Измамникът

1.

Отец Дърмот О’Брайън получи съобщението от Либия по обичайния начин при подобни първоначални контакти — чрез пощата.

То бе съвсем обикновено писмо и ако някой го бе отворил — което не би могло да стане, защото в Република Ирландия личната кореспонденция не се проверява, — той нямаше да намери нищо, представляващо интерес. Печатът показваше, че идва от Женева, както бе в действителност, а надписът встрани от марката посочваше, че подателят работи в Световния църковен събор, което не бе истина.

Отец О’Брайън го откри в своята преграда за писма в главната зала, намираща се до трапезарията, една сутрин рано през пролетта на 1987 година, тъкмо когато се появи след закуска. Той прегледа останалите четири писма, адресирани до него, но погледът му се връщаше обратно към това, изпратено от Женева. То носеше на гърба си леко забележим белег от молив, подсказващ му, че не бива да го отваря, нито пък да го оставя на обществено място.

Свещеникът кимна приветливо на двама колеги, които отиваха към трапезарията и се върна в своята стая на първия етаж.

Текстът бе напечатан на обикновената тънка хартия за писма. Звучеше топло и приятелски, започвайки със Скъпи Дърмот… и продължаваше в приповдигнатия тон на стар приятел, описващ обичайните си занимания. Въпреки че Световният църковен събор е протестантска организация, никой случаен наблюдател не би намерил нищо странно в това, че лютерантски пастор пише писмо на приятел, който е католически свещеник. Бяха дошли дните на предпазлив екуменизъм, особено в международните отношения.

Приятелят от Женева му желаеше всичко най-добро, надяваше се, че е в отлично здраве и описваше непринудено работата на Световния църковен събор в Третия свят. Съдържателната част се намираше в третия параграф на изложението. Подателят споменаваше, че неговият епископ си е спомнил с удоволствие предишната среща с отец О’Брайън и би желал отново да се види с него. Писмото завършваше просто с твоят добър приятел, Хари.

Отец О’Брайън го остави замислено и се загледа през прозореца към зелените ливади на графство Уиклоу в посока към Брей и оттатък него, към сивите води на Ирландско море. Морето бе скрито от вълнообразните хълмове и дори острите върхове на кулите в Брей се виждаха неясно в далечината от старата господарска къща, в която се помещаваше щабквартирата на неговия Орден. Но слънцето огряваше яркозелените поляни, които той обичаше толкова силно, колкото силно мразеше големия враг, намиращ се оттатък морето.

Писмото го заинтригува. Много време бе минало, почти две години, откак посети Триполи за лична аудиенция с полковник Муамар Кадафи, Великия ръководител на Либийската Джамахирия, Пазителя на словото на Аллах, човека, който бе споменат в писмото като епископа.

Това бе рядък случай, предназначен само за привилегировани, но въпреки цветистия език, мекия глас и екстравагантните обещания, не се получи никаква помощ. Нито пари, нито оръжие за ирландската кауза. Накрая срещата се превърна в едно разочарование и човекът, който я бе уредил, Хаким Ал-Мансур, шеф на разузнаването в Либийската тайна служба, поднесе своите извинения.

И сега тази призовка, защото точно това представляваше писмото. Въпреки че не бе предложено време за срещата с епископа, отец О’Брайън знаеше, че то не е необходимо. Хари означаваше незабавно. Макар че арабите могат да се бавят с години, когато са склонни към разтакаване, щом Кадафи пращаше известие по този начин, ако някой очакваше неговата щедрост, трябваше да отиде.

Отец О’Брайън знаеше, че неговите верни другари от Каузата наистина се нуждаеха от тази щедрост. Сумите от Америка бяха прекратени; непрекъснатите молби на правителството в Дъблин, хора, смятани от отец О’Брайън за предатели, да не се изпраща оръжие и пари за Ирландия, бяха оказали своя ефект. Нямаше да е умно да се пренебрегне призовката от Триполи. Единственото препятствие беше да намери основателна причина, за да пътува отново след скорошното си завръщане.

Ако всичко бе наред, отец О’Брайън можеше да се задоволи с неколкоседмично прекъсване на работата си. Но той се бе върнал преди три дена от Амстердам, отишъл там привидно на семинар на тема „Войната срещу Нуждата“.

По време на престоя си в Европа той бе успял да се измъкне от Амстердам и, използвайки пари, които по-рано бе спестил в Утрехт, да наеме дългосрочно под фалшиви имена един апартамент в Роермонд, Холандия, и още един в Мюнстер, Германия. По-скоро те щяха да бъдат използвани от младите герои, които щяха да се крият в тях, за да продължат войната срещу врага там, където най-малко очакваше.

Пътуванията на Дърмот О’Брайън представляваха част от неговия живот. Неговият Орден се занимаваше с мисионерска и общоцърковна дейност, а той бе външния му секретар. Това бе идеалното прикритие за войната. Не Войната срещу Нуждата, а войната срещу англичаните, превърнала се в негово призвание и съдба от деня, в който бе държал в ръце главата на умиращия младеж в Дери преди толкова много години и бе дал тържествен обет, за който Орденът и неговият епископ не знаеха нищо.

Оттогава той подхранваше и точеше своята вътрешна ненавист спрямо хората отвъд морето и предлагаше своите услуги на Каузата. Те бяха добре дошли и в продължение на десет години той бе основната международна фигура, човекът, който уреждаше делата на ИРА-извънредни. Той събираше сумите, прехвърляше парите от една дълбоко прикрита банкова сметка в друга, осигуряваше фалшивите паспорти.

С негова помощ бомбите в Риджънтс парк и Хайд парк бяха разкъсали младите оркестранти и конете; с неговото съдействие подострените лостове на закрития автомобил бяха покосили хората по улицата вън от Хародс, като разпаряха вътрешностите и прерязваха крайниците. Съжаляваше, че това бе необходимо, но знаеше, че е справедливо. След това щеше да чете репортажите във вестниците и да гледа заснетите кадри по телевизията, седнал до ужасените си колеги; и щеше да отиде по работа в енорията, поканен от някой колега, и да слуша литургията със спокойна душа.

Неговият проблем в онази пролетна утрин бе случайно решен от едно малко обявление в „Дъблин Прес“, един брой от който все още лежеше на леглото, където го бе чел, докато пиеше сутрешния си чай.

Стаята му служеше и като канцелария и той имаше собствен телефон. Отправи две телефонни запитвания и по време на второто получи сърдечна покана да се присъедини към групата, чието предстоящо посещение на Светите места бе обявено във вестника. След това отиде да говори със своя игумен.

— Нуждая се от преживяването, Франк — каза той. — Ако остана в канцеларията, телефонът няма да спре да звъни никога. Ако можеш да минеш без мене, бих желал да отида.

Игуменът погледна към маршрута и кимна.

— Върви с моята благословия, Дърмот. Моли се за нас през цялото време, докато си там.

До поклонението оставаше една седмица. Отец О’Брайън знаеше, че няма нужда да се свързва с Военния съвет, за да иска и от тях разрешение. Ако носеше новини, когато се завърнеше, толкова по-добре. Ако не, не бе необходимо да тревожи Военния съвет. Той изпрати писмо до Лондон, плащайки допълнителната сума, за да обезпечи доставянето му в двадесет и четири часов срок, знаейки, че то би достигнало до Либийското народно бюро — термин, използван от либийското правителство за неговите посолства — в срок от три дена.

Поклонението започна с литургия и молитви в ирландското светилище Кнок, след което продължи към летище Шанън и оттам с наетия самолет към Лурд, намиращ се в подпланинския район на Френските Пиренеи. Тук отец О’Брайън се измъкна от тълпата послушници и послушнички, монахини и свещеници, от които се състоеше групата на пилигримите, и се качи на борда на малък чартърен самолет, очакващ го на летището в Лурд. Четири часа по-късно самолетът го остави в Ла Валета, Малта където го поеха либийците. Техният необозначен с опознавателни знаци самолет се приземи в една малка военна база край Сирте, двадесет и четири часа след като ирландският свещеник бе отпътувал от Шанън. Хаким Ал-Мансур, изискан и благосклонен, се намираше там, за да го посрещне.

Поради неотложността на връщането му обратно в Лурд и присъединяването му към групата на пилигримите, не бе предвидена среща с полковник Кадафи. Всъщност тя не се и предвиждаше. Това бе операция, която Ал-Мансур имаше заповед да проведе самостоятелно. Двамата мъже проведоха своя разговор в едно помещение на базата, подготвено за тях и обградено от личната охрана на Ал-Мансур. След като свършиха и ирландецът открадна няколко часа сън, той отлетя отново за Малта и Лурд. Беше развълнуван. Ако се сбъднеше това, което бе научил, то щеше да се превърне в голям пробив за неговата Кауза.

Хаким Ал-Мансур успя да проведе своя личен разговор с Великия ръководител три дена по-късно. Той бе известен, както винаги, да се яви незабавно на мястото, където в момента се намираше Кадафи. След бомбардировката от предишната година либийският ръководител променяше по-често от всякога местонахождението на своята квартира, прекарвайки все повече и повече време в пустинята, на един час път от Триполи.

Неговото настроение в този ден бе това, което Ал-Мансур наричаше за себе си бедуинско. Излегнал се отпуснато на купчина възглавници в една голяма и богато украсена палатка в пустинния лагер, облечен с бял кафтан, той изглеждаше както винаги апатичен, докато слушаше докладите на двама неспокойни министри, които седяха с кръстосани крака пред него. Министрите, граждани по рождение, явно биха предпочитали да се намират зад своите бюра. Но щом прищявката на Великия ръководител бе да клечат на възглавници върху килима, те щяха да клечат на възглавниците.

Кадафи посрещна влизането на Ал-Мансур, като му махна с ръка да седне в единия край и да изчака своя ред. Когато освободи министрите, Кадафи отпи глътка вода и поиска да му се докладва за развитието на нещата.

По-младият офицер съобщи своите сведения без ненужни превземки и преувеличения. Както повечето от обкръжението на либийския ръководител, той изпитваше донякъде страхопочитание пред Муамар Кадафи. Този човек представляваше загадка, а хората винаги изпитват страхопочитание пред една загадка, особено пред такава, която с едно махване на ръката можеше да заповяда незабавната ти екзекуция.

Ал-Мансур знаеше, че много чужденци, особено американците, и то заемащи най-високите постове, смятаха Кадафи за луд. Той, Ал-Мансур, знаеше, че няма нищо умопомрачително в постъпките на Муамар Кадафи. Този човек не би оцелял, упражнявайки осемнадесет години върховна и неоспорима власт над размирната, разпокъсана и дива земя, ако бе побъркан.

В действителност той бе ловък и опитен политически играч. Беше допускал грешки и бе имал илюзии, особено за света вън от неговата собствена страна и своето положение в този свят. Искрено вярваше, че е самотна суперзвезда, заемаща центъра на световната сцена. Наистина вярваше, че неговите дълги, несвързани речи се слушат с почит от милионите маси оттатък границите на собствената му държава, докато ги убеждаваше да свалят собствените си лидери и да приемат неговото неизбежно върховенство в името на пречистването на Исляма, според посланията, които лично получаваше, за да доведе тази задача докрай.

Но в Либия той бе на практика необорим. Разчиташе на съветите на малък кръг доверени лица. Министрите идваха и си отиваха, но кръгът от тези хора, освен ако не заподозреше някой от тях в предателство, имаше силно влияние над него и упражняваше действителната власт. Малко от тях знаеха нещо за онова странно място, наречено чужбина. В тази област Хаким Ал-Мансур, обучаван и възпитаван в британско държавно училище, бе специалистът. Неговото положение бе оправдано; шефът на разузнаването на либийските тайни служби, наричани Мухабарат, бе доказал в началото на своята кариера лоялността си, ликвидирайки лично трима от политическите противници на Кадафи в техните европейски бърлоги.

Независимо от това, с бедуинския диктатор трябваше да се отнася внимателно. Някои вършеха това с бомбастични изрази и суетене. Ал-Мансур подозираше, че Кадафи допуска това действително, но го приема винаги с щипка сол. Неговият собствен подход бе почтителен, но без украсяване на истината. Редактираше истината внимателно и несъмнено не я предлагаше цялата — това би било самоубийствено, — но подозираше, че зад мечтателната усмивка и почти женствените жестове, Муамар Кадафи искаше да му се казва истината.

Същия ден, през април 1987 година, Хаким Ал-Мансур разправи на своя ръководител за посещението на ирландския свещеник и за техните преговори. Докато говореше, един от личната кохорта лекари на Кадафи, който бе приготвял някаква доза лекарство на масата в ъгъла, се приближи и предложи малката чаша на Кадафи. Либийският ръководител преглътна течността и махна с ръка на доктора да излезе. Мъжът прибра своите медикаменти и няколко минути по-късно напусна палатката.

Въпреки че бе изминала една година, откакто американските бомбардировачи разрушиха жилищния му квартал, Муамар Кадафи още не се бе възстановил напълно. Той все още страдаше от кошмари и от последиците от свръхнапрежението. Докторът му бе дал леко успокоително средство.

— Разделянето на материала поравно — това прие ли се? — попита той.

— Свещеникът ще докладва за това условие — обясни Ал-Мансур. — Уверен съм, че Военният съвет ще се съгласи.

— А въпросът с американския посланик?

— Това също.

Кадафи въздъхна така, както би въздъхнал някой, на чиито рамене лежат твърде много от световните проблеми.

— Не е достатъчно — изрече той замечтано. — Трябва да има нещо повече. В самата Америка.

— Сондирането продължава, Ваше превъзходителство. Проблемът остава същият. В Британия се подвизава ИРА-извънредни, която ще изпълни точно вашето справедливо отмъщение вместо вас. Неверниците ще унищожат неверниците по ваша повеля. Тази идея бе чудесна…

Идеята да се използва ИРА-извънредни като начин и средство за отмъщение на Кадафи срещу Британия в действителност се роди в мозъка на Ал-Мансур, но Кадафи сега вярваше, че хрумването е било негово, внушено от Аллаха. Ал-Мансур продължи:

— В Америка, уви, няма партизанска мрежа, която може да бъде използвана по същия начин. Проучването продължава. Средствата за вашето отмъщение ще бъдат намерени.

Кадафи кимна няколко пъти, след това махна с ръка, че разговорът е приключил.

— Ще видим — промърмори той тихо.

Събирането на разузнавателна информация е особен бизнес. Рядко един сполучлив удар може да даде отговор на всички въпроси, а още по-малко да разреши проблемите. Търсенето на едно-единствено, чудесно решение е характерна черта на американците. В повечето случаи картината се появява както при внимателното подреждане на пъзел — детайл по детайл. Обикновено последната порция детайли винаги липсва; само един добър анализатор може да разпознае цялостния образ от съпоставянето на фрагментите.

Понякога самите детайли не идват от подложения на изследване ребус, а произлизат един от друг. Понякога те са фалшиви. И никога не се съединяват толкова точно, както при истинския ребус, чиито фигурки са така назъбени, че да пасват с останалите.

В Сенчъри Хаус, сградата в която се помещава британската тайна разузнавателна служба, работят хора, които са специалисти по ребусите. Те рядко напускат своите бюра; редовите агенти са тези, които събират и донасят отделните сведения. Анализаторите се опитват да ги съберат в едно цяло. Преди края на април две сведения от един нов ребус пристигнаха в Сенчъри Хаус.

Едното дойде от либийския доктор, който се намираше в палатката, когато Кадафи взе своето лекарство. Някога човекът имал син, когото силно обичал. Студентът бил в Англия, за да учи и да стане инженер. Веднъж хора на Мухабарат се срещнали с него и му внушили, че ако наистина обича своя баща, той трябва да изпълни една задача за Великия ръководител. Бомбата, която му дали да постави, избухнала предварително. Бащата скрил добре своята мъка и приел съболезнованията, но неговото сърце се изпълнило с омраза и той започнал да предава на британците всяко сведение, до което можел да се добере, използвайки своето положение в двореца на Муамар Кадафи.

Съобщението му за част от разговора, чут в палатката преди да бъде освободен, не бе изпратено посредством Британското посолство в Триполи, понеже то се намираше под наблюдение ден и нощ. То извървя пътя до Кайро и пристигна с една седмица закъснение. От Кайро бе предадено незабавно в Лондон, където сметнаха, че е достатъчно важно, за да се съобщи на най-висшата инстанция.

— Какво е решил да прави той? — попита шефът, когато го уведомиха.

— Изглежда, че е предложил подарък от експлозиви и оръжие на ИРА — каза Тимъти Едуардс, който се бе издигнал същия месец от помощник-шеф в заместник-шеф. — Това поне изглежда е единствената интерпретация на подслушания разговор.

— Как е било направено предложението?

— Очевидно посредством някакъв ирландски свещеник, долетял до Либия със самолет.

— Знаем ли кой е бил той?

— Не, сър. Може и да не е истински свещеник. Би могло да е прикритие за човек от Военния съвет. Но изглежда предложението е дошло най-напред от Кадафи.

— Правилно. Добре, трябва да открием кое е това мистериозно духовно лице. Ще предадем на Кутията и ще видя дали те разполагат с нещо. Ако се намира на север, значи е техен. Ако е на юг или където и да е другаде, ще го поемем ние.

Кутия Петстотин е прякорът, който се използва в Сенчъри Хаус за MI–5, Британската служба за сигурност, занимаваща се с контраразузнаване. MI–5 имаше за задача да се бори срещу тероризма в Северна Ирландия като британска територия. В прерогативите на СИС влизаха разузнавателните и офанзивни контраразузнавателни операции навсякъде другаде, включително в Република Ирландия, така наречения Юг.

Същия ден шефът обядва със своя колега, генералния директор на MI–5. Третият мъж на масата бе председателят на Обединения комитет по разузнаването; негово бе задължението да уведоми канцеларията на кабинета. Два дни по-късно операция на MI–5 доведе до откриването на второто сведение за ребуса.

Това бе просто една от онези щастливи случайности, които правят живота по-лесен. Някакъв младеж на ИРА, карайки кола с винтовка в багажника, се приближил до неочаквана барикада на пътя, устроена от хора на Кралската полиция в Ълстър. Тийнейджърът се подвоумил, помислил за винтовката в колата, която би му гарантирала изтърпяването на неколкогодишна присъда в затвора в Мейз, и се опитал да разбие блокадата.

Той почти успял. Ако бе имал малко повече опит, е щял да се справи. Сержантът и двамата полицаи, намиращи се на пътя, трябвало да се хвърлят настрана, когато откраднатата кола се втурнала внезапно напред. Но имало и четвърти служител, стоящ малко по-назад, който извадил своето оръжие и изстрелял четири куршума към набиращата скорост кола. Един от тях улучил младежа в главата.

Той бил само куриер, но ИРА решила, че заслужава погребение с пълни военни почести. Погребението се извършило в родното селце на мъртвия младеж, намиращо се в Южен Армаг. Скърбящото семейство било утешавано от президента на Шин Фейн Джери Адамс, който ги помолил за една услуга: Да позволят на гостуващ свещеник, представен като дългогодишен приятел на семейството, да извърши погребалната служба вместо енорийския свещеник. Семейството, в което всички били твърдолинейни републиканци, с още един син лежащ в затвора с доживотна присъда за убийство, се съгласило без колебание. Службата се извършила както подобава от отец Дърмот О’Брайън.

Малко известен факт относно погребенията на хора от ИРА, извършвани в Северна Ирландия, е че те осигуряват място за среща и разговор на лидерите на ИРА. Церемониите се контролират изключително строго от главорезите на ИРА. Всеки един от оплаквачите — мъже, жени и деца — обикновено е верен привърженик на ИРА. В някои от малките селца на Южен Армаг и Ферманаг, както и в Южен Тирон, всички до последния жител са фанатични привърженици.

Въпреки телевизионните камери, които често наблюдават церемониите, шефовете на ИРА, прикривани дори от четене по устните от тълпата, могат да провеждат шепнешком съвещания, да обсъждат планове, да вземат решения, да обменят информация или да уговарят бъдещи операции — една задача, която не винаги може лесно да се постигне от хора, намиращи се под постоянно наблюдение. За един британски войник или човек на Кралската полиция в Ълстър само приближаването до погребението може да предизвика размирици или дори убийство на войника, което се е случвало. Ето защо, наблюдението се извършва с камери, но те не могат да уловят разговорите, извършени шепнешком с половин уста. По този начин хората на ИРА използват предполагаемата святост на смъртта, за да планират по-нататъшните кръвопролития.

Британците не се забавиха да реагират, когато за пръв път узнаха за това. Някога бе казано, че най-важното нещо, което научава през живота си един английски джентълмен, е кога да престане да бъде такъв. И така, британците започнаха да подслушват ковчезите.

Вечерта преди погребението в Баликрейн двама войници от Специалната служба на военновъздушните сили, САС, действайки преоблечени в цивилни дрехи, се вмъкнаха в погребалната зала, където се намираше празният ковчег, подготвен за сутринта. Тялото, по ирландска традиция, все още беше изложено във входната приемна на неговото семейство. Единият от войниците бе електронен специалист, а другият — опитен френски дърводелец и полировчик. В течение на един час бръмбарът бе поставена в дървесината на ковчега. Тя щеше да има кратък живот, тъй като още на следващия ден преди пладне щеше да се намира на шест фута под земята.

Добре прикрити на склона на хълма над селото, на следващия ден хората от САС поддържаха наблюдение над погребението, фотографирайки всички присъстващи лица с камера, чийто обектив наподобяваше цев на базука. Друг човек записваше звуците, издавани от устройството в дървесината на ковчега, докато преминаваше през селската улица и влезе в църквата. Устройството записа цялата погребална служба, след което войниците забелязаха как ковчегът се появи отново и се приближи към отворения гроб.

Свещеникът, чието расо се издуваше от утринния бриз, произнесе напевно последните слова и хвърли няколко буци пръст върху спускащия се надолу ковчег. Звукът от пръстта, удряща дървесината, бе толкова силен, че накара войника, който подслушваше, да потрепери от болка. Отец О’Брайън стоеше над отворения гроб до един човек, известен на британците като помощник-шеф на щаба на Военния съвет на ИРА. С наведени глави и прикрити устни те започнаха да мърморят под носа си.

Това, което си казаха, бе записано от магнетофона на хълма. Оттам записът бе изпратен в Лурган, след това до летище Алдергроув и накрая до Лондон. Тази операция бе рутинна, но нейният резултат се оказа чисто злато. Отец О’Брайън бе докладвал с пълни подробности предложението на полковник Кадафи.

— Колко? — попита сър Антъни, председателят на Обединения комитет по разузнаването, два дена по-късно в Лондон.

— Двадесет тона, Тони. Това е офертата.

Генералният директор на MI–5 затвори папката, която неговият колега току-що бе прочел, и я върна в куфарчето си. Оригиналната касета не бе представена. Сър Антъни е твърде зает човек; едно писмено резюме бе всичко, от което се нуждаеше.

Касетата остана в MI–5 в Лондон малко повече от един ден. Специалистите работиха по нея бързо. Качеството на звука, неизбежно, не бе от най-добрите. От една страна подслушвателното устройство трябваше да долавя думите, покрито с половин сантиметър дървесина, а и когато разговорът започна, то бе спуснато на дъното на гроба. От друга страна, имаше странични шумове; риданията на намиращата се наблизо майка на убития терорист, шумоленето на свежия вятър над отворения гроб и през издуваното от него свещеническо расо, пукотът от трите залпа във въздуха, дадени от почетната стража на ИРА, чиито членове носеха черни каски.

Един радиопродуцент би възприел записа като неразбория. Но тази касета не бе предназначена за предаване по радиото. Освен това, технологията за електронно изчистване на шумовете е твърде напреднала. Звукоинженерите внимателно дефазираха съпътстващите шумове, измествайки изречените думи в различен честотен код, отделяйки ги от всичко останало. Гласовете на свещеника, извършващ богослужението, и на намиращия се до него представител на Военния съвет никога не биха спечелили награда за дикция, но това, което казваха, бе достатъчно.

— А условията? — попита сър Антъни. — За тях не съществуват ли съмнения?

— Никакви — каза генералният директор. — Измежду двадесетте тона ще се намират обичайните картечници, пушки, минохвъргачки, пистолети, часовникови механизми, гранати и базуки — вероятно чешките RPG–7. Плюс два метрични тона от Semtex-H. От всичко това половината трябва да се използва за бомбена кампания на територията на Британия, насочена към селективни политически убийства, включително това на американския посланик. Очевидно либийците са били твърде настойчиви за това.

— Боби, искам да предадеш цялата налична информация на СИС — постанови сър Антъни в заключение. — Моля те да няма никакво междуведомствено съперничество. Пълно сътрудничество през цялото време. Изглежда това ще бъде отвъдморска операция — това е тяхна грижа. Искам да им окажете своето пълно съдействие, ти и всички твои подчинени.

— Нямам възражения — кимна генералният директор. — Ще го получат.

Преди да падне нощта шефът на СИС и неговият заместник Тимъти Едуардс бяха поканени да присъстват на един твърде проточил се брифинг на Кързън стрийт — щабквартирата на сродната на СИС служба. По изключение шефът бе готов да приеме, че би могъл отчасти да подкрепи информацията от Ълстър с доклада на либийския доктор. Нормално, той не би издал при никакви обстоятелства секретите на СИС, свързани с нейните агенти в чужбина, но това не бе нормална ситуация.

Той помоли и получи съдействието, което желаеше. MI–5 щеше да увеличи средствата за наблюдение, както физически, така и електронни, над членовете на Военния съвет на ИРА. Докато отец О’Брайън оставаше на север, същото щеше да се прилага спрямо него. Когато се завърнеше в Ирландската република, СИС щеше да поеме грижата за него. Наблюдението щеше да се удвои и над другия човек, споменат в разговора край гроба, който беше добре известен на британските служби за сигурност, но никога досега не бе попадал под обвинение или в затвора.

Шефът заповяда на своите агенти в Ирландската република да внимават кога ще се завърне отец О’Брайън, да го следят и, преди всичко, да предупредят Лондон, ако потегли за чужбина по въздух или по море. Залавянето щеше да е много по-лесно в Европа.

Когато се върна в Сенчъри Хаус, шефът извика Сам Маккрийди при себе си.

— Спри това, Сам — завърши той. — Спри го още в Либия или по време на превоза. Тези двадесет тона не трябва да проникнат тук.

Сам Маккрийди остана с часове в затъмнената кинозала, наблюдавайки заснетия филм с погребението. Докато магнетофонната лента възкресяваше звука от службата в църквата, камерата преброждаше гробището отвън, хващайки в кадър малобройната охрана на ИРА, оставена там, за да не допусне никой да се приближи. Всички те бяха неузнаваеми в своите черни вълнени маски.

Когато кортежът се появи от портала на църквата, за да продължи към отворения гроб с шестима маскирани души, който носеха покрития с плащеница ковчег, той помоли техниците да синхронизират звука и образа. Нищо подозрително не бе казано до момента, в който свещеникът застана с наведена глава до гроба заедно с човека от Военния съвет на ИРА до себе си. Свещеникът вдигна веднъж главата си, за да утеши ридаещата майка на младежа.

— Спри кадъра. Дай образа в едър план.

