Изгубените години

През следващата седмица мерцедесът отиваше и се връщаше от града. Уоли не бързаше. После мина цяла седмица без колата да помръдне. Уоли намина да провери къщата. В една от стаите долу и в спалня горе светеше.

Нищо необикновено. Светлините се включват и изключват с предварително настроени часовници, та хората отвън да смятат, че стопаните са си вкъщи.

Нанесе удара си миналия понеделник. Сложи крадени регистрационни табели на колата си и „взе назаем“ електронна карта за плащане на магистралната такса от кола в гаража. Пристигна в Махуах и паркира в края на пряката, където у съседите очевидно имаше събиране. Шест-седем коли бяха спрели на улицата. Уоли лесно изключи алармата, проникна в къщата и точно приключи с изпразването на сейфа, когато чу изстрел. Светкавично отиде до прозореца и ясно видя как някой бяга от съседната къща.

Проследи с поглед как, докато минаваше под уличната лампа, фигурата посегна и свали шала или кърпата, завързана пред лицето й, след което сви зад ъгъла и изчезна.

Уоли съвсем ясно видя лицето и то се запечата в съзнанието му. Някой ден този образ можеше да му е от полза.

Запита се дали и друг е чул изстрела и дали в момента в съседната къща някой не звъни на полицията. Затова грабна плячката си и изхвърча от къщата, но дори в бързината не пропусна да затвори сейфа и да включи отново алармата. Стигна до колата си и отпрати, а сърцето му биеше лудо. Едва в Манхатън си даде сметка, че е забравил една изключително важна подробност: остави проследяващото устройство под мерцедеса, паркиран в гаража на ограбената къща.

Дали ще го намерят? Кога ще го намерят? Беше внимавал, но беше ли оставил отпечатък върху него? В такъв случай ставаше лошо, защото полицията разполагаше с отпечатъците му. Тази перспектива го разтревожи. Уоли не искаше да попадне отново в затвора. Чете със засилен интерес за убийството на професор Джонатан Лайънс и се досети, че ченгетата смятат съпругата му, болна от алцхаймер, за извършителката.

„А не е, нали видях“, помисли си Уоли. Утешаваше се, че ако полицията открие проследяващото устройство и го свърже с него, той ще размени описанието на убиеца за по-лека присъда във връзка с обира на бижутата, а може би дори ще отърве затвора.

Или ще извади късмет и семейството пак ще дойде на официална вечеря в квартала и ще паркира в неговия гараж.

Колкото и да се притесняваше, съзнаваше, че вече е прекалено опасно да се промъкне в гаража, за да свали устройството от мерцедеса.

≈ 20 ≈

Заети със собствените си мисли, детективите Саймън Бенет и Рита Родригес мълчаха през първите петнайсет минути, след като се качиха в колата и подкараха обратно към Ню Джързи.

Когато стигнаха Западната магистрала. Рита се загледа в лодките по река Хъдсън и си спомни как само няколко седмици преди 11 септември се срещна със съпруга си Карлос в пет часа следобед, за да пият по питие и да отидат на вечеря. С Карлос се бяха наслаждавали на блясъка и топлината на слънцето, на лениво плаващите лодки, и изпитаха усещането, че Ню Йорк е специален, изключително специален.

Той работеше в Световния търговски център, когато трагедията настъпи. Точно в такъв топъл ден бяха тук заедно, но кой да предположи предстоящото нещастие?

Никога не беше си представяла, че ще го загуби; никога.

Но пък и кой би предположил преди седмица, че професор Джонатан Лайънс ще стане жертва на убийство? Бил е убит в понеделник, разсъждаваше тя. Какво ли е правил в събота? Имаше целодневна гледачка за съпругата си. Дали е отскочил до Ню Йорк, за да види любовницата си Лилиан Стюарт?

Интересно беше да се проследи движението на професор Лайънс през последния уикенд. А Ватиканското писмо? Пергаментът на Йосиф от Ариматея, евентуално написан от Исус Христос? Наистина ли Джонатан Лайънс го е намерил? Стойността му е неизчислима. Готов ли е някой да извърши убийство заради документа?

Те, естествено, щяха да проследят всичко, но не й се вярваше събитията да имат нещо общо с убийството. Ревнива и болна жена е използвала пистолета и името й е Катлийн Лайънс.

— Рита, предполагам, че нашият професор е ходил при отец Ейдън, за да се изповядва – наруши мислите й гласът на Бенет. – Попаднах на следа, когато зададох на преподобния този въпрос. Усетих го.

— Как мислиш? Дали Лайънс се е готвел да се откаже от приятелката си? – попита Рита.

— Може би да, а може би – не. Видя как реагира съпругата му. Може да му е казал: „Отче, повече не издържам. Правилно или не, трябва да потърся изход“. Не е първият, който постъпва така.

— А какво ще кажеш за пергамента? У кого е според теб?

— Ще проверим хората, които отец Вйдън спомена. Учените и онзи другият, дето се е мъкнел с тях. Грег Пиърсън. Искам да си поговорим и с Лилиан Стюарт. Ако съществува такъв безценен документ и е у нея, кой знае дали ще ни каже истината? Да, отиде на гроба на професор Лайънс, но две минути по-късно седеше в колата си с Ричард Калахан. – Саймън Бенет задмина бавно движещ се автомобил. – В момента залагам на Катлийн Лайънс. Тя е извършителката и следващата ни стъпка трябва да е набавянето на заповед за обиск. Искам да огледам цялата къща. Предчувствам, че ще намерим още нещо, което недвусмислено ще посочи Катлийн Лайънс като убийцата. Но независимо какво ще открием, ще препоръчам на прокурора да ни издаде заповед и за арестуването й.

≈ 21 ≈

Изтегнат удобно във фотьойла с вдигнати крака, Уили гледаше мач между „Янкис“ и „Ред сокс“. Приближаваше краят, а резултатът беше равен. Уили, запален фен на „Янкис“, следеше играта със затаен дъх.

Чу ключът да се завърта в бравата и разбра, че Алвира се връща от обяда си с Лилиан Стюарт.

— Скъпи, нямам търпение да ти разкажа всичко!

Алвира се настани на дивана срещу него, накара го да намали звука на телевизора и да я погледне.

— Уили – започна тя с патос, – по телефона останах с впечатлението, че Лилиан ще ми поиска съвет, но по време на срещата тя не направи нищо подобно. Попитах я кога за последен път е видяла Джонатан. Било в сряда вечерта. Застрелян е пет дни по-късно, в понеделник, затова ми се стори странно.

— И затова включи брошката!

Уили знаеше, че винаги когато и най-малкото подозрение за нещо нередно обземе Алвира, тя по навик включва записващото устройство в златната си брошка във формата на слънце с разперени лъчи.

— Да, защото Марая неведнъж е споменавала за неизменната програма на баща й да бъде поне два-три пъти през седмицата с Лили и задължително поне през една от вечерите на уикенда. Тогава Джонатан прекарвал вкъщи цял ден и понеже гледачката била изключително надеждна, обикновено вечерял с Лили и после преспивал при нея.

— Аха…

— Питам се защо не са били заедно през уикенда, преди да бъде застрелян. Струва ми се съмнително. Дали не са се скарали? – Алвира си пое дъх и продължи: – Наприказва ми колко й липсвал Джонатан и колко съжалявала, че не е настанил Катлийн в клиника, пък било то и само за да се предпази. В един момент щеше да се разплаче, докато си спомняше как Джонатан й разказвал колко са се обичали с Катлийн и какъв чудесен брак са имали преди болестта й. Джонатан твърдял, че ако Катлийн имала избор, което, естествено, е невъзможно, тя по-скоро би умряла, отколкото да е в сегашното си състояние.

— И аз също, скъпа – увери я Уили. – Обещай ми, ако ме завариш да прибирам ключовете в хладилника, да ме настаниш в добра клиника.

Позволи си бегъл поглед към екрана точно навреме, за да види как играч на „Янкис“ изважда топката в аут.

Алвира, достатъчно бдителна, забеляза отклонението на погледа му.

— Уили, всичко е наред – каза тя. – Догледай си мача.

— Не, скъпа, продължавай. Явно си напипала нещо.

— Точно натам бия. Уили – продължи Алвира припряно. – Ами ако Джонатан и Лили са се скарали?

— Алвира, нали не намекваш, че Лилиан Стюарт е застреляла Джонатан?!

— Не знам какво да мисля. Знам обаче какво ще направя. Още сега ще звънна на Марая и ще я питам удобно ли е да се отбием у тях утре следобед. Трябва да разбера какво става. – Алвира се изправи. – Ще се преоблека, а ти си догледай мача.

Уили се завъртя на фотьойла и включи отново звука на телевизора. Погледна към екрана. Играчите на „Янкис“ бяха на терена и скачаха от радост. Коментаторът говореше забързано:

— „Янкис“ победиха! „Янкис“ победиха! Наистина впечатляваща игра!

„Не мога да повярвам – помисли си тъжно Уили. – Гледам този мач от три часа, а в момента, когато извърна поглед, моите хора побеждават.“

≈ 22 ≈

В неделя сутринта Марая отиде на църква, после се отби на гроба на баща си. Беше купил мястото преди десетина години в красива местност, някога част от територията на семинария. На надгробния паметник беше издялано фамилното име ЛАЙЪНС. Трябваше да се обади да изпишат и малкото име на баща й, помисли си тя, докато гледаше прясната пръст; където наскоро положиха ковчега.

„Надявам се да почиваш в мир, татко – прошепна наум Марая, едва сдържайки сълзите си. – Но ще ти призная – продължи тя, – че ни остави с огромен проблем. Двамата детективи определено смятат мама за извършител на това злодеяние. Татко, просто не знам на какво да вярвам. Но съм наясно, че ако арестуват мама и я настанят в психиатрична клиника, тя ще се срине и така ще загубя и двама ви.“

Обърна се и се накани да си върви, но се извърна и промълви:

— Обичам те. Трябваше да проявя по-голямо разбиране по отношение на Лили. Съзнавам колко ти е било трудно.

През петнайсетте минути, докато се прибираше към вкъщи, се опита да събере сили за предстоящия ден. На закуска майка й отмести стола и заяви:

— Отивам да доведа баща ти!

Дилия скочи да я възпре, но Марая само поклати глава. Знаеше, че майка й ще окаже съпротива на всеки опит да й попречат.

— Джонатан… Джонатан…

Гласът на майка й ту се повишаваше, ту заглъхваше, докато тя обикаляше от спалня в спалня да търси съпруга си. Най-накрая бавно слезе долу.

— Крие се – обяви тя със смаяно изражение. – Беше горе само преди няколко минути.

Марая се радваше, че Алвира и Уили ще наминат следобед. Майка й много ги харесваше. И винаги мигом ги разпознаваше. Сви по улицата, където живееха родителите й, и силно се притесни: видя на алеята им спрели полицейски коли. Убедена, че нещо се е случило с майка й, тя паркира припряно на улицата, тичешком премина по алеята, със замах отвори входната врата и влезе сред шума на многобройни гласове.

Във всекидневната завари детективите Бенет и Родригес. Три от чекмеджетата на старинния скрин се намираха на пода. В момента двамата преглеждаха съдържанието на четвъртото, поставено върху малката коктейлна масичка. На горния етаж се чуваха стъпки в коридора.

— Какво… – започна тя.

Бенет вдигна глава.

— Главният инспектор е горе, ако желаете да говорите с него. Разполагаме със заповед за обиск, госпожице Лайънс. Ето я – завърши той хладно.

Марая дори не погледна документа.

— Къде е майка ми? – настойчиво попита тя.

— В кабинета на баща ви с гледачката.

С натежали крака Марая тръгна бързо към кабинета. Мъж, очевидно от екипа по обиска, седеше зад бюрото на баща й и ровеше из чекмеджетата. Точно както се опасяваше, майка й отново се бе сгушила в килера, а Дилия стоеше до нея. Главата на майка й беше сведена, но когато Марая извика името й, тя я вдигна.

Беше си завързала шал около лицето и се виждаха само сините й очи и челото.

— Не ми разрешава да го махна – почти проплака Дилия.

Марая влезе в килера. Усещаше как очите на детектива я следят.

— Мамо… Катлийн, прекалено горещо е да си с този шал – подхвана тя кротко. – Защо изобщо си го сложила?

Приклекна и помогна на майка си да се изправи.

— Хайде. Ела да махнем това нещо.

Майка й позволи да свали шала и да я изведе от килера. Едва тогава Марая забеляза детективите Бенет и Родригес, които я бяха последвали в кабинета. По ехидното изражение на Бенет прецени, че според него майка й продължава да разиграва театър.

— Има ли причина да не мога да изведа майка си и Дилия, докато трае обискът? – обърна се тя суховато към Бенет. – В неделя обикновено ходим на ранен обяд на Ист Стрийт в Ридж Парк.

— Идете, естествено. Само един въпрос. Тези скици майка ви ли ги е правила? Намерихме ги в нейната стая.

Той държеше скицник.

— Да. Това е едно от дребните й удоволствия. Беше добър художник, макар и аматьор.

— Ясно…

Когато седнаха в ресторанта и сервитьорът понечи да вземе четвъртия прибор, майка й го спря.

— Съпругът ми ще дойде ей сега. Не отнасяйте чинията му.

Сервитьорът погледна Марая, защото резервацията беше за трима.

— Оставете я – каза Марая.

През следващия час се опита да намери утеха във факта, че майка й изяде цяло яйце и дори се наслади на едно „Блъди Мери“, което обичаше да пие в неделя по обяд. Марая й го поръча, като тихо предупреди сервитьора да не слагат водка в коктейла.

