Изчезналата миниатюра (Или още: Приключенията на един чувствителен месар)

Десета глава„Весела поща“ в танцувалното заведение

Макар да се свечеряваше. Ирене Трюбнер настоя да предприемат излета, който беше намислила.

Те се прехвърлиха със сала през Варно, а сетне продължиха с трамвая, релсите на който минаваха покрай самия морски бряг през блатисти места и ливади, до крайната спирка „Маркграфенхайде“.

Оттам тръгнаха да се разхождат по безлюдни пътеки из гората. Беше тихо като в черква, когато няма литургия. Но горе, във върхарите на дърветата, шумеше вятърът, който се носеше откъм морето.

Странно нещо. В гората повече отколкото другаде човек си спомня за своето детство. Тогава дърветата са му се стрували много, много по-високи, отколкото са били всъщност. А гъсталакът на храстите — много, много по-непроходим и страшен, отколкото днес. Тогава детето все още вярва, че ей сега ще зърне Червената шапчица и лошия вълк. А срещне ли някой дървар и жена му, през нощта сънува, че е срещнало родителите на Хензел и Гретел. Същите ония родители, които изпратили двете си деца в гората, защото доходите им намалели.

На тази възраст навсякъде в гората съзираш жилищата на феи и джуджета. Сетне идват години, когато същите тия места служат за размяна на потайни нежности. И накрая идва време, когато си спомняш вече само за дъските, които дъскорезниците фабрикуват от дърветата в тия гори и за това, че никому не са нужни повече от четири дъски, за да бъде изпратен на последното пътуване добре запазен, макар и без прозорец.

А горите винаги ще шумят. И първият вятър винаги ще тича над върхарите на дърветата… О, колко хубаво щеше да бъде, ако можеше човек да вярва в прераждането на душите! Но кой ли намира сили за това?

На една полянка в самия край на ливадите Ирене Трюбнер седна сред зелената трева. А след това дори се излегна и впери поглед през плетеницата от треви и листенца към синьото небе. Двамата мъже по неволя се настаниха също на моравата и седнаха там като китайци на тържествено посещение.

Щурците настройваха мандолините си. Скакалците се упражняваха в дълъг скок. А една лековерна — или може ми само късогледа? — жълта пеперуда кацна върху изкуственото цвете на шапката на госпожица Трюбнер. Цели минути изтекоха, докато пеперудата забеляза измамата и разочаровано отлетя без мед.

Руди Щруве каза:

— Би трябвало да останем тук. Бихме могли да си построим три колиби. Какво ще кажете? Господин Кюлц ще прави телешки лебервурст и виенски шницел от диви зайчета. Госпожица Трюбнер би могла да събира боровинки и да вари липов чай. Пък аз съм чувал, че от букови жълъди можели да се пекат дори кифлички.

— А вие? — запита Ирене Трюбнер. — Вие нищо ли няма да правите?

— Аз ще снабдявам дома със змиорки и калкани.

— Умеете ли да ловите риба? — запита Кюлц.

— Не. Но всеки ден бих ходил с трамвая до Варнемюнде и бих купувал пушена риба.

Смяха се и бяха весели.

Докато забелязаха, че са се разположили върху мравуняк.

Когато пристигнаха във Варнемюнде, беше вече тъмно. Но излязоха и на вълнолома и дълго стояха облегнати на неговата каменна ограда, която строго отделя сушата от морето.

Жалко е, че това зрелище е достъпно за всички хора. Някои не го заслужават.

Когато на връщане тримата минаваха покрай фара, срещнаха някакъв човек, който се стори познат на господин Щруве. Но той не бе сигурен точно откъде го знае и затова не каза нищо на своите спътници.

Госпожица Трюбнер спря пред някакво заведение с дансинг и зачете афишите, окачени пред градинката му. С тия афиши се съобщаваше на летовниците, че вечерта ще се състои костюмиран бал. И то под мото: „Една нощ в Сан-Паули“. Костюмите — тъй пишеше — били наистина желателни, но в никой случай задължителни.

— Ще идем на тоя бал! — реши госпожица Трюбнер.

— По-добре да не ходим — посъветва ги татко Кюлц. — Мисля, че до утре би трябвало да останем колкото се може по-незабележими.

Руди Щруве го подкрепи.

— И в Берлин ще можем да танцуваме — каза той.

Госпожица Трюбнер най-енергично възрази и обвини двамата, че развалят хубавата вечер.

