Измамникът

1.

„Гълф Лейди“ потегли обратно към своя пристан, порейки светлата и искряща повърхност на морето един час преди слънцето да залезе. Хулио Гомес седна в предната част, облегна широкия си гръб на кабината, простря обутите си с мокасини крака на бака и засмука със задоволство една от своите пуерторикански пури, чийто противен дим се отвяваше към търпеливите води на Карибско море.

В този момент той бе истински щастлив човек. На десет мили зад него лежеше падината, образувана от срещата на Големите бахамски плитчини със Сантаренския проток. Там се въртят синьото рибарче и уахуу, а рибата тон гони своето бонито, което от своя страна се храни с балихуу и всички те биват преследвани от летящата риба и големия марлин.

По нашарената с резки стара кърма на откритата палуба лежаха две хубави риби дорадо, една за него и една за шкипера, който сега държеше в ръце румпела и насочваше своя малък риболовен кораб към дома в Порт Плейсанс.

Не че двете риби представляваха целия му улов за деня; имаше една чудесна летяща риба, която бе маркирана и върната обратно в океана, голям брой по-малки бонито, които бяха използвани за стръв, една жълтопера риба тон, чието тегло той прецени на седемдесет паунда, преди да се гмурне толкова силно и така дълбоко, че трябваше да среже кордата, и две големи кехлибарени щуки, с всяка от които се бе борил по тридесет минути. Бе ги върнал всичките обратно в морето, оставяйки само двете дорадо, една от най-вкусните риби на тропиците.

Хулио Гомес не обичаше да убива; това, което го водеше всяка година сред тези води, бе тръпката от съскащата макара и потъващата корда, спъването на извитата въдица и истинската възбуда от съревнованието между човека и чудовищно силната, бореща се риба. Денят бе преминал чудесно.

Далеч от неговата лява страна, отвъд Тортугските острови, невидими под хоризонта на запад, голямото червено кълбо на слънцето се спускаше, за да се срещне с морето, разделяйки се със своята обелваща кожата жар, отстъпвайки пред прохладата на вечерния бриз и настъпващата нощ.

Островът се намираше на три мили пред „Гълф Лейди“. След двадесет минути щяха да стигнат до пристанището и да закотвят кораба. Гомес перна с нокът угарката от пурата към водната яма и разтърка ръцете си между китките и лактите. Въпреки естествения тъмен цвят на своята кожа, той щеше да се нуждае от крем срещу слънчево изгаряне, когато се върне обратно в пансиона.

Джими Добс на румпела нямаше такъв проблем; той бе роден и израснал на острова местен човек, който притежаваше това корабче и го заемаше на гостуващите туристи, желаещи да ловят риба, и върху чиято кожа с цвят на абанос слънцето не оказваше никакъв ефект. Хулио Гомес сне крака от бака и се запъти към кърмата.

— Аз ще поема управлението, Джими. Хвани се да почистиш.

Джими Добс се ухили със своята широка усмивка, остави румпела в ръцете на Гомес, взе кофа и метла с дълга дръжка и започна да почиства рибешките люспи и вътрешности, изхвърляйки ги навън през отвора в борда. Половин дузина речни рибарки се появиха изневиделица и започнаха да се борят за плаващите в килватера остатъци. Нищо не се губи в океана, нищо което е от органичен произход.

Имаше, разбира се, много по-модерни рибарски корабчета, правещи курсове из Карибите; корабчета със свързани към двигателя помпи и маркучи за миене на палубата, с коктейл-барове, телевизори и видеокасетофони; с електронни съоръжения за откриване на рибата и достатъчно навигационни приспособления, за да се обиколи целият свят. На „Гълф Лейди“ нямаше нищо от това; тя представляваше старо и издялано от застъпващи се дъски корито, задвижвано от димящ дизелов двигател Перкинс, но пък тя бе виждала повече вода, отколкото умните момчета във Флорида Кейс можеха да обходят с радарите. Имаше една малка кабина в предната част, бъркотия от рибарски пръти и корди, миришещи на риба и на нафта, една открита палуба с десет гнезда за прътите и с един-единствен стол, домашно издялан от дъбов материал.

Джими Добс не притежаваше силиконови чипове, които да търсят рибата вместо него; той я откриваше сам, така както го бе учил баща му, забелязвайки и най-слабата промяна в цвета на водата, неочаквано появяващото се леко накъдряне на повърхността и с първичния си инстинкт долавяше къде се въртят тази седмица пасажите и с какво се хранят. Той умееше да ги открива всеки ден. Ето защо Хулио Гомес идваше всяка отпуска да лови риба с него.

Скромният живот на островите и липсата на технически средства на борда на „Гълф Лейди“ доставяха удоволствие на Хулио. По-голямата част от своя професионален живот той прекарваше в боравене с модерна техника, в чукане по клавиатурата на компютър, в промъкване с колата през задръстения трафик в центъра на Маями. За своята отпуска той бленуваше единствено за морето, слънцето и вятъра, както и за рибата; Хулио Гомес изпитваше страст само към две неща в живота — работата и риболова. Той се бе занимавал с последното в продължение на пет дена и му оставаха само още два, преди да си тръгне — петък и събота. В неделя трябваше да лети обратно за Флорида и да се яви на работа пред Еди в понеделник сутринта. Въздъхна при мисълта за това, което го очакваше.

Джими Добс също бе щастлив човек. Денят премина чудесно за него и за неговия клиент и приятел, в джоба му имаше няколко долара, за да купи рокля на жена си, а в лодката превъзходна риба, за да се нахранят заедно с челядта. Какво още, мислеше си той, можеше да иска от живота?

Пуснаха котва малко след пет часа край стария разнебитен дървен кей, който трябваше да бъде съборен преди години, но така си и остана. Предишният губернатор бе заявил, че ще поиска субсидии от Лондон, за да построи нов кей, но след това го смени настоящият, а сър Марстън Мобърли не проявяваше никакъв интерес към риболова. Нито към жителите на острова, ако трябваше да се вярва на приказките в бара в Шантитаун, а те излизаха винаги верни.

Децата затупуркаха по дървения кей, за да видят какъв е уловът и да помогнат да се пренесе рибата на брега. Откъм града се чуха обичайните с ритъм на весела песен закачки на островитяните, докато „Гълф Лейди“ бе приготвена бързо за нощта.

— Утре свободен ли си, Джими? — попита Гомес.

— Разбира се. Искаш отново да излезем?

— Нали за това съм тук. Ще ти се обадя в осем.

Хулио Гомес даде на един малчуган долар, за да носи рибата вместо него и двамата заедно напуснаха кея и навлязоха в обхванатите от спусналия се здрач улички на Порт Плейсанс. Пътят бе кратък, както бяха кратки всички разстояния в Порт Плейсанс. В действителност със своята големина градът приличаше повече на село.

Той бе подобен на градовете, които се срещаха из по-малките Карибски острови — бъркотия от предимно дървени къщи, боядисани с ярки цветове, с дъсчени покриви и минаващи между тях тесни улички, покрити с натрошени мидени черупки. Близо до брега около малкото пристанище, ограничавано от извиващия се вълнолом от коралови блокове, до който всяка седмица пускаше котва търговски кораб, се издигаха по-представителните сгради — митницата, съдът и военният мемориал. Всички те бяха строени от коралови блокове, дялани и зидани с хоросан преди много години.

По-навътре в града се намираха кметството, малката англиканска църква, полицейският участък и главният хотел, на име Куотър Дек. С изключение на тях и на един грозен, покрит с вълниста ламарина склад в единия край на пристанището, останалите постройки бяха основно от дърво. Вън от града близо до брега се издигаше резиденцията на губернатора, цялата в бяло и оградена с бели стени, с две старинни оръдия от наполеоново време до предния портал и със знаме, издигнато по средата на грижливо обработваната зелена тревна площ.

През деня британското знаме се вееше от мачтата и докато Хулио Гомес си проправяше път през малкия град към пансиона, в който бе отседнал, един полицай го смъкваше церемониално в присъствието на адютанта на губернатора.

Гомес можеше да отседне в „Куотър Дек“, но той предпочиташе домашната атмосфера в пансиона на мисис Макдоналд. Тя бе вдовица с шапка от снежнобяла къдрава коса, гъста като неговата, и приготвяше задушена риба с лук в раковина, от която можеш да си оближеш пръстите.

Той свърна към уличката, където се намираше пансионът, без да обръща внимание на крещящите изборни плакати, нашарили по-голямата част от стената и оградите, и забеляза как тя се спусна в здрача по стъпалата на нейната спретната отделена от пансиона къща — ритуал, който извършваше няколко пъти на ден. Тя го посрещна с обичайната си лъчезарна усмивка.

— Ах, мистър Гомес, тази риба е чудесна.

— За нашата вечеря, мисис Макдоналд, и мисля, че ще стигне за всички нас.

Гомес плати на момчето, което хукна през глава със своето току-що придобито богатство, и се качи в стаята. Мисис Макдоналд се върна в кухнята, за да приготви дорадото за грила. Гомес се изми, избръсна и смени облеклото си, като облече памучни панталони с кремав цвят и ярка плажна риза е къси ръкави. Реши, че би могъл да удари една голяма и много студена бира и измина обратно пътя през града до бара на „Куотър Дек“.

Все още бе седем часа, но градът изглеждаше съвсем тъмен в спусналата се нощ, като се изключи мъждукащата светлина, излизаща от прозорците на къщите. Появявайки се от страничните улички, Гомес навлезе в площада на Парламента с разположената в центъра му ивица от палмови дървета и трите му страни, украсени съответно от църквата, полицейския участък и хотела „Куотър Дек“.

Той премина край полицейския участък, където електрическите лампи, захранвани от бръмчащия в далечината край пристанището градски генератор, все още светеха. От тази малка, издялана от коралови блокове сграда главен инспектор Брайън Джоунс и безукорно облечените в своите униформи двама сержанти и осем полицаи представляваха закона и реда в един град с най-ниската криминална престъпност в западното полукълбо. Идващ от Маями, Гомес можеше само да се учудва на едно общество, което не познаваше наркотиците, гангстерите, престъпниците, проституцията, изнасилванията; в което имаше една банка (все още необирана) и половин дузина обявявани кражби годишно.

Той въздъхна, мина пред затъмнената църква и влезе през входа на „Куотър Дек“.

Барът се намираше вляво. Той седна на един висок стол в далечния ъгъл и поръча голямата си студена бира. Щеше да мине още един час преди да се приготви рибата, време достатъчно за още една бира след първата. Барът вече бе полупълен, тъй като представляваше любимата дупка, в която туристите и емигрантите можеха да изплакнат гърлата си. Сам, жизнерадостният барман с бялото сако, се разпореждаше с внушителната редица от пуншове, бири, сокове, коли, дайкирита и соди, с които се подкрепяха изгарящите гърлото глътки от чашите с Маунт Гей ром.

В осем без пет Хулио Гомес посегна към джоба си, за да извади доларите и да плати сметката. Когато вдигна поглед, той спря, замръзна на място и се втренчи в мъжа, който току-що бе влязъл и си поръчваше питие в другия край на бара. След две секунди той се отпусна обратно на стола, така че фигурата на мъжа до него да го скрие от погледа на новодошлия. Трудно можеше да повярва на очите си, но знаеше, че не греши. Не можеш да прекараш четири дена и четири нощи от своя живот, седейки на маса срещу един човек, гледайки втренчено в очите му, виждайки в тях омразата и презрението, с които те заливат, и по-късно да забравиш това лице, дори да са изминали осем години. Не можеш да прекараш четири дена и четири нощи, опитвайки се да измъкнеш една-единствена дума от устата на един човек и да не измъкнеш нищо, нито дори име, така че да си принуден да го кръстиш с прякор, за да има какво да напишеш в досието и по-късно да забравиш това лице.

Гомес направи знак с ръка на Сам да напълни отново чашата, плати и за трите бири и се премести на едно засенчено ъглово място. Щом този човек се намираше тук, значи имаше някаква причина за това. Ако бе отседнал в хотел, би могъл да научи името му. Гомес искаше да знае това име. Той седеше в ъгъла, чакаше и наблюдаваше. В девет часа мъжът, който пиеше сам и единствено ром Маунт Гей, се изправи и напусна бара. Появявайки се от своя ъгъл, Гомес тръгна подире му.

На площада мъжът се качи в един открит японски джип, запали двигателя и потегли. Гомес се заоглежда отчаяно наоколо. Той нямаше собствено превозно средство. Близо до входа на хотела имаше паркиран един малък мотопед, чийто ключ все още стоеше на мястото си. Клатушкайки се несигурно, Гомес пое след джипа.

Джипът напусна града и продължи с равномерен ход по крайбрежния път, единственият път, който обикаляше по целия остров. Всички имения, намиращи се в по-хълмистата вътрешност, се достигаха от единични прашни пътеки, слизащи долу до единственото главно шосе край брега. Джипът мина край другото населено място на острова, селото на име Шантитаун, а след това и край летището, чиято писта представляваше покрита с трева ивица.

Той продължи своя път, докато не стигна до другия край на острова. Тук пътят завиваше край залива Тийч, наречен на името на Едуард Тийч — пиратът с черната брада, който някога пуснал котва там и се снабдил с хранителни продукти. Джипът се отклони от крайбрежното шосе и пое нагоре по една къса пътека, стигаща до портал от ковано желязо, който затваряше входа на обширно, оградено със стени имение. Шофьорът с нищо не показа, че е забелязал самотния клатушкащ се фар, който го следваше по целия път от „Куотър Дек“. Но без съмнение го беше забелязал. Някакъв човек се появи от мрака, за да отвори вратите за джипа, но той намали ход и спря пред тях. Шофьорът протегна ръка над главата си към подвижната решетка и отдели един мощен прожектор. Когато Гомес премина край мястото, откъдето се отклоняваше пътеката, лъчът от прожектора го заля и се задържа върху него, докато не излезе от видимост нататък по шосето.

Тридесет минути по-късно Гомес върна мотопеда на мястото му пред хотела и се прибра в пансиона. Той бе потънал в размисли и дълбоко загрижен. Знаеше вече къде живее мъжът. Но и той бе забелязан. Молеше се, че след осем години за няколко секунди върху един мотопед в тъмнината на карибската нощ, е останал неразпознат.

Мисис Макдоналд бе обезпокоена от закъснението му за вечеря с цели два часа и му го каза. Така или иначе, тя сервира на своя гост дорадото и го наблюдаваше как яде без апетит. Мълчеше, потънал в размисли и направи само една забележка.

— Глупости, човече — сгълча го тя, — по тия острови дори не сме чували за такива неща.

Хулио Гомес прекара нощта буден, обмисляйки своите възможности. Колко време щеше да остане тук мъжът, той не знаеше. Но мислеше, че британците биха искали да научат за неговото присъствие на острова и особено за неговото настоящо местонахождение. Дали това наистина бе от значение? Можеше да отиде при губернатора, но какво би могъл да стори този представител на официалните власти? Едва ли имаше причина, за да бъде арестуван мъжът. Сега не се намираше на територията на САЩ. Едва ли и главният инспектор Джоунс с неговите малобройни полицейски сили би имал по-голяма тежест от губернатора. За това трябваше да се получи заповед от Лондон, последвана от лична молба от Чичо Сам. Би могъл да се обади по телефона сутринта — веднага заряза тази мисъл. Съобщителното средство за обществено ползване на острова представляваше една остаряла открита телефонна линия, минаваща през Насау, Бахамските острови и оттам продължаваше до Маями. Не можеше да я използва; трябваше да се върне сутринта във Флорида.

Същата вечер самолет на Делта Еърлайнз, излетял от Вашингтон, се приземи на летището на Маями. Между пътниците се намираше един изморен британски държавен служител, чийто паспорт бе на името на мистър Франк Дилън. Той носеше и други документи, които нямаше нужда да показва при полета по вътрешните американски линии. С тях се установяваше, че той е на служба към британското външно министерство и се отправяше молба да му се оказва възможното съдействие от заинтересованите лица и служби.

Нито паспортът, който нямаше нужда да показва, нито документите разкриваха, че неговото истинско име е Сам Маккрийди. Това бе известно на ограничен кръг от висши служители на ЦРУ в Ленгли, Вирджиния, в чиято компания той бе прекарал една наситена с работа седмица, присъствайки на семинар за ролята на разузнавателните служби на свободния свят в настъпващото последно десетилетие на нашия век. Беше изслушал голям брой професори и други подбрани университетски преподаватели, никой от който не предпочиташе да използва една обикновена дума, ако можеше да изрази същото с десет по-сложни и объркани.

Маккрийди взе едно такси, спряло пред сградата на летището, и поиска да бъде закаран до хотел „Сонеста Бийч“, намиращ се в Кей Бискейн. Там ангажира стая и вечеря с омар, преди да се оттегли, за да се отдаде на един дълбок и необезпокояван от нищо сън. Той бе изправен, или поне така си мислеше, пред перспективата да се излежава седем дена на слънцето край басейна, да се справи с няколко леки детективски романа и от време на време да вдига поглед от леденото дайкири към някоя кръшна флоридска девойка, минаваща край него. Сенчъри Хаус се намираше далеч и работата на неговия отдел можеше да остане в способните ръце на новоназначения му заместник, Денис Гоунт. Дошло бе време, мислеше си той, докато се унасяше в дрямка, Измамника да получи малко слънчев загар.

В петък сутринта Хулио Гомес напусна стаята си в пансиона на мисис Макдоналд, без да иска отстъпка в цената за неизползваните два дена и с щедри извинения. Той вдигна своето куфарче и се отправи към площада на Парламента, откъдето взе едно от двете градски таксита и помоли да бъде откаран до летището.

Имаше билет за сутрешния полет в неделя на БВИА до Насау, с връзка до Маями. Въпреки че прякото разстояние до Маями бе по-кратко, полетите от острова се осъществяваха единствено през Насау. В града нямаше пътническо бюро — билетите се купуваха направо на самолетната площадка — ето защо, той можеше само да се надява, че и в петък сутринта има полет на БВИА. Не забеляза, че го наблюдават, докато се качваше в таксито на площада.

Остана разочарован, щом стигна до самолетната писта. Постройката на летището, представляваща една-единствена дълга барака, в която нямаше почти нищо друго, освен гишето на митницата, не бе затворена, но беше почти безлюдна. Самотен офицер от паспортната проверка седеше на утринното слънце и четеше Маями Хералд, който някой, може би самият Гомес, бе оставил след себе си.

— Не днес, човече — отвърна той жизнерадостно, — никога в петък.

Гомес огледа тревната площ. Вън пред единствения метален хангар се намираше един Навахо Чийф, а до него някакъв мъж в дочени панталони и риза, който го преглеждаше. Гомес се запъти към него.

— Днес ли ще летите? — попита той.

— Да — каза пилотът, явно американец.

— Ще можете ли да ме вземете?

— Невъзможно — каза пилотът. — Това е частен самолет. Собственост е на моя работодател.

— Закъде ще пътувате? Насау? — попита Гомес.

— Не. Кей Уест.

Сърцето на Гомес подскочи. От Кей Уест можеше да вземе един от многобройните полети до Маями.

— Никаква възможност за разговор с твоя началник?

— Мистър Клингър. Ще бъде тук след около час.

— Ще почакам — каза Гомес.

Той откри едно сенчесто място близо до стената на хангара, където се разположи. Някакъв човек, скрит в храстите, се оттегли назад, взе мотоциклета, оставен в шубрака, и пое с него към крайбрежния път.

Сър Марстън Мобърли погледна часовника си, надигна се след обилната закуска от масата, намираща се в градината зад резиденцията, и потегли бавно към стъпалата, водещи до верандата, а по-нататък и до офиса. Онази досадна делегация се очакваше да пристигне всеки момент.

Британия е запазила много малко от своите бивши колонии в Карибите. Колониалните времена отдавна отминаха. Днес дори не ги наричат колонии — твърде неприемливо понятие, — а зависими територии. Една от тях е Монсерат. Другите са Каймановите острови, известни със своите многобройни и твърде дискретни банкови дейности. По време на референдум, на който се постави въпросът дали да станат независими от Лондон, жителите на трите Кайманови острова гласуваха с голямо мнозинство да останат британска територия. Оттогава те процъфтяват подобно на вечнозеленото лаврово дърво, за разлика от много от своите съседи.

Друга уединена група са британските Виржински острови, даващи убежище в сегашно време на много яхтсмени и въдичари. Съществува и един малък остров на име Ангила, чиито жители извършиха единствената известна в колониалната история революция, за да се запазят като британска територия, а не да бъдат насила обединени с два съседни острова, към чийто министър-председател изпитваха силни и основателни подозрения.

Още по-затънтени са островите Търкс и Кайчос, където животът тече сънливо под палмовите дървета и британското знаме, необезпокояван от наркотрафиканти, тайна полиция, преврати и изборни шумотевици. На всички острови Лондон управлява с лека ръка, а в случая с последните три, неговата главна роля се състои в покриването на техния годишен бюджетен дефицит. В замяна на това местното население няма нищо против британското знаме да се издига и сваля два пъти на ден, а образът на кралица Елизабет да краси техните парични знаци и шлемовете на техните полицаи.

През зимата на 1989 година последна остана групата от осемте малки Барклейски острови, намиращи се в западния край на Големите бахамски плитчини, западно от Бахамския остров Андрос, североизточно от Куба и съответно южно от Флорида Кейс.

Малцина могат да си спомнят защо Барклейските острови не се обединиха с Бахамските, когато този архипелаг получи своята независимост. Един шегобиец от Форин офис предположи по-късно, че те може би просто са били пропуснати и може да се окаже прав. Групата малки островчета се населява от не повече от двадесет хиляди жители, само два от осемте въобще са населени, а главният остров, където се намира резиденцията на губернатора, се радва на името Съншайн7 и представлява превъзходно място за риболов.

Тези островчета не са богати. Няма никаква индустрия, а доходите са нищожни. По-голямата част от него идва от възнагражденията на младите хора, които напускат островите, за да станат сервитьори, камериерки и пикола в модните хотели по другите места и се превръщат в любимци на гостуващите европейски и американски туристи, заради своя жизнерадостен характер и лъчезарни усмивки.

Другата част от дохода идва от туризма, от малките риболовни корабчета, които могат да бъдат наемани, за да се отиде до Насау, от продажбата на техните редки марки и на омари и раковини на минаващите яхтсмени. Този скромен доход позволява да се внасят с помощта на пристигащия всяка седмица параход някои основни стоки за потребление, които не могат да се доставят от морето.

Щедрият океан осигурява повечето от храната, заедно с плодовете, които се берат от горите и градините, обработвани по склоновете на двата хълма на Съншайн — Спайглас и Соубоунс.

Тогава, в началото на 1989 година, някой във Форин офис реши, че Барклейските острови са узрели за своята независимост. Първият доклад-становище се превърна в теза, която по-късно бе доразвита, за да стане политика. Същата година британският кабинет се бореше срещу огромния търговски дефицит, спадащата популярност и колебанието на гражданите относно европейската политика. Дреболията, свързана с даването на независимост на някаква затънтена островна група в Карибите, мина на заседание на кабинета без дебати.

Тогавашният губернатор се противопостави на решението и бе отзован по съответния ред и заменен със сър Марстън Мобърли.

Висок и суетен мъж, който се гордееше със своята прилика с актьора Джордж Сандърс, той бе изпратен на Съншайн с една-единствена инструкция, изречена му буква по буква от помощник-главния секретар на Карибския департамент. Барклейските острови трябваше да приемат своята независимост. Необходимо бе да се поканят кандидати за премиер-министър и да се определи ден за общи избори. След демократичния избор на първия премиер-министър на Барклейските острови, между британското правителство и неговия кабинет щеше да се уговори срокът (да кажем три месеца) за предоставяне на пълна независимост. Сър Марстън трябваше да обезпечи осъществяването на тази програма и по този начин да свали още един товар от гърба на британското министерство на финансите.

Той и лейди Мобърли пристигнаха в Съншайн през юли. Сър Марстън се зае със своите задължения с желание.

Скоро бяха издигнати две потенциални кандидатури за поста премиер-министър. Мистър Маркус Джонсън, заможен местен бизнесмен и филантроп, завърнал се на родните острови, след като бе натрупал богатство в Централна Америка и чиято резиденция представляваше едно хубаво имение от другата страна на Соубоунс хил, формира Барклейския съюз за благоденствие, който обещаваше да развие икономически островите и да донесе богатство на хората. По-недодяланият и по-голям популист мистър Хорацио Ливингстън, живеещ в Шантитаун, от който притежаваше значителна част, създаде Барклейския фронт за независимост. До датата на изборите, 5 януари, оставаха три седмици. Сър Марстън бе доволен от провеждащата се бурна предизборна кампания, в която и двамата кандидати настойчиво агитираха населението за подкрепа с речи, памфлети и плакати, залепени по всички стени и дървета.

Единственият недостатък, който разваляше настроението на сър Марстън, представляваше така нареченият Комитет на загрижените граждани, воден от онзи досаден мъж, преподобния Уолтър Дрейк — местния баптиски пастор. Именно делегация от този комитет сър Марстън бе дал съгласие да приеме в девет часа сутринта.

Делегацията се състоеше от осем души. Англиканският викарий представляваше блед, мекушав и некадърен англичанин, с когото знаеше, че може да се справи. Шестима бяха местни знаменитости — докторът, двама магазинери, един фермер, един собственик на бар и съдържателката на пансиона мисис Макдоналд. Всички те бяха възрастни и слабо образовани. Не можеха да се сравняват с него във владеенето на английския език, нито в убедителното изложение на аргументите. На всеки един от тях той можеше да противопостави една дузина, които предпочитаха независимостта.

Маркус Джонсън, кандидатът на благоденствието, се подкрепяше от директора на летището, от притежателите на малкото пристанище (на които обещаваше да построи ново, много по-оживено и процъфтяващо) и от повечето търговци, които очакваха да забогатеят от икономическото развитие. Ливингстън търсеше подкрепа от пролетариата, от безимотните, на които обещаваше чудодейно повишаване на жизнения стандарт, основаващо се на национализацията на собствеността и на придобитото богатство.

Проблем представляваше ръководителят на делегацията, преподобният Дрейк, едър мъж, облечен в черни дрехи, който в момента бършеше потта от лицето си. Досадният пастор, чиито гръмогласни проповеди бяха водени на ясен и разбираем език, бе получил своето образование в Америка. На ревера му имаше малък символ на риба, в знак на това, че е новопокръстен. Сър Марстън си задаваше въпроса каква е била предишната му религиозна вяра, когато са го покръстили, но никога не му дойде наум да го попита.

Преподобният Дрейк остави ядосано една купчина листи на бюрото на управителя. Сър Марстън се бе постарал да няма достатъчно седящи места за всички, така че те бяха принудени да стоят прави. Той самият също беше прав. Това би направило срещата по-кратка. Погледна купчината пред себе си.

— Това, губернаторе — избумтя гласът на преподобния Дрейк, — е петиция. Да, сър, петиция. Подписана от повече от хиляда наши съграждани. Искаме тази петиция да се предаде на Лондон и да се представи на мисис Тачър. Или дори на Кралицата. Вярваме, че тези дами ще се вслушат в нашето желание, дори вие да не искате това.

Сър Марстън въздъхна. Щеше да бъде… той потърси любимото си прилагателно… още по-досадно, отколкото бе очаквал.

— Разбирам — кимна. — И какво искате с вашата петиция?

— Искаме референдум, точно както британците поискаха за Общия пазар. Ще настояваме за референдум. Не искаме насила да ставаме независими. Искаме да продължим да живеем така, както винаги сме живели. Не искаме да бъдем управлявани от мистър Джонсън или мистър Ливингстън. Обръщаме се с апел към Лондон.

Едно такси пристигна на летището и мистър Барни Клингър слезе от него. Той бе нисък и закръглен мъж, който живееше в състоятелна къща в испански стил в Корал Гейбълс, близо до Маями. Момичето, което го придружаваше, не беше нито ниско, нито закръглено; то притежаваше ослепителна хубост и бе достатъчно младо, за да бъде негова дъщеря. Мистър Клингър държеше една вила по склоновете на Спайглас хил, която използваше от време на време дискретно, далеч от мисис Клингър. Той възнамеряваше да лети до Кей Уест, да уреди полета на своята приятелка за Маями и да продължи сам с личния си самолет към дома, подобно на изморен бизнесмен, завръщащ се от търговски преговори, на които се е разисквал скучен и остарял контракт. Мисис Клингър щеше да го посрещне на летището в Маями и да забележи, че е сам. Трябваше да бъде внимателен. Мисис Клингър познаваше някои от най-добрите адвокати.

Хулио Гомес се надигна на крака и се приближи.

— Мистър Клингър, сър?

Сърцето на Клингър подскочи. Частен детектив?

— Какво искате?

— Вижте, имам проблем, сър. Ползвах отпуската си тук, когато внезапно се обади жена ми. Случило се е някакво произшествие с детето. Трябва да се върна незабавно. За днес не са предвидени никакви полети, нито дори чартърни. Мислех си, дали няма да можете да ме вземете до Кей Уест? Ще ви бъда благодарен за цял живот.

Клингър се колебаеше. Този мъж все пак можеше да бъде частен детектив, нает от мисис Клингър. Той подаде куфарчето си на един носач, който започна да качва багажа му в товарното отделение на самолета.

— Всъщност — каза Клингър, — не знам…

Около самолета се бяха насъбрали шест души; офицерът от паспортната служба, носачът, Гомес, Клингър, неговата приятелка и още един мъж, помагащ в пренасянето на багажа. Носачът мислеше, че шестият мъж е от компанията на Клингър, Клингър смяташе, че е от персонала на летището. Пилотът се намираше в своята кабина, а шофьорът на таксито си почиваше в тревата двадесетина ярда по-нататък.

— Скъпи, това е ужасно. Трябва да му помогнем — каза момичето.

— Добре — рече Клингър. — Побързайте, защото трябва да излетим навреме.

Офицерът подпечата набързо трите паспорта, багажното отделение бе затворено, тримата пасажери се качиха на борда, пилотът пусна двата двигателя и след три минути самолетът полетя от Съншайн с документиран полет до Кей Уест, отстоящ на седемдесет минути път.

— Скъпи мои приятели, а аз се надявам, че мога да ви нарека приятели — започна сър Марстън Мобърли, — моля ви да се опитате да разберете положението на правителството на Нейно Величество. В този критичен момент един референдум би бил съвсем неуместен. Неговата организация от административна гледна точка е почти невъзможна.

Той не би станал висш държавен служител с цяла поредица от дипломатически постове в Британската общност зад гърба си, ако не се бе научил да се държи покровителствено.

— Моля ви да обясните — избоботи Дрейк, — защо организацията на един референдум да е по-сложна, отколкото тази на общите избори? Искаме да ни се предостави правото да решим дали искаме въобще избори.

Обяснението беше достатъчно просто, но нямаше как да се каже. Британското правителство трябваше да плаща, ако има референдум; кандидатите сами финансираха своята кампания, въпреки че как точно го правеха, сър Марстън не се бе интересувал. Той смени темата.

