Изгубените години

Провериха миналото на изчезналата Рори Стейджър. Каква беше изненадата им да открият, че истинското й име е Виктория Паркър и е лежала седем години в затвора, защото ограбила възрастна жена, наела я за гледачка.

— Нашата Рори не само сега е изчезнала, тя е нарушила и споразумението за предсрочно пускане на свобода преди три години — отбеляза Рита с известно задоволство. – Когато преди е работила като гледачка, се оказала крадла и може да е продължила да краде. Ами ако е чула професор Лайънс да говори по телефона за пергамента? Освен това е била напълно наясно как да инсценира Катлийн да излезе убийцата.

— Катлийн Лайънс не е извън подозрение – сряза я Саймън. – Съгласен съм, че Рори, Виктория, или както реши да се нарича, може да е задигнала пергамента. Определено е достатъчно умна да се досети, че в хода на разследването ще проверим миналото й, и е предпочела да се омете.

— Проявила е и достатъчно разум да захвърли мобилния си телефон – изтъкна Рита. – Телефонният оператор не може да проследи сигнала, защото апаратът е изключен. Тази жена очевидно е наясно как се изчезва. Ако е взела пергамента, сигурно е чула достатъчно разговори в къщата, за да знае, че има черен пазар, и е пила наясно как точно да го продаде. – Поколеба се, но продължи: Саймън, ядоса се на изказването ми онзи ден. но сега, когато миналото на Рори излезе наяве, а тя изчезна, започвам да се питам дали Катлийн Лайънс не е невинна.

За момент Рита се притесни да погледне колегата си. Очакваше той да избухне. Но той заговори спокойно:

— Да анализираме ситуацията: ако Рори е взела пергамента, вероятно вече е намерила купувач. По думите на отец Ейдън Джонатан Лайънс бил разстроен, защото специалистът, с когото се е консултирал, се интересувал само от паричната стойност на документа. Изобщо не вярвам, че онези четирима мъже, които бяха в къщата снощи, не знаят повече. Нямам търпение да говорим с тях поотделно днес следобед.

— Не е зле да вземем разрешение от съдията за разпечатка на телефонните им разговори през последния месец – предложи Рита. – Вярно, Лилиан удобно е забравила номерата на телефоните с предплатени минути, така че няма как да проверим. Но, Саймън, трябва да вземем предвид и нещо друго: ако на Рори й е платено да открадне пергамента, когато го е предала, тя не просто си е изпълнила мисията, но и се е озовала в опасност. Възможно е този човек да се е отървал от нея. В апартамента й имаше доста лични вещи, каквито човек обикновено взема на път. Не забравяй – и колата й е още в гаража. – Рита си пое дъх и заговори по-бързо:

— Приятелката й Роуз каза, че Рори я е поканила на празнична вечеря, но не й е съобщила повода. Искала да я изненада. Ами ако Рори се е канела да празнува, защото са й платили за откраднатия пергамент? Не ми се вярва да е смятала да признае истината пред Роуз. Вероятно е щяла да й съобщи, че е получила предложение за друга работа срещу доста повече пари. Убедена съм – Роуз не ни лъже, когато твърди, че няма представа защо Рори е искала да се срещнат.

— Кой знае? Ами ако Рори е заподозряла опасността, притеснила се е и е заминала? – Саймън забарабани с пръсти по бюрото, сигурен признак, че взема решение. – Аз все пак не вярвам в невинността на Катлийн Лайънс. Тя умее да борави с пистолет. Трябва да отидем при прокурора Джоунс и да го запознаем с всички факти.

Рита Родригес кимна и се постара да не покаже задоволството си, че Саймън не поддържа с първоначалната си категоричност становището, че Катлийн е убийцата на съпруга си.

≈ 38 ≈

В сряда следобед главният помощник-прокурор Питър Джоунс седеше в кабинета си, натъпкан с папки от пода до тавана, и се опитваше да асимилира току-що получената информация от Бенет и Родригес. За него беше очевидно както мнението на Рита, че са арестували невинен човек, така и колебанието на Саймън дали Катлийн Лайънс наистина е убийцата.

Джоунс, четирийсет и шест годишен, висок, малко грубоват, но привлекателен, работеше в прокуратурата от двайсет години и се надяваше да получи най-високия пост, когато шефът му се пенсионира след пет месеца. Репутацията му на агресивен, ала справедлив юрист му даваше всички основания да вярва, че той е най-силната кандидатура. Сега обаче го обзе ужас. Замисли се за седемдесет и две годишната си майка с признаци на ранна деменция. При мисълта да я отведат с белезници за престъпление, което не е извършила, гърлото му пресъхна. Образът на изплашената и замаяна Катлийн Лайънс, разтреперана пред съдията, изгаряше съзнанието му.

„Ако сме допуснали грешка, медиите ще са във възторг – помисли си той, докато капки пот избиваха по челото му. – Ще публикуват снимки на една напълно безпомощна жена и ще се наложи да забравя за новия пост. Но, от друга страна, прегледах всички улики изключително внимателно – напомни си – и продължавам да вярвам, че тя го е извършила. За бога, именно нея я завариха в килера е пистолет в ръка и покрита с кръвта на жертвата!

Сега обаче, когато се оказа, че гледачката е бивша престъпница и е изчезнала, картината е съвършено различна призна пред себе си той.

Звънна вътрешната телефонна линия. Канеше се да предупреди секретарката си да не го свързва с никого, ала тя го изпревари със съобщението, че го търси някой си господин Джошуа Шулц, адвокат от Манхатън, и иска да говори с него за случая „Катлийн Лайънс“.

— Имал важна информация за теб, Питър. Поне така твърди – добави тя скептично. – Ще приемеш ли обаждането?

Какво ли още предстои, помисли си той и въздъхна.

— Свържи ме. Нанси. – След секунда се представи делово: – Главен помощник-прокурор Питър Джоунс на телефона.

— Първо, господин Джоунс, благодаря, че приехте обаждането ми – заговори ласкав глас с нюйоркски акцент. – Казвам се Джошуа Шулц и съм защитник по наказателни дела в Манхатън.

— Да, чувал съм за вас – отвърна Питър, а наум си рече: „И то, че не си толкова добър“.

— Господин Джоунс, разполагам с информация от огромно значение за случая с убийството на Джонатан Лайънс. Поне аз мисля така. Защитник съм на Уоли Грубер, обвинен за обири в Ривърдейл и Махуах. Клиентът ми е задържан в затвора на остров Рикерс и е призован да се яви и в Ню Джързи за обира в Махуах.

— Случаят ми е добре известен – прекъсна го сухо Питър Джоунс.

— Клиентът ми е съвършено наясно с колко солидни доказателства е подплатено вашето обвинение. Да, негови отпечатъци са намерени на местопрестъплението. В момента нюйоркската полиция провежда разследване и на други обири, при които собствениците са паркирали колите си в гаража в Манхатън, където работеше господин Грубер, преди да бъде арестуван.

— Продължавайте – насърчи го Питър, без да разбира каква насока ще вземе разговорът.

— Господин Джоунс, моят клиент ме уведоми, че докато е бил на втория етаж в дома в Махуах по време на обира, е чул изстрел от съседната къща. Отишъл до прозореца и видял човек да се отдалечава тичешком. Засега няма да уточнявам дали е бил мъж или жена, но главата и лицето на човека са били увити с шал, който се развързал при бягството, и клиентът ми е видял лицето му съвсем ясно, защото уличната лампа на алеята осветявала добре района.

Последва дълга пауза. Питър Джоунс смилаше факта, че Шулц очевидно говори за убийството на Джонатан Лайънс.

— Какво се опитвате да ми кажете? – строго попита той.

— Господин Грубер е видял снимката на Катлийн Лайънс във вестника и е категоричен: не тя е бягала от къщата. Убеден е, че ако седне със служебен художник, ще му помогне да направи доста точна скица на въпросния човек. В замяна на сътрудничеството си той, разбира се, очаква значителна помощ от вас, за да бъдат намалени присъдите му и в Ню Йорк, и в Ню Джързи.

Питър усети как светът, който градеше, се срива.

— Звучи доста удобно, че господин Грубер е бил там точно в нощта на убийството – отбеляза той саркастично. – Собствениците на къщата са отсъствали няколко седмици и обирът може да е бил извършен по всяко време през онзи период.

— Но не е бил извършен, както вие казвате, по всяко време през онзи период. – Тонът на Шулц прозвуча не по-малко саркастично. – Направен е по времето, когато е бил убит Джонатан Лайънс. Разполагаме и с доказателство. През онази нощ господин Грубер е отишъл до Ню Джързи със своята кола, но с откраднати регистрационни номера и открадната електронна карта за плащане на магистралната такса. По мое искане братовчед му донесе номерата и картата от тайник, използван от господин Грубер. Те са у мен. Картата е на името на някой си Оуен Морли, дългогодишен клиент на гаража, където е работил господин Грубер. През целия месец господин Морли е в Европа. Проверката на картата ще покаже, че през онази вечер е платено с нея, което ще потвърди думите на клиента ми, че е минал по моста „Джордж Вашингтон“ от Ню Джързи към Ню Йорк приблизително четирийсет и пет минути след като Джонатан Лайънс е бил застрелян.

Питър Джоунс се насили да подбере внимателно думите си и гласът му да прозвучи спокойно:

— Господин Шулц, нали разбирате в каква степен достоверността на казаното от клиента ви е съмнителна? Въпреки това съм морално задължен да го разпитам. Ще видим докъде ще стигнем. Възможно е по онова време господин Грубер да е бил там, но кое ми гарантира, че няма да опише произволно лице, което уж е видял да напуска дома на семейство Лайънс?

— Господин Джоунс, следя този случай още преди господин Грубер да потърси услугите ми. Ако госпожа Лайънс не е замесена, изстрелът най-вероятно е от близък на жертвата. Според публикуваното досега няма следи от нахлуване с взлом. Вярвам, че ако се направи портрет по описанието, лицето ще бъде разпознато от близките и приятелите на жертвата.

— Както току-що отбелязах – сряза го Питър. – съзнавам моралното си задължение да го изслушам, но предварително не ви обещавам нищо. Искам да разговарям с господин Грубер и да видя регистрационните номера. Ще проверим удържаните такси от картата на господин Морли. По-късно ще решим дали да го свържем със служебния художник и ако това стане, накъде ще ни отведе скицата. Давам ви дума, че всяко значимо сътрудничество ще бъде оповестено на съдиите, които ще произнесат присъдите. На този етап обаче категорично отказвам да се обвързвам с друго.

Изведнъж Шулц заговори грубо и с леден тон:

— Не вярвам господин Грубер да откликне на толкова неопределено предложение. По-добре е да предам тази информация на господин Скот, който представлява Катлийн Лайънс. По ирония на съдбата именно той е жертвата на обира и вероятно ще се наложи да посъветва госпожа Лайънс да си потърси друг адвокат. Четох, че семействата са близки, и в такъв случай всяка информация в полза на тази невинна жена ще бъде добре дошла. А и не се съмнявам, че господин Скот ще изтъкне пред съдиите от какво значение е сътрудничеството на моя клиент

Питър долови намерението на Шулц да прекъсне разговора.

— Господин Шулц – каза той натъртено, – и двамата сме юристи с опит. През живота си не съм виждал господин Грубер, но той несъмнено е престъпник и търси изгода за себе си. Би било напълно безотговорно от моя страна в този момент да дам конкретни обещания и това ви е пределно ясно. Ако получената информация се окаже важна, съдиите ще бъдат уведомени за това, уверявам ви.

— Не е достатъчно, сър – възрази Шулц. – Предлагам следното: ще изчакам два дни, преди да вляза във връзка с господин Скот. Добре е да обмислите предложението ми. Ще ви звънна отново в петък следобед. Приятен ден.

≈ 39 ≈

В сряда сутринта един от телефоните на Лилиан с предплатени минути звънна в шест часа. Тя знаеше кой се обажда и се пресегна през възглавницата, за да вземе апарата от нощното шкафче. Макар и вече будна, беше й неприятно да я безпокоят толкова рано. Нейното „ало“ прозвуча рязко и недружелюбно.

— Лилиан, снощи звъня ли ти Ричард? – попитаха я със студен и почти заплашителен тон.

Лилиан се поколеба дали да не излъже, но реши, че не си заслужава.

— От Джонатан е разбрал, че пергаментът е у мен – изстреля на един дъх. – Ако не му го продам, ще се обади в полицията. Съзнаваш ли какво означава това? Наложи се да призная на ченгетата за вечерята в „Алдо и Джани“, а ресторантът е само на двайсет минути път от къщата му в Ню Джързи. Ние знаем, че Катлийн го е убила, но ако Ричард съобщи на полицията за пергамента, има риск нещата да се объркат: да ме заподозрат, че съм отишла в къщата, Джонатан ме е пуснал, а аз съм го застреляла и съм взела документа.

— Изпадаш в истерия и правиш абсурдни умозаключения – сряза я събеседникът й. – Лилиан, колко ще ти плати Ричард?

