Глава 16

Натан Голднър сложи снимката върху осветения екран и направи на Сабрина знак да погледне.

— По-добре не може и да бъде. Можеш отново да налагаш Гарт и децата, да разбиваш белтъци и да шофираш. Сега да свалим гипса. — Наведе се над ръката и. — Защо не чувам радостни викове?

Тя едва се усмихна.

— Стефани? Добре ли си?

„Тъкмо в това е проблемът. Защо ли не мога да остана в гипс още няколко дни?“

— Извинявай, Нат. Мислех си за трите щайги ябълки в антрето. Защо не оставиш гипса още няколко седмици? Тъкмо Гарт и децата ще се научат как се прави конфитюр от ябълки.

„Наистина ли искам да остана още няколко седмици тук? А Лондон? Моят живот ме очаква. Тъкмо в това е цялата лудост, че не зная какво искам. Всъщност какво значение има? Та аз нямам избор!“

Нат се смееше, сигурен, че тя просто се шегува. Сабрина огледа бялата си, сякаш изтъняла китка.

— Може би трябва да я стегна с бинт? Мога ли да я движа свободно?

— Стефани, ако искаш можеш да белиш ябълки от днес до Коледа и да разместиш всички мебели в „Колекции“. Даже е препоръчително да я движиш повече. Костта е по-здрава от преди.

Тя се обади в галерията, че ще отиде на работа следобед, и излезе на верандата. През широко отворените прозорци нахлу лек ветрец и донесе аромата на вече вехнещите рози в градината. Хвърли поглед на щайгите, които Гарт бе оставил в ъгъла предната вечер. „Какво да правя с тях? Да приготвя поне един сладкиш?“

Наля си чаша кафе, взе лист и седна на масата. После пусна писалката и раздвижи китката. Чувстваше я лека и гъвкава. Опипа я, за да провери дали все пак не я боли. Никаква болка. Сабрина Лонгуърт, излекувана, здрава, готова да напусне доброволното си изгнание и отново да превземе света. Телефонът иззвъня. Знаеше, че е сестра й още преди да вдигне слушалката.

— Сабрина, как си? — задъхано попита Стефани. — Как са Пени и Клиф?

— Прекрасно — отвърна озадачена тя. „Не само задъхана, но и някак си напрегната, сякаш се страхува от отговора ми.“ — Вчера ходихме да берем ябълки. Стефани, какво да правя с три щайги златна превъзходна?

В смеха на сестра й прозвуча копнеж и тя веднага го долови.

— Те винаги се увличат. Защо не ги спря?

— Ние не бяхме при тях.

— Не бяхте…

— Разхождаме се из градината. Нямах желание да бера ябълки, а и ми беше трудно с гипсираната ръка. Оставихме ги да свършат цялата работа.

Последва пауза.

— Как е Гарт?

— Добре. Той е добре. Миналата седмица ти казах, струва ми се, че напоследък прекарва повече време вкъщи. Виждам как децата се радват и го чакат. Така че всички сме добре.

— И?

Сабрина пое дълбоко дъх.

— И тази сутрин аз…

— Питам за друго. За Гарт? Сигурно като се е върнал от Калифорния, е искал да се любите. Нещо като „Добре дошъл у дома“.

Долови отчуждението в гласа на сестра си. Сякаш искаше да увеличи още повече разстоянието помежду им.

— Така ли прави обикновено? — попита в отговор.

— Да. И този път го направи, нали? Е, голяма работа. Можете да правите каквото пожелаете. Прекалено би било да очакваме от някого безкрайно дълго да… върши неща, които са различни и… А и пет седмици са ужасно дълго време…

Изведнъж Сабрина разбра. Кой, кой ли бе другият мъж? Изглежда, бе станало неочаквано.

— Не, не са чак толкова много — отвърна предпазливо. — Много неща се случиха, но…

— Той искаше, нали? Искал го е… Сабрина, колко пъти досега сте правили любов с Гарт? Пет, десет пъти? Не ме лъжи!

— Веднъж. — Тя чу как Стефани пое дълбоко дъх. — В нощта, преди да замине за Калифорния. Не можах да го спра, Стефани, но това, което се случи, не означава нищо. То е без значение.

— За Гарт е имало голямо значение.

Тя не отговори. Сестра й седна върху раклата в спалнята и си представи как децата й берат ябълки. Обзе я носталгия. Искаше да поговори с някого за това. Но с кого? Габи скоро щеше да се върне, но на нея не можеше да каже. Не можеше да говори и със сестра си, която се беше любила със съпруга й.

— Колко ужасно! — промълви, имайки предвид не Гарт и Сабрина, а своята обърканост. Беше позвънила, за да каже на сестра си за круиза, но новината за ябълките предизвика носталгията й. Мисълта, че двамата са се любили я караше да желае Макс.

— Зная, че за тебе е ужасно — отвърна Сабрина. — Но аз не съм го прелъстявала. Стана така, че от доста време спим в едно легло. Мислех даже да не ти казвам…

— Защо не? Това не ме интересува. Можеш да се любиш с Гарт колкото си поискаш.

— Не ми предлагай съпруга си, Стефани — отвърна студено тя. — Случи се само веднъж. Няма да позволя да стане втори път. Не заради теб, а за да мога да живея в мир със себе си.

— Сабрина, почакай, не се сърди. Извинявай. Не исках да… Чувствам се толкова далече… Това, което правя тук, няма нищо общо с моя живот. Объркана съм. Сабрина? Там ли си?

— Слушам те. Какво се е случило, Стефани?

