Глава 17

Хората се събраха рано на Кенсингтънското гробище. Някои плачеха, други тихо разговаряха помежду си около отворения гроб. Гласовете им долитаха до слуха на Сабрина подобно шум на листа. Тя не се обърна. Очите й бяха приковани в ковчега на сестра й — не! — в нейния собствен ковчег, който бавно се спускаше в гроба. Свещеникът отправи кратка молитва и се обърна към присъстващите.

— Лейди Сабрина Лонгуърт, изпълнена с живот, радост и щастие, които щедро раздаваше и на нас.

Тежки белезникави облаци висяха над земята. От Темза нахлуваше синкава мъгла и студените й пръсти караха присъстващите да потръпват и да се загръщат в дрехите си. Въпреки вцепенението Сабрина потрепери и Гарт обгърна още по-здраво раменете й.

— … млада и толкова красива, тя самата създаваше красота…

Викът се надигна и заседна в гърлото й. Стефани!

Стефани бе мъртва.

„Върни се, Стефани! Ще започнем отначало и всичко ще бъде по-различно и пак ще бъдем заедно двете!“

Какво начало? Кога започна всичко? Не помнеше нищо, освен оня злокобен телефонен звън и ридаещия Брукс. Сякаш стаята се отдели в пространството, сви се в малка топка и след това връхлетя върху нея. Не можеше да диша. Шумът от падналия телефон доведе при нея Пени, Клиф и Гарт. Децата стояха сгушени едно до друго и гледаха ужасени, а той я притискаше до себе си, вдигаше телефона и разговаряше с Брукс. Той беше нейната опора в тази вихрушка от мебели, лица, гласове и цветове. „Гарт, обич моя…“

Той не знаеше, не разбираше какво всъщност е станало.

— Почакай! — Тя се отскубна от прегръдките му. — Това не е Сабрина. Тя не е умряла. Не Сабрина е мъртва.

— Тихо, обич моя. Дръж се за мен. Опитай се да не мислиш за нея точно сега.

— Не е Сабрина, не е Сабрина! — Сълзите рукнаха и мъчителните спазми разтърсиха тялото й. Тя не можеше да говори от разкъсващата болка. После дойде Нат.

— Не! — извика тя, щом видя в ръцете му инжекцията. — Оставете ме да плача. Не вземайте това от мен, от нас двете.

— Боже мой, колко ужасно! Гарт, мога ли да направя още нещо — чуваше тя гласа на другия мъж някъде отдалеч и накрая заспа.

В четвъртък телефонът не престана да звъни през целия ден. Хора носеха цветя и храна. Защо всички толкова се суетяха, щом Стефани беше вече мъртва?

Гарт пое всичко. Обади се на родителите й, после отново на Брукс. До съзнанието й достигаха откъслечни думи:

— … регистрирате смъртта в американското консулство в Марсилия и да изпратите по самолета тялото…

Не тялото, глупаци, това е Стефани! — … обратно в Англия… погребално бюро. Да, дайте ми адреса. „Т.С. Драйдън и сие“, улица „Риджън“, Мейфеър… Стефани ще бъде близо до дома.

— … тръгваме днес следобед. Ще се видим утре, петък сутринта. Разбира се, в дома на Сабрина. Стефани ще иска да остане там.

„У дома. Връщам се у дома.“

Тя остави Гарт да се грижи за всичко. Той откара децата у Вивиан и приготви багажа.

„Той е в центъра на моя свят — мислеше Сабрина в самолета. — Гарт е едничкото, което ми остана. Ако не бяхме си разменили местата, ако не си бях счупила ръката… Всичко сега щеше да е наред, тя щеше да бъде жива. Защо не отказах да стоя в Евънстън? Сега щеше да е жива. — Сабрина тръсна глава, за да се избави от летаргията, но сънливостта я заливаше на вълни. — Защо се съгласих да остана още една седмица? Ако не беше заминала с яхтата… но тя настояваше. Обаче и аз исках да остана още малко с Гарт. Ако не бях влюбена в мъжа й… Аз причиних смъртта на сестра си… Всяка моя стъпка е водила към нейната смърт.“

Тя остана будна до края на полета, с извърнато към илюминатора лице, сякаш се боеше да погледне Гарт.

На летището пожела да отиде първо в погребалното бюро.

— Искам да видя сестра си. Трябва да я видя.

Тръгна сама към малката стаичка на „Т.С. Драйдън и сие“ и коленичи пред ковчега. Сестра й спеше, нежно красива и студена.

„Стефани, чуваш ли ме?“

Сабрина гледаше деликатните черти и си спомняше като на филм градовете, в които бяха израснали, училищата и наетите къщи, лимузините, с които ги водеха и вземаха от училище. Лора и Гордън, които им обясняват, че трябва да се разделят, и накрая двете сами, когато всяка бе за другата нейното семейство.

Сълзите течаха по лицето и шията й.

— Стефани, обичам те. Исках да ти подаря бягството, от което имаше нужда. Изглеждаше просто, нали? Само една седмица. Не исках да ти причиня зло. Обичах семейството ти, исках да остана с тях още малко, а ти да вземеш от живота своя последен каприз.

Сега съм сама. Не мислехме, че може да стане така, бяхме безгрижни, безразсъдни. Не си и представяхме, че един ден ще се наложи да кажем за това на някой друг. Не зная как да го направя, Стефани? Как да понеса гнева им? Моля те, подскажи ми. Опитах, но никой не иска да ме чуе. И аз не посмях да продължа. Стефани, никой няма да ни разбере!

Сабрина погали блестящата коса на сестра си и забеляза малкото късче злато на пръста си. Тя свали пръстена и го постави на ръката на сестра си.

— Ето, вземи си го, Стефани. Той е твой. Винаги е бил само твой. Ако не бях забравила това, сега ти щеше да бъдеш при децата си. Ако съзнавах това, досега щях вече да съм казала на всички истината. Никога не съм имала никакви права над нейното семейство, трябва да им кажа. Сама. Без твоята помощ. Сама. Крайно време е да свикна с тази мисъл.

Тя се наведе и опря чело в ръба на ковчега. Чувстваше се изцедена, безжизнена като Стефани. „Защото част от мен си отива заедно с нея. Погребвам сестра си и част от себе си. Ти си мъртва. Хората идват да погребат Сабрина Лонгуърт! Какво направих! Причиних и твоята и собствената си смърт!“

— Не! — извика тя на висок глас. — Няма да ни погребат! Няма да им позволя! Не! Не! Не!

— Стефани — Гарт коленичи до нея и я прегърна. Не беше чула кога е влязъл. Той й помогна да се изправи и я отведе до таксито.

— Обич моя, готов съм на всичко, за да ти помогна, но ти сама трябва да погледнеш истината в очите и да свикнеш с нея — тихо каза той и взе ръката й. — Сигурна ли си, че искаш да останеш в нейната къща, в нейната спалня? Да отседнем в хотел, а? Може би няма да ти е толкова болезнено.

— Не — тръсна глава тя. — Ще остана там. Това е моята къща, моята спалня.

— Както кажеш — отвърна примирено той. — Искам само да ти помогна.

„Няма да искаш, когато ти кажа истината — мислеше Сабрина. — Сега, като се приберем и останем сами, ще ти разкажа всичко.“

Госпожа Търкъл ги посрещна на входната врата и направи жест към горния етаж.

— Госпожо Андерсен, родителите ви пристигнаха преди малко. Баща ви е много болен, а майка ви…

Сабрина се втурна нагоре по стълбите. Баща й седеше в кабинета, отпуснат в креслото, с посивяло, лъщящо от пот лице, а майка й се опитваше да набере някакъв номер.

— Стефани, слава Богу! Как да извикам линейка? Сигурно и ти не знаеш, но…

— Набери три деветки. Чакай, дай ми телефона. Линейка до болницата „Сейнт Джордж“, от площад „Кадоган“.

Тя продиктува адреса и се наведе над баща си.

— Какво стана, татко?

— Боли… гърдите и ръката. Мислех, че е от храната в самолета, но…

— Лекарят го предупреди да не пътува. Преди няколко месеца имаше два пристъпа, това е третият.

Сабрина позвъни на долния етаж.

— Госпожо Търкъл, извикахме линейка за господин Хартуел. Моля, обадете се веднага, щом видите, че спира пред къщата.

