Глава 23

Александра пристигна от Рио и дойде да пият чай.

— Чух, че оставаш тук за постоянно, освен това добре си се справила с Никола и сега двамата сте съдружници — започна веднага да я разпитва тя, като не скриваше любопитството си. — Но най-интересното, което разбрах, е, че два пъти си вечеряла с красив непознат мъж от добро потекло.

Сабрина се усмихна с удоволствие, радостна, че след двете самотни седмици има приятел до себе си.

— Казва се Димитри Карас и ме скри на тавана у тях, когато бях на единайсет.

— Ако не се лъжа, ти разказа част от тази история на рождения си ден — сети се Александра и очите й светнаха. — Ще я чуя ли някога цялата? Или може би и тя ще бъде като онази другата, която никога не довърши, защото се намеси Скотланд Ярд?

— Тази ще ти я разкажа до края, обещавам. Колко време ще останеш в Лондон?

— Е, колкото да прибера нещата от апартамента на Антонио и да науча всички интересни клюки…

— С последното се справяш чудесно.

— А също и да изкупя всичко интересно от „Хародс“, „Зандра Роудс“ и „Фортнъм“. Имаш ли време да отидем заедно на пазар? Или може би си заета със сватбата на Габи и Брукс?

— Има ли нещо, което да не си чула?

— Не съм чула как се чувстваш, след като си оставила две деца сами с баща им в Щатите.

Сабрина постави с треперещи ръце чашата си на масата. Всички го споменаваха, но много по-меко и внимателно. Казваха просто: те сигурно ти липсват, скъпа; вероятно за теб е много трудно… Но никой не го бе изрекъл така директно, както Александра. Човек трудно можеше да й даде отговор. Никой не знаеше, че писмата на Пени и Клиф лежаха на нощното шкафче до леглото й, че тя ги четеше и препрочиташе всяка вечер и им отговаряше в мислите си, но не и писмено — без разрешението на Гарт не можеше да го направи.

— Не обичам да говоря за чувствата си — заяви.

— Знам, скъпа, иначе щях да съм чула вече. Но си помислих, че може да искаш да споделиш нещо с приятелка като мен. Двете със Сабрина никога не сме си говорили за чувствата, които изпитваме една към друга. Но когато си казахме довиждане, точно преди онова проклето пътешествие, тя ме целуна. Учудих се, това съвсем не беше в стила й, и дори леко се отдръпнах. Струва ми се, че това я нарани; тя беше искрена в чувствата си, а аз не й дадох възможност… Доста мислих по този въпрос след смъртта й. Точно затова ще запазя къщата си, за да отсядам в нея, когато съм в Лондон. Антонио искаше да я продадем, а да задържим неговия апартамент, но аз не се съгласих; тази къща е и на Сабрина. Това ми напомня… докато съм тук, мога да те представя на някои хора, които ще са ти от полза в бизнеса, за компания, просто за да започнеш новия си живот тук, да ти помогнат да не мислиш непрекъснато за децата…

— Предпочитам да си живея сама на спокойствие.

— Искаш да размишляваш? За грешките от миналото? Ще се видиш ли скоро с тях?

— Не се предаваш лесно, нали?

— Хайде, скъпа, признай, че ти липсват. Сигурно тъгуваш и за своя красив съпруг, макар че е голям сухар. Разкажи ми, ще ти олекне.

— Не бих могла. Боли ме дори когато говоря за това. Боли ме през цялото време и ако ми бяха останали сълзи, сигурно щях да изпълня цяло езеро с тях. Какъв смисъл има да се говори за това? Искам да са близо до мен, искам къщата ми да е изпълнена с хора, които ме обичат и имат нужда от мен… О, господи, какво направих, започнах и сега не мога да се спра. Искаш ли още малко чай? Сипи си, ще се върна след минута.

— Не, остани. Господи, ужасно съжалявам! Просто не съм очаквала, че нещата са толкова зле. Но защо тогава ги напусна?

— Налагаше се.

— Той те е изхвърлил?

— Просто трябваше да си тръгна. Нямах друг избор. Не мога да се върна и не мога да ти кажа защо — добави бързо и цялата се разтрепери.

— Скъпа, просто не съм знаела — започна бързо Александра. — Никога няма да говоря за това. Не познавам човек, който да се отнася по този начин към семейството си; повечето от познатите ми оставят спокойно децата си на прислугата или в училища с интернати и на мен това също ми изглежда съвсем приемливо. Просто не знам дали бих искала да имам собствени деца, след като това създава… толкова емоции.

