История на вечността (Есета и разкази)

Хорхе Луис БорхесКраят

Излегнат, Рекабарен полуотвори очи и видя полегатия тръстиков потон. От другата стая до него идваше дрънкане на китара, своеобразен крайно беден лабиринт, който се заплиташе и развързваше безкрайно… Полека-лека си възвърна действителността, ежедневните неща, които вече никога няма да смени за други. Погледна без жалост своето голямо безполезно тяло, пончото от обикновена вълна, обвиващо нозете му. Вън, отвъд прозрачните решетки, се ширеха равнината и следобедът; бе спал, но още оставаше много светлина в небето. Зашари с лявата ръка, докато напипа един бронзов пепелник, намиращ се до крака на нара. Веднъж — дваж го размаха, от другата страна на вратата все тъй идваха до него скромните акорди. Изпълнителят беше негър, появил се една вечер с певчески претенции и предизвикал друг чуждоземец на дълго надпяване. Победен, продължаваше да посещава дюкяна, сякаш очакваше някого. Прекарваше часовете с китарата, ала не бе пял повторно; може би разгромът го бе огорчил. Хората вече бяха привикнали с тоя безобиден мъж. Рекабарен, стопанинът на дюкяна, няма да забрави никога това надпяване; на следния ден, намествайки едни вързопи с мате, внезапно му се бе схванала дясната ръка и бе загубил говор. Нали ни домъчнява за героите от романите, накрая прекалено ни домъчнява и за собствените неволи; не стана така с пострадалия Рекабарен, който прие парализата, както преди бе приел строгостта и самотностите на Америка. Привикнал да живее в настоящето както животните, сега гледаше небето и мислеше, че червеният харман около месечината беше на дъжд.

Едно момче с полуиндиански черти (негов син, може би) открехна вратата. Рекабарен го попита с очи има ли някой постоянен посетител. Момчето безмълвно му рече със знаци, че няма; негърът не влизаше в сметката. Простряният мъж остана сам; лявата му ръка си поигра някое време с пепелника, сякаш упражняваше някаква власт.

Равнината под последното слънце беше почти абстрактна, сякаш видяна насън. Една точка се размърда на хоризонта, докато стана конник, идващ или изглеждащ, че идва в къщата. Рекабарен видя меката шапка, дългото тъмно пончо, арабския кон, ала не и лицето на човека, който най-сетне възпря галопа и заприближава в лек тръс. На около сто и петдесет метра зави. Рекабарен не го видя повече, но го чу как подвиква, слиза, връзва коня о коневръза и влиза с твърда крачка в дюкяна.

Без да вдигне очи от инструмента, където май търсеше нещо, негърът сладко рече:

— Знаех си, господине, че мога да разчитам на вас.

Другият, с грапав глас, отвърна:

— И аз на теб, мулате. Куп дни те накарах да чакаш, но дойдох тук.

Настъпи тишина. Накрая негърът отговори:

— Полека-лека свиквам да чакам. Чаках седем години.

Другият обясни, без да бърза:

— Повече от седем години прекарах, без да видя децата си. Намерих ги онзи ден и не поисках да се покажа като човек, раздаващ удари с нож.

— Вече се погрижих — каза негърът. — Надявам се да сте ги оставили здрави.

Другоземецът, който бе седнал до тезгяха, охотно се разсмя. Поръча една ракия от захарна тръстика и я опита, без да я допие.

— Дадох им добри съвети — заяви, — които никога не са излишни и нищо не струват. Казах им между другото, че мъж не бива да пролива кръвта на друг мъж.

Бавен акорд изпревари отговора на негъра:

— Добре сте сторили. Така няма да приличат на нас.

— Поне на мен — рече другоземецът и прибави, сякаш мислеше гласно: — Моята съдба поиска да убия и сега отново ми туря ножа в ръката.

Сякаш не чул, негърът забеляза:

— С напредването на есента дните окъсяват.

— Светлината, която остава, ми е достатъчно — отвърна другият и се изправи.

Застана с прибрани нозе пред негъра и му рече, сякаш уморено:

— Остави на мира китарата, че днес те чака друг вид надпяване.

Двамата се отправиха към вратата. На излизане негърът промърмори:

— Може би в това ще ми потръгне толкова зле, колкото и в първото.

Другият отговори:

— В първото не ти вървеше зле. Там е работата, че ти се щеше да стигнеш до второто.

Отдалечиха се на известно разстояние от къщите, крачейки редом. Едно място в равнината беше еднакво с друго и луната грееше. Отведнъж се спогледаха, спряха и другоземецът си махна шпорите. Вече бяха с пончо, преметнато на ръка, когато негърът рече:

— Едно искам да ви помоля, преди да се вкопчим. В тази среща да вложите всичката си храброст и цялата си хитрина, както в онази, другата, преди седем години, когато убихте брат ми.

Може би за пръв път в този диалог Мартин Фиеро чу омразата. Кръвта му я почувства като някакви клещи. Вкопчиха се и острата стомана резна и беляза лицето на негъра.

Има един следобеден час, когато равнината току да каже нещо; ала не го казва или го изрича безкрайно и ние не го разбираме или пък го разбираме, но е непреводимо като музика… От своя нар Рекабарен видя края. Едно втурване и негърът отстъпи, залитна, замахна към лицето и протегна с дълбок удар камата, която проникна в корема. После дойде друг удар, който дюкянджията не смогна да уточни и Фиеро не стана. Неподвижен, негърът изглежда бдеше над мъчителната му агония. Избърса окървавения нож о тревата и бавно се върна към къщите, без да поглежда назад. Изпълнил бе своята задача на съдник и сега не беше никой. По-добре казано, беше другият: нямаше предназначение на земята и бе убил един човек.