Гарт я наблюдаваше замислен как се навежда над баща си. Гордън изглеждаше смален и безпомощен. Той стисна ръката на дъщеря си като уплашено дете. Къде беше онзи силен, висок, представителен мъж от нейните детски спомени, американският посланик Хартуел?

Тя коленичи до креслото.

— Много ли те боли, татко?

— Минава. Би ли ми донесла едно уиски?

— Не.

— Стефани, моля те. — Той се усмихна едва-едва. — Станала си силна и волева като Сабрина. Една послушна дъщеря не бива да отказва на баща си едно малко уиски. Само за дезинфекция на гърлото.

— Една послушна дъщеря няма да убие баща си. Откъде да зная колко уиски може да понесе едно болно сърце?

Госпожа Търкъл се обади. Линейката беше долу. Когато санитарите влязоха, Гордън стана от креслото.

— Ще сляза сам.

— Татко, това са три етажа. Легни на носилката, моля те.

— Колко решителна си станала — погледна я някак странно той, но се подчини.

— Идваме след теб с такси — извика тя след него и понечи да се обърне към Гарт, но в този миг краката й се подкосиха и тя се свлече на пода.

Той я настани на дивана и извика такси за Лора. Къщата се изпълни с някакви хора, които щъкаха насам-натам, нещо си говореха и от време на време я местеха от едно легло на друго, сякаш беше кукла. Усещаше се тежка и неподвижна. Като Стефани.

„Вече тръгваме, понасят ни. Никой няма нужда от нас, всеки си има работа. И аз трябваше да направя нещо. Какво беше. Боже мой? Трябваше да правя нещо!“

Тя си спомни едва на гробището, когато свещеникът започна опелото.

Всички слушаха мълчаливо. Зад нея бяха застанали Антонио и Александра, с обляно в сълзи лице. До нея Габриела хълцаше в кърпичката си, а Брукс тихо й шепнеше нещо успокоително. Джули държеше ръката на Мишел, който гледаше пред себе си с каменно изражение, сякаш не чуваше и не виждаше нищо. Никълъс се присви и се обърна към жена си. Амелия го хвана над лакътя и му направи знак да мълчи. Всички бяха дошли да я изпратят — американският посланик с група служители, дилъри на антики, някои от които бяха дошли от Рим и Париж, аристократи, слуги, сервитьори и магазинерки, запомнили вероятно някоя нейна дума или жест на благодарност, даже госпожа Пембърли, застанала зад вцепенения и неподвижен Брайън. Сабрина забеляза Оливия и от нея погледът й се насочи към лейди Айрис Лонгуърт и Дентън Лонгуърт. „Колко странно да ги видя точно тук“ — помисли тя. Радисънови обаче липсваха.

Усета силната ръка на Гарт на рамото си.

— … да погледнем светлината на изгряващата… — чу гласа на свещеника.

Баща й беше в болницата, а майка й стискаше до болка ръката й.

— Пръст от пръстта, прах при прахта…

Свещеникът я погледна. Подканяше я да хвърли шепа пръст. Всички чакаха. Свещеникът продължаваше да я гледа.

Първата шепа пръст върху ковчега. Първата шепа пръст…

Сабрина изведнъж си спомни. Още не си им казала. Това е последната възможност. Кажи им сега, не можеш да отлагаш повече. Кажи им. КАЖИ ИМ!

Тя падна на колене пред отворения гроб.

— Не е Сабрина! — задавено извика. Зад нея се разнесоха възклицания, тежкият стон на майка й. Тя вдигна умолителен поглед към свещеника.

— Това не е Сабрина, а Стефани. Стефани е мъртва. Стефани умря! Или двете… Понякога ми се струва, че аз съм Стефани, но това не е вярно. То е лъжа. Аз съм Сабрина. Винаги съм била Сабрина. Бях Стефани само за малко, когато двете…

— Стига, обич моя, замълчи. — Гарт я вдигаше на крака. — Хайде, връщаме се вкъщи.

— Не, почакайте! Чуйте ме! — Тя отблъсна ръцете му. — Слушайте ме.

Брукс застана до нея и тя чу как Гарт казва:

— Ще довършите ли службата със свещеника?

— Разбира се. Ще се видим по-късно.

— Спрете, моля ви, спрете! Нима не виждате? Опитвам се да ви обясня, че…

Гарт кимна на Брукс и я отведе настрани. Гласът на свещеника се извиси над гласовете на останалите.

— И нека Бог да прости душата й!

Сабрина седеше неподвижна в колата. Повдигаше й се. Ако не се беше объркала, когато говореше коя е всъщност тя, те щяха да разберат и да повярват.

— Защо не ме остави да кажа всичко? Исках да ти кажа истината, но ти не желаеш да я чуеш.

— По-късно.

— Ти не ми вярваш.

— После, обич моя.

Гарт си спомняше мъката и същевременно гнева, който изпитваше при погребението на родителите си, защото го бяха оставили сам. В мъката си хората често намираха бягство в отрицанието на факта, че любимото същество е мъртво. Но ако такъв беше случаят, тя трябваше да твърди по-скоро, че сестра й е жива, че пътува и че скоро ще се видят. Вместо това тя се преструваше, че е сестра си. Защо? Дали защото двете бяха близначки и въпреки физическата раздяла бяха много по-близки, като две части на едно цяло?

Погребението бе организирано от Брукс и Оливия. В къщата започнаха да прииждат поканените на траурния обяд. Госпожа Търкъл бе вложила всички усилия в ръководството на наетите готвачи и сервитьори. Бледа и изпита, с високо вдигната глава, Сабрина се движеше сред гостите, като в собствен дом, придържана от Гарт, и с всеки разменяше по дума-две. Хората я наблюдаваха втренчено и тихо коментираха поразителната прилика с мъртвата и колко естествено е да я виждат тук. Тя ги слушаше учтиво, сякаш се опитваше да вникне в това, което казваха.

Гарт си мислеше с болка, че никога не е обичал жена си повече отсега, когато мъката я бе обгърнала с плаща на тайнствеността и уязвимостта. Искаше му се да я притегли да целуне измъчените й очи, да чува думите, които би шепнала, независимо дали бяха смислени или не.

Но тя почти не говореше и той се вслуша в разказите на присъстващите за инцидента. Брукс беше разказал историята на няколко души и тя бързо се разпространяваше. Никой не знаеше какво е причинило потъването на „Лафит“, но се носеше слух, че резервоарите с гориво са избухнали почти веднага след като яхтата напуснала пристанището на Монте Карло. В това време Дентън Лонгуърт играел в казиното. И когато чул, че яхтата на Макс Стайвесънт е потънала, извикал бреговата охрана и предложил услугите си. Присъствал, когато извадили първите няколко трупа и един от тях бил на Сабрина. Дентън бил първият, който я разпознал.

Полицията позвънила в Лондон и Габриела била на телефона, но помолила да се обадят на Брукс. „Добре е направила“ — мислеше Гарт, защото Брукс беше уредил всички формалности. С полицията на Монако и британската полиция, френската брегова охрана и британските авиолинии гладко и безпрепятствено. Брукс му хареса най-вече със своята откритост.

— Сабрина ще ми липсва, бе казал той, когато двамата седнаха на чаша уиски вечерта преди погребението. — Имам сериозен проблем, за който няма смисъл да разказвам, и Сабрина ме накара да осъзная, че го разглеждам от погрешната страна. Тя беше цялостен, завършен човек. Не обичаше хора, които се преструват на това, което не са. Тя също можеше да се преструва, но аз усещах, че когато ми каже нещо, го казва искрено.

Гарт бе разгледал дома на площад „Когодан“. Вкусът и особената атмосфера, които тази жена бе създала, тихата хармония, го накараха да се замисли. Сестрата на жена му в много отношения е приличала на нея и неговата представа е била погрешна.

— Не я познавах — бе отвърнал на Брукс — и съжалявам за това.

На следващия ден след погребението, докато слушаше приятелите на Сабрина да говорят за нея, той отново помисли, че е знаел твърде малко за тази жена.

— Работеше много — каза Оливия и си взе парче торта.

— В началото се страхуваше да не се провали — отвърна Александра.

