История на парите (от пясъчника до киберпространството)

7Раждането на долара

Само музата на историята, която няма вкус към понятия като чисто съвпадение, ирония на съдбата или символизъм, би могла да направи така, че доларът и атомната бомба да се родят в едно и също, никому неизвестно централноевропейско селце. Историята на чешкото село Яхимов звучи като сценарий за евтин холивудски филм, който никой читател не би взел на сериозно и никой продуцент не би приел да заснеме. Истината обаче е, че точно в това селце се е зародил американският долар — най-могъщата и предпочитана световна валута.

Нашият въображаем филм започва в момента, когато бохемският благородник граф Стефан Шлик открива тлъста сребърна жила в земите на имението си. Той веднага се възползва от това откритие, като започва тайно да сече свои собствени монети, от които след време ще произлязат първите долари.

Лентата се пренавива далеч напред, към края на деветнайсети век, когато една млада девойка на име Мария, амбицирана да преодолее двойната бариера — на жена и полякиня, — използва метала уран от същото находище, за да открие радия и да се извиси до върховете на световната наука. Наскоро след като спечелва Нобеловата награда заедно със своя любим, той загива при автомобилна катастрофа; за да удави мъката си, Мария Кюри ще прекара остатъка от живота си в лабораторията. Радият, който тя отначало смятала за чудодейно лекарство, всъщност е силно опасно радиоактивно вещество, от което самата тя след време ще се разболее и ще умре.

Почти веднага след смъртта на нашата героиня селцето е завзето от германски части. Със себе си те водят затворници от концентрационните лагери, за да добиват уран от мината; германските учени ще се опитат да усъвършенстват технологията на извличане на материала за направа на атомна бомба. Докато учените още работят върху проекта, Германия е окупирана от руснаците, лагерите отново са пълни — този път с германски военнопленници, а разработките за атомната бомба преминават в руски ръце; няма да мине много време, и самите руснаци ще произведат от тях свое ядрено оръжие.

Яхимов — понастоящем живописен градец с 2700 жители — е кацнал на един стръмен рид в планинската верига Крушне Хори в Западна Чехия, известна с богатите си рудни залежи. Широката главна улица се изкачва стръмно нагоре по склона, а по нея като през планинско дефиле се спуска на талази прохладен, влажен, идеално чист въздух, какъвто се среща само в планините. От двете страни на улицата се издигат два реда сгради, строени през последните пет века; жълтата и бялата боя и гипсовите орнаменти по фасадите са напукани от времето и на много места се ронят. Дървените капаци на прозорците са прогнили или липсват; от покривите са изпадали керемиди, а празните места са закърпени с парчета ламарина, боядисани в ярки цветове — червено, синьо, зелено. При цялата си занемареност тези старинни къщи все пак изглеждат много по-добре от отвратителните сиви кубове от бетон и ръждиво желязо на жилищните блокове, отрупани в покрайнините на градеца през годините на комунизма. Тяхната грозота се смекчава само от тъмнозелените петна на дърветата и люляковите храсти, които през юни се отрупват с цвят.

Понеже градецът се намира само на няколко километра от границата с германската област Саксония, много от табелите от двете страни на главната улица са написани на немски език и рекламират магазинчета за сладолед, шампанско и други стоки, много по-евтини в Чешката република, отколкото оттатък границата, в Германия. Тук-там край шосето са паркирани коли, отрупани с еленови рога, дивечови кожи и други ловни трофеи, които се предлагат за Продан на преминаващите немски туристи. През почивните дни на лятото наоколо гъмжи от Наташи — рускинчета по минижупи и оскъдни, нищо нескриващи блузки, които причакват по шосетата на Чехия шофьорите на западни камиони и им предлагат услугите си срещу скромно възнаграждение.

На входа на градеца пред някои от магазините са подредени цели взводове градински джуджета. Продавачките виетнамки стоят всяка до вратата на магазинчето си и размахват кашончета цигари пред лицата на шофьорите — все германци, любители на евтиния обяд, евтиния секс и евтините стоки. Виетнамките живеят по тези места още от времето на вечната дружба между тяхната родина и някога комунистическа Чехословакия. Понеже не разполагал с валута, Виетнам можел да заплати за чешките промишлени стоки само по един начин — със собствените си поданици, които комунистическото правителство доставяло като работна ръка за предприятията на Чехословакия и други европейски социалистически страни. След падането на комунизма в Чехословакия и разделянето на страната на Чешка и Словашка република виетнамците изведнъж се оказали свободни, макар и далеч от родината. Те бързо намерили всеки своята ниша в новата чешка икономика, където се реализират добре, без да представляват до такава степен заплаха за местното население, че да се наложи да бъдат депортирани. Повечето от тях се установили в малки населени места като Яхимов, където продават градински джуджета и евтини цигари на преминаващите туристи.

В центъра на градеца се издига величествената сграда на кметството, построена между 1540 и 1544 г. като частен дом на граф Йеронимус Шлик. Зад нея се гуши една по-ниска постройка, наполовина дървена, наполовина от камък, създадена с декрет на крал Фердинанд I през периода 1534—1536 г. специално като седалище на имперския монетен двор. През 1976 г. тя е превърната в музей, но само десет години по-късно се налага да бъде закрита поради отслабване на конструкцията и опасност от срутване. На ъгъла на сградата има голям еркерен прозорец, а под него — герб, представляващ две кръстосани миньорски кирки, увенчани с корона. Годината на герба е 1536-а.

В самото начало на шестнайсети век Яхимов попада под германско управление, когато цяла Бохемия става част от Свещената римска империя. Владетели на тази отдалечена и по онова време до голяма степен ненаселена област станали граф Шлик и неговото семейство, които управлявали от семейния замък Храд Фройденщайн. Трудно е да се повярва, че такова затънтено място може да се превърне в сцена на събитие, което да остави отпечатък върху цялата световна история на парите. За пръв път сребърни залежи на това място са открити през 1516 г., но добиването на сребро не било нещо ново за Бохемия. Малко по на изток, в планинската област Кутна Хора в центъра на страната, по онова време вече се добивало сребро, и то от векове.

Вместо просто да извлича среброто от залежите и да го продава, граф Шлик започнал тайно да сече монети, които тогава се наричали грошове. Според местното поверие той произвел първите монети в замъка си през 1519 г., макар да получил официално разрешение за издаване на пари на 9 януари 1520 г.

От немското име на долината — Йоахимстал — произлязло официалното название на новите пари: „йоахимсталер-гулдени“, или „йоахимсталергрошове“. Разбира се, и двете названия били прекалено дълги и трудни за произнасяне, поради което не придобили гражданственост дори сред самите германци. Постепенно новите пари започнали да се наричат „талергрошове“, а по-късно — талери. Поради големите залежи на сребро в Западна Бохемия броят на тези големи тежки монети в обръщение постепенно се увеличавал, а благодарение на широката мрежа на икономически връзки и политически лоялности в границите на Свещената римска империя, галерите се разпространили като разменно средство в цяла Западна Европа, чак до Испания.

Първото систематично изследване и класификация на минералните залежи в района на Яхимов и на начините на добиването им било предприето от саксонския минералог и учен Георг Бауер, известен повече с латинското си име Георгиус Агрикола. През 1530 г. той издал книга за минното дело, в която се съдържали първите научни трактати за определени минерали и методите за тяхното извличане. По-късно Агрикола станал известен като баща на минералогията.

С разработването на рудните залежи в областта населението на Яхимов набъбнало на 18 000 души. Всички гори в околностите били изсечени до голо; стволовете на дърветата се използвали като укрепителен материал за галериите, а останалата дървесина — за производство на дървени въглища. Развитието на мините за малко не прекъснало веднъж завинаги с чумата от 1568 г., която причинила смъртта на около хиляда души от местната общност. През следващия век миньорите от околността станали ревностни последователи на протестантската религия, обхванала всички германски държавици, включително и съседна Саксония; в отговор бохемските крале предприели масирана кампания за принудително връщане на населението към католицизма със силата на оръжието. Онези селяни, които не заплатили с живота си, били принудени да напуснат Яхимов, чието население към 1613 г. намаляло на 529 души. През 1627 г. властите затворили протестантската църква на селото, след което я отворили отново, но като католическа; те закрили и местното училище като огнище на протестантска зараза. Селото и рудодобивната промишленост около него така и не се съвзели от тези гонения, докато през 1651 г. властите преместили монетния двор в Прага.

В течение на един цял век обаче — от 1519 до 1617 г. — в село Яхимов се сечали талери в промишлени количества. Докато през първата година били произведени 25 000 талера, през периода 1529—1545 г., когато сребърните мини и монетната работилница достигнали пълния си капацитет, били отсечени около 5 милиона монети. Смята се, че до края на века Яхимов пуснал в обръщение около 12 милиона талера, както и още неизвестен брой по-дребни монети, каквито работилницата също произвеждала.

Произведените в Яхимов талери се разпространили по целия свят, като оказали влияние върху названията на много други видове валути. Така например първоначално талерът представлявал сребърна монета с голям размер и тегло, с номинална стойност три германски марки; постепенно обаче тази дума започнала да се използва за назоваване на всяка голяма сребърна монета. Самата дума „талер“ навлязла в италиански като „талеро“, в холандски като „даалдер“, в датски и шведски като „далер“, в хавайски като „дала“, в езика на Самоа като „тала“, в етиопски като „талари“, и в английски — разбира се, като „долар“. Коренът на думата станал част от официалното название на шведската валута — „риксдалер“, както и на датската — „ригсдалер“.

Тъй като се възприело от всички германски държавици и общински управи, името „талер“ станало нарицателно за пари въобще. Само през шестнайсети век в германоезичните държави били издадени приблизително 1500 вида галери, а по изчисления на специалисти нумизмати от появата на първите талери в Яхимов до 1900 г. под името талер могат да се наброят около 10 000 отделни вида монети, отсечени за ежедневна употреба или за ознаменуване на важни събития и юбилеи.

Най-известният и разпространен от всички видове талери е така нареченият талер на Мария Терезия, отсечен в чест на австрийската императрица в монетния двор в Гюнцбург през 1773 г. Дори за онзи век на властни жени Мария Терезия е твърде забележителна фигура; тя е не само императрица, но и дъщеря, съпруга и майка на императори. Родена през 1717 г. като първородна дъщеря на император Карл VI, Мария Терезия става ерцхерцогиня на Австрия и кралица на Унгария и Бохемия. Тя се омъжва за херцога на Лотарингия, който по-късно става император на Свещената римска империя под името Франц I. Мария Терезия участвала като страна в практически всички войни, договори и други исторически събития в Европа, станали по време на нейния живот — от Войната за австрийското наследство (1740—1748) до разделението на Полша (1772).

Монетата с лика на Мария Терезия придобила такава популярност, особено в Северна Африка и Близкия изток, че дори след нейната смърт властите продължили да я издават с дата 1780 — годината на смъртта. Талерът на Мария Терезия надживял не само императрицата, чието име носел, но и самата империя. През 1805 г., когато Свещената римска империя била премахната от Наполеон, монетният двор в Гюнцбург бил закрит, но Виенският монетен двор продължил да издава галерите с лика на Мария Терезия със същата дата — 1780, и дори с оригиналния монетен знак на Гюнцбург. Правителството на Австро-Унгария не престанало да сече талера през целия деветнайсети век, чак до рухването на Австро-унгарската империя през 1918 г., след края на Първата световна война. След това монетата с лика на императрицата продължила да излиза непроменена и при новата Австрийска република, чак до Аншлуса — окупацията на Австрия от хитлеристката армия през 1937 г.

Когато Мусолини завзел Абисиния (днешна Етиопия), той заварил там една икономика, изцяло основана върху талера на Мария Терезия. Местните жители до такава степен отказвали да признаят каквато и да било друга валута, че метрополията Рим се видяла принудена да сече свои собствени талери в продължение на две години — от 1935 до 1937. По-късно талери с лика на Мария Терезия и дата 1780 г. били сечени и в Брюксел, Прага, Ленинград, Лондон, Рим и Бомбай; след края на Втората световна война новоосвободената Република Австрия възобновила издаването на монетата от 1956 чак до 1975 г. По изчисления на нумизмати между 1780 и 1975 г. били отсечени общо 800 милиона сребърни талера с лика на Мария Терезия, всички с дата 1780.

Много скоро след първоначалната си поява в обръщение талерът на Мария Терезия станал обект на имитация от страна на други държави, които издавали свои собствени сребърни пари с голям размер и релефен портрет на жена на средна възраст, донякъде наподобяващ австрийската императрица. Там, където нямало кралска особа от женски пол, която да послужи за първообраз, правителството поставяло алегорична женска фигура, например бюста на Свободата, който фигурира върху много американски монети от деветнайсети век.

Названието „долар“ навлязло в английския език през Шотландия. Между 1567 и 1571 г. крал Джеймс VI издавал монета от трийсет шилинга, която шотландците наричали „долара с мечовете“ поради изображението на гърба на монетата. През 1578 г. се появила и монета с номинал два мерка, известна като „долара с магарешкия бодил“ заради емблемата на Шотландия. Шотландците използвали названието долар съзнателно, за да отличават своята валута — и оттам да демонстрират националната си идентичност — от властните съседи на юг. Така със самото си появяване думата „долар“ придобила едно до известна степен предизвикателно, антианглийско значение, което шотландските заселници пренесли в Америка и в британските колонии по целия свят.

Въпреки широкото разпространение на долара — или талера — след шестнайсети век той не бил възприет като официална валута на нито една важна държава до възникването на Съединените щати. Би могло да се очаква, че тринайсетте английски колонии по атлантическото крайбрежие на Северна Америка ще продължат да използват парите на метрополията — пълния набор от лири, крони, шилинги и пенсове, но това не станало. Причината трябва да се търси в хроничния недостиг на британски монети в Новия свят. По онова време финансовата политика на правителството в Лондон била да увеличава златното и сребърното съдържание на националната валута, като същевременно то се стремяло с всички сили да предотвратява изтичането й от страната, дори по посока към собствените колонии на короната. След 1695 г. износът на златни и сребърни монети от Британските острови бил забранен с правителствен декрет, в резултат от което американските колонии били принудени да използват чуждестранни пари вместо британските лири, шилинги и пенита. Основен източник на такива пари се оказала съседната испанска колония Мексико, където действал един от най-големите монетни дворове в тогавашния свят.

Основната испанска монета имала номинална стойност осем реала — испанска дума, означаваща „кралски“. Осем реала се равнявали на едно песо — валутна единица, първоначално въведена от кралица Исабела и крал Фердинанд в рамките на паричната реформа на обединена Испания от 1497 г. Американците обаче не приели нито „реал“, нито „песо“ като названия на своята национална валута, но номиналната стойност от осем парични единици се запазила в разговорното название на ранните американски монети, наричани „осмаци“ (pieces of eight).

Благодарение на огромните богатства на Мексико и Перу испанските монети се превърнали в най-разпространената валута в света. Названието „реал“ може да се разпознае и до днес в имената на националните валути на Оман и Йемен — риал, или на Катар и Саудитска Арабия — риял. Това название обаче така и не навлязло в англоговорещия свят, където хората вече били свикнали с познатата дума „долар“. Най-разпространената испанска монета, използвана в английските колонии до 1776 г., била така нареченият „колонен“ долар, при който на гербовата страна били изобразени двете земни полукълба с по една голяма колона от всяка страна. В испанската иконография колоната символизира Стълбовете на Херкулес — тесния проток, свързващ Атлантическия океан със Средиземно море между бреговете на Испания и Мароко — с други думи, днешен Гибралтар. От едната колона се развявало знаме с надпис plus ultra, или „още отвъд“. Испанските власти пуснали в обръщение монетата с откриването на монетния двор в Мексико; за тях Новият свят представлявал въпросното „още отвъд“, т.е. отвъд Стълбовете на Херкулес. Някои познавачи твърдят, че съвременният сребърен долар е производен именно на колонния долар от мексиканския монетен двор; според тях двете вертикални черти, кръстосани с буква S в символа на долара, са стилизиран образ на двете колони и S-образното знаме, веещо се между тях. Каквато и да е истината, няма съмнение, че именно мексиканският колонен долар е първата национална валута на Съединените щати. Това се доказва и в „Записки върху паричната единица на САЩ“ от Томас Джефърсън, който пише, че „паричната единица долар е достатъчно известна и най-близка до съзнанието на американския народ. Тя вече е навлязла от юг на север“.

Американските колонисти дотолкова били свикнали с употребата на испанския долар като своя основна парична единица, че след обявяването на независимостта на САЩ издигнали долара до официална валута на новата държава. На 6 юли 1785 г. Конгресът на САЩ обявил, че „паричната единица на Съединените щати е доларът“. Законът за създаване на национален монетен двор обаче бил приет едва на 2 април 1792 г., а първите монети били отсечени в него две години по-късно — през 1794 г. Така сградата на Монетния двор, започната доста преди Белия дом или Капитолия — седалището на Конгреса на САЩ, — станала първата обществена сграда, построена от правителството на новата държава.

Чрез официалното възприемане на названието „долар“ за националната валута Конгресът явно отстъпил пред обществения натиск, макар нито Томас Джефърсън, нито Александър Хамилтън да били известни като привърженици на това название. Все пак те така и не направили опит да предложат алтернатива. В написаните от тях закони националната валута се споменава като долар или просто като парична единица; явно са сметнали, че моментът не е подходящ да се променя названието. Приемайки долара за национална валута на Съединените щати. Конгресът просто потвърдил една практика, широко разпространена в почти всички бивши колонии. Правителството на САЩ не разполагало с почти никакво собствено злато и сребро, нито пък било в състояние да претопява монетите на други държави и да ги издава като свои. Вместо това властите се съгласили испанският долар да остане в обръщение като де факто национална валута. А след като Мексико извоювало независимостта си от Испания през 1821 г. и новото мексиканско правителство издало свои собствени песос с малко по-високо съдържание на сребро от някогашните испански реали, мексиканското песо — или мексиканският долар, както започнали да го наричат — придобило статут на официално платежно средство в Съединените щати и останало в обръщение на територията на страната почти до края на деветнайсети век.

С цел определяне на първоначалната стойност на щатския долар новосформираното американско правителство предприело изследване върху намиращите се в обръщение испански долари; чрез претегляне на значителен брой монети се установило, че те тежат средно по 371 1/4 грана (1 гран = 0,065 грама) вместо обявените от испанското правителство 377 грана. В съответствие с тази констатация Конгресът определил сребърното покритие на валутната единица на донякъде произволната величина от 371 1/4 грана за долар; тази стойност останала непроменена, докато продължавала употребата на сребърни долари.

През 1787 г. Съединените щати пуснали в обръщение първите монети родно производство. Монетите били изработени изцяло от мед с номинал един цент; върху тях имало мото: „Гледай си работата“. Имало още и гравиран слънчев часовник с изгряващо слънце и надпис: Fugio — „Летя“. Поради това станали известни като летящите центове. От другата страна на монетата била изобразена верига от тринайсет кръга, символизиращи тринайсетте съединени щата, която ограждала надписа „Ние сме едно“; за пръв път в американската история върху монетата било изписано и името на държавата — „Съединени щати“. Образът на веригата бил заимствай от индианците ирокези, които изобразявали единството на своите пет племена с огърлица от преплетени звена, известна като „великата верига на приятелството“.

Чрез използване на символи като веригата, в допълнение към известния американски орел, петолъчни звезди или бюста на Свободата, американските колонисти взели едно важно политическо решение — да направят своите монети различни от европейските. Доколкото върху европейските имало изображения на монарси — Джордж III на английските или Карлос III на испанските, — някои американски държавници предложили на националните монети да бъде изобразен Джордж Вашингтон. Тази идея обаче била отхвърлена от мнозинството. За много новоосвободени американци изобразяването върху националната валута на държавния глава, пък бил той и Вашингтон, намирисвало твърде много на елитизъм и аристокрация. Смятало се, че върху парите на един свободен, демократичен народ трябва да има патриотични надписи и алегорически фигури, а не портрети на политици. Това категорично нежелание върху парите да се изобразяват човешки фигури продължило близо цял век.

Испанските, мексиканските и американските долари се разпространили и на север — в Канада, където станали де факто основна валута на тази територия. През 1858 г. властите в британския доминион Канада, който тогава включвал единствено щатите Онтарио и Квебек, приели статуквото и обявили долара за официална местна валута. Стойността на канадския долар била фиксирана едно към едно спрямо щатския. Били издавани и медни монети с малка номинална стойност, но като цяло местните власти продължили да разчитат на мексиканския и американския долар и след обявяването на своята независимост. Канада за пръв път издала свои оригинални купюри чак през 1935 г.

