Измамникът

Май 1983 г.

Руският полковник излезе от сянката бавно и внимателно, независимо че бе видял и разпознал сигнала. Всички срещи с британската връзка бяха опасни и при възможност трябваше да се избягват. Но за тази среща сам беше изявил желание. Имаше въпроси за обсъждане, които не можеше да пусне като съобщение в конспиративната пощенска кутия. Едно разхлабено парче ламарина на покрива на депото до железопътната линия се блъскаше и скърцаше под напора на ранния утринен вятър. Той се обърна, установи източника на шума и отново се вгледа в тъмното място близо до обръщача на локомотивите.

— Сам?

Сам Маккрийди също наблюдаваше. От час стоеше в тъмнината на изоставената разпределителна станция в крайните предградия на Източен Берлин. Той видя или по-скоро чу пристигането на руснака, но все още изчакваше, за да се увери, че други стъпки не се движат по чакъла. Независимо че го бе правил много пъти, свитата топка в стомаха му не го напускаше.

В уречения час, доволен че са сами, той драсна една кибритена клечка на нокътя на палеца си, така че тя пламна за кратко и изгасна. Руснакът видя това и се показа иззад старата ремонтна барака. И двамата мъже предпочитаха мрака, защото единият беше предател, а другият — шпионин.

Маккрийди излезе от тъмнината, за да даде възможност на другия да го види, спря, за да установи, че той също е сам и след това тръгна напред.

— Евгений, толкова време мина, скъпи приятелю.

След пет крачки те можеха да се видят ясно и да се уверят, че няма никаква измама. Опасността от провал винаги грозеше подобни срещи. Руснакът може да е бил заловен и пречупен в стаята за разпити, давайки възможност на КГБ и източногерманската ЩАЗИ да поставят клопка на елитния британски разузнавач. Или съобщението може да е било разкрито и той сам да попадне в клопката, след което го очакваха дългите нощи със следователите и куршумът в тила. Майка Русия не знаеше пощада за своите изменници.

Маккрийди не се прегърна с него и дори не се ръкува. Човешкият контакт имаше някои предимства. Но Евгений Панкратин, полковник от Червената армия, свързан служебно с ГСВГ, беше студен тип: сдържан и надменен със своята арогантност.

Той беше забелязан най-напред в Москва през 1980 от едно аташе към британското посолство на дипломатически прием. По време на любезния, банален разговор, руснакът изведнъж направи язвителна забележка за своето общество. Дипломатът не реагира. Но отбеляза този факт и изпрати съобщение. След два месеца направиха първия пробен опит да го вербуват. Полковник Панкратин се държа уклончиво, но не отхвърли предложението. Оцениха това като положителна реакция. След това той беше назначен в Потсдам, към групата съветски войски в Германия, ГСВГ — тристахилядната армия с двадесет и две дивизии, която поддържеше както дисциплината на източногерманците и властта на марионетния режим на Хонекер, така и ужаса в Западен Берлин и НАТО в пълна готовност срещу евентуално съкрушително нахлуване през централната германска равнина.

Маккрийди се зае със случая, защото той беше в неговата област. През 1981 се срещна с Панкратин и го вербува. Нямаше суетене, нито излияния на чувства, с които трябваше да се съгласява… Само ясни претенции за пари.

Хората предават отечеството си по много причини: обида, идеология, липса на подкрепа, омраза към някой висшестоящ, срам от сексуалните си предпочитания, страх да не изпаднат в немилост, когато трябва да се върнат в родината си. При руснаците измяната беше свързана обикновено с дълбокото им разочарование от корупцията, лъжите и семействеността, които виждаха навсякъде около себе си. Но Панкратин беше истински наемник — той просто искаше пари. Казваше, че един ден ще избяга и ще се разкрие, но дотогава възнамеряваше да стане богат. Беше поискал тази среща в Източен Берлин, за да повиши цената си.

Панкратин бръкна в тренчкота си и извади обемист кафяв плик, който подаде на Маккрийди. Без емоции описа съдържанието на плика, който Маккрийди скри във вътрешната част на сакото си. Имена, места, синхронизация, дивизионна готовност, оперативни заповеди, придвижвания, постове, модернизиране на оръжията. Най-важна, разбира се, беше информацията за СС–20, ужасяващата мобилна съветска ракета със среден радиус на действие, чиито ядрени бойни глави бяха насочени към западноевропейските градове. Според Панкратин, ракетите се местеха в горите на Саксония и Тюрингия, по-близо до границата, с обхват, описващ дъга от Осло пред Дъблин до Палермо. Там, където на запад гъсти колони от честни, но наивни хора маршируваха със социалистическите знамена, искайки от своите правителства да намалят разходите за отбрана в знак на добра воля за мир.

— Има си цена, разбира се — каза руснакът.

— Разбира се.

— Двеста хиляди лири стерлинги.

— Дадено.

Това не беше съгласувано, но Маккрийди знаеше, че неговото правителство щеше да ги намери отнякъде.

— Има и нещо друго. Разбрах, че съм обявен за повишение в чин генерал-майор. Ще бъда прехвърлен в Москва.

— Моите поздравления! Като какъв, Евгений?

Панкратин направи пауза, за да подчертае значението на това, което щеше да каже.

— Заместник-директор на Обединения щаб за планиране към Министерството на отбраната.

Маккрийди беше поразен. Да има човек в сърцето на улица „Фрунзе“ 19 в Москва щеше да бъде превъзходно.

— Когато изляза от играта, искам сграда с апартаменти в Калифорния, с нотариален акт на мое име. Може би в Санта Барбара. Чувал съм, че там е хубаво.

— Наистина — съгласи се Маккрийди. — Нямаш ли желание да се установиш в Британия? Ще се погрижим добре за тебе.

— Не, нуждая се от слънцето на Калифорния. И един милион щатски долара на моя сметка, открита там.

— Апартамент може да се уреди — каза Маккрийди. — И един милион долара. Стига информацията да си заслужава.

— Не апартамент, Сам, а сграда с апартаменти, за да живея от рентата.

— Евгений, ти искаш между пет и осем милиона щатски долара. Не мисля, че моите хора имат такава сума пари. Дори за твоята информация.

Зъбите на руснака пробляснаха под военния му мустак в къса усмивка.

— Когато бъда в Москва, информацията, която ще ти донасям, ще надхвърли най-смелите очаквания. Ти ще намериш парите.

— Нека изчакаме първо твоето повишение, Евгений. Тогава ще говорим за апартаментите в Калифорния.

Те се разделиха след пет минути: руснакът, за да се върне с униформа в канцеларията си в Потсдам, а англичанинът, за да се промъкне през Стената в Западен Берлин. Щяха да го претърсят на Чекпойнт Чарли1. Пакетът щеше да прекоси Стената по друг, по-сигурен, но по-бавен маршрут. Едва когато го получеше, щеше да отлети обратно за Лондон.

Октомври 1983 г.

Бруно Моренц почука на вратата и влезе в отговор на жизнерадостното „влез“. Началникът му беше сам в офиса в претенциозния си въртящ кожен стол зад претенциозното си бюро. Той внимателно разбъркваше първото си кафе за деня в порцеланова чашка, приготвено от грижливата фройлайн Кепел — спретнатата стара мома, която обслужваше всяка негова законна нужда.

Подобно на Моренц, господин директорът беше от поколението, което можеше да си спомни края на войната и годините след това, когато германците пиеха цикориев екстракт и само американските окупатори и понякога англичаните се снабдяваха с истинско кафе. Това отдавна беше забравено. Дитер Ауст се наслаждаваше на сутрешното си колумбийско кафе, без да предложи на Моренц от него.

И двамата мъже гонеха петдесетте, но с това приликата свършваше. Ауст беше нисък, пълен, добре подстриган и облечен, директор на управлението в Кьолн. Моренц беше по-висок, плещест, с посивяла коса. Но той ходеше прегърбен, влачейки краката си, небрежно облечен в грубия си вълнен костюм. Освен това, той беше служител от нисък ранг, който никога нямаше да се домогне до титлата директор, нито да има собствен претенциозен офис с някоя, като фройлайн Кепел, която да му поднася колумбийско кафе в порцеланова чашка преди работа.

Сцената с началника, който вика своя подчинен за разговор, се разиграваше вероятно в много немски канцеларии през тази сутрин, но областта на занимание на тези двама мъже нямаше да бъде отразена на много други места. Нито разговорът, който последва. Защото Дитер Ауст беше шеф на Кьолнското управление на Западногерманските тайни служби.

Централата, обградена от здрави стени, се намираше в околностите на градчето Пулах, на шест мили южно от Мюнхен, на брега на река Исар, което може да изглежда странен избор, имайки предвид, че федералната столица от 1949 година е Бон, отдалечена на стотици мили от това място. Причината е историческа.

Веднага след войната американците основаха Западногерманската разузнавателна служба, за да противодействат на усилията на новия враг — Съветския съюз. Те избраха за ръководител на новата служба Райнхард Гелен, бивш шеф на германското разузнаване по време на войната, и дълго време организацията беше известна като службата на Гелен. Американците искаха Гелен да действа от тяхната окупационна зона, която обхващаше Бавария и юга.

Кметът на Кьолн, Конрад Аденауер, беше тогава твърде неизвестен политик. Когато съюзниците основаха Федерална република Германия през 1949 година, Аденауер, като неин първи канцлер, установи неочаквано столицата в своя роден град Бон, намиращ се на петнадесет мили от Кьолн. Почти всички федерални институции се преместиха там, но организацията на Гелен, новата Западногерманска тайна служба, остана в Пулах, където се намира и до ден днешен. Разузнавателната служба обаче поддържа свои управления във всяка провинциална столица на Федералната република и едно от най-важните е Кьолнското управление. Независимо че Кьолн не е столицата на Северен Рейн-Вестфалия, която е Дюселдорф, той е най-близо до Бон, а като столица на републиката, Бон е нервният център на правителството.

Моренц прие поканата на Ауст да седне, като се питаше дали не е направил нещо нередно.

— Скъпи Моренц, няма да говоря със заобикалки. — Ауст внимателно избърса устните си с чиста ленена кърпичка. — Другата седмица нашият колега Дорн ще се пенсионира. Ти знаеш за това, разбира се. Неговите задължения ще бъдат поети от наследника му. Той е много по-млад мъж, който ще напредне, помни ми думата. Има обаче една работа, която изисква по-зрял мъж. Бих желал ти да се заемеш с нея.

Моренц кимна, сякаш разбираше за какво става въпрос, макар че нищо не му беше ясно. Ауст опъна закръглените си пръсти и погледна навън през прозореца, свивайки чертите на лицето си в гримаса на съжаление за прищевките на своите хора. Той подбра внимателно думите си.

— Непрекъснато в тази страна има посетители, чужди сановници, които в края на деня, отрупан с преговори или официални срещи, имат нужда от разсейване… развлечение. Разбира се, нашите министри са щастливи да организират посещения в добри ресторанти, на концерт, на опера или на балет. Разбираш, нали?

Моренц кимна отново. Беше ясно точно като в мъгла.

— За съжаление, има някои, обикновено от арабските държави или от Африка, по-рядко от Европа, които съвсем ясно дават да се разбере, че биха предпочели да се радват на женска компания. Платена женска компания.

— Кол-гърлс — кимна Моренц.

— Накратко казано, да. И така, вместо важните чужденци да се обръщат към портиери и шофьори на таксита, да обикалят край витрините с червени фенери на Хорнщрасе или да се забъркват в неприятности в някой бар или нощен клуб, правителството предпочита да им предложи определен телефонен номер. Повярвай ми, скъпи Моренц, това се прави във всички столици по света. Ние не сме изключение.

— Ние ръководим проститутки? — попита Моренц.

Ауст беше шокиран.

— Ръководим? Разбира се, че не. Ние не ги ръководим. Ние не им плащаме. Клиентът прави това. Нито, трябва да подчертая, използваме каквато и да е информация, която бихме могли да получим, отнасяща се до навиците на някои от нашите важни посетители. Така нареченият сладък капан. Нашите конституционни закони и правила са съвсем ясни и не могат да се нарушават. Нека оставим тези капани на руснаците и… — той изсумтя — на французите.

Той взе три тънки папки от бюрото си и ги подаде на Моренц.

— Има три момичета. Различен физически тип. Моля те да се заемеш с тази работа, защото си зрял семеен мъж. Просто ги наглеждай бащински. Проверявай дали вземат редовно лекарства и поддържат външния си вид приличен. Информирай се дали не отсъстват или са в почивка. Накратко, дали са на разположение. И последно. При определени обстоятелства ще ти се обажда хер Якобсен. Не обръщай внимание на това, че гласът по телефона се променя, това винаги ще бъде хер Якобсен. Избери една от трите според вкусовете на клиента, които Якобсен ще ти разкрие, увери се, че е на разположение и установи време за визитата. След това Якобсен ще ти се обади отново за мястото и времето, което ще предаде и на клиента. После оставяме всичко на момичето и нейния посетител. Не е чак толкова тежка задача, нали? Няма да попречи на останалите ти задължения.

Моренц се надигна и се заклати тежко с папките в ръка. Чудесно, мислеше си той, след като напусна канцеларията. Тридесет години вярна служба, пет години до пенсия и накрая да се занимава с проститутки, служещи като примамка за чужденци, на които им дошло желанието да погуляят.

Ноември 1983 г.

Сам Маккрийди седеше в една затъмнена стая, дълбоко в подземието на Сенчъри Хаус в Лондон, Главната квартира на Британската разузнавателна служба, или СИС, често бъркана от пресата с MI–6 и наричана от посветените Фирмата. Той наблюдаваше трепкащия екран, на който масираната мощ (или част от нея) на Съветския съюз преминаваше в безкрайни редици по Червения площад. По традиция два големи парада се провеждаха на този площад: единият на Първи май, а другият по време на честването на Великата октомврийска социалистическа революция. Тя се празнуваше на седми ноември, а днес беше осми. Камерата остави боботещите танкове и показа редицата от лица на мавзолея на Ленин.

— Забави — каза Маккрийди.

Техникът от едната му страна протегна ръка към копчетата и панорамните кадри се забавиха. Империята на злото на президента Рейгън (той щеше да използва фразата по-късно) изглеждаше по-скоро като дом за престарели хора. В ледовития вятър изкривените старчески лица почти бяха изчезнали в яките на балтоните, чиито обърнати нагоре краища достигаха до сивите меки шапки.

Самият генерален секретар не беше там. Юрий В. Андропов, председател на КГБ от 1963 до 1978 година, който взе властта през 1982 година след продължителната агония на Леонид Брежнев, сам умираше бавно в клиниката на Политбюро край Кунцево. Не беше се показвал публично от предишния август и никога нямаше да се появи отново.