— Два милиона долара.

— Аз ги предлагам четири. Защо постъпваш така?

— Не разбираш ли защо?! – изкрещя тя. – Ако не го продам на Ричард, той ще отиде при детективите. Вече е виждал пергамента. Вярва на преценката на Джонатан, че е автентичен. Джонатан му е казал, че ми го е дал. И Ричард, естествено, ще отрече да е правил опит да го купи от мен. Напротив, ще настоява, че ме е убеждавал да го върна.

— Ричард вече отрече и пред Марая, и пред детективите снощи някога да е виждал пергамента. Промени ли версията си, ще започнат да го подозират. Той блъфира, така че му кажи да се разкара.

Лилиан се надигна и седна в леглото.

— Имам ужасно главоболие. Няма да издържа още дълго. Излъгах ченгетата, че Джонатан е възнамерявал да се измъкне, за да се срещнем вечерта, когато са го застреляли. Пред Алвира отрекох да съм разговаряла е него през последните пет дни преди смъртта му и тя несъмнено вече го е споделила с Марая и полицаите.

— Лилиан, изслушай ме. Имам план, с чиято помощ ситуацията ще стане печеливша за теб при всички обстоятелства. Ще ти дам четири милиона за пергамента. Забаламосай Ричард да изчака до петък. Ще уредя първокласен специалист да направи идеално копие върху пергамент отпреди две хиляди години. Ти го даваш на Ричард, той ти плаща два милиона и така получаваш шест. Те ще пресушат сълзите ти за Джонатан. Когато Ричард открие, че е фалшификат, просто ще сметне, че Джонатан е сгрешил. Какво очакваш да направи? Да се обърне към полицията ли? Така здравата ще загази. Не забравяй, че говорим за пергамент, откраднат от Ватиканската библиотека. Ще се наложи скъпият Ричард просто да преглътне случилото се.

Шест милиона долара, помисли си Лилиан. Ако преустанови преподаването, би могла да пътува. Кой знае – може да срещне симпатичен мъж, който няма луда съпруга?

— Къде е пергаментът. Лилиан? Искам го днес.

— В трезора ми в банката, на две преки оттук.

— Полицията може да извади заповед за обиск и на апартамента ти, и на трезора на твое име, предупредих те. Трябва да махнеш пергамента оттам веднага. Бъди в банката при отварянето в девет часа. Дори не си помисляй да го отнесеш в апартамента си. Ще ти звънна след час, за да ти кажа къде ще се срещнем.

— А четирите милиона долара? Кога и как ще ги получа?

— Ще ги прехвърля в презокеанска сметка и когато в петък сутринта ти дам копието, документацията на твое име ще бъде готова. Виж, Лилиан, трябва да си вярваме взаимно. Всеки от нас би могъл да натопи другия. Ти искаш парите, а аз – пергамента. В петък следобед ще дадеш на Ричард фалшификата и ще си вземеш парите от него. Така всички ще сме щастливи.

≈ 40 ≈

Катлийн седеше в леглото. Пред нея имаше поднос е чай, сок и препечени филийки. Ароматът на препечения хляб извика в съзнанието й спомен как седи на масата в трапезарията вкъщи с Джонатан. Той и сега беше с нея, но не я поглеждаше. Седеше на стола до леглото, а главата и ръцете му бяха отпуснати в скута й.

Всеки момент ще започне да кърви, помисли си тя.

Блъсна рязко подноса, без да се интересува дали медицинската сестра ще го грабне навреме, за да не се разлеят чаят и сокът.

Нечий глас попита:

— Какво искаш, Катлийн? Защо правиш това?

Сграбчила възглавницата, Катлийн се мъчеше да свали калъфката.

Не си даде сметка, че сестрата се опитва да я спре, но после отстъпи назад.

С треперещи пръсти Катлийн свали калъфката и я омота около лицето си.

— Катлийн, уплашена си. Какво те стресна?

— Не виждам лицето му – простена Катлийн. – Може би, ако не види моето, няма да застреля и мен.

≈ 41 ≈

В девет без петнайсет в сряда сутринта Лойд Скот се отби при Марая. Звънна още в осем и половина с надеждата да е станала.

— Лойд, пия втората си чаша кафе – увери го тя. – Мини насам. И без това щях да ти се обадя. Редно е да знаеш някои неща.

Завари я в салона да подрежда папки по масата.

— Дадох почивен ден на Бети – обясни тя. – Снощи остана до късно, защото имах гости за вечеря. Откакто татко почина, тя буквално живее тук, но е време всички да се върнем към онова, което се нарича „нормално“.

— Така е – съгласи се Лойд. – Марая, нали помниш, че се канех да направя справка за Рори Стейджър? Справката пристигна. Истинското й име е Виктория Паркър и е лежала в затвора. Прекарала е седем години в затвор в Бостън, защото откраднала пари и бижута от възрастна дама, която я наела за гледачка.

— Снощи двамата детективи бяха тук. Казаха ми за затвора, но ми казаха и друго – Рори е изчезнала. Интересуваха се дали съм се чувала с нея. Не съм, разбира се.

Лойд Скот бе придобил способността да запазва безизразна физиономия в съда дори когато важен за него свидетел кажеше нещо неочаквано при кръстосания разпит. Въпреки това сега бледосините му очи се разшириха и той несъзнателно приглади оскъдните си кичури коса.

— Изчезнала? Изчакай секунда. Сега се връщам.

С фамилиарността на стар познат отиде в кухнята, наля си кафе, върна се в салона и седна. Марая обясни набързо как Рори не се е явила на среща за вечеря с приятелка и не отговаряла на мобилния си телефон, но когато портиерът отворил апартамента и, всичко изглеждало наред.

— Лойд – продължи тя, – възниква въпрос: Рори самоволно ли е изчезнала, или й се е случило нещо. Странно – добави, – към Рори никога не съм изпитвала симпатията, която храня към Дилия, гледачката през почивните дни. Същевременно признавам, че Рори се грижеше добре за мама. Катлийн я слушаше. Налагаше се Дилия да я умолява да си вземе душ или да си изпие лекарствата, но с Рори никога не спореше.

— Рори е крала от работодателката си в Бостън – напомни Лойд. – Има ли вероятност да е крала и тук, а сега да се страхува, че ще я заловят?

— Татко щеше да забележи, ако от портфейла му липсват пари. Бети купува храната с кредитна карта. Бижутата на мама са в трезор. Веднъж татко я завари как се готви да ги изхвърли, затова ги прибра. – Тонът на Марая стана напрегнат. – Хрумна ми нещо. Рори вероятно е дочула татко да говори за пергамента по телефона в кабинета си. Снощи на вечерята Ричард, Грег, Албърт и Чарлс потвърдиха, че татко им е звънял и им е казал за документа. Мама обожаваше да седи в кабинета с татко, а Рори постоянно се навърташе около нея. Да предположим, че след като татко е умрял, Рори е взела пергамента и е намерила купувач за него. Това би обяснило изчезването й.

— Допускаш ли да се е случило? – попита Лойд изумен.

— Знаем, че е крадла. – За момент Марая извърна глава и се загледа през прозореца. – Цветята така хубаво са нацъфтели – отбеляза тя. – А само след броени седмици някои ще увехнат. Гледах как татко ги сади през юни. Излязох с намерението да му помогна, но той ме отпрати. Точно бях подметнала нещо язвително по адрес на Лилиан. Обърна ми гръб и продължи да сади сам. Господи, Лойд, защо не може да върнем обратно някои от изречените тежки думи!

Тя въздъхна.

— Марая, чуй ме. Бях близък с баща ти. Ти беше гласът на неговата съвест. Съзнаваше, че не бива да има връзка с Лилиан. Знаеше колко огорчава това Катлийн и теб. Не забравяй, съседи сме от двайсет години и сме свидетели колко много се обичаха с майка ти.

— Въпреки това ми се ще да бях проявила по-голямо разбиране. Всъщност, ако не се бяха появили онези проклети снимки, мама и аз щяхме да тънем в неведение за връзката на татко с Лилиан и щяхме да сме доста по-щастливи. Винаги съм гледала на Чарлс и Лилиан като на двойка. Тя явно е и добра актриса и затова искам да поговорим. – Марая погледна Лойд право в очите. – От убийството насам не спирам да мисля и съм готова да се обзаложа, на каквото пожелаеш, че татко е дал пергамента на Лилиан за съхранение. Дали е скъсал или не с нея след посещението си при отец Ейдън в сряда преди две седмици не е известно, но Лилиан е уверила Алвира, че през следващите пет дни не се е виждала с татко.

— Вярно – кимна Лойд. – Ако има нещо, в което да съм сигурен, то е, че Алвира отлично чува какво й се казва.

— Виж, да предположим, че са се скарали. Може Лилиан да е отказала да му върне пергамента. Или да не го е държала в апартамента си. Например да го е оставила на съхранение в трезор?

— Значи според теб пергаментът е у нея?

— Залагам си живота, Лойд, помисли: ако татко е сложил край на връзката им, тя е била наранена и сърдита. Видях онези снимки. Изглеждаха влюбени. Татко е взел пет години от живота й, а после я изоставя. Навярно смята, че й е длъжник.

Лойд помълча, докато реши как да формулира хрумналата му идея.

— Да допуснем, че в понеделник вечерта Лилиан е дошла тук, за да върне пергамента. Нямало е гледачка. Възможно ли е баща ти да я е пуснал, да са се скарали и тя да е натиснала спусъка?

— Като изключим непоколебимата ми убеденост, че мама е невинна, всичко е възможно – отвърна Марая. – Днес сутринта ще отида с колата до Ню Йорк и ще си поговоря с Лилиан. Баща ми е открил свещен и безценен документ, който принадлежи на църквата и на поколенията. Те имат право да го видят във Ватиканската библиотека. Каквото и да се случи, ще се погрижа да го получат обратно. – От очите й закапаха сълзи. – Ако съумея да си върна писмото от Христос до Йосиф от Ариматея и да го пратя, където му е мястото, знам, че татко ще го узнае и ще ми прости всички заядливи забележки, които му отправях през последната година и половина.

≈ 42 ≈

В сряда в осем и половина сутринта Алвира и Уили седяха в колата си, паркирана срещу входа на кооперацията на Лилиан.

— Има само един вход – каза Алвира по-скоро на себе си, отколкото на Уили, вдълбочен в „Дейли Нюз“.

— Дано ченгетата не ни отпратят. Ще изчакам до девет, ще вляза и ще се представя на портиера. Щом ме свърже с Лилиан, ще й съобщя, че разполагам с информация и само от нея зависи да си спести бъдещо компрометиране.

Това изявление се оказа достатъчно, за да привлече вниманието на съпруга й. Дотогава четеше на спортната страница коментарите за оспорваната борба в мача между „Янкис“ и „Ред сокс“ от Бостън.

— Не ми каза, че знаеш нещо изобличаващо – изненада се той.

— Не знам – отвърна Алвира делово, – но ще я накарам да мисли, че е така. – Тя въздъхна. – Обичам лятото, но съм доволна от захлаждането напоследък. Независимо от леките ми дрехи и включения климатик все едно съм завита с одеяло.

След вкусната и изобилна храна по време на круиза панталонът на памучния й костюм леко я стягаше, а белите корени на боядисаната й в червено коса се показваха издайнически като плевели. Но какво можеше да направи? Дейл фризьорът й – беше във ваканция.

— Не знам как допуснах да порасне толкова, а Дейл ще отсъства още цяла седмица – продължи тя разсъжденията си на глас. – Съвсем заприличах на старица.

— Винаги изглеждаш прекрасно, скъпа – увери я Уили. – Ти и аз поне имаме още коса. Адвокатът на Катлийн е симпатичен, но би било по-добре да се откаже от трите редки кичура, които приглажда на темето си. Тогава поне ще прилича на Брус Уилис… – Уили рязко смени темата: – Алвира. Лилиан излиза.

— О, не! – простена Алвира, като видя как стройната Лилиан Стюарт по анцуг и с маратонки стъпва на тротоара и поема надясно. От лявото й рамо висеше раничка, а под дясната подмишница стискаше платнена торба.

— Последвай я. Уили – нареди Алвира.

— Скъпа, по Бродуей движението е натоварено. Не знам дали ще успея да я следвам дълго. Ще се наложи да се движа бавно, а така ще препреча пътя на половината таксита и автобуси в Ню Йорк.

— Уили, тя пое на север. Явно ще върви поне до следващата пряка на Бродуей. Избързай и завий на ъгъла. Там ще спреш. Всички го правят. Защо не и ти?

С пълно съзнание колко е безсмислено да спори, Уили постъпи както му нареди жена му. Лилиан стигна пресечката, но не прекоси, а сви надясно.

Малко след като задминаха ъгъла, Алвира нададе тържествуващ вик.

— Виж, Уили! Влиза в банката. Обзалагам се, че ще отвори трезора си, а когато излезе, в платнената торба ще има нещо. Прие предложението на Ричард за два милиона, нали помниш? Как не ги е срам и двамата!

