Изгубените години

ПРОЛОГ

1474 година

В приглушената тишина, докато сенките се спускаха над Вечния град, възрастен монах с приведени рамене безмълвно и крадешком се придвижваше към Тайната библиотека – едно от четирите помещения, съставляващи Ватиканската библиотека. Там се съдържаха общо 2527 ръкописа на латински, гръцки и иврит. Някои можеха да бъдат четени от външни хора, макар и под строго наблюдение, но други – не.

Най-спорен от всички ръкописи бе известният като Пергамент на Йосиф от Ариматея, или Ватиканското писмо. Бил донесен в Рим от апостол Петър и мнозина го смятаха за единственото написано някога от ръката на Исус Христос.

В това обикновено писмо Той благодареше на Йосиф за многобройните добрини – още откакто проповядвал за пръв път едва дванайсетгодишен в храма на Ерусалим. Още тогава Йосиф повярвал, че това е дългоочакваният месия.

Когато синът на цар Ирод чул за изключително умното и начетено дете, родено във Витлеем, той разпоредил младият проповедник да бъде убит. Като научил за намеренията на владетеля. Йосиф бързо се отправил към Назарет и получил разрешение от родителите на момчето да го отведе в Египет, за да бъде спасено и да учи в храма на Леонтополис в долината на Нил.

Следващите осемнайсет години от живота на Исус Христос са забулени в тайна за историята. Към края на своята мисия и със съзнанието, че като последен жест Йосиф ще му предложи гробницата си, където да почива в мир, Христос му написал писмо, за да изрази благодарността си към предания си приятел.

През вековете някои от папите вярвали, че писмото е автентично, други отричали достоверността му. Библиотекарят на Ватиканската библиотека бе дочул, че сегашният папа – Сикст IV, обмисля да унищожи документа.

Помощник-библиотекарят очакваше пристигането на монаха в Тайната библиотека. С дълбока загриженост в погледа той му връчи пергамента.

— Правя го по нареждане на негово преосвещенство кардинал Дел Портего – заяви той. – Светият пергамент не бива да бъде унищожен. Скрий го добре в манастира и не съобщавай на никого за съдържанието му.

Монахът пое свитъка, целуна го с благоговение и го пъхна в ръкава на дългото си расо.

Писмото на Йосиф от Ариматея се появи отново едва след петстотин години, когато тази история започна.

≈ 1 ≈

„Днес е погребението на баща ми. Той беше убит“.

Това бе първата мисъл, мярнала се в главата на двайсет и осем годишната Марая Лайънс, когато се събуди след неспокойния сън в дома, където израсна – в градчето Махуах, близо до планината Рамапо, в северната част на Ню Джързи. Избърса напиращите в очите си сълзи, надигна се бавно, спусна крака на пода и огледа стаята.

Като подарък за шестнайсетия й рожден ден й разрешиха да преобзаведе стаята си и тя избра да боядиса стените в червено. За кувертюрата, възглавниците и дамаската се спря на десен с щамповани бели и червени цветя. Винаги приготвяше домашните си потънала в големия удобен фотьойл в ъгъла, а не на бюрото. Погледът й се плъзна по полицата, която баща й монтира над шкафа, за да има къде да слага трофеите от победите в шампионатите на гимназиалните отбори по футбол и баскетбол. „Толкова се гордееше с мен – помисли си тя тъжно. – Искаше да преобзаведа стаята отново, когато завърших колежа, но аз не пожелах да я променям. Продължава да прилича на тийнейджърска стая, но на мен не ми пречи.“

Насили се да си припомни, че досега бе от онези щастливки, чийто единствен досег със смърт в семейството беше на петнайсет години, когато осемдесет и шест годишната й баба почина в съня си. Много обичаше баба си, но остана доволна, защото така й бяха спестени доста унижения. Силите я напускаха, а тя ненавиждаше да е зависима от някого.

Марая се изправи, пресегна се за халата, метнат на таблата на леглото, и като го облече, завърза колана около тънката си талия. Сега обаче беше различно, помисли си тя. Баща й не бе умрял от естествена смърт. Бил е застрелян, докато е четял в кабинета си на долния етаж. Устата й пресъхна, когато за пореден път си зададе все същия въпрос: „Мама била ли е в стаята, когато се е случило? Или се е появила, след като е чула изстрела? И каква е вероятността мама да е извършителят? Моля те, Господи, нека не се окаже така“. Пристъпи към тоалетката и се погледна в огледалото. „Толкова съм бледа“, помисли си тя, докато решеше назад черната си, дълга до раменете коса. Очите й бяха подпухнали от изплаканите сълзи през последните няколко дни. През ума й премина нелепа мисъл: „Чудесно е, че съм наследила тъмносините очи на татко; радвам се, че съм висока като него; това определено ми помагаше, докато играех баскетбол“.

— Не мога да повярвам, че го няма – прошепна тя, споходена от спомена за събирането по случай седемдесетгодишнината му преди три седмици. Припомни си събитията от изминалите четири дни. В понеделник вечерта остана до късно в офиса, за да разработи план за вложения за нов клиент. Когато се върна в апартамента си в Гринуич Вилидж в осем, звънна – както обикновено – на баща си. Гласът му звучеше страшно унило. Сподели, че мама е изкарала ужасен ден и обострянето на алцхаймера става все по-очевидно. Нещо я накара да се обади отново в десет и половина; тревожеше се и за двамата. Никой не вдигна и веднага я клъвна подозрението, че нещо не е наред. Марая си припомни пътуването, което й се стори безкрайно, докато шофираше от Гринуич Вилидж към Ню Джързи същата нощ. Но пътя звънеше отново и отново. Сви по алеята в единайсет и двайсет и ровичкаше за ключа, докато тичаше към вратата. Всички лампи долу все още светеха; когато влезе, отиде право в кабинета.

За пореден път си припомни какъв ужас завари. Баща й лежеше с опряна на бюрото глава, а раменете му бяха покрити с кръв. Майка й, също окървавена, седеше сгушена в килера близо до бюрото и стискаше пистолета на баща й.

Майка й я видя и започна да стене:

— Толкова много шум… Толкова много кръв…

Не беше на себе си, продължаваше да си припомня Марая. Набра 911 и успя единствено да изкрещи:

— Баща ми е мъртъв! Баща ми е застрелян!

Полицията пристигна след минути. Никога нямаше да забрави как изгледаха майка й и нея. Беше прегърнала баща си и затова и тя беше цялата в кръв. Чу един полицай да казва, че е съсипала уликите от местопрестъплението.

Марая си даде сметка, че се взира в огледалото, без да вижда нищо. Погледна към часовника на тоалетката и установи, че вече е седем и половина. Трябваше да се приготви, помисли си тя. Уговорката беше в девет да са в погребалното бюро. Дано Рори вече е приготвила мама.

Рори Стейджър – набита шейсет и две годишна жена – се грижеше за майка й от две години.

Двайсет минути по-късно, взела душ и изсушила косата си със сешоар, Марая се върна в спалнята и отвори вратата на дрешника. Извади черно-бялото сако и черната пола, които беше решила да сложи за опелото. Хората се обличат от главата до петите в черно при смърт в семейството, помисли си тя. Спомни си снимки на Джаки Кенеди с дълъг черен воал. О, боже, защо се случи това?

Приключи с обличането и застана до прозореца. Беше го оставила отворен, преди да си легне, и сега пердето леко се вееше от бриза. Остана за миг загледана в задния двор, засенчен от японските кленове, които баща й посади преди две години. Бегониите, засадени през пролетта, обрамчваха терасата. В далечината планината Рамапо сияеше в зелено и златно на слънцето. Беше прекрасен ден в края на август.

„Не искам денят да е красив – помисли си Марая. – Изглежда все едно нищо ужасно не се е случило, а то се случи. Татко беше убит. Искам да е дъждовно, студено и мокро. Искам върху ковчега му да се лее дъжд като сълзи. Искам небесата да плачат за него.“

Беше си отишъл завинаги.

Връхлетяха я чувство за вина и тъга. Изисканият колежански професор, който с такава радост се пенсионира преди три години и прекарваше по-голяма част от времето си в разчитане на древни ръкописи, беше убит по най-безмилостен начин. Марая го обичаше много, но през последната година и половина взаимоотношенията им се изопнаха заради връзката му с Лилиан Стюарт, професор от Колумбийския университет. Съществуването на тази жена промени живота на всички им.

Спомни си колко се смая, когато преди година и половина се върна вкъщи и завари майка си да държи намерените снимки, на които Лилиан и баща й бяха в любовна прегръдка. Толкова се ядоса, когато си даде сметка, че това вероятно е станало, докато Лили е била с него на археологическите му разкопки в Египет. Гърция, Израел или бог знае къде през последните пет години. Направо се вбеси, че я е канил вкъщи заедно с приятелите му Ричард, Чарлс, Албърт и Грег на вечеря.

„Презирам тази жена“, повтори си Марая.

Фактът, че баща й бе с двайсет години по-възрастен от нея, очевидно не е притеснявал Лили, разсъждаваше Марая мрачно. Бе се опитала да подходи честно и да прояви разбиране.

От години майка й се отдалечаваше и несъмнено е било мъчително за баща й да наблюдава как запада. Но тя все още имаше и добри дни. Продължаваше обаче често да споменава снимките. Страшно се беше засегнала, че съпругът й е имал друга жена в живота си.

Не биваше да мисли по този начин, напомни си Марая и се извърна от прозореца. Искаше татко й да е жив; искаше да му каже колко съжалява, че миналата седмица го попита дали Лили от долината на Нил е била добър спътник и при последния му обект в Гърция.

Тя се извърна от прозореца и отиде до бюрото, за да разгледа внимателно снимка на майка си и баща си отпреди десет години. Колко се обичаха, спомни си Марая. Оженили са се веднага след завършване на университета.

А тяхната дъщеричка се появила едва след петнайсет години.

Усмихна се бегло: в съзнанието й изплуваха думите на майка й, че независимо колко дълго се е наложило да чакат, Бог ги е дарил със съвършеното дете. Майка й всъщност проявяваше огромно великодушие, даде си сметка тя. И двамата й родители бяха невероятно привлекателни – и елегантни, и чаровни. Докато като малка Марая не беше поразителна: гъста и дълга права черна коса, толкова слаба, че приличаше на недохранена, висока като върлина и с хубави зъби, но през тийнейджърските години прекалено големи за лицето й. Накрая обаче бе извадила късмета да вземе най-добрите черти от двамата.

„Тате, татко, моля те да не си мъртъв. Бъди на масата за закуска, когато сляза. Дръж чашата с кафе в ръка и чети „Таймс“ или „Уолстрийт Джърнал“. Аз ще грабна „Поуст“ и ще отворя на развлекателната страница, а ти ще ме погледнеш над очилата с поглед, който казва: „Умът не бива да се пропилява“.

„Нищо не ми се яде; ще пия само кафе“, реши Марая, докато отваряше вратата на спалнята си и се насочваше по коридора към стълбището. Спря за момент, но не чу нищо от двете съседни спални, обитавани от майка й и Рори. Дано това означава, че вече са долу, помисли си тя.

В трапезарията нямаше и следа от тях двете. Завари само Бети Пиърс, икономката.

— Марая, майка ти не пожела да хапне нищо. Настоя да отиде в кабинета. Едва ли ще ти хареса как е облечена, но такова беше желанието й. Искаше да е със синьо-зеления ленен костюм, който ти й купи за Деня на майката.

Марая се запита дали да не се намеси, но си помисли: какво значение има?

Взе кафето, което Бети й наля, и го отнесе в кабинета. Там завари Рори с твърде притеснен вид. В отговор на незададения от Марая въпрос жената посочи с глава вратата към килера.

— Не ми разрешава да оставя вратата отворена – обясни тя. – Не желае да стоя вътре с нея.

Марая похлопа внимателно на вратата и бавно я отвори, като през цялото време тихо повтаряше името на майка си. Колкото и странно да беше, майка й по-често реагираше на него, отколкото когато я наричаше: „мамо“ или „майко“.

— Катлийн – промълви тя нежно. – Катлийн, време е да пиеш чай и да изядеш поне една канелена кифличка.

Килерът беше голям, с полици от двете страни. Катлийн Лайънс седеше на пода в далечния му край, бе обгърнала с ръце раменете си все едно се предпазва и бе отпуснала глава сякаш очакваше да я ударят. Беше си затворила здраво очите, а сребристата й коса падаше напред и закриваше по-голямата част от лицето й. Марая приклекна, прегърна я и я залюля като малко дете.

— Толкова много шум… Толкова много кръв… – шепнеше майка й.

От убийството насам повтаряше все това. Все пак позволи на Марая да й помогне да стане и да отметне къдравата коса от привлекателното й лице. Марая отново съобрази, че майка й е само няколко месеца по-млада от баща й, но не би изглеждала на годините си, ако не се движеше по този начин: предпазливо, сякаш всеки момент може да падне в бездна.

Докато Марая извеждаше майка си от кабинета, тя не забеляза нито злобното изражение на Рори Стейджър, нито тайнствената усмивка, плъзнала по лицето й.

„Няма да се занимавам още дълго с нея“, помисли си Рори.

≈ 2 ≈

Детектив Саймън Бенет от прокуратурата на окръг Берген имаше вид на човек, който прекарва на открито доста време. Беше към четирийсет и пет, с оредяваща пясъчна коса и червендалесто лице. Сакото му винаги беше измачкано, защото, ако не се налагаше да го носи, той го мяташе на стол или на задната седалка на колата.

Партньорът му – детектив Рита Родригес – беше спретната, към четирийсетгодишна жена от испански произход с добре поддържана къса кестенява коса. Винаги безупречно облечена, тя беше пълна противоположност на Бенет. Същевременно двамата бяха невероятно допълващ се тандем и сега им бяха възложили да разследват случая с убийството на Джонатан Лайънс.

В петък сутринта двамата пристигнаха в погребалната агенция първи. Една от хипотезите им бе, че убийството може да е извършено от външен човек и убиецът може да дойде да види жертвата си, затова бяха нащрек и се озъртаха за евентуални заподозрени. Бяха огледали внимателно снимките на осъдени престъпници, свързани с проникване или нападение в околността, които в момента бяха пуснати под гаранция.

Всеки, преживявал подобен ден, е наясно, как ще протече, разсъждаваше Родригес. Навсякъде имаше цветя, независимо от изрично изразеното в некролога настояване всички парични средства да бъдат пренасочени като дарение за местната болница.

