Измамникът

1.

Над ивицата гориста местност от дясната им страна известна като Лисичия лес, продължаваше да се стеле лека мъгла, която предвещаваше ясен и топъл ден.

На могилата, доминираща над хълмистата местност и позната на поколения войници като Жабешката могила, интернационалният състав офицери заемаше своето място, за да наблюдава предстоящите военни маневри които щяха да имитират битка между две противникови групи батальони. В тях участваха британски войници, разделени дипломатично на сини и зелени, а не на британците и врагът. Дори възприетото наименование „червените“ на една от групите, бе променено от уважение към офицерите от хълма.

Сред откритата местност, разположена в северната част на равнината Солзбъри — любимо място за маневри на британската армия, наподобяваща Централната германска равнина, където се очакваха бойни действия при евентуално избухване на Трета световна война — имаше разпръснати арбитри, които щяха да присъждат точки, за да оценят изхода на битката.

Зад групата офицери се намираха превозните средства, с които се бяха изкачили дотам: няколко служебни автомобила и повече на брой не толкова комфортни лендроувъри, покрити с масленозелени маскировъчни ивици. Дневални от тиловата служба бяха разположили походни кухни, за да осигурят необходимото количество топъл чай, и кафе, които щяха да се консумират през деня. Те започнаха да разопаковат студените закуски.

Офицерите се въртяха наоколо или стояха неподвижно, заемайки позите, характерни за наблюдаващи офицери по целия свят. Някои разузнаваха картите, защитени от пластмасово покритие, върху които по-късно щяха да нанасят с рапидографи своите забележки. Други оглеждаха терена в далечината с помощта на мощни бинокли. Трети разговаряха помежду си със сериозен вид.

В центъра на групата се намираше старшият британски генерал, командващ Южния военен окръг. До него стоеше личният му гост, най-старшият по чин генерал от чужденците. Леко изнесен зад тях, помежду им бе застанал един млад и интелигентен офицер, току-що завършил езиков институт, който превеждаше последователно думите на двамата мъже.

Групата британски офицери бе по-голяма — малко над тридесет човека. Те всички си придаваха важност, осъзнавайки необичайността и значението на това събитие. До известна степен изглеждаха и предпазливи, неспособни да се отърсят съвсем от предишните си навици. Все още не бе изминала първата година от перестройката и въпреки че съветски офицери и преди бяха канени да наблюдават британски маневри в Германия, сега за пръв път идваха в сърцето на Англия като гости на британската армия. Старите навици умират трудно.

Руснаците се държаха също така важно като британците. Наброяваха седемнадесет души, всеки от които бе внимателно проучван и подбиран. Неколцина от тях владееха приемливо английски и го използваха в разговорите; петима го владееха отлично, но се правеха, че нищо не разбират.

Владеенето на английски не бе обаче най-важното качество при техния подбор. На първо място бе преценен техният опит. Всеки съветски офицер беше специалист в своята област, добре запознат с въоръжението на британската армия, нейната тактическа подготовка и структури. Бяха ги инструктирали не просто да слушат какво им се казва, още по-малко да го приемат за вярно; а внимателно да проучват, без да изпускат нищо и да докладват обратно каква е подготовката на британците, каква бойна техника са използвали, как са я използвали и, ако има такива, къде са слабите им места. Те пристигнаха предната вечер, след като прекараха по-голяма част от деня в своето посолство в Лондон. Първата вечеря в офицерската столова на Тидуъртската военна база протече твърде официално, дори малко напрегнато, но без инциденти. Шегите и песните щяха да дойдат по-късно, може би на втората или на третата вечер от техния престой. Руснаците съзнаваха, че сред тях има най-малко петима, които наблюдаваха останалите, а вероятно се следяха и помежду си.

Никой не спомена това на британската група, нито британците сметнаха за уместно да изтъкват, че сред техните собствени тридесет души присъстват четирима, които са в действителност от контраразузнаването. Те се намираха там само, за да наблюдават руснаците, а не своите съграждани.

Руската група включваше двама генерали, единият с отличителни знаци на моторизираните войски, а другият — от бронирания корпус; един полковник от генералния щаб; полковник, майор и капитан от военното разузнаване, които бяха явни, т.е. признаваха, че са от военното разузнаване; един полковник от военновъздушните сили, под чиято разгърдена куртка можеше да се види фланелка на сини и бели райета — отличителен белег на специалните войски; полковник и капитан от пехотата, както и двама офицери със същия чин от бронетанкови войски. В добавка присъстваха един подполковник от оперативния щаб, заедно с един майор и двама капитани, както и полковник и майор от свързочните войски. Съветското военно разузнаване е известно като ГРУ и тримата обявени офицери от ГРУ носеха отличителните знаци на своята служба. Само те знаеха, че майорът от свързочните войски и един от капитаните от оперативния щаб също бяха от военното контраразузнаване. Никой от останалите руснаци, нито британците го знаеха.

Британците от своя страна не сметнаха за необходимо да известят руснаците, че двадесет оперативни работници от службата за сигурност се намираха в офицерската столова на Тидуърт и щяха да останат, докато съветската делегация не отлети от Лондон за Москва на третата сутрин от своето пребиваване. Тези филери в момента се грижеха за тревните площи и цветните лехи или лъскаха месинговите плотове на полевите кухни. През нощта щяха да наблюдават на смени офицерската сграда, разпръснати на удобни позиции в широк кръг около нея. Както шефът бе споменал на Генералния щаб на командващия Южен военен окръг на министерския брифинг няколко дена преди това: „Наистина предпочитаме да не изтървем някой от кучите синове“.

Играта на война започна по разписание в девет часа и продължи целия ден. Десантът на Втори парашутен батальон бе извършен точно след обедната закуска. Един майор от парашутния батальон стоеше точно до съветския полковник от военновъздушните сили, който наблюдаваше с изострено внимание.

— Виждам — отбеляза руснакът, — че все още отдавате предпочитание на двуинчовите минохвъргачки.

— Полезно оръжие — съгласи се британецът, — ефективно и все още надеждно.

— Моето мнение е същото — изрече руснакът бавно с акцент. — Използвах ги в Афганистан.

— Наистина! Аз ги използвах на Фолклендските острови — каза майорът от Втори парашутен. Той си помисли: Но разликата е, че ние спечелихме за кратко време на Фолклендите, а вие понасяте големи загуби в Афганистан.

Руснакът си позволи една неприветлива усмивка. Британецът също се усмихна. Кучи син, изруга наум руснакът, иска да намекне колко зле вървят нашите работи в Афганистан.

Двамата мъже продължиха да се усмихват. Те не можеха да знаят, че след две години забележителният нов генерален секретар в Москва щеше да заповяда на съветската армия да прекрати афганистанската авантюра. Но времената бяха още други, а старите навици умират трудно.

Втората вечеря в Тидуъртските казарми протече по-спокойно. Лееше се вино; водката, която в британската армия рядко се консумира, този път беше в изобилие. Независимо от езиковата бариера, разговорите станаха по-духовити. Руснаците последваха примера на техния най-старши офицер — генерала от моторизираните войски. Той изглеждаше развеселен от разговора си с британския генерал и те се отпуснаха. Майорът от оперативния щаб за малко не избухна в смях, преди да се сети, че не бива да показва познанията си по английски и трябва да изчака превода.

Майорът от парашутния батальон бе седнал до майора от съветското военно разузнаване. Той реши да изпробва оскъдните си познания по руски език.

— Говоритя-ви па-англеески? — попита той. Руснакът бе очарован.

— Очен малинко — отвърна той, след което продължи със запъване на английски. — Много малко, страхувам се. Упражнявам се с учебници вкъщи, но не мога да го науча добре.

— Сигурен съм, че е по-добре, от моя руски — каза парашутистът. — Да ви се представя, казвам се Пол Синклер.

— О, извинете — рече руснакът. Той се наведе настрани и протегна ръка. — Павел Кученко.

Вечерята завърши с песни, преди двете групи офицери да се разотидат по стаите в единадесет часа. Една част от тях оценяваха със задоволство, че на следващата сутрин щяха да си позволят да останат малко по-дълго в леглата — ординарците бяха инструктирани да се появят с чашите чай в седем часа.

В действителност майор Кученко се събуди в пет часа и прекара безмълвно два часа зад дантелените завеси, покриващи прозорците на неговата спалня. Той седеше на изгасено осветление и разучаваше пътя, който минаваше пред офицерската столова в посока към входния портал на казармата и оттам продължаваше към Тидуъртското шосе.

Забеляза трима души в полумрака на ранната утрин, които бяха по всяка вероятност филери.

Забеляза също така, точно в шест часа, как от входната врата почти под него се появи полковник Арбътнот и се затича по пътя, нещо, което очевидно правеше всяка сутрин. Имаше причина да вярва, че това е редовен навик — бе видял възрастния полковник да прави същото предишната сутрин.

Полковник Арбътнот лесно се познаваше по липсващата лява ръка. Той я бе загубил преди много години по време на патрул със своите новобранци в онази странна, почти забравена война по хълмовете на Дхофар — акция, проведена от специалните британски части и омански мобилизирани войници, за да се попречи на комунистическата революция да смъкне султана на Оман и да сложи ръка на Ормузкия пролив. От сантименталност военната комисия му разреши да остане в армията и оттогава той служеше като офицер по снабдяването в Тидуъртската офицерска столова. Всяка сутрин поддържаше стегнато телосложението си, не пропускайки да пробяга своите пет мили надолу по пътя и обратно — позната фигура, облечена в бял спортен костюм с качулка и сини кантове, чийто свободен ляв ръкав бе елегантно закачен отстрани.

Вече втора сутрин майор Кученко го наблюдаваше замислено.

Вторият ден от маневрите премина без инцидент и в края им офицерите от двете националности се съгласиха, че арбитрите справедливо са присъдили победата на зелените, които прогониха сините от техните позиции на Жабешката могила и опазиха Лисичия лес от контранастъпление. Третата вечер в столовата премина много весело, с непрекъснати тостове и едно бурно аплодирано изпълнение на песента „Калинка“ от младия руски капитан от оперативния щаб, който не беше шпионин, но този имаше чудесен баритон. Руската група трябваше да се събере в главното фоайе след закуска в девет часа на следващата сутрин и да се качи на автобуса за Хийтроу. Автобусът щеше да пристигне от Лондон с двама души от посолството, за да ги отведе право до летището. Никой не забеляза по време на изпълнението на „Калинка“, как някой влезе без много шум в отключената стая на полковник Арбътнот и след шестдесет секунди я напусна все така тихо, за да се присъедини към групата на бара, идвайки от посока на мъжките тоалетни.

В шест без десет минути на следващата сутрин една фигура в бял спортен костюм с качулка и сини кантове, чийто празен ляв ръкав бе закачен отстрани, се спусна надолу по стълбите пред офицерската сграда и пое към входния портал. Фигурата бе забелязана от един филер, скрит зад прозореца в една от стаите, която се намираше на горните етажи на другата сграда, отдалечена на двеста ярда. Той я взе под внимание, но не предприе нищо.

На портала ефрейторът на охраната излезе от караулното помещение и отдаде чест на фигурата, която се промъкна под бариерата. Бегачът, без шапка на главата, само вдигна ръката си за поздрав, обърна се в обичайната посока и продължи да тича към Тидуърт.

В шест и десет ефрейторът отново погледна навън, вторачи се учудено, след което се обади на своя сержант.

— Току-що видях да минава полковник Арбътнот — докладва той.

— Е? — попита сержантът.

— За втори път — каза ефрейторът.

Сержантът се чувстваше изморен. Очакваше да ги сменят след двадесет минути и да отиде на закуска. Сви безразлично рамене.

— Трябва да е забравил нещо — каза той. По-късно пред дисциплинарната комисия щеше да съжалява за тази си забележка.

След половин миля майор Кученко се пъхна сред някакви дървета край пътя, смъкна от себе си откраднатата спортна дреха и я скри дълбоко в шубрака. Когато се върна отново на пътя, той носеше малко широки сиви вълнени панталони и вълнено сако върху риза и вратовръзка. Единствено маратонките „Адидас“ не подхождаха на облеклото. Подозираше, без да е сигурен, че една миля след него тича ядосаният полковник Арбътнот, който бе изгубил десет безплодни минути в търсене на спортното си облекло преди да стигне до заключението, че ординарецът му трябва да го е занесъл за пране и все още не го е върнал. Бе облякъл резервния, без да забележи, че му липсват една риза, вратовръзка, сако и чифт маратонки.

Кученко лесно можеше да поддържа дистанцията пред британския полковник, докато Арбътнот не завие, за да се върне, но един минаващ край него автомобил му спести усилието. Шофьорът спря до него и Кученко се наведе на отсрещния прозорец.

— Ужасно съжалявам — каза той, — но изглежда колата ми се, повреди. Ей там, малко по-нататък. Чудих се дали не мога да потърся помощ от някой автосервиз в Норт Тидуърт?

— Малко е рано — каза шофьорът, — но мога да ви закарам дотам. Качвайте се.

Майорът от парашутния батальон щеше да остане изненадан от неочаквано добрия английски на Кученко. Но чуждият акцент се чувстваше.

— Не сте тукашен, нали? — попита шофьорът, за да завърже разговор. Кученко се засмя.

— Не, идвам от Норвегия. Обикалям вашите британски катедрали.

Кученко бе оставен от любезния шофьор в центъра на сънливия Норт Тидуърт в седем без десет. Шофьорът продължи към Марлборо. Той никога нямаше да се сети да разправя за този случай, нито някой някога щеше да го попита.

В центъра на града Кученко намери една телефонна кабина и точно в седем без една минута набра някакъв лондонски телефонен номер, поставяйки петдесетцентова монета, за да започне разговора. От отсрещната страна вдигнаха на петото иззвъняване.

— Бих желал да говоря с мистър Рот, мистър Джо Рот — каза Кученко.

— Да, на телефона е Джо Рот — отвърна гласът от другия край.

— Съжалявам — каза Кученко. — Виждате ли, аз всъщност се надявах, че ще говоря с Крис Хейс.

В своя малък, но елегантен апартамент на Мейфеър, Джо Рот настръхна, а професионалният му усет събуди неговата бдителност. Бе станал преди двадесет минути и се разхождаше все още по пижама, необръснат, приготвяйки ваната и първото кафе за деня. Когато телефонът иззвъня, той се бе запътил към всекидневната с чаша сок в едната ръка и кафе в другата. Беше твърде рано, дори за него, а той не обичаше да става късно, макар работата му като помощник по обществените въпроси към американското посолство, намиращо се на четвърт миля по-нататък на Гросвийнър скуеър, да не изискваше присъствието му преди десет часа.

Джо Рот работеше за ЦРУ, но не той заемаше поста шеф на Лондонския филиал. Тази чест се падаше на Уилям Карвър, а Карвър, подобно на всички шефове на филиали, се числеше към отдела за Западното полукълбо. Като такъв, Карвър бе явен агент, което означаваше, че всеки, който се интересува, може да научи с какво се занимава и какъв пост заема. Карвър работеше в Обединения британски разузнавателен комитет — официалният представител на ЦРУ в Лондон.

Рот дойде от отдела за специални проекти — служба, формирана преди шест години, за да се занимава, както името й подсказваше, с проекти и активни действия, смятани от Ленгли като достатъчно компрометиращи, за да се заангажира с тях шефът на филиала, което по-късно му даде възможност да поддържа своята невинност, дори пред американските съюзници.

Всички офицери от ЦРУ, независимо от кой отдел идваха, имаха истинско и оперативно (или професионално) име. Истинското име в приятелските посолства е действително истинско: Джо Рот бе наистина Джо Рот и бе записан така в списъка на дипломатите. Но за разлика от Карвър, той бе неявен агент, освен за малка група британски разузнавачи в Интелиджънс сървис. Само те и някои от колегите му знаеха професионалното му име в САЩ. Да му го споменат по телефона в седем часа сутринта и то с чужд акцент звучеше като предупредителна сирена.

— Съжалявам — каза той предпазливо, — но тук е телефонът на Джо Рот. Кой се обажда?

— Слушайте внимателно, мистър Рот или мистър Хейс: Моето име е Пьотр Александрович Орлов. Аз съм полковник от КГБ…

— Вижте, ако това е някаква шега…

— Мистър Рот, споменаването на вашето оперативно име не е никаква шега за вас. Моят опит за дезертиране в САЩ не е никаква шега за мене. А именно това е моето желание. Искам да се добера до Америка — незабавно. Много скоро ще стане невъзможно да се върна обратно при моите хора. Няма да бъде прието никакво извинение. Имам огромно количество информация от голяма ценност за вашето управление, мистър Рот. Трябва да решите бързо, в противен случай ще съм принуден да се върна, докато все още има време…

Рот записваше бързо на един бележник, който успя да сграбчи от масичката за кафе във всекидневната. Бележникът все още носеше резултатите от покера със Сам Маккрийди, завършил късно предната вечер. По-късно си спомняше, че си помисли: Боже, ако Сам можеше да чуе това сега, сигурно би се побъркал. Прекъсна мълчанието си.

— Къде точно се намирате сега, полковник?

— В една телефонна кабина в малък град близо до равнината Солзбъри — каза гласът.

От граматична гледна точка, английският му бе почти перфектен. Но ясно се усещаше чуждият акцент. В обучението на Рот влизаше и разпознаването на акценти. Този имаше славянски, може би руски произход. Все още се чудеше дали това няма да се окаже някоя от ненормалните шеги на Сам Маккрийди, дали няма да екне изведнъж в ушите му неговият смях. По дяволите, бяха минали два дни след първи април.

— От три дни — продължи гласът — се намирам с група съветски офицери, присъстващи на британските военни маневри в равнината Солзбъри. Настанени сме в Тидуъртските казарми. Сред тях съм известен като майор Павел Кученко от военното разузнаване. Успях да се измъкна преди един час. Ако до още един час не се върна обратно, няма да мога въобще да се върна. Ще ми е необходим половин час, за да сторя това. Вие имате на разположение тридесет минути, за да ми съобщите вашето решение, мистър Рот.

— Разбрах, полковник. Ще се заема с вашия случай. Искам да ми се обадите след петнадесет минути. Линията ще бъде свободна. Тогава ще получите моя отговор.

— Петнадесет минути. След това се връщам — отряза гласът и сигналът прекъсна.

Рот мислеше усилено. От дванадесет години работеше за ЦРУ. Никога преди това не бе изпадал в такава ситуация. Но тогава хората като него прекарваха целия си живот в управлението и никога не бяха помирисвали съветски изменник. Независимо от това, той знаеше за тях, всички оперативни агенти получаваха инструкции за постоянната възможност да се сблъскат с такива случаи.

Повечето идваха след първоначални, пробни разговори. Те се подготвяха предварително и обмисляха добре всичко. След това изпращаха съобщения до известния им човек на ЦРУ в областта. Искаха да се срещнат, да преговарят. Обикновено молеха потенциалния изменник да остане на работното си място, за да предаде определено количество информация, преди окончателното му преминаване на другата страна. Ако откажеше, той бе увещаван да се яви поне с чанта пълна с документи. От количеството на документите, които носеха със себе си или предаваха предварително, зависеше по-късно тяхното заплащане и положение на Запад. В професионалните среди това се наричаше цената на булката. Понякога, много рядко, някои от тях просто се явяваха, изгорили всички мостове след себе си, без никакви шансове да се върнат обратно. Това даваше малка възможност за избор: или приемаха човека, или го връщаха в лагерите за бежанци. Последното се правеше рядко, дори в случаите с моряци от търговския флот или с обикновени войници, които нямаше какво да предложат. Тази стъпка се предприемаше само когато резултатите от проверката с детектора на лъжата уличаваха агента в неговите истински намерения. Тогава Америка отказваше да го приеме. Руснаците преглъщаха провала и прибираха обратно своя агент от бежанския лагер.

Само веднъж, доколкото Рот знаеше, КГБ проследи един върнат изменник и го ликвидира в бежанския лагер. Човекът се бе провалил на полиграфния тест, въпреки че казваше истината. Машината бе интерпретирала неговото вълнение погрешно. Дяволски лош късмет. Но това се случи преди години; детекторите на лъжата бяха усъвършенствани и сега се справяха по-добре.

Ето че тук се явяваше един мъж с претенциите, че е полковник от КГБ, който просто искаше да избяга. Без предупреждение. Без пазарлъци. Без куфар с нови документи от резиденцията на КГБ. При това точно в сърцето на Англия, а не в Близкия изток или в Латинска Америка. С желание да контактува с американците, а не с британците. Или той бе направил вече своето предложение на британците? И е получил отказ? Рот обмисляше бързо различните възможности, а минутите отминаваха.

Седем и пет, значи два и пет през нощта във Вашингтон. Отдавна всички са заспали по домовете си. Трябваше да се обади на Калвин Бейли — неговия шеф, оглавяващ Отдела за специални проекти. Той без съмнение спеше дълбоко в Джорджтаун. Но времето… нямаше на разположение никакво време. Отвори един стенен шкаф, където се намираше личният му компютър. Включи го и бързо се свърза с главния компютър, помещаващ се в подземията на посолството на Гросвийнър скуеър. Премина в секретен режим и насочи главния компютър към имената на старшите офицери от КГБ известни на Запад. След това попита: кой е Пьотр Александрович Орлов.

Едно от странните неща в света на агентите бе съществуването на почти клубна атмосфера в него. Пилотите споделят подобен вид другарство, но на тях това им е позволено. Същото се отнася за парашутистите и специалните войски.

Професионалистите са склонни да се уважават един друг, дори през бариерите на съперничеството, противопоставянето или омразата. По време на Втората световна война бойните пилоти на Луфтвафе и РАФ рядко са изпитвали омраза един към друг, оставяйки подобни чувства на фанатиците и на цивилните. Професионалистите служат лоялно на своите политически господари и на бюрократите, но предпочитат да изпият чаша бира в компанията на свои колеги, дори те да са от другия лагер.

В агентурния свят внимателно се следят промените в конфигурациите на останалите служби. Повишенията и преместванията в съюзническите, съперническите и вражеските агенции се записват и регистрират старателно. Във всяка столица резидентът на КГБ вероятно знае кои са шефовете на американския и британския филиал и обратно. Веднъж в Дар ес Салам по време на някакъв коктейл местният шеф на КГБ се приближил до шефа на тамошния филиал на СИС с уиски в ръка.

— Мистър Чайлд — произнесъл той тържествено, — вие знаете кой съм аз и аз знам кой сте вие. Нашата професия не е лека. Не би трябвало така да се пренебрегваме.

Пили по този повод.

Главният компютър на ЦРУ в Лондон е свързан директно с Ленгли, Вирджиния, и в отговор на запитването на Рот започна да обхожда списъка с имената на офицерите от КГБ, известни на централата. Сред тях стотици бяха потвърдени и хиляди заподозрени. В по-голямата си част тази информация идваше от самите изменници, тъй като при пристигането си те бяха подробно разпитвани за това кой каква длъжност има в настоящия момент, кой е повишен в службата, преместен на ново място или понижен. Информацията растеше с всеки нов изменник.

Рот знаеше, че през последните четири години британците оказаха голяма помощ в това отношение, доставяйки стотици имена, много от които нови, а други като потвърждение на вече заподозрените. Те дължаха своята информираност от една страна на подслушването на радиоефира, от друга на добре проведен анализ, и от трета — на изменници като Владимир Кузичкин, човека от управлението за нелегални операции, когото измъкнаха тайно от Бейрут. Откъдето и да бе дошла в паметта на компютъра оригиналната информация, той не си губеше времето. Зелени букви започнаха да просветват една след друга на малкия екран пред Рот.

ПЬОТР АЛЕКСАНДРОВИЧ ОРЛОВ. КГБ. ПОЛКОВНИК.

ПРЕДПОЛАГАЕМО МЕСТОНАЗНАЧЕНИЕ ПРЕЗ ПОСЛЕДНИТЕ ЧЕТИРИ ГОДИНИ В ТРЕТО УПРАВЛЕНИЕ. ВЕРОЯТНО СЕ ПРИКРИВА КАТО МАЙОР ОТ ГРУ В ОБЕДИНЕНИЯ ЩАБ ЗА ПЛАНИРАНЕ НА ЧЕРВЕНАТА АРМИЯ В МОСКВА. ПРЕДИШНИ ИЗВЕСТНИ ПОСТОВЕ В ЦЕНТЪРА ЗА ОПЕРАТИВНО ПЛАНИРАНЕ В МОСКВА И В ПЪРВО ГЛАВНО УПРАВЛЕНИЕ (ВЪНШНО РАЗУЗНАВАНЕ) В ЯСЕНЕВО.

Рот подсвирна, когато компютърът свърши с изписването на информацията за Орлов и го изключи. Това, което каза гласът по телефона, имаше смисъл. Трето управление на КГБ имаше за задача да следи за лоялността на въоръжените сили. От една страна, офицерите от армията негодуваха срещу него, но от друга властите го толерираха. Служителите на този отдел проникваха във въоръжените сили дегизирани като офицери от военното разузнаване. Това обясняваше тяхната възможност да бъдат навсякъде и да задават въпроси, държейки под наблюдение всички. Ако Орлов действително се е представял като майор от ГРУ към Обединения щаб за планиране на съветското министерство на отбраната, той трябваше да представлява подвижна енциклопедия. Имаше значение и неговото присъствие в групата съветски офицери, поканени в резултат на скорошно споразумение между НАТО и Варшавския договор да наблюдават британските военни маневри в равнината Солзбъри.

Погледна часовника си. Седем и четиринадесет. Никакво време, за да позвъни до Ленгли. Само шестдесет секунди, за да вземе решение. Твърде рисковано. Кажи му да се върне обратно в казармата, да се прибере тихо в своята стая и да приеме от британския ординарец дежурната чаша чай. След това обратно към Хийтроу и Москва. Опитай се да го убедиш да избяга от групата по време на престоя в Хийтроу, за да имаш време да се свържеш с Калвин Бейли във Вашингтон. Телефонът иззвъня.

— Мистър Рот, пред телефонната кабина има автобус. Първият за тази сутрин. Мисля, че ще качи цивилния обслужващ персонал на Тидуъртските казарми. Мога да се върна с тях точно на време, ако трябва да…

Рот пое дълбоко въздух. Може да платиш с кариерата си за това, помисли си.

— О’кей, полковник Орлов, ще ви вземем. Ще се свържа с моите британски колеги — до тридесет минути ще бъдете в безопасност…

— Не. — Гласът бе рязък, нетърпящ противоречие. — Ще дойда единствено при американците. Искам незабавно да ме отведете оттук в Америка. Такава е сделката, мистър Рот. Няма да приема други условия.

— Вижте сега, полковник…

— Не, мистър Рот. Искам вие сам да ме вземете. До два часа. Ще чакам пред Андоверската гара. След това ще ме отведете до военната база на Съединените щати в Апър Хейфорд. Ще ми осигурите транспорт до Америка. Това е единствената сделка, на която ще се съглася.

— Добре, полковник. Ще стане това, което желаете. Тръгвам незабавно.

Трябваха му десет минути, за да си сложи някакви дрехи, да грабне паспорта, служебната карта от ЦРУ, малко пари и ключовете на колата и да се спусне по стълбите към гаража.

Петнадесет минути след като бе затворил телефона, той си проправи път през Парк Лейн и зави надясно към Марбъл Арч и Бейзуотър роуд, предпочитайки този маршрут пред блъсканицата по Найтсбридж и Кенсингтън.

Премина край Хийтроу преди осем часа и зави на юг по М–25, а после пое на югозапад по М–3, който го свърза с А–303, водещ към Андовер. Влезе на площада пред гарата в девет и десет. Една след друга колите минаваха оттам, за да оставят пътниците и да потеглят незабавно. Пътниците от своя страна забързано се отправяха към гарата. Само някакъв мъж стоеше неподвижно облегнат на една стена, облечен с вълнен костюм, сиви панталони и маратонки. В ръцете си държеше сутрешен вестник. Рот се приближи до него.

— Мисля, че вие сте човекът, с когото трябва да се срещна — каза той тихо.

Мъжът вдигна поглед от вестника. Имаше спокойни сиви очи и сурово лице, по което можеше да се съди, че е на около четиридесет и пет години.

— Това зависи от вашите документи за самоличност — каза той. Гласът бе същият като този по телефона.

Рот му подаде служебната си карта. Орлов я разгледа и кимна. Рот посочи към своята кола, която стоеше със запален двигател и пречеше на няколко други зад нея да преминат. Орлов се огледа около себе си, като че ли искаше да се сбогува с един свят, който познаваше. Без да каже дума, той влезе в колата.

Рот се бе обадил на дежурния офицер в посолството да предупреди в Апър Хейфорд, че ще пристигне с един гост. Близо два часа му трябваха, за да прекоси разстоянието до военната база. Спря колата точно пред офиса на командира. Оттам проведе два телефонни разговора с Вашингтон, след което Ленгли уреди въпроса с Пентагона и командирът на базата получи необходимите инструкции. Военният самолет, който излетя в три часа следобед на същия ден от Апър Хейфорд за военновъздушната база Андрюс, Мериленд, имаше на борда двама непредвидени пътници.

Пет часа преди това новината за изчезването на руския офицер загря телефонните връзки между Тидуърт и Лондон. Много преди излитането на самолета започна да набира скорост най-внушителният скандал, в който бяха намесени британската армия, министерството на отбраната, Службата за сигурност и руското посолство.

Съветската група се събра за закуска около осем часа в офицерската столова. Дотогава офицерите бъбриха спокойно със своите британски колеги. До осем и двадесет те наброяваха шестнадесет души. Отсъствието на майор Кученко бе забелязано, но без чувство за безпокойство. Около десет минути преди девет часа шестнадесетте руснаци се събраха със своя багаж в главното фоайе и отново забелязаха отсъствието на майор Кученко. Един камериер бе изпратен до неговата стая, за да го помоли да побърза. Автобусът стоеше в очакване пред вратата.

Камериерът се върна с новината, че стаята на майора е празна, но личните му принадлежности се намират все още в нея. Делегация от двама британски офицери и двама руснаци се качи горе, за да го потърси. Те установиха, че някой е спал в леглото, хавлията за баня е мокра и всичките дрехи на Кученко очевидно са налице, навеждайки на мисълта, че трябва да е някъде наблизо. Погледнаха в общата баня на коридора (само двамата руски генерали имаха баня в стаите си), но не можаха да го открият там. Провериха и в тоалетните, но и те бяха празни. Лицата на двамата руснаци, единият от които бе полковник от ГРУ, загубиха всяка следа от сърдечност.

Британците също започнаха да се тревожат. Цялата сграда бе претърсена, без това да доведе до някакъв резултат. Един капитан от разузнаването излезе, за да говори с невидимите филери от службата за сигурност. Те бяха отбелязали, че двама офицери в спортни облекла са излезли да бягат сутринта, но само един от тях се е върнал. Веднага се свързаха с караулното на главния портал. Техният дневник показваше, че само полковник Арбътнот е излизал от казармата, след което се е върнал.

За да се внесе някаква яснота в противоречивите показания, извикаха ефрейтора на охраната, вдигайки го от леглото. Той спомена за двойното напускане на полковник Арбътнот, който категорично отрече при разпита да е излизал два пъти през портала. Претърсиха неговата стая и откриха, че липсва белият му спортен костюм, плюс сако, риза, вратовръзка, панталони. Капитанът от разузнаването, притеснен от резултатите, докладва шепнешком на старшия британски генерал, който с мрачно лице покани в своя офис водача на руската група.

