Избрана

Двадесет и първа глава

Мъчех се да се убедя, че ритуалът ще мине бързо. Щях да обиколя набързо кръга, да кажа молитви за професор Нолън, да съобщя, че Афродита отново се присъединява към Дъщерите на мрака (което щеше да бъде очевидно, след като тя демонстрира връзката си със земята), и после да добавя, че поради напрежението, на което е подложено училището, съм решила да не предлагам нови членове на Съвета на Префектите до края на учебната година.

„Ритуалът ще бъде лесен — повтарях аз на моя свил се стомах. — Няма да бъде като миналия месец, когато умря Стиви Рей. Тази нощ не може да се случи нищо.“

Облякох се, приготвих се, отворих вратата и видях, че Афродита стои на прага.

— Поемаш си дъх, а? — попита тя и се дръпна от пътя ми. — Те са длъжни да те чакат.

— Афродита, никой ли не ти е казвал, че не е възпитано да караш хората да те чакат?

Забързах по коридора, прескочих по две стъпала наведнъж и излязох от общежитието. Афродита търчеше да ме настигне. Кимнах на Дарий, който стоеше на пост навън, и той ме поздрави.

— Воините са адски готини, а? — отбеляза Афродита и се извърна, за да погледне Дарий още веднъж, а след това изкриви устни и ми каза с онзи неин глас на надменно богаташко момиче: — Не, никой не ми е казвал, че не е възпитано да карам хората да ме чакат. Възпитана съм да карам хората да ме чакат. А що се отнася до майка ми, слънцето я чака, преди да изгрее и залезе.

Въздъхнах.

— Как мина ритуалът на Неферет?

— Приказно. Тя постави предпазна завеса около училището. Сега вече никой не може да влиза или излиза, без тя да разбере. Не можеше и да бъде по-добре. Освен за нас.

Въпреки че наоколо нямаше никого, Афродита понижи тон.

— Стиви Рей още ли гълта кръвта в пликчетата?

— Едва се сдържа. Трябва да направим нещо, при това скоро.

— Не знам какво мислиш, че можем да направим. Ти имаш свръхсили. — Тя млъкна и после зашепна още по-тихо. — Освен това не знам какво очакваш да направим. Тя е отблъскваща и много страшна.

— Стиви Рей е най-добрата ми приятелка — ожесточено прошепнах аз.

— Не. Тя беше най-добрата ти приятелка, а сега е ужасяващо неживо момиче, което лочи кръв като върколак.

— Стиви Рей пак ми е най-добрата приятелка — упорито повторих аз.

— Добре, както кажеш. Това ще я излекува.

— Признавам, че не е лесно.

— Откъде знаеш? Опита ли?

Заковах се на място.

— Какво каза?

Афродита повдигна едната си вежда и сви рамене. Имаше абсолютно отегчен вид.

— Опита ли нещо?

— Мамка му! Да не мислиш, че е толкова лесно? Дълго търсих магия или ритуал, или… нещо специфично, изумително и вълшебно, а може би трябва само да помоля Никс да я излекува. — Докато стоях там и се чудех, чух гласа на Никс да отеква в съзнанието ми и да повтаря думите, които ми беше казала преди месец, точно преди да използвам способностите си с природните стихии, за да разруша преградите, които Неферет бе поставила в паметта ми. „Елементите могат и да възстановяват, не само да разрушават.“

— Мамка му? Ти каза „мамка му“ Това е почти псувня. Започвам да се тревожа за отвратителната ти мръсна уста.

Изведнъж се почувствах толкова щастлива и изпълнени с надежда, че дори Афродита не можеше да ме ядоса, и се засмях.

— Ела! После ще се тревожиш за речника ми.

Хукнах по пътеката. Пред спортната зала стоеше друг воин, грамаден черен вампир, който имаше вид на професионален кечист. Афродита замърка, като го видя, а той й се усмихна секси и по войнишки. Тя изостана, за да пофлиртува с него.