Човекът, някъде към шейсетте, кимна с разбиране и промълви:

— И моята майка е болна…

Съзнателно бавно изпи кафето си и от цялата си душа се помоли детективите да са си тръгнали, преди да се приберат вкъщи след около час и половина. Паркираните служебни коли й подсказаха, че още са вътре, но когато влезе, полицаите вече се готвеха да си вървят. Детектив Бенет й връчи инвентарен списък с нещата, които вземат. Тя го погледна бегло: кутия с документи, която съдържаше и пергаменти, и скицника на майка й.

— И той ли ви трябва? – погледна тя въпросително Бенет. – Ако мама го потърси, ще се разстрои, че е изчезнал.

— Съжалявам, госпожице Лайънс, налага се да го вземем.

— Предупреждавам ви, че сред пергаментите може да има един с изключителна стойност.

— Наясно сме с писмото на Исус до Йосиф от Ариматея. Ще намерим специалист, уверявам ви, който изключително внимателно да прегледа съдържанието.

Детективите си тръгнаха.

— Да отидем на разходка, Катлийн – предложи Дилия. – Денят е чудесен.

Катлийн решително поклати глава.

— Тогава да седнем в градината – не се предаваше Дилия.

— Мамо, защо не поседите малко навън? – намеси се и Марая. – Алвира и Уили ще дойдат и е редно да се приготвя.

— Алвира и Уили ли? – усмихна се Катлийн. – Ще ги изчакам отвън.

Останала сама, Марая се залови да подрежда всекидневната. Детективите не бяха затворили докрай чекмеджетата на скрина и бяха разместили вазата и свещника върху коктейлната масичка. Столовете от трапезарията все още бяха разхвърляни по целия първи етаж. Отиде в кабинета на баща си. Съдържанието на чекмеджетата се намираше върху плота на антикварното бюро, негова гордост и радост. Струваше й се, че самата същност на баща й е изнесена от стаята. Яркото следобедно слънце подчертаваше износените места по килима. Книгите му, само допреди няколко часа педантично подредени, сега бяха нахвърляни безразборно по полиците. Снимките – на баща й, на майка й и на тримата – бяха обърнати с лицето надолу, сякаш са смущавали натрапчивия поглед на детектива, когото зърна тук.

Подреди кабинета и се качи горе. Веднага ставаше ясно, че всички помещения са били щателно претърсени. Едва към пет смогна да пооправи къщата и от прозореца на спалнята си видя как буикът на Уили и Алвира паркира на алеята.

Озова се до входната врата и я отвори, преди те да успеят да изкачат стъпалата на верандата.

— Толкова се радвам да ви видя – поздрави ги тя, а ръцете на Алвира я обгърнаха утешително.

— Много съжалявам, че отсъствахме точно тази седмица. Марая – увери я Алвира. – Кършех си ръцете от яд, че съм насред на океана, а не до теб.

— Е, сега сте тук и това е най-важното – отвърна Марая, докато влизаха в къщата. – Мама и Дилия са на терасата. Чух ги да говорят преди минута. Значи мама е будна. Беше заспала на пейката отвън. Това е добре, защото не спи много, откакто татко го… – Марая млъкна. Устните й не бяха в състояние да произнесат думата „убиха“.

Уили се намеси бързо, за да запълни настъпилата пауза.

— Никой не спи достатъчно, когато има смърт в семейството – изрече той мъдро. Бързо се отправи към френските прозорци на всекидневната към терасата и ги отвори. – Здравей, Катлийн, здравей, Дилия. Наслаждавате се на слънцето, а, момичета?

Жизнерадостният смях на Катлийн обещаваше, че Уили ще задържи вниманието й поне няколко минути.

— Алвира, преди да излезем, трябва да ти кажа, че сутринта полицията беше тук със заповед за обиск. Според мен са прегледали всяка хартийка в къщата. Взеха пергаментите, които татко превеждаше. Предупредих ги, че един може да е с огромна стойност – писмо на Исус Христос до Йосиф от Ариматея. Татко вероятно е попаднал на него сред другите документи, но го е смятал за автентичен.

— Сериозно ли говориш? – попита Алвира с разширени от учудване очи.

— Да. Отец Ейдън го спомена на погребението в петък. С татко са се видели в сряда, преди да почине.

— Лилиан Стюарт знаела ли е за този документ? – попита настойчиво Алвира.

— Не знам. Предполагам, че й е казал. Не е изключено дори тя да го съхранява.

Алвира докосна леко рамото си и включи скрития микрофон. Не бивате да пропусне или да не чуе правилно и една думичка. Умът й вече работеше трескаво.

Значи Джонатан се е видял с отец Ейдън в сряда следобед. Ами ако тогава му е казал за намерението си да преустанови връзката си с Лилиан? Лилиан се е видяла е Джонатан в сряда вечерта. Направо при нея ли е отишъл и какво точно й е казал? Но думите на Лили повече не са се срещали и не са говорили през следващите пет дни.

Лъже ли, запита се Алвира. Както бе казала на Уили вчера: редно е някой да изиска разпечатка на всички разговори между Джонатан и Лили от сряда до понеделник вечер. Ако такива не съществуват, значи Джонатан е сложил край на връзката им…

Беше прекалено рано обаче да сподели всичко това е Марая. Вместо това Алвира каза:

— Марая, да си направим по чаша чай и да ми разкажеш всичко случило се.

— Всичкото е, че детективите смятат мама за убийцата на татко. И няма да се изненадам, ако я арестуват.

Марая се стараеше да контролира гласа си. Докато говореше, на входната врата се звънна.

— Дано не са пак детективите – промърмори тя и отиде да отвори.

Беше Лойд Скот. Започна направо:

— Марая, току-що ми се обади детектив Бенет. Докато говорим, предявяват обвинение на майка ти. Разреши ми да я съпроводя и да я предам в ръцете на прокурора, но трябва да стане веднага. Ще й вземат отпечатъци и ще я снимат, преди да я задържат в предварителния арест. Много съжалявам.

— Как така ще я пъхнат в ареста?! – възрази Марая. – Господи, Лойд, не са ли наясно със състоянието й?

— Най-вероятно съдията не само ще определи сумата за пускане под гаранция, но и ще се разпореди да й направят психиатрична преценка, преди да реши дали да я пусне под гаранция. Това означава, че до довечера или утре вече ще е в психиатрична клиника. Известно време няма да се прибере вкъщи.

В този момент Уили, Катлийн и Дилия влязоха откъм терасата.

— Толкова много шум… Толкова кръв – разказваше Катлийн на Уили, но този път жизнерадостно и напевно.

≈ 23 ≈

Имаше тайно убежище в привидно празен склад в долния източен край на Манхатън. Прозорците на горното ниво бяха заковани с дъски. Металната входна врата се заключваше с катинар. За да се влезе, трябваше да се мине отзад, край стар товарителен док, и с дистанционното да се отворят металните врати на гаража, на пръв поглед твърде запуснати и изпочупени. Но когато отвореше вратите с дистанционното, което държеше в колата, с нея стигаше до циментовия под на първия етаж.

Беше слязъл и сега стоеше точно там – в огромното, покрито с прах празно пространство. Ако по нелепа случайност някой успееше да проникне тук, нямаше да намери нищо.

Тръгна към задната врата. Стъпките му отекваха в тишината. Наведе се, отмести мръсен на вид капак на електрически контакт и докосна скрития бутон. От тавана бавно се спусна асансьор. Когато спря, той влезе и натисна втори бутон. Асансьорът започна бавно да се издига, а той, затворил очи, се подготвяше да се потопи в миналото. Клетката спря, той си пое дълбоко въздух и прекрачи прага. Запали светлината и отново се озова сред съкровищата си: антиките, които беше откраднал или закупил по нечестен начин.

Стаята без прозорци имаше същите размери като помещението долу, но с това приликата свършваше. По средата беше разстлан килим в разкошни ярки цветове с невероятни шарки. Върху него бяха поставени диван, столове, лампи и малки масички. Нещо като миниатюрна всекидневна сред музей, пълен с безценни предмети: статуи, картини, пана и инкрустирани със слонова кост скринове с керамика и бижута. Всеки сантиметър от пространството беше зает.

Мигом започна да усеща спокойствието, което го обземаше, когато се потапяше в миналото. Копнееше да остане по-дълго там, но нямаше начин. Сега не разполагаше дори с време да посети горните два етажа.

Позволи си единствено в продължение на няколко минути да поседи на дивана. Очите му се плъзгаха от предмет на предмет, без да спира да се възторгва от заобикалящата го красота.

Но нищо от наличното тук нямаше значение, ако не се сдобие с писмото на Йосиф от Ариматея. Джонатан му го бе показал. На секундата разбра, че е автентично, нямаше начин да е фалшификат. Писмо, писано преди две хиляди години от Христос. В сравнение с него Магна Харта, Конституцията и Декларацията за независимост не струваха нищо. Нищо, абсолютно нищо не можеше да бъде по-ценно. Трябваше да се сдобие с него.

Мобилният му телефон звънна. Беше от предплатените и нямаше начин обаждането да бъде проследено. Даваше номера на един-единствен човек, после хвърляше апарата и купуваше друг.

— Защо ми звъниш? – попита той.

— Току-що съобщиха по новините за ареста на Катлийн. Обвинена е в убийството на Джонатан. Това не е ли добре за теб?

— Абсолютно ненужно беше да се свързваш с мен за нещо, което щях да науча и сам след малко.

Гласът му беше студен, но той си даде сметка, че издава и известна тревога. На нея не можеше да й се има доверие. Дори по-лошо: тя очевидно смяташе, че има власт над него.

Прекъсна връзката. После за дълги минути, с които всъщност не разполагаше се замисли как е най-добре да действа в създалата се ситуация.

Когато измисли всичко, й се обади отново и си уговори среща.

В най-скоро време.

≈ 24 ≈

В неделя вечерта Лилиан Стюарт се поздрави с огромно облекчение за съобразителността си да не признава пред полицията, че Джонатан й е поверил пергамента за съхранение. Вече – поотделно – двама от редовните участници във вечерните сбирки й се обадиха. И двамата заявиха направо, че ако пергаментът е у нея, те са в състояние да й намерят купувач, готов да плати огромна сума.

Първоначалният й инстинкт бе да каже истината на полицията. Даваше си сметка, че ако подозренията на Джонатан за автентичността на документа се потвърдят, то той принадлежи на Ватиканската библиотека. Ала после се замисли за петте години от живота си, които му бе посветила. И какво имаше сега? Нищо, освен огромна сърдечна мъка. Полагаше й се да изкопчи каквото успее за пергамента, помисли си тя тъжно. „Ще го продам на един от двамата – реши тя, – но ще поискам парите в брой; никакви преводи. Ако в спестовния ми влог изведнъж цъфнат два милиона долара, банката е длъжна да съобщи на съответните власти. Ще оставя парите в банков трезор и ще вземам по малко от тях, за да не събудя подозрения.“

Какво ли ще е да има на разположение два милиона долара? Вярно, въпреки всичко би предпочела да има Джонатан, прецени тя натъжена, но щом е невъзможно, по-добре да постъпи така.

Лилиан погледна часовника. Беше шест без пет. Отиде в кухнята, наля си чаша вино и я отнесе в кабинета. Настани се на дивана и включи телевизора. Новините в шест щяха да започнат след две минути.

„Ако мама беше жива, знам какво щеше да каже за всичко това – разсъждаваше тя. – Мама беше умницата вкъщи; татко беше смотаняк, независимо от впечатляващото му име Прескот Стюарт. Навярно баба му го е дала с очакването да излезе нещо от него.“

Бащата на Лилиан бил на двайсет и една, а майка й току-що навършила осемнайсет, когато двамата избягали. Майка й отчаяно искала да напусне дома си. Баща й бил безнадежден алкохолик и малтретирал физически и психически и нея, и майка й.

Мама никак не случи, помисли си Лилиан. Баща й се оказал и пристрастен комарджия. Никога нямали пари, но тя все пак живяла с него до пълнолетието на дъщеря си, защото се страхувала да не й я отнеме по съдебен път. Ако сега беше тук, щеше да настоява, че пергаментът е собственост на Ватиканската библиотека. Дори само мисълта дъщеря й да го задържи, би я вбесила. Явно приличаше повече на баща си, отколкото си даваше сметка.

Всичко е малко налудничаво, прецени обстановката тя. Основната причина Джонатан да не се разведе с Катлийн е Марая. Боеше се, че тя никога няма да му проговори, ако го направи. Майка й също не би й проговорила, ако подозираше как се готви да постъпи. Вече не се налагаше да се притеснява от реакцията й, но за жалост тя доста й липсваше.

Отново я завладя тъга. Така се натъжи и в следобеда, когато Джонатан звънна да я предупреди, че идва да говори с нея.

— Лили, никак не ми е лесно, но се налага да престанем да се виждаме.

Гласът му бе хриплив сякаш е плакал, ала тонът му бе решителен, припомни си Лилиан ядосано. Макар да я обичаше толкова много, я заряза, а после го застреляха въпреки благородните му намерения да оправи взаимоотношенията си с Марая и да се посвети на грижи за Катлийн.

Със съпругата си е живял щастливо цели четирийсет години, преди тя да се разболее. Не й ли стигаше? Напоследък дори не го разпознаваше. Защо Джонатан пожела да остане при нея? Как не помисли, че и на нея дължи нещо? С течение на времето Марая щеше да го приеме. Знаеше колко зле е майка й и какво преживява баща й. Дори тя би трябвало да е достатъчно честна и да признае, че не е задължително той да преминава през този ужас всяка минута, ден след ден.