Руският генерал излезе оттам пребледнял от гняв и поиска незабавно служебна кола, за да го откара до посолството в Лондон. Мълвата се разнесе сред останалите руснаци и те започнаха да се държат студено и неприветливо. Беше станало десет часа. Скандалът набираше скорост.

Британският генерал се върна с шефа на Генералния щаб в Лондон и му докладва за възникналата ситуация. Друг доклад бе направен от старшия на групата филери до неговите началници в щаб-квартирата на Службата за сигурност, намираща се на Кързън стрийт, Лондон. Те от своя страна известиха за случилото се заместник-директора на службата, който веднага заподозря в това ръката на ОБОР — приятелския акроним, с който Службата за сигурност понякога споменаваше Интелиджънс сървис. ОБОР означаваше съкратено: Онези Боклуци Оттатък Реката.

На юг от Темза, в Сенчъри Хаус, Тимъти Едуардс получи запитване по телефона от Кързън стрийт, но отрече СИС да има пръст в тази работа. Когато сложи обратно телефонната слушалка, той натисна един звънец на бюрото и излая:

— Бихте ли казали на Сам Маккрийди да се качи веднага тук?

Руският генерал заедно с полковника от ГРУ, който го придружаваше, стоя до обяд в съветското посолство на Кенсингтън Палас Гардънс насаме с военния аташе, който се представяше за генерал-майор от пехотата, но в действителност имаше същия ранг в ГРУ. Никой от тримата не знаеше, че майор Кученко е всъщност полковник Орлов от КГБ — информация, достъпна за твърде малко висши офицери от Обединения щаб за планиране в Москва. Всъщност и тримата мъже щяха да приемат този факт с облекчение: малко са нещата, които създават такова удоволствие на руските военни, както унижаването на КГБ. В Лондон те си мислеха, че са изпуснали майор от ГРУ и очакваха с дълбоко безпокойство реакцията на Москва.

Подслушвателната станция в Челтнъм докладва за внезапно френетично нарастване на радиосъобщенията между Москва и съветското посолство, кодирани както с дипломатическия, така и с военния шифър.

По време на обяда съветският посланик Леонид Замятин отправи енергичен протест пред британското министерство на външните работи, обвинявайки англичаните в отвличане на майор Кученко и изиска незабавна среща с него. Протестът отскочи обратно от Форин офис към всички разузнавателни агенции, които като един вдигаха чистите си ръце и отговаряха: ние не сме замесени в това.

Много преди това гневът на руснаците започна да се съпровожда от все по-нарастващата обърканост сред британците. Изчезването на Кученко (все още го наричаха така) бе най-малкото странно. Изменниците не бягаха просто за да изпият бира в някой бар; те се отправяха обикновено към предварително подготвено убежище. Ако Кученко бе офейкал в полицейски участък — имаше такива случаи — уилтшайрската полиция щеше да уведоми незабавно Лондон. При условие, че всички британски служби отричаха своето участие в аферата, оставаше възможността да са замесени останалите агенции, намиращи се на британска земя.

Бил Карвър, шефът на лондонския филиал на ЦРУ, се намираше в скандално положение. Рот се бе принудил да осъществи връзка с Ленгли от военновъздушната база, за да направи възможно прехвърлянето на Орлов със следобедния полет. Ленгли информира за това Карвър. Карвър знаеше правилата на англо-американското споразумение при подобни случаи — щеше да се приеме като твърде оскърбително от страна на американците да отвлекат тайно от Англия руснак под носа на британците, без да ги уведомят. Но Карвър бе предупреден да отложи изясняването на случая, докато самолетът не напусне британското въздушно пространство. Той се извини под предлог, че сутринта не е бил на разположение и помоли за спешна среща с Тимъти Едуардс в три часа следобед, което бе прието.

Карвър закъсня — той научи по телефона от колата, след като бе изминал няколко пресечки, че самолетът се намира във въздуха. Преди още да се види с Едуардс, в три часа и десет минути, американският самолет бе оставил зад себе си Бристълския проток и южната част на Ирландия, насочвайки се към последната си спирка — Мериленд.

Когато се изправи лице с лице с Едуардс, Карвър вече бе получил подробен доклад от Рот, изпратен от военновъздушната база до Лондон. Рот обясняваше, че не е имал друг избор, освен да вземе Кученко/Орлов без предварителна подготовка или да го върне обратно; и че Орлов е настоявал да остане единствено при американците.

С тези обяснения Карвър се опита да оневини постъпката на своите колеги пред британците. Едуардс отдавна бе сверил данните с Маккрийди и знаеше кой точно е Орлов — информацията, която Рот получи малко след седем сутринта, бе постъпила най-напред от СИС. Собствено Едуардс знаеше, че при подобна възможност и той би действал като Рот, но се държа хладно и засегнато по време на срещата. След като получи формалните обяснения на Карвър, той незабавно информира министерството на отбраната, Форин офис и Службата за сигурност. Кученко (все още не виждаше причина да разгласява на всеки, че истинското му име е Орлов) се намираше на американска суверенна територия вън от британски контрол.

Един час по-късно посланик Замятин пристигна във Форин офис на Кинг Чарлс стрийт и бе въведен направо при външния секретар. Въпреки че претендираше да приема извиненията със скептицизъм, той бе готов да повярва на сър Джефри Хау, когото познаваше като почтен човек. Демонстрирайки своята обида, руснакът се върна обратно в посолството и предаде новината на Москва. Късно същата вечер съветската военна делегация отлетя обратно за родината. Офицерите бяха подтиснати от перспективата на безкрайни разпити, които ги очакваха.

В самата Москва бушуваше шумна кавга между КГБ, който обвиняваше ГРУ в липса на достатъчен контрол, и ГРУ, който обвиняваше КГБ в инфилтрирането на предателите в неговите редици. Смутената съпруга на Орлов, която твърдеше, че е невинна, бе разпитана, както и всички колеги на Орлов, неговите началници, приятели и хора, с които някога е влизал във връзка.

Във Вашингтон държавният секретар, който бе получил телеграма по случая от сър Джефри Хау, в която последният не криеше своето огорчение, се свърза с директора на ЦРУ и ядосан поиска обяснения по телефона. Когато остави обратно слушалката, директорът на ЦРУ погледна към двамата мъже, които стояха пред неговото бюро: заместник-директора и шефа на отдела за специални проекти Калвин Бейли. Обърна се към последния.

— Вашият подчинен, мистър Рот, този път е бръкнал право в гнездото на осите. Казвате, че е действал на своя глава?

— Да. Така е. Доколкото разбрах, руснакът не му е оставил време да се свърже с нас. Трябвало е или да го вземе, или да го остави.

Бейли бе слаб, строг мъж, не особено склонен да завързва близки приятелства в управлението. Хората го смятаха за студен и надменен. Но той си вършеше добре работата.

— Предизвикали сме силна тревога сред британците. Би ли поел същия риск? — попита директорът.

— Не знам — сви рамене Бейли. — Не можем да знаем, докато не говорим с Орлов. Трябва да го разпитаме.

Директорът кимна. В техния агентурен свят, както и във всички останали, правилата бяха прости. Ако предприемеш някоя рискована игра и спечелиш от нея големи дивиденти, ти си умен човек с обещаващо бъдеще. Ако се провалиш, чака те преждевременна оставка. Директорът искаше да обвърже с това Бейли.

— Ще поемете ли отговорността за Рот? Независимо дали ще успее или ще се провали?

— Да — отряза Бейли, — ще я поема. Не можем да върнем нещата обратно. Трябва да видим какво ще получим.

Когато самолетът се приземи в базата Андрюс малко след шест часа вашингтонско време, на пистата чакаха пет коли на Управлението. Преди служебният персонал да успее да слезе, двамата мъже, които никой от тях не познаваше и никога нямаше да види повече, бяха съпроводени до автомобилите с тъмни стъкла, чакащи долу. Бейли се приближи до Орлов, кимна хладно и се погрижи да го настанят във втората кола. След това се обърна към Рот.

— Давам го на теб, Джо. Ти го измъкна оттам, ти ще го разпиташ.

— Аз не съм следовател — каза Рот. — Това не е моята специалност.

Бейли сви рамене.

— Той потърси тебе. Ти го измъкна оттам. Задължен ти е за всичко. Може би ще се почувства по-спокоен с теб. Ще ти осигурим необходимите помощници — преводачи, анализатори, специалисти във всички области, които той засегне. И, разбира се, полиграф. Започнете с полиграфния тест. Отведи го до Ранчото — там ви очакват. И, Джо — искам всички резултати незабавно. Записани на ръка, без да бъдат коригирани. Никой друг не бива да ги вижда. О’кей?

Рот кимна. Седемнадесет часа по-рано, когато надяна белия спортен екип в една спалня в Англия, Пьотр Орлов, наречен Павел Кученко, бе все още безупречен съветски офицер, който имаше дом, съпруга, кариера и родина. Сега той представляваше един вързоп, един пакет, свит на задната седалка на седана в една чужда страна, предопределен да бъде изстискания докрай и без съмнение изпитваше, както всички в неговото положение, първите признаци на съмнение и може би паника. Рот се обърна, за да се качи в колата при руснака.

— Още нещо, Джо. Ако Орлов, чието кодово име сега е Минстрел, не носи важна информация, директорът ще ме уволни. А тридесет секунди преди това аз ще уволня тебе. Желая ти късмет.

Ранчото беше и си оставаше едно добре защитено място на ЦРУ, истинска ферма в южна Вирджиния — край, който се славеше с отглеждането на коне. Не много отдалечено от Вашингтон, то е скрито навътре в една гориста местност, заобиколено от всички страни с огради и охранявано от здрави мъже, които бяха минали с отличие курсовете по ръкопашен бой и обучението по употреба на огнестрелно оръжие в Куонтико. Достъпът до ранчото бе възможен по един дълъг път през гората.

Орлов бе настанен в двустаен апартамент, боядисан в успокояващи цветове, с баня и обикновените аксесоари, които могат да се срещнат в един добър хотел — телевизор, видео, радиокасетофон, фотьойли, малка кухненска маса.

Сервираха му първото ястие от пристигането в Америка и Джо Рот вечеря заедно с него. По време на полета двамата мъже се разбраха да се наричат Питър и Джо. Както се оказваше, сега трябваше да продължат своето опознаване.

— Няма да е лесно, Питър — каза Рот, докато наблюдаваше как руснакът се справя с един голям хамбургер. Той сигурно си мислеше за непробиваемите прозорци, които не можеха да се отварят, за огледалата, през които можеше да се гледа в стаите, за скритите микрофони, долавящи всяка изречена дума в апартамента, и за щателния разпит, който предстоеше.

Руснакът кимна с глава.

— Утре трябва да започнем, Питър. Трябва да говорим, наистина да говорим. Най-напред ще те подложим на полиграфния тест. Ако се справиш добре, ще трябва да ми разкажеш… много неща. Всъщност всичко. Всичко, което знаеш или подозираш. Ще се връщаме на едни и същи въпроси много пъти.

Орлов постави на място вилицата и се усмихна.

— Джо, ние сме мъже, които са прекарали своя живот в този странен занаят. Не е необходимо да… — той започна да търси фразата — говориш със заобикалки. Длъжен съм да оправдая риска, който пое заради мене, когато ме измъкна. Трябва да платя това, което наричате цената на булката, нали?

Рот се засмя.

— Да, Питър, точно от това се нуждаем сега. От цената на булката.

В Лондон СИС не стоеше със скръстени ръце. Тимъти Едуардс бързо научи името на липсващия човек от министерството на отбраната — Павел Кученко. От личния си архив той разкри, че под това име се крие полковник Пьотр Орлов от Трето управление на КГБ. След това извика при себе си Сам Маккрийди.

— Притиснах нашите американски братовчеди по възможно най-твърдия начин. Възприех позата на дълбоко обиден, въобще оскърбен по всички показатели. Бил Карвър е също силно огорчен — вижда своето положение тук дискредитирано. Както и да е, той ще притисне Ленгли да ни дадат голяма част от информацията — така, както са я получили, без да я забавят. Искам да организираме малка група, която да се запознава с показанията на Орлов, когато стигат до нас. Бих желал ти да отговаряш за това… под мой контрол.

— Благодаря — каза Измамника. — Но аз бих отишъл по-далеч. Бих настоявал да имам достъп. Възможно е Орлов да знае неща, които са специфични за нас. Тези неща може да не са толкова важни за Ленгли. Бих желал да се срещна лично с него.

— Това може да се окаже трудно — погледна замислено Едуардс. — Сигурно са го прибрали някъде във Вирджиния. Напоследък им дадохме прекалено много информация…

Думите увиснаха във въздуха. И двамата знаеха много добре откъде бе дошла по-голямата част от информацията през последните четири години. Най-ценно от всичко бе съветският план за водене на бойни действия, който предадоха на Ленгли предишната година.

— Още нещо — каза Сам, — бих желал да направя проверка за Орлов. С помощта на Кийпсейк.

Едуардс погледна сурово Маккрийди. Кийпсейк беше британски актив — руснак, който работеше за СИС, но имаше такова високо положение и бе толкова значим, че само четирима души в Сенчъри Хаус бяха осведомени за него, а по-малко от дузина знаеха, че той съществува. Четиримата посветени бяха самият шеф на СИС, Едуардс, инспекторът на отдела за Съветския блок и Маккрийди — офицерът, занимаващ се пряко с него.

— Това разумно ли е? — попита Едуардс.

— Мисля, че е редно да се направи.

— Бъди внимателен.

На следващата сутрин една черна кола бе спряла на двойната жълта линия и полицаят по уличното движение не се подвоуми да напише квитанция за глоба. Тъкмо свърши и докато я пъхаше под чистачката на предното стъкло един строен, добре облечен мъж в сив костюм се появи от съседния магазин, видя бележката и започна да протестира. Сцената бе толкова тривиална, че никой от минувачите, дори по тази лондонска улица, не им обърна внимание.

Отдалеч някой случаен свидетел можеше да отбележи типичните жестикулации от страна на шофьора и безразличното свиване на рамене от страна на полицая. Като дърпаше пазителя на реда за ръкава, шофьорът го принуди да мине зад колата и да погледне регистрационния номер. Когато стори това, полицаят забеляза табелката с означение CD на дипломатическия корпус в съседство с регистрационния номер. Беше пропуснал да я види, но и това не промени ситуацията. Чуждите дипломатически служители можеха да бъдат освобождавани от глобите, но не и от квитанциите за тях. Той взе да се отдалечава.

Шофьорът грабна бележката от предното стъкло и я размаха под носа на полицая. Блюстителят на реда му зададе някакъв въпрос. За да докаже, че наистина е дипломат, шофьорът започна да рови в джоба си и извади карта за самоличност, карайки насила полицая да погледне в нея. Полицаят хвърли един поглед, сви отново рамене и продължи по своя път. Обхванат от ярост, шофьорът смачка бележката и я хвърли в колата, преди да се качи и да потегли.

Това, което случайният наблюдател не можеше да види, бе листчето хартия залепено на картата за самоличност. На него пишеше: ЧИТАЛНЯТА НА БРИТАНСКИЯ МУЗЕЙ, УТРЕ, ДВА ЧАСА СЛЕДОБЕД. Той не би могъл да види как след една миля шофьорът приглади бележката и прочете на нейния гръб: ПОЛКОВНИК ПЬОТР АЛЕКСАНДРОВИЧ ОРЛОВ ИЗБЯГА ПРИ АМЕРИКАНЦИТЕ. ИМАШ ЛИ НЯКАКВА ИНФОРМАЦИЯ ЗА ТОВА?

Измамника току-що бе осъществил контакт с Кийпсейк.

2.

Филтрацията на един изменник се променя в широки граници при различните случаи, което зависи както от емоционалното състояние на беглеца, така и от възприетата практика на разузнавателната служба, провеждаща разпита. Единственият обединяващ фактор е в сложността и чувствителността на това занятие.

Най-напред изменникът трябва да бъде поставен в среда, която, без да изглежда застрашителна, може да направи невъзможно неговото бягство, често за собственото му добро.

Две години преди Орлов американците направиха грешка с Витали Юрченко, друг съветски дезертьор. Опитвайки се да създадат нормална атмосфера, те го заведоха на вечеря в един джорджтаунски ресторант. Мъжът промени своето решение, измъкна се през прозореца на мъжката тоалетна, върна се обратно в съветското посолство и се предаде. Това не му донесе добро: върнат обратно в Москва, той бе подложен на брутален разпит и разстрелян.

Освен от възможните опити за самоубийство, беглецът трябва да бъде предпазван и от възможните репресивни мерки срещу него. СССР и особено КГБ са известни със своята непримиримост към предателите и имат обичай да ги преследват докрай и да ги ликвидират, ако им се удаде възможност. Колкото по-висок е рангът на дезертьора, толкова по-голямо е предателството, а висшите офицери от КГБ се възприемат като най-голяма заплаха в това отношение. Те заемат най-високото положение в обществото, предоставят им се всички привилегии и възможности за лукс в една страна, в която повечето хора не живеят добре. Смелостта да отхвърлят този начин на живот е равносилно на неблагодарност, за която заслужават смърт. Ранчото очевидно предлагаше защита от подобни посегателства.

Основният фактор, който може да създаде усложнения, е душевното състояние на самия беглец. След като премине първоначалната еуфория, много от тях биват обхващани от угризения на съвестта. Те осъзнават значимостта на тази стъпка, невъзможността повече да видят своята съпруга, семейство, приятели, родина. Това може да ги доведе до депресия, подобно на кризата, която изпитва наркоманът след еуфоричното състояние. За да се противодейства на подобни тенденции, много разпити започват със спокоен разговор за миналото на беглеца, от когото се изисква пълно описание на неговия живот — от раждането и детството до последните дни на родна земя. Споменът за първите години — описанието на бащата и майката, училищните приятели, пързалянето в парка през зимата, излетите в провинцията през лятото — вместо да усили носталгията и депресията, има обикновено успокоителен ефект. Всичко от техния разказ, и най-незначителният детайл или жест, се записва.

Едно нещо, от което следователите винаги се интересуват, е мотивацията. Защо реши да минеш на наша страна? (Думата измяна никога не се използва. Тя намеква по-скоро за нелоялност, отколкото за разумно решение, свързано с промяна на възгледите.)

Понякога беглецът заблуждава относно истинските причини. Той може да разправя, че е загубил напълно своите илюзии, заради корупцията и цинизма на системата, която е обслужвал. За мнозина това е действителната причина; всъщност тя е най-общоприетата. Но не във всички случаи това бе истината. Възможно е той да се е облагодетелствал материално и да е знаел, че го очаква сурово наказание от КГБ. Или може би е бил изправен пред отзоваване в Москва, заради любовни афери. Или истинската причина да е била свързана с понижение в службата или омраза към някой началник. Разузнавателната служба трябва да има ясна представа защо наистина човекът е избягал. Неговите оправдания се изслушват внимателно и отзивчиво, дори ако се знае, че са неискрени. И се записват. Човекът може да лъже за своите мотиви от суета, но това не означава задължително, че ще предаде невярна информация от разузнавателен характер.

Или едното може да следва от другото…

Други заблуждават от тщестлавие, като украсяват своята значимост в предишния си живот, опитвайки се да впечатлят своите домакини. Всичко се проверява и рано или късно домакините научават истинската причина, действителното положение. Но за момента всички показания се изслушват отзивчиво. Истинският кръстосан разпит като в съда идва по-късно.

Когато най-после започне да се обсъжда информация от поверителен характер, пред разпитваните се поставят много уловки. Следователите задават въпроси, на които знаят вече отговорите. И ако те не знаят, анализаторите, работещи върху касетите по цели нощи, бързо откриват нужното чрез съпоставяне и кръстосана проверка. В края на краищата има твърде много бегълци и западните разузнавателни служби разполагат с огромно количество информация за КГБ, ГРУ, Съветската армия, флота и военновъздушните сили, дори за Кремъл, която могат да използват.

Ако се установи, че разпитваният започва да лъже относно неща, за които според служебното си положение трябва да знае истината, той незабавно става подозрителен. Може да лъже от перчене, за да направи впечатление; или защото не е имал достъп до тази информация, въпреки че претендира за това; или защото е забравил; или…

Не е лесно да се крие истината по време на продължителния и щателен разпит. Той може да отнеме месеци, дори години, в зависимост от количеството информация, която не може да се провери.

Ако нещо, което новият изменник казва, е в противоречие с предполагаемата истина, може да се окаже, че приетото за истина не е вярно. В този случай анализаторите отново проверяват оригиналния източник на своята информация. Възможно е да са грешели през цялото време, а новодошлият да е прав. Въпросът се оставя настрана, докато не се направят проверките, за да се върнат по-късно пак на него за обсъждане. Отново и отново.

Често разпитваният не може да осъзнае важността на някой дребен детайл от информацията, която е готов да даде. Но за неговите домакини тази привидна дреболия може да се окаже последният липсващ щрих към някоя загадка, чието решение дълго им е убягвало.

Измежду въпросите, чиито отговори са вече известни, попадат въпроси, отговорите на които са наистина ценни. Това е рудоносната жила. Може ли новият беглец да каже нещо, което все още не е известно и ако е така, колко е значимо то?

В случая с Пьотр Александрович Орлов след четириседмичен разпит ЦРУ стигна до заключението, че непредвидено е попаднало на мина от чисто злато. Неговият продукт бе фантастичен.

Той се държа много хладно и спокойно от самото начало. Описа историята на своя живот от раждането си в скромна барака край Минск малко след края на войната до онзи ден преди шест месеца в Москва, когато решил, че повече не може да търпи обществото и режима, които е започнал да презира. Той нито веднъж не отрече, че е запазил своята дълбока любов към родината и показваше естествено вълнение при мисълта, че я е напуснал завинаги.

Той заяви, че бракът му с Гая, директорка на преуспяващ театър в Москва, е продължавал формално през последните три години и сподели с гняв няколкото й любовни истории с хубави млади актьори.

Премина с детектора на лъжата три различни теста, отнасящи се до неговия произход, кариера, личен живот и промяна на политическите убеждения. Веднага след това започна да разкрива първокласна информация.

Първо, неговата кариера бе претърпяла значителни изменения. По време на четирите години служби в Трето управление, докато работил в Централния щаб за планиране, представяйки се като майор Кученко от ГРУ, той бе събрал богата информация за много висши офицери от армията, за разположението на сухопътните дивизии, на военните летища и на бойните кораби.

Той анализира проницателно загубите, понесени от Червената армия в Афганистан, разказа за неподозираната от никого деморализация на съветските войски там и нарастващото разочарование на Москва от нейната марионетка, диктатора Бабрак Кармал.

Преди да се премести в Трето управление, Орлов работил в Управлението за нелегални операции, което е включено към Първо главно управление и отговаря за ръководството на нелегалните агенти по целия свят. Нелегалните са най-законспирираните от всички агенти, които шпионират срещу собствената си страна (ако са нейни поданици) или живеят в чужда страна под дълбоко прикритие. Това са агентите, които нямат дипломатическо прикритие и за които разобличаването и залавянето нямат за последица само неудобството от обявяването им за персона нон грата и тяхното екстрадиране, а много по-болезнената терапия, включваща арест, груб разпит и понякога екзекуция.

Въпреки че не се бе занимавал с работата в това управление в продължение на четири години, той изглежда притежаваше енциклопедична памет и започна да разкрива мрежите от агенти, които някога бе създавал и ръководил главно в Южна и Централна Америка.

Когато пристигне изменник, чиято информация се оказва спорна, обикновено сред офицерите на разузнавателната служба се появяват два лагера: на тези, които вярват и подкрепят новопристигналия, и на онези, които се съмняват и застават срещу него. Най-известният подобен случай в историята на ЦРУ бе този с Голицин и Носенко.

През 1960 година Анатоли Голицин избяга в САЩ и превърна в свой бизнес предупрежденията към ЦРУ, че КГБ е стояла почти зад всички събития, които са се развивали в погрешна посока след Втората световна война. Според Голицин не съществуваше такава низост, до която КГБ да не прибегне и дори в момента да не се подготвя да извърши. Това прозвуча като музика за ушите на фракцията от хардлайнери в ЦРУ, водена от шефа на контраразузнаването Джеймс Енгълтън, който бе предупреждавал своите началници за почти същото в продължение на години.

През 1963 година президентът Кенеди беше убит, очевидно от човек от левицата на име Ли Харви Осуалд, чиято съпруга бе рускиня и който бе живял някога в СССР малко повече от година. През януари 1964 година Юри Носенко избяга от Съветския съюз и обяви, че той е бил офицерът, ръководил Осуалд в Русия, и че след като КГБ е установила, че Осуалд е жива напаст, прекъснала всички връзки с него и няма нищо общо с убийството на Кенеди.

Голицин, подкрепян от Енгълтън, незабавно отхвърли твърденията на своя съотечественик, който, макар и разпитван изключително сурово, не се отказа от думите си. Спорът раздели Управлението на два лагера в продължение на години. В зависимост от това накъде се накланяха везните, кариерите на едни тръгваха нагоре, а на други се проваляха, защото бе аксиоматично да напредват в службата онези, чието предположение се приема за вярно.

В случая с Пьотр Орлов подобна враждебна група не се образува и славата споходи шефа на Отдела за специални проекти Калвин Бейли.

В деня, след който Джо Рот започна да споделя своя живот с полковник Орлов във Вирджиния, Сам Маккрийди тихо мина през портала на Британския музей, разположен в сърцето на Блумсбъри, и се отправи към голямата овална читалня под купола на сградата.

Двама по-млади мъже го съпровождаха: Денис Гоунт, към когото Маккрийди изпитваше все по-голямо доверие, и един друг, на когото викаха Патън. Никой от неговите помощници нямаше да види лицето на Кийпсейк — това не им бе необходимо, а и можеше да се окаже опасно. Тяхната задача се състоеше в това, просто да се навъртат около входовете, докато прелистват оставените вестници, за да пазят своя шеф от натрапници.

Маккрийди се отправи към една маса, обградена от лавици с книги, и любезно попита мъжа, който вече бе седнал, дали има нещо против, ако и той се установи там.

Мъжът, навел глава над един том, от който си водеше от време на време бележки, посочи тихо с ръка стола отсреща и продължи да чете. Маккрийди зачака без да вдига шум. Той бе избрал за четене някаква книга и след няколко минути един от служителите на читалнята я остави пред него, след което излезе също тъй тихо, както бе дошъл. Мъжът от другата страна на масата продължи да седи, улисан в своето занимание. Когато останаха сами, Маккрийди заговори.

— Как си, Николай?

— Добре — промърмори мъжът, записвайки нещо в своя бележник.

— Има ли някакви новини?

— Очакваме посещение следващата седмица. В Резиденцията.

— От Центъра в Москва?

— Да. Самият генерал Дроздов.

Маккрийди не каза нищо. Той продължи да чете своята книга и устните му едва помръдваха. Никой вън от анклава, образуван от наредените полици с книги, не би могъл да чуе тихия шепот. Никой не можеше да влезе в него без Гоунт и Патън да го забележат. Той обаче бе учуден от името. Дроздов, нисък и набит мъж, който приличаше изненадващо на бившия президент Айзенхауер, бе шеф на управлението за нелегални операции и рядко се осмеляваше да излиза от Съветския съюз. Да пристигне право във вълчата бърлога в Лондон бе съвсем необичайно и можеше да има голямо значение.

— Това добре ли е или зле? — попита той.

— Не знам — каза Кийпсейк. — Със сигурност е странно. Той не е мой пряк началник, но не би могъл да дойде, освен ако не е изяснил нещата с Крючков.

(Генерал Владимир Крючков, председател на КГБ от 1988 година, тогава бе шеф на Първо главно управление, занимаващо се с външното разузнаване.)

— Ще обсъди ли с тебе своите нелегални, внедрени в Британия?

— Съмнявам се. Той предпочита да ги ръководи пряко. Може би е нещо, свързано с Орлов. Ужасни неприятности се създадоха около него. Другите двама офицери от ГРУ в делегацията вече са подложени на разпит. Най-малкото, с което ще се измъкнат от военния съд, е обвинението в нехайство. Или може би…

— Има ли друга причина за неговото пристигане?

Кийпсейк въздъхна и вдигна очите си за пръв път. Маккрийди го погледна. С течение на годините той се беше сприятелил с него, вярваше му и му имаше доверие.

— Само усещане — каза Кийпсейк. — Може би ще извърши проверка в тукашната Резиденция. Нищо конкретно, просто нещо се носи във въздуха. Може би подозират някого.

— Николай, това не може да продължи вечно. Знаехме го. Рано или късно частиците ще се съединят в едно цяло. Твърде много изтичане на информация, твърде много съвпадения. Искаш ли сега да избягаш? Само кажи и аз ще го уредя.

— Не още. Може би скоро, но не сега. Все още има какво да ви дам. Ако наистина започнат да ровят в Лондонската операция, ще разбера, че имат нещо. Навреме. Навреме, за да избягам. Но не сега. Между другото, ще ви моля да не пречите на Дроздов. Ако вече има подозрения, той ще го приеме като още едно доказателство.

— По-добре ми кажи като какъв се представя, в случай на истински инцидент на Хийтроу — каза Маккрийди.

— Като швейцарски бизнесмен — каза руснакът. — От Цюрих. Пристига със самолета от Бритиш Еъруейс във вторник.

— Ще осигуря безпрепятственото му преминаване — обеща Маккрийди. — Нещо за Орлов?

— Все още нищо — каза Кийпсейк. — Никога не съм го виждал, само съм чувал за него. Изненадан съм обаче от неговото бягство. Той имаше там всичко на разположение.

— Както и ти — каза Маккрийди.

Руснакът се усмихна.

— Разбира се. Всеки си има свой вкус. Ще намеря това, което мога за него. Защо те интересува толкова?

— Нищо конкретно — каза Маккрийди. — Както ти каза, само предчувствие. Начинът, по който осъществи бягството, без да даде никакво време на Джо Рот за проверка. За един моряк, оставящ кораба, това е нормално. За полковник от КГБ е странно. Можеше да направи по-добра сделка.

— Съгласен съм — кимна руснакът. — Ще направя каквото мога.

Положението на руснака в посолството бе толкова деликатно, че рискованите срещи на четири очи се провеждаха рядко. Уговориха се да се видят отново в началото на следващия месец, май, в едно малко и западнало кафене на Шоредич в лондонския Ийст Енд.

В края на април директорът на ЦРУ се срещна в Белия дом с президента. Нямаше нищо необичайно в това, те се срещаха редовно както с останалите от Националния комитет за сигурност, така и насаме. Но в този случай президентът се изказа необикновено ласкаво за ЦРУ. Благодарността, която голям брой служби и отдели отправяха към ЦРУ, в резултат на информацията, идваща от ранчото в Южна Вирджиния, бе достигнала до Овалния кабинет.

Шефът на разузнавателната служба бе суров мъж, чиято кариера водеше своето начало от Втората световна война. Освен това той бе справедлив човек и не виждаше причини да не осведоми за похвалите ръководителя на Отдела за специални проекти, благодарение на който Орлов се намираше на американска земя. Когато се върна в Ленгли, той извика при себе си Калвин Бейли. Бейли го завари до панорамните прозорци, които покриват единия край на неговия кабинет, намиращ се на най-горния етаж на Централата. Той гледаше навън към долината, където пролетната премяна на разлистващите се дървета бе засенчила окончателно зимния изглед на реката Потомак. Когато Бейли влезе, той се обърна със сърдечна усмивка.