Черненко (който щеше да наследи Андропов след няколко месеца) стоеше най-отпред, заедно с Громико, Кириленко, Тихонов и партийния теоретик със строго лице Суслов. Министърът на отбраната, Устинов, се беше увил в маршалския шинел, окичен с медали от брадичката до кръста, достатъчни, за да послужат като преграда срещу вятъра. Имаше и няколко по-млади — Гришин, ръководителят на Московската партийна организация, и Романов, шефът на Ленинград. В единия край стоеше най-младият от всички, все още аутсайдер — един набит мъж, който се казваше Горбачов.

Камерата се надигна, за да докара във фокус групата офицери зад маршал Устинов.

— Задръж — каза Маккрийди. Картината замръзна. — Онзи там, третият отляво. Можеш ли да го увеличиш? Да го докараш в по-близък план?

Техникът внимателно започна да настройва апаратурата. Групата офицери идваше все по-близо и по-близо. Някои излязоха от кадър. Този, който Маккрийди беше посочил, попадаше твърде много вдясно. Техникът върна обратно три или четири кадъра, докато фигурата не застана в центъра, след което продължи с уголемяването. Офицерът беше полускрит зад един армейски генерал от Стратегическите ракетни войски, но мустакът му, необичаен сред съветските офицери, реши окончателно въпроса. Пагоните на шинела показваха, че има чин генерал-майор.

— Дяволите да го вземат — прошепна Маккрийди, — той е успял. Той е там. — Обърна се към безчувствения техник. — Джими, как по дяволите можем да вземем сграда с апартаменти в Калифорния?

— И така, краткият отговор, скъпи Сам — каза Тимъти Едуардс след два дена, — е, че няма да вземем. Не можем. Знам, че е жалко, но аз поставих въпроса на шефа и на финансовата служба и отговорът беше, че е твърде скъпо, за нас.

— Но неговата информация е безценна — запротестира Маккрийди. — Той струва повече от злато. Той е залеж на чиста платина.

— Без съмнение — каза Едуардс спокойно. Той беше с десетина години по-млад от Маккрийди, целеше се високо в кариерата, имаше елитно образование и лично богатство. Едва в края на своите тридесет години беше стигнал до поста заместник-шеф. Повечето мъже на негова възраст се гордееха, че ръководят отдел, стремейки се да достигнат до длъжността инспектор. А Едуардс се намираше вече точно под върха.

— Виж — каза той, — шефът беше във Вашингтон. Там е споменал за твоя човек, с цел да получи подкрепа. Нашите братовчеди винаги са ползвали неговата информация, откакто го въведе в играта. Те винаги са били във възторг от нея. Сега, изглежда, са готови да го поемат и сами да се разплащат с него.

— Той е раздразнителен и мъчен. Мене ме познава. Може да не иска да работи за някой друг.

— Хайде де, Сам. Ти си първият, който ще се съгласи, че той е наемник. Ще отиде там, където са парите. А ние ще ползваме информацията. Моля те да осигуриш гладкото предаване.

Той направи пауза и показа най-очарователната си усмивка.

— Между другото, шефът иска да те види. Утре сутринта в десет часа. Не мисля, че нарушавам правилата, като ти съобщя, че те очаква ново назначение. Стъпка нагоре, Сам. Нека погледнем фактите, нещата понякога завършват по най-добрия начин. Панкратин е в Москва, което затруднява връзката ти с него; ти покриваше Източна Германия твърде дълго време. Братовчедите са готови да поемат ръководството му, а ти получаваш заслужено повишение. Отдел, може би.

— Аз съм редови разузнавач — навъси се Маккрийди.

— Защо не се вслушаш в това, което шефът иска да каже — предложи Едуардс.

Двадесет и четири часа по-късно Сам Маккрийди беше назначен за ръководител на Д-Д отдела. ЦРУ пое ръководството и заплащането на генерал Евгений Панкратин.

Август 1985 г.

Това лято в Кьолн настъпиха големи горещини. Онези, които можеха, бяха изпратили съпругите и децата си към езерата, планините, горите и дори във вилите си по Средиземноморието, където по-късно щяха да се присъединят към тях. Бруно Моренц нямаше ваканционно жилище. Той се отдаваше изцяло на работата си. Заплатата му не беше голяма и нямаше перспектива да нарасне, тъй като през трите години, оставащи му до пенсия, по-нататъшно повишение беше малко вероятно.

Той седеше на терасата на едно кафене и отпиваше наливна бира от висока халба. Връзката му беше разхлабена, а сакото му метнато на гърба на стола. Никой не му обръщаше внимание. Беше сменил зимното си вълнено сако с лятно, което изглеждаше още по-безформено. Седеше прегърбен над бирата и от време на време прокарваше ръка през гъстата си посивяла коса, докато не я разбърка. Той беше мъж, който не се интересуваше от външния си вид, иначе би прекарал един гребен през косата си, би се обръснал малко по-добре, би използвал свестен одеколон (в края на краищата живееше в града, който му беше дал името си) и би си купил елегантен, добре скроен костюм. Би захвърлил ризата с леко протритите маншети и би изправил раменете си. Тогава щеше да изглежда съвсем авторитетно.

Бруно Моренц нямаше никакво самочувствие.

Той имаше своите мечти. Или по-точно, беше имал мечти. Някога, много отдавна. Но те не се сбъднаха. На петдесет и две години, женен, баща на две големи деца, Бруно Моренц се взираше тъжно в минувачите по улицата. Той не подозираше, че страда от това, което германците наричат Torschlusspanik. Тази дума не съществува в другите езици, но означава паника от края.

Зад фасадата на големия добродушен мъж, който си вършеше работата, получаваше скромната си заплата в края на месеца и се прибираше вкъщи всяка вечер при скъпото си семейство, Бруно Моренц беше дълбоко нещастен човек.

Той беше обвързан в един брак без любов със своята съпруга Ирмтрауд, жена, притежаваща волска тъпота и очертания на картоф, която вече дори не се оплакваше от ниската му заплата и липсата на повишение. За него знаеше само, че е заангажиран на държавна служба към една от правителствените агенции и повече не се интересуваше. Ако той ходеше размъкнат, с протрити маншети и провиснал костюм, то се дължеше отчасти на факта, че Ирмтрауд беше престанала и от това да се интересува. Тя поддържаше техния малък апартамент на една невзрачна улица в Порц малко или много спретнат и вечерята му се поднасяше на масата десет минути след като се прибереше вкъщи.

Дъщеря му Уте обърна гръб на своите родители почти веднага, след като напусна училище, присъедини се към различни леви движения (той трябваше да понесе разпит за благонадеждност в службата заради политическата дейност на Уте). Тя живееше незаконно в Дюселдорф с разни хипита, дрънкащи на китара — Бруно никога не успя да разбере с кого.

Синът му Лутц беше все още вкъщи, пропаднал завинаги пред телевизионния екран. Пъпчив младеж, който се беше провалял на всеки изпит, той сега мразеше образованието и света, предпочитайки да носи пънкарска прическа и дрехи като личен протест срещу обществото, но не приемаше никаква работа, която това общество беше готово да му предложи.

Бруно смяташе, че е дал всичко от себе си за своето семейство. Работеше здраво, плащаше си данъците и изпита твърде малко радост през живота си. След три години, само след тридесет и шест месеца, щяха да го пенсионират. Щеше да има малко празненство в службата, Ауст щеше да произнесе реч, щяха да се чукнат с чаши искрящо вино и той щеше да си отиде. Къде? Щеше да има пенсията и спестяванията от своята друга работа, които внимателно съхраняваше в различни малки сметки в Германия под различни псевдоними. Щеше да има достатъчно пари в тях, повече, отколкото някой мислеше или предполагаше; достатъчно, за да си купи къща и да прави това, което наистина желае…

Зад добродушната си фасада Бруно Моренц беше също много потаен човек. Никога не каза на Ауст или на който и да е друг от службата са своята друга работа — във всеки случай това бе строго забранено и щеше да доведе до незабавното му уволнение. Никога не спомена на Ирмтрауд за своите тайни спестявания. Но той не виждаше в това истинския си проблем.

Истинският му проблем бе в това, че искаше да бъде свободен. Желаеше да започне отново, и като при подсказана реплика тази възможност започна ясно да се очертава. Защото Бруно Моренц, отдавна навлязъл в средна възраст, се беше влюбил до уши. Хубавото бе, че и Ренате, очарователната, хубава и млада Ренате, го обичаше също така искрено, както той нея.

Там, в това кафене, през този горещ летен следобед, Бруно окончателно се реши. Той щеше да й направи предложение. Ще й каже, че възнамерява да напусне Ирмтрауд, добре осигурена, ще напусне работата и ще я отведе със себе си към мечтания дом, който ще имат в родния Север край брега на морето.

Истинският проблем на Бруно Моренц, който той не виждаше, беше в неговата напреднала възраст. Като професионален лицемер, той не разкри намеренията си на никого и никой не му помогна в тази криза.

Ренате Хаймендорф беше на двадесет и шест години, висока брюнетка с хубави пропорции. На осемнадесет години тя стана любовницата и играчката на богат бизнесмен, три пъти по-възрастен от нея. Връзката им продължи пет години. Когато мъжът почина от инфаркт, предизвикан вероятно от преяждането, алкохола, цигарите и Ренате, той егоистично не остави нищо за нея в своето завещание, независимо че отмъстителната му съпруга не би могла да промени това.

Момичето успя да плячкоса съдържанието на скъпо мебелираното им любовно гнездо, което заедно с бижутата и дреболиите, получавани от него през годините, й донесе при разпродажбата прилична сума.

Но не достатъчна, за да се оттегли; не достатъчна, за да й позволи да продължи начина на живот, с който беше свикнала, а тя нямаше намерение да го остави, за да работи като секретарка с малка заплата. Реши да се захване с бизнес. Опитна в ласките, с които възбуждаше затлъстелите, излезли от форма мъже на средна възраст, в действителност имаше само един бизнес, в който можеше да влезе.

Тя плати дългосрочен наем на апартамент в тихия и почтен Ханвалд, предградие на Кьолн. Къщите тук бяха със солидна тухлена или метална конструкция, в някои случаи преобразувани в апартаменти, подобни на този, в който живееше и работеше. Тя представляваше четириетажна каменна постройка с по един апартамент на всеки етаж. Нейният беше на първия.

След като се премести, тя направи известни промени в него. В апартамента имаше всекидневна, кухня, баня, две спални, преддверие и коридор. Всекидневната се намираше от ляво на преддверието, а кухнята беше до нея. От другата страна на коридора, който тръгваше надясно от преддверието, бяха едната спалня и банята. По-голямата спалня се намираше в края на коридора, така че банята беше между тях. Точно преди вратата на по-голямата спалня, имаше шкаф за връхни дрехи, вграден в стената отляво.

Тя спеше в по-малката спалня, използвайки по-голямата в края на коридора като работна стая. Освен шкафа за дрехи, ремонтът, който предприе, включи звукоизолирането на голямата спалня с коркови блокчета, наредени по вътрешните стени, декорирани с тапети, за да не се виждат, както и двойното остъкляване и поставянето на дебела врата. Малко звуци от вътрешността на стаята можеха да проникнат навън, за да разтревожат и алармират съседите. Стаята, с нейния необикновен декор и снаряжения, се държеше винаги заключена.

Шкафът в коридора поместваше само обикновени зимни дрехи и дъждобрани. Други шкафове в работната стая съдържаха голямо количество еротично бельо, разнообразни екипи на ученичка, домашна прислужница, младоженка, сервитьорка, медицинска сестра, гувернантка, учителка, стюардеса, полицайка, надзирателка в нацистки лагер и водачка на скаути; заедно с обикновените принадлежности от кожа и пластмаса, високите до коляно ботуши, пелерините и маските.

От един скрин можеха да се извадят по-малък брой одежди за клиенти, които не бяха донесли със себе си нищо. Имаше дрехи на скаут, ученик и римски роб. Натикани в ъгъла бяха столът за изтезания заедно с опорите, докато в един куфар се поместваха веригите, белезниците, ремъците и камшиците, нужни за сцените за наказание.

Тя беше добра проститутка; във всеки случай имаше успех. Много от нейните клиенти се връщаха редовно. Отчасти актриса — всички проститутки трябва да бъдат в известна степен актриси, — тя можеше да влезе с пълно отдаване в мечтаната фантазия на своя клиент. Въпреки това, част от нейното съзнание винаги оставаше недокоснато, наблюдаващо, отчитащо, презиращо. Нищо в нейната професия не я вълнуваше — във всеки случай нейните лични предпочитания бяха съвсем различни.

Тя беше в професията от три години и след още две смяташе да се откаже, да си уреди нещата и да заживее в лукс от своите спестявания някъде надалеч оттук.

В този следобед на вратата й се позвъни. Тя беше станала късно и все още беше по пеньоар. Намръщи се; клиентите идваха само по предписание. Един поглед през шпионката на външната врата разкри, като в купа със златна рибка, разчорлената посивяла коса на Бруно Моренц, нейния пазител от Външното министерство. Тя въздъхна, отигра една лъчезарна усмивка на възторжено посрещане и отвори вратата.

— Бруно, скъпи…

Два дена по-късно Тимъти Едуардс покани Сам Маккрийди на обяд в Брукс клуб в Лондон. Сред няколкото мъжки клуба, в които Едуардс членуваше, Брукс беше предпочитаният от него за обяд. Там съществуваше винаги шансът да се срещне и да размени няколко любезности с Робърт Армстронг, секретар на кабинета, смятан за вероятно най-влиятелния мъж в Англия и очевидно председател на Петимата мъдреци, които един ден щяха да предложат за одобрението на Маргарет Тачър новия шеф на СИС.

Там, в библиотеката, след като свършиха с кафето, Едуардс започна разговора по същество.

— Както казаха долу, Сам, всички са много доволни. Но идват нови времена, Сам. Времена, чийто лайтмотив трябва да бъде изразът точно, като по книга. Някои от старите начини на действие, нарушаването на правилата, трябва да бъдат, как да го кажа… възпирани?

— Възпирани звучи добре — съгласи се Сам.

— Отлично. Обаче едно прелистване на досиетата показва, че ти все още задържаш, да приемем с някаква цел, определени активни агенти, от които няма повече полза. Стари приятели, може би. Няма проблем, освен ако те не изпаднат в деликатно положение… Освен ако тяхното разкриване от собствените им господари не създаде на Фирмата реални проблеми…

— Например? — попита Маккрийди. В това се състоеше проблемът на досиетата: те винаги бяха там, в папките. В момента, в който заплатиш на някой, за да изпълни твоята поръчка, сумата се регистрира в някое досие.

Едуардс продължи:

— Полтъргайст, Сам. Не знам как е бил пропуснат толкова време. Полтъргайст е на редовен щат към Германската разузнавателна служба. Истинска буря ще се разрази, ако в Пулах открият, че той е шпионирал за тебе. Това е срещу абсолютно всички закони. Ние не ръководим разузнавачи от приятелски служби. Можем да бъдем поставени в неудобно положение. Освободи се от него, Сам. Прекрати договора. Незабавно.

