История на Стария свят — Изтокът и Гърция

XII. ГЪРЦИЯ И НАРОДИТЕ В ЕГЕЙСКИТЕ ДЪРЖАВИ

Видяхме, че през епохата на най-силния разцвет на източното културно творчество — през III и II хилядолетие пр.Хр. — един от най-бляскавите центрове на това творчество е бил Крит и постепенно групиралите се около него по-малки държавици около Егейско море възприели критската култура. Видяхме, че през втората половина на II хилядолетие (около 1400 г.) критската морска държава се разпада и че ръководната роля в културния и в политическия живот на егейското човечество преминава в развилите се по бреговете па Гърция егейски държави. Не знаем обаче как се е оформил техният живот през тая смътна и бурна епоха. Ала новите сведения, почерпени от документи, които са образували част от библиотеката на хетските царе, дават надежда, че в близко бъдеще историята на ранните гръцки поселения в Мала Азия ше ни бъде тъй добре позната, както историята на Хетската империя, на която тия гърци са били васали. Ясно ни е само едно: че мирните времена на критската хегемония вече отминали. Егейското човечество се раздвижва. Воина след война го вълнуват и безпокоят. Говорихме вече за експедицията на съюза от европейски държави от егейски тип срещу Троя, за походите на „морските народи“ против Египет, говорихме за това как една част от егейския свят, откъснала се от базата си, се заселила по палестинските брегове (филистимците), как друга част се заселила в Италия (етруските). Егейската култура в Гърция през това време (края на II и началото на I хилядолетие) става по-груба; сега преобладават по-примитивни форми в бита и в художественото творчество. Последни носители на егейската култура са някои крайморски градове и племена в Мала Азия, където намерили приют изместените от островите на Архипелага егейци.

Епохата в края на II и в началото на I хилядолетие е най-тъмната епоха в историята на егейското човечество, епоха, през която то постепенно се погърчва. Пред пас се изправят един след друг въпроси, все мъчно разрешими. Кои са били тия народи, чиито имена се споменават у Омир, в Библията и в египетските документи? Коя е била държавата, която имала първенството между гръцките нововъзникнали държави, живеещи с егейската култура. Били ли са това вече гърци, да кажем протогърците? Как да си обясним техният стремеж към Изтока и успеха им в борбата с крайбрежните малоазийски племена, имащи своя високоразвита култура и свой държавен живот, който малко се отличавал от държавния живот егейски тип? Кои са тия филистимци и етруски? Какви са самите егейци и малоазийци?

Науката все още не е в състояние да отговори с положителност на всички тези въпроси. Ключът за разрешението им е в археологическото изучаване на Гърция и особено на малоазийското, на черноморското и на сирофиникийското крайбрежие. Засега можем да правим само предположения. Възможно е работата да е била тъй. Движението на тракийските и на илирийските индоевропейски племена нагоре или надолу по Дунав (но откъде, не знаем) е изтикало още по-надолу на юг групата индоевропейски племена, живеещи по Дунав, групата, говореща протогръцки език или езици. Възможно е тия племена още до появата на егейците на Балканския полуостров да са били основното му население, от север чак до юг, и микенската култура да е тяхно създание в сътрудничество с дошлите тук егейци. Тия първи гърци са създали може би първите елементи на държавния си живот, които се развили в най-плодородните и близки до морето части на Гърция вероятно под влиянието тъкмо на тези егейци.

Движението на траките и илирите тласнало дунавските, севернобалканските и среднобалканските племена на юг — към центровете на егейско-гръцката култура. Разпокъсаността на това гръцко-егейско човечество на цял ред независими и вечно враждуващи една с друга държави станала причина всяка една от тях поотделно да пе е в състояние да се бори със завоевателите. Във военно отношение завоевателите, както показват разкопките покрай Дунав, не са били на по-ниско стъпало от егейците: и те имали същото бронзово оръжие с доста развити форми, каквото и егейците. Възможно е дори някои от тия племена да са си служили не само с бронзово, но и с желязно оръжие, което егейското човечество още не познавало. Появата на новите племена-завоеватели в Гърция принудила много жители на егейско-гръцките държави, предимно от по-висшите класи, да се изселят от старите си местожителства и да търсят нови такива на изток и на юг.

Тук условията били благоприятни за тях. В Мала Азия хетската държава била вече омаломощена отчасти от борбата с Египет, отчасти от нахлуването на тракийски племена и в Мала Азия. Ето защо изпъдените от предишните си местожителства егейци и гръко-егейци се възползвали от случая и се закрепили по богатото малоазийски крайбрежие, прогонвайки от него старите му поселници, нямащи вече сравнително висока своя култура, родствена на егейската. Жителите пък на малоазийското крайбрежие на свой ред търсели нови места: в Сирия, Финикия, Палестина, Египет, Сицилия и Италия, пътищата към които отдавна вече бяха отворени от егейската търговия. Много вероятно е поради това, филистимците да са били или част от прогоненото от Крит негово егейско население, или жители на южното малоазийски крайбрежие, търсещи нови места за заселване. Жители на Мала Азия са били вероятно и етруските, които се появили в Италия не по-рано от края на II или началото на I хилядолетие.

Новите гръцки племена в Гърция, като напреднали към бреговете, а оттам като проникнали и в Мала Азия, наследили от предшествениците си градовете им, границите на държавите им и част от техническата им опитност. Ние не знаем колко такива последователни вълни са се сменили по крайбрежните части на Гърция, но можем във всеки случай да твърдим, че не е била само една. Но ето най-после, след появата и на дорийските племена в Южна Гърция, които се заселили на големи маси в Пелопонес, развълнуваното море почва да утихва, почват да се очертават границите на по-здрави и по-трайни племенни държави, а в тях отново почва да се развива своеобразна цивилизация: по-близката до източната — в Мала Азия — с по-високо качество, а по-примитивна — в Гърция.

Географските и икономически условия на Гърция наложили и политическата форма за съществуването й. Гръцкият свят не е могъл и не би могъл да създаде големи държави. Той е разпокъсан от самата природа на отделни малки икономически единици. Тъй е било, когато в Гърция господствала егейската култура, така си останало и сега. Всяка долина била затворена в себе си и жителите й старателно пазели пасбищата си и нивите си. По-добрите части на Гърция, най-богатите й долини, отворени към морето и затворени откъм сушата, са отделени от централните планински долини и плата с мъчнопроходими прегради. Те са повече свързани със съседите си, от които ги дели морето, отколкото със съседите, с които ги свързва сушата. По-лесно им е да разменят взаимно стоки и идеи по морето, отколкото по суша. Ето защо развоят на културния живот по бреговете е по-бърз и по-силен, а в центъра на страната е по-бавен.

Но и там, и тук кипи един и същ живот. Отделни племена и части от племена си образуват малки държавни организми, грижливо защищавайки независимостта си. За да могат да защитят в случай на нужда себе си и имуществата си, построяват си по върховете на хълмове укрепени убежища, в които се затварят, ако бъдат нападнати. Тия именно отначало само укрепени места постепенно се превръщат в градове. Тук става размяната на продуктите, тук е центърът на религиозния им живот, тук живеят царете, пълководците и жреците им. Към града спада и една къде по-голяма, къде по-малка територия, заселена със земеделци и пастири, живеещи или в отделни разпръснати по страната къщи и колиби, или на групи в села (деми). Такива именно градове-държави възникват все повече и повече. Между тях винаги с имало групи, свързани помежду си с един общ език. Разпределението на тия говори в Гърция, по островите и в Мала Азия свидетелства как е вървяло повторното заселване на Гърция от гръцките племена. Рязко се отделят три групи говори, съответстващи вероятно на трите вълни завоевателни племена. Най-старата група е аркадската и еолийско-ахейската; следващата след нея е йонийската и третата, вероятно последната, е дорийската. Тия именно групи са разпределили помежду си Гърция, островите и Мала Азия. В Гърция ахейско-еолийска още от самото си начало е била Тесалия в Северна Гърция; ахейско-еолийски станали и цяла Средна Гърция, с изключение на Атика, и цялата северозападна част от Пелопонес. Аркадският диалект е принадлежал към среднопелопонеския говор и към тоя на остров Кипър. Йонийските говори преобладавали в Атика, в Евбея и на повечето Егейски острови (най-големите са: Имброс, Лемнос, Хиос, Самос и Наксос). Дорийците здраво заседнали в южната и източната част на Пелопонес, Етолия и по южните острови на Архипелага, от които най-големите и богати били Крит и Родос. Те оставили също така трайни следи в Беотия и Тесалия. Съответно на това разпределение в Гърция и по островите, същите тия три групи разпределили и Мала Азия. Северното — черноморското и егейското — крайбрежие било еолийско; средното, тясно свързано с островите — йонийско; а малка част от южното, свързана с Крит и Родос, била дорийска. Йонийците, значи, се врязвали като клин между еолийците и дорийците, а главният им център бил не в Гърция, а на островите и в Мала Азия.

Центрове на най-интензивен културен и политически живот си останали същите области, които като независими и богати държави съществували още в егейската и микенската епоха: Спарта — в Южен Пелопонес, Аргос — в североизточен, може би Олимпия — в северозападен; Коринт и Мегара на Истъм; в Средна Гърция: Делфи във Фокида, Тива в Беотия, Атина в Атика; в северна: Лариса в Тесалия. Още по-правилно е това в Мала Азия. Всички по-стари и по-значителни градове тук са по-стари от гърците: Милет, Ефес, Смирна са центрове на икономическия, държавен и религиозен живот много преди появата на гърците в Мала Азия. Същото имаме и на Крит и на Родос.

Какво е било икономическото, социалното и държавното устройство на най-старите гръцки общини, ние знаем от Омировите поеми — Илиада и Одисея, съставени и приели формата, в която са ги знаели гърците и в която са дошли и до нас вероятно не по-рано от IX или VIII век пр.Хр. Впрочем в тях се говори не за сегашното, а за миналото на гръцката нация, говори се за времето, когато още се извършвало разпределението на племената в Гърция по островите и в Мала Азия и когато в бита на господстващите класи имало още доста много елементи от егейското минало. Отделни предания за главните герои на Илиада и Одисея, взели участие в превземането на Троя, предания, взети от Омир като сюжети и материал, са възникнали вероятно в еолийска Тесалия още през гръцко-егейската епоха. По-късно били преработени в еолийска Мала Азия и последната си обработка и форма получили в един от йонийските й градове. Макар и да е толкова сложен произходът на поемите, все пак имаме възможност да отделим в тях онова, което е характерно за живота на гръцките племена през най-ранната епоха от живота им.

В живота на всички тия племена намираме в по-голяма или в по-малка степен еднакви форми на икономическия, социалния и държавния бит, тъй или иначе свързани с егейското минало на отделните части от Гърция. Господстващ елемент във всички гръцки градове през Омирово време е аристокрацията — редица родове, които играят главната роля в живота на всяко племе поотделно. Един от господстващите родове, които между другото винаги се смятали за потомци на общ родоначалник — бог или герой, е и родът, от който произхожда военният и граждански ръководител на племето — царят. Наред с аристократическите родове, подразделени на групи главно с религиозен и военен характер — фратрии (братства), е и масата — населението, разделено по професии, по местожителство и по социалното си положение. Една част от този демос (народът, масата с не аристократичен произход) притежава земя, друга част обработва като наематели или като крепостници чужда земя; трета част служи като наемни работници в чужди стопанства, а други най-после живеят в града и се занимават със занаяти. Има и роби, и, разбира се, в това няма нищо странно, тъй като живеят в общество, в което войните, нападенията и разместванията на племената от едно място на друго са траяли толкова дълго време.

Как се е развил социалният им строй, това не знаем. Гръцкото предание счита повечето от господстващите родове за потомци на герои, дошли в Гърция или откъм север, или откъм изток и тясно свързани с най-старите гръцки митове за техните богове и герои. Много от митовете си гърците получили в наследство от предшествениците си егейци и гръко-егейци. Това ни дава основание да мислим, че аристокрацията на Омирова Гърция била съставена отчасти от завоевателите, от военните предводители на племената, завладели Гърция, отчасти от първите родове на държавите, които са били превзети от завоевателите, т.е. от аристокрацията на гръцко-егейските държави. Долните класи и те отчасти принадлежали към племето-завоевател, отчасти към предишното население на превзетата от завоевателя територия.

Съответно на тоя произход на социалния строй на най-старите гръцки племена се развили и условията за земевладение в Древна Гърция. В някои места завоевателите заварили вероятно многобройно земеделско население, намиращо се в положение на крепостници и в пълна зависимост от група ръководни и господстващи родове. Те запазили тоя строй, обаче как се е създал той първоначално, това пе знаем. За гърдите в някои части от Гърция, например в Тесалия, Крит и Спарта, такъв строй е бил първичен, ето защо се запазил у тях за дълго време. В други места, например в Атика и Беотия, крепостници през епохата на завоеванията вероятно не е имало, и затова завоеватели и завоювани разделили помежду си земята, но при дележа завоевателите и особено по-първите им родове отделили за себе си по-добрите и по-големите дялове земя. При какви условия завоевателите са владеели земята, това също тъй не ни е напълно ясно. В Омировите поеми се говори и за колективно земевладение от страна на цял един род, и за наличност на индивидуални стопанства. Възможно е родовото земевладение да е по-старо и делението на едно племе на родове първоначално да е било общо за цялото племе на завоевателя и постепенно да е станало привилегия само на аристокрацията, която изключвала при дележа на земите масата на населението. В такъв случай ще трябва да приемем, че индивидуалното земевладение се е развило отчасти от родовото. Лица, изгонени от рода за грешки и престъпления, по-младите синове от някое многочислено семейство и свободни наемни работници могли да отидат извън границите на дадена обработваема земя, изсичали горите, пресушавали блатата и по такъв начин си създавали нови късове земя за обработване, принадлежащи лично на тях и тяхното семейство.

В стопанството на Омировите гърци преобладават земеделието и скотовъдството. Наред с тях постепенно се развива и градинарството, но главно се отглеждат лозата и маслината. Обаче тоя преход към градинарско стопанство през Омировия период едва започва. Гърция все още продължава да си е страна на нивите и на стадата: бикове, свине, овце, кози; притежанието на коне е привилегия само на знатните и богати родове. Размерите на стадата на богатите родове понякога са твърде големи, а като мерило за богатството служи броят на главите добитък. По-голямата част от предметите за употреба са домашно производство. Купува се малко и без желание. Вкъщи се изработва всичко, което е нужно за храна, а освен това и всичко, което е нужно и за облекло, и за покъщнина, и за земеделски оръдия, и за обуща. Цялото домочадие работи: мъжете орат, сеят, садят дървета, жънат, косят, грижат се за добитъка, доят крави и кози, правят масло и сирене, ходят на лов. Жените предат, тъкат, шият, перат дрехи, приготвят храна. Работата, трудът не са мъка и гнет, не унижават човека. Одисеи се гордее с това, че той е пръв между жетварите и косачите, че умее и кораб да построи, и легло да си направи, и да го украси с красиви рисунки. Старият му баша Лаерт се радва, че още може да работи в градината. Царица Пенелопа всеки ден тъче у дома заедно със слугините си. Царската дъщеря Навзикая пере дрехите на братята си. Работа кипи във всяка къща и се работи от цялата къща. Членове на дома като социална и стопанска единица, са и робите и наетите бездомни хора. Върху тях обаче пада, разбира се, най-тежката и най-черната работа. Но въпреки това те не са машина, нито добитък. Както останалите членове на домочадието, така и те са под покровителството и под защитата на домашните богове: самата религия и обичаите предписват хуманно отношение към тях.

Само най-сложните работи се извършват от професионални занаятчии, за чийто труд се плаща. Най-видна роля играят търговците. Не всеки умее да построи кораб, красива и удобна къща, здрави градски стени. За такива работи се търсят и викат специалисти. Високо се цени също тъй и тайнственото знание на пророците, жреците, лекарите, звънливият глас на глашатая и изкуството на певеца и музиканта.

Търговията, която се бе развила толкова бляскаво през егейската епоха, не спряла дори и при условията на политическа анархия през времето на преселенията и разселванията. Гърция се нуждаела от метали, без които би била съвсем безпомощна; гърците ценели красиво изработените произведения на източното занаятчийство и изкуство, тъй рязко отличаващи се от примитивните предмети на собствените им майстори. Старите пътища към изворите на тия богатства никога не са били изоставяни. Гърците ги получили в наследство от егейците. Пак от тях се научили и на мореплаване, традициите на което никога не се прекъсвали в Егейско море. Но животът им бил примитивен и онова, което биха могли да предложат за размяна, не било нещо особено привлекателно. Роби и тук-таме по някой суров материал — с това се изчерпвало цялото им богатство. Поради това експедициите им за стоките, които им трябвали, не били толкова търговски експедиции, а повечето са пиратски нападения. Те ходели в Мала Азия, в Египет, отивали по бреговете на Черно море, по бреговете на Италия, но не да купуват, а да грабят. Нападенията им били пълни с рискове, но не винаги доходни, а нуждата от метали била голяма. Ето защо пиратството не могло напълно да измести търговията и финикийските търговци били винаги драги гости на Гърция. Награбените и получените чрез търговия предмети от източното занаятчийство и изкуство били използвани и като образци за подражание в самата Гърция, т.е. подобрявали местното производство, а с това пък ставало възможно за крайбрежните племена и градове изгодно да търгуват с изнесените и изработени от тях предмети със съседите, които нямали излаз на море.

Държавното устройство на Гърция едва ли се е променило много в сравнение с егейския период. Както в тази егейската епоха, така и сега в отделните области царят управлява страната, осланяйки се на въоръжените сили на племето и особено на най-богатите си и най-силни съратници, Носител на царска власт е оня, който е по-силен, с по-голямо самообладание, по-умен, по-богат и по-добре въоръжен от другите. Богатство, знание и умение да управлява получавал в наследство от прадедите си, а пък те от бога, от когото произхождали всички царски и изобщо всички знатни родове. Но царят тук не е самодържец от източен тип, той не е и бог, нито неограничен повелител на поданиците си, макар да е от божествен произход. Той е глава и предводител на племето и е първият в божествения си род.

Около него се групират и други също такива глави на стари и знатни родове, неговият постоянен съвет и най-близките му съратници. Тая малка група е доста богата, а е богата, защото е с предприемчив дух, енергична и с отлична физическа тренировка както за сухопътен, тъй и за морски бой. Всички членове на управляващите знатни родове са добре въоръжени, имат брони, шлем, добри бойни прикрития за краката (набедреници), добър меч и копие, далече хвърлящ лък. В бой те излизат на колесници. Познават отлично всички тънкости на двубоя, който решавал сраженията. Тия им качества ги правят необходими за всяко племе и за всяко царство и им осигуряват първенство. Членовете обаче на такава една група са равни помежду си; те всички произхождат от Зевс също тъй, както и царят; те са нужни на царя също тъй, както и той на тях, ето защо не са само негови покорни слуги.

Не са царски роби също тъй и аристократите, та дори и простосмъртните членове на племето. Те признават превъзходството на предводителите си, но царят-предводител не е техен собственик и те не са негови роби. Цар, към когото щастието не е благосклонно, или изроден цар не може да разчита на поддръжка от страна на племето и неговото място лесно се заема от друг — по-богат, по-силен, по-умен и по-щастлив. Животът на царете съвсем не е непрекъснат празник: пълен е с опасности. Царят царува, докато е в състояние да воюва, а той воюва със собствените си ръце. Ако е богат, то богатството му се дължи само на това, че знае къде и как да насочи силите на племето си и как да уреди икономическия му и военен живот. Почти винаги е заобиколен със завистници и врагове. Гръцката трагедия ни разказва много такива мрачни драми из живота на тия ранногръцки царе. Тежки престъпления, кървави отмъщения, убийства, преврати са нещо обикновено в гръцките държави през Омировата епоха.

XIII. МАЛОАЗИЙСКА ГЪРЦИЯ И ИКОНОМИЧЕСКАТА РЕВОЛЮЦИЯ В ГРЪЦКИЯ СВЯТ ПРЕЗ VIII–VI В. ПР.ХР.

Едно от най-характерните явления през епохата на преселването на народите в Гърция — било това, че разместването на населението принудило в края на II и в началото на I хилядолетие много племена и части от тях да се изселят отначало до островите, а след това в Мала Азия. Преселниците в Мала Азия са били без съмнение извънредно подвижен, предприемчив и честолюбив елемент. Някои от тях, принадлежащи към по-старото население на Гърция, не били в състояние да защитят държавите си от пришълците, та предпочели да се изселят, за да не влизат в никакви съглашения с новите господари, а и да не им се покорят. Други принадлежали към нахлуващите вълни и гледали на Гърция само като на място, където временно са се спрели в стихийното си движение към Юга и Изтока, за богатствата на които имали много добри и верни сведения. От Гърция и едните, и другите отнесли със себе си ония навици на културен живот, които се изработили там като последица от продължителното влияние върху Гърция на егейското човечество и като последица от самостоятелната преработка на елементите на егейската култура от страна на гръцко-егейското население в Южна и в Средна Елада.

В Мала Азия новите пришълци се закрепили със силата на оръжието си и заграбили най-добрите части от малоазийските брегове, главно богатите долини в устията на най-важните малоазийски реки: Граник, Скамандър, Каик, Херм, Меандър, и в близко съседство с най-удобните пристанища. Условията за живот, които намерили тук, малко се различавали от ония, при които по-рано живели в Гърция. Малоазийското крайбрежие отдавна живеело културен живот, понеже поддържало много оживени отношения с целия Изток и познавало морските търговски пътища към Проливите, в Мраморно и в Черно море. Ето защо и заселилите се в Мала Азия гърци не могли да не получат в наследство малоазийските традиции. Пренесената тук от тях късноегейска култура в края на краищата се сляла с формите на местния културен живот; егейско-гръцката религия възприела много малоазийски религиозни възгледи; най-после неизбежно последвало и расово смесване на завоевателите с местната аристокрация.

Все още недостатъчни и непълни са сведенията ни за това какво е било социалното, икономическото и държавното устройство на малоазийските държави преди завоеванието им от гърците. Каквото е запазено от това устройство в по-късно време и картината, която ни дава Омир за Троя, показват и ни дават основание да предполагаме, че в Мала Азия основната форма на държавен живот е бил укрепеният град. В тия градове бил царският дворец и в него живеела дружината на царя. По-късната пък уредба на живота в Мала Азия ни дава основание да приемем, че наред с града обикновено се намирало и главното светилище, посветено на някоя от многобройните малоазийски богини-майки — главния тамошен обект за религиозно почитание. Култът на богинята се извършвал и поддържал от многобройно съсловие жреци, чийто глава може би е бил сам царят на града и на свързаната с града област. Възможно е обаче още в това ранно време да е имало и особен, отделен от царя върховен жрец. Знаем например че при някои култове на Великата майка върховният жрец е трябвало да бъде евнух. Под тая жреческа аристокрация и под дружината на царя били народните маси, обработващи земята за тях. Селяни, които живеели на земя, принадлежаща на храмовете, се считали роби на бога. Пак за такива се считали и многото работници в работилниците, принадлежащи пак на храмове. Населението на земи, които не принадлежали на храмове, е било вероятно крепостници на царя, на велможите и на дружината му. Трябва да приемем, че тия отношения са се изработили в периода, когато още съществувала Хетската империя. Тогава вероятно за пръв път са се развили укрепените градове и в тях се заселила аристокрацията на хетите-завоеватели. Храмовете и техните територии са по-стари от хетите. До Хетското нашествие цар и върховен жрец е било вероятно едно и също лице.

В самото начало, когато преселническите групи от Гърция нахлули и започнали да превземат една след друга местните държави, цялото внимание на гърците било насочено, разбира се, към това да закрепят властта си, да определят отношенията си към местното население, да се приспособят към новите условия за живот и да защитават владенията си от новите вълни завоеватели, идващи от запад. Трудното им положение на малка група завоеватели в новите места им налагало да водят политика на съглашения както с местното население, тъй и с другите групи колонисти. По всичко личи, че гърците никога не са проявявали стремеж да рушат силните и богати храмове по бреговете на Мала Азия. Култът на Великата богиня добре им е бил познат още в родината им. Затова именно първата им грижа била да си осигурят покровителството на местната богиня, т.е. да запазят нейния храм и привилегиите на този храм. Тъй можем да си обясним защо в съседство с почти всеки един малоазийски гръцки град по-късно намираме обширен и богат храм на местното божество с гръцко име. Ако божеството е бог, гърците го наричали Зевс или Аполон, ако е богиня — Артемида. Впрочем дори някои от тия имена гърците, още в родината си наследили от съседните егейци или пък от предгръцкото население на Елада. Историята на тая политика на съглашения можем да проследим например в Ефес с прочутия му храм на Артемида или в Милет, в който още много отдавна имало местно светилище в чест на Аполон. С управляващата аристокрация на градовете, които им се покорявали, гърците, изглежда, постепенно се сливали в една обща господстваща класа, за която работело местното население от земеделци и пастири. С новите групи преселници гърците вероятно само в редки случаи влизали във въоръжен конфликт. Обикновено те широко им отваряли вратите на държавата си, а само понякога им посочвали нови, удобни за завладяване съседни места.

Политиката на мирни съглашения се налагала на гръцките градове-държави в Мала Азия и от политическото положение на източния свят в началото на първото хилядолетие пр.Хр., за което говорихме в глава VIII. Първите преселници от Гърция заварили Хетското царство вече разрушено; но на негово място израствало могъщото Фригийско царство, за богатствата и силата на което гърците били добре осведомени, както показват например популярните между гърците разкази за великия фригийски цар Мидас, който „се къпел“в злато. Мястото на Фригия, разбита и омаломощена при нахлуването на кимерийците, постепенно било заето от Лидия. Лидия успяла да издържи срещу опустошителните им нападения, които стигнали в VII в. и до гръцките градове в Мала Азия и станали причина някои от тях да бъдат разрушени. И Фригия, и Лидия — и двете държави били в постоянни връзки с гърците; те търгували с целия Изток и били, разбира се, недоволни, че гърците ги отрязали от морето. Оттук е и стремежът им да включат гръцките градове в състава на владенията си. Ето защо гърците трябвало да напрегнат всички свои сили, та да опазят независимостта си от фригийските и лидийските посегателства. При тия условия колкото по-многобройно е гръцкото население в градовете, толкова по-голяма е и съпротивителната му сила; колкото по-добри са отношенията му с местното население, толкова по-малка е вероятността за предателство от негова страна. И все пак гърците не успели да опазят независимостта си нито от посегателствата на последните лидийски царе, нито от тия на приемника на Лидия в Мала Азия — Персия. Всички те били принудени в края на краищата да се покорят на Кир и на приемниците му. Това обаче не се отразило на вътрешния им живот: ние вече видяхме, че персите не се намесвали в градското им устройство.

Гърците донесли градското си устройство отчасти със себе си от Европейска Гърция, а отчасти го наследили от предшествениците си в Мала Азия. Формата на управление в повечето гръцки малоазийски общини не е била монархическа. Дали гърците са завзели малоазийските морски брегове под ръководството на царе, това ние не знаем. Както и да е, но историческото предание ни говори само за борба на различните форми на народовластието в градовете на Мала Азия: на аристокрацията, т.е. на властта на няколко богати и прочути родове, с демокрацията, т.е. с властта на пелия народ. Аристокрацията в малоазийските градове се е образувала вероятно от потомци на първите завоеватели, които и разделили помежду си завладяната земя заедно с живеещите на нея селяни — крепостници. В състава на долните класи от гръцкото население влезли вероятно по-сетнешните преселници, които се занимавали главно с промишленост и търговия, отчасти твърде богати и влиятелни граждани в града, отчасти прости занаятчии, дребни търговци и работници.

Главната основа на икономическия живот на гръцките преселници по бреговете на Мала Азия били, разбира се, земеделието и скотовъдството. Наред с тях богато се развиват и на островите в Егейско море и на материка в Мала Азия лозарството и развъждането на маслиновото дърво. Винарството скоро станало специалност на гърка, особено на островите, една част от които е почти неделима от Мала Азия (Лесбос, Хиос, Самос). Почвата на тия острови е почти негодна за земеделие, но е превъзходна за лозя, които дават великолепно вино — сладко, ароматно, силно т.е. тъкмо с качества, които особено се цепели от жителите на Предна Азия, където лозарството не вървяло добре и не давало доброкачествени вина. Наред с лозарството се развива и производството на дървено масло (зехтин), което постепенно заемало мястото на основна храна и стока от първа необходимост за хигиената и осветлението по целия гръцки и отчасти по източния свят. Дървеното масло измества кравето и козето масло, измества борината и факлата; както електричеството, тъй и то победило петрола, а петролът — лоените свещи. Благодарение на виното и на дървеното масло в Гърция, и главно в Малоазийска Гърция, за пръв път се появяват продукти, които й спечелват едно от първите почетни места в международната разменна търговия. Революцията в селското стопанство, предизвикана от развитието на лозарството и от производството на дървено масло, оказала огромно влияние върху живота на цялото гръцко човечество. В Гърция се надпреварват коя местност по-скоро да премине към тия производства. Островите и Европейска Гърция в скоро време успешно съперничат в това отношение на Мала Азия (особено в производството на дървено масло) и завладяват източните, южните и северните пазари.

И въпреки това Мала Азия не изгубила ръководната си роля в икономическия живот на егейското крайбрежие. В местата, заети от гърци в Мала Азия още отдавна, от времето на хетите, си пробило път не само земеделието, но и промишлеността. Егейската, египетската, месопотамската и финикийската техника намерили приют в малоазийските храмове, които били не само центрове на религиозен живот, но и места за оживени панаири и големи работилници. Особено благоприятни били условията за текстилно производство и за обработка на дърво и кожи. Централното плато на Мала Азия кърми грамадни стада овце, а тия овце още отдавна се славели с необикновено тънкото си руно. В Мала Азия има изобилно и минерални, и растителни вещества за бои, които успешно съперничат на тирския пурпур, получаван от морски раковини. В областта на металургията Мала Азия не отстъпвала на южнокавказкото Вапско царство, тъй като тя сама получавала злато, а от страната на халбите, на южните черноморски брегове, получавала по море, покрай бреговете на Черно море, сребро, мед и желязо. Тоя път е бил добре познат на карийците още преди гръцкото завоевание на Мала Азия. Всички тия предимства на Мала Азия още отдавна били известни. Хетското царство на тях дължи своя разцвет.

Наследници на хетите стават лидийците, които издигнали промишлеността и търговията на страната до небивала по-рано висота. Едновременно с тях по същия път тръгнали и гърците по малоазийското крайбрежие. Те бързо усвоили от местното население високата техника на текстилното производство и дори я подобрили. Научили се да обработват дърво и кожа, да произвеждат тънки златарски изделия от малоазийско злато по лидийски образци. А със себе си пренесли старата специалност на егейците — производството на превъзходни глинени съдове за масло и вино и на лампи за осветление. Отличните качества на гръцката глина, особено по островите, били пълноценно използвани от тях, а вродената им художествената дарба направила от тия предмети шедьоври на декоративното изкуство, при това също така единствени по рода си, каквито са били и егейските вази. Платовете, изделията от кожи и дърво, скъпоценностите, оръжието и металните си предмети за домашна украса и употреба малоазийските гърци разменяли срещу масло и вино от гръцките острови и от Европейска Гърция, които заедно с произвежданото от тях самите масло и вино те изнасяли и на Изток, и на Запад. Тъй се развила оживената търговия на малоазийските гърци с Лидия, Гърция и новите гръцки центрове — в Италия и Сицилия на запад, в Проливите, по Мраморно и Черно море на изток. В оживената си търговия и Лидия, и малоазийските градове сега за пръв път започват да си служат със сечени монети от злато, електрон (бледо злато) и сребро.

Още повече се разширила промишлената им и търговска дейност, когато Персия заела мястото на Лидия в Мала Азия. Ние по-горе вече говорихме как съществуванието на световната персийска държава, въвеждането от Персия на една обща монетна единица за цялата държава, постройката на пътища — как всичко това спомогнало за развоя на търговията в персийската монархия въобще. Гърците, щом като влезли в състава на персийската монархия, използвали всички тия улеснения. Малоазийските търговци малко по малко изместват от пазарите на егейския свят финикийците, като ги принудили да се ограничат само със западните части на Средиземно море. Финикийците сега насочват цялото си внимание само към западната част от крайбрежието на Северна Африка, където богато се развиват колониите им Утика и Картаген, към южните брегове на Испания с нейните сребърни, медни и калаени рудници, включително Тартесос — богат център на търговия и индустрия, към северозападните брегове на Италия, където верни техни съюзници, намиращи се в постоянни търговски връзки с тях, били етруските, и към южните брегове на Британските острови, откъдето изнасят олово.

Развоят на промишлеността и на търговията оказва влияние не само върху икономическия, но и върху социалния и политическия живот в гръцка Мала Азия. Благодарение на тях градовете сега играят вече главна роля в живота на страната. Тези градове безспирно растат: отвсякъде в тях се стичат хора, търсещи възможности да забогатеят. Наред със старата земеделска аристокрация създава се и нова: владетели на лозя и маслинови гори, едри търговци и притежатели на големи работилници. В техни ръце минава голяма част от земята. Те са притежатели и на цели флоти морски кораби. Интересите им налагат и те почват все повече и повече да използват труда не на свободни хора, а на роби. Роби обработват лозята им, роби работят във фабриките им и се използват като гребци в корабите.

Развитието на промишлеността и търговията налага още да се търсят и нови пазари за продажба, а растежът на градското население, което не може вече да се изхрани от територията на всяка отделна малка държава, налага да се търсят такива пазари, на които да могат да се получат не само сурови материали за промишлеността и нови роби, но и хранителни продукти за градското население. Нужни са преди всичко зърнени храни. Стадата и те сега са вече недостатъчни да снабдяват населението с месо: добитъкът се отглежда сега не за клане, а за вълната му, за млякото и за нуждите на селскостопанската дейност. Месото се заменя с риба. Едри предприемачи поради това търсят места, където да развият масово риболовство и да приготвят солена риба. Всички тия условия довеждат до усилена колонизация на места, където да може в широки размери да се развие производство на зърнени храни и промишлено риболовство. Такива места са предимно бреговете и крайбрежните долини на Южна Италия и Сицилия, бреговете на Балканския полуостров, на Проливите, на Мраморно и Черно море, неизчерпаемите извори на скумрия покрай морските брегове и на речна риба в устията на Дунав, Днестър, Буг, Днепър и Дон. Всички тия крайбрежия, още от по-рано познати на гърците, сега се заселват с нови маси гръцки колонисти-земеделци и риболовци, които работят не само за себе си, но и за широкия, безспирно растящ пазар.

Икономическата революция, която започнала в източната част на гръцкия свят, изведнъж се почувствала и в западната, особено в крайбрежните области. Тук отдавна вече в територията на всяка отделна държава започнал процесът на разложение на рода и се създавали постепенно дребни индивидуални стопанства. В някои места този процес довел дори до разделяне па земята между отделни семейства от господстващото племе, които съвършено закрепостили старото покорено население под властта на тия семейства. Тъй трябва да си обясним устройството на Спарта, на Тесалия и на Крит. Но в повечето останали държави (от тях добре познаваме устройството на Атика и Беотия) процесът на разложение на рода довел до създаване на маса дребно селячество, от една страна, и на едри земевладелци, членове на царския и на по-първите родове — от друга. Поемите на беотийския селянин Хезиод превъзходно ни рисуват живота на дребния селянин, изместен от едрите собственици в планините и блатата. Тежък е животът му върху малък къс земя в постоянна грижа за утрешния ден, без надежда за по-добро бъдеше и без светли моменти в настоящето.

Тъкмо в това време започнала споменатата по-горе икономическа революция. Търсенето па вино и масло принудило едрите собственици да заменят производството си на зърнени храни с отглеждане на лозя и на маслинови дървета. Появява се голямо количество роби, защото тъкмо робският труд е особено подходяш за работа в лозя и в маслинови гори, където е нужен голям брой работни ръце под ръководството на един стопанин. В градове например като Атина и Коринт започнала да се развива търговия и промишленост. Всеки град се стреми да пусне на пазара нещо свое, непознато на съседните градове, усъвършенства техниката в производството и подобрява качеството на произведените неща. Появили се и парите. Отначало те били много скъпи, така че за матка сума могло да се купи много.