— Какво повече мога да кажа? Поздравленията чакат на опашка, Кал. Военноморският департамент е във възторг, иска да продължаваме да ги снабдяваме с информация. Мексиканците са възхитени: те току-що са разкрили мрежа от седемнадесет агенти, с камери, радиоапарати за връзка, всичко.

— Благодаря ти — изрече Калвин Бейли внимателно. Той бе известен като предпазлив човек, който не обичаше да показва своите чувства.

— Всички знаем — продължи директорът на разузнавателната служба, — че Франк Райт ще се пенсионира в края на годината. Ще се нуждая от нов заместник по операциите. Може би, Калвин, само може би, мисля, че знам кой трябва да заеме това място.

За няколко мига мрачният, прикрит поглед на Бейли се проясни. От три десетилетия директорът на ЦРУ бе политическо лице, назначавано отгоре. Под негов контрол се намираха двата главни отдела на Управлението: оперативен, оглавяван от заместник-директора по операциите, и разузнавателен (за анализи), оглавяван от заместник-директора по разузнаването. Това са двата най-високи поста, към които един професионалист може разумно да се стреми. Заместник-директорът по операциите отговаря за дейността на Управлението, свързана със събиране на информация, а заместник-директорът по разузнаването отговаря за анализа на суровата информация и преобразуването й във вид, подходящ за използване в разузнавателната дейност.

След като премина хвалебствената част, директорът на разузнавателното управление се върна към по-земните въпроси.

— Виж, става въпрос за британците. Както знаеш, Маргарет Тачър си подаде оставката.

Калвин Бейли кимна. Близкото приятелство между британската министър-председателка и американския президент бе известно на всички.

— Тя доведе със себе си Кристофър… — Директорът на ЦРУ спомена името на тогавашния шеф на СИС. — Имахме няколко години на ползотворно сътрудничество. Той ни изпрати действително ценна информация. Ние сме им длъжни, Кал. Искам да се освободя от старите задължения, като им направя една услуга. Те имат две молби към нас. Казват, че са много благодарни за информацията на Минстрел, която сме им изпратили, но посочват, че що се отнася до съветските агенти в Англия, материалът съдържа само кодови имена. Може ли Минстрел да си спомни истинските имена или заеманите длъжности… нещо, с помощта на което да идентифицират вражеските агенти на тяхна територия?

Бейли помисли по въпроса.

— Той е бил питан за това преди — каза той. — Изпратихме на британците всичко, което ги засяга. Ще помоля отново Джо Рот да разбере дали Минстрел може да си спомни някое истинско име. О’кей?

— Добре, добре — съгласи се припряно директорът. — Има още нещо. Те продължават да настояват за среща с него. Оттатък, при тях. Този път съм готов да удовлетворя молбата им. Мисля, че можем да си го позволим.

— Бих предпочел да го пазим тук. При нас той е на сигурно място.

— Можем да осигурим охраната му и там. Виж, можем да го оставим в някоя от американските военновъздушни бази. Апър Хейфорд, Лейкънхийт, Алкънбъри. В която и да е от тях. Те ще могат да се срещнат с него и да го разпитат под наш контрол, след което ще го върнем обратно.

— Това не ми харесва — каза Бейли.

— Кал… — В гласа на директора на ЦРУ прозвучаха метални нотки. — Аз дадох своето съгласие. Просто се заеми с тази работа.

Калвин Бейли отпътува до ранчото за личен разговор с Джо Рот. Уединиха се в апартамента на Рот, намиращ се над централния портал на сградата. Бейли намери своя подчинен изпит и уморен. Разпитът на един изменник е изморително дело, включващо дълги часове насаме с изменника, последвани от безсънни нощи над листа с подготвяните въпроси за следващия ден. Почивката обикновено не се включва в програмата и когато, както често се случва, разпитваният установи лични отношения със своя следовател, не е толкова лесно да му осигурят малко отдих, като изпратят някой заместник.

— Във Вашингтон са доволни — каза му Бейли. — Повече от доволни: възхитени са. Всичко, което той казва, съвпада. Разположението на съветските бойни части, летища и кораби съвпада с данните, получени от сателитите. Ниво на въоръжение, бойна готовност, бъркотията в Афганистан — Пентагонът е във възторг. Ти се справи добре, Джо. Много добре.

— Има още много работа да се върши — каза Рот. — Могат да се получат още много сведения. Не може да няма друго. Този човек е истинска енциклопедия. Феноменална памет. Понякога се затруднява с някой детайл, но обикновено рано или късно си го спомня. Но…

— Но какво? Виж какво, Джо, той унищожава години упорита работа на КГБ в Централна и Южна Америка. Нашите приятели там разкриват една след друга техните мрежи от агенти. Всичко е наред. Знам, че си изморен. Просто недей да спираш.

Той продължи по-нататък, като спомена на Рот за намека, който директорът на ЦРУ му бе направил относно предстоящото освобождаване на мястото на заместник-директора по операциите. Обикновено не обичаше да се доверява, но не виждаше причина защо да не лансира своя подчинен при очакваното повишение.

— Ако кандидатурата бъде одобрена, Джо, ще се освободи ново място — мястото на шеф на Отдела за специални проекти. Моята препоръка ще има голяма тежест. Тя ще бъде за тебе, Джо. Исках да знаеш това.

Рот изрази благодарност без особено въодушевление. Той изглеждаше повече от изморен. Имаше нещо, което го безпокоеше.

След като премина хвалебствената част, директорът на разузнавателното управление се върна към по-земните въпроси.

— Виж, става въпрос за британците. Както знаеш, Маргарет Тачър си подаде оставката.

Калвин Бейли кимна. Близкото приятелство между британската министър-председателка и американския президент бе известно на всички.

— Тя доведе със себе си Кристофър… — Директорът на ЦРУ спомена името на тогавашния шеф на СИС. — Имахме няколко години на ползотворно сътрудничество. Той ни изпрати действително ценна информация. Ние сме им длъжни, Кал. Искам да се освободя от старите задължения, като им направя една услуга. Те имат две молби към нас. Казват, че са много благодарни за информацията на Минстрел, която сме им изпратили, но посочват, че що се отнася до съветските агенти в Англия, материалът съдържа само кодови имена. Може ли Минстрел да си спомни истинските имена или заеманите длъжности… нещо, с помощта на което да идентифицират вражеските агенти на тяхна територия?

Бейли помисли по въпроса.

— Той е бил питан за това преди — каза той. — Изпратихме на британците всичко, което ги засяга. Ще помоля отново Джо Рот да разбере дали Минстрел може да си спомни някое истинско име. О’кей?

— Добре, добре — съгласи се припряно директорът. — Има още нещо. Те продължават да настояват за среща с него. Оттатък, при тях. Този път съм готов да удовлетворя молбата им. Мисля, че можем да си го позволим.

— Бих предпочел да го пазим тук. При нас той е на сигурно място.

— Можем да осигурим охраната му и там. Виж, можем да го оставим в някоя от американските военновъздушни бази. Апър Хейфорд, Лейкънхийт, Алкънбъри. В която и да е от тях. Те ще могат да се срещнат с него и да го разпитат под наш контрол, след което ще го върнем обратно.

— Това не ми харесва — каза Бейли.

— Кал… — В гласа на директора на ЦРУ прозвучаха метални нотки. — Аз дадох своето съгласие. Просто се заеми с тази работа.

Калвин Бейли отпътува до ранчото за личен разговор с Джо Рот. Уединиха се в апартамента на Рот, намиращ се над централния портал на сградата. Бейли намери своя подчинен изпит и уморен. Разпитът на един изменник е изморително дело, включващо дълги часове насаме с изменника, последвани от безсънни нощи над листа с подготвяните въпроси за следващия ден. Почивката обикновено не се включва в програмата и когато, както често се случва, разпитваният установи лични отношения със своя следовател, не е толкова лесно да му осигурят малко отдих, като изпратят някой заместник.

— Във Вашингтон са доволни — каза му Бейли. — Повече от доволни: възхитени са. Всичко, което той казва, съвпада. Разположението на съветските бойни части, летища и кораби съвпада с данните, получени от сателитите. Ниво на въоръжение, бойна готовност, бъркотията в Афганистан — Пентагонът е във възторг. Ти се справи добре, Джо. Много добре.

— Има още много работа да се върши — каза Рот. — Могат да се получат още много сведения. Не може да няма друго. Този човек е истинска енциклопедия. Феноменална памет. Понякога се затруднява с някой детайл, но обикновено рано или късно си го спомня. Но…

— Но какво? Виж какво, Джо, той унищожава години упорита работа на КГБ в Централна и Южна Америка. Нашите приятели там разкриват една след друга техните мрежи от агенти. Всичко е наред. Знам, че си изморен. Просто недей да спираш.

Той продължи по-нататък, като спомена на Рот за намека, който директорът на ЦРУ му бе направил относно предстоящото освобождаване на мястото на заместник-директора по операциите. Обикновено не обичаше да се доверява, но не виждаше причина защо да не лансира своя подчинен при очакваното повишение.

— Ако кандидатурата бъде одобрена, Джо, ще се освободи ново място — мястото на шеф на Отдела за специални проекти. Моята препоръка ще има голяма тежест. Тя ще бъде за тебе, Джо. Исках да знаеш това.

Рот изрази благодарност без особено въодушевление. Той изглеждаше повече от изморен. Имаше нещо, което го безпокоеше.

— Знаеш ли коя е тя? — попита Орлов.

— Това е англичанка, нали? — каза Рот.

— Не, не. Не певицата, а мелодията. Мислиш, че е британска мелодия, може би нещо от Бийтълс…

— Така предполагам — каза Рот, който сега също се усмихваше.

— Грешиш — каза Орлов триумфално. — Това е стара руска песен._ Дорогой длинной да ночкой лунаю. По дългия път през лунната вечер._ Не знаеше за нея, нали?

— Не, наистина не знаех.

Изслушаха жизнерадостната мелодия докрая и Орлов изключи касетофона.

— Искаш отново да поговорим? — попита Орлов.

— Не — каза Рот. — Просто наминах да видя дали си добре. Смятам да си лягам. Денят бе твърде изморителен. Между другото, скоро ще се върнем в Англия. Трябва да дадем възможност на англичаните малко да поговорят с тебе. Не се притесняваш от това, нали?

Орлов се намръщи.

— Уговорката бе да дойда тук. Само тук.

— Всичко е наред, Питър. Ще останем там съвсем за кратко в някоя военновъздушна база. Във всички случай, тя е американска територия. Аз ще бъда там с тебе, за да те защитя от големите лоши британци.

Орлов не се усмихна на шегата.

Рот стана сериозен.

— Питър, съществува ли причина да не искаш да се върнеш в Англия? Нещо, което не знам?

Орлов сви рамене.

— Нищо конкретно, Джо. Предчувствие, може би. Колкото по-далеч се намирам от Съветския съюз, толкова по-сигурен се чувствам.

— Нищо няма да се случи с теб в Англия. Обещавам ти. Сега ще си лягаш ли?

— Ще остана още малко. Ще почета, ще послушам музика — каза руснакът.

Всъщност стаята на Орлов продължи да свети до един и половина след полунощ.

Няколко минути преди три часа в сградата проникнаха убийците на КГБ.

По-късно Орлов разбра, че те са премахнали двама души от охраната, стреляйки с арбалети от разстояние, след това незабелязано са прекосили тревната площ зад къщата и са влезли вътре през прозорците на кухнята.

Първото, което чуха Рот и Орлов на горния етаж, бе откос от карабина в преддверието под тях, последван от шума на стъпки, бягащи нагоре по стълбите. Орлов се събуди, скочи като котка от леглото и прекоси всекидневната за не повече от три секунди. Той отвори вратата към площадката на стълбището и мярна гърба на един от нощната охрана на Куонтико, който се спускаше надолу. Една фигура в черен котешки костюм със скиорска маска, която бе стигнала по средата на стълбите, даде кратък откос. Американецът бе улучен в гърдите. Той се свлече върху перилата, облян в кръв. Орлов тръшна вратата и хукна към спалнята.

Знаеше, че прозорците не могат да се отварят; нямаше как да избяга през тях. Нито бе въоръжен. Той влизаше в спалнята, когато мъжът, в черно се втурна през входната врата, следван от един американец. Последното, което Орлов видя преди да тръшне вратата на спалнята, бе как убиецът от КГБ се обърна и застреля американеца зад себе си. Убийството даде възможност на Орлов да заключи вратата.

Но това му осигури само кратка отсрочка. Миг след това ключалката бе отнесена с автоматичен откос и вратата отворена с ритник. На слабата светлина, проникваща от коридора оттатък всекидневната, Орлов видя как човекът от КГБ хвърля празното оръжие и вади един деветмилиметров Макаров от колана си. Не беше в състояние да види лицето зад маската, но можеше да разбере руската дума и презрението, с която тя бе произнесена.

Фигурата в черно насочи с две ръце пистолета право в лицето на Орлов и просъска: Предател.

На масата до леглото имаше стъклен пепелник. Орлов никога не го бе използвал, тъй като за разлика от повечето руснаци, той не пушеше. Но пепелникът все още се намираше там. С последно отчаяно движение той го грабна и изпрати в лицето на руснака-убиец. В същото време изкрещя: Отрепка.

Човекът в черно се отмести встрани, за да избегне покосяващия удар от тежкото стъкло в лицето. Това му коства частица от секундата. В същия момент шефът на охраната влезе във всекидневната и стреля два пъти със своя тежкокалибрен Колт 44 Магнум в гърба на черната фигура, намираща се на входа на спалнята. Руснакът бе изхвърлен напред, а от гърдите му бликна кръв, която опръска чаршафите и завивките на леглото. Орлов направи крачка напред, за да изрита пистолета от ръката на падащия мъж, но това бе ненужно. Никой не може да продължи да се бие с два куршума от Магнум в себе си.

Крол, човекът, който бе стрелял, прекоси всекидневната и отиде до вратата на спалнята. Той бе пребледнял от ярост и дишаше тежко.

— Добре ли сте? — попита задъхано той.

Орлов кимна.

— Някой е успял да нахлуе тук — каза американецът. — Имаше двама от тях. Двама от моите хора са убити долу, може би има и други навън.

Джо Рот, потресен от случилото се, влезе, все още облечен с пижама.

— Господи, Питър, съжалявам. Ще трябва да се изнесем оттук. Незабавно.

— Къде ще отидем? — попита Орлов. — Ти ме увери, че тук съм в безопасност.

— Да, но очевидно не съвсем. Тук вече не е сигурно. Ще разследваме случая. По-късно. Сега се обличай. Опаковай си нещата. Крол, остани с него.

Имаше една военна база, отстояща на двадесет мили от ранчото. Ленгли уреди въпроса с тамошния командир. За по-малко от два часа Рот, Орлов и останалите от охраната заеха целия етаж на една от казармените постройки. Помещението бе обкръжено от военна полиция. Рот дори не успя да стигне дотам по пътя; те отидоха с хеликоптер, който кацна точно на тревната площ пред офицерския клуб, събуждайки всички в казармата.

Това бе само временно убежище. Преди да падне нощта, те се преместиха в друго безопасно помещение на ЦРУ, намиращо се в Кентъки и много по-добре защитено.

Докато групата с Рот и Орлов се намираше във военната база, Калвин Бейли се върна в ранчото. Той искаше обстоен доклад. Вече бе разговарял по телефона с Рот, за да чуе неговата версия за събитията. Най-напред изслуша Крол, но човекът, чиито показания наистина му трябваха, бе маскираният в черно руснак, който се бе изправил лице с лице срещу Орлов, насочвайки пистолета си към него.

Младият офицер от зелените барети държеше наранената китка, където Орлов бе ритнал падащия мъж, за да избие оръжието. Фалшивата кръв отдавна бе изтрита от него и той бе сменил черния котешки екип с двете дупки отпред и бе свалил ризницата, в която се намираха двата малки куршума и торбичките с кръвта, опръскала цялото легло.

— Мнението ти? — попита Бейли.

— Той е истински — каза рускоговорящият офицер. — Или е такъв, или не му пука от смъртта. В което се съмнявам. На повечето хора им се живее.

— Не те ли заподозря? — попита Бейли.

— Не, сър. Видях го в очите му. Беше сигурен, че ще умре. Просто започна да се бори за живота си. Страхотен човек.

— Някакви други възможности? — попита Бейли.

Офицерът сви рамене.

— Само една. Ако е подставено лице и си е помислил, че собствените му хора се опитват да го ликвидират, той щеше да изкрещи нещо, за да ме спре. Ако приемем, че му е мил животът, това би означавало той да е най-големият смелчага, който някога съм срещал.

— Мисля — каза Бейли на Рот по-късно по телефона, — че ние получихме нашия отговор. Той е о’кей и това е официално. Накарай го да си спомни някое име — за британците. Ще летите следващия вторник с военен самолет за Алкънбъри.

Рот прекара два дена с Орлов в техния нов дом, връщайки се отново към несвързаните факти, които руснакът си бе спомнил от своята служба в управлението за нелегални операции, отнасящи се до съветските агенти в Британия. Тъй като се бе специализирал по отношение на Южна и Централна Америка, Британия нямаше първостепенно значение за него. Независимо от това, той напрегна паметта си. Всичко, което можеше да си спомни, бяха кодови имена. Неочаквано, в края на, втория ден, той се сети нещо.

Един държавен служител от министерството на отбраната в Уайтхол. Неговите пари бяха винаги превеждани по сметка в банката Мидланд на Кройдън Хай стрийт.

— Не е много — каза човекът от Службата за сигурност MI–5, когато получи новата информация. Намираше се в канцеларията на Тимъти Едуардс в главната квартира на срочната служба СИС. — Може отдавна да е напуснал. Възможно е да е открил сметката си под фалшиво име. Но ще опитаме.

Той се върна на Кързън стрийт в Мейфеър и задвижи работата. Британските банки са лишени от правото да пазят във всички случаи своята тайна, но те отказват да дават информация за личните сметки на всеки. Една институция, която осигурява винаги тяхното сътрудничество, по закон, е данъчната служба.

Данъчната служба се съгласи да окаже съдействие, и с управителя на Мидланд в Кройдън, краен квартал на Южен Лондон, бе проведен поверителен разговор. Той се намираше отскоро на този пост, но в паметта на неговия компютър имаше запазена много информация.

Един човек от Службата за сигурност, който придружаваше действителния данъчен инспектор, се зае с проверката. В него имаше списък на всички държавни служители, работили в министерството на отбраната и многобройните му филиали през последните десет години. Изненадващо, разследването приключи много бързо. Само един служител от министерството си държеше парите в Мидланд на Кройдън Хай стрийт. Изпратиха да вземат копия от неговите сметки. Той имаше две: една текуща и една депозитна с по-висок лихвен процент.

С течение на годините депозитната му сметка бе набъбнала на 20 000 лири, внасяни редовно винаги от него и винаги в брой. Името му бе Антъни Милтън-Райс.

Вечерта на съвещанието в Уайтхол присъстваха директорът и заместник-директорът на MI–5, както и помощник-комисарят на столичната полиция, който отговаряше за Специалния отдел. MI–5 в Британия няма право да извършва арести. Само полицията има такива пълномощия. Когато Службата за сигурност иска да залови някого, тя координира своите усилия със Специалния отдел. Срещата се ръководеше от председателя на Междуведомствения комитет по разузнаването. Той започна разискванията.

— Кой точно е мистър Милтън-Райс?

Заместник-директорът на MI–5 погледна своите записки.

— Второстепен чиновник на служба към снабдяването.

— Достатъчно маловажна ли е неговата длъжност?

— Мисля, че е така, но работата му е доста специфична. Оръжейни системи, оценка на новите въоръжения.

— Мммм — погледът на председателя стана замислен. — И така, какво смятате да предприемете?

— Работата е там, Тони — погледна го директорът, — че имаме твърде малко доказателства, за да продължим. Внасяне на необяснимо големи суми в продължение на години в неговата сметка. Не е достатъчно, за да го арестуваме, а още по-малко да го обвиним. Той може да заяви, че е печелил парите си от залагания на конни надбягвания. Разбира се, може и да си признае, но може и да отрече всичко.

Полицаят кимна в съгласие. Без признание щеше да загуби времето си в напразни опити да убеди Кралската прокуратура да започне следствие. Съмняваше се, че човекът, разобличил Милтън-Райс, който и да бе той, щеше да се яви пред съда като свидетел.

— Бихме желали да го поставим най-напред под наблюдение — продължи директорът. — Денонощно. При първия контакт с руснаците той е вътре, със или без признания.

Съгласиха се с това предложение. Филерите на MI–5, тази група от агенти, които се смятаха от всички западни служби за най-добрите в своята област, бяха известени да поставят под денонощно наблюдение Антъни Милтън-Райс, започвайки от следващата сутрин по неговия път до министерството на отбраната.

Антъни Милтън-Райс, подобно на много хора с постоянна работа, имаше установени навици. Той бе човек, който спазваше своите привички. В работните дни напускаше дома си в Адискомб точно в осем без десет и извървяваше пеш половината миля до гара Ийст Кройдън, освен ако валеше силно, в който случай старият ерген вземаше автобус. Качваше се на един и същ влак всеки ден, показваше абонаментната си карта и отиваше до Лондон, където слизаше на гара Виктория. Оттам продължаваше с автобус краткия път до площада на Парламента по Виктория стрийт. Там слизаше и прекосяваше Уайтхол до сградата на министерството.

Сутринта след съвещанието, на което обсъждаха неговия въпрос, той потегли по обичайния си маршрут. Не забеляза групата черни младежи, които се качиха на Норуудския железопътен възел. Забеляза ги едва когато влязоха в общия вагон, където се намираше, и започнаха да притискат пътниците. Чуха се женски писъци и мъжки викове за помощ, докато тийнейджърите, обхванати от оргията на безцеремонен грабеж и физическо насилие, префучаха през вагона, изтръгвайки дамските чанти и бижута и прибирайки мъжките портфейли, като заплашваха с нож всеки, който се опитваше да се съпротивлява.

Когато влакът спря на следващата гара по линията, бандата от две дузини млади гангстери, все още изливащи с крясъци омразата си към света, напусна вагона и се разпръсна, като младежите прескочиха бариерата и изчезнаха по улиците на Кристъл Палас, оставяйки след себе си жени, изпаднали в истерия, разтреперани мъже и объркана транспортна полиция. Нито един арест не бе извършен; грабежът префуча бързо и незабелязано.

Влакът бе спрян, причинявайки хаос в разписанието на останалите, идващи след него, докато транспортната полиция се качи, за да вземе показания. Едва в момента, когато потупаха пътника в светлосивия дъждобран, клюмнал в ъгъла опрян на своето рамо, човекът се свлече бавно на пода. Чуха се нови писъци, щом кръвта от пронизаното му с остра кама сърце започна да изтича изпод сгърчената фигура. Мистър Антъни Милтън-Райс бе съвсем мъртъв.

Кафенето на Айвън3, с подходящо име за среща с руснак, се намираше на Крондал стрийт в Шоредич и както винаги Сам Маккрийди влезе втори, въпреки че бе пристигнал първи вън на улицата. Той спазваше този ритуал, защото смяташе, че е много по-вероятно да има опашка след Кийпсейк, отколкото след него. Ето защо винаги оставаше в продължение на тридесет минути в своята кола, за да види как руснакът идва на срещата и след това си даваше още петнадесет минути, докато се убеди, че никой не е вървял по петите му.

Когато Маккрийди влезе в кафенето, той взе чаша чай от тезгяха и се запъти небрежно към стената, където се намираха една до друга две маси. Кийпсейк заемаше тази в ъгъла и бе погълнат от четенето на „Спортинг Лайф“. Маккрийди отвори своя „Ивнинг Стандарт“ и започна да го разглежда.

— Как е нашият добър генерал Дроздов? — попита той тихо, с глас, който се губеше сред шума от приказките в кафенето и съскането на самовара с чай.

— Приветлив и загадъчен — каза руснакът, четейки за физическото състояние на конете, участващи в надбягванията в 3.30 в Сендаун. — Страхувам се, че може да ни проверява, ще знам повече, ако от К-отдела решат да ни посетят или собственият ми човек от К-отдела стане прекалено активен.

К-отделът е вътрешната контраразузнавателна служба на КГБ, заета не толкова с шпионаж, колкото с наблюдение над останалите офицери от КГБ и търсене на причини за изтичане на информация.

— Чувал ли си някога за човек на име Антъни Милтън-Райс? — попита Маккрийди.

— Не. Никога. Защо?

— Не си ли го ръководил ти от твоята резидентура? Един държавен служител в министерството на отбраната.

— Никога не съм чувал за него. Никога не съм боравил с негова информация.

— Е, той вече е мъртъв. Твърде късно е да го питаме кой го е ръководил. Ако въобще съществува такъв. Може ли той да е бил ръководен директно от Москва, чрез управлението за нелегални операции?

— Ако е работил за нас, това е единственото обяснение — промърмори руснакът. — Той никога не е работил за лондонската резидентура. Както ти казах, никога дори не сме се докосвали до негова информация. Трябва да е контактувал с Москва, чрез специален офицер, намиращ се тук, вън от посолството. Защо е умрял?

Маккрийди въздъхна.

— Не знам.

Но много добре знаеше, че някой трябва да е уредил неговото убийство, освен ако не ставаше въпрос за удивително съвпадение. Някой, който е знаел обичайния му маршрут, който е можел да насочи гангстерите към влака, да им опише външния му вид… и да се разплати с тях след това. Възможно е Милтън-Райс никога да не е работил за руснаците. Тогава, коя е причината за неговото изобличаване? Защо бе извършено това необяснимо убийство — за пари? Или може би Милтън-Райс наистина е шпионирал за Москва, но е контактувал със страничен човек, неизвестен на Кийпсейк, който от своя страна е докладвал директно на управлението за нелегални операции в Москва. И генерал Дроздов тъкмо в този момент се намира тук. А той ръководи нелегалните операции…

— Той бе разкрит — каза Маккрийди. — На нас. След това умря.

— Кой го издаде? — попита Кийпсейк. Той разбъркваше своя чай, въпреки че нямаше намерение да пие сладката, млекообразна смес.

— Полковник Пьотр Орлов — каза спокойно Маккрийди.

— Аха — промърмори тихо Кийпсейк. — Имам нещо за теб по този въпрос. Пьотр Александрович Орлов е предан офицер на КГБ, посветен на работата си. Неговото бягство е фалшиво като тридоларова банкнота. Той е подставено лице, агент, който ще ви дезинформира. И е много добре подготвен за своята мисия.

Сега това, помисли си Маккрийди, ще ни създаде големи главоболия.

3.

Тимъти Едуардс слушаше внимателно. Изложението и оценките на Маккрийди продължиха тридесет минути. Когато завърши, Едуардс попита спокойно:

— И си съвсем сигурен, че вярваш на Кийпсейк?

Маккрийди бе очаквал този въпрос. Въпреки че Кийпсейк работеше за британците от четири години след онази първа среща с офицер от СИС в Дания, когато предложи услугите си като агент, това бе свят на сенки и подозрения. Винаги съществуваше възможността, колкото и малка да бе тя, Кийпсейк да е двоен агент, все още истински лоялен към Москва. Точно с това можеше да е свързано неговото обвинение към Орлов.

— Минаха вече четири години — каза Маккрийди. — В продължение на четири години информацията на Кийпсейк бе проверявана по всички възможни канали. Тя е достоверна.

— Да, без съмнение — съгласи се Едуардс някак успокоен. — За съжаление, ако само една дума от това отиде при нашите братовчеди, те ще кажат точно обратното — че нашият човек лъже, а техният казва истината. Проблемът е, че Ленгли е очарован от този Орлов.

— Не мисля, че трябва да им се казва за Кийпсейк — възрази Маккрийди. Той се грижеше твърде много за сигурността на руснака в посолството в Кенсингтън Палас Гардънс. — Освен това Кийпсейк чувства, че времето му може би свършва. Той инстинктивно усеща, че в Москва са възникнали подозрения за изтичане на информация. Ако се убедят в това, ще бъде само въпрос на време преди да се насочат към своята резидентура в Лондон. Когато Кийпсейк окончателно излезе от играта, тогава можем да изясним нещата с братовчедите. В този момент може да се окаже много опасно да разширяваме кръга от хора, които знаят за него.

Едуардс взе своето решение.

— Съгласен съм с това, Сам. Но искам да се консултирам с шефа по този въпрос. Тази сутрин той е горе в кабинета. Ще говоря с него по-късно. Остани на разположение.

През обедния час, който Едуардс прекара със своя шеф в неговия офис, намиращ се на най-горния етаж, един военен вариант на Груман Гълфстрийм III се приземи във военновъздушната база на САЩ Алкънбъри, разположена малко по на север от пазарния център Хънтингтън в графство Кембриджшир. Той бе излетял в полунощ от военновъздушната база на Националната гвардия край Трентън, Ню Джърси, с пътници, пристигнали от Кентъки и качени на борда под прикритието на мрака, далеч от помещенията на базата.

Калвин Бейли бе направил добър избор с Алкънбъри. В базата се намираше 527-и ескадрон на Военновъздушните сили на САЩ, чиито пилоти летят на изтребители F–5. Наричат ги Агресорите, защото F–5 имат конфигурация подобна на руските Миг–29 и по време на военновъздушни учения Агресорите играят ролята на атакуващи съветски изтребители срещу бойните самолети на своите британски и американски колеги. Те изучават и са експерти по всички съветски тактики за водене на въздушния бой и се толкова вживяват в своята роля, че приказват помежду си на руски, когато са във въздуха. Техните оръжия и ракети могат така да се приспособят, че да отбелязват само електронни попадения и пропуски, но останалото — отличителни знаци, бойни униформи, маневри във въздуха и жаргон — е неподправено руско.

Когато Рот, Орлов, Крол и останалите слязоха от Грумана, те бяха екипирани в бойните униформи на Агресорите. Преминаха незабелязани и скоро бяха настанени в предназначена за тях едноетажна сграда, разположена настрана от другите и обзаведена с жилищни помещения, кухня, зали за съвещания и една, снабдена с електронна апаратура стая, в която щяха да разпитват Орлов. Рот се консултира с командира на базата и бе решено да се позволи на британски екип достъп до базата на следващата сутрин. След това, до известна степен заточена, американската група се оттегли за малко сън.

Телефонът на Маккрийди звънна в три часа следобед и Едуардс го повика отново при себе си.

— Предложенията са приети и съгласувани — осведоми го Едуардс. — Ние поддържаме нашата преценка, че Кийпсейк казва истината, а американците имат от своя страна дезинформиращ агент. По тази причина, проблемът е, че за каквото и да се намира тук Орлов, ние все още не знаем. Изглежда, че за момента той дава ценна информация, което прави малко вероятно нашите братовчеди да ни повярват, още повече, че шефът се съгласи да не разкриваме съществуването, а още по-малко самоличността на Кийпсейк. И така, как предлагаш да процедираме?

— Нека да поговоря с него — каза Маккрийди. — Имаме право на среща. Можем да задаваме въпроси. Джо Рот отговаря за него, а аз познавам Джо. Той не е глупак. Може би мога да притисна Орлов, здраво да го притисна, преди Рот да извика: Достатъчно. Да посея няколко семена на съмнение. Да накарам братовчедите да започнат да размишляват върху идеята, че той може да не е това, за което се представя.

— Добре — каза Едуардс. — Заеми се с това.