— Глупости, никога не съм виждал по-самоуверена жена от Сабрина. Можеше да ме слуша учтиво, любезно, да кима на всичко, което казвам, и след това по същия учтив и приятен начин да ми обясни защо не приема идеите ми — обърна се Джули към Оливия.

— Мислите ли, че в началото, когато всички я пренебрегваха, тя се е страхувала да не се провали?

— Защо да си спомняме лошите времена? — прекъсна ги Никълъс. — След като постигна първите си успехи и вече можеше да избира клиентите си, тя работеше от любов към красотата, любов към творчеството, с нейния изящен, неповторим стил, заради любовта към…

— Парите — тихо се засмя Александра. — Не забравяйте, че за разлика от нас тя трябваше да работи, за да се издържа.

Гарт видя, че жена му слуша разговора с интерес.

— Съжалявам, че често я критикувах — тихо каза на жена си той. — Ти си била права, когато ми казваше, че не я познавам добре.

— Така е, но това вече няма значение, нали? Аз мислех, че за истината винаги има време. Не е вярно. Лъжите, заблужденията и грешките с времето стават все по-големи и тежки, че след известно време е трудно да ги предотвратиш. А после свикваш с тях.

Той нямаше представа какво иска да каже тя, но преди да отговори, към тях се приближи непознат тъмнокос млад мъж.

— Извинете — погледна го въпросително Сабрина, докато поемаше ръката му, — не си спомням кога…

— Димитри Карас — леко се усмихна той. — Срещнахме се някога много отдавна в…

— Атина! — извика тя. — Вие ни скрихте. Каква изненада, след толкова години! В Лондон ли живеете? Тук ли работите? Чакайте да извикам Стефани… — тя изведнъж спря.

Гарт забеляза погледите на присъстващите. Изразяваха съжаление, любопитство, неловкост. Той протегна ръка.

— Гарт Андерсън. Стефани ми е разказвала за вас.

— О, да, с тях преживяхме невероятно приключение. — Пое я с благодарност Димитри и се обърна към Сабрина: — Помня сестра ви съвсем ясно, нейната смелост и очите й — нетърпеливи, любопитни да узнаят всичко. Обадих й се преди три дни, но тя не беше вкъщи. Може би, преди да тръгнете, ще успеем да се видим на чаша чай?

— Може би — отвърна замислено Сабрина. Той й напомняше за приказния свят на детството, когато всичко беше просто и прекрасно.

— Колко време ще останете в Лондон? — попита Димитри. Сабрина се обърна към него и в същия момент осъзна, че въпросът е отправен към Гарт.

— Не знаем още.

— Защо? — рязко попита тя. — Твоят билет е за утре сутринта.

— Не бих тръгнал, ако ти имаш нужда от мен.

— Нямам нужда от тебе.

— Може би сега не си в състояние да прецениш това?

Димитри побърза да се оттегли.

— Добре, в такъв случай ще се обадя и ако все още сте тук…

— Ще бъда тук. Баща ми е в една лондонска болница, майка ми е тук, а и аз трябва да оправя някои свои лични въпроси.

— Мила, искам да говоря с вас за „Амбасадор“ — скочи Никълъс. — С лейди Лонгуърт бяхме говорили за съдружие. Колко време ще останете в Лондон.

В същия миг като с магическа пръчица до нея застана Силни Джоунс, адвокатът, който бе водил бракоразводното й дело с Дентън и бе написал завещанието й.

— Мога да уредя срещата — каза той. — И, разбира се, ще присъствам на нея. Лейди Лонгуърт би искала това, ако беше жива, тъй като аз направих завещанието й. Вече говорих с госпожа Андерсън за наследството на къщата.

„Ето това е — мислеше Сабрина. — Завещано на Стефани Андерсън. Завещала съм всичко на себе си. Глупавата, нелепа шега извика в очите й сълзи.“

Но и известно любопитство. Нима Стефани бе обсъждала с Никълъс да го направи съдружник? Какво друго бе правила, освен че се забърка с Макс Стайвесънт и легна с него? За пръв път Сабрина осъзна, че не знае почти нищо за онова, което сестра й беше правила в Лондон. А Стефани вече я нямаше и не можеше да й каже.

Тя погледна Антонио и Александра. Сексуалното привличане помежду им беше толкова силно, че се усещаше от пръв поглед. Кога е започнало всичко това? Стефани бе скъсала с него преди броени дни. Но двамата наистина си подхождаха. Колко умно от страна на сестра й, ако е окуражила тази връзка! На бюфета Мишел и Джули пълнеха едно плато с пилешки пастет и корнишони. Стефани не беше споменавала за тях от рождения ден у Александра. Трябваше да ги разпита за серията статии, без да издаде невежеството си. Още малко театър! Как да им кажа истината? Веднъж изречена, лъжата никога не свършва!

— Скъпа, мога ли да ви донеса чаша чай. — Сидни Джоунс вдигна високомерно лявата си вежда и изгледа косо Гарт, сякаш да му даде урок как един мъж се грижи за крехка и наранена жена.

— Не чай — спокойно отвърна Сабрина. — Гарт, би ли ми донесъл чаша вино?

Той й се усмихна, благодарен, че е успяла да постави онзи надменен сноб на мястото му.

Сабрина видя как Брукс влезе и се насочи към Габриела. Околните пристъпиха една крачка по-близо, наострили уши за очакваната свада между двамата. Сабрина тръсна глава. Значи нищо не се променя. Някои от тях ще тъгуват за нея известно време, а после и те ще я забравят и животът ще продължи както винаги. Нищо не се променя. Единствено животът на Гарт и децата ще се промени из основи, когато им каже истината. Те единствени ще трябва да понесат тежестта й.

Освен ако не каже! Тази мисъл изникна толкова внезапно, че тя се спря стреснато. Всъщност през цялото време знаеше, че и това е изход. Освен ако не каже! Какво значение има дали ще признае сега, или утре, или след един месец? Или ако никога не каже? Ще продължат да живеят както досега и толкоз. Какво значение има това за околните? Не, имаше, за нея. Защото вече никога няма да бъде Сабрина Лонгуърт.

Гарт се върна, следван от сервитьор с поднос.

— Не ми позволи да донеса сам чашата. — Изглежда, ме смята за провокатор, изпратен да разбие профсъюза му.

Сабрина неволно се засмя и Гарт почувства, че е спечелил една победа.

— Нищо не се променя — каза той, оглеждайки присъстващите.

— Но ти не ги познаваш — бързо отвърна Сабрина и седна до него на дивана.

— Не е нужно. Погледни ги. Дойдоха тържествено — почтителни, разговаряха шепнешком, а след два часа вече плетат безкрайните си суетни интриги. Чуй ги.

— Поразителна прилика! Мога да се закълна, че гледам Сабрина.

— Това е само привидно. Устата е рахитична и очите. Просто не си наблюдателен.

— Ще я попитам ей сега. Тя ще ти каже, че съм прав. Двете са като две капки вода.

— О, за Бога! Наистина ли смяташ да я попиташ? Още една сцена като онази на гробищата и аз ще сънувам кошмари цяла година! Не мога да го понеса. Кръвта ми се смрази.

Гарт скришом наблюдаваше жена си. Беше безразличен към бърборенето на гостите. Бледа, но спокойна и напълно отрезвяла от успокоителните. Въпреки че бе помолила Оливия и Брукс да организират траурния обяд, тя се държеше с госпожа Търкъл и обслужващия персонал като стопанката на тази къща. И въпреки че го търсеше за подкрепа и кураж, от време на време отново се затваряше в себе си и го гледаше, сякаш недоумяваше кой е той и какво общо има тя с него.

— Това, от което имам нужда, е едно уиски — каза той, за да прекъсне мълчанието.

— Ще ти донеса. — Сабрина рязко стана и тръгна към бюфета, сякаш се радваше на възможността да прави нещо.

— Неспокойна е — каза Никълъс Блекфорд след нея. — Случва се в моменти на голяма скръб. Ще й трябва време, за да превъзмогне удара. Двете бяха толкова близки в Китай. Не мога да си ги представя отделени една от друга.

„Китай ли? За какво говореше този човек? Двете в Китай? Стефани беше там сама. От друга страна, Блекфорд сигурно знае по-добре, защото и той е бил с групата. Стефани каза, че от него е усвоила няколко британски израза.“

— Добре все пак, че имаха възможност да бъдат поне за кратко заедно — започна изпитателно и предпазливо Гарт.