Щом лицето на отец О’Брайън изпълни екрана, Маккрийди го гледа внимателно в продължение на двадесет минути, запомняйки всяка черта, за да бъде готов да го разпознае навсякъде.

Той прочете неколкократно преписа от доклада на свещеника за неговото посещение в Либия. По-късно седна усамотен и започна да разглежда фотографиите в своята канцелария.

На едната се виждаше Муамар Кадафи, с къдрава черна коса, подаваща се изпод военната шапка, хванат с полуотворена уста в момент, в който произнасяше реч. Другата показваше Хаким Ал-Мансур, слизащ от кола в Париж, облечен в елегантни дрехи, шити при Савил Роу — спокоен, изтънчен, говорещ английски език като роден, владеещ перфектно френски, образован, чаровен, космополитен и смъртоносно опасен. На третата беше началникът на щаба на Военния съвет на ИРА, произнасящ реч пред публично събрание в Белфаст в другата си роля като хрисим и отговорен правителствен съветник от политическата партия Шин Фейн. Имаше и четвърта снимка: тази на мъжа, споменат край гроба като човека, когото Военния съвет вероятно щеше да избере, за да ръководи операцията, същият, когото отец О’Брайън трябваше да представи и препоръча с писмо на Хаким Ал-Мансур. Британците знаеха, че той е бил предишният командир на Южноармагската бригада на ИРА, преместен сега от изпълнението на локални задачи, за да оглави Специалните проекти — изключително интелигентен, опитен и безжалостен убиец. Неговото име беше Кевин Махони.

Маккрийди разглежда фотографиите в продължение на часове, опитвайки се да добие някаква представа за разума, който се крие зад лицата. Ако искаше да спечели, трябваше да се научи да мисли като тях. Дотук те бяха с една крачка напред. Знаеха вероятно не само това, което щяха да направят, но и начина, по който ще го постигнат. А така също и времето. Той знаеше първото, но не и второто или третото.

Но пък имаше две предимства. Знаеше какви са намеренията, а те не знаеха, че той знае. Освен това, можеше да ги разпознае, а те не го познаваха. Или може би Ал-Мансур бе виждал неговото лице? Либиецът работеше в сътрудничество с КГБ; руснаците познаваха Маккрийди. Дали са предоставили сведения на либийците относно външния вид на Измамника?

Шефът не бе готов да поеме риска.

— Съжалявам, Сам, но ти забранявам категорично да ходиш там. Не ме интересува дали вероятността да имат твоето лице в картотеката е само един процент, отговорът е: „Не“. Знаеш, че нямам лично отношение. Но ти не можеш, при никакви обстоятелства, да си позволиш риска да бъдеш заловен жив. Не възнамерявам да се стига до нов случай Бъкли.

Уилям Бъкли, шефът на ЦРУ в Бейрут, бе заловен жив от хората на Хизбула. Неговата смърт е била бавна и ужасяваща. Фанатиците изпратиха накрая видеокасета на ЦРУ, съпроводена със звуков запис, на която се е виждало как го дерат жив. И разбира се той бе проговорил, бе издал всичко.

— Трябва да намериш някой друг — нареди шефът. — И нека Господ го пази.

И така, Маккрийди започна да рови из папките, ден след ден, напред и назад, като пресяваше и сортираше, обмисляше и отхвърляше. В края на краищата той се яви с едно приемливо име. Представи го на Тимъти Едуардс.

— Ти си луд, Сам — каза Едуардс. — Знаеш, че е абсолютно неприемлив. В MI–5 го мразят. Ние опитваме да си сътрудничим с тях, а ти представяш този… ренегат. Дяволите да го вземат, той е чист ренегат, черен неблагодарник. Никога не бихме могли да го наемем.

— Това е въпросът — каза тихо Сам.

Едуардс промени своята позиция.

— Както и да е, той никога не би работил за нас.

— Би могъл.

— Дай ми една основателна причина.

Маккрийди я назова.

— Добре — рече Едуардс, — доколкото може да се разбере от сведенията, човекът е аутсайдер. Използването му е забранено. Абсолютно забранено. Ясно ли е?

— Напълно — каза Маккрийди.

— От друга страна — допълни Едуардс, — ти вероятно ще следваш своите инстинкти, независимо от всичко.

Когато Маккрийди напусна канцеларията, Едуардс се протегна зад бюрото, за да изключи скрития магнетофон. С изключение на последното изречение, той бе подсигурен. Ето как се създават дългите и блестящи кариери.

Маккрийди, който бе предупреден за магнетофона от един стар приятел — инженера, който го постави — мърмореше, докато вървеше надолу по коридора: Добре, задник такъв, можеш да започнеш вече с редактирането.

Той не хранеше илюзии относно ИРА-извънредни. Онези журналисти от сензационните вестници, които изобразяваха ирландските терористи като тайфа тъпи идиоти, които от време на време идват на себе си, просто не знаеха какво говорят.

Може да е било така в старите времена, в края на шейсетте и началото на седемдесетте години, когато ръководството на ИРА се състоеше от идеолози на средна възраст, облечени в тренчкоти, които носеха малокалибрени пистолети и изработваха бомбите в гаражите на страничните улички с помощта на градински торове. Това бяха времената, когато те можеха да бъдат отстранени и спрени по техния път. Но, както обикновено, политиците сгрешиха, подцениха опасността и приеха, че бомбаджиите са просто един придатък към движението за граждански права. Тези времена отдавна бяха отминали. От средата на осемдесетте години ИРА се промени, превръщайки се може би в най-ефективната терористична организация на света.

Те имаха на разположение четирите условия, без които нито една терористична структура не може да оцелее в продължение на двадесет години, както те бяха успели.

Първо, те разполагаха с местна подкрепа, от чието младо поколение можеха до попълват редицата на загиналите и попадналите в затвора. Въпреки че никога не разполагаха с повече от 150 активни терористи и може би не повече от два пъти по толкова активни поддръжници, готови да предоставят своите къщи за скривалища, за тайни складове на оръжие и техническа подкрепа; и въпреки че загубите им се оценяваха на доста повече от сто загинали и неколкостотин попаднали в затвора, техните места се заемаха от младото попълнение, идващо от непримиримата републиканска общност от Севера и Юга. Изворът на нови членове за организацията никога нямаше да пресъхне.

Второ, те разполагаха със сигурна пролука, през която можеха да избягат на юг — Ирландската република, от която да предприемат операции в управлявания от британците Север. Въпреки че повечето живееха постоянно на Север, Югът винаги беше на разположение и в него лесно можеше да се измъкне някой търсен терорист и да изчезне. Ако шестте графства на Северна Ирландия бяха на остров, с ИРА отдавна щеше да е свършено.

Трето, те така се бяха посветили на своя дълг и притежаваха такава жестокост, че не можеха да спрат пред никакви зверства. С течение на годините старата генерация от края на шейсетте отстъпи своето място, все още лелееща идеалистичния плам за общо демократично управление на техния остров в една-единствена Обединена Ирландия. Те бяха заменени от опитни и хитри фанатици, с достатъчно образование и интелект, за да замаскират своята жестокост. Новата генерация също се бе посветила на делото за Обединена Ирландия, но под тяхно управление и според принципите на Маркс, посвещение, което все още трябваше да се прикрива от техните американски парични донори.

Последно, те бяха създали постоянен резерв от парични средства, реалният източник на енергия за една терористична или революционна кампания. В предишните години това бе въпрос на дарения, постъпващи от баровете в Бостън или от случайния обир на някоя местна банка. От средата на осемдесетте ИРА-извънредни контролираше разпространена в цялата страна мрежа от питейни заведения, покровителстваше организирания рекет и нормалните криминални начинания, носещи значителен годишен доход, с който се подкрепяше терористичната кампания. Както се бяха научили за парите, така бяха разбрали и начините за постигане на вътрешна сигурност — правилото за ограничаване на достъпа до информация и стриктното разпределение на задачите. Старите времена, когато приказваха твърде много и пиеха твърде много, бяха отдавна отминали.

Ахилесовата пета представляваше набавянето на оръжие. Да имаш пари, за да го купиш, бе едно. Да вложиш спечелените средства в закупуването на картечници М–60, минохвъргачки, базуки или ракети земя-въздух, бе съвсем друго. В това отношение те имаха своите успехи — и своите провали. Пробваха много начини да внесат оръжие от Америка, но обикновено ФБР се изпречваше на пътя им. Успявали бяха да си набавят оръжие от комунистическия блок, през Чехословакия, с дискретната подкрепа на КГБ. Но след идването на Горбачов на власт съветската готовност да подпомага тероризма на Запад бе намаляла и накрая съвсем изчезна.

Те се нуждаеха от оръжие, Маккрийди знаеше това; и ако такава стока наистина се предлагаше, те щяха да изпратят най-способните и най-добрите, за да я вземат. Такива мисли го вълнуваха, докато се насочваше с колата навън от малкото градче Криклейд и през неотбелязаната гранична линия на графството към Глоусестершайр.

Преобразуваният плевник се появи там, където му бе обяснено, че се намира, закътан край един страничен път, старата котсуълдска каменна постройка, която някога бе приютявала говеда и слама. Който и да бе извършил приспособяването й в тиха провинциална къща, бе работил здраво и майсторски. Тя бе заобиколена от каменна стена, върху която бяха поставени каруцарски колелета, а градината сияеше с пролетните си цветя. Маккрийди мина с колата през портата и спря пред дървената врата. Една хубава млада жена, която чистеше от плевели цветна леха, остави градинските принадлежности и се изправи.

— Здравейте — каза тя, — килим ли сте дошли да вземате?

Значи, помисли си той, той продава килими като странична дейност. Може би информацията за книгите, които не се продаваха много добре, беше вярна.

— Не, страхувам се, че не — каза той. — В действителност, дойдох да видя Том.

Нейната усмивка угасна и в очите й се появи подозрение, сякаш бе виждала други мъже като него да се появяват в живота на нейния съпруг преди и знаеше, че това означава неприятности.

— Той пише. В своята барака в дъното на градината. Ще свърши след около час. Можете ли да изчакате?

— Разбира се.

Предложи му чаша кафе в слънчевата, грееща с басмените си завеси всекидневна и започнаха да чакат. Разговорът вървеше трудно. След около час чуха шума от тежки стъпки, приближаващи се към тях през кухнята. Тя се изправи бързо.

— Ники…

Том Рауз се появи на вратата и спря. Погледът му попадна на Маккрийди и стана твърде внимателен.

— Скъпи, този джентълмен е дошъл да те види. Чакахме те. Искаш ли кафе?

Той не я погледна, просто продължи да стои с очи, вперени в посетителя.

— Естествено, бих желал чаша кафе.

Тя излезе. Маккрийди се представи. Рауз седна. В документите пишеше, че е на тридесет и три години. В тях не се споменаваше, че изглежда изключително добре физически. Нямаше нужда от това.

Том Рауз служеше като капитан в Специалната служба на военновъздушните сили. Преди три години той напуснал армията, оженил се за Ники и закупил един разнебитен плевник, западно от Криклейд. Сам извършил преустройството, изливайки своята ярост през дългите дни занимания с тухли и хоросан, мертеци и греди, прозорци и водопроводни тръби. Разбил бе неравната повърхност на ливадата, превръщайки я в гладка тревна площ, оформил цветните лехи и издигнал оградата. Това вършеше през деня, а през нощта пишеше.

Трябваше да бъде роман, защото документалното повествование бе забранено от Наредбата за неиздаване на официална секретна информация. Дори като роман, неговата книга предизвика ярост на Кързън стрийт — щабквартирата на MI–5. Книгата беше за Северна Ирландия, видяна през погледа на офицер от специалните служби, който бе представил като нелепи контраразузнавателните мерки на MI–5.

Британските ведомства могат да останат изключително лоялни към онези, които се държат лоялно с тях; и твърде отмъстителни към онези, които са се обърнали срещу тях. В края на краищата романът на Том Рауз намери издател и се появи с умерен успех за дебют на неизвестен писател. Издателите му възложиха да напише втора книга, върху която в момента работеше. Но от Кързън стрийт излезе приказката, че Том Рауз, бивш капитан от САС, е аутсайдер, социално неприемлив, човек, с когото не бива да се поддържат никакви контакти или да му се оказва някаква помощ. Той не даваше пет пари за това. Бе започнал нов живот с новата си къща и новата си жена.

Ники сервира кафето, разведри малко атмосферата и излезе. Тя бе първата жена на Рауз, но той не беше първият й съпруг. Четири години по-рано Рауз, свит зад една кола на някаква малка уличка в Западен Белфаст, бе наблюдавал как Найджъл Куейд се клатушка бавно напред като гигантски брониран морски рак към червения форд сиера, намиращ се на стотина ярда по-надолу.

Рауз подозираше, че в багажника на колата има поставена бомба. Една контролирана експлозия можеше да свърши работа, но по-старшият офицер искаше бомбата обезвредена. Британците знаят самоличността на всеки производител на бомби за ИРА в Ирландия и всеки оставя своя личен почерк в начина, по който сглобява бомбата. Този почерк би изчезнал, ако бомбата избухнеше, но ако можеше да се възстанови след обезвреждане, би осигурил богата реколта от информация. Откъде е дошъл експлозивът, запалителният фитил, детонаторът, може би и пръстови отпечатъци. Но, дори без пръстови отпечатъци, ръцете, които са я сглобили, ставаха известни.

Ето защо Куейд, негов приятел от училищните години, тръгна напред, целият покрит в метални брони, така че едва можеше да върви, за да отвори багажника и да се опита да демонтира взривното устройство. Той се провали. Капакът се отвори, но устройството бе закрепено от вътрешната му страна. Куейд гледа надолу половин секунда повече от необходимото. Когато слънчевата светлина попадна върху фоточувствителната клетка, бомбата избухна. Въпреки бронята, взривът откъсна главата му.

Рауз изпълни своя дълг, подкрепяйки и утешавайки младата вдовица. Утехата прерасна в привързаност, а привързаността в любов. Когато й предложи да се омъжи за него, тя постави едно условие. Да напусне Ирландия и армията.

Когато видя Маккрийди, тя заподозря нещо, защото бе виждала мъже като него преди това. Те бяха винаги потайни и мълчаливи. Един такъв бе дошъл при Найджъл през онзи ден и го бе помолил да отиде на забутана уличка в Западен Белфаст. Тя копаеше ядосана в градината, докато нейният съпруг приказваше с мълчаливия посетител.

Маккрийди говори в продължение на десет минути. Рауз слушаше. Когато по-възрастният мъж завърши, бившият военен само каза:

— Погледни навън.

Маккрийди погледна. Плодородната селскостопанска земя се простираше до хоризонта. Една птичка пропя.

— Започнах нов живот тук. Далеч от онази мръсотия и от отрепките. Аз съм вън от играта, Маккрийди. Окончателно. Не те ли казаха това от Кързън стрийт? Превърнах се в парий. Нов живот, съпруга, дом, дори прилично съществуване, благодарение на книгите. Защо, по дяволите, да се връщам обратно?

— Трябва ми човек, Том. Човек, който е наясно с нещата. Способен да обикаля в Близкия изток с добро прикритие. Лице, което те не познават.

— Намери някой друг.

— Ако този метричен тон Semtex-H попадне в Англия, разделен на петстотин двукилограмови пакета, ще има още сто такива като Найджъл Куейд. И още хиляда като Мери Фийни. Опитвам се да предотвратя неговото пристигане, Том.

— Не, Маккрийди. Без мене. Защо, по дяволите, трябва да се захващам?

— Те определиха кой ще ръководи операцията от тяхна страна. Мисля, че го познаваш. Кевин Махони.

— Той ще бъде там? — попита той.

— Смятаме, че той ще бъде отговорен. Ако се провали, това ще го съсипе.

Рауз гледа дълго време пейзажа навън. Но той виждаше една друга селска околност, по-тъмнозелена, но не така обработена; и една бензиностанция; и едно захвърлено край пътя малко тяло, което е било някога момиченце на име Мери Фийни.

Изправи се и излезе навън. Маккрийди чу приглушените гласове и плача на Ники. Рауз се върна обратно и започна да приготвя куфара си.

2.

Инструктажът на Рауз, проведен лично от Маккрийди, продължи една седмица. И дума не можеше да става за неговото въвеждане в Сенчъри Хаус, а още по-малко в сградата на Кързън стрийт. Маккрийди нае една от трите тихи провинциални къщи, намиращи се на не повече от един час път от Лондон, които СИС държи за такива цели, и получава материалите за инструктажа, изпратени от Сенчъри Хаус.

Имаше писмен материал и филм, по-голямата част от който бе твърде неясен, тъй като бе сниман от голямо разстояние или от странична пролука в някоя кола, или измежду клонките на някой храст, отдалечен много от мястото на събитието. Но лицата се виждаха достатъчно ясно.

Рауз видя филма и чу касетата със сцената на гробището в Баликрейн, разиграла се една седмица по-рано. Той разгледа лицата на ирландския свещеник, който бе действал като куриер, и на човека от Военния съвет до него. Но когато фотографиите бяха наредени една до друга, погледът му непрекъснато се връщаше към студеното и фино лице на Кевин Махони.

Преди четири години той почти бе успял да ликвидира убиеца на ИРА. Махони се криеше и операцията по неговото залавяне отне седмици търпелива конспиративна работа. Накрая обаче бе подмамен да напусне убежището си край Дъндалк, намиращо се в Юга, и да рискува с преминаването в Северна Ирландия. Неговата кола се караше от друг човек на ИРА и те спряха за бензин край една бензиностанция близо до Мойра. Рауз караше след него, поддържайки добра дистанция, получавайки радиосъобщения от наблюдатели край пътя и от въздуха. Когато чу, че Махони е спрял за гориво, той реши да действа.

В момента, в който навлезе в площадката с бензиноколонките пред бензиностанцията, шофьорът от ИРА бе напълнил резервоара и се бе върнал на мястото си. До него нямаше никой. Рауз помисли, че е изпуснал плячката. Той нареди на своя партньор да покрие шофьора от ИРА и излезе от колата. Занимаваше се с помпата на бензиноколонката, когато вратата на мъжката тоалетна се отвори и отвътре се появи Махони.

Рауз бе въоръжен със зачислен му от САС браунинг, намиращ се отзад в кобура под синьото дънково яке. Вълнената шапка покриваше по-голямата част от главата му, а по лицето му бе набола неколкодневна брада. Изглеждаше като ирландски работник, което бе и неговото прикритие.

Когато Махони се появи, Рауз приклекна зад бензиноколонката, извади оръжието, хвана го с две ръце и кресна:

— Махони! Стой на място.

Махони бе бърз. Още докато Рауз насочваше оръжието, той посегна да извади своето. По закон Рауз можеше да свърши с него незабавно. Искаше му се да го бе направил. Но той извика отново:

— Хвърли оръжието или си мъртъв?

Махони държеше в ръка своя револвер, но все още не бе успял да го вдигне. Той погледна към мъжа, полускрит зад бензиноколонката, видя браунинга и разбра, че не може да спечели. Хвърли колта на земята.

В този момент един фолксваген с две възрастни дами се придвижи към бетонната площадка. Те нямаха представа какво става и застанаха точно между Рауз, намиращ се до бензиноколонката, и Махони, застанал до стената. Това бе достатъчно за човека от ИРА. Той се хвърли като подкосен и взе обратно своя револвер. Неговият партньор се опита да подкара колата, за да го избави, но колегата на Рауз се намери зад него, с револвер насочен право през прозореца на колата към слепоочието на мъжа.

Рауз не можеше да стреля заради двете дами, които се бяха запънали на това място и седяха, надавайки писъци. Махони изскочи иззад фолксвагена, изплъзна се ловко край задната част на един паркиран камион и излезе на шосето. Докато Рауз заобиколи камиона, Махони се намираше на средата на главния път.

Възрастният шофьор на морис минора натисна спирачките, за да не сгази бягащия мъж. Държейки мориса между себе си и Рауз, Махони издърпа за якето стареца, повали го с колта на земята, скочи на шофьорското място и потегли.

В колата имаше един пътник. Старецът бе тръгнал със своята внучка на цирк. Рауз застана на пътя и видя как срещуположната врата на шофьора се отвори и детето бе изхвърлено навън. Той чу слабия писък, видя как дребното телце се удари в пътната настилка, видя как то бе премазано от връхлитащата отзад кола.

— Да — промълви тихо Маккрийди, — знаем, че е бил той. Въпреки осемнадесетте свидетели, които заявиха, че се е намирал в един бар в Дъндалк по това време.

— Все още пиша на нейната майка — каза Рауз.

— Военният съвет също й писа — каза Маккрийди. — Те изразиха своето съжаление. Казаха, че е било нещастен случай.

— Тя беше изхвърлена — рече Рауз. — Видях неговата ръка. Наистина ли той ще ръководи тази операция?

— Така мислим. Не знаем дали прехвърлянето ще бъде по суша, по море или по въздух, нито къде ще се появи. Но мислим, че той ще ръководи начинанието. Чу касетата.

Маккрийди инструктира Рауз относно неговите легенди. Той щеше да има две, не една. Първата щеше да е съшита с бели конци. При малко повече късмет онези, които щяха да я проучват, щяха да прозрат лъжата и да открият втората легенда. При повече късмет (отново) те щяха да останат доволни от нея.

— Откъде да започна? — попита Рауз, когато наближи края на седмицата.

— Откъде би желал да започнеш? — попита Маккрийди.

— Всеки, разследващ международния трафик на оръжие за своя следващ роман, скоро би открил, че двете европейски бази за този трафик са Антверпен и Хамбург — каза Рауз.

— Така е — рече Маккрийди. — Имаш ли някакви връзки в някой от тези градове?

— Има един, когото познавам в Хамбург — каза Рауз. — Той е опасен, луд, но може би има контакти в международния престъпен свят.

— Името му?

— Клайст. Улрих Клайст.

— Господи, ти познаваш някои странни приятелчета, Том.

— Отървах му веднъж задника — подсмихна се Рауз. — В Могадишу. Тогава той не бе луд. Това стана по-късно, когато някой направи сина му наркоман. Момчето умря.

— А, да — кимна Маккрийди, — това може да има ефект. Добре, значи избираме Хамбург. Ще бъда с теб през цялото време. Ти няма да ме виждаш, нито ще ме виждат лошите момчета. Но аз ще съм там, някъде наблизо. Ако нещата тръгнат зле, ще съм под ръка, заедно с двама бивши твои колеги от САС. Ти ще си о’кей; ще ти се притечем на помощ, ако играта загрубее. Ще ми е необходимо да поддържам връзка с теб от време на време за сверяване на часовника.

Рауз кимна. Знаеше, че това е лъжа, но тя галеше слуха. Маккрийди щеше да се нуждае от неговите редовни отчети, така че ако Рауз внезапно напусне този свят, СИС да знае точно докъде е стигнал. Защото Рауз притежаваше онова толкова любимо за работодателите на шпионите качество. Той бе от тези, без които спокойно можеше да се мине.

Рауз пристигна в Хамбург в средата на май. Пристигна инкогнито и сам. Знаеше, че Маккрийди и двамата пазачи са тръгнали преди него. Не ги видя, нито се огледа за тях. Разбираше, че може би ще познае двамата от САС, придружаващи Маккрийди, макар да не му бяха съобщили техните имена. Това нямаше значение; те го познаваха и тяхното задължение бе да стоят близо и незабележимо. Това бе тяхната специалност. И двамата вероятно владееха добре немски. Щяха да се намират на летището в Хамбург, по улиците, близо до неговия хотел, просто наблюдавайки и докладвайки на Маккрийди, който също щеше да е някъде наблизо.

Рауз отмина луксозните хотели от рода на „Фир Яресцайтен“ и „Атлантик“, избирайки един по-скромен хотел близо до железопътната гара. Нае малка кола от Авис. Придържаше се към скромния си бюджет, поддържайки представата за не особено успял романист, който прави разследване за следващата си книга. След два дни откри Улрих Клайст, работещ като шофьор на мотокар на пристанището.

Големият германец загаси двигателя и слезе от кабината, когато Рауз го повика. За момент Клайст се озърна наоколо, готов да се защитава, но после разпозна Рауз. На лицето му, едро като канара, се появи усмивка.

— Том, Том, стари приятелю…

Рауз бе притиснат в задушаваща мечешка прегръдка. Когато се освободи, той се отдръпна назад и заоглежда бившия войн от Специалните сили, когото бе видял за последен път преди четири години и когото бе срещнал за пръв път на едно жежко сомалийско летище през 1977 година. Рауз бе тогава на двадесет и четири години, а Клайст — с шест години по-голям. Но сега изглеждаше по-възрастен от своите четиридесет години, много по-възрастен.

На 13 октомври 1977 година четирима палестински терористи отвлякоха самолет на Луфтханза, пътуващ от Майорка за Хамбург, заедно с осемдесет и шестте пътници и петте души екипаж. Следен от властите, отвлеченият самолет кацна последователно в Рим, Ларнака, Бахрейн, Дубай и Аден, преди окончателно да се приземи, свършил горивото, в Могадишу, пустинната столица на Сомалия.

Тук, няколко минути след полунощ на 17 октомври, той бе щурмуван от западногерманските специални части — GSG–9, които ревностно подражаваха на САС и бяха подготвени до голяма степен от нея. Това бе първата чуждестранна екскурзия за елитните части на полковник Улрих Вегенер. Бяха добри, много добри, но въпреки всичко двама сержанти на САС ги съпровождаха. Единият се казваше Том Рауз — това се случи преди още той да бъде произведен в офицерски чин.

Имаше две причини за участието на британците. Те притежаваха голям опит в отварянето на херметически затворени самолетни врати за част от секундата; знаеха също така как да действат с разработени от британците зашеметяващи гранати, които произвеждаха три ефекта, предназначени да парализират даден терорист за две жизненоважни секунди. Единият се състоеше в излъчването, което заслепява невъоръженото око, другият в ударната вълна, която причинява загуба на ориентация, третият в гърмежа, който разтриса мозъка през ушните тъпанчета, водейки до парализа на реакциите.

След успешното освобождаване на самолета канцлерът Хелмут Шмит награди с медали своите воини от името на признателната нация. Двамата британци се изпариха преди политиците и пресата да успеят да се появят.

Въпреки че двамата сержанти от САС се намираха там само като технически съветници — а британското лейбъристко правителство твърдо настояваше за това — в действителност се случи друго.

Британците се качиха по стълбата първи, за да отворят задната пасажерска врата. Тъй като бе невъзможно да започнат да си разменят местата на върха на алуминиевата стълба в мрака, двамината от САС проникнаха през зейналата дупка първи и хвърлиха своите зашеметяващи гранати. След това отстъпиха настрани, за да дадат възможност на групата от GSG–9 да мине покрай тях и да довърши работата. Първите двама германци бяха Ули Клайст и още един негов колега. Те стъпиха на централната пътека и се проснаха ничком с насочено оръжие към мястото, където им бе казано, че могат да се намират терористите.

Те наистина бяха там, изправени до предната преграда, възстановявайки се от експлозията. Зохаир Юсеф Акаче, наричан още капитан Махмуд, който вече бе застрелял пилота на самолета Юрген Шуман, се надигаше с автомат в ръце. До него една от двете жени, Надя Хинд Аламех, се изправяше на крака с гранати в едната ръка, протягайки другата към жилото. Ули Клайст никога преди това не бе стрелял от упор, ето защо Рауз стъпи на пътеката от страничната ниша и направи това вместо него. След това хората от GSG–9 довършиха останалата работа, като унищожиха втория терорист, Наби Ибрахим Хард, и раниха другата жена, Сухейла Салех. Цялата операция продължи осем секунди.