Погребалното бюро започна да се пълни доста преди девет часа. Детективите бяха наясно, че някои от присъстващите са дошли от нездраво любопитство, и Родригес ги разпознаваше без никакви затруднения. Те се задържаха при ковчега ненужно дълго и внимателно изучаваха лицето на покойника за следи от травми. Но изражението на Джонатан Лайънс беше спокойно, а умелите пръсти на гримьора от погребалната агенция успешно бяха заличили всякакви видими наранявания.

Три дни двамата със Саймън звъняха по вратите на съседите с надеждата някой да е чул изстрела или да е забелязал човек тичешком да се отдалечава от къщата след убийството. Разследването не доведе до никъде. Най-близките съседи отсъстваха – бяха заминали на ваканция. – а никой друг не бе забелязал или чул нещо необичайно.

Марая им даде имената на най-близките приятели на баща й, на които той би се доверил при евентуален проблем.

— Ричард Калахан, Чарлс Майкълсън, Албърт Уест и Грег Пиърсън са ходили на всички археологически разкопки с баща ми през последните шест години – обясни им тя. – Всички те идват вкъщи на вечеря поне веднъж месечно. Ричард е професор по библейски науки в университета „Фордхам“. Чарлс и Албърт също са професори. Грег е преуспяващ бизнесмен. Компанията му се занимава с компютърен софтуер.

След това – видимо раздразнена и ядосана – Марая им даде и името на Лилиан Стюарт, любовницата на баща й.

Детективите искаха да се видят именно с тези хора и да си уговорят срещи, Бенет помоли гледачката Рори Стейджър да му ги посочи, когато пристигнат.

В девет без двайсет Марая, майка й и Рори влязоха в погребалната агенция. През последните няколко дни детективите бяха посещавали дома на Катлийн Лайънс два пъти, но сега тя ги погледна, без да ги разпознае. Марая им кимна и застана до ковчега, за да поздрави прииждащите посетители.

Детективите си избраха място наблизо – искаха да виждат ясно лицата на гостите и как се държат с Марая.

Рори настани Катлийн на първия ред и се присъедини към тях. Ненатрапваща се на вниманието в роклята си с черно-бяла шарка и с прибрана на кок сива коса, Рори застана зад детективите. Стараеше се да не й проличи колко се притеснява от задачата си да им помага. Не преставаше да мисли, че единствената причина да приеме работата преди две години беше заради Джо Пек, шейсет и пет годишния вдовец от жилищния комплекс, където тя живееше в западната част на Манхатън.

Редовно излизаше да вечеря с Джо – пенсиониран пожарникар, – който притежаваше дом във Флорида. Той беше споделил колко самотен се чувства след смъртта на съпругата му и Рори се бе надявала да й предложи брак. Но една вечер той й призна, че колкото и да са му приятни срещите им, излизал с друга, която щяла да се нанесе при него.

Същата вечер, сърдита и разочарована, Рори сподели с най-добрата си приятелка Роуз намерението си да приеме току-що предложената й работа в Ню Джързи.

— Заплащането е добро. Вярно, ще бъда ангажирана денонощно от понеделник до петък, но за какво да бързам да се прибирам? Не се надявам Джо да звънне – бе отбелязала Рори тъжно.

Никога обаче не си бе представяла, че като поеме работата, ще се стигне дотук, помисли си Рори. В този момент зърна двама близо седемдесетгодишни мъже.

— Тези двамата – прошепна тя на детективите Бенет и Родригес – са специалисти в областта на професор Лайънс. Идваха в къщата поне веднъж месечно и знам, че често говореха по телефона с професор Лайънс. По-високият е професор Чарлс Майкълсън. Другият е доктор Албърт Уест.

Минута по-късно дръпна Бенет за ръкава.

— Ето ги Калахан и Пиърсън – посочи тя. – Приятелката е с тях.

Очите на Марая се разшириха, когато видя кой е пристигнал. Не допускаше Лили да дръзне да се появи, макар същевременно неохотно да призна пред себе си, че с кестенявата си коса и леко раздалечени кафяви очи Лилиан Стюарт е изключително привлекателна жена. Беше облечена в светлосив ленен костюм с бяла яка. Колко ли е обикаляла бутиците, за да го намери, запита се Марая. Тоалетът бе идеален за опечалена любовница.

Точно такива хапливи забележки бе подмятала на баща си по неин адрес, сети се тя угнетена. И дори го попита дали сваля обувките си с висок ток, докато са на разкопки. Като се правеше, че не забелязва Стюарт; Марая протегна ръце към Грег Пиърсън и Ричард Калахан.

— Не е особено хубав ден, а? – отбеляза тя.

Скръбта, която видя в очите на двамата, й подейства утешително. Знаеше колко много ценяха приятелството на баща й тези мъже. И двамата прехвърлили трийсетте, бяха запалени любители на археологията, но тук приликата свършваше. Ричард, висок и строен, с посивяваща черна коса, притежаваше приятно чувство за хумор. Знаеше, че е учил една година в семинарията, и не изключваше вероятността да се върне там. Живееше близо до университета „Фордхам“, където преподаваше.

Грег, с късо подстригана кафява коса, бе висок колкото нея, когато тя беше с обувки без токчета. Имаше изразителни, големи сиво-зелени очи. Притежаваше ненатрапчиви почтителни обноски и Марая се питаше дали въпреки бизнес успехите си Грег не е изключително плах и срамежлив. Вероятно това бе една от причините да обича да бъде край баща й, предположи тя. Баща й наистина беше обаятелен разказвач.

Няколко пъти бе излизала с Грег, но понеже съзнаваше, че не би се увлякла по него в романтичен план, а той определено изпитваше чувства към нея, тя намекна за връзка с друг и той никога повече не я покани на среща.

Двамата мъже застанаха до ковчега.

— Край на дългите вечери с изкусителния разказвач – промълви Марая.

— Невъзможно ми е да го повярвам – промърмори Лили.

Албърт Уест и Чарлс Майкълсън се приближиха.

— Марая, толкова съжалявам… Направо не мога да повярвам. Стана така внезапно – сподели Албърт.

— Знам, знам – кимна Марая и погледна четиримата мъже, така близки на баща й. – Полицията разговаря ли вече с някого от вас? Поискаха да дам списък на близките приятели и естествено, това включва всички ви. – Обърна се към Лили. – Не е нужно да казвам, че включих и твоето име.

Настъпи ли някаква промяна у някого от тях в този момент? – запита се Марая. Не беше сигурна, защото точно тогава се приближи управителят на погребалното бюро и подкани хората да минат край ковчега за последен път, а после да се отправят към колите; време беше да отидат в църквата.

Изчака с майка си, докато всички се изнизаха. Изпита облекчение, че Лили прояви благоразумието да не докосне тялото на баща й. Бе сигурна, че по някакъв начин щеше да изрази възмущението си, ако се беше навела да го целуне.

Майка й очевидно изобщо не си даваше сметка какво става. Когато Марая я придружи до ковчега, тя се загледа с празен поглед в лицето на мъртвия си съпруг и пророни:

— Радвам се, че си е измил лицето. Толкова много шум… Толкова много кръв.

Марая повери майка си на грижите на Рори и застана до ковчега. „Татко, трябваше да живееш поне още двайсет години – рече си тя. – Този, който ти причини това, ще плати.“

Наведе се и опря буза до неговата. В следващия момент съжали. Твърдата, студена плът принадлежеше на някакъв предмет, а не на баща й.

Изправи се и промълви:

— Ще се грижа добре за мама. Обещавам ти.

≈ 3 ≈

При започването на погребалната служба в памет на Джонатан Лилиан Стюарт се шмугна в задната част на църквата. Тръгна си преди последните молитви. След студеното посрещане в погребалното бюро не изпитваше желание да налети отново на Марая или майка й. Отиде с колата до гробището, паркира далеч от входа и изчака погребалната процесия да дойде и да си замине. Едва – тогава тръгна с колата по пътя към гроба на Джонатан, слезе и застана пред изкопаната яма с дузина рози в ръка.

Гробарите се готвеха да спуснат ковчега. Отстъпиха почтително, когато тя коленичи, постави розите върху ковчега и прошепна:

— Обичам те, Джон.

После бледа, но овладяна, мина край надгробните камъни, за да стигне до колата си. Едва вътре се отпусна и покри лице с ръцете си. Сълзите, възпирани до момента, потекоха по страните й, а тялото й се разтърси от ридания.

Само след секунди чу вратата откъм седалката до нея да се отваря. Сепнато вдигна поглед и направи отчаян опит да избърше сълзите от лицето си. Готови да поднесат утеха ръце я обгърнаха и я задържаха, докато хлиповете й утихнаха.

— Досетих се, че ще си тук – каза Ричард Калахан. – Зърнах те за миг в задната част на църквата.

Лили се отдръпна от него.

— Боже, дали Марая или майка й са ме видели?

Гласът й беше дрезгав и трепереше.

— Не мисля. Съзнателно се оглеждах за теб. Не знаех накъде си тръгнала след опелото. Видя колко препълнена беше църквата.

— Ричард, страшно мило е от твоя страна да дойдеш при мен, но не те ли чакат за траурния обяд?

— Така е, ала първо исках да разбера как си. Знам какво означаваше Джонатан за теб.

Лилиан срещна Ричард Калахан на първите си археологически разкопки преди пет години. Той беше професор по библейска история в университета „Фордхам“, беше учил за йезуит, но преди да даде обет, се бе отказал да стане монах. С лъчезарния си нрав и дружелюбни обноски се бе превърнал в неин добър приятел, което донякъде я изненадваше. Съзнаваше, че е естествено от негова страна да осъжда връзката й с Джонатан, но дори да беше така, той не го показваше по никакъв начин. Именно на онези първи разкопки тя и Джонатан се бяха влюбили лудо един в друг.

— Ричард, страшно съм ти благодарна – успя да се усмихне леко тя. – но най-добре е да отидеш на обяда. Джонатан многократно е повтарял, че майката на Марая има слабост към теб. Положително ще й бъде приятно да си около нея сега.

— Отивам – увери я Ричард, – но, Лили, преди това искам да те попитам нещо: Джонатан споменавал ли ти е, че сред ръкописите, които откриха в старата църква, според него е намерен изключително ценен пергамент? Онзи, който превеждаше…

Лилиан Стюарт погледна Ричард Калахан право в очите.

— Стар, ценен ръкопис ли? Никога – излъга тя. – Не ми е споменавал нищо подобно.

≈ 4 ≈

Марая прекара остатъка от деня както можеше да се очаква след погребение. Вече овладяна и сдържаща сълзите си, тя слушаше внимателно дългогодишния приятел на семейството отец Ейдън О’Брайън от църквата „Свети Франциск Асизки“ в Манхатън, който проведе траурната служба, опя баща й и се помоли на гроба в разположеното наблизо гробище „Мерирест“. После отидоха в клуба „Ривърдейл“, където дадоха обяд за посетилите опелото и погребението.

Присъстваха около двеста души. Настроението бе унило, но след един-два коктейла „Блъди Мери“ гостите се развеселиха и атмосферата стана малко по-приповдигната. Марая беше доволна, защото хората говореха какъв великолепен човек е бил баща й; бляскав учен; остроумен; привлекателен; чаровен. Да, да, мислеше си тя, такъв беше.

Едва когато обядът свърши и Рори се отправи към вкъщи с майка й, отец Ейдън О’Брайън я придърпа настрана. Почти шепнешком, макар да нямаше никого наблизо, той попита;

— Марая, баща ти споделял ли е с теб за предчувствието си, че скоро ще умре?

Смаяното й изражение му отговори недвусмислено.

— Миналата сряда баща ти дойде при мен – продължи отецът. – Каза ми за предчувствието си. Поканих го в манастира на кафе. Тогава той ми довери една тайна. Както вероятно знаеш, превеждаше древни пергаменти, намерени скрити в църква, затворена от години и на път да бъде съборена.

— Да, знам. Спомена колко добре са запазени.

— Един от тях има особено голяма стойност; ако баща ти е бил прав. Стойност, която не може да бъде измерена в пари – добави той.

Шокирана, Марая се вторачи в седемдесет и осем годишния отец. По време на службата забеляза, че заради артрита си той силно накуцва. Гъстата му бяла коса още повече подчертаваше дълбоките бръчки по челото. В гласа му се долавяше изключителна загриженост.

— Каза ли ти какво съдържа този ръкопис? – попита тя.

Отец Ейдън се огледа. Повечето хора вече бяха на крак и се сбогуваха с приятелите си. Явно скоро щяха да се отправят към Марая, за да поднесат още веднъж съболезнованията си, да й стиснат ръката и да изрекат неизбежното: „Непременно да ни се обадиш, ако имаш нужда от нещо“.

— Марая – продължи той развълнувано, – баща ти споменавал ли е някога за писмо, за което се предполага, че е било написано от Исус Христос до Йосиф от Ариматея?

— Да, няколко пъти през годините е говорил за него. Казвал ми е, че е принадлежало на Ватиканската библиотека, но малко се знаело за него, защото няколко папи, включително папа Сикст IV, отказвали да го приемат за автентично. Откраднато е по негово време през XV век. Според предположенията го е взел човек, който е подозирал, че Сикст IV възнамерява да го унищожи. – Погледна го смаяна и попита: – Отец Ейдън, да не би баща ми да е смятал, че е попаднал на писмото?

— Точно така.

— Но в такъв случай е било наложително да поиска потвърждение поне от още един експерт в тази област.

— Спомена, че точно така е постъпил.

— Назова ли кой е той?

— Не. Най-вероятно е контактувал с няколко души, защото изрази съжалението си, че се е спрял на един от тях. Баща ти възнамеряваше да върне пергамента на Ватиканската библиотека, но въпросният човек го уверил, че ще получи огромна сума пари от частен колекционер.

„В дните преди да се появи Лили татко щеше да каже за находката си най-напред на мен – помисли си Марая. – Щеше да ми довери и на кого друг го е показвал.“ Докато местеше поглед от маса на маса, я обля нова вълна на горчивина и съжаление. Мнозина от хората тук бяха колеги на баща й. Можеше да се е консултирал за древния пергамент е мнозина от тях, включително с Чарлс или Албърт. „Ако, моля се на Бога, мама не е виновната, възможно ли е смъртта му да е в резултат на неуспешен опит за обир? Нима човекът, отнел живота му, сега е в тази зала?“

Преди да изрече пред отец Ейдън тази мисъл на глас, тя видя майка си да се връща забързано в помещението. Рори вървеше по петите й. Майка й се насочи право към мястото, където седяха Марая и отец Ейдън.

