История на Стария свят — Изтокът и Гърция

XXIV. СВЕТОВНАТА МОНАРХИЯ НА АЛЕКСАНДЪР ВЕЛИКИ И ПОЛИТИЧЕСКАТА ИСТОРИЯ НА ГРЪЦКО-ИЗТОЧНИТЕ ОБЩЕСТВА ПРЕЗ III В. ПР.ХР.

След като Александър завладял Персийската монархия, пред него се изправил въпросът за бъдещето на грамадната държава, която попаднала под върховното му и безконтролно управление. Ние не знаем как е мислил Александър да организира световната си държава. Пък едва ли и сам той е имал ясна представа за това. Смъртта го настигнала във Вавилон в 323 г., когато той още не смятал военната си задача, задачата на завоеванието, за завършена. Още в навечерието на тъй неочакваното и за него самия заболяване и на смъртта си той се готвел за поход в Арабия, за да я завладее — нещо необходимо от негово гледище може би не само за да осигури малоазиатските граници на империята си, но и за да може да продължи своя план да завладее Индия. От друга страна, на романтичната Александрова натура може би не били съвсем чужди и мечтите, някога си въодушевяващи Темистокъл и Алкивиад и след това станали цел на Пир, епирския цар, мечти да присъедини към държавата си западното елинство. А този план неизбежно би го въвлякъл в борба с Картаген и с италийските племена, в това време вече организирани в редица силни държави.

Ето защо няма нищо чудно в това, че Александър, когото още неговите съвременници нарекли Велики, се е интересувал не толкова от организационни въпроси, колкото от чисто военни и от въпроси, засягащи основите на личната му власт. Държавата си той управлявал отчасти според традициите на Персийската монархия, а отчасти посредством временни чисто военни органи: оставял за управители на завладените страни командири на отделни части от войската си с главна задача да държат в подчинение поверените им области и да доставят на Александър средства за изпълнение на по-нататъшните военни планове.

А най-много го интересувал въпросът за по-нататъшното развитие на военните му сили и за средата, от която ще може да комплектува нов команден състав за армията си и да избира помощници за управлението на държавата. Както и в началото на похода си, той малко се доверявал на гърците, чиито политически идеали си оставали предишните и в които сам Александър и неговата власт будели чувства не на възхищение, а на омраза. Оставали му само македонците. Но ресурсите на Македония не били нещо неизчерпаемо, и човешкият запас на тази не тъй голяма страна бил ограничен. Ръководната роля, разбира се, трябвало да си остане в ръцете на македонците, но в помощ на тях необходимо било да се намери и друг елемент, също тъй като тях годен за постигане на Александровите военни и административни задачи.

Най-подходяш такъв елемент Александър намерил в лицето на иранците — все още войнствена и силна напия, свикнала да воюва и умееща да управлява. В срещите си с иранците по бойните полета Александър се научил да зачита военните им качества, а в управлението си на Изтока се запознал с административния им талант и се научил да цени дейната им работа по организацията на завладените от него персийски сатрапии. Изхождайки от тези си наблюдения, Александър си поставил за цел да сближи тези два най-дейни елемента в държавата си — македонците и иранците, дори нещо повече — да ги слее в едно цяло поне във войската и в управлението. И така, той превръща войската си в иранско-македонска, започва да назначава иранци за военни управители на сатрапиите, а сам се оженва за една хубава персийска девойка — Роксана. Генералите му, офицерите и войниците и те почнали да следват неговия пример, та броят на такива смесени бракове бил вече твърде голям.

Александър се стремял да обедини в своето лице великия цар на Персия и царя на малкия македонски народ. Ние сме склонни да гледаме на тази му задача като на утопия. Не било нещо мъчно да се създаде ирано-македонска династия, но да се изгради властта й върху ирано-македонска аристокрация и върху ирано-македонска войска едва ли би било в границите на човешките възможности. Премного различни били преди всичко историческите традиции на двата народа и на тяхната от векове създала се психология. Планът обаче сам по себе си е много характерен за гръцката мисъл ца онова време и бил съвсем в духа на Платоновите политически утопии. За теоретичния ум на гърка нямало нищо невъзможно, стига само чисто логичното му построение да е стройно и красиво.

Вторият въпрос, който също тъй силно интересувал Александър, бил въпросът за характера на неговата власт. Баща му Филип съвсем и не си задавал такъв въпрос. Той бил законен цар на Македония, защото наследил властта от прадедите си и бил признат от македонския народ. Гърците управлявал като техен, избран от тях главнокомандващ. Но за Александър, царя на царете на една световна държава, това било малко. Царската власт на Изток, както знаем, е тясно свързана с религията и голяма грешка би било, ако се наруши тази връзка. Обаче и религиите в Александровата държава станали много и всяка една от тях по своему решавала въпроса за божествеността на царете. Ние не знаем как е разбирал този въпрос сам Александър. Разбирал ди го е той рационалистично, като Аристотедов ученик, разрешавайки го като въпрос чисто политически, или в него са звучали мистичните струни на гръцкия гений, който не вижда определена граница между божественото и човешкото и който напълно признава възможността бог да се въплъти в човек, ние и това не знаем. Склонни сме обаче да мислим, че Александър не е гледал на себе си като на простосмъртен, и то не само поради това, че е бил цар и далечен потомък на Херакъл. Човекът винаги особено силно е склонен към мистична мисъл, когато смъртта всеки ден виси над главата му, когато успехите му са безкрайни и когато близките му го заобикалят с такова ласкателство, което в стария свят, а особено на Изток, взима формите едва ли не на чисто богопочитание.

Религиозните тенденции на времето и на Изток, и на Запад, и те от своя страна са благоприятствали, без съмнение, да се развият у Александър такива чувства. Видяхме в XI глава, че понятието божество през тази епоха все повече и повече се одухотворявало и изгубвало местния си отпечатък, откъсвало се от нацията. Видяхме как възникваха, не във връзка с държавата, една след друга цял ред религиозни общини, обединени помежду си само чрез вярата в един бог и чрез изпълнение на един общ култ. Не е било необходимо в това време бог да е непременно Зевс или Амон, или Аура-Мазда, или Йехова; често той е бил просто Бог. Ето защо и Александър спокойно е могъл да вярва еднакво както в Аполоновия оракул в Дидима, така и в Амоновия в Египет, от една страна, и на вавилонските жреци — от друга, толкова повече че те всички до един му говорели, че произходът му е божествен. Няма съмнение, че в в божествеността на Александър са вярвали и огромните маси население в държавата му. Легендата за божествения Искандер и досега още е жива сред народите на иранския свят. Разрухата на Персийската монархия при един само допир до нея от страна на младия македонски цар наистина трябва да е била чудо в очите на мистично настроените източни народи; не е могла тя да не порази въображението и на гърците, особено на малоазийските, които били готови да отдават божеска почит дори на Лизандър и на Агезилай. Походът на Александър в Индия за тях наистина е бил повторение на божественото завладяване на Индия от Дионис. И тъй, няма нищо чудно в това, че Александровата власт официално била обявена като божествена власт; на Александър навсякъде почнали да отдават божески почести и всичко това било признато от цялото население на държавата му. Рационалистите и скептиците в Гърция могли да се усмихват и подигравателно да отговарят на Александровите искания да бъде признат за Бог; божествеността на властта му от това не ставала по-слаб и по-малко действителен фактор в живота на държавата му, дори и ако приемем, че сам Александър не е вярвал в нея.

След смъртта на Александър, който при това не оставил и пълнолетен законен наследник, въпросът за по-нататъшното съществуване на незавършената му световна монархия се изправил с най-голяма острота. Животът на световната държава досега бил тясно свързан с личността на самия Александър. Държавата му била изкуствено създадена и с чисто военен характер. Обединителните сили в нея били слаби, а разпокъсващите — големи. Видяхме как тия сили на разпокъсване и разлагане действаха вътре в Персийското царство до завладяването му от Александър. Гърция гледала на подчинението си на Македония като на робство и подчертала това веднага след Александровата смърт, когато Македония се видяла принудена да я държи покорна и при това със сила. Обединителният елемент в държавата била само войската, особено македонската войска с наследената й преданост към македонската династия. Обаче легитимизмът на войската и нейната привързаност към законния й цар не могли безкрайно да поддържат обединението, особено когато македонската династия изпаднала в положението да бъде представлявана от слабоумен юноша и младенец.

Законен Александров наследник можел да бъде или Филип Аридей, доведеният брат на Александър, или синът му от брака с Роксана, роден след смъртта на Александър. А личното честолюбие и жаждата за власт у Александровите генерали били по-силни от предаността им към македонската династия. Много естествено при такива условия след смъртта на Александър започнал продължителен период на борби между генералите му, в които борби въпросът да се подкрепят правата на престола на единия или другия наследник постепенно оставал на заден план, а се изправял въпросът ще съществува ли и занапред цялата Александрова империя, или пък ще се раздели на отделни части, в които да се наместят като управители бившите му най-близки сътрудници и помощници. В тия сложни борби постепенно загинали всички наследници на Александър, членовете на македонския царстващ род, отстранени ту от едни, ту от други Александрови генерали, които искали сами да станат негови приемници и единствени носители на властта в световната му монархия.

Но пито един от тях нямал нито достатъчен талант, нито нужното влияние сред войската, та да накара цялата войска да му се подчини, а останалите Александрови генерали да признаят върховната му власт. Против всекиго от тях се образували силни коалиции от останалите командири на части от Александровата войска, намиращи се в различните области на империята му, и почти всички загивали от насилствена смърт. Тъй изчезнали един след друг Пердика, Антипатър, Полиперхон. Най-много се доближил до изпълнението на мечтата си за единна империя под негово лично управление един от най-талантливите Александрови генерали — Антигон Едноокият, който имал способен помощник в лицето на сина си Деметрий Полиоркет („завоевател на градове“). Но и неговата власт не била призната от другите пълководци на отделните сатрапии: Лизимах (управител на Тракия), Селевк (управител на Вавилония), Птолемей (управител на Египет) и Касандър (управител на Македония). Тяхната коалиция нанесла в боя при Ипсос (301 г.) в Мала Азия решителен удар на Антигон, който сам паднал убит в този бой.