Уили отново спря. Тук това бе напълно забранено, но той се намираше доста близо до входа на банката. Секунди по-късно на стъклото се почука и се мерна навъсено лице.

— Карайте, сър – нареди полицаят. – Тук не се спира.

Уили нямаше избор.

— Какво да направя, скъпа? Няма къде да паркирам наблизо.

Алвира вече отваряше вратата.

— Обиколи квартала. Аз ще сляза тук, ще се скрия зад сергията с плодове и ще я проследя, когато излезе. Сигурно ще се върне в апартамента или ще отиде да се срещне с Ричард. Ако се наложи да я последвам, преди да си се върнал, ще ти звънна по мобилния.

Тя потъна в тълпата, а полицаят отново се появи на прозореца и настоя Уили да потегля.

— Добре, добре – промърмори той. – Тръгвам.

≈ 43 ≈

В девет сутринта Ричард влезе във финансовата къща за управление на средства „Робъртс и Уайлдинг“ на Чеймбърс Стрийт. Разпореди се да изтеглят два милиона долара от попечителския му фонд и да ги прехвърлят по сметката на Лилиан Стюарт.

— Ричард, както вече говорихме, имаш право само веднъж да изтеглиш няколко милиона долара, без да бъдеш обложен с данъци. Сега ли ще използваш това си право? – попита Норман Удс, неговият финансов съветник.

— Да, сега – отвърна Ричард.

Даваше си сметка, че е доста нервен, но се стараеше да го прикрива.

Удс – белокос, облечен както винаги в тъмносин костюм, бяла риза и синя вратовръзка – скоро щеше да навърши шейсет и пет и да се пенсионира. На върха на езика му беше да попита: „Ричард, романтично ли си обвързан с тази дама? Родителите ти много биха се радвали“, но се въздържа, защото определено не беше в стила му.

Лицето му остана безизразно, докато потвърждаваше, че когато Ричард му даде номера на сметката на госпожица Стюарт, парите ще бъдат прехвърлени.

Ричард му благодари и напусна офиса.

Още във фоайето на сградата набра мобилния на Лилиан.

≈ 44 ≈

От наблюдателния си пост зад сергията с плодове Алвира чакаше Лилиан да излезе от банката. В девет и десет Уили се появи иззад ъгъла, махна й и отново тръгна да обикаля квартала. В девет и двайсет вратите на банката се отвориха, Лилиан излезе и стъпи на тротоара. Сгънатата платнена торба, допреди малко пъхната под мишницата й, сега очевидно съдържаше нещо – виждаше се добре, защото я носеше в лявата си ръка.

Уили ще се появи всеки момент, помисли си Алвира, но в следващия миг съобрази, че Лилиан върви срещу движението по еднопосочната улица. Вероятно се прибира вкъщи, реши тя. Най-добре да я проследи и да звънне на Уили по мобилния.

Но на ъгъла на Бродуей Лилиан прекоси тичешком булеварда и Алвира си даде сметка, че се отправя към входа на метрото.

Сега Лилиан се движеше по-бързо и Алвира също ускори крачка. С едно око се мъчеше да зърне Уили, когато отново се появи иззад ъгъла, ала когато това се случи, той не гледаше в нейната посока. Е, ще се наложи да продължи да обикаля. Изключено беше да започне да рови в чантата за телефона си в момента.

С доста голямо усилие успяваше да следва Лилиан, като все пак поддържа известна дистанция. Не искаше Лили да я зърне, докато и двете слизаха по стълбите към метрото. В момента нямаше влак, но перонът беше претъпкан и се чуваше приближаващата мотриса.

Лилиан се качи. Изпълнена е благодарност, че вагонът е пълен. Алвира я последва малко след това. Веднага се прикри зад неколцина пътници.

Наблюдаваше как Лилиан стои със сведен поглед, стиснала металния прът с една ръка, а с другата – платнената торба. След двайсетина минути влакът наближи станцията на Чеймбърс Стрийт и Лилиан започна да си проправя път към вратата. Влакът спря. Алвира изчака, за да е сигурна, че Лилиан ще слезе, а после самата тя се изниза от вагона сред голяма група пътници.

Делеше я половин стълбище от Лилиан, устремила се бързо нагоре към изхода. Алвира побесня, защото точно пред нея по тясното стълбище се изпречи едра жена с бастун в ръка; вземаше стъпалата едно по едно. Независимо от опитите си Алвира не успя да я задмине.

Най-после все пак се озова на улицата и трескаво завъртя глава във всички посоки.

От Лилиан нямаше и следа.

≈ 45 ≈

В десет и двайсет той спря пред тежките метални врати на товарния вход на склада. Лилиан седеше вдясно от него на предната седалка. Отне му десетина минути да стигне от изхода на метрото, откъдето я взе, до тази изолирана индустриална зона на две преки от Ист Ривър.

Някои създадени от него дъщерни компании притежаваха единствено на хартия изоставените складове наоколо. Основната му цел бе да прикрие своята самоличност. Именно тук бе изградил своя таен свят от прекрасни древни находки. Все пак тъгуваше, защото нямаше как да сподели великолепието на безценната си колекция с друго човешко същество. Но ето че днес това щеше да се случи. Лилиан ще бъде смаяна и зашеметена. Представяше си как ще се разширят очите й, когато види всички съкровища на втория етаж. Ала най-голямото съкровище се намираше в платнената торба, която тя стискаше здраво.

Джонатан му го бе показал. Позволи му да го извади от защитния пластмасов плик и да го докосне, за да установи автентичността му.

Да, документът беше автентичен; нямаше никакво съмнение – единственото писмо, писано от Исус Христос до човека, взел го под крилото си още от детството му. Христос е знаел, че скоро ще бъде положен в гробницата на Йосиф: знаел е, че дори след смъртта Му Йосиф ще продължи да се грижи за Него.

„Цял свят би дал мило и драго да види пергамента, а той ще е мой“ – помисли си.

— Къде, по дяволите, отиваме?! – попита Лилиан навъсено.

— Когато те взех от спирката на метрото, ти казах, че имам офис в склада. Там ще поговорим спокойно. Да не би да очакваше да ти обясня подробностите за презокеанската сметка, която ти открих, на Чеймбърс Стрийт, където гъмжи от народ?

Ясно виждаше, че засега тя е само нетърпелива, но не и притеснена.

От колата натисна бутона за дистанционно отваряне и масивната метална врата започна да се вдига със скърцане. Вкара колата вътре и отново натисна бутона, за да затвори вратата. Тя се плъзна докрай, стана тъмно и той чу как Лилиан сепнато си пое въздух. Това беше първият признак, че се притеснява, предчувства, че нещо не е наред.

Побърза да я успокои. Държеше да види и да се наслади на реакцията й, когато попадне сред съкровищата му, а тя не би ги погледнала, ако знаеше какво я чака. От джоба извади дистанционното за лампата над главите им и го щракна.

— Тук е доста голо – отбеляза той с усмивка, – но офисът ми горе е много по-привлекателен, уверявам те.

Забеляза, че не е съвсем спокойна.

— Има ли други хора? – попита тя. – Не видях коли. Прилича на изоставен склад.

В тона му се прокрадна леко раздразнение:

— Лилиан, да не смяташ, че искам публика, докато осъществяваме размяната?

— Не, разбира се. Да отиваме в офиса ти и да приключваме. Лекциите ми започват от следващата седмица и ме чакат много задачи.

— С толкова пари ще продължаваш да се занимаваш със студенти? – изгледа я той смаян. Хвана я под ръка и й помогна да пресече помещението без нито един прозорец. – Това е партерът – обясни.

Наведе се и натисна скритото копче в стената. Асансьорът бавно започна да слиза.

— Боже, що за място е това? – възкликна Лилиан.

— Необичайно е, нали? Ела горе с мен.

Помогна й да влезе в асансьора. Изкачиха се до първия етаж. Влязоха в централното помещение. Изчака тя да застане до него.

— Готова ли си? – попита и светна лампата. – Добре дошла в царството ми – обяви гордо той.

Очите му не се откъсваха от лицето й, докато тя пристъпваше от една великолепна древна находка към друга.

— Как събра всичко това? – попита смаяно. – И защо ги държиш тук? – Извърна се с лице към него. – А и защо ме доведе на това място? То не е офис!

Устните й се разтрепериха и тя пребледня. По победоносната му усмивка се досети, че е попаднала в капан. Паникьоса се, изпусна платнената торба и понечи да мине край него.

Той я спря само с едно движение.

— Ще бъда милостив, Лилиан – измърмори и бръкна в джоба за спринцовката. – Ще усетиш само леко убождане, а после – нищо. Обещавам ти.

≈ 46 ≈

Щом осъзна, че Лилиан й се е изплъзнала. Алвира звънна на Уили.

— Къде си, скъпа? Започнах да се тревожа за теб. Обиколих квартала милион пъти. Полицаят вече ме гледа подозрително. Какво става?

— Уили, съжалявам. Последвах я в метрото, качих се в същия вагон и се прикрих зад група хора. Тя слезе на станцията на Чеймбърс Стрийт, но я загубих в тълпата, докато се качваше по стълбите.

— Много лошо. Какво ще предприемеш сега?

— Ще се върна и ще седна във фоайето на жилищната й сграда. Ако се наложи, ще я чакам цял ден, но ще говоря с нея. Ти защо не се прибереш?

— Изключено – възрази той твърдо. – Цялата тази история не ми харесва, а и като имам предвид изчезването на Рори, бог знае какво точно става. Ще паркирам в центъра „Линкълн“ и ще дойда да чакам с теб.

Алвира бе наясно, че когато Уили говори с този тон, е невъзможно да промени решението му. Огледа се за последен път с надеждата Лилиан да се появи от някоя от многобройните офис сгради наоколо, въздъхна и се върна в метрото.

Двайсет и пет минути по-късно се озова отново пред жилищната сграда на Лилиан. Портиерът я осведоми, че госпожица Стюарт не е вкъщи, и добави:

— Една дама и един господин вече я чакат във фоайето, госпожо.

Сигурно е Уили, помисли си Алвира, но коя ли е жената. Размисли и предположи, че е Марая.

Оказа се права. Марая и Уили седяха в кожени кресла един срещу друг до кръгла стъклена маса в ъгъла на фоайето. Разговаряха оживено, но и двамата вдигнаха глава, като чуха стъпките й по мраморния под.

Марая стана да я прегърне.

— Уили точно ми разказваше какво е станало – обясни тя. – Явно всички сме стигнали до едно и също заключение: пергаментът очевидно е у Лилиан и е време да говорим с нея.

— Или е у нея, или е бил у нея – подчерта Алвира мрачно. – Уили вероятно ти е казал, че я видяхме да излиза от банката с пакет в платнена торба. Мен ако питаш, пергаментът е бил в трезора й и тази сутрин го е предала на някого.

Алвира улови въпросителния поглед на Уили и разбра, че ще трябва да каже на Марая за разговора между Лилиан и Ричард, който записа предишната вечер.

— Марая, приготви се за една неприятна изненада.

Натисна копчето за възпроизвеждане върху брошката си с форма на слънце, разперило лъчи.

— Не вярвам на ушите си. – Марая прехапа разтрепераната си устна. Беше шокирана и дълбоко разочарована. – Значи тази сутрин Лилиан най-вероятно е имала среща с Ричард, а той се закле, че не е виждал пергамента. Какво излиза? Спазарил се е за него. Боже, чувствам се предадена и не само аз, но и татко. Той истински обичаше и уважаваше Ричард.

— Е, ще седим тук и ще я изчакаме. Любопитна съм как ще се измъкне от тази каша.

Марая премигна, за да спре напиращите в очите й сълзи.

— Алвира, докато идвах насам, към десет ми звънна Грег. Интересуваше се как съм и дали съм чула нещо ново за Рори. Казах му, че съм в колата на път към Лилиан, защото според мен татко е дал пергамента на съхранение при нея. И че не я ли заваря, възнамерявам да седя, ако се наложи и цял ден във фоайето. Грег обеща да намине към дванайсет и половина, освен ако не му звънна за промяна на плана.

В дванайсет и двайсет Грег влезе в сградата. Алвира с одобрение забеляза как прегърна нежно Марая и се наведе да я целуне по главата.

— Видяхте ли се с нея? – попита той.

— Не – отвърна Уили. – Имам предложение. Грег, защо не заведеш момичетата на обяд, а на мен ми донесете сандвич. Обещавам да ви звънна незабавно, щом тя се появи. Портиерът сигурно ще я предупреди, че съм тук, но дори да хукне към асансьора, ще й звъннем, когато дойдете, и ще й пуснем записа. Ще й обясним, че отиваме право при ченгетата. Повярвайте, това непременно ще я склони да говори с нас.

— Страхотна идея – одобри Грег. – Но след обяда трябва да отида веднага в Ню Джързи. Срещата ми с детективите е в три часа.

