, една спринцовка хероин и т.н., като по този начин им излиза относително най-скъпо, докато по-заможната публика купува и дрога на едро, при което цената на доза излиза много по-изгодна.

Разбира се, всички видове стоки и услуги, които се купуват на малки количества или на парче, излизат най-скъпо, Може да се каже следователно, че бедните плащат повече от богатите за равни количества от всичко, което потребяват. Дори когато играят хазарт, те винаги залагат в брой при всяко раздаване на картите, плащат в брой при всяка покупка на лотариен билет или фиш за конните надбягвания, докато богатите намират начини да си уредят кредит или заплащане с чек при съответния букмейкър или в казиното, където играят. Използването на книжни пари не е просто признак за ниско социално равнище; парите в брой като разплащателно средство излизат много по-скъпо, отколкото виртуалните пари, използвани от средните и по-заможните класи.

Към края на двайсети век парите в брой във всичките си физически форми — монети и банкноти — губят своята важност в световен мащаб. Дори във времето, когато книжните пари все още били привързани към златния стандарт, те вече започвали да стават все по-малко важни за финансовия елит, а оттам — постепенно и за широката публика. В същото време важността на книжните пари за бедните слоеве от населението се увеличава все повече. В съвременното класово общество бедните заплащат почти всичко в брой, докато средната класа използва кредитни карти и чекове.

При тази сегрегация между бедните, с тяхната зависимост от книжните пари, и останалите слоеве на обществото, където се използва една смесена система на виртуални, книжни и пластмасови пари, възниква необходимост от посредничество между двете социални категории. Голяма част от бедните нямат банкови сметки и кредитни карти, а получават чекове от своите работодатели или от бюрата за социални помощи, пенсионна или социална осигуровка или от други източници, без да имат възможност да ги осребрят. Някои бакали решават проблема, като приемат вместо заплащане за стоката си чекове, издадени от официални институции. С увеличаване на количествата подобни чекове във владение на жителите на бедните квартали се появяват и специализирани бюра за осребряване на чекове, където всеки, който притежава документ за самоличност, може да размени чека си срещу пари в брой — разбира се, срещу тлъста комисиона за услугата.

По протежение на Юнивърсити Авеню има множество такива бюра за осребряване на чекове; най-голямото се намира на ъгъла с Лексингтън Авеню — друга главна артерия в района. Макар с големите си витрини, обърнати към двете авенюта, заведението да не се отличава от повечето магазини в ивицата, отвътре то повече прилича на крепост. Служителите, работещи с пари, са скрити зад бронирани стъкла, непробиваеми за куршуми, и разговарят с клиентите чрез специални уредби. Парите и чековете се подават под стъклото в плъзгащи се метални чекмеджета с извито дъно, като нито за момент няма физически контакт между страните.

Същото учреждение, което превръща чековете на клиентите си в пари, може да превърне и парите им в чек, когато е необходимо да се погаси месечна вноска за лек автомобил или застрахователна полица, да се изпрати издръжка на роднина в друг град или да се изплати дълг към банката. Бюрата за осребряване на чекове издават банкови нареждания, осъществяват парични преводи, а някои предлагат и неголеми заеми или аванси срещу още неполучени чекове. Те също така правят паспортни снимки и издават документи за самоличност на клиентите си; някои продават карти за автобусите и метрото. В тези бюра се извършват нотариални заверки на различни видове документи, правят се фотокопия; оттам клиентът може да изпрати или получи факс, както и да изпрати документи в друг град с препоръчана поща или експресен куриер. Разбира се, тук всички тези услуги струват много по-скъпо, отколкото съответно в пощата, банката или специализираните копирни бюра.

Поради непрестанно изменящия се демографски състав на бедните класи в Америка бюрата за осребряване на чекове рекламират услугите си на най-различни езици — испански, китайски, виетнамски, креолски, а в някои квартали се предлагат парични преводи за чужбина в най-различна валута. Често такива бюра работят денонощно без почивен ден през цялата година. Срещу още по-висока комисиона те могат да осребрят и чек в чужда валута, да изкупят златни и сребърни монети или малки кюлчета благородни метали, които новите имигранти са взели със себе си при бягството си от родината.

Много от тези заведения се стараят, поне външно, да наподобяват истински банки. Някои от тях имат названия като „Моята банка“, „Не банка“, „Банковото гише“ или дори „Банката на Джон“. Често имената са измислени нарочно, за да наподобяват електронните гишета на действителни американски банки: „Мъни Експрес“, „Мъни Ексчейндж“, „Чек-Екс-Чейндж“. В много случаи чекове се осребряват и в заложните къщи — тези банки на бедняците, чиято основна услуга е превръщането на стоки в пари. Някои заложни къщи се специализират в скъпи предмети — огнестрелни оръжия, бижута, дори леки автомобили; докато други изкупуват всякакъв вид стока — от касетофони за коли до строителни инструменти, от компютри до необработени диаманти. По този начин заложните къщи и бюрата за осребряване на чекове изпълняват една важна социална функция — те служат като посредник между гетото на книжните пари и останалото общество.

Хората, обитаващи гетото на книжните пари, са много по-склонни от средния американец да извършват различни услуги „на черно“ — срещу недекларирано заплащане в брой. Често те вършат това в допълнение към друга, редовна работа извън квартала, в който живеят — било като наемни служители в легитимно предприятие или домашна прислуга у богато семейство. Най-често те се наемат на час, за изпълнение на определена задача. Мъжете висят на групички по тротоара пред бюрата за предлагане на работа или около държавната агенция за преквалификация с надеждата, че някой работодател ще отбие колата си до бордюра, ще направи знак на един или двама да се качат и ще ги откара да разтоварят някой камион, да изчистят паркинг, да изринат сняг, да изкопаят басейн или да свършат нещо друго, за което в края на деня да получат една надница — разбира се, в брой.

Други се специализират в определен вид услуги, с които стават известни сред съседите в квартала. Един разбира от ремонт на коли, друг от подстригване; един поправя перални машини, друг свързва нелегално допълнителни „абонати“ към кабелната телевизия или знае как да декодира платените канали. Един доставя дърва за огрев и дървени въглища за скари; друг прави сандвичи и пирожки и ги продава по празниците. Един е готов да ви услужи с колата си вместо такси срещу скромно заплащане; друг ще дойде да наглежда децата ви цял ден или ако се наложи, цял месец. В сравнение с богатите предградия в бедните квартали много повече хора продават стоки от врата на врата или с колички по улицата срещу заплащане в брой; там се устройват много повече дворни разпродажби, битпазари, панаирджийски сергии или натурална размяна на употребявани или направо крадени вещи.

Подобни системи на продажба или размяна на стоки и услуги съществуват като един вид неформална или паралелна икономика до голяма степен извън надзора на държавните институции и контрола на закона, както и извън нормалните финансови структури и правила. Тези системи успяват да поддържат своята гъвкавост и независимост главно като функционират изцяло на базата на заплащане в брой, в книжни пари. По същество те представляват не толкова черен пазар, колкото сив, като действат не толкова против, колкото извън или по-точно встрани от закона.

Парите в брой до такава степен играят решаваща роля в живота на бедните, че през последните десетилетия американското правителство се видя принудено да въведе един нов вид платежно средство — така наречените талони за храна, които могат да се разменят в определени супермаркети само срещу хранителни и други стоки от ежедневна необходимост и които представляват нещо като парите на бедните. В гетото на книжните пари тези талони са всъщност много примамливи за търговците, които се надпреварват да привличат клиенти, заплащащи с тях. Понякога отделни търговци са готови, в нарушение на закона, да приемат талони за храна и срещу нехранителни стоки; разбира се, в такива случаи купувачът заплаща на търговеца доста солена комисиона заради поетия риск и заради привилегията да купи с второразредните си „пари“, да кажем, бутилка уиски или сешоар за жена си. На улицата талоните за храна се разменят срещу истински пари — разбира се, по курс, доста по-нисък от номиналната им стойност.

В живота на бедните хора парите в брой запазват ролята си на желан подарък при особени случаи. Подаръци в пари се правят за рождени дни и други празници; в случаи на нужда бедните събират пари помежду си, за да помогнат на изпаднал в беда приятел или роднина. На сватби, особено в селските или по-необразованите общности, е напълно в реда на нещата на булката да се даряват пари, като сумите се обявяват публично или понякога дори се закачат с карфици за роклята й. Сред американските индианци е прието при церемонии за подпомагане на близки да се изпълнява „танцът върху одеяло“, като присъстващите хвърлят банкноти в краката на танцуващия. При алтернативен вариант на церемонията с пари се покрива тъпанът, под чийто акомпанимент се извършва танцът.

Когато бедните искат да спестят пари, те обикновено ги влагат в стоки и предмети, каквито лесно могат да се препродадат или заложат в случай на нужда. Всеки път, когато им се намират свободни средства, по-бедните мъже в Близкия изток купуват гривни и синджири от чисто злато за жените в семейството си. Тези златни украшения се купуват основно на тегло, за да могат бързо да бъдат реализирани в случай на нужда. В периоди на финансови затруднения или когато имат намерение да придобият някоя по-крупна стока — впрегатен добитък или парче земя — мъжете могат да продадат златните украшения (чиято чистота е обозначена с щемпел върху самите тях) на тегло в най-близкия дюкян, а с получените пари да си свършат работа. В същото време бедните хора избягват да влагат парите си в диаманти и други скъпоценни камъни, чиято стойност се определя от тяхната чистота, бистрота и прецизност на обработката — все критерии, които подлежат на оспорване и опит за измама.

Докато държавите по света все още емитирали националните си валути в златни и сребърни монети, хората обичали да се кичат с тях, като ги навързвали на огърлици и други украшения. Младите жени пришивали златни монети към дрехите си или ги използвали за обици, гривни или токи за коланчета. По този начин монетите можели едновременно да се държат под око, да се показват като знак за богатство и обществено положение, а в случай на нужда просто да се откъснат от съответния накит и да се използват по предназначение като разменно средство. Много жени, особено в Близкия изток, носели семейните финанси по себе си във вид на бижута; по подобен начин безстрашните гаучоси — аржентинските каубои — си поръчвали кожени поясоци, широки по две педи, и ги обковавали с грамадни сребърни монети от Перу и други находища в Южна Америка.

Откакто правителствата през двайсети век започват да девалвират националните си валути чрез премахване на златния и сребърния стандарт, бедните хора все по-малко могат да си намират златни или сребърни монети за украса. Вместо това те влагат парите си в златни и сребърни бижута, които вършат същата работа, но имат и безспорното предимство, че запазват стойността си независимо какво правителство идва на власт, каква окупационна армия, политическа партия или религия се появява или изчезва от сцената.

Селяните и други бедни хора в много общности по света днес си влагат парите в престижни и луксозни стоки. Те си купуват скъпи часовници, дори да не познават часа, или пък телевизори и видеокасетофони, макар да нямат електричество в колибите си. Подобни покупки може да изглеждат налудничави на страничния наблюдател, но те представляват солидна инвестиция за онзи, който ги извършва. Понеже закупената стока има значителна стойност като знак на обществен престиж, тя винаги може да бъде продадена в случай на нужда. Един швейцарски часовник или японски телевизор, дори да е практически неизползваем за собственика си, може да се окаже изгодно капиталовложение, запазващо стойността си по-дълго време от парите, похарчени за него. Основната цел, разбира се, е придобиването на такъв вид вещи, които да могат хем да се ползват при нужда, хем веднага да бъдат реализирани и превърнати в пари.

Икономиката на гетото, на бариото и фавелата, на всеки бедняшки квартал, независимо къде се намира — от Мексико Сити до Милуоки и от Сиатъл до Истанбул, — се върти около книжните пари. Същите книжни пари, които движат икономиката на бедните, поставят прегради пред тяхното участие в много по-широката икономика, основаваща се на банкови сметки, кредитни и дебитни карти, чекове и електронни импулси. Обществото издига високи стени пред книжните пари на гетото, като не им позволява да проникнат в икономиката на средната класа. Макар и невидими за повечето хора в тяхното ежедневие, тези прегради създават острови на бедност — като ивицата около Юнивърсити Авеню — навсякъде в големите градове на съвременния свят.

В Съединените щати и останалите западни държави движението на големи суми пари в брой е много трудно или практически невъзможно при съществуващите закони и икономически правила. За всякакви операции в брой, надхвърлящи 10 000 долара, банката е длъжна да докладва на властите, докато за операции с кредитни карти, чекове или електронни преводи подобни ограничения не важат. Федералната данъчна служба и Федералното бюро за разследване на САЩ гледат с особена подозрителност на юридически лица и индивиди, в чиито банкови сметки е прекалено висок относителният дял на операциите — тегления и депозити — в брой.

Всеки, който притежава банкова сметка в чужбина, има право да прехвърля по тази сметка милиони долари дневно без каквито и да било ограничения и контрол от страна на държавата. В същото време всяко физическо лице, което при влизане в САЩ носи в себе си над 10 000 долара в брой, е длъжно да ги обяви на митницата; необявени суми пари, надхвърлящи тази цифра, подлежат на конфискация. Много по-лесно е да се преведат един милиард долара по банков път от Токио в Атланта, отколкото пътник да вземе самолета от Ванкувър за Далас с 10 000 долара в джоба.

Понеже живеещите в гетото на книжните пари разчитат изцяло на пари в брой, но същевременно им е много трудно да ги превеждат в легитимни финансови институции, често у тях се събират прекалено големи суми налични пари. В допълнение към сумите, притежавани от всевъзможни сутеньори, наркопласьори, букмейкъри и всякакви други незаконни или полузаконни предприемачи, в касите на магазините и на други легитимни заведения в бедните квартали и гетата се държат относително много повече пари в наличност, отколкото в аналогични заведения в по-заможните предградия.

Жителите на гетото често носят със себе си много по-големи суми в брой, отколкото населението на буржоазните квартали, където всички покупки, надвишаващи няколко долара, се извършват с кредитни и разплащателни карти. Мъжете в гетата често носят по джобовете си дебели пачки пари, пристегнати с ластик. Жените пък държат парите си в портмонета, които крият под дрехите си. Живеещите в бедните квартали са много по-склонни да съхраняват значителни суми пари в домовете си, натъпкани в буркани или кутии от бонбони, зашити в дюшека или затворени в пословичния буркан за курабии.

В рамките на културата на гетото много лесно е да се предположи кой би могъл да има повече пари. Освен бакалите и управителите на дребни заведения пари имат и онези, които получават редовно суми от държавата. Това са самотните майки на социална помощ, пенсионерите с редовна пенсия — всички, които веднага осребряват чековете си и ги превръщат в книжни пари. Всички те, и най-вече възрастните хора, които живеят сами без семейства, са и най-честите жертви на престъпления.

Някои възрастни индивиди излизат от домовете си само през деня; други — никога. Обикновено най-зле са живеещите в общински жилища, особено ако сред съседите им в блока са настанени изписани пациенти на психиатрични клиники, наркомани или алкохолици, подложени на режим за отвикване, или бивши затворници, пуснати под гаранция. В някои многоетажни общински блокове възрастните пенсионери изобщо не смеят да напускат апартаментите си или да се возят в асансьорите от страх, че могат да бъдат нападнати и обрани, понякога от тринайсетгодишни деца. Ако нямат близки роднини, които да се грижат за тях, подобни индивиди се принуждават да наемат някого срещу заплащане — обикновено мъж на средна възраст, който да им осребрява чековете и да им пазарува, да им купува лекарства от аптеката и други неща от първа необходимост. Тези хора са на практика затворници в собствените си жилища, заточеници в гетото на книжните пари.

