Измерения на чудесата

ПЪРВА ГЛАВА

Беше един типично незадоволителен ден. Кармоди отиде в службата, пофлиртува леко с мис Гибън, учтиво изрази несъгласието си с мистър Уейнбок и прекара петнадесет минути с мистър Блекуел в обсъждане какви са изгледите за футболните успехи на „Джайънтс“. Към края на деня влезе в спор с мистър Зайдлиц — страстно и с пълна липса на компетентност — за изчерпването на природните ресурси в страната и за безмилостното настъпление на разрушителните сили, сред които компанията „Кон Ед“, армейските инженерни части, туристите, гигантските мравки и производителите на хартия за жълтите вестничета. Всички те, твърдеше той, са отговорни в различна степен за грабителското унищожаване на естествената красота и за неуморното заличаване на съхранилата се тук-там природна прелест.

— Е, Том — с унищожителната ирония на язваджия промълви Зайдлиц, — доста си размишлявал по въпроса, а?

Въобще не бе размишлявал!

А мис Гибън, привлекателна млада дама с не особено изпъкваща брадичка, възкликна:

— О, мистър Кармоди, според мен не бива да казвате това.

Какво ли беше казал и защо не биваше да го казва? Кармоди не можа да си спомни, така че не се разкая, макар и смътно да се почувства гузен.

Неговият началник, тлъстичкият любезен мистър Уейнбок, произнесе:

— Том, наистина може да има нещо в това, което каза. Ще го обмисля.

Кармоди съзнаваше, че в това, което каза, нямаше почти нищо, а и то не би издържало на никакво обмисляне.

Високият саркастичен Джордж Блекуел, който можеше да говори, без да мърда горната си устна, изрече:

— Мисля, че сте прав, Кармоди, наистина. Ако прехвърлят Вос от свободен защитник в задната линия, наистина ще видим добри пробиви.

Като поразсъждава малко, Кармоди реши, че всъщност няма да се случи нищо по-различно.

Кармоди беше тих човечец, с преобладаващи меланхолични настроения, с лице, което точно се вписваше в тъжните очертания на неговия нрав. Беше малко над средното и като ръст, и в склонността си да се упреква. Имаше лоша стойка, но добри намерения. Имаше дарба да изпада в депресия. Беше циклотимик1 — високите мъже с поглед на дребно гонче със смътен ирландски произход обикновено са такива, особено след като прехвърлят трийсетте.

Доста добре се справяше в играта на бридж, макар и да беше склонен към подценяване на раздадените му карти. На думи беше атеист, но повече по инерция, отколкото по убеждения. Неговите превъплъщения, изложени за разглеждане в Залата на възможните заложби, бяха неизменно героични. Беше Дева, под знака на Сатурн в дома на Слънцето. Дори и само това би могло да го направи изключителен. Носеше обичайния белег на човешкото: беше едновременно и предсказуем, и неразгадаем — едно всекидневно чудо.

Тръгна си от службата в шест без четвърт и се качи в метрото, посока крайните квартали. Блъскаха го и го бутаха хора, които би искал да смята за ощетени, но за които подозираше, че са крайно и непоправимо неприятни.

Слезе на станцията под 96-а улица и извървя пеша няколкото пресечки до своя апартамент на Уестенд Авеню. Портиерът го поздрави жизнерадостно, а момчето в асансьора му кимна приятелски. Отключи вратата на апартамента, влезе и се изтегна на дивана. Жена му беше на почивка в Маями. И той безнаказано метна крака върху поставената наблизо масичка с мраморен плот.

Миг по-късно последва гръмовен тътен и блясък на мълния откъм средата на хола. Кармоди рязко седна и без никаква особена причина са хвана за гърлото. Гърмът отекваше още няколко секунди, след което го заместиха тържествено тръбящи фанфари. Кармоди припряно смъкна краката си от мраморната масичка. Фанфарите млъкнаха, за да отстъпят пред храброто пищене на гайди. Блесна още една мълния и насред сиянието се появи мъж.

Беше среден на ръст, набит, имаше къдрава руса коса и носеше златисто наметало и оранжев клин. На пръв поглед чертите му бяха нормални с изключение на факта, че му липсваха уши. Направи две крачки напред, спря, бръкна в празния въздух и извлече свитък, като междувременно го скъса доста зле. Прокашля се се със звука на ролков лагер, търкалящ се под съчетаното въздействие на тежестта и триенето, след което произнесе:

— Приветствам ви!

Кармоди не отговори, сполетян от временно истерично онемяване.

— Дошли сме тук — продължи непознатият — като случаен изпълнител на неизречено желание. На вашето! Някой дали? Значи не! Тогава дали да?

Непознатият очакваше отговор. Кармоди се убеди чрез няколко доказателства, само нему известни, че това, което му се случваше, му се случваше наистина, и отвърна на равнището на действителността:

— В името Божие, що за история е това?

Все още усмихнатият непознат каза:

— Твоята, Кар-Мо-Дий! От еманацията на това-което-е ти спечели малка част от онова-което-би-могло-да-бъде. Ликуваш, не? Конкретно: твоето име бе изтеглено измежду останалите; случайното отново се самоосъществи и розовопръстата Неопределеност пак ликува с пресъхнали от дрогите устни, докато древната Константност за кой ли път се свива в своята Пещера на Неизбежността. Нима това не е причина за? Тогава защо ти не?