— Прав сте! Сигурно ще помогнете на Стефани да погледне на нещата от тази страна. Две седмици заедно, непосредствено преди Сабрина да умре. Господи, тази дума просто не ми се побира в устата. Странни са пътищата на съдбата. Мислех си за снимките, които им направих пред хотела. С онези еднакви рокли, които си купиха в Шанхай. Бяха направо неразличими. Какво стана с тези снимки? Излязоха ли добре?

— Да — замислено отвърна Гарт, докато поемаше от жена си бутилка уиски и купа с лед.

— Донесох само една чаша. Никълъс, искаш ли уиски? — Тя погледна Гарт. — Какво се е случило?

— Нищо. Къде намери тази бутилка?

— В кабинета на втория етаж. Аз… Сабрина държеше там няколко бутилки. Виждам, че нещо неприятно е станало. Няма ли да ми кажете?

— И аз ще взема нещо за пиене от бюфета — нервно се размърда Никълъс, усетил признаците на приближаваща семейна свада. — Извинете…

Гарт отвори бутилката и бавно отля от кехлибарената течност.

— Никълъс ми разказваше, че двете със Сабрина сте били направо неразделни в Китай. Каза, че ви правил и снимки.

— Д-да — отвърна тя с каменно лице. — В Шанхай, пред хотела. Мислех да ти разкажа всичко от самото начало, но толкова много събития се случиха междувременно! Бях объркана и постоянно го отлагах. Щях да ти кажа довечера, като останем сами, за да знаеш, преди да отлетиш утре. Така мислех да направя, но ако настояваш, можем да говорим и сега.

Монотонният й глас го разтревожи.

— Не, не сега. Това може да почака. Всъщност защо е нужно да ми разказваш? Вероятно си се страхувала, че ако ми кажеш, ще ме разгневиш. Сигурно си била права. Аз наистина щях да се ядосам. Защото не я познавах. Иска ми се само да не изпитваш страх да ми казваш подобни неща, защото аз не съм човекоядецът от замъка, който трябва да бъде заблуждаван, иначе ще изяде всички. Наистина ли съм изглеждал така?

Тя поклати бавно глава. Косата закриваше лицето й.

— Не казвам подобно нещо. Не си човекоядец. Обичам те.

— Тогава нищо друго няма значение. Защо да се безпокоя, по дяволите, че в Китай си била със Сабрина? Да говорим за нещо друго.

Тъжната й усмивка го накара отново да си спомни онази нощ в Ню Йорк, ден преди Брукс да им съобщи новината. „Може би отново ще намерим онова, което открихме в хотела“ — помисли Гарт.

През нощта, докато лежаха хванати за ръце, той отново й предложи да остане при нея още няколко дни.

— Майка ми е тук, всички мои… приятели на Сабрина, госпожа Търкъл. Ако имам нужда от помощ, те ще бъдат винаги до мен — отказа внимателно тя. — Освен това децата са сами и имат нужда от тебе. Имаш часове в университета. Не можеш повече да отсъстваш от лекции. Доколкото си спомням, тези дни трябва да се срещнеш с архитектите на сградата за Института по генетика.

— Да, така е, но ако ти се нуждаеш от мен, аз ще остана.

Тя се обърна към него и в слабата светлина на нощната лампа се вгледа в лицето му, сякаш искаше да запомни чертите му за цял живот.

— Мислех сега да ти разкажа за Китай. Цялата история от началото до…

— Не желая да я чувам, освен ако ти искаш да говориш за сестра си. Тук не мога да ти помогна, ти сама трябва да свикнеш с мисълта за смъртта й и да я преодолееш. Не бива повече да се мяташ в раздвоението между нейната личност и своята. Каквото и да си изпитвала към нея, докато беше жива, сега е време да осъзнаеш, че си съвсем отделна личност, със свой, различен от нейния живот и свой път.

Сабрина пое дълбоко дъх. Гарт замълча.

— Какво има?

— Тъкмо за това исках да ти разкажа. Но винаги, когато започна, не ми стигат силите да продължа.

— Тогава недей. Не желая да чувам нищо, ако то е мъчително за тебе. — Той се страхуваше да чуе, защото нямаше оръжия срещу решения, които тя би взела под въздействието на мъката и спомена. — Изчакай. Като се приберем у дома, ще говорим. Тогава ще ми разкажеш всичко, ако, разбира се, все още смяташ, че е нужно.

— Но това не…

— Стефани! Не искам да зная никаква история в този момент. Тя може да почака. — Надигна се на лакът и я целуна. — Късно е, защо не се опиташ да заспиш?

Сабрина се чувстваше раздвоена. Той й даваше още малко време. Защо да не се възползва от него? Докосна лицето му.

— Мислех, че може би ще искаш да се любим.

— Само ако и ти искаш.

Тя се премести към него и той я прегърна. Гарт усети, че се размърда в прегръдките му, и я погали.

— Обич моя, наистина ли не желаеш да остана в Лондон още няколко дни?

— Не. Искам да ме любиш. Сега.

Тя отново се размърда и дишането й ставаше все по-учестено. Гарт легна върху нея и сякаш потъна в уханието и нежната мекота на тялото й. Обгърна лицето й, погледна я в очите и остана неподвижен. После се отдръпна и легна по гръб.

— Гарт, какво има?

— Ти не искаш да се любим. Преструваш се.

След известно колебание тя кимна със затворени очи.

— Защо? Нима смяташ, че моето удоволствие е по-важно от твоето състояние в момента, че трябва да го получа дори и ако за това ти се налага да се преструваш?

— Аз наистина исках да се любим.

— Това не е вярно.

— Разумът ми го искаше, не зная защо тялото ми отказа да се подчини. Разбери, исках! Исках да те усещам в себе си.

— Защо тогава не ми го каза? Защо трябваше да се преструваш?

— Не зная — Сабрина потрепери. — Не зная защо не мога да бъда напълно откровена с теб.

— Сега спи. — Взе ръката й. — Ще говорим, като се приберем у дома. Тогава ще ми кажеш всичко, което пожелаеш. Не сега.

— Наистина ли тръгваш утре? — Тя зарови лице във възглавницата.

— Да. — Гарт се протегна и изключи лампата, после се наведе и я целуна по челото. — Лека нощ.

В мрака гласът й прозвуча като прощална милувка:

— Обичам те, Гарт.


Гордън седеше, опрян на възглавници, и говореше с необикновено висок глас. Сабрина го слушаше, но част от съзнанието й беше с Гарт, който в момента летеше към Америка. Беше неделя сутринта.

— Тогава, в Алжир, имах толкова много работа, но сърцето ми беше здраво. Можех да работя по осемнадесет часа, без да усетя умора.

— Сигурно защото си бил спокоен, че ние със сестра ми сме със слугите.

— Стефани! — остро възкликна Лора.

— Говорим за отдавна минали неща — сви рамене Сабрина.

— Тогава защо трябва да ги вадим от праха? Баща ти винаги е правил всичко, което е по силите му и за страната си, и за семейството си. Учудваш ме. Ти поне никога не си се оплаквала от липса на внимание. Сабрина обикновено имаше такива претенции.

Челото на Гордън се покри със ситни капчици пот.

— Майка ти ми разказа какво е станало на гроба. Няма смисъл да си внушаваш, че си Сабрина. Не се опитвай да бъдеш като нея. Това няма да я върне.

Сабрина смело срещна погледа му. Искаше да го предизвика да я познае. Не, нямаше смисъл. Та той в миналото, когато беше здрав, понякога не ги различаваше, камо ли сега, когато беше погълнат от болките в гърдите.

— Ти нищо не й дължиш — продължи той. — Тя беше друг човек. Нейният начин на живот беше съвсем различен от твоя. Не казвам, че е бил по-добър, или по-лош, просто различен. — Закашля се и съпругата му мигновено се озова до възглавницата му.

— Не се вълнувай, моля те! Лекарите казват, че ако си почиваш и не говориш много, скоро ще се оправиш. Иначе ще трябва да стоим в Лондон до безкрай.

— Не се вълнувам — отвърна той. — Исках само да обясня на Стефани, че няма защо да се срамува или притеснява от себе си, от това, което е.