— Кажете ми, щом сте толкова сигурен, защо сам не издигнете своята кандидатура за поста премиер-министър. Според вашите твърдения вие би трябвало да спечелите.

Седмината от делегацията изглеждаха объркани. Преподобният Дрейк забучи пръст, подобен на наденица, в негова посока.

— Знаете защо, губернаторе. Тези кандидатури използват печатарски машини, системи за комуникация с обществото, дори ръководители на техните кампании, доведени отвън. И пръскат много средства сред хората…

— Нямам никакви доказателства за това — прекъсна го губернаторът, леко порозовял след последните думи.

— Защото не излизате навън, за да видите какво става — изрева баптисткият пастор. — Но ние знаем. Това се прави на всеки уличен ъгъл. Както сплашване за онези, които им се противопоставят…

— Когато получа доклад от главен инспектор Джоунс за подобни прояви, ще предприема необходимите мерки — прекъсна го грубо сър Марстън.

— Наистина не е необходимо да се караме — намеси се англиканският викарий. — Всъщност нас ни интересува дали ще изпратите нашата петиция до Лондон, сър Марстън?

— Разбира се, че ще я изпратя — каза губернаторът. — Това е най-малкото, което мога да сторя за вас. Но също така, страхувам се, е единственото нещо, което мога да направя. Моите ръце, за съжаление, са вързани. А сега, ако ме извините…

Те се разотидоха, постигнали това, за което бяха дошли. Докато напускаха сградата, докторът, който се явяваше чичо на полицейски началник, попита:

— Мислите ли, че той наистина ще я изпрати?

— Разбира се — каза викарият. — Той каза, че ще го направи.

— Да, с обикновена поща — изръмжа преподобният Дрейк. — Ще пристигне в Лондон по средата на януари. Трябва да се освободим от този губернатор и да си изберем нов.

— Страхувам се, че няма да имаме такава възможност — каза викарият. — Сър Марстън няма да подаде оставката си.

В своята продължаваща война срещу нашествието на наркотиците на южния бряг, американското правителство прибягваше до някои скъпи и остроумни технически средства за наблюдение. Сред тях са голямото количество балони, вързани на труднодостъпни места, притежавани, купувани или вземани под наем от Вашингтон.

Окачени в гондолите, намиращи се под тези балони, свръхмодерни радарни скенери и радиомонитори покриват целия Карибски басейн от Юкатан на запад до Анегада на изток, от Флорида на север до бреговете на Венецуела. Всеки самолет, независимо от това дали е голям или малък, който излита от този район, се забелязва незабавно. Неговата посока, скорост и височина се контролират и докладват. Всяка яхта, крайцер, товарен кораб или пътнически лайнер, които напускат някое пристанище, се откриват и проследяват от невидимите очи и уши високо в небето. Техническите средства, използвани в тези гондоли, се разработват главно от Уестинг Хаус.

Самолетът Навахо Чийф бе забелязан, когато излетя от остров Съншайн, от устройствата в един от тези балони. По установения ред той бе проследен по неговия път над океана към Кей Уест, държащ курс от 310 градуса, който заедно с дрейфа, предизвикан от южния вятър, щеше да го отведе точно до Кей Уест. Петдесет мили преди Кей Уест той се разпадна във въздуха и изчезна от екраните. Плавателен съд на Американската брегова охрана бе изпратен на мястото, но не откри никакви останки.

В понеделник Хулио Гомес, детектив към полицейския департамент в Маями, не се появи на работа. Неговият колега Еди Фаваро беше много ядосан. Същата сутрин двамата бяха длъжни да се явят заедно в съда и Фаваро сега трябваше да отиде сам. Съдийката го нападна сурово и Наваро трябваше да понесе нейния сарказъм. Малко преди обяд той се върна в сградата на полицейския департамент, намираща се на 1320 Норт-уест стрийт 14 (точно тогава предстоеше преместването на службата в Дорал Дистрикт) и се обади на началника си, лейтенант Бродърик.

— Какво става с Хулио? — попита Фаваро. — Не се появи в съда.

— Питаш мене? Той е твой партньор — отвърна Бродърик.

— Не се ли е обаждал?

— На мене не — каза Бродърик. — Не можеш ли да се справиш без него.

— Невъзможно. Работим по два случая и никой от обвиняемите не разбира друг език освен испански.

В съответствие с етническия състав на населението, полицейският департамент, който отговаря за така нареченото Голямо Маями, приема на работа хора от различни народности. Половината от населението в Голямо Маями е от испански произход и много от жителите говорят съвсем слабо английски. Хулио Гомес произхождаше от семейство на пуерториканци и бе отгледан в Ню Йорк, където постъпи на работа в полицията. Преди десет години той отново се върна на юг, за да се присъедини към полицейския департамент в Маями. Никой тук не се отнасяше с него като към пуерториканец. В подобен етнически район това нямаше да бъде разумно. Неговият испански бе безценен.

Партньорът му от девет години Еди Фаваро бе италоамериканец, чиито баба и дядо емигрирали от Катания като младоженци, търсейки по-добър живот.

Лейтенант Клей Бродърик беше негър. Той сви рамене. Бе преуморен от работа, с недостатъчно персонал и голям брой недовършени случаи, които чакаха своя ред.

— Открий го — каза той, — знаеш какви са правилата. Фаваро ги знаеше. Ако закъснееш от отпуска без достатъчно уважителна причина и без да се обадиш, можеш да се смяташ за уволнен.

Фаваро провери в апартамента на своя партньор, но там нямаше никакъв признак, че някой се е върнал от отпуска. Знаеше къде бе отишъл Гомес — винаги отиваше на остров Съншайн, — ето защо провери списъците на пътниците от полетите от Насау от предната вечер. Успя да разбере от компютъра за резервацията, направена от Гомес, и за предварително платения билет, както и това, че не се е качил на този самолет. Фаваро се върна при Бродърик.

— Може да му се е случило нещо — настоя той. — Риболовът не е безопасно занимание.

— Има телефони — каза Бродърик, — той знае нашия номер.

— Може да е в кома. Може да лежи в болница. Може да е помолил някой да се обади и никой да не му е обърнал внимание. Хората на ония острови не се интересуват от нищо. Бихме могли поне да проверим.

Бродърик въздъхна. Не можеше да не мине без някой изчезнал детектив.

— Добре — каза той, — дай ми телефонния номер на полицейския департамент на този остров, как му беше името? Съншайн? Господи, какво име. Дай ми местния полицейски началник и ще се обадя.

Фаваро се добра до него след половин час. Толкова бе незначителен, че го нямаше записан дори в международния указател. Получи го от британското консулство, откъдето се обадиха до резиденцията на губернатора в Съншайн. Още тридесет минути минаха, докато лейтенант Бродърик успее да се свърже. Имаше късмет, улучи главния инспектор Джоунс на работното му място. Беше по обяд.

— Главен инспектор, тук е лейтенант Клей Бродърик, който ви се обажда от Маями. Ало? Чувате ли ме?… Вижте, като колега си мисля дали не бихте могли да ми направите малка услуга… Един от моите хора беше на почивка в Съншайн и още не се е появил при нас. Надяваме се, че не е претърпял злополука… Да, американец. Името му е Хулио Гомес. Не, не знам къде е отседнал. Беше там, за да лови риба.

Главен инспектор Джоунс се отнесе сериозно към телефонния разговор. Може и да разполагаше с незначителни полицейски сили, а полицейският департамент в Маями да е огромен. Но той нямаше да покаже на американците, че главен инспектор Джоунс дреме. Реши да поеме случая в свои ръце, извика при себе си един полицай и нареди да извадят ленд роувъра.

Съвсем правилно той започна от хотел „Куотър Дек“, но удари на камък. Продължи с рибарския кей, където откри Джими Добс, човъркащ нещо по своето корабче. Добс си спомни, че Гомес не се бе появил за заплануваното излизане в морето в петък, което било странно и че бил отседнал в пансиона на мисис Макдоналд.

Стопанката докладва, че Гомес напуснал преждевременно в петък сутринта и потеглил за летището. Джоунс отиде там и се срещна с директора на летището. Той извика офицера от паспортната служба, който потвърди, че мистър Гомес се е качил на самолета на мистър Клингър в петък сутринта. Той даде регистрационния номер на самолета на главен инспектор Джоунс. Джоунс телефонира на Бродърик в четири часа следобед.

Лейтенант Бродърик се обади до полицията в Кей Уест, която извърши проверка в местното летище. Лейтенантът повика Фаваро малко след шест часа. Лицето му бе мрачно.

— Еди, съжалявам. Хулио е решил внезапно да се върне в петък сутринта. По разписание не е имало полет, ето защо се е качил на частен самолет, пътуващ за Кей Уест. Самолетът не стигнал до летището. Паднал от петнадесет хиляди фута височина в морето на петдесет мили от Кей Уест. От бреговата охрана казват, че никой не е оцелял.

Фаваро приседна. Поклати глава.

— Не вярвам… на това…

— И аз не искам да повярвам. Виж, ужасно съжалявам, Еди. Знам, че бяхте близки.

— Девет години — прошепна Фаваро, — девет години той пазеше моя гръб. Какво ще стане сега?

— Сега ще се задейства организационният апарат — каза Бродърик. — Ще съобщя сам това на директора. Знаеш каква е процедурата. Ако не може да има погребална служба, ще има паметна. С всички почести. Обещавам.

Съмненията се появиха късно същата вечер и на следващата утрин.

В неделя един шкипер на чартърно корабче на име Джо Фанели взе две английски момчета да ловят риба в открито море край Исламорада, курорт във Флорида Кейс на север от Кей Уест. Шест мили навътре оттатък Алигаторския риф, движейки се към Гърбицата, едно от момчетата хвана нещо голямо на своята въдица. Двамата братя, Стюарт и Шейн, започнаха да издърпват това, което се надяваха да бъде някоя голяма кралска риба или уахуу, или риба тон. Когато голямото нещо се появи на повърхността, Джо Фанели се наведе и го издърпа на борда. Оказаха се останките от спасителна риза, носеща все още върху себе си номера на самолета, към който някога е принадлежала, и няколко белега от обгаряне.

Местната полиция изпрати извадената вещ в Маями, където техническата лаборатория установи, че тя е изпаднала от Клингъровия Навахо Чийф и че по обгорелите белези няма следи от бензин, а от пластичен експлозив. Разследването бе прехвърлено на отдел „Убийства“. Първото нещо, което отделът стори, бе да провери търговските сделки на мистър Клингър. Това, което откриха, ги накара да мислят, че вероятно случаят ще си остане нерешен. В края на краищата те нямаха право да действат на Съншайн, който представляваше британска територия и освен това много се съмняваха, че местната полиция ще стигне до дъното на това, което изглежда бе професионален удар.

Във вторник сутринта Сам Маккрийди се отпусна на шезлонга си край басейна на хотел „Сонеста Бийч“ в Кей Бискейн, сложи второто си кафе след закуска на масичката до себе си и разгърна Маями Хералд.

Без особен интерес прегледа набързо страницата за международните новини — такива имаше твърде малко и насочи вниманието си към местните събития. Вторият главен материал засягаше най-новите разкрития относно изчезналия над морето самолет югоизточно от Кей Уест.

Копоите журналисти на „Хералд“ бяха узнали не само че самолетът е бил със сигурност разрушен от поставена вътре бомба, но и че мистър Барни Клингър е бил известен като некоронования крал на незаконната търговия с крадени резервни части за авиацията в Южна Флорида.

След наркотиците тази скрита сфера от нелегалната търговия е може би най-доходната. Небето над Флорида гъмжи от самолети — пътнически лайнери, товарни и частни самолети. В щата се намират и някои от най-големите компании в света за доставка на резервни части. АВИОЛ и Инстрюмънт Локатор Сървис въртят търговия с резервни части в световен мащаб.

Нелегалната индустрия се специализира както в извършването на кражби на подобни части и тяхната продажба на други (обикновено от Третия свят) спекуланти, които не задават въпроси за произхода им, така и в още по-опасната доставка на изхабени части, представяни като възстановени. За да се заблудят купувачите, документите се фалшифицират. Доколкото цената на някои части достига четвърт милион долара, печалбите, получавани от някой безмилостен спекулант, могат да бъдат огромни.

Разпространи се хипотезата, че някой е искал да премахне мистър Клингър от сцената.

— В разцвета на своя живот… — промърмори Маккрийди и обърна да прочете прогнозата за времето. Очакваха се слънчеви дни.

Същата сутрин лейтенант Бродърик извика при себе си Еди Фаваро. Беше още по-мрачен от предната вечер.

— Еди, преди да преминем към паметната служба с всички почести за Хулио, трябва да отчетем един нов тревожен фактор. Какво, по дяволите, е правил Хулио в един самолет с мошеник като Клингър?

— Опитвал се е да се върне обратно — каза Фаваро.

— Наистина ли? С какво се занимаваше той на онзи остров?

— С риболов.

— Нима? Как така е станало, че по същото време на Съншайн е пребивавал и Клингър? Дали не са обсъждали някоя сделка?

— Флей, изслушай ме. Нищо на този свят не може да ме накара да мисля, че Хулио Гомес е бил корумпиран. Никога няма да повярвам на това. Той се е опитвал да се прибере. Видял е самолет, помолил е да го качат и това е всичко.

— Надявам се да излезеш прав — изрече сдържано Бродърик. — Защо е решил да се връща два дена преди запланувания полет?

— Ето кое не ми дава мира — призна Фаваро. — Той обичаше риболова и го чакаше цяла година. Никога не би прекъснал заниманието си без основателна причина. Искам да отида там и да открия тази причина.

— Три причини, за да не те пусна — обяви лейтенантът. — Този департамент е претрупан от работа, твоето присъствие е необходимо тук и бомбата, ако е имало такава, е била предназначена без съмнение за Клингър. Момичето и Хулио са станали случайни жертви. Съжалявам, но вътрешната служба ще трябва да провери финансовото състояние на Хулио. Ако никога не се е срещал с Клингър преди петък, значи това е просто трагична случайност.

— Полага ми се отпуск — запъна се Фаваро. — Искам да ми го дадеш, Флей. Искам го сега.

— Да, наистина ти се полага малко отпуск. И аз не мога да ти откажа. Но, ако отидеш там, ще трябва да действаш на своя глава, Еди. Освен това, искам да ми дадеш оръжието си.

Фаваро предаде служебния си автоматичен пистолет, излезе от службата и се запъти към банката. В три часа следобед той се приземи на самолетната писта в Съншайн, плати на пилота на четириместния чартърен самолет, който излетя обратно за Маями. Един служител от летището го качи на своята кола по пътя за Порт Плейсанс. Без да знае къде другаде може да отиде, той отседна в Куотър Дек.

Сър Марстън Мобърли се настани удобно в един стол в градината и си сипа уиски със сода. Това бе любимият му ритуал за деня. Градината зад резиденцията беше малка, но затова пък твърде уединена. По голямата част от нея представляваше добре обработена поляна, а по стените висяха подобно на гирлянди със своите ярки цветове тропически храсти. Стените, които ограждаха градината от три страни — четвъртата страна представляваше самата къща — бяха високи осем фута и покрити отгоре със стъклени чирепи. В една от стените имаше стара стоманена врата, висока седем фута, но отдавна излязла от употреба. Тясна уличка от другата страна на вратата водеше право в централната част на Порт Плейсанс. Вратата бе затворена плътно още преди години и от външната й страна имаше две полукръгли стоманени скоби, заключени здраво с голям катинар. Всичко бе отдавна разядено от ръждата.

Сър Марстън се наслаждаваше на вечерната прохлада. Неговият адютант се намираше някъде вътре в собственото си жилище в другия край на резиденцията; жена му излезе, за да посети по някаква поръчка местната болница; Джеферсън, главният готвач, сигурно приготвяше вечерята в кухнята. Сър Марстън отпи с одобрително изражение от уискито и почти се задави, когато скърцането на ръждясалата врата едва не проглуши ушите му. Обърна се. Имаше време да каже:

— Какво по дяволите… Виж сега…

Пукотът от първия куршум го разтресе и зашемети. Куршумът мина през ръкава на памучната му риза. Удари се в дяланата от коралови блокчета стена на резиденцията зад него и рикошира на пътечката, деформиран и изкривен. Вторият куршум го улучи право в сърцето.

2.

Въпреки пукота от двата изстрела в градината, в резиденцията не последва никаква реакция. В този час там имаше само двама души.

Джеферсън беше на долния етаж, приготвяйки плодов пунш за вечерята — лейди Мобърли минаваше за пълна въздържателка — и по-късно щеше да заяви, че шумът от шейкъра е изпълвал цялата кухня и че той трябва да е бил включен, когато навън са ехтели изстрелите.

Адютантът на управителя беше лейтенант Джереми Хейвърсток, голобрад млад офицер, служил в Кралската конна гвардия. Той се намираше в своята стая в другия край на резиденцията и беше затворил прозорците и пуснал докрай климатичната инсталация. По-късно той също щеше да каже, че е слушал музика по радио „Насау“. Той също не чу нищо.

Когато Джеферсън излезе в градината, за да се консултира със сър Марстън относно начина на приготвяне на агнешките котлети, убиецът вече се бе измъкнал през стоманената врата и избягал. Джеферсън стигна до горната част на стълбите, водещи надолу към градината, и видя своя господар проснат по гръб с широко разперени ръце, тъй като вторият куршум го бе изхвърлил назад. Тъмното петно, образувано в предната част на тъмносинята риза, продължаваше да нараства.

В първия момент Джеферсън си помисли, че господарят му е припаднал и хукна надолу, за да му помогне. Когато видя ясно дупката на гърдите, той се отдръпна назад, не вярвайки на очите си, и хукна отново обхванат от паника, за да доведе лейтенант Хейвърсток. Младият офицер пристигна няколко секунди по-късно все още по шорти.

Хейвърсток не изпадна в паника. Той огледа тялото без да го докосва, установи, че сър Марстън е наистина мъртъв и седна на стола на бившия губернатор, за да обмисли какво да предприеме.

Един от някогашните командири на младши офицер Хейвърсток бе писал за него: Добре възпитан, но не особено интелигентен, сякаш той бе кавалерийски кон, а не кавалерийски офицер. Но такива са приоритетите в кавалерията; добрият кон е незаменим, за разлика от младшия офицер.

Хейвърсток седеше на няколко фута от тялото и мислеше, докато Джеферсън гледаше ококорен от горната част на стълбите. Младшият офицер реши, че:

а) губернаторът е мъртъв;

б) някой го е застрелял и е избягал;

в) той трябва да докладва на по-висшестояща инстанция.

Проблемът се състоеше в това, че именно губернаторът беше най-високата инстанция. В този момент лейди Мобърли се завърна.

Джеферсън чу изскърцването на колелетата на представителната лимузина по предната алея, водеща към къщата, и се втурна през коридора, за да я посрещне. Начинът, по който поднесе новината, бе твърде разбираем, дори и да не бе много тактичен. Той я пресрещна в преддверието и каза:

— О, лейди, губернаторът застрелян. Той е мъртъв.

Лейди Мобърли забърза към верандата, за да види какво става и бе посрещната от лейтенант Хейвърсток, който се изкачваше по стълбите. Той я придружи до нейната спалня и се опита да я успокои. Тя изглеждаше по-скоро объркана, отколкото обхваната от мъка, сякаш се притесняваше за мерките, които Форин офис ще предприеме, за да съсипе кариерата на нейния съпруг.

След като й помогна да се разположи в леглото и да се успокои, лейтенант Хейвърсток изпрати Джеферсън да повика единствения доктор на острова, който се явяваше и единственият коронер за установяване на смъртни случаи на острова, както и главен инспектор Джоунс. Той инструктира загубилия ума и дума иконом да не съобщава нищо, а просто да помоли двамата мъже незабавно да се явят в резиденцията на губернатора.

Молбата му бе напразна. Бедният Джеферсън разправи за случилото се на главния инспектор Джоунс пред трима зяпнали от изненада полицаи и на доктор Карактакус Джоунс пред неговата икономка. Подобно на горски пожар новината започна да се разпространява още докато чичото и неговият племенник бързаха към резиденцията.

Докато ги нямаше, лейтенант Хейвърсток обмисляше как да изпрати съобщение до Лондон — Резиденцията никога не е била оборудвана с модерни и сигурни средства за комуникация. Никога не се е мислело, че това ще бъде необходимо. Като се изключи обикновената телефонна линия, съобщенията на губернатора бяха изпращани до Лондон винаги посредством снабдения с много по-модерни средства Британски върховен комисариат, намиращ се в Насау на Бахамите. За тази цел се използваше един остарял апарат С2. Той се намираше на една странична маса в личната канцелария на губернатора.

Всъщност той представляваше най-обикновен телекс от онзи познат на чуждестранните кореспонденти по целия свят тип, който ги хвърляше в ужас. Връзката с Насау се осъществяваше чрез изпращане на сигнал с обичайния код и получаване на потвърждение от отсрещната страна. След това телексът можеше да се превключи в режим на шифровъчно кодиране, посредством втори апарат, намиращ се до него. Всяко изпратено по този начин съобщение се декодираше автоматично в Насау.

Трудността се състоеше в това, че за да се задейства кодиращият апарат, някой трябваше да постави в него специални гофрирани дискове, различаващи се помежду си според датата на месеца. Тези дискове се държаха заключени в сейфа на губернатора. Неговата секретарка Миртл знаеше комбинацията на сейфа, но се намираше на гости на родителите си в Тортола на Виржинските острови. По време на нейното отсъствие губернаторът беше свикнал сам да изпраща своите съобщения. За разлика от тях двамата, Хейвърсток не знаеше комбинацията на сейфа.

В края на краищата Хейвърсток се обади на върховния комисариат в Насау по телефона и информира за случилото се устно. Двадесет минути по-късно твърде разтревоженият първи секретар се свърза с него за потвърждение, изслужа обяснението му и му нареди с отривист глас да запечата резиденцията и да задържи там положението, докато не пристигне подкрепление от Насау или от Лондон. След това първият секретар изпрати съвършено секретно кодирано съобщение до Форин офис в Лондон. Наближаваше шест часа вечерта и над Карибите се спускаше мрак. В Лондон бе единадесет вечерта и съобщението бе прието от дежурен офицер. Той незабавно се обади в дома на един старши служител от Карибския отдел, намиращ се в Чобам, и колелото се завъртя.

На Съншайн новината се разпространи в Порт Плейсанс за около два часа и по време на своето редовно вечерно включване в ефира един радиолюбител я предаде на свой приятел-ентусиаст във Вашингтон. Любителят от американската столица, воден от високия си патриотизъм, се обади на Асошиейтед прес, които проявиха съмнение, но в крайна сметка пуснаха официално съобщение, което започваше така:

Съобщението, подписано от един дежурен заместник-редактор, който бе погледнал в голяма карта с увеличителна лупа, за да открие малкия остров, продължаваше с обяснения къде се намира и какво представлява островната група.

В Лондон Ройтер се запозна със съобщението на конкуриращата ги агенция и се опита да получи потвърждение от Форин офис в малките часове на новия ден. Малко преди зазоряване Форин офис призна, че са получили доклад със същата информация и че се предприемат необходимите мерки.

Необходимите мерки включваха вдигането от сън на значителен брой хора, разпръснати по своите домове в Лондон и извън него. Сателитите, свързани с Националната разузнавателна служба, отбелязаха наличието на интензивни радиосъобщения между Лондон и неговия Върховен комисариат в Насау и послушните апарати уведомиха за това Националната служба за сигурност във Форт Мийд. Оттам уведомиха ЦРУ, които без друго знаеха, защото бяха прочели бюлетина на Асошиейтед прес. Апаратура, струваща милиарди долари, се бе задействала три часа след като един радиолюбител със собственоръчно направена радиостанция предаде съобщението от барака, намираща се на склона на Спайглас хил, на своя приятел в Чеви Чейз.

В Лондон Форин офис сигнализира за случилото се вътрешното министерство, което, от своя страна, възложи на сър Питър Имбърт, комисар на столичната полиция, задачата да изпрати незабавно някой старши детектив. Комисарят събуди Саймън Кроушоу от отдела за специални операции, който се свърза с ръководителя на неговото подразделение за опасни криминални престъпления.

Ръководителят на подразделението се обади на носещата двадесет и четири часово дежурство в денонощието служба за резервите и попита:

— Кой е в списъка?

Дежурният сержант от службата за резервите в Ню Скотланд Ярд погледна своя списък. Малочислената служба има задължението да държи в готовност списък от стари детективи, които са свободни и при възникнали обстоятелства могат спешно да окажат своето съдействие на полицейските власти вън от столичния район. Първи в списъка е детективът, който може да се яви на разположение в срок от един час след полученото съобщение. Следващият е този, който ще се яви след шест часа, а третият поред има възможност да окаже своето съдействие след двадесет и четири часа.

— Групов началник Кредък, сър — докладва дежурният сержант. След това забеляза една бележка, прикрепена с кламер встрани от списъка. — Не, сър, съжалявам. Трябва да се яви да дава показания в Олд Бейли в единадесет часа сутринта.

— Кой е следващият? — изръмжа ръководителят на подразделението за опасни криминални престъпления от своя дом в Уест Дрейтън, близо до летище Хийтроу.

— Мистър Ханна, сър.

— Кой е неговият помощник?

— Уедъръл, сър.

— Помолете мистър Ханна да ми се обади вкъщи. Незабавно — допълни ръководителят.

Ето как в тази студена, мрачна декемврийска утрин, малко след четири часа телефонът, сложен на масичката край едно легло в Кройдън, звънна и събуди групов началник Дезмънд Ханна. Той изслуша указанието от службата за резервите и след това набра, както му бе наредено, телефонния номер в Уест Дрейтън.

— Бил? Дес Ханна. Какво има?

Той слуша в продължение на пет минути и след това попита:

— Бил, къде по дяволите се намира Съншайн?

На острова доктор Карактакус Джоунс извърши оглед на трупа и се произнесе за смъртта. Над градината се бе спуснал мрак и той работеше на светлината на фенерче. Едва ли можеше да стори нещо кой знае какво. Той бе лекар с обща практика, а не съдебен патолог. Грижеше се за здравословното състояние на островитяните по най-добрия възможен начин и разполагаше с малък хирургически кабинет за лекуване на рани и порязвания. Беше акуширал при раждането на повече бебета, отколкото можеше да си спомни и бе вадил десет пъти повече въдичарски куки. Като лекар той можеше да издаде смъртен акт, а като коронер — разрешение за погребение. Никога обаче не бе правил аутопсия на мъртъв губернатор и сега нямаше намерение да се занимава с това.

По-сериозните наранявания и болести, нуждаещи се от сложни операции, се изпращаха винаги в Насау, където имаше модерна болница, съоръжена с всички по-мощни средства за операции и аутопсии. Той дори не разполагаше с морга.

Щом докторът свърши с огледа, лейтенант Хейвърсток се върна от кабинета на губернатора.

— Нашите хора от Насау казват, че ще бъде изпратен старши офицер от Скотланд Ярд — заяви той. — Дотогава трябва да запазим всичко така, както си е.

Главен инспектор Джоунс бе поставил на пост един полицай на предната врата, за да държи настрана любопитните, чиито лица вече започваха да се появяват пред резиденцията. Той бе пребродил градината и открил стоманената врата, през която очевидно бе влязъл и излязъл убиецът. Тя бе оставена затворена от напускащия престъпник, ето защо Хейвърсток не й бе обърнал внимание. Той незабавно сложи на пост втори полицай пред вратата и му нареди да не допуска никого близо до нея. Можеше да има оставени отпечатъци, които щяха да бъдат от полза за човека от Скотланд Ярд.

Оставен в мрака навън, полицаят седна на земята, опря гръб на стената и незабавно заспа.

Вътре в градината главен инспектор Джоунс заяви:

— Нищо не бива да се пипа до сутринта. Тялото не бива да се мести.

— Не ставай глупав, момче — каза чичо му. — Дотогава ще се разложи. Вече е започнало.

Беше прав. Заради горещината в Карибите, телата обикновено се заравят не по-късно от двадесет и четири часа. Алтернативата е неописуема. Пълчища от мухи вече бръмчаха над гърдите и очите на мъртвия губернатор. Тримата обсъдиха проблема. Джеферсън се грижеше за лейди Мобърли.

— Трябва да го прехвърлим в хладилния склад — каза накрая доктор Джоунс. — Нищо друго не остава.

Трябваше да се съгласят, че е прав. Хладилният склад, захранван от градския генератор, се намираше долу край пристанището. Хейвърсток хвана мъртвеца за раменете, а главен инспектор Джоунс за краката. С известно затруднение те си проправиха път с неподвижното отпуснато тяло нагоре по стълбите, след това минаха през всекидневната и край канцеларията и излязоха в преддверието. Лейди Мобърли подаде глава от вратата на спалнята, хвърли един поглед над перилата, докато изнасяха нейния бивш съпруг от преддверието, започна да охка и отново се оттегли.

В преддверието те се сетиха, че не биха могли да носят сър Марстън по целия път до пристанището. Помислиха за момент за багажника на ягуара, но се отказаха, защото бе твърде малък и защото не бе особено прилично.

Полицейският ленд роувър разреши затруднението. Направиха място отзад и бившият губернатор бе напъхан вътре. Дори с рамене, опрени на предните седалки, краката му стърчаха навън. Доктор Джоунс ги бутна навътре и затвори задния капак. Сър Марстън падна с глава напред, подобно на някой, който се връща съвсем пиян от дълго парти.

С главен инспектор Джоунс на кормилото и лейтенант Хейвърсток до него, ленд роувърът потегли надолу към пристанището, следван от повечето жители на Порт Плейсанс. Там сър Марстън бе изваден с по-голяма официалност и оставен в хладния склад, където температурата е доста под нулата.

Бившият губернатор на Нейно Величество на Барклейските острови прекара своята първа вечер в отвъдния свят, наместен между един голям марлин и един превъзходен екземпляр от риба тон. Сутринта изражението на трите лица бе почти едно и също.

Зората се пукна както винаги в Лондон пет часа по-рано, отколкото на Съншайн. До седем часа, когато първите слънчеви лъчи на новия ден докоснаха покривите на Уестминстър Аби, групов началник Ханна разговаряше на четири очи с командир Брейтуейт в канцеларията на последния в Ню Скотланд Ярд.

— Излиташ малко преди дванадесет с редовния полет на Бритиш Еъруейз от Хийтроу за Насау — каза командирът. — Уредени са билети за първа класа. Всички места бяха заети, наложи се да свалим една двойка.

— А екипът? — попита Ханна, — те къде ще бъдат настанени?

— Ах, да, екипът. Истината, Дес, е, че те ще бъдат осигурени в Насау. Форин офис урежда това.

