История на Стария свят — Изтокът и Гърция

I. ИСТОРИЯТА. ЦЕЛИТЕ И МЕТОДИТЕ Й

Много и разнообразни са теориите за задачите на историята като наука. Но всички теории са съгласни с едно основно положение: задачата на историята е да обясни миналото на човечеството, да възстанови живота на човеците с всичкото му разнообразие и то тъй, както се е развивал той от най-стари времена, та до наши дни.

Историята е възникнала пак благодарение на същите ония свойства па човека, които са създали и другите клонове на човешкото познание. Имам предвид вродения у човека стремеж към знание. Обект на това знание е преди всичко светът в неговата цялост и предимно самият човек. В стремежа ни да опознаем света и човека, да опознаем силите, които действат в природата и в човешкия живот, немалка роля играе и вроденият в човека стремеж да знае миналото си и миналото на света. Всеки човек още в най-старите времена се е стараел да запомни по-главните събития в личния си живот, в живота на своето семейство, на племето си, на държавата си, а по-късно и в живота на човечеството изобщо — като нещо цяло.

Наред с тоя вроден у човека стремеж вървят, както и в другите области на знанието, и практическите задачи. Човек се учи главно чрез опита, а опитът сам по себе си е в миналото. Много права и претенции на човека произтичат от събития, станали в миналото. Ето оттук води началото си и стремежът да се запомнят тия събития и да се увековечат така, че никога да не се забравят.

Но паметта на хората е къса, а фантазията им е богата. Фактите в същинската им форма лесно се забравят и бързо се покриват с надстройки — плод на човешката фантазия. В живота на човека религията и действителността се преплитат. Ето защо историческите събития лесно могат да получат форма на приказки и легенди и да се смесят с представата на човека за висшите сили, които ръководят човешкия живот. Поради това много исторически факти, когато се предават устно, та дори и писмено, получават форма на митове, т.е. на разкази за намеса в човешкия живот на божествени сили, намиращи се над човека.

От момента, в който човек е изнамерил средство да увековечава събитията в своя живот чрез писмо, вече за първи път става възможно точно да се запише всичко, което се е случило, и за пръв път вече се появява писаното историческо предание. С развоя на цивилизацията интересът към миналото става по-силен и по-голям в съзнанието на човека, количеството на известните му от неговото минало факти се увеличава и се изработват методите, как да се съпоставят тези факти и как да се превърнат те в един цялостен и свързан разказ за миналото на една или на друга група и на цялото човечество изобщо. Както в другите области на знанието, така и в историята, след хаотичното натрупване на отделни наблюдения следва период, през който тия наблюдения се подреждат и систематизират, по-късно пък идва и периодът, през които те почват да се използват посредством цял ред методи, помагащи да обясним какви закони действат в човешкия живот и го ръководят, не е ли възможно да опознаем тия закони въз основа на фактите и, като ги опознаем, не само да разберем миналото, но и да можем да предсказваме бъдещето.

Методите, които човек е създал, за да може с тяхна помощ да се запознае с миналото си, са разнообразни. Първа задача на историята е да събере фактите от това минало. Събитията, които интересуват човека, понякога са били записвани веднага, още в момента, в който са ставали, а понякога, в не тъй точна форма, по-късно, по памет. Много, обаче, е останало съвсем незаписано, а само се е отразило върху едни или други форми, които е приел материалният и духовният живот на човека. Ето защо историкът си поставя задача да събере не само писмените документи за миналото на човека, но и материалните паметници за неговото съществуване от различните периоди на развоя му. За първата цел всички писмени паметници от миналото се събират в архиви, библиотеки и музеи, прочитат се, по-важните се издават, и по такъв начин се създава скелет на историята — цял ред факти, писмено потвърдени от самия човек. Но за да може да се справи с тази си работа, историкът трябва да бъде и езиковед, т.е. да познава езиците, на които са написани историческите документи и при това да познава тези езици в историческото им развитие, да знае каква форма са имали те през различните периоди от съществуването на една и съща нация. От друга страна, тъй като знаците, с които са си служили и си служат хората за отбелязване на звуковете, на частите от думите и на самите думи в своя език са различни и поради това има безкрайно множество системи за писане, то историкът е длъжен да знае развоя на тия системи и особеностите им, т.е. трябва да е и палеограф (познавач на старите системи за писане).