— Но ти намекна, че животът на Сабрина има нещо общо със смъртта й! Нямаш право да твърдиш това, Гордън. Стефани, какво смяташ да правиш с „Амбасадор“?

— Майка ти се опитва да смени темата. — Той изтри челото си с носната кърпа. — Но аз обичах сестра ти. Даже и когато ми изглеждаше безразсъдна и луда, даже и когато се омъжи за онзи, как му беше името, херцога.

— Виконт беше — поправи го Лора. — Защо е нужно сега да говорим за Сабрина?

— Винаги съм я обичал. Просто не я чувствах толкова близка, колкото тебе. Разбираш ли какво искам да ти кажа, Стефани?

— Недей — тихо помоли Сабрина. Усещаше как лицето й пламти. Искаше й се да избяга. — Моля те!

— Притеснявах се за нея. Имах чувството, че всеки момент ще хукне нанякъде — я на лов за лисици, я да изследва подземни пещери, я да покори присъстващите на някой бал. Обичах я. Беше неповторима. Но непрекъснато се боях за нея, защото беше непредсказуема. — Той неусетно повиши глас. Сабрина си наложи да го слуша и да мълчи. — Постоянно се тревожех дали няма да навреди с нещо на репутацията на посолството. Двамата с майка ви се опитвахме дълго да ви внушим, че като семейство ние сме символи на Америка и моята кариера зависи изцяло от имиджа, който представяме пред света. Никога не съм имал проблеми и тревоги с теб, но Сабрина изглеждаше неконтролируема. Разбираш ли сега защо понякога бях груб с нея? Страхувах се, че може да направи нещо глупаво или опасно. Защо решихме да ви изпратим в „Жулиет“? Защо понякога съм се държал може би, не съвсем… като баща с нея? Сабрина мълчеше.

— Но аз я обичах много. Тя беше сякаш проникната от огън, светлина, и любов! Толкова много енергия и интерес към света, събрани в едно същество! Толкова много живот! Съжалявам, че не й го казах нито веднъж. — Гласът му ставаше все по-слаб и немощен. — Дори и когато се установихме във Вашингтон, пак не й го казах. Тя както винаги обикаляше света, омъжваше се, развеждаше се, организираше онзи свой магазин. Чух, че накрая се събрала с някакъв бразилец. Но през всичкото това време мислех за нея и я обичах не по-малко от тебе. Защо поне веднъж не й го казах?

Лора плачеше. Гордън се отпусна на възглавниците със затворени очи. Беше се задъхал от дългата реч. В настъпилата тишина Сабрина чу стъпки и тихи гласове. Хора идваха на свиждане в другите болнични стаи.

„Родители! — мислеше тя. — Какво да ги правиш?“ Макар да беше трийсет и две годишна, все още чувстваше властта им, чувстваше се виновна при мисълта, че може да ги разочарова. Гордън се опитваше да се оправдае за това, че цял живот я бе пренебрегвал, и в същото време да й обясни, че не иска тя да се държи като Сабрина. А Лора, която винаги бе имала слабост към нея, се опитваше да не издаде колко й е неприятна неговата слабост към Стефани.

— Тя знаеше, че я обичаш — изрече накрая. Баща й седеше облегнат и все още със затворени очи. — Даже и когато съзнаваше, че те е разочаровала, тя знаеше, че ти я обичаш.

Гордън кимна и промълви:

— Сега трябва да поспя.

Щом излязоха от болницата, Лора я хвана под ръка.

— Искам да се извиня заради това, което баща ти направи днес.

— Защо? Какво направи?

— Изложи своята гледна точка, и веднага щом получи първите признаци на съгласие, ни отпрати. Този негов стил е подходящ за дипломацията, но с него не е лесно да се живее.

— Е, затова пък можем да сме спокойни, че дори в мъката си той остава верен на себе си. Лора погледна остро дъщеря си.

— Подобна ирония беше характерна за Сабрина. Не е учтиво да говориш така за баща си.

— Майко, не говори така! — въздъхна Сабрина. „Родители! — отново помисли. — Каквито и да са, ние ги обичаме и чакаме с нетърпение одобрението им, даже и като станем на сто години.“ Как щеше да намери смелост да им признае истината, когато баща й оздравее? „Радвай се, майко, твоята Сабрина не е мъртва! Плачи, татко, твоята любима Стефани лежи в гроба!“

Никога, кога нямаше да й простят!

— Надявам се — започна на следващата сутрин Лора, докато Сабрина отключваше вратата на „Амбасадор“, — че няма да продадеш галерията. Разбира се, от моя страна не е съвсем честно да искам това от тебе. Зная, че с Гарт имате нужда от пари, но се надявах, че ще я запазиш.

Сабрина не отговори. Миризмата на полирано дърво и кадифе в сумрачната зала й напомни колко дълго е отсъствала. Вдъхна дълбоко и тръгна към кабинета си, докосвайки мимоходом предметите, сякаш за да им каже, че вече се е върнала у дома. Нейната галерия, нейният дом на площад „Кадоган“, всеки сантиметър от тях беше неин и само неин, защото ги бе съграждала години наред.

— Няма да я продам. За нищо на света! — отвърна след малко тя.

— А какво смяташ да правиш с нея? Ако не можеш да я управляваш, то…

— Разбира се, че ще я ръководя, майко! Не разбирам какво искаш да кажеш.

— Питам как смяташ да ръководиш „Амбасадор“. От Евънстън, докато се грижиш за децата и съпруга си? Или имаш намерение да ги оставиш там сами и да се преместиш в Лондон? Да не би да намекваш, че двамата с Гарт…

— Не! Ще измисля нещо. Никълъс Блекфорд иска да станем съдружници.

— А-ха, значи смяташ да пътуваш между Лондон и Евънстън. Е, да, това може би е изход. „Амбасадор“, разбира се, е самата Сабрина. Нужен е човек с нейния блестящ стил, за да го запази. И ти можеш да го постигнеш, ако започнеш да учиш, да четеш. Може би първо трябва да поработиш в някой малък антикварен магазин в Чикаго и да натрупаш опит. И аз мога много да ти помогна. — Лора сложи ръка на рамото й. — О, Стефани, нямаш представа на колко много неща мога да те науча! Ще бъде чудесно, нали? Сега предлагам да…

— Майко.

— Ако не желаеш да говорим за това сега… — Отдръпна ръката си, стресната от ледения тон на дъщеря си.

— Не желая да говорим за това сега.

Сабрина усещаше как отново я обземат напрежение и възмущение от желанието на майка си да внуши на Стефани, че е неспособна да се справи. Цял живот бе глезила Сабрина, правеше го дори сега, сякаш беше сигурна, че Стефани автоматично ще се провали. „Почакай, това е някаква безсмислица — каза си тя. — Аз Сабрина ли съм, или Стефани? Защо защитавам мъртвата? Или съм Стефани, която се ядосва, че майка й няма доверие в нея?“

— Наистина нямам желание да обсъждаме „Амбасадор“ точно сега — повтори тя. — Трябва първо да се срещна със Сидни Джоунс, Никълъс и Брайън. И едва след това ще зная какво да предприема.

Вървеше към входната врата и Лора я следваше. Галерията щеше да остане затворена през седмицата.

Но на следващия ден намери друг повод да дойде в „Амбасадор“. Единствено тук можеше да остане сама и да събере мислите си. Вкъщи майка й и Габриела постоянно я търсеха. И двете имаха нужда да говорят с някого. Телефонът непрекъснато звънеше. Всички искаха да разсеят сестрата на Сабрина Лонгуърт, преди да си замине за Америка и въпреки че тя предупреди госпожа Търкъл да не я безпокои при всяко позвъняване, куриери носеха в къщата цветя и съболезнования през целия ден. Имаше нужда от място, където да остане сама.

Тя прегледа счетоводните книги, прочете кореспонденцията и разгледа новите каталози. Стефани бе осчетоводила продажбата на един диван, френската дамска чантичка и още няколко експоната. На черешовата масичка откри дневника, в който сестра й бе записала три поръчки за оформление на интериори за ноември и декември. Сабрина затвори тетрадката и тъкмо се канеше да я остави, когато на последната страница забеляза забодено сгънато листче. Беше писмо.