Мексиканският долар изиграл същата роля на основна валута и в икономиките на Карибския басейн, както навремето в Съединените щати — той бил приет за официална валута на практически всички бивши английски колонии в региона. Долар се наричат днес националните валути на държавите Ангила, Сейнт Китс и Невис, Антигуа и Барбуда, Монсерат, Доминиканската република, Сейнт Лусия, Сейнт Винсънт, Гвиана, Белиз, Барбадос, Каймановите и Виржинските острови, Тринидад и Тобаго, Бахамските острови и Ямайка.

Макар думата долар, която произлиза от Европа, да се използва днес в целия свят, тя никога не е била название на европейска валута. Едва през 1991 г., когато държавата Словения официално обяви независимостта си от бившата Югославска федерация, тя нарече националната си валута „толар“, което е очевидна вариация на „долар“. С това Словения веднъж завинаги се разграничи от своите съседи — югославяни, италианци, турци и австрийци, под чието владичество се е намирала в един или друг период от своята история.

Испанските и мексиканските долари били толкова тясно свързани с търговията в Тихоокеанския регион, че през деветнайсети век и други страни започнали да пускат в обръщение монети, наречени „преводни долари“. През февруари 1873 г. американският Конгрес постановил емисията на специални преводни долари за търговията между САЩ и Китай, но те веднага навлезли като платежно средство в търговския обмен и с останалите азиатски партньори. През 1895 г. Великобритания също започнала да издава преводни долари, по които имало надписи на английски, китайски и малайско-арабски език.

Китайците започнали да наричат различните сребърни долари в обръщение с обобщителното име „юани“, което означавало „кръгли неща“; понастоящем юанът е официалната валутна единица в Китай и в Тайван. Всъщност в Тайван местните пари се наричат ту „долари“, ту „юани“, под които се разбира едно и също нещо. Японците също възприели китайското название, но през 1871 г. го съкратили от „юан“ на „йен“. Японските монети били от злато и от сребро; в края на деветнайсети век йената и доларът имали приблизително еднакво сребърно покритие.

С използването на преводни долари в тихоокеанския регион се затвърдило и названието „долар“ за повечето местни валути. Хавай — който първоначално бил монархия, а по-късно република — въвел долара като официална валута в една парична система, основана на тази на Съединените щати. От едната страна върху хавайските долари бил изобразен монархът, а от другата — националният герб.

Понастоящем в тихоокеанския регион има няколко островни територии — Гуам и Федералните щати на Микронезия, — които са съставна част или подопечни на Съединените щати; във всички тях официална валута е щатският долар. Освен това названието „долар“ е възприето за националните валути на тихоокеанските държави Австралия, Нова Зеландия, Фиджи, Куковите острови, Кирибати, Бруней, Сингапур, Хонконг, Соломоновите острови, Питкеърн, Токелау, Тувалу, Маршалските острови и Западна Самоа. От друга страна, франкът — втората по разпространение валута в Южния пасифик — се използва само в бивши френски колонии като Нова Каледония, Френска Полинезия и островите Уолис и Футуна. Повечето държави по тихоокеанското крайбрежие на Латинска Америка — от Чили до Мексико — използват песото, което произлиза директно от испанските реали; по този начин доларът и песото се смятат за деца на една и съща майка въпреки различните си имена.

Към 1994 г. названието, „долар“ е официално възприето за националните валути на трийсет и седем държави и автономни територии по целия свят. Макар стойността на националната валута на страни като Белиз да е фиксирана към щатския долар, а на други, като Куковите острови — към новозеландския долар, повечето от тези държави имат напълно независими една от друга парични системи, които обаче се наричат с едно и също име.

След като достига зенита си през двайсети век, американският сребърен долар бързо отмира. През 1935 г., по време на Голямата депресия, американският Федерален резерв спира да издава сребърни долари; по-късно, с приемането на Закона за металните пари в обръщение през 1965 г., правителството на САЩ изобщо преустановява използването на сребро в монетите, като го замества с мед с медно-никелово покритие.

Единствените африкански страни, използващи названието „долар“ за националните си валути, са Либерия — една от най-старите независими държави на континента, и Зимбабве — една от най-младите. Първата валута на Либерия — държава, основана през 1822 г. от освободени американски роби — се състояла от различни деноминации американски монети, които заселниците донесли със себе си в новата родина. До 1943 г., когато правителството забранило използването в страната на всякаква чужда валута освен щатския долар, в обръщение в Либерия се намирали едновременно долари, всевъзможни други девизи от африканските колонии, британски монети от различни епохи и дори жетони. От началото на 60-те години Либерия издава свои собствени сребърни долари, които се секат в Кралския монетен двор в Лондон, но успоредно с тях използва и американски книжни пари от всякакви деноминации, с изключение на един долар. Либерия е между последните държави в света, които все още издават сребърни долари; с изтеглянето им от обръщение ще приключи една глава в историята на парите, започнала в далечните сребърни мини край бохемското селце Яхимов.

След 1987 г. правителството на Либерия тайно заменило част от сребърните долари с медно-никелови, които изглеждат по същия начин, носят същата дата — 1968, — но не съдържат сребро. Тези фалшиви сребърни долари останали в обръщение до началото на 90-те години. За да увеличат печалбите си от международната търговия, корумпираните либерийски власти издават през 1989 г. свой собствен долар с лика на Кенеди, но с правописна грешка в думата тетопат, която в либерийския вариант е изписана като тетогшт. Тази монета, която сега е истинска рядкост и високо се цени от колекционерите, за съжаление не е допринесла с нищо за международния престиж на Либерия.

8Монетният двор на дявола

В единия край на Четиринайсета улица във Вашингтон проститутки и наркопласьори нагло предлагат стоката си ден и нощ. На другия й край, където улицата минава недалеч от Белия дом към моста за Вирджиния, се намират цеховете на Бюрото за гравиране и печат при Министерството на финансите на САЩ, в които федералното правителство денонощно печата американските банкноти. В туристическите проспекти Бюрото за гравиране и печат е известно като „Фабриката за пари“.

Всеки работен ден тълпи туристи се редят на опашка далеч преди началото на работното време в 9 сутринта, за да видят с очите си как Америка печата своите книжни пари. Посетителите влизат в сградата през един поохлузен дървен коридор, след като преминат серия проверки от охраната на сградата. От стените сияйно се усмихват портретите на президента, вицепрезидента и министъра на финансите. Върволицата минава покрай цветни снимки и живописни платна, изобразяващи различни етапи от историята на книжните пари в Съединените щати; кулминацията е една статуя в естествен ръст на президента Ейбрахам Линкълн, подписващ закона, с който федералното правителство получава правото да печата пари.

В края на дългия коридор се прожектира кратък видеофилм за историята на книжните пари; после екскурзоводите разделят опашката на малки групи, които се пропускат една по една в печатницата. Всяка група преминава по стриктно указания маршрут покрай големите стъклени витрини, през които се вижда как големи листа банкнотна хартия се отпечатват, инспектират, нарязват и нареждат на пачки долари. През цялото време придружителите рецитират сухи факти за американската валута:

• Доларите се отпечатват върху хартия на текстилна основа със съдържание 75% памук и 25% лен, с полиестерна защитна нишка.

• Печатарските преси са германско и италианско производство.

• Почти половината от всички банкноти, отпечатвани в течение на работния ден, са по един долар; 95% от банкнотите се отпечатват, за да заместят стари и износени банкноти, изтеглени от обръщение.

• Средната продължителност на живота на банкнотите варира от осемнайсет месеца за банкнотата от един долар до девет години за най-дълголетната стодоларова банкнота. Всяка банкнота може да се прегъне поне четири хиляди пъти, преди да се скъса на прегъвката.

• В Бюрото за гравиране и печат работят близо три хиляди служители.

• Четиристотин и деветдесет банкноти тежат точно един фунт (454 грама), а 14 и половина милиона банкноти образуват пачка с височина една миля (1609 м).

• Едва 8% от всички долари в света са във вид на банкноти и монети. Останалите са просто цифри в колонките на главните счетоводни книги или електронни импулси в компютърните чипове.

В края на производствения процес работещите в печатницата свързват банкнотите на пачки по 100, които после опаковат във вързопи по 4000. Вързопите се натоварват на палети и се свалят в подземието на печатницата, откъдето се извозват с камиони до представителствата на Федералния резерв — Централната емисионна банка на САЩ — по цялата страна; оттам заявените количества банкноти се подават до отделните банки и електронни гишета и влизат в обръщение. Посетителите, чието любопитство вече е силно раздразнено, бомбардират екскурзовода с въпроси:

Въпрос: Защо толкова много от работниците слушат музика със слушалки?

Отговор: За да заглушат шума от печатните, обрезните и опаковъчните машини.

Въпрос: Защо някои от тях се хранят?

Отговор: Защото са в почивка.

Въпрос: Защо техническите инспектори са толкова дебели?

Отговор: Защото по цял ден седят и наблюдават парите, поради което не се движат достатъчно.

След обиколката на цеха екскурзоводите насочват групите към една голяма зала с висок таван, където им обясняват, че с натискане на бутони на специалните електронни табла могат да се научат още подробности за отделните части на доларовите банкноти и да се проследи тяхната история. Децата започват да натискат бутоните, но екраните не светват и въпросите им остават без отговор. Разочаровани, те преминават на следващото табло, но и то отказва да се задейства. В голямата зала се продават и сувенири — например прозрачни химикалки, пълни с надробени на късчета бракувани банкноти. В един ъгъл японски туристи купуват необрязани листа отпечатана банкнотна хартия, които ще си отнесат вкъщи като оригинална опаковка за подаръци и букети цветя.

Двайсети век бе векът на книжните пари. Никога преди в историята не са били печатани толкова много банкноти от толкова различни деноминации в толкова много държави по света. Зад денонощно тракащите машини на американското Министерство на финансите се крие един дълъг процес на постепенно нарастване на доверието на обикновените хора в книжните пари.

Китайската икономика винаги е функционирала по свои собствени монетарни правила, създавани и налагани от силната централизирана държава с нейната многобройна бюрокрация и силна войска. Независимо дали Китай се е управлявал от всемогъщия император, от враждуващи помежду си провинциални вождове или от Комунистическата партия, икономическият живот на страната неизменно е бил направляван от държавната власт, а не от силите на пазара. В тази система златните и сребърните монети не са можели да играят кой знае каква роля. През по-голямата част от китайската история императорският двор е издавал условни пари във вид на прости медни или месингови жетони, в средата с квадратно отверстие, което позволявало да се нанизват на връзки до сто парични единици.

Тъй като тези „пари“ били доста обемисти и неудобни и във всеки случай имали само условно значение, до замяната им с къс хартия, на която бил нарисуван съответният паричен знак, имало само една крачка. Според рисунката номиналната стойност на банкнотата можела да бъде сто, хиляда или десет хиляди жетона. С изобретявалото и разпространението на книжните пари в Китай била направена крачка напред в овладяването на паричната маса от правителството. Подобно събитие можело да се случи само в една велика империя, чийто управник разполагал с достатъчно власт, за да наложи волята на държавата върху икономиката, дори с цената на смъртно наказание за всеки, дръзнал да противостои на държавната финансова политика.

Изобретяването на книжните пари, разбира се, било предшествано от изобретяване на самата хартия и печатарската преса. За разлика от металообработването, което съпътствало почти цялата история на човечеството, хартията и технологиите за производството й се появили в един сравнително късен исторически период, като при това се разпространили доста бавно. Древните средиземноморски народи използвали за писане пергамент от специално обработени овчи кожи. В определен период от епохата на елинската цивилизация от Египет бил внасян папирус — сравнително прост материал, който не притежавал нужната издръжливост, за да послужи като основа за печатане на пари.

Едва ли е случайно, че производството на хартия, книгопечатането и книжните пари водят историята си от една и съща цивилизация — Китай. През първи век някой си Дзай Лин направил първата хартия от кората на черничево дърво; черничеви листа се използват за храна на копринените буби — главната производителна сила на една от най-доходоносните китайски индустрии. Не е изключено обаче хартията да е била позната на китайците от много по-древни времена. Смята се, че технологията за производство на хартия е била ревниво пазена в Китай в продължение поне на едно хилядолетие. От своя страна книжните пари се споменават още по времето на династията Тан; запазени са илюстрации на използването на книжни пари от онази епоха, макар образци от самите пари да не са оцелели през вековете.

От всички екзотични обичаи, описани от Марко Поло по време на странстванията му из Азия през тринайсети век, нищо не го удивило толкова, колкото властта на китайската държава да пуска в обръщение книжни пари и да налага употребата им на всички поданици на империята. Китайските държавни служители издавали книжни пари върху хартия от черничева кора. Подпечатани с яркочервения императорски печат, тези банкноти били изцяло обезпечени със злато и сребро. Те били големи като носни кърпи; така например банкнотата с номинал хиляда медни монети била с размери 22,5 на 32,5 сантиметра. Въпреки значителните си размери тази банкнота почти нямала тегло, поради което представлявала много по-удобно платежно средство в сравнение с еквивалентния брой монети, които тежали около четири килограма.

Употребата на книжни пари в Китай достигнала своя връх при управлението на монголските императори. Изправени пред необходимостта да администрират най-голямата империя в дотогавашната история на човечеството, императорите смятали хартията за безценно богатство. Книжните банкноти неимоверно много улеснили събирането на данъци и държавното управление, като премахнали нуждата от транспортиране на огромни количества тежки монети на големи разстояния.

През 1273 г. Кублай хан издал нова серия банкноти, контролирани и гарантирани от държавата. За да ги наложи сред поданиците си, той предприел същите мерки, каквито всяко правителство използва, за да обезпечи своята валута: разпоредил всякакви плащания да се извършват само в тези банкноти и задължил всички в империята да ги приемат като платежно средство под страх от най-тежко наказание. За да осигури използването на банкнотите от най-широки слоеве от населението, а не само от държавните служители, правителството иззело от гражданите всички налични сребърни и златни монети, като ги заменило едно към едно с книжни пари. Дори пътуващите търговци били длъжни при завръщането си от чужбина да предават в хазната всичкото си злато и сребро, перли и скъпоценни камъни, които били изкупувани от държавата по цени, определени от държавна търговско-финансова комисия.

Срещу скъпоценностите си търговците получавали официални банкноти, издадени от правителството. Марко Поло правилно отбелязал, че подобна система е приложима само там, където функционира силна централизирана държава, способна да наложи волята си на всички субекти на нейна територия.

Подобни били наблюденията и на мароканския пътешественик и изследовател Мухамад ибн-Батута, който посетил Китай през 1345 г. Той констатирал, че на китайските пазари не се приемало заплащане в злато и сребро; трябвало най-напред златните или сребърните монети да се обменят срещу ивици хартия с размер приблизително колкото мъжка длан, подпечатани с печата на „султана“. В записките си пътешественикът отбелязва, че всички чуждестранни търговци били задължени да депозират парите си на съхранение при специален държавен служител, който заплащал разноските по целия им по-нататъшен престой на китайска територия, включително стойността на робиня или конкубина по желание на търговеца. В края на престоя, преди отпътуването си от Китай, търговецът получавал обратно дължимите му пари.

Ибн-Батута описва Китай като най-безопасната държава в света от гледна точка на пътуващите търговци. Каквито и разстояния да изминавали, колкото и пари да носели със себе си, те почти никога не ставали жертва на грабеж. Това равнище на обществена безопасност се постигало чрез поддържането на полицейска държава, изумително наподобяваща модерните образци на това понятие. При влизането на всеки чужденец на китайска територия още на границата властите му рисували подробен портрет; в случай че той бивал заподозрян в престъпление, портретът му можел незабавно да се разпространи за неговото издирване. На всяка спирка от маршрута си чужденецът трябвало да се регистрира в полицията, като още преди отпътуването му властите в следващото населено място бивали уведомявани за неговото име и маршрут на придвижване. Чуждестранните търговци били проверявани сутрин и вечер от представител на военните власти и заключвани в специални общежития за през нощта.

Въпреки всички тези мерки Ибн-Батута станал свидетел на една непредвидена от властите последица от забраната за използване на монети. Тъй като на търговците не се позволявало да притежават злато или сребро, те претопявали пренесените контрабанда монети на слитъци, които криели в цепнатините над горния праг на вратата. Тази форма на съпротива била убягнала от вниманието на Марко Поло; възможно е също в течение на четиринайсети век властта на императора и на централизираната държава да била започнала да ерозира. От посещението на Марко Поло в двора на могъщите някога монголски императори до събитията, описани от Ибн-Батута, били минали повече от петдесет години.

Днес не са известни запазени образци на монголските книжни пари; за сметка на това в музейни сбирки се съхраняват малкото останали банкноти, пуснати в обръщение между 1368 и 1399 г. от династията Мин, приемник на монголите. След тази дата системата на книжни пари в Китай била изоставена, за да се съживи отново чак с настъпването на двайсети век в резултат от икономическата колонизация на страната от различни европейски сили.

Поради използването на книжни пари, както и на медни и месингови жетони вместо златни и сребърни монети, китайските власти си спестили тревогите за чистотата на техните пари. Именно тук обаче трябва да се търси основната разлика между паричната система на Китай и тази на Средиземноморието. Целта на въвеждането на книжни пари в Китай била запазване на държавния монопол върху наличното злато и сребро. Докато всичкото злато и сребро от провинциите се стичало в столицата, от столицата в провинциите се изливал поток от банкноти. Книжните пари функционирали като елемент на централизираната държавна власт и до голяма степен задушавали развитието на здрави пазарни отношения. За разлика от китайската паричните системи, развити на Запад, имали за цел поне на първо време да стимулират движението на стоки, като едва по-късно се превърнали в държавен инструмент за изземване на златото и среброто от населението.

На Запад основното предназначение на книжните пари било да служат като средство, чрез водене на банкови счетоводни книжа, за увеличаване на паричната маса в обръщение. Едва по-късно книжните пари започнали да изместват монетите като платежно средство за нуждите на всекидневната търговия. Първоначалната поява и навлизането на банкнотите в паричното обръщение били страничен ефект от развитието на банковото дело.

Книжните пари спомогнали за решаване на един сериозен проблем при боравенето със злато. Понеже дори в съвсем малки количества златото има висока стойност, хората винаги намирали начин да подправят монети чрез намаляване на златното им съдържание. Един изпитан трик бил така нареченото „изпотяване“ на монетите — енергичното им тръскане в кесия, при което те се драскали и стържели една в друга, докато на дъното на кесията се посипел златен прашец. Този проблем скоро намерил и своето разрешение: търговците по Средиземноморието започнали да запечатват всяка монета поотделно в малка кесийка, върху която бил написан видът и точната стойност на монетата. Така те постепенно привикнали да боравят с монети, които на практика не можели да видят и пипнат. За целта съответният получател трябвало да има пълно доверие в подписа и печата на онзи — обикновено друг търговец, държавен служител или банкер, — който пръв бил запечатал монетата в кесийката. Оттам нататък следващата логична стъпка била монетата да си остане на сигурно място в банката, а като разменно средство да се използва само етикетът на кесийката.

Въпреки важната роля на книжните пари в китайската история модерната световна система на книжни пари не води началото си от Китай, нито пък от родината на Марко Поло или Ибн-Батута край бреговете на Средиземно море. Тя се развила в търговските държави по северното атлантическо крайбрежие. Европейските хроники споменават за много случаи на използване на пари от кожа по време на войни или обсади. Съществуват исторически свидетелства, че европейски монарси са използвали книжни пари в определени случаи по време на криза, най-често война. Смята се, че арагонският крал Хайме I издал книжни пари в Каталония и Арагон през 1250 г., но до наши дни не са запазени образци от тях. По-късно, през 1574 г., по време на испанската обсада на град Лайден в Холандия, бургмайстерът Питер Андриансон иззел от населението всички метални предмети, включително и монети, за направа на оръжие. Наместо събраните монети били пуснати в обръщение малки хартийки с определена стойност.

По времето на Гутенберг техниката на книгопечатането и методите на производство на висококачествена хартия се разпространили из цяла Европа. Според някои изследователи този истински бум в производството на хартия бил косвена последица от чумните епидемии, които отнели живота на една трета от населението на континента. Старите дрехи на милионите жертви на чумата се превърнали в евтина суровина за хартиените работилници, а на големите количества произведена хартия трябвало да се намери ново приложение. Независимо от ролята на чумата за стимулиране на хартиеното производство, изобретяването на подвижния наборен шрифт в книгопечатането довело до рязко увеличение на пазара на печатни материали, като същевременно позволило широкото разпространение на книжните пари.