Боят при Ипсос вече напълно решил въпроса за съществуването на единната Александрова монархия. Тя се разложила на съставните си части, между които с най-голямо значение били: Сирия, в състава на която влезли всичките източни части от Александровата монархия, включително и части от Мала Азия; Египет и Македония. В Сирия се закрепила династията на Селевк — Селевкидите; в Египет династията на Птолемей Лат — Птолемеите, или Лагидите; в Македония, под чиято зависимост останала и Гърция, след дълги и кръвопролитни борби се закрепила династията на Антигонидите — потомци на Антигон Едноокия. В Египет и в Сирия „царете“ на тия държави (тази титла те приели в 307 г.) оправдавали властта си с правото на завоевателя, като приемници на Александър, но оставали чужди на управляваните от тях страни. Крепели се на власт с помощта на наемните си войски. Населението им се покорявало също тъй, както се покорявало и на предшествениците им, т.е., като свиквало малко по малко с тях и като се примирявало с мисълта за неизбежността на властта им и на властта на съпровождащите ги гърци и македонци. В Македония новата династия на Антигонидите се смятала законна приемница на Филиповата династия и постепенно спечелила доверието и подкрепата на населението. За закрепването на тези три династии много съдействало и това, че те владеели страни, отдавна вече свикнали на абсолютен монархичен строй.

И трите първи държави, които обикновено се наричат елинистически (с това име се нарича в историята цялата епоха след Александър до завладяването на Изтока от Рим), особено в началото на съществуването си, мечтаели за политическа хегемония и за възстановяване на световната империя. От друга страна, покрай тия си стремежи всяка от тях имала и свои по-близки задачи, свързани с миналото на страните и с икономическите им нужди (вж. по-долу). Всичко това довеждало до постоянни войни помежду им и в резултат всяка една от тях поотделно отслабвала и от състава им се отделяли нови независими държави, и то пак такива като тях, военни монархии.

Първата и най-важна задача на Египет била да осигури безопасността на самия Египет — основата и изворът на политическата мощ на Птолемеите. Постоянна опасност за Египет било това, че плоското му крайбрежие, устието на Нил, било отворено откъм морето за всекиго, който би се доближил със силна флота; освен това Египет можел лесно да бъде превзет и по суша от онзи, който би завладял палестинското и финикийското крайбрежие. Ето защо за Египет, както още в епохата на фараоните, било крайно необходимо да разполага със силна флота, с добра морска база в Египет и по възможност да доминира над палестинското и финикийското крайбрежие. По тези причини, т.е. поради изтъкнатите условия, ключ на Египет и на неговата столица станала основаната от Александър гръцка Александрия с превъзходното й полуизкуствено пристанище и със здравите й стени. При Александър и при Птолемеите Египет решително насочил погледа си към морето и става вече напълно средиземноморска държава. Богатството му се крепяло на износа и на ролята, която играел Нил, като удобен и евтин търговски път за Египет и за Централна Африка. Пак към Нил през пристанищата на Червено море се насочвали и продуктите на Арабия, в чиито пристанища била съсредоточена и част от търговията на Предна Азия с Индия. Поради това една от първите грижи на Птолемеите била да развият и да защитят Александрия и да осигурят на египетската търговия свободен и широк пазар.

Обаче тези задачи неизбежно водели към конфликт преди всичко със Сирия, бившето Персийско царство, с държавата на Селевкидите. Да има под своя власт цялото палестинско, финикийско и сирийско крайбрежие, а също тъй и крайбрежието на Мала Азия, за Сирия било също тъй важно, както и за персийските царе. Без това тя би станала чисто континентална азиатска държава без връзки с гръцкия свят, и сирийските царе не биха имали възможност да попълват македоно-гръцката си армия с гръцки и македонски наемници. Иранското население в държавата никога не е било опора на властта им. При това иранските части от бившето Персийско царство много скоро се отделили от Сирия. Оттук водят началото си постоянните войни между Селевкиди и Птолемей за Палестина, Финикия и Южна Сирия и оттук е съперничеството им в Мала Азия, крайбрежието на която постоянно минавало под властта ту на Сирия, ту на Египет. С една дума, успехът в борбата минавал ту на една, ту на друга страна и никога не бил решителен. Силите на противниците били приблизително равни. При първите Птолемей — Сотер, Филаделф, Евергет и Филопатор успехът бил на страната на Птолемеите. Те създали голяма империя с много външни владения в Палестина, Финикия, Южна Сирия, Южна и Средна Мала Азия и покрай бреговете на проливите. Във втори век, при Птолемеите Епифан, Филометор и Евергет II, успехът преминал на страната на Селевкидите и Египет бил изправен пред възможността отново да стане провинция на предноазиатското царство. Изобщо, повторила се историята на борбата на Египет с Предна Азия през времето на XVIII династия, а след това на Асирийското и Персийското царство.

Борбата на Египет за морските пътища и за хегемония над морето го довела до конфликт с гръцките градове-държави, особено с Атина и с гръцките острови в Архипелага. В борбата си с Македония и със Сирия за Егейско море Птолемеите се придържали към старата политика на Персия, политика, възприета по-сетне и от Рим. Те се обявили за защитници на свободата на гръцките градове, макар че вътре в държавата си държали гръцките градове в Мала Азия и по островите в пълна зависимост от себе си. Тази именно политика на Птолемеите въоръжила против тях македонските царе. От 283 г. в Македония се закрепил за известно време синът на Деметрий Полиоркет Антигон Гонат, след когото се изредили още няколко енергични и талантливи царе (Антигон Дозон, Деметрий, Филип V). За Македония било много важно да задържи Гърция под властта си, защото иначе тя би била съвсем отворена за нападения откъм морето. А за да може да владее Гърция, трябва да е господарка и на Егейско море. Оттук пък постоянните конфликти на Македония с Египет. Главен обект на борбата било кой да е начело на съюза на гръцките острови в Егейско море, първенство, което на няколко пъти преминавало от Македония към Египет и обратно.

Непрекъснатите войни поглъщали ресурсите на изброените три ръководни държави в елинистическия свят, изтощавали ги и ги обезсилвали за борбата с все повече засилващите се в тях центробежни сили. Най-пъстрата и най-разноплеменната от трите държави — Сирия, пострадала най-много. Най-напред се отделили от пея старите сатрапии на Персийското царство в Мала Азия: Армения, Кападокия, Понт и Витиния (280 г. пр.Хр.), които още през персийската епоха всъщност били само васални царства. Навсякъде възникнали династии на местни леко елинизирани царе, които се стремят да завладеят и гръцките градове, намиращи се в границите на царствата им. Властта им имала обикновения за Изтока характер — абсолютна монархия. Най-елинизираното от тия царства била Витиния със своето тракийско население и с многото си стари гръцки градове по бреговете на Черно и Мраморно море.

Политическият живот на Мала Азия се усложнил още повече с появата на келтите (гърците ги наричали галати), които преминали тук от Балканския полуостров, където с тях упорито се борила Македонската монархия. Галатите (278–277 г.) успели да си пробият път дълбоко в Мала Азия и се закрепили там по равнините на Фригия, като образували силен съюз от няколко племена под първенството на племенните царе или князе. Оттам те постоянно нарушавали мира в Мала Азия, като вършели чести грабежи, убийства и опустошения и нарушавали иначе добре наредения търговски и промишлен живот на страната. Селевкидите нямали сили да се борят с тях. Ето защо малоазийското население само се заело да брани териториите си от страшните варвари. С това в доста голяма степен си обясняваме защо са се отделили от Селевкидската монархия гореизброените части на Мала Азия и защо са си образували те свои самостоятелни държави.

Една от тези самостойни малоазиатски държави било и Пергамското царство. През време на борбата на Александровите генерали против Антигон Едноокия един от генералите — Лизимах, избрал за своя опорна точка в Мала Азия малката гръцка крепост на бреговете на река Каик — Пергам с господстващо положение над цялата долина на Каик и отдавна управлявана от гръцки тирани, по-рано васали на персийския цар. Лизимах поверил защитата на крепостта на един от офицерите си — полугърка Филетер. В крепостта имало и голяма сума пари — военната хазна на Лизимах. Когато Лизимах влязъл в борба със Селевк, в която Лизимах загинал, Филетер се обявил за независим владетел (283 г.) и предложил на Селевк да му помага. Оттогава именно Пергам вече съществува като отделна държава, отначало васална на Сирия, а след това (от времето на Евмен I, 263 г.) като съвсем независима.

Закрепването си тя дължи на решителната и изкусна политика на Филетер и на наследниците му Евмен I и Атал I (241–197 пр.Хр.). Те и двамата успели да спечелят любовта на гърците в северозападната част на Мала Азия благодарение на смелата си и тактична борба с галатите, от които съумели да запазят както своята област, така и централната и южната част от Мала Азия. Наред с всичко това, благодарение на разумното и добро стопанско управление, повдигнало се и благосъстоянието на царството им, а чрез това си осигурили средства постоянно да могат да имат и силна наемна войска и добра военна флота, нещо, което от своя страна им дало пък възможност изкусно да могат да лавират между Египет, Сирия и Македония и постепенно да разширяват територията на царството си. Те първи също тъй оценили силата на Рим и осланяйки се на него, през II в. пр.Хр. станали господари почти на цяла централна и южна Мала Азия, като присъединили към територията на царството си сирийските и египетските малоазийски владения.

Малко по-късно от Мала Азия и Средна Азия напълно скъсала връзките си със Сирия. В 250 г. от Сирия се отделя и полугръцката Бактрия, а в 248 г. и територията на старото Мидо-Персийско царство, завладяна от полуномадския народ с ирански произход — партите. Партите основали в Средна Азия силно царство, слабо елинизирани, което впоследствие станало страшилище за източните провинции на Сирия, а още по-късно — най-силният и най-опасният съсед на Римската империя.

Центробежните сили вършели безспир своето дело и в Гърция. Македония всячески се стараела да затвърди властта си в Гърция и да превърне гръцките градове — държави в административни единици на Македонската монархия; тези й усилия обаче не дали никакви трайни резултати. В Гърция против Македония работели и Египет и Сирия, повдигайки все нови и нови въстания тук. В борбата с Македония важна роля играла и Спарта, която никога не е влизала в състава на Македонското царство. Особено значителна била политическата й роля през късния период, когато двама нейни царе, отначало Агис II (около 245 г.), а след него с още по-голям успех Клеомен (235–219 г.), прокарали нова, коренна социална и икономическа реформа в Спарта с ново разпределение на всички земи между големия вече брой жители на Лакедемон, и с това възстановили за известно време спартанската военна мощ. Въпреки решителното поражение, нанесено от македонския цар Антигон Дозон на Клеомен (в боя при Селазия 221 г.), Спарта все пак запазила и при Клеоменовите наследници политическата си независимост.