Дезмънд Ханна заподозря, че нещо не е съвсем наред. Той бе петдесет и една годишен старомоден ловец на крадци, който се бе изкачвал стъпало по стъпало по стълбата нагоре от обикновен патрулиращ полицай, проверяващ ключалките на вратите по улиците на Лондон, помагащ на възрастните дами да прекосяват пътя, и упътващ туристите, до поста групов началник. Оставаше му още една година преди да се пенсионира. След това вероятно щеше да приеме, подобно на много от своите колеги, някоя не толкова напрегната работа като офицер по безопасността в някоя от големите корпорации.

Знаеше, че никога не би могъл да се издигне до поста командир, а преди четири години бе прехвърлен в групата за убийства към подразделението за опасни криминални престъпления, известна сред останалите колеги като слонското гробище. Влизаш като здрав як полицай в разцвета на силите си и от тебе остава купчина кокали.

Но той обичаше нещата да се правят както трябва. При всяка възложена задача, дори и отвъд океана, един детектив от групата за убийства би очаквал да получи на разположение екип от най-малко четирима помощници; един придружаващ го в процеса на разследването офицер от криминалната; един сержант за свръзка с лабораторията, фотограф и специалист по пръстови отпечатъци. Както често се случваше, техническата страна на въпроса можеше да се окаже решаваща.

— Искам екипът да се сформира оттук. Бил.

— Невъзможно, Дес. Страхувам се, че Форин офис се е нагърбил с уреждането на този проблем. Всички разходи са за тяхна сметка, според вътрешното министерство. Изглежда имат големи ограничения в бюджета. Върховният комисар в Насау се е обърнал към полицията на Бахамските острови с молба да осигури необходимите експерти. Сигурен съм, че ще бъдат на ниво.

— Аутопсия? И това ли могат да правят?

— Не — каза командирът успокоително. — Изпращаме Ян Уейст в Насау да свърши тази работа. Тялото се намира все още на острова. След като извърши огледа, незабавно го изпрати в Насау. Ян ще излети двадесет и четири часа след теб. Щом той се добере до Насау, тялото трябва да е стигнало там, за да може да работи.

Ханна изсумтя. Изглеждаше леко успокоен. Поне в лицето на доктор Ян Уест щеше да има един от най-добрите съдебни патолози в света.

— Защо Ян не дойде на Съншайн и не извърши аутопсията там? — попита.

— На Съншайн не разполагат с морга — обясни командирът търпеливо.

— В такъв случай къде държат тялото?

— Не знам.

— Дяволите да го вземат, то ще бъде полуразложено, докато стигна дотам — измърмори Ханна. Той не можеше да знае, че в този час тялото на сър Марстън не беше полуразложено. То бе твърдо като скала. Доктор Уест не би могъл да вкара длето в него. — Искам балистичната експертиза да се направи тук — каза. — Щом изпратя куршума или куршумите, искам Алън да се заеме с тях. Куршумите биха могли да разплетат целия случай.

— Добре — съгласи се командирът, — предай на хората от Върховния комисариат, че трябва да ги изпратят с дипломатически куфар. А сега защо не се подкрепиш с една свястна закуска? Колата ще дойде да те вземе оттук в девет часа. Твоят детектив-инспектор ще носи куфара с необходимите принадлежности. Ще се срещнете с него в колата.

— А какво е положението с пресата? — попита Ханна на излизане.

— Страхувам се, че са си наточили зъбите. Все още не е излязло във вестниците. Новината се появи в малките часове. Но всички агенции я разпространиха. Само Бог може да каже откъде са се добрали до нея толкова бързо. Може да има няколко влечуги на летището, опитващи се да се качат на същия самолет.

Малко преди девет Дезмънд Ханна се появи във вътрешния двор, където един роувър с униформен сержант на кормилото го очакваше. Той се огледа за Хари Уедъръл, детектив-инспектора, с когото бе работил в продължение на три години. Нямаше го. Един розоволик млад мъж на около тридесет се приближи забързано. Той носеше малко куфарче, съдържащо разнообразните тампони, парцалчета, капсули, стъкленици, торбички за отпечатъци, стъргалки, бутилки, пинсети и сонди, основните подръчни средства, използвани при откриването, снемането и запазването на уликите.

— Мистър Ханна? — осведоми се младият мъж.

— Кой сте вие?

— Детектив-инспектор Паркър, сър.

— Къде е Уедъръл?

— Боя се, че е болен. Азиатски грип или нещо подобно. От службата за резервите ме помолиха да го заместя. Винаги държа за всеки случай паспорта си в чекмеджето. Ужасно се радвам, че ще работя с вас.

Дяволите да го вземат Уедъръл, помисли си Ханна. През повечето време по пътя за летището двамата бяха потънали в мълчание. Поне Ханна мълчеше. Паркър (всъщност можете да ми викате Питър) се впусна в подробности относно Карибите. Той бе ходил там два пъти с Клуб Медитеранее.

— Бил ли сте някога на Карибите, сър? — попита той.

— Не — изскърца Ханна и отново се умълча.

На Хийтроу двамата бяха очаквани. Проверката на паспортите премина формално. Чантата с принадлежностите не мина през рентгена, където би предизвикала голям интерес. Вместо това едно служебно лице ги съпроводи през формалностите право до салона за първа класа.

Хората от пресата вече бяха налице, въпреки че Ханна не ги забеляза, докато не се качи на самолета. Две организации, притежаващи излишни пари, бяха успели да убедят някои от пътниците да освободят своите места и да вземат по-късен полет. Други се опитваха да купят билети за двата сутрешни полета до Маями, докато техните служби уреждаха чартърни самолети от Маями за Съншайн. Към Барклейските острови се отправяха снимачни екипи от Би Би Си, Ай Ти Ви Нюз и Бритиш Сетълайт Броадкастинг, начело с репортери. В навалицата се намираха и репортерски и фотографски екипи от пет големи вестника.

Един запъхтян млад мъж, представил се за служител на Форин офис, се приближи към Ханна в салона. Носеше обемиста папка.

— Събрахме малко сведения за вас — докладва той, докато подаваше папката. — Става въпрос за география, икономика и население на Барклейските острови. И, разбира се, някои данни за сегашното политическо положение.

Сърцето на Ханна се сви. Едно спретнато домашно убийство би било разкрито вероятно за няколко дена. Но ако беше политическо…

Помолиха ги да се качат на самолета.

След като излетяха, неукротимият Паркър взе шампанско от стюардесата и започна да отговаря на въпросите, свързани с неговата особа, с голямо удоволствие. Бил на двадесет и девет години, твърде млад за детектив-инспектор, и бил женен за посредничка по продажби и наемане на недвижими имоти на име Илейн. Двамата живеели в новия и моден Докландски район, съвсем близо до Канари Уорф. Неговата страст бил спортният Морган 4+4, но Илейн карала форд ескорт ГТИ.

— Който може да бъде заменен, разбира се — добави Паркър.

— Разбира се — промърмори Ханна. Попаднах на хубавец, помисли си той, от семейство с двоен доход без деца. От тези, дето хвърчат нависоко.

Паркър продължил да учи без прекъсване след училище в един от елитните университети и започнал с политика, философия и икономика, след което се прехвърлил към правото. Оттам постъпил направо в столичната полиция и след задължителния стаж работил една година в предградията, преди да се включи в Брамшилския специален полицейски курс. След това изкарал четири години в плановия отдел към службата на комисаря.

Намираха се над графство Корк, когато Ханна затвори папката от Форин офис и попита любезно:

— И в колко разследвания за убийство сте участвал?

— Всъщност, това е първото. Ето защо бях толкова доволен, че се намирах на разположение тази сутрин. Но в свободното си време изучавам криминология. Мисля, че е важно, за да се разбере психиката на престъпниците.

Дезмънд Ханна обърна лице към илюминатора в пълно отчаяние. Разполагаше с мъртъв губернатор, все още не приключила избирателна кампания, екип експерти от Бахамските острови и един детектив новобранец, който искаше да проумее психиката на престъпниците.

След като се наобядва, той дремна по пътя до Насау.

Новината на Асошиейтед прес от предната вечер бе излязла твърде късно, за да се помести в сутрешните британски вестници, имайки предвид петчасовата разлика във времето, но съвсем навреме, за да стигне до „Маями Хералд“, преди вестникът да се достави на неговите читатели, намиращи се още в леглата.

В седем сутринта Сам Маккрийди седеше на балкона на хотелската стая, отливаше от първото си кафе преди закуска и се наслаждаваше на изгледа към лазурното море, когато чу познатото шумолене на „Хералд“, идващо изпод вратата.

Той прекоси стаята, взе вестника и се върна на балкона. Информацията на Асошиейтед прес бе публикувана най-долу на първа страница, откъдето един материал за рекордно голям омар бе снет, за да се направи място за нея. Статията повтаряше точно изнесеното от АП, което се основаваше на непотвърдени източници. Заглавието бе просто: УБИТ БРИТАНСКИ ГУБЕРНАТОР? Маккрийди я прочете няколко пъти.

— Колко неприятно — промърмори той и се оттегли в банята, за да се измие, избръсне и облече.

В девет часа освободи таксито, което го бе докарало до Британското консулство, влезе вътре и се представи като мистър Франк Дилън от Форин офис. Трябваше да изчака половин час до пристигането на консула, за да проведе среща на четири очи с него. До десет часа той получи това, за което бе дошъл; служебна телефонна връзка до посолството във Вашингтон. Двадесет минути продължи разговорът му с шефа на филиала на СИС, негов колега, когото познаваше добре от Лондон и при когото бе отседнал предната седмица, докато посещаваше семинара на ЦРУ.

Вашингтонският му колега потвърди информацията и добави още няколко подробности, току-що пристигнали от Лондон.

— Мисля си, че мога да прескоча за малко там — каза Маккрийди.

— Всъщност не е от нашата компетенция, нали? — предположи шефът на филиала.

— Вероятно, но може би си заслужава да се види на място. Ще се нуждая от малко налични средства и от портативна радиостанция.

— Ще уредя това с консула. Можеш ли да ме свържеш с него?

Един час по-късно Маккрийди напусна консулството с пачка долари, за които съответно се бе разписал, и с малко куфарче, съдържащо портативен телефон и кодиращо устройство, чийто обхват му даваше възможност да предава кодирани съобщения до консулството в Маями, които оттам щяха да стигат до Вашингтон.

Върна се в хотела, опакова нещата си, освободи стаята и се обади на една компания за чартърни превози от летището. Споразумяха се наетият самолет да излети в два следобед. Пътят до Съншайн щеше да продължи деветдесет минути.

Еди Фаваро също стана рано. Той вече бе решил, че има само едно място, от което би могъл да започне — рибарските лодки край кея. Каквото и да бе правил Хулио Гомес по време на отпуската си, голяма част от нея без съмнение бе преминала на това място.

Лишен от превозно средство, той тръгна пеша. Не беше далеч. На почти всички стени и дървета, край които минаваше, имаше залепени плакати, агитиращи островитяните да гласуват за единия или за другия кандидат. Лицата на двамата, едното гладко и изтънчено, другото едро, кръгло и жизнерадостно, се усмихваха от плакатите.

Някои бяха скъсани или обезобразени, но дали от децата или от привържениците на другата кауза той не знаеше. На стената на един склад близо до пристанището имаше грубо изрисуван друг надпис. Той гласеше: ИСКАМЕ РЕФЕРЕНДУМ. Докато минаваше край него, един черен джип с четирима души се насочи с пълна скорост нагоре по пътя.

Спирачките на джипа изскърцаха и той спря. Четиримата носеха шарени ризи, лицата им имаха сурово изражение, а очите им се криеха зад черни очила. Четирите черни глави се втренчиха в надписа, след което се обърнаха към Фаваро, сякаш той носеше отговорност за него. Фаваро сви рамене, сякаш искаше да каже: нямам нищо общо с тази работа. Четирите безизразни лица го гледаха втренчено, докато той не сви зад един ъгъл. Фаваро чу как двигателят изрева и колата потегли нататък.

Групички от мъже на кея обсъждаха същите новини, които занимаваха посетителите във фоайето на хотела. Той прекъсна разговора на една от групите, за да попита кой взема желаещи за риболов. Един посочи по-нататък към някакъв мъж, който чоплеше нещо по лодката си.

Фаваро се наведе от кея и направи своята справка. Той показа на рибаря снимката на Хулио Гомес. Мъжът кимна с глава.

— Без съмнение, той беше тук предната седмица. Но излизаше с Джими Добс. Лодката на Джими е ей там, онази с надписа „Гълф Лейди“.

На „Гълф Лейди“ нямаше никой. Той седна на един кнехт и зачака. Знаеше, подобно на всички полицаи, какво означава да имаш търпение. Информация, събрана за няколко секунди, имаше само в телевизионните трилъри. В истинския живот по-голямата част от времето минаваше в очакване. Джими Добс се появи в десет часа.

— Мистър Добс?

— Аз съм.

— Здравейте, казвам се Еди. Идвам от Флорида. Това ли е вашата лодка?

— Да. Тук сте, за да ловите риба?

— Такива са намеренията ми — кимна Фаваро. — Един приятел ви препоръча.

— Радвам се.

— Хулио Гомес. Спомняте ли си го?

Откритото, честно лице на мургавия мъж помръкна. Той посегна към „Гълф Лейди“ и извади една въдица от нейното гнездо. За няколко секунди провери кукичката и примамката, закачена на нея, след което я подаде на Фаваро.

— Обичате ли жълтоопашатата мексиканска риба? Доста добри екземпляри от нея се въртят под кея. Ще отидем там, накрая.

Двамата стигнаха до края на вълнолома, където никой не би успял да чуе техния разговор. Фаваро не можеше да разбере защо.

Джими Добс взе въдицата от него и я метна с опитно движение над водата. Той започна бавно да навива кордата на макарата, давайки възможност на ярко оцветената изкуствена примамка да се извива и обръща под водата. Една малка синя рибка се стрелна към стръвта и избяга обратно.

— Хулио Гомес е мъртъв — каза мрачно Джими Добс.

— Знам — рече Фаваро. — Бих искал да разбера защо. Мисля, че той често ловеше риба заедно с теб.

— Всяка година. Добър човек бе…

— Каза ли ти какво работи в Маями?

— Да. Веднъж спомена.

— Казвал ли си го някога на някой друг?

— Не. Вие негов приятел ли сте или колега?

— И двете, Джими. Кажи ми, кога за последен път видя Хулио?

— Точно на това място в четвъртък вечерта. Цял ден бяхме в морето. Уговори се с мене да излезем в петък сутринта. Повече не се появи.

— Не — кимна Фаваро, — отишъл е на летището. Опитвал се е да излети за Маями. Бързал е. Качил се е на фаталния самолет, който се взриви над морето.

Джими Добс закачи една риба, тежка около килограм и подаде въдицата на Фаваро. Фаваро започна да навива макарата. Липсваше му опит. Рибата се възползва от отпуснатата корда и се изтръгна от кукичката.

— Има лоши хора по тези острови — обясни лаконично Добс.

Самият Фаваро можеше да усети страха, който витаеше из града. Това чувство му бе познато. Няма полицай от Маями, който да е чужд на неговия специфичен аромат. По някакъв начин страхът се бе настанил на райския остров.

— Изглеждаше ли той щастлив, когато се разделихте?

— Да. Носеше една превъзходна риба за вечеря. Беше щастлив. Нямаше никакви проблеми.

— После къде отиде?

Джими Добс изглеждаше изненадан.

— В пансиона на мисис Макдоналд, разбира се. Винаги отсядаше там.

Мисис Макдоналд отсъстваше от дома. Бе излязла да пазарува. Фаваро реши да се отбие по-късно. Би могъл да опита най-напред с летището. Върна се на площада на Парламента. Там имаше две таксита. Шофьорите им бяха на обяд. Нищо не можеше да направи; пресече площада и се отби в „Куотър Дек“, за да хапне нещо. Зае място до верандата, откъдето можеше да наблюдава такситата. Както и на закуска, навсякъде около него разговорите се отнасяха до убийството на губернатора предната вечер.

— Изпращат старши детектив от Скотланд Ярд — заяви един от групата близо до Фаваро.

Двама здравеняци влязоха в бара. Разговорите секнаха. Без да промълвят нито дума, новодошлите смъкнаха всички плакати, рекламиращи кандидатурата на Маркус Джонсън и сложиха на тяхно място други. На новите плакати пишеше: ГЛАСУВАЙТЕ ЗА ЛИВИНГСТЪН, НАРОДНИЯ КАНДИДАТ. Когато свършиха, те излязоха.

Келнерът донесе порция печена на скара риба и една бира.

— Кои бяха тези? — попита Фаваро.

— Помощници на мистър Ливингстън за изборите — отвърна с безизразно лице келнерът.

— Хората изглеждат изплашени от тях.

— Не, сър.

Келнерът се обърна с безизразен поглед. Фаваро бе виждал това изражение в стаите за разпит в полицейското управление. Посланието му бе: няма никой вкъщи.

Големият пътнически самолет с групов началник Ханна и детектив Паркър на борда се приземи на летището в Насау в три часа следобед местно време. Най-напред в самолета се качи един висш офицер от Бахамската полиция, откри двамата от Скотланд Ярд, представи им се и ги поздрави с добре дошли в Насау. Преди да слязат останалите пътници, той ги придружи до един очакващ ги ленд роувър. Първият порив на горещия, благоуханен въздух премина над Ханна. Дрехите, с които бе облечен от Лондон, залепнаха незабавно на гърба му.

Бахамският офицер пое багажа и го подаде на един полицай, който щеше да отдели настрана двете куфарчета от останалите. Ханна и Паркър бяха отведени право в салона за важни гости. Там се срещнаха със заместника на Върховния комисар мистър Лонгстрийт и с един по-младши служител на име Банистър.

— Ще дойда с вас до Съншайн — обяви Банистър. — Възникнал е някакъв проблем с комуникациите. Изглежда, че не могат да отворят сейфа на губернатора. Ще наредя да поставят нов апарат, така че да имате възможност да говорите с Върховния комисариат по пряка радиотелефонна връзка. Без съмнение, ще трябва да прехвърлим тялото тук, щом коронерът го освободи.

Изглеждаше енергичен и способен. На Ханна това му допадна. Той се срещна с четиримата експерти от техническия екип, осигурени от Бахамската полиция в знак на любезност. Съвещанието продължи един час.

Ханна погледна надолу от прозорците към площадката на летището. На тридесетина ярда по-нататък имаше един деветместен чартърен самолет, очакващ да отведе него и неговия разширен екип до Съншайн. Между сградата и самолета се бяха установили два снимачни екипа, за да уловят момента. Той въздъхна.

Когато се изясниха и последните подробности, групата напусна ВИП-а и се отправи по стълбите надолу. Журналисти с микрофони се нахвърлиха върху него, готови да записват всяка дума.

— Мистър Ханна, уверен ли сте, че бързо ще арестувате престъпника… може ли това да се окаже политическо убийство… свързана ли е смъртта на сър Марстън с избирателната кампания…?

Той кимна и се усмихна, но не каза нищо. Обградени от бахамски полицаи, те излязоха от сградата, стъпиха на нагрятата от горещите слънчеви лъчи писта и се отправиха към самолета. Телевизионните камери заснеха всичко. Когато официалната група се качи на борда, журналистите се втурнаха към техните собствени самолети, наети срещу тлъсти пачки долари или договорени предварително още от Лондон. В пълно безредие започнаха да се качват на готовите за излитане въздушни таксита.

Беше четири и двадесет и пет.

В три и половина една малка Чесна наклони крило над Съншайн и направи завой, подготвяйки се за приземяване на тревната писта.

— Доста диво място — викна американският пилот на мъжа до него. — Красиво, но да го гледаш отдалеч. Искам да кажа, че тук не разполагат с нищо.

— Липсва им техника — съгласи се Сам Маккрийди.

Той погледна през плексигласа към прашната писта, приближаваща се срещу тях. Вляво от пистата имаше три постройки: един Хангар, покрит с гофрирана ламарина, една ниска барака с покрив от червена ламарина (самата сграда на летището) и един куб, боядисан в бяло, върху който се вееше британското знаме — бараката на полицейската служба. Вън от постройката на летището една фигура, облечена в шарена риза с къси ръкави, говореше на някакъв мъж с шорти и по потник. Наблизо чакаше една кола.

Палмовите дървета се изравниха от двете страни на Чесната и колесникът на малкия самолет докосна пистата. Постройките префучаха назад, докато пилотът успее да се справи с кормилото и да вдигне задкрилките. В края на пистата той направи завой и пое обратно.

— Разбира се, че си спомням оня самолет. Почувствах се ужасно, когато по-късно чух, че онези хора са мъртви.

Фаваро бе открил носача, който товареше багажа на четириместния Навахо Чийф предишния петък. Той се казваше Бен и никой друг на летището, освен него не се занимаваше с тази работа. Това бе неговата професия. Като повечето островитяни, той бе непринуден, откровен и отговаряше с готовност на зададените въпроси. Фаваро извади една фотография.

— Видя ли този мъж?

— Разбира се. Той молеше собственика на самолета да го вземе до Кей Уест.

— Как разбра това?

— Стоеше точно до мен — каза Бен.

— Изглеждаше ли разтревожен или притеснен от нещо?

— Всеки би се чувствал така на негово място. Каза на собственика, че съпругата му се обадила и че детето им било болно. Момичето каза, че това е наистина ужасно, че те трябва да му помогнат. Ето защо собственикът се съгласи да го качи с тях до Кей Уест.

— Имаше ли някой друг наблизо?

Бен помисли малко.

— Единствено другият мъж, който помагаше да се товарят куфарите — каза той. — Мисля, че бе нает от собственика.

— Как изглеждаше този друг мъж?

— Никога не съм го виждал преди — каза Бен. — Чернокож, не от тукашните, с ярка риза и тъмни очила. Не промълви нито дума.

Малката Чесна изтрополи пред бараката на летището. Двамата закриха очи от вдигнатия прах. Един разчорлен, не особено едър мъж слезе, взе две куфарчета от багажното отделение, отстъпи назад, махна на пилота и влезе в бараката.

Фаваро стоеше замислен. Хулио Гомес не обичаше да лъже. Но той нямаше нито жена, нито дете. Трябва да се е опитвал отчаяно да се качи на онзи самолет, за да се върне в Маями. Но защо? Познавайки своя партньор, Фаваро бе убеден, че Хулио Гомес се е намирал под някаква заплаха. Бомбата не бе предназначена за Клингър; тя е била сложена заради Гомес. Той благодари на Бен и тръгна към таксито, което го очакваше. Докато влизаше, един глас зад него изрече на английски:

— Знам, че ви създавам неудобство, но ще можете ли да ме вземете до града? Редицата от таксита изглежда празна.

Беше мъжът от малката Чесна.

— Разбира се — кимна разсеяно Фаваро. — Заповядайте.

— Ужасно любезно от ваша страна — каза англичанинът, докато слагаше куфарите си в багажника. Двамата се запознаха по време на петминутния път до града.

— Франк Дилън — обяви англичанинът.

— Еди Фаваро — изрече американецът, — сигурно идвате тук, за да ловите риба?

— Уви, не. Не си падам много по това. Просто искам да си почина на спокойствие и тишина.

— Едва ли ще ви се удаде такава възможност — поклати глава Фаваро. — Тук цари хаос. В най-скоро време се очаква да пристигнат цяла тълпа детективи от Лондон и цял куп журналисти. Миналата вечер някой застрелял губернатора в градината му.

— Боже мой — възкликна англичанинът. Той наистина изглеждаше шокиран.

Фаваро се раздели с него на стъпалото на „Куотър Дек“, освободи таксито и измина пеша неколкостотинте ярда през страничните улички до пансиона на мисис Макдоналд. На площада на Парламента един едър мъж, изправил се върху каросерията на камион, произнасяше реч пред тълпа от унили граждани. Беше самият мистър Ливингстън. Фаваро успя да чуе част от неговото шумно красноречие.

— Аз казвам, братя и сестри, че вие трябва да участвате в подялбата на богатството на тези острови. Трябва да участвате в подялбата на рибата, уловена в морето, трябва да вземете дял от хубавите къщи на малцината богаташи, които живеят горе на хълма, трябва да вземете дял от…

Хората от тълпата не изглеждаха особено ентусиазирани. До камиона стояха двамата здравеняци, които бяха скъсали по време на обяда плакатите на Джонсън в бара на „Куотър Дек“ и бяха сложили на тяхното място тези на Ливингстън. Имаше няколко като тях, разпръснати из тълпата, които се мъчеха да въодушевят останалите с одобрителни възгласи. Тълпата обаче оставаше пасивна. Фаваро продължи по своя път. Този път мисис Макдоналд си беше вкъщи.

Дезмънд Ханна се приземи в шест без двадесет. Мракът се бе сгъстил. Четири други, по-леки самолета успяха да пристигнат навреме и имаха възможност да отлетят обратно за Насау, преди да залезе слънцето. Техните пътници бяха от Би Би Си, Ай Ти Ви, Дъ Съндей Таймс заедно със Сънди Телеграф, и Сабрина Теннант и нейният екип от Би Ес Би.

Ханна, Паркър, Банистър и четиримата бахамски офицери бяха посрещнати от лейтенант Хейвърсток и главен инспектор Джоунс, първият в кремав тропически костюм, вторият безупречен в своята униформа. Използвайки възможността да спечелят допълнително няколко долара, на летището се появиха двете таксита на Порт Плейсанс и още два малки автомобила. И четирите коли бяха незабавно наети.

Докато се уредиха формалностите и процесията се настани в „Куотър Дек“, нощта се спусна над града. Ханна обяви, че няма смисъл да започват разследванията на светлината на фенерче, но в същото време помоли охраната да продължи да изпълнява своите задължения през нощта и главен инспектор Джоунс, силно впечатлен, че ще работи с истински групов началник от Скотланд Ярд, отдаде своите заповеди.

Ханна се почувства изморен. Макар на острова да бе станало едва шест часът, неговият часовник показваше единадесет вечерта, а той бе на крак от четири сутринта. Вечеря сам с Паркър и лейтенант Хейвърсток, което му даде възможност да получи информация от първа ръка за това, което в действителност се бе случило предната вечер. След това си легна.

Хората от пресата откриха бара със скорост, която издаваше техния непогрешим усет. Вътре алкохолът вдигна градуса на тяхното настроение и обичайните весели закачки станаха по-шумни. Никой не обърна внимание на един мъж в смачкан тропически костюм, който пиеше сам в края на бара и слушаше тяхното бърборене.

— Къде отиде той, след като излезе оттук? — попита Еди Фаваро. Беше се разположил до кухненската маса на мисис Макдоналд, докато любезната съдържателка на пансиона му сервираше от своята задушена в раковини риба с лук.

— Прескочи до „Куотър Дек“, за да изпие една бира — каза тя.

— Беше ли в добро настроение?

Нейният напевен глас изпълни стаята.

— Бога ми, мистър Фаваро, той беше щастлив. Приготвях му за вечеря вкусна риба. Каза, че ще се върне обратно в осем часа. Помолих го да не закъснява, иначе дорадото ще се развали. Той се засмя и каза, че ще бъде тук навреме.

— И върна ли се навреме?

— Не, човече. Закъсня, с повече от час. Рибата не ставаше вече за ядене. А той говореше глупости.

— Какви бяха те? Тези… глупости.

— В началото мълчеше. Изглеждаше ужасно разтревожен. След това каза, че е видял скорпион. А сега изяж тази супа. Тази паница с Божия благодат в нея.

Ръката на Фаваро, която държеше лъжицата, замръзна във въздуха.

— Какво каза той по-точно: скорпион или скорпиона?

Тя се намръщи от усилието да си спомни.

— Мисля, че каза скорпион. Но може и да е казал скорпиона — призна тя.

Фаваро изсърба супата, благодари за гостоприемството и се върна обратно в хотела. Врявата изпълваше бара. Той намери едно свободно място в дъното, далеч от тълпата журналисти. На крайния стол бе седнал англичанинът от летището, той вдигна чаша за поздрав, но не каза нищо. Слава Богу, помисли си Фаваро, смачканият англичанин изглежда поне умееше да мълчи.

На Еди Фаваро му трябваше време за размисъл. Знаеше как бе загинал неговият приятел и партньор; мислеше, че знае и защо. По някакъв мистериозен начин тук, на тези райски острови, Хулио Гомес бе видял или си бе помислил, че вижда най-безжалостния убиец, който двамата някога бяха срещали.

3.

Дезмънд Ханна се зае с работа на следващия ден малко след седем часа, докато все още на острова се усещаше утринната прохлада. Започна от резиденцията на губернатора.

Проведе дълъг разговор с иконома Джеферсън, който спомена за непоклатимия навик на сър Марстън да се оттегля всеки следобед в градината, за да изпие чаша уиски със сода преди залез слънце. Попита колко души биха могли да знаят за този ритуал. Джеферсън сбърчи вежди, опитвайки се да се съсредоточи.

— Много хора, сър. Лейди Мобърли, лейтенант Хейвърсток, моя милост, секретарката мис Миртл, но тя е на гости при своите родители в Тортола. Гости на резиденцията, които са го виждали там. Много хора.

Джеферсън описа точно къде бе открил тялото, но отрече да е чул изстрела. По-късно използването на думата изстрел щеше да убеди Ханна, че икономът казва истината. Но той все още не знаеше колко изстрели са били произведени.

Техническият екип от Насау търсеше в тревата изхвърлените гилзи от оръжието на убиеца. Те ровеха в земята, защото нечии небрежни крака биха могли да са затъпкали малките месингови парченца в нея. Стъпките от краката на лейтенант Хейвърсток, главен инспектор Джоунс и неговия чичо, доктор Джоунс, бяха пребродили навсякъде наоколо, унищожавайки всички следи.

Ханна огледа стоманената порта в градинската стена, докато бахамският дактилоскоп търсеше отпечатъци от пръсти по нея. Такива не бяха намерени. Ханна прецени, че ако убиецът е влязъл през портата, както се предполагаше, и е стрелял незабавно, то губернаторът би трябвало да се намира между портата и кораловата стена под стъпалата на приемната. Всеки куршум, преминал през тялото му, би следвало да рикошира от тази стена. Обърна внимание за това на екипа, който пълзеше по тревата, към пътечката от смачкани раковинени черупки, обикаляща около стените на къщата. След това влезе вътре, за да говори с лейди Мобърли.

Вдовицата на губернатора го очакваше в приемната, където сър Марстън се бе срещнал с делегацията на Комитета на загрижените граждани. Тя бе слаба, бледа жена с пожълтяла от годините, прекарани на тропиците, кожа.

Джеферсън се появи, носейки студена бира на поднос. Ханна се поколеба, но после я взе. В края на краищата утринта бе много гореща. Лейди Мобърли си услужи със сок от грейпфрут, макар че изгледа бирата с жаден поглед. Горката, помисли си Ханна.

Тя не можеше да помогне с нищо съществено. Доколкото знаела, нейният съпруг нямал врагове. Политическите престъпления на тези острови били немислими. Естествено, избирателните кампании водели до някои дребни противоречия, но всичко се развивало в рамките на демократичния процес. Така мислеше тя.