— Той е приятел — каза Маккрийди. — Нашите отношения водят началото си от далечното минало. От времето, когато построиха Берлинската стена. Справяше се тогава добре, изпълняваше опасни задачи за нас, когато се нуждаехме от хора като него. Бяхме изненадани и имахме малко хора, които можеха да преминават отвъд Стената като него.

— Това не е въпрос, по който можем да преговаряме, Сам.

— Аз имам доверие в него. Той вярва в мене и никога няма да ме измами. Тези неща с пари не се купуват. Те се създават с години. Малкият хонорар, който получава, е нищожна цена за работата му.

Едуардс се изправи, извади носната си кърпичка от ръкава и леко избърса устните си.

— Освободи се от него, Сам. Страхувам се, че трябва да го кажа като заповед. Полтъргайст трябва да изчезне.

В края на седмицата майор Людмила Ванавская въздъхна, протегна се и се облегна на стола. Чувстваше се изморена. Доста дълго време се занимаваше с тази работа. Посегна към пакета съветско марлборо, забеляза препълнения пепелник и натисна един звънец на бюрото си.

От външната канцелария влезе един млад ефрейтор. Тя не се обърна към него, само посочи с пръст пепелника. Той бързо го взе, напусна канцеларията и след няколко секунди го върна почистен. Тя кимна. Той напусна отново и затвори вратата.

Нямаше празни приказки, нито шеги. Майор Ванавская оказваше такова въздействие върху хората. В по-ранните години някои от младите глупаци обръщаха внимание на сияещата късо подстригана руса коса над чистата униформена риза и на стройните крака под зелената пола. Те пробваха безуспешно късмета си. На двадесет и пет години тя се омъжи от кариеристични подбуди за един полковник и след три години се разведе. Неговата кариера затъна, докато нейната тръгна нагоре. На тридесет и пет години тя не носеше вече униформи, само строгия костюм от сив плат върху бялата блуза с увиснала панделка на шията.

Някои все още мислеха, че могат да спечелят нейната благосклонност, докато не срещнеха ледения поглед на сините й очи. В КГБ, която не е организация на либерали, майор Ванавская имаше репутацията на фанатичка, а фанатиците плашат.

Нейният фанатизъм беше работата й… и — предателите. Абсолютно предана комунистка, идеологически чиста от всякакви съмнения, тя се бе посветила на преследване на предателите. Мразеше ги със студена страст. Тя издейства да я прехвърлят от Второ главно управление, където обектите бяха някой случаен, бунтарски настроен поет или оплакващ се работник, в независимото Трето управление, занимаващо се с Въоръжените сили. Тук предателите, ако имаше такива, щяха да бъдат от по-висок ранг, по-опасни.

Преместването в Трето управление, уредено от нейния съпруг — полковник в последните дни на брака, когато той все още отчаяно се опитваше да й угоди, я доведе в този анонимен служебен блок, намиращ се точно на Садовая Спаская — околовръстния път на Москва; и до това бюро и папката, която сега лежеше отворена пред нея.

Две години работа отлетяха заради тази папка, въпреки че трябваше да вмества тази работа между другите задължения, докато по-висшестоящите започнаха да й вярват. Две години на проверки на фактите, на молби за съдействие от другите отдели, на непрекъсната борба срещу объркването, създавано от онези кучи синове от армията, които винаги се подкрепяха един друг; две години на съпоставяне на малките фрагменти от информация, докато картината започна да излиза наяве.

Заниманието на майор Людмила Ванавская се състоеше в откриването на ренегати, диверсанти и понякога на истински предатели в армията, флота или военновъздушните сили. Загубата на ценно държавно оборудване заради нехайство беше зло, липсата на мощ в Афганистанската война — още по-голямо зло, но папката на нейното бюро разкриваше съвсем друга история. Тя беше убедена, че някъде в армията се подвизаваше служител с дяволски високо положение, от когото преднамерено изтичаше информация.

На най-горната страница от папката пред нея имаше списък с осем имена. Пет бяха зачеркнати. Пред две имаше поставени въпросителни. Но нейният поглед винаги се връщаше на осмото. Тя вдигна телефонната слушалка и поръча един номер, след което я свързаха със секретаря на генерал Шаляпин, шефа на Трето управление.

— Да, другарю майор. Личен разговор? Никой друг да не присъства? Разбирам… Проблемът е в това, че другарят генерал е в Далечния изток… Не по-рано от другия вторник. Много добре тогава, значи другия вторник.

Майор Ванавская постави обратно телефонната слушалка и се намръщи. Четири дни. Добре, тя беше чакала две години, може да почака още четири дни.

— Мисля, че се реших окончателно — каза Бруно на Ренате с детински възторг на следващата сутрин. — Спечелих достатъчно, за да го купя целия, да го украся и ремонтирам. Това е един чудесен малък бар.

Намираха се в леглото в нейната спалня — понякога тя му оказваше тази чест, защото той мразеше работната спалня, както мразеше и професията й.

— Разкажи ми отново — изгука тя. — Обичам да слушам за това.

Той се ухили. Видя го само веднъж, но се влюби в него. Беше точно това, за което мечтаеше. Намираше се до морето, където хладните северни ветрове щяха да поддържат въздуха свеж и чист. Студено през зимата, разбира се, но имаше централно отопление, което се нуждаеше от ремонт.

— Нарича се бар „Фар“ и рекламата му е един стар корабен фар. Намира се на открития кей, точно пред пристанището на Бремерхафен. От прозорците на горния етаж можеш да видиш остров Мелум — ако нещата се развиват добре, бихме отишли с една лодка дотам през лятото. Долу има един старомоден пиринчен бар — ще стоим зад него и ще приготвяме напитките, — а на горния етаж е хубавият уютен апартамент. Не толкова голям като този, но ще ни бъде удобно, след като се нанесем. Споразумяхме се за цената и платих депозита. Ремонтът ще продължи до края на септември. Тогава ще мога да те махна от всичко това.

Тя трудно се сдържаше да не се изсмее на глас.

— Нямам търпение, скъпи. Ще бъде чудесен живот… Искаш ли да опиташ отново? Този път може би ще успеем.

Ако Ренате беше друг човек, тя щеше да се отнесе коректно с възрастния мъж, като му обясни, че няма намерение да се маха от всичко това, най-малко пък заради някакъв пуст и брулен от вятъра кей в Бремерхафен. Но тя се забавляваше да удължава неговата заблуда, за да бъде нещастието му накрая по-голямо.

Един час след разговора в Кьолн, един черен ягуар профуча по шосе М–3 и се устреми към по-спокойните селски пътища на Хемпшир. Личната кола на Тимъти Едуардс се управляваше от служебния му шофьор. На задната седалка седеше Сам Маккрийди, който трябваше да остави обичайните си неделни занимания в своя апартамент в Абингдън Вилас, Западен Лондон, след телефонното повикване на заместник-шефа.

— Съжалявам, но нямаш избор, Сам. Спешно е.

Телефонът иззвъня, когато се намираше във ваната, наслаждавайки се от дълго време на горещата вода. Вивалди се въртеше в музикалния шкаф, а по целия под на всекидневната бяха разпръснати неделните вестници. Успя набързо да си сложи една спортна риза, кадифени джинсови панталони и яке, когато Джон, който беше взел ягуара от паркинга, застана на входната врата.

Ягуарът влезе величествено в посипания с пясък преден двор на солидна провинциална къща в джорджиански стил. След като спря, Джон слезе от колата и тръгна да отваря задната врата, но Маккрийди го беше изпреварил. Мразеше да го третират като важна личност.

— Наредиха ми да ви предам, че те ще бъдат отзад, сър, на терасата — докладва Джон.

Маккрийди огледа замъка. Преди десет години Тимъти Едуардс се ожени за дъщерята на един дук, който прояви достатъчна деликатност да зареже на средна възраст високото си положение, оставяйки значително имущество на двамата си наследници — новия дук и лейди Маргарет. Тя получи около три милиона лири стерлинги. Маккрийди прецени, че около половината от сумата беше инвестирана в този първокачествен хемпширски парцел. Той обиколи отстрани къщата и стигна обградения с колонади вътрешен двор.

Три от четирите плетени кресла, намиращи се в двора, бяха заети. Малко по-нататък, на бяла чугунена маса, имаше сложен обяд за трима. Без съмнение, лейди Маргарет щеше да остане вътре, без да обядва с тях. Той също смяташе да откаже. Двамата мъже се надигнаха от креслата.

— А, Сам — каза Едуардс, — радвам се, че успя да дойдеш.

Това е малко множко, помисли си Маккрийди. Никакъв друг избор не му беше оставен.

Едуардс гледаше Маккрийди и се чудеше не за първи път, защо неговият изключително способен колега продължаваше да идва на хемпширските сбирки облечен като някой, който току-що е оставил работата в градината си. Той самият беше с великолепни туристически обувки, светлокафяви памучни панталони с остър ръб и жилетка, наметната над копринената риза и шалчето.

Маккрийди се вгледа в своя домакин и си зададе въпроса защо Едуардс винаги носеше носната си кърпичка в левия ръкав. Това беше армейски навик, дошъл от кавалерийските полкове. По време на вечеринка кавалерийските офицери са носели толкова стегнати панталони, че една смачкана носна кърпа, извадена от джоба, би създала превратна представа у дамите за нейната чистота. Но Едуардс никога не беше служил в кавалерията, нито в който и да е друг полк. Той дойде в СИС направо от Оксфорд.

— Не мисля, че се познавате с Крис Епълярд — рече Едуардс, при което високият американец протегна ръката си. Изглеждаше като жилав тексаски каубой. В действителност беше от Бостън. Каубойския вид му придаваха цигарите Кемъл, които пушеше една след друга. Ето защо обядваха навън, помисли си Сам. На Едуардс нямаше да му се хареса ценните старинни картини да бъдат опушени с никотин.

— Струва ми се, че не — каза Епълярд. — Радвам се да се срещна с тебе, Сам. Известна ми е твоята репутация.

Маккрийди го знаеше по име и от снимките: помощник-шеф на Европейския отдел на ЦРУ. Жената, която седеше в третото кресло, се наведе напред и протегна ръка.

— Здравей, Сам, как я караш напоследък?

Клаудия Стюарт все още изглеждаше великолепно за своите четиридесет години. Тя задържа погледа и ръката му малко повече, отколкото беше необходимо.

— Благодаря, добре, Клаудия. Чувствам се отлично.

Очите й говореха, че не му вярва. Никоя жена не може да си представи, че мъжът, с когото е споделяла някога леглото, е в състояние да се оправи от преживяното.

Години преди това в Берлин Клаудия се беше влюбила сериозно в Сам Маккрийди. Тя остана озадачена и разстроена, когато не постигна нищо. Тогава не знаеше за съпругата на Сам, Мей.

Клаудия служеше във филиала на ЦРУ в Западен Берлин, а той беше на посещение там. Никога не й каза с какво се занимаваше. По-късно научи, че всъщност е вербувал тогавашния полковник Панкратин. Тя беше тази, която го пое от него.

От погледа на Едуардс не убягна особеният начин, по който двамата се поздравиха. Лесно се сети какво се крие зад това. Никога не престана да го учудва фактът, че жените харесваха Сам. Той беше толкова… смачкан. Говореше се, че някои от момичетата в Сенчъри Хаус биха се радвали, ако могат да оправят връзката му, да зашият някое копче или нещо друго. Намираше това за необяснимо.

— Съжалявам за Мей — каза Клаудия.

— Благодаря — отвърна Маккрийди. Мей, сладката, любеща и обичана негова съпруга. Три години откакто тя почина. Мей, която беше чакала през всичките дълги нощи в ранните години, винаги на мястото си, когато той се завръщаше у дома от Желязната завеса. Мей, която никога не задаваше въпроси, нито се оплакваше. Множествената склероза може да се развие бързо или бавно. При Мей тя настъпваше бързо. След година беше на количка, след още две си отиде. Оттогава той живееше сам в апартамента в Кенсингтън. Благодареше на Бога, че синът му учеше в колеж и го извикаха вкъщи само за погребението. Той не видя болката, нито отчаянието на своя баща.

Един иконом — би трябвало да си вземе иконом, помисли си Маккрийди — се появи с поднос, на който стърчеше висока тясна чаша шампанско. Маккрийди повдигна веждите си. Едуардс прошепна нещо на ухото на иконома и той се върна с халба бира. Маккрийди отпи. Наблюдаваха го. „Лагер“. Известна бира. Той въздъхна. Би предпочел горчива английска бира, не толкова студена, ухаеща на шотландски малц и кентски хмел.

— Имаме проблем, Сам — рече Епълярд. — Клаудия, кажи му ти.

— Панкратин — каза Клаудия. — Спомняш ли си го?

Маккрийди опита бирата и кимна.

— В Москва контактуваме с него главно чрез тайници с дължина колкото една ръка. Няма почти никакъв допир. Информацията му е фантастична, а нашите възнаграждения за нея — твърде високи. Само в краен случай осъществяваме лични срещи с него. Последния път той ни изпрати съобщение със спешна поръчка.

За един момент настъпи тишина. Маккрийди повдигна очи и се втренчи в Клаудия.

— Пише, че е попаднал на нерегистрирано копие на военния план на Съветската армия, в който е описан цялостният ред за водене на военни действия на Западния фронт. Ужасно се нуждаем от този план, Сам.

— Тогава идете и го вземете — каза Сам.

— Този път той няма да използва тайник. Пише, че материалът е твърде обемист и няма да се побере. Ще бъде твърде забележим. Ще го предаде на някой, когото познава и на когото вярва. Иска това да бъдеш ти.

— В Москва?

— Не, в Източна Германия. Той започва скоро инспекция в тамошните гарнизони, която ще продължи седмица. Иска предаването да стане дълбоко на юг в Тюрингия, близо до границата с Бавария. Неговата обиколка ще го отведе на юг и на запад през Котбус, Дрезден, Карлмарксщат и ще продължи към Гера и Ерфурт. След това обратно към Берлин в сряда вечерта. Иска да предаде материала във вторник или в сряда сутринта. Пише, че не познава добре тези места. Иска да използва глухите релси на някоя железопътна гара. С изключение на това, останалото — как ще се измъкне и ще го направи — е обмислил в най-малки подробности.

Сам отпи от бирата и погледна към Едуардс.

— Обясни ли им, Тимъти?

— Споменах го бегло — каза Едуардс, след което се обърна към гостите.

— Вижте, трябва да изясня, че Сам в действителност не може да отиде. Споменах това… Споменах това на шефа и той е съгласен. За Сам има спуснато черно знаме от ЩАЗИ.

Клаудия повдигна вежди.

— Това означава, че ако ме заловят отново там, няма да има удобна размяна на границата.

— Ще го разпитват и ще го застрелят — добави ненужно Едуардс.

Епълярд подсвирна.

— Човече, това противоречи на правилата. Трябва здраво да си ги раздрусал.

— Всеки прави, каквото може — каза тъжно Сам. — Между другото, щом аз не мога да отида, има един човек, който може. Тимъти и аз говорихме за него миналата седмица в клуба.