— Емоциите възникват само ако ги искаш — усмихна се Сабрина въпреки лошото си настроение.

Двете седяха известно време мълчаливо.

— Е, я ми разкажи сега за Димитри и неговия таван. Защо казваш, че си самотна, след като вечеряш с него?

— Димитри е просто един приятел.

— И аз съм ти приятел.

— Тогава мога да вечерям и с теб.

— Естествено. Но бих желала да прекараме повече време заедно. Имам налудничавото чувство, че те познавам от години; това е заради Сабрина. Но бих искала да те опозная още повече. Какво ли ще правя в Бразилия без теб? Ела за сватбата ми, моля те! Ще го направиш ли? Трябва да дойдеш, церемонията няма да е законна без теб.

— Кога е сватбата?

— Вечерта преди Коледа или на самата Коледа. Смяташ ли, че съм луда?

— Не, мисля, че правиш точно това, което искаш.

— Ти си единствената, която има достатъчно разум да каже това, а не да ме пита дали съм влюбена. Моля те, съгласи се да дойдеш.

— Не мога, Александра. Трябва да се задържа за малко на едно място, да свикна със ситуацията.

— Знаех, че ще кажеш точно това — кимна тя. — Но нали ще бъдеш тук, когато идвам в Лондон?

— Къде другаде бих могла да бъда?

— Обратно в Америка; при децата и съпруга си.

— Не, ще бъда тук — отвърна Сабрина и усмивката изчезна от лицето й. — И ще се радвам да те видя. Надявам се, че ще идваш често.

— Колкото мога по-често. Ако промениш решението си, можеш просто да пристигнеш и да се появиш на сватбата ми, не е нужно да се обаждаш предварително.

— Няма да променя решението си. Но ще те благословя и ще те целуна. И този път ти няма да се отдръпнеш.

Двете се погледнаха в очите.

— Ще ти кажа, скъпа, че точно в този момент не бих могла със сигурност да кажа дали ти си Сабрина или Стефани.

— Знам — отвърна й. — И точно така би трябвало да бъде.

Останалите казваха точно същото; започнаха да валят десетки покани за приеми и вечери, всички смятаха Стефани за сензацията на сезона, защото така успешно бе заела мястото на Сабрина. А после се появи една история, която привлече всеобщото внимание. На 17 декември на първата страница на „Таймс“ в Лондон се появи статията на Майкъл Бернард за кражби на произведения на изкуството и търговия с фалшификати. Имаше и снимка на Джули Фантъм. Последваха публикации и в международното издание на „Хералд Трибюн“, издавано в Париж, във вестник „Ди Велт“ в Германия и в „Ню Йорк Таймс“. Веднага след публикациите новината като буря връхлетя във всички ресторанти и кафенета, достигна до по-известните галерии и магазини за антични предмети в Лондон. Сабрина я чу рано сутринта, когато й се обади Никола, разтревожен, че е виждал фирмите „Уестбридж Импортс“ и „Рори Кар“ в регистрите на снабдителите на „Амбасадор“.

— Това, което искам да те попитам, скъпа Стефани, е дали и ние сме замесени? „Блекфорд“ няма нищо общо с тази история. Спомням си, че съм се срещал няколко пъти с този Кар, но никога не съм купувал нищо от него. Но Сабрина е купувала; има няколко порцеланови предмети, които фигурират…

— Какви порцеланови предмети, Никола?

Той й ги описа. Балерини, животни, фигурки, птици. Не са майсенско производство. Но всички документи и фактури бяха унищожени веднага след продажбите им. Може би някъде в списъците на „Уестбридж“ „Амбасадор“ ще бъде спомената, заедно с десетки други галерии, но в статията на Майкъл и Джули изобщо не ставаше дума за „Амбасадор“, така че нямаше основание да се направи връзка между кражбите и измамите и нейния магазин. Едва ли някой ще се задълбае в такива подробности, след като главното вече бе станало достояние в цял свят: мултимилионерът Макс Стайвесънт, личната му колекция от произведения на изкуството, мрежата му от сътрудници за кражби на старинни предмети, търговия с фалшификати, експлозията в Средиземно море, причинила смъртта на толкова много хора, между които и красивата лейди Сабрина Лонгуърт.

— Не сме замесени — каза Сабрина. — Порцелановите предмети, които Сабрина е купувала от „Уестбридж“, са истински; тя ми каза, че е проверила специално това.