Крадците ходят там, където знаят, че са парите; а голяма част от парите — или поне от книжните пари — в големите градове са концентрирани в най-бедните квартали. Често един крадец може да открадне толкова пари в брой от местната бакалия или от магазина за алкохол в гетото, колкото от един банков клон в буржоазните предградия. Освен това обирът на банка е федерално престъпление и като такова е под юрисдикцията на ФБР, докато обирът на бакалия или на бюро за осребряване на чекове се смята за престъпление, с което се занимава градската или най-много щатската полиция.

15Пластмасова интермедия

При температура трийсет градуса под нулата, независимо дали по Целзий или Фаренхайт, плътта замръзва за броени минути; плюнката става на лед, преди да падне на земята; гумата се пръска като стъкло, ударено в камък. Въглеродният окис от ауспусите на колите застива във вид на черен лед по повърхността на шосето, а езерата замръзват и тежки камиони се движат по повърхността им, сякаш е от бетон. Но колкото и да е мразовито навън, дори дърво и камък да се пукат от студ в лютата зима на щата Минесота, термометърът в покрития търговски комплекс „Мол ъф Америка“ край Блумингтън — най-големият в Съединените щати — не помръдва от 21° С. По водната пързалка се спускат деца, дванайсетметрови палми помахват с листа под стъкления покрив, а цъфнали цветя ухаят през цялата година.

Над серпантините на водната пързалка се вие лека мъглица, по-скоро воден прах, от който в централната зона на гигантския комплекс постоянно витае остра, макар и не много силна миризма на хлор. Всеки от десетките магазини, бутици, универсални магазини, всяка от количките на амбулантните търговци издава своя собствена миризма — на цветни листенца от ароматизаторите на въздуха в универсалния магазин; на изискан парфюм от козметичния; на естествена кожа от обувния; на дърво от мебелния; на шоколад и печени фъстъци от щанда за бонбони; на пуканки от киносалона; на тежък мускусен одеколон от магазина за мъжка конфекция. Всеки от четирийсет и петте ресторанта и заведения за бърза закуска също изпуска свой неповторим аромат — на сирене и риган от италианската пицария; на бамя и подправки от креолския ресторант; на пържени ролца от оризово тесто от китайския; на пресен хляб от павилиона за сандвичи; на канела от пекарната; на пържени картофи, кетчуп и хамбургери от „Макдоналдс“; на прясно изпечено кафе от кафенето.

През обикновен работен ден от „Мол ъф Америка“ пазаруват средно около 100 000 души. През почивните дни и по важни празници като Коледа броят на посетителите, които преминават за един ден през сводестите коридори, надхвърля 200 000. От сутринта прииждат автомобили от Средния запад и от Централна Канада. Някои от най-богатите купувачи пристигат през близкото летище, където още рано сутрин кацат чартърни полети от цялата територия на Съединените щати и Канада, за да отпътуват същата вечер с багажни отделения, претоварени с покупки. От международното летище Минеаполис — Сейнт Пол се отбиват транзитни пътници по далечните маршрути за Европа и Япония, за да си напазаруват за няколко часа или ако много им хареса, за няколко дни. За нуждите на всички тези летящи купувачи „Мол ъф Америка“ не само поддържа специални автобуси совалки до летищата, но и в самия него има зони, наподобяващи международно летище с компютъризирани информационни табла, върху които се изписват кодовете и дестинациите на полетите, часовете на кацане и излитане и дори номерата на изходите. Дори пациентите на световноизвестната сърдечна клиника „Мейо“, която се намира в близкия град Рочестър, прескачат до комплекса за покупки между две изследвания.

Строителните предприемачи и собствениците на „Мол ъф Америка“ избират да го построят само на няколко мили по автострадата от първия покрит търговски комплекс в Съединените щати — Саутдейл Сентър, открит край близкия градец Една през 1956 г. Към средата на 90-те в Америка има изградени вече 37 000 подобни комплекса, които днес привличат 175 милиона посетители месечно.

При откриването му през 1992 г. „Мол ъф Америка“ представлява върхът на търговската естетика на двайсети век. Проектиран е във форма на огромен квадрат, на всеки ъгъл на който има по един голям универсален магазин. Заради покритите аркади с дължина по 400 метра едната, съединяващи всеки от тези универсални магазини с двата съседни, коридорите на комплекса са назовани с имена на улици като Бродуей. Между четирите големи магазина на три нива са поместени още около четиристотин по-малки. Търговският център представлява каре на три етажа, всеки от които се състои от покрити коридори с обща дължина 1600 метра, от двете страни с две непрекъснати редици магазини. Във вътрешността на карето е поместен лунапарк с живи дървета, с влакче на ужасите и водна пързалка, по която децата се спускат с лодки във формата на дървесни трупи. На височина четири етажа над всичко това има гигантски стъклен купол, който предпазва посетителите от лютата зима на Минесота. Допълнителният, четвърти етаж — над трите с магазините — е предвиден за развлечения за възрастни; там посетителите могат да намерят всевъзможни ресторанти, спортни зали, четиринайсет киносалони, огромно разнообразие от видеоигри и танцувален салон, където се изпълнява на живо кънтримузика.

В търговския комплекс работят около 12 000 служители, а общото количество на продажбите възлиза на около 2 милиона долара дневно. Това е един цял град, който наред с обичайните банки, туристически агенции и медицински център има свой собствен полицейски участък и дори собствено училище, където наред с традиционните учебни предмети се изучават дисциплини като предприемачество и бизнес мениджмънт. Докато служителите в търговския център са на работа, техните деца ходят на училище. След приключване на занятията всички ученици обядват на някой от многобройните щандове за бърза закуска, след което по-големите поемат към стотиците магазинчета и кафенета в комплекса, където работят на половин длъжност, за да си помагат при обучението.

При целия оборот на центъра най-големи количества пари в брой се събират сякаш в многобройните басейнчета и декоративни фонтани, където посетителите хвърлят дребни монети за късмет. Млада майка държи ръката на детето си и му помага да пусне лъскавата монета във фонтана, после и двамата се заливат от смях, когато монетата цамбурне в прозрачната вода. Четиригодишен малчуган моли баща си за едно пени, засилва се, мята го далеч навътре в басейна и се връща при бащата за още. Двама непълнолетни влюбени, стиснали заедно една монета между дланите си, я хвърлят през рамо с гръб към водата, после се обръщат, за да видят дали ще им се изпълни желанието, което само те си знаят какво е. Постепенно във водата се натрупват купчинки от пенита, петачета, десетачета и монети по двайсет и пет цента, които служители по поддръжката избутват с дълги метли към центъра на басейна, за да не се изкуши някой да си вземе. В края на седмицата басейнът се източва, монетите се изгребват, после служителите ги изсипват в машината за сортиране, която ги претегля и опакова на равни по големина фишеци за благотворителните организации.

Освен по размерите си „Мол ъф Америка“ не се различава особено нито по форма, нито по предмет на дейност от древните пазарища на Сардес, Рим, Малака или средновековен Лондон. Търговията си е търговия. Но ако сравним по-внимателно ежедневните дейности в „Мол ъф Америка“ с тези на едновремешните пазарни площади, ще открием една твърде съществена разлика: въпреки грамадните количества пакети, с които са натоварени купувачите на изхода, и въпреки непрестанното подрънкване на касовите апарати в действителност твърде малко пари в брой преминават от ръка в ръка. Освен монетите, които хвърлят във фонтана, посетителите носят пари в брой само за вестник, някоя дребна закуска, пликче бонбони, кутийка портокалов сок или за жетони за многобройните видеоигри. Дори в лунапарка парите в брой отдавна са изместени от техния електронен еквивалент. Децата заплащат люлките, влакчето на ужасите или входа на скаутския лагер с електронни дебитни карти от различен формат, които родителите им купуват при пристигане в центъра. Не е нужно детето да познава парите, за да може да различи петаче от десетаче или петдоларова от десетдоларова банкнота; още по-малко се налага да владее събиране и изваждане, таблицата за умножение или да може да пресмята ресто. Достатъчно е да пъхне картата в съответния процеп и компютърът си взема дължимата сума — вратата се разтваря, бариерата се вдига, влакчето потегля, въртележката започва да се върти. След като електронните пари свършат, картата просто спира да работи и детето без колебание я захвърля в най-близкото кошче за боклук.

За по-големи покупки, както и за храна в многобройните ресторанти, възрастните заплащат с чек или с електронни карти от най-различен вид. Те могат да платят с кредитна карта, при което стойността на всяка покупка се прибавя към сумата, дължима на кредитната компания; или с дебитна карта, с която сумата незабавно се превежда от банковата сметка на купувача в тази на продавача. Ако им потрябват пари в брой, те могат да изтеглят със същата карта нужната сума от всяко от многобройните електронни гишета на различни банки, разпръснати из търговския комплекс. Ако купувачът заплаща с чек, наличието на пари в сметката му или на действаща кредитна линия се проверява по електронен път, преди чекът да бъде приет. Всеки купувач, който има достатъчно кредит пред съответната компания, но в момента не му достигат електронни пари в текущата сметка, може да поиска допълнителна кредитна линия по телефона или да инструктира банката да му прехвърли нужните суми от една сметка в друга.

В края на Втората световна война, непосредствено преди големите изменения в банковото дело и масовото въвеждане на кредитни карти и чекови сметки, повечето американци — както и всички останали хора по света — все още използват пари в брой при продажба и покупка на какво ли не. За разлика от много други народи обаче американците се оказват особено податливи на новите форми на разплащане; към 1990 г. само във вид на чекове вече се разплащат около 30 трилиона долара годишно. До 1993 г. общият размер на сумите, превеждани по електронен път в Съединените щати, достига 400 трилиона долара.

Така както в миналото различните банки, лихвари и правителствени учреждения са издавали всеки свой вид книжни пари, днес различни финансови институции създават електронни пари по множество различни начини. Тези нови пари не се произвеждат в някакъв единен монетен двор или печатница; те не се съхраняват в някой централен, известен на всички сейф или трезор. Те са производни на електронни мрежи, всеобхватни като Федералния резерв или твърде ограничени по обем — като електронните карти, с които децата заплащат игрите в лунапарка на „Мол ъф Америка“.

В ерата на книжните пари преди Втората световна война кредитът е една от изключителните привилегии на богатите по целия свят. Банките отпускат кредит само на индивиди, известни с високите си и редовни доходи или пък разполагащи с достатъчно имущество, което да служи като гаранция за връщане на кредита. С изключение на фермерите, повечето хора от средната или от работническата класа не дължат пари на банките просто защото никоя банка не би им отпуснала заем. Тези хора обикновено живеят в жилища под наем или в редките случаи, когато притежават жилището си, то най-често е построено с налични пари, заплащани на малки суми в хода на строежа. Търговецът може по изключение да позволи на клиент, на когото има пълно доверие, да заплати дадена по-крупна покупка на няколко вноски или пък да купува на вересия от бакалията до следващата заплата; подобен род взаимоотношения обаче остава изцяло на лична основа, като при това става дума за относително малки суми спрямо оборота на магазина. Човек от средната класа, изпаднал в остра нужда от пари, може да продаде в заложната къща част от семейните скъпоценности или сребърните прибори или в краен случай да вземе заем от лихваря; по принцип лихварите взимат изключително висока лихва, а неизправните платци нерядко биват заплашвани с физическа разправа.

През 1928 г. нюйоркската Нашънъл Сити Банк експериментира с революционна за времето си идея: тя започва да предлага малки заеми на работнически семейства. Първо-началната идея — да се въведе програма за отпускане на ограничени по размер кредити за потребителски нужди — е продиктувана от силния натиск на щатската прокуратура за ограничаване влиянието на лихварите. В течение на първите няколко дни в Отдела за потребителски кредити към банката постъпват около петстотин молби за отпускане на заем. Работническата класа на Ню Йорк оправдава доверието — банката загубва не повече от три долара на всеки хиляда, отпуснати във вид на заем. При лихва 12% и при твърде редките случаи на неплащане на заемите Нашънъл Сити Банк скоро открива, че програмата за финансиране на работническото потребление е един отличен нов източник на печалби.

По време на Голямата депресия от 30-те години правителствата на държавите по цял свят търсят нови начини за стимулиране на икономическото развитие. Тази нова икономическа политика, която изкристализира най-пълно в САЩ по времето на Франклин Рузвелт, има за цел банките и останалите финансови институции да бъдат насърчени да отпускат на клиентите си целеви кредити за покупка на материални блага като коли и скромни жилища. Подобни кредити при ниска лихва и изгодни условия на изплащане са напълно гарантирани от държавата. След края на Втората световна война правителството гарантира и заемите за покупка на жилища от ветераните, завърнали се от фронта. Печалбата за самите банки от такова кредитиране не е много голяма, но благодарение на засилените правителствени гаранции те поне не поемат и никакъв особен риск.

Икономическият анализатор и журналист Джеймс Грант нарича тази практика „демократизация на дълга и социализация на риска“. Американците твърде бързо се научават да вземат кредити от банките не само при покупка на жилище, кола или за образование на децата си, но също и за неща като телевизори, електродомакински уреди, яхти или екскурзии в чужбина. В течение само на едно поколение задлъжнялостта към банките се превръща от изключение в норма, в неотменно право практически на цялата средна и работническа класа.

Докато банките стръвно разработват тези нови пазари на кредитиране, федералното правителство търси нови и нови начини за насърчаване на вземането на кредити и обезпечаването им с активи на държавата. През 70-те години всеки, който желаел да закупи жилище, можел да получи гаранции върху заема от половин дузина държавни учреждения. Служилите във войската можели да се обърнат за заем към местния банков клон, като заемът им се гарантирал автоматично от Асоциацията на ветераните от войните; фермерите и жителите на фермерските райони получавали гаранции за своите заеми от Управлението за земеделски кредит. Обикновените работници, които нито са служили във войската, нито са обработвали земи, също имат източник на гаранции за своите заеми — Федералното управление по жилищно строителство. През 80-те и 90-те години се появяват все по-богати и разнообразни програми за кредитиране, гарантирани пряко от Министерството на жилищното строителство и градоустройството.

Към 1989 г. 40% от всички ипотечни заеми за строеж или купуване на жилище в САЩ са гарантирани от федерални програми за кредитиране и развитие, като общият размер на частните задължения, гарантирани или частично субсидирани от държавата, достига 1 трилион долара. По това време отпускането на ипотеки, макар все още да се извършва от местните клонове на банките, които реализират сериозни печалби от този род дейност, до голяма степен се превръща в отговорност на държавата. Федералното правителство създава условия за милиони американци, които в никакъв случай не биха могли със собствени сили да закупят и притежават жилище, най-после да сторят това. Същата тази държавна политика обаче довежда до нечувана в историята на страната инфлация на цените на жилищата и до най-високия процент на бездомници в развития капиталистически свят. Така се стига до финансовия крах от 90-те години, когато сапуненият мехур на цените на недвижимата собственост най-после се спуква, предизвиквайки масови фалити на търговски и спестовни банки по цялата територия на Съединените щати.

До обявяването в неплатежоспособност и последвалите банкрути на спестовните банки в края на 80-те и началото на 90-те години много анализатори смятат, че гаранциите на Федералната корпорация за застраховане на влоговете са сами по себе си достатъчни, за да предотвратят смущенията в работата и най-вече фалитите на финансови институции. Въпросната ФКЗВ обаче е замислена по-скоро като гарант за общественото доверие в банковите институции — нещо като рекламно-пропагандна агенция за банкова благонадеждност, — отколкото като реална защитна мрежа срещу банкови фалити. Малцина съзнават, че нейните гаранции на практика подтикват банковите служители, отговарящи за отпускането на кредити, към поемане на все по-големи рискове с все по-крупни суми гарантирани от държавата пари. В крайна сметка само активната интервенция на правителството чрез масирани финансови инжекции спасява самата ФКЗВ от колапс.