— Вие сте още малко дете — рече Кюлц. — Ще си похапнем спокойно, ще си пийнем по чашка и… хайде под юргана. Утре трябва да ставаме рано.

Нищо не помагаше. Накрая тя ги заплаши, че ще иде сам-самичка на бала. И затова нямало да бъде виновна тя.

— Ужасно, ужасно! — възкликна Кюлц. — Работата е там, че щом чуя музика и заспивам. Особено след вечеря. Цял живот трябваше да ставам все в пет часа сутринта. Пък и съм немузикален като хипопотам.

Но какво оставаше на мъжете? Естествено те отстъпиха.

Като пристигнаха в хотел „Берингер“ те се разделиха за малко. Сетне вечеряха заедно на верандата.

— Съвсем забравихме — рече Руди Щруве — да се осведомим за резултата от телефонния разговор, който водихте с вашата съпруга.

Отначало татко Кюлц изобщо не разбра за кого ставаше дума.

— Ах, да! — извика най-сетне той. — Щом някой нарече моята Емилия „съпруга“, мъчно проумявам за кого става дума. Остава да я наречете още „другарка в живота“. Емилия ми е жена! Всичко друго са превземки.

— Много ли ви се скара? — запита госпожица Трюбнер. — Страшно ли беше?

— Точно там е работата — рече Кюлц. — Просто не мога да повярвам още. Емилия изобщо не ми се скара. За пръв път от сватбата ни!

— А какво направи?

Татко Кюлц се смути и пийна една глътка, преди да се впусне в подробности.

— Плака! — каза след това той. — За пръв път плака.

— От радост ли? — запита Щруве.

Старият човек кимна утвърдително.

— Страшно, нали? Ужасно се изплаших. Но тя наистина плака. Като някое дете. Думичка не можа да продума.

— Ето, виждате ли! — заяви господин Щруве. — Да бяхте избягал за пръв път преди двайсет години, съпругата ви — прося извинение! — жена ви, още тогава щеше да плаче от радост.

— Тъкмо това си помислих и аз, като окачих слушалката — отвърна Кюлц. — Целият ни живот щеше да бъде друг.

— По-хубав — рече младият човек.

Месарят пак пийна глътка от чашката си и след това каза:

— Тури му пепел! Е, и такъв, какъвто си беше, животът ни бе достатъчно смешен.

Но младият човек не позволи да го отклонят от темата.

— Все пак! — възрази той. — Случаят би трябвало да се разгледа като поучителен. От него би следвало да се извлече полза.

— В смисъл? — запита нервно Ирене Трюбнер.

— Ако се оженя някога — каза Руди Щруве, — щом съпругата ми — прося извинение! — щом жена ми направи опит да се скара с мен, ще отпътувам за Копенхаген.

Младата дама стана.

— Изглежда, че в момента съм излишна тук. Не съм дорасла за подобни житейски мъдрости… След пет минути ще дойда да взема господата. За бала!

Тя се поклони и отиде в стаята си.

Двамата мъже вдигнаха чаши и весело си намигнаха.

— Жените не могат да понасят такива разговори — каза Кюлц. — Но съвсем сериозно, драги мой: ако се ожените, заминете за Копенхаген, преди да е станало твърде късно!

— Непременно в Копенхаген ли трябва?

— Ами! Ако щете, вървете и на Северния полюс! Жените забелязват какво представляваме за тях, едва когато ни няма вкъщи.

— Достатъчно за географията на брака — каза младият човек. — Ще имате ли нещо против, ако ви поканя да полеем нашите тъй понятни грижи с едно божоле?

— Какво ще имам против — отвърна Оскар Кюлц. — Наздраве, млади човече!

— Наздраве, стари господине! — извика Щруве. — Ако не бяха жените, нищо нямаше да ни тревожи. А какво ли щеше да представлява животът ни без тревоги!

По шосето, което води от Рощок за Варнемюнде, се носеше бясно колона от леки коли. Шест рощокски таксита. В първата кола, която осветяваше с фаровете си нощното шосе, имаше само един пътник. Белобрад и с тъмни очила, той отмести стъклото, което го отделяше от шофьора.

— По-бързо! — изкомандува той. — Не всеки разполага като вас с толкова много време!

— Ако се блъснем в някое дърво, няма да пристигнем по-бързо във Варнемюнде — подметна шофьорът.

— По-бързо! — заповяда господинът. — Без възражения! Инак вместо дърво, ще ви намеря нещо по-подходящо.

