Изгубените години

≈ 63 ≈

Когато Ричард Калахан пристигна в приемната на прокуратурата, детективите Саймън Бенет и Рита Родригес го чакаха. След делово ръкостискане го придружиха до стая за разпити в края на коридора. Без да се впуска в подробности, Саймън му обясни хладно, че въз основа на определен напредък в разследването, настъпил наскоро, сега според тях било добре да го запознаят с правата му според поправката „Миранда“.

— Имате право да мълчите. Всичко, което кажете, може да се използва против вас… Имате право на адвокат… Ако решите да говорите, имате право да спрете да отговаряте на въпросите по всяко време…

— Не желая адвокат и ще разговарям с вас – заяви Ричард Калахан твърдо. – Затова дойдох. Ще ви кажа истината.

Детективите го изгледаха изпитателно. Беше облечен със светлосиня риза с дълъг ръкав, елек и кадифени панталони, носеше велурени мокасини. Чертите на лицето му бяха изваяни и привлекателни. Имаше сини очи и спокойно, овладяно поведение. Леко прошарената му коса беше наскоро подстригана.

Бенет и Родригес го бяха проучили подробно: трийсет и четири годишен, единствено дете на известни кардиолози, израснал на Парк Авеню; възпитаник на училище „Сейнт Дейвид“ и на университета „Джорджтаун“. Бе защитил два доктората в Католическия университет – единият по библейска история, вторият – по теология. Бе постъпил в ордена на йезуитите на двайсет и шест годишна възраст и го бе напуснал година по-късно. В момента преподаваше библейска история и философия в университета „Фордхам“. Отгледан е на Парк Авеню, посещавал е частни училища и не му се е налагало да взема студентски заеми, помисли си Бенет.

Раздразнен на себе си, но неспособен да спре този ред на мисли, Бенет продължи да разсъждава за мъжа, за когото сега смяташе, че има интерес от изчезването на Лилиан Стюарт. Приличаше на човек, излязъл от елитен клуб. Дрехите му със сигурност не бяха купени от разпродажба.

Саймън Бенет се замисли за съпругата си Тина. Обожаваше да използва определения като „неподражаема елегантност“, „ненатрапчиво открояване“ и разни подобни, заимствани от модните списания.

— Нас ни описват, скъпи – шегуваше се тя.

От Калахан лъха на изтънченост, мислеше си Бенет. Когато се срещаше с такива като Ричард, неизменно завиждаше и болезнено си даваше сметка за собствения си скромен произход. Беше завършил вечерен колеж. Стана полицейски служител още на двайсет и три. Години наред работеше нощни смени или по празниците. Издигна се до детектив на трийсет и осем, след като го простреляха при въоръжен грабеж. Имаше три страхотни деца, но още години наред щеше да изплаща заемите за училищните такси.

„Всичко това няма значение – напомни си той. – Все пак съм човек със страхотен късмет.“ Готов да се съсредоточи в работата си, той се захвана с разпита на Ричард.

— Къде бяхте вчера сутринта в девет и половина, господин Калахан?

Два часа по-късно той, Рита и Ричард продължаваха да уточняват всички подробности около движението на Ричард предишния ден.

— Както ви казах, и отново повтарям, бях в центъра на града при управителя на моя попечителски фонд. Прекарах целия ден наблизо и постоянно звънях на Лилиан.

— Някой може ли да го потвърди?

— Не. Около пет най-после се отказах и отидох в апартамента на родителите си.

— Твърдите, че не знаете дали Лилиан Стюарт е слязла на станцията на метрото на Чеймбърс Стрийт към девет и половина, когато сте били, според вашите думи, в близост до офиса на управителя на вашия фонд, така ли?

— Не, нямам представа кога и къде е слязла тя от метрото. Проверете мобилния й телефон. Звънях й през половин час цял ден и оставих съобщение на телефонния й секретар в апартамента.

— Какво мислите, че е станало с нея? – попита Рита.

Тонът й бе загрижен и съчувствен, за разлика от резкия враждебен подход на Саймън.

— Лилиан ми каза, че е получила предложения за свещения пергамент. Повярвах й. Опитах се да й разясня колко опасна е една незаконна продажба. Ако купувачът бъде заловен, тя също ще се озове в затвора за продажбата на крадена собственост. Обещах й, ако го продаде на мен, никога на никого да не издам, че съм го получил от нея.

— И какво щяхте да правите с пергамента, господин Калахан? – попита Бенет саркастично, очевидно не вярваше на думите му.

— Щях да го върна на Ватикана, където му е мястото.

— Споменахте за около два милиона и триста хиляди в попечителския си фонд. Защо не предложихте всичките пари на Лилиан Стюарт? Възможно е онези триста хиляди да бяха наклонили везните във ваша полза.

— Исках нещо да ми остане, нали разбирате? А и нямаше да наклонят везните в моя полза – каза Ричард убедено. – Настоявах Лилиан да го продаде на мен по две причини. Първо, щеше да е от полза за нея, а и за мен, да получи парите като подарък, защото според данъчните закони имам право да даря такава сума, без да бъде облагана с данък. Обясних й, че ще върна пергамента на Ватикана, и при това положение едва ли разследването за крадена собственост ще продължи. Така тя няма да има от какво да се притеснява. Просто щях да обясня, че човекът, съхранявал документа, се е страхувал да го признае пред когото и да било, освен пред мен. Второ, наблегнах колко силно се обичаха с Джонатан. Той й беше поверил пергамента. Казах й, че в негово име трябва да бъде върнат на Ватиканската библиотека. Ако постъпи така, ще има пари, а аз ще се погрижа за останалото. – Ричард се изправи. – Два часа отговарям на едни и същи въпроси. Свободен ли съм вече да си вървя?

— Да, господин Калахан отвърна Бенет. – Но скоро отново ще ви потърсим. Нали не възнамерявате да пътувате?

— През по-голямата част от времето ще си бъда вкъщи. Знаете адреса ми. Никъде няма да ходя, освен ако тук в Ню Джързи, не смятате Бронкс за територия извън околността. Видимо разстроен, Ричард млъкна за малко. – Доста съм угрижен, защото жена, която смятам за своя приятелка, е изчезнала. По някакъв начин ме свързвате с изчезването й, съзнавам го. Но ви уверявам, че ще съм на ваше разположение по всяко време на деня и нощта до началото на семестъра следващата седмица. После ще бъда в аудиторията в университета „Фордхам“. Ако съм ви нужен, ще ме откриете там.

Обърна се и излезе, като преднамерено тръшна вратата по-силно от необходимото.

Бенет и Родригес се спогледаха.

— Какво ще кажеш? – попита Бенет.

— Или казва цялата истина, или лъже умело – отсъди Рита. – Няма средно положение.

— Вътрешното ми чувство ми подсказва, че лъже отсече Бенет. – Бил се въртял около офиса на управителя на фонда си до пет часа, след което отишъл в апартамента на мама и татко. Хайде, Рита, бъди реалист.

— Да го повикаме ли утре пак, за да видим как ще реагира на предложението да го сложим на детектора на лъжата? – запита Рита.

— Да говорим първо с Питър и да видим какво ще реши той.

≈ 64 ≈

Били Деклар беше смаян да научи, че неговият стар приятел и съкилийник Уоли Грубер е бил заловен при незаконно проникване в къща в Ривърдейл.

— Глупак, глупак, глупак – мърмореше той, докато сновеше из магазина си за мебели втора ръка в долната част на Манхатън. – Постъпил е като истински глупак, нищо че се смята за толкова умен.

Седемдесет и две годишният Били бе излежал три присъди в затвора и нямаше никакво желание отново да се озове там.

Даде му много пари за плячката от Ню Джързи, разсъждаваше Били. Четири дни по-късно алчният никаквец прави нов обир. Добре познаваше Уоли. Нямаше да се поколебае да го издаде, за да извлече изгода за себе си. По-добре да ускори заминаването си за Рио. Ще се махне още сега.

Както обикновено нямаше клиенти за вехтите и похабени дивани, столове и шкафове, разпръснати небрежно из така наречения му изложбен салон. Когато някой с крадени бижута идваше да ги продаде на Били, той му предлагаше да си избере мебели. Казваше, че ги дава като бонус.

— Избери каквото искаш, за да украсиш дома си – предлагаше той великодушно.

Подхвърлянията в отговор какво да направи с мебелите си караха Били да се залива от смях.

Но сега не му беше до смях. Бижутата, които възнамеряваше да продаде в Рио, бяха скрити под дюшемето в задната стая към магазина. Беше два часът. Ще сложи надписа „Затворено“ на вратата, ще вземе бижутата и отива право на летището, реши той. Имаше паспорт и достатъчно пари. Беше готов да замине. Можеше и да остане в Рио известно време. Сега там е зима, но това не му пречеше.

Били закуцука възможно по-бързо, свъсил вежди заради болката в постоянно подутия му ляв глезен. Контузи го, когато като шестнайсетгодишен скочи от втория етаж, за да избяга от полицията, дошла да го арестува заради крадена кола.

От килера грабна опакования си куфар, винаги готов за подобни спешни случаи. Коленичи, нави килима и вдигна дъските, прикриващи поставения отдолу сейф. Натисна бутоните да го отвори и извади голямата брезентова торба с бижутата от дома на семейство Скот. Бързо затвори сейфа, нареди дъските на място и отново постла килима.

Изправи се, взе куфара, метна торбата през рамо и загаси осветлението в задната стаичка.

Били беше прекосил наполовина „изложбения салон“, когато на вратата на магазина се звънна настойчиво няколко пъти. Стомахът му се сви. През решетките на вратата видя струпаните отпред мъже. Единият показваше полицейска значка.

— Полиция! – провикна се. – Разполагаме със заповед за обиск. Веднага отворете вратата.

Били пусна торбата на пода и въздъхна. Образът на кръглоликия Уоли, усмихнат от ухо до ухо, беше така ясен, все едно стоеше пред него. Кой знае, помисли си Били, примирил се, че отново ще попадне в затвора – може пак да са съкилийници.

≈ 65 ≈

В три и петнайсет сътрудничката на съдия Кенет Браун звънна на Питър Джоунс.

— Сър – започна младата жена с почтителен тон, – искам да ви уведомя, че докладът по случая – Катлийн Лайънс“ пристигна и можете да го вземете веднага, ако желаете.

„Искрено желая случаят „Катлийн Лайънс“ да изчезне“, помисли си той. На глас обаче каза:

— Благодаря. Сега ще дойда.

Докато чакаше асансьора да го отведе на четвъртия етаж, се замисли за момента, когато започна правната си кариера като сътрудник на съдия по криминални дела. „Съдия Браун седи в същата зала, където седеше и моят съдия – припомни си той. – Мама знаеше колко много копнея за тази работа. Когато я получих, започна да ме възхвалява, сякаш съм станал върховен съдия.“

След едногодишен стаж изпадна във възторг, защото го назначиха за помощник-прокурор. Случи се преди деветнайсет години. Е, стана и главен помощник-прокурор, направи си равносметка той.

Сви рамене, хлътна в асансьора, изкачи се два етажа и слезе, за да отиде в кабинета на съдията. Знаеше, че в момента той води дело. Затова почука на вратата, влезе, поздрави секретарката и се насочи към сътрудничката.