Новините в шест започнаха. Лилиан погледна екрана, за да се увери, че водещата новина е смъртта на Джонатан. Районът около съда беше пълен с хора. Репортер на Си Би Ес обясняваше:

— Стоя на стъпалата пред съда в Берген. Ню Джързи. Както виждате от записа, направен преди около час, седемдесет и една годишната Катлийн Лайънс, защитникът й, известният Лойд Скот, и дъщеря й Марая Лайънс влязоха в сградата и се качиха на втория етаж, където госпожа Лайънс бе предадена в ръцете на областния прокурор на Берген. След разследване, продължило почти седмица, тя е обвинена в убийството на съпруга си – пенсионирания професор от Нюйоркския университет Джонатан Лайънс, намерен мъртъв в дома си в Махуах миналата седмица. Знае се, че Катлийн Лайънс, която страда от напреднал стадий на алцхаймер, е била намерена в килера с оръжието на убийството в ръка.

Записът показа как Катлийн влиза бавно в съда с адвоката и дъщеря си. Поне този път Рори не е до нея, забеляза Лилиан. Никога не беше я харесвала. Когато я погледнеше, изражението й сякаш казваше: „Знам тайната ти“. Със сигурност тя бе причината за всички проблеми. Джонатан бе казал, че е скрил снимките в книга в кабинета си. Как Катлийн е успяла да намери точно тази книга? Не беше трудно да се сети какво е станало. Рори е тършувала и когато е открила снимките, ги е показала на Катлийн. Рори си беше истинска напаст, винаги готова да създава проблеми.

Записът свърши и репортерът развълнувано съобщи, че Лойд Скот и Марая Лайънс напускат съда, Марая изглежда съсипана, помисли си Лилиан. Е, и тя не беше по-добре. В лицето на Марая навряха микрофони, но Лойд Скот ги отстрани.

— Аз ще кажа няколко думи и това ще бъде всичко – заяви той сухо. – Катлийн Лайънс ще бъде изправена пред съдия Кенет Браун в девет утре сутринта. Ще пледираме невинност. Пак утре съдията ще се произнесе по въпроса за пускане под гаранция.

Прегърна Марая през раменете и бързо я настани в чакаща кола.

На Лилиан й се прииска да е мушица вътре в колата. Какво щеше да каже Марая? Дали ще плаче? Или ще крещи? Сигурно изпитваше същото като нея, когато Джонатан й каза, че ще се разделят. Чувстваше се като просякиня тогава. Плачеше и крещеше: „Ами аз!? Аз?!“

Замисли се за пергамента. Беше скрит в банковия й трезор на две преки от дома й. Някои хора отчаяно го искаха.

Колко ли ще платят, запита се тя, ако го обяви на таен търг?

Джонатан й го показа преди три седмици. Направи й впечатление неговото възхищение и благоговение. Попита я дали разполага с трезор, за да го прибере, докато бъде върнат във Ватиканската библиотека.

— Лили, писмото е съвсем обикновено. Христос е знаел какво ще се случи. Знаел е, че след разпъването му на кръста Йосиф от Ариматея ще поиска тялото му. В писмото му благодари за всички добрини, които му е оказвал през живота си. Ватиканът, естествено, ще настоява негови учени да потвърдят автентичността на писмото. Искам да се срещна с тях, да им го връча лично и да изложа моите доводи – защо смятам, че документът е истински.

При последното му посещение тук Джонатан пожела да се срещнат в банката на следващото утро, за да си получи обратно пергамента. Тя отклони уговорката, припомни си Лилиан. Отчаяно искаше той да осъзнае колко много ще му липсва. Обеща да му го даде след седмица, ако продължава да настоява. А после го убиха.

По телевизията течеше реклама. Тя изключи апарата и погледна оставения върху ниската масичка предплатен телефон, подарък от Джонатан. Когато свършваха минутите, купуваше нови, припомни си тя. Звънеше на неговия предплатен телефон. Нищо не можеше да докаже с връзката им.

А сега разполагаше с три такива телефона, поклати тя тъжно глава.

Единия й даде кандидат за пергамента.

— Не бива да оставяме никакви следи – предупреди я той. – Ченгетата ще търсят документа. Подозират, че е у теб или че поне знаеш къде е. Ако двамата говорим по телефона прекалено често, ще привлечем вниманието им.

Всеки път, когато вземаше апарата, го усещаше като буца лед в ръцете си.

≈ 25 ≈

В неделя професор Ричард Калахан често вечеряше с родителите си в апартамента им на Парк Авеню, където израсна. Бяха кардиолози с обща практика и имената им редовно се появяваха в списъка на „Най-добрите лекари“.

И двамата бяха по на шейсет, но никак не си приличаха.

Майка му Джесика бе дребна и слаба, и имаше навика да прибира назад с очилата средно дългата си тъмноруса коса.

Баща му Шон бе висок и строен, имаше буйна прошарена коса и поддържана брада. Мускулестата си фигура дължеше на усилените тренировки като звезда на футболния отбор в колежа, а сега – на редовните посещения в гимнастическия салон.

Ричард не си бе дал сметка колко е мълчалив, докато гледаше с баща си мача между „Мете“ и „Филис“. Когато майка му отиде в кухнята да провери дали вечерята е готова, баща му стана, наля две чаши шери, намали звука на телевизора и заговори направо:

— Ричард, очевидно нещо те притеснява. Мачът се реши в последната минута, но ти продължи да седиш скован като дърво. Какво те измъчва?

Ричард се опита да се усмихне.

— Не, татко, не съм притеснен. Само си мислех за фонда, учреден от баба и дядо на мое име при раждането ми. Вече от четири години, откакто станах на трийсет, разполагам със свободата да боравя с него както намеря за добре.

— Точно така. Ричард. Жалко, че не познаваш дядо си. Беше бебе, когато той почина. Започна от нищо, но имаше усет за пазара. Купи акции за двайсет и пет хиляди долара от нови компании, в които вярваше, и сега стойността им възлиза на над два милиона.

— Два милиона триста и петдесет хиляди двайсет и два долара и осемдесет и пет цента според последното извлечение.

— Чудесно. Никак не е лошо за ирландски имигрант, пристигнал тук с пет лири в джоба.

— Явно е бил страхотен тип. Винаги съм съжалявал, че нямахме възможност да се опознаем.

— Ричард, значи си намислил да правиш нещо с парите?

— Може би. Ще видим. Не ми се приказва за това сега, но те уверявам, че ти и мама няма за какво да се безпокоите. – Ричард хвърли поглед към телевизора и скочи от стола, когато видя анонса за водещата новина в десет часа.

— Катлийн Лайънс е арестувана за убийството на съпруга си – говореше репортерът.

На екрана се появи снимка на Катлийн между Марая и Лойд Скот.

Ричард така се съсредоточи в телевизора, че не забеляза как баща му – явно обезпокоен от разговора – го наблюдава изпитателно в опит да разбере какво става.

≈ 26 ≈

В неделя вечерта Алвира и Уили изчакаха Марая в дома й да се върне с Лойд Скот от съда. Бети сервира сандвичи и плодове на масата, преди да си тръгне.

— Марая едва ли ще има апетит – отбеляза Алвира, – но трябва все пак да хапне нещо, когато се върне.

Когато Марая пристигна, тя се зарадва истински на присъствието им. Във всекидневната с нея влезе и Лойд Скот. Алвира и Уили не го познаваха, но го бяха видели по телевизията и веднага го прецениха като подходящ да защитава Катлийн и да пази Марая.

Лойд не възнамеряваше да остане, но Алвира го задържа с думите, че иска да говори с него за срещата си с Лилиан.

— Канех се да го споделя с Марая, но точно тогава вие влязохте със съобщението, че Катлийн трябва да бъде предадена на властите – обясни тя. После добави: – По нека приказваме, докато хапваме.

Всички седнаха около масата в трапезарията. Марая изпитваше чувството, че я е връхлетяло цунами. По време на ранния обяд почти не се докосна до храната си и сега беше доста гладна, Дори успя да се усмихне, когато Уили й подаде чаша червено вино.

— След всичко преживяно през седмицата ти е нужно – настоя той.

— Благодаря, Уили. И благодаря на двама ви за всичко това – тя посочи сервираната маса.

Лойд Скот си взе сандвич и прие чашата вино, която Уили му наля.

— Госпожо Мийхан… – започна той.

— Стига. Наричайте ни Алвира и Уили – прекъсна го Алвира.

— А вие мен Лойд – съгласи се той веднага. – Сигурно знаете, че съм съсед на Катлийн и Марая. Познавах много добре и Джонатан. Беше прекрасен човек. Заради него, а и заради Катлийн и Марая, ще направя всичко по силите си да помогна на бедната жена. Знам, че той би искал това.

Алвира се поколеба за миг, но подхвана:

— Ще говоря направо. Всички сме наясно с вероятността Катлийн да е застреляла Джонатан. От друга страна, най-лесно е точно тя да бъде посочена. Да не забравяме, че не може да се защити. Затова да погледнем на нещата от друг ъгъл. Вчера обядвах с Лилиан Стюарт.

— Наистина ли? – ахна Марая шокирана.

— Да. Тя ми звънна. Стори ми се разтревожена. Не забравяй, Марая, че се запознах с нея на онзи круиз, когато тя пътуваше с баща ти. После съм я виждала един-единствен път: на лекцията на баща ти на 92-ра улица. След това вечеряхме четиримата, но тогава вече се познавах и с теб и тя долови колко ми е неловко да общувам с нея. Тогава я видях за последен път, преди най-неочаквано да ми звънне вчера. Искала да говори за нещо с мен и аз, естествено, се съгласих.

— Какво ти каза? – попита Лойд Скот.

— Точно това ме смущава. Всъщност нищо. Когато ми се обади, беше нетърпелива, но когато след няколко часа се видяхме в ресторанта за обяд, очевидно бе променила решението си да ми се довери. Не спираше да повтаря колко много й липсвал Джонатан и колко добре би било, ако бил вкарал майка ти в психиатрична клиника още преди години. – Алвира се облегна в стола. – Но все пак научих от нея нещо, което може да се окаже доста важно.

— Какво точно, Алвира? – попитаха едновременно Лойд Скот и Марая.

— Поинтересувах се кога за последен път е говорила с Джонатан. Отговорът й гласеше: срядата преди понеделника, когато е бил убит.

— Невъзможно! – възкликна Марая. – Винаги ходеше при Лилиан през уикенда. Дилия, както знаете, винаги е тук през уикендите, защото тогава замества Рори, и го е потвърждавала неведнъж. Прекарвал част от съботата с мама и после излизал. Обикновено се връщал едва в неделя следобед, освен ако се очаквало да идвам сутринта.

— Помислете върху това – продължи Алвира разпалено. – Възможно е да не са говорили през онези последни пет дни. Не е изключено между тях да се е случило нещо значимо. Освен това, Марая, досега нямахме много време да разговаряме, но във вестника четох, че баща ти, изглежда, е попаднал на ценен документ, а сега никой не знае къде е. Питам: дал ли го е на Лилиан? Може двамата да са се скарали заради него. Скоро след това и той умира. Сега и Катлийн е жертва, но защо не допуснем, че й е устроен капан?

— Ако татко не е говорил с Лилиан пет дни, това би могло да е от съществено значение – изтъкна Марая. – На погребението отец Ейдън ми каза, че татко е ходил при него в сряда следобед. Бил убеден в автентичността на документа и се тревожел, защото един от специалистите, на когото го е показал, се интересувал единствено от паричната му стойност. Доколкото схванах, този човек искал да го продаде на черния пазар, а татко твърдо бил решен да го върне на Ватиканската библиотека.

— Знаеш ли дали баща ти се е изповядал, когато е бил при отец Ейдън? – попита Алвира.

— Отец Ейдън не ми спомена такова нещо, но пък и не би го направил заради тайната на изповедта.

— Не съм католик – намеси се Лойд Скот, – но ако човек се е изповядва, не го ли прави, за да поиска опрощение за постъпка, която смята за неправилна?

— Така е – потвърди Алвира. – И да направим следващата крачка. Ако Джонатан се е изповядал, значи е решил да се откаже от Лилиан. Да предположим, че точно това се е случило. Да предположим също, че й е съобщил решението си в сряда вечерта времето на техния последен разговор, както тя твърди.

— Днес полицията изнесе от кабинета му кашон с пергаменти – сподели Марая. – Имаше много документи, които той превеждаше, но едва ли би оставил такова ценно писмо сред тях. Дори не допускам да го е държал вкъщи. Знаеше, че понякога мама рови из кабинета му. Нали така тя намери снимките му с Лилиан?

Струва ми се логично – обади се Лойд – да повери пергамента на Лилиан. Двамата бяха изключително близки. Тя може да го скрие в апартамента си или на друго сигурно място. Първата ми мисъл бе, че в сряда вечерта Джонатан е поискал писмото, но ако то е било на друго място, тя не би могла да му го даде. В такъв случай щяха да контактуват отново през следващите дни. Затова е възможно наистина да му го е дала, преди той да умре, и писмото да е било в кабинета му през злополучната нощ.

— Отново ще повторя – намеси се Алвира. – Когато Лилиан дойде на срещата, тя се мъчеше да вземе някакво решение. Трябва да е било свързано с пергамента, но може да има нещо общо и със смъртта на Джонатан.

— Според мен най-добре да поискаме разпечатка на телефонните разговори на Джонатан от домашния и мобилния телефон – предложи Лойд. – Така ще разберем дали Лилиан казва истината, че не са контактували през онези последни дни.

— Съмнявам се, че ще даде резултат – подхвърли Марая. – Веднъж го заварих да използва мобилен телефон, който със сигурност не беше неговият. Убедена съм, че в разпечатките няма да фигурират обажданията му до Лилиан. Той определено би се страхувал да не ги видя аз.

— Да, права си – съгласи се Алвира. – Когато хората искат да запазят разговорите си в тайна, обикновено си вземат апарат с предплатени минути и после само си купуват допълнително минути.

