Избрана

Десета глава

— По дяволите. Тогава тя наистина не може да излиза на слънчева светлина.

— Не го ли знаеше? — попита Афродита.

— Със Стиви Рей не се говори лесно, откакто тя… умря, така да се каже.

— Но ти си я видяла и си разговаряла с нея, нали?

Спрях и застанах пред нея.

— Виж, не трябва да казваш на никого за Стиви Рей.

— Не думай. Мислех да напиша статия в училищния вестник.

— Говоря сериозно, Афродита.

— Не се дръж с мен като с идиотка. Ако някой, освен нас знае за Стиви Рей, това е Неферет. Сигурно знае, защото чете мислите на всеки. Е, с изключение на нашите.

— И твоите ли мисли не може да чете?

Усмивката й беше самодоволна и ненавистна.

— Никога не е можела. Как мислиш, че ми се разминаха толкова много неща?

— Чудесно. — Ясно си спомнях каква отвратителна кучка беше Афродита като лидер на „Дъщерите на мрака“. Всъщност, откакто я познавах, тя беше егоистична, злобна и изпълнена с омраза. Вярно, виденията й ми помогнаха да спася баба и Хийт, но тя даде ясно да се разбере, че не й пука за тях, и помогна само защото имаше полза. Присвих очи и я погледнах. — Обясни ми защо си правиш труда да ми разказваш всичко това. Каква е изгодата за теб?

Афродита отвори широко очи, преструвайки се на невинна, и заговори със смешен акцент на южняшка красавица.

— Какво имаш предвид? Помагам ти, защото ти и приятелите ти сте ми симпатични.

— Зарежи глупостите, Афродита!

Лицето й придоби безразлично изражение и гласът й отново стана нормален.

— Да речем, че трябва да компенсирам за много неща.

— Пред Стиви Рей?

— Пред Никс. — Тя отмести поглед встрани. — Ти вероятно няма да го разбереш, защото имаш уникални способности и нови дарове от Никс и си олицетворение на съвършенството, но след време ще осъзнаеш, че невинаги е лесно да постъпваш правилно. Други неща и хора ти се намесват. — Афродита се засмя горчиво. — Е, ти може би няма да сбъркаш. Аз обаче сгреших. Може и да не ми пука за теб или Стиви Рей и за никого тук в училище, но държа на Никс. — Гласът й потрепери. — Знам какво е да мислиш, че богинята се е отрекла от теб, и не искам отново да изпитам същото чувство.

Докоснах ръката й.

— Никс не се е отрекла от теб. Неферет разпространява тези лъжи, за да не вярваме на виденията ти. Знаеш, че тя има пръст в превръщането на Стиви Рей в нежива, нали?

— Знам го от видението, когато видях как Стиви Рей умира. — Афродита се изсмя. — Добре, че Неферет не може да чете нашите мисли. Нямам представа какво би направила с новак, който знае колко е зла.

— Ясно й е, че аз знам.

— Шегуваш се!

— Знае, че я подозирам. — Поколебах се и после реших, че мога да й кажа. Колкото и да беше странно, оказваше се, че Афродита (или вещицата) е единствената в света, с която мога да разговарям. — Неферет се опита да изтрие паметта ми в нощта, когато спасих Хийт от неживите починали хлапета. Известно време имаше успех, но веднага разбрах, че нещо не е наред. Използвах силата на природните стихии, за да излекувам паметта си, и позволих на Неферет да разбере, че помня какво се е случило.

— Позволила си й да разбере?

Засуетих се:

— Тя ме заплаши. Заяви, че никой няма да ми повярва, ако кажа нещо против нея. И това ме ядоса. Отговорих, че няма значение дали някой вампир, или новак ще ми повярва, защото Никс ми вярва.

Афродита се усмихна.

— Обзалагам се, че това я е вбесило.

— Да. — Всъщност дори се успокоявам, като си помисля колко бясна беше Неферет. — Но тя замина веднага след това на зимна ваканция и оттогава не съм я виждала.

— Скоро ще се върне.

— Знам.

— Страхуваш ли се?

— Много.