Дребната, изключително привлекателна млада жена имаше вид на стажантка.

— Здравейте, господин Джоунс – поздрави тя и му подаде доклада от десетина страници.

— Съдията прегледа ли го вече? – попита Питър.

— Не съм сигурна, сър.

Добър отговор, помисли си Питър. Никога не казвай нещо излишно – рискуваш да ти навлече неприятности. Три минути по-късно, отново в кабинета си, той затвори вратата.

— Не ме свързвай с никого – нареди на секретарката си. – Трябва да се съсредоточа.

— Ясно, Питър. – Гладис Хокинс работеше в прокуратурата от трийсет години. В присъствието на външни хора се обръщаше към Съливан Бергер и Питър Джоунс със „сър“, но насаме главният прокурор ставаше просто „Съл“, а помощникът му – „Питър“.

С трепетно вълнение Питър Джоунс се запозна с психиатричния доклад. Постепенно усети как тежестта на света върху раменете му олекна.

Мнението на лекаря гласеше, че Катлийн Лайънс видимо е в напреднал стадий на алцхаймер и при два случая в клиниката е демонстрирала симптоми на превъзбуда. И в съня си, и будна е показала силна омраза и към покойния си съпруг, и към приятелката му Лилиан Стюарт. Обобщението на лекуващите лекари бе, че на сегашния етап поради заболяването си тя е опасна и за себе си, и за околните и се нуждае от целодневно професионално наблюдение. По тяхно мнение трябва да остане в клиниката за по-нататъшно лечение.

С дълбока въздишка на облекчение Питър се облегна на стола. Няма начин съдията да я пусне, прецени той. Изключено е при този доклад. Да, ще изпълнят поетия ангажимент и ще устроят среща на Уоли Груоер със служебен художник, но чие ли лице ще предложи. Не че го интересуваше дали ще е на Том Круз или на Мики Mayc. Това е напълно задънена улица.

Питър се изправи и се протегна. Катлийн Лайънс е убила съпруга си, помисли си той. Беше напълно убеден. Ако се окаже, че по здравословни причини не може да бъде изправена пред съда – добре. Ако я оправдаят като невменяема – добре. Но при всяко положение тя няма да напусне клиниката.

Включи интеркома.

— Вече можеш да ме свързваш. Гладис.

— Доста кратък мисловен сеанс изкара. Питър. Чакай секунда. В момента те търсят. Саймън Бенет е. Ще говориш ли с него?

— Дай ми го.

— Питър, току-що ми се обадиха колегите от Ню Йорк – съобщи му Бенет. – Арестували са прекупвача на Грубер. В магазина му. След минути е щял да бъде на път за летището. Намерили са откраднатите бижута на семейство Скот. Всичките.

≈ 66 ≈

В четвъртък в един по обяд Марая отново пристигна в дома на родителите си и влезе в кухнята. На масата намери бележка от Бети. „Марая, наминах и оставих нарязано студено месо, ако се върнеш за обяд. Почистих набързо, но не ми е добре и ще тръгвам, 8.20 ч.“

Копчето на телефонния секретар премигваше. Марая натисна паролата, за да прослуша съобщенията. За да я запомнят най-лесно, родителите й бяха избрали годината на нейното раждане. „Най-щастливото събитие в живота ни“, твърдеше баща й.

Освен че бе опитвал да се свърже с нея по мобилния. Ричард й беше звънил и на стационарния – в девет и петнайсет сутринта.

„Марая, моля те, налага се да поговорим…“

Тя изтри бързо останалата част от съобщението, защото не желаеше да чува гласа му.

Както Грег й бе казал, търсил я бе на този телефон два пъти.

„Марая, не ми отговаряш на мобилния. Тревожа се за теб. Моля те, обади се.“

Трите обаждания на Алвира, преди Марая да говори с нея от апартамента си, бяха първо, за да й каже, че донякъде е проследила Лилиан, а после да я пита защо не й се обажда.

Марая си приготви сандвич с пуешко и сирене от продуктите, донесени от Бети, извади бутилка студена вода и отнесе подноса в кабинета на баща си. „Любимият сандвич на татко“, сети се тя; независимо какво правеше или къде се намираше, постоянно усещаше присъствието му.

Изяде сандвича и се улови, че клепачите й се затварят. Е, бе станала рано, а и напоследък не спеше много. Облегна се на стола и затвори очи. Реши да не мисли за нищо, докато Лойд не звънне за доклада. Дори нямаше нищо против да дремне малко…

В три и половина телефонът върху бюрото на баща й иззвъня и я събуди от изненадващо дълбок сън. Беше Лойд.

— Марая, знам, че звучи като клише, но имам една добра и една лоша новина. Ще започна с добрата, защото малко ще смекчи удара от другата.

Изплашена какво ще чуе, тя стисна здраво слушалката, а Лойд й разказа за Уоли Грубер.

— Искаш да кажеш, че този мъж е видял как някой тичешком напуска къщата ни веднага след като татко е бил застрелян ли? Боже, Лойд, в такъв случай какво ще стане с мама?

— Марая, току-що говорих за втори път днес с Питър Джоунс. Полицията на Ню Йорк е арестувала прекупвача на Уоли Грубер и всички бижута на Лиза са открити. Ние с нея, естествено, се радваме, но по-важното е, че на този тип Грубер може да му се вярва.

— Добре ли е видял човека? Мъж ли е бил, или жена?

— Засега не уточнява. Опитва се да изкопчи намаляване на присъдите, които ще получи за обирите. Джоунс се съгласи утре сутринта да го докара от затвора в прокуратурата, за да седне със служебния художник.

Надявам се да направят достоверен портрет и с известен късмет това ще е от полза за Катлийн.

— С други думи, ще докаже, че мама не е убила татко, така ли?

Марая си припомни как докараха майка й в съдебната зала облечена в затворническа униформа.

— Марая – опита се да охлади ентусиазма й Лойд. – не знаем какво ще излезе, затова не храни големи надежди. Ако портретът е на човек, когото ти или детективите разпознаят, това, естествено, ще е убедителен довод за нейната непричастност към смъртта на баща ти. Не забравяй обаче, че най-близките му приятели отрекоха някога да са виждали пергамента. Ако казват истината, значи Джонатан се е съветвал с други специалисти в тази област, а ние не знаем кои са. Съществува и вероятността Грубер да казва истината за бижутата, но за всичко останало да лъже.

— Лойд, трябва да ти кажа още нещо. Грег спомена, че Чарлс Майкълсън е разпитвал за евентуален купувач на пергамента. Бил го чул от колекционер в бранша. Това знам засега.

В другия край на линията настъпи тишина, после Лойд каза тихо:

— Ако се докаже, че това е истина, Майкълсън може да бъде обвинен в притежание на открадната собственост.

Облекчението на Марая, че ще получат скица на лицето на човек, когото познават, отстъпи пред смразяващата мисъл за лошата новина.

— Лойд, а каква е лошата новина? – попита тя настойчиво.

— Докладът на психиатрите препоръчва майка ти да остане в клиниката за по-нататъшно наблюдение и терапия.

— Не!

— Отбелязват, че на няколко пъти е проявила агресивно поведение. „По-нататъшно наблюдение“ може да означава да остане там още седмица-две. Бил съм защитник и на други с психиатрични проблеми, лекувани в същата клиника. Там се грижат добре за тях и те са в безопасност. В доклада се посочва не само необходимостта от постоянно наблюдение, но и от допълнителни мерки за безопасност. Трябва да се погрижиш за всичко това, преди съдията да се съгласи да я освободи. Вече уредих да се отложи утрешното явяване в съда.

— Лойд, през по-голяма част от времето, когато изглежда агресивна, тя всъщност е изплашена. Искам да я видя. – Марая съзнаваше, че повишава тон. – Откъде да съм сигурна, че се грижат добре за нея?

— Сама ще се увериш. Настоях пред Питър Джоунс да получиш право да я посетиш. Той не възрази. Обеща да вземе разрешение от съдията до края на работния ден. Ще го пратят по факса в клиниката. Днес има свиждане от шест до осем.

— Кога ще видим портрета, който Грубер ще състави утре сутринта?

— Джоунс ми обеща достъп до кабинета си, щом е готов, за да го погледна. Дори ще ми даде копие. Веднага ще ти го донеса.

Марая трябваше да се задоволи с това. Звънна на Алвира, предаде й разговора с Лойд и понеже се чувстваше неспособна да свърши каквато и да е работа на компютъра, се качи горе в спалнята на баща си. Погледна с тъга широкото легло с балдахин. „Купили са тази къща и мебелите, когато съм била на път да се появя – помисли си тя. – След като съм се родила, така се плашели, да не би да спра да дишам, че през първите шест месеца ме държали в кошче точно до това легло.“

Допреди четири години родителите й споделяха тази стая. После, заради болестта на майка й се наложи да осигурят втора, добре обезопасена спалня за Катлийн и гледачката.

„Когато мама се прибере. Дилия ще ми помага, докато намеря нов човек да се грижи за нея през делничните дни. Бог знае къде изчезна Рори. Но едно е сигурно – ще зарежа апартамента в Ню Йорк и ще се пренеса тук. Затова е най-добре да се настаня още отсега. Пък и трябва да се захвана с нещо. Само така няма да се побъркам.“

Изпита облекчение, че вече е изнесла дрехите на баща си. С трескава бързина сновеше напред-назад между спалните и вземаше дрехи от своя дрешник, за да ги окачи в далеч по-големия дрешник на баща си. После измъкна чекмеджетата от скрина си и без дори да забележи колко са тежки, ги отнесе и изпразни върху махагоновата повърхност на скрина в стаята на баща си.

В пет без пет беше приключила. Баща й така и не премести тоалетката на майка й от тази стая. В началните стадии на деменцията си Катлийн се плашеше от огледалото на тоалетката. Понякога, виждайки собственото си отражение, се страхуваше, че някой е нахълтал в къщата.

Сега гримовете, гребенът и четката на Марая лежаха подредени върху стъкления плот. Реши да купи нова кувертюра и завеси за стаята и да преправи най-после старата си спалня, боядисана в червено и бяло.

Потънала в планове, дълго не си даваше сметка кое време е, но после се разтревожи. Лойд защо все още не се обаждаше? Съдията не би могъл да й откаже да посети майка си. Това не биваше да се случи. В никакъв случай.

Десет минути по-късно Лойд звънна.

— Току-що ми пратиха по факса нареждането на съдията. Посещението е разрешено. Както вече ти казах, часовете за посещение са от шест до осем.

— Ще бъда там още в шест – увери го тя. – Благодаря, Лойд.

Чу мобилния си да звъни долу, в кабинета. Слезе бързо и погледна екранчето. Ричард. Изпълнена с гняв, но и с тъга, реши да не отговаря.

≈ 67 ≈

— Истинско щастие е, че Албърт Уест живее само на няколко преки от нас и не се налага да ходим с колата – отбеляза Алвира, когато с Уили излязоха от кооперацията.

Завиха на ъгъла и тръгнаха по Седмо авеню. С Албърт се бяха уговорили в пет часа да пият кафе в заведение близо до 57-ма улица.

Алвира силно се надяваше да завари Албърт вкъщи и той да приеме да се срещнат. Извади късмет и в двете отношения.