Федералното правителство на САЩ гарантира банкови заеми за желаещите да повишат образованието си, да закупят жилище, да открият частна фирма или да се занимават със селско стопанство; никакви гаранции обаче не се предвиждат за купуване на битова електроника, спортни коли или семейни екскурзии в Мексико. Подобен вид кредити се обезпечават от самите банки, издаващи кредитни карти, но и зад тях стои финансовото могъщество, авторитет и стабилност на държавата в лицето на Федералната корпорация за застраховане на влоговете. Колкото и рисковани да са отпусканите кредити, спестяванията на вложителите са в сигурни ръце.

За кредитни карти се споменава в научната фантастика дълго преди да станат неразделна част от икономическата реалност на двайсети век. Концепцията за кредитната карта е разработена в пълен вид още в утопичния роман „Поглед назад: 2000—1887 г.“ на журналиста Едуард Белами, излязъл през 1888 г. Авторът е ревностен изразител на народняшката философия, характерна за онази епоха. Героят на романа заспива дълбок сън на 30 май 1887 г. и се събужда след 113 години и четири месеца — на 30 септември 2000 г. Белами вижда утопичното бъдеще на Америка на границата на двайсет и първия век като огромна „индустриална армия“ от хора, произвеждащи всичко, от което има нужда, при това с една-единствена цел — да служат на обществото и човешкия род; за труда си никой не получава заплата или друг вид възнаграждение. Пари в познатия вид не съществуват — в обръщение няма нито монети, нито банкноти; нищо не се продава и купува. Хората все още говорят за долари и центове като за някакъв отживял времето си стойностен еквивалент, но самите долари и центове отдавна ги няма. Вместо това всякакви сметки се заплащат с „картонени кредитни карти“, каквито се издават на всеки гражданин и служат за получаване на нужните стоки от големи централни складове.

Странното в случая е, че докато кредитните карти в действителност са основен инструмент на бизнеса и капитализма през двайсети век, измислената кредитна карта от романа на Едуард Белами се въвежда в едно посткапиталистическо общество, при което всички потребителски стоки се разпределят от държавата. Тя действа по следния начин: всеки индивид получава определена сума в условни пари, представляваща неговия дял от общото количество произведени блага през предходната година; тъй като картата е поименна, тя не може да се разменя или преотстъпва, с нея не могат да се заплащат стоки, неподлежащи на държавно разпределение, нито пък да се реализират икономии, които да се преливат към следващата календарна година. В Америка на двайсет и първия век, както си я представя авторът, кредитната карта служи просто като средство за регулиране на личното потребление в условия на тотално премахване на пазарните отношения, когато ролята на разпределител на материалните блага е изцяло присвоена от държавата. Парите нямат еквивалентна стойност в злато, сребро или друга стока. Те са се превърнали чисто и просто в „алгебричен символ за съпоставяне на стойностите на отделните стоки“.

Първите истински кредитни карти се зараждат през двайсети век благодарение на автомобила. Личният автомобил позволява на човека да достигне до отдалечени кътчета, където не познава никого, не може да разчита на роднини или приятели в случай на нужда, или на бакалина за кредит до заплата. Пътуващите с автомобил невинаги имат в джоба си нужните суми за бензин, моторни масла или за отстраняване на честите повреди по колите от онова време. За да решат проблема, като същевременно си осигурят лоялността на клиента, петролните компании започват да издават свои кредитни карти, с които могат да се заплатят всички продукти на съответната фирма във всеки магазин, където се продават. Наскоро след това, по подражание на петролните компании, и големите универсални магазини започват да издават свои фирмени кредитни карти.

Първата разплащателна карта в модерния смисъл на думата е издадена през 1950 г. от „Дайнърс Клъб“. Първоначално картата се приема в двайсет и седем от престижните ресторанти на веригата, като се ползва най-вече от заможни бизнесмени за заплащане на разходите по командировките им. При представяне на картата съответното заведение отпуска на клиента кредит за консумираните храна, стоки и услуги по схема, разработена от Франк Макнамара от кредитната компания Хамилтьн Кредит Корпорейшън със седалище в Ню Йорк. Първите разплащателни карти „Дайнърс Клъб“ представляват обикновени правоъгълни картончета, от едната страна на които е отпечатано името на притежателя, а от другата — списък на заведенията, участващи в програмата. През 1955 г. „Дайнърс Клъб“ заменя картонената карта с пластмасова, с което се поставя началото на една качествено нова потребителска култура.

През периода 1958—1959 г. компанията „Америкън Експрес“, която вече си е извоювала име с пътническите чекове, издава първите си пластмасови разплащателни карти, предназначени главно за пътуващи бизнесмени. По това време банките започват да осъзнават, че контролът върху пазара на кредити постепенно им се изплъзва заради конкуренцията на тези нови, небанкови институции.

Най-напред Банк ъф Америка издава през 1958 г. „Банкамерикард“, първата разновидност на кредитна карта, свързана с името на банкова институция; понеже банката покрива територията на целия щат Калифорния, нейната карта бързо става най-популярната в Съединените щати. Твърде скоро други, по-малки банки, които не разполагат с ресурсите за издаване на свои карти, се присъединяват към системата на „Банкамерикард“. През 1977 г. името на картата е променено на по-краткото „Виза“. Към средата на 90-те години „Виза“ вече е най-широко разпространената кредитна система в целия свят, с над 400 милиона действащи карти, валидни в 12 милиона търговски обекта.

Междувременно през 1966 г. британската Барклис Банк издава своята „Баркликард“, а през 1967 г. Сити Банк ъф Ню Йорк пуска така наречената карта „Евритинг“ („Всичко“). Тази пластмасова карта дава възможност на най-благонадеждните клиенти на банката да заплащат покупките си по целия свят, дори в момента да не разполагат с нужната сума в банковата си сметка. Две години по-късно картата е преименувана на „Мастърчардж“, а след още известно време — на „Мастъркард“, под което име е известна и до днес.

С появяване на кредитната карта се увеличава размерът на отпускания кредит, като същевременно се премахва личният елемент. Срещу известна такса кредитната компания поема върху себе си риска и отговорността за оценяване на кредитната благонадеждност на клиента. Широкото разпространение на най-различни видове кредитни карти след 60-те години довежда до значителни изменения в начините на пазаруване и заплащане сред широката публика. Парите на населението се освобождават от временни ограничения като датите за получаване на заплата и неравномерността на разходите; хората изведнъж получават възможност да харчат пари, с каквито все още не разполагат, но очакват да спечелят в близко бъдеще.

Черпейки от своите очаквани бъдещи доходи, притежателят на картата създава пари чрез самия акт на покупката. С купуването на един костюм за сто долара продажбите на магазина за деня се увеличават със сто долара, с което набъбва общата парична маса в обръщение; при това за магазина няма никакво значение дали купувачът разполага със сумата в банковата си сметка, или не. Производителят на костюма си е получил парите, продавачът в магазина е изкарал комисиона, държавата си е събрала данъка върху продажбата, а магазинът е реализирал печалба. На практика покупката е създала нови пари, като ги е заела от бъдещето и ги е вкарала в пазара на настоящето. Ако картата е валидна за отпускане на кредит в размер до 5000 или 10 000 долара, притежателят й може да реши дали да създаде тези суми пари изцяло или на части, като извърши покупки до разрешения кредит, или изобщо да не ги създава, като се въздържа от ползването й.

Всеки отделен притежател на кредитна карта може да използва картата си за създаване на това, което икономистът Джоуел Кърцман нарича „квазипари“, но този процес зависи до голяма степен и от политиката и способността на банката да поддържа създаването им. Когато максималният размер на кредита, отпускан от дадена карта, се умножи по 18-те милиона притежатели на „Америкън Експрес“ или 25-те милиона собственици на карти, издадени чрез системата на Ситибанк, сумите, които тези институции могат да прибавят към паричната маса, нарастват неимоверно много. Като цяло през средата на 90-те години количеството на „квазипарите“ в Америка достига 150 милиарда долара годишно.

Кредитната карта увеличава покупателната способност на индивида, а оттам — потреблението и производството на стоки и услуги, но това става с цената на нарастване на индивидуалната задлъжнялост и международната инфлация. В средата на 70-те години за пръв път в историята на Съединените щати брутният национален продукт надхвърля сумата от един трилион долара. Само две десетилетия по-късно — в средата на 90-те години — един трилион долара е само размерът на потребителския дълг на американското общество, т.е. сборът на всички суми, които американците дължат на финансови институции срещу вече консумирани стоки и услуги. Доколкото много американци купуват японски коли и произведения на битовата електроника, внос от страните по азиатското тихоокеанско крайбрежие, голяма част от тези пари изтичат от Съединените щати по посока към Азия и стават допълнително бреме върху американската финансова система, и без това обтегната докрай от потребителските апетити на населението.

Давайки си сметка за значението на предпочитания начин на разплащане за класовата принадлежност и социалния статут на американския потребител, в рекламите на един или друг вид карта кредитните компании съзнателно експлоатират елемента на престижа. Често тези реклами показват елегантно облечени хора, заобиколени от разкоша на луксозен хотел или частен клуб, на фона на първокласния салон на някое международно летище или на палубата на устремен към хоризонта презокеански кораб, а текстът зад кадър изобилства с гъделичкащи самолюбието ключови думи като „изтънчен“, „ексклузивен“, „не за всеки“ или „символ на престиж“.

Често кредитните компании издават по няколко варианта на една и съща кредитна карта, различаващи се само по степента на престижност. Така например освен обикновената „Виза“ има и златна, докато „Америкън Експрес“ се издава в три разновидности — зелена, златна и платинена. С използването на изпразнени от съдържание думи като „златен“ и „платинен“ се цели единствено подчертаване на престижния елемент, тъй като самите пари отдавна вече не се изработват от благородни метали.

Първа компанията „Америкън Експрес“ въвежда „класово деление“ на клиентелата си чрез система за категоризация на кредитните карти. През 1958 г. картите, издадени на всичките им четвърт милион клиенти, са един и същ цвят — тъмночервен, и предлагат напълно унифициран пакет от услуги. Картата „Америкън Експрес“ е замислена като конкуренция на вече наложилата се като престижна „Дайнърс Клъб“; тя е предназначена за една заможна клиентела от пътуващи бизнесмени и служи главно за заплащане на три вида услуги: транспорт, хотел и храна. Подобно на „Дайнърс Клъб“ картата „Америкън Експрес“ по замисъл трябва да се възприема от притежателите си като символ на членство в някакъв ексклузивен, привилегирован клуб, а не като обикновено разплащателно средство.

След още няколко години компанията „Америкън Експрес“ променя външния вид на картата от тъмночервена — цвета на кралската власт, на зелена — цвета на доларите. С увеличаването на клиентелата и разширяването на обхвата на стоки и услуги, които могат да се заплащат с нея, през 1966 г. компанията въвежда разновидност на картата — „Америкън Експрес Голд“, предназначена специално за по-заможни клиенти. До 80-те години — един период на просперитет и охолство, когато все повече американци се радват на значителна покупателна способност — близо половин милион души притежават златна „Америкън Експрес“; тогава се почувства необходимост от още по-фина диференциация към върха на социалната пирамида. За един кратък период през 1984 г. компанията въвежда пробно черна карта, която на следващата година е заменена с платинена. Компаниите „Мастъркард“ и „Виза“ излизат със своя платинена версия едва в средата на 90-те години. Така наред с останалите аспекти на американското общество се въвежда класова диференциация и в задлъжнялостта. Платинените, златните и обикновените карти са символ съответно на потребителските дългове на висшите и средните класи и на пролетариата.

Самото понятие пари за пореден път придобива качествено ново измерение. Съществуването на парите се пренася още по-далеч в сферата на метафизиката; въпросът има ли пари, или какво представляват парите напомня все повече на въпроса дали едно дърво издава звук, ако падне дълбоко в гората, където никой не може да го чуе. Кредитните карти, особено в съчетание с електронните технологии, извеждат парите на съвсем ново екзистенциално ниво.

Към последното десетилетие на двайсети век в Съединените щати се утвърждава една многопластова парична система. Бедните хора продължават да използват пари в брой, главно във вид на отпечатани от държавата банкноти, към които се добавят талони за храна, ваучери и други видове квазипари, издавани от федералното правителство. Останалото население за почти всички видове плащания използва чекове, които се издават от банките, в съчетание с пластмасови кредитни карти от всякакъв вид.

Докато държавата раздава на бедните талони за храна, които играят ролята на квазипари, по подобен начин едрият бизнес предлага други видове квазипари, специално разработени за представителите на средната класа. През последните десетилетия на двайсети век една от най-разпространените форми на квазипари са така наречените „пропътували въздушни мили“. Когато авиокомпанията Америкън Еърлайнс обявява, че поощрява редовните си клиенти с „безплатни пътувания“, тя на практика им предлага като подарък един вид стока — самолетен билет. Офертата на Америкън Еърлайнс бързо е подета и от други авиокомпании. Срещу пропътуване на определен брой въздушни мили за определен срок с определена компания пътникът получава поощрение във вид на самолетен билет отиване и връщане със същата компания. Отначало системата се оказва доста ефективна за насърчаване на лоялността на клиентите към съответния превозвач. По този начин авиокомпаниите успяват да заемат една до момента неизползвана ниша в модерната икономика. В практически всички случаи самолетните билети на командировани служители се заплащат от работодателите им; при това най-често билетът се осребрява при завръщане на командирования. Така, когато даден служител пътува често в командировка на разноски на фирмата, той може да си избира компанията, с която да лети, като е сигурен, че билетът ще му бъде осребрен. Така за служебните пътувания заплаща работодателят, докато наградата за „пропътуваните мили“ си остава лична, на командирования. Доколкото билетите, които се получават като поощрение за лоялността на пътника към превозвача, не представляват действителни пари, те не се смятат за облагаем доход. В известен смисъл те са дори за предпочитане пред паричната премия; ето защо с програмата за „пропътувалите мили“ се създава една пазарна ниша, при която заплащането става не с пари, а с лоялност.

Отначало авиокомпаниите присъждат по една въздушна миля за всяка реално пропътувана, но постепенно и в отчитането на пробега настъпва инфлация. В желанието си да изпреварят конкуренцията някои авиокомпании започват да пресмятат със завишение милите, пропътували по определени маршрути или в определени часове от деня — обикновено, когато трафикът е рехав и самолетите летят празни; за пътниците от първа класа пробегът направо се удвоява. По-късно авиокомпаниите започват да класират редовните си клиенти на категории — сребърна, златна, платинена — според броя на пропътувалите мили, като в зависимост от категорията се въвеждат коефициенти на отчитане на пробега. Така например членовете на „сребърния клуб“ получават по 1,25 мили за всяка пропътувана, а на „златния“ — по 1,5 мили.

Така самото понятие „пропътували въздушни мили“ все по-малко зависи от действителния физически пробег. Пълното откъсване на отчитания пробег от действителния настъпва, когато към „пропътувалите мили“ започват да се прибавят и таксите, заплатени за хотел или кола под наем по време на съответната командировка. Твърде скоро по подобен начин телефонните компании започват да изчисляват „пробег“ на абонатите си в зависимост от броя и продължителността на проведените разговори, а кредитните компании — според сумите, похарчени с всяка карта. Ако нещата продължават в този дух, няма да е далеч денят, когато „пробег“ ще се отчита при всяко посещение при зъболекаря, при купуване на кучешка храна или подстригване при бръснаря; фактът, че по този начин само се натрупва още потребителски дълг, не е важен в случая.