Десет години по-късно Ули Клайст стоеше на припек край един пристанищен кей и се хилеше на стройния млад мъж, който бе изстреля онези два куршума над главата му в тясната самолетна кабина преди толкова години.

— Какво те носи към Хамбург, Том?

— Нека те поканя на вечеря и ще ти кажа.

Те ядоха пикантни унгарски ястия в една чарда, намираща се на една от страничните улички на Санкт Паули, далеч от ярките светлини и изисканите ресторанти по Реепербан, подкрепяйки храната с Бича кръв. Рауз приказваше, Клайст слушаше.

— Да, звучи добре — каза той накрая. — Не съм чел още твоите книги. Преведени ли са на немски?

— Все още не — каза Рауз. — Моят рекламен агент се надява да сключи договор с германците. Това би помогнало, Германия е голям пазар.

— Значи, може да се изкарва хляба с писане на детективски романи?

Рауз сви рамене:

— Докарва се нещо.

— А този новият, дето ще е за терористи, търговци на оръжие и Белия дом, имаш ли заглавие за него?

— Още не.

Германецът помисли малко.

— Ще се опитам да ти предоставя малко информация, само за изследователски цели, нали? — Той се засмя и се почука по носа, сякаш искаше да каже разбира се, има и нещо повече от това, но всички трябва да си вадим хляба. — Дай ми двадесет и четири часа, за да поговоря с някои приятели. Да видя дали знаят откъде можеш да получиш такива сведения. Значи, добре си се справял откакто напусна армията. Аз… не толкова добре.

— Чух за твоите проблеми — каза Рауз.

— Ах, две години в Хамбургския затвор. Дребна работа. Още две и щях да стана онбашията там. Както и да е, заслужаваше си.

Клайст, макар и разведен, бе имал един син. Той бил едва на шестнадесет години, когато някой го направил зависим от кокаина, а после от крека. Момчето умряло от свръхдоза. Яростта направила Ули Клайст твърде груб. Той открил имената на колумбийския търговец на едро и на германския дистрибутор на пратката, която убила неговия син, влязъл в един ресторант, докато вечеряли и пуснал два куршума в главите им. Когато полицията дошла, Клайст дори не се съпротивлявал. Единият съдия от старата школа, който имал свое виждане за трафикантите на наркотици, се вслушал в пледоарията на защитата за наличие на подстрекателство и дал на Клайст четири години. Той излежал две и излязъл шест месеца по-рано. Разнесъл се слух, че имало някакво споразумение за него. Клайст пет пари не давал за това. Някои казваха, че е луд.

Те се разделиха в полунощ и Рауз взе такси, за да се върне в своя хотел. Един мъж на мотор се движеше отзад през цялото време. На два пъти мотоциклетистът каза нещо по ръчния радиопредавател. Когато Рауз плати на шофьора и освободи таксито, Маккрийди се появи от своето прикритие.

— Няма опашка след тебе — каза той. — Във всеки случай още не са почнали да те следят. Да ти се пийва нещо преди лягане?

Те пиха бира в един нощен бар близо до гарата и Рауз разправи докъде е стигнал.

— Той смята това, което си му казал за бабини деветини? — попита Маккрийди.

— Подозира.

— Много добре, нека се надяваме, че ще пусне слуха. Съмнявам се ти да се добереш до истинските лоши момчета в този сценарий. По-скоро се надявам, че те ще дойдат при тебе.

Рауз спомена, че се чувства като сиренето в капан за мишки и слезе от стола край бара.

— В добре направения капан за мишки — отбеляза Маккрийди, докато вървеше подир него навън от бара, — сиренето остава недокоснато.

— Знам това, ти знаеш това, но го кажи на сиренето — рече Рауз и отиде да спи.

Той се срещна с Клайст на следващата вечер. Германецът поклати глава.

— Разпитах наоколо — каза той, — но това, което спомена, е твърде сложно да се уреди в Хамбург. Този вид стока се произвежда в държавни лаборатории и фабрики за оръжие. Няма го на черния пазар. Но има един човек, за когото се носи такъв слух…

— Тук — в Хамбург?

— Не, във Виена. Руското военно аташе там е някой си Виталий Карягин. Както без съмнение знаеш, Виена е главният пазар за чешкия производител Омнипол. Те имат разрешение да изнасят голяма част от своята продукция самостоятелно, но част от стоката и някои купувачи се определят от Москва. Пълномощникът за издаване на тези разрешителни е Карягин.

— Защо ще ми помага?

— Говори се, че си пада по сладкия живот. Той е от ГРУ, без съмнение, но дори офицерите от съветското военно разузнаване имат своите вкусове. Изглежда, че харесва момичета, скъпи момичета, от онези, на които трябва да се дават скъпи подаръци. Ето защо, той самият взема подаръци, парични подаръци в пликове.

Рауз помисли върху това. Знаеше, че корупцията е по-скоро правило, отколкото изключение в съветското общество, но тук ставаше въпрос за майор от ГРУ. Светът на оръжията е твърде странен: всичко е възможно.

— Между другото — каза Клайст, — в този… твой роман. Може ли да има някой от ИРА в него?

— Защо питаш? — каза Рауз. Той не бе споменавал за ИРА.

Клайст сви рамене.

— Те си имат група тук. Ходят в един бар, собственост на палестинци. Там осъществяват връзки с други терористични групи от интернационалната общност и говорят за оръжие. Искаш ли да ги видиш?

— Защо, за Бога?

Клайст се разсмя малко по-шумно от необходимото.

— Може да е забавно — каза той.

— Тези палестинци знаят ли, че си ликвидирал четирима от техните хора? — попита Рауз.

— Може би. В нашия свят всеки знае за другите. Особено за враговете. Но аз въпреки всичко ходя да пия в техния бар.

— Защо?

— Забавлявам се. Дърпам лъва за опашката.

Ти наистина си луд, помисли си Рауз.

— Мисля, че трябва да отидеш — каза Маккрийди по-късно същата вечер. — Можеш да научиш нещо, да забележиш нещо. Или те могат да те видят и да се запитат защо си тук. Ако започнат да се интересуват, легендата за писателя, правещ проучване за нов роман, ще излезе на бял свят. Няма да й повярват, ще заключат, че ти в действителност си тръгнал да купуваш оръжие, което ще се използва в Америка. Слухът ще се разнесе. Ние искаме да се разнесе. Просто изпий няколко бири и не си развързвай езика. След това се дистанцирай от онзи луд германец.

Маккрийди не сметна за необходимо да споменава, че той знае за въпросния бар. Наричаше се Маузехьоле или Миша дупка. Настойчиво се приказваше, че някакъв германски агент, работещ за британците, е бил демаскиран и застрелян там в една от стаите на горния етаж преди година. В действителност човекът бе изчезнал безследно. Нямаше достатъчно улики за германската полиция, за да извърши обиск на мястото, а германското контраразузнаване предпочете да остави палестинците и ирландците там, където бяха. Унищожаването на тяхната щабквартира би означавало те просто да я установят някъде другаде. Въпреки това, слуховете останаха.

На следващата вечер Ули Клайст се разплати за тяхното такси на Реепербан и поведе Рауз нагоре по Давидщрасе, премина край стоманения портал, осигуряващ достъп до Хербертщрасе, където проститутките седяха ден и нощ край своите прозорци, премина край портала на пивоварната и продължи надолу към далечния край, където Елба блещукаше под лунната светлина. Той зави надясно към Бернхард Нохщрасе и след двеста ярда спря до една украсена с ковани гвоздеи дървена врата.

Натисна дискретно поставен звънец и едно малко зарешетено прозорче се плъзна надолу. Някакво око погледна към него, вътре се чуха шепнешком разменени думи и вратата се отвори. Портиерът и облеченият в смокинг мъж до него бяха араби.

— Добър вечер, мистър Абдула — каза Клайст бодро на немски. — Жаден съм и бих искал да пийна.

Абдула погледна към Рауз.

— О, с него всичко е наред, той е приятел — обясни Клайст.

Арабинът кимна на портиера, който отвори широко вратата, за да ги пусне. Клайст бе едър, но портиерът, бе масивен, с обръсната глава и не от онези, с които можеш да се шегуваш. Преди години, в лагерите на Ливан, той бе привеждал в сила решенията на ООП. В известен смисъл сега продължаваше да върши същата работа.

Абдула ги поведе към една маса, повика келнера, щраквайки с пръсти и нареди на арабски да се погрижат за неговите гости. Две едрогърди момичета, и двете германки, слязоха от бара и седнаха на тяхната маса. Клайст се захили.

— Казах ти. Никакви проблеми.

Започнаха да пият. От време на време Клайст танцуваше с някое от момичетата. Рауз въртеше в ръка чашата и оглеждаше помещението. Въпреки невзрачната улица, на която се намираше, Мишата дупка бе богато украсена, музиката — жива, а напитките — неразредени. Дори момичетата бяха привлекателни и добре облечени.

Някои от клиентите бяха араби от чужбина, останалите бяха германци. Те изглеждаха заможни и заети единствено с мисълта да си прекарат добре времето. Рауз си бе сложил костюм; единствено Клайст носеше кафяво кожено яке и разгърдена риза. Ако той не беше това, което беше, с репутацията, която имаше, мистър Абдула можеше спокойно да не го допусне, представяйки като претекст неговото облекло.

С изключение на страховития портиер, Рауз не можа да забележи никакъв признак, че това е свърталище за нещо друго, освен че бизнесмени, готови да се разделят с много от своите пари с надеждата, която почти сигурно щеше да бъде осуетена, да отведат някое от момичетата на бара вкъщи. Повечето пиеха шампанско. Клайст си бе поръчал бира.

Над бара имаше голямо огледало, което доминираше над пространството, заето от масите. От другата си страна то бе прозрачно, зад него се намираше канцеларията на управителя. Двамата мъже стояха и гледаха надолу.

— Кой е твоят човек? — попита единият тихо с дрезгав глас и гърлено произношение, характерно за Белфаст.

— Германец на име Клайст. Идва от време на време. Някога е бил в GSG–9. Вече не е там. Лежал е две години за убийство.

— Не този — каза първият, — другият, онзи, който е с него. Британеца.

— Нямам представа, Сиймъс. Просто влезе.

— Разбери — нареди първият. — Мисля, че съм го виждал някъде преди.

Те се появиха, когато Рауз посети мъжката тоалетна. Той бе използвал писоара и миеше ръцете си, когато двамата мъже влязоха. Единият се приближи до писоара и застана пред него. Той бе здравенякът. По-слабият, добре изглеждащ ирландец, застана до вратата. Той измъкна малък дървен клин от джоба на сакото, пусна го на пода и го бутна с единия си крак под вратата. Вече нямаше как някой да ги безпокои.

Рауз видя неговите движения в огледалото, но се престори, че не ги забелязва. Когато здравенякът се извърна от писоара, той бе готов. Обърна се, наведе се бързо, за да избегне големия юмрук, идващ към лицето му, и ритна с носа на обувката по чувствителното сухожилие под лявата колянна капачка на мъжа.

Едрият мъж бе изненадан и изгрухтя от болка. Левият му крак се огъна, сваляйки главата му до нивото на кръста. Коляното на Рауз се изстреля с всичка сила нагоре, намирайки челюстта. Чу се хрускането на счупени зъби и от устата на мъжа бликна кръв. Болката от нараненото коляно се надигаше нагоре към бедрото. Боят приключи след третия удар на Рауз — четири корави кокалчета в основата на гърлото на здравеняка. Той се обърна към мъжа до вратата.

— Спокойно, приятелю — каза мъжът, на когото викаха Сиймъс. — Той само искаше да поговори с теб.

Имаше широката усмивка на славно момче, която сигурно правеше чудеса сред момичетата. Погледът остана студен и бдителен.

— Какво става тук? — попита Рауз на френски. При влизането си в клуба той се бе представил за гостуващ швейцарец.

— Оставете това, мистър Рауз — каза Сиймъс. — Всичко у вас говори, че сте британец. Второ, вашата снимка се намира на гърба на вашата книга, която прочетох с голям интерес. Трето, вие сте бил човек на САС преди години в Белфаст. Сега си спомням къде съм ви виждал.

— Е, и какво? — каза Рауз. — Аз съм вън от играта. Сега пиша романи, за да си изкарвам хляба. Това е всичко.

Сиймъс О’Кеефе помисли малко.

— Може и да е така — съгласи се той. — Ако британците смятаха да изпратят хора в моя бар, те едва ли щяха да използват човек, чието лице покрива толкова много книги. Или може би щяха да го направят?

— Биха могли — кимна Рауз, — но не и мене. Защото аз не бих работил повече за тях. Нашите пътища се разделиха.

— И аз така чух, разбира се. Е, добре тогава, приятелю от САС, ела да се почерпим. Да си спомним старите времена.

Той ритна настрана клина от вратата и я отвори. Здравенякът се влачеше по плочките на ръце и колене. Рауз мина през вратата. О’Кеефе спря, за да прошепне нещо на ухото на мъжагата.

Ули Клайст все още чакаше на масата в бара. Момичетата си бяха отишли. Управителят и огромният портиер застанаха до него. Когато Рауз се приближи, той повдигна едната си вежда. Ако Рауз наредеше, той щеше да се бие, въпреки че нямаше никакви шансове. Рауз поклати глава.

— Всичко е наред, Ули — каза той. — Успокой се. Прибери се вкъщи. Ще ти се обадя.

О’Кеефе го заведе в собствения си апартамент. Наляха си Джеймсън с вода.

— Разкажи ми за това разследване, приятелю от САС — изрече тихо О’Кеефе.

Рауз знаеше, че има двама други в коридора, готови да се появят при обаждане. Нямаше нужда от повече буйство. Той описа в общи черти сюжета на следващия роман, който бе замислил.

— Значи няма да е за момчетата от Белфаст? — изгледа го О’Кеефе.

— Не мога да използвам същия сюжет за втори път — рече Рауз. — Издателите няма да го приемат. Този ще бъде за Америка.

Те приказваха цяла вечер. И пиеха. Рауз издържаше на уиски, което бе добре дошло. О’Кеефе го пусна да си върви на зазоряване. Той се върна обратно в хотела, за да изтрезнее.

Другите обработваха Клайст в изоставения склад, където го бяха замъкнали, след като Рауз напусна клуба. Там бе масивният портиер, който го държеше на земята и един друг палестинец, боравещ с инструментите. Ули Клайст бе много твърд мъж, но палестинците се бяха научили в Южен Бейрут как да причиняват болка. Клайст издържа, доколкото можеше, но проговори преди разсъмване. Оставиха го да умре, когато слънцето започна да изгрява. Смъртта дойде като избавление. Ирландецът от мъжката тоалетна наблюдаваше и слушаше, докосвайки леко от време на време кървящата си уста. Заповедите, получени от О’Кеефе, бяха да разбере какво знае германецът относно присъствието на Рауз в Хамбург. Когато свършиха, той докладва това, което бе научил. Местният шеф на ИРА кимна.

— Мислех си, че трябва да има нещо повече в тази работа от един роман — каза той. По-късно изпрати телеграма до един човек във Виена. Думите в нея бяха внимателно подбрани.

Когато Рауз напусна апартамента на О’Кеефе и тръгна пеша през събуждащия се град към хотела край гарата, един от неговите пазачи се залепи тихо зад него. Другият остана да наблюдава изоставения склад, но не се намеси.

На обяд Рауз изяде един голям братвурст, дебело гарниран с вкусна немска горчица. Той го купи от Шнелимбис — една от онези сергии по ъглите на улиците, където се приготвят вкусни сандвичи с наденички за онези, които бързат. Докато ядеше, той говореше с крайчеца на устата на мъжа, застанал до него.

— Мислиш ли, че О’Кеефе ти е повярвал? — попита Маккрийди.

— Може да се е хванал. Версията е достатъчно правдоподобна. В края на краищата, авторите на детективски романи трябва да проучват някои странни неща на някои странни места. Но може да изпитва съмнения. Той не е глупак.

— Мислиш ли, че Клайст ти е повярвал?

Рауз се засмя.

— Не, Ули не. Той е убеден, че съм станал ренегат, нает да търси оръжия за някой клиент. Беше твърде любезен да го каже, но версията за писателските проучвания не го заблуди.

— Аха — изръмжа Маккрийди. — Добре, може би предната вечер бе допълнителна премия. Със сигурност започваш да привличаш вниманието към себе си. Нека да видим дали Виена ще те насочи по-нататък по следата. Между другото, имаш резервирано място за полета утре сутринта. Трябва да платиш на летището.

Самолетът за Виена, с междинно кацане във Франкфурт, излетя точно навреме. Рауз се намираше в първа класа. След излитането стюардесата раздаде вестници. Тъй като полетът бе вътрешен, сред тях нямаше издания на английски. Рауз можеше да говори немски със запъване и да разчита заглавията. Онова, което покриваше по-голямата част от долната половина на предната страница на „Морген пост“, не се нуждаеше от разчитане.

Лицето на снимката бе със затворени очи, заобиколено от боклуци. Заглавието бе с големи букви УБИЕЦ НА НАРКОБАРОНИ НАМЕРЕН МЪРТЪВ. Текстът отдолу информираше, че двама боклукчии са открили тялото близо до кофа за боклук в една уличка край пристанището. Полицията третираше случая като отмъщение на гангстерите. Рауз обаче знаеше по-добре и подозираше, че една намеса от страна на неговите пазачи от САС би спасила германския му приятел.

Той се изправи, мина през завесите и се отправи по пътеката към тоалетните. Близо до задната част на самолета пусна вестника в пазвата на някакъв смачкан мъж, който четеше взетото за из път списание.

— Кучи син — изсъска той.

Донякъде изненадващо за Рауз, майор Карягин вдигна слушалката още при първия му опит да се свърже с него в съветското посолство. Рауз заговори на руски.

Бойците на САС и по-специално офицерите, трябва да бъдат същества с много таланти. Тъй като основната бойна единица на САС се състои само от четири души, необходим е широк спектър от умения. Вътре в четиричленната група всички трябва да имат добра медицинска подготовка, да могат да боравят с радиоапаратура и да владеят няколко езика, освен разнообразните бойни умения. Доколкото полкът провеждаше операции в Малайзия, Индонезия, Оман и Централна и Южна Америка, освен предвидената му роля в НАТО, предпочитаните езици винаги са били малайски, арабски и испански. Разбира се и на един от двата съюзнически езика. Рауз говореше френски, руски и ирландско-галски.

Не бе толкова странно някой абсолютно непознат да телефонира на Карягин в посолството, имайки предвид неговата допълнителна задача да държи под око потока от оферти, отправяни към пласментната централа на чешките оръжейни заводи Омнипол.

Междуправителствените заявки се отправяха директно към правителството на Хусак в Прага. Те не го засягаха. Други, от по-съмнителни източници, пристигаха до чуждестранния офис на Омнипол, намиращ се в неутрална Виена. Карягин преглеждаше всичките. Някои одобряваше, други отнасяше за решение до Москва, трети отхвърляше без да разглежда. Това, което не казваше на Москва, бе, че неговото решение можеше да се повлияе от щедър бакшиш. Той се съгласи да се срещне с Рауз същата вечер в ресторант Захер.

Карягин не приличаше на руснака от карикатурите. Той бе елегантно облечен, добре подстриган и обръснат. В известния ресторант го познаваха. Оберкелнерът го поведе към една маса в ъгъла, далеч от оркестъра и от гласовете на останалите посетители. Двамата седнаха и поръчаха шницел с леко сухо австрийско червено вино.

Рауз обясни своята нужда от информация за следващия си роман. Карягин слушаше любезно.

— Тези американски терористи… — каза той, когато Рауз свърши.

— Измислени терористи — каза Рауз.

— Разбира се, тези измислени американски терористи какво оръжие биха очаквали да получат?

Рауз подаде един напечатан лист, който извади от вътрешния джоб на сакото. Руснакът прочете листа, повдигна вежди и го върна обратно.

— Невъзможно — каза той, — сбъркали сте адреса. Защо дойдохте да се срещнете с мен?

— Един приятел в Хамбург каза, че сте изключително добре информиран.

— Нека да поставя въпроса по друг начин: защо изобщо идвате да се срещате с някой? Защо не го измислите? Става въпрос за роман, в края на краищата.

— Автентичност — въздъхна Рауз. — Съвременният писател не може да представя нещата в невярна светлина. Твърде много читатели в днешно време не могат да се заблудят от ученически бисери в текста.

— Въпреки това се страхувам, че сте сбъркал адреса, мистър Рауз. Този лист съдържа някои разновидности, които просто не могат да се причислят към конвенционалните оръжия. Чанти със скрити бомби, клейморски мини… просто не се произвеждат в социалистическия блок. Защо не използвате по-прозаични оръжия във вашия… роман.

— Защото терористите…

— Измислените терористи — промърмори Карягин.

— Разбира се, измислените терористи, очевидно… Така възнамерявам да ги представя в книгата… искат да осъществят престъпление, включващо Белия дом. Обикновени пушки, които могат да се купят в някой тексаски магазин за оръжие, няма да свършат работа.

— Не мога да ви помогна — каза руснакът, бършейки устните си. — Сега е времето на гласността. Оръжие от типа на клейморските мини, които във всеки случай са американски и не могат да се намерят…

— Има източноевропейски вариант — каза Рауз.

— Просто не се доставят, освен по междуправителствени споразумения и то само за легитимни цели на отбраната. Моето правителство никога не би помислило да достави подобен материал или санкционирането на неговата доставка от приятелска държава.

— Като Чехословакия…

— Както казвате, като Чехословакия.

— Въпреки това тези оръжия се появяват в ръцете на определени терористични групи — настоя Рауз. — Палестинците, например.

— Вероятно, но аз нямам и най-малка представа по какъв начин — рече руснакът. Той се накани да става. — А сега, ако може да ме извините…

— Зная че искам много — възпря го Рауз, — но заради преследването на автентичност имам стъкмен скромен изследователски фонд.

Той повдигна крайчеца на сгънатия вестник, който лежеше на третия стол на масата. Тънък бял плик се показа между страниците. Карягин седна отново, измъкна плика и хвърли един поглед към банкнотите от дойче марки, намиращи се вътре. Замисли се, след това мушна плика във вътрешния джоб на сакото си.

— Ако бях на ваше място и исках да получа определен вид материал за продажба на група американски терористи — всичките измислени, разбира се — мисля, че бих отишъл до Триполи и бих се опитал да се срещна с някой си полковник Хаким Ал-Мансур. А сега наистина трябва да тръгвам. Лека нощ, мистър Рауз.

— Дотук всичко е наред — каза Маккрийди, докато те стояха един до друг в мъжката тоалетна на един бар край реката. Двамата сержанти от САС бяха потвърдили, че никой от тях все още не е следен, в противен случай срещата не би се състояла. — Мисля, че трябва да отидеш там.

— А как ще уредя визата?

— В Либийското народно бюро в Ла Валета може да има най-добри изгледи за успех. Ако ти издадат виза без да се бавят, значи са съобщили предварително за теб.

— Мислиш, че Карягин ще предупреди Триполи? — попита Рауз.

— О, така мисля. Иначе защо да те съветва да ходиш там? Да, Карягин предлага на своя приятел Ал-Мансур шанса да ти хвърли един поглед, да провери малко по-сериозно твоята странна история. Поне никой не вярва повече на приказките за писателско проучване. Ти прескочи първото препятствие. Лошите момчета наистина започват да си мислят, че ти си ренегат, опитващ се да направи бърз удар, работейки за някоя нелегална група американски терористи. Ал-Мансур ще иска много повече от това, разбира се.

Рауз излетя от Виена за Рим и оттам за столицата на Малта. Два дни по-късно — не е нужно да ги караш да си чупят краката, бе казал Маккрийди — той подаде молбата си в Народното бюро за виза, откриваща му възможност да посети Триполи. Като причина представи желанието си да направи проучване и да напише книга за изумителния прогрес на Народната джамахирия. Визата бе издадена в срок от двадесет и четири часа.

На следната сутрин Рауз излетя със самолета на Либийските авиолинии от Ла Валета за Триполи. Когато охренокафявият бряг на Триполитания се показа отвъд искрящата синева на Средиземно море, той си припомни за полковник Дейвид Стърлинг и другите — Пади Мейн, Джон Люис, Рейли, Алмъндс, Купър и останалите, първите бойци на САС, малко след формирането на групата, които бяха атакували и хвърлили във въздуха германските бази край този бряг повече от едно десетилетие преди той да бъде роден.

Спомни си и думите на Маккрийди на летището в Ла Валета, докато двамата пазачи чакаха в колата.

— Съжалявам, но Триполи е място, където не мога да те последвам. Ние те поддържахме дотук. Когато отидеш там, ти ще бъдеш сам.

Подобно на своите предшественици от 1941 година, някои от които все още лежаха погребани долу в пустинята, той щеше да открие, че в Либия ще бъде напълно сам.

Въздушният лайнер наклони едното си крило и започна да се спуска към летище Триполи.

3.

В началото изглеждаше, че няма да има никакви проблеми. Рауз се намираше в първа класа и бе един от последните, които слязоха от самолета. Той последва останалите пътници надолу по стълбите под изгарящото слънце на либийската утрин. Чифт студени очи го забелязаха от наблюдателната тераса на модерното бяло летище и един бинокъл се насочи за кратко към него, докато пресичаше асфалтовата настилка към вратата с надпис „Пристигащи“.

След няколко секунди бинокълът бе оставен настрана, действие, последвано от няколко неясно измърморени думи на арабски.

Рауз влезе в поддържаната с климатична инсталация прохлада на сградата и се нареди на опашката, чакаща за проверка на паспортите. Наблюдателните офицери от имиграционната служба проучваха внимателно всяка страница от паспортите, оглеждайки лицето на всеки пътник, като го сравняваха дълго със снимката в документа и проверяваха в един наръчник, скрит под бюрата. Притежателите на либийски паспорти се намираха на отделна опашка.

Двама американски петролни инженери, които бяха в отделението за пушачи в самолета и се намираха зад Рауз, оформяха края на опашката. Минаха двадесет минути, докато Рауз стигна до паспортното гише.

Офицерът в зелената униформа взе неговия паспорт, отвори го и погледна към някаква бележка, оставена под решетката. Той вдигна безизразния си поглед и кимна на някой зад Рауз. Рауз усети потупване по рамото. Обърна се. Още един в зелена униформа, по-млад, вежлив, но непоколебим. Двама въоръжени войници стояха малко по-нататък.

— Ще бъдете ли така любезен да ме придружите — изрече младият офицер на приемлив английски.

— Нещо не е наред ли? — попита Рауз. Двамата американци млъкнаха. В една диктаторска държава отстраняването на пътник от опашката за проверка на паспортите води до прекратяване на всякакви разговори.

Младият офицер, стоящ плътно до него, протегна ръка под решетката и взе паспорта на Рауз.

