Избрана

Единадесета глава

Намерих медальона със сърцето, докато ровех в чекмеджето, за да взема дрехи за Стиви Рей. Бях с него в нощта, когато тя умря, и щом се върнах в нашата стая, взводът на вампирите по разчистването (или както там го наричат) вече беше идвал и бе взел нещата на Стиви Рей. Много се ядосах. Настоях да върнат някои от нещата й, защото исках да запазя спомени от нея, и Анастасия, преподавателката по магии и ритуали (добра жена, омъжена за Дракона, инструкторът по фехтовка), ме заведе в таен склад. Натъпках някои от нещата на Стиви Рей в чанта и я сложих в дрешника й. Спомням си, че Анастасия се държа мило с мен, но не одобри, че вземам спомени от Стиви Рей.

Когато някой новак умре, вампирите очакват от нас да го забравим и да продължим да живеем така, сякаш нищо не се е случило.

Не мисля, че това е правилно. Нямах намерение да забравя най-добрата си приятелка още преди да разбера, че тя е нежива. Извадих дънките й и от джоба падна нещо — измачкан плик с името ми, надраскано с криволичещия почерк на Стиви Рей. Стомахът ме заболя, когато го отворих. Вътре имаше картичка за рождения ми ден — смешна рисунка на котка (която много приличаше на Нала), издокарана с островърха шапчица, но намръщена. На вътрешната страница пишеше: „ЧЕСТИТ РОЖДЕН ДЕН ИЛИ КАКВОТО И ДА ИМАШ, СЯКАШ МЕ ИНТЕРЕСУВА. АЗ СЪМ КОТКА.“ Стиви Рей бе нарисувала голямо сърце и беше написала: „ОБИЧАМЕ ТЕ! СТИВИ РЕЙ И НАЦУПЕНАТА НАЛА“ На дъното на плика имаше сребърна верижка. Вдигнах я и видях, че на нея е окачено изящно сребърно сърчице. Пръстите ми трепереха, докато отварях медальона. Отвътре изпадна прегъната няколко пъти снимка. Изгладих я и изхлипах, когато видях, че е изрязана от снимка, която бях направила на двете ни (като държах фотоапарата пред нас). Избърсах очите си, сгънах снимката, върнах я в медальона и го сложих на врата си. Верижката беше къса и сребърното сърце се вмести точно във вдлъбнатината под гърлото ми.

Намирането на колието ме накара да се почувствам по-силна и вземането на кръвта от кухнята беше много по-лесно, отколкото си го представях. Взех голямата си чанта, вместо марковата чантичка, която си купих в бутика на площад „Утика“ миналата година, и която обикновено нося. В голямата слагах учебниците си, когато учех в прогимназията в „Счупена стрела“, преди да бъда белязана и животът ми да се взриви. В нея можеше да се побере дебело дете (стига да беше ниско), затова лесно натъпках тъпите дънки „Роупър“ на Стиви Рей, тениска, черните й каубойски ботуши, бельо и чорапи и пак остана място за пет торбички кръв. Да, бяха отвратителни. Да, искаше ми се да пъхна сламка в едната и да изсмуча съдържанието й като вкусен плодов сок. Наистина съм отвратителна.

Трапезарията и кухнята бяха затворени и вътре нямаше никого, но както всичко останало в училище, не бяха заключени. Влязох и излязох безпроблемно, като внимателно държах пълната с пликчета кръв чанта и се опитвах да си придам безразличен и невинен вид. (Никак не ме биваше да крада.)

Тревожех се да не срещна Лорън (когото усилено се опитвах да забравя, но не чак толкова много, че да махна диамантените обеци), но видях само едно момче от трети курс на име Иън Боузър. Той е глуповат и кльощав, но забавен. Бях в часовете по драматично изкуство с него и знаех, че Иън е лудо влюбен в преподавателката, професор Нолън. Всъщност той я търсеше, когато едва не се блъсна в мен, докато излизах от трапезарията.

— О, Зоуи! — Иън нервно ме поздрави почтително по вампирски, като сложи юмрук на сърцето си. — Не исках да те прегазя.

