Изчезналата миниатюра (Или още: Приключенията на един чувствителен месар)

Седемнадесета главаОтначало става съвсем иначе…

Един от келнерите, изтичал до отсрещната страна на улицата да разпита какво става, се върна и се насочи към бюфета, за да разкаже новините, които бе узнал. Композиторът Щруве го хвана за фрака му.

— Какво се е случило, господин келнер?

— Някаква банда крадци пробила дупка в избата на дом номер 178, за да мине в номер 177. Портиерът чул шум и алармирал полицията. И когато крадците се промушвали през дупката, дежурната полицейска група пипнала хубавичко всичките един по един.

— А какво е търсила бандата в номер 177? — запита Руди Щруве.

— Да може да знае човек това! — рече келнерът.

Йоахим Зайлер се засмя.

— Може да са искали да си купят от книжарницата няколко картички с изгледи.

— Нищо не разбирам — Щруве тръсна композиторската си грива. — Защо, дявол да го вземе, са копали проход от едната изба до другата? Нали са можели съвсем спокойно да си идат направо в номер 177! Защо ще ходят най-напред в съседната къща?

— Може би прекият път им се е сторил много прост — разсъждаваше Зайлер. — Има своенравни хора.

Келнерът прояви повече досетливост.

— Че нали ако бяха влезли направо в номер 177, щяха да ги открият?

— А пък тъй тъкмо навреме успяха да се изплъзнат от полицията — каза Зайлер.

— Разбира се — рече келнерът. Но веднага се сепна.

— Все пак ги пипнаха! — Той поразмисли малко и додаде. — Иди, че се оправи! Но това с избата трябва да е вярно.

— Защо?

— Крадците изглеждаха много опърпани. Целите им костюми бяха посипани с мазилка като на бояджии. От нищо нещо не става.

Младият човек не беше особено зарадван да чуе това.

„Хубаво ще изглежда жилището ми — помисли си с примирение той. — Какво щастие, че не мога да го видя сега.“

Келнерът изчезна навътре в кафенето, но веднага излезе пак.

— Писмо за господин Зайлер. Предадено е преди минута.

Зайлер разкъса плика. Писмото гласеше:

Младият човек пъхна писмото в джоба си и се огледа. Търсеше господин с бяла брада и тъмни очила. Напразно.

Втурна се вътре в кафенето.

— Госпожице — извика той при бюфета, — кой предаде писмото за мен?

— Един едър, възрастен господин.

— С бяла брада ли?

— Не. Гладко избръснат.

— Естествено! — извика Зайлер.

— Господинът имаше вид на учен — каза госпожицата при бюфета.

— Би трябвало да го видите още когато имаше брада! Тогава изглеждаше като цял университет!

Зайлер се втурна обратно в градинката пред кафенето и седна отново до Щруве, който композираше върху мраморната плоча на масата. Беше изтеглил с едно моливче пет паралелни линии и сега рисуваше по тях нота до нота.

Зайлер недоволно оглеждаше улицата. Изведнъж подскочи като наелектризиран и се вкопчи в ръката на Щруве.

— Не ми пречи! — изръмжа приятелят му.

Композиторът изсвири тихо и нежно с уста мелодията, която беше записал с ноти. Приличаше на някое дете на игрище.

— Слушай! — Зайлер разтърси композитора. — Виждаш ли ей там елегантния господин в таксито?

— Зад колата с мебелите ли? До трамвая?

— Да. Таксито не може да мине. Имаме щастие. Слушай, момчето ми! Ако предадеш тоя господин жив и здрав в полицейското управление, ще получиш от мен една целувка по челото.

— Остави тая работа!

— Направи ми това удоволствие. Руди!

— Но как мога да викам полицията да арестуват човек, когото изобщо не познавам!

— Той е главатар на банда крадци!

— Ако толкова те интересува, тогава бъди така добър да си го хванеш сам!