— Оттук, ако обичате — нареди той. Войниците се приближиха и застанаха от двете му страни. Офицерът тръгна, Рауз го последва, войниците вървяха след него. Те свърнаха настрана от главната зала и продължиха надолу по дълъг бял коридор. В далечния му край, от лявата страна, офицерът отвори една врата и махна с ръка на Рауз да влезе. Войниците застанаха на пост от двете страни на вратата.

Офицерът влезе след Рауз и затвори. Беше бяла, гола стая с решетки на прозорците. Вътре нямаше нищо друго, освен една маса в центъра и два обърнати към нея стола. Портрет на Муамар Кадафи висеше на стената. Рауз се разположи на единия стол; офицерът седна с лице към него и започна да разглежда паспорта.

— Не разбирам какво не е наред — каза Рауз. — Визата ми беше издадена вчера от вашето Народно бюро в Ла Валета. Нима са нарушени процедурните правила?

Офицерът просто махна апатично с ръка, внушавайки на Рауз, че трябва да пази тишина. Рауз млъкна. Чу се бръмченето на някаква муха. Минаха пет минути.

Рауз чу зад себе си как вратата се отваря. Младият офицер погледна, скочи на крака и отдаде чест. След това, без да промълви нито дума, той излезе.

— И така, мистър Рауз, ето ви и вас най-после…

Гласът бе плътен и модулиран, а английското произношение на такова ниво, което може да се постигне само в някое от добрите британски държавни училища. Рауз се обърна. Нито следа от това, че позна човека пред себе си, не мина по лицето му, но той бе разглеждал снимките с неговия образ в продължение на часове, докато Маккрийди го инструктираше.

— Той е ловък и високообразован от нас — бе казал Маккрийди. — Той е също безмилостен и смъртоносно опасен. Пази се от Хаким Ал-Мансур.

Шефът на либийското външно разузнаване изглеждаше по-млад, отколкото го показваха снимките, малко по-възрастен от самия Рауз. В досието пишеше, че е на тридесет и три години.

През 1969 година Хаким Ал-Мансур бе петнадесетгодишен ученик, посещаващ държавното училище в Хароу в покрайнините на Лондон, син и наследник на изключително богат царедворец и близък довереник на либийския крал Идрис.

През същата година група радикално настроени млади офицери, водени от неизвестен полковник от бедуински произход на име Кадафи, извърши преврат, докато кралят се намираше в чужбина и го свали от власт. Те незабавно обявиха създаването на Народната Джамахирия, на социалистическата република. Кралят и неговият двор намериха убежище заедно с тяхното значително богатство в Женева и поискаха от Запада помощ, за да възстановят властта си. Никой не им помогна.

Без да бъде известно това на неговия баща, младият Хаким бе очарован от обрата на събитията в собствената му страна. Той вече бе осъдил баща си и неговата политика, тъй като само година преди това младежкото му въображение се бе запалило от бунтовете и от почти извършената революция на радикалните студенти и работници в Париж. Не е рядкост някой пламенен младеж да възприеме радикални политически убеждения, а ученикът от Хароу им се бе отдал със сърце и душа. Той бомбардираше необмислено либийското посолство в Лондон с молби да му бъде разрешено да напусне Хароу, за да се върне в своята родина и да се присъедини към социалистическата революция.

Неговите писма бяха забелязвани и отхвърляни. Но един дипломат, поддръжник на стария режим, предупреди Ал-Мансур старши в Женева. Между баща и син избухна кавга. Момчето отказа да промени възгледите си. На седемнадесет години, с прекратена парична издръжка, Хаким Ал-Мансур напусна Хароу преждевременно. В продължение на една година той обикаля из Франция, опитвайки се да убеди Триполи в своята лоялност и винаги бе отхвърлян. През 1972 година се престори, че е променил убежденията си, помири се с баща си и се присъедини към двора в изгнание в Женева.

Докато се намираше там, той научи подробности за заговор, планиран от определен брой бивши офицери от британските специални сили, спонсорирани от финансовия министър на крал Идрис, чиято цел бе да се създадат условия за контрапреврат срещу Кадафи, чрез извършване на диверсионна акция срещу либийската брегова линия с кораб на име Леонардо да Винчи, с който щяха да потеглят за Генуа. Целта им бе да проникнат в главния затвор в Триполи, така наречения Триполи Хилтън, и да освободят всички вождове на пустинните кланове, които поддържаха крал Идрис и ненавиждаха Муамар Кадафи. Те щяха да се разпръснат, да вдигнат племената и да свалят от власт узурпатора. Хаким Ал-Мансур незабавно разкри целия план на либийското посолство в Париж.

Всъщност планът вече бе „издаден“ от ЦРУ (което по-късно отрече да е сторило това) и той бе предотвратен от италианските сили за сигурност по молба на американците. Но с постъпката си Ал-Мансур заслужи дълга беседа в парижкото посолство.

Той вече бе запомнил повечето от несвързаните речи и смахнатите идеи на Кадафи и неговият ентусиазъм впечатли достатъчно офицера, който водеше беседата, за да разреши на лудата глава да се завърне у дома. Две години по-късно той премина в разузнавателния корпус, така наречения Мухабарат.

Самият Кадафи се срещна с младежа и се привърза към него, съдействайки за неговото издигане в службата, което не съответстваше на възрастта му. Между 1974 и 1984 година Ал-Мансур извърши серия от мръсни операции по заповед на Кадафи в чужбина, преминавайки без усилия през Британия, Америка и Франция, където лекотата, с която говореше, и неговата изтънченост бяха високо оценени, както и през терористичните гнезда в Близкия изток, където можеше да се превърне в истински арабин. Той лично ликвидира трима от политическите противници на Кадафи в чужбина и изгради широко взаимодействие с ООП, като стана близък приятел и почитател на създателя и ръководителя на движението Черния септември, Абу Хасан Саламех, на когото много приличаше по своите възгледи.

Единствено трезвомислието го предпази да се присъедини към Саламех в неговата последна игра на скуош през оня ден на 1979 година, когато Мосад най-после се добра до човека, организирал касапницата на израелските атлети на Мюнхенската олимпиада и го прати в небитието. Кидоните на Тел Авив никога не разбраха колко са били близо до ликвидирането на две сходни птички с една и съща бомба.

През 1984 година Кадафи го назначи да ръководи всички терористични операции в чужбина. Две години по-късно Великият ръководител бе доведен до състояние на нервен шок от американските бомби и ракети. Той искаше отмъщение и задачата на Ал-Мансур бе да го осъществи колкото се може по-скоро. В Британия нямаше да имат проблеми; хората на ИРА, които лично за себе си смяташе за животни, щяха да оставят подире си потоци от кръв и смърт, ако получеха необходимата сума. Проблемът бе в планирането на група, която щеше да стори същото в Америка. И ето, тук се намираше този млад британец, който можеше да се окаже ренегат, но можеше и да не е такъв.

— Моята виза, повтарям, е в пълна изправност — каза Рауз с негодувание, — така че мога ли да попитам какво става тук?

— Разбира се, мистър Рауз и отговорът е прост. Вашата входна виза е анулирана.

Ал-Мансур прекоси стаята и се загледа навън през прозорците към ремонтните хангари на летището.

— Но защо? — попита Рауз. — Тя бе издадена вчера в Ла Валета. С нея всичко е наред. Нищо друго не искам да правя, освен да проуча няколко въпроса за моя следващ роман.

— Моля ви, мистър Рауз, спестете ми позите на объркана невинност. Вие сте бивш войник на Британските специални сили, станал очевидно писател. Сега пристигате тук и казвате, че искате да опишете нашата страна в следващата си книга. Честно казано, съмнявам се, че вашето описание на моята страна ще бъде особено ласкателно, а либийците, уви, не споделят вашия британски вкус на самоосмиване. Не, мистър Рауз, вие не можете да останете. Елате, ще ви придружа обратно до самолета за Малта.

Той кресна заповеднически нещо на арабски и вратата се отвори. Двамата войници влязоха. Единият взе куфарчето на Рауз. Ал-Мансур вдигна паспорта от масата. Другият войник застана встрани, за да пусне покрай себе си двамата цивилни.

Ал-Мансур поведе Рауз по друг коридор, откъдето излязоха на слънчева светлина. Либийският пътнически самолет стоеше готов за излитане.

— Моят куфар — каза Рауз.

— Вече е на борда, мистър Рауз.

— Мога ли да знам с кого говорих? — попита Рауз.

— Все още не, скъпи приятелю. Просто ми викайте… Мистър Азис. Оттук нататък къде ще ходите за вашето проучване.

— Не знам — сви рамене. — Изглежда стигнах до задънена улица.

— Тогава си починете — усмихна се двусмислено Ал-Мансур. — Вземете си кратък отпуск. Защо не отлетите за Кипър? Прекрасен остров. Лично аз винаги предпочитам прохладния въздух на планината Троодос по това време на годината. Вън от Педхоулас в долината Маратхаса има един очарователен стар хан на име Аполония. Препоръчвам ви го. Толкова интересни хора имат склонност да отсядат там. Спокоен път, мистър Рауз.

По щастлива случайност един от сержантите на САС го забеляза при пристигането на летището в Ла Валета. Не го очакваха да се върне толкова скоро. Двамата разделяха една стая в хотела на летището, като поддържаха постоянно наблюдение в залата за пристигащите пътници, сменяйки се на четири часа. Този, който бе на пост, четеше спортно списание, когато забеляза Рауз да се появява от митническия контрол, носейки багажа в двете си ръце. Без да вдигне глава, той остави Рауз да мине покрай него и го проследи с поглед как се приближава към бюрото на Кипърските авиолинии. След това се обади от един телефон, за да събуди своя колега в хотела. Колегата вдигна на крака Маккрийди, намиращ се в централната част на Ла Валета.

— По дяволите — изруга Маккрийди. — Защо по дяволите се е върнал толкова рано?

— Не знам, шефе — каза сержантът, — но според Дани той се отправил към бюрото на Кипърските авиолинии.

Маккрийди мислеше бързо. Той се бе надявал Рауз да остане в Триполи няколко дена, а легендата, под която се представяше като търсач на модернизирано оръжие за шайка фиктивни американски терористи, да доведе до неговото арестуване и разпит от самия Ал-Мансур. Нещата сега изглеждаха така, сякаш той бе изхвърлен. Но защо Кипър? Да не би Рауз да е излязъл вън от контрол? Трябваше да се добере до него и да разбере какво се е случило в Триполи. Но Рауз не отседна в някой хотел, където можеха да се свържат тайно с него, за да изяснят ситуацията. Той продължаваше своя път. Може би си мисли, че лошите момчета го следят…

— Бил — нареди той по телефона, — кажи на Дани да остане с него. Когато видиш, че обстановката е чиста, иди до бюрото на Кипърските авиолинии и се опитай да разбереш къде са отишли. След това купи два билета за нас за същия полет и още два за следващия полет, в случай че не мога да стигна там навреме. Ще дойда по най-бързия начин.

Движението в търговската част на Ла Валета е много интензивно при свечеряване и когато Маккрийди пристигна на летището, самолетът за Никозия бе излетял — с Рауз и Дани на борда. Следващият полет бе на другия ден. Маккрийди също отседна в хотела на летището. Дани се свърза по телефона с тях в полунощ.

— Здравей, чичо. Намирам се в хотела на летището в Никозия. Леля отиде да спи.

— Трябва да е изморена — каза Маккрийди. — Хотелът добър ли е?

— Чудесен е. Нашата стая е върха. №610.

— Много се радвам. Вероятно ще отседна там, когато пристигна. Как върви почивката?

— Чудесно. Леля нае една кола за утре. Мисля, че ще ходи в планините.

— Много добре — каза Маккрийди на своя племенник по телефона. — Защо не запазите една стая за мене? Ще дойда при вас по възможно най-бързия начин. Лека нощ, скъпо момче.

Той затвори телефона.

— Нашият човек ще се качва в планините утре — изрече мрачно. — Какво, по дяволите, е научил по време на своя престой в Триполи?

— Утре ще разберем, шефе — опита се да го успокои Бил. — Дани ще остави съобщение на обичайното място.

Не смеейки да губи ценното време, определено за сън, Бил се обърна на другата страна и след тридесет секунди спеше дълбоко. В неговата професия човек никога не знае кога ще се появи отново възможност за сън.

Самолетът на Маккрийди от Ла Валета кацна на летището на кипърската столица малко след единадесет часа, губейки един час, поради смяната на часовите пояси. Шефът се движеше отделно от Бил, въпреки че слязоха от един и същи самолет и преминаха по еднакъв маршрут на уреждане на формалностите до хотела на летището. Маккрийди се настани в бара на фоайето, докато Бил се качи в стая 610.

Вътре имаше една прислужница, която почистваше, Бил кимна и се усмихна, обясни, че е забравил ножчето за бръснене и влезе в банята. Дани бе оставил своя доклад, закрепен под капака на казанчето на тоалетната, така че след секунди кимна отново на прислужницата, показа ножчето, което бе извадил от джоба си, получи в отговор една усмивка и слезе долу по стълбите.

Предаде материала на своя шеф в мъжката тоалетна на приземния етаж. Маккрийди се уедини в една кабинка и прочете доклада.

Рауз е постъпил добре, като не се е опитал да се свърже с тях. Според Дани, малко след като Рауз се появил от митническото помещение на летището, неговата опашка го последвала — блед младеж в сиво-бежов костюм. Либийският агент вървял по петите на Рауз докато самолетът на Кипърските авиолинии не отлетял за Никозия, но не се качил с него. Друг агент, вероятно повикан от Либийското народно бюро в Никозия, чакал на летище Никозия и вървял подир Рауз до хотела, в чието фоайе останал през нощта. Рауз може да е забелязал и двамата, но не е дал признак за това. Дани ги забелязал и поддържал добра дистанция.

Рауз помолил на рецепцията да му поръчат кола под наем за седем часа на следващата сутрин. Много по-късно Дани направил същото. Рауз помолил също за карта на острова и обсъдил с администратора най-добрия маршрут до Троодос.

В последния пасаж на доклада Дани пишеше, че щял да напусне хотела в пет часа, да паркира на място, откъдето може да се наблюдава единственият път, излизащ от автомобилния паркинг, и да чака, докато Рауз не се появи. Той не знаеше дали либийският резидент ще следва Рауз по целия път или само ще отбележи неговото заминаване. Той, Дани, щял да се държи колкото се може по-близо и да се обади до рецепцията на хотела, щом Рауз спре някъде и в случай, че намери обществен телефон. Щял да помоли да го свържат с мистър Мелдръм.

Маккрийди се върна във фоайето и се свърза по един от телефоните с британското посолство. Минути по-късно той говореше с шефа на местния филиал на СИС — важен пост, имайки предвид британските бази в Кипър и близостта на Ливан, Сирия, Израел и палестинските твърдини оттатък морето. Маккрийди познаваше своя колега от службата в Лондон и скоро получи това, което искаше — кола без опознавателни знаци с шофьор, който говори добре гръцки. До един час тя щеше да пристигне.

Телефонното обаждане за мистър Мелдръм дойде в два и десет. Маккрийди взе слушалката от ръката на администратора. Отново използваха приетите обръщения.

— Здравей, скъпо момче, как си? Радвам се отново да те чуя.

— Здравей, чичо. Леля и аз спряхме за обяд в един чудесен хотел високо в планината близо до село Педхоулас. Казва се Аполония. Мисля, че можем да останем тук, толкова е хубаво. С колата се случи малък проблем на края на пътя, ето защо я оставих в един гараж, собственост на мистър Деметриу.

— Не са тревожи. Как са маслините?

— Тук горе няма маслини, чичо. Има ябълкови и черешови градини. Маслините могат да растат само долу в равнината.

Маккрийди сложи обратно телефонната слушалка и се запъти към мъжката тоалетна. Бил го последва. Те изчакаха, докато единственият друг посетител не напусна, провериха кабинките и едва тогава заговориха.

— Добре ли е Дани, шефе?

— Сигурно. Проследил е Рауз до един хотел, намиращ се високо в планината. Изглежда Рауз се е нанесъл в него. Дани ще ни чака в селото в гаража на някой си Деметриу. Либийският агент, оня с мургавата кожа, останал тук, доволен очевидно, че Рауз ще отиде там, където се очаква, да отиде.

— Колата ще пристигне скоро. Искам да вземеш твоето куфарче и да излезеш. Чакай ни на пътя, на половин миля оттук.

Тридесет минути по-късно колата на Мелдръм наистина се появи — форд орион с няколко вдлъбнатини, единствените истински белези на необозначена кола в Кипър. Шофьорът бе буден млад служител от филиала на СИС в Никозия. Името му беше Берти Маркс и говореше добре гръцки. Взеха Бил, който ги чакаше под сянката на едно дърво край пътя, и се отправиха към планината в югозападна посока. Пътуваха дълго. Здрачи се преди да влязат в живописното село Педхоулас, център на черешовото производство в Троодос.

Дани ги очакваше в едно кафене срещу гаража. Бедният мистър Деметриу още не бе поправил наетата кола — когато я повреди умишлено, Дани смяташе, че ремонтът няма да отнеме повече от половин ден.

Той посочи към хотел „Аполония“ и двамата с Бил огледаха в спускащия се мрак околностите с професионално око. Те се спряха на планинския склон от другата страна на долината срещу разкошната тераса на хотела, вдигнаха куфарчетата и потънаха безшумно в черешовите градини. Единият от тях взе портативната радиостанция, която Маркс донесе от Никозия. Другата щеше да остане при Маккрийди. Двамата с шофьора намериха по-малка и по-непретенциозна таверна в селото и отседнаха в нея.

Рауз пристигна от хотела на летището по време на обяд, след едно спокойно и приятно шофиране. Той допускаше, че пазачите от САС са го проследили и искрено се надяваше да е така.

Предишната вечер в Малта той нарочно се залиса по митническите и паспортните формалности. Всички останали пътници преминаха през тях преди него. Единствено бледият младеж от либийската Мухабарат остана назад. Именно тогава той разбра, че Хаким Ал-Мансур е наредил да го следят. Не се огледа в сградата на летището за сержантите от САС, надявайки се те да останат настрана.

Агентът от Триполи не се качи на самолета за Никозия, ето защо той предположи, че там ще го очаква друг. Предположението му се сбъдна. Рауз се държа съвсем естествено и спа добре. Видя как либиецът го остави да продължи по пътя, излизащ от летищния комплекс в Никозия, и се надяваше, че има човек на САС, който се движи след него. Имаше достатъчно време, но нито веднъж не се огледа, нито спря, за да осъществи контакт. Можеше да има друг либиец, пуснат подир него в планините.

В „Аполония“ имаше една свободна стая, която той зае. Може би Ал-Мансур бе уредил да е свободна, но можеше либиецът и да няма пръст в тази работа. Стаята бе приятна, със зашеметяващ изглед към хълма над долината, покрит със започващи да цъфтят черешови дръвчета.

Той обядва леко, но достатъчно с агнешко на фурна, подкрепено от леко червено вино Омходос и пресни плодове за десерт. Хотелът представляваше стара таверна, подновена и модернизирана с допълнителни пристройки като издаваща се тераса, закрепена с помощта на пилони над долината; масите бяха раздалечени една от друга под сенници на райета. Дори да имаше други, отседнали в хотела, малко се бяха появили за обяд. Един самотен възрастен мъж, седнал на ъглова маса, който се обръщаше към келнера, мънкайки на английски, и няколко двойки, които бяха чисти кипърци, дошли може би просто да се наобядват. Една много привлекателна млада жена напускаше терасата, когато той се появи на нея. Рауз се обърна да я огледа в гръб; ослепителната й хубост сигурно караше много мъже да се обръщат след нея. Пшениченозлатистата й дълга коса навеждаше на мисълта, че тя едва ли е от Кипър. Той забеляза как и тримата келнери я съпроводиха с любезности на излизане от ресторанта, преди един от тях да се появи до неговата маса.

След обяда се върна в стаята си и легна, за да подремне. Ако намекът на Ал-Мансур означаваше, че той вече е влязъл в играта, той не можеше да направи нищо друго, освен да чака и да наблюдава. Бе сторил това, което го посъветваха. Следващият ход, ако имаше такъв, трябваше да дойде от либийската страна. Само се надяваше, че неговите хора се намират някъде наблизо, готови да се притекат на помощ, в случай, че играта загрубее.

Когато се разбуди от дрямката, неговите пазачи вече бяха на своето място. Двамата сержанти откриха малка каменна колиба сред черешовите дървета, намиращи се на планинския склон срещу терасата на хотела. Внимателното преместване на един от камъните от стената, обърната към долината, им даде удобна пролука, от която можеха да наблюдават хотела от разстояние седемстотин ярда. Техният мощен армейски бинокъл приближаваше терасата на разстояние, което изглеждаше не повече от двадесет фута.

Мракът се сгъстяваше, когато те се обадиха на Маккрийди и го упътиха как да се приближи до тяхното скривалище откъм другата страна на планината. Маркс излезе с колата от Педхоулас, и пое според техните инструкции по една пътека, докато не видяха Дани, който ги очакваше по техния път.

Напускайки колата, Маккрийди последва Дани по планинската извивка, докато не потънаха в черешовата градина и не се добраха до колибата, без да бъдат забелязани от отсрещната страна. Бил подаде на Маккрийди своя бинокъл за нощно виждане.

Терасата бе вече осветена с пръстен от цветни лампи, разположени по продължението й. На всички маси имаше свещи, поставени във високи свещници.

— Утре ще се нуждаем от облекло на кипърски селяни, шефе — промърмори Дани. — Не можем да се движим наоколо, облечени в тия дрехи.

Маккрийди си напомни да изпрати Маркс сутринта до едно село няколко мили по-нататък, за да купи от брезентовите панталони и рубашки, които бяха забелязали да носят селскостопанските работници. Едва ли някой щеше да ги безпокои в колибата; за късмет през май бе твърде късно да се пръска цветът и твърде рано да се берат черешите. Колибата бе съвсем запусната, а покривът й полусрутен. Навсякъде имаше прах; няколко мотики и кирки със счупени дръжки стояха опрени до една от стените. За сержантите от САС, които бяха лежали в продължение на седмици сред калищата по хълмовете на Ълстър, тя изглеждаше като хотел с четири звезди.

— Здравей — промърмори Бил, който бе взел обратно бинокъла, — сочно парче. — Подаде бинокъла на Маккрийди.

Някаква млада жена бе излязла на терасата от вътрешността на хотела. Един сияещ келнер я съпровождаше до масата. Тя носеше семпла, но елегантна бяла дреха, покриваща златистия загар на кожата. Русата й коса падаше на раменете. Седна и явно поръча нещо за пиене.

— Не си отвличайте вниманието — промърмори Маккрийди. — Къде е Рауз?

Сержантите се ухилиха.

— О, да, Рауз. Една редица от прозорци над терасата. Третия прозорец вдясно.

Маккрийди фокусира бинокъла. По никой от прозорците нямаше спуснати завеси. В някои от стаите светеше. Маккрийди забеляза една гола фигура с кърпа около кръста да се появява от банята и да пресича спалнята. Това бе Рауз. Дотук всичко добре. Но никое от лошите момчета не се бе показало. Други двама гости заеха своите места на терасата; закръглен левантийски бизнесмен с проблясващи пръстени по двете си ръце и един възрастен мъж, който седна в единия ъгъл на терасата и започна да разглежда листа с менюто. Маккрийди въздъхна. Животът му бе включвал ужасно много висене пред наблюдаваните обекти и той все още мразеше това. Върна обратно бинокъла и погледна часовника си. Седем и петнадесет. Щеше да остане още два часа, преди да се върне с Маркс в селото за вечеря. Сержантите щяха да продължат с наблюдението през нощта. В това те бяха най-добри — както и в уменията да прилагат физическо насилие.

Рауз се облече и погледна часовника. Седем и двадесет. Той заключи стаята и слезе на терасата, за да пийне нещо преди вечеря. Оттатък терасата слънцето се бе скрило зад планините, оставяйки далечния край на долината потопен в гъст мрак, докато силуетът на хълмовете блестеше, огрян от слънчевата светлина.

На терасата се бяха разположили трима души: един пълен мъж със средиземноморска външност, възрастният мъж с неправдоподобно черната коса и жената. Тя седеше с гръб към Рауз, гледайки хълмовете оттатък долината. Един келнер се приближи. Рауз кимна към масата, намираща се до балюстрадата на терасата, в съседство с тази на жената. Келнерът се ухили и се разбърза да го отведе до нея. Рауз поръча узо и гарафа с местна минерална вода.

Щом той се настани на масата, тя се извърна настрана. Той кимна и промърмори:

— Добър вечер.

Тя кимна в отговор и продължи да гледа към смрачаващата се долина.

Узото пристигна. Той също погледна към долината. Изчака малко и каза:

— Ще ми разрешите ли да вдигна тост?

Тя се сепна.

— Тост?

Той посочи с чашата към забулените в сянка планински възвишения наоколо и пламтящия в оранжево залез зад тях.

— За тишината. И за вълнуващата красота.

Тя се усмихна с половин уста.

— За тишината — каза и отпи от сухото си бяло вино.

Келнерът донесе две менюта. Двамата започнаха да ги разглеждат. Тя си поръча планинска пъстърва.

— Едва ли мога да поискам нещо по-добро от това. Същото за мен, ако обичате — поръча Рауз. Келнерът се обърна и потегли. — Сама ли вечеряте? — попита той тихо жената, след като мъжът се отдалечи.

— Да — изгледа го тя предпазливо.

— Също и аз — рече той. — И това ме безпокои, защото съм човек, който се бои от Бога.

Тя сви вежди в недоумение.

— Какво общо има Бог с това?

Той разбра, че произношението й не е британско. Изговаряше думите дрезгаво и носово; може би беше американка. Посочи към планините оттатък долината.

— Гледката, спокойствието, хълмовете, залязващото слънце, вечерта. Той е създал всичко това, но сигурно не за да вечеряме самотни.

Тя се засмя. Белите й зъби проблеснаха на фона на златистия тен на лицето. Опитай се да ги накараш да се смеят, го съветваше навремето баща му; те всички обичат да ги забавляват.

— Мога ли да ви правя компания? Само за вечеря?

— Защо не? Само за вечеря.

Той взе своята чаша и се премести срещу нея.

— Том Рауз — представи се.

— Моника Браун — отвърна тя.

Двамата поеха обичайния банален разговор. Той обясни, че е писател, написал един роман, който постигнал умерен успех и че в момента извършва проучване за следващата си книга, отнасяща се до политиката в Източното Средиземноморие и Близкия изток. Решил да приключи своето пътешествие с кратка почивка в този хотел, препоръчан му от един приятел, заради добрата храна и спокойствието.

— А вие? — попита накрая.

— Нищо особено. Аз отглеждам коне. Бях в района, за да купя три чистокръвни жребеца. Много време минава, докато се издадат документите за товаренето на един кораб. Ето защо… — тя сви рамене. — Просто убивам времето. Помислих си, че тук ще е по-приятно, отколкото край задушното пристанище.

— Жребци? В Кипър? — учуди се той.

— Не. В Сирия. На търга на едногодишни животни в Хама. Чистокръвни арабски. Знаете ли, че всички състезателни коне в Британия произхождат от три арабски коня?

— Само от три? Не, не знаех.