Но дори и това засилване в икономическия живот не подобрило положението на дребния собственик на земя. Земята все повече се дроби. За преход към производство на грозде и маслини били потребни капитали. Това производство давало добри печалби, както показва примерът на едрите собственици, а пък промишлениците и търговците в града наистина разполагали с капитали, обаче парите били скъпи и за заеми искали грамадни лихви. Заеми се сключвали и за издръжка на стопанството в неплодородни години. Взимали пари на заем и за дележ на наследства — за образуване на нови стопанства, за изсичане на гори, за пресушаване на блата. Всичко това имало за последица широко развитие на кредитните операции, а дребните собственици на земя изпадали в големи и неизплатими дългове. Рискът, който те поемали чрез заемите си, бил много голям: ако не можели да се издължат, то отначало земята им, а после и самите длъжници заедно със семействата си ставали собственост на кредитора.

Между това във връзка с развитието на промишлеността, на търговията и на мореплаването в града се откривали широки възможности за всеки желаещ. Такива имало и извън пределите на всяка страна. Появява се стремеж към града и преселване на нови места. В колонизацията на запад, север и изток дейно участие взимат всички крайбрежни части на Гърция. Не само малоазийските градове Милет, Кума, Клазомена и т.н. изпращат колония след колония; голям брой колонисти се преселват в нови места и от Евбея, от другите острови, от Пелопонес. В световната търговия на онова време първо и видно място си извоювали и някои градове на Европейска Гърция. Халкида на Евбея почва усилено да разработва медните си рудници и да пуска на пазара големи количества метал. Егина използвала положението си между Мала Азия и същинска Гърция и става голяма борса за размяна на стоки. И двата града започват да секат в изобилие сребърни пари. Коринт, в провлака между Пелопонес и Средна Гърция, става център за размяна с Италия. По-изгодно е да се претоварват стоките в провлака, отколкото да се рискува, като се заобикалят бурните пелопонески брегове. Коринт дава живот на йонийските острови и колонизира големи части от крайбрежието на Италия и Сицилия. Приблизително същата роля започва да играе и Мегара, център на фино фабрично производство, и ахейският Сикион — най-доброто пристанище на северния бряг на Пелопонес.

Последица от икономическия развой през тази епоха е и това, че гърците заселили всичките места по бреговете на Средиземно море, където се надявали, че ще се намерят условия за сносно съществувание. Италия и Сицилия се покриват с гръцки колонии. Гърците гъсто населват южните брегове на Италия и източната половина на Сицилия. Тарент, Сибарис, Крогон, Локри Епизефирийски, Региоп, Елея, Кума и Неапол — в Италия; Агригент, Гела, Сиракуза, Тавроменион, Месана — в Сицилия, стават богати и силни градове. Средна Италия била в ръцете на етруските, които сами били предприемчиви търговци и добри селски стопани и затова не допуснали гърците на бреговете си. Западна Сицилия била завзета от финикийците. Тук преобладавало влиянието на Картаген. Гърците, след като завзели източните брегове на Сицилия, трябвало да водят дълга и упорита борба с него, в която етруските помагали на картагенците. Източните брегове на Италия били заселени от илирийци, които преминали тук от източните брегове па Адриатическо море — от сегашна Далмация. Илирийците били смели мореплаватели и пирати и поради това гърците не успели да проникнат далеч в Адриатическо море. Другояче били работите в Галия. Галия през това време още не била завзета от индоевропейското племе келти, което дошло тук от север. Първоначалните й жители лигурите, и първите завоеватели на южната част от Галия — иберийците, с радост посрещнали гърците и им дали приют. Център на гръцката колонизация по южното крайбрежие на Галия станала Масилия, чието местното население, а по-късно и келтите я подкрепили в борбата й с финикийците и етруските. Гърците успели да се закрепят тук-таме и по южните брегове на Испания.

Също такава оживена и в широки размери колонизация се развивала и на изток. Тук гърците най-напред завзели цялото източно крайбрежие на северната част от Балканския полуостров и двата бряга на Проливите и на Мраморно море. Целият Халкидически (Атонски) полуостров с богатите му рудници бил покрит с гръцки градове. Многобройни големи селища възникнали и по бреговете на Проливите на Мраморно море. Между тях по-значителна роля играят Кизик на южния бряг на Мраморно море, Византион и Халкедон — на европейския и азиатския брегове на Босфора. От тук мрежата на гръцките риболовни и търговски станции се разпростира отначало към южния бряг на Черно море: Хераклея, Амисос, Синопа, Трапезунд, а след това се прехвърля и на западния, северния и източния бряг, като обхванала най-добрите места при устията на богатите с риба балкански и руски реки, обхванала много пристанища в Крим, по кавказкия и кримския бряг на Керченския пролив (Босфор Кимерийски) и по кавказкото крайбрежие. На западния бряг на Черно море по-големите селища са: Аполония (по-късно Созопол), Месемврия, Томи, Истър. При устието на Днестър възникнал Тирас; при устието на Буг и Днепър — Олбия; на кримското крайбрежие — Керкинит, Херсонес, Теодосия; в Керченския пролив — Пантикапей на кримския и Фанагория на кавказкия бряг; при устието на Дон — Танаис; на кавказкия бряг — Диоскуриада и Фазис. Зад тия крайморски градове на Балканския полуостров и Мала Азия живеели тракийски индоевропейски племе-на — земеделци и скотовъдци; в степите на южна Русия през VIII–VIII в. пр.Хр., на мястото на разрушеното от скитите Кимерийско царство номадите-скити създали нова силна държава, към която отношението на черноморските гръцки колонии било същото, каквото било отношението на малоазийските гръцки градове към Персия. Ние вече изтъкнахме веднъж, че и скитите са друг клон от същото иранско племе, към което принадлежали и персите.

Колкото по-широко се разпростира гръцкото племе по бреговете на Средиземно и Черно море, толкова по-интензивен става икономическият живот в самата Гърция и в Мала Азия. За гръцката търговия и промишленост се откриват все по-нови и по-нови пазари. Богатството на Гърция безспирно расте. Но заедно с растежа на богатствата се забелязват и нови прояви в областта на политическия и социалния живот. Раждат се класи; заражда се класова вражда и класова борба. Към първенството на родовата аристокрация протяга ръце капиталистическата аристокрация. Но и за едните, и за другите еднаква опасност представляват масите на трудовия народ. Богатият живот на малцинството, разкошът, сред който това малцинство живее, експлоатацията му на масите, увеличаващият се брой на робите — всичко това създава условия да се зароди едно чувство на дейна, а не пасивна завист и омраза, което чувство от време на време избухва във форма на жестока, често изострена и жестока класова борба. В Милет например отначало побеждава пролетариатът и избива всички жени и деца на аристократите, а след това побеждава пак аристокрацията, която пък от своя страна изгаря публично всичките си противници, покривайки градските площади с живи факли. Достатъчно е само да прочете човек стиховете на Теогнид, та да разбере колко силна е била омразата и колко силно е било презрението на противниците един към друг в тая непрекъсната борба.

XIV. СПАРТА. СОЦИАЛНО, ИКОНОМИЧЕСКО И ДЪРЖАВНО УСТРОЙСТВО

Наред с икономическото, в VIII–VI в. пр.Хр., вървяло и политическото, и социалното развитие на Гърция. Като най-главна и най-интересна проява в тая област трябва да се вземе постепенното образуване и засилване на своеобразното създание на гърците: градът — държава. Този процес не се е развивал навсякъде в едно и също време и еднакво. Някои части от Гърция с векове продължават да си живеят с формите на племенното политическо устройство, запазвайки всички особености на бита от Омировата епоха (такива са например: Аркадия в Пелопонес, етолийците в северозападната част на Средна Гърция, техните съседи ахарняните, жителите на Епир и др.); други последователно развиват формите на градското устройство, преминавайки в това си развитие от един етап към друг. Основната особеност на градското устройство е тая, че политическият живот е съсредоточен на едно място — в града, който е и религиозният, и държавният, и икономическият център на обединената около града местност, считаща се изцяло територия на града. Цялото население от такава територия е гражданство на града и то съвместно взима участие в организацията на държавния, на икономическия, на социалния и на религиозния живот на цялата община. Извън гражданството са само чужденците, крепостните и робите. Държавната власт на племенните царе в ръцете на гражданството: отначало в ръцете на група господстващи родове — близки царски сътрудници и помощници (аристокрацията), по-късно в ръцете на собствениците на земя и най-после в ръцете на всички граждани, на демоса (демокрация).

Гражданството в своята цялост изработва правила за поведението на всеки един гражданин поотделно и на гражданството, като цяло в общината. Тия общозадължителни правила получават името закони. В тях е отразена обществената съвест и чрез тях се изразява волята на гражданството на всеки град. Както и на Изток, така и тук чрез законите се прокарват в масите идеите за право и справедливост; разликата обаче между Изтока, и Гърция е тая, че там — на Изток законът е божествено откровение, предадено непосредствено на царя, неизменяемо и задължително за всекиго като божия заповед. Тук пък, в Гърция, законът, макар и да е под покровителството и под зашитата на множеството, не е нито божествено откровение, нито неизменяемо и определено от божеството правило за поведение. Законът се създава от хората. Щом той е в противоречие със съвестта на мнозинството граждани, той може и трябва да бъде отменен; но докато е в сила, всеки е длъжен да му се подчинява, тъй като в него, в самото понятие за закона, има нещо божествено. Нарушението на неговите повеления влече след себе си възмездие не само от страна на хората — пазителите на закона, но и от страна на боговете. Това господство на закона в града, на закона, създаден от всички граждани на града, е една от най-характерните особености на гръцкото градско устройство.

Наред с града в неговата територия няма други градски центрове със същия характер. Натрупване на население в отделни пунктове има, но те нямат никакъв самостоятелен политически живот; жителите им не са техни граждани, а граждани на централната община. Във вътрешното си устройство гражданството на една община запазва старите си племенни деления: на братства (фратрии), родове и фили (деление на племето на големи части), а също и географските си деления на окръзи, имащи за свой център населени пунктове от градски или селски тип (деми). В пределите на едно племе често възникват няколко градове-държави, образуващи съюзи (например Беотия). Към образуване на съюзи често довеждат и общите за редица градове-държави култове. Такива религиозно-политически съюзи се наричат амфиктионии.

Такава с общата схема, която е еднаква за всички градове-държави. Но в границите на тая схема всеки град-държава се развива по своему и създава безкрайни изменения на градското гражданско устройство. Най-добре познаваме устройството на два града-държави, които постепенно заемат първо място в политическия живот и в историята на които, като във фокус се пречупва цялата история на Гърция. Имаме предвид Спарта в Пелопонес и Атина в Средна Гърция. Наред с тях, но на второ място, са Аргос в Европейска Гърция и Олимпия в западната и източната част на Пелопонес, Месена близо до Спарта, Сикион на северния бряг на Пелопонес, недалеч от Коринтския провлак, Коринт в самия провлак, Беотия с редицата си градове, от които най-силен и най-богат бил Тива; Фокида, пак с редица градове, обединени в религиозен съюз около голямото светилище в Делфи; най-после, най-близката съседка на Атина — Мегара, недалеч от Коринт. Редица големи градове, за които отчасти стана дума в предидущата глава, възникват и на близките до Гърция острови, особено на остров Евбея (Халкида и Еретрия) и на остров Егина.

Между градовете-държави на Гърция Спарта заема особено място. Общо взето устройството й не представлява някакво рязко изключение от общия описан по-горе тип. Спарта е също такава гражданска община, каквито са и останалите градове-държави на Гърция. Но в устройството й има известни особености, част от които в малко по-изменен вид се срещат и на Крит с неговите десетки градове, и в богатите равнини на Тесалия. Тия особености правят устройството на Спарта своеобразно и са дали повод още на старите гръцки историци и мислители да гледат на него като на нещо изключително.

Много малко знаем за ранната история на Спарта, представляваща естествен център на богатата долина по р. Евротас — Лакония. В гръцко-егеиската епоха Лакония била една от най-силните пелопонески държавици. Тук царували през времето на Троянската война „златокъдрият“ Менелай и неговата жена — „прекрасната“ Елена, заради която според Омир започнала Троянската война. В Омировите поеми Менелай е характеризиран като един от най-богатите и най-културните гръцко-егейски царе. Това е приемливо, защото наистина долината на река Евротас е давала богати жътви, а Лаконският залив, в който Евротас се влива, има редица удобни пристанища, много близки за критските мореплаватели.

Според преданието Лакония била превзета от дорийци в края на епохата на дорийското нашествие и станала главна опора на дорийското племе в Пелопонес. В VIII, а след това повторно в VII в., Спарта станала вече център на дорийския Лакедемон, води упорити войни със съседна Месения, за да завземе плодородните полета на тази най-богата част от Пелопонес. Сведения за втората от тези войни (в VII в.) имаме в поемите на спартанския поет и политик Тиртей, който изиграл голяма роля в победата на Спарта над съюза на пелопонеските държави, помагащи на Месена в опита и да се освободи от спартанското владичество. През това време, както показват направените от англичани разкопки в Спарта, Спарта била богата и културна страна, застанала начело на културното развитие на Гърция. Културата й има същия полуизточен характер, с доста много запазени егейски елементи, който е характерен и за всички прогресивни части от Гърция по онова време.

Дали особеностите на спартанския държавен строй са се оформили тъкмо в това време, това не знаем. Спартанското предание обаче ги счита за дело на един реформатор — божествения Ликург. Няма съмнение при това, че Ликург е митична личност. Култът на Ликург като бог на слънцето е засвидетелстван в Спарта. Много е вероятно преданието да е право, особено ако приемем, че по-сетнешният спартански строй, както го познаваме от VI, V и IV в., е дело на една или на няколко последователно прокарани реформи. Имаме основания да считаме, че реформите водят началото си от трудната и опасна епоха на Месенските войни, когато спартанското население е трябвало да напрегне всичките си сили, за да спаси държавата си.

Най-характерната особеност на спартанското устройство е тая, че една сравнително малка група семейства, на брой не повече от 25 000 души, живеещи в града Спарта (спартиати), съставлявала господстваща група сред останалото население, което я надминавало по брой повече от 20 пъти. Една част от това подчинено население (илоти) живеела в областта на град Спарта, към която били причислени и някои части от покорената Месения в отделни чифлици; то било в положението на държавни роби, чийто труд се използвал от отделните семейства на господстващата група спартиати. Друга част живеела в градовете и в териториите им, в Лакония и Месения, имала лична свобода и известно самоуправление, но във военно и в политическо отношение изцяло била подчинена на господстващата група. Спартиатите ги наричали периеки (жители на покрайнините). Не знаем как се изработил такъв строй в Спарта. Много вероятно е крепостници да е имало в Лакония още през времето на гръцко-егейското владичество и дорийците да са ги наследили от тях. Жителите на една част от Месения били обърнати в робство в резултат на споменатото по-горе завладяване на Месения от Спарта. Положението на периеките се създало също тъй вероятно и като последица от превземането на независимите едно време градове, присъединени след това към Спарта, но като подчинени съюзници.

Същността на реформата в спартанското устройство, за която споменахме по-горе, се заключавала не толкова в създаването на двете класи: илоти и периеки, колкото в произлязлата промяна в организацията на самата управляваща класа и в точното определение на отношенията между тая управляваща класа и подчинените класи. Реформата, общо взето, има силно подчертан военен характер. Целта й е да създаде военна организация на господстващата част от населението, част, съвпадаща навярно с групата дорийци — завоеватели. Но вътре в самата тази група реформата има демократичен и социален характер: това е първият опит в историята последователно да се прокара и осъществи държавният социализъм. В новото устройство били запазени някои елементи и от онова минало, когато в Спарта господстваща класа била само групата на аристократическите родове. Начело на държавата останали пак царете — двамата царе от двата аристократически рода на Еврипонтидите и Агиадите. Техният съвет — най-висшият орган в управлението — Герусията (съветът настарейшините) от 30 члена (включително царете) се състоялот членове на определена група аристократически родове. Нои едното, и другото били вече отживели времето си, защотовсъщност висшата държавна власт била в ръцете на Народното събрание (Апела), в състава на което влизат и всички възрастни спартиати, имащи пълни граждански права и влизащи в състава на спартанската конна и пехотна войска. Те избирали Герусията, пак те избирали и същинските управители на държавата и пазителите на конституцията — ефорите(надзирателите). Наистина Народното събрание разглеждало само въпросите, които му докладвали ефорите и коитопредварително са минали през Герусията (отделните граждани нямали законодателна инициатива), но при все това никакво важно решение и никакъв закон нямали сила, ако небъдат утвърдени от народното събрание.

Но не държавното устройство е своеобразно в Спарта, атова, че в нея бил създаден един съвсем особен социаленстрой, чиято цел била да закрепи военната мощ на държавата, като изгради всички социални и икономически отношениявърху принципа на пълно подчинение на личността пред държавата и като превърне цялата господстваща класа в постоянна войска, винаги готова да тръгне в поход. Всеки възрастен спартиат е преди всичко войник. Той си има своя къща исвое семейство, но животът му се развивал и проявявал невкъщи и не в семейството, не в грижи за тях, не в производителен труд, а в постоянна военна тренировка. Всеки възрастенспартиат влизал в състава на някое от военните подразделения на гражданството-войска и прекарвал всичкото си времев особени клубове (фидитии или сиситии), в които вземал задължително участие и в общите трапези на своя клуб. Понежевоенната тренировка и клубният живот поглъщали всичкотовреме на спартиата, държавата освобождавала спартиатитеот всякакви материални грижи. Държавата издържала и тях, исемействата им. За тази цел тя давала на всеки спатиат достаголям дял земя заедно с едно или няколко семейства илоти. Тези последните били длъжни да изработват и да дават всякагодина на спартиата и на неговото семейство определено количество хранителни продукти и да му служат в мирно и военно време като слуги. Една част от продуктите, които давал илотът, отивала като вноска в полза на клуба, а другата част — за прехрана на семейството. Земята, дадена от държавата на спартиатите, е тяхна наследствена собственост, обаче нямали право да я продават. Ако някой спартиат не съумеел да застави илотите си да му изработят нужното за вноска в клуба количество продукти, то държавата му отнемала земята и я предавала другиму. А такива кандидати имало винаги доста много, защото дадената на спартиата земя минавала в наследство обикновено в ръцете на най-стария син, а останалите синове, възпитани както и всички спартиати, чакали ред да се освободи по един или друг начин някъде земя. Територията на Спарта, която не била разделена на участъци, е била частна собственост на спартиатите и могла да се предава по наследство на синовете и на дъщерите.

Всеки спартиат от ранно детство се подготвял да живее за държавата. Особена група старейшини преглеждала всяко новородено дете — момче и ако го намери здраво, детето се взема от семейството му и по-нататък вече държавата се разпорежда с него. Недъгави и слаби деца, все едно дали момчета или момичета, не се търпели: държавата ги изхвърляла, и те или загивали, или били прибирани от някой илот. До седемгодишната си възраст децата се намирали под надзора на майките си и на особени, избирани от държавата бавачки. След като навършвали седем години, момчетата вече се вземали от семействата им и ги давали в специални военноорганизирани групи под командата на някой млад спартиат; там ги учели на военен строй, гимнастика, музика и четене. Спели на постилки от тръстика, която сами си събирали по бреговете на Евротас, хранели се с проста храна, която сами си приготвяли. За тях постоянно се уреждали гимнастически и военни надпреварвания. За да развият у тях инициатива, за да ги направят хитри и сръчни, насърчавали ги към кражби, особено на неща за ядене. Обаче всеки хванат крадец бивал подлаган на наказание, главно бой, и то не затова, че е крал, а затова, че е допуснал да го хванат. Момичетата минавали почти също такъв курс на физическо възпитание и то заедно с момчетата. Целта е била да се подготвят здрави майки на бъдещите спартиати. След омъжването водели току-речи празен живот в домовете на мъжете си.

Ужасно било положението на илотите както в нравствено отношение, така и в социално. Те били пълни роби на спартиатите и под постоянно наблюдение. От време на време отделяли най-смелите и най-енергичните илоти и ги избивали. Между тях постоянно имало държавни полицейски агенти, избирани между внимателните и опитни млади спартиати, които неочаквано се появявали ту тук, ту там и премахвали неблагонадеждните илоти без всякакъв съд. Икономически обаче илотите не били поставени много зле, защото материалните им задължения към господарите им били строго определени и не тъй тежки. Те имали пълна възможност да подобряват стопанствата си и дори да отделят спестени суми. Още по-добре били периеките. Тъй като самите спартиати нямали право да се занимават с търговия и занаяти и дори не могли да продават земите си в неразделената на парцели територия, то цялата търговска и производствена страна на живота била в ръцете на периеките. Те разработвали богатите железни рудници в Лакония, изработвали оръжие за Спарта, земеделски сечива, покъщнина. В техни ръце била и цялата търговия. Впрочем, спартиатите се въздържали от външна търговия и се стараели да задоволяват нуждите си с местно производство, и то преди всичко затова, че се бояли да не би заедно с чуждоземните стоки да влязат в страната им и нови потребности и нови идеи. Тъй можем да си обясним защо в Спарта се задържали в употреба толкова дълго време железните монети като единствено признато разменно средство, които монети разбира се, не излизали извън пределите на страната. Спартиатите много строго следели за влезлите чужденци в държавата им и не се стеснявали да изпъждат извън границите си нежелателните за тях граждани на други градове. Всички тези мерки напълно изолирали Спарта от целия останал свят и я направили затворена в себе си, почти всецяло континентална държава със силна сухопътна армия, но без военна и търговска флота.

Описаната от нас организация на държавния, социалния и икономическия живот на Спарта довела до това, че Спарта станала важен фактор в живота на цяла Елада. Само Спарта разполагала с постоянна и за времето си доста многобройна, строго дисциплинирана и отлично обучена войска. Всички други гръцки градове-държави, които живеели при по-други условия, имали на разположение само гражданско опълчение, свикано само при почването на едни или други военни действия. Военното надмощие на Спарта поразявало силно съвременниците, които поради това били склонни да идеализират спартанското устройство. Пак то позволило на Спарта да развие в VII и VI в. широка завоевателна дейност. Най-близък обект на спартанската завоевателна политика след покоряването на Месения били вече съседите на Спарта — Елада, Аркадия и Арголида. След ред войни Аркадия сключила съюз със Спарта, като признала първенството и ръководството й в съвместните политически и военни начинания (хегемония). Опитът на Аргос да стане ръководната държава в Среден Пелопонес го довел до конфликт със Спарта и въоръжил срещу него Елида и градовете около Истъм (Коринтския провлак) — Коринт и Сикион. В VI в. Спарта успяла да отнеме от Аргос съседната с Лакедемон Кинурия, да обезсили Аргос и да вкара Елида, Сикион и Коринт като членове на лакедемонската военна лига, в която Спарта играела и главна роля. Благодарение на тази първа голяма военна лига в историята на гръцкия народ Спарта успяла да стане ръководителка на политическия живот и на останала Гърция, особено през трудните моменти в нейния живот.

XV. АТИНА И АТИКА В VIII–VI В. ПР.ХР.

В Гърция през VIII–VI в. пр.Хр. наред със Спарта постепенно се оформя и втората голяма политическа сила, на която било предопределено да играе ръководна роля в политическия и културен живот на Гърция векове наред. Това е градът-държава Атина, центърът на икономическия и на политическия живот на Атика. Видяхме как Спарта съзнателно се стремяла да стане в политическо отношение чисто континентална държава, а в икономическо — чисто земеделска. Друго е в Атина, която докрай използвала благоприятното географско положение и ресурсите на своята страна.

Полуостров Атика се вдава далеч навътре в морето и е обърнат към Изтока, с който пристанищата на Атика са свързани с една непрекъсната верига от малки и големи острови, достигащи до йонийския и карийския бряг на Мала Азия. От Средна Гърция и специално от Беотия Атика е отделена с доста високи, но лесно проходими планини. Остров Егина в Сароническия залив е нещо като мост между йонийския свят на Атика и по островите и дорийския свят на Пелопонес. На запад Атика е отделена с Коринтския провлак и няма пряк естествен изход към Коринтския залив. Естествените богатства на Атика не са големи, но са достатъчни да изхранят доста многобройното население. Долините на Кефис и Илис при по-упорит труд дават доста добри жътви; по-богата е долината на Елевзин. Почвата на цяла Атика е много добра за развъждане на маслиново дърво. В планините имало достатъчно добри гори, осигуряващи корабостроенето. От металите Атика е богата само със сребро и олово, но няма ни желязо, ни мед. Добрата глина давала отличен материал за керамични изделия. Каменните кариери в съседните планини, особено в Пентеликон, давали превъзходни видове камък, мрамор и варовик и давали възможност да се развие широка строителна дейност.

Още по-важно било това, че в Атика имало благоприятни условия за политическо обединение на една по-голяма територия около един център. Цялата тя представлява едно географско цяло, чийто много удобен изход към морето образуват двете атински пристанища Фалерон и Пирея. Благодарение на тези условия в Атика могла да се създаде, както и в Спарта, една държава със значителна територия. Ако бе останала разделена на части, Атика би си останала онова, което е била през гръцко-егейския период: едно от многото огнища на политическо и културно развитие, но обединена, тя станала единствения силен политически център на богато надарения йонийски свят, център, разполагащ с достатъчно население и с достатъчно естествени богатства, та да стане политически ръководител на Йонийците, както Спарта бе станала политическа ръководителка на дорийците. Да не се забравя още, че останалата част от Йония е била разделена на отделни малки политически единици по островите, а в Мала Азия е била спряна в политическото си и териториално развитие отначало от Лидия, а по-сетне от Персия. Ни един от другите градове-държави в Средна Гърция не е могъл да съперничи с Атика. Беотия била разделена на много градове и нямала изход към открито море; Коринт бил чисто търговска държава, пък и територията му никога не е била по-значителна; освен това в много близко съседство имал и два силни съперника: Мегара на Коринтския провлак и Сикион на северния пелопонески бряг.

Обединението на страната получило в Атика по-други форми, отколкото в Спарта. Една от причините може би е била тая, че в Атика през микенската епоха нямало крепостници, които да влязат в основата на икономическия й живот, и че в Атика новата уредба се създала не като резултат от завоевание, а еволюционно, чрез съглашения. Във всеки случай в Атика ролята на дорийското нашествие и на Ликурговата военносоциална реформа изиграл актът, наречен синойкизъм или синполитея и свързан с името на митичния цар Тезей (точната дата на синойкизма не знаем). Твърде е възможно и в Атика, както и в Спарта, името на митичния цар да е изместило името на някой виден политически деец през VIII в. пр.Хр. Актът, който гърците нарекли синойкизъм, се състоял в това, че разпокъсаните атически общини, имащи дотогава всяка свой самостоен и независим живот и свой политически и икономически център, сега — чрез това съглашение — създали едно държавно цяло с един политически, икономически и религиозен център в Атина. Дали това съглашение е било предшествано от някакво постепенно въздигане и засилване на Атина, та да е могла тя да покаже военното си и политическо превъзходство над останалите атически общини, това ние не знаем. Твърде е вероятно актът синойкизъм, нещо обикновено за някои части от гръцкия свят и в по-късно време, да е бил предизвикан от постепенното отслабване на царската власт в отделните общини на Атика поради зараждането на силна аристокрация във всички тези общини и поради наложителната необходимост за тази аристокрация да се обедини, та със съединени сили да преодолее външните и вътрешни опасности. Както и да е, преданието единогласно ни говори за една постепенна мирна еволюция на Атика без революционни сътресения — нещо доста често през оная епоха в йонийския свят.

Устройството на Атика, която след синойкизма се обединила около Атина, не ни е добре познато. Господството в политическия и икономическия живот са имали вероятно едрите земевладелци, които по онова време били същевременно и мореплаватели — търговци и пирати. Само измежду лицата, принадлежащи към управляващата аристокрация, можел да става избор за ръководители на общината, а такива ръководители били царят, същевременно и върховен жрец, главнокомандващият въоръжените сили на държавата — полемархът и носителят на гражданската власт — архонтът. Към тях се прибавяли още шест тесмотети — съдии и пазители на законите. Всичките тези деветима управители на държавата (архонти) съставяли една колегия. В колегията на деветте изборни представители на общината (според римския термин — магистрати) царят, който преди всичко е бил глава на държавата, постепенно, като се почне от средата на VII в. нататък, започва да губи политическото си значение, запазвайки си само религиозните длъжности. Властта почти изцяло се съсредоточава в ръцете на полемарха и на архонта. Същевременно властта на всички архонти или магистрати вместо за целия им живот се ограничава с определени срокове. В края на краищата в Атина се утвърдил обичаят всяка година да се преизбират всички представители на властта.

Всички пълноправни атински граждани имали право да взимат участие в заседанията на Народното събрание (Еклезия), което избирало магистрати, гласувало закони и вероятно решавало и въпросите за война и мир; а пълноправни граждани били всички, които влизали в състава на гражданската войска и бранели държавата. Съвместно с магистратите действал и съветът на старейшините — най-висшият политически, религиозен и съдебен орган в държавния живот; съветът заседавал обикновено на хълма, наричан Арсопаг, та поради това и сам получил това име. В състава му влизали представители на най-знатните родове, а освен тях вероятно и бившите магистрати.

Наред с изброените постепенни промени в управлението на държавата се създало и ново политическо и социално подразделение на населението. Наред със старото племенно и родово деление (на четири фили, на фратрии и на родове) се появило и разпределение на населението на социални и икономически групи: едрите земевладелци образували една група, жителите на града (търговии и занаятчии) — друга, а дребните собственици на земя — трета. И ето че политическите права и военните задължения на всеки гражданин сега вече се определят не по произхода му, а по имотното му състояние и по доходите му. Аристокрацията с други думи се превръща в тимокрация. Всичко това е създадено вероятно под натиска на нуждата да се организира една по-силна и по-многобройна армия. Земевладелската аристокрация, върху която падала по-рано цялата тежест за отбраната на държавата, нямала нищо против това да се сложи част от бремето й върху гърба и на други заможни граждани, като им отстъпи срещу това и част от политическите си права. В основата на новото военно-политическо разделение легнало имотното състояние на отделните групи от населението във връзка с поземленото владение. Към най-горната класа принадлежат онези, които имат годишен доход от земите си не по-малко от 500 медимни храни (пентакосиомедимни). В следващата група влизат земевладелци с доход не по-малък от 300 медимни. И двете тези групи комплектуват конницата на войската. Те били задължени при призив да се явят на коне и в пълно въоръжение на хоплити (тежко въоръжени пехотинци), те съставлявали конната тежка пехота, ползваща се от коне не за сражение, а за по-бързо движение и преследване на неприятеля (яздеща пехота). В третата група влизали онези, които имали доход не по-малък от 200 медимни (зевгити). И те се явявали при призив в тежко въоръжение, но без коне. Извън тези три групи, имащи политически права, били онези, които живеели от ръчен труд и нямали определен постоянен доход (тети). Те служели във войската като леко въоръжени и обозни войници; от тях се избирали и гребци за военните кораби.

Икономическата революция, за която говорихме в глава XIII, се отразила и в Атика: и в Атика се появили притежатели на обширни лозя и на маслинови гори, и тук се засилва класата на търговците и на индустриалците. И тук градското население все се увеличава. Положението на дребния собственик в новото капиталистическо общество става все по-трудно. Сега се налага вече подобрение на стопанството, налага се попълване на инвентара, налага се преход към развъждане на маслиновото дърво и на лозата, но за всичко това са потребни пари. Пари трябват и за обзавеждане на новите стопанства, възникващи вследствие отделянето на децата на дребния земевладелец в самостоятелни стопанства. Парите пък са скъпи и редки, а дълговото право е необикновено сурово и прилагането му зависи изцяло от волята на по-горните класи, т.е. от волята на ония, в чиито ръце са капиталите и които дават парите. Дребните собственици масово се разоряват и според дълговото право се лишават не само от имота си, но и от свободата си. Мнозина, за да не дойдат до това положение, предпочитат да обработват собствените си земи с правата на изполичари, а правата си на собственост върху земята предават в ръцете на представители на богатите класи. Условията за наема са много тежки: изполичарите получават само една шеста част от произвеждания продукт. Недоволството на долните класи постепенно се засилва и взима вече и по-остри форми. Те търсят и си намират водачи, които ги организират за борба с господстващите класи. Лозунгите на долните класи са: ново разделение на земите и унищожаване на дълговите задължения. Средство за осъществяване на тези лозунги е въоръженото въстание под ръководството на водача, който се стреми, осланяйки се на масите, да вземе в свои ръце както военната, тъй и гражданската власт. Всички тия прояви достигат до най-крайната точка на развитието си почти по целия гръцки свят през VII и VI в. На много места резките сблъсквания между класите довеждат до поява на тирани или есимнети, чиято задача е да изгладят крайностите, да създадат нов, по-демократичен строй, да изработят и писмено да затвърдят основите на гражданското и углавното право и на конституцията. С тях упорито се бори аристокрацията, особено старата земевладелска и родова аристокрация. На много места тираните намират подкрепа не само сред долните класи, лишени от политически права, но и сред средните класи, па дори от страна на новата промишлена и търговска аристокрация. VII и VI в. не напразно са наречени в историята на гръцкия свят епоха на революции и на тирани.

Отличителната особеност на Атика в еволюцията на гръцкия свят е тази, че тук преходът от една степен на държавно развитие към друга се извършва по-бързо и по-мирно, без ония жестоки сътресения, поради които животът в много общини на гръцкия свят през този период заприличал на продължителен пожар. В продължение само на един век Атика се отърсва напълно от старите форми на предишното си племенно и родово устройство и на предишния си бит и първа създава демократична държава въз основа на дълбоко обмислено правово устройство, също тъй логично, но много по-гъвкаво, каквото бе и военното устройство на Спарта. Характерното е това, че по цяла Гърция през този период промените на държавния строй са свързани с имената и дейността на видни, талантливи личности — първите професионални политици, митичен прототип на които в Атика е царят-реформатор Тезей.

В зората на политическото развитие на Атика изпъква втората полумитична фигура на законодателя Драконт. Атическото предание свърза с неговото име най-старото писано законодателство, тъй ценния за нас сборник на старото сурово, углавно право на аристократичната гръцка община. Едва ди обаче може да се вярва на по-късните свидетелства, че Драконт е бил автор и на първата написана конституция на Атина. Но по-достоверно ще е известието за острата политическа борба между класите, която постепенно се развивала в Атика, и за нееднократните опити да се създаде и тук такава тирания, каквато вече е имало и през това, и в по-раншно време и в Мала Азия, и в Италия, и по островите, и дори в съседните търговски и промишлени градове на Коринтския провлак и по северното пелопонески крайбрежие: в Мегара — съперницата на Атина, оспорваща на Атина правото да владее малкия богат остров Саламин, в Коринт и в Сикион.

Първа напълно историческа личност в атинската история е великият политически и социален реформатор на Атина, Солон. Дейци от типа на Солон са обикновено явление за Гърция в края на VII и в началото на VI в. пр.Хр. Те са видни, талантливи представители на аристократични родове, преизпълнени с благата на йонийската култура, мислители и рационалисти, вярващи във всесилието на държавата и на човека при промените в социалните и икономическите отношения, знаещи силата на словото и на литературната пропаганда. Те твърдо вярвали, че са им напълно ясни причините на непрекъснатата борба между класите и с реформите си те съзнателно се стремели да премахнат всичко онова, което считали за корен на злото. Мнозина от тях се виждали принудени да прибягнат за тая си цел към въоръжено насилие, т.е. да се наложат като тирани; други пък се опитвали да достигнат същото, но по мирния път на законодателство (есимнети). По пътя на последните е вървял и Солон. За самата дейност на Солон и Старият свят не е знаел повече от нас. Запазени са някои негови произведения от политическото му литературно творчество: къси поеми, в които ясно е очертано положението на държавата и които говорят за реформаторската дейност на автора. С неговото име преданието е свързало някои от основите на атинското демократическо устройство. Нему приписвали, и с пълно основание, авторството на редица закони, написани и издадени на дървени таблици. Но, разбира се, върху тази достоверна основа постепенно се наслояват и много анекдоти, историческата достоверност на които е вече съмнителна. Тъкмо това състояние на преданието ни обяснява и различието в мненията още на старите историци за характера и за широчината на реформаторската му дейност.