Усещаше обичта в гласа на сестра си и искаше да й разкаже всичко, но не смееше.

— Не зная, толкова странни, непознати досега чувства. Понякога не зная коя съм всъщност и како искам да бъда. Не, не. Зная, разбира се. Всичко това ще мине, аз ще се върна в своя дом, но… сега ми е трудно да ти го опиша.

Сабрина прокара пръст по една пукнатина на масата. Срещу нея изсъхнало листо се откъсна от авокадото, което Пени отказа да изхвърли, и падна на килима.

— Зная — отвърна тихо. — И с мене е същото.

— В Евънстън? — попита Стефани с такова удивление, че тя се засмя и усети прилив на обич към сестра си.

— Дори и в Евънстън. Доста неща се случиха.

— Да-да, ти вече ми каза.

„Е, добре — помисли Сабрина. — Свърши се. Странно защо още не ме пита за рентгеновата снимка. Знае, че днес ми свалят гипса. Трябва да й кажа и да се приготвя за тръгване. Какво значение има дали искам или не. Това си е нейното семейство, а аз съм една натрапница.“

— Стефани, имам среща с…

— „Амбасадор“ върви добре. Имаме много работа — прекъсна я сестра й.

— Така ли? Какво продадохте?

— Порцеланът, който ти купи в Китай. Пристигна преди три дни. Още не го бяхме разопаковали с Брайън и един дистрибутор от Бон дойде и го купи. Брукс го изпратил при нас. А един адвокат от Манчестър купи махагоновото канапе, с лирообразната облегалка. О, да, и лейди Старгрейв дойде. Иска да й намерим скрин Чипъндейл за новата й градска къща. Обещах да й доставя, макар че нямам представа откъде мога да го намеря.

— Томас Странг може да има. Той купи две миналата година. Ако не, сигурно има спи джилоуз. Бетина вероятно няма да забележи разликата, но аз мога да…

— Ще му се обадя — побърза да отговори Стефани и продължи, за да не даде възможност на сестра си да изрече най-важното: — Габриела е вече добре, макар че като девойче по цели нощи седи на прозореца, гледа луната и мечтае за Брукс. Не иска да излиза с друг. Мислех да я помоля да помага на Брайън в галерията, докато отсъствам.

Тя направи пауза.

— Докато… какво?

— Само още няколко дни. Сабрина. Срещнах един човек, различен от всички мъже, които съм срещала. Вълнуващ и… особен и невероятно богат — засмя се с престорено безгрижие. — Фантазия! Не е от типа мъже, с които бих искала да съм цял живот, но… Покани ме на круиз в Средиземно море с неговата яхта за четири-пет дни. Реших да отида. Това е единствената ми възможност да обикалям с яхта. Не искам да я пропусна.

„Ето защо ме накара да призная, че сме се любили с Гарт. Имала си нужда от оправдание. И затова все още не ме питаш дали са свалили гипса. Тихата, скромна Стефани, която постоянно се измъчваше, че сестра й я засенчва. Нерешителната Стефани, която срещна Гарт твърде рано и се омъжи за него. Същата Стефани сега се беше впуснала в опасна любовна история. Сабрина се усмихна при мисълта за коренната промяна в живота на двете. — Аз също преживявам тук своята любовна история, защото срещнах Гарт твърде късно.“

Средиземно море, яхта, пътуване. Та това беше нейният живот! Мисълта за него върна желанието й за всичко, което бе имала само допреди месец. Познаваше добре изживяването, което пътешествията с яхта носеха. Един затворен свят от лукс и чувственост, изолиран от пространството и времето. Ослепително бяла яхта се плъзга по синьо-зелената шир, а на хоризонта се мержелеят обгърнати с мъгла острови. Слънцето, като разтопен метал обагря всичко в златисти оттенъци. Прохладни каюти и тъмен, омайващ, сънлив секс през дните и нощите. О, как й липсваше всичко това!

— Ти си имала всичко това — продължи сестра й, сякаш бе чула мислите й. — И пак ще го имаш. За мен това е единствената възможност.

— Това е последният ти каприз, нали?

— Последният — обеща тя.

Сабрина пое дълбоко дъх. Още една седмица. С Гарт.

— Кой е мъжът?

Сестра й явно се колебаеше.

— Макс Стайвесънт.

— Не! — извика тя.

— Не бързай. Той много се е променил. Даже Александра го забеляза. Кога си го виждала за последен път? Той е живял в Ню Йорк през последните три години.

— Александра твърди, че се е променил?

— Каза, че бил станал по-зрял.

— Напълно в нейния стил — засмя се Сабрина. — Ти почти нищо не знаеш за Макс, Стефани. Питала ли си Александра нещо за него?

— Нямаше нужда да я питам. Аз проектирах новата му къща в Лондон. От първия до последния етаж. Също както ти си направила с къщата на Александра. Не ти казах, защото се страхувах, че може да се проваля. Но успях. Сабрина, аз зная всичко, което ми е нужно за Макс. Не ти искам разрешение. Вече му обещах, че ще замина. А ти не си човекът, който ще ме учи, че не трябва да влизам в леглото му.

— Не заслужавам тези думи — отвърна студено Сабрина. „Сигурна ли си? — запита се тя. — Та ти си влюбена в мъжа й!“

— Сигурно не ги заслужаваш — отвърна безгрижно сестра й, — но не разбирам защо възразяваш да замина с него. Явно причината не е Макс. Толкова ли си отегчена от Евънстън, та не можеш да издържиш още няколко дни? Тук не става дума за услуга. Не те моля за нищо. Бездруго и двете нямаме избор. Нат не ти махна гипса, нали?