— Както аз виждам нещата, напълно възможно е с последното си посещение при Лилиан Стюарт Джонатан да е целял да преустанови връзката им – изрече Лойд бавно. – В такъв случай, ако тя му е върнала пергамента, служителите на прокуратурата ще го намерят в кашоните. Не забравяйте: разполагаме само с нейната дума, че от няколко дни не е говорила с Джонатан. Или – а то също е напълно възможно – Лилиан се е ядосала и е отказала да му върне пергамента. За да я склони да го направи, Джонатан е използвал за връзка с нея другия телефон.

Докато ги слушаше, Марая изпита чувството, че от раменете й се свлича огромна тежест.

— Досега, колкото и да се съпротивлявах вътрешно, допусках вероятността мама да е убила татко в момент на афект – промълви тихо тя. – Но вече не вярвам това да е истината. Според мен има друго обяснение и трябва да разберем какво е.

Лойд Скот се изправи.

— Марая, трябва да осмисля всичко това и да преценя какво да кажем на прокурора на този етап. Утре сутринта ще те взема в седем и половина. Така ще пристигнем в съда доста преди девет. Лека нощ на всички.

≈ 27 ≈

В неделя вечерта Марая най-после си легна, ала изведнъж се сети, че не е предупредила Рори да не идва на следващия ден. Беше прекалено късно да звънне, но се надяваше болногледачката да е гледала новините. Беше озадачена от мълчанието й, ако не за друго, то най-малкото защото не изрази никакво съчувствие за случилото се.

В седем сутринта, вече облечена, Марая пиеше кафе в кухнята. С изненада чу входната врата да се отваря и секунди след това Рори я поздрави.

— Марая, толкова съжалявам. Горката ти скъпа майка не би наранила никого, ако беше с всичкия си.

Защо съчувствените думи прозвучаха така кухо, запита се Марая.

— Горката ми скъпа майка никога не би наранила, когото и да било, независимо дали е с акъла си или не – сопна се тя.

Рори видимо се притесни. От посивялата й коса, прибрана на кок, както винаги се бяха измъкнали няколко кичура. Очите й зад очилата с дебели рамки се навлажниха.

— Марая, мила моя, за нищо на света не бих искала да засегна теб или майка ти. Имах предвид, че така мислят хората – поради деменцията си тя е причинила трагедията. Слушах новините: задържали са я и днес сутринта ще бъде изправена пред съдията. Надявам се да я пуснат под гаранция. Затова съм тук – да се грижа за нея.

— Много мило – отвърна Марая малко по-приветливо. – Ако съдията пусне мама да се прибере днес, ще ми е нужна помощта ти. Миналата седмица не съм стъпвала в офиса и е крайно време да се захвана с някои неща там.

Точно в седем и половина Лойд Скот звънна на вратата.

— Надявам се да си поспала малко снощи, Марая, но се съмнявам – бяха първите му думи.

— Не много – призна младата жена. – Изтощена съм, пък и се притеснявам как ще докажем, че на мама й е устроен капан.

— Марая, ако освободят Катлийн, искаш ли да дойда с вас в съда? – обади се Рори.

— Не е необходимо – отговори Скот вместо Марая.

— Преди да я пусне под гаранция, съдията ще поиска оценка на психичното й състояние, сигурен съм. Това ще отнеме два-три дни.

— Рори, прибери се. За дните, докато освободят мама, ще ти платя, естествено. По-късно ще ти съобщя какво е станало.

— Но… – понечи да възрази гледачката, все пак решила да не си тръгва. После, макар и неохотно, добави: – Добре, Марая. Надявам се съвсем скоро отново да имаш нужда от мен.

Пристигнаха в съда. Лойд съпроводи Марая до залата на съдия Кенет Браун на четвъртия етаж. Изчакаха мълчаливо на пейка в коридора да отключат вратите. Беше едва осем и петнайсет. Само след половин час навсякъде щеше да гъмжи от представители на медиите.

— Марая, ще доведат майка ти в открита клетка няколко минути преди съдията да се появи – обясни Лойд. – Ще отида да разговарям с нея. Служител на шерифа ще ми съобщи кога да го направя. В това време ти просто ще ме изчакаш на първия ред. И не забравяй изключително важно е да не казваш нищо на журналистите, независимо колко настояват.

Устата на Марая вече беше пресъхнала. Първоначално се изкушаваше да облече черно-бялото сако, с което отиде на погребението, но накрая се спря на светлосин ленен костюм с панталон. Стисна здраво дръжката на синята чанта в скута си.

През ума й мина нелепа мисъл: „Бях с този костюм, когато с татко вечеряхме в Ню Йорк преди две седмици. И той подхвърли, че най-много ми отива синьото“.

— Не се притеснявай. Лойд – успя да промълви тя. – Нищо няма да кажа.

— Добре. Отключиха вратите. Хайде да влезем.

През следващия половин час залата започна да се пълни с репортери и камери. В девет без десет до Лойд приближи мъж в униформа и съобщи:

— Господин Скот, клиентката ви е в откритата клетка.

Адвокатът кимна и се изправи.

— Марая, ще се появя точно преди да вкарат майка ти в залата. – Потупа я по рамото. – Всичко ще бъде наред.

Марая кимна и решително впери поглед напред с ясното съзнание, че я снимат. Видя как прокурорът с папка под мишница заема мястото на масата най-близо до отделението за съдебните заседатели. Внезапно, перспективата какво може да се случи тепърва я ужаси. Ами ако поради някакво налудничаво основание започнат процес срещу майка й и я обявяват за виновна, изплаши се тя. Нямаше да може да го понесе: нямаше.

Лойд влезе през страничната врата и зае мястото си на масата на защитата. В този момент разсилният обяви:

— Всички да станат!

Влезе съдията. Обърна се към полицая и разпореди:

— Въведете обвиняемата.

„Обвиняемата“, помисли си Марая. Катлийн Лайънс е обвиняема, а единственото й „престъпление“ е, че си е загубила ума.

Вратата се отвори отново. Този път влязоха две жени в униформи. Между тях вървеше Катлийн с разрошена коса, облечена в оранжев гащеризон с черни букви на гърба. АОБ – Арестът на област Берген. Заведоха я до Лойд. Тя се огледа, видя дъщеря си и се разплака. Марая с ужас забеляза белезниците на ръцете й. Лойд не я бе предупредил за това.

Съдията заговори.

— По дело „Щатът срещу Катлийн Лайънс“, номер 2011 тире 000 тире 0233, страните да се представят.

— Ваша чест, аз съм представител на щата, главен помощник-прокурор Питър Джоунс.

— Ваша чест аз съм защитник на Катлийн Лайънс, Лойд Скот. Да се отбележи, че клиентката ми госпожа Лайънс присъства.

— Госпожо Лайънс – обърна се към нея съдията, – призована сте и за пръв път се явявате пред съд. Прокурорът ще прочете обвинението срещу вас, а после вашият защитник ще пледира от ваше име. Едва тогава ще определя дали да ви пусна под гаранция и срещу каква сума.

Катлийн очевидно разбра, че съдията говори на нея. Погледна го и отново прикова очи в Марая.

— Искам да си отида вкъщи – простена тя. – Искам вкъщи.

Сърцето на Марая щеше да се пръсне от мъка, докато слушаше как прокурорът чете на глас обвиненията в убийство и незаконно използване на огнестрелно оръжие. А после чу и решителния отговор на Лойд: „Невинна“.

Съдия Браун обяви, че е готов да изслуша двете страни по въпроса за пускането под гаранция.

— Прокурор Джоунс, госпожа Лайънс е арестувана снощи – уточни той – и размерът на гаранцията още не е определен. Да чуя първо вашето предложение, а после ще дам думата на господин Скот.

Марая изслуша доводите на прокурора: провинението е изключително сериозно, затова предлага гаранция от петстотин хиляди долара. Преди да бъде освободена обаче, той настоява за пълен психиатричен преглед, за да „се спазят условията, гарантиращи безопасността на обществото“.

Да се защитава обществото от майка ми, беснееше вътрешно Марая. Тя трябва да бъде защитавана, а не обратното!

Беше ред на Лойд Скот.

— Ваша чест, клиентката ми е на седемдесет години и с изключително крехко здраве. Страда от напреднала деменция. Петстотин хиляди долара е прекалено голяма сума, а и напълно ненужна в този случай. От трийсет години тя живее в Махуах и няма никакъв риск да побегне. Гарантираме на съда, че ще бъдат осигурени целодневни грижи и ще е под наблюдение в дома й. Умолявам ви, ваша чест, да я пуснете под гаранция днес и да назначите ново явяване пред съда след седмица, когато бъдат уточнени условията за пускане, а през това време ще бъде направен и психиатричен преглед.

Марая си даде сметка, че се моли: „Господи, дано съдията прояви разбиране. Дано я пусне да се прибере с мен.“

Съдията се наклони напред.

— Целта на гаранцията е да осигури явяването на подсъдимия пред съда и да бъде предпазено обществото. Дамата е обвинена в убийство. Смятам за задължително да бъде прегледана, за да се определи психичното й състояние, и настоявам да бъда информиран подробно за него. Едва тогава ще определя сумата за пускане под гаранция, както и при какви условия ще стане това. Ще бъде настанена в Медицинския център на Берген като пациент. Определям ново явяване пред съда в петък, в девет сутринта. Дотогава няма да бъде пусната под гаранция. Това е решението на съда.

Потресена. Марая наблюдаваше как отвеждат майка й, а Лойд я следва. Той се обърна и й направи знак да го изчака. Фотографите, на които до този момент им бе разрешено да снимат; бяха подканени да опразнят залата. Само след минути тя остана сама в помещението.

След десет минути се появи Лойд. Първият й въпрос беше:

— Може ли да видя мама?

— Не. Съжалявам, Марая. Задържана е. Не е позволено.

— Как е тя? Кажи ми честно.

— Няма да те лъжа. Много е изплашена. Търси си шала. Защо иска да го омотае около главата си?

— Прави го, откакто убиха татко. – Марая го изгледа втренчено. – Лойд, слушай: да предположим, че е чула изстрела и е изтичала на площадката. Да предположим, че е видяла човек с покрито лице. Възможно е това да се върти в ума й.

— Марая, успокой се. Надявам се да я пуснат в петък. Тогава ще опитаме да говорим с нея.

— Лойд, нима не разбираш?! Ако някой с покрито лице е бил в къщата, значи или е имал ключ, или вратата е била оставена отключена. Сега бравата така е направена, че мама да не може да я отвори и да излезе, както се случи онзи път. Полицията не намери следи от насилствено нахълтване. Това е една от причините да подозират мама. Икономката ни каза, че си е тръгнала към седем и половина, след като родителите ми вечеряли и тя раздигнала масата. Работи при нас повече от двайсет години. Вярвам й напълно. Наехме Рори преди две години. Била е с мама по време на вечерята и я е сложила да си легне. Мама не била спала добре предишната нощ, била раздразнителна и уморена. По думите на Рори веднага заспала. Рори твърди, че проверила входната врата както обикновено и си тръгнала няколко минути след Бети.

— Май е време да проучим Рори – каза замислено Лойд. – При някои от случаите си използвам изключително добър частен детектив. Ще му се обадя. Ако е нужно да знаем нещо от биографията й, той ще го открие.

≈ 28 ≈

Още веднъж получи нежелано позвъняване от Рори.

—Току-що бях в къщата – обясни тя. – Марая и адвокатът отидоха в съда. Започвам да се изнервям, признавам. Споменаха нещо в смисъл, че на Катлийн й е устроен капан. Досега се надявах да се опитат да докажат, че тя е луда. Такава е. Бог ми е свидетел. Ти наистина ли не си оставил никакви улики? Отпечатъци или нещо подобно?

— Вече се разбрахме да се срещнем довечера. Не можа ли да изчакаш дотогава, за да го обсъдим?

— Слушай, не ми говори сякаш съм отрепка. В този случай и ти, и аз сме затънали до гуша. Започнат ли да ме проверяват по някаква причина, ще разберат за присъдата ми и с мен е свършено. Довечера ми донеси всичките пари. За мен започва да става прекалено напечено. Ще се омета, преди да стане твърде късно. И не се тревожи, че ще продължавам да те безпокоя, след като се видим довечера. Няма да го направя.

— Слушай, вярно е, имаш досие, но то не те свързва с този случай – обясни сухо той. – Ако изчезнеш обаче, излиза, че си замесена, и ще те издирят. Затова – без паника. Ако разговарят с теб, прави се на любящата гледачка, която няма търпение скъпата Катлийн да се върне вкъщи.

— Не мога. Нищо няма да излезе. Излъгах, когато кандидатствах в агенцията за работа като гледачка. Знаеш, че се представих под друго име. Избягах и се скрих, докато бях пусната под гаранция. Трябва да се махна оттук.

— Както решиш – сряза я той. – Довечера ще ги донеса парите. Както се разбрахме, ще вземеш метрото до станцията на Чеймбърс Стрийт. Бъди там точно в осем. Ще спра на ъгъла с малка черна кола. Виждала си я и преди. Ще обиколим квартала и ще ти дам парите. Ще имаш време да ги преброиш. Ще те оставя пак на станцията на метрото и тогава върви, където щеш.

След разговора Рори се замисли за решението си, когато я освободиха от затвора, никога повече да не се забърква в каши. Защо Джо Пек не и предложи да се оженят, помисли си тя тъжно. Тогава нямаше да се озове в Ню Джързи и нямаше да е в къщата, когато този никаквец дойде на вечеря и я разпозна. Нямаше и да я шантажира и да я забърка в този случай.

Позволи си да се усмихне, макар и мрачно. От друга страна, откакто излезе от затвора, бе принудена да се грижи и да храни разни откачалки – нещо, което ненавиждаше. Е, вярно, понякога беше забавно. Намери например онези снимки на Джонатан с Лили и ги даде на Катлийн. Все пак се нуждаеше от забавления в живота.

А сега, с толкова пари в джоба, ще си намери нещо вълнуващо и няма да погледне повече подлога.

