История на Стария свят — Изтокът и Гърция

III. НАЙ-СТАРАТА ИСТОРИЯ НА МЕСОПОТАМИЯ И ЕГИПЕТ

Десетки хиляди години наред човечеството е живяло по цялото земно кълбо в условия, близки до живота на животните. Също както и животните, човекът се хранел с месото на убити от нето диви зверове, с диви треви и плодове; като тях се е скривал от горещини, студ и лошо време в естествени пещери; като тях е живял или на отделни семейства или на малки групи. Но от момента, когато се научил да си служи с огъня и когато почнал да си приготвя първото оръдие от камък с очукани ръбове, нивото на неговия живот бързо се издига в сравнение с нивото на живота на дивите зверове. От камък, дърво и кости, освен все по-сложните и по-сложните си оръдия, човекът почнал да си изработва и разни съответни на нуждите му предмети за покъщнина: от глина почнал да си прави съдове; от клони, земя и камък — да строи наполовина подземни колиби (землянки), да съединява отделни пещери и да строи дори жилища. Появяват се първите наченки на изкуство: по предметите за покъщнина и по стените на жилищата си хората почнали да чертаят и да екипират с бои рисунки на познати животни и хора; от дърво и от кост почнали да изрязват първите релефни образи на окръжаващите ги живи същества. Най-после, една от най-големите победи на човека е това, че тъкмо към края на този период от живота си успял да накара някои животни да му служат и се научил не само да събира диви плодове и треви, но и да ги развъжда около жилището си. Тези дълги хилядолетия на неговия бавно усъвършенстващ се живот обикновено наричаме старокаменен или палеолитен век, тъй като хората са си приготовлявали през него оръжия, сечива и покъщнина главно от камък (освен дърво и кост), и при това от камък с най-примитивна изработка, само очукан, но не изгладен. Голяма крачка напред била направена тогава, когато хората се научили не само да очукват камъка, а със силно натискане върху него и с триене да го изглаждат и на изработените от него предмети да придават вече каквато си искат, според потребностите на човека, форма. Векът на изгладените или полираните каменни оръдия се нарича новокаменен или неолитен. Животът на човека и мирогледът му претърпели коренна промяна през тази епоха. Възможно е тая промяна да е свързана с появата на нова раса в Европа, в Предна Азия и Северна Африка — раса, която се е пригодила към новите климатични условия, към новата растителност и новите животни на следледниковата епоха, а също към затвърденото през тъй наречената четвъртична ера разпределяне на горите, реките, езерата, степите и пустините по земната повърхност.

Животът на човека, както казах, станал съвсем друг. Въвеждането на оръдия от изгладен камък било само едно нововъведение и не от най-важните. Фактът, че човек в новите климатични условия престанал да бъде просто един ловец, има много по-голямо значение. По-едрите животни, които били употребявани за храна, постепенно изчезнали от горите и степите, така че ловът ставал все по-трудна работа. Трябвало да се изнамерят нови източници. Земеделието, или изкуственото отглеждане на някои растения, и скотовъдството, или отглеждането на домашни животни, станало главното занятие на човечеството. Тия животни били кози, овце, крави, магарета, камили и коне; те набавяли мляко, масло, сирене и месо за храна и кожи и вълна за облекло; дивите животни вече станали ненужни.

Огромна крачка напред през тази епоха направил човекът тогава, когато се научил за първи път да изработва глинени съдове и да ги изпича, та глинените съдове изместили различните кратуни, кожи, всевъзможни кошници и изкорубени части от дърво, с които по-рано си служел да удовлетворява своите нужди. Това нововъведение в неговата покъщнина принесло голяма полза не само на самия него, но и на нас, защото ни дава възможност да проследим напредъка на неговата цивилизация. Глинените съдове са евтини и удобни, но много чупливи. Затова са намирани парчета от такива съдове навред, дето са живели хората макар и за късо време; а в продължително обитавани места те са оставили зад себе си един върху друг ред слоеве от такива парчета. Тия глинени останки са безсмъртни. Дървото, кожата и платното изгниват в земята, металът се разяжда от ръжда, но печената глина, понеже е неуязвима за влагата и дори за огъня, трае завинаги. По тоя начин е сравнително лесно, като се изучат намерените в едно населено място глинени късове (чирепи) и оставените в гробове глинени съдове, да се проследи постепенното развитие на културата по изменената форма на съдовете или според нововъведени орнаменти, или най-сетне по подобрената техника, която например се е дължала на изнамирането на грънчарското колело. С такъв метод ние можем да проследим особеностите в живота на отделни групи хора и влиянието на една група върху друга.

Промените в жизнената обстановка на човека, които настъпили през новокаменната епоха, създали съответни промени и в навиците му. В най-ранния период на неговото съществуване той е бил номад или полуномад. Той живеел на обширни, обрасли с трева пасища или полета и се е местил постоянно от място на място, за да търси диви птици или животни из степите. Но когато сполучил да опитоми някои животни, макар да е продължавал да бъде скитник, неговият начин на живеене добил друг вид. Неговите преселвания не се налагали вече от движението на дивеча, който му служел за лов. Сега той подкарвал своите стада и ята от опитомени животни от едно място на друго, дето е имало повече трева или се е намирал извор с прясна вода, езеро или река. Подир стадата вървял стопанинът им, яхнал на магаре или камила, които били научени да носят и него, и семейството му, заедно с палатката му или подвижното му жилище, направено от кожи или плъст и заедно със собствеността му и целия му движим имот. Вероятно тая подвижна къща, тая полукаруца и лолупалатка, е била изнамерена най-напред от тия номади.

Скитнически живот е водел човекът и в планинските и горски местности. През зимата той заедно с добитъка си се е стараел да живее в топлите, защитени от снега долини; а през лятото, когато долините се изпълвали с комари, разпространяващи смъртоносна малария, отивал в планините, като се стараел да се изкачи колкото се може по-високо. В горите избирал открити поляни, които да дават кърма за добитъка му и които да му дадат възможност по-лесно да защити себе си, семейството си и добитъка си от нападенията на дивите зверове.

Но щом като човек попаднел в по-благоприятни условия за живот, щом като намерел постоянни пасбища и места, удобни за посев и за събиране на житни растения, той, естествено, с години прекарвал в едни и същи места, като превръщал колата си и палатката си в къща и пазел вече тая своя къща, стадата си и нивите си от други също такива номади, какъвто бил и той, търсещи като него по-удобни постоянни места за заселване. В такива места и особено при устията на големи реки, където ежегодните наводнения създавали отлични пасбища и природно наторени полета за земеделие, а също и по бреговете на големи езера, по течението на големи реки, или наблизо някъде до изобилни извори човек, разбира се, се е стремял да заседне по-здраво и дори, ако е възможно, завинаги, да запази за себе си, и само за себе си, тези пасбища и ниви и да ги защити от други претенденти върху тия благословени земи. Тъй постепенно от номадския, скитнишкия си бит, от бита си на първоначален ловец и овчар човек идва до желанието да води уседнал живот — живота на земеделец, владеещ ниви и пасбища.

При такива именно условия се изработили първобитните форми и на обществения живот. Още като номади хората вече почнали да се чувстват по-силни, защото се събирали на групи. Когато хората са повече, по-лесно им е да повалят някой едър див звяр или да се защитят от нападенията на хищниците. Още по-остро почнала да се чувства нуждата от обединение на групи когато човек преминал към скитнишко-скотовъдски живот. Сам човек или едно семейство са били безсилни и в борбата със стихиите, и в борбата с глутници вълци, хиени, лъвове, и в борбата със съседи, които искат да се възползват от същото пасбище. Но най-силно се наложил груповият живот тогава, когато хората почнали да водят уседнал живот. Постоянният живот в един определен къс земя засилвал опасността както от страна на диви животни, така и от страна на неуседнали още съседи. Съседите — било зверове, било хора — знаели къде биха могли да намерят богата и прелъстителна плячка. Поради това много естествено е, че тъкмо този уседнал живот е накарал хората да се обединяват, да се заселват на групи — семейства и племена — говорещи на един и същ език и почитащи едни и същи богове. Първата грижа на такава група е, според силите си, да направи недостъпни за нападения селищата си, като ги зашити и укрепи. Почват вече да строят селата си в езера и блата, а жилищата си и оборите за добитъка строят върху равен под, поддържан отдолу с колове (наколни жилища) и заграден наоколо с вода и мочури. В хълмисти местности предпочитат да живеят на височини със стръмни склонове, заграждайки селищата си със земен или каменен насип и препречвайки всеки достъп с насечени повалени дървета. Понякога такива крепости служат не за жилище, а само за прибежище в случай на опасност за членовете на някоя група, чиито къщи са разпръснати по околностите близо до принадлежащите на всяко едно отделно семейство ниви. Като живеели на групи, хората се и учели едни други и, естествено, възниквала между тях и известна организация, почнали да се подчиняват на известна дисциплина, а заедно с всичко това все повече и повече усъвършенствали условията си за живот, дрехите си, оръжието си, покъщнината си, и то както в практическо, така и в художествено отношение. В такива именно или пък приблизително в такива условия хората са живели с хиляди години в Европа, Азия, Африка, Америка и Австралия, в различните места различно, в зависимост от климата, характера на страната и особеностите на производителните й сили. В също такива условия някои хора живеят тук-там и досега.

Силен тласък за по-нататъшно усъвършенстване и усложняване на битовите условия, който тласък завел хората далеч напред по пътя на прогреса, бил даден от две открития, направени вероятно едновременно в два различни центъра на неолитното човечество — в Месопотамия (в Средна Азия) и в Египет. Имам предвид откриването на металите и изнамирането на писмото. Първото откритие дало широка възможност безкрайно да се подобряват материалните условия за живот; второто силно тласнало напред умственото развитие на човечеството и спомогнало да се усложни и задълбочи религиозният, общественият, а отсега нататък и държавният му живот.

Нека разгледаме по-отблизо условията за живот на хората, които първи открили и практически използвали в живота металите (отначало само медта) и писмото.

Месопотамия или Междуречие наричаме страната, която е разположена между двете големи реки на Предна Азия — Тигър и Ефрат. И двете реки, извирайки в Арменските планини, текат на юг и се вливат много близо една до друга в Персийския залив. Наносната земя в устието на реките, вдавайки се все повече и повече навътре в морето, постепенно е създала една плоска равнина, прорязана от ръкавите на едната от споменатите реки — Ефрат, равнина, която отначало — по-близо до морето — е била блатиста, обрасла с тръстика и с ниски гори, богата с дивеч и риба, а по-нататък, колкото отиваме по-далеч от морето, е все по-суха и все по-благоприятна не само за лов и риболов, но и за земеделие и скотовъдство. С тия си качества тая равнина през всички времена е привличала живеещите в съседство с нея хора: и ония, които са живеели по планините на север и на изток, и ония, които са живеели в пустинята на запад.

Ежегодното стопяване на снеговете в планините е давало огромен приток на водата в реките, чиито води, разливайки се над бреговете, заливали широки пространства от наносната равнина. Наводненията изпълвали с влага тая наносна и дори сама по себе си богата почва и оставяли след себе си един слой от влажна тиня, извънредно плодородна: всяко хвърлено в нея зърно под влияние на горещото слънце се развивало много бързо и давало баснословни жътви.

Наводненията и свойствата на наносната земя били, разбира се, веднага забелязани още от първите хора, които успели най-напред да се заселят в равнината, и веднага били използвани за интензивно земеделско и скотовъдско стопанство и за развъждане на някои специални родове дървета, като палмата и др. Климатът обаче на Южна Месопотамия е та къв, че жътвата може да се осигури само ако се задържи водата от наводнението за време по-дълго, отколкото трае самото наводнение; а още по-изобилна става тя, ако полетата и след самото наводнение редовно — от време па време — се напояват, т.е. ако по такъв начин не се даде възможност на земята да се спече под лъчите на горещото южно слънце. И така, за да се използват безкрайно производителните сили на долината, трябвало, значи, да се създаде една мрежа от басейни с помощта на насипи и бентове, трябвало да се урегулира притокът на водата и изтичането й, с една дума трябвало да се създадат условия за изкуствено напояване с помощта на канали. Ето така в устията на Тигър и Ефрат е възникнал живот, който в никой случай не може да се нарече лек и безгрижен и който с течение на времето все повече и повече се усложнявал. Наистина нивите давали богати жътви, но затова пък е трябвало непрекъснато, с план и организирано да се работи над насипите и каналите. Стадата постоянно се увеличавали на брой, но биха могли и да измрат изведнъж, ако се занемарят пасбищата. Хората се разплодявали и размножавали, но ако не се оставят да ги покосят треска, епидемии, наводнения и гладни години. Ала много по-опасно за човека тук било нещо друго: от планините и степите съседите номади много грижливо и жадно следели това, което става в равнината и били готови всяка минута да нападнат стадата, нивите, градините и къщите на по-богатите си съседи. Мъчно било да се живее в мир дори и със собствените едноплеменници — обитателите на селата оттатък канала или ръкава на реката, с владетелите на най-близките градини и ниви.

Животът, значи, сам настойчиво налагал да се създаде организация, да се уреди целесъобразно ръководство и да се издигнат разумни, силни и опитни водачи. Само такива водачи биха могли да осигурят победата на една група хора в борбата им със съседите, само те биха могли да знаят къде ще трябва да се прокопае канал и как да се запази той от замърсяване и от заприщване, само те биха могли да лекуват и предотвратяват болестите; пак те са научили хората да си служат с металите и с писмото, те са усъвършенствали оръжието и оръдията им, те са ги научили да смятат, да измерват и да наблюдават небесните светила. Още при първите крачки на културния си живот хората вярвали, че богове и богини, с една дума — висши сили ръководят живота им, че само тия богове и богини притежават висшето знание и че без тяхна помощ човек е безсилен. Ето защо и много естествено е, че най-разумните и най-силните членове на всяка община, които са учели хората как да живеят и как да работят, които са ги ръководели в битките, са се считали по-висши същества, същества особени, изключителни, стоящи близко до бога и получаващи от него неговото откровение. Такива именно хора по един естествен път се издигнали като водачи на населението, станали негови ръководители в борбата му с природата и с враговете, станали посредници между боговете и хората, издигнали се като носители на опит и знание, станали царе, жреци и съдии. Само тия хора знаели, как да се говори с боговете, как да ги умилостивят, как да им се угоди, как да се извършат известни обреди и жертвоприношения и как чрез това да се постигне наводненията не да разрушават, а да оплодотворяват, как хора и животни да се отърват от болести или дори и съвсем да не боледуват, как да се отблъскват неприятели и как да им се превземат нивите и стадата.

Тъй е възникнал и тъй се е развивал общественият живот в устията на Тигър и Ефрат. Отделни групи хора си избирали ръководители — царе-жреци, обединявали се около тях, заселвали се близко около храма на своя бог и около жилището на неговия заместник на земята — царя, заграждали се със здрави стени и ровове, с една дума за пръв път възникнала повече или по-малко уредена държава, имаща за център някой укрепен град и ръководена от един човек — най-силният и най-разумният, около когото се групирали членовете на неговото семейство и най-близките му помощници.

Ние не знаем точно кои са били ония поселници в устията на Тигър и Ефрат, които за пръв път са създали там уреден държавен живот. Самите те са се наричали шумери. Имаме сериозни основания да мислим, че и те не са били коренното население на страната, и че те са се появили там, като са слезли от планинските северни и източни местности. В устията на Тигър и Ефрат те покорили живеещите още от по-рано тук групи хора, които са дошли може би от Арабските пустини. Както и да е, няма съмнение обаче, че шумерите не са били от същото племе, от което са жителите на пустинята, които обикновено наричаме семити и които и досега още съставят по-голямата част от населението на Близкия изток. Но няма съмнение също тъй и в това, че още от първите времена па своя живот в долината на Тигър и Ефрат шумерите са се смесили със семитите, и че през цялото време те били заобиколени почти от всички страни със съседи от семитски произход, които постепенно минали от номадски към уседнал живот. Възможно е дори те да са познавали металите, писмото и основните елементи на държавния живот и на земеделието още преди да се поселят в Месопотамия. Както и да е, всичко това е още в областта на предположенията и гаданията.

Горе-долу в същото онова време и също такъв живот се е развивал и на бреговете на р. Нил в Египет. И тук имаме също такава мощна река, която извира от планините и блатата на Централна Африка и която мъкне водите си пак към морето; и тук имаме същата наносна, създадена от ежегодните наводнения, богата и плодородна почва. Тая наносна област в Египет се простира като една тясна лента от юг към север между двете каменисти стръмнини на пустинята, заграждаща Нил от изток и запад. Към север тя става все по-широка и по-широка, в устието на реката има вече формата на триъгълник (като гръцката буква делта — Д), прорязан във всички посоки, но предимно от юг на север, от ветрилото, което образуват ръкавите на реката. Най-после и тук имаме същите ежегодни наводнения, които налагат същото внимание и същата системна работа, както и в устието на Тигър и Ефрат.

И все пак не всички условия за живот са били еднакви както за Египет, тъй и за Месопотамия. Месопотамия е широко отворена от всички страни, заобикаляли са я сравнително гъсто населени и планински, и равни местности. Съседната равнина не е взимала изведнъж характера на пустиня. Пролетните дъждове правят обширните й части, които достигат до планините на север, до устието на Тигър и Ефрат на изток и до Средиземно море на запад, годни и за земеделие, и за скотовъдство, създават оня „плодороден полумесец“, който е играл немалка роля в историческите съдбини на Предна Азия. Друго е в Египет. Оттатък долината на Нил, зад тясната лента плодородна земя изведнъж и на изток и на запад започва безкрайна, гореща, безплодна пустиня с много малък брой оазиси. Население тук почти не е имало, или поне население, което да е било многобройно и да е живяло на големи групи. Египет е отворен само откъм юг и откъм север. На юг с него граничат сравнително гъсто населените места по горното течение на Нил (Нубия), към които спада и богатото крайбрежие на Червено море — страната Пунт (Сомалия). Но Нил в горното си течение е слабо плавателен; течението му тук се прерязва на няколко места от каменисти прагове. Затова и задачата за защитата на Египет откъм юг е била сравнително лека. По-сложно е било положението на север. Разширяващата се тук долина на Нил граничи и от изток и от запад с каменистата пустиня, която на запад отива далеч в дълбините на Африка, а на изток свързва Египет с Предна Азия. Местностите, с които граничи долният Египет откъм запад, така нареченото Либийско крайбрежие на Средиземно море, колкото се отива по на юг, са все по-малко сурови и безплодни; но при все това и тук климатичните условия и строежът на страната не са били благоприятни за съсредоточаване на по-големи маси население и гъстото население на изрязаната с канали и с ръкавите на Нил Делта е могло лесно да се защищава от евентуални нападения от страна на западните съседи. Главната опасност за Египет е била от изток. Допиращият се до Делтата откъм изток Синайски полуостров е суров, пустинен и безводен. Но пътят през него от Арабия за Палестина е къс. Ето защо за свикналите с пустинята жители на Предна Азия не е било мъчно от време на време да предприемат нахлувания в Египет и дори на гъсти маси. Най-после постоянна опасност е заплашвала Египет и от север — от морето. Откъм морето Египет е незащитен и една силна морска държава лесно би могла по ръкавите на Нил да проникне с кораби дълбоко в богатата Делта.

И все пак географското положение на Египет е допринасяло твърде много животът в него да не е толкова изложен на нападения от съседите от една страна и да не е тъй достъпен за една голяма и оживена международна търговия, както Месопотамия от друга. Египет бил по-затворен в себе си, по-изолиран в сравнение с Месопотамия; при една целесъобразна организация той по-лесно би могъл да се огради от завоевателски опити. Ето защо и животът в Египет е с по-мирен и не тъй военен характер. Но и Египет е трябвало, разбира се, да бъде постоянно готов, ето защо и в Египет царската власт има същия военнорелигиозен характер, както и в Месопотамия, само може би с едно по-голямо преобладаване на икономическия елемент. Но извън тия сравнително незначителни разлики животът и в двете люлки на човешката цивилизация, общо взето, е бил почти еднакъв. Както в Месопотамия, тъй и тук животът е създаден от реката. Както там, тъй и тук животът налагал строга организация, обединение и системно ръководство, карал е хората да работят и да мислят, принуждавал ги е съзнателно да се подчиняват на ръководители и на организатори. И в Египет, и в Месопотамия природата е създала необикновено благоприятни условия за развитие на един уреден, напрегнат живот, живот, който единствен само е способен да създаде същинска култура.

IV. ПОЛИТИЧЕСКА ИСТОРИЯ НА МЕСОПОТАМИЯ И ЕГИПЕТ В IV И III ХИЛЯДОЛЕТИЕ ПР.ХР.

Бляскавото развитие на културния живот в Месопотамия и в Египет след откриването на металите и изнамирането на писмото, за което развитие ще говорим в тази глава, подемът в икономическия им живот и все по-оживените търговски връзки със съседите имали важни политически последици за историята и на двете страни. Вавилония и Египет постепенно се превръщат в гъсто населени страни, изцяло обработени, състоящи се от ниви, градини и богати пасбища; тук-там на високи изкуствени хълмове се издигат храмове и дворци, заградени със стени — първите градове на новия културен свят. Много естествено е, че съседите — планинските номади и същинските скитници по пустинята — със завист са гледали на богатствата и на културния живот на Вавилон и Египет. Те на драго сърце разменяли с тях продуктите си: добитък, слонова кост, редки видове дървета и камъни, ароматични вещества, скъпоценни камъни, вероятно злато и сребро, а получавали срещу тях храни, плодове и зеленчуци, вълнени и ленени материи, но главно разни метални произведения от мед и бронз, чиято обработка във Вавилония и в Египет все повече се усъвършенствала (руди и полуочистени метални късове Вавилон е получавал по Ефрат, от Кавказките планини и от Черноморското крайбрежие, а Египет — от Синайския полуостров). В резултат на продължителното общуване и съседите се запознали с придобивките на вавилонската и египетската техника: съседите почнали не само да купуват метални оръдия и оръжия, но се научили и сами да ги изработват. Колкото по-близо живеели до центровете на цивилизацията, толкова повече те подобрявали преди всичко военната си техника и организация и с това вече ставали все по-опасни за жителите на богатите долини на Ефрат и Нил. Нападенията на съседите, които били естествена последица от културното влияние върху тях от страна на Вавилон и Египет, накарали и Вавилон, и Египет да се стремят към сплотяване, към обединение в едно цяло на по-малките държавици с нищожни територии. Освен явната полза във военно отношение от такова едно сплотяване, то имало огромно значение за по-нататъшното развитие и на икономическия им живот. Мрежата от насипи и канали се развивала още по-системно, размяната между отделните части на страната се извършвала все по-лесно и по удобно, а благодарение на същите тия насипи и канали връзките със съседите значително се облекчавали и подобрявали. Обединението не е могло да се постигне по мирен път, защото всеки град смятал, че неговият бог е най-добрият бог и следователно нему трябва да се подчинят всички съседи. Крайграничните спорове за земи, пасбища, напояване довеждали до сблъсквания, сблъскванията довеждали до войни, а след войните идвали завоевания и временно владичество ту на един, ту на друг град над съседите и над цялата плодородна равнина. Щом почнела да отслабва силата на града-владетел, веднага всеки един от съседите заявявал претенциите си да заеме неговото положение, чувал се ясно гласът на съседните царе-жреци, а това довеждало до нови войни и до ново взаимно изтребване. Отслабналите от вътрешните борби жители на долината стават плячка в ръцете на съседните племена. Тези пък племена превземат отделни градове и образуват нов слой върху старото население, предизвиквайки по такъв начин реакция от страна на това население и опити, понякога сполучливи, да се премахне чуждата власт и чуждото иго.

Процесът по-ясно личи във Вавилония, отколкото в Египет, където, както вече казахме, опасността от външни завоевания е била по-малка и поради това обединението на страната се е извършвало по-спокойно, без постоянни сътресения и без смяна на едни външни завоеватели с други. И все пак сведенията ни за постепенния ход на описания по-горе процес във Вавилония са още много непълни, защото имаме на разположение само случайни документи, намерени при разкопките на няколко досега изследвани вавилонски градове. В по-голямата си част това са разкази на отделни царе-жреци (патеси) за победите им над неприятелите и тия документи са запазени в храмовите им архиви; други пък са опити от по-късно време, т.е. несъвременни на събитията опити да се даде една цялостна история на ранния период от живота на Вавилония.

Тия вавилонски свидетелства са от сравнително по-късно време — най-ранните от тях принадлежат към 2300 година пр.Хр. — и не могат да се считат за исторически. В тях легенда и история са смесени. И хронологията на първите династии, които могат да се отнесат към средата на IV-то хилядолетие пр.Хр., е произволна и явно измислена. Но разкопките във Вавилония продължават и всяка нова експедиция ни открива нови документи. И ние можем да се надяваме, че в близко бъдеще ше знаем за ранната история на Месопотамия много повече, отколкото е възможно това в настоящия момент. От цяла редица стари градове в Шумер твърде малко са тия, които са били проучени обстойно; това са Киш, Ур и Ериду с техните блестящи, неотдавна открити паметници, а също така Лагаш и Нипур, които за първи път ни откриха тайната на шумерския език и култура.

От данните, с които разполагаме в днешно време, ние достигаме до заключението, че в Южна Месопотамия е продължавал споменатият по-горе процес, който се състои в това, че териториите на отделни шумерски и семитски градове били съединявани в по-големи царства начело с тоя или оня шумерски или семитски град. Първите управители на юга и на севера — на Шумер и Акад — образуват династиите на Киш, Урук, Ур и на цяла редица други градове и тия династии са се изреждали една след друга или пък са били до известна степен съвременни една на друга. Третата династия на Киш към края на IV хилядолетие пр.Хр. е напълно автентична и един от най-видните й царе е Месилим. Около 3000 г. пр.Хр. важна роля в историята на Вавилония е играла шумерската династия в Лагаш. Макар градът Лагаш никога да не е смогвал да обедини целия Шумер и Акад, той все пак е бил най-силният измежду градовете, които се домогвали до върховна власт в двете области. Най-прочути царе на Лагаш са били Урнанше и най-вече неговият внук Еанатум (около 3000 г. пр.Хр.), а също така непосредствените приемници на последния. Властта на Лагаш е била унищожена от първия велик шумерски завоевател, за който ние имаме достатъчно сведения. Това е Лугалзагеси, цар на Ума и Урук, който успял не само да покори градовете на Шумер, но бил в състояние да предприеме към 2900 г. пр.Хр. завоевателни походи в областите между Персийския залив и бреговете на Средиземно море.