Не тъй сполучлива била борбата за независимост на Атина. Атина и през елинистичсската епоха запазила демократическата си конституция и някои от външните си владения. През същото това време тя преживяла и периоди на значително икономическо засилване. И при все това опитите й да възвърне пълната си политическа независимост обикновено завършвали без успех. Най-силно се проявил стремежът й към свобода в така наречената Хремонидова война (267–266 г.), в която Атина в съюз със Спарта и Египет се опитала да скъса веригите на македонското иго. Резултатът от войната бил ново засилване на игото. По-късно (при Антигон Дозон и при Деметрий) македонците били доволни и от приятелския неутралитет на Атина, обаче и той малко се отличавал от същинската васална зависимост.

По-сериозни и по-силни противници на Македония в Гърция били новообразуваните съюзи от гръцки градове-държави: Ахейският — в северната част на Пелопонес и Етолийският — в Северозападна Гърция. И двата съюза имали федеративно устройство, т.е. решавали всички въпроси съвместно, по принципа на пропорционалното на силите и на значението на всеки един член представителство. Те се проявили като много жизнеспособни и много здрави съюзи. Обаче и те не успели да обединят около себе си по-значителна част от Гърция. Опитите им да разширят териториите си довеждали само до постоянни войни с отделните градове, пък дори и между двата съюза, а от това успешно се ползвала Македония, като се намесвала в борбата ту на страната на единия, ту на страната на другия.

В резултат от непрекъснатата борба на едни държавни формации против други в елинистическия свят и в гръцкия Архипелаг се оформил като съвсем независима държава остров Родос. Благоприятното положение на Родос, намираш се в центъра на търговските морски пътища от Изтока за Гърция и от Италия за Гърция и за Изтока, спомогнало град Родос да стане един от най-големите пристанищни градове на Гърция, по-значителен дори и от Атина. Военната флота на Родос постепенно станала една от най-силните флоти на елинистическия свят и на нея, с мълчаливото съгласие на всички елинистически държави, през III и през II в. пр.Хр. се паднала задачата да поддържа безопасността на мореплаването в Егейско море и да се бори с пиратите. За всичко това Родос си изработил съответен закон, с който се урегулирала международната морска търговия. Законът бил възприет и признат от всички големи и малки елинистически държави. Същата роля на пазители на безопасността на търговското мореплаване в проливите и в Мраморното море играели и двете големи пристанищни града Кизик и Византион. В Черно море редът и мирът по морето поддържало разрасналото се в голяма сухопътна и морска държава Боспорско царство с център Пантикапей (Керч).

И тъй, в елинистическия свят постепенно се създавало едно много сложно и много объркано политическо положение с цял ред независими и полунезависими държави, всяка една от които дебнела съседите си. Опитите обаче на някои от тия държави да разширят територията си и своята мощ за сметка на съседите си срещали дружната съпротива на постоянно образуващите се за борба с такива грабители коалиции. Създало се нещо като равновесие на силите, в което нито една от държавите не успявала да се наложи и да играе първостепенна роля. Членове на това елипистическо гръцко семейство били: трите големи държави — Египет, Македония и Сирия; не по-малко от десет по-малки гръцки и полугръцки монархии — Епир на Балканския полуостров, Пергам, Витания, Понт, Армения, Кападокия и Галатия в Мала Азия, Боспорското царство на Черно море, Партия и Бактрия в средна Азия, Кирена и Нубийското царство в Африка; освен това, цял ред независими гръцки градове-държави и двата гръцки съюза. В политическия живот на това елинистическо равновесие на силите малко по малко започнали да взимат участие и новите държави, които възникнали по покрайнините на гърцизма. На северната част от Балканския полуостров се оформили няколко тракийски и келтски държави; в южноруските степи отначало Скитската, а след това и няколко сарматски държави. На запад най-големите държави били: Картаген; гръцката Сицилия, която в III в. отново успяла да се обедини под първенството на Сиракуза и на талантливия й тиран Хиерон II; редица съюзи на италийските племена, между които все повече и повече придобива значение съюзът на латинските градове под първенството на Рим; съюзът на галските (келтските) племена в днешна Франция и в Северна Италия.

Значи гърцизмът и при монархичната форма на своето развитие се връщал към онова състояние, в което бил в IV в. пр.Хр., т.е. към състоянието на пълна разпокъсаност на политическите си и военни сили. Както и тогава, така и сега не мир, а война царувала между гърците. Нито една от елинис тическите държави през II в. пр.Хр. нямала нито обширна те ритория, нито значителни военни сили. Египет при слабите си царе през II век загубил почти всичките си външни владе ния. Сирия все повече отслабвала поради постоянните си вътрешни неуредици и борби. Македония безспир се борела с гръцките си васали и съюзници, особено с Етолийския и Ахейския съюз. Нямало мир и във вътрешния живот на от делните държави. Политическите и социалните борби в мо нархиите бивали потушавани от абсолютизма и само от вре ме на време се проявявали тук-таме във вид на въстания на местното население против гръцкото владичество. С още по-голяма сила избухвали такива борби и с още по-голямо ожесточение се водели те в гръцките градове-държави. В по вечето от тях през II век продължава все същата предишна класова борба, която бе тъй характерна за вътрешния им жи вот през IV в.

XXV. ДЪРЖАВНО, СОЦИАЛНО И ИКОНОМИЧЕСКО УСТРОЙСТВО НА ГЪРЦИТЕ СЛЕД АЛЕКСАНДЪР

Ръководни и главни политически сили в гръцкия свят след Александър, както видяхме, станали тъй наречените ели нистически монархии, т.е., с изключение на Македония, все части от бившето Персийско царство. Всички те се намирали под властта на македонски елинизирани монарси, които уп равлявали със силата на наемните си войски, съставени от македонци, гърци и елинизирани „варвари“. Войските се наби рали от агенти на елинистическите монарси било по големи те борси за наемни войници в Гърция и Македония, било из между племената от тракийски и келтски произход, живеещи в Мала Азия и в северната част на Балканския полуостров. Ос вен на войските монархиите в Азия и в Египет се опирали още и на привлечените от тях маси гръцки преселници; преселни ците пък съставлявали в елинистическите източни монархии висшата класа от населението, класата на имотните граждани и на многобройните царски чиновници.

Залог за здравото положение на новите източни династии, съвсем чужди на местното население, бил преди всичко икономическият разцвет на подчинените им страни, т.е. по възможност по-широко и по-целесъобразно използване на естествените богатства на страните и на труда на населението им, както на местното, така и на преселеното тук. Само системната експлоатация на богатствата на страната, която да увеличава държавните приходи, позволявала на монарсите да издържат силна войска и силна флота, които от своя страна държели в покорност местното население и позволявали на монарсите с настойчивост да преследват целите си във външната политика. Ето защо в областта на държавното строителство вниманието на елинистическите монарси било насочено главно към това да могат рационално да използват платежните сили на населението и да развиват ресурсите на страната. За постигането на така поставената си цел те се осланяли на традицията, наследена от предшествениците им — от персийските и местните царе, и на създадената от тях самите теория за собствената им власт.

Те гледали на властта си като на власт на завоевател, който по правото на войната можел неограничено да се разпорежда и със страната и с населението й. Като наследници па Александър, чийто култ станал държавен във всички елинистически монархии, те претендирали и за божествен произход и за божествен характер на властта си. Нека прибавим още, че в новите си страни те заварили в пълна сила тъкмо такъв възглед за държавата и за царската власт. Навсякъде на Изток, както видяхме, в основата на държавния принцип още преди македонското завоевание била абсолютната божествена монархична власт, носителят на която имал пълно право съвсем неограничено да разполага със страната и с населението й. Елинистическите царе на отделните държави на Изтока, следвайки и тук примера на Александър, се обявили за законни приемници на местните царе и за наследници на техните права и привилегии. Поради това властта им има двойнствен характер: за гърци и македонци те са приемници на Александър, а за местното население — те са наследници на изчезналите източни династии.

Елинистическите монарси като пълни господари и собственици на държавата се разпореждали с нея безконтролно, поставяйки интересите на държавата над интересите на населението, обаче на пръв план все пак поставяли своите лични интереси и интересите на династията си. Благосъстоянието на населението било за тях средство, а не цел. И това гледище изобщо не противоречи не само на източните, но и на гръцките възгледи за държавата, които възгледи налагали на гражданина напълно да се подчинява на държавата и безпрекословно да й служи, като и принася в жертва дори и личните си интереси. Разликата е само в това, че държавата в монархиите се олицетворявала и представлявала от едно лице — монарха, чиято воля е закон; а в демокрациите — от мнозинството от населението на града-държава.

Въпреки пълновластието си, неоспорвано от никого в елинистическите монархии, царете все пак били принудени да се приспособяват към традициите както на преселилото се в държавите им елинизиране население, така и на местните жители на страната. Съответно с това и отношенията им към тези две групи от населението били различни. Местното население не познавало и не се стремяло към никакво самоуправление. То си знаело, че трябва да се подчинява на изпратените му царски чиновници. Но гърците и другите преселени елементи от населението (напр. евреите) си запазвали своите битови особености, своите навици, между които главният бил навикът към известно самоуправление. Елинистическите монархии не могли да не държат сметка за това. Ето защо там, където начело на държавите застанали елинистическите монарси, но където част от територията принадлежала на гръцки градове-държави, там те, както и персите, не посегнали върху самоуправлението на градовете-държави, а само им отнели политическата независимост и ги задължили да внасят определена част от приходите си в държавното съкровище. Понеже притокът от пови маси гръцки преселници оживявал икономическия живот на страната и следователно увеличавал държавните приходи, и понеже гръцките преселници били обикновено опора на царската власт, която пък от своя страна облагодетелствала в икономическо отношение гърците, то повечето от елинистическите царе, особено Селевкидите и царете в Мала Азия, поощрявали възникването на нови гръцки градове в монархиите си и им давали право на самоуправление.

Не така постъпвали Птолемеите. С изключение на основаната от Александър Александрия, на стария Навкратис и на основаната от Птолемей Сотер Птолемаида в Южен Египет, в границите на Египет нямало градове гръцки тип, населени предимно с гърци. Обаче Птолемеите се видели принудени да признаят на изброените градове правото на самоуправление, наистина, под строгия контрол на монарха. Птолемеите не позволявали да се основават нови гръцки градове, а новите притоци гръцко население се разпределяло по по-големите или по по-малките вече съществуващи селища. Тук пък гърците и другите чуждоземни, особено евреите и персите, се отделяли в свои тясно затворени групи и си живеели свой особен живот. И в края на краищата на Птолемеите се наложило да осигурят известни права на тези групи, да ги признаят като колегии със свое изборно представителство и с известен дял вътрешно самоуправление.