≈ 29 ≈

От последния ред в съдебната зала детективите Саймън Бенет и Рита Родригес бяха наблюдавали явяването на Катлийн Лайънс в съда. После слязоха в кабинета си на втория етаж, където ги чакаше отец Джозеф Кели, специалистът по Библията, когото бяха наели. След като разговаряха с отец Ейдън и научиха за вероятността Джонатан да притежава изключително ценен древен пергамент, те се свързаха с отец Кели, за да му съобщят, че се нуждаят от услугите му, обясниха му и какво точно ще търси.

При обиска на къщата предишния ден Марая бе посочила върху кои документи работел баща й напоследък. Саймън звънна на отец Кели вечерта е молба да дойде в прокуратурата на другия ден в девет и половина сутринта.

— Отче – подхвана Рита, – разбрахме, че Джонатан Лайънс е превеждал тези документи, когато е бил убит. Сутринта ги прегледахме набързо и ни се струва, че в този кашон може да е и документ от същия тип, който търсим.

Отец Кели, макар на осемдесет и две, беше в превъзходна форма. Той заяви сухо:

— Писмо, евентуално написано от Исус Христос до Йосиф от Ариматея, най-малко може да бъде наречено „документ от същия тип“. Ако го открия тук, ще се смятам за благословен заради възможността да го докосна.

— Разбирам – кимна Саймън. – Длъжен съм да обясня, че протоколът изисква специалист да разглежда уликите в присъствието на представител на прокуратурата.

— Нямам никакви възражения. Готов съм да започна.

— Съседният кабинет е свободен. Ще отнеса кашона.

Пет минути по-късно Саймън и Рита, всеки с чаша димящо кафе в ръка, останаха сами в общия си кабинет.

— Ако отец Кели намери пергамента, за мен случаят започва и свършва с Катлийн Лайънс – обяви Саймън. – По думите на дъщерята, когато професорът не е бил вкъщи или не работел, държал документите заключени в чекмеджето на бюрото си. Там са били и когато са го застреляли. Но ако интересуващият ни пергамент не е в кашона, човекът, на когото го е дал, навярно вече е съобщил на Марая. Дори тя допусна, че сигурно се е страхувал да го държи у дома, след като съпругата му открила и накъсала онези снимки.

Рита помълча за момент и го погледна право в очите.

— Саймън, ще бъда честна с теб. Днес наблюдавах внимателно Катлийн Лайънс в съдебната зала. Трудно ми е да си представя как е скрила пистолета от всички, заредила го е, а после се е промъкнала зад гърба му и го е застреляла. Да не говорим, че е била на три метра и все пак го е уцелила смъртоносно в главата.

Очакваше думите й да ядосат Саймън, но все пак продължи:

— Преди да ми се нахвърлиш, нека свърша. Знам, ходила е на стрелбището със съпруга си и едно време определено е знаела как да борави с оръжие. Но видя ли я днес? Изглеждаше напълно неадекватна. Оглеждаше се наоколо с напълно смаян вид. Не се преструваше. Обзалагам се, че психиатрите ще определят способността й да се концентрира като нулева. Според мен, ако пергаментът не е в кашона, онзи, у когото е, не само възнамерява да го продаде, но и е свързан със смъртта на Джонатан.

— Рита, арестувахме правилния човек снощи – прекъсна я Саймън с доста висок тон. – Днес Катлийн Лайънс не се държа по-различно от всеки друг път; когато сме я виждали, след като е застреляла мъжа си. Вярно, страда до някаква степен от алцхаймер, но това не й е попречило да накъса снимките преди време, защото е била ядосана, и значи не би й попречило да го застреля в главата миналата седмица, тъй като е продължавала да му е бясна.

Час по-късно на вратата се почука и отец Кели влезе.

— В кашона нямаше много документи и успях да ги прегледам сравнително бързо. Нищо от наличното не е с особена стойност и определено няма писмо, писано от Исус, уверявам ви. Трябвам ли ви за още нещо?

≈ 30 ≈

В понеделник следобед, след явяването на майка й пред съда, Марая се върна в къщата и се качи в спалнята си. Облече панталон и памучен пуловер, събра косата си на тила и я прикрепи с шнола. После дълго се вглежда в огледалото в банята, изучавайки лицето си с дълбоките сини очи, които толкова приличаха на очите на баща й.

— Татко – прошепна тя, – обещавам ти, кълна се, че ще докажа невинността на мама.

Взе лаптопа, слезе долу и се настани в кабинета на баща си. Беше благодарна за относителното спокойствие, настъпило след бурните емоции, завладели я в съдебната зала. Седна на стол от трапезарията, защото в нощта на убийството полицията взе стола от бюрото.

Миналата седмица не бе направила нищо за клиентите си, помисли си Марая. Не е зле да свърши малко работа, преди да започне да се притеснява в какво финансово положение ги е оставил баща й. И оттук можеше да отметне куп задачи.

С огромно облекчение отвори компютъра, провери си пощата и отговори на някои клиенти, чиито средства управляваше. Донякъде все едно се потапяше в нещо нормално, помисли си тя, макар в момента нищо в живота й да не беше нормално.

Бети Пиърс, все още заета да оправя стаите горе след обиска на полицията, й донесе сандвич и чаша чай.

— Марая, ако искаш компания, ще остана през нощта – предложи тя предпазливо.

Марая вдигна поглед и се изненада от угрижения вид на дългогодишната им икономка. И за нея е голямо изпитание, прецени младата жена.

— Бети, хиляди благодарности, но ще се оправя и сама. Довечера ще вечерям у Лойд и Лиза. Утре вечер обаче смятам да поканя на вечеря специалната група на татко. Обичайната четворка: професор Калахан, професор Майкълсън, професор Уест и господин Пиърсън.

— Чудесна идея. Марая – похвали я Бети сърдечно. Сега вече се усмихваше. – Като ги видиш, ще ти се подобри настроението, а Бог е свидетел, че ти е нужно. Какво да приготвя?

— Защо не сьомга? Всички я обичат.

Към четири часа Марая бе наваксала с делата на всичките си клиенти. Господи, толкова е приятно да се потопиш в рутината, помисли си тя. Рутината е истинско бягство. Докато работеше, съзнателно си наложи да не гадае какво става с майка й в психиатричната клиника само на няколко километра от дома им. Започна да звъни да покани гостите и продължи да отпъжда мислите за нея.

Първо се свърза с Грег. Когато чу гласа му, се запита защо й се стори така естествено да звънне първо на него. Наистина му беше благодарна, че я изведе в събота вечерта. Очевидното му възхищение от баща й и забавните истории, които разказа за него, й помогнаха да разбере колко много е грешила, смятайки Грег за скучен и лишен от емоции. Спомни си една забележка на баща си: макар и стеснителен, Грег е изключително интересен и забавен сред хора, с които се чувства добре.

Когато секретарката му я свърза, той беше и изненадан, и доволен от обаждането.

— Марая, цял ден мисля за теб. Знам какво става. Снощи след новините щях да ти звънна, но се опасявах да не те безпокоя. Питах те в събота вечерта, питам те и сега: „С какво мога да ти помогна?“.

— Като начало утре ела на вечеря – отвърна тя. Представи си го в обширния кабинет – безупречно облечен, с наскоро подстригана кестенява коса. Очите му имаха интересен сиво-зелен нюанс. – Ще ми е приятно ти, Ричард, Чарлс и Албърт да сте тук. Бяхте така близки с татко. Ще го направим като събиране в негова памет.

— Ще дойда, разбира се – прие Грег веднага.

В тона му се долавяше огромна симпатия.

— Към шест и половина – уточни Марая. – До скоро.

Бързо прекъсна връзката. Татко, помисли си тя, неведнъж е споменавал за слабостта на Грег към нея, за възможността му да предложи много, стига да му позволи…

Реши да не мисли повече по въпроса и набра Албърт Уест.

— През уикенда бях на излет близо до вас – сподели той. – Планината Рамапо е изключително красива. Вървял съм сигурно километри.

От баща си знаеше за прякора на Албърт-Меха, спечелен заради кънтящия му глас и дребната фигура. Той охотно прие поканата й.

— Марая, искам да те питам нещо. Баща ти обсъждал ли е наскоро с теб, че вероятно е намерил ценен древен пергамент?

— Не. Съжалявам, никога не го е споменавал – отвърна Марая с болка. – Но през годините ми е разказвал за Ватиканското писмо и сега подразбрах, че, изглежда, е попаднал на него сред документите, които изучаваше. – После добави тъжно: – Албърт, знаеш как беше: от година и нещо взаимоотношенията ми с татко бяха обтегнати заради Лилиан. Ако нещата бяха каквито някога, първо на мен щеше да каже.

— Абсолютно вярно, Марая. Утре с радост ще дойда. Тогава ще поговорим повече.

Суховатото „ало“ на Чарлс я накара да се усмихне. Винаги звучеше леко раздразнен, помисли си тя. Така и не му прости напълно, че през всичките вечери, прекарани заедно, се преструваше на кавалера на Лилиан, а всъщност е бил параван на баща й, и то в дома на родителите й.

Майкълсън я увери, че с удоволствие ще дойде, и зададе същия въпрос за пергамента.

Тя повтори казаното пред Албърт, но добави:

— Чарлс, естествено с татко да ти е показал онова, което е смятал за Ватиканското писмо. В тази област няма по-голям специалист от теб. Виждал ли си документа?

— Не – отвърна Майкълсън рязко още преди да си е довършила изречението. – Спомена го седмица преди да почине и обеща да ми го покаже, но за жалост така и не успя. Писмото у теб ли е, или може би знаеш къде се намира?

— Чарлс, отговорът и на двата ти въпроса е „не“.

Защо не му вярваше, запита се тя след края на разговора. Баща й би се обърнал първо към него, можеше да се обзаложи. Свъси вежди и се помъчи да си припомни защо преди няколко години баща й спомена, че е разочарован от Чарлс. Защо ли, зачуди се тя.

Накрая се свърза с Ричард Калахан.

— Марая, много мисля за теб. Представям си какво преживявате ти и майка ти. Разрешиха ли ти да я посетиш?

— Не, Ричард, не още. Сега преценяват състоянието й. Моля се в петък да се върне вкъщи.

— Надявам се, Марая. Искрено се надявам.

—Ричард, добре ли си? Звучиш някак унило, угрижено…

— Как долавяш тези неща, Марая? Баща ми ме попита същото снощи. Доста мислих и взех решение, което отдавна отлагам. Утре вечер ще се видим. – После тихо добави: – Нямам търпение да те видя.

Ричард е решил да се върне и да завърши подготовката си за йезуит, помисли си Марая и се учуди защо е толкова изненадана. Той внасяше живец в компанията, но нямаше да го виждат често, когато се присъедини към ордена.

В седем се преоблече в дълга синя пола и бяла копринена блуза, оправи си грима, пусна и разреса косата си и прекоси моравата между двете къщи. Звънна на вратата. Отвори Лиза. Както обикновено изглеждаше зашеметяващо в дизайнерската пъстра блуза, панталона със сребърен колан и сребърните сандали с висок ток.

Лойд говореше по телефона. Махна на Марая и тя последва Лиза във всекидневната, където на масичката вече бяха подредени чинии със сирена и соленки. Лиза наля вино за двете.

— Май му звъннаха от полицията – обясни тя. – Разследват обира у нас. Боже, няма ли да е страхотно да си върна част от бижутата? Много ми липсват изумрудите. Още ме е яд, че не ги взех със себе си по време на пътуването.

— Това наистина е интересно – каза Лойд, когато се присъедини към тях няколко минути по-късно. – Полицията на Ню Йорк звъни на хора, паркирали в гаража на Западна 52-ра улица до хотел „Франклин“. Нашето име е в списъка заради онова благотворително мероприятие, което посетихме в хотела преди няколко месеца. Един от служителите в гаража подозира свой колега – видял го да закача на клиентска кола устройство за проследяване. Въпросният клиент живее в Ривърдейл. Полицията проверила колата му, намерила устройството и накарала семейството да замине за Хамптънс за няколко дни. Според полицията крадецът действал, след като провери движението на дадена кола. Ако е на друго място или не се движи известно време, отивал да види дали къщата е празна. Местната полиция държала къщата в Ривърдейл под наблюдение. След три дни този тип се опитал да нахълта. От мен искат да проверя дали има проследяващо устройство на нашата кола. Ако има, не бива да го пипам, те ще се опитат да свалят отпечатъци от него.

Лойд изчезна към гаража. Върна се след малко и обяви:

— На мерцедеса има проследяващо устройство. Значи го е поставил онзи, който е влизал тук!

— Изумрудите ми! – възкликна Лиза. – Дали ще си ги върна?

На Лойд сърце не му даваше да отрезви съпругата си; най-вероятно изумрудите вече са извадени от бижутата и продадени.

≈ 31 ≈

В понеделник вечерта Катлийн лежеше в единична стая в психиатричното отделение на Медицинския център на Берген. Няколко пъти се опита да стане от леглото, затова я привързаха леко през ръцете и краката, та да не направи нов опит.

Освен обичайните й лекарства й дадоха леко успокоително и тя лежеше кротко, но в ума й се преплитаха противоречиви мисли и спомени.

Усмихна се. Джонатан е там. Те са във Венеция на меден месец и се разхождат хванати за ръка по площад „Сан Марко“…

Джонатан е горе. Защо не слиза да си поприказва с нея?

Толкова много шум… Толкова много кръв… Джонатан кърви.

Катлийн затвори очи и се размърда неспокойно. Не чу отварянето и затварянето на вратата и не знаеше, че медицинската сестра се е навела над нея.

Катлийн е на горната стълбищна площадка и входната врата се отваря. Кой е? През антрето преминава сянка. Не видя лицето…

Къде е шалът й?

— Толкова много шум… Толкова много кръв – прошепна тя.