— Но сигурна ли си? — продължи да настоява Никола. — Не бих искал да те притеснявам, Стефани, знам, че това ти навява лоши спомени…

— Никола, ще повторя още веднъж. Ние не сме замесени. Не съществува никаква опасност. Но слухове наистина може да има. Ако обаче чуя, че поставяш под съмнение авторитета и стабилността на „Амбасадор“, без никакво колебание ще преустановя сътрудничеството си с теб и ще изкупя твоя дял. Предполагам, че това ще те успокои.

— Господи, Стефани, не съм и помислял… Вярвах на Сабрина, дори й се възхищавах. Но тя беше на онази яхта и трябва да съм сигурен…

— Сега вече си. Така че няма смисъл да продължаваме да говорим по този въпрос.

— Да, права си. Ще дойдеш ли в магазина днес?

— Разбира се.

Тя прекарваше доста време в кабинета си всеки ден, за да компенсира пропуснатото през последните три месеца. Имаше чувството, че се е зареяла в някакво ничие пространство между миналото и бъдещето, като се опитваше да изгради бариера пред сегашния си живот и работата си, отвъд която да останат спомените за сестра й, за един съпруг, деца и дом. Живееше ден за ден. Планирането на бъдещето би означавало да си затвори окончателно вратата към миналото. Знаеше, че тази врата всъщност вече е затворена, но независимо от това й бе по-лесно да живее само в настоящето.

Оливия Чейсън бе част от настоящето. Тя й се обади, за да я покани на вечеря.

— Ще бъдат малко хора. Бях приятелка със Сабрина и много бих искала да те опозная по-добре, така, както познавах нея.

— Съжалявам, но вече съм се уговорила да вечерям с един приятел…

— Доведи го и него, скъпа. Предполагам, че ще се чувства удобно с нас.

Явно искаше да я попита: „Той от нашия кръгли е?“, досети се Сабрина.

— Казва се Димитри Карас.

— А, международния банкер. Срещнахме се с него на една вечеря след погребението на Сабрина; имаме няколко общи приятели. Непременно го доведи.

Четиринайсет души бяха седнали около масата за вечеря в къщата на Оливия, близо до Белгрейв Скуеър. Всички поздравиха сърдечно Сабрина, бързо се отърсиха от неудобството си и започнаха с любопитство да я разпитват за подробности около скандала с кражбите на произведения на изкуството и търговията с фалшификати. В сутрешните вестници вече се бе появила втората поредна статия по този въпрос.

Обсъждаха темата така, между другото, както богатите и силните обикновено споменават незначителните неща, но също и с известна тревога, тъй като всички те влагаха доста пари в произведения на изкуството и никой не беше сигурен, че утре няма да попадне на измамници.

Някой попита Сабрина как биха могли да се различат фалшификатите. Тя отвърна кратко, като описа различните видове глина, глазури, бои и оформление.

— Обикновено инстинктът помага — отбеляза тя. — Когато човек дълго време е изучавал детайлите, той просто придобива чувство за стил и оформление, което му помага да разграничи оригинала от копието — поколеба се за миг, а после продължи по-уверено, — когато ги разгледа внимателно. Но обикновено ние проверяваме оригиналността на предмета, като търсим онези белези, които можем да посочим на клиентите си за доказателство, че една картина е оригинал, а не копие. Според мен малко фалшификати биха могли да останат дълго време неразкрити.

Всички я слушаха с огромно внимание.

— Невероятно — обади се някой. — Но Макс май не е смятал така?

Димитри постави ръката си върху нейната, но тя нямаше нужда от помощта му. Вдигна глава и погледна хладно към края на масата.

— Не бих искала да обсъждам Макс Стайвесънт и дейността му.

— Така ли — започна друг, но приглушен шепот го накара да млъкне.

— Не бъди глупав, сестра й…

— Само преди няколко седмици…

— Ама че глупаво от твоя страна…

— Стефани е моя гостенка, а не нает експерт по антики — силният глас на Оливия заглуши шепота. — Бих искала всички да я приветстваме с пристигането й в Лондон. — После се обърна към Сабрина, която седеше от дясната й страна. — Скъпа, не отговаряй повече на никакви въпроси. Искаш ли още малко вино?

Сабрина и Димитри се усмихнаха един на друг.