— Ти чу ли всичкия шум? – попита тя. – Видя ли кръвта? – После добави: – Жената от снимките с Джонатан застана днес до него. Казва се Лили. Тя защо дойде? Не й ли стигна, че отиде с него във Венеция?

≈ 5 ≈

Алвира и Уили Мийхан научиха, че скъпият им приятел професор Джонатан Лайънс е бил застрелян, по време на годишното си пътешествие на борда на „Куин Мери 2“. Шокирана и неспособна да опише колко ужасно се чувства. Алвира съобщи с разтреперан глас новината на Уили. Съзнаваше обаче, че освен да оставят няколко съболезнователни думи на телефонния секретар, в момента няма какво друго да направят. Щяха да се приберат чак в деня на погребението.

Корабът току-що бе отплавал от Саутхамптън и единственият начин да ги върнат обратно би бил с медицински хеликоптер. Освен това Алвира, известна писателка, бе поканена като гостуващ лектор да разкаже как нейни познати, спечелили на лотария, са загубили всичко в налудничави начинания. Често разказваше за хора, почти цял живот работили на няколко места, за да свързват двата края, как след като спечелвали милиони, били подлъгвани да се включат в съмнителни начинания и бързо се разделяли с придобитото богатство.

Винаги подчертаваше, че тя е била чистачка, а Уили водопроводчик, когато спечелили четирийсет милиона от лотарията. Бяха уредили да получават парите на годишни вноски в продължение на двайсет години.

Първата им работа всяка година бе да си платя данъците. После живееха от половината от останалата сума, а другата половина инвестираха мъдро.

Пасажерите обожаваха историите на Алвира и разграбваха нейната книга „От парцалите до парцелите“, продаваща се в невероятни тиражи. Смъртта на Джонатан покруси Алвира, но тя се стараеше да не й личи. Дори когато хората оживено обсъждаха защо е убит известният учен, нито тя, нито Уили споменаха, че добре са познавали професор Лайънс.

Запознаха се с Джонатан преди две години, когато Алвира изнасяше лекции по време на круиз от Венеция до Истанбул. Тя и професор Лайънс посетиха взаимно лекциите си и запленена от омайните му разкази за древен Египет, Гърция и Израел, Алвира го покани по своя обичаен непринуден маниер да вечеря с тях. Професорът прие с охота, но добави, че има спътница и тя ще го придружи, затова ще станат четирима.

Именно тогава се запознаха и с Лили, повтаряше си Алвира през дните, докато прекосяваха океана. Бе я харесала. Тя бе не само умна и привлекателна, но и винаги съзнаваше своя открояващ се външен вид. Дори можеше да се обзаложи, мислеше си Алвира, че още от шестгодишна е знаела какво й отива. Оказа се запален поклонник на археологията също като професор Джон и имаше не по-малко научни титли от него. Значително по-млада, тя не си придаваше важност и не се преструваше на лудо влюбена в Джонатан Лайънс.

Алвира, естествено, направи справка в „Еугъл“ за професор Джонатан Лайънс и разбра, че е женен и има дъщеря Марая.

— Уили, навярно със съпругата му са се отчуждили – бе споделила тя с мъжа си. – Случва се понякога.

Уили имаше своя система да приема мнението на половинката си, когато тя стигаше до решителни заключения.

— Както обикновено, скъпа, уцели право в десетката – съгласи се той, макар за нищо на света да не би погледнал друга жена, след като имаше възлюбената си Алвира.

Плаването завърши, те слязоха в Истанбул и последваха обичайните развълнувани приказки между хора, наслаждавали се истински на прекараното заедно време. Новите приятели настояваха или си обещаваха да си гостуват в Хот Спрингс или Хонконг, или на очарователен малък остров близо до брега на Сейнт Джон.

— Уили, това са обичайни приказки при раздяла с нови приятели – обясняваше му Алвира. – По този начин казват, че нашата компания наистина им е била приятна.

Именно затова шест месеца след като се бяха върнали от плаването Венеция – Истанбул в апартамента си с изглед към Сентрал Парк, те останаха изненадани от телефонното обаждане на професор Джонатан Лайънс. Дори да не се беше представил, нямаше начин да сбъркат топлия му звучен глас.

— Джон Лайънс е. Толкова много разказвах на съпругата и дъщеря си за вас, че искат да се запознаете. Ако във вторник ви е удобно, дъщеря ми Марая, която работи в Манхатън, ще ви вземе и ще ви докара в дома ни в Ню Джързи, а след вечеря ще ви върне.

Алвира остана очарована от поканата, но когато затвори телефона отбеляза:

— Уили, питам се дали съпругата му знае за Лили. Внимавай много да не си развързваш езика.

Точно в шест и половина следващия вторник портиерът звънна по домофона в апартамента на семейство Мийхан, за да съобщи, че госпожица Лайънс е пристигнала да ги вземе.

Ако Алвира бе харесала професор Джонатан Лайънс, то направо остана във възторг от дъщеря му. Марая се оказа дружелюбна и сърдечна и не само си бе дала труда да прочете книгата на Алвира, но между двете имаше и още нещо общо, защото помагаха на хората да влагат парите си разумно и при минимален риск. Докато стигнат до Махуах, Ню Джързи, Алвира вече бе решила да насочи към Марая някои от познатите си, спечелили на лотария, особено онези, загубили значителна част от придобитото, впускайки се в неразумни начинания.

Едва когато свиха по алеята, Марая попита с колеблив глас:

— Татко предупреди ли ви, че мама страда от деменция? Тя го съзнава и усилено се старае да го прикрива, но бъдете снизходителни, ако ви зададе един и същи въпрос два-три пъти.

Пиха коктейли в кабинета на Джонатан, защото той очакваше Алвира да прояви любопитство към някои от находките, които бе събрал през годините. Бети, икономката, бе сготвила вкусна вечеря, а Марая и баща й умело запълваха празнината от неразговорливостта на деликатно красивата, макар и възрастна, Катлийн Лайънс. Прекараха интересна, приятна вечер и Алвира не се съмняваше, че ще последват и други такива.

На сбогуване Катлийн най-неочаквано попита Уили и Алвира как са се запознали с Джонатан. Когато обясниха, че е било по време на скорошно плаване между Венеция и Истанбул, домакинята се разстрои.

— Толкова много исках да отида на това пътуване – сподели тя. – Бяхме на меден месец във Венеция. Джонатан спомена ли го?

— Скъпа, разказах ти как се запознах със семейство Мийхан, но не забравяй предупреждението на лекаря, че не е разумно да предприемаш пътуване – каза нежно Джонатан Лайънс.

Докато се прибираха към Ню Йорк. Марая попита направо:

— Лилиан Стюарт беше ли на плаването, когато се запознахте с татко?

Алвира се поколеба. Не искаше да лъже, а и подозираше, че Марая вече се е досетила за присъствието на Лили.

— Скъпа, не е ли редно да зададеш този въпрос на баща си?

— Вече го питах. Отказа да ми отговори. Но ти го потвърди с уклончивостта си.

Алвира седеше отпред с Марая. Уили се бе настанил удобно отзад и Алвира не се съмняваше, че ако ги чува какво си говорят, ще е доволен да не участва в разговора. По разтреперания глас на Марая разбра, че момичето е на път да се разплаче.

— Скъпа – подхвана тя, – баща ти се държи изключително внимателно и любвеобилно с майка ти. Добре е някои неща да бъдат оставени както са, особено при нейното влошаващо се умствено състояние.

— Не е толкова зле, щом помни колко е искала да иде на това пътуване – възрази Марая. – Каза ви, че са били там на меден месец. Мама знае, че е болна. Искаше да отиде, докато все още е относително добре. След като е замесена и Лили, татко, предполагам, е намерил специалист да убеди мама, че ще е прекалено трудно за нея. Понякога тя доста се разстройва.

— Знае ли за Лили? – попита Алвира без заобикалки.

— Татко я канеше на вечеря вкъщи заедно с другите, с които ходеше на разкопки. Не се досещах, че имат връзка, но мама намери в кабинета му снимки на двамата. Показа ми ги и аз настоях той да не я кани повече вкъщи, но понякога мама пита за нея и тогава неизменно се разстройва.

През последната година Марая редовно ги водеше на гости у Джонатан и Катлийн. Марая се оказа права: Катлийн, независимо от прогресиращата загуба на паметта си, често споменаваше пътуването до Венеция.

Алвира мислеше за всичко това, докато „Куин Мери 2“ навлизаше в пристанището на Ню Йорк. Джонатан вече е положен в гроба, прецени тя. Мир на праха му.

После, с неподвеждащото я чувство за предстоящи беди, добави на глас:

— Бог да помага на Катлийн и Марая. И, моля те, Господи, нека се окаже, че Джонатан е бил убит от външен човек.

≈ 6 ≈

Цял ден Грег Пиърсън изгаряше от желание да каже на Марая, че разбира болката й и е готов да я сподели е нея. Искаше му се да добави колко много ще му липсва баща й, да й обясни колко е благодарен на Джонатан, който го научи на толкова много неща не само за археологията, но и за живота.

Докато колегите и приятелите на Джон припомняха случки за неговата неизменна отзивчивост, Грег се чудеше как да разкаже историята, която беше доверил на Джон – историята за своята неувереност като дете. В гимназията бе израснал до един и шейсет и бе спрял да расте, а другите вече гонеха един и осемдесет и нагоре. Беше хилаво и недодялано момче. Кандидатстваше за разни отбори, но не го приеха в нито един. Най-после стана един и седемдесет, когато постъпи в колежа, но беше прекалено късно.

Навярно с разказа си бе търсил съчувствие, ала Джонатан само се засмя.

— Така си прекарал времето си в учене, а не да мяташ топки в коша – отбеляза той. – Сега си изградил успешна компания. Извади албума си от гимназията и огледай най-открояващите се момчета от онова време. Със сигурност ще се окаже, че повечето едвам кретат.

Бе признал на Джон, че е проследил съдбите на някои, особено на онези, които най-много му бяха тровили живота, и той се е оказал прав. Разбира се, имаше и момчета с успешна кариера, но повечето не бяха прокопсали.

„Джон ме насърчаваше да съм доволен от себе си – искаше да каже Грег – Освен че споделяше невероятните си познания за древните времена и археологията, той ме караше да се чувствам добре.“

Грег смяташе да спре своя разказ тук. Струваше му се ненужно да добавя за признанието си пред Джонатан, че въпреки невероятния си успех продължава да е болезнено срамежлив, да се чувства не на място при събирания, да не умее да води светски разговори, а в отговор на всичко това Джонатан му предложи да си намери напориста, разговорлива жена.

— Няма да забележи, че мълчиш. Тя ще говори на събиранията. Познавам поне трима мъже, сключили такива бракове, и нещата им вървят чудесно.

Грег мислеше за всичко това, докато следваше Марая на излизане от клуба. Изчака да докарат колата на отец Ейдън и гледачката да настани майка й в черната лимузина, доставена от погребалното бюро.

После се приближи до младата жена.

— Марая, днес е ужасен ден за теб. Дано разбираш колко той ще липсва на всички нас.

— Знам, Грег – кимна тя. – Благодаря.

Той искаше да добави: „Хайде скоро да вечеряме заедно“, но думите застинаха в гърлото му. Преди няколко години бяха излизали, но щом прояви настойчивост в обажданията си, тя загатна, че се среща с друг. Грег си даде сметка, че така цели да го отклони деликатно.

Сега, докато гледаше дълбоките й сини очи и как слънцето проблясва в лъскавата, разпиляна по раменете коса, Грег копнееше да й каже, че продължава да е влюбен и е готов на всичко за нея. Вместо това промълви:

— Ще звънна другата седмица да проверя как е майка ти.

— Ще бъде много мило.

Задържа вратата, та тя да се настани в лимузината, и неохотно я затвори. Гледаше я, без да съзнава, че докато колата поема по алеята, него също го наблюдават.

Ричард Калахан стоеше сред групата разотиващи се гости, които чакаха да докарат колите им. Неведнъж бе виждал как лицето на Грег сияе, когато Марая присъстваше на някоя от вечерите при Джонатан, но долавяше също така, че тя не се интересува от него. Разбира се сега, когато баща й вече го нямаше, нещата може и да се променят, разсъждаваше той. Вероятно ще стане по-благосклонна към мъж, който може и би направил всичко за нея.

Особено, продължи с предположенията си Ричард, докато момчето спираше осемгодишния му фолксваген пред входа, ако клюките, които бе дочул на масата, отговарят на истината. Доколкото бе схванал, гледачката прекалено много говореше пред съседите колко се ядосва и разстройва Катлийн, когато стане въпрос за връзката на Джон с Лили. Изобщо не беше нужно Рори да им разказва за Лили. Не беше тяхна работа – нито на Рори – да знаят за това.

Катлийн е била сама с Джонатан вечерта, когато е бил застрелян. Марая трябваше да е наясно, че майка й ще бъде заподозряна. Детективите ще потърсят Лили, Грег, Албърт. Чарлс и самия него и ще разговарят с всички. Какво да им каже? Те вече определено са разбрали, че Лили и Джонатан са имали връзка, а Катлийн е дълбоко разстроена от това обстоятелство.

Ричард даде бакшиш на момчето и влезе в колата си. За момент се изкуши да се отбие и да види как са Катлийн и Марая, но прецени, че и за двете е по-добре да бъдат оставени сами за известно време. Докато шофираше към дома си, се сети за шокираното изражение на Марая, когато отец Ейдън разговаряше с нея точно преди края на обяда.

Какво ли й е казал отец Ейдън? А сега, когато погребението отмина, дали детективите ще приемат като единствено обяснение за смъртта на Джонатан факта, че Катлийн е натиснала спусъка в понеделник вечерта?

≈ 7 ≈

За сбогуването със стария си приятел и колега Джонатан Лайънс Чарлс Майкълсън и Албърт Уест пристигнаха с една кола от Манхатън. И двамата бяха специалисти по древни пергаменти. Ала приликата свършваше дотук. Майкълсън, нетърпелив по природа, почти винаги беше намръщен. Към това трябваше да се прибави и внушителният му ръст, който всяваше ужас у неподготвените студенти. Саркастичен до жестокост, той бе докарвал не един и двама докторанти до сълзи, докато защитаваха дисертациите си.