Каза го така, сякаш бе негово собствено решение, негова собствена проява на великодушие. В действителност обядът му с шефа, който щеше да се оттегли в края на годината от своя пост, протече твърде трудно.

Амбициозният помощник-шеф, който се гордееше със своите превъзходни лични връзки с ЦРУ, предполагаше, че един ден одобрението на Ленгли за неговата кандидатура можеше да бъде полезно за назначаването му за шеф на СИС.

По време на обяда Едуардс предложи един много по-малко опитен, но не толкова неудобен следовател като Сам Маккрийди да се занимае с неудобния въпрос, свързан с разобличаването от страна на Кийпсейк на новото съкровище на ЦРУ.

Неговото предложение бе отхвърлено. Сър Кристофър, бивш редови разузнавач, настоя Измамника, когото сам бе назначил, да се заеме с разпита на Орлов.

Маккрийди потегли рано на следващата сутрин с кола за Алкънбъри. Шофираше Денис Гоунт. Едуардс уреди молбата на Маккрийди Гоунт също да присъства на разпита с руснака. На задната седалка на колата седеше една дама от MI–5. Службата за сигурност настойчиво поиска също да има свой представител на срещите с руснака, тъй като специфичната поредица от въпроси щеше да засегне съветските агенти, работещи срещу Британия на нейна територия, а именно с тях се занимаваше MI–5.

Алис Далтри бе в началото на тридесетте си години, хубава и много умна. Тя все още изглеждаше обхваната от страхопочитание към Маккрийди. В техния непроницаем, затворен свят, въпреки принципа за ограничаване на информацията, бяха изтекли някои сведения за случая с Панкратин от предишната година.

Колата бе снабдена със специален телефон. Приличащ на обикновените автомобилни телефони, само малко по-голям, той можеше да се превключва в шифрован режим за осъществяване на връзки с Лондон. Можеха да възникнат въпроси по време на разговора с Орлов, които да се нуждаят от съгласуване с Лондон.

През по-голямата част от пътуването Маккрийди седеше тихо, гледайки през предния прозорец сменящите се картини на провинциалната природа в ранната лятна утрин, наслаждавайки се отново на красотата на Англия в края на пролетта.

Припомни си разговора с Кийпсейк. Според руснака, преди години в Лондон той е бил свързан странично с първите етапи от подготовката на заблуждаваща операция, чието последно осъществяване може би бе свързано с Орлов. Била наречена с кодовото име Планът Потемкин.

Иронично наименование, помисли си Маккрийди, един намек за черния хумор на КГБ. Почти със сигурност не бе свързано с броценосеца Потемкин, нито с името на маршал Потемкин, а с Потемкинските села.

Преди години императрица Екатерина Велика, най-безжалостната диктаторка, изтърпяна от многострадална Русия, посетила новозавладения Крим. Ужасен от възможността тя да види треперещите от студ хора в техните бараки, нейният главен министър Потемкин изпратил дърводелци, мазачи и художници да издигнат и да нарисуват красиви фасади на спретнати, солидни къщи, с усмихнати и махащи за поздрав селяни от прозорците. Късогледата стара императрица била очарована от картината на селската идилия и се върнала обратно в двореца. По-късно работниците свалили фасадите, за да открият отново мизерните бараки зад тях. Тези измамни фасади били наречени Потемкински селища.

— Целта е ЦРУ — бе казал Кийпсейк. Той не знаеше коя точно ще бъде жертвата, нито как ще бъде нанесен ударът. Планът не бил даден за разработка от неговия отдел, от който поискали само незначителна помощ.

— Но това трябва да е последното действие на Потемкин — бе казал той. — Доказателството ще бъде в две части. Нито едно от сведенията на Орлов няма да предизвика сериозно и необратимо накърняване на съветските интереси. Второ, вие ще станете свидетели на значителна деморализация в редиците на ЦРУ.

В момента последното със сигурност още не можеше да се разследва, размишляваше Маккрийди. Възстановявайки се от несъмненото неудобство след случая с Юрченко, неговите американски приятели се носеха на високо, главно благодарение на своя нов актив. Той реши да се концентрира върху другата възможност.

На входния портал на военновъздушната база Маккрийди показа карта за самоличност (не с истинското си име) и помоли по телефона да извикат Джо Рот. След няколко минути Рот се появи в джип на военновъздушните сили.

— Сам, радвам се да те видя отново.

— Радвам се, че си се върнал, Джо. Доста голяма ваканция си взе.

— Хей, съжалявам. Не ми беше даден никакъв избор, никакъв шанс да обяснявам. Въпросът бе да взема ли човека и да бягаме или да го върна обратно.

— Това е о’кей — каза Маккрийди спокойно. — Всичко е обяснено. Всичко е замазано. Позволи ми да ти представя моите двама колеги.

Рот се наведе към колата и се здрависа с Гоунт и Далтри. Имаше отпуснат и доволен вид. Не предвиждаше никакви проблеми и се радваше, че британците щяха да участват в подялбата на тортата. Той уреди техния пропуск с командира на наряда и двете коли прекосиха една след друга базата до изолирания блок, където бе настанен екипът от ЦРУ.

Подобно на много служебни сгради, тази не представляваше архитектурен бисер, но бе функционална. Единичен коридор я разделяше по цялата дължина, а вратите от двете му страни отвеждаха към стаи, кухни, столова и зали за съвещания. Една дузина полицаи от военновъздушните сили обграждаха сградата. Оръжието им се виждаше.

Маккрийди се огледа наоколо преди да влезе. Забеляза, че докато той и двамата му колеги не предизвикаха никакво внимание, много от минаващите наблизо служители на базата наблюдаваха с любопитство кръга от въоръжената охрана.

— Всичко, което са успели да постигнат — измърмори той на Гоунт, — е да посочат проклетото място на всеки екип от КГБ, въоръжен с чифт бинокли.

Рот ги въведе в една стая в центъра на сградата. Нейните прозорци бяха затворени, а капаците спуснати; единственото осветление бе електрическо. Няколко удобни фотьойла образуваха кръг около масата за кафе в центъра на стаята; обикновени столове и маси бяха наредени край стените за тези, които щяха да си водят бележки.

Рот сърдечно покани с ръка британската група да се настани във фотьойлите и поръча кафе.

— Ще отида да доведа Минстрел — каза той, — освен ако не искате да се поосвежите преди това.

Маккрийди поклати с глава.

— По-добре да се захванем с работа, Джо.

Когато Рот излезе, Маккрийди кимна на Гоунт и Далтри да се преместят на столовете край стената. Посланието му бе: гледайте и слушайте, не изпускайте нищо. Джо Рот бе оставил вратата отворена. От дъното на коридора Маккрийди чуваше натрапчивата мелодия на „Мост над развълнуваната вода“. Звукът спря, след като някой изключи касетофона. След това Рот се върна. Той въведе в стаята един набит, як мъж, облечен с поло и памучни панталони.

— Сам, позволи ми да ти представя полковник Пьотр Орлов. Питър, това е Сам Маккрийди.

Руснакът се загледа в Маккрийди с безизразен поглед. Той бе чувал за него. Всички високопоставени офицери от КГБ бяха чували по това време за него. По нищо обаче не можа да се разбере, че името му е направило впечатление. Маккрийди прекоси килима в центъра на стаята с протегната ръка.

— Скъпи полковник Орлов, много ми е приятно, че ви виждам — каза той с топла усмивка.

Кафето бе сервирано и те се наместиха, Маккрийди срещу Орлов, Рот от едната му страна. На странична маса до тях един магнетофон започна да се върти. Нямаше микрофони на масата за кафе. Те щяха да предизвикат отвличане на вниманието. Магнетофонът не би изпуснал нищо.

Маккрийди започна внимателно, с комплименти и така продължи през първия час. Отговорите на Орлов идваха бързо и без затруднения. Но след първия час, Маккрийди ставаше все по-озадачен или така изглеждаше.

— Всичко това е много добре, чудесни сведения — каза той. — Имам просто този незначителен проблем — всъщност, сигурен съм, че всички го имаме. Не ни дадохте нищо друго, освен кодови имена. Имаме агента Уайлдфаул някъде във външното министерство; агента Кестрел, който може би служи като офицер във военноморския флот или е цивилен, работещ за флота. Както виждате, полковник, моят проблем е, че нищо не може в действителност да ни доведе до разкриване или арест.

— Мистър Маккрийди, както обясних много пъти, тук и в Америка, работата ми в Управлението за нелегални операции приключи преди повече от четири години. Освен това, аз се бях специализирал с Централна и Южна Америка. Нямах достъп до досиетата на агентите в Западна Европа, Британия или Америка. Те бяха строго охранявани, както съм сигурен, че ги охранявате и тук.

— Да, разбира се, колко глупаво от моя страна — смотолеви Маккрийди. — Но аз мислех повече за вашата работа в Московския център за планиране. Доколкото разбирам, тя е била свързана с изготвянето на истории, служещи за прикритие, легенди за хората, които трябва да бъдат внедрени или просто наети. Също така системи за създаване на контакт, предаване на информация… разплащане с агентите. То включва банките, които се използват, платените суми, периодите, през които се извършват изплащанията, текущи сметки. Всичко това вие изглежда сте… забравил.

— Моята служба в Планирането бе дори преди работата ми в управлението за нелегални операции — възрази Орлов. — Преди осем години. Банковите сметки са осемцифрени, невъзможно да се запомнят всичките.

Чувстваше се, че говори с крайно усилие. В гласа му се усещаше раздразнение. Рот започна да се мръщи.

— Поне един номер — каза Маккрийди, като че ли мислеше на глас. — Или поне една банка.

— Сам! — Рот се наведе напред енергично. — Накъде биеш?

— Опитвам се просто да установя дали нещо, което полковник Орлов ни е дал през последните шест седмици, действително ще причини сериозно и необратимо накърняване на съветските интереси.

— Какво искате да кажете? — Бе Орлов, изправен на крака, явно разгневен. — Час след час съм издавал факти от съветското военно планиране, разположението на бойните части, нивото на въоръжение, нивата на бойна готовност, личности. Подробности от Афганистанската война. Мрежи от агенти в Централна и Южна Америка, които сега са разтурени. А вие ме третирате като… като престъпник.

Рот също се изправи на крака.

— Сам, мога ли да поговоря с тебе? Насаме. Да излезем.

Той се отправи към вратата. Орлов седна отново и се загледа печално в пода. Маккрийди се изправи и тръгна след Рот. Далтри и Гоунт останаха на своите маси, без да помръднат. Младият служител на ЦРУ, боравещ с магнетофона, го изключи. Рот не спря да върви, докато не стигна откритата тревна площ вън от сградата. Тогава той се обърна към Маккрийди.

— Сам, какво по дяволите мислиш, че правиш?

— Опитвам се да установя искреността на Орлов — каза. — Затова съм тук.

— Нека изясним този въпрос — тросна се Рот. — Ти не си тук, за да установяваш искреността на Минстрел. Това вече е направено. От нас. Много пъти. Ние сме доволни, че той е истински и дава всичко от себе си, за да си спомни каквото може. Ти си тук в резултат на отстъпка, направена от директора на ЦРУ, за да споделим информацията на Минстрел. Това е всичко.

Маккрийди гледаше унесено развълнуваните полета с младо жито оттатък оградата на базата.

— И колко мислиш, че наистина струва тази информация, Джо?

— Много. Точно както той каза, разположение на съветските военни бази, ниво на въоръжение, планове…

— Които всички могат да бъдат променени — измърмори Сам, — твърде бързо и лесно. При условие, че знаят какво той ви издава.

— А Афганистан? — каза Рот.

Маккрийди се смълча. Не можеше да сподели със своя колега от ЦРУ това, което Кийпсейк му бе казал в кафенето двадесет и четири часа по-рано, но можеше отново да чуе в себе си шепнещия глас:

Сам, този нов човек в Москва, Горбачов. Ти знаеш все още малко за него. Но аз го познавам. Когато беше тук на посещение при мисис Тачър, преди да стане генерален секретар, когато бе все още член на Политбюро, аз се занимавах с организирането на неговата охрана. Поприказвахме си. Той е необикновен, много открит, много прям. Тази перестройка, за която говореше, тази гласност. Знаеш ли какво означават те, приятелю? Преди да изминат две години, до 1988, може би 1989, всички тези военни сведения ще загубят своето значение. Той няма намерение да напада през Централната германска равнина. Той ще се опита наистина да преустрои цялата съветска икономика и общество. Ще се провали, разбира се, но ще се опита. Ще изтегли войските от Афганистан, ще ги върне обратно и от Европа. Всичко това, което Орлов разправя на американците, ще влезе в архивите след две години. Но Голямата лъжа, когато дойде, тя ще бъде важна. В продължение на десетилетие, приятелю. Очаквайте Голямата лъжа. Останалото е пресметната незначителна жертва от КГБ. Моите бивши колеги умеят да играят добре шах.

— А мрежите от агенти в Южна Америка — настоя Рот. — Дяволите да го вземат, Мексико, Чили и Перу са във възторг. Те заловиха голям брой съветски агенти.

— Всички наети сред местните — процеди Маккрийди. — Нито един етнически руснак между тях. Изморени и изоставени групички, алчни агенти, информатори от ниско равнище. Подлежащи на отстраняване.

Рот го гледаше сурово.

— Господи — пое той въздух, — мислиш, че той е фалшив, нали? Мислиш, че е двоен агент. Откъде получи тази информация, Сам? Имаш ли някой източник, някой актив, за когото да не знаем?

— Не — отряза категорично Маккрийди. Той не искаше да заблуждава Рот, но заповедите си бяха заповеди. Всъщност ЦРУ винаги бе получавало цялата информация на Кийпсейк, но прикрита и приписана на седем различни източника.

— Искам само да го притисна здраво. Мисля, че той крие нещо. Ти не си глупак, Джо. Вярвам, че дълбоко в себе си си останал със същото впечатление.

Тази стрела улучи целта. Дълбоко в себе си Рот все още мислеше същото. Той кимна.

— Добре. Ще му извадим душата. В края на краищата не е дошъл тук на почивка. А и той е жилав. Да се връщаме.

Те започнаха разпита отново в дванадесет без петнадесет. Маккрийди се върна на въпроса за съветските агенти в Британия.

— Един вече ви дадох — каза Орлов. — Ако можете да го откриете. Човекът, когото наричаха агент Юно. Оня, който внасяше парите си в Мидландската банка в Кройдън.

— Издирихме го — каза Маккрийди спокойно. — Неговото име е или по-скоро беше Антъни Милтън-Райс.

— Ето че не съм ви подвел — каза Орлов.

— Какво имаш предвид с това… беше? — вметна Рот.

— Той е мъртъв.

— Не знаех — каза Орлов. — Минали са няколко години.

— Това е още един от моите проблеми — изгледа го тъжно Маккрийди. — Той не е умрял преди няколко години. Умря вчера сутринта. Убит, ликвидиран, точно един час преди да започнем наблюдението над него.

Всички замълчаха слисани. След това Рот отново се изправи на крака с оскърбен вид. Намериха се вън от сградата след две минути.

— На какво по дяволите мислиш, че си играеш. Сам? — кресна той. — Можеше да ми го кажеш.

— Исках да видя реакцията на Орлов — каза Сам, без да увърта. — Мислех си, че ако ти спомена, можеш сам да съобщиш новината. Видя ли неговата реакция?

— Не, аз гледах към тебе.

— Нямаше никаква такава — каза Маккрийди. — Мислех си, че той ще се смае. Дори ще се разтревожи. Имайки предвид заключенията, които могат да се направят.

— Нервите му са от стомана — каза Рот. — Той е абсолютен професионалист. Ако не иска да покаже нещо, не го показва. Между другото, това истина ли е? Човекът мъртъв ли е? Или беше номер?

— О, той е мъртъв, Джо. Убит с нож от банда тийнейджъри на път към службата си. По време на грабеж. Което ни създава проблем, нали?

— Информацията би могла да е изтекла при вас.

— Няма за кога. Иска се време, за да се организира подобно убийство. Ние успяхме да идентифицираме мъжа преди две вечери, след двадесет и четири часа детективско разследване. Убиха го вчера сутринта. Прекалено бързо. Кажи ми, как процедирате със сведенията на Минстрел?

— Най-напред ги предаваме на Калвин Бейли, директно, на ръка. След това ги получават анализаторите. След това клиентите.

— Кога Орлов си спомни за шпионина в нашето Министерство на отбраната?

Рот го информира.

— Пет дена — замислено процеди Маккрийди. — Преди да стигне до нас. Време достатъчно…

— Спри за момент… — протестира Рот.

— Което ни дава три възможности — продължи Маккрийди. — Или това е необикновено съвпадение, а в нашата професия не можем да си позволяваме да вярваме в повечето от тях, или някой между теб и оператора на телетайпа е издал информацията. Или е било обмислено предварително. Имам предвид, убийството е било подготвено за определен час в точно определен ден. Известен брой часове преди това Орлов има внезапно проясняване на паметта. Преди добрите момчета да започнат да действат заедно, разкритият агент е мъртъв.

— Не вярвам да имаме предател в Управлението — тросна се Рот, — а и не вярвам, че Орлов ни заблуждава.

— Тогава защо той не излиза чист? Хайде да се върнем при него — предложи Сам спокойно.

Когато се върнаха, Орлов изглеждаше сломен. Новината, че британският агент, разкрит от него, е бил ликвидиран точно навреме, го бе разстроила. С промяна на тона, Маккрийди започна да говори много тихо.

— Полковник Орлов, вие сте чужденец в тази страна. Безпокоите се за вашето бъдеще. Ето защо желаете да укриете определена информация, за застраховка. Ние разбираме това. Щях да направя същото, ако се намирах в Москва. Всички се нуждаем от застраховка. Но Джо тук ме информира, че вашето положение сега в Управлението е така непоклатимо, че повече не се нуждаете от нея. Кажете, има ли някои други действителни имена, които можете да ни предложите?

В стаята настъпи абсолютна тишина. Орлов кимна бавно. Всички въздъхнаха с облекчение.

— Питър — започна да го увещава Рот, — сега е времето да ги извадиш на бял свят.

— Ремиантс — каза Пьотр Орлов, — Генади Ремиантс.

Раздразнението на Рот бе почти видимо.

— Знаем за Ремиантс — каза той. Вдигна поглед към Маккрийди. — Представител на Аерофлот във Вашингтон. Това е неговото прикритие. ФБР попадна на него и го вербува преди две години. Оттогава работи непрекъснато за нас.

— Не — каза Орлов и погледна нагоре. — Грешиш. Ремиантс не е двоен агент. Неговото демаскиране бе организирано от Москва. Разкриването му бе преднамерено. Съгласието да бъде вербуван — фалшиво. Всички сведения, които доставя, се фалшифицират внимателно в Москва. На Америка ще й струва милиони, за да възстанови щетите някой ден. Ремиантс е майор от КГБ към управлението за нелегални операции. Той ръководи четири отделни мрежи от агенти в САЩ и знае самоличността на всички.

Рот подсвирна.

— Ако това е вярно, тогава той е истинска находка. Ако е вярно…

— Има само един начин да се разбере — предложи Маккрийди. — Хванете Ремиантс, натъпчете го с пентатол и чакайте да видите какво ще излезе. А аз мисля, че е дошло време за обяд.

— Две хубави идеи в разстояние на десет секунди — съгласи се Рот. — Момчета, трябва да прескоча до Лондон, за да говоря с Ленгли. Нека да прекъснем за двадесет и четири часа.

Джо Рот се свърза директно с Калвин Бейли в осем часа вечерта лондонско време, три часа след обяд във Вашингтон. Той потъна дълбоко в помещението за шифроване под посолството на САЩ на Гросвийнър скуеър; Бейли се намираше в своя офис в Ленгли. Гласовете им се чуваха ясно, леко тенекиено, поради шифровъчната технология, с която се обработваха, за да преминат защитено през Атлантика.

— Прекарах сутринта с британците горе в Алкънбъри — каза Рот. — Тяхната първа среща с Минстрел.

— Как протече тя?

— Зле.

— Шегуваш се. Неблагодарни кучи синове. Кое не бе наред?

— Калвин, следователят беше Сам Маккрийди. Той не е против нас, нито е глупак. Вярва, че Минстрел е фалшив, подставено лице.

— Е, майната му на това. Каза ли му през колко теста е минал Минстрел? Че ние сме удовлетворени, защото всичко с него е наред?

— Да, с подробности. Но той държи на своето.

— Представи ли твърди доказателства за тази измишльотина?

— Не. Каза, че това е резултат от британския анализ на информацията на Минстрел.

— Господи, това е лудост. Информацията на Минстрел в продължение на цели шест седмици бе великолепна. Какви са основанията на Маккрийди?

— Засегнахме три области. За военната информация на Минстрел той каза, че Москва може да промени всичко, доколкото там знаят какво ни разкрива той, което би трябвало да е така, ако не са го изпратили.

— Глупости. Продължавай.

— За Афганистан остана безмълвен. Но аз познавам Сам. Почувствах, че знае нещо, което ми е неизвестно, но не може да го каже. Всичко, което успях да измъкна от него, бе: предполагам. Той загатна, че британците имат сведения за съвсем скорошно изтегляне на Москва от Афганистан. Че всичко казано от Минстрел за Афганистан ще отиде в архивите, ако това се случи. Имаме ли направен подобен анализ?

— Джо, нямаме доказателства, че руснаците възнамеряват да се изтеглят от Кабул, скоро или когато и да е. Какво друго не задоволи мистър Маккрийди?

— Смята, че съветските групи от агенти, разкрити в Централна и Южна Америка, са били изоставени и всички техни членове били местни наемници, без нито един етнически руснак сред тях.

— Виж какво, Джо, Минстрел издаде една дузина групи, ръководени от Москва в четири държави на юг от нас. Вярно е, че агентите са били местни хора. Разпитвали са ги, трябва да призная, не особено любезно. Естествено, всички са получавали инструкции от съветските посолства. Една дузина руски дипломати са изгонени обратно. Той унищожи години работа на КГБ там долу. Маккрийди говори глупости.

— Той има една основателна причина. Всичко, което Минстрел е дал на британците, отнасящо се до съветските агенти тук, са кодови имена. Нищо, чрез което да се идентифицира поне някой руски шпионин в Британия. С изключение на един. И той е мъртъв. Чу ли за това?

— Естествено. Лош късмет. Нещастно съвпадение.

— Сам мисли, че това не е съвпадение. Мисли, че или Минстрел е знаел за предварително подготвеното за определен ден покушение и е издал неговата самоличност твърде късно, за да не успеят британците да го пипнат, или че при нас има предател.

— И двете са глупости.

— Той отдава предпочитанията си на първото предположение. Смята, че Минстрел работи за Москва.

— Мистър Сам Умника Маккрийди предложи ли ти някакви твърди доказателства за това?

— Не. Попитах го определено дали има агент в Москва, който е разобличил Минстрел. Той отрече. Каза, че всичко се дължи само на анализа на информацията от страна на неговите хора.

За малко настъпи мълчание, като че ли Бейли бе започнал да мисли усилено. Което той наистина правеше. После рече:

— Повярва ли му?

— Честно казано, не. Мисля, че лъжеше. Подозирам, че ръководят някой, за когото не знаем нищо.

— Тогава защо британците не изяснят този въпрос с нас?

— Не знам, Калвин. Ако имат агент, който е разобличил Минстрел, те отричат това.

— О’кей, слушай, Джо. Предай на Маккрийди от мене, че трябва да представи доказателства или да млъкне. Имаме значителен успех с Минстрел и аз няма да оставя една недобросъвестна кампания, идваща от Сенчъри Хаус, да разруши всичко. Не без наличието на твърди доказателства. Имам предвид, да са наистина непоклатими. Ясно ли е, Джо?

— Да.

— Още нещо: дори да са предупредени, че Орлов е подставено лице, това може да е последица от обичайната практика на Москва. Москва го изпусна, ние го приехме, а британците останаха настрана. Разбира се, че Москва ще се опита да пробута на британците сведения, според които нашият триумф е бил фалшив и безполезен. И британците ще са податливи към тази мръсна пяна, водени от своето раздразнение, че самите те не са пипнали Минстрел. Доколкото това засяга мене, тяхната информация не е достоверна. Ако те имат агент, той е, който лъже. Нашият е на ниво.

— Добре, Калвин, ако възникне отново проблем, мога ли да кажа на Сам това?

— Несъмнено. Това е официалната гледна точка на Ленгли и ние ще я поддържаме.

Никой от двамата не си направи труда да напомни, че от сега нататък застъпничеството за Орлов бе свързано с развитието на техните кариери.

— Сам сполучи в едно — добави Джо Рот. — Притисна Минстрел много здраво — трябваше да го измъкваме на два пъти оттам, но той принуди Минстрел да издаде едно ново име. Генади Ремиантс.

— Ние ръководим Ремиантс — възрази Бейли. — От две години информацията му пристига на моето бюро.

Рот продължи с разкритията, които Орлов бе направил относно лоялността на Ремиантс към Москва и предложението на Маккрийди, че най-простият начин да се изясни това, бе да заловят Ремиантс и да го разпитат. Бейли остана мълчалив. Накрая рече: — Може би. Ще го обмислим. Ще говоря със заместник-директора по операциите и с Федералното бюро. Ако решим да се заемем с него, ще те уведомя. Междувременно, дръж настрана Маккрийди от Минстрел. Дай и на двамата почивка.

Джо Рот покани на закуска Маккрийди на следващата сутрин, покана, която Маккрийди прие. Щяха да се срещнат в апартамента на Рот.

— Не се безпокой за това — каза Рот. — Знам, че наблизо има няколко добри хотела и Чичо Сам може да си позволи закуска за двама, но и аз мога да приготвя нещо скромно. Сок, хемендекс, вафли и кафе задоволяват ли те?

Маккрийди се засмя по телефона.

— Сок и кафе ще са предостатъчни.

Когато той пристигна, Рот се намираше в кухнята с престилка върху ризата, демонстрирайки гордо своя талант с хемендекса. Маккрийди се съблазни и си взе.

— Сам, бих желал да промениш своето мнение за Минстрел — каза Рот след кафето. — Снощи говорих с Ленгли.

— Калвин?

— Да.

— Неговата реакция?

— Той бе оскърбен от твоето отношение.

— Колко възпитано се изразяваш — ухили се Маккрийди. — Обзалагам се, че е използвал няколко интересни старинни англосаксонски думи за мене.

— О’кей, използва ги. Не е доволен. Смята, че сме ви предоставили щедро възможността за достъп до Минстрел. Имам поръчение. Становището на Ленгли е следното: ние сложихме ръка на Минстрел и в Москва са извън себе си от ярост. Опитват се да дискредитират Минстрел, подхранвайки умело Лондон с информация, че Минстрел в действителност е подставено лице. Такова е становището на Ленгли. Съжалявам, Сам, но този път не си прав. Орлов казва истината.

— Джо, тук не работят пълни глупаци. Ние няма да се подведем от някаква закъсняла дезинформация, за което намекваш. Ако имаме определени сведения, източникът на които не можем да разкрием, те трябва да са дошли преди бягството на Орлов.

Рот остави чашата кафе и се вторачи в Маккрийди с отворена уста. Извъртанията не го бяха заблудили нито за минута.

— Господи, Сам, вие имате агент някъде в Москва. За Бога, изяснете това с нас.

— Не мога — каза Сам — и няма да го направим в никакъв случай. Ако имаме някой в Москва, не бихме ви споменали за това.

Строго погледнато, той дори не лъжеше.

— Тогава съжалявам, Сам, но Орлов остава. Неговата информация е добра. Нашето мнение е, че вашият човек — този, дето не съществува — лъже. Не ние, а вие сте тези, които са така ужасно подведени. Това е официално. Орлов се справи с три полиграфни теста, за Бога. Това е достатъчно доказателство.

В отговор Маккрийди извади лист хартия от вътрешния си джоб и го сложи пред Рот. На него пишеше:

Ние открихме, че има някои източноевропейци, които могат да се справят с полиграфа по всяко време. Ние, американците, се проваляме, защото сме възпитавани да казваме истината и когато лъжем, това лесно се открива. Но се срещат много европейци… могат да се оправят с полиграфа без да им мигне окото… Един случаен индивид, живеещ в тази част на света, който е прекарал своя живот, лъжейки за едно или друго и следователно е станал толкова добър в това отношение може да премине полиграфния тест.

Рот изсумтя и хвърли обратно листа.

— Някакъв глупав академик, който няма представа от работата в Ленгли — каза той.

— В действителност — рече кротко Маккрийди, — казано е от Ричард Хелмс преди две години.

Ричард Хелмс беше легендарен директор на ЦРУ. Рот изглеждаше поразен.

Маккрийди се изправи.

— Джо, едно нещо, за което Москва винаги е мечтала, е да насъска британците и янките един срещу друг. Точно към това отиваме, а Орлов е в страната само от четиридесет и осем часа. Помисли си за това.

Във Вашингтон директорът на ЦРУ се споразумя с ФБР, че за да се разбере дали има истина в твърдението на Орлов относно Ремиантс, единственият начин е да го заловят. Планирането на операцията се проведе в деня, в който Маккрийди и Рот закусиха заедно, а арестът бе определен за същата вечер, когато Ремиантс напусне офиса на Аерофлот в търговската част на Вашингтон, около пет часа местно време.

Руснакът се появи от сградата малко след пет и тръгна надолу по улицата, преди да пресече една алея до мястото, където бе оставил колата си.

Офисите на Аерофлот бяха под наблюдение и Ремиантс не забеляза шестимата агенти от ФБР, всички въоръжени, които го следваха, докато той прекосяваше пешеходната алея. Агентите възнамеряваха да го арестуват в момента, в който влиза в колата. Щяха да го направят бързо и дискретно. Никой нямаше да забележи.

От алеята се разклоняваха поредица от пътеки между занемарени и осеяни с боклуци тревни площи, а на нея бяха разположени пейки, предназначени за порядъчните граждани на Вашингтон, които можеха да поседят там на слънце или да обядват със своите пакетирани сандвичи. Основателите на града не бяха предвидили, че малкият парк ще се превърне в място за срещи между пласьори на наркотици и техните клиенти. На една от пейките, докато Ремиантс пресичаше алеята, запътил се към паркинга, един тъмнокож и един кубинец уговаряха някаква сделка. Всеки от търговците се охраняваше от мъже, намиращи се наблизо.

Престрелката бе провокирана от внезапен гневен възглас на кубинеца, който се изправи и извади нож. Един от бодигардовете на чернокожия измъкна пистолет и го застреля. Най-малко осем души от двете банди извадиха оръжие и започнаха да стрелят по противната страна. Няколко случайни граждани, намиращи се наблизо, нададоха изплашени викове и се разбягаха. Агентите на ЦРУ, зашеметени за секунда от неочакваността на престрелката, реагираха както бяха обучавани в Куантико — скочиха на земята, претърколиха се и измъкнаха своето оръжие.

Ремиантс получи един куршум в тила и рухна по лице. Неговият убиец бе застрелян незабавно от един от агентите на ФБР. Двете банди чернокожите и кубинците, се разпръснаха в различни посоки. Цялата престрелка продължи седем секунди и след нея останаха двама мъртви — един кубинец и руснакът, убити при кръстосания огън.

Начинът, по който американците процедират, зависи твърде много от техническите средства. Понякога те биват критикувани за това, но никой не може да отрече резултатите, когато техническите средства се използват ефикасно.