През юли 1661 г. шведската Стокхолм Банк пуснала в обръщение първата банкнота в Европа, с която се целяло да се компенсира недостигът на сребърни монети. Макар бедна на сребро, Швеция имала значителни медни залежи; правителството на кралица Кристина (1634—1654) издавало медни листове, наречени platmynt — листови пари, които тежали по около два килограма. През 1644 г. правителството пуснало в обръщение най-големите монети, издавани когато и да било по света — всяка от тези монети с номинална стойност 10 далера тежала по 20 килограма. За да не им се налага да носят такива чудовищни монети със себе си, търговците на драго сърце приемали банкноти с номинал 100 далера, всяка от които била еквивалентна на близо двеста килограма метал.

На първо време не било съвсем ясно дали книжните пари следва да се издават от държавата или от частни институции, каквито са банките. По принцип местните банки не били в състояние да създадат една действително национална валута. Първият експеримент с издаването на национални книжни пари бил предприет във Франция.

С кралски декрет от 5 май 1716 г. французите назначили шотландеца Джон Лоу за управител на банка, която първоначално носела името „Лоу & Ко.“, но бързо била преименувана на Банк Женерал. Самият Джон Лоу — красив, заможен и твърде популярен сред жените — бил автор на няколко труда върху парите, търговията и банковото дело, между които си струва да бъде споменат „Парите и търговията с оглед на идеята за снабдяване на цялата нация с пари“, издаден в Единбург през 1705 г.; в този труд книжните пари се предлагат като средство за създаване на богатство. Самоук банкер, Лоу бил също и страстен комарджия, а в родината си имал присъда за убийство. Твърди се, че той си приписвал изнамирането на философския камък за производство на злато чрез печатане на книжни пари.

Новата банка очевидно трябвало да бъде създадена по образец на вече доказалата ефективността си Банк ъф Ингланд. Тя щяла да функционира като частна банка със специален лиценз от френския монарх, която да набира и управлява парите за обществени плащания. В съответствие със собствените си теории за книжните пари Лоу незабавно започнал да издава банкноти, които според твърденията му били обезпечени с активите на банката в злато.

Първоначално банката се радвала на значителен успех, но запазила независимостта си само около две години; с декрет от 14 декември 1718 г. Орлеанският херцог, който управлявал Франция като регент на непълнолетния Луи XV, я взел под свой контрол, като я преименувал на Банк Роаял — официалната банка на френската държава. Джон Лоу си останал управител на банката, като под покровителството на държавата и с новата си титла херцог на Арканзас продължил необезпокояван да издава книжни пари в още по-големи количества.

Лоу играл решаваща роля и в създаването през 1717 г. на Западната компания, по-известна под името Компания за развитие на Мисисипи — основана, за да организира прехвърлянето във Франция на рекламираните като несметни богатства на тогавашната френска колония Луизиана. На практика това била огромна по мащабите си финансова пирамида, в която всеки инвеститор получавал печалба от парите на следващите инвеститори. За да подхранват илюзията за огромни печалби, които само чакат някой да отиде и да ги прибере, директорите на компанията наемали безработни мъже, които да дефилират с миньорски униформи и земекопни инструменти из улиците на Париж, сякаш се стягат да копаят златото на Луизиана. Банк Роаял бълвала книжни пари, които разни наивници вземали на заем, за да купуват акции в Компанията за развитие на Мисисипи; после със същите тези банкноти компанията изплащала „печалбите“ на инвеститорите. Така Банк Роаял и Компанията за развитие на Мисисипи произвеждали „печалба“ в хартия по сметките една на друга. Не след дълго банката издала двойно повече книжни пари, отколкото били златните и сребърните активи на цяла Франция; разбира се, тя по никакъв начин не можела да обезпечи със злато или сребро всяка издадена банкнота. Когато на всички станало ясно, че обещаните несметни богатства така и няма да се материализират, Компанията за развитие на Мисисипи се сгромолясала, като повлякла и банката. Към края на 1720 г. от Банк Роаял останали само купища хартия без всякаква стойност.

В своя разказ „Големият сапунен мехур на Мисисипи“ американският писател Уошингтън Ървинг описва картинно сцената, разразила се в Париж:

Опозорен и мразен от всички, главният организатор на хартиената афера Джон Лоу избягал най-напред в Англия, а оттам във Венеция, където умрял през 1729 г.; титлата му херцог на Арканзас умряла с него.

Половин век по-късно, по време на Френската революция, новото републиканско ръководство се опитало да финансира държавата и самата революция с нова форма на книжни пари — така наречения „асигнат“. До 1796 г. различните правителства, дошли на власт в името на революцията, успели да пуснат в обръщение около 40 милиона асигната. Накрая, принудени да отстъпят пред народното негодувание срещу тези безсмислени книжни пари, на 18 февруари 1796 г. властите организирали грандиозен спектакъл на площад Вандом в Париж. Пред събралата се огромна тълпа били публично унищожени машините, матриците и хартията, използвани за отпечатване на омразния асигнат; това било жалък опит да се залъже народът, че не правителствените манипулации с националната валута, а самият асигнат бил виновен за финансовия колапс на държавата. След като си измило по този начин ръцете, правителството започнало да издава поредната банкнота без стойност, като я нарекло с ново име — „мандат“.

Идеята и технологията за отпечатване на книжни пари се утвърдили в Европа, но първото им успешно приложение било отвъд океана. Нито Китай, нито Европа влезли в историята като люлка на книжните пари; такава станала Северна Америка — един континент, където монетите все не достигали. Джон Кенет Гълбрайт посочва, че „ако заслугата за създаване на търговските банки принадлежи на италианците, а на централната емисионна банка — на англичаните, то заслугата за въвеждане на книжните пари, издавани от държавата, несъмнено принадлежи на американците“.

Още през 1690 г. Колонията Масачусетс — най-ранното селище на английски колонисти в Новия свят — отпечатала първите книжни пари в Северна Америка. Впоследствие се появили различни видове банкноти с местно значение, пускани от колонистите в краткотрайно обръщение по определен повод. Най-голяма заслуга за самата концепция за книжни пари, които останали почти в постоянно обръщение в големи количества в три от английските колонии по Атлантическото крайбрежие, има Бенджамин Франклин, смятан за бащата на книжните пари. Заради неговата роля в тяхното създаване портретът на Франклин е отпечатан върху стодоларовата банкнота — най-голямата, използвана за ежедневни плащания в Съединените щати.

Роден през 1706 г. като десето, последно дете на свещар и сапунджия от Бостън, Франклин израснал в семейство, което нямало нужните средства и връзки, за да му осигури образование. Едва десетгодишен, след два завършени училищни класа, Бен постъпил като чирак в свещарската работилничка на баща си. Две години по-късно той напуснал работилницата и постъпил — отново като чирак — в печатницата на по-възрастния си полубрат Джеймс, който през 1721 г. започнал да издава основания от самия него вестник „Ню Ингланд Курант“. Вестникът редовно оспорвал легитимността на британските колониални управници, поради което Джеймс често си имал неприятности с властите на метрополията и на няколко пъти попадал в затвора.

Като печатарски чирак Франклин се самообразовал, докато работел. Той жадно четял преминаващите през ръцете му материали, като наред с технологията на печата усвоил и голяма част от идеите, съдържащи се в тях. Поради чести спречквания с брат си младият Франклин напуснал Бостън и се преместил във Филаделфия, където също си намерил работа като печатарски чирак. По-късно, след кратък престой в Лондон, където работил, за да се прехранва, той се върнал във Филаделфия и скоро закупил, заедно със съдружник, своя собствена печатница; не се минало много време, и Бенджамин Франклин започнал да пише някои от книгите, които излизали изпод печатарската му преса.

Въпреки липсата на формално образование, Франклин се развил като типичен учен енциклопедист от епохата на Просвещението и може би най-почитания измежду Отците основатели на американската държава. Покрай печатарския занаят Франклин отрано развил интерес към изработването на банкноти. Още на двайсет и три годишна възраст той написал едно от първите есета за книжните пари. По онова време, когато банкнотите се използвали само като временен заместител на „истинските пари“ в случаи на криза, той отпечатал някои от първите книжни пари в историята на Америка; впоследствие неговата печатница продължила да произвежда пари чак до края на живота му.

През 1729 г. Бен Франклин публикувал труда „Скромно изследване на естеството и необходимостта от книжните пари“. Колониите бързо възприели неговите идеи; именно неговата печатница спечелила контракта за отпечатване на първите книжни пари, издадени от Пенсилвания — обстоятелство, поради което често закъснявал собственият му вестник „Пенсилвейния Газет“. За властите на метрополията в Лондон обаче издаването на книжни пари представлявало нагъл опит за узурпация на властта от колонистите. През 1751 г. британският парламент забранил със закон печатането и употребата на банкноти в Нова Англия; през 1764 г. действието на закона се разпростряло и върху останалите колонии в Северна Америка. В отговор на тази забрана през 1766 г. лично Франклин предприел пътуване до Лондон, за да измоли от парламента разрешение за издаване на още книжни пари.

Макар в наши дни да е известен най-вече като учен и дипломат, приживе Франклин се издържал главно от печатарския занаят, като използвал предприемаческите си способности за управление на скромната си печатница. Той е един от първите специалисти по разпространение на информация в зората на информационната ера, участвал в отпечатването и популяризирането на идеите на своето време сред една все по-грамотна публика. Неговата житейска философия, която е отразена в издаваните от печатницата му материали, се основава на спестовност, честност и търговска инициатива.

Привързаността на Франклин към тази идеология личи от едно негово писмо с дата 11 юни 1765 г., написано по повод на Закона за таксовите марки. В писмото, което предхожда с повече от едно десетилетие Декларацията на независимостта, се казва:

Някои от сентенциите му са станали неразделна част от американския речник и народопсихология:

Скъперничеството и алчността в никакъв случай не са житейско верую на Франклин. Той вярвал в честния и съзнателен труд, и то не само като средство за забогатяване на индивида, а като път към усъвършенстване на обществото. Франклин вярвал, че светът може да стане по-добър, ако всички произвеждат повече и потребяват по-малко.

Според Бенджамин Франклин парите трябва да се печелят само в строгите рамки на обществения и личния морал. Той не оправдавал поробването на един индивид като средство за обогатяване на друг. В напреднала възраст, след като Съединените щати вече били отвоювали независимостта си от Англия, той насочил вниманието си към въпроса за робството, като призовавал за неговото премахване в новата държава.

Бенджамин Франклин бил дълбоко морална личност; въпреки това той не признавал и дори активно се подигравал с лицемерието на официалната религия. Неговото отрицание било насочено единствено към религиозната догма и към църковната йерархия, но не и към религиозния морал. И за тази своя философия той създал една прочута сентенция:

Франклин посветил своя живот и верую в служба на обществото и на родината. Той създал не само първата обществена библиотека във Филаделфия, но и първата болница, пожарна команда, полицейски участък, както и Филаделфийската академия, която по-късно прераснала в Университета на Пенсилвания. Основаният от него Дискусионен кръжок се превърнал в Американското философско дружество. Той спомогнал за създаване на Федералната пощенска служба, а като делегат за Филаделфия на Конституционния конвент включил в Конституцията на САЩ клауза за периодични преброявания на населението.

Изобретателят Бен Франклин създал гръмоотвода, бифокалните лещи за очила и така наречената печка на Франклин, която затопляла помещението ефективно и безопасно, без да изпуска дим. Посветил живота си на общественото благо, той дори отказал патент за своите изобретения, като дал право на всеки, който желае, да ги произвежда свободно. Заради този свой начин на мислене, макар да бил универсален талант с доказани способности в много области, Франклин не натрупал значително богатство. Той починал на 17 април 1790 г. като знаменит и уважаван гражданин, но със скромни средства.

Със създаването на Съединените американски щати много от идеите на Франклин за книжните пари можели най-после да се осъществят на практика. Новосформираната държава се превърнала в идеално място за първия съвременен експеримент с въвеждане на книжни пари в национален мащаб, а Американската революция била първата война, финансирана изцяло с книжни пари — макар и бързо обезценяващи се.

Вторият континентален конгрес приел решение за издаването на книжни пари още преди обявяване на независимостта от Англия. За да извоюва независимостта си, новата държава се нуждаела от боеспособна армия, но Конгресът не разполагал със средства за нейното финансиране. Издадени били така наречените кредитни удостоверения, за които се твърдяло, че са обезпечени със златни и сребърни активи; предвиждали се и сурови наказания за всеки предател, дръзнал да не ги приеме като платежно средство. През 1777 г. Конгресът издал съкровищни бонове на стойност 13 милиона долара; първоначално те се наричали съкровищни бонове, но много скоро придобили гражданственост като „континентали“, заради надписа „Континентална валута“, отпечатан върху тях.

Първоначално континенталите имали номинална стойност един испански сребърен долар, но скоро започнали да се разменят по два за един долар. Докато Конгресът издавал все по-големи количества книжни пари, за да финансира продължителната война за независимост, тяхната стойност спадала пропорционално. До началото на 1780 г. били пуснати в обръщение континентали на стойност 241 милиона долара, като курсът им спрямо испанския сребърен долар достигнал 40:1. Само година по-късно те вече се разменяли по курс 75:1 спрямо сребърния долар.

През 1791 г. Джеймс Мадисън писал в „Нашънъл Газет“ следното:

През 1780 г. Конгресът преустановил издаването на тези практически лишени от стойност пари, но повечето щати продължили да печатат свои собствени. До 1781 г. континенталът бил дотолкова обезценен, че се появил изразът „не струва и пукнат континентал“. За късмет на Съединените щати междувременно Англия се отказала от борбата за бившите си колонии и решила да насочи търговските си интереси другаде.

Последвали разгорещени дебати относно по-нататъшната съдба на континенталите след успешния завършек на революцията; накрая се взело решение новото правителство на САЩ да ги обмени срещу държавни облигации по курс един цент за континентал.

Целият експеримент с издаването на банкноти дотолкова отвратил американците и предизвикал такова тотално недоверие в книжната валута, че в продължение на близо век на територията на САЩ не се появили почти никакви други банкноти. Дори делегатите на Конституционния конвент не могли да решат как точно да се постъпи с книжните пари. В Член I, Алинея 10 от Конституцията се забранява на отделните щати да определят като платежно средство какъвто и да било друг материал, освен злато и сребро:

Макар според Член I, Алинея 8 федералното правителство да има право да регулира стойността на парите, делегатите не могли да се споразумеят по въпроса за правомощията на правителството да издава книжни пари. Поради дълбоките и бурно изразени различия в мненията на делегатите относно стойността и ползата от книжните пари Конституцията така и не се произнесла по прерогативите на правителството при тяхното издаване.

За много американци експериментът с книжните пари по време на революцията завършил с пълен провал, защото довел до обезценяване на националната валута; за останалите нации в света обаче той се увенчал с изключителен успех, доколкото Америка спечелила Войната за независимост, използвайки само книжни пари.

През годините след ранните експерименти с книжни пари в Европа и Северна Америка една от най-интересните разработки на проблема излиза изпод перото на Йохан Волфганг фон Гьоте. Става въпрос за трагедията „Фауст“. В известен смисъл „Фауст“ би могъл да се смята за две отделни произведения, доколкото Гьоте издава Част I още през 1808 г., а Част II — едва през 1831 г., малко преди смъртта си. Двете части са илюстрация за измененията в подхода, интересите и стила на един млад мъж в сравнение с тези на един зрял индивид; в известен смисъл те представляват и силен контраст между един средновековен свят на романтика, вяра и магия и модерния свят на рационализъм, финанси и скептицизъм.

Историята на д-р Фауст — така както е предадена от Гьоте в Част I — вече е доста тематично остаряла още преди авторът да се заеме с нея. Става въпрос за един средновековен професор алхимик, който се опитва да превърне обикновения метал в злато и — което е по-съществено — да научи цялата истина за вселената и човешкото удоволствие. За тези свои цели той прави облог с Дявола, като залага душата си, ако Дяволът му предостави един миг на такъв пълен екстаз, който да му се поиска да продължи вечно. Фауст се впуска в лудешко търсене на удоволствия, при което, между другите си подвизи, прелъстява една красива прислужница и я изоставя бременна, след като убива брат й. Сюжетът на Част I е емоционална трагедия, написана от един млад гений в началото на творческата му кариера. Според някои критици това е определящото литературно произведение на романтизма.

В Част II на пиесата, написана от Гьоте към края на живота му, Фауст и Мефистофел посещават императорския двор по време на карнавала преди Велики пости — един сезон на маскаради и погаждане на номера. Императорът е обсаден от ковчежника и камерхерите си, които докладват, че в хазната не достигат средства за заплати на войниците и прислугата. Кредиторите настояват да си получат парите; дори сметката за виното вече е просрочена.

Мефистофел предлага на императора изход от финансовата криза. Намерил е ключа към превръщането на всеки метал в злато — една тайна, с която алхимиците се били борили в течение на столетия. В отговор на увещанията си той получава от императора разрешение да печата книжни пари — „онзи лист, изпратен от небесата“.

Фауст се явява на бала на императора облечен като Плутон — бога на богатството, и двамата с Мефистофел показват с магия на императора богатствата, които може да придобие чрез печатане на пари. Те убеждават императора да подпише едно удостоверение със следния текст:

В действителност парите са обезпечени със злато, което ще бъде добито тепърва, т.е. което все още се намира в неразработените находища под земята. На следващата сутрин императорът вече е забравил, че е подписал такова удостоверение, но през нощта Мефистофел го е размножил в хиляди копия с най-различна номинална стойност. Новите пари се пускат в обръщение за радост на кредитори, длъжници, войници и на гражданството. Хората се втурват да поръчват нови дрехи, пекарят и бакалинът развъртат бурна търговия, в кръчмите се лее вино, дори заровете се търкалят някак по-леко. Свещениците и проститутките се залавят с жар за работа, подмамени от новите пари, и дори лихварите се радват на оживлението.

Подобно на Джон Лоу и Бенджамин Франклин, чиито експерименти направили на Гьоте дълбоко впечатление, Фауст открил в парите ключа към модерната икономика. Системата се основава на взимане на заеми срещу бъдещи постъпления и използването им още сега. С този привидно непресъхващ източник на книжни пари Фауст буквално преобразява страната: пресушава блата, строи ферми и фабрики, копае канали.

С това Гьоте нагледно показва, че модерната икономика, основана на тези странни нови пари, е „продължение на алхимията с други средства“. В тази своя творба, написана през първите десетилетия на деветнайсети век, той предвижда много от бъдещите постижения на току-що започналата индустриална епоха. В други свои произведения той предсказва прокопаването на Суецкия канал, а — близо век преди Съединените щати да заемат сегашното си място на световната историческа сцена — и на Панамския канал като връзка между Тихия и Атлантическия океан, за чието осъществяване заслуга един ден ще има младата американска държава. Освен поет и драматург, Гьоте е учен и държавник, а като такъв той предвижда както епохалните постижения, така и недъзите на зараждащия се индустриален свят, финансиран изцяло въз основа на новата система на книжните пари.

Отначало разпространението на новите фаустовски пари носи щастие и прогрес, но много скоро скритата цена на всичко това започва да изплува на повърхността. Селяни биват убивани, докато си работят мирно земята. Появява се нова класа държавни функционери с имена като „Имай-скоро“ и „Бърза плячка“, които споделят възгледите си за живота. Няма да мине много време, и общественото напрежение в тази бързо забогатяла нация ще прерасне във въстание, а властта на императора ще бъде оспорена от новопоявил се антиимператор.

Многобройните версии на Фаустовата сделка с Дявола завършват все по един и същ начин, когато Дяволът си поисква дължимото и завлича Фауст със себе си в ада. От всички творци, занимавали се някога с този сюжет обаче, само Гьоте й дава различен завършек, и то вероятно в резултат от опита, натрупан през собствения му дълъг живот. Във финалните стихове на поемата небесните ангели отнемат на Мефистофел тялото на Фауст; те пеят: „… ако човек е устремен, избавяме го ние.“

Седемнайсети век отбелязва появяването на сцената — първоначално незабележимо — на книжните пари. Както показват случаите с Франция и Америка, книжните пари носят големи потенциални опасности. Докато те са обезпечени със злато или сребро, всичко изглежда наред — тези пари са също така надеждни, при това много по-удобни, от монетите от благороден метал. Неизбежно правителството или банката, която отговаря за издаването им, пуска в обръщение повече банкноти, отколкото е наличният метал за тяхното обезпечаване. Колкото и важни причини или благородни каузи да са довели до това решение, веднъж започнал, процесът на девалвация на парите прераства в една инфлационна спирала, при която се издават все повече банкноти с все по-малка стойност.