Така една по принцип рекламна кампания — имаща за цел да насърчи пътуването с определена авиокомпания — се изражда в практически всеобхватна система на търговски промоции, при която гражданите дори не е нужно да пътуват, за да трупат „пробег“, доколкото всевъзможни други услуги може да се приравняват към въздушни мили, които, поне първоначално, са освободени от данъци.

В стремежа си да увеличат своите собствени печалби авиокомпаниите неволно създават една цяла нова индустрия — една невидима стока, която те наричат „пробег“, но която може да приема форма на натрупване на всякакви видове точки, срещу които да се придобиват допълнителни стоки и услуги. За средните и висшите класи „пропътуваните въздушни мили“ се превръщат в това, което са били някога за бедната домакиня купоните в бакалията, удостоверяващи предишни покупки.

От кредитни и разплащателни карти до „пропътували въздушни мили“ търговските организации създават най-разнообразни нови форми на парични еквиваленти и псевдо долари, особено през последните десетилетия на двайсети век. Изобретени са и други търговски и финансови нововъведения, които повече или по-малко приличат на пари, без всъщност да са. Купоните в бакалията и натрупването на „пробег“ или „пропътували мили“ в авиокомпаниите представляват обещание за бъдещи стоки и услуги, отправено от търговеца към клиента. За разлика от тях обаче в огромното си разнообразие тези парични еквиваленти представляват все по-бързо нарастващ дълг на клиента към търговеца, към големите финансови институции. Тези търговски нововъведения и новопоявилите се форми на натрупване на дългове не само променят из основи начините на разплащане между клиент и търговец; те изменят до неузнаваемост самата форма на парите и отношението на хората към тях.

16Еротичният живот на електронните пари

Още от най-древни времена, когато проститутки обслужвали богомолците в храмовете на Близкия изток срещу дарове в златни монети за божествата, парите са тясно свързани със секса. С развитието на капитализма тази връзка става все по-трудна. Както отбелязва самият Бенджамин Франклин още в зората на капиталистическата епоха:

Подобно на всяко живо същество парите до такава степен притежават способност да се възпроизвеждат, че някои викториански мислители — като Карл Маркс и Фридрих Енгелс — били скандализирани от това тяхно поведение, което по странен начин наподобява секса при хората и животните.

Сякаш в отговор на викторианското тесногръдие двайсети век е една подчертано бунтарска епоха, през която и сексът, и парите са много по-освободени. Онова, което малко по-рано противозачатъчните таблетки са сторили за секса, през втората половина на века компютрите правят за парите. В резултат обществото навлиза в ерата на безпрецедентен монетарен промискуитет.

Още с изобретяването на телеграфа хората се впускат да търсят методи за превеждане на суми пари по електронен път. С помощта на новото изобретение банките наистина получават възможност да ускорят определени услуги, но всички видове парични операции все още се извършват лично. Едва със създаването на чековите книжки и особено с настъпването на ерата на кредитните карти след Втората световна война банките най-после успяват да влязат в крак с новите технологии. След като все повече хора предпочитат да плащат с чек или с карта, банките нямат друг избор, освен да изнамират все по-сигурни и ефективни методи за превеждане на значителни суми на големи разстояния.

В известен смисъл ерата на електронните пари започва през 1960 г., когато компанията „Америкън Експрес“ за пръв път поставя специален код от магнитно мастило върху пътническите си чекове, с който да се ускори автоматизираната им обработка. Тъй като пътническите чекове се издават само със строго определена номинална стойност, в кръгли суми и без центове, те много по-лесно се поддават на електронна обработка в сравнение с написаните на ръка чекове от лични банкови сметки.

Още по-важна крачка към усъвършенстването на електронните пари е направена през 1972 г., когато банката на Федералният резерв в Сан Франциско експериментира с извършване на безхартиен, изцяло електронен паричен превод до своя клон в Лос Анджелис. До 1978 г. мрежата на електронни преводи вече обхваща всички поделения на Федералния резерв на цялата територия на Съединените щати, макар да се използва на първо време само за вътрешни преводи в рамките на системата. Тази мрежа се разширява още повече с приемането от Конгреса през 1980 г. на Закона за монетарния контрол, по силата на който системата на електронните пари обхваща всички финансови институции, свързани с дейността на Федералния резерв.

За пръв път тази електронна мрежа се отразява по осезателен начин на живота на обикновените американци през 1975 г., когато осигурителната администрация и федералната пенсионна система на САЩ предлагат на всички обхванати лица опцията да получават сумите по електронен път направо в банковите си сметки. Скоро примерът им е последван и от други пенсионно осигурителни мрежи и системи за изплащане на заплатите на държавните служители. Използването на електронни преводи при изплащането на заплати постепенно обхваща цялото заето население на страната, като тази практика се разширява още повече с времето, обхващайки автоматичните удръжки за спестовни облигации, ипотеки, застрахователни и пенсионни вноски, както и плащането на данък общ доход.

Първоначално системата работи доста тромаво. Финансовите институции записват всички суми на депозитите и плащанията на магнитни ленти, които се разпращат по куриер между отделните клонове на Федералния резерв. Те просто заменят големите количества хартиени формуляри, които биха били необходими за регистриране на всички операции. Постепенно, със създаването на по-усъвършенствана технология, Федералният резерв е в състояние да избегне човешката намеса при запис на информацията на лента, тяхното механично пренасяне и зареждане в четящите устройства на отсрещната банка; самите компютри започват да си предават нужната информация по телефонна линия, с което към началото на 90-те години е създадена познатата ни днес електронна банкова система.

Към 1992 г., двайсет години след създаването на компютъризираната система на Федералния резерв, по електронен път вече се извършват по 67 милиона трансфера годишно на обща стойност 200 трилиона виртуални долара. До средата на 90-те години само през мрежата на Федералния резерв преминават вече по 20 милиарда долара дневно; за сравнение, с чекове през същия период се изплащат по около 47 милиарда долара на ден. До ден-днешен електронното банково дело остава една до голяма степен дискретна професионална дейност, от която средният гражданин извлича полза най-вече чрез възможността за директен превод на редовните му доходи или за бързо прехвърляне на суми на големи разстояния.

Преди още да се научат да теглят пари от сметките си по електронен път, много работещи постепенно свикват да получават заплатите си, директно преведени в банковите им сметки от работодателя. В Германия и някои други западноевропейски страни тази практика е въведена още от 70-те години, а през 80-те тя се разпространява и в Северна Америка. С времето, след като хората се успокояват, че парите наистина постъпват в банковите им сметки, те започват да използват метода на електронния трансфер за прехвърляне на пари от една сметка в друга, за безкасово заплащане на режийните си разходи, за автоматично удържане на сумите по спестовните им и пенсионните влогове. Ако не се смятат отделни хакери и технофили обаче, твърде малко са хората, които използват удобството на електронното банково дело за управление на личните си финанси. Самата идея частни лица да извършват всички видове операции по сметките си с помощта на домашния компютър се оказва доста по-малко привлекателна за средния гражданин, отколкото са си представяли разните футуристи и технофили. Финансовите институции така и не съумяват да създадат технология, на която хората да се доверят дотам, че да я предпочетат пред живия контакт с банковия служител.

Електронните парични системи достигат различна степен на развитие в отделните икономически и технологично напреднали държави. Така например германците предпочитат да плащат текущите си разходи с обикновени дебитни карти, а кредитни карти използват значително по-малко от американците. В Европа като цяло се използват много по-малко чекове, отколкото в Америка; някои европейски страни изобщо прескачат тази фаза от развитието на парите, преминавайки от книжни направо към електронни пари. За разлика от тях японците предпочитат да заплащат дори големи суми в брой. Въпреки тези различия във всички напреднали държави и сред световния финансов елит се наблюдава тенденция към все по-пълно заменяне на книжните пари с електронни, към извършване на всякакви видове плащания, обработка и регистрация на монетарни операции изцяло по електронен път.

Оказва се, че много общества в различни части на света приемат електронните банкови операции значително по-бързо и с по-голяма готовност, отколкото в Северна Америка. До началото на 90-те години почти 100% от работниците и служителите в Япония вече получават заплатите си чрез директен електронен превод в банковите си сметки. В Европа през същия период този процент е около 90, а в Съединените щати — едва около една трета.

През 90-те години в някои райони на САЩ електронните карти постепенно изместват както правителствените чекове за социална помощ, така и талоните за храна. Превеждането на социалните помощи по електронен път се оказва за предпочитане, защото с него се предотвратява възможността за кражба на лесно разпознаваемия правителствен чек от пощенската кутия на получателя. При новия метод на разплащане с магнитна карта обаче много неграмотни хора стават жертва на безскрупулни търговци, които с касовите апарати източват неправомерно големи суми от картите им, или на най-обикновени улични крадци.

С разширяване на националните мрежи за банкови преводи в рамките на отделните държави възниква необходимостта и от международен електронен трансфер на пари. През 1977 г. в Брюксел е създадена Система за световни междубанкови финансови телекомуникации, известна по цял свят с английските си инициали SWIFT, която си поставя за задача координирането на трансграничното движение на електронни пари. SWIFT се разраства в най-голямата международна финансова електронна мрежа, свързваща банковите системи на над сто отделни държави.

Със създаването на паричните знаци преди 2500 години се поставя началото на ерата на монетите. Тя е последвана от ера на книжните пари, започнала преди около 500 години — след изобретяването на печатната преса. Третото голямо нововъведение, променило облика на парите, датира от 1971 г., когато на един банкер от Бърбанк, Калифорния, му хрумва да създаде първата в света автоматична машина за пари. По замисъл от такава машина би трябвало да могат да се теглят известни количества банкноти през нощта или през почивните дни; от това биха се възползвали най-вече онези, които не могат в работното време на банките да отидат до най-близкия клон и да получат нужните им суми от касиера. На бял свят се появява машината, известна като банкомат. През същата година се компютъризира и фондовата борса чрез създаването на NASDAQ — националната компютърна система за продаване и купуване на ценни книжа; приблизително по същото време Федералният резерв въвежда експериментално първата система за електронни парични преводи без употреба на хартия. Тази комбинация от технически нововъведения предизвиква истинска революция в методите за боравене с парите. Свързани в единна мрежа, електронните комуникационни канали на Федералния резерв, уличните банкомати и получаващите все по-голямо разпространение компютри създават електронните пари.

След като кредитните карти се утвърждават през 70-те години като универсално разплащателно средство, банките започват да експериментират с няколко нови вида карти, при които се използват различни технологии и се целят различни функции. Дебитните карти, които имат на гърба си магнитна ивица, първоначално се появяват единствено като средство за теглене на пари от уличните банкомати. С тези карти се избягва нуждата от личен контакт между клиента и банковия чиновник, но целта остава същата — достъпът до пари в брой.

Много скоро на дебитната карта са намерени нови приложения. Още през 1974 г. една спестовна и кредитна банка в град Линкълн, Небраска, инсталира четящи устройства за магнитни карти при касите на местния супермаркет. Пазаруващите вече не трябва да ходят до уличен банкомат, за да изтеглят нужните суми; самата каса превежда на магазина стойността на покупките направо от банковата сметка на всеки отделен купувач. С това за пръв път в историята се премахва използването на пари в брой при покупки от супермаркета. От просто средство за теглене на пари в брой магнитната карта се превръща в заместител на тези пари, както и на използваните дотогава чекове. С последното се ускорява процесът на плащане, като се елиминира неудобството от писане на чекове на ръка, както и необходимостта касиерът да се убеждава в истинността на всеки чек, преди да го приеме като разплащателно средство.

Най-големият недостатък на кредитните и дебитните карти е в това, че при всички случаи те функционират в условията на една цялостна комуникационна мрежа, при която серия от компютри са свързани помежду си по телефонни линии. За всяка парична трансакция по електронен път се уведомява съответната банка или друг събирателен център, след което операцията се потвърждава, приема и изпълнява. Тези електронни комуникации са извънредно удобни за големите супермаркети, универсални магазини или бензиностанции, които реализират значителен оборот, но излизат твърде скъпо на дребните квартални търговци с по-малки ежедневни постъпления. Магнитните карти са практически неприложими при дребни покупки или други видове услуги, изискващи малки суми — например при автомати за сандвичи и безалкохолни напитки или при бариерите на платените паркинги.

Най-голямото препятствие пред все по-широката употреба на електронните пари са дребните покупки — например пазаруването от автомат. Техническият прогрес и стремежът към пестене на време и човешки труд, намерили израз в изобретяването на автомата за дребни продажби, довеждат като непредвиден ефект до едно значително забавяне на еволюцията на парите. Развитието на автоматите за продажби през двайсети век довежда до небивало разпространение на дребните монети, чието пренасяне, броене и обработка поглъщат от 2 до 6% от стойността им. Дори когато производителите на такива автомати намират начин да ги пригодят за работа с книжни пари, високата себестойност на операциите по броене, сортиране и пренасяне на парите не намалява особено. В края на краищата дадена фирма, която трябва да събере, сортира и превози един милион книжни долара, е изправена пред един тон хартия, нарязана на късчета по един долар. Този проблем бива елиминиран с въвеждането на смарт картата.

Едновременно с търсенето на начини за елиминиране на монетите поради високата себестойност на операциите с тях банките насочват усилията си към усъвършенстване и разширяване на сферата на приложение на електронните карти. Продукт на тези усилия е така наречената смарт карта — пластмасова карта с вграден в нея компютърен чип, в който се вкарва определена, крайна сума електронни пари, предварително одобрена от банката. Тази карта се вкарва в процепа на машината както обикновената магнитна карта, но с тази разлика, че при нея не е необходимо всеки път да се иска достъп до банковите компютри, където се съхранява информацията за наличните суми по сметката. Така покупката се извършва в рамките на лимита, записан в електронната памет на самата карта, като дължимата сума се приспада от този лимит.

Привържениците на смарт картата се надяват, че тя ще елиминира множество рутинни плащания в брой, които сме свикнали да извършваме ежедневно. Чрез вкарване на картата — вместо съответния брой банкноти или монети — в електронното четящо устройство притежателят й може да си купи вестник от автомата за вестници, закуска от автомата за закуски или безалкохолна напитка от съответната машина. Картата може също така да се използва за разговори от обществените телефонни автомати, за купуване на билети за градския транспорт — изобщо за покриване на всякакви дребни разходи.

Смарткартата заплаща с точност произволни суми пари, с което се избягва необходимостта от връщане на ресто. Всеки, който е пътувал в чужбина, се е сблъсквал с досадната необходимост да приготвя точни комбинации от не дотам познати монети — пфениги, сентавоси, пенита, четвърт долари, петачета или сантими, за да направи някоя дребна покупка. Но това, което все пак е временно неудобство за купувача, може да представлява истинско бреме за продавача. Всяко магазинче, павилион или будка за вестници трябва да разполага с определени запаси от дребни монети за връщане на ресто; тези запаси трябва непрестанно да се контролират от продавача и ако е необходимо, да се попълват. При това всички тези монети трябва да се сортират, броят и пренасят в края на работния ден — едно истинско разхищение на сили, време и пари.

Към средата на 90-те години паричните трансакции в брой възлизат за целия свят на около 8 трилиона долара годишно; близо една четвърт от тях са на стойност, ненадвишаваща 10 долара. Само в Съединените щати годишно се извършват 300 милиарда трансакции с пари в брой на обща стойност 455 милиарда. Около 225 милиарда от тези трансакции, или 75%, са на стойност под 20 долара. Както се вижда, всичко това представлява сериозно предизвикателство за изобретателя на такава универсална система на разплащане, която да замени обемистите и неудобни банкноти и монети с нещо леко, евтино и удобно за ползване.