Само Македония не тръгнала по пътя на източните монархии във всичките изтъкнати дотук отношения. Властта на македонския цар си останала същата, каквато си бе и при Филип, т.е. национална монархия, призната от населението. Войската все още се комплектувала от войници, взети измежду населението на монархията. Царете не претендирали за божественост и не въвели свой официален култ. Съмнително е дори дали култът на Александър в Македония е бил въведен със закон в държавата. Гръцките градове вътре в Македония и Тесалия, иначе политически подчинени на царете, си запазили самоуправлението. Отношението към гръцките градове в Средна Гърция и в Пелопонес се определяло според действителното съотношение на силите. Но никога македонските монарси не посегнали на правото им да се самоуправляват. Отнели им само правото да имат своя собствена външна политика. Много от тях обаче постепенно си извоювали и това право от македонските монарси. Македонските царе били фактически владетели само на ония градове, в които имали свои гарнизони.

Монархиите от епохата след Александър наследили икономическите условия, които били още навремето си създадени от гръцките градове-държави. Още в IV в. гръцката търговия е вече първа в Средиземноморието. Само в една част от него — на запад от Синилия, в търговско отношение имат първенство семитските картагенски търговци. Дори финикийските пристанища Тир и Сидон постепенно влизат в кръга на влиянието на гръцките търговци и търгуват в значителна степен със стоки гръцко производство. След Александър Гърция е господарка на средиземноморските пазари и доставя почти всички стоки, които служат за размяна с хранителни продукти и сурови материали, доставяни от западните и източните купувачи, а отчасти и с предмети за разкош, донасяни от южна Африка, Арабия, Индия и Китай, но също тъй повече във вид на сурови материали за обработка от гръцката промишленост (слонова кост, скъпоценни видове дърво, скъпоценни камъни, ароматични вещества).

Специално Атина обаче престава да играе на световния пазар ролята на главен център за размяна. Александрия, като пристанище, през което минават всички египетски продукти (зърнени храни, ленени материали, стъкло, папирус) и всички продукти, които идват от Централна Африка и от пристанищата на Червено море, става не само голям и важен търговски център, но и център на много големи работилници, в които със средствата на високо развитата египетска техника се преработват продуктите както на самата страна, така и внесените от другаде сурови материали. Александрия става вече не само един от главните пазари, които поддържат света със зърнени храни, но и голям промишлен център, от който средиземноморските брегове получават редица предмети, изработвани само в Александрия (хартия, стъкло, ленени материи, отчасти златарски произведения и козметика).

Наред с Александрия продължават да играят важна роля и някои градове в Мала Азия. Милет, Ефес и Пергам стават главни центрове за производство и за износ на вълнени платове и материи. Други градове, като Кизик, Византион, Синопа, а особено Родос, стават значителни транзитни пристанища, грамадни борси, на които се разменят зърнени храни, кожи, смола, кълчища, строителен дървен материал, платна, вълнени материи и роби. Всичко това се доставя от северните черноморски брегове (център е Боспорското царство), от Кавказ и Задкавказието, от Мала Азия, Македония, Тракия, Сирия и Египет. Равен по значение на Родос като международна борса е и свещеният Аполонов остров Делос. Значението на Родос и Делос се обяснява с географското им положение на пътищата от североизток и югоизток към Гърция и Италия.

Сирийското крайбрежие и Финикия, и те продължават да са важни вносни и износни центрове, понеже са на излаза към морето за големи керванни пътища, които свързват Средиземноморието със Средна Азия, Индия и Арабия. Важен център на керванната търговия с Предна и Средна Азия става и Палмира, а с Арабия — Петра. Морският път от Индия води отчасти към пристанищата на Арабия и оттам по-нататък към Египет през червеноморските пристанища, а отчасти през Персийския залив към устието на Тигър, към големия търговски град Селевкия (Ктезифон) при устието на Тигър, наследник на търговското значение на Вавилон. Столица на държавата на Селевкидите става Антиохия на Оронт, която се развила и като голям промишлен град, който обработва в промишлени продукти суровите материали, донасяни тук от Азия и Индия.

С една дума, елинистическият свят става голям пазар, над който властва гръцкият или елинизираният търговец и гръцкият промишленик. Последният изучава и усъвършенства всички похвати на високо развитата промишлена техника на Изтока, приспособявайки продуктите към вкусовете на купувачите си. Елинистическият търговец опознава тънкостите на развития източен търговски живот, прониква в него и го прави още по-сложен и по-съвършен. Формите на търговския живот още повече се развиват; кредитът и банките си извоюват все по-голямо значение. Целият търговски оборот е построен на кредита и на масата метални монети, пускани в обращение от отделните самостойни държави. Златото играе най-главната роля в паричната размяна. Най-популярни на пазара са монетите на големите търговски държави, особено на Египет. Но наред с тях в обращение са и много монети и на други държави, и то както златни, тъй и сребърни. Всичките тези разнообразни монетни системи се стремят да се приспособят една към друга, та с това да се облекчат търговските връзки. Огромно удобство за световната търговия е и това, че постепенно и на Изток господстващо положение в търговските отношения заема езикът на световната цивилизация през тази епоха — гръцкият. Във всички области, особено в деловия живот, местните особености се изглаждат, острите ъгли се притъпяват. Създава се общ начин на живеене, усвояват се общи форми за делови връзки, еднакви за всички, какъвто е бил и общогръцкият език от това време — „койне“. Но в този нов строй на първо място е гръцкият елемент; източният свят малко по малко се елинизира. На много места, разбира се, елинизацията е само повърхностна, елинската култура е само един тънък слой отгоре.

Растежът на старите гръцки градове в същинска Гърция, в Македония, Мала Азия и Сирия, възникването в Македония, Мала Азия и в Сирия, а отчасти и в Египет на нови гръцки градове, основани от елинистическите монарси, мощното развитие в тези градове на промишлеността и на търговията, в основата на които лежи преди всичко робският труд — всичко това увеличава броя на лицата, които не произвеждат хранителни продукти, а са само техни потребители. Към тях трябва да прибавим още войниците от наемните армии, матросите от военните и търговските флоти и постоянно увеличаващата се армия от държавни чиновници. Ето защо въпросът за снабдяване на градовете с храни, особено с жито, солена риба, сирене, вино и растителни масла става все по-мъчен. Атина през V и IV в. пр.Хр. можеше да посреща нуждите на населението на държавата си чрез внос на храни от Южна Русия и от Тракия, а голяма част от останала Гърция през същата тази епоха живееше за сметка на вноса на хранителни продукти от Италия и от Сицилия. Сега обаче положението е съвсем друго.

Южна Русия, главно една част от Крим, долината на Кубан, бреговете на Азовско море, низините на Дон и Днепър, и сега, както и по-рано, изнасят големи количества зърнени храни, риба, кожи и други сурови материали. Но в III в. пр.Хр., особено през втората му половина, разложението на Скитското царство в южноруските степи поради движението от изток на новите ирански племена — сарматите, а от запад — на келтите и траките, подкопава производителността на значителни части от Южна Русия. Засятата площ и количеството на добитъка в южноруските степи постепенно намаляват, ловът на риба става все по-нередовен. Почти същите условия настъпват и в северната част на Балканския полуостров, където сега келтски племена стават господари на положението и безмилостно плячкосват областите една след друга.

От друга страна, Италия и Сицилия преживяват трудни времена, пълни с войни и жестоки борби за държавно обединение под егидата на Рим. Настъпва и епохата на продължителните войни между Рим и Картаген. Всичко това временно подкопава устоите на икономическия живот на Запада и почти напълно пресича износа оттам на хранителни продукти и на сурови материали. С това пък се засилва значението и ролята на Египет и на Мала Азия във въпросите за прехраната на гръцкия свят. Видната политическа роля на Египет и влиянието му върху останалите части от елинистическия свят се обяснява тъкмо с това, че той разполагал с най-големите запаси зърнени храни. Към края на III век същата роля на богат доставчик на зърнени храни постепенно започва да играе и Пергамското царство. Пак тогава и през II в. пр.Хр. на пазара се явява и африканско жито, произвеждано на територията на Картаген и на Нумидийското царство. Тези нови условия за производство на хранителни продукти създават в икономическия живот на гръцките градове неустойчивост и колебливост в цените; те пък подготвят почвата за спекула и създават едри капиталисти спекуланти. В много случаи такива спекуланти са самите царе на елинистическите монархии, ползващи се от икономическите си привилегии за политически цели.

Но пак същото явление принуждава царете на Египет, Мала Азия, Сицилия (Хиерон II) да обърнат сериозно внимание върху засилването на производството в управляваните от тях страни. Системността на гръцкия гений им идва на помощ. Работите и изследванията на гръцките учени в областта на зоологията и ботаниката сега вече практически се прилагат в областта на земеделието и скотовъдството. Гръцките учени събират наблюденията на практиците, земеделци и скотовъдци, систематизират ги и правят първите опити да изградят селско стопанство на научни основи и да го рационализират. Едно след друго излизат на бял свят редица ръководства по селско стопанство, приспособяват се към нуждите и особеностите на отделните страни и стават настолна книга на селските стопани, които водят стопанствата си на капиталистически начала. Характерно е, че автори на такива ръководства често са самите царе от двете споменати от нас догоре монархии — Пергам и Сицилия. Много популярно било и ръководството по селско стопанство на картагенския аристократ Магон.

Стремежът да се засили производителността на дадена страна се отразява и върху новите по-усъвършенствани средства за производство на житните растения (правилно наторяване, въвеждане на многополната система, подобрения в изкуственото напояване и т.н.), но особено върху по-научното отглеждане на лозата и на маслиновите дървета; в кръга на селскостопанската дейност се вкарват и нови растения: овощни дървета, зеленчуци и фуражни треви. Подобрява се и породата на добитъка, като докарват нови породи и ги кръстосват с местните. Целият този прогрес в областта на селскостопанската техника довежда до бърз преход на повечето стопанства от първобитния начин за обработване на земята до капиталистически, при който огромна роля започва да играе робският труд. Същото виждаме и в областта на промишлеността, в която пак царете дават първия пример и в която робският труд и голямата работилница все повече изместват дребното занаятчийство и домашното производство.