Тя говореше с възторг за своите коне. Той научи, че е омъжена за много по-възрастния майор Ерик Браун и че заедно притежават конюшня за развъждане на расови коне в Ашфорд. Тя била родом от Кентъки, откъдето придобила знанията си за расовите животни и за конните надбягвания.

Той се сещаше смътно за Ашфорд — малък град в Кент, намиращ се на пътя от Лондон за Дувър.

Донесоха пъстървата, вкусно опечена на скара върху мангал с дървени въглища. Тя бе сервирана с местно сухо бяло вино от долината Маратхаса. Вътре в хотела, от другата страна на вратата, водеща към терасата, група от трима мъже бе влязла в бара.

— Колко време ще трябва да чакате? — попита Рауз. — За жребците?

— Надявам се, че всеки момент ще пристигнат. Вече се тревожа. Може би трябваше да остана с тях в Сирия. Те са изключително своенравни. Но моят корабен агент тук е много добър. Ще ми позвъни, когато пристигнат, за да ги натоваря лично.

Мъжете в бара свършиха уискито си и бяха заведени до една маса на терасата. Рауз долови техния акцент. Той поднесе спокойно към устата си парче пъстърва.

— Кажи на твоя човек да донесе още едно от същото — каза единият от мъжете.

От другата страна на долината Дани се обади тихо:

— Шефе…

Маккрийди скочи на крака и се приближи към малкия отвор на каменната стена. Дани му подаде бинокъла, отдръпвайки се назад. Маккрийди нагласи фокуса и изпусна една дълга въздишка.

— Бинго — каза той. Върна обратно бинокъла. — Продължи да гледаш, аз се връщам обратно с Маркс, за да наблюдавам пред хотела. Бил, ела с мене.

Толкова се бе стъмнило от тази страна на планинския склон, че те можеха да вървят до мястото, където колата все още ги чакаше, без страх, че ще бъдат забелязани от отсрещната страна.

На терасата Рауз концентрира вниманието си изцяло върху Моника Браун. Един бърз поглед му бе разкрил всичко, което искаше да знае. Двама от ирландците не бе виждал никога преди това. Третият и очевидно лидерът на групата, бе Кевин Махони.

Рауз и Моника Браун се отказаха от десерта и си поръчаха кафе. Заедно с него им сервираха малки лепкави бонбони. Моника поклати глава.

— Не е добре за фигурата, въобще не е добре — изпъшка тя.

— Едва ли нещо може да навреди на вашата фигура. Тя е великолепна — изрече галантно Рауз.

Тя се засмя на комплимента, но не без удоволствие. Наклони се напред. На светлината на свещта Рауз хвърли бърз поглед към зашеметяващата вдлъбнатина между сочните й гърди.

— Познавате ли онези мъже? — попита тя настойчиво.

— Не, никога не съм ги виждал преди — каза Рауз.

— Единият от тях дълго време ви гледа втренчено.

На Рауз не му се искаше да се обръща, за да ги погледне, но след тази забележка щеше да бъде подозрително, ако не го стори. Тъмното привлекателно лице на Кевин Махони бе обърнато към него. Когато се извърна, Махони не си направи труда да погледне настрана. Очите им се срещнаха. Рауз познаваше този поглед. Озадаченост. Неловкост. Сякаш погледа на някой, който мисли, че е виждал човека пред себе си някъде, но не може да се сети къде. Рауз се обърна отново.

— Не. Напълно непознати.

— Тогава те са твърде невъзпитани непознати.

— Можете ли да разпознаете този акцент? — попита Рауз.

— Ирландски — каза тя. — Северна Ирландия.

— Откъде сте се научила да разпознавате ирландското произношение? — попита той.

— От конните надбягвания, разбира се. В този спорт е пълно с ирландци. Беше чудесно, Том, но ще ви помоля да ме извините. Отивам да си лягам.

Тя се изправи. Рауз я последва. Мимолетното му вълнение се бе уталожило.

— Съгласен съм — каза той. — Беше чудесна вечеря. Надявам се, че отново ще имаме възможност да седнем на една маса.

Ослуша се за някакъв намек от нейна страна, но такъв не се появи — нито с дума, нито с жест. Тя бе зряла жена, прехвърлила тридесетте, при това съвсем не глупава. Ако го искаше, щеше да го подскаже по някакъв начин. Ако не, глупаво бе да се опитва да разваля нещата.

Тя му се усмихна лъчезарно и се понесе към входа на терасата. Рауз си поръча още едно кафе, обърна се с гръб към ирландското трио и се загледа към тъмните възвишения. Скоро ги чу как се връщат в бара и засядат отново на тяхното си уиски.

— Казах ви, че това е очарователно място — изрече един дълбок, модулиран глас зад него.

Хаким Ал-Мансур, облечен елегантно както винаги, седна на свободния стол и направи жест с ръка да му донесат кафе. От другата страна на долината Дани свали бинокъла и се свърза незабавно по радиостанцията. В ориона, паркиран на пътя встрани от главния вход на „Аполония“, Маккрийди изслуша съобщението. Не бе забелязал либиецът да влиза в хотела, но той можеше да се намира там от часове.

— Продължавай да ме информираш — нареди той на Дани.

— Наистина ми казахте, мистър Азис — кимна спокойно Рауз. — И мястото е очарователно. Но ако искахте да говорите с мене, защо ме изгонихте от Либия?

— О, моля ви, не ви изгоних — изговори провлечено Ал-Мансур. — Просто отклонихме влизането ви в страната. В действителност причината бе, че исках да говоря с вас насаме. Дори в моята родина съществуват формалности, необходимост да се записват разговорите, да се задоволява любопитството на началниците. Тук… нищо, освен тишина и спокойствие.

И удобството, помисли си Рауз, да го ликвидират и да оставят кипърските власти да се занимават с тялото му.

— И така — продължи гласно, — трябва да ви благодаря за вашата любезност да ми окажете съдействие в моето проучване.

Хаким Ал-Мансур се засмя тихо.

— Мисля, че времето за тези изключителни глупости свърши, мистър Рауз. Вижте, преди едни… животни… да сложат край на неговите мъки, вашият бивш приятел хер Клайст бе твърде разговорчив.

Рауз се извърна към него с поглед, пълен с горчивина и гняв.

— Във вестниците пишеше, че той е бил убит от наркомафията, като отмъщение за това, което им бе сторил навремето…

— Уви, не. Хората, които свършиха това, наистина търгуват с наркотици. Но основното им занимание е да поставят бомби на обществени места, главно в Британия.

— Но защо? Защо тези проклети ирландци са се интересували от Улрих?

— Те не се интересуваха от него, скъпи Рауз. Те искаха да разберат за какво сте отишъл в действителност в Хамбург и мислеха, че вашият приятел може би знае нещо. Или поне подозира. И той наистина подозираше. Изглеждаше убеден, че вашите извъртания за измислените американски терористи прикриват съвсем други цели. Тази информация, комбинирана с други съобщения, получени от Виена, ме накара да си мисля, че разговорът с вас може да се окаже интересен. Надявам се това да е така, мистър Рауз; искрено се надявам на това заради вас. А сега дойде времето да поговорим. Но не тук.

Двама мъже се появиха зад Рауз. Те бяха едри и мургави.

— Мисля, че трябва да се поразходим малко — почти заповяда Ал-Мансур.

— Да не би тази разходка да е от онези, от които хората не се завръщат? — попита Рауз.

Хаким Ал-Мансур се изправи.

— Зависи дали ще можете да отговорите задоволително на няколко прости въпроса — изрече сериозно той.

Маккрийди, предупреден от Дани, очакваше колата, когато тя се появи от портала на „Аполония“ и излезе на пътя. Той видя как колата на либийците, в която се намираше Рауз, седнал отзад между две горили, завива и се отдалечава от хотела.

— Ще ги последваме ли, шефе? — попита Бил от задната седалка на ориона.

— Не — отряза Маккрийди. Да се опитат да ги проследят със загасени фарове, щеше да бъде самоубийство по тези остри завои. А ако пуснеха предните фарове, биха сложили край на играта. Ал-Мансур бе избрал добре терена. — Ако той се върне, ще ни каже какво е станало. Ако не се върне… Е, добре, поне влезе в играта. Сега неговата легенда ще бъде внимателно проверена. До сутринта ще разберем дали са налапали въдицата или са се усетили. Между другото, Бил, можеш ли да влезеш незабелязано в този хотел?

Бил го погледна, сякаш му бе нанесена смъртна обида.

— Пъхни това под вратата на неговата стая — каза Маккрийди и подаде на сержанта една туристическа брошура.

Пътуването продължи един час. Рауз се насилваше да не гледа назад. Но на два пъти, след като либийският шофьор бе успявал да се справи с трудни завои, той имаше възможност да хвърли един поглед към пътя, по който идваха. След тях не се виждаха фаровете на друга кола. На два пъти шофьорът отбиваше встрани от пътя, загасяше светлините и изчакваше в продължение на пет минути. Никой не мина покрай тях.

Малко преди полунощ пристигнаха пред една вила, явно притежавана от състоятелни хора, и влязоха през портал от ковано желязо. Рауз бе свален от колата и избутан през вратата, отворена от друг либиец с развито телосложение. Заедно с Ал-Мансур либийците ставаха петима. Твърде тежка компания.

Имаше още един мъж, очакващ ги в големия салон, в който го избутаха — грубо скроен от природата мъж, наближаващ петдесетте, с квадратна челюст, отпуснат корем, брутално лице и големи червени ръце. Не приличаше на либиец. Всъщност Рауз лесно го разпозна, но не се издаде. Лицето му се намираше в колекцията от снимки на Маккрийди и му бе представено като човек, когото някой ден може да види, ако се съгласи да се потопи в света на тероризма и на Близкия изток.

Франк Терпил беше ренегат от ЦРУ, уволнен от Управлението през 1971 година. Скоро след това той се отдаде на своето истинско призвание, което му носеше големи доходи — да доставя съоръжения за мъчения, оръжия за терористични операции и експертни съвети на режима на Иди Амин в Уганда. Когато угандийското изчадие бе свалено от власт и неговото Държавно бюро за разследване разтурено, той бе представен на Муамар Кадафи. Оттогава Терпил, понякога в сътрудничество с един друг ренегат, Едуин Уилсън, се бе специализирал в доставянето на богат асортимент от оръжие и технологии за най-радикалните терористични групи в Близкия изток, оставайки в същото време верен слуга на либийския диктатор.

Въпреки че бяха изминали петнадесет години, откакто той бе изхвърлен от общността на западните разузнавателни служби, в Либия все още го приемаха като американския експерт. Това му помагаше да прикрие факта, че през последните години той бе изгубил напълно представа за живота на Запад.

Наредиха на Рауз да седне на един стол в средата на стаята. Мебелите бяха в калъфи, по които сивееше равен слой прах. Очевидно вилата се притежаваше от заможно семейство, което я посещаваше по време на отпуските и я държеше заключена през зимата. Либийците просто се бяха настанили в нея за тази вечер, поради което и не си направиха труда да слагат на Рауз превръзка на очите.

Ал-Мансур свали една покривка и се намести претенциозно в представителен стол с висока облегалка. Една крушка висеше над Рауз. Либиецът кимна на Терпил и той се приближи тромаво.

— О’кей, момче, нека да започваме. Казват, че си обикалял в Европа, за да търсиш оръжия. Много специални оръжия. Какви, по дяволите, са истинските ти намерения?

— Правя проучване за нов роман. Опитах се да обясня това хиляда пъти. Става въпрос за роман. Такава е моята професия, такива са моите занимания. Пиша детективски романи. За войници, шпиони, терористи — измислени терористи.

Терпил го удари веднъж странично по лицето, не особено силно, но достатъчно, за да даде да се разбере, че ще последват още и много по-тежки удари.

— Престани да говориш глупости — изрече той, без да влага ненавист в думите си. — Ще изтръгна истината независимо от всичко, по един или по друг начин. Можем да го направим и безболезнено — за мене е все едно. За кого работиш?

Рауз започна да разправя историята бавно, както бе инструктиран, понякога припомняйки си фактите точно, понякога проявявайки колебание относно една или друга подробност.

— В кое списание?

— „Солджър ъф Форчън“.

— Кой брой?

— От април… май, миналата година. Всъщност да, от май, не от април.

— Какво пишеше в обявата?

— НУЖДАЕМ СЕ ОТ ОРЪЖЕЕН ЕКСПЕРТ, ЖИВЕЕЩ В ЕВРОПА, ЗА ВЪЗЛАГАНЕ НА ИНТЕРЕСНА ЗАДАЧА… нещо от този сорт. Имаше пощенска кутия.

— Глупости. Получавам това списание всеки месец. Не съм виждал такава обява.

— Имаше. Може да проверите.

— О, той ще провери — промърмори Ал-Мансур от ъгъла на стаята. Той си водеше записки в един бележник с тънък златен химикал.

Рауз знаеше, че Терпил блъфира. Такава обява имаше по страниците на „Солджър ъф Форчън“. Маккрийди я бе открил и с помощта на няколко телефонни разговора със своите приятели от ЦРУ и ФБР бе обезпечил, или поне така Рауз ревностно се надяваше, да прикрият подателя на обявата, който може да отрече, че някога е получавал отговор от мистър Томас Рауз от Англия.

— Значи, ти им писа.

— Да. Писах им открито. Пратих им моя адрес. Осведомих ги за моя опит и областите, в които можех да им бъда полезен. Дадох им указания как да се свържат с мене, ако желаят да ми отговорят.

— Които бяха?…

— Малка обява в лондонския „Дейли Телеграф“. — Той цитира нейното съдържание. Запомнил го бе наизуст.

— Обявата появи ли се? Те осъществиха ли контакта?

— Да.

— На коя дата?

Рауз каза датата. Предишният октомври. Маккрийди бе открил и тази обява. Тя бе избрана напосоки, една съвсем оригинална малка обява от някакъв невинен британски гражданин, но затова пък с текст, който подхождаше. Редакцията на вестника се съгласи да подправи данните, за да покаже, че подателят е американец, който е платил за съобщението в брой.

Разпитът продължаваше. Рауз разказа за телефонното обаждане, което бе получил от Америка, след като публикувал на свой ред обява в „Дъ Ню Йорк Таймс“. (Това също бе открито след внимателно преглеждане, продължило часове — действителна обява с британски телефонен номер под нея. Личният телефонен номер на Рауз бе сменен, за да съответства на него.)

— Защо използвахте този обиколен начин за осъществяване на контакт?

— Нуждаех се от дискретност, в случай че подателят на оригиналната обява се окаже някой луд. Сметнах също така, че моята потайност може да го впечатли.

— И направи ли му впечатление?

— Очевидно. Техният представител каза, че им е допаднала. Уредиха среща.

Кога? Миналия ноември. Къде? В хотел „Жорж Цинк“ в Париж. Как изглеждаше той?

— Млад, добре облечен, с хубаво произношение. Не бе регистриран в хотела. Направих проверка. Представи се като Галвин Полард. Със сигурност фалшиво име. Изглеждаше като юпи.

— Като какво?

— Млад, действащ в името на успеха професионалист — изговори провлачено Ал-Мансур. — Започваш да губиш представа за живота оттатък.

Терпил почервеня. Разбира се, срещал бе някъде този термин, но го бе забравил. Какво каза той? Той спомена, че представлява група от ултрарадикално мислещи хора, които са отвратени и уморени от Рейгъновата администрация, от неговата омраза към Съветите и към Третия свят и особено от използването на американски самолети и пари на данъкоплатците, за да се хвърлят бомби върху невинни жени и деца в Триполи.

— И той ти показа списък с това, което търсеше?

— Да.

— Този списък?

Рауз погледна бегло към листа. Беше копие от списъка, който бе показал на Карягин във Виена. Руснакът сигурно притежаваше изключителна памет.

— Да.

— Но това са Клейморски мини, за Бога! Semtex-H. Чанти със скрити бомби. Всички те се произвеждат по най-съвременна технология. Какво, по дяволите, искаха да правят с всичко това.

— Каза, че неговите хора искат да нанесат удар. Истински удар. Спомена за Белия дом. И за Сената. Изглеждаше голям мераклия за Сената.

След това се остави да измъкнат подробности за паричната страна на въпроса. Сметката в Кредитенанщалт в Аахен с половин милион долара в нея. (Благодарение на Маккрийди, там наистина имаше такава сметка, датирана обратно за съответния период. Знаеха, че банковата тайна не се пази толкова стриктно. Либийците биха могли да проверят сметката, ако искаха да сторят това.)

— За каква сума се включи?

— Предлагаха двадесет процента комисионна. Сто хиляди долара.

— Дреболия.

— Но не и за мене.

— Нали пишеш детективски романи.

— Те не се продават толкова добре. Като оставим настрана отзивите от издателя. Исках да спечеля някой и друг боб.

— Боб?

— Шилинги — промърмори Ал-Мансур. — Британският израз за зелено.

В четири часа сутринта Терпил и Ал-Мансур прекратиха разпита и отидоха да се съвещават. Проведоха разговора в една съседна стая.

— Може ли наистина да има радикална група в Щатите, готова да извърши терористична акция в Белия дом или в Сената? — попита Ал-Мансур.

— Сигурно — каза плещестият американец, който мразеше своята страна. — В държава с такива размери могат да се намерят всякакви чудаци. Господи, една Клейморска мина в чанта, оставена на поляната пред Белия дом. Можеш ли да си го представиш?

Ал-Мансур си го представяше. Клейморската мина е едно от най-унищожителните осколочни взривни устройства, което някога е било изобретявано. Оформена като диск, тя подскача нагоре, когато избухне, след което изстрелва хиляди сачмени лагери на нивото на човешки ръст. Една от тези летящи осколки може да премине през стотици човешки същества. Взривена в сградата на някоя железопътна гара, тя ще остави малко живи от хилядите пътници, намиращи се там. По тази причина продажбата на тези мини е строго забранена от американците. Но винаги могат да се намерят аналози…

В четири и половина двамата се върнаха в салона. Макар Рауз да не го знаеше, съдбата бе благосклонна към него тази вечер. Ал-Мансур трябваше да представи без повече да отлага нещо на своя Ръководител, за да задоволи неговото настойчиво желание за отмъщение срещу Америка; на Терпил му бе необходимо да докаже на своите господари, че все още той е човекът, от когото се нуждаят за съвет относно Америка и Запада. В края на краищата двамата повярваха на тази история по причината, поради която много хора вярват в нещо — защото много им се иска да е така.

— Свободен сте, мистър Рауз — изрече Ал-Мансур благо. — Ще направим проверка, разбира се, и ще поддържаме връзка с вас. Останете в „Аполония“, докато аз или някой друг, изпратен от мене, не ви се обади.

Двете горили, които го доведоха, го върнаха обратно с колата и го оставиха пред вратата на хотела, преди да изчезнат. Когато влезе в своята стая, той включи осветлението, тъй като изгряващото слънце все още не бе разпръснало мрака в апартаментите със западно изложение. От другата страна на долината Бил, който беше дежурен, включи портативната радиостанция и събуди Маккрийди в неговия хотел в Педхоулас.

Рауз се наведе да вземе нещо, подаващо се изпод килима в стаята. Беше рекламна брошура, канеща гостите да посетят историческия манастир Кикко и да почетат златната икона на Девата. Отстрани бе написано с молив: 10 преди обед.

Рауз нави часовника да звънне след три часа.

— Надзирателят Маккрийди — промърмори той и се унесе.

4.

Кикко, най-големият манастир в Кипър, е бил построен през дванадесети век от византийските императори. Те избрали добре мястото, като се има предвид, че животът на монасите трябва да бъде прекаран в уединение, съзерцание и самота.

Огромната постройка се намира високо на един връх западно от долината Маратхаса и е така усамотена, че само два пътя водят към нея — по един от всяка страна. Малко под манастира двата пътя се съединяват в един, който се насочва нагоре към манастирската врата.

Подобно на византийските императори, Маккрийди също бе избрал добре своята позиция. Дани бе останал в каменната колиба, оттатък долината, за да наблюдава прозорците на стаята, в Която бе отседнал Рауз, докато Бил бе потеглил към Кикко с един мотоциклет, нает за него от говорещия гръцки Маркс. Когато се зазори, сержантът от САС бе вече добре скрит зад боровите дръвчета над единичния път, който водеше към манастира.

Той забеляза колата на Маккрийди да пристига, шофирана от Маркс, и се заоглежда, за да види дали не идва някой друг. Ако се появеше някой от ирландското трио или либийската кола (те бяха забелязали нейния номер), Маккрийди щеше да бъде предупреден от портативната радиостанция и щеше да се изпари. Но само обичайният поток от туристи, повечето от които гърци и кипърци, се носеше нагоре по пътя в тази майска утрин.

През нощта шефът на СИС в Никозия бе изпратил един от младите си служители в Педхоулас с няколко съобщения от Лондон и с трета радиостанция. И двамата сержанти, както и Маккрийди сега имаха по една.

В осем и половина Дани докладва, че Рауз се е появил на терасата и е закусил леко с кифличка и кафе. Не е имало никаква следа от Махони и неговите две приятелчета, нито от фустата на Рауз от предната вечер, нито от който и да е от останалите гости на хотела.

— Той изглежда изморен — каза Дани.

— Никой не е рекъл, че това ще бъде почивка за който и да е от нас — озъби се Маккрийди от неговото си място в двора на манастира двадесет мили по-нататък.

В девет и двадесет Рауз напусна стаята. Дани осведоми за това. Рауз се отправи с колата вън от Педхоулас, преминавайки край голямата изрисувана църква на името на Архангел Михаил, която доминираше над планинското село, и зави на северозапад по пътя за Кикко. Дани продължи своето наблюдение върху хотела. В девет и половина прислужницата влезе в стаята на Рауз и дръпна завесите. Това направи по-лек живота на Дани. Други завеси бяха дръпнати от прозорците на хотела, обърнати към долината. Въпреки слънцето, което светеше право в очите му, сержантът бе възнаграден от Моника Браун, поемаща в продължение на десет минути дълбоко въздух съвсем гола пред своя прозорец.

— По-добре е от Южен Армаг — промърмори благодарният ветеран.

В десет без десет Бил докладва, че колата на Рауз се е появила, изкачваща се по стръмния и криволичещ път към Кикко. Маккрийди се изправи и влезе вътре, учудвайки се на робския труд, с който са били довлечени тези масивни камъни толкова високо в планината и на умението на майсторите, които бяха изрисували с тънки листа от злато фреските в червено и синьо, украсявайки с тях сладникаво окадения с тамян интериор.

Рауз го откри пред прочутата златна икона на Девата. Отвън Бил се увери, че подир Рауз не идва никаква опашка и подаде на Маккрийди два двойни сигнала до портативната радиостанция, намираща се във вътрешния джоб на неговия началник.

— Изглежда си чист — промърмори Маккрийди, когато Рауз се появи до него. Нямаше нищо странно в това да се говори на нисък глас; всички останали туристи около тях разговаряха шепнешком, сякаш се страхуваха да нарушат покоя на святото място. — И така, да започнем ли от началото — продължи Маккрийди. — За последен път те видях, когато излетя от летището на Ла Валета за твоята съвсем кратка визита до Триполи. Оттогава, ако обичаш, с всички подробности.

Рауз започна от началото.

— А, значи се срещна с прочутия Хаким Ал-Мансур — каза Маккрийди няколко минути по-късно. — Едва ли съм се надявал, че самият той ще се появи на летището. Съобщението на Карягин от Виена трябва наистина да е погъделичкало неговото любопитство. Продължавай.

Част от изложението на Рауз можеше да се потвърди от наблюденията на Маккрийди и двамата сержанти — бледоликият млад агент, който бе следил Рауз обратно до Ла Валета и бе видял неговото излитане за Кипър, вторият агент в Никозия, който бе вървял по петите му, докато не потегли към планините.

— Забеляза ли моите двама сержанти? Твоите бивши колеги?

— Не, нито веднъж. Дори трябваше да се убеждавам, че те са някъде наблизо — каза Рауз. Двамата се втренчиха нагоре към Мадоната, която ги гледаше със спокойни състрадателни очи.

— О, те се намират на мястото си — поклати глава Маккрийди. — Единият в момента е навън, за да гледа дали някой от нас двамата не е проследен. Всъщност твоите приключения им доставят доста голямо удоволствие. Когато всичко това свърши, можете да ги споделите на чашка. Но още не е дошло времето. И така… след като пристигна в хотела…

Рауз изпусна незначителните подробности до момента, в който забеляза Махони и неговите приятели.

— Почакай малко, а момичето. Коя е тя?

— Просто случайна позната. Отглежда в Америка състезателни коне и в момента очаква пристигането на три арабски жребеца, които е закупила миналата седмица на пазара на едногодишни животни в Хама, Сирия. Моника Браун. С е накрая. Няма проблеми, просто компания за вечерята.

— Сигурен ли си?

— Да, Сам, напълно. Най-обикновена жена. При това доста привлекателна, ако си забелязал.

— Забелязахме го — промърмори Маккрийди. — Продължавай.

Рауз описа пристигането на Махони и подозрителните погледи, които бе засякла неговата компаньонка.

— Мислиш, че те е познал? От бензиностанцията?

— Не би могъл да го направи — каза Рауз. — Аз имах вълнена шапка, смъкната до очи, неколкодневна брада по цялото лице и се намирах полускрит зад бензиноколонката. Не, той би гледал втренчено така всеки англичанин, докато не чуе акцента. Знаеш колко много ни мрази.

— Може би. Продължавай.

Внезапното появяване на Хаким Ал-Мансур и продължилият цяла вечер разпит от Франк Терпил бяха това, което наистина заинтересува Маккрийди. Той прекъсна Рауз десетина пъти, за да доизясни някои дребни подробности.

Измамника носеше книга с твърди корици за кипърските църкви и манастири, строени във византийско време. Докато Рауз говореше, той си водеше пространни бележки, пишейки върху гръцкия текст. Никаква видима следа не се появяваше от върха на неговия молив — текстът щеше да се появи по-късно, след като го обработят с химикали. Всеки наблюдател би си помислил, че той записва своите впечатления за това, което виждаше наоколо.

— Дотук добре — изрече замислено Маккрийди. — Тяхната операция за доставка на оръжие изглежда всеки момент ще започне, очаквайки нечие височайше разрешение. Появата на Махони и Ал-Мансур в един и същ хотел в Кипър едва ли може да означава нещо друго. Това, което ни е необходимо да знаем, е кога, къде и как. По суша, по въздух или по море? От къде до къде. И превозното средство. Дали ще го превозят по въздуха, с камион или товарен кораб?

— Все още си сигурен, че осъществяват операцията? Няма да се откажат от всичко това?

— Сигурен съм?

Нямаше нужда да го казва на Рауз. Не бе необходимо той да знае. Но в СИС бяха получили ново съобщение от либийския доктор, който се грижеше за Муамар Кадафи. Когато пристигнеше, пратката щеше да съдържа оръжие за различни терористични организации. Една част от тях за баските сепаратисти в Испания, ЕТА. По-голямо количество за френската ултралява група Аксион Директ. Немалка партида за малобройните, но сеещи смърт белгийски терористи от ССС. Внушителен подарък за Фракция Червена армия в Германия, който без съмнение щеше да се използва по баровете, посещавани от американски военнослужещи. Повече от половината от пратката за ИРА.