— Не те обвинявам. Добре, ето какво знам със сигурност от моите видения. Трябва да заведем Стиви Рей на безопасно място и далеч от всичките тези неща. И трябва да го направим веднага, преди Неферет да се върне. Между двете има някаква връзка. Не разбирам каква е, но знам, че съществува и че е лоша. — Афродита изкриви лице в гримаса, сякаш току-що бе вкусила нещо гнусно. — Цялата история с неживите мъртви чудовища е лоша. Отвратителни същества.

— Стиви Рей не е като другите.

Тя ме погледна така, сякаш искаше да каже, че не ми вярва.

— Замисли се. Защо Никс ще дава на някой новак такава могъща дарба като връзка със земята и после ще я остави да умре? А след това ще я възкресява? — Млъкнах и се зачудих как да я накарам да разбере. — Мисля, че връзката й със земята е причината Стиви Рей да запази част от човечността си и ако й помогнем, ще си възвърне и останалата. Или ако намерим начин да я излекуваме и я превърнем в новак, или може би дори във възрастен вампир, Стиви Рей ще се оправи, а това ще означава, че има шанс и за останалите.

— Имаш ли идеи как можем да я оправим?

— Не, никакви — отговорих аз, а после се ухилих. — Но сега ще ми помага могъща новачка с видения и връзка със земята.

— Страхотно. Почувствах се много по-добре.

Не исках да го призная пред Афродита, но истината беше, че възможността да говоря с нея за Стиви Рей и помощта й да решим какво да направим повишиха настроението ми.

— Е, как ще намерим Стиви Рей? — попита тя и изкриви устни. — Не ми казвай, че очакваш да пълзя в гнусните тунели с теб.

— В три часа след полунощ ще се срещнем в павилиона във „Филбрук“

— Стиви Рей ще дойде ли?

Прехапах устни.

— Обещах й каубойски дрехи, затова мисля, че ще дойде.

Афродита поклати глава.

— Уж умира, а после се съживява, но вкусът й за дрехи си остава същият.

— Очевидно.

— Това вече наистина е тъжно.

— Да — въздъхнах аз. Обичах Стиви Рей, но дори аз трябваше да призная, че тя се обличаше като селско момиче.

— Къде ще я заведеш, след като й дадеш дрехите?

Не смятах за необходимо да споменавам, че бих искала да я заведа да се изкъпе в някоя баня.

— Не знам. Не съм мислила за това, а само да й занеса дрехи и кръв.

— Кръв!

— Тя трябва да пие човешка кръв, иначе ще полудее.

— Вече не е ли луда?

— Не! Стиви Рей се бори с проблемите си.

— Проблеми?

— Много проблеми.

— Е, добре, все едно. Трябва да решиш къде да я заведеш. Тя не може да остане с другите. Това няма да й помогне.

— Ще се опитам да я убедя да дойде тук. Лесно мога да я скрия някъде, докато повечето вампири ги няма.

— Не може да я доведеш тук. — Афродита пребледня. — Тук я видях да умира. Отново.

— По дяволите! Тогава не знам какво да направя — признах.

— Може да я заведеш в предишния ми дом.

— Да, родителите ти проявяват разбиране. Страхотна идея, Афродита.

Тя завъртя очи.

— Родителите ми ги няма. Заминаха рано сутринта на ски в Брекенридж за три седмици. Освен това тя няма да бъде в къщата. Родителите ми живеят в една от старите сгради малко по-нататък по улицата във „Филбрук“, но имат апартамент в гаража, който навремето използваха за жилище на прислугата. Сега само баба отсяда там, когато ни дойде на гости, защото мама я настани в първокласен скъп старчески дом със засилена охрана. Затова не се тревожи. Всичко в апартамента би трябвало да работи — електричество, вода и други неща.

— Мислиш ли, че Стиви Рей ще се чувства добре там?

Афродита повдигна рамене.

— При всички случаи ще бъде в по-голяма безопасност, отколкото тук.

— Добре. Тогава тя отива там.

— Дали ще издържи?

— Да — излъгах аз. — Ще й кажа, че хладилникът е пълен с кръв. — Въздъхнах. — Макар че нямам представа как да намеря чаша кръв, още по-малко пълен хладилник.

— В кухнята има.

— В дома ти? — озадачено попитах аз.

— Не, за Бога. Следи мисълта ми. Тук има кръв. В голям хладилен контейнер от неръждаема стомана в кухнята. Тя е за вампирите. Непрекъснато пристигат пресни запаси от човешки донори. Всички от висшето общество знаят за това. Понякога вземаме кръвта с ритуал.