≈ 47 ≈

В затвора на остров Рикерс Уоли Грубер седеше в стаята за свиждане и слушаше навъсено Джошуа Шулц, който му преразказваше разговора си с главния помощник-прокурор Питър Джоунс.

— Предлагаш да му предоставя скица на човека, убил професора, срещу половинчати обещания да се застъпи пред съдията за мен?! – Уоли поклати глава. – Няма да стане.

— Уоли, не си в положение да диктуваш условията. Ами ако човекът на скицата прилича на Том Круз и заявиш: „Това е той!“? Да не мислиш, че ще кажат „благодаря“ и ще те пуснат?

— Онзи, когото видях, ле прилича на Том Круз! – сопна се Уоли. – Само да седна с художника, ще съставим портрет на човек, познат на семейството, обзалагам се. Защо според теб беше покрил лицето си? Вероятно се е опасявал, че налети ли на старата дама, тя ще го разпознае, нищо че е откачила.

Джошуа Шулц вече съжаляваше за решението си да поеме случая на Уоли Грубер.

— Слушай, Уоли, имаш избор. Или залагаш на прокурора, или звъня на адвоката на старата дама. Но ако се надяваш той да ти осигури пускане под гаранция – забрави. Това няма да се случи.

— Застрахователната компания предлага сто бона за информация къде са бижутата – напомни Уоли.

— Да не си въобразяваш, че ще ги дадат на човека, който ги е откраднал? – изуми се Шулц.

— Защо не? – сряза го Уоли. – Сигурно очакват скъпоценните камъни вече да са извадени от гнездата. Бижутата обаче са недокоснати, знам.

— Откъде си толкова убеден?

— Човекът, с когото работя, има много клиенти в Латинска Америка. Смята да занесе плячката в Рио де Жанейро следващия месец. Там бижутата са много по-ценни непокътнати, а не разфасовани. Онази Скот е дизайнер, нали? Като издам с кого работя, тя ще си получи бижутата обратно. Така няма да се налага застрахователите да плащат, а жената ще бъде на седмото небе от щастие. И към всичко това съпругът й, който е защитник на старата дама, ще получи портрета на убиеца. Всички ще ми простят и ще забравят случилото се. Направо ще стана кандидат за „Мъж на годината“.

— Звучи добре на приказки, но изпускаш някои основни и важни моменти. Първо, адвокатът на Катлийн Лайънс е и съпруг на собственичката на бижутата. Ще трябва да се откаже от защитата, защото възниква конфликт на интереси. Второ, информацията ти за бижутата и продавача трябва да отиде при прокурора, защото той ще продължи разследването нататък. Всъщност предлагаш да дадем малко информация на Лойд Скот и малко информация на прокуратурата. Няма да стане.

— Добре. Ще дам на прокурора друга възможност. Ще започнем с него и когато види, че мога да му кажа за бижутата, отношението му ще се промени. Тогава ще решим дали да му помогнем или не в случая с убийството. Каквото и да стане, до няколко дни ще седна при служебния художник.

— Значи искаш да звънна на прокурора и да му кажа, че си готов да му дадеш информация как да намери бижутата, така ли?

Уоли бутна стола назад, видимо загубил търпение и готов да прекрати разговора.

— Схвана, Джош. Така ще се убеди, че мога да разреша и случая с убийството вместо него.

≈ 48 ≈

В сряда детективите Саймън Бенет и Рита Родригес изкараха тежък предобед в прокуратурата. След като си тръгнаха от дома на Марая Лайънс във вторник вечерта, решиха да изискат разпечатки на телефонните разговори през последния месец на четиримата мъже, присъствали на вечерята: Ричард Калахан. Грег Пиърсън, Албърт Уест и Чарлс Майкълсън.

— Те са най-близките приятели на професор Лайънс – изтъкна Рита. – Изобщо не вярвам, че никой от тях не е виждал пергамента. Някой лъже, а е възможно и всичките да лъжат.

В сряда сутринта поискаха от съдия Браун разрешение да получат телефонните разпечатки. Удовлетвориха молбата им.

— Знаем, че професор Лайънс е казал на всички за пергамента – напомни Бенет. – Сега ще видим дали те са му звънили и колко често са говорили с него.

Първата им среща беше с Албърт Уест в единайсет сутринта. Той пристигна с двайсет минути закъснение. Извини се с изключително натовареното движение по моста „Джордж Вашингтон“, а за жалост не си бил разчел добре времето от Манхатън.

Бенет хвърли поглед към Родригес и се убеди, че и тя е забелязала очевидната нервност на Уест. Дали защото закъсня за срещата, или защото крие нещо, запита се Бенет. Отбеляза си наум да провери какво е било движението по моста през последния час. Уест беше облечен в джинси и риза с къс ръкав. Бенет го наблюдаваше как свива и разпуска юмруци – въпреки дребния му ръст и крехката фигура мускулите на ръцете говореха за голяма сила.

— Професор Уест, когато миналата седмица разговаряхме по телефона, казахте, че не сте виждали пергамента, открит от професор Лайънс. Така ли е?

— Да. Чух за документа от Джонатан десетина дни преди да почине. Беше невероятно развълнуван. Напомних му колко често подобни открития се оказват умели фалшификати. Това беше последният ни разговор.

— Професор Уест – обади се Рита колебливо все едно въпросът, който щеше да зададе, й бе хрумнал току-що, – снощи с вашите колеги бяхте на вечеря при госпожица Лайънс. Допускате ли някой от тях да е виждал пергамента, но заради убийството на Джонатан Лайънс да се страхува да признае?

Двамата детективи наблюдаваха безизразното лице на Албърт Уест, докато премисляше как да отговори.

— Професоре – продължи Рита кротко, – ако пергаментът е толкова ценен, колкото е смятал Джонатан Лайънс, човекът, у когото е сега, фактически го укрива, с което извършва сериозно престъпление. Все още не е късно да го предаде и да не затъва по-дълбоко.

Уест огледа претрупания кабинет сякаш търсеше къде да се скрие. Притеснено прочисти гърлото си и заговори:

— Трудно е да се набеди колега и приятел, но в този случай май е необходимо. Както ни каза отец Ейдън снощи по време на вечерята, пергаментът е собственост на Ватиканската библиотека и ако следващите научни изследвания докажат безспорно неговата автентичност, той трябва да бъде изложен там за поколенията. Буквално докато свят светува.

— Смятате, че знаете у кого е пергаментът, така ли? – приведе се напред Бенет. – В такъв случай сте длъжен да ни съобщите и да ни помогнете да го върнем.

Уест се сви на стола.

— Чарлс Майкълсън – промълви той. – Според мен е у него или поне е бил у него.

Саймън Бенет и Рита Родригес бяха прекалено опитни, за да покажат емоции, но и двамата си помислиха, че информацията може да помогне, за да намерят пергамента.

— Защо смятате така? – попита Бенег.

— Ще ви разкажа малко предистория – подхвана Уест бавно. – Преди петнайсет години заможен колекционер на антики редовно наемаше Чарлс за консултант. Поиска професионалното му мнение за автентичността на древен пергамент. Продавачът обаче платил на Чарлс петстотин хиляди долара, за да каже на колекционера, че е истински, а всъщност беше умело изготвен фалшификат.

— Имаше ли последствия за Майкълсън, или за продавача? — поинтересува се Бенет.

— Не. Лично ходатайствах пред Дезмънд Роджърс, колекционера. Истината е, че други специалисти го бяха предупредили да внимава, защото пергаментът е фалшификат, но Роджърс се изживяваше като познавач, а и имаше безкрайно доверие в Чарлс. Не повдигна обвинения – това би означавало да се изложи публично как е бил измамен. Както се досещате, сега Дезмънд Роджъре смята Чарлс за долен крадец и го презира.

Накъде води всичко това, запита се Рита Родригес, но Албърт Уест вече отговаряше на незададения й въпрос.

— Тази сутрин, точно преди да изляза от апартамента, ми звънна Дезмънд Роджърс. Както може да очаквате, той познава доста други заможни колекционери. Един от тях се свързал с него. Чул, че Чарлс е на път да се сдобие с писмото на Йосиф от Ариматея и дори получил няколко невероятно високи оферти от безскрупулни колекционери.

— Бил на път да се сдобие?! – не успя да скрие изненадата си Бенет.

— Така разбрах. – Албърт Уест изглеждаше изтощен, но облекчен. – Това е всичко, което знам. Не разполагам с доказателства. Просто ви препредадох думите на Дезмънд. Но е доста логично. Нямам какво повече да кажа. Свободен ли съм да си вървя? Имам среща с декана в един часа.

— Да, само още един въпрос – спря го Бенет. – На коя дата говорихте за последен път с Джонатан Лайънс?

— Май във вторника, преди да почине, но не съм сигурен.

Увърта го, прецени Рита и пое риска да каже нещо, което определено щеше да й навлече гнева на Саймън Бенет.

— Не се притеснявайте, професор Уест. Ще проверим телефонните ви разпечатки и ако грешите, ще разберем.

С крайчето на окото зърна свирепия поглед на Саймън.

— Така е най-добре – съгласи се Албърт Уест и бързо продължи: – Както ви казах, през уикенда преди Джонатан да помине, бях на излет в Адирондакс. Възнамерявах да остана там до вторник, но беше горещо и влажно и затова реших да се прибера в понеделник. Глождеше ме силно любопитство относно документа, намерен от Джонатан, и на връщане минах през Ню Джързи, като се двоумях дали да му звънна и да се отбия.

— По кое време беше това? – поинтересува се Рита.

— Оказа се по-късно, отколкото предполагах. Бях близо до Махуах малко преди девет часа.

— Посетихте ли тогава професор Лайънс? Това е вечерта, когато е убит – намеси се Бенет.

— Не. Джонатан не обичаше изненадите. Едва ли щеше да му е приятно да се отбия без предварителна уговорка, затова продължих към вкъщи.

— Звъннахте ли му да питате дали може да го посетите? – отново се обади Рита.

— Не. Казвам ви всичко това, защото използвах телефона си, докато се намирах близо до дома на семейство Лайънс, а предполагам, че ще установите местонахождението му по онова време.

— Професор Уест, на кого се обадихте?

— На Чарлс Майкълсън. Не ми отговори, а когато се включи телефонният секретар, не оставих съобщение.

≈ 49 ≈

Марая и Алвира се наобядваха и се върнаха да чакат в жилищната сграда на Лилиан. Алвира донесе сандвич и кафе за Уили. Остатъкът от следобеда прекараха във фоайето. В пет часа Уили изказа на глас това, което всички си мислеха.

— Ако Лилиан се е срещнала с Ричард да му продаде пергамента, много се забави.

Изправи се, за да се разтъпче.

Марая кимна. По време на обяда се стараеше да участва в разговора, но беше смазана от разочарование, след като чу съобщението на Лилиан до Ричард. То я лиши от плахата надежда, че ако се изправи лице в лице срещу нея и й каже какво знае, ще я убеди да върне пергамента.

В момента разсъждаваше дали фактът, че Лилиан укрива пергамента, а Ричард е склонен да го купи от нея, не е достатъчен, за да бъдат повдигнати обвинения и срещу двамата.

„Татко, ти си обичал тази жена“, мислеше си тъжно тя. Даде си сметка, че въпреки цялото й старание да забрави горчилката, тя се бе върнала с пълна сила. Припомни си и всички опити на Грег по време на обяда да я увери, че пергаментът ще бъде открит и върнат на Ватиканската библиотека.

— Не съм допускал Ричард да стигне дотам и да извърши подобна подлост – сподели Грег. – Потресен съм. – После добави: – Постъпката на Лилиан не ме изненадва. Дори докато беше с Джонатан, все се питах дали няма връзка и с Чарлс. Навярно защото и двамата така много обичат киното и често ходеха заедно на прожекции. Струваше ми се, че тя прекарва прекалено много време с Чарлс.

Марая съзнаваше, че последното, което иска Грег, е да я разстрои, но мисълта Лилиан да е поддържала връзка и с Чарлс я смазваше. Единствено, това й се въртеше в главата, докато чакаха час след час във фоайето. Най-накрая, в пет и половина, тя обяви:

— Трябва да пуснем записа от телефонния разговор на детектив Бенет, Алвира. Според мен е достатъчен, за да потърси отговорност и от Лилиан, и от Ричард. Ще се прибирам. Навярно в момента Лилиан и Ричард са някъде заедно и празнуват.

— Ей сега се връщам – скочи Алвира. – Току-що застъпи новият портиер. Ще говоря с него.

След няколко минути тя се върна видимо доволна от себе си.

— Дадох му двайсет долара и казах, че имаме изненада за Лилиан. Братовчедка й ненадейно е дошла в града. Това си ти, Марая. Издиктувах му номера си. Ще ми звънне, щом тя се появи.

Марая бръкна в чантата си и извади визитката на Бенет.

— Алвира, не бива да чакаме повече. Време е да се обадим на детектив Бенет. Пусни му записа, щом се прибереш, и да става каквото ще.