— Няма проблем. — Не ми беше приятно, когато хлапетата ставаха нервни и се плашеха в мое присъствие, сякаш мислеха, че може да ги превърна в зли чудовища. Тук беше „Домът на нощта“, а не „Хогуортс“. (Да, чела съм книгите за Хари Потър, а харесвам и филмите. Това е поредното доказателство, че съм интелектуалка.)

— Да си виждала професор Нолън?

— Не. Дори не знам дали се е върнала от зимната ваканция.

— Върна се вчера. Уговорихме се да се срещнем преди трийсет минути. — Той се ухили и се изчерви. — Искам да стигна до финалите на конкурса за монолог от Шекспир догодина и я помолих да ме подготви.

— Чудесно. — Горкото хлапе. Никога нямаше да стигне до финала на тъпия конкурс, докато гласът му не престанеше да мутира.

— Ако я видиш, би ли й казала, че я търся?

— Разбира се.

Иън хукна по коридора, а аз стиснах чантата и се отправих към паркинга и след това към „Уолмарт“ Купуването на мобилен телефон, сапун, четка за зъби и компактдиск на Кени Чесни беше лесно. Трудното беше телефонният разговор с Ерик.

— Зоуи? Къде си?

— Още съм в училище. — Това не беше буквална лъжа. Тъкмо отбивах от пътя, за да спра пред мястото в източната ограда, където имаше тайна врата, която водеше до задната страна на училището. Казвам „тайна“, въпреки че десетки новаци и вероятно всички вампири знаеха за нея. Беше негласна училищна традиция от време на време новаците да се измъкват от територията на училището, за да извършват някои ритуали или да се държат лошо.

— Още си в училище? — Ерик се разтревожи. — Но филмът почти свърши.

— Знам. Съжалявам.

— Добре ли си? Не трябва да обръщаш внимание на глупостите, които Афродита бръщолеви.

— Да, знам, но тя не каза нищо за теб. — Или поне не много. — Само че в момента съм много притеснена и трябва да помисля за някои неща.

— Пак „неща“ — Гласът му не прозвуча доволно.

— Наистина съжалявам, Ерик.

— Да, добре. Няма проблем. Ще се видим утре или по-нататък. Чао — рече той и затвори.

— По дяволите!

Афродита почука на стъклото от другата страна и ме накара да подскоча и да изпищя. Оставих телефона и се пресегнах да й отворя.

— Бас ловя, че той е бесен — отбеляза тя.

— Нима имаш ненормално остър слух?

— Не, ненормално добра способност да отгатвам. Освен това познавам нашето момче Ерик. Тази вечер ти му върза тенекия и той е бесен.

— Първо, Ерик не е наше момче, а мое момче. Второ, не съм му вързала тенекия. И трето, няма да говоря за Ерик с теб, госпожице Свирка.

Вместо да посипе огън и жупел върху мен, както предполагах, Афродита се засмя.

— Е, добре. Все едно. И не отхвърляй нещо, преди да го опиташ, госпожице Благоприличие.

— Нека сменим темата. Имам идея как да се оправим със Стиви Рей. Не мисля, че трябва да се криеш. Покажи ми как да стигна до дома на родителите ти. Ще те оставя там и после ще отида да взема Стиви Рей.

— А искаш ли да си тръгна, преди да я доведеш?

Вече бях мислила по този въпрос. Изкушавах се, но истината беше, че по всяка вероятност се налагаше Афродита и аз да работим заедно, за да спасим Стиви Рей, затова неживата ми най-добра приятелка трябваше да свиква с Афродита. Пък и вече правех крадешком достатъчно много неща. Не можех да крия момиче, заради което пазех тайни от всички други. Ако в това имаше някаква логика, разбира се.

— Не. Стиви Рей ще трябва да свикне с теб. — Погледнах Афродита, когато спрях пред знак „Стоп“, и внимателно добавих: — Или може би ще направи услуга на всички и ще те изяде.

— Хубаво, че винаги гледаш оптимистично на нещата — иронично отбеляза тя. — Завий наляво тук. След това, когато стигнеш до Пеория Стрийт, свърни пак наляво и карай няколко преки, докато видиш големия знак, който сочи към разклона за „Филбрук“

Изпълних указанията й. Не разговаряхме, но не усещах неловко напрежение между нас. Беше странно, че е толкова лесно да бъда с Афродита. Не че тя не си оставаше кучка, но започвах да я харесвам. А може би това беше поредният симптом, който сериозно трябваше да се замисля дали да не подложа на терапия, и разсеяно се зачудих дали „Прозак“, „Лексапро“, или някой друг чудесен антидепресант въздейства на новаците.