Бе докладвано, че една от задачите на ИРА щеше да бъде убийството на американския посланик в Лондон. Маккрийди подозираше, че ИРА, загрижена за своите операции за набиране на средства в Америка, щеше по всяка вероятност да прехвърли изпълнението на тази задача на германската фракция, наследила Баадер-Майнхоф, твърде намалена по числен състав, но все още готова да изпълнява поръчки в замяна на оръжие.

— Попитаха ли те къде би желал да доставят пратката за американската терористична група, в случай, че се съгласят на сделката?

— Да.

— И ти им каза?

— Където и да е в Западна Европа.

— А твоят маршрут за прехвърлянето й в Америка?

— Описах им го според твоите инструкции. Ще прехвърля пратката, която е съвсем малка по обем, от мястото на тяхната доставка до един нает гараж, известен само на мен. Ще се върна с туристически фургон със скрити прегради зад стените. Ще се прехвърля на север с фургона през Дания, с ферибота до Швеция, след това до Норвегия и оттам ще се кача на един от многобройните товарни кораби, прекосяващи Атлантика до Канада. Просто още един турист, решил да прекара почивката си сред девствената природа.

— Те одобриха ли плана?

— Терпил го одобри. Каза, че е умело скроен. Ал-Мансур възрази, че това би означавало да се прекосят няколко граници. Аз посочих, че в периода на отпуските туристическите фургони се стичат по пътищата на Европа и че на всяка граница бих могъл да казвам, че пътувам за летището на следващата столица, за да посрещна съпругата и децата си. Той кимна няколко пъти.

— Добре. Ние направихме нашия ход. Сега ще трябва да изчакаме, за да видим дали си ги убедил. Другояче казано, дали тяхната жажда за отмъщение срещу Белия дом ще се окаже по-силна от обичайната предпазливост.

— Какво ще стане по-нататък? — попита Рауз.

— Ти се връщаш в хотела. Ако те се хванат на твоя план и включат твоето оръжие в пратката, Ал-Мансур ще се свърже с тебе лично или чрез куриер. Изпълнявай точно неговите нареждания. Аз ще осъществя среща с тебе за доклад по ситуацията само в случай, че обстановката е чиста.

— А ако откажат? Ако не се хванат на плана?

— Тогава ще се опитат да те накарат да замлъкнеш. Вероятно ще натоварят с тази работа Махони и неговите момчета като проява на доверие. Така ще имаш възможност да разчистиш сметките си с Махони. А и сержантите ще се намират наблизо. Те ще се намесят, за да те измъкнат жив.

По дяволите с тази тяхна намеса, помисли си Рауз. Това би разкрило участието на Лондон в заговора. Ирландците щяха да го разгласят и пратката щеше да стигне до тях по друг маршрут, в друго време и на друго място. Така че щеше да бъде оставен сам, ако Ал-Мансур решеше да го ликвидира директно или чрез подставени лица.

— Искаш ли портативна радиостанция, с която да ни предупредиш? — попита Маккрийди. — Нещо, което да ни вдигне на крака?

— Не — каза кратко Рауз. Нямаше смисъл да взема радиостанция. Знаеше, че няма да дойдат.

— Тогава се върни в хотела и чакай — каза Маккрийди. — И се опитай да не се изморяваш прекалено с хубавата мисис Браун. С е накрая. По-късно може да се нуждаеш от силата си.

Той се отдели от Рауз и потъна в множеството. Лично за себе си също знаеше, че не би могъл да се намеси, ако либийците или ирландците се опитат да ликвидират Рауз. Неговото решение, в случай че либийската лисица се усъмни в Рауз, бе да доведе много по-голяма помощна група, която да постави под наблюдение Махони. Щом пратката потеглеше, Махони щеше да започне да действа. Сега, след като го откри, бе по-добре да заложи на ирландеца като следа, по която щяха да стигнат до оръжието.

Рауз завърши обиколката из манастира и се появи на ярката светлина, за да намери мястото, където бе оставил колата си. Бил, скрит зад борчетата на хълма под гробницата на бившия архиепископ Макариус, забеляза неговата поява на пътя и предупреди Дани, че техният човек се връща обратно. Десет минути по-късно Маккрийди и Маркс потеглиха. По пътя надолу по хълма те качиха един кипърски селянин, стоящ край пътя и по този начин върнаха обратно Бил в Педхоулас.

Петнадесет минути след потеглянето от радиостанцията на Маккрийди се чу пращене. Обаждаше се Дани.

— Махони и неговите хора току-що влязоха в стаята на нашия човек. Обръщат всичко. Да изляза ли на пътя, за да го предупредя.

— Не — нареди Маккрийди, — остани на място и поддържай връзка.

— Ако ускоря, можем да го изпреварим — предложи Маркс.

Маккрийди погледна часовника си. Безсмислен жест. Той въобще не си правеше труда да пресмята оставащите мили до Педхоулас и скоростта, с която се движеха.

— Твърде късно — каза, — няма да можем да го стигнем.

— Горкият стар Том — рече Бил от задната седалка. Изненадващо за неговите подчинени, Сам Маккрийди изгуби контрол върху нервите си.

— Ако се провалим, ако тази лайняна пратка мине, Бог да е на помощ на купувачите в Хародс, на туристите в Хайд парк, на жените и децата в тая наша проклета страна — озъби се той грубо.

В колата владееше гробна тишина по целия оставащ път до Педхоулас.

Ключът за стаята на Рауз все още висеше на мястото си в рецепцията. Той си го взе сам — зад бюрото нямаше никой — и се качи горе. Ключалката на стаята не бе разбита; Махони бе използвал ключа и го бе върнал обратно. Но вратата бе оставена незаключена. Рауз си помисли, че прислужничката може все още да оправя леглото, ето защо влезе без никакви предпазни мерки.

Мъжът, скрит зад вратата, го тласна с всички сили напред, изваждайки го от равновесие. Вратата се затръшна обратно, а здравенякът застана там, препречвайки достъпа до нея. Фотографиите, направени от Дани от далечно разстояние, бяха изпратени до Никозия с помощта на куриер преди зазоряване, предадени по факса на Лондон и заснетите на тях лица идентифицирани. Здравенякът се казваше Тим О’Херлихи, убиец от Дерийската бригада, а мускулестият риж мъж до камината бе Иймън Кейн, изпълнител на присъди от името на ИРА в Западен Белфаст. Махони седеше на единствения стол в стаята близо до прозореца, чиито спуснати завеси прецеждаха ярката слънчева светлина.

Без да каже и дума, Кейн сграбчи залитналия англичанин и го притисна с лице към стената. Опитни пръсти претърсиха светкавично ризата и късите ръкави и двата крачола на панталоните. Ако Рауз бе взел предложения му от Маккрийди радиопредавател, щеше да бъде открит и да сложи край на играта още на това място.

В стаята цареше безпорядък, всички чекмеджета бяха отворени и изпразнени, а съдържанието на гардероба разхвърляно наоколо. За утеха на Рауз той не носеше нищо, което един писател, извършващ проучване, не би носил — бележници, схематично изложение на сюжета, туристически карти, брошури, портативна пишеща машина, дрехи и тоалетни принадлежности. Паспортът му се намираше в задния джоб на панталона. Кейн го измъкна и го подхвърли на Махони. Махони го прелисти набързо, но в него не видя нищо повече от това, което вече знаеше.

— Е, приятелю от САС, може би сега ще ми кажеш какво, по дяволите, правиш тук.

По лицето му играеше обичайната чаровна усмивка, но очите му не гледаха весело.

— Не знам за какво говорите — изрече Рауз с глас, пълен с възмущение.

Кейн замахна с юмрук и улучи Рауз в слънчевия възел. Можеше да го избегне, но О’Херлихи стоеше зад него, а Кейн от едната му страна. Шансовете му бяха незначителни, дори ако го нямаше Махони. Рауз изпъшка и се преви, като се подпря на стената, едва поемайки си дъх.

— Не знаеш? Не знаеш? — Махони не помръдна от стола. — Е, добре, обикновено използвам други средства за обяснение вместо думи, но за теб, приятелю от САС, ще направя изключение. Един от моите приятели в Хамбург установи твоята самоличност преди няколко седмици. Том Рауз, бивш капитан от Специалния полк на Военновъздушните сили — добре известен на ирландския народ клуб от ентусиасти — който обикаля и задава забавни въпроси. Неочаквано се появява в Кипър, точно когато аз и моите приятели се опитваме да прекараме спокойно почивката си. И така, още веднъж, какво правиш тук?

— Виж — започна Рауз. — О’кей, аз бях в полка. Но напуснах. Не можех повече да понасям работата там. Изобличих всичките кучи синове в него. Преди три години. Аз съм вън от играта. Британските служби дори не биха се изпикали върху мен, ако ми пламне главата. Сега пиша романи, за да си изкарвам хляба. Детективски романи. Това е.

Махони кимна на О’Херлихи. Юмрукът отзад го улучи в бъбреците. Той изкрещя и се свлече на колене. Въпреки неравенството, Рауз би могъл да отвърне на ударите и да свърши поне с единия от тях, а може би и с двамата, преди той самият да издъхне. Вместо това той преглъщаше болката, рухнал на колене. Въпреки арогантността на Махони, подозираше, че шефът на терористите е объркан. Трябва да бе забелязал разговора между Рауз и Хаким Ал-Мансур на терасата предната вечер, преди да потеглят с колата. Рауз се бе върнал след продължилия цяла вечер разпит. А Махони очакваше да получи твърде голям подарък от Ал-Мансур. Не, човекът на ИРА нямаше намерение да го убива — все още. Той просто се забавляваше.

— Лъжеш ме, приятелю от САС, а на мен това не ми харесва. Чувал съм и друг път тази просто-си-върша-моето-проучване история. Виждаш ли, ние ирландците сме литературно много добре образовани хора. А някои от въпросите, които си задавал, въобще не са литературни. В такъв случай какво правиш тук?

— Трилъри — изхриптя Рауз. — Трилърите в днешно време трябва да са акуратно написани. Не можеш да минеш с неясни обобщения. Погледнете Льо Каре, Кланси — Мислиш, че те не проучват и най-дребния детайл? Това е единственият начин в днешни времена…

— Нима? И онзи известен джентълмен от другата страна на морето, с когото вчера говори, сигурно е един от твоите съавтори.

— Това е наша работа. По-добре питай него.

— О, попитах го, приятелю от САС. Тази сутрин, по телефона. Той ме помоли да не те изпускам от очи. Ако зависеше от мен, щях да накарам момчетата да те хвърлят от най-високата планина. Но моят приятел ме моли само да не те изпускам от поглед. Което ще правя ден и нощ, докато не напуснеш. Но това бе всичко, което той ме помоли. А сега, само между нас, ето ти малко сгрявка заради старите времена.

Кейн и О’Херлихи се нахвърлиха върху него. Махони гледаше. Когато краката на Рауз омекнаха, той се свлече на пода, превивайки се на две, опитвайки се да защити долната част на корема и гениталиите. Намираше се твърде ниско, за да го налагат с юмруци, ето защо го заритаха с крака. Той извиваше главата си, за да избегне сътресението на мозъка, усещайки как върховете на обувките се впиват с тъп звук в гърба, рамената, гърдите и ребрата, задушавайки се от болката, докато мракът не се смили над него след един удар с ритник в задната част на главата.

Дойде в съзнание подобно на хората, които претърпяват автопроизшествие; най-напред осъзнавайки предпазливо, че не е мъртъв и чак после усещайки болката. Под ризата и панталона тялото му пламтеше от натъртвания.

Лежеше по лице и известно време разглеждаше шарките по килима. След това се обърна по гръб: грешка. Прокара ръка по лицето си. Една подутина под лявото око, иначе горе-долу същото лице, което бе бръснал от години. Опита се да седне и потрепери от болка. Една ръка го прегърна зад раменете и облекчи усилията му да застане в седнало положение.

— Какво, по дяволите, се е случило тук? — попита тя. Моника Браун бе коленичила до него, обхванала раменете му с едната си ръка. Хладните пръсти на дясната й ръка докоснаха подутината под окото му.

— Минавах по коридора и видях вратата открехната…

Доста голямо съвпадение, рече си той, но след това пропъди тази мисъл.

— Трябва да съм загубил съзнание и да съм се ударил, когато съм паднал — продължи.

— Кога стана това — преди или след като претършува стаята?

Той се огледа наоколо. Бе забравил за обърнатите чекмеджета и разхвърляните дрехи. Тя разкопча ризата му отпред.

— Господи, доста здраво си паднал — това бе всичко, което каза. После му помогна да се изправи и го заведе до леглото. Бутна го внимателно назад, повдигна краката му и ги намести на дюшека.

— Недей да мърдаш оттук — разпореди тя ненужно. — Имам малко мехлем за разтриване в моята стая.

Върна се след няколко минути, затвори вратата след себе си и обърна ключа. Разкопча памучната му риза и я издърпа от раменете, цъкайки при вида на синините, които украсяваха торса и ребрата му.

Почувства се безпомощен, но тя изглежда знаеше какво върши. Корковата тапа на едно малко шишенце бе отпушена и пръстите й се заеха внимателно да разтриват мехлема по натъртените места. Започна да го смъди. Изохка.

— Ще ти се отрази добре, ще смъкне подутините, ще помогне да се разнесат кръвоизливите. Обърни се обратно.

Тя започна да разтрива с мехлема натъртените места на раменете и гърба.

— Защо носиш мехлем със себе си? — измънка той. — Всичките ли твои кавалери, с които вечеряш свършват по този начин?

— Той е за коне — обясни кратко тя.

— Благодаря много.

— Престани да суетничиш, има същия ефект и върху глупави мъже. Обърни се по гръб.

Изпълни заповедта. Тя стоеше над него със златисто руса коса, падаща на раменете.

— Ритаха ли те и по краката?

— Навсякъде.

Тя разкопча колана на панталоните му, дръпна ципа и ги смъкна, без да се суети. Тези действия не бяха непознати за една млада жена, чийто съпруг пие твърде много. Освен подутия десен глезен, по бедрата му имаше още половин дузина посинели петна. Разтри мехлема и по тях. След като отмина смъденето, усещането бе на истинско удоволствие. Напомняше му за дните, когато играеше ръгби в училище. Тя спря и остави шишето.

— Да не би и това да е натъртено? — попита тя.

Той погледна надолу към боксерките си. Не, това не бе подуто от натъртване.

— Слава Богу — промърмори. Обърна се гърбом и посегна към ципа отзад на кремавата си шантунгова рокля. Процеждащата се през завесите светлина придаваше на стаята малко хладен отблясък.

— Къде си се научила да масажираш така? — попита той.

След побоя и масажа се чувстваше отпуснат. Приспа му се.

— В Кентъки по-малкият ми брат участваше като аматьор в надбягвания с коне — обясни тя. — Няколко пъти го оправях.

Кремавата рокля се свлече по тялото й и се събра на пода. Носеше миниатюрни дамски бикини. На гърба й не се виждаха презрамки от сутиен. Въпреки големината на гърдите й, тя не се нуждаеше от него. Обърна се. Рауз преглътна.

— Но това — каза тя, — не съм го учила от никой брат.

Помисли си смътно за Ники в Глоусестершайр. Никога не бе й изневерявал, откакто се ожени за нея. Но, увещаваше се той, един боец се нуждае от утеха от време на време и ако тя му се предлагаше, нямаше да е човешко да откаже.

Протегна ръце към нея, когато тя го възседна, но тя го хвана за китките и ги притисна обратно към възглавницата.

— Стой неподвижно — му прошепна. — Твърде си зле, за да участваш.

В следващия час обаче тя изглеждаше доволна от неговите усилия да й докаже, че е сбъркала в преценката.

Малко преди четири жената се изправи и прекоси стаята, за да дръпне завесите. Слънцето бе преминало зенита си и се движеше към планините. От другата страна на долината Дани, сержантът, нагласи фокуса на бинокъла и промърмори:

— Том, дърти мръснико.

Любовната история продължи три дни. Нито конете пристигаха от Сирия, нито Рауз получаваше съобщение от Ал-Мансур. Тя се обаждаше редовно на нейния агент на брега, но отговорът неизменно бе: Утре. Ето защо се разхождаха в планината и си правеха пикници високо над черешовите градини — там, където започваха иглолистните дървета и където правеха любов върху боровите иглички.

Закусваха и обядваха на терасата, докато Дани и Бил наблюдаваха смълчани от отсрещната страна на долината, а Махони и неговите приятели се мръщеха от бара.

Маккрийди и Маркс се намираха в техния хотел в Педхоулас, докато Маккрийди въвличаше в операцията хора, изпратени му от филиалите на СИС в Кипър и Малта. Доколкото Хаким Ал-Мансур не бе осъществил никакъв контакт с Рауз, за да покаже дали е приел или отхвърлил неговата измислена история, ключът се намираше в Махони и двамата му колеги. Те ръководеха опасното начинание на ИРА; докато стояха без да действат, пратката не би тръгнала. Двамата сержанти от САС щяха да продължат да се занимават с Рауз; останалите щяха да държат ирландците под непрекъснато наблюдение.

На втория ден, след като Рауз и Моника правиха за първи път любов, екипът на Маккрийди бе заел позиция, разпръснат по хълмовете, покривайки всеки път, излизащ и влизащ в района с наблюдателни постове в планината.

Телефонната линия до хотела бе прихваната, за да се подслушват разговорите. Дежурните по подслушването се настаниха в съседния хотел. Малка част от новодошлите можеха да говорят гръцки, но за щастие имаше достатъчно туристи, още една дузина сред които не предизвикваше подозрение.

Махони и неговите хора не излязоха нито веднъж от хотела. Те също очакваха нещо; посещение или телефонно обаждане, или изпратено на ръка съобщение.

На третия ден Рауз се събуди както винаги малко след зазоряване. Моника продължаваше да спи и Рауз бе този, който взе подноса със сутрешното кафе от келнера на вратата. Когато вдигна каничката с кафе, за да налее първата си чаша, забеляза сгънатия лист хартия под нея. Сложи листа между чашата и чинийката, наля кафето и се отправи към банята.

Съобщението бе кратко: КЛУБ „РОЗАЛИНА“, ПАФОС, 11 ВЕЧЕРТА. АЗИС.

Това създава проблем, мислеше си той докато пускаше водата върху накъсаните парченца от хартията, хвърлени в тоалетната чиния. Да се освободи от Моника за няколкото часа, които щеше да му отнеме отиването до Пафос и връщането обратно в среднощните часове, нямаше да бъде толкова лесно.

Проблемът бе решен на обяд, когато съдбата се намеси под формата на корабния агент на Моника, обадил се, за да съобщи, че трите жребеца ще пристигнат от Латакия в пристанището на Лимасол същата вечер и ще бъде ли тя така любезна да присъства там, за да наблюдава тяхното разтоварване и настаняването им в конюшните вън от пристанището.

Когато тя замина в четири часа, Рауз направи живота на двамата сержанти по-лек, като отиде до Педхоулас и позвъни на управителя на „Аполония“, за да му съобщи, че ще трябва да пътува за Пафос същата вечер и да го попита кой е най-добрият маршрут дотам. Съобщението бе записано от дежурните и предадено на Маккрийди.

Клуб „Розалина“ се оказа едно казино в сърцето на стария град. Рауз влезе в него малко преди единадесет часа и скоро откри стройната, елегантна фигура на Хаким Ал-Мансур, заел място край една от игралните маси. Столът до него бе свободен. Рауз се разположи на него.

— Добър вечер, мистър Азис, каква приятна изненада.

Ал-Мансур кимна важно. „Faites vos jeux“4 извика крупието. Либиецът постави няколко жетона с висока стойност в комбинация на по-големите числа. Рулетката се завъртя, танцуващото бяло топче избра да падне в жлеба с четворката. Либиецът не показа никакво раздразнение, когато прибираха чиповете му. Един-единствен удар би представлявал издръжката на семейството на някой либийски селянин в продължение на месец.

— Радвам се, че дойдохте — каза Ал-Мансур все така важно. — Имам новини за вас. Добри новини, ще бъдете доволен да ги чуете. Винаги е така приятно да съобщаваш добрите новини…

Рауз почувства облекчение. Фактът, че либиецът бе изпратил съобщение, вместо заповед до Махони да се освободи от англичанина завинаги някъде сред планините, бе обнадеждаващ. Сега нещата изглеждаха още по-добре.

Той наблюдаваше как либиецът загуби още една купчина жетони. Бе привикнал към изкушението на хазартните игри, смятайки рулетката за едно от най-глупавите и скучни творения на човека. Но по своята страст към хазарта арабите могат да се сравнят само с китайците и дори невъзмутимият Ал-Мансур бе омаян от въртящото се колело.

— Радвам се да ви съобщя — продължи Ал-Мансур, докато поставяше още чипове, — че нашият славен ръководител отстъпи пред вашата молба. Съоръженията, които търсите, ще бъдат доставени — без изключение. Това е. Каква е вашата реакция?

— Аз съм очарован — изрече Рауз. — Сигурен съм, че моите шефове ще ги използват… добре.

— Ние всички трепетно очакваме това. Ще разполагате с, както вие британските войници казвате, обекта на изпълнението.

— Как бихте предпочели да ви платим? — попита Рауз.

Либиецът махна умолително с ръка.

— Приемете го като подарък от Народната Джамахирия, мистър Рауз.

— Много съм ви благодарен. Сигурен съм, че това ще споделят и моите шефове.

— Съмнявам се, защото вие бихте бил глупак, ако някога им кажете. А вие не сте глупак. Наемник, може би, но не и глупак. Така че, след като сега ще направите комисионна не от сто хиляди долара, а от половин милион, може би ще я разделите с мене? Да кажем поравно?

— Които ще влязат във фонда за борбата, нали така?

— Разбира се.

По-скоро капитал за неговото оттегляне, помисли си Рауз.

— Мистър Азис, сър, имате моята дума. Когато взема парите от клиентите, половината ще дойдат при вас.

— Надявам се — промърмори Ал-Мансур. Този път спечели и една купчина чипове бе избутана към него. Въпреки своята изисканост, той се зарадва. — Ръката ми е много дълга.

— Имайте ми доверие — каза Рауз.

— Това вече, скъпи приятелю, би било обидно… в нашата професия.

— Нужна ми е информация относно пратката. Откъде ще я взема. Кога.

— Ще научите. Скоро. Вие помолихте за пристанище в Европа. Мисля, че това може да се уреди. Върнете се в „Аполония“ и аз ще се свържа с вас много скоро.

Той се изправи и подаде на Рауз оставащите му чипове.

— Не напускайте казиното в следващите петнадесет минути — нареди. — Ето, забавлявайте се.

Рауз изчака петнадесет минути, след това осребри чиповете. Предпочиташе да купи на Ники нещо хубаво.

Напусна казиното и се отправи към колата. Заради тесните улички на стария град, възможността да се паркира някъде наблизо би дошла като награда дори в късните часове на нощта. Колата му се намираше две улици по-нататък. Той не забеляза Дани и Бил, които се криеха във входовете по неговия път. Когато доближи колата, един мъж в дрехи от син док метеше боклука от канавката с метла с дълга дръжка.

— Kili spera5 — изграчи старият уличен метач.

— Kili spera — отвърна Рауз. Той се спря за малко. Старецът бе един от онези, окончателно победени от живота, които вършеха черната работа навсякъде по света. Спомни си за парите на Ал-Мансур, извади една банкнота с голяма стойност и я пъхна в горния джоб на стареца.

— Скъпи мой Том — изгледа го отблизо уличният метач, — винаги съм знаел, че имаш добро сърце.

— Какво, по дяволите, правиш тук, Маккрийди?

— Просто продължавай да се мотаеш с ключовете за колата и ми разкажи какво се случи — нареди Маккрийди, като остави настрана метлата.

Рауз му разказа.

— Добре — рече Маккрийди. — Изглежда ще бъде кораб. Това вероятно означава, че ще добавят твоята малка пратка към много по-голямата, предназначена за ИРА. Да се надяваме, че ще е така. Ако изпратят твоята отделно по друг маршрут с друг контейнер, ще сме пак там, откъдето започнахме. Оставени с единствената надежда за Махони. Тъй като твоят товар е колкото за един туристически фургон, те могат да го натъпчат заедно с другия. Някаква идея за пристанището?

— Не, просто в Европа.

— Върни се в хотела и прави това, което е казал човекът — заповяда Маккрийди.

Рауз потегли. Дани тръгна подир него с мотоциклет, за да бъдат сигурни, че никой друг не го следва. Десет минути по-късно Маркс пристигна с колата и Бил, за да вземе Маккрийди. По обратния път той седна на задната седалка и се замисли.

Корабът, ако бъдеше кораб, нямаше да плава под либийски флаг. Твърде очевидно би било. Може би нает товарен кораб с капитан и екипаж, които не задават въпроси. Имаше голям брой такива, които плаваха по Източното Средиземноморие, а кипърският флаг бе за предпочитане.

Ако го наемеха от този район, той трябваше да отплава до някое либийско пристанище, за да натовари оръжията, които щяха вероятно да бъдат скрити под напълно редовен товар, като опаковани в кашони маслини или фурми. Групата от ИРА сигурно щеше да отпътува с кораба. Когато напуснат хотела, щеше да е жизненоважно да ги проследят до товарния док, за да узнаят името на кораба.

Планът по-нататък предвиждаше да се проследи плавателният съд с подводница, движеща се на дълбочина един перископ. Подводницата се намираше в очакване във водите около Малта. Самолет Нимрод на Кралските военновъздушни сили, излетял от Британската военна база край Акротири в Кипър, щеше да насочва подводницата до товарния кораб, след което щеше да изчезне.

Подводницата щеше да свърши останалата работа, докато плавателни съдове на Кралските военноморски сили не пресекат пътя на кораба в Ламанша.

Трябваше му името на кораба или поне пристанището, към което щяха да го насочат. Веднъж получил името на пристанището, той можеше да накара своите приятели от разузнавателната служба на Лойд да открият кои кораби са резервирали място и за кои дати. Това щеше да стесни избора. Не би се нуждаел повече от Махони, ако либийците кажеха това на Рауз.

Съобщението за Рауз пристигна двадесет и четири часа по-късно по телефона. Гласът не бе на Ал-Мансур. По-късно инженерите на Маккрийди проследиха източника до Либийското народно бюро в Никозия.

— Върнете се у дома, мистър Рауз. Много скоро с вас ще се осъществи контакт. Вашите маслини ще пристигнат на кораб в европейско пристанище. Ще се свържат с вас лично за подробностите по пристигането на пратката и нейното вземане.

Маккрийди разглеждаше листа с подслушания разговор в своята хотелска стая. Дали Ал-Мансур не е заподозрял нещо? Дали не е разбрал истината, но е решил и той от своя страна да блъфира? Ако подозираше кои са истинските господари на Рауз, той щеше да знае, че Махони и неговата група се намират също под наблюдение. И така, връщайки Рауз обратно в Англия, той може би целеше да се снеме наблюдението от Махони. Възможно е.

В случай че това бе не само вероятност, а истината, Маккрийди реши да играе и на двата фронта. Щеше да се раздели с Рауз, изпращайки го в Лондон, но филерите щяха да останат с Махони.