≈ 50 ≈

В сряда следобед Катлийн Лайънс седеше на стола до прозореца в болничната си стая. До нея имаше чаша чай. Беше задрямала и когато се събуди, погледна безизразно към дърветата и проследи как слънчевите лъчи се промъкват през листата на клоните. Наведе се напред. Виждаше някой полускрит зад едно от дърветата.

Беше жена.

Лилиан.

Катлийн се изправи, облегна длани на перваза и присви очи, за да види жената по-добре.

— Джонатан с нея ли е? – промълви тя на глас.

Докато се взираше, забеляза, че Лили и Джонатан се снимат взаимно.

— Ненавиждам те! – изкрещя Катлийн. – Мразя и двама ви!

— Катлийн, какво има, скъпа? Какво? – попита притеклата се в стаята медицинска сестра.

Катлийн грабна лъжичката от чашата и се извъртя. Лицето й бе разкривено от гняв. Насочи лъжичката към сестрата.

— Бум! Бум! Умри, дявол да те вземе. Умри! Мразя те, мразя те, мразя те… – изкрещя тя и се стовари на стола. Затвори очи и простена: – Толкова много шум… Толкова много кръв.

Сестрата бързо би инжекция с успокоително в слабата й трепереща ръка.

≈ 51 ≈

Разговорът на Грег Пиърсън с детективите Бенет и Родригес не съдържаше никакви драматични обрати като изреченото от Албърт Уест обвинение по адрес на Чарлс Майкълсън.

Той каза, че е добър приятел на Джонатан Лайънс; запознали се преди шест години, когато импулсивно се записал за участие в годишните археологически разкопки на Джонатан.

— За Джон, Албърт, Чарлс и Ричард те бяха страст – обясни той. – Аз се прекланях пред тяхното познание. Още преди края на първата експедиция се запалих и планирах да се включа и в следващите.

Потвърди, че поне веднъж месечно всички те са били канени на вечеря в дома на семейство Лайънс.

— Това прекарване носеше наслада на всички, макар да беше жалко да се наблюдава как красива и чаровна жена като Катлийн запада пред очите ни.

На въпрос за Лилиан той отговори:

— Тя се записа за пръв път в експедиция на Джонатан преди пет години. Всички видяхме как той мигом се влюби в нея, а и тя в него. От третата вечер започнаха да споделят едно легло, без да се притесняват. Откровено казано, като знаех за връзката им, ми беше неловко да я гледам как флиртува с Чарлс по време на вечерите у Джонатан. Но след като Катлийн намери снимките, Лилиан не стъпи повече в дома им.

Грег охотно призна пред Бенет и Родригес, че Джонатан му е казал за находката си.

— Джон обаче не предложи да ми я покаже. Смятал да даде пергамента за оценка. Споделих колко ще се радвам да го видя и той обеща, след като чуе мнението на специалистите, да ми даде да го погледна.

Къде бяхте в понеделник вечерта, когато е бил убит професор Лайънс, господин Пиърсън? – попита Рига.

Грег я погледна право в очите.

— Както ви казах миналата седмица, детектив Родригес, цялата вечер бях в „Тайм Уорнър“ в Манхатън, където е апартаментът ми. Към шест часа вечерях в „Пер Се“ на четвъртия етаж и после се качих направо в жилището си.

— Вечеряхте ли с някого?

— След тежък ден в офиса предпочитам да се храня сам и за да изпреваря следващия ви въпрос – цяла вечер бях сам в апартамента си.

Последното питане на Бенет към Грег засягаше Чарлс Майкълсън.

— Дали професор Лайънс му е поверил пергамента за съхранение?

Докато го наблюдаваха с Родригес, по лицето на Грег пробягнаха куп противоречиви емоции. Най-накрая той обобщи:

— Смятам, че Джонатан би поверил пергамента на Лилиан, а тя би споделила това с Чарлс. Не мога да ви кажа повече по този въпрос.

≈ 52 ≈

Час по-късно Чарлс Майкълсън седеше на стола, до неотдавна заеман от Албърт Уест и Грег Пиърсън. Едрото му тяло се тресеше от гняв, докато се горещеше пред детективите.

— Не, никога не съм виждал пергамента! Колко пъти да ви го повтарям? Ако някой ви е казал, че съм готов да го купя, лъже!

Когато Бенет го уведоми, че ще разпитат автора на тази информация по-обстоятелствено, Майкълсън се сопна:

— Направете го. Който и да се окаже, напомнете му от мое име, че съществуват закони за клевета и е редно да се запознае с тях.

Запитан къде е бил вечерта, когато е бил убит Джонатан Лайънс, той отвърна:

— За пореден път ще ви кажа и ще говоря бавно, за да го чуете: бях си вкъщи в Сътън Плейс. Прибрах се в пет и половина и излязох чак на следващата сутрин.

— Имаше ли някой с вас? – попита Бенет.

— Не. За щастие след развода си живея сам.

— Да сте водили някакви телефонни разговори онази вечер, господин Майкълсън?

— Не. Чакайте… Към девет се звънна и видях, че е Албърт Уест. Не бях в настроение да говоря с него и не вдигнах. – Майкълсън рязко се изправи. – Ако имате още въпроси, депозирайте ги писмено при адвоката ми. – Бръкна в джоба, извади визитка и я връчи на Бенет. – Вече знаете как да го намерите. Приятен ден.

≈ 53 ≈

Срещата с Ричард Калахан беше предвидена за четири следобед. До пет без петнайсет обаче той не се яви. Саймън го потърси на мобилния. Телефонът го свърза направо с гласовата поща. Раздразнен, Саймън остави съобщение.

— Господин Калахан, явно е станало объркване. В четири часа трябваше да сте тук. Наложително е да се свържете с мен, щом получите съобщението, за да се разберем за среща утре. Отново оставям телефонния си номер…

≈ 54 ≈

Марая, Алвира и Уили се отказаха да чакат повече Лилиан. Излязоха от жилищната сграда, прекосиха заедно улицата и отидоха в гаража на центъра „Линкълн“, където бяха паркирали колите си – както се оказа, близо една до друга. Алвира обеща веднага да звънне на Марая, ако портиерът се обади да съобщи, че Лилиан се е прибрала.

Докато караше към Ню Джързи, всички подробности от изминалия ден се въртяха в ума на Марая. Искаше й се да е близо до майка си, надяваше се скоро да й разрешат да я посети. Стигна до дома на родителите си, остави колата на алеята и чувствайки се смъртно уморена, застана пред входната врата да отключи. С влизането си помисли, че с изключение на последните няколко дни, почти никога не бе оставала тук сама. Е, налагаше се да свиква, каза си тя, остави чантата на масичката в антрето и отиде в кухнята. Беше дала свободен ден на Бети, затова сама включи чайника, направи си чаша чай и излезе на верандата.

Настани се на стола до масичката с чадър и се загледа в ранните вечерни сенки, които започваха да пълзят по сиво-синкавия калдъръм в градината. Затвореният разноцветен чадър я подсети за вечерта преди близо десет години, когато в отсъствието на родителите й се бе разразила внезапна лятна буря. Вятърът събори чадъра, той падна върху стъклото на масата и го разби на множество парчета.

„Точно това представлява животът ми сега – помисли си Марая. – Преди седмица ме връхлетя буря и ето, остана ми да събирам парчетата.“ Дали записът на Алвира ще е достатъчен, за да обвинят Лилиан и Ричард в организиране на покупко-продажбата на открадната собственост, питаше се тя, или и двамата ще проявят изобретателност и ще дадат друго обяснение за приетото от нея негово предложение?

От друга страна, банката едва ли разполага със сведения какво е държала Лилиан в трезора си и какво е взела днес оттам, реши Марая, бавно отпивайки от чая.

Какво ще стане с майка й след явяването в съда в петък – това бе следващият въпрос, който обсеби ума й. Ако се вярва на думите на сестрите, тя е доста кротка. Боже, дано й разрешат да се прибере вкъщи, помоли се тя.

Марая усети бързо настъпващия хлад и отнесе чашата си вътре. Едва влезе в кухнята и Алвира звънна.

— Марая, търсех те на мобилния, но не ми вдигна. Добре ли си? – попита тя разтревожено.

— Извинявай. Телефонът ми е в чантата, а тя стои в антрето, затова не съм го чула. Алвира, научи ли нещо?

— И да, и не. Обадих се на детектив Бенет и той прояви голям интерес. Иска да направи запис на съобщението на Лилиан до Ричард. Дори в момента пътува насам. Изобщо не си губи времето. Чуй какво ми каза. Ричард имал уговорка да се яви при него в прокуратурата днес следобед. Нито се явил, нито се обадил.

— Това какво означава? – попита Марая плахо.

— Нямам представа – отвърна Алвира. – Но никак не е в стила на Ричард. Просто не мога да повярвам, че е постъпил така.

— И на мен не ми звучи обичайно за човека, когото познавам – призна Марая и прехапа устна, защото усети как гласът ще й изневери.

— Научи ли нещо за Катлийн?

— Не. Сега ще звънна в клиниката, но не очаквам да ми дадат някаква информация – каза Марая и преглътна, за да разкара буцата от гърлото си. – Както ти казах сутринта, през нощта мама е спала относително спокойно.

— Чудесно. Е, това е засега. Ще ти кажа, ако се свържа с Лилиан или портиерът ми се обади.

— Няма значение кое време е. Непременно ми звънни. Ще държа мобилния в джоба, ако пак изляза навън.

Няколко минути по-късно на входната врата се звънна. Беше Лиза Скот.

— Марая, тъкмо се върнахме. Видяхме колата ти на алеята. Лойд отиде да вземе китайска храна за вкъщи. Ела да хапнеш с нас – покани я тя.

— Съгласна, стига да не ме карате да чета какъв ми е късметът на листчето в бисквитката за десерт – успя да се усмихне леко Марая. – С удоволствие ще прекарам с вас. Днес не беше най-хубавият ден в живота ми, както ще ви обясня. Ще дойда след няколко минути. Само да звънна в клиниката да проверя как е мама.

— Добре. Този път ни се полага не по една, а направо по две чаши вино – пошегува се Лиза.

— Звучи чудесно. Ще се видим след малко.

Смрачаваше се. Марая включи външното осветление, отиде в кабинета и запали лампите от двете страни на дивана. Поколеба се, но предпочете да не се обажда от кабинета на баща си. Върна се в кухнята и оттам звънна в клиниката. Свърза се със сестрата на рецепцията в психиатричното отделение и попита за майка си. Последвалата пауза й подсказа, че сестрата подбира внимателно думите си.

— Майка ви изкара тежък следобед и се наложи да й дадем допълнително успокоителни. Сега си почива кротко.

— Какво стана? – настоя Марая.

— Госпожице Лайънс, както ви е известно, майка ви е призована да се яви в съда и на мен не ми е позволено да давам такава информация. Беше силно развълнувана, но сега ви уверявам, че е спокойна.

Марая не се постара да прикрие раздразнението в тона си.

— Както вероятно сте наясно, ужасно се притеснявам за майка си. Нищо повече ли не можете да ми кажете?

— Госпожице Лайънс, съдията нареди докладът ни да бъде изпратен по факса в кабинета му до два часа в четвъртък. Тоест утре. И защитата, и прокуратурата ще имат достъп до него. От опит го знам. Нейното поведение и заключенията на лекарите ще бъдат подробно отразени в доклада.

Марая разбра, че няма да изтръгне нищо повече. Е, все пак – благодаря, помисли си тя, докато се сбогуваше възпитано със сестрата, преди да затвори.

След половин час тримата вече ядяха екзотична супа, а тя разказваше на Лойд и Лиза какво се бе случило през деня.

— Днешната сутрин сякаш беше поне преди седмица – оплака се тя. – Вече имаме пълно основание да вярваме, че Лилиан е отишла в банката, за да вземе пергамента, и е побързала да го предаде на Ричард. А това означава, че са го откраднали. Не е ли достатъчно да бъдат повдигнати обвинения срещу тях?

— Определено и ако го докажем, точно това ще стане – увери я Лойд. – Ще излезе, че Джонатан е дал пергамента на съхранение при Лилиан, а Ричард или се е досетил, или го е научил по някакъв начин. На този етап не разбирам обаче къде се вписва Рори в картинката. Допускам, че се е уплашила от полицейските разпити заради провинението си отпреди години и е решила да побегне.

— Или е замесена по някакъв начин – продължи да гадае Марая. – Ако някой е имал възможност да натопи майка ми, това е Рори.

До момента Лиза ги слушаше мълчаливо. Сега тя взе думата.

— Марая, логично е, ако баща ти и Лилиан са се разделили, тя да е решила да се отърве от него, за да задържи пергамента. Да си забелязала Лилиан и Рори да си шушукат?

— Не, но когато се намериха снимките от Венеция, Рори беше гледачка на мама едва от шест месеца. Лилиан не стъпи повече вкъщи. Не знаем обаче дали не са си говорили по телефона.