И все пак по главните и по основните въпроси няма никакво разногласие. В 594 г. пр.Хр. Солон бил избран за архонт. Постепенното историческо развитие довело през това време архонта до положението на фактически разпоредите в политическия живот на страната. В качеството си на такъв архонт Солон веднага прокарал редица реформи, които легнали в основата на по-нататъшното развитие на Атина. Главната му реформа била да смекчи прилаганите преди него в Атика много строги закони за дълговете. Всички заложени у богаташите парцели земя били върнати на собствениците им и дълговете били унищожени. Възвърната била и свободата на всички, които са били лишени от нея за неизплатени дългове. Излязла забрана да се дават пари срещу залог на земя и срещу личността на един земевладелец. Завинаги било забранено да се превръщат в роби хора, които не са изплатили дълговете си. Също такава забрана не позволявала никому да владее земя в по-големи размери от определения в закона максимум. Износът на зърнени храни от Атика бил забранен, а се позволявало да се изнася само дървено масло. Целта на последната мярка вероятно е била да се направи капиталистическото стопанисване на орна земя неизгодно и по такъв начин да се спомогне тази земя да премине в ръцете на дребните собственици. С тези реформи обаче не били задоволени исканията нито на едната, нито на другата от борещите се партии. Масите очаквали ново разпределение на цялата земя и пълно премахване на дълговете; аристокрацията пък претърпяла грамадни загуби и се видяла принудена да търси нови пътища за използване на капиталите си. И все пак с това се постигнало нещо важно и съществено. Класата на дребните собственици на земя се почувствала по-сигурна в правата си и били взети мерки тази тяхна сигурност да не е само временна. А, от друга страна, на капиталистите бил даден тласък да търсят по-ползотворно приложение на капитала си: да засилят отглеждането на маслинови дървета за износ на дървено масло, да засилят и развитието на търговията и индустрията. С всичко това е свързано и началото на сечене на свои монети в Атина, на въвеждане на ред в хаоса, царуващ в областта на мерките и теглилките, т.е. да се въведе обща система на мерки и теглилки за цяла Атика.

Върху базата на тази социална и икономическа реформа Солон построил и конституцията си. Главното ново нещо в нея е това, че тя въвежда в състава на гражданите и тетите, т.е. дава им право да участват в Народното събрание и във войската. Голямо значение има и създаването на народния съд — хелиеята; член на този съд е могъл да бъде всеки и съставът му се определял по жребий и по списъци, в които влизали всички граждани, от най-високопоставените до най-низши-те, от пентакосиомедимните до тетите. По такъв начин трите най-важни момента в държавния живот: изборът на магистрати, чийто състав не бил променян, приемането на нови закони и най-висшият контрол над поведението на гражданите — всичко това било предадено в ръцете на цялото гражданство без оглед към коя класа то принадлежи. Обаче наред с всичко това все пак били запазени и привилегиите на по-горните класи: както по-рано, така и сега магистратите се избирали измежду лица, принадлежащи към двете висши класи. Длъжностите им си останали същите. Запазил значението си и съветът на старейшините — Ареопагът, но наред с него било създадено и едно ново учреждение: съветът на четиристотинте: по 100 члена от всяка от четирите фили. Задачата му била да подготвя делата, които след това се обсъждали и решавали от Народното събрание.

Солоновата реформа не успяла да прекрати класовата борба. Но тя облекчила и подготвила победата в тази борба на демократичните елементи. Най-близките след архонтството на Солон години са пълни с такава борба. Характерното обаче е това, че наред с нея Атина намерила в себе си сили да започне и една активна външна политика, като влязла в борба с Мегара за владението на о-в Саламин и без съмнение също тъй и по въпроса за ролята на Атина в междугръцката размяна. Тази външна борба, в която за пръв път взели участие всички атински граждани, включително и тетите, имала две важни последици: Атика за пръв път активно участвала в живота на останалите гръцки държави и проявила същите тенденции, каквито и Спарта, т.е. стремеж към господство над съседите и към увеличение на територията си за тяхна сметка. А това неизбежно трябвало да я доведе до конфликт със Спарта, която вече успяла да затвърди хегемонията си в Пелопонес, и до поставяне на въпроса кой ще бъде господстващата сила на моста, водещ от Средна Гърция за Пелопонес, т.е. кой ще владее Коринтския провлак и кой ще играе главната роля в размяната със западния свят. От друга страна първата голяма външна война на Атина показва колко е важно да участват всички граждани във военните начинания на една държава и колко важно е военното командване да е съсредоточено в ръцете на един човек. Успеха си в борбата с Мегара, превземането на Саламин и Никея — пристанището на Мегара, Атина дължи на военния талант на един от гражданите си — на Пизистрат. След Пизистрат всички тези успехи изгубили значението си и въпросът за Коринтския провлак бил решен не в полза на Атина.

Пизистрат без съмнение е голяма личност в историята на атинската държава и значението му е не по-малко, ако ли не и по-голямо, отколкото значението на Солон. Солон е бил законодател и примирител, а Пизистрат е военен предводител, ръководител на определена партия и тиран. След успеха си в борбата с Мегара той се явява в ролята на ръководител на дребните земевладелци и с тяхна помощ заграбил властта в Атина (561–560 г. пр.Хр.). Опозицията на аристокрацията, която се обединила с класата на промишлениците и на търговците принудила Пизистрат временно да отиде на заточение. Но след десетгодишно заточение той пак се върнал в Атина, подкрепян от тирана на о-в Наксос и от тесалийците и бил посрещнат радостно от голяма част от атинските граждани, уморени вече от партийните борби и недоволни от неуспеха в борбата с Мегара. Сега вече той останал в Атина като върховен ръководител на държавата чак до смъртта си (527 г.) и предал властта в ръцете на синовете си Хипий и Хипарх, които управлявали в продължение на 18 години.

Времето, през което управлявал Пизистрат, може да се счита като време на завой в историята на Атина в много отношения. Тиранията му не разрушила нито един от устоите на атинската демокрация, положени от Солон. Властта на Пизистрат била надстройка над Солоновата конституция. Значението на аристокрацията било отслабено както с това, че повечето от аристократическите семейства били изгонени и земите им разделени между бедните граждани, тъй и с това, че органите й — магистратите и Ареопагът — били лишени от всякакво влияние и постепенно замирали, отваряйки място за новите органи на бъдещата демокрация. Когато тиранията паднала, държавният живот трябвало да се преустрои и то тъй, че в основите му да легне не дискредитираната и отслабена аристокрация, а засилващата се и осъзнала вече своята мощ демокрация, организирана не по старите племенни деления, не по родовите фили, а по въведените от Пизистрат данъчни и военни окръзи — навкрариите.

Голямо значение за по-нататъшното развитие на Атина имала и външната политика на Пизистрат. Създадената от него силна военна флота и значително подобрената армия осигурили на Атина важно значение в политическия живот на Гърция въобще; отсега нататък всички по-силни гръцки държави през онова време били принудени да правят политическите си сметки и комбинации вече с оглед и на Атина, а такива били: Беотия, Тесалия и особено Спарта. Пизистрат обаче не повел завоевателна политика в Средна и в Южна Гърция. Той бил доволен н от това, че силната войска и силната флота му осигурявали безопасност от нападения от страна на съседите. Цялата му външна политика била насочена към това да закрепи могъществото на Атина на североизточното крайбрежие на Балканския полуостров, по бреговете на Македония, на Хелеспонт (Дарданелите) и на Босфора. Благодарение на Пизистрат Атина се закрепила на Халкидическия полуостров (Атон) — македонския изход към морето, и при входа в Хелеспонт — в Сигейон — първата крачка към разпространение на влиянието й върху тракийския Херсонес, изхода към морето за богатите тракийски долини, тясно свързани в това време с великото Скитско царство на северния бряг на Черно море. Интересно е да се отбележи още и това, че при Пизистрат за пръв път в Атина се появяват скитски наемни войници.

След смъртта си Пизистрат оставил Атина вече голяма гръцка държава, играеща важна роля в международната и колониалната политика на Гърция. Синовете му продължили неговото дело. Положението им обаче било по-трудно, както и въобще на всички синове на тирани. Властта на тираните винаги в много голяма степен е била лична власт и мъчно можела да премине в наследствена монархия. Един случаен заговор, чийто повод бил лична обида и като жертва на който паднали Хипарх и самите заговорници — Хармодий и Аристогейтон (518 г.), тласнал Хипий по пътя на репресиите и на ограничение на свободите на гражданите. Това го лишило от подкрепата на мнозинството от населението и дало възможност на заточениците, заселили се в Делфи, да се опитат с помощта на Спарта и в съюз с недоволните демократически елементи в самата Атина да възвърнат свободата на Атина и да премахнат тиранията. Благодарение на енергията на Алкмеонидовия род опитът излязъл сполучлив (511–510 г. пр.Хр.): Хипий напуснал Атина и тя се изправила пред въпроса в какви форми да се излее спечелената от аристокрацията в съюз с демокрацията свобода.

И пак, както и преди реформата на Солон, цял ред нови граждански вълнения предшествали радикалната реформа, прокарана от един от Алкмеонидите — Клистен. Клистен бил привърженик на по-нататъшната демократизация на държавата. Аристокрацията, разбира се, се обявила решително против проектите му. Намесата на спартанците в полза на Клистеновите противници само го засилила и го направила по-популярен. Временното завладяване на Атина от спартанците завършило с изгонването им и Клистен вече бил в състояние да пристъпи към осъществяване на реформата си и да я прокара без намеса отвън и без пречки отвътре.

Клистеновата реформа се различава от реформите па Солон и на Пизистрат главно по това, че тя не се приспособила към съществуващия ред на нещата, а била прокарана като един цялостен план, подробно обмислен, чиято ръководна мисъл била да се създаде една стройна и съгласувана във всичките й части държавна организация върху основата на политическото равенство на всички класи и при участието на всички граждани в работата на държавната машина. Старите устои не били отменени и разрушени, но животът сам се отдалечил от тях и продължил да се развива по линията на новосъздадените от Клистен органи на държавния живот.

Основното нововъведение в Клистеновото държавно строителство било последователното прокарване в устройството на атинската държава на представителното начало и пренасянето центъра на тежестта на държавния живот в представителните органи на държавата, главно в Съвета на 500 — те (Буле), който станал главният двигател на цялата държавна машина. С оглед да се постигне това, Клистен преди всичко променил цялата политическа групировка на гражданството, като я заменил със съвсем нови по състав избирателни окръзи. Старите деления на гражданите на фили и фратрии продължили да си съществуват, но изгубили напълно политическото си значение. Вместо тях главното избирателно ядро, около което се съсредоточавал и местният живот на населението, стават сега териториите на селата и на малките градове в Атика, с център в тези села и градчета, т.е. тъй наречените деми. Всички лица, живеещи в такава една територия, били записвани в списъците на населението на дема. С този акт на записване всички вписани лица получавали пълни граждански права. На деми била разделена и самата столица — градът Атина. Отсега нататък за гражданите вече не било задължително да принадлежат към някой род, фратрия или към някоя от предишните фили. Демите, според местоположението си, били разделени на три групи: градът Атина, крайбрежието и вътрешността на страната. Във всяка от тия три части по естествен път числено преобладавала една от основните социални групи от населението на Атика: в първата — пролетариатът (матросите, пристанищните работници, рибарите), във втората — индустриалната и търговската класа, в третата — дребните и едрите земевладелци. Всяка от споменатите групи била разделена на 10 тритии от по няколко дема във всяка. Три тритии, по една от всяка група, съставлявали фила, тъй че всичките 30 тритии образували 10 нови фили. По такъв начин във всяка фила имало представители и на трите социални групи от населението.

Тези именно фили станали основата на политическия и на военния живот на страната. Всяка фила отделяла от себе си военна единица под командата на особен генерал — стратег. Гласуването в народното събрание ставало пак по фили. По фили ставали и изборите на магистрати, на членове на народния съд и на членове на народния съвет на 500 — те. Вътре във филата всеки лем си имал свой местен вътрешен живот. Всеки дем си имал и своя отделна изборна управа: свой демарх, свой местен съвет, свои финанси. Тези органи ръководели местния живот, местните култове, местното благоустройство. Задължението им към държавата било да съставят избирателните списъци, списъците на данъкоплатците и т.н. Свое представителство имали и филите, също такова, каквото демите и със същия кръг на дейност. Животът на демите обаче се ограничавал само в рамките на чисто местни дела с второстепенно значение. Всички по-важни дела, дори и с местен характер, се разглеждали и решавали в Атина — в общодържавните учреждения. Атика била твърде малка, та да може в нея, наред с държавния, да се развие и що-годе по-значителен местен, муниципиален живот.

Уредбата на демите и филите имала за цел да осигури правилното представителство на гражданите в главния орган за управление на страната — Съвета на 500 — те. Този пръв опит да се управлява посредством камара от представители на населението е много поучителен. Всеки дем, пропорционално с броя на записаните в него граждани, избирал кандидати за Съвета. Измежду така избраните кандидати се избирали по жребий и самите членове на Съвета от даден дем, всичко по 50 от всяка фила. Моралните качества на новоизбраните членове на Съвета се преценявали от стария състав, който имал още правото да отстранява недостойните. Съветът на 500 — те не е бил само съвещателен орган при изпълнителната власт, какъвто си оставала старата колегия на деветте, обикновено наричана Колегия на деветте архонти. Той е бил управляващ орган, завеждащ финансите, войската и външната политика. Магистратите, като се изключат само някои техни длъжности с религиозен и съдебен характер, били само изпълнители на решенията му. В тесен контакт със Съвета били новите членове на магистратската колегия — колакретите (касиерите) в областта на финансите и стратезите (командирите на десетте полка гражданско опълчение) във военната област. Съветът на 500 — те члена бил наистина едно много тежкоподвижно учреждение за ръководене на текущите работи. Ето защо само една десета част от Съвета (Притания) се занимавала с тях. Функцията й продължавала една десета част от годината под ръководството па ежедневно сменящ се председател. Една част от Пританията неотлъчно ден и нощ дежурела в специално за това построеното кръгло здание — Толоса. Тук членовете на тази дежурна група и ядели, и спели.

Съветът нямал законодателни права. Законите се разисквали и гласували в общите събрания на гражданите (Еклезията). Върховен съд си останал съдът на народните представители (Хелиеята), избиран пак по същия принцип и по същия начин, както и Съветът. Магистратите — деветте архонти, колакретите и стратезите — пак се избирали само измежду граждани от първите две класи, т.е. измежду хора, материално осигурени. Клистен по необходимост възприел такова ограничение в демократичното начало на реформата си. Градът-държава не плащал никакви заплати на гражданите при изпълнение на политическите им задължения, дори не им плащал и за разходите, свързани с изпълнението на тия задължения. Армията също тъй се превърнала във всенародна гражданска войска. Всяка фила набирала вътре в себе си по един пехотен полк и по един ескадрон кавалерия. Начело на тези отряди сега стоят изборни офицери — таксиарси и хипарси. Полемархът е вече отживелица. Един от десетте стратези получавал поред командването на армията. Клистеновата реформа въобще не засегнала въпроса за военната флота, но този въпрос бил уреден по-късно.

Клистеновата реформа е завършек на процеса, по който се създала силната и здраво организирана атинска държава. Тук това било достигнато не тъй, както в Спарта, макар целта и там, и тук да е съвсем еднаква. Атинската държава е изградена не върху господството на една група от населението, като цялата останала маса й се подчини, както е в Спарта, а върху принципа да се привлече в управлението на страната цялото гражданство, в състава на което не влизали само робите и метеките, т.е. чужденците, жители на Атина, които не се ползвали с граждански права. Във времето, когато още се създавало новото устройство, тези две групи още били незначително малцинство. Въпросът за техните права тепърва ше изпъкне и ще се изостри много по-късно. Тоя атински принцип за държавно управление с пълно право се нарича демокрация, защото наистина народът е пълен господар в държавата и неин ръководител.

Клистеновата реформа, влязла в сила и в действие в 502 г. пр.Хр., не прекратила обаче нито партийните борби, нито пък успяла да заглади имотното неравенство на гражданите. И едното, и другото продължили да съществуват и довеждали и по-сетне до конфликти, понякога остри, а понякога много трайни. Но остротата им се смекчавала и почти съвсем се заглаждала от оная психология, която се създала благодарение на реформата. Всеки атински гражданин привикнал вече да гледа на държавата си не като на нещо външно и чуждо, а като на нещо, което олицетворява самото гражданство. Всеки гражданин с право се считал дейна частица в държавния механизъм. И никъде другаде грък не се е гордеел със своя град и със своята държава тъй, както в Атина, никъде другаде не се е проявявала такава силна любов към своя град, не са се проявявали такива граждански чувства и такъв истински патриотизъм.

XVI. ГРЪЦКАТА ЦИВИЛИЗАЦИЯ В VII И VI В. ПР.ХР.

VII и VI в. пр.Хр. са велика творческа епоха в историята на световната цивилизация. Тъкмо през това време започнали да се набелязват ония форми на мисълта, на политическото устройство и на художественото творчество, които са характерни и за европейската цивилизация въобще и които я отличават в много основни нейни черти от източните цивилизации. Главните особености на гръцкото културно творчество както през тази, тъй и през следващите епохи, са индивидуалният му, личният му характер и неговата смелост, неговият, тъй да се каже, безгранично смел полет, който не се спира пред нищо, а също така неговата пълна независимост от религията, макар последната да е водила свое отделно съществувание редом с това културно творчество.

Но паралелно с индивидуалистичната тенденция се наблюдава и друга, която с нищо не пречи на първата: в целия гръцки живот се чувства засилващото се у всички елини съзнание, че те са чеда на едно цяло, на дадена нация, основни признаци на която постепенно стават не само общата религия и общият език, но и общата навсякъде, къде повече, къде по-малко, еднаква цивилизация. Мощен фактор за развитието на това национално съзнание е колонизацията и развиващата се паралелно с нея търговия. Връзката на колониите с гръцкия свят никога не се е прекъсвала; колонията винаги се е чувствала родна дъщеря на метрополията и си оставала почти пълно нейно подобие във всяко отношение. От друга страна, тъкмо в колониите най-силно е изпъквала и се е чувствала дълбоката пропаст между мирогледа на елина и мирогледа на новите му съседи.

Нека се спрем най-напред върху втората национална тенденция. Още в зората на гръцкия живот тя се проявила преди всичко в религията на народа. Най-старите гръцки религиозни вярвания били същите, каквито и у другите народи, същите, каквито и на Изтока. Основните вярвания са: анимизмът, т.е. вярата в съществуването на една неумираща и несъвпадаща с материята част в одушевените същества, откъдето произлиза и вярата в задгробния живот; фетишизмът, т.е. вярата в тайнствената сила, която живее в някои неодушевени предмети, като дървета, камъни и т.н.; тотемизмът, т.е. вярата в божествената същност на някои животни; политеизмът, т.е. вярата в безкрайния брой на боговете, в божествеността на природните явления: на слънцето, на месеца, на гръмотевиците и светкавиците, в божествеността на реките, на изворите, на горите и т.н. Национална религия нямало и не е могло да има, защото още нямало и нация. Всяко племе, всеки род, всяко братство (фратрия), всяко семейство си имали свои богове и свои култове.

Гърците за пръв път се почувствали като нация през време на първото си стихийно разпространение по островите на Егейско море и в Мала Азия, т.е. тогава, когато възникнали т.н. Омирови поеми. Посредством тия поеми и посредством великата им синтеза в Илиада и Одисея, синтеза, която засяга и религията и която за пръв път се опитва да определи общото в религиозните възгледи на всички трънки племена, гърците ясно видели националното си единство, националните особености на своя живот и на своята религия. Омировите поеми представили ясно пред очите на гърците образите на главните им богове, придали на всеки един от тях негова особена индивидуална форма, накарали търпите да вярват в близостта им до хората и характеризирали тези богове с такива черти, каквито всеки грък е могъл да намери и в своя собствен живот.

Омир обединил боговете в едно голямо семейство, начело на което стоял великият повелител, „гръмовержецът“ Зевс, управляваш това семейство тъй, както царете от гръцко-егейския свят са управлявали своя дом. Но заедно с това Омировите поеми въздигнали боговете, особено Зевс, до недосегаема за хората висота, като ги изкачили на планинските върхове на Олимп и ги озарили с велика духовна красота. Омировите поеми станали гръцка Библия, от която гърците черпели представите си за боговете; Омировите поеми създали и закръглили и то за вечни времена ония образи на боговете, които са тъй добре познати и нам. Върховният Зевс е ръководител на живота както на боговете, тъй и на смъртните; негова божествена съпруга е величествената Хера; повелител на морските стихии е Посейдон; страшният бог на войната е Арес; вестител на боговете Хермес; наред с тях стои омайващата с божествената си красота, вечно младата, родената от морска пяна Афродита; там е куцият ковач Хефет; там е и лъчезарният Аполон. Всички те, изрисувани в образи с неизразима поетична красота, запазили завинаги тези свои образи.

Обаче, измежду всички тези богове особено силно изпъква един от тях, който станал особено близък и мил на всички гърци и с когото гърците свързали новите си идеи за божеството въобще и за ролята му в човешкия живот. Този бог бил Аполон. Първоначално той е главно бог на светлината, но в същото време е бог и на земеделието и на скотовъдството, ето защо постепенно той получава и нови форми. Също както и Херакъл (Херкулес), борецът за хората срещу тъмните природни сили, така и той е защитник и спасител на човечеството. Със стрелите си той побеждава страшния змей Питон, олицетворението па тъмните и грозни сили в ада, и за този му подвиг признателното човечество му издига светъл храм в Делфи, където цялата околна природа тъй убедително и красноречиво говори за всепобедната сила на светлината над мрака. Заедно с Херакъл той е строител на градове и техен покровител, покровител е също и на цялата гръцка цивилизация, особено на музиката. Първата си победна песен (пеан) той пее над трупа на сразения от него Питон. Чрез оракулите си той ръководи хората по пътя на истината и на справедливостта, дава им съвети и насоки в частните и в обществените им дела.

Още по-важно е, че заедно с неговия образ в религията за пръв път прониква и нравственият елемент. Сам Аполон за убийството на Питон бил подложен на унизителна епитимия — да пасе стадата на Адмет. От делфийското си светилище той протяга ръка за помощ и на други, опетнени като него с убийство; чрез искрено разкаяние и очистване смъртните се примиряват със съвестта си и с обществото; бог им опрощава греховете; няма прошка само за оня, който е убил родната си майка. Влиянието на Аполоновата религия върху Гърция било много силно. Сега вече не само Зевс има свои обшогръцки светилища в Олимпия; също такива пак общогръцки светилища има и в чест на Аполон: едно в Делфи, около което се обединил един от най-старите съюзи на гръцки общини, а друго на о-в Делос, където храмът му станал център на религиозния живот на всички йонийци. В Мала Азия ролята на делфийско светилище играел прочутият по целия гръцки свят храм на Аполон в Дидима около Милет. Един от най-великите гръцки поети — Пиндар станал възвестител на откровенията на Аполоновата религия и в поезията си прославил светлия бог.

Също такъв обшогръцки характер добило и светилището в Елевзин, само че то е вече светилище на прагръцката богиня — Великата майка Деметра, чийто култ гърците въздигнали на голяма поетическа, символическа и нравствена висота. Аполон бил бог на цяла Гърция, почитали го във всяко семейство като Аполон „на прадедите“и във всеки град. А пък Великата майка Деметра обединила около себе си само една известна група вярващи хора. В тайнствата си (мистерии) тя приемала само избраници, само чисти в религиозно и в нравствено отношение хора, но без разлика на пол и съсловие, дори и робите. Единственото условие било човек да е от гръцката нация. На посветените (мистите) Деметра обещавала пълно прераждане или по-добре — ново рождение приживе и щастлив живот зад гроба. В тържествения обред при посвещаването в мистериите й очистеният от земната греховност мист се приближавал до бога и се съединявал с него.

Един трети култ, който постепенно станал един от най-разпространените между гърците, бил Дионисовият култ, пренесен в Гърция в VII в. пр.Хр, вероятно от Тракия и бързо разпространил се в Гърция, Мала Азия и Италия. Дионис според вярванията на траките и гърците е бог страдалец — олицетворение па умиращата през зимата и отново възкръсващата през пролетта растителност. На младини той бил разкъсан на части от титаните — тъмните земни сили, но той се възродил пак тъй млад и пак тъй хубав, и то сам от себе си. Вярващите, особено жените, устройвали в негова чест нощни празненства при светлината на факли и по планински върхове. В див танц под звуците на кимвали и тимпани те разкъсвали на части определеното за жертва животно, а чрез кръвта и с вино се приобщавали към своя бог и към вечния му живот. Една група религиозни реформатори, които признавали за свой родоначалник тракийския певец Орфей и поради това наричани орфици, очистила и одухотворила този примитивно груб екстатичен култ. Орфиците в свещените си писания учели, че човешката душа, затворена в тялото като за наказание за греховете, може да се очисти. Затова трябва да се води един строго нравствен, дори аскетичен живот, да се приобщи човек към великото тайнство на страдащия бог Дионис и да се посвети в неговите мистерии. На посветените след смъртта им се обещавал щастлив живот. Това учение, което, както виждаме, било тъй близко до елевзинските мистерии, постепенно се сляло с тях. Към Деметра и към нейната дъщеря Кора бил присъединен и Дионис-Бакх и тази именно троица става вече център на елевзинските мистични обреди. Много мисионери разнесли извън пределите на Гърция Дионисовия орфически култ. Пак те основали навсякъде общини от негови поклонници. По-прочутите от общините просъществували доста дълго време особено в гръцките градове на Южна Италия. Последователи на този култ били и мнозина религиозно настроени мислители, между които на първо място е Питагор — един от основателите на научната математика и астрономия, глава на орфическата община, която по едно време управлявала богатия град Крогон в южна Италия.

Общогръцките светилища, в по-голямата си част същевременно и оракули на боговете, били нещо като символ на националното единство на Елада. Ние вече споменахме за Зевсовото светилище в Олимпия и за Аполоновите светилища в Делфи, на о-в Делос и около Милет. Същият характер имало и Посейдоновото светилище около Коринт и светилището на Зевс в Додона (в Епир). Общогръцко значение имало и светилището на бога целител Асклепий, където се стичали болни и страдащи от цяла Гърция и където възникнали училища за лекари-практици, ученипи на бога лекар. Най-прочути били Асклепиевите храмове в Епидавър (в Пелопонес) и на о-в Кос.

При някои от светилищата в чест на съответния бог периодически се устройвали обшогръцки атлетически състезания. Борбата и разните видове състезания, танците и пеенето са първични култови форми не само в Гърция. При такива състезания (агони) гръцката младеж пеела в чест на бога химни-славословия; в ритмични хорови танци под акомпанимент от музика и пеене възпроизвеждали сцени и събития от живота на боговете; надпреварвали се в тичане, скачане, хвърляне на диск и копия и в борба; надбягвали се с колесници, в които впрягали най-добрите коне.

В игрите и в самия характер на общогръцките светилища ясно изпъкват двете характерни особености на гръцкия гений и на гръцкия живот. Прославата на съответен бог получавала обшогръцки характер. През време на игрите хиляди гърци от същинска Гърция и от колониите се събирали в Олимпия или в Коринт, срещали се там, беседвали, обсъждали въпроси било от своя местен, било от общогръцкия живот и се чувствали обединени чрез общите обреди и жертвоприношения. Но наред с това почти всяка една община било от Гърция, било от колониите се гордеела със своята „съкровищница“ някъде около храма — със своя великолепен храмообразен павилион, върху който в живопис и скулптура се редували разказите за великите й дела; всяка община изпращала своите шампиони в изкуството и в спорта и се считала горда, ако се сдобие с честта да постави на площада пред храма статуята на своя гражданин-победител в някое състезание. Наред с тези изрази на градския индивидуализъм самите пък участници в състезанията били представители на личния индивидуализъм. Гръцките младежи, които участвали в състезанията, се стремели да станат по-добри, стремели се да се издигнат, да покажат на цяла Гърция личното си превъзходство. С упорит труд се мъчели да се усъвършенстват в духовно и във физическо отношение и се стараели да спечелят първенство в състезание с други също такива като тях съперници, вложили много труд и енергия като тях да усъвършенстват и духа си, и тялото си. Най-високата награда за тях било това, че цяла Гърция, в лицето на избраните й представители — съдиите в състезанието, ги признавала за национални, обществени герои, украсявала главите им с венци, изплетени от клончета на свещеното дърво, и разрешавала да им се поставят статуи наред със статуите на боговете.

Но колкото и силно да е било развито у всеки грък чувството, че той принадлежи на гръцката нация, все пак преди всичко и най-напред гъркът се чувствал гражданин на своята община и само пред нея е принасял в жертва индивидуалността си. Интересите на своята община той поставял над всичко друго. Заради тях само често не е виждал и не е чувствал по-големите интереси на Гърция като едно цяло. С други думи, в целия живот на Гърция центробежните сили били по-силни и по-дейни в сравнение с центростремителните; съперничеството и сепаратизмът, израз на които са войните между отделни градове, били по-силни, отколкото стремежът към съглашения и групировки, израз на който са съюзите, договорите и арбитражите между отделни градове — първите основи на европейското международно право. Всеки атински гражданин е чувствал много по-близко до сърцето си храма на своята родна богиня Атина, издигащ се гордо на Акропола — символа на единството на атинските граждани и на атинската държава, отколкото храма на Посейдон в Калаурейа — центъра на религиозния съюз на няколко родствени на Атина общини, или отколкото светилището на Аполон на Делос — центъра на религиозния живот на всички говорещи на йонийски диалект. И при все това и Атика, обединена около Атина, и Беотия, сплотена около Тива, и Арголида, събранаоколо Аргос, и Спарта, ръководителка на няколко дорийскиобщини и племена — всички те поотделно се стремели дастанат центрове на още по-широки обединения. Всяка еднаот държавите обаче си представяла обединението като победа в междуградските състезания, като господство, а не като равноправен съюз.

Особено ярко се проявявал индивидуалният характер нагръцкото творчество в областта на мисълта и на изкуството, в които области градският патриотизъм не спъвал разцветана личността, а в много случаи дори му съдействал. Общините се гордеели с великите си мислители и художници същотъй, както и с победителите си на общогръцките състезания. Всяка една община се стремяла да заеме първо място в междугръцкото културно надпреварване, както се стремяла да бъде първа и в областта на политическото състезание. Тъкмо в Гърция културните придобивки за пръв път вече престават даса безлични, каквито били на Изток, а завинаги тясно се свързват с личностите на техните творци. Не напразно гръцкатафантазия при всяка от най-ранните придобивки на доисторическото си минало е имала готово име и за откривателя, често дори и не грък. Гърците знаели кой е научил хората да сислужат с огъня (Прометей), кой е бил бащата на скулптурата(Дедал), кой пръв е почнал да си служи с грънчарско колело, кой пръв е изковал медно и желязно оръжие и т.н., и т.н. Естествено, не забравили имената на ония, които били творцина културата им, на онази култура, която ги отличавала отвсички неговорещи гръцкия език, т.е. от всички „варвари“. Гърция се гордеела с тях и имало за какво да се гордее, защото те изградили не само основите на цялата тогавашна гръцка култура, но и основите на цялата паша съвременна също такава индивидуална култура.

В много отношения и в областта на науката, и в областта на техниката, и в областта на изкуството гърците били ученици на Изтока. Те никога не забравяли това. Първите си крачки в областта на културното творчество те направили в Мала Азия, където били в постоянни отношения с Изтока. Но ползвайки се свободно от съкровищницата на източната цивилизация, гърците пресъздавали всичко, което получавали, и му придавали нов характер. За тях в областта на творчеството нямало традиции и ненарушими правила. На всяка задача те гледали като на обект за изследване. Всяко решение на дадена задача за всеки следващ изследвач е само отправна точка за по-нататъшно търсене. Природата, светът и човекът изведнъж станали за тях тъкмо такъв обект за размишление и за изследвания. Те не се задоволявали само да установят и да отбележат онова, което виждат, или да се успокоят с някое негово митологическо обяснение, не: те чувствали, че във всичко има известна закономерност и се стараели тъкмо нея да си обяснят. Ето затова първият им въпрос винаги бивал не въпросът „как“, а въпросът „защо“. Когато далечни пътувания ги запознали с нови страни и чужди морета, те не само увековечавали новите си познания графически — на карти, но отишли и по-нататък: те си задали въпроса какво нещо е целият свят, каква е формата му, какво е отношението му към другите светове, към слънцето, месеца, звездите. И веднъж поставен въпросът, намерили и решението му — не митологическо, а научно за времето си, макар и сега да гледаме на него като на детско и наивно. Тъй те станали създатели на научната география, на космографията и на астрономията. Питагор в Италия още към края на VI в. знаел, че Земята и светилата имат кръгла форма.

Йонийските изследвачи и мислители-философи, както сами се наричали, изучавайки света, се стараели да отделят в световния строеж главното и основното. Въпросът за единната основа на всичко съществуващо за пръв път бил поставен от Талес и доразвит от Анаксимандър и Анаксимен (и тримата били милетци). Талес считал водата за основен първичен елемент в света, а Анаксимен — въздуха. Анаксимандър, първият, който издал научното си изследване във вид на книга, създателят на научната проза, изтъкнал на пръв план теорията за „безкрайността“ на света или, по-точно, на световете и за безкрайната им смяна. Пак той пръв съставил карта на познатия му тогава свят. Още по-дълбок е мирогледът на Ксенофан, който се преселил в Южна Италия, в град Елея, и основал там своя елейска школа. Основното му гледище е единството на света. Ръководната сила в света според него е единният бог: „той дял е око, мисъл и ухо; той ръководи всичко без труд, само със силата на своя разум“. Многобожието и митовете за боговете — всичко това са измислици на човешката фантазия. Бог може да бъде осъзнат и възприет чрез разума, а разумът води към познание на нещата. Бог е и морална сила, и хората трябва да се молят на бота, та да постигнат идеала на справедливостта. Не е тук мястото подробно да говорим за началата на европейската наука, начала, чиито основи са в йонийска Гърция; ще напомним само, че именно в Гърция човечеството за пръв път погледнало на природата и на света като на задача, която може да се реши само с разума.

Същият индивидуалистичен дух царува и в областта на изкуството. Нека приемем, че Омировите поеми са били плод на колективно творчество; за гърка обаче те били произведение на слепия певец от дълбоката древност, чиято родина никой не знаел, но който като личност бил близък и скъп на всеки един грък. След Омир следва цяла редица други велики творци в областта на поезията и прозата. Всички те са силни и ярки индивидуалности с много рязко проявен личен характер на творчеството си, дотолкова определен, че всеки от тях в творбите си, кой повече, кой по-малко, ни е разказал и собствената си биография. В стиховете си те всички влагат цялата си душа. Първата велика жена поет — Сафо с ненадмината яснота ни рисува преживяванията си, като взима за фон живота на лесбоските девически клубове-школи, пее за любовта си към отделните членове от своето общество, рисува ни ревността си към бъдещите им мъже и чувствата си към тях, когато ги изпраща към новия им семеен живот.

Целият живот на Гърция е отразен в поемите на съвременниците на Сафо — постите мъже. Тоя живот е пълен с движение, разнообразен е и пълен с приключения. Ранните гръцки поети са истински деца на времето си. Те търгуват, пътуват, воюват, взимат живо участие в революциите, бягат от полесражението или пък предвождат с песните си своите съратници и ги водят към победа, пируват, любят, ревнуват и бичуват нравите и поведението на съгражданите си. Алкей от Лезбос е търговец, войник и държавник. Архилох от Парос е беден любител на приключения, суров войник, обиден и даваш воля на негодуванието си любовник. Тиртей е горд спартанец, който пее военните си маршови песни пред стройните редове на спартанските хоплити. Анакреон от Теос, придворен поет на тираните, е певец на любовта и виното. После иде Солон — великият реформатор на Атина; Теогнид от Мегара, обиден и издишащ отрова аристократ; Тернандър от Лезбос, Симонид от Кеос, сицилиецът Стезихор — вдъхновени творци на хорови песни в чест на божеството. А Пиндар от Беотия е най-великият гръцки лирик, лебед с мощни бели крила, както са го наричали по-късните гръцки и римски поети, вдъхновеният Аполонов пророк, певец на славата на победителите във великите общогръцки състезания. Всички тези изброени от нас певци пеят свои лични песни; всеки един от тях влага своята индивидуалност в творчеството си; всеки си има свой личен стил, свои лични размери, свои мисли. В поетична форма излагали идеите си и повечето от споменатите по-горе първи гръцки мислители-философи.

Наред с поезията се заражда и прозата. Ние вече говорихме за Анаксимандър. Пътувалите по далечни страни донасяли със себе си в отечеството много нови впечатления, запознавали се с чужди земи, с техния климат, с тяхната флора и фауна, с тяхната религия, с нравите, обичаите и историята им. Пълни с такива нови впечатления, те разказвали всичко това на съгражданите си по пазарите и обществените площади, в храмовете и в работилниците; от тия им беседи възникнали първите географски, етнографски и исторически разкази, logoi, записани от самите автори — писатели на логоси, логографи. Отначало тия разкази имали поетична форма, например разказът на Аристей за пътуването му в страната на чудесата — в Централна Азия през черноморските колонии и през страната на скитите; в тях митът е още тясно свързан с действителността. Но ето вече в произведенията на Хекатей Милетски стихът е заменен с проза и разказът се превръща в полунаучен трактат, в който историята по един своеобразен начин се смесва с география и етнография. По същия път ще тръгне и първият гръцки историк Херодот, бащата на съвременната история, у когото наука и литература са все още неразделни елементи.