Тези опасности и изкушения, както и великата мистерия, която обгръща книжните пари, са занимавали съзнанието на поети и мислители през деветнайсети век. В своята пиеса „Oedipus Tyrannus“, писана през 1820 г., Пърси Биш Шели показва как алчността кара хората да злоупотребяват с книжните пари. Тази опасност става видна, когато Мамон се обръща към един от другите герои с въпроса:

Парите се зародили като специфичен вид материална стока, която можела да се види и пипне — като раковини каури или каменни плочки, какаови зърна или метални слитъци. Във втората фаза от своето развитие те се трансформирали във вид на хартия — друг предмет, който може да се види и пипне, но вече е загубил същността си на стока. Банкнотите не стават за ядене като блоковете сол или какаовите зърна; не могат да бъдат претопени в украшения или оръдия на труда като златните, сребърните или медните монети. Книжните пари нямат друга функция, освен като пари. Използването за размяна на монети и други предмети представлява голяма степен на абстракция, но използването на хартия прави парите още по-абстрактни.

Независимо дали в тях виждаме разрешение на практически проблем (като Бенджамин Франклин) или фаустовска сделка с Дявола (като Гьоте), книжните пари са предопределени да изиграят важна роля през деветнайсети и двайсети век; с това те донасят големи печалби на някои за сметка на загубата на други.

9Метричните пари

Хартията, обезпечена със злато, направила възможно широкото разпространение и използване на парите. Хартията довела парите до нови пазари, нови приложения, нови клиенти. В допълнение към новата технология на книжните пари обаче хората имали нужда от нов начин на мислене по отношение на парите. Хартията наистина опростила паричното обръщение, но за да спомогне и за по-широкото разпространение на парите, необходимо било опростяване и на самата им интелектуална схема.

По онова време съществували най-различни парични единици, които трудно се приравнявали една към друга, а още по-трудно към други валути. Опростяването настъпило чрез постепенното въвеждане на десетичната монетна система — един процес, водещ началото си от Русия, който достигнал пълното си развитие в новите валути на Съединените щати, а малко по-късно и на революционна Франция.

Още през 1535 г. руснаците въвели монетна система, при която една новгородска рубла се равнявала на сто денги. Тази система била усъвършенствана от Петър Велики, който заменил денгите с копейки; създадената от него система съществува до ден-днешен.

На 15 март 1719 г. Петър издал царски указ, с който една от съществуващите казарми в новата столица на Русия, носеща неговото име, била преустроена в монетен двор. За целта цялото оборудване от Московския монетен двор било преместено в Санкт Петербург. Първите пари, издадени при неговото управление, били всъщност най-разнообразни сребърни чуждестранни монети, допълнително пренабити в негова чест.

Колкото и рационална да изглеждала новата руска монетна система, останалите европейски монархии отказали да подражават на Русия, която по онова време се смятала за изостанала и варварска държава. Всички те отхвърлили десетичната система в полза на своите традиционни, наистина твърде объркани, но затова пък поддаващи се на манипулиране монетни системи. Първите опити за подражание на руската система били извършени не в дворците на европейските столици, а в революционните съвети на британските колонии в Северна Америка. В неистовото си желание да премахнат веднъж завинаги всичко, което им напомняло за монархията, включително и монетите с портрета на крал Джордж III, американските колонисти трескаво търсели нова монетна система. Дори самите названия на английските монети — крона (т.е. корона) и суверен — навявали твърде много спомени от мистиката на миналото на радикално настроените американци, които жадували за своя, републиканска и научно обоснована парична система.

През 1782 г. главният финансов надзорник на американското правителство изпратил до президента Вашингтон и до Конгреса на САЩ доклад, с който се предлагало въвеждането на десетична монетна система. С тази система съществуващата парична единица — доларът — се разделяла на сто равни части. По предложение на Томас Джефърсън най-малката единица, равняваща се на една стотна от долара, била наречена цент, което на латински значи сто, а монетата от десет цента — дайм, което е съкратено от латинското decima, или една десета. Предложената монетна система на Съединените щати била разработена в подробности в нарочен труд — „Доклад по изграждането на монетен двор“ на Алегзандър Хамилтън, по онова време най-образованият финансист на новата държава. В основни линии системата била одобрена от Конгреса през 1785 и 1786 г., а в окончателен вид е залегнала в Закона за металните пари в обръщение, внесен от Хамилтън на 2 април 1792 г.

Доколкото руснаците били направили десетична само рублата, която обаче се използвала успоредно с различни други видове монети, тяхната монетна система не била изцяло десетична. Следователно системата на американските пари е първата изцяло десетична монетна система в света.

Възприемането на десетична монетна система в Съединените щати толкова скоро след революцията силно раздразнило европейските монарси, за които десетичната система била равносилна на бунт и диверсия срещу установения световен ред. В резултат от тази реакция монархиите на стария континент още по-упорито се вкопчили в традиционните си монетни системи, колкото и остарели и неудобни да били те.

Повечето страни по онова време разделяли валутите си на напълно произволни монетни единици. Така например испанският долар се разделял на осем реала. През вековете в Англия се използвала зашеметяваща бъркотия от шилинги, фартинги, крони, суверени, пенита, гвинеи и лири стерлинги, изработени от различен метал и с променлива относителна стойност едни спрямо други. В последния й вариант един шилинг се равнявал на 12 пенса, а една лира на 20 шилинга; следователно лирата се деляла на 240 пенса. Гвинеята, златна монета с по-голяма стойност, се равнявала на една лира и един шилинг, или на 260 пенса. От своя страна преди време дори и пенито се разделяло на четири четвъртинки, наречени фартинги. Бъркотията става още по-голяма от факта, че за всяка монета се използвал и съответният символ — £, s. и р., като при това сумите можели да се изразяват само на цяло, не и в десетични дроби. Тази архаична система бива премахната чак през 1971 г., когато Обединеното кралство, последно в целия цивилизован свят, възприема десетичната монетна система. Сега лирата се състои кръгло от сто пенса, а всички цени могат да се изразяват като десетични дроби — например £1,47.

Във Франция при династията на Бурбоните монетната система се основавала на луидора, или „златния Луи“, който се разделял на 10 ливри; всяка ливра се подразделяла на 20 су, а всяко су — на 12 дение. В допълнение към златните монети 60 су се равнявали на едно сребърно екю. На 7 октомври 1793 г. Франция, която тогава се гърчела в спазмите на своята собствена революция, последвала примера на Русия и Съединените щати и въвела десетичната монетна система. Това бил един чисто символичен ход, понеже правителството не можело да се захване с ново сечене на монети по време на бушуващата революция и на последвалия режим на Терора. През 1795 г. французите заменили названието „ливра“ с „франк“, като един франк се състоял от 100 сантима. Самите монети, съставляващи новата десетична система, били отсечени едва през 1803 г.; системата е останала непроменена до ден-днешен.

Революционна Франция наложила десетичната система във всички завзети от нея колониални земи. За френските революционери десетичната монетна система и метричната система на мерки и теглилки олицетворявали рационализма на революцията. Водени от вярата, че революцията е нещо много повече от политическа промяна, французите включили десетичната система в пакета от подобрения и прогресивни нововъведения за благото на народа, отхвърлил веднъж завинаги тиранията на монархията. През 1798 г. французите покорили Швейцария, като я преименували в Република Хелвеция, и веднага въвели десетична монетна система, при която един швейцарски франк се равнявал на десет бацена, а един баценна десет рапена. По време на Наполеоновите войни подобни системи били възприети и от повечето италиански държавици, а през деветнайсети век — и от много други държави, главно в резултат на революции или други крупни политически промени.

През 1793 г. Конвентът, както се наричал законодателният орган на Франция, приел поредица от декрети, с които се въвеждала десетична система не само в парите, но и в мерките и теглилките, използвани на територията на страната. С това самата концепция за десетичните и метричните мерки далеч надхвърлила първоначалния замисъл. Френските радикали отъждествявали революционната демокрация с въвеждането на десетична система навсякъде, където е възможно. В един момент те насочили вниманието си към пространствените измерения, като на бърза ръка премахнали правия ъгъл от 90° и го заменили с нов, от 100°.

В тоталното си увлечение по десетичната система французите надминали дори революционния ентусиазъм на Томас Джефърсън и останалите американски патриоти. Тромавата вавилонска система за отчитане на времето, основана на периоди от шейсет секунди, шейсет минути и дванайсет часа, вече не се струвала достатъчно добра на Конвента, който се запретнал да постави и времеизмерването на десетична основа. Така на 24 ноември 1793 г. бил приет закон, с който минутата се разделяла на сто секунди, а часът — на сто минути. Били произведени и няколко часовника, които работели по новата система, но те се оказали извънредно трудни за конструиране и практически неразбираеми за широките народни маси.

Новата система не се ограничавала само с минутите и секундите. Било разпоредено също така, че денонощието се състои от 10 часа, а седмицата — от 10 дни, и вече не се нарича седмица, а декада. Три декади се равнявали на един месец. По новия календар французите трябвало да празнуват Нова година на 22 септември — деня на есенното равноденствие, а летоброенето щяло да започва от основаването на Френската република на тази дата през 1792 г. Броят на месеците се запазил 12, но имената им били променени, за да отразяват измененията във времето през съответния сезон. Освен това месеците били групирани в четири сезона, като се отличавали по съответните суфикси. Месеците от есенната група например окончавали на суфикс — aire; така месецът, който започвал на 22 септември по грегорианския календар, щял да се казва Vendemiaire.

Тъй като практически никой не приемал новото денонощие от 100 000 секунди, на 18 жерминал ан III (7 април 1795 г.) правителството се видяло принудено да го изостави. Названията на месеците обаче останали в сила до 1 януари 1806 г., когато Наполеон окончателно премахнал републиканския календар и възстановил грегорианския.

Въпреки пълния провал на революционния десетичен часовник и календар, десетичната система се съхранила при монетите, мерките и теглилките поради своята практичност, като Наполеоновите армии спомогнали за нейното разпространение из цяла Европа, от Испания до Русия. Изработен бил от платина и стандартен еталон за единица дължина от един метър, който днес се съхранява във Френския държавен архив.

Във Франция десетичното мислене прераснало в национален фетиш на революционните класи и техните съюзници в академичните среди. Въвеждането на десетична система в сферата на парите подготвило почвата за постепенното й разпространение в мерките и теглилките. В действителност обаче първото предложение за десетична система на единиците за тегло и размер датира много преди революцията — чак от далечната 1670 г., и е свързано с името на Габриел Мутон, викарий при църквата „Сен Пол“ в Лион. По онова време идеята се сторила на публиката прекалено ексцентрична и не получила широка гражданственост, но продължила да занимава съзнанието на учените, докато постепенно еволюирала в това, което познаваме и днес като модерната метрична система. Като единица за дължина един метър е определена отсечка, равняваща се на една десетмилионна част от земния меридиан, преминаващ през Париж. Производни на тази основна единица са километърът, равен на 1000 метра, както и сантиметърът и милиметърът, съответно 1/100 и 1/1000 от метъра. По онова време бил въведен и литърът като мярка за обем на течности и насипни стоки, еквивалентна на куб със страна десет сантиметра.

Практическата стойност на стандартизираните мерни единици била незабавно оценена от научната общност навсякъде по света. Въпреки това всяка държава продължавала да смята своята система за най-добрата, за тази, която трябвало да се възприеме от всички останали. Никой патриот по света, а най-малко от всички някой англичанин, нямал намерение да приеме мерна единица, производна на дължината на Парижкия меридиан.

Един от първите влиятелни поддръжници на научната метрична система бил шотландският инженер и конструктор Джеймс Уат, който наред с много други неща е изобретател и на съвременната парна машина. През 1783 г. Уат създал набор от мерни единици, който нарекъл „философски фунт“. Един такъв фунт се равнявал на десет философски унции, а всяка унция — на десет философски драма. Макар предложената система да не успяла да се наложи в нито една държава, включително и в самата Англия, неговото име е обезсмъртено в единицата мярка за мощност, която до ден-днешен се нарича ват. Джеймс Уат е автор и на понятието конска сила — извънсистемна мерна единица, равна на 747,5 вата.

Системата от мерки и теглилки на Уат се различава по някои детайли от френската метрична система, но като концепция е аналогична на нея. Нещо повече, неговата идея оказала силно, макар и непредвидено влияние върху комисията, натоварена с разработването на френската система.

Макар новата метрична система да била въведена с правителствени декрети, тя получила своето широко разпространение благодарение на търговията. През 1816 г. метричната система била възприета в Холандия, която тогава включвала и Белгия. Малките европейски нации имали нужда от такава универсална система, с която да се опрости трансграничната търговия. Първоначално френското правителство допускало успоредното използване и на двете системи — метричната и традиционната, докато през 1837 г. определило краен срок — 1850 г. — за окончателното налагане на метричната система за всякакъв вид търговски и делови нужди.

Един от решаващите фактори, довели до всеобщо преминаване към метричната система от мерки и теглилки, било организирането на международни търговски изложения, станали известни навремето като световни панаири. Първото такова световно изложение било Лондонското, проведено през 1851 г. Самата Англия още дълго време щяла да се съпротивлява на метричните мерки и теглилки, тъй като ги свързвала с определени, не особено желани политически идеи и практики, зародили се в съседна Франция, но изложбата довела до значително популяризиране на системата, особено сред научната общност. Тя веднага си спечелила подкрепата и на търговските среди, които не закъснели да оценят изключителната й практичност за създаване на международни пазари за техните стоки.

По настояване на индустриалците и на други поддръжници на метричната система на пари, мерки и теглилки по време на следващото световно изложение — това в Париж през 1855 г. — бил проведен международен конгрес по статистика с участието на учени от различни страни. Международното жури на изложението също призовало за възприемане от всички страни на метричната и десетична система за разширяване на търговията и научния обмен. В пристъп на оптимизъм журито заявило, че възприемането на тази система ще укрепи и световния мир. Както става винаги когато учените се разфилософстват, и този път се получило известно объркване между практическа целесъобразност и политическа утопия. Ентусиазмът на журито бил жестоко опроверган от Първата световна война, която показала на света, че държавите с еднаква лекота могат да се стрелят помежду си с оръдия, калибровани по метричната система, както и по всяка друга.

Макар Съединените щати да са първата държава в света, възприела една изцяло десетична система за своята национална валута, тя вероятно последна ще премине към метрични мерки и теглилки. Още през 1866 г. Конгресът на САЩ одобрил метричната система като алтернативна за търговски цели, но тя така и не се харесала на широката публика.

Американците все пак приложили десетичната система по един неочакван начин чрез дейността на иначе малко известния нюйоркски библиотекар и професор в Колумбийския университет Мелвил Дюи. Той класифицирал книгите в библиотеката в десет отделни категории; всяка категория се разделяла съответно на десет подкатегории и т.н., докато се получило това, което днес е известно като десетичната класификационна система на Дюи. През 1876 г., на 23-годишна възраст, Дюи описал в подробности своята система в публикацията „Десетичната система и релативният индекс“, която осъвременявал чак до смъртта си през 1931 г.

С разпространението на парите сред все по-широки слоеве от населението и с проникването на пазарите до най-отдалечените кътчета на планетата и най-бедният селяк трябвало да усвои някои основни правила на математиката и елементарни принципи на функциониране на пазара. Този преход към един нов начин на мислене е отразен между другото и в народните предания и приказките за деца от съответните епохи.

Митовете и легендите от по-ранни времена се въртели все около юнаци и змейове, оръжия и битки, гордост и чест, свръхчовешки подвизи срещу свръхестествени сили. Ако прочетем някои приказки от феодалния период обаче, ще се натъкнем на образи като героя от „Джак и бобеното стъбло“, който за малко не разорил овдовялата си майка, като продал кравата й за шепа бобени зърна. Предмет на приказката е една неразумна сделка, извършена от младеж, който не разбира законите на пазара. За негов късмет бобените зърна се оказват вълшебни и Джак донася богатство на семейството си, като надхитря и обира великана. Подобна е тематиката на приказките за гъската, която снася златни яйца, или за търсачите на злато отвъд дъгата. С навлизането в късното средновековие и оттам в модерната епоха все повече народни приказки са посветени на пазара, парите и тяхното стопанисване или учат как да не се оставим да ни измами някой зъл магьосник.

Парите принудили хората да свеждат качествените различия между нещата до количествени. Те не само позволили, но и наложили цифровото обозначаване на предметите и явленията, а този цифров израз от своя страна направил възможно сравняването на неща, иначе неподлежащи на сравнение. Квантификацията, или количественото представяне, стимулирала бурното развитие на математиката, а приложена в разширен вид към други сфери на познанието, тя направила възможни точните науки. Тази тенденция към числено представяне лежи в основата на модерната мисъл — от развитието на математиката и точните науки до все по-голямата обективизация на правото, медицината, образованието и практически всички останали професии.

Десетичната система на парите и нейният брат близнак — метричната система на мерки и теглилки — променили не само начина на употреба на парите, но и самия механизъм на мислене. Появата на едно ново емпирично мислене, съчетано с по-строга дисциплина при боравенето с числа и категории, имала силен ефект върху онова интелектуално развитие, довело през осемнайсети век до появата на Просвещението. Новата интелектуална класа вече не се ограничавала с търсене на истината в научните трудове на древността и средновековните религиозни трактати. Самите учени вече можели да създават знания чрез наблюдение на действителността и описване на наблюдаваните явления. По този начин знанието се генерирало чрез индукция — анализ на наличните факти и доказателства, вместо чрез дедукция — от Светото писание и господстващата религиозна догма. В своя бит хората винаги са натрупвали знанията си индуктивно и емпирично, чрез уроците на опита, но този вид знания се смятали за нелегитимни от средновековните университети.

С въвеждането на новите методи на измерване и все по-голямата важност на цифровия израз в научното изследване учените изобретили и нова измервателна апаратура. В допълнение към усъвършенстването на съществуващите везни и механичния часовник били създадени уреди като термометъра за измерване на температурата, барометъра — за измерване на въздушното налягане, и хидрометъра — за измерване на влажността на въздуха.

Предводителите на научната революция не били учени в класическия смисъл на думата. Често те дори нямали университетско образование, нито пък заемали академични длъжности. В замяна на това те провеждали своите изследвания в практическата сфера като хора, изкарващи прехраната си с ръцете. Към групата на тези новатори принадлежали мъже като например Бенджамин Франклин, а също и като Джоузеф Пристли. Син на шивач от Йоркшър, като млад Пристли учил богословие и се готвел за църковна служба, но се посветил на науката, когато поради симпатиите си към Френската революция бил принуден да избяга от своя дом, подпален от разярена тълпа. По-късно той емигрирал в Пенсилвания поради единствената причина, че там живеел неговият герой Бен Франклин. Именно в новата си родина Пристли открил кислорода и посветил голямата част от живота си на научни експерименти.

Друг такъв учен бил Луи Пастьор, чиято основна цел била усъвършенстването на технологиите в пивоварството и винопроизводството. Работата му в здравеопазването започнала в търсене на лечебно средство за болести по копринената буба, за да бъде спасена копринената индустрия.

В резултат от епохата на Просвещението се появяват редица нови науки: химия, физика, биология и геология. Без промените в мисленето и измерването благодарение на разпространението на пазарните системи и парите и без паралелното развитие на метричната и десетичната система е трудно днес да си представим съставянето на периодичната таблица на химическите елементи, довела до разгадаване на техния атомен код и подреждането им по атомно тегло. Едва ли е съвпадение, че химикът Дмитрий Иванович Менделеев (1834—1907), създал периодичната таблица, е бил директор на Руското бюро за мерки и теглилки в Санкт Петербург.

Научната революция и индустриалната революция възникват една след друга, макар да е трудно да бъдат ясно разграничени. Историкът Дж. Д. Бернал пише:

Понятието „индустриална революция“ е въведено за пръв път през 1844 г. от германския социалист Фридрих Енгелс за обозначаване на технологичните и научните промени, възникнали в материалното производство през предходния век. Индустриалната революция е пряко продължение на предхождащата я ера на търговията. Възникването на световна търговска система позволява английското текстилно производство да се продава ефективно и евтино в Африка, Индия и двете Америки. Изключително важна роля изиграва търговската спогодба между Европа и американските индианци, които доставят на стария континент огромно разнообразие от продукти и селскостопански култури като бои, тютюн, висококачествен памук и каучук. Тези нови продукти, заедно с все по-разширяващите се пазари, предизвикват революция най-напред в текстилното, а по-късно и във всички останали производства.