— Нямам време — каза Зайлер. — Руди, хайде, тръгвай! След това ще ти разправя кой се е подвизавал в Копенхаген като господин Щруве!

— Онзи, който е мишкувал под мое име ли?

— Тъкмо той! — Зайлер сключи ръце умолително. — Но заминавай веднага! Колата с мебелите може всеки миг да се отмести! И тогава оня тип ще офейка!

— Откъде познаваш ти фалшивия Щруве?

Зайлер се наведе напред и прошепна нещо на ухото на своя приятел. (Прошепна го, та читателите да не могат още да узнаят какво каза.)

— Аха. И тогава, значи, ще ми покажем моя двойник?

Щруве вече трепереше от възбуда.

— Е, да, разбира се!

— Толкова отблизо, че да мога да му залепя една?

— Още по-отблизо! Но сега заминавай! И запомни номера на автомобила.

— Фурнозо в октави! — извика Щруве, нахлупи шапката върху главата си, махна на едно празно такси и се отправи на необуздан лов.

Зайлер плати на келнера и се упъти към съседния ъгъл, където чакаха таксита. Седна в първата кола и каза на шофьора:

— „Йоркщрасе“, ъгъла с улица „Бел-Алианс“. Но бързо! Можете да си спестите заобикалянията. Зная пътя.

Ирене Трюбнер беше завършила разказа си. Не бе прибавила нищо и само малко премълча. Сега седеше безмълвно в удобното кресло на Йозеф II и чакаше присъдата си.

— Браво! — каза господин Щайнхьовел. — Браво! Държала сте се чудесно. Можете да се гордеете с хрумването си да дадете на господин Кюлц имитацията вместо оригинала. И защо укорявате себе си заради нападението във Варнемюнде? Мило дете, в тъмното заведение миниатюрата непременно щеше да ви бъде открадната! Така или иначе. Ако не от мнимия Щруве, тогава толкова по-сигурно от бандата. Холбайн е изчезнал. И при все това аз съм доволен от вас.

— Много сте добър, господин Щайнхьовел!

— Добър ли? — запита учуден старият изящен господин. — Старая се само да бъде справедлив. За един стар човек това не е много трудно.

Телефонът иззвъня.

Господин Щайнхьовел се изправи и отиде при апарат.

Вдигна слушалката. След малко сбръчканото му лице засия:

— Наистина ли? — извика той. — Та това е чудесно! Идваме! Той остави слушалката и се извърна. — Какво ще кажете? Миниатюрата се намира в полицейското управление!

Ирене Трюбнер запита пресипнало:

— А господин Щруве? Искам да кажа мнимият господин Щруве? И той ли?

— Не. Бандата!

— Но нали тя съвсем не е откраднала Холбайн!

— А може все пак да го е откраднала? Скоро ще знаем повече — каза старият колекционер и плесна с ръце. — Хайде, хайде! Идвайте, детето ми!

Той отвори вратата към хола.

Появи се прислужникът.

— Шапката и палтото! — извика господин Щайнхьовел.

Месарят Кюлц тъкмо се беше качил в автобуса, който спираше пред неговия дом, когато един строен млад човек влезе в колбасарницата.

Госпожа Емилия Кюлц се подаде от вътрешната стая на магазина.

— Какво обичате, моля?

Господинът учтиво повдигна шапката си и поиска да говори с майстора.

— Не купуваме нищо — каза госпожа Кюлц.

Младият човек се разсмя.

— Но аз съвсем нямам намерение да ви продавам нещо!

— Тогава извинявайте! — отвърна госпожа Кюлц. — Когато някой иска да говори с майстора, все излиза търговски пътник.

— Аз не съм. Бъдете така любезна и повикайте съпруга си. Ние сме познати с него.

Той вдигна леко шапката си за втори път и назова някакво име. Измърмори го така, че самият той не можа да го разбере.