Неписаните исторически паметници, свидетелстващи за постепенния развой на човешката култура, са предмет за проучване от страна на специалисти — археолози.

Един историк трябва добре да познава резултатите от работата на тези специалисти, а също и методите, по които те работят, защото от много епохи в живота на човека не са останали въобще никакви писмени паметници. Не бива да се забравя, че първите писмени знаци са съставени от човека не по-рано от четвъртото хилядолетие пр.Хр., т.е. съществуват не повече от 6000 години; а пък човешкият живот на земята се изчислява с десетки хиляди години. Не бива да се забравя и това, че повечето от европейските народи са възприели употребата на писмените знаци много по-късно от източните народи, с няколко хиляди години по-късно, и че най-ранните писмени паметници на най-старата по цивилизация европейска нация — гърците, са не по-стари от VIII век пр.Хр. За да можем да се запознаем с материалния, а отчасти и с духовния живот на човека през времето до началото на писмеността, остава ни почти едно единствено средство: събиране и проучване на паметниците, останали в развалините на неговите жилища и в гробниците му. Прието е този период от живота на човечеството въобще и от живота на отделните народи да се нарича предисторически.

След като историкът е събрал вече историческите факти, отнасящи се до живота на този или онзи народ, с цел да ги използва за възстановяване на миналото, сега му предстои вече да установи последователността на тия събития, да определи, кое е станало по-рано, кое по-късно, т.е. да определи относителната им хронология. Следващата пък задача е да се определи още по-точно кога именно са станали тези или онези събития, т.е. колко време преди съвременната на историка епоха; това ние наричаме установяване на абсолютната хронология. За тази цел историкът се вижда принуден да проучи и да разбере различните начини за определяне на времето, които човеците са си изнамерили и установили в различните места и в различните периоди. Тези начини са много разнообразни и често твърде сложни; всички те, лък дори и тези, с които си служим и ние сега, са много несъвършени. Да не забравяме, че нашата година е по-кратка от астрономическата, да не забравяме и това, че нашето летоброене от Рождество Христово почива на условна дата, тъй като не знаем точно в коя година се е родил Христос. Ето защо една от основните задачи на историка е той да умее да изчисли една дата на събитие или на епоха в живота на даден народ точно или приблизително въз основа на редица съображения и съпоставяния.

За да разберем и правилно да преценим историческите събития, не стига да знаем, какво е станало и кога е станало, а трябва още да знаем и къде е станало, т.е. да умеем да свържем дадено събитие с определено място и точно да знаем особеностите на това място. Трябва да познаваме не само човека и как той е живял, но и обстановката, при която е действал — да познаваме Земята, разните й части, геоложките и климатичните й особености, флората (растенията) им и фауната (животните) им. Трябва да знаем, с една дума, в какви условия е живял човек в различните места и в различните периоди от своя живот. Изучаването на Земята е задача на географите. Историкът обаче се нуждае от нещо повече: потребно му е да знае не само какво представлява от себе си Земята сега, но и как Земята се е променяла, каква е нейната история. Трябва му да знае също тъй и как се е променяло разпределението на човечеството по Земята, къде са живели тези или онези племена и къде са били главните центрове на живота на отделните народи, на различните държави и империи. Физическата география ни запознава с историята на Земята, а историческата география ни запознава с историята на отношенията на хората към Земята.