Тя самата се намирала на пет мили от резиденцията по време на убийството, на посещение на малка мисионерска болница на склоновете на Спайглас хил. Болницата се издържала от мистър Маркус Джонсън, много деликатен мъж и голям филантроп, след неговото завръщане на родните Барклейски острови преди шест месеца. Тя се съгласила да стане покровителка на това помощно заведение. Била с официалния ягуар, каран от шофьора на губернатора, Стоун.

Ханна й благодари и се изправи. Паркър чукаше отвън по прозореца. Ханна излезе на терасата. Паркър беше много възбуден.

— Бяхте прав, сър. Ето го.

Той протегна дясната си ръка. В дланта му се намираше смачканият остатък от това, което някога е било оловен куршум. Ханна се втренчи сурово в своя подчинен.

— Благодаря ти, че си го взел с ръка — отбеляза сухо. Да опитаме ли следващия път с пинсети и найлонов плик?

Паркър пребледня, побягна изплашен обратно в градината, остави куршума върху раковинените черупки, отвори чантата с принадлежностите и извади пинсетите. Неколцина от бахамците се захилиха.

Паркър прилежно повдигна смачкания куршум с пинсетите и го пусна в една неупотребявана торбичка.

— Увий сега плика във вълнен плат и го пусни в стъклен буркан с винтова капачка — каза Ханна. Паркър направи това, което му бе наредено.

— Благодаря ги, сега го прибери в куфарчето, докато имаме възможност да го изпратим за балистична експертиза — продължи Ханна. Той въздъхна. Щеше да се измъчи със своя помощник. Започваше да си мисли, че сам би могъл да се справи по-добре.

Доктор Карактакус Джоунс пристигна по молба на Ханна. Старшият детектив се зарадва, че ще има възможност да говори с професионалист. Доктор Джоунс обясни как е бил повикан от своя дом и кабинет малко след шест часа преди две вечери от Джеферсън, изпратен от лейтенант Хейвърсток. Джеферсън му казал, че трябва да се яви незабавно, тъй като по губернатора било стреляно. Икономът не споменал, че изстрелите имали фатални последици, ето защо доктор Джоунс взел чантата си със себе си и отишъл да види какво може да стори. Както се оказало, отговорът бил един: нищо.

Ханна въведе доктор Джоунс в бившата канцелария на сър Марстън и го помоли, в качеството му на коронер на острова, да подпише разрешение за прехвърляне на тялото същия следобед в Насау за извършване на аутопсия.

Според британското правораздаване съдът с най-големи правомощия не е в действителност Камарата на лордовете, а този на коронера. Той има предимство пред всеки друг съд. За да се прехвърли тялото от Съншайн на територията на Бахамските острови, беше необходима коронерска заповед. Доктор Джоунс я подписа без възражение, след което прехвърлянето стана законно. Банистър, представителят на Върховния комисариат в Насау, напечата заповедта на хартия от резиденцията на губернатора. Той току-що бе монтирал новата система за комуникация. След това Ханна помоли доктор Джоунс да му покаже тялото.

Хладилният склад в пристанището бе отворен и двама от полицаите на главния инспектор Джоунс извлякоха трупа на техния бивш губернатор, приличащ сега на замръзнал дънер, измежду двете риби и го занесоха до сянката на близко стоящия склад, където го положиха върху една врата, сложена на две подпори.

За пресата, към която се бе присъединил екипът от Си Ен Ен, изпратен от Маями, и която преследваше Ханна цяла сутрин, това представляваше чудесен материал. Те заснеха всичко. Дори компанията на губернатора от предишните тридесет и шест часа — марлинът — намери място във вечерните новини на Си Ен Ен.

Ханна заповяда да се затворят вратите на склада, за да се задържат настрана журналистите, и извърши толкова акуратен оглед на замръзналото тяло под слоя от заскрежения лед, колкото му позволяваха обстоятелствата. Доктор Джоунс стоеше отстрани. След като се взира известно време в замръзналата дупка в гърдите на губернатора, той забеляза едно добре оформено овално съдрано място в ръкава на лявата ръка.

Започна бавно да разтрива с пръсти материята, докато топлината на неговата собствена ръка не направи ръкава по-пластичен. Ледът се разтопи. Имаше две идентични дупки на ръкава на ризата, един отпред и един отзад. Но по кожата нямаше белег. Той се обърна към Паркър.

— Най-малко два куршума — каза той тихо. — Липсва ни вторият.

— Вероятно е все още в тялото — допусна доктор Джоунс.

— Без съмнение — кимна Ханна. — Проклет да съм, обаче, ако мога да видя някаква следа от входна и изходна рана. Кожата е твърде набръчкана от студа. Независимо от това, Питър, искам пространството над мястото, където е стоял или седял губернаторът, да се претърси отново. И отново. Просто, за да сме убедени, че го няма там.

Той заповяда да върнат мъртвия губернатор обратно в хладилния склад. Камерите отново забръмчаха. Въпросите заваляха върху него. Той кимна, усмихна се и каза:

— Всичко, когато му дойде времето, дами и господа. Все още е твърде рано.

— Но открихме един куршум — заяви Паркър гордо. Всички камери се завъртяха към него. Ханна започна да си мисли, че убиецът е застрелял не този, когото трябва. Това се обръщаше в пресконференция. Все още не желаеше такава.

— Тази вечер ще има официално изявление — каза той. — Но сега трябва да се връщаме на работа. Благодаря ви.

Той бутна Паркър в полицейския ленд роувър, с който се върнаха обратно в резиденцията на губернатора. Ханна помоли Банистър да се обади в Насау и да поиска да изпратят самолет с носилка, количка, торба за тялото и двама санитари до ранния следобед. След това придружи доктор Джоунс до неговата кола. Бяха сами.

— Кажете ми, докторе, има ли някой на този остров, който наистина знае за всичко, което става, и който познава всички, които живеят тук?

Доктор Карактакус Джоунс се ухили.

— Пред вас е — обяви той, — но не, не бих могъл да рискувам с предположение кой е сторил това. Така или иначе, аз се върнах от Барбадоските острови едва преди десет години. За истинската история на тези острови трябва да посетите мисис Колтрейн. Тя е като… майка на Барклеите. Ако искате някой да познае кой е извършил това, трябва да се обърнете към нея.

Докторът потегли със своя очукан остин мейфлауър. Ханна се приближи до племенника на доктора, главен инспектор Джоунс, който стоеше неподвижно до ленд роувъра.

— Бих желал да направите нещо, главен инспектор — каза той любезно. — Бихте ли отишъл до летището и да извършите проверка с офицера от паспортната служба. Напуснал ли е някой острова след убийството? Има ли въобще такъв? С изключение на пилотите, които пристигат, обръщат и излитат, без да напускат пистата.

Главен инспектор Джоунс отдаде чест и потегли. Ягуарът се намираше в предния двор. Оскар, шофьорът, го лъскаше. Паркър и останалите от екипа се намираха зад къщата, търсейки липсващия куршум.

— Оскар?

— Сър — Оскар се усмихна широко.

— Познаваш ли мисис Колтрейн?

— О, да, сър. Тя е забележителна жена.

— Знаеш ли къде живее?

— Да, сър. В къщата на фламингото, на върха на Спайглас хил.

Ханна погледна часовника си. Беше единадесет и половина и никакъв ветрец не раздвижваше нажежения от слънцето въздух.

— Ще бъде ли тя там по това време?

Оскар погледна учуден.

— Разбира се, сър.

— Ще бъдеш ли така добър да ме заведеш да я видя?

Ягуарът излезе по лъкатушещия път от града и се заизкачва по склоновете на Спайглас хил, отстоящ на шест мили западно от Порт Плейсанс. Колата представляваше стар модел Марк IX, превърнал се вече в класика, със старомоден дизайн, ухаещ на ароматна кожа и полирана орехова облицовка. Ханна седеше на задната седалка и наблюдаваше пейзажа, минаващ покрай тях.

Шубраците отстъпиха място на по-зелената растителност по планинските склонове. Отминаха малки парцели пшеница, манго и папая; дървени бараки се появиха встрани от пътя, заобиколени отпред с прашни дворове, в които ровеха кокошки. Малки деца с шоколадов тен чуха шума от приближаващата кола и хукнаха презглава на пътя, за да махат френетично. Ханна им махна отзад в отговор.

Минаха край спретнатата бяла детска клиника, издържана от Маркус Джонсън. Ханна хвърли поглед назад и видя замрелия в жегата Порт Плейсанс. Той можеше да различи склада с червения покрив на пристанището, както и хладилния склад, намиращ се до него, в който спеше своя вечен сън замръзналият губернатор, песъчливия площад на Парламента, островърхата кула на англиканската църква и покрития с дървени дъсчици покрив на хотел „Куотър Дек“. На другия край на града, трептяща в маранята, се намираше заобиколената със стена губернаторска резиденция. Защо, по дяволите, чудеше се той, някой би искал да застреля губернатора?

Минаха край една спретната едноетажна вила, която някога бе принадлежала на загиналия Барни Клингър, направиха още два завоя и излязоха на върха на хълма. Там се издигаше една розова вила — къщата на фламингото.

Ханна дръпна верижката на звънеца от ковано желязо на вратата и някъде вътре се разнесе слаб звън. Едно момиче, чиито голи черни крака се подаваха под семплата памучна рокля, отвори вратата.

— Бих искал да видя мисис Колтрейн — каза Ханна.

Тя кимна и го пусна да влезе, въвеждайки го в просторна всекидневна. Отворени двойни врати водеха към един балкон с живописен изглед към острова и искрящото синьо море, което се простираше до Андрос на Бахамите, намиращ се далеч зад хоризонта.

В стаята бе прохладно, въпреки липсата на климатична инсталация. Ханна забеляза, че в нея нямаше прокарано електричество. Три полирани месингови газени лампи стояха на ниски масички. Морският бриз полъхваше през отворените балконски врати към отворените прозорци от другата страна. Мебелировката показваше, че тази стая се обитава от възрастен човек.

Ханна се заразхожда бавно, докато чакаше.

Стената бе покрита с картини на птички от Карибските острови, нарисувани умело с водни бои. Единствената картина, на която нямаше изобразена птичка, беше портрет на мъж, облечен в пълната бяла униформа на британски колониален губернатор. Той стоеше, гледайки втренчено към стаята, с побелели коси и мустаци и със загоряло, покрито с бръчки, приветливо лице. Две редици от миниатюрни медали покриваха лявата част на неговата куртка. Ханна надникна да види малката табелка под картината. Надписът гласеше: СЪР РОБЪРТ КОЛТРЕЙН, КБЕ, ГУБЕРНАТОР НА БАРКЛЕЙСКИТЕ ОСТРОВИ, 1945–53. Той държеше своя бял шлем, украсен с бели пера от петел в дясната си ръка; лявата му ръка почиваше върху дръжката на сабята.

Ханна се усмихна тъжно. Мисис Колтрейн беше в действителност лейди Колтрейн, съпругата на бившия губернатор. Малко по-нататък до стената имаше изложбен шкаф. Зад стъклото, закачени на табло, се намираха военните трофеи на бившия губернатор, събрани и изложени от неговата вдовица. Там се виждаше тъмночервената лента на Викторианския кръст, най-високия британски орден за храброст на бойното поле, както и датата на награждаването — 1917 година. От двете му страни се намираха Военният орден за храброст и Орденът за особени бойни заслуги. Други отличителни награди, получени от боеца по време на неговата служба, бяха закачени на таблото около медалите.

— Той беше много смел мъж — изрече един ясен глас зад гърба му. Ханна се обърна. Почувства се неловко.

Тя бе влязла тихо, не издавайки никакъв шум с гумените колелетата на своята инвалидна количка върху покрития с плочки под. Беше дребна и крехка жена с блестящи бели къдрици, покриващи главата й като шапка и с ясни сини очи.

Зад нея стоеше прав един слуга, въвел я с количката от градината, гигант с вдъхващи страхопочитание размери. Тя се обърна към него.

— Благодаря ти, Файърстоун, сега можеш да ме оставиш сама.

Той кимна и се оттегли. Тя се придвижи още няколко фута по-навътре в стаята и покани с ръка Ханна да седне. Усмихна се.

— Името? Той бе подхвърлено дете, открито в гума Файърстоун в едно бунище. А вие трябва да сте групов отговорник Ханна от Скотланд Ярд. Това е твърде висок ранг за тези бедни острови. С какво мога да ви бъда полезна?

— Трябва да ви се извиня, че ви нарекох мисис Колтрейн пред вашата прислужница — каза той. — Никой не ми каза, че вие сте лейди Колтрейн.

— Вече не съм — каза тя, — тук просто съм мисис. Всички ме наричат така. Предпочитам така да се обръщат към мен. Старите навици трудно умират. Както сигурно вече сте познал, аз не съм родена в Англия, а в Южна Каролина.

— Вашият бивш съпруг… — Ханна кимна към портрета — … е бил някога губернатор тук.

— Да. Срещнахме се по време на войната. Робърт бе участвал в Първата световна. Не е бил длъжен отново да се връща на бойното поле. Но отишъл като доброволец. Тогава го раниха отново. Аз бях милосърдна сестра. Влюбихме се, оженихме се през 1943 година и прекарахме десет чудесни години, преди той да умре. Между нас имаше двадесет и пет години разлика, но това нямаше никакво значение. След войната британското правителство го изпрати тук като губернатор. След като умря, аз останах на Съншайн. Беше само на петдесет и шест години, когато умря. Раните от войната бяха оказали своето въздействие.

Ханна започна да смята наум. Сър Робърт би трябвало да е роден през 1897, за да получи своя Орден за храброст на двадесет години. Тя трябваше да е на шестдесет и осем, твърде млада за инвалидна количка. Изглежда бе успяла да разчете неговите мисли със своите ясни сини очи.

— Подхлъзнах се и паднах — каза тя. — Преди десет години. Счупих си гръбнака. Но вие не сте пропътувал четири хиляди мили, за да обсъждате състоянието на една старица в инвалидна количка. С какво мога да ви помогна?

Ханна обясни:

— Истината е, че не мога да проумея какъв е мотивът. Този, който е застрелял сър Марстън, трябва да е изпитвал достатъчно силна омраза, за да го стори. Но сред жителите на тези острови аз не мога да забележа мотив за това. Вие познавате тези хора. Кой би искал да го извърши и защо?

Лейди Колтрейн се придвижи с количката към отворения прозорец и се загледа навън.

— Мистър Ханна, вие сте прав. Аз наистина познавам тези хора. Живея тук от четиридесет и пет години. Обичам тези острови и тукашните хора. Надявам се, мога да мисля, че и те ме обичат.

Тя се обърна и втренчи поглед в него.

— В световен мащаб тези острови нямат никакво значение. Но хората тук изглежда са открили нещо, което е убягнало на външния свят. Те са открили как да бъдат щастливи. Само това. Нито богати, нито могъщи, обаче щастливи.

Сега Лондон иска да ни предостави независимост. Появиха се и двама кандидати, за да се съревновават за властта: мистър Джонсън, който е много богат и е давал големи суми като дарения за тези острови, независимо от какви съображения; и мистър Ливингстън, социалистът, който иска да национализира всичко и да го раздели между бедните. Много благородно, разбира се. Мистър Джонсън с неговите планове за развитие и благоденствие и мистър Ливингстън с неговите планове за равенство.

Познавам ги и двамата. Познавах ги още когато бяха момчета. Познавах ги като юноши, когато напуснаха острова, за да постигнат успех някъде другаде. И сега те се върнаха обратно тук.

— Подозирате ли някой от тях? — попита Ханна.

— Мистър Ханна, подозирам хората, които доведоха със себе си. Погледнете мъжете, които ги заобикалят. Това са насилници, мистър Ханна. Местните жители знаят това. Имало е заплахи, побои. Може би трябва да огледате антуражите на тези двама господа, мистър Ханна…

Дезмънд Ханна обмисляше нейните думи по обратния път надолу към града. Атентат по поръчка? Убийството на сър Марстън носеше всички отличителни белези за това. Реши, че би могъл да поговори с двамата кандидати след обяда и да обърне внимание на тяхното обкръжение.

Ханна бе пресрещнат на вратата на губернаторската резиденция. Един въздебел англичанин с няколко гънки на гушата над свещеническата яка скочи от стола във всекидневната, щом Ханна влезе вътре. Паркър беше с него.

— А, шефе, това е преподобният Саймън Принс, местният английски викарий. Има интересна информация за нас.

Ханна се учуди откъде дойде това обръщение шефе в устата на Паркър. Мразеше го. Сър щеше да е съвсем на място.

— Имахте ли късмет с втория куршум?

— Ами, не, още не.

— По-добре да продължиш с това — каза Ханна. Паркър изчезна през двойната стъклена врата на терасата. Ханна я затвори.

— Е, мистър Принс, какво бихте желал да ми кажете?

— Името ми е Куинс — поправи го викарият. — Куинс. Това е толкова печално.

— Наистина е така. Особено за губернатора.

— О, да, разбира се, всъщност имах предвид… е добре… моето идване при вас с информация за мой събрат по призвание. Не знам дали трябваше да го правя. Но сметнах, че може да е уместно.

— Защо не ме оставите аз да преценя това? — предложи Ханна благо.

Свещеникът се успокои и седна отново.

— Всичко се случи миналия петък — каза той. След това разказа за делегацията на Комитета на загрижените граждани и студеното държане на губернатора към тях. Когато свърши, Ханна се намръщи.

— Какво точно каза той? — попита Ханна.

— Той каза — повтори Куинс, — ние трябва да се отървем от този губернатор и сами да си изберем нов.

Ханна се изправи.

— Благодаря ви много, мистър Куинс. Мога ли да ви препоръчам да не споменавате повече за това, а да оставите нещата в мои ръце?

Признателният викарий си тръгна бързо. Ханна помисли върху неговите думи. Той не обичаше доносниците, но сега трябваше да провери разгорещения баптист Уолтър Дрейк. В този момент се появи Джеферсън с поднос със студени опашки от омари в майонеза. Ханна въздъхна. Трябваше да има някои компенсации за това, че бе изпратен на четири хиляди мили от дома. И щом като Форин офис плащаше… Той си наля чаша ледено бяло бургундско вино и започна.

По време на обяда главен инспектор Джоунс се завърна от летището.

— Никой не е напускал острова — каза той, — не и през последните четиридесет часа.

— Във всеки случай не по легален начин — уточни Ханна. — А сега, още една малка задача, мистър Джоунс. Водите ли списък на огнестрелните оръжия.

— Разбира се.

— Добре. Бихте ли го проверил вместо мене и бихте ли посетил всеки, който притежава регистрирано огнестрелно оръжие по тези острови? Търсим револвер с голям калибър. Особено револвер, който не може да се представи под предлог, че е изчезнал или който скоро е бил почистван и блести от прясна смазка.

— Прясна смазка?

— След като е стреляно от него — обясни Ханна.

— А, да, разбира се.

— И още нещо, главен инспектор. Притежава ли преподобният Дрейк регистрирано оръжие?

— Не. За това съм сигурен.

Когато той излезе, Ханна пожела да види лейтенант Хейвърсток.

— Случайно да притежавате служебен револвер или пистолет? — попита той.

— О, какво да кажа, вижте сега, нали наистина не мислите… — започна да протестира младият офицер.

— Мина ми през ума, че може да е откраднат или присвоен и върнат после обратно на мястото.

— Ах, да, разбирам. Всъщност, не. Нямам револвер. Никога не съм носил такова оръжие на острова. Имам обаче парадна сабя.

— Ако сър Марстън беше съсечен, щях да се замисля дали да не ви арестувам — изрече успокоително Ханна. — Притежава ли въобще някой в резиденцията револвер?

— Доколкото знам, не. Така или иначе, убиецът е дошъл отвън, нали? През градинската стена?

Рано сутринта Ханна бе проверил разбития катинар на стоманената врата в градинската стена. От ъгъла, под който бяха разположени двете счупени скоби, и от натрошеното резе на катинара, без съмнение можеше да се предположи, че някой е използвал дълъг и много здрав лост, за да насили така ръждясалата стомана. Но му мина през ума, че разбиването на катинара би могло да представлява и уловка. Можеше да е сторено часове или дори дни по-рано. Никой никога не е проверявал вратата — бяха я намерили потънала в ръжда.

Убиецът би могъл да разбие катинара и да остави вратата затворена, по-късно да проникне през резиденцията, за да убие губернатора и отново да се оттегли в къщата. Нуждаеше се от втория куршум, с надеждата, че е непокътнат, и от револвера, който го бе изстрелял. Погледна към блещукащата синева на морето. Ако се намираше там, никога не би го открил.

Той стана, избърса устните си и излезе навън, за да открие Оскар и ягуара. Бе дошло време да размени няколко думи с преподобния Дрейк.

Сам Маккрийди също се запъти за обяд. Когато излезе на откритата веранда на „Куотър Дек“, всички маси бяха заети. Вън на площада няколко мъже с ярки плажни ризи и тъмни очила наместваха един камион с открита каросерия, украсен със знамена и плакати на Маркус Джонсън. Забележителният мъж щеше да произнася реч в три часа.

Сам се огледа на терасата и забеляза един свободен стол. Намираше се на маса, заета от друг посетител.

— Днес е малко препълнено. Ще имате ли нещо против моята компания? — попита той.

Еди Фаваро махна с ръка към свободния стол.

— Няма Проблеми.

— Сигурно сте дошъл тук за риболова? — попита Маккрийди, докато разглеждаше краткото меню.

— Да.

— Странно — рече Маккрийди, след като си поръча порция сурова риба, маринована в пресен лимонов сок. — Ако не знаех със сигурност, бих казал, че сте полицай.

Той не спомена за справката, която бе извършил предната вечер, след като видя Фаваро в бара; телефонното обаждане до един приятел от службата на ФБР в Маями, както и отговора, който получи тази сутрин. Фаваро остави на масата бирата си и се втренчи в него.

— Кой, по дяволите, сте вие? — попита той. — Британско ченге?

Маккрийди махна с ръка в знак на несъгласие.

— О не, нищо подобно. Просто един чиновник, опитващ се да намери малко спокойствие по време на своята отпуска далеч от службата.

— Тогава какъв е този въпрос, дали съм полицай?

— Интуиция. Държите се като полицай. Имате ли нещо против да ми кажете защо наистина сте тук?

— Защо да ви казвам, по дяволите?

— Защото — кротко намекна Маккрийди, — вие пристигнахте точно преди да убият губернатора. Както и заради това.

Той подаде на Фаваро един лист хартия, носещ печата на Форин офис. В него се споменаваше, че мистър Франк Дилън е чиновник към тази служба и се отправяше молбата към тези, които това може да засяга, да окажат своето съдействие, доколкото им е възможно. Фаваро върна листа обратно и се замисли. Лейтенант Бродърик бе дал ясно да се разбере, че щом стъпи на британска територия, ще действа на своя глава.

— Официално аз съм в отпуск. Но не, за да ловя риба. Опитвам се да разбера неофициално защо моят партньор беше убит миналата седмица и от кого.

— Разкажи ми за това — предложи Маккрийди. — Бих могъл да ти помогна.

Фаваро му разправи как бе умрял Хулио Гомес. Англичанинът дъвчеше своята сурова риба и слушаше.

— Мисля, че може да е забелязал един човек в Съншайн и в същото време сам да е бил забелязан. Един човек, който в полицейското управление в Маями бе известен като Франсиско Мендес или Скорпиона.

Осем години преди това в Южна Флорида и особено в района, контролиран от полицията в Маями, бяха започнали гангстерските войни. Преди това в тази област кокаинът се доставяше от колумбийците, но кубинските гангстери го разпределяха. След това колумбийците решиха, че биха могли да изместят кубинските посредници и да продават директно на купувачите. Те започнаха да навлизат на кубинска територия. Кубинците реагираха и гангстерските войни започнаха.

През лятото на 1984 година един мотоциклетист, облечен в кожени дрехи в червено и бяло, спря със своето Кавазаки пред магазин за спиртни напитки в центъра на Дейдлънд Мол, извади автомат марка Узи от една чанта и спокойно изпразни пълнителя в пълния с хора магазин. Трима души бяха убити, а четиринадесет ранени.

При нормални обстоятелства убиецът щеше да избяга, но един млад моторизиран полицай, който издаваше квитанция за неправилно паркиране, се намираше двеста ярка по-нататък. Щом убиецът хвърли своя изпразнен Узи и потегли с бясна скорост, полицаят го последва, предавайки по радиостанцията посоката, в която се движат. По Норт Кендал Драйв убиецът с кавазакито забави, паркира до тротоара, измъкна един деветмилиметров Зиг Зауер, прицели се и улучи приближаващия се полицай в гърдите. Младият полицай се прекатури, убиецът отново се понесе с бясна скорост, според свидетелите, които дадоха пълно описание на мотоциклета и на кожените дрехи. Каската криеше лицето му.

Въпреки че баптистката болница беше близо и полицаят бе незабавно оставен в интензивното отделение, той почина преди да настъпи сутринта. Беше на двадесет и три години и остави след себе си млада вдовица и малка дъщеричка.

Неговите радиосъобщения бяха вдигнали по тревога две патрулиращи коли, които се насочиха към района. Една миля по-нататък по пътя от една от колите забелязаха движещия се с голяма скорост мотоциклетист, тръгнаха към него и го принудиха да направи толкова остър завой, че той падна. Преди да успее да се изправи, беше арестуван.

По външния си вид мъжът приличаше на латиноамериканец. Случаят бе връчен на Гомес и Фаваро. Четири дена и четири нощи те седяха срещу убиеца, опитвайки се да измъкнат една-единствена дума от него. Той не каза нищо, абсолютно нищо, нито на испански, нито на английски. По ръцете му нямаше следи от барут, тъй като той беше стрелял с ръкавици. Но ръкавиците бяха изчезнали и независимо от претърсването на всички боклукчийски кофи в района, полицията не успя да ги открие. Решиха, че ги е хвърлил в каросерията на някой минаващ камион. Апелът към обществеността за съдействие помогна да се открие пистолетът, метнат в една от съседните градини. Това бе оръжието, с което бе застрелян полицаят, но по него нямаше отпечатъци от пръсти.

Гомес предполагаше, че убиецът е колумбиец — магазинът за алкохолни напитки представляваше свърталище на кубинските търговци на кокаин. След четири дена той и Фаваро дадоха на заподозрения прозвището Скорпиона.

На четвъртия ден неочаквано се появи един от най-скъпо платените адвокати. Той представи мексикански паспорт на името на Франсиско Мендес. Паспортът беше нов и валиден, но нямаше входни печати от американските власти. Адвокатът допускаше, че неговият клиент е може би нелегален имигрант и поиска да бъде пуснат под гаранция. Полицията се противопостави.

Пред съдията по делото, известен със своите либерални възгледи, адвокатът протестира, че полицията е арестувала един мъж с кавазаки и кожено яке в червено и бяло, но не и мъжа с кавазакито, който бе убил полицая и останалите.

— Този боклук, съдията, постанови да бъде пуснат под гаранция — завърши Фаваро. — Половин милион долара. За не повече от двадесет и четири часа Скорпиона изчезна. Поръчителят предаде огромната сума с усмивка.

— И вие смятате…? — попита Маккрийди.

— Той не е бил обикновен изпълнител; бил е един от техните най-опитни убийци. В противен случай те никога не биха хвърлили толкова усилия и разходи, за да го измъкнат. Мисля, че Хулио го е видял тук, може би е открил дори къде живее. Бързал е да се върне обратно, за да може Чичо Сам да поиска неговото екстрадиране.

— За което ние щяхме да дадем разрешение — каза Маккрийди. — Мисля, че трябва да информираме човека от Скотланд Ярд. В края на краищата, губернаторът бе застрелян четири дена по-късно. Дори да се окаже, че двата случая не са свързани, съществуват достатъчно подозрения към него, за да се претърси островът. Разстоянията тук не са големи.

— И ако бъде открит? Какво престъпление е извършил той на британска територия?

— Е — провлачи Маккрийди, — като начало бихте могли да установите неговата самоличност. Това ще даде основание да бъде арестуван. Групов началник Ханна може да е от друга служба, но никой не обича убийците на полицаи. А ако той представи валиден паспорт, като длъжностно лице от Форин офис, аз бих могъл да обявя, че е фалшив. Ето още едно основание, за да бъде задържан.

Фаваро се ухили и протегна ръка.

— Франк Дилън, това ми харесва. Нека отидем да се видим с вашия човек от Скотланд Ярд.

Ханна се измъкна от ягуара и тръгна пеша към отворените врати на скованата от дъски малка баптистка черква. Отвътре се носеше някаква песен. Той прекрачи прага на вратата и постоя известно време, докато очите му свикнат с полумрака. Над всички гласове се извисяваше дълбокият бас на преподобния Дрейк.

Църковното пеене се извършваше без музикален съпровод. Баптиският пастор бе напуснал своя амвон и обикаляше нагоре-надолу по пътеката между редовете, махайки ръце подобно на големи черни крила на вятърна мелница, докато насърчаваше своето папство в посвещаването на Бога.

Пасторът забеляза Ханна, стоящ в коридора до вратата, спря да пее и махна с ръце за тишина. Трепетните гласове замряха.

— Братя и сестри — изрева пасторът, — днес без съмнение ни е оказана голяма чест. При нас е дошъл мистър Ханна, представителят на Скотланд Ярд.

Богомолците се бяха извърнали и гледаха втренчено към мъжа до вратата. Повечето бяха възрастни мъже и жени, с тук-там разпръснати между тях млади майки и една групичка малки деца с огромни кръгли очи.

— Ела при нас, братко. Пей с нас. Направете място за мистър Ханна.

Една млада жена в рокля на цветя се усмихна широко на Ханна и се премести, предлагайки му своята книга с църковни песни. Ханна се нуждаеше от нея. Бе забравил думите. Толкова отдавна не бе стъпвал в църква. Заедно завършиха възторжения хорал. Когато службата свърши, богомолците се заизнизваха един след друг, приветствани от потящия се Дрейк на вратата.

Щом и последният излезе, Дрейк покани Ханна да го последва до неговата църковна канцелария, малка стаичка, пристроена до една от стените на черквата.

— Не мога да ви предложа бира, мистър Ханна. Но ще се радвам, ако пийнете с мене от моята студена лимонада.

Той измъкна един термос и сипа в две чаши. Усещаше се ароматът на лимон.

— Какво всъщност мога да направя за представителя на Скотланд Ярд? — попита пасторът.

— Кажете ми къде сте бил в пет часа следобед във вторник.

— Водех тук службата пред петдесет добродетелни мъже и жени — заяви преподобният Дрейк. — Защо?

Ханна спомена за неговата забележка, която бе направил предишния петък на стъпалата пред губернаторската резиденция. Дрейк му се усмихна. Детективът не беше нисък, но проповедникът го надвишаваше с два инча.

— А, вие сте говорил с мистър Куинс.

Той произнесе името сякаш имаше в устата си кисел лимон.

— Не съм казал това — погледна го хладно Ханна.