— Уили, ако не е изключителен актьор, той се държа като човек, който иска да се видим – сподели тя.

Леко задъхан в стремежа си да не изостава от жена си, Уили се чудеше защо тези спешни срещи винаги са по време, когато играят „Янкис“. Макар Алвира да твърдеше, че е съвършено безопасно да се срещне сама с Албърт на обществено място, той не искаше да рискува.

— Идвам с теб. Край на спора.

— Да не очакваш този дребен мъж да ме отвлече от препълненото кафене? – пошегува се Алвира.

— И защо да не го направи? Ако е замесен в цялата тази история и реши, че го подозираш, просто ще предложи да те изпрати, а после по пътя ще те отвлече.

Докато пресичаха улицата, видяха Албърт на вратата на заведението. Вече седеше в сепаре, когато влязоха, и махна, за да привлече вниманието им.

Настаниха се и сервитьорка дойде да вземе поръчката. И тримата избраха кафе с мляко. Алвира забеляза разочарованието на младата жена: толкова скромна поръчка предполагаше малка сметка и съответно – мизерен бакшиш.

Албърт едва изчака момичето да се отдалечи, и подхвана нервно и напрегнато:

— Известно ми е, че разсъждаваш аналитично като първокласен детектив. Алвира. И очевидно не ми звънна, за да си побъбрим на кафе. Откри ли нещо?

— Чух един слух. Няма да кажа от кого. През последната година и половина, откакто Лилиан бе прогонена от дома на Джонатан, ти и Чарлс сте ходили на вечерите у тях заедно с неговата кола.

— Да, така е. Преди Чарлс откарваше Лилиан, а аз ходех с моята кола.

— Чух, че Чарлс търси купувач за пергамента. Според теб може ли да е истина?

И двамата с Уили забелязаха с каква неохота Албърт се насили да им отговори.

— Не само допускам да е така, но и вчера говорих за това с детективите от Ню Джързи. Винаги съм смятал Чарлс за добър приятел и ми беше трудно да го представя в тази светлина.

Алвира изчака сервитьорката да постави високите чаши пред тях. Едва когато се отдалечи, попита:

— И какво по-точно каза на детективите?

— Същото, което ще кажа и на вас сега. Източникът на информацията ми е Дезмънд Роджърс, богат и почтен колекционер, когото Чарлс подведе преди години. Не спомена откъде знае, а и аз не настоях.

Албърт отпи от кафето с мляко и понеже знаеше, че Алвира ще го разпита най-подробно, побърза да повтори казаното пред детективите за измамата на Чарлс на времето.

— Албърт, това е изключително важно. Ще се опиташ ли да се свържеш с Дезмънд веднага, за да го попиташ откъде разполага с тази информация?

Албърт свъси вежди.

— Откровено казано. Дезмънд Роджърс плаща на благонадеждни антиквари, за да го държат в течение какво ще се появи на пазара. Никога няма да купи нещо със съмнителна стойност, убеден съм, и това ме кара да вярвам, че не би се опитал да се снабди с пергамента.

— Виж, не допускам Роджърс да е направил нещо нередно – прекъсна го Алвира. – Но ти спомена, че е загубил доста пари заради Чарлс. Защо да не предположим, че с радост би препредал подобна информация? Ако или той или някой от източниците му разполага със солидни доказателства, от мен да знаеш – това непременно е свързано със смъртта на Джонатан. Той трябва да е наясно, че убийството на Джонатан и изчезването на две жени от неговото обкръжение най-вероятно е свързано с пергамента.

— Да не мислиш, че не ми е хрумвало? – попита Албърт и извади мобилния си телефон. – Имам пълно доверие в честността на Дезмънд. Не би докоснал пергамента или друга крадена вещ, но и никога не би издал източника си. Ако го направи, ще се разчуе и край на информацията от него. Извинете ме. Ще проведа разговора навън. Сега ще се върна.

Забави се цели десет минути. Върна се със зачервено и гневно лице.

— Не съм очаквал Дезмънд Роджърс да постъпи така с мен! Поболях се, откакто казах на ченгетата за Чарлс. Сега научавам, че Дезмънд не го е чул от достоверен източник. Когато го поразпитах, започна да увърта, но накрая призна: получил е анонимно обаждане. Дори не познал дали е мъж или жена. Гласът бил тих и дрезгав. Съобщил му, че Чарлс събира предложения за пергамента и ако Дезмънд проявявал интерес, щял да му се обади.

— Така си и знаех – обяви Алвира със задоволство. – А Дезмънд какво е отговорил на този човек?

— Не бих повторил думите му пред дама. А след като се изказа, ми затвори.

Алвира видя как вените по челото на Албърт пулсират.

— Утре сутринта ще звънна на детективите – обяви той и удари с ръка по масата. – Редно е да го знаят. И трябва да събера смелост да призная пред Чарлс какво съм наговорил за него.

Допиха си кафетата и си тръгнаха. На път за вкъщи Алвира беше необичайно мълчалива. Уили знаеше, че умът й работи на пълни обороти.

— Какво извлече от срещата, скъпа?

— Уили, това още не означава, че Чарлс е невинен. Не значи и че Албърт казва истината.

— Значи смяташ срещата с него за изгубено време?

— Ни най-малко. Уили – увери го Алвира и го хвана под ръка, за да пресекат улицата. – Ни най-малко.

≈ 68 ≈

Уоли Грубер и Джошуа Шулц седяха един срещу друг, разделени от стара дървена маса в стаята за срещи на адвокати с клиентите им.

— Изглеждаш нервен, Джош – отбеляза Уоли. – Нека ти напомня, че аз съм в затвора, не ти.

— Ти трябва да си нервен! – сряза го Шулц. – Всички в тази дупка ненавиждат доносниците. Били Деклар вече разпространява факта, че си го издал. Имаш сериозна причина да го направиш, но си пази гърба.

— Остави аз да се тревожа за това – махна небрежно с ръка Уоли. – Ще ти призная, Джош, с нетърпение чакам разходката до Ню Джързи утре. Денят щял да бъде слънчев и с удоволствие ще подишам малко чист въздух.

— Няма да е приятна разходка, Уоли. Ще те отведат дотам с белезници. Не е приятно. Дори да им помогнеш, пак ще лежиш в затвора. Да, съгласен съм, не излъга за бижутата. Но ако лъжеш за лицето, което си видял, и от скицата не излезе нищо, кой знае какво ще стане. Могат да те подложат и на детектора на лъжата. Ако откажеш или се провалиш, ще решат, че си ги подвел при разследване на убийство. В такъв случай най-многото да намалят присъдата ти с шест месеца заради информацията за бижутата.

— Знаеш ли, Джош – прекъсна го Уоли и даде знак на пазача пред вратата, че е готов да се върне в килията, – ги си роден песимист. Онази нощ видях лицето. Виждам го и сега така ясно, както виждам твоето. Впрочем – онзи беше далеч по-привлекателен от теб.

Пазачът влезе и Уоли се надигна.

— Ще ти кажа и още нещо. Няма никакъв проблем да ме подложат на детектора на лъжата. Кръвното ми няма да скочи, сърцето ми няма да се разгула. Чертите ще са прави, сякаш са теглени е линия.

Джошуа Шулц погледна клиента си с неприкрито възхищение. Нахакаността на Уоли го смайваше. Затова успя само да подхвърли:

— Ще се видим утре в кабинета на прокурора, Уоли.

— Нямам търпение, Джош. Но не влизай там с издължено лице и с вид на човек, който не ми вярва. Ако постъпиш така, следващия път, когато загазя, ще си потърся друг адвокат.

Говори сериозно, помисли си Шулц, докато наблюдаваше отдалечаващата се фигура. Сви рамене. Е, по-добре да погледне от ведрата страна на нещата: за разлика от доста други негови клиенти Уоли винаги му плащаше хонорара.

≈ 69 ≈

В шест следобед в четвъртък Марая излезе от асансьора на етажа на психиатричното отделение в медицинския център „Вертеп“. В края на коридора зад бюро седеше пазач. Тръгна към него и чу как токчетата й потракват по излъскания под.

Мъжът вдигна глава. Изражението му не беше нито враждебно, нито дружелюбно. Тя се представи, както направи и в приемната долу, и показа пропуска, който й връчиха. После леко се разтревожи, когато той вдигна телефона. Дано по някаква причина в последния момент не й забранят да види майка си. Не искаше това да се случи.

Пазачът остави слушалката.

— Сега ще дойде медицинска сестра, за да ви придружи до стаята на госпожа Лайънс.

В тона му се прокрадна лека съчувствена нотка.

Нима изглеждаше толкова разстроена, колкото и се чувстваше, запита се Марая. След обаждането на Лойд за разрешението да посети майка си тя прецени, че разполага с достатъчно време да вземе душ и да се преоблече. След като премести куп дрехи от единия дрешник в другия, се чувстваше потна и уморена.

За посещението избра червено ленено сако и бели панталони. Събра дългата си коса на тила и я захвана с шнола. Като се сети как на времето майка й никога не излизаше от вкъщи без грим, тя отиде до тоалетката и посегна към туша за мигли и сенките. „Мама вероятно ще се зарадва, ако види, че съм се издокарала за нея“, помисли си тя. Поколеба се за момент, но все пак отвори малкия вграден сейф в стената на дрешника и извади наниза перли – подарък за рождения й ден от баща й преди две години.

— Майка ти вярва в старото поверие, че перлите са сълзи – беше й казал той с усмивка. – Моята пък ги обожаваше.

„Благодаря ти, татко“, помисли си Марая, докато си ги слагаше на шията.

Беше доволна, че й остана време да се преоблече, защото Грег й звънна, докато пътуваше към клиниката. Настоя да я вземе в осем и половина.

— Ще те заведа на вечеря – отсече той. – Знам как се храниш напоследък, по-точно – че не се храниш, и няма да допусна да заприличаш на вейка.

— Надявам се вдругиден да си възвърна апетита – сподели тя, докато спираше на паркинга. – Имам предчувствието, че тогава Чарлс Майкълсън ще бъде арестуван. – После, преди Грег да успее да каже нещо, тя добави: – Грег, не мога да говоря повече. Пристигнах в клиниката. Ще се видим по-късно.

Докато чакаше в приемната, се сети, че Лойд Скот я бе предупредил да не споменава за потенциалния очевидец на никого. Е, не каза кой знае колко, прецени тя.

Вратата зад пазача се отвори. Дребна жена с азиатски произход в бял жакет и бели панталони излезе оттам и й се усмихна.

— Госпожице Лайънс, аз съм сестра Емили Ли. Ще ви отведа при майка ви.

Марая преглътна образувалата се в гърлото й буца, премигна, за да прогони напиращите сълзи, и последва жената покрай редица от затворени врати. Предпоследната сестрата спря, почука тихо и я отвори.

Марая не беше сигурна какво очаква да види, но определено не беше дребната фигура в болнична нощница и халат, седнала до прозореца в тъмнината.

— Дразни се от ярката светлина – обясни сестрата шепнешком. После с бодър глас и по-високо продължи: – Катлийн, Марая е тук.

Не последва никакъв отговор.

— С успокоителни ли е натъпкана? – попита Марая раздразнено.