Съперник му е бил царят на семитския град Акад, в северната част на долното течение на Ефрат — Саргон I. Около 2800 г. той победил Лугалзагеси и поставил основите на едно сравнително здраво и трайно обединение под властта на акадските царе на всички земи по долното течение па Тигър и Ефрат, населени в северната част на тая област от семити, а в южната — от шумери. Той се явява и като завоевател на една разноплеменна държава. Вместо политиката на пасивна отбрана, Саргон и неговите наследници, между които особено се отличил цар Нарамсин, възприемат за защита на царството си политиката на активната отбрана, т.е. чрез повторни походи в земите на съседите, предимно планинци на изток (Елам) и на запад, да унищожават военните им сили, да изтребват и пленяват войските им, да отмъкват в плен и в робство жените и децата им. Саргоновата политика от негово време нататък става политика на всички по-силни източни държави.

И все пак в резултат от завоеванията не могла да се създаде една голяма разноплеменна държава, управлявана от един център, защото Шумер и Акад нямали още достатъчно сили за това. Царете-завоеватели се задоволявали само с факта, че съседите се признават за победени, налагали им като знак за това ежегоден данък и вземали от тях обещание да не пречат на свободното движение на търговските кервани на победителите през страните на победените. Въз всичко останало победените продължавали да си живеят и да се управляват тъй, както и по-рано, Саргон и наследниците му не създали една централизирана държава дори и в самия Шумер и Акад. Отделните градове си запазили своите пате си или царе-жреци и царството Шумер и Акад представлявало повече едно обединение на малки държави под ръководството на царете на господстващото племе, отколкото една централизирана държава, управлявана от един цар и чиновниците му.

Енергичната външна политика на Саргон и Нарамсин завела тях и войските им далеч вън от гранилите на Тигър и Ефрат, чак до бреговете на Средиземно море и може би дори до остров Кипър. Тя има огромно значение за бъдещето, защото благодарение на нея културните успехи на Шумер сега за пръв път стават достъпни и за цял ред други племена и народи в Предна Азия и влизат в основата на по-нататъшното самостоятелно културно развитие на Мала Азия, Сирия и Южен Кавказ на запад и северозапад, на Елам и Персия на изток. Заслужава да се отбележи още и това, колко благотворно се е отразила властта на Шумер и Акад върху по-нататъшното културно развитие на шумерските градове. Съвременник на приемниците на Саргоновата династия — царете на Урук — бил прочутият патеси на Лагаш Гудеа (около 2600 г.), при когото лагашката култура, както свидетелстват споменатите френски разкопки, достигнала до апогея на своето развитие.

Царството на Саргон просъществувало около два века (приблизително до 2625 г.). Малко по малко центробежните сили в него взели връх над центростремителните и държавата почнала да се разлага и да отслабва. Същинска катастрофа настъпила за него тогава, когато дивите планински племена от Кутий, може би сродни на хетите, които създали, както ще видим, обширна държава в Мала Азия, почнали част по част да завладяват страната.

Царуването на кутийската династия траяло близо един век. Цивилизованите обитатели на Шумер и Акад — шумери и семити — постепенно признали необходимостта от обединение. И техните обединени сили начело с Утухенгал, цар на Урук, разбили и изгонили кутийските завоеватели. Освобождението било последвано от национално и културно възраждане. Шумерите пак се явили на историческата сцена. Подир 2465 г. пр.Хр. царете Ур-Наму и Шулги обединили трайно целия Шумер и Акад под властта на Ур и дори възсъздали почти изцяло империята на Саргон и Нарамсин: Северна Месопотамия, включително Асирия и дори Кападокия, Елам и планинските области на изток от средното течение на Тигър представлявали все провинции на тая империя. Царуването на Шулги се отличава също така с бележит напредък в изкуството, религията и културата на шумерите. С неговото име се свързва първият опит да се кодифицира гражданското и углавно право; също така той за първи път дал организирана форма на царския култ, или поклонението на царя-бог приживе и след смъртта на последния. Мощната династия на Ур траяла повече от един век, когато била съборена от въстаналите еламити и на нейно място се явили семитските династии на Ларса, Исин, а след 2129 г. пр.Хр. и тая на Вавилон.

Ръководната роля в страната вече изцяло минава в ръцете на семитски елементи и шумерите като нация постепенно изчезват от историческия хоризонт. Името на най-бележития вавилонски цар Хамурапи е тясно свързано с първия в историята на човечеството опит да се издаде сборник от углавните и гражданските закони, който да определя отношенията между живеещите в една държава хора. Това е най-старият сборник в историята на човечеството и той е запазен почти изпяло. Друго също тъй важно и ново дело на Хамурапи е това, че той успял, макар и временно, да създаде едно централистично държавно управление, начело на което стоял вавилонският цар, като унищожил наред с това почти напълно всяка самостоятелност на градовете, влизащи в състава на царството.

Обединението на страната под властта на Вавилон траяло малко време. Още при приемника на Хамурапи почнали и вътрешни смутове, и нападения на съседите, които смутове продължили почти непрекъснато чак до падането на династията Хамурапи. От Вавилон се отделили южните крайморски области. Постоянните нападения от север, изток и запад подкопали благосъстоянието на страната. Особено опасни станали за Вавилон северните му съседи. В началото на второто хилядолетие народът хети, когото по-късно ще видим като господар на цяла Мала Азия, временно завладял Вавилония. В същото време и източните съседи па Вавилон — племената касити, предприемат цял ред нападения. Най-после, около 1746 г. каситите успяват здраво да се закрепят във Вавилония. Каситската династия, с център във Вавилония, управлява страната оттук нататък непрекъснато цели 576 години, но била вече по-слаба и се видяла принудена да се върне към феодалния строй (самостоятелни градове и едри земевладелци под върховното управление на вавилонския цар).

Политическото развитие на Египет през най-стария период от историческия му живот, общо взето, е много сходно с това на Вавилония. И тук също тъй имаме рязко разделение на страната на две части: северна, съответстваща на месопотамския Акад, и южна, съответстваща на Шумер. И двете части, както изглежда, били населени от племена с различен произход. Южните племена етнически били във връзка, вероятно, с нубийците по горното течение на Нил, а северните — с първоначалното население на северното африканско крайбрежие. Възможно е обаче — и това се вижда от проучването на много предисторически гробове в южен и среден Египет — населението на Египет да е било все от една кръв и наблюдаваните различия да се дължат на появата на външни завоеватели както от север, така и от юг.

Историческият период на Египет, когато имената на царете още приживе са били засвидетелствани от съвременните им паметници, започва в V-то хилядолетие пр.Хр. Той датира вероятно от въвеждането на правилен календар в 4241 г. или 4238 г. пр.Хр. и от времето, когато било усъвършенствано писмото. По-късно (първият списък на царете, който е достигнал до нас, принадлежи на времето на третата династия) били правени опити да се разработят в едно цяло всички съществуващи данни и да се приготвят непрекъснати списъци на всички царе, наречени фараони, които управлявали Египет, преди да бъде съединен в едно царство, когато двете части на страната съдържали цяла редица царства, управлявани от царе. Тия списъци станали основа на египетската история и хронология. Те били продължени и допълнени от по-късните царе. Списъците били издадени наново във времето на XIX династия, когато царете на тая династия открили гробовете на първите фараони в Абидос и използвали новите данни, за да допълнят и поправят списъците, които те вече притежавали. Че те си служели с точни и правилни методи, е доказано от модерните изследвачи, които неотдавна успяха да открият някои от гробовете при Абидос, в които са били погребвани най-старите царе на Египет.

Нашите знания за най-старата история на Египет са, не ще съмнение, несъвършени и неточни. Но основните факти са установени с безспорна сигурност.

Първите решителни крачки по пътя на държавното и културно строителство и в Египет били направени на юг. Тук възникнали най-напред градове, тук се създали първите държави, оформени около тия градове (по-сетнешните номи), тук пак най-напред се проявява стремежът към обединение на тия градове в една държава под ръководството на царете на някой от градовете. Във втората половина на V-то хилядолетие пр.Хр., в тъй наречения преддинастически период, ръководна роля в Южен Египет играе династията, която владеела „града на ястребите“ — Хиераконпол (в гръцки превод), в който господарували царе потомци на бога-ястреб Хор. Неговият култ е бил съсредоточен в град Едфу. Обединителните и завоевателните тенденции на тия царе ги довели до стълкновение със северната част от долината на Египет, с „долното“ царство, чиито главни центрове, може би временно, били градовете Буто и Санс, покровителствани от богинята-змия, но също така и със северните и южни съседи на Египет, които изиграли там същата роля, като тая на Лугалзагеси и Саргон във Вавилония. По-късни предания споменават царя-обединител с името Менес. Но макар това име да не е засвидетелствано в паметниците на най-стария Египет, в делата на тоя цар, както ги разказва нашето предание, се отразили, вероятно, основните събития от епохата на обединението на Египет, от създаването на едно единно царство от горния и долния Египет. Царете-обединители (фараоните) живеели, вероятно, не вече в Хиераконпол, а по-нататък на север — в Тинис. Близко до този град били и гробниците (некрополи) на царете, разкопани от една американска археологическа експедиция. Друг некропол, съседен на Тинис, около Абду (Абидос), намиращ се под защитата на бога-чакал Анубис, постепенно станал град главно на мъртвите, в който всички египетски фараони искали да имат свой гроб и свой надгробен храм дори и ако в действителност ги погребат на друго място. Борбата за обединение траяла, вероятно, през цялото време, през което управлявали царете от първата династия. Важно събитие през този период е това, че един от царете от първата династия, Мерпеба, основал прочутия по-късно град Мемфис и го издигнал като политически център на долния Египет. Главният му бог бил Пта, бог „откривател“; в съседство — в Хелиопол (по-сетнешно гръцко име) се намирало и най-старото светилище на великия бог на слънцето Ра.

Епохата на втората династия, както изглежда, е време, през което Северът е господарувал над Юга. Центърът на царството може би тъкмо през това време бил пренесен в Мемфис. Новият успех на Юга е свързан с началото на една нова династия от енергични войнствени царе, тъй наречената трета династия, която затвърдила политическите успехи на първата. Макар и победата на Юга да била пълна, при все това още при първия цар от третата династия център на обединеното царство си останал Мемфис, който от сега нататък играе в историята на Египет същата роля, която е играл Вавилон в историята на Месопотамия. Към същото това време на борби за обединение ще трябва, вероятно, да се отнесат и първите извънегипетски експедиции на фараоните, предимно на Синайския полуостров, а може би и по-нататък по бреговете на Палестина, на Финикия и на Сирия, с цел да си осигурят достатъчно количество метали и дървен строителен материал. Най-новите разкопки на френски археолози във Финикия говорят, че още царете от първата династия здраво се закрепили във Финикия и строяли дори храмове в чест на боговете си.

Като период на най-голям разцвет на най-стария Египет съвпадащ горе-долу с времената на Саргон и Нарамсин, трябва да се счита времето, през което са управлявали царете от IV, V и VI династия (около 3100 до 2700 г. пр.Хр.), времето на тъй наречените строители на пирамиди. За тая бележита епоха в египетската история и досега още свидетелстват величествените царски гробници, съсредоточени около Мемфис, т.е. грандиозните им пирамиди, свързани с все по-усложнени в своя строеж погребални храмове. Запазените по стените на тия храмове и по заобикалящите всяка пирамида гробници на най-близките царски роднини надписи, често твърде дълги, ни говорят ясно, какви са били титлите на царете и на техните велможи и какви са били религиозните вярвания и представи на оная далечна епоха. Пирамидите, особено най-колосалните от тях, са действали много внушително и произвеждали силно впечатление още на съвременниците и следващите поколения. Имената на техните строители, на великите фараони от IV династия Хуфу (по гръцки Хеопс), Хафра (Хефрен) и Менкаура (Микерин), останали завинаги свързани с гробниците им. Сега ние познаваме дори и чертите на лицето на някои от царете от тая династия, защото са увековечени в статуите им (напр. прочутата статуя на Хафра в Кайро и ред статуи на Менкаура в Бостън, САЩ). Разцветът на Египет при царете от IV династия продължил и при царете от V — също такива почитатели и жреци на великия бог на слънцето Ра, който постепенно се слял с мощния покровител на фараоните от първите четири династии — Хор. В чест на бога Ра фараоните от V династия почнали за пръв път да издигат храмове, в центъра на които поставяли стройни каменни колони във форма на конус — хубавите обелиски, които заедно с пирамидите стават, тъй да се каже, символи на Египет. Но вече след смъртта на първия цар от VI династия — Пепи I, чиито черти на лицето са увековечени в първата дошла до нас бронзова портретна статуя, обединеното царство на горния и долния Египет почва да се разлага и властта на фараоните все повече и повече става само номинална.

Великото време, през което просъществувал обединеният Египет (от I до VI династия), съвпада с втората половина на IV хилядолетие и началото на III. Дейността на парете през този период за нас сега е повече дейност мирна, епохата им е време на строителство, на създаване на велики паметници и заздравяване на основите на административния и икономически живот на Египет. Наред с това, както личи по всичко, то е и време на мощно външно разширение, време, през което египетските граници се разпростират на юг в Нубия, а на изток към Синай и към крайбрежието на Палестина, Финикия и Сирия. Още при царете от първите династии Египет, без съмнение, престава вече да е една само континентална държава; още тогава е поставил основите и на своята морска сила.

За разложението на обединеното царство станали причина сепартистичните стремежи на управителите на отделните части на Египет — номите, някога си, по-рано, независими държави, които все още още не могли да забравят самостоятелното си минало. Царските управители на номите (номарсите), управляващи от името на царя, постепенно, осланяйки се на населението и на натрупаните си богатства, почнали да затвърждават властта си, да набират своя войска и да настояват властта им да се счита само като номинално васална от царете — носителите на централната власт. Успехите им в борбата с централната власт довели до разпокъсването на Египет на ред почти самостойни малки царства и до онези условия за живот, които ние, в сравнение с живота на Европа през Средните векове, наричаме феодални. Тая феодална епоха в живота на Египет, която съвпада с времето на слабите VII до XI династия, е време смутно и пълно с мъки в египетската история, време на постоянни вътрешни войни и на дълбок упадък на културното творчество. Това положение е оплакано с патетическо красноречие и дълбок песимизъм от Ипувер в неговите „Напомнялия“; от пророка Неферти в оная мрачна картина на бъдещето, която той разкрива пред фараона Снофру, който е предшественик на Хуфу; а също така в прочутия „Диалог между уморения от живота човек и неговата душа“. Първите двама от тия писатели предвиждат светло бъдеше и появата на Месия, но третият не намира никаква утеха освен в смъртта.

Центростремителните тенденпии, обаче, и през това време не замират. Отделни фараони правят опити, повечето безуспешни, пак да обединят царството, но опитите довеждат до нови и нови войни, до нови и нови вътрешни сътресения. Централната власт пак почва да се мести: от Мемфис се премества в Хераклеопол (гръцко име), а по-късно се съсредоточава в ръцете на местните управители на Южен Египет, чийто главен град е Тива, който от сега за цели векове вече става религиозен и политически център на Египет.

Тиванската династия сполучва към края на III–то хилядолетие отново повече или по-малко да обедини феодалния Египет под своя скиптър и да възроди културния и политически живот на Египет. Царете от тая династия (XI и XII по ред) с постоянно повтарящите се имена Аменемхет и Сенусерт (в гръцката транскрипция Сезострис), особено Сенусерт III (2099–2061) и Аменемхет III (2061–2013) били талантливи и предприемчиви управници. Те успели да принудят васалите си, управителите на отделните номи (номарсите), да им се подчинят и да обединят усилията им в цял ред важни начинания, както вътре в Египет, така и извън него. Велико и важно тяхно дело вътре в Египет било това, че те чрез широко замислени и системно изпълнени напоителни и осушителни подобрения създали една нова плодородна и богата провинция на бреговете на Меридското езеро, сегашното Фаюм, от чийто главен град те направили втора своя столица, а главния бог на града — бога-крокодил те въздигнали до степен съуправител на тиванския бог Амон, който се слял с хелиополския Ра. Във външната си политика развили и осъществили идеи, завещани им от предшествениците още от IV и V династия. При тях Египет все повече изоставя предишната си изолираност. Сега вече се завързват оживени търговски връзки с бреговете на Африка, с Южна Палестина, със Сирия и с богатите острови Кипър и Крит. Египетски търговски флоти стават постоянни гости на пристанищата на Червено море и на част от средиземноморските брегове. Фараоните от XI и XII династия свързват търговските си предприятия с редица военни експедиции в Нубия, в Палестина, а, може би, и във Финикия, Сирия, Кипър и Крит. Името на Сенусерт се покрива със същата слава, с каквато и името на Саргон. То става синоним на цар-завоевател.

Но въпреки всичко това и тиванските фараони не успели да надделеят центробежните сили: тяхната държава малко по малко, главно в епохата на XIII и XIV династия, почнала пак да отслабва и да се разлага. Както в Месопотамия, тъй и тук, този процес довежда до катастрофа. Разните номадски племена от Южна Палестина и от Арабия, които научили много нещо през време на оживените търговски връзки на Египет с Азия от него, към края на III–то и началото на II–то хилядолетие от отбрана минават в настъпление и в края на краищата, както каситите във Вавилония, проникнали в Египет и затвърдили властта си там за дълги векове (около 1800 г.). Нашето предание нарича тия номади с името хиксоси.

V. ДЪРЖАВЕН И КУЛТУРЕН ЖИВОТ НА ЕГИПЕТ И НА ВАВИЛОНИЯ В III ХИЛЯДОЛЕТИЕ ПР.ХР.

Третото хилядолетие пр.Хр. е велика творческа епоха в областта и на материалната, и на духовната култура, и то както на бреговете на Нил, така и на бреговете на Тигър и Ефрат. Тъкмо през този период и двете страни си създали всяка за себе си един своеобразен, подробно разработен държавен и социален строй, строй, които по-късно легнал в основата на развоя на целия Изток дори до наше време и влиянието на който ясно личи в държавния и социален живот на цяла Източна и Западна Европа. В основите си формите на този строй са еднакви и в Египет и във Вавилония, но все пак с известни характерни различия.

Египетският държавен строй се основава на тесния съюз между религия и държава. Начело на държавата стои царят, който се смята за син на бога и сам бил бог в очите на народа. Властта му е неограничена. Управлява страната от името на бога като пълен неин стопанин и господар: командва въоръжените си поданици във време на война, ръководи стопанския им живот, грижи се за правилното напояване на страната и се разпорежда с държавните средства, както намери за добре.

Негови помощници в религиозните дела били жреците, които живеят в храмовете и помагат на царя да омилостивява боговете с жертви, с тържествени обреди, с химни и с песнопения. Само те могли да осигурят на вярващите задгробен живот, защото те балсамирали труповете и давали наставления, какво да се направи, та да се осигури за умрелите благоприятен край при последния съд над душите им.

В държавните пък работи помощници на царя били чиновниците — изпълнители на царските заповеди и ръководители на населението в стопанския, правовия и военния му живот. Едни от тях командвали войската и флотата; други събирали от населението ония продукти на неговия труд, които царят намирал за нужно да се употребят за нуждите на храмовете, на държавата и за неговите лични нужди; трети ръководели обществените работи и ги разпределяли между населението; едни завеждали съда и поддържали реда между населението, а други служели лично на царя и на семейството му. Някои от чиновниците обединявали в едно и също лице многобройни и разнообразни длъжности. Чиновниците нямат своя воля и своя лична инициатива: те са слуги и агенти лично на царя и на бога, както и жреците. Наред с висшите чиновници и жреци има още стотици и хиляди писари, надзиратели, техници и полицаи. Всички получавали заплата от царя; всички те, и висшите, и низшите, на теория били назначавани от царя (обаче на практика, разбира се, низшите били назначавани от по-висшите, а само висшите е назначавал сам царят); всички те, най-сетне, били отговорни за всичко пред царя, а той се разпореждал напълно неограничено и произволно и с живота им, и с имотите им.

Населението на страната било длъжно безропотно да се подчинява на царя и на чиновниците му. То не взимало никакво участие в държавния живот на страната. Право на частна собственост, особено върху земя, то нямало. Животът, имотът и трудът на населението били в ръцете на царя, който се разпореждал с тях напълно неограничено. Той определял кои земи и с какво да бъдат засети от дадено лице през дадена година, той определял каква част от жътвата земеделецът е длъжен да отдели за държавата. Той назначавал хора за изпълнение на разните обществени работи: прокарване на канали, устройство на насипи, постройки на храмове, гробници, дворци, кораби, разбиване на канари за камък, лов на диви зверове, добиване на сол, на метали и т.н. По негово назначение определен брой от населението служело във войската и в полицията, служело като гребци и войници в корабите. Пак от царя зависело каква част от продуктите си занаятчиите да отделят за държавата и кои от тях да работят само за царя и за храмовете. Търговците, без съмнение, също тъй давали на държавата част от печалбите си по предписание на царя. Строят на Египет бил напълно самодържавен и неограничен. Понятията политическа свобода и самоуправление били чужди на Египет и си останали чужди за целия Изток чак до неотдавна.

Работите в Египет не се променили дори и тогава, когато Египет от централизирана държава станал феодална, т.е. когато се разложил на няколко части, начело на всяка една от които стоял вече отделен владетел, признаващ само номинално върховната власт на единия цар. По такъв начин Египет се разделил на няколко отделни, почти независими, държави; но взаимните отношения между цар и население в тези държави останали същите, каквито и по-рано в обединения Египет.

Също такъв държавен, икономически и социален строй се развивал и в шумеро-семитските държави в долината на Тигър и Ефрат. И тук държава и религия били неделими понятия. И тук царската власт е божествена, макар и тази идея да била изразена във Вавилония малко по-иначе. Някои царе и във Вавилония, в това число Саргон, Шулги и приемниците на Шулги, се изтъквали като синове на боговете, но повечето от тях се считали само върховни жреци и божи служители, получили властта си непосредствено от тях, т.е. техни помазаници. И във Вавилония царят е и самодържец, защото управлявал държавата безконтролно, както намери за добре, посредством цяла мрежа назначени от него и напълно зависещи от него чиновници. Най-после и във Вавилония царят държи в ръцете си всички нишки на религиозния, стопанския и военния живот на страната, разпореждайки се, в случай на нужда, както намери за добре също тъй и с живота, труда и имота на своите поданици. В някои отношения царете на Вавилония, а по-късно и на Асирия отишли дори по-нататък. Голямото развитие на търговията в Предна Азия и ролята, която дребната търговия играла в живота на населението, накарали царете да се намесят и в тая област. Обнародвани били от време на време митнически тарифи, които определяли максималната цена на стоките. Ние знаем за такива тарифи във Вавилония и Асирия от началото на второто хилядолетие пр.Хр.

Но в Шумер и във Вавилония главно поради особеностите на политическото им развитие, на постоянното напрежение на всички военни сили на страната, а също тъй и поради бързото и ранно засилване на външната търговия, стопанският живот на страната, а във връзка с него и отношението на държавата към личността, получили по-други форми, отколкото в Египет. Царят тук не е вече единственият собственик на цялото народно богатство и на цялата земя. Наред с него и с храмовете на боговете собственици на земята, на добитъка и на движимия имот са и поданиците му и то главно висшата класа от населението — жреците и постоянната царска дружина, жителите на шумерските и на семитските укрепени градове. Правата на тези лица върху земята и върху имота в същата степен, както и правото на царя да се разпорежда с живота на поданиците си и с държавното имущество, са осветени от религията и се намират под закрилата на бога и на неговия заместник на земята — царя. Оттук е и този бърз и силен развой на правото и специално на писаното право. За пръв път тук възникват разни договорни форми, за пръв път тук се създават и обши закони, които да регулират договорните отношения, пак тук за пръв път имаме царски заявления и разпоредби, как и до колко той ще закриля светостта на тия договори. Царят почва да издава закони, които, докато той не ги измени, обвързват и него, и приемниците му и стават ръководни норми за поведението му към поданиците. Вече споменахме как отделните закони постепенно се събират, свързват се един с друг, съставят се цели сборници от закони и постепенно се издават за всеобщо сведение и ръководство. Шумер и Вавилония, благодарение на това си развитие, са люлката на гражданското право.

Същият този факт, че съществува частна собственост и че тя се закриля, влияе и върху създаването на отделни класи сред населението, които се ползват с различни права. В Египет всички са равни пред лицето на царя и бога — всички са еднакви техни слуги. И там, разбира се, има неравенство в икономическо и в социално отношение: особена група съставляват жреците, особена царските чиновници — висшите и низшите, и особена — селяните и занаятчиите; обаче рязка граница между тия групи няма; преходът от една група в друга е свободен, а, главно, всички тях ги обединява това, че никой от членовете на коя да е от тия групи не е пълен собственик на своя имот и предимно на земята си. За собственици се смятат само богът и царят, които дават кому по-голяма, кому по-малка част от собствеността си, и то само за ползване, на членовете от своя род, на приятелите си, на чиновниците и слугите си.

Иначе е във Вавилония. Имущественото неравенство и тук, както в Египет, възниква, разбира се, в същите размери и по същите причини. Но тук то още много отрано било признато като нормално явление и било потвърдено и осветено и от религията, и от държавата. Тъкмо то е главната основа, върху която се развиват и оформят различните класи на населението, каквито са: класата на богатите земевладелци и на търговците, класата на жреците, класата на дребните собственици на земя, класата на войниците, на които парят дава за ползване принадлежащата му земя, класата на закрепостените към земята наематели земя (изполичари), и най-после обширната класа от хора, заети в селското стопанство, в промишлеността и в търговията. Постепенно се създават специални наследствени права за някои от тия класи, а държавата се явява като тяхна защитница. Престъпление по отношение на живота и имота на лица от по-висшите класи се наказва с по-строги наказания, отколкото същото престъпление по отношение на лица от по-низшите класи и т.н. И веднъж създадено това правово неравенство, то вече расте, довежда до големи и очебийни злоупотреби, а понякога принуждава висшата власт — царя да излезе като защитник на угнетените. Такъв цар-закрилник на подтиснатите бил например последният цар от най-старата царска династия на Лагаш — Урукагина, Обща почти за всички царе, но често чисто формална, е фразата в устата на царете, че те са закрилници на интересите на бедните срещу богатите, на по-низшите срещу по-висшите, фраза, която впрочем не е чужда и на египетските царе и велможи.