— Катлийн, бълнуваш – каза нечий глас успокояващо.

— Пистолетът – промърмори Катлийн. – Рори го постави в лехата с цветята. Видях я. Има ли пръст по него?

— Катлийн, не те чувам. Какво каза, скъпа? – попита сестрата.

— Ще обядваме в „Киприани“ – обяви Катлийн.

Усмихна се и заспа. Намираше се отново във Венеция с Джонатан.

Сестрата излезе на пръсти от стаята. Имаше инструкции да записва всяка дума на пациентката. Внимателно, дума по дума, тя написа в картона: „Толкова много шум. Толкова много кръв. После каза, че ще обядват в „Киприани“.

≈ 32 ≈

В понеделник сутринта Рори стигна до най-горното стъпало на изхода от станцията на метрото и зърна чакащата я на ъгъла кола. Бе бързала по стълбите и остана без дъх. Не я напускаше усещането, че всичко наоколо след миг ще я притисне. Трябваше да вземе парите и да избяга. Преди години изчезна; сега ще го повтори. Веднага щом излезе от затвора след седемгодишен престой там заради ограбването на старата дама, тя избяга.

Бе си създала нова самоличност, помисли си тя. „Превърна“ се в своя братовчедка, пенсионирана гледачка, която се премести в Италия, където внезапно почина. Здравата беше работила, прецени тя гневно. Сега дори да не докажат, че е оставила пистолета навън и е „забравила“ отключена входната врата, ще я върнат в затвора, защото наруши споразумението да не напуска града до второ нареждане. Бе видяла как лудата Катлийн гледа през прозореца, докато оставяше оръжието в лехата с цветята. Дали я е забелязала? Понякога я чуваше да изтърсва нещо, за което мислеше, че е минало покрай ушите й.

Вратата до шофьора се отвори. Улицата беше оживена, независимо от горещината хората се движеха припряно. Бързат нанякъде, където има климатик, реши Рори, усетила как потта се стича по челото и шията й. Отметна залепналия на бузата й кичур. На нищо не приличаше, прецени тя, влизайки в колата. Но като се махне оттук, ще отиде в СПА център и ще се приведе в приличен вид. Кой знае? Ако изглежда добре и има пари, може друг Джо Пек да я чака някъде.

Хвана дръжката и затвори вратата.

— Осем часът е – кимна той одобрително. – Пристигна точно навреме. И аз дойдох току-що.

— Къде са парите ми?

— На задната седалка. Виждаш ли куфарите?

Тя изви глава.

— Изглеждат тежки…

— Тежки са. Нали искаше бонус? Получаваш. Заслужаваш го.

Постави ръка на врата й. С всичка сила притисна палеца си към сънната артерия.

Главата на Рори се килна напред. Нито усети иглата, която се забоде в ръката й, нито чу шума от запалването на двигателя. После колата пое към склада.

— Много жалко. Няма да оцениш подготвения за теб саркофаг, Рори – изрече той на глас. – Това е ковчег, в случай че не знаеш какво представлява. Избрах ти един, достоен за царица. Не че у теб има нещо царствено, трябва да отбележа със съжаление – добави той насмешливо.

≈ 33 ≈

Детективите щяха да я разпитат във вторник в десет сутринта. През нощта в понеделник Лилиан почти не спа. Какво да им каже?

Беше глупаво да разправя на Алвира, че не е говорила с Джонатан от срядата, преди да почине. Пълна глупост!

Ами ако каже, че Алвира се е объркала – че не е разбрала правилно? Или да се оправдае с голямото си вълнение по време на обяда, поради което се е изразила неточно; всъщност е имала предвид, че не е виждала Джонатан от сряда, защото през уикенда Катлийн е била много неспокойна и той не е искал да излиза, но са говорили всеки ден.

Звучи логично, прецени тя.

Значи така: говорили са само по телефона с предварително платени разговори и след като Катлийн го е убила, тя е изхвърлила своя.

Спомни си последната вечер, когато той беше при нея и остави телефона си с предплатени минути в дома й.

— Няма да ми трябва повече. Моля те, изхвърли го, изхвърли и твоя – беше казал той.

Тя обаче задържа и двата. Ужасена се запита дали полицаите ще разполагат със заповед за обиск на апартамента й.

Беше прекалено нервна, за да прави каквото и да било, освен да пие кафе. Отнесе чашата в банята, взе душ и си изми косата. Отне й само няколко минути да я подсуши със сешоара. Неволно си припомни как Джонатан обичаше да я разрошва, докато седеше в скута му.

— Изглежда прекалено подредена – шегуваше се той, когато тя протестираше.

Джонатан, Джонатан. Джонатан… Все още не можеше да повярва, че го няма, помисли си тя, докато се гримираше внимателно и се опитваше да скрие тъмните кръгове под очите. Ще бъде хубаво, когато семестърът започне, разсъждаваше тя. По-добре да е сред хора. Искаше да е заета. И да е уморена, когато се прибира вкъщи.

Щеше да си наложи да не се ослушва дали телефонът звъни.

През нощта температурите поспаднаха и сега беше около двайсет градуса. Реши да сложи анцуг и маратонки, та детективите да останат с впечатление, че ще отиде да потича, щом си тръгнат.

Точно в десет на вратата се звънна. Разпозна двамата на прага: небрежно облечения тип с оредяваща коса и смуглата жена, която бе застанала до Рори край ковчега с Джонатан.

Саймън Бенет и Рита Родригес се представиха. Лилиан ги покани и предложи кафе. Те отказаха. Тримата влязоха във всекидневната. Лилиан се почувства уязвима и самотна, когато се настани на дивана, докато детективите избраха столове с прави облегалки.

— Госпожо Стюарт, миналата седмица говорихме за кратко по телефона, но решихме да изчакаме да поговорим лично, защото бяхте видимо разстроена – започна Бенет. – Споменахте, че в нощта, когато е починал професор Лайънс, сте били в апартамента си сама.

Лили се напрегна, но успя да отговори:

— Да, така е.

— Тогава заели ли сте колата си на някого? Според служителя в гаража долу колата ви е напуснала към седем и половина и се е върнала малко след десет.

Лилиан усети как гърлото й се сви. Детектив Бенет току-що отбеляза, че миналата седмица е била разстроена по телефона. Това щеше бъде оправданието й. Дявол да го вземе служителя в гаража!

Съобрази, че за убийството на Джонатан е арестувана Катлийн. Но пък електронната й карта за плащане на магистралната такса… Лесно ще проверят по кое време е минала по моста „Джордж Вашингтон“ в посока към Ню Йорк.

„Внимавай, внимавай – предупреди се тя. – Внимавай да не изтърсиш глупост, както направи пред Алвира!“

— Когато разговаряхме, бях шокирана и съсипана от мъка. Не мислех логично. Бях объркана. Звъннахте в сряда, нали?

— Да – потвърди Родригес.

— Когато казах, че съм била вкъщи, имах предвид вечерта, преди да ми звъннете. Във вторник си бях вкъщи.

— Значи сте излизали в понеделник вечер? – притисна я Бенет.

— Да. – Мисли бързо, заповяда си тя. – У Джонатан се породиха съмнения, че гледачката през делничните дни, Рори, умишлено разстройва съпругата му. Според него тя нарочно е тършувала из кабинета му, намерила е книгата с нашите снимки и ги е показала на Катлийн.

Доколкото разбрахме, това е станало преди година и половина. Защо не я е уволнил тогава?

— По онова време още не я подозираше. Но преди няколко седмици я заварил в кабинета си, докато Катлийн ровела из бюрото му. Рори се оправдала – било невъзможно да я спре, но Джонатан разбрал, че го лъже. При влизането си в кабинета я чул да казва на Катлийн, че вероятно има още наши снимки там.

— И защо не я е уволнил веднага? – попита Бенет с безизразно изражение.

— Смяташе първо да го обсъди с Марая. Доколкото знам, преди са попадали на небрежни гледачки. Не са поддържали хигиената на Катлийн, обърквали са лекарствата й. Не искаше отново да попадне на такава.

— После Лилиан добави малко по-уверено: – Джонатан събираше смелост да убеди Марая да настанят майка й в специализиран дом, а той да започне нов живот с мен.

Погледна Саймън Бенет право в очите, а после – Рита Родригес. И двамата останаха видимо безразлични. Никакво съчувствие, помисли си тя.

— Къде отидохте в понеделник вечерта, госпожо Стюарт? – попита Бенет.

— Бях неспокойна. Реших да вечерям навън. Нямах желание да виждам, когото и да било. Отидох с колата до малък ресторант в Ню Джързи.

— Къде по-точно в Ню Джързи?

— В Монтвейл. – Лилиан съзнаваше, че няма как да спести отговора. – С Джонатан ходехме там заедно. Ресторантът се казва „Алдо и Джани“.

— По кое време отидохте там?

— Към осем. Проверете. Там ме познават.

— Знам къде е „Алдо и Джани“. На двайсет минути път от Махуах. Значи отидохте в ресторанта, защото сте се чувствали неспокойна? Или може би сте имали уговорка да се срещнете с професор Лайънс там?

— Не… Тоест – да. – Внимавай Лилиан, опита се да се вразуми тя, усещаше как паниката я завладява. – Контактувахме с предплатени телефони. Той не искаше разговорите с мен да бъдат отбелязани в разпечатките за мобилния или стационарния му телефон. Навярно вече сте намерили неговия. Възнамеряваше да се измъкне, за да вечеря с мен, след като гледачката сложи Катлийн да спи, но се оказа, че на жената й се налагало да тръгне, и естествено, Катлийн не биваше да остава без надзор. Затова вечерях сама и се прибрах. Ще ви покажа кредитната си карта със сметката от ресторанта.

— Кога ви звънна професор Лайънс, за да съобщи, че няма да дойде?

— Към пет и половина. Прибрал се и разбрал, че гледачката ще си ходи. Аз все пак реших да отида.

— Къде е предплатеният ви телефон, госпожо Стюарт? – попита Рита с топъл, ласкав тон.

— Когато чух, че Джонатан е мъртъв, го изхвърлих. Нямаше да издържа да чуя гласа му отново. Понякога, когато ми звънеше и не можех да вдигна, запазвах съобщенията му. Не намерихте ли неговия предплатен телефон?

— Госпожо Стюарт, какъв е вашият номер и какъв е неговият?

Шокирана от въпроса, Лилиан мислеше трескаво.

— Не помня. Джон го нагласи така, че направо да се свързвам с него. Използвахме тези телефони само за връзка помежду си.

И двамата детективи запазиха безстрастните си изражения. Следващият въпрос на Саймън Бенет дойде изневиделица.

— Госпожо Стюарт, разбрахме, че професор Лайънс може да е станал притежател на ценен древен пергамент. Не е сред книжата му. Имате ли някаква информация за това?

— Ценен пергамент? Не е споменавал подобно нещо пред мен. Знаех, естествено, за заниманията му с документите, намерени в църквата, но не е казвал, че някой от тях е ценен.

— Ако е притежавал нещо ценно, изненадана ли сте, че не ви го е показал или поне не го е коментирал пред вас?

— Казахте може да е притежавал ценен пергамент. Значи ли, че не сте сигурни? Лично аз вярвам, че щеше да сподели подобно нещо с мен.

— Ясно – отсече Бенет сухо. – Ще попитам друго. Професор Лайънс очевидно е бил добър стрелец. На времето със съпругата му са ходили на стрелбището заедно. Когато се появили признаците на деменция, това занимание, разбира се, отпаднало. Вие ходили ли сте някога на стрелбището с него?

Лилиан съзнаваше колко безсмислено е да лъже.

— Скоро след като се запознахме, Джонатан започна да ме води на стрелбището в Уестчестър.

— Колко често?

Няма никаква пречка да направят проверка в книгата за посетители, съобрази Лилиан.

— Горе-долу веднъж месечно – отвърна тя. Представи си удостоверението, което получи, и преди да попитат, добави: – Стрелям доста добре. След това избухна: – Не ми харесва как ме гледате. Обичах Джонатан. Ще ми липсва всеки ден до края на живота ми. Няма да отговарям на повече въпроси. На нито един. Арестувахте откачилата му съпруга за убийството и сте прави. Той се страхуваше от нея.

Детективите се изправиха.

— Надявам се да отговорите поне на следния въпрос, госпожо Стюарт. Май не харесвате и не вярвате на гледачката Рори, а?

— Да, на този ще отговоря – разпали се Лилиан. – Тя беше змия. Намери онези снимки и създаде всички неприятности. Ако не беше тя, съпругата и дъщерята на Джонатан никога нямаше да заподозрат, че между нас има нещо.

— Благодаря, госпожо Стюарт.

Тръгнаха си. Разтреперана. Лилиан се опитваше да се сети какво точно им каза. Дали й повярваха? Вероятно не. Трябваше й адвокат, помисли си тя разтревожено. Не биваше да говори с полицаи в отсъствието на адвокат.

Телефонът звънна. Страхуваше се да вдигне, но точно толкова се страхуваше и да не вдигне. Оказа се Ричард, ала тонът му не беше обичайният.

— Лилиан – заговори той напрегнато. – не бях докрай откровен с теб, но и ти ме излъга, както ме гледаше в очите. Видях пергамента. Автентичен е, знам. Джонатан ми каза, че ти го е дал да го пазиш. Възнамерявам да съобщя на полицията. Разбрах, че си получила предложения за продажбата му. Чуй цената за моето мълчание: ще ти дам два милиона. Искам го и ще го получа, ясен ли съм?

Затвори, без да изчака отговор.

≈ 34 ≈

Във вторник сутринта в единайсет изправиха Уоли Грубер пред нюйоркския съдия Розмари Гоган по обвинение в редица обири и кражби. На кръглоликото му лице не грееше обичайната дружелюбна усмивка. Оранжев гащеризон обгръщаше плътно тежкото му тяло. Ръцете и краката му бяха с белезници.