„Скъпа Сабрина — пишеше Стефани, — чудех се какъв подарък да ти оставя, преди да си замина за Чикаго, за да ти благодаря за най-прекрасното време в моя живот. Можех да ти купя нещо, но току-що се сетих за подарък, който дори в «Хародс» не могат да ти предложат. Това е една случка, която запазих в тайна, и сега ти пиша за нея, за да я откриеш, когато се върнеш. Представям си каква физиономия ще направиш, когато разбереш. А после, разбира се, ще грабнеш телефона и двете ще се посмеем от сърце.“

„Всичко започна на един прием у Оливия Чейсън преди известно време. Разговарях с Роуз Радисън, когато се случи един тъжен инцидент.“

„Боже, това е прекрасно! — мислеше Сабрина, докато четеше за счупения щъркел. Колко просто решение! Защо аз не се сетих за това? Може би щях да го направя едва сега, след като живях един месец с две толкова палави деца!“

„Общо взето, това е всичко — пишеше сестра й в края на писмото. — А, да, има и още нещо. Рори Кар дойде. Срещнах го на търга в Чилтън. Носеше прекрасен образец на Севре, сърцето ми се късаше, докато му обяснявах, че няма да го купя. Ти вече ме беше предупредила да си нямам работа с него. Но и той не беше дошъл, за да продава, а да подразбере нещо повече за счупения щъркел. Когато прекали с настояванията, реших да се престоря на полицай и му казах: «Не можете да ми съобщите нищо, което аз вече не зная!» Това го извади от релси! Започна нервно да си намества папийонката, почервеня и бързо-бързо си замина. О, на входната врата се звъни. Идва клиент. Утре ще довърша писмото.“

Но на следващия ден тя бе срещнала смъртта си.

В галерията влезе Александра и завари Сабрина да сгъва внимателно писмото.

— Госпожа Търкъл ви издаде къде се криете. Нали нямате нищо против, ако наруша за малко уединението ви?

— Не, разбира се. Седнете.

— За Сабрина ли мислите?

— За Сабрина и за Стефани!

— Смешно наистина. Не знаех, че сте толкова близки.

Настъпи мълчание.

— А баща ви как е?

— Благодаря, вече е по-добре. В неделя си заминава.

— И вие… с него?

— Може би.

— Извинете, скъпа — поде Александра след още една неловка пауза. — Още не мога да свикна. Вие дух ли сте, привидение ли? Толкова приличате на Сабрина, че… тя ми каза, че двете не си приличате.

— Защо ли е казала подобно нещо?

— Откъде да зная? Мислех, че го казва, защото е истина. На вашия рожден ден Никълъс се пошегува. Попита я дали не сте си разменили местата още в Китай. Сабрина беше страхотна! Отговори му така, че го направи за смях. Съвсем сериозно сви вежди и му каза, че след като толкова пъти ви е обърквал, и тя самата вече не знае коя от двете е. Обичах сестра ви, макар че никога не й го казах. Както и да е, след като Никълъс я призна официално за Сабрина, аз я попитах толкова ли си приличате, а тя каза, че Никълъс ви обърквал заради диетата, която го водела до умопомрачение при вида на всяка паста, или нещо такова беше…

Сабрина се засмя. „Браво, Стефани! Ти сигурно си запазила този случай, за да ми го разкажеш на аерогарата в Чикаго, за да се посмеем двете над бедничкия стар Никълъс!“

Да, но този ден не дойде!

— Ще видя дали чаят е готов. — Сабрина внезапно стана.

— Извинете ме! Разстроих ли ви? — Александра тръгна след нея. — Колко съм глупава, Боже мой! Причината е, че още не мога да свикна с приликата. Не преувеличавам. Вероятно постоянно го чувате и от други хора. О, защо не млъкна и не ви оставя на мира?

— Не е нужно да мълчите. Говорете. — Чайникът изигра спасителна роля и тя напълни двете чаши, без ръката й да трепне. После ги сложи на подноса и напълни купичката с бисквити.

— Салфетки? — обърна се към Александра и кимна към бюфета.

— Ето! Същия жест направи сестра ви миналата седмица, когато пак бях при нея. Същите думи! Виждате ли защо се притеснявам, когато разговарям с вас?

„Но аз никога не съм правила това досега. Защо повтарям жестовете на Стефани?“

Бавно намаза една бисквита с конфитюр. От всички хора, които познаваше в Лондон, Александра беше най-надеждната приятелка, най-близката. Дали щеше да й остане вярна, ако научи истината?

Какво значение имаше верността тук? Трябваше да я разкаже на някого, мислеше Сабрина. Тъкмо ще се подготви за разговора с Гарт. И с останалите.

— Ще ви разкажа една история — бавно започна тя. — Ако ми обещаете, че ще я изслушате докрай, без да ме прекъсвате и да не давате оценки, преди да чуете края.

— Интересно. Даже остроумно. Нямам търпение да я чуя.

— Обещавате ли?

— Искате ли да се подпиша със собствената си кръв?

— Не дотам — усмихна се Сабрина. — Нямаше да ви я разказвам, ако ви нямах пълно доверие.

На външната врата се позвъни и някой отвори.

— Ей сега ще се върна. Мисля, че сложих табелата „затворено“ на витрината.

Висок непознат мъж стоеше пред вратата. Сабрина виждаше прошарената му коса, леко приведената стойка и тънкия бастун в ръката му.

— Госпожа Андерсън? — попита той.

— Същата, но галерията е затворена. Елате следващата седмица.

— Аз съм от Скотланд Ярд, госпожо. — Показа картата си. — Сержант Томас Фелпс, детектив. Ще ви бъда благодарен, ако ми дадете възможност да поговоря с вас за смъртта на сестра ви.

— От Скотланд Ярд?

— Мога ли да седна. — Мина край нея и влезе в галерията. Сабрина се обърна недоумяваща след него и машинално го последва. Значи все пак са разбрали. Знаеха, че тя е Сабрина, а не Стефани. Така и не успя да разкаже всичко както искаше. Сега всички ще го научат от полицейските хроники във вестниците. И Гарт щеше да го научи оттам. А може би преди това полицията ще му позвъни, за да го уведоми, че жена му е мъртва. В лондонското общество ще избухне ужасен скандал, а в къщата в Евънстън ще се настанят болката, сълзите и обидата…

— Боже мой — извика Александра, щом видя лицето й. — Какво има? — Забеляза мъжа и стана. — Ако искаш да си тръгна… Стефани, скъпа, успокой се…

— Не, би ли останала Александра? Искам да останеш.

— Разговорът ни е поверителен, госпожо Андерсън — напомни й детективът.

— Значи ще бъде поверителен и за принцеса Мартов — студено отвърна Сабрина. — Аз я моля да остане.

Той се поколеба, после сви рамене. И бездруго след броени часове цял Лондон щеше да прочете във вестниците. Какво значение имаше дали преди това някой ще пусне клюката неофициално? Фелпс седна и отвори бележника си.

— В процеса на нашето разследване — започна той — научихме, че някои от пасажерите на яхтата на господин Стайвесънт не са били това, за което са се представяли.

— Как се добрахте до това откритие? — Сабрина го гледаше втренчено, очаквайки всеки момент да я нарече лейди Лонгуърт.

— Моля ви, госпожо Андерсън, не ме прекъсвайте. Госпожо Андерсън. Наричаше я „госпожа Андерсън“. Тя продължи да го наблюдава, очаквайки момента, в който той ще я хване в капан.

— Нека да ви кажа онова, което сме установили дотук. Лейди Лонгуърт е излетяла с Макс Стайвесънт и още две двойки за Ница на двайсет и четвърти октомври. Оттам са тръгнали с коли за Монако. Прекарали известно време в Монте Карло, докато чакали яхтата да бъде заредена с провизии и подготвена за плаването. Около четири и половина следобед се качили на борда и отплавали в открито море. На около две мили от брега, това прави около пет и половина следобед, яхтата експлодирала.

Сабрина се сви в креслото. Александра седна на страничната му облегалка, за да бъде по-близо до нея.

— Необходимо ли е да разказвате тези подробности?

— Ако не бяха нужни, нямаше да ги разказвам. — Фелпс още веднъж погледна записките си. — Докато спасителните лодки стигнат до мястото на катастрофата, яхтата започнала да потъва. Спасителите започнали да издирват телата на пътниците, с надеждата, че могат да спасят някого. Веднага намерили три от телата, едното, от които било на лейди Лонгуърт. Съжалявам, госпожо, зная каква мъка ви причинява това, но искам да ви обясня защо самата яхта не е била огледана още на място. Тя беше извадена от водата и изследвана едва преди няколко дни.