Кармоди стана, чувстваше се съвсем невъзмутим. Незнайното плаши само ако предизвика упорито отхвърляне. (Разбира се, Вестоносецът знаеше това.)

— Кой сте вие? — настоя да узнае Кармоди.

Непознатият обмисли въпроса и усмивката му избледня. Полугласно промърмори:

— Ах, тези червеи с мъгляви мозъци! Пак са ме преработили неправилно! Че така бих могъл да се осакатя под тежестта на покрусата! Дано безпогрешно се явяват сами на себе си в собствените си кошмари! Както и да е, преобразявам се, приспособявам се, превръщам се…

Непознатият притисна ръце към главата си и им позволи да потънат пет-шест сантиметра в нея. Пръстите му зашаваха, сякаш свиреше на твърде малко пиано. Незабавно се промени в нисък тантурест мъж, оплешивяващ, облечен в неизгладен делови костюм и понесъл издуто куфарче, чадър, бастунче, списание и вестник.

— Така правилно ли е? — попита той. — Да, виждам, че е — отговори си сам. — Наистина се налага да се извиня за мърлявата работа, която върши нашият Център по подобието. Ами че миналата седмица се появих на Сигма IV във вид на гигантски прилеп, захапал в човка Уведомлението, за да открия, че моят получател бил член на семейство „водни лилии“. А два месеца преди това (естествено използвам еквивалентите на местните понятия) изпълнявах мисия на Стария свят Тагма, обаче онези тъпанари от Подобието ме преработиха да изглеждам като четири девици, докато правилната процедура очебийно е била да…

— Не разбирам и думичка от това, което говорите — прекъсна го Кармоди. — Ще бъдете ли така любезен да ми обясните за какво е всичко това?

— Разбира се, разбира се — съгласи се непознатият. — Нека само проверя местните значения на термините… — Притвори очи, после ги отвори. — Странно, твърде странно — промърмори той. — Изглежда вашият език не предлага опаковката, която моят продукт изисква. Тоест образно казано. Но пък кой съм аз, за да отсъдя? Предполагам, че неточността може да бъде и естетически приятна. Всичко е въпрос на вкус.

— Но какво означава всичко това? — повтори Кармоди с нисък, зловещ глас.

— Ами, сър, разбира се, че това означава Междугалактическата лотария! И, разбира се, вие печелите! Това предположение е следствие от обстоятелствата на моята поява, нали така?

— Не, не е — заяви Кармоди — и въобще не знам за какво приказвате.

Сянка на съмнение мина по лицето на непознатия, после сякаш бе изтрита от гумичка за моливи.

— Вие не знаете! Но разбира се! Предполагам, отчаял сте се от очакването да спечелите и сте оставил увереността настрана, за да не размишлявате повече над нея. Каква несполука, че дойдох в момент, когато умът ви се е вцепенил! Но нямах намерение да ви обидя, уверявам ви. И базата данни не ви е под ръка? Така си и мислех. Тогава ще ви обясня: вие, мистър Кармоди, спечелихте от Междугалактическата лотария. Вашите коефициенти бяха изтеглени от Случаен селектор за форми на живот, Част четвърта, Клас 32. Вашата Печалба — прекрасна Печалба, уверен съм в това — ви очаква в Галактическия център.

Кармоди се усети, че опитва да се убеди по следния начин: „Или съм луд, или не съм луд. Ако съм луд, мога да отхвърля халюцинациите си и да потърся психиатрична помощ. Но така бих се озовал в нелепото положение да отричам онова, което сетивата ми казват, че е вярно, и то в името на някаква смътно разбираема рационалност. Това лесно би могло да усложни вътрешните ми противоречия, задълбочавайки лудостта ми до степен, при която моята нажалена съпруга ще бъде принудена да ме прати в съответното заведение. От друга страна, ако приема тази предполагаема халюцинация като действителност, накрая пак може да се озова в същото заведение.

Ако не съм луд обаче, значи всичко наистина ми се случва. И това наистина случващо се е необичайно, уникално събитие, приключение от най-голяма величина. Явно (ако това наистина се случва) във Вселената има същества, превъзхождащи хората по разума си, както винаги съм подозирал. И тези индивиди провеждат лотарийни тиражи, в които изтеглят случайни имена. (Несъмнено имат пълното право да правят това; не виждам защо лотарията да е несъвместима с висшия разум.) И накрая, в тази предполагаема лотария е изтеглено моето име. Това е даваща възможности случка, току-виж, на Земята за пръв път й се пада печалба от тази лотария. И такава Печалба би могла да ми даде богатство или слава, или пък жени, или пък знание, а струва си да имам което и да е от тези неща. Следователно, като премисля всичко, за мен е по-добре да вярвам, че не съм луд, и да отида с този господин да си прибера Печалбата. Ако греша, ще се опомня в някое от онези заведения. Там ще се извиня на лекарите, ще заявя, че разбирам същността на халюцинацията си и вероятно ще успея да си възвърна свободата.“

Така си мислеше Кармоди и до това заключение стигна. В което нямаше нищо изненадващо. Твърде малко от човеците (с изключение на лудите) предпочитат извода, че са луди, пред възприемането на една зашеметяваща нова хипотеза.