Понеже във вградения електронен чип на смарт картата може да се въведе, в допълнение към отпуснатия от банката лимит, и голямо количество допълнителна информация, в нея могат да се вкарват по електронен път купони за намаления или други промоции на стоки. Тя може да се използва и като карта за набиране на „пробег“ във въздушни мили, в точки от супермаркетите и универсалните магазини, от фирмите за коли под наем, от бензиностанции и всякакви други търговски обекти, които поощряват лоялност чрез премии и подаръци.

Такава система вече е разработена в някои казина, които разчитат на лоялността на клиентите си. Всеки път, когато даден посетител играе на ротативката или на някоя друга машина за залагане, той вкарва в процепа специална смарт карта, издадена от казиното. Ако такъв играч спечели, към печалбата му се начислява премия за лоялност. Дори губещи играчи получават привилегията на известно намаление на проиграните суми при удържането им от смарт картата.

Английската Нашънъл Уестминстър Банк е разработила електронна система на разплащане, наречена „Мондекс“, с която електронните смарт карта все повече заприличват на истински пари в брой — с тях могат дори да се прехвърлят суми от една карта на друга. Чрез едно неголямо, но извънредно усъвършенствано четящо устройство всеки може да преведе от своята карта произволна сума пари върху картата на друг човек, който от своя страна може да преведе същата или друга сума на картата на трети и т.н. При това всички тези преводи не минават през банката, а се извършват директно от карта на карта. Смарткартата може да се пригоди евентуално и за заплащане на сметки по телефонна линия или за теглене на пари от обикновено банково гише — банкомат, — при което парите се превеждат директно на картата, сякаш тя е отделна банкова сметка. През 1995 г. Нашънъл Уестминстър Банк въвежда новата карта пробно в английския град Суиндън, а през следващата година започва да я изпробва и в Северна Америка. Опростена версия на подобна карта е въведена и от кредитната компания „Виза“ по време на Олимпийските игри в Атланта през 1996 г.

Към средата на 90-те години вече се води ожесточена борба за контрол върху новопоявилите се електронни пари. С навлизането си в компютърната ера, при която големи суми пари се движат по електронните съобщителни мрежи, самите банки все повече заприличват на телекомуникационни компании. Междувременно телекомуникационните компании откриват, че могат да извършват подобни услуги не по-зле от банките, с което самите те заприличват на банки. Която от двете страни надделее в тази борба за контрол върху системата на електронни преводи, би реализирала огромни печалби от пазара на дребните парични трансакции. Победителят във войната за електронните пари сам би се превърнал в създател на пари.

Основните играчи — компютърните компании, банките, кредитните компании, кабелните телевизии и разни търговски вериги — бързат да заемат изгодни стартови позиции за предстоящата надпревара. При толкова много участници е ясно, че победител не може да бъде една отделна компания; фирмите започват да се договарят за формиране на евентуални бъдещи съюзи с оглед създаване на определени пазарни продукти. В Съединените щати повечето участници са от частния сектор.

Войната избухва едновременно, макар и с малки вариации, на няколко различни фронта в Северна Америка, Европа и тихоокеанското крайбрежие на Югоизточна Азия. Към 1995 г. в света вече се намират в обръщение около 1,8 милиарда смарткарти, с които се извършват около 14 милиарда трансакции годишно. Повечето са предназначени за употреба в рамките на затворени системи като университетски градчета, лунапаркове, луксозни пътнически кораби, ваканционни селища или казина. Самият брой на издадените карти показва, че е налице практически неограничен пазар за онази компания, която съумее да построи глобална мрежа за ползване на тези карти, така че собственикът на една и съща карта да може с нея да си купи вестник, да пътува в метрото, да проведе телефонен разговор или да се нахрани в ресторант за бърза закуска.

Няколко компании веднага започват да се обединяват в мрежи за овладяване на пазара. Кредитната компания „Виза“ предприема експеримент със смарткарти с предварително зададени суми едновременно в три държави на два континента — Австралия, Аржентина и Чили. В самите Съединени щати през 1995 г. „Виза“ пуска в обръщение така наречената „Травълмъни“ — специализирана карта за заплащане на пътни разноски по подобие на добре известните пътнически чекове; още от самото начало обаче компанията се надява, че притежателите на картата ще я използват и за редовни покупки в търговската мрежа.

Тенденцията на преминаване изцяло към електронни пари не се дължи на някакъв обществен натиск от страна на хора, недоволни от традиционните форми на употреба на парите. Тя е продиктувана от бизнес интереси, от стремежа на търговците към развиване на нови и все по-големи източници на печалби. С участието на едрия бизнес са изобретени технологии и устройства, позволяващи електронните пари да се ползват все по-лесно и надеждно от търговци и купувачи; ако дадена технология се окаже успешна, тя води до увеличаване на приходите на търговеца. За да бъде успешна една нова система обаче, търговците и самите създатели на новите пари трябва да съумеят да убедят хората, че системата е действително надеждна и лесна за ползване, че тя работи за тях и че е в техен интерес да я пробват. Едва след като бъде спечелено доверието на потребителя, може да се премине към повсеместното въвеждане на новата система на мястото на старата. Едрият бизнес трябва да остави хората сами да предпочетат новите електронни пари пред добре познатите им банкноти и чекове. Един от начините за постигане на това е да им се помогне да преодолеят дълго наслоявания страх и чувството за несигурност. Хората по принцип се боят да носят у себе си големи суми пари, които лесно могат да бъдат откраднати. За разлика от парите в брой картата не върши никаква работа на крадец, който не знае идентификационния код.

Макар защитеността от кражба да е основен фактор за привличане на нови клиенти, тя е нож с две остриета за търговците, банките и останалите участници в процеса на създаване на електронните пари. Техните стоки и услуги са силно уязвими за електронни крадци и фалшификатори, които по принцип не представляват заплаха за традиционните чекови и парични сметки. Хората, които използват магнитни карти за теглене на пари от банкомат, често стават жертва на нападения в момента на получаване на сумата. Съществуват обаче и далеч по-образовани крадци, които успяват да разчетат кода на картата, след което източват цялата сметка на собственика.

С усложняването и усъвършенстването на електронните системи за теглене на пари в брой, превеждане на суми между отделни сметки и извършване на автоматични плащания все повече се усъвършенства и престъпността в сферата на електронните пари. Поради интернационализацията на тези пари те са най-уязвими в бедните държави, където организирани престъпници с достатъчно технически познания могат да се включат в мрежата с помощта на обикновен компютър и телефонна линия.

Макар повечето държави в света да не проявяват склонност за пряка намеса в движението на електронните пари, много правителствени учреждения са невероятно заинтересовани от неговото следене. Данъчните служби, законоопазващите сили и агенциите за борба с наркотрафика отлично съзнават, че новите електронни мрежи позволяват дискретното и ефективно движение на огромни суми пари по начини, които са непознати в традиционното банково дело.

В началото на двайсет и първи век конкуренцията между участниците в икономическия процес е по-силна от когато и да било; новите електронни технологии пораждат и нови участници в този процес, способни да се обединят в конфигурации, каквито дори не можем и да си представим. На този етап основната борба сякаш протича между взаимно конкуриращи се частни интереси, но правителствата не могат да си позволят да останат за дълго пасивни наблюдатели. Финансовите власти на Германия, Япония и САЩ все някога ще насочат вниманието си към регулиране на движението на електронните пари. Понастоящем изглежда, сякаш виртуалните пари твърде скоро ще изместят физическите монети и банкноти от почти всички области на тяхното приложение. В момента съперничеството между финансовите и бизнес интересите е за това кой ще привлече най-много потребители към електронните пари и кой ще изобрети най-добрата карта.

Дебитните карти и смарткартите предлагат един много по-ефективен начин на пренасяне на пари; по същество те са значително подобрена версия на пощенския дилижанс от миналото, при която конете са заменени от компютри и телефонни линии. За да може съвременната електроника да бъде приложена в най-пълна степен към използването на парите обаче, решаващ принос има интернет, въведен масово през 90-те години. Бързото разпространение на тази единна компютърна система създава един качествено нов вид пазари и същевременно нов вид пари за тези пазари.

Интернет позволява да се поръчват стоки по електронен каталог и да се заплаща за доставката по компютърна връзка с традиционна кредитна карта или с електронни чекове, като и в двата случая парите се теглят от традиционна банкова сметка. Най-възторжените привърженици на кибернетичното пазаруване предвиждат, че един ден целият свят ще се обслужва от някакъв виртуален търговски център, който ще измести големите търговски комплекси като „Мол ъф Америка“ по същия начин, както те са изместили традиционната главна улица с магазините в провинциалния град. Ентусиазмът на първата вълна интернет-купувачи стига дотам, че те започват да си представят как много скоро всички хора ще купуват хранителни продукти, ще мерят облекло, ще избират подарък за дядо си или ще попълват винарската си изба пред екрана на компютъра.

С постепенното съзряване на интернет обаче става все по-ясно, че по ред социални и чисто практически причини глобалната мрежа не представлява сериозна заплаха за кварталния бакалин. За неголям брой потребители електронните каталози създават възможност за поръчване от дома на ограничен набор стоки — подаръци, цветя, пица, — но в обозримото бъдеще хората ще продължават да правят основните си покупки по добре познатия начин. Ясно е, че поне засега никой няма да си купува вино, да избира бижута, да си доставя домакински уреди и други машини чрез компютъра, но вече много хора използват мрежата за достъп до други видове стоки и услуги: безплатни компютърни програми, информация, новинарски бюлетини, игри, препечатки от статии във вестниците, цели вестници, дори порнография. Чрез компютъризирани служби могат да се резервират билети за самолет, бейзболен мач или опера, както и да се изпълняват други операции, неизискващи физическата доставка на стоката на получателя. Онези клиенти, които и без това имат по-задълбочени технически познания и афинитет към модерните технологии, могат да управляват банковите си сметки и да извършват всички видове операции по тях чрез компютъра вместо в директен контакт с банковия чиновник. Те могат да си откриват разплащателни сметки за режийни разноски; да купуват ценни книжа; да подават молби за заеми; да теглят или внасят пари във взаимоспомагателните каси или да наблюдават движението на пенсионноосигурителните си фондове. Интернет е идеалното продължение на основната функция на компютъра — обработката на информация; интересното в случая е, че самите пари все повече придобиват свойствата на един вид информация. Действително, парите, които се движат по интернет, не могат да се видят или пипнат; това са просто електронни сигнали, показващи, че дадена сума е преминала от сметката на потребителя в сметката на търговеца. Именно тази информация може да се пренася по компютърната мрежа по-бързо, отколкото по какъвто и да било друг начин.

През 1995 г. са открити първите две банки, изцяло опериращи в зоната на интернет, а не просто като електронни клонове на вече съществуващи традиционни банки. През началните години на съществуването си банките — които се наричат съответно „Марк Твен“ и Фърст Интернет Банк — представляват интерес главно за компютърни маниаци, доколкото в електронното пространство все още няма нужните технологии, търговско търсене и обществена нагласа към тази радикално нова форма на боравене с парите. Не е изключено обаче тези две банки да поставят основата на едно ново поколение финансови услуги, които да се извършват изцяло по интернет.

Първоначално интернет има вид на една многообещаваща форма на финансови пазари; твърде скоро става ясно, че в мрежата е нужна нова система на разплащане, която да включва нещо много повече от обикновена размяна на номера на кредитни карти и банкови сметки — данни, които твърде лесно могат да се прихванат, копират и използват от престъпници. По целия свят компютърни експерти са заети в разработване на надеждни системи за обмен на шифрована информация и защита на банковата тайна; едновременно с това усилията им са насочени към създаване на такъв вид електронни пари, които да бъдат изцяло генерирани в кибернетичното пространство и да съществуват само в него. Населението трябва да бъде в състояние да обменя традиционните парични знаци на националната валута срещу тези нови електронни парични единици. Всеки желаещ трябва да може да си открие сметка в електронни пари, които да използва изключително за покупки и продажби в кибернетичното пространство. С развитието на виртуалната икономика определени услуги ще могат да се извършват в кибернетичното пространство и да се заплащат изцяло с електронни пари, с което ще отпадне необходимостта от пълна конвертируемост между електронната и традиционната валута. Така новата валута няма да измести напълно познатите ни парични знаци или традиционните банкови сметки; тя просто ще прибави нови видове финансови операции, както и нови сметки към вече съществуващите. В близко бъдеще много хора вероятно ще поддържат кибернетични сметки по същия начин, както сега имат сметки в различните видове спестовни каси, банки, кредитни институции, брокерски къщи и пенсионноосигурителни фондове.

На първо време огромната част от кибернетичната търговия ще се извършва между големите търговски фирми и финансови институции, които ще взаимодействат помежду си, а не толкова с масовия потребител. Постепенно обаче тя ще се разпространи и в сферата на масовото предлагане на стоки и услуги. Електронните пари твърде бързо ще навлязат в други области на живота, като постепенно ще изтласкат традиционните парични знаци от повечето им сфери на употреба. Бабите ще могат да изпращат подаръци в електронни пари за рождените дни на внучетата си; подаръкът ще се появява във вид на виртуални долари на екрана на компютъра, а получателят ще може да ги вложи — разбира се, по електронен път — в сметката си за обучение или пък да си купи с тях каквото си поиска. Любителите на хазарта няма да има нужда да пътуват до най-близкото казино, за да поиграят на рулетка, или до кварталната бакалия, за да си купят билет от лотарията; всякакви залагания ще могат да се правят с лекота по интернет. Всеки притежател на персонален компютър ще може да си купи билет от която и да било лотария по света или пък да играе в казиното на Монте Карло или Атлантик Сити, без да напуска дома си.

Както обикновено става в периоди на радикални технологични и социални промени, през първите години от съществуването на интернет са предложени и изпробвани най-различни нови форми на парите. Някои от тези форми, които поне отначало звучат доста логично, се оказват неосъществими на практика, докато други, на пръв поглед много по-ексцентрични, лесно се пригаждат към изискванията на системата. Не след дълго основните технически, политически и културни проблеми, свързани с използването на електронни пари по интернет, ще бъдат преодолени, а новите виртуални пари ще играят решаваща роля в икономиката на двайсет и първи век.

С постепенното си узряване новите пари ще породят свои собствени проблеми и криминогенни фактори в допълнение към вече съществуващите електронни кражби и фалшификации. Понеже кибернетичното пространство е навсякъде и никъде, всеки, който пожелае, може да превежда произволни суми пари до всяка точка на планетата; може да си открие сметка в Швейцария или на Каймановите острови със същата лекота, както и в кварталната банка. Невъзможността за проследяване на подобни трансакции ще затрудни извънредно много правителствата да ги проследяват и облагат с данъци; с това границата между легитимни и нелегитимни икономически субекти ще се размие още повече.

Всяка електронна парична трансакция дава възможност за нейното таксуване. Таксите и комисионите върху такива финансови трансакции вероятно ще бъдат много по-малки, отколкото при използване на традиционните кредитни карти или дори при осребряване на чекове или теглене на пари от банкомат; печалбите тук ще дойдат главно от очаквания огромен обем на операциите с виртуални пари. Компаниите, които съумеят да поставят този процес под свой контрол, ще участват в създаването на печалба по същия начин, както правителствата в миналото са облагали монетните дворове с данък върху сеченето на пари. Данъкът върху създаването на електронни пари ще бъде ключ към натрупването на богатство и влияние през двайсет и първи век. По това векът, който току-що започна, ще се различава фундаментално от предходния, през който повечето хора са приели една система на почти пълен монопол на държавата върху създаването и контрола на националната валута.