„Тя иска да я излъжа! Подсказва ми как!“

— Не, отложи го за края на следващата седмица. Точно когато свърши твоето последно приключение.

— Виждаш ли? Значи всичко е наред. Няма да те карам да чакаш повече. Ще си взема билет за понеделник. Сабрина… Не ми се сърди. Имам нужда от теб. Зная, че един ден ще се върна при децата си и този ден е съвсем скоро. Ще живея в своя дом, ще се занимая с Пени и Клиф. Ще се опитам да оправя отношенията си с Гарт. Всичко ще е наред. Само че още не мога да си представя себе си там. Не съм готова. След обиколката вече ще бъда готова. Ще ми помогнеш, нали? Досега в моето семейство са станали неща, за които нищо не зная. Ти ще ми разкажеш, за да мога да се върна при тях, нали? Нали мога да разчитам на помощта ти, Сабрина?

— Разбира се! — Тя плачеше. — Винаги и във всичко.

Затвори очи. Усещаше огромното напрежение в гласа на сестра си. Знаеше, че Стефани иска да се върне, но се страхува. Каквото и да е станало между Гарт и Стефани, Сабрина трябва да изчезне. Жената, която той ще прегръща до края на живота си, ще бъде сестра й, майката на неговите деца. Стефани, забравила отдавна за Макс и неговата яхта. А Сабрина, някъде далече, зад един океан разстояние, ще продължава още дълго да плаче за Гарт.

„Следващият понеделник. Нека дотогава Стефани вземе от живота своя последен каприз. Аз й дължа това бягство. Нека да замине, без да знае за пътуването до Кънектикът, за сваления гипс. Нека да замине! Ще дойде време и за истината. За истината винаги има време.“


Сабрина наблюдаваше как Чикаго се накланя под тях, докато самолетът набираше височина и се отдалечаваше на изток. Езерото Мичиган се разсипваше в сребърни блясъци, заобиколено от метално — стъклени небостъргачи. Разпозна Евънстън и университета, зеленото петно на парка „Линкълн“.

— Краят на сезона — отбеляза Гарт. — Каква прекрасна есен! Тя протегна ръката с венчалния пръстен и я пораздвижи.

— Странна есен!

Той я прегърна. Усещаше на рамото си нейната лъскава кестенява коса. Дългите мигли бяха само на сантиметри от устните му. „Не сме ли пътували заедно и друг път? — запита се. — Миналата година, до Амстердам. Тогава тя отиде за един ден до Лондон, за да види сестра си. Колко време бяхме сами тогава?“ Не можеше да си спомни какво са правили двамата и дали изобщо са оставали сами. Вероятно не. Той отново погледна красивата жена до себе си и тъй като не можа да намери отговор, леко докосна с устни косата й. Тя не реагира и след малко той изтегли ръката си и отвори някаква книга. Тя веднага направи същото.

Когато се настаниха в лимузината на „Фостър Лаб“, която ги чакаше на нюйоркското летище, Гарт я погледна и кисело отбеляза:

— Единственото пътуване от една година, което мога да направя заедно с жена си, и вместо да бъда с нея, трябва да прекарам вечерта с началници от фармацевтичния бизнес. Каква глупост!

— А аз ще я прекарам с техните съпруги. Не е по-умно, нали?

— Искаш ли да избягаме? Да се върнем в Ню Йорк и да забравим за Станфорд. Само тази нощ.

— Не можем.

— Да-а, не можем. Забравих колко много искаш да работя в Станфорд.

— Нали вече ни чакат? Какво ще си помислят, ако не отидем? Гарт, какво да правя цяла вечер в компанията на съпругите им?

— Нищо. Просто ги слушай. Те, а не ти, ще имат работа тази вечер — да те забавляват, да ти внушат, че Станфорд е втората райска градина след библейската, така че ти да загубиш търпение и още следващата седмица да се пренесем тук.

— Нямам представа как да се държа с тях.

— Както искаш.

— Кажи ми ти как искаш да се държа. С широко отворени очи, подобно на Пепеляшка, попаднала в двореца по престилка, или студеня и недостъпна, или сдържана, но дружелюбна. Ще направя това, което искаш.

— Виж, обич моя, ти не си с мен, за да играеш някаква роля. Искам да бъдеш себе си.

— Ще направя всичко, което е по силите ми.

Колата навлезе в Станфорд, градче, подобно на Евънстън, разположено на шейсетина километра от Ню Йорк. Във фоайето на централната сграда на „Фостър Лаб.“ вече ги чакаха трима от директорите на компанията. Огромната сграда от стомана и стъкло сякаш се носеше над море от зеленина с фонтан пред главния вход.

Жените бяха облечени в сини, зелени или кафяви вълнени костюми. Наредени до съпрузите си, те посрещнаха семейство Андерсън с добре отрепетирани сърдечни усмивки. Дадоха им една-две минути, за да осъзнаят напълно великолепието на приемната, в която двамата се бяха озовали, убедени, че по-нататък омайната обстановка ще направи своето. Гарт не реагира. Сабрина знаеше, че разкошният декор изобщо не може да го впечатли. Всъщност той почти не го забеляза. Би бил много по-заинтересуван от оборудването в лабораториите, отколкото от всичкия махагон в Кънектикът, мислеше тя. Съзнаваше обаче, че домакините очакват някакви отзиви, затова огледа залата и изрече със сдържан възторг.

— Внушително. Великолепно.