Албърт Уест, дребен и слаб, пък бе предмет на студентски подигравки, че вратовръзката опира в обувките му. Гласът му, изненадващо силен и страстен, грабваше вниманието на слушателите по време на лекциите му, посветени на тайнствата на древната история.

Майкълсън бе разведен отдавна. След двайсет години сприхавият му нрав изчерпа търпението на съпругата му и тя го напусна. Дори това да му бе причинило сърдечна мъка, той не го показа.

Уест беше заклет ерген. Запален спортист, той обожаваше да ходи на излети през пролетта и лятото и на ски в края на есента и зимата. При всяка възможност посвещаваше уикендите си на някое от тези занимания.

Взаимоотношенията между двамата бяха същите като с Джонатан Лайънс – основаваха се на общата им страст към древните ръкописи.

Албърт Уест се питаше дали да сподели с Майкълсън за обаждането на Джонатан Лайънс отпреди десетина дни. Несъмнено колегата му гледаше на него като на съперник и би се засегнал, ако разбере, че Джонатан се е консултирал първо с Албърт за пергамент на две хиляди години.

На връщане от обяда Уест все пак сметна за редно да зададе въпроса. Изчака Майкълсън да свие по Западна 56-а улица. След няколко минути щеше да го остави пред апартамента му близо до Осмо авеню и после да се отправи към жилището си в Сътън Плейс.

Реши да бъде прям.

— Джонатан спомена ли ти за вероятността да е попаднал на Ариматейското писмо. Чарлс? – попита той.

Майкълсън му хвърли кос поглед, преди да спре на светофара, който от жълт стана червен.

— Ариматейското писмо?! Боже, Джонатан ми остави съобщение на мобилния, че според него е попаднал на нещо от изключително значение и би искал да чуе мнението ми по въпроса, но без да уточни какво е. По-късно му писах, че, естествено, се интересувам да видя какво е намерил. Той обаче така и не ми звънна. Ти видя ли писмото? Показа ли ти го? Има ли шанс да е автентично?

— Ще ми се да бях го видял, но за съжаление не. Джон ми се обади преди две седмици. Твърдеше, че е Ариматейското писмо. Знаеш колко спокоен беше Джонатан по природа, но този път се вълнуваше. Беше убеден, че е прав. Напомних му колко често тези така наречени открития се оказват фалшификати. Той се поуспокои и допусна възможността да прибързва. Щял да го покаже и на друг и да ми се обади, но така и не го направи.

В продължение на няколко минути, докато стигнаха до жилищната сграда на Албърт Уест, мъжете мълчаха.

— Е, да се надяваме, че ако е автентично и го е държал в дома си, лудата му жена няма да попадне на него – каза Майкълсън с горчивина. – В противен случай напълно в стила й ще бъде да го накъса, реши ли, че то е било важно за него.

— Абсолютно съм съгласен с теб – отбеляза Албърт Уест, докато отваряше вратата. – Питам се дали Марая знае за писмото. Ако не знае, добре е да я предупредим, за да е нащрек и да го потърси. То е повече от безценно. Благодаря, че ме докара, Чарлс.

Чарлс Майкълсън кимна. Докато отдалечаваше колата от бордюра, обяви на глас:

— Нищо – дори писмо, написано от Исус Христос до Йосиф от Ариматея – не е безценно, ако се намери подходящ купувач.

≈ 8 ≈

Детективите Бенет и Родригес не пропуснаха късната поява на Лилиан Стюарт в църквата, нито прибързаното й оттегляне. Последваха я до гробището и с помощта на бинокли я видяха как отиде до гроба и как по-късно Ричард Калахан се присъедини към нея в колата и я прегърна.

— Как да го тълкуваме? – попита детектив Родригес на връщане към прокуратурата, като пътьом се отбиха само за да вземат кафе.

Най-после седнаха в кабинета си и започнаха да сравняват бележките си.

По челото на Саймън Бенет изби пот.

— Щеше да е добре, ако климатикът тук работеше – промърмори той. – И ще ми кажеш ли защо не си взех айскафе?

— Защото не обичаш айскафе – отвърна Родригес спокойно. – Както и аз.

Размениха си усмивки. Саймън Бенет за пореден път се възхити на способността на Рита да рови за несъответствия в показанията на свидетелите сякаш изгаря от желание да им помогне, а не да ги залови в лъжа.

Двамата бяха добър екип.

Бенет поде пръв.

— Гледачката Рори умира да приказва. Тя е същински извор на информация за събитията в къщата в понеделник вечерта. Да видим с какво разполагаме. – Той погледна бележките си. – Рори е свободна през уикендите, но гледачката за събота и неделя я помолила да се разменят, защото щяла да ходи на семейна сватба. Рори се съгласила, обаче другата гледачка не успяла да се върне до понеделник вечерта. Професор Лайънс отпратил Рори да се прибере, заявил, че сам щял да се погрижи за съпругата си една вечер.

След кратка пауза Бенет продължи:

— Каза още, че в понеделник професор Лайънс бил в Ню Йорк и когато се върнал в пет часа, изглеждал уморен, дори потиснат. Попитал как е съпругата му и Рори го уведомила, че е била доста превъзбудена и раздразнителна. Икономката Бети Пиърс поднесла вечерята в шест. Рори планирала да се срещне с приятелка за вечеря в Манхатън, но седнала с тях на масата. Госпожа Лайънс не спирала да повтаря колко иска отново да отиде във Венеция. Най-накрая, за да я успокои, професорът обещал да я заведе скоро там и да изкарат втори меден месец.

— Всъщност не е така – отбеляза Родригес. – По думите на Рори госпожа Лайънс се разстроила и заявила нещо от рода на: „Искаш да кажеш, че ще заведеш мен, а не Лили? Не ти вярвам!“ и повече не го погледнала, затворила очи и отказала да яде. Рори я отвела горе, сложила я да легне и тя моментално заспала.

Детективите се спогледаха.

— Не помня дали Рори спомена какви лекарства е дала на госпожа Лайънс същата вечер – призна Бенет.

— По думите й госпожа Лайънс била твърде уморена и не се наложило да й дава лекарства – отговори Родригес. – Когато слязла долу. Бети Пиърс точно си тръгвала, а професорът бил отнесъл втората си чаша кафе в кабинета. Рори му се обадила, за да го осведоми, че тръгва. Горе-долу това е всичко – обобщи Рита – Рори проверила на излизане дали входната врата е заключена. Тя и Бети Пиърс винаги излизали през кухненската врата, защото колите им били паркирани отзад. Кълне се, че и тази врата била заключена. Изобщо нямала представа, че професор Лайънс държи пистолет в чекмеджето на бюрото си.

И двамата затвориха бележниците си.

— Значи разполагаме с къща, където обикновено има гледачка, никакви следи от насилствено нахълтване, жена, страдаща от деменция, която е била ядосана на съпруга си и по-късно е открита да се крие в килера с оръжието на убийството в ръка. Не спирала да повтаря: „Толкова много шум… толкова много кръв“. Това би могло да означава, че изстрелът я е събудил и е било лесно да се нагласят уликите така, все едно тя го е извършила, ако всъщност тя не е извършителят все пак. – Бенет забарабани с пръсти по ръкохватката на стола. Имаше този навик, когато мислеше на глас.

— И нямахме възможност да разговаряме с нея нито в къщата, нито в болницата, защото беше изпаднала в истерия, а после я натъпкаха с лекарства.

— Разполагаме и с дъщеря, сърдита на баща си заради любовницата му. Вероятно въпросната дъщеря ще поеме грижите за майка си след смъртта на баща си – допълни Рита. – Може да се погледне и по друг начин. Ако Джонатан Лайънс е възнамерявал да се разведе със съпругата си Катлийн, за да се ожени за Лилиан Стюарт, собствеността им е щяла да бъде разделена, а Марая Лайънс – натоварена с цялата отговорност да се грижи за майка си.

Саймън Бенет се облегна на стола, извади носна кърпичка и си избърса челото.

— Утре сутринта ще се опитаме да разтваряме с Марая и майка й отново. Както и двамата знаем, повечето подобни случаи се оказват семейни истории. – След кратка пауза се сопна: – И да поговорим с някого за този климатик!

≈ 9 ≈

След обяда в клуба колата от погребалното бюро остави вкъщи Марая, майка й Катлийн и Рори.

Веднага щом се озоваха вътре, Рори заговори нежно:

— Катлийн, не спа добре снощи, а днес стана много рано. Защо не те преоблечем в удобна домашна дреха, за да дремнеш или да погледаш телевизия?

Марая си даде сметка, че е затаила дъх. Боже, дано на мама не й хрумне да отиде в килера до кабинета на татко, помоли се тя. За нейно облекчение майка й охотно се качи с Рори в спалнята си.

Честна дума, нямаше да може да се справи с още една истерия сега, призна си Марая. Нуждаеше се от малко спокойствие. Трябваше да помисли. Изчака да се увери, че майка й и Рори са в спалнята на Катлийн и вратата е затворена, и бързо се отправи нагоре към своята спалня. Смени полата и сакото с памучен пуловер, панталони и сандали и се върна долу. Отиде в кухнята, направи си чай и го отнесе във всекидневната. Там се настани в един от меките, удобни фотьойли и се облегна назад с въздишка.

Всички кости ме болят, помисли си тя. докато отпиваше от чая и се опитваше да се съсредоточи върху събитията от седмицата. Сякаш всичко случило се, откакто пристигна в понеделник вечерта, бе едно размазано петно.

Като се стараеше да мисли без излишни емоции, тя започна да си припомня събитията от идването на полицията. Поради състоянието на майка й се наложи да извикат линейка. В болницата бе останала до леглото й цяла вечер. Майка й стенеше и плачеше. Тя самата бе покрита с кръв, защото се бе навела над баща си и го беше прегърнала. Сестрата любезно й предложи да облече памучно горнище, каквито дават на пациентите.

Какво ли бе станало с блузата й? Обикновено връчваха дрехите, дори изцапаните, при напускането на болницата. Сигурно от полицията са я задържали като улика заради кръвта по нея.

Добре стана, че изписаха майка й чак във вторник вечерта. Така тя не видя всичките полицаи из къщата. Обявиха я за местопрестъпление. Претършуваха основно кабинета на баща й. Според Бети търсили отпечатъци навсякъде. Търсили отпечатъци и по прозорците и вратите долу. Когато се бе прибрала късно през нощта, долното чекмедже на бюрото, където баща й държеше пистолета, беше отворено, а то винаги стоеше заключено.

Марая поклати глава при спомена колко веща беше майка й в издирването на ключове, независимо къде са скрити. Неохотно в съзнанието й изплува случаят, когато миналата година майка й чисто гола се измъкна от къщата посред нощ. По онова време в събота и неделя за нея се грижеше друга гледачка, но тя беше забравила да включи алармата в стаята на Катлийн. Не я утешаваше особено фактът, че новата гледачка през уикенда е безукорна.

Ала мама не би успяла да влезе в кабинета на татко и да отключи чекмеджето, ако той е седял там, помисли си тя.

Пък и бе възможно от месеци, че дори и години, пистолетът да е бил на друго място. Беше почти сигурна, че баща й загуби интерес да ходи на стрелбището много отдавна.

Даже чашата с топлата напитка в ръката й не бе в състояние да прогони хладината, която я обгърна. Той водеше и майка й със себе си на стрелбището, припомни си тя. Катлийн настояваше да разбере дали я бива. Беше преди десетина години. Баща й твърдеше, че майка й стреля доста добре.

В желанието си да избегне ужасната посока на обзелите я мисли Марая се съсредоточи върху разговора си с отец Ейдън, преди да си тръгне от клуба. Баща й отишъл да види отец Ейдън преди девет дни и му казал, че май е намерил писмото, написано от Исус Христос до Йосиф от Ариматея. Твърдял, че е същото, откраднато от Ватиканската библиотека през XV век. Кой обаче е бил специалистът, който го е видял? Чакай малко. Татко бил разтревожен – така твърди отец Ейдън. – защото един от специалистите се интересувал само от паричната му стойност. Ако отец Ейдън е разбрал правилно, значи баща й е показал писмото на повече от един човек.

Къде ли е сега пергаментът? Боже, да не е сред документите в кабинета? Ще трябва да го потърси, но с какво ще помогне това? А и би ли го разпознала сред другите пергаменти. Но ако баща й го е притежавал и е възнамерявал да го върне на Ватиканската библиотека, дали са откраднали писмото, когато са го застреляли?

От иззвъняването на телефона в кухнята Марая подскочи и хукна да отговори. Обаждаше се детектив Бенет. Попита дали е удобно той и детектив Родригес да минат сутринта към единайсет, за да говорят с нея и майка й.

— Разбира се – отвърна тя шепнешком.

Шепнеше, защото гърлото й се бе свило така силно, че едва успяваше да говори.

≈ 10 ≈

Лойд и Лиза Скот, и двамата към шейсетте, бяха съседи на Джонатан и Катлийн Лайънс от двайсет и пет години. Лойд имате славата на преуспяващ адвокат по наказателни дела, а Лиза, бивша манекенка, бе превърнала любовта си към бижутата в бизнес. Изработваше авторски бижута от кристали и полускъпоценни камъни за дълъг списък от частни клиенти. Някои от моделите, бяха плод на въображението й: други – копия на красивите й накити, събирани от цял свят. Личната й колекция се оценяваше на повече от три милиона долара.

С оплешивяващата си глава, огромна снага и бледи сини очи Лойд никак не подхождаше за партньор на красивата си жена. След трийсет години съпружеско щастие той продължаваше понякога да се буди нощем и да се пита какво ли вижда тя у него. Доставяше му огромно удоволствие да задоволява страстта й към онова, което той шеговито наричаше „нейните дрънкулки“.

В един момент им досади непрекъснато да носят и вземат бижутата от наетия в банката трезор, затова монтираха към пода на дрешника на Лиза сейф, за който се предполагаше, че не може да бъде отворен от бандити; поставиха също сложна и модерна алармена система.