Зад кулисите на съвременните взаимно преплетени пазари се води яростна борба за контрол над парите. Ключът към властта на бъдещето лежи не само в овладяването на страни с голяма територия и население, не само в притежаването на многонационални корпорации, покриващи целия свят. Много по-важен е въпросът кой ще контролира създаването и обръщението на самите пари — онази субстанция, върху която се основава богатството на нациите, силата на корпорациите и успехът на отделния индивид.

През цялата история на съвременната цивилизация се е водила борба за това кой да контролира парите. Звучи почти като тавтология твърдението, че контролът върху създаването и обръщението на парите се равнява на овладяване на богатството, ресурсите и населението на света. С времето претендентите за контрол върху парите са се обединявали във всевъзможни фракции, институции, правителства, банки, гилдии, корпорации, религиозни ордени, знатни фамилии. Тази борба, започнала с появата на първите монети, никога не е преставала; в най-добрия случай е затихвала за периоди от по един-два века.

Воините за контрол върху парите нерядко са били съвсем истински — на бойно поле, между могъщи армии, въоръжени с танкове, бойни кораби, бомбардировачи и ракети. В други периоди тези войни са били чисто метафорични, макар и не по-малко сериозни сблъсъци на интереси — тихи схватки в дискретни частни офиси, заседателни зали, съдилища и парламенти, както и в залите на големите фондови и стокови борси по света. Щом в една схватка се стигне до победа или до уреждане на интересите на участниците, войната се пренася на следващото бойно поле, където битката се води често с нови оръжия и по нови правила.

В историята, винаги когато е изглеждало, че дадена фракция или институция взема превес над опонента си и овладява парите, се е намесвал някой външен участник, който е изобретявал нова форма на пари, основаваща се на нова технология, с което битката е избухвала наново. Сечените монети изместили по-простите форми на примитивни пари. Самите монети били изместени от появата на банките и издаваните от тях книжни пари; а днес, когато се извършва преход към електронни, виртуални пари, борбата за чието овладяване тепърва предстои, играчите вече се боричкат за най-изгодни стартови позиции на игралното поле, а предстоящата поредна битка за парите ще доминира целия двайсет и първи век.

Посредством електронните пари всеки може да избере дали да съхранява парите си в долари, марки, йени или някаква комбинация от тези или други валути. В недалечното бъдеще финансовите корпорации може да започнат да издават свои собствени електронни пари, с които да конкурират националните валути, използвани днес. Може да бъдат изобретени частни валути, обезпечени със злато, с някаква смесица от валути и стоки, или просто с доброто име и авторитет на институцията, която ги издава. Не е изключено един ден да се появят долари „Ситикорп“, йени „Ямамото“ или талери „Дрезднер“, като всяка от тези валути да се основава на финансовото могъщество и репутация на банката, която я е издала.

Електронната мрежа създава условия парите да стават все по-персонални, а отношенията между продавач и купувач — все по-деперсонализирани. Вече съществуват повече видове електронни пари, отколкото традиционни: е-банкноти, е-кеш, кибернетични пари, диги-кеш, кибердолари и всякакви други екзотични названия, каквито могат да дойдат на ума на онзи, който реши да ги издава и пуска в обръщение. Много от тези форми на парите ще бъдат изтласкани от обръщение от механизмите на пазара, но тези, които оцелеят, вероятно ще се превърнат в пари със специално предназначение. Потребителите на бъдещето може би ще използват различни видове пари за различни видове стоки и услуги. В допълнение към виртуалните пари, които ще текат по електронната мрежа, те ще разполагат с по няколко вида смарткарти или още по-вероятно, с по няколко вида сметки на една и съща смарт карта.

Електронните пари ще наподобяват разнообразните форми на примитивните пари — раковини каури, животински зъби, мъниста — по това, че техните притежатели ще могат в по-голяма степен да контролират създаването им. Новите пари ще произтичат от най-различни източници, като с тях ще се борави по различни начини. Те ще се отличават с много по-голяма гъвкавост, отколкото правителствата или банките са били склонни да отредят на металите и книжните пари през изминалите две хилядолетия.

Изобретяването на нови начини на създаване на пари и квазипари от частни институции означава, че парите ще могат да съществуват в много по-разнообразни форми от когато и да било. С всяка промяна в технологията на производството на парични знаци са се създавали нови видове пари, които са достигали до нови сфери на битието, но с нито една от направените досега промени не са били премахвани предишните видови пари. Монетите не са изчезнали със създаването на книжните пари. Дори днес, когато никой вече не използва златни монети за ежедневни парични операции, в трезорите на банките и в частни сейфове се намира много повече злато във вид на монети, отколкото когато и да било преди. С изобретяването на банкнотите просто се създава нов вид пари, без да се премахне предишният. Наистина, функцията на златните и сребърните монети е силно променена, но ползата от тях си остава. По същия начин електронните пари се прибавят към вече съществуващите видове, без да изместят монетите и банкнотите. Както бе казано по-горе за монетите, днес в обръщение по света се намират много повече банкноти, отколкото когато и да било преди.

Електронните пари ще разширят ролята на парите в обществения живот дори повече, отколкото изобретяването на металните, книжните и пластмасовите пари преди тях. Хората ще намерят нови приложения на електронните пари, каквито днес не можем дори да си представим и каквито са били немислими при предишните форми и разновидности на парите.

Човечеството използва парите вече двайсет и пет века. През цялото това време са се редували периоди на икономически растеж и стагнация, парите са били изоставяни като ненужни и след време възраждани наново, унижавани и реабилитирани, подлагани на инфлация и депресия. След дългата и успешна традиция на използване на златни и сребърни пари или на такива, основаващи се на злато и сребро, през двайсети век парите претърпяват още една мутация, превръщайки се в електронни импулси, които първоначално изглеждат просто като една нова форма на регистриране на числа и информация, значително по-ефективна от мастилото. Сега се смята обаче, че тази нова форма на парите може да се окаже много по-гъвкава и универсална, отколкото някога е бил в състояние да предвиди който и да било учен, търговец, ясновидец или гуру. Най-после освободени от ограниченията на времето и пространството, от контрола на едно отделно правителство, от корпоративен надзор, дори от нормалните сили, движещи икономиката, парите са еволюирали в нещо напълно ново и непознато преди. С две думи, парите вече никога няма да бъдат това, което са били.

През двайсети век сме свидетели на бързото превръщане на парите от хартия в пластмаса и после в електронни импулси, генерирани от компютри, предавани по телефонни линии, лишени от каквато и да било физическа форма извън тази на електрическия сигнал. През цялата си история парите са се развивали във все по-абстрактна форма. Сега, когато се движат със скоростта на светлината, парите представляват най-могъщата финансова, политическа и обществена сила в света. Те все повече приличат на Бог — една напълно абстрактна величина, без физическо присъствие.

На бюрото си американският президент Хари Труман държал табелка със знаменития надпис: „Доларът спира тук.“4 Оттогава насам много служители в Министерството на финансите и в Бюрото за гравиране и печат слагат върху бюрата си табелки, които гласят: „Доларът тръгва оттук.“ Днес електронният долар не тръгва отникъде и не спира никъде. Той е в непрекъснато движение.

Най-големите парични знаци в света могат да се видят на тихоокеанския остров Яп, който е част от Западните Каролински острови, южно от Гуам. Традиционните „монети“ на острова приличат донякъде на големи воденични камъни — плоски дискове от пясъчник с голямо отверстие в средата. Някои са достатъчно малки, за да ги повдигне дете; други са толкова огромни, че най-едрите мъже на острова изглеждат като джуджета пред тях. Древните островитяни издялали тези грамадни пари от пясъчник, какъвто се добива в кариери чак на остров Белау — на няколкостотин мили от Яп, и ги докарали на своя остров през открито море с големи двукорпусни канута.

Всички тези каменни пари били собственост на островната аристокрация, която ги използвала главно за ритуални цели. За ежедневни плащания обикновените хора използвали обикновени морски раковини. Дори и раковините се различавали по стойност според цвета, като по-рядката разновидност — със синьо ръбче — се смятала за много по-ценна от обикновената — с жълто. В социалната йерархия на остров Яп, колкото по-ниско стоял даден индивид, толкова по-прости пари бил длъжен да използва.

Макар образци от гигантските каменни пари на Яп да могат да се видят понастоящем в различни музеи по света, в голямата си част те все още се съхраняват на острова, където местните жители са ги наредили изправени покрай шосето, подобно на каменен стобор, който представлява и своеобразна обществена банка. Всяка „монета“ си има законен собственик. С годините тя може да смени собственика си, но не и мястото, където стои.

Каменните пари и раковините на остров Яп съставляват до ден-днешен важна част от местната култура, макар забързаните покрай тях островитяни да предпочитат напоследък американски долари или японски йени. На острова се приемат и пътнически чекове, кредитни и дебитни карти, ваучери, електронни банкови преводи. И все пак каменните пари на Яп продължават да се издигат край пътя като драматичен спомен от една друга система, доминирала практически целия обществен и културен живот на острова, от която днес е останала само величествена символика. Историята на парите на остров Яп е изложена пред очите на всеки като напластените една върху друга цивилизации в някоя археологическа разкопка, където всеки пласт произлиза от предишния — от този, който е затрупал.

В известен смисъл новите форми на електронни пари, които възникват понастоящем, напомнят повече каменните монети на Яп, отколкото добре познатите национални валути. С настъпването на края на валутните системи, контролирани от правителствата, в кибернетичното пространство се оформя един нов валутен пазар, на който ще функционират паралелно много и различни видове пари. Както някога древните жители на Яп, бъдещите граждани на света ще трябва да се оправят сред едно объркващо разнообразие от парични форми, всяка с различно, понякога много тясно приложение. Подобно на разноцветните раковини или различните по размер каменни плочи, парите на бъдещето ще имат много различна форма и големина, която ще зависи в значително по-малка степен от държавата, в която са възникнали, отколкото от класовата и съсловната принадлежност на индивида, който ги ползва.

Днес сме изправени пред самия край на един дълъг исторически процес на развитие, при който парите постепенно променят формата си — от раковини и различни стоки към една сложна световна система от национални валути. Изправени сме и пред едно начало — началото на най-голямата социална и културна революция след възникването на парите.

17Изкуството на валутния терор

Един призрак броди по света — призракът на парите в тяхното нематериално, електронно присъствие, без форма и обем. Вечно гладен, той се скита ден и нощ; не признава нито държавни граници, нито годишните сезони. Този странен звяр толкова отскоро се появи на световната арена, че все още дори не знаем как да го назовем. Призракът, който броди по света, се състои от огромен, но невидим облак от пари във вид на енергия; пари, които приемат една или друга форма, превръщат се от една валута в друга с натискането на клавиш или с превключването на комутатор в някой компютър. Парите са навсякъде около нас — в кредитната карта, в телефонния кабел, в домашния компютър, — но ние все не можем да ги видим и пипнем, а още по-малко да ги овладеем и контролираме. Те са като морския прибой. Парите са смес от първични желания, страхове и вяра.

В зората на двайсет и първи век човечеството е достигнало до един кръстопът в отношенията си с парите — тази привидно жива сила, която човеците създадоха, без да могат да контролират. Парите са се превърнали в едно глобално човешко творение, в основа на икономическата система, която доминира всяко кътче на планетата. Сега, когато комунизмът практически навсякъде по света е мъртъв, погребан под собствената си гнилост и разруха, капиталистическата система — изградена върху парите — отбелязва своя триумф. Парите доминират не само икономическите категории производство, собственост, труд и потребление, но оказват влияние практически върху всеки аспект на личния живот. След един подготвителен период от около две хиляди години, през който хората развиха сложни форми и разновидности на парите и създадоха неизброимо разнообразие на институции, основаващи се на тях, световната история навлезе в ерата на кибернетиката, която е същевременно и ера на парите.

Появата на световната електронна парична система със свободно плаващи валутни курсове позволява мигновеното превръщане на милиони долари от една валута в друга по всяко време на деня и нощта, във всяко денонощие от годината. Към 1995 г. само операциите с подобни „блуждаещи“ електронни пари надхвърлят 1,3 трилиона долара дневно; във всеки момент валутните дилъри могат да изоставят долара, да подсилят марката, после да се втурнат към йената или към някаква друга валута, временно набрала популярност в някой отдалечен ъгъл на планетата.

Един трилион и триста милиарда долара като обект на еднодневни валутни операции са нещо, което обикновеният човек трудно може да си представи; като блед опит за онагледяване на това понятие може да се каже, че обърната в банкноти по един долар, сумата би тежала колкото трийсет и два презокеански кораба с размерите на „Титаник“. Само дето тези нови пари не се нуждаят от цели флотилии кораби, за да бъдат превозени от една точка на света до друга.

Призракът на електронните пари притежава много по-голяма сила и от най-влиятелните световни банки и корпорации; политици и лидери на най-могъщите държави треперят от страх и се умилкват пред неговата непредвидима, капризна власт. Посоката на движение на този призрак се определя от действията на хиляди валутни дилъри по целия свят, които от своя страна зависят от избора и решенията на милиони хора. Тази посока на движение се повлиява в някаква микроскопична степен всеки път, когато американец заплаща за японска кола, или руснак — за корейски телевизор, или германска домакиня — за руски природен газ, или японец — за американска компютърна програма.

Във всеки миг от денонощието хиляди дилъри в залите на световните борси стоят в очакване, готови да реагират веднага щом цифрите на екрана пред тях се построят в някакъв статистически значим порядък. Тези практически едновременни решения на хиляди индивиди водят до могъщо раздвижване на електронната валута, която — подобно на огромен рибен пасаж или на неизброимо ято птици — внезапно се понася в някаква посока, после като единен организъм рязко свърва встрани, издига се или се спуска, или пък замира насред полет. Валутното ято кръжи ден и нощ, появява се тук или там, застоява се за миг, после без предупреждение се понася напред, към някое примамливо езеро или тучна ливада на другия край на света.

Денят на валутния дилър, работещ в типичната борсова зала, е напълно произволна смесица от принудително бездействие и бясна хиперактивност. В един момент всички дилъри изглеждат спокойни и отпуснати, дори леко отегчени; с крака, небрежно изпружени на бюрата, те посръбват кафе, прелистват списания, играят на компютърни игри, слушат гръмка поп музика през стереослушалки, шегуват се помежду си или като деца вкарват кошове с малка дунапренова топка. Изведнъж всички скачат, сякаш нападнати от оси, и се изпъват пред бюрата като хрътки, надушили дивеч. Обектът на тяхното внимание изобщо не е в залата; той е някъде далеч в кибернетичното пространство, но сянката му се проектира върху редиците монитори и компютърни терминали пред всеки дилър. Внезапно в залата настъпва неописуема врява — всеки крещи в по два-три телефона едновременно, а погледът му бяга от монитор на монитор. Подобни пристъпи на колективна лудост обикновено траят по няколко минути, но могат да се проточат с дни.

Твърде често валутният дилър не излиза в обедна почивка; понякога не му остава време да изяде дори един сандвич на бюрото си. Когато напрежението достигне своя връх, той е благодарен, ако едната му ръка е свободна, за да поднесе към устните си стиропорената чашка с отдавна изстинало кафе.