Във връзка с това развитие на класите се намира и друго едно, чуждо на Египет, явление: висшата класа наред с имуществените си привилегии получила и известна част политически права предимно в областта на градското самоуправление. Обаче тия наченки на самоуправление не могли да се развият до по-чувствителни размери. Във връзка със същото явление е и засилването на влиянието на жреците върху държавните работи, свойствено и на Египет, но особено силно чувстващо се в политическия живот на Вавилония.

Държавният, икономическият и социалният строй на монархиите в Египет и Вавилония повлиял върху развитието и на материалната и духовна култура на тия страни. И в тази област намираме много еднакви явления в двете държави; но не по-малко значителни и характерни са и разликите. Да почнем с Египет. По-горе вече говорихме как под влиянието на регулирания държавен живот и на централизираното ръководство на икономическия живот в страната расте и се засилва материалното й благосъстояние. Мрежата от канали и насипи, под влияние на опита и наблюденията, все повече се разширява и подобрява, а също тъй изобщо и техниката на хидравлическите работи. Наред с това разширение и подобрение на напояването расте и повърхнината на обработваната земя, подобрява се и селскостопанската техника въобще. Земеделските оръдия все повече се усъвършенстват, въвеждат се нови култури, създава се по-правилно редуване на културите, появяват се нови породи домашни животни (напр. конят) и т.н. Благодарение на това, че ръководството на стопанския живот на страната изцяло е съсредоточено в ръцете на царя, всяко ново откритие и подобрение веднага се въвежда в цялата страна.

Постепенното усложнение на икономическия живот на страната, растежът на богатствата й, увеличението на културните нужди на висшите класи — всичко това създало условия за голяма специализация в областта на занаятите и изкуството. Появили се и специалисти във всяка една област: скулптори, живописци, златари, грънчари и т.н., които не се занимавали с нищо друго, а само със своята работа. Това пък довело до цял ред технически открития, които тласкали силно напред промишлеността и изкуството на страната. Особено голям и бърз бил прогресът в областта на металургията (производство на метални изделия), на тъкачното производство и на грънчарството. Камъкът във военния и в стопанския живот на страната вече завинаги отстъпва мястото си на дървото и метала (мед и бронз). Плугове, мотики, брани, копия и стрели — сега вече всичко това се прави само от дърво и мед (или бронз). В златарството наред с бронза широко се използват скъпоценните метали (злато и сребро) и скъпоценните камъни. Златарските изделия от епохата на пирамидите и от феодалната епоха свободно могат да съперничат по тънкост и изящност на изработката си със съвременните. Тъканите платове се правят все по-тънки, рисунките по тях — все по-сложни, а цветовете им все по-разнообразни. Глинените съдове сега се работят не на ръка, а с грънчарско колело и се пекат в специални пещи. Изнамира се и начин да се приготвят и разни дребни предмети от разноцветно стъкло. Пишат не само на дърво, на чирепи, на камък и метал, но и на специално за тази цел приготвена хартия, за изработката на която използват сърцевината па папируса — особена тръстика, която расте в Египет.

Силният напредък на техниката дал възможност на големите художествени дарби на народа да се проявят и в изкуството: архитектура, скулптура, живопис, и да го доведат до една учудваща съвременниците висота. Големите успехи на изкуството се използват и в занаятите и се създават тъй наречените художествени занаяти.

Не знаем какви са били дворците през епохата на пирамидите, защото са ги строили с непечени кирпичи и поради това не са се запазили до наши дни. Но много каменни постройки от този период и досега още са запазени на бреговете на Нил. Особено богато се развила в Египет архитектурата на гробниците. Вярата на египтяните в задгробния живот, вярата им в това, че е необходимо да се създаде за покойника едно трайно жилище — колкото се може по-удобно, красиво и здраво — довела египтяните до строеж на разкошни каменни гробници вместо прост гроб в земята, в които гробници да продължава да живее безсмъртната част от съществото на покойника. Гробът в земята отначало се превръща в каменен склеп, каменният склеп излиза на повърхността на земята (мастаба) и израства нагоре като надгробен паметник, но с грамадни размери (пирамида), в чиято каменна маса е жилището на покойника. За царя-бог се строят особено разкошни надгробни паметници — величествени пирамиди с големи каменни храмове пред тях. Пирамидите на египетските царе поразяват човешкото въображение не само с грамадните си камъни. Те са и велики архитектурни произведения, в които стройно са съчетани и художествен усет, и необикновена техника. Линиите на надгробните пирамиди на царете от IV династия — Хафра и Мепкаура — са строги и мощни; впечатлението, което произвеждат, е величествено поради простотата им, а архитектурната идея е напълно съвършена в изпълнението си.

Не по-малък интерес представляват и произведенията на скулптурата и на живописта от епохата на пирамидите и на феодалното време, т.е. от епохата на Старото и Средното царство, както е прието да се наричат тези епохи. Любимататема на египетската скулптура, тясно свързана с представатана египтянина за задгробния живот, е изобразяването в гробниците както на самия покойник, така и на всичко, което бимогло да му потрябва за безгрижен живот на онзи свят. Изобразяването на самия покойник в разни статуи и релефи водидо създаване на портретна скулптура и живопис. Още презепохата на Старото царство египетските скулптори са умеели да създават поразителни портрети. В тях е предадена несамо приликата; в много статуи те се издигат до умението дапредадат типичното, да доловят преобладаващата черта вхарактера на човека. Знаменитата портретна статуя на цар Хафра, на която той е изобразен със свещения ястреб, е същински chef d’oeuvre на монументалната портретна скулптура. Още по-поразителен е друг един портрет на същия нар — знаменитият сфинкс, въздигнат пред пирамидата му в Гиза. С тялото на могъщ лъв художникът тук е съчетал колосалната глава на царя и е дал с това на цялата статуя необикновено величие и сила. Ще споменем и за големия брой портретни каменни и дървени статуи на жреци и чиновници, измежду които със заслужена известност се ползва дървената статуйка на един жрец от епохата на Старото царство. На неятипът е предаден толкова изразително, че работниците, които намерили статуйката, изведнъж познали в нея своя началник — шейха на селото.

Наред с покойника, в релефи по стените на гробницитему и в малки скулптури-играчки, които се поставяли в гроба му, се изобразявал с епична простота и с идилична трогателност целият му живот, всичко, което е обичал и е било ценноза него: първите опити за един цялостен разказ, но не с думи, а с фигури и с техни съчетания. В тия сцени пред нас ясно изпъкват много подробности от живота на знатния египтянин: стопанските му интереси, дейността му като чиновник, забавите му. С най-големи подробности е изобразен и животът наземята: оран, посев, жътва; животът на стадата от ражданетодо заколването; работата в занаятчийниците; ловни експедиции в блата и пустини; увеселителни пътувания по Нил; музика и танци; борби и състезания. Не е забравен и военният живот: армии, които отиват на поход начело е царе и генерали; обсада и превземане на градове; прекарване на пленници и плячка по суша и по море; преглед на войскови части и на войници, които са на действителна служба. Точността в наблюдението, любовта към природата и животните, понякога дори и хуморът, изразени в тези паметници на изкуството, са неподражаеми.

Огромен път изминал Египет от епохата на пирамидите и на феодалния строй и в областта на духовната култура. Най-голяма роля в това отношение изиграло изнамирането и бързото усъвършенстване на писмото. В неговите ранни стадии всеки писмен знак (или йероглиф, както го наричали гърците) отговарял на определен предмет. Всъщност той е бил това, което ние наричаме идеограма. Но постепенно отделната идеограма е била свързвана не само с определен предмет, но и с определена дума. Идеограмите били употребявани в такъв случай да предадат писмено думи, които не съответстват на предмети, следователно отвлечени идеи и понятия. По тоя начин идеографичната или образната фаза на писане отстъпила място на силабическата или сричковата, в която всеки знак съответства на отделна силаба или сричка. Най-сетне силабическите знаци твърде отрано станали алфабетни знаци или букви, свързани с тоя или оня от 24 — те звука на египетския език. Обаче никога не е било въвеждано чисто фонетично писмо. И до сравнително късна епоха египтяните задържали твърде сложното и затруднително съчетание на трите системи — на идеографическата, силабическата и алфабетната или азбучната. С помощта на писмото правените от отделни лица или от групи лица, главно от жреците, наблюдения се записвали, систематизирали и се допълвали с по-късни наблюдения. Тъй били поставени основите на много науки: на астрономията, на измерването на времето, на летоброенето, на математиката, геометрията, анатомията, медицината. В областта на религията грубите още заклинания от епохата на пирамидите през феодалната епоха се превръщат в поетични, построени по известни правила, понякога пропити с дълбоко религиозно чувство, химни на божеството. Наред с духовната се създава и светска литература: приказки, описания на пътувания, любовна лирика. Най-после и основните начала на правото и морала се предават също тъй от поколение на поколение в писани документи-сборници, съдържащи царски решения и разпоредби, а главно техни наставления към наследниците и чиновниците, как да управляват по божия закон, а към поданиците, как да живеят, та да бъдат угодни на бога и на царя.

Същия напредък в материалната култура, в изкуството и в умственото развитие наблюдаваме и във Вавилония. И тук, под влияние на организацията и на системния развой на труда, страната за няколкостотин години се превърнала в една непрекъсната нива и градина. И тук се наблюдава постоянно подобрение на земеделските оръдия: на един печат например имаме остроумно съединение на плуг и сеячка — първата механическа сеячка в световната история. И тук занаятите, особено металното и текстилното производство, достигнали до висок разцвет. Майсторите още от III–то хилядолетие умеели да изработват огромни съдове от мед и сребро, умеели да ги изпъстрят с изковани или лети фигури, изобразяващи сцени от религиозния и военния живот на държавата; големи излети изображения на хора и животни са намерени обикновено като украшения на храмовете. В областта на тъкаческото производство силно впечатление правят дрехите, направени от материя, напомняща овнешко руно. Оръжието също тъй постепенно се подобрява и усъвършенства. В съответствие с военния характер на Вавилония се въвеждат новаторства и в областта на военната техника: например боят в сгъстен строй.

В областта на изкуството успехите на Вавилон не са по-малки от тия на Египет, но развоят му е вървял малко в по-друга насока. Във Вавилония няма камък, ето защо всички постройки, дори и най-грамадните, се строяли главно с неизпечени кирпичи, размесени само с малко количество изпечени. Много естествено е, че такива постройки лесно са се разрушавали и че най-старите от тях са се запазили до наши дни само в жалки останки. А консервативният характер на религиозния и държавен живот на Вавилония е запазил в основните им черти веднъж създадените типове постройки. По-късните вавилонски и асирийски царе строяли, общо взето, все същите такива храмове и дворни, каквито и шумерските им предшественици. Понеже много от тия по-късни постройки, отчасти построени от камък, са запазени до нас в доста големи руини, то по тях можем да съдим, каква е била най-старата вавилонска архитектура. Една от най-интересните й характерни особености са високите кули, съставляващи центъра на храмовете (зикурати). Те били посветени на бога-Слънце. В няколко етажа се издигали на значителна височина. В най-горното кубе се намирало светилището на бога и на най-горната платформа се извършвал неговият култ. Красивата легенда за „вавилонското стълпотворение“, запазена ни от Библията, е съставена, разбира се, под впечатлението от тоя вид постройки. Понеже нямали камък за постройките си, шумерите и вавилонцитс се стараели да покрият грозния цвят на кирпичените стени на храмовете и дворците си с блестяща многоцветна покривка: с богато изтъкани килими, с подражания на тези килими от цветни релефи и с мозайки от разни цветни материали. Всичките тия декоративни средства били познати и на Египет, но във Вавилония те достигнали до по-бляскаво развитие.

Представите на шумерите и на вавилонците за задгробния живот били, без съмнение, по-други в сравнение с тия на Египет. Те не си представяли, че земният живот продължава и след смъртта все такъв с всичките му прелести и удоволствия. „Онзи свят“ са си го представяли като мрачно място, в което всички минали във вечността, запазвайки съзнанието си, били осъдени да лежат без движение за вечни времена под суровата власт на богинята на задгробното царство. Ето защо те отделяли сравнително по-малко внимание на постройката и украсата на гробниците си. Вавилонските художници насочват цялата сила на творческия си гений към боговете и живите хора. Вниманието им е насочено специално към религията и държавата, към храмовете и дворните, към живота и делата на боговете и дарете. Религиозната скулптура играе голяма роля в изкуството на Шумер и Вавилон. Наред с човешките фигури на богове, вавилонските художници създават и цял ред фантастични божествени образи, в които по един чуден начин се съчетават части на човешка фигура с части от фигури на животни. Такъв тип образи имаме и в Египет, но Египет никога не е познавал това разнообразие на съчетанията, което е тъй характерно за вавилонското изкуство. Всички познати ни хералдически и митически фигури на фантастични същества са все от шумерски произход: грифонът, драконът, сфинксът, хералдическите орли и лъвове. Значително новаторство, в сравнение с Египет, било и това, че фигурите на хората, животните и на фантастичните същества се съчетават от художниците в декоративни, чисто орнаментални, почти геометрични групи, които са родоначалници на същите тези групи в нашето декоративно и хералдично изкуство. Не по-малки били успехите на шумерските и вавилонските художници и в областта на изкуството, което има за цел да прослави парете и да увековечи делата им. Портретната скулптура на Шумер и Вавилон не е тъй съвършена и не е тъй индивидуална, както в Египет. Във фигурите на царете няма онази портретна прилика и онова спокойно величие, както в Египет. И все пак силата и значението на царя като такъв са предадени и в тях — доста ярко. Силата на шумерския и на вавилонския художник не е тук, а в умението му да създаде превъзходно групирани сцени от религиозния и военен живот, пълни с живот и движение, понякога затрогващи душата с трагизма на концепцията си. Един от най-поразителните паметници на тая историческа скулптура е намерената в Лагаш — тъй наречената стела (изправена каменна плоча) на гологлавите орли, посветена на бога от цар Еанатум, един от най-старите управители на Лагаш. Царят е представен тук като победител над неприятелите, трупащ телата им на огромни купове и празнуващ победата над тия купове тела; над стелата — в небето, над царя и войската му летят орли, отнасящи части от телата на убитите царски неприятели. Работата на този паметник е груба и примитивна, но той целият е пълен с живот и трагизъм. На другата страна на стелата е мощната фигура на бога, който помага на царя в борбата му с неприятелите: в едната си ръка държи огромна мрежа, пълна с хванати от него неприятели на Лагаш; един по един той ги избива с големия си боздуган. По-изтънчени и по-изящни, по-изкусно групирани са победните сцени над неприятеля и завземането на крепостта му, дадени върху стелата на цар Нарамсин. На никой египетски релеф няма такава маса движение, каквото виждаме тук, характерно и за фигурата на царя-победител, и за фигурите на победените, молещи за пощада. Никъде в Египет не ще намерим друга такава строга композиция, такова планомерно разпределение на фигурите и такова органично съчетание на фигурите с пейзажа, каквото имаме на стелата на Нарамсин.

Велики били успехите на Шумер и Вавилон и в областта на науката и литературата и, както и в Египет, това развитие било предшествано от изнамирането на особена система за писане. И в Месопотамия също така първата фаза на писмото е било картинното или образното писмо. Но то било скоро изоставено и заменено с фонетическата система на писане. Измислени били около 350 знака, които съответствали на срички. Развитието на писмото спряло на тая точка и никога не станало алфабетно или азбучно с отделна буква за всеки отделен звук. По липса на камък и хартия употребявана била за писане глината. Символите или писмените знаци били писани с изострено тръстиково перо върху глинени тухли или цилиндри с различна форма. Поради това и писмените знаци добили вид на клин и са наречени „клиновидни“. Различни клинове и съчетания от тях представят отделни срички и думи. Тухлите били след това изпичани и могли да се запазят в това състояние за хиляди години. При всички разкопки в Месопотамия се откриват с хиляди надписани тухли — останки от стари архиви и библиотеки, твърде различни по своето съдържание. В Египет жреците натрупват грамадно количество наблюдения, систематизират ги и там спират. В Шумер и Вавилон паралелно и независимо от Египет се извършва същата работа и резултатите от нея имат за историята на човечеството току-речи по-голямо значение от онова, което е направено в Египет. Много от тия систематизирани наблюдения през Сирия и Мала Азия са дошли в Европа и чрез гърците и римляните са усвоени и от съвременната европейска култура: тъй например, няма съмнение, че от вавилонски произход е нашето деление на денонощието на две части от по 12 часа и на годината на 12 месеца, делението на неделята на 7 дни, имената на тези дни според имената на планетите; от вавилонски произход са и много от и сега още действащите системи за мерки и теглилки. Пак вавилонски са и първите точни наблюдения на небесните светила, вавилонска е системата на планетите, знаците на зодиака, взаимната им връзка и т.н. Първите крачки в областта на тия наблюдения се отнасят, вероятно, още към най-ранния период от историята на Месопотамия. Вавилонците заедно с египтяните без съмнение трябва да бъдат считани като бащи на съвременната астрономия. Те са създатели и на онова учение, което през вековете е имало огромно влияние върху човечеството, на учението за научното предсказване на бъдещето посредством системни наблюдения на вътрешните органи на жертвени животни и на движението на небесните светила, поставено във връзка със зачатието, раждането и бъдещата съдба на човека (астрологията). Всичко това е крачка напред в сравнение с египетските научни наблюдения. Вавилонците се стремят да свържат наблюденията си едно с друго, а не само да ги нанижат едно върху друго, стремят се повече или по-малко научно да ги систематизират и да направят въз основа на тях някакви научни заключения.

Същият този техен стремеж личи и в отношението им към миналото. Вавилонците не се задоволяват само да изброят имената на царете за практически цели. Още а най-ранните записи личи стремежът им да създадат от тези отделни дати една цялостна история както на отделните царе, тъй и на целия народ. Те използвали като материал: 1) списъците на царете, 2) съвременни паметници на победите, 3) посветени на боговете паметници от различни царе, 4) храмови предсказания относно важни събития, най-вече походи и 5) астрономически наблюдения, извършени по желание на царя при такива важни събития. Кодекси от предсказания са запазени до наше време в по-късни преписи.

В областта на литературата шумерите и вавилонците са създатели на митологичния и историческия епос. Поетичната обработка на митовете, тясно свързани с историята на хората по земята, по-рано е възникнала и по-богато се е развила във Вавилония, отколкото в Египет. Много от тези митове са ни познати, зашото ги намираме заимствани у евреите и увековечени от тях а Библията. Такива са например митовете за бореца Гилгамеш, за първия въздухоплавател Етана, който литнал към небето да търси вечен живот, за мъртвата и живата вода, за спущането в ада и връщането на великата богиня Ищар, за смъртта на нейния любим Тамуз и т.н. Няма съмнение, че някои от тези разкази са повлияли и върху гръцката митология. Пълни са с дълбоко религиозно чувство и с красиви образи и шумерските химни в чест на великите богове. Много по-малко са дошлите до нас паметници на светската литература. В това отношение, без съмнение, египтяните имат първенство.

Отбелязахме по-горе и бляскавото развитие на гражданското и углавното право в старите шумерски градове и във Вавилон. Ще отбележим още само това, че пак в Шумер са намерени и първите документи, отнасящи се до областта на международното право, първите международни договори (напр. договорът между Елам и един от шумерските царе), първите опити да се решават спорове не с война, а от третейски съд (един от първите царе на града Киш, Месилим, се явява в ролята на третейски съдия в пограничния спор между царете на Ума и Лагаш).

VI. ПОЛИТИЧЕСКА ИСТОРИЯ НА ДРЕВНИЯ ИЗТОК ПРЕЗ II ХИЛЯДОЛЕТИЕ ПР.ХР. ПЕРИОД НА РАВНОВЕСИЕ НА СИЛИТЕ.

Временният упадък на Египет и Вавилония през време на господството на хиксосите в Египет и на каситите във Вавилония повлиял силно върху развитието на политическия и културен живот по целия Изток. Но не по-малко значение имал той и за постепенното присъединяване към културата и на ония части от Изтока, които както и Египет, били тясно свързани със Средиземно море. Имаме предвид сирийското, финикийското и палестинското крайбрежие, Южна и Северна Сирия по р. Оронт и по горното течение на Ефрат, Мала Азия и близките до нея егейски острови, особено двата най-богати и най-големи: Кипър и Крит. В Предна Азия, в която първите крачки на културен развой били тясно свързани с частите й, допиращи се до Средна Азия, първите огнища на култура били не само във Вавилония, но може би от по-рано и в Персия, в Туркестан, вероятно, и в Кавказ. Тук центърът на тежестта на културния развой все повече и повече преминава от една страна от Персийския залив (т.е. от чисто азиатското море) към Черно море (част от Средиземно море), а от друга страна, и към Егейско море.

Завоеванията на Саргон, на Нарамсин и на вавилонски-те им приемници били насочени предимно към север и северозапад, по долините на Тигър и особено на Ефрат и по плодородния полумесец, който граничи с арабската пустиня, и единият край на който е Вавилония, а другият — Южна Сирия. Египет, в целта си да си намери източници на дървен строителен материал и метали, не веднъж е проявявал стремеж да завладее части от споменатия плодороден полумесец, особено край-морската част от Палестина и Сирия. Крайбрежието на Червено море и Нубия привличали вниманието на Египет с богатството си от злато, редки видове дървета и слонова кост. Все пак египетските експедиции в Нубия и в страната Пунт (сомалийското крайбрежие) не могли да имат онова решително историческо значение, каквото имали няколкото опита на Египет да завладее крайбрежието на плодородния азиатски полумесец.

Завоевателните стремежи на Вавилон и Египет, както вече казахме, имали огромно значение за живота на Стария свят. Те постепенно въвличали в кръга на културния живот една след друга все нови области от Предна Азия. Пред военните експедиции вървят, разбира се, търговските отношения, които, като последица от експедициите, се развивали и засилвали. И ето по такъв начин Вавилония и Египет, в своето военно разширение, се срещат на палестинското и сирийското крайбрежие и посредством него влизат в тесни търговски връзки. Търговската размяна води след себе си и размяна на идеи, размяна на културни придобивки. Египетската и вавилонската цивилизация почват да се сближават една с друга, в много отношения влияят една на друга, в резултат на което се зараждат смесени култури в точките на съприкосновение.

Временният упадък на Египет и Вавилония не само не спрял, но и засилил този процес. При хиксосите и при каситите Египет и Вавилония били още богати и културни страни. Размахът на творческата им дейност, наистина, станал по-слаб и по-тесен, но не е имало продължителен по време застой. От друга страна те не притискали вече със своето превъзходство съседите си и им дали възможност да развият собствените си творчески сили в областта на държавния живот и на културата. Ето защо няма нищо чудно в историческия факт, че първата половина на II–то хилядолетие станала период на образуване на нови държави и на нови културни центрове в тясно съседство с Вавилония и Египет. Сега вече знаем няколко такива центрове, а ще ни станат известни и още повече, когато археологичното изследване на Предна Азия получи отново предишния си систематичен и чисто научен характер, какъвто имаше то преди войните.

В близко съседство с Вавилония, ползвайки се от политическата й слабост, възникват и се развиват ред нови държави. Един от най-старите културни центрове на Предна Азия — Елам, чиято култура едва ли е много по-млада от вавилонската, от векове враг ца Вавилония, си остава голяма и богата държава. Едва ли може да се допусне, че той е бил единствената държава на Иранския свят. По-сетнешната участ на Иранска Азия, за която ше говорим по-нататък, ни доказва, че и тази част от света е имала в III–то и II–то хилядолетие свой собствен, макар и не тъй добре познат на нас, културен и държавен живот, тясно свързан с държавите и културата на Месопотамия. На север от Вавилония почва да се оформя една асирийска семитска държава по планинските долини на средното течение на Тигър и по една част от плодородната равнина между Тигър и Ефрат. Тя дълго преди това попаднала под културното влияние на Шумер и Акад; в действителност, тя трябва да е била едно от първите стъпала на шумерите в техния ход от север и изток към устията на Тигър и Ефрат. Растат бъдещите й столици Ашур и Ниневия, още отсега вече съперници на каситския Вавилон. По-нататък — на север и североизток — възниква все още загадъчната за нас държава Митани, която играла не малка роля в политическия живот на II–то хилядолетие; изглежда, че управляващата класа в нея се е състояла от арийски или ирански завоеватели. Поставят се и първите основи на държавен и културен живот по южните и северните скатове на Кавказките планини и в южния Кавказ с главни центрове около Банското езеро: на юг — в днешна Армения, а на север — по течението на реката Кубан. В първото хилядолетие Банското царство става сериозен съперник на всемогъщата Асирия.

Господари в тая част на Стария свят са били карите; това население, тясно сродно на митаните, е с еднакво тъмна като на митаните история. Най-сетне, една колония от асирийски търговци и рудари се заселила в Кападокия по бреговете на Черно море, като ни е завещала цяла редица клинообразни текстове, които ни разказват за техния живот и тяхната история. Това заселване трябва да е станало във времето на Саргон I или по-рано. То сигурно не е по-късно от царуването на Ур-Наму и Шулги. Заселниците достигнали до висока култура във времето на Саргон и по-късно били включени в Хетската империя.

Обаче най-голяма от всички тия нови държави в Предна Азия била хетската държава, която постепенно се оформила през първата половина на II–то хилядолетие в централна Мала Азия и достигнала до най-голямо политическо развитие около средата на това хилядолетие. Центърът й бил в планинската централна Мала Азия (Богазкьой) и достигнала до черноморските брегове, но наред с това хетската държава постоянно се стремяла и към същото сирийско крайбрежие, което привличало и Египет, и Вавилония, и Асирия. По-слаби били стремежите й към западното малоазийско крайбрежие, с което все пак хетската държава поддържала търговски отношения.

Историята на хетите вече започва да се изяснява постепенно. Откритият в Богазкьой богат запас от клинообразни текстове, представляващи царски архиви и изучени от редица учени, ни показват, че хетската държава се превърнала постепенно във феодална империя през първата половина на второто хилядолетие пр.Хр. Първият хетски цар е носил името Табарна. Господстващото население в империята е говорело индоевропейски език; но по-раншните жители на страната, чийто език няма нищо общо с арийските езици, още заемали важно положение. Към тия жители принадлежат лувийците, а също така и хетите, които дали своето име на империята. Развитието на тая империя е още неясно. Ние видяхме, че по едно време хетите станали господари на Вавилон. По-късно те образували част от голямата империя, която възникнала около град Алепо. Те създали голяма независима държава, когато Вавилон бил покорен от каситите, а Египет — от хиксосите и когато започнали да се формират държавите на митаните и карите. Възможно е предимството, което хетите спечелили над другите народи, да се дължи на по-съвършените оръжия, които притежавали и на военните колесници, с които свободно си служели. Трябва да се отбележи, че конят, а заедно с него и военната колесница за първи път се явяват в Предна Азия и в Египет през времето на хиксосите и каситите. Вавилонското име на коня е „планинско магаре“.