Помощник-прокурорът започна:

— Ваша чест; господин Грубер е обвинен за нахлуване с взлом и обир на жилището, цитирано в оплакването. И преди е бил осъждан за кражби и е лежал в затвора. Доказателствата по случая са доста убедителни. Полицията е заловила господин Грубер, докато е бил в къщата. Трябва да се има предвид и друг обир в Ню Джързи, разследван от полицията. Предполага се, че извършителят е същият. Работил е като обслужващ персонал в гараж и има доказателства, че е поставял джипиес устройства на колите, за да проследи кога хората не са си вкъщи. При скорошния обир в Ню Джързи са задигнати бижута на стойност три милиона долара, докато семейството е било на почивка. Проследяващо устройство, подобно на поставеното на колата в Ню Йорк, е открито и на колата в Ню Джързи. В най-скоро време обвинения срещу Грубер ще бъдат повдигнати и в Ню Джързи. Подчертавам още, че обвиняемият не е женен и живее сам в апартамент под наем. Предвид всички тези обстоятелства, смятаме вероятността да избяга за огромна и затова настояваме за двеста хиляди долара парична гаранция.

Защитникът Джошуа Шулц, седящ до Уоли, взе думата:

— Първо, ваша чест, господин Грубер не се признава за виновен. Моите уважения към прокурора, но исканата сума е прекалено голяма. До момента срещу клиента ми няма никакви обвинения в Ню Джързи. Господин Грубер е дългогодишен жител на Ню Йорк и възнамерява да се явява в съда при всички повиквания. Той е човек с ограничени финансови възможности. Господин Грубер ми сподели, че чрез поръчители би могъл да внесе петнайсет хиляди долара гаранция.

На двайсет минути път от Гоган стана строг.

— Обвиняемият твърди, че е напълно невинен, но прокурорът предоставя сериозни доказателства за вината му. Като имам предвид досието му, оценявам риска да избяга като огромен. Затова за пускане под гаранция определям сумата от двеста хиляди долара. Ако и в Ню Джързи повдигнат обвинения срещу него, съдията там ще определи допълнителна сума за пускане под гаранция.

Три часа по-късно, тъй като не бе пуснат под гаранция, Уоли пътуваше към затвора на остров Рикерс. Докато го вкарваха в камионетката, той усети първия полъх на есента и го сравни със спарения въздух в килията. „Държа коз в ръката си – успокояваше се той. – Ще ги принудя да се споразумеят с мен. Когато чуят какво знам, ще ми дадат условна присъда.“

Ухили се доволно. Можеше да седне с техен художник и да опише до най-малката подробност лицето на човека, убил професора, помисли си той. Ако те не приемат, ще се обади на адвоката на старата дама и ще му подскаже, че с негова помощ може да я освободи.

≈ 35 ≈

Във вторник сутринта Марая най-напред звънна в клиниката. Сестрата от психиатричното отделение я увери:

— Майка ви спа добре. Снощи й дадохме леко успокоително. Днес на закуска хапна малко и изглежда спокойна.

— Пита ли за мен или за баща ми?

— Вчера е водила разговор с баща ви, доколкото съдя по бележките на картона. Очевидно смята, че двамата са заедно във Венеция. Тази сутрин многократно повтаряше името Рори. – Сестрата се поколеба, но все пак реши да си изясни положението: – Тя роднина ли е, или гледачка?

— Гледачка – отвърна Марая. Долови» че сестрата премълчава нещо. – Въздържате ли се да ми кажете нещо? – попита направо.

— Не. Не, разбира се.

Може да е така, но може и да не е, разсъждаваше Марая. Понеже не очакваше да й позволят да види Катлийн преди следващото й явяване в съда, попита:

— Майка ми изглежда ли изплашена? Понякога вкъщи е склонна да се крие в килера.

— Тя, естествено, е объркана, но не я намирам за изплашена.

Наложи се Марая да се задоволи с това.

Останалата част от сутринта прекара пред компютъра в кабинета. Беше благодарна, че голяма част от работата си можеше да върши у дома. После се качи на горния етаж, влезе в спалнята на баща си и в продължение на няколко часа вадеше дрехите му от дрешника и чекмеджетата, сгъваше ги старателно и ги подреждаше в кашони, за да ги даде за благотворителност.

Очи те я смъдяха от напиращите сълзи. Сети се как майка й не намери сили да изнесе вещите на баба й почти година и половина след смъртта й. Няма смисъл, помисли си Марая. Толкова много хора се нуждаят от дрехи. Татко би искал неговите да бъдат раздадени веднага.

Запази ръчно плетената ирландска жилетка, която му подари за Коледа преди седем години. Станеше ли студено, тя беше любимата му дреха за вкъщи. С връщането от университета бързаше да закачи сакото на костюма, да свали вратовръзката и да я облече. Наричаше я своята „втора кожа“.

В банята му отвори шкафчето с лекарства и изхвърли хапчетата за високо кръвно и витамините, които пиеше стриктно всяка сутрин. Изненада се да открие полупразен флакон с лекарство за артрит. Никога не е споменавал, че страда от артрит, помисли си тя.

Това беше поредното болезнено напомняне за отчуждението им.

Реши да запази и одеколона му за след бръснене. Отвори капачката и вдъхна познатия аромат. Мигом я обзе чувството, че той отново е при нея в стаята.

— Татко – помоли го тя тихо, – помогни ми да разбера какво да правя.

После се запита дали всъщност той не й даде отговор – какво друго можеше да бъде хрумването й да покани на вечерята същия ден отец Ейдън, Алвира и Уили Мийхан. Нали именно на отец Ейдън баща й бе доверил, че е убеден в автентичността на пергамента и че един от специалистите, на когото го показал, се интересувал само от паричната му стойност. А Лилиан беше заявила пред Алвира, че не се е виждала и не е говорила с баща й през петте дни преди смъртта му. Но щастливо стечение на обстоятелствата Алвира и Уили познаваха отец Ейдън много преди да се срещнат с Марая.

Слезе долу и звънна да ги покани.

— Извинявай, че е в последния момент, Алвира, но ти отлично преценяваш хората. Не ми се вярва татко да не е показал пергамента на един-двама от постоянните си гости на вечеря. Виждала си ги няколко пъти. Тази вечер ще повдигна въпроса, за да видя реакциите им. За мен е от голямо значение какво ще забележиш ти. Ако отец Ейдън склони да повтори какво му е казал баща ми, трудно ще е на някого от тях да оспори татковото мнение за автентичността на документа. Бог да ми прости и дано греша, но започвам да мисля, че Чарлс Майкълсън е замесен по някакъв начин. И не забравяй, двамата с Лили идваха заедно и демонстрираха нещо повече от приятелство. Определено помня как веднъж татко спомена за някакъв правен или етичен проблем, свързан с поведението на Чарлс.

— С радост ще присъствам – увери я Алвира. – Дори ще те улесня. Аз ще звънна на отец Ейдън и ще му предложа ние да го докараме. Ще ти се обадя до пет минути. Впрочем, по кое време да дойдем?

— В шест и половина е идеално.

Четири минути по-късно телефонът звънна.

— Отец Ейдън прие поканата. Ще се видим довечера.

В късния следобед Марая излезе на дълга разходка, за да избистри главата си и да се подготви за онова, което евентуално щеше да се случи вечерта.

Четиримата, които бе най-вероятно да са видели пергамента, щяха да седнат на масата на баща и довечера, помисли си тя. Чарлс и Албърт вече я бяха питали дали го е намерила. Грег бе казал, че баща й е говорил за него, но не му го е показал. Ричард пък дори не го спомена.

Е, довечера всички щяха да обсъждат темата.

Марая ускори крачка, за да раздвижи по-добре крайниците си. Лекият бриз се бе усилил. Усети как събраната на тила й коса се разпуска и разпилява по раменете.

Когато се прибра. Бети докладва, че никой не е звънял в нейно отсъствие. Побърза да се обади в клиниката, но получи абсолютно същите сведения като сутринта. Майка й общо взето била спокойна и не питала за нея.

Време беше да се облече. Заради понижаването на температурата се спря на бяла копринена блуза с дълъг ръкав и черни копринени широки панталони. Остави косата си разпусната.

Грег пристигна пръв. Когато му отвори вратата, той мигом я прегърна. В събота след вечерята я изпрати и я целуна леко и нежно по устните. Сега я притисна здраво и погали косата й.

— Марая, имаш ли представа колко много държа на теб?

Тя се стегна и той незабавно я пусна. Марая нежно обгърна лицето му с ръце.

— Грег, думите ти означават много за мен. Но знаеш какво стана… Убиха татко преди осем дни, мама е в психиатрична клиника… Докато не се разреши този кошмар с обвинението на мама, не мога да мисля за своя живот.

— И не бива – съгласи се той веднага. – Напълно те разбирам. Ако се нуждаеш от нещо, независимо по кое време на деня или нощта, уверявам те, ще откликна. – Грег направи пауза, защото се наложи да си поеме дъх. – Марая, ще го кажа веднъж и повече няма да го споменавам, докато не отшуми всичко това. Обичам те и най-голямото ми желание е да се грижа за теб цял живот. Но искам да ти помогна и сега. Ако психиатрите, които преглеждат майка ти в клиниката, не се справят; ще наема най-добрите специалисти в страната. Ще ангажирам лекари да потвърдят напредналия стадий на алцхаймер, да изтъкнат, че тя не е в състояние да се яви на процес, но при съответните грижи не представлява опасност за никого и е редно да си е вкъщи.

Както обикновено Албърт и Чарлс пристигнаха заедно. Грег тъкмо завърши пламенното си слово и двамата звъннаха на вратата.

Марая им благодари мислено, че уцелиха момента да се появят. Отдавна знаеше, че Грег я харесва, но сега се увери в силата на чувствата му. Беше му признателна за предложението да й помогне, ала неговата настойчивост не само увеличаваше напрегнатостта й, но и я разстройваше и задушаваше. Ужасната загриженост за засилващата се деменция на майка й и гневът й заради връзката на баща й с Лилиан през последните няколко години я бяха изцедили емоционално.

„Двайсет и осем годишна съм – помисли си тя. Вече шест години съм направо болна заради състоянието на мама, а през последната година и половина се отчуждих много от баща си, когото обожавах. Така ми се иска да имах брат или сестра, за да споделя тревогите си, но знам едно: най-важното е да върна мама вкъщи, където ще се чувства уютно в ръцете на добра гледачка. После ще ми трябва време да подредя своя живот.“

Такива мисли се въртяха из главата й, докато поздравяваше Албърт и Чарлс. Веднага долови напрежението между двамата. Обичайното смръщено изражение на Чарлс този път стигаше до истинско чумерене. Албърт, обикновено благ и сговорчив, сега изглеждаше угрижен. Марая бързо въведе гостите във всекидневната, където Бети бе сервирала топли и студени ордьоври. В миналото имаха навик да пият по коктейл в кабинета на баща й преди вечеря. Марая усети, че всички са си го спомнили, но разбират защо няма да седят в това помещение тази вечер.

След няколко минути на вратата отново се звънна. Пристигнаха Алвира, Уили и отец Ейдън.

— Толкова се радвам, че дойдохте – увери ги Марая, докато ги прегръщаше. – Влизайте. Всички с изключение на Ричард вече са тук.

Настаниха се и се разбъбриха. На Марая й направи впечатление закъснението с повече от половин час на иначе винаги точния Ричард.

— Вероятно е попаднал в задръстване – подхвърли тя. Както всички знаем, човек може да си сверява часовника по Ричард.

Сети се за думите му, че е взел важно решение. Запита се дали тази вечер той ще сподели какво е. Изпитваше смесени чувства от инициативата на Грег да поеме ролята на домакин. Именно той поднесе на всички платото със суши, приготвено от Бети. Той доливаше и чашите с хубавото мерло, любимото на баща й.

На входната врата отново се звънна и Бети отвори. Ричард влезе в антрето и се отправи към всекидневната. Беше усмихнат.

— Извинете ме, извинете ме – започна той. – Срещата ми продължи по-дълго от очакването. Толкова се радвам отново да съм сред вас.

Гледаше право в Марая, когато каза последното.

— Ричард, какво ще пиеш? – попита Грег.

— Не се притеснявай, приятелю. Сам ще си налея.

След минути Бети застана на прага и даде знак на Марая, че вечерята е готова.

Марая вече беше решила да не повдига темата за пергамента преди десерта. Надяваше се да създаде топла и приятна атмосфера. Затова и определи събирането като сбирка в памет на баща си. Същевременно искаше да ги предразположи достатъчно, та да разбере – с помощта на Алвира – кой какво знае за пергамента.

Когато Бети раздигаше чиниите от вечерята, веселите истории за баща й вече бяха разсмели всички, но същевременно им бяха навяли и тъга. Марая забеляза как Алвира включи микрофона в брошката си, щом Албърт започна да разказва за страстта на Джонатан да ходи на разкопки, докато ненавиждал излетите заради самите излети.

— Питаше ме какво удоволствие изпитвам да спя в палатка, ако има вероятност посред нощ да ми гостуват мечки. Отвърнах му, че откакто съм открил прелестта на планината Рамапо, не само мога да си доставям удоволствието да нощувам на открито, но и да го държа под око.

Именно тогава Алвира докосна брошката на ревера си, ала Албърт не уточни как би държал Джонатан под око.

След вечеря обикновено пиеха кафе във всекидневната. Този път Марая помоли Бети да го поднесе в трапезарията. Не искаше, когато повдигне въпроса за пергамента, създалата се задушевност да се наруши.

Грег я улесни да подхване темата, защото спонтанно насочи разговора натам.

— Смайваше ме способността на Джонатан да чете древни надписи и да ги превежда, а като видеше керамичен съд, веднага определяше откъде е и от кога датира – сподели той.