— Рори изчезна преди четирийсет и осем часа. Оттогава никой не я е виждал – заговори Лойд бавно. Колкото до Лилиан, излязла е от апартамента си малко преди девет тази сутрин. Допреди четирийсет минути, когато си говорила с Алвира, още не се е върнала.

— Точно така – съгласи се Марая. – Дори реших, че с Ричард са отишли някъде да празнуват.

— Но Ричард не се е явил на срещата в прокуратурата. Не ми изглежда логично. Разумният човек би отишъл, за да демонстрира готовност да сътрудничи и да прикрие следите си.

— Лойд, медицинската сестра спомена, че съдията ще получи доклада от клиниката утре до два следобед. И ти си щял да разполагаш с екземпляр. В колко часа ще го получиш?

— Съдията сигурно ще го връчи на прокурора и на мен преди края на работното време, за да го прегледаме до другия ден.

— Ще ми го покажеш ли, когато се прибереш?

— Естествено, Марая. Хайде сега хапни малко от пилето със сусам. Почти не яде от супата.

Марая посегна към чинията с гузна усмивка, но в този момент мобилният й иззвъня. Измъкна го от джоба и промърмори:

— Сигурно е Алвира – ала видя кой се обажда и добави: – Ако щете вярвайте, но е Ричард. Няма да отговоря. Да видим какво съобщение ще остави и каква лъжа ще измисли.

Тримата седяха смълчани, докато телефонът не избибитка – знак, че е оставено гласово съобщение. Марая натисна високоговорителя.

— Марая, наистина ужасно съжалявам. Допуснах огромна грешка. Моля те, звънни ми.

— Май е редно да се обадиш, Марая – предложи Лойд, но веднага млъкна.

Тя беше заровила глава в ръцете си, а раменете й се тресяха от ридания.

— Не мога да говоря с него – прошепна. – Не мога.

≈ 55 ≈

В сряда вечерта в осем часа отец Ейдън отвори вратата на метоха към църквата „Свети Франциск Асизки“. Ричард Калахан го чакаше на прага.

— Благодаря, че прие да ме видиш веднага – каза Ричард.

Отец Ейдън му направи знак да го последва.

Видя разтревоженото лице на посетителя си. Забеляза също, че вместо обичайните си черни панталони и бяла риза Ричард е облякъл синя спортна риза с логото на марков дизайнер и кадифени панталони. Наболата му брада показваше, че не се е бръснал скоро. Отец Ейдън пое протегнатата му ръка и усети, че дланта му е влажна.

Очевидно нещо не беше наред.

— Вратата ми винаги е отворена за теб, Ричард – увери го той ласкаво. – Колегите ми свещеници пият кафе. Защо с теб не отидем в салона? Там ще сме по-усамотени.

Ричард кимна мълчаливо. На отец Ейдън му бе пределно ясно, че младият мъж се старае да си възвърне самообладанието.

— Ричард, знам, че обичаш кафе. Сигурно е останало в каната в трапезарията. Ще донеса чаши. Даже и аз ще изпия едно. Нали и ти го предпочиташ без мляко и без захар?

— Да, благодаря.

На прага на скромния салон Ейдън покани с жест посетителя си да влезе.

— Ей сега идвам.

Върна се, постави чашите с кафе на масичката и затвори вратата. Ричард седеше на дивана с приведени рамене и опрени на коленете лакти; пръстите му бяха преплетени. Без да пророни дума, посегна към кафето. Отец Ейдън забеляза, че ръката му трепери. Седна на фотьойла срещу него.

— С какво мога да ти помогна, Ричард?

— Отче, направих ужасна грешка…

Отец Ейдън изслуша внимателно разказа на Ричард за твърдото му убеждение, че Джонатан е дал пергамента за съхранение на Лилиан. После и описанието как я е излъгал.

— Отче, блъфирах, че Джонатан ми го е показал и е споделил с мен намерението си да й го даде за съхранение. Мислех си: никой не може да докаже, че е у нея, а отчаяно исках да го получа – обясни Ричард. – Тя ми повярва. Дори ми разказа какво се е случило. В онази сряда вечерта Джон скъсал с нея и разбил сърцето й. На всичкото отгоре поискал да му върне и пергамента, но тя вече го била прибрала в трезор. Помолила го да изчака една седмица, преди да му го даде, а през това време той да премисли дали наистина иска да се разделят.

Отец Ейдън кимна мълчаливо. Замисли се за същия ден: късно следобед Джонатан му се оплака, че не издържа повече на болката заради отчуждението си с Марая и се чувства ужасно виновен за страданията на Катлийн, породени от връзката му с Лилиан. Заяви, че отива право в апартамента на Лилиан да й съобщи решението си.

Отец Ейдън О’Брайън с тъга си припомни плановете му да заведе жена си във Венеция и да покани и Марая. А също и колко се шокира от предчувствието на Джон, че няма да живее още дълго и иска възможно най-бързо да оправи пораженията, които връзката му с Лилиан е нанесла на семейството му.

— Не съм виждал пергамента и Джонатан никога не ми е споменавал, че го е дал на нея – повтори Ричард. Замълча сякаш се срамуваше от себе си, но все пак продължи: – А тя ми повярва.

— Кога й го каза? – попита отец Ейдън.

— Ще ти обясня. След погребението се позабавих на гробището, докато другите се качваха в колите, за да отидат в клуба. Очаквах Лилиан да се появи и се оказах прав. Отиде до гроба, после се върна при колата си. Последвах я. Именно тогава я попитах дали е виждала пергамента. Отрече, но знаех, че лъже. Бях почти убеден, че е у нея, а сега, когато Джонатан го няма, ще го продаде. Не разполагах обаче с никакви доказателства. — Отпи от кафето и продължи: – Отче, този пергамент принадлежи на Ватиканската библиотека. И двамата го знаем. Именно затова реших да подходя по друг начин спрямо Лилиан. Обадих й се и я притиснах. Заплаших я да съобщя на ченгетата, че Джонатан й го е дал. Тя ми повярва и най-накрая призна, че документът наистина е у нея. Обещах да й дам два милиона за него.

— Два милиона?! Откъде ще намериш такава сума?

— Имам попечителски фонд на мое име. Учредил го е дядо ми. По-важното е друго: убеден съм, че Лилиан е получила поне още едно предложение, но се разбрахме да премълча, че й давам пари срещу пергамента. Посъветвах я какво да каже на евентуалните купувачи: осъзнала е, че не бива да го задържи, и иска да постъпи правилно. Беше уплашена, защото вече беше отрекла пред полицията, че пергаментът е у нея. Уверих я, че прокуратурата няма да я преследва, ако си признае доброволно. Заклех се да върна документа на Ватиканската библиотека, а въпреки наранените си чувства, тя трябва в памет на Джонатан да ми го предаде.

— Как щеше да извършиш плащането? – поинтересува се отец Ейдън. – При законна трансакция се плаща данък.

Ричард поклати глава.

— Данъчните закони ми позволяват да прехвърля еднократно до пет милиона долара. Пред властите щях да обявя двата милиона като подарък за нея. Това й дава възможност да се възползва от парите, без да се притеснява, че е извършила незаконна сделка с пергамента, и не я заплашва затвор за укриване на доходи. – Ричард отпи от кафето. – Снощи, докато си тръгвахме от вечерята при Марая, Лилиан ми звънна да съобщи, че приема предложението ми. Сутринта отидох при управителя на фонда си и подписах необходимите документи за прехвърлянето на парите в нейната сметка. Цял ден й звъня, но не се обажда.

— Защо не ти отговаря, щом е приела предложението ти?

— Според мен е алчна. Премислила е и е решила да го продаде на черно на колекционер за много повече пари. Цял ден се въртях около офиса на управителя на фонда, защото, ако я бях открил, щях да й предложа да се срещнем там. В пет часа се отказах и отидох в апартамента на родителите си. Те тъкмо излизаха, но аз останах там известно време, като звънях на Лилиан през половин час. Накрая реших да дойда да говоря с теб.

— Ричард, едно не разбирам: защо виниш себе си? Бил си склонен да похарчиш значителна част от средствата си, за да получиш пергамента и да го върнеш на Ватикана.

— Виня се, отче, защото трябваше да подходя по друг начин. По-добре щеше да е да наема частен детектив да следи Лилиан непрекъснато, да засече къде ходи и с кого се среща. Тя призна, че пергаментът е в трезора й. Продаде ли го на друг, документът ще изчезне завинаги. Ако тогава се обърна към ченгетата, ще бъде моята дума срещу нейната. В показанията си пред полицията вече казах, че никога не съм виждал пергамента. – Ричард млъкна и се сепна. – Боже, забравих. Днес имах среща с детективите. Съвсем ми изхвърча от ума. Ще им звънна утре сутринта. А ето какво ми е нужно сега: ти си се срещал многократно с Лилиан в дома на Джонатан преди скандала със снимките. Тя те уважава. Ще говориш ли с нея? Тя очевидно избягва да разговаря с мен.

— Не знам дали ще помогне, но разбира се. Дай ми номера й.

— Записан е в мобилния ми.

Отец Ейдън го преписа и набра номера. Попадна на записа на гласовата поща: „Свързахте се с Лилиан Стюарт. В момента не мога да разговарям. Оставете съобщение и ще се свържа с вас при първа възможност“.

След секунда компютърен глас съобщи, че гласовата поща е пълна.

— Сигурно е задръстена от съобщенията, които й оставих днес – предположи Ричард. Стана да си върви. Преди да си тръгне, попита: – Ще се опиташ ли да се свържеш с нея сутринта, отче?

— Разбира се.

Отец Ейдън изпрати Ричард до вратата и обеща да му се обади, щом се чуе с Лилиан. Върна се бавно в салона и отново седна във фотьойла. Взе чашата с вече изстиналото кафе. Целият му опит с човешките същества го предупреждаваше, помисли си с огорчение, че неговият уважаван приятел Ричард Калахан не беше докрай искрен.

— Но защо? – запита се той на глас.

≈ 56 ≈

В четвъртък сутринта детективите Бенег и Родригес започнаха да обсъждат вероятността Лилиан Стюарт да е станала жертва на престъпление.

Изслушаха записа със съобщението й до Ричард Калахан предната вечер, когато посетиха Алвира в апартамента й до Сентрал Парк. Всъщност тогава го изслушаха за втори път, защото Алвира вече им го беше пуснала по телефона.

Тя отново им разказа как е проследила Лилиан до банката, последвала я в метрото и накрая изгубила следите й на Чеймбърс Стрийт.

— Страшно се ядосах – призна Алвира, – но горката възрастна жена едва пълзеше по стъпалата и се подпираше с бастун, а толкова много хора слизаха насреща. Нямаше начин да я задмина. Когато най-после стигнах до изхода, от Лилиан нямаше и следа.

— Да не би да е влязла в някоя кола, госпожо Мийхан? – попита Бенет.

— Наричайте ме Алвира. Както ви споменах, Лилиан излезе от банката с платнената торба и притискаше мобилен телефон към ухото си. Не знам дали тя звънеше на някого или някой й се беше обадил. Възможно е да си е уговаряла среща.

— А през това време аз обикалях около квартала – обади се Уили от удобното кресло. – Докато Алвира се качи отново, направо ми се виеше свят, имах чувството, че съм се возил на въртележка.

След посещението при семейство Мийхан Бенет и Родригес отидоха с колата направо до жилищната сграда на Лилиан и от портиера научиха, че госпожа Стюарт още не се е върнала вкъщи.

— Според портиера откакто е починал професор Лайънс не е имала посетители отбеляза Рита.

Саймън не реагира. Рита познаваше партньора си прекалено добре и знаеше какво означава свъсеното му изражение. След като разпитаха Лилиан Стюарт във вторник сутринта, трябваше незабавно да изискат заповед за обиск на жилището й. Независимо дали щеше да признае, че има трезор, със заповедта за обиск щяха да разберат къде е. В момента Саймън негодуваше, защото ако Лилиан бе взела пергамента от трезора вчера, имаше опасност завинаги да се е изплъзнал от ръцете им.

— Трябваше да изискам заповед за обиск във вторник – промърмори Саймън Бенет и така потвърди предположенията на Рита. – Вече двайсет и четири часа от Стюарт няма и следа. Знаем само, че Алвира Мийхан я е проследила до Чеймбърс Стрийт вчера сутринта.

Телефонът върху бюрото на Саймън звънна.

— Сега пък какво? – възнегодува той и вдигна слушалката.

Обаждаше се Алвира Мийхан.

— Не ми се спеше и днес в осем отидох пеша до апартамента на Лилиан. Само на шест преки от нас е. Не си падам много по разходки рано сутрин, за разлика от Уили. Но днес просто не ме свърташе повече в леглото.

Саймън чакаше търпеливо, убеден, че Алвира не звъни, за да сподели навиците си.