Хорхе Луис БорхесСектата на Феникса

Тези, които пишат, че сектата на Феникса произхождала от Хелиополис и я извеждат от религиозната реставрация, последвала смъртта на реформатора Аменофис IV, привеждат текстове от Херодот, Тацит и египетските паметници, ала не знаят или не искат да знаят, че обозначението с Феникс не предхожда Храбан Маврий и че най-древните източници (Сатурналиите или Йосиф Флавий, да речем) само говорят за Хората на навика или за Хората на тайната. Още Грегоровиус забелязал в манастирчетата на Ферара, че упоменаването на Феникс било съвсем рядко в устната реч; в Женева съм общувал със занаятчии, които не ме разбраха, когато разпитвах дали са от хората на Феникса, но се съгласиха тутакси, че са хора на Тайната. Ако не се лъжа, същото става с будистите — името, с което ги знае светът, не е онова, което произнасят те.

Миклошич в една прекалено прочута страница е изравнил сектантите на Феникса с циганите. В Чили и Унгария има цигани, също и сектанти; вън от този вид повсеместност едните и другите имат помежду си твърде малко общи неща. Циганите са обездвачи на коне, медникари, железари и гадатели; сектантите за щастие обикновено упражняват свободни професии. Циганите съставляват физически тип и говорят или говореха таен език; сектантите се размесват с останалите и доказателството е, че не са търпели преследвания. Циганите са живописни и вдъхновяват лошите поети; романсите, цветните илюстрации и болерата подминават сектантите… Мартин Бубер провъзгласява, че евреите са по същество патетични; не всички сектанти са такива и някои се отвращават от патетичността; тази обществена и явна истина е достатъчна, за да опровергае простолюдната грешка (нелепо бранена от Урман), която вижда във Феникса едно производно на Израел. Хората разсъждават горе-долу така: Урман бил чувствителен човек; Урман бил евреин; Урман посещавал сектантите в пражкото гето; влечението, което Урман почувствал, доказва действителността на факта. Искрено казано, не мога да се съглася с тази преценка. Че сектантите в еврейска среда приличали на евреите, не доказва нищо; необоримото е, че си приличат подобно безкрайния Шекспир на Хазлит — на всички хора по света. Те са всичко за всички, както Апостола; преди няколко дни доктор Хуан Франсиско Амаро, от Пайсанду, възвеличи леснината, с която се пробождат.

Казах, че историята на сектата не отбелязва преследвания. Това е вярно, обаче нали няма човешка група, в която да не съществуват привърженици на Феникс и да няма преследване или строгост, които да не са понесли или извършили. В западните войни и в предалечните войни на Азия те са проливали кръвта си мирски под вражи знамена — твърде малко им помага отъждествяването с всички нации по света.

Без свещена книга, която да ги сбере, както Писанието — Израел, без обща памет, без тая друга памет, която е един език; разпилени по лицето на земята, различни по цвят и по черти, едно-единствено нещо — Тайната — ги обединява и ще ги обединява до края на дните им. Освен Тайната някога е имало една легенда (и може би един космогоничен мит), но повърхностните хора на Феникса я забравили и днес пазят само неясната традиция на едно наказание. На едно наказание, договор или предимство, защото версиите се различават и едва позволяват да се съзре оценката на един Бог, който осигурява вечността на племето, ако неговите хора поколение след поколение изпълняват някакъв обред. Сверявал съм докладите на пътешествениците, разговарял съм с патриарси и богослови; мога да уверя, че изпълнението на обреда е единствената религиозна практика, спазвана от сектантите. Обредът съставлява Тайната. Както вече посочих, тя се предава от поколение на поколение, но използването не иска майките или свещениците да обучават в него децата; посвещаването в тайнството е задача на най-нископоставените индивиди. Роб, прокажен или просяк изпълняват ролята на мистагоги. Също тъй дете може да въведе в учението друго дете. Деянието само по себе си е плоско, моментно и не изисква описание. Материалите са коркът, восъкът и гуми-арабика. (В богослужението се говори за глина; обикновено тя също се използва.) Не съществуват храмове, посветени нарочно на осъществяването на този култ, но някаква развалина, изба или преддверие са смятани за подходящи места. Тайната е свещена, ала въпреки това е смешновата; упражняването й става крадешком и даже нелегално, а привържениците й не говорят за нея. Липсват почтени думи за нейното назоваване, но се разбира, че всички думи я назовават или, по-добре казано, че неизбежно намекват за нея и така, в разговор, аз съм казал нещо си и посветените са се усмихнали или им е станало неудобно, защото са почувствали, че съм досегнал Тайната. В германските литератури има стихотворения, написани от сектанти, чийто номинален субект е морето или вечният здрач — по някакъв начин те са символи на Тайната, чувам да се повтаря. Светът е огледало на Играта, гласи едно апокрифно адажио, което Дю Кан отбелязал в своя Глосар. Своеобразен свещен ужас не позволява на някои вярващи изпълнението на тъй простия обред; другите ги подценяват, но те се подценяват още повече. Ползват се с много доверие, но пък онези, които преднамерено се отказват от Навика и постигат пряк контакт с божеството, за да осъществят този контакт, правят го с богослужебни фигури и затова Сан Хуан де ла Крус писа:

Заслужил съм върху три континента приятелството на мнозина поклонници на Феникса; с положителност знам, че Тайната отначало им се е сторила маловажна, мъчителна, вулгарна и (което е още по-чудно) невероятна. Не се примиряваха с допускането, че техните родители са се унизили до такива измами. Чудното е, че Тайната не се е изгубила отдавна; напук на превратностите на всемира, напук на войните и на всички изселвания, тя стига, ужасяващо, до всички вярващи. Някой не се поколеба да каже, че тя е вече инстинктивна.

$orig_titleLa secta del Fénix