Втори извор за прозаическата литература е политическият живот. Споровете и разискванията на площадите и в съветите на старейшините, опитите да се запишат и точно да се изразят основите на правото и на конституцията в сборници на законите, решенията на съда и на Народното събрание — всичко това най-после става материал за писмени прозаически произведения, увековечени на камък, дърво или бронз. От тях ше се развие по-късно прозаическата юридическа и политическа литература, литературата на съдебните и на политическите речи и по-суровата и строга литература на официалните актове.

Хоровата песен и танцът още отдавна били израз на религиозно чувство. Те били различни по различните празненства и в различните култове. В култа на Дионис те получили оригинална форма, която особено богато се развила в Атика. По време на гроздобер хор от кукери във фантастични костюми на птици, жаби и т.н., под ръководството на предводител, който представял хора на публиката, пеел с различно съдържание и отминавал, като пускал напреде си флейтистите и по такъв начин се получавала весела и буйна процесия (комос). Такова представление се наричало комедия. А през време на пролетния празник пак в чест на Дионис, празник, въведен от Пизисттрат, бога прославяли кукери, маскирани като козли и сатири (фантастични същества — полузверове, духове на полетата и горите, постоянни Дионисови спътници), редувайки се с „отговаряча“ (по гръцки — хипокрит, актьор), който давал на хора реплики в стихове. По името на козите маски това действие (драма) се наричало трагедия (трагос на гръцки значи „козел“). Новата форма за прослава на бога лесно се популяризирала и скоро станала част от Дионисовите празненства. От това тъй скромно начало Есхил, за когото по-подробно ще говорим по-долу, създал гръцката драма — една от най-великите творби на атическия гений.

Но религиозното чувство могло да бъде изразено не само с поезия, музика и танц; гърците искали да виждат и чувстват чрез осезанието си своите богове, искали да им създадат достойни за тяхното величие жилища. Зевс, Аполон, Деметра, Афродита, Дионис и Посеидон станали близки на гърците, когато живописци и скулптори след продължителни търсения започнали да намират вече подходящи художествени форми за божествените жители на Олимп. Сега вече имаме възможност да проследим тия търсения в областта на скулптурата благодарение на сравнително многобройните запазени големи и малки статуи, служещи за украса на храмовете и светилищата, и то отчасти култови статуи — фигури на богове, които се почитали от вярващите, отчасти статуи и статуетки, поставени като оброк на някой бог от вярващите (вотивни статуи). Такива художествени произведения са намерени в твърде голям брой и го по всички части на гръцкия свят и се пазят в днешните наши музеи. Развоят на разните типове богове в живописта, с която са украсявали храмовете си, но от която нямаме нищо запазено, се отразил и върху орнаментите на гръцките вази, за които ше стане дума по-долу.

В живописта вероятно по-рано отколкото в скулптурата художниците започнали да изобразяват не отделни фигури на богове, а сцени от техния мит и също тъй, може би, и сцени от техния култ. Същото използвала и скулптурата, особено откакто станало обичай да се украсяват разните части на храма: фронтони, фризи, метопи (вж. по-долу) с релефни скулптури и с пълни фигури. Търсенията на скулпторите и на живописците не се ограничавали, разбира се, само с фигури на богове, но все пак трябва да установим, че главният им интерес бил съсредоточен в религиозното изкуство.

През VI в. гръцкото изкуство, главно йонийското, отбелязало големи успехи. В областта на орнамента били изработени тънките и изящни форми на растителния орнамент, които по-късно стават един от най-главните отличителни белези на гръцкото изкуство. С по-бавни крачки вървял развоят на изкуството да се изобразяват хора и животни, особено в скулптурата, в която пред художника се изправяли чисто технически пречки. Обаче и тия пречки постепенно били надвити. От дървения стълп или дъска, от които изрязвали формата на човешкото тяло, от каменния безличен и замръзнал в неподвижността си идол гърците в VI в. преминават към все по-реалистично изобразяване на човешкото тяло, към по-правилно и вярно предаване на анатомическото му устройство и на мускулатурата му, към по-индивидуализирани черти на лицето. Появява се и движение във фигурите: повдига се единият крак, повдигат се нагоре ръцете, тялото е обърнато малко на една страна, опитват се да предадат бързо движение или дори полет, особено при изобразяване на фантастични крилати фигури. Скулптурата, вървейки по стъпките на живописта, се старае и тя от своя страна да групира фигурите, като ги подчини на архитектурното им предназначение.

Оформят се постепенно и разните типове богове: величественият Зевс, стройният юноша Аполон, дивната красавица Афродита, стройната девица — страшната и войнствена Атина. Както скулптурата, тъй и живописта се стремят да въплътят в изкуството някоя идея и да създадат типични човешки същества. Тъкмо това умение — да се създадат типове — е една от най-характерните особености на гръцкото изкуство. В края на VI в. обаче в йонийското изкуство се забелязва началото на една, тъй да кажем, условна традиция, известна маниерност, известно преувеличаване при изработката на подробностите в ущърб на цялото. За това много добре свидетелстват намерените на Акропола статуи от доперсийската епоха. Тия свойства на йонийското архаично изкуство до известна степен могат да се видят и в скулптурата на същинска Гърция.

Храмовете — жилища на боговете, са достойни за техните обитатели. Скромният дом с първоначалните си четири стени, с пруст и с два стълба при входа постепенно се превръща във величествена зала, заобиколена с колони, поддържащи заедно със стените покрива му. Колоните с базите и с капителите си стават главната част на храма; те определят художествения му характер и се съчетават с поставените върху тях каменни греди (антаблеман), с издигнатия над земята подиум на храма, с неговите стени и с покрива, та всичко това образува и дава едно общо художествено цяло, в което няма място за произвол, в което всичко е пресметнато и измерено, в което и боите и скулптурата са подчинени па същия ритъм, на който са подчинени и основните линии на зданието, и в което при все това всичко е индивидуално. В цяла Гърция не ще намерите два храма, които да съвпадат във всичките си детайли. Главната част на храма — колоната, не замръзва в една форма. Наред с масивната дорийска колона, в която за капител служи формата на сплесната възглавница, в Мала Азия се появява по-изящната и по-сложна йонийска колона с богат капител, възпроизвеждащ мотив на двойна завивка (волута), със строен корпус, покрит с канелюри и с богата база. След нея идва още по-сложната и по-красива коринтска колона с капител, издигащ се високо с орнаменталния си горен край, украсен с акант (архитектурен орнамент с бодливи листа). Във всички по-големи центрове на гръцкия живот израстват величествени колонни храмове. Храмът на Артемида в Ефес, храмът на Зевс в Олимпия, на Посейдон в Коринт, на Аполон в Делфи, на Хера в Самос — всички те ясно говорят за особеностите па гръцкия гений в различните части на Гърция. И досега още в Сицилия и в Италия стоят изправени величествени произведения на гръцкия гений, поразявайки зрителя с размаха на архитектурния си порив и със строгостта на формите си.

Гръцкото изкуство обаче е процъфтявало не само в храмовете. Още от най-ранните времена на гръцката история то обхващало целия живот. Убедително доказателство за това е преди всичко гръцката керамика, а също тъй и обикновените грънчарски изделия за домакинството. Както у егейците, така и тук, вероятно под тяхно влияние, керамиката не се задоволява само с един цвят. И тук именно, както никъде другаде, личи разнообразието и творческата сила на гръцкия гений. Но заедно с това се очертават две струи. Едната идва от Изтока. Тя обича пъстрите редове на животни както от истинския свят, така и от света на източната фантазия, при които ярките бои не възпроизвеждат същинската природа, а й придават само едно ново, несвойствено за нея богатство от красоти. Типът на тази източна керамика е един, но колко разнообразни са местните му изменения! Сравнете само една ваза източен стил от Родос с една ваза от Коринт и ще се убедите, колко много местно и своеобразно има във всяка една от тях.

Наред с източната струя върви и друга една, европейска, бедна в избора на боите, суха с опростените си геометрични орнаменти. Но тя бързо се развива. Орнаментът се заменя с човешка фигура, отначало ъглеста и геометрична. Фигурите се обединяват в сцени. И от това скромно начало постепенно израства живописната украса на атическите вази с черни фигури на червен фон, в които човешката фигура играе главна роля, а фигурите на животни и растителните орнаменти играят само второстепенна — Атическите вази, чиито автори с гордост се подписват под произведенията си, бързо стават верен израз на всички нови художествени течения и идеи. При работата си над тези предмети за всекидневна домашна употреба художникът се чувства по-свободен, отколкото когато работи над храмове и светилища. В орнаментите на вазите се отразява целият богат и разнообразен живот на Гърция. Преди всичко нейната религия, но не само тя. В тях художествено са предадени и любовта, и угощенията, и веселите празници, и тържествата при сватби и погребения, в тях е обрисуван животът на мъжете на пазара и в работилницата, на жените — в определената за тях част от дома (гинекията), на децата с техните игри, на юношите и девойките — в палестрите и в гимназиите (здания за физически упражнения и спорт); за всичко това подробно ни разправят приказливите и наблюдателни художници, които се занимавали предимно с украса на атински вази. И го разправят с такова голямо майсторство на рисунъка и линията, с което мъчно биха могли да се сравнят дори величествените линии на гръцките храмове.

Такава била Гърция през VII–VI в. пр.Хр. В бурния си творчески порив тя леко и естествено, като че ли на шега, надвивала пречките, които й се изпречвали по пътя. Тя добре познавала придобивките на Изтока, ценяла ги е и ги използувала, но въпреки това тръгнала по свой собствен, особен път, създала свой особен, богат и своеобразен културен тип, за нас много по-ясен и по-близък, отколкото типа, който бе изработил и създал Изтокът.

XVII. ПЕРСИЙСКИТЕ ВОЙНИ

Ръководна роля в икономическия и културен живот на стара Елада през VI в. пр.Хр, е играла, без съмнение, не същинска Гърция, а гръцките колонии в Мала Азия, отчасти и тези в Сицилия и в Италия. Милет, Ефес, Самос, Лезбос в Мала Азия и Сибарис, Кротон, Гела, Акрагант, Сиракуза в Италия и Сицилия били много по-богати и по-културни от Егина, Халкида, Еретрия, Коринт, Сикион, Спарта и Атина в Гърция. Бреговете на Мала Азия, Италия и Сицилия били по-богати и по-плодородни от самата Гърция, пазарите им били по-многобройни и отношенията им с културния Изток по-лесни. Но, от друга страна, положението на тия предни постове на елинизма в политическо отношение било много несигурно. Както малоазийските градове, тъй и градовете в Гърция били открити откъм сушата и лесно биха могли да бъдат нападани от страна на съседите. Сицилийските гръцки градове имали за свой постоянен враг и съперник силната финикийска морска държава Картаген. Не по-малка опасност за тях представлявал и съюзът на етруските градове, а пък няма защо и да споменаваме за най-близките им съседи — племената, които населявали вътрешността на страната. И все пак политическото положение на гръцките колонии в Италия и в Сицилия било значително по-добро, отколкото на онези в Мала Азия. Близките съседи на гърците в Италия и в Сицилия все още живеели в твърде примитивни битови условия; трябва да изключим от това число само богатата и културна Етрурия, отделена от тях със средноиталийските планини. Картаген едва сега започвал да осъзнава силите си и да чувства колко наложителна става за него една последователна и решителна борба с гърците.

Друго било положението в Мала Азия. Малоазийското крайбрежие било населено с гърци. Но тук голяма част от населението на завзетите от гърците територии не е било гръцко и вече не живеело в примитивните доисторически битови условия. Още до появата на гърците племената, които впоследствие станали техни поданици, имали свой културен и държавен живот и твърдо помнели това, като се чувствали по-близки с родствените си племена в Мала Азия, отколкото с гръцките си господари. Централна Мала Азия имала зад себе си богато историческо минало. Традициите на Хетската държава все още били живи в новите държави Фригия, Лидия, Ликия. Една от тях, географски най-близката до малоазийските гърци, Лидия, през VII и VI в., след като преживяла кимерийското и скитското нашествие, бързо се засилила, разбогатяла и се оформила в силно царство с определени политически и икономически задачи. Запазвайки положението си на посредник между Изтока и новия гръцки свят, принадлежейки географски, етнографски и културно на двата свята, Лидия винаги се стремяла към морето, чиито брегове били заети от гърци и финикийци. И въпреки тоя си стремеж Лидия не успяла да проникне до Финикийското море: отначало на пътя й се изпречила Асирия, а след това Персия. Много по-лесно и по-естествено за нея било да се разпростре тя на запад — към гърците.

Както малоазийските гърци, тъй и гърците в същинска Гърция, в Сицилия и в Италия, запазвайки единството си в национално, религиозно и културно отношение, политически били раздробени на много самостойни държави, всяка една от които си имала свои задачи и традиции, които не съвпадали със задачите и традициите на съседите. Омразата към най-близките съседи и съперничеството с тях били по-силни, отколкото враждата им към силните, но далечни източни държави, които гърците познавали по-слабо пък дори и малко се интересували от тях. Към всичко това трябва да прибавим и постоянните социални и политически борби вътре във всяка държава, често довеждащи всяка една от борещите се партии до положението да търси подкрепа без оглед на това, кой я дава и от къде идва тя. Най-после трябва да отбележим още и това, че стратегическото положение на малоазийските крайбрежни градове било твърде слабо и ненадеждно. Териториите на всеки един град, разположени главно по речни долини, били рязко отделени с планински вериги от териториите на близките до брега съседи, връзката с които по такъв начин по суша ставала трудна; по море обаче поради необикновено разчленената брегова линия тя била лесна, но изисквала много време. А между това отвътре, откъм Мала Азия, териториите на крайбрежните градове били широко открити за военни нападения.

Лидийското царство много добре използвало всичките тези особености и скоро станало важен фактор в политическия живот на малоазийските градове. От една страна, Лидия наистина давала много нещо на Гърция в културно и в икономическо отношение, но от друга страна тя в същото време взимала от Гърция всичко, което последната могла да й даде, и в края на краищата разликата между лидийци и малоазийски гърци все повече и повече се изглаждала. Лидия постепенно станала като че ли гръцка държава, като една от многото такива, както по-късно Македония. Лидийските пратеници с богати дарове за гръцките богове в Делфи и за другите гръцки светилища били не по-малко желани и скъпи гости от пратениците на същинските гръцки държави. Ето защо няма нищо чудно в това, че малоазийските градове през VII и особено през VI в. тъй бързо били погълнати от Лидия в политическо отношение и че съпротивата на гръцките градове срещу Лидийското завоевание никога не е вземала характер ца национална борба на всички гърци срещу източния враг. Съпротивата обикновено бивала случайна и поради това много слаба. Лидийските царе — и Ардис, и Садиат, и Алиат, и Крез — всички съзнателно се стремели постепенно да подчинят под властта си малоазийското крайбрежие, и гърците не виждали нарастващата зад тях сила на Лидийското и Персийското царство. Ето защо катастрофата в 548 г., когато Крезовите войски били разбити от Кир, когато била превзета и столицата му Сарди и когато вместо Лидийското царство гърците видели отпреде си съвсем чуждите им перси, всичко това за гърците било съвсем неочаквано събитие. Гръцките симпатии били изцяло на страната на Лидия, а Спарта дори се готвела да изпрати част от войските си на помощ на Крез.

Персия лесно успяла да постигне целта си — да завладее малоазийските гърци, главно защото те били разединени помежду си, защото силите им били подкосени от меката, но разяждаща политика на Лидия, защото били откъснати от Гърция и най-после защото и тази последната била още сравнително слаба. За късо време цялото гръцко крайбрежие станало част от великата Персийска монархия. Новата власт малко променила вътрешния живот на всеки един от гръцките градове. Градовете си запазили своето самоуправление, запазили си връзките с останалите гърци и не престанали да са важни търговски и промишлени центрове. Отсега нататък те били задължени да дават част от приходите си на новия си господар и да снабдяват Персия с войници и с кораби за продължителните й войни с Вавилон и с Египет. Но всичко това не било нещо ново за малоазийските гърци. Болезнено чувствали те само постоянната намеса на Персия във вътрешните им партийни крамоли и още това, че персите явно подкрепяли тиранията, която става вече главна форма на политическото устройство на гръцките градове в Мала Азия.

Включването на малоазийските гърци в състава на Персийската държава изиграло голяма политическа роля в историята на Персийското царство. В лицето на гърците в състава на монархията влезли поданици със съвсем друга уредба на живота и със съвсем друг мироглед в сравнение с онова, което е било типично за останалите части от Персийската монархия. От друга страна, да владее някой Мала Азия и да не владее крайбрежието й е било политическа безсмислица, а пък владеенето на крайбрежието свързвало Персийската държава с гръцките острови и със сложния политически живот на целия Балкански полуостров и на черноморското крайбрежие, гъсто осеяно с колонии главно на малоазийски гърци. Персия наистина завладяла Мала Азия, но заедно с това тя била въвлечена в политическия живот и на Европа и тъй или иначе налагало й се да определи политиката си спрямо нея. Най-простото решение на тази задача от гледището на традициите на източните империалистически монархии било, разбира се, завоеванието, т.е. Персия да погълне Гърция и да включи в състава на държавата си не само отделна част, а цялата нация.

Всички изгледи карали Персия да вярва, че условията да постигне така поставената си задача били благоприятни за нея. Животът в същинска Гърция много малко се различавал от живота на гърците в Мала Азия. И тук същите крамоли между отделните държавици на една и съща страна, същата постоянна война на едни държави против други, същата омраза от страна на едни градове към други, същите постоянни социални и политически борби вътре във всяка една държава и съшият стремеж да се използва първата попаднала откъдето и да е сила за успех при постигането на най-близките политически и партийни задачи. Изглеждало, че ще е много лесно да се подчини Гърция, само ако персите знаят, как да използват тъкмо тия особености на гръцкия политически живот. Обаче това, което Персия слагала на везните на съдбата в тази борба, било наистина нещо огромно и поради това решително: тя излагала голямата си, добре организирана и дисциплинирана армия; излагала на риск превъзходната си флота от най-добрите моряци на тогавашния свят — финикийци и малоазийски гърци; излагала на риск най-после и неизчерпаемите си материални ресурси на една тъй богата държава. Разбира се, за да се постигне целта, налагало се да се предприемат далечни походи. Но нали персийските армии вече бяха ходили в недрата на централна Азия чак до границите на Индия, нали неотдавна те бяха разбили и превзели великия Египет?

Персийските монарси, особено когато се касаело до експанзия, никога не действали без предварително обмислен подробен и далечен план. Те винаги се отличавали с качествата на добри стратези. Те подробно проучвали и много добре подготвяли всяка своя експедиция. За тях било ясно, че не ще могат да включат европейските гърци в състава на монархията си, докато границите на Персия не се доближат тясно до границите на гръцките държави по суша и по море. А това значело, че преди да бъде присъединена самата Гърция, трябвало да се превземат гръцките острови и поне североизточната част на Балканския полуостров, населена с добре познатите на Персия от Мала Азия тракийски племена. Обаче положението на работите на Балканския полуостров се усложнявало от факта, че тук персийската експанзия срещнала на пътя си друга също такава експанзия на друга една иранска държа-ва — Скитската, която по това време вече здраво се бе закрепила на северния черноморски бряг и също тъй бе влязла в допир с гърците. Персия се видяла принудена да се справи преди всичко и да осуети това скитско разширение към запад и към юг. В дадения момент Персия и не помисляла дори да превзема Скитското царство в Южна Русия. Това би могло да стане цел в едно по-далечно бъдеше. Най-близката за момента цел била скитите да бъдат отблъснати от Дунава и да се направи невъзможно по-нататъшното разпространение на владичеството им на Балканския полуостров. Тази първа задача била осъществена от Дарий, вероятно около 512 г. с голямата му експедиция против Скития, при която Дарий едвали е отишъл по-далеч от степите между Дунав и Днестър и която вероятно изобщо била успешна, защото виждаме как след нея Тракия вече бързо, системно и без пречки отвън става персийска провинция.

На по-нататъшното изпълнение на Дариевите планове попречило въстанието на йонийските гърци против персийското господство. За причините на това въстание ние можем да правим само догадки. Но във всеки случай то не е свързано с някакво Общогръцко движение, чиято цел е да спре понататъшния развой на Дариевите планове. То не обхванало дори и цяла Мала Азия. Във въстанието взели участие и южните и северните малоазийски гърци; от гърците в същинска Гърция нерешителен опит да помогнат на Мала Азия направили само Атина и Еретрия от Евбея. В края на краищата въстанието си останало въстание само на няколко йонийски града, главно на Милет. Ето защо на причината за това въстание трябва да гледаме като на местна и произтичаща главно от това, че малоазийските гърци надценявали своите сили и подценили силите на Персия. Малоазийските гърци добре изучили слабите страни на Персия, но, изглежда, слабо са познавали силните страни на Персийската монархия. Въстанието било упорито и продължително (от 499 до 494 г.) и свършило с пълна победа над Йония. Милет бил разрушен, изгорен и едва се съвзел от получените тежки удари, и то дълго време след това.

Въстанието изиграло важна роля за по-нататъшните исторически отношения на Персия към Гърция и затвърдило убеждението на Персия, че е необходимо да се продължи и ускори завоеванието на Балканския полуостров. Ето защо няма нищо чудно в това, че първата работа на Дарий след потушаването на въстанието била да изпрати експедиция по бреговете на Проливите и в Северна Гърция, за да възстанови персийския авторитет в тия места, разколебан от йонийското въстание. Но големите морски и сухопътни сили говорят, че в случай на успех не било изключено предвиждането евентуално да се продължи войната и войските и флотата да навлязат и в Средна Гърция. Гибелта на една значителна част от флотата около Атон и трудностите да се издържа такава голяма армия през време на тъй дългия и мъчен поход без подкрепа на флотата принудили персите да се ограничат само с основната си задача: да възстановят персийския авторитет, като присъединят към държавата си Тракия и Македония.

Експедицията през 492 г. е само първият опит. В 490 г. персите уреждат втора такава, целта на която е да накажат Атина и Еретрия за подкрепата им на малоазийското въстание. Целта била официално съобщена на гръцките държави чрез пратеници, които поискали от тях „вода и земя“, т.е. номинално да се подчинят, а всъщност да се откажат от всяка намеса в борбата на Персия срещу Атина и Еретрия. Близостта на персийската територия до Гърция принудила много гръцки държави да не отговарят отрицателно на тия искания. Същинската цел на Персия обаче била, разбира се, друга. Използвайки морското си превъзходство, Персия се стремяла с втората си експедиция да завърши делото на Мардоний, т.е. не само да си осигури обща сухопътна граница с Гърция, но да свърже Гърция с Персия и по море — от малоазийските йонийски градове през островите до естествения край на този път в Европа — Атика и нейните пристанища, а също тъй и до Евбейските пристанища. Веднъж само да завладее Атика, Персия нямало вече защо да се страхува от съперничество по море и би могла да счита подчинението на Гърция за сигурно. При вътрешните взаимни ежби между гръцките държави ставало вече лесно, само като се настройват едни гърци срещу други, след известно време само с един удар да се сломи и сухопътната опора на Гърция, т.е. Спарта.

Да се превземе Атика — това на персите им се струвало извънредно лесна работа. Атина от никъде не могла да очаква помощ. Нещо повече: много близо до нея, като неин съсед, бил опасният й враг и съперник — Егина. Спарта била далеч, бавно действала и имала слаба представа за надвисналата и над нея опасност. Беотия била в открита вражда с Атина. Самата Атина нямала нито силна флота, пито пък армията на Атика можела да се похвали с голяма опитност или със славно минало. Неотдавна родената атинска демокрация срещала енергична опозиция в лицето на все още силната аристокрация. Последният атински тиран Хипий бил още жив и се надявал да успее да се върне в Атина с помощта па персийската армия. Ето защо въз основа на всичко това Дарий мислел, че е достатъчен един по-голям десант само, за да може да свърши с Атина, и при това десант само пехотен, защото за превоз на големи маси кавалерия трябвало да се вземат голям брой кораби, при това тежки кораби, още повече изложени на риска да претърпят корабокрушение.

Сметките и съображенията на Персия отчасти излезли верни, а отчасти не. Атина наистина се почувствала изолирана. Обаче Спарта успяла да направи безопасна Егина и не й позволила да помага на персите. Приятелите на персите в самата Атина били наистина готови да действат, но само при условие предварително да бъде сразена атинската демократическа армия: иначе рискът би бил твърде голям. Спарта не отказала да даде помощта си на Атина, но помощта й закъсняла. Опасността за Атина и за цяла Гърция била твърде голяма, но само Атина, а не и Гърция, съзнавала това. Когато персийският десант излязъл на сушата на Маратонската равнина, Атина или трябвало да се предаде, или да приеме решителния бой без особена надежда за успех. Шансовете в полза на Атина били малки, по такива имало. Главното било там, че десантът бил само пехотен, и че основната военна сила на Персия — превъзходната й кавалерия, каквато и гърците нямали, тук не се явила. При това условие въодушевената от смъртната опасност, сплотена и малка армия от атински граждани и платейци, армия от тежко въоръжени, обковани в желязо пехотинци, сражаваща се на своя земя и при добре познати на нея условия, се явила като сериозен противник на много по-многобройната, добре снабдена, отборна, но лековъоръжена и сражаваща се при чужди за нея условия Дариева армия. При това тази последната още не била успяла напълно да си отпочине и от току-що прекараното продължително морско пътуване. Голямо щастие за атиняните било и това, че имали за ръководител Милтиад — опитен военачалник, добре познаващ персийската армия, защото, като тиран на няколко гръцки селища и местни племена в Тракия, бил участник в скитския поход. Доста големият му военен талант и това, че той познавал врага, тези две неща изиграли голяма, почти решителна роля за изхода на знаменитата битка при Маратон, тъй бляскаво спечелена от атиняните.

Битката при Маратон, в която се срещнали две сравнително не тъй големи армии, има огромно световно значение. От веригата персийски задачи и цели било изтръгнато звено и при това не тъй маловажно звено. И все пак тази битка би могла да остане само като един славен епизодичен подвиг в атинската история, ако не бе се случило тъй, че след нея да настъпят няколко важни събития в Персия, които дали на Гърция срок да се съвземе, и то почти цели 10 години. Дарий не успял да подготви нова експедиция за Гърция. Той сериозно се готвел за нея; след Маратонското му поражение налагало се сега много голямо внимание и предпазливост. Но той бил вече стар; бюрократическата машина па Персия работела бавно; в 486 г. въстанал Египет, а в 485 г. умрял Дарий. Новият цар Ксеркс имал нужда от време, докато влезе в ролята си и затвърди положението си вътре в държавата. Цялото това протакане имало твърде голямо благотворно значение за Гърция — и материално, и психологическо. Славата на Атина твърде много пораснала между всички гърци. Когато усърдното разработване на сребърните рудници в Лаврион дало на атинското държавно съкровище големи средства, когато в Атина се намерил човекът — Темистокъл — с нужната мъдрост и смелост, та да настои Атина да си построи голяма флота за защита срещу евентуален нов десант, тогава в цяла Гърция не се намерила сила, която да може да попречи на Атина да засили военната си мощ. Дори Спарта и Егина почувствали, че ше трябва да се съгласят. Още по-важно е това, че през тези десет години психологията на Гърция по въпроса за персийската опасност коренно се променила. Опасността Персия един ден да пороби цяла Гърция, станала вече очевидна за всички; необходимостта да се борят срещу тия персийски планове също тъй станала напълно ясна. Това обаче още не значи, че през всичките десет години цяла Гърция се готвела за борба. Отделни държави направили доста нещо и в това отношение. Главното било там, че се създала психологическа основа за борба, създало се обществено мнение, национално настроение. Но и това пак още не значи, че не е имало отделни гръцки държави, които да не са били готови да се подчинят и дори да помагат на Персия. Но на това се гледало вече в Гърция не като на законен политически и тактически ход, а като на измяна на националното дело.

Ето защо новата военна експедиция, която предприел Ксеркс в 480 г., срещнала вече по-други условия, неприличащи на маратонските. Приготовленията, направени от Ксеркс за новата експедиция, били необикновено пълни, а стратегичният му план бил превъзходен. Отлично била организирана и интендантската му служба. Общият план на експедицията бил съшият, какъвто бил и в 492 г.: грамадна флота трябвало да съпровожда армията, която ше се движи покрай бреговете, като й осигурява продоволствието и я пази от възможен гръцки десант в тила й. В Гърция се вдигнала голяма тревога. Първият план на гърците бил да не допуснат персийската армия да се появи в Гърция, т.е. да я пресрещнат при входа в Тесалия — при Темпе. Но Темистокъл, който застанал начело на изпратената в Тесалия гръцка армия, скоро установил, че този план е неизпълним, защото на Темпейския проход лесно може да се направи обход. При тези условия се примирили с мисълта Тесалия да бъде завладяна от персите. Поради това изработили втори план, на изпълнението на който държели и атиняните, и цяла Средна Гърция, а именно: флотата и войските да действат заедно пред входа в Средна Гърция — при Термопилите. Задачата на флотата трябвало да бъде: да не допуска десант в тила на армията, която ще защитава Термопилите. Срещу този план Спарта предложила друг — свой: тя настоявала да се защитава Истъм (Коринтския провлак) и цяла Средна Гърция да се даде на персите без бой. Планът за зашита на Термопилите бил изпълним, но само при условие да има голяма армия и ако флотата действа правилно. Флотата изпълнила задачата си, но Спарта и още някои от съюзниците изпратили твърде незначителен брой войски за защита на Термопилите. Ето защо сравнително малкият брой гръцки войски бил заграден от персите. След това гръцката флота отплувала към бреговете на Атика. Една част от защитниците на Термопилите заедно с Леонид, началника на спартанската войскова част, загинала в неравния бой, а друга част отстъпила. Персите стигнали в Гърция.

Първата жертва на персите била Атика. Беотия им се подчинила, както и почти цяла Средна Гърция, и започнала дори усърдно да им помага. В Гърция наново се започват спорове около стратегическия план. Защитата на Атика ставала невъзможна. Населението на Атина и Атика било изселено на островите Саламин и Егина. Атика била завзета от персите, Атина — разграбена и опожарена. Дори и въпрос не ставало активната роля да премине към флотата. Целият спор се водел около въпроса, къде да се даде бой: край бреговете на Пелопонес или край бреговете на Атика. Спартанците все още настоявали да се защити Истъм и да се пазят пелопонеските брегове от десант: план безнадежден, като се вземе предвид превъзходството на морските сили на Персия. Атиняните и особено Темистокъл настоявали всички техни морски сили да се съсредоточат между остров Саламин и бреговете на Атика, и това съсредоточаване поради теснотата на Саламинския пролив, която не би дала възможност на персите да развърнат флотата си, давало надежда за успех. С големи усилия, въпреки противодействието на Коринт и Спарта, дори въпреки заканата им да оттеглят флотата си от Саламин към бреговете на Пелопонес, Темистокъл успял да убеди всички да приемат боя при Саламин. Същото обаче искал и Ксеркс, защото той пък се надявал, че ще може да надвие гърците със своята маса и да хване цялата им флота като в примка, като затвори изходите от пролива.

Боят бил даден и приет. Гърците спечелили пълна победа. След нея персите били принудени да изменят целия си по-нататъшен план на войната. Флотата им, разбира се, не била изцяло унищожена при Саламин, но дотолкова била отслабена, че надмощието по море преминало на страната на гърците. А при това гръцко надмощие по море персите вече не могли да държат голямата си армия в Гърция. От друга страна, бояли се да не бъдат прекъснати пътищата и връзките им с отечеството. Ето защо Ксеркс с голяма част от армията си тръгнал в обратен труден поход, като при това оставил друга част от армията си в Тесалия с намерение на следната, 479 г. да подхване отново борбата.

Положението на Гърция и след победата при Саламин продължавало да бъде критично. Да има наред със себе си, може би завинаги, една персийска провинция в Северна Гърция със силна войска било за нея страшна опасност. Но спартанската политика като че ли сама тласкала събитията нататък. Тя все още продължавала да настоява да се евакуира Средна Гърция и се отбранява Истъм. Между това персите възстановили флотата си, изпратили я да пази бреговете на Мала Азия и засилили армията на Мардоний, талантливия пълководец, който презимувал в Тесалия. През пролетта персите отново се появяват в Гърция. Планът на Мардоний се градял върху това, да скара още повече спартанците и атиняните и да сключи сепаративен мир с Атина. Ако сполучи да спечели на своя страна атинската флота, крепостите на Истъм стават вече безопасни за Мардоний и по такъв начин, смятал той, ще може да си осигури и възможността да превземе и целия Пелопонес. Положението на атиняните ставало трудно. Предстояло им да преживеят ново неприятелско нахлуване, ново разорение на страната, тъй като Спарта упорствала и не се съгласявала да изпрати войската си и войските на съюзниците си в Средна Гърция. И въпреки това атиняните намерили сили в себе си да отговорят с решителен отказ на предложението в гореспоменатия смисъл, направено им от Мардониевия пратеник, македонския цар Александър. Атика повторно бива окупирана от персите, населението й пак бива изселено в Саламин, а Атина — доразрушена.

Едва след всичко това на Спарта станало ясно, че търпението на атиняните вече се изчерпва и че ако Спарта продължи да настоява за отбрана на Пелопонес, сепаративният мир между Мардоний и Атина, т.е. провалата на целия спартански план за войната, става неизбежен, и тя решила най-после да промени този си план и да изпрати армия в Беотия. Силна спартанска войска веднага потеглила в поход; към нея се присъединили опълченията и на още други гръцки градове; събрали се около 100 000 тежко и леко въоръжени пехотинци. Мардоний веднага очистил Атика. Недалеч от Платея се срещнали гръцката и персийската армия. Предимството било на страната на персите. Мардоний имал на разположение не само силна пехота, но и отлична кавалерия. Ето защо противникът му — главнокомандващият гръцката съюзна армия, спартанският нар Павзаний, бил стеснен в свободата на движенията си и бил принуден да заеме позиция главно в планинските места между Беотия и Атика. Колкото повече се протакала войната, толкова по-трудно ставало положението на гърците. Персите имали за база богатите области Тесалия и Беотия, а гърците получавали провизии чак от далечния Пелопонес. Персите били обединени под една обща команда, а гръцките военачалници се карали помежду си дори и на бойното поле. И гърците се спасили само благодарение на допуснатата от Мардоний тактическа грешка. Той сметнал маневрата на Павзаний — опита му да отдръпне гръцкия фронт назад в планините, за да се предпази от персийската кавалерия — за същинско отстъпление, и дал бой при условия, при които персийската кавалерия не могла да действа. И тук, както и при Маратон, хоплитите победили персийската пехота, само че сега били спартанските хоплити.

В същото време и съюзената гръцка флота, за да не даде възможност на персийската флота да се намеси в борбата в Гърция, потеглила към бреговете на Мала Азия — към остров Самос, около който, при Микале, били персийската флота и войска. Гърците направили десант и дали сражение на персите. В битката йонийските гърци, съставляващи мнозинството войници в тази част от персийската армия, изневерили на персите, предали се, и персите били напълно разбити.

След Платея и Микале персите били принудени да се отрекат от по-нататъшна намеса в гръцките работи и от мисълта да покорят някога Гърция.

В едно и също време със събитията в Гърция не по-малко сериозна борба се завързала и на запад, в Сицилия, между сицилийските гърци и Картаген. По-горе вече говорихме за значителната финикийска колония на северния бряг на Африка — Картаген, за неговите търговски връзки и за разцвета на материалното му благосъстояние. Малко по малко Картаген подчинил под свое влияние и под своя власт останалите финикийски градове по северните африкански брегове и много племена вътре в самата страна. През VI и V в. той става вече силна държава, управлявана от една група по-знатни и богати граждани, имаща силна, отчасти гражданска, а отчасти наемна войска и флота. Търговията на Картаген била насочена главно към север и към северозапад. Говорихме и за това, как тя се срещнала в Сицилия, в Италия и в Галия с конкуренцията на гръцките градове, а това довело до постоянни кръвопролитни стълкновения. В началото на V в., едновременно с третата експедиция на персите в Гърция, а може би и по взаимно споразумение, картагенците въоръжили силна флота, събрали голяма армия и ги хвърлили срещу Сицилия с надежда с един удар да превземат Сицилия и да изгонят от нея гърците. За щастие на гърците в Сицилия обстоятелствата тъй се стекли, че тя била готова да посрещне врага. Тиранът на град Гела, Гелон, талантлив и честолюбив политически деец, успял да организира силна държава в Сицилия и не много преди картагенското нападение завладял най-силния и най-богатия град на Сицилия — Сиракуза. Използвайки ресурсите на подчинените му големи Сицилийски градове и общото съзнание за опасността, той събрал голяма армия и срещнал картагенците около Химера. Талантът на предводителя и благоприятните условия (вражеската кавалерия загинала при превоза й от Африка в Сицилия) дали победата ца гърците. Картаген за дълго станал неспособен да възобнови нападенията си срещу Сицилия.