В разсъжденията на Кармоди определено имаше доста сбъркани неща; по-късно те щяха да се надигнат, за да му вадят душата. Но човек би могъл да си каже, че в тези обстоятелства Кармоди се е справил твърде добре, щом въобще е разсъждавал.

— Не ми е много ясно какво става — каза Кармоди на Вестоносеца. — Има ли някакви условия, обвързващи получаването на моята Печалба? Тоест иска ли се от мен да правя нещо или да купя нещо?

— Няма никакви условия — увери го Вестоносецът. — Поне няма никакви, за които да си губим времето в приказки. Печалбата е безплатна; ако не беше безплатна, нямаше да е Печалба. Ако я приемате, трябва да ме придружите до Галактическия център, а дори само това пътешествие си струва усилието. Там ще ви връчат Печалбата. После, ако желаете, можете да се върнете с нея в този ваш дом. Ако ви е нужна някаква помощ за обратното пътуване, ние естествено ще ви съдействаме в пълната мяра на възможностите си. И това е всичко.

— Добре ми звучи — рече Кармоди точно с гласа на Наполеон, когато разглеждал предложенията на Ней как да разположат войските преди битката при Ватерло. — Как ще стигнем дотам?

— Ето така — каза Вестоносецът.

И преведе Кармоди през хола към килерчето, а оттам — през пукнатина в пространствено-времевия континуум.

Толкова лесно беше! След няколко секунди субективно време Кармоди и Вестоносецът бяха прекосили значително разстояние, за да пристигнат в Галактическия център.

ВТОРА ГЛАВА

Пътуването беше кратко, не повече от Мигновеността плюс една микросекунда на квадрат; и беше спокойно, тъй като никакви съдържателни преживявания не са възможни в толкова къс отрязък на времето. И така, след преход, за който не си струва и да се говори, Кармоди се озова сред широките площади и чуждоземни здания на Галактическия център.

Остана напълно неподвижен, за да позяпа, като особено впечатление му направиха трите слънца-джуджета, обикалящи се едно друго над главата му. Наблюдаваше дърветата, които мърмореха неясни заплахи към зеленоперите птици по техните клони. И забеляза други неща, които поради липсата на основа за сравнения не успя да възприеме.

— Ау — промълви той най-сетне.

— Моля? — обади се Вестоносецът.

— Казах „Ау“ — обясни Кармоди.

— О, аз пък си помислих, че казахте „Оу“.

— Не, казах „Ау“.

— Вече разбрах това — малко сопнато му отвърна Вестоносецът. — Как ви се струва нашият Галактически център?

— Много впечатляващо.

— Предполагам — безгрижно изрече Вестоносецът. — Разбира се, изграден е точно за да бъде впечатляващ. Лично аз мисля, че с нищо особено не се различава от който и да било друг Галактически център. Както ще забележите, архитектурата е именно това, което бихте могъл да очаквате — неоциклопски стил, типичен за правителството, липсват му всякакви естетически императиви, създаден е единствено да впечатлява избирателите.

— В тези носещи се из въздуха стълбища определено има нещо — каза Кармоди.

— Твърде театрално — отбеляза Вестоносецът.

— Ами онези колосални сгради…

— Да, проектантът доста спретнато е използвал сложносъставните обратни криви с преходни точки на изчезване — с тон на познавач заяви Вестоносецът. — Освен това е приложил изкривяване на времевите линии, за да предизвика страхопочитание. Да, предполагам, че може да се нарече хубавичко в най-всекидневния смисъл на думата. Сигурно ще ви е интересно да научите, че проектът за онази купчина здания, ей там, е бил прекопиран едно към едно от изложбата на „Дженеръл Мотърс“ на вашата родна планета. Бе преценен като изключителен образец на примитивния квазимодернизъм; отживялостта и уютът са основните му достойнства. А тези проблясващи светлини по средата на фасадата на Дрейфуващия мултистъргач са си чист галактически барок. Нямат никакво полезно предназначение.

Кармоди не успяваше да обхване с поглед наведнъж цялата група постройки. Която и да погледнеше, другите като че си променяха очертанията. Примигваше, но сградите продължаваха да се топят и променят, уловени от ъгълчетата на очите му. („Периферна трансмутация, обясни му Вестоносецът. Тези хора буквално пред нищо не се спират.“)

— Къде ще си получа Печалбата? — попита Кармоди.

— Право натам — посочи Вестоносецът и го поведе между две извисяващи се измишльотини към малко правоъгълно здание, почти скрито от един обърнат наопаки фонтан.

— Всъщност ние тук си вършим работата — каза Вестоносецът. — Последните изследвания показаха, че праволинейните форми действат успокояващо на синапсите при множество форми на живот. Трябва да заявя, че дори много се гордея с тази сграда. Виждате ли, аз изобретих правоъгълника.

— Как пък не — сряза го Кармоди. — Ние си го имаме от векове.

— А според вас кой ви го е дал по начало? — с унищожителна ирония попита Вестоносецът.