Двамата мъртъвци бяха занесени в най-близката морга, където ФБР пое в свои ръце нещата. Пистолетът, използван от кубинеца, замина за анализ, но не наведе на никаква улика. Той бе един невъзможен за проследяване Чех стар, вероятно внесен от Централна или Южна Америка. Отпечатъците от пръстите на кубинеца дадоха по-добър резултат. Той бе идентифициран като Гонзало Апио и имаше вече досие във ФБР. Проверката с помощта на компютър бързо разкри, че е познат също на Агенцията за борба срещу търговията с наркотици, както и на столичния полицейски отдел, отговарящ за Маями.

Беше известен като търговец на наркотици, уреждащ тайни сделки за продажбата им. В по-раншния си окаян живот, той бе един от Мариелитосите — онези кубинци, освободени така щедро от Кастро, когато той изпрати от пристанището Мариел за Флорида всички криминални престъпници, хомосексуалисти, психопати и дегенерирали типове, задръстващи неговите затвори и приюти, а Америка бе подмамена да ги приеме.

Единственият недоказан, но подозиран от ФБР факт относно Апио бе, че той е наемен убиец на ДГИ — управляваната от КГБ Кубинска тайна полиция. Данните се базираха на предполагаемото участие на Апио в убийството на двама известни с ефективната си пропаганда срещу Кастро радиоговорители, работещи в Маями.

ФБР изпрати досието на Ленгли, където то причини дълбоко безпокойство. Самият заместник-директор по операциите Франк Райт се свърза директно с Рот в Лондон, без да уведомява Бейли.

— Трябва да разберем, Джо. Незабавно. Ако има някаква причина за британската сдържаност относно Минстрел, трябва да я научим. Никаква милост, Джо. Детектор на лъжата и всичко останало. Надигни се там, Джо, и открий защо нещата продължават да вървят по крив път.

Преди да отпътува за Алкънбъри, Рот се видя отново със Сам Маккрийди. Срещата не протече весело. Той беше язвителен и ядосан.

— Сам, ако наистина знаеш нещо, трябва да го споделиш с мене. Ще те държа отговорен, ако сме направили голяма грешка тук, защото ти не искаш да ни сътрудничиш. Ние ти сътрудничехме. Изясни сега с какво разполагаш.

Маккрийди се вгледа в своя приятел с безизразно лице. Той бе играл твърде много покер, за да даде нещо, което не искаше да дава. Беше раздвоен. Лично той не би имал нищо против да разкаже на Джо Рот за Кийпсейк, разкривайки му твърдите доказателства, от които се нуждаеше, за да загуби доверието си в Орлов. Но Кийпсейк вървеше по твърде опънато въже и нишка по нишка това въже скоро щеше да бъде прекъснато от съветското контраразузнаване, веднага след като то се задейства, убедено, че от някой в Западна Европа изтича информация. Той не би могъл, не би посмял да издаде съществуването на Кийпсейк, а още по-малко неговото служебно положение и ранг.

— Ти имаш проблем, Джо — каза той. — Недей да обвиняваш мене за това. Отидох толкова далеч, колкото мога. Мисля, че и двамата сме съгласни, че станалото с Милтън-Райс може да е било съвпадение, но не може да има съвпадение и в двата случая.

— Тук при вас би могло да има предател — каза Рот и веднага съжали, че го е казал.

— Невъзможно — изрече Маккрийди спокойно. — Би трябвало да знаем времето и мястото на удара във Вашингтон. Не ги знаехме. Или е организирано предварително и съгласувано с Орлов, или информацията изтича от ваша страна. Знаеш какво е моето мнение: това е Орлов. Между другото, колко души от ваша страна имат достъп до сведенията на Орлов?

— Шестнадесет — каза Рот.

— Господи. Бихте могли да пуснете реклама в „Ню Йорк Таймс“!

— Аз, двама помощници, операторите на магнетофоните, анализатори — натрупват се. ФБР знаеше за залавянето на Ремиантс, но не и за Милтън-Райс. Шестнадесет души биха знаели и за двете — навреме. Страхувам се, че при нас някой се е разприказвал — вероятно някой низш чиновник, криптограф или секретар.

— А аз мисля, че имате изменник-лъжец.

— Каквото и да е, ще го открия.

— Мога ли да дойда? — попита Сам.

— Съжалявам, приятелю, но този път вече не. Сега това е вътрешна работа на ЦРУ. Довиждане, Сам.

Полковник Пьотр Орлов забеляза промяната в държането на хората около него веднага след като Рот се върна обратно в Алкънбъри. За няколко минути шеговитата фамилиарност бе изчезнала. Служителите на ЦРУ в сградата станаха въздържани и неприветливи. Орлов чакаше търпеливо.

Когато Рот зае своето място срещу него в стаята за разпити, двама души от помощния персонал внесоха на количка една машина. Беше я виждал преди това. Полиграфа. Погледът му се върна обратно на Рот.

— Нещо не е наред ли, Джо?

— Да, Питър, нещо съвсем не е наред.

С няколко кратки изречения Рот информира руснака за фиаското във Вашингтон. Нещо проблесна в очите на Орлов. Страх? Вина? Машината щеше да го открие.

Рот не протестира, когато техниците започнаха да закрепват дисковете на неговите гърди, китки и чело. Рот не оперираше с машината — за това имаше техник, — но той знаеше въпросите, които искаше да зададе.

Полиграфът изглежда и действа приблизително като електрокардиографите, които могат да се намерят във всяка болница. Той записва честотата и формата на сърдечния пулс, изпотяването — всички симптоми, проявявани от някой, който лъже, когато е поставен на тясно, а душевното притеснение се осъществява просто чрез подлагането на някакъв тест.

Рот започна както винаги с елементарни въпроси, предназначени да установят обичайното ниво на отговаряне и писецът започна да се мести мързеливо по движещата се хартия, описвайки умерени пикове в двете посоки. Три пъти Орлов бе подлаган на подобен тест и нито веднъж не показа видими симптоми на човек, който лъже. Рот му задаваше въпроси относно неговия произход, годините в КГБ, бягството, информацията, която бе издал досега. След това той премина към такива, които можеха да затруднят Орлов.

— Не си ли двоен агент, работещ за КГБ?

— Не.

Писецът продължи да се мести бавно нагоре и надолу.

— Информацията, която даде дотук, вярна ли е?

— Да.

— Има ли още някаква жизненоважна информация, която да не си ни дал?

Орлов замлъкна. Той се хвана здраво за дръжките на своя стол.

— Не.

Писецът се отклони бурно нагоре и надолу няколко пъти, преди да се успокои. Рот погледна към оператора, който кимна в знак на потвърждение. Той се изправи, отиде до машината, погледна хартията и каза на оператора да я изключи.

— Съжалявам, Питър, но това беше лъжа.

В стаята настъпи тишина. Петима души се втренчиха в руснака, който гледаше към пода. Накрая той вдигна своите очи.

— Джо, приятелю, мога ли да говоря с тебе насаме? Наистина да ни оставят сами. Без микрофони, само ти и аз?

Това бе противно на правилата и рисковано. Рот го обмисли. Защо? Какво искаше да каже този загадъчен мъж, провалил се за пръв път с детектора на лъжата, какво толкова, че дори надеждните служители не биваше да го чуят? Той кимна рязко.

Когато останаха сами и всички технически средства бяха изключени, само рече:

— Е?

Руснакът изпусна една дълга и бавна въздишка.

— Джо, замислял ли си се някога върху начина, по който избягах? Бързината, с която го направих? Без да ти дам възможност да провериш във Вашингтон?

— Да, замислял съм се. Питах те затова. Честно казано, никога не останах напълно доволен от обясненията. Защо избяга по този начин?

— Защото не исках да свърша като Волков.

Рот седна, като че ли някой го бе ударил в корема. Всички в бизнеса знаеха за злощастния случай с Волков. В началото на септември 1945 година Константин Волков, съветски вицеконсул в Истанбул, се появи в Генералното консулство на Британия и съобщи на един учуден служител, че той всъщност е заместник-шефът на КГБ в Турция и че иска да избяга. Той предложи да издаде 314 съветски агенти в Турция и 250 в Британия. Най-важното от всичко бе неговото заявление, че има двама британски дипломати във Форин офис, които работят за Русия, и още един мъж с висок пост в Интелиджънс сървис.

Новината бе изпратена в Лондон, докато Волков се е връщал в консулството. В Лондон случаят бе предаден на шефа на Руската секция. Този агент предприе необходимите действия и отлетя за Истанбул. Последното, което са видели от Волков, е била една здраво овързана фигура, блъскана на летището към съветски транспортен самолет, отлитащ за Москва, където той умрял след ужасни мъчения в Лубянка. Британският шеф на Руската секция пристигна твърде късно — не е учудващо, тъй като той бе информирал Москва от своята служба в Лондон. Неговото име е Ким Филби, същият съветски шпионин, когото показанията на Волков щяха да разкрият.

— Какво точно се опитваш да ми кажеш, Питър?

— Трябваше да избягам по този начин, защото знаех, че мога да ти имам доверие. Ти не беше достатъчно високопоставен.

— Не достатъчно високопоставен за какво?

— Не достатъчно високопоставен, за да бъдеш той.

— Не мога да те разбера, Питър — каза Рот, въпреки че му беше ясно.

Руснакът заговори бавно и ясно, като че ли се освобождаваше от дълго носен товар.

— От седемнадесет години КГБ има свой човек в ЦРУ. Смятам, че досега той се е издигнал твърде високо.

4.

Джо Рот лежеше на походното легло в своята спалня в изолираната сграда на военновъздушната база и размишляваше какво да предприеме. Една задача, която преди шест седмици изглеждаше очарователна и способна да ускори кариерата му със скок, се бе превърнала в същински кошмар.

В продължение на четиридесет години от създаването си през 1948, ЦРУ имаше една натрапчива грижа: да се запази чисто от проникването на съветски къртици. В името на това бяха изразходвани милиарди долари за вземането на предпазни мерки от страна на контраразузнаването. Всички служители бяха проверявани многократно, подлагани на тестове с детектора на лъжата, разпитвани и проучвани отново и отново.

Резултатите бяха налице. Докато британците се оказаха разтърсени в началото на петдесетте години от предателството на Филби, Бърджис и Маклийн, Управлението остана чисто. Докато аферата с Филби продължи да раздвижва духовете, след като изгоненият от британската СИС агент отиде да живее в Бейрут, преди окончателното си отпътуване за Москва през 1963, Управлението остана незасегнато.

Когато Франция бе разтърсена от аферата с Жорж Паке, а Британия отново от Джордж Блейк в началото на шестдесетте години, все още никой не бе успял да проникне в ЦРУ. През всичкото това време контраразузнавателната служба на Управлението — службата за сигурност, бе ръководена от един забележителен човек, Джеймс Джийзъс Енгълтън, самотен и потаен маниак, който живееше и дишаше само за едно: да запази Управлението чисто от съветско проникване.

Накрая Енгълтън стана жертва на собствената си вродена подозрителност. Той започна да вярва, че въпреки неговите усилия, в ЦРУ наистина има агент, лоялен на Москва. Въпреки всички тестове и разпити, той оставаше убеден, че има предател, който е успял да се промъкне по някакъв начин. Неговите аргументи изглеждаха така: даже и да няма къртица, би следвало да има. Ето защо трябва да има; следователно има. Преследването на съмнителния Саша отнемаше все повече време и усилия.

Параноидният руски беглец Голицин, който поддържаше, че КГБ е отговорно за всичкото зло на планетата, бе на същото мнение.

Това прозвуча като музика в ушите на Енгълтън. Преследването на Саша напредна. Разнесоха се слухове, че неговото име започва с К. Животът на офицерите, чиито имена започваха с К, се превърна в ад. Една част от тях си подадоха оставката отвратени; други бяха уволнени, защото не можеха да докажат своята невинност — може би благоразумна мярка, но не особено добра за морала, който започна да пада. В продължение на още десет години преследването продължи. Накрая директорът Уилям Колби се видя принуден да пенсионира Енгълтън.

Службата за сигурност премина в други ръце. Нейните задължения да пази Управлението чисто от съветско проникване продължиха да се изпълняват, но не по толкова агресивен начин.

По ирония на съдбата британците, освободили се от своята по-стара генерация идеологически предатели, не пострадаха от други шпионски скандали, идващи от техните разузнавачи. Тогава положението се промени. В Америка, запазила се толкова дълго време незасегната от предатели, изведнъж се появи голям брой от тях. Те бяха нещастници, които изменяха на своята родина не по идеологически причини, а за пари. Бойс, Лий, Харпър, Уокър и накрая Хауърд, които бяха вътре в ЦРУ и предаваха американски агенти, работещи в тяхната родна Русия. Разкрит от Юрченко, преди неговото странно повторно бягство, Хауърд успя да се измъкне в Москва, преди да бъде арестуван. Аферите с предателството на Хауърд и повторното бягство на Юрченко, случили се предната година, силно накърниха репутацията на Управлението.

Но всичко това бе нищо в сравнение с потенциалния ефект от твърдението на Орлов. Ако то бе вярно, самото преследване можеше да разедини Управлението. Ако то бе вярно, оценката на щетите щеше да отнеме години, преустройството на хиляди агенти, кодове, чуждестранни мрежи от шпиони и съюзи щеше да продължи цяло десетилетие и да струва милиони.

Въпросът, който Рот яростно си задаваше, докато гонеше съня от очите си бе: При кого, по дяволите, мога да отида? Точно преди зазоряване той взе своето решение, стана от леглото, облече се и си приготви куфарчето. Преди да потегли, хвърли един поглед в стаята на Орлов, който спеше дълбоко и нареди на Крол:

— Грижи се за него вместо мене. Никой не бива да влиза или излиза оттук. Животът на този човек стана изключително ценен.

Крол не разбираше защо, но кимна. Той бе човек, който изпълняваше заповедите и никога не задаваше въпроси. По думите на поета: трябва да изпълни дълга си или да умре.

Рот стигна с кола до Лондон и без да се отбие в посолството, отиде направо в своя апартамент, откъдето взе един паспорт на чуждо име. Успя да резервира едно от последните места на частен британски самолет за Бостън и направи връзка на летище Логан за Вашингтон. Дори със спестените пет часа, вече бе сумрачно, когато пристигна с наета кола в Джорджтаун, паркира и тръгна пеша по К стрийт надолу към далечния й край, близо до двора на Джорджтаунския университет.

Къщата, която търсеше, представляваше хубава постройка от червени тухли, отличаваща се от останалите близо до нея с многобройните системи за сигурност, наблюдаващи внимателно улицата и всички лица, приближаващи се към нея. Той бе спрян до портала и извади служебната карта от ЦРУ. Помоли за среща с човека, заради когото бе дошъл и му бе съобщено, че джентълменът е на обяд, така че е нужно да изпрати съобщение. Няколко минути по-късно той бе пуснат и въведен в една облицована библиотека, ухаеща на подвързани в кожа книги и съвсем слабо на тютюнев дим. Седна и зачака. Тогава вратата се отвори и директорът на ЦРУ влезе.

Въпреки че нямаше навика да приема млади и сравнително нископоставени служители на ЦРУ в частния си дом, освен когато сам не ги извикаше, той се намести в едно кожено кресло, махна с ръка на Рот да седне срещу него и го попита тихо за причината за неговото посещение. Рот разказа внимателно всичко.

Директорът на ЦРУ бе преминал седемдесетте, необичайна възраст за този пост, но и той бе необикновен човек. На времето бе служил в ОСС, разузнавателната служба по време на Втората световна война, като ръководеше агенти в окупираните от нацистите Франция, Белгия и Холандия. След войната, с разтурването на ОСС, той се върна към нормалния живот, приемайки от своя баща управлението на малка фабрика, която превърна в огромен конгломерат. Когато се създаде ЦРУ като наследник на ОСС, му бе предложена възможността отново да се присъедини към нея от тогавашния директор Алън Дълес, но той отказа.

Години по-късно, станал богат мъж и един от главните дарители на Републиканската партия, той забеляза и се привърза към един издигащ се бивш актьор, който се бореше за губернаторското място в Калифорния. Когато Роналд Рейгън спечели президентските избори, той помоли верния си приятел да оглави ЦРУ.

Директорът на Управлението беше католик, останал вдовец от дълги години, пуритан със стриктен морал, известен в коридорите на Ленгли като опасния стар кучи син. Той възнаграждаваше таланта и интелекта, но най-високо уважаваше лоялността. Спомняше си добри приятели, попаднали в килиите на Гестапо, защото бяха предадени, а предателството бе единственото нещо, което не би простил при никакви обстоятелства. Към изменниците изпитваше вътрешно отвращение. За тях, в неговото съзнание, не можеше да съществува никаква пощада.

Той слушаше внимателно изложението на Рот, гледайки към газовата камина, където в тази топла вечер не гореше огън. Не показа никакъв външен признак на това, което чувстваше, освен свиването на мускулите по отпуснатите бузи край брадичката.

— Направо тук ли дойде? — попита той, когато Рот свърши. — Говори ли за това с някой друг?

Рот обясни как бе пристигнал в собствената си страна като нощен крадец, с фалшив паспорт по обиколен маршрут. Възрастният мъж кимна: някога той се бе промъквал в хитлеристка Европа по същия начин. Изправи се и отиде да напълни една чаша от гарафата с бренди, намираща се на античната странична маса, спирайки по своя път, за да потупа успокоително Рот по рамото.

— Добре си направил, момчето ми — каза той. Предложи бренди на Рот, който поклати с глава. — Седемнадесет години, казваш?

— Според Орлов. Всички мои по-старши офицери, включително Франк Райт, са служили толкова в Управлението. Не знаех към кого да се обърна.

— Не, разбира се, че не.

Директорът на ЦРУ се върна до своя стол и седна, потънал в размисъл. Рот не му пречеше. Накрая възрастният мъж каза:

— Трябва да се обърнем към Службата за сигурност. Но не към шефа. Не се съмнявам в неговата абсолютна лоялност, но той е там от двадесет и пет години. Ще го пусна в отпуск. Има един много умен млад мъж, който работи като негов заместник. Бивш юрист. Съмнявам се да е при нас от повече от петнадесет години.

Директорът на ЦРУ повика един помощник и му нареди да проведе няколко телефонни разговора. Потвърди се, че заместник-шефът на службата за сигурност е на четиридесет и една години и е постъпил на работа в Управлението направо от юридическия факултет преди петнадесет години. Той беше извикан от дома си в Александрия. Казваше се Макс Келог.

— Добре, че не е работил при Енгълтън — каза директорът на ЦРУ. — Името му започва с К.

Макс Келог, разтревожен и изпълнен с предчувствия, пристигна малко след полунощ. Тъкмо се бе приготвил да си ляга, когато чу иззвъняването на телефона и остана слисан, че това бе самият директор на Управлението.

— Разкажи му — рече възрастният мъж. Рот повтори историята.

Юристът я изслуша цялата без да мигне, не изпусна нито дума, зададе два допълнителни въпроса и не си записа нищо. Накрая попита своя директор:

— Защо мене, сър? Хари е в града.

— Ти си на работа само от петнадесет години — каза директорът.

— Ах…

— Реших да оставя Орлов-Минстрел, както и да го наричаме, в Алкънбъри — каза директорът. — Вероятно той има същата сигурна защита, дори по-голяма, отколкото тук. Залъжи нещо британците, Джо. Предай им, че Минстрел е издал допълнителна информация, засягаща само американските интереси. Кажи им, че ще получат отново достъп, веднага след като я проверим.

— Ще летите утре сутринта… — той погледна часовника си — … тази сутрин, с директен полет за Алкънбъри. Никакви хватки вече не са забранени. Твърде късно е за това. Залогът е твърде висок. Орлов ще разбере. Изолирайте го. Впрегнете всички сили за тази работа. Искам да разбера две неща, незабавно. Истина ли е, и ако е, кой е.

— Отсега нататък вие двамата работите за мене, само за мене. Ще ми докладвате директно. Никакви странични лица не бива да знаят. Никакви въпроси. Отнасяйте ги към мене. Аз ще доведа нещата до техния край.

Огънят на битката бе пламнал отново в очите на възрастния мъж.

Рот и Келог се опитаха да откраднат малко сън на борда на Грумана, връщащ се обратно от Андрюс към Алкънбъри. Когато пристигнаха, бяха все още изморени и в неугледен външен вид. Пътуването от запад на изток е винаги по-неприятно. За щастие и двамата избягнаха да употребяват алкохол, а пиха само вода. Малко се забавиха, докато се измият и избръснат, преди да отидат в стаята на полковник Орлов. Когато влязоха, Рот чу познатия глас на Арт Гарфинкъл, идващ от магнетофона.

Подходящо, помисли си Рот безжалостно; отново идваме да поприказваме с теб. Но този път няма да има мълчание.

Но Орлов бе готов да им окаже пълно съдействие. Той изглеждаше примирен с факта, че бе разкрил последния дял на своята скъпоценна застраховка. Цената на булката бе предложена в пълния си размер. Оставаше въпросът, дали щеше да е приемлива за сватовниците.

— Никога не съм знаел неговото име — каза той в стаята за разпити. Келог бе решил да изключи магнетофоните и микрофоните. Той имаше собствен преносим касетофон и в добавка си водеше сам записки. Не искаше нито един друг магнетофон да записва, никой друг от персонала на ЦРУ да присъства. Техниците бяха отпратени: Крол и още двама пазеха пред защитената със звукоизолация врата. Последната работа на техниците бе да проверят стаята за скрити микрофони и да потвърдят, че е чиста. Те бяха явно озадачени от новия режим.

— Кълна се в това. Той бе известен само на агент Спароухоук и бе ръководен лично от генерал Дроздов.

— Къде и кога бе вербуван?

— Предполагам във Виетнам през 68-а или 69-а.

— Предполагаш?

— Не, знам, че беше във Виетнам. Работех в Планирането и водехме голяма операция там долу, главно в Сайгон и около него. Местна помощ ни оказваха виетнамците, разбира се — виетконгци; но ние имахме и наши хора. Един от тях докладва, че виетконгците са довели при него някакъв американец, който бил разочарован. Нашият местен резидент го разработи и вербува. В края на 1969 година генерал Дроздов лично отиде в Токио, за да говори с американеца. Именно тогава той получи кодовото си име Спароухоук.

— Как научихте това?

— Трябваше да се предприемат определени приготовления, да се установят комуникационни връзки, да се прехвърлят суми. Аз отговарях за това.

Продължиха с разпита цяла седмица. Орлов си спомни банките, в които са били изплащани сумите в продължение на години, както и месеците (дори и точните дни), когато са прехвърляли тези суми. Сумите нарастваха с всяка изминала година, вероятно за да съответстват на по-високото служебно положение и по-добрата информация.

— Когато се преместих в Управлението за нелегални операции и преминах под директното ръководство на генерал Дроздов, моята връзка със случая Спароухоук продължи. Но вече нямаше отношение към банковите преводи, а стана по-оперативна. Ако Спароухоук ни разкриеше агент, работещ срещу нас, аз трябваше да информирам съответния отдел, обикновено Екзекуторския, който да ликвидира вражеския агент, ако се намираше вън от нашата територия, или да го залови, ако бе при нас. По този начин хванахме четирима кубинци, борещи се срещу режима на Кастро.

Макс Келог бе записал всичко и прослуша отново своите касети през нощта. Накрая каза на Рот:

— Има само една кариера, която отговаря на всички твърдения. Не знам чия е тя, но документите ще потвърдят. Всичко сега е въпрос на проверка. Очакват ме часове и часове проверка на досиетата. Мога да свърша това само във Вашингтон, в Централния регистър. Трябва да се върна обратно.

Той отлетя на следващия ден, прекара пет часа с директора на ЦРУ в неговото жилище в Джорджтаун, след което се уедини с документите. Имаше издаден картбланш по личната заповед на директора на Управлението. Никой не смееше да откаже нещо на Келог. Въпреки секретността, в Ленгли започнаха да се носят слухове. Нещо се готвеше. Обикаляха приказки, че то трябва да е свързано с вътрешната сигурност. Духът започна да пада. Тези неща никога не могат да бъдат държани наистина в тайна.

На Голдърс хил в северен Лондон има един малък парк, придатък на много по-големия Хампстед хийт, в който се намира менажерия с елени, кози, патици и други диви птици. Маккрийди се срещна там с Кийпсейк в деня, когато Макс Келог отлетя обратно за Вашингтон.

— Нещата не вървят съвсем добре в посолството — каза Кийпсейк. — Човекът от К-отдела, по заповед от Москва, започна да иска папки, връщайки се с години назад. Мисля, че разследването по сигурността, по всяка вероятност във всички наши посолства в Западна Европа, вече е започнало. Рано или късно обръчът ще се свие около лондонското посолство.

— Има ли нещо, с което можем да помогнем?

— Вероятно.

— Предложи го — каза Маккрийди.

— Би могло, ако можех да им дам нещо наистина полезно; някои добри новини относно Орлов, например.

Ако един агент като Кийпсейк бъде вербуван от другата страна, би било подозрително да престане да дава информация години наред. Ето защо, обичайно е за новите му господари да му предоставят автентична информация, с което да докаже колко добре се справя със задълженията си.

Кийпсейк вече бе издал на Маккрийди всички съветски агенти в Британия, за които знаеше, а те бяха повечето от тях. Британците не ги залавяха — това щеше да провали играта. Някои биваха лишавани от достъп до класифициран материал, но не по явен начин, а бавно, в хода на административните промени. Други биваха издигани в ранг, но така, че да нямат повече възможност да се занимават със секретни дела. Трети получаваха материалите на своите бюра така фалшифицирани, че те бяха по-скоро вредни, отколкото полезни.

На Кийпсейк дори му бе позволено да вербува няколко нови агенти, за да докаже своята цена на Москва. Един от тях работеше като чиновник в Централния регистър на самата СИС — човек напълно лоялен на Британия, той щеше да предава това, което му бъде казвано. Москва бе доста зарадвана от вербуването на агент Улвърин. Споразумяха се след два дена Улвърин да предаде на Кийпсейк копие от проектомеморандум, написан с почерка на Денис Гоунт, чието съдържание да подсказва, че Орлов се намира на сигурно място в Алкънбъри, а американците, както и англичаните, са останали много въодушевени от него.

— Как вървят нещата с Орлов? — попита Кийпсейк.

— Всичко изведнъж стихна — каза Маккрийди. — Имах възможност да се срещна с него за половин ден, но не стигнах доникъде. Мисля, че посях няколко зрънца съмнение в съзнанието на Рот, тук и в Лондон. Той се върна обратно в Алкънбъри, приказва отново с Орлов, след което се изстреля за Щатите с чужд паспорт. Мислеше си, че не сме го забелязали. Изглеждаше ужасно припрян. Не се е появил отново, поне не през обикновено летище. Може да е отлетял директно за Алкънбъри с военен самолет.

Кийпсейк престана да хвърля трохи на патиците и се обърна към Маккрийди.

— Говорили ли са с тебе оттогава, канили ли са те отново при него?

— Не. Мина цяла седмица. Пълно мълчание.

— Тогава той е изфабрикувал голямата лъжа, това, за което е дошъл тук. Ето защо ЦРУ са заети със себе си.

— Някаква идея за какво може да се отнася?

Кийпсейк въздъхна.

— Ако бях на мястото на генерал Дроздов, бих мислил като човек на КГБ. Има две неща, които КГБ винаги е желало силно. Едното е да провокира голям сблъсък между ЦРУ и СИС. Започнаха ли да водят борба с вас?

— Не, държат се много любезно. Само са необщителни.

— Тогава е другото. Другата мечта е да разедини ЦРУ отвътре. Да съсипе духа на неговите служители. Да ги противопостави един срещу друг. Орлов сигурно ще изобличи някой като агент на КГБ вътре в ЦРУ. Това обвинение ще бъде ефективно. Предупредих те: Потемкин е операция, планирана да действа дълго.

— Как да го забележим, ако не ни кажат?

Кийпсейк се упъти бавно към колата си. Обърна се и подхвърли през рамо:

— Очаквайте оня, към когото ЦРУ изведнъж ще започне да се отнася студено. Това ще бъде човекът и той ще е невинен.

Макс Келог се затвори сред архивите и остана там десет дена. На съпругата му в Александрия бе съобщено, че е вън от града и тя не се усъмни в това. Келог получаваше храна на работното си място, но главно я караше на диета от кафе и твърде много цигари.

Имаше на лично разположение двама архивари. Те не знаеха нищо за неговото разследване и просто му носеха една след друга папките, които искаше. Измъкваха се фотографии от папки, отдавна заровени някъде поради липсата на актуалност в материалите, съдържащи се в тях. Както във всички секретни служби, в ЦРУ никога не изхвърляха нищо, колкото и остаряло и маловажно да изглеждаше то; никога не се знаеше дали някой ден този малък детайл, този фрагмент от вестник или фотография няма да се окаже нужен. Много от тях бяха необходими сега.

По средата на разследването двама агенти бяха изпратени в Европа. Единият посети Виена и Франкфурт; другият — Стокхолм и Хелзинки. Всеки от тях носеше лична карта на агент от Комисията за борба срещу търговията с наркотици и лично писмо от министъра на финансите, молещ за съдействие от страна на банките. Ужасени от мисълта, че са използвани за пране на пари от наркотици, след съвещание между техните директори, посетените банки откриха своите сметки.

На касиерите, привиквани от техните места, беше показвана една фотография. Споменаваха им номерата на банковите сметки и датите; един от касиерите не можа да си спомни, но останалите трима потвърдиха. Агентите взеха фотокопия от вложените суми, сметките, направените преводи. Те прибраха със себе си и образци от подписи под цяла поредица от имена за графологичен анализ в Ленгли. Когато получиха това, за което бяха дошли, се върнаха във Вашингтон и поставиха своите трофеи на бюрото на Макс Келог.

От първоначалната група, включваща повече от двадесет офицери на ЦРУ, които бяха служили във Виетнам през съответния период — а Келог разшири периода с по две години преди и след датите, цитирани от Орлов — първите дванадесет бързо бяха елиминирани. Един след друг останалите също излизаха вън от подозрение.

Те или не се намираха в посочения град през точно определеното време, или не биха могли да издадат дадена информация, защото никога не са я знаели, или не можеха да присъстват на определена среща, защото са се намирали на другия край на света. С изключение на един.

Преди агентите да се завърнат обратно в Европа, Келог знаеше, че е открил своя човек. Доказателствата от банките пристигнаха просто като потвърждение. Когато свърши работата и държеше всичко в ръцете си, Келог отиде отново при директора на ЦРУ в Джорджтаун.

Три дни преди това Калвин и мисис Бейли заедно с дъщеря си Клара отлетяха от Вашингтон за Лондон. Бейли обичаше Лондон; всъщност той бе заклет англофил. Имаше нещо в историята на тази държава, което го бе запалило.

Обичаше да обикаля старите дворци и внушителните замъци, строени в една отминала епоха, да се скита из прохладните манастири на древните абатства и в центровете на науката.

Настани се в един апартамент на Мейфеър, ангажиран от ЦРУ като квартира за идващите тук високопоставени служители, нае кола и потегли към Оксфорд, криволичейки по страничните пътища вместо по главното шосе, обядвайки на открито в „Бика“ край Бишъм, чиито дъбови греди помнеха времето преди рождението на кралица Елизабет I.