Гърция защитила и запазила свободата си. Наистина, и Персия и Картаген си останали силни държави, но бил сложен край на персийския план за разширение към Гърция. Персия била принудена да премине в отбрана. Гърция се спасила от участта на Мала Азия: да стане, макар и временно, провинция на източната монархия.

XVIII. АТИНСКАТА ДЪРЖАВА

След Платея и Микале борбата с персите в същинска Гърция завършва. Персите осъзнали безсилието си при дадените условия да покорят Гърция и да я превърнат в редица персийски сатрапии. Но това още не значи, че завършила войната на Гърция с Персия. Тя става сега само с по-продължителен и бавен характер. Никой не е могъл да спре развоя на събитията, и въпросът бил само, в каква форма ще се излее тази борба и кой в нея ще вземе ролята на настъпваща, а кой на отбраняваща се страна. Персия могла да се откаже от бързото изпълнение на плана си да покори Гърция, но могла заедно с това и да запази общата си граница с Гърция, владенията си на Балканския полуостров, в Мала Азия и по островите.

Събитията през 50 — те години след Платея и до началото на Пелопонеската война са ни слабо познати. Херодот завършва историята си с превземането на Сест, а Тукидид си поставя за цел да разясни великата борба за хегемония в Гърция, борба между Спарта и Атина. Произведенията на по-късни историци — Ефор, Теопомп и др., чиято цел е била да ни изложат историята на Гърция изобщо, а не само да ни дадат картина на един период от живота й, не са дошли до нас, или пък са дошли, но само в откъслеци. През 50 — те години след Персийските войни не ще да се е случило никакво главно събитие от всеобщ интерес и затова те нямат свой историк с такова значение и с такъв талант, с каквито са били Херодот и Тукидид.

Да се спре борбата било невъзможно. Но по всичко личи, че ударите, нанесени на Персия в Гърция, били толкова силни, че наложили на тежкоподвижния държавен механизъм на Персийската империя с обширната й територия и с разноплеменните й военни сили да печели време, за да може да съсредоточи тия сили и да подготви новата си настъпателна акция. Обаче Гърция не й дала време за това. През продължаващата се, дори и без временни прекъсвания, борба с Персия Гърция напуснала тактиката на отбрана и сама преминала в настъпление. Задачата на Гърция сега била да прогони персите в Азия и да прекъсне непосредствената им връзка с Егейско море. Тази чисто стратегическа задача съвпадала и с националната им задача. Въпросът бил преди всичко да се възстанови политическата независимост на гръцките градове по егейските брегове. Не знаем добре как Гърция изпълнила тази си задача. По-горе споменахме, че изворите ни за периода след Персийските войни са много оскъдни; споменахме, че това, което те ни дават, засяга главно вътрешните работи на Гърция, а не историята на борбата й с Персия. А вътрешното и положение ставало все по-сложно и по-сложно и се усложнявало паралелно със засилването на политическото значение на Атина и с изострянето на политическите търкания между Атина и съседите й, зад които стояла Спарта, с нейното подозрение към засилването на икономическата и политическата мощ на Атина.

И при все това известни са ни все пак поне главните събития в историята на борбата на Гърция с Персия. Ръководна роля в борбата отначало играела Спарта. Спарта още преди войната била главната политическа и военна сила в Гърция; в нейни ръце, а на второ място в ръцете на Атина, било главното ръководство и в Персийските войни; нейната армия спечелила битката при Платея. Но Спарта била слабо подготвена за ролята на водач в борбата, която била предимно морска и се развивала в покрайнините на гръцкия свят. За такава война бил потребен по-гъвкав и подвижен политически и военен организъм, а не такъв, какъвто бил спартанският. Военните сили били ограничени и не могли да бъдат разходвани в голям брой. Домашните й работи, отношенията й към илотите и периеките, които Спарта могла да държи в подчинение само със сила, й налагали постоянно да има под ръка значителни военни сили, т.е. повечето от спартиатите — ядрото на спартанската армия. Спартанците се стремели да съсредоточат силите си именно в Гърция, а не в Мала Азия и в Тракия, още и поради сложните политически отношения в Пелопонес, където спартанската хегемония се крепяла само на военното превъзходство на Спарта. Най-после, ние видяхме по-горе, че Спарта е предимно земеделска и континентална държава и като такава материалните й средства били ограничени, а морска война и война в покрайнините на Гърция те биха могли да водят с успех само ако хвърлят в нея големи средства.

Всичко това, взето заедно, принудило Спарта да се откаже от ръководната си роля в по-нататъшната борба с Персия. Но ръководител бил нужен, и такъв ръководител могла да бъде само Атина. Военната й флота била най-добрата в Гърция, гражданската й армия била доста значителна, защото в нея служело цялото гражданско население на Атинската държава, т.е. голямото мнозинство от населението на града Атина, на Пирея, и на цяла Атика, и атинската флота лесно могла да прехвърля части от нея в което и да е място. Освен това вътрешното положение на демократична Атина след Клистеновата реформа било уредено, а пък атинското гражданство, всецяло ангажирано във военните експедиции, дори нямало време и да мисли за него. Най-сетне в Атина след Маратон и Саламин царувало голямо патриотично въодушевление и голяма била славата на атиняните като отлични войници и моряци и като предвидливи политици. Естествено е, че Атина поради всичко това сама се стремяла да застане начело на борбата с персите и сполучила.

Същинска Гърция и градовете, разположени на Балканския полуостров, слабо се интересували от борбата, но за островите и за малоазийските градове тя била борба на живот или смърт. Ето защо тъкмо тези части от Гърция вземат най-дейно участие в борбата, като се обединили около Атина в един морски военен съюз с център в Делос — първото начало на Атинската морска държава. Основите на съюза били следните: пропорционално с военните сили представителство в съвета па съюза, всеки съюзник участва във войната с пропорционални на силите си войски и всяка съюзена държава имала право, вместо да изпраща кораби и войници, да внася определена сума пари. Естествено е, че при такива условия Атина играела в съюза ръководната роля. Тя била в съюза най-мощната военна и икономическа сила и поради това в съвета имала най-много гласове; само тя имала достатъчно хора и енергия, та да обърне парите на съюзниците, в случай че те не пожелаят или нямат възможност сами дейно да участват във войната, в кораби и войници. Върху нея, като ръководителка, падала най-голямата отговорност и, естествено е поради това, че значението й в съюза било пропорционално на отговорността й.

Благодарение на силите на атинския морски съюз Егейско море малко по малко било очистено от персите. Проливите и Мраморно море стават съюзни, т.е. атински води; най-важните пунктове биват заети от военни сили — колонии от атински граждани — клерухии. Те изгонили постепенно персите и от южната част на Егейско море. През време на тази с последователен план водена борба с персите в Атина се сменили ръководните лица и изпъкнали нови такива. Аристид, един от стратезите на атинската армия в битката при Платея и основател на атинския морски съюз, и Темистокъл, саламинският герой и създателят на атинската флота, слезли от сцената. Последното дело на Темистокъл било това, че той укрепил Атина и пристанището й Пирея със стени. Това укрепяване на морската и сухопътната атинска база развързало ръцете на Атина във военната й дейност по море, защото й позволило да бъде сигурна, че няма опасност Атина и Пирея да могат да бъдат нападнати по суша. След всичко това, както и повечето от дейците на атинската демокрация, Темистокъл бил даден под съд и осъден на заточение. Останалите дни от живота си той прекарал в Персия.

Главно лице в Атина сега става Кимон. Той бил главатар на аристократическата партия и защитник на политиката за равновесие на силите в Гърция, т.е. съглашение и мир със Спарта и с другите гръцки държави. Поради това той бил най-подходящото лице за ръководител на атинската външна политика в дадения момент. И той, подобно на Милтиад — неговия баща, и на Темистокъл, бил талантлив. Най-бележитото му дело е победата му над персите при Евримедон в 468 г. Тази победа решила въпроса, кой да е господар на южните морета, и след нея на персите останала само една морска база — бреговете на Палестина, Сирия, Финикия и на Египет.

С битката при Евримедон завършват редицата военни действия против персите, действия, намиращи се в тясна връзка с персийското нашествие в Гърция. Изгледи за ново нападение поне в близко бъдеще нямало. Гърците ясно схванали това. Но все пак и това още не значело, че борбата е завършена. Персия все още си оставала силна морска държава и имала изходи към Средиземно море. Рано или късно тя могла да започне настъпателната си политика и този път вече с по-голям опит и повече знание. Само Атина схващала и разбирала опасността. Другите гърци се почувствали свободни от всякаква опасност и не чувствали нужда да залазят и занапред морската си организация, която бяха създали за борба с Персия. Ето защо вътре в самия атински съюз заработил бацилът на разложението. Съюзниците не искат вече да се подчиняват на Атина и се стремят към пълна политическа независимост.

По такъв начин пред Атина се изправя въпросът: или да се откаже от хегемонията си в Егейско море и да се върне към времената отпреди Персийските войни, или пък да превърне съюза в Атинска държава, т.е. не в ръководство над съюзниците, а във владичество на Атина над съюзниците. Това обаче тя би могла да постигне само с насилие. Освен съзнанието, че борбата с Персия още не е завършена, вторият път й се налагал и по други съображения. Атина станала вече истински голям град; в нея сега се съсредоточила по-голямата част от егейската търговия; тя станала и важен промишлен център; населението й силно се увеличило; наред с гражданите се появили и много метеки — не атински граждани, заселили се в Атина само за да могат да се занимават със занаятите си и с търговия. Много се увеличил и броят на робите. Ако Атина изгуби морската си хегемония, това би значело не само спиране на тъй засиленото й развитие, но би могло дори да я принуди да се върне към условията от преди персийските войни, а това пък вече би довело работите до големи вътрешни сътресения. Ето защо Атина решила въпроса за морския съюз по втория начин и решила да употреби всички усилия, та да превърне Атинския съюз в Атинска империя, като направи атинските граждани повелители на гражданите на другите градове и като превърне съюзните вноски в данък.

Това й решение предопределя и основните линии на понататъшната й външна и вътрешна политика. Носители на империалистическите идеи и въжделения на Атина станали водачите на демократическата партия: отначало Ефиалт, а след него Перикъл. Дейността на Ефиалт била за късо време; още при първите по-решителни крачки той бил тайнствено убит. Перикъл в това отношение бил по-щастлив: задържал се за по-дълго време и плановете му винаги били одобрявани от народното събрание. Бил строг и последователен защитник на идеята за една велика демократическа, но същевременно империалистическа Атина, бил отличен оратор, предпазлив и предвидлив политик. Не току-тъй времето след заточението на Кимон (461 г.) и до началото на Пелопонеската война обикновено се нарича век на Перикъл.

Решението да се тръгне по пътя на постепенното превръщане на Атина в център на една велика държава, т.е. наред с демократична Атина да се създадат още редица зависими и управлявани от нея във всяко отношение, без дори да имат и някакво местно значение градове, лишени по такъв начин от политическата си самостоятелност, изменило политиката на Атина както към най-близките й съседи и Спарта, тъй и към Персийската монархия. И в единия, и в другия случай икономическите и главно търговските интереси наложили на Атина новата политика. Победата над Персия откъснала Гърция от Изтока. Изтокът престанал да е един от главните пазари, на които Гърция изпращала продуктите си, главно дървено масло и вино, а също и суровите материали, които гръцките търговци получавали от бреговете на Черно море и на Запада в замяна на продукти от източната промишленост.

През времето от VII до V в. Гърция създала своя богата промишленост, развила и подобрила лозарството и маслино-въдството си и намерила за продуктите си много пазари на запад, на север и на североизток, които все повече и повече привиквали към тия продукти и ги купували във все по-големи количества. Главните пазари за Гърция били: Италия, Галия и Испания — на запад; Македония, Тракия и черноморските брегове — на север и североизток. Единствени съперници на Гърция в търговско отношение били финикийците. Гърците ги изместили по Егейско море, но те останали господари на положението на най-богатия пазар — Египетския, където гърците се опитвали да им станат конкуренти още от VII в. пр.Хр. От своя страна финикийците пък се борели да спечелят за себе си целия западен пазар. Ето защо няма нищо чудно в това, че ударите на Атинската морска империя били насочени преди всичко към финикийците, и то в двата центъра на търговията им в Средиземно море; на Кипър и в Египет. Успехът на Гърция в тази борба би и отворил пътя и към самата Финикия. Обаче и двете атински експедиции — и в Египет и против остров Кипър — завършили безуспешно. В Египет атиняните с опита си да подкрепят въстаналите срещу персите египтяни (от 456 до 454 г.) изгубили големи части войска и една силна ескадра; заради войната с Кипър те върнали от заточение Кимон и спечелили наистина победата (450 г.), но не спечелили никакви по-сериозни придобивки от нея. Кимон през време на експедицията срещу Кипър се разболял и умрял. Оставало им едно: да сключат мир с Персия и да отложат разрешението на въпроса за Финикия като задача на следващите поколения.

Главната причина за неуспеха на Атина в борбата й с Персия се състояла в това, че тя едновременно била принудена да се бори и с по-близките си съседи и със Спарта, а между това империята й далеч още не била сплотена както трябва в Атина, както ще видим по-надолу, постоянно е трябвало да води борба и със самите си съюзници, та дори и с поданиците си. Борбата с близките съседи — с Егина, Коринт и Беотия била предизвикана от същите причини от икономически и търговски характер, които й наложили и борбата с Персия. Егина е отдавнашен враг и съперник на Атина. Коринт с колониите си на запад затварял за Атина достъпа й към бреговете на Италия — към богатите пазари на зърнени храни в Италия и в Сицилия. За Атина, особено когато вече промишлеността й се развила и когато нивите й били превърнати в лозя и маслинови гори, въпросът за внос на сурови материали и хранителни продукти станал за нея въпрос на живот и смърт. А между туй главен извор през това време на сурови материали и на зърнени храни, освен Египет, били Италия и Сицилия. Северните пазари току-що почнали да се развиват и количеството на получаваните от тях продукти съвсем не било достатъчно за цялата обширна Атинска империя, в състава на която сега влизали и малоазийските градове, ползващи се по-рано от суровите материали на Изтока, но сега вече напълно откъснати от него.

Както и в борбата с Финикия, Атина не нападнала отведнъж Коринт. Най-напред тя се опитала да го обезвреди по друг начин, като завзела и включила в състава си Егина, като лишила съседката на Коринт и Атина — Мегара, от всяко търговско значение и като затвърдила влиянието си в Беотия. Опитите на Атина да разшири влиянието си и в същинска Гърция естествено я довели до конфликт със Спарта, за която, както и за целия Пелопонес, въпросът за неутралитета на Коринтския провлак бил извънредно важен и жизнен, защото по-голямата част от Пелопонес живеела главно с вносните храни и суровите материали от Италия и Сицилия. В завързалата се продължителна борба с близките съседи и със Спарта — борба, която продължила от 459 до 447 г., Атина в края на краищата не постигнала никакви успехи. Наистина Егина станала част от Атинската държава, но Атина не успяла да откъсне Мегара от морето, не успяла също тъй да затвърди и влиянието си в Беотия. По необходимост и тази война тя завършила с неизгоден за себе си мир отначало за пет години (452 г.), а след това за 30 години (446–445 г. пр.Хр.). Спарта също тъй се съгласила на такъв мир, макар той и съвсем да не разрешавал въпроса за разширението на атинското влияние в Средна Гърция. Тя също тъй се принудила да сключи мира, защото била изтощена от дългата борба с илотите (464–459 г.) и от постоянно възникващите нови усложнения с членовете на Спартанския военен съюз — Елида и Аркадия, и с упорития враг на Спарта — Аргос.

След несполуките си в областта на широката империалистическа политика Атина се убедила, че за нея е наложително да се заеме преди всичко да уреди работите на своя съюз, т.е. на новите си владения, и да се постарае да закрепи положението си в областите, в които първенството й не се оспорвало: в Тракия и по бреговете на Черно море. Само с желанието да се произведе впечатление на зависимите от Атина градове и да се разширят границите на Атинската империя можем да си обясним морското плаване на Перикъл начело на голяма военна флота, предприето от него в 445 г. Така атиняните стигнали до бреговете на Черно море и в Крим, където, вероятно, именно Перикъл ще да е основал цял ред военни колонии и е присъединил много гръцки градове към империята. През време на борбата на Атина с Персия и със съседите постепенно се набелязвал вече преходът на Атинския морски съюз в Атинска империя. В 454 г. съюзната каса от Делос била пренесена в Атина; повечето съюзници, освен Самос, Лесбос и Хиос, били превърнати в положението на данъкоплатци; всички те сега били длъжни да подлагат повечето от съдебните си дела на решение от атинските съдилища. Всичко това съвсем не било по угодата на атинските „съюзници“ (официално Атинската империя все още си останала съюз); дразнила ги и постоянната намеса на Атина във вътрешните работи на градовете, които все още се стремели да бъдат зачитани като независими. Ето защо Атина постоянно е принудена да води борба с „въстания“ на съюзниците си. Някои от тия въстания, например въстанието на свободния Самос, който решил да се откаже от членуването си в съюза, и на Византион, били твърде опасни за Атина и я принудили да си послужи с жестоки репресии.

Империалистическата политика се отразила и върху вътрешния живот на Атина. Ръководната сила в последователното прокарване на тази й политика били низшите класи от населението, заето предимно с мореплаване, търговия и промишленост. Те имали първенство, и в техен дух, т.е. в духа на крайния демократизъм, било преработено цялото държавно устройство на Атина. Вместо в Съвета сега центърът на тежестта на държавния живот бил пренесен в народното събрание. Всички по-важни дела сега, според закона, трябвало да се решават от народното събрание: например въпросите от външната политика, военните въпроси, въпросите за снабдяване на държавата с храни. Веднъж през всяка притания (1/10 част от годината) народното събрание проверявало и дейността на магистратите, и имало право да им отнеме местата или да ги съди, ако би намерило действията им неправилни. При такива условия дейността на магистратите се свеждала до просто изпълнение решенията на народното събрание, а дейността на Съвета — до просто предварително обсъждане на онова, което трябва да се внесе за решение от народното събрание. В народното събрание всеки имал право да взима думата и имал право дори на законодателна инициатива. Обаче това право било ограничено с разпи стеснения. Ако пропадне някой нов законопроект, който се гласувал не от цялото народно събрание, а от специална комисия, авторът на законопроекта можел да бъде глобен и дори наказан със смърт (такъв ред бил установен наскоро след Перикловата смърт; до него законопроектите се изработвали от особена комисия, разглеждали се в Съвета и се гласували от народното събрание).

Наред с народното събрание голямо значение придобива и колегията на десетте стратези — нещо като министерски кабинет. Тя останала като наследство от тревожното време на Персийските войни. В техни ръце е съсредоточена цялата външна и вътрешна политика на Атина. Ако политиката им давала добри резултати, преизбирали ги колкото пъти си искали без ограничение. Ако ли пък последвали неуспехи, осъждали ги или на заточение, или пък на смърт. Високото положение на стратезите е твърде естествено в такава държава, в която центърът на тежестта бил във външните и във военните работи и в управлението на империята. Наред със стратезите имало голям брой и разни агенти на властта. Всички те били назначавани по жребий за една година, служели или в Атина, или вън от нея, и завеждали главно финансовата част в управлението на империята.

Освен народното събрание и стратезите значителна роля в държавния живот играел и народният съд, чиито членове-граждани получавали определена заплата. Цялата съдебна дейност постепенно се съсредоточила в този именно народен съд. Членовете му били на брой 6000, по 600 от всяка фила, по жребий. Тук те се разделяли на комисии, по 500 души във всяка (понякога повече, понякога по-малко). Делата се решавали според законите, но там, където законът можел да бъде тълкуван различно, там решавали по съвест. Броят на делата, а особено когато към тях прибавили и делата от различните части на империята, бил огромен и разглеждането им вървяло много бавно. Магистратите не взимали участие в самия съд, а само подготвяли делата. Ходатаи и защитници не се допускали. Всеки е трябвало сам лично да говори. Присъдата се решавала с просто мнозинство на гласовете.

Такива били крайните придобивки, до които се развила атинската демокрация. Те не й дали някакви особено бляскави резултати нито във вътрешната й, нито във външната й политика. На тях главно Атина дължи и неуспеха си в борбата със Спарта; те най-сетне я довели в значителна степен и до упадъка й.

XIX. ПЕЛОПОНЕСКАТА ВОЙНА

Дългият живот на Атинската държава направил актуален въпроса кое е по-силно в Гърция: дали центростремителните сили, олицетворени в Атинската държава, или центробежните, т.е. стремежът на всяка отделна община към независим живот. Характерно е и това, че империализмът като основна политика се прокарвал именно от атинската демокрация, която наред с това се стараела да поддържа демократичните елементи във всички зависими от нея държави с предпоставката, че тъкмо тия демократични елементи, принадлежащи главно към търговската и към промишлената класа, ще подкрепят търговския и промишлен империализъм на Атина дори и в ущърб на политическата независимост на всяка отделна община. Колкото и егоистична да е била атинската политика, тя все пак осигурявала безопасността на моретата и давала до известна степен право на съюзниците да участват в нейната търговска и промишлена хегемония.

„Самоопределението“и „равновесието“ на силите — лозунгите на повечето от гръцките градове — били условия, за които държели повече аристократическите партии, партиите на едрите собственици на земя и на дребните земевладелци. На техните стремежи съчувствала до известна степен и Спарта, която била готова да даде на съюзниците си по-голяма автономия, дори и в политическите въпроси, отколкото Атина. Ето защо Спарта по всички възможни начини поддържала аристократическите и олигархическите елементи, каквито имало във всяка община, дори и в самата Атина. Тя с всички средства се стараела консервативната политика, стига да била рязко враждебна на атинския империализъм и да съчувствала поне на спартанския строй, ако не и на спартанската военна хегемония, да стане политика на колкото се може по-голям брой гръцки общини.

Противоположността във възгледите на Спарта и на Атина по тия основни въпроси в гръцкия политически живот все пак не ни дава пълно обяснение, защо двете държави неизбежно е трябвало да дойдат до въоръжен конфликт, на който било съдено да продължи до пълното изтощение на силите на противниците и който е трябвало да завърши с пълното тържество на центробежните сили. Събитията през първата половина на V в. се развили тъй, че, изглеждало, паралелното мирно съжителство на морската империалистическа Атинска държава и на континенталния Спартански съюз, даващ на членовете си доста голяма политическа автономия, е било напълно възможно и било най-разумното решение на политическия въпрос за неопределено време.

Ето защо трябва да търсим обяснението на въоръжения конфликт между двете почти равносилни части от Гърция не толкова в основния им политически антагонизъм, колкото в редица други съпровождащи го явления, които подготвили и ускорили въоръжената им борба. Развиващата се промишленост и търговия на Атина и на съюзените с нея държави, на островите и на Мала Азия изострили въпроса за западния пазар, който въпрос не можа да бъде разрешен с войните в първата половина на V в. Коринт и Мегара не искали и не могли да се помирят със засилващата се конкуренция на Атина в Италия и Сицилия. Успехът на Атина в търговията й със Запада бил, без съмнение, голям, както личи това например от факта, че още от началото на V в. атинската керамика малко по малко съвсем изместила в Италия керамиката на другите гръцки производителни центрове. Тъкмо това засилване на атинския внос предвещавало засилване и на итало-сицилийския износ (зърнени храни, добитък и метали) изключително към Пирея. А това вече значело не само търговско, но и политическо надмощие на Атина по целия северен и западен Пелопонес, тъй като тази част от Гърция никога не е могла сама да се изхранва и всецяло зависела от вноса от Италия и Синилия, който при такива условия би попаднал в ръцете на Атина. Опасността засягала еднакво и Спарта, макар самата тя и да не е била тъй заинтересувана от въпроса за западния внос, и я принудила да се вслуша в оплакванията на Мегара, Коринт и Сикион.

Решителен момент в политико-икономичсското продължително съперничество между Атина и Пелопонес било решението на Атина да се намери най-после задоволително разрешение на назрелите въпроси, засягащи Мегара и Коркира. Постоянните търкания с Мегара накарали Перикъл да пристъпи към решителни действия спрямо нея, т.е. да обяви блоеада на Мегара. В същото време Атина трябвало да вземе определена позиция и по западния въпрос. В 433 г. богатата Коркира, Коринтска колония, естественият мост между Запада и Гърция, търговските интереси на която постоянно се сблъсквали с търговските интереси на метрополията й, изразила готовността си да влезе в съюз с Атина и с това да лиши Коринт от последната възможност да сдържа устрема па атинското търговско разширение към Запада, като постави под атински контрол западния морски път, по който най-важният команден пункт в стратегическо отношение били пристанищата на Коркира. Една атинска военна флота в пристанищата на Коркира би предала в ръцете на Атина цялата търговия с Италия и Сицилия. В Италия и Сицилия Атина през това време си имала вече, макар и не многобройни, но верни съюзници и приятели. Обаче Спарта е силата, която е трябвало да реши въпросът, ще стане ли Атина господарка на западните морета, или не. За Атина било вече почти невъзможно да отстъпи, защото тя не би могла да спре търговското си разширение, без да изложи на риск самото съществуване па държавата си. И най-сетне, Атина се е стремяла към пълно владичество над Халкидическия полуостров, което я вплело в продължителна борба с Потидея. Потидея, която била съюзница на Атина, но колония па Коринт, не е могла тъй лесно да изтърве последните останки на своята независимост и да стане член не на атинската конфедерация, но на атинската империя. Спарта не се поколебала да възприеме идеята за една война, макар изгледите и надеждите й за успех в борбата да не били толкова бляскави. Борбата се водела главно кой да е господар по море, следователно за воденето й били нужни преди всичко флота и пари. Спарта, като континентална и земеделска страна, нямала нито едното, нито другото. Коринт-ската пък флота не би била в състояние да се справи дори с флотата на Коркира. Атина имала на разположение и флота, и големи парични запаси, и господство над търговските пътища, и голям брой хора за служба във войската и във флотата (населението на Атинската държава достигало 2 милиона) и не малки богатства, натрупани от отделните й граждани. Ето защо няма нищо чудно в това, че и Перикъл настоявал именно за война. Но и Спарта си имала своите определени сметки и съображения. Голямо нейно предимство била сухопътната й армия, която много лесно би могла да надвие атинските сили по суша, ако Атина, както това често ставало във войните на едни гръцки градове с други, би се решила на бой в открито поле за защита на територията си. След евентуално разбиване на сухопътните сили с не малко основание могло да се очаква Атинският съюз да се разпадне и съюзниците да се отделят, т.е. война вътре в самата държава. Спарта едва ли е вярвала в силата на атинската демокрация. Преди самото начало на Персийските войни тя не веднъж се е намесвала във вътрешните работи на Атина, като намирала подкрепа в самата Атина.

Войната почнала в 431 г. и продължила 28 години почти в непрекъснати военни действия. Един от съвременниците и участник в нея — Тукидид, по едно време командир на една част от въоръжените атински сили, ни е оставил описание на самата война (вж. гл. XX), което описание само по себе си е една от най-великите литературни и научни творби на гръцкия гений, дълбок исторически анализ и синтез, приложен към едно събитие с първостепенно значение. Благодарение на него ние сега знаем хода на войната с всички подробности. В общи черти той е следният. Първите десет години от войната имат доста еднообразен характер. Спартанската тактика била всяка година да се напада Атика през време на жътва с цел населението да се доведе до отчаяние и атиняните да се принудят да дадат решителен бой. Освен това Спарта се стремяла, но без особен успех, да внесе разложение в Атинската държава. А тактиката на Атина била да се въздържа от въоръжена среща на суша, в Атика. Заедно с това Атина всякак се стараела да завладее западните морски пътища, т.е. пътищата през Коринтския залив и около Пелопонес. Поради враждебното обаче отношение към нея на повечето от италийските и сицилийските гръцки градове, много от които били дорийски колонии, и особено на чисто дорийската Сиракуза, това било трудно дело за нея. Освен това за Атина било много важно и нужно да запази пълното си господство и в северните и в източните морета, което също тъй било сложно и трудно. За първата от тези цели за нея било малко да владее входа в Коринтския залив; потребна й била своя морска база и на бреговете на Пелопонес и, ако е възможно, дори не само една.

Голям удар за Атина било това, че още в самото начало на войната в 430 г. в Атина се появила жестока чумна епидемия, която подкопала силите й, и то точно в момента, когато, ако би разполагала с пълните си сили, войната би се решила в нейна полза. От чумната епидемия загинал и Перикъл, но след като успял да състави гениален по простота си план на войната и докато бил жив, държал всичките й нишки в ръцете си. Въпреки стихийното бедствие силите на Атина били все още тъй големи, че изобщо войната се развивала благоприятно за нея. Обаче нито едната, нито другата страна още не могла да нанесе решителен удар на противника си. Западният търговски път си оставал все още свободен, макар че атиняните успели да завземат две морски бази в Пелопонес — Пилос и Китера, а в първия пленили и доста значителна спартанска войскова част. Станало ясно, че да бъдат господари само на едната крайна точка на пътя е още недостатъчно; нужни им били силни бази и на двете крайни точки. Ето защо Пелопонес запазил връзката си с Италия и Сицилия и не могъл да бъде принуден да се предаде, което би станало неизбежно, ако Атина би получила възможност да спре вноса на храни, а главно на зърнени храни от Италия и Сицилия в Пелопонес.

Но и спартанският план — да се предизвика атинската армия на решителен бой — не успял. Опустошаването на страната излязло безцелно, защото атински десанти отплащали за него с опустошения по пелопонеските брегове, а господството, което Атина си запазила над морските пътища за към Черно море, й осигурявало постоянен приток на зърнени храни, на риба за храна и на сурови материали за промишлеността. Всеки опит за въстание сред съюзниците бил потушаван от Атина безпощадно. Едничкото нещо, което успяла да направи Спарта, било това, че тя превзела Амфипол в Македония и Халкидика. Но това нямало някакво особено решително значение за Атина. Между това обаче силите и на двете изправени една срещу друга страни се изтощавали, и в двете страни все по-високо започнали да вдигат глава партиите на мира, все по-високо се чували гласове за мир. След десет години война, когато в Атина изчезнал водачът на империалистическата и военна партия — Клеон (убит в Тракия), и когато преобладаващо влияние получил не особено способният, но миролюбив Никий, Спарта и Атина сключили мир и дори съюз, известен в историята под името Никиев мир (421 г.).

Мирът не е могъл да бъде траен и здрав. Атина съзнавала силата си и чувствала, че изобщо възможностите за успех са все още на нейна страна. Всъщност обаче основите на Атинската държава били разклатени и Атинският съюз бил заплашен от опасността да се разпадне отвътре. На Изток пак се показал призракът на Персия и персийското злато влизало свободно в джобовете на антиатинските политически дейци в разните съюзни градове. На Атина бил необходим пълен успех в борбата със Спарта, защото полууспехът би бил равен за нея почти на поражение. Много определено и ясно изразил това гледище племенникът на Перикъл — Алкивиад, талантлив пълководец и сръчен политик, истинско въплъщение на добрите и лошите страни на атинския характер, такъв, какъвто се оформил през епохата на Атинската империя. И стратегическите, и политическите въпроси му били ясни. В Гърция нямало възможност и изгледи да се нанесе на Спарта някоя по-чувствителна рана. Решителен успех могъл да се постигне само чрез пълно господство по море, а за това трябвало да се включат гръцка Италия и Сицилия в състава на Атинския съюз. Сиракуза играела на запад ролята на Атина, но тази последната не можела да очаква от дорийската си съперница доброволно да се присъедини към нея. Оставало само едно: Сиракуза на всяка цена и насила да бъде принудена да се присъедини към съюза. Алкивиад възприел тъкмо този план, и ако планът би успял, то самият му успех в късо време би решил пелия въпрос в полза на Атина. Неуспехът, от друга страна, бил почти невероятен, защото никой и не помислял, нито очаквал такава акция от страна на Атина.

Всичко било обмислено и изпълнено в широк мащаб. Силна експедиция внезапно потеглила към запад (415 г.). Планът на действията бил грижливо изработен и всичките му нишки били в ръцете на автора му, началника на експедицията — Алкивиад. Обаче на това предприятие бил нанесен решителен удар още в самото му начало от самите атиняни. По някакъв си незначителен повод Аликивиадовите политически противници повдигнали против него съдебен процес, не допуснали процесът да се гледа в присъствието на Алкивиад, настроили против него народните маси и след заминаването на експедицията осъдили Алкивиад задочно. Присъдата нанесла смъртен удар на цялото дело. Алкивиад избягал в Спарта, планът му с всички подробности станал известен на Спарта. Никии, Алкивиадовият приемник, нямал свой собствен план и не бил способен да изработи такъв. И все пак силите на експедицията били тъй големи, че на първо време изглеждало, че атиняните ще сполучат да завладеят Сиракуза.

Но Никий действал много бавно и правел грешка след грешка. Спарта между това успяла да изпрати добър и точно осведомен от Алкивиад за силите на Атина и за слабите страни на експедицията генерал в Сиракуза и да прехвърли там помощни войски, и пялото дело завършило с пълно поражение на сухопътните и морските атински сили (413 г.).

Играта била вече изгубена и съдбата на Атинската държава решена. Грамадното предимство на Атина — флотата й и паричните й запаси, почти изпяло изхарчени за подготовката на експедицията, пропаднали в Сиракуза. Нямало никаква възможност всичко това пак да се възстанови. И все пак слабостта и бедността на Спарта продължили агонията на войната с още почти цели десет години. За да победи, Спарта трябвало да има флота, а за да има флота, трябвали й пари. Нито едното, нито другото, нито Спарта, нито поддържащите я гръцки държави, разорени от войната, могли да дадат. Италийските и сицилийските гърци също тъй нямали сериозно намерение дейно да помагат на Спарта, толкоз повече, че над тях все още висяла опасността отново да бъдат нападнати от Картаген. Едничката възможност за Спарта да получи средства за продължение на войната била да вземе предлаганите й пари от Персия. Спарта не се отказала от тази възможност, като се съгласила дори да отдаде малоазийските гърци под персийска власт. Но Персия действала бавно. Всеки от персийските сатрапи в Мала Азия си водел своя политика, и затова работите вървели бавно. Спарта също така не току тъй отведнъж решила да продаде националните интереси и протакала преговорите. Въпросът бил Персия да изпрати една финикийска ескадра на помощ на Спарта и да даде пари, за да се изплатят заплатите на офицерите и моряците от спартанската флота.

Атина се възползвала от това протакане на работите. След непродължително завземане на властта от олигарсите (съвета на 400 — те), предизвикано от отчаянието на населението след сицилийската катастрофа, демократическата партия пак надделяла, а заедно с нея и политиката „война докрай“ (олигарсите искали да завършат войната колкото се може по-скоро). За възстановяването на демократическия строй много допринесла и атинската военна флота. По нейно искане Алкивиад бил амнистиран и той, като се скарал със Спарта, избягал в Мала Азия и тук се постарал да спре или да осуети дипломатическите преговори на Спарта с персийските сатрапи и с персийския цар. Връщането му в отечеството, новият изблик на патриотизъм в Атина и колебанията на Спарта дали възможност на Алкивиад през първите четири години да постигне сериозни успехи. В 410 г. той спечелил една голяма морска победа около Кизик и постепенно почнал да побеждава спартанците и персите. Но един незначителен неуспех на едного от помощниците му при Нотион (407 г.) дал повод на противниците на Алкивиад да настоят той отново да бъде осъден, и то пак задочно. Алкивиад избягал на малоазийския бряг, откъдето следял по-нататъшния развой на войната. В същото време в Мала Азия се появил един енергичен сатрап, най-малкият син на Дарий II — Кир, а Спарта намерила в лицето на Лизандър талантлив, решителен и честолюбив главнокомандващ, по военния си гений стоящ не по-долу от Алкивиад.