Семейство Скот поддържаше и малък апартамент в Манхатън. Отсядаха там, когато отскачаха до Ню Йорк по работа или за светски събития. Но с нарастването на известността и доходите на Лойд и двамата с все по-голяма неохота напускаха елегантната тухлена къща в стил „Тюдор“, наследство на Лойд от майка му. Харесваха съседите и квартала. От задната им веранда се виждаше планината Рамапо. И двамата бяха запалени пътешественици и предпочитаха да харчат парите си за първокласни хотели по цял свят вместо да си купят имот на брега на океана в Хамптън, както обясняваше Лойд.

Бяха в Япония, когато научиха за смъртта на Джонатан, и се прибраха вкъщи едва в деня след погребението. Добре знаеха какво е състоянието на Катлийн и затова се притесняваха, да не би да е замесена в трагедията.

Веднага щом оставиха багажа си у дома в събота сутринта, отидоха при съседите си. Вратата отвори видимо разстроената Марая. Тя прекъсна поднасяните от тях съболезнования.

— Двама детективи са тук – обясни им. – В момента разговарят с мама. Звъннаха снощи и поискаха разрешение да дойдат днес.

— Това не ми харесва – отсече Лойд.

— През онази нощ е била сама с татко… – Гласът на Марая заглъхна. Опитваше се да се овладее, но внезапно избухна: – Лойд, кошмарно е! Мама дори не разбира какво става. Попита защо татко не е слязъл за закуска сутринта.

Лиза погледна съпруга си. Както очакваше, лицето му бе придобило мрачно и угрижено изражение. Леко свъсен и с присвити зад стъклата на очилата очи, той напомни:

— Марая, това е от моята компетентност. Не желая да се натрапвам, но независимо дали майка ти разбира или не какво става, тя не бива да отговаря на въпросите на полицията без официален представител. Искам да присъствам, за да сме сигурни, че е защитена.

Лиза прегърна младата жена.

— Ще се видим по-късно – увери я тя и си тръгна.

Беше горещ ден дори за август. Вкъщи Лиза увеличи студената струя на климатика и влезе в кухнята, хвърляйки пътьом поглед към всекидневната – беше идеално подредена. Обзе я неизменното топло чувство да си е у дома след добре прекарана ваканция. Независимо колко е приятно дадено пътешествие и колко наслада носи, винаги е прекрасно човек да се върне вкъщи, помисли си.

Отказа се от намерението си да хапне нещо. Прескочи закуската в самолета, но реши с Лойд да се поглезят с ранен обяд, щом той се върне; вероятно и той ще е гладен. Дори не погледна в хладилника, защото не се съмняваше, че икономката им – на служба при тях от двайсет и пет години – го е заредила добре. Отново потисна желанието си да хапне соленка или сиренце и се върна в антрето, взе чантата, в която държеше бижутата си по време на пътуване, и се качи в спалнята.

Остави чантата на леглото, отвори я и извади кожените торбички със скъпоценностите. Добре направи, че този път се вслуша в съвета на Лойд и не помъкна обичайното огромно количество, прецени тя. Но пък наистина й се искаше да е сложила изумрудите си по време на вечерята с капитана…

Е, нищо.

Извади от торбичките пръстените, гривните, обиците и огърлиците, подреди ги върху кувертюрата и ги разгледа внимателно, за да е сигурна, че връща всичко, каквото бе взела.

После ги прехвърли върху поднос и ги отнесе в дрешника. Железният сейф – тъмен и грозен – си стоеше там. Набра комбинацията и дръпна вратата.

Имаше десет реда чекмеджета с различни по големина, облицовани с кадифе отделения. Лиза дръпна най-горното, ахна и трескаво започна да отваря чекмедже след чекмедже. Вместо красивите й ценни бижута да проблясват пред очите й, тя се взираше в море от черно кадифе.

Сейфът зееше празен.

≈ 11 ≈

Алвира реши да изчака следващото утро, за да звънне на Марая.

— Уили, знаеш как е след погребение. Обзема те униние. Обзалагам се, че след като се е прибрала вкъщи, Марая е искала единствено да я оставят на спокойствие. Пък и само Бог знае какво се върти в ума на Катлийн.

Шест от сестрите на Уили бяха станали монахини. Седмата – най-голямата и само тя омъжила се – почина преди петнайсет години. Уили помнеше с какво удоволствие се върна у дома след погребението в Небраска и дългия полет. Тогава Алвира му поднесе сандвич и бира и го остави да седи и да мисли за Мадлин, любимата му сестра. Мадлин бе така тиха и скромна, за разлика от чудесната, но все пак командаджийка Корделия, втора по възраст от децата.

— Кога за последен път ходихме на вечеря у Джонатан в Махуах? – попита той жена си. – Правилно ли помня, че беше преди около два месеца, в края на юни?

Алвира бе приключила с разпределянето на дрехите за пране и за химическо чистене. Сега, щастлива в любимите си ластични панталони и памучна тениска, тя се настани в стола срещу Уили в апартамента им с изглед към Сентрал Парк.

— Да – потвърди. – Джонатан ни покани. Присъстваха Марая, Ричард и Грег. И другите двама, които винаги участват в разкопките. Знаеш за кого говоря. Как се казваха? – Алвира свъси вежди и се съсредоточи, прилагайки хитростите за подсещане на паметта, усвоени в курса на Дейл Карнеги, който изкара веднага щом спечелиха от лотарията. – Единият… Единият беше някой си Уест. Да, точно така – Албърт Уест. Дребен мъж с плътен глас. Другият се казваше Майкълсън. Това лесно се помни. Майкъл е едно от любимите ми имена. Прибавяш „-сън“ и готово.

— Малкото му име е Чарлс – подсказа Уили. – Обзалагам се, че никой никога не го е наричал Чарли. Помниш ли как сряза Уест, когато неправилно датира една от руините на снимките, които ни показаха?

Алвира кимна и добави:

— Помня още, че същата вечер Катлийн беше във форма. Прояви интерес към снимките и нито веднъж не спомена Лили.

— Най-вероятно и Лили е била на разкопките, макар да не показаха снимки с нея.

— Била е, естествено – въздъхна Алвира. – Уили, ако се окаже, че Катлийн е натиснала спусъка, било е – бъди сигурен – заради Лили. Представа нямам как ще се справи Марая.

— Няма да пъхнат Катлийн в затвора – прецени Уили. – Жената очевидно страда от алцхаймер и не отговаря за постъпките си.

— Това съдът ще го реши – отрезви го Алвира. – Но и в психиатрична клиника няма да й е по-добре. Боже. Уили, моли се да не се окаже така!

Вероятността Катлийн да е убийца не помогна на Алвира да изкара нощта спокойно, независимо от радостта отново да се сгуши нежно до спящия си съпруг в собственото си легло. Леглата по корабите са толкова огромни, помисли си тя, че почти не виждаш човека до теб. Горката Катлийн. Марая й бе разказвала колко щастливи са били родителите й заедно, преди майка й да се разболее. Но Катлийн никога не придружавала мъжа си на археологически разкопки. Но думите на Марая това било негово занимание, а и майка й не понасяла жегата на местата, къде го той ходел. Възможно е това да е една от причините Джонатан да започне връзката с Лили. Доколкото бе чувала, тя споделяла страстта му да копае из руини.

Алвира се замисли за плаването преди две години от Венеция до Истанбул, когато се запозна с колегата си лектор Джонатан Лайънс и спътницата му Лили Стюарт. Спор нямаше, че са влюбени, припомни си тя. Направо бяха луди един за друг.

После се сети за обяда с Марая след първата им вечеря с Уили в дома на Джонатан.

— Ти си съвсем подходяща за някои от моите хора, печелещи на лотария – обясни тя на Марая. – защото си консервативен съветник по вложения, а на тях точно такъв им трябва, за да е сигурно, че няма да пропилеят парите или няма да им ги вземат, като се забъркат в рисковани начинания.

Около месец след това Джонатан изнасяше лекция на 92-ра улица. Покани Алвира и Уили да дойдат, а после да вечерят заедно. Не ги предупреди обаче, че ще присъства и Лили.

Лили долови неудобството на Алвира и заговори направо:

— Алвира, ти все повече се сближаваш с Марая, но на нея ще й бъде доста неприятно, ако разбере, че се виждаш с баща й и мен. Предупредих за това и Джонатан.

— Да, така е – отговори й честно Алвира.

Джонатан се помъчи да разсее тези опасения.

— Марая знае, че Ричард, Грег, а и други се виждат с Лили заедно с мен. Каква е разликата?

Алвира си припомни тъжната усмивка на Лили.

— Джонатан – подхвана Лили, – с Алвира е по-различно и аз разбирам как се чувства. Ще й се струва, че лицемери, ако се среща с нас извън дома ти.

„Лили ми харесва – прецени Алвира. – Представям си какво й е в момента. Ако се окаже, че Катлийн е убила Джонатан, Лили ще обвини себе си за трагедията. Готова съм да се обзаложа. Редно е поне да й звънна и да й кажа колко съжалявам.“

Но никакви срещи с нея, реши тя, докато с радост поемаше предложената й от Уили чаша вино.

Сутринта изчака да стане единайсет и тогава звънна на Марая.

— Алвира, не мога да говоря – заяви Марая със задъхан, напрегнат, треперещ глас. – Детективите дойдоха отново да говорят с мен и мама. Вкъщи ли си? Ще ти се обадя по-късно.

На Алвира не й остана друго, освен да потвърди.

— Да, вкъщи съм.

Веднага след това чу щракването на слушалката и линията прекъсна.

Само след пет минути телефонът звънна отново. Обаждаше се Лили Стюарт. Ясно се чуваше как плаче.

— Алвира, вероятно не желаеш да имаш нищо общо с мен, но се нуждая от съвета ти. Не знам какво да правя. Наистина не знам. Кога можем да се видим?

≈ 12 ≈

Марая признаваше пред себе си, че харесва повече Дилия Джаксън, гледачката на майка си през уикенда – привлекателна чернокожа около петдесетгодишна жена – отколкото Рори Стейджър. Дилия винаги беше весела. Имаше само едно неудобство: понякога Катлийн категорично отказваше да се облече или да се храни в присъствието на Дилия.

— Мама се отпуска повече пред Рори, но е по-спокойна с Дилия – сподели Марая с баща си и той се съгласи.

В събота сутринта детективите пристигнаха. Въпреки увещанията на Марая и Дилия обаче Катлийн продължаваше да седи по нощница и роба с полузатворени очи в плетения стол във всекидневната. На закуска попита Марая къде е баща й. Сега се противеше на опитите на детективите да започнат разговор и само ги увери, че съпругът й ще слезе всеки момент и ще говори с тях. Ала щом чу гласа на Лойд Скот, Катлийн скочи и прекоси бързо стаята, за да го прегърне.

— Лойд, толкова се радвам, че се върнахте – проплака тя. – Джонатан е мъртъв. Чу ли? Някой го е застрелял.

Сърцето на Марая замря, като забеляза какъв поглед си размениха детективите. „Според тях мама се преструва помисли си тя. – Нямат представа как влиза и излиза от действителността.“

Лойд Скот настани Катлийн на дивана и седна до нея, като продължаваше да държи ръката й. Погледна детектив Саймън Бенет право в очите и попита:

— Госпожа Лайънс обект на интерес ли е в това разследване?

— Госпожа Лайънс очевидно е била сама със съпруга си, когато той е бил застрелян – отвърна Бенет. – Няма следи от насилствено нахлуване. Даваме си обаче сметка, че предвид състоянието на госпожа Лайънс може да й е устроен капан. Тук сме, за да изградим цялостна картина какво точно се е случило миналия понеделник вечерта, доколкото тя може да ни каже.

— Разбирам. Значи сте наясно с напредналата деменция на госпожа Лайънс и нейната неадекватност да осмисля както вашите въпроси, така и своите отговори?

— Пистолетът е налице – намеси се със спокоен глас Рита Родригес. – На него ясно личат три отпечатъка. Професор Лайънс, естествено, го е докосвал. Пистолетът е негов. Разполагаме с неговите отпечатъци. Марая Лайънс е заварила майка си в килера с пистолета в ръка и й го е взела. По дръжката е намерен отпечатък на Марая. Отпечатъкът на Катлийн Лайънс е върху спусъка. Още в болницата взехме техните отпечатъци, за да имаме данни за сравнение. По думите на Рори Стейджър – а това е потвърдено и от икономката Бети Пиърс – госпожа Лайънс била доста раздразнителна по време на вечерята в деня на убийството заради връзката на съпруга й с друга жена: Лилиан Стюарт. И госпожа Лайънс, и Марая потвърдиха, че са прегръщали тялото на простреляния, което обяснява кръвта по дрехите им.

Ужасена, Марая съобрази: детективите знаят за деменцията на майка й и въпреки това очевидно смятат, че тъкмо тя е натиснала спусъка. А доколкото на Марая й беше известно, те още дори не бяха научили за умението на Катлийн да стреля. Лойд зададе следващия си въпрос сякаш беше прочел мислите й:

— Имаше ли наличие на мозъчно вещество по дрехите на госпожа Лайънс?

— Да. Който и да е стрелял, той е бил поне на три метра от професор Лайънс, но понеже и съпругата, и дъщерята са го прегърнали, и те са се изцапали с кръв.

Марая и Лойд Скот се спогледаха. „Лойд си спомня, че мама ходеше на стрелбището е татко съобрази тя.

— Предвижда вероятността този факт да излезе наяве.

— Детектив Бенет – заяви Лойд, – аз ще представлявам госпожа Катлийн Лайънс. Държа да се запише. Аз…

Прекъсна го неистово звънене на вратата. Марая се втурна да отвори, но Дилия, излязла от всекидневната при появата на детективите, я изпревари. Оказа се Лиза Скот. Разтреперана, тя се втурна в къщата.

— Ограбени сме! – изпищя тя. – Всичките ми бижута са изчезнали!

Във всекидневната Лойд Скот и детективите ясно чуха думите й. Лойд пусна ръката на Катлийн и скочи. Детективите си размениха смаяни погледи и го последваха, като оставиха Катлийн сама.

В следващия момент Дилия застана до нея.

— Хайде да се облечеш, Катлийн, докато хората, които говореха с теб, са заети – подкани я тя нежно и й помогна да стане.

Някакъв ясен спомен се мерна в болния мозък на Катлийн.

— Къде е пръстта по пистолета? – попита тя. – Цветната леха до алеята беше кална.

— Скъпа, не мисли за такива неща – заговори Дилия успокоително. – Така само се разстройваш. Най-добре днес да сложиш красивата си бяла блуза. Не е ли страхотна идея?