Едуардс едва не се задави с шампанското.

— Полтъргайст? Панкратин пише, че ще предаде материала само на някой, когото познава.

— Той познава Полтъргайст. Спомняш си когато ти разправях как ми беше помагал в ония години. През осемдесет и първа, когато вербувах Панкратин, Полтъргайст трябваше да поддържа връзката с него, докато аз успеех да се добера дотам. В действителност той харесва Полтъргайст. Ще го познае отново и ще му предаде материала. Той не е глупак.

Едуардс оправи шалчето на врата си.

— Много добре, Сам. За последен път ще го направим.

— Опасно е и залогът е висок. Искам награда за него. Десет хиляди лири стерлинги.

— Съгласен — кимна Епълярд без колебание. След това извади лист хартия от джоба си. — Ето детайлите, които Панкратин предвижда за начина на предаване. Нужни са две алтернативни места за срещата. Едно основно и едно резервно. Можеш ли да ни уведомиш в срок от двадесет и четири часа за твоя избор, за да можем да му го предадем?

— Не мога да принудя Полтъргайст да отиде — предупреди Маккрийди. — Той е наемник, а не на щат при нас.

— Моля те, опитай, Сам — каза Клаудия.

Сам се изправи.

— Между другото, този вторник кога се пада?

— По-следващият — рече Епълярд. — След осем дена.

— Исусе Христе — въздъхна Маккрийди.

Вторник

— Това е банята, трябва да бъде банята — каза комисарят Шилер малко след седем часа, докато въвеждаше сънливия и съпротивляващ се Викерт обратно в апартамента.

— Струва ми се, че там всичко е наред — възропта Викерт. — Така или иначе, момчетата от техническата служба са преровили всичко.

— Те търсеха отпечатъци, а не са гледали за размери — каза Шилер. — Погледни този шкаф в коридора. Той е два метра широк, нали?

— Приблизително толкова.

— Далечният край стига до вратата на спалнята. Вратата започва от стената с огледалото, което е над предната част на леглото. Сега, след като вратата на банята е от другата страна на вградения шкаф, какво заключение можеш да направиш?

— Че съм гладен — каза Викерт.

— Млъкни. Виж, когато влезеш в банята и се обърнеш надясно, би трябвало да има два метра до стената. Ширината на шкафа отвън, нали така? Опитай.

Викерт влезе в банята и погледна вдясно от себе си.

— Един метър — изломоти той.

— Точно така. Ето кое ме озадачи. Между огледалото зад ваната и огледалото над леглото има един метър липсващо пространство.

Търсейки пипнешком в шкафа, Шилер загуби тридесет минути, докато намери приспособлението за отваряне — хитро скритата дупка от чеп в чамова дъска. Когато задният панел на шкафа се отвори, Шилер едва успя да забележи в тъмнината един ключ за осветление. Леко перна с молив ключа и вътрешността се освети от единствената лампа, висяща на тавана.

— По дяволите — възкликна Викерт, надничайки над рамото му.

Тайното отделение беше дълго десет фута, толкова, колкото банята, но бе широко само три. От дясната им страна се намираше задната част на огледалото над леглото — прозрачно стъкло, през което се виждаше цялата спалня. На един триножник, който се издигаше до средата на огледалото, бе закрепена видеокамера, обърната към спалнята. Скъпата камера явно представляваше последен вик на техниката и със сигурност можеше да заснеме филми с такава яснота на образите въпреки стъклото и недостатъчното осветление. Звукозаписващата техника също бе от най-високо качество. Отсрещната стена беше покрита с рафтове от тавана до пода и на всеки рафт имаше подредени кутии с видеокасети. Всички те имаха поставени етикети, с отбелязан номер на тях. Шилер се оттегли назад.

Телефонът можеше да се използва, понеже техническите лица го бяха почистили предния ден. Той позвъни в Президиума и се свърза директно със своя шеф Райнер Хартвиг.

— По дяволите — каза Хартвиг, когато научи подробностите. — Добре измислено. Останете там. Ще ви изпратя двама души да снемат отпечатъците.

В 8.15 сутринта Дитер Ауст се бръснеше. Включеният телевизор в спалнята показваше сутрешното предаване. Четяха новините от предния ден, които Ауст можеше да слуша от банята. Почти не обърна внимание на двойното убийство в Ханвалд до момента, в който говорителят произнесе:

— Една от жертвите, луксозната проститутка Ренате Хаймендорф…

Точно тогава Ауст се поряза твърде зле по розовата буза. След десет минути той се намираше в своята кола и караше бързо към службата, където пристигна почти един час по-рано. Това обърка фройлайн Кепел, която винаги се появяваше в офиса един час преди него.

— Този номер — кака Ауст, — телефонния номер, който Моренц ни даде за контакт с него по време на почивката. Дай ми го, ако обичаш.

Когато го набра, чу сигнал на изключена линия. Опита се отново да се свърже чрез телефонистката от централата в Шварцвалд — известно ваканционно място, но тя му съобщи, че вероятно нещо не е наред. Той не можеше да знае, че един от хората на Маккрийди беше наел дървената вила и я бе заключил след като остави телефона отворен. Като човек с дълъг опит, Ауст набра домашния номер на Моренц в Порц и с изненада чу гласа на фрау Моренц от другата страна. Трябва да са се върнали по-рано от почивка, помисли си той.

— Мога ли да говоря с вашия съпруг? Обажда се неговият директор Ауст от службата.

— Но той е с вас, господин директор — отвърна тя спокойно. — В командировка вън от града. Ще се върне утре вечер.

— Аха, да, разбирам, благодаря ви, фрау Моренц.

Затвори телефона силно разтревожен. Моренц беше излъгал. Какво беше решил да прави? Уикенд с някое момиче в Шварцвалд? Възможно е, но не му харесваше. Обади се в Пулах и помоли да го свържат със заместник-директора на оперативния отдел. Гласът на доктор Лотар Херман беше леденостуден, но той изслуша своя подчинен внимателно.

— Убитата проститутка. И нейният сводник. Как са били убити?

Ауст провери в „Шадт-Анцайгер“, лежащ на неговото бюро.

— Били са застреляни.

— Притежава ли Моренц личен пистолет? — попита гласът от Пулах.

— Аз… мисля, че притежава.

— Откъде му е даден, от кого и кога? — попита доктор Херман, след което добави — няма значение, трябва да е оттук. Останете там, ще ви се обадя след малко.

След десет минути той звънна по телефона.

— Той притежава Валтер ППК, зачислен служебно от нас. Бил е изпробван на полигона и в лабораторията преди да му го дадем. Преди десет години. Къде се намира сега?

— Трябва да е в неговия личен сейф — избъбра Ауст.

— Там ли е? — попита студено Херман.

— Ще проверя и ще ви се обадя — изрече Ауст с лошо предчувствие. Той имаше ключ за всеки сейф в учреждението.

Пет минути по-късно той отново говореше с Херман.

— Няма го — докладва. — Може да го е занесъл вкъщи, разбира се.

— Това е строго забранено. Също и подвеждането на висшестоящ служител, по каквато и да е причина. Мисля, че ще бъде по-добре да дойда в Кьолн. Моля ви да ме посрещнете при приземяването на следващия самолет от Мюнхен. Който и да е той, аз ще съм в него.

Преди да напусне Пулах, доктор Херман проведе три телефонни разговора. В резултат, няколко шварцвалдски полицаи щяха да посетят посочената вила, да влязат вътре, използвайки ключа на стопанина, и да установят, че телефонната слушалка е свалена от вилката, а в леглото никой не е спал. Такива бяха фактите, които щяха да докладват.

Бруно Моренц навлезе в комплекса от бетонни сгради, които се намираха в източногерманския пропускателен пункт, след което някой му махна с ръка да влезе за проверка в един отвор между две коли. Един служител от граничния контрол, облечен в зелена униформа, се появи на прозореца от неговата страна.

— Слезте, моля. Вашите документи.

Той излезе навън и подаде паспорта си. Други служители започнаха да заобикалят колата, което си беше съвсем нормално.

— Отворете предния капак, моля, също и багажника.

Отвори ги и двата; те започнаха претърсването. Провериха с подвижно огледало под колата. Един мъж разгледа внимателно двигателя. Застави се да не гледа, докато служителят разглеждаше акумулатора.

— Каква е целта на вашето посещение в Германската демократична република?

Погледна мъжа пред себе си. Сини очи зад очила без рамки се взираха изпитателно в него. Той обясни, че отива в Йена, за да обсъди закупуването на оптически лещи от заводите „Карл Цайс“, че ако всичко върви добре, трябва да се върне същата вечер; ако не, ще трябва да проведе втора среща с директора, отговарящ за продажбите в чужбина на следващата сутрин. Безстрастни лица. Повикаха го в митницата.

Всичко е съвсем нормално, каза си той. Остави ги сами да намерят документите, беше споменал Маккрийди. Не им давай твърде много информация. Претърсиха коженото му куфарче и внимателно прегледаха кореспонденцията между Цайс и БКИ във Вюрцбург. Моренц се молеше марките и печатите да бъдат напълно автентични. Наистина бяха. Затвориха чантите и Моренц ги прибра в колата. Проверката на колата беше приключила. Един граничар с огромно куче вълча порода стоеше наблизо. Зад прозорците двама мъже в цивилни дрехи наблюдаваха. Тайната полиция.

— Приятно прекарване в Германската демократична република — изрече старшият служител от граничната контрола. Видът показваше, че не го пожелава искрено.

В този момент от редицата коли, опитващи се да напуснат ГДР, се чуха един писък и няколко отривисти команди. Всички се извърнаха, за да видят какво става. Моренц застина в ужас зад кормилото. Имаше едно синьо комби със западногерманска регистрация в началото на колоната. Двама граничари теглеха от задната му част едно младо момиче, което бяха намерили да се крие под пода в малка ниша, направена за тази цел. Момичето пищеше. Западногерманският младеж, който караше колата, беше измъкнат и заобиколен от муцуните на настървени кучета и дулата на автоматите. Той вдигна ръцете си, пребледнял като платно.

— Оставете я на мира, мръсници — извика момчето. Някой го ритна в стомаха. Той се преви на две.

— Тръгвай — нареди троснато граничарят, намиращ се в близост до Моренц. Той натисна съединителя и БМВ-то се втурна напред.

Премина бариерите и спря край сградата на Народната банка, за да обмени дойче марки за нищо не струващите източногермански марки при курс едно към едно и за да подпечатат валутната му декларация. Банковият касиер изглеждаше унил. Ръцете на Моренц трепереха. Когато влезе в колата, той погледна в огледалото за обратно виждане и забеляза как влачеха момчето и момичето към една от бетонните постройки.

Той пое на север, като се потеше обилно, с напълно разстроени нерви. Крепеше го единствено дългогодишната професионална подготовка. И съзнанието, че няма да измени на своя приятел Маккрийди. Макар да знаеше, че употребата на алкохол в ГДР по време на шофиране беше абсолютно забранена, той посегна към плоската бутилка и пое една глътка. Почувства се много по-добре. Караше в избраната посока равномерно — нито много бързо, нито много бавно. Погледна часовника си. Имаше време. Беше точно по пладне, а срещата щеше да се проведе в четири часа следобед. Само след два часа щеше да стигне до уреченото място. Но страхът, разяждащият страх, който обхващаше всеки разузнавач, впуснал се в черна мисия, за което при залавяне го очакваха десет години робски труд в лагерите, продължаваше да действа върху разбитата му нервна система.

Маккрийди го видя как навлезе в коридора между двата гранични поста, след това го изгуби от полезрението си. Той не успя да види инцидента с момичето и младежа. Извивката на хълма му даваше възможност да наблюдава само покривите на сградите, намиращи се в източногерманската страна, и големия флаг с чука, пергела и житния сноп, развяващ се над тях. Точно преди дванадесет часа той разпозна в далечината черното БМВ, поело своя път към Тюрингия.

На задната седалка на рейндж роувъра Джонсън беше оставил нещо, което приличаше на куфар. Вътре имаше портативен телефон, отличаващ се от нормалните. Апаратът можеше да изпраща или получава съобщения от главната квартира на британските правителствени комуникационни служби близо до Челтнъм в Англия; или от Сенчъри Хаус в Лондон, или от филиала на СИС в Бон. Той приличаше на обикновен портативен телефон, с номерирани бутони за набиране. Маккрийди беше поискал да го вземат със себе си, за да поддържа връзка с базата и да ги информира, когато Полтъргайст се върне благополучно обратно.

— Той премина — отбеляза Маккрийди. — Нищо друго не ни остава, освен да чакаме.

— Искаш ли да съобщя в Бон или в Лондон? — попита Джонсън.

Маккрийди поклати отрицателно с глава.

— Те нищо не могат да направят — каза той. — Никой с нищо не може да помогне в този момент. Всичко зависи от Полтъргайст.

В апартамента в Ханвалд двамата специалисти по снемане на отпечатъци завършиха работата си в тайната ниша. Те успяха да вземат от вътрешността три различни отпечатъка.

— Дали са от тези, които намерихте вчера? — попита Шилер.

— Не знам — отвърна по-старшият от двамата. — Ще трябва да проверя в лабораторията. Ще ви се обадя. Така или иначе, сега може да влезете вътре.

Шилер влезе и огледа лавиците с видеокасети. Освен номерата, нямаше нищо, което да разкрива тяхното съдържание. Той произволно взе една, влезе в голямата спалня и я постави във видеокасетофона. С помощта на дистанционното управление включи едновременно телевизора и видеото, след което натисна бутона за пускане на касетата. Седна в края на оголеното легло. Две минути по-късно, поразен от видяното, той стана и изключи апаратурата.

— Дяволите да го вземат — прошепна Викерт, който се беше опрял до вратата и дъвчеше пица.

Сенаторът от Баден-Вюртемберг може и да е просто един провинциален политик, но той беше добре известен в цялата страна с честите си появявания по националната телевизия, от която проповядваше завръщане към истинските морални ценности и забрана на порнографията. Неговите избиратели можеха да го видят в различни пози — потупвайки деца по главата, целувайки бебета, откривайки църковни празненства, произнасяйки речи пред консервативни дами. Едва ли обаче го бяха виждали да пълзи гол в една стая с кучешки нашийник на врата, воден на каишка от млада жена на високи токчета, която размахваше над гърба му камшик за езда.

— Остани тук — нареди Шилер. — Няма да мърдаш никъде. Аз се връщам в Президиума.

Беше два часът.

Моренц погледна часовника си. Намираше се доста на запад от Хермсдорфер Кройц, главното кръстовище, където аутобанът от Берлин за граничния пункт при река Заал пресичаше главния път от Дрезден за Ерфурт. Беше напред с времето. Искаше да стигне до мястото на срещата със Смоленск не по-рано от четири без десет, за да не изглежда подозрителен, ако паркира там за дълго време кола със западногерманска регистрация.

