Изчезналата миниатюра (Или още: Приключенията на един чувствителен месар)

Осемнадесета главаМоторизираната гонитба

Няколко минути комисарят и неговите посетители стояха, без да могат да проговорят нито дума. Гледаха се един друг съвсем изумени и сякаш парализирани от ужас.

Криминалният комисар пръв се съвзе и заговори.

— Значи това е копие? Положителен ли сте, че не се заблуждавате, господин Щайнхьовел?

— Не се заблуждавам — отвърна колекционерът. — В цяла Европа, и това не е преувеличение, няма човек, който в дадения случай би могъл да се заблуди по-малко от мен.

Той сложи имитацията на Холбайновата миниатюра обратно в дървената кутийка с кадифена подплата и остави кутийката на писалището.

Месарят Кюлц развълнувано теглеше рошавите си мустаци.

— Ама че дяволска работа! Ние търчим заедно с полицията подир една банда от мошеници, а бандата търчи подир един млад човек! И сега излиза, че вместо истинската миниатюра, младият човек е задигнал фалшивата!

— Разбирам — каза Ирене Трюбнер. — Нали миниатюрата беше открадната от моята чанта! А когато лампите в танцувалното заведение отново светнаха, чантата ми беше празна!

— Възможно е да сте се заблуждавали — каза чиновникът. — Може би преди нападението в чантата ви се е намирал не оригиналът, а имитацията?

— Изключено! — отвърна младата дама. — Напълно изключено! Тъкмо тогава бандата беше върнала имитацията. Когато лампите угаснаха, тя още се намираше на масата, пред господин Кюлц!

— Точно така — потвърди месарят. — Заедно с онова безсрамно писмо.

— Изправен съм пред загадка — заяви комисарят. — Господин Щайнхьовел, възможно ли е да съществуват няколко имитации?

— Не. Това е невъзможно!

— Тогава — каза комисарят — има само едно решение! Щом като миниатюрата, която смятахме досега за истинска е копие, то по необходимост другата, на която сте гледали досега като на имитация, трябва да е оригиналът! Драга госпожице Трюбнер, къде се намира в момента втората миниатюра?

Устните на младото момиче бяха побледнели и трепереха.

— Аз я подарих на господин Кюлц, защото той беше толкова мил към мен. Мислех си, че господин Щайнхьовел сигурно няма да има нищо против.

Господин Щайнхьовел посочи дървената кутийка, която се намираше на писалището.

— Истинското копие ще дадем на драго сърце за спомен на господин Кюлц. Но какво направихте междувременно вие, господин Кюлц, с миниатюрата, която моята секретарка ви е подарила вчера и която, както сега излиза, е била оригиналът?

Месарят се удари с пестник по коляното.

— Ама че луда работа!

И гръмко се разсмя.

— Къде е миниатюрата? — нервно запита комисарят.

— Закачена е в нашата стая зад магазина! — извика доволен Кюлц. — Над стария кожен диван. До семейните снимки!

Останалите си отдъхнаха с облекчение.

— Ако научи, че над дивана ни виси половин милион, моята Емилия ще се побърка. Знаете ли какво ми каза, когато видя миниатюрата? — Кюлц, умишлено позамълча. Сетне продължи: — Каза, че би предпочела да получи един шоколад!

Другите учтиво се усмихнаха.

— Е, — заключи комисарят. — Значи, все пак още веднъж имахме щастие. Опасявах се вече, че господин Кюлц е оставил половината милион във влака.

— Моля ви се — рече Кюлц. — Подарък от госпожица Ирене не се оставя току-тъй! Та това би било направо грях!

— Драги господин Кюлц — замоли го комисарят, — бъдете така любезен и се обадете по телефона на съпругата си! Кажете й, че веднага ще изпратим при нея двама наши служители. Нека им предаде малкия спомен от пътешествието ви! На драго сърце ще й изпратим в замяна няколко шоколада.

— Дадено — каза Кюлц. Той пристъпи към телефона. — Но изпратете, моля ви, цивилни. Инак на „Йоркщрасе“ ще си помислят, че Кюлцови са станали апаши.

— Както желаете!

Месарят набра номера, и докато чакаше връзка смигна на госпожица Трюбнер.

— Да, да — каза той добродушно. — Какво ли щяхте да правите, ако не беше татко Кюлц!

В апарата се обади някакъв глас.