— Глупава работа — рече тя. — Мъжът ми току-що излезе. Мога ли да му съобщя за какво го търсите?

Младият мъж нерешително поклати глава.

— Трудно ще се уреди. Има неща, които най-добре се казват само на този, когото засягат. Прав ли съм?

— Възможно е — призна тя.

— Много ли ще се бави?

— Ако знаех само! Преди пет минути го повикаха.

Тя се поколеба да продължи.

— От полицията ли?

Госпожа Кюлц погледна изненадано младия човек.

— Аз присъствах на нападението във Варнемюнде — обясни той. — Ама че театър беше! Разказа ли ви вече всичко мъжът ви?

Тя кимна.

— А сега — продължи младият човек — научих нещо, което е в тясна връзка с тая работа и ще интересува извънредно много вашия съпруг.

— Че обадете му се тогава по телефона! — посъветва го госпожа Кюлц. — Той е в полицейското управление на „Александерплац“. Телефонът е във вътрешната стая.

И тя посочи с палец зад себе си.

— Ах, не — каза младият човек. — По някой път телефоните имат много уши. Най-добре ще бъде да намина пак по обед.

И тъй като госпожа Кюлц не се накани дори да му възрази спонтанно, той добави угрижен.

— Дано тогава да не е твърде късно.

Месарката се опомни.

— Знаете ли какво? — рече тя. — Ако нямате нищо против, можете да почакате мъжа ми и тук! Стига да разполагате с време.

Младият човек извади часовника си и замислен погледна циферблата.

— Имам наистина да уреждам още доста неща. Но един час бих могъл да пожертвувам.

— Хубаво тогава — рече госпожа Кюлц. — Тя го дръпна зад тезгяха и отвори вратата на вътрешната стая. — Тук е доста неподредено. Самото ни жилище е на първия етаж.

— Намирам го очарователно — каза младият човек.

— Е, е. Но какво да се прави? Човек не може да стои постоянно в магазина и да дебне клиентите, които не идват. А пък откакто съм зле с краката, вече съвсем не мога!

Той седна и смирено се остави да го осведомят подробно за страданията на госпожа Кюлц. Тя не му спести нищичко. Когато се увлече прекалено много в подробности, младият човек я прекъсна и запита да не би някой да има рожден ден.

— Мирише на домашни сладкиши!

Тя се усмихна доволна.

— Заради Оскар е. Опекох набързо един сладкиш с череши. По случай завръщането му. Довечера ще дойдат всичките ни деца и зетьове и снахи. И те ще доведат децата си! Ще направим едно малко празненство. Кръгло двадесет души.

— Семейно щастие! — рече той и се огледа в стаята.

— Страшно уютно сте се подредили тук!

Погледът му се закова над кожения диван.

— Това ми го донесе той от Копенхаген — заразказва тя. — Картинката ми се струва просташка. Почтените жени не се обличат така. Платовете не са чак дотам скъпи, че да ги пести човек толкова! Пък и картинката не била истинска.

Сетне младият човек се обърна с интерес към поставените в рамки фамилни снимки, които заобикаляха Ана Болейн.

Месарката го бомбардираше с имената на фотографираните хора. Родът на Кюлцови го заля като огромна морска вълна.

В този миг дрънна звънчето при вратата.

— Клиенти — каза госпожа Кюлц. — Трябва да изляза. Да, но да не скучаете!

Той посегна към един вестник, оставен на масата. Беше „Месарски вестник“.

— Все ще убия някак времето!

— Чувствайте се като у дома си — предложи тя.

— Ама, разбира се! — отвърна младият човек.

Тя оправи бялата си колосана престилка и изчезна в магазина.

Господин Щайнхьовел, Ирене Трюбнер и месарят Кюлц бяха въведени в стаята на криминалния комисар.

Помещението бе пълно с хора. Двадесетина мъже със сериозни изражения на лицата стояха покрай стените. Бяха оковани с белезници по двама.