В действителност, дори ако спреше за малко някъде, можеше да предизвика подозрение. Западногерманските бизнесмени имаха склонност да отиват право на местоназначението, да си вършат работата и да се връщат обратно, без да се отбиват никъде. По-добре да не спира. Той реши да премине през Йена и Ваймар, да стигне до Ерфурт, да завие по обиколния път и да се върне във Ваймар. Това щеше да убие времето. Един полицейски вартбург в зелено и бяло мина покрай него по външното платно окичен с две сини лампи и сирена на покрива. Двамата униформени патрулиращи се загледаха в него с безизразни лица.

Той стисна здраво кормилото, опитвайки се да подтисне надигащата се паника. Те знаят — повтаряше предателски глас в него, всичко е само капан. Смоленск е разкрит и ще те очакват на срещата. В момента просто проверяват, защото отмина отклонението.

— Не бъди глупав — настоя здравият разум. След това си помисли за Ренате и черното отчаяние подсили неговия страх.

— Слушай, глупако — обади се разумът му, — ти наистина направи нещо необмислено. Но не ти беше виновен за това. Тогава успя да запазиш самообладание. Телата няма да бъдат открити в продължение на седмици. Дотогава ти ще си напуснал страната със спестяванията си в държава, където ще те оставят на мира. Това е всичко, от което се нуждаеш сега — спокойствие. А те няма да те закачат, защото ще ги държиш в ръце с касетите.

Патрулната кола забави скорост и двамата мъже вътре го заоглеждаха. Започна пак да се поти. Страхът се надигаше отново, подтискайки здравия разум. Той не знаеше, че двамата полицаи бяха запалени по автомобилите и все още не бяха виждали последния модел БМВ.

Комисарят Шилер прекара тридесет минути с директора на отдела за убийства, обяснявайки какво бе открил. Хартвиг прехапа устната си.

— Значи е била мръсница — промърмори той. — Не знаем дали не е започнала да ги изнудва или е смятала да използва касетите след като се оттегли.

Той вдигна телефонната слушалката и се свърза с лабораторията.

— Искам фотографиите на куршумите и на отпечатъците — деветнайсетте от вчера и трите от тази сутрин, след един час в моята канцелария.

След това се надигна и се обърна към Шилер:

— Хайде да тръгваме. Искам да видя мястото.

В действителност именно директорът беше този, който намери тетрадката. Защо някой бе проявил такава предпазливост, за да скрие тази тетрадка в едно умело замаскирано помещение, трудно можеше да се каже. Но тя стоеше прикрепена с лента под най-долния рафт, където се съхраняваха видеокасетите.

Списъкът беше писан с почерка на Ренате Хаймендорф. Без съмнение, тя е била много хитра жена и е замислила всичко сама: от изкусните промени в апартамента до безобидно изглеждащото дистанционно управление, с което можеше да се включва или изключва камерата зад огледалото.

Хартвиг прегледа набързо имената в тетрадката, чиито номера съответстваха на тези, които бяха сложени на касетите. Някой познаваше, други не. Тези, които не познаваше, сигурно нямаха кой знае какво обществено положение, но навярно бяха важни хора. Познатите в списъка включваха двама сенатори, един депутат от правителствената партия, един финансист, местен банкер, трима индустриалци, наследникът на голяма пивоварна, съдия, прочут хирург и един известен в цялата страна коментатор от телевизията. Осем имена изглеждаха англосаксонски (Дали бяха на англичани или на американци? Или на канадци?). Имаше и две френски. Той преброи останалите.

— Осемдесет и едно имена — каза. — Господи, ако тези касети видят бял свят, ще паднат няколко провинциални правителства, а може би и федералното в Бон.

— Странно — промърмори замислено Шилер. — Има само шестдесет и една касети.

И двамата се заловиха да ги броят. Шестдесет и една.

— Ти каза, че оттук са взели три отпечатъка от пръсти?

— Да, сър.

— Да приемем, че двата са на Хаймендорф и Хопе, тогава третият е вероятно на нашия убиец. Имам лошото предчувствие, че той е взел двадесет касети със себе си. Трябва да докладвам на президента. Нещата са много по-сериозни от едно вулгарно убийство.

Доктор Херман привършваше обяда със своя подчинен Ауст.

— Скъпи Ауст, все още нищо не знаем. Просто имаме една причина за безпокойство. Полицията може бързо да арестува и обвини някой гангстер, а Моренц да се върне навреме след греховния уикенд, прекаран с някое момиче на друго място, а не в Шварцвалд. Трябва да спомена, че незабавното му уволнение без право на пенсия е вън от всякакво съмнение. Но в този момент искам да се опиташ да го намериш. Остави една служителка от оперативния отдел при жена му, в случай, че той се обади по телефона. Избери какъвто искаш претекст за това. Аз ще се опитам да узная в какво състояние се намира полицейското му досие. Знаеш в кой хотел съм отседнал. Обади ми се, когато получиш новини.

Сам Маккрийди седеше на задния капак на рейндж роувъра, огрян от топлото слънце над река Заал и отпиваше кафе от плоска бутилка. Джонсън остави телефона. Беше провел разговор с Челтнъм, мощната подслушвателна станция в западната част на Англия.

— Нищо — подхвана той, — всичко е нормално. Никакви извънредни радиосъобщения в който и да е сектор: руския, на ЩАЗИ или на народната милиция. Само обичайните разговори.

Маккрийди погледна часовника си. Четири без десет. Бруно трябваше вече да се приближава към отбивката на запад от Ваймар. Беше му казал да отиде там с пет минути по-рано и да не чака повече от двадесет и пет минути, ако Смоленск не се появи. Трябваше да приеме това като отказ от срещата. Маккрийди се държеше спокойно пред Джонсън, но мразеше това очакване. Въображението му си правеше лоши шеги с него, изграждайки цяла поредица от събития, които биха могли да се случат на Моренц. За стотен път пресметна разписанието. Пет минути в очакване; руснакът предава пакета; десет минути, докато изчака руснакът да се измъкне. В четири и петнадесет — напускане. Пет минути, за да се прехвърли пакетът от вътрешността на якето в преградата под акумулатора; един час и четиридесет и пет минути път — трябваше да се появи около шест часа… Нова глътка кафе от бутилката.

Президентът на полицейското управление в Кьолн, Арним фон Щарнберг, слушаше мрачно доклада на младия комисар. Той беше придружен от Хартвиг от отдела за убийства и от Френкел, директор на криминалната полиция. И двамата старши служители бяха сметнали за необходимо да се обърнат направо към него. След като чу подробностите, той се съгласи, че са постъпили правилно. Този случай не беше просто нещо повече от убийство; той надхвърляше мащабите на Кьолн. Вече възнамеряваше да го предаде по-нагоре. Младият Шилер завърши.

— Ще пазите абсолютно мълчание относно всичко това, хер Шилер — погледна го фон Щарнберг. — Вие и вашият колега, помощник комисар Викерт. Разбирате, че кариерите ви зависят от това, нали? — Той се обърна към Хартвиг. — Същото се отнася за двамата специалисти по пръстови отпечатъци, които са видели помещението с камерата.

Той освободи Шилер и се обърна към двамата детективи.

— Докъде точно стигнахте с разследването?

Френкел кимна на Хартвиг, който извади едно тесте големи, силно контрастни фотографии.

— Ето, хер президент, сега разполагаме с куршумите, които са убили проститутката и нейния приятел. Трябва да намерим пистолета, от който са изстреляни тези куршуми. — Той почука две от фотографиите. — Само два куршума, по един във всяко тяло. На второ място, пръстовите отпечатъци. Имаше три различни отпечатъка в помещението с камерата. Два са от момичето и нейния сводник. Вярваме, че третият е на убиеца. Предполагаме също така, че той трябва да е бил този, който е откраднал двайсетте липсващи касети.

Никой от тримата не знаеше, че в действителност липсващите касети са двадесет и една. Моренц беше хвърлил двадесет и първата, тази с неговото участие, в Рейн в петък вечерта, а името му не присъстваше в списъка, тъй като представляваше твърде незначителен обект за изнудване.

— Къде са останалите шестдесет и една касети? — попита Фон Щарнберг.

— В моя личен сейф — отвърна Френкел.

— Моля да ги прехвърлите тук. Никой не бива да ги вижда.

Когато остана сам, фон Щарнберг проведе няколко разговора по телефона. Този следобед отговорността за случая се прехвърли нагоре по официалната йерархия по-бързо от скачаща маймунка по дърво. Кьолн предаде случая на провинциалната криминална полиция, намираща се в Дюселдорф, откъдето веднага го прехвърлиха на федералната криминална полиция във Висбаден. Охранявани лимузини, пренасящи шестдесетте и една касети и бележника, профучаваха от град на град. Във Висбаден процесът спря за малко, докато висши държавни служители обмисляха как да информират министъра на правосъдието в Бон — той беше следващото стъпало по стълбата. До този момент беше установена самоличността на всичките шестдесет и един сексуални атлети. Половината бяха само богати; другата половина бяха както заможни, така и с положение в обществото. Още по-лошо — между тях имаше шест сенатори и депутати от управляващата партия, плюс двама от опозицията, двама висши държавни служители и един армейски генерал. Това бяха само германците. Имаше двама чуждестранни дипломати на служба в Бон (единият от съюзническа държава), двама чуждестранни политици, посетили Германия, и един чиновник от Белия дом, близък до Роналд Рейгън.

Онези, чиито касети със заснетите лудории липсваха, също бяха идентифицирани. Списъкът включваше член на ръководството на управляващата партия, още един депутат (федерален), съдия (от Апелативния съд), друг висш офицер от армията (този път от военновъздушните сили), бирен магнат, разпознат от Хартвиг, както и един издигащ се млад министър. Отделно от тях присъстваше част от гордостта на индустриалния и търговският свят.

— Бизнесмените могат да бъдат подложени на присмех — каза мнението си един старши детектив от федералната криминална служба във Висбаден. — Ако те се опозорят, това засяга само тях. Но тази кучка се е специализирала в привличане на клиенти от върхушката.

Вътрешната разузнавателна служба беше информирана в късния следобед, както се изискваше от правилника. Не им разкриха всички имена, само историята на разследването и състоянието, до което бе достигнало. По ирония на съдбата главната квартира на вътрешното разузнаване се намира в Кьолн, там, откъдето всичко започна. Меморандумът по случая попадна на бюрото на висш офицер от контраразузнаването на име Йохан Принц.

Бруно Моренц караше бавно на запад по главен път №7. Намираше се на четири мили западно от Ваймар и на една миля от големите съветски казарми край Нора. Стигна до един завой, когато видя отбивката — точно там, където Маккрийди обясни, че се намира. Погледна часовника си; оставаха осем минути до четири часа. Пътят беше пуст. Намали скоростта, отби вляво в разширението и спря.

Според инструкциите, той слезе от колата, отвори багажника и извади комплекта с инструментите. Разтвори комплекта и го остави до предното ляво колело, така че да може да се вижда от преминаващите коли. След това освободи предния капак и го повдигна. Започна да му се гади. Край пътя имаше храсти и дървета и във въображението си той си представяше дебнещите агенти на ЩАЗИ, които очакваха да извършат двойния арест. Устата му беше пресъхнала, но потта се стичаше на ручейчета надолу по гърба.

Взе един гаечен ключ с необходимия размер и се наведе над двигателя. Маккрийди му бе показал как да разхлаби гайката, крепяща водната помпа към радиатора. Тънка струя вода започна да се процежда от помпата. Смени гаечния ключ с друг, който имаше различен размер и се опита безрезултатно да затегне отново гайката.

Минутите отминаваха. Хвърли поглед на часовника. Четири часът и шест минути. Къде се бавиш, по дяволите?, изхърка. Почти веднага чу как изскърцаха колелетата на спиращо превозно средство. Не се надигна. Руснакът трябваше да се приближи до него и да каже с акцент: Ако сте затруднен, може би аз имам по-добър комплект инструменти, след което да му подаде плоската дървена кутия, извадена от джипа. Съветският план за водене на бойни действия трябваше да се намира под гаечните ключове, в червено пластмасово покритие.

Залязващото слънце се покри от сянката на някой, който приближаваше. Човекът спря до него. Мълчеше. Моренц се изправи. Видя полицейска кола, паркирана няколко метра по-нататък. Един полицай в зелена униформа стоеше до отворената й врата. Другият се намираше до Моренц и разглеждаше с любопитство двигателя на БМВ-то.

Моренц изпита желание да повърне. Стомахът му отделяше интензивно киселина в организма. Почувства как му омекват коленете. Опита се да се стегне и почти залитна. Полицаят го погледна в очите.

— Някаква повреда ли има? — попита.

Разбира се, че това бе номер; с учтивост да се прикрие триумфът, въпросът дали нещо не е наред да предшества крясъците и виковете при арестуването. Моренц усети езика си залепнал за небцето.

— Мисля, че тече вода — каза.

Полицаят се наведе над радиатора и започна да го оглежда. Взе гаечния ключ от ръката на Моренц, посегна към комплекта с инструменти и се изправи с друг ключ.

— Този ще стане — каза.

Моренц го взе и затегна отново гайката. Водата спря да тече.

— Грешен номер ключ сте избрал — констатира полицаят. Гледаше с интерес вътрешното устройство на колата. Изглеждаше така, като че ли погледът му е насочен право в акумулатора. — Хубава кола — допълни. — Къде сте отседнал?

— В Йена — отвърна Моренц. — Трябва да се срещна с директора по продажбите в чужбина на „Цайс“ утре сутринта. Искам да закупя изделия за моята компания.

Полицаят кимна одобрително.

— Имаме много добри стоки, които произвеждаме в ГДР — каза той.

Това не беше вярно. Само едно предприятие в Източна Германия имаше продукция, която отговаряше на западните стандарти — заводите „Карл Цайс“.

— Какво правите тук?

— Исках да видя Ваймар… мемориала на Гьоте.

— Запътил сте се в погрешна посока. Ваймар е натам.

Полицаят посочи пътя зад Моренц. Един сиво-зелен съветски джип приближаваше към тях. Шофьорът, с очи засенчени от фуражката, погледна към Моренц, срещна погледа му за секунда, видя паркираната патрулна кола и отмина. Провал. Смоленск нямаше да се приближи повече.

— Да, така е. Взех погрешен завой вън от града. Търсех място, където да обърна, когато видях, че нещо не е наред с помпата.

Патрулната кола го последва до Ваймар. Там, при влизане в града, полицаите изчезнаха от погледа му. Моренц продължи към Йена, където отседна в хотел „Черната мечка“.

В осем часа Сам Маккрийди, който чакаше на хълма зад река Заал, прибра бинокъла си. Сгъстяващият се мрак направи невъзможно наблюдаването на източногерманския граничен пост и пътя зад него. Почувства се изтощен. Нещо непредвидено се беше случило оттатък минните заграждения и бодливата тел. Можеше да е нещо маловажно — спукана гума, задръстване на пътя… Малко вероятно. Може би неговият човек все още пътува на юг към границата. Може би Панкратин не се е появил на първата среща, лишен от възможност да намери джип или да се измъкне… Очакването винаги беше най-неприятната задача: да чакаш, без да знаеш дали не се е случило нещо лошо.