Добивът на полезни изкопаеми довежда до значителни технически постижения като усъвършенстването на помпата, която на свой ред позволява да се построи парната машина. С използването на експлозиви в мините се развива химията и се постига по-добро разбиране на действието на барута. Нуждата от бързо и лесно транспортиране на добитата руда в колесни превозни средства има за резултат изобретяването на каруци, движещи се върху релсов път, а съчетано с парна тяга, това нововъведение води до появата на локомотиви и влакове.

Далекосъобщителната индустрия и енергетиката се основават на необходимостта от по-добри делови контакти. Първоначално електричеството имало само развлекателни функции чрез различни трикове, които притежателите на електрически уреди показвали на гостите си; постепенно се разбрало обаче, че то може да служи за пренасяне на информация на големи разстояния чрез така наречения морзов код. Веднага се явили и потребители на новото изобретение в лицето на бизнесмени и финансисти, за които информацията е пари, тъй като тя влияе на курсовете на акциите и изкупните цени на селскостопанската продукция.

Както често се случвало в миналото, академичната общност с голяма неохота и закъснение допуснала тези нови области на изследване и научно познание да се изучават в системата на университетските учебни програми. Едва в средата на деветнайсети век, и то под големия натиск на индустриалците и правителствата, университетските центрове в Европа разтворили врати за новите научни дисциплини. Първа била Германия, последвана от Англия и Франция; последните две държави били вдъхновени до голяма степен от успеха на първите световни изложения, които ярко демонстрирали единството на наука и производство. Голямото Лондонско изложение от 1851 г. довело до създаването на Кралския колеж на науките, изграден донякъде по образец на френските Екол Нормал Сюпериор и Екол Политекник.

Научните дисциплини много трудно се вписвали в приетата учебна програма на университетите; често изучаването им се ограничавало в специални политехнически училища. Големите университети с неохота отваряли място за научни изследвания, и то най-често поради спонсорството на групи индустриалци. Точните науки били отделени от хуманитарните дисциплини както административно, така и териториално; за тях се създали отделни факултети, често в отдалечени сгради на университетите.

По-късно през деветнайсети век принципите на научното изследване започнали да се прилагат и в области извън математиката и природните явления. Методиката на точните науки била пригодена и за целите на изучаване на обществото, политиката и икономиката. Подобен строго материалистичен подход се наблюдава в трудовете на Карл Маркс, който се опитва да прилага методика, заета от точните науки, при изучаването на сфери на човешката дейност — на историята, политическата и икономическата система. Този подход на Маркс към изследваната материя прераства в открита подкрепа на каузата на комунизма — политическо движение, което по негово време не намерило практически никакъв обществен отзвук.

Новите научни дисциплини икономика, социология и антропология били основавани на методиката на естествените науки, макар тя да не довела при тях до особено точни и ефективни резултати. Икономиката, впоследствие наречена от шотландския историк Томас Карлайл „тази потискаща наука“, се зародила като рожба на Просвещението, като нова дисциплина на системно изследване, основана на използването на числа, мерки и пари. Чрез трудовете на учени като Джеймс Стюарт, чието, „Изследване на принципите на политическата икономия“ било публикувано през 1767 г., а също и на много по-известния Адам Смит икономиката постепенно се оформила като самостоятелна дисциплина, като подход към организацията на обществения живот. Особено чрез трудовете на Адам Смит икономиката показва как животът се организира чрез обмяната на стоки и пари.

10Златният бръмбар

Като повечето световни градове, и Лондон има много лица, но сред широката публика е най-известен със своя аристократизъм, с достолепието на публичните церемонии и ритуали, в които участва кралската фамилия. Това е имперското лице на града — една фасада на традиция, церемониалност и монархизъм, зад която функционират институциите на британската държава. Тази официална зрелищност може да се наблюдава най-често в лондонския район Уестминстър, по-точно в триъгълника, очертан от Уестминстърското абатство, Бъкингамския дворец и Трафалгарския площад. В този квартал от двете страни на правите улици се простират обширни зелени паркове или се издигат лесно различимите сгради на кралската гвардия и на основните държавни учреждения. Тук е сцената на основните церемонии, организирани от името на британската монархия — от коронации и учредяването на поредния парламент до официални погребения и отбелязването на рождения ден на кралицата. Целият район на Уестминстър е замислен за провеждане на такива церемонии, за тържествени процесии с пищни карети, буйни коне, веещи се щраусови пера и многообразие на военни и официални униформи, невиждани в друг кралски двор в Европа след падането на Отоманската империя.

Далеч по-малко интересно и по-трудно различимо за туристите и останалите гости на града е едно друго, съвсем не маловажно негово лице — онази квадратна миля, официално наричана Лондонското сити, но известна сред обитателите си като Ситито. Всъщност този квартал е исторически най-старата част на Лондон; на това място първоначално е възникнало римско селище, прераснало в средновековен град. Ситито заема един участък на северния бряг на Темза, простиращ се приблизително между Тауър Бридж на изток и катедралата „Сейнт Пол“ на запад. Кварталът е бил разрушаван до основи на два пъти — от Големия пожар през 1666 г. и от бомбардировките на Луфтвафе през Втората световна война, като всеки път е възстановяван върху старата мрежа от усукани средновековни улички. При сегашния му вид възстановените старинни сгради се редуват с напълно модерни офисни комплекси, но като застроителен план той не се различава от древното римско селище Лондиниум.

Руините на римските крепостни стени все още служат за граници на Ситито, но сега кварталът се охранява не от тях, а от модерни полицейски патрули на специалните части за борба с тероризма. Полицаи могат да се видят по всички улици, водещи към Ситито; за разлика от средновековните стражи на близката крепост Тауър и почетните караули на други места из Лондон с техните колоритни костюми, ролята им не е да развличат туристите, а да бдят за сигурността. Облечени с обемисти противокуршумни жилетки и предпазни шлемове и въоръжени с картечни пистолети, винаги заредени и готови за стрелба, тези специални патрули спират всички превозни средства, от велосипеди до камиони, на влизане в Ситито. При цялата им бдителност, и сега от време на време някой бомбен взрив прави кратер в уличната настилка или избива фасадата на някой бар или офисен комплекс в гъсто населения квартал.

Ситито е финансов център още от времето на римляните, избрали това място за строеж на мост над Темза. Мостът останал единствен над реката в продължение на близо хиляда години, като благодарение на него малкото селище се разраснало като крупен пазарен град. Много от някогашните пазарища са дали имената на улиците в квартала, макар самите те отдавна вече да не съществуват. Така например средновековният пазар на зърно е заемал мястото, наричано и до днес Корнхил (Житен хълм). Главните пазарища се намирали около Чийпсайд (буквално: Евтината страна); а по-малки специализирани пазари имало покрай сегашните улици Уд Стрийт (Дървена), Поултри Стрийт (Птича), Айрънмънгър Стрийт (Железарска), Милк Стрийт (Млечна), Бред Стрийт (Хлебна) и дори Лъв Лейн (Алея на любовта). Макар тези пазарища отдавна да са изчезнали, те сега са заменени от много по-големи и важни пазари, върху които се крепи световната икономика.

Всички улици в Ситито водят сякаш до едно и също място — това е известното кръстовище на седем артерии, смятано от всички за сърцето на района. Тук са внушителните здания на Банк ъф Ингланд, Ройъл Ексчейндж — сградата, в която се помещава Лондонската борса за финансови фючърси, и Маншън Хаус — седалището на лорд-мера на Лондон; тук се издига и сивата бетонна крепост на модерната Лондонска фондова борса. Недалеч от това кръстовище е главната квартира на най-голямата застрахователна институция в света — Лойдс ъф Лъндън. От 1986 г. насам Лойдс се помещава в една ултрамодерна структура от стомана и стъкло, прилична повече на гигантска полуразрушена петролна рафинерия, отколкото на човешко свърталище, и успешно претендираща за приза по грозота сред всички обществени сгради, построени в света през двайсети век. Отношенията между Ситито и короната — както все още се нарича британското правителство — никога не са се отличавали с особена сърдечност. През 1066 г. Ситито било оградено с дебели крепостни стени и първоначално отказало да се предаде на Вилхелм Завоевателя, дори след като останалата Англия вече била победена в Битката при Хейстингс. Постепенно се стигнало до някакъв вид споразумение с новия владетел, при което крепостта го признала за суверен, но си запазила правото на самоуправление чрез местната занаятчийска гилдия. Недоверчивият Вилхелм приел компромиса, но построил своята собствена главна крепост току срещу стените на Ситито, за да го държи под око. Пространството между двете крепости в течение на осем века било използвано за публични екзекуции на политически противници; крепостта на Вилхелм Завоевателя, която днес е известна като Тауър, все още се извисява на брега на Темза пред Лондонското сити.

Ситито започва непосредствено от стените на Тауър, където под стража се съхраняват британската корона, кралските скъпоценности и останалите символи на монархическата власт. Тази съкровищница, която се смята за най-ценната колекция от скъпоценности в историята, включва и най-големия известен в света диамант. До деветнайсети век в Тауър се намирал и Лондонският монетен двор, където се сечали почти всички монети в империята до управлението на кралица Виктория.

До ден-днешен британският монарх, който иначе има право да се движи навсякъде из територията на Обединеното кралство, е длъжен да поиска официално разрешение от лорд-мера на Лондон, за да престъпи границите на квадратната миля на Лондонското сити. Церемонията, при която суверенът иска разрешение да влезе в Ситито, датира от средните векове; тя символизира някогашната екстериториалност на древния укрепен град спрямо останалата територия на кралството. Сякаш за да подчертае още повече тази самостоятелност на Ситито, пътят между него и Бъкингамския дворец минава покрай Кралския съд, който многократно в историята е служил като посредник между държавните и финансовите институции на Великобритания. На една сравнително кратка отсечка от този път, наречена Флийт Стрийт, се намираха до неотдавна редакциите на повечето вестници в Англия, отразяващи дейността на двата центъра на власт — финансова и държавна, както и многобройните скандали, които постоянно клокочат в двореца.

Екстериториалността на Лондонското сити спрямо останалите земи на кралството давала на лондонските търговци относителна автономия и им гарантирала определени права, каквито рядко можели да получат от властните крале. Докато това отделяне на търговията от държавната власт все още не означава пълна независимост, то поне осигурявало на английската икономика достатъчна защитеност и спомогнало за нейното по-успешно развитие — в сравнение например с икономиките на Франция, Русия, Испания и повечето от останалите европейски държави. Богатството, генерирано от финансовите институции на Лондон, се споменава в пиесата „Наследникът“ на Джордж Колман Младши, написана през 1797 г.:

Тук, в Лондонското сити, през деветнайсети век банкерите създали система на книжни пари, обезпечени със злато. Тази система се разпространила из целия свят и се превърнала в първата истински глобална парична система. Чрез нея банковото дело и паричното обръщение станали достояние на една много по-широка публика. В тази глобална система книжните пари — британската лира и нейният потомък, щатският долар, — съчетани с невидимите пари в банковите сметки, довели банковото дело до неговия исторически зенит.

Ситито и до днес си остава една от водещите финансови сили на планетата, макар вече да не доминира световната икономика по същия начин, както през деветнайсети и началото на двайсети век. В целия свят няма по-голямо струпване на финансови институции на единица площ. За да се получи аналог на Лондонското сити в Америка, би трябвало да се съберат на една квадратна миля Министерството на финансите. Федералният резерв — златното хранилище във Форт Нокс и Уолстрийт, заедно със седалищата на всички основни американски банки, застрахователни компании и петстотинте най-могъщи корпорации.

Ако Бъкингамският дворец, Уестминстърското абатство и Парламентът съставляват официалното, публично, имперско лице на Британската държава, Ситито е нейното сърце. От неговите офиси, заседателни и тръжни зали са тръгнали парите, с които са били заредени корабите на Нелсън преди Трафалгарската битка; оттам е финансирано превземането на Индия; оттам са платени мините на Южна Америка и железниците на целия свят; оттам са били ръководени банките на най-голямата империя в света; в Ситито са застраховани краката на най-красивите холивудски звезди.

Финансовият квартал на Лондон е израснал около Банк ъф Ингланд, която до ден-днешен си остава най-важната финансова институция в Ситито. Банката възникнала във вихъра на историческите промени, известни като Славната революция от 1688 г., когато витите и торите се обединили в парламента около решението за сваляне на крал Джеймс II от престола. Прегрешението на монарха се състояло в това, че бил приел католическата религия; ето защо политическите партии поканили неговата дъщеря Мери, която била протестантка, и нейния съпруг, холандеца Вилхелм Орански, да поемат заедно престола като кралица Мери II и крал Уилям III. Двамата монарси наследили едно практически банкрутирало държавно управление и безнадеждно остаряла парична система, управлявана от златари. Те отчаяно се нуждаели от пари, тъй като водели война на два фронта — с Франция и с въоръжените поддръжници на Джеймс II.

Притиснат от нуждата, Уилям се съгласил да издаде декрет за основаване на национална банка, която да набира средства от частни източници, за да ги отпуска в заем на правителството. В сградата на банката днес се съхранява мраморна плоча, върху която са гравирани следните думи на сър Уилям Пети от 1682 г.:

Макар да била основана като официален банкер на държавата, Банк ъф Ингланд си останала изцяло частна холдингова компания. Тя била създадена от шотландския финансист Уилям Патерсън и неговите съдружници, като още в самото начало отпуснала на краля заем от 1,2 милиона лири при 8% годишна лихва. Инвеститорите получили акции на банката в количества, пропорционални на вложените пари. С набраните от Банк ъф Ингланд средства през следващите няколко века били финансирани завоевателните войни и експедиции на най-голямата империя в историята на човечеството.

Срещу монетите си, депозирани в банката, вложителите получавали разписка. Говори се, че тези хартийки постепенно влезли в обръщение като пари сами по себе си; за съжаление няма безспорни доказателства, че това наистина е станало. Знае се със сигурност обаче, че след време банката започнала да издава на вложителите разписки със стандартна номинална стойност в лири стерлинги; тези разписки действително се разпространили като разменно средство и се превърнали в първите банкноти, издадени от Банк ъф Ингланд.

През по-голямата част на осемнайсети век Банк ъф Ингланд издавала банкноти с номинал десет или двайсет лири. По онова време двайсетлировата банкнота имала покупателната способност на около хиляда сегашни долара; поради голямата си стойност тези банкноти се използвали само при крупни сделки, главно между финансистите и богатите търговци в Лондонското сити. Повечето хора използвали за всекидневните си нужди монети с много по-малка номинална стойност.

По време на финансовата криза, предизвикана от Наполеоновите войни в началото на деветнайсети век, банката започнала да издава банкноти по една и две лири, за да компенсира недостига на монети и да увеличи паричната маса, необходима за снаряжение на войската и за заплати на войниците. По онова време дори банкнота от една лира представлявала значителна сума, равностойна на около петдесет сегашни долара; подобни банкноти рядко се използвали от средния гражданин за всекидневни нужди.

Други банки също можели да издават разписки срещу депозити, но нито една от тях нямала престижа на Банк ъф Ингланд — официалната банка на правителството и кралския двор. През 1844 г. в парламента бил приет закон за банките, по силата на който Банк ъф Ингланд единствена на територията на Обединеното кралство имала право да издава банкноти. От куртоазия към достойнството на шотландските националисти някои банки в Шотландия също получили право да издават банкноти за ежедневно обръщение, но те при всички случаи трябвало да бъдат обезпечени с активи на Банк ъф Ингланд. От своя страна Банк ъф Ингланд била длъжна при поискване да обменя всички свои купюри срещу злато и сребро; по този начин книжната лира имала абсолютно същата стойност като златната.

За разлика от книжните пари, които били в обръщение в Съединените щати и Франция по време на съответните революции, книжните пари в Англия не се издавали пряко от правителството. Вместо това те се емитирали от частна банка, функционираща с правителствен лиценз, но все пак отделно от правителството. Короната продължила да сече своите монети, включително златната монета от една лира с образа на монарха. Същевременно Банк ъф Ингланд като частно предприятие не издавала изобщо монети, а имала право да издава само книжни пари, и то при условие, че върху тях не е отпечатан кралският образ. Банката функционирала донякъде встрани от политиката, или поне от ежедневните политически препирни и боричкания; макар и пряко наблюдавана от правителството, Банк ъф Ингланд била преди всичко банка — т.е. финансово отговорна институция, чиято главна цел била да осигури печалбите на своите акционери.

През деветнайсети век Банк ъф Ингланд изиграла ролята на фокус и стабилизиращ фактор в световната парична и банкова система. По думите на Джон Кенет Гълбрайт, „от всички институции, свързани с икономиката, нито една не се е радвала на подобен престиж толкова дълго време. Във всяко отношение Банк ъф Ингланд е за парите това, което е свети Петър за християнската вяра. И тази репутация е заслужена, защото голяма част от изкуството, както и известна част от мистерията на управлението на парите произлизат от нея“.

По онова време почти целият свят използвал златния стандарт, а само отделни държави — например Мексико и Китай — продължавали да използват сребърния. Въпреки известни вариации между цените на тези два метала и някои трудности при хармонизирането им и двата по същество представлявали елемент от единната световна парична система, при която всички национални валути са обезпечени или със злато, или със сребро.

След поражението на Наполеон Великобритания останала да доминира планетата като най-голямата световна империя, поддържана от най-могъщия флот. От своя страна Банк ъф Ингланд се превърнала в прототип на централна банка, на която се стремели да подражават всички национални банки по света. Епохата от началото на управлението на кралица Виктория до избухването на Първата световна война е една от най-стабилните в историята на парите, спомогнала за незапомнен дотогава всеобщ просперитет. Под финансовото ръководство на Банк ъф Ингланд светът използвал единна парична система, основана на златния стандарт. На практика златото било единната световна валута.

Често интересите на Банк ъф Ингланд взимали връх над тези на правителството. Банката била принудена да играе активна роля в запазване стойността на златото, като понякога нейната интервенция за тази цел ставала за сметка на британските граждани, които имали наистина стабилна валута, но с намалена покупателна сила. Докато Великобритания служела на света, собствените й граждани плащали цената на тази услуга.

В течение на близо седемдесет години — от 1844 до 1913, английската лира стерлинга запазила позициите си на една от най-стабилните и мощни валути в света. През целия този период онова малко парче земя, наречено Лондонско сити, представлявало истинският световен финансов център. Великобритания поддържала един уникален баланс на силите, при който валутата и финансовите институции се намирали в частни ръце, концентрирани в Ситито, докато армията и империята се управлявали от правителствените сгради на Уестминстър — парламента, Уайтхол, Даунинг Стрийт 10 и Бъкингамския дворец. Доколкото имперската власт и частните финансови интереси оставали разделени, макар и в синхрон помежду си, Великобритания владеела света чрез най-могъщата и голяма по площ империя в историята.

През деветнайсети и двайсети век директорите на Банк ъф Ингланд решително отблъсквали всеки опит за намеса на правителството в тяхната работа. Когато била създадена кралска комисия за установяване на резервите на банката, банкерите отговорили само, че тези активи са „много, много съществени“. А когато комисията настояла да получи повече подробности, отговорът бил, че банкерите изпитват „много, много голяма неохота“ да добавят каквото и да било към вече казаното.

Докато Банк ъф Ингланд контролирала националната икономика, Великобритания просперирала. При стабилната лира стерлинга индустриализацията и търговията нараствали с бързи темпове, а цените на повечето стоки от първа необходимост плавно спадали в условията на един период на мир, продължил цял век. Икономически погледнато, това бил най-добрият век за Европа. Златото осигурявало здрава основа за този мир и просперитет, понеже златният стандарт служел като могъща спирачка пред издаването на допълнителни количества пари от правителството, доколкото страната не можела да отпечата повече пари, отколкото били златните й запаси. Говори се, че на въпроса „А защо тъкмо злато?“ един финансов експерт отвърнал:

Както отбелязва Давид Рикардо, икономист от деветнайсети век,

През викторианската ера именно златният стандарт наложил на политиците така нужната дисциплина.

Икономическият бум от деветнайсети век дал на света железници, параходи, телеграфни и телефонни линии и електричество, както и чудеса на архитектурата като Брук-линския мост, Айфеловата кула и Суецкия канал. През деветнайсети век са били произведени повече стоки за повече хора от когато и да било преди; кулминацията на този век била наречена в Съединените щати Позлатената епоха, а в Европа — Бел епок, една епоха на разточително охолство, излишък и показно потребление.