— Е, не ми изглежда кой знае какво изобретение.

— Нима? — отвърна Вестоносецът. — Това само показва колко малко ви е известно. Бъркате сложността с творческото самоизразяване. Вие съзнавате ли, че никъде в природата няма съвършен правоъгълник? Квадратът е достатъчно очевиден, признавам. И за някого, който не е изучавал проблема, вероятно правоъгълникът изглежда естествено продължение на квадрата. Но не е! Всъщност кръгът е еволюционното продължение на квадрата.

Очите на Вестоносеца се замъглиха. С равен, сякаш далечен глас той заговори:

— От години знаех, че е възможно и друго развитие, ако вземем за начало квадрата. Съзерцавах го много дълго. Неговата влудяваща еднаквост будеше у мен объркване и любопитство. Равни страни, равни ъгли. Известно време експериментирах с промени на ъглите. Първичният паралелограм беше мой, но не го смятам за особено постижение. Изучавах квадрата. Правилността е приятна, но не и когато стига до крайности. Как да променим тази разтърсваща ума еднаквост, като едновременно съхраним някаква разпознаваема периодичност? И един ден ме осени! Във внезапен проблясък на озарение разбрах, че само трябва да променя дължината на двете успоредни страни, съотнесена към дължината на другите две. Толкова просто, но и толкова трудно! Разтреперан, аз извърших опита. Трябва да призная, че докато работех, изпаднах в маниакално състояние. Дни, седмици наред конструирах правоъгълници с всякакви размери и форми, правилни и все пак различни. Бях същински рог на изобилието от правоъгълници! Вълнуващи времена бяха.

— Сигурно — съгласи се Кармоди. — А по-късно, когато оцениха плодовете на вашия труд…

— Това също бе вълнуващо — продължи Вестоносецът. — Но минаха векове, преди някой да приеме на сериозно моите правоъгълници. „Забавно, казваха те, но щом се изтърка новостта, какво ви остава? Един неправилен квадрат, ето какво!“ Изтъквах, че чрез дедукция съм стигнал до изцяло нова и дискретна форма, неизбежна като тази на квадрата. Понасях оскърбленията. Но накрая моята гледна точка се наложи. И към днешна дата в Галактиката съществуват малко повече от седемдесет милиарда правоъгълни структури. И всяка една произхожда от моя първичен правоъгълник.

— Ами… — проточи Кармоди.

— Както и да е, пристигнахме — прекъсна го Вестоносецът. — Влизайте направо. Дайте им информацията, която ще ви поискат, и си приберете Печалбата.

— Благодаря ви.

Влезе в стаята. Незабавно стоманени обръчи стегнаха ръцете, краката, кръста и врата му. Висок мургав индивид с орлов нос и белег на лявата буза пристъпи към Кармоди и го изгледа с изражение, което може да бъде описано единствено като съчетание на убийствено ликуване и неискрена печал.

ТРЕТА ГЛАВА

— Ей! — кресна Кармоди.

— И ето за пореден път — каза мургавият индивид — бягащият престъпник налетя на своята гибел. Вгледай се в мен, Кармоди! Аз съм твоят екзекутор! Сега ще платиш за престъпленията си срещу човечеството, както и за греховете, които си извършил в своя собствена вреда. Но нека добавя, че тази екзекуция има служебен характер и не включва оценка на достойнствата ти.

Екзекуторът измъкна нож от ръкава си. Кармоди преглътна и успя да нададе глас.

— Задръжте! — викна той. — Не съм тук, за да бъда екзекутиран!

— Знам, знам — утешително промърмори екзекуторът, докато прицелваше острието в сънната артерия на Кармоди. — Че какво друго би могъл да кажеш?

— Но това е истината! — писна Кармоди. — Дойдох да си получа Печалбата!

— Какво? — зяпна екзекуторът.

— Печалбата, проклет да си, Печалбата! Казаха ми, че имам Печалба! Питай Вестоносеца, той ме доведе да си получа Печалбата!

Екзекуторът се взря в него, после овчедушно извърна поглед. Премести лостче на близкото контролно табло. Стоманените обръчи около Кармоди се превърнаха в хартиени гирлянди. Черните одежди на екзекутора станаха бели. Ножът му вече представляваше писалка. Белегът на бузата му беше заместен от цирей.

— Добре де — изрече той без дори намек за разкаяние. — Предупредих ги да не съчетават Отдела по дребните закононарушения с Канцеларията на лотарията, но чу ли ме някой? Така им се падаше, ако те бях заклал. Това би било доста гадна бъркотия за тях, а?

— За мен със сигурност — отбеляза треперещият Кармоди.

— Е, безполезно е да плачем за непролятата кръв — каза Чиновникът по Печалбите. — Ако държим сметка за всичко, което е възможно да ни се случи, скоро ще изчерпим възможностите, за които да държим сметка… Какво казах? Няма значение, конструкцията е вярна, макар и думите да са грешно подбрани. Някъде тук е и вашата Печалба.

Натисна бутон на своето табло. В същия миг огромно, неподредено бюро се материализира в стаята, половин метър над пода, повися така за секунда, после рухна долу с еклив грохот. Чиновникът задърпа чекмеджетата и започна да изхвърля от тях хартии, сандвичи, ленти за пишещи машини, досиета и огризки от моливи.