Още по-богат културен живот се развива на сирийското, финикийското и палестинското крайбрежие. Тук той се съсредоточава най-напред около най-добрите пристанища на тия крайбрежия и на неголемите им плодородни територии. Възникват отделни укрепени градове, всеки от които живее свой самостоятелен живот било като търговски посредник, било като моряшки град, било като колонизатор или пират. Измежду тях се издигат на преден план градове като Газа, Тир, Сидон, Бибъл, Арад, а по-нататък — на север — и Тарс в Киликия. Те лесно могли да развиват посредническата си дейност, защото имали пълна възможност да се ползват от слабостта на съседите си и от неизмеримите ресурси на плодородния полумесец и на намиращите се близо до него планински местности, особено на Ливан и Антиливан с вековните им кедрови гори, които и до ден днешен още не са напълно изсечени и които на времето си давали най-добрия материал в света за постройка на кораби: дърво и смола. На изток от тия крайморски градове, под благотворното им влияние, се развил нов културен живот и се оформили нови градски културни центрове в достигащите до крайбрежието части от плодородния полумесец: в Палестина — по течението на р. Йордан, а в Сирия — по течението на р. Оронт и на Горния Ефрат. Постепенно и тук възникват големи градове с голямо историческо бъдеще: Йерусалим в Палестина, Алепо, Дамаск и Кадет в Сирия. Наред пък с тях намираме десетки, ако не и стотици по-малки градове. Същото нещо виждаме и в съседната Малоазийска Киликия. Ние не знаем обаче какъв е бил етническият състав на населението на тия градове. По-нататък ще видим, че Палестина много отдавна, дори може би и от самото начало, била населена от семити. Сирия път имала, без съмнение, население, което не е принадлежало към семитската раса. Същото трябва да кажем и за населението на крайморските градове. Жителите, които са живели тук, имали по-други обичаи и принадлежали, вероятно, към друга раса, не към семитите, които постепенно и сравнително късно са дошли в допир с морето. Семитите — в това число аморитите, арамейците, ханаанейните, северните и южните араби — продължавали да живеят своя номадски или полуномадски живот, освен когато се смесвали с по-културни народи в градове и привиквали на по-други условия. Такова влияние упражнили върху тях Вавилония и Асирия. Палестина и Финикия също така са били подложени до известна степен на по-високото културно влияние и на Египет.

Този номадски или полуномадски живот е добре описан в простонародния египетски роман, в който се разказва за похожденията на Синухет, съвременник на Сенусерт I, който стигнал до Сирия и се издигнал там като главатар на семитско племе. Някакъв фактически материал може да се намери също така и в библейските разкази за Авраам, Яков, Лот и за другите патриарси — и тия разкази съставят част от квази-историческата традиция относно ранните съдбини на евреите. За минейското и сабейското царство в южна Арабия са известни малко неща. Но те са били семитски и са достигнали, изглежда, по независим път до висока цивилизация.

Не знаем с положителност към коя раса е принадлежало и населението на Мала Азия, на Егейските острови и на южната част от Балканския полуостров — бъдещата Гърция. Разкопките на Шлиман и приемниците му в Мала Азия и в Гърция, на сър Артър Евънс и други в Крит, на цял ред археолози в Кипър за пръв път ни дадоха възможност да си представим какъв оживен политически и културен живот е кипял по тия места през II хилядолетие др. Хр. Едва сега можем вече да проследим, как жителите на посочените места и на Финикия са се движели постепенно все по-нататък и по-нататък на запад — по африканския бряг и по-бреговете на Сицилия, Италия и Испания. Западният свят дължи първите си успехи в областта на държавния и културния живот тъкмо на тези търговски и колонизатор ски стремежи на тия смели мореплаватели. Мъчно е с положителност да се каже, дали творците на току-що споменатия значителен културен напредък са били хора от една раса (за по-голяма простота занапред ще ги наричаме просто егейци) и дали тая култура се е зародила само на едно място или пък едновременно в няколко центъра. Извън всяко съмнение обаче остава, че един от тия центрове е бил остров Крит — бариерата, отделяща Егейско море от оная част на Средиземното, която е свързана с Египет и Сирия, остров, обърнат с едната си страна на юг — към Египет и Азия, а с другата — на север, към Егейските острови, Гърция и Мала Азия, Под влияние на твърде отрано започналите отношения с Египет, под влияние на съседството си с богатия на метали Кипър, към който още много отрано протягали ръце и Египет, и Вавилон, Крит през късния неолитен период има вече широко развита култура. След това, като се запознал с обработката на металите и като си създал по египетски образец своя собствена писменост, той бързо тръгнал напред, поставяйки основите на своя собствена цивилизация и преработвайки културните придобивки на Изтока. Един след друг покрай удобните заливи на Крит възникват големите градове: Кнос, Фест, Гурния, Тилис и т.н. (старите егейски имена на тези градове и досега са ни непознати). Градовете не са били укрепени, защото нямало никаква опасност за нападение отвътре; животът на тия градове бил свързан главно с морето, от което и водачите, и населението получавали главните си приходи. Отделните критски градове живеели в мир със съседите си на острова и успели да създадат нещо като федеративна общокритска държава. Постепенно Крит закрепнал и се обединил не само вътрешно, но си спечелил голям авторитет и между жителите на съседните острови — също такива търговци, пирати и колонизатори, каквито били критяните; и тук, както изглежда, се създало нещо като съюз под хегемонията на Крит. Около 1600 г. пр.Хр. се случила някаква голяма катастрофа, може би земетресение или вътрешна революция. Известно е поне това, че дворците в Кнос и Фест са били разрушени през тая епоха (може би от огън). Но скоро настъпило съвземане, и най-високият разцвет на критската култура се пада в XVI в. пр.Хр.

В същото време, в което се развил описаният живот на Крит, развил се почти също такъв живот и по сирийско-финикийското крайбрежие, и в Мала Азия. Научното изследване обаче на тия места е постигнало твърде малко успехи и още не можем да си съставим онази ясна картина за живота и културата им, каквато имаме сега за Крит. Систематичните разкопки в Тир, Сидон и Бибъл едва-що са почнати. В Мала Азия добре познаваме само един град — Троя, центърът на съюза на северозападните малоазийски градове и племена, също такъв, като Кнос на о-в Крит, но намиращ се в по-неудобно положение, защото откъм сушата е бил открит за нападенията на силните си съседи. Ето защо Троя винаги е била силна крепост, заградена със здрави стени. Не се съмняваме ни най-малко, че разкопките в едно много скоро бъдеше ше ни запознаят с още други все такива политически центрове от егейски тип и то както по крайбрежието, тъй и в централна Мала Азия и в бъдещата Йония, а също така и по бреговете на югозападната й част — Ликия и Киликия.

По гръцките брегове имаме същите явления. Навсякъде тук през II хилядолетие възникват укрепени градове, заградени с каменни стени, с царски дворец, със светилища, складове, магазини и с помещения за дружината вътре в стените, а жилищата на поданиците на царя — извън тях. Навсякъде тия градове растат и богатеят. Навсякъде културата им постепенно получава същият онзи егейски характер, какъвто и на Крит — Тиринт, Микена, Аргос в източен Пелопонес, Пилос на западния пелопонески бряг, Орхомен, Тива и Тисбе в Беотия, Атина в Атика; първите от тях са ни най-добре познати.

Целият този особен свят от егейски градове-държави използвал широко политическата слабост на Египет, който още по времето на XI и XII династия успял да стане голяма морска сила. Под властта на хиксосите Египет почти напълно изгубил морската си сила и отново тръгнал по пътя на свойствената му още от ранния период на живота му политическа изолация. И затова егейците лесно успели да разгърнат политическия си и търговски живот и на финикийското крайбрежие, и на съседния с Египет Кипър. Оттук и от Крит те, няма съмнение, повели оживена търговия със самия Египет. Трябва да се предположи, че техният износ се е състоял главно от дървено масло и вино, които били все още гордостта на Гърция. Конкуренцията на Изтока била невъзможна поради неговото по-долнокачествено и по-оскъдно производство.

Процесът на образуването на нови държави с повече или с по-малко културен живот не се ограничил само с Европа и Азия. В Африка, в съседство с Египет, наблюдаваме същото нещо: в Нубия — на южната египетска граница, и в Либия — по западната му граница, й тъй, значи, Египет и Вавилония, някогашните господари на Северна Африка и Предна Азия, през първите векове от II хилядолетие били вече заобиколени с цял ред нови държави, постепенно засилващи се и развиващи се. Всички те, коя по-силно, коя по-слабо, се стремели да разширят териториите си особено за сметка на предишните владетели на Северна Африка и на Предна Азия — Египет и Вавилония. И ето, и двете последните изпадат вече в положението да бъдат постоянно нащрек новите държави да не ги погълнат.

При господството на хиксосите, чиято власт била омразна на туземното египетско население, и дума не могло да става за някакво си възстановяване или възраждане на политическото значение на Египет. Това станало възможно едва тогава, когато неколцина поред енергични дейци от Южен Египет, център на чиято власт станала Тива, успели да разкъсат веригите на чуждоземното иго и да възстановят в Египет предишната обединена национална държава. Борбата с хиксосите била трудна, но завършила с пълна победа на тиванските ръководители на националното движение, завършила с изтребление, поробване и прогонване на семитските завоеватели на страната. Естествено, когато първите царе от XVIII династия вече завършили делото за освобождението на Египет, сега вече като първа и главна своя задача те си поставят делта по всякакъв начин да осигурят страната срещу нови и повторни нахлувания на племена откъм Азия, т.е., възобновили политиката на царете от IV и V династия. Станало явно, че Египет ще бъде вън от всяка опасност само тогава, когато Палестина, Сирия и Финикия паднат под негова власт и само тогава, когато засили флотата си дотолкова, че тя да е в състояние да брани египетските брегове от нападания откъм морето, нападения, еднакво възможни както откъм финикийските, тъй и откъм критските пристанища, а също тъй откъм Кипър и Мала Азия. Ето защо и фараоните от XVIII династия възприели не отбранителна, а настъпателна, чисто империалистическа политика, която се отличавала от политиката на предшествениците им с това, че сега тя е трябвало да се стреми не към случайни завладявания на отделни места в Азия, а към трайна власт над една голяма част от Азия, а също тъй и над най-големите съседни острови — Кипър и Крит.

Бляскаво осъществили тази си задача царете от XVIII династия (1580–1346). Основател на XVIII династия и освободител на Египет бил Яхмос — националният египетски герой. Първият по-значителен завоевател бил Тутмос I (1545–1514). Делото му временно било прекъснато през време на мирното царуване на първата жена на египетския трон — Хатшепсут, вероятно, дъщеря на Тутмос I (1501–1479), която предпочитала да строи и да развива търговските си отношения пред външните войни, обаче се започва отново и се продължава през времето на Тутмос III — племенник на Тутмос I и, вероятно, съпруг на Хатшепсут. Известно време Тутмос III бил само съуправител на Хатшепсут и се държал настрана. Едва след смъртта й излиза на сцената и става един от най-великите завоеватели в световната история, когото много историци на Стария свят наричат египетски Наполеон. За дългото му управление, пълно със славни военни подвизи, и за това, как е създал египетската азиатско-африканска държава, за всичко това имаме много положителни сведения от точния и подробен разказ за делата му, изрязан по стените на Карнаксия храм в Тива. Това е първата глава от военната и политическа история в световната литература, в която разказвачът не се задоволява само да изреди имената на победените народя, на превзетите градове, на убитите неприятели и да изброи взетата плячка, а ни дава и цялостен разказ за хода на военните действия. Повторните походи в Сирия, Финикия и Палестина довели до разпростиране на египетската власт над тия места и до присъединяването им към Египет като васални, подчинени нему държави, управлявани от възпитани в Египет членове на техните царски родове. За да си осигурят верността на тия държави, фараоните поддържали в главните им центрове силни египетски гарнизони под командата на египетски генерали. Военните подвизи на Тутмос не се ограничили само със завоюването на Сирия. Няма съмнение, че той е затвърдил египетската власт и в Нубия, той пак поставил във васална от Египет зависимост и Кипър, и федерацията на критските гра-дове-държави.

Тутмос III царувал 54 години, т.е. повече от половин век. Последните 12 години от управлението му били години не на войни, а на мирно културно развитие. Най-близките му наследници — Аменхотеп II (1447–1420), Тутмос IV (1420–1412) и Аменхотеп III (1412–1376) продължили усилията му да закрепи и да развие Египетската империя. Тъкмо от времето на Аменхотеп III и на наследника му Аменхотеп IV — последният цар от XVIII династия, имаме една от най-интересните серии официални документи, които ни е завещал Старият свят. Тя представлява от себе си официална кореспонденция между споменатите двама царе и царете на Митани, на Асирия и Вавилония; намерена е в развалините на двореца на Аменхотеп IV в Тел-ел-Амарна. Като допълнение към намерените в Египет писма — 350 (174 от тях са вече прочетени и издадени), могат да служат многото писма от същия този период, намерени в столицата на Хетското царство Богазкьой, а също тъй и няколкото писма от архивата на незначителния палестински цар, който владеел Таанах.

Всички тия писма са били писани на дипломатическия език на епохата — езика на Шумер и Акад. Освен това в Богазкьой са намерени около 10 000 най-различни документи, писани на хетски езици. От тия документи се вижда, че създадената от XVIII династия държава била една от най-силните в тогавашния културен свят, но далеч още не е била световна държава. Изброените по-горе азиатски царе били съвсем самостойни. Едва ли е продължила дълго време васалната зависимост и на Крит. Между тия държави и Египет има оживени връзки — търговски и дипломатически; наред с явната дипломация водят се и тайни дипломатически игри: азиатските царе използват всички средства да могат да отслабят Египет и си служат дори с интриги между египетските васали в Азия, интриги, които довеждат до смутове и въстания. Египетските пък царе от своя страна се мъчат да не допускат засилването на която и да било азиатска държава, като срещу всяка засилваща се настройват и поддържат другите по-слаби и по такъв начин, доколкото е възможно, запазвали равновесието на силите на Изток. Най-обикновеното средство за въздействие са паричните субсидии и междудинастичните бракове.

Обаче нито повтарящите се походи на египетските царе в Азия, нито дейността на египетската дипломация помогнали: влиянието на Египет в Азия при приемниците на Тутмос III вече все повече и повече отслабва. Силите на Египет не били достатъчни, та да могат да спрат растежа на хетската държава, отделена от Египет с непроходимата за египтяните стена от покритите със сняг Тавърски планини. Постепенно почва да се чувства и силата на Асирия. Интригите на тези две държави създавали постоянни вълнения в азиатските египетски провинции, а при царуването на Аменхотеп IV — Ехнатон, което име той приел по религиозни съображения, египетската държава е вече в пълен упадък. Причините са не само принудителните религиозни реформи, които царят предприел и които довели почти до гражданска война вътре в Египет. Смутовете, предизвикани от въвеждането на мястото на старите местни култове на един главен имперски култ на великия бог на слънцето — Атон, еднакво почитан както в Египет, тъй и в Азия, разбира се, само отслабили Египет и отвлекли вниманието на царя от задачите на външната политика. Но главната причина не са смутовете, а изтощението на прекомерно напрегнатите сили на Египет и на местното му население, от което се изпращали непрекъснато една след друга армии в Азия и Нубия и което е трябвало да служи във флотата; наред с всичко това пак на неговите плещи падала и тежестта на принудителните работи по извършването на разните грамадни постройки и предприятия (пирамиди, гробници, канали и др.), тъй характерни за Египет през времето на XVIII династия.

Фараоните не успели да слеят държавата си с външните и владения. Въстанията в Азия следвали едно след друго и египетската власт там могла да бъде крепена само чрез нови и нови продължителни и изтощителни военни експедиции. Твърде е възможно една от целите на реформата на Ехнатон да е била чрез нея да обедини империята, като създаде единен държавен култ и по такъв начин да премахне причините за походи и войни. А решителната съпротива на тиванските жреци срещу въвеждането на този култ, съпротива, радостно посрещната и подзета и от населението, можем да си обясним като проява на национална съпротива срещу интернационалната Ехнатонова политика. Както и да е, опитите на Ехнатон не дали положителни резултати. След смъртта му в 1362 г. бляскавата редица монарси от XVIII династия свършва и в Египет пак почва политическата анархия, която продължила около 40 години (до 1321 г.). Тъкмо към това време се отнася царуването на фараона Тутанкамон — един от слабите приемници на Ехнатон, гробницата на когото в последно време се откри почти незасегната и повдигна толкова голям шум в цял свят.

VII. ДЪРЖАВЕН ЖИВОТ И КУЛТУРА НА ДРЕВНИЯ ИЗТОК ПРЕЗ II ХИЛЯДОЛЕТИЕ ПР.ХР.

II–то хилядолетие пр.Хр. има огромно значение за културната история на човечеството като време, през което, наред с културите на Египет и Вавилон, се зародили и високо се издигнали други нови култури, от които по-добре познаваме само две: егейската култура и малоазийската култура. Знанието ни за тях обаче още не е пълно и всестранно осветено; възможно е системните разкопки на изток, в Туркестан, в Персия и в Средна Азия да ни запознаят поне с още един тип култура — с оня, който е бил люлката на иранската цивилизация и то също тъй, както егейската и малоазийската са били люлка на културите на Фригия и Лидия, на Малоазийска и европейска Елада.

Все още слабо ни е позната най-старата култура на Мала Азия. Само един неин голям градски център е повече или по-малко системно изследван, именно Троя. Това изследване, почнато от Шлиман и продължено от Дьорпфелд, ни говори, че Мала Азия е имала своя период на богата неолитна култура и свое време на разцвет на медната и на раннобронзовата култура, от която са ония фини произведения на златарското изкуство, познати ни под името Приамово съкровище. Това ни кара да мислим, че и останалата Мала Азия е имала своя самостойна ранна култура през неолитния, медния и бронзовия период, каквато е имал и Северен и Южен Кавказ. Егейската култура, за която ще говорим по-надолу, е повлияла крайбрежните части от Мала Азия, а до известна степен и културата на Троя през втората половина от II–то хилядолетие. Но все пак и през това време троянската цивилизация си запазва своята самостойност.

В още по-голяма степен е своеобразна цивилизацията на великата хетска държава, чийто разцвет е през втората половина от II–то хилядолетие. Своеобразен е преди всичко самият тип държавен живот, съвсем неприличащ на типа, създаден във Вавилон и Египет. Той представлява от себе си типична федерация на планински племена, всяко от които си има свой укрепен център, своя крепост — орлово гнездо, свои богове и богини, своя местен цар-жрец, но всички признаващи суверенитета на един върховен цар, и то на онзи, в чиито ръце е бил ключът към малоазийското планинско плато — Богазкьой. В центровете на отделните племена, разбира се, не без странично влияние — от Вавилон и Египет по долината на Ефрат и през Сирия — се създала нова цивилизация на местни основи. Голямо предимство за хетската държава било това, че тя имала възможност свободно да използва богатите медни мини на Мала Азия и на южното черноморско крайбрежие и, може би, тя първа е почнала да разработва и железните мини в същите тези места и постепенно да заменя бронзовото оръжие с желязно и стоманено. Голяма крачка по пътя на прогреса било и това, че хетите заели писмото от вавилонците, като го пригодили към местните говори. Измежду многото клинообразни текстове, намерени в Богазкьой, особен интерес и значение има неотдавна издаденият кодекс на хетски закони, който се отнася приблизително към 1300 г. пр.Хр. Той ни показва ясно разнообразието на езиците, които се говорели в империята, нейния феодален характер и твърде важната роля, която играело а нея военното съсловие — царските офицери и войници, които били снабдени със земя и заселени в различни части на държавата, Хетският законник представлява несъмнено кодификация на обичайното право и не прилича на сборника от съдебни решения, издавани от шумерските и вавилонски царе. Хетското право се основава на частната собственост. Робството играе важна роля в страната. Икономическият живот ни се представя доста добре развит и цветущ; главната му основа е скотовъдството, но свободно се практикуват също земеделието и лозарството; важни са също така и занаятите, особено металургията. В тия закони се забелязва традиционният за Изтока опит да се затвърдят (фиксират) посредством тарифа максималните цени на предметите от първа необходимост — на металите, добитъка и земята.

Оригиналното в хетската цивилизация, нейният своеобразен вид, ясно личи също в паметниците на архитектурата, скулптурата и в по-дребните изкуства и занаяти, открити при разкопките особено при Кархемиш и Зенджирли в Северна Сирия и при Богазкьой в Средна Мала Азия. Архитектурата им е своеобразна — архитектура на дворци и на крепости. Един тип на тия дворци-крепости е намерен в Северна Сирия, а друг — в Мала Азия. Първият — в Северна Сирия, изглежда е туземен; последният — при Богазкьой, е жилищен тип, донесен тук от Средна Европа. Но главните художествени белези са еднакви и за двата строителни типа. Укрепените дворци са ниски и масивни, с яки кули, с ниски и тежки порти, които са фино декорирани и представляват най-очебийната черта на строежа, и с яки дебели стени. Своеобразна е и скулптурата им: или е декоративна скулптура, тясно свързана с архитектурата на дворците и крепостите: огромни фантастични животни, пазещи входовете в дворците и крепостите, и релефи, украсяващи стените; или е скулптура религиозно-политическа: редици богове на хетската земя и техни почитатели в сурови монотонни шествия, каквито виждаме, например, по стените на голямото светилище посред скалите около Богазкьой — Язълъ-Кая. Стилът на тия скулптури е далеч и от трагизма на вавилонската скулптура, и от изтънчената египетска изящност. В него имаме един своеобразен, реалистичен, тежък и груб стил на планинци-воини, в който се крият, обаче, богати възможности за по-нататъшно развитие и който силно е повлиял развоя на вавилонското изкуство. Отличителната му черта е тежката и важна тържественост. Характерна е голямата роля, която играе в религиозната скулптура Великата Малоазийска богиня — майката на хора и на зверове, войнствената пазителка на царя и държавата. Тя е явно доказателство, че цялата тая култура има чисто местен малоазийски характер. Характерна е точността, с която се предава етническият тип на населението и особеностите на облеклото му, на военния, гражданския и религиозния му бит.

Още по-интересно и по-важно за по-нататъшния развой на културния живот на човечеството е направеното в областта на културното творчество от страна на цял ред градове-държави, предимно в Крит, а по-късно и в Гърция на Балканския полуостров. И в Крит, и в Гърция сега вече ясно можем да проследим развоя на егейската култура от неолитната епоха чак до началото на железния век. Трудно е само едно: да се определи доколко бляскавият развой на тая култура през епохата на металите се дължи на египетското и вавилонско влияние. Запознаването с металите и развитието на мореплаването са с твърде голямо значение за културния егейски свят. И до сега още не знаем как и откъде са се появили първите метали в басейна на Егейско море, но няма съмнение, че са се появили в едно и също време с появата им в Египет и във Вавилония. Що се отнася ло мореплаването, трябва да отбележим, че формите на егейските кораби още от най-старо време са своеобразни и много се различават както от египетските, тъй и от финикийските. Писмото или наченки от него егейците са заели, може би, от Египет, но са го развили самостоятелно; възможно е, пак от там да са заели и грънчарското колело. Египетското влияние върху егейския свят личи и по-късно. Но това влияние е взаимно, защото и Египет черпи от културната съкровищница на егейското творчество. Връзките с Вавилон са по-непостоянни и по-слаби. От там егейците са заели може би метричната и теглилната си система.

Доколкото можем да правим заключения по разкопките през последните години в главните центрове на егейския свят и по сведенията, които ни е запазила най-старата гръцка епически поезия — Илиадата и Одисеята, възникнала, наистина, не по-рано от края на II хилядолетие, но пълна със спомени за славното минало на егейските държави, егейският свят бил съставен, както казахме и по-горе, от много градове-държави, управлявани от царе и от заобикалящата ги дружина. Царете и дружината водели пълен с подвизи и с приключения живот. Главното им занятие била войната и морската търговия, тясно свързана в това войнствено време с пиратство. Царете и дружината живеели в големи дворци със стотици стаи или в укрепени градове. Подчиненото им земеделско и скотовъдно население живеело разпръснато по територията на царствата. Търговците и занаятчиите се заселвали близо до двореца или до укрепения град на паря и то извън стените му. Царете и дружините на отделните градове били свързани с тесни дружески и роднински връзки с царете и дружините на съседните градове, образувайки нещо като едно голямо семейство. Като членове на едно семейство те често се посещават взаимно, заедно пируват, заедно се веселят, участват всички в жертвоприношенията и в религиозните игри. Поднасят си един на друг богати подаръци и си разменят изискани любезности. Чести са обаче и крамолите помежду им било за красиви жени, било за плячка, било за тъмни и мрачни престъпления в дворцовия живот.

В историческото развитие на егейската цивилизация най-характерното е това, че тя никога не е била нито затворена сама за себе си, нито нещо изключително, макар и да е била дълбоко своеобразна. Тя е експанзивна, подвижна и разнообразна и това е много естествено за цивилизация на търговци, воини и пирати. Такава цивилизация едва ли може да се свърже с някоя, коя да е, определена националност. Ние си я представяме не като една национална цивилизация, а като създадена от самите условия за живот по бреговете на Егейско море, в тесните долини на Егейските острови и на Гърция, сравнително бедни и неголеми по размери, сами тласкащи населението към морето, към близките съседни острови и по-нататък към страните на източните монархии да търсят там онова, което егейците не могли да намерят в своята не твърде богата природа. Ето защо много вероятно е носители на егейската култура по островите да са били едни племена, а на материка, т.е. в Гърция и в Мала Азия — други. Културата им обаче била една и съща.

Общо взето, тя може да се раздели на два главни и основни типа: единият южен и по-стар — критският, а другият северен, който е прието да се нарича микенски по името на града Микена в Пелопонес — град, изследван много по-добре от всички други егейски центрове. Разликата между двата типа изпъква най-ярко в плана и в начина на строеж на къщи и селища. Критската южна къща е съединение на двора с групираните около него стаи; микенската и малоазийската са стени, издигнати около огнището, което е център на жилището; тя е жилище с една стая с покрив и с една врата, предназначението на което е да се използва топлината на централното огнище. Типовете на селищата от тая цивилизация също тъй се различават помежду си: критяните са мореплаватели и островни жители, достатъчно защитени с флотата си, ето защо почти никога не са укрепявали градовете си; жителите пък на европейския и азиатския материк, страхувайки се винаги от съседите си, са заграждали двореца на царя и на дружината му, а понякога и целия град, със здрави и масивни стени.