Усмихнати, жените една след друга й протягаха ръце за запознанство, и междувременно хвърляха крадешком по някой поглед на Гарт, който за тяхно учудване се оказа по-млад и красив, отколкото това е прието за един професор по генетика. Щом съпрузите им го отведоха, те се съсредоточиха върху Сабрина.

— Ето че отново се срещнахме — каза първата. — Добре дошли в Станфорд.

Думите й я завариха напълно неподготвена. Стефани никога не бе посещавала Станфорд. Тази жена е била в Евънстън, но защо Гарт не й бе споменавал за това? — Щастливи сме да бъдем във „Фостър Лаб.“ — отвърна тя, но то явно не бе достатъчно, защото настъпи неловко мълчание.

— Твърде много лица за една вечер след пътуване — намеси се друга от дамите. — Вие, разбира се, помните Ирма Калън.

— Президент — бързо я допълни госпожа Калън.

— … от времето, когато тя се отби в Чикаго по пътя за Лос Анжелис — продължаваше с безценните подробности спасителката на Сабрина. — А аз съм Фреди Пейн, вицепрезидент, финанси.

— Енджи Уорнър — протегна ръка следващата. — Вицепрезидент, производство.

Този път реакцията на Сабрина бе по-адекватна. Те се представят с титлите на мъжете си!

— Стефани Андерсън — отвърна на свой ред. — Професор. Фреди Пейн поклати едва забележимо глава, за да я предупреди. „Лошо начало — разбра Сабрина. — Опитай пак!“

— Ние с нетърпение очаквахме това пътуване — опита се да поправи белята.

— Ах, и ние се чудехме — отвърна Ирма Калън. — Твърде много пъти беше отлагано.

— Искаме да обикнете нашия град — присъедини се Енджи Уорнър. Ниска и пълничка, с ангелско лице и устни като розичка, тя беше идеалният миротворец. — Да обикнете и нас. Предлагаме ви кратка обиколка преди приема у Ирма, след това едно посещение в училището и дамския клуб, ако желаете, може би…

Сабрина леко се поклони в знак, че приема. Кой ли би могъл да откаже нещо на Енджи Уорнър? Или пък на която и да е от тях, поне за момента? Мъжете им печелеха над триста хиляди годишно, а нейният — трийсет и пет хиляди. Сред тези жени, въоръжени с парите и престижа, и при това на техен терен, тя беше в неизгодна позиция. „Не трябва да го забравям“ — каза си наум.

Ирма Калън ги поведе към своя силвър шедоу. Колата се плъзгаше безшумно по широките, тихи улици покрай двестагодишни църкви и полето, днес превърнато в парк, където бе станало едно от сраженията по време на Гражданската война.

Спряха пред триетажна тухлена къща с няколко допълнителни пристройки от двете й страни. „Като пияна кокошка, размахваща крила“ — реши Сабрина. Ирма Калън й беше крайно антипатична. „Но това е жената на президента! Покажи уважение, Сабрина!“ — подкани се тя.

Госпожа Калън беше висока и грубовата жена, с издължена брадичка и разногледи очи. Този дефект често предизвикваше объркване у събеседниците й, които не знаеха кое око да гледат при разговор. Сабрина си избра лявото и скоро установи, че почти през цялото време е в неговия фокус. Жена, която неволно правеше другите нервни, с труден характер, не би приела любезно млада и красива жена, която си позволи лека шега с титлата на съпруга си и даже по-лошо — бе забравила предишната им среща.

Но Ирма Калън имаше великолепен дом, обзаведен с въображение и вкус. Сабрина с възхита разглеждаше просторните стаи, в които майсторски се съчетаваха два прости, елегантни стила. Мебели шейкър се съчетаваха с по-масивни произведения на Филип Уеб от началото на века, боядисани в онова неподражаемо зелено, което бе станало негова търговска марка, украсени с лакирана кожа или благородни сребърни орнаменти. Прокара ръка по деликатната ажурна украса върху капака на пианото.

— Уеб — промълви тя. — Прекрасно!

Ирма я погледна стреснато и за миг погледът й се фокусира върху нея.

— Откъде знаете, че е Уеб? — попита направо.

— Познавам мебелите. Работя с антики.

— О, така ли? — извика възторжено Енджи. — Тогава сигурно ще харесате „Силвърмайн“. — И тъй като Сабрина я погледна озадачена, тя продължи: — Нашата артистична колония. На няколко километра оттук. Поне веднъж седмично ходим там на покупки или на обяд.

— Имам чувството, че Стефани е няколко нива над „Силвърмайн“, Енджи — заема се Фреди Пейм. — Тя вероятно познава много по-добре от всички в колонията интериора. Дори повече и от тебе, Ирма.

Сабрина застана нащрек. Женска война! Вече беше забелязала признаците й в колата.

По време на обяда Енджи бе заета изцяло с поддържането на мира между Фреди и Ирма. Статутът на жените повтаряше йерархията на мъжете им. Ирма, като съпруга на президента, беше най-високопоставената и ръководеше обяда, както и целия светски живот на компанията, но често оставяше Енджи да заглажда пукнатините, които нейният рязък характер отваряше.

Докато ядеше грейпфрут и пуйка по флорентински, Сабрина развеселена наблюдаваше престрелката. Беше свикнала с подобни микровойни сред висшето общество на Лондон „Има ги навсякъде, дори в Евънстън. Не ги забелязвах, защото приемах Евънстън като нещо временно“ — мислеше си тя.

Нищо, свързано с Гарт, не можеше да бъде постоянно.

Усети болката, с която вече беше свикнала. Изведнъж чу гласа на Ирма.