— Не е необходимо. Да, изрекох тези думи. Мислите, че съм убил губернатора Мобърли? Не, сър, аз съм миролюбив човек. Не стрелям с револвери. Не погубвам човешки живот.

— Тогава, какво сте искал да кажете, мистър Дрейк?

— Исках да кажа, че не вярвам в намерението на губернатора да изпрати нашата петиция до Лондон. Исках да кажа, че трябва да отделим от нашите скромни средства и да изпратим наш човек в Лондон, за да помоли да изпратят нов губернатор, човек, който ще ни разбере и ще се вслуша в нашето желание.

— Което е?

— Референдум, мистър Ханна. Нещо лошо става тук. При нас са дошли чужденци, които искат да управляват нашите дела. Ние се чувстваме щастливи с този начин на живот, който сме водили досега. Ако проведем референдум, голямото мнозинство ще гласува да останем британска територия. Толкова ли е лошо това?

— Според мен, не — призна Ханна, — но аз не съм политик.

— Нито губернаторът беше такъв. Но той щеше да проведе изборите, заради своята кариера, дори да знаеше, че това не е правилно.

— Не е имал избор — каза Ханна. — Изпълнявал е инструкциите.

Дрейк кимна, гледайки към своята лимонада.

— Точно това казали и мъжете, които приковали Христос, мистър Ханна.

Ханна нямаше желание да бъде въвличан в политически или теологически спорове. Трябваше да довърши докрай разследването на убийството.

— Не обичахте сър Марстън, нали?

— Не, Бог да ми прости.

— Някаква причина, освен служебните му задължения тук?

— Той беше лицемер и прелюбодеец. Но не аз го убих. Господ дава и Господ взема, мистър Ханна. Господ вижда всичко. Вторник вечерта Господ повика при себе си сър Марстън Мобърли.

— Господ рядко използва голямокалибрени револвери — намекна Ханна. За момент той си помисли, че вижда проблясък на одобрение в погледа на Дрейк. — Казахте прелюбодеец. Какво имате предвид?

Дрейк го погледна остро.

— Не знаете ли?

— Не.

— Миртл, отсъстващата секретарка. Не сте ли я виждал?

— Не.

— Тя е едро момиче, здраво и жизнено.

— Без съмнение. Намира се при своите родители в Тортола — каза Ханна.

— Не — рече тихо Дрейк, — намира се в болницата в Антигуа, за да ражда.

О, горката, помисли си Ханна. Само бе чувал да се споменава нейното име. Не беше я виждал на снимка. Белите й родители също живееха в Тортола.

— Тя дали не е… как да се изразя…?

— Черна! — прогърмя гласът на Дрейк. — Да, разбира се, тя е черна. Едро тъмнокожо момиче. Точно по вкуса на сър Марстън.

А лейди Мобърли е знаела, помисли си Ханна. Бедната измъчена лейди Мобърли, пристрастена към алкохола от всичките тези години в тропиците и от всичките тези тъмнокожи момичета. Примирена с това, без съмнение. Или може би не, може би този път е загубила търпението си.

— Говорите с лек американски акцент — каза Ханна, когато излизаше. — Можете ли да ми кажете защо?

— В Америка има много баптистки теологични колежи — отвърна преподобният Дрейк. — Там учих, за да стана пастор.

Ханна се върна с колата обратно в губернаторската резиденция. По пътя прехвърляше през ума си имената на подозрителните лица. Лейтенант Джереми Хейвърсток, който без съмнение знаеше как се борави с револвер, стига да можеше да намери такъв, но му липсваше очевиден мотив. Освен ако не е бил бащата на бебето на Миртл и губернаторът не го е заплашвал с уволнение.

Лейди Мобърли, докарана до отчаяние. Основателен мотив, но тя се нуждаеше от съучастник, за да разбие стоманения катинар. Освен ако не го е сторила, връзвайки верига зад ленд роувъра.

Преподобният Дрейк, въпреки неговите твърдения, че е миролюбив човек. Дори такива хора понякога могат да стигнат далеч в своето отчаяние.

Спомни си за съвета на лейди Колтрейн да обърне внимание на обкръжението на двамата кандидати. Да, щеше да го направи, щеше да огледа добре техните сподвижници. Но имаха ли те мотив? Сър Марстън беше на тяхна страна, неговите действия водеха островите към независимост с един от тях като нов премиер-министър. Освен ако една от групите не се съмняваше, че той поддържа другата…

Порой от новини го очакваха в губернаторската резиденция.

Главен инспектор Джоунс бе извършил проверка по водения списък на огнестрелните оръжия. На острова имаше само шест годни за употреба револвера. Три от тях бяха собственост на емигранти, оттеглили се в пенсия джентълмени — двама британци и един канадец. Дванадесет притежаваха ловджийски пушки, използвани за стрелба по изкуствени гълъби. Една винтовка, собственост на шкипера Джими Добс, за стрелба по акули, в случай, че някое от тези чудовища нападне неговата лодка. Един никога неупотребяван пистолет подарък, собственост на друг заселил се на Съншайн емигрант от Америка. Пистолетът все още се намираше в кутията си, а печатът бе непокътнат. И неговият собствен, държан под ключ в полицейския участък.

— По дяволите — изсумтя Ханна. — Каквото и оръжие да бе използвано, то не беше регистрирано.

Детектив Паркър докладва за разследването в градината. Тя бе усърдно претърсена из основи. Втори куршум липсваше. Или той се е отклонил от кост в тялото на губернатора, излязъл е под друг ъгъл и е прехвърлил градинската стена, за да бъде загубен завинаги; или, което бе по-вероятно, се намираше все още в тялото.

Банистър донесе новини от Насау. Един самолет щеше да се приземи в четири часа, т.е. след час, за да отнесе за аутопсия тялото на Бахамските острови. Доктор Уест се очакваше да кацне до няколко минути и щеше да потегли незабавно към моргата в Насау.

Имаше двама души, които очакваха да се срещнат с него в приемната. Ханна нареди да се приготви колата, която да отнесе тялото до летището в четири часа. Банистър, който щеше да се върне във Върховния комисариат заедно с тялото, излезе с главен инспектор Джоунс, за да упражнява надзор върху приготовленията. Ханна отиде в приемната, за да се срещне със своите нови гости.

Мъжът, който се представи като Франк Дилън, обясни, че се намира случайно на острова по време на отпуската си и още по-случайно е срещнал на обяд американеца. Той извади своето писмо от Форин офис и Ханна го прочете без особено удоволствие. Дилън от Върховния комисариат в Насау беше едно длъжностно лице от Лондон, което случайно се оказва по време на своята почивка в разгара на разследване за убийство, беше толкова правдоподобно, колкото тигър-вегетарианец. След това му се представи американецът, който призна, че е детектив.

Все пак Ханна промени своето отношение, когато Дилън разказа накратко за причината, довела ги с Фаваро тук.

— Имате ли снимка на този Мендес? — попита той накрая.

— Не, не я нося със себе си.

— Можем ли да получим една от полицейските досиета в Маями?

— Да, сър. Могат да я изпратят по телеграфа до вашите хора в Насау.

— Направете го — каза Ханна. Той погледна часовника си. — Ще трябва да се прегледат всички регистрирани по паспорт имена през последните три месеца. Някой на име Мендес или с друго латиноамериканско име, който е пристигнал на острова. А сега моля да ме извините, но трябва да присъствам на качването на тялото в самолета за Насау.

— Смятате ли да говорите с кандидатите? — попита Маккрийди, когато си тръгваха.

— Да — каза Ханна, — това ще е първата ми работа сутринта. Докато очаквам да пристигне докладът за аутопсията.

— Ще имате ли нещо против да ви придружа? — попита Маккрийди. — Обещавам да не се намесвам в разговора. Но в края на краищата и двамата са… политици, нали?

— Добре — кимна Ханна неохотно. Чудеше се за кого наистина работи този Франк Дилън.

По пътя за летището Ханна забеляза, че първите обяви, които бе поръчал, бяха поставени на все още свободните места по стените между плакатите на двамата кандидати. Градът изглеждаше залят от изобилното количество хартия.

Официалните обяви, приготвени от местния печатар под покровителството на главен инспектор Джоунс и заплатени с пари от губернаторската резиденция, предлагаха награда от хиляда щатски долара на всеки, който даде някакви сведения за забелязано лице в уличката зад градинската стена на губернаторския дом в пет часа следобед в петък.

Хиляда американски долара представляваше зашеметяваща сума за обикновените жители на Порт Плейсанс.

Тя щеше да примами някой; някой, който е забелязал нещо или някоя личност. А на Съншайн всички се познаваха…

На летището Ханна присъства на товаренето на тялото, придружен от Банистър и четиримата специалисти от Бахамския технически екип. Банистър щеше да се погрижи събраните от тях отпечатъци и мостри да бъдат предадени на зазоряване на една кола от Скотланд Ярд, за да бъдат отнесени до техническата лаборатория на вътрешното министерство в Ламбет. Ханна имаше слаби надежди, че те биха разкрили нещо кой знае какво; на него всъщност му трябваше вторият куршум, който доктор Уест може би щеше да извади при аутопсията на тялото.

Тъй като се намираше на летището, той изпусна митинга, проведен от Джонсън на площада да Парламента. Изпуснаха го и представителите на пресата, които бяха започнали да записват речта в началото, но видяха полицейския конвой да минава покрай тях и го последваха до летището.

Маккрийди обаче не изтърва събирането. По това време той се намираше на верандата на „Куотър Дек“.

Неорганизирана тълпа от около двеста човека се бе събрала, за да чуе речта на своя благодетел. Маккрийди забеляза половин дузина мъже в плажни ризи с ярки краски и тъмни очила да раздават сред тълпата малки хартийки и знаменца. Знаменцата бяха в предпочитаните от кандидата син и бял цвят. Хартийките представляваха доларови банкноти.

Точно в три и десет един бял форд фейърлейн, очевидно най-голямата кола на острова, зави към площада и се доближи до платформата. Мистър Маркус Джонсън изскочи отвътре и се изкачи по стъпалата. Вдигна високо своите ръце, поздравявайки тълпата със знака на победата. Чуха се аплодисменти, дирижирани от мъжете с ярките ризи. Някои развяха знаменцата. След няколко минути Маркус Джонсън започна своята реч.

— Аз ви обещавам, приятели, а всички тук сте мои приятели… — на бронзовото лице се появи ослепителна усмивка, — … когато най-после се освободим, на тези острови да дойде благоденствието. Ще има работа — в хотелите, на новото пристанище, в баровете и кафенетата, в предприятието за консервиране на рибата, която ще се продава на континента — от всички тези неща ще потекат пари. И те ще потекат във вашите джобове, приятели, а няма да отидат в ръцете на ония от Лондон…

Той използваше рупор, за да стига гласът му до всеки, намиращ се на площада. Речта му бе прекъсната от един мъж, който не се нуждаеше от рупор. Дълбокият бас дойде от другия крайна площада, но той заглуши словата на политика.

— Джонсън — изрева Уолтър Дрейк, — ние не те искаме тук. Защо не се върнеш там, откъдето си дошъл и не отведеш със себе си своите момчета?

Над площада настъпи тишина. Хората от тълпата бяха така слисани, сякаш небето над тях щеше да се продъни. Никой никога не бе прекъсвал Маркус Джонсън преди това. Небето не се продъни. Без да каже и дума, Джонсън остави мегафона и скочи обратно в колата. Нареди нещо на шофьора, който потегли, следван от втора кола с намиращите се в нея помагачи.

— Кой е този? — попита Маккрийди келнера.

— Преподобният Дрейк, сър — каза келнерът. Изглеждаше обхванат от страх, съвсем изплашен. Маккрийди се замисли. Чувал бе подобен глас някъде и се помъчи да си спомни. След това се сети; по време на военната повинност преди тридесет години в лагера Кетърик в Йоркшир. На парадния плац. Той се върна в своята стая и се обади до Маями.

Преподобният Дрейк понесе с мълчание побоя, който му нанесоха. Четирима души го причакаха, когато си тръгна вечерта от своята църква към дома. Удряха го с бейзболни бухалки и с ритници. Удряха здраво, шибайки с дървените тояги свлеклия се на земята мъж. Оставиха го там, когато свършиха. Можеше да е мъртъв. Това не ги интересуваше. Но той все още бе жив.

След половин час дойде в съзнание и се довлече до най-близката къща. Изплашеното семейство повика доктор Карактакус Джоунс, който отведе с ръчна количка свещеника до своята клиника и прекара остатъка от нощта, слагайки мехлеми и превръзки по тялото му.

Вечерта имаше обаждане за Дезмънд Ханна. Той трябваше да излезе от хотела и да отиде до губернаторската резиденция. Обаждаше се доктор Уест от Насау.

— Виж, знам, че се налага да бъдат консервирани — каза съдебният патолог. — Но този е корав като кокал.

— Това е най-доброто, което са могли да направят тукашните хора — каза Ханна.

— Аз също ще се постарая — каза докторът, — но ще ми отнеме двадесет и четири часа, докато трупът се размрази.

— Трябва да свършиш колкото се може по-скоро — помоли Ханна. — Нуждая се от оня проклет куршум.

4.

Групов началник Ханна реши да разговаря първо с мистър Хорацио Ливингстън. Той му се обади в дома му в Шантитаун малко след изгрев слънце и политикът вдигна телефонната слушалка след няколко минути. Да, той щеше да приеме с удоволствие представителя на Скотланд Ярд до един час.

Оскар потегли с ягуара с детектив Паркър до себе си. Ханна се намираше на задната седалка заедно с Дилън от Форин офис. Пътят им не мина през центъра на Порт Плейсанс, тъй като Шантитаун се намира край брега, отдалечен на три мили от същата страна на столицата като губернаторската резиденция.

— Някакъв напредък във вашето разследване, мистър Ханна или това е въпрос на неспециалист, на който не бива да отговаряте? — попита Дилън любезно.

Ханна не обичаше да обсъжда състоянието, в което се намира разследването, с друг освен със своите колеги. Все пак този Дилън беше от Форин офис.

— Губернаторът е бил убит от един-единствен попаднал в сърцето куршум, който е бил изстрелян от голямокалибрен револвер — каза той. — Изглежда са били изстреляни два куршума. Единият не улучил и ударил стената зад него. Открихме това, което бе останало от него и го изпратихме в Лондон.

— Силно деформиран? — попита Дилън.

— Боя се, че е така. Другият куршум изглежда е останал в тялото. Ще знам повече, когато получа резултатите от аутопсията от Насау тази вечер.

— А убиецът?

— Изглежда е влязъл през вратата на градинската стена, тъй като катинарът й бе разбит. Стрелял е от около десет фута разстояние, след което е избягал. Както изглежда.

— Както изглежда?

Ханна обясни своята идея, че разбитият катинар може да представлява уловка, за да се отвлече вниманието на евентуален убиец, дошъл от самата къща. Дилън бе възхитен.

— Никога не би ми минало през ума — каза той.

Колата навлезе в Шантитаун. Както самото име говореше, отрупаните една до друга къщи в петхилядния град бяха дървени. Покривите им бяха покрити с гофрирана ламарина.

Малки магазинчета, в които се продаваха зеленчуци и ризи, се бореха за място сред къщите и кръчмите. Тук явно се разпореждаше Ливингстън; никъде не се виждаха плакати на Маркус Джонсън, докато тези на Ливингстън бяха навсякъде.

В центъра на Шантитаун, през който минаваше най-голямата (и единствена) улица, се издигаше една-единствена по-представителна постройка, оградена от стени. Оттатък стените можеше да се види покривът на единствената двуетажна къща в Шантитаун. Стените бяха от коралови блокчета, а входът представляваше портал, достатъчно широк, за да мине през него автомобил. Носеше се слух, че мистър Ливингстън притежава повечето от кръчмите в селото и взема данък от останалите, които имат други собственици.

Ягуарът спря пред портата и Стоун натисна клаксона. Надолу по улицата барклейските жители стояха и гледаха лъскава лимузина с развяващия се вимпел отдясно пред предното стъкло. Губернаторската кола никога не се бе появявала в Шантитаун преди това.

Едно малко прозорче в портата се отвори, едно око огледа колата и вратата се отвори. Ягуарът се придвижи напред в един прашен двор и спря до верандата на къщата. В двора имаше двама мъже, един до портата и един чакащ до верандата. Двамата носеха едни и същи светлосиви дрехи за сафари. Още един, трети мъж в същите дрехи, се показа на един прозорец на втория етаж. Щом колата спря, той се оттегли.

Ханна, Паркър и Дилън бяха въведени във всекидневната, евтино, но функционално мебелирана и няколко секунди по-късно пред тях се появи Хорацио Ливингстън. Той беше едър, пълен мъж, с кръгло лице, цялото усмивка. Излъчваше сърдечност.

— Господа, господа, каква чест. Моля, седнете.

Покани ги с ръка да си вземат кафе. Самият той се разположи в един голям стол и малките му кръгли очички започнаха да се местят от лице на лице. Двама други мъже влязоха в стаята и седнаха зад кандидата. Ливингстън ги представи.

— Двама от моите сътрудници, мистър Смит и мистър Браун.

Двамата наведоха глави, но не казаха нищо.

— Е, мистър Ханна, какво мога да направя за вас?

— Трябва да знаете, сър, че аз се намирам тук, за да разследвам убийството на губернатора сър Марстън Мобърли, извършено преди четири дни.

Усмивката изчезна от лицето на Ливингстън и той поклати глава.

— Ужасна работа — избоботи той, — всички бяхме потресени. Такъв добър човек…

— Боя се, че трябва да ви попитам какво правехте и къде бяхте във вторник в пет часа следобед.

— Бях тук, мистър Ханна, тук сред моите приятели, които ще свидетелстват за това. Работех върху една реч за Асоциацията на дребните собственици, която щях да изнасям на следващия ден.

— А вашите сътрудници, те тук ли бяха? Всичките?

— Всеки един от тях. Наближаваше залез слънце. Всички се бяхме прибрали тук, за да си починем от тежкия ден.

— Вашите сътрудници от Барклейските острови ли са? — попита Дилън. Ханна го погледна раздразнено; беше му обещал да не казва нищо. Лицето на Ливингстън засия.

— А, не, боя се, че не. Аз и моите барклейски приятели имаме толкова малък опит в организирането на една избирателна кампания. Почувствах, че се нуждая от малко административна помощ… — той направи жест с ръка и отново засия, един разумен мъж, намиращ се сред разумни мъже — …Подготвянето на речи, плакати, памфлети, срещи с обществеността… Моите сътрудници са от Бахамските острови. Искате ли да им видите паспортите? Всички те бяха проверени, когато пристигнаха.

Ханна махна с ръка, в знак, че отхвърля това предложение. Зад мистър Ливингстън мистър Браун бе запалил дълга цигара.

— Имате ли някаква представа, мистър Ливингстън, кой може да е убил губернатора? — попита Ханна. Усмивката на дебелия мъж отново изчезна и изражението му стана сериозно.

— Мистър Ханна, губернаторът помагаше на всички нас по пътя към нашата независимост, към нашето освобождение от Британската империя. Според политиката, водена от Лондон. Нито аз, нито който и да е от моите сътрудници бихме имали мотив, за да го убием.

Зад него мистър Браун хвана своята цигара от едната й страна и чукна с твърде дългия нокът на своето кутре пепелта от нейния връх, така че пепелта падна на пода, а жаркият въглен не го опари. Маккрийди знаеше, че бе виждал този жест някъде преди.

— Ще провеждате ли днес срещи с обществеността? — попита той тихо. Малките черни очички на Ливингстън се завъртяха към него.

— Да, в дванадесет ще произнеса реч пред моите братя и сестри от общността на рибарите долу на пристанището — каза той.

— Вчера речта на мистър Джонсън пред събраните хора на площада на Парламента бе прекъсната — каза Дилън. Ливингстън не показа, че е доволен от провалянето на срещата на неговия съперник.

— Някакъв, който го апострофирал.

— Задаването на неудобни въпроси също е част от демократичния процес — отбеляза Дилън.

Ливингстън се втренчи в него, за първи път с безизразно лице. Зад гънките на брадичката той беше ядосан. Маккрийди осъзна, че бе виждал подобно изражение преди; на лицето на Иди Амин от Уганда, в момент, в който някой бе изказал противно мнение на неговото. Ханна го погледна намръщено и се изправи.

— Няма да заангажирам повече вашето време, мистър Ливингстън — каза той.

Политикът, отново излъчващ добро настроение, ги изпрати до вратата. Други двама със сиви облекла ги изпратиха навън от къщата. Значи, с онзи от горния прозорец броят им ставаше общо седем. Всички приличаха на негри, с изключение на мистър Браун, чиято кожа бе много по-светла като на квартерон, единственият, който си позволяваше да пуши, без да иска разрешение. Явно той отговаряше за останалите шестима.

— Щях да ви бъда благодарен — каза Ханна в колата, — ако ме бяхте оставил аз да задавам въпросите.

— Извинявайте — промърмори Дилън и продължи. — Странен човек, не мислите ли? Чудя се къде ли е прекарал годините между напускането на острова като тийнейджър и връщането му преди шест месеца.

— Нямам представа — сви рамене Ханна. Едва по-късно в Лондон, премисляйки отново нещата, той щеше да обърне внимание на забележката, свързана с напускането на острова от страна на Ливингстън като младеж. Мисис Колтрейн бе споменала за това на него, Дезмънд Ханна.

В девет и половина те стигнаха до портата на имението на Маркус Джонсън, намиращо се на северния склон на Стоубоунс хил.

Стилът на Джонсън бе съвсем различен. Той очевидно представляваше заможен човек. Един помощник с плажна риза и черни очила отвори портата от ковано желязо, за да даде възможност на ягуара да се придвижи по заравнения чакъл до предната врата. Двама градинари се бяха заловили за работа, полагайки грижи за тревната площ, цветните лехи и глинените делви със здравец.

Къщата представляваше просторна двуетажна постройка с покрив от зелени гланцирани керемиди. Тримата англичани слязоха пред направения в колониален стил портик с две колони и бяха въведени вътре. Те последваха своя гид, още един облечен с ярка риза помощник, през приемния салон, покрит с мраморни плочи и обзаведен с антики от европейски и испано-американски произход. Килими от Бухара и Кашан покриваха розовия мрамор.

Маркус Джонсън ги посрещна на мраморната веранда, по която имаше разпръснати бели плетени столове. Под верандата се намираше градината, подстригани тревни площи стигаха до един осемфутов зид. Отвъд зида се извиваше крайбрежният път, едно от нещата, които Джонсън не можеше да купи, за да има пряк достъп до морето. В залива Тийч се виждаше каменният пристан, построен от него. До него се поклащаше бързоходна моторна лодка Рива 40. С достатъчно гориво моторната лодка можеше да достигне на пълна скорост Бахамските острови.

Докато Хорацио Ливингстън беше пълен, с увиснала, нагъната брадичка, Маркус Джонсън бе строен и елегантен. Той носеше безупречен кремав копринен костюм. Чертите на лицето му показваха, че поне един от родителите му е бил бял. Маккрийди се питаше дали е виждал някога своя баща. Като момче той бе израснал в мизерия, отгледан от майка си в схлупена барака. Къдриците на тъмнокестенявата му коса бяха изкуствено изправени. Четири тежки златни пръстена украсяваха ръцете му, а ослепителните зъби, откриващи се при усмивка, бяха безупречни. Той предложи на своите гости избор между Дом Периньон и кафе Блу Маунтин. Избраха кафе и седнаха на столовете.

Дезмънд Ханна зададе същите въпроси относно часа на убийството предишния вторник. Отговорът беше същият.

— Произнасях реч пред ентусиазирана тълпа от много повече от сто души до англиканската църква на площада на Парламента, мистър Ханна. В пет часа тъкмо свършвах. Оттам се върнах право тук.

— А вашият… антураж? — попита Ханна, използвайки произнесената от мисис Колтрейн дума, за да опише избирателния екип с ярките ризи.

— Всички с мене, до един — каза Джонсън. Той махна с ръка и един от помощниците с ярките ризи наля кафето. Маккрийди си задаваше въпроса защо след като градинарите му бяха барклейци, той не допускаше персоналът в къщата да е от местни хора. На верандата бе сенчесто, но помощниците с ярките ризи никога не сваляха своите тъмни очила.

От гледна точка на Ханна срещата бе приятна, но безполезна. Той вече знаеше от главен инспектор Джоунс, че кандидатът на Барклейския съюз за благоденствие се е намирал на площада, когато е било извършено убийството. Самият инспектор е гледал зрелището от стъпалата на полицейския участък. Изправи се, готов да тръгва.

— Имате ли предвидена за днес друга реч пред обществеността? — попита Дилън.

— Да. В два часа на площада на Парламента.

— Вие бяхте там вчера в три часа. Спомням си, че речта ви бе прекъсната.

Маркус Джонсън реагира много по-спокойно от Ливингстън. Той не показа никакъв признак, че е загубил доброто си настроение. Сви рамене.

— Преподобният Дрейк произнесе няколко невъзпитани слова. Няма значение. Бях свършил речта си. Бедният Дрейк, без съмнение си мисли, че намеренията му са добри, но е наивен. Иска Барклейските острови да останат в миналия век. Но прогресът трябва да дойде, мистър Дилън, и заедно с него благоденствието. Имам разработени най-сериозни планове за развитие на нашите Барклеи.

Маккрийди кимна. Туризъм, помисли си той, игрални казина, индустрия, замърсяване, малко проституция… и какво друго?

— А сега, ако можете да ме извините, трябва да се подготвям за речта…

Те бяха изпратени навън и се върнаха обратно в губернаторската резиденция.

— Благодаря ви за гостоприемството — каза Дилън, докато слизаше от колата. — Срещата с кандидатите беше твърде поучителна. Чудя се как е направил Джонсън своите пари, докато не се е намирал тук, на острова?

— Нямам представа — отвърна Ханна. — Представен е като бизнесмен. Желаете ли Оскар да ви върне обратно до „Куотър Дек“?

— Не, благодаря ви. Ще вървя пеша.

В бара представителите на пресата убиваха времето, като пиеха бира. Беше единадесет часа. Започваха да се отегчават. Цели два дена бяха минали, откак излетяха от Хийтроу, за да стигнат до Карибите и да отразят разследването по убийството на губернатора. Предишния ден, четвъртък, заснеха всичко, което можаха, и взеха интервю от всеки, до когото можеха да се доберат. Находките бяха малко; една интересна снимка на губернатора, изнасян от своето легло между рибите в хладилния склад, няколко снимки от далечно разстояние на коленичилия в градината на губернаторската къща Паркър; изпращането на сложеното в чувал тяло на губернатора за Насау, както и хвалбата на Паркър, че има открит куршум. Нищо обаче, което можеше да мине като интересна, сензационна новина.

Маккрийди седна за пръв път между тях. Никой не му обърна внимание.

— Хорацио Ливингстън ще говори на пристанището в дванадесет часа — каза той. — Може да е интересно.

В бара изведнъж настъпи тишина.

— Защо? — попита един от тях.

Маккрийди сви рамене.

— Вчера тук на площада някой прекъсна доста грубо оратора — обясни. — Вие се намирахте на летището.

Лицата им се проясниха. Един хубав малък бунт щеше да свърши работа. Репортерите започнаха да си представят въображаеми заглавия. ИЗБОРНО НАСИЛИЕ ОБХВАЩА ОСТРОВ СЪНШАЙН — няколко удара с юмрук можеха да минат за доказателство. Или ако Ливингстън бъде посрещнат враждебно: ПАРАДАЙЗ КАЗВА НЕ НА СОЦИАЛИЗМА. Бедата бе, че населението изглежда не проявяваше никакъв интерес към перспективата да бъде освободено от британците. Два екипа, които се бяха опитали да направят документално предаване за отношението на местните жители към независимостта, не успяха да накарат нито един от интервюираните да говори. Хората просто изчезваха, докато камерите, микрофоните и бележниците се приближаваха към тях. Въпреки това, те взеха своите принадлежности и се отправиха към пристанището.

Маккрийди използва времето, за да се обади до Британското консулство в Маями от портативния телефон, който държеше в куфарчето под леглото. Той поиска един седемместен чартърен самолет да се приземи в четири часа следобед на летището в Съншайн. Планът му се намираше още в зародиш, но той вярваше, че ще успее.

Ливингстън пристигна заедно със своя екип в дванадесет без петнадесет. Гласът на един от помощниците му екна по мегафона:

— Елате и чуйте Хорацио Ливингстън, народния кандидат.

Останалите вдигнаха две подпори и една здрава дъска, за да издигнат народния кандидат над хората. По обяд едрото тяло на Ливингстън се изкачи по стъпалата до импровизираната платформа. Той заговори по високоговорител, който се държеше от един от неговите помощници. Четири телевизионни камери си бяха осигурили позиции над тълпата, от които можеха да заснемат кандидата или, както се надяваха, вероятните размирици.

Операторът на Би Си Би се бе наместил върху покрива на каютата на „Гълф Лейди“. В добавка към телевизионната камера той бе преметнал на гърба си още една камера с обектив за далечно разстояние. Репортерката Сабрина Теннант стоеше до него. Маккрийди се качи при тях.

— Здравейте — каза той.

— Здрасти — рече Сабрина Теннант, без да му обърне внимание.

— Кажете ми — попита той тихо, — искате ли да чуете една история, с която ще изхвърлите вашите колеги зад борда?

Този път тя обърна глава към него. Операторът погледна любопитно.

— Можете ли да използвате вашия Никон, за да направите снимки в едър план на кое да е лице в тълпата? — попита Маккрийди.

— Разбира се — рече операторът. — Мога да заснема сливиците им, ако си отворят достатъчно широко устата.

— Защо не заснемете анфас всички мъже, облечени в сиви облекла за сафари, които помагат на кандидата — предложи Маккрийди. Операторът погледна към Сабрина. Тя кимна: Защо не? Операторът откопча своя Никон и започна да го фокусира.

— Започнете с по-бледоликия тъмнокож, стоящ сам до колата — предложи Маккрийди, — този, когото наричат мистър Браун.

— Какво имате предвид? — попита Сабрина.

— Влезте в каютата и ще ви кажа.

Слязоха долу и Маккрийди й обясни.

— Вие се шегувате — каза тя накрая.

— Не, говоря съвсем сериозно и мисля, че мога да го докажа. Но не тук. Отговорът се намира в Маями.

Известно време той отново й обяснява нещо. Когато свърши, Сабрина Теннант се качи обратно на покрива.

— Хвана ли ги? — попита тя.

Лондончанинът кимна.

— Една дузина снимки на всеки, под всеки ъгъл. Те са седмина.

— Добре, нека сега да заснемем цялата среща. Дай малко метраж за задния план и за рязане.

Тя знаеше, че разполага вече с осем филма, в които бяха заснети образите на двамата кандидати, столичния град, плажовете, палмите, самолетната писта; напълно достатъчни, за да се скрои от тях, при внимателен подбор, петнадесетминутен документален филм. Нуждаеше се от интригуваща история и ако този мъж се окажеше прав, тя щеше да я има.