Комисарят поздрави тримата нови посетители. Той изглеждаше в отлично настроение.

— Бъдете снизходителни към мен — помоли ги той.

— Имам гости. Но не исках господата да бъдат отведени, преди да ви ги покажа. — Той се обърна към госпожица Трюбнер и към господин Кюлц. — Светът е малък. Бих се учудил, ако не намерите между тях познати.

Госпожица Трюбнер се дръпна настрана. Оскар Кюлц обаче застана разкрачен пред бандитите и ги подложи на най-подробен оглед. На първо място там беше пиянската физиономия на господин Филип Ахтел с яркочервения нос. Там беше и дребният господин Щорм с клепналите уши. Там беше и самият мним митнически чиновник. Освен тях господин Кюлц позна още неколцина от своите спътници. Той се извърна към писалището и каза:

— Господин комисар, светът наистина е малък! Съжалявам, че трябваше именно тук да видя повторно тия хора. Бих предпочел да ги срещна в гората. Там човек би могъл да се поотпусне повече.

— Но, драги приятелю! — обади се Щорм. — Как можете да говорите тъй с нас!

— Дръжте си устата! — измърмори старшията.

Кюлц отстъпи крачка назад.

— Защо да си държа устата! — запита възмутено той.

— Не вие! — забеляза господин Филип Ахтел. — Държавният служител има предвид нас!

— Отведете ги! — заповяда комисарят.

— Най-сетне — рече Карстен. — В края на краищата ние не сме в паноптикум.

— Вън! — извика комисарят.

Вратата се отвори. И членовете на „Рощокския клуб за скат“ бяха подкарани към затвора за предварително следствие.

Криминалният комисар отвори един прозорец и си пое дълбоко дъх. След това се върна зад писалището си и подаде на господин Щайнхьовел едно пакетче.

— Радвам се — каза тържествено той, — че съм в състояние тъй скоро да ви върна откраднатата миниатюра. Бърза помощ, двойна помощ!

Трогнат, старият колекционер прие скъпоценното пакетче.

— Много ви благодаря, господин комисар!

Той разви пакетчето. Появи се една дървена кутийка.

— Бихте ли могъл да ни обясните — продължи господин Щайнхьовел — как е попаднал Холбайн в ръцете на тази банда? Нали предполагаме, че пакетчето е било откраднато от младия човек, който се е представил под името Руди Щруве?

Комисарят смутено сви рамене.

— Преди около час и половина дежурната полицейска група е била повикана по телефона на „Кантщрасе“. Намерила бандата в точно посоченото жилище. Обитателят на жилището бил заключил тия хора в една от своите стаи и оттогава е изчезнал безследно.

— Великолепно! — заяви господин Щайнхьовел. — И тоя безупречен обитател на жилището навярно е мнимият Щруве? Или?

Той отвори дървената кутийка.

— Може и да сте прав — каза комисарят. — Във всеки случай името на наемателя е Йоахим Зайлер. Дали той е мнимият Щруве, не знаем още. Но това се разследва.

— Не разбирам — обади се Ирене Трюбнер. — Ако този господин Зайлер беше крадец, той можеше да вземе миниатюрата от жилището си, след като е затворил бандата!

— Ако нашият Щруве е вашият Зайлер — каза Оскар Кюлц — в такъв случай повтарям онова, което вече казах на рощокския комисар: нашият Щруве не е крадец!

— А какво е тогава? — запита берлинският комисар.

В това време старият колекционер беше извадил от джоба си една лупа и разглеждаше миниатюрата тъй, сякаш тя беше някоя болна, а той — домашният лекар.

Комисарят стана.

— Е!? — запита той. — Доволен ли сте от нас?

Господин Щайнхьовел се облегна назад в стола си.

— Не съвсем, господин комисар! Това, което бяхте така любезен да ми връчите, за съжаление не е истинският Холбайн, а имитацията!