Във връзка с това е и широкото покровителство, което царете дават на предприемчивостта на гръцкото население в страните си. Търговията, както видяхме, се съсредоточава в ръцете на гърците; пак те започват да имат първенство и в промишлеността, и в селското стопанство. Царете раздават грамадни чифлици на свои приближени, и то не в собственост, а само във владение при условие да въведат в тия чифлици рационално стопанство. Голям дял от държавната земя минава в ръцете на войниците, които образували в Египет нова класа от неместни земевладелци, а в Мала Азия и Сирия — нови градски селища. За по-интензивна експлоатация на страната привличат и маси емигранти — не войници. В Мала Азия и Сирия на преселниците от Гърция се дават значителни територии, върху които възникват нови гръцки градове. В Египет преселниците помагат на царя да се организират най-целесъобразно облагането с данъци на страната и вътрешната търговия. Преселниците влагат спечелените си пари преди всичко пак в земя.

И по такъв начин навсякъде се формира нова класа дребна и едра, градска и неградска буржоазия, и то повечето чужда на самата страна. Местното население по отношение на тази буржоазия в повечето случаи изпада в положение на подчиненост и па икономическа зависимост от нея. Понеже цялата територия на страната принадлежи на царя и принципът на частна собственост върху земя се прилага, и то с ограничения само спрямо отделни части от територията, то царят в резултат се разпорежда безконтролно с цялата територия на страната. Местното население, което от край време си е обработвало земята, продължава, както и по-рано, да я оре и сее, но не за себе си, а за нейния собственик — царя, и за онези, на които царят е предал за временно или за постоянно ползване части от тази земя заедно с населението й. Населението продължава да си живее закрепостено върху земята и трудът му, както и по-рано, се използва от царя. В същото зависимо положение се намират масите местно население и спрямо преселниците, които рядко обработват сами дадените им земи, а по-често ги предоставят за използване на предишните им владелци, като получават срещу това от тях уговорена част от продуктите. Там, където царят, неговите приближени или преселниците уредят ново стопанство, обработвайки неорана по-рано земя, те правят това, като използват в твърде много случаи робския или наемния труд, а също тъй и принудителния труд на местното население (ангария).

Потиснатото в социално и икономическо отношение грамадно мнозинство от местното население в елинистическите монархии подготвя важни последици в икономическия и социалния живот. Богатствата се съсредоточават в градовете. Гражданите, агентите на държавната власт и войската са почти единствените купувачи на продуктите на промишлеността. Селското население и робите, които работят за други, нямат нужните средства да си купуват каквото и да било извън рамките на най-необходимото за живота. Те се стараят сами да произвеждат всичко, което им е потребно. Ето защо и промишлеността е принудена да работи за един ограничен брой потребители. Работилниците не се превръщат в същински фабрики; техниката няма условия да насочи усилията си да изнамери средства за масово производство; машината не заменя ръчния труд. Пак това потиснато положение на масите изостря и в градовете, и в селата отношенията между господарската и подчинената класа, а в резултат от враждата често избухват стачки и дори въстания на местното население, понякога ръководени от жреци. Въстанията, особено често явление в Египет, разбира се, се потушават със сила, и то с помощта на наемни войски.

Системата за експлоатация на масите туземно население с най-голяма последователност била прокарана в Египет, където целият икономически живот на страната бил построен върху „етатизма“, т.е. върху ръководната роля на държавата, в ръцете на която са съсредоточени нишките на селскостопанския, промишления и търговски живот на страната. Като посредници между трудещото се население и държавата били отчасти чиновниците, отчасти откупвачите, а в повечето случаи и едните, и другите, взети заедно. Откупвачите събирали данъците от населението; те ръководели работата в работилниците и дори в домашното производство, което произвеждало не за домашна употреба, а за продажба; пак те, най-после, получавали и изключителното (монополното) право да търгуват с някои продукти в определени части от територията. И всичко това, разбира се, под контрола и при съдействието на чиновници, включително и държавната полиция.

В други форми се излял икономическият живот в гръцките градове-държави в същинска Гърция и в Мала Азия, които градове запазили било пълната си, било частична свобода. Те преуспявали в голям размер по различни причини: участието им в световната търговия, огромното количество злато и сребро, хвърлено на пазара от Александър Велики след покоряването на Персия, подобренията в земеделието и развитието на индустрията. Във всички тия градове, а също така в градовете на елинистическите монархии възникнала заможна средна класа, която постоянно растяла както по число, така и по богатство, и прилагала своите сили в земеделие, индустрия и търговия. От друга страна, увеличаващият се брой на робите, които работели на полето и в работилницата, спадането на цените на скъпоценните метали, съпроводено с поскъпване на предметите от първа необходимост, особено на храните, направили все по-тежка участта на низшите класи. Докато цената на предметите от първа необходимост растяла, търсенето на труда и надницата на работниците спадали, а капиталистите си служели по-скоро с роби, отколкото със свободни съграждани, защото робският труд е бил и по-евтин, и по-постоянен. И затова част от свободното население се записало във войските на елинистическите царе, а друга част се преселила на изток; но мнозина останали на местата си. В същото време пролетаризирането растяло неотвратимо отчасти поради естествен прираст на населението, отчасти поради разпространението на капитализма и преминаването на много землища в ръцете на едрите собственици.

В края на краищата почти във всички гръцки градове условията на живота станали обременителни и разклатени. Пропастта между богати и бедни, между буржоазия и пролетариат зейнала по-дълбоко.

Лозунгите на тоя пролетариат и сега са пак същите: ново разделяне на земята и премахване на дълговете. Средствата за борба и сега са политическите и социални революции, които довеждали до господство ту едната, ту другата класа, до изтребление на иначе мислещите и до конфискация и разделяне на имотите им. Точката, която Атина бе възприела в конституцията си след Пелопонеските войни и която задължаваше атинските граждани да не повдигат въпроса за ново разделяне на земите и за премахване на дълговете, сега става нещо обикновено з конституциите на цял ред гръцки градове-държави. Коринтският съюз от гръцки общини, основан от Филип и възобновен последователно от Александър, Деметрий Полиоркет и Антигон Гонат, бил по своите цели отчасти политически, отчасти социален; и една от главните му задачи била да потуши социалната революция. Но съюзът не пожънал успехи. Също така ахейският и етолийският съюз, които били двата най-големи съюза в Гърция, претърпели крах въпреки своите строги и систематични принципи по отношение на собствеността. Социалната революция избухвала на няколко пъти ту на едно, ту на друго място и непрекъснато подкопавала благоденствието на Гърция и по островите. Елинистическите царе били безсилни да лекуват гангрената на гръцкия живот.

Един епизод от тая борба ни е особено добре познат. Това е продължителната класова война в Спарта. Ние видяхме как превъзходството на Спарта след Пелопонеската война докарало богатство на страната и на мнозина отделни спартанци. От друга страна, загубването на Месения, което било резултат на ударите, нанесени от Беотия, разорило известен брой спартанци, а в същото време несполуките на външната политика и тежките загуби на война намалили до минимум броя на пълноправните спартанци. По тоя начин се появило в средите на спартанците, да не говорим за периеките и илотите, остро разделение между аристокрация и пролетариат, между богати и бедни. Засилването на комунистическите и социалистическите идеи, убеждението, че Спарта е била някога страна с напълно осъществен идеал на комунизъм, а също така и пламенният патриотизъм, който не искал да се примири с политическата незначителност на страната — ето мотивите, които накарали младия цар Агис IV да тръгне по пътя на социалните и икономическите реформи. В 244 г. пр.Хр. се стекли благоприятни обстоятелства и той се опитал да осъществи своя план: всички дългове трябвало да бъдат премахнати; земята трябвало да бъде конфискувана и поделена между 4500 спартанци и 15 000 периеки. Някои от едрите земевладелци, земята на които била ипотекирана, поддържали първата точка на неговата програма и тая точка била прокарана. Но опитът да се прокара и останалата част на програмата се оказал фатален за Агис. Неговите противници начело с другия цар — Леонид — го умъртвили.

Подир 13 години същият опит бил повторен от сина на Леонид, Клеомен III. За да осъществи своите намерения, Клеомен не се поколебал да прибегне до насилие. Като изпратил едни на заточение, а други избил, той закрепил по тоя начин своето лично положение и прокарал, изглежда, цялата програма на Агис. След това, застанал начело на една възродена Спарта, той св опитал да съсредоточи в свои ръце властта в Пелопонес и в цяла Гърция. Отначало той бил поддържан от пролетариата във всички градове. Но накрая македонският цар Антигон Гонат, за да запази съществуващия обществен ред и да предотврати обединението на Гърция около Спарта, обявил война на Клеомен и го разбил окончателно при Селазия (в Пелопонес). По тоя начин реформите на Клеомен били осуетени. Същият опит бил повторен в 207 година пр.Хр. от Набис, който заграбил властта в Спарта. Но по това време Рим бе започнал да утвърждава своята власт в Гърция. След смъртта на Набие ахейският съюз турил край не само на проектите за социална реформа, но и на политическото значение на Спарта изобщо.

В резултат на социалните бъркотии в Гърция, от които само Атина е била свободна, и на процъфтяването на Изтока, който сега станал център на икономическия живот, значителното благоденствие, което бе достигнала Гърция в началото на III в. пр.Хр., започнало все повече да отслабва към края на III и през II век. Населението и богатствата започнали да напускат Гърция. И нейният разгром бил довършен от Рим.

XXVI. ГРЪЦКАТА ЦИВИЛИЗАЦИЯ ПРЕЗ III И II В. ПР.ХР.

Времето след Александър обикновено се счита епоха, през която гръцката цивилизация се сляла с източната, и новата гръцко-източна цивилизация става цивилизация на целия културен свят. Фактите не потвърждават правилността на това предположение. Преди всичко в гръцко-източните монархии на Александровите приемници нямаме сливане на националности. Големи маси гърци или елинизирани негърци се разпръснали по териториите на източния свят, като се съсредоточили главно в градовете. В редовете си те погълнали и известен брой местни жители, най-много измежду принадлежащите към по-висшите класи на местното население. Както вече изтъкнахме, гърците и елинизираните негърци образували висшата класа в новите елинистически държави, класа, която говори гръцки език, която живее еднакво, с еднакви интереси, с едно и също образование и възпитание.

Обаче тия гърци и елинизирани негърци си останали малцинство и отчуждени от грамадните маси на населението. Масите продължавали да си живеят своя живот, да си говорят на местните си езици и да вярват в своите богове. Гръцката култура почти никак не проникнала в техните среди. Тя си останала само градска култура, а градовете на Изтока били само надстройка над масите на местното население. Тук дори и не говорим за Индия, средна Азия, Сирия, Палестина и Арабия. Дори в Мала Азия и в Египет, страни с многовековно общуване с гръцкия свят, елинизацията на масите вървяла много бавно: дори още през епохата на римското владичество — в първите векове на Римската империя, местното население в Мала Азия все още си говорело по фригийски и по галатски, за което тъй определено свидетелства апостол Павел.