— Много леки – увери я сестрата. – Помагат й да се успокои, когато е ядосана или изплашена.

Марая пристъпи напред. Катлийн Лайънс бавно извърна глава. Сестрата запали нощна лампа, но по лицето на Катлийн не се появи никакъв знак, че е разпознала посетителката си.

Марая приклекна и хвана ръцете на майка си.

— Мамо… Катлийн, аз съм.

Видя озадаченото изражение на майка си.

— Толкова си хубава – отбеляза Катлийн. – И аз някога бях хубава.

След това затвори очи и се облегна назад. Повече не ги отвори, нито заговори.

Марая седеше на пода, обгърнала краката на майка си; по лицето й бавно се стичаха сълзи. Това продължи до осем без десет, когато глас по вътрешната уредба предупреди посетителите да се приготвят да си тръгват.

Тогава тя се изправи, целуна майка си нежно по бузата и я прегърна. Отметна и приглади назад сивата коса, която някога беше златисторуса.

— Утре ще дойда пак – прошепна тя. – Дано дотогава да успеем да изчистим името ти. Само това мога да направя за теб.

Отби се в стаята на сестрите, за да поговори с Емили Ли.

— В доклада до съдията се казва, че майка ми е гневна и агресивна – поде тя обвинително. – Определено не видях признаци на такова поведение.

— Пак ще се прояви – отвърна Ли сдържано. – Всичко е в състояние да го отключи. На няколко пъти си въобразяваше, че е вкъщи с вас и баща ви. Тогава се оживяваше и изглеждаше щастлива. Преди да се разболее, животът й, предполагам, е бил прекрасен. Повярвайте – за това можете само да сте благодарна.

— Най-вероятно. Благодаря.

Марая се усмихна, обърна се и излезе от стаичката. Мина край пазача и изчака асансьора. След няколко минути караше колата на път за вкъщи. Беше сигурна, че Грег вече ще е там и ще я чака.

Знаеше също, че каквото и да се случи, когато Уоли Грубер седне да описва човека, когото е видял, тя трябва да е взела някои мъчителни решения за бъдещето си.

≈ 70 ≈

След срещата с детективите в прокуратурата в четвъртък сутринта Ричард се прибра направо в апартамента си в Бронкс и се опита да се съсредоточи върху цикъла от лекции, който подготвяше за началото на есенния семестър.

Само пропиля следобеда. Не напредна особено. Най-накрая в четири и половина звънна на Алвира. Изненада се от необичайно хладния й тон.

— Здравей, Ричард. С какво да ти помогна?

— Алвира, днес в прокуратурата ме прекараха през огън и вода, защото – доколкото схванах – си успяла да чуеш съобщението, оставено ми от Лилиан онази вечер. Ще ти кажа същото, което казах и на детективите. Ако искаш ми вярвай, ако искаш – недей, но поне ми кажи как са Марая и Катлийн. Марая не говори с мен и съм се поболял от притеснение.

С развълнуван глас й повтори дума по дума казаното в прокуратурата.

Тонът на Алвира малко се смекчи.

— Думите ти са убедителни, но според мен не си докрай искрен за мотива си да се споразумееш с Лилиан за пергамента. Същевременно у мен започва да се заражда подозрение към друг човек, но още не съм готова да говоря по въпроса, защото се опасявам да не греша. От думите на Марая съдя, че има сериозен шанс всичко да приключи до утре. Повече няма да изкопчиш от мен.

— Искрено се надявам да си права – заяви Ричард разпалено. – Виждала ли си Марая? Говорила ли си с нея? Как е тя?

— Говорихме няколко пъти днес. Получила е разрешение от съдията да посети майка си довечера. Ричард… – Алвира видимо се поколеба.

— Какво има?

— Няма значение. Въпросът ми ще почака. Довиждане.

Какво става? – запита се Ричард, отмести стола и стана от бюрото. По-добре да се разходи из двора на университета. Така ще си поизбистри главата.

Но дори след дългата разходка по сенчестите пътеки между красивите готически сгради усети, че не е в състояние да мисли ясно. В шест без три отново влезе в апартамента си с храна от близкия деликатесен магазин. Включи телевизора и разопакова сандвича – днешната му вечеря.

Водещата новина в шест по Си Би Ес го сепна.

— Възможна е развръзка по случая с убийството на Джонатан Лайънс. Очевидец е видял лицето на извършителя. Повече – след малко.

Ричард седна и нетърпеливо зачака да изтекат рекламите.

Двамата водещи – Крис Рейдж и Дейна Тейлър – се появиха отново на екрана.

— Говорител на прокуратурата потвърди, че откраднатите бижута от дома на съседа на убития Джонатан Лайънс са върнати – започна Рейдж. – Оттам обаче нито потвърждават, нито отричат дали е вярно твърдението на лежалия в затвора престъпник Уоли Грубер, в момента арестуван за грабеж, че е видял някого да бяга от дома на професор Лайънс веднага след изстрела. Грубер настоява, че съвсем точно може да опише този човек. Утре сутрин Грубер ще бъде откаран в Ню Джързи. Там пред служебен художник ще опише лицето, което твърди, че е видял в понеделник вечерта, преди близо две седмици.

— Възможно е, ако казва истината, да предостави портрет на човек, когото някой ще разпознае – включи се Дейна Тейлър. – Тогава обвиненията срещу Катлийн Лайънс ще отпаднат.

Докато говореше, пуснаха запис как преди дни Катлийн стои в оранжева затворническа униформа пред съдията.

Това е имала предвид Алвира, като спомена, че има шанс утре по това време всичко да е приключило, помисли си Ричард. Катлийн ще бъде свободна. Започна да превключва от канал на канал. Навсякъде предаваха едно и също.

В шест и половина грабна ключовете на колата и излезе.

≈ 71 ≈

В шест часа Алвира и Уили също гледаха новините по Си Би Ес. Той забеляза как обикновено ведрото и весело изражение на жена му става все по-угрижено. След като бе говорила с Марая преди време, Алвира му довери, че има вероятност крадецът, задигнал бижутата, да е видял човек, който напуска дома на Джонатан точно след убийството.

— Скъпа, нали спомена, че е тайна? – учуди се Уили. – Защо е по всички новини?

— Трудно се опазва такова нещо в тайна – въздъхна Алвира. – Винаги някой дава информация на журналистите. – Прибра измъкнал се кичур зад ухото. – Слава богу, че Дейл се връща от Лондон следващата седмица, иначе побелелите ми корени така ще лъснат, че ще се наложи да ходя с качулка.

— Зимата едва ли ще настъпи толкова скоро – отбеляза Уили, загледан в зеленината на Сентрал Парк. – Чак тогава всичко ще се покрие със сняг…

Алвира проследи погледа му. Пусна покрай ушите си коментара му за смяната на сезоните, както той пренебрегна нейния за побелелите й корени и попита:

— Уили, ако през онази нощ ти бягаше от къщата, какво щеше да си помислиш сега?

Уили се извърна от прозореца, за да насочи цялото си внимание към въпроса на съпругата си.

— Ами, щях да заявя например, че някога крадецът ме е видял случайно с Джонатан и е решил да ме натопи за случилото се. – Настани се в удобния фотьойл и се въздържа да спомене колко е гладен след лекия им обяд. – След убийството на Джонатан някои вестници поместиха негова голяма снимка с групата, придружавала го при последната му експедиция в Египет – продължи той. – Текстът гласеше, че са най-близките му приятели. Така че щях да твърдя, че на онзи тип му е било лесно да ме запомни от снимката и сега се опитва да ме натопи, за да извлече изгода за себе си.

— Възможно е – съгласи се Алвира, – но ако все пак се окаже, че човекът на скицата, тоест извършителят, е един от приятелите на Джонатан? Всички са дали показания в прокуратурата къде са били онази вечер. Ако някой разпознае портрета, прокурорът ще се захване веднага. Питам се дали убиецът на Джонатан в момента гледа новините и дали е изплашен до смърт? Дали ще се изплаши достатъчно, за да побегне, или ще блъфира? Ти как би постъпил?

Уили се изправи.

— На негово място щях да го обмисля по време на вечеря. Да отидем да хапнем, скъпа.

— Да, добре е да хапнем и да се наспим – съгласи се Алвира. – Отсега ще ти кажа, че утре ще е напрегнат ден.

≈ 72 ≈

Марая зави по алеята. Грег вече я чакаше. Скочи от колата и застана готов да й отвори вратата, когато тя спря. Прегърна я и леко я целуна по бузата.

— Изглеждаш невероятно красива – възхити се той.

— Как разбра? – засмя се тя. – Нали е тъмно?

— Не чак толкова. А и да беше съвсем тъмно и да не можех да те видя, пак щях да знам, че е изключено да изглеждаш другояче, освен красива.

Грег е толкова стеснителен, помисли си Марая, че комплимент от неговата уста звучи твърде непохватно и режисирано.

Не е спонтанен шегобиец и забавен като Ричард, нашепна лукав глас в нея.

— Искаш ли да влезеш за няколко минути? – попита Грег.

Марая се сети как след посещението при майка си постоя известно време на паркинга на клиниката, за да спре да хлипа. Отвори пудриерата, оправи грима си и отвърна:

— Не, няма нужда.

Настани се в колата му и се отпусна на меката кожена седалка.

— Е, далеч по-луксозна е от моята… – въздъхна тя.

— Тогава ти я подарявам — каза той и включи двигателя. – Ще ти я оставя, когато се върнем.

— Стига. Грег… – възпротиви се тя.

— Сериозно. – Несъмнено обаче си даде сметка, че я кара да се чувства неловко, и добави: – Извинявай. Нали уж нямаше да те притеснявам. Кажи ми как е Катлийн.

Беше запазил маса в „Савинис“ ресторант на десет минути път от съседното градче Алъндейл. По пътя тя му разказа за майка си.

— Грег, днес тя дори не ме позна. Сърцето ми се къса. Състоянието й се влошава. Умът ми не го побира какво ще стане, когато се прибере вкъщи.

— Съмнително е дали ще я пуснат, Марая. Гледах новините за така наречения очевидец. Този тип има криминално досие. Към него са отправени куп други обвинения и е естествено той да търси начин да облекчи положението си. Приказките, че е видял някого да бяга от къщата ви вечерта, когато е бил застрелян баща ти, според мен са блъф.

— Това ли предадоха по новините?! – възкликна Марая. – А на мен ми наредиха да не обсъждам въпроса. Когато ми звънна при пристигането ми в клиниката, понечих да ти кажа, но се сетих, че трябва да мълча.

— Да беше ми имала достатъчно доверие, за да ми кажеш – промълви той тъжно.

Вече бяха пред входа на ресторанта и момчето от паркинга й отвори вратата, за да й помогне да слезе. Така й спести необходимостта да отговори. Грег беше направил резервация в уютното отделение с камината. Още едно място, където толкова често бе идвала с родителите си, припомни си Марая.

Бутилка вино вече се изстудяваше на масата. В желанието си да разсее видимо нарастващото напрежение между двамата тя бързо вдигна чашата си, щом салонният управител я напълни с вино.

— За скорошния край на този кошмар – обяви тя.

Докато хапваха сьомга и салата, Марая се постара да даде друга насока на разговора.