Този пазар без граници никога не отваря и не затваря; той просто пулсира. За него няма зима и лято, ден и нощ. Няма ваканция, отпуск, сиеста или почивка за кафе. Когато банките в Швейцария затворят за през нощта, офисите в Токио и Сидни вече са отворили за следващия работен ден. Когато залите в Шанхай излязат в почивен ден за националния празник, борсите в Ню Йорк и Лондон продължават да бръмчат. Докато американските дилъри празнуват Деня на благодарността около семейната трапеза, продажбите в Бомбай, Тел Авив, Хонконг и Сеул продължават с пълна сила. Отделни офиси могат да отварят и затварят по всяко време; отделни дилъри могат да се включват и изключват от мрежата, когато си искат, но пазарът като цяло не спира дори за една милисекунда през нито един ден на годината. За да са в крак, големите играчи нямат право на почивка. Дълбоко в подземията на нюйоркските банки, където няма прозорци и климатичната инсталация никога не спира; в стоковите борси на Чикаго и брокерските къщи на Лондон, под бледата светлина на луминесцентните лампи, сред мъркането на компютрите, пронизителния писък на електронната сигнализация и скимтенето на въртящите се хард дискове валутни дилъри работят двайсет и четири часа в денонощието.

Днес пазарът на валута е най-големият пазар на света. Количествата пари, които се обменят на него, далеч надхвърлят брутния национален продукт на икономически най-могъщите държави. За една година само на Чикагската стокова борса се извършват, наред с останалите видове дейности, валутни сделки, които по обем надвишават брутния национален продукт на всички държави в света.

В началото на двайсети век светът признава само няколко валути, като всички са обвързани със златния стандарт. В края на века в обръщение се намират вече близо двеста отделни национални валути — от щатския долар до парични единици с местно значение, нямащи абсолютно никакво приложение извън зоната, контролирана от съответното правителство. С възникването на всяка нова валута се увеличават възможностите за спекулации, но основните валути остават тези на Западна Европа, Северна Америка и Япония, докато всички останали бързо изгряват и също така бързо залязват като международно платежно средство.

Валутният пазар обхваща целия свят в единна мрежа, но като всяка мрежа и той си има своите опорни точки. Такива са Центърът за международна валутна търговия при Чикагската стокова борса, и Филаделфийската фондова борса — двете най-големи организации, специализирани в търговия с валутни фючърси в Съединените щати. В многоетажното подземие на Чикагската борса работят около петстотин валутни дилъри, които, подобно на дилърите на всеки борсов пазар, разговарят помежду си с крясъци и жестове и се обличат в характерни костюми, за да ги различават по-лесно онези, с които се надяват да правят бизнес — т.е. да продават и купуват фючърси. Също както при търговията със стокови фючърси — били те свински шкембета, соя или злато — валутните дилъри продават не друго, а правото на закупуване на валута на определена държава по определен курс на точно определена бъдеща дата. Ако дадена компания поръча, да кажем, стоки на стойност един милион йени, като доставката по договор трябва да се изпълни на определена дата през следващата една година, възложителят не желае да поема риска през оставащото дотогава време йената да поскъпне с 15%. За да бъде сигурен, че на уговорената дата той ще получи стока за милион йени по разумен курс, възложителят на поръчката купува валутни фючърси, с които си гарантира правото да плати за поръчаната стока по предварително определен курс на долара спрямо йената. Ако междувременно йената поскъпне, с купуването на фючърсите клиентът си спестява пари. Ако йената остане на същото ниво спрямо долара, сумата, заплатена за фючърсите, служи за застрахователна полица. В днешния свят на непрестанно изменящи се валутни курсове пазарът на фючърси позволява на търговците да имат достатъчно точна предварителна представа за разходите и приходите, които ще реализират в своите бъдещи международни сделки.

Докато търговията с валута изпълнявала спомагателна функция към търговията със стоки, тя се извършвала в задушните кабинети на чиновници от среден разряд в банките и другите финансови институции. За тази второстепенна дейност не били нужни особени умения или голямо въображение; най-сериозната грешка, която можела да се допусне, била в изчисляването на курса. Тази скромна роля на валутната търговия преминава завинаги в историята с откриването през 1972 г. на „Валутната яма“ при Чикагската стокова борса — първият институционализиран пазар на валутни фючърси в света.

Макар валутните борси да се пръскат по шевовете в периодите на повишена активност, техният относителен дял в световната търговия с валута постепенно спада. В сравнение със сегашния дискретен валутен пазар, който се провежда изцяло в кибернетичното пространство, търговията лице в лице изглежда като някаква архаична отживелица от средновековните пазарни площади. Колкото и компютри да примигват в залите, колкото и километри кабели да се влачат по пода, колкото и разнообразни да са цветовете на костюмите на дилърите, валутните борси все още отварят и затварят, като при това през седмицата повече време са затворени, отколкото отворени. През лятото на 1995 г. търговията с валутни фючърси на Филаделфийската борса едва достига някакви си 1,5 милиарда долара дневно — дребни стотинки на фона на световния валутен пазар, където се разиграват суми в трилиони долари.

С колебанията в курсовете на основната валутна кошница в условията на един отворен пазар и с възможностите, предлагани от съвременните компютърни технологии и сателитни комуникации, не е възможно един отделен център на търговия да доминира валутните пазари така, както една отделна фондова борса доминира пазарите на ценни книжа, или една отделна стокова борса доминира пазарите на основни суровини. Днес информацията от всички валутни пазари по света достига с една и съща скорост до германския бизнесмен в Сингапур, до френския брокер на яхтата му в Карибско море, до ексцентричния милиардер отшелник в Австралийската пустиня и до Клуба за инвестиции на жените домакини от Минеаполис.

Валутният пазар се различава от всички останали глобални пазари и по един друг, още по-фундаментален начин. На останалите пазари търговците разменят стока срещу пари, докато на валутния пазар дилърите разменят парите на една нация срещу парите на друга; тук за стока в традиционния смисъл на думата въобще не става дума. Единственият предмет на договаряне е обменният курс; няма превръщане на американски в метрични мерки и теглилки, уточняване на волтаж, товарителници и маршрути на доставка. Единствената обсъждана величина са парите. Тяхната обмяна, независимо дали веднага или след една година, ще се извърши мигновено чрез електронен трансфер. Валутният пазар е най-чистата форма на търговия. Предметът на размяна не се сади, жъне, тори, изработва, калиброва, превозва или променя по какъвто и да било начин. Валутният пазар не търпи никакви забавяния; всички операции се извършват в един миг. Със скоростта на светлината електронните импулси достигат до най-отдалечените краища на планетата, огромни суми долари бягат от Сингапур в Сао Паулу, йени наводняват централната банка на Заир, турски лири се преливат от Истанбул във Франкфурт, южноафрикански рандове се превръщат в канадски долари.

Дори след изобретяването на телеграфа и телефона бе нужно известно време, за да може съобщението за увеличаване на основния лихвен процент от Банк ъф Ингланд да достигне до Ню Йорк, Сидни, Буенос Айрес или Кейптаун. Ако приемащият офис се окажел затворен за през нощта или за края на седмицата, новината стигала едва след няколко дни, като обикновено минавали още няколко, преди вестниците да я разпространят до най-отдалечения ъгъл на страната. В ерата на телеграфа и телефона няколко отделни точки на влияние управлявали финансите на цели райони от света, а един световен център — първоначално Лондонското сити, а по-късно финансовият район на Манхатън — владеел международната икономика. Взаимно преплетени мрежи от банкери, бюрократи и директорски съвети се информирали за настъпващи промени чрез лични телефонни разговори, докато широката публика ровела за трохи информация, фигуративно казано, в кофите за боклук. В тази ера самите валути се променяли извънредно бавно във времето, и то само когато правителствата решели това след дълго мислене. Понеже всяка нация била обвързала валутата си със златото или среброто или някоя по-силна валута като щатския долар, британската лира или френския франк, обменните курсове на основните световни валути си оставали едни и същи не просто с години, а с десетилетия.

До голяма степен движението на валутите една спрямо друга се дължи на неуловими настроения, интуиция и предразсъдъци. Често тези движения отразяват доверието на инвеститорите в държавното ръководство на дадена страна в даден момент. Тъй като инвеститорите вярваха, че Роналд Рейгън ще управлява именно така, като управлявал, през време на неговото президентство доларът се разменяше по по-висок курс, отколкото би било оправдано според обективните икономически данни. С подобно доверие обаче не се ползваха Джордж Буш и Бил Клинтън, поради което при тяхното управление доларът падна значително.

Подобни неуловими причини предизвикват вероятно около 75% от колебанията във валутните курсове, докато едва 25% могат да бъдат съотнесени към действителни, поддаващи се на количествено изражение икономически фактори и статистически данни.

Същата технология, с която новините се разпространяват толкова бързо по целия свят, позволява и на получателите на тази информация да вземат бързи пазарни решения, независимо дали участникът в процеса се намира в голямата зала на Амстердамската борса, или се обажда по мобилен телефон от пущинаците на Патагония. Търговците на валута могат да осъществяват своите покупки и продажби от всяка точка на планетата с просто натискане на няколко клавиша или с кликване на мишката върху съответния символ; за онези, които смятат дори тези прости действия за прекалено бавни и трудоемки, са разработени специални компютърни програми, с които се подава например команда за продажба на долари веднага щом курсът спадне под или се вдигне над определен праг. И понеже всеки дилър е напълно свободен да си набележи своя собствена стратегия за покупки и продажби, тези компютърни програми стават все по-усложнени и са в състояние да обработват колосални количества информация. С тях може да се вземат решения според степента на колебания в курсовете на валутите, както и според съотношенията между лихвените проценти, ръста на държавните заеми, цените на основните суровини, движенията в търговските баланси, измененията в темповете на жилищно строителство, ръста на корпоративните печалби, както и всякакви други фактори, имащи макар и хипотетично отношение към стабилността на националната валута — например очакваните температури и валежи в селскостопанските земи или победите и загубите на националния футболен тим.

В края на 80-те и началото на 90-те години международните валутни пазари създават условия финансовите институции да печелят пари с много по-малко персонал. Една банка, използваща традиционни методи и предлагаща традиционния набор от услуги на своите клиенти, се нуждае от цяла армия от близо 5000 служители, за да управлява вложения, кредити и други активи в размер на 10 милиарда долара. На валутните пазари същите суми минават през ръцете на един екип от 20 души, т.е. от гледна точка на печалбата се реализира икономия на средства за обучение, заплати и административни разходи по останалите 4980 служители. Всеки три дни през основните финансови институции на Ню Йорк преминават повече пари, отколкото през всички американски корпорации в течение на една цяла година. За един месец тези институции обработват паричния еквивалент на брутния вътрешен продукт на целия свят, умножен по две.

До средата на 90-те години валутната търговия вече се е наложила като най-бързия начин за печелене на пари, измествайки от тази позиция други доходни дейности като стопанския арбитраж или търговията с рискови облигации и селскостопански земи.

Някои от водещите международни корпорации реализират по-големи печалби от валутни спекулации, отколкото от традиционната си производствена дейност. Всякакви институции, имащи право да извършват финансови операции — от големите банки до окръжните управи и деканатите на местните колежи — се залавят да търгуват с валута като сигурен път към бързата печалба.

Макар световният валутен пазар да е — поне на теория — широко отворен за всички желаещи да участват, истината е друга: най-много успяват младите неженени мъже. Само безразсъден младеж може да се нагърби с чудовищния риск да залага десетки милиони долари чужди пари. Само ерген може да задели нужното време, тъй като не е ангажиран със семейство, деца, родителски срещи, семейни събирания и други отклоняващи вниманието дейности.

При цялата си електронна деперсонализация и необвързаност с място и време на действието, валутният пазар далеч не е лишен от свое лице. Напротив — той реагира още по-бързо, категорично и емоционално на субективни фактори, усещания, страхове и надежди, отколкото традиционните пазари. Може би това е така, защото участниците в този пазар са толкова отдалечени един от друг и разпръснати по света — в Ню Йорк, Сингапур, Женева, Франкфурт, Сидни, Токио, — че чувстват непрестанна нужда да общуват помежду си, главно по телефона, като в процеса на това общуване лесно си предават един на друг своите вътрешни гласове, опасения, страхове и предчувствия, обикновено изпреварващи с няколко минути зараждащата се тенденция, преди още тя да бъде отразена в екраните на компютрите или разгласена от световните финансови информационни мрежи. Най-големите играчи на валутните пазари познават добре партньорите си и знаят как да разчитат скрития смисъл във всичко казано и направено от тях. Те с голяма точност могат да определят дали човекът на другия край на жицата споделя нещо важно, разменя поверителна информация срещу бъдещи услуги, връща предишна услуга, замисля отмъщение или просто повтаря неоснователен слух. Те могат да преценят дали той сам си дава сметка за важността на това, което казва, или просто си дърдори, колкото да запълни времето до следващата важна операция.

За да постигне макар и малка преднина пред останалите участници в играта, всеки дилър е длъжен да поддържа контакти с десетки колеги по целия свят, както и да има достатъчно вярна преценка за техните мисли и действия. На валутния пазар няма постоянни екипи, но отделните дилъри имат нужда от надеждно взаимодействие, за да могат заедно да преценяват пазара и да договарят взаимноизгодни сделки. Непрекъснато се конфигурират и преконфигурират съюзи с определена цел, които лесно могат да бъдат разтурени и възстановени в някаква друга форма и конфигурация. Днешният съперник е утрешният съюзник, а днешният съюзник — утрешният враг. Валутният пазар се приближава може би най-много от всички институции, познати на човечеството, до пословичната „война на всеки срещу всички“.

Добрият играч на пазара непрестанно търси и събира случайни зрънца информация, гледни точки, недоизказани съмнения, отношения и становища — все неща, които не могат да се измерят, изразят количествено и вкарат в програмата на компютъра. Само с търпеливо сглобяване на тази мозайка от субективна, силно персонализирана информация в една непрестанно меняща се среда е възможно играчът да се надява да получи заветната преднина от няколко секунди пред останалите.

Човек рядко изобретява оръдие на труда, което после да не използва. В процеса на създаване на цялата тази огромна мрежа от машини и програми, която им дава възможност да действат и реагират толкова бързо, финансовите играчи създават и императива всички тези средства да се използват непрекъснато. Вече не може да се чака, докато съмне, докато стане понеделник сутрин, докато дойде време за действие. Валутният дилър е длъжен да действа и реагира мигновено, тъй като в този бизнес понякога в милисекунди се изразява разликата между печалба и загуба, а в минути — между платежоспособност и банкрут. Императивната важност на фактора време до голяма степен определя и стадното поведение на валутните дилъри, а оттам — и тенденцията на капитала да се движи на големи маси. Тъй като вече не разполагат с дни, за да обработят наличната информация, дилърите са принудени да вземат незабавни решения, когато се налага да пресяват фактите от слуховете или да преценяват например как ще реагират японците на подобряването на търговския баланс на Германия. За всеки дилър, който не е в състояние сам да вземе тези решения, най-разумно е да прави онова, което правят останалите. Вместо да се учат да разчитат хилядите зрънца информация, които постъпват по телефонните линии и чрез екрана на компютъра, повечето дилъри се усъвършенстват в дешифриране на действията на колегите си.

За един валутен дилър е по-малко важно да знае действителното значение на постъпващата информация, отколкото да предвиди как ще бъде изтълкувана тя от пазара. Дори когато самият той смята, че моментното снижаване на лихвения процент от Френската национална банка не е важно само по себе си, ако предполага, че на останалите дилъри това понижение ще се стори важно, той трябва да действа така, сякаш то наистина е важно.