— Моля? Извинете, замислих се за нещо друго.

— Казах — натърти този път домакинята, — че имаме намерение да организираме вечеря в клуба, за да можете вие с вашия съпруг да се запознаете с всички. Трябва да знаете, че ние сме много сплотено общество. Много от мъжете в Станфорд пътуват ежедневно до Ню Йорк, но ние смятаме, че нашето призвание е тук. „Фостър“ е най-престижната институция на Станфорд и онези от нас, които заемат водещо място в компанията, са начело на обществото в града. Ние даваме на Станфорд сила, защото предпочитаме да си харчим парите тук, а не в Ню Йорк. Това е отговорност, която носим с радост, но тя би имала резултат само ако сме заедно. Фреди смята, че това са глупости, може би под влияние на някои свои твърде странни приятелки.

— Чиито съпрузи не са началници — обади се Фреди.

— Но Фреди никога не се отклонява прекалено далеч — обърна внимание на забележката й Ирма. — Защото всеки от нас се нуждае от останалите, както сама ще видите, когато съпругът ви дойде на работа тук. Ще ви помогнем да станете една от нас. Фактът, че ще трябва доста да учите, не бива да ви притеснява. Ясно е, че щом идвате от Средния Запад, едва ли ще познавате нашия стил. — Тя направи кратка пауза. Енджи изглеждаше доста притеснена. Фреди намигна на Сабрина, която слушаше мълчаливо, с широко отворени очи. Домакинята продължи: — Нашият начин на живот постепенно прониква и в останалата част от страната. Често, разбира се, докато другите възприемат и усвоят това, което правим, ние вече сме създали нов стил и те отново трябва да се учат. Ние черпим своя стил от културните центрове на Европа. Ние например вечеряме по-късно от вас, да речем в осем, дори понякога в девет. Шест часът, разбира се, е подходящо време за децата. Освен това никога не се храним в задни дворове, не понасяме барбекюта и други блюда, които се приготвят в облаци от дим и миризми. Не носим дрехи от една част, като гащеризони и джемпъри. Поддържаме държавните училища, защото те имат голямо значение за нашия град, но никога не пращаме децата си в тях. Вие сигурно имате деца?

— Две — машинално отвърна Сабрина. Беше замаяна, даже омагьосана от тирадата на Ирма. — Момче и момиче.

— И сигурно ги възпитавате като добри християни.

— Засега възпитаваме Клиф като център-нападател в отбора по футбол. За Пени още не сме решили.

Фреди избухна в смях, а Енджи тихичко се изхили. Ръката на госпожа Калън замръзна, както бе вдигнала чашата с кафе.

— Онези от нас, които са благословени с материално богатство, приемат сериозно отговорността си пред обществото.

— Спокойно, Стефани — усмихната поде Енджи, усетила, че Ирма става за смях. Тя не знаеше точно по какво — дали по това, че веднага позна марката на пианото, или заради спокойствието и безразличието, с които наблюдаваше президентшата, или заради царствения начин, по който държеше главата си, но си личеше, че Стефани не е провинциално момиче. А може би защото беше красива, заради което Енджи благородно й завиждаше, както завиждаше на други жени заради кулинарните им умения. Не искаше Стефани да си състави за тях мнение по поведението на Ирма. — Ирма винаги е ужасно сериозна с непознати хора, но в нашата група тя наистина е забавна. Играе тенис и понякога трябва доста да се изпотя, за да я победя. Понякога успяваме да я убедим да поиграе с нас волейбол. Не много често, разбира се.

— В Средния Запад не играем много волейбол — със сериозно изражение каза Сабрина и леко приведена напред, погледна лявото око на Ирма, — но затова пък прогресът донесе тениса направо до входната врата. Разбира се, стараем се да станем изискани. Нерядко някоя от жените облича я „Карл Лагерфелд“, я „Пери Елис“. От време на време заедно с вечерята сервираме и вино. Най-често монтраше или брьойли, ако сезонът позволява червено. А напоследък най-смелите от нас започнаха да сервират салатата след ордьовъра, вместо преди него. Разбира се, има още много да учим и ние работим упорито и ежедневно. Бъдете сигурна обаче, че сме ви признателни за всичко, което ни позволявате да заимстваме от вас.

Настъпи продължителна пауза. Енджи се опита да се усмихне, но устните й трепереха.

— По дяволите! Как си, Ирма? Като размислиш малко, може и да ти мине — обади се най-после Фреди и се обърна към Сабрина: — Ирма ни каза, че вие сте стеснителна домакиня от пущинаците. Ирма, скъпа, трябва да скриеш първите си впечатления в килера. Те не ти вършат работа. Стефани, хайде да излезем на терасата.

Сабрина остана неподвижна.

„Дявол да го вземе! Какво ми става? На мое място Стефани щеше да мисли за Гарт. Щеше да бъде смирена и мила и щеше да остави президентшата да се перчи колкото си иска, а аз мисля само за себе си и развалих всичко. Защо, за Бога, оставих тази глупава жена да ме хване в капан?“

— Стефани? — извика Фреди. Сабрина стана, извини се и я последва навън. Двете седнаха на каменния парапет. — Тя може да причинява зло, но не е опасна, освен ако ти не й дадеш тази власт. Номерът е да не забравяш, че тя е глупачка, която трябва да възприемаш сериозно.

— Само ако Гарт поиска това от мен.

— А защо иначе би дошла дотук? — учуди се другата жена.

— За да видя света и светът да види мен. Защо всички смятате, че въпросът е решен? Няма ли място за съмнение?