Но и там и тук най-характерно е самото развитие на селището във вид на град, който бързо приемал благоустроен и културен вид: с павирани улици, с многоетажни къщи, с канализания и с други санитарни приспособления, непознати на Изтока с неговите грамадни селища от селски тип, групирани около двореца и храма. Животът на егейците се развивал сред ло-гъсти маси и ето защо е създал селища от оня тип, който сме свикнали да наричаме градски. Животът на гъсти маси е много естествен за хора, чието главно занятие е търговията в промишлеността, за хора, живеещи в страна, в която няма простор за разселване по богати речни долини и в която сравнителната бедност на тия долини е позволявала на населението да живее на гъсти маси само в градове, където не е наложително да се живее изключително с обработване на земята. Друга особеност на егейските градове е това, че в тях нямало храмовете на Изтока — грамадните дворци, построени в чест на боговете. Егейският култ, както изглежда, е бил преди всичко култ на природните сили, олицетворени в образа на Великата богиня — майката на боговете и хората. Светилищата й са повечето пъти в пещери или свещени дървета или пък малки параклиси в дворците. Друга форма на култа е бил култът на покойниците-герои. На тях егейците не са строили пирамиди, но гробниците им, във форма на пчелни кошери, покрити с купол и дълъг коридор за влизане, скрити под могили, по своеобразието на художествената си идея ни най-малко не отстъпват на египетските пирамиди.

Най-после като важна особеност на егейците може да бъде отбелязана липсата у тях на стремеж да създадат нещо грамадно, нещо, което да притиска със своята мощ; егейците обичали да строят малки, пъстри и изящни постройки. Скулпторите им не са работили над колоси на богове и герои, а архитектурата им никога не си поставяла за цел да издигне пирамида или да нареди безброй колони в някой храм, върху капитела на всяка една от които да могат да се поместят стотици хора. Дворците в Кнос, Фест, Микена и Тиринт заемат големи пространства. Те са просторни, в тях има многобройни малки стаи, много дворове, което се обяснява с това, че в дворците живеели заедно много хора: царят, придворните му, дружината му. Дворовете на егейските дворци са широки, защото в тях се събирали винаги много хора, търсещи въздух и светлина и защото служели и за общия живот на дворцовото население: за култа му, за игрите му и за военните му паради. Дворецът е голям, защото той е целият град с многобройното му и пъстро население, но не е колосален. Единствената учудваща с размерите си част от двореца е дворът за зрелищата: първият опит да се създаде театър. Всичките тия особености говорят, че типът на живота на егейците съвсем не прилича на източния и че е бил по-близък до оня тип, който по-късно създаде Гърция — бил е по-демократичен. Хората живеели масово; за масата има само един главатар, като царицата в кошера; и все пак масата живее един общ с него живот. Не е тъй на изток: тук царят-бог живее във великолепното си уединение като обект на поклонение и култ. Животът на егейските царе бил по-близък до живота на простосмъртните. Царят не е могъл, пък и не е искал да се отделя от другарите си по нападения и от съдружниците си в търговията; за тях и за техните жени той не е бил и не е могъл да бъде бог. Едва след смъртта си той, като най-добрият, най-силният и най-храбрият, ставал герой, а гробницата му ставала храм.

Човещина, индивидуалност, отсъствие на притискащо великолепие и царствено величие у царя-бог, пред когото поданиците му да са само жалки пясъчни зърна от пустинята пред лицето на слънцето; бликаща струя енергия и веселие, жажда за живот и радост, омая от морето, от слънцето, дърветата и цветята, игри и боеве — ето с какво е пълно егейското изкуство — тъй живо и бляскаво. На покъщнината, по стените на всеки дом, по предметите за украса и навсякъде е възпроизведен живот в най-разнообразните му прояви; егейците не обичали да изобразяват отделни лица, нито пък са ни завещали портрети, а предпочитат масите и при това не редици с еднообразни фигури, а свързани помежду си групи, пълни с движение. Пълен е с живот и безличният им, капризен и безкрайно разнообразен орнамент, който черпи материал за формите си навсякъде — и в природата (цветя, морски животни, и колкото по-странни, толкова по-добре: полипи, октоподи, хвърчащи риби, миди), и извън нея; всичко това той предава обикновено в една изящна геометрична спирала.

Ето затова творбите на егейския свят ни поразяват със свежестта си и с необикновеността си, особено след тържествените произведения на Изтока — по-изтънчени в Египет, по-драматични във Вавилон. Понякога те са само нахвърлени импресионистични, а понякога детски, често дори наивни. По дворцовите стени, на съдовете за покъщнина и по украшенията егейските художници обичат да изобразяват онова, което се върши в обширните дворове на дворците: игрите на младежта в чест на бога, акробатичните им упражнения с разярени бикове, които те прескачат, стараейки се да ги хванат за рогата; танца на жени в чест на Великата богиня и възторжения им танцов екстаз; процесията на пийнали жътвари, връщащи се по домовете си и прославящи с песни великата майка-земя; прегледа на войските от героя-цар. Но егейското изкуство ни отвежда и извън оградата на царския дворец; то ни представя в пълни с живот картини: лов на бикове в гората с мрежи, обсада на крепост на някой малък съседен княз, докарването с кораб на първия кон в безконния Крит, погребална процесия и сцени от погребалния култ. И във всичко това няма нито сянка от някаква условност, няма традиция и почти няма повторения; всичко блести с поразителното си разнообразие на боите, положени една върху друга или една до друга в най-неочаквани съчетания и с безспирен стремеж към все нови и по-нови отсенки.

Има нещо извънредно много поучително в това, да се сравни тази първа европейска цивилизация с най-изтънчената, най-величествената и най-завършената източна цивилизация — цивилизацията на Египет от епохата на XVIII–та династия — епохата на национално възраждане и на създаване на мощна държава.

Тъкмо през този период египетската култура бе достигнала до най-високата точка на своето развитие. Наистина, много бе постигнато и по-рано. Доведената до най-крайните възможни предели на развитие техника е била вече в услуга на фараоните от XVIII династия; те разполагали вече, през това време, с безброй много опитни и основно познаващи работата си занаятчии и художници. В тази насока Египет през епохата на XVIII династия не ни е дал почти нищо ново. Той само се задържал на предишната си висота и отчасти доразвил старото. Малко ново е създадено през това време и в областта на архитектурните форми и на орнамента. Тук има дори неща, взети отвън — от егейския свят, с който Египет през XVIII–та династия се намирал в постоянни и оживени връзки. Но, общо взето, Египет през това време не бил твърде склонен да заимства. Той все още си живее със своите, разработени от него самия, форми. Онова, което ни поразява в Египет през XVIII династия, то е новият мощен порив към творчество, новите разнообразни съчетания на старите мотиви във величествени паметници, завършеността и красотата в изпълнението както на отделните части, тъй и на пялото. Египет през тази епоха разбрал как да използва всички свои придобивки от миналото и да създаде паметници с вечна и светла красота: могъщи и красиви, грамадни и стройно-пропорнионални, хармониращи с природата и пълни с омайващи подробности.

Най-великото създание на XVIII династия са величествените храмове на боговете, особено в столицата на царството — Тива. Грамадният храм на Амон в Карнак (съвременно име на Тива) ни поразява не само със своите наистина единствени в света размери, не само с колосалните си колони, обелиски и статуи, но и с майсторството, с което са разрешени цял ред нови строителни задачи. Ще споменем, само за пример, знаменитата проста и заедно с това пълна със светлина двуетажна зала в него, макар и да е била завършена по-късно — при царете от XIX династия. Нека споменем също тъй и залата на Тутмос Ш, в която в живопис и в релеф великият завоевател е разказал на зрителите в цял ред интересни образи за заслугите си в областта на икономическия живот на Египет, за аклиматизираните от него в Египет нови растения и животни. Съвсем друго впечатление произвежда Луксор (съвременно име) — вторият запазен до наши дни храм на Тива, построен от XVIII династия. В него няма онова натрупване на частите, каквото има в Карнак. Той не прави впечатление на град на боговете като Карнак. Пред нас се представя едно красиво и стройно, могъщо, но не учудващо с размерите си жилище на великия бог на Египетската империя — просто и ясно в плана си, завършено в подробностите си. Твърде интересен е и храмът, построен в тиванския град на мъртвите от царицата Хатшепсут (съвременното му име е Дейр-Ел-Бахри) в чест на Амон, Хатор и на бога Анубис и в памет на великия баща на Хатшепсут — Тутмос I. От една долина по ската на планината се издига величествена рампа, водеща последователно към две широки тераси, заобиколена с красиви портици. В дъното на втората тераса в една скала се намира светилището. По стените безброй светнали с боите си релефи разказват с всички подробности деянията на царицата и главно за похода й в страната на чудесата Пунт за аромати, дърво, слонова кост, злато, нови животни и растения. Четвъртият велик паметник от тази епоха — погребалният храм, построен от Аменхотеп III в Тиванския некропол, единствен остатък от който са величествените колоси на Мемнон (гръцка преработка на името Аменхотеп), за жалост е съвсем разрушен от един от фараоните на XIX династия — Рамзес II.

В скулптурата най-видно място заемат статуите-портрети на фараоните от XVIII династия — не по-малко величествени от статуите от епохата на пирамидите и на XII династия, а при това още по-индивидуални и по-изтънчени по техника. Съвсем в духа на XVIII династия е и една от последните велики творби на египетската скулптура и архитектура: пещерният храм на царя Рамзес II в Нубия (Абу-Симбел). Четири огромни статуи на фараона в гордо величие, гледайки към Нил от пясъците на пустинята, пазят входа на обширната пещера-храм. И тук, както и в Дейр-Ел-Бахри, поразителна е не само оригиналната идея, но учудва и майсторското изпълнение, умението да се създаде едно хармонично цяло от скалата, мощната река и пустинята, и в това съчетание да се изрази величието и силата на царете-владетели на великата държава. Към епохата на XIX династия се отнасят и тънките, красиви скулптури на царя Сети I в построения от него погребален храм в Абидос.

Посред това тържествено, класическо изкуство на Египетската империя изпъква и прави впечатление недълговечното, но крайно интересно изкуство, създадено от художници, които са работили за Ехнатон под негово ръководство, Новото и оригиналното в това изкуство не е богатата живопис в двореца му, пълна с живот и движение, пълна с тънък усет за природата и с идилична до известна степен отсянка: по подовете — орляци гъски всред оригинално предадената блатна растителност на Делтата, по таваните — нарисувани кацнали в разляла се извън бреговете плитка вода ята гълъби, или пък котка, дебнеща някаква птица. Всичко това е било познато и през по-раншните епохи на египетското изкуство и е последващо развитие на мотиви, отдавна известни и любими на египетските художници. Новото в изкуството през епохата на Ехнатон е безжалостният реализъм, с който скулпторите изобразявали царя, жена му, децата му и приближените му. Новото е и страстната религиозност, оня патос във вярата, който излъчват всичките тия фигури и, главно, фигурата на самия цар: болезнен, слаб, почти грозен, съвсем невеличествен, но с пламтяш религиозен ентусиазъм, преизпълнен с вътрешен огън.

Чудната тънкост при работата на дребните изкуства през тая епоха се вижда от неотдавна направените открития в гроба на Тутанкамон, приемника на Ехнатон. Някои от погребалните статуи се отличават с хубава фина изработка. Но най-интересните и красиви работи са предмети за бита — столове и легла, колесници и миниатюрни шкафове, облекла и съдове от най-разнообразно естество. Посредством една твърде сложна техника, която е съчетание на рисуване (или позлатяване) и инкрустиране, всички тия предмети светят с хубостта на своите пъстри цветове. Рисунъкът е майсторски, току-речи съвършен, с всичките традиционни особености на египетското изкуство, композицията е ясна и напълно хармонична. Велики артисти, с вековна традиция зад себе си, са работили, за да сътворят чудесата на Тутанкамоновия гроб.

Същите особености, които открихме в онова египетско изкуство, което бе в услуга на царете и държавата, намираме и в паметниците на изкуството, които са украсявали живота на поданиците им, особено живота на най-близките сътрудници на царете — великите везири, главнокомандващите, управителите на презморските владения. Грамадни богатства като реки се вливали в Египет. Царе, жреци, чиновници — всички живеели изтънчен, разкошен живот. Те имали възможност да си доставят всичко, което е създавал и им поднасял тогавашният културен свят. Преобладава местното, египетското, националното; но наред с него виждаме, че Египет е влязъл вече в състава на тогавашния цивилизован свят и отсега нататък той е само част от него, при това част, която единствена е претендирала не само за политическа, но и за културна хегемония. Съобразно с това се променя и обшият държавен живот. Сега, като велика вече културна империя, осланяща се на силната си постоянна войска и на целесъобразното използване на платежните сили на поданиците си, Египет вече не е могъл да живее с държавния живот от епохата на XI и XII династия. Както Вавилон през времето на Хамурапи, така и Египет през времето на XVIII династия става вече държава с развито бюрократично устройство. Пълни господари и разпоредители със съдбините на Египет си остават все още парете, но в техния облик политическото и военното им значение сега вече преобладава над религиозното. И сега все още са богове или синове на боговете, обаче преди всичко са политически и военни водачи на освободената от чуждо иго нация, която в националния си порив успяла да създаде една велика и могъща империя.

Нека се отбележи също така, че правото на частна собственост, което започнало да се признава дори при Старото царство, станало по време на Средното царство редовен институт, закрилян от закон и от религия.

VIII. ПОЛИТИЧЕСКА ИСТОРИЯ НА ИЗТОКА В КРАЯ НА II И ПРЕЗ I ХИЛЯДОЛЕТИЕ ПР.ХР. ПЕРИОД НА ПОЛИТИЧЕСКА АНАРХИЯ И НА СВЕТОВНИ ДЪРЖАВИ

Към средата на II хилядолетие пр.Хр. главните държави — ръководители на Изтока и по цялото източно крайбрежие на Средиземно море били: великата и силна Египетска империя, хетската Малоазийска държава и егейските царства, обединени в един голям съюз под първенството на Крит. На тия три държави и на съюзите им с по-малките се е основавало равновесието на силите през този период. Ехнатоновото царуване нанесло силен удар на политическата мощ на Египет. Египетската власт над сирийските брегове почнала да се колебае и Хетската империя първа побързала да се възползва от слабостта на фараоните и да заеме тяхното място по сирийските и финикийските брегове. Егейските народи също тъй не пропуснали случая да използват слабостта на Египет, та в съюз със западните му съседи — либийците, да завладеят Делтата.

Обаче след къс период на анархия, който настъпил след смъртта на Ехнатон, Египет още веднъж намерил в себе си сили да се обедини около новата си — XIX — династия. А тя му дала мнозина талантливи царе и военни водачи: Рамзес I, Сети I, Рамзес II (1321–1234), които успели да закрепят отслабващата вече Египетска империя. Но скъпо заплатил Египет, както и неговите противници, за всичко това. Центърът на тежестта в политическите събития при фараоните от XIX династия сега пак, както и през епохата след изгонването на хиксосите, бил пренесен от Египет в Предна Азия — в азиатските владения на Египет. В Азия, при последните царе от XVIII династия, Аменхотеп III и Аменхотеп IV, Хетското царство се развило в голяма политическа сила. Използвайки слабостта и липсата на разбиране на политическото положение у двамата споменати фараони, талантливият хетски цар Шупилулиума, „царят-слънце“ на Хетската империя, който започнал да царува в 1385 г. пр.Хр., с интригите си успял да повдигне в азиатските владения на Египет въстание срещу техния сюзерен, а в резултат Сирия и Финикия преминали под висшата власт на хетския цар и Египет напълно се лишил от азиатските си провинции. От друга страна хетската държава се възползвала и от вътрешните борби в царството Митани и принудила и тоя свой съперник да й стане васал.

Засилването на Хетското господство в Азия било свързано с големи опасности за Египет, който още не бил забравил дългото иго под властта на хиксосите. Ето защо под ръководството на Сети I и Рамзес II Египет напрегнал всичките си сили за решителна борба с приемниците на Шупилулиума — Муршил II, Муватал и Хатушил III. Войната траяла дълго и с много жертви от двете страни. По-добрата организация и големите богатства на Египет му позволили да си върне голяма част от владенията си в Азия. Според запазения до наши дни, на египетски и на хетски език, договор на Хатушил III с Рамзес II (1272 г.), с който договор завършила войната, Египет продължил да владее части от Сирия и Финикия. Обаче напрежението, което е трябвало да употреби египетската държава, било грамадно и Египет изтощил силите си, пресъхнал изворът на творческата му енергия. Наистина, Сети I и Рамзес II все още са велики строители, все още пълнят стените на храмовете си с разкази за великите си подвизи, но това е последният порив на египетското творчество. Наред с големите художествени паметници (храмовете в Абидос, Абу-Симбел, вж. гл. VII), страната се покрива с наскоро издигнати постройки, не издържащи сравнение със създаденото от XVIII династия. След свършването на хетската война, в която нямало победители, а само победени, Египет в епохата на XX династия при Рамзес III преживял още един период на сравнително спокойствие и разцвет, но в началото на I–то хилядолетие почва вече бързо да отслабва и престава да играе предишната си първостепенна роля в световната история за сравнително доста дълъг период от време — период на анархия и разпадане на някогашната славна империя.

Борбата с Египет подкопала от друга страна силите и на Хетското царство. Хетите нямали вече сили да спрат процеса на разложение във федеративната си държава и да спрат напора на чуждоземните завоеватели в Мала Азия. Няколко десетилетия след смъртта на Хатушил III, около 1200 г. пр.Хр., империята започва да се разпада на съставните си части под натиска на нова вълна арийски преселници — траки, фриги и мизи. Някои области, най-вече в южната или сирийската част на империята, като Кархемиш, Самал (Зенджирли) и Малатия още образували силни държави и запазили чертите на своеобразната хетска култура. Но Хетската империя изчезнала като държава от политическия кръгозор на XII и XI век пр.Хр.

Периодът на слабост на Египет и на хетската държава съвпада с важни, добре познати на нас политически събития в басейна на Егейско море и в Мала Азия. В XIV в. пр.Хр. бил нанесен решителен удар на критската хегемония: бил разрушен Кнос, вероятно, от съюза на европейските егейски градове-държави. Дали това е свързано с прехода на ръководната роля на тия държави в ръцете на племената от индоевропейски произход, дошли в Гърция от Дунавската долина и от Тесалия, т.е. в ръцете на ахейците, според Омировите поеми, или пък е било проста последица от естествения развой на първоначалните ахейски европейски държави, възприели егейската култура, а сега вече закрепнали и претендиращи за ръководна роля в егейския свят, това ние не знаем. Няма съмнение само в едно: че още от XIV век пр.Хр. егейският свят се раздвижил и в него се наблюдава стремеж за движение към юг и изток, към бреговете на Мала Азия, към Египет, към палестинските брегове, където още от най-старо време егейците имали свои опорни точки. Като сериозни доказателства, че егейската смътна епоха е продължила доста дълго време, освен разрушаването на Кнос, могат да ни послужат още и следните факти: постоянните нападения на егейците — народите по морето — срещу Египет, които нападения били особено опасни за Египет през царуването на последния фараон от XIX династия Марнепта и през времето на Рамзес III; превземането на крайбрежието и на голяма част от самата Палестина от филистимците — народ, без съмнение, с егейска култура, и най-после великата война на съюза на европейските егейци против съюза на малоазийските, групирани около Троя. Тая именно война е възпята от Омир в поемите му Илиада и Одисея и се отнася, вероятно, към края на второто хилядолетие. Много е вероятно тя да е предизвикана от стремежа на европейските егейци да стъпят здраво на южните брегове на Черно море, т.е. да завладеят железните им рудници и златните насипи. Тъкмо за тоя поход, трябва да приемем, се разказва в гръцката легенда за аргонавтите.

В същото това време, през което в целия егейски свят се наблюдава необикновено политическо раздвижване, в същото време и в живота на Балканския полуостров и в Мала Азия се наблюдава друго важно явление — силно раздвижване на тракийските племена. Ние още не знаем къде е родината на траките, не знаем от къде и кога почва движението им на юг и на изток. Както и да е, знаем обаче с положителност, че в края на II–то хилядолетие те се появяват едновременно и изведнъж както на северния черноморски бряг, където основават голямата кимерийска държава с център в днешния град Керч, така и в Мала Азия, където се сблъскват с отслабналите вече хети и върху развалините на Хетската империя основават цял ред свои тракийски държави, най-силната от които била Фригия. Наред с тия тракийски държави продължават да съществуват и остатъците от Хетската империя, между които по-видна роля играят Лидия, Киликия и Ликия. Една част от тракийските племена достига дори в областите на юг от Кавказ и може би спомогнала там да се създаде силното Вапско царство. Като последица от всичките тия движения цялата западна част от източния свят в края на II–то хилядолетие била в състояние на пълен кипеж.

Същият процес, при който големи държави се разпадат на малки царства, се наблюдава и в пределите на Сирия и по пялата западна част на Предна Азия. За известно време най-силна държава тук станала Палестина. Палестина дълго време била в политическа зависимост от Египет и под твърде силното културно влияние на Египет и Вавилон. Населявали са я аморити, които по-късно били завладени от ханаанейните; и едните и другите са семити. В края на II–то хилядолетие на границите на Палестина се появяват нови семитски племена — евреите. Легендите им разказват, че са дошли от Египет и че дълго скитали по пустинята, докато стигнат пределите на Палестина. През време на скитничеството си, когато били на Синайския полуостров, между тях се явил законодателят Мойсей, който им дал писани правила за етичен живот във вид на известните 10 заповеди.

Отслабването на египетската власт в Палестина дало възможност на евреите постепенно да проникнат и да се закрепят в „обетованата“ земя. Те вече стигнали дори и до бреговете на Средиземно море, но тук срещнали на пътя си група завоеватели филистимци, които дошли от пределите на егейския свят, завладели крайбрежието и основали в Палестина свое силно царство. И виждаме как евреите биват принудени временно да се подчинят на превъзходната филистимска военна организация и на високата им култура. Обаче малко по малко немногоброините филистимци, понеже нямали приток на нови сили отвън, отслабнали и се изродили, а между евреите се започва силен стремеж за национално обединение, довел в началото на I–то хилядолетие до създаването на едно силно и независимо Юдейско царство, начело на което стоели от една страна царете (Саул, Давид, Соломон), а от друга — жреците на върховния бог Яхве. Недълговечен обаче бил животът и на това царство: след периода на създаването му и на военната борба (Саул и Давид) възниква нов период — период на мирното и бляскаво царуване на Соломон, след когото настъпва анархия и вътрешна борба, в резултат на която отново се намесва чужда власт — отначало властта на Египет, а след това на Асирия и Вавилония.

Историята на Юдея в епохата на нейния разцвет и по времето на нейното разделяне на две царства, борбата й със съседите и с големите империи на Изтока — всичко това ни е познато от полу-историческите, полурелитиозни писания на времето, а също и от вдъхновените възгласи на пророците Илия, Елисей, Исая, Амос, Йеремия, Софоний, Наум и други, включени в свещените писания на евреи и християни и запазени в книгата, която е известна под името Библия. В светлината на съвременните открития в Асирия, Вавилония, Египет, Халдея, Финикия, Мала Азия и арамейските градове, Библията добива особен интерес като един от нашите главни исторически извори, който ни говори не само за живота на малката Юдея, но и за съдбините на големи империи.

На същите причини, а именно, че в Предна Азия нямало силни военни държави, се дължи и разцветът на цял ред семитски арамейски царства в Сирия, между които най-видни са били Харан, Хамат и Дамаск. Богато се развили и финикийските градове, особено Бибъл, Тир и Сидон, наследници на търговските отношения на егейските държави. Възможно е тъкмо по това време те вече съвсем да са преминали в семитски ръце. Както и да е, те развили една необикновено широка търговия и колонизаторска дейност в края на II–то и в началото на I–то хилядолетие, като засилили търговските връзки на Изтока със Запада: с бреговете на Северна Африка, на Испания, Галия, Италия и Сицилия. Финикийците пуснали особено здрави корени в Африка, където двете техни колонии — Утика и Картаген — бързо се издигнали до положението на първостепенни центрове в търговския и политически живот.

В началото на I–то хилядолетие почва да играе все по-видна и по-видна роля в политическия живот и едно друго месопотамско царство, което по-рано — в епохата на равновесието на силите — не бе още играло такава роля. Имаме предвид Асирия. Асирия постепенно се оформила като самостоятелна държава под силното вавилонско влияние в края на II–то хилядолетие пр.Хр. Отначало тя представлява малка семитска държавна формация по средното течение на р. Тигър, силна с войнствения дух на пастирското си и земеделско население, отдавна свикнало със завист да поглежда от планините си към богатата вавилонска равнина, към долините на Мала Азия и към сирийските й финикийските градове. Падането на хетската държава за пръв път дава възможност на асирийците при царя им Тиглатпаласар I (1110–1100 г. пр.Хр.) да опитат силите си в областта на завоевателната политика и при това само с временен успех, в резултат на който подчинили под своя власт част от Източна Мала Азия чак до Черно море. Успехът им обаче не бил траен. При по-благоприятни условия Асирия повела отново политиката си на завоевания в IX в. пр.Хр. при талантливите си и жестоки водители Ашурназирпал III (884–860) и Салманасар II (860–825). Най-после, вече за трети път, с още по-голям успех през втората половина на VIII и през VII в. пр.Хр., през което време редица асирийски царе от Тиглатпаласар III (744–727) нататък с непрекъсвани жестоки войни подчинили под своя власт и Вавилония, и асиро-финикийските брегове, и Палестина, а за късо време дори и Египет. Имената Саргон (722–705), Синахериб (705–681), Асархадон (681–668), Ашурбанипал (668–624) са оставили дълбоко и неизличимо впечатление в душите на техните съвременници, а славата на жестоките им войни и на не по-малко жестокото им управление над победените дошла дори и до Гърция, в която тъкмо по това време се започва един нов бляскав подем на държавния й живот и на цивилизацията й.