— Връщаме се долу на пътя — каза той на Джонсън. Така или иначе, оттук нищо не може да се види повече.

Той остави Джонсън в паркинга на франкенвалдската сервизна станция, от южната страна, но обърнат на север към границата. Джонсън щеше да седи там цяла вечер, очаквайки да се появи БМВ-то. Маккрийди спря един шофьор на камион, който отиваше в южна посока, обясни му, че колата му се е повредила, качи се и пропътува с него шест мили. Слезе на кръстовището при Мюнхберг, вървя около миля до малкия град и отседна в Брауншвайгер хоф. Носеше безжичния телефон в случай, че Джонсън пожелае да се свърже с него. Поръча си такси за шест часа сутринта.

Доктор Херман имаше един близък познат във вътрешното разузнаване. Преди години, работейки по скандала с личния секретар на канцлера Вили Бранд, който бе разкрит като източногермански агент, те се бяха запознали и си сътрудничеха. Същата вечер, в шест часа, доктор Херман позвъни в управлението на вътрешноразузнавателната служба в Кьолн и помоли да го свържат.

— Йохан? Обажда се Лотар Херман… Не, не съм. Намирам се в Кьолн. По работа, нали знаеш… Надявах се, че мога да те поканя на вечеря. Отлично. Добре, виж, отседнал съм в „Дом“. Защо не дойдеш тук в бара? Около осем часа? Ще те чакам.

Йохан Принц затвори телефона и се замисли какво ли беше довело Херман в Кьолн. Служебна проверка? Вероятно…

Херман и Принц седнаха на маса в ъгъла и поръчаха вечеря. До този момент те внимателно отбягваха сериозния разговор. След порцията раци Херман се приближи малко по-близо до целта.

— Предполагам, че са ти съобщили за случая с проститутката?

Принц остана изненадан. Кога беше успяло външното разузнаване да научи? Той получи папката в пет часа. Херман му се обади в шест, и то от Кьолн.

— Да — каза той. — Получих папката днес следобед.

Сега Херман се изненада. Защо бяха прехвърлили едно двойно убийство на контраразузнаването? Беше очаквал, че трябва да обясни случая на Принц, преди да го помоли за съдействие.

— Отвратителна история — промърмори той, когато донесоха печеното.

— Която се развива все по-зле — съгласи се Принц. — Бон не желае онези секскасети да излязат наяве.

Херман запази безразлично изражение на лицето си, но стомахът му се сви. Секскасети? Боже Господи, какви секскасети? Той си даде вид на леко изненадан и наля още вино.

— Нещата са отишли доста далеч, нали? Трябва да съм бил вън от офиса, когато са пристигнали последните подробности. Имаш ли нещо против да ме информираш?

Принц изпълни молбата му. Херман изгуби апетита си. Той усещаше не толкова благоуханието на бордото, колкото вонята на скандал с катастрофални размери.

— И все още никакви улики — промърмори той унило.

— Не много — съгласи се Принц. — Отделът за убийства получи заповед да изтегли всички свои хора от останалите дела, за да ги ангажира в този случай. Търсят, разбира се, пистолета и собственика на пръстовите отпечатъци.

Лотар Херман въздъхна.

— Питам се дали извършителят не може да бъде чужденец? — намекна той. Принц изгреба до дъно своя сладолед и остави лъжичката. Ухили се.

— Аха, сега ми става ясно. Нашето външно разузнаване проявява интерес?

Херман сви рамене пренебрежително.

— Скъпи приятелю, и двамата изпълняваме почти една и съща задача. Да пазим нашите работодатели — политиците…

Подобно на всички висши държавни служители, двамата мъже имаха мнение за своите политически господари, което рядко споделяха със самите политици.

— Имаме, разбира се, някои собствени данни — каза Херман. — Отпечатъци от пръсти на чужденци, които са попаднали на нашето внимание… Уви, нямаме копия от отпечатъците, които нашите приятели от криминалния отдел са открили…

— Можете да ги поискате официално — посочи Принц.

— Да, но защо да си отвличаме вниманието с неща, които вероятно няма да ни доведат доникъде? Сега, неофициално…

— Не обичам думата неофициално — намръщи се Принц.

— Нито аз, скъпи приятелю, но… нека сега отново… в името на старото приятелство. Имаш моята дума — ако открия нещо, то ще стигне право при тебе. Нека обединим усилията на двете ведомства. Ако не постигнем нищо, поне няма да сме причинили и вреда на следствието.

Принц се изправи.

— Добре, съгласен съм. В името на старото приятелство. Но само този път.

Напускайки хотела, той се чудеше какво по дяволите знае Херман или подозира, че не знае.

Сам Маккрийди седеше в бара на Брауншвайгер хоф в Мюнхберг и пиеше сам, втренчен в тъмната ламперия. Беше силно разтревожен. Отново и отново се питаше дали трябваше да изпраща Моренц. Нещо не беше наред с този човек. Лятна настинка? По-скоро грип. Но старият му приятел изглеждаше толкова нервен. Да е загубил самообладание? Не, не и старият Бруно. Той го беше правил много пъти преди това. Освен това бе чист — доколкото Маккрийди знаеше. Опита се да се оправдае. Не му остана време да намери по-млад човек. Но и Панкратин не би се показал пред някой, когото не познава. Той също залагаше живота си на карта. Ако беше отказал да изпрати Моренц, щяха да изгубят съветския план за водене на бойни действия. Нямаше избор… Но и не можеше да преодолее своята тревога.

Седемдесет мили по на север Бруно Моренц се намираше в бара на хотел „Черната мечка“ в Йена. Той също пиеше сам, и то твърде много.

Оттатък улицата можеше да се види главният вход на създадения преди векове Шилеров университет. Отпред имаше бюст на Карл Маркс. Надписът поясняваше, че Маркс е преподавал във философския факултет на университета през 1841 година. Моренц си представи какво би станало, ако брадатият философ беше умрял тогава. След това нямаше да може да отиде в Лондон и да напише „Капиталът“, а Моренц нямаше да преживява своята мъка толкова далеч от своя дом.

Сряда

В един часа сутринта, в хотел „Дом“ пристигна един подпечатан кафяв плик, предназначен за доктор Херман. Той бе все още буден. Пликът съдържаше три големи фотографии — две на различни деветмилиметрови куршуми и един на комплект отпечатъци от палец, показалец и длан. Той реши да не ги изпраща в Пулах, а да ги вземе сутринта със себе си. Ако малките драскотини по куршумите и линиите по отпечатъците съответстваха, щеше да изпадне в голямо затруднение. Ако само онзи кучи син Моренц можеше да се появи отнякъде… В девет часа преди обяд той взе първия самолет за Мюнхен.

В десет часа майор Ванавская, която се намираше в Берлин, провери отново местонахождението на човека, когото следеше. Казаха й, че се намира в гарнизона край Ерфурт. В шест часа вечерта ще отпътува за Потсдам, а на следващата сутрин ще лети обратно за Москва.

И аз ще бъда с теб, кучи сине, помисли си тя.

В единадесет и половина Моренц се надигна от масата в кафе-бара, където убиваше времето, и се запъти към колата. Беше небръснат, с разхлабена вратовръзка. Сива набола брада покриваше бузите и брадичката му. Нямаше вид на бизнесмен, който се е запътил да води преговори за оптически лещи в заседателната зала на заводите „Цайс“. Излезе внимателно от града, поемайки на запад към Ваймар.

Отбивката се намираше на три мили по-нататък. Тя беше по-голяма от вчерашната, засенчена от листати букови дървета, които се редуваха от двете страни на пътя. Срещу отбивката, разположено сред зеленината на дърветата, се намираше кафенето Мюлталперле. Наоколо бе безлюдно. Явно кафенето не гъмжеше от гости по това време. Той се отби в разширението в дванадесет без пет, извади комплекта с инструментите и отвори отново предния капак. Две минути след дванадесет часа се появи руският джип и спря до него. Мъжът, който слезе от колата, носеше провиснала памучна униформа и ботуши, високи до колената. Имаше нашивки на ефрейтор, а на главата си бе нахлупил фуражка. Той се запъти бавно към БМВ-то.

— Ако сте затруднен, може би аз имам по-добър комплект инструменти — каза. Постави дървената кутия върху цилиндровия блок и чукна със зацапания си палец кукичката, за да я отвори. Вътре се чу тракане на гаечни ключове.

— Е, Полтъргайст, как я караш напоследък? — промърмори той.

Устата на Моренц отново бе пресъхнала.

— Добре — бе отговорът.

След това събра ключовете в единия край. Пъхнатият в червено пластмасово покритие наръчник лежеше под тях. Руснакът взе един от ключовете и затегна разхлабената гайка. Моренц извади книгата и я напъха под лекия си дъждобран, притискайки я с лявата си ръка към тялото. Руснакът върна гаечните ключове на мястото им и затвори кутията.

— Трябва да тръгвам — каза тихо. — Дай ми десет минути, докато се измъкна. И покажи своята благодарност. Някой може да наблюдава.

Той се изправи, махна с дясната си ръка и се запъти обратно към джипа. Не беше изключил двигателя и той продължаваше да боботи. Моренц се надигна и махна след него.

— Благодаря — се провикна той. Джипът потегли обратно в посока към Ерфурт.

Изведнъж Моренц почувства слабост. Искаше да се махне от там колкото може по-скоро. Нуждаеше се от глътка алкохол. По-късно щеше да съблече дъждобрана и да постави книгата в преградата под акумулатора. Точно сега, обаче, се нуждаеше от глътка алкохол. Стискайки книгата под мишница, той пусна предния капак, хвърли инструментите в багажника, затвори го и се качи в колата. Плоската бутилка се намираше в жабката. Извади я и отпи жадно. Пет минути по-късно, с подобрено самочувствие, той обърна колата и потегли към Йена. Бе забелязал друга отбивка оттатък града, точно преди пътят да се свърже с аутобана, водещ към границата. Смяташе да спре там и да прехвърли книгата.

Катастрофата стана внезапно, не по негова вина. В предградието Щадтрода, на юг от Йена, един трабант изскочи ненадейно от страничен път, скрит от високите и грозни блокова на жилищния комплекс. Спря почти навреме, но рефлексите му бяха бавни. Мощното БМВ се вряза в задната част на малката кола.

Моренц бе обхванат от паника. Не е ли капан? Дали шофьорът на трабанта не е човек на ЩАЗИ? Мъжът излезе от колата, погледна смачканата задница и се запъти побеснял към БМВ-то. Имаше изпито лице и зъл поглед.

— Какво, по-дяволите, мислиш, че правиш? — закрещя той. — Проклети западняци, смятат, че могат да карат като луди…

На ревера на якето му се виждаше малката кръгла значка на Германската единна социалистическа партия. Партиен член. Моренц притисна с лявата си ръка книгата, за да не падне, излезе и извади пачка източногермански марки. Около тях започнаха да се събират хора.

— Вижте, съжалявам — каза той, — ще ви платя за щетите. Това трябва да е повече от достатъчно. Но аз наистина закъснявам много…

Разгневеният източногерманец погледна към парите. Пачката наистина беше дебела.

— Не е там работата — каза той, — трябваше да чакам четири години за тази кола.

— Парите ще стигнат за ремонта — обади се някакъв мъж, който стоеше наблизо.

— Не, изобщо няма да стигнат — отвърна пострадалият. — Ще трябва да се носи обратно в завода.

Тълпата около тях наброяваше вече двадесет човека. Животът тече скучно в един индустриален жилищен комплекс. А новото БМВ си заслужаваше да се види. В този момент пристигна полицейската кола. Обичайна проверка, но Моренц започна да трепери. Един от полицаите огледа щетите.

— Ще се оправи — каза той. — Не предпочитате ли да вземете парите?

Шофьорът на трабанта започна да отстъпва.

— Ами…

Другият полицай се приближи до Моренц.

— Документите, моля — нареди късо.

Моренц използва дясната си ръка, за да извади паспорта. Ръката му трепереше. Полицаят погледна към ръката, помътнелите очи, необръснатата брада.

— Вие сте пил — каза той. Подуши и потвърди съмненията си. — Идвате с нас, в участъка. Хайде, влизайте в колата…

Той започна да бута Моренц към полицейската кола, чийто двигател все още работеше. Вратата на шофьора стоеше отворена. В този момент Бруно Моренц окончателно рухна. Той все още държеше книгата под мишницата си. В полицейския участък щяха да я намерят във всички случаи. Замахна яростно със свободната си ръка назад и удари полицая по лицето, събаряйки го на земята.

След това скочи в патрулната кола, включи на скорост и потегли. Насочи се в погрешна посока — на север, обратно към Йена. Другият полицай, зашеметен, успя да даде четири изстрела с пистолета си. Три от тях пропуснаха целта. Патрулната кола свърна напосоки зад един ъгъл и изчезна. От резервоара, улучен с четвъртия куршум, изтичаше гориво.

Зигфрид лежеше по корем до последната редица дървета и изучаваше тъмните контури на горския масив, който бе отдалечен на триста ярда и маркираше източногерманската граница. Маккрийди лежеше до него. Бяха стигнали дотам в три часа сутринта.

Пет години по-рано Зигфрид бе прокарал в тъмнината своя проход от основата на един много висок бор, намиращ се в източната страна, в посока към светлеещата бяла скала, разположена високо на хълмистия склон от западната страна. Той бе виждал скалата от изток, бледо очертаваща се в мрака преди зазоряване. Не бе предвидил, че някога ще се връща по обратния път. Сега скалата се намираше високо над него, скрита от дърветата. Можеше да я види само ако навлязат дълбоко в граничната полоса. Той прецени по най-добрия начин местоположението на прохода, измина с пълзене последните десет ярда на западногерманската територия и започна да прорязва тихо дупка в телената мрежа.

Когато свърши, се обърна и махна на Маккрийди с ръка. Той също излезе пълзешком от прикритието на дърветата, насочвайки се към мрежата. Петте минути бе прекарал в изучаване местоположението на източногерманските наблюдателници и движението на техните прожектори. Зигфрид беше избрал това място добре — по средата между две от вишките. Допълнително преимущество им даваха израсналите сред тревата с няколко фута борови дръвчета, които препречваха пътя на светлината на единия от прожекторите.

Другият прожектор осветяваше ясно пътечката, по която възнамеряваха да минат, но човекът зад него бе или изморен, или отегчен, защото го изключваше в продължение на минути. Когато светлината се появяваше отново, тя винаги се насочваше в противоположна страна. След това бавно обхождаше пространството до тяхната пътечка, връщаше се обратно и изчезваше. Ако операторът запазеше тази последователност, те щяха да имат неколкосекундно предупреждение.

Зигфрид направи рязко движение с главата си и се провря в дупката. Маккрийди го последва, дърпайки зебловия си сак. Германецът се обърна и придърпа срязаните краища на мрежата. Пролуката можеше да се забележи от близко разстояние, но граничарите никога не пресичаха тясната ивица, за да проверяват мрежата, освен ако не са видели отдалеч някой отвор. Те също не обичаха минните полета.

