Измами

Глава 25

Димитри се обаждаше всяка сутрин. Два дни след сватбеното тържество на Габи тя затваряше „Амбасадор“ за празниците, когато той дойде да я вземе, за да обядват заедно.

— Мислех, че може да се почувстваш тъжна и самотна, след като омъжи приятелката си и без семейството си по Коледа.

Бяха в една кръчма, където весела компания пееше френска песничка.

— Знам тази песен — каза Сабрина. — Пеехме я двете със сестра ми в колежа.

— Искам да поговорим за теб — започна той. — Как бих могъл да ти помогна, след като ти изобщо не ми даваш възможност?

— Вече ти казах, Димитри. Ние сме само приятели.

— А това означава, че освен че можем да обядваме заедно и да си говорим, можем и да изпитваме чувства един към друг. Добре — продължи, след като тя не отговори. — Ще ти разкажа пак за вилата си близо до Атина. Намира се точно до къщите на сестрите ми и техните деца и съпрузи. Пълно е с хора. Доста подходящо място за прекарване на коледните празници. — Той взе ръката й. — Можем да останем съвсем сами и да не се виждаме с никого или да се присъединим към едно многолюдно семейство, сред много шум, целувки и музика. Ще направим това, което ти поискаш. Ела с мен, Стефани. Не бих искал да ти досаждам, единственото ми желание е да прекараш празниците сред приятели и в семейство, вместо да бъдеш сама.

Веселата компания завърши песента си и веднага започна друга. Димитри се засмя.

— Ще те научим на нашите гръцки песни. Предложението му започна да й се струва примамливо.

Щеше да бъде в семейство, макар и не в нейното; щеше да смени напълно обстановката, нищо нямаше да й напомня за сестра й, която вече я нямаше… Но не беше честно по отношение на Димитри. Тя не беше свободна. И макар че му го беше обяснила вече много пъти, ако заминеше с него за Атина, той би могъл да го приеме като първа стъпка към нещо повече от обикновено приятелство.

— Някой ден може би ще дойда, Димитри, но не и сега — поклати глава Сабрина.

— Но ти не трябва да бъдеш сама — настояваше той.

— Понякога е важно човек да остане сам. Как иначе бихме могли да размислим спокойно и да вземем решения за бъдещето?

— Приятелите биха могли да ти помогнат да вземеш тези решения, Стефани. Няма да предявявам никакви изисквания към теб.

Тя измъкна ръката си от неговата. Толкова й се искаше да му повярва.

— Може ли да ти отговоря утре?

— Ще ти се обадя сутринта — отвърна Димитри и лицето му светна. — Ще заминем на двайсет и четвърти следобед. Удобно ли е за теб? Но да оставим сега това — добави бързо. — Ще ми отговориш утре.

— Може би — отвърна с усмивка тя и после заговориха за Гърция.

Димитри бе необичайно мълчалив, оставил Сабрина на собствените й мисли. Тя непрекъснато си повтаряше, че празникът не означава нищо за нея, че светлините и песните не достигат до сърцето й; но отвръщаше бързо глава в друга посока всеки път, щом забележеше семейство с две деца. Точно в тези моменти бе особено благодарна на Димитри за ненатрапчивото му присъствие, както и за дискретното му оттегляне, щом стигнаха до вратата на къщата й.

Вътре завари госпожа Търкъл, която оглеждаше щастливо малката елха в трапезарията.

— Сметнах, че може да ви развесели, лейди. Но ако ви навява твърде много тъжни спомени, бих могла да я преместя горе в моя апартамент.

— Не, остави я — каза Сабрина. — Ще я украсиш ли?

— Разбира се, лейди, но си мислех, че бихме могли да го направим заедно.

Лейди. Тя не поправяше вече госпожа Търкъл. Дори често изобщо не я чуваше какво точно казва. Така или иначе обръщението нямаше значение; то доставяше удоволствие на икономката, а и двете бяха свикнали с него.

Телефонът иззвъня и Сабрина притисна ръцете си една в друга. Всеки път се надяваше… но не беше той.

— Сигурно нова покана — предположи госпожа Търкъл.

— Ако е така, ще последва нов отказ — отвърна й и двете се засмяха. „Странно е — помисли си Сабрина, когато госпожа Търкъл отиде да вдигне слушалката, — че двете така бързо се сближихме. Лейди Лонгуърт не би го направила; между тях имаше толкова социални бариери.“ И макар че я наричаше „лейди“, прислужницата също я смяташе за американка, която никога не е била омъжена за граф. Те не бяха станали все още близки приятелки, но бяха две жени, които живееха в една къща, и Сабрина не се чувстваше толкова изолирана, колкото очакваше.