— При появата ми портиерът ми показа чистачката на Лилиан, която точно пристигаше. Споменах, че се тревожа за Лилиан, и тя ме пусна да вляза с нея в апартамента. Има ключ за там, естествено.

— Били сте в апартамента на Лилиан Стюарт?! – възкликна Бенет.

— Да. Всичко беше идеално подредено. Лилиан очевидно е доста спретнат човек. Но мобилният й с номера, който ми даде, беше на масичката във всекидневната, ще повярвате ли?

Бенет схвана въпроса като риторичен.

— Включих го, разбира се, за да проверя номера на телефона, и го разпознах. Погледнах в бележника на мобилния да видя дали не е отбелязала някаква среща за днес.

Бенет натисна някакъв бутон върху апарата.

— Госпожо Мийхан… Тоест, Алвира, партньорката ми детектив Родригес е тук. Включвам разговора ни на високоговорител.

— Много добра идея. Тя е интелигентна млада жена. Както и да е, в бележника открих, че Лилиан е имала запланувана закуска в осем сутринта с колеги от факултета си в Колумбийския университет. Вече звъннах там. Не се е появила, нито се е обадила. Има и час при фризьора си в единайсет. Да видим дали ще спази тази уговорка.

— Секунда, Алвира – прекъсна я Рита, – вчера казахте, че когато е излязла от банката, госпожа Стюарт е говорила по мобилния си.

— Говореше по мобилен телефон. Да, така казах. Но определено не е бил апаратът, който е на масичката й във всекидневната. Очевидно има повече от един.

Детективите изчакаха, защото Алвира се поколеба, но после решително продължи:

— Да ви кажа ли моето мнение? Ще се окаже, че Лилиан Стюарт е изчезнала точно като Рори Стейджър. И знаете ли какво мисля още? Тъжно е, но когато се е уговорила да продаде пергамента на Ричард Калахан, тя се е поставила в смъртна опасност.

— Май сте права – съгласи се Бенет тихо.

— Е, с това разполагам засега. Ще бъда във фризьорския салон в „Бергдорф“ в единайсет. Независимо дали се появи или не – ще ви звънна.

След тези думи Алвира затвори.

Детективите се спогледаха, но преди да реагират на току-що чутото, телефонът на Саймън звънна отново.

Той вдигна и се представи.

— Детектив Бенет, обажда се Ричард Калахан.

— Къде сте, господин Калахан? – попита Саймън веднага.

— Паркирах пред съда. Извинявам се, че не спазих уговорката ни вчера. Ако не бях попаднал на вас, щях да настоявам да говоря с друг представител на прокуратурата.

— Няма нужда – отвърна Бенет хладно. – Тук съм заедно с детектив Родригес. Кабинетът ни е на втория етаж. Чакаме ви.

≈ 57 ≈

Умът на Катлийн гъмжеше от образи, които се появяваха и изчезваха хаотично. Около нея се движеха хора и й говореха.

Рори беше разгневена.

— Катлийн, какво правиш до прозореца?! Защо не си в леглото?!

— Пистолетът ще се изцапа…

— Катлийн, сънуваш. Веднага лягай.

Джонатан я прегръщаше.

— Катлийн, всичко е наред. При теб съм.

Шум.

Мъжът я погледна.

Вратата се затръшна.

Момичето с дългите черни коси – кое беше то?

И къде е сега?

Катлийн се разплака.

— Искам… – Коя беше думата? Момичето беше там! – … вкъщи – прошепна тя. – Искам вкъщи.

После отново изплува мъжът с покритото лице. Приближаваше към нея и към момичето с черната коса.

Марая.

Сега насочваше пистолета и към двете.

Катлийн седна в леглото и сграбчи чашата с вода.

Насочи я към мъжа и се опита да натисне спусъка, но не успя да го открие.

Запрати чашата по него.

— Спри! – изкрещя тя. – Спри!

≈ 58 ≈

Главен помощник-прокурор Питър Джоунс беше в кабинета си, недалеч от стаята на Саймън Бенет и Рита Родригес. След като обсъди с детективите какво му е казал по телефона Джошуа Шулц, той отиде при началника си прокурор Съливан Бергер и му докладва за текущото развитие на нещата. Бергер му нареди да звънне на Шулц.

— Кажи му да ни даде откраднатите регистрационни номера и информацията от електронната карта за плащане на магистралната такса. Ако данните съвпадат, ще предприемем следващата крачка – обобщи Бергер.

Шулц се съгласи и докладът скоро пристигна. Регистрационните номера бяха откраднати преди шест месеца. Електронната карта, за която Грубер твърдеше, че е използвал на връщане от Махуах, след като ограбил дома на семейство Скот, беше от кола, пътувала от Ню Джързи в нощта, когато Джонатан Лайънс бе убит. Часът върху картата съвпадаше с времето, необходимо на Грубер да стигне от Махуах до моста „Джордж Вашингтон“, ако е бил в дома на семейство Скот и е чул изстрела, покосил Лайънс.

Сега, по нареждане на прокурора, Джоунс звънеше на Джошуа Шулц. Шулц вдигна и Джоунс каза:

— Дайте ни името на човека, у когото са бижутата на госпожа Скот. Ако клиентът ви говори истината и получим бижутата, ще изпратим препоръка на съдията да има предвид сътрудничеството на господин Грубер при произнасянето на присъдата.

— Колко влиятелна препоръка? – попита веднага Шулц.

— Достатъчно влиятелна. Ще пратим такава и до съдията в Ню Джързи, който ще гледа делото за обира у семейство Скот, и до съдията в Ню Йорк, който ще гледа делото за обирите на господин Грубер там. Но при всяко положение ще лежи известно време в затвора.

— А какво ще получи за портрета на лицето, избягало от къщата веднага след убийството на професора?

— Хайде да караме едно по едно. Ако приказките на Грубер за бижутата са истина, пак ще говорим какви нови отстъпки да направим за скицата. Господин Шулц, добре ви е известно колко изобретателен е клиентът ви при проследяването на богати хора, нахлуването в домовете им и – както в случая със семейство Скот – опразването на сейфовете им, без да задейства алармата. Защо да не прояви същата находчивост и изобретателност относно лицето, което твърди, че е видял?

— Уоли не си измисля – сряза го Шулц, – но ще говоря с него. Ако получите бижутата, ще се застъпите за него и в Ню Йорк, и в Ню Джързи, така ли?

— Да. А ако ни предостави портрет, който ще ни помогне да решим случая с убийството, ще проявим още по-голямо снизхождение.

— Добре. Засега това е достатъчно. – Шулц се засмя. – Да знаете, Уоли се оказа суетен. Ще остане поласкан, че го смятате за толкова интелигентен.

Сега да видим какво ще стане, помисли си Питър Джоунс, затваряйки телефона. Облегна се на стола в малкия си кабинет и се сети как от месеци насам, влезеше ли в обширния кабинет на прокурора, изпитваше чувството, че един ден ще е негов.

В момента това чувство избледняваше.

Прокурорът му бе наредил да направи и още нещо. Време бе да съобщи на Лойд Скот новите обстоятелства около разследването: човекът, нахлул в дома му, твърди, че секунди след като Джонатан Лайънс е бил застрелян, е видял някой да бяга от къщата на семейство Лайънс. И това не е била Катлийн Лайънс.

≈ 59 ≈

Офисът на Марая се намираше на Уолстрийт. След поредната безсънна нощ, независимо от желанието си да е близо до майка си, тя не бе в състояние да остане повече в дома на родителите си, затова още в шест сутринта в четвъртък пое с колата към Ню Йорк и отиде на работа. Много преди някой да се появи в сградата, където държеше офис под наем, вече седеше на бюрото, проверяваше електронната си поща, както и писмата, оставени й от секретарката.

Нещата бяха каквито очакваше. Имейлите, получени и изпратени на клиентите й от дома на родителите й, в основни линии бяха придвижили по-важните задачи. Но тук, пред включения телевизор, се чувстваше по-добре: наблюдаваше пазарите по цял свят, когато ги отварят или затварят. Мястото бе като убежище от всичко, сполетяло я през последните десетина дни, особено потреслата я новина, че Ричард е планирал да купи пергамента от Лилиан.

Ясно си спомняше лицето му, докато седяха около масата на вечеря онзи ден, и как той отрече някога да е виждал документа. Беше наблюдавала изражението му и как кимаше в знак на съгласие при строгото напомняне на отец Ейдън, че пергаментът е собственост на Ватикана.

Някогашният и евентуално бъдещият йезуит, помисли си тя с презрение. В Библията пише, че войниците хвърляли зарове за одеждите на Христос след разпъването му. Сега, две хиляди години по-късно, нищо чудно така наречените близки приятели на баща й да хвърлят зарове за писмо, вероятно написано от Христос до Йосиф от Ариматея; писмо, в което Той благодари на Йосиф за проявената добрина.

Марая се замисли за съобщението на Лилиан до Ричард: „Реших да приема предложението ти за два милиона долара. Обади ми се“.

Неговото предложение, помисли си Марая. Колко предложения е получила и от кого? Ако, като изключим Ричард, никой друг на масата не е излъгал, с кои други специалисти се е консултирал баща й? Детективите щяха да проверят разпечатките от телефонните му разговори. Дали ще попаднат на нещо?

Ако Лилиан не се появи, какво ли е станало с нея?

Беше немислимо Ричард да я нарани, както беше немислимо майка й да е застреляла баща й.

„Това поне ми носи известна утеха – призна Марая.“

— Ричард може да е противоположност на всичко, за което го смятах, но не е убиец. Мили Боже, направи така, че Лилиан да се появи. Помогни ни да намерим пергамента.“

Налагаше се спешно да отговори на някои писма. Изключи телевизора, нахвърли черновите и ги прати на мейла на секретарката си, за да ги напише и разпрати. Наближаваше осем. Най-ранобудните щяха да започнат да пристигат. Нямаше желание да се среща с когото и да било. На помена изрази благодарност на приятелите си за съпричастието към мъката й, но в непосредственото бъдеще смяташе да се съсредоточи около грижите за майка си и сътрудничеството със защитника й.

Бе получила много имейли със сходно съдържание: „Обичаме те, Марая. Мислим за теб. Не е нужно да ни отговаряш“. Много мило, но това не й помагаше.

Излезе от офиса и с асансьора слезе до партера. Реши да отиде до апартамента си в Гринуич Вилидж.

Взе колата от гаража и измина краткото разстояние до Даунинг Стрийт. Апартаментът й се намираше на третия етаж на къща, която преди осемдесет години е била семейно жилище. След злополучната нощ, когато се отправи към Ню Джързи, защото баща й не отговори и на второто й телефонно позвъняване в десет и половина, се беше отбивала там само веднъж, за да си вземе дрехи.

Малкият й апартамент се състоеше от всекидневна, спалня и кухня, където едва се побираха печка, мивка, микровълнова фурна и няколко шкафчета. „Татко ми помогна да се пренеса тук – сети се тя. – Беше преди шест години. На мама вече й бяха поставили диагноза начало на алцхаймер. Все повтаряше едни и същи неща и често забравяше. Предложих да се върна вкъщи да помагам. Татко буквално ми забрани. Била съм млада и трябвало да си живея своя живот“.

Марая отвори прозореца да прогони спарения въздух в апартамента и с радост посрещна шума от улицата. Същинска музика за ушите, помисли си тя. Обичаше жилището си, но какво ще прави сега? Когато този кошмар свърши и на майка й позволят да се прибере, тя не би могла да живее тук. Ще се наложи да се върнат в Махуах. Но колко време ще издържи да плаща на целодневни гледачки?

Седна във фотьойла, в който баща й обичаше да се настанява, преди да се пенсионира. Веднъж на седем-осем дни той идваше пеша около шест от Нюйоркския университет, за да изпият заедно по питие. После отиваха в любимия й италиански ресторант на Западна 4-та улица. Към девет той се отправяше към вкъщи.

Или при Лилиан, прошепна неприятен глас в ума й.

Марая се помъчи да прогони тази мисъл. Преди година и половина тя разбра за връзката и задушевните им излизания секнаха. Заяви на баща си, че не желае да краде от скъпоценното му време с Лилиан…

За да разсее вината, породена от този спомен, тя огледа всекидневната. Нежно жълтият нюанс на стените създаваше илюзия за простор. „Татко ми помогна да подбера цвета – сети се тя. – Умееше много по-добре от мен да си представя крайния резултат.“

По случай настаняването й подари картината над дивана. Беше я купил в Египет при една от експедициите – залез на слънцето зад пирамидите.

Където и да погледнеше – било тук, било в къщата, – нещо й напомняше за него, даде си сметка тя. Влезе в спалнята и взе снимката на родителите си, правена преди десетина години, преди появата на алцхаймера. Баща й беше обгърнал талията на майка й и двамата се усмихваха. Дано ръцете му още да я обгръщат и да я защитават, помоли се Марая. Сега тя имаше нужда от закрилата му повече от всякога.

Какво ще стане в съда утре?

Канеше се да звънне на Алвира да разбере дали е научила нещо ново, ала телефонът на нощното й шкафче я изпревари. Беше Грег.