— Но ти ми забрани да отговарям! — отвърна тя на Оливия. Всички около масата се засмяха. Някой попита за нова игра в Монте Карло, а Димитри започна да разказва на Сабрина за вилата, която току-що си е купил близо до Атина, непосредствено до вилите на сестрите си и техните семейства. Тя го слушаше мълчаливо, доволна от присъствието му. По някакъв начин той й напомняше на Гарт, особено с желанието си да й помогне, когато имаше нужда от него, но без да се натрапва. Дори блясъкът в очите му… Но не, нищо не можеше да се сравни с блясъка в очите на Гарт.

— Тя наистина е прекрасна — казваше Димитри за вилата си. — Ще дойдеш ли някой ден, за да я видиш?

— Може би някой ден — усмихна му се тя.

— Вечеряхме три пъти заедно — каза той. — Но не сме по-близки от първия път, когато те срещнах.

— Надявам се, че сме приятели — тихо отвърна тя.

— Приятели. Разбира се. Но аз бих искал нещо много повече, ти знаеш. Макар че нямам намерение да бързам.

— Много разумно — измърмори Сабрина. — Както добре знаеш, аз все още съм омъжена.

— Не е необходимо да ми напомняш. Освен това все още си влюбена в съпруга си.

Тя за миг се вкамени, а после бързо каза:

— Мисля, че не би трябвало да обсъждаме този въпрос.

— Моля те, извини ме — отвърна той и постави ръката си върху нейната. — С теб сме толкова различни, възприемаме по различен начин нещата. Трябва да знаеш, че цял живот пазя спомена за теб. Винаги съм те носил в сърцето си след онзи забележителен следобед. Не съм ви забравил двете със сестра ти.

Двамата тръгнаха да се разходят из къщата и Сабрина се поотпусна, когато Димитри започна да разказва за себе си, особено когато стана дума за репортера, който ги „осиновил“, него и сестрите му, след като ги снимал пред посолството.

— Той нямаше деца и ние станахме част от семейството му. Намери работа на баща ни, изпрати ни на училище, помогна ми да получа стипендия за Кембридж и дори се опита да ми намери съпруга. — Той се усмихна на спомена си. — Но в тази област се провали… — Знам, че за теб съм част от миналото — продължи. — Но трябва да разбереш, че за мен двете със сестра ти се превърнахте в една мечта, един спомен, който ме спохождаше най-неочаквано, дори понякога в най-трудните или най-неподходящите минути.

— Да не искаш да кажеш, че си мислил за нас дори когато си бил с други жени?

— Дори тогава. — Продължи да говори, но Сабрина вече не го слушаше. Той бе описал така точно мечтата й за Гарт и думите му отново възкресиха тази мечта: спомена за нежния досег на ръката му, за устните му, които докосват нейните, за тихия му глас, за изпълнените му с желание очи, за топлината на телата им, когато лежаха един до друг, след като се бяха любили. Изведнъж се почувства толкова самотна, струваше й се, че е напълно изгубена: „О, любов моя, моя скъпа любов, толкова ми липсваш, имам нужда от теб, просто не мога повече да понасям…“ Потисна болката си и се заслуша отново в това, което й говореше Димитри.

— … твоята красота и смелостта ти — бяха последните му думи. — И радостта ти от факта, че си жива. Предполагам, че винаги съм те обичал точно защото ми показа всички тези неща, когато бях млад, а от тогава никой не е успял да ми ги покаже по същия начин. Винаги съм се надявал, че ще те срещна един ден и ще те накарам да изпиташ към мен това, което аз изпитвам към теб. Но никога не съм мислил, че срещата ни ще стане след някаква трагедия.

Внезапно тя започна да чувства, че се задушава от настойчивото му желание да възкреси миналото. „Трябва да се махна, не мога да дишам, не мога да мисля… Искам сестра си. Искам да бъда със семейството си. Искам Гарт.“

— Стефани, какво става? Нещо лошо ли казах?

— Прекалено дълго говорихме за миналото точно сега, когато трябва да мисля за изграждането на един нов живот — опита се да се усмихне тя, като едва си поемаше дъх. — Хайде да се върнем при останалите.

— Но почакай, ние ще си останем приятели, нали? Ако обещая, че няма да говоря за миналото, ние ще си останем приятели, нали?

— Да, разбира се.

Защо всички се опитваха така упорито да й въздействат? Защо искаха да я моделират според своите желания? Не можеха ли да я оставят на мира? „Аз бих искала да се моделирам според желанието на Гарт, защото той никога не го бе поискал. Той дори не ме помоли за това. И никога няма да го направи.“

— Разбира се, че сме приятели — повтори отнесено тя.