— Виж какво, мила, не зная какво ти е казал съпругът ти, но той не е тук за интервю. В момента тече заседание, на което се обсъжда всичко, което неговата длъжност трябва да включва, до най-големи подробности. В същото време ние трябва да проверим дали твоето сърчице подскача от възторг при мисълта да станеш една от нас. От това, което чух, излиза, че ще се преместите в Станфорд веднага след края на учебния срок.

Сабрина се чувстваше предадена. Гарт не й бе казал, че въпросът е решен. Дали наистина смяташе да приеме работата, без да обсъди това с нея?

— Хей, всичко е наред — окуражи я Фреди. — Не обръщай внимание на Ирма. Тя е само една от дребните подробности на тукашния пейзаж. Съветвам те обаче, когато се преместите тук, да направиш възстановка на пиесата, която сте й изиграли в Чикаго. Ще бъде безкрайно поласкана. За да намерите своето място сред нас, ще са нужни няколко неща — една вечеря с подходящо подбрани гости, няколко обяда, една-две благотворителни акции, присъствие на няколко от приемите на Ирма. Трябва да намериш начин да се спогаждаш с нея. През останалото време можеш да бъдеш вярна на себе си. Ако си дискретна, ще можеш да живееш както си поискаш и с когото си поискаш. Тук животът не е никак лош.

— Зная. — Сабрина се изправи и приглади полата си. Стефани ще може да се оправи с тях. Ще се преструва, че е това, което Ирма очаква от нея. Няма да се ядосва, но няма и да затъне в отношенията им подобно на Енджи и даже Фреди. Сестра й ще живее доста добре сред тях.

— Ти ме спаси два пъти — обърна се тя към Фреди. — Благодарна съм ти за това. Сега обаче трябва сама да поправя стореното.

Влезе в трапезарията и се насочи към Ирма.

— Беше толкова грубо от моя страна… може би защото днес натрупах много нови впечатления. Обядът бе прекрасен, а разговорът — наистина интересен…

Ирма я погали майчински по главата.

— Приемаме вашите извинения. Моят съпруг смята, че вашият съпруг ще бъде голяма придобивка за „Фостър“. А сега да тръгваме на обиколка.

Те се качиха в колата и се отправиха към новата гимназия, после посетиха болницата, където Ирма оглавяваше женския доброволчески отряд. Поседяха малко на брега на Лонг Айлънд и погледаха лодките. Сабрина с тъга си спомни за дома. После се върнаха в централата на „Фостър Лаб.“, за да вземат мъжете, и всички се отправиха на вечеря в клуба, където семейство Андерсън трябваше да се запознае с местния елит.


Докато пътуваха към хотел „Плаца“ в Ню Йорк, Гарт хвана ръката й.

— Нахранен и засипан с ласкателства: за обяд — патица, за вечеря — раци. Какво беше това, което ни сервираха за десерт?

— Лешников мус с пюре от ягоди.

— Така ли се хранят професорите в Кънектикът според теб?

— А жените им винаги ли трябва да изслушват лекция за това как изостаналите жители на Средния Запад трябва да се учат на изисканост от високоразвития Източен бряг?

— Интересно. Кой изнесе тази лекция?

Тя му описа как е минал обядът, без да спестява нищо.

— Мисля, че не ти помогнах много. Но ако Фреди е разбрала правилно, въпросът е решен и ти получаваш работата.

— Още нищо не съм решил. — Той продължаваше да държи ръката й. — Съгласих се единствено заради нас. Никога няма да взема решение, без да се посъветвам с тебе. Струва ми се, че щом си натрила носа на Ирма Калън, може би искаш да ми подскажеш да не приемам работата — попита я предпазливо.

Сабрина затвори очи. Всички лъжи, измами, инсинуации от последните пет седмици се изправяха между тях като непреодолима стена. „Обич моя, искам да ти помогна. Искам да бъдеш щастлив. Но обещах на Стефани…“

— Гарт, ти трябва да вземеш решението. Аз не мога да решавам вместо тебе.

Уморен и потиснат, той пусна ръката й. Ако вече не се интересуваше от работата му, значи не виждаше общо бъдеще за двама им. Все пак беше ясно, че го обича. Виждаше го в очите й, чуваше го в гласа й. Тя го обичаше.

Защо тогава го отблъскваше от себе си? Защо при всяка близост рязко се отдръпваше и затваряше в себе си? Колко много възможности да разговарят откровено бяха пропуснали? Сякаш се страхуваше, че неговите аргументите и собствените й чувства ще я накарат да остане, а тя не искаше да се поддава нито на аргументи, нито на чувства. Все още не знаеше дали да го напусне, или да остане при него, все още търсеше път.

Как, по дяволите, един мъж може да се пребори с тази каша? Защото, разбира се, Гарт имаше твърдо намерение да се пребори. В овощната градина й беше казал, че ще приеме всяко нейно решение, но сам съзнаваше, че това е глупост. Щеше да се бори, за да я задържи. Но не можеше да разбере защо тя нарочно се държи на разстояние от него, защо отказва да се люби с него, защо дори и с децата не беше вече толкова строга, а без да знае отговора, не можеше да намери пътя, по който да я върне при себе си. Те мълчаха до края на пътуването.

Сабрина стоеше до прозореца на хотелската стая и гледаше към тъмнозеленото петно на Сентрал Парк, заобиколено от силно осветените здания, които никога не заспиваха.

Гарт заключи вратата.