При такива условия е мъчно да се предположи източната цивилизация да е могла силно да влияе върху гръцкото творчество. И наистина, такова влияние почти не виждаме. Гръцката литература, гръцкото изкуство, гръцката наука си остават гръцки и след Александър. Влиянието на Изтока минава като слаба струя само в някои литературни видове (приказката, романа, апокалипсисите), в някои местни особености ца гръцкото изкуство, в създаването на някои странични разклонения на гръцката наука (астрологията, а може би и алхимията). Източното влияние личи най-силно само в областта на религията, в която много източни идеи стават достояние и на гръцките слоеве от населението.

И тъй, цивилизацията на така наречения елинистически период в основата си е гръцка цивилизация. Къде е силата й и какви са особеностите й? Трябва преди всичко съвсем да отхвърлим модното по едно време учение, че цивилизацията на това време била цивилизация назадничава, цивилизация на упадък. Ще видим по-долу, че фактите сами опровергават такова едно твърдение. Гръцкият гений си останал все тъй творчески, какъвто бил и по-рано, и на много места създал ценности с не по-малка стойност от създадените пак от него през V и IV в. Гръцката цивилизация през това време, разбира се, изменила характера си, но го изменила по линиите, набелязани от самата нея още в IV в. пр.Хр. Атина още в IV в. проявяваше стремеж да създаде общогръцка цивилизация и успя да достигне много в тази насока. В III в. пр.Хр. това дело е вече завършено. Гръцката цивилизация наистина станала световна и обща за всички, които в границите на античния свят живеели културен, т.е. градски живот.

Жителите на градовете сега говорят само гръцки език, който мълчаливо се признава от всички за единствен език на културните люде. Животът им във външните си прояви навсякъде е еднакъв: в градовете — павирани улици и площади, отлично уредена водоснабдителна и канализационна система, хигиенични пазари, просторни училищни здания и библиотеки, каменни театри, стадиони, хиподроми, разкошни храмове и олтари, достойни за величието на града постройки за обществени и държавни учреждения, в които се събирали на заседания градският съвет и народното събрание, приветливи малки вили-къщи в провинциалните градове, а дворци и големи здания с квартири за под наем — в столиците. Само животът при такива именно външни условия за човека се считал живот на културен човек.

Всички граждани навсякъде по елинистическия свят четат едни и същи книги, възхищават се от едни и същи театрални пиеси, слушат едни и същи музиканти и актьори, които пътуват от град в град. Всички получават еднакво образование и възпитание в палестри и гимназии, в които се дава и физическо възпитание и музикално и научно образование — съединение, тъй характерно за Гърция. И пак само онзи, който е получил такова гръцко образование, който е могъл да чете Омир, Платон и Софокъл, да се наслаждава от комедиите на Менандър и от съвременната изтънчена музика, само той се смятал културен човек. Всеки, който е изостанал от тази обща култура, бил варварин без оглед на това, дали живее извън пределите на елинистическите държави или вътре в тях. И още по-характерно е, че гърците сами никому пе налагали своята цивилизация. Те не познавали и не разбирали какво е това насилствена елинизация. Гръцката култура извоювала световния си характер и била всеобщо призната преди всичко благодарение на нейното съвършенство, а след това вече благодарение на обстоятелството, че била култура на господстващата и управляващата класа от населението. Един от малкото опити насилствено да се насади гръцката култура, опитът на Антиох IV в Юдея, завършил с пълна несполука и довел работите до рязка национална реакция между юдеите и почти до пълното им религиозно и културно обособяване.

При такива условия гръцкото творчество, много естествено, изгубило вече напълно местния си характер, не е вече творчество само на отделни гръцки градове, а става Общогръцко творчество. Поетите в Александрия и в Атина не творят сега само за ограничения кръг — жителите на своя град, а творят за всички, които по целия свят живеят гръцки живот, говорят и мислят по гръцки. Гръцките философи още много отдавна бяха започнали да говорят за човека въобще и за този именно човек сега работят писателите, музикантите, учените и художниците. Достъпът към елини етическата цивилизация бил широко отворен за всички, които могли и имали желание да се приобщят към нея. За пръв път сега възниква понятието хуманност (латинското humanitas), понятието за всичко онова, което е свойствено на един културен човек, т.е. на един грък, за пръв път сега възниква и представата за цивилизован свят. Омировата фигура върху знаменития релеф на Архелай от град Приена в Мала Азия, фигура, увенчана с Вселената (ойкумене, orbis terrarum) и Времето, много недвусмислено подчертава основната идея на елинистичсската humanitas: бащата на тази humanitas, т.е. на гръцката цивилизация, Омир, я е създал за вселената и за вечни времена. Бъдещето доказа, че гордостта на елинизма с миналото си и с настоящето си не е била нещо преувеличено.

Силата на гръцкия гений е изиграла своята голяма роля не само за създаването на гръцката култура. Тя личи и в заразителността й, личи в това, че влиянието й не се ограничило само с пределите, до които въобще стигнала гръцката нация. Елинистичсската култура почти никак не е засегната от влиянието на Изтока, но затова пък тя от своя страна оказала силно влияние върху по-нататъшното развитие на източната цивилизация — Наистина, влиянието й проличало не изведнъж; елинският фермент действал бавно; обаче с неговото въздействие до голяма степен се обяснява възраждането на източната цивилизация през епохата на Римската империя и ранното Средновековие, въздействие, което личи и в новоперсийската култура от времето на Сасанидите, и в културата на северна Индия от времето на ранната Римска империя, и в арменския, и в грузинския, най-после и в арабския Ренесанс през ранните Средни векове.

Гръцката цивилизация не по-малко повлияла със своята заразителна сила върху изграждането и на западноевропейската цивилизация, предимно в Италия, а отчасти в Галия и в Испания. Латинската култура на Италия и на Запада е един от клоновете на гръцката култура от III и от следващите векове пр.Хр.; не робски копия, не подражание, а самостойно национално развитие на елинските идеи, на елинското изкуство, на елинската литература на латинския Запад, и приобщаване на тоя Запад към градския живот на елинския Изток с всичките му външни особености.

Но какво ново е внесъл елинизмът в съкровищницата на гръцката цивилизация? Кое е онова, което ни дава право да гледаме на елинистичсската цивилизация като на творческа? Нека се спрем преди всичко на религията. Главната особеност на гръцката религия през това време е по-тясното сливане на понятията религия и нравственост. Не малко помагат за това и философията, особено стоицизмът, и литературата, която усърдно разглежда въпроси от обществения и личния морал, и срещата на гръцките религиозни възгледи с източните религии. Всичко това, взето заедно, подготвя почвата за високото нравствено-религиозно учение на християнството. Интересно е да отбележим, че пак по същото време в областта на религията се слага на първо място и въпросът за смъртта и живота на онзи свят, въпрос, свързан от своя страна с въпроса за поведението на човека през време на живота му пе само в областта на религията, но и в областта на нравствеността. Елевзинските мистерии на Деметра, съчетани с формите на орфизма, поставили тези въпроси в центъра на религиозното си откровение. През епохата след Александър Велики мистериите се разпространяват по целия гръцки свят, прониквайки в Египет, в Италия, в Сицилия и в далечните колонии по бреговете на Черно море. Орфически златни листове с текстове, чието съдържание е какво очаква човека след смъртта, са намерени в гробници от епохата на ранния елинизъм в южна Италия и в гробове на жители от остров Крит. Александрия имала свой Елевзин, свое светилище на Деметра, уредено по образеца на атинското. Пак в Египет неотдавна бе намерен интересен документ-свитък, върху който са записани някои молитви, възприети в мистериите, като се посочва и това, какво очаква вярващия в задгробния му живот. Във връзка с тия течения е и разпространението по целия гръцки свят на създадения от Птолемеите в Египет култ към Серапис, който съединявал в себе си гръцки и египетски религиозни представи. Пак във връзка с тях са и гръцките представи за задгробния живот, и малоазийските и тракийските идеи за същия този основен въпрос. Живият интерес към въпроса за задгробния живот спомогнал постепенно да проникнат в гръцка среда източните култове, които образували самостойни, не свързани с определена държава и с определена националност религиозни общини. Тези култове привличали гърка с тайнствените си и великолепни обреди, с мистичната си подложка, с дълбочината на религиозното чувство у последователите им и с широките възможности за алегорично и философско тълкувание, които възможности давали трагическите им и пълни с религиозен подем митове. Но, от друга страна, грубостта и чувствеността на източните мистерии действат отрицателно върху душата на гърка. Ето защо, възприемайки източни култове, гърците се стараят да влеят в тях своите нравствени и религиозни идеи, стараят се да смекчат примитивната грубост на обреда, с една дума — да ги елинизират. Интересни са в това отношение уставите на някои религиозни малоазийски общини, чиито членове се обединяват около мистериите на Великата Богиня. Като първо условие да може да бъде приет някой за член в тях е не само неговата телесна, но и душевна чистота. Нравствените идеи се персонифицират в цял ред нови божествени образи — богове и богини: на Справедливостта, на Чистотата, на Добрите дела и т.н.

И тъй, гръцката религия става все по-одухотворена, все по-отвлечена, като заедно с това изгубва връзката си с отделните градове-държави. В представата на всеки образован грък идеята за бога въобще, идеята за „божественото“ измества образите на отделните богове, които продължават своя живот само в изкуството, в поезията, в официалния култ и в религиозните вярвания на некултурните части от населението на Гърция. Тъкмо тия нови религиозни течения, които проникват все по-дълбоко в средата на гърците, ни обясняват защо и в Гърция, и в елинистическите монархии елинистическите царе се опитват да обединят политиката и религията в един култ на царете, за които опити говорихме в предидущата глава. Тоя култ, доколкото е бил възприет в живота на гърците и на елинизираната част от населението, с нищо не е свързан с източните култове на царете. Източният култ на царете продължава да живее сред гъстите маси от местното население, и то със старите си форми, и само механически се съчетава с онзи гръцки култ на монарсите, който постепенно се закрепва в гръцките градове. Последният е много тясно свързан с представата за божественото (therion), за която току-що говорихме малко по-горе. Гъркът не намирал нищо чудно в това, че божественото от време на време и постоянно се проявява (епифания) в лицето на ръководители, спасители и благодетели на човечеството. Оттук водят началото си култовите имена-епитети на елинистическите царе: Спасител (Сотер), Бог (Теос), Явен (Епифан), Благодетел (Евергет), нов Дионис, нов Херакъл и т.н.