— Какво значение има това? — Сабрина недоумяваше защо детективът губи толкова много време, преди да я разобличи. Дали не са намерили нещо на яхтата? Нещо, което Стефани е взела със себе си?

Фелпс отново гледаше в бележника си.

— Идентификация на лейди Лонгуърт от бившия й съпруг виконт Лонгуърт, проведена в един часа през нощта. Доколкото зная, на вас са ви съобщили приблизително един час по-късно в Америка. Дотогава яхтата вече е била потънала заедно с няколко от оцелелите от експлозията пътници на борда й. Извадиха я едва преди два дни. Това, което установихме, мадам… по-точно, което френската полиция установи, е, че… в корпуса на яхтата, точно до каютите и малко под ватерлинията, има голяма дупка. Те съобщиха, че…

— Каютите ли? — Сабрина напрегнато се приведе. — Каютите на „Лафит“ са доста далеч от резервоарите. Значи не резервоарите са причина за експлозията.

Фелпс беше обезпокоен. Развръзката, към която водеше разказа, му се изплъзна.

— Точно това искам да кажа. Приехме хипотезата, че причината е била в резервоарите. Сега вече знаем, че не е. Всъщност смятаме, че…

— Е била бомба, поставена под каютите.

Мъжът се облегна назад победен. Той беше дребен следовател, който вършеше предварителната работа, която големите шефове след това оценяваха. Работата му беше доста еднообразна и скучна. Единственото му удоволствие се състоеше в изумените въздишки, виковете на учудване и уплаха у хората, които разпитваше, с цел да извлече информация от тях. И сега, тъкмо щеше да дръпне конците, когато тази бледа красавица, доста елегантна, в интерес на истината, му измъкна победата изпод носа.

— Но това означава, че са били убити! — казваше в този момент тя и той я погледна с неохотно одобрение.

— Изглежда, така е станало, госпожо. В момента се опитваме да открием дали господин Стайвесънт и неговите гости са имали врагове. Не намеквам, че лейди Лонгуърт е имала врагове, но от двама писатели, Мишел Бернар и Джули Фантъм, получихме информация, че както и те наскоро узнали, господин Стайвесънт бил собственик на компания, наречена „Уестбридж Импортс“. Те казаха, че лейди Лонгуърт от време на време купувала… госпожо Андерсън!

Александра побърза да я подхване. Писмото на Стефани отекваше в съзнанието й като удари от чук. „престорих се на полицай и казах: «Не можете да ми кажете нищо, което вече не зная».“

Не можете да ми кажете нищо, което вече не зная! Не можете да ми кажете нищо, което вече не зная! Не можете да ми кажете нищо…

„Те са искали да убият мен! Мислели са, че зная за фалшификатите!“

Фелпс най-после беше доволен. Бе постигнал желания ефект.

— Имам няколко въпроса, госпожо — каза почти нежно той. Сабрина вдигна глава. Не, те не знаеха коя е тя, разследваха нещо далеч по-лошо.

— Кажете.

Детективът изгаряше от любопитство. „Тя има нещо друго наум, не е само мъката по убитата сестра — мислеше той. — Уплашена е. От какво? Нещо, свързано с «Уестбридж Импортс». Но какво конкретно? Тя живее в Америка и няма нищо общо нито с галерията, нито с мрежата.“

— Първо, говорила ли ви е лейди Лонгуърт за Макс Стайвесънт?

— Само че се кани да замине с яхтата му.

— И какво каза за пътуването? Нещо за останалите гости? Къде трябваше да ходят?

— Не. Нищо.

— Не е ли споменавала, че господин Стайвесънт има врагове?

— Господин Фелпс, сестра ми никога не ми е говорила за Макс Стайвесънт, нито за бизнеса му, нито за хората, с които той си има работа.

Фелпс беше искрено озадачен. Можеше да се закълне, че този път тя казва една истина. Тогава от какво се боеше? Той продължи:

— Мишел Бернар дойде при нас, щом научил за предположението ни, че е била поставена бомба. Имат данни, че между Стайвесънт и хората от „Уестбридж Импортс“ напоследък назрявал скандал. Лейди Лонгуърт споменавала ли ви е нещо за „Уестбридж“, или за Рори Кар, или пък за Иван Ласло? Да е купувала от тях някакви антики?

Настъпи пауза.

— Споменавала е името Рори Кар, заедно с имената на още дузина дилъри. Не мисля, че е купувала от него. Поне не нещо стойностно.

Отново настъпи мълчание. „Е, добре — мислеше Фелпс. — Сега пак излъга! Проклет да съм, ако мога да разбера защо лъже. Няма нито една улика, че тази галерия е замесена по някакъв начин с контрабандата или с мрежата. Нещо обаче я притеснява.“ Той продължи да задава въпроси, с цел да напипа какво точно крие Сабрина. Някои от имената, за които питаше, тя беше чувала, за други не знаеше нищо. Фелпс продължаваше да бърбори и накрая затвори бележника си.

— Издирваме Рори Кар и Иван Ласло. Сигурно скоро ще ги пипнем и доста неща тогава ще се изяснят. Има ли нещо друго, което според вас може да ни бъде от полза?

— Не — уморено отвърна тя.

„Рори Кар ще ме «натопи» още щом го хванат, но аз не мога да направя нищо, за да му попреча. За момента репутацията на «Амбасадор» е чиста, а моята тайна — запазена.“

Беше прекалено късно да разкаже историята на Александра. „Щом Скотланд Ярд е поел случая, не мога да я направя съучастник в полуистините, които изрекох при разпита. — Беше по-самотна от всякога. — Искам да се прибера у дома. Да видя Гарт“ — мислеше тя.

— Къде можем да ви намерим, госпожо Андерсън? Сабрина му продиктува телефона си в Лондон.

— А в Америка?

— Когато тръгна, ще ви уведомя. Смятам да остана тук още известно време.

Александра го изпрати. Искаше да попита много неща, но Сабрина започна да спуска щорите.

— Имаш ли желание да поговорим, скъпа? — попита най-после тя, докато двете махаха на минаващите таксита.

— Не. Може би друг път…

Прибра се на площад „Кадоган“ сама, като още стискаше в ръка писмото на Стефани, а в ума й се въртеше една фраза от него.

Всяка сутрин посещаваше баща си в болницата, после обядваше с майка си, а в следобедите отиваше до „Амбасадор“ да скицира домовете, за които Стефани бе приела поръчки. Но рядко се задържаше в галерията. Предприемаше дълги, самотни разходки из предградията на Лондон, а в пет часа се прибираше за чаша чай. Бъбреше с госпожа Търкъл и Габриела, която запълваше времето до вечерята с клюки и разговори за Брукс. Без да подозира, тя даде подробна информация на Сабрина за живота в Лондон по време на отсъствието й.

Всяка вечер около десет разговаряше с Гарт. В Евънстън беше около четири следобед. Сабрина чуваше как Пени и Клиф го молеха да им даде телефона и си представяше как са седнали до него на дивана в кухнята.

— Кога ще си дойдеш? — питаха и двамата всяка вечер. Накрая, когато лекарите казаха, че Гордън може да бъде изписан, тя имаше отговор.

— Тръгваме в събота — обясни на Гарт. — Аз ще спра първо във Вашингтон и ще остана с майка и татко два дни. В понеделник ще взема самолета за Чикаго.

— Понеделник — повтори той и тя чу радостните детски викове.


„Но радостта ни няма да продължи дълго“ — каза си тя, докато наблюдаваше играта на пламъка в камината. Издължени, причудливи сенки изпълваха спалнята. Връщаше се, за да им каже истината. От седмица играеше ролята на Стефани, попаднала по скръбен повод в света на Сабрина, и вече не знаеше коя е всъщност. Гарт беше прав. Не можеше повече да се мята между двата образа. Трябваше да бъде или едната, или другата. Трябваше да бъде Сабрина, но щяха да я намразят. Когато Гарт разбереше, че жена му е мъртва, когато Пени и Клиф узнаеха, че майка им е мъртва, че Сабрина ги е мамила няколко седмици, щяха да я намразят и завинаги да я прогонят от своя свят. И тя няма да успее да им каже колко ги обича. Нейната любов няма да им е нужна. И няма да има нито един човек на света, на когото да я даде.