— Господин Карас е, лейди — обяви завръщайки се госпожа Търкъл. — И ако нямате нищо против да чуете моето мнение, смятам, че трябва да заминете с него за Гърция. Това ще ви се отрази добре.

Сабрина докосна игличките на елхата, която заедно бяха украсили. Тя миришеше на гори и планини; на чисти, девствени места.

— Може би ще го направя — отвърна и отиде да разговаря с него.

Но когато затвори телефона, лицето й беше помръкнало. Доволният му, изпълнен с нетърпение глас, който й каза, че ще дойде да я вземе в четири, я накара да се почувства виновна. Не беше честно, наистина не беше честно. „Искам единствено Гарт — помисли си тя. — Как бих могла да разговарям и да се смея с други хора, след като непрекъснато гледам към телефона с надежда, че ще позвъни Гарт?“

Госпожа Търкъл я намери малко по-късно в библиотеката.

— Пощата, лейди. Повечето са поздравителни картички, но има и две пакетчета.

Сабрина знаеше какви са тези пакетчета още преди да ги отвори. Две. Едното от Клиф, а другото от Пени. Но нищо от Гарт. Нищо. Нямаше дори бележка. Тя отвори пакетчетата, всяко от които бе внимателно завито и съдържаше бележка.

„Няма да плача. Знаех, че това може да се случи, и бях подготвена за него. Така че няма да плача.“ Внимателно сгъна бележките и след това отвори кутийките. Клиф й бе изпратил една брошка: две птици, кацнали върху клонче с две малки листенца. На едно листче, поставено вътре в кутийката, бе написал: „Това сте вие двамата с татко.“

Кутийката на Пени бе тясна и продълговата, в нея имаше сребърна писалка и молив, върху които бяха гравирани буквите С.А. Под тях имаше листче, на което прочете: „За писане на писма.“

Децата понякога причиняват такава болка с непосредствеността си, помисли си тя.

— Ще обядвам в стаята си, госпожо Търкъл — каза тя, като взе телефона със себе си.

Взе подаръците и се качи в стаята си. По прозорците барабанеше силният дъжд и в стаята бе студено и тъмно. Сабрина запали огъня и се настани в удобния стол пред огнището, като се зави с топло ангорско одеяло. Гледаше ту брошката и писалката и молива, ту игривите пламъци пред себе си.

Трябваше да приготви багажа си за Атина, но вместо това седеше така неподвижно и в пламъците виждаше всички свои мечти, които не я оставяха нито денем, нито нощем.

Двете със сестра си бяха толкова невнимателни, така безумно невнимателни към останалите. Но какво би станало, ако нещата се бяха развили по друг начин; какво би станало, ако съществуваше възможност да обича Гарт и той да отговори на чувствата й, без да изпитва вина, ако можеше да изгради един нов живот с него? „Бихме могли да си имаме още едно дете. Това би било огромна изненада за Пени и Клиф.“ — На устните й се появи усмивка, като си представи как двамата хвърлят ези-тура, за да решат кой ще нахрани бебето.

Би могла да работи заедно с Маделин по реставрацията и вътрешното оформление на къщи, а Линда да се заеме с недвижимото имущество. Биха могли да се превърнат в чудесен екип, особено ако обединят „Колекции“ и „Амбасадор“ и така имат възможност да ползват най-добрите старинни предмети и произведения на изкуството на двата континента.

Двамата с Гарт ще имат достатъчно пари, след като продадат къщата й тук, в Лондон, а тя би могла да помоли госпожа Търкъл да се премести при тях в Америка. Тогава биха могли да пътуват — в Лондон, в Париж, където Габи и Брукс ще живеят през по-голямата част от времето. Могат да отидат дори до Рио и да се видят с Александра. Ще могат да си позволят всичко това. Ще имат възможност и да ремонтират къщата. Биха могли поне да боядисат спалните. Ще може да купи на Гарт онова кожено сако на „Марк Шейл“, което гледаше един ден, докато се разхождаха.

Сакото, другите нужни неща. Трябваше да си приготви багажа. Извади куфара и малката си пътна чанта и започна да избира какво да вземе със себе си в Атина. Но всяка дреха означаваше радост и срещи с хора, смях и светлини. Прокара пръсти по закачените в гардероба дрехи и си даде сметка, че не може да го направи. Все още не бе готова, все още Гарт бе част от нея, бе толкова реален в съзнанието й и непрекъснато имаше чувството, че ако протегне ръка, ще може да го докосне по лицето или да почувства устните му върху своите. Той все още бе част от самата й същност и сега единственото нещо, което искаше, бе да му каже, че го обича и че иска да бъде с него до края на живота си — само с него и с никой друг.