— Е, все някъде тук трябва да е — каза той с леки наченки на отчаяние.

Натисна друг бутон на таблото. Бюрото и таблото изчезнаха.

— По дяволите, нерви не ми останаха! — промълви Чиновникът.

Бръкна във въздуха, напипа нещо и го натисна силно. Явно пак сбърка бутона, защото самият Чиновник се изпари с мъченически писък. Кармоди остана сам в стаята.

Стоеше и беззвучно си припяваше. След малко Чиновникът отново се появи, не личеше да е пострадал особено от преживелицата, стига да не броим цицината на челото му и огорченото изражение на лицето му. Стискаше под мишница малко ярко пакетче.

— Моля да ме извините за бавенето — каза той. — В момента май нищо не върви както трябва.

Кармоди изстиска от себе си слабовата шега.

— Това ли е начинът да се управлява една галактика? — попита.

— Ами вие какво очаквахте? Ние сме всичко на всичко едни разумни същества.

— Знам — потвърди Кармоди. — Но очаквах тук, в Галактическия център…

— Всички провинциалисти сте еднакви — уморено изрече Чиновникът. — Преливащи от невъзможни мечти за ред и съвършенство, които са най-обикновено идеализирано отражение на собствената ви непълноценност. Би трябвало вече да сте проумял, че животът е направо помия, че силата по-скоро умее да троши нещата, отколкото да ги сглобява и че колкото по-развит е интелектът, на толкова по-големи сложности се натъква. Може да сте чувал за Теоремата на Холджи — че Редът е само и единствено, примитивно и спорно, относително групиране на обектите в хаоса на Вселената и че ако интелектът и мощта на едно същество доближават максимума, неговият коефициент на контрол (разглеждан като продукт на интелекта и мощта и изразен чрез символа ин) ще доближават минимума поради стихийното увеличаване в геометрична прогресия на обектите, които трябва да бъдат възприети и контролирани, сравнено с жалката аритметична прогресия на Разбирането.

— Никога не съм мислил за това от подобна гледна точка — достатъчно вежливо каза Кармоди.

Но сладкодумните административни служители на Галактическия център вече го дразнеха. Имаха готов отговор за всичко, ала в действителност просто не си вършеха работата особено добре и стоварваха вината за пропуските си върху космическите обстоятелства.

— Е да, това също е вярно — съгласи се Чиновникът. — Вашето твърдение (позволих си волността да прочета мислите ви) е солидно обосновано. Подобно на всички останали организми, използваме интелекта си, за да обясняваме несъответствията. Но факт е, че нещата винаги са малко над способността ни да ги проумеем. Освен това е вярно, че ние не претоварваме докрай способността си да проумяваме. Понякога си вършим работата механично, безгрижно, даже неправилно. Важна информация попада не където трябва, машините отказват да действат, цели планетни системи тънат в забрава. Но това единствено подчертава, че и ние се поддаваме на чувствата си като всички същества, горе-долу можещи да се самоопределят. А вие какво бихте искал? Нали все някой трябва да управлява Галактиката, иначе всичко ще се пръсне из безкрая. Галактиките са отражение на своите жители. Докато всичко и всеки не станат способни да се самоуправляват, необходим е някакъв външен контрол. Ако ние не се заемем с това, кой ще свърши работата?

— Не можете ли да създадете машини, които да го правят? — попита Кармоди.

— Машини! — презрително изрече Чиновникът. — Имаме си ги много, някои дори са изтънчено сложни. Че и най-добрите сред тях доста приличат на някой учен идиот! Справят се задоволително с прости и досадни задачи като създаването на звезди или унищожаването на планети. Но дайте им нещо по-трудничко, като например да утешат вдовица, и те просто се пръсват на парчета. Бихте ли ми повярвал, че най-големият компютър в нашия отдел е в състояние да оформи релефа на цяла планета, но не може и едно яйце да изпържи, нито да изсвири вярно и една мелодия, а пък за нравствеността знае по-малко и от новородено вълче? Ще пожелаете ли такова нещо да направлява живота ви?

— Разбира се, че не — съгласи се Кармоди. — Но никой ли не може да създаде машина, способна да твори и отсъжда?

— Някой е успял. Била е проектирана да се учи от опита си, което означава, че трябва да прави грешки, за да стига до истините. Среща се в множество форми и размери, повечето доста подвижни. Недостатъците й са очебийни, но изглежда съществуват като противовес на нейните качества. Досега никой не е подобрил проекта по същество, макар и мнозина да са опитвали. И това простодушно устройство се нарича „разумен живот“.

Чиновникът си позволи самодоволната усмивка на човек, съчинил афоризъм. Кармоди изпита желание да го прасне точно по дебелия вирнат нос. Но се въздържа.

— Ако вече приключихте с лекциите — каза той, — бих искал да си получа Печалбата.

— Както желаете. Ако сте напълно сигурен, че я искате.

— А има ли причина да не я искам?

— Никаква конкретна причина — увери го Чиновникът. — Само една от общ характер — въвеждането на всеки нов обект в структурата на нечий живот има склонността да оказва разрушително въздействие.