≈ 13 ≈

Лилиан Стюарт живееше в жилищна сграда срещу центъра „Линкълн“ в западната част на Манхатън. Пренесе се там след развода си с Артър Амбрустър, с когото обаче останаха приятели. Двамата се бяха запознали като студенти в университета в Джорджтаун във Вашингтон, окръг Колумбия. Планираха да имат деца след защитата на докторските си дисертации; нейната – по английски, неговата – по социология.

После и двамата станаха преподаватели в Ню Йорк, в Колумбийския университет.

Децата, за които най-после бяха готови, така и не се появиха и когато „чукнаха“ трийсет и пет, и двамата се съгласиха, че интересите и вижданията им за света са коренно различни. Сега, петнайсет години по-късно, Артър беше баща на трима синове и активно ангажиран с политиката на Ню Йорк. Лилиан пък се запали по археологията и всяко лято с радост участваше в археологически разкопки. Преди пет години, когато бе на четирийсет и пет, попадна на разкопки под ръководството на професор Джонатан Лайънс и това промени живота и на двамата.

„Аз съм причината Катлийн да убие Джонатан“ – тази мисъл измъчваше Лилиан ден и нощ откакто той почина. А нямаше нужда да се стига дотам. Джонатан бездруго щеше да я пожертва. Миналата седмица й призна, че не издържа повече. Състоянието на Катлийн се влошавало, а взаимоотношенията му с Марая ставали непоносимо обтегнати.

Разговорът при онази среща продължаваше да се върти в главата на Лилиан и в събота сутринта. Още виждаше болката в очите на Джонатан и чуваше потреперването на гласа му.

— Лили, наясно си колко много те обичам и наистина мислех, че когато Катлийн вече съвсем престане да е с ума си, ще я настаня в специализиран дом и ще се разведа. Но не мога да постъпя така. Сега го разбирам. Не е редно да обърквам повече и твоя живот. Ти си едва на петдесет. Намери си някой връстник. Ако Катлийн живее още десет години, аз също ще бъда на осемдесет. Какъв живот ще мога да ти предложа тогава?

След кратко мълчание Джонатан добави:

— Някои хора имат предчувствие за предстоящата си смърт. С баща ми беше така. Казват, че седмица преди да бъде застрелян, Ейбрахам Линкълн сънувал тялото си изложено за поклонение в ковчег в Белия дом. С риск да ти прозвучи глупаво, но имам предчувствието, че скоро ще умра.

Бе го склонила да се видят още един път, припомни си Лилиан. Уговориха се за вторник сутринта. Ала Катлийн го застреля в понеделник вечерта.

Боже, какво да прави сега?

Алвира се съгласи да се срещнат за обяд в един часа. „Толкова много я харесвам, помисли си Лилиан, но вече съм наясно какво ще ме посъветва да направя. Вече знам как е редно да постъпя.“

Но щеше ли да го направи? Дали пък не беше прекалено рано да вземе решение? Мислите й бяха объркани.

Обхождаше неспокойно апартамента. Оправи си леглото, подреди банята, постави няколкото чинии от закуската в съдомиялната. Мебелираната всекидневна с бежовия килим и картините на древни градове по стените беше любимото помещение на Джонатан. Лилиан си припомни вечерите, когато идваха за по питие след вечеря. Виждаше го как седи опънал дългите си крака пред кожения стол, който тя му купи за рождения ден.

— Как може да обичаш някого много и да му обърнеш гръб? – извика тя гневно, когато Джонатан й съобщи за намерението си да преустанови връзката им.

— Правя го именно от любов – отвърна той. – Любов към теб, към Катлийн, към Марая.

Първоначално Алвира предложи да се срещнат в сравнително новия ресторант недалеч от южния край на Сентрал Парк, но бързо промени решението си.

— Нека да е в Руската чайна.

Името на ресторанта до парка беше „Мирая“. Прекалено близко до Марая, помисли си Лилиан.

Рано сутринта Лилиан отиде да потича в парка, после взе душ и по халат седна да закуси. Сега отиде до гардероба и избра бели летни панталони и син блейзер – тоалет, който Джонатан особено много харесваше.

Както винаги обу обувки с висок ток. Джонатан все се шегуваше с тази й слабост. Само преди няколко седмици дори й предаде саркастичното подмятане на Марая, че сигурно носи обувки с висок ток и на разкопките. Бе се развикала и той съжали, че се е изпуснал, припомни си Лилиан, докато слагаше малко руж по страните си и оправяше късата си тъмна коса.

Именно подобни изказвания на Марая го натъжаваха, помисли си Лилиан печално и с горчивина.

Миг преди да излезе, звънна телефонът.

— Лили, защо не дойдеш и ще те заведа на обяд? – предложи гласът. – Днес едва ли се чувстваш особено добре.

— Така е, но се уговорих с Алвира Мийхан. Върнала се е от пътешествието. Ще обядваме заедно.

Настъпи пауза. После се чу:

— Надявам се да не споменеш и думичка по определени въпроси.

— Не съм решила – отвърна тя.

— Недей! Обещай ми! В противен случай всичко ще свърши. Дай си време да помислиш спокойно и практично. Нищо не дължиш на Джонатан. А и разбере ли се, че е скъсал с теб, а ти държиш нещо, което е искал, ще бъдеш втората заподозряна след съпругата му. Адвокатът на жена му ще настоява, че си отишла там, защото си знаела за отсъствието на гледачката, повярвай ми. Джонатан е оставил вратата отворена за теб. Какво им пречи да лансират например такава версия: влязла си с покрито лице, застреляла си го, поставила си пистолета в ръката на лудата му съпруга и си излязла. Така ще се появят съмнения, че тя е извършителката.

Лилиан стоеше във всекидневната с телефонната слушалка в ръка. Вторачи се в стола, на който Джонатан така често седеше, и се замисли как се бе сгушвала в скута му. Погледна към вратата и сякаш отново го видя да излиза с думите:

— Съжалявам. Искрено съжалявам, Лили.

— Това са пълни глупости! – заяви тя разпалено. – Катлийн е убила Джонатан, защото го ревнуваше от мен. Нещата са достатъчно отвратителни и без да измисляш подобни ужасяващи сценарии. Но едно да знаеш: засега няма да спомена нищо пред Алвира или пред когото и да е друг. По свои причини. Това ти го обещавам.

≈ 14 ≈

Трийсет секунди след нахлуването на Лиза Скот Саймън Бенет звънна в полицейския участък на Махуах, за да съобщи за кражбата на бижутата. Лойд Скот изстреля: „Сега ще се върна“ и се прибра да изчака заедно с жена си пристигането на полицейската кола.

Марая изгледа двамата детективи поред.

— Не мога да повярвам, че семейство Скот е било ограбено – промълви тя. – Просто не го вярвам. Точно преди да заминат миналия месец. Лойд разказваше каква нова алармена система са поставили – камерите били навсякъде из къщата.

— За жалост днес много малко системи са непреодолими за експертите – съобщи й Бенет. – Мнозина ли знаеха, че госпожа Скот държи ценни бижута в дома си?

— Представа нямам. Говореше за това пред нас, но бизнесът й е всеизвестен тя създава авторски модели и винаги ходи с красиви бижута.

Докато говореше, Марая изпита чувството, че е наблюдател на случващото се в стаята. Погледна портрета на баща си, окачен над пианото. С удивителна прилика бе пресъздадено интелигентното му изражение и наченката на усмивка, вечно готова да се появи на устните му.

Слънцето нахлуваше през прозорците в задната страна на помещението и хвърляше светли петна по кремавия килим на геометрични линии. Марая си даде сметка колко много се е потрудила Бети, за да възстанови реда в обширното помещение, след като специалистите го бяха обработили цялостно за отпечатъци. Струваше й се невероятно, че стаята отново изглежда весела и приветлива с диваните, тапицирани с цветни дамаски, с фотьойлите до камината и пръснатите тук-там леки масички. Приятелите на баща й винаги придърпваха столовете в полукръг около големия диван и пиеха там кафе и питие след вечеря.

Грег, Ричард, Албърт, Чарлс.

Колко пъти бе седяла с тях през годините, откакто баща й се пенсионира? Обикновено Бети готвеше, но понякога баща й завземаше кухнята. Готвенето се превърна в негово хоби и не само му доставяше удоволствие, но и се справяше доста добре. Преди три седмици поднесе голяма зелена салата, шунка от Вирджиния, макарони на фурна, чеснов хляб, сети се тя. Последната вечеря, която споделиха всички…

Последната вечеря… Последната… На седемдесетия рожден ден на баща й.

Трябва да каже на детективите за пергамента, намерен от баща й.

Сепнато си даде сметка, че те я наблюдават.

— Извинявайте – промърмори тя. – Питахте за бижутата на Лиза…

— Според думите ви доста хора са знаели, че ги държи в дома си. Но, откровено казано, госпожице Лайънс, не това е в центъра на вниманието ни. Дойдохме да разговаряме с вас и майка ви. Господин Скот пожела да представлява майка ви, затова удобно ли е да поговорим сега с вас?

— Да, разбира се. – Марая се стараеше гласът й да не трепери. Ами ако попитат за пистолета, мина й през ума. Какво да им каже? За да спечели време, промърмори: – Разрешете първо да проверя как е мама. По това време взема лекарства.

Без да дочака отговор, отиде във вестибюла и видя Катлийн, следвана от Дилия, да слиза по стълбите. С решително изражение майка й бързо прекоси помещението и влезе в кабинета на съпруга си, отвори вратата на килера и блъсна Дилия.

— Няма да влизаш тук! – изкрещя тя.

— Мамо, моля те…

Умолителният глас на Марая се чу чак във всекидневната.

Бенет и Родригес се спогледаха.

— Хайде да видим какво става – тихо подхвърли Бенет.

Двамата с Рита надникнаха в кабинета. Катлийн Лайънс седеше в далечния край на килера, опряла гръб на стената. С измъчен глас не спираше да повтаря:

— Толкова много шум… Толкова много кръв.

— Да се опитам ли да я изведа? – попита Дилия плахо.

— Не, безполезно е – отвърна Марая. – Остани отвън. Ще поседя малко при нея.

Дилия кимна и застана на мястото, където преди стоеше коженият стол на Джонатан. Като я видя там, Марая съвсем ясно си представи как баща й се е свлякъл на стола, докато от главата му капе кръв. Полицията взе стола като улика в нощта на убийството. Дали ще го върнат, запита се тя. Искаше ли го обратно?

— Госпожице Лайънс – обади се Бенет тихо, – наистина се налага да поговорим.

— Сега ли? – попита тя. – Виждате състоянието на майка ми. Трябва да съм до нея.

— Няма да ви отнемем много време – обеща той.

— Нека гледачката остане при нея, докато приключим.

Марая премести несигурно поглед от него към майка си.

— Добре. Дилия, донеси стол от трапезарията. Не влизай в килера, но бъди близо до нея. – Обърна се извинително към детектив Бенет. – Страх ме е да я оставя сама. Щом се разплаче, остава без дъх.

Рита Родригес долови колебанието в гласа й и разбра, че момичето е забелязало скептичното изражение на Саймън Бенет. Тъй като го познаваше добре, беше сигурна и какво си мисли: Катлийн разиграва театър.

Дилия се върна със стол от трапезарията, постави го до вратата на килера и седна.

Катлийн извърна глава към нея.

— Затвори вратата! – нареди тя. – Затвори я! Не искам повече кръв по себе си.

— Мамо, всичко е наред – зауспокоява я Марая. – Ще я оставя леко открехната, за да влиза светлина. Ще се върна след минута.

Прехапа устни, за да не се забележи как треперят, и поведе детективите към всекидневната. Саймън Бенет започна направо:

— Госпожице Лайънс, обирът е много неприятно събитие и разбираме, че господин Скот е разстроен. Щом той ще представлява майка ви, ще настоява първо да поговори с нея. Все пак сме по средата на разследване на убийство и трябва да продължим без никакво отлагане. Ще бъда съвършено откровен: налага се да говорим и с вас, и с майка ви, за да получим отговори на важни въпроси.

На вратата се позвъни и без да чака да му отворят Лойд Скот влезе. С пепеляво лице заяви:

— Полицаи от Махуах са вкъщи. Боже! Някой е влизал в дома ми, а нито алармата вътре, нито тази на сейфа се е задействала. Смятах, че сме избрали надеждна система.

— Както току-що казах на госпожица Лайънс, такава почти не съществува – вметна Бенет. – Очевидно е действал професионалист. – После тонът му се промени. – Господин Скот, разбирам колко сте разстроен от случилото се, но вече обясних на госпожица Лайънс необходимостта да разговаряме с нея и с майка й без никакво отлагане.

— Мама не е в състояние да говори с вас – прекъсна го Марая. – Сам видяхте! – Даде си сметка, че е повишила тон, но вече дочуваше стенанията на майка си. – Аз съм готова да отговоря на въпросите ви – напомни тя на Бенет, – но предпочитам да го направя, когато тя се поуспокои. – И добави безпомощно: – Трябва да отида при нея.

После бързо се отправи към кабинета.

Саймън Бенет погледна адвоката.

— Господин Скот, ще ви кажа направо: имаме основание още сега да арестуваме Катлийн Лайънс за убийството на съпруга й. Била е сама в къщата с него. Държала е пистолет и по него има нейни отпечатъци. Не открихме никакви признаци за насилствено нахлуване, няма и сведения за изчезнали предмети. Досега се въздържахме, за да уточним дали не й е устроен капан. Ако не ни позволите да говорим с нея през следващите два дни, не ни остава друго, освен да я арестуваме.

— И в моята къща няма признаци за насилствено нахлуване, но някой е влизал и е задигнал бижута на стойност три милиона долара – възрази Лойд Скот.

— Никой обаче не е бил открит в къщата ви с пистолет в ръка – парира го Бенет.

Без да обръща внимание на забележката, Лойд Скот продължи:

— Очевидна е необходимостта да съм си вкъщи в този момент. Ще говоря с Катлийн, но както сами виждате, тя не е в състояние да контактува дори с мен в момента. Дайте ми отсрочка до утре. Ако изобщо позволя да разговаря с вас, това ще стане утре следобед. Решите ли да я арестувате, свържете се с мен. Аз ще я предам в ръцете ви. Като сам виждате, тя е много, много болна жена. – После добави: – Съветвам и Марая да се консултира с мен, преди да отговаря на въпросите ви.