Историята на асирийските завоевания и устройството на Асирия в мирно и военно време добре и подробно са ни известни. За нас нейните царе не са само едни имена, свързани с известни исторически случки, но действителни хора. Археологическите издирвания в Предна Азия започнаха в един момент, когато развалините на асирийските столици Калху и Ниневия са били през средата на миналия век разтършувани и ограбени. От тогава насам интересът към Асирия никога не е отслабвал: последователни експедиции са изследвали едно след друго развалините в четирите столични града: Ашур, Калху, Дур-Шарукин и Ниневия, които един подир друг са били резиденции на великите царе. Резултатите от тия разкопки са богати. Благодарение на тях пред нас се разкрива архитектурата, скулптурата, живописта и художествените занаяти на асирийците, а също така и целокупният живот на народа въз основа на намерените в големи количества писмени докумен-ти от тая епоха. Това са останки от държавни архиви и царски библиотеки. Между последните особено богата и интересна е библиотеката на Ашурбанипал. Повечето от тия документи представляват известните от Месопотамия цилиндри с клинообразни надписи на асирийски, акадски и шумерски език. Ние притежаваме също сведения, почерпени от паметници, главно с историческо съдържание: надписи върху релефи, които ни разказват историята на това или онова царуване или на царете, конто са украсявали дворците; също подробни анали за всяко царуване, издълбани върху плочи, които са служили за павиране на дворцовите храмове. Голямо историческо значение се приписва на въпросите, отправени от царете към бога, и отговорите на божеството, които са били откривани на жреците след изследване черния дроб на жертвеното животно и които изобщо се отнасят до събития от държавния живот на страната. След това трябва да се спомене официалната и понякога поверителна кореспонденция на царете и някои документи, малко на брой, които се отнасят до частното право. Едно от последните открития е неотдавна издаденият кодекс от закони.

В тия исторически документи и паметници целият обществен или държавен живот на страната се разкрива пред нас с пълни подробности, най-вече походите и завоеванията на всеки цар. В тия си отчети те изброяват имената на племена и градове, с които са се сражавали, количеството и жалката съдба на пленниците, взетата военна плячка, наложените контрибуции и данъци, които победените трябвало да плащат на Асирия. Разширението на Асирийското царство почнало с присъединяването на съседните племена, живеещи в „асирийския триъгълник“, образуван от Тигър и притоците му. Същевременно вървяла и постоянната борба с Вавилония — някогашния сюзерен на Асирия. Тук след падането на династията на каситите (около 1180 г.) започнал период на постоянна смяна на династиите, т.е. период на политическа анархия. Арамейски племена се появили едно след друго от север и от запад. Халдейците нападнали от юг, а Елам с племена от иранското плато се втурнали от изток. При такива условия всеки по-енергичен асирийски цар лесно успявал да стане фактически господар на Вавилония, толкоз повече че ръководната класа във Вавилония — класата на търговците — предпочитала хегемонията на Асирия — продължителката на вавилонската култура — пред властта на съседните номади, семити или полудиви планинци. Въпреки всичко това Вавилон все пак никога не е бил напълно покорен от Асирия. В моменти на слабост в Асирия там отново се събуждал националният дух, който довеждал до отделяне от Асирия. Пък и самите асирийци, чувствайки културната си зависимост от славното минало на Вавилония, не се стремели да решат въпроса за Вавилон веднъж завинаги и да направят Вавилония своя провинция.

Като се закрепили в „асирийския триъгълник“, асирийските царе почнали да си пробиват път и по-нататък на запад, където пътят бил по-лесен и където имало по-съблазнителни изгледи за богата плячка, отколкото на север и на изток. Състоянието на работите в западната част на Предна Азия по онова време било крайно благоприятно за асирийците. Египет нямал сили да запази господството си в Сирия, Финикия и Палестина. Хетското обединено царство вече не съществувало. Ето защо пребогатите местности по брега на Средиземно море, изоставени на съдбата си, се разпокъсали на безкрайно много малки държавици. Всеки един от крайморските градове си живеел за себе си и по своему, а много градове вътре в страната, особено Дамаск, запазили и дори развили самостоятелността си. Главният поминък на всички тия градове били търговията и промишлеността и, макар и постоянно да воювали един с друг, богатствата им все повече се уголемявали. Няма съмнение, че между тях са възниквали и са се проявявали обединителни тенденции. Ролята на обединители се опитват да играят от една страна евреите, а от друга страна големият арамейски търговски център — Дамаск. Но опитите и на евреи, и на арамейци не се увенчали с успех, защото се сблъсквали със сепаратизма и силния стремеж към самостоятелен живот у отделните градове и племена, не по-малко силни от ония, които ще видим по-нататък в Гърция. При тези условия много примамливи изгледи имало за Асирия да праща всяка година войските си за плячка от тия тъй богати градове и да прониква все повече и повече на запад. Нападенията постепенно се превръщали в същински походи, а контрибуциите — в данъци. Закрепването на Асирия в Северна Сирия довело до решителни сблъсквания с Дамаск и Юдея и до пълното покоряване на тия царства след дълги и кръвопролитни борби. Завземането на Палестина от своя страна направило неизбежно стълкновението с Египет, а слабостта на Египет дала възможност на асирийските царе лесно да проникнат в неговите граници, и дори временно, към края на съществуването на Асирийското царство, Асархадон можал да превърне Египет в асирийска провинция.

При тези условия ни става ясно защо разширението на Асирийската империя върви успешно все на запад. Мала Азия, в която през това време възниквали все нови, отчасти индоевропейски, държави и царства върху развалините на Хетската империя (Фригия и Лидия), не представлявала интерес за Асирия. Отношенията и войните с нея имали все случаен характер и не довели до трайно покоряване на по-големи части от Мала Азия. Много по-сериозен за Асирия бил въпросът за северните и източните й граници. По-горе споменахме само, как в края на II–то хилядолетие в Южен Кавказ, около Урмийското и Банското езера, постепенно почва да се оформя от местни племена, прадеди на бъдещите арменци и грузинци и от две дошли от други страни племена-завоеватели: едното, дошло от изток (иранците), а другото — от север (траките) — една силна централизирана държава със столица на бреговете на Банското езеро. Асирийците наричат тая държава Урарту (по името на планината Арарат), а самите нейни жители — халдеи.

Ние сме сравнително добре осведомени за нейните съдбини. Нашите сведения не са почерпени само от асирийски документи. Разкопките в транскавказката област през последната половина на миналия век извадиха на бял свят не само цяла редица халдейски градове, между които столичният град е бил Турушпа или Тушпа близо до днешния град Ван, но и голямо количество клинообразни надписи на халдейски език, които ни говорят за завоеванията и строежите на техните царе. От тия и от съвременните на тогавашната епоха асирийски сведения ние виждаме колко усилена и значителна е била дейността на тия царе, колко много нещо са извършили за уредбата на страната и за повдигането на нейния икономически живот най-вече в изкуството на напояването и в металургията и каква висока степен на култура достигнали през VIII и VII в. пр.Хр. В историята на Изтока имената на асирийските царе едва ли могат да се считат за по-велики от тия на халдейските монарси — Сардури I, Ишпуина, Аргищи I, Сардури II, и техните по-незначителни приемници, Руса I, Аргищи II, Руса Ш и Сардури III.

Асирийците не могли да устоят на натиска на тоя свой съперник, който постоянно се стремял да разшири границите си, макар и да предприемали против него доста много и често пъти успешни походи. Краят на самостоятелното му съществуване настъпил тогава, когато престанала вече да съществува и Асирийската империя. Асирийците не успели да се справят и с източните си съседи, същевременно съседи и на Банското царство, на които било съдено да станат наследници на Асирия — с иранските планински племена: мансите и мидите. Дълга и упорита била борбата на Асирия със стария съперник на Вавилония — Елам, който през всичкото време се стремял да отдели Вавилония от Асирия. Завоюването на Елам при Ашурбанипал и разрушаването на еламската столица Суза са последните големи успехи на Асирия, но успехи, гибелни и за самата победителка. Разрушаването на Елам довело не до засилване, а до отслабването на Асирия. То я принудило да напрегне до крайни размери силите си, а заедно с това развързало ръцете и на съседите на Елам — иранските племена, за които Елам бил постоянна преграда в движението им на запад към културните и богати месопотамски градове. Такива били условията, при които постепенно се създавала Асирийската империя. Освен на общите политически условия, за които говорихме по-горе, Асирия дължи успеха си още и на вътрешното си устройство, пък и на политиката на асирийските царе спрямо съседите. Асирийските царе, първи в целия източен свят, съумели да създадат една чисто военна държава, чиято основа била отлично организираната и усърдно обучена войска, набрана от жителите на Асирийското царство — земеделци и пастири. Към организацията на войската асирийците прибавили и възприели много технически усъвършенствания, които изведнъж им дали голямо надмощие в борбата със съседите. Измежду тях по-голямо значение имат следните нововъведения: вместо опълчение, набрано за даден поход, асирийците имали винаги готови силни и добре обучени пехотни части, въоръжени с лъкове, копия и мечове, защитени с железни ризници и свикнали да се сражават в сгъстен строй; вместо тежките и мъчноподвижни военни колесници, служещи дотогава във войските на източните държави и за кавалерия, и за артилерия, асирийците създали подвижни войскови отделения от тежковъоръжени конници, които със смелите си атаки пробивали редовете на противника и били незаменими за преследване на неприятеля. Още по-важно е съвършенството, до което довели обсадната си техника. Укрепените градове за армиите от II–то хилядолетие представлявали почти непреодолима преграда. Ако не успеят да ги превземат изведнъж, единственото средство, което им оставало, била продължителната и уморителна обсада. Асирийците първи използвали успехите на съвременната им техника в тая област. Разните видове обсадни машини, особено тараните, развитието на системата на подкопаването и т.н. направили крепостите на Изтока беззащитни срещу нападенията на асирийските армии. Нека споменем още и за необикновената скорост и подвижност на асирийската войска — нещо безпримерно във военната история на Изтока.

Наред с всичко това асирийците довели до съвършенство системата на военния терор с цел да се сплаши противникът. Онова, което другите източни държави, особено Египет, прилагали като крайна мярка и то само в изключителни случаи — пълното унищожение на населението на превзети градове и села или подлагане на неприятелски главатари и началници на най-жестоки мъки, това станало правило в политиката на асирийските завоеватели. С уморително еднообразие известията за походите изброяват след всяка победа наказанията, на които подложили победените: да одират кожата на живи, да се набият на колове стотици хора, да се отсекат ръцете, краката, носовете, ушите, да се затварят измъчени и полумъртви съперници в затвор с железни решетки — това било нещо твърде обикновено за всички асирийски водители. Ето защо няма нищо чудно, че самото име на асирийците вдъхвало безумен страх и ужас в противниците, и че често самото приближаване на асирийската армия било достатъчно да се предадат силни държави и градове на милостта на победителя. По-долу ще видим, че за успеха на асирийците много допринесла и добрата организация, която те създавали в победените области.

От година на година все повече усилващият се натиск по източната и по северната граница от страна на иранците и траките най-после подкопали асирийската държана и ускорили края й. Още през VIII в. пр.Хр. (при Саргон) вече съвсем близо до асирийските граници дошли траки от Кимерия на север. След тях се явили в самите предели на Асирия ордите на номадите иранци — скитите, идващи от изток. Цялото това движение трябва да се свърже със събитията по северния бряг на Черно море. Кимерийците, които, както видяхме по-горе, бяха основали тук силно царство, били принудени да отстъпят господстващото си положение на скитските номади, а тези последните от своя страна здраво заседнали в южноруските степи за дълги векове. Халдеите и асирийците, понеже не били в състояние да се противопоставят на натиска на кимерийците и по-късно на скитите, ги пуснали през териториите си. Кимерийците изпълнили Мала Азия, а скитите — Сирия и Палестина. В опустошителния си устрем кимерийците дошли до бреговете на Егейско море и разрушили много малоазийски гръцки градове. Скитите пък стигнали до самите граници на Египет. За ужасите от тяхното нахлуване много красноречиво ни говорят най-старите гръцки поети в Мала Азия, а също и юдейският пророк Йеремия. И при все това нито едните, нито другите създали силна държава. Нямайки прилив на сили отвън, те отчасти взаимно се изтребили, отчасти били унищожени на групи от държавите в Предна Азия, а отчасти се претопили сред местните населения. Колкото останали от тях, се заселили в Кападокия и Армения.

Но след тия две вълни ето че следва и трета. Иранските племена, миди и манеи, отдавнашни съседи на асировавилонския свят, които възприели много от неговата цивилизация, постепенно се засилили и натискът им срещу Асирия ставал все по-упорит и по-чувствителен. След смъртта на Ашурбанипал те се обединили под ръководството на мидийския цар Киаксар и преминали границите на Асирия. Те сключили съюз с Вавилония, дето подир многогодишно пълно подчинение на Асирия при Асархадон и Ашурбанипал се появила в южната част на страната нова и силна династия. Разрушаването на Ниневия, унищожаването на асирийската армия и изтреблението на асирийския царски дом били краят на Асирийската империя. Намиращите се под властта на Асирия народи с радост посрещнали избавлението си от асирийския терористичен режим. Еврейските пророци Софоний, Наум и Езекиил показали достатъчно ясно как била посрещната новината за падането на Асирия. Впрочем, началото на разложението на Асирийското царство датира още отпреди разрушаването на Ниневия. Най-напред се отделил Египет под предводителството на Псамтик I (651 г.), основател на нова — XXVI — династия, която просъществувала повече от 100 години — чак до завоюването на Египет от персите при Камбиз, и която се крепяла на силите на наемна войска, съставена главно от гърци и от малоазийци. Гърците добре са знаели имената на царете от тази династия. За тях много подробно говори и най-старият гръцки историк, родом от Мала Азия, Херодот. При тези фараони, чиято резиденция бил Саис (Псамтик I, Нехо, Псамтик II, Апри и Амазис), Египет преживял още един период на разцвет в културния си и държавен живот (Саитска епоха).

Външната политика на Египет имала успех на юг, но срещнала силен отпор на запад — в Сирия и в Палестина. Отпорът бил от страна на възродилия се Вавилон. По примера ца Египет Вавилон се отделил от Асирия. В съюз с мидите Набопаласар, халдеец, основател на Нововавилопското царство, успял да организира отпор срещу асирийците, а след това, като съюзник на мидите, да закрепи властта си. Особено бляскаво било царуването на неговия син Небукаднезар (Навуходоносор), при когото Вавилония в успешната си борба с Египет завзела цяла Западна Предна Азия, нанасяйки редица страшни удари на юдеите, намиращи се на страната на Египет. По-голямата част от тях или били преселени в Месопотамия, или сами емигрирали в Египет.

Но самостойният живот и на Египет, и на Нововавилонското царство не бил за дълго време. Те нямали сили да се борят със засилващата се мощ на разрушителите на Асирия — иранците, които здраво заседнали в източната и северната части на Асирийското царство и които завладели също тъй и Халдското царство. Тласък към засилване на империалистическите стремежи в новото иранско царство бил преходът на властта от индийската династия към персийската, т.е. в ръцете на царете от най-южния клон на иранското племе. В 550 г. властта в Мидийското царство заграбил Кир, петият цар на персийското племе, намиращо се, вероятно, още отдавна в политически и културни връзки с Елам и получило в наследство от него своята цивилизация и своята способност за държавно строителство. Мидите без особена съпротива признали властта му: племената миди и перси били родствени и говорели почти на един и същ език.

Още от първите години на своето управление Кир се проявил като наследник на великодържавните идеи на Асирия. Положението на Изтока при Кир било почти същото, каквото и при първите царе-завоеватели на Асирия. Равновесието на силите било нетрайно и привидно. Вавилония сега е пак голяма, но вътрешно вече слаба държава с изродено население. Египет, както видяхме, се крепи на силите на наемна войска. Малко по-силно било Лидийското царство в Мала Азия, но и то не могло да се сравни с Персия, която вече бе успяла да обедини под културната власт на персите неизчерпаемите сили на иранската нация. Ето защо няма нищо чудно в това, че Кир без големи усилия успял да подчини Лидийското царство (546 г.) — най-силния си съперник, и да присъедини към Персия васалите на Лидия — гръцките градове по малоазийския бряг. След това дошъл редът на Вавилон (538 г.). Последният вавилонски цар Набонид, зает с религиозно-антикварните си интереси, въоръжил срещу себе си всичките жреци и цялата аристокрация на Вавилония и не успял да прояви каква да е по-сериозна съпротива срещу Персия.

Естествена последица от покоряването на Вавилония е господството на персите в цяла Предна Азия, а естествена последица от гибелта на Лидия е завземането от персите на цяла Мала Азия. Египет не можал вече да се удържи срещу владетелите на Мала и на Предна Азия. При приемника на Амазис, Псамтик III, Египет бил превзет от Кировия син Камбиз. Тъй се създала на Изток една нова световна, сега вече не семитска, а индоевропейска персийска държава, изградена от Кир и Камбиз. Устоите й били закрепени от гениалния Камбизов приемник Дарий, син на Хистасп, който успял не само да запази всички завоевания на предшествениците си и да преодолее центробежните сили в грамадната си империя, но и да изработи и подходящи форми за управлението на тази империя, за които ще говорим в X глава. Нему, вероятно, Персия дължи и новата си религия — религията на великия пророк и реформатор Зороастър (вж. гл. XI).

IX. КУЛТУРАТА И ИЗКУСТВОТО НА ИЗТОКА ПРЕЗ ПЪРВОТО ХИЛЯДОЛЕТИЕ ПР.ХР.

Пълният с тревоги живот на Изтока през I хилядолетие пр.Хр., постоянните кървави войни и постоянният преход на властта от един народ към друг — всичко това все пак не прекъснало културното му и художествено развитие. Старите центрове на културния живот, главно Тива в Египет и Вавилон в Предна Азия, продължавали да са разсадници на култура за целия свят. Дори и в най-трудните си времена Египет продължавал и да строи храмове, и да ги украсява с живопис и скулптура, и да изработва в работилниците си големи количества предмети за покъщнина и предмети па художественото занаятчийство, които се продавали по цял свят. Оная висота, на която стоял Египет по време на XVIII и отчасти на XIX династия, през I хилядолетие той не можал да достигне отново. И все пак саитската епоха от неговия живот — времето между асирийското и персийското господство — била епоха на възраждане както на архитектурата, живописта и скулптурата, така и най-вече на приложните изкуства. Сега много повече, отколкото когато и да било преди, предметите, изработени в египетските художествени работилници и във фабриките — разните изделия от фаянс, стъкло, слонова кост, от скъпоценни метали, от папирус и лен — се търсят на тогавашния световен пазар, на който ги разпространявали търговци-посредници: финикийци и гърци. Последните през саитската епоха си имали и своя търговска станция в самия Египет в град Навкратис.

Не преставала да живее с напрегнат културен и икономически живот и Вавилония, въпреки постоянните политически сътресения, смени на династии и въпреки дългите периоди на чуждо иго. За Асирия, както ще видим по-надолу, Вавилон е бил главният й културен център, да се сравнят с които е било мечтата на всички асирийски царе, т.е. той е играл тогава същата роля, която по-сетне ще играе Гърция по отношение на Рим, а в по-близките до нас времена Франция — по отношение на останалите културни държави. Вавилон успял да запази също тъй и ръководната си роля в търговията на Предна Азия. Най-влиятелна класа от населението му е класата на едрите търговци, обединени в мощни търговски сдружения. Бляскав период на разцвет за Вавилон е времето между асирийското и персийското господство, т.е. краят на VII и първата половина от VI век пр.Хр. Разкопките, направени във Вавилон от немски археолози през последните години преди войната, доказаха колко широка и богата е била строителната дейност на царете от последната му династия. Грамадни храмове и всяващи страх с укрепленията си дворци и до сега стърчат с величествените си развалини. Глинените плочки, които украсявали монументалната порта на богинята Ищар, която порта води към двореца на Навуходоносор, ни поразяват със своя блясък, с богатството на боите си и с приказната фантазия на художника. Наистина ново нещо във всичко това, както и в съвременния на Нова Вавилония Египет, има много малко: все същите планове на дворците и храмовете, същите кули-зикурати, същите средства и мотиви на декоративното изкуство; но тук старото изкусно е използвано и майсторското изпълнение е доведено до пълно съвършенство.

Наред с Вавилония и Египет продължават да се развиват и другите източни центрове на културно творчество, за които отчасти говорихме в глава VII. За съдбата на великата егейска цивилизация ще говорим по-нататък, когато дойдем до историята на Гърция. Като наследници на хетската цивилизация се явили цяла редица самостоятелни малоазийски държави, между които сравнително по-добре, макар и непълно още, познаваме Фригия и Лидия. Изсечените в скали фасади на фригийските гробници, богато украсени със скулптура и по скулптурата, вероятно, и с живопис без съмнение разработват и развиват мотивите на Хетското изкуство, като ги съчетават с геометрически образци, донесени от тракийските народи от Европа в Мала Азия. Но силно е и вавилонското влияние, особено в любовта им да изобразяват фантастични животни и в хералдичното им съпоставяне. Важно е да се изтъкне и това, че Фригия е имала и свое писмо, чиято история още не ни е ясна: то може да е във връзка с арамейското писмо (вж. по-надолу) и с по-нататъшното развитие на егейското.

През последните години малко по-отблизо се запознахме и с цивилизацията на Лидия — посредника между източния свят и Гърция. Разкопките на една американска научна експедиция в Сарди, макар още и незавършени, красноречиво ни говорят за връзката на Лидия както с Асирия, така и с мирогледа на гръцките градове по бреговете на Мала Азия. Засега, обаче, са ни познати само паметници на художествените занаяти: дребни златарски и грънчарски изделия. И Лидия също имала свое писмо, близко с гръцкото. Голямо културно, чисто лидийско нововъведение са сечените монети. Въпреки развития търговски живот на Изтока и въпреки това, че като средство за размяна и в Египет, и във Вавилония още отдавна служели метали, все пак идеята да се създаде метална единица, теглото и чистотата на метала на която да бъдат гарантирани от държавата, не се зародила в главите на ръководителите на икономическия живот на Изтока. Металите се приемали при заплащане на тегло. Вярно е, че в някои документи, които принадлежат към епохата на Синахериб, асирийският нар говори за сечени от него монети, които тежели един или половин шекел; но фактът, че нито една такава монета не е била намерена при обстойното проучване на асирийските столици, показва, че това царско монетосечене не е било нито достатъчно изобилно, нито достатъчно редовно, та не е могло да измести преобладаващия обичай да се употребява металът като единица за обмяна и да се приема той при плащанията след претегляне на количеството му. Лидийските царе първи в VII в. пр.Хр., а след тях и гръцките градове в Мала Азия почнали да секат монети от бледо злато, бързо възприети от целия съвременен на тях търговски свят.

В зависимост от хетската цивилизация е и културата на Банското или Халдейското царство. Столицата на това царство Турушпа (сега Ван), в която систематични разкопки бяха започнати от руски учени преди 1914 г., била пълна с богати дворци и храмове. Особено развита във Банското царство, богато с метали, била металургията. Металните статуи, намерени във Ван, изобразяващи богове и хора, ни напомнят асирийските, по изображенията на животни и орнаментите са по-близки до хетските. Халдеите нямали свое писмо и си служели с вавилонското клинообразно писмо. Царете им обръщали голямо внимание, на въпроса за водоснабдяването на градовете и напояването на полетата и в тази насока достигнали големи успехи.

Пак на вавилонско и египетско влияние, както казахме и по-горе, се дължи и културата на Палестина и на Финикия. Палестина преживяла своя период на бляскав разцвет през времето на Давид, Соломон и на техните приемнипи. Библията ни разказва чудеса за блясъка и великолепието на Соломоновия храм в Йерусалим. Но както библейското описание, така и намерените неща в Йерусалим и в другите палестински градове доказват, че евреите не са създали едно свое самостойно изкуство. Соломоновият храм е смесица от вавилонски и египетски елементи. По-важни били успехите на финикийските градове — аристократически търговски републики, управлявани от царе — членове на знатни търговски родове. Финикийците без съмнение били преди всичко посредници. С корабите си те отивали в Гърция, Италия, Сицилия, Испания, Африка и Британия за метали, за разни не тежки сурови материали и за роби, а в замяна продавали дребните изделия на египетската и вавилонската промишленост, ароматични вещества и скъпоценни камъни от Изтока. Но наред с това финикийците и сами изработвали стоки за износ. Много прочути са техните пурпурни платове, познати и търсени по цял свят. В гробниците в Италия и в Кипър често попадат не малко сребърни и бронзови вази, изработени във Финикия. Изображенията, обаче, по тия съдове почти винаги са повторения на египетските и вавилонските популярни мотиви.

Важна роля в културния живот на Предна Азия през I хилядолетие играят и арамейците — семитско племе, проникнало по мирен път във всички области на Предна Азия и живяло на големи маси главно в Южна Сирия. И досега още е загадка за нас, как са могли те постепенно да изместят от световна употреба вавилонския език и вавилонското клинообразно писмо, които през II хилядолетие са били нещо като международен език и писмо, и да ги заменят със своя език и писмо. Няма съмнение, обаче, че през I хилядолетие повечето от документите на Мала Азия са написани с арамейско писмо и че знанието на арамейския език е било неизбежно поне за лица, занимаващи се с търговия. Успехът на финикийско-арамейското писмо се дължи, може би, преди всичко на неговата простота и на неговата леснота за усвояване — качества, които рязко са го отличавали както от сложното вавилонско клинообразни, така и от египетското бързописно писмо.

Вън от всяко съмнение, обаче, е фактът, че ръководна роля в културния живот на Г хилядолетие играят великите господстващи монархии през това време: отначало Асирия, а след това Персия. Те именно проявяват и най-голямо количество творческа енергия. За жалост, много малко знаем за Персия през времето на световното й владичество, защото системни разкопки в Персия още не са правени, като изключим само френските издирвания в Суза и в Персепол — двете столици на Персийското царство. Много по-добре ни е позната Асирия, в която разкопките продължават без прекъсване вече повече от един век. Искам преди всичко да отбележа една нова характерна черта в културата както на Асирийското, тъй и на Нововавилонското царство. Имам предвид дълбокото съзнание сред виещите класи на тия държави за зависимостта им от миналото, големия интерес към него, стремежа им да му подражават и тенденцията да запазят и да преиздадат паметниците на това минало, като при това особен интерес бил проявен към религиозната литература от най-старите периоди. Този интерес към миналото оставил следи и в отношенията им към събитията на сегашното. Никога по-преди с такава точност и с такива подробности не са записвани съвременни събития в хронологичния им ред, както през тази епоха. В летописите на асирийските царе с голямо внимание и с голяма точност са отбелязани всички събития главно от военната история на царството; многото релефни картини, с които са покрити стените в дворците на асирийските царе, илюстрират тия записани неща и представляват нещо като живописни хроники на военните събития.