— Ще поема този риск — каза Кармоди. — Дайте да я видим тази Печалба.

— Така да бъде — въздъхна Чиновникът. Извади голям формуляр от един тесен заден джоб и хвана молив. — Първо се налага да попълним това. Името ви е Кар-Мо-Дий, вие сте от Планета 73С, система ВВ454С252, Ляв квадрант, координати в Местната галактическа система LK и CD, избран сте случайно измежду приблизително два милиарда участници.

— Щом казвате — обади се Кармоди.

— Я да видим сега — Чиновникът припряно плъзгаше поглед по страницата, — мога да пропусна алабалистиката относно приемането на Печалбата на ваш риск и по ваше усмотрение, нали?

— Ами да, пропуснете я.

— После идва разделът за Класификацията по ядивност, частта за Взаимното споразумение относно Нежеланите последици между вас и Канцеларията на лотарията на Галактическия център, също частта за Безотговорната етика, разбира се, и за Определяне остатъка след приключване. Но всичко това е съвсем стандартно и предполагам, вие ще го спазвате.

— Разбира се, защо пък не? — отвърна замаяният Кармоди.

Жадуваше да зърне как изглежда една Печалба от Галактическия център, щеше му се Чиновникът да спре това ровене из дреболиите.

— Много добре. Сега просто потвърдете пред този психочувствителен участък в края на страницата, че приемате условията, и това е всичко.

Без да е наясно какво се очаква да направи, Кармоди помисли: „Да, приемам Печалбата и свързаните с нея условия.“ Краят на страницата порозовя.

— Благодаря ви — каза Чиновникът. — Самият договор си е свидетел на споразумението. Поздравявам ви, Кармоди, ето я и вашата печалба.

Той подаде весело оцветената кутия на Кармоди, който измънка нещо за благодарност и започна трескаво да я разопакова. Обаче не напредна много. Беше прекъснат внезапно и грубо. В стаята нахлу нисък мъж в блещукащи дрехи, без нито един косъм по себе си.

— Ха! — извика той. — Кълна се в Клоотенс, спипах те на местопрестъплението! Ти наистина ли си въобразяваше, че ще ти се размине?

Мъжът се втурна към него и грабливо посегна към Печалбата. Кармоди я дръпна по-далеч от ръката му.

— Ти какво си мислиш, че правиш, бе? — попита той.

— Какво правя ли? Дошъл съм да си поискам падащата ми се по право Печалба, какво друго? Аз съм Кармоди!

— Не, не си — възпротиви се Кармоди. — Кармоди съм аз.

Дребосъкът поспря и го изгледа с любопитство.

— Твърдиш, че си Кармоди?

— Не твърдя — аз съм Кармоди.

— Кармоди от Планета 73С?

— Не знам какво означава това. Ние наричаме мястото Земя.

По-ниският Кармоди впи поглед в него, а гневът по лицето му беше изместен от изумление.

— Земя? — повтори той. — Не ми се вярва да съм слушал за нея. Тя членка ли е на Члзерианската лига?

— Не, доколкото ми е известно.

— А какво ще кажеш за Асоциацията на независимите планетни оператори? Или за Скаготинската звездна кооперация? Или за Обединените планетни обитатели на Галактиката? Не? Твоята планета членка ли е изобщо на някаква междузвездна организация?

— Като помисля — не е — отвърна Кармоди.

— Така и подозирах — каза дребосъкът Кармоди. Обърна се към Чиновника: — Виж го тоя бе, идиот! Погледни тая твар, на която си връчил моята Печалба! Обърни внимание на тъпите му свински очички, на зверската челюст, на вроговените нокти!

— Момент само — намеси се Кармоди. — Не е нужно да се обиждаме.

— Ясно, ясно — отвърна Чиновникът. — Досега не съм се заглеждал. Тоест никой не би очаквал…

— Как така бе, дяволите го взели — прекъсна го чуждоземният Кармоди, — че всеки би могъл веднага да познае — тая твар не е Форма на живот от Клас 32. По-точно, той дори не е и близо до Клас 32, даже още не е заслужил Галактически статут! Безнадежден кретен такъв, връчил си моята Печалба на някакво си нищожество, на твар отвъд границите на приличието!

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

— Земята, Земята — провлачено мърмореше чуждоземният Кармоди. — Май вече си припомням това име. Наскоро имаше изследване на изолираните светове и особеностите на тяхното развитие. Земята беше спомената като планета, населена с маниакално свръхпродуктивен животински вид. Изключително ориентирани са към манипулиране на обекти. Замисълът им е да живеят в собствените си, все повече натрупващи се отпадъци. Накратко, Земята е едно болнаво място. Мисля, че е заличена от Галактическия генерален план поради хронична космическа несъвместимост. Впоследствие мястото ще бъде заселено наново и превърнато в резерват за жълти нарциси.

На всички въвлечени в случая стана болезнено ясно, че е допусната трагична грешка. Вестоносецът беше повикан и обвинен в небрежност, тъй като е пропуснал да забележи очевидното. Чиновникът твърдо отстояваше невинността си, като обаче изтъкваше разнообразни соъбражения, с които никой не искаше да се съобразява в момента.