На втората вечер от посещението му Джо Рот се отби при него на чашка. За пръв път се срещна с изключително неугледната мисис Бейли и Клара, непохватно момиче на осем години, с остри рижи плитки, очила и издадени зъби. Никога не се бе срещал със семейството на Бейли преди това; неговият шеф не бе от този сорт хора, свързани с креватни истории и празненства по поляните. Студенината на Калвин Бейли изглеждаше обаче по-омекнала; но дали това бе в резултат от почивката, придружена с посещения на опери, концерти и художествени галерии, които толкова обичаше, или от перспективата за повишение, Рот не можеше да каже.

Искаше му се да разправи на Бейли за напрежението, причинено от бомбата на Орлов, но заповедите на директора на ЦРУ бяха непреклонни. Никой, нито дори Калвин Бейли, шефът на отдела за специални проекти, не биваше да знае — все още. Когато се окажеше, че обвиненията на Орлов са неверни или правотата им се обосновеше с твърди доказателства, висшият ешелон от офицери, които ръководеха ЦРУ, щяха да бъдат уведомени лично от самия директор. Но дотогава — мълчание. Зададените въпроси не биваше да получат отговори и, естествено, нищо не биваше да се съобщава самоволно.

Ето защо Джо Рот лъжеше.

Той каза на Бейли, че разпитът на Орлов върви добре, но с по-бавно темпо. Естествено, информацията, която Орлов си спомняше, явно била вече получена. Сега става въпрос да се извлекат от неговата памет все по-дребни и по-дребни детайли. Той бил на висота в своето сътрудничество и британците са останали доволни от него. Тези въпроси, които вече били разглеждани, сега се преминавали отново и отново. Това отнема време, но всяко връщане към дадена информация разкривало нови дребни детайли — дребни, но ценни.

Когато Рот започна да си сипва в чашата, на вратата се появи Сам Маккрийди. Съпровождаше го Денис Гоунт. Двамата бяха представени на съпругата на Бейли. Рот се възхити от държанието на своите британски колеги. Маккрийди бе безупречен, като поздрави Бейли за забележителния успех с Орлов и представи менюто от предложения, с които СИС се явяваше, за да разнообрази почивката на Бейли в Британия.

Бейли остана очарован от билетите за опера в Ковънт Гардън и Глиндебоурн. Те щяха да се превърнат в кулминацията на дванадесет дневната семейна визита в Лондон.

— И след това обратно в Щатите? — попита Маккрийди.

— Не. Ще посетим за кратко Париж, Залцбург и Виена, след това ще се върнем вкъщи — каза Бейли.

Маккрийди кимна. В Залцбург и Виена имаше опери, които бяха сред най-добрите в целия свят.

Вечерта премина весело. Твърде пълната мисис Бейли се движеше тромаво наоколо, приготвяйки питиетата; преди да си легне, се появи Клара, за да се запознае с гостите.

Тя бе представена на Гоунт, Рот и Маккрийди, който й се ухили със своята малко крива усмивка. Тя се усмихна срамежливо в отговор; в продължение на десет минути той я забавляваше с фокуснически номера.

Взе една монета от своя джоб, подхвърли я нагоре във въздуха и я хвана. Но когато Клара се опита да отвори със сила стиснатия му юмрук, тя бе изчезнала. След това я извади от лявото й ухо. Момиченцето изпищя от възторг. Мисис Бейли засия.

— Къде сте се научил да правите това? — попита Бейли.

— Просто един от моите по-представителни таланти — каза Маккрийди.

Рот бе наблюдавал в мълчание. Разтревоженият агент на ЦРУ си мислеше дали Маккрийди не би могъл да направи така, че обвиненията на полковник Орлов да изчезнат със същата лекота. Съмняваше се в това.

Маккрийди улови неговия поглед и прочете мислите му. Поклати внимателно глава. Не сега, Джо, не още. Върна отново своето внимание към новата си поклонничка.

Тримата посетители си тръгнаха след девет часа. На тротоара Маккрийди измърмори на Рот:

— Как върви разследването, Джо?

— Твоите твърдения са пълни с глупости — погледна го загрижено Рот.

— Бъди внимателен — каза му Маккрийди, — оставяте се да ви заблуждават. Водят ви за носа.

— Точно това мислим за теб, Сам.

— Към кого насочи вниманието той, Джо?

— Стой настрана — тросна се Рот. — Отсега нататък Минстрел засяга само нас. Няма нищо общо с тебе.

Той се обърна и закрачи бързо към Гросвийнър скуеър.

Две вечери по-късно Макс Келог седеше с директора на ЦРУ в библиотеката на възрастния мъж заедно със своите папки и записки, банкови ордери и фотографии. Той започна да говори.

Беше изморен до смърт, изтощен от работа, която нормално можеше да се свърши от екип от хора за два пъти повече време. Около очите му имаше тъмни кръгове.

Директорът на ЦРУ седеше от другата страна на старинната дъбова масичка, която бе наредил да се сложи между тях за документите. Възрастният мъж изглеждаше прегърбен в своя кадифен жакет, светлината се отразяваше от плешивата му и набръчкана глава, а очите под веждите наблюдаваха Келог и примигваха над предлаганите документи като очите на стар гущер. Когато най-накрая Келог свърши, той сухо попита:

— Може ли да има някакво съмнение?

Келог поклати глава.

— Минстрел ни предостави двадесет и седем улики. Двадесет и шест съвпаднаха.

— Всички ли са косвени?

— Неизбежно. С изключение на показанията на тримата банкови касиери. Те удостовериха неговата самоличност — разбира се само от фотографиите.

— Може ли някой да бъде обвинен само по косвени доказателства?

— Да, сър. Има достатъчно много прецеденти, които са добре документирани. Не винаги се нуждаете от тяло, за да направите обвинение в убийство.

— Не са ли необходими самопризнания?

— Не е задължително. И почти със сигурност няма да ги получим. Този тук е един хитър, способен, опасен и много опитен ръководител.

Директорът на Управлението въздъхна.

— Върви си вкъщи, Макс. Върви при твоята съпруга. Запази мълчание. Ще те повикам, когато отново имам нужда от теб. Недей да се връщаш в службата, докато не ти се обадя. Вземи си почивка. Отдъхни си.

Той махна с ръка към вратата. Макс Келог се изправи и излезе.

Възрастният мъж извика един помощник и нареди да се изпрати поверителна телеграма на Джо Рот в Лондон. В нея имаше само следните думи:

Подписана бе с кодово име, което щеше да разкрие на Рот, че е дошла от директора на ЦРУ.

Сенките на Джорджтаун се сгъстиха в лятната нощ, както се сгъстиха те и в съзнанието на възрастния мъж. Той седеше сам и мислеше за старите времена, за приятели и колеги, умни млади мъже и жени, които бе изпращал отвъд Атлантика и които умираха от мъченията, предадени от някой информатор. В онези дни нямаше прошка, нямаше такива като Макс Келог да проучват основно показанията и да представят необорими доказателства. Нямаше пощада в онези дни — не и за информаторите. Той загледа втренчено фотографията пред себе си.

— Кучи син — промълви тихо, — долен, закоравял предател.

На следващия ден един куриер влезе в канцеларията на Сам Маккрийди и остави бележка, получена в шифровъчното помещение. Маккрийди бе зает; той махна с ръка на Денис Гоунт да я отвори. Гоунт я прочете, подсвирна и му я подаде. Тя представляваше молба, изпратена от ЦРУ в Ленгли:

— Орлов? — попита Гоунт.

— Обзалагам се — кимна Маккрийди. — Какво, по дяволите, мога да направя, за да ги убедя?

Той бързо взе своето решение. Използва тайник, за да предаде съобщение на Кийпсейк, в което молеше за незабавна среща.

По време на обяда бе информиран по обичайния начин от Службата за наблюдение на летището, която представляваше подразделение на MI–5, че Джо Рот е напуснал Лондон отново за Бостън, използвайки същия фалшив паспорт.

Същата вечер, спечелил пет часа от прекосяването на Атлантика, Джо Рот седна до дъбовата масичка в къщата на директора на ЦРУ. Директорът седна срещу него, Макс Келог — от дясната му страна. Възрастният мъж изглеждаше мрачен, а Келог бе просто нервен. В своя дом в Александрия той бе спал повечето време от двадесет и четирите часа между пристигането му там предишната вечер и телефонното повикване да се върне в Джорджтаун. Бе оставил всичките си документи при директора, но сега те отново се намираха пред него.

— Започни отново, Макс. От самото начало. Така, както го разправи на мен.

Келог погледна към Рот, намести очилата и взе най-горния лист от папката.

— През 1967 година Калвин Бейли е бил изпратен като провинциален офицер, Г–12, във Виетнам. Ето назначението. Бил е прехвърлен, както виждаш, към Програмата Феникс. Трябва да си чувал за нея, Джо.

Рот кимна. През най-усилните години на Виетнамската война американците предприеха акция, целяща да парира драстичното въздействие сред местното население, което си осигуряваха виетконгците с помощта на селективни, публични и садистични убийства. Намерението бе да се използва контратерор срещу терористите, да се откриват и елиминират виетконгските активисти. Това се съдържаше в Програмата Феникс. Никога не се установи точно колко заподозрени виетконгци бяха изпратени на небето без доказателства и съд. Някои представяха цифрата двадесет хиляди, ЦРУ — осем хиляди.

Колко от заподозрените бяха наистина виетконгци остава още по-проблематично, защото скоро стана практика за виетнамците да изобличават всеки, на когото имат зъб. Хората бяха издавани на основата на семейни вражди, войни между клановете, разправии за земя и дори за да не върнат заемите, в случай, че кредиторът загине.

Обикновено изобличените лица бяха предавани на виетнамската тайна полиция или на армията. Разпитите, на които ги подлагаха, и начините, по които умираха, засенчваха дори ориенталската изобретателност.

— Имаше млади американци, току-що излезли от Щатите, които виждаха там такива неща, каквито никой не би желал да гледа. Някои напускаха, други се нуждаеха от професионална помощ. Един от тях обаче е приел в съзнанието си самата философия на хората, срещу които е бил изпратен да се бори. Този човек е бил Калвин Бейли, така, както Джордж Блейк преминал на другата страна в Корея. Нямаме доказателство за това, защото то е станало в неговата глава, но фактите, които следват, правят предположението напълно разумно. През март 1968 година е дошло това, което смятаме за повратна точка. Бейли се оказал в селцето Ми Лай само четири часа след клането. Спомняш ли си Ми Лай?

Рот отново кимна. Всичко това бе част от неговата младост. Спомняше си го много добре. На 16 март 1968 година една американска пехотна рота се натъкна на малко селце на име Ми Лай, в което подозирали, че може да има криещи се виетконгци или симпатизанти. Точно защо са загубили контрол и са обезумели, по-късно се установи само отчасти. Започнали да стрелят, след което не получили отговор на въпросите си, а след като веднъж започнали, не спрели, докато най-малко четиристотин и петдесет невъоръжени цивилни — мъже, жени и деца, не паднали мъртви в обезобразени купчини.

Осемнадесет месеца бяха необходими, за да се появи новината в Америка и почти три години до деня, в който лейтенант Уилям Кели бе осъден от военен съд. Но Калвин Бейли стигнал до мястото след четири часа и видял всичко.

— Ето негов доклад от това време — продължи Келог, пропускайки няколко листа, — писани от собствената му ръка. Както виждаш, писано е от силно развълнуван човек. За съжаление, това преживяване изглежда е превърнало Бейли в симпатизант на комунистите. Шест месеца по-късно Бейли докладва, че е вербувал двама виетнамски братовчеди, Нгуен Ван Трок и Во Нгуен Кан, които успели да проникнат в разузнавателното формирование на виетконгците. Това е бил голям успех, първият от много други. Според Бейли, той ръководил тези шпиони в продължение на две години. Според Орлов, се случило обратното. Те са го ръководили. Погледни това.

Той подаде две фотографии. На едната се виждаха двама виетнамци, заснети на фона на джунглата. На лицето на единия имаше кръст, значещ, че е мъртъв. На другата фотография, заснета много по-късно на една веранда с плетени столове, се виждаха виетнамски офицери по време на почивка, в момента, в който им поднасят чай. Сервитьорът гледаше към камерата и се усмихваше.

— Прислужникът с чая свършил като бежанец в някакъв лагер в Хонгконг. Фотографията представлявала най-ценната му вещ, но британците се заинтересували от групата офицери и я взели. Погледни мъжа вляво от него.

Рот погледна. Това бе Нгуен Ван Трок, десет години по-възрастен, но все още същия. И не мъртъв. Носеше пагони на старши офицер.

— В момента той е заместник шеф на виетнамското контраразузнаване — каза Келог. — Едно от доказателствата.

И продължи:

— След това, имаме твърдението на Минстрел, че Бейли е бил прехвърлен на КГБ именно в Сайгон. Минстрел спомена името на един шведски бизнесмен, вече покойник, като резидент на КГБ в Сайгон през 1970 година. От 1980 година знаем, че бизнесменът не е този, за когото говори. Шведското контраразузнаване отдавна разкри неговата легенда. Той никога не е излизал от Швеция, ето защо вероятно е дошъл от Москва. Бейли би могъл да се среща с него, когато пожелае.

Късче тишина и отново равният тон:

— След това идва Токио. Минстрел заявява, че самият Дроздов е отишъл там през същата 1970 година и е поел ръководството над Бейли, давайки му името Спароухоук. Не можем да докажем, дали Дроздов е бил там, но Минстрел бе абсолютно точен с датите. А Бейли се е намирал там на тези дати. Ето неговата заповед за преместване от Еър Америка — въздушната линия, която ползваме. Всичко съвпада. Той се е върнал в Америка като верен агент на КГБ. След това Калвин Бейли е служил на две места в Централна и Южна Америка и на три в Европа, континент, който също е посещавал много пъти с напредването си в йерархията, за да инспектира тамошните резидентури.

— Вземи си нещо за пиене, Джо — изръмжа директорът на ЦРУ. — Ще стане още по-зле.

— Минстрел спомена четири банки, в които неговият отдел от Москва е превеждал парични суми за предателя. Той дори знаеше датите, на които са правени преводите. Ето четирите сметки, по една във всяка от банките; във Франкфурт, Хелзинки, Стокхолм и Виена. Ето депозитните бележки — големи суми и то в брой. Всички изплащания са правени не по-късно от месец след откриването на сметката. На четиримата касиери бе показана една фотография; трима познаха в нея човека, който е открил сметките. Това е фотографията.

Келог плъзна снимката на Калвин Бейли към Рот. Той се загледа в лицето, като в лице на непознат. Не можеше да повярва. Бе ял с този човек, пил заедно с него, срещал се с неговото семейство. Лицето от снимката гледаше безизразно.

— Минстрел ни даде пет сведения, притежавани от КГБ, които никога не би трябвало да стигат до тях. Също и времето, когато са научавали за тях. Всяко от тези сведения се е знаело от Калвин Бейли и ограничен кръг други хора. Дори победите на Бейли, неговите успехи, които са осигурили израстването му в службата, са били подхранвани от Москва — истински саможертви на КГБ, за да укрепят положението на своя човек при нас. Минстрел спомена за четири успешни операции, проведени от Бейли. И е прав. Но той твърди, че всички те са били разрешени от Москва и аз се страхувам, че е прав, Джо. Точно двадесет и четири пункта, получени от Орлов, от които двадесет и един съвпадат. Остават още три, много по-отскоро. Джо, когато Орлов ти се обади в Лондон, с какво име се обърна към тебе?

— Хейс — каза Рот.

— Твоето кодово име. Откъде го е знаел?

Рот сви рамене.

— Накрая стигаме до убийствата на двамата агенти, разкрити от Орлов. Бейли ти нареди да му предаваш сведенията на Орлов най-напред на него лично, нали?

— Да. Но това е нормално. Работата се ръководеше от Отдела за специални операции и бе свързана със сериозни разкрития. Той искаше да ги преглежда пръв.

— Когато Орлов посочи британеца, Милтън-Райс, Бейли разбра за това пръв, нали?

Рот кимна.

— А британците пет дена по-късно?

— Да.

— И Милтън-Райс бе мъртъв, преди британците да го открият. Същото се случи и с Ремиантс. Съжалявам, Джо, има твърде много доказателства.

Келог затвори последната папка и остави Рот да гледа материала пред себе си: фотографиите, банковите документи, самолетните билети, заповедите за преместване. Приличаше на ребус, който е бил нареден парче по парче, без нещо да липсва. Дори мотивът, онези ужасни преживявания във Виетнам, бе логичен.

Келог получи благодарност и бе освободен. Директорът на ЦРУ втренчи поглед в Рот.

— Какво мислиш, Джо?

— Знаете, че британците смятат Минстрел за лъжец, нали? — каза Рот. — Споменах ви за мнението на Лондон първия път, когато дойдох.

Директорът махна раздразнено с ръка, сякаш искаше да го отхвърли.

— Доказателства, Джо. Ти им поиска твърди доказателства. Те представиха ли ти нещо?

Рот поклати глава.

— Казаха ли ти, че имат високопоставен агент в Москва, който е разобличил Минстрел?

— Не, сър. Сам Маккрийди отрече това.

— Значи, техните твърдения са пълен боклук — каза директорът. — Те нямат доказателства, Джо, а са озлобени хора, които са пропуснали възможността сами да сложат ръка на Минстрел. Ето, това са доказателствата, Джо. Страници и страници от тях.

Рот се втренчи безмълвно в документите. Да разбере, че е работил рамо до рамо с човек, който постоянно и с преднамерена злоба е предавал своята държава в продължение на много години, бе все едно да му изкарат въздуха с удар в диафрагмата. Почувства се зле. Тихо попита:

— Какво ще наредите да направя, сър?

Директорът се изправи и започна да крачи в своята изискана библиотека.

— Аз съм директор на Централното разузнавателно управление. Назначен от самия президент. Като такъв ми е възложено да пазя тази страна по най-добрия начин. От всички врагове. Вътрешни, и външни. Аз не мога и няма да застана пред президента, за да му съобщя, че имаме още един сериозен скандал, пред който всички предишни предателства, стигащи до Бенедикт Арнолд, изглеждат като евтина булевардна история. Не и след последните нарушения на сигурността. Няма да го изложа на жестокостта на пресата, нито на присмеха на останалите нации. Не може да има арест и съд, Джо. Съдът бе тук, вината е установена, а присъдата ще дойде от мене. Господ да ми е на помощ.

— Какво ще наредите да направя? — повтори Рот.

— При последния анализ, Джо, аз бих могъл да се абстрахирам и да не се влияя от предадената вяра, разкритите тайни, загубата на доверие, съсипания дух, долнопробната преса, присмиващите се чужди държави. Но аз не мога да изгоня от съзнанието си образите на предадените агенти, вдовиците и сираците. За изменника може да има само една присъда, Джо. Той няма да се върне повече тук. Кракът му никога повече няма да стъпи на тази земя. Ще бъде оставен в чуждия свят. Ще се върнеш в Англия и преди той да успее да отиде до Виена, а оттам през границата да се прехвърли в Унгария, което без съмнение е подготвял, откакто Минстрел дойде при нас, ще изпълниш своя дълг.

— Не съм сигурен, че мога да направя това, сър.

Директорът се надвеси над масата и повдигна с ръка брадичката на Рот така, че гледаше право в очите на младия мъж. Неговите собствени бяха твърди като обсидиан.

— Ще го направиш, Джо. Защото това е моя заповед като директор, защото чрез нашия президент аз говоря от името на тази страна. И защото ти ще го направиш за своята родина. Върни се в Лондон и изпълни своя дълг.

— Слушам… сър — промълви Джо Рот.

5.

Корабът се отдели от Уестминстърския пристан точно в три часа и започна своето бавно пътешествие по реката, надолу към Гринуич. Тълпа от японски туристи се наредиха на перилата, камерите защракаха подобно на приглушени картечници, за да хванат образа на отминаващата сграда на Парламента.

Щом параходът доближи средата на реката, един мъж в лек сив костюм се надигна и тръгна към кърмата, където спря до бакборда, гледайки надолу към разпенената диря. Няколко минути по-късно друг мъж в лек летен шлифер се изправи от друга пейка и се приближи до него.

— Как вървят нещата в посолството? — попита тихо Маккрийди.

— Зле — каза Кийпсейк. — Предположението за сериозна контраразузнавателна операция се потвърди. Засега проверяват поведението на моите подчинени. Но много усилено. Когато свършат с тях, фокусът на разследването ще се насочи по-нагоре — към мен. Аз прикривам следите дотолкова, доколкото мога, но има някои неща, липсата на папките за които ще причини повече вреда, отколкото полза.

— Колко време мислиш, че имаш още?

— Най-много няколко седмици.

— Пази се, приятелю. Стой нащрек. Не искаме да се повтори случаят Пенковски.

В началото на шейсетте години полковник Олег Пенковски от ГРУ бе издавал сведения на британците в продължение на две и половина години. Той се превърна в най-ценния агент, който някога е бил вербуван, а действията му нанесоха неизмерими щети на Съветския съюз. През този кратък период Пенковски предаде повече от пет хиляди съвършено секретни документа, достигайки кулминационната точка с жизненоважната информация относно съветските ракети в Куба, информация, която даде възможност на президента Кенеди да изиграе добре своите политически ходове срещу Никита Хрушчов. Но той сгреши с времето. Подканван да напусне и да намери закрила при англичаните, той настоя да остане още няколко седмици, бе разобличен, подложен на разпит и мъчения и накрая разстрелян.

Кийпсейк се усмихна.

— Не се безпокой, няма да има нов случай Пенковски. А при теб как стоят нещата.

— Зле. Смятаме, че Орлов е разобличил Калвин Бейли.

Кийпсейк подсвирна.

— Толкова високо? Боже мой, самият Калвин Бейли. Значи той е бил целта на плана Потемкин. Сам, трябва да ги убедиш, че са тръгнали по грешен път, че Орлов лъже.

— Не мога — сви рамене Маккрийди. — Опитах се. Те здраво са налапали въдицата и не искат никой да им се меси.

— Трябва да опиташ отново. Животът на този човек е поставен на карта.

— Не мислиш наистина, че…

— О, да, стари приятелю, мисля — натърти руснакът. — Директорът на ЦРУ лесно изпада в ярост. Не смятам, че ще позволи още един внушителен скандал, по-голям от всички останали, взети заедно в този етап на президентската кариера. Той ще реши да покрие всичко в мълчание. Завинаги. И, разбира се, няма да постигне нищо. Ще си мисли, че когато го премахне, това никога няма да излезе наяве. Но ние знаем по-добре, нали? Слуховете ще започнат да се носят веднага, защото КГБ ще ги раздуха. В това отношение те са много добри. Колкото и иронично да звучи, но Орлов вече е спечелил. Ако арестуват Бейли и го изправят пред съда, което влече след себе си дискредитиращата публичност, той печели. Ако убият Бейли и новината излезе на бял свят, удряйки по морала на ЦРУ, той пак ще спечели. Ако изхвърлят Бейли без право на пенсия и той започне да претендира за своята невинност, спорът ще продължи с години. Отново Орлов печели. Трябва да ги разубедиш.

— Опитах се. Те продължават да мислят, че неговата информация е изключително ценна и достоверна. Вярват му.

Руснакът се загледа в разпенената вода зад кърмата, докато преустройващата се Докландска зона, тогава все още купчина от кранове и полусрутени изоставени складове, отминаваше назад.

— Разправял ли съм ти някога за моята теория за пепелника?

— Не — поклати глава отрицателно, — не мисля, че си я споменавал.

— Когато преподавах в подготвителната школа на КГБ, давах за пример на моите курсисти, какво би станало, ако счупят стъклен пепелник на три парчета. Ако вземат едно от тях, ще знаят, че имат просто парче стъкло. Ако съберат двете, ще знаят, че имат две-трети от един пепелник, но няма да могат да си изгасят в него цигарата. За да имат целия годен за използване предмет, те се нуждаят и от трите парчета.

— Следователно?

— Следователно всичко, което Орлов издава, възстановява по едно или две парчета от цяла поредица пепелници. Той в действителност никога не е дал на американците цял пепелник. Някой истински секрет, който Съветският съюз е пазил от години и няма желание да разкрива. Помоли ги да поставят Орлов на сериозно изпитание. Той ще се провали. Но аз, когато се прехвърля при вас, ще донеса целия пепелник. Тогава те ще повярват.

Маккрийди потъна в размисъл. Накрая попита:

— Би ли могъл Орлов да знае името на Петия човек?

Кийпсейк се замисли.

— Почти сигурно, макар аз да не го знам — отвърна. — Орлов е бил с години в Управлението за нелегални операции. Аз никога не съм работил там. Винаги съм действал от посолствата. И двамата сме били в Паметната зала — това е стандартен етап от обучението. Но само той би могъл да види Черната книга. Да, той трябва да знае името.

Дълбоко в сърцето на площад Дзерджински №2, щабквартирата на КГБ, се намира Паметната зала, място подобно на светилище, в една безбожна сграда, където се пази споменът за големите предшественици на сегашното поколение офицери от КГБ. Между почетените, чиито портрети висят там, се намират тези на Арнолд Дойч, Теодор Мали, Анатоли Горски и Юри Модин, които последователно са вербували и ръководили най-разрушителната шпионска група, вербувана някога от КГБ сред британците.

Вербуването се е извършвало главно сред млади студенти в Кембриджкия университет в средата и в края на трийсетте години. Всички те флиртували с комунизма, подобно на много други, които по-късно го зарязали. Но петима не са отказали и продължили да служат на Москва така блестящо, че и до днес са известни като Великолепната петорка, или Петте звезди.

Единият е Доналд Маклийн, който напуснал Кембридж и започнал работа във Форин офис. В края на четиридесетте години като служител на британското посолство във Вашингтон той способствал при предаването на стотици документи за новата атомна бомба, които Америка предоставяла на Британия.

Другият във Форин офис бил Гай Бърджис, заклет пушач, алкохолик и хомосексуалист, който успявал по някакъв начин да избегне дълго време уволнението. Той служил като връзка между Маклийн и техните московски господари. И двамата били разкрити през 1951 година, избегнали ареста, след като били предупредени, и успели да избягат в Москва.

Третият бил Антъни Блънт, също хомосексуалист, човек с изключителен интелект, който търсел способни хора да работят за Москва. Той напредвал със своите занимания по история на изкуствата и се издигнал до уредник на личната колекция от художествени произведения на Кралицата и станал Рицар на Кралството. Именно той предупредил Бърджис и Маклийн за очакващия ги арест. Нагло отричал с успех своето участие при поредица от разследвания, накрая бил разкрит, лишен от титлата си и опозорен едва през осемдесетте години.

Най-големи успехи постигнал Ким Филби, който започнал работа в СИС и се издигнал до ръководител на отдела за Съветския съюз. Бягството на Бърджис и Маклийн насочило следите и към него; той бил разпитан, отрекъл всичко и бил изгонен от Интелиджънс сървис, за да избяга накрая от Бейрут за Москва през 1963 година.

Портретите на четиримата висят в Паметната зала. Но е имало и пети човек, а петият портрет е все още черен квадрат. Истинската самоличност на Петия човек би могла да се намери единствено в Черната книга. Причината е ясна.

Объркването и деморализирането на врага е една от основните задачи в света на тайните служби и причината, която подтикна закъснялото формиране на отдела, ръководен от Маккрийди. От началото на петдесетте години британците знаеха, че трябва да има пети човек в тази група, вербувана толкова отдавна, но никога не успяха да докажат кой е той. Всичко това наливаше вода в мелницата на Москва.

В продължение на всичките тридесет и пет години, за голяма радост на Москва, загадката съсипваше британското разузнаване, подпомагана от гладната преса и цяла поредица от книги.

Повече от дузина лоялни офицери с дълъг стаж попаднаха под подозрение, което попречи на техните кариери и опропасти живота им. Главният заподозрян беше сър Роджър Холис, бившият генерален директор на MI–5. Той стана прицел на един друг маниак като Джеймс Енгълтън — Питър Райт, който се опита да забогатее от една отегчителна книга, в която извади на показ още веднъж своето егоистично оплакване от малката пенсия (същата като на всички останали) и обвини Роджър Холис, че е Петия човек.

Други също бяха подозирани, включително двама от заместниците на Холис и дори искреният патриот лорд Виктор Ротшилд. Всичко се оказваше празни приказки, но мистерията продължи. Беше ли Петият човек все още жив, може би бе все още на служба, издигнат високо в правителството, в някое държавно учреждение или в разузнаването? Ако е така, би било катастрофално. Този въпрос може да бъде оставен на мира само когато Петият човек, служил на руснаците през всичките тези години, бъде окончателно идентифициран. КГБ, разбира се, бе пазило ревниво тайната в продължение на тридесет и пет години.

— Кажи на американците да питат Орлов за името — предложи Кийпсейк. — Той няма да ви го каже. Но аз ще го открия и ще го донеса със себе си, когато избягам.

— Остава въпросът с времето — каза Маккрийди. — Колко още можеш да се задържиш?

— Не повече от няколко седмици, може би по-малко.

— Възможно е да не чакат, ако си прав относно реакцията на директора на ЦРУ.

— Няма ли друг начин, по който можеш да ги убедиш да не го закачат?

— Има. Но трябва да взема твоето съгласие.

В продължение на няколко минути Кийпсейк слушаше. След това кимна.

— Ако този Рот даде своето тържествено обещание. И ако ти му вярваш, че ще запази тайната. Тогава съм съгласен.

Джо Рот не бе в най-доброто си настроение, когато излезе от летището на следващата сутрин, след като бе летял цяла вечер от Вашингтон.

Този път той бе пил много на борда на самолета и не му стана никак забавно, когато един насмешлив ирландски глас заговори в ухото му.

— Върховно утро за вас, мистър Кейси, и добре дошли отново при нас.

Той се обърна. Сам Маккрийди се намираше до лакътя му. Проклетникът сигурно е знаел през цялото време за паспорта му с името Кейси и е проверявал списъците на пътниците, идващи от Вашингтон, за да улови самолета.

— Качвай се — каза Маккрийди, когато стигнаха тротоара, — ще те откарам до Мейфеър.

Рот сви рамене. Защо не? Чудеше се какво друго знаеше или бе отгатнал Маккрийди. Британският агент поддържаше разговор на маловажни теми, докато не навлязоха в предградията на Лондон. Тогава, без никакво предупреждение, той засегна сериозния въпрос.

— Каква бе реакцията на директора на ЦРУ? — попита той.

— Не знам за какво говориш.

— Хайде, Джо, Орлов е разобличил Калвин Бейли. Това е невероятна глупост. Не го приемате на сериозно, нали?

— Намираш се далеч от истината, Сам.

— Получихме бележка от Сенчъри Хаус. Дръжте Бейли настрана от всякаква класифицирана информация. Значи той е заподозрян. Искаш да кажеш, че това не е, защото Орлов го е обвинил като съветски агент?

— Просто рутинна мярка, за Бога. Нещо свързано с факта, че има твърде много любовници.

— Хайде де — изхили се Маккрийди. — Калвин може да е всичко друго, но донжуан не е. Опитай нещо друго.

— Не ме насилвай. Сам. Недей да злоупотребяваш с нашето приятелство. Казах ти и преди: сега това е наша работа. Стой настрана.

— Джо, за Бога! Нещата отидоха твърде далеч. Излязоха от контрол. Орлов ви лъже и аз се страхувам, че ще направите нещо ужасно.

Джо Рот загуби търпението си.

— Спри колата — изкрещя той. — Спри проклетата кола.

Маккрийди сви с ягуара към бордюра. Рот се протегна назад за своето куфарче и отвори вратата. Маккрийди сграбчи ръката му.