— Не закъснявай! — изсъсках аз.

— Спокойно. Ей сега ще дойда. — Афродита ми махна с ръка да продължа и ме стрелна с поглед, който ми напомни, че е по-добре да не ни виждат заедно. Кимнах сдържано и влязох вътре.

— Зи! Ето те и теб!

Джак дотърча до мен и Деймиън го последва.

— Съжалявам. Бързах, колкото можах — извиних се аз.

— Няма проблем — усмихна се Деймиън. — Всичко е готово за теб. — После усмивката му леко помръкна. — Е, освен Афродита. Не можахме да я намерим.

— Видях я. Ще дойде. Хайде, заеми мястото си.

Деймиън кимна и се върна в кръга. Джак се приближи до аудиотехниката (хлапето беше гений с всякакъв вид електроника).

— Кажете ми, когато сте готови — извика той.

Усмихнах му се и огледах кръга. Близначките ми махнаха от местата си на юг и на запад. Ерик стоеше до празното място зад свещта на земята. Той улови погледа ми и ми намигна. Усмихнах се, но се запитах защо стои толкова близо до мястото, където ще бъде Афродита. Притесних се, че тя е успяла да ме накара да я чакам, и погледнах към вратата. В същия миг Афродита нервно се вмъкна в стаята. Видях я, че се колебае, и ми се стори, че лицето й малко пребледня, докато оглеждаше кръга от чакащи Синове и Дъщери на мрака. Сетне тя повдигна брадичка, отметна назад буйните си руси коси и, без да обръща внимание на никого, наперено се отправи към най-северната част на кръга, за да застане зад зелената свещ. Щом я видяха, хлапетата престанаха да бъбрят безгрижно, сякаш някой натисна бутон за изключване на звука. В продължение на няколко секунди никой не каза нищо и после се разнесе тих шепот. Афродита стоеше зад свещта — спокойна, красива и много високомерна.

— По-добре да започваме, преди да избухне бунт.

Този път не подскочих при звука на плътния секси глас на Лорън, който се чу близо зад мен, но се обърнах. Исках другите (Ерик) да не видят неподходящото за публична консумация изражение на лицето ми, докато му се усмихвах.

— Готова съм повече от всякога — заявих аз.

— Тя трябва ли да бъде тук? — Лорън врътна брадичка към Афродита.

— За жалост, да — отвърнах аз.

— Интересно.

— Такава съм аз и животът ми — интересни. По катастрофален начин.

Лорън се засмя.

— Желая ти успех.

Въздъхнах, лепнах на лицето си подходящото изражение и се обърнах към кръга.

— Готова съм.

— Ще се водя по музиката. Ти започни танца си към центъра, докато аз рецитирам стиховете.

Кимнах, съсредоточих се върху дишането си и опитах да се успокоя. Музиката засвири и шепнещият кръг утихна. Погледите на всички бяха приковани в мен. Не знаех песента, но ритъмът беше равномерен и звучен и ми напомняше на пулс. Тялото ми машинално го поде и аз тръгнах по външната периферия на кръга.

Гласът на Лорън перфектно допълваше музиката.

Думите на старото стихотворение идеално подхождаха на атмосферата и извикваха във въображението образи от различния свят, в който бях започнала да се чувствам удобно по време на самотните ми разходки извън училището.

Долових мрака на предишната нощ и той сякаш проникна в кожата ми и отново изпитах усещането, че мястото ми е по-скоро в него, отколкото в човешкия свят около мен. Потреперих. Докато влизах в кръга, чух, че Деймиън ахна изненадано, и разбрах, че мъглата и магията са завладели тялото ми.