Атиняните след изгонването на Алкивиад още веднъж напрегнали всичките си сили и изпратили силна флота за защита на протоците, т.е. на североизточния морски път, към който и спартанци, и перси се стремели да го завземат, та с това да лишат Атина от възможността да получава хранителни запаси откъм Черно море. Първите действия на флотата били сполучливи. При Аргинуските острови (406 г.) спартанците били разбити. Но гибелта на твърде много атински войници в морето (боят бил даден при бурно море) и безуспешните разпоредби на стратезите да спасят давещите се войници, повдигнали цяла буря от негодувание в народното събрание. Стратезите били сменени, а ония от тях, които се върнали в Атина, били осъдени на смърт и наказани. Такива мерки не могли, разбира се, да повдигнат духа на приемниците на осъдените. Пак на такива мерки се дължи между другото и последното решително поражение на атиняните при входа на Хелеспонт при устието на „Козите реки“ (Егоспотами).

Заедно с флотата си Атина изгубила и последните си надежди. Атиняните били принудени да приемат продиктуваните им от Спарта условия за мир (404 г.). Крепостните стени на Пирея и стените, съединяващи пирейските укрепления с укрепленията на Атина, били разрушени; флотата, с изключение на 12 кораба, била унищожена; Атина била принудена да влезе като изцяло зависим от Спарта член в Лакедемонския съюз. Но все пак Атина продължила да съществува като самостойна държава въпреки настояванията на Мегара и Коринт, които искали тя да бъде напълно разрушена. Спарта с либералната си политика отишла дори толкова далеч, че не настояла Атина да запази олигархическото си управление, въведено тук от Лизандър — управлението на Критий и останалите от 30 — те тирани: Спарта мълчаливо признала революцията на Тразибул, който свалил тези 30 олигарси и възстановил демокрацията.

Главният политически въпрос за Гърция бил вече решен и при това решен завинаги. Местната свобода и градското самоуправление били изкупени с цената на провала на единствения опит Гърция да се обедини в едно политическо цяло. Наистина, и този опит имал в основата си владичеството на един град над всички останали. Едва по-късно, както ше видим, Гърция идва до мисълта да разреши въпроса за национално-държавното си единство на федеративни начала. Но това настъпило едва тогава, когато вече и дума не е могло да става за самостойно съществуване на гръцка държава, изградена върху свободното градско устройство.

XX. СОЦИАЛНОТО И КУЛТУРНОТО РАЗВИТИЕ НА ГЪРЦИЯ ПРЕЗ V В. ПР.ХР.

След победата на Атина и Спарта над Персия Атина станала не само главна политическа сила между всички гръцки държави, особено в Средна Гърция, по островите и в Мала Азия, а поела ръководството и на целия икономически и културен живот. В това отношение Спарта не могла и не искала да й съперничи. Мала Азия, откъсната от източните пазари, попаднала и икономически, и културно под пълна зависимост от Атина. Запазили икономическото си и културно значение само Сицилия и Италийска Гърция; обаче тези две отдалечени части на гръцкия свят не могли да влияят някак по-силно върху живота на гърците по бреговете на Егейско море. А Атина придобила сред всички гърци не само голямо политическо влияние, но и голям морален авторитет. Гърция съзнавала, че само твърдостта на Атина и нейният патриотизъм спасили Гърция, когато цялата нация била заплашвана от опасност, да я сполети съдбата на йонийските елини. Ето защо сега всичко, което става в Атина, е от голямо значение в очите на пяла Гърция.

В самата Атина животът рязко се променил. Атина става столица на единството, и атиняните съзнавали това. В никоя друга област може би тъй рязко не се чувства промяната в положението на Атина, както в развитието на самия град. Още в VI в. Атина е голям град, но растящ хаотично, с религиозен център в Акропола, където по едно време били и укрепените дворци на царете, а сега свещено място на богинята-покровителка на града — Атина, със скромен храм в нейна част от местен камък. Пизистрат направил твърде много за Атина. Той уредил голям и удобен централен пазарен площад (агора) в града, подобрил водоснабдяването, построил монументален вход в Акропола. Персийското нашествие разрушило всичко това. Градът представлявал от себе си само развалини, когато пак попаднал в ръцете на гражданите си. От 479 г. се развива трескава дейност в Атина за възстановяване на всичко разрушено. Особено много направил за Атина Кимон. От постройките му е запазен и досега превъзходният дорийски храм в подножието на Акропола, т.нар. храм на Тезей, посветен вероятно на бога Хефест. Пак той украсил пазарния площад, който в едно и също време служел и за борса, и за клуб на гражданите, и като място, където се развивала част от политическия живот на Атина. Наред с пазара той построил и знаменитата „цветна портика“ (Стоа Пойкиле), стените на която украсил с хубави картини великият живописец Полигнот. Картините по стените на портиката изобразявали великите дела на гърците както от легендарната епоха, тъй и от неотдавнашното минало (сражението при Маратон).

Но Акрополът все още бил покрит с развалини. Перикъл — ръководителят и организаторът на Атинската държава — се заел да възстанови и него. Милиони изхарчила Атина да направи от Акропола едно от най-съвършените произведения на архитектурата, украсено с цял музей от извънредно ценни скулптурни и живописни паметници. Атиняните не изоставили и не прекъснали това дело дори и през времето, когато се очертал може би упадъкът на атинската мощ — през време на Пелопонеската война. Периклови помощници за осъществяване на художествената му задача били архитектът Иктин и най-великият гръцки ваятел Фидий. Тяхна е идеята Акрополът да се направи великолепно жилище на богинята Атина, царствено издигащо се над града, символ на величието и на мощта на Атина като държава и като център на културния живот на Гърция. Акрополът вече не е крепост, каквато е бил още през времето на персийското нашествие. Центърът на Атина нямал нужда вече от укрепления. По склоновете му нямало нито частни къщи, нито магазини и дюкяни; само няколко светилища, между тях светилището на Асклепий, оживявали стръмните склонове на хълма. От равнината към хълма водела монументална стълба, на завършека на която била построена сложна, с колони, врата (Пропилеи). В едно от крилата на вратата се помещавала картинната галерия (Пинакотека). Над стълбата, надясно, като се влиза, на висок бастион се издигал красивият храм на богинята Атина-Победа. Тя била страж и пазителка на Акропола. Цялата горна част на хълма била превърната в изравнен площад. По средата го прекосявал свещен път, от двете страни на който имало гора от посвещения (вотивни паметници), поставяни от атинските граждани в чест на великата им богиня и от архива на атинската демокрация — най-важните декрети на народното събрание издълбани на камък. Наляво и надясно от пътя се издигали двете жилища на богиня Атина.

Надясно — жилището на Атина-Девата, могъщият Партенон, грамаден дорийски храм, цял заобиколен с колони, с покрив с два наклона. В източната част на зданието била целата (cella), т.е. самият храм, жилището на богинята със статуята й от злато и слонова кост пред задната стена и с двоен ред колони, разделящи делата на три „кораба“ (нефи). В западната част се намирала стаята, в която се пазели съкровищата на богинята. Богатите скулптурни украшения на храма разказвали на зрителите историята на отношенията на богинята към града. Над колоните от външната страна, в пространството между гредите на покрива (метопите), символично бил изобразен развоят на борбата на културата със силите на първобитния хаос: как лапитите (най-старото гръцко население в Тесалия) побеждават кентаврите — полу-човеци, полуконе; как гърците побеждават източните народи, олицетворени от амазонки; и как боговете побеждават гигантите. На един от фронтоните е предадено раждането на Атина от главата на Зевс, а на другия — спорът между Атина и Посеидон, кой да владее град Атина. Най-после, в заобикалящата храма портика, по стените на храма бил развит знаменитият фриз, изобразяващ катагодишното шествие на атинските граждани към храма на богинята, великите Панатинеи. В оживени групи към храма се движат: жреци и жертвени животни, магистрати, девойки, носещи нова, изтъкана от атинянки одежда за богинята Атина, почтени старци, подпиращи се на жезли, и знатни младежи на породисти хубави коне. Група богове наблюдава всичко това.

На другата страна на свещения път през най-усилните години на Пелопонеската война атиняните въздигнали второто жилище на Атина, покровителката на града (Полиада) — Ерехтейона, едно от най-тънките произведения на гръцката йонийска архитектура, където в едно здание били съединени култовете на предишния покровител на града — бога на морето и на морската търговия Посеидон, — с тия на новата господарка на Атинската държава — Атина, която донесла в града маслиновото дърво. Между Партенона и Ерехтейона се издигала колосалната статуя на Атина-Предводителката (Промахос), златният връх на копието на която блестял надалеч и се виждал отдалеч в морето.

Такъв е центърът на Атина, като велика и първа държава в Гърция. В сравнение с него останалите части на града били бедни и незначителни. Тесни и криви улици, скромни къщи, дюкяни и работилници, шум, прах и кал. Цялото атинско население живеело в повече или по-малко еднакви условия. Много богати граждани не си строяли разкошни дворци. Когато Алкивиад пръв украсил стените на своя дом с картини, за това заговорили по целия град. Атина била демократична, и богатите хора в Атина се бояли рязко да се отличават от масите с разкошен живот и с богата обстановка. Толкова повече, че атинските мъже прекарвали доста малка част от времето си вкъщи. Площадът-пазар, Пниксът, където се събирало народното събрание, зданието на съда и зданието на съвета, — ето местата, в конто по-висшите обществени класи прекарвали времето си. Низшите класи работели в Пирея в доковете и складовете, в дюкяните и в работилниците си. Но всички, и висши и низши, посвещавали свободното си време в упражнения на тялото, на физически упражнения и спорт. За тази цел в околностите на града имало построени много спортни площадки, заградени с портики, гимназии и палестри, където цялото атинско население — и млади, и стари — с часове се упражнявали в бягане, в хвърляне на диск и копия, в игра с топки, борба и т.н., като умивали след това тялото си в студената вода на басейните, съставляващи част от гимназиите и палестрите. В същите тия гимназии се водело и обучението на юношите, задължително за всеки млад атинянин. Наред с физическата и военна тренировка, наред с подготовката за местни и обшогръцки състезания, момчетата се учели на четмо и писмо, запознавали ги с основните математически знания, но особено усърдно ги учели на музика, пеене и четене на великите произведения на гръцката литература, главно Омировите поеми.

Жените в живота на Атина през V в. не играели вече онази роля, която бяха играли в епохата на господството на аристокрацията в цяла Гърция, включително и йонийска Мала Азия, и която продължавали да играят в живота на Спарта. Времето на политическото им влияние, на значението им като центрове на обществения живот, времето на литературната им дейност минало. В началото на V в. Кимоновата сестра Елпиника имала доста значително влияние върху атинския политически живот; но през времето на Перикъл Аспазия, с личното й влияние върху великия атинянин, била вече истинско изключение. Демокрацията ограничила жената и от площада я изпраща в дома, в кухнята и в детската стая, с една дума — в гинекея, особена част от къщата, определена за жените и депата.

В центъра на социалния живот на Атина не са вече самите атински граждани, а постоянно увеличаващото се население от чужденци (метеки) и роби. Ръководителите на атинската политика съзнателно привличали метеки в Атина. Атинското гражданство било премного заето в политиката, в държавните работи и с войните, та нямало толкова време да се занимава и с промишленост или търговия. А метеките, за които търговията и промишлеността били единственото им занятие, вследствие на това станали онази сила, която главно създала бляскавия икономически разцвет на Атина в V в. В техни ръце била и атинската търговска флота, и банките, ролята на които в икономическия живот ставала все по-значителна, и най-големите работилници. Те нямали само едно право: да притежават собствена земя в пределите на Атика. В социално отношение те не съставлявали някаква особена класа, и в обществения живот нямало разлика между един метек и един гражданин.

Характерно явление за Атина през V в, е още това, колко високо се издигнало, ако не юридическото, то поне социалното и икономическото значение на робите. Целият икономически живот на атинския гражданин бил построен върху робския труд. Ако атинският гражданин притежавал, да речем, работилница, то двигателната сила в нея е довереният му роб, ръководител на работниците, които от своя страна са отчасти също тъй роби, отчасти свободни хора. В търговските му предприятия пак роби играели главната роля. Дори и в банкерските кантори и там най-важните служби се заемали от роби и освободени роби. Наред с тая, да я наречем висша, класа роби имало, разбира се, и роби-парии, роби-добитък, ония, които със стотици загивали в сребърните рудници на Лаврион, измъчвайки се години наред в тежък и непоносим затворнически труд. Но в Атина такива роби човек не е могъл да срещне, защото робите-занаятчии и търговци живеели също като останалото атинско население. Мнозина от тях се издигнали, особено по-сръчните и по-хитрите измежду тях, и в края на краищата получавали свобода от господарите си. Един атински консерватор в V в. отбелязва в един свой политически памфлет, насочен срещу атинската демокрация, че в Атина по улиците и по площадите не можеш да различиш кой е роб, кой е метек, кой е гражданин: всички горе-долу са еднакво облечени и живеят еднакво.

Такъв бил градът Атина, в който биел пулсът на живота на Атинската държава. Но зад града е и атинското село, в което живеело мнозинството от гражданите на Атинската държава. След Солон и Пизистрат селото стъпило здраво на краката си. В демите на Атика, в чифлиците, разпръснати по долини и планини, в горите на Пентеликон и Хеликон живеели хиляди атински граждани: дребни собственици на земя, земеделци, лозари, стопани на маслинови гори, скотовъди-овчари, въглищари. Те не обичали града и дори се бояли от него. Но с цялата си душа били предани на държавата и когато дотрябвало, масово отивали в народното събрание. Само със съществуването на тая именно класа граждани можем да си обясним, защо въпреки демократичното си устройство, въпреки новите течения в мисълта, Атинската държава все пак, общо взето, си оставала консервативна и привързана към старото.

В V в. най-много се променил културният облик на Атина. Измежду поетите и мислителите на VI в. няма име на друг някой атински гражданин освен Солоновото. В V в. в това отношение настъпва рязка промяна: повечето бележити културни дейци от това време са или атиняни, или граждани от други градове, но живеещи в Атина. В Мала Азия още продължават да работят някои представители на зараждащата се гръцка философска мисъл, например Хераклит, който пръв е схванал и оценил ролята на движението в живота на природата. Но ето вече Анаксагор, родом от Клазомена в Мала Азия, за когото ще говорим и по-долу, живее и работи в Атина. Енергично твори и итало-сицилийската група философи. Емпедокъл от Акрагант в Сицилия, приемникът на елеатите, създателят на атомната теория и на учението за борбата за съществуване и за оцеляването на приспособените към тази борба организми, намерил привърженици и приемници не в своето отечество, а в Атина в лицето на Левкии и Демокрит, които допълнили атомната теория с учението за механическата сила на притеглянето, създаваща от атомите видимата природа, и в лицето на споменатия вече Анаксагор.

Това показва как центърът на тежестта в културния живот бързо се мести в Атина. Всички благоприятни условия за това били на лице. Никъде другаде за творческата личност не се откривали толкова възможности, колкото в Атина. Никъде другаде нямало такава свобода на словото и на мисълта и никъде нямало такъв жив интерес към всичко ново. Атинската демокрация държала, разбира се, на правото си да се разпорежда с личността и с живота на гражданите си, когато това налагали висшите държавни интереси. Всеки закон, веднъж минал през народното събрание, бил всесилен. Демокрацията се страхувала от твърде влиятелни ръководители на едно силно малцинство, като от зародиш на възможни усложнения и революции, и ги отстранявала чрез гласуване (осгракизъм), като ги изпращала на почетно заточение. Но тя не се намесвала в частния живот, в интересите, в мислите и речите на гражданите, предоставяйки всекиму да живее както си ще.

Атиняните били малко по-консервативни в областта на религиозния живот. Те давали свобода на хората да говорят и да мислят, каквото си шат, но ревниво пазели старите религиозни традиции. Жертва на този религиозен консерватизъм станал, както ще видим по-долу, и сам Сократ. Религията се съсредоточавала главно в култа, ето защо атинският гражданин най-много пазел и съблюдавал именно култа. Поради това атинският народ не търпял и не прощавал резки прояви против боговете въобще и против техния култ, поради това и проповедникът на атомистичната теория Анаксагор е бил принуден да се прости с отечеството си и да отиде на заточение. Но към опитите за едно по-нататъшно одухотворение и очистване на религията, към наченките на зараждащото се единобожие, и то тъй, както се проявяват те в Есхиловите произведения, народът се отнасял с внимание и сериозно, и атинската драма, разбира се, издигнала високо нивото на религиозното му миросъзерцание. Все с по-голяма и по-голяма почит се ползват вече и Елевзинските мистерии, които тъкмо през този V в. влизат в тесен съюз с орфизма.

Такава е била обстановката, при която са създадени великите придобивки на гръцката мисъл и на гръцкото изкуство, с които тъй много е наситен животът на Атина през V в. и които скоро станали класически за целия гръцки свят. Едно от най-великите създания на атинския гений през V в. е трагедията. Неин творец, както вече споменахме, е Есхил. Незначителната на пръв поглед, въведена от Есхил техническа реформа в диалога на трагическия хор с разказвач, а именно това, че бил въведен и втори разказвач, втори актьор, довела свещеното действие при Дионисовия празник до същинска драма, същинска трагедия, която в основните й черти от Есхил сме наследили и ние. Диалогът на актьорите, прекъсван от хоровите песни, дал възможност на Есхил да представя пред очите на зрителите покъртителни картини на дълбоки душевни преживявания, допълвайки ги в песните на хора с мисли и чувства на автора. Есхил взима сюжети не толкова от живота, а главно от митовете, които сами по себе си са пълни с такова безкрайно разнообразие от цветисти разкази из живота на героите и боговете, че много лесно било в тях да се намерят сюжети за човешка драма. Както Есхил, така и приемниците му групирали драмите си в трилогии — три драми с един сюжет и със заключителна сатирична драма-пародия накрая: но всяка е трябвало да бъде завършена сама за себе си и с останалите била свързана само с общите си действащи лица. От грамадния брой написани от Есхил трагедии (може би около 90) до нас са запазени само седем; от тях една трилогия — „Орестия“, в която се разказва покъртителната драма за отмъщението на един син на майка си за убийството на бащата, мъченията на съвестта у сина и изкуплението им. В „Перси“ Есхил, като изключение, взел за сюжет великата, току-що изживяна персийска война, в която сам Есхил взел дейно участие, сражавайки се като прост войник в Маратонския бой. По всеобщата преценка на целия античен свят, към която преценка изцяло се присъединява и съвременната литературна критика, Есхил, от художествено гледище, не само е създал трагедията, но е дал и най-съвършените й образци, ненадминати и до днес още нито в античността, нито в съвременността.

По-млад съвременник на Есхил бил Софокъл. Броят на трагедиите му бил още по-голям от Есхиловите (познати са ни 111 заглавия), но запазени са до нас пак само 7 (и половината от една сатирическа драма). С общ сюжет са свързани три, взети от историята на Тиванската царстваща династия: „Едип цар“, „Едип в Колон“и „Антигона“, обаче във всяка една от тях е обработен отделен, напълно завършен епизод. Най-после най-младият съвременник и съперник на Софокъл е Еврипид, който станал любимият трагически поет в късногръцкия и в римския свят, но който не се ползвал с особено голям успех приживе; той ни е завещал своите 19 трагедии от общия им брой 75.

Главното значение на атинската драма покрай поразителното й литературно съвършенство: езикова красота, езиково богатство, безкрайно разнообразие и високо красиви образи, изключително майсторско стихосложение и майсторска разработка на сюжетите — е в това, че в нея поетите за пръв път показват на хората собствената им душа, изкарват пред очите им развитието в тази душа на борбите със самата себе си, с околните, с общество и държава, с божиите и човешките закони. И при все това атинската трагедия не е отвлечена; тя черпи вдъхновение от живота на атинското общество в V в., не страни от политиката, старае се да разреши много социални въпроси. Мъчно е с няколко само думи да се предаде онова богатство в съдържанието на атинските трагедии от V в., мъчно е да се прокара някаква по-съществена отличителна разлика между тримата еднакво велики поети. За историята на атинската култура е достатъчно да изтъкнем факта, че появата на атинската трагедия е начало на рязката промяна в целия мироглед на хората на онова време. Зрителите излизали от театъра и отнасяли със себе си цял свят нови представи и идеи, приучвали се по-дълбоко да се вглеждат в собствената си душа и по-другояче да се отнасят към душевните преживявания на близките си.

Също такова влияние проявила върху атиняните и комедията. Тя се развила по-късно от трагедията и при това под силно нейно влияние. Създателите на комедията — Евполис, Кратин и Аристофан, от които добре познаваме само Аристофан (запазени са 11 комедии от всичките му 44) — са съвременници на Пелопонеските войни. Комедията никъде не засяга митологически сюжети; съдържанието си тя взима от ежедневния съвременен живот. Тя не се интересува от душевните преживявания на човека. Във фантастична, високо комична форма, тя разглежда злободневни въпроси, а понякога дори въпроси на даден момент. Въпросът за жените и за женското равноправие, учението на Сократ и на софистите (вж. по-долу), мир или война, личността на някой политически деец — ето, такива неща се изнасят на сцената и се осмиват в наи-безпошадна и най-откровена форма. Комедията била нещо като голяма политическа и социална катедра, от която авторът беседвал с атинските граждани, осмивайки всичко, което по негово мнение е достойно за весел, понякога закачлив, а понякога дори злобен, но винаги откровен смях.

На същите въпроси из областта на морала, на политиката, на социалния живот, които въпроси поставяли пред атиняните трагедията и комедията в поетично-художествено осветление. На същите тия въпроси се натъквали атинските граждани и в катадневния си живот. Те гласували закони в народното събрание, изготвяли законопроекти в съвета, решавали делата в народния съд. От гласа на всеки един гражданин често зависела съдбата на отделните видни съграждани, на най-добрите атински граждани, от него зависело решението на въпроса за живот или смърт. Този глас често е решавал най-сложните политически въпроси, засягащи Атина и съюзниците й, въпроси от които често зависело самото съществуване на държавата. Всяко едно решение давало повод за критики, за насмешки, а често за омраза и злоба. Всеки атински гражданин имал дял в общата отговорност за това или онова решение. Ясно е, че повечето атински граждани винаги искали да гласуват и да решават въпросите по съвест. Много пъти са били принуждавани публично да защитават своето гледище. Обаче не били подготвени за такава една пълна с отговорности дейност. Още значи не е бил създаден типът па професионалния политик. Атинянинът търсел ръководство и ръководител, чувствал нужда от политическо възпитание и неведнъж изпадал в положението на пълна безпомощност. Почнали да се търсят хора, които биха могли да помогнат на простосмъртния гражданин, да го научат да разсъждава, да мисли и да говори. И такива хора се намерили.

Едни от тях сами търсели истината и просвещавали съгражданите си само между другото, а други превърнали процеса на обучението в своя професия. Атиняните наричали такива учители софисти. Софистите учели всеки, който желаел да се научи да мисли, да разсъждава, да говори и да пише. Колкото по-оригинална мисъл проявявал някой софист, колкото по-силна била логиката му и колкото по-ясен и по-богат бил неговият начин на изразяване, толкова с по-голям успех се ползвал и толкова по-широк кръг от ученици имал. Те малко се интересували от въпросите за световното устройство. В центъра на размишленията им бил човекът, обществото, държавата. Те подхващали въпросите без някакви а приорни гледища, без предварително приготвено решение. „Сам човекът“, т.е. неговият разум „е мерилото на всичко“, казвали те. Само по пътя на логичното разсъждение може да се намери онова, което ни се струва истина и което убеждава другите. Значи главното е човек да може да разсъждава, да мисли логично и със словото си да убеждава другите. При такава насока на мисълта у софистите трудно е да се намери някаква обща линия в учението им, линия, обща и еднаква за всички. Те не са били някаква философска школа, макар и от тяхната дейност да са се развили по-късно цял ред философски школи. Само едно е общо за всички: търсенето на вероятни отговори на трудни въпроси. Самите отговори обаче те търсели в разни насоки и по разни пътища. Друго общо за всички е това, че пътищата им били логически и диалектически и че отговорите им на въпросите не били във формата на догма. Най-после и това, че всички те се интересували главно от политически и социални въпроси, ето защо те с право могат да бъдат наречени бащи на социологията и на държавните науки. Знаем, че един от най-прочутите софисти — Протагор — пръв е поставил и се е опитал логически да разреши въпроса за произхода на обществото и на държавата. Друг един — Хиподам от Милет, математик и инженер, автор на една нова теория за постройка на градове, приложена от него при планировката на новото атинско пристанище Пирея (такива градове имали вид, приличащ горе-долу на шахматна дъска), бил първият мислител, който е създал едно чисто теоретично построение на идеална държава и идеално общество. В същия дух работели и другите: Тразимах създал учението, според което само най-силните и най-добрите имали право на власт; намерили се защитници и на комунизма и на анархизма. И навсякъде във всичко това царува една основна идея: това, което в човешкия живот е предопределено и установено от природата, само то е естествено и поради това необходимо; а всичко, което са създали хората, всичко това е условно и нетрайно. Това схващане е било ясно изразено в неотдавна откритите фрагменти от трактата „Върху истината“ от софиста Антифон, съвременник на Аристофан, когото Аристофан много пъти напада със своя горчив сарказъм. Философията на Антифон, основана на Демокритовия атеизъм, е чисто материалистическа.

Измежду софистите на втората половина от V в. изпъкнала една необикновено оригинална и необикновено силна личност — Сократ. Сократ не е бил професионален учител; той сам търсел само истината. От ден на ден той почнал все по-често да се явява навсякъде, където се събирали атиняните, и завързвал с тях безкрайни разсъждения по основните въпроси на живота. С острата си диалектика той още в самото начало разбивал възможните отговори на въпросите си от страна на събеседниците си, а чрез постановката на самите въпроси и чрез предварителните си реплики подготвял почвата за разумно и точно решение на въпроса. По такъв път той постепенно се доближавал до определението на основните понятия в човешкия живот: що е добродетел, що е красота, що е справедливост и т.н. Ние не знаем в какво се е състояло всъщност неговото учение. Нашите извори за него са „Memorabilia“(„Спомени“) от Ксенофонт и редицата диалози на Платон. И Ксенофонт, и Платон са били ученици на Сократ. Ксенофонт бил човек със средни способности и с повърхностно философско образование. Платон е бил един от най-великите мислители в световната история. И мъчно е да се съгласуват техните твърдения за Сократ. Има много нещо в учението на Сократ, което Ксенофонт не е могъл да разбере. А Платон е могъл да приписва на учителя си чисто свои схващания. Но ние трябва да приемем, че както огромното влияние на Сократ върху пялата по-късна мисъл, така и фактът, че всички по-сетнешни философски школи водят произхода си от него, доказва ясно едно нещо, а именно, че той е внесъл някакъв нов елемент във философията, който привлякъл вниманието на всички съвременни мислители. Изглежда, че тоя нов елемент е бил отчасти преобладаващото значение, което Сократ приписвал на човека и отчасти въодушевлението, с което призовавал хората да „познаят себе си“и да водят по-добър живот както като отделни личности, така и като членове на разни сдружения, в това число и на главното сдружение — държавата. Той нямал строго определени политически възгледи и не е бил противник на демокрацията. Но той ясно виждал всичките й отрицателни страни и особено пълната неподготвеност на гражданите да управляват държавата. Ето защо апелирал към тях да вдълбочат и разширят знанията си и да развиват мислителните си способности. Не е бил и атеист. Той вярвал в боговете и често им принасял жертви, но чувствал в себе си присъствието на божествено същество, на своя демон. Вярата му приличала на вярата на Есхил. Тя била вяра в едно висше същество, което управлява света. В дейността на Сократ имало нещо, което дразнело и предизвиквало. Малко са ония атински граждани, на които той да не е посочвал колко малко знаят те и колко зле разсъждават, колко ненадеждно е това, което те смятат за непоколебимо и трайно. Ето защо няма нищо чудно, че консервативният Аристофан рязко го нападнал в една от комедиите си („Облаци“) и че се намерил обвинител (Анит), който поискал той да бъде наказан от съда, задето „не вярва в боговете, които държавата признава, и задето развращава юношите“. От всичко това лесно можем да разберем защо атиняните с радост възприели мисълта да се отърват от тази „конска муха“и защо тъй спокойно го осъдили на смърт, макар и честно да е изпълнявал всичките си граждански задължения.

Жаждата за знание и стремежът към търсене на истината създали в атиняните жив интерес и към миналото. Всеки атинянин искал подробно да знае какво е станало преди няколко години през време на персийското нахлуване и да си обясни защо и как Гърция е успяла да изживее и да преодолее такова голямо нещастие. Видяхме по-горе, че интересът към миналото не е бил чужд за йонийските мислители и че още в Мала Азия се явили неколцина писатели, които събирали исторически факти из миналото на малоазийските елини и на съседните им източни народи. Ето защо няма нищо чудно, че един от тези малоазийци — Херодот, роден в карийско-дорийския Халикарнас, преселил се в Атина и заедно с атиняните, вече като атински гражданин, взел участие в основаването на колонията Турии в Италия, се заел да разкаже на атиняните „историята“ на Персийските войни. Той добре познавал йонийската историческа литература и много пътешествал. Бил е и в Египет, и във Вавилония, познавал добре Мала Азия, биле може би за малко време и в Олбия при устията на Днепър и Буг. Навсякъде с безграничната си любознателност посещавал историческите места с паметниците им от дълбока старина, събирал разказите на местните жители за значението на паметниците, които посещавал, вглеждал се в нравите и обичаите на жителите и в особеностите на страната. В Атина той с още по-голямо усърдие беседвал с хора, взели лично участие в Персийските войни, а също тъй и с хора, чиито бащи и деди били във връзка със събитията, които довели работите до нахлуване на персите. Проучвал и паметниците, свързани с това нахлуване, и събирал възникналите около тях разкази и легенди. С особена любов той завързвал беседи с жреците и многонеща научил от разказите на жреците на Делфийския храм. Тъй той създал своето изследване, своята „история“ на Персийските войни.

В книгата си той не се задоволява само да предаде събитията, а се старае главно да разбере миналото. За целта, преди да започне изложението на самата история на войната, предварително дава описания на страните, с които тази история тъй или иначе е във връзка. Характеристиките му на Мала Азия, на Персия, на Вавилония, на Египет и на Скитското царство се четат с увлекателен интерес, при все че много неща в представите му за историята на тези страни впоследствие са излезли неправилни и неточни. В самия разказ за постепенния развой на борбата между перси и гърци целият общ ход на събитията е предаден точно, макар и осветен от чисто атинско гледище, тъй като Херодот станал в Атина пламенен атински патриот. Без Херодот, бащата на историята, знанията ни за хода на Персийската война биха били все толкова откъслечни, каквито са знанията ни например за политическата история на Гърция до тази война и за времето между нея и Пелопонеските войни. Херодот е първият и единственият историк, който е събрал разказите за войната, докато участниците в нея били още живи (историята му е издадена в 430 г.); всички по-късни изложения на гръцките историци се ползват от него като от главен извор. В подробностите обаче, както споменахме, Херодот доста често допуска неточности. Слабо внимание обръща на точната хронология на събитията, слабо е разбирал военното дело и често описва местности, които сам не е виждал. Това ние ясно забелязваме, но в много случаи нямаме възможност да го поправим, понеже нямаме други извори за съпоставяне. Често ни дава и чисто лично осветление на събитията, но и тук ни е трудно да го поправим. Неведнъж проявява излишно доверие към легендарни и чудесни неща. Обаче, общо взето, и той съзнава колко несигурни са понякога основите на историческото знание. Срещне ли пред себе си различни разкази за едно и също събитие, вече е безсилен да се справи с тях. Методите на историческата критика са му чужди. И все пак трябва много да му благодарим, че в такива случаи той просто предава всички познати нему разкази и предоставя на читателя да си избира измежду тях. Херодот заема едно особено почетно място в историята на човешката култура и в развоя на гръцката цивилизация. Той е истински баща на историята. Той пръв е погледнал на историята не като на сборник от интересни анекдоти и легенди за богове и смъртни, а като на обект за научно изследване.

Няма нищо чудно и в това, че следващият веднага след него атински историк Тукидид, който е роден и израснал в атмосферата на Атина през V век, който е присъствал при представленията на трагедиите на великите трагици, който е слушал софистите и може би лично се е срещал със Сократ, който сам е взимал дейно участие в държавния живот на Атина и който е бил един от атинските предводители в Пелопонеската война, че той именно е схванал задачата на един историк малко по-иначе от Херодот. Сам е бил свидетел на Пелопонеската война от самото й начало та до края, преживял я е цялата с всичките й сполуки и несполуки. Нещастието на Атина и него е поразило също тъй дълбоко, както поразило то и всички по-добри атиняни. И си поставя за цел да разкаже на съвременниците си и на следващите след него поколения цялата истина за войната тъй, както я е видял и както я е разбрал сам той. За целта разполагал с грамаден и превъзходен материал. Като държавник и генерал, той правилно преценил значението му. Когато Амфипол бил завладян от спартанците в 424 г., той бил военачалник на север, но несполучливо, и за неуспеха си заплатил със заточение. Но тук — през време на заточението — получил възможност по-отблизо да се запознае с противниците на Атина, да разбере психологията им и да оцени предимствата им. С целия си материал в ръце и с опита си пристъпва към историческа работа, наема се не само да ни разкаже, но и да ни обясни Пелопонеската война.

Ала за това са му потребни преди всичко точни факти с точната им хронологическа последователност. Не е било лесна работа да ги събере. Силно се разпалили страстите и на двете враждуващи страни и твърде важно било за всяка една от тях историческите факти да се предадат в съответно осветление. И Тукидид се изправя пред задачата да предаде фактите такива, каквито са си и да ги освободи от едностранчивата черупка, в която ги затваряла всяка една от страните. Трябва да признаем, че той е постигнал това с необикновена за времето си точност, по чисто научен път, като прилага методите и похватите на онова, което ние днес наричаме историческа критика. Така става баща ако не на историята изобщо, то поне на историята на съвременни на един историк събития и на критическата история. Но и това е малко — Фактите за него са само средство. Целта е те да се осветят и обяснят, и при това да се обяснят не Теологически, както често прави Херодот, а рационалистично и логично. Главната задача па Тукидид е да определи причинната връзка между събитията. Да се разкрият причините, като се отличават строго от поводите — ето към това се стреми цялото му изложение на събитията, и при тона, без да се поддава на чувството или на вярата, а върви по строго логичен път. При съставянето на този си труд Тукидид ясно схванал и ролята на личността в историята, и нейното често пъти пълно безсилие пред икономическата и социална еволюция. Той разбрал и огромната роля на масовата психология, и много друго, като достигнал до висота, която и в наше време още е само pium desiderium (благочестиво желание) за историците. Тукидид е бил за историята това, което Есхил за трагедията. Както в областта на драмата, тъй и тук Атина е дала в лицето на Тукидид не само един пионер в новата и важна сфера на човешкото творчество, но и човек, който се е приближил в тази област до съвършенство. След Тукидид старият свят не е могъл вече да създаде друг историк, равен нему и по талант, и по научно вдълбочаване. Малцина са и измежду съвременните нам историци, и измежду историците от нашето неотдавнашно минало ония, които биха могли да му съперничат.

Същото явление, което наблюдаваме в развитието на драмата, на историческото изследване и на историографията, същото срещаме и в областта на философията и в развитието на изкуството на речта, същото пак явление срещаме и в историята на изобразителните изкуства, предимно на скулптурата. Историята на живописта ни е по-слабо позната, защото нямаме непосредствени копия от произведенията на голямата декоративна и стативна живопис. Развитието й можем да проследим само по подражанията върху вазите, подражания чисто декоративни, в които художникът трябва да държи сметка за характера и за размерите на украсявания от него предмет и да се задоволява по необходимост в повечето случаи само с две бои — червена и черна (вж. по-долу), и по влиянието, което живописта е упражнила върху скулптурата. Ето защо великите художници на V в. пр.Хр., главно Полигнот, и досега още са загадка за нас. Много по-пълни са сведенията ни за скулптурата. Тук имаме и цял ред произведения на велики майстори в оригинали (напр. скулптурите на Партенона), и огромно количество къде по-точни, къде по-неточни копия от великите статуи на V в. от по-късно време, и съвременни на тия статуи техни възпроизведения — в малки бронзове, теракоти и на монети.