— Ало! — извика Кюлц. — Емилия, ти ли си? Да, аз още съм в управлението. Сега слушай добре! Но не се плаши! Ще изпратим при теб двама чиновници от криминалната полиция. Не, не. Няма да вземат теб, а миниатюрата. Миниатюрата! Разбираш ли? Как? Бе булка, малката картинка, дето ти я донесох от пътешествието! Дето виси над дивана! Разбра ли ме? Е, това е то!

Известно време от слушалката не се чуваше нищо, а след това — цял порой от думи.

Господин Оскар Кюлц изведнъж се облегна тежко на писалището. После съвсем унило остави слушалката, впери очи в комисаря и другите и прокара ръка по челото си. Отправи се с тромави стъпки към стола си и се строполи в него.

— Какво ви е? — запита ужасено госпожица Трюбнер.

— И моята миниатюра е изчезнала — каза тихо той.

Комисарят подскочи.

— Какво значи това, господин Кюлц?

— Ако знаех само! — каза обърканият месар. — Дошъл някакъв млад човек и искал спешно да говори с мен. Емилия го отвела в стаята зад магазина. Казала му, че може да ме почака там. После влезли клиенти. Жена ми трябвало да отиде в магазина. А когато се върнала отново в стаята, младият човек вече го нямало там. Тя, разбира се, си помислила, че му е омръзнало да чака, и не си блъскала повече главата. И едва сега, когато й се обадих по телефона, забелязала, че миниатюрата не виси вече над дивана! Значи тоя тип чисто и просто я е смъкнал от пирона и е изчезнал през вратата, която води към коридора!

— Пак тоя млад човек! — изрева комисарят извън себе си и яростно запрати големия дюлгерски молив в кошчето за отпадъци.

Господин Щайнхьовел се усмихна тъжно.

— Всъщност аз обичам кадърните млади хора. Но трябва да призная — този млад човек ми се струва прекалено кадърен.

Комисарят вдигна глава.

— Той навярно е забелязал след нападението във Варнемюнде, че по невнимание е откраднал копието. И затова, след като заключил бандата в жилището си, е оставил там и миниатюрата. По тоя начин с един куршум е ударил два заека. Отървал се е от конкуренцията. И освен това е можел да разчита, че поне за известно време ние ще смятаме копието за оригинала. И че така пак ще спечели преднина! Отишъл е тогава при госпожа Кюлц и преспокойно откраднал оригинала, който висял на стената, без да го ценят и без да му обръщат внимание.

— А откъде е можел този… този млад човек да знае, че втората миниатюра се намира у господин Кюлц? — запита госпожица Трюбнер. — Младият човек отдавна беше напуснал Варнемюнде, когато аз подарих на господин Кюлц онова, което смятахме за копие! Всичко това е много невероятно!

Комисарят отхвърли това възражение само с едно махване на ръка.

— Чисто и просто се е опитал! Най-сетне втората миниатюра е трябвало да бъде някъде. Пък и не бива да забравяме — често пъти мошениците имат повече късмет от почтените хора.

Месарят Кюлц измърмори:

— Все тия теории!

Сетне отново потъна в мрачни мисли.

— Възражението на моята секретарка — заяви господин Щайнхьовел — без съмнение е основателно. Струва ми се, че ние все още не знаем всичко.

— Теории — промърмори татко Кюлц. — Теории и нищо повече. — Изведнъж той се изправи и застана пред колекционера. — В едно нещо обаче няма никакво съмнение! Миниатюрата е изчезнала! Господин Щайнхьовел, дължа ви половин милион! Никакви противоречия! Имам в банката шест хиляди марки. Те са ваши. Освен това ваш е и магазинът ми. Доходът от него не е лош. Работи добре. Аз ще се оттегля с жена си при децата.

— За бога! — Викна изисканият стар колекционер на художествени предмети и вдигна отбранително ръце. — Какво ще правя аз с една месарница?

— То си е ваша работа — отвърна Кюлц. — Продайте магазина! През целия си живот не съм имал дългове. Тъй ще бъде и занапред. Няма да се успокоя дотогава, докато притежавам макар и едно копче за панталон, което не ми е абсолютно необходимо. Всичко, каквото имам, от днес нататък е ваше. Може би ще ми позволите да задържа няколко костюма. Те и без това няма да ви станат. После ще уредим всичко писмено.

Месарят седна пак и с разтреперани пръсти извади от табакерата си една пура.

— Вие май не сте на себе си! — рече господин Щайнхьовел. — Първо на първо, вие сте смятал, че у вас е имитацията. И второ, ние пак ще си получим оригинала! Нали, господин комисар.

— Разбира се! — увери ги несигурно комисарят.