— Съжалявам – сряза го Бенет. – Разследваме убийство. Налага се да говорим с Марая веднага щом майка й се успокои. Вие не я представлявате.

— Господин Скот – намеси се решително и Родригес, – току-що сам чухте, че Марая е склонна да разговаря с нас.

Обичайният червендалест тен на Лойд Скот започваше да се възвръща и да измества бледността, настъпила, когато узна за обира в дома си.

— Добре, както реши Марая, но повтарям: не можете да разговаряте с Катлийн без изричното ми разрешение.

— Да, разбираме. Но при нов отказ утре на клиентката ви ще бъде връчена призовка да се яви пред съда и не е известно какво ще последва – предупреди го Бенет.

— Като се има предвид болестта й, разчитам това да бъде смекчаващо вината обстоятелство. – Лойд Скот погледна неволно към кабинета. – Трябва да се върна при съпругата си. Ще съм ви благодарен да осведомите Марая, че ще й се обадя по-късно.

— Разбира се – увери го Бенет. Заедно с Родригес изчака да се чуе хлопването на входната врата зад гърба на адвоката, преди да продължи: – Според мен майката разиграва театър пред нас.

— Трудно е да се каже – възрази Родригес. – Знам обаче едно. Марая Лайънс е много тъжна от кончината на баща си и видимо е притеснена. Според мен тя няма нищо общо със случая. От друга страна, е ужасена да не би майка й да е виновна и вероятно ще ни насочи в друга посока. Интересно ми е какво ще предложи.

Марая се върна във всекидневната чак след двайсет минути.

— Мама заспа в килера – съобщи тя с безизразен тон. Всичко това е… – Задави се и млъкна. След кратка пауза започна отново: – Всичко това е потресаващо.

Разговаряха повече от час. И двамата опитни детективи я разпитваха с вещина. Тя не отрече неприязънта си към Лили и голямото си разочарование от баща си.

Отговори съвсем честно на всички въпроси, свързани с пистолета. Преди десетина години майка й е радост посещавала стрелбището с баща й, но не била стъпвала там, откакто настъпила деменцията. С изненада узна, че пистолетът не бил ръждясал. Ако по-късно баща й е ходил на стрелбището, то не го е споменавал пред нея.

— Държеше го в чекмеджето на бюрото – продължи тя – и подозирам какво си мислите в момента. Но сериозно ли вярвате, че ако баща ми е седял на бюрото, а майка ми се е появила и е взела пистолета, той нямаше да я спре? Боже, има голяма вероятност пистолетът да не е бил в къщата от години.

После добави:

— Вчера научих някои подробности: баща ми е пред чувствал смъртта си. Освен това навярно е споделил с някого, че притежава безценен древен пергамент. Същевременно е изразил съмнения относно един от специалистите консултанти.

Марая изпита невероятно облекчение, когато детективите най-после си тръгнаха. Наблюдаваше как колата им излиза от алеята и най-сетне си позволи една плаха надежда. Детективите се свързаха по телефона с отец Нйдън О’Брайън и сега пътуваха към Ню Йорк, за да разговарят с него за пергамента, който може би е бил написан от Исус Христос и адресиран до Йосиф от Ариматея.

≈ 15 ≈

Грег Пиърсън основа компания за компютърен софтуер, тя започна да се разраства и той категорично отстояваше намерението си никога да не я направи публична. Нямаше никакво желание да пишат за „Пиърсън ентерпрайсис“ на бизнес страниците в „Уолстрийт Джърнъл“ или „Таймс“ и непрекъснато да следят цената да акциите й.

Задоволяваше се да е председател и изпълнителен директор на компанията и винаги да е наясно с всичко, което става в нея. Съдружниците му го уважаваха, но неговата болезнена срамежливост, възприемана от мнозина като високомерие, му пречеше да завързва близки приятелства. През годините стана член на няколко престижни голф клуба и на тенис клуба на Ню Йорк, ала не беше запален спортист и затова не извличаше особена наслада. Щом обаче улавяше, че някоя от по-големите компании е готова да се състезава с него, той се впускаше в надпреварата със завидна амбиция.

С всичките си действия Грег преследваше една цел: Марая да се влюби в него. Често се питаше дали Джонатан се е досещал какво изпитва към дъщеря му. Веднъж се бе пошегувал, че Пиърсън трябва да си намери приказливо момиче. Това предложение винаги извикваше усмивка на устните на Грег. Марая не обичаше да приказва, но беше интелигентна, забавна и приятна за компания.

И изключително красива.

На вечерите, организирани от Джонатан. Грег трудно си налагаше да не следи всяко нейно движение. Обожаваше да наблюдава близостта и топлотата между нея и баща й.

— Бог да ни е на помощ! – възкликваше тя шеговито. – Бети отсъства и татко ще е главен готвач.

Винаги проявяваше нежна загриженост към майка си и когато – с напредването на деменцията – Катлийн вземаше ножа вместо вилицата с намерението да го напъха в устата си. Марая се навеждаше дискретно и светкавично подменяше приборите.

Грег обожаваше вечерите, когато компанията се заседя ваш е във всекидневната, за да допият кафето, особено ако се случеше той да седне до Марая. Да усеща близостта й, да наблюдава изражението на лицето й и да се взира в дълбоките й сини очи, досущ като очите на Джонатан, го изпълваше с трепет и вълнение.

Много жалко, че преди година и половина Катлийн намери снимките на съпруга си и Лили, разсъждаваше Грег. След случката Марая се наложи и прогони Лили от вечерите.

Дотогава Лили винаги пристигаше в Махуах с Чарлс и Грег беше наясно със заблудата на Марая – според нея Лили и Чарлс имаха връзка. Така беше най-добре за всички. Взаимоотношенията на Джонатан и Марая се влошиха, когато тя разбра истината.

В събота сутринта Грег игра тенис, после се върна в апартамента си на Кълъмбъс Съркъл. От четири години живееше там, а още се питаше дали вътрешният дизайнер не се е престарал със свръхмодерното обзавеждане.

Отхвърли тази мисъл като несъществена.

Встрастен в работата си, беше донесъл вкъщи доста материали, за да ги прегледа по-подробно, ала скоро се предаде и си призна, че е абсолютно наложително първо да говори с Марая.

Тя отговори с напрегнат; но топъл глас.

— Грег, много мило, че се обаждаш. Няма да повярваш какво се случва тук.

Той я изслуша и попита:

— Някой е обрал съседите ви през последните три седмици и е задигнал бижутата, това ли ми казваш? Кога е станало?

— Засега не могат да определят. Лойд Скот нашият съсед, е адвокат по наказателни дела. Той ще представлява мама. Грег, опасявам се, че ще я обвинят за убийството на татко.

— Марая, нека ти помогна. Моля те. Нямам представа колко добър адвокат е съседът ви, но на майка ти й трябва първокласен защитник. Вероятно и на теб. Мнозина, опасявам се, бяха наясно със сериозните проблеми между теб и баща ти. – После, докато все още имаше смелост. Грег добави: – Марая, ще дойда в шест часа. Спомена, че на гледачката през уикенда може да се разчита напълно. Двамата с теб ще излезем да вечеряме. Моля те не ми отказвай. Искам да те видя, притеснявам се за теб.

Грег затвори телефона и се запита дали да вярва на ушите си.

Марая каза, че с удоволствие ще вечеря с него и дори чака срещата с нетърпение.

≈ 16 ≈

Професор Албърт Уест съзнаваше какъв риск поема, когато в петък следобед на връщане от погребението спомена на колегата си професор Чарлс Майкълсън за предположението на Джонатан, че разполага с Пергамента на Йосиф от Ариматея. Непрекъснато му се привиждаше как очите на Чарлс се присвиха пресметливо, когато научи този факт.

Албърт се колебаеше дали смаяното изражение на Чарлс е неподправено, или просто добре изиграно. Опасенията на Чарлс, че ако Катлийн намери пергамента, има опасност да го унищожи, веднага извадиха на бял свят следващата тревожна вероятност. Ами ако същата мисъл е хрумнала и на Джонатан? В такъв случай би ли го държал някъде в дома си, или би го поверил за съхранение на човек, комуто има доверие?

Чарлс например?

В плен на безсънието от години. Албърт посвети на тези мисли по-голяма част от нощта в петък.

В събота сутринта, след лека закуска, се настани в домашния си кабинет, който при други обстоятелства би бил превърнат във втора спалня в скромния му апартамент. Седна зад бюрото и цялата сутрин работи върху бъдещите си лекции. Вълнуваше се приятно, че есенният семестър започва следващата седмица. Не беше преподавал през лятото и макар никога да не се чувстваше самотен, винаги искрено се радваше на срещите със студентите си. Не намираше за особено подходящ прякора си Меха, лепнат му от тях заради дребния му ръст и дълбокия глас, но признаваше, че е остроумно.

За обяд Албърт си направи сандвич, който смяташе да изяде в колата, събра си нещата за излет и слезе в гаража на сградата. Докато чакаше да му докарат колата, си даде сметка колко често си повтаря „да предположим, че“. Да предположим, че Чарлс лъже. Да предположим, че Чарлс е видял пергамента. Да предположим, че и той е изразил пред Джонатан мнение за автентичността на документа. Да предположим, че Чарлс е предупредил Джонатан да не държи пергамента вкъщи. Да предположим, че е напомнил на Джонатан как Катлийн е намерила неговите снимки с Лили, независимо от твърденията му колко добре ги е скрил.

Всичко това определено беше възможно.

Имаше логика.

Джонатан уважаваше Чарлс като вещ експерт по Библията и като приятел. Не е изключено да е оставил пергамента при него. Докато влизаше в колата, Албърт се замисли за шокиращия случай преди петнайсет години, когато срещу подкуп Чарлс обяви с ясно съзнание фалшификат за истински пергамент.

По онова време Чарлс отчаяно се нуждаеше от пари – беше по средата на развода си. За щастие Дезмънд Роджърс – колекционерът, закупил пергамента – беше не само изключително богат; но и се гордееше със собствената си експертна преценка. Като схвана, че го подвеждат; той заплаши Чарлс с предаване на полицията. Албърт успя да склони Роджърс да не превръща случая в криминален: направи ли го обществено достояние, би се изложил, защото самият колекционер се бе подиграл открито на другите специалисти, оценили пергамента като фалшификат.

— Дезмънд, ще провалиш Чарлс, а през годините той ти е помагал да се сдобиеш с великолепни и ценни екземпляри – аргументира се тогава Албърт. – Умолявам те да разбереш, че е в емоционална и финансова криза и не действа рационално.

Накрая Дезмънд Роджърс преглътна загубата на два милиона долара и доколкото Албърт знаеше, не бе споменал на никого за случилото се. Но не се въздържа да изрази пълното си презрение към Чарлс Майкълсън.

— Самият аз съм започнал от нулата и познавам мнозина, преживели финансови затруднения. Никой от тях не би приел подкуп, за да подведе приятел. Предай на Чарлс от мое име, че никой няма да узнае за случилото се, но не желая никога повече да го видя. Той е един долен мошеник.

Ако пергаментът на Джонатан е в ръцете на Чарлс, той вероятно ще го продаде, прецени Албърт. Ще намери таен купувач.

Доколко Чарлс мрази Джонатан? Албърт беше свидетел как преди шест години на археологическите разкопки Чарлс се увлече по Лилиан Стюарт, но нищо не излезе, защото тя и Джонатан се бяха влюбили едва ли не от пръв поглед.

По време на гостуванията при Джонатан Чарлс допускаше всички да мислят, че той и Лили имат връзка. Това беше абсолютно нетипично за него. Сигурно го е правил по настояване на Лили.

Какво друго би могъл да направи за нея?

Запита се какво ли ще стане сега.

Албърт се отправи към любимото си място за излети напоследък. В планината Рамапо, само на минути път от къщата, където убиха Джонатан.

≈ 17 ≈

Отец Ейдън О’Брайън придружи детективите Саймън Бенет и Рита Родригес до кабинета си в сградата, свързана с църквата „Свети Франциск Асизки“ на Западна 31-ва улица в Манхатън. Бяха го попитали по телефона дали е удобно да разговарят с него и той охотно се съгласи, макар веднага да започна да премисля какво да им каже и с кои думи е най-добре да го изрази.

Дълбоко се опасяваше, че именно Катлийн е натиснала спусъка и е причинила смъртта на Джонатан. През последните години, откакто настъпи деменцията, личността й коренно се промени. Още преди известно време за пръв път забеляза малките издайнически знаци за западането на ума й. Според медицинската статистика един процент от хората проявяват признаци на деменция към шейсетте си години.

Отец Ейдън се запозна с Джонатан и Катлийн, когато двамата бяха младоженци, а той – млад свещеник. Джонатан, едва двайсет и шест годишен, вече имаше докторат по библейска история и преподаваше в Нюйоркския университет. Катлийн, магистър по обществени науки, работеше на държавна служба. Живееха в малък апартамент на Западна 28-ма улица и посещаваха църквата „Свети Франциск Асизки“. Един ден се заприказваха с отец Ейдън на излизане и не след дълго той започна често да ходи в апартамента им на вечеря.

Дружбата продължи и след като се преместиха в Ню Джързи. Именно той кръсти Марая когато, малко над четирийсет, Катлийн най-после роди детето, което бяха загубили надежда, че ще имат.

Вече четирийсет години те имаха идеален брак, разсъждаваше отец Ейдън. Разбираше какво изпитва Джонатан при бързо влошаващото се състояние на Катлийн. Бог му беше свидетел, че наблюдаваше всекидневно как в паството синове, дъщери, съпруги или съпрузи се мъчат с гледането на болен от алцхаймер.

„Не искам да му се сърдя, но има дни, в които сам ми задава един и същи въпрос отново и отново…“ „Оставих я само за минута и тя постави цялото пране, което току-що бях сгънала, в мивката и пусна водата отгоре…“

„Пет минути след като вечеряхме, татко каза, че умира от глад, започна да вади всичко от хладилника и да го хвърля на пода. Бог да ми прости, отче, но го бутнах и той падна. Помислих си: „Боже, дано не е счупил кост“. Той ме погледна и каза: „Съжалявам, че ти причинявам толкова грижи“. В момента съзнанието му бе съвсем ясно. Разплака се, аз също…“

Всичко това минаваше през ума на отец Ейдън, докато сядаше зад бюрото си и канеше Саймън Бенет и Рита Родригес да се настанят на столовете за посетители.