Натрупаните в Асирия богатства, стремежът на царете да надминат предшествениците и съвременниците си по разкош и великолепие на постройките си довеждат до една много оживена строителна дейност от страна на асирийските царе. Столиците на царството: Ашур, Калах и Ниневия, особенопоследните две, не отстъпват по блясъка си нито на Тива, нито на Вавилон. Величествен и богат е и Саргоновият замък(сега Дур-Шарукин) в северната част на Асирия. В архитектурата на асирийските столици и дворни, особено на последните, ни поразява военнорелигиозният им характер, тъй яркоотразяващ сам по себе си основната същност на Асирийскатаимперия. Дворецът на асирийския цар — това е неговият укрепен лагер, а същевременно той е укрепено жилище и на великия бог Ашур. Той е заграден със здрави стени с високи могъщи кули; в тях се влиза през масивни порти, пред които стоятна стража колосални статуи на гениите — покровителите нацаря — бикове и лъвове с човешки глави. Вътре в стените главно място заема грамадната, издигаща се до небето кула — храм (зикурат), посветена на бог Ашур. Около нея са нареденистаите за живеене и за гости на царя, на свитата му, на дружината му, а, вероятно, също тъй и на жреците на бог Ашур. По-близко към стените, в подземни помещения — галерии са складовете за оръжие и за провизии. Всичко това е построеноглавно от тухли. Но тия тухли са покрити със своеобразникрасиви покривки от светещи с боите си плочки, с метални украшения, с дълги редове релефи, вероятно покрити с живопис. Същият характер на военно великолепие имат и походнитепалатки на царя, които тъй често се срешат изобразени по релефите в дворците, с разкошни източни килими и със стълбове, които поддържат покрива и на върха на които има украсени с релефи капители.

В архитектурата и в орнамента на тия дворци и палаткиняма нищо ново, нищо, което да е създадено от самите асирийци. Стените и портите с техните гении-пазители са създадени от хетите, култовите храмове по произход са от Вавилония, а палатките са от номадите-бедуини в пустинята и от номадите-иранци. Оттам са дошли в Асирия и тъй богатите икрасиви конски принадлежности на конницата им и на военните им колесници. Навсякъде личи преди всичко продължение на вавилонските традиции: и в историческите релефи, изобразяващи походите на царете, и в многоцветните разкошни плочки, и в традиционното богато облекло на царя, и в склонността да се създават все нови и нови своеобразни фантастични същества — олицетворения на зли и добри гении, ту като хора, ту като животни, ту като птици, ту като змейове, ту като риби.

Обаче вавилонската традиция най-ясно личи в самия дух на асирийското изкуство. Нека си спомним, как още шумерското изкуство проявяваше склонност да дава в скулптурите си драматични и реалистични картини от военния живот на народа и то с редица страшни, дори трагични подробности. Тая насока в художественото творчество достига до най-високата си точка на развитие в Асирия, създателката на натуралистичния историчен релеф, който е тъй далеч от опростените и пълни с условност египетски изображения на битки и победи. В асирийското изкуство всичко е пълно с живот — суров, жесток, измъчващ нервите, но истински, неизмислен, без условности, и с това толкоз по-ужасен. Асирийският художник обича преди всичко картините на смъртта, на унищожението, на мъките и страданията. И никой друг не е умеел тъй точно и тъй хубаво да предаде агонията на убити на лов животни, както асирийските майстори. По-вдървени са фигурите на умиращи хора, но и в тях, в тия фигури, от които одират кожата им, или на които избождат очите, и в тях се чувства естественият ужас на страданието. Всичко в тия грамадни картини е реално. И пейзажът, ту планински или горски, с пълзяща по планинските пътеки армия, ту блатен с безкрайни бурени и тръстика; и реките, влачещи войски на салове, поддържани от напълнени с въздух мехове; и крепостите, гордо вдигнали назъбените си стени по планински върхове; и лагерът на асирийската армия с царската палатка, с камили, магарета и коне; и боят на непобедимата асирийска тежка конница с бедуини на камилите им; и царският лов с породисти кучета и с чистокръвни коне, и бягащите, в ужас и убивани антилопи, сърни, газели и яростно защищаващите се лъвове. Не липсва също тъй и романтичната и идилична нотка. Наред с изображенията на кланета и изтезания тия художници са били способни да рисуват и трогателни сцени от семейния живот; те могат да събудят у зрителя чувство на жалост и съчувствие към нещастните пленници, насила преселвани в непознати и страшни местности или пък откарвани като добитък към оградата, предназначена за пленници. Явно личи също и хумор в трагичните и патетични сюжети. За учудване е майсторството на асирийските художници във всички тия картини. Дори и гърците не са успели да доловят тъй дълбоко и да предадат тъй реално характерните черти на външния облик и на психиката на животните. Единствени само римляните, и то в епохата на империята, са създали в своя тъй наречен триумфален исторически релеф достойни съперници па асирийските художествени летописи. Но асирийското изкуство не е изцяло традиционно изкуство. Техните майстори са могли да преобразят старото, да го направят свое собствено творение и да внесат в него нови и оригинални елементи. И тъкмо в това се състои силата и величието на творческото изкуство, на която страна и да принадлежи. Изкуството на Асирия расте и се развива пред нашите очи. Започва с грубо подражание на Вавилон, но скоро след това личат вече първите му опити за истинско творчество през времето на Ашурназирпал; при Саргон и Синахериб то се засилва и развива; а при Ашурбанипал, в навечерието на загиването на Асирия, скулптурите в двореца на Ниневия отбелязват най-високи постижения, при които изкусната композиция съперничи на тънката, фина изработка.

И тъй, в областта на изкуството асирийците успели да дадат нещо ново със световно значение. Ще видим по-нататък, че и в областта на държавната уредба те открили нова ера в историята на държавния живот въобще. Но затова пък в областта на духовното творчество — в литературата, в науката и в правото те с нищо не се проявили като творци. Цялата им литература се състои от преиздадени наново паметници на старото вавилонско литературно творчество; в областта на науката създали само някои усъвършенствания във военната техника. За тяхното право ние не сме добре осведомени: броят на правните документи е оскъден, особено в сравнение с Вавилония. Наистина, напоследък се откри един стар асирийски кодекс, датиран към 1500 г. пр.Хр. Но самата тая дата не ни дава възможност да приемем, че тия закони са останали в сила в епохата, когато империята достигнала своята най-висока точка на развитие. Старият кодекс отразява в себе си първобитно състояние на обществения и икономически живот. Той няма никаква връзка със законите на Вавилония, но напомня един от еврейските закони и до известна степен хетския кодекс, Фрагменти от законника на Хамурапи са били намерени в Ниневия и те показват, може би, че вавилонските закони ше да са били приети и от Асирия.

Изкуството на великата световна Персийска империя общо взето стои много близко до изкуството на Новия Вавилон и на Асирия. И то има същия сборен, подражателен характер, както и асирийското изкуство, със същата дълбока зависимост от традициите на старото вавилонско изкуство, но без оная творческа струя, която одухотворява изкуството на Асирийската монархия. Към всичко това трябва да прибавим още и силното влияние, идващо от гръцка Мала Азия, създала, както ще видим по-долу, именно в VII и особено в VI в. свое голямо и самобитно изкуство. Най-сетне, в изкуството на Персийската империя личат, особено в областта на художествената индустрия, някои черти, които, без съмнение, са създадени от самите иранци, например стремежът да използват за украса на предметите фигури и части от фигури на животни. Тоя тератологичен стил особено силно и богато се развил в скитската иранска държава на северния бряг на Черно море.

Най-самобитна в персийското изкуство е архитектурата на дворците. Дворните в Персепол и в Суза не приличат на асирийските и вавилонските дворци. Колоната, която не играе никаква роля в месопотамската архитектура, но която тъй богато е развита в египетското храмово строителство и не е била непозната също така и на хетските майстори, е съществена част в дворците на Персийското царство. Самите дворци пък не са крепости и не са съчетания на крепост и храм, както в Асирия. Те са грамадни монументални палатки, чийто покрив се поддържа от цяла гора колони, палатки, построени на високи каменни основи, към които води величествена широка стълба. Тази палатка (ападана) е приемната зала на великия цар, в дъното на която се издига неговият трон и в която той приема както поданиците си, тъй и пратеници от други земи, заобиколен от своя „двор“и от своята дружина. Колоните на тия дворци-палатки са много своеобразни и не приличат нито на египетските колони с лотосообразните и папирусообразните им капители, нито на колоните на Гърция. Капителите им са образувани от съединени една с друга предни части на животни, най-често на бикове, обърнати в различни, противоположни посоки. Тук личи, без съмнение, влиянието на иранския тератологичен стил, за който споменахме по-горе.

Интересни са и релефите, които красят дворците и фасадите на издълбаните в скалите гробници, същия тип, какъвто имаме в Мала Азия. Релефите стоят най-близко до релефите на хетските дворци и светилища. Това са тържествени процесии, отиващи към царя и състоящи се от неговата дружина и от победените от него народи, или редица воини, които се редят по двете страни на стълбата, която води в Персеполския дворен; десетки фигури, олицетворяващи победените народи на триумфалния релеф на Дарий в Бехистун, а в надписа под тях Дарий разправя за победите си. Всички те са превъзходни образци на величествения и тържествен придворен стил на Персийската монархия, тъй далечен от ужасяващия реализъм на асирийските релефи.

X. ДЪРЖАВНА, СОЦИАЛНА И ИКОНОМИЧЕСКА ОРГАНИЗАЦИЯ НА ИЗТОЧНИТЕ СВЕТОВНИ ДЪРЖАВИ

При анализа на политическото и културното развитие на източните монархии през първите три хилядолетия от съществуването им, ние не веднъж изтъквахме основните особености на държавния, социалния и икономическия им живот, които тъй рязко се отличават от живота на западните, предимно гръцките, политически формации (вж. по-долу). На Изток постепенно се създава определен тип държавен и социален строй, почти навсякъде еднакъв и различаващ се само в подробностите си. Началата на държавния живот и на Изтока, както и по другите части на света, са тясно свързани с племето. От племето постепенно израства град, който същевременно е и държава. Но на Изток, в противоположност на Гърция, градът, с малката си държавна територия, не се развива тъй, че да запази политическата си самостойност и да създаде форми на държавен живот, почиващи на самоуправление с къде повече, къде по-малко демократичен характер. По причини, за които бе дума по-горе, властта в отделните източни градове-държави се съсредоточава в ръцете на един човек — царя, и основният стремеж на отделните царе е да обединят повече градове под своя скиптър и да създадат голяма централизирана държава. Обединението обикновено се извършва в пределите на една нация, т.е. на група племена, говорещи един език и изповядващи една религия.

В границите на това обединено цяло се изработват основните устои на политическото, социалното и икономическото му устройство. Веднъж изработени, после устоите излизат по-трайни и по-здрави от самата напия, която ги е създала. Започват се завоевания, отвън идват племена от друг произход, които подчиняват страната за дълго време под своя власт, племена дори с други вярвания, ето защо, в резултат, господстващата класа от населението се мени, но основните черти на политическото и на социалното устройство си остават. Тъй например преходът на властта във Вавилония от ръцете на шумерите в ръцете на семитите, от семитите в ръцете на каситите, от каситите отново към семитите и еламитите, от тях към семитските асирийци, а след това към индоевропейците миди и перси — всичко това малко променя основното устройство на страната, което се бе оформило още при шумерите. Не го промени и присъединението към държавата на външни владения, населени с жители от друга националност. Същото нещо виждаме и в Египет.

Елементите, които обединяват държавата и обществото в едно цяло, са религията и тясно свързаната с нея царска власт, елементи, които приели още от самото начало формата на абсолютизъм, т.е. неограничена власт, божествена, отговорна само пред бога, изискваща сляпо подчинение от страна на поданиците и осланяща се на войската, на чиновничеството и на жреците. Най-послушното оръдие в ръцете на царя е войската. Първоначално войската се съставяла от опълчение, в което взимало участие цялото население. А в държави, създадени чрез завоевания, основата на войската са възрастните мъже от властващата нация. В Египет (като изключим епохите, през които в него са владеели чужденци) и в Асирия опълчението е било всенародно. Постепенно, с превръщането на държавата в империя с редица покорени националности, влизащи вече в състава й, войската се попълва с контингенти и от покорените племена и народи, но опълчението на господстващата нация си остава нейна основа. Около царя се създава особена постоянна войскова част за негова лична защита — това е неговата гвардия, неговата дружина. В гвардията обикновено постъпват най-силните и енергични членове на господстващата нация. По-късно царете на великите източни империи с готовност са взимали в гвардиите си и наемници. В повечето източни монархии войската не е била постоянна, с изключение на царската гвардия, а се набирала, когато станело нужда. Обаче в най-големите империи, като например в Египет през XVIII династия, в Асирия и Персия, в които царската власт се крепяла главно на военна сила, нуждата от постоянна войска станала тъй голяма, че част от опълчението се превърнало в постоянна войска, а наред с опълчението се набирали още и войскови части от наемни войници. Войската в източните монархии никога не е играла важна политическа роля. Крайно редки са случаите, при които един цар да бъде свален от престола от войската. Такива случаи имаме почти изключително само в световните монархии, главно в Асирия и Персия и то в по-късните периоди на развитието им, когато в постоянната войска почнали да играят по-значителна роля и наемните войскови части.

По-слаба опора на царската власт били чиновниците и жреците. Историята на източните монархии, както видяхме, се състои главно от смяна на центростремителни насоки с центробежни и обратно. В Египет, например, след времето на господство на центростремителните сили през епохата на първите пет династии, когато за пръв път възникна обединената египетска държава, следва време, през което преобладават центробежните сили (феодалният период от VII до XIII династия); отначало на смяна идва чуждото владичество на хиксосите, а след това настъпва нова епоха на централизация през периода на царуването на XVIII и XIX династия. По-късно пак виждаме ново засилване на центробежните сили и постоянна борба с тях на центростремителните чак до епохата на персийското завоевание. Същото е и във Вавилония. След периода на обединение през шумерската и шумероакадската епоха настъпва времето на централизираната държава при Хамурапи. Каситската епоха е епоха на чисто феодален, много първобитен строй. След това идва смутната епоха и асирийското владичество и, най-после, възстановяването на централизираната държава през епохата на Нововавилонското царство. В Асирия периодът на съсредоточителния процес ни е слабо познат. Епохата, през която процъфтява силната империя, е епоха на пълна централизация на властта. За Персия ще говорим по-долу.

През епохите, през които е била в разцвета си централизираната държава, чиновниците и жреците са послушни оръдия в ръцете на царя, негови лични агенти, зависещи всецяло от него. През епохите, през които централната власт отслабва, тия царски агенти в светската и духовна област — чиновниците и жреците — се стремят да си извоюват по-голяма самостоятелност в дейността си, осланяйки се на богатствата си и на личното си влияние между населението и в края на краищата принуждават централната власт да им признае такива нрава и привилегии, които нарушават целостта на държавата и създават за някои чиновници и жреци условия да се чувстват като независими владетели в подчинените им територии. Но както говорихме още в IV още глава, дори и във феодалните източни държави управлението на отделните части от държавата е построено върху принципа на безпрекословното подчинение от страна на чиновниците на своето началство, тъй че всеки феодален владетел вътре в своята територия е също такъв абсолютен монарх, каквито са и царете от епохата на обединената държава, налагайки както на чиновниците и жреците, така и на масата на поданиците си, безпрекословно да им се подчиняват.

Масата, населението в източните монархии също тъй не е могла да играе никаква политическа роля. За някакви революции или въстания на населението с цел да получи право да участва в организацията на държавния живот на Изток нямаме абсолютно никакви известия. Населението дори не могло и да си представи друго държавно и социално устройство вън от онова, което са осветили вековете. Божията и царската власт за него не са въпроси за обсъждане, а на вяра. Държавата, т.е. царят и богът, имат пълно и с нищо неограничено право да се разпореждат с личността, труда и имота на всеки свой поданик. Тя може да го задържи на военна служба толкова време, колкото намери за нужно. За обработване на земите на царя и бога, за постройка на канали и насипи, за строеж на пътища, за превоз на хора и стоки, нужни на държавата, поданикът е бил длъжен безропотно да дава времето си и труда си, а също тъй и труда на принадлежащите му животни. Най-после, същият поданик е бил задължен да дава и част от произведените от него продукти в полза на държавата: за издръжка на двора, за извършване на култа на боговете, за строеж на нови храмове, дворци и царски гробници, за изплащане на военни разходи и т.н. Единственият начин за протест срещу прекалено тежка работа или срещу това, че не се дава храна на повиканите на принудителен труд, бил стачката. Обаче в такива стачки никога не е имало какъвто и да било елемент на политически протест.

В рамките на тези отношения на държавата към населението в разните източни монархии намираме някои разлики, но предимно от формален, или теоретичен характер. В Египет царят е считал себе си за собственик на цялата земя. Поданиците получавали от него правото само временно да се ползват от нея. Във Вавилония държавата признавала и защитавала частната собственост и върху земя. Въпреки тая теоретична разлика, поземлените отношения във всички източни монархии получавали едни и съши форми. Все същите форми намираме и в Египет в епохата на империята, и в Асирия, и в Нововавилонското царство, и в Персия. И там, където още имало дребна собственост на земя, например в Асирия, Персия и Мала Азия, там тя постепенно изчезвала. Царят, храмовете и висшите класи от обществото владеели земята. Обработвали я пък прикрепените към местожителството си и към своя дял земя крепостни земеделци, задължени към държавата и към своя земевладелец не само да им плащат с част от продуктите си, но и да им работят главно при прокарване на напоителни канали, при строеж на мостове, пътища, храмове, дворци и т.н. и при транспорт. В промишлеността намираме същите отношения. Владетели на работилници са пак царете, храмовете и известен брой едри промишленици. В работилниците работели или крепостни занаятчии, или роби. Промишлеността е тясно свързана с едрото земевладение и съставлява част или клон от стопанството на това едро земевладение. По-слаба е зависимостта на търговията от царя, от храмовете и от едрите земевладелци и то както на едрата, тъй и на дребната. Търговците, разбира се, там, където не са били агенти на царя, на храмовете или на едрите земевладелци, само били облагани с разни данъци.

Земеделието е било основата на икономическия живот. Индустрията и търговията били съсредоточени около храмовете и дворните. Управляващата аристокрация, царските телохранители, търговците и занаятчиите живеели в тясна близост с царя и бога и превърнали поселението около храма и двореца в град, укрепен със стени. Тия градове държави, управлявани от бога и от царя, са били разсадници на политически живот в целия Изток и най-вече в Предна Азия. Вътре в града възникнало наистина известно обединение между хора от една и съща професия или социално положение, като царски телохранители, чиновници, жреци, занаятчии, търговци. Те са могли да образуват и особен вид сдружения главно на религиозна основа.

С превръщането на отделни градове в царства се изработили едновременно и известни традиции и форми на самоуправление в градовете. Царете, които били представители на центростремителното начало, заели внимателно становище към такива традиции. Дори в големите централизирани империи като Египет, а още повече в Асирия и Персия, царете се видели принудени да държат сметка за тия традиции и за установените форми, които животът с течение на времето изработил в тия градове. В резултат на това градовете в големите монархии били надарени с известна степен на самоуправление, понякога осигурени с харти (документи), както бил случаят с Асирия, които засягали най-вече данъци и други налози, събирани от населението. Но това самоуправление не отишло по-далеч от определени граници. Господаруването над града си остава пак в ръцете на царя. По свое желание той е могъл да разшири или да поддържа съществуващи права; могъл е да подари самоуправление на нови градове или да го отнеме от ония градове, които вече се ползвали от такива права. Пред очите на правителството градът е център на дадена територия и резиденция на управляващата власт. Всички ония права, които са се изработили през историческото развитие, нямат никаква задължителна, обвързваща сила за царя. И в това е основната разлика, която разделя източните държави от елинистическите монархии и от Римската империя. На Изток не е съществувала някаква поддържана от населението традиция на самоуправление. Царят на Асирия или на Персия е бил наследник не на върховната власт на народа, който е населявал известен град, а на властта на своите предшественици, които били божества-царе като него.

Източният цар олицетворявал в себе си държавата. Царят бил и изворът, и центърът на властта. В негови ръце се съсредоточавала и законодателната, и съдебната, и изпълнителната власт. Той могъл сам да се обвърже с някои създадени пак от него самия закони, които би му внушил бог; но и такива закони той имал право да изменя или тълкува, както си ще. Части от властта си той могъл да предава на други лица, но изворът на тяхната власт е пак царят и царските чиновници действали само от негово име.

Такива били основите на държавното, социалното и икономическото устройство на източните държави — големи и малки. В големите империи, разбира се, животът бил по-сложен и самият факт на тяхното съществуване им поставял за разрешение цял ред нови задачи, непознати на монархиите с по-ограничени размери. Главният жизнен въпрос за големите източни империи — Египет, Асирия, Вавилон и Персия — бил въпросът за отношението им към покорените държави, които до завоеванието им са имали свой държавен живот и свое управление. През епохата на Старовавилонското царство, в Египет до ХУШ династия и в ранните времена на Асирия този въпрос е бил решаван просто. Превзетата страна запазвала устройството си и своите управители, а само се задължавала да плаща на царя-завоевател данък, да му помага във военните му начинания и да не поддържа приятелски връзки с враговете му. Върху такива основи обаче, било невъзможно да се изгради една трайна и здрава многонационална държава. Васалите естествено ще се стремят да си върнат независимостта, а това обикновено водело към постоянни, непрекъснати войни. Известно, макар и не принципно, изменение в тази политика било внесено от фараоните на XVIII династия. И те запазили системата на васали във владенията си извън пределите на Египет, но в най-важните стратегически пунктове поставяли части от свои войски, оставяли свои гарнизони. Началниците на тези гарнизони по такъв начин ставали до известна степен управители на големи области: чрез тях васалите поддържали отношения със сюзерените си, те се разпореждали с данъка и с частите от спомагателни войски, доставяни от васалите.

Още една крачка напред в организирането на същинската империя направили асирийците, и то за пръв път при Ашурназирпал. Асирийците започнали да присъединяват към държавата си покорените територии, заменяйки местните органи на властта с назначени от асирийския цар управители и насаждайки навсякъде като общ за цялата империя култ, култа на бог Ашур и на неговия заместник на земята — асирийския цар. Когато, въпреки това, покорените народи все пак въставали и упорито искали отново да изтръгнат независимостта си, асирийците почнали да си служат, като с крайно средство, с масово разместване на племена и народи, с насилствено преселване на десетки хиляди хора на нови места и с настаняване в опустошените области на преселените маси колонисти от други части на империята. Също тъй постъпвало и Нововавилонското царство. Най-добре ни е познато преселването на евреите от Палестина във Вавилония. Но и тая политика, както и политиката на масово изтребване на противниците, в резултат не дала нищо друго, а само засилила омразата към Асирийската империя.

Следващата крачка по пътя на обединението на една многонационална империя била направена от персийските царе. В тяхната империя разликата между подчинени страни и господстваща страна постепенно се изглаждала. Васалните държави постепенно преминавали в положението на провинции, управлявани от царски чиновници и генерали. В края на краищата, както това става по-късно и в Римската империя, и самото понятие провинция (сатрапия) престанало да означава външно владение на господстващата държава, като при това, може би само с привилегии в известни отношения, положението на също такава единица заема и държавата-завоевателка, т.е. Персия и останалите ирански части от Персийската монархия. Ето така за пръв път възниква идеята за многонационална империя с подразделения не на нации, а на административни окръзи. Тая реформа не била прокарана до край в Персийското царство и то все пак си останало съединение на бившите самостоятелни държави. Новото е само това, че частите на империята сега се управляват не от местни царе, а от персийски управители (сатрапи), на които, впрочем, местното население свикнало да гледа като на свои царе. Важното, обаче, е там, че персите първи направили решителната крачка и се опитали да създадат една същинска, единна централизирана многонационална държава. Много разпоредби и начинания на персийските царе доказват, че те наистина са гледали на своята империя като на нещо цяло и единно. Измежду нововъведенията им най-характерни са въвеждането на една обща монетна система и постройката на големи военни пътища, прорязващи държавата от единия й край до другия.

Персите, въвеждайки централизация на управлението в стремежа си да създадат единство в империята, като държавен организъм, все пак се показали и търпими, и хуманни към уредбата на вътрешния живот на отделните части от империята си. Те не натрапвали на цялата държава нито религията си, нито езика си. Дори в отношенията си с частите от империята си не си служили с персийския език и с клинообразното писмо, което заели от еламитите, а с езика и писмото, които били най-разпространени в империята им. Имаме предвид арамейския език и арамейското писмо. Но дори и това писмо и този език те никому не натрапвали: вътре в отделните сатрапии жителите свободно си служели с местните езици и местното писмо. Тъй например Лидия продължава да говори на своя език и да си служи със своето писмо, както ни показват лидийските надписи от персийско време. Същото е и във Фригия, Ликия, Киликия, Финикия, Палестина и Египет. Тая търпимост и тая липса на желание да натрапят езика си и културата си, да иранизират световната Персийска империя дали възможност на гърците — поданици на Персия, на малоазийските гърци, бляскаво да развият своята култура въпреки политическото господство на персите. Тъй си обясняваме силния разцвет и на еврейската литература (персите върнали изселените от вавилоняните евреи в родината им), а също тъй и богатия разцвет на финикийските и арамейски градове и на много още други културни центрове в Мала Азия.

Отделните части на Персийската империя запазили дори и местните си особености в социалния и в икономическия си живот. Персийската администрация и персийската войска били само надстройки. В организацията на вътрешния живот на отделните части на Персийската империя всичко си останало по старому. Наистина в Египет и във Вавилон се прекратили старите династии. На тяхно място застанали персийските царе, но същността на царската власт си останала същата, както била и преди. За вавилонянина и персийският цар е същият любимец и помазаник на Мардук, каквито са били и неговите предшественици, а персийските царе са само нова династия на вавилонските му господари. Персийските царе тръгнали тъкмо по този път и проявили твърде голямо зачитане на религиозните и държавните традиции на Вавилон. Същото виждаме и в Египет, където персийските царе при Камбиз и неговите приемници нямали нищо против това да се явяват там като синове на Амон-Ра, да носят върху надписите по местните паметници чисто египетски титли и да ги изобразяват в облеклото и с атрибутите на египетските фараони. Ето защо няма нищо чудно, че и целият строй на живота във Вавилония и в Египет с нищо не се изменил и при персийските царе. Наистина изкусното им приспособяване във Вавилон и в Египет се облекчавало от това, че царската власт в Персия по същество много малко се различавала от царската власт във Вавилон и Египет. Но същата способност — да се приспособява — персийското правителство проявило и в другите части на империята, чийто доперсийски строй бил друг — принципно различен от строя на източните монархии. Финикийските градове със своята управляваща търговска аристокрация продължили и при персите да живеят по стария си начин на живеене. Палестина запазила и дори закрепила религиозно-политическия си, теократически строй. Своето старо устройство запазили и още много други по-малки държави в Мала Азия, останки от Хетското царство, в които начело на държавата стояли върховните жреци на главния храм в страната. Дори малоазийските гърци, живеещи със своето градско устройство, тъй рязко отличаващо се от царството на източните монархии (за него ще говорим по-нататък), не почувствали нужда да се борят за това свое устройство. Персите се задоволили с политическото подчинение на гръцките градове и предоставили на всеки един от тях да си се управлява, както си ще. В борбата обаче на гръцките партии една срещу друга те давали подкрепа само на ония от тях, които им били по-симпатични и най-вече, които поддържали властта на тираните, тъй характерна за цяла Гърция през VI век пр.Хр. (ср. по-долу). И въпреки това тираните никога не се проявявали като любимци на персите, а си оставали водачи на част от населението на гръцките градове.