Рауз реши да съобщи новината на Моника сутринта. Той се бе върнал в хотела от Пафос преди нея. Тя пристигна от Лимасол в три сутринта, ободрена и възбудена. Нейните жребци се намирали в отлично състояние, прибрани в конюшня вън от Лимасол, разправяше му тя, докато се събличаше. Нуждаеше се единствено от приключване на формалностите по превоза, за да потегли с тях към Англия.

Рауз се събуди рано, но тя го бе изпреварила. Той погледна към празното място в леглото, след това тръгна по коридора, за да провери в нейната стая. Предадоха му съобщението от рецепцията — кратка бележка, пъхната в един плик с името на хотела.

Той въздъхна. На два пъти през главата му бе минала набързо мисълта, че тя е нещо по-различно от това, за което се представяше. Четейки нейната бележка, разбра, че е бил прав от самото начало — тя бе просто една обикновена жена. Той също имаше своя живот със своя провинциален дом и своята писателска кариера. И своята Ники. Изведнъж му се прииска ужасно силно да види Ники.

Карайки обратно към летището на Никозия, той предполагаше, че двамата сержанти се намират някъде зад него. Те наистина го следваха. Маккрийди не беше с тях. Използвайки шефа на СИС в Никозия, той се бе осведомил за полета на самолет от Кралските военновъздушни сили в посока Лайнъм, Уилтшайр, който щеше да пристигне преди полета на Бритиш Еъруейз, и вече се намираше на борда му.

Малко преди обяд Рауз хвърли един поглед от самолетния люк и видя зелените масиви на Троодоските планини да се отдалечават назад под крилото. Той си помисли за Моника и за Махони, все още подпиращ бара, и за Ал-Мансур и бе щастлив, че се връща у дома. Поне зелените полета на Глоусестершайр щяха да бъдат много по-сигурно място от водовъртежа на Леванта.

5.

Рауз се приземи малко след обяд, като се вземе предвид времето, спечелено от пътуването в западна посока. Маккрийди бе пристигнал един час по-рано, въпреки че Рауз не знаеше това. Когато слезе от самолета и се отправи към сградата на летището, той видя една елегантна млада жена, облечена в униформата на Бритиш Еъруейз, която държеше табелка с надпис: МИСТЪР РАУЗ.

Позна името си.

— А, има оставено съобщение за вас на информацията, която ще откриете веднага щом излезете от митницата — каза тя.

Макар и озадачен, той й благодари и продължи към сградата. Не беше казвал на Ники, че се прибира, искайки да я изненада. Съобщението гласеше: ПРИ СКОТ. ОСЕМ ВЕЧЕРТА. ЗА МЕНЕ ОМАРИ!

Той изруга. Това означаваше, че не би могъл да се прибере до сутринта. Колата му се намираше на паркинг — без съмнение, ако не се бе завърнал, експедитивната Фирма щеше да я прибере оттам и да я върне на неговата вдовица.

Той се оправи с формалностите, взе колата и ангажира стая в един от хотелите на летището. Имаше време да си вземе един душ, да се обръсне, да поспи и да си смени костюма. Тъй като възнамеряваше да погълне доста хубаво вино, щом Фирмата плащаше, той реши да отиде с такси до лондонския Уест Енд.

Най-напред се обади на Ники. Тя изпадна във възторг, гласът й трепереше от радост и успокоение.

— Всичко наред ли е с тебе, скъпи?

— Да, добре съм.

— И всичко свърши?

— Да, проучването приключи, с изключение на няколко допълнителни подробности, които мога да науча тук в Англия. Как прекара?

— О, чудесно. Всичко е наред. Познай какво се случи?

— Изненадай ме.

— Два дена след като тръгна, пристигна един мъж. Каза, че обзавежда голям апартамент за офис в Лондон и търси килими. Купи всичко, цялата наша стока. Плати в брой. Шестнадесет хиляди лири. Скъпи, ние сме богати.

Рауз стисна слушалката и се втренчи в копието на Дега на стената.

— Този купувач откъде беше?

— Мистър Да Коста? Португалец. Защо?

— Тъмнокос, с мургав цвят на кожата?

— Да, така мисля.

Арабин, каза си Рауз. Либиец. Което означаваше, че докато Ники се е намирала в плевника, където държаха стоката от килими, някой бе влязъл в къщата и вероятно поставил подслушвателно устройство в телефона. Мистър Ал-Мансур очевидно обичаше да изпипва добре своята работа. Ако се бе обадил на Ники от Виена, Малта или Кипър, както често се изкушаваше, щеше да издаде себе си и да провали операцията.

— Добре — каза той весело, — не ме интересува откъде е бил. Щом е платил в брой, значи всичко е наред.

— Кога ще си дойдеш? — попита тя възбудено.

— Утре сутринта. Искам да си там около девет часа.

В осем и десет той се появи в първокласния рибен ресторант на Маунт стрийт и бе придружен до една маса в ъгъла, на която се намираше Сам Маккрийди. Маккрийди обичаше ъгловите маси. На тях всеки посетител можеше да седи с гръб към стената, под прав ъгъл спрямо останалите, което е по-удобно за разговор, отколкото ако седят един до друг и при това всеки имаше възможност да гледа към ресторанта. Никога не оставяй гърба си оголен, му бе казал преди години един от офицерите, които го обучаваха. По-късно същият бе предаден от Джордж Блейк и си го получи в килията за разпити на КГБ. По-голямата част от своя живот Маккрийди бе прекарал с гръб, обърнат към стената.

Рауз поръча омар и поиска към него „Нойберг“. Маккрийди пожела неговият да бъде приготвен студен, гарниран с майонеза. Рауз изчака, докато келнерът не им наля по чаша вино и не се отдалечи. Тогава спомена за мистериозния купувач на килимите. Маккрийди дъвчеше с пълна уста бенбекулския омар, преглътна го и каза просто:

— По дяволите.

— Звънял ли си на Ники от Кипър преди да започнем да подслушваме телефона на хотела.

— Нито веднъж — каза Рауз. — Позвъних й за първи път от хотел „Пост хаус“ преди няколко часа.

— Добре. Това е и хубаво, и лошо. Хубаво, че не си изпуснал нещо по невнимание. Лошо, че Ал-Мансур е стигнал до там.

— О, той ще отиде по-далеч от това — каза Рауз, — не мога да бъда сигурен, но мисля, че ми се мярна един мотоциклет. Хонда. На паркинга, откъдето взех обратно колата си и пред хотела. Не го забелязах от таксито, но движението бе много интензивно.

— Дяволите да го вземат — помърмори Маккрийди с тревога в гласа. — Мисля, че си прав. Има една двойка на другия край на бара, които непрекъснато надничат насам. И гледат към нас. Не се обръщай, продължавай да ядеш.

— Мъж и жена, млади?

— Да.

— Познаваш ли ги?

— Така ми се струва. Във всеки случай мъжът ми е познат. Обърни се и повикай келнера. Опитай се да го забележиш. Права коса, увиснали мустаци.

Рауз се обърна и даде знак на келнера. Двойката се намираше на края на бара, разделен от ресторанта с преграда. Рауз бе преминал интензивно обучение за борба срещу тероризма. То включваше разглеждането на стотици албуми с фотографии, много от които не се отнасяха до ИРА. Обърна се обратно.

— Познах го. Немски адвокат. Ултрарадикален. Защищавал е хората на Баадер-Майнхоф, по-късно е станал един от тях.

— Разбира се. Волфганг Ройтер. А момичето?

— Не я познавам. Но към Фракция Червена армия се числят много групировки. Сигурно е нова. Дали са изпратени от Ал-Мансур?

— Не и този път — той би използвал свои хора, не германски екстремисти. Съжалявам, Том, иде ми да се ударя. Тъй като Ал-Мансур не те следеше в Кипър и понеже бях толкова зает да осигуря твоето преминаване през всички проверки на либийците, изпуснах за миг от съзнанието си оня проклет параноиден психопат Махони. Ако онези двамата в бара са от Фракция Червена армия, те изпълняват негова поръчка. Съжалявам, че допуснах грешка.

— Какво ще правим сега? — попита Рауз.

— Вече ни видяха заедно. Ако това излезе наяве, с операцията и с тебе е свършено.

— Не би ли могъл да бъдеш мой агент или издател?

Маккрийди поклати глава.

— Няма да мине — каза той. — Ако изляза от задната врата, това ще бъде достатъчно за тях. Ако изляза от предната, като нормален посетител, обзалагам се, че ще бъда фотографиран. Някъде в Източна Европа снимката ще бъде идентифицирана. Продължавай да говориш спокойно, но слушай. Ето какво искам да направиш.

Докато пиеха кафето, Рауз повика келнера и помоли да го упъти за мъжката тоалетна. Тя се намираше там, където Маккрийди предполагаше. Бакшишът, който прислужникът получи, бе повече от щедър — той бе безбожен.

— Само за да се обадите по телефона? Нямате проблеми, началник.

Обаждането до Специалния отдел на столичната полиция — лично обаждане до един от приятелите на Маккрийди — бе направено, докато Маккрийди подписваше сметката, използвайки своята кредитна карта. Момичето бе напуснало ресторанта веднага щом той повика келнера, за да се разплати.

Когато Рауз и Маккрийди се появиха под осветения портал, момичето се намираше полускрито до един магазин за домашни птици малко по-нататък по улицата. Обективът на камерата й хвана лицето на Маккрийди и тя направи бързо две снимки. Нямаше светкавица, осветлението на портала бе достатъчно. Маккрийди забеляза нейните действия, но се направи, че не вижда.

Двамата тръгнаха бавно към паркирания ягуар на Маккрийди.

Ройтер се появи от ресторанта и прекоси улицата към мотоциклета си. Взе каската и я сложи със спуснато забрало. Момичето излезе от тясната уличка и яхна мотоциклета зад него.

— Те получиха това, което искаха — каза Маккрийди. Могат да потеглят всеки момент. Нека се надяваме, че любопитството ще ги забави още малко.

Телефонът в колата на Маккрийди издаде вибриращ звук. Той вдигна слушалката. На другия край беше неговият приятел от Специалния отдел. Маккрийди му даде необходимата информация.

— Терористи, вероятно въоръжени. Бетърсийт парк, близо до Пагодата. — Той затвори телефона и погледна в огледалцето. — Все още ни следват.

Като се изключи напрежението, пътят до Бетърсийт парк, достъпът до който се прекратяваше при залез слънце, премина без произшествия. Когато се приближиха до Пагодата, Маккрийди хвърли един поглед нагоре и надолу по шосето. Нищо. Не бе учудващо — паркът бе отново отворен след обаждането на Рауз.

— Тренировките за избягване от преследване, спомняш ли си ги?

— Да — каза Рауз и посегна към ръчната спирачка.

— Действай?

Рауз дръпна с всичка сила спирачката, докато Маккрийди направи остър завой. Задницата на колата се завъртя, гумите изскърцаха в знак на протест. За две секунди автомобилът бе сменил посоката си и потегли обратно. Маккрийди се насочи право срещу приближаващия единичен фар на мотоциклета. Две паркирани коли наблизо пуснаха своите фарове и запалиха двигателите.

Ройтер се отклони, за да избегне сблъсъка с ягуара и успя. Мощната хонда изскочи от пътя, премина над бордюра продължи по тревната площ. Тя почти избягна пейката, но все пак закачи. Рауз забеляза салтото на мотоциклета, който изхвърли на тревата своите пътници. Останалите коли се приближиха до местопроизшествието и от тях изскочиха трима души.

Ройтер бе задъхан, но невредим. Той седна и посегна към вътрешния джоб на якето.

— Въоръжена полиция. Не мърдай — извика един глас зад него. Ройтер се обърна и погледна към дулото на служебния Уебли 38. Лицето над него се усмихваше. Разбира се, Ройтер бе гледал филма „Мръсния Хари“. Той реши да не доставя радост на някой, който би го застрелял, без да му мигне окото. Дръпна обратно ръката си. Сержантът от Специалния отдел отстъпи назад, насочил с две ръце оръжието към челото на германеца. Друг негов колега измъкна Валтер П38 Парабелум от вътрешния джоб на коженото му яке.

Момичето бе в безсъзнание. Един едър мъж, облечен с леко сиво палто, тръгна от една от колите към Маккрийди. Това бе командирът Бенсън от Специалния отдел.

— Какво знаеш за тях. Сам?

— Фракция Червена армия. Въоръжени. Опасни.

— Момичето не е въоръжено — каза Ройтер ясно на английски. — Това е грубо нарушение на закона.

Командирът от Специалния отдел извади един малък пистолет от джоба си, отиде до момичето, пъхна го в нейната дясна ръка, след което го пусна в една торбичка.

— Вече е — каза той спокойно.

— Протестирам — надигна глас Ройтер. — Това е крещящо нарушение на нашите граждански права.

— Колко сте прав — изрече тъжно командирът. — Какво искаш от мене, Сам?

— Имат моята снимка в себе си, могат да узнаят името ми. Освен това ме видяха с него. — Той кимна с глава към Рауз. — Ако това излезе наяве, ще има ужасно много печал по улиците на Лондон. Искам да бъдат задържани и изолирани. Без следа, без снимки в печата. Трябва да са зле ударени след тази катастрофа. Може би в някоя охранявана болница?

— Не бих се двоумил да ги оставя в изолационното отделение. Какво да правя с горките същества, изпаднали в кома и без документи… Само за да ги идентифицирам, ще са ми необходими седмици.

— Моето име е Волфганг Ройтер — заяви германецът. — Аз съм адвокат от Франкфурт и искам да се срещна с моя посланик.

— Интересно колко глух може да стане човек на средна възраст — оплака се командирът. — Качвайте ги в колата, момчета. Разбира се, веднага след като ги идентифицирам, ще трябва да ги изправя пред съда. Но това може да ми отнеме много време. Поддържай връзка, Сам.

По закон, дори въоръжен и идентифициран член на терористична група, който е арестуван в Британия, не може да бъде задържан повече от седем дена, без да бъде изправен пред съда. Така пише в Наредбата за борба с тероризма. Но всяко правило си има изключения, дори и при демокрацията.

Двете полицейски коли, които нямаха отличителни знаци, изчезнаха. Маккрийди и Рауз се качиха в ягуара. Трябваше да напуснат парка, за да могат отново да го затворят.

— Когато това свърши — попита Рауз, — няма ли да посегнат на мен или на Ники?

— Никога не са правили това досега — каза Маккрийди. — Хаким Ал-Мансур е професионалист. Също като мене, той приема, че в нашата игра можеш да спечелиш, но можеш и да загубиш. Ще свие рамене и ще се залови със следващата операция. Махони е по-пакостлив, но в продължение на двадесет години ИРА е отстранявала единствено своите информатори и високопоставени членове. Всъщност съм убеден, че той ще се върне в Ирландия и ще се опита да изглади нещата с Военния съвет. Те най-малкото ще го предупредят да не извършва акция за отмъщение. Така че, дръж се още няколко дни.

Рауз се прибра в Глоусестершайр на следната сутрин, завръщайки се към обичайния си начин на живот и очаквайки обещаното съобщение от Хаким Ал-Мансур. Когато получеше информацията, свързана с мястото и датата на пристигане на кораба, той щеше да предупреди Маккрийди. Оттам нататък СИС щеше да открие кораба, да го идентифицира в Средиземно море и да го залови в източната част на Атлантика или в Ламанша с Махони и неговите хора на борда. Беше съвсем просто.

Контакт бе осъществен седем дни по-късно. Едно черно порше се вмъкна в двора на Рауз и някакъв млад мъж изскочи от него. Той огледа около себе си зелената трева и цветните лехи в слънчевия майски ден. Беше тъмнокос, навъсен и очевидно идваше от страна с по-сух и суров климат.

— Том — извика Ники, — някой е дошъл да те види.

Том се появи от задната градина. Изражението му на любезно любопитство не се промени, когато видя мъжа, въпреки че го позна. Опашката, която вървеше по петите му от Триполи до Ла Валета и която го остави да отлети за Кипър преди две седмици.

— Да? — каза той.

— Мистър Рауз?

— Да.

— Имам съобщение за вас от мистър Азис. — Говореше английски разбираемо, но предпазливо, твърде предпазливо, за да може да се каже, че го владее добре. По-скоро рецитираше съобщението така, както го бе научил.

— Вашият товар ще пристигне в Бремерхафен. Три дървени сандъка, всичките маркирани като канцеларско оборудване. Вашият подпис ще е достатъчен те да бъдат освободени. Отделение нула девет. Склад Нойберг Росманщрасе. Трябва да ги вземете оттам в срок от двадесет и четири часа след тяхното пристигане. В противен случай те ще изчезнат. Ясно ли е?

Рауз повтори точния адрес, запаметявайки го. Младият мъж се качи обратно в колата.

— Още нещо. Кога? В кой ден?

— Ах, да. На двадесет и четвърти. Те пристигат по обяд на двадесет и четвърти.

Той потегли, оставяйки Рауз с отворена уста. Минути по-късно той препускаше към селото, за да използва обществен телефон, проверявайки още веднъж, за да е сигурен, че след него няма опашка. Експертите бяха потвърдили, че собственият му телефон наистина се подслушва, но трябваше да го оставят така известно време.

— Какво, по дяволите, искат да кажат с това двадесет и четвърти? — побеснял задаваше въпроса Маккрийди за десети път. — Това е след три дни. Три проклети дена.

— Махони не е ли тръгнал? — попита Рауз. Той бе отишъл с колата до Лондон по настояване на Маккрийди, за да се срещнат в обезопасена квартира на Фирмата — един апартамент в Челси. Все още не можеше да доведе Рауз в Сенчъри Хаус — официално той бе персона нон грата.

— Да, все още подпира бара в Аполония заедно със своите приятели, все още очаква знак от Ал-Мансур, все още е под наблюдение на моите филери.

Той вече бе съобразил, че може да има само две възможности: или либиецът лъжеше относно датата, за да направи още една проверка на Рауз и да види дали полицията няма да направи обиск в склада. В този случай Ал-Мансур щеше да има време да насочи кораба в друга посока. Или той, Маккрийди, е бил подхлъзнат; Махони и неговите хора са послужили като примамка и може би самите не са знаели това.

В едно нещо той бе сигурен: никой кораб не можеше да стигне от Кипър до Бремерхафен през Триполи или Сирте за три дена. Докато Рауз пътуваше към Лондон, Маккрийди се консултира със своя приятел от Дибен плейс, Колчестър — щабквартирата на разузнавателната служба на Лойд’с. Отговорът бе категоричен. Щеше да е необходим един ден, за да се преодолее разстоянието от, да кажем, Пафос до Сирте или Триполи. Един ден за товарене или по-скоро една вечер. Два дена до Гибралтар и още четири или пет до Северна Германия. Седем дена минимум; по-скоро осем.

Така че това или бе проверка за Рауз, или корабът с оръжието се намираше вече в морето. Според човека от Лойд’с, за да застане на кей в Бремерхафен на двадесет и четвърти, той трябваше да се намира някъде на запад от Лисабон, насочвайки се на север, за да премине край Финистере.

От Лойд’с бяха извършени проверки за имената на корабите, пристигащи според очакванията на двадесет и четвърти от средиземноморско пристанище в Бремерхафен. Телефонът звънна. Обаждаше се експертът от Лойд’с.

— Няма такива — каза той. — Нищо от Средиземноморието не се очаква на тази дата. Трябва да са те подвели.

Здравата, помисли си Маккрийди. В лицето на Хаким Ал-Мансур той бе срещнал истински майстор в играта. Обърна се към Рауз.

— Освен Махони и неговите хора, имаше ли някой друг в онзи хотел, в който би се усъмнил, че е от ИРА?

Рауз поклати глава.

— Страхувам се, че ще трябва да се върнем към албумите с фотографиите — реши Маккрийди. — Прегледай ги всичките няколко пъти. Ако има някое лице, което си забелязал по време на пребиваването ти в Триполи, Малта или Кипър, трябва да ме уведомиш. Ще те оставя с тях. Искам да изпълня няколко поръчки.

Той дори не обсъди със Сенчъри Хаус дали да поиска американска помощ. Нямаше никакво време, за да търси съдействие от висшестоящите. Отиде да се срещне с шефа на филиала на ЦРУ на Гросвийнър скуеър. Все още това бе Бил Карвър.

— Всъщност не знам, Сам. Да се отклонява сателит не е толкова лесно. Не можете ли да използвате Нимрод?

Самолетите Нимрод на Кралските военновъздушни сили могат да правят фотографии на кораби в морето с висока разделителна способност, но те летят достатъчно ниско, за да останат незабелязани. Без необходимата височина трябва да извършат много прелитания, за да покрият големите пространства на океана.

Маккрийди размишляваше. Ако знаеше, че пратката е преминала и се намира в ръцете на ИРА, той би предупредил незабавно ЦРУ за опасността, която грози техния посланик в Лондон, така както им бе докладвал либийският доктор.

Но в продължение на седмици той се бе занимавал със задачата да пресече пътя на въоръжената пратка. Нуждаейки се сега от помощта на ЦРУ, той пусна своята бомба.

Бил Карвър подскочи от своя стол, сякаш изхвърлен от реактивен двигател. И двамата мъже знаеха, че освен катастрофата, предизвикана от убийството на американски посланик на британска земя, Чарлс и Керъл Прайс биха се превърнали в най-популярните пратеници на Америка от десетилетия. Мисис Тачър не би простила лесно на организация, която е позволила нещо да се случи на Чарли Прайс.

— Ще получиш шибания си сателит — изръмжа Карвър, — но следващия път искам да ме предупреждаваш по-рано, отколкото в този случай.

Бе почти полунощ, когато Рауз уморено се върна обратно към първия албум, онзи, в който се пазеха снимките на създателите на ИРА. Той седеше заедно с един експерт по фотографиите от Сенчъри Хаус. В стаяха бяха поставени проекционен апарат и екран, така че фотографиите можеха да се прожектират на екрана и да се правят промени по лицата.

Малко преди един часа Рауз изпита колебание относно една от снимките.

— Тази тук — каза той, — можете ли да я пуснете на екрана?

Лицето изпълни почти цялата стена.

— Не ставай малоумен — каза Маккрийди, — той е вън от организацията от години. Едновремешно величие, което отдавна е дезертирало.

Лицето гледаше към тях — уморени очи зад очила с дебели лещи и посивяла коса, спускаща се над смачкано чело.

— Махнете очила — каза Рауз. — Сложете му кафяви контактни лещи.

Техникът направи промените. Очилата изчезнаха, очите промениха цвета си от сини на кафяви.

— Кога е правена тази фотография?

— Преди около десет години — каза техникът.

— Състарете го с десет години. Направете косата по-рядка, прибавете повече бръчки и увиснала гуша под брадичката.

Техникът стори това, което му бе казано. Мъжът сега изглеждаше на около седемдесет години.

— Направете, косата съвсем черна. Боядисайте я.

Цветът на оредялата коса стана черен. Рауз подсвирна.

— Седеше сам в ъгъла на терасата — каза той, — в „Аполония“. С никого не говореше, странеше от останалите.

— Стивън Джонсън беше началник на щаба на ИРА, на старата ИРА, преди двадесет години — каза Маккрийди. — Напусна организацията преди десет години, след като изпадна в остър конфликт с младото поколение относно политиката. Сега е на шестдесет и пет години. Продава селскостопанска техника в графство Клер.

Рауз се ухили.

— На времето бил ас, изпаднал в конфликт, напуснал с отвращение, станал известен с това, че е излязъл от играта, превърнал се в парий за онези от организацията — да ти напомня за някой, когото познаваш?

— Понякога, млади господине, можеш дори да бъдеш умен — призна Маккрийди.

Той се обади на един приятел от ирландската полиция, така наречената Гарда Сиохана. Официално контактите между полицаите от Гардата и техните британски колеги в борбата срещу тероризма се смятат за формални и не особено близки. В действителност между професионалистите тези контакти са често по-топли, отколкото някои по-твърдолинейни политици биха желали.

Този път неговият приятел работеше към Специалния отдел на ирландската полиция и бе събуден в своя дом в Ранелаг рано сутринта.

— Той е на почивка — каза Маккрийди. — Според местната Гарда той се пристрастил към голфа и от време на време прекарва свободното си време с игра на голф, обикновено в Испания.

— Южна Испания?

— Вероятно. Защо?

— Спомняш ли си Гибралтарската афера?

И двамата я помнеха доста добре. Трима убийци от ИРА, възнамеряващи да поставят огромна бомба в Гибралтар, бяха премахнати от САС — преждевременно, но завинаги. Терористите бяха пристигнали на Скалата като туристи от Коста дел Сол и испанската полиция и контраразузнавателната служба оказаха изключително голяма помощ за тяхното разкриване.

— Носеха се постоянно слухове, че има четвърти човек в групата, някой който се е намирал в Испания — припомни си Рауз. — А в района на Марбеля е пълно с поляни за голф.

— Мръсникът — пое си дъх Маккрийди. — Дъртият мръсник. Той отново е влязъл в играта.

Бил Карвър се обади на Маккрийди към десет часа сутринта и те посетиха американското посолство. Карвър ги прие в големия салон, разписа се за тях и ги отведе в своята канцелария на приземния етаж, където той също имаше стая за разглеждане на фотографии.

Сателитът бе свършил добре своята работа, обикаляйки кротко високо в космоса над източния Атлантик, насочил своите камери надолу, за да покрият водната ивица от португалските, испанските и френските брегове до около стотина мили навътре в океана.

Изпълнявайки съвета на своя познат от Лойд’с, Маккрийди помоли да разгледат правоъгълника от вода от Лисабон до Бискайския залив. Постоянният поток от фотоизображения, изпращан до приемащата станция на Националната служба за сигурност, намираща се край Вашингтон, бе разделен на отделни снимки на всеки кораб, плаващ в този правоъгълник.

— Птичката може да фотографира всичко, което е по-голямо от плаваща бутилка кока кола — отбеляза гордо Карвър. — Искате ли да започваме?

В този воден правоъгълник имаше повече от сто и двадесет кораба. Почти половината бяха риболовни съдове. Маккрийди ги изключи, въпреки че можеше да поиска да се върне към тях по-късно. В Бремерхафен имаше пристанище и за рибарски кораби, но те щяха да са с германска регистрация и един чуждестранен кораб, появил се, за да разтоварва някакъв друг товар, а не риба, би изглеждал подозрителен. Той концентрира своето внимание върху товарните кораби и върху няколко големи и луксозни частни яхти, игнорирайки четирите пътнически лайнера. Неговият редуциран списък наброяваше петдесет и три съда.

Една по една той искаше да уголемяват малките отломки от метал сред морската шир, докато всяка от тях не изпълнеше целия екран. Мъжете в стаята ги разглеждаха подробно. Някои от тях се бяха запътили в друга посока; тези, които пътуваха на север към Ламанша, наброяваха тридесет и един.

В два и половина той нареди да спрат.

— Този мъж — каза той на техника. — Оня, който стои на страничния мостик. Може ли да го увеличите?

— Готово — кимна американецът.

Товарният кораб бе фотографиран на излизане от Финистере малко преди залез слънце предния ден. Един от екипажа се занимаваше с някаква рутинна работа на палубата, докато друг мъж стоеше до мостика и го наблюдаваше. Маккрийди и Рауз гледаха как корабът на екрана става все по-голям и по-голям, докато изображението запазваше своята яснота. Форпикът и кърмата изчезнаха, а самотната фигура на мъжа се уголеми.