Гласът на Лорън заглъхна. Завъртях се още веднъж, прогоних чувството за мъгла и магия и отново станах видима. Все още изпълнена с нощното вълшебство, взех ритуалната запалка от отрупаната с лакомства маса в средата на кръга и осъзнах, че за пръв път се чувствам като истинска Висша жрица на Никс, потопена в магията на богинята и изпълнена със силата й. Вълна на щастие отми напрежението ми. Тръгнах с леки стъпки и застанах пред Деймиън. Той се усмихна и прошепна: Беше жестоко!

И аз му се усмихнах и вдигнах запалката. Думите, които инстинктивно ми дойдоха наум, сигурно бяха изпратени от Никс, защото моята душа не беше толкова поетична.

— Нежни, шепнещи ветрове, приемете поздрава ми. В името на Никс ви призовавам да повеете чисти, свежи и волни и да долетите до мен!

Докоснах пламъка до фитила на жълтата свещ на Деймиън и мигновено около мен се уви приятен, галещ ветрец.

След това забързах към Шоуни и нейната червена свещ. Реших да разчитам на особеното усещане за вълшебство, което изпитвах, и започнах заклинанието, без да вдигам запалката.

— Ти сгряваш и разпалваш огъня отдалеч с топлината, която ражда живот, и в името на Никс ти изпращам поздрави и те призовавам при мен! — Щракнах с пръсти срещу фитила на свещта, който се запали с красив пламък. Шоуни и аз се спогледахме усмихнати и после продължих към Ерин. — Хладни води на далечни езера и потоци, изпращам ви поздрави. Потечете бистри, чисти и бързи и елате тук. В името на Никс, покажете се да ви видим! — Допрях запалката до синята свещ на Ерин и изпитах голямо удоволствие, когато хлапетата най-близо до мен ахнаха и се засмяха, щом видяха водата, която, без да ги докосва, започна да се плиска в краката на Ерин.

— Фасулска работа — подметна тя.

Усмихнах се, тръгнах по посока на часовниковата стрелка и застанах пред Афродита и нейната зелена свещ. Тихият весел смях и щастливият шепот, разнасящ се от групата край мен, стихнаха. Лицето на Афродита представляваше безизразна маска. Единствено в очите й се четеше нервен страх и за секунда се запитах от колко ли време крие чувствата си. Тъй като познавах кошмарните й родители, предположих, че е отдавна.

— Всичко ще бъде наред — промълвих аз, без дори да раздвижа устни.

— Може да повърна — прошепна тя.

— Няма! — усмихнах се аз, а после извисих глас и изрекох красивите думи, които се рееха в съзнанието ми. — Далечни земи и диви места по земята, изпращам ви поздрави. Събудете се от сън и донесете изобилие от красота и устойчивост. В името на Никс призовавам земята при мен! — Запалих свещта на Афродита и залата се изпълни със свежото ухание на прясно окосена ливада. Разнесоха се звуци на чуруликащи птици. Мирисът на люляци направи въздуха толкова приятен, сякаш бяхме напръскани с лек и изтънчен парфюм. Видях блесналите очи на Афродита, а после се обърнах и погледнах останалите. Всички се бяха втренчили в нея, онемели от изумление. — Да! — казах аз. Надявах се, че отговарям на всичките въпроси, които знаех, че се въртят в главите им, за да сложа край на съмненията им. Те не я харесваха и не й вярваха, но трябваше да приемат факта, че Никс я е благословила. — Афродита е надарена от Никс с връзка с природната стихия Земя. — Отидох в средата на кръга и взех моята виолетова свещ. — Дух, изпълнен с вълшебство и мрак, шепнеща душа на богинята, приятел и странник, загадка и познание, в името на Никс те призовавам тук при мен! — Свещта ми се запали и аз застанах неподвижно, докато познатата хармония на всичките пет природни стихии изпълни тялото и душата ми.

Беше толкова невероятно, че чак забравих да дишам.