Огромно значение в историята на човека има това, дали той принадлежи към едно или друго племе, към една или друга раса. Племената и расите се отличават едни от други с физическите си особености, с особеностите на бита и на езика си. С обяснението на тези особености се занимава антропологията (наука за историческия развой на хората, като част от животинското царство) и тясно свързаната с нея етнография (наука за особеностите на отделните племена), а също тъй и сравнителното езикознание (лингвистиката). Всеки историк е длъжен да познава методите и да знае резултатите, до които са стигнали тия науки. Събраните от един историк факти, наредени в хронологичен ред, разпределени по места и по народи, са само скелета на историята. Всички тези факти, особено пък фактите, предадени писмено или устно, трябва да бъдат проверени. Аз и по-горе споменах, че във всеки човек е силно развит стремежът му да знае истината, но не по-малко е развита в него и наклонността му да я изопачава, все едно дали съзнателно или несъзнателно. Стремежът към поетично творчество и богатата фантазия на човека често го карат да изменя фактите до неузнаваемост, като сам допълва непознатото и променя познатото или пък като почне да свързва областта на религиозните и приказните представи с областта на истинските събития. Митът и легендата са тясно свързани с историята. Митове и легенди възникват дори и в наше време около по-значителни исторически личности. Наред с това фактите често се изопачават дори и напълно съзнателно под влияние на разни подбуди: материална облага, стремеж у някого да защити репутацията си или репутацията на близък нему човек, да защити това или онова гледище и една или друга политическа теория, Много се върши и по патриотични подбуди: да се докаже, че нацията, към която принадлежи дадено лице, е най-добрата нация в света и че тя винаги е права, а противниците й са неправи. Да не забравяме, че историческите събития са записвани не от машини, а от хора, от отделни личности с определена индивидуалност. Рядко някой от тях при записване на исторически събития, които тъй или иначе го засягат, е бивал безпристрастен. Ето защо, когато един историк събира факти, наред с това той трябва да ги проверява и да се убеди, че те наистина съответстват на действителността. Тази задача е сложна и мъчна, налага голяма предпазливост и изисква познаване на различни методи, с помощта на които фактите да могат да се проверят. Цялата тази работа на историка се нарича историческа критика.

И едва сега, след като фактите са вече събрани и проверени, историкът пристъпва към изложението им. Едновременно с развитието и усъвършенстването на методите за събиране, разбиране, датиране и критична преценка на фактите се мени и възгледът върху задачите на историка, т.е. върху най-непосредствените пели на работата му. Количеството на историческите факти е грамадно, те засягат различни страни на човешкия живот, който е безкрайно разнообразен. Кое е това, което в тази грамадна маса факти трябва да се вземе като по-ценно и по-важно, кои страни на живота трябва да бъдат предпочетени при научното изследване? Дълго време историята е била предимно политическа история и историческият разказ се е ограничавал главно с разказ за най-важните моменти от политическия живот, с разказ за войни и за видни военни вождове. Но още гърците дошли до убеждението, че макар всички тези факти, т.е. събитията от политическата и военната история на човека, да са важни сами по себе си, все пак още по-важно е да се изяснят причините за тия събития, да се установи връзката помежду им и връзката им с другите прояви в обществения живот. Станало ясно, че войните са само една (и при това не най-важната, макар и да е правела най-силно впечатление на хората) проява на човешкия живот, и че възникването им и ходът им са тясно свързани с развитието на стопанския, социалния, религиозния и културния живот на човека. Политическата и военната история на отделните групи от човечеството, след като било усвоено последното гледище, не изгубили ни най-малко от интереса си и от важността си, но човечеството разбрало колко е важно да се изучат и условията на мирния човешки развой в мирните, неразтърсвани от войни периоди от неговия живот. От друга страна, по-критичното отношение към историческите събития изтъкнало и огромното значение на личността в развоя на човечеството и довело до опити да се схване психологията на отделните най-видни личности в историята, да се обясни техният характер и условията, при които се е оформил той. Постепенно става ясно и това, че докато от една страна психологията на личността влияе върху хода на историческото развитие, от друга страна, в не по-малка, а дори може би и в по-голяма степен влияе върху историята и психологията на отделните групи хора, психологията на масите, проявяваща се както в организацията на малките групи хора (например в семейството), тъй също и в характера на устройството на по-големите единици — племето, държавата и нацията. Ясно станало още и това, каква огромна роля играе тая психология на масите при по-резки кризи в обществения живот, каквито са войните или революциите.

В стремежа си да обхване и да си изясни сложното устройство на социалния живот на човечеството историята работи ръка за ръка с постепенно отделилите се от нея и от философията клонове на научното изследване: с икономическите науки, със социологията, с политическите науки, с юридическите науки, с психологията и с науките, които се занимават с проучване на духовния живот и на отделните прояви на културния живот на човека (например литературата, изкуството) и т.н.