— Вие сам не вярвате на думите си — каза Оскар Кюлц. — Ако тоя млад човек е наистина мошеник, вие ще видите вашия Холбайн на куково лято! Можете да бъдете сигурен в това!

— Изглежда, че нямате много добро мнение за полицията — рече криминалният комисар.

Господин Оскар Кюлц изобщо не чу възражението му, а замислено кимна на стария колекционер.

— После ще уредим всичко писмено — повтори сериозно той.

Композиторът Щруве пътуваше вече повече от час след стария гладко избръснат господин! Двамата шофьори много скоро бяха разбрали, че клиентите им съвсем не са тръгнали на разходка. Особено на единия от тях това беше станало ужасяващо ясно. В момента, когато поиска да спре, за да запита своя пътник, защо го кара да фучи безцелно и с бясна скорост по десетки главни и странични улици, той забеляза в огледалото, че изисканият господин извади от джоба си револвер, свали предпазителя и опря дулото му по недвусмислен начин в коженото шофьорско яке.

При най-важните положения в живота на човека обикновено не са нужни думи. Шофьорът реши да не пита нищо повече и изобщо да не спира. Той натисна педала на газта и профуча край съседния ъгъл.

Във второто такси работите се развиваха малко по-приятно. След като претърси основно джобовете си, композиторът Щруве намери лист нотна хартия. Той го разкъса на парчета и почна да пише бързо с късото си моливче по тях. На всяка от бележките написа един и същ текст и той гласеше:

На всеки полицай по движението, край който минаваха, Щруве хвърляше по една такава бележка. Стражарят на „Щайнпланц“ подаде своята бележка на един полицейски патрул. Патрулът уведоми своя участък. Инспекторът от участъка запита полицейското управление. Съответният комисар даде необходимите нареждания. И не след много време голям брой моторизирани патрули фучаха през задната част на Берлин и търсеха такси номер 1 А 32875.

При „Гедехтинскирхе“ първият от тия полицейски мотоциклети привлече вниманието на професор Хорн. Той беше спрял на „Ранкенщрасе“ и полицаят от коша посочи таксито.

— Продължавайте напред! — извика професор Хорн.

— Но има червена светлина — отвърна шофьорът.

Професор Хорн вдигна револвера. И въпреки червената светлина, таксито профуча към „Тауенциенщрасе“.

Руди Щруве подскочи в своята кола.

— Подир него! — кресна той извън себе си. — Подир него!

Гонитбата продължи.

А току зад двете таксита се носеше с бясна скорост мотоциклетът с полицаите.

Клаксоните виеха.

Пешеходците смаяно гледаха след тая кавалкада. Частни коли увеличиха скоростта си и се опитваха да я догонят. По улицата настъпи хаос.

Първото такси спря пред универсалния магазин в западната част на града. Пътникът изскочи от него и се втурна с големи крачки през портата на магазина. Вторият шофьор също удари спирачките.

— Чакайте тук — извика Руди Щруве и последва беглеца.

На портала Щруве се сблъска с полицаите, които току-що бяха слезли от мотоциклета.

— Елате! — извика композиторът и темпераментно се гмурна сред вълната от купувачите.

Професор Хорн беше изчезнал.

— Наредете да се затворят всички изходи! — каза Щруве и се забърза към стълбището.

Посетителите тъкмо искаха да се сбогуват с комисаря, когато по телефона се обади полицейският участък на „Щайнплац“ и съобщи текста на бележката, която се отнасяше за такси № 1 А 32875.

Комисарят веднага даде необходимите нареждания. Бяха разпратени моторизирани патрули. Освен това бяха блокирани всички изходни улици на града. В момента не можеше да се предприеме нищо повече.

Сега тримата посетители седяха пак на столовете си и смирено гледаха към телефона.

— Може би ще имаме късмет — каза криминалният комисар — и ще успеем все пак да пипнем този млад човек!

— Но кой, дявол да го вземе, преследва неговото такси? — запита скептично старият колекционер. — Кой устройва това странно моторизирано надбягване?

Чиновникът сви рамене.

— Нямам понятие. Може би конкуренцията иска сега да ни го предаде на заколение. А може и да е някой негов съучастник, който иска да ни насочи по грешна следа. Кой би могъл да знае това?