Поради стадния манталитет на валутните дилъри се увеличава масата и енергията на огромните количества пари, които се движат в свободно състояние по света. Тази увеличена маса и енергия на свой ред води до усилване на ефекта от всяко движение на пазара. Понеже дилърите не са в състояние да реагират деликатно или премерено на тези флуктуации, техните решения обикалят за миг света с устрема на препускащо стадо антилопи гну. Едно едва забележимо потрепване на въздуха се превръща в сигнал за паническо бягство от долара към германската марка или швейцарския франк. С всяко движение се предизвикват финансови вълни, които заливат всички части на световната икономика. А ако тези вълни могат да предизвикат сериозни смущения в могъщи икономики като тези на Съединените щати или Япония, ефектът на евентуално бягство на стадото на капитала от мексиканското песо, новозеландския долар или италианската лира, или от изненадващото му връхлитане върху руската рубла, египетската лира или гръцката драхма може да бъде опустошителен.

На срещата на върха на държавните глави на седемте най-могъщи икономически държави, проведена през юни 1995 г. в Халифакс, Нова Скотия, френският президент Жак Ширак изразява всеобщото недоверие във валутните пазари, като нарича спекулативната търговия с валута „СПИН за нашите икономики“. Това, което той забравя да спомене, е, че самите правителства са главният източник на зараза.

Когато в играта се включват толкова много участници и се залагат такива огромни суми пари, все някой трябва да загуби. Толкова по-странен е фактът, че сякаш всички основни играчи печелят едновременно. Понякога някой могъщ инвеститор търпи сериозни загуби или някоя банка рухва, но като цяло изглежда, че от валутни спекулации всички страни печелят повече, отколкото от други, традиционни форми на инвестиране.

Вместо да бъдат средство за функциониране на пазара, парите са самият пазар. Както пише Уилям Грайдър:

С изоставянето на златния стандарт и впоследствие на обменните курсове, определени със споразумението от Бретън Удс през 1944 г., правителствата на западните сили оставят всяка национална валута сама да намери своя реален обменен курс. Отделни правителства все още се опитват да влияят в краткосрочен план върху курса на националните си валути, но те вече не са в състояние да го контролират. Един от начините да се прави това е чрез промяна в лихвения процент на държавните облигации. Така например, ако Съединените щати предлагат по-висока лихва от Германия, повечето инвеститори ще търсят долари, с които да заплатят за американски държавни ценни книжа, а по-малко ще имат нужда от марки. Така курсът на долара ще се повиши, а на марката ще спадне. Както корпорациите понякога изкупуват собствените си акции, за да намалее предлагането и се увеличи търсенето, а оттам се повдигне и техният курс, по същия начин правителствата могат да влияят на стойността на националната валута. Националната банка може да изкупи големи количества от собствената си валута, ако иска курсът й да се вдигне, или да продаде големи количества на валутните пазари, ако целта е той да спадне.

Въпреки тези усилия правителствата не могат ефективно да противостоят на приливите и отливите на пазара. Когато мексиканското песо се продъни през 1995 г., президентът Клинтън се притече на помощ с пакет от 53 милиарда долара, но той се оказа недостатъчен, за да съживи песото на международните валутни пазари. Мексиканската икономика играе съвсем скромна роля на световната арена и нейната валута винаги е била смятана за „мека“, но дори и в много по-могъщи държави политическите банкери не се справят кой знае колко по-успешно. Каквито и ресурси да бъдат предоставени за задържане на марката или долара на определено ниво, ако инвеститорите си наумят, че това ниво трябва да се промени, или ако дори само пасивно очакват то да се промени, правителството може само временно да устои на емоциите на пазара. В края на краищата пазарът ще спечели.

Дори когато няколко държави с общи усилия се опитват да контролират пазара на валута, те обикновено не успяват. На 22 септември 1985 г. министърът на финансите на Съединените щати Доналд Рейгън се среща в Ню Йорк с външните министри на Япония, Германия, Великобритания и Франция. От луксозния хотел „Плаза“ е обявено съвместното решение на петте правителства за бавна и постепенна девалвация на долара. Пазарът реагира незабавно на думата „девалвация“, напълно пренебрегвайки другите две думи — „бавна“ и „постепенна“; доларът се сгромолясва до най-ниското си ниво в историята.

Големите финансови институции — „Саломон Бръдърс“, Ситибанк, холандската ING Банк, „Голдман Сакс“ — понякога прибягват до подобни трикове, за да коригират курса на дадена валута леко нагоре или надолу. Въпреки тези краткосрочни мерки обаче в дългосрочен план поведението на пазара е сумарен резултат от хиляди индивидуални решения, взети от хиляди инвеститори, основани на тяхната собствена информация, анализи и индивидуални интереси, нужди и цели. Понякога губещите в тази игра са други големи финансови институции; най-често обаче от това губят данъкоплатците, които правителствата използват, за да подпрат националната валута, когато тенденцията е към спад, или да я задържат ниска, за да стимулират експорта.

Дилърите, които търгуват от името на частни инвеститори, трябва да са най-бързи и най-хитри. Ако постоянно губят пари на клиентите си, те твърде скоро ще загубят самите клиенти. Националните банки не са длъжни да се ръководят от подобни съображения; в крайна сметка те работят за съответните правителства, а целта на едно правителство не е толкова да реализира печалба, колкото да преследва определена монетарна целесъобразност за момента — да свива или разширява паричната маса, да задържи курса висок или да го остави постепенно да се смъкне. Дейността на банкерите бюрократи се оценява не по това колко пари са спечелили или загубили, а по това дали са успели да реализират политическата си цел. Ако хазната загуби пари, виновен е пазарът, не те. При това загубата е винаги за сметка на данъкоплатците, независимо дали самите те съзнават това, или не; загубата е част от цената на държавното управление. По този начин държавата субсидира валутните спекулации. Без намесата на правителството печалбата от тази дейност би била болезнено малка. Колкото повече държавните банки се опитват да контролират валутния пазар, толкова повече пари могат да се спечелят с валутни спекулации; правителството на практика винаги се опитва да върви срещу пазара — т.е. то е вечният губещ.

В края на финансовата година, когато държавните институции отчитат своите печалби и загуби от търговията с валута, от отчетите им на някого може да се стори, че те едва ли не се конкурират помежду си, т.е. докато едни печелят, други губят. Истината е, че губят всички. Министерството на финансите на САЩ и Федералният резерв имат значително по-малка власт да контролират курса на долара, отколкото италианската национална банка да контролира курса на лирата, или тайландското правителство — стойността на бата. Колкото повече се търгува една валута, толкова по-малко власт има над нея правителството, и обратното — колкото по-малко се търгува тя, толкова по-решаващо влияние има всяка отделна намеса на държавата в определяне на нейната стойност. Както обяснява бившият валутен дилър Тед Фишман, дилърът, дори да спечели в своята професионална роля, винаги губи в ролята си на гражданин:

Валутните дилъри ще продължават, на практика винаги, да печелят състезанието с бюрократите. Инвеститорите и банкерите ще побеждават държавните чиновници и техните икономически съветници. Валутната търговия в последното десетилетие на двайсети век придава ново, много по-цинично значение на казаното от Волтер:

18Ерата на парите

Парите са възникнали като прости късове мед, сребро, раковини или злато. Днес те могат да бъдат монети или банкноти, чекове или банкови сметки, колонки от цифри или отпечатъци от пластмасови карти, електронни импулси върху компютърния екран или нули и единици, запаметени в силициев чип. Движението на паричната маса се следи най-редовно от специализираните финансови издания, които се позовават на няколко различни дефиниции за това какво представляват парите и кога това понятие включва активи като облигации, банкови сметки и други изкуствени човешки творения. Финансовите експерти не са единодушни помежду си дори и по дефиницията на модерните пари, а още по-малко по начините, с които да се измерват те.

От момента на появата на парите преди около три хиляди години хората все спорят и се карат за пари, борят се помежду си кой да се сдобие с колкото може повече от разните там златни слитъци, сребърни кюлчета, медни монети, книжни банкноти или раковини каури. Парите никога не са мълчаливо, послушно оръдие; те никога не се задържат дълго време на едно и също място или в едни и същи ръце. В продължение на векове западната митология и литература описва радостите и страданията на герои, спечелили или загубили големи суми пари, но под тези разкази лежи много по-важната история на несекващата борба между велики нации, големи институции и властни личности за контрол върху самото производство и разпределение на парите — дори за правото върху самата им дефиниция. В хода на историческото развитие различни групи хора и институции са владеели процесите на издаване и управление на парите — държавата и разните й подразделения, църквата или определени религиозни ордени, търговски и занаятчийски гилдии, банкерски фамилии и частни индустриалци, национални банки и валутни дилъри — като всеки един от тези участници е изпълнявал определена роля в определен исторически момент. Хората са враждували за пари не просто защото парите са средство за придобиване на имот и охолство, но много по-важно — защото те носят власт на този, който ги притежава и владее. Парите са вълшебен ключ, с който се преместват планини и се хвърлят армии в бой, строят се замъци и градове; парите владеят земята, водата и небето; с пари се прекопават канали и се водят морски битки; парите дават власт на човека над нему подобните.

Модерната система на световна търговия води началото си от пътешествията на Христофор Колумб до Новия свят и на Васко да Гама до Индия. За пръв път в историята търговски кораби запорили океаните и достигнали практически до всяко пристанище на всеки континент. Експедициите на Колумб и Васко да Гама разкрили пътя към властта и богатството в ерата на търговията; този път минавал през морските пътища и търговския обмен.

След два века на глобална търговия морските пътища се утвърждават и започват да привличат много нови конкуренти в надпреварата за пренасяне на така желаните подправки и коприни от Азия в Европа, роби от Африка в Америка, захар и сребро от Америка в Европа. Контролът върху тази морска търговия постепенно преминава от ръцете на Испания и Португалия в тези на Англия, Холандия и други европейски държави. През втората половина на осемнайсети век се оформя и един нов път към богатството — индустриалното производство на стоки в Англия. Фокусът на икономическа дейност и най-големият източник на богатство преминава от търговията в производството, за да остане там почти до самия край на двайсети век.

Богатството преминава от ръцете на търговците в тези на индустриалците, които първоначално произвеждали текстил, но скоро преминали на стомана и други метали. Според Карл Маркс, яростния критик на индустриалния капитализъм, богатството и властта били в ръцете на онези, които владеели „средствата за производство“ — фабрикантите. През двайсети век производството се съсредоточава върху стоките за потребление — от коли в началото на века до персонални компютри към неговия край, както и върху непрестанното създаване на оръжия за честите войни, които определят историческия пейзаж на века.

Така, както испанците и португалците не били в състояние да задържат за дълго монопола си върху световната търговия през вековете след Колумб, индустриализираните държави не успели да съхранят своя монопол върху производството на стоки, което бързо се разпространило в Северна Америка, а малко по-късно в Япония и в останалия свят. Материалното производство от икономическа новост се превърнало в даденост. Не след дълго държави като Бразилия и Индия застигнали бившите колониални метрополии по обем на производството. Компютри и текстил започнали да се произвеждат по-евтино в Малайзия и Мексико, отколкото в Германия и Съединените щати.

През последните десетилетия на двайсети век става все по-ясно, че материалното производство вече не владее икономиката така, както през предходното столетие. Средствата за производство вече рядко са притежание от отделни индивиди или фамилии, които във всеки случай не представляват обособена класа; компаниите са собственост на хиляди акционери — от пенсионери, зависими от фиксиран месечен доход, до милиардери, притежаващи дялове в стотици корпорации.

При нововъзникващата система властта произтича от една нова класа финансисти, които понякога притежават, а понякога само управляват колосални суми пари посредством брокерски къщи, банки, пенсионноосигурителни фондове, застрахователни агенции и взаимоспомагателни каси. Тези хора не търгуват с подправки, роби или коприна, нито пък владеят производството на балистични ракети, видеокасетофони или кафемашини. Те просто контролират потока на парите или по-точно, тяхната форма. С преминаването на парите от метал и хартия в пластмаса и силициеви чипове, тези финансисти контролират превръщането им от една национална валута в друга, от акции в общински облигации, от депозитни сертификати в опции на купувача, от ипотеки във взаимоспомагателни фондове, от валутни фючърси в рискови облигации.

С нарастващата важност на парите се засилва и борбата за контрол върху тях през следващото столетие. Очаква се продължителен период на конкуренция между отделни видове пари, при което всякакви нови форми на парите ще се появяват, разпространяват и изчезват като вълни, които се разбиват в прибоя. В стремежа си за контрол върху тези нови форми на парите много претенденти ще се опитват да си извоюват позиции като основна финансова институция на новата ера.

Историята показва, че нито правителствата, нито пазарът, оставени сами, могат да регулират парите. Много държавници и финансисти — от Нерон до Никсън — са използвали властта си върху парите само за извличане на краткосрочна изгода. Римските императори намалили сребърното съдържание на монетите, за да покрият разходите за набъбналата войска и държавна бюрокрация; френските банкери и финансисти пуснали в обръщение книжни пари и акции без покритие сред неподозиращата публика. От римския денарий при управлението на Нерон до френския асигнат по време на Херцога на Арканзас политици и финансисти създавали нови и нови парични системи, с които първоначално икономическата ситуация се подобрявала, но постепенно — когато първоначалният ентусиазъм започвал да преминава, сметките да се натрупват, а реалността да се завръща — системата на обезценените пари рухвала като картонена кула.

Парите, подобно на календара и на системата от мерки и теглилки, са културен конструкт, който може да изглежда произволен, но за да работи добре, се нуждае от стабилност и предвидимост. Едно общество може да построи календара си върху слънцето, върху луната или върху някаква комбинация от двете светила; но все пак календарът има своята опорна точка някъде в реалния свят. Важното е календарът да функционира като част от система, която е стабилна и се разбира от всички. По подобен начин, ако парите са стабилни, те могат да представляват мъниста или раковини, злато или сребро, пластмаса или електронни импулси; важното е да бъдат практични и предвидими.

През последните няколко века правителствата осигуряват тази стабилност чрез регулиране на националната валута и контролиране на банките. Националните валути вече губят своята важност и в момента светът е изправен пред една напълно нова система. Навлизаме в преходен период, в който много отделни системи на пари и стойност ще се конкурират помежду си и нито една няма да постигне абсолютно господство.

В някои отношения новата парична система ще наподобява системата на примитивните пари, при която множество видове парични знаци и стоки съжителстват в обръщение. И сега в света съществуват паралелни или частично припокриващи се парични системи.

Независимо че някои национални валути като долара или йената може би ще продължат да съществуват, електронните технологии произвеждат пари в толкова много различни форми, че — поне за известно време — държавата ще бъде безсилна да ги контролира. Веднъж освободени от контрола на държавата, парите ще играят още по-голяма роля в нашия живот, отколкото в миналото.

Със самата си поява в историята парите създават нови институции и начини на живот, като същевременно подкопават и заменят съществувалите някога социални системи. С всяка технологична и обществена промяна във формата на парите тяхната роля в живота на хората само нараства. През вековете парите се обособяват като определящ фактор не само за търговските взаимоотношения, но и във все по-голяма степен за всички видове отношения между хората — от религиозни и политически до сексуални и семейни.

В глобалната икономика, която все още е в процес на обособяване, властта на парите и на институциите, изградени върху тях, ще измести властта на отделните държави, комбинации от държави и международни организации, съществуващи понастоящем. Движени и охранявани от силата на електронната технология, парите създават един нов световен елит, без лоялност към определена държава. Но историята показва, че тези, които движат паричните революции, не са задължително онези, които извличат полза от тях. Революцията на електронните пари днес обещава да засили още повече ролята на парите в личния и обществения живот на човека. Тази роля ще надмине по важност фактори като роднински връзки, религия, професия и гражданство като определящ елемент на обществения живот. Ние всички се намираме на прага на Ерата на парите.