Опомних се и запалих плитката от евкалипт и салвия, а сетне я угасих, вдъхнах дълбоко аромата на билките и се съсредоточих върху ценностите на народа на баба ми — евкалипт за лечение, предпазване от болести и пречистване и салвия — заради свойството й да прогонва лошите духове, енергии и влияния. Уханният дим се завъртя спираловидно около мен. Отправих взор напред и заговорих. Съзнавах, че всички ме гледат, защото бях част от блестящата сребриста нишка от светлина, която видимо свързваше моя кръг.

— Весела среща! — извиках аз и групата повтори думите ми. Усетих, че напрежението ми намалява. — Всички знаете, че професор Нолън беше убита вчера. Слуховете са верни и истината е ужасяваща. Искам да се присъедините към мен и заедно да се помолим Никс да даде покой на духа й и на всички нас. — Замълчах и погледнах Ерик. — Аз не съм тук отдавна, но знам, че мнозина от вас са били близки с професор Нолън. — Ерик опита да се усмихне, но очевидната тъга не позволи на устните му да помръднат и гой замига усилено, за да прогони сълзите, от които сините му очи заискряха и се навлажниха. — Тя беше добър преподавател и човек и ще ни липсва. Нека изпратим на духа й една последна благословия.

— Да бъде благословена! — веднага отговориха хлапетата със сърдечен възглас.

Изчаках отново да утихнат и сетне продължих.

— Знам, че трябваше да обявя кой е избран за Съвета на Префектите, но поради всичко случило се през месеца реших да изчакам до края на учебната година. Тогава Съвета и аз ще се съберем, ще ви предложим няколко имена и вие ще гласувате. Избрах един новак, който ще бъде член на Съвета през това време. — Внимавах да говоря непринудено, сякаш не казвах нещо, което повечето щяха да помислят за безумна идея. — Както вече видяхте, Афродита е надарена с връзка със земята. Като Стиви Рей, това й отрежда място в Съвета. И като Стиви Рей, тя се съгласи да спазва моите нови правила за Дъщерите на мрака. — Обърнах се, погледнах Афродита в очите и изпитах облекчение, когато тя ми се усмихна сдържано и нервно и после кимна веднъж. След това, без да давам време на другите да започнат да бъбрят, взех бокала със сладко червено вино от масата, посветена на Никс, и започнах официалното заклинание на молитвата за пълнолунието. Този месец отново откриваме, че с пълнолунието трябва да се изправим пред ново начало. Миналия месец това беше новият правилник на Дъщерите и Синовете на мрака, а този месец е новият член на Съвета на Префектите и тъгата по смъртта на преподавател. Ваша лидерка съм едва от месец, но вече знам, че аз… — млъкнах и се поправих: — … че ние вярваме, че Никс ни обича и е с нас дори когато се случват страшни неща. — Вдигнах бокала и обиколих кръга, като рецитирах прекрасното старо стихотворение, което бях научила наизуст преди месец.

Предлагах на всеки новак глътка вино и кимвах, а те ми се усмихваха. Съсредоточих се да придобия вид на някой, на когото могат да имат доверие и да разчитат.

Зарадвах се, когато всички промълвиха „Бъди благословена!“, след като пиха от виното. Не изглеждаха особено разбунтувани.

Предложих на Афродита последната глътка, преди да пия и аз.

— Браво, Зоуи! — прошепна тя, пийна от бокала, върна ми го и на висок глас, така че всички да я чуят, изрече традиционните думи: — Бъди благословена.

Изпитах облекчение и гордост от себе си. Изпих последната глътка вино и оставих бокала на масата. В обратен ред благодарих на всяка природна стихия и го отпратих. Афродита, Ерин, Шоуни и Деймиън последователно духнаха свещите си. Накрая завърших ритуала с думите:

— Ритуалът ни на пълнолунието приключи. Добра среща, добра раздяла и добра нова среща!

— Добра среща, добра раздяла и добра нова среща! — повториха като ехо новаците.

Спомням си, че се хилех като малоумен идиот, когато Ерик неочаквано извика от болка и падна на колене.