Изкушаващо бе да пробягат през неколкостотинте ядра разорана полоса, сега гъсто обрасла с трева, магарешки бодили и коприва. Но можеше да има опънати жици за препъване, свързани с алармена система. По-сигурно бе да се пълзи. Те започнаха да пълзят. По средата на разстоянието дръвчетата ги прикриха от светлината на прожектора отляво, но този от дясната им страна се включи и лъчът започна да приближава към тях. Двамата мъже замръзнаха на място в своите зелени маскировъчни дрехи и легнаха по корем. Бяха почернили лицата и ръцете си, Зигфрид с паста за обувки, а Маккрийди — с пепел от корк, която щеше да се измие по-лесно от другата страна.

Бледият лъч стигна до тях, задържа се известно време, след това тръгна обратно и отново изчезна. Десет ярда по-нататък Зигфрид видя една опъната жица, направи знак на Маккрийди да пропълзи край нея. След още четиридесет ярда те достигнаха минното поле. Тук магарешките бодили и тревата достигаха до гърдите. Никой не се бе опитвал да ги разчисти или окоси.

Германецът погледна назад. Високо над дърветата Маккрийди можеше да види бялата скала — бледо петно сред мрака на боровата гора. Зигфрид обърна глава и сравни положението на гигантското дърво спрямо скалата. Линията между тях се намираше на десет ярда вляво от него. Запълзя отново, този път успоредно на минното поле. Когато спря, започна да опипва внимателно сред избуялата трева. След две минути Маккрийди го чу как пое дълбоко дъх от възторг. Държеше нишка от рибарска корда между палеца и показалеца. Опъна я внимателно. Ако беше скъсана от другия край, тяхната мисия свършваше. Нишката се обтегна.

— Следвай кордата — прошепна Зигфрид. — Тя ще те отведе през минното поле до пролуката под телените заграждения. Пътечката е широка само два фута. Кога ще се върнеш обратно?

— След двадесет и четири часа — отвърна Маккрийди. — Или четиридесет и осем. След това не ме чакай. Няма да се върна. Ще светна с моето фенерче от основата на голямото дърво точно преди да тръгна обратно. Остави открит отвора в мрежата.

Пълзейки по корем, той изчезна в минното поле, без да е напълно скрит от високата трева и плевели. Зигфрид изчака лъча на прожектора да мине за последен път над него, след което запълзя обратно на запад.

Маккрийди напредваше през мините, следвайки найлоновата нишка. От време на време той я проверяваше, за да е сигурен, че стои все още опъната. Знаеше, че в действителност няма да види нищо, ако… Тези не бяха от големите плоски мини, които можеха да хвърлят цял камион във въздуха. Бяха малки, пластмасови и не можеха да се открият от металотърсачите, използвани от бегълците. Стояха закопани в земята и при натиск избухваха. Нямаше да експлодират, ако върху тях мине заек или лисица, но щяха да реагират на човешка тежест. Имаха достатъчно сила, за да разкъсат някой крайник, червата или гръдния кош. Често неуспелите бегълци, попаднали на мина, не умираха бързо, а се мъчеха дълго, огласявайки нощта със своите писъци. Граничарите идваха с водачи след изгрев слънце, за да махнат телата.

Маккрийди видя кълбетата телена мрежа, мержелееща се пред него в края на минното поле. Найлоновата корда го отведе до един плитък ров, издълбан под телта. Обърна се по гръб и започна да се тласка с крака, бутайки със сака мрежата над себе си. Инч след инч той се плъзгаше бавно под нея. Можеше да види над себе си проблясващите като бръснач остриета, които правеха този вид мрежа много по-болезнена от бодливата.

Тя беше широка десет ярда и се издигаше осем фута над него. Когато се измъкна на източната страна, намери найлоновата нишка прикрепена към малко колче, почти излязло от земята. Още едно дръпване и то щеше да остане без опора, проваляйки тяхната мисия. Заби колчето и го покри с борови иглички, отбеляза неговата позиция точно пред боровото дърво, взе компаса в ръка и запълзя по-нататък.

Напредваше в посока деветдесет градуса, докато не стигна до една пътека. Тук съблече маскировъчната одежда, сви я на вързоп около компаса и я зарови под борови иглички десет ярда навътре в гората. Кучетата можеха да преминат по пътеката и със сигурност да подушат дрехата. До края на пътеката той пречупи един клон на височина около човешки бой и го остави да виси на кората. Никой друг освен него нямаше да го забележи.

На връщане трябваше да намери пътеката, счупения клон и да вземе маскировъчната дреха и компаса. Посока двеста и седемдесет градуса щеше да го отведе обратно до гигантския бор. Обърна се и тръгна на изток. Докато вървеше, запомняше всеки отличителен белег — паднали дървета, отрупани дънери, завои и чупки. След около миля той излезе на един път и видя пред себе си острия връх на лютеранската църква на градчето Елрих.

Той го заобиколи както бе инструктиран, вървейки през полета от ожъната пшеница, докато не излезе на пътя за Нордхаузен. Беше още пет часа. Продължаваше да се движи встрани от пътя, готов да скочи в някоя канавка, ако се появи превозно средство. Надяваше се, че по на юг неговите протрити полушубка от груб син плат, кадифени панталони, обувки и фуражка, носени от толкова много работници по фермите, нямаше да предизвикат подозрение. Но тук хората бяха толкова малко, че всички се познаваха. Не изпитваше желание да го питат къде отива, а още по-малко откъде е дошъл. Нямаше откъде другаде да дойде, освен от градчето Елрих или от границата.

Вън от Нордхаузен го споходи неочаквано късметът. Оттатък оградата на потънала в мрак къща видя опрян на едно дърво велосипед. Ръждясал, но годен за употреба. С него можеше да покрие разстоянието по-бързо. Прецени риска и реши, че ако не открият липсата му до тридесет минути, кражбата си заслужаваше. Взе го, вървя пеша около сто ярда, след това се метна и продължи към железопътната гара. Беше шест без пет. Първият влак за Ерфурт се очакваше след петнадесет минути.

Няколко дузини работници чакаха на перона, за да отидат на работа. Той даде известна сума пари, получи билет и влакът пристигна — остарял парен локомотив, но точно навреме. Остави велосипеда във вагона за багаж и зае мястото си на една от дървените седалки. Влакът спря последователно в Зондерхаузен, Гройсен и Щраусфурт, преди да навлезе в Ерфурт в 6.41. Взе велосипеда и потегли с него към източните покрайнини на града, откъдето започваше началото на главен път №7 за Ваймар.

Малко след седем и половина, няколко мили на изток от града, бе застигнат от един трактор. Тракторът имаше прикачено ремарке и се връщаше обратно към фермата от Ерфурт, където бе разтоварил захарно цвекло. Възрастният мъж зад кормилото забави и спря.

— Качете се — подвикна той сред грохота на разнебитения двигател, който бълваше гъст черен пушек. Маккрийди кимна в знак на благодарност, хвърли колелото в ремаркето и се качи в кабината. Шумът на двигателя пречеше на всякакъв разговор, което бе добре дошло, тъй като Маккрийди, макар и говорещ свободно немски, не владееше странния акцент на Южна Тюрингия. Така или иначе, възрастният селянин бе щастлив да смуче празната лула и да върти кормилото. На десет мили от Ваймар Маккрийди забеляза стената от войници.

Няколко дузини от тях се намираха на пътя, а останалите бяха разпръснати в полето отляво и отдясно. Можеше да види главите им, покрити с каски сред царевичните стебла. Имаше един селски път, който се отделяше надясно от шосето. Маккрийди погледна нататък. Войниците бяха наредени на десет ярда един от друг по него, с лица обърнати към Ваймар. Тракторът забави пред блокирания участък и спря. Един сержант кресна на шофьора да изключи двигателя. Възрастният мъж извика в отговор. Това, което каза, имаше следния смисъл: ако направя това, вероятно няма да мога отново да го запаля. Твоите момчета ще ударят ли едно рамо? Сержантът размисли, сви рамене и поиска документите. Погледна ги, върна ги обратно и мина от страната на Маккрийди.

— Документите — каза той. Маккрийди му подаде своята лична карта. В картата пишеше, че той е Мартин Хан, селскостопански работник, а тя е издадена от Ваймарския административен окръг. Сержантът, който бе градско чедо от северния град Шверин, започна да души.

— Какво е това? — попита той.

— Захарно цвекло — каза Маккрийди. Нямаше желание да разправя, че се е качил в трактора пътьом, а и никой не го питаше.

Сержантът сбърчи нос, върна документите обратно и махна на шофьора да продължава. Към тях идваше по-интересен камион от Ваймар, а на него му бяха казали да обръща внимание на хора или на човек с побеляла коса и рейнски акцент, опитващ се да излезе навън от обръча, а не на някакъв зловонен трактор, опитващ се да влезе вътре.

Три мили преди града тракторът свърна по един селски път, спря и изгаси двигателя. Маккрийди скочи долу, сне велосипеда на земята, махна за благодарност на възрастния селянин и завъртя педалите към града.

Когато навлезе в покрайнините, той се опита да кара съвсем в края на пътя, заради камионите, извеждащи войници на народната армия в сиво-зелени униформи. Тук-там разпръснати сред тях се виждаха по-светлозелените униформи на полицаите. По ъглите на улиците стояха групички от ваймарски граждани, които гледаха с любопитство. Някой предположи, че това е военно учение; никой не се опита да му противоречи. Военните често правеха маневри. Това бе нормално, но не и в центъра на града.

Маккрийди би желал да има карта на Ваймар, но не можеше да си позволи да я разглежда насред улицата. Той не беше турист. Успя да запомни своя път от взетата назаем от отдела за Източна Германия карта, която бе разучил в самолета за Хановер. Навлизайки в града по Ерфуртерщрасе, той се насочи право към древния градски център и пред него се появи с внушителни размери Националният театър. Павираният път свърши, настилката стана със заоблени камъни. Зави наляво по Хайнрих Хайне щрасе и продължи към площад Карл Маркс. Тук слезе и забута колелото с наведена глава, тъй като покрай него профучаваха полицейски коли в двете посоки.

На Ратенау плац той се огледа за Бренерщрасе и я намери в отдалечения край на площада. Доколкото си спомняше, Бокщрасе трябваше да се намира отдясно. Номер 14 беше стара, нуждаеща се от ремонт сграда, както повечето в рая на хер Хонекер. Боята и мазилката бяха олющени, а имената на осемте звънеца избледнели. Но той успя да разчете името Нойман, записано срещу апартамент №3. Вкара велосипеда през голямата входна врата, остави го в застланото с каменни плочи преддверие и се заизкачва по стълбите. На всеки етаж имаше по два апартамента. Трябваше да се качи на втория, за да намери трети номер. Свали фуражката, поопъна полушубката и натисна звънеца. Беше девет без десет.

Известно време нищо не се случи. След две минути се чу шум от тътрещи се крака и вратата бавно се отвори, Фройлайн Нойман беше много възрастна, в черни дрехи, с побеляла коса и се подпираше на два бастуна. Маккрийди прецени, че наближава деветдесетте. Тя погледна нагоре към него:

— Да?

Той се усмихна широко, сякаш я бе познал.

— Да, това сте вие, фройлайн. Променила сте се. Но не повече от мен. Едва ли ще си спомните за мене. Мартин Хан. Учихте ме в началното училище преди четиридесет години.

Тя го гледаше спокойно с ясни сини очи зад очилата с позлатени рамки.

— Случи се да дойда във Ваймар. Иначе живея в Берлин. Чудих се дали сте още тук. В телефонния указател намерих вашето име. Отбих се просто, за да проверя. Мога ли да вляза?

Тя се сви настрана и той прекрачи прага. Тъмно преддверие, мухлясало от старост. Тя го въведе, накуцвайки с болните си от артрит крака, във всекидневната стая, чиито прозорци гледаха към улицата. Изчака я да седне, след това зае място в един стол.

— Значи някога съм ви учила в старото начално училище на улица „Хайнрих Хайне“… Кога е било това?

— Ами, трябва да е било 1943–44 г. Бях евакуиран от Берлин с останалите. Трябва да е било лятото на четиридесет и трета. Учих в един клас с… ах, имената… всъщност спомням си Бруно Моренц. Седяхме на един чин.

Известно време тя го гледаше изпитателно, след това се надигна на крака. Той се изправи. Тя закуцука към прозореца и погледна надолу. Един пълен с полицаи камион премина по улицата. Те всички стояха прави, с унгарски пистолети АП9 в кобури, окачени на коланите.

— Винаги униформи — каза тя тихо, като че ли говореше на себе си. — Първо нацистите, сега комунистите. И винаги униформи и пистолети. Преди Гестапо, а сега ЩАЗИ. О, Германийо, какво сме сторили, че заслужихме тази участ?

Тя се извърна от прозореца.

— Вие сте британец, нали? Моля ви, седнете.

Маккрийди го стори с радост. Той разбра, че въпреки възрастта, умът й все още сечеше като бръснач.

— Защо приказвате такива странни неща? — попита той с негодувание.

Тя не се впечатли от неговия престорен гняв.

— По три причини. Спомням си всяко момче, което някога съм учила в това училище по време на войната и след нея. Сред тях нямаше Мартин Хан. Второ, училището не се намираше на улица „Хайнрих Хайне“. Хайне беше евреин. Нацистите заличиха името му от всички улици и паметни плочи.

Маккрийди прехапа устни. Трябваше да се сети, че името на Хайне, един от най-великите германски писатели, е възстановено след войната.

— Ако се развикате или вдигнете тревога — изрече той тихо, — аз няма да ви направя нищо лошо. Но те ще дойдат за мен, ще ме отведат и ще ме застрелят. Изборът е ваш.

Тя закуцука към мястото си и седна. Подобно на всички възрастни хора започна да разказва спомените си:

— През 1934 година бях професор в Хумболтовския университет в Берлин. Единствената жена с тази титла, при това най-младата. Нацистите дойдоха на власт. Презирах ги. Казах това открито. Предполагам, че щях да бъда щастлива, ако ме бяха изпратили в лагер. Но те проявиха снизходителност: изпратиха ме тук, за да преподавам в началното училище на децата на работниците от фермите. След войната не се върнах обратно в Хумболт. Отчасти защото разбрах, че децата тук имат същото право на обучението, което можех да им дам, както интелигентната младеж на Берлин; отчасти, защото не можех да преподавам комунистическите лъжи. И така, мистър Агент, нямам намерение да вдигам тревога.

— А ако ме заловят по една или друга причина и аз ви издам.

За първи път тя се усмихна.

— Млади човече, когато си на осемдесет и осем години, не могат да ти направят нищо повече от това, което милостивият Господ ще ти стори в най-скоро време. Защо дойдохте при мен?

— Бруно Моренц. Спомняте ли си за него?