— Трябва да стане. Сигурно ще мога да се вмъкна в кухнята и да взема малко кръв, без да ме хванат. — Намръщих се. — Моля те, само не ми казвай, че е в мензура или нещо друго, също толкова неудобно за носене. — Обичах да пия кръв, но мисълта действително да го направя, все още ме отвращаваше. Знам, че се нуждая от терапия.

— В найлонови пликчета е, като в болниците. Няма за какво да се притесняваш.

Несъзнателно бяхме завили надясно и вървяхме към общежитието.

— Ела тази вечер с мен — заявих аз.

— В кухнята ли?

— Не, при Стиви Рей. Ще ни покажеш дома си и как да влезем в апартамента.

— Тя няма да иска да ме види.

— Знам, но ще трябва да го превъзмогне. Стиви Рей знае, че твоето видение спаси баба ми. Когато й кажа, че си имала видение за нея, тя ще повярва. — Радвах се, че говоря толкова убедено, защото определено не се чувствах сигурна в думите си. — Но може би ще бъде най-добре, ако се скриеш и изчакаш, докато говоря с нея, преди да те види.

— Виж, опитвам се да постъпя правилно, но няма да се крия от момиче, което използвах като хладилник.

— Не я наричай така! — скастрих я аз. — Не ти ли е хрумвало, че голяма част от проблемите ти не са заради Неферет и всичките й тъпотии, ами за това, че имаш гадно, негативно отношение?

Афродита озадачено повдигна вежди.

— Да, мислила съм за това, но аз не съм като теб. Не съм позитивна и добронамерена. Я ми кажи нещо. Ти смяташ, че по същество хората са добри, нали?

Въпросът й ме изненада, но аз повдигнах рамене и кимнах.

— Предполагам.

— Аз пък мисля, че повечето хора — и вампирите, и човеците — са гадняри. Преструват се. Правят се на добри, но всъщност всеки момент може да покажат същинската си злоба.

— Потискащо е да живееш с тази мисъл.

— Ти го наричаш потискащо. За мен е реалистично.

— Имаш ли изобщо доверие на някого?

Афродита отмести поглед встрани.

— Не. Така е по-лесно. Ще го разбереш. — Тя отново ме погледна в очите и аз не можах да разгадая странния им израз. — Властта променя хората.

— Аз няма да се променя. — Щях да добавя още нещо, но си спомних, че само допреди няколко месеца, ако някой ми беше казал, че ще се натискам с възрастен мъж, когато имам не едно, а две гаджета, щях да отговоря, че няма начин да стане. Това не означаваше ли, че съм се променила?

Афродита се усмихна, сякаш бе прочела мислите ми.

— Не говорех за теб, а за хората наоколо.

— Не искам да се заяждам, но избирам приятелите си по-добре от теб.

— Ще видим. Като стана дума за това, не трябваше ли да ходиш на кино, за да се срещнеш с приятелите си?

Въздъхнах.

— Да, но няма да мога да отида. Трябва да намеря кръв и дрехи за Стиви Рей и искам да се отбия в „Уолмарт“ да купя мобилен телефон. Реших, че ще бъде добра идея да го дам на Стиви Рей, за да ми се обажда.

— Хубаво. Вземи ме пред тайната врата в източния зид в два и половина. Ще имам достатъчно време да отида до „Филбрук“ преди Стиви Рей.

— Добре. Трябва само да изтичам до стаята си, да взема някои дрехи на Стиви Рей и чантата си и тръгвам.

— Аз ще вляза първа в общежитието.

— Какво?

Афродита ме погледна така, сякаш ме мислеше за умствено изостанала.

— Няма да искаш да те видят с мен. Ще си помислят, че сме приятелки или някое друго абсурдно нещо.

— Не ме интересува какво мислят хората, Афродита.

Тя завъртя очи.

— Мен пък ме интересува. — Афродита забърза към общежитието.

— Хей! — извиках аз и тя погледна през рамо. — Благодаря ти, че ми помагаш.

Афродита се намръщи.

— Няма защо. Искам да ти помогна, но не казвай на никого за това. — Тя поклати глава и продължи да върви.