— Джо, утре в два и половина. Имам нещо, което ще ти покажа. Ще те чакам пред твоя блок в два и половина.

— Смятам да го пропусна — каза американецът.

— Само няколко минути ще ти отнема. Толкова много ли искам? Заради старите времена, Джо, в името на нашето приятелство!

Рот слезе от колата и пое надолу по тротоара, търсейки такси.

Но на следващия ден в два и половина той се появи пред жилищния блок. Маккрийди чакаше в колата, докато той влезе вътре, след което потегли, без да каже и дума. Приятелят му все още беше сърдит и подозрителен. Пътуването продължи по-малко от половин миля. Рот мислеше, че ще бъде отведен до неговото посолство — толкова близко стигнаха до Гросвийнър скуеър, — но Маккрийди спря малко преди това на Маунт стрийт.

На половината път надолу по Маунт стрийт се намира един от най-добрите рибни ресторанти в Лондон, ресторантът на Скот. Точно в три часа един издокаран в светлосив костюм мъж излезе оттам и спря точно до входната врата. Една черна лимузина на съветското посолство потегли надолу по улицата, за да го вземе.

— Два пъти ме пита дали имаме агент, работещ в централата на КГБ в Москва — започна Маккрийди тихо. — Аз отрекох. Всъщност не бях далеч от истината. Той не работи в Москва, той е тук, в Лондон. В момента го виждаш.

— Не вярвам на това, което виждам — прошепна Рот. — Та това е Николай Городов. Той е шеф на цялата проклета резидентура на КГБ в Лондон.

— Самият той. И работи за нас, правил го е цели четири години. Вие получавахте неговата информация под прикритието на други източници, но непроменена. Той твърди, че Орлов лъже.

— Докажи го — изхърка Рот. — Ти винаги караш Орлов да доказва своите твърдения. Сега ти го докажи. Докажи, че той наистина е ваш агент.

— Ако Городов се почеше по лявото ухо с дясната ръка преди да се качи в колата, значи е наш човек — каза Маккрийди.

Черната лимузина се изравни с портала на ресторанта. Городов не погледна нито веднъж към ягуара. Той просто вдигна дясната си ръка пред гърдите, леко подръпна долната част на лявото си ухо и влезе в колата, която потегли.

Рот се наведе напред и скри лице в ръцете си. Пое няколко пъти дълбоко въздух, след това вдигна лицето си.

— Трябва да съобщя на директора на ЦРУ — промълви той. — Лично. Мога да отлетя обратно.

— Не съм съгласен — намръщи се Маккрийди. — Дадох на Городов моята дума, а преди десет минути ти ми даде твоята.

— Трябва да съобщя на директора на ЦРУ. В противен случай жребият е хвърлен. Сега няма връщане обратно.

— Тогава отложи. Можеш да получиш друго доказателство или най-малкото основания да задържиш нещата. Искам да ти разкажа за „пепелника“.

Той разказа на Рот това, което Кийпсейк му бе разправил два дни по-рано на речното корабче.

— Попитай Орлов за името на Петия човек. Той го знае, но няма да ти го каже. Кийпсейк обаче ще го открие и ще ни го представи, когато избяга.

— Кога ще стане това?

— Скоро. Най-много след няколко седмици. В Москва вече се надигат подозрения. Примката се затяга.

— Една седмица — уточни Рот. — Бейли потегля за Залцбург и Виена след една седмица. Той не бива да стига до Виена. Директорът на Управлението мисли, че ще избяга в Унгария.

— Извикайте го обратно по неотложна работа. Извикайте го във Вашингтон. Ако се съгласи, това ще задържи още нещата. Ако откаже, ще се призная за победен.

Рот обмисли предложението.

— Ще опитам — кимна накрая. — Най-напред ще отида в Алкънбъри. Утре, когато се върна, в случай, че Орлов е отказал да назове името на Петия човек, ще изпратя съобщение на директора на ЦРУ, споменавайки просто, че британците са представили нови доказателства за вероятността Орлов да лъже и ще помоля за незабавното връщане на Бейли в Ленгли. Като проверка. Мисля, че директорът ще се съгласи поне на това. Това ще доведе до забавяне от няколко седмици.

— Достатъчно, стари приятелю — въздъхна Маккрийди. — Повече от достатъчно. Дотогава Кийпсейк ще е избягал и ние ще имаме възможност да уредим всичко с вашия директор. Имай ми доверие.

Рот пристигна в Алкънбъри малко след залез слънце. Намери Орлов в неговата стая. Руснакът лежеше на леглото, четеше и слушаше музика. Бе изчерпал Саймън и Гарфинкъл — Крол каза, че бодигардовете почти запомнили наизуст всяка дума от двадесетте топ хита — и бе преминал на Дъ Сийкърс. Той изключи Морнингтаун, когато Рот влезе и скочи от леглото с усмивка.

— Връщаме се обратно в Щатите? — попита. — Умирам от скука тук. Дори в ранчото беше по-добре, въпреки рисковете.

Бе напълнял от излежаването и от липсата на възможност за спортуване. Споменаването на ранчото беше шега. Известно време след бутафорния опит за убийство Рот поддържаше измамата, че то е било планирано от КГБ и че Москва е научила подробности за ранчото от Юрченко, който е бил разпитван там преди да избяга глупаво обратно при КГБ. След това обаче призна на Орлов, че всичко е било инсценирано от ЦРУ, за да изпитат реакциите на руснака. Орлов в началото се разсърди — „Кучи синове, мислех си, че ще умра!“ — бе извикал той, но по-късно започна да се шегува с инцидента.

— Скоро — каза Рот. — Скоро ще приключим с престоя тук.

Същата вечер той вечеря с Орлов и го попита дали знае за Паметната зала в Москва. Орлов кимна.

— Наистина съм я виждал. Всички млади офицери ги водят там. Да видят героите и да ги почетат.

Рот насочи разговора към портретите на Великолепната петорка. Дъвчейки с пълна уста парче месо, Орлов поклати глава.

— Четворка — каза той. — Само четири портрета. Бърджис, Филби, Маклийн и Блънт. Четири звезди.

— Но казват, че имало пета рамка, покрита само с черна хартия? — подсказа Рот.

Орлов дъвчеше много по-бавно.

— Да — съгласи се той, докато преглъщаше. — Рамка, но без портрет.

— Значи е имало пети човек?

— Очевидно.

Тонът на Рот не се промени, но той наблюдаваше Орлов над върха на вилицата.

— Но ти си бил майор в управлението за нелегални операции. Трябва да си виждал името в Черната книга.

Нещо проблесна в очите на Орлов.

— Никога не са ми показвали никаква Черна книга — отвърна той спокойно.

— Питър, кой е бил Петият човек? Кажи неговото име.

— Не знам, приятелю. Кълна ти се. — Той се ухили отново със своята широка и обичлива усмивка. — Искаш ли да ме провериш с детектора на лъжата за това?

Рот се усмихна в отговор, но си помисли: не, Питър, по-скоро смятам, че когато пожелаеш можеш да се справиш с детектора на лъжата. Реши да се върне в Лондон сутринта и да изпрати своята телеграма, молейки за отсрочка и за повикването на Бейли във Вашингтон — като проверка. Ако съществуваше и най-малкото съмнение, а въпреки смазващите доводи на Келог, той изпитваше сега съмнение — той нямаше да изпълни заповедта, дори и заради директора на ЦРУ, нито пък заради собствената си кариера. Цената на някои неща е твърде висока.

На следващата сутрин пристигнаха чистачките. Те бяха местни жени от Хънтингтън, същите, които обслужваха останалата част на базата. Всяка от тях беше проверявана и имаше пропуск за охраняваната сграда. Рот закусваше, седнал срещу Орлов в столовата, опитвайки се да надвика шума от ротационната полировъчна машина, лъскаща коридора отвън. Постоянният шум на машината се усилваше и намаляваше, докато полировъчният диск обикаляше по коридора.

Орлов избърса кафето от устните си, спомена, че трябва да отиде до тоалетната и излезе. В по-нататъшния си живот Рот никога не би се шегувал отново с възгледа за шестото чувство. Секунди, след като Орлов излезе, Рот долови промяна в шума на полировъчната машина. Той излезе в коридора, за да види коя е причината. Машината стоеше сама, четките й се въртяха, а моторът издаваше пронизителен вой.

Той бе забелязал чистачката, когато отиваше за закуска — слаба жена в престилка от басма, с ролки в косата и забрадка, която ги покриваше. Тя се бе отдръпнала настрана, за да му направи път и след това продължи с черната работа, без да вдигне поглед. Сега бе изчезнала. В дъното на коридора вратата на мъжката тоалетна все още се полюляваше. Рот изкрещя с всички сили „Крол“ и хукна надолу по коридора. Тя бе клекнала на колене в средата на тоалетното помещение. Край нея бяха захвърлени парцали и пластмасова кофа с почистваща течност. В ръката си държеше Зиг Зауер със заглушител. Очевидно го бе крила преди това в парцалите. В далечния край на помещението се отвори вратата на една от кабинките и Орлов се показа навън. Коленичещата атентаторка вдигна оръжието си.

Рот не говореше руски, но знаеше няколко думи. Той изкрещя с всички сили „Стой“. Тя се извърна както бе на колене, Рот се хвърли на пода, чу се приглушен изстрел и Рот усети ударните вълни близо до главата си. Все още лежеше на плочките, когато зад него изтрещя втори изстрел и той усети отново около себе си отразените вълни. Затворените тоалетни помещения не са места, предназначени за Магнум 44.

Крол стоеше на вратата зад него, стиснал своя Колт с двете ръце. Нямаше нужда да стреля повторно. Жената лежеше по гръб на плочките, а едно червено петно се разрастваше, съперничейки на розовите цветчета. По-късно щяха да открият истинската чистачка завързана и със запушена уста в дома й в Хънтингтън.

Орлов все още стоеше пребледнял до вратата на кабинката.

— Пак шегички — кресна той. — Писна ми от уловките на ЦРУ.

— Никакви шеги — промълви Рот, след като се изправи, — това не беше номер. Това е КГБ.

Орлов погледна отново и видя, че тъмната червена локвичка, разпространяваща се по плочките, не бе холивудска хватка. Не и този път.

На Рот му трябваха два часа, за да осигури незабавното прехвърляне на Орлов и останалите от групата обратно в ранчото в Америка. Орлов напусна с радост, вземайки ценната си колекция от балади със себе си. Когато транспортният самолет отлетя за Щатите, Рот се качи в колата и потегли за Лондон. Беше много ядосан.

Отчасти обвиняваше себе си. Би трябвало да знае, че след разобличаването на Бейли Алкънбъри не може повече да се смята за сигурно място. Но британското вмешателство така бе приковало вниманието му, че той бе изключил този факт от съзнанието си. Всеки прави грешки. Чудеше се защо Бейли не е предупредил Москва да организира по-рано ликвидирането на Орлов, преди още полковникът от КГБ да има възможност да посочи неговото име. Може би се е надявал, че Орлов никога няма да го назове, защото не е знаел тази информация. Грешка на Бейли. Всички правят грешки.

В случай, че беше някой друг, Рот щеше да е убеден сто процента, че британците не са прави и Орлов казва истината. Но понеже бе Маккрийди, Рот беше готов да допусне поне пет процента възможност приятелят му да е прав, а Бейли — лоялен. Топката сега лежеше в полето на Маккрийди.

Когато стигна до посолството, той вече знаеше какво ще направи. Ако наистина искаше да подкрепи своето твърдение, че Городов е истинският изменник, а Орлов е лъжец и следователно Бейли е чист — един невинен мъж, към когото са насочили изкусно подозренията — имаше само един начин да го направи: Маккрийди трябваше да изтегли Городов сега, така че Ленгли да има възможност да говори с него и да установи веднъж завинаги истината. Запъти се към своята канцелария, за да се обади на Маккрийди в Сенчъри Хаус. Неговият шеф го пресрещна в коридора.

— О, между другото — каза Бил Карвър, — нещо току-що пристигна. Услуга от Сенчъри. Изглежда нашите приятели от Кенсингтън Палас Гардънс са се разшетали. Техният резидент Городов излетял обратно за Москва тази сутрин. Оставих го на твоето бюро.

Рот не проведе телефонния разговор. Той седна зашеметен на бюрото си. Чувстваше се оправдан — той, неговият директор и неговото Управление. Дори изпита съжаление към Маккрийди. Да си имал такива грешни преценки, да си бил така жестоко мамен в продължение на четири години, трябва да е жесток удар. Що се отнася до него, той се чувстваше облекчен по един странен начин, въпреки това, което сега го очакваше. Не изпитваше вече никакви съмнения. Двете събития сутринта бяха помели и последните от тях. Щеше да стори това, което бе длъжен да направи.

Все още съжаляваше за Маккрийди. Оттатък, в Сенчъри, сигурно се разкъсват на парчета.

В Сенчъри Хаус наистина се бяха захванали с него; или по-скоро Тимъти Едуардс се бе заловил с неприятната задача.

— Неприятно ми е да го кажа, Сам, но това е пълно фиаско. Току-що имах разговор с шефа и приетото решение е, че трябва сериозно да обмислим възможността Кийпсейк да е бил през цялото време подставено лице на Москва.

— Не е бил — отряза категорично Маккрийди.

— Така казваш ти, но фактите изглежда насочват към явната възможност нашите американски братовчеди да са прави, а ние да сме били измамени. Знаеш ли какви ще бъдат последиците от това?

— Мога да предположа.

— Ще трябва да преценим отново всяко проклето сведение, което Кийпсейк ни е давал през четирите години. Това е тежка задача. Още по-лошо, братовчедите получаваха всичко, така че ще трябва да им съобщим, за да направят и те своите проверки. Преценката на щетите ще отнеме години. Шефът не е доволен.

Сам въздъхна. Винаги се получаваше така. Докато информацията на Кийпсейк се оценяваше високо, заслугата за това падаше върху Интелиджънс сървис. Сега тази операция се възприемаше като негова грешка.

— Даде ли ти той някакъв знак, че възнамерява да се връща в Москва?

— Не.

— Кога се очакваше да избяга и да дойде при нас?

— След две-три седмици. Възнамеряваше да ме уведоми, когато положението му стане безнадеждно и тогава да избяга.

— Както виждаш, не го е направил. Върнал се е у дома. По всяка вероятност доброволно. Филерът на летището докладва, че е преминал през Хийтроу без никакво насилие. Ще трябва да приемем, че Москва е истинският му дом. А сега и тази проклета работа с Алкънбъри. Какво по дяволите те е прихванало? Твърдиш, че е било проверка. Е добре. Орлов я премина блестящо. Кучите синове се опитаха да го убият. Трябва да се радваме, че никой, освен атентаторката, не е мъртъв. Ето нещо, което не можем да кажем на братовчедите. Никога. Забрави го.

— Все още не мога да повярвам, че Кийпсейк е бил подставено лице.

— Защо не? Той се върна обратно в Москва.

— Може би, за да вземе последния куфар с документи за нас.

— Прекалено опасно. Трябва да е луд. В неговото положение.

— Вярно. Може би е грешка. Но той е такъв. Обеща да донесе една последна пратка, преди да избяга. Мисля, че се е върнал за нея.

— Някакво доказателство за тази удивителна проява на доверие?

— Предчувствие.

— Предчувствие — повтори ядно Едуардс. — Не можем да постигнем нищо с предчувствия.

— Колумб е постигнал. Имаш ли нещо против да говоря с шефа?

— Ще обжалваш пред Цезар, а? Добре. Но не мисля, че ще промениш нещо.

Но Маккрийди постигна своето. Сър Кристофър изслуша неговото предложение внимателно, след което запита:

— А ако се окаже лоялен към Москва, въпреки всичко?

— Ще го разбера незабавно.

— Могат да те заловят — изгледа го.

— Не мисля. Мистър Горбачов не изглежда настроен да започва дипломатическа война в момента.

— Той няма да я започне — каза убедено шефът. — Сам, нашето приятелство води началото си от далечното минало. От Балканите, Кубинската криза, първите дни на Берлинската стена. Ти беше ужасно добър тогава и все още продължаваш да бъдеш. Но, Сам, мисля, че направих грешка като те издигнах за шеф на отдел. Тази работа трябва да се свърши от редови разузнавачи.

— Кийпсейк няма да се довери на никой друг. Знаете го.

Шефът въздъхна.

— Така е. Ако някой трябва да отиде, това си ти. Това ли е единственото решение?

— Страхувам се, че да.

Шефът започна да претегля рисковете. Загубата на Кийпсейк щеше да представлява ужасен удар. Ако съществуваше и една десета вероятност Маккрийди да е прав и Городов да не е подставено лице, Интелиджънс сървис трябваше да се опита да го измъкне оттам. Но политическият резонанс от голям скандал, предизвикан от залавянето на Измамника на местопрестъплението в Москва, щеше да го съсипе. Той въздъхна и се обърна от прозореца.

— Добре, Сам. Можеш да отидеш. Но отиваш сам. Оттук нататък никога не съм чувал за теб. Предприемаш го на своя глава.

Маккрийди започна да се готви при тези условия. Надяваше се мистър Горбачов никога да не е чувал за него. Трябваха му три дена, за да планира всичко.

На втория от тях Джо Рот позвъни на Калвин Бейли.

— Калвин, току-що се върнах от Алкънбъри. Мисля, че трябва да поговорим.

— Разбира се, Джо, намини…

— В действителност, не е чак толкова наложително. Защо да не ти предложа да вечеряме някъде утре?

— Ах, виж сега, това е добра идея, Джо. Но Гуен и аз имаме твърде много ангажименти. Днес съм на обяд в Камарата на лордовете.

— Наистина ли?

— Да. С шефа на Генералния щаб.

Рот бе поразен. В Ленгли Бейли се държеше резервирано и скептично. Оставен на свобода в Лондон, той беше като дете в сладкарница. Защо не? След шест дена той щеше да е в безопасност оттатък границата на Будапеща.

— Калвин, знам една чудесна странноприемница нагоре по Темза край Итън. Сервират великолепни рибни ястия. Казват, че Хенри Осми обичал да му водят с лодка Ан Болейн там, за да се среща тайно с нея.

— Наистина ли? Толкова ли е стара?… О’кей, виж, Джо, утре вечер сме на опера в Ковънт Гардън. В четвъртък съм свободен.

— Значи, в четвъртък, Калвин. Уговорихме се. Ще те чакам пред твоя апартамент в осем часа. Да не забравиш.

На следващия ден Сам Маккрийди приключи с приготовленията и легна да спи. Това можеше да се окаже последната му нощ в Лондон.

На следващата сутрин трима мъже пристигнаха в Москва с различни полети. Първият беше равинът Бирнбаум. Той долетя от Цюрих със Суисеър. Офицерът от паспортния контрол в Шереметиево служеше към управлението за гранична охрана на КГБ и беше млад мъж с пшеничено руса коса и студени сини очи. Той огледа равина от главата до петите, след това се зае да проверява паспорта. Паспортът беше американски, издаден на името на Норман Бирнбаум, на възраст петдесет и шест години.

Ако офицерът бе по-възрастен, той щеше да си спомни дните, когато в Москва, а и в цяла Русия имаше много ортодоксални евреи, които изглеждаха като равина Бирнбаум. Беше як мъж в черен костюм, бяла риза и черна вратовръзка. Имаше дълга бяла брада и мустаци. На главата си бе нахлупил черна мека шапка, а очилата покриваха очите му с толкова дебели лещи, че зениците губеха очертанията си, щом мъжът започваше да се оглежда. Разрошени побелели къдрици се спускаха под шапката надолу покрай двете страни на лицето му. Снимката в паспорта му показваше същото лице, но без шапка.

Всичко бе наред и с визата, издадена от Съветското генерално консулство в Ню Йорк. Офицерът отново вдигна поглед.

— Целта на вашето посещение в Москва?

— Искам да остана за малко при моя син. Той работи в тукашното американско посолство.

— Един момент, моля — каза офицерът. Той стана и се оттегли. Можеше да се види как се консултира зад една стъклена врата с по-старши офицер, който разглеждаше паспорта. Ортодоксалните равини са рядкост в една страна, където последните училища за равини са били премахнати преди десетилетия.

Младшият офицер се върна.

— Изчакайте, моля — той махна с ръка на следващия от редицата да се приближи.

Отправиха запитване по телефона. Някой в Москва провери списъка с дипломатите. Старшият офицер се върна с паспорта и прошепна нещо на по-младия си колега. Бяха открили някой си Роджър Бирнбаум на работа към икономическата секция в американското посолство. В списъка на дипломатите не бе записано, че неговият баща се е оттеглил във Флорида и за последен път е влязъл в синагога преди двадесет години. Махнаха с ръка на равина, че всичко е наред.

В митницата провериха куфарчето. То съдържаше обичайните ризи, чорапи и долно бельо за смяна, още един черен костюм, бръснарски принадлежности и едно томче от Талмуда, написано на иврит. Митничарят го прелисти неразбиращо. След това пусна равина да си ходи.

Мистър Бирнбаум взе автобуса на Аерофлот, привличайки по целия път към центъра на Москва няколко любопитни и развеселени погледа. От крайната спирка той отиде пеш до Националния хотел на Манежния площад, влезе в мъжката тоалетна, използва писоара, докато единственият друг посетител не излезе и се вмъкна в една кабинка.

Разтворителят за лепилото се намираше в шишенцето му за одеколон. Когато се появя отново, все още носеше черното сако, но панталоните, които можеха да се обръщат, имаха сега сив цвят. Шапката се намираше вътре в куфара, заедно с гъстите вежди, брадата и мустаците, ризата и вратовръзката. Косата му вече бе кестенява, а под сакото носеше кенарено жълто поло, което бе прикривал под ризата. Той напусна незабелязано хотела, взе такси и бе оставен пред вратите на Британското посолство, намиращо се на укрепения бряг срещу Кремъл.

Двама милиционери стояха на пост пред вратите. Те поискаха документите за самоличност. Той им показа британския си паспорт и се усмихна престорено на този от тях, който започна да го проверява. Младият милиционер се смути и го върна бързо обратно. С раздразнение посочи към гърба на сбъркания англичанин, намиращ се вече на територията на своето посолство и повдигна изразително вежди към своя колега. Секунди по-късно англичанинът изчезна зад вратите.

Всъщност равинът Бирнбаум не беше нито равин, нито американец, нито хомосексуалист. Истинското му име бе Дейвид Торнтън, един от най-добрите гримьори в британските филми. Разликата между гримирането на сцената и това, което е необходимо за филмите, е, че на сцената осветлението е силно, а разстоянието до публиката голямо. Във филмите също има осветление, но камерата може да се доближи съвсем близко, на няколко инча от лицето. Следователно филмовият грим трябва да бъде по-изкусно направен, по-реалистичен. Дейвид Торнтън работеше от години във филмовите студия край Пайнууд, където никога не оставаше без ангажимент. Той бе и един от онзи корпус експерти, които Британската разузнавателна служба често привличаше за своите нужди.

Вторият мъж, който пристигна, долетя директно от Лондон с Бритиш Еъруейс. Той беше Денис Гоунт, почти непроменен с изключение на побелялата коса и факта, че изглеждаше с петнадесет години по-възрастен, отколкото бе в действителност. Носеше малко кожено куфарче, прикрепено дискретно с верига към лявата му китка. На синята му вратовръзка се виждаше образът на хрътка, показващ, че е куриер от Кралския дипломатически корпус.

Всички държави имат дипломатически куриери, които прекарват своя живот, пренасяйки документи от едно посолство в друго, след което се връщат у дома. Те се третират според Виенското споразумение като дипломатически персонал и техният багаж не се претърсва. Паспортът на Гоунт бе на друго име, но бе британски и напълно валиден. Той го показа и беше пропуснат, без да се налага да преминава през формалностите на митническата служба.

Един ягуар на посолството го чакаше отпред и той бе отведен незабавно в сградата на посолството, пристигайки само час след Торнтън. Предаде на Торнтън всички инструменти и материали, необходими за професията на един гримьор, които бе донесъл в своето куфарче.

Третият, който пристигна, беше Сам Маккрийди, долетял със самолет на Финнеър от Хелзинки. Той също имаше британски паспорт, издаден на фалшиво име и също бе дегизиран. Но топлината в самолета бе увредила неговата дегизировка.

Рижавата му перука стоеше леко изкривена и под нея се показваше кичур по-тъмна коса. Разтвореното в спирт лепило, с което се крепеше единият край на рижия му мустак, изглежда се бе разтопило и част от мустака под горната устна бе отлепен.

Офицерът от паспортната служба се вгледа в паспортната снимка и след това обратно към мъжа, който стоеше пред него. Лицата бяха същите, както и мустаците, косата и всичко останало. Няма нищо противозаконно да се носи перука, дори и в Русия; много плешиви мъже го правят. Но мустак, който стои разлепен? Шереметиево е голямо летище и офицерът не бе същият, който посрещна равина Бирнбаум, но и той стана и отиде да се консултира с друг, по-старши от него. По-старшият офицер започна да наднича през прозрачното от неговата страна огледало.

Зад същото огледало една камера щракна няколко пъти, отдадоха се заповеди и няколко души, стоящи наблизо, поеха своите задължения. Когато Маккрийди излезе от сградата на летището, два необозначени москвича чакаха отпред. Той също се качи в кола на британското посолство, но от по-малка класа в сравнение с ягуара и бе откаран до посолството, следван по целия път от двете коли на КГБ, които докладваха по определения ред на своите началници от Второ главно управление.

Късно следобед фотографиите на странния посетител пристигнаха в Ясенево, щабквартирата на Първо главно управление на КГБ. Те бяха оставени на бюрото на заместник шефа генерал Вадим Кирпиченко. Той ги разгледа, прочете съпътстващия ги доклад относно перуката и разлепения мустак и ги занесе във фотографската лаборатория.

— Вижте дали ще можете да махнете перуката и мустака — нареди той. Техническите лица се заловиха за работа с фотографската четчица. Когато генералът видя крайния резултат, той едва не се разсмя на глас.

— Да пукна, ако това не е Сам Маккрийди — промърмори той.

След това информира Второ главно управление, че неговите хора ще се заемат с наблюдението незабавно. Той отдаде съответните заповеди.

— Двадесет и четири часа в денонощието. Ако осъществи контакт, заловете ги и двамата. Ако вземе нещо от тайник, заловете него. Ако се насочи към мавзолея на Ленин, приберете го.

Остави обратно слушалката и прочете отново подробностите от паспорта на Маккрийди. Той се представяше за специалист по електроника, пристигащ от Лондон през Хелзинки, с цел да претърси посолството за подслушвателни устройства — работа, която се извършваше редовно.

— Но какво по дяволите наистина ще правиш тук? — попита той лицето на снимката, гледащо нагоре към него.

Маккрийди, Гоунт и Торнтън вечеряха сами в посолството. Посланикът не бе особено доволен да има трима гости като тях, но молбата пристигна от канцеларията на кабинета и той бе уверен, че те ще останат не повече от двадесет и четири часа. Що се отнасяше до Негово превъзходителство, колкото по-скоро се махнеха тези ужасни призраци, толкова по-добре щеше да бъде.

— Надявам се, че ще успее — подхвърли Гоунт след кафето. — Руснаците са изключително добри в шаха.

— Така е — каза трезво Маккрийди, — утре ще видим колко са добри с фокуса с трите карти.

6.

Точно в осем без пет в топлата юлска утрин една лимузина остин монтего излезе бавно през портала на британското посолство в Москва, премина по моста над река Москва и се отправи към центъра на града.

Според доклада на КГБ Сам Маккрийди се намирал зад кормилото, шофирайки сам. Въпреки че рижите му перука и мустак стояха сега безупречно на своето място, те можеха ясно да се видят от филерите, наблюдаващи иззад предните стъкла на своите автомобили. Телефотографски снимки бяха направени и изпратен незабавно и още няколко бяха осигурени по-късно, в хода на деня.

Британският агент премина внимателно през Москва и се насочи към Парка на техническите постижения на север от града. По пътя той направи няколко опита да се отърве от опашката, която може би го следваше, но не постигна успех. Той така и не успя да установи кой го следва. КГБ използваше шест коли, всяка от които сменяше останалите така, че никой да не се движи зад монтегото повече от неколкостотин ярда.

След като навлезе в огромния парк, човекът от СИС остави колата и продължи нататък пеша. Две от машините на КГБ останаха на място близо до паркираното монтего. Пътниците от останалите четири коли слязоха и се разпръснаха сред научните експонати така, че англичанинът бе заобиколен от всички страни от невидим щит.

Той си купи сладолед и остана да седи през по-голямата част от сутринта на една пейка, правейки се, че чете вестник, докато в същото време поглеждаше често своя часовник, като че ли очакваше някой да се появи. Никой не се приближи до него, с изключение на една възрастна дама, която го попита за часа. Той й показа своя часовник, без да промълви дума, тя погледна, благодари му и продължи по-нататък.

Жената бе незабавно арестувана, претърсена и разпитана. До утрото на следващия ден КГБ стигна до заключението, че тя е една възрастна дама, която е поискала да разбере колко е часът. Продавачът на сладолед също бе задържан.

Малко след дванадесет часа агентът от Лондон извади пакет със сандвичи от своя джоб и започна бавно да яде. Когато свърши, той се изправи, хвърли амбалажната хартия в едно кошче за боклук, купи си още един сладолед и седна отново.

Кошчето за боклук остана под наблюдение, но никой не взе хартията, докато хората по поддръжка на хигиената в парка не пристигнаха с една количка, за да изпразнят кошчето. Преди още да успеят да изхвърлят боклука, амбалажната хартия бе прибрана от КГБ и подложена на щателен технически анализ. Изследванията включваха проверки за невидимо съобщение, микроскопични шифровани знаци или микрофилм, скрит между два листа от хартията. Нищо подобно не бе намерено. Затова пък имаше следи от хляб, масло, краставица и яйце.

Много преди това, малко след един часа следобед, лондонският агент стана и напусна парка с колата си. Първата му среща явно се бе провалила. Той влезе в един валутен магазин, очевидно, за да проведе втората или резервна среща. Двама агенти на КГБ хлътнаха след него и започнаха да обикалят край рафтовете, наблюдавайки дали англичанинът няма да остави съобщение сред скъпите стоки, изложени там, или да вземе нещо скрито в тях. Ако направеше покупка, щеше да бъде арестуван на основанието, че покупката му може би съдържа съобщение, а магазинът е бил използван като тайник.

Той не купи нищо и бе оставен да напусне безпрепятствено.

След това той се върна с колата обратно в британското посолство. Десет минути по-късно излезе отново, разположен този път на задната седалка на един ягуар, каран от шофьор на посолството. Когато ягуарът напусна града, насочвайки се към летището, отговорникът на групата филери се свърза директно с генерал Кирпиченко.

— Той се приближава към летището, другарю генерал.

— Никакви контакти ли не осъществи? По какъвто и да е начин?

— Не, другарю генерал. С изключение на възрастната жена и продавача на сладолед, които сега са задържани, не е говорил с никой друг, нито някой е говорил с него. Захвърленият вестник и амбалажната хартия от сандвича се намират при нас. Иначе той не се е докоснал до нищо.

Значи е провалена мисия, помисли си Кирпиченко. Той ще се върне. А ние ще чакаме.

Знаеше, че Маккрийди, под прикритието на експерт към британското външно министерство, носеше дипломатически паспорт.

— Оставете го да си отиде — каза той. — Наблюдавайте да не осъществи бърз контакт с някого в сградата на летището. След това го проследете в чакалнята и внимавайте за него, докато не влезе в самолета.