В тясна връзка с другите области на човешкото знание историята все повече и повече става наука, чиято крайна цел е да определи законите на развитието, на човешкия живот и закономерността при смяната на едни типове обществен живот с други. Вън от всичко това историята не престава да е и един от клоновете на литературата, защото разказът за събитията, живият и образен разказ за тях, точната и цветиста характеристика на историческите дейци завинаги ще си останат като една от главните задачи на всеки историк — задача с чисто литературен, художествен характер. Ставайки все повече и повече един от клоновете на положителните науки, историята не може и не бива да губи художествения си, а следователно и индивидуалния си характер.

II. ИСТОРИЯТА НА СТАРИЯ СВЯТ. ЗАДАЧИТЕ И ЗНАЧЕНИЕТО Й.

Историята на Стария свят е история на развоя на човечеството в най-ранния период от неговото съществуване и история на създадената и развитата от него в същия период цивилизация, която става основа на културния живот на всички съвременни народи. Под цивилизация аз разбирам създаването на ония форми на политическия, обществения, икономическия и културния ни живот, които ни отличават от дивака, живееш все още в примитивните условия, доближаващи живота му до живота на животното и отличаващи го от живота на съвременния човек.

Тази стара цивилизация, която постепенно станала световна, най-напред се е развила в Близкия изток, главно в Египет, Месопотамия и Средна Азия, по островите на Егейско море и на Балканския полуостров. От Близкия изток тя преминала на Запад, първоначално в Италия, откъдето пък заляла цяла Западна и част от Централна Европа. Тая цивилизация е имала редица епохи на високо развитие, редица творчески периоди, през които са създадени най-важните ценности, както в областта на материалната, така и в областта на духовната култура, но е имала и своите периоди на временен застой и упадък, временно отслабване на творческите сили в една или в друга част от Стария свят. До най-високо културно развитие са стигнали Египет и Вавилон през III–то хилядолетие пр.Хр.; Египет повторно през II–то хилядолетие, а едновременно с него и Мала Азия и част от Гърция; Асирия, Вавилон и Персия през VIII, VII и VI век пр.Хр.; след това Гърция от VI до II в. пр.Хр. и Италия през I в. пр.Хр. и I в. сл.Хр. От II–ия в. сл.Хр. се наблюдава един общ застой в областта на културното творчество в целия Стар свят, а от III в. — почти пълно изчерпване на творческите сили и бавно връщане към все по-примитивни условия за живот. Обаче основите на културния живот останали и се запазили: на запад в Италия и в западноевропейските провинции на Римската империя, на изток — във Византийската империя, т.е. на Балканския полуостров и в Мала Азия. Тези основи били възприети на запад от новите държавни формации, възникнали в резултат на завоеванията от страна на германските племена на части от Западната Римска империя, а на изток — от славянските държави на Балканския полуостров, в Русия и от великите мохамедански държави — отначало на арабите, а след това на турците. Веднъж възприети, те изиграли ролята на онази културна основа, която е дала възможност на европейските народи да започнат културното си творчество не от низините на доисторическия си живот, а от онова сравнително високо ниво, което Старият свят завещал на съвременността.

Ето защо не може да се говори за някакво пълно изчезване когато и да било на античната цивилизация: тя и досега още живее като основа на всички главни прояви в нашия културен живот; творческият й период обаче продължава приблизително от началото на III–то хилядолетие пр.Хр. до II в. сл.Хр., т.е., повече от 3000 години, период, двойно по-продължителен в сравнение с еволюционния период на съвременната европейска култура.

Античната цивилизация от географско гледище е цивилизация на една сравнително малка част от света: на една малка част от Западна и Средна Азия и на крайбрежието на Средиземно море. Най-високото си развитие тя е достигнала на бреговете на Средиземно море и поради това може да се нарече още Средиземноморска цивилизация. Тая цивилизация не е била цивилизация само на един народ или на една раса. Цял ред народи са взели дейно участие в нейното изграждане: в най-ранния период шумерите във Вавилон и най-старото население на Египет, вероятно от африкански произход; след това семитите в Западна Азия; иранците в Персия и в Средна Азия; най-после гърците в Мала Азия и на Балканите, италийците и келтите в Италия. Измежду всички тези народи с особена сила на творческия си дух се отличавали гърците; главно на тях дължим ние основите на културния си живот.