— Толкова добре се почувствах в офиса си днес. Честна дума, страшно обичам работата си. Интересно е да играеш на стоковата борса и да инвестираш пари. Беше ми приятно и отново да се отбия в апартамента си…

— Ще ти дам пари, които да инвестираш – прекъсна я Грег. – С колко да започна?

„Не бива повече така – помисли си Марая. – Трябва да бъда честна с него. Той иска нещо повече от приятелство, а не съм наясно дали съм в състояние да му го дам.“

До Махуах пътуваха в мълчание. Грег слезе от колата и я изпрати до вратата.

— Да пийнем по питие – предложи той.

— Не. Грег. Страшно съм уморена.

— Разбирам. – Не направи опит да я целуне. – Много неща разбирам, Марая.

Тя отключи.

— Лека нощ, Грег.

Изпита облекчение да е отново вкъщи и сама. От прозореца във всекидневната проследи с поглед как колата му да се отдалечава.

След няколко минути на входната врата се звънна. Вероятно е Лойд или Лиза, помисли си тя и надникна през шпионката. Изненада се да види Ричард. За миг се поколеба, но все пак отвори.

Той пристъпи вътре и сложи ръце на раменете й.

— Марая, трябва да ти обясня за телефонното съобщение, което си чула. Опитах се да купя пергамента от Лилиан заради теб и баща ти. Исках да го върна на Ватикана. Трябва да ми повярваш!

Тя го погледна и видя блесналите му от сълзи очи. Всичките й съмнения и целият й гняв я напуснаха.

— Вярвам ти, Ричард. Вярвам ти – промълви тихо.

За миг останаха загледани един в друг. В следващия с радост и облекчение усети как ръцете му я обгръщат.

— Любов моя – прошепна той. – Моя скъпа любов…

≈ 73 ≈

Ричард си тръгна едва в полунощ.

В три телефонът на нощното й шкафче я събуди от дълбок сън. Боже, нещо е станало с мама, помисли си тя. Докато се пресягаше за слушалката, разля чашата с вода.

— Ало?

— Марая, трябва да ми помогнеш. – Гласът отсреща звучеше отчаяно. – Пергаментът е у мен. Не мога да го продам и така да предам Джонатан. Трябва да ти го дам. Обещах го на Чарлс, но промених решението си. Когато му го казах, той побесня. Страх ме е да не ми направи нещо.

Обаждаше се Лилиан Стюарт.

Лилиан беше жива! Пергаментът беше у нея!

— Къде си? – попита Марая.

— Крия се в мотел „Рейнс“ на Четвърта източна магистрала, точно преди моста. – По тона на Лилиан личеше, че ей сега ще се разплаче. – Марая, умолявам те, ела да се срещнем сега. Моля те. Трябва да ти дам пергамента. Канех се да ти го пратя по пощата, но се уплаших да не се загуби. В седем сутринта заминавам за Сингапур с полет от летище „Кенеди“. Няма да се върна, докато не се уверя, че Чарлс е в затвора.

— Мотел „Рейнс“ на Четвърта източна магистрала. Сега ще дойда. Няма движение. Ще стигна за двайсет минути.

Марая скочи от леглото.

— На партера съм, в задната част на мотела. Стая двайсет и две. Номерът е изписан на вратата. Побързай. Тръгвам за летището в четири часа – обясни Лилиан.

В три и половина Марая сви от магистралата, мина край тихия, олющен мотел със зле осветен паркинг и спря пред стая двайсет и две. Отвори вратата и в следващия миг усети как някой я блъсна и я удари по главата. Изпита неописуема болка и припадна.

Минути след това отвори очи. Заобикаляше я непрогледна тъмнина. Опита се да раздвижи ръце и крака, но се оказаха завързани. В устата й беше натикан парцал. Главата й пулсираше. Някъде наблизо чу простенване. Къде съм, къде съм, питаше се тя трескаво.

Под себе си усети движението на търкалящи се колела. В багажник на кола съм, досети се тя. В следващия миг нещо я докосна. Боже, тук има някой! После чу Лилиан Стюарт да простенва:

— Той е луд… Луд е… Съжалявам, Марая. Много съжалявам…

≈ 74 ≈

В петък в девет и половина сутринта Алвира се наслаждаваше на кроасана със сирене, който ранобудният Уили й бе донесъл от пекарната.

— Знам, че ядеш рядко кифлички, скъпа, но напоследък се преуморяваш и се нуждаеш от енергия.

Телефонът звънна. Обаждаше се Бети Пиърс.

— Дано не ви безпокоя – започна тя с притеснен тон.

— Госпожо Мийхан… Алвира. Марая при вас ли е? Чували ли сте се с нея?

— Вчера в пет следобед – отвърна Алвира. – Няма ли я? Вчера рано бе заминала за Ню Йорк. Пробва ли на мобилния й?

— Не отговаря нито на мобилния, нито в апартамента си, нито в офиса.

— Може още да пътува – подсказа Алвира. – Вчера почти целия ден телефонът й беше изключен.

— Не ме притеснява само това – сподели Бети припряно. – Марая е страшно подредена. Никога не оставя разхвърляни дрехи из стаята. А сега нощницата й е на пода, чашата с вода на шкафчето е разлята, а не е забърсала, вратата на дрешника зее отворена. Перлите, подарък от баща й, са върху тоалетката. Тя винаги ги прибира в сейфа. Помислих да не е станало нещо с майка й в клиниката и звъннах там. Днес обаче не са я виждали.

Умът на Алвира работеше трескаво.

— А колата?

— Колата й е изчезнала.

— Има ли следи от борба?

— Не бих казала. По-скоро е изхвърчала светкавично.

— А семейство Скот? Говори ли с тях?

— Не. Госпожа Скот обича да спи до късно.

— Добре. Аз ще звънна на господин Скот. Имам мобилния му. Ако Марая се обади, веднага ми съобщи. И аз ще направя същото.

— Алвира, страшно се притеснявам. Рори и Лилиан изчезнаха. Мислиш ли, че и Марая…

— Не мисли такива неща, Бети! После ще говорим.

Алвира се постара тревогата да не проличи в гласа й. Щом затвори, позвъни на Лойд. Както се опасяваше, той не бе разговарял с Марая от предишния ден.

— В офиса съм от час – обясни Лойд. – Когато минах край тях, колата й не беше на алеята. Може да я е прибрала в гаража…

— Не е в гаража – прекъсна го Алвира. – Лойд, вярвам на интуицията си. Обади се на детективите. Нека проследят мобилния й телефон и по-бързо да откарат онзи Уоли Грубер да състави портрета. Ако лицето е на някой познат, ще знаем къде да търсим Марая.

Стига да не е прекалено късно, довърши тя наум.

Алвира остави слушалката и се опита да прогони тази ужасна мисъл от ума си.

≈ 75 ≈

Не беше сигурен какво да предприеме нататък. За пръв път в живота си усещаше, че не контролира нещата. Онзи крадец щеше да даде указания за съставянето на портрет, но какъв щеше да бъде той – плод на въображението му или щеше да прилича на образа, който виждаше в огледалото?

В интернет разгледа публикуваната във вестниците снимка, на която бяха той и другите с Джонатан при последните разкопки. Дори я принтира. Ако скицата прилича на него, ще им покаже това, реши той. Ще я размаха пред очите им и ще каже: „Ето откъде идва портретът!“. Ще бъде неговата дума срещу думата на криминално проявен тип, който се пазари да си намали присъдата.

Но когато прокуратурата започне да се рови в миналото му, вероятно на бял свят ще излезе фактът, че Рори е била в затвора, защото е ограбила леля му, когато е работила като гледачка при нея. После лабиринтът му от лъжи ще се срути като кула от карти за игра. Посети леля си само веднъж, когато Рори работеше там, и Рори не го позна при срещата им у семейство Лайънс. Но той я разпозна. И я използва. Нямаше как да му откаже, защото знаеше, че е нарушила условията за предсрочното освобождаване, а и веднага бе грабнала парите, които й предложи. Тя остави пистолета на Джонатан в лехата с цветя през онази нощ; тя остави вратата отключена.

Откара Марая и Лилиан от паркинга на мотела до склада си в града. Развърза им ръцете, позволи им да ползват тоалетната и после пак ги завърза. Остави Лилиан да лежи и да хленчи на тапицирания с брокат диван. В другия край на помещението, зад редица от гръцки статуи в естествен ръст, сложи Марая да легне върху матрак на пода. Преди той да си тръгне, тя отново припадна. Решението му да остави Лилиан жива, да не я убива веднага, се оказа брилянтно. Как иначе щеше да склони Марая да хукне към мотела посред нощ? Отдавна бе намерил начин да влиза и излиза от жилищната си сграда незабелязан. Никак не беше трудно, ако си облечен в униформа на служител от фирма за почистване, нахлузиш шапката ниско на челото и провесиш табелка с фалшиво име на гърдите.

Влезе в дома си непосредствено преди зазоряване. Сега не знаеше какво друго да прави, освен да се преструва, че предстои още един обикновен ден от живота му. Чувстваше се уморен, но не легна да спи. Взе душ, преоблече се и закуси с обичайните овесени ядки, препечен хляб и кафе.

Излезе от апартамента малко след девет; придържаше се към обичайните си навици. Опитваше се да запази хладнокръвие и се мъчеше да се успокои: ако престъпникът лъже, че е видял някого да излиза тичешком от къщата, а всъщност е видял снимката във вестника, спокойно може да избере един от другите трима и да го опише при съставянето на портрета.

Докато не разбере накъде отиват нещата, най-добре да стои далеч от склада. Марая и Лилиан ще поживеят още малко, така излиза. Но дори портретът да прилича на него и да го повикат отново в полицията, пак няма да има достатъчно доказателства. за да го арестуват. Просто ще се превърне в човек, когото да държат под око. Но и да го следят, няма да им помогне. Изобщо не възнамеряваше да приближи склада, докато не си изясни накъде отиват нещата.

И можеше да чака и седмици.

≈ 76 ≈

След като разговаря с Лойд Скот, детектив Бенет се обади на съдия Браун и получи разрешение да се проследи местонахождението на мобилния телефон на Марая, както и да му дадат разпечатки на входящите и изходящите разговори не само от мобилния, но и от стационарния телефон в дома на родителите й.

— Съдия Браун, съществува голяма вероятност Марая Лайънс да е изчезнала – обясни той. – Трябва да разбера с кого е говорила през последните пет дни, нужен ми е достъп до телефона й и през следващите пет дни, за да засека кой ще й звъни.

После се свърза с телефонния оператор. Оттам му обещаха:

— Веднага се захващаме, сър.

Десет минути по-късно Саймън разполагаше с местонахождението на издирвания мобилен телефон.

— Детектив Бенет, сигналът идва от място в непосредствена близост с мотел „Рейнс“, преди моста на магистралата.

Рита Родригес наблюдаваше изражението на Саймън и разбра, че е получил лоша новина.

— Натъкнахме се на сериозен проблем – обясни той. – Сигналът идва от мотел „Рейнс“. Мястото е пълна съборетина. Ще стигнем там за десет минути. Хайде.