— От каква височина е правена снимката? — попита Рауз.

— От сто и десет мили — осведоми техникът.

— Това се казва техника — въздъхна Рауз.

— Може да хване ясно табелка с автомобилен номер — допълни гордо американецът.

Имаше повече от двадесет кадъра с този кораб. Когато мъжът на мостика изпълни почти цялата стена, Рауз поиска да прожектират всичките със същото увеличение. Когато кадрите се заредиха един след друг, мъжът се раздвижи, подобно на онези сковани фигурки във викториански кинематографичен апарат.

Той обърна глава от моряка и се загледа към морето. След това свали фуражката, за да прокара ръка по оредялата си коса. Може би чу крясъка на някоя морска птица над себе си. Каквото и да бе то, но той погледна нагоре.

— Задръж кадъра — почти кресна Рауз, — по-близо…

Техникът увеличи лицето, докато накрая не започна да става неясно.

— Бинго — прошепна Маккрийди над рамото на Рауз. — Това е той. Джонсън.

Изморените очи на старец под оредялата черна коса се бяха втренчили в тях от екрана. Възрастният мъж от ъгъла на терасата на „Аполония“. Едновремешното величие.

— Името на кораба — каза Маккрийди, — трябва ни името на кораба.

То се намираше на носа на кораба и сателитът все още снимаше, докато той продължи отвъд хоризонта на север. Имаше един-единствен кадър, заснет под малък ъгъл, който бе хванал надписа встрани от котвата — „Регина IV“. Маккрийди се протегна към телефонната слушалка и се обади на своя човек от разузнавателната служба на Лойд’с.

— Не може да бъде — каза той, когато се обади обратно тридесет минути по-късно. — „Регина IV“ е с товароподемност повече от десет хиляди тона и се намира край брега на Венецуела. Трябва да си получил погрешна информация.

— Няма грешка — каза Маккрийди. — Това е двехилядитонен кораб, насочил се на север. Сега трябва да е някъде край Бордо.

— Чакай за момент — изрече бодрият глас от Колчестър. — Да не би да вършат нещо нередно?

— Почти сигурно — каза Маккрийди.

— Ще ти се обадя пак — обеща човекът от Лойд’с. Той се обади един час по-късно. Маккрийди прекара повечето от това време, водейки телефонни разговори с някои хора, чиято служба се намираше в Пуул, Дорсет.

— „Регина“ — рече човекът от Лойд’с — е твърде популярно име. Като „Стела Марис“. Ето защо са номерирани с римски цифри след името. За да ги различават един от друг. Съществува „Регина VI“, регистриран в Лимасол, който се предполага, че стои закотвен в Пафос. Около двехилядитонен. Капитанът е германец, а екипажът е от кипърски гърци. Новите му собственици са една компания, регистрирана в Люксембург.

Либийското правителство, помисли си Маккрийди. Уловката бе проста. Корабът напускаше Средиземно море като „Регина VI“; в Атлантика цифрата след V се покрива с боя, а преди нея се изписва друга. Сръчни ръце можеха да подправят корабните документи, за да съответстват на номерацията. Агентите щяха да запишат почтения „Регина IV“ в Бремерхафен, носещ офисоборудване и общ товар от Канада, и кой щеше да проверява, че „Регина IV“ в действителност се намира край бреговете на Венецуела?

На зазоряване на третия ден капитан Холст се загледа през предните прозорци на мостика към проясняващото се море. Нямаше никакво съмнение за ярката светлина, която се разпукна в небето право пред него, задържа се за момент и падна обратно във водата. Фойерверк. Сигнална ракета за бедствие. Взирайки се в сумрака, той можеше да различи някакво очертание на миля или две пред него. Заповяда на вахтения в машинното отделение да намали скоростта наполовина, вдигна бинокъл пред очите си и повика един от своите пасажери, намиращ се долу в своята каюта. Мъжът пристигна при него след по-малко от минута.

Капитан Холст посочи мълчаливо през предното стъкло. Върху спокойната вода пред тях една дванадесетметрова моторна рибарска лодка се клатушкаше като пияна. Тя очевидно бе претърпяла експлозия в машинния отсек; черни кълбета дим се разпръсваха над палубата, смесвайки се с оцветени в оранжево огнени езици. Целият борд на лодката над водната линия бе обгорен и почернял.

— Къде се намираме? — попита Стивън Джонсън.

— В Северно море, между Йоркшир и датския бряг — каза Холст.

Джонсън взе бинокъла от капитана и го фокусира върху рибарската лодка пред тях. На носа й можеше да се различи надписът „Феър Мейд, Уитби“.

— Трябва да спрем, за да им помогнем — каза Холст на английски. — Такъв е законът на море.

Той не знаеше какъв точно товар носи и не искаше да знае. Неговите работодатели му дадоха своите нареждания и изключително голямо възнаграждение. Погрижиха се финансово и за екипажа. Опакованите в кашони кипърски маслини бяха натоварени на борда в Пафос и представляваха напълно легитимна стока. По време на двудневния престой в Сирте на либийския бряг част от товара бе снет и след това върнат обратно. Изглеждаше същия. Знаеше, че там някъде вътре трябва да има непозволен товар, но не можеше да го открие, а и нямаше желание да се опитва. Доказателството, че неговият товар е изключително опасен, се намираше в присъствието на шестте пътници — двама от Кипър и четирима от Сирте. Както и в смяната на цифрите веднага след като преминаха Херкулесовите стълбове6. След дванадесет часа той очакваше да му се махнат от главата. Щеше да се върне обратно през Северно море, да смени отново надписа на „Регина VI“ и да продължи спокойно към пристанището на Лимасол, превърнал се в много по-богат мъж отпреди.

След това щеше да се оттегли. Годините на превозване на съмнителни товари от хора и сандъци към Западна Африка, странните заповеди, получени сега от неговите нови, люксембургски собственици — всичко това щеше да се превърне в част от миналото. Той щеше да се оттегли на петдесет години заедно със своите спестявания, достатъчни, за да открият с неговата гръцка съпруга Мария малък ресторант на някой от островите и да изживеят дните си в спокойствие.

Джонсън проявяваше колебание.

— Не можем да спрем — каза той.

— Длъжни сме.

Мракът се разпръскваше. Те забелязаха как една фигура, обгоряла и почерняла, излезе от кабината на щурвала, насочи се залитайки към предната част на палубата, опита се да махне с ръка, измъчена от болка, след което падна по лице.

Още един офицер от ИРА се появи зад Холст. Той усети дулото на пистолет, опряно в неговите ребра.

— Продължавай, без да спираш — изрече един лишен от емоции глас.

Холст не пренебрегна оръжието, но погледна към Джонсън.

— Ако продължим и те бъдат спасени от друг кораб, което ще стане рано или късно, ще докладват за нас. Ще бъдем спрени и разпитани защо не сме оказали помощ.

Джонсън кимна.

— Тогава мини през тях — изсъска мъжът с оръжието. — Няма да спираме.

— Можем да им дадем първа помощ и да се обадим на датската брегова охрана — каза Холст. — Никой няма да се качи на борда. Когато датският катер се появи, ние ще продължим. Те ще ни махнат в знак на благодарност и ще забравят за нас. Ще ни струва не повече от тридесет минути.

Това убеди Джонсън. Той кимна.

— Прибери оръжието — нареди късо.

Холст завъртя рязко щанбая и след звъна в машинното отделение скоростта на „Регина“ започна бързо да пада. Отдавайки заповед на гръцки на вахтения помощник-капитан, Холст напусна мостика, спусна се на палубата и се отправи към бака. Той погледна към приближаващия се рибарски съд, след това махна с ръка на мостика в сигнал стоп машина. Двигателят заглъхна и само инерцията на „Регина“ я отнесе бавно към пострадалия морски съд.

— Здравей, „Феър Мейд“ — извика Холст, взирайки се надолу към приближаващата под носа рибарска лодка. Забеляза как рухналият на тясната палуба мъж се опита да се повдигне, след което отново припадна. „Феър Мейд“ се поклащаше край борда на много по-голямата „Регина“, докато не се изравни със средната част на кораба, където перилата на палубата бяха по-ниски. Холст пое към тая част на своя кораб и заповяда на гръцки на един от екипажа да хвърли въже на борда на „Феър Мейд“. Нямаше нужда от това.

Щом рибарската лодка се изравни със средната част на „Регина“, пострадалият на палубата долу се изправи, подскочи с учудваща пъргавина за толкова зле обгорял човек, сграбчи една кука, намираща се до него, и я метна над перилата на „Регина“, закрепвайки я здраво за един клин на носа на „Феър Мейд“. Втори мъж изскочи от кабината на рибарската лодка и направи същото от мястото на кърмата. „Феър Мейд“ спря своя дрейф.

Още четирима се появиха от кабината скочиха на нейния покрив и се прехвърлиха над перилата на „Регина“. Всичко стана толкова бързо и с такава координация, че капитан Холст успя само да изкряска на немски:

— Какво става, по дяволите?

Мъжете бяха облечени еднакво, с черни на цвят цели връхни дрехи, гумени ботуши с бутони и черни вълнени кепета. Лицата им също бяха черни, но не от сажди. Една здрава ръка уцели капитан Холст в слънчевия сплит и той се свлече на колене. По-късно той щеше да разправя, че никога преди, това не е виждал в действие хората на Специалния морски ескадрон — морският еквивалент на САС — и че никога не би желал да ги види отново.

До този момент на главната палуба имаше четирима души от кипърския екипаж. Един от мъжете в черно им извика със заповеден тон нещо на гръцки и те се подчиниха. Проснаха се с лице надолу на палубата и останаха там. Не така реагираха четиримата ирландци, които изскочиха от страничната врата на надстройката. Всички те бяха въоръжени с револвери.

Двама проявиха разума да осъзнаят бързо, че револверите ги поставят в твърде неизгодна позиция спрямо автоматите Хеклер и Кох МП5, вдигнаха ръце и хвърлиха оръжието на палубата. Двама се опитаха да използват оръжието си. Единият бе щастлив, че краткият откос го улучи в краката и той оцеля, за да прекара остатъка от живота си в инвалидна количка. Четвъртият нямаше този късмет и получи четири куршума в гърдите.

На палубата на „Регина“ се бяха прехвърлили шестима облечени в черно мъже. Третият, който се качи на борда, беше Том Рауз. Той побягна към стълбата, водеща от палубата до мостика. Когато стигна до нея, Стивън Джонсън се появи от вътрешността. Виждайки Рауз, той вдигна ръце във въздуха.

— Недей да стреляш, приятелю от САС. Всичко свърши — извика той.

Рауз се отдръпна настрана и насочи дулото на своя автоматичен пистолет към стълбата.

— Слизай долу — заповяда късо.

Възрастният мъж започна да се спуска към главната палуба. Нещо се раздвижи зад гърба на Рауз, някой се появи на вратата на кабината на щурвала. Той усети движението, успя да се извърне и чу трясъка от изстрела на револвера. Куршумът мина покрай рамото му. Нямаше никакво време да спре или да извика. Стреля така, както го бяха обучавали — два куршума в серия един след друг и след това още два, за по-малко от половин секунда.

В невероятно краткия отрязък от време успя да забележи как и четирите куршума попадат в гърдите на фигурата, застанала до вратата, как те я изхвърлят назад към страничната каса на вратата, която я отхвърля отново напред… и буйното мятане на пшеничнорусата коса. Тя се бе строполила мъртва на стоманената палуба. Тънка струйка кръв се стичаше от устата, която бе целувал.

— Ама че работа — каза един глас до него. — Моника Браун. С е накрая.

Рауз се обърна.

— Кучи син — процеди той бавно, — ти си знаел, нали?

— Не знаех, а подозирах — уточни Маккрийди. Облечен в цивилни дрехи, той се бе прехвърлил спокойно на палубата на кораба, след като стрелбата приключи.

— Нали разбираш. Том, трябваше да направим проверка за нея, след като тя осъществи контакт с тебе. Тя е — всъщност беше — наистина Моника Браун, но родена и отгледана в Дъблин. Първият й брак на двадесет години я отвежда в Кентъки, където остава в продължение на осем години. След развода се омъжва за майор Ерик Браун, много по-възрастен, но богат, който през мъглата на своето алкохолно опиянение без съмнение не е изпитвал никакво подозрение за фанатичната преданост на неговата млада съпруга към ИРА. Да, тя има ферма за коне, но не в Ашфорд, графство Кент, Англия. А в Ашфорд, графство Уиклоу, Ирландия.

Групата изхаби два часа, за да оправи наоколо. Капитан Холст оказа своето съдействие. Той призна, че е имало едно прехвърляне на сандъци в открито море на рибарски кораб край Финистере. Даде името на кораба и Маккрийди изпрати съобщение до Лондон в помощ на испанските власти. Ако побързаха, щяха да заловят пратката оръжия за ЕТА, докато е все още на борда на траулера — добра възможност за СИС да каже своето благодаря за испанската помощ по време на Гибралтарската афера.

Капитан Холст също така се съгласи, че се е намирал в британски териториални води, когато е станало завладяването на кораба. По-нататък случаят щеше да премине в ръцете на юристите, доколкото в Британия има правораздаване, засягащо подобни положения. Маккрийди не искаше ирландците да бъдат предадени на белгийското правосъдие и незабавно освободени като отец Райън.

Двете тела бяха изнесени на главната палуба и положени едно до друго. Покриха ги с бели чаршафи, взети от каютите под палубата. С помощта на кипърския екипаж бяха свалени капаците на сандъците и товарът бе претърсен от командосите на Специалния морски ескадрон. След два часа лейтенантът, който ги командваше, рапортува на Маккрийди.

— Нищо, сър.

— Как така нищо?

— Голямо количество маслини, сър?

— Нищо друго, освен маслини?

— Няколко сандъка, маркирани като канцеларско оборудване.

— Съдържанието?

— Канцеларско оборудване, сър. И трите жребеца. Те са доста подплашени, сър.

— Майната им на конете, аз също съм разтревожен — изрече мрачно Маккрийди. — Ела да ми покажеш. — Двамата с Рауз слязоха след офицера долу.

Лейтенантът ги разведе из четирите помещения на трюма. В първото от разбитите сандъци се виждаха японски копирни и пишещи машини. Във второто се валяха разпилени тенекиени кутии с кипърски маслини. Нито един от сандъците не бе останал непроверен. В четвъртото се намираха трите солидни отделения за конете. Във всяко едно от тях жребците се дърпаха и цвилеха от страх.

Стомахът на Маккрийди започна да го присвива от онова ужасно усещане, че е измамен, че е предприел грешни действия и че ще трябва да плаща за това. Ако се окажеше, че товарът се състои само от маслини и пишещи машини, Лондон щеше да опъне одраната му кожа на вратата на някой плевник.

Един млад командос се намираше с тях в помещението с конете. Изглежда разбираше от животни; говореше им тихо, успокояваше ги.

— Сър? — попита той.

— Да.

— Защо ги пренасят с кораб?

— О! Те са арабски. Чистокръвни, предназначени за конюшня с расови коне.

— Не, не са — каза младият командос. — Те са най-обикновени коне, които се дават под наем за езда. Жребци, обаче кранти.

С помощта на лостове разбиха дъските на стената на първата кошара. Щом разтрошената дървесина падна, претърсването приключи. Между вътрешната и външната стена на специално конструираното отделение имаше оставено достатъчно свободно пространство. Вътре забелязаха натрупаните блокчета Semtex-H, подредени в редица минохвъргачки РПГ–7, както и преносимите ракети земя-въздух. В другите кошари щяха да открият тежките картечници, амунициите, гранатите и мините.

— Мисля — реши Маккрийди, — че вече можем да се обадим на военноморските сили.

Те напуснаха трюма и се върнаха обратно на главната палуба, огряна от топлото утринно слънце. Военноморските сили щяха да поемат командването на „Регина“ и да я отведат до Харуич. Там щяха формално да я завладеят и да арестуват екипажа и пътниците.

Раненият в краката ирландец, чиито колена бяха привързани изкусно от командосите с турникет от груб плат, седеше с пепелявосиво лице, опрял гръб на една преграда, и очакваше военния лекар, който щеше да пристигне с фрегатата, намираща се в момента само на половин миля от кораба. Другите двама бяха прихванати с белезници към един стълб под палубата. Ключът за белезниците се намираше в Маккрийди.

Капитан Холст и неговият екипаж се спуснаха, без да се противят в един от трюмовете — не този, в който се намираше оръжието — и седнаха да чакат сред сандъците с маслините, докато моряците от военноморските сили не им спуснат стълба.

Стивън Джонсън бе заключен в своята каюта под палубата.

Когато свършиха, петимата от Специалния морски ескадрон скочиха върху кабината на „Феър Мейд“, след което изчезнаха вътре. Запалиха двигателя. Двамата командоси излязоха отвътре и я освободиха от въжетата. Лейтенантът махна за последно сбогом на Маккрийди и рибарската лодка потегли. Такива бяха бойците от Специалния ескадрон: свършили своята работа, те нямаха какво повече да висят наоколо.

Том Рауз седна със свити рамене на коминга, водещ към един от трюмовете, близо до проснатото тяло на Моника Браун. От другата страна на палубата фрегатата застана на борд на „Регина“, завърза се с нея и изпрати първата група на кораба. Те започнаха да се съвещават с Маккрийди.

Един полъх на вятъра отви края на чаршафа от лицето под него. Рауз се вторачи в красивото лице, толкова спокойно в смъртта. Морският бриз разпиля кичур от русата коса върху челото. Той се наведе, за да го отметне обратно. Някой седна до него и го прегърна през рамената.

— Всичко приключи. Том. Ти не можеше да знаеш. Няма защо да се обвиняваш. Тя бе наясно какво върши.

— Ако знаех, че тя е там, нямаше да стрелям по нея — промълви Рауз тъжно.

— Тогава тя щеше да убие тебе. Тя си беше такава.

Двама моряци освободиха ирландците от стълба и ги поведоха към фрегатата. Под наблюдението на лекаря двама санитари преместиха ранения на една носилка и тръгнаха да го носят.

— Какво ще стане сега? — попита Рауз.

Маккрийди се загледа към морето и към небето и въздъхна.

— Сега, Том, юристите поемат случая. Те винаги поемат нещата в свои ръце, за да вкарат всичко в живота и смъртта — страст, алчност, смелост, похот и слава — параграфите на техните закони.

— А ти?

— О, аз ще се върна в Сенчъри Хаус и ще започна отново. И ще се прибирам всяка вечер в моя малък апартамент, ще слушам моята музика и ще вечерям с моя варен боб. А ти ще се върнеш обратно при Ники, ще се грижиш добре за нея, ще пишеш своите книги и ще забравиш за всичко това. Хамбург, Виена, Малта, Триполи, Кипър — забрави ги. Всичко свърши.

Стивън Джонсън мина покрай тях, докато го водеха. Той спря и погледна надолу към двамата англичани. Произнесе думите неясно, с пресипнал глас.

— Нашето време ще дойде! — Това бе лозунгът на ИРА-извънредни.

Маккрийди погледна нагоре и поклати с глава.

— Не, мистър Джонсън, вашето време отдавна мина.

Двама санитари натовариха на носилка тялото на мъртвия ирландец и го изнесоха.

— Защо тя направи това, Сам? Защо, по дяволите, го направи? — попита Рауз.

Маккрийди се наведе напред и покри отново лицето на Моника Браун. Санитарите се върнаха, за да я вдигнат оттам.

— Защото тя вярваше, Том. Не в това, в което трябва, разбира се. Но вярваше.

Той стана, дърпайки Рауз със себе си.

— Хайде, момче, връщаме се у дома. Да не мислим по-вече за това, Том. Нека оставим така нещата. Тя си отиде по собствено желание, по начина, който сама избра. Сега тя просто е още една жертва, дадена по време на война. Както ти можеше да бъдеш, Том… Както всички ние.

АНТРАКТ

В четвъртък комисията се събра отново за четвърти пореден ден — ден, който Тимъти Едуардс бе определил да бъде последен. Преди Денис Гоунт да може да започне, Едуардс реши да го изпревари. Той усещаше, че неговите двама колеги зад масата, инспекторите на отделите за Западното полукълбо и вътрешните операции, бяха готови да смекчат своето отношение и да направят едно изключение в случая с Сам Маккрийди, като го задържат по една или друга причина.

След като съвещанието от предния ден приключи, те заведоха Едуардс в един тих ъгъл в бара на Сенчъри Хаус и разкриха ясно своите намерения, предлагайки да се запази по някакъв начин Измамника.

Това категорично не влизаше в сценария на Едуардс. За разлика от останалите, той знаеше, че зад решението да се направи прецедент от случая с ранното пенсионираме на Измамника стоеше постоянният помощник-секретар на Форин офис, човек, който един ден щеше да участва заедно с още четирима души в тайното заседание, на което щеше да се избере новият ръководител на СИС. Глупаво бе да се опълчва срещу него.

— Денис, всички изслушахме с най-голям интерес припомняните от твоя страна операции, проведени от Сам, и всички сме изключително впечатлени. Истината, обаче, е, че ние трябва да посрещнем предизвикателствата на деветдесетте, период, когато определени… как да го кажа?… активни мерки, погазването на приетите процедури, ще бъде недопустимо. Трябва ли да ти напомням за усложненията, предизвикани от избрания от Сам начин на действие в Карибите миналата зима?

— Въобще не е необходимо, Тимъти — каза Гоунт. — Аз сам ще припомня този епизод, като последна илюстрация от моя страна за това, че Сам продължава да е необходим за службата.

— Нямам нищо против — покани го Едуардс, чувствайки облекчение, че това ще е последната защитна реч, която трябва да изслуша, преди да пристъпи към своята неотменима присъда. Освен това, мислеше си той, двамата му колеги биха били повлияни от представата, че действията на Маккрийди са наподобявали повече тези на див каубой, отколкото на представител на Нейно Величество. За младежите, които посрещнаха Сам с аплодисменти в бара при неговото завръщане малко преди Нова година, всичко бе наред. Но трябваше той, Едуардс, да прекъсне веселието, да успокоява нервирания Скотланд Ярд, Вътрешното министерство и обидения Форин офис — събитие, което все още си спомняше с голямо раздразнение.

Денис Гоунт прекоси без особено желание стаята до бюрото, където се намираше чиновникът от Архива и взе предложената папка. Въпреки това което каза, Карибската афера бе тази, която той най-много би желал да избегне. Дълбоко в себе си обаче изпитваше възхищение от своя шеф, знаеше, че Сам бе действал самостоятелно в този случай.

Спомняше си твърде добре неофициалните писма, които валяха върху Сенчъри Хаус малко след Нова година и продължилата дълго среща на четири очи с шефа на СИС, на която Маккрийди бе извикан в средата на януари.

Новият шеф бе избран само две седмици по-рано и неговият новогодишен подарък представляваше доклада за подвизите на Сам в Карибите, сложен на бюрото му. За щастие, сър Марк и Измамника се познаваха от много време и след официалните пукотевици последва новогодишен тост с любимата бира на Маккрийди и обещание от негова страна, че няма да нарушава повече правилата. Шест месеца по-късно, по причини, за които Маккрийди можеше само да се досеща, шефът бе станал много по-малко милостив.

Гоунт погрешно смяташе, че шефът бе изчакал благоприятния случай до лятото, за да освободи Маккрийди. Той нямаше представа от колко високо бе получена в действителност заповедта.

Маккрийди знаеше. Не беше необходимо да му се казва, нямаше нужда от доказателства. Но той познаваше шефа. Като всеки добър командир, сър Марк щеше да му каже в лицето, ако не можеше да се справя с работата си, да го наругае, ако заслужаваше това, и дори да го уволни, ако нещата бяха наистина толкова зле. Но той щеше да го направи лично. В противен случай той щеше да се бори като тигър срещу вмешателството отвън. Този път заповедта бе дошла отгоре, тя бе отменила решението на сър Марк.

Когато Денис Гоунт се върна с папката на мястото си, Тимъти Едуардс срещна погледа на Маккрийди и се усмихна.

Ти наистина представляващ голяма заплаха, Сам, помисли си той. Макар и много талантлив, ти просто вече не си подходящ. Колко жалко, наистина. Ако само бе проявил по-голяма гъвкавост и се бе придържал към правилата, би могло да се намери място за теб. Но не и сега. Не сега, когато наистина разтревожи хора като сър Робърт Инглиш. Друг ще бъде светът през деветдесетте, моят свят; свят за хора като мене. До три, може би четири години, аз ще стана шеф на СИС и тук няма да има място за такива като тебе. Бих могъл да започна отсега, драги Сам. Дотогава ще имаме ново поколение офицери; интелигентни млади служители, които ще изпълняват това, което им се нарежда, ще спазват законите и няма да тревожат никого.

Сам Маккрийди се усмихна в отговор.

Ти наистина си първокласен задник, Тимъти, мислеше си той. Ти наистина си мислиш, че за събирането на сведения са достатъчни срещите на комисиите, компютърните извадки и целуването на Ленгли по задните части, за да ни подхвърлят част от тяхната информация, получена с технически средства. Нямам нищо против, тази информация е добра — най-добрата в света. Те притежават технологията с техните сателити и подслушвателни устройства. Но те могат да бъдат измамени, драги Тимъти.

Има една дума маскировка, за която едва ли някога си чувал. Тя е руска, Тимъти, изкуството да се изграждат фалшиви летища, хангари, мостове, цели танкови дивизии от тенекия и шперплат и това може да заблуди големите американски птички. Ето защо понякога трябва да се отиде на място, да се внедри агент дълбоко вътре в цитаделата, да се наеме някой недоволен, да се използват услугите на някой изменник от местните хора. От тебе никога не би излязъл истински разузнавач с всичките твои клубни връзки и с аристократичната ти съпруга. Точно за две седмици КГБ ще ти откъсне топките и ще си направи коктейл с тях.

Гоунт започваше със своята последна защита, опитвайки се да оправдае това, което се беше случило на Карибите, опитвайки се да не отблъсва симпатията на двамата инспектори, които бяха показали предната вечер готовност да променят своето мнение и да препоръчат отмяна на решението. Маккрийди се загледа през прозореца.

Нещата наистина се променяха; но не така, както мислеше Тимъти Едуардс. Светът тихо се побъркваше след края на Студената война — шумът щеше да се чуе по-късно.

Небивалата реколта в Русия стоеше неприбрана поради липса на техника и до есента щеше да изгние край резервните коловози заради липсата на подвижен състав. Гладът щеше да дойде през декември, може би през януари, хвърляйки Горбачов обратно в ръцете на КГБ и на Висшето командване и те щяха да поискат да плати за своята ерес през това лято на 1990 година. 1991 въобще нямаше да е забавна.

Близкият изток представляваше барутен погреб, а най-добре информираната служба в района, израелският Мосад, бе третиран като парий от Вашингтон, чийто пример следваше Едуардс. Маккрийди въздъхна. Да вървят по дяволите всички.

— Това действително започна — каза Гоунт, отваряйки папката пред себе си — в началото на декември на един малък остров в северната част на Карибите.

Маккрийди бе тласнат обратно към реалностите на Сенчъри Хаус. А, да, Карибите, помисли си той, проклетите Кариби.