Но не бива да се забравя, че високото творчество на гърците се е развивало въз основа на културните постижения на Древния изток, че гръцката цивилизация е добила световния си характер само след едно ново и продължително сближаване с източните култури, след като Александър Велики превзе Изтока, и че тя е станала и култура на Запада, т.е. на съвременна Европа, само благодарение на това, че Италия изцяло я бе възприела. Не бива да се забравя и това, че само Италия я направи достъпна, в латинската й форма, за всички онези части от античния свят, които Италия бе събудила за културен живот. Това, че източно-гръцката цивилизация не остана като нещо изключително само за източната част от античния свят, а стана основа на културата на Запада и на съвременна Европа, това тя дължи на Италия и на Рим. Ето защо, ако поискаме да дадем някакво етнографско определение на античната цивилизация, ще трябва да я наречем гръцко-римска цивилизация.

Изучаването на тази антична, гръцко-римска цивилизация има огромно значение за всеки мислещ съвременен културен човек и трябва да бъде една от основите на научното му образование.

Тъкмо сега ние преживяваме процеса на създаване на една обща световна цивилизация и на еднообразни социални и икономически условия за живот по целия културен свят. Този процес е сложен и често мъчно можем да се ориентираме в него. Ето защо не бива да се забравя, че явлението, което преживяваме, не е ново, не бива да се забравя, че още античният свят векове наред е живял с един общ културен, политически, обществен и икономически живот. Като погледнем, значи, на този процес исторически, ще трябва да приемем, че развитието на съвременния свят се различава от това на стария свят само количествено, а не качествено. Античният свят е преживял и създаването на световна търговия, и пълен разцвет на едрата промишленост, и епохата на научното земеделие, и развитието на социални вражди между разните слоеве от населението, между капитала и труда. Преживял е време, през което всяко едно откритие веднага е ставало общо за цялото културно човечество, преживял е и време, през което нации и народи, разпръснати по огромното пространство в гранилите на Римската империя, всеки ден и постоянно са общували един с друг, време, през което хората вече дошли до съзнанието, че над местното и над националното има нещо друго, по-високо — общочовешкото.

Старият свят, с други думи, е изминал, само че в по-малки размери, същия оня път на развитие, по който вървим и ние сега. Изучаването на последователния напредък в развитието на античния свят ше ни покаже колко близко и колко тясно сме свързани ние с тоя свят. Старият свят е създал, например, трите основни форми за политическо съществуване, които и досега още са главните типове на политическия ни живот. Имам предвид формата на монархичната държава, която се управлява бюрократично от един център, с обединение на всички нишки на управлението в ръцете на едно лице (монархът); формата на самоуправляваща се свободна държава, в която всички са равни политически, в която властта е в ръцете на суверенния народ и на избраните от него представители; най-сетне — формата на федеративната държава, обединяваща в един политически съюз цял ред свободни и самоуправляващи се политически единици. И до днес още не сме излезли вън от рамките на тия три основни форми, и днес още се борим с основната трудност при политическото устройство: как да се свърже практически идеята за свободата па личността и самоуправлението на отделните части на държавата с една силна, обединена и разумно действаща държавна власт.

Не е по-малка зависимостта ни от Античността и в областта на умствения ни и художествен живот. Положителните съвременни науки са изградени изцяло върху емпиричния метод, приложен за пръв път в областта на естествените науки от гръцките мислители през IV и Ш век пр.Хр. В основата на нашата философия и на нашия морал лежат все още научните методи за отвлечено мислене, за пръв път изработени от античната философия, главно от Платон и Аристотел. В литературата и в изобразителните изкуства ние и до днес още строим все още върху основи, поставени и установени от творчеството на античните писатели и художници, разработваме все още същите литературни видове и същите художествени мотиви, които те на времето си първи са създали. Най-после и в областта на религията една голяма част от съвременното човечество, ако ли не и пялото съвременно човечество, живее все още със същите идеи, които за пръв път бяха усвоени от човечеството и на Изток, и на Запад през епохата на класическата античност. Да не забравяме, че Христос е живял в епохата на Август и на Тиберий; че еврейската религия е една от религиите на арабите — семити, намиращи се под твърде силното влияние на гръцката култура. Стигат дори и само тези няколко указания, за да видим ясно, колко е важно и за съвременния човек да се запознае отблизо с античния свят. Само онзи, който има ясна представа как са се развивали държавата и културата в античния свят, може да разбере добре съвременността.