Обади се на Димитри и му каза, че няма да може да пътува с него. Може би някой друг път, може би за двамата имаше общо бъдеще. Тя самата не знаеше. Не беше честно. Усети разочарованието в гласа му и знаеше, че не бе постъпила както трябва. Каквото и да направеше, причиняваше болка на хората около себе си. Може би трябваше просто да си седи сама в стаята и така накрая да изчезне завинаги. Тогава щяха да изчезнат и двете — и Сабрина, и Стефани Хартуел: те бяха израсли заедно, след това си размениха местата, а още по-късно изчезнаха.

Сложи още едно дърво в камината и разрови въглените, после отново седна в креслото. Мечтите й отново бяха тук, ярки като пламъците. „Те не си отиват — помисли си, — нито избледняват. Дните и седмиците минават, телефонът звъни, пристигат подаръци от две любящи деца; дните минават, хората идват и си отиват от живота ни, но мечтите остават, ярки и живи.“

Чу, че госпожа Търкъл се изкачва по стълбите. Сигурно е време за обяд, реши тя. Би могла да свърши някаква работа; беше взела толкова неща от „Амбасадор“ — каталози за преглеждане, книги за четене, писма, на които трябва да се отговори. Имаше достатъчно работа, за да запълни всички празнични дни. Ако се съсредоточи, би могла да забрави за всичко останало, поне за малко.

Икономката почука и отвори вратата със зачервено от радост лице:

— Лейди, имате посетител…

Преди да успее да довърши, в стаята със сияещо от любов лице влезе Гарт, който нетърпеливо я бе последвал.

Сабрина извика от учудване и скочи от креслото, но той се спря неуверено в средата на стаята и споменът за обидните думи, които си бяха казали, преди да се разделят, сякаш бе застанал помежду им.

— Мечтаех да те видя… през цялото време — прошепна Сабрина и му протегна ръка.

Думите й като че го освободиха от колебанието и напрежението, той се хвърли към нея, прегърна я и я притисна силно към себе си. Като в просъница чу как госпожа Търкъл се измъкна тихо от стаята, а след това долавяше само ударите на сърцето на Гарт и нежния му шепот:

— Моя любов, моя скъпа любов, дните бяха така празни без теб…

Тя вдигна лице, устните й докосната неговите. През затворените си очи долавяше блясъка на пламъците в огнището; усещаше дъха на навлажненото му вълнено сако и докосваше с пръсти мократа му от дъжда коса. Всичко това бе реално, истинско, не беше вече само мечта; няма да допусне да бъде мечта.

Гарт усещаше нежните й кости в прегръдката си, долавяше дъха й, който го бе преследвал седмици наред. Дълбоко в себе си усети как безпокойството му в миг изчезна. Той си беше вече у дома.

— Да — въздъхна тя и отвори очи, за да срещне изпълнения му с любов поглед. — Мястото, където принадлежиш…

„Но все още не всичко е наред. Ние не сме…“ — Тя постави ръце на гърдите му и леко се отдръпна.

— Гарт, все още не сме говорили… има толкова недовършени неща…

— Не, любов моя. — Целуна очите й, устните й. — Няма недовършени неща. Всичко сега започва. И не с лъжи; с истината, за която ти току-що говореше.

— Истина? Но аз те измамих…

— Да, но измама ли беше любовта ти към Пени и Клиф? Или към мен? Измама ли беше нашият съвместен живот?

— Не, но зад всичко това…

— Зад всичко това бе любовта. Скъпа моя, ти заздрави един брак, създаде едно семейство и това е истината, която ни донесе. С изключение на един малък факт. — Той се засмя. — Моя скъпа любов, искам да се оженя за теб, искам да те отведа у дома, за да свържем миналото и настоящето в един наш общ живот…

Тя обхвана лицето му, като търсеше в очите му болката или горчивината от последната им среща. Но той бе преодолял всичко и сега в погледа му имаше единствено топлотата от времето, когато двамата се бяха любили без никакви задръжки. Тя го целуна, една дълга и бавна целувка, с която сякаш му предлагаше сърцето, ръката и любовта си.

— Скъпи мой — въздъхна Сабрина и думите й заглъхнаха, тялото й се изви и двамата се отпуснаха върху леглото.

— О, почакай… — сети се изведнъж тя. — Забравихме… Какво си казал на Пени и Клиф?

— Че ще се опитам да те доведа.

— Те у Вивиан ли са?

Той кимна, обзет от такова силно желание, че целият трепереше и не бе в състояние да отрони нито дума повече.

Тя взе телефона и набра номера, а когато Вивиан се обади, се притисна отново към Гарт.

— Вивиан, Стефани е. Мога ли да говоря с децата си, за да им кажа, че си идвам у дома?