Сред онези, чийто съвет потърсиха, беше и Лотарийният компютър, който — за да се придържаме към фактите — бе допуснал същинската грешка. Вместо да се извини или оправдае, Компютърът изяви правата си над грешката, с която явно се гордееше.

— Бях конструиран — каза заяви той — с изключително малки допустими отклонения. Бях създаден да изпълнявам сложни и изискващи точност операции, позволяващи не повече от една грешка на пет милиарда действия.

— Е, и? — попита Чиновникът.

— Изводът е очевиден — отговори Компютърът. — Бях програмиран за грешка и постъпих в съответствие с програмата си. Трябва да си припомните, господа, че за машината грешката е въпрос на етика, всъщност единственият въпрос на етика. Съвършената машина е една невъзможност, а всеки опит да бъде създадена съвършена машина е светотатство. Във всеки живот, дори в ограничения живот на машината е вградена грешка. Това е един от малкото начини, чрез които можем да отличим живота от детерминизма на неживата материя. Сложните машини като мен заемат неопределената област между живото и неживото. Ако никога не грешим, ще бъдем неуместни, чудовищни, безнравствени. Господа, аз твърдя, че неизправността е нашето средство да изразим благоговението си пред онова, което е по-съвършено от нас, но все пак не си позволява видимо съвършенство. И така, ако грешката не беше божествено програмирана в нас, ние щяхме съзнателно да проявяваме неизправности, за да покажем минималната свободна воля, с която сме дарени като живи творения.

Всеки склони глава, защото Лотарийният компютър говореше за свети дела. Чуждоземният Кармоди изтри сълза от бузата си и изрече:

— Не мога да не се съглася, макар и да не приемам последствията. Правото да грешиш е фундаментално в целия Космос. Тази машина е постъпила нравствено.

— Благодаря ви — простичко каза Компютърът. — Старая се.

— Но вие, останалите — продължи чуждоземният Кармоди, — сте показали най-обикновена тъпота.

— Това е наше неотменно право — напомни му Вестоносецът. — Тъпотата при неправилното изпълнение на нашите функции е собствената ни форма на религиозна грешка. Колкото и да е скромна, не заслужава презрение.

— Бъдете любезен да ми спестите лицемерната си набожност — прекъсна го Кармоди. Обърна се към Кармоди. — Чу какво беше казано тук и вероятно с мъждукащото си прачовешко съзнание си доловил някои от основните идеи.

— Разбрах — кратко отвърна Кармоди.

— Значи знаеш, че държиш Печалба, която трябваше да бъде връчена на мен и следователно по право е моя. Налага се да те помоля — и аз те моля — да ми я предадеш.

Кармоди се канеше да направи точно това. Някак се поизмори от приключението си и не чувстваше да го овладява желание да задържи Печалбата. Искаше да си отиде вкъщи, искаше да седне и да помисли за всичко случило се, искаше да подремне час, искаше няколко чаши кафе и цигара.

Разбира се, хубаво би било да задържи Печалбата, но май не си струваше неприятностите. Тъкмо щеше да я подаде, когато чу приглушен шепнещ глас:

— Не прави това!

Кармоди бързо се озърна и разбра, че гласът идваше от малката, ярко опакована кутия в ръката му. Самата Печалба му говореше.

— Хайде де — подкани го Кармод, — да не се туткаме. Имам неотложна работа другаде.

— Да върви по дяволите — говореше Печалбата на Кармоди. — Аз съм твоята Печалба и не виждам причина да се отказваш от мен.

Това хвърли малко по-различна светлина върху въпроса. Кармоди и без това имаше намерение да се откаже от Печалбата, защото не се стремеше да си създава грижи в непозната обстановка. Ръката му вече се движеше напред, когато Кармод заговори отново.

— Дай ми я още тази секунда, безлик плужек такъв! Бързичко и с извинителна усмивка на рудиментарното си лице, иначе ще прибегна до мерки, свидетелстващи за невероятното ми упорство!

Кармоди стисна челюсти и дръпна ръката си. Дойде му до гуша от заповеди. Отсега нататък, в името на самоуважението си, нямаше да се подчинява.

— Върви по дяволите — Кармоди несъзнателно повтори думите на Печалбата.

Кармод веднага прозря, че не е подхванал нещата както трябва. Бе си позволил лукса да изрази гняв и подигравка — скъпички емоции, които обикновено отприщваше само в уединението на своята звукоизолирана пещера. Като удовлетвори желанията си, загуби шанса си да постигне желаното. Сега се опитваше да поправи стореното.

— Моля ви да извините моя войнствен тон — каза на Кармоди. — Моята раса е предразположена да изразява чувствата си в понякога разрушителни форми. Не можете да промените положението си на нисша форма на живот. Но нямах намерение да ви оскърбявам.

— Всичко е наред — любезно отвърна Кармоди.

— Значи ще ми дадете Печалбата?

— Няма.

— Но, драги ми сър, тя е моя, аз я спечелих и е съвсем справедливо…

— Печалбата не е ваша — натърти Кармоди. — Моето име бе избрано от надлежно упълномощената инстанция, а именно — Лотарийния компютър. Упълномощен Вестоносец ми предаде новината и официално назначен Чиновник ми даде Печалбата. По този начин законните връчители, както и самата Печалба, ме разглеждат като действителния получател.