Видях знака за „Филбрук“ и завих наляво.

— Почти пристигнахме. Петата къща вдясно. Мини по локалната алея. Тя заобикаля къщата и води до апартамента в гаража.

Приближихме се и аз поклатих глава.

— Тук ли живееш?

— Живеех.

— Страхотно е! — Къщата беше такава, в каквато си представях, че живеят богаташите в Италия.

— Ами! Проклет затвор.

Приготвих се да изръся нещо полупроницателно от сорта, че Афродита е свободна сега, след като е белязана, и е законно еманципирана непълнолетна. Можеше да заяви на родителите си да се разкарат (както бях направила аз), но следващата й остроумна забележка ме накара да забравя всички хубави неща, които смятах да изрека.

— И е много досадно, че ти си прекалено добродетелна, за да ругаеш и псуваш. Ако изречеш „Да ти го начукам“, това няма да те убие. Няма дори да означава, че не си девствена.

— Ругая. Казвам „По дяволите“ При това често. — Защо изведнъж изпитах желание да защитя предпочитанието си да не псувам?

— Все едно — засмя се Афродита.

— И няма нищо лошо в това да си девствена. По-добре е, отколкото да си боклук.

Тя продължи да се смее.

— Имаш още много да учиш, Зи. — Афродита посочи сграда, която приличаше на миниатюрен вариант на жилището.

— Заобиколи и отиди отзад. Оттам се влиза в апартамента и колата ти няма да се вижда от улицата.

Спрях зад разкошния гараж и слязох от колата. Афродита отключи вратата и видях стълби, а после я последвах в апартамента.

— Боже, слугите трябва да са живели доста добре навремето! — измърморих аз, докато оглеждах лъскавите дъски на пода, кожените мебели и искрящата от чистота кухня. Нямаше евтини дреболии, които да развалят обстановката, но имаше свещи и скъпи вази. Спалнята и банята бяха в другия край на апартамента. Надникнах и видях голямо легло с пухени завивки и възглавници. Предположих, че банята е по-хубава от спалнята на родителите ми.

— Подходящ ли е? — попита Афродита. Приближих се до прозореца.

— Плътни завеси. Хубаво.

— И капаци. Виж. Спускат се оттук. — Тя ми ги демонстрира.

Кимнах към телевизора с плосък екран.

— Има ли кабелна телевизия?

— Разбира се. И куп дискове с филми.

— Идеално. — Тръгнах към кухнята. — Ще взема едно пликче с кръв, а другите ще оставя тук и после отивам при Стиви Рей.

— Добре. Аз ще гледам телевизия.

Вместо да изляза, се прокашлях неспокойно. Афродита ме погледна.

— Какво има?

— Стиви Рей не изглежда и не се държи като преди.

— Така ли? Нямаше да имам представа, ако не ме беше светнала. Повечето хора, които умират и после се връщат в живота като чудовища кръвопийци, изглеждат и се държат по един и същ начин.

— Говоря сериозно.

— Зоуи, видях Стиви Рей и някои от другите същества във виденията си. Те са ужасяващи.

— По-лошо е, когато ги видиш в действителност.

— Няма да съм изненадана.

— Не искам да й казваш нищо.

— Имаш предвид, че е мъртва и така нататък? Или че е ужасяваща?

— И двете. Не желая да я уплашим, и да скочи върху теб и да разкъса гърлото ти. Вероятно ще мога да я спра, но не съм сто процента сигурна. И освен че ще бъде отвратително и трудно за обяснение, неприятно ми е да мисля какво ще прави всичката тази кръв в този страхотен апартамент.

— Колко мило от твоя страна.

— Хей, Афродита, опитай нещо ново, например да бъдеш добра.

— Тогава най-добре да мълча.

— И това може да е полезно. — Отправих се към вратата. — Ще се помъча да я доведа, колкото мога по-скоро.

— Хей! Тя наистина ли може да разкъса гърлото ми?

— Абсолютно — отвърнах аз и затворих вратата след себе си.