По-късно генералът щеше да разгледа телефонографските снимки, да изиска по-силен микроскоп, да ги погледне отново и да се изправи с почервеняло от гняв лице, крясвайки:

— Глупави дръвници, това не е Маккрийди.

В осем и десет същата сутрин един ягуар, каран от Бари Мартинс, шефът на СИС в Москва, напусна посолството и потегли спокойно към стария квартал Арбат, известен с тесните улици и елегантните къщи край тях, притежавани преди много години от отдавна забравени проспериращи търговци. Зад колата се залепи един Москвич, но това си беше просто по установения ред. Британците наричат тези агенти на КГБ, които ги следват навсякъде из Москва, изпълнявайки една от най-скучните дейности в живота, с името втори отбор. Ягуарът се движеше безцелно из Арбат, а неговият водач отбиваше от време на време край бордюра, за да погледне в картата на града.

В осем и двадесет един мерцедес лимузина напусна посолството. Зад кормилото, със синьо яке и кепе на главата, седеше един от шофьорите на посолството. Никой не погледна към задната седалка и по този начин никой не видя другата фигура, свита ниско долу на пода, покрита отгоре с одеяло. Още един Москвич потегли зад колата.

Навлизайки в Арбат, мерцедесът премина край паркиралия ягуар. В този момент Мартинс, все още преглеждайки картата на града, взе своето решение и зави от бордюра, вмествайки се между мерцедеса и следващия го Москвич. Конвоят сега се състоеше от мерцедес, ягуар и два москвича, подредени един след друг.

Мерцедесът навлезе в тясна, еднопосочна улица, следван от ягуара, чийто двигател изведнъж се повреди, кихна, изпусна черен дим от ауспуха и колата залитна към средата на улицата, след което спря. Двата москвича се струпаха зад нея и от тях заизскачаха агентите на КГБ. Мартинс освободи отвътре капака на двигателя, излезе навън и го повдигна. Незабавно бе заобиколен от протестиращи мъже в кожени якета.

Мерцедесът изчезна надолу по улицата и сви на следващия ъгъл. Развеселени московчани започнаха да се събират по тесните тротоари, за да чуят как шофьорът на ягуара казва на ръководителя на групата от КГБ:

— Виж сега, добри човече, ако мислиш, че можеш да вдигаш скандал, давай направо.

Нищо не е така забавно за един московчанин, както видът на чекистите, оплескали някоя работа. Един от хората на КГБ влезе отново в своята кола и се обади по радиостанцията.

Напускайки Арбат, Дейвид Торнтън, намиращ се на кормилото на мерцедеса, започна да получава указания от Сам Маккрийди, който се появи изпод одеялото без никаква маскировка.

Двадесет минути по-късно, навлизайки в един самотен път, затулен от дървета в центъра на парка Горки, мерцедесът спря. Маккрийди свали задната табелка с надпис CD, закрепена с лесен за освобождаване клипс, и постави нова табелка, намазана отзад със силно адхезивно лепило, върху британския номер. Торнтън направи същото от предната страна. Маккрийди извади кутията с гримьорските принадлежности на Торнтън от багажника и се качи на задната седалка. Торнтън смени своята тъмносиня фуражка с имащо по-руски вид черно кожено кепе и се върна зад кормилото.

В девет и осемнадесет полковник Николай Городов излезе от своя апартамент на улица Шаболовски и пое пеша към площад Дзержински и щабквартирата на КГБ. Той изглеждаше изпит и бледен; причината за това скоро се появи зад него. Двама мъже излязоха от един вход и без да се крият, тръгнаха подире му.

Той бе изминал двеста ярда, когато един черен мерцедес се приближи към бордюра до него и забави ход. Чу съскането на свалящ се с електрическо задвижване прозорец и един глас каза на английски:

— Добро утро, полковник. Да не би да сте се запътили в моята посока?

Городов спря и загледа втренчено. Ограден като в рамка на мястото на прозореца, скрит с помощта на задните завески от двамата агенти на КГБ, стоеше Сам Маккрийди. Городов бе поразен, но не и тържествуващ.

Това, помисли си Маккрийди, е изражението, което исках да видя.

Городов дойде на себе си и каза достатъчно силно, за да могат копоите на КГБ да чуят:

— Благодаря, другарю, колко сте любезен.

След това влезе в колата, която потегли бързо нататък. Двамата агенти на КГБ се забавиха за три секунди… и загубиха. Причината за тяхното краткотрайно объркване беше, че на табелките на мерцедеса имаше буквите МОС и след тях още две цифри.

Изключително редките МОС табелки могат да се носят само от колите на членовете на Централния комитет и щеше да бъде прекалено самонадеяно обикновени агенти на КГБ да се опитат да спрат или да обезпокоят човек от Централния комитет. Но те записаха номера и незабавно се свързаха със своите шефове с помощта на радиотелефоните, за да съобщят новината.

Мартинс бе направил добре своя избор. Специалният регистрационен номер на мерцедеса принадлежеше на един кандидат-член на Политбюро, който се намираше в Далечния изток, някъде край Хабаровск. Бяха необходими четири часа, за да го открият и да научат, че той има чайка, а не Мерцедес и че колата му е оставена на гараж в Москва. Но тогава бе твърде късно; мерцедесът бе прибран обратно в Британското посолство, а британското знаменце жизнерадостно се развяваше на своя вимпел.

Городов се облегна на седалката, изгорил всички мостове след себе си.

— Ако ти си отколешна съветска къртица, с мене е свършено — отбеляза Маккрийди.

Городов помисли върху това.

— А ако ти си отколешна съветска къртица — отвърна той, — тогава с мене е свършено.

— Защо се върна? — попита Маккрийди.

— Както се оказва, това беше грешка — въздъхна Городов. — Бях ти обещал нещо и разбрах, че не мога да го открия в Лондон. Когато дам дума, аз държа на нея. Тогава от Москва ме повикаха обратно за неотложни консултации. Да не изпълниш заповедта би означавало да избягаш незабавно на Запад. Никакви извинения нямаше да се приемат, в случай че не се върна, а остана в посолството. Мислех си, че бих могъл да си дойда за една седмица, да открия това, от което се нуждаех, и след това да получа разрешение да се върна в Лондон. Едва когато пристигнах тук, разбрах, че е твърде късно. Бях дълбоко заподозрян, апартаментът и канцеларията ми се подслушваха, следяха ме навсякъде, забраниха ми да ходя в Ясенево, ограничиха заниманията ми до с незначителна работа в Московския център. Между другото, имам нещо за теб.

Той отвори коженото си куфарче и подаде на Маккрийди една тънка папка. Вътре имаше пет листа, всеки със снимка и име под него. Под първата снимка пишеше: ДОНАЛД МАКЛИЙН, а под втората ГАЙ БЪРДЖИС. И двамата бяха мъртви и погребани в Москва. Третият лист показваше познатото лице и име на КИМ ФИЛБИ, тогава все още жив в Москва. На четвъртия се виждаха фините, аскетични черти и името на АНТЪНИ БЛЪНТ, изпаднал по него време в немилост в Англия. Маккрийди обърна на петата страница.

Фотографията беше много стара. Тя показваше слаб млад мъж с буйна къдрава коса и големи очила, които му придаваха вид на кукумявка. Под фотографията имаше две думи. ДЖОН КЕЪРНКРОС. Маккрийди се облегна назад и въздъхна.

— По дяволите, самият той.

Знаеше името. Кеърнкрос е бил висш държавен служител по време на войната и след нея, независимо от своята младост. Той е заемал различни длъжности — частен секретар на министъра във военния кабинет лорд Ханкей; в разузнавателната служба на свързочни войски, намираща се на Блетчли парк, в министерството на финансите и в министерството на войната. Беше имал достъп до ядрените секрети в края на четиридесетте години. В началото на петдесетте бе попаднал под подозрение, не бе признал нищо и бе освободен. Нищо не е могло да се докаже, ето защо бе получил разрешение да продължи работа в Организацията за изхранване и селско стопанство в Рим. От 1986 година се бе уединил във Франция. Петият човек. Кийпсейк бе изпълнил добре своето обещание. Тридесет и пет годишното преследване приключи. Нямаше да се обвиняват повече невинни хора.

— Сам — попита кротко Городов, — къде всъщност отиваме?

— Моят хороскоп — отвърна Маккрийди, — казва, че аз ще пътувам днес на запад. Твоят също.

Торнтън отново паркира сред дърветата на парка Горки, смени мястото си с един от мъжете на задната седалка и се захвана за работа. Другият мъж седна отпред, представяйки се за шофьор. Никой не би посмял да прояви любопитство какво става в лимузината на член на Централния комитет, дори да я забележеше. Старшите партийни ръководители винаги покриваха задното стъкло на своите коли с вътрешни завески, а тези в момента бяха спуснати. Торнтън работеше върху своя клиент — той винаги се отнасяше към онези, които гримираше, като към свои клиенти — използвайки слънчевата светлина, проникваща през завеските.

Най-напред отдолу поставиха една изпълваща фланела, за да направят по-слабата фигура да изглежда по-масивна, като тази на равина Бирнбаум. След това го преоблякоха с бялата риза, черните панталони, вратовръзката и сакото. Торнтън постави пищната бяла брада и мустаци, боядиса косата на клиента в същия цвят и прикрепи белите къдрици на ортодоксалния равин към неговите слепоочия. С прибавянето на черната мека шапка и куфарчето равинът Бирнбаум изглеждаше точно така, както бе пристигнал предния ден. С изключение на това, че бе различен човек. Накрая смениха табелките на колата с тези на британското посолство.

Оставиха равина пред входа на Националния хотел, където той се подкрепи с един обяд, плати в щатски долари и взе такси за летището. Той бе ангажирал място за следобедния полет за Лондон. Билетът му показваше, че това е междинна спирка по пътя за Ню Йорк.

Торнтън върна обратно колата в Британското посолство с другия си клиент, свит под килимчето отзад. Той се залови почти незабавно за работа, разполагайки с идентични рижа перука и мустаци, кремове за основа, колоранти, цветни контактни лещи и зъбна политура. Десет минути по-късно Денис Гоунт, изпитващ топлина и сърбеж под рижата перука, която бе носил целия ден заради КГБ, се върна обратно със своето монтего, а другият мъж потегли за летището с ягуара, каран от истински шофьор. След още един час самият Торнтън, дегизиран като кралския куриер, бе откаран до Шереметиево от Бари Мартинс.

Равинът привлече обичайните любопитни погледи, но неговите документи бяха наред и той премина през формалностите за петнадесет минути, след което отиде в чакалнята. Там седна и започна да чете своя Талмуд, мърморейки от време на време молитви на неразбираем език.

Мъжът с рижите перука и мустак бе почти ескортиран до вратата на чакалнята, толкова многоброен бе екипът на КГБ, опитващ се да не допусне предаването или получаването от негова страна на някое съобщение или пакет.

Последният, който пристигна, бе кралският куриер. Неговото кожено куфарче бе закрепено с верижка към лявата му китка. Този път ценната кутия с принадлежности на Торнтън се намираше вътре — той не се нуждаеше от някой друг да я носи вместо него, тъй като куфарчето му не можеше да се претърсва.

Денис Гоунт остана в посолството. Три дена по-късно той щеше да се измъкне, след като друг агент на СИС, представяйки се за куриер, щеше да пристигне в Москва и да предаде на Гоунт паспорт на същото име, като неговия собствен — Мейсън. Точно в един и същ момент двама души на име Мейсън щяха да преминат през паспортния контрол на различни места в летището, а Бритиш Еъруейз щяха да бъдат инструктирани да чакат на борда на своя самолет двама души на име Мейсън, представящи се за един.

Но следобеда пасажерите за Лондон бяха качени навреме и самолетът на Бритиш Еъруейс напусна съветското въздушно пространство в 17.15. Малко след това равинът се надигна тромаво на крака, отиде до отделението за пушачи и каза на мъжа с рижите перука и мустаци:

— Николай, приятелю, вече си на Запад.

След това поръча шампанско за двамата, както и за кралския куриер. Хитростта бе успяла, защото Маккрийди бе забелязал, че той, Городов и Гоунт имат почти една и съща височина и телосложение.

С печалбата от време, получена от летенето в западна посока, те се приземиха на Хийтроу малко след седем часа. Една група от Сенчъри Хаус, предупредени от Мартинс от Москва, се намираше там, за да ги посрещне. След като напуснаха самолета, те бяха обкръжени и отведени тайно от летището.

Като отстъпка Тимъти Едуардс позволи на Маккрийди да прибере за вечерта Николай Городов в своя собствен апартамент на Абингдън Вилас.

— Съжалявам, полковник, но истинският разпит ще започне утре сутринта. Подготвена е доста удобна къща в провинцията. Няма да ти липсва нищо, уверявам те.

— Благодаря ти. Разбирам — кимна Городов.

Малко след десет часа пристигна Джо Рот, повикан по телефона от Маккрийди. Той видя двама души от СИС да се въртят пред входа и още двама в коридора пред непретенциозния апартамент на Маккрийди, което го изненада.

След като чу звънеца, Маккрийди се появи на вратата, облечен с памучни панталони и пуловер, държащ в ръка чаша с уиски.

— Благодаря ти, че дойде, Джо. Влизай. Има някой, с когото отдавна исках да те срещна. Не можеш да си представиш какво голямо желание имах за това.

Той въведе госта във всекидневната. Мъжът до прозореца се обърна и се усмихна.

— Добър вечер, мистър Рот — каза Городов. — Радвам се най-после да се срещна с вас.

Рот стоеше като парализиран. След това се отпусна тежко на един стол и взе предложеното му от Маккрийди уиски. Городов се настани срещу Рот.

— По-добре ти да му разкажеш — предложи Маккрийди на руснака, — знаеш всичко по-добре от мене.

Руснакът си сипа алкохол, докато обмисляше откъде да започне.

— Планът Потемкин започва преди осем години — заговори бавно. — Първоначалната идея идва от някакъв младши офицер, но генерал Дроздов се залавя лично с делото. То се превръща в негово собствено творение, Целта е да се разобличи старши офицер на ЦРУ като съветски агент, но по толкова убедителен начин и с такова многообразие от несъкрушими доказателства, че никое от тях да не може да се отхвърли.

Дългосрочната цел е била да се посее вражда вътре в Управлението, за да се деморализира персоналът за дълъг период от време и да се съсипят отношенията с британската СИС.

В началото не е имало набелязан за целта офицер, но след като били обсъдени половин дузина кандидати, изборът пада върху Калвин Бейли. Имало е две причини за това. Едната е в известната на КГБ информация, че той не е бил много обичан в ЦРУ, поради личното си поведение. Втората е, че е служил във Виетнам — подходящо място за вербуване.

Това, че Калвин Бейли е бил разкрит като агент на ЦРУ във Виетнам, е чисто рутинна операция. Знаете, че се опитваме да определим самоличността на всички служители от чуждите разузнавателни служби и когато направим това, тяхната работа и израстването в кариерата внимателно се отбелязват. Понякога липсата на повишение предизвиква възмущение, което може да се използва при вербуването. Всъщност това, както знаете, всички го правим.

Също както ЦРУ, КГБ не изхвърля нищо. Всяко късче информация, всеки фрагмент внимателно се прибира и пази. Окончателното решение на Дроздов идва, след като отново проверява материала, изпратен ни от виетнамците след падането на Сайгон през 1975 година. Повечето от вашите документи са били изгорени, но в бъркотията някои са оцелели. В един от тях се споменавало за някой си Нгуен Ван Трок, който работил за американците.

Този документ означавал смъртна присъда за Ван Трок. След като не успели да избягат, той и неговият братовчед били заловени. Братовчедът бил екзекутиран, но Ван Трок, въпреки бруталните инквизиции, бил изпратен накрая в северовиетнамски концентрационен лагер. Именно там го намира все още жив през 1980 година Дроздов. По време на мъченията той признал, че е работил за Калвин Бейли във Виетконг.

Правителството в Ханой дава своето съгласие да окаже съдействие, след което започва подготовката за снимките. Извеждат Ван Трок от лагера, започват да го хранят със силна храна, един ден го обличат в униформата на полковник от Виетнамската разузнавателна служба. Фотографиите го показват как пие чай с други офицери точно след нахлуването в Камбоджа. Използвани са трима различни прислужници, всичките агенти на Ханой, които по-късно са изпратени на Запад заедно с фотографиите. След това ликвидират Ван Трок.

Един от прислужниците се представил за беглец от Виетнам и показвал гордо ценната снимка на всеки британски офицер в Хонконг, който искал да я види. Накрая тя била конфискувана и изпратена в Лондон, както било и предвидено.

— Ние изпратихме копие на Ленгли — вметна Маккрийди, — просто като проява на любезност. Сметнахме, че няма никаква ценност.

— Дроздов вече е знаел, че Бейли е бил включен в Програмата Феникс — продължи Городов. — Той е бил разкрит от нашия резидент в Сайгон — един човек, представящ се за шведски вносител на алкохол за чуждестранната колония. Дроздов научава също, че Бейли е бил в Ми Лай, когато Бейли дава показания пред военния съд относно онзи млад офицер. Вие сте твърде открити с вашите публикации в печата. Хората на КГБ ги преглеждат жадно.

Както и да е, това е изглеждало като подходящ сценарий, за да се изфабрикува промяната в лоялността на Бейли. Неговото посещение през 1970 година в Токио е било забелязано и записано, просто като проява на чисто рутинни задължения. Дроздов е трябвало само да инструктира Орлов да каже, че самият той, Дроздов, е бил в Токио на определена дата, за да поеме ръководството на регент от ЦРУ и когато вие сте направили проверката, сте установили просто същите дати. Разбира се, Дроздов не е бил там въобще през 1970 година. Това се добавя по-късно.

Оттук нататък свидетелствата срещу Бейли се фабрикуват — тухла по тухла. Избират Пьотр Орлов като дезинформиращ агент през 1981 година; оттогава той постоянно е готвел и репетирал своята роля. Юрченко, когато се връща глупаво обратно и малко преди да умре, осигурява ценна информация относно това как точно вие, американците, третирате изменниците. Орлов е могъл да се подготви така, че да избягва капаните, да се справя с полиграфа и винаги да ви казва това, което искате да чуете. Не чак толкова много, но достатъчно, за да се потвърди всичко, когато започнете да проверявате.

След като Дроздов набелязва Бейли като жертва, Бейли попада под усилено наблюдение. Където и да отиде, това се отбелязва. След като израства в длъжност и започва да пътува до Европа и до останалите части на света, за да извършва проверки на местните резидентури, започват да се появяват банковите сметки. Бейли е забелязан в някой европейски град — веднага се открива банкова сметка, винаги на име, което той би избрал, като това на омъжената сестра на неговата съпруга или на неговата баба.

Дроздов подготвя един актьор, двойник на Бейли, който отлита незабавно, за да открива тези сметки, така че по-късно банковите касиери да разпознаят в негово лице Бейли като клиента. По-късно в тези сметки се внасят големи суми, винаги в брой и винаги от човек със силен централноевропейски акцент.

Информацията, научена от различни източници — невнимателни разговори, радиозасичания, подслушвания на телефони, технически публикации (а някои от вашите технически публикации са изключително открити), се приписват на Бейли. Дори разговорите в собственото ви посолство в Москва се подслушват — знаехте ли това? Не? Добре, за това по-късно.

Това, което Дроздов прави, е да променя датите. Сведения от разузнавателен характер, научени едва в началото на осемдесетте, според Орлов, са получени в средата на седемдесетте и се приписват на Бейли. Всичко е лъжа, но хитро скроена. И, разбира се. Орлов запаметява всичко.

Успехите, постигнати от КГБ срещу ЦРУ, се приписват на Бейли. Провалените операции на ЦРУ се приписват на Бейли. И винаги датите се променят така, че да изглежда, че сме ги открили по-рано, отколкото бихме имали възможност да го направим без предател в ЦРУ.

Но преди две години Дроздов все още се е нуждаел от нещо. Липсвали са му вътрешни клюки от Ленгли, кодови имена, известни само на ЦРУ, вашето професионално име Хейс, мистър Рот. Тогава Едуард Хауърд избяга в Русия и Дроздов вече разполага с всичко. Той дори може да посочи известни дотогава успехи, постигнати от Бейли, и да подготви Орлов да казва, че те са били допуснати от КГБ, за да се осигури издигането на техния агент Спароухоук. Разбира се тези успехи не са били постигнати с позволението на Москва — те са били спечелени с труд от Бейли.

Накрая Орлов получава разрешение да избяга и то по толкова странен начин, че да има възможност по-късно да се оправдава със своя страх от възможността да бъде спрян или предаден от Спароухоук, ако го е сторил другояче. По същата причина той отива при американците, а не при британците. Британците биха могли да го разпитват за други неща.

След като го прехвърляте тук, той разобличава двама агенти на КГБ, точно преди да бъдат ликвидирани. Всичко е било нагласено предварително. Но е изглеждало така, сякаш във Вашингтон е имало изменник, предаващ сведения от неговия разпит на Москва. Накрая, когато клиентът е бил готов да лапне стръвта, той излиза с новината за съветска къртица с висок ранг в ЦРУ. Така ли е?

Рот кимна. Той изглеждаше измъчен.

— А опитът за убийство на Орлов в Алкънбъри. Защо? — попита той.

— Презастраховка на Дроздов. Разбира се, той не знаеше за мене. Искаше да натрупа още малко доказателства. Атентаторката беше една от най-добрите — изключително опасна жена. Тя е била инструктирана да не го убива, а само да го нарани; след това да се опита да избяга.

В стаята настъпи тишина. Джо Рот гледаше втренчено в своята чаша. След това се изправи.

— Трябва да вървя — каза кратко той.

Маккрийди го придружи навън по коридора и надолу по стълбите. В преддверието потупа американеца по гърба.

— Горе главата, Джо. По дяволите, всички в тази игра допускат грешки. Моята фирма направи няколко истински шедьоври в миналото. Можеш да се върнеш обратно в посолството и да изпратиш съобщение на директора на ЦРУ, че всичко вече е наред. Бейли е чист.

— Смятам да отлетя обратно и да му кажа това сам — промърмори Рот и тръгна. Маккрийди го придружи до вратата на сградата, озадачен от мълчанието на своя приятел.

Когато Маккрийди се върна до входната врата на апартамента, двамата бодигардове се отместиха, за да му направят път и затвориха вратата след него. Във всекидневната той завари Городов да седи, вторачил се в един брой на „Ивнинг Стандарт“, който бе прехвърлял, докато чакаше. Без да каже дума, той го плъзна по масата и посочи към една колона на страница пета.

Маккрийди остави вестника и погледна към вратата.

— Кучи син — прошепна той, — жалък кучи син.

Джо Рот хвана първия сутрешен полет за Вашингтон и отиде в Джорджтаун. Подаде своята оставка, влизаща в сила двадесет и четири часа по-късно. Той остави директора на ЦРУ поумнял и отрезвял. Преди да си тръгне, отправи една-единствена молба. Директорът даде своето разрешение.

Рот пристигна в ранчото късно вечерта.

Полковник Орлов бе все още буден, сам в своята стая, увлечен в играта на шах с миникомпютър. Той се справяше добре, но компютърът бе още по-добър. Компютърът играеше с белите фигури. Орлов местеше другите, които вместо обичайния черен цвят бяха тъмночервени. Касетофонът въртеше албума на Дъ Сийкърс от 1965 година.

Крол влезе пръв, направи крачка встрани и зае позиция до стената. Рот го последва и затвори вратата след себе си. Орлов вдигна поглед озадачен.

Крол гледаше към него с пуст поглед и безизразно лице. Нещо се издуваше под лявата му мишница. Орлов схвана какво е то и погледна въпросително към Рот. Никой не продумваше. Рот просто се бе вторачил в него със студен поглед. Объркването на Орлов отмина, за да отстъпи място на чувство на примирение. Никой не продумваше.

Чистият, ясен глас на Джудит Дюръм изпълваше стаята.

Ръката на Крол се насочи към касетофона.

Пръстът на Крол натисна бутона за изключване и в стаята отново настъпи тишина. Орлов произнесе една дума, почти единствената на руски, откакто бе пристигнал в Америка. Той каза „Кто?“. Това означаваше: — Кой?

Рот каза:

— Городов.

Това подейства като удар в стомаха. Орлов затвори очи и заклати глава, сякаш не можеше да повярва.

Той погледна към дъската пред себе си и сложи крайчеца на показалеца върху короната на своя цар. Бутна го. Червеният цар политна настрани и падна. Шахматистът бе признал своето поражение. Цената на булката бе платена и приета, но сватба нямаше да има. Червеният цар се търкулна веднъж и остана неподвижен.

Крол извади револвера.

— Да тръгваме — каза той.

И тогава полковник Пьотр Александрович Орлов, безумно смел мъж и патриот, стана и пое към мрака, за да се срещне с могъщия бог, който го бе сътворил.

АНТРАКТ

— Е добре, всичко това е много хубаво, Денис, и много впечатляващо — поклати глава Тимъти Едуардс, когато комисията се събра отново в сряда сутринта. — Но ние трябва да си зададем въпроса: ще имаме ли нужда в бъдеще от тези удивителни способности?

— Не мисля, че мога да се съглася с теб, Тимъти — каза Денис Гоунт.

Маккрийди се облегна назад, доколкото правата облегалка му позволяваше, и ги остави да се наддумват. Приказваха за него, сякаш вече се бе превърнал в някаква мебел, нещо, което идваше от миналото, тема за дискусия, върху която можеше да се размишлява, докато сервират портвайна в клуба.

Погледна навън, към ясното синьо небе на летния ден. Цял един свят се намираше там, друг свят, където скоро щеше да отиде и в който щеше да се справя без помощта на неговата собствена група от хора, офицерите от разузнаването, сред които бе прекарал по-голямата част от съзнателния си живот.

Той помисли за своята съпруга: ако тя бе все още жива, щеше да поиска да се оттегли с нея, да намери някоя малка къщичка край морето в Девън или Корнуол. Понякога мечтаеше за собствена рибарска лодка, поклащаща се край някой каменностенен пристан, защитена от зимните бури, очакваща да бъде изкарана през лятото в открито море, за да се върне с вечерята от треска, камбала или мазна, проблясваща скумрия.

В своя блян той щеше да бъде просто мистър Маккрийди от къщата над пристана, или Сам, когато пиеше бирата си, разположен удобно в местната кръчма заедно с рибарите и ловците на раци от града. Това бе само блян, разбира се, и той го спохождаше понякога в тъмните, заливани от дъждовен порой улички на Чехословакия или Полша, докато чакаше за среща или наблюдаваше някой тайник, за да разбере дали няма поставена засада, преди да се приближи до него и да извади съобщението отвътре.

Но Мей си отиде и той остана сам в живота, заобиколен единствено от приятелството в този най-малък от малките светове, от другите мъже, които бяха избрали да служат на своята родина и да прекарат своя живот по потайните места, където гибелта идваше не с блясъка на славата, а с проблясването на фенерче в лицето и тропота на войнишки ботуши. Той бе надживял всичко това, но знаеше, че няма да надживее бюрократите.

При това, той щеше да живее самотно долу в югозападната част на страната, далеч от останалите бойни ветерани, които пиеха своя джин в клуба на Специалните войски, намиращ се на края на Хърбърт Кресънт. Както повечето мъже, които прекарваха своя живот в службата, той бе самотник по душа, който завързваше трудно нови приятелства, предпочитащ, подобно на стара препатила лисица, познатите скривалища пред откритото поле.

— Искам да кажа просто — беше гласът на Тимъти Едуардс, — че дните на тайното промъкване в Източна Германия са безвъзвратно отминали. През октомври Източна Германия ще престане да съществува — дори сега тя съществува само на име. Отношенията със Съветския съюз се променят; няма да има повече бегълци, а само почитани гости…

Дяволите да го вземат, помисли си Маккрийди, той наистина е налапал тая въдица. А какво ще стане, човече, когато гладът обхване Москва и хардлайнерите оградят в боен ред Михаил Горбачов? Няма значение, ще видиш…

Той отклони вниманието си и започна да мисли за своя син. Беше добро момче, чудесен младеж, току-що излязъл от колежа с намерение да стане архитект. Щеше да е добре за него. Имаше хубава руса приятелка, която живееше при него — изглежда всички в днешно време правеха така… И Дан се отбиваше често при него. Бе много любезно от негова страна. Но момчето си имаше свой живот, кариера; към която да се стреми, приятелства, които да завързва, места, които да посещава, и той се надяваше, че те ще бъдат по-светли, по-безопасни места от онези, които бе виждал.

Искаше му се да бе прекарвал повече време със своя син, когато той беше малък, искаше му се да е имал повече време да се търкаля с него на килима във всекидневната и да му чете приказки преди заспиване. Твърде често бе оставял това на Мей, защото се намираше на някоя забравена от Бога граница, взирайки се в бодливата тел, очаквайки своя агент да се промуши с пълзене през нея, ослушвайки се за сирените, които щяха да означават, че мъжът никога повече нямаше да се появи.

Беше правил и виждал толкова много неща и бе посещавал такива места, които никога не би обсъждал с младия мъж, който все още му викаше татко.

— Много съм ти благодарен, Тимъти, за твоето внушение, което в определена степен лишава от смисъл това, което ще кажа.

Денис Гоунт вършеше добра работа, карайки останалите да слушат, като придобиваше увереност, докато приказваше. Той бе добър човек, от дирекцията наистина, но свестен.

— Защото — Гоунт продължи, — Сам разбира както всеки от нас, че не можем постоянно да живеем в миналото, предъвквайки Студената война отново и отново. Работата е там, че все повече нарастват другите опасности, които заплашват нашата страна. Разпространението на високотехнологично оръжие сред твърде неуравновесените диктатори в Третия свят — всички знаем какво точно продаваше Франция на Ирак — и, разбира се, тероризма.

— В това отношение… — той взе една кожена папка от чиновника от архива и я отвори, — позволете ми да ви припомня аферата, която започна през април 1986 година и приключи — ако наистина някога Ирландският въпрос бъде приключен, — през късната пролет на 1987. Подобни афери вероятно ще се случват отново и отново. Фирмата ще има за задача да възпрепятства тяхното развитие. Да се лишим от Сам Маккрийди? Да си кажа прямо, джентълмени, това би било твърде глупаво.

Инспекторите на отделите за Западното полукълбо и за вътрешните операции кимнаха, докато Едуардс ги погледна намръщено. Той не се нуждаеше от подобен вид съгласие. Но Гоунт прочете на глас за събитията, случили се през април 1986 година, които бяха предизвикали аферата, по-голямата част от която се разви през пролетта на 1987 година.

— На 16 април 1986 година бомбардировачи, излетели от американски самолетоносачи в пролива Сирте, и изтребители-бомбардировачи, дошли от британски бази, нанесоха удар по частния жилищен квартал на полковник Кадафи извън Триполи. Резиденцията на добрия полковник бе улучена от изтребител на самолетоносача Ексетър, с кодово наименование Айсман 4.

Кадафи оцеля, но преживя нервна криза. Когато дойде на себе си, той даде клетва, че ще си отмъсти на Британия, както и на САЩ, защото сме позволили на ударните бомбардировачи F–111 да излетят от нашите бази край Апър Хейфорд и Лейкънхийт.

В ранната пролет на 1987 година ние научихме как Кадафи възнамерява да извърши своето отмъщение срещу Британия и случаят бе предаден на Сам Маккрийди…