Джонатан бе неизменно търпелив и любящ към Катлийн, докато не срещна Лилиан, припомни си отец Ейдън. Възможно ли е болният сега мозък на Катлийн да я е накарал да извърши нещо, което никога нямаше да й хрумне, ако беше жената, позната му от години?

— Отче, благодаря, че ни приемате веднага – започна Бенет – Както обясних по телефона, ние сме детективи от отдел „Убийства“ към прокуратурата на окръг Берген и имаме задачата да разследваме убийството на професор Джонатан Лайънс.

— С това съм наясно – отвърна отец Ейдън.

Последваха очакваните въпроси. Откога познава семейство Лайънс? Колко често се е срещал с тях? Знаел ли е за връзката на професор Лайънс с Лилиан Стюарт?

Навлизаме в опасната територия, помисли си отец Ейдън. Бръкна в джоба, извади носна кърпичка, избърса си очилата и върна кърпичката в джоба, преди да отговори предпазливо:

— Виждал съм професор Стюарт два-три пъти. Последният път беше преди повече от три години, но от олтара по време на опелото в петък я зърнах как влиза – макар и късно – в църквата. Не забелязах кога си е тръгнала.

— Търсила ли ви е някога за съвет, отче? – попита Рита Родригес.

— Мнозина търсят съвет, стига да са сигурни, че разговорът ще бъде запазен в тайна. Не бива да предполагате каквото и да било от отговора ми, а той е, че не е редно да отговарям на този въпрос.

Привлекателната млада детективка с интелигентно изражение вече бе наясно, че свещеникът е последният човек, към когото Лилиан Стюарт би се обърнала за съвет. Въпросът е подвеждащ, помисли си отец Ейдън.

— Отче, дъщерята на Джонатан Лайънс, Марая, е изключително разстроена от връзката на баща си с Лилиан Стюарт. Поне така подразбрахме. Обсъждала ли го е някога с вас?

— Повтарям…

— Отче – прекъсна го Саймън. – говорихме с Марая Лайънс преди час. Тя се е оплакала на вас от Лилиан Стюарт – открито ни го заяви – и е споделяла колко зле се отразява връзката на баща й с тази жена върху състоянието на майка й.

— Значи сте наясно какво сме обсъждали с Марая – отбеляза отец Ейдън тихо.

— Отче, вчера сте казали на Марая, че баща и ви е посетил преди десетина дни – в сряда, петнайсети август по-точно – намеси се Саймън.

— Да. Докато пиехме кафе, споделих с Марая предположенията на Джонатан Лайънс, че е попаднал на документ с изключителна стойност. Нарича се или Пергаментът на Йосиф от Ариматея, или Ватиканското писмо.

— Джонатан Лайънс ви посети специално, за да ви каже за пергамента ли? – поиска да уточни Рита.

— Джонатан, както стана дума, е дългогодишен мой приятел – отвърна отец Ейдън. – Не беше необичайно, ако е наблизо, да се отбие при мен. Въпросната сряда сподели, че в момента изучава древни пергаменти, открита в отдавна затворена църква, подлежаща на събаряне. В стените й открили скривалище, където имало древни документи. Помолили го да ги преведе. – Отец Ейдън се облегна назад. – Сигурно сте чували за Торинската плащаница?

И двамата детективи кимнаха.

— Мнозина смятат, че след свалянето от кръста Христос е бил загърнат с нея. Дори сегашният папа Бенедикт е цитиран да казва, че според него плащаницата е автентична. Ще узнаем ли някога напълно истината? Съмнявам се, независимо от доста убедителните доказателства. Ватиканското писмо, известно още като Пергамента на Йосиф от Ариматея, има същата невероятна стойност. Ако е истинско, то е единственото писмо, написано от Христос.

— Йосиф от Ариматея не е ли човекът, поискал разрешение от Пилат Понтийски да вземе тялото на Исус Христос и да го положи в своята гробница? попита Рита Родригес.

— Да. Йосиф бил дългогодишен таен последовател на Христос. Както сигурно помните от уроците по религия, на дванайсет години Исус отишъл с родителите си в Ерусалимския храм за Песах, но когато празникът свършил, не си тръгнал. Останал в храма и смаял главните свещеници и мъдреците с познанието си за Светото писание. По онова време Йосиф от Ариматея бил един от мъдреците в храма. Когато чул как говори Исус и като научил, че е роден във Витлеем, разбрал, че това е чаканият месия. – Отец Ейдън се разпали: – От дванайсетата годишнина на Христос, когато обсъждал Светото писание с главните свещеници и мъдреците в храма, до сватбата в град Кана, не се знае нищо. Тези години от живота му са изгубени за нас. Мнозина учени обаче смятат, че благодарение на намесата на Йосиф от Ариматея известно време той е прекарал в учене в Египет. Ако е автентично, писмото е написано от Исус до Йосиф малко преди разпъването му на кръста. В него той благодари на Йосиф за добрината и защитата, оказана му още от детска възраст: Автентичността на писмото се обсъжда, откакто апостол Петър го донесъл в Рим. Някои папи го приемали за истинско, други – не. Съхранявало се във Ватиканската библиотека, но се говори, че папа Сикст IV възнамерявал да го унищожи, за да се спрат спекулациите. По онова време писмото изчезнало. Сега, петстотин години по-късно, е възможно да е било открито сред древните пергаменти, които Джонатан изучаваше.

— Писмо, написано от Христос! Не мога да си го представя – възкликна Рита Родригес смаяна.

— Какво ви каза професор Лайънс за документа? – попита Бенет.

— Смяташе, че е автентичен, но се тревожеше, защото един от специалистите, на когото го показал, се вълнувал повече от паричната му стойност.

— Знаете ли къде е пергаментът сега, отче? – поинтересува се Бенет.

— Нямам представа. Джонатан не загатна къде го държи.

— Отче, казахте, че сте пили кафе. Преди това срещнахте ли се с Джонатан в църквата? – намеси се Родригес.

— Срещнахме се в църквата. Входът за манастира е откъм преддверието.

— Джонатан Лайънс посещавал ли ви е в изповедалнята?

— Дори да го е правил, не е редно да ви отговарям.

— Тонът на отец Ейдън стана по-строг. – А и най-вероятно това ви е известно, детектив Родригес. Виждам, че носите кръстче. Католичка ли сте?

— Не съм най-образцовата, но – да.

Саймън Бенет отново взе думата:

— Отче. Джонатан Лайънс е имал дълга връзка с жена, която не му е била съпруга. Ако е идвал да се изповяда и е признал греха си, щяхте ли да му дадете опрощение, в случай че възнамерява да продължи връзката си е Лилиан Стюарт? – Бенет се усмихна извинително и добави: – И аз съм възпитан като католик.

— Ясно дадох да се разбере, че всичко, казано ми от Джонатан Лайънс, като изключим пергамента, не подлежи на обсъждане. Това включва и последното ви питане, детектив Бенет. Ще добавя само следното: познавам Катлийн Лайънс от млада, двайсетгодишна булка. Не вярвам, колкото и да е изкривен, объркан и болен мозъкът й, тя да е в състояние да убие съпруга си, когото обичаше.

Отец Ейдън изрече всичко това с приповдигнат тон, но същевременно с дълбока вяра във всяка своя дума. Изключваше Катлийн да е виновна за убийството на Джонатан, но след като погледна двамата детективи, съжали, че само си хаби дъха пред тях.

Запита се как ли ще реагират, ако узнаят, че Джонатан е предчувствал смъртта си. Професорът го беше заявил открито, но отецът прецени колко опасно е да го спомене. Детективите можеха да го изтълкуват като страх на професора от засилващите се пристъпи на ярост и избухвания на Катлийн, а последното желание на свещеника бе да направи нещата още по-лоши за нея.

Саймън Бенет продължи с въпросите си:

— Джонатан Лайънс съобщи ли ви имената на специалиста или специалистите, с които се е консултирал относно автентичността на Пергамента на Йосиф от Ариматея?

— Не, но изрично каза: „един от експертите“, от което съдя, че го е показал на повече от един човек.

— Познавате ли специалисти по Библията, отец Ейдън? – попита Рита.

— Тримата, които познавам най-добре, са приятелите на Джонатан, а именно професорите Уест, Майкълсън и Калахан. И тримата са специалисти по Библията,

— А Грег Пиърсън? По думите на Марая Лайънс той е бил добър приятел с баща й и винаги е бил гост на вечерите у тях – обади се отново Рита.

— Не е изключено Джонатан да му е показал пергамента или да му е разказал за него като на приятел, но се съмнявам да се е консултирал с Грег като със специалист

— Защо според вас не е споменал нищо пред дъщеря си за предполагаемата находка?

— Не знам, но с тъга ще отбележа, че близостта между Марая и баща й изчезна заради връзката му с Лилиан Стюарт.

— Смятате ли професор Лилиан Стюарт за специалист по древни пергаменти?

— За съжаление не мога да отговоря и на този въпрос. Лилиан Стюарт е специалист по английски, но дали има познанията да преценява древни документи не съм наясно.

Разговорът с детективите продължи около час, но когато се наканиха да тръгнат, отец Ейдън О’Брайън беше убеден, че ще дойдат пак. И тогава, прецени той трезво, ще се съсредоточат върху връзката на Джонатан с Лилиан и дали би поверил на нея древния пергамент за съхранение.

След като остана сам, той се почувства изтощен и уморен и отново седна зад бюрото. Преди да разбере за връзката им. понякога присъстваше на вечерите, давани от Джонатан на колегите му. Харесваше Лилиан и остана с впечатлението, че тя и Чарлс Майкълсън са двойка. Флиртуваше с Чарлс и споменаваше пиеси или филми, които са гледали заедно. Всичко е било само прикритие на връзката й с Джонатан.

И Джонатан участваше в тази игра, помисли си отец Ейдън тъжно. Нищо чудно, че Марая се чувства предадена.

Но би ли държал професорът Ватиканското писмо в апартамента на Лили, за да е на сигурно място, чудеше се той. И ако е така, дали тя ще признае, че е у нея? Особено след като Джонатан сподели с него намерението си да се раздели с нея.

Отец Ейдън си помогна с двете ръце, за да стане от стола.

Ужасната ирония, продължи разсъжденията си той, е, че ако Катлийн е убила Джонатан, това е станало точно след решението му да посвети остатъка от живота си на грижи за нея и да поправи взаимоотношенията си с Марая.

Неведоми са пътищата Господни, каза си отецът с въздишка.

≈ 18 ≈

Ричард Калахан преподаваше библейска история в университета „Фордхам“ в Бронкс. След завършването на колежа продължи да учи за йезуит, но една година се оказа достатъчна да осъзнае липсата на готовност да посвети живота си на монашеството. На трийсет и четири години той още не бе взел окончателно решение.

Живееше в апартамент близо до университета. Израснал на Парк Авеню с родителите си, известни кардиолози, сега се ползваше от удобството да ходи пеша на работа, но имаше и още нещо. Университетският комплекс с готическите си сгради и обрамчени с дървета алеи му напомняше на английската провинция. Беше му приятно там, а същевременно му доставяше удоволствие да излезе през портите и да се смеси с тълпите или да се отбие в някой от чудесните италиански ресторанти по близкото Артър Авеню.

Възнамеряваше да се срещне с приятели на вечеря в един от ресторантите, но докато се прибираше след погребението, отмени уговорката. Още дълго щеше да тъгува заради загубата на добрия си приятел и учител Джонатан Лайънс. На първо място Ричард се вълнуваше от въпроса кой е извършил убийството. Ако се докаже, че Катлийн в умопомрачено състояние е виновна за престъплението, ще я настанят в психиатрично заведение вероятно до края на живота й.

Ако обаче се окаже невинна, към кого ще се насочат детективите?

С влизането в приятния си тристаен апартамент Ричард си свали сакото, вратовръзката и официалната риза и облече спортна. После отиде в кухнята и извади една бира. „Ще се радвам, когато захладнее“ – помисли си той, докато протягаше дългите си крака, настанен в старото кожено кресло, което спаси от опитите на майка си да го подмени. „Ричард, още не си дал обет да се обречеш на бедност – настояваше тя. – Може и никога да не го дадеш. Недей да живееш така.“ Ричард се усмихна, като се сети за загрижеността на майка си, и отново насочи мислите си към Джонатан Лайънс.

Знаеше, че Джонатан превежда древните пергаменти, открити в отдавна затворената църква.

Дали бе намерил Пергамента на Йосиф от Ариматея сред тях? Щеше му се да си бе останал вкъщи онази вечер, помисли си Ричард. Тогава вероятно Джонатан щеше да каже точно на какво е попаднал. Възможно е да е въпросното писмо. Ричард си спомни как преди няколко години намериха Бетовенова симфония на полица в Пенсилванската библиотека.

Докато си приготвяше спагети и салата за вечеря, нещо витаеше в дълбините на съзнанието му, но отказваше да изплува. Продължи да витае и докато гледаше филм по телевизията.

Не спря да го тормози и след като си легна; прокрадваше се в съня му.

Най-после, късно сутринта в събота, се появи: Лили излъга, че не знае нищо за пергамента. Ричард беше убеден. Джонатан, естествено, би споделил откритието си с нея; възможно е дори да го е оставил при нея.

В такъв случай сега, когато е мъртъв, тя ще намери ли тайно купувач, за да прибере огромна сума пари?

Този сценарий искаше да обсъди с Марая. Вероятно ще й се отрази добре, ако я покани на вечеря, прецени той.

Когато й звънна обаче, разбра, че Грег го е изпреварил и тя ще излезе с него. Ричард трябваше да признае, че силно се разочарова.

Нима решението, което най-после взе, беше прекалено закъсняло?

≈ 19 ≈

— Добре си се потрудил – похвали го собственикът на заложната къща, когато Уоли Грубер му донесе задигнатото от дома на семейство Скот. – Определено те бива да си набелязваш мишените.

Уоли засия от щастие. Четирийсетгодишен, нисък, оплешивяващ, с набита фигура и приятна усмивка, която печелеше доверието на нищо неподозиращите жертви, той имаше дълъг списък с неразкрити обири зад гърба си. Хванаха го един-единствен път и тогава лежа година в затвора. В момента работеше като шофьор в гараж на Западна 52-ра улица в Манхатън.