Наред с религиозно-мистичнитс течения се зараждат и течения рационалистично и материалистични, обхващащи все по-широки кръгове от обществото. Агностицизмът (вярата в това, че смъртните не са в състояние да знаят каквото и да било за бога), атеизмът (неверието), скептицизмът и алегоризмът (рационалистичното обяснение на религиите, създадено от Евхемер), и те печелят привърженици и последователи, за които религията не е нищо друго, а изкуствено създание на човека. Материалистичната насока в областта на религията довежда между другото и до обоготворяване на Щастието и на Сполуката (Тюхе, латинската Фортуна). Култът на тези богове става много популярен по целия елинистически свят.

Силата на неизчерпаемото гръцко творчество и през епохата след Александър личи ясно и в областта на изкуството и науката. В литературата на преден план изпъкват новите видове, създадени от новите искания на живота и от променения му вече характер. Старите жанрове, като напр. трагедията, малко по малко измират, а други, като епическата поезия, изменят своя вид; новите пък, тясно свързани със старите, богато разцъфтяват. В областта на драматичната поезия важна роля играе новата комедия, комедията на характерите и на идеите, не толкова на интригата, рожба на Еврипидовата трагедия и на философските изследвания върху разните типове човешки характери (върху това е писал Аристотелевият ученик Теофраст). Най-виден автор на комедии е атинянинът Менандър, ръкописи от някои комедии на когото се намериха неотдавна в развалините на някои египетски градове и села.

Във връзка с комедията са и някои нови литературни видове с полуреалистичен, полуфилософски характер: сценки от ежедневния живот — мимове, „кривото огледало“ на градския живот в гръцките градове, доведени до голямо майсторство от Софрон, в V в. и по-късно от Херондас от остров Кос. Редом с литературното мимическо творчество съществували и популярни негови форми, изпълнени с жив хумор, който често се превръщал в откровен цинизъм. Изпълнявани отчасти с песен, отчасти с говор, те били пародийна форма както на комедията, така и на трагедията. Техните сюжети са главно любовни афери и авантюристи в любовта. Твърде малко са образците, които са ни запазени от тоя род писания; те не са се считали за литературни работи и не са разчитали на трайност.

Тъй наречените кинически диатриби — смес от проза и стихове, рязко бичували условностите, лицемерието и безнравствеността на съвременния живот. Най-прочутият писател на диатриби в проза е Бион, родом от Олбия на Черно море. Но последните открития ни дават повече сведения за диатриби в стихове, каквито са писали Кратес от Тива, Менип от Гадара, Керкидас от Мегалопол, Феникс от Колофон и Тимон от Флиос. Особен интерес представлява произведението на Керкидас, защото ни рисува много ясно бурния политически и социален живот на епохата. В противовес на смешния и дребнав градски живот, идилията, която достигнала най-голямо съвършенство под перото на сицилиеца Теокрит, ни разкрива поетичните картини на селския живот, живота в полетата и горите, живота на овчарите и земеделците, тъй далечен и толкова желан за жителите на големите градове с тяхната суета, шум и надпреварване за печалби. Същата идилична нотка звучи и в поетичната обработка на митовете в малки митологически поеми (Калимах), в които, както и в идилията, са смесени: романтична идеализация на миналото, красива еротика и понякога тънък психологичен анализ.

Разширението на географския кръгозор на елинистическите гърци, по-основното им запознаване с други нации, учението на философите за ценността на „общочовешкото“в хората независимо от националността, поражда в обществото интерес към тъй наречените варварски народи: скити, траки, келти и т.н. Пристъпвайки към изучаването на тези народи от гледището на нравствеността, философите, а след тях и историците (например Ефор), негодувайки срещу развратените нрави на съвременното им общество, рисуват доста фантастични картини за живота им, понеже смесват действителността с утопията и понеже си представят живота на варварите като приложение на принципите за личен и обществен морал. От същите извори, според източните образци, се развива романът на авантюрите и пътешествията, чиито герои (обикновено юноша и девойка) авторът постоянно прехвърля от една екзотична страна в друга, докато не ги свърже най-после със съпружески връзки. От източен произход е и приказката, която сега на гръцки език (Езоп) става настолна книга за възрастни и деца.

С голяма популярност се ползва и епиграмата — къс поетичен отзвук на най-разнообразни впечатления от живота, остроумна и сполучлива характеристика на всичко, което е могло да заинтересува поета. Към същата област трябва да отнесем и надгробните надписи в стихове, къси характеристики на някой покойник и на чувствата на живите още негови роднини и приятели, и надписите върху предмети, посветени на боговете, и т.н. От всички душевни преживявания на човека елинистичсската поезия на първо място поставя любовта. Появява се безкраен брой елегии, чиито герои са смъртни хора и безсмъртни богове; много от тях са написани за пеене (романси). Понеже повечето поети са под закрилата на някой силен на деня, особено на елинистическите монарси, то и поезията често е в услуга на честолюбието на такива липа и възпява разкоша и градините им, възпява блясъка на празненствата им, или славата на военните им подвизи. Но наред с това поетите не си затварят очите и пред отрицателни явления в живота. В пророчески поеми (например в митологичната поема на Ликофрон — „Александра“, в която героинята, пророчицата Касандра, под името Александра издекламирва пялата трагедия във вид на монолог), с един тайнствен, пълен с мистични предчувствия език поетите-пророци предсказват близката гибел и разрушението на великите царства от елинистическия период, които на всички се струвало, че са здраво изградени. Най-сетне оня локален патриотизъм, който въпреки разселването на гърците никога не е преставал да пламти в сърцата им, и съзнанието, че градът-държава постепенно изгасва заедно със своята минала слава, създали романтичен интерес към полулегендарното минало не само между учените, но и между поетите, които също са били учени и антиквари. Така били създадени произведения като „Айтия“ на Калимах, което носи отчасти етически, отчасти научен характер и в което ученият-поет изрежда пред погледа на читателя цяла редица далечни митове и забравени легенди, като се пренася често пъти в незначителни и обезлюдени места. Подобно съчетание на поезия с наука намираме в опитите да се обяснят в стихове-трактати някои технически въпроси. Стихотворните произведения на Никандър (II в. пр.Хр.): Alexipharmaca (противоотрови срещу всякакви отравяния) и Theriaca (ухапвания от отровни животни), както и астрономическото произведение в стихове (Phaenomena) от Арат (270 година пр.Хр.) са познати примери в това отношение.

Във всички литературни произведения на елинистическата епоха виждаме една обща за тях черта. Вън от това, сюжетът да е интересен, читателите търсели преди всичко съвършенство на формата. И това съвършенство в по-добрите призведения е доведено до най-високите възможни предели. Езикът на елинистичсската литература е богат, разнообразен и бляскав; стилът е изтънчен и необикновено гъвкав, менейки се според сюжета; метричните размери са разработени с необикновено разнообразие по чисто научни методи. За мнозина литературата става специалност-професия, а това им налага продължителна и трудна подготовка. За пръв път сега в гръцкото общество се отделя особена класа писатели-професионалисти.

Писателите не се занимавали само с това да създават нова литература. Те грижливо пазели и усърдно изучавали всичко, което е било направено преди тях. Повечето поети и писатели били в същото време и учени, които отделяли голяма част от времето си за изучаване, за критични издания и тълкувания на по-добрите произведения от периода, който те сами считали за класически в историята на гръцката литература. Този им интерес към миналото имал много голямо значение. Учените-литератори от елинистичсската епоха първи въвели литературата на миналото в училището като задължителен предмет за всеки образован човек. Пак те спасили и завещали на бъдните поколения оскъдните сведения, които ние сега имаме за писателите от VII–IV в. пр.Хр. Пак те създали и литературната биография, а въз основа на нея и историята на литературата. Под тяхно влияние били уредени и първите големи и богати публични библиотеки.

Пак благодарение на тях книгата прониква и в частния дом, в семейството, а това от своя страна спомогнало за широкото развитие на книжната търговия и поставило основите на книгоиздателската дейност. За това проникване на книгата в живота на елинистическия грък убедително свидетелстват намерените книги и отделни листове от книги в частни къщи и гробници на гърци, които са живели в градовете, пък дори и в села на Египет. Благодарение на него голяма част от гръцката и особено от класическата, т.е. доелинистическата, литература е запазена и до наши дни.

Засиленият интерес към миналото оживява литературно-научната дейност на писателите, чиято специалност е да изучават това минало. Историците от епохата на елинизма еднакво се интересуват както от съвременните им събития, така и от делата на по-далечното и по-близкото до тях минало, и то както на гръцката напия, така и на т.нар. варвари. Цял ред писатели, някои от които сами са участвали в събитията през царуването му, се нагърбват с историята на Александър Велики. И елинистическите монархии, и отделните градове си имат свои историци. Появили се и изследвачи, които се заинтересуваш и от историята на Изтока. Всичко онова, което ние знаехме за историята на Египет и на Вавилония до най-новите археологически открития, всичко това е черпено освен от произведенията на Херодот, главно от трудовете на елинизираните египетска и вавилонски жреца през елинистическото време: Манетон (египтянин) и Берое (вавилонянин). Нека отбележим още и това, че през елинистичсската епоха за пръв път се появяват и преводи на религиозни книги на Изтока Първият превод на Библията на гръцки език е направен в Птолемеевата Александрия. Намерили се историци, напр. Тимей, които за пръв път сега се заловили с нова задача — със задачата да събират и подреждат сведенията за историческите съдбини и на Запада, особено на Италия.

Наред с историята, която в литературна форма излага един или друг период от минатото или пък световната история изцяло от най-старите времена, през елинистическата епоха се появяват и редица специатисти-изследвачи, които събират в особени монографии исторически материали и които по такъв начин хвърлят повече светлина върху отделните спорни въпроси в историческото изследване. Нека отбележим още, че наред с интереса към политическата история се събужда интерес и към историята на културното развитие на човечеството. Един от Аристотелевите ученици — Дикеарх, написал първия общ очерк върху културното развитие на Гърция под заглавие „Животът па Елада“. За жалост, от цялата тази огромна маса исторически произведения на елинистическата епоха до нас почти нищо не е дошло. Римляните, които тъй старателно пазели класическата литература на Гърция, много малко се интересували от историческата литература на елинистическата епоха. Ето защо повечето от историческите съчинения на този период постепенно изчезнали и не попаднали в библиотеките на Средновековието. Същата участ, впрочем, постигната и другите писатели и учени през времето на елинизма Всичко, каквото знаем за тях, знаем го по жалките откъслеци и по цитатите на по-късните писатели от епохата на Римската република и Римската империя.