Ето защо няма нищо чудно в това, че при такава система на управление персийската власт не била бреме за повечето от поданиците на персийския цар. Много части от Персийската империя дори били напълно доволни от създалото се положение, например: Вавилония, Финикия и някои части от Мала Азия; другите, макар и да проявявали от време на време стремеж да си възвърнат независимостта, все пак изобщо доста покорно понасяли персийското иго. Голямо значение за това отношение на народите към персийската власт има обстоятелството, че персийското владичество открило широки възможности за икономическото развитие на целия източен свят. Мирът вътре в страната, поносимите данъци на персите, възможността за безпрепятствено общуване между отделните части на империята, покровителството, което царете оказвали на международната търговия, въвеждането на една обща за цялата империя монета, построените пътища за съобщения от единия край на империята до другия — всичко това извънредно много облекчавало размяната на стоки. Удобната и лесна размяна от своя страна повдигнала производството във всички части на империята и в областта на земеделието, и в областта на скотовъдството, и в областта на промишлеността. Персите абсолютно с нищо не спъвали пълно свободното развитие на икономическия живот. Финикийските градове в тясна връзка с мощната си колония Картаген превземали един след друг всички западни пазари. Малоазийските гръцки градове свободно общували със съплеменниците си по егейските острови и на Балканския полуостров. В желанието си да спомогнат да се засили това тяхно общуване персите не държели много дори и на монетния си монопол: позволявали на всички гърци в Мала Азия да си секат свое сребро, а на някои (например на Ки-зик) даже и свое злато.

В търпимостта и в гъвкавостта на политиката на персийското правителство имало елементи и на сила, и на слабост. Те обогатили Персийската монархия и материално, и духовно. В областта на духовното обогатяване особено много направили гърците и финикийците, които прониквали навсякъде и като търговци, и като пътешественици, и като наемни войници и моряци. Но същите тия качества — търпимостта и гъвкавостта — откърмили в населението на най-жизнеспособните части от монархията сепаративни стремежи, а пък икономическият разцвет на същите тия части им дал средства за борба за независимост. Характерно е обаче и трябва да се отбележи, че без тласък отвън процесът на разложение би могъл да продължи с векове, без да засегне държавната цялост на Персийската империя. Общоимперската политика на персийските царе допринесла не малко и за отслабването на армията. Постепенно само едно доста малко ядро от армията им останало национално. По-голямата й част се състояла или от набрани във войската жители на провинциите, или от наемници, главно гърци. Най-после продължителното съществуване па империята развратило и управляващата династия. Царете най-сетне изпаднали в положение на пълна откъснатост от поданиците си, изгубили връзката с нацията си, без да завържат нови връзки с разноплеменното население на империята, оградили се в тесния кръг на придворните и на чиновниците си; нещо повече: затворили се в още по-тесния кръг на грамадното си семейство (многоженството било една особеност за всички източни монархии или поне за царете). И при все това формата на източния абсолютизъм, такава, каквато я намираме в Персия, имала огромно историческо значение. Основните й начала в областта на управлението на една многонационална империя не умрели заедно с нея. Те минали като наследство от пея в методите за управление на Александър Велики, който станал непосредствен приемник на последния персийски цар; от Александър Велики били възприети от неговите приемници — елинистичните царе, а от тях преминали у римските императори, които пък ги предали след това на съвременна Европа.

XI. РЕЛИГИОЗНОТО РАЗВИТИЕ НА ИЗТОЧНИЯ СВЯТ

Най-старите религиозни вярвания на източното човечество по нищо не се различават в основните си черти от същите вярвания на останалото човечество, доколкото са ни познати. Какъв е произходът на религията, за това е трудно да се говори в рамките на една кратка история на Стария свят. Въпросът е спорен и броят на неговите решения, предлагани от различните изследвачи — историци, социолози и философи, е почти безкраен. Известни факти обаче могат да се считат за общоприети и установени. Развитието на религиозното чувство у човека е тясно свързано с развитието на културата му. Вярата в божеството, в божественото начало, съществуващо наред с човека и над него, се е зародила заедно с първите проблясъпи на съзнателно отношение на човека към живота. И от тогава насетне вярата не е изоставяла човека по целия дълъг път на културното му развитие.

Като най-стари степени в религиозното развитие на човечеството могат да се вземат: първо, обоготворяването на природните сили, както благоприятните, тъй и враждебните на човека, като тук се отнасят и някои животни, които особено силно са поразили въображението му; второ, вярата в съществуването в самия човек и в другите одушевени, та дори и неодушевени същества, на нещо, което съществува независимо от материята и което не умира заедно с материята; оттук произтича вярата в задгробния живот. Броят на божествените елементи в живота на човека бил безкраен. Всичко в природата могло да бъде и се въздигало в обект за почитание, т.е. обект на култ, и формите на това почитание естествено взимали тайнствен, магически характер. Човекът се стремял да живее в мир и под покровителството на божествените сили и тъй или иначе да си осигури този мир и покровителство. Ето защо всяка група хора, живеещи съвместен живот, издигала от средата си едного или неколцина избрани, които знаели нещо повече за божеството, отколкото обикновеният човек, които умеели чрез обреди и заклинания да „завладеят“ (израз на най-старата магия) божеството, които знаели, поради общуването си с божеството, как да го примирят с човека които притежавали, общо взето, някаква тайнствена сила и някакви особени знания. Такъв е произходът на магьосниците, шаманите и жреците.

Напълно оправдано било желанието на човека да има бога постоянно около себе си, да се намира в непрекъснато общуване с него и да знае към какво и към кого да отправи молбите си. Понеже с божество и с божествена сила е изпълнена, според вярванията на първобитния човек, цялата природа, всички заобикалящи го повече или по-малко тайнствени неща и явления, то обект на култ станали и дървета, и извори, и животни, и паднали от небето метеори, и хора (мъже и жени), и разни неща с по-особени форми и с тайнствен произход, и направените от човека образи на богове, и т.н. Местата, в които се намирали обектите за почитание, било естествени, било направени от хората, и местата, в които се предполагало присъствие на някое божество често невидимо: свещените заградени места, горички, планински върхове всичко това ставало светилища. Там хората се събирали да отправят молитвите си към бога.

Най-естествено за човека е било да си представя бога „по свой образ и подобие“, т.е. да си представи образа на божеството в човешка фигура. Смъртта и раждането били загадките, които най-много поразявали човешкото въображение, с които най-вече били свързани религиозните му разсъждения и към които била насочена работата на фантазията му. Тайната на раждането е тясно свързана с жената, ето защо хората почнали да си представят божеството във формата на жена може би по-рано, отколкото във формата на мъж. Приликата между производителната сила на жената и производителната сила на природата, предимно на земята, била тъй очевидна, че култът на жената още от най-старо време бил свързан здраво с култа на земята. Вероятно е още земята да е била най-напред орана от жени, и това би могло да ни помогне да си обясним тоя култ. Оплодяващата роля на слънцето и на небето с неговите дъждове била също тъй не по-малко очевидна и също тъй прилича на явленията в човешкия живот — на ролята на мъжкия елемент в този живот. Ето откъде пък води началото си култът на оплодяващите природни сили и то във вид на мъж и естественото съчетание на боговете в двойки и семейства — по образ и подобие на хората.

Наблюденията над живота на природата и хората, спомените за катастрофи, преживени от човечеството, борбата на хората с природата, страданията им — всичко това в човешката фантазия вземало формата на цялостни разкази от живота на боговете и историята на отношенията им към човека, т.е. вземало формата на митове. Според социалното устройство на една иди друга група от човечеството, според това дали в дадена група ръководно значение имат жени или мъже (първенството на жената в семейството и в общината е прието да се нарича матриархат, а първенството на мъжа — патриархат), главна роля още в най-старите митове играе или някое женско или някое мъжко божество, около което се разполагат всички останали, безкрайни по брой богове и богини. Тъй постепенно от многобожие (политеизъм), от анархия в божествения свят хората преминали не толкова към единобожие (монотеизъм), колкото към монархизъм, единовластие всред боговете, прилично на единовластието, развило се в семейния и в политическия живот на човечеството. Появява се върховно божество, царуващо над останалите. В някои части от света, например в Мала Азия, такова главно божество е била Великата Майка. В други наред с нея се появява и я подчинява под своята власт великото мъжко божество, най-често Слънцето-водител и оплодотворител, божественият съпруг на Великата Майка Земя.

Паралелно се развивали и идеите — представите на човека за задгробния му живот, особено силно в Египет, където живите правели всичко, само и само да осигурят удобен спокоен живот за неумиращата част от човешкото същество, за неговото „Ка“ според египетската терминология. Оттук е обичаят да балсамират, да строят вечно жилище за покойника, да изпълват това жилище с всичко, което би могло да послужи на покойния в задгробния му живот, понякога във формата на същински предмети, но главно възпроизведени във формата на живопис и скулптура.

Политическото развитие на източното човечество и създаването на здраво организирани държави ускорило прехода от анархичния политеизъм към божествения монархизъм. Още в отделните градове-държави на Шумер и в номите на Египет намираме вече обособени богове — покровители на дадена държава и на царете й. Същото виждаме и в Мала Азия, и в Сирия, и във Финикия. Когато вече се създали по-големи държави, божеството на господстващото племе става главно божество на цялата държава: Мардук — във Вавилония, Ашур — в Асирия, Тешуб — в Хетското царство, Амон-Ра — в Египет. Около тях се групира цялата останала маса богове, сътрудниците и помощниците им, често членове на семейството им: родители, деца, братя и сестри. В това семейство лесно влизат и богове на покорените народи. Създава се нещо като енотеизъм, т.е. първенство на един бог; енотеизмът лесно се примирява с политеизма, но е още далеч от идеята за един бог, изключващ всички други (единобожие, монотеизъм).

Главният държавен бог става покровител и защитник на целия държавен живот, на даден социален и политически строй. Държавният ред, почиващ на закона и на известни, изработени от традицията правила за обществен морал, тясно се свързва с религията и попада под нейно покровителство. Бог става вече законодател и творец на постепенно настояващите се правила за социален морал. Религията и моралът все повече и повече се сближават и стават неотделими едно от друго понятия. Законите па Хамурапи например са му връчени от самия бог и подчинението на тия закони става поради това отчасти религиозен дълг на вярващия. Животът, според правилата за морал в Египет, става залог и условие за спокойно и щастливо съществувание на онзи свят, „в полетата на Иалу“ — митично място, в което продължават да живеят блажените. Само този, който бъде намерен достоен за това след съденето му пред великия задгробен съд, чийто председател е Озирис, може да се надява да се удостои с такъв блажен живот.

Историята на постепенното съсредоточаване на държавния култ в един бог или в една тясно свързана помежду си група богове ни е сравнително добре позната от Египет. Видна роля играят жреците — създатели на първите религиозни учения, първите теологии. От религиозния хаос на додинасти-ческия Египет постепенно се издигат, както видяхме по-горе, боговете на отделните столични градове. Чрез старанията на хелиополските жреци първо място заема местният бог на слънцето — Ра, около когото се групират осемте други богове — великата „деветица“ (енеада). Когато държавният център бил преместен в Тива, Ра се слива с местния тивански бог Амон, сега вече застанал начело на енеадата. С имената на тия девет богове се свързват много митове, създава се тяхната генеалогия и едно цялостно учение за произхода на света и за отношенията между богове и хора, в някои свои части отдалеч напомнящо вавилонските учения за всичко това. Наред с великата небесна енеада се издига и Озирис, богът на „западния свят“, т.е. на света на преселилите се във вечността. Легендата за Озирис, за Изида и за техния син Хор се превръща в поетичен мит за борбата на Озирис с предводителя на тъмните сили Сет, за смъртта на Озирис, за плача и тъгата на Изида, за това как тя търсила Озирисовото тяло, как го намерила, как то било разкъсано на части от Сет и за разхвърлянето на тия части по целия Египет, за новия плач и новите скитания на Изида да търси пак тялото на мъжа си, за борбата на Хор със Сет и за неговата победа. Създава се вечният мит за деня и нощта, за зимата и пролетта, за живота и смъртта, за който ше говорим по-долу. Същото ни предава и разказът за повтарящото се всяко денонощие пътуване на бога Ра през страната на мъртвите и за новото му раждане от самия себе си.

Стремежът към съсредоточаване на култа в лицето на един главен бог, който да стане бог на единната Египетска империя, достига крайната си точка в Ехнатоновата религиозна реформа, за която говорихме по-горе. Срещу теологията на тиванските жреци той издигнал своя култ на слънчевия диск — Атон, създател и управител на всичко. В твърде многото скулптурни паметници, посветени от Ехнатон на неговия бог, Атон никъде не е изобразен във вид на човек или на животно. Там той е слънчев диск, излъчващ встрани наоколо си лъчи, всеки един от които завършва с човешка ръка. Дори ако допуснем, че Ехнатоновата реформа има в основата си предимно политически характер, т.е. че е била насочена срещу силното жреческо съсловие на Амон и че е имала за цел да създаде божество еднакво близко на всички поданици на империята, все пак трябва да признаем, че реформата е имала и чисто религиозна цел: да създаде по-одухотворен, по-отвлечен, по-ясен и по-прост култ на един главен и основен бог, наред с когото могат да съществуват и други богове, но само като олицетворение на отделни части от божествената същност на главния бог.

Същото развитие общо взето намираме и в месопотамските държави: Шумер, Акад, Вавилония и Асирия. И тук от хаоса на примитивните представи за божеството се отделят богове и богини с определен кръг дейност повечето олицетворения на природни сили: Небето, Слънцето, Водата, Месеца и др. И тук видна роля измежду тези богове покровители на отделните държави, играе великото женско божество — майката-земя Ищар, родителка и водителка, богиня на творческите, производителните сили на природата и на хората. И тук жреците на отделни градове се опитват да съберат тълпите богове в известна теологична система, отделяйки най-силните и създавайки от тях троици (триади) и групи на троиците, те се стараели същевременно да отделят на всеки бог особено място в управлението на природата и на хората.

Както в Египет, тъй и в Месопотамия боговете, запазвайки качеството си на богове на природните сили, стават същевременно и покровители и строители и на културния живот, изграден не само върху военната сила, но и върху идеите за право, ред и нравственост. В много вавилонски химни и молитви вярващите се обръщат към бога не само като към олицетворение на силата и на властта, но и като към източник на справедливост, милосърдие и опрощение, към бог, който наказва виновните и възнаграждава праведните. Моралният елемент започва да играе все по-голяма роля в религиозния живот на Вавилония и Асирия.

Както в Египет, след обединението на държавата около Вавилон цар на боговете и на смъртните във Вавилония става великият вавилонски бог Мардук, с когото жреческата теология се опитва да свърже и на когото тя подчинява останалите, някога силни богове на шумеро-акадските градове. Негов баща е великият бог па водната стихия и на културните успехи на човечеството Еа, а негов син — богът на съседната на Вавилон Борсипа-Набу, бог на знанието и науката, бог на писарите и на занаятчиите. На Мардук са подчинени и по-раншните велики троили: Ану (небето), Енлил (земята) и споменатият вече негов баща Еа (водата); Син (месецът), Шамаш (слънцето) и Адад (бурята). Той е великият цар и повелител на боговете, единият бог, комуто се молят с горещи молитви помощниците му на земята — царете. Идеята за един главен бог още по-ясно е изразена в Асирия, в която великият бог Ашур, чийто символ е безличният крилат слънчев диск, не е свързан с никакъв отделен град или пък с някое отделно явление в живота на природата. Той е единият бог на великото Асирийско царство. Той се разпорежда с всичко, което е подчинило асирийското оръжие, и понеже представата за асирийските царе е такава, че те са господарите на света, то и Ашур е бог на целия свят.

В противоположност на Египет, погълнат всецяло от мисълта за живота зад гроба, Вавилон и Асирия мислят главно за земята и за земния живот. Тъкмо с това се намира във връзка необикновено богатото развитие във Вавилония и Асирия на учението за предсказването на бъдещето. Всички системи за гадание, които са имали такова огромно значение в живота на по-късното човечество, та дори и до наше време, имат корените си във Вавилон. И гаданието по вътрешностите, и особено по черния дроб на жертвеното животно — гадание, пренесено от Азия у етруските в Италия, а от там в Рим; и предсказанията за бъдещето на отделния човек и на цели държави по съчетанието на небесните светила на небето в момента на раждането или зачеването на човека или в момента на основаването на държавата (астрология); и тълкуването на всякакви чудесни или взети за чудесни редки и необикновени явления в живота на природата и хората (кървав или каменен дъжд, раждане на изрод и др. т.); най-после и тълкуването на сънищата — всичко това води началото си от Вавилония и всичко това още там било системно и логически разработено и изложено в ръководства, имащи научна форма. Същата връзка на науката с религията и със суеверията намираме и в областта на демонологията — учението за злите духове, носители на болести и нещастия. Заклинанията, отправяни срещу тях, се срещат с хиляди в клинообразните текстове по вавилонските цилиндри и с тия заклинания често свързват и началата на опитната медицина. За да се изгони от тялото на болен човек злият дух, причинител на болестта, освен заклинанието често му предписвали и лекарства, в които смятали, че има магическа сила, способна да освободи човека от злия дух. Гаданията, заклинанията и магиите са свойствени на всички първобитни религии. Не са чужди и на Египет. Но никъде другаде, освен във Вавилония, те не са били тъй системно разработвани и не са получавали такива форми, толкова близки до формите на същинската наука.

Ще изтъкнем още една особеност на Вавилон, характерна за него както впрочем и за целия семитски свят и главно за евреите, именно необикновено богатата творчески поетическа и религиозна фантазия, намерила израз в цял ред произведения на религиозната и полурелигиозната литература. Вавилонските химни и молитви към боговете са пълни с религиозно въодушевление и с искрено религиозно чувство. В религиозната си епическа поезия вавилоняните правят опити да си обяснят великите природни тайни, свързани с живота на боговете и на хората. В поемата за създаването на света, тъй близка до еврейската Книга на битието, се разказва за великия бой на бога на светлината, на реда и на културата Мардук, с чудовището Тиамат, с неговата войска от необикновени и страшни същества олицетворение на първоначалния хаос. Към историята за създаването на света се отнася и поемата за великия потоп, който унищожил света и хората и от който се спасил по божествено внушение само един човек в своя дом-ковчег. За тайните на задгробния свят ни разказва богатата с образи и тайнствена поема за слизането на богинята Ищар в подземния свят, поема, родствена на всички поеми, в които се символизира смъртта на природата през зимата и възкръсването й през пролетта. В поемите за героите Гилгамеш и Етана се разказва за опитите на човека да проникне в тайните на живота и смъртта, сам да стане безсмъртен и за вечната му борба със злите природни сили.

В примерите, които ни дават Египет и Вавилония, видяхме как в най-културните източни страни религията постепенно преминава от първоначалния религиозен хаос в ред и система; как нравствената и духовната страна в религиозния мироглед на Изтока все повече почват да преобладават, особено между най-развитите умствено класи, над първобитния страх пред божеството и над свързаното с него суеверие.

И двете изтъкнати тенденции — нравствената и духовната — достигат до крайната точка на развитието си в религията на еврейския народ. Бог на еврейския народ и то такъв по същество, каквито са и Мардук, и Ашур, е Яхве, или Йехова. Култът му отначало бил също такъв култ на божеството на Слънцето или Небето, какъвто е култът и у другите семитски народи. Кога и как са се съединили с този култ новите високи религиозни идеи, чиито проповедници станали пророците на еврейския народ през I хилядолетие пр.Хр., това ние не знаем. Еврейското предание свързва преобразуването на целокупната представа за божеството с личността на великия религиозен законодател Мойсей и с изхода на еврейския народ от Египет, където евреите попаднали може би като едно от племената, влизащи в състава на оная група семитски народи, които нашето предание нарича хиксоси. Според преданието Мойсей получил откровението на планината Синай във формата на 10 — те заповеди — скрижалите на Завета. Едва ли бихме имали право да се съмняваме в това, че новите религиозни идеи, които се проповядвали от пророците в Юдея през I хилядолетие пр.Хр., са били дело на един или на няколко религиозни реформатори. Великите реформи в областта на религията винаги са свързани с определени личности, в главата и сърцето на които смътните стремежи на известна епоха се изливат в точно изразени форми. Почти в едно и също време с Мойсей подобна религиозна реформа подел сред иранския свят Заратустра (Зороастър). Същото нещо виждаме и по-късно. Новото откровение, провъзгласено от Мойсей, изтъква две главни религиозни идеи. Бога, с един и няма място за други богове наред с него. Този един бог е извън материалния свят, като чисто духовна, ръководна и създала света сила. В същото време Бог е създател и пазител на морала, той предписва на хората правила как да живеят и иска от тях безпрекословно подчинение на тия правила.

Тези основни идеи, с които тясно е свързана борбата с всичко, което е несъвместимо с тях: многобожието, култа на природата, поклонението на идоли, отстъпленията от заветите на нравствеността, били постепенно задълбочени и по-точно изразени от редица хора, пропити от тия идеи и посветили целия си живот на разпространението им, хора, които евреите наричали пророци.

Първоначално идеите не излизали извън пределите на еврейската нация и държава. Йехова е бог на евреите и само на евреите. Тържеството на идеите им е в зависимост от тържеството на нацията като такава с нейния политически и материален разцвет в началото на I хилядолетие. Обаче историческите съдбини на еврейския народ се развили така, че връзката не могла да се запази напълно цялостна. Пророците обяснявали страданията и униженията на еврейския народ през епохата на борбата за независимост, водена срещу асирийците и Нововавилонското царство, като наказание за отклонението от Мойсеевия завет, за проявените наклонности към материализъм и многобожие и затова, че престанали да се подчиняват на моралните предписания на закона. В изгнанието и в разпръснатостта им през епохата на вавилонското владичество еврейската религия временно се издига до положението на общочовешки идеал, стреми се да се отдели от единия народ и да стане религия на всички хора. Единият еврейски бог в проповедите на някои от пророците се превръща в оня един Бог, когото трябва да признаят и го признават, кой по-рано, кой по-късно, всички народи. Обаче еврейската религия все пак; не си направила до край съответните заключения от тия предпоставки. Националната реакция, която настъпила след връщането на евреите от вавилонския плен и приела особено резки форми срещу приемниците на Александър Велики, отново ограничила еврейската религия само до едно място и до един народ. Еврейската религия не успяла да се освободи от тая си връзка. Разпространението й не станало дело на религиозна пропаганда между различните нации, а вървяло ръка за ръка с разсейването на евреите през епохата на гръцкото и римското владичество в Палестина. Тя се затворила в рамките на националната си изключителност и не могла да намери в себе си сили отново да излезе извън нейните предели.

Космополитичните тенденции не са били нещо свойствено само на еврейската религия. През епохата на персийското владичество много религии, имащи само национален и държавен характер и също тъй развиващи се по пътя на одухотворението и морализацията, се откъснали от националните си и държавни корени и излезли извън пределите на една държава и на една нация. В пределите на Персийската монархия наред с държавната религия, одухотворена от реформата на Заратустра, живеели и се развивали и други култове, но култове, израсли пак от старите основи на източните религии, обоготворяващи природните сили. Култът на Слънцето — общ за всички семитски народи, малоазийският култ на Великата Майка, култовете на Озирис и Изида в Египет все повече се одухотворявали, изработвали по-точно основните си идеи, съсредоточавали се върху една от тях и се стараели да обединят около себе си колкото се може по-голям брой хора, независимо от това към каква нация или към коя държава те принадлежат. Във всички тия религии мистичният елемент почва да играе ръководна роля. Основна идея постепенно става идеята за сливането на човека с бога, приближаването му до бога чрез редица тайнствени и символични обреди, очистването му от земното чрез кръщение, приобщаването му и посвещаването му в тайнството на великия централен мит за бога или богинята. Всички тези митове, каквато и да е формата им, са свързани с тайнството на смъртта и възкресението и всички имат определен натуралистичен характер, символизирайки замирането на природата през зимата и възкръсването й през пролетта. Във всички тях намираме образа на умиращия бог, страдащ, разделен чрез смъртта от божествената си жена и съединяващ се с нея след възкресението. В персийската религия на слънчевия бог Митра към този мотив се присъединява още мотивът за бога-герой, бога-борец, бога-мъченик, който се сражава за човечеството и подчинява под своя власт тъмните сили на природата.

Над всички тия учения по дълбочина на религиозното си чувство и по възвишеност на морала си била религията на Заратустра. Също както еврейските пророци, и Заратустра дошъл до познанието на единия духовен Бог, в който е олицетворен принципът на доброто (Ормузд, Ахура), а принципът на злото, царуващо по Земята, е олицетворен в Ариман (Ангра Майну). Злото и доброто в живота на хората и на природата вечно се борят: в тази борба взимат участие и хората. Човек е отговорен за своите постъпки, добри и лоши, той сам е господар на своята съдба, неговата воля определя характера на постъпките му. Ако се бори със злото, ако вярва в Бога, ако се грижи за чистотата на тялото си и на душата си, то когато настъпи денят на крайната победа на доброто над злото, на Ормузд (Аура-Мазда) над Ариман, след четири периода в световното развитие, всеки по 3000 години, когато настъпи всеобщото възкресение на мъртвите и денят настрашния съд, тогава той ще намери своето място междуспасените и праведните. Характерно е това, че учението за бъдещия живот (есхатологията), чуждо на староеврейската религия, и учението за двете борещи се начала в човешкия живот (дуализмът) проникнати по-късно и в еврейската религия, а след това изцяло били възприети и от християнството.