Към края на деветнайсети век в западните демокрации като САЩ и Великобритания новопоявилата се класа на заможните банкери и индустриалци водели живот на лукс и привилегии, каквито вероятно никой монарх преди тях не е можел да си въобрази. Тази прослойка на новобогаташи, която се поставяла над закона и манипулирала политиците като марионетки, бързо си навлякла всеобща ненавист сред широката публика. Народът и особено самите политици развили изключителна омраза към капиталистическата класа. Постоянните атаки срещу тази класа, имащи за цел, по възможност нейното пълно унищожение, били най-простото решение на проблема според радикалните идеолози, както и според някои демократични политически лидери в Европа и Северна Америка.

Вероятно с цел да отбият атаките срещу себе си най-заможните плутократи предприели огромна по мащабите си и широко разгласявана благотворителност. Общественополезната дейност се превърнала в неотменна част на всяко богатство, особено в Съединените щати. Съпругите и дъщерите на богаташите устройвали балове и други светски събития, на които се събирали средства за бедните; основавали и спонсорирали благотворителни организации и сдружения за обществена дейност. Известният индустриалец Андрю Карнеги, собственик на стоманодобивни предприятия, построил библиотеки и други просветни центрове по цялата територия на Съединените щати и основал голяма фондация, която и до днес носи неговото име. Шведският фабрикант Алфред Нобел, натрупал състоянието си от добив на петрол и производство на експлозиви, основал едноименната международна награда за мир. Хенри Форд, Джон Д. Рокфелер и У. К. Келог също дали имената си на големи благотворителни фондации. Други индустриалци и финансисти създали колежи и малки университети: търговският и експортен магнат Уилям Райе основал университета Райе в Хюстън, Тексас; семействата и наследниците на тютюневите милионери братята Бенджамин и Джеймс Дюк основали в тяхна чест университета Дюк в Дърам, Северна Каролина; а железопътният магнат Лиланд Станфорд финансирал създаването на изключително престижния Станфордски университет в памет на своя починал син.

През целия деветнайсети век европейските правителства били сериозно ограничени от златния стандарт, върху който се основавала цялата финансова система на континента. Тъй като вече не били в състояние да раздават земи и подаръци като някогашните монарси, нито пък да печатат неограничени количества пари, те спешно се нуждаели от нови методи за самообогатяване. Щом златото веднъж било прието за абсолютен стойностен еквивалент, то единственият начин за увеличаване на паричната маса бил чрез набавяне на нужните количества злато, с които да бъдат обезпечени парите. Треската за злато се превърнала в най-голямата международна надпревара след завладяването на Америка през шестнайсети век. Европейските правителства разпратили своите армии по цялото земно кълбо, за да търсят нови източници на злато. И те ги открили в Южна Африка, в Австралия, в Сибир, по река Юкон в Аляска. Дори самите Съединени щати се превърнали в основен производител на злато в своята нова територия Калифорния, отвоювана съвсем наскоро от Мексико.

Британският флот владеел моретата и океаните и бил винаги в състояние да превози войските на империята до всеки континент, в най-отдалечената точка на планетата. Британската империя се простирала от Англия и Ирландия до Канада, Британски Хондурас, Гвиана и повечето от Карибските острови. От базата си в Гибралтар Великобритания контролирала западния подстъп към Средиземно море; от остров Малта охранявала централните средиземноморски корабоплавателни пътища; а от базите си в Египет държала под свой контрол източния подстъп към морето — Суецкия канал, както и всички съседни страни. На юг от Египет империята се разпростирала върху Судан и Нигерия — съответно най-обширната по територия и най-голямата по население африканска държава; както и върху Южна Африка — най-богатата територия на континента. В допълнение към всичко това империята имала за опорни точки и страни като Кения, Уганда, Гана, Златния бряг, Родезия и Замбия. На азиатския континент англичаните притежавали цяла Индия (включително и днешен Пакистан), Малайзия, Цейлон, Бирма, както и ключовите пристанища на Аден, Сингапур и Хонконг. Великобритания превърнала на практика целия Пасифик в свое частно езеро, като притежавала или по един или друг начин контролирала Австралия, Нова Зеландия, островите Тонга и Фиджи, Куковите острови и Новите Хебриди.

Европейските правителства изградили своите имперски бюрокрации и армии, с които покорявали нови земи и прибавяли все повече поданици към империите си. Англичаните водели войни от прохода Хибер в Афганистан до Хартум в Судан и от Хонконг в Китай до Зулуланд в Южна Африка. Франция воювала от Тимбукту до Таити; дори германците, холандците, белгийците и италианците изпращали армиите си да се бият и покоряват далечни части на планетата. Австро-унгарската империя се разпростирала все по на изток в Европа и на Балканите, измествайки отслабналата Отоманска империя от земи, притежавани от нея в течение на столетия. Русия разширявала територията си по посока на Кавказ и Централна Азия. Япония предприела териториална експанзия към прилежащите острови и земи от континента; постепенно тя завладяла Корея, Тайван и островите край бреговете на Сибир.

Единствените територии, успели през деветнайсети век да се отърсят от колониално господство, били страните от Северна и Южна Америка. По образеца на Съединените щати, извоювали независимостта си в последната четвърт на предходното столетие, бившите испански, френски и португалски колонии една след друга се обявявали за независими държави. В един пристъп на културен империализъм, разтърсил цяла Америка от Аляска до Огнена земя, правителствата на новоосвободените държави почти едновременно обърнали дулата към завареното индианско население, което било подложено на най-безмилостното изтребление след нашествието на конкистадорите през шестнайсети век. Докато аржентинците изтребвали племената на Патагония, Чили обявило война на мапучите; Бразилия се заловила да прочисти джунглата от индианците, които я населявали, за да отвори място за каучуковите си плантации; докато Мексико обявило война едновременно на индианците яки на север и на Маите в Юкатан. В същото време Съединените щати възприели политика на „премахване“ на индианците източно от река Мисисипи; те обявили война на народите на Големите равнини, имаща за цел пълното им унищожение.

За повечето племена и народи, заварени от колонизаторите по света, деветнайсети век бил истински кошмар. Понеже кампаниите за тяхното унищожение или покоряване стрували много пари, през целия този век се наблюдавало непрекъснато нарастване на разходите за въоръжение и издръжка на армии. С нарастването на военните бюджети и разширяването на военната бюрокрация се увеличавала и относителната им тежест върху националните икономики и респективно върху златните резерви на държавите.

В процеса на покоряване на населените континенти и превръщането им в колонии европейските сили създали огромни по размерите си действащи армии и флоти, както и промишлените и организационните структури за тяхното поддържане. Когато пред тези непрестанно разрастващи се военни машини не останали земи за колонизиране, държавите ги хвърлили една срещу друга. Избухнала Първата световна война — най-страшната кървава баня за времето си в световната история. Избухването на войната дало на правителствата нужния претекст да поемат в ръцете си управлението на националните икономики, с което да разпрострат своята власт върху всички сфери на обществения живот и да наложат нови данъци като подоходния данък, въведен за пръв път в Съединените щати. Ако не им достигало злато, за да финансират своите нови начинания, правителствата — водени, както се твърдяло, от чисто патриотични съображения и военна целесъобразност — просто пускали в действие печатниците за пари, с което на практика отменили златния стандарт. Докато финансите на дадена държава са обвързани със златния стандарт, паричната маса в обръщение е ограничена, а оттам се слага таван на количествата пари, които правителството може да вземе на заем. Ако населението не разполага с достатъчно пари, за да изкупи емитираните от държавата облигации, правителството може да разчита единствено на постъпленията от данъците, за да покрива разходите си.

Автономията на Банк ъф Ингланд, вече доста ерозирала в резултат на нееднократната груба намеса на държавата, приключила с избухването на Първата световна война. Правителството се нуждаело от пари, за да финансира армията; така целесъобразността за пореден път надделяла над финансовата дисциплина, наложена от златния стандарт, в резултат от което банката пуснала в обръщение количества пари, които не била в състояние да обезпечи със злато. След като веднъж се убедило на практика колко е лесно да се печатат пари без ограниченията на златния стандарт, от този момент нататък правителството нямало никакво желание да си налага доброволно тези ограничения. След края на войната имало плах опит за възстановяване на златния стандарт, но през 1931 г. Великобритания престанала дори да се преструва, че нацоналната й валута е по някакъв начин обвързана с наличните златни запаси. Ерата на златото, ерата на Банк ъф Ингланд, приключила веднъж завинаги.

Златният стандарт, който лежал в основата на международната финансова система, администрирана от Банк ъф Ингланд и от Лондонското сити, представлява първата по рода си истински глобална система, обединяваща целия свят. Златото успява да постигне нещо, което не било по силите на безмилостни завоеватели и древни религии: то обединило практически всички хора на земята в една единна обществена система. След рухването на тази система в резултат от Първата световна война правителствата на Европа и Северна Америка напразно се стремели да я заменят с някаква нова, различна световна система. В своето нежелание да се върнат към златния стандарт, т.е. да се откажат доброволно от новата власт, която политиците току-що били извоювали за себе си, те се опитали да създадат едни чисто политически международни системи, каквито са Обществото на народите и неговият приемник Организацията на обединените нации, както и десетки други, по същество все политически формирования като Международния валутен фонд и Световната банка. Някои от тези формирования може действително да са допринесли определена полза в ограничен контекст, но в основата си те са доказали своята неефективност.

Първата световна война отбелязала края на великата епоха на единната световна валутна система, основана на златото. Както пише Хърбърт Уелс, тази война

В известен смисъл с края на Първата световна война се отбелязва краят и на деветнайсети век и началото на двайсети — една напълно различна историческа епоха. Войната разрушила деликатното равновесие между отделните и относително самостоятелни сфери на държавното управление и управлението на икономиката във Великобритания. Все повече власт била съсредоточена в ръцете на политиците и на правителствената администрация.

След като в края на войната старият финансов и икономически ред бил в развалини, много политици и политолози започнали да предлагат нови системи, до една основаващи се на засилена власт на държавата. На власт в Русия дошли комунистите със своите екстремистки програми за премахване на капитализма, унищожаване на всякакви пазарни отношения и създаване на единна икономическа и политическа система, изцяло подчинена на държавата в някаква форма на социалистически интернационализъм. В противовес на социалистическия интернационал се явил националсоциализмът на Хитлер, известен повече със съкратеното наименование нацизъм, наложил на гражданите една не по-малко тиранична форма на държавно управление на икономиката, включваща дори използването на робски труд в името на политическата целесъобразност.

Сякаш всички едновременно се оглеждали за изкупителна жертва за ужасяващите финансови и икономически провали на епохата. Във всяка отделна страна политиците атакували имотните класи или определени техни представители — от помешчиците и аристократите в Русия до арменците в Турция или евреите в Германия.

Либералните демокрации на Западна Европа и Северна Америка се задоволили с по-малко екстремистки мерки и идеологии, но и те значително увеличили властта на държавата върху икономиката. Във всяка от тези страни били формирани политически и бюрократични коалиции с отделни елементи от националната икономика. Една такава коалиция, формирана около военното производство и снабдяване, получила от президента Дуайт Айзенхауер името „военнопромишлен комплекс“. По-късно през двайсети век се формират нови коалиции с участието на други части от правителствата с цел създаване на всеобхватни мрежи от социално осигуряване, нещо като социалнопромишлен комплекс. И двата вида коалиции поглъщат огромни количества средства, отпускани от държавата, което става за сметка на други части на икономиката, несвързани нито с военната, нито със социалната сфера.

След своето повече от двестагодишно съществуване като частна институция, Банк ъф Ингланд се оказала неспособна да се противопостави на тенденцията на двайсети век към национален контрол върху финансовите институции. В прилив на социалистическа сантименталност лейбъристкото правителство обявило през 1946 г. нейната национализация. Доколкото банката вече функционирала в тясна координация с държавата и се контролирала от правителството, този акт само формално уредил съществуващото статукво. Цялата дейност на банката била подчинена на министъра на финансите — едно политически назначено лице.

Наскоро след национализацията на банката правителството решило върху всички купюри да бъде отпечатан портрет на суверена; в миналото такава практика съществувала само при монетите, сечени в Държавния монетен двор. Така кралица Елизабет II става първия британски монарх, чийто портрет краси националните книжни пари. С този акт правителството показва, че вече напълно контролира валутата на страната и всички институции, свързани с нея. С национализацията на Банк ъф Ингланд се отбелязва краят на един дълъг процес на непрекъснато нарастване на държавната власт над финансовия живот и валутата на страната; това е първата, но не и последна стъпка към одържавяване на британските финанси, икономика и валута.

В края на двайсети век Банк ъф Ингланд — Старата дама от Треднидъл Стрийт е просто една от многото национални банки по света. В сравнение например с германската Бундесбанк, която регулира могъщата германска марка, понастоящем Банк ъф Ингланд не може да претендира дори за водеща роля сред банките в Европа, а още по-малко в света. Щатският долар отдавна е изместил лирата стерлинга от някогашните й доминиращи позиции на световните пазари; нещо повече, британската лира отстъпва вече по важност и на японската йена, германската марка и швейцарския франк.

Загубила своята самостоятелност и позициите си на независима емисионна институция в рамките на световната парична система, основаваща се на златния стандарт, Банк ъф Ингланд се превръща в поредното правителствено учреждение на Великобритания. Вместо да определя финансовата политика на страната и да издава пари в съответствие с наличните златни резерви, тя осъществява политиката на правителството и издава толкова пари, колкото й наредят политиците от другия център на влияние в Лондон. Подчиненото положение на банката спрямо правителството и нейната окончателна национализация представляват победа на политиката над банковото дело и на държавата над парите.

Според много коментатори и политически дейци както отдясно, така и отляво новата власт на държавата над парите — национализацията на парите — е добре дошла след доминиращата роля на богатството и парите през деветнайсети век.

Известният историк и философ Освалд Шпенглер, живял по време на прехода от викторианската към модерната епоха, пише, че през двайсети век засилването на властта на държавата — едно явление, което той нарича цезаризъм — окончателно „отхвърля диктатурата на парите“. Според Шпенглер възродената държавна власт е дългоочакваният антидот на властта на богатите и на диктата на пазара:

11Пътят с жълтите плочки

За щастие остров Манхатън лежи върху солидната шистена основа на северноамериканската континентална плоча. Никакъв друг терен не би издържал чудовищната маса на десетките небостъргачи, особено като се има предвид, че земята отдолу е издълбана като мравуняк от безброй тунели, водопроводни и канализационни тръби, електрически кабели и подземни комуникации. Макар названията на някои градски артерии като Брод Стрийт и Бродуей3 да подсказват големи открити пространства, в ерата на автомобила тези улици не са нищо повече от тесни, прилични на окопи пътеки между сградите. От двете им страни се издигат до небесата отвесни стени от гранит, мрамор и пясъчник — зданията на най-могъщите финансови институции в модерния свят: Банк ъф Токио, Федеръл Ризърв Банк, Чейс Манхатън Банк, Ситибанк, Морган Стенли, Американската фондова борса, Екуитъбъл Билдинг, Световния търговски център, Манюфакчърър Хановър Тръст; както и на основните стокови борси: Памуковата борса, Кафеената борса, Стоковата борса. В центъра на финансовия район пулсира и сърцето на световния капитализъм — Нюйоркската фондова борса.

На Брод Стрийт дори и при най-лошо време служителите от Нюйоркската фондова на затишие в залата. Между тях се провират тълпи туристи, които трябва да преминат през няколко проверки и осигурителни бариери, преди да бъдат допуснати в галерията.

Едва в последните години на деветнайсети век Ню Йорк измества Лондон като световен финансов център. През различните исторически епохи тази функция е била изпълнявана последователно от древна Лидия, от Елада и Рим, от ренесансова Флоренция, а по време на индустриалната революция — и от Лондонското сити. Постепенно, през десетилетията след Американската гражданска война, финансовият център на света се премества още веднъж — този път от Стария свят в Новия.

От самото си възникване Съединените щати са нация, изградена около парите и търговията, а не толкова около армията, правителството или някаква установена управляваща класа. Създадено при отсъствие на европейската аристократична система и нейната рицарско-църковна култура, американското общество се гради, може би повече от което и да било друго в света, на солидна основа от парични отношения. Историкът Алексис дьо Токвил, самият той потомствен аристократ, пише следното за Америка в началото на деветнайсети век:

Това обсебване на душата на обикновения американец от парите поставя основата на най-могъщата икономика в света.

Един век след Токвил неговите наблюдения се повтарят в общи линии от президента Калвин Кулидж, който на 17 януари 1925 г. заявява пред Американската асоциация на издателите на вестници, че „главното занимание на американците е бизнесът“.

Сегашната система на книжни пари в Съединените щати е до голяма степен продукт на Гражданската война. След първия злополучен опит на Америка с издаване на банкноти — така наречените континента™, появили се още по време на революцията, в Съединените щати не били печатани повече книжни пари в продължение на близо цял век, с едно-единствено изключение — за кратко време през войната от 1812 г.

През първата половина на деветнайсети век в Съединените щати се водели дълги и ожесточени борби за контрол над националната валута. На два пъти била откривана и закривана националната банка. Наложило се Върховният съд да постанови, че отделните щати имат право да упълномощават щатските банки да издават техни собствени пари; в резултат от това почти всички книжни пари в обръщение били все банкноти, издадени от щатски или частни финансови институции. Почти през цялата дотогавашна история американците страдали от недостиг на монети, към който се прибавяла и липсата на единна национална книжна валута; в търсенето на удобен и практичен заместител банките предложили като единствено разумно решение използването на банкноти, издавани от самите тях. За съжаление, както често става, когато системата е още нова и недостатъчно добре сработена, много граждани станали жертва на безскрупулни банкери, които срещу депозитите им в злато и ценности ги затрупвали с хартия без стойност. Докато професията на банкера в континентална Европа се смятала за все по-значима и високоотговорна и се ползвала с безпрецедентно, непрестанно нарастващо обществено доверие, подкрепа и престиж, американските банкери минавали за мошеници и измамници, а банковата институция — за едно необходимо зло, до което хората прибягвали, но което никой не уважавал.

През първата половина на деветнайсети век правителството на Съединените щати издавало всички видове монети от злато, сребро и мед, но никакви книжни пари. Тъй като нямало федерални банкови закони, книжните пари се издавали от банки, функциониращи според щатските закони, като все пак били обезпечени със злато. От самото основаване на държавата обаче определени влиятелни политически сили се обявявали за преминаване на банките и националната валута изцяло под управлението на федералното правителство. В желанието си да дискредитират местните и щатските банки те разпространявали истории, често измислени, за банкери разбойници, които завличали клиентите си и фалирали или пък сейфовете им се оказвали пълни с гвоздеи и оловни пръчки вместо със злато. С такива невероятни аргументи тези сили призовавали за учредяване на федерална банка или серия от държавно лицензирани банки, както и за контролиране от правителството на цялата дейност по издаването на книжни пари.

Съвременната компютърна техника позволява на изследователите да възстановят и анализират в детайли сметководните книжа на някогашните банки. Историческата истина е, че въпреки всички страховити истории за банкери разбойници и фантомни банки из териториите на Дивия запад в голямата си част независимите банки управлявали доста отговорно потока от книжни пари. Изземването на правата им за контрол на паричната маса било продиктувано не толкова от някаква тяхна неспособност да се справят със задачата, колкото от политически натиск за централизиране на цялата държавна власт във Вашингтон. Застъпниците на силна централизирана държавна власт използвали Гражданската война като повод да се разправят с независимите банки.

Ерата на свободните банкери — или както ги наричали техните хулители, банкерите разбойници — приключила с приемането от Конгреса на Закона за Националната банка от 1863 г.; по силата на този закон, смятано от 1866 г., всички банкноти, издавани от щатските банки, подлежали на облагане с данък. Създадена била една действително национална валута под контрола на федералното правителство и лицензираните от него банки. През следващите няколко години федералното правителство злоупотребило по най-срамен начин с този свой монопол, като непрестанно издавало големи количества банкноти без покритие.