— О, да, помня го. Неприятности ли има?

— Да, фройлайн, намира се в много тежко положение. Той е тук, някъде наблизо. Дойде да изпълни една задача по моя молба. Но се разболя от мъка и разочарование. Пълно нервно разстройство. Сега се крие някъде навън, в този район. Нуждае се от помощ.

— Полицията, всички тези войници… Бруно ли търсят?

— Да. Ако мога да достигна първи до него, може би ще успея да му помогна. Да го отведа навреме.

— Защо дойдохте при мене?

— Неговата сестра в Лондон каза, че й е разправял твърде малко за двете си години тук по време на войната. Само това, че е бил много нещастен и единственият му приятел е била неговата учителка, фройлайн Нойман.

Тя заклати тялото си напред-назад и за известно време в стаята се възцари тишина.

— Бедният Бруно — промълви тя накрая, — бедният, наплашен Бруно. Винаги така наплашен. От виковете и от болката.

— Защо бе такъв, фройлайн Нойман?

— Той дойде от социалдемократическо семейство в Хамбург. Баща му бе загинал при бомбардировките, но трябва да е направил някоя отрицателна забележка за Хитлер в своя дом преди да умре. Бруно бе настанен при един фермер вън от града — брутален мъж, който пиеше много. Освен това ревностен нацист. Една вечер Бруно трябва да е казал нещо, което е чул от своя баща. Фермерът свалил колана и жестоко го набил. След това го е наказвал още много пъти. Бруно често бягаше от него.

— Къде се криеше той, фройлайн? Моля ви, кажете.

— В плевника. Веднъж ми го показа. Бях отишла във фермата, за да се опитам да омилостивя стопанина. Имаше един плевник в далечния край на ливадата, встрани от къщата и останалите плевници. Бе направил дупка в сламените бали най-отгоре, до тавана. Беше свикнал да се катери там и да чака, докато фермерът не се укроти в пиянския си сън.

— Къде точно се намираше фермата?

— Селцето се нарича Марионхайм. Мисля, че е все още там. Представлява четири ферми, събрани на едно място. Сега всичките са колективизирани. Намира се между селата Обер и Нидер Грюнщат. Тръгнете по пътя за Ерфурт. Четири мили преди града завийте наляво. Там има пътепоказател. Едно време на него бе записано Мюлерова ферма, но сега може да са променили надписа. Възможно е да има само номер. Потърсете един плевник, отдалечен от останалите постройки на двеста метра, в края на ливадата. Мислите ли, че можете да му помогнете?

Маккрийди се изправи.

— Ако е там, фройлайн, ще се опитам. Кълна се, че ще се опитам. Благодаря ви за помощта.

Когато стигна до вратата, той се обърна.

— Казахте, че е имало три причини, за да ме сметнете за англичанин, но ми разкрихте само две от тях.

— О, да. Облечен сте като селянин, а споменахте че идвате от Берлин. Доколкото знам, там няма никакви ферми. Така че вие сте шпионин. Или работите за тях… — тя кимна с глава към прозореца, край който премина е грохот още един камион, — или… или за другата страна.

— Можех да бъда агент на ЩАЗИ.

Тя се усмихна отново.

— Не, мистър англичанин, спомням си британските офицери от 1945 година, малко преди да дойдат руснаците. Вие бяхте много по-учтиви.

Селският път, отделящ се от главното шосе, се намираше точно там, където тя посочи — наляво към плодородната селскостопанска земя между главния път №7 и аутобана Е–40. На малка табелка бе написано: ОБЕР ГРЮНЩАТ. Маккрийди зави с колелото по него и след една миля стигна до кръстопът.

Тук пътят се разделяше. Отляво лежеше Нидер Грюнщат. Можеше да види редицата от зелени униформи, които го заобикаляха. От двете му страни се простираха ниви с неприбрана царевица, висока пет фута. Наведе се ниско над кормилото на велосипеда и продължи надясно. Той заобиколи Обер Грюнщат и видя пред себе си още по-тесен път. След като измина половин миля по него, забеляза покривите на селски къщи и плевници, построени в стила, характерен за Тюрингия — с островърхи кули и големи врати, даващи достъп на каруците със сеното вътре в празните квадратни складове. Марионхайм.

Не искаше да минава през селцето. Някои работници от фермите можеха да го забележат като непознат човек. Той скри велосипеда в царевицата и се покатери на една порта, за да огледа по-добре. От дясната му страна се виждаше висок плевник, направен от тухли и насмолени греди, стоящ настрана от главната група. Заобикаляйки селцето, Маккрийди започна да се провира през царевицата към него.

Доктор Лотар Херман също работеше тази сутрин. Отговорът на шифрованото съобщение до Фитцау в германското посолство в Лондон не доведе до никакви резултати. Издирването на изчезналия Бруно Моренц навлезе в задънена улица. Херман не работеше обикновено в събота, но сега се нуждаеше от нещо, което можеше да отклони вниманието му от затрудненото положение. Предния ден бе вечерял с генералния директор. Разговорът не бе от най-приятните.

Полицията не извърши нито един арест по случая с убийството на Хаймендорф. Дори не публикуваха съобщение за търсенето на определена личност, която искаха да подложат на разпит.

Няколко много уважавани личности в частния и обществения сектор бяха привикани дискретно в полицията и почервенели от неудобство, даваха своите показания. Снемаха се отпечатъци от пръсти, изпробваха се личните оръжия, проверяваха се алибита. И в резултат… нищо.

Генералният директор беше разочарован, но оставаше непреклонен. Липсата на съдействие спрямо неговото ведомство бе продължила твърде дълго. В понеделник сутринта трябваше да се срещне с държавния секретар, който носеше политическата отговорност за разузнавателната служба. Разговорът щеше да бъде много труден, а на него това никак не му харесваше.

Доктор Херман отвори дебелата папка, в която се намираха засечените оттатък границата радиосъобщения, покриващи периода от сряда до петък. Забеляза, че са твърде много. Една част от тях представляваха незначителни приказки между полицаите от района на Йена. Ненадейно погледът му попадна на една фраза, използвана в разговор между патрулна кола и полицейско управление. Едър, с побеляла коса, рейнски акцент… Той се замисли. Това му звучеше познато…

Един помощник влезе и остави някаква телеграма пред своя шеф. Щом хер докторът настояваше да работи в събота сутринта, той трябваше да получава съобщенията в момента на тяхното пристигане. Телеграмата бе любезно изпратена от контраразузнавателната служба. В нея бе записано, че оперативен работник е забелязал на Хановерското летище едно лице под името Майтланд, пристигнало със самолета от Лондон. Като бдителен служител, той проверил своята картотека и изпратил документите за самоличност в Кьолн. От Кьолн ги препратили в Пулах. Този Майтланд се оказал мистър Самюъл Маккрийди.

Доктор Херман се почувства оскърбен. Проява на най-голямо неуважение бе висш офицер от съюзническа разузнавателна служба да влезе в страната под чуждо име. И твърде странно. Освен ако… той погледна съобщението от Йена и телеграмата от Хановер. Той не би се осмелил, помисли си. Тогава друг глас в него се обади: да, като нищо би го направил. Доктор Херман вдигна телефонната слушалка и започна да дава своите разпореждания.

Маккрийди напусна прикритието на царевичната нива, огледа се наоколо и прекоси няколкото ярда трева до плевника. Ръждясалите панти на вратата изскърцаха, когато влезе вътре. Светлината проникваше в мрака през процепите на гредите, като караше прашинките да играят във въздуха и разкриваше очертанията на струпани стари каруци, бъчви, конски такъми и ръждясали корита. Той погледна нагоре. Една вертикална стълба водеше до втори етаж, натрупан със слама. Изкачи се по стълбата и извика тихо:

— Бруно.

Никой не му отговори. Обиколи край струпаната слама, оглеждайки за скорошни следи от човешко присъствие. В края на плевника забеляза подаващо се между две бали парче от дъждобран. Внимателно вдигна една от балите настрана.

Бруно Моренц лежеше в своето скривалище на едната си страна. Очите му бяха отворени, но не помръдваше. Когато светлината проникна в неговата дупка, той трепна.

— Бруно, това съм аз. Сам. Твоят приятел. Погледни към мен, Бруно.

Моренц извърна погледа си към Маккрийди. Лицето му бе посивяло и брадясало. От три дена не беше ял и пиеше единствено застояла вода от една от бъчвите.

Опита се да разпознае Маккрийди.

— Сам?

— Да, Сам. Сам Маккрийди.

— Не им казвай, че съм тук, Сам. Те няма да ме намерят, ако не им кажеш.

— Няма да им кажа, Бруно. Никога.

През една пролука между дъските той видя редицата от зелени униформи, напредваща сред царевичните ниви към Обер Грюнщат.

— Опитай се да седнеш, Бруно.

Той помогна на Моренц да се облегне върху сламените бали.

— Трябва да побързаме, Бруно. Ще се опитам да те измъкна оттук.

Моренц поклати унило глава.

— Остани тук, Сам. Тук е безопасно. Никой не може да ме намери тук.

Не, помисли си Маккрийди, един пиян фермер никога не би могъл. Но петстотин войници ще те намерят. Опита се да изправи Моренц на крака, но беше безнадеждно. Тежеше твърде много и краката му не помръдваха. Бруно сви ръце пред гърдите си. Нещо се издуваше изпод лявата му мишница. Маккрийди го остави да се отпусне обратно на сламата. Моренц отново се сви. Маккрийди разбра, че никога няма да го върне обратно до границата край Елрих, да го прекара под телените заграждания и през минното поле. С него беше свършено.

През пролуката, оттатък жълтеещите се на слънцето царевични кочани, зелените униформи се тълпяха около къщите и плевниците на Обер Грюнщат. Марионхайм чакаше своя ред.

— Бях на гости при фройлайн Нойман. Спомняш ли си фройлайн Нойман? Тя е добра жена.

— Да, добра жена. Тя може да знае къде съм, но никога няма да им каже.

— Никога, Бруно. Никога. Каза, че ти е дала домашна работа. Иска да я види, за да ти постави оценка.

Моренц разкопча дъждобрана и извади една дебела, сложена в червен калъф книга. На калъфа имаше нарисувани позлатени сърп и чук. Вратовръзката на Моренц беше разхлабена, а около шията му на едно парче канап висеше някакъв ключ. Маккрийди взе книгата.

— Жаден съм, Сам.

Маккрийди извади от вътрешния си джоб малка плоска бутилка и му я подаде. Моренц жадно отпи от уискито. Маккрийди погледна през пролуката. Войниците бяха привършили с Обер Грюнщат. Някои се приближаваха по пътя, други вървяха ветрилообразно през нивите.

— Ще остана тук, Сам — заяви Моренц.

— Добре — кимна Маккрийди, — така да бъде. Довиждане, стари приятелю. Спи непробудно. Никой повече няма да ти причинява болка.

— Никога повече — промърмори мъжът и заспа. Маккрийди се надигаше, когато забеляза пробляскващия ключ на гърдите на Моренц. Дръпна го с връвта оттам, пъхна книгата в сака, спусна се надолу по стълбата и потъна в царевичната нива. Две минути по-късно обръчът се затвори. Беше точно по обяд.

Отне му дванадесет часа, за да се добере обратно до гигантския бор на границата край Елрих. Той се преоблече в маскировъчната дреха и изчака скрит под дърветата до три и половина. Тогава светна с фенерчето три пъти по посока на бялата скала оттатък границата и запълзя под телените заграждения, през минното поле и разораната полоса. Зигфрид го очакваше до телената мрежа.

По пътя обратно за Гослар Маккрийди извади ключа, който бе взел от Бруно Моренц. На обратната му страна имаше надпис: ЛЕТИЩЕ КЬОЛН.

Сбогува се с Курцлингер и Зигфрид след кратка закуска и пое с колата в югозападна посока, вместо на север към Хановер.

В един часа следобед войниците се свързаха с полковник Волф, който пристигна в служебна кола заедно с една дама в цивилно облекло. Те се качиха по стълбата и огледаха тялото в сламата. Войниците обърнаха всичко в плевника, но не откриха никаква следа от някакъв писмен документ, още по-малко от дебела книга. Но така или иначе, тогава те не знаеха какво търсят.

Един от тях измъкна малка плоска бутилка от ръката на мъртвеца и я подаде на полковник Вос. Той я помириса и промърмори: цианид. Майор Ванавская я взе и я обърна обратно. На гърба беше написано: ХАРОДС, ЛОНДОН. Тя използва един твърде неприличен израз. Въпреки че слабо знаеше руски език, той разбра смисъла му, като мамка ти…

Неделя

По обяд Маккрийди влезе в Кьолнското летище, точно навреме за полета от един часа. Той смени билета за полета Хановер-Лондон, остави багажа си на гардероб и се запъти към металните шкафчета, наредени в единия край на голямата зала. Извади стоманения ключ и го мушна в номер четиридесет и седем. Вътре имаше черна брезентова чанта. Издърпа я оттам.

— Смятам да взема чантата, благодаря ви, хер Маккрийди.

Той се обърна. Заместник-шефът на оперативния отдел на германската разузнавателна служба стоеше на десетина фута от него. Двама едри мъжаги се навъртаха малко по-нататък. Единият чоплеше ноктите си, а другият разглеждаше тавана, сякаш търсеше пукнатини в него.

— Но това сте вие, доктор Херман. Колко се радвам да ви видя отново. И какво ви носи в Кьолн?

— Чантата… ако обичате, мистър Маккрийди.

Чантата премина в неговите ръце. Херман я подаде на единия от помощниците. Можеше да си позволи да бъде сърдечен.

— Елате, мистър Маккрийди, ние, германците, сме гостоприемни хора. Нека да ви придружа до самолета. Не бихте желал да го изпуснете, нали?

Те се запътиха към паспортния контрол.

— Някакъв мой колега… — намекна многозначително Херман.

— Той няма да се върне, доктор Херман.

— Ах, горкият човек. Но може би така е по-добре.

Стигнаха до пропуска. Доктор Херман извади една карта, показа я на служителите и те бяха пропуснати да преминат. Маккрийди бе придружен до самолетната врата.

— Мистър Маккрийди…

Той се обърна преди да влезе. Херман се усмихна за последен път.

— Ние също знаем как да подслушваме радиосъобщения. Приятен път, мистър Маккрийди. Моите поздрави на Лондон.

Новината пристигна в Ленгли седмица по-късно. Генерал Панкратин бе преместен на друга служба. В бъдеще той щеше да командва комплекс от затворнически лагери за интернирани военни в Казахстан. Клаудия Стюарт научи новината от нейния човек в посолството в Москва. Тя все още се радваше на похвалите от нейните началници, докато военните аналитици разучаваха съветския план за водене на бойни действия. Тя се отнесе философски към съдбата на Панкратин, както спомена на Крис Епълярд:

— Той си спаси кожата и военния чин. По-добре, отколкото в оловните мини в Якутия. Що се отнася до нас, това е по-евтино от блок с апартаменти в Санта Барбара.