— А така, брато, каза му го! — възкликна Печалбата.

— Но, скъпи ми сър! Вие сам чухте Лотарийния компютър да признава грешката си! Следователно съгласно собствената ви логика…

— Вашето твърдение се нуждае от поправки — прекъсна го Кармоди. — Лотарийният компютър не е признавал грешката си, както би било при проява на нехайство или недоглеждане; той заяви своята грешка, извършена целенасочено и с благоговение. Според собственото му изявление неговата грешка е била преднамерена, внимателно обмислена и изчислена до изящество, подтикната от религиозен мотив, който всички засегнати би следвало да уважат.

— Това приятелче спори като боркист — каза Кармод, без да се обръща към никого от присъстващите. — Ако не бяхме уверени в обратното, някой би могъл да си въобрази, че си имаме работа с интелект, а не с мрачно и сляпо следване на предопределения шаблон. И все пак ще се поведа по пискливия тенор на неговите оправдания, за да го заглуша с тръбния бас на неоспоримата логика!

Кармод изгледа Кармоди и продължи:

— Помислете за следното: машината е сгрешила целенасочено, върху който факт вие основавате доводите си. Обаче грешката добива пълнота, след като вие сте получил Печалбата. Ако я задържите, ще утежните грешката. А прекомерната набожност, както се знае, е престъпление.

— Ха! — възкликна Кармоди, понесен напред от духа на спора. — За целите на своите доводи вие смятате единствено моментното извършване на грешката за нейно пълно осъществяване. Но очевидно това не може да бъде вярно. Грешката съществува чрез своите последствия и само те й придават отзвук и смисъл. Грешка, която не продължава във времето, въобще не може да бъде разглеждана като грешка. Поправимата грешка без последици е проява на повърхностна и небрежна набожност. И казвам ви — по-добре е въобще да не извършваме грешки, отколкото да паднем до деянията на набожното лицемерие! И казвам ви още — не ще е голяма загуба за мен да се откажа от Печалбата, тъй като не съм осведомен за нейните достойнства. Но колко ли голяма ще е загубата за тази богобоязнена машина, за този педантично честен компютър, чакал през нескончаемото изпълнение на пет милиарда правилни действия своята възможност да изяви дареното му от Бога несъвършенство!

— Чуйте, чуйте! — развика се Печалбата. — Браво! Е-хей! Добре го каза! Съвсем правилно и неподлежащо на опровергаване!

Кармоди скръсти ръце на гърдите си срещу объркания Кармод. Доста се гордееше със себе си. Трудно е за човек от Земята да пристигне неподготвен в който ще да е Галактически център. По-висшите форми на живот, които може да срещне там, не са непременно и по-умни от хората. В замисъла на всички неща интелектът не означава повече от дългите нокти или здравите копита. Но чуждоземните владеят множество похвати — и словесни, и разни други. Например някои раси могат с приказки буквално да отделят нечия ръка от тялото, а после да се измъкнат с обяснения защо е откъснат този крайник. Известно е, че сблъскат ли се с тези форми на съществуване, хората от Земята дълбоко преживяват своето безсилие, непълноценност и чувството, че не са си на мястото. И понеже обикновено имат всички основания за това, психическите травми съответно стават още по-тежки. Най-често резултатът е пълно психомоторно затормозяване и прекратяване на всички функции, освен най-автоматичните. Повреди от този тип могат да бъдат излекувани само чрез промяна в същността на Вселената, а това, разбира се, е неприложимо на практика. Така че със своята вдъхновена контраатака Кармоди срещна лице в лице и надмогна значителна душевна заплаха за самия себе си.

— Добре говорите — неохотно призна Кармод. — И все пак ще си прибера Печалбата.

— Няма — заинати се Кармоди.

Очите на Кармод светнаха със зловещ блясък. Чиновникът и Вестоносецът припряно се дръпнаха настрана, а Лотарийният компютър промърмори:

— Достойната грешка не бива да се наказва — и изприпка от стаята.

Кармоди упорито остана на мястото си, защото и без това нямаше къде да се дене. Печалбата прошепна:

— Отбягвай опасностите! — и се сви до кубче с големина около три сантиметра.

От ушите на Кармод се разнесе бръмчене, около главата му затрепка виолетов ореол. Вдигна ръце и капки разтопено олово се стекоха от пръстите му. Пристъпи страховито напред и Кармоди безпомощно стисна клепачи.

Нищо не се случи. Кармоди пак отвори очи.

През краткия промеждутък Кармод явно бе размислил, отказал се бе от войнствеността, сега се извръщаше да си ходи с приветлива усмивка на лице.

— След по-зрели разсъждения — лукаво изрече Кармод, — реших да се откажа от правата си. Малко далновидност е добре дошла, особено в толкова неорганизирана Галактика като тази. Кармоди, може пак да се срещнем, а може и да не се срещнем. Не зная коя от възможностите ще бъде по-благоприятна за тебе. Сбогом, Кармоди, и приятни пътешествия.

Като наблегна зло на последните думи, Кармод си тръгна по начин, който Кармоди сметна за странен, но ефектен.