Месарят Кюлц каза:

— Доколкото познавам младия човек, той лично е пръснал тия бележки. Той чисто и просто ни поднася! Щом пипнете таксито в него или няма да има никакъв пътник, или пък някой съвсем невинен човек. И пада ни се! Подлъгахме се по честната му физиономия и сега той предоставя на нас говедата да плащаме сметката. — Кюлц сложи глава между своите огромни длани. — Ама че нехранимайко! Заради него за два дни отслабнах цели три кила! Я ме вижте на какво приличам! — Той обтегна жилетката си. — Най-малко три кила! И на това отгоре ме разори!

Господин Щайнхьовел се усмихна:

— Все още ли държите да ме направите наследник на вашата месарница?

— Моят магазин е ваш — каза татко Кюлц. — А също и банковата ми сметка. Правете с тях каквото искате! Аз ликвидирах всичко! Ще отида с Емилия при децата си и ще им помагам в магазина.

Телефонът иззвъня.

Всички погледнаха с напрежение комисаря, който се обади. Дали бяха намерили таксито? Дали бяха пипнали крадеца?

— За вас, господин Кюлц — рече комисарят.

Кюлц сграби слушалката.

— Какво има?

Внезапно цялото му теме се изчерви. Той изрева: „Не!“ и тръшна слушалката върху вилката.

Останалите го гледаха любопитно.

— Брей, че идиотщина! — каза той. — Тук е заложен на карта половин милион, а жена ми пита, дали ще се върна скоро за обед.

Почука се.

В стаята влезе един старши полицай и застана мирно.

— Писмо за господин Щайнхьовел! Току-що бе предадено.

Колекционерът прие писмото. Старшият се оттегли. Господин Щайнхьовел отвори плика, прочете писмото и безмълвно го подаде на Ирене Трюбнер и господин Кюлц.

— Оха! — възкликна Оскар Кюлц. — Познавам този почерк! С тия драскулки бандата писа едно писмо на младия човек! На ферибота. И сетне на мен, когато ми върна фалшивата миниатюра. Във Варнемюнде. Нощес. — Той се обърна към чиновника. — Но как така тия типове могат да пишат още писма? Нали уж ги тикнахте вече зад решетките?

— Положително сме заловили само част от бандата — каза комисарят.

Ирене Трюбнер кимна:

— Навярно писмото е от господина с бялата брада и тъмните очила. Все ми се струваше, че той е главатарят.

— А какво ще правим сега? — запита господин Щайнхьовел.

Комисарят натисна един звънец.

— Естествено, ще идем. Ще изпратя преди нас цивилни полицаи. Те ще заобиколят незабелязано къщата, преди да влезем в нея.

Старшията се появи. Комисарят му даде необходимите разпореждания. След това каза:

— Елате! Да вървим в бърлогата на лъва!

Те потеглиха.

Писмото остана на писалището. То гласеше:

Всички входове и изходи на универсалния магазин в западната част на града бяха блокирани. Пред вратите стояха полицаи и задържаха напора на минувачите. Зад вратите също имаше полицаи. Те пък усмиряваха налитащата срещу тях човешка тълпа, която искаше да излезе от магазина. Вдигаше се врява като в зоологическа градина преди храненето на животните.

Композиторът Щруве, следван от няколко полицаи, фучеше по всички налични стълби, през всички коридори, ходници и складове. Началниците на различните отдели претърсваха със своите служещи всички ъгли и гардероби. Светеха с джобни фенерчета под тезгяхите. Поглеждаха зад всички пердета. Асансьорите бяха спрени. Момчетата, които ги обслужваха и опаковачите слязоха в избите и не оставиха нито една дъска непреобърната.

Професор Хорн сякаш беше потънал в земята!

Хората, затворени в универсалния магазин, ставаха все по-неспокойни. А стражарите, придружаващи господин Рудолф Щруве, все повече се уморяваха и все по-често хвърляха крайно подозрителни погледи към ниския дебел господин, който ги предвождаше.

Кой знае какво щеше още да се случи, ако между минувачите пред универсалния магазин не се намираше едно момиченце на около шест години. Това дете, на име Марихен, стоеше заедно с майка си на „Ансбахерщрасе“. Майка му споделяше с околните най-различни предположения. А пък Марихен, необременена от никакви проблеми, разглеждаше витрината. Изведнъж детето каза много високо и възбудено.

— Мамо, я гледай! Очите на голямата кукла мигат!

Всички, които бяха чули забележката на Марихен, погледнаха като по команда към най-близката голяма витрина.

В средата и между палта, шалове, шапки, пижами седеше елегантно облечен манекен.

Един внушителен, възрастен и гладко избръснат господин.

— Та това е човек! — изпищя пронизително някакъв глас.