Той погледна през малкото задно прозорче на колата. Останалите пет автомобила ги следваха в колона.

Във втората кола седяха господата Щорм, Ахтел и Карстен. А освен тях и четвърти господин, който имаше вид на професионален борец: едър и с телосложение на бик. Вратът му приличаше на дънер. Те пушеха и разговаряха тихо.

— Отвратителни навици има шефът! — констатира Филип Ахтел. — Като ме засилват нанякъде посред нощ, бих искал да знам поне защо и за какво!

Карстен каза:

— Все ще има някаква причина. Няма да преобърне цялата програма наопаки само за удоволствие, я.

Професионалният борец тромаво кимна.

— Предчувствувам, че тая нощ ни предстои още една малка тупаница.

— От мен да мине — изръмжа господин Ахтел. — Но аз съм мислещ човек и желая да знам причините! Най-сетне не сме джандари!

— Все ми е едно защо и на кого ще счупя кокалите — заяви професионалният борец. — Важното е да си получа хонорара.

— Пролетарий! — каза господин Ахтел.

— Хайде, не си отпускай много езика! — извика Карстен. — Шефът знае какво върши. Не си пъхай сега носа навсякъде.

— Пък и такъв червен нос изобщо не е за пъхане — каза Щорм.

В танцувалното заведение във Варнемюнде настроението бе повишено. Летовниците се бяха появили в най-различни костюми. Някои като испанци. Други като моряци. Трети в антични костюми. Срещаха се и благородници от времето на рококото.

Върху електрическите лампи беше опъната пъстра прозирна хартия. Серпантини хвърчаха към дансинга от многобройните ъгли, ложи и ниши. Заведението явно бе дело на някой прекалено романтичен архитект. Навсякъде изобилствуваха малки стълбички, уютни кътчета и изящни колони. В него би могло да се играе на криеница.

Оркестърът беше много темпераментен. И при все че Ирене Трюбнер бе избрала маса далеч от неговата площадка, месарят Кюлц още със сядането си почна да води борба със съня.

Младите хора седяха усмихнати до него, решени да бдят над дрямката му.

— Предупредих ви — каза старият човек. — Не зная защо става тъй. Но щом чуя музика, с мен е свършено.

— Никак не ми се вярва, че това е защото не обичате музиката — забеляза учтиво Щруве. — Обратното, убеден съм, че ви изморява именно силната музикалност.

— Точно така! — рече зарадван Кюлц. — Тъй ще да е! Колкото по-силна е музикалността, толкова по-изморен се чувствам… Хайде сега, омитайте се на дансинга!

— Не предпочитате ли да ви правим компания? — запита младото момиче.

— Не, не трябва. Марш оттука!

Те станаха и се запромъкваха покрай масите; препъваха се в стъпала и се лутаха из разните ъгълчета, докато най-сетне стигнаха дансинга. Затанцуваха бавен валс.

Руди Щруве каза:

— Изглежда, това заведение е строено от някой страстен привърженик на готиката, живял през двайсети век.

— Разбирате ли нещо от готика? — запита тя.

— Не. Но и от двайсети век не разбирам нищо.

Бавният валс сякаш нямаше край. Когато за обща изненада оркестърът все пак свърши, ръкопляскаха му дотогава, докато засвири и едно танго. При това човекът при тимпана изпя някакъв текст, който несъмнено бе възникнал от дузина стари шлагери, размесени от автора като салата.

Ирене Трюбнер каза:

— Същински тюрлюгювеч!

— Така и трябва да бъде — заяви той. — Публиката иска да чува все старите песни. Ето защо производителят на шлагери не бива да пише нещо наистина ново. Дори когато може.

След тангото се упътиха обратно към масата си. Татко Кюлц спеше. Всеки път, когато издишваше, космите на мустаците му настръхваха. Погледаха го и го послушаха известно време. Сетне Щруве каза:

— Да го сложим ли да си легне в креватчето?

В същия миг Кюлц отвори очи и смаян погледна множеството около себе си, което жадуваше за забавление.

— Аха — каза сетне той. — Отначало изобщо не можех да разбера къде съм!

Канеше се да каже още нещо. Но внезапно очите му се разшириха и станаха кръгли като на кукла. Изгубил и ума, и дума, той се взираше в масата.

Младите хора проследиха погледа му. Госпожица Трюбнер побледня като платно и дрезгаво прошепна:

— Та това е невъзможно!

На масата имаше едно пакетче!