Единствен проблем беше времето. Най-доброто място за нейния филм щеше да бъде в Каунтдаун, главното предаване на Британския сателитен канал за текущи събития, което се появяваше на телевизионния екран в неделя по обяд. Трябваше да изпрати от Маями своя материал по сателита не по-късно от четири часа следобед на следващия ден, събота. Ето защо трябваше да се добере до Маями тази вечер. Наближаваше един часа и нямаше почти никакво време, за да се върне в хотела и да наеме от Маями чартърен самолет, който да пристигне на Съншайн преди залез слънце.

— Всъщност, аз самият трябва да потегля оттук следобед в четири — каза Маккрийди. — Поръчах самолет от Маями. Бих се радвал, ако се качите с мен.

— Кой, по дяволите, сте вие? — попита тя.

— Просто турист. Но познавам островите. И техните хора. Повярвайте ми.

Никакъв друг избор не ми остава, помисли си Сабрина. Щеше да бъде жалко да изпусне това, ако се окажеше истина. Обърна се към своя оператор, за да му даде нарежданията си. Обективът на камерата бавно обхождаше тълпата, спирайки се на указаните места. Облегнат на колата, мистър Браун забеляза насочения към него обектив и влезе вътре. Камерата засне и това.

Главен инспектор Джоунс докладва на Ханна по време на обяд. Паспортите на всички посетители на островите за последните три месеца бяха проверявани на летището. Нито един от новодошлите не отговаряше на описанието на латиноамериканец, нито името му беше Франсиско Мендес. Ханна въздъхна.

Ако мъртвият Гомес не се е припознал, а той със сигурност не би сбъркал, неуловимият Мендес можеше да се измъкне по сто начина. Малкият параход, който пристигаше всяка седмица и водеше случайни пътници от другите острови, рядко биваше проверяван. От време на време в по-големите и по-малки заливи около Съншайн и останалите острови акостираха яхти, техните пътници и екипажи се забавляваха в кристалните води на кораловите рифове, докато не вдигнеха отново платна и не продължаваха нататък. Всеки може да се промъкне на брега — и отново да напусне. Подозираше, че този Мендес, след като веднъж е бил забелязан и е разбрал за това, е изчезнал от острова. Ако въобще някога е бил тук.

Той се обади до Насау, но доктор Уест му заяви, че не би могъл да започне аутопсията преди четири часа следобед, когато тялото на губернатора щеше да върне своята нормална твърдост.

— Обади ми се веднага щом извадиш куршума — настоя Ханна.

В два часа представителите на пресата се събраха с още по-лошо настроение на площада на Парламента. От гледна точка на търсене на сензация, сутрешният митинг беше пълен провал. Речта бе наситена с обичайните националистически лозунги и презрително отношение към всичко, което Британия бе оставила на островите.

Гласоподавателите се държаха апатично. Като материал, това само щеше да заема излишно място във вестниците. Ако Ханна не извърши в най-скоро време арест, те спокойно можеха да си опаковат багажа и да потеглят за дома.

В два и десет Маркус Джонсън пристигна в своята дълга бяха лимузина. Облечен в син тропически костюм, той се качи на каросерията на камиона, която щеше да му служи за платформа. По-изискан от Ливингстън, той разполагаше с микрофон и два високоговорителя, закачени на близкостоящите палмови дървета.

Когато започна да говори, Маккрийди се промъкна до Шон Уитъкър, независимия журналист, който отразяваше събитията в целия Карибски басейн от своята база в Кингстън, Ямайка, за лондонския Съндей Експрес.

— Отегчително? — промърмори Маккрийди.

Уитъкър го погледна.

— Глупости — съгласи се той, — смятам утре да се върна обратно.

Освен че пишеше материалите, Уитъкър сам правеше и снимките. Една Яшика с обектив за далечно разстояние висеше на гърдите му.

— Какво ще кажете — попита Маккрийди — за една история, която би изхвърлила зад борда вашите конкуренти?

Уитъкър се обърна и вдигна вежди.

— Какво толкова знаете, което да е неизвестно на останалите?

— След като речта е досадна, защо не дойдете с мен, за да разберете?

Двамата прекосиха площада, влязоха в хотела и се качиха в стаята на Маккрийди, намираща се на първия етаж. От балкона те имаха изглед към целия площад под тях.

— Пазачите, мъжете с шарените плажни ризи и тъмните очила — каза Маккрийди. — Можете ли да ги заснемете анфас в близък план оттук?

— Разбира се — каза Уитъкър. — Защо?

— Направете го и ще разберете.

Уитъкър сви рамене. Имаше дългогодишен опит в получаването на сведения от източници, от които най-малко можеше да се очаква нещо. Той нагласи фокуса и изщрака два цветни и два черно-бели филма. Маккрийди го покани в бара, почерпи го една бира и разказа своята история в продължение на тридесет минути. Уитъкър подсвирна.

— Това истина ли е? — попита той.

— Да.

— Можете ли да го докажете? — трябваше да се позове на сигурни източници, за да напише този материал, в противен случай Робин Есер, лондонският редактор, нямаше да го публикува.

— Тук не мога — каза Маккрийди, — доказателствата се намират в Кингстън. Бихте могли да се върнете тази вечер, да приключите утре сутринта и да изпратите материала до четири следобед. Девет часа в Лондон. Точно навреме.

Уитъкър поклати с глава.

— Твърде късно. Последният полет от Маями за Кингстън е от седем и тридесет. Трябва да съм в Маями до шест часа. Никога не бих сварил, ако летя с междинно кацане в Насау.

— Всъщност, поръчал съм самолет за себе си, който ще излети за Маями в четири — след седемдесет минути. Бих се радвал, ако ме придружите.

Уитъкър се изправи, за да отиде до стаята си и да приготви куфара си.

— Кой, по дяволите, сте вие, мистър Дилън? — попита той.

— О, просто някой, който познава тези острови и тази част на света. Почти толкова добре, колкото и вие.

— По-добре — изръмжа Уитъкър и излезе.

В четири часа Сабрина Теннант пристигна на летището заедно със своя оператор. Маккрийди и Уитъкър вече се намираха там.

Чартърният самолет от Маями се приземи десет минути по-късно. Когато бе готов да поеме по обратния път, Маккрийди заяви:

— Боя се, че ще трябва да се откажа от полета. В последния момент ми позвъниха в хотела. Толкова съжалявам. Но така или иначе въздушното такси е платено. Не мога да си взема обратно парите. Твърде късно е. Така че, настанявайте се. Пожелавам ви късмет.

Уитъкър и Сабрина Теннант се гледаха подозрително по време на полета. Никой от тях не спомена на другия с каква информация разполага, нито закъде пътува. От летището в Маями телевизионният екип се отправи към града; Уитъкър взе билет за последния полет за Кингстън.

Маккрийди се върна в „Куотър Дек“, извади портативния телефон, програмира го в режим на кодиран сигнал и проведе няколко телефонни разговора. Едното обаждане бе до Британския върховен комисариат в Кингстън, където един негов познат обеща да използва своите връзки, за да обезпечи съответните срещи. Второто бе до щабквартирата на Американската служба за борба с наркотиците в Маями, с която поддържаше отколешни контакти, тъй като търговията с наркотици в международен мащаб е свързана с международния тероризъм. Третият разговор бе с шефа на ЦРУ в Маями. Когато приключи, той имаше основание да се надява, че на неговите нови приятели от пресата ще бъде оказано всякакво съдействие.

Малко преди шест оранжевият глобус на слънцето се спусна към Тортугските острови на запад и мракът, както винаги на тропиците, настъпи с учудваща бързина. Здрачът продължава не повече от петнадесет минути.

В шест часа доктор Уест се обади от Насау. Дезмънд Ханна проведе разговора, намирайки се в частната канцелария на губернатора, където Банистър бе установил телефон за връзка с Върховния комисариат.

— Намери ли куршума? — попита Ханна нетърпеливо. Без веществени доказателства разследването тъпчеше на едно място. Имаше няколко заподозрени, но нито един свидетел на престъплението, нито една съмнителна организация, нито едно самопризнание.

— Няма куршум — чу се далечният глас от Насау.

— Какво?

— Минал е през него — заяви съдебният патолог. Той бе свършил своята работа в моргата половин час по-рано и бе отишъл направо във Върховния комисариат, за да се обади.

— Да използвам ли медицинския жаргон или да го обясня опростено? — попита докторът.

— Обясни го опростено — помоли Ханна. — Какво се е случило?

— Имало е един-единствен куршум. Влязъл е между второто и третото ребро от лявата страна, преминал е през мускулната тъкан, перфорирал горната лява камера на сърцето, причинявайки незабавна смърт, и излязъл през ребрата на гърба. Изненадан съм, че не си забелязал изходящата огнестрелна рана.

— Не забелязах нито една от двете рани — изръмжа Ханна. — Плътта беше толкова замръзнала, че се бе свила над тях.

— А сега — продължи доктор Уест по телефона, — добрата новина е, че по пътя си не е засегнал нито една кост. Голям късмет, но това е истината. Ако можете да го намерите, куршумът ще бъде без деформации.

— Не се е отклонил от никоя кост?

— Да.

— Но това е невъзможно — възрази Ханна, — зад него е имало стена. Претърсихме стената инч по инч. По нея няма никакъв белег, като изключим вдлъбнатината от другия куршум, оня, който е минал през ръкава. Претърсихме пътечката от натрошени черупки под стената. Пресяхме всичко. Открихме единствено другия куршум, напълно деформиран от удара.

— Така или иначе, той е излязъл — каза докторът. — Имам предвид куршума, който го е убил. Някой трябва да го е откраднал.

— Би ли могъл да забави своята скорост до такава степен, че да падне на затревената площ между губернатора и стената? — попита Ханна.

— На какво разстояние зад мъжа се е намирала стената?

— На не повече от петнадесет фута — каза Ханна.

— Според мене, не — каза патологът. — Не съм специалист по балистика, но смятам, че оръжието е било голямокалибрен револвер, от който е стреляно от повече от пет фута. Няма барутни изгаряния по ризата. Но вероятно разстоянието не е било по-голямо от двадесет фута. Раната е добре оформена и чиста, куршумът трябва да се е движел бързо. Сигурно се е забавил при преминаването през тялото, но не толкова, че да падне на земята на не повече от петнадесет фута. Трябва да се е ударил в стената.

— Но не е — възрази Ханна. — Освен, разбира се, ако някой не го е откраднал. Тогава този някой трябва да е от намиращите се в къщата. Нещо друго?

— Няма кой знае какво. Мъжът е бил обърнат с лице към своя убиец, когато е бил застрелян. Не е направил опит да се прикрие.

Или голям храбрец, помисли си Ханна, или, което бе по-правдоподобно, просто не е можел да повярва на очите си.

— Още нещо — продължи докторът. — Куршумът се е движел нагоре. Убиецът трябва да е пълзял или да е стоял на колене. Ако разстоянията са такива, каквито предполагам, то оръжието трябва да се е намирало на височина тридесет инча от земята.

Проклятие, помисли си Ханна, със сигурност трябва да е минал над стената. Или е ударил къщата, но много по-високо, близо до улука. Сутринта Паркър трябваше да започне всичко отначало. С помощта на стълба. Той благодари на доктора и затвори телефона. Подробният писмен доклад щеше да пристигне с полета по разписание на следващия ден.

Паркър бе изгубил своя екип от специалисти от Бахамската полиция, поради което трябваше да работи сам. Джеферсън, икономът, подпомаган от градинаря, държеше стълбата, докато Паркър се катереше край стената на къщата и търсеше отпечатък от втория куршум. Той се качи до улука, но не откри нищо.

Ханна изяде своята закуска, сервирана му от Джеферсън, във всекидневната. Лейди Мобърли се вясваше от време на време, подреждаше цветята, усмихваше се неопределено и отново излизаше. Тя изглеждаше така, сякаш изобщо не я интересуваше дали тялото на нейния бивш съпруг или това, което бе останало от него, ще бъде донесено на Съншайн за погребение или ще бъде върнато във Англия. Ханна имаше чувството, че никой не се интересуваше особено от сър Марстън Мобърли. След това той разбра защо тя изглежда толкова безгрижна. Бутилката водка липсваше от таблата с хвърлящите сребрист отблясък напитки. За пръв път от години лейди Мобърли беше щастлива.

Дезмънд Ханна не бе щастлив. Той се чувстваше объркан. Колкото повече време минаваше в напразно търсене на куршума, толкова повече вярваше на своята интуиция. Това е било работа на вътрешен човек, а разбитият катинар на стоманената врата е трябвало да отвлече вниманието. Някой е слязъл по стъпалата от всекидневната, където той сега се намираше, заобиколил е седящия губернатор, който забелязвайки револвера се е изправил на крака. След изстрелите убиецът открил единия от куршумите на пътечката и го взел. Той не успял да намери другия в здрача и избягал, за да скрие оръжието, преди някой да го забележи.

Ханна свърши със закуската, излезе навън и погледна нагоре към Питър Паркър, намиращ се до улука.

— Нещо ново? — попита той.

— Не се вижда никакъв белег — извика надолу Паркър.

Ханна отиде до градинската стена и застана с гръб към стоманената врата. Предната вечер той стъпи на една подпора и се загледа над вратата към уличката от другата страна. Хората, които пресичаха напряко от Порт Плейсанс за Шантитаун, минаваха по нея. Дребните собственици, които се връщаха от града до своите разпръснати домове зад дърветата, също минаваха по нея. Приблизително тридесет души минаха нагоре-надолу по нея в течение на един час. В нито един момент уличката не остана безлюдна. По едно време имаше седем души, които вървяха в някоя от двете посоки. Убиецът просто не можеше да дойде отвън, без да бъде забелязан. Защо трябваше вторник вечерта да се различава от останалите? Някой трябва да е забелязал нещо.

Въпреки това, никой не се бе появил във връзка с обявата. Какво можеше да бъде по-силно за един островитянин от хиляда долара? Та това бе цяло богатство. Така че… убиецът е дошъл от къщата, както бе предположил.

Зарешетеният преден портал на губернаторската резиденция е бил затворен по това време на вечерта. Той се самозаключваше отвътре. Джеферсън щеше да го отвори ако някой натиснеше звънеца. Но никой не можеше просто така да мине през портала, по чакъла на предния двор, през предната врата, преддверието, всекидневната и след това надолу по стълбите към градината. Предният портал представляваше сигурно препятствие пред неканените гости. Нямаше друго място, откъдето можеше да се мине. Освен ако някой атлет не скочеше над градинската стена, за да се приземи на тревата… Възможно.

Но как ще се измъкне отново навън? През къщата? Отлична възможност да бъде забелязан. Отново да прескочи стената? За няколко минути мястото бе претърсено за драскотини, които би оставил някой, който се е катерил. Освен това зидът бе покрит със стъклени чирепи. Да се е измъкнал през стоманената врата, оставена предварително отворена? Още една отлична възможност да бъде забелязан. Не, изглежда убийството бе извършено от вътрешен човек. Оскар, шофьорът, твърдеше, че се е намирал с лейди Мобърли в болницата. Оставаха безобидният, простодушен стар Джеферсън и младият Хейвърсток от Кралската гвардия.

Още един скандал сред бялото общество, подобен на кенийската афера преди войната или на убийството на сър Хари Оукс? Дали убийството бе извършено от един-единствен човек или всички са участвали в него? Какъв е мотивът? Омраза, страст, алчност, отмъщение, политически терор или заплахата за съсипване на нечия кариера? А какво можеше да се каже за убийството на Гомес? Дали наистина е видял някакъв южноамерикански наемен убиец на острова? Ако е така, откъде, по дяволите, е влязъл Мендес?

Ханна застана с гръб към стоманената врата, направи две крачки напред и се отпусна на колене. Все още твърде високо. Той легна по корем и се опря на лакти с очи, намиращи се на тридесет инча над тревата. Погледна към мястото, където би трябвало да се намира сър Марстън, след като се е изправил от стола и е направил една крачка напред. Изведнъж скочи като ужилен и хукна.

— Паркър — изкрещя той, — слизай от стълбата и ела тук.

Паркър едва не падна, толкова гръмогласен бе викът. Никога не бе виждал така обезпокоен флегматичния Ханна. Когато стъпи на терасата, той хукна по стъпалата към градината.

— Стой там — каза Ханна, сочейки към едно място в тревата. — Колко си висок?

— Пет фута и десет инча, сър.

— Не е достатъчно. Върви в библиотеката и ми донеси няколко книги. Губернаторът е бил висок шест фута. Джеферсън, донеси ми една метла с дълга дръжка.

Джеферсън сви рамене. Щом белият полицай възнамеряваше да измете вътрешния двор, това си бе негова работа. Отиде да вземе метла.

Ханна накара Паркър да стъпи върху четири книги на мястото, на което бе стоял сър Марстън. Лягайки в тревата, той насочи дръжката на метлата, подобно на винтовка, към гърдите на Паркър. Дръжката се наклони нагоре под ъгъл двадесет градуса.

— Отмести се.

Паркър се отмести и едва не падна от книгите. Ханна се изправи и отиде до стъпалата, които се издигаха, опрени до стената, от ляво на дясно, стигайки най-горе до терасата. Телената кошница все още висеше там на своята скоба от ковано желязо, както бе висяла през трите дена и през дните преди това. От нея, натъпкана с глинеста почва, се извиваше надолу превъзходен здравец. Толкова гъсти бяха стръковете, че някой трудно можеше да види кошницата, от която се спускаха. Търсейки по пътечката под стената, те бяха изпуснали от вниманието струящите надолу растения.

— Свали онази кошница долу — нареди Ханна на градинаря. — Паркър, донеси ми куфарчето с принадлежностите. Джеферсън, ти един чаршаф от леглото.

Градинарят изстена, когато грижливо отгледаните от него цветя бяха разпръснати върху чаршафа. Ханна измъкваше стръковете един по един, почистваше внимателно глинестата почва от корените и ги слагаше на една страна. Когато остана само пръстта, той започна да я вади с шепи и да дроби буците с помощта на шпатула. Най-после куршумът се появи.

Той не само бе преминал непокътнат през тялото на губернатора, но дори не бе засегнал теления скелет на кошницата. Бе спрял точно по средата на глинестата почва. Намираше се в идеално състояние. Ханна използва пинсети, за да го пусне в един найлонов плик, уви плика и го пусна в буркан с винтова запушалка. След това се изправи.

— Довечера, млади момко — каза той на Паркър, — ти се връщаш обратно в Лондон. Заедно с това. Алън Митчел ще го изследва в неделя, заради мене. Най-после намерих куршума. Скоро ще открия оръжието. Тогава убиецът ще ми падне в ръцете.

Нямаше какво повече да прави в губернаторската резиденция. Нареди да повикат Оскар, за да го откара до хотела. Докато чакаше, той се изправи до прозорците на всекидневната, гледайки навън над градинския зид към Порт Плейсанс, към клюмащите палми и блещукащите води на морето. Островът спеше в жегата на късната утрин. Спеше или бе притихнал, обзет от черни мисли?

Това не е рай, помисли си той, това е дяволско буре с барут.

5.

Същата сутрин Шон Уитъкър бе посрещнат по подобаващ начин в Кингстън. Той пристигна късно предната вечер и отиде направо в своя апартамент. На следващата сутрин малко след седем часа телефонът иззвъня. Гласът принадлежеше на американец.

— Добро утро, мистър Уитъкър, надявам се, че не съм ви събудил.

— Съвсем не. Кой се обажда?

— Името ми е Милтън. Просто Милтън. Надявам се, че разполагате с едни фотографии, които не бихте имал нищо против да покажете.

— Зависи кой се интересува от тях — каза Уитъкър.

От слушалката се чу приглушен смях.

— Защо не се срещнем?

Милтън уговори да се видят на едно обществено място и те се срещнаха час по-късно. Американецът въобще не приличаше на човек, който можеше да бъде ръководител на филиала на службата за борба с наркотиците в Кингстън. Неговото небрежно държане по-скоро подхождаше на млад университетски преподавател.

— Извинете ме за думите ми — каза Уитъкър, — но можете ли все пак да се легитимирате?

— Нека се качим в моята кола — предложи Милтън.

Отидоха до американското посолство. Службата на Милтън се помещаваше вън от посолството, но той бе добре дошъл и в него. Показа картата си за самоличност на дежурния, намиращ се зад едно бюро, и потърси някоя свободна канцелария.

— Добре — рече Уитъкър, — вие сте американски дипломат.

Милтън не го коригира. Той се усмихна и поиска да види неговите фотографии. Прегледа всичките, но само една задържа вниманието му.

— Тъй, тъй — каза той, — значи ето къде се намира.

Той отвори малко куфарче и извади няколко папки, отделяйки една от тях. Снимката на първата страница на досието бе правена преди няколко години с обектив за далечно разстояние, по всяка вероятност през пролуката на някоя завеса. Но човекът беше същият като на фотографията, лежаща на бюрото.

— Искате ли да знаете кой е мъжът? — попита той Уитъкър.

Въпросът бе ненужен. Британският репортер сравни двете фотографии и кимна.

— Добре, нека да започнем от самото начало — каза Милтън и зачете на глас съдържанието на папката; не всичко, само това, което бе необходимо. Уитъкър записваше бързо.

Милтън се стараеше. Разкритите факти засягаха бизнескариерата на мъжа, проведени от него срещи, открити банкови сметки, извършени операции, използвани псевдоними, изпратени с кораб товари, получени печалби. Когато свърши, Уитъкър се облегна на седалката.

— Слава Богу — каза той с облекчение. — Мога ли да се позова на вас за тази информация.

— Не бих се позовал на мистър Милтън — каза американецът. — По-скоро на високопоставени служители от Службата за борба с наркотиците… това би свършило работа.

Той придружи Уитъкър до главния вход. На стъпалата се спря и го посъветва:

— Защо не отидете в полицейското управление на Кингстън с останалата част от снимките? Там може да ви очакват.

В сградата на полицейското управление слисаният Уитъкър бе въведен в канцеларията на комисар Фостър, който седеше сам в своята голяма, снабдена с климатична инсталация стая, обърната към търговската част на града. След като поздрави Уитъкър, комисарят натисна бутона на вътрешния телефон и нареди да повикат командир Грей. Шефът на криминалния отдел се появи след няколко минути. Той донесе със себе си връзка папки.

Двамата започнаха да разглеждат снимките на осемте бодигарда с ярките плажни ризи. Въпреки тъмните очила, командир Грей не прояви колебание. Отваряйки последователно папките, той идентифицира един след друг мъжете. Уитъкър записа всичко.

— Мога ли да се позова за тази информация на вас, господа? — попита той.

— Разбира се — каза комисарят, — всички имат криминални досиета. Трима от тях търсим в момента. Можете да ме цитирате. Няма какво да крием. Тази среща ще бъде протоколирана.

До обяд Уитъкър написа своя материал. Той предаде снимките и текста по обичайната връзка с Лондон, проведе дълъг телефонен разговор с редактора на новините в Лондон и получи уверенията, че материалът му ще бъде публикуван на видно място на следващия ден. Неговите разходи нямаше да се поставят под въпрос, не и в този случай.

В Маями Сабрина Теннант отседна в хотел „Сонеста Бийч“, както бе посъветвана предишната вечер, и телефонът й иззвъня малко преди осем в събота сутринта. Срещата щеше да се проведе в една сграда с офиси в централната част на Маями. Там филиалът на ЦРУ държеше една от своите безопасни квартири.

Тя бе въведена в безлична канцелария и посрещната от някакъв мъж, който я придружи до затъмнена малка кинозала. Там прожектираха три от нейните видеокасети пред други двама, седящи в полумрака мъже, които отказаха да се представят и не промълвиха нито дума.

След прожекцията мис Теннант бе изведена от кинозалата в канцеларията, поднесоха й кафе и я оставиха за известно време сама. Когато първият офицер се върна при нея, той предложи да го нарича Бил и поиска фотографиите, направени край пристанището предния ден.

На видеофилмите операторът не бе концентрирал камерата върху бодигардовете на Хорацио Ливингстън, ето защо там те се появяваха като периферни фигури. Снимките ги показваха в анфас. Бил разтвори няколко папки и й показа други фотографии на същите мъже.

— Ето този — каза той, — дето се е опрял на колата. С какво име се обръщаха към него?

— Мистър Браун — рече тя.

Бил се засмя.

— Знаете ли как е на испански кафяво? — попита той.

— Не.

— На испански е морено, в нашия случай това е Хернан Морено.

— Телевизията е сред визуалните медии — каза тя, — заснетите кадри представят нещата по-добре от думите. Мога ли да взема вашите фотографии, за да направя сравнение с моите?

— Ще накарам да извадят копия от тях — каза Бил, — а ние ще запазим копия от вашите.

Нейният оператор трябваше да остане в таксито отвън. Той засне скришом няколко фотографии на сградата. Нямаше нищо нередно в това. Мислеше, че снима щабквартирата на ЦРУ в Маями. Нямаше откъде да знае, че това не е така.

Когато се върнаха обратно в „Сонеста Бийч“, Сабрина Теннант подреди фотографиите, нейните и онези, така необичайно предоставени от секретните папки на ЦРУ, на една голяма маса в наетата банкетна зала и операторът ги засне на филм. Мис Теннант нареди да заснеме и стената на банкетната зала с портрета на Джордж Буш, взет за малко от управителя. Това щеше да е достатъчно, за да създаде впечатлението, че се намират в помещение на ЦРУ.

Малко по-късно същата сутрин двамата откриха едно изоставено скалисто заливче, до което достигаше тесен път, отклоняващ се от магистралата и тя направи още един репортаж пред камерата на фона на белия пясък, палмовите дървета и синьото море, точно копие на някой плаж, намиращ се на Съншайн.

По обяд тя установи своята сателитна връзка с Лондон и изпрати събрания материал до Би Ес Би в Лондон. Проведе и дълъг разговор със своя редактор за новините, докато монтажният екип правеше подбор на материала. От него излезе петнадесетминутен филм, който представяше така нещата, сякаш Сабрина Теннант бе изпратена на Карибите с една-единствена цел — разобличаването на Хорацио Ливингстън.

Редакторът промени реда на излизащите новини в Каунтдаун и й се обади обратно във Флорида.

— Това е истинска сензация — изкрещя в телефона той. — Браво, скъпа!

Маккрийди също бе зает. Една част от сутринта той се свързваше по портативния телефон с Лондон, а другата — с Вашингтон.

В Лондон откри директора на специалния въздушен полк, намиращ се в казармата на името на Йоркския дук в Кингс роуд, Челси. Младият генерал изслуша молбата на Маккрийди.

— Всъщност, наистина мога да ти помогна — каза той.

— Двама от тях в момента изнасят лекция във Форт Браг. Ще трябва да получа разрешение.

— Няма време — каза Маккрийди. — Виж, полага ли им се някаква отпуска?

— Мисля, че им се полага — каза директорът.

— Отлично. В такъв случай предлагам и на двамата почивка и отмора тук на слънчевия остров. Като мои лични гости. Какво по-хубаво от това?

— Сам — въздъхна генералът, — ти си неискрен стар мошеник. Ще видя какво мога да направя. Но те ще си почиват, нали? Само слънчеви бани и нищо друго.

— Далеч съм от подобна мисъл — изхихика Маккрийди.

Седем дена преди Коледа жителите на Порт Плейсанс започнаха да се подготвят за празничните дни.

Въпреки жегата, прозорците на много от магазините бяха украсени с рисунки на борови клончета, камбанки, Бъдници и стиропорен сняг. Твърде малко от местните хора бяха виждали борови дръвчета, да оставим настрана снега, но според отколешната британска викторианска традиция, Исус бе един за всички, ето защо те надлежно изготвяха коледната украса.

Пред англиканската църква мистър Куинс, подпомаган от рояк нетърпеливи девойчета, украсяваше една жива картина под сламен покрив. Малка пластмасова кукла лежеше в яслите и децата поставяха статуетки на волове, овце, магарета и пастири около нея.

В покрайнините на града преподобният Дрейк водеше църковната служба с изпълнение на коледни песни. Дълбокият му басов глас не бе така силен и ясен, както преди. Под черното расо неговият торс бе бинтован в превръзките на доктор Джоунс, за да се облекчи болката от спуканите ребра и гласът му излизаше с хриптене, сякаш не можеше да си поеме въздух. Неговите енориаши се споглеждаха многозначително. Всички знаеха какво му се бе случило в четвъртък вечерта. Нищо не можеше да остане за дълго време тайна в Порт Плейсанс.

В три часа една очукана кола навлезе в площада на Парламента и спря. От мястото на шофьора се появи огромната фигура на Файърстоун. Той заобиколи отзад, отвори вратата от другата страна, извади инвалидната количка и останалите принадлежности, и помогна на мисис Колтрейн да седне в количката. Бутайки я бавно надолу по главната улица, той се отправи към магазините, откъдето мисис Колтрейн щеше да пазарува. Наоколо не се виждаха представители на пресата. Повечето от тях, отегчени от липсата на новини, бяха отишли да поплуват в Конч Пойнт.

Количката с възрастната дама, която получаваше безброй поздравления по улицата, напредваше бавно. Тя отговаряше на всички, обръщайки се към минувачите и магазинерите с техните имена, които никога не бе забравяла.

— Добър ден, мисис Колтрейн.

— Добър ден, Джаспър… Добър ден, Саймън… Добър ден Иманюел…

Тя разпитваше за здравето млади съпруги и деца, поздрави един намиращ се в очакване сияещ бъдещ баща, изрази своето съчувствие по повод една счупена ръка. Направи своите обичайни покупки, като магазинерите изнасяха стоката до вратата, за да направи избор.

Тя плащаше от малко портмоне, което държеше в скута си, докато от една по-голяма чанта раздаваше дребни сладкиши на дечурлигата, които предлагаха своите услуги да носят чантите с покупките, с надеждата да получат още една дажба.

Купи пресни плодове и зеленчуци, газ за лампите, кибрит, подправки, месо и олио. Напредвайки по-нататък, тя стигна до кея, където поздрави рибарите и купи две едри мексикански риби и един гърчещ се омар, които бяха предварително поръчани от хотел „Куотър Дек“. Щом мисис Колтрейн поискаше нещо, тя го получаваше. Без възражения. „Куотър Дек“ щеше да получи скаридите и раковината.

Когато се върна обратно на площада на Парламента, тя срещна групов началник Ханна, слизащ по стълбите на хотела. Придружаваше го детектив Паркър и един американец на име Фаваро. Смятаха да потеглят за летището, за да посрещнат пристигащия в четири часа самолет от Насау.

Тя ги поздрави, въпреки че никога преди това не бе виждала двамата от тях. После Файърстоун я повдигна на ръце, постави я до торбите с покупките на задната седалка, прибра количката и потегли.

— Коя е тя? — попита Фаваро.

— Една възрастна дама, която живее на хълма — каза Ханна.

— О, чувал съм за нея — кимна Паркър. — Смятат, че знае всичко за това място.