— Точно затова липсващият пергамент, за който татко ви е уведомил, трябва да бъде намерен – намеси се Марая. – Отец Ейдън, татко е обсъждал ценността му с теб. Доколкото разбрах, той е споменал за него на Албърт, Чарлс и Грег. Ричард, на теб показа ли го, говори ли ти за него?

— Оставил е съобщение на телефонния секретар, че няма търпение да ми разкаже за невероятната си находка, но така и не я видях.

— И кога се е обадил на всички ви? – попита небрежно Алвира.

— По-предишната седмица – отвърна Грег веднага.

— Преди две седмици – пресметна Чарлс.

— Преди петнайсет дни – отсече Албърт решително.

— Съвпада с времето, когато е оставил съобщението на моя секретар – изчисли Ричард.

— Но на никого от вас не е казал какво точно е намерил, нито ви го е показал, така ли? – попита Марая, съзнателно оставяйки в тона й да се прокраднат нотки на недоверие.

— В съобщението до мен казва, че според него е попаднал на Пергамента от Ариматея – пръв отговори Албърт. – Ходих да се катеря в Адирондакс и се върнах сутринта след смъртта му. Дотогава, естествено, бях чул новината.

— Пергаментът не е в тази къща – продължи Марая. – Най-добре е всички да чуете какво е споделил татко с отец Ейдън.

Преди свещеникът да си отвори устата. Чарлс Майкълсън се намеси:

— Възможно е Джонатан прибързано да е стигнал до заключението, че е открил Пергамента от Ариматея. После, след като вече ни се е обадил, да са го налегнали съмнения дали не се е подвел, затова и не ни е звъннал повторно. Никой специалист не обича да признава, че е допуснал грешка. Това е всеизвестно.

Докато Чарлс говореше, отецът внимателно наблюдаваше присъстващите.

— Чарлс, ти, Албърт и Ричард сте специалисти по библейска история. Грег, знам за твоя дълбок интерес към древни руини и находки – подхвана той. – Джонатан дойде да ме види в срядата, преди да почине. Беше категоричен: бил намерил Ватиканското писмо, или Пергамента от Ариматея, както още е известен. – Погледна към Алвира и Уили. – Както обясних в колата на идване, предполага се, че писмото е писано от Христос малко преди смъртта му. В него Той благодари на Йосиф от Ариматея за проявената към него добрина през годините. Писмото е донесено в Рим от свети Петър и винаги е предизвиквало дискусии. Някои учени смятат, че Йосиф от Ариматея е присъствал в Ерусалимския храм, когато дванайсетгодишният Христос три дни разговарял със свещениците и мъдреците. Неговите родители се върнали да Го търсят и Йосиф чул разговора им. Те Го попитали защо не е тръгнал с тях, а Той отвърнал: „Не знаехте ли, че Аз трябва да съм в онова, що принадлежи на Отца Ми?“. От този момент Йосиф повярвал, че Исус е дългоочакваният Месия. – След кратка пауза отец Ейдън продължи: – Този пергамент принадлежи на Ватиканската библиотека. Откраднат е оттам преди повече от петстотин години. Направени наскоро проучвания показват, че плащаницата от Торино наистина е погребалната дреха на Христос. Подобни изследвания могат да докажат, че и пергаментът е автентичен. Помислете само: писмо, писано от Исус Христос! Та това е нещо безценно! Ако Джонатан не го е показал на вас, не само най-близките му приятели, но и специалисти в тази област, на чието мнение е държал, сетете се с кого другиго може да се е консултирал?

В настъпилата за момент тишина се разнесе настойчив звън от входната врата и всички се стреснаха. Марая скочи и отиде да отвори. На верандата стояха детективите Бенет и Родригес. Покани ги с разтуптяно сърце.

— Майка ми добре ли е? – попита тя високо.

Гостите от трапезарията я бяха последвали.

— Рори Стейджър тук ли е, госпожице Лайънс? – поинтересува се Бенет.

Марая въздъхна с облекчение – присъствието на детективите нямаше нищо общо с майка й. В следващия момент обаче се озадачи защо Бенет не я попита по телефона, а пристига лично.

— Не, не е нужно Рори да е тук, докато майка ми е в клиниката – отвърна тя. – Защо питате?

— Потърсихме госпожа Стейджър днес, но не си беше у дома. Когато пристигнахме, съседите на Рори ни уведомиха, че Роуз Нюман, приятелка, с която имала уговорка да се срещнат снощи, вече е идвала да я търси сутринта. Тревожела се, защото щели да ходят на празнична вечеря с Рори, а тя така и не се появила. Не отговаряла и на мобилния си телефон. По наша молба домакинът на кооперацията отключи апартамента й в наше присъствие. На пръв поглед всичко изглеждаше наред. Госпожа Нюман беше оставила телефонния си номер на съседите и те ни го дадоха. Свързахме се с нея. Не беше успяла да се чуе с Рори.

Беше страшно разстроена и се опасяваше, че се е случило нещо лошо.

Не бяха й се обадили, защото са искали да видят реакцията й, когато узнае за изчезването на Рори, прецени Марая.

— Приятелката й има право – каза тя бавно. – Ако се случваше да закъснее дори само с петнайсет минути, защото е попаднала в задръстване, тя се обаждаше да предупреди, че пътува, и се извиняваше за закъснението.

— И ние така разбрахме – промърмори Бенет, а после погледна струпалите се в антрето гости.

Марая се обърна и ги представи:

— Срещали сте се с отец Ейдън. детектив Бенет. – Посочи Ричард, Албърт, Чарлс и Грег, застанали в полукръг. – Приятели и колеги на баща ми – обясни тя.

Мобилният телефон на Ричард звънна. Той се извини, отстъпи назад и започна да рови из джобовете си. Не видя как Алвира. застанала точно зад гърба му, отстъпи едновременно с него. Включи микрофона в брошката и увеличи звука за записване на максимум.

Докато Ричард си намери телефона, той вече се беше включил на гласова поща. Дори без помощта на микрофона Алвира чу раздразнения и напрегнат тон на Лилиан.

„Ричард, реших да приема предложението ти за двата милиона долара. Обади ми се.“

Записът свърши и Ричард затвори апарата.

≈ 36 ≈

Веднага щом Уили, Алвира и отец Ейдън седнаха в колата на път за вкъщи след вечерята, тя им пусна записа със съобщението на Лилиан до Ричард. Двамата мъже се смаяха не по-малко от нея. Нямаше никакво съмнение: заявявайки, че е решила да приеме предложението на Ричард, Лилиан имаше предвид Ватиканското писмо.

— Излиза, че е имала и други предложения – отбеляза Уили, – щом Ричард е склонен да даде два милиона долара.

— Едва ли някое предложение би било за по-малко от един милион – изтъкна Алвира. – Нямах представа, че Ричард разполага с такива пари. Да си професор в колеж, не е като да си на Уолстрийт.

— Израснал е на Парк Авеню – уточни отец Ейдън. – Дядо му е бил преуспяващ бизнесмен. Аз по-скоро се питам какво би направил Ричард с пергамента.

— Дано да реши да го върне на Ватиканската библиотека – изрази надежда Алвира.

— Би било благородно от негова страна, но той отрече да е виждал пергамента. Вече не само сме наясно, че писмото е у Лилиан, но сме свидетели и на опитите му да го купи от нея – обърна им внимание отец Ейдън. – Следователно мотивите на Ричард са подозрителни. Несъмнено колекционери биха платили цяло състояние за този пергамент заради тръпката да го притежават.

Алвира трябваше да признае с тъга колко прав е отец О’Брайън.

— Двамата детективи се уговориха да се срещнат с Ричард, Чарлс, Албърт и Грег утре – каза тя на глас. – Не бих искала да ме подлагат на кръстосан разпит, ако криех нещо.

— Никого не подлагат на кръстосан разпит – напомни й Уили. – Това се прави само по време на процес. Но определено ще опитат да ги притиснат. – И изведнъж смени темата: – А изчезналата гледачка? Алвира, ние виждали ли сме я?

— Рори ли? Веднъж миналата година, но се качваше нагоре с Катлийн. Нямам много впечатления от нея.

— Стоеше до Катлийн в погребалното бюро, а и през целия ден на погребението – припомни си отец Ейдън.

— Държеше се изключително грижовно.

— Нищо чудно да е забравила за уговорената вечеря и да е заминала – предположи Уили. – Марая каза на ченгетата, че й е платила за седмицата, но най-рано в петък ще разрешат на Катлийн да се прибере. Едва ли Рори е първата, забравила уговорка за вечеря. Защо да не е заминала за няколко дни? Ще се появи в петък, обзалагам се.

— Не ми изглежда толкова просто – възрази Алвира.

— Дори да е заминала, защо не отговаря на мобилния?

През останалите петнайсет минути, докато стигнат до зоната за плащане на моста „Джордж Вашингтон“ към Манхатън, мълчаха. Чак тогава Уили попита:

— Скъпа, не беше ли по-добре да пуснеш записа на съобщението на детективите още там?

— Помислих си го, но ми се стори прекалено рано – отвърна тя. – Ричард можеше да каже, че е ставало дума за предложението му да купи колата на Лилиан, а се е пошегувал за сумата. Утре сутринта трябва да се видя отново с Лилиан. Ще гледам да я изненадам и ще й пусна записа. Чухте как звучеше гласът й – нервна и изплашена е. В такова състояние човек има нужда от добър приятел, който да му помогне да види по-ясно нещата. Този добър приятел ще бъда аз.

На път за вечерята Албърт Уест и Чарлс Майкълсън се скараха. Албърт направо изрази мнението си, че Чарлс е виждал пергамента и дори може да е у него. Ядосан, Чарлс му се тросна:

— Само защото ми помогна с онзи проблем не ти дава правото да ме обвиняваш в лъжа! Както заявих многократно, Джонатан обеща да ми покаже пергамента, но го убиха преди това. Нямам представа къде е. Най-вероятно го е дал на Лилиан за съхранение, за да не попадне в ръцете на лудата му жена и тя да го унищожи. Да ти напомням ли как постъпи със снимките? И, Албърт, докато обсъждаме темата, какво ще кажеш за себе си? Откъде да съм сигурен, че не знаеш повече, отколкото признаваш? През годините натрупа доста пари от продажба на древни находки. Определено знаеш как да се свържеш с купувач от подземния свят.

— Чарлс, работех за вътрешни дизайнери, които купуваха антики, предлагани на легалния пазар, и това ти е добре известно – сряза го Албърт. – Никога не съм се забърквал с купуването или продаването на библейски документи!

— Винаги има първи път, става ли въпрос за много пари – не спираше да го атакува Чарлс. – Живееше от професорска заплата. Скоро ще се пенсионираш с професорска пенсия. С такива доходи няма да можеш да обикаляш, където си искаш.

— Същото важи и за теб, Чарлс, но за разлика от теб никога не съм припечелвал и един цент с измама на колекционер.

Разговорът им приключи пред дома на Марая.

На връщане към Манхатън напрежението нарасна. И двамата бяха привикани да се явят в прокуратурата на следващия ден, за да дадат показания пред детективите.

И двамата знаеха отлично, че ще бъдат проверени разпечатките с разговорите им по мобилните телефони. Независимо от арестуването на Катлийн детективите очевидно продължаваха да разследват обстоятелствата около смъртта на Джонатан, липсващия пергамент, а сега и изчезналата гледачка.

Апартаментът на Грег гледаше към южната част на Сентрал Парк. Когато се прибра след вечерята, той дълго стоя на прозореца, наблюдаваше панорамата и разхождащите се по тротоара около парка. Необикновено аналитичен по природа, Грег си повтори наум за пореден път събитията от вечерта.

Прекалено много ли беше да се надява, че Марая започва наистина да държи на него? Усети как в първия момент охотно отвърна на прегръдката му, но после се отдръпна. Ключът да я спечели е да измъкне майка й от тази каша, помисли си той. Дори прокурорът да разполага с достатъчно улики, за да докаже, че Катлийн е убила Джонатан, ако се установи, че е невменяема, съдията ще я пусне да се върне вкъщи, стига да има осигурено двайсет и четири часово наблюдение. Можеше да си позволи да помогне на Марая, като ангажира подходящите психиатри и осигури заплащането за наблюдение на майка й, прецени той.

С колко ли пари разполагаше Марая в момента? Джонатан бе мъртъв. Пенсията му едва ли бе голяма. Отдавна плащаше на гледачки и сигурно доста се е охарчил. Марая нямаше да продаде къщата. Ще иска майка й да продължи да живее там. Ако майка й се върне, охранителните мерки ще струват цяло състояние. Дори скоро да няма съдебен процес и да освободят Катлийн в петък, съдията ще настоява наблюдението да започне веднага.

Детективите като че свързват изчезването на Рори със смъртта на Джонатан. Нима мислят, че Рори е изчезнала, защото е била замесена по някакъв начин? Или някой се е отървал от нея, защото е знаела прекалено много?

Грег сви рамене, влезе в кабинета си и отвори лаптопа. Не е прекалено рано да започне да търси първокласни психиатри, реши той.

Ричард се върна с колата до апартамента си близо до университета „Фордхам“ в приповдигнато настроение, плод на решението на Лилиан да приеме предложението му. „Ще спазя моята част от уговорката – помисли си той. – Никога няма да кажа, че съм го получил от Лилиан. Тя спомена за две други оферти, но вярвам на твърдението й, че с никого не е споделяла за съхранявания от нея пергамент. Ричард се усмихна, докато влизаше в гаража. Определено бе повярвала на историята, която й разказа, прецени той.

Не биваше да е толкова лековерна.

≈ 37 ≈

В сряда сутринта детективите Саймън Бенет и Рита Родригес обобщаваха в кабинета си най-новите събития, свързани с все по-заплитащия се случай с убийството на професор Джонатан Лайънс.