Подкараха по магистралата с включена сирена и скоро откриха колата на Марая. Шофьорската врата беше леко открехната. На седалката се виждаше дамска чанта. Докато отваряха вратата внимателно, за да съхранят отпечатъците от пръсти, ако има такива, от чантата се чу звъненето на мобилен телефон.

Саймън извади апарата и погледна кой се обажда. Беше Ричард Калахан. Бързо провери паметта и видя, че това е четвъртото му позвъняване през последните два часа. Имаше две обаждания от къщата на семейство Лайънс, явно от икономката, и други две обаждания през последния час от Алвира Мийхан.

Преди два дни, когато Лилиан Стюарт изчезна, Ричард Калахан твърдеше, че цял ден се е опитвал да се свърже с нея, сети се Саймън. Явно отново прикриваше следите си.

— Саймън, погледни това.

Рита осветяваше с фенерче петънца засъхнала кръв по вратата зад шофьорската седалка. Насочи фенерчето и към земята. И там се виждаха петна от засъхнала кръв.

Саймън клекна, за да ги разгледа по-добре.

— Представа нямам какво е правила тук, но очевидно е била отвлечена, когато е излязла от колата. Рита, трябва да съставим онзи портрет незабавно.

— Би трябвало вече да водят Уоли Грубер насам. Ще им звънна да пуснат сирените, за да пътуват по-бързо.

Видимо раздразнен и нетърпелив. Саймън подкани:

— Направи го! Аз ще повикам екип да огледа колата за отпечатъци. И се налага да съобщя на Лойд Скот какво е станало.

Три изчезнали жени за пет дни, помисли си той мрачно. И всичките са свързани с Джонатан Лайънс… Вероятно са свързани и с пергамента.

Рита прекъсна разсъжденията му.

— Колегите с Грубер вече са на моста. Ще ни чакат в офиса.

≈ 77 ≈

Главата здравата я болеше. Марая се опита да я докосне, но не успя да вдигне толкова високо ръка. Отвори очи. Независимо от приглушената светлина видя, че е на странно място. Надигна се и се огледа.

Намираше се в музей.

Явно сънуваше. Беше някакъв кошмар. Не е възможно…

После се сети за позвъняването на Лилиан. Хукна да се срещне с нея… Той я чакаше… После удари главата й в колата… Озова се в багажника. Лилиан бе до нея…

В съзнанието й се мяркаха откъслечни спомени от пътуването с колата: имаше доста друсане, главата й постоянно се удряше в пода, Лилиан лежеше до нея; и тя беше завързана…

Марая си припомни, че чу как се отваря врата. Стържеше, може би беше гараж на…

Той измъкна първо Лилиан. Тя не преставаше да го умолява:

— Моля те, не ме наранявай. Моля те, пусни ме…

После дойде за нея. Взе я на ръце и я отнесе до

асансьор. Качиха се нагоре и се озоваха тук, в този музей. Заведе я до банята и й развърза ръцете.

— Давам ти няколко минути – каза й.

Бе опитала да заключи вратата след него, но нямаше ключ. Чу го как се смее. Беше предвидил постъпката й. Постара се да измие засъхналата кръв по главата и лицето, но раните отново започнаха да кървят. Тъкмо се избърса с пешкира и той се върна.

Марая си спомни колко безпомощна се почувства, когато той отново върза ръцете и краката й, довлече я тук и я бутна върху матрака на пода. Изобщо не го интересуваше, че пак кърви. Искаше да я нарани.

Главата й пулсираше, но вече разсъждаваше по-трезво. Той донесе голямо старинно ковчеже, обковано със сребро, и отвори капака. Бръкна и извади нещо. Размаха го над главата й. Приличаше на навит на руло пергамент. Тя беше виждала такива в кабинета на баща си.

— Погледни го, Марая – нареди той. – Много жалко, че баща ти отказа да ми го продаде. Ако се беше съгласил, днес щеше да е жив, както и Рори. И Лилиан нямаше да е с нас тук и сега. Но явно не е било писано да стане така. Сега ще направя нещо, което баща ти би желал. Искам да докоснеш пергамента, преди да се озовеш при Джонатан. Знам колко много ти липсва.

Прокара пергамента по шията й, но внимаваше да не го изцапа с кръвта, която продължаваше да тече от челото й.

После го прибра в сребърното ковчеже и го остави на мраморна масичка до нея.

След това нямаше спомен какво стана, разсъждаваше Марая. Сигурно отново беше припаднала. Защо не я уби веднага? Какво чакаше?

С голямо усилие вдигна ръце и погледна часовника. Единайсет и двайсет. В банята беше в пет часа, пресметна тя. Била е в безсъзнание повече от шест часа. Дали е още тук? Не го виждаше.

И къде беше Лилиан?

— Лилиан – извика тя. – Лилиан!

За момент отговор не последва. После от центъра на помещението се чу стон.

— Марая, той ще ни убие – изхлипа Лилиан. – Не ми видя сметката досега само за да те примамя в мотела. Когато се върне, знам какво ще последва. Знам какво ще ни се случи.

Лилиан не можеше да се владее повече. Разрида се и хълцанията й отекнаха из цялото помещение.

≈ 78 ≈

Уоли Грубер нямаше представа защо полицаят, който го караше към прокуратурата на Ню Джързи, изведнъж натисна газта и пусна сирената.

— Не бързам чак толкова – заяви той самонадеяно. – Разходката ми доставя удоволствие. Дори няма да възразя, ако спрем по пътя за кафе.

Седеше в задната част на обезопасения с решетки ван. Освен шофьора в колата пътуваха още двама полицаи. Единият седеше отпред, а другият – до Уоли.

Никой от тримата не проговори. Уоли сви рамене. Днес явно не са много общителни, заключи той. Голяма работа. Затвори очи и пак се съсредоточи върху лицето, което щеше да му помогне да се озове отново на улицата, свободен, и то по-рано от очакваното. Дори се обзаложи с някои от съкилийниците си. И в момента сигурно течаха наддавания. Мнозина не приемаха като блъф твърденията му, че е видял убиеца на професора.

На паркинга не се бавиха много-много, та да се надиша на чист въздух, а бързо го отведоха с асансьора в стая, където някакъв мъж седеше пред компютър.

— Господин Грубер, аз съм детектив Хауард Уошингтън – представи се той. – Ще работим заедно, за да съставим портрета.

— Наричай ме Уоли. Хауи – насърчи го Грубер.

Уошингтън се направи, че не го е чул.

— Моля седнете, господин Грубер. Ще ви обясня какво точно ще правим. Длъжен съм да ви информирам, че всички наши действия и разговори ще се записват. Първо ще ви разпитам, за да направите подробно описание на човека, когото твърдите, че сте видели. После, с помощта на компютъра, ще ви покажа различни части от лицето, например чело, очи, нос, брадичка, както и цялостна форма на главата и евентуално на брада.

— Няма нужда от брада, Хауи. Беше голобрад. – Уоли се настани до Уошингтън и се облегна свойски на стола. – Нямам нищо против едно кафенце. Без мляко, с две бучки захар.

Саймън Бенет и Рита Родригес тъкмо влизаха в стаята. Кръвта на Саймън направо възвря, като чу безцеремонния тон на Грубер. Усети как Рита слага ръка върху рамото му, за да го успокои. С радост би фраснал този тип, помисли си.

— Ще започна с конкретни въпроси за видения от вас човек. Ще си водя бележки, докато говорите. Започвам с предварителен въпросник.

И последва: „мъж или жена“, „цвят на кожата“, „приблизителна възраст“, „приблизителен ръст и килограми“…

Детектив Уошингтън изчерпа въпросника и започна да съставя различни образи на монитора.

Уоли клатеше глава, но внезапно се обади:

— Стой. Така изглеждаше косата му, когато свали шала. Точно такава беше.

Саймън Бенет и Рита Родригес се спогледаха. От описанието на Уоли те вече знаеха как ще изглежда бъдещият портрет. Един въпрос измъчваше и двамата: къде и кога Грубер е виждал това лице. Дали в нощта, когато е бил застрелян професор Лайънс, или на снимката във вестника след смъртта му?

Изчакаха, докато Уоли Грубер, загледан в изображението на монитора, не заяви на детектив Уошингтън:

— Чудесно се справи, Хауи. Това е той.

Саймън и Рита се вторачиха в екрана.

— Все едно Грег Пиърсън е позирал за портрета – отбеляза тя, а колегата й кимна в знак на съгласие.

≈ 79 ≈

Алвира звънна на Лойд да му съобщи, че Марая е изчезнала, бързо взе душ, облече се и остави недоядения кроасан в чинията. Сърцето й биеше лудо, докато гълташе витамините си и нанасяше лек грим. Миг преди да излезе, се обади Лойд – били открили колата на Марая.

— Тръгнал съм към прокуратурата – добави той. – Онзи тип Грубер трябва вече да е там. Ако не лъже, животът на Марая зависи от описанието, което е направил.

— Лойд, имам си своите подозрения – призна Алвира. – От вчера съм деветдесет и девет процента сигурна в правотата си. Албърт Уест казал на детективите, че Чарлс Майкълсън се опитва да продаде пергамента. Аз обаче притиснах Албърт да звънне на източника си и онзи признал, че информацията била от анонимно обаждане. Значи някой е искал да натопи Майкълсън. Мен ако питаш, Чарлс и Албърт не са намесени. Остават Ричард Калахан и Грег Пиърсън. Интуицията ми подсказва, че Ричард не е убиец. Криеше нещо, усещах го, но поразмислих и направо стана очевадно: понеже е ужасно влюбен в Марая, той е готов да похарчи по-голямата част от парите си, за да върне пергамента. Така че, без да съм сто процента сигурна, докато не видя портрета, остава единствено Грег Пиърсън.

— Алвира, почакай. Аз съм защитникът на Катлийн. С изключение на Марая едва ли друг иска повече от мен истинският убиец да бъде заловен. Ала дори всичките ти умозаключения да са верни, отсега ще ти кажа, че няма съд, който да осъди Грег Пиърс, като се позове единствено на портрета, съставен от Уоли Грубер.

— Съгласна съм с теб. Но той все някъде държи пергамента. Не е глупак, за да го остави в апартамента си, в офиса или в трезор. Ако обаче реши, че Грубер е описал друг човек, вероятно ще се успокои достатъчно, за да отиде там, където крие пергамента. А вече и детективите са почти сигурни, че когато е взела метрото, Лилиан е носела пергамента. Явно е отивала да се срещне с някого. Според мен – с Грег. Помисли. Възможно е Рори да го е пуснала в къщата онази нощ. Знаела е къде Джонатан държи пистолета. Рори може да го е извадила и да го е оставила на удобно за него място. Все пак има престъпно минало. Допусни, че Грег е разбрал за това и я е заплашил, че ще я издаде, ако не му сътрудничи. А после се е отървал от нея, защото се е превърнала в заплаха за него.

— Алвира, в думите ти има логика, но защо ще отвлича Марая? – попита Лойд.

— Защото е луд по нея, а беше наясно, че Марая е влюбена в Ричард. Виждах как Грег ревнува. Към мъката, че е отхвърлен, прибави ужаса му, че ще бъде разпознат по портрета. Всичко накуп го е накарало да превърти. Според мен единственият начин да открием Марая е да накараме Грег Пиърсън да повярва, че съставеният портрет е на друг. Тогава той със сигурност ще се издаде, като ни отведе до скривалището си. – Алвира си пое въздух, защото се бе задъхала. Помълча за миг-два да се съвземе и продължи: – Ще говоря със Саймън Бенет. Ако портретът е на Грег; Саймън просто ще трябва да го подведе, че е извън подозрение. А после остава само да го следят неотлъчно.