Ханна се намръщи. Откакто разследването затъпка на едно място, мисълта, че мисис Колтрейн може да знае повече за това кой би могъл да изстреля онези куршуми във вторник вечерта, мина неведнъж през главата му. Нейният съвет относно антуражите на двамата кандидати бе повече от уместен. Той успя да види и двата екипа и полицейският му инстинкт му подсказваше, че твърде малко мисли за тях. Само да имаха някакъв мотив…

Малкият транспортен самолет от Насау кацна точно в четири часа. Пилотът носеше пакет от полицейския департамент в Маями за мистър Фаваро. Детективът се легитимира и получи пакета. Паркър, носещ шишето с толкова важния куршум в джоба на сакото си, се качи на борда.

— Една кола ще те чака утре сутринта на Хийтроу — подреждаше за кой ли път нарежданията си Ханна. — Оттам право в Ламбет. Искам този куршум да стигне до ръцете на Алън Митчел, колкото се може по-скоро.

Когато самолетът излетя, Фаваро показа снимките на Франсиско Мендес, с прозвището Скорпиона, на Ханна. Британският детектив ги разгледа. Бяха общо десет на брой и показваха един жилест, намръщен мъж, със зализана назад черна коса и тънки устни. Очите, гледащи към камерата, нямаха никакво изражение.

— Доста противно изглежда кучият син — съгласи се Ханна. — Нека да ги занесем на главен инспектор Джоунс.

Шефът на Барклейската полиция се намираше в своя офис на площада на Парламента. От отворените врати на англиканската църква се носеха звуците на коледните песни, а от открития бар на „Коутър Дек“ се чуваше смях. Хората от пресата се бяха върнали. Джоунс поклати глава.

— Не, никога не съм го виждал. Не на тези острови.

— Не мисля, че Хулио може да го сбърка — каза Фаваро. — Седяхме срещу него в продължение на четири дни.

Ханна бе готов да се съгласи. Може би грешеше, като мислеше, че убийството е вътрешно дело. Може би то бе работа на някой наемник. Но защо…?

— Бихте ли пообиколил с тези снимки, мистър Джоунс? Да ги покажете на хората. Предполага се, че е бил забелязан в бара на „Куотър Дек“ миналия четвъртък. Може би някой друг също го е видял. Барманът или който и да е от останалите клиенти през онази нощ. Може би има някой, който е видял накъде се запътва, когато е излязъл, може би има някой, който го е забелязал в друг бар… вие знаете, какво трябва да направите.

Главен инспектор Джоунс кимна. Той си знаеше работата. Щеше да обиколи наоколо със снимката.

По залез слънце Ханна погледна часовника си. Паркър трябва да е пристигнал в Насау преди един час. Горе-долу по това време той трябваше да се качва на самолета за нощния полет до Лондон. Осем часа път и още пет часа от разликата във времето и щеше да се приземи малко след седем сутринта, лондонско време.

Алън Митчел, блестящият учен, който ръководеше балистичната лаборатория на Вътрешното министерство в Ламбет, се съгласи да се откаже от своята неделя, за да поработи върху куршума. Той щеше да го подложи на всички известни тестове и да се обади на Ханна в неделния следобед със своите заключения. Тогава Ханна щеше да знае точно какво оръжие трябва да търси. Това би улеснило разследването. Някой трябва да е виждал оръжието, което е било използвано. Островът е толкова малък.

Ханна бе обезпокоен по време на вечеря. Телефонно обаждане от Насау.

— Боя се, че полетът бе отложен с един час — каза Паркър. — Излитаме след десетина минути. Помислих си, че може да предупредите Лондон.

Ханна погледна часовника си. Седем и половина. Той изруга, затвори телефона и се върна обратно, за да продължи с вечерята. Беше изстинала.

Намираше се в бара, за да изпие чашка преди лягане, когато в десет часа телефонът иззвъня.

— Ужасно съжалявам за това — каза Паркър.

— Къде по дяволите се намираш? — изрева Ханна.

— В Насау, шефе. Вдигнахме се във въздуха в седем и половина, летяхме около четиридесет и пет минути над морето, след това стана някаква лека повреда в един от двигателите и се върнахме обратно. В момента го оправят. Няма да отнеме много време.

— Обади ми се точно преди да излетиш — каза Ханна. — Ще предупредя Лондон за промяната на времето на пристигане.

В три часа сутринта той бе събуден.

— Механиците оправиха повредата — каза Паркър. Оказа се, че е бобината на предупредителната лампичка на левия външен двигател.

— Паркър — изрече Ханна бавно и внимателно, — не ме е еня дали главният касиер не се е изпикал в резервоара с горивото. Оправена ли е работата?

— Да, сър.

— Значи, излитате?

— Ами, не съвсем. Нали разбирате, докато стигнем до Лондон, разрешените часове летателно време без почивка за екипажа ще бъдат надхвърлени. Ето защо не могат да летят.

— Добре, а другият екипаж? Този, който е долетял със същия самолет вчера следобед, преди дванадесет часа. Те трябва да са си починали.

— Да, наистина, те бяха повикани, шефе. Само дето са си помислили, че ще имат тридесет и шест часов престой. Първият пилот отишъл на ергенски гуляй с някакъв приятел. Той също не може да лети.

Ханна направи забележка за най-предпочитаната в света авиокомпания, която председателят, лорд Кинг, би приел по твърде голямо изключение, ако можеше да я чуе.

— Какво ще стане сега? — попита.

— Ще трябва да изчакаме, докато екипажът не си почине. След това излитаме — докладва гласът на Паркър.

Ханна стана и излезе. Нямаше таксита, нито Оскар. Той извървя пеш пътя до губернаторската резиденция, събуди Джеферсън и бе пуснат вътре. Потъна в пот във влажната нощ. Свърза се по телефона със Скотланд Ярд и взе номера на личния телефон на Митчел. Позвъни в дома на учения, за да го предупреди. Човекът бе потеглил за Ламбет пет минути преди това. В Съншайн бе четири часа, а в Лондон девет. Той изчака един час, преди да позвъни на Митчел в лабораторията, за да му предаде, че Паркър няма да бъде там преди залез слънце. Алън Митчел не се зарадва. Трябваше да се връща обратно по целия този път до Уест Малинг в Кент в студения декемврийски ден.

Паркър се обади отново в неделя по обяд. Ханна убиваше времето в бара на „Куотър Дек“.

— Да — каза той отегчено.

— Всичко е наред, шефе, екипажът си почина. Могат вече да летят.

— Чудесно — каза Ханна. Погледна часовника си. Осем часа път, още пет от смяната на часовите пояси… ако Алън Митчел се съгласеше да работи през нощта, той можеше да получи неговия отговор рано сутринта в понеделник.

— Значи излитате? — попита той.

— Е, не съвсем — каза Паркър. — Нали разбирате, ако излетим сега, ще кацнем на Хийтроу след един вечерта. Това не е разрешено. Боя се, че има наложени ограничения, заради шума.

— Какво, по дяволите, тогава ще правите?

— Ами обикновено самолетите излитат оттук малко след шест вечерта и се приземяват на Хийтроу точно след седем сутринта. Смятат да спазят това разписание.

— Но това означава два пътнически самолета да излетят едновременно — каза Ханна.

— Да, така е, шефе. Но не се безпокойте. И двата ще бъдат пълни, така че авиокомпанията няма да понесе загуби.

— Слава Богу — тросна се Ханна и затвори телефона. Двадесет и четири часа, помисли си той, двадесет и четири проклети часа. Има три неща в този живот, срещу които нищо не може да се направи: смъртта, данъците и авиокомпаниите.

Дилън се качваше по стълбите на хотела с двама млади мъже. Изглеждаха доста яки. Вероятно по негов вкус, помисли си ядосано Ханна. Нямаше никакво настроение.

От другата страна на площада енориаши от паството на мистър Куинс, мъжете в спретнати тъмни костюми, жените натруфени като птици с пъстри пера, излизаха в непрекъснат поток от църквата след сутрешната служба, държейки с бели ръкавици требниците. Беше (почти) обичайна неделна сутрин на Съншайн.

Не така спокойно изглеждаха нещата в околните на Лондон графства. В Чекърс, провинциалната резиденция на премиер-министрите на Великобритания, разположена в хълмистата част на Бъкингамшир, мисис Тачър стана както обикновено рано и прегледа документите от четири червени куриерски куфара, преди да седне да закусва заедно с Денис Тачър пред запалената камина.

Когато свърши, на вратата се почука и нейният секретар по печата, Бърнард Ингам, влезе. Носеше в ръка Съндей Експрес.

— Помислих си, че има нещо, което бихте желала да видите.

— Е, кой се заяжда сега с мене? — попита весело мисис Тачър.

— Не — поклати глава йоркширецът с надвисналите вежди, — отнася се до Карибите.

Тя прочете обширната статия в централната част на първа страница и се намръщи. Снимките бяха там: на Маркус Джонсън, намиращ се на трибуната в Порт Плейсанс, и другата, направена няколко години преди това през пролуката на едни завеси. Имаше фотографии на осемте му бодигарда, всички заснети на площада на Парламента и съответните снимки на същите хора, взети от досиетата на Кингстънската полиция. Обширни изявления на висши служители от Службата за борба с наркотиците на Карибите и комисар Фостър от Кингстънската полиция заемаха по-голямата част от придружаващия текст.

— Но това е ужасно — изохка премиер-министърката. — Трябва да говоря с Дъглас.

Държавният секретар на външните работи на Нейно Величество, мистър Дъглас Хърд, се намираше със семейството в своята официална провинциална резиденция Чевънинг, разположена в графство Кент. Той бе прелистил Съндей Таймс, Обзървър и Съндей Телеграф, но все още не бе стигнал до Съндей Експрес.

— Не, Маргарет, още не съм го прочел — каза той, — но е тук, до мене.

— На телефона съм — завърши мисис Тачър.

Външният секретар, бивш писател с добра репутация, можеше да познае кога една история е добра. Тази изглежда се базираше на сигурни източници.

— Да, съгласен съм, това е истински позор, ако нещата стоят така, както са написани. Да, да, Маргарет. Ще поработя върху това сутринта и ще накарам Отдела за Карибите да проверят.

Но държавните служители също са човешки същества, мнение, което не винаги се споделя от обикновените хора. Те също имат съпруги, деца и домове. Пет дни преди Коледа Парламентът се намираше във ваканция и дори министрите трудно можеха да бъдат открити на работните си места. Все пак трябваше да има някой дежурен сутринта, към когото можеше да се отнесе въпросът за нов губернатор през новата година.

Мисис Тачър и нейното семейство отидоха на утринна служба в Елесбъроу и се върнаха малко след дванадесет. В един седнаха да обядват с няколко приятели. Сред тях бе Бърнард Ингам.

Нейният политически съветник Чарлс Пауъл включи телевизора, за да гледа програмата Каунтдаун, в един часа. Той харесваше това предаване. От време на време то излизаше с интересни новини от чужбина и като бивш дипломат, той проявяваше интерес към тях. Когато видя заглавието и чу обяснението, че се отнася до най-новия скандал на Карибите, той натисна бутона за запис на видеото, намиращо се под телевизора.

В два часа мисис Тачър стана от масата — не обичаше да си губи напразно времето — и щом излезе от трапезарията, бе пресрещната от пристигналия Чарлс Пауъл. Той сложи касетата във видеокасетофона в нейния работен кабинет и я пусна. Тя гледаше мълчаливо. След това отново позвъни до Чивънинг.

Мистър Хърд, отдаден на своето семейство мъж, бе излязъл заедно със своите невръстни син и дъщеря за една кратка разходка през полята. Току-що се бе върнал, огладнял за печения бифтек, когато мисис Тачър се свърза с него.

— Не, изпуснал съм и това, Маргарет — призна той.

— Имам касета — каза премиер-министърката. — Материалът е ужасен. Незабавно ще ти я изпратя. Моля те да го видиш, когато пристигне и да ми се обадиш след това.

Изпратеният куриер стигна до Чивънинг в четири и половина. Външният секретар се обади в Чекърс в пет и петнадесет и бе незабавно свързан.

— Съгласен съм, Маргарет, материалът е ужасен — потвърди Дъглас Хърд.

— Предлагам да изпратим нов губернатор — каза мисис Тачър, — но не след Нова година, а сега. Трябва да покажем, че вземаме мерки, Дъглас. Знаеш кой още може да е видял тези материали.

Външният секретар знаеше, че макар Нейно Величество да се намира в Сандрингам, не стоеше изолирана от световните събития. Тя жадно четеше вестници и гледаше предаванията за текущите новини по телевизията.

— Ще се заловя с това незабавно — каза той.

Постоянният помощник-секретар бе размърдан в своето кресло в Съсекс и се захвана да върти телефоните. В осем същата вечер изборът падна върху сър Криспиан Ратрей, дипломат в оставка и бивш върховен комисар в Барбадос, който изяви желание да отиде.

Той се съгласи да се отбие във Форин офис на следващата сутрин, за да получи официалното си назначение, както и подробни инструкции. Щеше да вземе сутрешния полет за Насау, който се приземяваше там късно следобед. След това щеше да се консултира с Върховния комисариат, да прекара нощта в Насау и да пристигне на Съншайн с чартърен самолет във вторник сутринта, за да поеме управлението на островите в свои ръце.

— Няма да бъде за дълго, скъпа — говореше той на лейди Ратрей, докато си стягаше багажа. — Проваля лова на фазани, но ще трябва да се примирим. Изглежда ще трябва да оттегля кандидатурите на тези двама мошеници и да изведа докрай изборите с двама нови кандидати. След това те ще получат независимост, аз ще смъкна Стария флаг, от Лондон ще изпратят върховен комисар, островитяните ще започнат сами да се грижат за себе си, а аз ще се върна у дома. Едва ли ще отнеме повече от месец или два. Жалко за фазаните.

В девет часа сутринта на същия ден Маккрийди откри Ханна, който закусваше на терасата на хотела.

— Бихте ли имал нещо против, ако използвам новия телефон в губернаторската резиденция, за да се обадя до Лондон? — попита той. — Трябва да говоря с моите хора за връщането в Англия.

— Нямам нищо против — каза Ханна. Той беше изморен и необръснат, като някой, който е стоял буден половината нощ.

В девет и половина Маккрийди се обади на Денис Гоунт. Това, което неговият заместник разказа за Съндей Експрес и програмата Каунтдаун, потвърди очакванията на Маккрийди, че това, което трябваше да се случи, наистина се е случило.

От ранните часове на сутринта многобройни редактори за новините в Лондон се опитваха да се свържат със своите кореспонденти в Порт Плейсанс, за да получат нова информация за това, което бе публикувано в Съндей Експрес на първа страница и да поискат да им бъде изпратено незабавно продължение за скандалната история. След обяд, лондонско време, обажданията зачестиха — бяха гледали Каунтдаун по телевизията. Никой от редакторите не успя да се свърже със своите журналисти.

Маккрийди бе дал указания на оператора на телефонния номератор, че всички господа от пресата са изключително изморени и не бива да бъдат тревожени при никакви обстоятелства. Той самият е бил избран да записва обажданията за тях, за да им ги предаде по-късно. Една стодоларова банкнота подпечата споразумението. Операторът надлежно съобщаваше на всеки, който се обаждаше от Лондон, че неговият екип в момента си почива, но съобщението ще му бъде изпратено незабавно. Съобщенията надлежно бяха предавани на Маккрийди, който надлежно ги игнорираше. Все още не бе дошъл моментът за по-нататъшно участие от страна на пресата.

В единадесет преди обяд той се намираше на летището, за да посрещне двама млади сержанти от САС, пристигащи от Маями. Те изнасяха лекции на своите колеги от зелените барети във Форт Браг, Северна Каролина, когато получиха нареждане да вземат три дни отпуск и да се явят пред своя домакин на остров Съншайн. Бяха летели на юг до Маями, а след това наеха чартърен самолет до Порт Плейсанс.

Съдържанието на багажа им бе оскъдно, но включваше всички необходими играчки, увити в плажни кърпи. ЦРУ любезно оказа своето съдействие, за да преминат с куфара необезпокоявано през митницата в Маями, а Маккрийди, показвайки своето писмо от Форин офис, изиска дипломатически имунитет за него в Порт Плейсанс.

Маккрийди ги отведе до хотела и ги разположи в една съседна на неговата стая. Те бутнаха куфара с бонбоните под едно от леглата, заключиха вратата и отидоха да поплуват. Маккрийди вече им бе казал кога ще се нуждае от тях — в десет преди обяд на следващия ден в резиденцията на губернатора.

След като обядва на терасата, Маккрийди отиде да се срещне с преподобния Дрейк. Той откри баптисткия проповедник в неговата малка къща, лежащ неподвижно, давайки покой на натъртеното си тяло. Представи се и попита пастора как се чувства.

— Вие с мистър Ханна ли сте? — попита Дрейк.

— Не точно с него — каза Маккрийди, — по-скоро… наблюдавам нещата, докато той напредва с разследването за убийството. По-скоро се интересувам от политическата страна на нещата.

— Да не сте от Форин офис? — настоя Дрейк.

— В известен смисъл — каза Маккрийди. — Защо питате?

— Не обичам вашия Форин офис — нацупи се Дрейк. — Вие мамите моя народ.

— А, това скоро може да се промени — кимна разбиращо Маккрийди и съобщи на проповедника какво искаше от него.

Преподобният Дрейк поклати глава.

— Аз съм човек на Бога — каза той. — Трябва да потърсите други хора за такава работа.

— Мистър Дрейк, вчера се обадих до Вашингтон. Някой оттам ми каза, че само осем барклейци са служили някога в армията на Съединените щати. Само един от тях бе записан като У. Дрейк.

— Това е някой друг — изръмжа преподобният.

— Онзи от Вашингтон каза — продължи Маккрийди тихо, — че фигуриращият в техните списъци У. Дрейк е бил сержант в морската пехота на САЩ. Служил две години във Виетнам. Върнал се с Бронзова звезда и две Пурпурни сърца. Чудя се какво ли се е случило с него.

Едрият пастор се надигна тежко на крака, прекоси стаята и погледна навън към дъсчените къщи, намиращи се на улицата, на която живееше.

— Това е друг човек — изръмжа той, — живял по друго време, на друго място. Сега изпълнявам само Божията повеля.

— Не мислите ли, че това, което искам от вас, може да се причисли към Божиите изисквания?

Едрият мъж помисли върху тези думи, после кимна.

— Може би.

— Аз също мисля така — каза Маккрийди. — Надявам се, че ще ви видя там. Нуждая се от помощта на всички. Десет часа, утре сутринта, губернаторската резиденция.

Той излезе и тръгна пеша през града към пристанището. Джими Добс работеше на „Гълф Лейди“. Маккрийди разговаря тридесет минути с него и се споразумя да наеме лодката за следващия ден.

Беше плувнал в пот, когато пристигна в губернаторската резиденция в пет следобед. Джеферсън му сервира изстуден чай, докато чакаше завръщането на лейтенант Хейвърсток. Младият офицер бе играл тенис с други имигранти в една вила на хълмовете. Въпросът на Маккрийди беше прост.

— Ще бъдете ли тук в десет утре сутринта?

Хейвърсток помисли малко.

— Да, предполагам, че ще бъда — беше отговорът.

— Добре — кимна Маккрийди. — Разполагате ли тук с пълната тропическа униформа?

— Да — каза кавалеристът, — наложи се да я обличам само веднъж. На един бал в Насау преди шест месеца.

— Отлично — рече Маккрийди, — кажете на Джеферсън да я оглади и да лъсне гамашите и копчетата.

Озадаченият Хейвърсток го придружи до предната врата.

— Предполагам, че сте чул добрата новина — каза той. — Онзи детектив от Скотланд Ярд. Откри куршума вчера в градината. Абсолютно непокътнат. Паркър е на път за Лондон с него.

— Бива си го — каза Маккрийди.

В осем вечерта той вечеря с Еди Фаваро в хотела. След кафето го попита:

— Какво ще правите утре?

— Връщам се у дома — каза Фаваро. — Взел съм само една седмица отпуск. Трябва да се върна на работа във вторник сутринта.

— Аха. Кога излита вашият самолет?

— Наех чартър за обяд.

— Не бихте ли могъл да отложите за четири часа?

— Предполагам, че мога. Защо?

— Защото ще се нуждая от вашата помощ. Да кажем, в губернаторската резиденция в десет сутринта? Благодаря, ще се видим тогава. Не закъснявайте. Понеделник ще бъде твърде напрегнат ден.

Той се събуди в шест. Разпукващата се зора, предвещаваща още един жарък ден, докосваше върховете на палмите на площада на Парламента. Усещаше се приятна прохлада. Изми се и се избръсна, после излезе на площада, където го очакваше таксито, което бе поръчал. Първото му задължение бе да се сбогува с една възрастна дама.

Той остана при нея един час, между седем и осем, пи кафе и хапна топли кифлички, след което си взе довиждане.

— Да не забравите, лейди Колтрейн — каза той на тръгване.

— Не се тревожете, няма да забравя. И запомнете, че съм мисис. — Тя протегна ръка. Той се наведе, за да я поеме.

В осем и половина се намираше обратно на площада и се отби, за да навести главен инспектор Джоунс. Показа на шефа на полицията своето писмо от Форин офис.

— Явете се, моля, в губернаторската резиденция в десет часа — каза. — Доведете със себе си двамата сержанти, четиримата полицаи, вашия личен ленд роувър и още две свободни коли. Имате ли служебен револвер?

— Да, сър.

— Вземете и него.

По същото това време в Лондон бе един и половина, но в лабораторията за балистични изследвания към вътрешното министерство в Ламбет мистър Алън Митчел нямаше време да помисли за обяд. Той бе навел глава над един микроскоп.

Под лещите, прихванат внимателно от двата края със скоби, се намираше оловният куршум. Митчел се взираше в резките, които се извиваха по дължината на куршума. Това бяха следи, оставени от витловия нарез на цевта, която го бе изстреляла. За пети път той внимателно обърна куршума под лещите, оглеждайки другите драскотини, браздите, които са така специфични за цевта на едно оръжие, както пръстовите отпечатъци на ръката. Накрая вдигна глава със задоволство. Подсвирна от изненада и отиде да вземе един от своите наръчници. Беше си направил цяла библиотека от тях. Не случайно Алън Митчел се смяташе за най-добре осведомения специалист по оръжията в Европа.

Трябваше да се извършат и други тестове с изследвания куршум. Той знаеше, че на четири хиляди мили отвъд океана един детектив очаква нетърпеливо неговите изводи, но не възнамеряваше да избързва. Трябваше да бъде сигурен, абсолютно сигурен.

Твърде много дела пред съда се губеха, защото други експерти, представени от защитата, правеха недействителни доказателствата на специалиста, работещ за обвинението.

Трябваше да се изследват миниатюрните отломъчета от изгорял барут, които все още стояха полепнали към плоския край на куршума. Изследвания за състава и начина на производство на оловото, които бяха направени върху деформирания куршум преди два дена, трябваше да се повторят и върху новия. Лъчите на спектроскопа щяха да проникнат дълбоко в самия метал, разкривайки молекулната структура на оловото, определяйки неговата приблизителна възраст и понякога дори фабриката, в която е бил произведен.

Алън Митчел взе наръчника, който търсеше, от лавиците, седна и започна да чете.

Маккрийди освободи своето такси пред портала на губернаторската резиденция и натисна звънеца. Джеферсън го позна и го пусна да влезе. Маккрийди обясни, че трябва да проведе още един разговор по телефонната линия, инсталирана от Банистър, и че е получил за това разрешението на мистър Ханна. Джеферсън го въведе в работния кабинет и го остави.

Маккрийди не обърна внимание на телефона, а се насочи към бюрото. В ранния стадий на разследването Ханна бе преровил чекмеджетата, използвайки ключовете на мъртвия губернатор, и след като се бе убедил, че в тях няма оставени веществени доказателства, водещи към разкриване на убийството, ги бе заключил отново. Маккрийди не разполагаше с ключове, но и не се нуждаеше от тях. Предишния ден бе отключил бравите с помощта на шперц и бе намерил това, което търсеше. Те лежаха на лявото чекмедже. Бяха два на брой, но той се нуждаеше само от един.

Импозантният лист хартия беше стегнат на пипане и кремав на цвят. Приличаше на пергамент. В централната най-горна част се намираше релефно щампованият златен герб на Великобритания.

Под него с получерен шрифт бяха изписани следните слова:

НИЕ, ЕЛИЗАБЕТ ВТОРА, КРАЛИЦА НА ОБЕДИНЕНОТО КРАЛСТВО ВЕЛИКОБРИТАНИЯ И СЕВЕРНА ИРЛАНДИЯ, И НА ВСИЧКИ НЕЙНИ ТЕРИТОРИИ И ЗАВИСИМИ ЗЕМИ ОТВЪД МОРЕТАТА, ПО ВОЛЯТА НА БОГ И НА КРАЛИЦАТА, С НАСТОЯЩЕТО НАЗНАЧАВАМЕ… (тук имаше оставено празно място)… КАТО НАШ… (още едно празно място)… НА ТЕРИТОРИЯТА… (трето празно място) Под текста се намираше следният подпис-факсимиле: ЕЛИЗАБЕТ Р. Това бе кралска заповед. Непопълнена. Маккрийди взе писалка от поставката на мастилницата на сър Марстън Мобърли и я попълни, стараейки се с най-добрия си калиграфичен почерк. Когато свърши, той духна внимателно върху мастилото, за да изсъхне и го подпечата с губернаторския печат.

Неговите гости се събираха отвън във всекидневната. Погледна отново към документа и сви рамене. Току-що се бе назначил за губернатор на Барклейските острови. За един ден.

6.

Във всекидневната имаше шестима души. Джеферсън им сервира кафе и излезе. Той не попита за какво се бяха събрали там. Не му влизаше в работата.

Двамата сержанти от САС Нюсън и Синклер стояха прави до стената. Те бяха в кремави спортни анцузи и маратонки. Всеки носеше на кръста си закопчана с колан чантичка, от същите, които предпочитат много от туристите, за да слагат в тях своите цигари и плажни масла. Тези чантички обаче не съдържаха плажни масла.

Лейтенант Хейвърсток все още не се бе преоблякал в своята униформа. Той седеше, кръстосал елегантно дългите си крака, в един от брокатените столове. Главен инспектор Джоунс стоеше до вратата със своята тъмносиня куртка, сребърни копчета и отличителни знаци. Маккрийди взе заповедта и я подаде на Хейвърсток.

— Това пристигна от Лондон призори — каза той. — Усвои добре прочетеното.

Хейвърсток прочете заповедта.

— Щом е тъй, всичко е наред — каза той и я подаде нататък.

Главен инспектор Джоунс я прочете, застана мирно и рапортува: Слушам, сър. Той я подаде на двамата сержанти. Нюсън изграчи: На вашите заповеди, а Синклер: Няма проблеми.

Той я подаде на Фаваро, който я прочете и промълви: Господи, получавайки предупредителен поглед от преподобния Дрейк, който взе документа, прочете го и изръмжа: Слава на Бога.

— Моята първа стъпка — каза Маккрийди, — е да ви упълномощя, с изключение на главен инспектор Джоунс, разбира се, с властта на цивилни полицаи. С настоящето устно нареждане вие можете да се смятате за такива. Второ, трябва да ви обясня какво ще предприемем.

Той говори в продължение на тридесет минути. Никой не изрази несъгласие. След това повика Хейвърсток и двамата отидоха да се преоблекат. Лейди Мобърли се намираше все още в леглото, наслаждавайки се на закуската, в която преобладаваха течностите. Това не им пречеше. Тя и сър Марстън имаха отделни спални и тази на бившия губернатор бе свободна. Хейвърсток показа на Маккрийди къде се намира и излезе. Маккрийди откри това, което търсеше в дъното на гардероба; пълната униформа на британски колониален губернатор, макар и с два ръста по-голяма.

Когато се появи отново във всекидневната, неугледният турист със смачканото сако от терасата на „Куотър Дек“ бе изчезнал. Ботушите с шпорите блестяха на краката му. Опънатите панталони, както и закопчаната до шията куртка, бяха бели. Златните копчета и позлатените ширити върху горния ляв джоб на куртката блещукаха на слънчевата светлина, заедно с наклонения шип и верижката на тропическата каска. Широкият платнен колан около кръста беше син.

Униформата на Хейвърсток също бе бяла, но офицерската му шапка бе тъмносиня с черна козирка. Двуглавият орел на Кралската конна гвардия се намираше над козирката. Неговите ширити, както и сполетите, покриващи раменете му, също бяха позлатени. Към лъскавия черен кожен ремък, опасващ косо гърдите и гърба му, отзад имаше запасан кобур, също от черна кожа. Беше си закачил двата медала, получени по време на службата.

— Е, мистър Джоунс, да тръгваме — подкани Маккрийди. — Трябва да изпълним заповедите на кралицата.

Главен инспектор Джоунс изправи рамене. Никой преди това не му бе нареждал да изпълнява заповеди на кралицата. Начело на колоната, която излезе от предния двор, се движеше официалният ягуар. Заедно с Оскар, който караше, на предната седалка седеше един полицай. Отзад се бяха настанили Маккрийди и Хейвърсток. След тях се движеше ленд роувърът, каран от втори полицай, до когото се намираше Джоунс. На задната седалка бяха Фаваро и преподобният Дрейк. Преди да напуснат губернаторската резиденция, сержант Синклер бе мушнал незабелязано в ръцете на Фаваро един Колт Кобра, който в момента се намираше пъхнат под колана на американския детектив, покрит отгоре с пуснатата свободно риза. Сержантът бе предложил един и на преподобния Дрейк, но той само поклати глава.

В двата фургона, карани от останалите двама полицаи, се намираха Нюсън и Синклер. Сержантите от полицията се возеха в последния фургон.

Ягуарът навлезе необезпокояван в Шантитаун. Хората спираха и зяпаха колоната по дългата главна улица. Двете фигури на задната седалка седяха изправени и гледаха напред.

Пред портала в оградата, която опасваше дома на мистър Хорацио Ливингстън, Маккрийди нареди на шофьора да спре колата. След това слезе. Същото направи и лейтенант Хейвърсток. Тълпата от неколкостотин барклейци се насъбра от страничните улички. Хората гледаха, зяпнали от изумление. Маккрийди не позвъни, за да го пуснат; той просто застана пред двойната врата.

Сержантите Нюсън и Синклер се приближиха до стената. Нюсън подложи ръцете си на столче, Синклер стъпи с единия крак в тях и Нюсън го повдигна. По-лекият Синклер се прехвърли над стената, без да се опира по стъклените чирени, които бяха наредени отгоре. Порталът се отвори отвътре. Синклер се отдръпна назад, когато Маккрийди влезе, заедно с Хейвърсток, който вървеше встрани и малко по-назад от него. Автомобилите поеха подир тях.

Трима от мъжете в сивите облекла за сафари се намираха по средата на предния двор, бягайки към портала, когато се появи Маккрийди. Те се заковаха на място и се втренчиха в двете фигури с белите униформи, които вървяха с решителна стъпка към входната врата на къщата. Синклер изчезна. Нюсън се втурна през отворения портал и също потъна някъде.