Към края на VI в. наред с йонийските ваятелни школи развиват се вече самостойни скулптурни школи и в същинска Гърция и в Италия. Скулптурите на Егина и на Зевсовия храм в Олимпия, някои скулптурни украшения по „съкровищниците“ на разните градове в Делфи и останките от също пак такива скулптурни украшения на храмовете в Сицилия и Италия, особено в Селинунт, показват колко бързо се развивала гръцката скулптура в техническо и художествено отношение, отделяйки се постепенно от условностите на йонийската скулптура от VI в. и от тежката монументалност на архаичния период въобще. Особено бързо върви развитието й в Атина след Персийските войни. До това време атинската скулптура е само клон от йонийската; след Персийските войни тя съвсем се освобождава от йонийското влияние, и атинските скулптори почват да творят свободно и самостойно. Начело на това главоломно бързо развитие е Мирон със статуите си на богове и атлети. Висшата точка на развитието е в лицето на Фидий, най-великият гръцки скулптор през V в., сътрудник на Перикъл, чиито произведения украсявали не само Атина, но и Олимпия и други центрове на гръцката култура. Най-прочути били статуите му на богинята Атина в Партенона и на Зевс в Олимпия, и двете хризслефантинни, т.е. с основа от дърво, но с крайници (глава, ръце и крака) и с дрехи от слонова кост и злато. По-млад съвременник на Фидий е Поликлет, чиито статуи на атлети, както и Фидиевите статуи на богове, изведнъж станали класически, а статуята на Хера в Аргос съперничела с Фидиевия Зевс в Олимпия.

Главните черти на новото гръцко изкуство са: пълната победа на художника над техническите трудности и над материала, които вече не са за него стеснителни рамки в творчеството му; стремежът да се идеализират формите на човешкото тяло, без да се копира природата и без да се поправя тя, а само като се търси в природата най-съвършеното и близкото до онзи идеал, който се е оформил в душата на художника; и най-после, умението да се въплътят в статуята известни идеи, близки на художника, главно идеята за величието и силата на божеството. Ваятелите от V в. познават и природата, добре са я изучили, запознати са отлично с анатомията на човешкото тяло, схванали са красотата на спускащата се в разнообразни гънки дреха, умеят художествено да свържат линиите на тялото с дрехата; но не са роби на природата, не я копират. Да вземем за пример атлетите им: те са превъзходни образци за красота на мъжкото голо тяло. В хвърлящия диск атлет на Мирон е въплътено всичко, което е силно, прекрасно и живо в юношеското тяло в момент на най-голямо напрежение. В бронзовия колесничар от Делфи ние се възхищаваме от строгото величие на спокойно изправения юноша в дълга, с прави надолу гънки спускаща се дреха. Още по-съвършени са скулптурите на фронтоните и на фриза на Партенона. Те едва ли са направени от самия Фидий, но нямаме основания да се съмняваме, че са работени под негово ръководство и от скулптори от неговата школа.

Фидий достигнал до най-високата точка на творчеството си в статуите си на великите гръцки богове. Тук ше трябва да се осланяме повече на преценките па гърци и римляни, които сами са видели тези статуи, защото до нас те са запазени само в лоши копия. Разказите на онези, които са ги видели с очите си, свидетелстват за неизгладимото художествено и религиозно впечатление, което статуите са произвеждали на зрителя. Фидиевият Зевс е оня всемогъщ баща на боговете и на смъртните, страшен и милостив в едно и също време, разпореждащ се със съдбините на човечеството, какъвто е и в поезията на Есхил. Дори и тъй, както е предадена само главата му върху монети от Елида, се чувства божественото (therion), което тъй силно ни поразява при четене на Есхиловите трагедии.

Както и в VI в., изкуството живее не само в храмовете и на обществените градски площади. То изпълвало целия живот на гърка. Особено убедително ни доказват това за въпросното време гръцките вази. В V в. Атина била господарка почти на всички пазари на глинени съдове. Нейните вази с червени фигури на черен фон, които заменили вазите с черни фигури на червен фон, се срещат навсякъде: и в Египет, и в Италия, и в Сицилия, и в Южна Франция, и в Испания, и на бреговете на Черно море, и дори в столицата на Персийската империя. И те са най-съвършеното нещо, постигнато в областта на този клон от декоративното изкуство. Изящните и разнообразни форми, строгата, точната и необикновено богатата рисунка, майсторското групиране на сцени из живота на богове и хора, с които са украсени вазите, всичко това прави много от тях велики произведения на изкуството. Подобно на съвременната драма и скулптура, вазите отразяват всяка фаза на атинския живот. Дори и политиката не е била изключена: има много рисунки от велики вазови живописци на тая епоха, които се обясняват тъкмо по тоя начин. Бракът на Тезей с морето например означава морския империализъм на Атина и сцени от живота на Язон се отнасят до атинските домогвания в областта на Черно море. Една група атински вази — погребални — тънки и високи стомни (лекити) и пак погребални вази във форма на богове и на фантастични митични същества от задгробния свят — не се задоволяват със съчетание само на две бои: червена и черна. Върху атическите лекити фигурите са нарисувани с естествени тонове в богати съчетания на бял фон; погребалните вази във форма на богове и на митични същества почти до една са украсени с нежни и ярки бои. Тези съдове ни дават известна представа за голямата стативна и декоративна живопис на V в.

XXI. ГЪРЦИЯ В IV В. ПР.ХР.

Видяхме по-горе (гл. XIX), че в Пелопонеската война победили центробежните сили, обаче тяхната победа не била нито пълна, нито решителна. Атина отслабнала. Атинската империя в Гърция била разрушена, но на нейно място един след друг се явили многобройни претенденти за наследството й. При това и самата тя още не смятала, че поражението й е пълно и че мечтите й да възстанови държавата си са неосъществими. Спарта излязла победителка от тежката въоръжена борба. Ала всъщност истински победител нямало. Всички страни, участвали в борбата, излезли от нея силно изтощени и пред всички се изправили мъчни и болни въпроси както във външната, тъй и във вътрешната им политика. Най-мъчната и най-отговорна задача се паднала на Спарта в новата й роля на морска държава. Сега цяла Гърция очаквала само от нея да възстанови реда и спокойствието не само по суша, но и по море. А за това били потребни хора и пари, защото при създалото се положение редът могъл да се поддържа само със сила. И Спарта по неволя тръгнала по пътя на Атина, обаче без да има атинските ресурси. През време на войната Персия снабдявала Спарта със средства. Ала Персия не току-тъй давала парите си: тя държала точна сметка и ето сега поискала спартанците да изплатят сметката. Срещу нея, за ликвидация, тя настоявала да й се върнат бившите й владения — малоазийските градове.

Персия в това време продължавала да е още силна, богата и добре организирана държава, но все пак значението й след Персийските войни съвсем вече не било онова, което тя имала преди тях. Участието пък на една силна гръцка армия в династическия спор на Артаксеркс с по-малкия му брат Кир (401 г.), и то на страната на Кир, и успешното отстъпление от Вавилония на тази армия след поражението, нанесено на Кир от Артаксеркс, описано от атинянина Ксенофонт, показало на гърците, много ясно въз основа на този пример, че гръцката тактика и стратегия превъзхожда персийската. Това обаче не могло да промени същността на работите. Гърция била вече изтощена и разпокъсана и в нея царувала взаимна ненавист; а Персия продължавала ла е най-богатата страна, със силна войска и с точно познаване на условията, при които живеела Гърция. Всички изгледи за успех в една борба с Гърция били изцяло на страната на Персия. Между другото Персия вече не си служела и с оная тактика, с която бе действала във времето на Маратон и Саламин. Персите били уверени, че със системното въздействие на тяхното злато лесно ще успеят да разложат Гърция до такава степен, та всяко нейно национално обединение да стане невъзможно и следователно Персия лесно ще постигне целта си да направи от Гърция свой васал, без да прибягва до нов поход и нови войни.

Първия си опит в тази насока Персия направила след Пелопонеската война. Под натиска на общественото мнение и при съзнанието, че Персия не ще се ограничи само с тия си искания, Спарта се колебаела да върне на Персия малоазийските градове. Войната ставала неизбежна, и при това война не в Гърция, а в Мала Азия, война настъпателна за Спарта, а отбранителна за Персия. По едно време Спарта и особено талантливият й цар-пълководец Агезилай мечтаели за национална война на цяла Гърция против вековния враг и за решителен успех в такава една борба. Но мечтите си останали само мечти. Дори и крайно суровите мерки на Лизандър, който поддържал силни гарнизони и поставил свои военни управители в по-главните гръцки градове, не могли да сплотят Гърция. Персийското злато вършело своето дело и когато Спарта направила първия сериозен опит да нападне Персия (395 и 394 г.), била принудена много скоро да спре операциите си в Азия и да се заеме със защитата на военната си хегемония в Гърция, където но това време Атина вече възстановила стените си и укрепила пристанището си (394–391 г.), а спартанските васали, използувайки обстоятелството, че спартанските военни сили са отвлечени в Мала Азия, подготвяли и сключвали нови, понякога много невероятни, политически съглашения и създавали нови групировки от силите на гръцките градове-държави.

Спарта се принудила да отстъпи, или по-вярно, да капитулира. За закрепване на спартанската хегемония в Гърция Елада заплатила със свободата на гръцките градове в Мала Азия, които впрочем не били особено огорчени от това ново тяхно връщане под властта на Персия, защото то им обещавало големи търговски изгоди, а пък колкото се отнасяло до политическата им независимост, то такава те все едно, и под атинско, и под спартанско владичество, не са имали. Много характерни са условията на мира, сключен от спартанския ефор Анталкид с Персия в 387–386 г. Персийският цар, както по-сетнешният пълководец на римския сенат Фламинин и император Нерон, дава свобода на всички гръцки общини с изключение на малоазийските градове, които стават подвластни на Персия, и на три острова — Лемнос, Имброс и Скирос, които били и си останали атински владения — На всички, които не се подчинят на тези условия, ще им бъде обявена безпощадна война. Условията не засягали спартанската хегемония, защото с тях не се забранявали договори и съюзи на отделните градове помежду им, а самата хегемония на Спарта юридически се опирала тъкмо на такива отделни договори.

Между това постепенно недоволството в Гърция от спартанския ред се засилвало и за Спарта ставало все по-мъчно и по-мъчно да крепи този ред. Съюзниците на Спарта — Персия и Сиракуза, за които ше говорим по-долу, не могли дейно да й помагат, защото Персия и без това едва успявала да се бори с взелия остра форма процес на разложение в могъщата й империя, а Сиракуза изцяло била заета с работите в Италия и Сицилия. А без подкрепа отвън Спарта нямала сили да държи в подчинение грамадната си, разпръсната и вечно кипяща държава. Една от последиците на постоянните войни, съпроводени с големи загуби, по-голямата част от които били за сметка на спартанците, било заплашителното намаление на броя на пълноправните спартански граждани. От друга страна, изгодите от управлението на спартанските владения извън Спарта били толкова големи, че спартиатите сами намирали за по-добре да не взимат мерки за увеличение броя на пълноправните граждани и считали за революция всеки опит в тази насока. Предпочитали да не обръщат внимание на това, че дадените земи и частната поземлена собственост все повече минавали в ръцете на жени, отколкото да попълват редовете си с хора, взети от непълноправните спартиати, периеки и илоти. А в резултат малкият брой спартиати вече не бил достатъчен нито за защита на Спарта, нито за команден състав на разпръснатите гарнизони по държавата, нито за външните войни.

От друга страна, съперниците на Спарта се засилвали. Сравнително дългият мир дал възможност на Атина да възроди търговията си. В същото време предишните съюзници на Атина сега, под гнета на спартанските гарнизони и на началниците им (хармостите), с тъга си спомняли за предишните времена на Атинския съюз. Изглеждало, че условията били благоприятни за едно ново възсъздаване на този съюз на нови, по-равноправни начала. От друга страна, в централна Гърция растели силите и влиянието на Беотия и на главния й център Тива, растяла и ненавистта към спартанския гарнизон, заемаш крепостта на Тива — Кадмея.

И въпреки всичко това много неочаквано било известието, което се разпространило по целия гръцки свят, че тиванецът Пелопид успял да разбие един отряд непобедими спартанци. Малко след това идва и друга вест: беотийската милиция спечелила при Левктра в 371 г. пълна победа над спартанската армия, когато Спарта, при съдействието на цяла Гърция, с пълна увереност отивала да съкруши упоритите беотийци. Тиванците дължат успеха си в тази борба изцяло на военния гений на Епамиионд, който успял да внесе реформи в тактиката на гръцката опълченска войска, да постигне сериозни военни успехи и да въодушеви Беотия за борба с потисниците на Гърция — спартанците. Победата при Левктра и походът в Пелопонес довели до отделянето на Месения от Спарта, т.е. до пълен подрив на военните сили на Спарта. Голям брой спартиати притежавали земи, дадени им от държавата, в Месения, и сега, като се лишили от тях, не могли вече да издържат нито себе си, нито семействата си. Този подрив на силите на Спарта още повече разложил и без това нездравия политически живот на Елада. Изчезнала и последната сила в Гърция, която кога повече, кога по-малко успешно, но все пак представлявала преграда за засилващата се политическа анархия. Спарта престанала вече да играе решителна роля в живота на Елада, и то завинаги.

От друга страна пък, нямало кой и да замени Спарта. Вторият Атински морски съюз бил създаден с цел за борба със Спарта. Когато Спарта изгубила политическото си значение, Атина се опитала да превърне и този военен съюз в Атинска империя, и то със същите насилнически средства, с каквито си бе послужила и преди Пелопонеската война. В резултат обаче възникнало недоволство сред съюзниците, възникнали войни и съюзът скоро се разпаднал. А хегемонията на Беотия в никакъв случай не могла да бъде трайна и здрава. Беотия нямала зад себе си нито историческото минало, нито богатствата и културата, които Атинската държава бе успяла да създаде, нямала също тъй и превъзходната гражданска, и същевременно професионална армия, в която бе силата на Спарта. Ролята на Тиванската хегемония в историята на Гърция е чисто отрицателна. Тя осуетила и последния опит със силите на един град-държава да се създаде в Гърция национална държава или някакво подобие на такава.

След като се разложил Спартанският съюз и след като Тива постепенно отслабнала, политическото състояние на Гърция не може да се определи с друга дума, освен с термина анархия. Наблюдателите от този период, дълбоките и предвидливи политици, като Ксенофонт и Исократ (за него вж. в следващата глава), Платон и Аристотел, виждали страшния ужас на тази анархия, по не виждали изхода от нея. Сега за нас това състояние на нещата е лесно обяснимо: наистина изход не е могло да има, защото политическата мисъл по него време била закована в рамките на града-държава със своеобразното му разбиране на понятието свобода, разбиране, което приравнява свободата с осъществяването на известна сума политически права изключително в тесните оредели на родния град и на ограничената му територия. С други думи, в основата на политическата мисъл на гърка лежала суверенността на съответния град и пълната му политическа независимост. Всичко, което нарушавало тази суверенност, за гърка е било състояние на непоносимо робство. Ето защо Гърция тъй упорито се е борила и против Атина, и против Спарта, предпочитайки политическата анархия пред подчинението на кой да е от градовете-държави.

Пак поради същия този дълбоко вкоренен в гръцките разбирания сепаратизъм не успял опитът и на Сиракуза да обедини в едно държавно цяло Гърция на запад. Само за късо време опитът успял. Под натиска на постоянната опасност от страна на Картаген и от страна на италийските племена гърците от Сицилия и Италия понасяли военната диктатура на талантливия политик — сиракузкия тиран Дионисий. Веднага обаче след смъртта му (368–367 г. пр.Хр.) и неговата Сицилийско-италийска държава се разпаднала, и то тъй, че никога вече не могла да бъде възстановена в същите граници. Няколко десетилетия след неговата смърт същата участ сполетяла и кратковременната Сиракузка империя на Агатокъл, другия тиран на Сиракуза. И тук причината за неуспеха трябва да се търси пак в това, че тиранията на Дионисий и на Агатокъл се крепяла върху основите на града-държава, който в гръцката си форма органически бил неспособен да стане център на едно по-голямо национално и политическо обединение.

И тъй, градът-държава от гръцки тип през двата века на своето развитие не можал да създаде национално обединение на Гърция и тя изпаднала в състояние на пълна политическа анархия, която от своя страна трябвало да я доведе и до подчинение на по-силни и по-сплотени държавни единици. Освен върху вродения у гърка политически сепаратизъм вината за неуспеха в значителна степен пада и върху държавното устройство на града-държава и главно върху иай-съвършената и прогресивна негова форма — демокрацията. Гръцката демокрация се показала неспособна да създаде такива държавни форми, които да примиряват свойствения на гърците индивидуализъм с необходимата за съществуването на една силна държава гражданска дисциплина и с разбиранията за нуждите на цялото, макар и те да биха противоречали външно на интересите на отделните лица, на отделните класи или на отделните общини.

Петият век пр.Хр. е епоха крайно благоприятна за развитие на индивидуализма. Широкият размах на търговията, огромният технически напредък в областта на земеделието и на промишлеността, господството на Гърция над един обширен пазар, ролята й на доставчик на дървено масло, на вино, на промишлени произведения и на предмети за разкош във всички ония страни, в които прониквали гръцки колонисти, всичко това давало възможност на гърците да проявят своя предприемчив дух в икономическата област, да преминат от по-примитивните стопански форми към капиталистическо стопанство и към производство, работещо за един неопределено голям пазар с все повече увеличаващ се брой потребители. Наченки на такива стопански форми намираме в Атина както в V, тъй и в IV в. Немалко спомогнало за прехода към капиталистическо стопанство и робството като общопризнат институт, в чиято необходимост и естественост никой дори и не се съмнявал. Пазарите на роби давали в изобилие работна ръка и колкото повече се засилвала политическата анархия, толкова по-изобилен бивал притокът на роби и толкова повече поевтинявала работната сила. Но на пътя на капиталистическото развитие се препречила държавата. Общо взето мъчно можем да си представим истински развит капитализъм в границите на малки държави. Много незначителна била територията им и много голяма конкуренция срещала всяка държава в лицето на съседите си. Освен това вътре във всяка държава капитализмът е имал да се бори със социалистическите тенденции на държавата, с голямата й подозрителност към всеки, който би се издигнал над масата граждани било с богатството си, било с умственото си или нравствено превъзходство. Капитализмът и индивидуализмът, развивайки се безспир, постоянно се сблъсквали с демократическата държава, а това довеждало до пълна нестабилност в живота, пречело на здравото развитие на капитализма и го превръщало в спекулативен капитализъм, с който държавата нямала сили да се бори.

Една от най-характерните особености на гръцката демокрация е възгледът й върху държавата. Държавата според нея е собственост на гражданите и оттук произтича пълната вяра в това, че държавата, в случай на нужда, е длъжна да храни гражданите, да им плаща за изпълнението от тях на политическите им длъжности и да се грижи да им доставя развлечения. Държавата трябвало да прави всичко това или за сметка на държавното имущество, в което влизали и външните й владения и плащанията на съюзниците й, или пък за сметка на по-богатите граждани, ако не стигали доходите от държавното имущество. В краен случай държавата прибягвала до конфискация на имотите на по-заможните граждани, и то под разни предлози. Грижите на държавата да се продават на гражданите хляб и хранителни продукти на цени, често по-ниски от пазарните, да се плаща на гражданите заплата за участието им в народните събрания и изпълнението на длъжностите съдия, член от съвета или магистрат, да им се дават пари, за да си купуват билети за театъра и най-после безплатно да изхранва гражданството в случай на глад — всичко това обикновено се постигало чрез принуждаване на заможните граждани да дават средства за него, или пък ги принуждавали сами да се заемат да уредят на своя сметка разни клонове на държавното стопанство, например да закупуват, да раздават или да продават хляб (това се наричало литургия), или най-после чрез принудителни заеми. Литургия било и доставянето и въоръжаването на военни кораби, а също тъй издръжката и обучението на хора и на актьорите за театралните представления.

Същата уравнителна тенденция държавата проявява и в държавната, социалната и културната област. Всички граждани са равни — ето принципът на демокрацията. Ако това равенство в действителност не съществувало, взимали се мерки всички насила да се изравнят, като се вземе за мерило средният, ако ли не и най-нисшият гражданин. В областта на държавния живот всички граждани могли и били длъжни да служат на държавата като магистрати. Оттук си води началото системата повечето магистратски длъжности да се заемат не по избор, а по жребий. В социалната област същата цел, за уравнение, преследвали законите, които ограничавали разкоша; в нравствената област — законите, които предписвали определени правила за поведение; а в сферата на умствения живот — нееднократните преследвания на мислители и учени, чиито идеи изглеждали опасни за държавата и религията. По-горе говорихме за участта на Анаксагор и Сократ.

Демокрацията имала своите основания да преследва мислителите и учените. Те подлагали града-държава на най-жестока критика, основана на вдълбочено проучване на неговата същина. За разните ненормалности в социалното устройство (положението на жените, робството и т.н.) много пъти са се изказвали от разни гледища и Еврипид и Аристофан. Превъзходен, остроумен и дълбок, тук-таме ядовит разбор на атинската демокрация намираме в един малък анонимен памфлет от V в., написан от някой непознат нам виден политически деец от това време. Най-силни обаче били ударите, нанесени на устройството на града-държава от софистите и от Сократ, за които говорихме по-горе. Сократовият ученик Платон и ученикът на последния, Аристотел, за които още ще говорим, сумирали цялата тази аналитична и критична работа и дали в съчиненията си за държавата превъзходен подробен разбор на нейното устройство и на развитието на това устройство, дали класификация на различните форми градска държавност и планове за създаване на нов, по-съвършен град-държава от наличните в Гърция елементи.

Демокрацията не била единствената форма за държавно устройство в Гърция през IV в. пр.Хр. Също тъй не навсякъде демокрацията взимала едни и същи форми. Най-умерена била атинската демокрация. Атина все още имала многобройна класа дребни собственици на земя, съставляваща основата на населението на Атика. Тази класа, консервативна по самата си същина, в критични моменти гласувала заедно с висшата класа от градското население и не позволявала на градския пролетариат, т.е. главно матросите и пристанищните работници от Пирея, дълго да задържат властта в ръцете си. Освен това и условията на икономическия живот — възможността добре да се печели в Атина и нежеланието да се замени тази печалба с ниската заплата на съдия, член в съвета или магистрат — фактически предали цялото държавно управление в ръцете на най-осигурените материално и на най-образованите класи. Най-после, обикновеният гражданин, който не е получил съответното образование, се чувствал объркан и загубен в сложните държавни дела и на драго сърце отстъпвал тези не за него дела в ръцете на професионалните политици.

В такова едно отчуждаване от политиката от страна на мнозинството от гражданите се криела и голяма опасност за града-държава. Гражданите изгубвали интереса си към политическия живот, тежали им лежащите върху тях задължения, особено военната служба, все повече се оттегляли в частния си живот и били благодарни всекиму, който умеел тъй да ръководи държавата, та колкото се може по-малко да обременява гражданите с текуща държавна работа и с необходимостта да изпълняват своя дълг в редовете на войската. Споменахме вече веднъж, че навсякъде в Гърция господствала демокрацията. Наред с нея в много градове имаме господство на малка група богати и влиятелни граждани — олигархия, имаме и господство на едно само лице с помощта на наемни военни сили — тирания, И едната, и другата форма на управление дължат своя живот преди всичко именно на това ново явление в живота на Гърция, което е предизвикано от изтъкнатото равнодушие на гражданството към държавния живот. Имаме предвид постепенната замяна на гражданската войска с наемни войскови части от професионалисти.

Източните монархии още отдавна, още от архаичния период в живота на Гърция, крепели военната си мощ в значителна степен на войските, съставени от гръцки наемни войници. Бурният политически живот на Гърция постоянно изхвърлял на пазара за наемни войници цели маси млади и здрави хора. Персийските царе и сатрапите имали такива във войските си; с тях крепели властта си и васалите на Персия, например Карийските царе. В IV в. и гръцките градове-държави започнали да прибягват до помощта на такива военни войски за външните си войни. С тях си служели и олигарсите, и тираните, за да се държат на власт.

Като един много характерен пример за продължителна тиранска власт, крепяща се с наемни войски, може да ни послужи историята на най-богатата от гръцките колонии по Черноморския бряг — Пантикапей. Милетска колония, намираща се във васална зависимост от скитите, разбогатяла благодарение на търговското си посредничество между скити и гърци, благодарение на износа си на зърнени храни и на риба, Пантикапей през втората половина на V в. попада в ръцете на тирани. При промяната на държавния строй решителна роля играела враждата между двата елемента от населението в Пантикапей и в други гръцки градове в Керченския пролив, под властта на които била голяма част от Крим и целият Тамански полуостров: местният негръцки елемент и придошлият гръцки елемент. И тъкмо с цел да се примирят интересите на двата елемента се създала пантикапейската тирания. Обаче в края на краищата тя се закрепила за дълго време, като се превърнала постепенно в наследствена монархия, и то главно с подкрепата на силната си наемна армия, намираща се в услуга на пантикапейските или боспорските тирани.

И тъй, в политическо отношение Гърция през IV в. ни дава печална картина на слабост и анархия. Съвсем друга обаче е картината, която ни дава тя в икономическо отношение. Никога гърците и в самата Гърция, и в Мала Азия, и на Черно море, и в Италия, Сицилия, Галия и Испания не са били тъй богати, както в IV в. пр.Хр. Причините за това са много. Преди всичко земеделието навсякъде станало по-интензивно и поради това и по-производително. Рядко някой е продължавал да води стопанството си постарому. И гръцката наука от своя страна тъй също силно съдействала за развитието на икономическия живот. Тя се заела между другото и със задачата да усъвършенства техниката. Специалистите събрали резултатите от опита, придобит в отделните стопанства, изследвачи ги, обобщили ги и създали наука за земеделието, за която свидетелства макар и малкото произведение на Ксенофонт, атински гражданин, същият, който бе служил като наемник във войската на Кир Младши в Персия. Лозарството и маслинарството били също тъй преустроени на научни основи.

И в областта на търговията Гърция развила необикновено широка дейност през IV век. Износът на вино и на дървено масло взел особено широки размери тогава, когато гръцкото културно влияние в Испания, Галия, Сицилия, Италия, Египет, Мата Азия и Черно море научило местното население да употребява вино и дървено масло, а също тъй и да си служи с произведенията на гръцките занаяти. Съдържанието на гробниците на скитски аристократи с редица големи амфори, пълни с вино и с дървено масло, и с купове произведения на гръцките художествени занаяти, зарити заедно с покойника: същото това съдържание на етруските и южноиталийските гробници ясно свидетелстват колко значителен е бил износът от Гърция. В замяна на износа си Гърция внасяла от изброените места сурови материали и хранителни продукти, необходими за промишлеността й и за изхранване на градското население. В грамадни количества се внасяли в Гърция зърнени храни, солена риба, метали, кожи, лен, коноп, строителен материал за кораби (предишните богати гори на Гърция сега безследно изчезнали). Немалко значение имал и вносът на роби.

Естествено е, че при такива условия гръцката промишленост могла да работи с невероятна интензивност. Наистина тя не достигнала до състоянието да придобие фабричен характер. Ние изтъкнахме по-горе колко мъчно било в Гърция да се развие здрав капитализъм. Но малки работилници с десетки работници, отчасти роби, отчасти свободни, имало в голям брой във всеки по-голям гръцки град. Работата в тия работилници била много специализирана. В едни от тях се изработвали едни части от даден предмет, в други — други, и при това често в един град имало специалисти за изработване например само на горната част от металните полилеи, а в друг град се изработвали тръбите им, в трети краката, а в четвърти лампите, които се поставяли в полилеите.

Развитието на търговията и промишлеността се облекчавало и от изобилното количество парични знаци, главно сребърни, каквито се сечели във всеки по-голям град. С най-голямо доверие се ползвали атинските „бухали“ — сребърни монети с образ на бухал. Навсякъде вървяло и персийското злато, и златните монети на Кизик и Лампсак. Растящото количество пари създало банковото дело и поставило на здрави основи кредитните операции. Атинските банки от IV в. се занимавали почти с всички основни операции, с каквито се занимават и днешните: приемали влогове, пазели ги, изплащали „по заповед“ на притежателя на влоговете, отпускали кредит на търговци и промишленици, приемали в залог движими и недвижими имоти, служели като посредници между капиталистите и лицата, нуждаещи се от кредит. Усъвършенствали се формите на деловите отношения и на гражданското право. Международната търговия създала постепенно и гражданско международно или, по-добре, междуградско право.

Това развитие на търговския, а особено на промишления живот, разбира се, в значителна степен се импулсирало от робския труд. В Атина робското население вероятно по брой надминавало свободното. Робите се разпределяли на малки групи по отделните стопанства. Гърция не познава нито плантаторското робовладелско селско стопанство, нито големите фабрики с робски труд. Единствено изключение били мините. В селското стопанство и в промишлеността робът е бил член на голямото семейство. В полето той често работел рамо до рамо с господаря си, ядял същата храна, спял под един покрив с него. В градските работилници робът работел наред със свободните, вършейки същата работа и приблизително за същото възнаграждение, т.е. за заплата, с която да могат да се посрещнат най-необходимите потребности на един човек. Същото е и в строителните работи. Партенонът и Ерехтейонът са построени колкото с труда на свободните атински граждани, толкова и с робски труд. Имаме основания да предполагаме, че в същите тези условия са били робите и по цяла останала Гърция.

XXII. МАКЕДОНИЯ И БОРБАТА И С ПЕРСИЯ

Към края на първата половина на IV в. положението в пределите на източногръцкия свят ни се представя в следния вид. Гърция е в състояние на политическа и социална анархия. Победата на принципа за самоопределение на отделните градове-държави над принципа за обединение било в държави (Атина) или в съюзи (Беотия) довела до печални последици във външния и вътрешния живот на Гърция. От 85 — те години от Пелопонеската война до подчинението на Гърция от Македония, 55 години били изпълнени с войни на едни гръцки градове с други. Всеки по-голям гръцки град е преживявал не по-малко от една война или една вътрешна революция всеки десет години. Някои пък градове, като например Коркира, през всичкото време живеели в състояние на следреволюционно, революционно или предреволюционно напрежение. Революциите имали не толкова политически, колкото социален характер. Лозунгите на масите били: унищожаване на дълговете и ново разпределяне на земите. В Атина, където вътрешната борба се развивала без ония ужаси, с които тя се съпровождала например в Аргос или в Коркира, възстановената след Пелопонеската война демокрация прибавя все пак към досегашната клетва на съдиите и още една точка, според която полагащите клетва се задължават да не искат премахване на дълговете и ново разпределение на земите.

В резултат от социалната анархия, усложняваща политическата, Гърция се изпълва с изгнаници от различни градове, хора без отечество, авантюристи, готови да служат срещу пари комуто и да било и за каквото и да било. В градовете броят на свободните пълноправни граждани намалява, а се засилва икономическото и социалното значение на негражданите — свободни и роби. Гръцкото гражданско опълчение вече не е в състояние да понася тегобите на външните и вътрешните войни; патриотичното въодушевление на гражданите охладнява; всеки се старае по някакъв начин да се отърве от военна тегоба или да се откупи от нея с пари. Гражданските тежко въоръжени хоплитски армии са вече спомен от миналото, а тип на новата армия стават наемните леко въоръжени пелтасти. Същите условия царуват и във флотата.

Каквото изгубила Гърция в политическо отношение, това, изглежда, спечелила Персия. По всичко личало, че наближава времето Гърция да бъде подчинена от Персия и това заробване на Гърция всички си го представяли като нещо неизбежно. Само от такова гледище можем да си обясним и разберем идейното течение, чийто представител в Гърция бил Исократ, виждащ спасението на Гърция само в една общог-ръцка борба против Персия, все едно под чие ръководство. Страховете на Гърция не били преувеличени. Наистина, и в самата Персия се ширел бацилът на разложението. Колкото повече се повдигало икономическото благосъстояние на Мала Азия под влияние на живото й участие в международната размяна, организирана от Гърция, толкова по-упорит ставал стремежът на отделните й части да се отделят от състава на Персийската монархия. Мала Азия през IV в. всъщност се състояла от редица полугръцки монархични държави, васални на Персия. Стремежът към отделяне от Персия не бил чужд и на самите представители на персийската власт в Мала Азия — сатрапите, всеки един от които при благоприятни условия мечтаел да се обяви за независим владетел. Не подобри били работите и в Египет, който в IV в. постоянно се отделял от Персия и с големи усилия, и то пак за късо време, бил връщан под скиптъра на великия цар. Сравнително по-спокойна била Финикия, която се чувствала свързана с Персия поради икономическата си и търговска борба с Гърция. Много непълни са сведенията ни за положението в Средна Азия, но и там сигурно се е проявявал същият стремеж отделните държави да излязат от състава на монархията и да се обявят за независими.

И все пак Персия се запазила като силна държава. При Артаксеркс Ох, съвременник на Филип Македонски, тя показала силата си, като се справила с центробежните сили и възстановила единството на империята със сурови и жестоки мерки. Слабото място на Персия били, от една страна, династическите раздори, а от друга страна — упоритият й консерватизъм във военното дело. Опитът от войната с Гърция показал на Персия колко по-съвършена е гръцката тежковъоръжена пехота в сравнение с лековъоръжените персийски пехотинци. И при все това Персия не направила дори и опит да реформира постоянната си армия. Чужди останали за Персия и успехите на гръцката техника, особено в обсадното дело. Персите съзнавали предимствата на гърците във военното дело, но предпочитали вместо да реформират войската си, да привличат голям брой гръцки войници, които естествено се губели в разноплеменната маса на персийската армия. Нека не се забравя, че всяка част от Персийската държава изпращала цели свои войскови части в царската армия, които били въоръжени и се сражавали според обичаите на страната си. И при все това Персия, както вече изтъкнахме, е представлявала единствената в тогавашния цивилизован свят сила с материални средства и с безкрайни военни резерви. Разпокъсаната Гърция била без съмнение значително по-слаба от Персия.

Почти същото положение имаме и на запад. Тук пък Картаген става все повече и повече ръководна сила. Търговията му расте, територията му се увеличава, в нея влизат все нови и нови африкански племена, които давали на Картаген добри войници. Наистина Картаген в борбата си със сицилийските гърци не можал да достигне някакви по-значителни успехи, но все пак негов успех е и това, че след разпокъсването на държавата на Дионисий картагенците се закрепили в западната част на Сицилия. От друга страна, предзнаменование било постепенното отслабване на гръцкия елемент в Италия, в която гръцките градове един след друг падали в ръцете на полуелинизираните съседи: в ръцете на италийските племена от Южна и Централна Италия. По-нататък (във II том — „Рим“) ще видим колко много това отслабване на гърците спомогнало да се възмогне едно от споменатите племена от Средна Италия — латинското с градския му център Рим, който наследил от Етрурия стремежът й да обедини политически пяла Италия.

Повече или по-малко също такова било положението на единството и спрямо племената, населяващи северната част от Балканския полуостров. Тук, по границите на Средна Гърция, под силно нейно културно влияние, се зараждали и засилвали значителни и небезопасни за Гърция държавни единици: Епир с илирийското му население, Тракия и Македония. Всички те били в постоянни отношения с Гърция и у всички личал стремежът да съсредоточат властта над страната и над съседните си родствени едно на друго племена в ръцете на една династия. Гърция от своя страна не противодействала на развитието на този процес и дори повече му съдействала. Особено ясно личи това покровителствено отношение към нововъзникналите повече или по-малко елинизирани държави в политиката на Атина. За нея всички изброени по-горе страни имали голямо икономическо значение, особено Тракия и Македония. Тракия постепенно ставала чисто земеделска страна и изнасяла от година на година все по-големи количества зърнени храни за Гърция. Тя била богата с едър и дребен добитък и била една от страните, от които за Гърция имало постоянен приток на роби. Във всички отношения Тракия играела за Гърция, и главно за Атина, същата роля, която играело и далечното Боспорско царство на бреговете на Керченския пролив. През него за Гърция се изнасяло грамадно количество зърнени храни, кожи, риба и роби, доставяно от жителите на южноруските степи, жители, покорени от скитите. Освен това и Тракия, и Южна Русия изнасяли за Гърция и метали, особено злато, добивано както в Тракия, така и донасяно през Скития в Гърция чак от Урал.

Не по-малко било значението и на Македония, и то както за Атина, така и за цяла Гърция. Цялата страна била пълна с борови гори — превъзходен материал за атинския корабостроеж. Освен в Македония също такъв добър строителен материал имало само в пределите на Персия: в северната част на Мала Азия около планината Ида, в планините на южната част от Мала Азия и в Сирия. Но последните места, включени в състава на Персийската империя, били почти недостъпни за Атина и Гърция. От същите тези македонски борови гори се добивало и голямо количество смола и катран, без каквито кораб остро ежът бил съвсем невъзможен. Не тъй важен бил за Гърция Епир с неговото чисто пастирско население, водещо още първобитен живот.