— Виж, съмнявам се, че детектив Бенет ще ти съобщи кой е на портрета. На мен обаче ще каже, тъй като съм защитник на Катлийн. Ще му предам всичките ти предположения и веднага ще ти звънна.

— Моля те, накарай го да разбере, че ако Марая е жива, това е единственият начин да бъде спасена.

Уили оправяше леглото и бе чул част от телефонния разговор. Когато тя затвори, се обърна към съпругата си:

— Скъпа, ти разреши случая, струва ми се. Дано се вслушат в думите ти. Звучат ми напълно логично. Никога не съм го споменавал, но когато сме били на вечеря у Джонатан, ми е правило впечатление, че Грег винаги се е държал сякаш другите знаят за древността много повече от него. От няколко негови изказвания обаче си пролича, че има твърде голяма ерудиция. Значително по-голяма, отколкото твърдеше.

— Аз пък си мислех колко ужасно ще бъде за Катлийн, ако Марая изчезне – притесни се Алвира. – Дори с алцхаймера си все някога ще го проумее и това ще я довърши.

Уили погледна съпругата си загрижено. Топлите му сини очи бяха пълни със съчувствие.

— Скъпа – подхвана плахо той, – все пак е доста вероятно да чуем тъжна новина за Марая…

— Не го вярвам! – възрази Алвира разпалено. – Уили, не го вярвам.

Той отиде бързо при нея и я прегърна.

— Успокой се, скъпа. Успокой се.

Позвъняването на телефона сепна и двамата. Беше портиерът.

— Господин Ричард Калахан е тук. Иска да ви види веднага.

— Пусии го, Тони. Благодаря.

Докато чакаха появата на Ричард, телефонът отново звънна. Този път се обаждаше Лойд Скот.

— Алвира, оказа се права. В прокуратурата съм и видях портрета. Почти точно копие на Грег Пиърсън е. Говорих със Саймън Бенет. Приема твоето предложение като най-добро. По това време Пиърсън е в офиса си. Бенет ще му звънне след половин час, когато се увери, че нюйоркските му колеги са готови да го проследят.

≈ 80 ≈

В дванайсет без петнайсет телефонът в офиса на Грег Пиърсън звънна.

— Търси ви детектив Саймън Бенет, сър – уведоми го секретарката.

С изпотени длани и силно притеснен, Грег вдигна телефона. Нима Бенет ще го привика на разпит?

— Добро утро, господин Пиърсън – поздрави Бенет. – Извинете за безпокойството.

— Няма нищо – отвърна Грег.

Държи се доста дружелюбно, отбеляза наум.

— Господин Пиърсън, много е важно да се свържа незабавно с професор Майкълсън. Не отговаря нито на стационарния, нито на мобилния телефон, а не е нито вкъщи, нито в университета. Свързвам се с всичките му приятели, за да го открия. Случайно да сте говорили с него наскоро или да е споменал, че възнамерява да пътува?

Огромна вълна на облекчение заля Грег Пиърсън. Онзи никаквец Грубер изобщо не го е видял. Попаднал е на общата снимка във вестника и е избрал Чарлс. А има и голяма вероятност Албърт да е казал на Бенет, че Чарлс търси купувач за пергамента. Анонимното обаждане до Дезмънд Роджърс свърши работа.

Отново го обзе усещането за пълен контрол върху нещата; да, той е господар на Вселената. С любезен тон отвърна:

— Опасявам се, че не мога да ви помогна, детектив Бенет. Не съм говорил е Чарлс от вечерята в дома на Марая във вторник, когато вие и детектив Родригес наминахте.

— Благодаря, господин Пиърсън. Ако обаче се чуете с професор Майкълсън, ще съм ви благодарен да му предадете, че чакам да ми звънне.

— Разбира се, детективе, но се съмнявам Чарлс да ме потърси. Свързваше ни общият ни приятел Джонатан Лайънс и участието в неговите археологически разкопки.

— Ясно. Мисля, че ви дадох визитка, но ако не ви е подръка, ще ви помоля да си запишете номера на мобилния ми телефон.

— Добре.

Грег взе писалка, записа номера, сбогува се любезно с Бенет и затвори. Пое дълбоко въздух и се изправи.

Време е да посети дамите и да се сбогува с тях, реши той и се усмихна.

А защо и да не ги почерпи един обяд преди това?

≈ 81 ≈

— Сигурно навсякъде гъмжи от неуниформени полицаи – предположи Алвира. – Ме поисках разрешение ние да проследим Грег; защото положително щяха да откажат. Но как да седя вкъщи в такъв момент?

Бяха в колата, паркирана на забранено място на Западна 57-ма улица, на метри от входа на сградата, където на десетия етаж се помещаваше офисът на Грег Ричард с пребледняло лице и напрегнато изражение седеше на предната седалка до Уили. Алвира беше отзад.

— Скъпа, всеки момент ще ме изгонят оттук – предупреди я Уили.

— В такъв случай Ричард ще слезе и ще наблюдава входа – реши Алвира. – А ние ще обиколим квартала. Ако междувременно Грег излезе. Ричард ще го проследи и ще се свърже с нас.

— Скъпа, ако Грег забележи Ричард, няма да се отправи към скривалището си.

— С качулката на суитшърта, който му даде, и с тъмните очила, покриващи половината му лице, Грег няма начин да го познае, ако не е на метър от него.

— Дори да вземе метрото, ще направя всичко възможно да не ме види – увери ги Ричард с ледено спокоен тон.

— Все за това мисля – затюхка се Алвира. – Ако не бях изгубила следите на Лилиан онзи ден. Марая нямаше да изчезне. Как да си простя… Ето го!

Тримата се загледаха как Грег Пиърсън излиза от сградата, тръгва към ъгъла и свива по Бродуей. Ричард изскочи от колата.

— Може да е тръгнал към метрото – обясни той.

Уили запали колата, но докато стигнат до ъгъла, светна червено.

— Господи, дано не го загуби – простена Алвира.

Най-после потеглиха. В това време Ричард сви по 56-а улица и тръгна на запад.

— Не мога да карам след него – оплака се Уили. – Улицата е еднопосочна. Ще свия по 55-а и да се надяваме, че ще го пресрещнем.

Телефонът на Алвира иззвъня. Обаждаше се Ричард.

— На половин пряка съм от него. Още се придвижва пеша.

— Не затваряй – нареди Алвира.

Уили направи маневрата по 55-а улица, настигна Ричард и подкара почти успоредно с него.

— Пресича Осмо авеню… Девето авеню… Десето… – говореше Ричард. – Влиза в закусвалня за бързо хранене. Изчакайте.

След малко им съобщи, че Грег е излязъл от закусвалнята с кафяв книжен плик в ръка.

— Изглежда тежичък – добави той с надежда. – На срещуположната страна на улицата има гараж. Влиза в него.

— Ще завием надясно по Единайсето авеню, ще се върнем по 56-а улица и ще те вземем оттам.

Три минути по-късно свиха по 56-а улица. Ричард ги изчакваше, снишил се зад две паркирани коли. В този момент от гаража излезе стара черна кола. Грег седеше зад волана. Сви наляво по улицата, а Ричард бързо се качи при семейство Мийхан.

— Кара друга кола! – възкликна Алвира.

Като внимаваха винаги да има по няколко коли между тях и Грег, те го последваха към долен Манхатън, после до Саут Стрийт в района на моста „Уилямсбърг“. Грег сви в неприветлива улица, опасана от запуснати складове.

— Внимавай. Не се приближавай много предупреди Ричард Уили.

Уили спря колата.

— Едва ли отива далеч. Улицата е задънена. Познавам района. Като гимназист работех тук като хамалин. Тогава складовете се използваха.

Видяха как черната кола стигна до края на улицата и зави надясно. Уили се придвижи напред, но спря, преди да стигне ъгъла.

Ричард слезе и надникна да види къде ще отиде Грег; Бързо се върна и подкани:

— Тръгвай, Уили. Отваря вратата на гараж. Не допускай да ни остави отвън.

Уили натисна газта. Със свистене на гумите колата взе завоя. Насочиха се към гаража, където потъна черната кола. Вратата вече бавно се спускаше.

Алвира изпищя, когато ръбът на металната врата се опря в тавана на техния автомобил и продължи да се спуска надолу. Бързо отвориха вратите и успяха да излязат, преди да бъдат заклещени в премазаното возило. Тежката врата на гаража остана на метър вдигната от земята, защото колата й пречеше да се затвори. В този момент чуха да се приближават тичащи стъпки.

— Полиция! – извика някой. – Спрете!

Ричард вече беше вътре, пропълзял през зейналия отвор.

— Не влизайте – спря един от полицаите Алвира и Уили, които се готвеха да го последват. – Това е заповед. Стойте отвън!

≈ 82 ≈

Озона се горе, асансьорът се издигна: подът му се изравни с тавана на партера, преди да успеят да го спрат. Колко време ще им отнеме да намерят бутона, с който се вика асансьорът? Няма да е дълго, помисли си, никак даже.

Детективът прояви достатъчно съобразителност да го подведе, за да реши, че е в безопасност.

Но не беше в безопасност; беше обречен. Това беше краят; бе се хванал в капана им.

Бесен, Грег захвърли настрана плика със сандвичите. Осветлението в частната му „империя“ беше приглушено. Включи централния полилей и се огледа. Красота, великолепие, невероятен приказен свят. Толкова много изкуство, антики… Всичко беше достойно за най-елитните музеи по света, а той го бе събрал сам.

Едва дванайсетгодишен и самотен, с компютъра постигна онова, което Антонио Страдивариус бе постигнал с цигулката. Усъвършенства програмирането до невероятни върхове. На двайсет и пет вече беше мултимилионер.

Преди шест години абсолютно случайно реши да отиде на разкопки и попадна в света, към който усети, че принадлежи, спомни си той. Слушаше и се учеше от Джонатан, Чарлс и Албърт; а накрая ги задмина всички по знания. И така започна да пренарежда и да отклонява пратки с безценни находки, без да остави следа накъде са поели.

Изпита невероятно усещане, когато се докосна до свещения пергамент. Бе споменал на Джонатан, че е разработил компютърна програма за датиране, и той му показа находката си. Пергаментът се оказа оригинален. Беше минавал през ръцете на много хора през вековете, но на него имаше и една необичайна ДНК. Въпросната ДНК носеше хромозоми единствено с гени на майката, която трябва да е Дева Мария, ала нямаше следи от баща с човешки произход…

Писмото бе написано от Христос. Писал го е до приятел, а две хиляди години по-късно на Грег се наложи да убие човек, когото обичаше като приятел, за да се сдобие с документа.

Той влезе в помещението със съкровищата си. За пръв път не се спря да се порадва на заобикалящата го красота. Погледна към Лилиан. Лежеше близо до дивана, тапициран със златен брокат и с дърворезба по ръкохватките.