При управлението на президента Ейбрахам Линкълн и на министъра на финансите Салмън Портланд Чейс федералното правителство се нуждаело от големи суми за изграждане на войската — ресурси, с каквито не разполагало. Подобно на много други правителства преди и след него, то видяло решението на проблема в пускане на печатарските преси — в отпечатването на книжни пари без покритие. С първия Закон за платежните средства, подписан от президента Линкълн на 25 февруари 1862 г., правителството било упълномощено да отпечата 150 милиона долара в банкноти с номинал минимум от пет долара. По този начин била създадена двойствена валутна система. От една страна, държавата изисквала вносните мита да се плащат в златни или сребърни монети, като същевременно приемала да изплаща лихва в монети по всички държавни облигации. От друга страна обаче, войниците и кредиторите на държавата получавали дължимите им суми във второразредните книжни долари — наричани „зелени гърбове“ заради цвета на обратната им страна, — които Министерството на финансите не спирало да бълва и които не били обезпечени с нищо освен с голи обещания.

Макар да се издавали като валута, на практика зелените гърбове представлявали един вид държавни облигации с ниска номинална стойност, при това неносещи лихва. Правителството обещавало да изкупи банкнотите по номинала в неопределен бъдещ момент след приключването на войната. Следователно зелените гърбове не били нищо друго, освен облигации срещу принудителен заем, който държавата взела от народа, за да финансира Гражданската война. Разбира се, винаги съществувала опасност правителството да загуби войната или пък, дори и да я спечели, впоследствие да реши да не изкупува банкнотите по номинална, или по каквато и да било стойност. Така разменната стойност на зелените гърбове служела като барометър за общественото доверие в евентуалното спечелване на войната от Съюза, както и в добросъвестните намерения на правителството да изкупи собствените си банкноти срещу злато.

На 11 юли 1862 г. бил приет и втори Закон за платежните средства, по който били отпечатани още 150 милиона долара в същите банкноти. Колкото повече зелени гърбове се печатали, толкова повече спадала разменната им стойност; така през юни 1864 г. сто долара в банкноти се разменяли срещу 35,09 златни долара, или малко повече от една трета от номиналната стойност на банкнотите. Приблизително по същото време обаче надеждите за победа на Съюза над Конфедерацията започнали да се увеличават, а заедно с тях бавно нараствала и вярата, че все някой ден правителството ще изкупи банкнотите си по курс, малко по-близък до номиналната им стойност. За да настъпи този ден, трябвало да минат още петнайсет години — едва на 2 януари 1879 г. гражданите най-после получили възможност да разменят зелените гърбове срещу еквивалентна стойност в злато. Дотогава Съединените щати се били съвзели от войната и дори натрупали златни резерви от 114 милиона долара. Съзнавайки, че правителството вече напълно е в състояние да гарантира банкнотите, сравнително малко хора чувствали нужда да ги разменят срещу злато.

Междувременно с присъда по делото „Хепбърн срещу Гризуолд“ от 1870 г. Върховният съд на Съединените щати определил издаването на зелените гърбове от правителството като незаконно и противоречащо на Конституцията. В присъдата се постановявало, че никой гражданин не можел да бъде принуждаван от федералното правителство да приема книжни банкноти като погасяване на заем, взет от същото правителство преди войната в златни или обезпечени със злато монети. Съдията, подписал тази присъда, бил същият Салмън П. Чейс, междувременно (през 1864 г.) назначен от президента Линкълн за председател на Върховния съд. Така Чейс обявил за противоконституционно собственото си разпореждане, издадено няколко години по-рано в качеството му на министър на финансите, за напечатване на злополучните зелени гърбове. На следващата година нов състав на Върховния съд отменил присъдата.

Докато федералното правителство се натъквало на сериозни затруднения при финансиране на водената от него война, проблемите на Конфедерацията — официалното име, с което се наричали южните щати — били много по-ужасни. Според една теория коренът „дикси“, например в думата Диксиленд, произлиза от названието на десетдоларовата банкнота с надписи на френски и английски език, издадена през 1830 г. от Банката на Луизиана в Ню Орлиънс. Тъй като на френски десет е dix, популярното название на тези банкноти било „диксове“. Така до 60-те години на века Дикси започнали да се наричат събирателно щатите, съставящи Конфедерацията. Дали тази етимология е достоверна, вече никой не може да каже. Така или иначе, би било справедливо, ако популярното название на южните щати действително произлиза от книжните им пари, тъй като парите изиграли решаваща роля в кратката история и опустошителното поражение на Конфедерацията.

Докато Съединените щати издали по време на Гражданската война общо 450 милиона долара в банкноти, щатите от Конфедерацията пуснали в обръщение книжни пари на стойност близо един милиард долара. В резултат от това до март 1861 г. цените там се вдигали с около 10% месечно, а след тази дата, през времетраенето на войната, се повишили още над 90 пъти. Стока, която през 1860 г. на север струвала 100 щатски долара, през 1865 г. била поскъпнала на $146. През същия период в южните щати цената на същата стока от 100 южни долара скочила главоломно на $ 9211. Трудно е дори да се повярва, че набързо сформираното правителство на Конфедерацията изобщо било в състояние да води война при такива условия, при това с начален бюджет от около 37 милиона долара. Както пише Джон Кенет Гълбрайт:

За разлика от зелените гърбове, които федералното правителство изкупило след петнайсет години, никой дори не си дал труда да обмени оня един милиард долара, издадени от правителството на Конфедерацията. Много южняшки фамилии пазили безполезните си пари в продължение на десетилетия след края на войната, но така и не дочакали да им ги разменят. Поради срива на паричната система на Конфедерацията, в допълнение към опустошението на столицата и цялата й инфраструктура, Югът, който преди войната бил най-богатата земя на Северна Америка, се превърнал в най-бедната територия на САЩ, каквато останал още близо цял век.

Федералното правителство било крайният победител в Гражданската война не само защото успяло да бие Юга във военно отношение, но най-вече защото след войната наложило своя контрол над всички щати и над националната валута. Правителството отменило правата на отделните щати да издават свои банкноти чрез лицензирани от самите тях банки; разбило множеството банки, които издавали свои собствени пари; в крайна сметка федералното правителство разгромило Юга военно, политически и икономически. След приключването на Гражданската война федералният долар триумфално се наложил като единна национална валута на Съединените щати, а оттогава насам федералното правителство и лицензираните от него банки изцяло контролират националната валута.

Надигнали се гласове, призоваващи за пускане в обръщение на нови книжни пари и неограничени количества сребърни монети. През 1874 г. се създала политическа партия на Зелените гърбове, която се ползвала с енергичната поддръжка на бедните фермери от западните територии; на националните избори тя се представила твърде зле и успяла да просъществува по-малко от едно десетилетие. Някои от исканията на Зелените гърбове били подети от Народната партия на САЩ, известна повече като Народняшката партия; едно от тези искания било правителството да раздаде по петдесет долара на всеки гражданин на страната. Първоначално партията се радвала на широка подкрепа, главно от страна на фермерските фамилии в южните и западните щати, но тя също не успяла да спечели национални избори и се саморазтурила след изборите от 1892 г.

Популизмът бил особено ефективен сред южните щати, където бедността и общественото недоволство били най-големи. Хората се чувствали притиснати между банкерите републиканци на Севера и новоосвободените роби, с които трябвало да се конкурират на пазара на работната сила. Твърде скоро политиците от Народняшката партия открили, че докато не е по силите им да контролират банкерите и заможния елит, бившите роби са идеална изкупителна жертва за всичките проблеми и оплаквания на техните избиратели. В допълнение към исканията си за отслабване на държавния контрол върху паричната маса народняците — особено в щатите на бившата Конфедерация — призовавали към една радикално нова система на расова сегрегация.

Макар нито веднъж да не успели да спечелят национални избори, народняците владеели всички южни и някои от западните щати. До 90-те години на века те успели да отстранят от заеманите държавни длъжности всички негри и лица от смесена раса, както и всички бели републиканци; това било постигнато чрез драстично ограничаване на избирателните права на цветнокожите. Превземайки Юга, народняците въвели расова сегрегация в училищата, жилищните квартали, обществените сгради и във всички форми на обществен транспорт. Забранени били смесените бракове, а съществуващите деца от такива бракове били обезнаследени по линия на белия родител. За негър бил обявяван всеки, който имал в жилите си дори и една шестнайсета част африканска кръв. Институцията на расова сегрегация, която народняците успели да наложат, продължила близо седемдесет години — от 90-те години на деветнайсети век до приемането на Закона за гражданските права през 1964 г., когато почти никой вече не си спомнял как точно била възникнала тя.

Макар действията на народняците да имали ужасяващи последици за живота на чернокожите американци, те практически не се отразили на банкерите или на финансовата система на страната, която ставала все по-тясно ориентирана към златото. През по-голямата оставаща част от деветнайсети век различни политически течения спорели дали страната следва да се придържа само към златния или към някаква смесена система от златния и сребърния стандарт. През това време фермерите затъвали в дългове към банките; техните земи, селскостопански инвентар, а понякога дори и семената, с които работели, били ипотекирани. Заемите им били отпускани в банкноти, обезпечени със злато; те трябвало да се връщат в същите банкноти, а през това време стоката им все повече се обезценявала. С всяка следваща реколта те получавали все по-малко пари за продукцията си, а „златните“ банкноти ставали все по-скъпи. Нужни били пари, а един от начините за увеличаване на паричната маса в обръщение бил чрез неконтролирано сечене на сребърни монети. Фермерите от южните и западните щати, които подкрепяли Народняшката партия, искали валутата да бъде обвързана както към златния, така и към сребърния стандарт. Те вярвали, че ако в обръщение се пуснат повече пари, ще бъдат по-малко зависими от банкерите и политиците в големите градове.

Сенаторът народняк Уилям Дженингс Брайън от фермерския щат Небраска, неизменен кандидат за президент от Демократическата партия по време на една епоха, когато Белият дом е доминиран изцяло от републиканците, бил неуморен борец за биметализма — за едновременното използване на златния и сребърния стандарт. В своята знаменита реч на конгреса на Демократическата партия от 1896 г. при приемане на номинацията за президентските избори той подложил на огън и жупел банкери, финансисти, републиканци и всякакви други „златни бръмбари“ — презрителното прозвище на всички онези, които поддържали златния стандарт. Брайън заявил:

Уилям Брайън завършил речта си с един класически пример на ораторско изкуство от деветнайсети век:

Въпреки гръмотевичните аплодисменти на своите съпартийци демократи той бил сразен от републиканския кандидат Маккинли на изборите през 1896 г. и повторно през 1900 г.

Брайън не се отчаял и продължил да се кандидатира и на по-нататъшните президентски избори, които така и не успявал да спечели. Той се добрал до държавен пост едва при избирането на Удроу Уилсън за първия президент демократ след Гражданската война, като през 1913 г. бил назначен за държавен секретар. Само две години по-късно, през 1915 г., той подал оставка в знак на несъгласие с решението на Уилсън за въвличане на Съединените щати във войната в Европа — един ход, на който изолационистът Брайън се противопоставял със същата ярост, с която отказвал да приеме и златния стандарт.

Най-прочутото литературно произведение, взело за сюжетна основа дебата между привържениците на златния и сребърния стандарт в Съединените щати, е книгата „Вълшебникът от Оз“ от журналиста Лиман Франк Баум, публикувана през 1900 г. Авторът е запомнен с недоверието си към градските финансисти и с подкрепата си за биметалния долар, обезпечен едновременно със злато и сребро. Забележителното му литературно въображение ражда една доста свободна сатира на паричния дебат и политическата история на епохата чрез забавните приключения на добродетелното, макар и доста наивно селско момиче Дороти — събирателен образ на провинциалния американец. Смята се, че в основата на образа е залегнала народняшката активистка и ораторка Леели Келси, известна като „Торнадото на Канзас“.

Циклон отвява главната героиня Дороти и нейното куче от родния им Канзас и ги запокитва някъде далеч на изток. Когато се опомнят, те виждат пред себе си път, постлан със златни плочки, който води до омагьосаната страна Оз — свърталище на лоши магьосници и зли банкери. По пътя си срещат последователно Плашилото, алегоричен образ на американския фермер; Тенекиения дървар, олицетворяващ фабричния работник; и Страхливия лъв, чийто първообраз е не друг, а неуспелият кандидат-президент Уилям Дженингс Брайън. Походът на тази пъстра група към страната Оз напомня марша на Армията на Кокси от 1894 г., при който тълпа безработни мъже, предвождала от „генерал“ Джейкъб Кокси, поема към столицата, за да настоява за пускане в обръщение на допълнителна сума от 500 милиона „зелени гърбове“ и разкриване на повече работни места за народа.

Влиятелният американски търговец и политик Маркъс Хана, член на Сената и идеолог на Републиканската партия при управлението на Маккинли, е в основата на образа на злия вълшебник, контролиращ финансовите механизми в Изумрудения град. Той е наречен Вълшебник на Златната унция — съкратено Oz — единицата мярка за тегло на благородни метали, използвана и до днес. Населението на източните щати е представено като глуповатите Дъвчащи, които за нищо на света не могат да разберат механизмите на управление на финансите, всичките лостове и конци, които дърпат Вълшебникът и неговите финансисти, за да направляват парите, икономиката и в крайна сметка държавата.

В Изумрудения град, който изцяло е под властта на Вълшебника, всички жители са длъжни да носят зелени очила, закачени на златна токичка. Отвъд пределите на града Лошата магьосница от Запад е поробила жълтите Мигащи — намек за империалистическите амбиции на републиканската администрация, която неотдавна е отнела Филипините от Испания и отказва да им даде независимост.

В крайна сметка американските граждани разобличават Вълшебника и неговите зли вещици в мошеничество, с което се оправят нещата и се възцарява биметалният свят от злато и сребро. Същевременно фермерът Плашилото изведнъж открива колко интелигентен е всъщност; Страхливия лъв си възвръща смелостта, а Тенекиения дървар получава нов източник на сила във вид на биметален инструмент — златна брадва със сребърно острие, която никога вече няма да ръждясва, стига редовно да бъде смазвана със сребърната гресьорка, инкрустирана със злато и скъпоценни камъни.

Накрая вълшебните сребърни обувки на Дороти я отвеждат обратно в родния й Канзас. Любопитно е да се напомни, че в едноименния филм обувките на Джуди Гарланд са рубиненочервени — много по-драматичен цвят, който добре изпъква на големия екран. Това едва ли означавало нещо за зрителите на филма, които най-вероятно не си давали сметка, че историята на Дороти, която за тях била просто една детска приказка, всъщност е замислена като алегория на американската финансова политика на границата между двата века. През същата година, в която излязла книгата на Лиман Баум — 1900, Конгресът на САЩ приел Закона за златния стандарт, с който американската държава още по-плътно обвързва своята валута към златото.

Разбира се, народняците продължили да настояват за прилагане на някаква форма на биметализъм в американската финансова политика, но в крайна сметка загубили борбата. Откриването на огромни залежи на злато в Южна Африка, Аляска и Колорадо довело до удвояване на световните запаси на този метал и респективно до облекчаване на паричния недостиг. Народняците получили исканите количества инфлационни пари и без да се налага преминаване към сребърен стандарт; между 1897 и 1914 г. цените в Съединените щати нараснали с около 50%, а в Англия — с 26%. Макар Съединените щати и по-голямата част от останалия свят да запазили златния стандарт, изведнъж се намерили пари за всички.

12Златната ясла на политиката

В една строго охранявана военна база сред хълмовете на Северен Кентъки правителството на Съединените щати съхранява най-големите запаси от злато в света. Златното хранилище във Форт Нокс съдържа приблизително 4600 тона чисто злато, чиято пазарна стойност възлиза на около 56 милиарда долара. Ако към това количество злато се прибавят още 1781 тона, съхранявани в Уест Пойнт, 1368 тона в Денвър и малко под 1000 тона в други клонове на Федералния резерв, общите запаси от злато на САЩ възлизат на около 8000 тона, а пазарната им стойност — на приблизително 100 милиарда долара.

За разлика от Монетния двор, в който се секат монети, и от Бюрото за гравиране и печат, където се изработват банкнотите на САЩ, във Форт Нокс не се приемат посетители. Достъпът на туристи е забранен по принцип за целия периметър на военната база, а влизането на външни лица в златното хранилище, което се намира приблизително в нейния център и е собственост на Министерството на финансите на САЩ, е абсолютно недопустимо. Заради тези предохранителни мерки самото име Форт Нокс отдавна се е превърнало в нарицателно за богатство и сигурност.

Понеже златото не ръждясва и не се разваля с времето, металът на някои от кюлчетата, съхранявани във Форт Нокс, може да датира отпреди стотици или дори хиляди години. Вероятно част от това злато е било претопявано многократно в най-различни предмети. Отделни количества от него може да са добити още в златните мини на Нубия в Африка или на Лидийското царство в Мала Азия. Почти сигурно е, че значителна част от това злато води началото си от плячката на Ернан Кортес, ограбена от аптеките в Мексико, или на Франсиско Писаро — от инките в Перу. Тук са претопени златни монети от Византия и диадеми от древната африканска империя Гана; златен пясък, добит от шотландските и ирландските златотърсачи по река Юкон през края на деветнайсети век или изкопан от дълбоките находища на Южна Африка от местните племена. В хранилищата на Форт Нокс може да се проследи цялата световна история на златото.

Металът се съхранява във вид на кюлчета с тегло по 1000 унции, или 31,103 килограма всяко. Те не са опаковани или защитени по друг начин от атмосферните условия, тъй като златото не се окислява и саморазпада. Ако не се смятат незначителните количества, които от време на време се заделят за отсичане на медали или юбилейни монети, златото никога не напуска хранилището. То просто си стои там и чака.

Много други държави от цял свят съхраняват своите златни запаси в едно тихо подземие, изкопано в гранитната скала на Долен Манхатън, в мазетата на Федералния резерв — Централната емисионна банка на САЩ, на двайсет и пет метра под нивото на улицата. Там златото се пази във вид на по-малки слитъци, всеки с тегло 12,441 килограма и приблизителна пазарна стойност 160 000 долара. Хранилището се състои от няколко отделни зали с различна големина, в най-голямата от тях се издига купчина от 107 000 златни блока, наредени във формата на правилен паралелепипед с височина 3, ширина 3 и дълбочина 5,4 метра. Общото количество злато в подземието, което е собственост на много държави, е около 10 000 тона, като пазарната му стойност възлиза на над 125 милиарда долара. В хранилището на Федералния резерв се съхранява около една четвърт от всичкото злато, добито през цялата история на човечеството.

За много от нас тези огромни запаси от злато са нещо като психологическа гаранция за истинността на доларите и другите парични знаци, които носим по джобовете си. Смята се, че златото във Форт Нокс и в сградата на Федералния резерв представлява металният еквивалент на американската парична система. Правителството на Съединените щати не прави нищо, за да разсее тази представа, но това е просто един от многото митове, които се изповядват от иначе рационално мислещия и добре информиран американски народ. В действителност количествата злато във Форт Нокс и във Федералния резерв нямат нищо общо с американската валута. Откакто президентът Ричард Никсън прекъсна и последната връзка между американския долар и златото, зад доларовите банкноти, разпространени по целия свят, не стои и един грам злато. Всичките тези несметни купища злато са част от националното богатство на САЩ, но същевременно такива са и държавните складове, пълни със соя, никел или стари мебели; само че нито една от тези купчини стоки не е част от паричната система на страната. Доларът не се основава на златото повече, отколкото на запасите от топено сирене в държавните хладилни складове.

Щатският долар не е обезпечен нито със злато, нито със сребро. Правителството не е длъжно да размени на приносителя еднодоларова банкнота с никаква друга равностойност, освен със същата банкнота. Доларът е чисто условна валута, една абстракция, която се крепи само на общественото доверие. Това доверие се основава на силата на американската държава и на убедеността на хората, които използват долари като платежно средство, че с тези долари ще могат да купят нещо и утре, че правителството на Съединените щати ще продължи да съществува и да приема доларите като данъци и да заплаща с тях държавните разходи; на убедеността, че и други хора по света ще продължат да вярват в същите тези долари и да ги приемат и използват. Извън това доверие, извън тази всеобща убеденост на хората доларът не се крепи на нищо.

Според закона за американската парична система от 1792 г. всеки човек имал право да донесе в държавния монетен двор каквито си иска количества злато или сребро и „така донесеният скъпоценен метал ще бъде оценен на място и претопен в монети по най-бързия начин след неговото получаване, без лицето или лицата, от които е донесен, да заплащат за услугата каквато и да било такса“. За да бъде насърчено превръщането в монети на наличните количества благородни метали, намиращи се у населението, правителството не облагало процедурата дори с обичайната държавна такса върху правото за сечене на монети. С тази безплатна услуга се целяло да бъдат насърчени златотърсачите, миньорите и останалите индивиди, притежавали известни количества злато или сребро, да ги обърнат в монети, с което да се увеличи паричната маса в обръщение в новосформираната американска държава.