— Не искам да приема тази работа — каза рязко той. На масата ги очакваше бутилка шампанско със закачена визитна картичка с благопожеланията на семейство Калън. Той я отвори. — Дори и тя да означава раци с шампанско всяка вечер.

— Защо?

Напълни двете високи чаши и й подаде едната.

— Откога не сме били в хотелска стая с теб? „Ние с теб никога не сме били в хотелска стая!“

— Отдавна. — Тя седна на дивана. — Защо не я искаш?

— Защото през цялото време моите домакини говориха единствено за пазара, потребителя, рентабилността, измерена в долари на час изследователска работа, и възвращаемост на инвестициите. Защото те възприемат кръстосването на гените единствено като продукт, сякаш аз съм главен готвач, чиято задача е да приготвя екзотични блюда. Защото искат да правят това, което се очаква от тях — пари. И защото аз искам да правя това, което университетът очаква от мен — да експериментирам и преподавам. Защото не искам постоянно да обяснявам защо се занимавам с тенденция, която смятам за перспективна дори и да не даде резултати с години, ако въобще стигна до резултат. Защото не мога да разглеждам проблемите на генетиката в светлината на балансния лист и отчета за приходите и разходите на компанията. Защото, дявол да го вземе, те не са моята среда. Още шампанско? Тя му подаде чашата си.

— Още две съображения — продължи Гарт и се отпусна в креслото до дивана. — Първото, както казах преди малко, и ти си толкова чужда на тази среда, колкото и аз. Може би ако бяхме дошли преди два-три месеца, щеше да мислиш иначе и нямаше да натриеш носа на Ирма Калън. Миналата пролет в Чикаго ти й устрои посрещане, достойно за братовчедите на английската кралица. Но ти се промени много след онова пътуване в Китай.

Направи пауза в очакване тя да каже нещо, но Сабрина мълчеше.

Гарт нямаше сили да я погледне. Никога не бе чувствал така осезателно нейната близост. Той пресуши чашата си.

— И едно от нещата, които най-много харесвам откакто се върна от Китай, е, че вече можеш да сложиш на мястото й всяка надута еснафка, която се смята за царица на местния елит, без да се притесняваш какво ще си помисли за теб или за мен. Което означава две неща — или ти си станала много по-самоуверена отпреди, или…

— Или? — Сабрина съсредоточено наблюдаваше мехурчетата в чашата си.

— Или не даваш пет пари за това какво ще стане с мен. Или с нас.

Настъпи тишина. Меката светлина на нощната лампа пронизваше дълбокото зелено на бутилката и проникваше в течността, докато Гарт доливаше чашите им. Стаята тънеше в полусенки. От поли открехнатата врата към спалнята тя виждаше леглото, приготвено от камериерката, която бе включила нощните лампи и на всяка възглавница бе оставила по един шоколад. Досега никога не бяха оставали сами, без децата. В настъпилото мълчание Сабрина усещаше присъствието му като нещо материално по кожата си, на устните си, сякаш беше облак, който я обгръща отвсякъде.

„Той вече е станал част от мен“ — помисли си.

— И накрая — поде отново Гарт, след като видя, че тя няма да каже нищо, — предложиха ми да стана директор на Института по генно инженерство, който от другата година ще бъде открит. По план тази пролет трябва да започне строителството.

— Гарт! — Тя го погледна с блеснали очи. — Но това е страхотно! Трябваше с него да започнеш. Защо не ми каза по-рано? Всичко друго е без значение, нали?

— Може би. Още не съм приел предложението.

— Защо? Нали това е всичко, за което мечтаеш от години?

— Не бях сигурен дали ти го искаш колкото мен. Заплатата е около две трети от това, което бих получавал във „Фостър“, но на практика много по-малко, защото „Фостър“ дават огромни премии, кола, командировки, членство в клубове и прочие. Никой университет не може и да мечтае за подобни привилегии. Зная колко те притеснява нашето финансово състояние.

— Но при всички причини, които току-що изброи…

— Казах, че не искам да работя за „Фостър“, но ако ти искаш, ако смяташ, че двамата…

— Но ти ще намразиш работата си!

— Вероятно — сви рамене Гарт. — Ще се занимавам с изследователска работа, а с останалото ще гледам да се справя някак си. — Той се наведе напред. — Стефани, чуй ме. Аз те обичам. Не мога да си представя живота без теб. Нищо, което постигна, не би имало стойност, ако не мога да ти го донеса вкъщи, ако не мога да те повикам и да чуя как ти ми отговаряш, ако не мога да се събудя сутрин и да те видя до себе си. Цялото очарование на моята работа изчезва, когато те погледна. И ако те нямам, не зная дали бих могъл да работя. Без теб аз не съм завършен. Не разбираш ли? Не разбираш ли, че съм готов на всичко, за да вплета твоя живот с моя? Ако ми кажеш да приема работата във „Фостър“…

— Не искам да я приемаш.

— Какво значи това? — погледна я мрачно той. „Означава, че те обичам и искам да бъдеш щастлив дори когато вече ще съм далеч от тебе, когато никога няма да ме виждаш до себе си, когато се събуждаш сутрин.“

Гарт наблюдаваше как устните й потрепват и очите й се пълнят със сълзи. Понечи да стане и да я прегърне, но се застави да изчака.

— Не разбирам какво означават тези сълзи.

Сабрина зарови лице в шепите си и дълго сдържаните сълзи потекоха на воля. „Не мога повече. Съжалявам. Толкова можах да направя. Нямам сили за повече.“

— Какво означава това? — повтори дрезгаво той. Стана и свали ръце от лицето й. То беше мокро, устните й трепереха. Очите й светеха с тъмния блясък, който бе видял в онази сутрин, когато тя го наблюдаваше, без да подозира, че е буден.