От сряда сутринта, когато за пръв път я докара тук и реши да изчака, преди да я убие, той се наслаждаваше на обстановката по време на краткотрайните си посещения. Сядаше на дивана, слагаше краката й в скута си и й говореше ли, говореше… Опияняваше се да й описва историята на всеки отделен предмет.

— Този го купих от търговец в Кайро. Музеят им бил плячкосан по време на бунтове…

Сега се надвеси над Лилиан. Широко отворените й кафяви очи го гледаха ужасено.

— Полицията е заобиколила сградата! – изкрещя той. — В момента са долу. Скоро ще открият как да се качат тук. Много си алчна, Лили. Ако беше върнала пергамента на Марая, съвестта ти щеше да е чиста. Но ти не го направи.

— Моля те! Недей! Не… Не…

Докато увиваше около шията на Лилиан копринения шнур. Грег се разхлипа:

— Предложих на Марая любов, каквато не подозирах, че ще изпитам към човешко същество. Обожавах земята, върху която стъпваше. А какво получих в замяна? Онази вечер нямаше търпение да приключим с вечерята и да се отърве от мен. Е, сега аз ще се отърва и от нея, и от теб.

≈ 83 ≈

— Помещението е празно, но той не може да се е изпарил – разсъждаваше един от полицаите. – Това е приземен етаж. Определено има начин да се стигне горе. Чух звук като от подемник, но не виждам къде е.

Включи прикрепеното за колана му радио и повика подкрепление.

Вторият полицай почукваше по стените е надеждата да открие кухо място зад тях.

Без да се съобразяват със заповедите на полицаите. Алвира и Уили се промъкнаха през процепа между земята и гаражната врата, задържана от премазаната им кола. Чуха полицая да вика подкрепления. Дано не е прекалено късно, помисли си Алвира, изпаднала в паника. Грег вече е наясно, че е в капан. Дори Марая да е жива, едва ли ще успеят да стигнат до нея навреме…

Мина минута… две… три… Сякаш изтече цяла вечност.

Ричард отчаяно натисна ключа на лампата. За миг помещението потъна в тъмнина, после отново стана светло.

— Някъде трябва да има ръчка, с която се задвижва някакъв подемен механизъм – разсъждаваше на глас той.

Алвира се приближи, за да разгледа по-добре пространството около ключа за лампата. После погледна надолу.

— Ричард! Ричард! – Сочеше контакт малко над пода. – Виж! Не е вкопан в стената.

Младият мъж легна на пода и вдигна капачето. Натисна бутона вътре. Чу се метален тътен и когато вдигнаха глава, видяха солидна част от тавана в далечния край на помещението да тръгва надолу.

— Това е асансьорът, с който се стига горе! – извика един от полицаите и се втурна натам.

≈ 84 ≈

През четирийсетте минути на агония, откакто дойде в съзнание, Марая събираше всичките остатъци от сили, за да се опита да оцелее. Успя да се изправи на крака, като се опираше на мраморната масичка, върху която Грег постави сребърното ковчеже с пергамента. Мъчително се надигаше нагоре сантиметър по сантиметър, после се приплъзваше надолу, но най-накрая стъпи на крака. Тънкото й сако се беше скъсало от търкането нагоре-надолу по украсения с орнаменти крак на масата. Усещаше и гърба си сериозно ожулен.

Но сега стоеше на крака.

Именно тогава чу тътена на асансьора и разбра, че той се е върнал. Осъзна, че разполага само с един шанс да се опита да спаси себе си и Лилиан.

Нямаше как да освободи завързаните си ръце и крака.

Чу Грег да излиза от асансьора. Знаеше, че не може да я види зад мраморните статуи наоколо. Чу го да разговаря с Лилиан; тонът му ставаше все по-висок.

Заяви, че са го проследили; полицията била долу. После се разкрещя: нямало да открият навреме как да се качат, за да спасят нея и Лилиан. Ужасена, Марая го слушаше как обяснява защо пергаментът е истински, а накрая простена:

“Обичах Марая…“

Лилиан се молеше за живота си.

— Моля те, недей… Недей…

Асансьорът отново затътна и се задвижи. Явно полицията действаше, но щеше да мине прекалено много време, дока го асансьорът слезе до долу и отново се изкачи.

Макар и със завързани ръце, успя да вземе сребърното ковчеже и да го задържи. С разтуптяно сърце се промъкна зад статуите. Искаше да стигне до дивана. Беше благодарна за шума от асансьора, защото пречеше на Грег да я чуе как приближава.

Дебелият килим заглушаваше стъпките й, но ако извърне глава, той ще я види, прецени тя, докато изминаваше последните крачки.

Точно когато Грег омота копринения шнур около шията на Лилиан, Марая вдигна сребърното ковчеже и с всички сили го стовари върху тила му. Грег простена и се свлече върху Лилиан.

Марая се облегна на дивана, за да не падне и тя. Продължаваше да стиска здраво ковчежето. Опря го на облегалката на дивана, отвори капака и извади пергамента. Хвана го внимателно с върха на подутите си пръсти и го приближи към устните си.

Тази картина видя Ричард, когато асансьорът спря. Двама полицаи се втурнаха напред и хванаха Грег; който се опитваше да се изправи. Трети полицай разхлаби стегнатия около врата на Лилиан шнур.

— Всичко е наред – увери я той. – Ще се оправите. Вече сте в безопасност.

Марая успя едва-едва да се усмихне, докато наблюдаваше как Ричард тича към нея. Досетил се, че тя държи свещения пергамент, той го издърпа леко от ръцете й, постави го на близката маса и я прегърна.

— Мислех, че повече няма да те видя – каза със сподавен глас.

Марая изпита странен покой; покой, който я обгърна цялата. Беше спасила пергамента. Оттам идваше усещането, че най-после е намерила покой и по отношение на баща си. Когото толкова много обичаше.

ЕПИЛОГ

Шест месеца по-късно, хванати за ръка, Марая и Ричард обикаляха празните стаи на дома й от детинство в Махуах. Само още няколко минути щеше да прекара тук. Първоначално мислеше да остане повече заради майка си, отколкото заради себе си, – но колкото и да обичаше този дом, той завинаги щеше да остане мястото, където беше убит баща й. И мястото, където както Грег Пиърсън призна пред полицията – Рори предателски бе оставила пистолета отвън и бе отворила вратата за него.

Щом отпаднаха обвиненията срещу майка и. Марая я доведе вкъщи. Съвсем скоро се разбра, че къщата вече не носи утеха на Катлийн, а постоянно й напомня за преживения ужас.

През първата вечер Марая видя как клетата жена влезе в килера до кабинета, сви се на пода и се разхлипа. Именно в този момент разбра, че Грег Пиърсън ги е лишил не само от баща й, но и от техния дом. Беше време да го напуснат завинаги.

Хамалите товареха последните мебели, килими и кашони със сервизи и книги, които тя реши да запази за новия просторен апартамент. Радваше се, че майка й не е тук, за да наблюдава изнасянето; за нея щеше да е болезнено. Тя се приспособяваше по-добре от очакваното, мина й през ума. Алцхаймерът се бе засилил и сега Марая трябваше да се утешава с мисълта, че майка й, чиято памет съвсем й изневери, беше в добри ръце и в безопасност. Настаниха я в специализиран дом в Манхатън, само на две преки от мястото, където Марая и Ричард щяха да живеят. През шестте месеца, откакто настаниха Катлийн там. Марая я посещаваше почти всеки ден.

— За какво се замисли? – попита Ричард.

— Не знам откъде да започна. Просто нямам думи…

— Разбирам те – засмя се той.

Марая отново изпита облекчение, когато се сети как Грег Пиърсън призна за убийствата на баща й и Рори и за отвличането на Лилиан и нея. До две седмици щеше да получи доживотна присъда без право на обжалване.

Колкото и да не желаеше да го види отново, тя възнамеряваше да отиде в съда, за да разкаже какъв чудесен човек е бил баща й и колко пагубно се е отразило убийството му на майка й и на нея. Така поне щеше да е направила всичко по силите си за двамата си любящи родители, които беше благословена да има. А Ричард щеше да е до нея.

Стоя до леглото й, когато я откараха в болницата, за да почистят и зашият болезнената рана на главата й; беше неотлъчно до нея и през последвалите седмици.

— Никога повече няма да се отделя от теб – бе я уверил той.

Осъдиха Уоли Грубер на пет години затвор. Питър Джоунс, новият главен прокурор, предварително се допита до Марая. Лойд и Лиза Скот дали прокуратурата да прояви снизхождение. Те се съгласиха с това намаляване на присъдата, която иначе щеше да е три пъти по-голяма.

— Не го направи от добро сърце, но все пак спаси мама да не прекара остатъка от живота си в психиатрична клиника – обясни решението си Марая.

Със съдебно споразумение, пак с участието на Марая, осъдиха Лилиан само да положи обществено полезен труд за опита й да продаде крадена собственост. Съдията се съгласи, че след преживения ужас няма нужда от по-голямо наказание.

По ирония на съдбата се оказа, че когато Грег е пуснал слуха за желанието на Чарлс да намери купувач за пергамента, той не е бил далеч от истината. Джонатан наистина му го бе показал и нещо повече – съобщил му бе, че е у Лилиан на съхранение. След смъртта на Джонатан Чарлс й бе звъннал с предложение да намери купувач на черния пазар, а двамата щели да си разделят печалбата.

Марая и Ричард напуснаха къщата и се отправиха към паркираната на алеята кола.

— Ще бъде приятна вечер с майка ти и баща ти – каза тя. – Вече ги чувствам като свое семейство.

— Такива са, Марая – усмихна й се Ричард. – И не забравяй, колкото и да се гордееха с мен, когато постъпих в семинарията, знам, че нямат търпение да ги дарим с внуци. Така и ще направим.

Алвира и Уили се приготвяха за вечерята у родителите на Ричард.

— Скъпи, не сме виждали Марая и Ричард от шест седмици – пресметна тя, докато си вземаше палтото.

— Вярно. Тогава бяхме с отец Ейдън и семейство Скот в ресторант „Ниърис“. И на мен вече ми липсват.

— Навярно й е трудно – въздъхна Алвира. – Днес за последен път е била в дома от детството си. Вероятно се е натъжила. Но се радвам, че след сватбата ще се преместят в новия хубав апартамент. Ще бъдат щастливи там, сигурна съм.

Когато пристигнаха на вечерята, силно прегърнаха Ричард и Марая. През няколкото минути, които си позволиха да посветят на преживения ужас Алвира сподели, че въпреки цялата трагедия, когато е докоснала свещения пергамент, е усетила, че държи нещо изключително и чудотворно.

— Така е, Алвира – съгласи се Марая. – А най-прекрасното е, че той отново е във Ватиканската библиотека, където му е мястото. Сега татко може да почива в мир.

ОТ СЪЩИЯ АВТОР

Вик в нощта; Две малки момиченца в синьо; Дневникът на един убиец; Домът на малката; Лизи Момиченцето на татко; Не плачи, любима; Нощта на бухала; Отвличане по Коледа; Пак ще се срещнем; Песента от параклиса; Преди да кажа сбогом; Тук и отново; Черни рози; Къде си сега?; Къщата на спомените; Сърце назаем; Сянката на твоята усмивка; Сама срещу всички