Но Сабрина съвсем забрави за него с приближаването на сватбеното тържество на Габриела. За да се спаси от мислите си за Гарт, тя се зае с всички подробности по организирането на тържеството, дори с неща, които госпожа Търкъл с удоволствие би поела. И когато гостите започнаха да пристигат, тя бе уверена, че е създала обстановка, която ще се хареса на Габриела, макар че при всичките си усилия не бе успяла да прогони Гарт от мислите си.

В трапезарията бяха поставени букети от лилави орхидеи и бели рози, откъснати от зимната градина на Оливия, и те се открояваха на светлината на белите свещи, поставени в сребърни свещници. Около петдесетината гости седяха на кадифени столове около масата и слушаха изпълненията на пиано и арфа.

— Точно по този начин би организирала всичко и Сабрина — повтаряха непрекъснато гостите. — Невероятно как е успяла да възроди духа й във всичко тук.

Габриела носеше рокля с цвят на слонова кост и копринена шапка в същия цвят. Тя с удоволствие се наблюдаваше в огледалото в спалнята на Сабрина.

— Това е най-близкото до бялото, което мога да си позволя, без да се правя на девица. Но се чувствам като истинска девица. Смешно е, нали?

— Не — успокои я Сабрина, облечена в елегантна бледокафява рокля от кадифе. — Изглеждаш чудесно. Сякаш си застанала в началото на света.

— Точно така се чувствам! Как, за бога, успя да усетиш… О, колко съм глупава, извини ме, Стефани. Не би трябвало да те занимавам с мечтите си за щастлив брак, след като твоето семейство…

— Габи, с удоволствие ще слушам мечтите ти, стига само да не говориш за моя брак.

— Добре, така е честно. Но все пак изпитвам известно чувство за вина…

— Тогава ще изтичам долу да разменя няколко думи с госпожа Търкъл. Ако не се лъжа, церемонията трябва да започне след пет минути.

В трапезарията Брукс бе застанал до камината, елегантно облечен, и оглеждаше внимателно всичко в стаята. До него стоеше негов приятел от Париж. Александра бе седнала на първия ред, тя заминаваше на другия ден, за да се присъедини към своя Антонио, и след три дни, вечерта на Коледа, двамата щяха да се оженят.

„Заобиколена съм от романтика и влюбени — помисли си Сабрина. — Години наред никой не се женеше; всички се развеждаха. А сега къщата ми е изпълнена с любов и младоженци.“ Думите й отекнаха болезнено в съзнанието й и в миг й се прииска да изпрати всички по домовете им, да се свие в креслото си в тихата къща и да се отдаде на спомените си, да ги подреди един след друг, подобно на снимки, които са запечатали нещо незабравимо. Съвсем скоро. Всички ще си тръгнат съвсем скоро.

Тя бе застанала до младоженката по време на церемонията и заслушана в традиционните въпроси и отговори, мислеше за Гарт. „Аз ти отнех всичко това — мислено му казваше тя. — Цялата тази церемония, с нейната тържественост и тайнственост, с истинността й, аз ти я отнех. Според теб аз се подиграх с нея. И това е може би едно от най-лошите неща, които ти сторих. До този момент всъщност не си давах сметка за това. Иска ми се двамата с теб да бяхме главните участници в тази церемония, ние да казваме тези думи. Щях да ти обещая, че това, което ще създадем двамата, ще е истинско семейство… не някаква игра, не моментно отклонение или кратко приключение. Бих искала да ти отдам сърцето, ръката и любовта си, но ти си толкова далеч и така ядосан…“

— Стефани — попита я тихо Александра. — Добре ли си?

Тя извърна глава. Хванати за ръка, Брукс и Габриела, вече женени, приемаха поздравленията на гостите си.

— Бях потънала в мислите си — извини се тя.

— Доста си пребледняла. Мога ли да ти помота? — попита приятелката й и я прегърна.

— Помогни ми да нахраним всички и да поддържаме приятен разговор.

— Исках да кажа, дати мога да ти помогна да се почувстваш по-щастлива?

За миг Сабрина отпусна глава на рамото й. След това събра сили и се усмихна.

— Идвай по-често в Лондон. Ще ми бъде приятно да те очаквам.

И двете слязоха долу, за да се заемат със сватбеното тържество.

Загрузка...