Изкуството, както архитектурата, така и скулптурата и живопистта, и през елинистическата епоха запазва чисто гръцкия си характер. В архитектурата по-голямо внимание сега се обръща не на постройките за религиозни цели, а за светски. Наистина, все още се строят храмове в голям брой, които все още учудват с грамадните си размери и с все по-голямата красота на детайлите си. Строят се и грамадни олтари, заобиколени с портики, например величественият олтар на Зевс в Пергам. Но нови архитектурни идеи и нови форми за тия храмове и олтари — това елинизмът не ни е дал. Затова толкова по-богато пък е творчеството на елинистическите архитекти в областта на гражданската архитектура. Царски дворци, паркове и градини около тях, павилиони и басейни в градините, царски летни вили вън от градовете, всичко това едно след друго възниква в Александрия, Антиохия, Пергам, Пела — За пръв път през епохата на елинизма гръцките архитекти се изправят пред задачата да разрешат постройката и планировката на такъв именно вид постройки. При разрешението на тази си задача много научили и взели и от източните си предшественици. Но няма съмнение, че те много неща са изработили съвсем самостоятелно, като използвали за новите си цели преди всичко портиките и колоните, създадени първоначално за гръцките храмове. За жалост нито един от елинистическите дворци, освен Пергамският, който впрочем е построен в римско време, не е запазен до наши дни. Но твърде голяма е вероятността Палатинският дворец на римските императори и вилите им в Италия да са подражания на дворците и вилите на елинистическите царе.

Много по-добре ни е позната елинистичсската градска архитектура. В последно време бяха изследвани и изучени редица градове, някои от които са основани, а други напълно преустроени именно през елинистичсската епоха, в Мала Азия (Пергам, Милет, Приена, Асос, Магнезия на Меандър), в Сирил, Египет, в Италия (Помпей) и в Сицилия. Навсякъде личи колко грижливо и научно са планирани тези градове, колко правилно са разпределени отделните градски квартали и с какво внимание са избрани местата за обществените площади и сгради. Голяма рядкост е да се намери някой град от доелинистическата епоха с правилна планировка, но през елинистическия период това става вече правило. За пръв път през елинистическото време се оформят и определени, навсякъде повтарящи се типове за градски обществени здания: зали за заседания на градските съвети, на гражданските съдилища и за събралия на цялото гражданство, театри, концертни зали, пазари, борси, фарове, гимназии и палестри, стадиони и хиподроми. Най-после, пак през елинистичсската епоха архитектурното изкуство се залавя да строи удобни и красиви частни къщи с портики, дворове и вътрешни градини.

Нека изтъкнем още и това, че пак архитектите от елинистическия период първи се научили да строят за късо време леки, но грамадни и красиви, чисто декоративни постройки за тържества и празненства на елинистическите царе. Във Вавилон по заповед на Александър само за няколко дни била построена грамадна палатка-зала за тържествения обяд, даден от Александър на войниците му, които по негова заповед се оженили за персийски моми. В Александрия архитектите на Птолемей Филаделф построили грамаден, богато украсен павилион за големия банкет, даден от царя. Като чудеса на архитектурата се споменават у елинистическите писатели грамадните кораби-дворци, строени за египетските царе, и разкошният пътнически и товарен кораб, построен в Сицилия за Хиерон II.

В скулптурата и в живописта художниците на елинизма също тъй се стараят не само да повтарят старите мотиви на класическата скулптура или да подражават на простотата и строгостта на архаичното изкуство в т.нар. архаизиращи статуи и картини, но търсят и нови пътища. Пътищата са същите, каквито и в литературата: или стремеж към величественото, колосалното (Родоската статуя на Слънцето), стремеж да се изобрази свръхчовешкото страдание и най-крайната напрегнатост на физическите и духовни сили (олтарът в Пергам), или любов към романтичното, идиличното, реалистичното, та дори и до карикатура и гротеска. Наред с натрупаните борещи се тела в боя на боговете с гигантите върху Пергамския олтар, наред със страданието на загиващия в непоносими мъки Лаокоон, наред с картината на боя на Александър и неговите македонци с Дарий и персите върху мозайката, намерена в Помпей, в живописта и скулптурата виждаме и блестящи рицари, спасяващи нежна девойка от страшен дракон; виждаме Дионис, намерил заспалата Ариадна, предадена от коварния й любовник Тезей; младия и стария Кентавър във властта на игривия Ерос; група овчари между кози и овце край селското светилище; селянин, караш на пазар кравата си; рибар, връщаш се от риболов; групи лъвици или овце с рожбите им, или гълъби, кацнали на ръба на един съд, пълен с вода; виждаме пияна жена с шише в ръка; заспало около един фенер момче-роб; виждаме сцени от живота ца варварските народи и т.н., и т.н. Живописецът и скулпторът не признават вече граници при избора на сюжет за художествено творчество. Освен това разнообразие на сюжети и изпълнение елинистическите скулптори, начело с Лизимах, подели и окончателно разрешили една от най-трудните проблеми на скулптурата изобщо — проблемата за движението. В елинистическите статуи движението е изразено не само в положението на отделните членове, но и с всички мускули на тялото: всеки мускул е обхванат от буйното или бавното движение на цялата фигура.

В живописта техническият похват достигнал до съвършено майсторство. Основно се проучва перспективата, прилагат се правилно перспективните съкращения, художниците се мъчат да разрешат задачата, как трябва да се изобразяват телата в пространството, сериозно вече пристъпват и към пейзажа, при който срещат още по-сложните задачи, как да предадат светлината и сянката, как да групират фигурите в пейзажа и т.н.

Но сигурно никъде другаде епохата след Александър не е направила такива успехи и няма толкова придобивки, колкото в областта на науката Философията през тази епоха се отделя от науката и заема свое особено положение. Тя се посвещава изпяло да изучава човечеството и започва да предпочита психологическото гледище пред физиологическото. Основаната от Платон академия продължила ра зискванията по теория на познанието, на която нейният майстор бе турил начало. Но крайният резултат на изследването се изразил в превръщане на Платоновия идеализъм в ограничен и безплоден скептицизъм. По-голямо влияние упражнили други Сократови шко ли, основани през IV в. пр.Хр. Перипатетиците, или последователи те на Аристотел, сега окончателно се посветили на положителните науки и на социалните изследвания. Киници, стоици и епикурейци, от друга страна, заемат тъкмо противоположно становище: те утвърди ли напълно своята независимост от науката Тия три школи имали и друга една допирна точка Когато изработеният от града-държава граждански идеал пропаднал, по-съзнателното население на елинис тическите царства ревностно търсело да открие смисъла на живота, идеал и правила на поведение. Малцина могли да почерпят утеше ние от религията; но чисто рационалистическото възпитание, което философията бе дата в минатото, произведе своите последствия, и мнозинството търсело вече отговор на своите съмнения не от Бога, а от разума И тоя отговор бил намерен у киници, стоици и епикурей ци. Всички тия школи изхождат от една и съща идея: човек никъде другаде не може да намери удовлетворение освен в себе си и в своя вътрешен мир. Спокойствието на душата (атараксия) е вътре в нас; за мъдреца външният свят е нещо безразлично. „Възможно е, казват стоиците, да се приспособите за тоя свят и да работите в него и за него честно и енергично, но вие не трябва да жертвате душевния си покой“, „Вие може да се борите с него и да го изобличите, казват ки ниците, можете да се настроите войнствено спрямо него“. „Вие мо жете да гледате на него със съжалителна насмешка, казват епикурей ците, и да вземете от него най-доброто, което може да ви даде; но това е дребно в сравнение с душевния покой, който превръща роба в свободен човек и цар“. Човекът има задължения към своите ближни, но главното му задължение е към самия себе си; и то единствено мо же да го отърве от живот, изпълнен със суетни безпокойства и нравс твено издребняване.

Тая теория на равнодушието е имала обаче слабо практичес ко влияние върху делата на хората Те продължаваш да работят и да творят, особено в областта на науката За хуманитарните науки вече говорихме по-горе. Още повече е направено в областта на т.нар. точни или експериментални науки. Още сме далеч от възможността правилно да преценим придобивките на гърците от III и II в. пр.Хр. в тази област. Изследванията им са изгубени; можем да си ги представим и да ги възстановим само ло цитатите от тях и според по-сетнешните им преработки. А това е мъчна и сложна работа. Изследвачът трябва добре да познава съвременното състояние на знанието в областта на този или онзи клон на точните науки, а същевременно добре да познава и езиците и историята на стария свят. И все пак и отсега още вече става ясно, че най-великите открития на XIX в. в основата си са били направени още от учените на елинистическия период. Малцина знаят колко велики открития е направил Херофил в областта на анатомията и физиологията. След много опити той успял да обясни например функциите на мозъка, изучил нервната система, схванал основните принципи на кръвообращението. Аристарх Самоски, съвременник на втория Птолемей, научно, математически доказал съществуването на слънчева система, а ученикът му Селевк от Вавилон още повече задълбочил откритията му. Най-новите изследвания на Дилс (Diels) и на Хайберг (Haiberg) показват колко велики са били за времето си откритията на Архимед в математиката и механиката и колко непрекъснато е развитието на математиката от старата до съвременната. Нека не забравяме, че и в съвременното училище до най-последно време като най-употребяван учебник по геометрия бе ръководството, съставено от учения от елинистическия период Евклид. Мястото на Евклид в областта на тригонометрията заемал Аполоний от Перга. Ератостен пръв изложил основите на математическата география в областта на географията. Броят на тия, само няколко дадени от нас, примери би могъл твърде много да бъде увеличен.

Характерно е още за елинистическата епоха, че образованието и значението на образованието за първи път било признато и оценено от държавата. Частните философски школи продължавали да съществуват, но редом с тях възникнали първите обществени институти за насърчение на литература и наука Музеят или „Домът на музите“е бил първото научно дружество, което било поддържано от държавата То било сдружение на учени и писатели, които отдали целия си живот на науката и литературата Една голяма библиотека и други удобства за изследвания, като напр. зоологическа градина, били поставени на тяхно разположение. Пергам е могъл да се хвали с такъв институт и Александрия се е стремяла да съперничи с него в това отношение.