— Че те обичам. — Думите бяха изречени. Гарт я прегърна и потънала в обичта му, Сабрина усети, че най-сетне е щастлива.

Двамата влязоха прегърнати в спалнята и докато се събличаха един друг, бързаха да се докоснат, сякаш за да се убедят, че това, което става, е истина и им принадлежи.

Гарт махна гребена от косата й и тя се разсипа тежко върху раменете й. Той гледаше слабото й тяло и прокара ръце по копринената кожа, сякаш никога досега не я беше виждал. Още веднъж я прегърна страстно и усети как тялото й веднага откликва.

— Обичам те, обичам те! — задъхана от възбуда, повтаряше Сабрина.

Гарт вдигна глава и очите му срещнаха нейните.

— Отново те намерих, любов моя!

— Да! — прошепна тя.


Макар че всичко беше заплетено и объркано както преди, целият свят й изглеждаше различен. Сабрина отново се взираше през илюминатора, както едно денонощие преди това и докато наблюдаваше причудливите форми на облаците, се сбогуваше с всичко скъпо, което трябваше да остави. Играта свърши. Трябваше да тръгне още днес. Бе взела своя дял от любов и страст, след който нищо нямаше да бъде както преди. Но колкото и свиден да беше този спомен, той никога нямаше да принадлежи на нея, а на Стефани.

Онова, което започна в средата на септември като безобидна шега, в края на октомври се превърна в сложна плетеница от страст и жажда. Но това, което беше невъзможно за Гарт и Сабрина, беше жизненоважно за Гарт и съпругата му. Знаеше, че и да иска, никога няма да го забрави, защото жената на Гарт беше нейното второ „аз“. До нея той поклати отрицателно глава, когато стюардесата му предложи списание, и отново се облегна назад.

— Невероятно колко много неща се промениха откакто ти се върна от Китай — замислено изрече. — Знаеше ли, че ще стане така, преди да тръгнеш? Или може би впоследствие си осъзнала, че това може да се окаже първата стъпка към нашата раздяла? Мисля, че това е обяснението на нещата. А после се върна и се опита да бъдеш съвсем различна от преди, сякаш бе решена на всичко, за да промениш нашия брак, да ме накараш да осъзная какво е станало с нас през тези дванайсет години. Иска ми се да ти кажа, че съм ти благодарен, макар че ти сигурно го знаеш. Искам да знаеш, че си давам сметка за всичко, което ти направи за нас, независимо че ти е било трудно да се промениш. Ти трябваше да извършиш промяната. Аз не бих могъл. Не знаех как. — Взе ръката й. — Това се опитвах да ти кажа миналата нощ. За нищо на света няма да те пусна отново да се отдалечиш от мен. Ти ме научи да… Стефани! Какво има? Какво ти е?

— Не зная. Вие ми се свят. — Тя наведе глава. — Съвсем неочаквано, моля те, поръчай ми чаша чай.

Той повика стюардесата. Сабрина облегна глава назад и затвори очи. „Какво ми става? Защо треперя? Не е заради Гарт. Нещо става. Нещо ужасно!“

Гарт понечи да спусне масичката и докато слагаше пред нея чашата, усети, че тя трепери.

— Стефани, скъпа, лошо ли ти е?

Сабрина хвана с две ръце чашата и изпи горещия чай. Той погледна часовника си.

— Единайсет и половина. След половин час кацаме. Децата и Вивиан ще ни чакат.

— Зная. Ще ми мине. Ще се оправя.

Тя се застави да мисли за Гарт. Какво бе казал той преди малко? Едва сега разбра защо не бе открил измамата. Гарт Андерсън, блестящият учен, с неговата остра наблюдателност и аналитичен ум, не бе могъл да различи жена си от нейната сестра — близначка, защото си беше внушил, че жена му се старае да се промени, за да спаси брака им! „Трябва да замина! Още днес! — мислеше си. — Ще се обадя на Стефани и ще й кажа да хване първия самолет. Но как ще я намеря? Тя е някъде из Средиземно море. С Макс! До петък или събота. Не мога да остана толкова дълго. Но не мога и да изчезна.“

Затвори очи. Трябваше да изчака връщането на сестра си, а в понеделник двете щяха да се срещнат на чикагското летище, да си разменят дрехите, ключовете и — ах, да! — венчалния й пръстен, и всяка да се върне в своя свят. В понеделник всичко приключваше.

„Край! Свърши се!“ — думите отекваха в съзнанието й като камбана. Сабрина ги чуваше, когато прегърна децата на аерогарата, когато влязоха вкъщи и тя започна да пече пържоли, а Гарт обикаляше стаите и затваряше прозорците, защото идеше буря. Те ехтяха в съзнанието й, докато слушаше какво са правили Клиф и Пени в училище, каква програма готвели за Деня на благодарността, в какво състезание участвали и как намерили едно коте на двора. Чуваше ги в бълбукането на кафеварката, в звъненето на телефона, в гласа на Гарт, който я викаше от всекидневната, че някой си Брукс Уестърмарк искат да говори с нея.

И тогава внезапно ехтенето спря.

— Госпожо Андерсън… Стефани… — Брукс се разплака и през риданията му Сабрина чу, че днес, в единайсет и половина чикагско време, яхтата на Макс Стайвесънт експлодирала в Средиземно море и всички пътници на борда, включително и сестра й, лейди Сабрина Лонгуърт, са загинали.

Загрузка...