Главният проблем при всяка валута, обвързана със златния стандарт, е, че тя е количествено ограничена от наличните запаси на злато, които подлежат на изменение в резултат от разработване на нови находища или от усъвършенстване на технологиите за извличане на метала. Има моменти, когато пазарът бива залят с неочаквано големи количества злато; в други периоди добивът на този метал спада до минимум, и то тъкмо когато икономиката се нуждае от прилив на свежи пари. Понякога е възможно правителствата, банките и дори отделни по-заможни индивиди временно да манипулират пазара на злато за извличане на лична изгода; за щастие през повечето време този пазар функционира самостоятелно, без да се поддава на въздействието на отделни личности или цели държави.

Задължението за незабавна обмяна на паричните знаци срещу злато по желание на приносителя не позволява на правителството да отпуска прекалено много и големи заеми, особено дългосрочни, или да вкарва значителни количества пари в обръщение за решаване на временни политически проблеми. Докато гражданите запазват своето гарантирано право да обменят книжните си пари в злато, те имат решаващ глас върху начина на функциониране на паричната система в зависимост от степента на обществено доверие, с което се ползват политиците. Веднага щом доверието в книжните пари спадне, те могат да ги върнат в банката и да си поискат златото.

Ето защо Съединените щати предприемат две важни стъпки, за да освободят националната валута от нейната обвързаност спрямо златото. Първата стъпка е направена от президента Франклин Д. Рузвелт още през 1933 г.; втората — от Ричард Никсън през 1971 г. Действията на Рузвелт са продиктувани от борсовия срив през 1929 г., когато милиони вложители обсаждали банките, за да обърнат книжните си пари в злато според правителствените гаранции. Едно от първите му мероприятия като президент е да отмени действието на златния стандарт в Съединените щати, с което да стимулира икономически растеж и да даде възможност на правителството да заеме пари от населението, за да финансира своята икономическа и социална политика.

По силата на закон, приет на 9 март 1933 г., имащ за цел „облекчаване на кризата в банките и други сфери на икономическа дейност“, Конгресът на САЩ дава на президента Рузвелт правомощия да ограничи „свръхзапасяването“ със злато. С президентска заповед на американските граждани и всички живеещи на територията на страната е отнето правото да обменят книжните си пари срещу злато. Същевременно правителството запазва златния стандарт в международен план, във финансовите си взаимоотношения с чужди правителства и банкови институции, които все още можели, според нуждите си, да разменят своите доларови запаси срещу злато.

Освен това Рузвелт национализира златните запаси в държавата и превръща притежаването на големи количества злато или златни монети от частни лица във федерално престъпление, наказуемо със затвор. Всички банки, финансови институции и частни лица биват задължени в срок от три седмици да предадат на държавата цялото количество притежавани от тях златни монети, кюлчета и дори златни сертификати — банкноти с особено големи деноминации, използвани за крупни плащания между институции. Гражданите си запазват правото на притежаване на златни бижута и монети на стойност до сто долара на човек; със заповед на президента се допускат и изключения от тези количества, но само за строго определени промишлени или художествени цели. На колекционерите се разрешава да си запазят притежаваните от тях редки монети в количества, ненадвишаващи два броя от всяка емисия.

Вълните от бежанци, прииждащи в Америка от политическата нестабилност и тирания на Европа, откриват при пристигането си, че трябва да предадат целите количества злато, които носят със себе си. Американските туристи, които се завръщат от пътувания зад граница, вече не могат да внасят в страната златни монети или бижута, съдържащи злато. Всички подобни предмети биват принудително изземвани от митническите власти, ако притежателите им не ги декларират и предадат доброволно. Всякакви златни кюлчета, монети, слитъци, облигации и сертификати се превръщат в контрабандна стока, забранена за внос в Съединените щати; в това отношение те са приравнени със стоки като наркотици, комунистическа и друга подривна литература или порнографски материали.

Гражданите, доброволно предали златото си в държавната хазна в срок от девет месеца след влизането в сила на президентската заповед, получават обезщетение в банкноти по курс 20,67 долара за унция. На следващата година, след като изземва всичкото злато от населението, правителството девалвира националната валута от $ 20,67 на 35 долара за унция злато.

Така всички спазили закона граждани, които разменили златото си срещу хартия, изведнъж загубват 41% от стойността на това злато. Промяната в държавната цена на златото позволява на правителството да увеличи стойността на златните запаси и да издаде още 3 милиарда долара в книжни пари.

Държавата претопява всички златни монети и други предмети на гражданите в стандартни кюлчета. Упражнявайки своята безпрецедентна власт, дадена му от администрацията на Рузвелт, между 1933 и 1954 г. федералното правителство иззема от населението около 5 милиона унции — 155 тона — злато на обща стойност приблизително 1,6 милиарда тогавашни долара. Макар в Министерството на финансите да се води строга отчетност за теглото и чистотата на претопяваните монети и други златни предмети, точният вид и датите на емитиране на монетите не са записвани; ето защо сега е трудно да се каже със сигурност каква част от първоначалните американски монети, пуснати в обръщение със създаването на държавата, са оцелели до днес.

През 1934 — година след национализацията на златото в САЩ, — президентът Рузвелт прекарва през Конгреса нов закон, този път за национализация на среброто практически по същия механизъм. Гражданите получават право да задържат семейните прибори и бижута и известни количества сребро за промишлена или художествена употреба, но се задължават да предадат всичко останало в държавната хазна. По онова време голяма част от американските монети все още съдържат сребро, а Рузвелт не е в състояние да ги изземе от обръщение, без това сериозно да разстрои търговията на страната; приблизително по това време правителството предприема кампания за постепенната замяна на всички сребърни монети с медни, никелови и от други нескъпоценни метали. Преди законът да бъде отменен през 1963 г., държавата успява да изземе от населението около 100 хиляди тона сребро.

За съхранение на огромните запаси благородни метали, събрани от американския народ, Министерството на финансите построява огромното укрепено хранилище във Форт Нокс; самият строеж на съоръжението се изчислява на стойност 560 хиляди тогавашни долара. Строежът на масивната сграда от гранит и стоманобетон поглъща над 450 кубически метра гранит, 3 200 кубически метра бетон, 750 тона арматурно желязо и 670 тона стоманени подпорни греди. В мраморното фоайе надписът „Златно хранилище на Съединените щати“ и гербът на Министерството на финансите са гравирани от чисто злато. Тази внушителна сграда със своята баснословна непристъпност и здравина служи поне толкова за символ на надеждността на националната валута на САЩ, колкото и за съхранение на златните запаси на държавата.

Строежът на златното хранилище във Форт Нокс е завършен през 1936 г., а до месец юни на следващата година там се премества и Държавният монетен двор. Американските граждани възстановяват правото си да притежават златни монети със закон от 31 декември 1974 г., подписан от президента Джералд Форд. По това време разменната стойност на щатския долар е вече напълно отделена и независима от златото.

С успешния десант на съюзните войски в Нормандия победата над хитлеристка Германия е на практика осигурена; вниманието на победителите започва да се насочва към следвоенния период. Всички страни били съгласни, че съюзниците трябва да направят онова, което е по силите им, за да избегнат грешките от края на Първата световна война, довели до непосилни репарации, инфлация и световна, икономическа депресия, и — в крайна сметка — до нов световен конфликт, още по-кървав и разрушителен от предходния.

През юли 1944 г., на следващия ден след десанта в Нормандия, Съединените щати призовават към свикване на съюзна конференция по икономическите проблеми, която да реши бъдещия стопански и финансов ред на света. Самата конференция, в която вземат участие няколкостотин делегати от четирийсет и четири държави, се провежда две години по-късно в един курорт в щата Ню Хампшър, в близост до планинския връх със злокобното име Маунт Дисепшън (Измама). По силата на общо споразумение, подписано на 22 юли 1946 г., специфичните разменни стойности на повечето национални валути са отнесени към щатския долар, чиято относителна стойност спрямо златото била определена от федералното правителство на 35 долара за унция. Делегатите полагат и основите за създаване на Световната банка и Международния валутен фонд, като същевременно започват преговори за намаляване на митническите тарифи, които продължили на практика близо петдесет години. Подписаното споразумение, разбира се, не носи името на злополучния планински връх, а е известно като Споразумението от Бретън Удс, по името на пощенския адрес на хотела, в който била проведена конференцията.

От 1 февруари 1934 г. чак до шейсетте години правителството на Съединените щати и на някои други държави със съвместни усилия успяват да задържат стойността на щатския долар на 35 долара за унция злато; оттогава насам увеличаването на паричната маса в обръщение и съпътстващата този процес световна инфлация не позволяват на централните банки запазването на това ниво.

В резултат от вътрешни икономически затруднения, допълнително усложнени от сериозното финансово бреме на Войната във Виетнам, Съединените щати са обхванати от тежка инфлация. Както своя предшественик Линдън Джонсън, така и Ричард Никсън не е в състояние да набави от Конгреса необходимите средства за водене на войната. Това би могло да стане само с увеличаване на данъците — една стъпка, която Конгресът категорично отказва да направи. Затънали в една непопулярна война, която американският народ няма повече никакво желание да финансира, Джонсън и Никсън прибягват до изпитаното средство на поколения управници преди тях — държавните заеми. Те вземат на заем милиарди долари, а когато започват да ги харчат, увеличената парична маса в обръщение предизвиква инфлация. Съединените щати вече не са в състояние да обезпечат националната си валута със злато на международните валутни пазари.

За да генерира нужните средства за водене на войната, Никсън предприема една дръзка икономическа политика, разработена съвместно с министъра на финансите Джон Конъли — бивш губернатор на Тексас. Самият Конъли попада във фокуса на общественото внимание главно поради обстоятелството, че като губернатор на щата се оказва на съседната седалка на същата лимузина, в която Джон Кенеди е застрелян в Далас през 1963 г. и самият той получава леко нараняване при атентата. Джон Конъли се ползва с репутация на корав и хитър политик, нещо като умалено копие на много по-известния си съгражданин Линдън Б. Джонсън; за жалост подобно на Джонсън и той не разбира кой знае колко от икономика и финансови дела. Тази му особеност става болезнено ясна и на самия него, когато към края на живота си се разорява и трябва да разпродава на търг мебелировката на своята резиденция в Тексас.

Така нареченият План Никсън — Конъли предвижда президентът да призове всички бизнесмени да замразят цените на стоките и услугите си, заплатите на работниците и наемите на помещенията, за да се противодейства по този начин на инфлацията; същевременно е наложен 10-процентов допълнителен данък върху всички вносни стоки с цел подобряване на външнотърговския баланс. За да се контролира спазването на наложеното замразяване, президентът призовава гражданите да докладват на федералните власти за всяко забелязано увеличение на цените и наемите. Наред с всички тези драстични мерки, необичайни за една мирновременна икономика, почти незабелязано Никсън затваря и „златното прозорче“ — т.е. доларът вече не е фиксиран към златен еквивалент, а е оставен да плава свободно спрямо останалите валути. Американският долар се превръща в поредната жертва на Виетнамската война.

Измежду всички съветници на президента Никсън единствено Пол Маккракън се възпротивява енергично на замразяването на цените. Малцина коментатори изобщо обръщат някакво внимание на златния стандарт — екзотичен остатък от викторианската епоха във века на компютрите и атомните бомби. Златният стандарт изглежда абсурдно не намясто в модерната икономика, когато доларът владее света като най-могъщата международна валута, а всички национални валути са фиксирани към него по привидно неизменни курсове. Никсън и Конъли успяват да убедят американския народ, че затварянето на златния прозорец е хитър ход срещу чуждестранните спекуланти. Този техен ход обаче слага край на една епоха на финансова стабилност и на най-високата обществена производителност и просперитет в историята на американската валута. След управлението на Никсън доларът никога повече не успява да си възвърне някогашното могъщество и доверието на света.

През март 1972 г. правителството на САЩ девалвира националната валута на 38 долара за унция злато. На следващата година доларът е девалвиран още веднъж — на $42,22 за унция. Швейцарското правителство тогава заявява, че смятано от 24 януари 1973 г., вече няма да обезпечава долара със злато; веднага след това и други правителства последват това решение.

Между декретите на Франклин Рузвелт от 1933 г. и действията на Ричард Никсън от 1971 г. Съединените щати извършват преход от национална валута, основаваща се на златния стандарт, към валута, регулирана изцяло от правителството. Понастоящем американският долар е една валута без покритие, поддържана единствено от разпорежданията на правителството и от доверието на хората в тези разпореждания. Тези промени са оставили своето отражение и върху външния вид на банкнотите — по-конкретно на надписите върху тях. Доларът, „обезпечен със злато и всички активи на банката“, отстъпи място на „федералната банкнота“; изречението „Да се изплати на приносителя при поискване сумата…“ е заменено от израза „На Бог се уповаваме“.

Прекъсвайки връзката между долара и златото, Никсън оставя цената на златото да се повишава неограничено, а доларът да плава спрямо обменните курсове на английската лира, германската марка, японската йена, швейцарския франк и всички останали валути по света. Това довежда до изменения на стойността му в широки граници. Първоначално измененията са едва забележими, после умерени, после амплитудата на тези промени става все по-голяма, като при това доларът така и не успява да достигне доскорошната си максимална стойност, преди отново да забие нос стръмно надолу. Преди светът да разбере какво точно става, доларът вече се движи като влакчето на ужасите в лунапарка. Приблизително по същия начин се движат и останалите основни валути, но докато йената и германската марка се издигат все по-високо, доларът лъкатуши нагоре-надолу, но в общи линии повече надолу, отколкото нагоре.

От 35 долара през 1971 г. цената на унция злато се повишава до $ 400 през 1995 г. Германската марка от $ 0,24 се покачва на $ 0,75, а японската йена, която през седемдесетте години е вървяла по четири за цент, изведнъж се разменя за повече от един цент. Докато доларът все пак успява да се движи нагоре-надолу като познатото влакче на ужасите, валутите на някои по-бедни страни като Перу и Боливия, които са фиксирани към него, направо изхвръкнат от релсите. На други валути, като мексиканското песо, им изпадат колелата, а дори много по-силният канадски долар едва се задържа на завоите. Без дисциплината, наложена от златния стандарт, парите на двайсети век се обезценяват непрекъснато. Както бе запитал Чосър в пролога към своите „Кентърбърийски разкази“:

В течение на целия двайсети век навсякъде по света се наблюдава непрестанно увеличаване на властта на правителствата и техния контрол над националните валути. Този контрол позволява на властите да печатат пари, да взимат заеми, с други думи, да предприемат каквито си искат мерки, за да увеличават държавните разходи или да регулират икономиката. С увеличаването на държавните разходи правителствата по най-различни, понякога незабележими начини разширяват обхвата на държавната власт над икономическия процес. След като отпада необходимостта от ограничаване на паричната маса до размера на златните запаси, колчем се наложи да финансират някое свое начинание, правителствата просто печатат нови количества пари.

Политиците винаги могат да намерят убедително извинение за манипулиране на националната валута; често те се хвърлят в битка с някое въображаемо зло, което уж дебне току зад хоризонта, или с по-далечни, макар и не по-малко ужасяващи катастрофи, надвиснали над бъдещето на децата ни. Когато Франклин Д. Рузвелт премахва вътрешния златен стандарт в американските финанси, той прави това, воден от най-благородни мотиви — да сложи край на Депресията и след това да спечели Втората световна война.

Впоследствие Съединените щати възприемат за свой върховен дълг следвоенното възстановяване на Европа и борбата с комунизма — все благородни каузи, налагащи нови дългове. После Линдън Джонсън призовава политиците към още заеми и дългове, за да финансират войната във Виетнам, като същевременно обявява война на бедността в родината.

Вместо да преустанови възприетия от Джонсън курс и по двете направления, когато за всички е вече ясно, че той не води за никъде, Ричард Никсън напълно отрязва долара от златния стандарт. С новоизвоюваната свобода на лесните пари политиците отляво и отдясно вече могат да финансират всякакви проекти, каквито им хрумнат — нови автостради и повече купони за храна на бедните; космически изследвания и засилени селскостопански субсидии; чуждестранна помощ и жилищни програми; Междузвездни войни и фондации за насърчаване на изкуствата; изследвания в областта на рака и борбата с наркотрафика. Страната вече разполага с достатъчно средства, за да финансира безогледните режими на приятелски настроени диктатори или пък да издържа партизански движения в малки държави, ръководени от враждебно настроени диктатори; последният тип държави могат при нужда и да бъдат окупирани от американската армия, за което също ще се намерят предостатъчно пари. На моменти изглежда, сякаш за всекиго има по нещичко в торбата. Политиците, групите за натиск, специалните интереси — всички се присламчват да бозаят от вълшебната формула за правене на пари от нищо.

Непрекъснато нарастващият държавен контрол върху националната валута присъства символично и в дизайна и оформлението на монетите и банкнотите. В самото начало на историята на САЩ американските монети носят образа на индианец, на дадено божество, емблематично животно или алегорична фигура на свободата, демокрацията или някакъв друг абстрактен идеал. От 1909 г. обаче правителството изоставя монетата от един цент с глава на индианец и я заменя с пенито на Линкълн — същата монета, но с бюст на американския президент Ейбрахам Линкълн. От този момент нататък всички останали монети постепенно се подменят с нови, все с образи на политици. На мястото на монетата от 25 цента с „изправената Свобода“ се появява монета с Джордж Вашингтон; сребърният долар с „коронясаната Свобода“ става доларът на Айзенхауер; монетата от пет цента с фигура на бизон става петачето на Томас Джефърсън; монетата от десет цента с фигура на Хермес става десетачето на Рузвелт. Върху монетата от петдесет цента образът на „ходещата Свобода“ се заменя най-напред с портрет на Бенджамин Франклин, а впоследствие — на Джон Кенеди.

Банкнотите, върху които най-напред били изобразени сцени от американската история и алегорични образи, подобни на тези върху монетите, също постепенно биват изместени от купюри с образите на американски президенти. Така най-едрата банкнота в историята на САЩ — златният сертификат от 100 000 долара — носи лика на президента Удроу Уилсън.

Тези промени във външния вид на американските пари съпровождат прехода от национална валута, напълно обезпечена и обменяема в злато, към национална валута, основаваща се само на политическата целесъобразност и прищевките на политиците, бюрокрацията и регулаторните учреждения. Парите загубват своята самостоятелна стойност; те се превръщат в символ на доверието на гражданите в политическата система и нейните водачи.

Двайсети век е векът на държавно регулирани парични системи по целия свят. Според модните за това време теории изглежда, сякаш добронамерени и мъдри политици в състава на правителствата — или на свързани с тях институции, скрити от общественото мнение — са в състояние да контролират по рационален и методичен начин движението на парите и обема на тяхната маса. Те сякаш могат да използват специфични методи за фина настройка на икономиката — нещо като дискретен, безпристрастно действащ предпазен клапан или термостат в икономическата система, който да се отваря и затваря при нужда, например при определяне на основния лихвен процент или на количествата валута, която могат да закупуват или продават външнотърговските банки във всеки един момент.

Увлечението по засиления политически контрол във всички сфери въвлича държавата през двайсети век в организирането на всякакъв род дейности — от премахване на бедността и расизма до лечение на рака и пърхота, от управление на транспортните системи до регулиране на човешката сексуалност и контрол върху раждаемостта. Правителства се вдигат на идеологическа война срещу съществуващи или въображаеми противници — срещу комунизма, фашизма, капитализма, нацизма, срещу различни форми на фундаментализъм; същевременно те строят ракети, с които изпратиха човек на Луната и овладяха Космоса.

Към края на века става ясно, че някои национални правителства са поели прекалено големи и разнообразни отговорности, с които не са в състояние адекватно да се справят. С най-амбициозна роля се нагърбват правителствата на комунистическите държави; затова те просто се сриват, неспособни да изпълняват и ежедневните функции на държавната власт. В по-богатите западни демокрации, макар да не се стига до колапс на властта, правителствата също се препъват под тежестта на поетите отговорности. Гражданите на тези страни постепенно си дават сметка, че ако държавата не е в състояние да доставя пощата и да изхвърля сметта навреме, тя едва ли се справя по-успешно с регулирането на валутата и управлението на националната икономика. Едно правителство, което не може да ограничи трафика на наркотици, трудно ще регулира движението на паричната маса. Една държава, която не е в състояние да охранява улиците на големите градове и дори дворовете на училищата от престъпници и наркопласьори, едва ли с по-голям успех ще опази финансовата си система от кризи и корупция.