— Марая, къде си? Търсих те в къщата, но Бети каза, че си излязла, преди да пристигне. Не отговаряш на мобилния. Разтревожих се за теб.

Марая беше изключила телефона си, защото се опасяваше Ричард да не опита отново да се свърже с нея. Не искаше да се повтори снощната случка – толкова много се разстрои от гласа му, докато вечеряше със семейство Скот.

— Грег, изключих мобилния. Главата ми е объркана и едва разсъждавам логично.

— И аз. Но наистина се притесних за теб. През последните няколко дни приятелката на баща ти и гледачката на майка ти изчезнаха. Не искам нещо да ти се случи. – Поколеба се и продължи: – Виж, доста добре преценявам хората. Сигурно си съсипана от мисълта, че Ричард иска да купи пергамента от Лилиан. Не знам дали го е направил или не, но ако нещо се е случило на Лилиан, опасявам се, че той е отговорен.

— Защо говориш така, Грег? – попита Марая тихо.

— Защото така мисля. — Той замълча, сетне заговори бавно: – Марая, обичам те и искам преди всичко да си щастлива. Докато гостувахме при баща ти, долавях как между теб и Ричард се заражда привличане. Ако се окаже, че е способен да търгува с открадната свещена вещ, искрено се надявам отношението ти към него да се промени.

Марая внимателно подбра думите си.

— Интересно, забелязал си привличане между нас, а аз изобщо не съм подозирала за съществуването му. И ако Ричард се окаже такъв, за какъвто вече го мисля, не искам да имам нищо общо с него.

— Много хубава новина – зарадва се Грег. – Ще ти дам предостатъчно време да решиш дали не съм човекът, с когото би искала да прекараш живота си.

— Грег… – запротестира Марая.

— Все едно не си ме чула. А сега по другия въпрос: лично направих някои проучвания и се убедих, че Чарлс Майкълсън е мошеник. Издирва купувач за пергамента. Дори ще ти кажа името на човека, чул за това от негови познати. Дезмънд Роджърс, известен колекционер. Марая, умолявам те – не допускай Майкълсън близо до себе си. Не бих се изненадал, ако той се окаже виновен за изчезването на Лилиан и на гледачката на майка ти. А дори и за смъртта на баща ти, Марая.

≈ 60 ≈

Главният помощник-прокурор Питър Джоунс звънна на Лойд Скот в кабинета му на Мейн Стрийт в Хакенсак, на една пряка от съда.

— Искаш да ми кажеш, че крадецът, нахлул в дома ми, е видял някого да бяга от къщата на Джонатан веднага след като е бил застрелян ли?! – възкликна Лойд. В гласа му се появиха гневни нотки: – Кога, по дяволите, го установи?

Питър Джоунс очакваше враждебния тон.

— Лойд, преди по-малко от двайсет и четири часа ми се обади защитникът на Грубер, Джошуа Шулц. Както ти е известно, много обвиняеми със сериозни провинения се опитват да ни убедят, че разполагат с важна информация за някой друг случай. Също така си наясно, че не са готови да помогнат на прокуратурата от добро сърце, а искат да получат по-лека присъда.

— Питър, никак не ме интересува какви са мотивите на този тип. Говоря като собственик на къщата, която е обрал. – Тонът на Лойд достигна опасни височини. – Защо не ми звънна веднага?

— Слушай, успокой се и ме остави да ти обясня какво се случи вчера. След като ми се обади Шулц, веднага говорих с прокурора. Проверихме твърдението на Грубер, че е използвал открадната електронна карта за пътни такси на връщане към Ню Йорк след обира у вас. Информацията е потвърдена. Не знаем кога Грубер е отишъл в Ню Джързи, но знаем кога е минал по моста „Джордж Вашингтон“ на връщане към Ню Йорк.

— Продължавай – подкани го Лойд нетърпеливо.

— Пресякъл е моста в десет и петнайсет. Марая Лайънс е говорила с баща си в осем и половина. Звъннала отново в десет и половина, но попаднала на гласовата му поща и се паникьосала. Знаем, че по това време той вече е бил мъртъв. Възможно е точно в тези часове Грубер да е опразвал сейфа в спалнята ви и да е чул – както твърди – изстрела.

— Добре. Какво следва?

— Грубер ни даде името на човека, на когото е предал откраднатите бижута. Казва се Били Деклар и държи вехтошарски магазин за употребявани мебели в долната част на Манхатън. Живее в стаичка зад магазина. Има дълго криминално досие и е бил съкилийник на Грубер, докато си е излежавал присъдата в Ню Йорк. Обадих се в прокуратурата на Манхатън за съдействие да получим заповед за обиск.

— Кога ще е готова?

— Обещаха да я вземат от съдията до три часа и нашите хора веднага ще отидат там. Ако се вярва на Грубер, бижутата на жена ти са непокътнати все още. Деклар възнамерявал през следващите седмици да ги пренесе в Рио и там да ги продаде.

— Връщането на бижутата е важно, но ще е далеч по-добре Грубер да ни опише човека, когото твърди, че е видял да напуска дома на семейство Лайънс.

— Засега се въздържа, защото иска да извлече максимална изгода, но вече е съобщил на адвоката си, че не е била Катлийн Лайънс. Ако информацията за прекупвача излезе вярна, ще уредим Грубер да седне с художник, за да съставят портрет.

— Добре…

Джоунс не се съмняваше, че в следващата минута Лойд Скот ще внесе възражение относно арестуването на Катлийн Лайънс, затова побърза да добави:

— Уоли Грубер е един от най-печените мошеници, които съм срещал. Прокуратурата в Манхатън разследва и други неразрешени обири. Не е изключено да са негово дело. Вероятно е използвал същото устройство за проследяване като поставеното на твоята кола. Този тип е наясно каква огромна изгода ще има, ако ни убеди, че е бил в дома ти по времето на убийството на професор Лайънс.

— Разбирам какво ми казваш – сряза го Лойд Скот. – Затова намирам за абсолютно ненужни и прибързани действията ви да арестувате крехка, болна и объркана от скръб жена. – Усети, че повишава тон, и направи пауза, преди да продължи: – В момента не ме интересува дали ще получим обратно бижутата или не. Настоявам веднага да предприемеш следващата стъпка: искам Грубер да седне с художника най-късно утре. Откровено казано, не ми пука какво ще му обещаете. Най-малкото – дължим това на Катлийн Лайънс. Настоявам да ме държиш в течение какво ще откриете при обиска. Очаквам обаждането ти.

Когато чу щракването за прекъсване на връзката, Питър Джоунс усети как мечтата му да стане следващият главен прокурор се изпарява напълно.

≈ 61 ≈

В единайсет Алвира седеше на стол до бюрото на жената, която разпределяше часовете за манипулациите в салона за красота в „Бергдорф“ и чакаше да види дали Лилиан Стюарт ще спази уговорения си час.

Бе дошла преди петнайсет минути и веднага обясни защо е там.

— Аз съм нейна стара приятелка. Когато госпожа Стюарт чака майстор и е заета, аз я отменям. Не вдига мобилния си, а преди няколко дни ми спомена, че днес в един ще идва човек да поправи хладилника, така че вероятно ще иска аз да го посрещна.

Жената – стилна, елегантна, с пепеляворуса коса – кимна.

— Разбирам ви. Цял ден загубих да чакам телевизионния техник, а той така и не се появи. Направо ме влудяват. Определят удобен за тях час, а после не го спазват!

— Съвършено вярно – съгласи се Алвира. – Както и да е, понеже не успях да се свържа с нея, а знаете колко е трудно да се уговори час с майстор, реших да отскоча дотук, за да разбера кога ще свърши. Ако ще се бави, аз ще го посрещна. Тъй като семестърът започва другата седмица, днес, предполагам, ще направи всички процедури.

Жената се усмихна и кимна.

— Да. Маникюр, педикюр, подстригване, боядисване и сешоар. Ще стои тук поне три часа.

— Съвсем в стила на Лилиан – усмихна се широко Алвира. – Винаги изглежда безупречно. Откога ползва салона?

— Беше от редовните клиентки, когато постъпих, а това стана преди близо двайсет години.

В единайсет и петнайсет Алвира отново отиде при жената.

— Започвам малко да се притеснявам – призна тя. – Лилиан навреме ли пристига?

— Човек може да си сверява часовника по нея. Никога не е забравяла уговорен час, но вероятно е възникнало нещо важно. Ако не дойде или не се обади до двайсет минути, ще освободя часовете.

— Най-добре – одобри Алвира. – Вероятно наистина е възникнало нещо важно.

— Дано не е голям проблем, като смърт в семейството например. Госпожа Стюарт е толкова мил човек.

— Надявам се да не е смърт в семейството – присъедини се Алвира, а наум добави: „И дано не става въпрос за смъртта на самата Лилиан“.

≈ 62 ≈

След обаждането на Грег Марая седна на леглото в апартамента си и се опита да сложи ред в чувствата си. Независимо от ужасната вест, че Ричард се е опитал да купи пергамента, тя не си го представяше като убиец.

Дали имаше доза истина в твърдението на Грег, че съществува привличане между нея и Ричард? През последните шест години Ричард идваше поне веднъж месечно в къщата.

Той ли беше истинската причина и тя да не пропуска тези вечери, запита се Марая. Погледна снимката на родителите си върху скрина. Толкова предадена се почувства, когато видя снимките на татко й с Лилиан. В момента изпитваше същото – че Ричард я е предал.

Спомни си как преди три години отиде на помен. Съпругът на нейна близка приятелка бе загинал в катастрофа, предизвикана от пиян шофьор, врязал се в насрещното движение по магистралата. Приятелката й Джоан седеше до ковчега. Марая я заговори, а тя само прошепна:

— Толкова ме боли… Много, много ме боли…

„И аз почувствах същото, когато узнах за татко и Лилиан – помисли си Марая. — Сега изпитвам същата болка заради Ричард. Дори не мога да се разплача – толкова много ме боли.“

Прав ли беше Грег в предположението си, че Чарлс Майкълсън е един от претендентите за пергамента? В това имаше логика. Преди години бе извършил нещо незаконно. Марая не знаеше какво точно, но споменавайки го, баща й винаги се разстройваше. А и Чарлс се преструваше, че е кавалерът на Лилиан, когато идваха на гости…

Все едно в момента го чуваше: „С Лилиан гледахме новия филм на Уди Алън. Непременно идете да го видите…“ или: „В „Метрополитен“ има страхотна изложба. С Лилиан…“

Всичко би допуснала за Чарлс, помисли си Марая. Виждала го бе как избухва, когато Албърт му противоречеше. Слава богу, че беше достатъчно разумен да не се държи така с баща й или Грег, пък дори и с Ричард.

Надигна се бавно и с усилие. Още не беше включила мобилния си. Извади го от чантата и видя, че има седем нови обаждания от предишната вечер досега. Алвира се бе опитала да се свърже с нея три пъти тази сутрин, последния път – преди двайсет минути. Две от останалите четири бяха от Грег. Ричард й бе звънял повторно снощи и рано тази сутрин.

Без да прослушва съобщенията в гласовата поща, тя набра Алвира. Изслуша разказа й как е влязла в апартамента на Лилиан с чистачката и как е ходила до фризьорския салон.

— Звъннах на декана на Лилиан. Ще я обяви за изчезнала в полицията на Ню Йорк. Много са притеснени. Детективите от Ню Джързи вече знаят, че още не се е прибрала вкъщи. Марая, в момента съм у дома с чаша чай пред мен и се опитвам да разнищя нещата, но засега не виждам какво можем да предприемем.

— Аз също – съгласи се Марая. – Но ще ти кажа какво е открил Грег. Чарлс е търсил купувач за пергамента сред колекционерите. Грег го е чул от приятел, известен колекционер.

— Ето нещо, на което да стъпя – обяви Алвира доволно. – Какво ще правиш днес, Марая?

— Бях в офиса си, сега съм в апартамента. Каня се да тръгвам към Ню Джързи.

— Искаш ли да обядваме заедно?

— Благодаря, но по-добре да се прибирам. Следобед Лойд ще получи психиатричната преценка за мама.

— Ще ти звънна по-късно. Дръж се, скъпа. Обичаме те.

По-късно, преди да седне в колата, Марая звънна отново на Алвира.

— Току-що се чух с Лойд Скот. Свидетел е видял някого да бяга от къщата, след като татко е бил застрелян. Обирал дома на семейство Скот, когато чул изстрел и погледнал през прозореца. Твърди, че ясно е видял лицето и може да опише човека. Алвира, моли се да е така. Моли се!

Час след този разговор Алвира продължаваше да седи неподвижно на стола до масата в трапезарията и да гледа невиждащо към парка. Най-после Уили наруши самовглъбяването й.

— Скъпа, какво се върти в главата ти?

— Не съм сигурна – промърмори Алвира. – Питам се дали не е време да направя приятелско посещение на професор Албърт Уест.