За Атина било много по-удобно и по-приятно във всички тия страни да има работа само с едно лице, облечено със силна власт, отколкото с многото разни племена и владетели. Политическото обединение могло да повдигне и производителността на страната. Поради това Атина поддържала приятелските си връзки с Боспорското царство дори и след като там се закрепило тиранството на полугръцките Спартокиди (вж. гл. XXI). Тя покровителства династията на тракийското племе одриси, която успяла, макар и не тъй задълго, да обедини около себе си голяма част от тракийските племена. Тясна била дружбата й и с царете на крайбрежна Македония. Един от тях — Архелай, съвременник на Пелопонеската война, и неговият приемник Аминта били ценни съюзници на Атина в северната част на Балканския полуостров. За някаква опасност, която би могла да заплашва Гърция, ако Македония се засили, в Атина през време на Пелопонеските войни никой и не помислял.

Македония имала най-добри условия за едно силно политическо и културно развитие. Въпросът за националността на македонците и досега още не е разрешен. Дали македонците са били също такъв клон от гръцкото племе, какъвто са етолийците и акарняните, или са принадлежали към семейството на илирийските и тракийските племена, или, най-после, в границите на Македония постепенно са се заселили части и от трите изброени тук клонове на индоевропейската раса, части, които се наслоили върху неиндоевропейско население и след това се слели с него в една нация, която в много отношения се различавала от гърците, това ние не знаем. Ясни заключения по тоя въпрос не могат да се направят. Факт е обаче, че гърците мъчно разбирали македонския език и считали македонците за варвари. Очевидно е, че македонският език бил гръцки говор, но с голям примес от негръцки думи, изрази и словоред. За по-нататъшната съдба на Македония по-важно било това, че и бреговата й равнинна част и хълмистата й част, включително тракийската Пеония, съставляват едно географско и икономическо цяло, отделено от Епир, Илирия и Тракия с високи планини. В едно цяло тези части на Македония са свързани от трите големи реки, напълно годни за плаване със салове: Халиакмон (сега Бистрица), Аксий (сега Вардар) и Стримон (сега Струма). Големи и разнообразни били природните богатства на Македония. В нея имало и богати мини, и превъзходни гори, и просторни пасбища, и чудесни ниви. По пасбищата й пасели не само овце и бикове, но и коне. Крайморската македонска равнина достига до два дълбоки залива, разделени от Халкидическия полуостров (Атон) — Термейският и Стримонският. И в двата залива има добри естествени пристанища, особено в първия, в който градът Терма (по-късно Тесалоника, сега Солун) и до днес още е едно от най-важните пристанища на Средиземно море. По македонските брегове още отдавна се заселили гърци. Те заели и бреговете на Халкидическия полуостров, където възникнали редица значителни градове, а също тъй и бреговете на Термейския и Стримонския залив (в последния бил гр. Амфипол). През тия градове Македония изнасяла продуктите си; пак те служели като огнища и разсадници на гръцката култура.

Естествено при такива условия Македония през време на гръцкия разцвет, особено след Персийските войни, разбогатява и висшата й класа все повече се елинизира. И все пак процесът за политическо обединение, усложнен от постоянните интриги на главните гръцки държави и от обикновените в монархичните държави династически раздори, в Македония бил бавен. Едва през втората половина на IV в. този процес благодарение на усилията на македонските царе Архелай и Аминта значително по-бързо тръгнал напред. Това дало възможност на Аминтовия наследник цар Филип (почнал да царува в 360 г.) да си постави за цел да доведе докрай обединението на Македония, да създаде от нея силна държава и да развие широка политическа дейност в Гърция с определената задача да застане начело и на гръцката нация за разрушение на Персийското царство. След продължителна настойчива работа Филип успял да даде на Македония една по-съвършена държавна и военна организация. Вместо племенна държава с феодален характер той създал една силна монархична, осланяща се на постоянна, добре обучена и добре снабдена войска. Ядрото на войската се комплектувало от дребни собственици на земя, служещи в пехотата и влизащи в състава на станалата по-сетне непобедима македонска фаланга. От друга страна, едрите пък собственици на земя, „другарите“ на царя, бившите феодални благородници на страната, давали на войската превъзходната, най-добрата в целия тогавашен свят тежковъоръжена конница.

Филип въвел във войската си всички най-нови усъвършенствания на гръцката военна тактика, с които се запознал през време на дългото си пребивание в Тива при Епаминонд, а също тъй и всички придобивки на гръцката техника във военното дело. С помощта на тази си войска Филип успял да пресече пътя на центробежните сили в царството си, да осигури границите си от нападения от страна на северните си съседи, да отслаби най-сериозния си противник — Одриското тракийско царство и дори да проникне по-нататък на север и да нанесе няколко успешни удара на Скитското царство, което по това време успешно се разширявало на юг и на запад, покорявайки една след друга разни области на Балканския полуостров. Наред с това той с всички сили се стараел да присъедини към царството си Тесалия и бреговата линия на Македония, населена с гърци. Без излаз на морето била невъзможна, разбира се, някаква общогръцка политическа дейност. Малко по малко, след ред войни, всички гръцки градове в Македония, а също тъй Пеония и Халкидика влезли в състава на държавата му.

Малко по-горе споменахме, че на младини, преди още да стъпи на престола, Филип дълго време живял в Тива в периода на най-голямото могъщество на Беотийския съюз. Тук той много добре се запознал с особеностите на политическия живот в Гърция през IV в., и още тогава, вероятно, у него се е оформил планът да използва политическата и социалната анархия в Гърция, за да я обедини под ръководството на Македония за една задружна борба с Персия. Още по-дълбоко вникнал той във всички подробности на гръцката политика във време на борбата за владичество над македонските брегове, когато за пръв път се срещнал лице с лице с Атина, която почнала да схваща голямата опасност, заплашваща търговските и политическите й интереси, ако Македония наистина успее да стане силна морска държава.

Филип се намесил в сложния политически живот на самата Гърция, след като напълно си присъединил гръцките градове на Халкидика и като разрушил много от тях в 349–348 г. Повод за намеса му дала печалната, характерна за Гърция през IV в. история, която в това време се разиграла в Северна Гърция. Малкият съюз на фокидските градове от 356 г. бил във война с Беотия. Фокида била обвинена от Беотия в нарушение правата на собственост на Делфийското светилище и била й обявена свещена война (356 г.). Фокида използвала близостта си до Делфи и слабостта на Беотия и турила ръка на Делфийския храм и на всички натрупани там съкровища, като употребила заграбените средства за силна наемна войска. С помощта на тази войска фокидските първенци почнали да разширяват територията си за сметка на съседните Беотия и Тесалия. Тук обаче те срещнали Филип и той ги отблъснал от Тесалия. В това време Филип успял напълно да се закрепи на Халкидическия полуостров и да принуди Атина, веднъж не успяла да защити Халкидика, да сключи с него мир (346 г.). С това Филип си развързал ръцете за намеса в гръцките работи.

По покана от страна на настоятелите на Делфийското светилище, делфийските амфиктиони, той сам поел ръководството на борбата с фокидците, разбил войската им, разрушил градовете им и им наложил да плашат ежегодишен данък, с който да възстановят загубите на Делфийското светилище. Фокидците били изключени от амфиктионията и мястото им заел Филип.

И тъй, Македония става вече общопризнат член в семейството на гръцките градове. Тогава Филип се решил да направи по-решителната крачка и излиза пред всички с проекта си да обедини Гърция в една съюзена държава под политически и военен протекторат на Македония. Политическият и военен гений на Филип при това добре разбирал, че въпросът за първенството му в Гърция не ше може да се реши в негова полза без една решителна борба с Персия, която под силната власт на Артаксеркс Ох претендирала да играе ролята на господар на Гърция и гледала на нея като на постоянен свой източник на наемни военни сили, даващи й възможност да крепи единството на монархията си. Ето защо планът на Македония да обедини Гърция бил страшна опасност за Персия и златото и било пуснато в пълен ход в Гърция, та с негова помощ да се поддържат антимакедонски чувства.

Трудно било положението на Гърция в тази дипломатическа борба между Македония и Персия. Гърция скоро схванала македонските стремежи. В политическия й живот започнали да играят видна роля много идеалисти (ние вече споменахме веднъж за най-влиятелния между тях — Исократ), които, виждайки безсилието на града-държава да постигне обединението на гръцката нация и съзнавайки опасността, надвиснала над Гърция от страна на Персия, се съгласявали на зависимост от Македония, стига само да се избавят от призрака на „варварското“ персийско иго. Те гледали на Македония като на гръцка държава и в подчинението си на Македония виждали единствения изход, единствената възможност да запазят за Гърция ръководното й значение в политическия и в културния световен живот. Един от най-дейните защитници и проповедници на тази политика в Атина бил талантливият оратор Есхин.

Иначе гледало на въпроса мнозинството гърци, които намерили своя идеен водач в лицето на решителния противник на Македония, защитника на старите гръцки традиции, адвоката и политика — Демостен. За Демостен и за мнозинството гърци въпросът се свеждал до свободата на Елада, която в тяхната представа била съшият онзи град-държава, който винаги е бранил своята независимост и своето право самостойно да си урежда всички свои външни и вътрешни работи. Срещу тази свобода те противопоставяли монархията, в която виждали най-страшния враг на основните особености на гръцкия строй, тъй скъпи за всеки грък. Едва ли бихме имали основания да говорим за Демостен и за привържениците му като за противници на идеята за национално обединение. Те не желаели само едно: национално обединение с цената на политическата си свобода. Няма основание и да се мисли, че мечтите им за единна, но свободна Гърция били утопични. В дадения момент свободата на Гърция била заплашена от две страни: едната отблизко — Македония, а другата по-далечна — Персия. От двете злини те избрали онази, която им се струва-ла по-малка. Ако бъде победена от Македония, това би значело неотложно робство; ако Гърция победи Македония, дори и с помощта на персийско злато, това още не би довело до пълно робство под властта на персите. Възможността Гърция да бъде завладяна от Персия била призрак, който плашел малцина. Споменът за персийските войни бил още жив, и гърците твърдо вярвали, че те и за втори път ще могат да защитят свободата си и да устоят срещу ново персийско нашествие, ако такова наистина се предприеме. Изобщо, истинска опасност за свободата на Гърция имало само от страна на Македония, срещу която Гърция е трябвало да се брани на всяка цена.

Можем само да се учудваме, че гърците, въпреки пълната анархия в политическия им живот, все пак намерили в себе си сили тъй дълго и тъй успешно да се борят за независимостта си. Демостен успял да сближи наглед непримиримите съперници — Беотия и Атина, да развали сключения между Атина и Македония договор и да доведе работата до открито стълкновение на двата противника при Херонея в Беотия (338 г.). Силите в това сражение били равни; победата била спечелена от Македония, но само благодарение на по-съвършената тренировка на войската и на превъзходните качества на конницата й. Спарта останала настрана от борбата, но не признала хегемонията на Македония дори и тогава, когато хегемонията била призната от събора на представителите на гръцките градове в Коринт, в който град били положени основите на един нов общогръцки военен съюз за борба с Персия под ръководството на Македония.

Първите македонски войскови части вече се показали на азиатския бряг на проливите, но тъкмо в този момент пристигнала неочакваната вест за смъртта на един от най-великите световни политици и пълководци, за смъртта на Филип, която смърт прекъснала и бляскавата му кариера. На сватбеното тържество, на което било уговорено с връзките на династическия брак да се закрепи съюзът на Епир с Македония (Филиповата дъщеря Клеопатра трябвало да се омъжи за Александър Епирски), в старата македонска столица Еге (новата била Пела) през есента на 336 г. Филип паднал от ръката на убиец едва на 47 — годишна възраст. Тази фатална случайност имала грамадни исторически последици. Кой знае каква би била съдбата на Македония и на елинизма, ако Персия бе паднала под ударите не на младия романтик Александър, а на каления в политиката и пълен с опит Филип. Виновникът за смъртта на Филип бил хванат и веднага убит от царските телохранители. Въпросът, дали убийството е лично отмъщение от страна на убиеца, или зад него се намирала обидената и властна Александрова майка, отхвърлената Филипова жена — Олимпиада, е въпрос и досега още неизяснен. Александровото име обаче никъде, дори и в неприятелски настроените към него предания, не се свързва с убийството.

Предаността на армията към Филиповия син Александър, който още от детинство бил свързан с нея и който командвал една част от нея в битката при Херонея, спасила Македония от обикновените за нея в такива случаи династически междуособици. Армията веднага признала Александър. Съперниците му били премахнати и опасността от размирици била отстранена. Но Филиповата смърт принудила Александър да отложи похода в Азия. Александър бил още почти момче, когато стъпил на престола, и никой не вярвал, че той ще е в състояние да продължи политиката на Филип. Покрайнините на държавата му почнали да се вълнуват, в Гърция проличал кипеж, засилил се още повече, когато Александър изчезнал в планините на Илирия и когато се разпръснал слухът, че е загинал там. Тива, а след нея и Атина пак застанали начело на противомакедонско движение. Обаче Александър, след успешния си поход към Дунав с цел да си осигури тила, неочаквано се явил пред стените на Тива. Тива била превзета с пристъп и разрушена, а жителите отчасти били избити, отчасти продадени в робство. Цяла Гърция, като видяла участта на Тива, се смирила. Александър бил признат за вожд вместо Филип в същия гр. Коринт и веднага потеглил към Азия да продължи започнатото от баща му дело. Въпросът за съдбата на Гърция се решавал сега не в Гърция, а в Мала Азия, Сирия, Вавилония и Персия. Гърция останала само зрителка в тази драма. Гражданите й се сражавали и на едната, и на другата страна.

В продължение на две години, 336–334, Персия не предприела нищо, за да предотврати македонското настъпление. Пасивността и можем да си обясним с това, че съдбата на Филип постигнала и Артаксеркс Ох и докато не минел обичайният период на дворцови размирици, ръцете на Персия били вързани. Ето защо Александър имал вече срещу себе си не стария и талантлив Артаксеркс, а неговия наследник — Дарий III Кодоман, който до тази среща с нищо не се бил проявил.

Мъчна била задачата на Александър. Войната с Персия се наричала и считала война на Македония и Гърция. Всъщност пък била война само на Македония. Гръцките войскови части в Александровата войска били незначителни, тъй че Александър не могъл да се осланя нито на тях, нито на гръцката флота. А ресурсите на Македония, особено паричните, били много по-слаби от персийските. Македония обаче сега имала същите онези предимства, които едно време бяха помогнали на Персия да се издигне като световна държава: млада, здрава, войнствена нация, превъзходна войска, най-съвършеното за времето си въоръжение, придобивките на гръцката наука в областта на военната техника, добре организиран тил, талантлив, смел и млад предводител, зад когото били наредени и редица опитни генерали на баща му.

И при все това мъчно било да се предвиди какъв ще бъде краят на конфликта. Едно много важно наглед предимство за персите било господството им по море и силната им военна флота. Разбира се, общо взето, морските сили на Македония и Гърция не отстъпвали в нищо на персийските, но главната гръцка морска държава — Атина, не се въодушевила особено много от борбата с Персия, а без дейната подкрепа на Атина персите си оставали господари на морето. Александър си поставил като първа задача преди всичко да разклати, а после и съвсем да унищожи тъкмо това предимство на Персия. За тази цел той решил най-напред постепенно да завладее откъм сушата базите на персийската флота, отначало в Мала Азия, а след това в Сирия и Финикия. Победата на Александър в боя при Граник, в Северна Мала Азия, му отворила достъп до малоазийските пристанища, които той едно по едно завзел. Успехът в битката при Исос — при изхода от Мала Азия за Сирия — предал в ръцете на Александър финикийското крайбрежие, което той завладял след една продължителна обсада на гр. Тир, където Александровите инженери показали умението си да се справят и с най-мъчните задачи на обсадната техника.

Едва сега Александър вече могъл, без да се страхува за тила си, да тръгне напред към Вавилония и Персия. Обаче предварително се отправил към Египет и установил и там господството си. Експедицията в Египет била необходимо допълнение към завладяването на Финикия, та да лиши персийската флота и от последната й база. Освен по тези съображения Египет бил потребен на Александър още и да може да снабдява Гърция с хранителни продукти и по такъв начин още повече да си осигури приятелския й неутралитет. Решителната среша между Александър и Дарий станала във Вавилония, при Гавгамела (331 г.). Грамадната персийска войска била разбита и Дарий избягал в средноазиатските си сатрапии, където бил убит. След Гавгамела Александър предприел поход в Туркестан и Индия и с него искал да закръгли завоевателната си дейност над всички персийски сатрапии. Със своята романтичност той произвел много силно впечатление върху съвременниците си, обаче историческото му значение си остава нещо не тъй голямо. Елинизмът не успял да се закрепи в сърцето на Азия.

Александровите победи решили въпроса, кой ще е занапред господар на Изтока: иранското племе ли, или гърците. Но пак те решили и друг един въпрос: те решили бъдещата съдба на Гърция. Гръцките градове изгубили напълно политическата си независимост. Въпреки неколкократните опити да си я възвърне отново, гръцкият град-държава бил принуден да се подчини на монархията. Той престанал да живее като самостойно държавно цяло и станал част от една голяма монархична държава само с известен дял самоуправление. Гръцкият град-държава вече бе изиграл ролята си в световната история. Оттук нататък думата има гръцката монархия.

XXIII. ГРЪЦКАТА ЦИВИЛИЗАЦИЯ В IV В. ПР.ХР.

И тъй, видяхме, че политическото развитие на Гърция през IV в. е било построено върху града-държава със свойствените му схващания за пълна политическа самостойност, пълно вътрешно самоуправление и, доколкото е възможно, и икономическа независимост от останалия свят. Ето защо той е органично враждебен на създаването на каквото и да било Общогръцко политическо обединение. Гръцката култура обаче се развивала по друг основен път: тя все повече и повече се освобождавала от тесните рамки на града-държава и придобивала отначало общогръцки, а след това и световни, общочовешки форми. В съзнанието на по-голямата част от населението на заграждащите Средиземно море части от Европа, Африка и Азия постепенно се затвърждавало убеждението, отдавна вече затвърдено в мирогледа на гърка, че има само една култура — културата на гръцкия град-държава, и че всичко извън нея е варварство, т.е. живот при условия, на които гъркът е гледал като на недостойни за човека. Интересно е да подчертаем, че и съвременната историческа мисъл е наследила това гледище. Все още общопризнато положение се смята да се противопоставя Западът на Изтока, т.е. Гърция, носителката на единствената същинска култура, на Изтока — носител на култура от по-низш тип, култура, несравнима и несъизмерима с гръцката.

Било съзнателно, било подсъзнателно, но гърците колкото напредват по-нататък, толкова по-общочовешки характер придават на своето творчество, като преминават отначало от местното, областното, характерното само за един град-държава към общогръцкото. Особено ясно личи всичко това в изкуството. Местните школи, за които отчасти бе дума по-рано, продължават да съществуват; но местните особености отстъпват на заден план пред особеностите на личния гений на художника и на неговата школа. Сега вече не говорим за пелопонеска, йонийска, сицилийска и т.н. школи в архитектурата, в живописта и в скулптурата, а почваме да говорим за Фидий, Прасител, Скопас, Лизип, Полигнот, за Апелес и т.н. Статуите и картините им са близки на всеки грък и се разбират от всекиго, а всяка община се стреми да украси храмовете и музеите си с техни произведения — Особено пък лесно се приспособило към променилия се характер на изкуството приложното изкуство. Художествените занаяти на Гърция работели главно за купувачи и по поръчка на негърци, но ценители на произведенията й. Вкусовете им влияели върху гръцките майстори, които от своя страна успешно се приспособявали към тях. Най-добре можем да проследим историята на гръцката художествена промишленост по двата главни центъра за продажба на гръцки произведения: в Италия и Сицилия на запад (отчасти също тъй Галия и Испания), и в Тракия и Скития на север и на североизток. И там, и тук — в Етрурия, Самниум, Кампания, Апулия, от една страна, в Пантикапей и в Боспорската държава — от друга, възникват местни школи гръцки майстори: керамици, златари, работници на дърво, на кожа, на метали, и всички те, оставайки си гърци, възприемат лек местен отпечатък, който прави работите им привлекателни за купувачите, а от друга страна спомага за елинизиране на вкусовете им. Гърците тръгват по нов за тях път с историческо значение. Те въвличат в културата си негърците и с това елинската култура става световна.

Гърците в Мала Азия и дори във Финикия и в Египет вършат същото нещо, и то пак с голям успех. Малоазийските държавни формации, възникващи от сатрапиите на разлагащото се Персийско царство, като например Ликия и Кария, във външните прояви на културния си живот добиват все повече и повече гръцки характер. Достатъчно ще е да споменем само за покритите с релефи ликийски гробници, някои от които възпроизвеждат картини на Полигнот, и за знаменития Мавзолей, т.е. надгробния паметник на цар Мавзол в полугръцкия Халикарнас — центъра на Карийското царство, над украсата па който са работили най-добрите гръцки майстори от IV в. За политическото бъдеше на Гърция това културно завоевание на негърците било гибелно. И в Италия, и в Мала Азия, и в Южна Русия местните елементи започват да играят все по-голяма роля в политическия живот на страната, и много гръцки градове по покрайнините на елинизма изгубват чисто гръцкия си характер. Много от тия градове вече не са в състояние да се противопоставят на силите, разбудени от самите тях. Тъй се изработват основите на бъдещите, полугръцки по култура държави от елинистическия период.

Гърция дължи ролята си в живота на страните, заобикалящи Средиземно море, на висотата и на характера на културните си завоевания през IV в. пр.Хр. И през този период Атина, въпреки дълбокия си политически упадък, въпреки това, че тя става само една от многото гръцки държави, еднакво слаби и еднакво неспособни да обединят Елада в едно национално цяло, продължава да играе първа и главна роля в областта на културния живот. Диалектът, на който бяха писали и говорили атиняните през V в., сега — през IV в., става вече език на всеки образован грък, като измества от литературата и от културния живот останалите местни говори на гръцкия език. За всеки образован грък е задължително да умее да говори и да пише на атическия диалект; литературата на другите диалекти си остава с чисто местен характер и с местно значение. Атическият диалект дължи това на атинските писатели, които довели изразителността му, богатството на речника му, гъвкавостта на синтаксиса и музикалността на периодите му — в прозата, и на строфите му — в поезията, до най-крайни предели.

Наистина, някои от създадените от атиняните видове литературно творчество, които бяха достигнали до съвършенство още в V в., спират своето по-нататъшно развитие и не създават вече нищо, което би могло да съперничи с произведенията на V в. В такова положение са трагедията и комедията. Но затова пък възникват и бляскаво се развиват нови родове литературно творчество. На първо място трябва да поставим философията и ораторското изкуство; и първата, и второто са дело на софистите от V в. В лицето на Платон гръцката философия достига най-високата точка на развитие и по съдържание, и по форма. Не е тук мястото да говорим какво е направил Платон за задълбочаване и за разширяване на гръцката философска мисъл. Ученията му за идеите, за познанието на света, за човешкия разум, чрез който хората опознават света и самите себе си, са основите, върху които се развива научната философска мисъл не само в Античността, но дори още и днес. За историята на гръцката култура е важно да се отбележи още, че Платон пръв изцяло съсредоточил вниманието си като изследовател и като мислител не върху външния свят, а върху човека, и че за него на първо място били въпросите на етиката и неразделно свързаните с тях въпроси на политиката.

Умението да намери човек истината, да разбере кое е справедливо и кое не, са първите стъпки към установяване на самата справедливост, и върху това са построени и личният нравствен живот на човека и правилната организация на държава и общество. Тъкмо върху понятието за справедливост е построено цялото Платоново учение за държавата, за което стана дума по-горе. Критиката на съществуващите държавни форми и, частно, на атинската демокрация за него не е дел сама за себе си, а е само увод към подробно разработения му план за нов държавен и обшествен строй, в основата на който да е прокаран принципът на справедливостта. Планът му е теоретичен и утопичен; той не държи сметка за историческото развитие и за психологията на човека. Но в него правилно е набелязано основното, към което се стремят винаги всички социални реформатори след Платон с каквито и да било, често с напълно противоположни възгледи.

Напълно възможно е, че сам Платон, особено след повторните опити да привлече към своята философия сиракузкия тиранин — по-младия Дионисий, е схванал утопическия характер на своите планове. Защото след своята идеална държава (Политейа) той написал втори политически трактат, „Законите“, в които не само се опитал да покаже по какъв начин една гръцка държава могла да бъде построена на рационална основа, но събрал в едно всички научни изводи, които били достигнати от гърците в правото и в политиката. Тук ние срещаме първата кодификация на гръцкото право. И нейното влияние върху бъдещето е било твърде голямо.

Платон излагал мислите си за тесен кръг свои ученици, които той учел в една горичка, посветена на култа на атическия герой Академ — Академия, във форма на лекции. Лекциите му не са издадени и не са дошли до нас. За по-широк пък кръг читатели Платон написал и издал своите „Диалози“, голяма част от които е запазена и до днес. Тук във формата на беседи, обикновено на учителя си Сократ с някой друг, Платон излагал във великолепен, цветист и богат език мислите си върху разни въпроси, но главно из областта на етиката и политиката. Тези диалози сами по себе си са превъзходни литературни произведения, в които гръцкият език за пръв път е пригоден така, че чрез него да могат да се изразят всички отсенки на философската мисъл, без той да губи нещо от простотата си и от картинността си. Всеки диалог е завършен, разработен и се чете с увлекателен интерес отначало докрай.

Друг ученик на Сократ и основател на философска школа е бил атинянинът Антистен, който започнал своята кариера като ретор и софист под ръководството на Горгиас. Целта на неговата школа е била да определи отношението на човека към живота и да примири човека с живота и със самия себе си. Неговата проповед е била основана на убеждението, че земните блага и придобивките на цивилизацията са празна работа. Той зовял човека към аскетизъм и прост живот и изисквал връщане към законите на природата. Умственото равновесие, което е постигнато по този начин, прави от човека цар. Той не се грижи никак за външни неща, за храна, питие, лукс, изящно жилище, почести и слава; всичко това е „безразлично“ за него. Обществените (социалните) различия са без значение: всички хора са братя и няма разлика между роб и свободен. Само оня е свободен, който е господар на самия себе си. Понеже Антистен проповядвал своето учение в гимназията на Кинозаргес (на СИ от Атина), неговата школа била наречена киническа. Най-прочут ученик на Антистен е бил Диоген от Синопа (в Мала Азия), който живял през времето на Александър Велики. От кинизма се зародил стоицизмът, наречен така поради това, че неговият основател, Зенон, е преподавал своето учение в Stoa Poecile или „рисуваната Колонада“.

Друг пък ученик на Сократ дал съвсем различно разрешение на същия основен въпрос. Това бил Аристип от Кирена (в Африка). И той търсел човешкото щастие. Изхождайки от чисто материалистическо гледище, от гледището на Демокрит и Антифон, той изтъквал относителността на нашето познание и призовавал хората да се доверят на своите чувства. Това, което дава щастие и удоволствие, е добро. Но щастието и удоволствието не трябва да бъдат наши господари. За да ги овладее и да придобие истинска свобода, човек разполага със силата на разума. Истински щастлив човек е този, който е познал истината и е овладял чувството, този, който е господар на удоволствията, а не техен роб. В тия проповеди за религия не остава място. Възможно е да съществуват богове, но те са вън от света и нямат връзка с него. Главният ученик на Аристип е бил Епикур от Самос (IV–III в. пр.Хр.), винаги болнав и винаги страдащ, но радостен старец, който проповядвал на учениците си в своята „Градина“.

Платоновият ученик Аристотел, чиито произведения също тъй са дошли почти изцяло до нас, защото и те веднага след като се появили на бял свят, станали настолни книги за всеки образован човек и влезли в употреба и в училищния живот, в много неща се различава от първия. Аристотел не бил атинянин. Роден е в Македония, но е прекарал почти целия си живот в Атина, отначало като ученик на Платон, а после като глава на собствена философска школа — перипатети (той обикновено четял лекциите си не от катедра, а разхождайки се с учениците си; по гръцки: peripatein). Три години преживял и при двора на Филип Македонски като учител на младия Александър. Всичко, каквото се е запазило от произведенията на Аристотел, са все лекции почти по всички въпроси от съвременното му знание. Това не са литературни произведения като Платоновите диалози. Аристотел е писал и диалози, но не са до нас дошли. Той не обръщал особено внимание на формата на лекциите си. Много от запазените под негово име произведения не са писани от самия него: една част са записки върху лекциите от учениците му, а друга част са трудове на негови ученици, изработени под негово ръководство. В тези лекции Аристотел и учениците му събрали всичко, което е било направено до тях в разните области на знанието, преработили този материал, осветили го и дали завършена картина на всички отделни клонове на научното знание, които до това време са били повече или по-малко разработени. Аристотел разпределил отделните науки в четири групи: логика, метафизика, естествена история и етика. Части на етиката били реториката и политиката. В особен дял отделил философията на изкуството — поетиката. Особено важни за историята на културата са неговите естествено-исторически произведения и неговата етика. В естествената история влизали физиката, астрономията, психологията, физиологията, зоологията, ботаниката, минералогията и т.н. Във всички тези науки научният метод с експерименталният, доколкото могли да се ползват от него без точни инструменти. Особено много направил Аристотел за зоологията и ботаниката, науки, които той пръв създал.

Аристотел приложил същия експериментален метод и в политиката. Към описанието си на нормалните, т.е. най-добрите държавни форми, което той дава в своята „Политика“, Аристотел пристъпил едва след като проучил основно държавното устройство на 158 гръцки и негръцки градове-държави. На другите форми на държавно устройство той погледнал като на недостойни за изучаване. Всеки по-значителен град бил изучаван исторически и системно било лично от него, било от някой негов ученик въз основа на най-добрите достъпни извори. Едно такова изследване е запазено и до наши дни: разборът на атинския държавен живот, който разбор е и главният ни извор за историята на атинската конституция. За тази си работа Аристотел използвал един сборник от сведения за атинската история, съставен от Андротион въз основа на документи и въз основа на Херодотовата история. Работата на Аристотел върху града-държава въобще и върху идеалното държавно устройство — неговата „Политика“ — е най-пълният и дълбок анализ на основите на гръцкия държавен живот, работа, ненадмината от никоя друга в тази област и до днес.

Също тъй богато, както философията, се развила в Атина и реториката, т.е. учението как да се говори и пише стройно и красиво. Ръка за ръка с теорията вървяла и практиката. В IV в. Атина издигнала много отлични оратори и публицисти, чиито съдебни и политически речи още при живота на авторите, понякога веднага след като бивали произнесени, се издавали и служели като образци за следващото поколение политици и адвокати. Политическите речи обикновено се произнасяли от самите им автори в народното събрание; съдебните пък се пишели най-често за други, защото в атинския съд всеки подсъдим е бил длъжен сам да се защитава. Понякога и политическите речи не се произнасяли, а се издавали във вид на отделни брошури. Такива са повечето от политическите речи или памфлети на споменатия по-рано Исократ. Исократ с право може да бъде наречен първият журналист на европейския свят.

Като най-видни съдебни оратори от IV в. пр.Хр. в Атина се смятат Лизий и Исей. В лицето на Демостен и на Есхин имаме и отлични адвокати и превъзходни политически оратори. Много от Демостеновите речи са запазени и до нас. В художествено отношение те са признати и от съвременниците му, и от по-сетнешните поколения като най-съвършени образци на ораторското изкуство. В тях хармонично е съчетано високото и напълно искрено въодушевление с безупречно логичното построение и с дивна красота на фразите и периодите, произвеждащи често впечатление на истинска музика на речта. Освен талант в Демостеновите речи личи и строга школа, личи познаване на непоколебимите, веднъж завинаги установени от теоретиците на красноречието закони на музикалната реч. Освен художествения им и литературен интерес речите и политическите брошури на ораторите от IV в. имат огромно значение и за историка, като главен извор за запознаване не само с политическите събития в IV в., но и със социалните и с икономическите отношения на тази епоха и с гражданското и углавно право. Системата на гръцкото право за пръв път е създадена в Атина, и атинското право постепенно става право Общогръцко.

Науката за речта — реториката, повлияла не само върху развитието на съдебното и политическото красноречие. Всички клонове на прозаичната литература попадат под влиянието й; преди всичко и най-много историята. Историята в IV в. изгубва научния си характер, който се опитал да й предаде Тукидид, и става почти изключително дял на художествената прозаична литература. Главна задача за историка става не само да събере, да провери и да обясни историческите събития, а и красиво и увлекателно да ги изложи. Такава е главната цел на единствения историк от IV в., чиито произведения са запазени до нас, споменатия вече Ксенофонт. В своята „Гръцка история“ (Хеленика) той дава продължение на Тукидидовата история, като я завършва със съвременни нему събития. Пак той ни дава превъзходен разказ за историята на отстъплението на гръцките наемни войски от Вавилония към бреговете на Черно море и след това в Гърция, като участник и отчасти ръководител на това отстъпление (Анабазис). Освен това, във „Възпитанието на Кир“ — полуроман, полуетнографско изследване, той не само излага идеите си за възпитанието, но ни дава и някои интересни сведения за живота в съвременната му Персия, а във „Възпоминания“ — та си ни е запазил образа на учителя си Сократ. По-млади Ксенофонтови съвременници са Ефор и Теопомп, чиито произведения не са се запазили до нас. Ефор се опитал да даде цялостна история на Гърция от дорийското нашествие до края на живота си (340 г. пр. Р. Хр.): пръв опит за история на целия народ. Теопомп, както и Ксенофонт, написал история на съвременните нему събития в двете си произведения: „История на Гърция“и „История на Филип“.

Не по-малко богато от науката и от някои клонове на литературата се развиват през IV в. и изобразителните изкуства, главно скулптурата. Великите скулптори на IV в. си поставят за цел да изучат човека с всичкото богатство на телесния му и духовен живот. Скопас, един от най-великите антични скулптори, си поставя за задача да предаде в статуите си и в групите статуи силните душевни движения, които преживяват хората и боговете в трагични моменти от живота си: напрежението на всичките им физически сили в борбата, физическите им и душевни страдания. Нито една негова статуя не се е запазила до нас в оригинал. Но имаме редица копия от произведенията му и няколко направени от него или от учениците му глави на фигури, украсяващи фронтоните на храма на богиня Атина в Тегея. Под силното влияние на това направление в изкуството, което може да се нарече „патетическо“, се намират и запазените до нас скулптури за украса на надгробния паметник на Мавзол в Халикарнас. Сцепите, изобразяващи бой между гърци и амазонки, дадени по стените на този паметник, са пълни със страст и движение.

По друг път тръгнал по-младият Скопасов съвременник — Праксител, който се ползвал с голяма известност още приживе и който оказал силно влияние върху по-нататъшния развой на скулптурата. В днешните наши музеи има голям брой копия от негови статуи и подражания на тях. Запазено е и едно негово оригинално произведение: направената от него за храма на Хера в Олимпия статуя на бога Хермес с Дионис като дете на ръце. Във всички статуи на Праксител личи стремежът в мрамора да се предаде красотата на човешкото тяло — женско и мъжко: не идеална, обожествена красота на това тяло, както в статуите на Фидий, а чисто човешка, но в най-съвършените й форми. Гледайки неговия Хермес, човек не чувства в тази гола фигура бога, а се любува на съвършенството на формите на юношеското му тяло и на благородната хармония в лицето му. В неговата Афродита, изваяна за града Книд, поразява хармонията на линиите на едно безупречно прекрасно женско тяло; в неговия Сатир — безгрижната радост в живота на един получовек, полузвяр.

Същата любов към красотата на формите на човешкото тяло одушевява и всичките произведения на по-младия Праксителов съвременник — Лизип, който изцяло се предал на изобразяване на млади атлети. Пак той е създател и на портретната скулптура. Преданието разправя, че Александър не позволявал никому другиму освен на Лизип и на живописеца Апелес да му прави портрети.

Същите особености личат и в живописта. И тя от монументалните картини постепенно преминава към създаване на отделни стативни картини, предназначени да красят обществени здания или частни къщи. Обаче мъчно можем сами да си правим заключения за живописта, защото нито едно от произведенията на великите майстори не е запазено до нас дори в копие, а някои от образците на живописта от този период са от четката на второстепенни художници. Вазната атинска живопис, колкото повече се засилвало търсенето на атически вази, толкова повече загубва художествения си характер: сега не предава вече тъй точно, както по-рано, особеностите и маниера на велика живопис.

Общо взето, четвъртият век е достоен наследник на петия. Творческите сили на гръцката нация съвсем не са още отслабнали. Те укрепват и се развиват, като обхващат една след друга все по-нови области и достигат в някои от тях до същото съвършенство, което е тъй характерно за културното творчество на V в.