Беше същото пакетче, което преди обед бе подала тайно в Копенхаген на господин Кюлц, докато минаваха през контролата! И същото пакетче, което фалшивият митнически чиновник беше откраднал от господин Кюлц на ферибота „Дания“!

Старият човек се хвана за главата.

— Спя ли още? — запита той.

— Не — каза Руди Щруве. — Но защо сте толкова развълнуван?

Кюлц се наведе към него, посочи злокобното пакетче и пошушна:

— Това е фалшивата миниатюра!

Щруве погледна госпожица Трюбнер. Тя кимна утвърдително.

— А до него има и писмо — рече Кюлц.

Той посегна към плика.

Младият човек извика келнера, който се бе облегнал на една от колоните.

— Приближавал ли се е през последните минути някой чужд човек до масата ни?

— Не ми е направило впечатление, господине.

— Или пък да е изпращано нещо по някого?

— Не зная, господине.

— Добре — каза Щруве. — Благодаря!

Келнерът се оттегли.

Месарят Кюлц извади очилата от сакото си и разтвори плика. Докато наместваше очилата и вадеше писмото от плика, пръстите му трепереха. Той разгъна листа и прочете написаното.

Той подаде писмото на двамата.

Въпреки сериозността на положението, Руде Щруве не можа да сподави смеха си.

— Мошениците са възмутени до дъното на своите честни души! — рече той. — Е, доживяхме и това. Става все по-красиво.

Ирене Трюбнер седеше бледа и мълчалива в своя ъгъл, притискаше силно до себе си чантичката си и се оглеждаше с плах, блуждаещ поглед.

Господин Кюлц бе възмутен.

— Аз трябва да се засрамя? — запита яростно той. — През целия ми живот никой не се е осмелявал да ми каже подобно нещо. И тъкмо тия негодници са първите! — Той се позамисли. Сетне чистосърдечно каза: — Освен това и самият аз бях убеден, че тя е истинската миниатюра!

— Можете да разправите това на вашите познати от купето при следната ни среща с тях — предложи усмихнат Руди Щруве. — Нашите господа разбойници обичат да пишат писма. — Той кимна одобрително на татко Кюлц. — Те си кореспондираха вече и с мен.

— Че кога?

— Когато днес по обед оглеждах във ферибота малко по-внимателно вашето купе, те пъхнаха едно букетче и в моята шапка.

Госпожица Трюбнер се уплаши.

— Значи писмото беше от тях?

— И вас ли наругаха? — запита Оскар Кюлц.

— Не, само ме предупредиха.

— Защо не ми казахте истината още във влака? — попита Ирене Трюбнер.

— Че защо? — Той се усмихна. — Само щях да ви създам тревоги за мене. Или може би нямаше да се разтревожите, хубава принцесо?

— Искам да се върна в хотела! — заяви възбудено госпожица Трюбнер. — Искам веднага да се прибера в хотела. Няма да остана тук нито минута повече!

— За съжаление обаче не може — каза Руде Щруве.

— Да не си въобразявате, че тия типове само са ни върнали фалшивата миниатюра и след това са заминали за Берлин?

— А какво смятате вие? — запита Кюлц.

— Каква е последната забележка в писмото, което току-що получихте? — попита Щруве.

Месарят Кюлц разгъна още веднъж листа, втренчи поглед в него и прочете.

— „Доскоро виждане!“

— Именно! Сега не можем да направим нито крачка от вратата, без да се нахвърлят върху нас поне десетина яки мъже.

— Приятно прекарване — рече Кюлц. — Аз пък на всичкото отгоре оставих бастуна си в хотела! — Той се наведе към госпожица Трюбнер и тихо запита: Къде е истинската миниатюра?

— Аз… нося я у мен.

Тя стисна зъби, за да не се разплаче.

— Просто да полудееш! — заяви Кюлц. — Сега вече се чувствам като обсадена крепост.

— За щастие към нашата крепост има ресторант — каза Щруве. — Така че на първо време сме осигурени с храна и напитки.

— Ех, да не бях си забравил поне бастуна! — повтори татко Кюлц.

— И бастунът нямаше да ви помогне — отвърна Руди Щруве и се залови да подлага на грижливо изследване лицата на останалите посетители. — Да предугаждахме поне какво възнамеряват да предприемат нашите приятели!

Ирене Трюбнер прошепна:

— Цялата зъзна.

Кюлц махна с ръка на келнера да се приближи и каза:

— Три големи коняка. Но бързичко!