Маккрийди се изкачи по стъпалата на верандата и влезе в къщата. Зад него Хейвърсток се спря на верандата и закова с поглед тримата със сивите облекла. Те не посмяха да се приближат. Фаваро и Дрейк, Джоунс, двамата полицейски сержанти и трима полицаи слязоха от колите и последваха Маккрийди. Един от полицаите остана при колите. Хейвърсток се присъедини към групата. Десет от тях в момента се намираха в къщата и един отвън.

Влизайки в голямата приемна, полицаите заеха позиции до прозорците и вратите. Една врата се отвори и Хорацио Ливингстън влезе в помещението. Той огледа нашествениците с неприкрит гняв.

— Нямате право да влизате тук. Какво означава всичко това? — изкрещя той.

Маккрийди подаде своята заповед:

— Бихте ли прочел това?

Ливингстън я прочете и я захвърли презрително на пода. Джоунс я вдигна и я върна обратно на Маккрийди, който я прибра в джоба си.

— Извикайте, ако обичате, всички ваши бахамски служители, и седмината, с техните паспорти, мистър Ливингстън.

— По нареждане на кой орган на властта трябва да сторя това? — озъби се Ливингстън.

— Аз съм върховната власт — каза Маккрийди.

— Империалист — изкрещя Ливингстън. — След петнадесет дни аз ще взема властта тук и тогава…

— Ако откажете да се подчините — каза спокойно Маккрийди, — ще помоля главен инспектор Джоунс да ви арестува за опит да се противопоставите на съдебно решение. Мистър Джоунс, готов ли сте да изпълните своите задължения?

— Да, сър!

Ливингстън ги гледаше с кръвнишки поглед. Извика един от своите помощници от някаква странична стая и му предаде заповедта. Един по един в стаята се появяваха мъжете със сивите дрехи. Фаваро ги обиколи и събра бахамските им паспорти. След това ги подаде на Маккрийди.

Маккрийди ги прегледа един по един, подавайки ги на Хейвърсток. Лейтенантът им хвърляше по един поглед и свиваше неодобрително вежди.

— Всички паспорти са фалшиви — обяви Маккрийди. — Изглеждат като истински, но са подправени.

— Това не е вярно — изкрещя Ливингстън, — те са напълно валидни.

Той беше прав. Паспортите не бяха подправени. Те бяха набавени срещу значителен подкуп.

— Не — постанови Маккрийди, — тези мъже не са бахамци. Нито вие сте социалдемократ. Вие всъщност сте предан комунист, който работи от години за Фидел Кастро, а тези мъже с вас са кубински офицери. Мистър Браун, който стои там, в действителност е капитан Хернан Морено от Дирексион Женерал де Информасион, сходната на КГБ кубинска служба. Останалите, подбрани заради техните чисти негроидни черти и добро владеене на английски, са също кубинци, работещи в тази служба. Арестувам ги заради нелегално влизане в Барклейските острови, а вас — за подстрекателство и активно подпомагане.

Първи Морено посегна към оръжието си. То бе пъхнато отзад под колана му, скрито от сивото яке. Той беше бърз и ръката му се плъзна зад гърба, преди останалите в приемната да реагират. Кубинецът беше спрян от силен вик, дошъл от горната част на стълбите, които водеха към втория етаж.

— Fuera le mano, o seras fiambre.

Хернан Морено чу заповедта точно навреме. Ръката му спря да се движи. Той замръзна на място. Останалите шестима, които бяха последвали, неговия пример, също застинаха в положението, в което се намираха.

Синклер владееше отлично испански. Фиамбре е ястие от студено месо и на испански жаргон означава труп.

Двамата сержанти, влезли през прозорците на втория етаж, стояха един до друг в горната част на стълбите. Всеки държеше в ръка един малък, но надежден автоматичен пистолет Хеклер и Кох МР5.

— Тези мъже — изрече кротко Маккрийди — нямат навика да пропускат. А сега кажете на вашите хора да вдигнат ръце.

Ливингстън остана безмълвен. Фаваро се промъкна зад него, прегърна го с едната си ръка, а с другата пъхна дулото на своя Колт в дясната му ноздра.

— Три секунди — прошепна той, — след това ще се случи ужасен инцидент.

— Изпълнявайте — изхриптя Ливингстън.

Четиринадесет ръце се вдигнаха във въздуха и останаха така. Тримата полицаи минаха край тях, за да приберат седемте револвера.

— Обискирайте ги — нареди Маккрийди.

Сержантите от полицията обискираха всички кубинци. Намериха два ножа, пъхнати в кожени кании.

— Претърсете къщата — продължи със заповедите си Маккрийди.

Седемте кубинци бяха наредени един до друг с лице към стената и ръце на тила. Ливингстън седеше в своя стол, охраняван от Фаваро. Сержантите от САС стояха на стълбите, готови да реагират в случай на масов опит за бягство. Никой от арестуваните не посмя обаче да си опита късмета.

Петимата местни полицаи претърсиха къщата. Те откриха голямо разнообразие от пазени в резерв оръжия, значителна сума американски долари, пачка с барклейски паунди и мощен радиопредавател на къси вълни с кодиращо устройство.

— Мистър Ливингстън — започна Маккрийди, — мога да помоля мистър Джоунс да арестува вашите сътрудници по обвинение за различни престъпления, таксувани от британския закон — фалшиви паспорти, нелегално влизане в страната, притежаване на нерегистрирано оръжие… списъкът е дълъг. Вместо това, аз ще ги изгоня като нежелани чуждестранни поданици. Сега, веднага. Вие можете да останете тук сам, ако пожелаете. В края на краищата, вие сте барклеец по рождение. Но обвиненията за подстрекателство и активно подпомагане остават и, честно казано, според мен, вие бихте се чувствали по-сигурно там, откъдето сте дошли.

— Подкрепям второто — изръмжа преподобният Дрейк.

Ливингстън кимна.

В редица един зад друг кубинците бяха отведени навън към втория от двата фургона, намиращи се в двора. Само един от тях пробва късмета си. В опита си да избяга, той събори един от полицаите, изпречил се на пътя му. Главен инспектор Джоунс реагира с учудваща бързина. Той мигновено извади късата си полицейска палка. Чу се силно избухване и дървената палка отскочи от главата на кубинеца. Той се свлече на колене, почти изгубил съзнание.

— Не прави така — посъветва го главен инспектор Джоунс.

Кубинците седнаха с ръце на тила заедно с Ливингстън на пода на фургона, докато сержант Нюсън седеше извърнат на предната седалка, с насочен към тях пистолет. Колоната отново се формира и се изниза бавно от Шантитаун, запътвайки се към рибарския кей в Порт Плейсанс. Маккрийди заповяда нарочно да се движат с ниска скорост, за да можеха стотиците барклейци да видят какво става.

„Гълф Лейди“ чакаше на рибарския кей с работещ двигател. Зад нея имаше вързана на буксир една плоскодънна гемия за боклуци, съоръжена с два чифта новопоставени весла.

— Мистър Добс — каза Маккрийди, — моля издърпайте на буксир тези джентълмени до кубинските териториални води или докато някой кубински патрулен катер не потегли към вас. След това отрежете въжето. Те могат да бъдат издърпани до кубинска територия от своите сънародници или да стигнат до там с гребане. — Джими Добс погледна подозрително към кубинците. Бяха седем на брой, плюс Ливингстън. — Лейтенант Хейвърсток ще ви придружи — допълни Маккрийди. — Той, разбира се, ще бъде въоръжен.

Сержант Синклер подаде на Хейвърсток отказания от преподобния Дрейк Колт Кобра. Хейвърсток стъпи на палубата на Гълф Лейди, качи се на покрива на кабината и зае позиция, седнал с лице към плоскодънната гемия.

— Не се тревожи, старче — успокои той Добс, — ако някой от тях мръдне, просто ще му пръсна черепа.

— Мистър Ливингстън — каза Маккрийди, гледайки надолу към осемте мъже в гемията, — искам да запомните последните ми думи. Когато стигнете Куба, можете да кажете на сеньор Кастро, че вземането на властта в Барклеите с помощта на подставен кандидат на изборите и по-късното вероятно анексиране на островите към Куба или тяхното превръщане в международен лагер за подготовка на революционери, е чудесна идея. Но може също така да му кажете, че това няма да стане. Нито сега, нито в бъдеще. Ще му се наложи да спасява своята политическа кариера по друг начин. Сбогом, мистър Ливингстън. Не се връщайте повече тук.

Повече от хиляда барклейци се бяха струпали на кея и видяха как Гълф Лейди се отдели от пристана и пое към открито море.

— Остава ни още една дребна задача, джентълмени — обяви Маккрийди и закрачи обратно по кея към ягуара, проправяйки път със снежнобялата си униформа сред тълпата от присъстващи хора.

Портата от ковано желязо, през която можеше да се влезе в имението на Маркус Джонсън, беше заключена. Нюсън и Синклер изскочиха от страничните врати на своите фургони и се прехвърлиха над зида, без да се докосват до стъклените чирепи над него. Минута по-късно отвътре се чу един приглушен удар, което винаги се чува, когато върхът на юмрука попадне върху нечия челюст. Електрическият мотор забръмча и двете крила на портата се отвориха.

Зад зида, вдясно от портата, имаше малка колиба с контролно табло и телефон. Проснат на земята лежеше един от чернокожите с ярките плажни ризи. Строшените му тъмни очила се търкаляха до него. Той бе хвърлен в последния фургон, в който се намираха двамата полицейски сержанти. Нюсън и Синклер се прокраднаха в тревната площ и изчезнаха зад храсталаците.

Когато Маккрийди влезе, Маркус Джонсън се спускате по стъпалата на облицованото с плочки стълбище към приемната. Беше увил тялото си в копринена хавлия.

— Мога ли да попитам какво, по дяволите, означава всичко това? — запита остро домакинът.

— Разбира се — отвърна Маккрийди, — моля приемете това.

Джонсън върна заповедта обратно.

— Е? Аз не съм извършил никакво престъпление. Вие нахълтвате в моя дом… Лондон ще бъде осведомен за това, мистър Дилън. Ще съжалявате за стореното тази сутрин. Аз имам адвокати…

— Отлично — кимна небрежно, — ужасно много ще се нуждаете от тях сега. И така, искам да поразговарям с вашите служители, мистър Джонсън, с вашите изборни помощници или сътрудници. Един от тях бе достатъчно любезен да ни посрещне на портала. Доведете го.

Двамата полицейски сержанти вдигнаха портиера, когото бяха подпирали помежду си и го пуснаха на едно канапе.

— Останалите седем, ако обичате, мистър Джонсън, заедно с техните паспорти.

Джонсън се отправи до един телефон от оникс и вдигна слушалката. Не се чуваше никакъв сигнал. Затвори телефона.

— Възнамерявам да повикам полицията — каза той.

— Аз съм полицията — отвърна язвително главен инспектор Джоунс. — Моля изпълнете заповедта на губернатора.

Джонсън обмисли положението, после викна към горния етаж. Една глава се показа над перилата. Джонсън предаде заповедта. Двамина в ярки ризи се появиха откъм верандата и застанаха от двете страни на своя господар. Още петима слязоха долу от стаите на втория етаж. Чуха се няколко приглушени женски писъка. Очевидно горе е имало празненство. Главен инспектор Джоунс ги обиколи, прибирайки паспортите им. Паспортът на проснатия на леглото бе измъкнат от задния му джоб.

Маккрийди ги проверяваше един по един, клатейки с глава.

— Не са фалшиви — заяви Джонсън самоуверено. — И както виждате, всички мои сътрудници са стъпили на Съншайн легално. Фактът, че са от ямайска националност, няма никакво отношение.

— Не е точно така — каза Маккрийди, — тъй като всички са забравили да декларират, че имат криминално минало, което е в разрез с раздел шести, подраздел Б–1 на Емиграционната наредба.

Джонсън погледна втренчено. Току-що Маккрийди бе открил причината, поради която щеше да ги арестува.

— Всъщност — продължи спокойно губернаторът, всички те са членове на една престъпна организация, известна под името Новобранците.

Новобранците бяха започнали като улични банди в бедните квартали на Кингстън, получавайки името си от задните дворове, над които властваха. Те се занимаваха с рекет и бяха придобили печална репутация заради своята жестокост. По-късно станаха доставчици на хашиш и на кокаиновия дериват крек и се превърнаха в международна организация.

Един от ямайците стоеше близо до бейзболна бухалка, опряна на стената. Ръката му бавно се плъзна към бухалката. Преподобният Дрейк забеляза движението.

— Алилуя, братко — рече той тихо и го удари. Само веднъж. Много силно. Много неща се учат в баптистките колежи, но косият внезапен удар, като средство за убеждаване на безбожниците, не е едно от тях. Ямаецът облещи очи и се свлече на пода.

Инцидентът подейства като сигнал. Четирима от останалите шестима новобранци посегнаха да бръкнат отзад под плажните ризи.

— Не мърдай! Стой на място!

Нюсън и Синклер бяха изчакали, докато горният етаж, с изключение на момичетата, се бе освободил, преди да проникнат през прозорците. Сега се намираха на горната площадка на стълбището, с автоматични пистолети, насочени към откритото пространство долу. Ръцете застинаха по средата на своя път.

— Те няма да посмеят да стрелят — изръмжа Джонсън. — Трябва да ни улучат всичките.

Фаваро светкавично прекоси мраморния под и се озова зад Маркус Джонсън. Обгърна с лявата си ръка шията на мъжа и забучи дулото на своя Колт в бъбреците му.

— Може би — изсъска той, — но ти ще си първият.

— Вдигнете ръце над главите, ако обичате — изрече почти благо Маккрийди.

Джонсън преглътна и кимна. Шестимата ямайци вдигнаха ръце. Наредиха им да се приближат с лице към стената и да се опрат на нея, с ръце над главите. Двамата полицейски сержанти измъкнаха револверите им.

— Предполагам — озъби се Джонсън, — че и мене ще причислите към новобранците. Аз съм гражданин на тези острови, уважаван бизнесмен…

— Не — поклати спокойно глава Маккрийди, — не сте. Вие сте търговец на кокаин. Ето как сте направил своето богатство. Продавайки наркотици за сметка на Меделинския картел. Откакто сте напуснал тези острови като беден младеж, вие сте прекарал по-голямата част от времето в Колумбия или в основаването на фиктивни компании в Европа и в Северна Америка за пране на кокаиновите пари. А сега, ако обичате, бих желал да се срещна с вашия главен колумбийски помощник, сеньор Мендес.

— Никога не съм чувал за него. Тук няма такъв човек — каза Джонсън.

Маккрийди пъхна една фотография под носа му. Нещо трепна в погледа на Джонсън.

— Този сеньор Мендес, или както и да се нарича сега…

Джонсън не промълви нито дума. Маккрийди погледна нагоре и кимна на Нюсън и Синклер. Двамата вече се бяха запознали с фотографията. Сержантите изчезнаха от полезрение. Минута по-късно на втория етаж се чуха два кратки изстрела, последвани от женски писък.

Три латиноамерикански момичета се появиха на горната част на стълбището и се спуснаха да бягат надолу. Маккрийди нареди на двама от полицаите да ги изведат на тревната площ и да ги охраняват. Синклер и Нюсън се появиха, тласкайки пред себе си един мъж. Той бе слаб и бледен, с права черна коса. Сержантите го бутнаха да върви надолу по стълбището, но останаха на старото си място.

— Бих могъл да повдигна обвинения срещу вашите ямайци за различни престъпления, санкционирани от тукашния закон — обясни Маккрийди на Джонсън, — но в действителност резервирах девет места за следобедния полет до Насау. Там Бахамската полиция с най-голямо удоволствие ще ви ескортира до самолета, излитащ за Кингстън. В Кингстън ви очакват. Претърсете къщата.

Останалите местни полицаи извършиха претърсването. Откриха още две проститутки криещи се под леглата, друго оръжие и голяма сума долари. В спалнята на Джонсън се натъкнаха на няколко унции от белия прашец.

— Половин милион долара — изсъска Джонсън на Маккрийди, — пуснете ме да си вървя и те са ваши.

Маккрийди подаде куфарчето на преподобния Дрейк.

— Разпределете сумата за благотворителна дейност на острова — каза той.

Дрейк кимна.

— Изгорете кокаина.

Един от полицаите взе пакетите и излезе навън, за да накладе огън.

— Да тръгваме — подкани Маккрийди.

В четири следобед малкият транспортен самолет от Насау, намиращ се на затревената писта, бе готов да излети. Осемте ямайци, всичките с белезници, бяха качени на борда от двамата сержанти от бахамската полиция, дошли, за да ги ескортират по пътя. Маркус Джонсън, със захванати с белезници зад гърба му ръце, стоеше до самолета, очаквайки своя ред.

— След като от Кингстън ви екстрадират за Маями, вие може би ще имате възможност да изпратите съобщение на сеньор Очоа или на сеньор Ескобар, или на който и да е от тях, за когото работите — упъти го Маккрийди. — Предайте му, че вземането на властта на Барклеите с помощта на подставено лице е чудесна идея. Да имаш в ръцете си бреговата охрана, митницата и полицията на новата държава, да издаваш дипломатически паспорти, когато ти скимне, да си получаваш дипломатическия багаж, изпратен до Щатите, да строиш рафинерии и складове, необезпокояван от никого, да създаваш банки, в които безнаказано да можеш да переш парите — всичко е изключително умно намислено. И, разбира се, доходно, с казината за отбраното общество и с публичните домове… Но ако можете да предадете своето съобщение, кажете му от мое име, че това няма да стане. Не на тези острови.

Пет минути по-късно приличащото на сандък туловище на транспортния самолет се издигна над пистата, наклони крила и се насочи към Андрос. Маккрийди се запъти към шестместната Чесна, паркирана зад хангара.

На нейния борд, на задната седалка, със своя куфар с бонбони, пъхнат между краката им, се намираха сержантите Нюсън и Синклер, готови да потеглят обратно за Форт Браг. Пред тях седеше Франсиско Мендес, чието действително колумбийско име се оказа друго. Китките му бяха стегнати с белезници и прикачени за рамката на седалката. Той се наклони към отворената врата и се изплю на земята.

— Не можете да ме екстрадирате — заяви на отличен английски. — Можете да ме арестувате и да чакате, докато американците не поискат моето екстрадиране. Това е всичко.

— И то би отнело месеци — допълни разбиращо Маккрийди. — Скъпи приятелю, ние не те арестуваме, ние просто те гоним оттук.

Той се обърна към Еди Фаваро.

— Мисля, че няма да имате нищо против да откарате това приятелче в Маями — каза той. — Разбира се, когато кацнете там, вие неочаквано може да познаете в негово лице престъпник, търсен от полицията в Маями. Оттам нататък всичко е в ръцете на американското правосъдие.

Те си стиснаха ръцете и шестместната Чесна се запъти към затревената писта, направи завой, спря за момент и включи двигателите на пълна мощност. Секунди по-късно тя се намираше над морето, завивайки на северозапад в посока към Маями.

Маккрийди се върна бавно обратно до ягуара, където го очакваше Оскар. Дошло бе време да се прибере в губернаторската резиденция, да се преоблече и да закачи бялата униформа обратно в гардероба.

Когато пристигна, групов началник Ханна се намираше в работния кабинет на сър Марстън Мобърли и водеше разговор с Лондон. Маккрийди се промъкна незабелязано на горния етаж и слезе обратно, облечен в смачкания си тропически костюм. Ханна бе изскочил от работния кабинет и търсеше Оскар, за да приготви ягуара за излизане.

Алън Митчел бе работил до девет вечерта, преди да се свърже със Съншайн, където беше едва четири следобед. Ханна се обади нетърпеливо. Бе прекарал целия следобед в кабинета, в очакване на този разговор.

— Невероятно — каза експертът по балистика. — Един от най-странните куршуми, които някога съм изследвал. Със сигурност никога не съм виждал друг, подобен на него, да е бил използван при убийство преди това.

— Какво странно има в него? — попита Ханна.

— Ами да започнем с оловото: То е изключително старо. Най-малко на седемдесет години. Олово с такова молекулно съдържание не е правено от началото на двадесетте години на нашия век. Същото се отнася и за барута. По куршума има останали малки частици от него. Химическият състав на този вид барут е бил въведен в употреба през 1912 година, но в началото на двадесетте години са прекратили производството му.

— А какво можеш да кажеш за револвера? — настоя Ханна.

— Именно това е същността на въпроса — продължи ученият от Лондон. — Оръжието съответства на използваните боеприпаси. Следите, оставени по куршума, не могат да бъдат сбъркани с ничии други, досущ като при отпечатък от пръст. Уникални. По него има точно седем бразди, оставени от цевта на револвера, които подсказват, че то е с десен нарез. Никое друго оръжие не може да остави такива следи. Забележително, нали?

— Чудесно — каза Ханна. — Значи само един револвер би могъл да изстреля този куршум? Отлично. Кажи ми, Алън, за какъв точно револвер става въпрос?

— Защо не, за Уебли 4.55, разбира се. Никой друг не е подобен на него.

Ханна не бе специалист по оръжията. От пръв поглед не би направил разлика между Уебли 4.55 и Колт 44 Магнум.

— Добре, Алън. Кажи ми сега, с какво е толкова специален Уебли 4.55?

— Времето, когато е бил произвеждан — той е истинска антика. Първата серия е била пусната през 1912 година, а около 1920 са спрели производството. Отличителното при него е изключително дългата цев. Никога не са станали популярни, заради това прекалено дълго дуло. Но по същата причина са много точни. Снабдявали са с тях британските офицери като служебно оръжие по време на Първата световна война. Виждал ли си някога такъв револвер?

Ханна му благодари и остави обратно слушалката.

— О, да — прошепна той, — виждал съм такъв револвер. Той пресичаше забързано приемната, когато забеляза онзи чудак Дилън от Форин офис.

— Можете да използвате телефона. Свободен е — извика той и се качи в ягуара.

Когато бе въведен, мисис Колтрейн се намираше в своята инвалидна количка във всекидневната. Тя го поздрави с усмивка, като желан гост.

— Мистър Ханна, нима това сте вие? Колко се радвам да ви видя отново — каза тя. — Защо не седнете и не изпиете чаша чай?

— Благодаря ви, лейди Колтрейн, но предпочитам да остана прав. Боя се, че трябва да ви задам няколко въпроса. Виждала ли сте някога револвер марка Уебли 4.55?

— Не мисля, че разполагам с такъв — каза тя хрисимо.

— Склонен съм да се съмнявам в това, мадам. Всъщност имате точно такъв. Старият служебен револвер на вашия бивш съпруг. В онази витрина с трофеите. Боя се, че ще трябва да го взема като изключително важно веществено доказателство.

Той се обърна и се отправи към стъклената витрина с трофеите. Всичко бе на мястото си — медалите, отличителните знаци, почетните грамоти, значките. Но наредени по друг начин. Върху плата зад тях едва можеха да се различат петна от смазка, оставени от един друг трофей, който някога е висял там. Ханна се обърна.

— Къде е изчезнал той, лейди Колтрейн? — попита напрегнато той.

— Скъпи мистър Ханна, сигурна съм, че не знам за какво говорите.

Той мразеше да губи, но усещаше как този случай се изплъзва бавно от ръцете му. Оръжието или някой свидетел, той се нуждаеше от едно от двете. Отвъд прозорците синьото море започваше да потъмнява в припадащия здрач. Някъде там, дълбоко в неговата услужлива прегръдка, той знаеше, лежеше един Уебли 4.55. Петна от смазка не стават като доказателство пред съда.

— Той беше там, лейди Колтрейн. В четвъртък, когато дойдох да ви видя. Намираше се във витрината.

— Не знам, сигурно грешите, мистър Ханна. Никога не съм виждала някакъв… Уембли.

— Уебли, мисис Колтрейн. На Уембли играят футбол.

Чувстваше как губи този мач с шест на нула.

— Мистър Ханна, в какво точно ме подозирате? — заинтересува се тя.

— Аз не подозирам, мадам, аз знам. Знам какво се е случило. Доказателствата са съвсем друга работа. Миналия вторник, горе-долу по това време, Файърстоун ви е взел, вас и вашата количка с тези свои огромни ръце, и ви е поставил на задната седалка на вашия автомобил, така, както направи в събота, за да ви помогне да напазарувате. Мислех си, че може би никога не сте напускала тази къща, но с негова помощ, разбира се, това е напълно възможно.

Той ви е откарал с колата до уличката зад губернаторската резиденция, снел ви е с инвалидната количка и със собствените си ръце е скъсал скобите на катинара, с който е била заключена стоманената врата. Мислех, че за тази работа ще са необходими ленд роувър и верига, но, разбира се, той би могъл да я оправи и сам. Трябваше да се сетя за това, когато го видях. Пропускът е мой.

Бутнал ви е с количката през отворената врата и ви е оставил вътре. Сигурен съм, че сте държала револвера в скута си. Може и да е бил античен, но е бил смазван редовно, а куршумите все още са се намирали в барабана му. Ако имаше къса цев, вие никога не бихте улучила сър Мобърли, дори да сте стреляла с две ръце. Но този Уебли е с много дълго дуло и много точен.

А и вие не сте била съвсем чужда на оръжията. Казахте, че сте срещнала съпруга си по време на войната. Той е бил ранен и вие сте се грижила за него. Но това е била болница в контролирана от френските партизани територии. Той е служил към Британската СОЕ, а вие, предполагам, сте била от Американската ОСС.

Първият куршум не го улучил и се ударил в стената. Вторият свършил работа, но заседнал в една пълна с глинеста пръст кошница с цветя. Именно това беше мястото, където го открих. Днес от Лондон получих по телефона резултатите от изследването. Белезите по куршума са много характерни. Никое друго оръжие не би изстреляло този куршум, освен Уебли 4.55, същият като този, с който разполагахте във витрината.

— О, скъпи, бедни мистър Ханна. Това е чудесна история, но можете ли да я докажете?

— Не, лейди Колтрейн, не мога. Нуждаех се от револвера или от някой свидетел. Обзалагам се, че има поне една дузина хора, които са ви видели с Файърстоун на онази уличка, но никой от тях няма да свидетелства срещу вас. Никой не би дал показания срещу мисис Колтрейн. Не и на Съншайн. Но има две неща, които не мога да разбера. Защо? Защо убихте този нежелан губернатор? Искахте да дойде тук полицията?

Тя се усмихна и поклати глава.

— Пресата, мистър Ханна. Репортерите умеят да душат, да задават въпроси, да изследват обстановката. И винаги проявяват подозрение към политиците.

— Да, разбира се, копоите от пресата.

— А другата загадка, мистър Ханна?

— Кой ви предупреди, лейди Колтрейн? Вторник вечерта вие сте върнала обратно оръжието във витрината. В сряда то беше там. Сега е изчезнало. Кой ви предупреди?

— Мистър Ханна, поздравете сърдечно Лондон от мен, когато се върнете. Знаете, че не съм била там от войната. А сега никога не ще мога да го видя отново.

Дезмънд Ханна нареди на Оскар да го откара до площада на Парламента. Той освободи Оскар до полицейския участък; Оскар трябваше да има време, за да лъсне ягуара, преди новият губернатор да пристигне на следващия ден. От Уайтхол реагираха бързо, помисли си той. Запъти се през площада към хотела.

— Добър вечер, мистър Ханна.

Той се обърна. Някакъв напълно непознат човек, който се усмихваше и го поздрави.

— …Добър вечер.

Двама младежи танцуваха в прашната улица пред хотела. Единият бе провесил на шията си касетофон. Мелодията бе в ритъма на калипсо. Ханна не можа да познае песента. Тя бе „Свободата идва, свободата си отива“. Той позна обаче „Жълтата птица“, чиято мелодия се носеше от бара на „Куотър Дек“. Сети се, че от пет дена не бе чувал музика.

Вратите на англиканската църква бяха отворени; преподобният Куинс свиреше на своя малък орган. Той изпълняваше мелодията „Гаудеамус Игитур“. Докато се изкачи по стъпалата на хотела, осъзна, че по улиците на града цари безгрижно веселие. То не съответстваше на неговото собствено настроение. Трябваше да отдели няколко часа, за да напише доклада си. След като късно вечерта се свържеше с Лондон, щеше да потегли обратно на следващата сутрин. Мразеше да губи, но знаеше, че този случай ще остане в папките. Можеше да отлети за Насау със самолета, който щеше да доведе новия губернатор и оттам да продължи за Лондон.

Пресече терасата на бара към стълбището. Там отново се намираше този Дилън, седнал на чаша бира пред барплота. Странен човек, помисли си, докато се качваше по стълбите. Винаги седи някъде наоколо, в очакване на нещо. Изглежда така, сякаш никога нищо не прави.

Вторник сутринта един Хавиланд Девън излетя от Насау и забръмча над морето, насочил се към Съншайн. С него пристигна новият губернатор, сър Криспиан Ратрей. Скрит в сянката на хангара, Маккрийди наблюдаваше как възрастният дипломат, стегнат в кремави ленени дрехи и с побелели къдрици, спускащи се под панамената шапка, слиза от самолета, за да се изправи срещу група граждани, дошли да го посрещнат.

Лейтенант Хейвърсток, върнал се от своята морска одисея, го представи на местните нотабили, сред които бяха доктор Карактакус Джоунс и неговият племенник, главен инспектор Джоунс. Оскар чакаше с лъснатия ягуар и след представянето малката колона потегли към Порт Плейсанс.

Сър Ратрей щеше да открие, че почти няма какво да прави на този остров. Двамата кандидати изглежда бяха оттеглили сами кандидатурите си и бяха изчезнали от Барклеите, заедно със своите антуражи. Той щеше да се обърне към населението за представянето на други кандидати. Никой нямаше да откликне на неговия апел; преподобният Дрейк щеше да се погрижи за това.

С принудителното отлагане на януарските избори, Британският парламент щеше отново да се събере и, под натиска на опозицията, правителството щеше да сметне за подходящо провеждането на референдум през месец март. Но всичко това предстоеше да се случи в бъдещето.

Дезмънд Ханна се качи на празния Девън, за да отлети за Насау. От най-горното стъпало той хвърли прощален поглед към летището. Видя странния Дилън да седи в очакване с двете си куфарчета. Ханна не махна с ръка. Той възнамеряваше да спомене за мистър Дилън, когато се върне в Лондон.

Десет минути по-късно от Маями пристигна чартърен самолет за Маккрийди. Трябваше да върне портативния телефон и да се сбогува със своите приятели във Флорида, преди да продължи за Лондон. Щеше да се прибере навреме за Коледа. Щеше да я прекара сам в своя апартамент в Кенсингтън. Може би щеше да отскочи до клуба, за да поговори на чашка с някои от старите другари.

Самолетът се вдигна във въздуха и Маккрийди хвърли един прощален поглед към сънливия Порт Плейсанс. Той видя потъващия в далечината Спайглас хил и една розова вила, стояща самотно на неговия връх.