— Ще се върнеш ли? — започна с въпрос Александра, докато влизаше в галерията. Бе донесла куп снимки, които разпръсна на черешовата масичка. — Направихме ги в един ресторант, където двете със Сабрина вечеряхме веднъж. Брукс се присъедини към нас по-късно. И Антонио. Всъщност от тази вечер започна нашият страстен роман. Мислех си, че може би ще искаш един комплект от тях. Ще се върнеш ли в Лондон някой ден?

— Разбира се — отвърна Сабрина, докато учудено разглеждаше снимките. Как е успяла Стефани да постигне всичко това? В начина, по който държеше главата си изправена, с хладната, формална усмивка, която Сабрина пазеше за обществени места, тя се беше превърнала в истинска Сабрина. „А аз? Аз коя от двете съм?“

— Да, разбира се, ще се върна — разсеяно повтори.

— Ами Америка?

— Не съм решила още какво ще правя с галерията и къщата на Сабрина. Затова ще се върна скоро. А ти? Тук ли ще бъдеш, или вече ще разговаряш на португалски с инвеститори, секачи на джунгли и представители на племето гуарани?

— Говориш точно като сестра си, скъпа — Александра й хвърли бърз поглед. — Изглежда, наистина ще бърборя, но не на португалски. Като си спомня колко години ми трябваха, за да се науча да говоря правилен английски, нямам желание да уча никакви чужди езици. Мисля, че Антонио ще ме разбере.

— Защо не изровиш някоя легенда на племето гуарани, според която любовта продължава по-дълго, ако всеки от двамата говори на родния си език, и да му я припомняш винаги, когато той поиска да учиш португалски?

— Чудесно хрумване! Ами какво да правя, ако такава легенда няма?

— Ще си я съчиниш сама. Той ще се срамува, че не я знае.

— По дяволите, ще го направя! — Александра избухна в смях. — Скъпа, ти си остроумна като Сабрина. Защо съпругът ти те пуска да излизаш от Чикаго? Идвай ни на гости. В нашата разкошна колиба някъде накрай света или в апартамента ни в Рио, или тук, в Лондон. Ще дойдеш ли? Със съпруга си, разбира се. Ако на него му е интересно.

— Може и да дойда.

— Ще бъдеш добре дошла. Заради сестра ти, а и заради теб самата. — Тя взе палтото си и застана на прага. — Тя беше изключителна лейди. И ти също. Мисля, че ще прекараме прекрасно.

— Сигурна съм. Нали ще ми пишеш?

— Миличка, аз не мога да пиша писма, но умея да си служа с телефона. Какъв е телефонният ти номер в Евънстън?

— Аз… сигурно ще бъда в Лондон — поколеба се за миг Сабрина. — Обаждай се първо в „Амбасадор“, после на площад „Кадоган“.

Александра я погледна изпитателно и понечи да каже нещо, но в последния момент се отказа.

— Както кажеш. Всичко най-хубаво, Стефани.

— Довиждане, Александра.

В петък тя предупреди Сидни Джоунс и Никълъс, че заминава за Америка за няколко дни.

— Ще се върна веднага щом видя баща си настанен у дома и ще прекарам няколко дни със семейството си. Дотогава магазинът ще остане затворен. Казах на Брайън това, което казвам и на вас. Допълнително ще информирам и двама ви какво смятам да правя с къщата и с „Амбасадор“. Ясно ли е?

Какво ли ще кажат, като се върна и им разкажа истината? Всъщност едва ли ще ги е грижа. Животът им от това няма да се промени.

Сабрина беше много по-внимателна, когато вечерта обясни на госпожа Търкъл и Габриела, че заминава за кратко.

— Скоро ще се върна и затова никоя от вас не бива да мисли за напускане. Това е твой дом, Габи, и ваш, госпожо Търкъл. Искам да го поддържате в ред, докато се върна. Ще ви се обадя допълнително в кой ден да ме очаквате.

„За тях наистина е важно, защото и двете по свой начин са разчитали на мен. И кой още? Скотланд Ярд, разбира се. Някой е взривил яхтата на Макс, за да ме убие. Като научат, че са убили сестра ми, и разберат, че аз съм в Лондон, жива и здрава, ще се опитат да го направят пак. Може би не бива изобщо да се връщам? Чикаго е далеч по-безопасен за мен.“


Една седмица след погребението на Стефани Гордън седеше между жена си и дъщеря си в самолета и правеше планове за бъдещето. Двамата с Лора говореха, че трябва да продадат къщата си и да си купят по-малка, без стълбища. Трябваше да наемат и асистент. Гордън пишеше книга за американската политика в Европа и му трябваше помощник. „Колко са остарели!“ — мислеше Сабрина. — Стремяха се да вършат по-малко работа, да си осигурят помощ, да направят дните си по-спокойни. Нима можеше да им разкаже какво бяха направили със Стефани? Това щеше да ги сломи. Първо щеше да каже на майка си, а тя знаеше как да го поднесе на баща й.

Първо обаче трябваше да каже на Гарт. Ще го направи в понеделник по обед, докато Пени и Клиф са на училище. Той щеше да я посрещне на аерогарата и двамата щяха да тръгнат за… къде? Не и в онази прекрасна, уютна къща, която беше техният дом. В ресторант! Някъде, където Гарт няма да бъде принуден да ходи и да си спомня за ужасния ден, в който е научил за отвратителната измама.

Още същия следобед тя щеше да се върне във Вашингтон и да разкаже всичко на майка си, а на следващия ден да отлети за Лондон. И най-после всичко щеше да свърши. Никога повече нямаше да види Пени и Клиф. Никога нямаше да види Гарт. Никога вече нямаше да поговори с Долорес и Нат, Вивиан, Маделин Кейн, Линда и Мартин, и Гарт, Гарт, Гарт…

— Стефани, какво ти е?

Тя избърса очите си и целуна баща си по бузата.

— Нищо. Мислех си.

— Сигурна ли си?

— Добре съм, татко. Ще гледам да размишлявам „на сухо“. Трябваше да пази сълзите си за после. Когато признае и остане сама. Едва тогава ще може да се върне в Лондон и да събере парчетата на своя някогашен живот. Да го сглоби. Да започне отново.

Дали ще успее? Тя отвори очи при мисълта за очевидния развой на събитията, за който досега не беше и помисляла. Дали лондонските й приятели ще приемат толкова леко зловещата шега? Особено като си спомнят как са плакали на гроба й, а се окаже, че там е била Стефани. Че двете са ги направили на глупаци? Едва ли тяхната ужасна, безвкусна клоунада ще им се види забавна? Ще се оттеглят и повече няма да я допуснат в своя кръг?

Александра няма да се отдръпне от нея. Но тя ще живее в Рио.

Габи няма да я изостави. Но тя скоро ще се омъжи за Брукс или ще си намери друг. Едва ли ще има много време за Сабрина Лонгуърт?

Оливия? Оливия, разбира се, ще бъде първата, която ще скъса с нея!

А колко доволни ще останат от Скотланд Ярд, като разберат, че е дала лъжливи показания на техния следовател? Става дума за международно разследване. Монако, Франция, Англия.

Никой няма да иска да си има нещо общо с нея. Не може да живее нито в Евънстън, нито в Лондон.

Трябва да се премести другаде. Например в Ню Йорк. Ще отвори магазин в Ню Йорк.

И коя ще бъде тогава? Не и Стефани Андерсън. Нали всички вече ще знаят, че тя е мъртва.

Сабрина Лонгуърт.

Да. Сабрина Лонгуърт. Отива в Ню Йорк, за да започне живота си отначало, отваря галерия… Как ще се казва? „Измами“. Браво! Много забавно. Други идеи? Няма.

Самолетът следваше слънцето, което бавно се спускаше зад океана. В кабината стюардесите тракаха с чинии и прибори, приготвяха възглавници, разливаха напитки. Лора извади книга. Гордън затвори очи и след малко заспа. Сабрина се премести няколко места по-нататък и седна до илюминатора. Някъде далеч океанът се сливаше с небесата.

Стефани, къде си?

Гарт, обич моя…

Други идеи?

Няма.

Загрузка...